Силата на парите

I

На двайсети септември 1874 г., към единайсет сутринта, обикновено спокойният град Орлеан изглеждаше много оживен.

В града бе влязъл хусарски полк, предвождан от музика.

Офицерите и войниците, получили адресите на квартирите си, скоро се пръснаха из целия град.

Един млад поручик, следван от вестовоя си, който водеше скъп, хубав кон, спря на усамотена улица пред вратите на великолепна аристократична сграда.

В лявата половина на старинната дъбова масивна врата бе изрязано малко прозорче, през което хората вътре можеха да разговарят с посетителя, преди да му отворят. Отдясно бе окачено изящно гравирано стоманено чукче; резбата му представляваше герб, увенчан с короната на маркиз. Същият герб бе изобразен и над самата врата.

Войникът вдигна чукчето и потропа. Отвори се една малка вратичка непосредствено до голямата, появи се нисък набит вратар, облечен в черно, и попита:

— Какво ще желаете, господин офицер?

— Нали това е замъкът дьо ла Тур дю Роа?

— Да, господин офицер.

— Моля, отворете вратата, за да вляза; разквартируван съм тук.

— Нима искате да влезете в замъка! — слисан възкликна вратарят.

— Разбира се, че искам да вляза! И трябва да вляза, защото съм разквартируван тук, както вече ви обясних. Можете да погледнете бележката от кмета.

— Моля за извинение, господин поручик… не знаех, ей сега ще отида да съобщя…

Вратарят се изгуби, след минута тежката врата се разтвори и младият офицер се озова в квадратен, подреден двор и се огледа. Замъкът бе дори още по-величествен и красив, отколкото изглеждаше откъм улицата. Основната сграда, съградена по времето на Луи XIII, беше с по четиринайсет прозореца на всеки етаж; двете странични крила явно бяха строени по-късно, но в същия стил. Стълбището, което се разклоняваше на две, бе цялото в цветя и се събираше отново под стъклен калпак, предшествуващ вестибюла. Един ред портокалови дръвчета, грижливо подрязани като в Тюйлери, се точеха под прозорците на първия етаж, сега затворени. Покривът с плочник от шисти преливаше в синкав цвят, който чудесно хармонираше със златистите стени. Младежът с вид на познавач огледа зданието. „Какво великолепие! — си рече той. — Утре, ако собствениците позволят, ще го нарисувам.“

Офицерът се запъти към стълбището. Докато изкачваше стъпалата, на входа се появи стар слуга, висок и плешив, също целият в черно. Той пристъпи и загледа въпросително младежа.

— Тук съм разквартируван… Моля, погледнете бележката от кметството.

Реакцията му бе като на вратаря:

— Разквартирувани сте в замъка! — плесна изумен с ръце слугата. — Боже мой! Кой би помислил! Обезумели ли са тези чиновници в кметството, или някой ни има зъб… — Старият слуга се замисли печално за миг, сетне се обърна към младежа: — Моля, последвайте ме, господине, окажете ми тази чест. Всички трябва да се подчиним на закона.

Без да чака отговор, той се обърна и тръгна напред, сетне пред самата врата спря и пусна офицера да влезе пръв. После предложи на неканения гост да изчака във вестибюла с обещанието, че ще се върне най-много след пет минути.

Стените на вестибюла бяха покрити с прекрасни картини, а околовръст в подножието им бяха наредени пълни рицарски брони с шлемовете и щитовете. Високи мраморни статуи се извисяваха върху порфирови пиедестали.

„Виж ти! — си рече смаян поручикът. — Ако не бях толкова уморен, щях да остана сред този музей не пет минути, а часове!“

Очакването му обаче скоро свърши. След около две минути слугата се върна. Строгият му тон се бе сменил с извънредно любезен:

— С удоволствие ще ви отведа във вашето помещение, господин офицер. Разпоредих се вече и куфарът ви да бъде отнесен там.

Те поеха по коридора на първия етаж; прозорците му гледаха към прекрасен парк със стогодишни дървета. Слугата отвори една от вратите и офицерът пристъпи в стая, от която би останал доволен и най-капризният човек. Скулптурните корнизи на тавана преминаваха в изящна живопис. Фламандски тъкани покриваха стените. Завеси в същия орнамент се спускаха от двете страни на прозорците, образуваха и балдахин около леглото с резбовани дървени колонки. Цялата мебелировка бе също в стил Луи ХШ. Слугата доволно огледа стаята.

— Макар че не бяхме предупредени, господине, се надяваме, че тук ще намерите всичко необходимо.

— Сигурен съм — отвърна младежът, — предлагате ми кралско жилище! — и като извади визитна картичка от портфейла си, добави: — Предайте, моля, визитката ми на господаря на замъка и ме уведомете кога бих могъл да му се представя.

Щом чу тези толкова обикновени думи, слугата изненадан трепна.

— На господаря ли? — повтори той. — Значи не знаете нищо, господине?

— Но какво да зная? Нали току-що влязохме в града, не познавам тук никого… Какво имате предвид?

— Вие се намирате в къща, понесла страшна загуба… Само преди три дни ни сполетя жестока мъка: изгубихме нашия уважаван господар, маркиз дьо ла Тур дю Роа… Госпожа маркизата в скръбта си не излиза от своите апартаменти и не приема никого. При това положение госпожа маркизата помоли да предам извиненията й, че не може да ви покани на своята трапеза. Ще моля да ми известите в колко часа бихте желали да вечеряте.

— Потресен съм, че случайността ме изпраща в дом, където присъствието ми е само пречка и тегоба! Ако знаех, щях да отседна в някой хотел… Сега не мога да сторя нищо, ще остана, но дано не преча, пазил ме Бог!… Няма да ви безпокоя, защото местният гарнизон ни дава вечеря… Моля, погрижете се само за моя вестовой, скромно и добро момче.

— Желая ви приятна почивка, господин офицер. Ако поискате да напишете писма, ще намерите всичко необходимо върху писалището. Тоалетната стая е зад завесата. — Той посочи встрани. — А визитката ви ще предам на госпожица Мариет, старшата камериерка, за да я представи на госпожа маркизата.

И слугата излезе.

Офицерът се зае да разгледа временното си жилище. Тоалетната стая също тънеше в разкош; в центъра й се намираше изящна мраморна вана. В дъното на това помещение, цялото в килими, се виждаше още една врата, която явно водеше към друга стая. Поручикът натисна бравата, но тя се оказа заключена. Сетне пусна сребърния кран на ваната и си наплиска лицето. Освежен се върна в спалнята и се отпусна в голямото старинно кресло, тапицирано с червено кадифе. „Ако някога имам двеста хиляди годишен доход — си рече той с усмивка, — ще си наредя къща също като тази.“

Унесен в мислите си, незабелязано за себе си заспа, надвит от умората. Спа така към половин час, когато изведнъж се случи нещо много странно…

II

Само един поглед бе достатъчен на слугата, за да узнае от визитката, че поручикът се казва Марсел Ложие.

Той бе двайсет и петгодишен младеж, издънка на уважаван нормандски буржоазен род. От имотите на майка си годишно получаваше към шест-седем хиляди франка, а след смъртта на баща си щеше да наследи доста по-голямо богатство и отлично състояние.

Младият офицер бе висок, русоляв, с мустаци, по-светли от косата. Лицето му бе загоряло от слънцето, черните му очи излъчваха ум и енергия. Бе учил живопис и познавачите смятаха, че е много талантлив художник.

Френско-германската война го направи военен.

Сега главата му красиво се очертаваше върху фона на тъмночервеното кадифе, клюмнала върху рамото, и разкриваща бялата кожа на шията му върху широките плещи. Ръката му спокойно се бе отпуснала върху ръчката на креслото, което бе точно срещу завесата, отделяща стаята от тоалетното помещение.

Внезапно, без да се чуе никакъв шум, завесата се раздвижи и сред диплите й се показа изящна ръка, покрита с бляскави пръстени; в същия миг две дивно хубави очи се впериха в спящия младеж.

Марсел Ложие се размърда, без да се пробуди. Ръката се изгуби. Завесата все така безшумно зае предишното си положение. В стаята цареше тишина.

Поручикът продължи да спи спокойно още около час; после вдигна глава и скочи, освежен и отпочинал. Отново влезе в тоалетното помещение и с удоволствие се окъпа.

Като написа две-три писма, поручикът отвори куфара, извади нова униформа, ръкавици, облече се и преди да излезе, дръпна звънеца.

След две минути влезе предишният слуга.

— Какво ще желаете, господине?

— Нямам никакви желания — отвърна Марсел, — но тази вечер може да закъснея… Бих искал да се върна без да ви обезпокоя.

— Нищо сложно господине. Почукайте на вратаря и той ще ви отвори.

— Но после, когато вляза в двора?

— Аз ще ви чакам, господин офицер.

— Тъкмо това не искам. Ако ще трябва да ви безпокоя, по-добре да остана в някой хотел.

— Но така ще оскърбите гостоприемната ни господарка, господине.

— Тогава намерете някакъв изход от положението!

— Сигурен ли сте, че сам ще намерите своята стая?

— Напълно. Третата врата по коридора на първия етаж. Не е възможно да сбъркам.

— Тогава ще оставя една свещ да гори върху масата във вестибюла, а вратарят ще затвори входа след вас.

— Чудесно.

Марсел излезе, пусна писмата си и тръгна из непознатия град да търси уговореното за срещата на офицерите място.

Късният банкет, преминал в приятелска вечеря, бе весел и шумен. Марсел бе седнал до свой познат от Лоарската армия, двамата един през друг си спомняха предишните дни.

— Тук сте почти от година и сигурно познавате всички. Вероятно ще можете да ми кажете нещо повече по един въпрос, който се чудя на кого да задам — рече хусарят на приятеля си.

— На вашите услуги. За какво се отнася?

— Случайността ме отведе на квартира в един много изискан аристократичен замък, но доста скучен. Господарката на замъка, маркиза…

— Как се казва тя?

— Маркиза дьо ла Тур дю Роа. Явно дама на почтена възраст.

— Маркиза дьо ла Тур — на почтена възраст! — провикна се приятелят на поручика. — Напразно я корите, драги! Маркизата е само на двайсет години и е прочута с хубостта си.

— Само на двайсет години — пророни Марсел, — а вече вдовица?

— От три дни само… Старият й съпруг бе добър, благороден човек, истински джентълмен, но се стремеше да живее като млад и тъкмо това стана причина за смъртта му. Той падна от кон и си строши гръбнака. Ако е умрял в съзнание, ми е жал за него. Трудно е да се разделиш с живота, когато разполагаш с толкова милиони и с красавица съпруга.

— Сигурен ли сте, че е бил щастлив с маркизата?

— Щастлив беше, всички знаят това. Впрочем като всички хубави жени маркизата е малко кокетна, но дори най-злобните клюкари не могат да кажат нищо лошо за нея. Единствената мъка на маркиза беше, че все още не бе се сдобил с наследник, но той не губеше надежда.

— Наистина ли? — засмян попита Марсел.

— Не се смейте, приятелю. Тази надежда никак не изглеждаше смешна на всички, които познаваха маркиза. Но така или иначе, маркизата сега е свободна жена, при това много богата, защото покойният й съпруг сигурно й е оставил ако не всичко, поне по-голямата част от богатствата си.

— Сигурно е била бедна, когато се е омъжила за него.

— Е, не беше богата колкото съпруга си, но все пак, ако се вярва на мълвата, е от доста заможно семейство. Баща й държал основния пакет с акции на Парижката банка.

— Защо едно богато момиче ще се омъжи за старец? — попита Марсел.

— Знам ли! Причините може да са най-различни, но никой нищо не може да твърди. Баща й все пак е обикновен буржоа, може би хубавата му дъщеря да е бленувала за титла, за герб. Сега вече е маркиза, а може би мечтае да се издигне още по-високо. Ако бях херцог или принц, още утре щях да изляза в оставка и да стана неин обожател…

— Какъв ентусиазъм! — провикна се Марсел. — Да не сте влюбен в нея?

— Не съм толкова глупав! — възрази приятелят. — Не мога обаче и да отрека това. Няма човек, който да устои на обаянието й; тя е неотразима, сам ще се убедите.

— Как?

— Нали сте в замъка? Поискайте да й се представите.

— Вече ми отказа. Съпруга, изгубила мъжа си само преди три дни… Приличието не й го позволява.

— Вярно! Може пък случайно да я срещнете… Но защо ли да я виждате! Щом не сте нито херцог, нито принц, само напразно ще изгубите спокойствието си, без шанса да замените първия й мъж. Рисувате ли още?

— Рядко ми остава време.

— Ако не видите маркизата, можете да се утешите с друго. Помолете да ви покажат гостните на замъка. Това няма да ви откажат. Няколко поколения от рода дьо ла Тур дю Роа са изпълнили приемните с удивително красиви неща. Всеки музей би завидял на тази колекция.

Разговорът на приятелите продължи, но името на маркизата повече не бе споменато.

След банкета офицерите останаха на чашка и се разделиха чак след един през нощта. Приятелят му го изпрати до входа на замъка.

Когато Марсел се озова в двора и тръгна по стълбището, насреща му излезе познатият стар слуга със свещ в ръката.

— Нали ви помолих да не ме чакате! — извика младежът.

— Наистина, но сметнах за по-добре да не се подчиня на благосклонната ви заповед… Моля за честта да ви изпратя до вашата стая.

III

Както и сутринта, старият слуга почтително отведе Марсел до стаята и попита:

— Да запаля ли свещниците?

— Няма смисъл, веднага си лягам.

— Тогава ви желая лека нощ, господине.

Слугата остави свещта върху камината.

„Чудесно ще си отспя — помисли си офицерът, като хвърли оглед на грамадния креват, също стил Луи XIII. — Ужасно ми е горещо, ще трябва да отворя вратата на балкона; тъкмо ще изпуша и една пура навън.“

Марсел извади пура от табакерата си и понечи да я запали, когато внезапната поява на жена иззад завесата към тоалетната стая го спря. Тази жена, а може би млада девойка, бе на около двайсет години. Облеклото й на камериерка не можеше да помрачи сияйната й хубост. Стегнатият корсаж на черната й рокля очертаваше тънка талия и грациозна фигура. Къдравата й коса с цвета на мед се подаваше изпод мъничкото бяло боне с черна панделка. Големите й зелени очи гледаха внимателно изпод кадифените вежди, очертаващи се върху нежната й розова кожа, полуразтворените алени устни разкриваха дребни бели зъби.

Необикновената хубост на девойката порази Марсел: колко решително бе влязла тя в късната нощ при непознатия гост! Но явно се смущаваше — подносът със сребърна чаша и две бутилки венецианско вино трепереше в ръцете й.

— Какво има, госпожице? — можа само да каже Марсел.

Младата девойка отвърна решително:

— Дойдох да поправя грешката на стария Доминик… и ви донесох това.

Тя остави подноса върху масата. Марсел се усмихна.

— Как узнахте — попита я той, — че Доминик е допуснал толкова ужасна грешка?

— Забелязах пропуска му, защото аз приготвих постелята на господина.

„Значи тази красавица е изчакала всички да си легнат, за да влезе при мен — си рече Марсел. — Ако бях по-лекомислен…“ И попита на глас:

— Как се казвате, мило дете?

— Мариет, господине, на вашите услуги.

— Каква сте в този замък?

— Главната камериерка, господине.

Девойката стоеше пред него със сведени очи. След кратко мълчание тя добави:

— Разбирам, господине, че ви обезпокоих… Май не биваше да идвам… ей сега си отивам.

Обаче не се помръдна от мястото си и остана все така с наведен поглед.

Марсел разпалено възрази:

— Чудесно сторихте, че дойдохте… Колко ме зарадвахте! И сте много хубава! Сигурно често ви казват това?

Девойката не отговори.

— Защо мълчите?

Отново никакъв отговор. „Поразен съм! — си рече Марсел. — Тя не иска да говори. Може би трябва да действам.“ Той хвана ръката на Мариет и я покри с целувки.

— Дивна ръка! — извика той. — Какви дълги пръсти… с изящни нокти… Маркиза би завидяла на нежната ви кожа!

Камериерката си дръпна ръката и я скри под престилчицата. Марсел се приближи до нея и я прегърна през талията. Девойката цялата потрепери в ръцете му. Марсел се обезпокои и я пусна.

— Нима се страхувате от мен?

— О, не… — едва чуто избъбри девойката.

— Защо треперите?

— Не зная.

— Обичате ли някого, Мариет?

Камериерката отрицателно поклати глава.

— Искате ли аз да ви обичам?

— Шегувате се… но не ме обичате, нали?

— Обичам ви, Мариет! Да, кълна се, обичам ви… — Марсел не лъжеше, в тази минута той наистина я обичаше.

Необикновеното приключение и дивната хубост на тази девойка го бе замаяла.

— Заклех ви се — продължи той. — Вярвате ли, че ви обичам? И без да чака отговор, я притисна силно към себе си. Мариет се отскубна и застана до камината. След минута колебание бавно се приближи отново и прошепна:

— И аз ви обичам… затова дойдох.

Когато се събуди на сутринта, Марсел видя, че през пролуките на завесите проникваха слънчеви лъчи. Погледна наоколо… бе сам. Надигна се, хвърли поглед към масата — подноса го нямаше.

„Сънувал съм — си рече той с въздишка. — Ако можеше всяка нощ да ми се присънва все този сън!“

Вън се чу шум от колела. Великолепна карета излизаше през широко разтворената врата, следвана от друга, вероятно с багажа. Дворната врата се затвори и тишината се възстанови.

Марсел влезе в тоалетната стая. Първото, което забеляза, беше бялото боне с черната панделка.

— Значи не е било сън! — възкликна високо той. — Мариет съществува.

Хванал в ръка малкото боне, Марсел Ложие го гледа няколко секунди, пламнал от вълнение. Притисна го до устните си, но след миг си рече: „Колко съм смешен! Мога ли да вземам на сериозно чувствата на една камериерка?“

Но след минута размисъл добави полугласно:

— Защо не? Какво си въобразявам аз, големият благородник! Мариет е сред най-хубавите девойки, които съм срещал в живота си. Маркизата сигурно е истинска красавица, щом не се страхува да държи до себе си такова омайно създание. Тази нощ завинаги ще остане в паметта ми…

След този монолог Марсел взе внимателно бонето, грижливо го уви в лист хартия и го постави върху дъното на куфара, където се пазеха изсъхнали цветенца, дамски ръкавици, визитни картички и писма. Като затваряше куфара, Марсел философски рече:

— Всички жени са равни пред любовта.

След половин час старият слуга му донесе чаша с горещ шоколад.

— Добре ли прекарахте нощта, господине? — попита той.

— Чудесно — отговори поручикът — и още щях да спя, ако не ме беше събудил шумът на каретата.

— Каретата и другата пътна кола бяха приготвени от снощи… Госпожа маркизата замина — обясни Доминик, — ще прекара първите месеци на траура в извънградския замък.

— Сама ли замина госпожа маркизата?

— Прислугата я последва с пътната кола. Впрочем постоянно живеем в извънградския замък, тук дойдохме за няколко дни…

След кратко колебание Марсел пророни безразлично:

— Сигурно и камериерките заминаха заедно с маркизата.

Доминик го погледна учудено:

— Разбира се, господине — и продължи: — Защо ми оказвате честта да питате за тях?

— Просто така… случайно — избъбри младежът и поруменя. — А далеч ли е оттук извънградският замък?

— На трийсетина километра, към два часа път. Покойният маркиз държеше прекрасни коне, господине. Много ги обичаше и това стана причина за катастрофата!

И старият слуга избърса очите си с ръка.

— Сигурно и другият замък е много хубав?

— О, великолепен е! Най-хубавият покрай Лоара… Строен е от най-известния архитект на осемнайсети век… А паркът! Представлява петстотин декара гора, цялата оградена. Пълна е с елени и сърни. Ами фермите! Ами ливадите! Владенията на замъка носят в най-неплодородни години по седемдесет и пет хиляди франка доход.

— Значи маркизът е имал голямо богатство?

— Грамадно, господине. Годишният му доход надминава триста хиляди.

— Но няма деца, така ли?

— Уви!… Това бе единствената му мъка. Ако не беше си отишъл толкова внезапно от този свят, сигурно щеше да има. Биха му завидели много младежи, господине.

— Знаете ли кой наследява богатството му?

— На другия ден след внезапната му смърт бе отворено завещанието, но не зная със сигурност какво пише в него. Както ми се струва, маркизата го наследява. Той безумно обичаше жена си.

— Разправят, че госпожа маркизата е хубавица?

— Прави са… Едва ли има друга като нея. Покойният ми господар не щеше да чуе за женитба до шейсет и петгодишната си възраст, а се ожени за маркизата по любов.

— Маркизата си замина; дали ще е удобно в нейно отсъствие да разгледам гостните на замъка?

— Нищо по-лесно, господине. Почти всички чужденци, които посещават Орлеан, предпочитат нашия замък пред местния музей, уверявам ви. Когато господарите ги няма, се разрешава на вратаря да показва колекциите. Кога ще желаете да разгледате замъка?

— Сутринта ще отскоча до полка, ще се върна към девет.

— Ще ви очаквам, господине.

Не ще можем да опишем подробно всичко, каквото се намираше в гостните на партера, завършващи в единия край с овална стая за игра на карти. Ще споменем само, че всичко в тях, от старинните мебели до бронзовите украшения, до китайските вази и порцелана, беше удивително красиво и изящно. Много далеч от истинската цифра бяха хората, които оценяваха колекциите на маркиза с милион.

Марсел прекара два часа в трите гостни, като минаваше от предмет на предмет. Накрая остана да посети само овалната стая и той се запъти натам.

До грамадната камина от червен мрамор бе поставен мъжки портрет в цял ръст. Той изобразяваше висок мъж с горда осанка, в костюм за езда, с шпори и камшик в ръката. Лицето на неизвестния мъж бе красиво, с аристократични черти и изглеждаше младо въпреки снежнобялата коса и мустаци.

— Маркиз дьо ла Тур дю Роа ли е? — попита Марсел своя придружител.

Старият слуга само кимна с насълзени очи.

— Е, сега разбирам! Жена му е можела да го обича въпреки бялата му коса. Маркизът изглежда доста млад. Кога е правен портретът?

— Почти преди година. От другата страна трябваше да виси портретът на маркизата.

Марсел бързо погледна натам. На стената нямаше нищо.

— Извинете, господине, нейният, портрет остана върху статива. И Доминик посочи статива от черно дърво, заметнат със зелена тафта.

— Може ли да го видя?

— Защо не? Тогава сам ще се убедите, че приказките за красотата й не са преувеличени.

И Доминик дръпна плата.

Лицето на Марсел мъртвешки пребледня; той се олюля като човек, на когото са нанесли внезапен удар. Питаше се дали не си е изгубил ума. И имаше защо…

Един поглед бе достатъчен, за да се убеди, че госпожица Мариет и маркиза дьо ла Тур дю Роа, камериерката и знатната дама — са едно и също лице.

Маркиза дьо ла Тур дю Роа можеше да промени облеклото си, но не и своето лице.

Доминик забеляза смущението на Марсел, но не можа да си го обясни.

— Видяхте ли, господине! И вие останахте поразен от красотата й. Същото е с всички хора.

— Наистина маркизата е чудно хубава — промълви Марсел и потъна в съзерцание.

Когато младежът най-сетне излезе от малката овална зала, сякаш завинаги бе изгубил спокойствието си. Чувствуваше, че от сега нататък съдбата му зависи от решаването на загадката: защо тази дивна хубавица, двайсетгодишна знатна дама, вдовица само от три дни, се бе преоблякла като камериерка и се бе явила при него? Каква бе причината за странното й държание? Да се пази ли от нея, или да я преследва? Той само си каза: „Трябва да я видя отново! Луд съм по нея…“