Сибирски тайни

ПЕТЪК

Растенията от тайгата се оказаха наистина чудодейни и сутринта на следващия ден Анастасия Каменская се чувстваше напълно здрава. Гърлото вече не я болеше, не й се виеше свят. Вярно, гласът й още дрезгавееше и носът беше все така запушен, но в сравнение с вчерашния ден всичко това изглеждаше като абсолютна дреболия. Трябваше да се постарае и днес да се лекува грижливо, както вчера, нищо да не пропуска и нарушава, и тогава за утре всичко щеше да се оправи напълно, а тя да се отдаде на пълноценна работа с Юрка. След гаргарата трийсет минути никакво ядене и пиене… Значи, приготвяме отварата, правим гаргарата, в банята и всичко друго по реда си — точно трийсет минути и ще може да слезе в ресторанта.

— Коротков, вече съм будна! — каза тя и открехна вратата към съседния апартамент. — След половин час слизаме за закуска!

— Аха! — долетя от стаята на Юрка заедно с гласа на говорителя, който четеше новините по някакъв телевизионен канал. По прозвучалите имена пролича, че каналът бе федерален.

Тя взе душ, облече се и точно след трийсет минути, както беше обещала, надникна при Коротков. Той все така гледаше новините, но този път вече местните.

— Засега полицията отказва да коментира възможните причини за убийството — изреждаше бързо водещата.

— Готова съм — весело съобщи Настя — и дори почти напълно здрава. Какво, пак ли са убили някого? Или става дума за същите еколози?

Коротков натисна копчето на дистанционното, за да изключи телевизора, и стана.

— Някаква млада дама от местния телевизионен канал — поясни той. — Не вярвам да е нещо политическо, работела като главен редактор на токшоу. Сигурно е битово… Любовник или съперничка, а може и конфликт в службата.

Храната в ресторанта се оказа същата като вчера: не твърде разнообразна, но изобилна и вкусна. А Настя имаше чудесен апетит и Коротков откровено се веселеше, като я гледаше с какво удоволствие нагъва кренвиршите с омлет и пирожките, които вчера й беше хвалил.

— Та аз не съм вечеряла — обясни тя смутено, когато улови насмешливия му поглед.

— Абе яж си със здраве! — разсмя се Юра. — Стой си в стаята и събирай сили за утрешната атака. А пък аз ще се срещна с още някои хора, ще проуча един-два въпроса, та утре да излезем извън града и да огледаме местността. И без това днес е петък, предстоят два почивни дни, в нито една канцелария няма да решим какъвто и да е въпрос. Разбира се, ще ми покажат всичко на картата, но нали разбираш, че трябва да го видим с очите си. А ти какво планираш? Разбрах вече, че не умееш да боледуваш тихо и скромно, със сигурност пак ще се ровиш в информацията.

— Да, ама не си прав — възрази тя и посегна за поредната пирожка, — дори много скромно си боледувам, никакви скъпоструващи препарати, системи и други процедури. И съвсем, ама съвсем тихо — ни се виждам, ни се чувам, дори с никого не разговарям. Но понеже ти като старши в нашата група трябва да осигуриш изясняването на въпроса за екологичната обстановка, аз ще се заема именно с това. Разбира се, никой няма да ме пусне да припаря до случая с убитите еколози, но може да опитам да се доближа до него откъм другата страна.

— Аха — кимна Коротков, — през задната портичка, както казваше Райкин. И къде е тази портичка според теб?

— През фермата.

— Ти какво, да не си решила да ходиш при животните?

— Е, чак пък толкова! — засмя се Настя. — Макар че няма да е лошо, но не и днес, естествено. Не, Юраша, аз ще действам по стария канцеларски начин: ще чета. Като начало трябва да разбера дали една ферма за норки по принцип представлява опасност за околната среда. После, ако отговорът е положителен, ще опитам да изясня възможно ли е случаят с конкретната тукашна ферма да е такъв. Та аз не знам нищо за отглеждането на животни с ценни кожи. Е, сега ще опитам да запълня тази празнина в образованието си.

— Ох, Павловна, по-добре вземи се ориентирай с разположението на силите в предизборната битка, защото на мен ми предстои да разговарям с хората… За какво ти е тази екология!

— Их, Юра, политиката ми е скучна.

— А екологията да не е забавна?

— И тя е скучна. Но и да се ориентирам в тукашните избори, няма да се сдобия с нови знания, разбираш ли? Е, ще изясня кой срещу кого е и кой с кого воюва, кой колко пари има и кой за какво плаща. И какво ме топли това? Още щом напуснем територията на този славен град, ще изхвърля всичките свои знания за местната политика на боклука, тъй като никога вече няма да ми потрябват. Ако ще върша скучна работа, по-добре да избера такава, която да ми даде нови знания или навици. Законите за опазването на природната среда навсякъде са еднакви, познаването им може и да ми е от полза отново някъде.

— И кога го измисли това? — скептично се осведоми Коротков.

— Тази сутрин, докато стоях под душа. Ти вчера ми удари такава плесница, благодаря ти, добре ме отрезви — усмихна се Настя.

— В смисъл?

— В смисъл, че вече съм във втората половина от живота си и ми остава по-малко от вече преживяното. Ето защо е глупаво и нерационално да хабя скъпоценни дни и часове, дори минути, за предъвкване на мисли колко е лошо всичко. Пренесъл си жената през реката, оставил си я на брега — и си продължавай по пътя, не се тръшкай. Е, а пък със следващата крачка в този ред на разсъждения стигнах до разбирането, че е целесъобразно да придобиваш нови знания. Така че с политиката се оправяй сам някак. Още повече че сега си решил да се сприятеляваш с Пьотър Сергеевич Ворожец. Е, той ще ти обясни всичко с подробности.

— Между другото, за Ворожец — сети се Коротков, когато вече отиваха към асансьора, за да се качат на шестия етаж в апартаментите си. — Обещах днес да му отговоря приемаме ли поканата му и ако сме съгласни, от кой ден и кога да прати кола да ни вземе.

Настя се замисли. Не й се искаше да живее в къщата на абсолютно непознат човек. В главата й веднага нахлуха тревожни мисли: тъкмо бе започнала да свиква с хотелския апартамент, а сега ще трябва да започне отначало, пък и не се знае къде се намира тази къща, каква стая ще има тя в нея и предвидени ли са там собствена баня и тоалетна, какво е леглото, дали е удобно, няма ли да й е задушно. Мислите се нароиха с невероятна скорост, предполагаемите възможни неуредици буквално изскачаха от всички ъгли и се стоварваха върху Настя Каменская, заплашвайки да я смачкат с огромната си маса.

— Можем ли да откажем? — попита неуверено.

— Разбира се. Но защо? Какъв смисъл има да отказваме? Да отхвърлим гостоприемството на човека и да го настроим срещу себе си? С теб няма какво да крием. Виж, полза от гостуването у Ворожец можем да извлечем. И после, приятелко, ти сама си противоречиш. Нали току-що ми говори за ползата от придобиването на нови знания. Била ли си някога в къща на сибирски бизнесмен? Имаш ли представа как живее той? Хайде, за политиката съм готов да се съглася, всички тези знания имат значение тук и сега и после няма да ни влязат в работа. Но да опознаеш начина на живот, навиците, вкусовете на човека… Представи си, че те са съвсем различни от тези на столичните бизнесмени. И после, ще можем да поразпитаме домакина и за екологичните проблеми, и за фермата, щом това ти е толкова интересно. Доколкото разбрах, той е местен човек, значи, сигурно е в течение на всичко.

Настя тръсна глава, за да отпъди натрапчивите, агресивни мисли. Да не е полудяла? От какво се опасява? По-точно, защо си го позволява? Та нали преди малко реши да не оставя страховете й да вземат връх над всичко позитивно около нея! И къде са сега всички тези добри намерения? Става дума за три-четири дни и дори в къщата на Ворожец леглата в стаите за гости да са неудобни, това изобщо не е съдбоносно. В края на краищата винаги могат да се върнат в хотела. Решението трябва да се вземе на място и според обстоятелствата, а не да се кахъри за всички тези „ами ако“ и „представи си, че…“.

— Прав си, разбира се — твърдо каза Настя. — Днес ще се полекувам още малко, а утре можем да отидем. Или вдругиден. Както решиш.

Майор Егоров насмешливо огледа събралите се в една стая служители на програма „Персона“. Страх ги е, кучите синове. Ама от какво може да се боят? Сигурно си мислят, че сега оперативните работници начело със следователя ще започнат да преравят гардеробите им за техните детински тайнички: кой с кого спи, кой на кого помага в кариерата и кой срещу кого крои интриги. Ех, да знаеха, че всъщност ръководството на криминалната полиция смята убийството на главната редакторка Милюкова, намерена рано тази сутрин във входа на собствения си блок с признаци на удушаване, за нещо третостепенно… Именно затова са изпратили тук не „най-добрите от най-добрите“, а Егоров, когото вече никой не взема на сериозно. А с него и съвсем младичкия, още зелен оперативен работник от територията Мишаня Резвих. И следователят е от „безперспективните“, аха-аха ще излезе в пенсия, не търси професионални победи. Защото най-добрите, най-настървените и най-перспективните се трепят по случая с еколозите, които са обект номер едно, към тях е цялото внимание, а тук какво има — някаква си редакторка от местната телевизия. Дори не е водеща или продуцент. Водещите са хора известни, продуцентите са с пари, а какво е една главна редакторка? Ами нищо!

Бяха решили да действат по „опростената схема“, както я наричаше самият Егоров. Обикновено оперативните работници разпитват всички, които успеят да намерят, и ако някой знае или е видял нещо интересно — канят го при следователя, който разпитва тези свидетели вече официално, с протоколиране. А при „опростената схема“ следователят отиваше заедно с оперативните работници на мястото с най-голям брой потенциални свидетели и още там се настаняваше на нечие бюро и разпитваше онези, които оперативните му предлагаха след масовия и бърз разпит.

В момента следователят пишеше протокола от разпита на продуцента, а Мишаня Резвих, присвил белезникавите си веждички, разговаряше със звукооператорите. Виктор Егоров слушаше развълнуваното треперещо гласче на симпатичното пухкаво девойче на име Альона Арканова. Тази кифличка ту се изчервяваше, ту пребледняваше, личеше, че е ужасно притеснена, но майорът, кой знае защо, беше абсолютно сигурен в нейната честност.

— Мила… тоест Камила Теодоровна се отби при нас вчера към четири часа, взе си довиждане, каза, че днес, тоест… в смисъл… вчера… вече няма да се връща тук — пресекливо говореше момичето. — Аз й дадох материалите, тя ги погледна и ги взе, каза, че ще ги прочете вкъщи. Повече не съм я виждала.

— В какво настроение беше? Стори ли ти се угрижена от нещо? Може би разстроена, уплашена?

— Не, тя беше… ами както обикновено… Една такава ядосана! — изтърси Альона и веднага пламна.

— Ти какви материали й даде?

— За кмета, за Смелков. След две седмици той ще бъде гост в нашето предаване… тоест… ами в смисъл… трябваше да бъде. Сега не знам. Редакторите събират информация, дават я на главната редакторка, а тя вече пише сценария и после помага на водещите в прякото предаване. Ние събрахме всичко и аз предадох папката на Камила Теодоровна.

Обискът в жилището на убитата вече бе извършен рано сутринта, веднага след откриването на трупа й във входа на нейния блок. Папката с надпис „Смелков, пряко предаване 24.07.2014“ наистина беше на масата в хола. Егоров, който участваше в обиска, я видя с очите си. В нея имаше диск, джоб с разпечатки и плик със снимки. Сега тя се намираше в чантата на следователя.

Егоров отиде до бюрото, където се водеше разпитът, наведе се и шепнешком помоли следователя да му даде папката.

— Тази ли? — попита той Альона.

Момичето бързо прегледа съдържанието й и кимна:

— Да, това са моите материали. В смисъл… нашите.

— Виж ги внимателно: всичко ли е на мястото си? Не е ли изчезнало нещо?

Альона извади разпечатките от джоба и ги огледа лист по лист, като бързо пробягваше с очи по текста, после провери плика със снимките.

— Всичко е налице — отговори уверено.

— А можеш ли да провериш диска?

— Разбира се.

Тя го постави в гнездото на компютъра, а през това време Егоров отиде при Миша, който тъкмо бе приключил разговора с един от звукооператорите.

— Е, как е? Има ли нещо?

— Ами все същото: Милановская, всъщност Милюкова, била зла жена, надута и груба, всички я мразели, но същевременно признавали, че благодарение на нея предаването има висок рейтинг. Изглежда, не е спяла с никого оттук, дори нищо не се е говорело. Имала конфликти практически с всички, така че по принцип е можел да я убие всеки от екипа на предаването и изобщо на канала.

— Ясно — мрачно заключи Егоров. — Добре, продължаваме.

Той се върна при бюрото на Альона.

— С диска всичко е наред — съобщи момичето.

— Нещо изтрито, заменено?

— Не, проверих по хронометража, всичко съвпада до секундата.

Егоров въздъхна. Такава хубава версия му се мержелееше: в материалите за кмета се е появило нещо „ненужно“ и заради това са убили Милюкова, а „ненужното“ и опасното са иззели или заменили… Красота! Но явно не е станало така. И изобщо там, където има много заподозрени, обикновено нещата се преобръщат и се оказва, че престъпникът е от съвършено други среди.

С крайчеца на окото си Егоров виждаше, че следователят е прекъснал разпита и разговаря с някого по телефона. Когато свърши, той улови погледа на майора и го прикани с жест да приближи. Виктор отиде при него.

— Пратили са ни помощници — ехидно съобщи следователят. — Явно ръководството ви няма много доверие с Мишка, та са решили да подсилят редиците ви с опитни професионалисти. Току-що се обади твоят началник. Нареди без помощниците да не пристъпваме към обиск на работното място на потърпевшата.

Всъщност Егоров бе очаквал нещо подобно. Значи, намерили са се влиятелни познати на Милюкова-Милановская, които вече са научили тъжната вест и са притиснали ръководството на криминалната полиция или дори началника на управлението с разкриването на убийството да се занимават най-добрите служители. Току-виж заменили и следователя.

— Кой? — кратко попита майорът.

— Твоят любимец — позасмя се следователят, — Вадик Хохлов.

Егоров мислено изруга. Вадик Хохлов беше последният, с когото майорът би искал да работи в екип. Като професионалист капитан Хохлов беше на висота, това трудно би оспорил някой, а и едва ли би го нарекъл лош човек: от работа не бягаше, от пийване също… Но не беше „от нашите“. Във Вербицк го бе привлякъл Баев, когато го назначиха за началник на градското управление на вътрешните работи, и от самото начало всички в отдел „Убийства“ бяха сигурни: Вадик Хохлов е човек на полковника. А това автоматично означаваше, че той долага за колегите си. Отбягваха Вадик, гледаха да не приказват много и да не споменават нищо излишно в негово присъствие. И макар че май никой не бе имал сигурен повод да се усъмни, че ръководството на управлението е научило от Хохлов нещо нередно, подозренията все пак си оставаха, както и леката неприязън към Вадик.

Виктор се върна при Альона Арканова. Сякаш вече й беше задал всички необходими въпроси, но кой знае защо, у него оставаше усещането, че момичето иска да добави още нещо. Иска, но не се решава. Може би знае нещо важно за своята главна редакторка?

Альона стоеше с папката в ръце и внимателно четеше същите материали, които според самата нея едва вчера беше дала на Милановская-Милюкова.

— Какво, да не си влюбена, а? — позасмя се Егоров. — Забравила си собствените си материали ли? Сигурно вчера си ходила на среща, та всичко е изхвръкнало от главата ти.

Момичето отново силно се изчерви и изгледа с негодувание оперативния работник.

— Вчера след работа ходих при мама в болницата. Обаче знаете ли… Питахте ме в какво настроение беше тя… тоест Мила де. Е, когато дойде за материалите, дори се усмихна, а това се случва рядко. Определено не беше нито уплашена, нито разстроена. И не се караше много, макар че имаше за какво. Мислех, че за това недоглеждане ще ме убие, така прави обикновено — крещи и обижда. А тогава нищо… И в един момент ми се стори, че видя в текста нещо интересно.

— Какво именно? — наостри уши Егоров.

— Не знам. Понечи да ми се скара, да ме наругае, когато изведнъж млъкна. Спомена, че после ще чете и решава, дори накрая ме похвали, каза ми „браво“. Затова исках да намеря това място, за да разбера…

— И какво? Намери ли го?

— Не — призна Альона.

— Ами какво беше недоглеждането? — поинтересува се майорът. — За какво щеше да ти се скара Милюкова?

Оказа се, че старши редакторката Арканова изпуснала някакво несъответствие с датите и биографията на кандидата за кмет Горчевски. Това било всичко… Никаква нишка.

Капитан Хохлов влезе уверено и в целия му облик имаше такава стръв, че у неподготвен човек непременно трябваше да възникне усещането как сега всичко ще тръгне по мед и масло и ще завърши успешно. Само Альона не забеляза появяването на Хохлов, тя седна зад бюрото и продължи да търси нещо в материалите.

— Кой има ключ от кабинета на Милюкова? — попита Вадим веднага след поздравите.

— Аз — отговори следователят, — нали ние ги иззехме от мястото, където беше открит трупът, бяха в чантичката.

— Добре, да пристъпваме тогава — изкомандва Хохлов.

Следователят погледна Егоров многозначително, сиреч, видя ли как сега оперативните работници се разпореждат в мое присъствие? Съвършено очевидно беше, че капитанът искрено се смята за главния тук. По закон главен беше, разбира се, следователят, а виж, според руския манталитет — онзи, който беше човек на началството. Тоест именно капитан Хохлов.

— Учи се, Мишаня, как да се самоизтъкваш — прошепна Егоров на младия си колега. — Когато се научиш, ще те преместят от района в града, ще работиш в един отдел с мен, а после току-виж и до началник си се издигнал. Ето, Милюкова е съумяла да се набие в очи — и е работела в отделен кабинет, докато всички останали редактори са се тъпчели в една обща стая.

— Ама ето че нея са убили — също шепнешком отговори Резвих, — а всички останали са живи.

— И ти си прав — изхъмка майорът. — Колкото си по-незабележим, толкова повече шансове за оцеляване имаш.

Тримата оперативни работници подбраха в коридора двама за поемни лица и отключиха кабинета, в който едва довчера бе работила загиналата Камила Теодоровна Милюкова, или казано другояче — Мила Милановская. Кабинетът беше миниатюрен, но пак си беше отделна стая, белег за определен статут. Освен работното бюро с компютъра и офисния стол с висока облегалка, в малкото пространство се бе намерило място само за стелаж с папки и един стол за посетители. Сега тук просто нямаше никаква възможност да се поберат шестима души, като се имат предвид и поемните лица. Следователят решително отмести застаналия на прага Вадим Хохлов, промуши се в стайчето и веднага се настани зад бюрото, отваряйки чантата си.

— Аз ще пиша протокола — заяви той, — някой да работи, останалите — ако обичате, стойте до вратата и не пречете.

Да работи, тоест да претърсва помещението, пожела, естествено, Хохлов. Както е редът, започна от бюрото: първо от нещата върху него, после съдържанието на чекмеджетата. Вадим мълчаливо преглеждаше документите, четеше ги и ги оставяше настрана, а следователят, без да бърза, първо подписа постановлението за провеждането на обиска, после започна да попълва бланката на протокола.

На бюрото не се намери нищо достойно за внимание. Виж, обаче в едно от чекмеджетата ги очакваше изненадваща находка — два отворени плика без адреси, две писма със закани. От тях съвсем еднозначно следваше, че на Милановская са предлагали пари, за да включи в предаването с Алексей Новак, проектирал „южния“ вариант на магистралата, материали, компрометиращи проекта. Авторът на едното писмо искаше по време на разговора с проектанта да се излъчат предварително записани интервюта със специалисти или да прозвучат въпроси от залата, които ясно да покажат: пътят през фермата, тоест „северният“ вариант, е по-добър за всички и по-изгоден. Защото е по-кратък и ще минава по не толкова сложна местност, което пък означава, че ще глътне по-малко средства. А някои хора проектират и се опитват да защитят „южния“ вариант само за да може „тази банда крадци начело с кмета Смелков да получи от бюджета повече пари и да ги „излапа““.

Това вече беше нещо! Докато Вадим Хохлов изследваше съдържанието на папката „Новак, пряко предаване 17.07.2014“, Егоров и Миша Резвих хукнаха отново да търсят и разпитват редакторите. Всички в един глас ги уверяваха, че Милюкова не е възлагала на никого да организира нито интервюта, нито реплики от залата. И ако всички тези хора казваха истината, излизаше, че Камила Теодоровна не се е уплашила от заканите и не се е поддала на шантажа от привържениците на „северния“ вариант. Вярно, до предаването оставаха още два дена и тя все пак може да е възнамерявала да направи това, което са искали от нея и за което са й предлагали пари. Та нали за това време може много да се направи. Но защо тогава са я убили? Защото е дала ясно да се разбере, че отказва и няма да промени намеренията си? Или все пак е сторила всичко необходимо, изпълнила го е сама, без да прибягва до помощта на служителите и без да ги уведоми? Ала тогава излизаше, че са я убили привържениците именно на „южния“ вариант, които по някакъв начин са научили, че се готви атака върху общественото мнение, и са се уплашили. Всичко това звучеше абсолютно шантаво: беше малко вероятно могъщи и богати хора, с връзки и пари, да са се уплашили от някакво си токшоу, гледано от домакини.

Приложиха към делото писмата и папката с материали, подготвени за предаването с Алексей Новак, иззеха компютъра на Милюкова, приключиха обиска и се разотидоха: следователят — към местоработата си в следствения комитет, оперативните работници — при началството за доклад.

Докато пътуваха в колата, се разбра, че Вадим Хохлов не си е губил времето, а е успял, преди да дойде в телевизията, да посети блока, където живяла убитата Милюкова. И разговарял със съседите й както от входа, така и от улицата, за да възстанови последната вечер в живота на младата жена. Камила имала малко куче, помиярче, ужасно чорлаво и ужасно гальовно, и стопанката му всяка вечер го разхождала, а и сутрин. Снощи пак излязла с Фрося — така се казвало чорлавото пале, спирала се на приказки с други кучкари, с една дума, всичко било както обикновено. И часът на разходката бил обичайният, от девет до десет. Никой не видял кога Милюкова се прибрала от студиото, но около шест часа вечерта я забелязали да отива до магазина на съседната улица, а и в самия магазин си я спомниха — все пак работи в телевизията, местна знаменитост е, среща се с такива известни хора! Продуктите, които купила Милюкова, говорели, че тя най-вероятно чака гости. И тези гости, а може би този гостенин трябва да е дошъл през нощта, вече след десет часа, защото от девет до десет тя разхождала кучето. Трудно е човек да си представи ситуация, когато ти идват гости, а ти ги оставяш вкъщи за цял час и излизаш да разходиш домашния си любимец. В такива случаи или съкращаваш разходката до петнайсетина минути, или излизаш заедно с гостите, докато псето свърши всичките си прости и сложни работи. Камила Теодоровна обаче спокойно се разхождала цял час, както обикновено, и никой от хората, с които спирала да побъбри, не забелязал тя да бърза.

— Най-вероятно след десет часа е дошъл любовникът й, когото засега не сме установили, но ще го установим в най-скоро време — направи равносметката Хохлов. — Останал е през нощта, а на сутринта е излязъл заедно с Милюкова, която е извеждала кучето, и я е удушил направо във входа. Във всеки случай, този неин нощен гостенин явно е последният, който я е видял жива, и ние трябва да го намерим.

Егоров ехидно се усмихна. Ах, тези съвременни момчета, които рано са опознали вкуса на парите! Те дори не могат да си представят как живеят и какво правят хората, когато джобът им е празен. Да, по версиите, които гради оперативният работник, веднага можеш да кажеш какво е финансовото му положение. На капитана дори през ум не му мина онова, което на първо място си помисли майорът: у Милюкова наистина са дошли гости, и то двама, приятелка с любовника си, които няма къде да се виждат. Нямат пари да наемат апартамент или хотелска стая, затова се скитат по приятели и познати: кой заминава в отпуск, кой в командировка, а някои ги пускат и просто така, като Милюкова. Приготвила им е вечеря, културно е поседяла на масата с тях и после ги е оставила насаме за цял час, докато е разхождала кучето. Това е цялата история. Защото — майор Егоров беше твърдо убеден в това, — ако Милюкова е имала що-годе постоянен любовник, вече щяха да знаят името му или от служителите, или от съседите: жена, която живее сама, не би тичала по срещи на други места, в това няма никакъв смисъл. Виж, името на нещастната влюбена приятелка, която Милюкова евентуално е пуснала в дома си за сърдечни наслади, може и никой да не знае.

От една страна, разбира се, браво на Хохлов, направил е каквото трябваше и каквото не са успели да сторят пратените на местопрестъплението оперативни работници. Не е претупал изпълнението на задачата, която обикновено се възлага на участъковите и на млади неопитни оперативни работници. Но все пак… Капитанът е човек на Баев. И не може да му се има доверие.

Видеото, записано по време на срещата на кмета Смелков с населението в просторната актова зала на Вербицкия металургичен комбинат и изнесено в интернет, се оказа с не много добро качество, но все пак Настя почувства обаянието и привлекателността на първия човек в града. Докато ставаше дума за социалната политика, тя просто разглеждаше Константин Кирилович и се вслушваше в гласа му, а когато той заговори за фермата, пренесе вниманието си към смисъла на казаното.

Кметът наистина изглеждаше като човек, влюбен в отглеждането на животни с ценни кожи и готов да отстоява този отрасъл до последна капка кръв. Но наред с лозунгите Настя чу и много нови за нея неща. Никога и през ум не й беше минавало да се интересува от този въпрос, а се оказа, че ценните кожи още от Средновековието са изпълнявали ролята не само на валута за попълване на хазната, но се използвали и за дипломатически подаръци. Руските ценни кожи са заемали лидерски позиции в световната търговия чак до перестройката. Ленинградската аукционна къща се славела и с обемите на продажби, и с качеството на кожите. През 1937-а там пристигнали представители на 163 фирми от 15 страни, а имало години, когато темпът на продажбите на кожите от норка бил един милион броя за 9 часа. Един милион кожи! Настя трудно можеше да си представи такова количество. Освен това кметът каза, че в годините на Великата отечествена война 40% от валутните запаси в хазната на Съветския съюз били от износ на ценни кожи, САЩ активно ги купували срещу помощ с техника, продоволствие и боеприпаси.

Цифрите, които цитираше в речта си кметът Смелков, шокираха: в съветско време животни с ценни кожи се развъждали в 600 стопанства, а сега останали едва 22, и докато преди перестройката износът само на кожи от норка представлявал 4 милиона броя годишно, днес това количество намаляло до 300 хиляди. При това, освен норки, се изнасяли и самур, и песец, и лисица, и катерица, и нутрия, и пор… Някога този отрасъл осигурявал за продажба 150 милиона кожи годишно. И всичко това също изчезнало или вече напълно било западнало.

Общият патос на речта на кмета се свеждаше до нуждата от възраждане на руските кожухарски традиции, до предотвратяването на тяхната гибел. Той говореше, че всяка ликвидирана животновъдна ферма е крачка назад и истинско доказателство, че Русия предава позициите си и отстъпва. Ценните кожи са и слава за Русия, и реални постъпления в бюджета.

„Браво на него — позасмя се Каменская, — измисли поредната национална идея. Ала нима наистина всичко е толкова катастрофално, както се опитва да го представи на населението Смелков?“

Тя отново се зарадва, че съществува това забележително изобретение — интернет, където човек може да провери отново всяка възможна информация. Потъна в търсене и изучаване на най-различни материали по история на руските ценни кожи, намери много интересни и неочаквани неща. От душа се посмя на цитираната в един от обзорите фраза от документ от 1621 година, в който на Верхотурския войвода се предписваше за предотвратяване на кражби грижливо да описва целия товар на движещите се към Москва кервани с ценни кожи, „за да няма истерии за царските парични приходи“.

Колкото до конкретните цифри, цитирани от кмета, работата не беше толкова гладка, данните, намерени в интернет, говореха друго. Например, докато Смелков твърдеше, че при съветската власт в нашата страна са работели 600 животновъдни ферми, а сега са останали само 22, в други материали показателите за предперестроечния период се движеха от 400 до 650, а днешните стигаха до 40. Но от това същината на проблема едва ли много се променяше, цифрите във всички варианти очевидно показваха разруха и унищожаване на отрасъла.

Денят, изпълнен с четене, прекъсвано от лечебни процедури, отлетя незабелязано. И когато Коротков се прибра след поредната „вечеря с важни за нас хора“, Настя бе стигнала до твърдото убеждение, че работещото животновъдно стопанство не може да причини никакви особени екологични проблеми, ако всичко в него се върши според правилата. Сега трябваше да си изяснят как стоят нещата със спазването на тези правила във Вербицката ферма.

Тя се опитваше да задържи в главата си и да не забрави всички сложни думи и цифрови показатели, въз основа на които се прави изводът за екологичната безопасност на предприятията, затова слушаше Коротков с половин ухо. А Юра й разказваше за проблемите около финансирането на магистралата и това беше абсолютно безинтересно за Анастасия Каменская.

— Ама, Юра, за какво ми е това… — жално смотолеви тя. — И без туй нищо не разбирам.

— То няма и какво да му се разбира — отсече Коротков. — Обаче трябва да се знае, за да се оцени каква е вероятността да се приеме определен вариант на проекта. Значи, гледай и слушай: финансирането на строителството на пътя има три източника…

Настя се мръщеше, преструвайки се старателно, че не се чувства добре, но не дочака съчувствие и започна да се заслушва. Първият източник на финансиране бил Федералният пътен фонд, който бил под шапката на Транспортното министерство. Вторият бил областният пътен фонд, а третият — парите от инвеститорите. Федералната програма за развитие на транспорта и пътното стопанство предвиждала определено финансиране на Перовска област от Федералния фонд, но през 2012-2013 година областта не получила всички пари, защото те били пренасочени към олимпийските обекти. Обещали им през 2014-а да им изплатят всичко, което съкратили по-рано, плюс финансирането за същата година в пълен обем, ала започнала кризата в Украйна, последвали я санкциите и положението с парите за строителството на магистралата отново се влошило.

От всичко това следвало, че ако Перовска област иска да има хубава магистрала, ръководството трябва да приеме онзи вариант на проект, за който ще се дадат пари от Федералния фонд. А никой нямало да ги даде просто така, щели да ги отпуснат само в случай, че това е „интересно“. В областта имало чиновници и бизнесмени с дебели връзки на ниво федерално правителство, те можели да обещаят солидни подкупи и пари от Федералния фонд щели да бъдат дадени, но в този случай, естествено, щял да бъде приет именно проектът, изгоден на въпросната група. И дори имало информация, че казали на областния губернатор: „Ако приемете „южния“ вариант на проекта, областта ще получи пари от бюджета на куково лято. Ние няма да ви помогнем в това, а имаме добри възможности“. Тоест група инвеститори, заинтересована от прокарването на магистралата през северната територия и от ликвидирането на фермата, активно притискала губернатора. А кметът Смелков, заел страната на друга група такива инвеститори, опитвал по всякакъв начин да се противопоставя на това, използвайки собствения си административен ресурс.

— И в групата, подкрепяща кмета, разбира се, лидер е Пьотър Сергеевич Ворожец — уверено предположи Настя.

— Да, ама не. Сиреч, може и да го подкрепя, но стои в сянка. Поне нито един от хората, с които разговарях днес, не го спомена като един от възможните инвеститори. Макар че старото приятелство на кмета с Ворожец не е тайна за никого.

Настя обречено въздъхна. Щом Юрка казва, че тя трябва да е наясно с тези неща, ще навлиза в тях. Да можеше и да разбира нещо!

— Добре. Сега ми обясни, само че кратко и ясно, кои са тези инвеститори и в какво може да се състои техният интерес, освен в продажбата на парцели. За парцелите май разбрах всичко.

И Коротков подхвана любимата си тема — въпросите на инфраструктурата. От думите, които той произнасяше, на Настя моментално й се зави свят: автомивки, автосервизи, автосалони, монтиране на гуми, техническо обслужване, паркинги, хотели, мотели, къмпинги, видеокамери, шумозащитни екрани, бензиностанции, автоспирки и автогари, заведения за обществено хранене и много други… Всичко това ще се намира на прилежащата към магистралата територия и естествено, ще има собственици. Освен това и самата магистрала, и елементите на инфраструктурата ще трябва да се построят и после да се обслужват, а това означава поръчки за Перовския завод за производство на асфалтобетонни смеси и пътни композити, а също и за предприятията, изготвящи модули за всички гореизброени заведения. Поръчки за строително-монтажните предприятия.

Инвеститорите са заинтересовани точно те да получат всичко това, а ще го получат само ако областното ръководство им е задължено и им каже: „Много благодаря за помощта при получаването на финансирането“.

— Юрочка, може ли аз утре да осмислям това? — помоли Настя. — Трябва да помня разните сведения за ценните кожи и тяхното производство, а твоята инфраструктура ме обърква. И без туй утре отиваме на гости на Ворожец. Ще прекараме известно време с него и се надявам, че в лични разговори с нас ще ни обясни всичко подробно и достъпно.

Коротков я погледна скептично и се позасмя.

— На света още не е измислен достъпен начин, по който на теб може да ти се обясни нещо, което не искаш да слушаш. Добре, клетнице моя, почивай си, утре сутринта Володя ще ни закара в южните покрайнини, а вдругиден ще отидем да разгледаме северните. На Ворожец казах, че може да ни прати кола утре в осем вечерта, тъкмо тогава ще сме се върнали в хотела и сигурно ще сме успели да вечеряме.

— Смяташ, че Ворожец няма да ни предложи вечеря ли?

— Със сигурност ще го стори. И със сигурност с много алкохол. А да пиеш с непознат човек, от когото не знаеш какво можеш да очакваш…

— Това е неправилно — с усмивка завърши Настя. — Ти си ме учил така.

— Да, и явно добре съм те научил — промърмори Коротков. — Тъй съм те научил, че изобщо не пиеш. Нищо и с никого.

— Е, да поменем Димка, светла му памет. — Константин Кирилович вдигна чашката, пълна догоре с водка.

— Нищо че беше безпътен човек, все пак толкова години бяхме приятели — добави Ворожец.

Полковник Баев премълча. Пиха, без да се чукнат. Димка Голиков бе починал преди две години, но само Пьотър Ворожец можа да го изпрати в последния му път. И това и досега не даваше мира на Игор Валеревич Баев.

— Все пак лошо постъпи, като не ни извика за погребението — каза той с укор. — Не е правилно това. Нали бяхме всички заедно.

Пьотър Сергеевич се усмихна сухо.

— Ами сам помисли, Игорьоха, ти замина за Москва, включиха те в някаква работна група в министерството, разработвахте там някаква поредна концепция, а Костик и Верочка бяха в отпуск в чужбина. Само аз бях тук. Е, нали ви е ясно, че сам свърших работата, всичко организирах. Погребах Димка, както му е редът. Вие се върнахте и тогава ви събрах и ви разказах. На четирийсетте дни вече заедно отидохме на гробищата.

— Ти винаги правиш всичко сам. — Дали така се стори на Ворожец, но май в гласа на полковника наистина прозвуча неодобрение.

Нищо, всичко е нормално. Игор се стреми да държи ситуацията под контрол, на никого няма доверие. Дори на старите си приятели. Пьотър Сергеевич не забравяше колко недоверчив открай време беше Игорьоха. „Тате ме е учил, че на никого не бива да се вярва, защото всички лъжат — казваше Игор. — А той знае най-добре, нали работи в милицията.“ Беше недоверчив — такъв си и остана, иска да научава всичко сам, да го вижда с очите си, да го пипне с ръцете си. А какво има да му се знае тук?

Когато в началото на осемдесетте осъдиха Димка на петнайсет години затвор за изнасилване и убийство, Костик учеше в индустриалния институт в Перов, Игор беше завършил Омската милиционерска школа и работеше някъде в Новосибирска област, а самият Пьотър бичеше кинти в сенчестия бизнес във Воронеж. Никой от тях не беше във Вербицк, когато Димка влезе в затвора. И през тези петнайсет години, които Голиков излежа докрай, приятелите му в свободния живот свикнаха, че Димка не е с тях. Вярно, видяха се, когато той излезе на свобода, но веднага забелязаха: Голиков вече не е същият. И не заради прекараните в следствения изолатор години. Димка бе оставен да изтърпява наказанието именно там — нали някой трябва да мие подовете и да разнася мизерната храна по килиите. Момчето не беше в ред с главата.

Заболяването наистина беше сериозно и месец-два след освобождаването Дима Голиков бе настанен в областната психиатрична болница, в която прекара доста време, а след това бе преместен в психо неврологичен интернат, където живя до смъртта си. Костик, както обикновено, се радваше, че го бяха погребали без него, не обичаше той тъжни мероприятия, а виж, Игорьоха и до днес се измъчва. Ама че работа, колко интересно е подреден животът! Усмихнатият, весел, доброжелателен Костик Смелков всъщност се оказа хладен и безчувствен, а суровият, немногословен, понякога жесток Игор Баев, вече прехвърлил петдесетте, изведнъж започна да проявява сантименталност. Променят се хората, променят се.

— Какво става в областта? — попита Ворожец кмета. — Има ли раздвижване?

По принцип Баев вече му беше разказал всичко в деня, когато бе дошъл да го моли за помощ във връзка с командированите от Москва, но трябваше да зададе въпроса, та Костик да не си помисли, че приятелите обменят информация зад гърба му.

Константин Кирилович разказа подробно за резултатите от последното си пътуване, за разговора със Зоя Григоревна Деревянко, порадва се, че преместването на фермата най-вероятно ще се окаже невъзможно. А сетне сподели и идеята си за ръководството на отдела по транспорт и пътно строителство.

— Зетят на първия заместник посяга към фермата — отбеляза Смелков, — нали железопътната линия е много близо до нея, чудно място е за строителство на складове. Оттам после ще се транспортират стоки до всички околни области, особено когато построят магистралата. Тъкмо първият заместник наблюдава разработката на проекта, от неговата дума зависи много. А ние ще го премажем!

Пьотър Сергеевич винаги се смайваше от тази особеност на Костя: говори за известни неща, сякаш те са нещо съвсем ново. Сигурно забравя, че си има работа с хора, които отдавна врят и кипят в ситуацията? Човек би помислил, че той, Пьотър Ворожец, не знае за кого е омъжена дъщерята на първия заместник на областния министър на транспорта и какви интереси може да има този бизнесмен. Впрочем това май се нарича „изместване“. На Костик му е по-лесно да не помни или да не знае. За да не мисли. Костик обича да ръководи, но да помни и да мисли — не особено.

— Замътил си мътното, значи — позасмя се Ворожец. И кога се очаква резултатът?

Усмивката на Смелков бе изпълнена с оптимизъм.

— Мисля, че тия дни. А знаете ли какво ми предложи Гена Лаевич? — оживено продължи кметът. — Телевизионен репортаж за мое посещение във фермата. Така че в близките дни ще трябва да започна подготовка, за да не се изложа пред камерите. Генка смята, че трябва да се разхождам из тази ферма като стопанин и всичко да знам: къде какво се намира и как се казва. А названията там за мен са като на китайски, този мушморок Генка е назубрил всичките и очаква и аз да ги зубря. Като че си нямам други грижи. Но той казва, че резултатът ще бъде впечатляващ. А Генка никога не греши.

Разговорът пое във веселяшка посока. Баев, обикновено мрачен, дори се разсмя, когато двамата с Ворожец започнаха да подкачат и да си правят смешки с кмета, който отначало уж бодро им отвръщаше, после обаче внезапно стана сериозен и дори пребледня. Дали си спомни по какъв повод се бяха събрали в къщата на Ворожец, дали пък…

— Налей, Петка — изкомандва Баев. — Да ударим по още едно, да поменем човека. Какво се чува във вашите среди за убийството на Милановская?

Ворожец сви рамене, наля водка в чашките.

— Нищо не се чува. На кого е дотрябвала тая Милановская? Познават я само онези, които са гостували в предаването й, хем и не всички. Та тя не се и виждаше по телевизията. Е, имала си е една манийка: да събира компромати за госта. Та за да понатрупа такава кал, е обикаляла приятели и членове на семейството. Нали не е можела да пита самия него. Така че дори да я е познавал някой, това са били само близките на гостуващите в предаването.

— Е, да де, тъй е — замислено кимна Баев. — Добре, да пийнем. Лека му пръст на Димка. Днес щеше да навърши петдесет и три.

Пиха, замезиха. И отново полковник Баев се върна към интересуващата го тема.

— Момчета, не сте ли чували някой от по-видните хора да е имал зъб на Милановская заради неудобни въпроси в предаването?

— Абе я стига — махна с ръка кметът, — че кой наистина я е познавал тая Милановская. Ние с теб знаем, че неудобните въпроси са идвали от нея, ала за всички останали хора на първо място са водещите. И да има зъб някой, то е срещу тях. А те и двамата са живи и здрави.

Ворожец погледна косо Константин Кирилович. Ах, Костя, Костя…

— Ти не разбираш, Костик. Страшно важно е да разкрием това убийство. Защото около еколозите се вдигна твърде много шум и Игорьоха е длъжен да покаже, че полицията не лапа мухи. Те трябва да разкрият нещо. Защото утре — ще видиш! — ще се намери някой нахакан вестникар, който ще напише, че Милановская е събирала материал за телевизионно предаване с участието на един еколог, който е трябвало да разкаже… И тъй нататък. Нали се сещаш, не си дете. Пак имаме огромен късмет, че никой не си спомня за трупа на ветеринаря от фермата. Засега. Но нали утре някой може да си спомни, да го свърже с убитите еколози и тогава на Игорьоха светът ще му се види черен.

Когато Баев погледна Пьотър Сергеевич, в очите му ясно се четеше благодарност. На Костик всичко му се вижда лесно. Цял живот е така. Не иска той проблеми, не ги обича. И верните приятели му помагат, щом могат. Кога ще свършат нещо, кога ще го посъветват, кога ще дадат пари. Но най-често ето, както сега, на кмета трябва да се обясняват съвсем прости неща, които за тях двамата са очевидни, но той не иска да ги съобрази. Не ще да мисли за тях.

Константин Кирилович пребледня още повече и трескаво впи пръсти в подлакътниците на фотьойла. „Та ти какво си мислеше! — мярна се злобничка мисъл в главата на Ворожец. — Ей това е то — да ръководиш града и да носиш отговорност за своите назначения. Сложи на тази длъжност Игорьоха — сега ще му сърбаш попарата. То си е така, удобно е началникът на полицията да е твой човек. Но обърка ли се нещо, първо ти се накисваш, защото ти си го довел.“

— Успокой се, Костя — глухо продума полковникът. — Ще го разкрием това убийство буквално за ден-два… В бюрото й са намерили писма, някой я е шантажирал, искал е така да подреди предаването с Новак, сякаш ти лично си заинтересован от „южния“ вариант. Е, и целият твой отбор съответно. Така че готви се — щеш не щеш, ще се наложи да пожертваш някого от твоичките. Или ти ми кажи кой, или аз ще намеря, но тогава няма да се сърдиш.

„Тогава няма да се сърдиш…“ Почти четири години минаха от момента, когато Пьотър Ворожец чу тези думи от стария си приятел. Обиди се тогава, защо да се лъжем. А ето че сега и Костик трябваше да ги чуе. Какво пък, вече не е толкова обидно. Няма как. Не можеш го промени Игорьоха.

Константин Кирилович, обикновено уверен в себе си и винаги готов да се усмихне, гледаше приятеля си стъписано. На Ворожец се привидя нещо уплашено в погледа му, обърнат към началника на управлението на вътрешните работи. Очите на Костик бяха същите и тогава, когато преди много години Пьотър Ворожец каза: „Всеки от нас може да ни предаде. На никого от нас не може да се вярва“.

— Ти защо така, а, Игор?

— А ти как искаше? — позасмя се полковникът. — Другояче не става. Това са игри на големи момчета, правилата в тях са жестоки. Дайте да ударим третата. Налей, Петюня.

Отново пиха, а после в пълно мълчание изядоха печеното, сервирано от мършавата жилава жена, готвачка при Ворожец.

— Уреди се ти, Петка — въздъхна Баев. — Кога най-сетне ще се ожениш? На истинския мъж съпруга трябва да му сервира, а не наета готвачка.

— Аз ли? — избухна в смях Ворожец. — Да се оженя? Какви ги приказваш, Игорьок! Да не ме познаваш от вчера! За мен най-важното в живота е свободата за маневриране, именно затова спечелих толкова пари. За какво ми е булка? В личния живот и без това всичко ми е наред. Омръзне ли ми — ставам и си тръгвам.

— Ами тая твоята, сегашната? — попита Смелков, явно зарадван, че разговорът се насочи към битови въпроси. — Отдавна вече си с нея. И още не ти е омръзнало. Защо не се вземете?

— Галка е нормална жена — кимна Пьотър Сергеевич, осигурих й бизнес, цялата се е отдала на него, не се занимава с празни приказки. Само че е млада, иска деца. А аз не ща. Така сме се разбрали с нея: ако срещне мъж, за когото пожелае да се ожени и да има деца, ще я пусна лесно, няма да й преча. А засега ще е с мен. Тръгне ли си — ще си взема друга, за моите пари винаги ще се намерят желаещи. Не съм красавец, вярно, но днешните хубавици най-вече се грижат за своята красота, а у мъжа търсят парите и възможностите. И от едното, и от другото си имам повече от достатъчно.

— А помниш ли Василевская от другата паралелка? — попита Смелков. — Как вехнеше по нея! Все си блъскаше главата с какво да я смаеш. Баща й беше управител на „Плод-зеленчук“, така че парите у тях с лопата да ги ринеш, дори с много скъп подарък не можеше да й вземеш акъла. Е, вярно, по-обикновените момичета ги превземаше с щедрост, кино, сладолед, пасти, цветенца… Тичаха подире ти на цели тумби, ама с Василевская не успя.

Ворожец весело се разсмя. Видя я той тая Василевская, и то съвсем скоро. Стара разплута лелка, занемарена, с нещастно и недоволно лице. Това е тя, съдбата на хубавицата от заможно семейство. Свикнала от малка с вниманието на момчетата, тя беше уверена, че красотата вечно ще е с нея и върху чара си ще може да изгради благополучие за дълги години, без да полага особени усилия.

Разговорът продължи бавно и спокойно, приятелите си припомняха детството, училището, сбиванията с хлапетата от съседните улици…

След като изпрати гостите си, Пьотър Сергеевич поигра двайсетина минути на тревата с лабрадорите — майка и син — и се прибра в къщата. В трапезарията, където бяха яли и пили, всичко вече беше разтребено и цареше идеален ред. Смешен човек е тоя Игорьоха! Та коя съпруга ще може да поддържа къщата в такъв блестящ порядък, за какъвто бе мечтал и го бе получил Пьотър Сергеевич? Ту главата ще я боли, ту ще е уморена, ту разстроена… Вечно ще се намират хиляда и една причини да не направи това, което трябва. Хем не можеш да й се скараш, да я принудиш или да я упрекнеш — съпруга е все пак, не лукова глава. А прислугата е съвсем друго нещо. Той е господар, плаща и има право да иска безпрекословно изпълнение, и никакви приказки за умора, главоболие, критични дни или лошо настроение тук не минават.

Ворожец се качи по стълбището до кабинета си, заключи отвътре, ала забеляза, че ключът в бравата не се завъртя лесно, както обикновено, и се смръщи недоволно. Извади от джоба си телефона и се обади на помощничката си, без да погледне часовника. Ни най-малко не го тревожеше мисълта, че тя може би вече спи — късно беше, минаваше полунощ. Той плаща — тя изпълнява, за това я е наел.

— Извикай майстор, бравата в кабинета ми нещо не е наред — нареди той без каквито и да било предисловия.

— Разбира се, Пьотър Сергеевич — чу в слушалката.

Правилно. Никакъв друг отговор не можеше да получи срещу парите, които плащаше на тази Ина. Нейният предшественик можеше да си позволи и да се опъне в подобна ситуация, но на него му се прощаваше, защото умееше много други неща. Умееше и знаеше. Как пък можа да загине в автомобилна катастрофа… Толкова ненавреме!

Ворожец отвори сейфа, монтиран в стената. Извади малка картонена кутийка, вдигна капачето и с любов огледа съдържанието й. Евтина пластмасова шнола, черна, с идиотска, предизвикателно червена розичка. Простичко медно кръстче на връвчица. Малка, три на четири сантиметра, черно-бяла снимка на сериозен юноша, много късо подстриган и с големи уши. Масивна автоматична писалка с почти изтрит, но все още четлив надпис.

Ето, това е неговото богатство. Неговата закрила. С тази кутийка той няма страх от нищо. Другите да се боят.