От смъртта на маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа изминаха към седем месеца, така че разказът ни се възобновява от първите дни на май следващата година.
Април беше влажен и топъл.
Усамотеният извънградски замък дьо ла Тур дю Роа заедно с обширния си парк се намираше на няколко километра от селото със същото име, състоящо се от двеста къщи, заобиколени от китни градинки с ароматни цветя. Навред личеше ред и чистота, признаци на заможност и достойнство. Най-голямата сграда в селцето след кметството и черковните сгради беше страноприемницата на пазарния площад с цинкова табела, върху която със златни букви беше изписано: „СТРАНОПРИЕМНИЦА «БЕЛИЯТ КОН» на Ришар. Бюфет. Билярд.“
Гостилничката към страноприемницата бе много популярна в околността; често пристигаха заможни селяни дори от далечни села да хапнат и да се повеселят; сетне не можеха да се нахвалят с вкусните ястия на Ришар, някогашен помощник-готвач в замъка. Ришар разбираше и от хубави вина, мазите му винаги бяха заредени с бургундски и бордоски вина на достъпни цени. Есен, през ловния сезон, страноприемницата се препълваше с ловци, но сега, в началото на пролетта, беше съвсем празна.
В първите дни на май пристигна пътна карета, от която пред страноприемницата слезе само един пътник — млад мъж на около двайсет и седем години, облечен цивилно, но с военна стойка. Излезе да го посрещне самият собственик, който го приветства и го увери, че хотелчето е на негово разположение и ще може да си избере стая по свой вкус.
— Дълго ли ще останете в нашето село? — попита накрая Ришар.
— Не мога отсега да кажа — рече пътникът, — художник съм и искам да нарисувам тук няколко пейзажа, тъй като вашият край се слави с красотата си.
— Нали при мен ще се храните?
— Безспорно, господине.
— Ще останете доволен! Цените ми са скромни, а кухнята се слави из целия край.
Господин Ришар повика слугата да помогне за багажа и малкото шествие се запъти по стълбището за горния етаж.
Нека още сега кажем, че този пътник беше самият Марсел Ложие, хусарският поручик, герой от пролога на нашата история. Вълнуващата случка в градския замък на маркиз дьо ла Тур не го бе оставила на мира през това време; вестта, че маркизата е вдовица и значи, свободна жена, го накара да остави военната си служба за известно време, да си осигури продължителен отпуск и да стори всичко възможно, за да се срещне с маркизата и да я спечели. А защо не! Поручикът беше строен и красив младеж, от почитан род — напълно достоен кандидат за една маркиза.
С пристигането си в Орлеан веднага се запъти към замъка. Там вратарят му каза, че госпожа маркизата живее от доста време в извънградското си имение. Марсел пусна монета в ръката на вратаря и го помоли да му покаже редките колекции от творби на изкуството, с които този замък се бе прочул чак до Париж. Единствената му цел беше отново да види портрета на маркизата… След като му се нарадва от сърце, младежът си тръгна и нае кола до селото ла Тур дю Роа.
Половин час след настаняването му в страноприемницата на вратата на стаята почука прислужница и му извести, че вечерята го чака.
Марсел слезе и до малката масичка с чиста покривка видя достолепната фигура на собственика.
— Заповядайте, господине! Надявам се да останете доволен. Мога де ви обещая, че утре ще ви гостим още по-хубаво.
— Аз винаги съм доволен — отвърна Марсел.
— Но това е много лошо! Значи няма да забележите старанията ни…
Марсел се усмихна и седна на трапезата. Ястията се оказаха чудесни и Марсел призна, че наистина готварското умение на господин Ришар е над всякаква похвала. Като извади пура и предложи втората на гостилничаря, Марсел каза:
— Заповядайте при мен, приседнете поне за малко. Искам да узная повече за околностите на селото.
— Винаги на услугите ви! — възкликна добрият Ришар.
— Както вече ви казах, дошъл съм из тези краища да рисувам — подхвана Марсел. — Може би вие ще ме насочите към някои живописни места из околността?
— Хубости наоколо — колкото искате — отбеляза доволно Ришар. — Както сте забелязали на идване, селото ни е сред гори, които почват още от Орлеан. И стогодишни дървета се намират тъдява…
— А някои древни развалини?
— Какви развалини? — учуди се Ришар.
— Имам предвид някой изоставен замък, полуразрушен, потънал в буйна зеленина, обраснал с мъх…
Гостилничарят поклати глава.
— Няма такова нещо; ако е до замък — имаме си, но той си е здрав-здравеничък и едва ли скоро ще рухне, макар да е строен доста отдавна.
— Чувал съм, че е много красив.
— Бива си го, господине. Само замъкът на рода Горд може да се сравнява с него.
— Смятате ли, че ще позволят да го разгледам?
— По-рано — да! Никога не са отказвали на чужденци и на художници да го разглеждат. Но сега, от седем месеца, откак маркизата овдовя, е категорично забранено на стражата да пуска когото и да било. Маркизата живее съвсем усамотено.
— Възможно ли е?
— Да, господине. Госпожа маркизата приема само баща си, сестрите си и граф Раул дьо Горд — своя зет, и то рядко.
— Тя сигурно много скърби за смъртта на мъжа си?
— Вероятно е така. Макар да бе доста по-възрастен от жена си, господин маркизът беше най-добрият човек на света. Маркизата много го обичаше и сега горчиво скърби за него.
— Млада ли е тя?
— Няма дори двайсет години и е много хубава. Според мен е само с един недостатък — червенокоса е, но на мнозина този цвят се харесва. Вие как мислите като художник?
— Зависи на чия глава е косата… Венера на Тициан е червенокоса.
— Не познавам нито този господин, нито неговата дама — отбеляза съдържателят на гостилницата.
— Щом не приема, не може ли човек да я срещне някъде извън замъка? Например по време на разходка…
— Но тя не излиза извън оградата на замъка! Така й препоръчват лекарите — нали е бременна.
— Как? Нима маркизата е бременна?
— Именно, господине. От смъртта на маркиза изминаха седем месеца, детето ще се роди навреме. Ако Бог даде да е момче, името на маркиз дьо ла Тур дю Роа няма да угасне. Колко щеше да се радва маркизът, ако беше жив! Той все мечтаеше за син… Какво разочарование претърпя другият му наследник, граф дьо ла Тур дю Роа! Според завещанието на маркиза, ако не му се родят деца, далечните му роднини наследяваха по-голямата част от богатството. И ето че се разбра — маркизата е бременна. Новината бързо се разчу и понеже всички в околността я обичат, момичетата от нашето село й занесоха цветя, честитиха й.
Марсел се усети като замаян от тези изненадващи новини. Зави му се свят, надигна се неволно от стола.
— Ще си лягате ли вече, господине?
— Да, малко съм уморен, толкова път изминах днес.
Когато Марсел остана сам, в душата му се надигна истинска буря, толкова драматична, колкото и изненадваща бе нейната причина. Неясното съмнение, породило се у него при първите думи на гостилничаря за бременността на маркизата, прерасна в пълна увереност. Сега вече причината за постъпката на госпожа дьо ла Тур се разкри пред него в цялата си голота. Тази дама, преоблякла се като камериерка, не бе нито слабо същество, нито дори Месалина, а бе действала с хладна пресметливост, за да докопа огромното богатство на маркиза.
Марсел уверяваше себе си, че повече не е увлечен по маркизата и трябва час по-скоро да се махне оттук. Но неволното му увлечение и желанието да види отново прекрасната маркиза надделя. Пламенното му възмущение скромно замлъкна…
— Обичам тази жена въпреки всичко! — си рече с въздишка младият поручик.
Но как да се срещне с нея? Естествено никой няма да направи изключение за никому неизвестния Марсел Ложие и да го пусне в замъка. Тогава? „Защо предварително да търся начини! — си рече младежът. — Случайността винаги помага на решителните. Ще помогне и на мен.“
Към осем сутринта поручикът излезе от страноприемницата и се запъти към желязната ограда на парка около замъка. Той се спря пред оградата и се загледа във внушителното здание, чиито прозорци ослепително отразяваха лъчите на утринното слънце.
Не се наложи дълго да размишлява как да проникне в парка. На километър от входната врата две дървета — едното вътре, другото вън до стената — преплитаха възлести клони над самата стена. Дървото вън бе удобно за катерене с наклонения си дънер и стволоватите си клони.
„Случайността е дори по-любезна, отколкото очаквах — си помисли Марсел, — предлага ми истинска стълба.“ Разбира се, здравата рискуваше — какво щеше да отговори, ако вътре до оградата го завареше някой пазач или лакей, излязъл да се разходи? Намеренията му — а той не би могъл да им каже истината — ще им се сторят съвсем съмнителни и този дързък ход може да има съвсем печални последици. Добре разбираше какво може да го сполети, но се стремеше да отхвърля далеч тези мисли. Какво толкова? Краката му са бързи и ако възникне някаква опасност, ще се шмугне някъде из гъсталаците на парка, пък нека го търсят.
Но в този ранен утринен час наоколо бе съвсем тихо. Освен шуртенето на водоскоците в далечината и чирикането на безбройните птици, подскачащи под лъчите на топлото слънце, не се чуваше никакъв друг звук.
След стотина крачки, откъдето в дъното на зеления тунел се провиждаше частица от грамадния замък, Марсел се натъкна на живописна полянка, посред която имаше нещо като планинска хижа сред кръг от стари липи.
Къщурката бе съградена от борови трупи, покрити с лак, и бе украсена с дърворезба досущ като прочутите швейцарски хижи. Марсел се огледа и натисна ръчката на вратата. Тя се разтвори и той се озова в единствената стая на тази чудновата къщурка. Виждаха се два високи прозореца, доста голям диван с розова тапицерия, дълбоко кресло, роял и кръгла мраморна масичка с индийска покривка.
Върху рояла имаше разтворени ноти…
На по-ниска масичка забеляза кошничка с кълбета вълнена прежда, вчерашни вестници и няколко наскоро издадени романи. До вестниците се видя венецианско ръчно огледало с изящно изваяна дръжка. Марсел трепна.
Не можеше да се е излъгал — случайността, станала негова покровителка, го бе отвела в къщурката, където самотната и скучаеща маркиза си прекарваше времето.
Сърцето на поручика заби радостно.
Наистина за влюбения всичко в стаята говореше за присъствието на Лазарин.
Нищо вече не можеше да му попречи да види насаме маркизата, единственият проблем беше кое време е най-подходящо, кога идва тя в тази къщурка.
Марсел помисли и реши, че ще е най-добре сега да си отиде и да се върне отново привечер. Тъкмо се прехвърли наново през стената по удобните клони, когато покрай него изгромоля красива голяма карета и спря пред желязната врата в стената. Вратарят веднага отвори и каретата продължи напред по алеята към замъка. Марсел избърза също натам, спря пред железните пречки на затворената вече врата и попита пазача, седнал пред павилиончето до входа:
— Приятелю, кой пристигна преди малко в замъка? Вратарят го изгледа учудено, но когато получи една златна монета, се поклони и отговори:
— Граф дьо Горд, господине, съпругът на малката сестра на госпожа маркизата.
Поручикът благодари и се запъти обратно към селото. А той се бе опасявал, че може да е някой щастлив претендент за ръката на младата вдовица!
През това време маркизата бе седнала по широк домашен пенюар на диванчето в малката гостна и четеше писмото, дошло заедно с вестниците тази сутрин. От Париж й пишеше Жул Льору. Между другото той отбелязваше:
„Смъртта на съпруга ти върна свободата, раждането на детето ще те направи богата. Трябва да сторим всичко възможно, за да облекчим появата на това дете на бял свят. Препоръчвам ти да ме упълномощиш и да ти наема или още по-добре — да ти купя къща в Париж. Ще успея да я мебелирам и приготвя за теб за около три седмици. След това време вземи спален вагон във влака и ела в Париж. Тук ще си в ръцете на най-добрите медици; светилата на науката ще те навестяват чак до деня на раждането и ще ти помогнат много по-добре, отколкото лекарите в Орлеан.
Искам също да отбележа, че след раждането Орлеан ще ти се види още по-скучен и досаден, затова е много по-добре да дойдеш тук. Да не забравяме, че и аз трябва да присъствам при раждането; нали няма да ме накараш да се върна в онази затънтена провинция?
Затова ми пиши веднага и ще се заема да ти намеря най-хубавата къща в Париж. Целувам те и очаквам минутата, когато ще стана дядо, макар че това никак няма да ме подмлади.
Жул Льору.
P.S. Какво става с нашите младоженци? Отдавна нямам известия от тях. Те сигурно те навестяват, затова ми пиши нещо за тях.
Довиждане, моя малка маркизо, с надеждата да се срещнем в най-скоро време“.
Лазарин дочете писмото и го остави върху масата.
— Не е глупав моят мил татко! — пророни тя усмихната, — но е голям егоист! Иска да отида в Париж, но се грижи не за мен, а за себе си. Не му се връща тук, за да не се раздели с някоя Нана или Тата. Освен това е сигурен, че ако държа къща в Париж, при мен ще му бъде весело. Защо да не му доставя това удоволствие! Вече достатъчно си укрепих реномето в провинцията. На добър час, татко — купувай, наемай къща, обзавеждай я — и пристигам при теб.
След миг в гостната влезе Доминик и съобщи:
— Граф дьо Горд.
Раул влезе след него и възкликна:
— Не ставайте, мила моя, не се безпокойте заради мен. Само се отбих при вас да ви видя.
— Нали ще обядваме заедно? — попита маркизата. — А къде е Жана, защо не е с вас?
— Искаше ми се да дойде и тя, но отново не се чувствува добре.
— Как така? Отново ли? — уплашена попита маркизата. — Нали не е нещо сериозно?
— Не е много зле, иначе нямаше да съм тук.
Маркизата се замисли и подхвана отново:
— Но на какво се дължи това влошаване на състоянието й?
— Не зная; чувствува се отпаднала като след тежка болест, спи неспокойно, изгуби апетит… Тресе я…
— Да не би да са първите признаци на бременност?
— Уви, не.
— А какво казва докторът?
— Жана не иска да чуе за доктор. Казва, че нямало нищо сериозно и не бивало да безпокоим доктора за празни работи.
— А Рене как е? Както и досега ли сте доволни от нея?
— Разбира се! Рене е безупречна във всяко отношение.
— Виж ти — избъбри Лазарин. — Всъщност тя притежава трите смъртни гряха, които далеч не я правят идеална, което обаче не ми пречи да я обичам.
— Кои три гряха?
— Гордост, избухливост и завист.
— Мила маркизо, неправилно съдите за нея! Ако я бяхте видели сега, щяхте напълно да промените мнението си. Няма по-загрижена от нея за здравето на Жана. Откак моята мила съпруга се поболя, Рене не се отделя от нея. Искрено съм й признателен за обичта й към Жана.
— Можете лесно да й докажете благодарността си.
— Но как?
— Като й намерите съпруг.
— Безполезно е… Тя заявява, че нямало да се омъжи.
— И обясни ли причината за това свое решение? — учудена попита Лазарин. — Тя никога не е имала намерение да остава самотна, дори напротив — съвсем наскоро много искаше да стане графиня дьо Горд. Тази метаморфоза на Рене ми се струва подозрителна.
Смутен от думите на Лазарин, графът побърза да смени темата.
— Имате ли писмо от баща си? — попита той.
— Да, току-що го получих. Предлага да ми наеме къща в Париж и да се преместя там.
— Ще го послушате ли?
— Много е възможно, макар че точно сега, когато Жана не се чувствува добре, ще ми е трудно да се разделя с вас.
Майордомът тържествено разтвори вратата и извести:
— Госпожо маркизо, обедът е сервиран.
Граф дьо Горд остана в замъка до три часа. Като се видя сама, маркизата се поразходи из парка пред замъка, без да се отдалечава към другия край, където беше самотната къщичка. Бе потънала в мисли. „Да — си рече тя по едно време, — тази бърза промяна у Рене и пренебрежението й към брака никак не е естествена! Познавам аз милата си сестра. Ако има нещо омразно за нея, то е тъкмо животът при щастливо омъжена сестра в замък, който не е неин. Думите и държанието й са само преструвка! Наумила си е нещо, скроила е някакъв план. Но в какво се състои той? Ето къде е загадката!“
След кратката си разходка из близките алеи на парка Лазарин се прибра в замъка и повече не излезе.
Дошлият към четири часа Марсел я чака дълго, скрит в храстите около дървената къщичка, но този ден не можа да я дочака.
На другия ден, след дванайсет по обед, Марсел помоли съдържателя на страноприемницата да му намери едно момче, което да му носи платната и статива. Беше решил да започне рисуването, за да не събужда подозрения със странните си разходки из околността. Двамата с момчето се запътиха към гората, наблизо до парка на замъка.
Младият поручик заръча на момчето сега да си върви и да се върне след четири следобед. Останал сам, се залови да рисува някакво дърво. Трябваше да го покаже довечера в страноприемницата, за да убеди окончателно Ришар, че наистина е художник.
Работи така до към два, сетне нетърпеливо се прехвърли по клоните на огромните дървета през стената. Алеята бе празна. „Дали пък вече не е в къщичката?“ — се попита младежът и като се промъкваше предпазливо зад дебелите дървета, стигна до полянката с хижата и липите около нея. Един от големите прозорци се намираше на десетина крачки; без много да му мисли, Марсел се завтече към него, притисна се до стената и предпазливо надникна вътре.
Маркизата бе в стаята.
Видя я в профил, отново беше с черния се пенюар, бледа, изумително красива с гъстата си, къдрава червена коса.
Лазарин седеше, излегната в голямото кресло, на коленете й се виждаше разтворена книга, но тя не четеше.
Големите й очи замислено бяха се вперили в една точка, без да виждат нищо. Лазарин мислеше за ужасната скука, която я бе налегнала от началото на самотата й в този замък, затворен за всички в името на благоприличието.
Струваше й се, че придобиването на богатството чрез седем месеца подобен отшелнически живот е твърде скъпо платено, и с нетърпение броеше дните, часовете, оставащи до раждането на детето.
Бъдещето след това не й се струваше толкова мъчително — щеше да бъде истински свободна, притежателка на милиони, маркиза, щастлива жена, която смайва цял Париж с разкошния си дом и с красотата си.
„Напред! — си рече по едно време Марсел. — Трябва най-сетне да се реша!“ Той се дръпна от прозореца и се запъти към полуотворената врата на хижата.
Маркизата дочу някакъв странен шум. Тя вдигна очи и видя пред себе си човека, за когото се мъчеше да не мисли и смяташе, че вече е прогонила образа му от паметта си. Трепна, но бързо овладя обзелия я ужас; сетне попита високомерно:
— Кой сте вие, господине? Как посмяхте да влезете в моя парк и дори да се явите пред мен?
Марсел й отговори с въпрос:
— Не ме ли познахте, маркизо?
Маркизата скочи бързо от креслото и застана зад него, сякаш за да намери защита.
— Простете, господине, не ви познавам, при това много се страхувам от луди. Не бихте ли ми казали кой сте?
— Нима ме смятате за луд? — попита неканеният гост.
— Не мога да бъда сигурна какъв сте… Не идвайте насам, господине! Иначе ще повикам слугите си — те са наблизо, и ще ви изведат набързо оттук.
— Маркизо — властно произнесе Марсел, — забранявам ви да викате слугите си. Няма да ги пратите срещу човек, който знае вашите планове и с една своя дума може да ги разруши. Вие не ще посмеете да изпъдите бащата на своето дете!
При последните думи гласът на Марсел неволно се извиси и може би се чу вън от къщичката.
Лазарин чувствуваше, че поетата роля не ще й помогне.
— По-тихо! За Бога… Не викайте така…
Плашеше я само възможният скандал; за бъдещето обаче бе напълно спокойна. Марсел Ложие не я интересуваше ни най-малко и беше сигурна, че ще успее рано или късно да се отърве от него, без да му даде никакви права да се разпорежда с нея. Като вдигна големите си развълнувани очи към Марсел, маркизата пророни:
— Виновна съм пред вас, приятелю, сега съжалявам за това… Простете ми.
Марсел сграбчи ръката й, пребледня и само рече:
— Не съм вече луд, нали? И вие вече ме познахте?
Лазарин начумерено изду устни и прошепна:
— Вие сте жесток!
— Аз ли! — извика Марсел.
— Не се ли досещате? Нима искате да ви призная всичко? — попита Лазарин нежно, с развълнуван глас.
— Да, говорете, умолявам ви! Искам да зная вашите чувства, отношението ви към мен!
— От деня, за който не мога да си помисля, без да се изчервя — подхвана Лазарин, — непрестанно мисля за вас… И как ли бих могла да ви забравя? Все се страхувах, че случайността може отново да ни срещне…
— Но какво страшно има в това, маркизо?
— За вас може би не, но вашият образ вълнуваше съня ми… А какво ли би сторило вашето присъствие? Чувствах колко е голяма опасността и исках с всички сили да се скрия от вас, да не ви срещна повече. Простете ми… Толкова се страхувах…
— Да се страхувате от мен! — възкликна Марсел. — О, вие не ме познавате добре, госпожо!
— Сега вече съдбата ме победи, ние се срещнахме. Вече няма да се боря против нея. Затова, мили приятелю, вземете един стол, седнете до мен и да поговорим разумно.
Марсел се подчини и се завърза най-приятелски разговор между двамата млади, озовали се в доста оригинално положение. Лазарин не знаеше дори името му; слугата го бе произнесъл само веднъж пред нея и то се бе изличило от паметта й. Освен това много й беше интересно как е разбрал, че камериерката Мариет всъщност е самата маркиза дьо ла Тур дю Роа.
Лазарин го заразпитва с трескаво любопитство и след малко си отдъхна, рече си: „Наистина имам късмет! Можело е да се натъкна на доста по-лош вариант“.
Марсел понечи да подхване възхвала на красотата й, да я увери в любовта си, но Лазарин го прекъсна още в началото.
— Късно е вече, приятелю. Трябва да се разделим. Макар да съм свободна жена, слугите слухтят и дебнат около мен.
— Разбирам и не настоявам… Тръгвам си вече. Но нали утре по същото време ще мога отново да ви срещна тук?
— Изгубили сте си ума, драги! — възкликна Лазарин. — Как си представяте, че ще се срещаме тук? Нима искате да ме компрометирате?… Зарязали сте си статива насред гората, прескачате през огради… Ще ме погубите!
— Но нека тогава да вляза през главния вход! — умолително промълви Марсел.
— Хубава работа! Маркизата е в дълбок траур, не приема никого — и изведнъж прави изключение за никому неизвестен художник, отседнал в страноприемницата „Белият кон“!
— Но вие ме лишавате от всякаква надежда — умърлушено пророни Марсел. — Защо тогава ми говорихте, че не можете да ме забравите?
— Чуйте ме сега — възпря го маркизата. — След три седмици ще бъда в Париж, където ще остана дълго време. Там ще имам своя къща и свободно ще мога да ви приемам, без да се компрометирам. Сега доволен ли сте? Къде обикновено отсядате в Париж?
— В Грандхотела.
— Щом баща ми наеме къща и пристигна в Париж, веднага ще ви пиша до Грандхотела и ще ви съобщя адреса си. Бележката няма да бъде подписана. А сега си вървете час по-скоро и не идвайте повече тук!
Марсел понечи да притисне на сбогуване маркизата към гърдите си, да откъсне целувка от устните й, но тя не беше вече някогашната камериерка Мариет. Тя само му позволи да й целуне ръката, след което се разделиха.
Увлечен от мисълта, че ще се среща свободно с Лазарин в Париж, Марсел извести на учудения Ришар, че си заминава още същата вечер.
Маркизата, останала сама в дървената къщичка, дълго седя замислена. Полека-лека лицето й се разведри, устните й трепнаха в усмивка. „Напразно се тревожа — си рече тя. — Какво от това, че срещнах този младеж отново! Твърде силно е влюбен в мен, за да ми навреди. А ми е толкова скучно! Марсел поне малко ще ме разнообразява, а когато пожелая, ще го отстраня без особени мъчнотии.“
След три дни Лазарин получи две писма: от Марсел Ложие и от баща си. Първото бе пълно със страстни излияния, а с второто баща й съобщаваше, че вече е наел хубава къща на улица „Мурильо“, до парка Монсо. По-нататък й пишеше:
„Поисках от теб три седмици за обзавеждането, но можеш да пристигнеш след осем дни. Къщата е готова почти и те очаква. Мисля, че ще останеш доволна от своя управител Жул Льору.
Довиждане, скъпа моя маркизо, целувам те нежно и съм много доволен, че мога да кажа: доскоро виждане.
След седмица телеграма извести на Лазарин, че може да тръгне за Париж. Тя отговори също с телеграма, че потегля на следващия ден.
Нека сега се върнем малко назад във времето, когато присъствахме на сватбата на графа и малката дъщеря на ексбанкера в скромната черквица на Вертфейл. Видяхме Рене усмихната, а Максим Жиро — плачещ в тъмния ъгъл на черквата. Безумната омраза и дълбоката нежност еднакво се криеха от погледите на хората.
Влюбеният Робер някога бе вдигнал неспирни празненства в замъка си, за да се похвали пред всички с младата си и красива жена. Граф дьо Горд напротив — мечтаеше само да заживее с милата си Жана сред тишина и спокойствие. Меденият месец отлетя незабелязано; Раул само си повтаряше: „Не, не може да бъде. Човек не може да бъде толкова щастлив! И времето толкова бързо да лети!… Дали не е сън?“
Но минаваха месеци, а щастието не напускаше старинния замък на рода дьо Горд.
След първия месец Раул реши, че пълното им усамотяване не може повече да продължи.
— Мило дете — обърна се той към Жана, — нашето положение в обществото ни налага задължения, които трябва да изпълним.
Младата му съпруга го погледна неспокойно.
— Да, така е, ние трябва да посетим нашите съседи и да ги поканим на гости. Нямам намерение да ви превръщам в светска лъвица — избърза да каже той, като видя, че Жана е готова да се възпротиви. — При това задачата ни не е кой знае колко сложна: ще приемаме всеки четвъртък, а веднъж месечно ще даваме голяма вечеря.
— Как, нима всеки четвъртък? — ужасена възкликна Жана.
— Но това е само веднъж в седмицата, мила. И искам да ви видя като най-елегантната жена в нашия край.
— Но как? Никога не съм се грижила особено за дрехите си; моите сестри дори се шегуваха с мен и ме наричаха Пепеляшка… Това име ми донесе щастие, защото се намери принц, който се влюби в мен и ме взе за жена…
— А сега да прегледаме вашия гардероб — рече Раул и разтвори вратите на гардеробната стая на графинята. В нея имаше само две-три рокли, набързо ушити за сватбата.
— Не можете да останете само с тези прости роклички — отбеляза Раул. — Ако решите да ги подарите на камериерките си, те може би ще се обидят… Още тази вечер ще заминем от Орлеан за Париж.
— Задълго ли?
— Само за два дни — ще поръчаме всичко необходимо за вас и ще се върнем.
Седмица по-късно двайсет нови тоалета пристигнаха от Париж; въпреки безразличието си към облеклото Жана им се зарадва много и им се залюбува възхитена.
След това започнаха посещенията. Само след десет дни вече бяха посетили всички свои съседи, а те до един бяха във възторг от младата весела и скромна графиня, която успя да очарова всички: и стари, и млади.
Така си живееха тези две млади същества, окрилени от любовта си, доволни от дълбокото спокойствие около себе си и надяващи се на безкрайно щастие…
Около три седмици след като Жана се превърна в графиня дьо Горд доктор Максим Жиро седеше в кабинета си и приготвяше някакво лекарство.
Младото селско момиче, което прислужваше в дома му, почука на вратата и плахо произнесе:
— Един господин ви търси, докторе. Каза да съм ви дадяла ей това — и тя подаде визитна картичка.
Максим взе картичката и прочете: „Раул дьо Горд“. След минута обаче овладя вълнението си, неприязненото си чувство, влезе в гостната и подаде ръка на графа:
— Добре дошли, уважаеми господин графе! На какво дължа това неочаквано посещение?
— Любезни ми докторе, идвам при вас като пратеник… Като посланик на графиня дьо Горд. Тя ви изпраща поздравите си и съжалява, че не бяхте с нас в черквата…
— Но аз бях там — пророни Максим.
— Значи не ви е видяла и сега много ще се зарадва, че сте били сред хората, удостоили с вниманието си нашата сватба. Графинята има пълно доверие във вас и ви моли да станете наш домашен доктор, като поемете грижите за селото до замъка и за околността. Преди да ми отговорите, моля, помислете добре, защото графинята няма да приеме вашия отказ.
Лицето на Максим силно поруменя, сетне пребледня. Как да приеме толкова любезната покана на графинята, означаваща само страдания за него?
— Господин графе — проговори най-сетне Максим, — благодаря сърдечно за предложението, което е чест за мен, но трябва да ви откажа и моля да ме извините, че не приемам.
— Но защо?
— Далеч е от моя дом в Рансей, освен това тукашните жители разчитат на моята помощ… Повтарям, много съм ви признателен за примамливото предложение, но ви отказвам просто защото не мога да приема, повярвайте.
— Добре ли помислихте, това ли е решението ви? — недоволно изрече граф дьо Горд.
Максим само кимна. Графът стана.
— Съжалявам — изрече той, — че взехте решение, на каквото графинята никак не разчиташе. Явно сте непреклонен и не смея повече да настоявам. Довиждане, докторе.
Раул кимна студено и без да подаде ръка, излезе. Максим Жиро избърза след него и извика:
— Графе…
Раул се спря и го погледна.
— Отказвам против волята си, повярвайте… Но ако, не дай Боже, графинята или вие се разболеете — моля ви, пратете да ме повикат! Ще се явя веднага при вас!
Когато Максим се върна в кабинета, се отпусна на един стол и стисна главата си с ръце.
— Тази любов ще ме убие! — възкликна той. — Дали Жана няма да ме помисли за жесток егоист? Но нямам избор, не бих понесъл да я виждам всеки ден… Омъжена за друг, навеки недостъпна за мен.
Жана очакваше нетърпеливо графа.
— Видяхте ли нашия добър доктор? — попита тя мъжа си още с появата му.
— Срещнах се с Максим Жиро — потвърди Раул, — но тази среща не оправда вашите очаквания.
— Не може да бъде! — извика учудена Жана. — Нима е отказал да стане наш домашен лекар, да се грижи за болните от тукашните села?
— Да, и причините, които изтъкна, са съвсем несериозни, според мен те са само претекст. Не мога да се досетя коя е истинската — може би обичайната омраза на буржоата към аристократите.
— Не! Не! — възкликна Жана. — Причината е друга, сигурна съм! Докторът е доброжелателен човек; може да е беден, но знанията и талантът му го правят равен на всекиго. Причината е друга и това, че не можем да се досетим каква е, не бива да го лишава от нашето уважение.
— Какво красноречие, мила! — отбеляза усмихнат графът. — Как защищавате тези, които имат щастието да ви бъдат приятели.
— По същия начин бих бранила и враговете си, когато са прави.
Разговорът премина на друга тема. След няколко дни я споходи неочаквана радост. След утринната разходка един от слугите я посрещна с думите:
— Госпожо графиньо, бихте ли приели една бедна жена, която ви чака? Тя е от Вертфейл и изглежда доста уморена; води и две момченца.
Читателят сигурно не е забравил бедната вдовица с двете деца, която се привдигна от тежка болест благодарение на Жана и на младия доктор Жиро.
— Женевиев! Мила моя Женевиев! — посрещна я зарадвана Жана. — Колко ми е драго да ви видя! Идвате толкова от далеч, сигурно децата са капнали от умора!
— Нищо ни няма, госпожо графиньо. Тръгнахме по съмване и на хлад лесно стигнахме дотук. Сега вече съм напълно здрава благодарение на вас и на добрия доктор. Нямам нужда от нищо, парите, които ми оставихте преди време, ще ми стигнат за още няколко месеца. Дойдох обаче да ви попитам: дали няма да се намери някоя работа за мен тук, в замъка? Много искам да съм близо до вас, да ви се отблагодаря с труда си. Толкова съм ви задължена, че не позволихте децата ми да останат пълни сираци! Моля ви, вземете ме при вас… ще съм доволна да върша най-черната работа, само да ви се отблагодаря.
Жана прегърна високата, слаба жена със строго и хубаво лице, сетне й каза:
— Добра ми Женевиев, никога вече няма да се разделим!
На другия ден вдовицата на дърваря бе определена за камериерка. Жана сама се залови да я обучава. Двете й момченца бяха изпратени в близката ферма на графа, за да изучат до тънкости селския труд.
Три месеца след омъжването на Жана нейният баща замислено крачеше назад-напред в гостната на Вертфейл. Ексбанкерът разсъждаваше така: „Ако граф дьо Горд, когото обичам и уважавам, вместо Жана беше взел Рене за жена, животът ми щеше да се нареди далеч по-удобно. Няма какво да крия от себе си — Рене много ми досажда! Раздразнителна, нервна, завистлива, горделива, тя просто е непоносима. Лазарин не е ангел, но в сравнение с нея е самата доброта. Каква услуга щеше да ми направи графът, ако беше ме отървал от Рене! Колко жестоко скучая тук! И все пак ще замина, ще заявя решително на Рене, че заминавам за Париж, и толкова!“
Свикнал да не оставя днешната работа за утре, Жул Льору повика слугата и го попита не знае ли къде е дъщеря му.
— Госпожицата е в парка — отвърна слугата.
Рене често седеше в беседката; този път се беше замислила дълбоко и не чу стъпките на баща си. Красивото й лице бе доста отслабнало и изострените й черти бяха взели заплашителен израз.
След поздрава на баща си тя се обърна и промълви:
— А, ти ли си, татко! — сетне равнодушно се загледа в обувката си, чийто връх се подаваше изпод края на полата й.
— Ти знаеш — обърна се към нея ексбанкерът, — че по време на обеда ми донесоха две писма от Париж.
— Зная, че получи писма, но не ме интересува откъде са.
— След ликвидацията ми бяха останали няколко полици, които според мен никога нямаше да ми бъдат издължени; сега обаче се оказа, че търговската къща, която имаше да връща кредити, се е стабилизирала и е готова да ми ги изплати. Така че трябва да замина, за да получа петдесет хиляди франка.
— Каква дреболия! — избъбри Рене. Лицето й обаче внезапно се проясни: — Какво искаш да кажеш всъщност?
— Че ще се наложи веднага да замина за Париж.
— Кога?
— Утре.
— Бъди спокоен, няма да те забавя. Ще се приготвя още тази вечер и рано сутринта съм на твое разположение.
Някогашният банкер погледна учудено дъщеря си.
— Какво? Какво? — попита той като човек, който не е чул добре.
— Казвам, че лесно ще подредя роклите си в куфара… а от шапките ще взема само една. В Париж ще си купя други.
— Чуй, скъпа дъще — търпеливо поде Льору, — заминавам само за седмица в Париж, няма да се забавя.
— И аз идвам — една седмица весел живот никак не е малко.
Льору тропна с крак.
— Ами ако откажа да те взема със себе си?
— Ще те последвам, без да те питам. Тъкмо ще си помислиш, че си се отървал от мен — куку: ето ме!
Жул Льору се хвана за главата. Ако Рене наистина го последваше, край на веселите гуляи, на мъжките компании с волни дами… В такъв случай по-добре да си остане във Вертфейл! През това време Рене се вгледа внимателно в баща си и очите й блеснаха решително.
— Виж какво ще ти кажа — обърна се тя към него, — никак не ти се иска да ме мъкнеш със себе си в Париж и да търпиш там присъствието ми. Има обаче начин и двамата да останем доволни. Всъщност това пътуване не ме интересува кой знае колко.
— Какво предлагаш?
— Да ме закараш в замъка дьо Горд и да помолиш нашата мила Жана да остана при нея, докато те няма. Тогава вече те пускам да вървиш, където си щеш.
Жул Льору погледна учуден дъщеря си.
— Но ти ще притесниш сестра си. Друго беше с Лазарин: тя дори бе доволна от присъствието ти при нея, но Жана и Раул се обичат и ти няма какво да правиш при тях.
— Точно така! — извика ядосано Рене. — Сбърках, като предложих да се натрапя на сестра си. Ти ми отвори очите! Отказвам се от това намерение и заминавам утре с теб за Париж.
Ексбанкерът направи кисела физиономия и даде заден ход:
— Чакай, чакай! — възкликна той. — Не се изразих ясно. Влюбените наистина предпочитат да са сами, но замъкът дьо Горд е огромен и мисля, че с нищо няма да ги притесниш.
— Кога ще ме откараш при Жана?
— Още утре… Работите ми в Париж не търпят отлагане.
Рене се усмихна.
На следващия ден след обеда ексбанкерът замина за замъка дьо Горд с прекрасната карета, подарена му от Лазарин. Малка пътна кола в същото време откара багажа му за гарата в Орлеан.
Когато бащата и дъщерята пристигнаха в замъка, завариха Жана сама, тъй като графът бе заминал за Орлеан във връзка с някакво съдебно дело.
Жана им се зарадва и предложи да обядват заедно.
— Обядвахме вече — отвърна Жул Льору, — а когато седнете да вечеряте, вече ще съм по-близо до Париж, отколкото до Орлеан, скъпа моя.
— Заминаваш за Париж ли, татко? Пак ли, както преди моята сватба, имаш важна работа там? — попита Жана с лека ирония.
— Да…
— Пази се, гледай да не се върнеш отново болен! Но този път сигурно Рене ще те надзирава да не се преуморяваш, нали сестричке?
— Грешиш, мила Жана — отвърна Рене. — Татко категорично отказва да ме вземе със себе си. Казва, че съм щяла да го притесня…
— Но в такъв случай оставаш сама във Вертфейл! Това не бива да се случи! Ще живееш тук, с нас, и няма да те пусна, преди татко да се е върнал.
— А графът? Какво ще каже той? — попита неспокойно Льору.
— Нима допускате, че няма да одобри поканата ми? Значи не го познавате добре… Каквото искам аз, това иска и той. Бог е благословил нашия брак, понякога си мисля, че сме родени едни за друг.
При тези думи Рене извърна лице. След минута обаче се овладя и спокойно попита:
— Значи ме каниш да остана при теб, така ли излиза!
— Но разбира се, направо няма да те пусна още отсега. Утре само двете ще отскочим до Вертфейл, за да ти вземем нещата.
— О, бях си помислила, че татко ще ме вземе в Париж, и си приготвих куфара; затова е достатъчно да отиде до там някой от слугите и да го докара.
И Жана поведе сестра си да й изберат стая. Рене преценяваше едни стаи като твърде малки, други пък не одобряваше Жана. Накрая Рене си хареса три малки стаи, в които бе живяла дъщерята на стария собственик на замъка — преди повече от петдесет години. Едната имаше обща врата със стаята на Жана, а вътрешно стълбище водеше от друга към оранжерията. Прозорците и на трите стаи гледаха към парка.
Към четири Жул Льору потегли за Орлеан.
— О, окъпа сестро, вие сте тук! — възкликна Раул, когато целуна Рене при завръщането си. — Какви мила изненада — любезно продължи той, — ще ни погостувате ли?
— Рене ще остане, докато татко се върне от Париж — обясни Жана.
— Ще се радваме да виждаме всеки ден нашата мила Рене — все така учтиво отбеляза графът.
Всъщност Раул смяташе оставането на Рене в замъка за неудобно най-малко по две причини, но не пожела да противоречи на Жана. Преди всичко, както правилно бе предвидил ексбанкерът, дъщеря му щеше да нарушава приятната самота на влюбените; освен това не можеше да забрави, че Рене се бе надявала да стане графиня — но той не се чувствуваше виновен за това. И все пак присъствието на Рене щеше да възпира вниманието и нежностите към жена му, която горещо обичаше.
Когато остана сама, Рене се заключи, отвори прозореца, сетне излезе на балкона и се подпря на перилата, както някога Лазарин. Пред нея се ширеше безмълвен паркът, облян в сребристите лунни лъчи. Вече нямаше защо да се преструва, маската падна от пламналото й в злоба лице:
— Всичко това трябваше да бъде мое! — изрече тя на себе си. — Този кралски замък, грамадният парк… Без мен Раул дьо Горд щеше да линее в Италия и да оплаква покойницата, да се кани и той да умре… Аз го върнах към живота! Аз прогоних сянката на мъртвата! Аз вдъхнах живот в сърцето му! И то за какво? За да ми го грабне друга! Изневиделица се появи Жана и ме лиши от всичко: от съпруг, от титла, от богатство — протегна ръка и ми открадна бъдещето.
Рене се върна в стаята, осветявана от лампата на камината.
— И все пак съм по-хубава от Жана! Къде е красотата на тази еснафска Пепеляшка? Какво изразява личицето й на мадона? Или очите й без никакъв вътрешен огън? Ами кукленската устица? Тя лесно го спечели, защото този романтичен младеж не е видял спокойна минута, докато е била жива Жулиет. Разбира се, той е влюбен или може би си въобразява, че е влюбен, което е същото. Рано или късно графът обаче ще види, че е сгрешил… тогава горчиво ще съжалява…
Докато си говореше така, Рене се разсъбличаше. Накрая остана по тънка прозрачна риза, която се плъзна сякаш от само себе си и разкри мраморни рамене и гърди на млада богиня. Като се погледна в огледалото, Рене гордо изрече:
— Ако можеше да ме види, отсега щеше да съжалява!
Рене дълго не можа да се успокои, ядът й кипеше, мъката й не стихваше; най-сетне се умори, хвърли се в постелята и заспа.
Събуди я леко чукане на вратата.
— Кой е? — попита Рене и се огледа недоумяващо.
— Аз съм — дочу се нежно гласче, — дойдох да те целуна за добро утро!
Рене неволно свъси вежди, но бързо се овладя, скочи и отключи.
— Ставай, мързеланке, още ли си в леглото? Вече е осем, обличай се по-скоро и да вървим на разходка! Ще ти покажа нашата ферма с млечни крави, там ще пийнем прясно мляко с хляб. Не вземай чадър, за да са ти свободни ръцете; ще ти дам чудесна сламена шапка!
След десет минути Жана помъкна сестра си към фермата, накара я да се любува на бретонските им крави и към десет я върна уморена в замъка.
Рене влезе в стаята си и вдигна рамене:
— Това ми било графиня! Тази скучна пансионерка с детинското си бъбрене. Раул няма да остане дълго влюбен в нея!
Рене бе изпълнена с решимост да завладее Раул, но бе наясно, че пътят й към целта е изпълнен с препятствия. Най-малката грешка, някоя неправилна стъпка можеше да постави под съмнение крайния успех. Не биваше и да бърза… Едва ли скоро щеше да си отиде от замъка дьо Горд; беше й съвсем ясно, че Жул Льору щеше доста да се забави в Париж в компанията на веселите си приятели и на дамите със свободни нрави.
„И все пак кой път да избера, за да хвана в мрежите си граф дьо Горд? — се питаше Рене. — На сърцето му ли да въздействам, или на пламенното му въображение?“ От верния отговор зависеше целият резултат и затова, преди да вземе решение, Рене се помъчи да узнае всичко за околната обстановка, за настроенията и живота в този замък.
Един ден случайността й се притече на помощ.
Жана не пропускаше възможността да развежда сестра си из просторния парк, като се спираше пред всяка беседка, живописен павилион, изкуствена пещера или алпинеум. Веднъж сутринта сестрите както винаги се запътиха за един затънтен край на парка. Жана забеляза нова пътечка, по която се втурна като сърничка, макар че Рене я убеждаваше да върви кротко до нея.
— Видя ли какво открихме — засмяна извика отдалеч Жана, — попаднахме в нова земя. Може би ще намерим нещо дивно, вълнуващо…
Пътеката пред тях се стесняваше все повече, храстите от двете й страни се бяха разраснали и на места сплитаха клони. Отегчената Рене вече искаше да се върне. Жана, която тичаше напред, изведнъж се спря и възкликна:
— Виж! Има вратичка… А в бравата — ключ!
С голямо усилие двете успяха да превъртят ръждясалия ключ и се озоваха на път.
— Я каква хубава къща — посочи Жана. — Прилича на малка вила, но сякаш е необитаема.
„Май е Гранжет — досети се Рене. — Да разкажа ли на Жана това, което зная? — Девойката се поколеба, но за кратко. — По-добре да си мълча. Ако Жана узнае тази романтична история, Раул ще бъде много недоволен…“ И реши да не казва нищо.
Докато Рене разсъждаваше така, се чу чаткане на конски копита.
— Сигурно е Раул — рече Жана. — Познавам стъпките на коня му Харолд. Ела да се скрием в храстите, искам да го изненадам.
В момента, когато Раул се озова между непознатата къща и двете млади жени, Жана извика:
— Раул!
Резултатът се оказа съвсем неочакван. Графът се олюля пребледнял в седлото. Сетне спря коня, обърна се към празната къща и тихо попита:
— Кой ме вика?
Жана подаде засмяно личице сред клонките и се обади:
— Аз съм, мили Раул! Нима се изплаши? Сепнах ли те?
Рене си помисли: „Споменът има страшна власт върху него… Трябва да се възползувам!“
Раул въздъхна облекчено и отвърна с усмивка:
— Признавам, че ме изненада и внезапно ме изтръгна от мислите ми.
— Хайде, кажи ми каква е тази вила, наглед същински замък?
— Нарича се замъкът Гранжет — отвърна графът. — От доста време е празен, защото собствениците му се споминаха.
— Как се наричаха те?
— Барон и баронеса дьо Брен. Бяха млади хора и споменът за тях ми причинява болка.
— Ах, мили приятелю, не знаех! — промълви графинята. — Никога вече няма да възобновя разговора за тях…
Докато двамата си разменяха тези думи, Рене си рече: „Правилно прецених: въпреки женитбата си Раул не е можал да премахне от паметта, а маже би и от сърцето си спомена за Жулиет дьо Брен… Виждам, че има средство, с което да си помогна. Добре ще обмисля как да постъпя“.
Раул използуваме присъствието на Рене в замъка, за да оставя в нейната компания Жана и сутрин да обикаля многобройните си ферми, разположени на двайсетина километра около имението. Когато през този ден се завърнаха в замъка, тримата отново се събраха в трапезарията по време на обеда. Докато по-късно си отпочиваха в гостната, Жана изтича до библиотеката, за да вземе някаква книга за справка и да докаже правотата си в малкия спор с Рене. Раул се възползува от отсъствието й, за да се обърне към своята балдъза:
— Мила Рене — рече той, — вие добре знаете историята на вила Гранжет и винаги ще ви бъда признателен за състраданието, което ми оказахте във Венеция. Имам една молба към вас… Много искам Жана, милото дете, което ми отдаде сърцето си, никога да не узнае за тази трагедия и какво е значила за мен Жулиет дьо Брен…
— О, бъдете спокоен! — възкликна втората дъщеря на Жул Льору. — Тайната ви ще бъде опазена! Никога никаква мъка няма да ви докосне, ако зависи от мен — толкова много ви обичам.
— Благодаря ви, мила сестро — нежно стисна ръката на Рене младият граф.
Рене премисляше внимателно всяка своя постъпка и твърде много се грижеше с нищо да не досажда на младата двойка. Обикновено прекарваше следобедите в своите стаи, където свиреше на старинния клавесин от времето на мадам Помпадур, прелистваше някоя книга или бродеше из далечните кътчета на парка.
Този следобед нахлупи отново широкополата сламена шапка и излезе навън, сред гъсталаците на парка, към забравената и обраснала пътека. Лесно стигна до оградата и ключът се превъртя мъчно, но все пак отключи и вратичката се отвори със скърцане.
Рене излезе на пътя. И в двете посоки не се виждаше жива душа. Сетне обърна поглед към вила Гранжет и се вцепени от учудване.
Двете крила на голямата желязна врата бяха разтворени; прозорците на горния етаж — също, лекият ветрец издуваше завесите. Ту в един, ту в друг прозорец се мяркаше силуетът на някаква жена.
Рене разбра, че й се е паднал уникален случай да утоли любопитството си, притвори леко зад гърба си вратичката на парка, сетне влезе в двора, към който бе обърната фасадата на замъка Гранжет. Точно пред двуетажната сграда, сред полянка с елипсовидна форма, имаше басейнче, пълно с вода. Сега басейнчето беше зеленясало, бе се превърнало в мътна локва, обиталище на комари и жаби, които гръмогласно заявяваха правата си на собственост.
Докато Рене се оглеждаше, жената, която се бе мяркала на горния етаж, слезе и я посрещна.
— Какво желаете, госпожице? — попита тя с почтителен реверанс. И без да дочака отговор, продължи: — Май ви познавам, не сте ли сестра на графиня дьо Горд?
— Да — отвърна Рене, — разхождах се из парка на графа, забелязах, че вратата на вила Гранжет е отворена, и реших да надникна… Досега си мислех, че тук никой не живее!
— Наистина е така, госпожице. Покойният барон дьо Брен не остави преки наследници, а далечните му роднини искат да продадат замъка. Затова нотариусът от Орлеан възложи на мен и на съпруга ми да проветряваме къщата, да бършем праха веднъж в седмицата. Плаща ни по десет франка в месеца за тази работа.
— Може ли да вляза?
— Разбира се. Ще ви разведа. Градината е доста запусната, но само за седмица може да се възстанови и да изглежда чудесна. Мъжът ми ще я окоси, ще ореже храстите… Ако случайно някой попита за вилата, госпожице, кажете му, че се продава.
Рене отрицателно поклати глава.
— Не познавам такъв човек — отвърна тя.
— Жалко — промълви жената, но това не пречи да я разгледате.
След половин час обиколки по долния и почти по целия горен етаж стигнаха до някаква стая и жената рече:
— Тук господарят на замъка издъхна… Тази стая е подредена твърде особено и макар че баронът страда много заради жена си, не пожела да изнесат портрета й от стаята му; дори разправят, че умрял с очи, обърнати към лика й…
Селянката отвори вратата на тази стая и рече:
— Заповядайте, госпожице.
Стаята беше голяма и обзаведена доста разкошно; според селянката някога тя служела за спалня на барона. Втората дъщеря на Жул Льору не обърна внимание на наредбата, а веднага се запъти към портрета, окачен на стената срещу леглото. Личеше си, че това не е произведение на знаменит майстор, но все пак художникът явно бе талантлив и бе успял твърде живо и ярко да изрази характерното за Жулиет дьо Брен. Беше я представил в костюм на ездачка, хванала шлейфа на амазонката си в лявата ръка и със сива шапка в дясната. Също като Рене младата баронеса беше висока и стройна с широки рамене и изваян силует. Мургавата й кожа напомняше за креолка. Гарваново черната й коса не отстъпваше по цвят на косата на Рене, но прическата й беше съвсем различна. Косата на Жулиет дьо Брен бе вдигната нагоре и прикрепена на тила в свободен кок, като над челото й се спускаше къс бретон.
Тясна бяла колосана якичка стягаше шията й, прихваната с алена кадифена лентичка.
Младата девойка дълго, внимателно оглежда тоалета и целия външен вид на баронесата. Жената, която чистеше в къщата, също запази мълчание, но най-сетне каза:
— Хубава беше горката ни господарка… Нали, госпожице?
— Да, много е красива — отвърна Рене.
— Ама добро не видя. Умря из чужди краища… Затова все повтарям на дъщеря си…
— А къде е била стаята на баронесата? — прекъсна я Рене.
— Елате, ще ви заведа, много приятна стая.
Селянката тръгна към дъното на коридора и отвори вратата на малка стая, цяла в сиви тапети с розов орнамент. На малка мраморна масичка пред тройно огледало бяха наредени най-различни бурканчета и флакончета с парфюми и одеколони, вече почти празни. Рене ги огледа и забеляза, че повечето одеколони и парфюми носеха едно название: Иланж Илан. Тя се обърна към жената:
— Дали така ми се струва? Май някой върви по коридора.
Жената бързо изтича навън. Рене се възползува от отсъствието й и преспокойно пусна едно от флакончетата в джоба си. Сетне излезе от стаята.
— Май разгледахме навсякъде? — обърна се тя отново към селянката.
— Наистина, госпожице, няма какво повече да се види тук. Рене пусна в шепата на жената десет франка и припряно се запъти към замъка дьо Горд, изпратена от ниските поклони на учудената жена, изненадана от щедростта на девойката.
По време на вечерята Рене се обърна към сестра си:
— Нима и сега, скъпа Жана, ще си отказваш едно от най-големите удоволствия?
— Какво имаш предвид?
— Язденето.
— Но ти забравяш, че изобщо не умея да яздя!
— Лесно ще се научиш, още си толкова млада! Пък и Раул сигурно на драго сърце ще ти стане учител.
— Да, разбира се, но в момента нямаме подходящ кон. Идеята е прекрасна, тъкмо ще можем заедно да правим продължителни разходки. Кога бихте искали да ви предам първия урок? — обърна се Раул към Жана.
— Когато намерите за добре.
— Чудесно, още днес ще пиша в Париж да ми изпратят някой кротък и добре обучен кон. А вие яздите ли, Рене?
— Като истинска амазонка.
— Тогава можете да използвате нашите коне — вземайте всеки, който ви хареса.
— О, не преди Жана да се научи! — възрази Рене. Жана се намеси:
— Хубава работа! Защо ще чакате мен! Още утре се разходете двамата на коне. Настоявам за това!
— В такъв случай ще избързаме с уроците — заяви Рене. — Още утре ще пратим някого във Вертфейл да доведе нашето кротко пони: то е незаменимо за обучение по езда. И аз ще отскоча до там да взема подходящи дрехи. На първо време ще приспособим за Жана амазонката на Лазарин. Цялата работа ще отнеме няколко часа и ще успея да се върна за обед.
Графът и Жана се зарадваха; младата графиня възкликна:
— Колко си добра и мила, Рене! Жертваш спокойствието си, за да ми доставиш удоволствие!
Малко преди обеда каляската с Рене вече се върна от Вертфейл. Отзад на кроткото пони яздеше един слуга.
Щом Рене се завърна, двете сестри се заловиха да поправят амазонката на Лазарин. С понито и тази приспособена амазонка спокойно щяха да дочакат новия кон от Париж и специалната дреха за Жана.
Понито бе доведено досами стълбището и Жана слезе с камшик в ръката, с голяма мъжка шапка, облечена в амазонката на Лазарин. Съпровождаше я Рене.
Младата жена грациозно се намести в седлото и направи първия си кръг около полянката пред входа на замъка. Наистина графът бе застанал в центъра и управляваше понито с дълга корда, така че за Жана нямаше никаква опасност.
Застанала на стълбището под леко чадърче, Рене изръкопляска на младата ученичка. Раул заяви, че Жана е родена ездачка и скоро ще настигне майсторството на сестрите си.
— Много ще се радвам да яздим заедно — рече младата графиня, — тогава навсякъде ще сме на коне и никога няма да се разделяме!
— Никога, любимо мое дете — отвърна графът и подаде ръка на Жана да слезе от понито.
— А с вас, мила наша сестро, кога ще излезем на коне? — обърна се графът към Рене.
— Когато пожелаете — отвърна спокойно Рене.
— Тогава след обеда ще отидем да ви покажа коня, който според мен ще ви хареса.
Малко след дванайсет тримата се запътиха към конюшнята. Графът нареди да изведат коня на име Жак. Кадифената кожа, изразителните очи на Жак говореха за чиста порода и за бликаща енергия.
— Какъв хубавец! — възкликна Рене.
— Харесва ли ви? При това е спокоен и се движи добре, много е разумен, подчинява се на всички команди. Пък и вие, мила Рене, сте свикнали да управлявате коне и няма да ви бъде трудно. Когато тръгнем с Рене, нали ще ни последвате с каретата, скъпа моя? — обърна се графът към Жана.
— Не — отказа Жана. — Докато ви няма, ще отскоча да нагледам болните от селото; не съм ги посещавала, откак милата ми сестра е при нас.
Тримата се върнаха в замъка и Рене се качи в своите стаи. Бе настъпило времето да реализира първата част от плана, който смяташе за безотказен. Трябваше да постигне максимална прилика с Жулиет дьо Брен, каквато бе тя на портрета.
Когато облече амазонката, направи прическата си и върза алена лентичка около шията си, Рене се приближи до огледалото.
— Честна дума — избъбри тя, — резултатът е смайващ! След миг добави:
— Нищо не бива да пропусна. Илюзията трябва да бъде пълна — и тя се напръска с парфюма Иланж Илан.
Когато погледна часовничето си и след това часовника на камината, видя, че бе настъпил уреченият за разходката час — бе три.
Рене тръгна към вестибюла, където вече я чакаше Жана — отново с една от любимите си скромни рокли; очакваше сестра й и съпругът й да потеглят, за да се запъти и тя към селото. Когато зърна сестра си, Жана се изуми.
— Нима си ти, Рене? — бавно промълви тя.
— Коя друга да бъде? — отвърна Рене. — Какво те учуди толкова?
— Направо не те познах… с тази прическа…
— Харесва ли ти?
— Странна е. Такава ли е модата сега?
— Не зная и не ме е грижа.
— С тази прическа си някак по-тайнствена. Очите ти толкова странно проблясват под ниския бретон! Освен това и парфюмът ти е необичаен. Да не си скрила някъде по себе си тропическо цвете? Какъв е този парфюм?
— Някаква източна есенция, донесох я от Венеция. В този миг от прозореца се чу гласът на Раул:
— Жобер! — извика той. — Доведете конете!
Рене продължи да разговаря с Жана и беше застанала така, че да е точно срещу вратата, през която щеше да дойде графът, в позата на баронесата от портрета.
Графът се появи. Щом зърна Рене, се спря като вцепенен. Лицето му се сви конвулсивно, сърцето му сякаш спря да бие. За около три секунди изпита суеверен ужас. „Нима виждам Жулиет?“ — се запита сепнат той.
Рене забеляза какъв ефект бе постигнала; Жана не можеше да разбере какво става със съпруга й, но зърнала смущението му, се засмя.
— И аз не можах да позная нашата Рене — обърна се тя към мъжа си. — Станала е истинска венецианска благородничка!
Граф дьо Горд въздъхна дълбоко и успя да се овладее.
— Видя ли колко се е променила Рене — продължи Жана, — при това е станала много красива, понеже се е облякла и сресала като богата венецианка от някакъв портрет. Ти виждал ли си този портрет, Раул?
— Не, не съм — каза Раул и се обърна към Рене: — В чия колекция е той?
Рене назова една от частните галерии във Венеция.
— А сега тръгвайте вече — нетърпеливо се обърна към тях Жана. — Конете ви чакат, моите бедни също чакат…
Рене сложи сивата си шапка, която довърши приликата. Раул отново трепна, но възвърна самообладанието си и предложи ръката си на своята балдъза. Когато й помогна да се качи на коня, се усети потопен в познатия парфюм, който сякаш го замая. Сега искаше само едно — да препусне бързо, да се озове сам сред гората и да се отърве от този аромат, който толкова настойчиво му напомняше за отминалите страдания…
Раул кимна леко на Жана и пришпори коня. Рене махна на сестра си и се устреми след него. Те бързо излязоха от парка на замъка. Пред тях се простираше широк път, обграден от двете страни със столетни дъбове. Конниците препускаха главоломно. Слугата, чийто кон не беше толкова силен, изостана значително от тях.
Рене не смееше да заговори, но все пак след десетина минути се обади:
— Раул… Дали не може да се движим по-бавно? Едва си поемам дъх.
— О, извинете! Увлякох се… Не зная къде ми е днес умът. Мислите ми бяха далеч оттук.
— Да, при Жана, сигурна съм — каза малко иронично Рене.
Раул не искаше да лъже, затова премълча. Конете се движеха глава до глава. Графът се извърна и отново потъна в мрачните си мисли. След продължителна пауза попита:
— Значи сте видели тази картина в галерия Фоскари?
— Коя картина? — престори се Рене на неразбираща.
— Която изобразявала богата венецианка, толкова приличаща на вас…
— О, нима още мислите за това? Да, видях я в галерия Фоскари.
— Защо тогава не ми споменахте за нея във Венеция?
— Но как да ви кажа, откъде да зная, че ви е интересувала? На нея бе изобразена жена, умряла преди двеста години.
— Е, да — пророни графът.
— Отпочинах си вече — каза Рене, — хайде отново в галоп! — и тя пришпори своя Жак, който се устреми с все сили напред.
— Пазете се! — извика след нея Раул, — не ще можете да овладеете коня!
Рене не обръщаше внимание на думите му и все шибаше ли, шибаше коня. По някакъв странен, необясним каприз го насочи към някаква тясна странична пътечка и отново шибна кроткото животно. То сякаш обезумя. Гората обграждаше плътно пътеката от двете страни, тук и там сред гранитните канари се забелязваше и по някоя пещера. Рене нададе отчаян вик.
Нищо не кара коня да препуска стремглаво, както звукът на друг кон, който галопира след него. Раул знаеше това и се държеше на около четирийсет метра зад Рене. Викът на Рене достигна до него.
— Какво става? — изкрещя той, за да го чуе девойката.
— Жак не ми се подчинява — отвърна тя.
— Дръжте се! Дръжте се! — завика уплашен графът.
— Не мога… Силите ме оставят… Ще падна — и Рене изпусна камшика от ръката си. Паднеше ли, можеше жестоко да пострада при този бесен галоп. Раул, все повече уплашен, постигна невъзможното — пришпори Диего и той с няколко скока успя да настигне другия кон; графът дръпна поводите, изпуснати от Рене, и се озова пред Жак, като му прегради пътя. Конят спря като закован.
— Успокойте се, мила сестро, опасността вече отмина.
Рене не отговори. Раул я погледна: Очите й бяха затворени, главата — отметната назад; тялото й се олюляваше на седлото. „Припаднала е! — рече си съпругът на Жана. — Ах, тези героини, дето уж от нищо не се страхуват! При най-малката опасност губят съзнание.“
Около тях нямаше никого. Слугата сигурно продължаваше напред по широкия път сред дъбовете. Отдясно до пътеката се вдигаха канари, в една от тях графът забеляза пещера. Като остави конете да пасат, предпазливо пренесе девойката в пещерата. В този момент резкият аромат на парфюма отново обгърна графа и той забрави всичко… дори Жана. Той се наведе над младата девойка. Силната прилика довърши въздействието на парфюма, илюзията достигна пълнотата си.
— Жулиет — избъбри трескаво той, — защо си мислех, че смъртта ни е разделила? Сънувал съм, но ето че се пробудих… Отново си с мен, Жулиет, и аз те обичам.
Ах, колко радостно затрептя в тази минута сърцето на Рене! В това време Раул, цял под въздействието на мощната илюзия, се наведе и целуна Рене. И в същия миг се дръпна ужасен. Тази лека целувка го върна към действителността: покорството пред видението превръщаше Раул в грешник, но той можа да се възпротиви.
— Какво правя аз? — възкликна той. — Обезумял съм! Оскърбих моята любима Жана! Оскърбих и сестрата на жена си!… Добре, че никога не ще узнаят какво се случи сега, иначе цял живот ще ме презират! Вместо да потърся вода…
И Раул изхвърча от пещерата. Щом той излезе, Рене отвори очи. „Пак не сполучих“ — избъбри тя ядосано.
Когато Раул се върна след две-три минути, завари балдъзата си вече в съзнание. Тя се привдигна на лакът.
— Заспала ли съм? — попита тя със слаб глас.
— Няма нищо опасно — отвърна й графът, — конят ви се уплаши и ви се зави свят. Припадъкът ви бе кратък. По-добре ли сте сега? Да ви помогна ли?
— Да, още всичко ми се върти пред очите — все така премаляло отвърна Рене.
Опряна с цялото си тяло на графа, тя стана, после полека се намести в седлото.
— Отново ли ще рискувате да яздите? — попита графът.
— Разбира се. Жак препускаше лудешки по моя вина. Ако не бях го удряла с камшика… Просто ми даде добър урок, от който ще се възползувам.
Раул също се метна в седлото и побърза да настигне балдъзата си. Към петнайсетина минути двамата се движиха мълчаливо. Най-сетне графът пръв наруши мълчанието.
— Скъпа сестро — обърна се той към Рене, — искам сериозно да поговоря с вас. Това, което ще ви кажа, е доказателство за голямото доверие, което имам във вас. Ще поискам една жертва…
— Разбира се, че напълно можете да ми се доверите! — отвърна девойката. — За каква жертва се отнася?
— Отнася се за прическата ви… Моля, откажете се от нея. Някога ви бях споменал, че много приличате на жената, в която за нещастие се бях влюбил…
— Да, май си припомням такова нещо.
— Някога госпожа дьо Брен си правеше такава прическа и с нея вие направо сте същинската баронеса.
Сърцето на Рене заби ускорено. Надеждата й се възроди. Щом се бе оказала опасна за графа, значи отново бе възможно да го завладее.
— Но нали госпожа Жулиет е покойница — възрази девойката — и сега Жана се възцари в сърцето ви?…
— Така е! — съгласи се графът. — Но тъкмо защото цялата ми душа принадлежи на Жана, споменът за покойницата предизвиква у мен болезнено страдание. Бих дал десет години от живота си, за да изтръгна завинаги злощастния спомен за миналото! Затова, мила сестро, ви моля от сърце: превърнете се отново в предишната Рене, която всички толкова много обичаме! Обещавате ли ми?
Рене пребледня. Поражението й беше пълно.
— Братко мой — пророни сухо тя, — изпитвам най-добри чувства към вас и естествено не мога да ви откажа такава дреболия. Вашето щастие е твърде ценно за мен. Бъдете спокоен, вече никога няма да ме видите с тази прическа!
— Благодаря ви, мила Рене — отвърна сърдечно графът. „Колко й е предан! — горчиво си помисли девойката. — Но тя, която ми го отне, не ще може дълго да се радва на любовта му! Ще го прекърша… Ако не по този — по друг начин.“
Оттогава Рене сякаш се преобрази. Принудена да изостави първоначалния си план, преди да си изгради нов, направи всичко възможно да стане необходима в този дом. Започна да проявява все по-силен интерес към домакинството, към проблемите на имението. Рене намисли да освободи сестра си от дребните грижи по замъка и парка и Жана на драго сърце й ги прехвърли, като изцяло се отдаде на милосърдието. Рене действаше крайно предпазливо и незабележимо за останалите. Нарежданията си даваше с такава кротост, че слугите, които не обичаха да има посредници между тях и господарите, я слушаха без възражения. Характерът й сякаш стана по-спокоен; вече не претендираше за развлечения, не проявяваше никакви капризи; държеше се меко, внимателно и кротко с всички. Само когато бе сигурна, че е сама в целия замък, даваше воля на накипялата си омраза и малката й спалня единствено бе свидетелка на гневните й думи.
В горещите следобеди Рене прехвърляше новите вестници, пристигнали сутринта. Веднъж във „Фигаро“ вниманието й бе привлечено от историята на прочуто семейство чужденци, живеещи в Париж. Рене бе срещала младата Мерседес, съпругата на богатия дон Луис, и с интерес зачете бележката.
Оказа се, че съпругът неочаквано и тежко заболял, като лекарите се губели в догадки за диагнозата. Младият мъж се чувствал отпаднал, разтърсвали го студени тръпки, сетне изгарял в треска. От време на време състоянието му се подобрявало, но след това болестта го връхлитала с нова сила. Така след около три месеца издъхнал в ръцете на любимата си Мерседес, на която завещал цялото си огромно богатство.
Някъде около месец след смъртта му полицията правила обиск в дома на някой си Хосе, пришълец от щата Луизиана, по подозрение в криминално престъпление. Тя проявила интерес към намерените в дома му писма и какво било изумлението на полицейския инспектор, когато от тях узнал за ужасяващ заговор: оказало се, че красивата Мерседес и нейният любовник Хосе са отровили богатия Луис, за да завладеят милионите му. Тяхна лаборатория станала оранжерията с тропически растения към къщата на семейството. Двамата примесвали малки количества отрова към ястията на клетия Луис…
Рене неволно изпусна вестника. Девойката потъна в размисъл. „Тропическите растения… Колко неочаквано! Без тези писма Мерседес е щяла сега да бъде богата и щастлива, вместо да гине в затвора. За какво й е било да ги пише?“
Рене обядва набързо и с чашка кафе и вестника в ръка се качи в стаята си. Там тя прибра броя на „Фигаро“ в скрина и отново се замисли.
През този ден Раул и Жана бяха отишли да навестят бременната Лазарин в нейния замък. Не се забавиха много, за да не изморяват бъдещата майка, и се върнаха у дома си към три.
Щом чу шума от колелата на приближаващата се карета, Рене слезе в гостната. След малко там влязоха Раул и Жана.
— По-добре ли сте, мила сестро? — попита я Раул. — Олекна ли ви от мигрената, която ви попречи да дойдете с нас?
— Сега съм доста по-добре — отговори усмихната Рене.
— И все пак си много бледа — възрази Жана, — но се надявам бързо да ти мине.
— Не си заслужава толкова да говорим за подобна дреболия — небрежно пророни Рене. — По-добре ми кажете как е Лазарин. Има ли новини от татко?
— Никакви.
— О, той е потънал в удоволствията си и е забравил, че има дъщери.
— Сестро… сестро… — произнесе укорно Жана.
— Е, не му се сърдя, да си живее, както намери за добре. През това време Раул преглеждаше вестниците.
— Рене — попита той, — днес не дойде ли „Фигаро“?
— Не — отвърна Рене. — И аз го търсих, но сигурно се е изгубил някъде.
Вече споменахме, че една от стаите на Рене бе свързана чрез малка стълба със зимната градина. Тя бе изпълнена само с тропически растения, чието събиране и отглеждане поглъщаше много усилия и средства.
Другата сутрин Рене слезе в оранжерията. Около нея цъфтяха и се зеленееха непознати дървета, лиани, цветя; в средата имаше малко басейнче, изпълнено с водни растения. Ароматът бе упойващо-задушаващ; Рене ги разглеждаше любопитно, ала не можеше по външния им вид да отгатне кое от тях бе отровно, кое — не.
Замъкът дьо Горд както всички старинни замъци имаше огромна и много богата библиотека, събирана от няколко поколения. Три-четири дни Рене прекарваше по няколко часа в библиотеката, но търсенето й беше все без резултат. Тя се мъчеше да открие книга за тропическата флора. Неуспехът не я смути, реши да върви право към целта.
— Драги Раул — рече тя веднъж по време на обеда, — сигурно сте забелязали, че се заинтересувах от оранжерията и всеки ден я посещавам. За съжаление цветята не могат да говорят, а на мен ми се иска да узная повече за тях. Дано не ви се стори смешно, но ботаниката започва да ме влече…
— Няма нищо по-прекрасно от тази наука, посветена на живота — усмихнат отбеляза Раул. — При това тя би допаднала на всяка любознателна жена.
— Искам обаче да навляза по-дълбоко в изучаването на тропическата флора, а тук няма необходимите книги.
— Нищо по-лесно! Още днес ще пиша в Париж и бъдете сигурни, само след три дни ще имате всичко най-ново за тропическите цветя и дървета. Това ли е желанието ви, мила сестро?
— Отгатнахте, мили братко… Нищо повече не ми трябва — отговори признателна Рене.
Раул удържа на думата си. След няколко дни специално изпратена в Орлеан кола докара цял сандък книги, доста скъпи, подробно описващи тропиците с техните растения. Цветни рисунки майсторски пресъздаваха образците на тропическата флора, текстът към тях описваше най-подробно качествата и особеностите им. Рене не криеше радостта си. Сега вече решително и уверено можеше да върви към целта си, която ни е известна. Толкова усилено се зае да чете, като разделяше времето си между книгите и оранжерията, че Жана и Раул останаха дълбоко учудени; успокояваха се обаче с мисълта, че този толкова внезапно възникнал каприз също толкова бързо ще отмине.
Един прекрасен ден, след около три седмици, Рене затвори книгите и не се върна повече към тях.
— Какво става с биологията? — попита графът.
— Мъчна работа е да се бори човек за званието „учен биолог“ — усмихната отговори младата девойка. — Доста по-приятно е да съм икономка във вашия хубав дом и да изпълнявам желанията на графиня Жана дьо Горд.
И наистина Рене се превърна в усърдна управителка на големия замък, като се мъчеше с всички сили да бъде незаменима.
— Какво ще правим без вас, когато се омъжите, мила сестро — рече веднъж Раул. — Домът ни ще опустее.
Тъкмо тогава Рене изрече думите, които толкова учудиха и озадачиха Лазарин, макар че тя нито за миг не повярва в тях:
— Успокойте се, братко, това няма да се случи… Аз никога няма да се омъжа.
— Но защо?
— Това е моя тайна. Никой няма да я узнае — заяви Рене и мислено добави: „Вие по-малко от всеки друг“.
Жана беше неуморна.
Сутрин бързаше да обходи близките ферми, сетне се запътваше към околните села, където с всички сили се мъчеше да помага да бедните и болните. Раул веднъж изрази учудването си, че винаги ходи пеш, вместо да взема каретата.
— Помислете, скъпи Раул — отвърна младата жена, — всички хора наоколо са с ограничени средства. Какво биха си казали за мен, ако взема да изтъквам разкоша, от който се ползвам благодарение на вас?
Рене често следваше Жана в нейните походи. Една сутрин двете се озоваха в къщата на беден дървар, чиято жена наскоро беше родила.
На излизане Жана неочаквано се спря и се подпря на вратата.
— Какво ти е? — попита Рене, в гласа й прозвуча безпокойство.
— Не зная… много странно… Всичко се върти около мен и ми прилошава… Дай ми ръката си, за да не падна…
Дърварят, който бе тръгнал да ги изпрати, угрижено подаде едно столче. Жана се отпусна на него и подпря главата си с ръка.
— Минава ли ти? — след минута отново попита Рене.
— Не… Сякаш съм на параход сред океана. Горещо ми е… Жадна съм…
Дърварят донесе чаша вода. Когато я изпи до дъно, Жана си отдъхна и се почувствува по-добре.
— Да тръгваме! — засмяна се обърна Жана към сестра си и тръсна глава.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Ако потрябва, чак до Орлеан! Нищо ми няма. Чакай, искам да те помоля нещо…
— Какво?
— Не казвай нищо на Раул. Толкова ме обича, че веднага ще се разтревожи, а нали виждаш — няма причини за безпокойство.
Рене обеща да мълчи. Сестрите се завърнаха благополучно в замъка. Там ги посрещна весел графът:
— О, моите пътешественички! Къде бяхте днес?
— При Антоан, в гората Сози.
— Шест километра натам и шест насам! Армията много е загубила, че не сте се родили мъже. Щяхте да станете чудесни пехотинци. Днес ще яздим ли?
— Да, на драго сърце. Моето пони може да стигне още по-надалеч от мен.
— А вие, Рене, ще дойдете ли с нас?
— Не. Ще остана в къщи да пиша на татко, който съвсем ни забрави.
През това време младата графиня, засмяна и радостна, внезапно извика и изпусна чашата, която държеше в ръка. Сетне остана като вцепенена, загледана в една точка пред себе си.
— Жана, скъпа Жана — скочи уплашен Раул, — какво става с теб? Боли ли те нещо?
Тя не отговори. Рене приклекна пред нея и взе ръцете й. Графът повтори въпроса си.
— Нищо не ме боли… Само ми е лошо… Виждам някакви кръгове пред очите си, сякаш се върти фойерверк. Чувам гласа ти, като че идва отдалеч, а ето, ти си до мен.
— Толкова е странно — обади се и Рене, — че въпреки обещанието си трябва да кажа истината.
— Боже мой! — извика уплашен графът. — Какво криете от мен?
— Нищо ужасно. Просто тази сутрин в къщата на Антоан нашата мила Жана почувствува същото като сега.
— Веднага трябва да повикаме доктор — заключи Раул. — Да не губим дори минута!
— Няма нужда от доктор — възпря го Жана. — Ще видиш, скъпи, че бързо ще ми мине.
Жана се привдигна с усилие, направи няколко крачки, сетне се съвзе напълно и се усмихна.
— Не е ли по-добре все пак да си легнеш? — настоя Раул.
— В никакъв случай! Може да ми е прилошало от силното слънце. Съгласна съм само да отложим за друг път разходката на кон.
След няколко минути Жана се бе отпуснала на диванчето и уверяваше сестра си и Раул, че напълно й е минало.
„Трябва да бъда по-предпазлива — помисли си Рене. — Първата доза е била твърде силна. Това може да предизвика съмненията им. Ще слагам по мъничко, за да постигна сигурен успех.“
Денят премина спокойно.
На другия ден обаче Жана се чувствуваше отпаднала и слабостта не я остави няколко дни.
Лазарин и Жул Льору веднага бяха известени за лекото неразположение на графинята. Защо младата жена не прие да повикат доктор? Сред всичките лекари тя вярваше единствено на Максим Жиро, но нали той бе отказал да дойде в замъка!
Изминаха няколко седмици.
Полека-лека Жана се възстанови и бе както преди весела и жизнена. След много размишления Раул стигна до извода, че за неразположението на младата жена е виновен той самият, затова реши да прекарва нощите в своята стая и известно време да не безпокои Жана.
За да не се чувствува самотна младата графиня, отключиха вратата между нейната стая и стаята на Рене — по такъв начин Жана винаги можеше да я повика.
През изминалите седмици Женевиев, някогашната бедна вдовица, бе свикнала със задълженията си на камериерка. Тя усърдно се грижеше за младата си господарка и се мъчеше да отгатва всяко желание на милата графиня. Нейно задължение бе също и да я буди сутрин.
Една заран Женевиев влезе, но Жана продължи да лежи с лице към стената. Щом чу стъпки, Жана се привдигна на лакът и попита:
— Колко е часът?
Гласът й бе толкова отпаднал, че Женевиев, вместо да дръпне пердетата, изтича до леглото.
— Графиньо — рече тя, — вече е осем.
— Защо не дойде да ме събудиш по-рано?
— Идвах, но вие спяхте толкова дълбоко, че предпочетох да не ви безпокоя.
— Защо ли толкова съм се унесла… Главата ми тежи… Женевиев дръпна завесите, стаята се изпълни със слънце.
— Спусни отново завесите! — извика внезапно Жана. — Това слънце ще ме ослепи!
Женевиев се подчини и учудено се приближи до леглото на графинята. Лицето й се беше променило също като гласа. Бузите й бяха бледи като стената, под очите й се бяха очертали дълбоки сини кръгове. Устните се бяха обезцветили.
— Болни ли сте, графиньо?
— Не зная какво ми е, Женевиев. Ти имала ли си някога халюцинации?
— Дори не зная какво са!
— И аз не знаех, но ето че тази нощ ме навестиха… Почти не можах да заспя. Беше ми ту студено, ту много горещо. Вече съм забравила какви кошмари сънувах, само си спомням, че бяха много страшни… Студена пот избиваше върху челото ми. И някакво тежко предчувствие ме измъчваше…
— А сега?
— Не, олекна ми вече.
В този миг на вратата се показа Рене.
— Тази нощ на няколко пъти чух гласа ти. С кого разговаряше?
— С никого. Но може би съм имала треска и съм бълнувала.
— Защо не ме повика?
— А ти сигурна ли си, че не си влизала при мен? — отвърна с въпрос Жана. — Стори ми се, че те видях застанала на вратата по бял пенюар… Гледаше ме… Исках да ти кажа нещо, но не можах.
— Сънувала си, миличка…
— Е да, ти щеше да ми се обадиш, ако беше идвала при мен — веднага се съгласи младата жена и се обърна към Женевиев: — Време е да се облека. Раул ще се разтревожи, ако разбере, че до девет още не съм се облякла.
Като спусна нозе от леглото, Жана се изправи, но веднага се олюля и се хвана за облегалката на близкия стол.
— Жана, Жана — извика Рене, — какво ти е?
Но младата жена не отговори. Пръстите й се разтвориха, пуснаха стола и тя тихо се свлече върху килима. Беше изгубила съзнание.
След няколко минути се съвзе и се видя отново в постелята.
— Не се безпокойте, вече ми е по-добре… Колко странно… Зная, че умирам… а от нищо не съм болна…
Час по-късно графинята се почувствува достатъчно добре, за да се облече и да слезе в гостната, където влезе и Раул, току-що завърнал се от фермата.
Така продължи цял месец; силите на Жана забележимо се топяха с всеки изминал ден; безсънието я мъчеше нощем, а денем изпитваше отвращение към храната.
Жана не се оплакваше никога, ангелският й характер никак не се промени. Все още можеше да се движи с чужда помощ и облегната на рамото на мъжа си, за петнайсетина минути излизаше вечер на разходка в парка, когато слънцето залезеше.
Понякога нощем се събуждаше с чувството за изгаряща жажда и викаше вярната си камериерка. Женевиев се появяваше веднага с чаша лимонада.
Рене се мъчеше да промени този обичай и настояваше:
— Защо ти е да безпокоиш Женевиев? Аз много по-лесно мога да ти услужа за всичко през нощта.
Веднъж към два след полунощ Жана нададе ужасен вик. В стаята й веднага се завтекоха Женевиев и Рене. Младата жена май не ги видя, бе протегнала ръце пред себе си и сякаш отблъскваше нещо. Щом чу гласове, графинята се опомни и се хвана за главата. Сетне извика:
— Защитете ме! Спасете ме!
— От кого, мила моя? — попита Рене.
— Запалете лампата и те ще си отидат! Тогава ще бъда спасена…
Женевиев бързо изпълни нареждането, след малко светеха всички свещници и стаята се озари ярко. Жана се огледа уплашена.
— Няма ги… Отидоха си. Отново тези халюцинации! Сега вече всяка нощ, всяка нощ… Те смразяват кръвта ми, убиват ме.
— Но какво видя, мила? — тревожно попита Рене.
— Сякаш бях в парка… И изведнъж чух камбанен звън… като на умряло. Нямаше никого наблизо… И поисках да се върна в замъка. Страхувах се от тези камбани… Но не можех да вървя. Краката ми бяха натежали. Докато стоях така, се зададе процесия, всичките в черно от глава до пети. Носеха ковчег. Зад него вървеше Раул. Беше отчаян.
Процесията спря пред мен, отвориха ковчега. И знаеш ли кого видях вътре, Рене? Себе си! Загледах ужасена, онемяла… Но изведнъж жената вътре започна да избледнява, стопи се… И ковчегът се оказа празен. Тогава всички обърнаха очи към мен и казаха: „Ето я, излязла е от ковчега! Сега ще го заковем здраво, за да не може да излезе вече“. Извиках от ужас и побягнах. Всички се втурнаха след мен и тъкмо щяха да ме хванат, когато вие влязохте в стаята.
Какво значи това, Рене? Разбираш ли нещо? Поличба ли е някаква? Кой може толкова да ме мрази, че да желае силно смъртта ми?
— Мила Жана — рече Рене, като отново я целуна, — напълно разбирам твоя ужас, но не бива да се тревожиш. Нощните халюцинации не могат да бъдат нито поличби, нито да дадат някакви указания за бъдещето.
Графинята печално поклати глава.
— Никак не съм сигурна — промълви тя. — Може да съм станала суеверна, но ми се струва, че Провидението иска да ме предупреди за нещо, за някаква надвиснала над мен опасност.
— Не, това са празни работи. Всички видения, призраци, тревоги се обясняват с треската ти.
— Сигурно си права… И все пак тези халюцинации вече не ми излизат от ума. Не мога да повярвам, че нямат някакво пророческо значение.
Женевиев внимателно слушаше разговора на сестрите, но аргументите на Рене никак не я убеждаваха. Тя си мислеше: „Госпожица Рене не вярва в сънища, но те често са се сбъдвали! Освен това съм сигурна, че наистина над милата ми господарка е надвиснала опасност. Откъде обаче идва тя? Непременно трябва да узная…“
Клетата Жана се измори от продължителния разговор, отпусна глава на възглавницата и дълбоко заспа.
Този ден силите съвсем я оставиха. Не можеше вече да се удържа на краката си и се наложи да предупредят граф Раул. Той веднага дойде и остана изумен, когато видя лицето на Жана, съсипано от изтощение и страдания. Като превъзмогна страха си, младият мъж заразпитва Жана, Рене и Женевиев, така узна за всички подробности на нощните й терзания. Женевиев най-вече не скри нищо.
— Мила сестро — обърна се Раул към Рене, — моля да ме оставите насаме с Жана. Искам да поговоря с нея.
Рене излезе, Женевиев също я последва.
— Нима искаш да ми причиниш страдания, моя Жана? — обърна се графът към съпругата си.
— Опазил ме Бог! — възкликна уплашена младата жена.
— Позволи ми тогава да се погрижа за твоето здраве и да повикам доктор.
— Ако е необходимо, за да се успокоите, съгласна съм — отвърна графинята. — Повикайте доктор, но при едно условие.
— Какво е то?
— Че този доктор ще бъде Максим Жиро.
— Забравяш, мила приятелко, че той отказа да стане наш домашен лекар.
— Да, но нали тогава ви казал: повикайте ме, ако е необходимо! Сигурно ви е неприятно и самолюбието ви е засегнато, но правете тази жертва заради мен! Моля ви, Раул!…
Графът вече бе скочил.
— Отивам веднага — каза само той. Сетне повика Женевиев, целуна Жана и излезе. Рене бе застанала на стълбището към замъка, при това уж случайно.
— Къде отивате, братко? — попита тя.
— За доктор.
— В Орлеан ли?
— Не, в Рансей. При доктор Жиро.
Графът нареди да му приготвят веднага кабриолета и след по-малко от час потъналите в пот коне спряха пред къщата на доктор Жиро.
Лекарят видя кой бе пристигнал и излезе да го посрещне.
— Случило ли се е нещо, господин графе? Да не е болна графинята?
— За съжаление тъкмо тя се поболя — покрусено отвърна графът, — иначе нямаше да съм тук.
— От какво е болна? Какви са симптомите? Кой я лекува?
— Не зная от какво е болна; тя не желае да викаме друг лекар освен вас.
Максим побърза да влезе в къщи, за да вземе лекарската си чанта, целуна бързо майка си и седна в кабриолета на графа.
Из целия път двамата мъже размениха само няколко думи, и то във връзка с болестта на графинята. Рене чу шума на колата. Сетне впи дълъг и проницателен поглед в Жиро. „Този наивник не е опасен за мен“ — си рече девойката.
— Къде е Жана? — попита Раул.
— В гостната — отговори Рене.
— В гостната ли? — учуди се Раул. — Дали е бивало да се движи? Да вървим по-бързо, докторе!
За пръв път в живота си Жана бе решила да действува на своя глава. Тя се облече по-изискано от всякога и въпреки съпротивата на Рене слезе в гостната.
— Не искам да уплаша доктор Жиро, който не ме е виждал от сватбата — обясни тя. — Трябва да изглеждам добре… заради самолюбието на Раул.
Как да изразим чувствата, които развълнуваха доктора при вида на Жана? Той занемя и само с трепереща ръка пое тънките пръсти на Жана, която го приветства усмихната. Един поглед бе достатъчен на опитния вече лекар, за да се убеди, че животът на Жана е в опасност. Той ужасен си помисли: „Закъснял съм! Трябваше да превъзмогна чувствата си и да съм до нея… Какъв съм долен и егоистичен! Ако не мога да я спася сега? Дано Бог ми помогне!“
— Уважаеми докторе — попита Жана, учудена и почти уплашена от мълчанието му, — много болна ли ви изглеждам?
Максим отново трепна. Нима се бе издал? Като се помъчи да възвърне спокойствието си, с уверен глас изрече:
— Не, графиньо, според мен не сте сериозно болна. Имате треска и ми се струва, че за няколко дни с помощта на медицината ще възвърнете предишната си бодрост и сила.
— Ще ви бъда признателна, докторе, защото сега причинявам много грижи на граф Раул и на моята Женевиев…
— И Женевиев ли е тук? — усмихна се докторът.
— Да. Взех я на работа при мен, сега ми е камериерка. Ще я видите след малко.
— Много ще се радвам… Но по-напред трябва да узная началото на вашето неразположение, как протича то — кажете ми всичко, не изпускайте дори най-малката подробност.
Жана накратко разказа всичко, каквото вече знаем. Сетне опита:
— Достатъчни ли са ви тези сведения, докторе?
— Да, графиньо. Смятам, че са изчерпателни.
— Ще ми кажете ли тогава какво става с мен?
— Нервната ви система е поставена на изпитание. Ще подхванем борба против безсънието ви, против халюцинациите, против липсата на апетит. Има ли аптека в замъка, господин графе? — обърна се лекарят към Раул:
— Има, и то доста богата — отвърна зарадван графът.
— Надявам се да намеря в нея всичко необходимо. Ще можете ли да ме придружите до аптеката, господин графе?
— На драго сърце.
— Върнете се по-скоро! — извика след двамата мъже Жана. Аптеката на замъка дьо Горд наистина беше богата и снабдена с всякакви медикаменти.
— Докторе — рече Раул дьо Горд, когато влязоха в помещението на аптеката и той затвори вратата. — Тук сме сами… кажете ми откровено… истината ли казахте на графинята?
Максим поклати глава.
— Не, господин графе — отвърна той. Раул пребледня.
— Боже мой! — извика младият съпруг. — Нима положението е опасно?
— Доста опасно. Надявам се все пак с помощта на лекарствата и дори съм сигурен, че…
— Не очаквах, че някакво си нервно състояние може да има такива последствия — прекъсна го графът.
— Едва ли това е причината.
— Но нали така обяснихте на графинята?
— Трябваше да й кажа нещо. Отговорът ми може да ви озадачи, но е искрен… Питате от какво е болна графинята. Не зная!
Графът замлъкна поразен. След малко попита тъжно:
— Как тогава се надявате да й възвърнете силите? Нали й обещахте?
— Искам преди всичко да ви успокоя, господин графе: опасността е голяма, но не е толкова близка. Имаме време да се борим за здравето на графинята. Освен това я познавам от доста време като здрава, спокойна и уравновесена натура; болестта й в никакъв случай не е причинена от нервно разстройство: тук има някаква друга причина. Ще наблюдаваме графинята, ще изследваме състоянието й, пък и трудовете на световната медицина, с които е богата моята библиотека, ще ми помогнат. Светилата на науката от дълги векове са трупали знания за нас и могат да ни разкажат как да помогнем при всеки отделен случай.
— Дай, Боже!
— Няма да спра за почивка и нощес, и утре; надявам се, когато дойда отново при вас, да имам вече отговор на важния въпрос: от какво страда графинята.
— Сигурно ще откриете! — увери го графът. Искреността на Максим му вдъхна дълбоко доверие. — Но — продължи той — обещахте на графинята веднага да й дадете облекчение.
— Разбира се, защото виждам всичко необходимо тук. Ще й приготвя сироп, който ще й помогне да заспи дълбок, освежителен сън, за да подкрепи изтощените си сили. Само ще ми е необходима вода и някой от слугите.
— Ще изпратя камериерката… Впрочем Женевиев вече идва.
Жената влезе и се спусна да целуне ръка на лекаря, който едва я удържа.
— Нали графинята не е опасно болна, докторе? — промълви тя.
— Не, мила моя — отговори Максим, — но трябва да й давате лекарства и при това точно в определените часове. Доволен съм, че вие сте до графинята, защото съм сигурен, че можем да разчитаме на вас.
— О, уважаеми господин докторе, готова съм да дам живота си за нея!
— Помогнете ми тогава да приготвим лекарството — усмихнат я покани докторът.
След петнайсет минути лекарят отново влезе при Жана.
— Ето лекарството, графиньо — вдигна той малка стъкленица с кафеникава течност. — То ще ви помогне да спите добре и да се възстановите. Само искам да ви предупредя, че е малко горчиво.
— От вашите ръце бих приела всичко, дори отрова — усмихната отвърна Жана — и съм сигурна, че тази отрова би ми помотала.
— Малко прекалено доверие! — пророни Рене.
— Никак не е прекалено — отговори й Жана — пред очите ми докторът е успявал да върне дори тежко болни към живота.
— В такъв случай господин Жиро е извънредно скромен. Защо не е отишъл в Париж, където с тази дарба лесно ще стане милионер!
Докторът погледна младата девойка и помисли учудено: „Защо ли госпожица Льору изпитва неприязън към мен?“
— Милионите изобщо не го интересуват — възрази Жана. — Милионерът може да даде само пари, при това рядко му се откъсват от сърцето; докторът щедро раздава здраве и живот.
— Да оставим това — смутено проговори Максим. — Искам да ви обясня, драга графиньо, как трябва да вземате лекарството. — И подробно изреди по колко капки през колко часа трябва да се дават на милата му болна.
— Бъдете спокоен, докторе — намеси се Рене. — Поемам върху себе си тази грижа. Не ще допусна грешка.
— Обясних най-подробно и на Женевиев — рече й Максим. — Тя ще може да ви сменя, когато се изморите.
— Никога не чувствам умора, когато се отнася до сестра ми.
В тази минута влезе слугата и извести, че каретата очаква доктора.
— Нима си заминавате вече? — възкликна Жана. — А аз се надявах да вечеряте с нас и още да поговорим.
— Днес не мога да остана повече — извини се лекарят. — Искам да се прибера по-бързо, за да поработя в къщи за вашето оздравяване.
— Имате право — подкрепи го Раул.
— В такъв случай ще се примиря — съгласи се и графинята.
— Утре ще дойда непременно и като преценя какво въздействие ви е оказало първото лекарство, ще реша как да продължим лечението.
Час след заминаването на Максим Жана почувствува мъчителна слабост.
— Предупреждавах те да не слизаш долу — смъмри я Рене.
— Да, но не съжалявам… При това сиропът на доктора бързо ще ми помогне. А сега искам да си легна.
Женевиев и още една камериерка отнесоха графинята в спалнята й. Само след минута тя вече бе в постелята си.
— Как се чувстваш сега? — попита я Рене.
— Някак ми олекна, искам да хапна нещо; колко хубаво, че докторът не ми предписа никаква диета!
Жана хапна няколко лъжици бульон, отпи от чашата с бордо и се почувствува съвсем сита.
Рене излезе от стаята, където остана Женевиев да я смени.
Щом се увери, че Раул е отишъл до конюшнята, Рене слезе в оранжерията и се приближи до големия храст абисинска млечка. Предишния ден бе рязнала леко стъблото и сега в прореза бяха застинали няколко бели капки. Рене извади от джоба си миниатюрна стъкленица, малко джобно ножче, огледа се и сигурна, че няма никого, свали капките с ножчето и ги пусна в стъкленицата.
Рене вечеря набързо с Раул и се качи горе при графинята. Жана лежеше неподвижно със затворени очи, но май не спеше. Женевиев, седнала до постелята, не сваляше очи от скъпата си господарка.
— Как се чувстваш, Жана? — попита сестра й.
— Нищо не ме боли — отвърна тихо Жана, — но съм доста отпаднала…
— Дълбокият сън през нощта ще те ободри — увери я Рене. — Женевиев — обърна се тя към камериерката, — изтичайте да донесете една чаена лъжичка!
Щом остана сама, Рене влезе в своята спалня, взе миниатюрната стъкленица, топна в нея крайчето на фуркета и от него увисна бяла капка. Сетне обаче се спря. „Не, днес не бива — си рече тя. — Това нетърпение ще ме провали. Не бива да бързам!“ И се върна отново в стаята на Жана.
Женевиев се появи заедно с нея. Рене отброи десет капки в лъжичката и я подаде на Жана.
— Ама че горчи! — възкликна Жана. Обаче покорно глътна още на три пъти капките през петнайсет минути. Малко преди десет Жана заспа дълбок и спокоен сън. Рене прекара първата половина от нощта при сестра си, сетне повика Женевиев да я смени.
Преди разсъмване в стаята влезе на пръсти Раул.
— Как е графинята? — попита той Женевиев.
— Милата ми господарка спа чудесно цялата нощ, чуйте само колко спокойно диша.
Раул седна до камериерката и двамата зачакаха Жана да се събуди.
Когато отвори очи, Жана усмихната продума на Раул:
— Колко добре спах и колко отпочинала се чувствам! Видяхте ли, мили приятелю, бях права, че докторът върши чудеса.
— Започвам да споделям убеждението ви, скъпа — зарадван отвърна графът, като я целуна. — Каретата отдавна замина за Раней и очаквам доктора в най-близко време.
Скоро след това колелата на каретата изтропаха по дворната настилка. Графът излезе да посрещне лекаря.
— Заповядайте, драги докторе, да се полюбувате на първите си успехи — посрещна го обнадежден графът.
Максим въздъхна.
— Колко ме успокоихте! А аз пътувах насам силно разтревожен. Цялата нощ съм търсил в трудовете на големите медици болест със симптомите, които се проявяват при графинята, и нищо не намерих… Ако е само треска, тя не би могла да причини тези кризи, за които говорите, нито пък халюцинациите.
— Но все пак има някаква причина за тях — настоя Раул.
— Разбира се, но каква може да е тази причина? Някои растителни отрови могат да ги предизвикат, като са в състояние да доведат човека до умопомрачение. Допускате ли възможност случайно да се е отровила?
— Не — отвърна Раул. — Сигурен съм. Графинята, нейната сестра и аз винаги се храним заедно. Слугите също използуват тази храна. Никой досега не се е отровил. При това, ако допускате постоянно отравяне, графинята трябва да се чувствува все по-зле, а ето че от време на време наблюдаваме подобрение, след което отново настъпва криза.
— Прав сте… Остава ни да търсим причината в разстроените нерви; обикновено когато лекарите не са в състояние да посочат явния причинител на страданието, винят нервната система.
Скоро докторът се озова при Жана; отпочиналият й, освежен вид му вдъхна надежда.
— Отново ме приспете, докторе! Толкова е приятно да си отспивам след това мъчително безсъние. Какво ще ми предпишете?
— Нищо.
— Нима с това се свърши? И болестта ми няма да се възвърне?
— Надявам се.
За жалост Максим Жиро се излъга. Само след ден графинята отново се разболя и сегашните признаци се различаваха сериозно от предишните. Младата графиня странно и необяснимо припадаше, губеше внезапно съзнание и слабееше. Докторът бе обзет от отчаяние. Като решаваща мярка предложи да свикат консилиум със специалисти от Париж. Този нов ход породи луда тревога у Рене, но и тримата парижки светила на медицината си заминаха от замъка озадачени, недоумяващи, без да могат да посочат характера и причината на заболяването.
Рене си отдъхна.
Максим Жиро след заминаването им се обърна към графа:
— Господин графе, моля, дайте ми стая в замъка! Няма да се върна в Рансей, докато графинята е в опасност.
Лазарин замина за Париж; на гарата я очакваше най-добрият баща на света (поне Жул Льору се смяташе за такъв).
Къщата, която някогашният банкер бе наел за дъщеря си, бе много просторна, красива и с приветлив външен вид; имаше и обширни стопански постройки, конюшни, навеси за каретите и чудесен парк. Партерът, който се издигаше на пет или шест стъпала над околността, включваше вестибюл, трапезария, две гостни, още една по-малка като будоар, оранжерия, която граничеше с парка. Изобщо партерните помещения можеха да поберат до сто и петдесет гости. Горният етаж включваше два отделни апартамента, всеки от тях с гостна, спалня, будоар и баня. Стълбището към горния етаж бе много красиво, покрито с пухкав червен килим. Мебелите не бяха от най-скъпите, но изглеждаха удобни, изящни, в ярки тонове и затова стаите бяха сякаш постоянно огрени от слънце.
Въпреки умората си от пътуването Лазарин обиколи цялата къща още с пристигането си.
— Много е хубаво навсякъде, татко! Може да не е връх на разкоша, но е кокетно, радва очите и най-вече не ни е струвало кой знае колко скъпо… За сто хиляди франка — толкова.
— За деветдесет, дъще. Успях да измъкна десет на сто отстъпка, понеже мебелистът искаше парите веднага.
— Още утре ще си получиш чека, татко. А сега ще останеш да вечеряме заедно, нали?
— Ако маркизата позволи…
След десет минути Лазарин и баща й седяха вече на трапезата. Веселият им разговор скачаше от тема на тема.
— А какво прави твоят верен приятел?
— За принца ли питаш?
— Естествено.
Жул Льору отмести поглед.
— Много странен е станал. Не съм го виждал цяла вечност.
— Да не сте се скарали?
— Нищо подобно, просто не е в Париж. Идва веднъж при мен сутринта сериозен и важен и ми заявява, че заминавал на пътешествие, при това не сам… Нали сме стари приятели, позволих си все пак да го попитам за това-онова. Толкова неясно ми отговори, че не разбрах нито закъде заминава, нито с кого.
— Значи е забъркана жена?
— Знам ли, но е много вероятно… Ако бе тръгнал да пътува с мъж — защо да не ми каже?
— Хрумна ми, че зад цялата тази мистерия може да се крие близка женитба. Вдовици милионерки — колкото искаш. Защо някоя от тях да не се окичи с титлата на принцеса? Макар че не си представям принц Годефроа женен. Това ще е много смешно!
— Но не и за жена му — отбеляза Жул Льору.
Лазарин бе довела със себе си достатъчно слуги, но от предпазливост бе оставила стария Доминик. Като не виждаше начин да избегне посещенията на Марсел Ложие, бе решила поне да предотврати срещата му с Доминик — единственият човек от замъка в Орлеан, който бе общувал с младия поручик.
Изминаха няколко дни.
Младата жена, вече в напреднала бременност, не можеше дори да пътува с карета из Париж за развлечение и нищо не разнообразяваше живота й освен посещенията на нейния баща. Мъчителната скука я накара да си спомни за обещанието, което бе дала на Марсел, и си рече: „Горкият поручик никак не е забавен, но все ще ми помогне да прекарам по-неусетно два или три часа“. С това заключение взе един лист без инициали и герб, сетне написа: „Улица «Мурильо», … Утре в три.“
Върху един най-обикновен плик отбеляза адреса: „За господин Марсел Ложие, Грандхотела“.
Камериерката пусна писъмцето.
Лазарин не изпитваше нищо наподобяващо любов към младия офицер; той не бе оставил никаква следа в сърцето й и маркизата бе готова на всичко, за да се отърве от него. Но така или иначе, на другия ден към три се улови, че с нетърпение очаква да чуе звънеца и слугата да извести, че е дошъл господин Марсел Ложие. „Сигурно ще дойде по-рано! — размишляваше тя. — Може би с няколко минути, но няма да дочака до три. Хващам се на бас, че вече отдавна обикаля около парка Монсо.“
Удари три. Звънецът не се чу. Нетърпението на Лазарин премина в учудване, то на свой ред се смени от раздразнение, нарастващо с течение на времето.
Марсел не се появяваше. Раздразнението й премина в тревога. Сигурно имаше някаква причина, и то сериозна, за да не дойде. Лазарин пламна в тревога. Близо един час почти обича Марсел.
Късно през нощта, когато отпрати слугите да спят, Лазарин се облече, сложи си шапка с гъста воалетка и незабелязано излезе през малката врата на градината в парка Монсо. След минута вече беше на съседната улица, където спря първия преминал файтон.
— За Грандхотела — извика тя на файтонджията.
След десетина минути вече бе на булевард „Капюсин“ и скоро файтонът спря пред хотела.
Маркиза дьо ла Тур дю Роа излезе, мина през оживената тълпа, разхождаща се по булеварда, и застана пред дежурния служител:
— Тук ли е господин Марсел Ложие? — попита тя. Администраторът погледна в книгата за регистриране и отговори:
— Господин Лопси не е в Париж.
— Не може да бъде! — възкликна маркизата.
— Моля да ме извините, госпожо… Преди седмица господин Ложие получи телеграма и замина за провинцията. Поиска да запазим стаята му и днес-утре може би ще се върне. Каза също така да препращаме писмата до него на адрес в провинцията. Ако желаете, можете да му пишете, госпожо.
— Не е необходимо. Благодаря ви, господине. — И тя бързо излезе, нае друг файтон и се върна в новия си дом. След по-малко от час беше вече в стаята си, изморена, но напълно спокойна. Самолюбието на Лазарин не беше накърнено; заминаването на Ложие го извиняваше. Сега обаче младата маркиза изгаряше от любопитство да узнае каква ли е била тази телеграма, която е предизвикала бързото му отпътуване.
След три дни Лазарин получи писмо с черни ивици от четирите края; то носеше шербурски адрес. Писмото бе доста дълго, затова ще кажем само, че с него поручикът съвсем ясно обясняваше защо тъй внезапно бе заминал от Париж. Оказа се, че току-що бе наследил имение в Шербур, където му препратили от Грандхотела писъмцето на Лазарин. Един от братята на майка у внезапно получил мозъчен удар и се споминал; какво било учудването на всички наследници, когато се оказало, че завещал цялото си имущество на племенника си Марсел! Сега младият мъж неочаквано се сдобил с милион франка в акции и по банкови сметки; по този начин годишният му доход нараснал на шейсет хиляди франка. Без да се колебае, веднага подал молба да бъде освободен от службата си в армията и сега щял да излезе в оставка.
Писмото завършваше с това, с което и започваше: с любовни излияния и с уверения, че в най-скоро време ще пристигне в Париж.
Когато прочете писмото, Лазарин рече недоумяващо:
— Но защо е напуснал армията? Достатъчно е било да си удължи отпуска… Тъй и тъй бързо ще ми омръзне. Този Марсел сигурно си въобразява невъзможни работи!
Тя се позамисли и довърши:
— След някоя година ще има сто хиляди годишен доход… Като за Рене би било напълно достатъчно. Освен това е на двайсет и шест… Хубав е… Но това име — Ложие! Как ли би изглеждало: маркиза дьо ла Тур дю Роа се превръща в мадам Ложие! Този бивш поручик е невъзможен за нещо сериозно. И все пак защо да не ме забавлява известно време! Нека дойде — тогава ще видим!
На следващия ден Жул Льору бе седнал към три часа у дъщеря си и я убеждаваше да излязат двамата с каретата на разходка в гората.
Неочаквано се чу звънецът на входната врата. Почти същата минута влезе слуга с визитна картичка върху сребърния поднос.
Маркизата погледна визитката и рече:
— Моля, поканете посетителя.
Слугата излезе и Жул Льору на свой ред взе визитката, останала на масата.
— Кой е този Марсел Ложие? — попита той. — Не съм чувал това име.
— Един младеж, доста богат офицер.
— Откъде го познаваш?
— От Венеция — отвърна без колебание Лазарин.
Проницателният баща все пак забеляза смущението на Лазарин и си рече: „Може би ще й преча. Ще си тръгна след пет минути“.
Марсел, целият в черно, със стройната си плещеста фигура и енергичната си походка наистина направи впечатление на ексбанкера. Маркизата представи двамата мъже един на друг и добави:
— Колко мило, че си спомнихте за мен след толкова време! Дълго ли останахте след нас във Венеция? Май тогава бяхте в отпуск? Още ли сте на служба в армията?
Марсел я разбра правилно, въпреки вълнението си отвърна уверено:
— Човек никога не може да ви забрави, маркизо. Отдавна щях да ви навестя, ако не бях останал във Венеция по-дълго, отколкото предполагах. Службата не ме ограничава, вече нямам честта да принадлежа към армията. Излязох в оставка.
Жул Льору се надигна от креслото.
— Не сте вие причината да си тръгна, господине, повярвайте. Искрено съжалявам, че трябва да си вървя, но ме чакат другаде.
Някогашният банкер се наведе към Лазарин, за да я целуне, и прошепна:
— Хубав младеж!
За пръв път Лазарин приемаше официално Марсел с неговото истинско име и го представи на баща си; освен това присъствието на прислугата, разкошната обстановка парализираха поривите на влюбения офицер…
Посещението му бе кратко и когато стана да си върви, Марсел каза:
— До утре, маркизо, нали може да ви посетя отново утре?
— Да — отвърна маркизата…
Когато влезе в деветия месец на бременността си, Лазарин каза на Марсел, който не пропускаше ден, без да се яви в дома й:
— Виждаме се за последен път, приятелю… ще трябва да се разделим за няколко седмици.
— Но как така! — възкликна Марсел. — Няма ли вече да ме приемате?
— Нито вас, нито когото и да било. Решаващото време наближава. Освен моя баща и лекарите друг не ще влиза в този дом. Помислете добре, приятелю — усмихната му обясни Лазарин, — светското общество не подозира нищо; постоянното присъствие на млад мъж в дома на жена, която всеки момент трябва да се сдобие с дете, може да предизвика всякакви предположения… Казвате, че ме обичате, и аз ви вярвам. Нима бихте искали да ме компрометирате, ако се окажа толкова слабоволева и ви разреша да ме навестявате?
— В никакъв случай! — печално промълви Марсел, — но какво ще стане с мен? Толкова да ви обичам и да не зная нищо за вас?
— Тихо! Моля ви, по-тихо… Преди всичко, аз ще ви пиша, а освен това нищо не ви пречи да посещавате баща ми и от него да научавате новините за мен.
— Ех, ще се виждам тогава с него, щом не е възможно да виждам вас… А сега — каза развълнувано Марсел, — имам една гореща молба и много ще ме огорчите, ако ми откажете.
— Не зная за какво се отнася, но ако е в границите на разумното и възможното, защо да не я изпълня!
Марсел събра всичката си решителност и заяви:
— Искам да стана кръстник на вашия син… защото непременно ще имате син. Съгласна ли сте?
Маркизата се засмя.
— Клети ми приятелю — промълви тя, — очаквах нещо забавно и наистина така се оказа. Не се шегувайте! Как бих могла да ви поканя за кръстник? Като какъв?
— Как! Нима вие ме питате — като какъв?!
— Не обяснявайте повече, и двамата знаем за какво се отнася, но подобна ситуация може да стане сюжет за водевил — и никога няма да се сбъдне в действителност. Нима е трудно да се разбере, че ако маркиза дьо ла Тур дю Роа покани непознат млад мъж за кръстник на детето си, ще изглежда напълно смахната! Представяте ли си клюките във висшето общество! Хайде, мили приятелю, не мислете за подобни празни неща… Кръстникът е вече определен и всичко е уговорено. Кръщенето ще бъде великолепно. Ще се радвам да ви видя на него.
— Кой ще е кръстникът? — попита Марсел.
— Зет ми, граф дьо Горд. Надявам се, че ще одобрите избора.
Марсел си тръгна, преследван от натрапчивата мисъл: „Ето че за това дете ще бъда никой… А всъщност съм му баща“.
Вратата се затвори зад гърба му, за да прекрати всякакви светски посещения.
Раждането настъпи само след седмица — малко по-рано от деветте месеца след смъртта на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лазарин доби без особени мъки здраво, хубаво дете. Марсел Ложие се оказа прав — детето беше момче.
Смелият план на маркизата се увенча с успех — правата на младата вдовица се оказаха непоклатими. Оттук нататък нищо не можеше да лиши голямата дъщеря на Жул Льору от богатството.
Ако детето останеше живо, майка му двайсет и една година, до пълнолетието му, изцяло щеше да управлява имуществото на маркиза, а след изтичането на това време щеше да запази една трета от него… Ако детето умреше, маркизата щеше да запази за себе си цялото имущество. Лазарин не изпитваше кой знае колко горещи чувства към детето, но се забавляваше с малкото смешно същество, потънало сред скъпи дантели.
Дойката, красива нормандка, беше избрана предварително.
Кръщенето се състоя седмица след раждането. Тъй като Раул дьо Горд не смееше да остави болната Жана дори за ден, помоли Жул Льору да го замести. Кръстница стана вдовицата херцогиня д’Еспани дьо Лотрек, близка роднина на покойния маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа.
Детето бе кръстено Раул Анри Робер.
Жул Льору, възгордял се до немай къде, разпрати куп покани. Красивата църква „Света Троица“ беше пълна, всички се бяха събрали да видят някогашния банкер с осемдневния си внук на ръце — с новия маркиз дьо ла Тур дю Роа. Необходимо ли е да отбелязваме, че Марсел Ложие беше най-отпред и не отделяше очи от детето.
След завършването на обреда, заобиколен от честитящи светски дами и господа, бащата на Лазарин попита Марсел:
— Какво ще кажете, мили приятелю, харесва ли ви бебето?
— Великолепно е — убедено отвърна Марсел, — не съм виждал по-красиво!
— Прилича на мен, нали? — продължи Жул Льору и без да дочака отговора, рече: — Искате ли да го целунете?
Марсел грабна малкия и го зацелува бясно.
— Недейте така, господине! — развика се дойката. — Дайте ми го! Ще вземете да му строшите нещо…
Марсел неохотно върна бебето на дойката.
Жул Льору неумолимо продължи, като потриваше ръце:
— Чуйте това херувимче, както го нарича дойката! Истински баритон! Какво щастие! Колко навреме се роди! Още осем дни и големият род дьо ла Тур дю Роа щеше да остане без наследник! Ужасно нещастие!
Като чу тези думи, Марсел не можа да удържи усмивката си.
Лазарин се възстановяваше бързо и две седмици след кръщенето отвори врати не само за доскорошния поручик, но и за всички светски посетители. Париж бързаше да изрази добрите си чувства към очарователната вдовица, за която навред се говореше така: „Колко е млада още! При това — красавица и с огромно богатство. Не бива да се заравя жива в провинцията… Щом й свърши траурът, сигурно ще заживее в Париж.“
От три след обед карети една след друга спираха пред входа на хубавата къща срещу парка Монсо.
Марсел Ложие дълбоко се ядосваше на този поток от гости, който не го оставяше насаме с Лазарин…
Лазарин си даваше ясна сметка за настроенията на младия мъж. Понеже се стремеше да избегне възможността от всякакъв скандал и нежелани неприятности, веднъж тя му рече:
— Елате утре в три, ще ви приема съвсем сам… Животът й, свързан с толкова ограничения, беше започнал доста да я отегчава. Траурът й позволяваше да приема гости и да прави посещения, но й забраняваше да взема участия в балове и празненства. Еднообразието на дните, повтарянето на все едни и същи лица, на едни и същи празни фрази я караха да се прозява само при мисълта за утрешния ден. С копнеж си припомняше безгрижното веселие на ранната си младост; неудържимо я привличаха именно забранените за нея празненства. Лазарин искаше да се повесели, но за тази цел й бе необходим услужлив и послушен кавалер. Марсел й беше под ръка — отдавна му бе приготвила тази роля. И ето че в определения ден и час той се появи, тръпнещ от щастие.
— Най-сетне — произнесе развълнувано той, като разцелува пламенно ръцете на младата жена. — Най-сетне сме само двамата. Знаете ли, побеснявах вече сред тази равнодушна тълпа!
— Ах, приятелю — отвърна му усмихната Лазарин, — само да знаете колко са ми дотегнали всички!
— Но защо ги приемате тогава?
— Такива са изискванията на нашите среди! Не мога да ги пренебрегна.
— Но биваше ли да ги изпълнявате безусловно!
— Най-голямото доказателство, че не ги изпълнявам безусловно, е това, че сте тук сега, насаме с мен, и дори ми целувате ръцете.
— Нали вече ще затворите вратите си за тези безбройни аристократи и финансисти, които са завладели вашата къща като окупатори!
— През ум няма да ми мине такова нещо… Ще ги приемам, както и досега.
— А аз?
— Вие няма повече да стъпите тук… О, не ме гледайте толкова ужасен! Няма смисъл човекът, когото съм удостоила с вниманието си, да се блъска сред тази тълпа от аристократи и финансисти. На вас ще посветя вечерите… Доволен ли сте сега?
— Щом не искате да идвам тук, значи ще ме посещавате в моето жилище?
Лазарин извика през смях:
— Да се явявам при вас ли? В Грандхотела?… Никога!
— Тогава нищо не разбирам.
— Много е ясно, приятелю. Наемате една хубава карета, като плащате месечен наем, и от утре нататък всяка вечер ме очаквате в нея на улица „Рен Гортанс“ срещу къща номер пет. Ще минавам през парка с тъмна рокля и плътен воал. Е, ако не всяка вечер, ще се помъча да се виждаме, колкото можем по-често.
— И къде ще идем двамата? — попита Марсел, който не вярваше на ушите си.
— Навсякъде, драги мой. Например ще вечеряме в някой ресторант извън Париж. Имам какви ли не идеи!… Ще се отбиваме в заведения, където се танцува. Ще посетим известните кабарета.
— Опасно е — рече Марсел. — Спомнете си какво ми казахте някога — че слугите са вашите неизменни шпиони. Вечерните ви разходки ще ги заинтригуват… Може някой да ви проследи — и тогава доброто ви име ще загине веднъж завинаги.
— Благодаря ви за вашата предпазливост и нежна загриженост — с вид на оскърбено достойнство заговори Лазарин. — Не виждам нищо престъпно в желанието си да се повеселя и затова се обърнах към вас, при това бях сигурна, че ще запазите тайната ми; но щом моето желание ви смущава, ще потърся друг кавалер, по-сговорчив от вас. Решавайте бързо!
Марсел си рече: „Каква беше тази моя глупост — да й чета нотации? Тя не ми е съпруга и никак не съм сигурен, че някога ще се съгласи да вземе името ми… Но пък така бързо ще стана нужен…“
Ходеха само натам, накъдето самата тя желаеше. Не можем да твърдим, че Лазарин се държеше като строга жена; най-вярна ще бъде обаче преценката, че тя се чувствуваше като добър приятел и сътрапезник на Марсел. Младежът, напротив, окуражен от новото положение, в което се бе озовал заедно с Лазарин, се надяваше на нещо повече, но бързо бе отрезвен с удар на ветрилото по ръцете и от звънкия смях на своята любима.
— Бързо! Бързо! — завика Лазарин. — Тук вече видяхме всичко. Да вървим в открития театър!
Марсел се подчини с въздишка и каретата пое към забавленията на Шан’з Елизе.
След около половин час Марсел подаде ръка на своята дама и двамата потънаха сред буйната зеленина, осветена от хиляди газови фенери.
На десетина крачки пред тях се разкриваше сцената на малък музикален театър, около който се блъскаше шумна тълпа, жадна за бира и за зрелища. Малко встрани от оркестъра бяха останали няколко свободни места и младата двойка побърза да седне. На сцената тъкмо беше излязла прочута певица, известна със силния си глас, и оглушаваше слушателите с буйните си крясъци. Марсел се намръщи, докато слушаше сладникавия романс и гледаше облеклото на певицата, което се силеше да изобрази селска носия. Междувременно певицата замлъкна, към нея захвърчаха букети и гръмнаха бесни аплодисменти, примесени с викове „Браво!“
Лазарин се наведе към него. Марсел си рече: „Ей сега ще поиска да си тръгнем!“
— Великолепна е! — избъбри Лазарин в ухото на кавалера си. — Така ли мислите? — попита той смаян. — Нима ще останем още тук?
— Разбира се! Много се забавлявам! От три години не съм се веселила толкова…
Марсел не каза нищо, само призна, че жените понякога имат странни капризи.
Певицата бе последвана от трима клоуни; двамата бяха кльощави, дългунести англичани, съпровождани от трети клоун, нисък и дебел. И тримата излязоха по ръце на сцената, след което подеха чудноват танц. Лазарин се заливаше от смях, стиснала ръчките на креслото си. Възторгът й нямаше граници.
— Великолепно! — обърна се тя към Марсел, когато клоуните си тръгнаха. — Какво зрелище!… Ще дойдем отново някой ден, нали?
Марсел си мислеше: „Само ако можех да съм неин любовник — а нали толкова я обичам!“ Сетне понечи да хване ръката й, но тя нетърпеливо я издърпа и попита:
— Какво, решихте ли се? Доста ви чаках, макар че не съм свикнала някой да ме бави.
Младежът отвърна:
— Скъпа Лазарин, разполагайте с мен и вярвайте, че ще изпълня всичките ви желания!
Лицето на маркизата просветна.
— Е, най-сетне! Трябва да ви накажа заради това колебание, но нали съм си добра… Отивайте си сега.
— Толкова бързо!
— Да, ядосахте ме… Вървете си сега, но утре, в шест… и знаете вече къде.
На другия ден всичко се разви според плана на маркизата. Марсел в уречения час я чакаше с карета на улица „Рен Гортанс“; маркизата с черна рокля и гъст воал изтича от парка като жена, която бърза при своя любовник, и се втурна през смях в каретата.
— Ето ме — едва можа да каже тя, — какво ще кажете за точността ми? Радвате ли се, че ме виждате?
— Толкова се радвам, че не намирам думи… Но какво ще правим сега?
— Най-напред ще вечеряме! В къщи почти не хапнах.
Марсел свали предното стъкло и извика на кочияша да кара за извънградския ресторант в Порт Мальо. След петнайсет минути двамата млади седяха в отделно сепаре, където под ръководството на Лазарин Марсел поръча вечеря, достойна за най-изискания вкус.
Доволна, че се е измъкнала на воля, Лазарин бе шумно весела както някога, през безгрижните години в Париж. Час по час скачаше от стола, тичаше до пианото в залата, вземаше няколко акорда или изпяваше оперен куплет, сетне бързаше да се върне и протягаше празната си чаша на Марсел, за да й налее искрящо шампанско. Марсел, който не бе очаквал да срещне такова бурно веселие, се мъчеше да се държи в унисон с нея. Много му се искаше да заговори за чувствата си, за перспективите пред двамата, но засмяната и иронична Лазарин позволяваше да водят само неангажиращи разговори.
Марсел философски си рече, че прищевките на жените са непостижими; нито за миг не си помисли обаче, че младата жена просто се бе затъжила за шумни сборища и веселия.
Тръгнаха си малко след дванайсет; каретата скоро спря до една странична алея на парка Монсо.
— До утре! — извика Лазарин, като се отдалечаваше с бързи крачки.
— До утре — отвърна Марсел, загледан след нея.
Надеждата на Марсел да възтържествува над волята на маркизата се оказа празна илюзия. Младата жена виждаше в него само свой другар в развлеченията, средство за освобождаване от скуката и изобщо нямаше намерение да му дава каквато и да било власт над себе си. Самата мисъл за нова неразривна връзка я ужасяваше.
Два или три пъти седмично Лазарин възобновяваше похожденията си, всъщност съвсем невинни, но доставящи й безкрайна радост. Марсел я откарваше ту в Шале, ту в Сюзен, ту във Вил д’Авре, където на обширна тераса им поднесоха отвратителна вечеря сред звуците на доста слаб оркестър.
Вечерта обикновено приключваше с посещение на някой забавен спектакъл. След такива часове на удоволствия Марсел забелязваше някаква промяна у маркизата и това много го радваше. Младата жена ставаше по-спокойна, по-ведра; държеше се по-свойски с бившия поручик и към бурната й жажда за удоволствия понякога се примесваше и лек свян.
Беше началото на август. Каретата, в която Лазарин дотича устремно както винаги, потегли.
— Къде ще вечеряме? — попита маркизата.
— В ресторант „Каскад“, ако не възразявате.
Лазарин се съгласи. Този прочут ресторант в Булонската гора привличаше и парижани, и чужденци.
— Тези места в гората ми напомнят за младините — отбеляза младата жена. — Покрай този ресторант яздех моята Нора и тук поспирах за чаша разхладително питие.
Маркизата и Марсел се качиха на горния етаж. Дадоха им сепаре с изглед към част от поляната. От съседното долитаха гръмки смехове и говор.
— Кои са нашите съседи? — попита Лазарин сервитьора, надникнал още веднъж, за да се убеди, че не искат нищо повече, след като е сервирал вечерята.
— Актьори и актриси от театъра, госпожо — отвърна келнерът. — Много мили хора, често ни навестяват и са винаги весели.
И той назова няколко имена на актьори от оперетата.
— Искате ли да сменим сепарето? — попита Марсел.
— Да го сменим ли? — учуди се Лазарин. — Но защо?
— Тук се чува почти всичко от съседното сепаре, те разговарят и се смеят твърде гръмогласно. Това понякога е неприятно.
— Напротив, приятелю! — възрази маркизата. — Така ще чуваме шегите им и ние ще се смеем заедно с тях.
Вечерта беше топла, прозорците бяха разтворени. Когато актьорите замлъкнеха за миг, се чуваше ромонът на водата в басейнчето долу. Слънцето залезе бавно, но не настъпи здрач, защото кръглата бяла луна се издигна над старото Булонско гробище.
Лазарин и Марсел седяха един срещу друг, вечеряха, без да разменят почти нито дума. Младата жена бе посвикнала вече с новите развлечения и не им се радваше чак толкова шумно, както преди. Младият поручик я поглеждаше честичко.
Сервираха десерта, а с него и бутилка шампанско в кофичка с лед.
Докато го наливаше по чашите, Марсел се питаше не за първи път: „Защо трябва непрестанно да крием отношенията си? Името, което нося, е на уважаван род, богатството ми не може да се равнява с това на Лазарин, но никой не би ме заподозрял в користни подбуди. Дали пък Лазарин не се срамува, че ме обича?“
От подобни разсъждения до предложението за женитба имаше само крачка. И същата вечер, докато се връщаха към улица „Мурильо“, Марсел я премина.
— Не смятате ли, мила маркизо — подхвана Марсел, — че щастието, колкото и да е голямо, нараства още повече, когато човек е сигурен в продължителността му?
— Може и така да е — погледна го Лазарин, която застана нащрек при думата „продължителност“. — Но дълготрайността има и един такъв синоним: скука…
— Да, но не и в любовта.
Лазарин се обърна и погледна Марсел право в очите.
— Накъде клоните? — попита тя.
— Към въпроса — изрече той леко смутен — дали не бихте позволили на нежния ви поклонник да се превърне в най-верния, послушен и предан съпруг?
Лазарин трепна и тъмните й вежди неволно се свъсиха, но се овладя. Настойчивостта на Марсел я вбесяваше.
— Ама че глупост! — възкликна тя през смях.
— Глупост — но защо? — не пожела да отстъпи Марсел.
— Лошо ли ни е сега? Нима ще сме по-щастливи, ако се оженим?
— Не говорете така, скъпа Лазарин — отвърна меко Марсел. — Помислете за щастието да разкрием пред обществото любовта си, с която можем да се гордеем.
Маркизата само поклати глава.
— О, стига, за Бога, достатъчно! Изобщо няма да ме убедите, затова не си хабете приказките. Да си останем приятели и да не говорим повече за тези безсмислени неща.
Марсел замлъкна, смутен и обезпокоен от категоричността на любимата си; той обаче се успокояваше, че тя се държи така само от желание да изглежда ексцентрична и независима. Причините обаче бяха доста по-дълбоки. Самата мисъл да се лиши от името и от титлата си на маркиза, за да се нарече просто госпожа Ложие, предизвикваше у младата жена непреодолимо отвращение, което много читателки ще споделят. Марсел обаче не се отчайваше и често се връщаше към предложението си, като смяташе: „С жените всичко е възможно — дори невъзможното“.
За нещастие — или може би за щастие на Марсел — се случи нещо изненадващо, което унищожи дори последните му надежди.
В една от предишните глави на тази книга говорихме, че принц дьо Кастел Виван не искаше по безчестен начин да продаде титлата си, но в същото време се стремеше да извлече възможната полза от нея. Веднъж месечно вестник „Фигаро“ поместваше обявата му, че търси млад човек с голямо богатство, на когото да предаде името на аристократичния си род. Всеки път обявата биваше последвана от куп писма. Принцът внимателно прочиташе писмата, събираше сведения за авторите им и все оставаше недоволен, а парижани недоумяващо се питаха кой може да е авторът на тази толкова странна и интригуваща обява.
Лазарин посвещаваше доста свои вечери на Марсел Ложие, но продължи да приема през следобедите и да връща посещенията.
В един от четвъртъците маркизата бе у принцеса Алвинзи, с която се бе запознала във Флоренция. Макар че новият аристократичен сезон още не беше настъпил и повечето представители на обществото бяха по курорти, в салона на принцесата бе доста оживено благодарение на пътуващи чужденци и на дипломатите. Някъде към средата на приема вратата за пореден път се разтвори и слугата извести:
— Принц дьо Кастел Виван!
„О, милият принц — помисли си Лазарин, — от колко време не съм го виждала!“
Учудването й обаче беше безкрайно, когато съзря влезлия мъж.
Той изобщо не беше старият принц, когото Лазарин познаваше чудесно, а младеж с осанката и външността — на Хектор Бегур! Не беше възможно да е той; откъде би се сдобил с това име и с титлата?…
Лазарин дори не се замисли върху тази странна прилика, която й се стори дори досадна, и отмести поглед към друг край на салона. Какво беше учудването й, когато чу гласа, обърнал се с молба към принцеса Алвинзи:
— Принцесо, окажете ми честта да ме представите на маркиза дьо ла Тур дю Роа, която, струва ми се, не ме позна, макар че имах щастието да й бъда представен.
Нямаше съмнение.
Пред нея беше Хектор Бегур, превърнал се в принц дьо Кастел Виван!