Около две години преди приключението, което ви разказахме, банкерът Жул Льору бе сред най-видните представители на френския финансов свят. Той действаше с размах. Рискованите му борсови операции го прославиха като умел и късметлия човек.
Къщата му с обширен двор и красива градина бе сред най-представителните на булевард „Осман“. Канцеларията и кабинетът му бяха настанени в съседна малка сграда, съединена с остъклен коридор с голямата къща.
Според слуховете на борсата имуществото на Жул Льору надминаваше десет милиона и като снежна топка нарастваше всеки ден с невероятна скорост.
Над петдесетгодишният банкер нямаше нищо общо с онази категория далавераджии, за които всички средства са еднакво подходящи, щом се отнася първо до натрупване на капитал, а сетне — до увеличаване на цифрата му. Обикновената честност, под която се разбира уважение към поетите задължения и вярност на дадената дума, независимо дали е увековечена с подпис, или не, беше негово безспорно качество, но освен тази неизменна честност в сделките той едва ли имаше друга представа за нравственост и не се придържаше към никакви принципи.
Вдовец от десет години и напълно свободен човек, Жул Льору беше колкото финансист, толкова и привърженик на удоволствията. Обожаваше разкоша във всичките му форми. Каретите и конете му бяха прочути. Виждаха го навсякъде, където хората диреха наслада, прекарваше свободното си време с мили дами без предразсъдъци.
Този милионер имаше три дъщери, и трите хубавици, но съвсем различни. От времето, когато започва нашият разказ, голямата, Лазарин, бе навършила осемнайсет години, втората — Рене, бе година по-малка, а третата — Жана, бе на шестнайсет.
Банкерът много обичаше дъщерите си, но по свой начин и твърде оригинално разбираше бащинските си задължения. Никога през ум не му мина да изпрати децата си в каквото и да било учебно заведение. Дъщерите на Льору се обучаваха в къщи от разни приходящи учители, скъпоструващи и грижливо подбирани, но тъй като никой не наблюдаваше как малките се трудят и не ги поощряваше да напредват в знанията, всъщност те учеха само тези неща, които им бяха приятни: танци, езда, малко живопис, малко музика.
Всъщност това се отнасяше за Лазарин и Рене. Жана по нищо не приличаше на по-големите си сестри.
Когато Жул Льору случайно минеше през залата, превърната в учебна стая, обикновено казваше:
— Драго ми е, че се трудите, момичетата ми, но не бива да се преуморявате. Имаш ли красота и голямо богатство, ученето е излишно. Милионите са наука, дарена от небето, а вие ще ги имате — обещавам, че ще ви дам повече, отколкото ви трябват.
Нравствените му сентенции бяха от този род:
— Богатството е най-важната добродетел, деца мои. Всички останали произтичат от нея… Който може да гребе от златната река, естествено е честен и щедър без всякакви затруднения. Трябва да сме в крак с времето си, а ние живеем в епоха, когато единственият бог за всички е златото, а диктаторът, чиято власт е непоклатима — са парите!
Лазарин и Рене бяха напълно съгласни с него. Жана се отнасяше доста критично към разсъжденията му; струваше й се, че не е редно да се мисли и да се говори така, но бе плахо, кротко момиче и само си мълчеше; знаеше, че колкото и да възразява, баща й ще запази убежденията си, а сестрите й само ще й се присмеят.
Когато по-големите му дъщери навършиха едната осемнайсет, другата — седемнайсет години, Жул Льору сметна, че вече са достатъчно образовани, и се разплати с всички учители. Момичетата разполагаха с неограничени средства за дрехи и развлечения, с пълна и неконтролирана свобода.
Лазарин и Рене бяха навсякъде: в залата за стрелба, на пързалката, на търговете, където вдигаха цените на възбог.
Възпитателната система на Жул Льору не беше тайна за обществото; наричаха девойките безразсъдни, лекомислени, но чудно нещо — обикновено толкова рязко в преценките си, светското общество бе доста снизходително към тях. Смяташе се, че невинното им кокетство не водеше към нищо сериозно и зловредно.
Месец преди началото на разказа ни Лазарин бе героиня на кратък флирт с много бърза развръзка, който не можем да премълчим, защото той оказа влияние върху по-нататъшната й съдба.
Една от гостните на Льору трябваше да бъде украсена с декоративна живопис. Бе поканен най-известният художник, а с него и ученикът му, който му помагаше. Този ученик се наричаше Хектор Бегур. Приятелите му го бяха нарекли Тотор; той олицетворяваше представата за хубав младеж. Беше на двайсет и три години, снажен, с тъмнокестенява къдрава коса, със засукани копринени мустаци, находчив и безгрижен като циганин — всички тези качества привличаха към него хубавиците.
— Ако поиска, Тотор ще стигне далеч с този свой талант и вкус — казваха приятелите му, — но за беля е твърде хубав. Жените го погубват…
Веднъж на връщане от разходка Лазарин влезе в гостната, където работеше Тотор, и огледа новата живопис. Заслепен от красотата на младата девойка, Тотор бързо блесна с остроумието, с добродушния си хумор и разсмя събеседничката си. От този ден Лазарин всеки ден наминаваше в салона и оставаше известно време с Бегур, когато бе сигурна, че никой няма да прекъсне веселия им разговор.
„Момичето е влюбено в мен, това е ясно — си рече Бегур. — Никак няма да е учтиво, ако остана безразличен… Впрочем знае ли се какво може да излезе от цялата работа!“
Затова, без много да му мисли, той се обясни в любов на младата девойка — полусериозно, полу на шега, та ако го отрежат, да си остави възможност за отстъпление.
Нищо подобно не се случи.
Шеговитото признание бе прието… Лазарин, разбира се, не обичаше Бегур, но го смяташе за красив като тенор от операта и се забавляваше от новото за нея положение. Ободрен от този свой успех и решен да не протака, Хектор й пишеше писъмца, от които лъхаше плам, а девойката не отказваше да ги получава.
Не винаги човек може да се спре, когато поеме по такъв хлъзгав път.
Както тънеше в безделие и разполагаше с пълна свобода, Лазарин бързо щеше да тръгне по тайни срещи, ако поклонникът й бе настоял. Какво щеше да се случи след това?… Но за щастие съдбата пожела Льору, който по принцип не обръщаше внимание на нищо в дома си, да забележи нещо.
Той сметна, че фантазиите на дъщеря му са надхвърлили границите на допустимото, прогони Бегур и за пръв път през живота си смъмри Лазарин. Галеното чедо плака два часа, въздиша до вечерта, а на другия ден вече не помисли за героя на флирта си; дори и да се сещаше за него, само вдигаше рамене при спомена за глупостта си. И все пак на този герой бе съдено да изиграе важна роля в бъдещия й живот.
Всеки знае, че финансовият свят на Париж е изложен на чести и изненадващи катастрофи. Съвсем неочаквано, без никой да може да предвиди, рухват грамадни богатства, наглед осигурени от всякакви случайности.
Жул Льору, опиянен от успехите си, залагаше на своя неизменен късмет и живееше сред кралски разкош, пилееше пари, без да ги жали. Но колкото и огромни да бяха разноските му, не биха го докарали до банкрут, ако не беше фалитът на един английски и един американски банкер, които го лишиха от четири милиона капитал.
И все пак пълното разоряване можеше да бъде избягнато, стига Жул Льору да бе проявил повече предпазливост и пестеливост. За беля обаче Льору не пожела да намали разноските си; каза си, че след толкова болезнени загуби не бива да променя начина си на живот, за да не го сметнат за разорен.
На всичкото отгоре и борсовите му начинания неизменно се проваляха. Той обаче не се отчайваше и продължи рисковано да играе на борсата.
Съдбата му обърна гръб.
Накратко, през един прекрасен ден, преди значителен платеж, Жул Льору се убеди в своя фалит.
Както знаем, банкерът не беше безчестен човек и се ползваше с пълно доверие. „Трябва да ликвидирам всичко! — си рече той. — Ликвидацията обаче е срам с всичките му ужаси. Ако съм пръснал само своите пари, все още е половин беля… Но ако са засегнати капиталите на хората, които са ми оказали доверие — ще се застрелям.“
Ликвидацията даде резултати, които не беше очаквал. Всичко бе превърнато в пари. Продаде къщата на булевард „Осман“, имението в Нормандия, колекциите от картини и скъпоценности, конете, каретите…
Въпреки огромността си пасивът не надмина актива.
Всичко бе платено до последния сантим, а банкерът успя да запази имението си край Лоара и двайсет и пет хиляди годишен доход. „Но нима това е банкрут?“ — ще попитат мнозина читатели. Зависи от гледната точка. За човек, който годишно харчеше милион, положението бе мизерно.
Жул Льору веднага реши, че не може да остане в Париж; скромните доходи щяха да му причиняват постоянни страдания, а самолюбието го караше да се противи на новите условия. Затова с дъщерите си и съвсем малко слуги се премести в имението си край Лоара.
Имението Вертфейл не беше голямо и особено доходно, но се намираше в живописна местност. Къщата, която по навик наричаха замък, беше просто двуетажна сграда, построена в края на осемнайсети век, и не представляваше нищо особено. Тя бе разположена на хълм, който полегато се спускаше към потънала в зеленина шир. Паркът бе разположен на осемдесет или сто декара, заобикаляше къщата отвред и слизаше до прохладния бистър ручей в подножието на хълма. Пред входа на къщата се ширеше зелена морава, изпъстрена с лехи ярки цветя. Долният етаж на къщата се заемаше от две гостни, библиотека, пушалня, трапезария и широка билярдна. Мебелите не бяха разкошни, но твърде удобни, уютни и с хубава тапицерия. Спалните на домакините и гостите заемаха първия етаж.
За съжаление Жул Льору, Лазарин и Рене, свикнали с парижки разкош, смятаха това жилище за мизерно. Тук бяха лишени и от всичките си развлечения; оставаше им само едно — ездата. Но се бе наложило да продадат хубавите си коне и да ги сменят със скромни понита. Дивните гледки в околността не предизвикваха възторзите им; ездата бе единственото им средство против скуката и те й се отдаваха почти по цял ден.
Само Жана не бе се чувствала никога толкова доволна, колкото сега. Тя харесваше имението, близкото село, високите дървета, цветята и птиците. Всеки ден по няколко часа рисуваше в парка. Това обаче не поглъщаше напълно времето й, затова се нагърби с ролята на икономка в къщата и въведе строга пестеливост в домакинството.
Жул Льору бе отчаян не по-малко от големите си дъщери. Прехвърлил вече петдесетте, преди да се бе разорил, изглеждаше доста по-млад. Висок, строен, силен брюнет, той бе доста подвижен и откритото му, усмихнато лице издаваше доволен от живота човек.
След загубата на богатството си Льору посърна и заприлича на човек, едва привдигнал се след тежка болест. Косата му бързо окапа и главата му лъсна като топка за билярд; дори не си правеше труда да се бръсне всеки ден. Беше се лишил от всичко: от заниманията си, от врявата и блъсканицата на борсата, от разходките, от усмивките и поздравите на прочути парижани; нямаше дори с кого да седне на карти и изобщо му липсваше цялата среда, с която бе свикнал.
За да се отърве от самотата, би трябвало да завърже познанства със съседите по имения, а те не бяха малко. Някогашният банкер обаче не пожела. „Всички тези хора са богати, а аз — не — си казваше той. — Те ще ме потискат с разкошния си живот. Ще се държат учтиво, но винаги ще ми се струва, че искат да ме засегнат… Най-добре ми е сам.“
Във Вертфейл обядваха в единайсет, вечеряха в седем и камбанката събираше всичките обитатели в трапезарията. Една прекрасна сутрин, когато камбанката беше била доста време, в трапезарията влезе Жул Льору по домашни пантофи и сако от каша, с недоволен израз на лицето и небръснат.
— Къде са госпожиците? — попита той.
— Госпожица Лазарин излезе на езда, госпожица Жана отиде към селото, а госпожица Рене се разхожда в градината.
В тази минута вратата на трапезарията се разтвори и влезе запъхтяна Жана, най-малката от сестрите. На своите шестнайсет години тя бе твърде грациозно същество; пепеляворусата й коса се къдреше около откритото й чело, светлосинята рокля обгръщаше още детинската й фигура. Тя се завтече към баща си, разцелува го и извика:
— Извинявай, татко, обещавам вече да идвам за обед пет минути по-рано!
— Не те извинявам, не защото закъсня, а защото подражаваш на сестрите си, които забравят да ми оказват уважението, което трябва да изпитват към мен.
— О, татко!
Вратата на трапезарията се отвори наново.
— Виж ти! — възкликна влязлата Рене. — Татко се кара днес на Жана! Колко интересно… Продължавай, татко! Какво е направила Жана?
Рене бе само година по-голяма от Жана, но наглед човек би й дал повече от двайсет. Беше висока, с тънка талия, с широки рамене. За разлика от малката си сестра бе брюнетка с гарвановочерна коса и матово лице като креолка. Черните й очи излъчваха мощна енергия. Проницателният й поглед таеше нещо жестоко.
Фразата, произнесена от девойката, още повече развали настроението на Льору.
— Къде беше? — попита Льору, като се отдалечи от Жана.
— Татко, внимавай, ще си изпокъсаш нервите така…
— Защо не дойде навреме, когато камбанката удари?
— Имам оправдание… Бях заспала.
— В единайсет часа… вън… много правдоподобно, нали?
— Вярваш или не, това е истината. Толкова ми е скучно в тази колиба, че ще се побъркам. До гуша ми е дошла постоянната зеленина и вечно синьото небе. Затова спя… Спя винаги, когато мога. Поне понякога сънувам старите времена, когато ти още беше богат и не бе пръснал парите, които всъщност бяха наши…
— Сестро… Сестро! — промълви умолително Жана.
— Държите се лошо, госпожице! — извика Льору.
— О, сега значи искаш да те уважаваме! — отвърна троснато дъщеря му. — Някога се отнасяше приятелски с нас, а сега, когато си като оскубан петел, настояваш за уважение. Стига празни приказки! Не е ли по-добре да седнем на трапезата и да си започнем бедния обед. Ако имаш нещо против, ще се прибера в стаята си.
Жул Льору си знаеше, че решаващата дума няма да бъде негова, затова махна с ръка и седна на трапезата. Вратата отново се отвори и влезе Лазарин.
— Хайде, идвай — й каза Рене — да ти се скарат и на теб. Предупреждавам те, че милият ни татко е нещо вкиснат.
— Но какво се е случило? — попита Лазарин. — От какво е недоволен татко?
Рене посочи часовника.
— Единайсет и петнайсет! — отвърна тя. — От днес татко има намерение да въведе военна дисциплина. Който закъснее пет минути, остава на хляб и вода; закъснее ли десет — отива в ареста. Това е.
— В такъв случай да ми върне моята Нора, която ми отне и я продаде, за да си покрие дълговете, и няма да го притеснявам… С това нищожно пони не мога да отговарям за нищо… Но да почваме, че умирам от глад.
Вече споменахме, че Жана бе много хубава, Рене — също. Голямата дъщеря на Льору обаче беше почти самото съвършенство. Дългата й коса с цвета на лъскава мед стигаше до кръста. Черните вежди и дългите ресници придаваха на зелените й очи някаква източна нега, всяко движение издаваше вродена грация. Нищо не бе в състояние да опише целия чар на усмивката й.
Жул Льору неволно се поддаде на очарованието й. Вместо да я смъмри, той само погледна голямата си дъщеря и премълча.
Обедът започна сред мрачно мълчание. Недоволен от себе си и от другите, Жул Льору едва преглъщаше, Жана с усилие възпираше сълзите си, притеснена от неразбирателството в къщи, Рене почти не докосна ястията.
Единствено Лазарин си хапваше добре и отпиваше от бялото туринско вино. Тя първа прекъсна мълчанието.
— Татко — обади се тя, — тази сутрин срещнах един твой добър приятел.
Някогашният банкер вдигна глава.
— Така ли? — избъбри той навъсено. — Имах някога приятели… Сега вече нямам.
— В такъв случай един от предишните ти приятели — продължи девойката. — Някога бяхте неразделни. Той се гордееше с твоите милиони, ти — с благородническата му титла. Досещаш ли се за кого става дума?
— Не. И не ме интересува.
— Все лак ще ти го назова. Беше вечно младият принц Годефроа дьо Кастел Виван.
Жул Льору неволно трепна. Това име му напомни за веселото, щастливо минало.
— Годефроа ли! — възкликна той. — Че какво ще прави тук? Ти разговаря ли с него?
— Не, яздеше с компания и ме поздрави най-учтиво. Един от дърварите в гората ми обясни, че гостувал наблизо, у маркиз дьо ла Тур дю Роа.
— Знам го, знатен благородник и един от най-богатите земевладелци покрай Лоара… — пророни Жул Льору. — На младини веднъж съм бил в замъка му, на двайсетина километра оттук; замъкът му също се нарича дьо ла Тур, ако не греша… Сега маркизът не ще да е твърде млад, май беше десетина години по-възрастен от мене. Не беше ли и той с принца?
— Да.
— Откъде узна?
— От същия дървар. Маркизът е с бяла коса и мустаци, но не изглежда никак стар. Знаеш ли дали има деца?
Рене вдигна глава и внимателно погледна сестра си — възбудата, с която тя говореше, й се стори необичайна и не можеше да си я обясни.
— Не зная — отвърна Жул Льору, — не зная дори дали е женен. От двайсет и пет години нищо не съм чувал за него.
— Защо задаваш такива странни въпроси? — намеси се Рене с предизвикателен тон. — Какво те вълнува дали маркиз дьо ла Тур има деца? Да не мислиш, че някой от синовете му, маркиз милионер, ще дойде тук да поиска ръката ти! Мина това време… Да се намери кандидат за девойка без зестра е същинско чудо. Ако залагаш на зелените си очи и на дългата си коса — ще сбъркаш, драга.
Лазарин полека обърна глава, впери очи в Рене и рече иронично:
— Искаш да ме засегнеш, клета сестро, но само ставаш смешна! Не забравяй, че за момичета с моята външност дори невъзможното е възможно. Ще дойде ден и той може би е близо, когато ще разполагам с повече милиони, отколкото са минали през ръцете на баща ни, тогава ще си доволна да се намираш под мое покровителство и аз няма да ти го откажа. Обещавам ти! Защото не съм злобна.
Рене прихна, ала смехът й прозвуча пресилено.
— Честна дума — пророни тя, — твоите фантазии ще те побъркат.
Трескавата възбуда на Лазарин, забелязана от Рене, действително имаше причина. Всяка сутрин Лазарин излизаше с бретонското си пони, чийто спокоен ход я караше горчиво да съжалява за предишната си кобила Нора. Понито обаче беше яко и никак не го плашеха разстояния от двайсет-трийсет километра. Потънала в мисли, тя отпускаше поводите и малкото конче спокойно се поспираше и пощипваше трева или откъсваше по някое листенце от ниските клони. Преди три дни от унеса я извади тропот на кон, но пред нея пътят завиваше и не можеше да се види нищо напред, тъй като буйната зеленина пречеше. Лазарин дръпна поводите и шибна понито, то препусна в галоп. Точно на завоя тя срещна конник на едър тъмнокафяв кон. Ездачът не беше млад, но седеше толкова свободно на коня, лицето му изглеждаше толкова изразително и красиво, че Лазарин си помисли: „Какъв хубавец!“ Лазарин бе познавачка на коне и оцени коня на непознатия; според нея той струваше не по-малко от четиристотин златни франка.
Щом видя младата девойка, конникът свали шапка и в минутата, когато се разминаваха, ниско склони глава. Лазарин също кимна с присъщата си самоувереност и продължи напред. Женският инстинкт й подсказа, че непознатият ще спре и ще я проследи с поглед и не сгреши — тропотът вече не се чу.
Когато се върна във Вертфейл, не каза на никого, а може би и забрави за тази среща.
На другия ден обаче, точно по същото време, както и преди, тя се озова на мястото на вчерашната среща. Конникът с побелели мустаци вече бе там; щом видя девойката, очите му блеснаха младежки. Той отново се поклони дълбоко и остана на мястото си. Сега обаче, когато наближи Вертфейл, девойката се обърна и забеляза, че непознатият мъж я следи — наистина отдалеч, почтително: явно искаше да узнае коя е възхитителната амазонка и къде живее.
И така продължи до деня, когато го бе видяла в компанията на принц Годефроа, приятеля на баща й.
През същия ден, към четири следобед, Лазарин се бе отпуснала в креслото пред разтворения прозорец и мислено прехвърляше в ума си вероятността неизвестният мъж да потърси запознанство с нея, когато на двора се чу шум на приближаваща се карета и тропот на копита. Тя скочи с думите:
— Дали не е той! — и впери поглед през жалузите навън. Пред входа на къщата спря голяма карета с величествен вид: лакеят и кочияшът бяха с парадни ливреи. Великолепните коне бяха с по няколко рози над челата.
В каретата седеше само един пътник и се оказа принц Кастел Виван, тоест свързващата брънка между замъка дьо ла Тур дю Роа и къщата във Вертфейл. Лазарин вярно оцени посещението му и тържествуваща усмивка трепна върху устните й; тя се погледна в огледалото и пъргаво заслиза надолу.
Бърз и младежки подвижен, принцът едва не събори провинциалния лакей на Льору, който гледаше каретата със зяпнала уста.
— Тук ли е господин Жул Льору? — попита посетителят.
— Излезе, ваша милост — уверено заяви лакеят. — Той, разбира се, много, много ще съжалява, че не сте го заварили… Моля, оставете визитната си картичка.
В същата минута във вестибюла влезе Лазарин с изящна утринна дреха, косата й се бе разпиляла върху раменете.
— Мили принце — извика тя, — влизайте, влизайте! Колко мило, колко чудесно, че сте си спомнили за нас! Когато ви зърнах сутринта, почти бях сигурна, че ще ни посетите, нали ви познавам като най-благородния човек…
Принц дьо Кастел Виван й целуна ръката с малко старовремска почтителност.
— О, най-сетне! — рече той шеговито. — Колко се радвам да ви видя, малка приятелко. Замъкът ви е истинска крепост, в него не се влиза лесно. Здравата ви пазят!
— Татко вече не е същият, както преди, от катастрофата насам е все в лошо настроение… Затворил се е и не иска никой да го вижда.
Докато разговаряха, Лазарин хвана принца под ръка и двамата минаха през обширния вестибюл, сетне влязоха в старинна гостна. Годефроа дьо Кастел Виван се приближи към терасата, намести си пенснето и се загледа в пейзажа, разстилащ се пред очите му.
— По дяволите! — изрече той шепнешком. — Не мога да си обясня лошото настроение на моя чудесен приятел! Какъв изглед, колко красив парк! Това селско усамотение е просто чудо!
— Ако повторите това на татко — усмихната рече Лазарин, — той няма да сподели вашето мнение.
— А вие, мила, ще го споделите ли?
— И да, и не… Тук е живописно, няма спор, но е уморително еднообразно и безкрайно скучно.
— Мъчно ли ви е за Париж?
— Съжалявам за Париж и за изгубените милиони — от все сърце…
— Търпение и мъжество, мила! Ще се завърнете в Париж и ще бъдете негова кралица!
— А милионите?
— Те се стопиха на едно място, но ще дойдат от друго.
— Принце, не ми разказвайте приказки. Не искам, не бива да ви вярвам Разочарованието би било ужасно!… Но ще отида да ви доведа татко.
И девойката, стройна и грациозна като нимфа, излезе от салона.
„Безспорно — си рече принцът — тази чаровница се нуждае от рамка от чисто злато. И ако не греша, аз нося тази рамка…“
Годефроа дьо Кастел Виван бе представител на прочут и исторически род. Някога бе започнал дипломатическа служба, но от нея след бързата му раздяла с досадните задължения на секретар на посолство му бяха останали само няколко чуждестранни ордена. Богат наследник, получил от баща си милион и половина, той бързо бе пръснал капитала си, тъй като му се бе сторило, че само лихвите не са достатъчни за нуждите му. Беше се оженил за млада, хубава и богата жена, но възгледите им за семейния живот се различаваха из основи. Само след няколко години съпругата му се спомина, огорчена и тъжна; мъката му по нея бе доста силна, тъй като, на всичкото отгоре, богатството й след нейната смърт премина към рода й.
Сега, когато принцът влезе в нашето повествование, доходите му бяха едва няколко хиляди франка годишно, но и тях му изпращаше един състрадателен роднина. Въпреки това принцът живееше сред разкош; вечно бе канен по обеди и вечери, бе интересен събеседник, добър картоиграч, като печелеше на карти твърде често и умееше да спре играта навреме. Никой от познатите му не би го нарекъл блюдолизец, тъй като принцът бе тактичен, освен това бе и щедър към прислугата. Честността му бе пословична и той се държеше като истински благородник.
Един прекрасен ден на шумен прием към него се приближи богатият съдружник на виден парижки банкер и фамилиарно го хвана под ръка. Принцът не обичаше този дебелак, но бе твърде изтънчен политик, за да изрази антипатията си. Двамата се запътиха към пушалнята.
— Драги принце — подхвана банкерът, — бихте ли искали да се сдобиете със сто и петдесет хиляди годишен доход?
— Разбира се, нали някога ги имах и зная какви възможности дават. Но сигурно този, който ми ги предлага, иска да сторя нещо в замяна?
— Точно така. Предлагам ви ги аз и искам много лесно нещо — да се ожените. Една дама (ще подчертая, че е млада и хубава), с богатство от три милиона, вложени сигурно, мечтае да стане принцеса и се обърна към мен… Обещах й съдействието си. Какво да й отговоря?
— Зависи от името на дамата, която, както казвате, мечтае да стане принцеса и очаква да осъществя мечтата й.
— Не се ли досещате?
— Нима я познавам?
— Лоренс Тисе.
Принц дьо Кастел Виван леко пребледня, но под слоя помади промяната на тена му изобщо не се забеляза, той спокойно изрече:
— Прав сте, Лоренс е очарователна… Но досега си мислех, драги приятелю, че поддържате най-интимни отношения с нея.
— Не грешите, но ми предстои женитба и както сами разбирате, трябва да ликвидирам сериозните си връзки.
— Вие ги ликвидирате — продължи все така спокойно принцът, — като при това искате да превърнете любовницата си в принцеса, а тя в същото време бе любовница и на цял Париж. Блестяща идея! Достойна за самия Ришельо. Само че не е бивало да избирате мен за мишена на милата си шега, достойна за времето на Луи XV, да ме превръщате в палячо.
Слисаният банкер се дръпна.
— Май имате намерение да ме оскърбите!
— Мисля, че вече ви оскърбих — все така невъзмутимо парира Годефроа, — като само ви върнах дължимото. Няма защо да ми се извинявате. Моите секунданти ще ви посетят след два часа.
Дуелът се състоя на другата сутрин във Венсенската гора. Принцът бе на шейсет и две години, противникът му — на трийсет, но младият мъж пострада жестоко: бе му нанесена дълбока рана в рамото, която го държа на легло месец и половина.
Годефроа дьо Кастел Виван беше привърженик на свободните нрави, но не беше долен човек.
Старият аристократ по никакъв начин не би се съгласил да опетни гръмкото си име и все пак се надяваше да извлече полза от него. Веднъж той се провикна: „Еврика!“ — и от този ден във вестник „Фигаро“ веднъж на три месеца се появяваше следната обява: „Възрастен аристократ, издънка на прочут род, който може да угасне със смъртта му, предлага да предаде името и титлата си на младеж, притежаващ големи капитали. Моля отговорете до поискване на Х.2.113.“
Няма защо да обясняваме, че оттогава започна да получава много писма. Принцът ги прочиташе най-внимателно, но още не бе открил необходимия човек. Без ни най-малко да се отчайва, продължи да отпечатва обявата, дразнеща любопитството на цял Париж, който гадаеше кой е нейният автор.
Почти излишно е да добавяме, че облеклото на принца беше безупречно изискано.
През този ден дьо Кастел Виван беше с бял панталон, чер редингот и бяла жилетка, с тънка вратовръзка от син атлаз, върху която бе обърната яката на белоснежната му риза. Издължените му тънки ръце бяха със светлосиви ръкавици. Миниатюрна пъстра джуфка се подаваше от петлицата на редингота и тясна черна лентичка придържаше пенснето, през което се любуваше на пейзажа.
Щом излезе от салона, Лазарин пъргаво изтича до стаята на баща си. Той вдигна глава при появата на дъщерята.
— Каква беше тази карета, която пристигна преди малко? — попита троснато Жул Льору.
— Имаш гост — отвърна Лазарин.
— Веднага ще уволня този дръвник Жозеф, ако го е пуснал да влезе! Как е можал да наруши изричната ми заповед! — изкрещя вбесен Льору.
— Жозеф не е виновен, аз поканих принца да влезе — обясни Лазарин. — И ти трябва да слезеш при него, ако не искаш да изглеждаш провинциален дивак.
— В дома ми нахлуват пряко моята воля! Протестирам!
— Протестирай, колкото искаш, само слез.
— Как де се покажа с тази ужасна четина, с това облекло?
— Само няколко минути ти трябват, за да се обръснеш и да си смениш облеклото. Ще изтичам да правя компания на принц Годефроа и ще му кажа, че слизаш. Само не се бави, идвай по-скоро!
Без да дочака отговора на баща си, ядосан, но послушен на желанията й, тя излезе от стаята му и се спусна като вихър по стълбището. През тези минути Лазарин, достигнала до пълно униние в селското си изгнаничество, възвърна парижката си пъргавина и неотразим чар. Тя хвана принца под ръка, отведе го до малкото диванче и седна до него.
— Татко ще слезе след пет минути — му каза тя. — Не се чудете, мили принце, че отначало толкова косвено проявява радостта си от вашето посещение. Повтарям ви, той много се промени… Вие имате толкова силно влияние върху него! С малко усилия можете да го ободрите, да подкрепите отпадналия му дух. Тогава ще бъдете най-добрият принц на света!
— Разчитайте на мен, малка приятелко; ще сторя, каквото е възможно.
— Значи всичко ще бъде наред… Но да поговорим за нещо по-приятно. Отдавна ли сте тук, край Лоара?
— От снощи; и както виждате, бързам да целуна вашата ръка.
— Вие се идеалният принц! А дълго ли ще останете?
— Смятам да се върна в Париж най-рано след месец.
— Кого сте ощастливили със своето гостуване?
— Нима не познавате господина, с когото яздех сутринта?
— Само съм го срещала по време на ездата си с моето пони, но не му зная името.
— Маркиз дьо ла Тур дю Роа.
— Така ли — равнодушно произнесе Лазарин.
— Нищо ли не ви говори това име? Маркизът е виден аристократ, богат като Крез и ваш страстен поклонник…
— Нима! — прихна девойката. — Позволете да не ви повярвам. Пък и нали не ме познава!
— Знае коя сте, при това днешната среща била четвъртата поред все на същото място… Не можете да си представите колко се зарадва маркизът, когато узна, че съм един от най-добрите приятели на вашия баща.
Лазарин премълча; не попита каква е причината за тази толкова силна радост, защото й беше ясна.
След миг вратата се отвори и влезе ексбанкерът. Той бе доста прилично обръснат и облечен. Лицето му не изглеждаше особено любезно като на човек, принуден да извърши нещо въпреки желанието си. И все пак стисна доста радушно ръката на неканения си гост, а младото момиче, демонстрирайки добро възпитание и желание да остави двамата приятели свободно да разговарят, мълчаливо излезе от гостната.
Разговорът все не потръгваше, но най-сетне принцът успя да възвърне някогашния приятелски тон между двамата и след няколкото фрази за околностите и за очарователното имение на домакина произнесе усмихнат:
— Сега, стари приятелю, съм дошъл при вас като молител.
— Като молител ли? — неволно възкликна някогашният банкер, като също неволно се усмихна — нещо, което не беше му се случвало от месеци насам. — Ако имах предишните си милиони, щях да ви разбера. Но сега, когато съм разорен… Какво може да се очаква от един бедняк?
— Нещо съвсем лесно. Един от моите добри приятели, маркиз дьо ла Тур дю Роа, желае да ви бъде представен, и няма да скрия от вас, мили друже, че му дадох дума да…
Жул Льору скочи.
— Не е бивало да обещавате! Отказвам!
— Но защо?
— Много просто. След сгромолясването ми от предишното високо положение в тази посредственост, толкова близка до мизерията, реших да прекъсна всичките си предишни връзки и едва направих изключение за вас (макар че не съжалявам); но да завързвам нови познанства, да се срещам с нови лица…
— Изслушайте ме, не бързайте да отказвате.
— Вие сте мой гост. Учтивостта ме задължава да изслушам всичко, каквото пожелаете да ми кажете. Но ви предупреждавам, че словото ви ще се окаже глас в пустиня или по-точно, ще се натъкнете на непоклатимото ми решение.
— Ще видим… Искам да зная обичате ли дъщерите си, приятелю?
Някогашният банкер трепна.
— Обичам ги, разбира се — отвърна той бавно, — при това още повече, откак се чувствам толкова дълбоко виновен заради неочакваното им обедняване. Никога няма да си го простя, пък и те няма да ми го простят, особено двете по-големи. Ясно ми е.
— Добре тогава — продължи дьо Кастел Виван, сигурен, че бързо ще срази противника си, — защо тогава, като ви се предоставя случай поне отчасти да поправите причиненото от вас зло, вие се отказвате?
— Не ви разбирам… Какъв случай?
— Да омъжите Лазарин… тя да сключи толкова бляскав брак, за какъвто трудно бихте мечтали дори на върха на някогашната си слава… Разбирате ли сега?
— Още по-малко от преди.
— Ще се изкажа съвсем ясно. Маркиз дьо ла Тур е влюбен в голямата ви дъщеря.
— Не може да бъде! Той дори не я познава.
— Напротив, чудесно я познава, срещал я е неведнъж по време на разходките си.
— Маркизът ли ви каза, че е влюбен в Лазарин?
— Не ми е споменал нито дума, но не беше необходимо: аз ли няма да разбера за какво се отнася! Дьо ла Тур буквално си е изгубил ума по Лазарин, което личи от всичките му действия. До вчера я проследявал тайно, а днес, когато узна, че сме близки приятели с вас, едва не ми се хвърли на врата. „Нали ще ме представите на господин Льору — извика той — и то веднага! Идете днес, мили принце, и уредете така нещата, че още утре да мога да го посетя!“ Едва ме остави да закуся и все ми натякваше, че съм много бавен. Каретата ме чакаше пред входа, но аз още малко се повъртях из стаята си и искрено се забавлявах, като наблюдавах нетърпението на маркиза. Не сте ли съгласен с мен, че желанието да ви бъде представен ясно издава намерението му да се ожени? Можете ли да ме оборите?… Е, да, мълчите; значи съм прав.
— Но, драги ми принце — възрази Жул Льору, — дори и да не грешите, Лазарин е само на осемнайсет години, докато маркизът…
— Е на шейсет и пет, зная — довърши дьо Кастел Виван, — но за договарящите се страни тези подробности са без значение. Към разликата от четирийсет и седем години маркиз дьо ла Тур дю Роа присъединява триста хиляди годишен доход, старинен род и титла, един от най-хубавите замъци във Франция и здравето си на трийсетгодишен мъж… Както виждате, тази възможност има доста хубави страни.
— Но трябва да поговорим с Лазарин — изрече тихо доскорошният банкер.
— Вярвайте, красивата ездачка в тези минути по-добре от двама ни знае какво може да очаква от аристократичния си съсед… Единственият въпрос, който веднага трябва да решим, е: убедих ли ви, желаете ли да се срещнете с маркиза?
— Какво да се прави! — изрече Жул Льору след кратко мълчание. — Ще го приема… и постъпете така, както сметнете за добре.
Двамата приятели здраво си стиснаха ръцете и Жул Льору тръгна да изпрати принц Кастел Виван до входа, когато Лазарин, останала явно някъде наблизо по време на разговора, влезе в гостната.
— Нима вече си тръгвате, мили принце? Истинско предателство от ваша страна. Толкова време не съм ви виждала — а бързате да си вървите. Останете заради мен, останете поне още четвърт час!
— Не мога, скъпа приятелко — отвърна Годефроа, — но утре…
— Нали ще дойдете и утре? Обещавате ли?
— Да, и не сам… Вашият татко ми позволи да му представя маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа, чийто довереник съм, предавайки молбата му да бъде представен.
Принцът се наведе и целуна ръката на Лазарин. Тримата излязоха пред входа. Принцът запали пура, качи се в каретата на маркиза и още веднъж махна за довиждане.
— Какви коне, каква карета! — тъжно пророни Жул Льору.
— Има и по-хубави неща! — заяви Лазарин.
— Какво например?
— Парите, които осигуряват такъв разкош!
— Права си. Парите са над всичко! Парите са силни! На осемнайсет години си и си много хубава. Дано да станеш богата…
На четири километра от Вертфейл принцът забеляза двамина конници, поели насреща му, на разстояние един от друг. „Виж ти! — избъбри принцът, — май Робер със слугата си е излязъл да ме посрещне. Значи е хлътнал здравата!“
Принцът не беше се излъгал. Само за няколко минути маркизът премина отделящото ги разстояние, скочи от коня до каретата и тревожно попита, като влезе в нея:
— Какво стана, драги ми принце?
— Засега, скъпи маркизе, всичко върви добре — моят приятел Жул Льору се съгласи да направи изключение за вас. Вратата на Вертфейл, която едва се отвори пред мен, пред вас ще се разтвори широко!
— Но кога?
— Можем дори и сега да отидем, но ще е твърде неудобно… Очакват ни утре в четири.
— Как да ви се отблагодаря? — извика маркизът, като стисна развълнувано ръцете на принца.
— Много лесно. Удостойте ме с доверието си и ми кажете откровено защо толкова бързате да влезете в онзи дом.
— Не се ли досещате?
— Може би, но искам да чуя от вас.
— Добре тогава: влюбен съм — смутено произнесе маркизът, като отмести поглед встрани. — Дано не ви се сторя смешен… Влюбен съм до безумие — на моите години; и то в коя? В едно дете.
— Лазарин не е дете, навършила е осемнайсет — отвърна дьо Кастел Виван, — а вашето чувство никак не е странно. Човек, докато е жив, търси своето щастие.
— Щастие ли! — тъжно повтори маркизът. — Не смея дори да помисля за него. Как да се надявам, че молбата ми няма да бъде отхвърлена? Какво ще правя тогава?
— Не се опасявайте от такова нещо! Познавам Лазарин… тя е много разумна девойка.
— В такъв случай ще се омъжи за мен по сметка… и ще стане моя съпруга, без да ме обича.
— Защо да не ви обикне? — прекъсна го принцът. — Прекалено сте критичен към себе си. Изпълнен сте със сила и енергия — погледнете се само! Какво от това, че косата ви била побеляла? Повярвайте ми, много жени биха ви харесали — и тя ще ви хареса. Към физическите си качества присъединете и гръмката титла, старинното си име и грамадното си богатство: всяка жена би ви боготворила за тях. Освен това бъдете практичен: защо да искаме повече от живота, отколкото той може да ни даде… Вие копнеете за Лазарин, нали? Оженете се за нея — и тя е ваша!
Годефроа говори още дълго на същата тема, при това толкова сполучливо, че маркиз дьо ла Тур полека-лека се успокои и не гледаше вече толкова мрачно на бъдещето.
След семейния обед Рене, за да превъзмогне скуката, а по-скоро и злобата, която я задушаваше, прибягна към изпитаното средство — към съня. Тя се отпусна в удобното си кресло — и заспа, като дори не узна за събитията през този следобед.
Когато слезе за вечеря, Рене остана поразена от огромната промяна у ексбанкера, както и от тържествуващото лице на Лазарин. Нима се беше случило нещо, докато тя бе спала? Рене не си позволи да попита, но се надяваше от някоя фраза да разбере причината за тези странни промени.
Надеждата й се оправда.
— Утре — подхвана Жул Льору, като се обърна към голямата си дъщеря — трябва да наблюдаваш тези дръвници, които минават за наши слуги, за да не ни изложат.
Рене наостри уши.
— Бъди спокоен, татко — усмихната отвърна Лазарин. — Утре няма да познаеш тази трапезария, нашето скромно жилище ще изглежда много красиво. Ще предложим лека селска закуска, съвсем простичка и наивна. Сандвичи, пресен каймак, вафли — нали Марион ги прави толкова хубави, и бутилка шампанско: нищо повече не ни трябва. Нали имаш шампанско, татко?
Банкерът отрицателно поклати глава.
— Нямам, но още днес ще пратя в Орлеан да докарат.
— Спасени сме! Повечко цветя върху масата — и ето че малката ни закуска ще изглежда много оригинална!
Учудването на Рене достигна връхната си точка.
— Нима очаквате някого утре? — попита тя.
— Разбира се — отвърна й Лазарин, като погледна присмехулно сестра си. — Две много важни личности: принц дьо Кастел Виван и маркиз дьо ла Тур дю Роа.
— Как узнахте — продължи да пита Рене, — че тези две развалини утре ще удостоят Вертфейл с присъствието си?
— Много лесно — отвърна Лазарин, като се намръщи, — едната развалина бе днес тук и поиска разрешение да ни представи утре другата.
— Значи къщата ни ще се превърне в старопиталище и вън на входа ще можем да поставим надпис: „Приют за изкукуригали стари ергени“. Явно маркизът ще положи в нозете ти своето сърце, своето гръмко име и титла — сигурна съм в това. Честито, маркизо!
— Приемам честитката ти, мила моя, и ти обещавам, че маркиза дьо ла Тур дю Роа, тази знатна дама и владетелка на шест милиона, ще изпълни дълга си и ще ти намери съпруг.
— Мъж ли!… Някой изкуфял старец! Някоя развалина! — извика Рене. — За нищо на света! Не искам такъв съпруг!
— Гроздето е кисело, нали? — иронично пророни Лазарин. Свадата щеше да се разгори буйно, ако Жул Льору не бе я прекратил със заплахата, че ако Рене не млъкне, ще я заключи за два дни в стаята й. Ексбанкерът май сериозно бе решил да изпълни заканата си и девойката, която на всяка цена искаше да присъства на утрешната среща с надеждата, че Лазарин ще остане излъгана в очакванията си, предпочете да остави тази тема и след вечерята бързо се качи горе.
На другата сутрин Лазарин изпревари изгрева, вдигна на крак провинциалния слуга, камериерката и дъщерята на градинаря. Изчисти с грижовността и старанието на фламандска домакиня потъмнелите от времето мебели, порови из шкафовете и откри изящни старинни вази от китайски порцелан, които сега струват луди пари и изключително се ценят. Трапезарията потъна в цвета, подредени с вкус и твърде изискано. Малкият салон не изглеждаше разкошен, но оставяше впечатление за свежест и празничност.
Когато Жул Льору слезе за обед, бе поразен и не скри одобрението си.
— Ти си вълшебница! — извика зарадван бащата. — Не мога да позная нашата унила трапезария!
Мълчаливата Рене само хапеше устни от яд. Възторгът на Жана бе най-искрен; тя рече, като прегърна Лазарин:
— Видя ли, мила сестро, че парите не винаги са решаващи… Нашата разкошна къща в Париж бледнее пред блясъка на тези свежи цветя.
— Сестра ти нищо не разбира от живота, мила Лазарин — намеси се Льору убедено. — Съвсем скоро ще осъзнае, че парите са господар на света и са идол на хората. Това печално познание се добива от всекиго.
Малката Жана само наведе глава и премълча.
Към два следобед цялата къща бе готова за идването на гостите. На девойките им оставаха още два часа, за да се заемат с външния си вид. Жана реши да остане със светлосинята си рокля, с която и без това бе облечена, и спокойно тръгна към парка. Лазарин и Рене се качиха в стаите си. След обстойни размисли Рене реши да се облече в черно. Дантелената й рокля нежно подчертаваше белотата на кожата й; тоалетът й бе освежен от небрежно боднатата в черната коса алена роза.
Лазарин съвсем случайно се оказа в контраст със сестра си — избра разкошна бяла рокля, вдигна буйната си червеникава коса и я завърза със синя панделка. Черна кадифена лентичка изпъкваше върху бяло-розовата й шийка. Лазарин се усмихна на омайния си образ в огледалото и рече високо:
— Ако маркиз дьо ла Тур не беше вече покорен, днес победата ми щеше да бъде безспорна.
Часовникът удари четири. Желязната врата на парка се разтвори и по алеята към къщата се устреми лек кабриолет с два коня, каран от маркиза, седнал до приятеля си, принц Годефроа.
Жул Льору излезе да посрещне посетителите си.
Лазарин тръгна от своята стая. В коридора срещна Рене, която явно също бе дебнала до прозореца. Двете си размениха погледи, които изразяваха чувства, далечни от дружеските. Сетне заедно влязоха в приемната, където Льору вече бе поканил благородниците.
Маркизът бе като заслепен от Лазарин. Остана безмълвен около минута, за да преодолее вълнението си. Все пак успя бързо да се овладее и да подхване увлекателен разговор с девойките с такава подкупваща непосредственост, че спечели дори симпатиите на Жана, която не обичаше особено принца, но реши, че приятелят му, маркизът, е много по-мил човек.
Малката закуска, поднесена без всякаква претенциозност, се увенча с успех и самолюбието на Жул Льору никак не пострада.
Гостите се сбогуваха чак в шест.
Преди да се качи в кабриолета, Годефроа многозначително стисна ръката на Льору — този жест искаше да му каже, че бъдещият зет е осигурен. Откровено казано, Льору не се съмняваше в това, а също и Рене, която с очите си се убеди в безспорния успех на сестра си.
След първото посещение последваха много други; маркизът пристигаше ту сам, ту в компанията на принца. Веднъж, две седмици по-късно, Годефроа дръпна настрани ексбанкера и припряно изрече:
— Тържествената минута наближава, скъпи мой Льору. Робер е готов да признае чувствата си… В четвъртък ще дойдем отново — поканете ни тогава на вечеря.
— Но…
— Нито дума повече! Уверявам ви, няма защо да се безпокоите за вечерята. Влюбеният маркиз няма да разпознае кокошка ли яде, или фазан с трюфели.
Събитията се разгърнаха точно според програмата, предвидена от принца. В четвъртък гостите пристигнаха и бяха радушно поканени на вечеря; приеха с радост и скромната домашна вечеря се оказа чудесна.
Кафето след вечерята бе сервирано в парка, на лунна светлина, под клоните на габърите.
— Искам да споделя с вас една своя идея, драги ми господин Льору — подхвана маркизът, като се мъчеше да изглежда спокоен. — Ако я одобрите, ще бъда най-щастливият човек на света.
— Готов съм на всичко, за да бъдете щастлив, господин маркизе — отвърна усмихнат домакинът. — В какво се състои вашата идея?
— Прекрасните ви дъщери, пораснали в Париж, вероятно никога не са виждали истински лов с хрътки. Големият лов е нещо твърде интересно; предлагам в ден, който вие изберете, през следващата седмица, да организираме такъв лов, на който да дойдете вие и вашите толкова мили дъщери. След лова ви каня на вечеря в замъка… Нали ще приемете? Помислете, преди да ми откажете… Вашият отказ много ще ме огорчи.
— Опазил ме Бог да ви огорча… Но има една пречка — промълви домакинът. — Двете ми дъщери са прекрасни ездачки, а мен не ме бива в това отношение, Жана също почти не владее ездата. Ще ни трябва кола, притеснени сме също и с конете за езда…
— Какви дреболии! — извика дьо ла Тур. — Ще ви взема карета, а за двете ви дъщери ще изпратя коне, за чиито качества гарантирам.
— О! — възкликна разпалено Лазарин. — Пратете ми дори най-буйния си и непокорен кон, маркизе, наемам се да го укротя. Имам желязна воля и желязна ръка. Моята мила Нора толкова се противеше на всякакви ограничения, но само за месец стана кротка като агънце.
— Къде е вашата Нора, госпожице?
— Продадоха я преди половин година… Горката Нора! Колко ми беше мъчно, когато я отведоха! За нищо не съжалявам толкова, колкото за любимата си Нора.
Настъпи кратко мълчание. Прекъсна го принцът:
— Тъй като моят приятел отстрани пречката с твърде практичното си предложение, да се надяваме, че въпросът е уреден.
— Поканата е твърде любезна и много привлекателна, за да я отхвърлим — отвърна Льору. — Приемам я, господин маркизе, от името на дъщерите си и от свое име.
Робер дьо ла Тур дю Роа стисна трогнат ръцете на ексбанкера. Уговориха се за следващия вторник. Жул Льору не възрази и маркизът, получил желаното съгласие, прати за каретата с намерението да си тръгнат с принца.
На девет километра от къщата на Жул Льору пътят се раздвояваше: едното разклонение водеше към замъка на маркиза, а другото към Орлеан. Дьо ла Тур насочи конете към Орлеан.
— Не объркахте ли пътя, маркизе? — попита учуден принцът.
— Ни най-малко… Отиваме в Орлеан, трябва да изпратя бърза телеграма.
За по-малко от час бързите коне стигнаха в Орлеан и спряха пред телеграфа, който бе затворен поради късния нощен час. Маркизът нареди да намерят телеграфиста, щедро го възнагради заради прекъснатия сън и му връчи бърза телеграма с настояването веднага да я изпрати. С тази телеграма възлагаше на своя представител в Париж да узнае кой е купил ездитния кон на име Нора при разпродажбата, организирана преди половин година от банкера Жул Льору, да купи коня независимо от цената и да го изпрати веднага в замъка с извънреден влак под наблюдението на опитен коняр.
„Това е истинско кралско внимание — помисли си принцът, — но ако имах неговия годишен доход, щях да постъпя по същия начин… което съм доказвал някога, през безумното време на младините си.“ И дълбоко въздъхна.
Във вторник, малко преди осем сутринта, фанфари известиха на обитателите на Вертфейл за приближаването на маркиза.
Лазарин се изправи на прозореца, за да наблюдава приближаването на ловния кортеж.
Маркизът, облечен по английската мода, яздеше чистокръвен едър кон начело на шествието. До него се движеше принцът.
Зад двамата аристократи двама слуги на коне надуваха фанфари, зад тях яздеха две малки момчета, които водеха два коня за госпожиците. Шествието приключваше с каретата, запретната с четири коня, карана от кочияш; отзад бе стъпил лакей с празнична ливрея.
— Това е истинският разкош! — помисли си младата девойка. — О, пари, колко велика е вашата сила!
Лазарин тръгна надолу по стълбището. Льору и Жана бяха застанали пред входа. Маркизът и принц Кастел Виван вече се бяха спешили.
— Разрешете ми, госпожице, да ви представя коня, който съм приготвил за вас — промълви дьо ла Тур дю Роа, като притисна устни към малката ръка в тъмна ръкавица.
— Разрешавам, разбира се — отвърна Лазарин усмихната, драго ще ми бъде да го видя.
Рене също бе слязла вече; и четиримата Льору впериха недоумяващ поглед в доведения от момчето кон.
— Но имам чувството, че виждам пред себе си Нора — нерешително произнесе Лазарин; — подобна прилика…
— Е невъзможна — продължи мисълта й дьо ла Тур, — затова вие не грешите, госпожице…
Лазарин едва потисна вика си, втурна се, зацелува кобилата по изящната муцуна; благородното животно тихо изцвили.
— Тя ме позна! — извика девойката. — Маркизе, никога дори не съм сънувала радостта, която сега изпитвам!
— Щастлив съм, че ви зарадвах! — тихо произнесе маркизът, силно развълнуван.
— Колко сте добър и мил, господин маркизе! — пламенно изрече Лазарин и стисна двете ръце на своя благодетел. Маркизът изпита толкова силен потрес от нейната благодарност, че лицето му за миг пребледня, сетне кръвта нахлу в главата му. „Тази буйна страст ще вземе да му скрои някой лош номер — си рече принцът. — Току-виж удар тръшне маркиза точно в навечерието на сватбата! На нашата възраст човек трябва да се владее по-добре.“
Маркизът обаче бързо превъзмогна чувствата си и след няколко убедителни фрази Жул Льору, сигурен вече в предстоящия брак, се съгласи да приеме хубавата кобила като подарък.
Фанфаристите отново надуха фанфарите, конете се вдигнаха на задни крака, конниците и ездачките препуснаха в галоп, а каретата се устреми след тях. Слугите завършваха веселото шествие.
Горите, в които навлязоха нашите ловци, наистина представляваха живописна гледка през този сезон. Свеж, прохладен ветрец разклащаше листата, понесъл аромата на дивите цветя и на смолистите ели. Понякога тлъст фазан, разперил синкави криле, се устремяваше към долината, или зайче се шмугваше изпод краката на конете.
В края на гората чакаха стрелци и кучкари, повели великолепни хрътки. Пуснаха кучетата и те веднага потънаха в гъсталака.
— Напред! — изкомандува маркизът.
— Напред! — повтори Лазарин, отпусна поводите на Нора и се остави на лудешкия й галоп, опиянена от звука на фанфарите, от лая на кучетата.
Няма да разказваме подробностите на този лов, където не се случи нищо особено. Към дванайсет часа всичко се свърши със смъртта на един елен, който понечи да се спаси в езерото и бе убит от маркиза.
Бе дадена закуска в края на гората, там бе спрял огромен фургон с ястия, с готвачи и лакеи. Всички си хапваха с апетит с изключение на клетата Рене, която оправдаваше лошото си настроение с мигрена.
Лазарин блестеше с остроумието си, но единствен събеседник й беше принц Кастел Виван, защото маркизът, потопен в страстта си като влюбено момче, почти не се владееше.
В два цялата компания се запъти към замъка на маркиза, който се намираше на осем или девет километра от полянката край гората. Грамадна липова алея, дълга цял километър, водеше от шосето до оградата на парка. До входа два разкошни павилиона поразяваха въображението на посетителите: в единия живееше вратарят, в другия — лесничеят.
Четири стълбища в италиански стил водеха към терасата, заемаща цялата ширина на фасадата. Прозорците на долния етаж се отваряха към нея.
Замъкът бе построен през епохата на Луи XIII и бе типичен за времето му.
Щом се озова на стълбището за терасата, Лазарин изпита силно вълнение. Макар да бе смятала, че познава най-изискания френски разкош, не бе виждала нищо наподобяващо този замък и неговия парк. Смесицата от великолепие и поразително изискан вкус я смая.
Маркизът предложи на девойките да отпочинат до вечеря. Лазарин не се чувствуваше изморена, ала не посмя да възрази на своя домакин. Когато остана сама, излезе на балкона и се облакъти на перилата, облечени в червено кадифе. „Това всичко е мое! — си рече тя. — Същински сън!… О! Рене, горкичката ми сестра; разбирам твоята завист, която не можеш да овладееш, и от сърце ти я прощавам.“
Докато маркизът бе зает и настаняваше гостите си по стоите, Жул Льору се разхождаше по терасата и разговаряше с принц Кастел Виван. Двамата бяха запалили пури.
— Какво ще кажете за този замък, скъпи приятелю? — попита принц Годефроа.
— Безспорно е великолепен и заслужава славата си.
— А какво е мнението ви за маркиза?
— Струва ми се идеален джентълмен.
Годефроа понечи да продължи, но в този миг се появи един слуга и почтително му зашепна нещо на ухото.
— Добре — му рече принцът, — идвам.
— Маркизът ме вика и се досещам за какво — обърна се той отново към Льору. — Ще ви оставя за пет минути и ще се върна бързо, надявам се да не съм сам. Помислете добре какъв разговор ви предстои и поемете ролята на родител, загрижен за своите деца.
И чевръстият принц бързо се обърна, след което влезе в замъка.
Робер дьо ла Тур дю Роа, много развълнуван, крачеше нервно по мраморните плочи на вестибюла. Принцът усмихнат го хвана под ръка.
— Да вървим вече, мили приятелю…
— Къде ще ме водите? — попита маркизът и се спря.
— Където отдавна трябваше да отидете! При Жул Льору. Искам вече да се отърся от ролята на посредник. Да вървим.
— Почакайте малко — отвърна Робер, — нека да не бързаме… Годефроа погледна учуден маркиза.
— Какво да чакаме? — попита той. — Да не се е случило нещо, което да не зная? Да не би тази странна любов, която ви обзе толкова внезапно, да е изгоряла като стиска слама?
— Не богохулствайте! — извика разпалено маркизът. — Обичам Лазарин повече от всякога! Ще умра, ако тя не ми стане жена! Ще я обичам цял живот!
— В такъв случай да идем и да й поискате ръката.
— О, колко бих желал, Бог ми е свидетел! А също и да свърши всичко час по-скоро… Но се страхувам, не смея.
— Но от какво се страхувате?
— От отказ.
Принцът вдигна още по-енергично рамене и впери поглед в маркиза.
— Честна дума, скъпи маркизе, тази любов ще ви побърка! Може ли такова нещо: да се унижавате, като говорите по този начин! Безспорно Лазарин е чаровна и с право я обожавате. Но защо не забелязвате своите качества, защо ги пренебрегвате? Вие сте маркиз! Вие сте милионер и въпреки възрастта си оказвате нечувана чест на това семейство, което не би могло дори да мечтае за такова нещо! Не разбирате ли? Но стига приказки…
— Какво излиза — промълви Робер, — няма ли от какво да се страхувам според вас?
— Не! Хиляди пъти не!
— Вие ме ободрихте. Да вървим при баща й.
Принцът отново хвана маркиза под ръка и го поведе към терасата, този път без никаква съпротива. Жул Льору, който продължаваше да се разхожда по терасата, ги видя да се приближават и разбрал, че настъпва решаващата минута, се спря и хвърли пурата.
Маркизът също спря, смутен. Възцари се мълчание. „Дяволите го взели този влюбен! — си рече принц Годефроа. — Ако не се намеся, тази история никога няма да свърши.“
И като се обърна на висок глас към Жул Льору, изрече:
— Скъпи мой, стари приятелю! Маркиз дьо ла Тур дю Роа, нашият домакин и общ приятел, желае да ви направи едно предложение, което има толкова сериозно значение за него, че го виждате развълнуван…
— Какво трябва да сторя, за да ободря маркиза?
— По-смело! — прошепна Годефроа на ухото на приятеля си. Нямаше място за отстъпление. Маркизът разбра това и като вдигна поглед към бащата на Лазарин, промълви:
— Благодаря ви хиляди пъти, господин Льору, за добрината да ме ободрите… Но за съжаление молбата ми не зависи само от вас. И все пак много зависи от вас, затова се обръщам с думите: аз обичам с цялата си душа госпожица Лазарин и ви моля за честта да ми дадете ръката й.
Жул Льору артистично изигра ролята си на изненадан баща.
— Нима обичате Лазарин, маркизе! — извика той.
— Да, обичам я до полуда!
— Кой би могъл да допусне… Искам да ви кажа, че е много трудно веднага да се отговори на толкова изненадващо предложение. Въпреки всичко трябва да изразя гордостта си, маркизе, че ни ощастливявате с предложението, което прави чест както на мен, така и на моята дъщеря.
— Приемате ли го? — побърза да попита маркизът.
— От моя страна вие няма да срещнете съпротива. Виждам във вас идеалния зет, убеден съм, че с вас Лазарин ще бъде щастлива. Но положението ми по отношение на моите дъщери е твърде особено и много деликатно… Дали поради нещастие, или поради неумение, но аз разорих децата си. Те са лишени от богатството, на което имаха правото да разчитат, и им остава само едно: свободата по своя воля да изберат бъдещия си съпруг.
— Но — подхвана маркизът пряко сили — имате ли представа дали госпожица Лазарин е дала някому обещание?
— Няма нищо подобно.
— Сигурен ли сте, че сърцето й е свободно?
— Напълно съм сигурен. То бе свободно, когато напуснахме Париж, а оттогава, откак се заселихме във Вертфейл, не е срещала никого.
— Смятате ли, че щом сърцето й е свободно — продължи все по-развълнуван маркизът, — тя би могла да допусне мисълта да стане моя съпруга?
— Струва ми се, че имате право да се надявате.
— Дай Боже да не грешите. Нямам сили обаче да понасям тази неизвестност. Влезте в положението ми! Поговорете с госпожица Лазарин и моля ви, върнете се час по-скоро да ме успокоите.
— На вашите услуги, господин маркизе — изрече усмихнат Льору, — но позволете да ви дам един съвет: поговорете сам с Лазарин.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа трепна.
— Аз ли! Аз самият да говоря с нея! Как си представяте това? Никога няма да събера смелост.
— Но точно така трябва да постъпите, драги ми Робер — намеси се и принцът, като за кой ли път недоумяващо вдигна рамене, — ако искате да си помогнете. Вие най-добре ще успеете да я убедите.
— Добре… Може би… Но по-късно тази вечер… или утре.
— О, не. Отлагането е само губене на време. Отивате и още сега се обяснявате с Лазарин.
Принцът хвана маркиза под ръка и го повлече към замъка, също както преди петнайсет минути го бе тътрил към терасата. Маркизът безмълвно се подчини.
Младата девойка през това време бе продължила да стои на балкона, като се бе опряла на перилата и бе потънала в мечти. Шумът на отваряната врата не привлече вниманието й, тя остана в същата поза, само свали шапката си и червеникавите й къдрици се разпиляха по целия й гръб. „Дявол го взел! Разбирам безумието на Робер… Хубостта на тази червенокоса магьосница може да побърка и по-яка глава от неговата“ — си рече принц Кастел Виван. Сетне той блъсна маркиза в стаята, тихичко затвори вратата отвън и на пръсти се спусна долу, за да не пречи на решаващия разговор.
При звъна на шпорите Лазарин се обърна и радост блесна в очите й.
— Както видяхте, господин маркизе, аз се любувах на вашите владения и ви уверявам, че никога не бих се наситила на тази гледка. Каква красота! Не съм очаквала, че зеленината толкова добре се съчетава със строгото величие на един замък.
— Значи замъкът дьо ла Тур дю Роа ви харесва? — извика маркизът.
— О, разбира се! Повече от всичко на този свят. Той е истински рай на земята…
Маркизът, решен да пристъпи към обяснението и събрал всичките си сили, подхвана с глас, който напразно се мъчеше да овладее:
— Току-що поисках ръката ви, госпожице, от вашия баща и сега ви говоря с негово съгласие. Моля ви, не ми се присмивайте, когато ме изслушате. Уви! Косата ми е побеляла и напразно ме призовава да запазя мълчание. Лазарин, аз ви обичам! Обичам ви с целия плам на сърцето си, което е останало младо… Вие сте най-чаровната девойка и ще бъдете най-щастливата жена, ако се съгласите да приемете моето име. Ще приемете ли? Очаквам своята присъда.
Лазарин се отдръпна на две крачки и очите й с удоволствие се спряха върху лицето на този благороден и красив аристократ, застанал треперещ пред нея и очакващ като роб милостта на своята владетелка.
— Не ми достига опит за решаването на много житейски проблеми — промълви тя след няколко секунди — и с въпроса, който поставяте пред мен, би трябвало да се обърнете към татко. Но волята на татко и вашето нетърпение ме изправят пред този проблем… Няма да ви карам да чакате. Към вас, маркизе, изпитвам чувство на преклонение, на безгранично уважение и гореща симпатия, която бързо може да се превърне в искрена привързаност… Дори това да не е любов, не е ли нещо по-скъпоценно от любовта? Вашето предложение е голяма чест за мен, с каквато би се гордяла всяка девойка, и съм ви крайно признателна. Освен това съм убедена, че маркиза дьо ла Тур дю Роа ще бъде най-щастливата жена.
Лазарин замлъкна. Робер се задъхваше.
— Кажете — извика той, — отхвърляте ли това щастие?
— Не — отвърна Лазарин с щастлива усмивка, — трябва да съм обезумяла, да съм неблагодарна, за да откажа… Приемам. И ако вашето щастие зависи от мен, надявам се да бъдете щастлив.
Робер с пъргавината на младеж грабна двете й ръце и ги притисна първо към устните, после към сърцето си; лудетината също бе развълнувана, но само външно. Всъщност бе запазила хладния си разум и сега наблюдаваше маркиза.
Робер дьо ла Тур дю Роа побърза да извести принца и Жул Льору за своето щастие.
— Моля, не казвайте засега на сестрите ми — му каза Лазарин преди той да излезе, — помолете татко и принца да запазят тайна. Искам да ги изненадам, когато окончателно насрочим деня на нашата сватба.
Маркизът бе готов да обещае всичко, каквото би поискала неговата любима, а тя, след като разгледа внимателно замъка, излезе в парка и там се отдаде на сладки блянове, затова изгуби всякаква представа за времето и едва я намериха за вечеря.
Преди десерта принц Кастел Виван се наведе до ухото на Лазарин и тихо размени няколко думи с нея. Младата девойка поруменя, усмихна се и кимна в знак на съгласие. Годефроа вдигна чашата си, пълна с шампанско, и каза:
— Макар че не мога да бъда упрекнат в англомания, нашите съседи англичаните имат прекрасни обичаи и като тях сега искам да вдигна наздравица. Пия за кралицата на грацията и красотата, която съвсем скоро ще стане маркиза дьо ла Тур дю Роа!
— Принце — усмихната се обърна Лазарин към него, — бъдещата маркиза дьо ла Тур дю Роа ви благодари от сърце.
Жана изненадана и зарадвана запляска с ръце и се втурна да разцелува сестра си. Рене пребледня като стена, неволно изпусна чашата си, която падна и се строши със звън.
Оставаше да определят деня на сватбата. В унисон с желанието на двамата сватбата бе определена за след три седмици и церемонията трябваше да бъде извършена в малката черквица на Вертфейл, откъдето младоженците щяха да се отправят направо в замъка дьо ла Тур дю Роа. Жул Льору и останалите му дъщери бяха поканени да прекарат две седмици с омъжената си сестра. Робер дьо ла Тур се гордееше с хубостта на жена си и вместо да пътешества с нея, предпочиташе да даде няколко празненства в замъка и да я представи на местната аристокрация. Принцът бе изпратен в Орлеан да покани нотариус за подготвяне на брачния договор, освен това му бе връчен цял чувал семейни скъпоценности със заръката да ги остави при златаря, за да ги преправи по съвременната мода.
Дните до сватбата маркизът прекарваше от сутрин до вечер във Вертфейл. През хубавите дни Лазарин яхваше своята Нора и двамата с маркиза яздеха из околностите по пет или шест часа.
В един от тихите слънчеви дни по време на разходката, на около двайсет и пет километра от Вертфейл, маркизът и младата девойка излязоха от гората на поляна върху билото на хълм, откъдето се откриваше гледка на всички посоки. Двамата спряха.
Очите на Лазарин се насочиха към грамаден замък, белязан с удивителната архитектура от времето на Анри III, разположен сред обширен парк.
— Какъв е този замък? — попита тя.
— Това е замъкът Горд. И оттук е красив, но отблизо е твърде впечатляващ.
— На кого принадлежи той?
— На граф дьо Горд.
— Надявам се, че е ваш приятел и ще го поканите в замъка?
— Доста е по-млад от мен, но се отнасям с голяма симпатия към него въпреки разликата във възрастта: той е само на двайсет и осем години. За съжаление има една непреодолима пречка да ви го представя: замина и Бог знае дали някога ще се върне тук. Знам само, че е някъде в Италия, защото не си пише с никого от старите си приятели.
— Защо е тази тайнственост?
— Не я поддържа нарочно — просто търси самотата. А причината да замине оттук и да страни от всички е едно романтично приключение, което не е за ушите на млада девойка.
— Но, маркизе, само след седмица ще бъда ваша жена!
— Тогава ще ви го разкажа — отвърна засмян Робер.
Лазарин обаче бе толкова мила, толкова убедително помоли маркиза, че той отстъпи с въздишка: нали, каквото иска жената, иска го Бог.
— Моят съсед Раул дьо Горд — подхвана маркизът — бе сред най-високо ценените кандидати за женитба покрай Лоара: притежава един от най-хубавите замъци по поречието, а също и към осем-девет милиона капитал. Той обаче бе доста хладен с всички, докато преди две години и половина изневиделица се влюби… Виждате ли онова бяло петънце вляво от високите дървета в парка Горд? Това е един малък замък в имението Гранже, той и околните земи принадлежаха на младеж от знатен род, но без всякакви средства, на барон Анри дьо Брен, приятел на Раул дьо Горд от детските години. Дълго време баронът бе офицер, но останал засегнат от нещо, напусна и се засели в замъка заедно с младата си съпруга, Жулиет дьо Брен, за която се бе оженил само година преди това. Двайсет и две годишната жена бе изящно красива и прекрасно възпитана. Съпругът й се гордееше с нея и се надяваше да живеят щастливо, макар и със скромни доходи. Между замъка Гранже й замъка Горд има само половин час път и след завръщането си младият офицер възстанови старото си приятелство с граф дьо Горд. Нито за миг не се усъмни той, че между младата му съпруга и приятеля му от детинство може да възникне опасно чувство…
— Нима това доверие не е било естествено? — възкликна Лазарин.
— Но граф дьо Горд почти веднага изпитал силна страст към красивата баронеса и не можал дълго да крие от нея своето чувство. Скоро вече цялата околност знаеше за тайната връзка между графа и баронесата, единствен съпругът оставаше в неведение. Но една прекрасна сутрин Раул дьо Горд пристигна в имението ми. „Нещо лошо ли се е случило?“ — попитах аз неволно. Не бях сгрешил — графът бе дошъл да ме помоли да му стана секундант. Колкото и да бе виновен графът, не можех да откажа на молбата му. Дуелът с барона бе уговорен за утрото на следващия ден.
Раул чувствуваше вината си и само се бранеше със сабята.
Това вбеси противника му, който го предизвикваше с упреци, докато в гнева си се втурна като бесен срещу му — и бе пронизан от сабята на графа. Когато падаше, само промълви: „Такава ли е волята Божия?“
Лазарин пребледня.
— Наистина ли баронът почина след това?
— Не, той бе тежко ранен; отнесоха го в замъка му и там за него дълго време се грижи лекар. Но нещастната му съпруга изгуби разсъдъка си: намериха я сгушена в една от малките стаи на замъка да гледа ужасено и да произнася несвързани фрази… Същата вечер графът напусна замъка и замина; със себе си взе и Жулиет дьо Брен, като се закле да се грижи за нея, докато е жива. Това е романтичната история, за която ви споменах.
— Благодаря ви, че удовлетворихте любопитството ми — рече усмихната Лазарин. — Искам само да попитам дали се е върнал разсъдъкът на баронесата.
— Едва ли… Макар че не знаем нищо със сигурност.
— А какво стана с нейния съпруг?
— Той почина половин година по-късно. Самотата и мъката го убиха. Какво да се прави? Обожаваше младата си съпруга…
Лазарин отново погледна натам, където замъкът дьо Горд и бялата сграда на ла Гранже тънеха сред буйната зеленина.
— Значи — пророни тя — сега и двете къщи са опустели… Колко тъжно, неволно ме побиват тръпки. Да си вървим, господин маркизе, да се отдалечим колкото може повече от това място!
Освен многобройните покупки и подготовката на замъка маркиз дьо ла Тур дю Роа трябваше да уточни заедно с нотариуса Жомар и условията на брачния договор. Като опитен човек нотариусът настояваше сумата, която маркизът ще предостави за владеене на съпругата си, да не надминава един милион. Маркизът упорито се противеше.
— Но защо? — нетърпеливо възкликна най-сетне нотариусът. — Представете си, че имате едно, две, три деца, но ви сполети неочаквана смърт, не дай си Боже. Ами ако маркизата се омъжи повторно? Това, че не й предоставяте цялото си богатство, защитава интересите на вашите деца!
Маркизът отстъпи неохотно и след продължителна съпротива, но все пак отстъпи. Жомар замина тържествуващ за Орлеан.
Брачният договор трябваше да бъде прочетен във Вертфейл малко преди деня на сватбата. Маркизът се появи смутен при бъдещите си роднини, но се успокояваше с аргументите на нотариуса, че особената клауза имаше за цел да осигури бъдещите му деца от всякакви изненади.
Голямото кресло пред овалната маса очакваше нотариуса Жомар, който пристигна навреме, спокойно седна, разтвори чантата си и извади от там книжа върху гербова хартия. Спокойният му, властен глас внушаваше доверие.
Лазарин слушаше внимателно; тя бе проучила най-подробно закона за брачните договори и сега чудесно се ориентираше в клаузите на своя брачен контракт. „Предоставя ми само милион — си помисли тя, — а има цели шест. Направо ужасно! Значи не е толкова влюбен в мен, колкото си мислех. Забравил е преклонната си възраст и не е помислил, че и аз трябва да я забравя. Не искам да го зная! Ще се откажа от брака!…“
Но в този момент си рече: „Не, ще доставя прекалено голямо удоволствие на Рене. Пък и Бог знае дали съдбата след това ще ми предложи дори този милион, който намирам сега. Какво толкова значи този брачен договор? Ще видим как ще се измъкне този старец от влиянието ми, когато се ожени за мен! Това, което ми отказва в договора, ще ми бъде дарено в завещанието…“
Тази мисъл напълно успокои Лазарин и когато нотариусът приключи с четенето, маркизът възхитен видя радостната усмивка на своята годеница.
— Мили мой — произнесе тя, като му протегна ръката си, — прекалено много правите за мен! За какво ми е този милион? Нима е необходимо да бъда богата, щом вие сте богат? Знайте, че за мен няма нищо по-отвратително от парите.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа побърза развълнуван да целуне ръката на младата девойка, сетне се обърна към нотариуса:
— Убедихте ли се, че тя е ангел?
— Не възразявам, при това наистина много прилича на ангел — учтиво отвърна опитният юрист.
Каретите бавно потеглиха една след друга към вратите на парка. Денят беше чудесен. Камбаните не преставаха да бият весело.
— Небето покровителства моя приятел Робер — си рече принц дьо Кастел Виван усмихнат. — Той е страстен ловец и е страстно влюбен, а Бог чу молитвите му и прати хубаво време както за лова, така и за сватбата му. Това е добра поличба.
Малкият кортеж от карети спря пред черквицата.
Към сто и петдесет жители на село Вертфейл се бяха насъбрали около черквата, привлечени повече от любопитство, отколкото от симпатия, тъй като почти не познаваха Жул Льору; единствена Жана с помощта, която оказваше на бедните и болните, бе популярна в околността.
Черквата днес бе украсена като за празник. Предишния ден маркизът бе изпратил нови сребърни свещници и нови одежди за свещениците — подарък по случай сватбата.
Като благослови младоженците, свещеникът съедини ръцете им, с явно вълнение произнесе кратка, но затрогваща реч.
От черквата се върнаха във Вертфейл, където вече бе приготвена закуска, продължила към три часа; след нея маркизът и младата маркиза се качиха в парадната карета и заминаха за замъка дьо ла Тур дю Роа, където, както знаем, Жул Льору, Рене и Жана трябваше да пристигнат на другия ден и да останат там две седмици. Откритата каляска, в която пътуваше принцът, се движеше след празничната карета.
Когато каретата излезе извън парка, маркизът хвана ръката на Лазарин и като я стискаше развълнувано в дланите си, каза:
— Скъпа моя, сега вече ми принадлежите и цел на моя живот ще бъде единствено вашето щастие… Нали и вие ще ми помагате?
— Не желая нищо друго — усмихната отвърна Лазарин, — само ще трябва да ме ръководите в тази насока.
— Доверете ми се напълно! Не крийте от мен нито една ваша мисъл, нито едно желание. Щастие за мен е да изпълня всяка ваша прищявка дори. Не ми отказвайте това удоволствие!
Докато младоженците бяха потънали в интимния си разговор, каретата най-сетне влезе в широката липова алея, която водеше към замъка на маркиза. Сърцето на Лазарин трепна горделиво. Не само фермерите от имението, но и почти цялото население от околните села се бе събрало тук. От всички страни литнаха букети цветя към каретата, екнаха викове:
— Да живее маркизът! Да живее маркизата!
Най-сетне каретата спря пред главния вход на двореца. Принц Годефроа се втурна с бързината на младеж, за да помогне на Лазарин да слезе.
Цялата прислуга на замъка тържествено се бе наредила от двете страни на стълбището за главния вестибюл на замъка. Те не викаха и не гърмяха във въздуха като селяните, но позите им изразяваха дълбока почит и така, между двете редици пременени хора със сведени в поклон глави, маркизът и маркизата се изкачиха до терасата.
— Моя грациозна приятелко — тихичко рече зад Лазарин принц Годефроа, — преди да влезете в замъка, се обърнете и се поклонете на прислугата… Това е необходимо и ще предизвика бляскав ефект.
Лазарин последва благоразумния съвет на принца. Обърна се и притиснала ръка до сърцето си, се поклони на хората, наредени в шпалир от двете страни на широкото стълбище. Опитът на Годефроа и този път се бе оказал безценен.
Ефектът се оказа огромен и надмина всички очаквания. Екнаха викове. Хората размахаха шапки и кърпички, старинни кремъклийки и пищови дадоха оглушителен залп. От удоволствие принцът потри ръце. Сетне рече:
— Това се вика ентусиазъм! Много ще бъдете популярна, моето момиче! — После добави по-тихо: — Същото беше при завръщането на Бурбоните… и на сватбата на Наполеон III… О, ентусиазъм на тълпата! Няма нищо по-измамно от теб! Но все пак си необходим.
Маркизът бе предвидил това внимание на жителите от околността, на своята прислуга, затова на широката поляна пред замъка бяха наредени дълги маси, покрити с всевъзможни ястия. Майордомът на двореца се обърна към присъстващите с покана да се разположат на трапезата и да се гостят за здравето на младоженците. Радостни викове откликнаха на поканата му.
С падането на здрача светнаха фенери; цели светещи гирлянди очертаваха контурите на старинния замък, слугите донесоха кошници с шампанско, гръмна оркестърът, докаран от Орлеан, и балът започна.
В десет оркестърът замлъкна. Дойде ред на фойерверките. Когато излитна първата ракета, маркизът, развълнуван дълбоко, престъпи с младата си съпруга в спалнята за новобрачните.
Жул Льору и дъщерите му пристигнаха в замъка на другия ден. Маркиз дьо ла Тур дю Роа и Лазарин излязоха да ги посрещнат. Робер, щастлив като младеж, едва скриваше любовта и щастието си, изпълващи погледите му към неговата млада съпруга.
Принцът хвана под ръка Жул Льору и му посочи с очи Робер:
— Погледнете го! Великолепен, честна дума! А Лазарин е самото очарование. Честито, приятелю, вашата дъщеря се държа чудесно!
От следващия ден замъкът започна да се пълни с гости, поканени за празненствата от маркиз дьо ла Тур дю Роа. Няма да се спираме подробно на баловете, които се редяха един след друг цели две седмици. Не спираха и концертите, спектаклите, надбягванията, големите вечери, закуските по време на лов в гората. През цялото това време Лазарин бе във възторг; чувствуваше се като риба във вода сред целия този разкош и блясък.
Никакви думи не могат да изразят нейния успех. Всички гости шумно изказваха удивлението и възхитата си, като не криеха завистта си към маркиза. А наистина ли бе щастлив Робер дьо ла Тур? И да, и не. Тържеството на Лазарин ласкаеше самолюбието и гордостта му, бе искрено удовлетворен, че има толкова красива и грациозна съпруга. Обаче от време на време смътно безпокойство обземаше маркиза. Лазарин сега му се струваше съвсем друга — не онази скромна, свенлива амазонка, която бе срещал из горите в околността. А, от друга страна, Лазарин, сигурна във властта си над своя съпруг, бе по-малко сдържана и предпазлива; но все пак красотата и вродената почтеност смекчаваха постъпките й в очите на маркиза. „Това дете е опиянено от успеха си — мълвеше си той. — Какво по-естествено от това?“ И все пак му се струваше, че по време на танците Лазарин не може да вдъхне достатъчно уважение към себе си: тя се опираше силно върху ръката на кавалера, говореше му нещо, високо се смееше… Е, да, дреболии, но те безпокояха влюбения съпруг. Най-сетне той се реши да й направи малка бележка. Младата маркиза го погледна учудено.
— Изобщо не ви разбирам, мили — рече тя. — Нима ме упреквате в нещо?
— Не, но…
Лицето на Лазарин бе толкова открито, толкова ясно, че маркизът се смути, но все пак бързо се овладя и изказа опасенията си. Лазарин го изслуша и бавно, кротко отвърна:
— Не съм достатъчно опитна и никога не съм се движила в аристократичните среди, в които ме въведе вашата любов. Млада съм и исках всички ваши приятели, всички ваши гости да се веселят също от сърце. Но щом държанието ми е неприлично, както ми обърнахте внимание, от днес ще бъда сериозна, ще скрия от всички радостта и веселото си настроение. Няма да разговарям, нито да се смея, ще се държа далеч от кавалера си по време на танците и се надявам да бъдете доволен от мен.
— Лазарин, скъпа Лазарин — извика маркизът, — значи зле съм се изразил, щом не сте ме разбрали. Не съм казал повече да не се смеете! Това би било глупаво!
— Но понеже не мога да разбера в какво се състои моята грешка, най-добре да прекратим тези балове.
— Но вие с нищо не сте се провинили, мила моя! Хайде да приключим този разговор. Ползвайте се от свободата си, останете такава, каквато всички ви обичат. Не променяйте нищо в държанието си, вие сте очарователна!
Лазарин се усмихна, прегърна маркиза и обвила го с голите си ръце, обгърнала го с огнената си коса, тихо промълви:
— Говорите така, Робер, защото ме обичате. И с радост ще ви се подчиня, защото и аз ви обичам.
На другия ден маркизата още по-възторжено валсираше със своите кавалери… Нали бе получила разрешение от мъжа си! Маркизът я гледаше възхитен.
Когато най-сетне отминаха тези две седмици празненства и балове, когато и последните гости си заминаха, когато Жул Льору се отправи с двете си дъщери за Вертфейл, маркизът си отдъхна. Самотата и тишината му подействуваха като балсам. „Най-сетне — си рече той — младата ми съпруга ще бъде само моя.“ Робер дишаше с пълни гърди и си отпочиваше.
За съжаление Лазарин мислеше другояче. Скуката полека-лека я завладяваше и я докарваше до отчаяние. Твърде умна и хитра, за да изрази пред своя съпруг настроенията си, тя искаше само да укрепи властта си върху него и да го накара да действува според желанията й. Целта й бе той да купи къща в Париж, където младата маркиза да прекара зимния сезон. Маркизата се захвана със стария си съпруг и му се умилкваше усилено.
Една сутрин, като прочете писмата от току-що донесената поща, Робер се усмихна.
— Помните ли, мило дете — обърна се той към Лазарин, — че ми обърнахте внимание върху празните овали в нашата официална гостна. Написах писмо до Париж и днес получих няколко реда от художника Лоран Ведел. Той е съгласен да се заеме с тях и пристига утре в десет сутринта; моли да му изпратя кола на гарата.
— Браво! Гостната ще стане възхитителна. Познавате ли лично този Лоран Ведел?
— Да. Бях се срещнал с него преди три години в замъка Горд, където го бяха поканили да работи.
— Какво представлява той?
— Приятен човек на четирийсет и осем или петдесет години, чудесно възпитан, ерген, успял с четката да си осигури прилично съществуване. Ако не възразявате, ще го поканя да се храни с нас. В противен случай ще му сервират в неговата стая.
— Поканете го, моля! — възкликна Лазарин. — Трябва да уважаваме художниците, хората на изкуството!
Мисълта, че нов гост ще се настани в замъка, какъвто и да е този човек, много зарадва Лазарин.
На другия ден, по време на обеда, маркизът съобщи на Лазарин, че художникът е вече в замъка.
— Но има и нещо друго — подхвана Робер и замлъкна.
— Какво?
— Пристигнаха двамина гости вместо един.
Маркизата учудено впери очи в мъжа си.
— Двама ли? — попита тя изненадана.
— Да. Лоран Ведел сметнал за необходимо да доведе и свой ученик да му помага; младежът бил много талантлив и Ведел му предрича голямо бъдеще. Какво да правим с този младеж, когото не ми се иска да обидим?
— Казвате, че и той е талантлив художник? От добро потекло ли е?
— Не съм сигурен, но от няколкото разменени фрази ми се стори умен и с чувство за хумор. С приятна външност е и май добре съзнава това.
— Значи е някой самонадеян младеж! — засмяна рече Лазарин. — Но нали за нас е все едно. Не виждам как бихме му отказали да се храни с нас, при това учителят му е поканен на нашата трапеза.
— Не смеех да ви помоля за това — благодарно й се усмихна маркизът. — С вашето решение премахвате неудобството, в което бихме изпаднали, ако не го поканехме.
Денят се стори твърде дълъг на маркизата, но ето че ударите на камбанката призоваха всички на вечеря.
С третия удар на камбанката Лазарин влезе в официалната гостна. Тя беше с изящен тоалет, който маркизът още не беше виждал. Дрехата й бе дълга, с розово-бежов цвят, плътно прилепнала към тялото. Маркизът трепна — стори му се, че Лазарин е гола. Той овладя чувството си на недоволство и се обърна към съпругата си:
— Мила приятелко, представям ви господин Лоран Ведел, известния художник, чиито картини сте наблюдавали с удоволствие в Париж и който ни оказа честта да работи в нашия замък.
Лазарин се поклони леко.
— Много се радваме и се гордеем — каза тя, — че сте при нас, и можете да разчитате на нашата признателност, господин Ведел.
— О, госпожо маркизо, ако сте искрена, в което вярвам, има много лесен начин да докажете това. Разрешете да нарисувам портрета ви; бъдете сигурна, той ще затъмни всички други картини на изложбата.
— Ако моят съпруг позволи — отвърна засмяна Лазарин, — аз нямам нищо против.
Когато художникът се обърна за разрешение към маркиза, Лазарин погледна неговия помощник. Младежът бе вперил очи в нея и изглеждаше крайно смутен.
Лазарин пребледня, устните й трепнаха. Но бързо се овладя и лицето й възвърна предишния си бледорозов цвят.
След миг Ведел се обърна към нея:
— Простете, маркизо, в увлечението си по всичко прекрасно наруших добрия тон и правилата на учтивостта! Разрешете, мила маркизо, да ви представя моя ученик и приятел Хектор Бегур, млад художник с голямо бъдеще.
Хектор Бегур, когото читателите вероятно помнят от първите страници на нашето повествование, внезапно поруменя, направи две крачки и твърде недодялано се поклони, като произнесе няколко неразбираеми думи.
Лазарин отговори с малко високомерно кимване и с хладно безразличие, което толкова силно се различаваше от радушието, с което приветстваха Ведел.
Маркизът учудено погледна съпругата си, но не успя да каже нищо; в този миг майордомът се появи на вратата и извести:
— Госпожо маркизо, трапезата е сложена!
Лоран Ведел побърза да подаде ръка на дамата и тържествено я въведе в трапезарията. Маркизът ги последва, като пусна пред себе си Хектор, чиято недодяланост му се стори много странна. Впрочем смущението на младежа премина бързо; то бе породено от опасението, че някогашната героиня на флирта му, сега омъжена жена, може да му посочи вратата. Но явно не го заплашваше подобно нещо и скоро младежът с разказваните истории из живота на парижката бохема веселеше всички сътрапезници.
Хектор нито веднъж не се обърна направо към маркизата, но леката презрителна усмивка, раздвижила устните й, не убягна от проницателния му поглед. Той обаче не се смути и все така весело поддържаше разговора до края на вечерята.
Кафето бе сервирано на терасата; макар вече да беше есен, вечерта се случи топла като през август. Скоро Лазарин промълви, че се чувствува уморена, и се качи в стаята си. Маркизът скоро я последва.
— Как ви се виждат нашите художници, мила приятелко? — попита той съпругата си.
— Лоран Ведел много ми хареса, симпатичен човек е — отвърна тя, — но другият е просто непоносим.
— Не сте ли прекалено строги?
— Попитахте ме за впечатлението ми и ви отговорих откровено.
— Хектор Бегур е хубав младеж…
— Може и така да е. Не го загледах внимателно и ако го срещна, няма да го позная. Не ми харесва нахалното му държание. Какви глупости разправяше! Любувах се на вашето снизходително отношение към този палячо, приятелю мой. Ако всички художници от новата школа са такива, много жалко.
Маркизът се натъжи.
— Вярвайте, съжалявам, че допуснах този младеж да общува с нас. Но след като веднъж го поканихме, какво да правим сега?
— Не бива да променяме нищо. Струва ми се, че като забеляза моето отношение към бъбривостта му, той ще си вземе бележка и ще се държи по-скромно. Няма защо да му отделяме толкова внимание — и без това прекалено дълго разговаряме за тази незначителна личност.
Маркизът само въздъхна и не каза нищо.
През тази нощ маркизата заспа късно.
Всъщност никак не я ядосваше неочакваното присъствие на някогашната й симпатия, а странно я безпокоеше. Художникът никога не бе й вдъхвал сериозно чувство, но й бе харесвал и сега, когато случаят отново ги бе събрал, й се бе сторил все така мил с тъмните си къдрици и засмени очи. Потисканото вълнение, което неволно бе проявил в минутата на срещата им, я трогна дълбоко. Според нея то бе доказателство, че някогашният пламък тлееше в него и бе лумнал, разпален от погледа й.
Харесваше й новото положение, което според нея щеше да бъде изобилно със забавни усложнения. За опасността от него дори не помисляше. Не й минаваше през ум и за възможни неприятни последици… Като скри от съпруга си, че познава Бегур, Лазарин всъщност направи първата стъпка по пътя на измяната, а жената рядко спира посред пътя, без да стигне докрай.
В същото това време и Хектор размишляваше, застанал пред отворения прозорец на стаята си. „Честна дума — си рече той, — сега тази прекрасна Лазарин е още по-хубава, но никак не е станала по-добра! Каква осанка на маркиза! Обаче ме гледа, сякаш никога не ме е виждала. Нима не превъзхождам нейния стар маркиз с неговите милиони? Млад съм и талантът ми е голямото ми богатство. Ех, ако можех аз, Хектор Бегур, да взема отново ума на прекрасната аристократка и да изместя този маркиз!…“
С въздишка си легна младият художник, заспа дълбоко и насън му се стори, че чува гласа на маркизата, която му казва:
— Съдбата отново ни среща, но този път любовта ни ще възтържествува.
Рано сутринта Лоран Ведел намина в стаята на помощника си и го събуди с весел възглас:
— Ставайте, мързеливецо! Да не си въобразявате, че сме дошли в този замък, за да спим до пладне.
В десет сутринта маркизът влезе в гостната, за да види как напредва работата. Господин дьо ла Тур дю Роа изглеждаше ведър и спокоен; учтиво поговори с двамата художници, като показа добри познания в живописта и изискан вкус, след това ги покани в дванайсет на обед.
— Всичко е наред — промърмори на себе си Хектор. — Лазарин не ме е издала.
Художниците отидоха да се приготвят за обеда и Хектор обърна голямо внимание на облеклото си. Съжали само, че не може да придаде повече бледност на розовите си страни; реши обаче, че в присъствието на Лазарин трябва напълно да промени държанието си, да се въздържа от шумното веселие, което му бе присъщо, да изглежда плах влюбен, обзет от меланхолия, да играе ролята на запленена от любов душа.
За съжаление не можа да блесне в новото си амплоа, тъй като Лазарин не слезе за обеда: чувствала се уморена. А може би искаше да печели време, за да подготви своя план? Както и да беше, отсъствието на Лазарин предизвика неясно вълнение у Бегур и го накара да мисли още по-напрегнато за нея.
Вечерта обаче Хектор изпълни намерението си. На трапезата бе много сдържан, тактичен; остана почти безмълвен, замислен и почти мрачен.
Маркизата, смаяна от това негово ново държание, изпита съчувствие към него. „Сигурно съм била твърде жестока към гордия младеж — си помисли тя. — Явно много страда, за да е толкова тъжен! Вчера веселото му настроение е било престорено. Днес вече няма сили да играе тази комедия…“
И на два или три пъти с мила усмивка се обърна към Бегур, които всеки път и отговаряше съвсем кратко с глас, треперещ от мнимо вълнение.
След вечерята Лазарин както и преди се оттегли рано, но този път не се прибра в стаята си, а слезе в парка. Луната още не беше изгряла, но нито едно облаче не се виждаше по небето. Слабият светлик на примигващите звезди смекчаваше нощния мрак. Внезапно младежът трепна с цялото си тяло. Той инстинктивно се досети, че бялото видение сред бухналата зеленина, сред нощните сенки е младата жена. Той се промъкна между качетата с олеандри, поставени по терасата, така, че да не го забележат художникът и маркизът. Сетне се запъти към мястото, където се бе мернал белият призрак. Заобиколи алеята, по която се движеше бялото видение, избърза напред и тръгна срещу него. След минута двамата трябваше да се срещнат.
Едва сега Лазарин разбра, че самотата й е нарушена. Тя възкликна уплашена:
— Кой е тук?
Трябва да отбележим, че ако бялата рокля на Лазарин ясно се очертаваше в мрака, белият панталон на Бегур също се открояваше и Лазарин предварително бе наясно кой е пред нея.
— Не се плашете, госпожо — промълви Бегур, — аз съм ваш приятел.
— Вие ли сте, господин Хектор! — продължи маркизата с прекрасно изиграно учудване.
— Така ли вече се обръщате към мен? — промълви горчиво живописецът.
— Не съм с толкова къса памет… Познах ви още веднага, от пръв поглед…
— И можахте толкова жестоко да се държите с мен!
— Какво друго да сторя, поставена изненадващо в толкова трудно положение? На мое място всяка жена би постъпила по същия начин: престорих се, че никога не съм ви виждала.
— Но трябваше ли да демонстрирате толкова явно пренебрежение към мен?!
— Когато човек поема непозната роля, винаги е склонен да преиграва.
— Значи не ме пренебрегвате наистина?
— Нима трябва да ви уверявам в обратното? Защо да ви пренебрегвам? За мен вие сте един добър приятел.
— Нима само толкова?
— Не… Но нещата се промениха.
— Така е! Сега сте маркиза и владетелка на шест милиона, озовахте се на върха на обществената стълбица. А аз си останах бедняк, неизвестен художник, тоест в подножието, на първото стъпало може би. Някога единственото ми богатство беше безгрижният и весел характер, а сега вече изгубих и него! Моят престорен смях, измамното ми весело настроение е само маска и ако още се смея, правя това, колкото да не заплача!
Хектор издекламира импровизираната си тирада с такъв плам, на който биха завидели мнозина от първите любовници на сцената.
Маркизата и Хектор поеха един до друг по алеята, ръцете им почти се докосваха. Понякога дъхът на младата жена парваше лицето на художника; ароматът на дивната й коса го обгръщаше като вълшебен облак.
Внезапно Лазарин забеляза, че в прозорците на фасадата се мярка светлинка, която минава от стая в стая.
— Търсят ме — припряно изрече тя, — тичам. Довиждане… Не се връщайте в къщи веднага, изчакайте към половин час.
— Довиждане! Колко хубава дума! — изрече Бегур, като й хвана ръката. — Ще се видим отново, нали?
— Да, ако бъдете умен…
— Но кога, кога?
— Утре… по същото време. Обаче не ви гарантирам, защото не разполагам напълно със себе си.
И без повече да слуша своя поклонник, който не искаше да я пусне, без да й целуне ръката, тя хвана роклята си и забърза към замъка.
Бегур, който по заповед на маркизата трябваше да остане още известно време в парка, тръгна обратно по алеята, запали пура и рече полугласно:
— Нямам грешка! Наистина ме бива за ролята на сериозен дълбоко влюбен младеж. Маркизата се хвана на въдицата! Не толкова оригинална, както преди, но е хубава и при това е маркиза. Лошо ли е любовницата ти да е маркиза!
Госпожа дьо ла Тур дю Роа забави крачка и съвсем полека се изкачи по стъпалата към входа на замъка. На терасата бе седнал само нейният съпруг.
— Знаете ли, мило дете — промълви той гальовно, — вече бях започнал да се безпокоя за вас.
— За мен ли? — възкликна Лазарин. — Но защо?
— Нямах представа къде сте и напразно ви виках.
— Разходих се из парка…
— Сама, в това късно време! Не се ли страхувахте?
— Смела съм, и от какво да се страхувам! — отвърна усмихната младата жена.
— Защо не ми казахте да ви придружа? Щях с радост да дойда с вас.
— Вие разговаряхте с господин Ведел. Защо да ви безпокоя? Пък и дирех тишина и самота… Беше започнала да ме боли главата.
— А сега?
— Разходката чудесно ми подействува. Вече ми е доста по-добре.
Маркизът изпрати жена си до нейната стая и преди да излезе, защото мнимото главоболие изискваше пълна почивка, попита на прага:
— Промени ли се вашето мнение за горкия младеж поне отчасти?
— И да, и не. Все още ме дразни, но сега по друг начин. Отначало се държеше доста разпуснато, а сега навява досада. Превзетото му мълчание и видът му на плачеща върба по време на вечерята бе доста смешен. Но все пак сега е по-поносим. Да не би да сте се обърнали към господин Ведел да го смъмри?
— Нищо не съм казвал на Лоран Ведел, уверявам ви.
— Значи сам е разбрал, че след като за пръв път е допуснат в аристократичен дом, трябва да си затваря устата.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа се засмя.
— Горкият Хектор — промълви той усмихнат, — вие наистина го мразите!
Лазарин вдигна рамене.
— Аз — да го мразя? — рече тя преспокойно. — Твърде голяма чест за него! Единственото, което заслужава, е безразличието, и аз не му го отказвам.
Следващия ден Бегур изживя сериозно разочарование. Следобед небето се свъси, надвиснаха тежки облаци и заваля, като дъждът направи немислима каквато и да било среща под дърветата. Прекараха вечерта в малката гостна; маркизът и Лоран Ведел се захванаха с безкрайна шахматна игра, а Лазарин не размени дори дума с младия художник.
На другия ден следобед небето възнагради надеждите на двамата млади. Маркизът искаше реванш от господин Ведел и докато вървеше разпалената шахматна борба, маркизата бе на среща с Хектор в зашумената алея.
Безкраен половин час Бегур с най-нежен глас упражнява красноречието си пред Лазарин толкова омайно, че според него никоя не би могла да устои… Младата жена се наслаждаваше на нежните излияния, но в останалото бе непреклонна. Толкова упорита съпротива от страна на жена, търсеща развлечения, може да изглежда странна, но тя имаше логичното си обяснение. В тези срещи Лазарин виждаше само забавление и рисковано приключение. Всъщност Бегур бе много далеч от целта, която смяташе за толкова лесно постижима. Въпреки всичко чувство на увереност в близката победа над Лазарин го изпълваше докрай и през всяка от трите вечери, на раздяла с Лазарин, която не му позволяваше дори да я целуне, си казваше убедено:
— Е, добре, но утре!…
След тези три дни обаче се случи нещо, което из основи промени отношенията между нашите герои.
Една прекрасна сутрин, седмица след пристигането на господин Ведел и на неговия помощник в замъка, маркизът и Лазарин бяха излезли сутринта да пояздят.
Когато се върнаха към десет часа, завариха на терасата Ведел с пура в ръката. През това време неочаквано пристигна и някогашният банкер, на когото му бе доскучало във Вертфейл. Маркизата небрежно целуна баща си, попита го за здравето на сестрите си и се качи, за да смени амазонската с домашна рокля.
През това време маркизът представи Ведел на своя тъст, който пожела да види работата на двамата парижки художници. Тримата тръгнаха към официалната гостна, където Ведел бе заел мястото си на високата стълба; на друга стълба бе кацнал помощникът му и усърдно работеше. Щом зърна Льору, младежът разтревожено си рече: „Лоша работа! Ако ме познае, ще вдигне скандал! А как няма да ме познае!“ И уж увлечен в работата си, закри лице с палитрата също както дама — с ветрилото.
Това очевидно смущение на младежа изненада маркиза, който тъкмо се бе наканил да го представи на господин Льору. През тези няколко минути Льору, като се полюбува на работата на Ведел, се приближи към младежа, вгледа се внимателно в него и възкликна:
— По дяволите! Господин Бегур, вие сте тук!
— На вашите услуги, господин Льору — можа само да промълви художникът, лишен от възможността да запази своето инкогнито.
— Нима се познавате? — учуден попита маркизът.
— Да, да… Познаваме се, и то много добре — иронично отбеляза бащата на Лазарин. — Господин Бегур работи в къщата ми на булевард „Осман“ преди година и половина.
За да превъзмогне смущението си, Хектор промълви:
— Тогава бях още твърде неопитен в живописта.
— Оттогава сте отишли далеч, господин Бегур! — все така саркастично продължи Льору. — Моите поздравления!
— Много сте добър, господин Льору, и сте снизходителен към моите постижения — отвърна доста неуместно художникът.
— Не бих казал. Само съм справедлив и вие сте се убедили вече в това.
Хектор наведе глава, но в смущението си изпусна четките и слезе от стълбата да ги вземе. Маркизът неспокойно слушаше странния диалог и не знаеше какво да мисли. За пръв път от сватбата насам в душата му се промъкна недоверие, съмнение… Младият художник преди година и половина е работил в къщата на Льору. Защо тогава Лазарин каза, че не го познава? Защо от своя страна Хектор бе скрил, че е работил в дома на някогашната госпожица Лазарин? Каква може да бъде причината за тази тайнственост, за тази лъжа? Робер си задаваше неспокойно тези въпроси и не можеше да намери отговора. Той хвана под ръка Жул Льору, изведе го навън и му предложи да се разходят из парка, където развълнуван го попита:
— Разрешавате ли да ви задам няколко въпроса?
— Разбира се, колкото желаете.
— И ще ми отговорите ли откровено, без да криете нищо?
— Безспорно.
— Може би не съм разбрал добре тона, с който се обръщахте към господин Бегур, но имам чувството, че младежът е оставил неприятни спомени във вашия дом.
— Не грешите, скъпи маркизе.
— Какви са причините за вашето недоволство от него? За мен е много важно да узная с какво този младеж, когото приемам на трапезата си, е предизвикал вашето недоволство. Може би не е работил добросъвестно?
— Не, не — отвърна припряно някогашният банкер, — той е добър и трудолюбив художник.
— Но какво е сторил тогава?
— Какво е сторил ли… — Жул Льору замлъкна. Мисълта, че издава Лазарин на нейния съпруг, го порази; той се упрекна заради непредпазливостта си. — Че какво може да е сторил? — повтори отново той, като печелеше време, за да обмисли отговора си, — трудно е да се обясни накратко.
— Но защо?
— Ами защото не мога съвсем точно да определя неприятното впечатление, което имам от него. Мнението ми за този младеж се оформи от много незначителни неща, от дребни постъпки, които, взети заедно, създават неблагоприятния му облик. Навиците, възгледите на този художник никак не ми харесаха. Поразпитах за него и събрах все критични отзиви. Присъствието му в почтен дом е компрометиращо.
— Това важи, ако го приемат като приятел; но ако е по работа, нима е важно какво представлява той самият?
— И все пак не е добре, уверявам ви. Попитахте за мнението ми, казах ви го — и толкова.
— В такъв случай съветвате ли ме да го отстраня от дома си?
— Да, смятам, че така ще е най-добре.
— Но подобно нещо ще ме затрудни, нямам причина да му откажа възложената работа.
— Поемам тази мисия върху себе си — успокои го Жул Льору. — Ще поговоря с него след обеда и ви уверявам, че още тази вечер той ще изчезне оттук.
— Не бих посмял да ви моля за такова нещо, но ще ви бъда много признателен.
— Значи, решено — ще говоря с него и проблемът ще приключи. Трябва обаче да му се плати за извършената работа, при това щедро. Ако му дадете две хиляди франка… Доколкото разбрах от вас, толкова сте му обещали за месец работа, но при сегашното положение ще е добре да му платите всичко веднага.
— Много великодушно, но наистина сте прав! Ще сторя, както ме съветвате.
Разговорът премина на друга тема и макар че Жул Льору се мъчеше да го разнообрази, продължи с големи паузи и доста вяло чак до обеда.
Маркизът остана с убеждението, че тъстът му крие нещо от него и че тъкмо тази тайна е причината за недоволството му от Бегур. На връщане към замъка маркизът привидно безразлично попита:
— Лазарин и сестра й Рене още ли бяха в пансиона, когато Бегур работи у вас?
Жул Льору не бе очаквал тази нова клопка.
— Грешите, драги маркизе, доброто ми материално положение даваше възможност да плащам на частни учители и дъщерите ми винаги са се обучавали в къщи, без да напускат бащиния дом.
Маркизът леко пребледня. Стори му се абсолютно невъзможно Лазарин да не познава поне в лице художника, работил в дома й продължително време. И така младата жена бе разобличена в лъжа… Дори мисълта за подобно нещо предизвикваше ужас у маркиза.
Ако Жул Льору се бе надявал да превъзмогне скуката си в замъка на маркиза, горчиво се бе излъгал. Обедът премина сред всеобщо мрачно настроение.
Лазарин поруменя, като видя баща си да седи на трапезата, срещу Бегур, и с ужас размисли за последиците от тяхната среща. Нервни тръпки пробягваха по тялото й; тя бе толкова смутена и объркана, че почти нищо не виждаше и не чуваше.
Нито един симптом, обвиняващ младата маркиза, не убягна от погледа на нейния съпруг. Някогашният банкер горчиво се разкайваше за непредпазливостта си и се бе загледал в чинията си, приведен под тежестта на упреците, които сам си отправяше. За какво му беше така донкихотски да брани интересите на своя зет? Хиляди пъти по-добре би било да се престори, че нищо не вижда и нищо не знае.
Смутеният вид на Бегур говореше против него. Мълчаливият, мрачен маркиз оглеждаше лицата на сътрапезниците си и напразно си блъскаше главата да намери разгадката. Единствен Лоран Ведел бе на трапезата такъв, какъвто бе винаги.
След закуската Лазарин поиска разрешение да се качи за малко в стаята си, за да си отпочине. Художниците отидоха да продължат работата си. Маркизът предложи на тъста си да изиграят една шахматна партия.
— С удоволствие — отвърна Жул Льору, — но нека по-напред да извърша това, за което говорихме… Предоставете ми две хиляди франка.
И на свой ред се запъти към голямата гостна.
Когато го видя да влиза сам, Бегур предугади близка неприятност.
— Господин Ведел — обърна се към маестрото Льору, — разрешете да отнема за малко вашия ученик, трябва да поговоря с него.
— Хектор и аз сме винаги на вашите услуги — отвърна Ведел.
— Ще желаете ли да ме последвате? — обърна се ексбанкерът към младежа.
— Разбира се, с голяма радост — отвърна иронично младият художник.
Бащата на Лазарин отвори вратата на гостната.
— Къде ще идем, господин Льору?
— В парка. Там е много удобно за разговори.
Без да кажат повече нито дума, двамата стигнаха до зашумената алея, в която вечер художникът се срещаше с прекрасната маркиза. Жул Льору се спря.
— Тук никой няма да ни чуе… Надявам се, спомняте си какво се случи между нас преди година и половина?
Хектор отвърна, като се запъваше:
— Помня само, че бяхте прекалено строг към мен, господин Льору.
— Вие заслужавахте много по-сериозно наказание! — възрази Льору.
— Господине! — извика художникът. — Господине, какво си позволявате!
— По-тихо! — прекъсна го някогашният банкер. — Не се преструвайте пред мен на невинно оскърбен, няма смисъл! Когато един младеж без петак в джоба, със съмнително минало и още по-съмнително бъдеще, си позволява да говори за любов на шестнайсетгодишно момиченце, дъщеря на милионер… а аз тогава бях милионер — той е просто долен тип в пълния смисъл на думата! Отречете, ако можете! Добре разбирате, че съм прав, като ви говоря така!
Дълбоко оскърбен, Хектор наведе глава.
— Тогава ви изгоних от къщи — продължи Льору — и това бе мое право, мой дълг и се надявах да не ви видя повече… как се озовахте тук сега?
— Господин Ведел ми предложи ангажимент и пристигнах заедно с него. Какво лошо има в това?
— Знаехте ли, че маркиза дьо ла Тур дю Роа е моята дъщеря Лазарин?
— Представа си нямах, честна дума.
— Когато я видяхте, как постъпихте?
— Престорих се, че не познавам госпожица Лазарин… тоест госпожа маркизата. Тя самата ми даде пример за това.
— Сигурен съм, че сте се срещали тайно с нея.
— Нито веднъж, повярвайте!
— Дори да е така, не можете да останете повече тук. Вашето присъствие компрометира дъщеря ми. Трябва да заминете още днес.
— Но как ще обясня заминаването си на господин Ведел?
— Ваша си работа. Всички смятат, че художниците имат богато въображение. Тъкмо ще го използвате.
— Заповядвате ли ми, господин Льору?
— Именно, господин Бегур.
— А ако откажа да ви се подчиня?
— Тогава ще предупредя маркиза, че преди година и половина сте имали нахалството да съблазнявате дъщеря ми.
Хектор изпъчи гърди и храбро извика:
— Ако маркизът сметне, че е оскърбен, може да ме извика на дуел.
Жул Льору вдигна рамене.
— Съвсем безумна идея, господине. Подобна фантазия, че е възможен дуел между вас и господин маркиза, е близка до лудостта. Маркиз дьо ла Тур дю Роа просто ще заповяда да ви изхвърлят и нищо повече.
Бегур кипна.
— Господин Льору — заяви той възмутен, — отдавна не живеем в онези феодални времена, когато лакеите на някой знатен господар можеха да посегнат на човек без титли. Сега, господин Льору, художникът е равен с всекиго! Аз съм гражданин…
— Разправяйте тези приказчици на лакеите, когато дойдат тук с тояги в ръцете… Сбогом, господин Бегур.
И Жул Льору направи крачка към замъка.
Младежът, сигурен, че всеки възникнал скандал ще се обърне против него, удържа Льору и намери достоен предлог за съгласието си, за да не урони своето достойнство.
— Съгласен съм — каза той — не защото ме е страх от маркиза, а защото може да бъде забъркано името на младата жена, която дълбоко уважавам.
— На добър час тогава, господин Бегур — отвърна Льору, — благодарен съм ви за проявеното благоразумие. Вие постъпвате като почтен човек. Каретата на моя зет ще ви откара до Орлеан.
— Преди да потегля, позволете да довърша работата, която бях подхванал.
— Колко време ще ви отнеме тя?
— Към два часа. Тъкмо ще мога и да обясня причините за внезапното си заминаване на господин Ведел.
— Съгласен съм. Часовникът ми показва два и половина. Каретата ще ви чака пред входа в пет. Сега още нещо… Зет ми, който не подозира за причината, поради която настоях за вашето заминаване оттук, ми възложи да ви връча… — и извади пачка пари от джоба си.
— Какво е това?
— Две хиляди франка.
Хектор поклати глава и не взе парите.
— Извинете, но има някаква грешка.
— Смятате, че сумата е малка ли?
— Напротив, прекалено е голяма. Тъй като работих вместо четири седмици една, мога да получа само петстотин франка. Да не мислите, че ще взема пари, за да ме изритате като безсловесно говедо? Тогава наистина бих бил долен тип, господин Льору! Няма що, хубаво мнение имате за мен! Затова ще взема петстотин франка и нито сантим повече.
— Заповядайте.
— Желаете ли разписка? Не? Отивам тогава да довърша работата си.
Бегур кимна леко и се запъти към замъка, като остави някогашния банкер крайно слисан от изненадващото му държание. Льору изрази изумлението си със следните думи:
— Че е разпътен младеж — няма съмнение, но се оказа по-свестен, отколкото го мислех.
Жул Льору се върна при зет си, който нетърпеливо го очакваше в малката гостна.
— Какво стана? Лесно ли го убедихте?
— Напротив, много трудно. Наредете каретата да го чака пред входа в пет часа, за да го откара в Орлеан. И ето ви хиляда и петстотин франка, не пожела да вземе повече. Както и да е, оказа се младеж с представа за чест и почтеност. Сега, ако желаете, мили маркизе, можем да поиграем шах.
Тъстът и зетят бяха прекарали повече от час до шахматната масичка, когато влезе разтревожен слуга и съобщи, че един от горските пазачи на маркиза е бил убит от бракониери на дванайсет километра от замъка по посока на Орлеан. Полицията от града вече била пристигнала на мястото на убийството.
— Присъствието ми там е необходимо! — възкликна маркизът. — Доведете ми коня по-бързо! Не желаете ли да дойдете с мен? — обърна се той към тъста си.
— Ще остана да се видя с Лазарин, тя сигурно вече скоро ще слезе, и искам да изпратя младия художник.
— Ще ви заваря ли тук?
— Съмнявам се. Смятам малко след пет да тръгна за Вертфейл, защото дъщерите ми ще ме чакат и няма да седнат за вечеря без мен.
Маркизът стисна ръката на господин Льору, покани го да посети в най-скоро време замъка заедно с дъщерите си, яхна коня и препусна по пътя за Орлеан. Лазарин изненадана видя през прозореца, че маркизът в галоп се отправя нанякъде, и веднага слезе.
— О, татко — обърна се тя към Льору, — в какво досадно затруднение поставихте всички нас!
— По дяволите! — възкликна някогашният банкер, — зная, че ужасно сглупих! По-добре да си бях мълчал. Но всъщност не съжалявам за стореното, защото по този начин ти оказах сериозна услуга.
— Услуга?… На мен?… — възнегодува младата жена.
— Огромна и безспорна! Рано или късно, моето момиче, ти щеше да се компрометираш с тоя Бегур; маркизът те обожава, но при най-малкото съмнение ще се превърне в изверг, сигурен съм. Благодарение на мен тази опасност е напълно премахната.
— Но как?
— В пет следобед Бегур насочва полета си към други краища… Но какво ти е?
Лазарин го прониза с гневен поглед, пребледня, но бързо се овладя.
Жул Льору забеляза вълнението на дъщеря си, изчака няколко минути тя да се овладее и каза:
— Зная, че си умна, и най-вече умееш правилно да преценяваш. Никога не съм ти досаждал с нотации, мое мило дете; няма да те поучавам и днес, защото семейните ти работи не ме засягат, но ти си любимата ми дъщеря и си позволявам да ти дам един съвет: знай, че Бегур бе пречка в твоя живот. Сега благодарение на мен се отърва от него; той повече не бива да съществува за теб. Ако някога има нахалството да прекрачи през пропастта, която го отделя от маркиза дьо ла Тур дю Роа, една от най-богатите жени, ако понечи да се бърка в живота ти, бъди безмилостна! Мъжът ти няма никакви сериозни съмнения и не може да ги има, но е нащрек. Съвсем малко е необходимо, за да последва взрив. Ако маркизът те попита как така не си познала Бегур, отговори му без всякакво колебание, че просто никога не си му обръщала внимание и затова не си го запомнила.
Малко преди пет се чу шум и Жул Льору, застанал до прозореца, видя каретата, която трябваше да откара Бегур.
— На добър час! — промърмори Льору. — Или по-точно: върви по дяволите!
Той се обърна към Лазарин.
— Исках с очите си да видя, че заминава; няма защо повече да се безпокоя. Заповядай да доведат моя кон — всъщност твоето предишно пони. Почти всеки ден го яздя и съм много доволен от него.
Лазарин изпрати баща си и отново се качи в стаята си, за да се съвземе след новите вълнения. Тъкмо влезе в стаята, когато погледът й беше привлечен от някакво писмо, оставено до камината. „За госпожа маркизата дьо ла Тур дю Роа“, като в долния край на плика бе добавено: „Лично!“
Лазарин си помисли, че вероятно се отнася до някоя молба, с каквито я засипваха, и равнодушно разкъса плика. Когато извади писмото и го зачете, черните й вежди се свъсиха. То бе подписано: „Хектор“.
— Той ми е писал!… Имал е нахалството да ми пише! — избъбри маркизата. — Каква дързост! Как бих обяснила аз появата на това писмо на съпруга си, ако бе влязъл тук преди мен!
Младата жена обаче се досети, че Бегур е знаел за внезапното заминаване на маркиза. Поуспокоена, зачете писмото. След многобройните уверения в пламенна любов Хектор пишеше:
„Ще се върна довечера, Лазарин! Ще се прехвърля през оградата на парка, когато падне нощта, закрилницата на влюбените, и ще ви чакам в тъмната алея, свидетелка на моите клетви и надежди.
Ще дойдете, нали? Поне за няколко минути, за да ви се закълна отново във вярна и неизменна любов, върху която няма власт времето и разстоянието. С нея ще напусна този свят, при това много скоро, защото, ранено ли е сърцето и няма ли то надежда, младостта угасва…
До довечера, обожаема Лазарин!… До довечера, най-прекрасна маркизо! Надявам се и чакам!
Маркиза дьо ла Тур дю Роа два пъти прочете тази странна проза: първия път с усмивка, втория — с мила гримаса.
— Този младеж някога бе много забавен, не приличаше на другите… Но защо пише такива глупости?
След тази преценка, която Бегур би сметнал за оскърбителна, Лазарин изгори писмото, след него и плика. После се отпусна в креслото.
— Да отида ли на тази последна среща? Опасността не е кой знае колко голяма. Защо да не се сбогувам с него! Но има време да помисля — нощта е далеч…
През това време маркизът бе пристигнал при простреляния горски надзирател, който все пак не бе убит и лекарят смяташе, че ще оздравее. Полицаите на носилка откараха ранения у дома му, Робер връчи значителна сума на разтревожената му жена и към пет тръгна отново към замъка.
Щом премина няколко километра, насреща му се зададе собствената му карета, за негово учудване — съвсем празна. Кочияшът спря конете при срещата си с господаря.
— Накъде така, Батист? — попита маркизът.
— За Орлеан, господин маркизе.
— Кой ви изпрати?
— Вашият камериер ми нареди в пет да откарам за Орлеан младия художник и неговия багаж.
— А защо сте сам?
— Багажът е в каретата, но художникът слезе на около четири километра от замъка.
— Трябвало е да го изчакате.
— Предложих му, но той отказа. Рече: „Няма защо да бързам, обичам да ходя пещ, ще стигна до града, преди да се е стъмнило.“ Не ми оставаше друго освен да потегля. Може би ще го срещнете скоро, господин маркизе.
— Добре… Заминавайте.
Маркизът остана неподвижен няколко минути насред пътя. Неясните му съмнения се разрастваха, превръщаха се в увереност. Странното държание на Хектор Бегур, който трябваше да замине, а е останал, хвърлиха зловеща светлина върху всичко, което досега му се струваше неясно. Сега вече сметна за сигурно, че Лазарин и Хектор Бегур са се познавали отдавна, че между тях е съществувала някаква уговорка… Щом е останал, при това тайно от всички, значи вече са си уредили среща за довечера.
Маркизът пришпори коня, като повтаряше все по-гръмогласно:
— Ще ги убия!… Ще ги убия!…
Силната му възбуда скоро се изпари, той успокои коня и се замисли. „За да им отмъстя, трябва да ги разоблича! За да ги разкрия, трябва да използвам хитрост. Те ме мамят — ще действам тайно и аз.“
В този момент маркизът беше на около осем километра от замъка. След малко свърна по тясна пътека, отделяща се от пътя, и стигна до къщата на един от горските си надзиратели. Излязоха да го посрещнат жената и малкият син на неговия служител.
— Добре дошли, господин маркизе! Съпруга ми ли търсите? Той е в гората и ще се върне късно довечера — рече жената.
— Не се безпокойте, драга Урсула — отвърна маркизът. — Трябва ми перо и хартия, ще помоля също сина ти да отиде до замъка и да отнесе една бележка. Да я предаде на слугата Доминик.
С тези думи Робер седна и с няколко изречения извести маркизата, че следствието по прострелването на горския надзирател е започнало, доста се е усложнило и той ще остане в гората до късно; да не се безпокои за него и да не го чака за вечеря — той ще се върне късно през нощта.
След няколко минути малкият Пиер вече подскачаше с бележката на маркиза по пътя за замъка.
— Урсула — обърна се отново маркизът към домакинята, — вашият съпруг има револвер, нали?
— Да, да, дори два, както всички ваши надзиратели, господин маркизе. Рядко ги взема със себе си.
— Заредени ли са?
— Не зная, но имаме патрони за тях.
— Тази вечер ще остана до късно в гората, все пак трябва да имам някакво оръжие. Дайте ми единия револвер, Урсула.
— Ей сега, господин маркизе.
Когато взе револвера в ръце, маркизът след миг се убеди, че всичките шест куршума са на място в револвера, пусна го в джоба на редингота си и рече:
— Благодаря и довиждане, Урсула.
— Довиждане, господарю — отвърна Урсула и малко колебливо добави: — Добре ли сте, господин маркизе?
— Защо питате?
— Бледен сте, господин маркизе… Може би да си пийнете чаша вино?
Робер благодари, яхна бавно коня си и замина. До падането на мрака се лута из гората; с първия здрач потегли към замъка. Спря в тъмнината край една от вратичките в оградата, за която имаше ключ, влезе и върза коня си за едно дърво. Сетне пое към най-зашумената алея, в която Лазарин няколко пъти се беше срещала с младия художник.
Защо се бе насочил именно към нея? След кратък размисъл бе решил, че тя е твърде романтична с живописните си храсти под дърветата, с малката полянка в средата; освен това неведнъж се бе убеждавал, че маркизата харесва най-много нея и постоянно я избира за следобедните си разходки.
Робер се скри в гъстия храсталак и нетърпеливо зачака. Някъде удари осем. На съвсем ясното небе трепкаха безброй звезди. В далечината се очертаваше тъмният силует на замъка. Прозорците на трапезарията и на билярдната хвърляха снопове светлина върху дърветата пред терасата.
Не след дълго по пясъчната алея се чуха леки и бързи стъпки; пред очите на маркиза се мярна някаква фигура и той реши, че е Хектор Бегур. „Не съм сгрешил, значи наистина се срещат тук!“ — си рече мрачно маркизът и ръката му стисна револвера в десния му джоб. След няколко секунди стъпките утихнаха, чу се шумолене на клони — явно също като маркиза нощният посетител искаше да се скрие някъде. Сетне отново се възцари тишина.
Удари осем и половина, сетне — девет. Светнаха няколко прозорци на първия етаж, сред тях и прозорецът на маркизата. „Защо ли се бави? — помисли си Робер. — Сама е, сигурна е, че няма да се върна скоро…“ Докато се питаше така, усети облекчение — стори му се, че опасенията му няма да се оправдаят. В този миг пак се чуха стъпки. „Ето я!“ — си рече маркизът и ръката му отново стисна револвера. Но бе сгрешил — идващият пушеше пура и стъпваше тежко. Беше Лоран Ведел, излязъл на кратка разходка, преди да си легне.
Робер продължи да чака. Незнайният часовник удари десет. Наблизо отново прошумоляха клони, на алеята се появи Хектор Бегур и нервно се огледа. Застанал наблизо, промърмори ядосано:
— Тя просто ми се подиграва! Дявол да ги вземе всичките жени!… Никоя не ме интересува!
И като свърна по една странична алея, бързо се отдалечи.
Думите на Бегур, достигнали до маркиза, му подействуваха като успокоителен балсам. Спокойствие смени тревогата му, сърцето му заби по-равномерно. Ядът на влюбения достатъчно оправдаваше маркизата и не даваше поводи за сериозни обвинения. Лазарин се бе присмяла на Бегур!… Нали той самият го каза току-що. Младата жена може да беше кокетка, непредпазлива, но не беше престъпна. Маркизът, отърсил се от бремето на толкова продължителните подозрения, изобщо нямаше намерение да преследва Бегур и да му иска обяснения. Какво го интересуваше този пройдоха, когото вече едва ли щеше да срещне?
Най-добре бе да се престори, че нищо не е узнал за това приключение…
Маркизът се върна при коня, отведе го в конюшнята и след това се запъти в замъка. Във вестибюла срещна верния си слуга.
— Доминик — попита го той, — получихте ли едно писмо от мен?
— Да, господин маркизе, около седем. Донесе го синът на горския надзирател Лебино. Веднага предадох писмото на маркизата. Ще вечеряте ли, господин маркизе? Приборите ви са сложени и готвачът чака.
— Изморен съм, качете в стаята ми студено говеждо и бутилка бордо.
Робер се качи на първия етаж. Между стаята му и покоите на маркизата имаше обща врата, скрита зад драперия. Робер понечи да отвори, но вратата бе заключена. Той тихо почука.
— Вие ли сте, Робер? — попита Лазарин.
— Да, мило мое дете, аз съм.
— Ей сега ще ви отворя! Колко съм разсеяна, легнах и забравих да отключа.
Лазарин отвори, боса и по нощница прегърна маркиза, разцелува го по двете страни, сетне се върна в леглото си. До малката нощна лампичка имаше разтворен роман.
— Как прекарахте вечерта, мила?
— Ужасно! Съжалих, че не оставих татко да пренощува… След получаването на вашето писмо вечеряхме с господин Ведел, сетне поиграхме билярд…
— Може би Бегур ви е липсвал? — равнодушно пророни маркизът.
Лазарин устреми зелените си очи към него, поклати глава и с лека гримаса отговори:
— Как би могъл да ми липсва? Горкият младеж никак не беше забавен! О, чудесно минах без него.
Тези думи бяха казани толкова мило и непосредствено, че напълно успокоиха Робер, който вече се укоряваше заради напразните вълнения.
Маркизата си нямаше представа каква опасност бе избягнала благодарение на щастливата си звезда. Когато оставихме маркизата да се колебае, преди да отиде на последната среща с Бегур, тя почти бе готова да слезе след вечеря в парка, убедена още повече, че маркизът ще остане за дълго в гората. Но в последния момент си спомни за думите на баща си и си рече:
— Татко е прав! Този младеж, само ще ми обърка живота. Рано или късно ще трябва да му кажа: не искам да ви зная. Щом е така, защо само да усложнявам положението? Това, че днес няма да се видя с него, ясно ще му каже, че наистина не искам да го зная.
И с тези разсъждения тя се убеди сама, че няма смисъл да слиза в парка, където дебнеше ревнивият й съпруг.
След събитията маркизът се убеди, че Лазарин е невинна, затова известно време се чувствува напълно щастлив и спокоен.
Но ревнивецът си е винаги подозрителен и винаги се съмнява, независимо дали има причина, или не. След няколко дни отново стана угрижен и мрачен. Непрекъснато се връщаше към дните, през които младият художник бе в замъка, премисляше наново всеки час и все не можеше да намери покой. Не допускаше, че Лазарин му е изменила, но я смяташе за лесно увличаща се, за малко вятърничава и най-вече за лишена от нравствени принципи, които най-добре пазят жената от погрешни стъпки. Това строго и както знаем, справедливо мнение за жена му не му пречеше да я боготвори; може би любовта му ставаше още по-пламенна поради страха да не я изгуби. Като умен човек Робер реши да стори всичко възможно, за да опази Лазарин от грешки. Затова, когато Лазарин подхвана старото си настояване да купят къща в Париж, където да прекарат зимния сезон, той отвърна, че няма защо да бързат и че неговите планове са съвсем други.
— Но селският живот е приятен само през лятото! — възкликна огорчена маркизата.
— Бъдете сигурна, че няма да ви карам да живеете тук, нито в Орлеан — отвърна усмихнат маркизът. — Ако нямате нищо против, ще прекараме зимата в Италия.
Тази магична дума веднага ободри Лазарин, която познаваше само няколко френски курорта.
— В Италия ли? — повтори тя. — Във Флоренция или във Венеция?
— А също и в Рим и Милано. Ще отидем, където пожелаете, и ще останем там, докато ви е приятно. Приемате ли подобно пътешествие?
— На драго сърце! — отвърна младата жена. — Вие сте най-добрият съпруг! Кога ще заминем?
— Можем да тръгнем веднага, но тъй като трябва все пак да се приготвим, смятам да отложим за следващата седмица.
— Чудесно!
— Помислете за багажа си, вземете повече хубави тоалети, защото ще ни канят навсякъде.
Робер писа на Жул Льору и го покани да прекара един ден в замъка заедно с дъщерите си. Когато Льору узна за предстоящото пътуване на маркиза и маркизата, той попита зет си:
— Не смятате ли, че Лазарин ще скучае далеч от родината, без семейството си? Че ще има нужда от близка приятелка?
— Мисля, че няма да я оставя сама нито за миг… Но какво имате предвид?
— Може би не ще е лошо да вземете и Рене, втората ми дъщеря, за да й прави компания.
— Да, разбира се, и се надявам, че Лазарин ще остане много доволна.
След като се споразумяха, Льору отиде при Лазарин.
— Чуй, трябва да ти направя едно предложение. Моля те, приеми го. Не обичаш твърде Рене, която, откровено казано, ти завижда, но все пак ти е сестра… Побърква се от скука във Вертфейл. Тук никога не ще си намери съпруг! Ти можеш да й помогнеш. Вземи я със себе си в Италия, помогни й, въведи я във висшето общество! Ти си знатна дама, а Рене е хубава… Нали ще направиш това, Лазарин?
Маркизата се замисли.
Да, тя не обичаше Рене и никак не бе й приятна перспективата да я вижда непрестанно до себе си, но мисълта да покровителства завистливата девойка доста силно ласкаеше самолюбието й. Рене напълно ще зависи от нея! Лазарин реши бързо и каза:
— Съгласна съм, татко, ще изпълня вашето желание, стига моят съпруг да приеме.
— Тогава всичко е наред — възкликна Жул Льору, — говорих вече с него и той няма нищо против. Ще кажа на Рене да те прегърне и да те разцелува!
— Недейте, татко — усмихната го възпря Лазарин. — Когато сестра ми ме целува, зная, че й се иска да ме удуши. Не я подлагайте на такова изкушение.
В началото на следващата седмица Жул Льору остана във Вертфейл само с Жана. Той постепенно си бе възвърнал интереса към живота, отново се бе почувствувал предишния щастлив егоист, който не познаваше несполуки. „Лазарин прекрасно се нареди — си мислеше той, — парите, които трябваше да дам за зестра, си останаха в ръцете ми. Дано омъжат сега и Рене за някой милионер, за когото зестра от стотина хиляди франка би била без значение. Остана ми Жана… Но тя е толкова чудесен малък ангел, който винаги от всичко е доволен, усмихнат… Никога не е имало друго дете, което тъй малко да обременява родителите си! Значи всичките ми дъщери са щастливи или ще бъдат щастливи, затова е време да помисля за себе си. Не мога да се затворя тук само на петдесет и шест години! Трябва отново да видя парижките булеварди, да стисна ръцете на старите си приятели… Ще си дам отпуск от един месец!“
Щом взе това решение, Льору писа на принц дьо Кастел Виван, за да извести за пристигането си, и го помоли да му ангажира две стаи в Грандхотела, писа и на шивача си да му ушие няколко костюма.
Оставаше само да предупреди Жана.
— Мило дете, ти не скучаеш тук, нали?
— Добре знаете, татко — отвърна учудена младата девойка, — че в речника ми няма такава дума… Освен това знаете, че обожавам селския живот и че тук ми харесва повече, от където и да било.
— Ами ако и аз замина?
Жана вдигна поглед към баща си.
— Нима ще заминете? — попита тя. — И ще ме оставите тук сама?
— Налага се — отвърна престорено натъжен баща й, — неотложна работа ме вика в Париж.
— А аз си мислех, че вече сте приключили с всички делови въпроси! Но щом е необходимо… ще се примиря. Само че не ме оставяйте задълго.
— Ще отсъствам най-много три седмици, не повече.
— А кога смятате да заминете, татко?
— След два-три дни, когато получа необходимите отговори на писмата си.
Отговорите не закъсняха. Шивачът съобщаваше на господин Льору, че поръчките му са изпълнени. Принцът одобряваше намерението на приятеля си да приключи с дългите пости и му известяваше номера на стаята, която му бе запазил в хотела.
Още на следващата сутрин Жул Льору сложи в портфейла си десет банкноти по хиляда франка и прегърна покрусената Жана, чието вълнение бе толкова дълбоко, че дори в очите на закоравелия стар ветрогон блеснаха няколко сълзи на съжаление.
Подаръкът на Лазарин, малката хубава пътна карета, откара Льору до Орлеан и преди да вземе влака, той прати на принца следната телеграма: „Пристигам днес. Вечеряме заедно. Ако можете, поканете милата Тата. Ако е заета, ангажирайте Нана“.
Когато каретата се скри зад завоя на пътя, Жана въздъхна дълбоко, избърса с ръка неудържимите сълзи и прошепна: „Сама останах! Съвсем сама! За пръв път в живота… Но татко тържествено ми обеща, че най-много след две седмици ще се върне. Даде ми дума. А две седмици ще минат бързо.“
Топлото слънце обливаше с лъчите си фасадата на скромната сграда и младата й, самотна господарка.
Нещо като лека мараня се издигаше от зелената полянка и трептеше в прозрачния въздух, както се случва през най-горещите летни дни.
Жана влезе в просторната гостна, разтвори прозореца, отпусна се на един стол и извади от джоба си малко портмоне, като го загледа замислено и радостно.
— Колко много пари ми остави моят добър татко! — прошепна тя. — Цели петстотин франка! Такава огромна сума само за мен и то за толкова малко време. Разбира се, няма да похарча тези пари. Те всичките ще отидат за помощ на бедните от общината.
И без да се безпокои от твърде топлото време, малката дъщеря на ексбанкера сложи голяма сламена шапка върху къдравата си руса коса, пусна в джоба си двайсетина франка и се втурна навън. Във вестибюла я пресрещна Жозеф, селският им лакей.
— Госпожице Жана — обърна се той към девойчето, — Моник ме прати да ви попитам дали ще се храните в същите часове, както и досега, или ще има някаква промяна?
— Кажете на Моник, че няма да й причинявам никакви грижи — усмихната отговори Жана, — няма да спазвам часовете за ядене, както при татко. Не е необходимо да ми сервирате в трапезарията, нито пък е нужно да се готви. Хляб, плодове, мляко… Късче студено месо… и нищо повече. Нали ме разбрахте?
— Да, госпожице Жана, напълно ви разбрах. Слава Богу, не съм някой дървеняк…
И грубият лакей се отдалечи, като си мърмореше под носа:
— Не било нужно да се готви! Хубава работа! Ако госпожица Жана иска да гине от глад, нейна си работа. Но да работя на празен стомах — няма да го бъде. И без това не ми харесва кой знае колко да съм на служба у човек, който съвсем се бил разорил, както разправят…
Жана тъкмо излезе от парка, когато откъм ъгъла срещу й се зададе енорийският свещеник. Жул Льору и големите му дъщери не проявяваха кой знае каква набожност, отнасяха се съвсем безразлично към религията, като спазваха само задължителните обреди, но Жана честичко се явяваше в местната черква и поддържаше добри отношения с тукашния свещеник. Той й посочваше болните и бедните в енорията, които се нуждаеха от помощ. Оскъдните средства на младото момиче не можеха кой знае колко да променят положението на нещастниците, но тя ги даваше толкова мило и с такива думи на съчувствие, че навсякъде я посрещаха най-радушно и сърдечно.
— Здравейте, господин свещеник — усмихната се спря девойката пред местния духовник.
— Здравейте, госпожице Жана… Днес имам приятна новина за вас.
— Каква е тази новина? Толкова съм любопитна — моля ви, кажете ми я веднага.
— Откак се спомина нашият добър доктор Жандрон, за да намерим лекарска помощ, трябва да ходим на двайсетина километра оттук, при доктор Вердие. Не искам да кажа нищо лошо за него, но той е готов да пътува толкова километри, само ако е сигурен, че добре ще му заплатят. Доктор Жандрон, бездетен вдовец, завеща на далечни роднини малкия си капитал и къщата си в Рансей заедно с овощната градина към нея — на три километра от Вертфейл. Наследниците на доктора обявиха за продан къщата заедно с мебелите и с градината за осем хиляди франка — скромна цена, почти половината от истинската стойност на този малък имот. Доста време не се намираше купувач…
— А сега?
Къщата вече е продадена и купувачът й я навести.
— Да не би новият й притежател също да е лекар?
— Познахте, госпожице. Той е съвсем млад мъж, на двайсет и пет или двайсет и шест години. Учил е медицина в Париж, казва се Максим Жиро и живее с майка си. Надява се да се сдобие тук с пациенти, а също и да помага на бедните болни. Сигурен съм, че Максим Жиро ще ви се стори симпатичен човек.
— Но това е чудесно, отче! — плесна с ръце Жана.
— Надявам се, че скоро ще го срещнете до леглото на някой болник.
Девойката и свещеникът размениха още няколко думи и Жана Льору, като се сбогува с него, се запъти към къщите на своите бедни и тайничко се надяваше, че може да срещне там и доктора.
Но изминаха два дни, без Жана да види новия доктор.
Максим Жиро заедно с майка си подреждаше новия си дом в Рансей и все още не приемаше болни.
Сред болните, които се ползваха със специалното покровителство на Жана, беше и една още млада вдовица, майка на две малки момчета. След смъртта на мъжа си, дървар, жената бе останала без всякакви приходи, затова плетеше кошници и ги продаваше на пазара в Орлеан. За съжаление оскъдните средства от кошниците не стигаха и всяка сутрин момченцата, едното на девет, другото на седем години, тръгваха да просят из околността. С редки изключения френските селяни не са кой знае колко великодушни. Строги в бита си, безмълвно понасящи всякакви лишения, те не се трогват кой знае колко от чуждата бедност. Вечер момчетата се връщаха в къщи с няколко сантима в джобовете, пълни с корички черен хляб, толкова корави, че трябваше да се киснат в топла вода, за да се отчупи залъче от тях.
Къщата на вдовицата беше сред буйна зеленина и отвън изглеждаше спретната, хубава, за сметка на това гледката вътре вдъхваше истински ужас. Клетата жена се бе разболяла наскоро, лежеше върху изтърбушен сламеник, повалена от жестока треска. Освен одъра на болната имаше още няколко малки пейчици, два-три стола и клатушкаща се маса.
Младата девойка с всички сили се бе постарала да подобри участта на нещастното семейство. От известно време тя плащаше на една съседка да чисти и да готви на болната, поднови дюшека и завивките и децата, които нямаше нужда да се скитат по цял ден и да просят, и сега се грижеха за майка си.
На третия ден от срещата си със свещеника Жана се запъти да навести бедната вдовица. Едно от момченцата зърна отдалеч младото момиче, втурна се в къщи и извика:
— Мамо! Мамо! Добрата госпожица идва!
Жана с усмивка се запъти към отворената врата, но на прага се спря — до леглото на болната бе застанал непознат млад мъж и й мереше пулса.
Младият мъж, застанал до постелята на болната, не беше красавец, но мургавото му лице с неправилни черти предизвикваше неволна симпатия. Тъмна коса обрамчваше високото му чело, а черните му очи излъчваха безкрайна доброта. Малко пълните устни също говореха за добродушен характер, а почти квадратната брадичка издаваше силна воля и твърдост.
Като пусна ръката на немощната жена, младежът пристъпи към влязлата девойка и почтително й се поклони:
— Госпожица Жана Льору, не греша, нали?
— Да, уважаеми господине — отвърна девойката, чието смущение бързо се изпари, и добави: — Господин докторът Жиро, струва ми се?
— Да, госпожице — потвърди на свой ред докторът. — Още с пристигането си имах намерението да ви посетя във вашия замък, но от господин свещеника узнах, че баща ви не си е в къщи, затова се въздържах — помислих, че посещението ми може да ви се стори неуместно.
Жана премълча.
— Как ви се струва нашата клета Женевиев, докторе — след малко се обърна тя към лекаря.
— Тревогите и лишенията сериозно са подкопали здравето на младата жена, но се надявам, че с наша помощ тя скоро ще се привдигне. Състоянието й не е опасно — с усмивка отвърна доктор Максим, на когото направи впечатление голямото внимание на девойчето към участта на болната.
— Как да ви благодаря, докторе! — възкликна момичето.
— Не е необходимо, госпожице — отвърна Максим, — това е мое задължение. Вие заслужавате благодарност заради помощта си, толкова необходима на бедните хора. А сега ще ме извините — трябва да побързам, защото ме очакват още много болни.
Максим Жиро отново се поклони и излезе.
Ободрена от хубавата новина, Жана остави половината от взетите пари до възглавницата на вдовицата.
— Пратете децата да ви купят по-силна храна — обърна се тя към жената, — а когато оздравеете, ще направя всичко възможно да ви намеря добра работа, която да не ви изтощава толкова и да можете да издържате децата си.
По хлътналите бузи на клетата жена потекоха горещи сълзи. Тя не можеше да продума от вълнение, само притисна трескави устни до ръката на своята закрилница.
Максим Жиро бе син на капитан в оставка, споминал се десет години преди времето, за което разказваме. Вдовицата му имаше малък капитал, към който се присъедини и половината пенсия след смъртта на съпруга й. Въпреки волята на баща си, който настояваше Максим да завърши военното училище Сен Сир, младежът предпочете да последва влечението си и записа медицина. След години на упорит труд младежът получи лекарска диплома, изкара едногодишната практика в парижка болница и бе готов да поеме пътя си на самостоятелен лекар — стига да си намереше пациенти.
Сигурна в сина си и в бляскавото му бъдеще, госпожа Жиро продаде малкото си имение в провинцията и реши да заживее при Максим в предградието Поасониер край Париж. Там наеха малка къща, обзаведоха я; наемът поглъщаше две хиляди франка годишно — половината от средствата, с които разполагаха. Разочарованието настъпи дори по-скоро, отколкото бяха очаквали. Пациенти нямаше никакви и всичките трудности на начеващия лекар не отминаха младия Максим.
Очакванията и напразните надежди се проточиха цели три години. При младия лекар се вясваха нарядко само някои от обитателите на квартала, които плащаха твърде оскъдно или се мъчеха изобщо да не му платят.
Веднъж сред обявите на медицинския вестник Максим Жиро зърна обява от кмета на село Рансей (на Лоара), че се търси лекар за селото без конкуренция, че кандидатът ще има възможност да купи къщата на предишния доктор заедно с хубавата му овощна градина. Лекарят се посъветва с майка си, която рече:
— В провинцията се живее по-леко, сине, там всичко е по-евтино. Но няма ли да ти бъде мъчно, че ще се откажеш от възможностите на парижки доктор и ще се погребеш в онзи затънтен край?
— Никак няма да съжалявам за Париж, мамо.
— Тогава замини за онова село, виж хората, къщата. Ако ти хареса, няма какво повече да говорим. Там ще живеем спокойно, а на мен ми е добре навсякъде, стига да съм до теб.
На следващия ден Максим замина за Рансей. Хареса му всичко — и живописната местност, и селото, и къщата. Кметът съобщи на младия лекар на колко пациенти може да разчита из околните села и допълни, че липсата на медик е истинско бедствие за целия район.
Като се върна в Париж, той и майка му разпродадоха мебелите. Трите години напразни илюзии им струваха скъпо… но въпреки това Максим Жиро и майка му бяха запазили към три и половина хиляди годишен доход.
След първата си среща Жана и господин Жиро се виждаха ту в една, ту в друга къща почти всеки ден. Жана изпитваше сестринска привързаност към Максим и безкрайно доверие. Никой не се учудваше, когато ги видеше заедно — милосърдието, което ги свързваше, не предизвикваше съмнение. Селяните ги поздравяваха почтително и ги уважаваха.
Жана наивно разпитваше лекаря за неговото минало, за майка му.
— Колко ми се иска да се запозная с нея! — замислено промълви девойката веднъж.
Максим трепна.
— Надявам се, няма да се учудите, госпожице, че двамата с мама често говорим за вас… Тя ви се възхищава и също много би искала да ви види.
— Но как да се срещнем? — попита Жана.
— Ако желаете, мога да докарам мама да ви посети в замъка.
— Не, не бива да я безпокоите заради мен… Не е ли по-добре аз да дойда в Рансей?
— Няма никаква пречка. Кога бихте желали да ни гостувате?
— Утре, ако нямате нищо против.
— Мама ще бъде много доволна — рече Максим и леко поруменя.
На другия ден Жана в компанията на доктора се запъти към село Рансей, където още не беше ходила. То имаше около шестстотин жители; къщата на лекаря бе точно срещу черквата в центъра на селото, на площада, заобиколен от клонести липи. Къщата бе много хубава и показваше, че покойният й собственик е ценял удобното си жилище.
Госпожа Жиро явно бе очаквала посещението на девойката, защото още с появата й слезе по стълбището и я посрещна пред входа на градината. Майката на Максим бе наглед към шейсетгодишна, но всъщност бе пет години по-млада. Лицето й не беше красиво, но издаваше спокойна доброта.
Синът й я представи на госпожицата.
— Щастлива съм да се запозная с вас — сърдечно се обърна госпожата към своята гостенка, — моля, заповядайте в скромния ни дом.
Максим усмихнат слушаше думите на майка си. Госпожа Жиро хвана Жана под ръка и я поведе да й покаже къщата. В приятната трапезария имаше фруктиера с плодове, кана с мляко и домашен плодов сладкиш.
— Доста път сте изминали от Вертфейл до Рансей — рече госпожа Жиро, — а времето е топло, макар че е късна есен. Надявам се, госпожице Жана, че няма да откажете да споделите скромната ни закуска.
— Никак няма да откажа — с присъщата си непосредственост възкликна Жана, — не смеех да ви призная колко ожаднях из пътя! С удоволствие ще опитам от всичко!
Госпожа Жиро просия радостно, Максим нежно се бе загледал в Жана.
Докато след закуската госпожа Жиро обясняваше на Жана какво се надяват да получат следващата година от плодовете на градината, Максим отряза последните, вече бледи рози, и ги върза в букет.
Младата девойка прие цветята без колебание, без да сведе простодушните си очи и свежото й лице не усили руменината си.
— Благодаря, мили докторе — каза тя. — Тези рози много ще украсят стаята ми. Във Вертфейл нямаме такива.
Жана целуна госпожа Жиро, благодари за радушното посрещане, помоли да й върнат визитата с посещение в замъка и двамата с доктора излязоха.
След около час Максим се завърна в къщи смутен, развълнуван, почти мрачен.
Майка му го посрещна усмихната на прага, но след миг, обезпокоена от промяната в настроението му, уплашено попита:
— Какво ти е? Изглеждаш ми много тъжен!
— Страхувам се, мамо, че случайността, която ме накара да избера именно това село, ще се окаже твърде жестока за мен.
— Не те разбирам… Нали Рансей ти харесваше много! Какво те накара да промениш мнението си? Случило ли се е нещо, което аз не зная?
— Мамо, днес като в отворена книга прочетох какво става в моето сърце. Над мен е надвиснало голямо нещастие… Аз обожавам госпожица Жана.
— Че какво от това? Госпожицата е чудесно дете. И аз я обожавам, все едно, че ми е дъщеря.
— Но из не изпитвам братско чувство към нея! — извика Максим отчаяно. — Разбираш ли, мамо? Обичам я от все сърце! Влюбен съм безумно в нея!
Госпожа Жиро си отдъхна.
— Това ли било? — само рече тя. — Пък аз си помислих какви ли не страхотии. Колко ме изплаши, момчето ми! Не виждам защо трябва да си толкова покрусен.
— Но аз я обичам безнадеждно! Тя никога няма да ме обикне!
— Кой ти е казал такова нещо? Ти си вещ в науките, но не разбираш нищо от чувствата на младите момичета. Тя е съвсем млада — на шестнайсет години любовта е нещо въображаемо, далеч от истинския смисъл на тази дума. И ти си млад. Изчакай да минат няколко месеца и може би първите трепети на нейното чувство ще бъдат посветени на теб.
Максим поклати глава.
— И дори да е така, никога не ще посмея да поискам ръката на тази девойка.
— Това вече е направо глупост! Защо се оценяваш толкова ниско? Баща ти беше офицер, честен човек, достоен за господин Льору! Родът ни е неопетнен. Професията ти е хубава, една от най-достойните… Къде е пречката според теб?
— Господин Льору е богат…
— Говорят, че се е разорил.
— Е, може да е загубил по-голямата част от богатството си, но и сега доходите му са баснословни по сравнение с нашите. Освен това госпожица Жана е пораснала в дома на баща си милионер, където всеки неин каприз се е изпълнявал на минутата. Но дори и да приеме тя моята бедност, как бих могъл да се сродя с маркиза, съпруга на по-голямата й сестра — аз, неизвестният селски доктор. Виждаш, мамо, че съм прав — сполетя ме най-голямото нещастие, което може да се стовари върху главата ми.
— Щом разсъждаваш така, ще е най-добре да превъзмогнеш своето чувство, може би и да избягваш срещите с Жана.
— И да изгубя последната радост на живота си! Не, ще я виждам, както и досега, но ще скрия своето чувство дълбоко в сърцето си така, че никой дори да не подозира за съществуването му.
— Постъпи, както намериш за добре, мили синко. Но, вярвай, не бързай да се отчайваш, надявай се въпреки всичко!
Животът на майката и сина продължи, както и досега. Той вече не й спомена за своята безнадеждна любов…
Когато заминаваше от Вертфейл, Жул Льору заяви, че ще отсъства най-много три седмици. След като те изминаха, той писа на дъщеря си, че поради внезапно възникнали причини не може да замине веднага от Париж… а след няколко дни. След още две седмици се получи ново писмо, но този път не от Льору, а от приятеля му принц дьо Кастел Виван. То гласеше:
„Чаровна малка приятелко,
Не се безпокойте, като видите моя недодялан почерк вместо изящните букви на чудесния си баща. Той не се чувствува особено добре и ме помоли да вляза в ролята на негов секретар, което с удоволствие изпълнявам.
Заболяването му е временно и непременно ще отстъпи пред чистия въздух на Вертфейл, но засега го принуждава преждевременно да напусне Париж, макар че все още не е приключил всичката си работа тук.
Тръгваме утре, със сутрешния влак в десет; казвам «ние», защото и аз ще придружа моя мил приятел поради обзелата го временна слабост.
Моля ви, чаровна малка приятелко, изпратете карета за пристигането на влака, която да ни докара при вас във Вертфейл.
С радост си мисля, че ще ви гостувам цяла седмица по настояване на моя мил приятел. Той ме моли да ви изпратя целувки с това писмо, което с радост изпълнявам.
Вашият стар приятел,
Макар и написано в шеговит тон, това писмо много разтревожи Жана. Тя познаваше лекомислието на принца и се опасяваше, че положението на баща й е доста сериозно.
Когато каретата се върна от Орлеан с двамата пътници, още от пръв поглед Жана се убеди, че действителността надминава дори най-мрачните й предчувствия.
Ексбанкерът под купчина одеяла се бе свил в ъгъла на каретата, лицето му изглеждаше оловносиво, долната му устна някак безволно бе увиснала. Когато Годефроа го подкани да слезе, Льору сякаш изобщо не схващаше къде се намира и какво трябва да стори.
— Татко, мили татко — извика Жана просълзена, — целунете ме, кажете, че ме познавате!
В безжизнените очи на Льору сякаш трепна искрица, той изфъфли:
— Познавам те… мое добро дете… мила Жана…
След пет минути ексбанкерът, като едва се движеше, стигна до спалнята си и там бе настанен в постелята сред куп възглавници и грижливо увит в многобройни одеяла. Жана, твърде неспокойна, отведе до прозореца принца и го попита:
— Моля, кажете ми откровено — какво му е на татко?
— Сили небесни! Аз винаги съм откровен с вас, мило дете… Татко ви се чувствува малко изморен, не се пази достатъчно. Бе се заловил твърде усърдно с важните си работи в Париж и сега си плаща за твърде голямото усилие. Уверявам ви обаче, че няма никаква опасност и бързо ще се съвземе.
— Но нали по-рано — продължи младата девойка — работеше много напрегнато, а никога не е изпадал в подобно състояние?
— О, има разлика! Не забравяйте, малката ми, че се бе откъснал за дълги месеци от този тежък труд и сега напрежението се оказа непосилно за него. В Париж обаче го прегледа опитен лекар и сега имаме предписанието му, което бързо ще го изправи на крака, сама ще се убедите. Лекарството му е лесно… Наредете да разбият няколко яйца с малко захар и канела, да добавят към тях чаша херес… Имате ли херес? Баща ви да поема по глътка от тази смес на всеки два часа. Да му сварят и силен кокоши бульон, от който да си взема по лъжица на петнайсет минути. Само след два дни моят приятел ще бъде напълно здрав и свеж!
Някогашният банкер се бе затъжил за предишния си разгулен живот и се бе мъчил да си навакса през тези шест седмици за неволното въздържание във Вертфейл. Резултатът се бе оказал печален. Озовал се отново в селската тишина, Льору полека се съвземаше и привечер дотолкова се ободри, че пожела непременно да слезе в трапезарията за вечеря.
Не щеш ли, посред вечерята, без всякакви предварителни признаци, Жул Льору промърмори нещо неразбираемо, лицето му от сиво стана мораво, очите му се изцъклиха… и той се стовари безпомощно на пода.
Годефроа, ужасен, се захвана да го пръска с вода, заразтрива слепоочията му със салфетка, натопена в оцет.
— Няма съмнение! — промърмори той. — Това е удар! Викайте бързо доктор!
Жана отведе принца до прозореца и му посочи далечината, където се съзираше камбанарията на Рансей.
— Побързайте, мили принце, доведете доктор Жиро! Принцът яхна кон, взе едно пони и се устреми към селото. Максим беше слаб ездач и за пръв път през живота му се случваше да препуска лудешки след истински спортист, но Жул Льору, бащата на милата Жана, бе в опасност и животът му може би зависеше от навременната медицинска помощ. Тази мисъл караше младия лекар да се удържа със сетни сили на седлото.
Само след половин час Годефроа и лекарят бяха вече в замъка. Според Жиро ексбанкерът бе вън от сериозна опасност. Лекарят му пусна кръв и заедно с Жана прекара нощта до леглото му.
На заранта Льору бе вече по-добре, освеженият от спокойния си сън принц го ободри усмихнат.
— Вижте само от какви случайности зависи човешкият живот — философски отбеляза болният. — Ако съдбата не бе пратила доктор Жиро да се засели в Рансей преди месец, вече да ме няма на този свят! Докторе, от този ден съм неизменно ваш пациент, докато Господ ме търпи на тази земя… Ще разчитам на вас до стогодишната си възраст. Съгласен ли сте?
Максим почтително се поклони, дълбока радост изпълни сърцето му. Вертфейл разтваряше вратите си за него; кой знае, може би Жул Льору щеше да обикне неизвестния доктор и майка му да се окаже права, когато му бе казала: „Надявай се!“
Беше краят на февруари. Маркизът, съпругата му и Рене за четири месеца обиколиха почти цяла Италия, посетиха Флоренция, Торино, Рим, Неапол, като оставаха за по няколко дни или няколко седмици според желанието на Лазарин, на която принадлежеше решаващата дума.
Постоянните празненства и приеми много допадаха на Лазарин, макар че дълбоко в себе си тя би предпочела да е в Париж; това обаче не пречеше на младата жена да се забавлява добре с италианските си обожатели.
Рене, заобиколена от внимание и любезности, би била щастлива, ако можеше поне за миг да забрави, че дължи всичко това на сестра си, ако не беше страшната завист, разяждаща сърцето й. На всичкото отгоре никой от тези, които толкова явно й оказваха внимание, не поиска ръката й „Е да, коя е Рене Льору в сравнение с маркиза дьо ла Тур дю Роа!“ — вбесена си мислеше девойката.
Към края на пътуването си пристигнаха във Венеция, където наеха един от дворците на Канале гранде. Маркизът тук ангажира готвачи, още няколко лакея, четирима гондолиери за гондолите, вързани в подножието на стълбището, спускащо се към канала.
Венеция веднага допадна на Лазарин. Тя прекарваше по-голямата част от времето си в гондолата, преминаваше от един канал в друг и се любуваше на старинните дворци и сгради. И тук празненствата не свършваха, но започнаха да се струват еднообразни на Лазарин, когато едно неочаквано събитие разпръсна леката й скука и прикова вниманието й.
Веднъж маркиз дьо ла Тур дю Роа влезе след разходка в гостната, където бяха седнали двете сестри. Рене свиреше разсеяно на малко разстроения роял, маркизата седеше на дивана и си почиваше след снощния бал.
Лицето на маркиза изразяваше силно вълнение.
— Знаете ли кого срещнах на канал Орфано? — обърна се той към жена си. — Невероятно! В една гондола, с която се разминахме, зърнах младежа, за когото ви разказвах — граф дьо Горд!
Рене престана да свири и се приближи към сестра си.
— Граф дьо Горд ли — попита тя, — май съм чувала това име из околностите на нашия замък.
— Да, разбира се, замъкът на рода дьо Горд е съвсем близо до Вертфейл. Беше целият в черно… Какво ли се е случило? Не зная нищо за него, откак онази романтична драма го прокуди от родния край.
— Романтична драма ли? — възкликна Рене. — Много интересно. Нали ще ми я разкажете, мили маркизе?
Маркизът се подчини и повтори историята, която читателите вече знаят.
— Наистина е ужасна — замислено пророни младата девойка. — Интересно как ли е приключила… Дали Жулиет е още луда? Оженил ли се е графът за нещастната баронеса?
— Единствено той би могъл да ви разкаже каква е развръзката.
— Дали ще можем да се срещнем с него във Венеция? — попита маркизата.
— Не зная къде е отседнал, но още утре ще намина към френското консулство — там може би ще знаят къде да го открия.
Не се наложи обаче маркизът да търси граф дьо Горд. На другата заран камериерът подаде на своя господар траурна визитна картичка с името на Раул дьо Горд и добавка, написана с молив: „Бих искал да стисна ръката на маркиз дьо ла Тур дю Роа“.
— Нима граф дьо Горд е тук? — възкликна Робер.
— Господин графът е в малката гостна — отвърна слугата.
— Поканете го тук час по-скоро!
След две минути графът се озова в прегръдките на Робер.
— Ако знаете, скъпи маркизе, колко утешителни за мен са топлите ви чувства! — промълви графът.
— Бъдете сигурен, че съм неизменен ваш приятел — отбеляза Робер — и винаги искрено съм ви обичал!
Той устреми поглед към приятеля си, който му се стори силно променен. Гъста брада закриваше половината му лице, челото му се бе набраздило от бръчки, макар да бе само на двайсет и осем години, а устните му сякаш насила трепваха в усмивка.
— Не знаех, че сте във Венеция — рече графът, — но веднага след срещата ни на канала разпитах за вас и узнах, че сте наели двореца Кавело. Както виждате, побързах да ви посетя.
— Вие сте безкрайно желан наш гост — отвърна маркизът, като сърдечно стисна ръката на Раул. — Но защо сте в траур? Кой е починал?
— Младостта и любовта ми се спомина — отвърна сподавено графът. — Останах сам на този свят… Жулиет си отиде…
Графът обори глава. Последва мълчание. Маркизът се обади пръв:
— Позволявате ли да говоря за тази жена, ако това не наврежда сърдечната ви рана?
— Дори бих ви помолил за това, маркизе. Животът ми тук минава сред чужди и безразлични хора и е утеха за мен да разговарям с вас, с приятеля, който сподели страданията ми.
— Тя отдавна ли се спомина?
— Преди шест месеца.
— Във Венеция ли?
— Не, във Флоренция.
— Разумът й възвърна ли се?
— Да. Временното умопомрачение отмина полека-лека, откак пристигнахме в Италия…
— Значи бяхте щастливи?
Раул въздъхна, лицето му се помрачи още повече.
— Животът ни бе непрестанна мъка… Аз обичах Жулиет повече от всякога, тя също, но с отминаването на душевната болест се засилваше чувството й за вина. Горката жена не можеше да си прости, че ме е обикнала. Малкото щастливи мигове тя изкупваше с часове на сълзи и отчаяние. Все се надявах тази криза да отмине… Бях търпелив; доста по-късно й казах: „Не скърбете, мила моя, вашата вина вече не съществува“. Тя ме попита: „Какво искате да кажете?“ Отговорих й: „Сега вече имате право свободно да ме обичате… Анри дьо Брен е мъртъв!“
Раул замлъкна, бръчките върху челото му като че се очертаха още по-дълбоки.
— Едва произнесох тези думи — продължи той след малко, и Жулиет възкликна: „Да, вината ми не съществува — тя се превърна а престъпление! Вашата сабя не уби горкия Анри — аз го убих!“ Опитах се да успокоя Жулиет, но не можах. Тя все повтаряше: „Аз убих Анри!“ От този ден силите й отпадаха все повече и повече, виждах, че смъртта й наближава. Предложих й да се оженим тук, във френското консулство — за да я откъсна някак от черните мисли за миналото. „Би ли могла безчестната съпруга на барон дьо Брен да стане вярна и почитана жена на своя любовник граф дьо Горд? — извика горката Жулиет. — Благодаря ви, Раул, за вашето великодушие и състрадание, но искам докрай да изкупя своя позор.“
Няколко месеца по-късно тя издъхна в ръцете ми… Раул замлъкна. След продължителна пауза маркизът нерешително се обади:
— А как прекарахте месеците след нейната смърт?
— Лутах се из Италия, спирах ту тук, ту там с надежда да разсея някак мъката си. Но стига сме говорили за мен, скъпи маркизе; вчера узнах, че тук, във Венеция, не сте пристигнали сам… Значи сте се оженили?
— Да, през септември — отвърна Робер.
— Разрешете да присъединя моите поздравления към честитките, които вече сте получили, и да попитам какво име носеше вашата съпруга преди брака, от нашия край ли е тя?
— Семейството на жена ми е от парижката буржоазия — отвърна маркизът. — Ожених се по любов. Моминското име на съпругата ми е госпожица Льору, а баща й, Жул Льору, е собственик на замъка Вертфейл, където сега живее.
— Чувал съм за Жул Льору — промълви Раул дьо Горд, — за този парижки банкер, щастлив съперник на Ротшилд.
— Вече не е… Щастието го напусна, той загуби по-голямата част от богатството си. И слава Богу — усмихнат завърши Робер.
— Защо това ви радва?
— Защото съм богат за двама. Сега никой не ще може да отрече, че съм се оженил по любов. Направих тази стъпка, която мнозина смятат за лудост — ожених се за маркизата, която няма още двайсет години и е истинска красавица. Но вие сам ще се убедите днес, когато ви я представя, а заедно с нея и балдъзата си Рене, прекрасна девойка на осемнайсет години.
— Погледнете ме внимателно! — възкликна Раул. — Бива ли да се показва пред жени толкова мрачно лице като моето? Нито ми се говори, нито бих могъл да забавлявам достойно дамите. Оставете ме в моята самота.
— Няма да преча на самотата ви, но все пак ще ви представя. Маркизата знае за вас и много ви симпатизира; тя няма да ми прости, ако не ви запозная с нея.
Раул се поколеба.
— Добре — промълви той, — не искам да ви огорчавам с отказ. Днес, в три, ще ви посетя, след това ще замина.
Маркизът изпрати графа чак до гондолата.
— В три ви очакваме, нали няма да забравите!
Половин час след заминаването на Раул дьо Горд маркизът, Лазарин и Рене се събраха за обед в огромната трапезария, която свободно би могла да побере петдесетина сътрапезници. Тя бе украсена с розов и бял мрамор, със стенописи, изобразяващи библейски сюжети, а също и с високи статуи с кошници хлябове, плодове, дивеч и риба в ръцете.
— Трябва да ви съобщя — подхвана маркизът, — мили мои дами, че тази сутрин ме посети самият граф дьо Горд.
— Как, вие сте се срещнали с него, без да го доведете при нас! Протестирам!
— Твърде ранният час не ми даде тази възможност — възрази Робер, — но нищо не сте изгубили.
— Той ще дойде ли отново?
— Днес, в три следобед, специално за да ви бъде представен.
— Значи дори така ще е по-добре, напразно ви се разсърдих… Говорихте ли с него? Узнахте ли нещо повече за графа и за Жулиет?
Маркиз дьо ла Тур дю Роа повтори разказа на графа, описа и тежкото му състояние, близко до пълното отчаяние. Рене слушаше с огромен интерес, очите й бяха добили някакъв странен израз.
— Графът е дълбоко покрусен — завърши Робер — и смята, че животът му е приключен. Мисля обаче, че греши: той е още толкова млад… Бъдещето на един млад мъж е твърде продължително и може да му предложи какви ли не изненади.
— Колко драматично! — възкликна Лазарин. — А аз толкова наивно си въобразявах, че подобни истории стават само в романите.
Рене не каза нищо, само сведе глава и си помисли: „Може пък този благородник да е моят шанс… Никой на този свят не би могъл да предвиди брака на Лазарин; току-виж е изгряла и моята звезда…“
Наскоро след обеда маркизата нареди да й приготвят една от гондолите.
— Ще отида до площад „Сан Марко“ — каза тя, — там си харесах едно колие, искам да го купя. Ще дойдеш ли с мен, Рене?
Младата девойка отказа и двамата с маркиза преминаха в гостната.
— Обзалагам се, че в тази минута мислите за съдбата на Раул дьо Горд — промълви усмихнат Робер.
— Да, но по-скоро мисля за тази жена, която е била толкова силно обичана и сега е тъй горчиво оплаквана — за Жулиет дьо Брен. Познавахте ли я?
— Да, но слабо; по-скоро мога да кажа, че съм я виждал няколко пъти.
— Заслужаваше ли тя тези чувства?
— Не бих се решил да отговоря със сигурност… Баронесата постъпи нередно, но мъчителните й страдания според мен изкупиха вината й.
— Не ме разбрахте — нетърпеливо го прекъсна Рене, — нравствената страна на въпроса не ме интересува. Исках да ви попитам дали Жулиет дьо Брен бе красива.
— Да, тя безспорно бе хубавица. Висока, мургава, с нежно матово лице. На ръст бе колкото вас и също толкова стройна и грациозна — усмихнат погледна балдъзата си маркизът. — Ахатовите й очи подчертаваха нежната свежест на кожата й.
— О, колко мил зет сте! — засмяна възкликна Рене. — Вие ме заблуждавате. Баронесата е била много по-хубава от мен, щом е била толкова горещо обичана, а, нали виждате, за мен никой дори не помисля.
— Не бързайте, моя мила, още не сте срещнали тогова, който ще ви обикне. Толкова сте млада още!
Рене само направи нетърпелив жест и не отговори нищо; след миг обаче отново попита:
— Ясно ми е вече, че баронесата е била красавица; но беше ли умът й също толкова извисен, каквато е била хубостта й?
— Едва ли — отвърна Робер. — Беше приятна жена, но не бих казал, че имаше бляскав ум… В това отношение вие значително я надминавате.
— Колко комплименти наведнъж, мили зетко! Не смея да ви питам повече, за да не излезе, че си изпросвам още.
Рене отново седна пред стария роял, като засвири валса, звучал на снощния бал.
В три без четвърт маркиз дьо ла Тур дю Роа седеше сам в малката гостна и четеше новите френски вестници, пристигнали през този ден. Маркизата се бе върнала със своята покупка и сега в стаята си довършваше един от малко ексцентричните си тоалети, които толкова й отиваха.
Влезе Рене.
Както никога тя се бе облякла цялата в черно. Правата гладка рокля обрисуваше съвършената й стройна фигура. Светъл костенурков гребен едва удържаше лъскавата й черна коса; небрежната й, свободна прическа й придаваше нещо чисто, нежно, изпълващо с непреодолим чар цялата й външност. Бе се променил и изразът на лицето й: от горд, високомерен сега бе станал кротък и меланхоличен, очите й гледаха замислено и малко тъжно.
Робер остави вестника и се взря в младата девойка.
— Рене — каза той, — какво се е променило във вас?
— Нищо, доколкото имам представа — недоумяващо вдигна рамене девойката.
Часовникът удари три, като ехо повториха тези удари и кулите на Венеция. Вратата се разтвори и лакеят извести:
— Негово сиятелство граф дьо Горд.
Робер стана да посрещне очаквания гост и му стисна ръката. Докато отговаряше на приятелския поздрав, Раул неволно устреми поглед към младото създание, застанало пред отворения прозорец. Побиха го тревожни тръпки, вълнение стегна гърлото му. Приликата на Рене с баронеса дьо Брен бе действителност. Разбира се, чертите на лицата им се различаваха, но изящният силует на Рене твърде точно напомняше за грациозната фигура на Жулиет. Раул пребледня, обзе го мъчителна тревога. Забравил за светските приличия, той протегна ръка напред и попита:
— Маркиза дьо ла Тур дю Роа, нали?
— Не — отвърна учуден Робер, — маркизата не е слязла още. Рене, разрешете да ви представя моя приятел граф дьо Горд… Уважаеми графе, пред вас е госпожица Рене Льору, сестрата на моята съпруга.
Докато траеше взаимното представяне, графът успя да се овладее.
— Извинете ме, госпожице! Сигурно съм ви се сторил странен, но вашата красота, а най-вече изненадващата прилика ярко и болезнено ми напомни за една дама, твърде близка на сърцето ми и отнета ми от смъртта. При вида на милия призрак се смутих и не знаех как да постъпя. Още веднъж моля да ме извините.
— Няма за какво да ми се извинявате — отвърна Рене с тих, мелодичен глас. — Моят зет ми разказа за сърдечната ви драма… Никой не може да облекчи страдания като вашите. Може само да присъедини сълзите си към вашите сълзи…
— О, колко сте добра, госпожице! — възкликна младежът. — Вашите думи са балсам за печалното ми сърце!
Раул дьо Горд нежно хвана малката ръка на Рене и усети неволния й трепет…
Маркиз дьо ла Тур доста учудено наблюдаваше разигралата се пред него сцена. От една страна, му се струваше невероятен артистичният талант, с който Рене се бе престорила на развълнувана. От друга, бе склонен да приеме, че у младата девойка неочаквано се бе изявила неподозирана нежност и чувствителност, а нали досега я бе смятал за твърде голяма егоистка. Неволно се замисли дали не бе сгрешил в преценките си за своята балдъза: може би тя бе крила досега чувствителната си душа — но кой знае, може да беше просто умела лицемерка!
Появата на Лазарин прекъсна размишленията на Робер.
Благодарение на случайността, дала й възможност да се срещне с дьо Горд преди появата на Лазарин, Рене беше сигурна, че нито бляскавата външност, нито увлекателните теми, които подхващаше сестра й, ще заличат впечатлението, което бе направила на Раул със своето състрадание. Очарователното лице на девойката изразяваше все същата меланхолия, докато маркиза дьо ла Тур дю Роа се усмихваше на графа с цялата си лъчезарност и се мъчеше да разсее тъгата му с веселото си настроение.
Никога не е имало по-поразителен контраст.
Граф дьо Горд слушаше Лазарин и учтиво й отговаряше, но погледът му често се обръщаше към мълчаливата и замислена Рене. „Каква разлика между тези две млади жени! — си мислеше той. — Едната е бляскава, умна, но студена и никога не ще узнае всичките радости и мъки на любовта, докато другата е с извисена душа и нежно сърце и е родена да живее чрез чувствата си… Първата ме стъписва с веселото си бъбрене, а втората ме разбира и страда заедно с мен…“
Рене скришом наблюдаваше графа. „Ето мъж за мен — си рече тя. — Аристократ, граф, млад и хубав… по-богат дори от маркиза. Ако успея да го спечеля, каква победа ще бъде! Ще съм нещо повече от Лазарин!… Но дали ще мога? Ще се боря и ще победя!“
Уви, разочарованието й не закъсня. След половин час граф дьо Горд стана.
— Дълбоко съм трогнат от милия ви прием, скъпа маркизо — продума той, — ще запазя най-светъл спомен за него…
— Което ще ни докажете със скорошно ново посещение — отвърна Лазарин.
— За съжаление това е невъзможно. Вие се завръщате във Франция, а аз оставам в Италия.
— Но ние ще прекараме още две седмици във Венеция — каза маркизата — и много ще се радваме, ако през това време не ни забравите.
— Моля за извинението ви, госпожо маркизо — отвърна графът, — защото утре вече няма да бъда във Венеция.
Рене пребледня. Дивните замъци на мечтите й се сринаха.
— Защо бързате да заминете? — намеси се и маркизът.
— Нуждая се от самота.
— Грешите, самотата и постоянната тъга са убийствени. Останете с нас, Раул! Ние ще бъдем вашето семейство.
— Благодаря ви за добрите чувства, стари приятелю, благодаря от все сърце! Но нали сутринта обещахте да не ме спирате — напомни графът.
На сбогуване графът се приближи до Рене и с развълнуван глас изрече:
— Никога няма да забравя, госпожице, думите, излезли от сърцето ви. Споменът за тях ще бъде като слънчев лъч за мен.
Младата девойка безмълвно се поклони. Когато маркизът изпрати госта си и се върна, той рече като на себе си:
— Страхувам се клетият граф да не посегне на живота си в състоянието, в което се намира.
Маркизата вдигна рамене.
— Самоубийство на неговата възраст, при това богатство! Само защото е обичал жена, която е умряла. Ако графът постъпи така, никак няма да съжалявам за него, защото явно е луд.
— Безмилостна сте, скъпа — обърна се Робер към нея, — сърцето ви не вярвам да е толкова жестоко.
— Може и да сте прав — отговори Лазарин, — но не ми хареса този мрачен и навъсен младеж. Отчаяният му вид никак не е привлекателен; горката Жулиет дьо Брен вероятно е умряла не от мъка, а от скука заради присъствието на подобен влюбен.
— Лазарин! Лазарин! — възкликна укорно маркизът. — Ето, убеден съм, че сестра ви е на друго мнение.
— На моята възраст би било глупаво да съдя за подобни неща — само каза девойката. — Затова по-добре да не казвам нищо.
Недоволен от мненията, изразени от Лазарин и Рене, маркизът се върна към вестниците си.
Рене, разочарована от твърдата недостъпност на графа, плака и се ядосва цялата нощ и целия следващ ден.
Каква обаче бе изненадата й, когато на другия ден, докато седяха в гостната с Лазарин и Робер, слугата извести:
— Негово сиятелство граф дьо Горд.
Маркизът възкликна радостно. Рене трепна. „Върна се! Върна се против волята си — значи заради мен!“ Този бърз преход от отчаяние към доволство от себе си предизвика вълнение у девойката. То не убягна от погледа на дьо Горд.
— Мили приятелю! — възкликна Робер, — след вчерашните ви думи сегашното ви посещение двойно ме радва!
— Послушах ви и не заминах за Флоренция — отвърна графът. — Ще замина оттук, когато вие си тръгнете за Франция.
— Домът ми е винаги отворен за вас — каза маркизът, — нека всички ние бъдем вашето семейство!
Върху устните на Рене трепна лека усмивка.
От този ден посещенията на графа станаха всекидневни и често продължаваха от сутринта до вечерта.
Полека-лека присъствието на Рене се превръщаше в необходимост за него, не защото бе влюбен в младата девойка, а защото разтревожената му душа все повече губеше представа за въображаемо и действително; неясната прилика в очите му се разрастваше и за графа Жулиет дьо Брен се въплъщаваше постепенно в Рене.
Девойката като опитна актриса продължаваше да играе избраната още от първия ден роля. Под привлекателната й външност се криеше натура, достъпна само за злото, без то да се компенсира от каквото и да било положително качество.
Гордост, алчност, завист, коравосърдечие, неспособност да обича, отчаян егоизъм — всичко това бе съставна част от природата й; засегната или почувствувала се унизена, тя бе готова жестоко да мъсти. Друга, по-несръчна, би сметнала за опасно да докосва болезнените рани на графа, но Рене умело поддържаше острата душевна болка на младежа, за да я утешава със сладки думи.
Графът често вземаше ръцете й, притискаше ги до устните си и мълвеше:
— Колко сте добра, Рене!… Вие сте ангел, Рене!… Младата девойка впиваше замислен поглед в очите му и си казваше: „Днес според него съм ангел, а утре ще каже, че ме обожава“. Но нито на следващия ден, нито по-късно графът не произнесе очакваните думи. Беше ли се влюбил? Понякога ужасен си задаваше този въпрос, когато осъзнаеше какво място заема Рене в живота му. Но всичко у него въставаше против подобно предположение.
Трите седмици изминаха, наближаваше времето, когато маркизът и двете млади жени щяха да се завърнат във Франция. Щом Робер заговори за предстоящото заминаване, Раул пребледня.
— Знаех, че рано или късно ще заминете, но раздялата с вас означава отново да се потопя в безнадеждната си самота…
— Но защо тогава не дойдете с нас? — възкликна маркизът. — Има ли нужда да ви казвам колко ще се радваме, ако станете наш спътник!
— Трябва да остана — упорито изрече графът с вида на човек, който отива на екзекуция.
Рене бе много угрижена. Същата вечер тя почука на кабинета на маркиза.
— Заповядайте, мила Рене! — посрещна я Робер. — Ще имам ли удоволствието да изпълня някоя ваша молба?
— Да, мили господин маркизе, дошла съм да моля за помощта ви. Обещавате ли ми я?
— Разбира се, ще изпълня всичко, каквото пожелаете, защото съм сигурен, че то ще бъде в границите на разумното. За какво се отнася, мила Рене?
— Моля ви, отложете поне със седмица нашето заминаване… Ще бъда откровена. Ако потеглим сега, граф дьо Горд няма да тръгне с нас. Но ако останем поне още няколко дни, нещата ще се променят…
— И смятате, че той ще ни последва ли?
— Така ми се струва.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа се усмихна.
— А виждате ли някаква полза той да стане наш спътник?
— Тръгне ли заедно с нас графът, след три месеца аз ще бъда графиня дьо Горд.
Маркизът се усмихна отново.
— Вашите думи не ме учудват много — отбеляза той. — Стори ми се, че забелязвам някаква симпатия между вас и графа… разбира се, това е съвсем естествено. Значи вие обичате графа?
Рене се изчерви, но това не й попречи да отговори уверено:
— Не зная дали чувствата ми със сигурност могат да се нарекат любов, но графът ми харесва и на драго сърце бих се омъжила за него.
— И добре ще направите, той е чудесен човек. Той разкри ли чувствата си пред вас?
— Естествено — не! Но защо са ми думи? Той не може да скрие, че ме обича, макар и против волята си.
— Против волята си ли?
Бързо, накратко Рене му предаде стремежа си да надделее в сърцето му над паметта за мъртвата.
— Струва ми се, че вече измествам този спомен, но победата ми все още е несигурна. Заминем ли утре, тя може да се превърне в поражение. Мисълта да изостави гроба на любимата и да последва зова на новото чувство ужасява Раул дьо Горд, струва му се светотатствена. Както виждате, мили зетко, ще са достатъчни може би няколко дни, за да го убедим да дойде с нас. Ще бъдете ли добър да ми ги предоставите?
— Не мога да ви откажа нищо, нали сте милата сестра на обичната ми Лазарин. Ще напуснем Венеция само когато ми кажете: „Време е! Можем да си тръгнем!“
Този път предсказанията на Рене се осъществиха бързо и докрай. Властта й върху Раул дьо Горд се оказа безспорна и с всеки изминал ден все повече укрепваше.
Стъписан от предстоящата раздяла с маркиза, с жена му и нейната сестра, графът не чувствуваше сили в себе си да живее в предишната си самота. Той отстъпи пред инерцията, която го влечеше, и извести на своя приятел, че е готов да напусне Италия, да се завърне във Франция и дори да заживее отново в замъка дьо Горд — мисъл, която само до преди месец го ужасяваше.
При тази новина Рене потрепера от радост. Победата й изглеждаше сигурна, и кой ли на нейно място би се съмнявал!
Към преклонението на граф дьо Горд се примесваше чувство на необяснима тревога, почти страх.
Пътниците пристигнаха заедно в Орлеан. Там трябваше да се разделят. Карети от двата замъка очакваха вече своите господари на гарата. Преди да се качи в каретата си, маркиз дьо ла Тур дю Роа отведе настрани дьо Горд и му рече усмихнат:
— Мили графе, може би ще ви бъде приятно в близко време да ви представя на моя тъст, господин Льору, и да поискате от него разрешение да посещавате Вертфейл, където сестрата на Лазарин ще се върне утре… Ако е така — аз съм на вашите услуги.
— Отгатнахте най-силното ми желание — отвърна графът. — Тъкмо имах намерение да ви помоля за това, което сега ми предлагате.
— Тогава в най-близко време ще поканя тъста си на гости, ще ви известя за насрочения ден, вие ще дойдете да вечеряте с нас в замъка и ще имам възможност веднага да ви представя. Нали така?
— Разбира се, и ще ви бъда много благодарен!
— Тогава довиждане, мили графе!
— Довиждане, единствени мой приятелю!
Раул с дълбоко и болезнено вълнение потегли по пътя към двата опустели замъка — дьо Горд и ла Гранжет. Сърцето му се свиваше от мъка. Тежко му беше на графа, но нямаше връщане. Каретата мина през алеята с кестени и спря пред входа. Многобройната прислуга бе останала в замъка и сега с радост посрещна господаря си, когото се бе отчаяла да види отново. Слугите се готвеха да изразят възторга си от неговото завръщане, но видът му — навъсен, мрачен — ги възпря от всякакви излияния и те останаха мълчаливи.
Двата дни след пристигането му бяха истинско изтезание за него. Все повече се убеждаваше, че отново трябва да замине, да живее далеч от тези места, населени с призраци, когато на третия ден специален пратеник с ливрея му донесе бележка от маркиза. Тя гласеше: „Мили графе! Утре, в четвъртък, моят тъст и дъщерите му ще вечерят в замъка дьо ла Тур дю Роа. Той вече знае за вашето завръщане и изявява желание да му бъдете представен.
Маркизата ви изпраща сърдечните си поздрави, аз ви стискам ръка с искрена дружба, в която не бива да се съмнявате. Вашият стар приятел Робер“.
Тези няколко реда въздействаха върху Раул както хинина на болен от малария. Младият мъж изпита мигновено облекчение, възвърна самообладанието си и веднага отговори на маркиза, че е щастлив да види отново приятелите си и с благодарност приема любезната покана.
На другия ден още преди четири следобед той пристигна в замъка на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лакеят, когото познаваше още от двореца Кавело във Венеция, го заведе в малката гостна, където зет и тъст разпалено играеха шах. Маркизът с най-дружески изрази представи Раул дьо Горд на Жул Льору, а той (известен от дъщеря си) му оказа най-дълбоко внимание.
— Съседи сме, господин графе — рече накрая той — и ако бъдете така добър да ни посетите в скромния ни дом Вертфейл, ще ви окажем също толкова сърдечен прием, както в замъка дьо ла Тур.
Раул благодари горещо и заяви, че скоро ще се възползува от тази приятна покана.
— Лазарин е в парка с двете си сестри, едната от които още не познавате — намеси се маркизът. — Дайте ни само пет минути да приключим шахматната схватка и ще отидем заедно при дамите.
Сестрите тъкмо разговаряха за хубостите на Италия, когато се чуха стъпки откъм замъка. Рене трепна и се обърна нетърпеливо. Трите сестри спряха и зачакаха мъжете да се приближат към тях.
След обичайната размяна на учтиви фрази Жул Льору се обърна към графа:
— Драги графе, позволете да ви представя Жана, най-малката ми дъщеря! Най-доброто дете на света. Надявам се, че ще станете приятели.
Жана, представена по този странен начин, поруменя леко, усмихна се и устреми ясния си гальовен поглед към графа. Тези кротки, сини очи, свежото очарование, излъчвано от цялото същество на младото девойче, породи някакво странно усещане у Раул, непознато досега за него. Милата непосредственост и чистота на хубавото девойче раздвижи незнайни душевни сили, успокои духа и сърцето му, възцари покой у него; напрежението, изчерпващо силите му от толкова време, намаля и той усети блаженството на отдавна неизпитана радост.
С каква магична власт това дете извърши подобно чудо? Граф дьо Горд не се залови да дири обяснение. Сега само се остави на гальовните води на това неочаквано кръщение.
Рене, която винаги бе нащрек, забеляза странното просветляване на лицето му, ведрото му настроение и я обзе чувството за необяснима тревога, за близка опасност. При недоумяващите въпроси на Рене какво става с него графът бързо се овладя и стана предишният светски човек, който с усмивка й даваше неопределени успокоителни отговори.
— Сега, когато запознанствата приключиха — каза Рене, — дайте ми ръката си, графе, и да разгледаме заедно великолепния парк на зет ми и сестра ми.
— Мила моя — обърна се Жул Льору към Жана; двамата вървяха доста далеч от Рене и Раул, — как ти се вижда нашият нов приятел, граф дьо Горд?
— Много е хубав и изглежда приятен — отвърна малката. — Жалко, че е толкова мълчалив — не ми каза нито дума…
— Бързо ще свикне с теб — продължи ексбанкерът, — защото, ако не греша, ще го виждаме често във Вертфейл. Той е истински джентълмен и дълбоко го уважавам… нали притежава при това около девет милиона…
Към десет вечерта Раул стана да си върви.
Жул Льору, Рене и Жана щяха да пренощуват в замъка дьо ла Тур дю Роа и да се върнат у дома си на другия ден след обеда. Цялата компания изпрати младия мъж до каретата му.
— Драги графе — каза някогашният банкер доста свойски на графа, — не забравяйте, че обещахте да ни навестите.
— Бъдете сигурен, че няма да забравя — отвърна Раул.
— Скоро ще ви видим, надявам се?
— До края на седмицата вероятно ще ви посетя.
— Чудесно! Днес е четвъртък… Бихте ли приели в събота да вечеряте с нас? Вечерята ни ще бъде доста скромна, каквото Бог дал.
Поканата бе направена малко по съкратената процедура, но Раул остана много доволен и я прие ентусиазирано. Сетне се качи в каретата си и пое към своя замък.
Вечерта беше мека и топла. Над хоризонта изплуваше луната и осветяваше околността с мекото си сияние. Дьо Горд отпусна поводите и потъна в размишления. Мислено се върна към спомените си и е учудване си рече, че едва сега вижда пред себе си жената, която истински го привлича. Един след друг пред очите му паднаха идолите, пред които се бе прекланял. Жулиет дьо Брен сякаш се отдалечи и образът й се стопи в мъглявата далечина. Тя бе предизвикала силна страст у него, но далеч не му бе дала идеалната и извисена любов. Рене също не устоя. Раул бе видял в нея само прилика с другата…
Пред очите му се изправи Жана, млада, непосредствена, с милата си усмивка, „Ето коя трябва да обичам! — си каза дьо Горд. — И аз я обичам!“
Колко беше благодарен сега на съдбата, че не беше изрекъл никакви думи, които да го обвържат! Но Рене беше сигурна, че я обича. Как да я отстрани от пътя си, без да засегне самолюбието й? Графът не намираше отговор на този въпрос. „Да става, каквото ще! — си рече Раул. — Всичко на този свят се урежда. Прекалено самонадеяно ще е да си мисля, че Рене ще остане безутешна след като ме загуби.“
На другия ден Раул реши, че е много далеч до съботата — как ще изтърпи цели двайсет и четири часа, преди отново да види Жана — и заповяда да му оседлаят коня. Появата му във Вертфейл зарадва Рене, която се бе разтревожила много предишния ден. Уви! Сега се убеди, че Раул е още по-хладен и разсеян с нея. Появата на Жул Льору бе спасителна за графа, който се бе притеснил доста през няколкото минути насаме с Рене.
— Драго ми е да ви видя, мили графе — възкликна Льору, — стига само пристигането ви да не означава, че отменяте утрешната вечеря с нас!
— Не съм казал такова нещо — отвърна Раул, — наминах просто да се видим…
Завъртя се лек, безсъдържателен разговор, както се случва с хора, които слабо се познават. По някое време графът сметна, че може вече да попита къде е Жана.
— Жана ли? — рече Жул Льору. — Естествено тя не си е в къщи. Никога не можете да я заварите тук!
Като забеляза учудването на графа, Льору обясни, че малката му дъщеря си прекарва времето в грижи за бедните и болните.
„Глас народен, глас Божи!“ — си рече Раул и тъй като нямаше вече причина да се бави в дома на някогашния банкер, се сбогува и си тръгна за още по-голяма тревога на Рене.
Докато минаваше през селото, зърна отдалеч фигурката на девойчето — то излизаше от някаква къщурка и се запътваше нанякъде. Сърцето на графа трепна от радост.
— Здравейте, госпожице Жана — извика той още отдалеч. Жана се обърна без ни най-малко учудване.
— Здравейте, господин Раул. При татко ли сте били?
— Да, и много съжалих, че не ви заварих в къщи. Татко ви и каза, че се грижите за болните и бедните; прииска ми се и аз а обеднея, за да си спечеля правото да ви виждам…
— Достатъчно е да сте добър, а вие според мен сте такъв — засмяна отговори Жана — и ще помагаме заедно. Сега съм тръгнала към една къща, където бащата, дървар, си е наранил крака. Там може би ще заваря доктор Максим Жиро, който живее в Рансей. Вие имате ли доктор, господин графе?
— Не, госпожице Жана.
— Препоръчвам ви доктор Жиро, той много помогна на татко да оздравее!
— Ще приема всеки препоръчан от вас със затворени очи. Само трябва да ви предупредя, че никога не се разболявам — засмян отвърна Раул. — С пациент като мен докторът ще си изгуби квалификацията.
— Чудесно тогава… Но можете да го препоръчате на вашите приятели… Ето че пристигнахме до къщата, която ми трябваше.
— Може ли и аз да вляза? — попита графът.
— Защо не, разбира се.
Раул върза коня си за близкото дърво и настигна Жана пред прага на къщата. Стаята бе с твърде оскъдна подредба; до леглото на болния бе застанал някакъв мургав млад мъж, заобиколен от жената и децата на ранения. Жана рече:
— Ето го и нашия добър доктор, за когото ви говорих. Господин Раул, позволете да ви представя моя приятел доктор Жиро. Господин Максим — граф дьо Горд.
Мъжете си кимнаха доста приветливо, но при вида на младия благородник, към когото Жана проявяваше най-дружеско разположение, Максим внезапно усети мъчителна досада. Веднага реши, че не бива да влиза в противоборство за сърцето на девойката и само унило наведе глава.
Бе решен да пожертвува чувствата си и отсега усети горчилката на бъдещето.
След около минута граф дьо Горд каза няколко успокоителни думи на болния и си тръгна, като повика със себе си едното от децата.
Детето се върна бързо и се приближи до баща си, като му подаде някаква сгъната хартийка. Раненият внимателно я разгъна и възкликна:
— Петстотин франка! Да благослови Господ милостивата душа, която ни се притече на помощ! Сега съм спокоен за семейството си, докато оздравея! Ох, госпожице Жана, вие доведохте тук този благороден човек, на вас дължим оцеляването на нашето семейство!
„За пръв път през живота си — помисли Максим — завиждам на богатите, защото едва сега разбирам, че могат да даряват щастие…“
На другия ден граф Раул отново пристигна по същото време следобед във Вертфейл. Жана го пресрещна във вестибюла и му стисна дружески ръката.
— Благодаря ви за вчерашната постъпка, господин Раул! Колко сте добър!
След тези думи тя изчезна като вихър.
Раул влезе в гостната с грейнало лице. Рене отново си зададе въпроса, който от няколко дни не й даваше мира: „Но какво става с него? Защо е толкова развълнуван? Какво го е зарадвало — нима нашата среща?“
Скоро обаче напълно се убеди, че не тя бе причината за доволния вид на Раул. Само след няколко минути в нейна компания лицето му доби вечния си навъсен и угрижен вид, остана си такова до края на вечерта. Седнал между двете сестри, Раул мислеше неспокоен как да излезе от затруднителното си положение.
Колкото и малко състрадание да заслужаваше втората дъщеря на предишния банкер, все пак би трябвало да я съжалим. Постройката, която бе градила толкова усърдно, се рушеше пред очите й. Имаше чувството, че причината е жена. Но коя можеше да бъде тя? Озлоблението на Рене растеше все повече.
Така, сред чести срещи във Вертфейл, впрочем твърде кратки, защото графът предимно се навърташе из околните села с надежда да срещне Жана и наистина я виждаше почти всеки ден, като я следваше при нейните посещения за по някой час, изминаха още няколко седмици. Между Жана и Раул се установиха съвсем приятелски, непосредствени отношения, срещите им носеха радост.
Граф дьо Горд реши най-сетне да сложи край на неяснотата между него и семейство Льору; затова една сутрин се запъти към замъка дьо ла Тур дю Роа.
Когато влезе в двора на замъка, завари маркиза да се любува на новите впрегатни коне, купени за каретата на Лазарин.
— Нали ще обядвате с нас, графе? — възкликна Робер.
— На драго сърце, стига да нямате нищо против — засмян отвърна графът. Той остана известно време да се порадва на двойката врани коне, каза, че са великолепни, и влезе заедно с маркиза в замъка. Лазарин вече ги очакваше и тримата седнаха на трапезата.
След обеда графът се обърна развълнуван към Робер:
— Приятелю — промълви той, — целта на посещението ми е твърде сериозна. Трябва да ви съобщя нещо и ще ви помоля да ми окажете една услуга. Най-голямата услуга, която бихте могли да ми окажете…
— Да не съм излишна? — усмихната попита Лазарин.
— Напротив, ако не бяхте тук, щях да помоля да ви извикат. Намислил съм да се сближа още повече с вас и да станем роднини. С цялото си сърце обичам една от сестрите на маркизата…
— Да, Рене! — пророни маркизата с явно неудоволствие. — Не ми казвате нищо ново, мили графе.
Граф дьо Горд поклати отрицателно глава.
— Грешите, маркизо — каза той. — Колкото и да е мила и достойна за любов госпожица Рене, все пак предпочетох госпожица Жана.
Върху лицата на маркиза и жена му се изписа дълбоко учудване.
— Вие обичате Жана! — възкликна Лазарин. — Всъщност сте прав, Жана е много по-добра от Рене… Но горката Рене! Толкова разчиташе да стане графиня дьо Горд…
Лицето на Лазарин просветна при мисълта колко ще се ядоса Рене. Маркизът също съжали за минута Рене и попита след това:
— И аз се заблудих също като маркизата, мили Раул… Жана все ми се струваше малко момиче. Но тя е много добра и също толкова красива, затова изборът ви никак не е за чудене. Знае ли Жана, че я обичате?
— Не бих посмял да й кажа, преди да съм разговарял с баща й. Ако баща ми беше жив, щях да го помоля да отиде при господин Льору и да поиска ръката на Жана от мое име… Но тъй като той отдавна се спомина, се обръщам с такава молба към вас, когото обичам и уважавам най-много на този свят, и ви моля да поемете тази мисия, от която зависи цялото ми бъдеще.
— Но защо не отидете сам?
— Нямам смелост…
— От какво се страхувате? Кандидат с вашето име и с вашето положение спокойно може да разчита на успех.
— Страхувам се единствено от себе си… Ако господин Льору, не дай Боже, изрази някакво колебание, толкова силно ще се смутя, че не ще мога да защитя и да спечеля своята кауза.
Лазарин се усмихна иронично: страхът на Раул й се стори толкова наивен, дори смешен! Познаваше добре баща си и бе сигурна, че с две ръце ще се вкопчи в този кандидат с милиони и с графска титла.
Тримата се умълчаха, след паузата Раул поде отново:
— Освен това се осланям на приятелските ви чувства към мен. Казахте, че мога да разчитам на вас — и ето че сега само вие можете да ми помогнете.
— Прав сте! — отвърна Робер. — Приемам мисията, която ми възлагате. Ще я изпълня най-добросъвестно и като зная как се измъчва сърце, което обича, не ще ви накарам много да чакате. Не след седмица, не утре — още днес ще говоря с моя тъст.
— Приятелю! — възкликна графът, — ще мога ли да ви се отблагодаря някога!
— Не говорете така — възпря го маркизът. — Предлагам да останете тук и да ме изчакате, като разговаряте с Лазарин. Няма да жаля конете!
И само след петнайсет минути маркизът вече препускаше с всички сили към Вертфейл.
Жул Льору се бе излегнал на мекото диванче пред камината си, пушеше дълга лула и ужасно скучаеше, когато слугата неочаквано му съобщи, че е пристигнал маркиз дьо ла Тур дю Роа. Льору побърза да слезе в гостната.
— Сам ли сте, скъпи маркизе? — попита той. — Надявам се, Лазарин е здрава?
— Бъдете спокоен — отговори Робер, — напълно е здрава и ви изпраща хиляди поздрави. Виждате ме сам, защото дойдох при вас в ролята на посланик.
— На коя държава? — засмян попита Льору.
— На нашия съсед и приятел Раул дьо Горд.
— Чудесно! — потри ръце Льору. — Няма нужда да ми разкривате картите си, зная ги предварително. Ясно ми е, че сте дошли от негово име да ни направите предложение. Ей сега ще повикам Рене, тя ще има удоволствието да ви отговори лично и много ще се изненадам, ако отговорът й не е „да“.
С тези думи Жул Льору се запъти към вратата. Маркизът го спря с думите:
— Не викайте Рене!… Заблуждавате се!
— Така ли! — възкликна изумен някогашният банкер. — За какво се отнася идването ви тогава?
— За омъжването на Жана, а не на Рене.
Тъстът на маркиза се вцепени. Сякаш останал без сили, се отпусна неволно в креслото.
— Честна дума, маркизе — възкликна той, — изумен съм! Толкова дълбоко бях убеден в любовта на графа към Рене и тя толкова вярваше в тази любов! Така да се провали всичко! Графът иска да направи Жана своя съпруга! Направо смешно!
— Но Жана вече е на седемнайсет години — подхвана маркизът.
— Вярно е, но по-скоро й прилича да играе с кукли… Разбира се, ще ви дам съгласието си, макар че по-скоро бих искал да омъжа Рене, която отдавна мечтае за сватба и чийто непокорен характер понякога ми създава доста грижи… докато Жана ни най-малко не ме притеснява. Тя е истинско съкровище! Боже мой, хиляди пъти бих предпочел да оставя Жана в къщи, но никой не ме пита, изборът не е мой. Кажете на графа, че съм съгласен. Но в никакъв случай не приемам аз да кажа на Рене.
— Аз ще сторя това, което ви изглежда тягостно — рече маркизът, — но все пак въпросът се отнася повече до Жана. Нали не искате насила да омъжите горкото момиче; по-добре ще е да предупредим Жана и да я попитаме дали е съгласна.
Жул Льору се съгласи и излезе да потърси Жана. За негово учудване тя беше в замъка.
Младата девойка влезе в гостната след две-три минути, както винаги облечена със скромна рокля, заради което Рене вечно й се подиграваше.
— Мили зетко — каза тя, като целуна маркиза, — много се радвам да ви видя. Но защо Лазарин не е с вас?
— Драга Жана — отвърна Робер, — днес Лазарин има гост; неотложна работа обаче ме доведе тук — трябва да говоря с вашия баща и с вас.
— Имате важен разговор с мен ли? — учудено попита момичето. — Сигурно се шегувате.
— Ни най-малко! Ей сега ще ви докажа това; но преди всичко ми отговорете: какво мислите за брака?
— Не мисля нищо. Някога, по-късно, ако някой поиска ръката ми от татко, сигурно ще се замисля.
— Значи е настъпило времето да се замислите. Има един човек, който мечтае да ви види своя съпруга и иска ръката ви.
Жана поруменя и сведе очи, но сетне бързо ги вдигна и се засмя.
— Сигурно ви изглеждам много наивна, понеже взех думите ви за съвсем сериозни.
— Никак не се шегувам, мила Жана — отново подчерта маркизът. — Един младеж, когото аз и баща ви уважаваме много, изпитва най-нежни чувства към вас още от първия миг на срещата ви. Този младеж смята, и аз подкрепям напълно мнението му, че щастието му ще бъде сигурно само ако приемете да споделите неговия живот. Тъй като съм сигурен, че той ще бъде прекрасен съпруг, се съгласих да стана негов ходатай пред вас и вашия баща.
Жана погледна плахо маркиза.
— Какво каза татко? — попита тя.
— Съгласен е, стига вие да не се възпротивите. Значи всичко зависи от вас. Само от вас.
— Кой е този… младеж? Как е името му?
— Раул дьо Горд.
Бузите на девойката ярко поруменяха, тя се усмихна.
— Нима е истина? Нима граф дьо Горд иска да се ожени за мен?
— Това е неговото искрено и съкровено желание, скъпа моя Жана. Съгласни ли сте да станете негова съпруга?
— Ще го огорчи ли моят отказ?
— Дълбоко ще го натъжи.
— Никак не искам да го огорча; съгласна съм.
Жана помисли малко и добави:
— Господин Раул изглежда много добър… Господин Раул освен това ми харесва и ми се струва, че винаги ще се разбираме.
Съгласието на девойката и на баща й бе получено, маркизът искаше още веднага да съобщи и на Рене, без да отлага този деликатен въпрос за по-нататък. Жул Льору изпрати да повикат Рене.
Докато слизаше по стълбището, Рене отново възвърна надеждите си; когато обаче погледна маркиза, разбра, че всичко е свършено. Лицето му изглеждаше строго и дори малко печално.
— Мила моя — обърна се дьо ла Тур дю Роа към Рене, — докато бяхме във Венеция, ми се стори, че гледате на граф дьо Горд като на свой годеник. Наистина никога една графска корона не би изглеждала толкова добре, както върху вашата красива главица… стига графът да беше пожелал това.
— Сигурен ли сте, че няма да пожелае? — попита дръзко Рене.
— Той толкова е далеч от тази мисъл, че предложи ръката и сърцето си на друга, скоро ще отпразнуваме и тяхната сватба.
Рене пребледня, ръцете й се разтрепереха. Обаче все пак успя да овладее яда си.
— О, значи скоро щял да се жени… Негова си работа! Той е свободен човек. Богатството и титлата му ме примамиха, но никога не съм го обичала. Наистина самолюбието ми е засегнато, но сърцето ми е напълно спокойно. Говорете всичко докрай, без да се колебаете — за коя ще се жени?
— За Жана — отговори маркизът. Рене трепна като ухапана от змия.
— За Жана ли? — повтори тя. — За коя Жана?
— За вашата сестра.
— Раул щял да се жени за Жана… Честито и на двамата… Желая им щастие и радости. Благодаря, че ми съобщихте. Всички са крили от мен. Колко странно! Ще вечеряте ли с нас, драги маркизе?
— Не, ще се връщам, защото граф дьо Горд ме чака.
— Тогава побързайте… Не карайте влюбения си приятел да се измъчва напразно. Още веднъж ви благодаря, драги маркизе, довиждане. Целунете Лазарин от мен.
Рене, бледа като смъртта, едва престъпваща, тръгна нагоре по стълбището и се затвори в стаята си. Там на воля се отдаде на лудешкия си гняв, заблъска глава в стената, разкъса дрехите си. Яростно упрекна Раул заради измяната; след малко обаче хладно си даде сметка, че младият мъж не беше й обещавал нищо.
Тогава лудешката й омраза се насочи срещу Жана. „Търпение, Жана, търпение! Който умее да чака, постига всичко! Ти ми отне щастието, но то отново ще бъде мое!“
Шест седмици по-късно в черквицата на село Вертфейл граф Раул дьо Горд се ожени за Жана Льору.
Рене на сватбата се усмихваше с пламтящо от яд сърце.
В един тъмен ъгъл на черквата Максим Жиро бършеше сълзите си.
Ще оставим сега граф и графиня дьо Горд, за да се видим отново с тях по-късно, и ще прекрачим през отрязък от време, равняващо се на няколко месеца. Ще се озовем в Орлеан през първите дни на септември, където маркиз дьо ла Тур дю Роа откриваше ловния сезон. Маркизът притежаваше обширни гори покрай Лоара; за дивеча в тях се полагаха специални грижи и той се охраняваше за тези именно дни на голям лов. Гостите и домакинът се настаняваха за около седмица в орлеанския замък, където денем ловците разпалено преследваха дивеча, придружавани от дамите, яздещи по примера на домакинята или следващи съпрузите и братята си в открити каляски. След вечерята пламваха весели импровизирани балове и продължаваха до късно през нощта.
На петия ден от лова за маркиза бяха определени два коня: за сутринта Орион и за след обеда — Блейк Девил. Вторият бе наскоро купен от Англия, беше известен бегач, спечелил няколко награди на конни състезания. Този кон напълно заслужаваше името си — Черния дявол; бе с неочаквани реакции, нервен, понякога твърде изненадващо се препъваше; така поне твърдеше английският коняр, който го беше докарал в замъка.
Тръбите екнаха въодушевено и ловците се устремиха напред по алеята. Лазарин яздеше начело на своята Нора; широкополата й шапка с развяващ се воал бе сякаш пътеводната звезда на цялата шумна компания. Маркизът пришпори Блейк Девил и бързо се озова начело до маркизата. Към двайсетина минути яздиха рамо до рамо, когато неочаквано от храстите изскочи заек и се хвърли в краката на Блейк Девил, който уплашен отскочи встрани. Маркизът не трепна в седлото, но недоволен от коня, го плесна с камшика.
Несвикналият на наказания Блейк Девил сякаш се разбесня, рязко се втурна напред и препусна презглава. „Жозеф се оказа прав — си рече маркизът, този кон е много нервен; но нека препуска, из този край на гората няма опасни места, бързо ще се измори и ще му омръзне.“ И маркизът остана спокоен върху коня, като се любуваше на бързия му бяг. Блейк Девил продължаваше със същата скорост; този път през гората бе дълъг към трийсетина километра — ако излезеше извън гората, конят можеше да се натъкне на някакви препятствия… Тъкмо тогава маркизът видя трима селяни, които се зададоха насреща с брадви на рамо.
— Застанете на пътя — извика маркизът — и спрете коня, той се уплаши!
Дърварите познаха маркиза и преградиха пътя; когато Блейк Девил ги наближи, се втурнаха да го хванат за юздата, но пъргавият бегач отскочи встрани и препусна по тясна горска пътека. След стотина крачки се видя отсечено дърво, паднало напреко на пътеката, малко по-нататък — още две. „Дано Бог ме закриля — си рече Робер, — защото вече работата става сериозна.“ Блейк Девил прескочи първото препятствие без всякакво усилие, след него и второто, макар че разстоянието между двата дънера бе доста малко. Остана третото дърво и нататък пътят бе свободен. Робер заби шпори в хълбоците на коня, за да го принуди да скочи по-високо. За беля обаче задните му копита се закачиха за дебел клон на дървото и конят се стовари заедно с ездача…
Нито човекът, нито конят можаха да се надигнат.
Блейк Девил си бе строшил гръбнака. Маркиз дьо ла Тур дю Роа лежеше в безсъзнание до животното.
Дърварите, видели злощастната случка, се завтекоха по пътеката, за да помогнат на маркиза. Когато стигнаха до него, се убедиха, че той е мъртъв. Единият от дърварите се завтече да пресрещне ловния кортеж, останалите двама се заеха да освобождават краката на маркиза, затиснати от коня.
Дърварят тичаше срещу ловците и размахваше ръце. Първа до него спря Лазарин; досега тя не се бе обезпокоила за маркиза, сигурна в ездаческото му майсторство. При съобщението, че маркизът е ранен и в безсъзнание, тя извика от уплаха. Приближиха се и останалите ловци; жестокото известие ги покруси — всички обичаха гостоприемния, щедър и сърдечен маркиз. Един от ловците препусна напред, за да се опита да окаже някаква помощ.
Когато кортежът стигна до мястото на злополуката, дърварите бяха привдигнали тялото на маркиза и го бяха опрели седнал до едно дърво. Маркизата едва не припадна: в тази поза пострадалият изглеждаше още по-ужасно, както бе оборил глава на гърдите и бе отпуснал ръце безжизнено на земята. Маркизата, обляна в сълзи, скочи от коня и се завтече към мъжа си, стисна ръката му.
— Не е умрял! — извика тя разтреперана. — Ако беше мъртъв, ръцете му щяха да са студени… а те са съвсем топли! Жив е! Ще го спасим!
Всички решиха да бъде откаран в Орлеан; единственото подходящо превозно средство, което можеше да му осигури сравнително спокойно пътуване, беше фургонът с провизиите.
Повиканите лекари пристигнаха бързо в замъка. Лазарин седеше бледа до постелята на съпруга си и очакваше тяхната присъда. Лекарите единодушно признаха, че маркизът е още жив, но положението му е безнадеждно — конят с тежестта си бе пречупил гръбнака му. От минута на минута сърцето му биеше все по-слабо.
— Госпожо — обърна се единият от лекарите към Лазарин, — моля ви, излезте от тази стая.
— Но защо? — попита, обляна в сълзи, младата жена.
— Защото краят е неизбежен и, уви, ще настъпи твърде скоро.
— Ще остана тук — отговори Лазарин, — защото тук ми е мястото.
— Възхищавам се на мъжеството ви, госпожо… Но бях длъжен да ви предупредя. Освен това трябва да кажа още нещо: маркизът беше добър християнин. Не ще е излишно присъствието на свещеник.
Само след петнайсетина минути свещеникът задъхан изтича по стълбището към спалнята на маркиза. Той шепнешком прочете молитвите и опрости греховете на маркиза, който не дойде в съзнание. След още няколко минути маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа издъхна.
Лазарин остана вдовица…
На другия ден в замъка пристигнаха Жул Льору, Раул дьо Горд, Жана и Рене. Те наобиколиха младата жена и се мъчеха да я утешат.
Някогашният банкер като практичен човек не повярва особено в искреността на мъката й. Когато остана насаме с Лазарин, се възползува от случая, за да отбележи:
— Маркизът беше прекрасен съпруг и чудесно се държиш, като скърбиш за него така, че всички да се убедят в мъката ти… Дотук добре, но трябва да помислим за по-важните неща… Има ли завещание?
— Да. Маркизът веднъж ми спомена за него.
— Знаеш ли какво съдържа то?
— Не, но се надявам, че… Този нещастен Робер ме обичаше много.
— Е, да, не се съмнявам, че ти е оставил всичко. Но все пак ти можеш да съдиш по-добре от мен.
— Хубава работа! — възкликна горчиво маркизата. — Възможно ли е да не ми е оставил всичко — този старец, на когото дарих младостта си! Ако е приписал нещо и на други наследници, това ще е върхът на безчестието! На низостта! Не вярвам обаче…
— Както и да се окаже, ще получиш поне милиона по брачния договор.
— Някакъв си милион! — пренебрежително рече Лазарин. — Само петдесет хиляди годишен приход! Каква мизерия… Няма да ми стигнат дори за траурните рокли.
Погребението на маркиза се състоя на втория ден след смъртта му с великолепие, достойно за името и богатството му.
След края на церемонията близките й предложиха да останат с нея в извънградския й замък. Маркизата отговори, че е дълбоко трогната от вниманието им, но чувствува необходимост да бъде сама с мъката си. Нито баща й, нито зет й не сметнаха за необходимо да настояват и си заминаха. Лазарин си отдъхна. Тъкмо се канеше да нареди час по-скоро да потеглят за извънградския замък, когато на вратата почука Доминик и съобщи, че е дошъл нотариусът Жомар.
Господин Жомар е познат вече на читателя. Той бе настоял за промени в брачния договор, бранещи потомството на маркиза. Когато маркизата влезе в гостната, Жомар се надигна от мястото си, лицето му изразяваше дълбока скръб.
— Простете, госпожо маркизо — подхвана той, — че посмях да ви безпокоя в такъв момент, но имам сериозни причини да дойда при вас. В този плик е завещанието на горчиво оплаквания от всички нас маркиз…
Лазарин трепна.
— Това завещание е написано собственоръчно от маркиза и съдържанието му не ми е известно. Той ми го предаде в средата на октомври миналата година. Върху плика пише: „Моето завещание трябва да бъде прочетено на госпожа маркизата в деня на моето погребение, стига това да е възможно. Робер дьо ла Тур дю Роа“. Това желание на маркиза обяснява моето явяване: не мога да престъпя волята му и да отложа за по-нататък.
— Много добре, господине. Изпълнете своя дълг — отговори маркизата.
— Пликът е запечатан с пет печата с червен восък с герба на маркиза. Те са цели, неповредени. Моля маркизата да се увери в това.
— Но защо? — възрази маркизата. — Напълно ви се доверявам.
— Настоявам да се убедите. Може да изглежда обикновена формалност, но съм длъжен да я изпълня.
Лазарин огледа печатите и се съгласи, че са непокътнати. „Този нотариус никога няма да свърши с досадните формалности“ — си помисли тя. Господин Жомар извади джобно ножче.
— Пристъпвам към незабавно разпечатване на плика — рече той, сряза плика, извади един лист, сгънат на четири, и се обърна отново към маркизата:
— Позволете, госпожо маркизо, да прегледам предварително завещанието, за да не направя грешки при четенето, което би ми било много досадно.
Лазарин кимна мълчаливо и нотариусът зачете на ум. Младата жена твърде скоро се обезпокои, като забеляза, че лицето на Жомар изразява все по-силно учудване. „Какво може да означава това? — се запита Лазарин. — Колко ли са странни и неочаквани положенията в завещанието, за да го изумят!“
Нотариусът прекъсна четенето и вдигна глава.
— Госпожо маркизо — рече той някак потиснато, готов съм да изпълня задължението си и да ви прочета това завещание, ако благоволите да ме изслушате.
— Слушам ви, уважаеми господине — отвърна Лазарин, обзета от странно, мъчително предчувствие.
Нотариусът подхвана:
„Замъкът дьо ла Тур дю Роа, 12 октомври 1873 година. Това завещание изразява свободната ми воля. Днес, на дванайсети октомври 1873 г., при здрав разум и добро здраве, като живях досега по възможност почтено и изпълнявах задълженията си на благородник и християнин, връчвам душата си на Бога и правя следните последни разпореждания.
Ако в неизвестния час на смъртта си оставя от своя брак едно или повече деца, маркиза дьо ла Тур дю Роа, която се надявам да бъде благоразумна настойничка на детето или на няколкото деца, получава правото на безконтролен доход от цялото ми имущество до деня, когато децата пораснат и получат в наследство всичко, което притежавам. Но и в този случай за маркизата остава една трета от всички приходи от имуществото, която тя има право да ползува до края на живота си.
Ако обаче се спомина, без да оставя потомство, тогава, поради желанието ми името, запазено достойно от деди и прадеди, да бъде увенчано и от богатство, и тъй като във Франция съществува и друг клон на нашия род, аз оставям цялото си имущество на представителя на моя род по тази линия, на граф Максимилиан дьо ла Тур дю Роа, когото познавам като почтен човек и който има трима сина.
Това цялостно предаване се ограничава от следните условия.
Първо. На моята вдовица, маркиза дьо ла Тур дю Роа, се предоставя пожизненото ползване на замъка дьо ла Тур дю Роа и на парка — имам предвид извънградската си резиденция.
Второ. Разноските за поддържането на замъка и на парка трябва да се предоставят от наследника на моето имущество, като необходимите суми в началото на всяка година трябва да се внасят в кантората на господин нотариуса Жомар или на неговия приемник.
Определям за известител на волята си господин Жомар и го моля като спомен за мен да присъедини към своята колекция две картини от италиански майстори по негов избор от тези, които се намират в моята спалня в градския ми замък.“
— Следва подписът на маркиза — каза нотариусът. — На други листове, приложени към завещанието, подробно е описано цялото имущество с пълната му оценка, а също е изброено какво завещава на слугите и на някои свои познати и приятели. Да ви прочета ли и това, госпожо маркизо?
— За какво ми е? — едва можа да продума маркизата. Тя се почувствува смазана, унищожена. Нямаше сили дори да се възмути. Бъдещето й се очерта съвсем ясно… За някой друг това би означавало богато съществуване, но за нея бе истинска мизерия.
Нотариусът се трогна от дълбокото униние, толкова ясно изписано върху лицето на клетата жена.
— Разбира се, госпожо — подхвана той, — не бях очаквал толкова сурово отношение към вас и не мога да си обясня причините, които са го накарали да напише такова завещание… Но не бързайте да се отчайвате; сигурна ли сте, че всяка надежда е изгубена?
— Не ви разбирам… — прошепна маркизата, като вдигна безжизнен поглед към нотариуса.
— Този, когото оплакваме, не беше жертва на продължителна болест. Той умря, здрав и силен… и ви обичаше, госпожо…
— Подигравате ли се? Явно изобщо не ме е обичал! — извика маркизата. — Това завещание изразява такава омраза!
— И все пак твърдя, че ви боготвореше. Днес на пръв поглед богатството се изплъзва от вас, но кой знае дали няма да ви го върне детето, което може да се роди след смъртта на баща си. Съгласен съм, че такива случаи не са чести, но съществуват… дори мога да ви посоча примери. Подобно нещо е предвидено и от закона. Ето, в Сборника от закони, том V, глава 8-а, член 228-и: ако в минутата на смъртта сте в състояние на бременност, детето, родило се в продължение на двеста деветдесет и девет дни от смъртта на моя скъп клиент, ще възстанови правата ви за пълно владеене в продължение на двайсет и една година, до навършване на пълнолетие на детето, и пожизнено ползване на една трета от доходите.
— Не знаех тези подробности — замислено промълви младата жена — и затова съм ви много задължена за това важно съобщение. Сега мога да видя бъдещето си от съвсем нова гледна точка.
Господин Жомар сепнато погледна красавицата; приличаше на магьосник, изумен от появата на призрака, когото е повикал.
— Нима отгатнах истината, госпожо? — смутен попита той.
— Любезни господин Жомар, имам доста сериозни основания да се надявам — твърдо отговори маркизата.
— Много съм щастлив, госпожо, и приемете моите искрени поздравления!
— Благодаря!
След раздялата с нотариуса младата жена трескаво запремисля как да реши възникналата пред нея трудна задача. Ясно беше, че не бива да бърза за извънградския замък, пълен със слуги, които лесно щяха да се превърнат в нейни шпиони. Може би за стотен път се питаше какво да стори, когато вниманието й бе привлечено от някакъв шум в двора на замъка. След минута старият Доминик се появи пред господарката си.
— Какво става долу? — попита тя.
— Един офицер… някакъв хусарски поручик… Пристигнал е на квартира в замъка, госпожо. На всичкото отгоре не можем да му откажем! Чиновниците От кметството го изпращат тук, те са се побъркали! Какво ще правим, госпожо?
— Поканете офицера да се настани в ъгловата стая — не можем да откажем заповед на кмета. Разчитам на вас да му услужвате. Обяснете му защо не мога да го приема.
Доминик, дълбоко оскърбен от присъствието на натрапника, излезе омърлушен.
Малко по-късно Лазарин тръгна към горния етаж със спалните, като се изкачи по вита вътрешна стълба, водеща от нейния кабинет към заключената врата в банята на ъгловата стая. Тя нечуто разтвори завесите и дълго гледа спящия младеж. Случайността й ставаше съюзница.
Останалото е известно на читателите.
При първите лъчи маркизата замина и откара със себе си тайната, която според нея щеше да си остане недостъпна за никого. Два часа по-късно поручик Марсел Ложие вече бе отгатнал чрез портрета, че под мнимата Мариет се криеше маркиза дьо ла Тур дю Роа.
Той се питаше как ще е най-добре да постъпи, внезапно увлечен по прекрасната аристократка.