Развитието на историята, която проследяваме, ни накара да изоставим стария си познайник Хектор Бегур в момента, когато бе прогонен от замъка ла Тур дю Роа и трябваше да си тръгне с излъгани надежди и дълбоко унижен, както би се почувствувала лисица, хваната в капана от кокошка.
След завръщането си в Париж младият художник възобнови бохемския си живот, безгрижен и разпилян; работеше, само когато останеше без пари, — помагаше отново на Лоран Ведел или предлагаше карикатури на изданията. Щом сложеше няколко франка в джоба, Бегур се замисляше само как да ги похарчи и да прекара по-весело; в такива дни нямаше сила, която би го накарала да хване четката. Дните и вечерите му минаваха в компанията на прочутата актриса госпожа Бобино и на рояк мили дами без предразсъдъци. По този път на безгрижен мързеливец Бегур, дълбоко уязвен от пренебрежението на Лазарин, можеше да стигне до сериозни провали, ако не беше вродената му, съвсем инстинктивна почтеност, която го удържаше на ръба, но знае ли някой кога човек може да се подхлъзне и да падне в пропастта.
Загубил енергията, волята и амбициите си, като избягваше работата си с нарастващо отвращение, Хектор непрекъснато вземаше заеми, за да продължи бездейния си живот. Съществуването му беше вече унизително — защото бе задлъжнял навред; при това не се отнасяше за значителни заеми, а за дребни, потискащи суми: дължеше на бакалина, на перачката, на хазаите, като непрестанно си сменяше квартирите… Вече нямаше дори прилични дрехи, да не говорим за постоянен подслон.
Като следваха старото правило: колкото по-дребен е дългът, толкова по-нервен е кредиторът, хората, на които Бегур дължеше пари, го пресрещаха на всяка крачка и му досаждаха с крясъците и настояванията си.
Клетникът не можеше да седне в кафене, без някой от мъчителите му да се появи, да застане пред масата му и да се развика, без ни най-малко да се смущава:
— Така си и знаех! За бира и тютюн има пари, господинчото, а щом трябва да си върне дълга на честните хора, дето гледат семейства с малки деца, нямал дори сантим!
И веднага се посипваха обичайните неприятни епитети.
Щом завъртеше някоя пара, художникът отсядаше в някой от евтините приюти за бездомници; пропилееше ли дребните монети, спеше у приятели и приятелки, понякога го прибираше и госпожа Бобино, истински предана на любимия си Тотор.
Но сред всичките тези бури и злощастия страдащият заради унижението си Тотор не губеше нито апетита, нито дори веселия си нрав. Лоши дни за него бяха само тези, когато се налагаше да поработи заради парчето хляб.
Една прекрасна сутрин вестниците не се нуждаеха от политически карикатури и Бегур се запъти при Лоран Ведел. За късмет на младия художник Ведел беше получил поръчка във Вил д’Авре, където трябваше да изрисува таваните на един борсов посредник. Той отведе там и младия Бегур, заключи го за цяла седмица и не сваляше очи от него като от арестант; пусна го чак когато работата бе приключена и го възнагради с двайсет и пет луидора.
Двайсет и пет луидора! Цяло съкровище!
Сигурно някой наивен човек ще си помисли, че Бегур използува поне част от тази относително значителна сума, за да се разплати с кредиторите си, особено с най-упоритите.
Нищо подобно.
Привърженик на правилото „Удовлетвореният кредитор се превръща в разярен тигър“, той не плати дори грош, облече се от глава до пети в магазина за мъжки готови дрехи и реши да го удари на живот, докато се стопи и сетният сантим от тези петстотин франка. С парите в джоба на новото си сако Бегур се запъти към любимата си Елзаска кръчма.
Макар да беше около обед, в кръчмата вече пируваха няколко весели компании на художници, музиканти, литератори заедно с млади статистки от театрите, момичета-модели на художниците, малки продавачки. На маса с весела компания бе седнала и госпожа Бобино; вечерта тя щеше да излезе на сцената в една прочута пиеса, където играеше ролята на маркиза.
Хектор начело на шумна компания нахлу в кръчмата.
— Хей! Приятелю! — подвикна Бегур на кръчмаря. — Донеси четири халби бира, но бързо!
Хектор плати веднага; приятелите му заоглеждаха пъстрата клиентела на заведението и зърнали госпожа Бобино, за да доставят удоволствие на приятеля си, който черпеше, решиха да похвалят любимата му.
— Изумителна е госпожа Бобино! — рече единият. — Няма равна на себе си!
— И каква красавица! Изящна, мила, с осанка на маркиза!
— Тя си е същинска маркиза! — сериозно допълни третият. Мраморната плоча на масата едва не се разпукна от силния юмрук на Бегур.
— Маркиза, а! — извика Бегур. — Колко сте наивни, момчета!… Аз познавам истински аристократки! Те са съвсем друго нещо…
— О, значи ти сега посещаваш салоните на Сенжерменското предградие? Там ли се губи цяла седмица? — засмян попита един от компанията.
— Значи сега общуваш с графини? — обади се и друг.
— Говорих за маркиза… особено за една… Познавам истинска маркиза, с герб, от най-висшите кръгове.
Приятелите му се запревиваха от смях.
— Виж го ти, нашия Тотор! Той вече станал голяма клечка!
Веселият разговор бе прекъснат от друг приятел, влязъл току-що; Бегур понякога нощуваше при него.
— О, тук ли си бил! — подаде той ръка на Хектор. — Къде се изгуби? Получи се едно писмо за теб.
— От кого е?
— Не зная. Донесъл го някакъв дребен човек, приличащ на писар в кантора, и го предал на портиера. От четири дена го нося в джоба си с надеждата да те срещна някъде.
Бегур взе писмото. В горния му край пишеше: „Важно!“. Когато го отвори и извади листа, му направи впечатление печатният текст, с който писмото започваше: „Агенция «РОХ И ФЮМЕЛ», улица «Монмартър» 131“. Съдържанието бе следното:
„Господата Рох и Фюмел Ви молят, господин Хектор Бегур, да заповядате в тяхната кантора по много важен за Вас въпрос.
Молим да не се бавите. Всяко забавяне е във ваша вреда.“
Хектор смачка писмото и го приближи до газовия фенер, за да си запали цигарата с него.
— Писмо от маркизата, нали? — попита ухилен един от приятелите му.
Бегур вдигна рамене и отвърна:
— Пишат ми някакви си Рох и Фюмел; сигурно са получили задача да ме преследват заради някакъв неизплатен дълг. Как ли са узнали, че понякога нощувам у Виктор?
След малко влязоха още двамина художници. Оказа се, че всеки от тях носи по едно писмо за Бегур — отново от агенция „Рох и Фюмел“. Когато до вечерта художникът се сдоби с още три писма от същата фирма, направо се вбеси. „Тези типове — си рече той — явно поддържат свои детективи и са надушили, че съм взел петстотин франка. Може да са големи тарикати, но не са познали; няма да позволя да ми измъкнат парите от джоба.“
Художникът внимателно огледа кръчмата; сред многото физиономии на постоянни посетители забеляза някакъв непознат мъж с изпито лице, седнал на маса в дъното със запалена лула пред халба бира. Бледото му лице издаваше съобразителност и ум, някога тъмната му коса сега бе прошарена и бухнали мустаци покриваха горната му устна. Облеклото му изглеждаше доста бедно. Щом го забеляза, Хектор се наведе през масата към приятелите си и като ги помоли с жест да запазят тишина, им рече:
— Ей онзи отсреща никак не ми харесва! Нищо чудно да е някой от агентите на Рох и Фюмел… ако ви попита за мен, казвайте, че ме няма тук.
Бегур вече бе поръчал вечерята; очакваха само идването на госпожа Бобино от театъра. Келнерът нареждаше приборите.
По едно време непознатият от далечната маса, стиснал лулата си в уста, наистина бавно се приближи към масата на художниците. Спря се точно пред Хектор, взря се в него и попита:
— Вие ли сте господин Хектор Бегур, художник?
Младежите се спогледаха.
— За Хектор ли питате?
— Да, от Бегур се интересува — но той замина за Турция.
— Грешиш — разбрах, че е потеглил за Египет…
— И няма скоро да се върне — подхвана самият Хектор, — защото има намерение да се засели в някоя пирамида и да си поживее там.
Непознатият изслуша спокойно всичките тези щуротии, поклони се най-учтиво и само рече:
— Благодаря ви за любезността, господа… Убедих се, че господин Бегур е отпътувал далеч. Но ако случайно го видите днес, предайте му непременно да отиде утре в агенция „Рох и Фюмел“ на улица „Монмартър“ 131 по важна и бърза работа. Много полезна за него!
Непознатият се отдалечи все така бавно, отново седна на масата си и поръча поредната халба бира.
След малко се появи и госпожа Бобино — звездата на Люксембургския театър, преминала в театър „Батиньол“, тя бе красива снажна брюнетка; гъстата коса, изненадващо сините очи и бяха спечелили много поклонници. Тя бе в чудесно настроение и цялата вечер се весели от сърце, като от време на време танцуваше и върху масата.
„Не са такива маркизите…“ — си рече по едно време Бегур.
И беше прав.
Веселият гуляй продължи до късно през нощта. Преди да се разотидат, Бегур произнесе следната вълнуваща реч:
— Мили приятели, няма хубава книга, няма весел гуляй без второ издание! Затова утре, тоест днес, понеже отдавна мина среднощ, ви определям среща в три следобед на остров Голямата чаша. Ето програмата: вино, хапване, плуване и риболов — който каквото предпочита.
Поканата на Бегур бе посрещната възторжено и цялата компания тръгна да изпрати госпожа Бобино. Бегур, хванал прочутата актриса под ръка, се обърна и забеляза, че странният дребен и слаб мъж с лулата май ги последва. За миг му се прииска да отиде при него и да го цапардоса, но тъкмо в този миг мина празен файтон; Бегур настани в него актрисата, качи се и той, и потеглиха бързо.
Шпионинът (ако наистина бе такъв) сложи като рупор ръцете си до устата и извика след тях:
— Агенция „Рох и Фюмел“ ви очаква на улица „Монмартър“… Непременно отидете утре! Работата е много важна…
Хектор прихна:
— Доста пари ще измъкнат от моите кредитори тези Рох и Фюмел, докато гонят вятъра!
Островът Голямата чаша, добре познат на тъй наречените неделни парижани се намира по-долу от моста Курбевоа.
Следващият ден бе великолепен и особено горещ. Когато приятелите на Бегур започнаха да се явяват един по един, кръчмата на острова вече бе доста пълна и съдържателят търчеше с големите порцеланови халби в ръце.
Когато компанията се събра в пълен състав, всички единодушно решиха, че в тази жега си заслужава да почнат гуляя с едно голямо къпане в реката, за да се охладят най напред, а сетне вече да се сгряват, с каквото се намери у кръчмаря.
Плуващият като риба Бегур предизвика възхищението на зяпачите в кръчмата и като се налудува във водата, се отпусна с бавни движения върху повърхността, за да си почине. Тъкмо изплува и се огледа, когато зърна право пред себе си умното, изпито лице на човека с лулата от снощната кръчма. Тази странна личност се изхитри да козирува с една ръка във водата и тържествено заяви:
— Господин Хектор Бегур, художник, трябва да говоря с вас, ако нямате нищо против.
— Няма ме тук! — Засмян отвърна художникът и потопи за миг събеседника си във водата. След миг беше вече на десетина метра от него.
Оказа се обаче, че и досадникът плува чудесно. Той бързо настигна жертвата си и подхвана наново:
— Зная, че вие сте господин Бегур — нали възхитената публика, която наблюдава плуването ви, дори и сега ви подвиква по име от брега! Уверявам ви, господине, че е във ваш интерес час по-скоро да посетите кантората на Рох и Фюмел, на улица „Монмартър“ 131!
— Кажете на вашите господари от мое име, че дори да пратят цялата парижка полиция по петите ми, няма да платя и грош. Просто нямам пари!
— О, господин Бегур, напълно сме наясно по този въпрос… Действията на господарите ми нямат нищо общо с вашите кредитори и не са си поставили за цел да ви измъкват пари.
— Може би искат да ми дадат в такъв случай?
— Смятам, че намеренията им са именно такива.
— Хайде, стига, вие се подигравате с мен! Отде накъде ще ми предлагат пари?
— Не зная, господине, моите шефове не споделят тайните си с мен, но съм сигурен, че ако отидете, ще се сдобиете с доста прилична сума.
— С какво се занимава вашата агенция?
— С най-различни неща; най-добре ще узнаете от тях самите. Ще можете да намерите моите шефове на адреса, който вече знаете, всеки ден освен неделя, сутрин от девет до единайсет, след обед от два до пет. Нали ще отидете, господине?
— Поемете си дъх след тази реч, да не се удавите — засмян рече Хектор. — Защо да не отида, но мога ли да ви вярвам, че няма да ми поискат пари?
— Честна дума — да, господине!
— Добре, ще им се обадя утре между девет и единайсет.
— Благодаря ви, господине; смятам, че си заслужих заплатата днес.
След целия този разговор, проведен във водата пред острова, дребният детектив заплава към брега, където бързо се облече и с доволната физиономия на човек, изпълнил дълга си, се запъти към нетърпеливите си господари.
Хектор лесно стигна до улица „Монмартър“ 131 и се изкачи на първия етаж. Натисна ръчката на вратата, озова се в обширен вестибюл и се обърна към дребен старец, който пищеше нещо до прозореца:
— Къде мога да видя господин Рох или господин Фюмел? Те ми писаха да дойда.
— Мога ли да видя писмото?
— Е, аз получих пет, а може би десет техни писма, но си палех цигарата с тях — засмян отвърна Хектор.
— Как се казвате?
— Хектор Бегур.
Старецът се изгуби някъде, след малко се върна и заяви:
— В приемната има много хора, но господин Рох ще ви приеме веднага. Заповядайте, господине!
Старецът поведе художника и го покани да влезе в кабинет с черна ламперия и с мебели, тапицирани със зелен плюш. Зад писалище, отрупано с книжа, на стол с висока резбована облегалка седеше господин Рох, добре облечен мъж на средна възраст, който се мъчеше да запазва добродушен израз. Господин Рох вдигна очилата на челото си, усмихна се любезно и благосклонно и посочи креслото пред бюрото си:
— Господин Бегур, художник, нали не се лъжа?
— Точно така, господине.
— Радвам се да се запозная с вас… Доста ни накарахте да ви чакаме. Нашите сведения за вас като за художник са доста пълни; знаем със сигурност, че ви очаква бляскаво бъдеще. В същото време ни е известно, че сте потънали в дългове.
— Но, господине… — понечи да обясни Бегур.
— Имайте предвид, че не виждам нищо лошо в това — избърза да каже господин Рох. — За нас е напълно разбираемо, че един млад мъж може да обича удоволствията и да взема заеми, които по-късно, разбира се, ще изплати. Младостта си е младост! И аз съм бил млад!
И господин Рох се облегна на стола, като мечтателно притвори очи.
— Но всъщност ви търсим по съвсем друг повод, млади приятелю. Да минем към целта. Вие се наричате Хектор Денис Бегур, нали така?
— Именно, ваша милост.
— И сте законен син на Жан Денис Бегур и госпожа Урсула Лебер, негова съпруга?
— Да. Впрочем мога да представя и кръщелно.
— Не се безпокойте, имаме го вече, както и ред други документи — изобщо вашата папка при нас е доста обемиста.
— Но на какво дължа толкова голямото внимание? — възкликна Хектор.
— Любопитството ви е напълно естествено… Вие бихте се съгласили да получите един добър капитал, който ще ви позволи да работите само когато пожелаете; прав ли съм?
— Още по-приятно би ми било да получа такъв капитал, който да ми позволи изобщо да не работя. Но понеже не съм очаквал нищо, ще съм доволен да получа каквото и да било. Но къде е това имущество, за което говорите?
— Не бързайте, господине, най-напред трябва да се споразумеем — възпря го юристът и си придаде официален вид. — Искам да ви съобщя, че представлявам най-авторитетната агенция в Париж. По вашия въпрос сме извършили редица издирвания, събрали сме многобройни документи, уредили сме безброй спорни проблеми… и сега смятаме, че ще можем да ви връчим една доста добра сума, на която не сте разчитали и която би била изгубена за вас без агенция „Рох и Фюмел“, нали така? — И без да дочака отговор, важният господин Рох продължи: — Ако се споразумеем, агенцията ще поеме върху себе си тези предварителни разноски. Ако ли пък ги поемете вие, обещавам ви да не ви искам никакъв хонорар, никакво заплащане. Имате ли средства да заплатите на нашия детектив, за консултациите, издирванията, подадените прошения и кореспонденцията с наши сродни фирми?
— Милостиви господине — отвърна Бегур, — не се съмнявайте в моята признателност и бъдете сигурни, че съм готов да приема всички ваши условия.
— Всъщност се отнася за нещо съвсем лесно — да подпишете документ, който ми гарантира процент от сумата, предстояща за получаване от вас.
— Съгласен съм. Колко желаете?
— Двайсет и пет процента от цялата сума.
Бегур подскочи.
— Двайсет и пет процента ли! — извика той. — Значи, ако получа двайсет хиляди франка, ще ми вземете пет от тях?
— Именно.
— Много е! Прекалено много! Претенциите ви са немислими! Предлагам десет процента.
— Или двайсет, или нищо… Съгласни ли сте, или не?
— Никога!
— Както желаете, господине. Остава ми само да изразя съжаление, че напразно сме ви обезпокоили. Ако промените решението си, заповядайте отново. Тогава обаче ще ви поискам трийсет процента.
И господин Рох с жест се сбогува с Бегур. Хектор се запъти към вратата, но сетне се върна отново при писалището и колебливо промълви:
— Разберете, просто жив ме одирате…
— Нищо подобно: предлагам ви пари — възрази господин Рох.
— Може би — но засега не виждам нищо такова.
— Не ви искам процентите, преди да уредим вашите пари докрай.
— А ако се съглася, дълго ли ще трябва да чакам? Не бих ли могъл авансово да получа част от средствата?
— Вие сте прекрасен младеж и нищо не мога да ви откажа… Хайде, добре, ще ви дам част от сумата, но само след като подпишете договора с нас! И тъй като всъщност ще рискувам свои пари, сумата няма да е голяма.
— Все пак — поне две хиляди франка? — произнесе Хектор и се стресна сам от значителността на искането си.
— О, две хиляди франка! — произнесе господин Рох и се замисли. След малко решително каза: — Аз съм смел човек… приемам. Изчакайте само да подготвим договора.
Господин Рох прекрасно познаваше положението, в което се намираше Бегур, и се чувствуваше като картоиграч, който държи всички козове в ръцете си. Беше сигурен, че Бегур няма друга възможност освен да приеме неговите условия, затова предварително бе подготвил договора и сега само позвъни на чиновника си да го донесе.
Докато чакаше, Бегур попита:
— А може ли да видя парите?
Все така любезно усмихнат, Рох отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади две хартиени фишечета със златни франкове.
— Чудесен е звънтежът на чистото злато! — промълви младежът. — Тези монети са също толкова руси като жените на Тициан или баварската бира… Дайте да подпиша.
Хектор сложи подписа си под двата екземпляра на договора и пусна монетите в джоба си.
— Сега — каза отново той — трябва ли да очаквам ново писмо от вас?
— Няма смисъл. Заповядайте вдруги ден по същото време и ще ви дам информация за бъдещото ви богатство.
— Толкова ли бързо ще я имате?
— Да, разбира се, защото тя е вече у мен. Не мога обаче в момента да я съобщя, тъй като не всички документи още са съответно заверени от държавата; затова довиждане засега, не забравяйте да наминете вдруги ден.
Да забрави! Хектор Бегур да забрави! Че, ако действително му се падат двайсет хиляди франка, ще бъде богат цяла година!
Бегур се запъти към вратата и Рох (противно на навиците си) тържествено го изпрати чак до изхода.
Същата вечер и на другия ден веселите гуляи вече ставаха не в артистични кръчми, а в ресторант на булевард „Клиши“. Шампанско и хубави вина замениха бирата.
На третия ден Хектор с натежала глава изкачи отново стълбището до агенция „Рох и Фюмел“. Вратите на господин Рох отново широко се разтвориха за него.
— Скъпи господин Бегур — рече му директорът на агенцията с милата си усмивка, — сърцето ви добре ли е, изобщо здрав ли сте?
— Никога не се разболявам.
— Стегнете се, съсредоточете цялата си енергия — ще ви направя важно съобщение. Сигурно сте се питали откъде идват тези неочаквани за вас пари? Те са по наследство.
— Не може да бъде! — възрази Бегур. — Нямам живи роднини. Всички от рода Бегур са покойници.
— За да бъде човек ваш роднина, не е необходимо непременно да носи презимето Бегур. Майка ви имаше ли брат?
— Да, и както се чуваше, бил голям пройдоха; заминал нанякъде, още преди да се родя, и нищо повече не се чуло за него. Сигурно отдавна е починал.
— Да, наистина е починал, но само преди няколко месеца. Той е бил невероятно богат човек.
— Нима! — изумен възкликна Бегур, толкова заинтригуван, че се премести заедно с креслото към събеседника си.
— Вуйчо ви се наричал Жустин Лебер — продължи Рох — и действително доста често си имал работа с полицията. За да се измъкне от съдебно дирене, осемнайсетгодишен заминал за Америка, където доста мъчно си изкарвал прехраната. Внезапно обаче му потръгнало — някои дребни спекулации на борсата му донесли няколко хиляди долара, с които си купил земя. За негов късмет имотите му се оказали с находища на петрол и сега са негови най-богатите на нефт кладенци в Северна Америка.
— Но цената на един кладенец е баснословна! — слисан промълви Хектор. — Дори да е така, той никога не си спомни за близките си и не ги потърси!
— Сигурно сте прав, но ето че преди смъртта е решил да напише завещание и да остави цялото си имущество на своята сестра Урсула Лебер, ако е жива, или на децата й, ако се е споминала. При това е отбелязал, че ако няма живи наследници, предава всичките си пари за благоустрояването на родния му град Париж. Ако ли има наследник, на него възлага експлоатацията на своите петролни находища, и ето че вие сте този наследник… Сега ясно ли ви е?
— Напълно ми е ясно… Всъщност вуйчо ми е бил много достоен човек… А на каква цифра възлиза богатството му?
Рох извади от джоба си и постави пред Бегур шишенце с амоняк, погледна внимателно събеседника си, след което бавно и тържествено произнесе:
— Само в банката в този момент на негова сметка има осем милиона.
— Какво казахте? — попита пребледнелият Бегур, като неволно се отдръпна.
— Казах — осем милиона долара. Чакайте! Вдишайте амоняк! Не бива така, младежо, дръжте се! Вече сте богат, бива ли тъкмо сега да ви се случи нещо!
Бегур наистина изглеждаше като човек, изгубил ума и дума. Не можеше да каже каквото и да било, нито пък му се вярваше, че всичко чуто в този кабинет може да е истина.
— Случват се тези неща, овладейте се — мъчеше се да го успокои Рох. — Не бива така да реагирате; нали това е само част от имуществото, като по-значителната от богатството е в петролните кладенци, които дават един милион долара годишен доход, дори повече от милион; в същото време агенция „Рох и Фюмел“ благодарение на вашата щедрост ще се задоволи с триста и петдесет хиляди долара годишен доход — усмихнат завърши директорът.
— Ето какво било — горчиво възкликна опомнилият се Бегур. — Значи и вие сте богати! Честито! Но защо оня ден, когато ми давахте авансовата сума, само две хиляди франка ви се откъснаха от сърцето?
Господин Рох доволно потри ръце.
— Ами за да имате чувството, че ще получите сравнително малко пари… в противен случай щяхте да се мъчите да минете без нас… а това никак не ни се искаше.
— Няма що, владеете си занаята.
— Разделяме се вече с него — каза господин Рох, — едва ли ще ни падне друга толкова едра риба, а вие, господин Бегур, бяхте огромен шаран!
По какъв начин господата Рох и Фюмел бяха докопали делото за това висящо наследство, което от богаташи ги превърна в милионери?
Случайността при тях не играеше никаква роля. Агенцията от улица „Монмартър“ специално издирваше богатства и недвижимости на споминали се собственици без преки наследници, върху каквито има права държавата. Всъщност този бе най-плодоносният клон от дейността на фирмата. Освен шестимата чиновници, които фирмата поддържаше за издирване на такива имущества, тя имаше на служба и доста агенти в провинцията, а също и в чужбина. Окажеше ли се, че някъде се е споминал богаташ без близки роднини и без лесно изпълнимо завещание, Рох и Фюмел се превръщаха в съперници на хазната. Намереше ли се наследник, пред него Рох разиграваше същия спектакъл, който бе изпълнил и пред Бегур.
След подписването на договора между агенцията и Бегур директорът Рох взе интересите на младия художник присърце — нали те бяха и негови собствени интереси. Закипя денонощна работа, писма и телеграми хвърчаха до Ню Йорк и обратно до Париж, раздаваха се щедри подкупи, пречките се отстраняваха с един замах. Най-сетне настъпи великият ден, когато Бегур влизаше във владение на наследството и от най-жалкия столичен гражданин се превръщаше в един от най-богатите.
Няма да излъжем, ако кажем, че Хектор дълго не можа да дойде на себе си от внезапно изсипалото му се богатство, но също така е вярно, че не стори нищо невероятно и ексцентрично с фантастичните милиони. Преди всичко най-почтено се разплати с дребните си кредитори, като се изчервяваше при мисълта, че е можал да направи някакви съвсем жалки дългове. Друго би било, ако дължеше поне няколкостотин хиляди франка!
Хектор се оказа и добър, и мил приятел — той щедро разтвори кесията си за своите бохемски другари художници; потребностите и желанията им обаче се оказаха доста скромни и сумите отново бяха съвсем дребни. Госпожа Бобино, разбира се, му излезе по-скъпо: за нея нае хубава къща, карета и три коня, откри й кредит при най-добрата шивачка и й подари прекрасни диаманти; в същото време тя се сдоби и със съперници, но учудващо философски се примири с положението.
На улица „Франциск I“, близо до Шан’з Елизе, наскоро бе построена огромна разкошна къща с разнообразни архитектурни ефектни украшения. Тази скъпо струваща къща, същински замък, бе погълнала куп пари, но бе останала далеч от изискванията на добрия вкус. Собственикът й, богат търговец, както внезапно бе забогатял, така и се бе разорил, затова сега продаваше своя замък заедно с цялата мебелировка.
Хектор отиде да го огледа.
Пъстротата и блясъкът, позлатата, скъпите мебели и безбройните стаи възторгнаха Хектор. „Точно това ми трябва! — си помисли той. — Още щом влезе, всеки веднага ще почувствува, че е в дома на голям богаташ. Кълна се, този архитект е вдигнал къщата само за мен! Разбира се, в никакъв случай няма да се откажа от тази красива играчка.“
Той в галоп се втурна при нотариуса, веднага, без да се пазари, внесе исканата сума и на другия ден се настани в своята къща.
Сетне, без да разбира нищо от коне, плати главозамайваща цена за чифт стари коне, чието единствено достойнство беше хубавият им вид.
Каретата, която си избра, се оказа с жълто купе и червени колела. Сребърните фенери от двете страни бяха твърде тежки, а дръжките на вратите — с твърде претенциозна резба.
Бегур облече прислугата си в ливреи, също твърде пъстри и ярки; върху сребърните копчета на лакеите му личаха преплетени буквите Х и Б.
Щом посвикна с първото си собствено жилище, Хектор реши, че то трябва да бъде винаги пълно с негови приятели, и откри планираната серия от вечери, като покани верните си художници и приятелки от старите времена. Всички откликнаха с радост и долетяха весели, грейнали, с бляскави тоалети, а дамите окичени със скъпоценности като витрина на златар.
Старите приятели художници обаче се чувстваха доста неудобно в огромната трапезария, седнали на столове с високи облегалки, зад които бдително бяха застанали наконтени лакей. От своя страна лакеите не криеха презрителните си усмивки и не пестяха гримасите, като гледаха държанието на гостите. Дори изобилните хубави вина не можаха да разпръснат напрежението и мъчителното чувство.
Още по-лошо стана, когато след вечерята мъжете запалиха пури и не бързаха да обърнат внимание на дамите. Те се засегнаха и набързо си заминаха; затова, когато пристигнаха музикантите за бала, се оказа, че са останали само мъже.
Бегур, който бе очаквал бляскаво веселие в своя дворец, а бе видял само унили физиономии и отегчение, реши, че тези хора с маниерите си не са вече от неговото равнище. „Мястото ми не е при тях“ — решително заключи той.
Два дни след първата вечеря, която бе дал на приятелите си, камериерът донесе на младия милионер визитката на посетител. Този пръв утринен гост бе редакторът-издател на вестник „Фигаро“, за който някога Бегур бе рисувал политически карикатури.
Бегур с най-приятно настроение влезе в малката гостна да посрещне ранния си гост, без да подозира какво влияние ще окаже неговият вестник върху целия му живот…
Редакторът-издател Годар гледаше към двора, където конярите миеха удивителната карета на Бегур, за която вече говорихме. В това време влезе Хектор, който твърде хладно стисна ръка на госта си.
— Честито, друже! Мнозина завиждат на късмета ти, но аз се радвам от сърце за теб! Ето сега вече си богат, но какво ще стане с таланта ти, нали няма да захвърлиш четките и молива? Имаш ли ателие в този прекрасен дворец?
— Да си призная, нямам. За какво да рисувам? За по двайсет франка на картина ли?
— Вярно, че твоите работи струваха много повече и аз все се надявах да ти плащам достойно, когато се увеличат абонатите.
— Само това ли си дошъл да ми кажеш?
— Не, разбира се. Помня твоите политически карикатури и борбата ти срещу експлоататорите. Сега дойдох при теб да ти съобщя, че съм намислил да издавам списание, което ще се казва „Капиталът експлоататор“. Осигурили сме си кореспонденти в Лондон, в Женева… в Африка… Само за една седмица ще достигнем десет хиляди тираж. Успехът е сигурен!
— Поздравявам те тогава.
— Благодаря… Но малко пари не достигат — някакви си двеста хиляди франка.
— Имаш ли представа откъде можеш да ги вземеш?
— Разбира се! — отвърна Годар. — Както виждаш, дойдох веднага при теб! Нима съм способен да те оскърбя, като се обърна към друг? Ти ще си издателят на това прекрасно списание, Тотор! Нали дори и названието всъщност е твое! Ще станеш известен… Мястото ти е в парламента! Ще делим приходите. Подпиши този чек.
— Чек за двеста хиляди франка?
— Според мен ще стигнат — скромно отбеляза Годар. Художникът гръмогласно се изсмя.
— Значи ме смяташ за абсолютен глупак!
Издателят трепна.
— Чакай, нима ще откажеш да дадеш средства за нашето списание? А къде останаха принципите ти? Борбата ти против експлоататорите?
— Принципите са за бедняците. Те се придържат към тях.
— Значи обръщаш гръб на своите братя по кръв и на другарите си! Скоро ще се убедиш, че аристократите няма да те приемат и ще затворят вратите си пред теб! Довиждане, изменнико!
И Годар нахлупи шапка, след това ядосано затръшна вратата след себе си.
Младият художник тъжно се отпусна в креслото. „Може да е всякакъв този хитрец, но в случая е прав — си помисли той. — Бегур наистина е смешно име за аристократичните салони. Докато бях художник бе друго. Но сега неблагозвучното ми име стои като мазно леке върху копринена дреха. Парите са всесилни… Ако е така, дано успея с тях да сменя и името си!“
От този момент Хектор се замисли как да промени обикновеното си, неблагозвучно име и не виждаше никакъв изход, докато един прекрасен ден пред очите му не попадна обявата на принц Кастел Виван.
Хектор не губи време и веднага седна да напише писмо до автора на обявата, в което накратко даваше сведения за себе си и за своето богатство. Писмото завършваше с думите:
„Моля, известете ми, милостиви господине, къде и кога бих имал честта да се срещна с вас, разчитайки на благоразумната ми скромност, и приемете уверенията ми за най-дълбоко уважение към Вас. С искрени чувства на почит оставам Ваш покорен слуга, който никак не би желал повече да се нарича.
Младежът хвана плика с писмото и се запъти към най-близкия пощенски клон, където лично го пусна в кутията — не можеше да довери толкова важно послание на лакея.
Изминаха цели четири дни. Отговор не идваше. Бегур започна да се отчайва и ядът му се равняваше на дълбокото разочарование. „Чиста мистификация е било! — си казваше той. — И аз като глупак се хванах на въдицата! Някой шегаджия нарочно е пуснал тази обява, за да разнася навред отговорите на разни наивници като мен… Ех, да ми падне, хубавичко ще му платя!“
Най-сетне обаче на петия ден камериерът донесе на Бегур плътен плик с червен восъчен печат, върху който ясно личеше герб под корона на принц. Почеркът издаваше нещо старовремско и аристократично.
Бегур като художник ясно се ориентираше в хералдиката и веднага възкликна:
— Корона на принц! Обявата не е била шега!
Листът на писмото бе със същия герб с корона и съдържаше само няколко реда:
„Принц Годефроа дьо Кастел Виван ще има удоволствието да приеме г-н Хектор Бегур утре, в сряда, в дванайсет часа. Улица «Комартен», №…“
Хектор бе сам в стаята и си рече на глас:
— О, чудесният принц дьо Кастел Виван! Познавам го, разбира се — приятелят на Жул Льору…
Закъснението на отговора бе напълно обяснимо. Когато получи посланието на Бегур, принцът според неизменния си обичай веднага се залови да разучи кой е авторът.
Той много искаше да се сдобие с богат син, но държеше младежът да е с неопетнено минало и освен това да притежава огромно и безспорно богатство. Приятел на принца в полицията събра необходимите сведения, а принцът лично прегледа всичко, каквото се отнасяше за бъдещия му роднина.
На следващия ден Бегур развълнуван се запъти за срещата.
Малкото жилище на принца се състоеше от четири красиво наредени стаи; всеки предмет издаваше изящен вкус и представляваше истинска ценност. По стените висяха картини от старата френска школа; полилеите бяха от изящен кристал, върху полиците на камините се забелязваха истински антикварни ценности. Ако би пожелал, принцът можеше да събере доста пари от вещите си, но той за нищо на света не би се разделил с прекрасната си движима собственост.
Спалнята му беше истински музей на любовта; по стените бяха окачени безброй портрети на красиви дами в масло и туш, от най-големия до най-малката рисунка — трофеи от любовните подвизи на принца. „Ако си напиша спомените — казваше понякога принц Годефроа, — шевалие Жак дьо Казанова ще потъне в забрава…“
— Но защо не ги напишете? — го питаха събеседниците му.
— Нямам време; може би някога, когато възрастта не ще ми позволи да прибавям нови победи…
Но годините отминаваха, без да разклатят здравето на този як и винаги весел човек, като само добавяха нови глави към ненаписаните му мемоари.
Часовникът бавно започна да отброява дванайсет.
Пред жилището на принц дьо Кастел Виван спря карета с два красиви черни коня. Принцът се приближи до прозореца и направи кисела гримаса:
— Фрапиращ разкош! — избъбри той. — Безвкусица, надминаваща границите на поносимото! Да, това момче ще ми струва доста усилия… Но може пък да е схватливо.
Хектор през това време се изкачваше по стълбището.
Скромен слуга отвори вратата на гостната и докладва:
— Господин Хектор Бегур.
Принцът вече очакваше посетителя си с монокъл на окото. При вида на влизащия младеж той протегна ръка и с величествената благосклонност на голям аристократ произнесе:
— Много се радвам да ви приема в дома си… И двамата знаем причината за посещението ви, затова да преминем към същината на въпроса.
— Тъкмо това желая и аз, принце — едва намери сили да произнесе Бегур.
— Не ме наричайте принц, а просто — „господине“; така е прието в средите, в които искате да влезете: там титлите се споменават твърде рядко.
— Благодаря ви за урока, господине.
— Сигурно няма да е последният… Трябва да ви известя, господине, че преди да ви отговоря, се заех със сериозен преглед на вашето минало. Фактът, че отговорих на писмото ви, доказва, че не съм открил нищо компрометиращо. Бедността не е могла да ви тласне към низки постъпки, а богатството — към поквара. Според мен, когато обединим усилията си, ще можем да направим от вас един доста представителен принц Кастел Виван — усмихнат завърши Годефроа.
— Щом мислите така — възкликна Хектор, — значи работата е опечена!
— Трябва обаче предварително да си изясним някои неща — възпря възторга му принцът. — Досега не съм ви срещал в живота си и следователно други причини, а не сериозната привързаност, ме подтикват към намерението да ви направя свой син. Струвате ми се разумен младеж и сигурно прекрасно разбирате, че двамата с вас влизаме в сделка, при която трябва да проявяваме деликатност. Между моето име и вашето разликата е толкова огромна, колкото между вашите капитали и моите. И все пак бъдете сигурен, че не продавам името си за пари! Искам да ви превърна в свой истински син. Надявам се, че в такъв случай вие не бихте позволили вашият баща да мизерува, докато вие живеете нашироко като истински принц?
— Не, естествено! — възкликна учуден Бегур. — За съвсем кратко време ще уредя всичко необходимо така, че да бъдете напълно осигурен… Ще ви заобиколя с грижи и разкош.
— Истински синовно намерение, можете да се гордеете с него. От своя син мога да приема грижи… Но не ще посмея да докосна нито сантим от капиталите ви — те принадлежат на бъдещите ви деца, на рода Кастел Виван. Посегателството върху него би било престъпление.
— Но… — подхвана озадачен Бегур.
— Не настоявайте! — прекъсна го принцът. — Не бих приел нищо повече от сто хиляди франка годишна рента.
— Толкова малко! Но изборът е ваш; можете да разчитате на моята дума.
— Естествено, аз съм сигурен във вас, още повече, че ще оставите при нотариуса необходимия капитал, от който той всяка година ще ми изплаща моите сто хиляди. Между мен и вас не бива да бъдат намесвани пари… Би ми било крайно неприятно да подписвам разписки на сина си.
— Прав сте! Веднага ще внеса капитала.
— Чудесно. Сега остават няколко по-дребни въпроса. Трябва да ви наемем учител по езда, по фехтовка. Досега участвали ли сте в дуел?
— Никога…
— Не ще е лошо да се стигне до дуел час по-скоро… имам предвид дуел с някой аристократ или просто с почтен младеж, но причината трябва да бъде подходяща. Надявам се, че мисълта за дуел не ви плаши?
— Напротив! — отвърна Бегур. — Дори ме изкушава!
— Сигурен бях — каза Годефроа с явно удоволствие. — Но да минем нататък… Танцувате ли добре?
— Разбира се — засмян отвърна Хектор.
— Нямам предвид ресторантските танци. Ще трябва да ви намерим добър учител и по танци. Освен това ще усвоите лова, играта на карти, доброто държание… Например току-що влязохте в моята гостна доста неумело… Изобщо ще трябва напълно да ви превъзпитам и с удоволствие ще се заема с тази задача!
Принц дьо Кастел Виван се замисли за кратко време и продължи вече с друг тон:
— Осиновяването е вече решено между нас. Трябва обаче да постигнем желания резултат, да уточним пътищата и начините за него. Познавате ли законите по този въпрос?
— Юриспруденцията ми вдъхва искрено отвращение — отвърна младежът. — Да не говорим за дебелите сборници със закони!
— Е, моите знания са съвсем тясно специализирани и са в областта на въпроса, който ни интересува — усмихнат заяви принцът. — За съжаление законът поставя едно ограничение: настоява осиновителят да не е прехвърлил петдесетте; но това не е толкова фатално, допускат се изключения. Нататък законът иска да нямам преки потомци, тоест деца; да взема съгласието на съпругата си — а такава няма; да осиновя дете, за което дълго време съм се грижил — а ние за съжаление се познаваме едва от днес с вас.
— Жалко! — възкликна Бегур. — Вие наистина не сте ме издържали продължително време…
— Упреквате ли ме? — усмихнат попита принц Годефроа. — Хайде, надявам се да ми простите този пропуск; но за наше щастие има една уговорка: „може да бъде осиновено лице, което е спасило живота на осиновителя, защитило го е по време на сражение, извадило го е от пламъци или от вълни…“
— Има ли и такъв текст?
— Да, цитирам ви буквално; забележете колко е мил стилът му. Погледнете само: сражение, пламъци, вълни… Бива си ги нашите законодатели.
— Но, драги господине! — извика Бегур. — Не виждам нищо радостно! Не съм ви спасявал живота по никакъв начин!
— Безспорно е така; причината е същата, поради която и аз не съм полагал грижи за вас. Но нищо не ви пречи сега да сторите това, което сте пропуснали да извършите преди… Пътували ли сте някога извън Франция?
— Никога.
— Един богат младеж непременно трябва да види свят. Двамата с вас ще заминем на пътешествие. Ще видим Италия, Германия, Австрия, Швейцария, ще ни стигнат някъде към три месеца. Тъкмо ще имам време да повлияя върху вашите обноски. Добре ли плувате?
— Мисля, че дори много добре. По бързина и умение нямам съперници сред моите познати.
— Аз също плувам, но отдавна не ми се е случвало и съм доволен, че малцина знаят за това мое умение. Разбирате ли за какво се отнася?
— Започвам май да разбирам.
— Случката, която ще подготвим отсега, ще изглежда така. По време на пътуването случайно ще се озова във водата, например в река или море, ще викам за помощ, ще започна да се давя и ще изгубя съзнание… Вие ще ми спасите живота и нежно като син ще се грижите за мен.
Свидетелите на това героично спасяване ентусиазирано ще изготвят протокол; узаконяваме подписите им, да речем, със заверката на женевските власти, сетне, щом се върнем в Париж, веднага пристъпваме към изпълнението на необходимите формалности. Как ви се струва този план?
— Струва ми се безотказен! Изумен съм от таланта ви; успешно бихте могли да пишете романи и драми, които ще се ползват с голям успех.
— И аз мисля така… Доколкото зная, имате нова къща, напълно мебелирана и обзаведена, нали? Добре. Утре се самопоканвам на вечеря при вас, ако не възразявате, за да ви дам някои съвети относно вашия бит. Но не се безпокойте, дете мое, всичко ще постигнем заедно — вие попаднахте на добър учител!
Три дни след този разговор принц дьо Кастел Виван навести приятеля си Жул Льору и с доста неясни изрази, мъгляво му съобщи, че в компанията на личност, за която не може да му каже нищо повече, предприема пътешествие и се готви за голяма промяна в живота си.
На другия ден Годефроа и Хектор поеха на път. Принцът милостиво разреши на своя млад приятел да поеме разноските му по време на пътуването: нали сега бяха в ролите на учител й ученик, а ученикът естествено трябва да се погрижи за нуждите на своя скъп наставник.
След доста обширна обиколка, включила и Русия, най-сетне пристигнаха в Женева, последния пункт по пътя им, след който щяха да се завърнат във Франция. В Женева отседнаха в хубав хотел, който притежаваше малко корабче за разходки по езерото. Гостите на хотела се надпреварваха да използуват услугите му, тъй като времето бе спокойно, топло; въздухът бе толкова прозрачен, че се виждаха и най-малките гънки на далечната живописна планина, отразяваща многобройните си върхове в тихата вода.
Принцът и Бегур бяха с бели платнени костюми и с широкополи шапки. Компанията включваше освен тях и трима французи, и двама англичани. Годефроа привлече вниманието на събеседниците си върху прозрачната вода на езерото:
— Погледнете, вижда се дъното дори… Сигурно тук е толкова плитко, че няма повече от два метра, нали, капитане? — обърна се той към снажния швейцарец.
— Грешите, господине — засмян отвърна капитанът. — Тук е най-малко петнайсет-двайсет метра дълбочина, а може и повече.
— Жалко, че не умея да плувам; тази вода е толкова примамлива! За да се удавя, впрочем, и два метра са достатъчни.
— Бъдете предпазлив в такъв случай — посъветва го капитанът. — Понякога нашите пътници са доста невнимателни, увлечени от хубавата гледка.
— А ей там, в далечината, май се вижда платноходка? — посочи принц Годефроа към хоризонта.
Всички обърнаха погледи натам, но не забелязаха нищо. Принцът извади далекоглед и започна да го настройва към зрението си; в този момент корабчето, вдигнало платна, внезапно ускори ход поради рязък порив на вятъра; принцът изгуби равновесие, олюля се, не намери за какво да се хване и се стовари в езерото, като успя само да извика:
— Помощ!… Спасете ме!…
Водата се сключи над главата му; само от време на време отчаяните му движения го изваждаха на повърхността, но не можеха да го удържат върху водата.
Всички се развикаха и засуетиха, само Бегур не произнесе нито дума. Той бързо свали сакото си, прехвърли се през борда и се гмурна в прозрачните води. Присъстващите затаиха дъх. След минута, която се стори безкрайна за зяпачите, Бегур изплува на повърхността, като гребеше с лявата ръка, а с дясната държеше горкия принц, който не даваше никакви признаци на живот. Пътниците на корабчето възторжено изръкопляскаха.
— Не ми трябват аплодисменти, по дяволите! — извика Хектор. — Спуснете някакво въже!
„Планът върви като по ноти — размишляваше през това време стария Годефроа. — Само дано някак успея да го отуча от тези плебейски изрази… Защо му беше това «по дяволите» в този героичен миг?“
Докато удавникът разсъждаваше така, капитанът и единият моряк спуснаха въже с примка накрая; Хектор се хвана за въжето, мушна крак в примката и след секунда се озова на корабчето заедно с безчувствения удавник.
Присъстващите се втурнаха да стискат ръка на Хектор.
— Оставете тези поздравления сега! — извика младежът. — Не виждате ли, че принцът е в безсъзнание, трябва да му окажем първа помощ!
След около пет минути взетите мерки се увенчаха с успех. Господин дьо Кастел Виван направи слабо движение, въздъхна, отвори очи и като огледа с усилие надвесените над себе си хора, попита със слаб глас:
— Кой ме спаси?…
— Аз, драги принце — смутено отвърна Бегур.
— Елате да ви прегърна, сине мой!…
Сцената бе дълбоко затрогваща и цяла Женева говори няколко дни за тази случка.
Тъй като корабчето този път бе излязло за няколкодневна обиколка, принцът носеше куфар с дрехи, затова бързо можаха да го преоблекат; но след драматичната случка не биваше да рискуват здравето му, затова се насочиха към Женева.
Нищо лошо обаче не се случи; здравенякът принц на другата сутрин се яви бодър на закуска, в най-цветущо здраве. По негова молба спътниците от пътуването по езерото изготвиха акт за спасяването му с най-тържествени изрази; подписаха го всички пътници, капитанът и неколцината моряци като свидетели, а заверката от местните власти го превърна в истински документ.
На другия ден принцът и Бегур вече бяха в Париж, където изпълниха всички формалности и подадоха молба за осиновяване. След стореното им оставаше да изчакат определения от закона тримесечен срок, който не можеше да бъде скъсен нито чрез връзки, нито чрез подкупи.
Тези три месеца бяха време на усилен труд и за двамата. Бегур вземаше уроци по какво ли не; принц дьо Кастел Виван сложи ред в прекомерния разкош на къщата на Бегур. Волният художник постепенно се отърсваше от небрежните си обноски и говор, а разкошният му замък добиваше все по-аристократичен вид, от каретите и конете изчезваха всичките дрънкулки, издаващи лош вкус и прекомерна натруфеност. Върху вратите на изящните и достолепни карети вече можеше да се постави гербът на принцовете дьо Кастел Виван…
Най-сетне нетърпеливо очакваният ден настъпи. Съдът от първа инстанция, като изслуша правителствения прокурор, се произнесе: „Осиновяването се узаконява“.
Решението бе обнародвано и вписано в гражданските регистри на окръга, в който живееше осиновителят.
Годефроа получи сто хиляди франка годишна рента.
Старите приятели на Бегур от кафенетата и ресторантите на Латинския квартал му се подиграваха злобно и също толкова ядно му завиждаха. Те го нарекоха „принц Тотор“ и този прякор удивително бързо се пръсна из цял Париж. Хектор прие това положение с усмивка и когато чуеше някой да подвикне прякора му, се обръщаше и иронично се покланяше.
Огромното богатство и новото положение за кратко време развиха у него нов начин на мислене, нов светоглед. Когато си спомнеше за Лазарин, той вече не я кореше горчиво, а си казваше: „Права беше маркизата — как би могла да отстъпи пред някакъв си Бегур! Наистина сърцето я влечеше към мен, но тя се бори героично и овладя чувствата си!… Много съм доволен. Лазарин е истинска аристократка.“
Хектор бе съвсем наясно, че старият принц дьо Кастел Виван е близък приятел на Жул Льору й чрез него много лесно можеше да проникне в дома на маркизата. Подобен елементарен ход обаче не удовлетворяваше щестлавието му. Младежът внимателно проучи кои къщи поддържат познанство с Лазарин и направи всичко възможно да бъде представен в тях.
Видяхме почудата на Лазарин, когато й бе представен „новият“ принц дьо Кастел Виван — през времето на самоизолацията си бе пропуснала тази вълнуваща парижка клюка.
Когато благородната принцеса италианка представи знатния си гост, маркизата неволно пламна и закри лицето си с ветрилото. Хектор остана твърде доволен от постигнатия ефект.
Впечатлението, което бе направил на Лазарин, надмина очакванията му. Той приседна до младата жена и тихо промълви:
— Ще ми простите ли, госпожо — гласът му потъваше сред шумния говор на гостите, — че посмях да застана пред вас, преди да съм поискал разрешението ви? Виновен съм и ясно съзнавам това; мога ли да се надявам на вашата снизходителност?
Изящните обноски на този аристократ, когото помнеше като безгрижно весел и малко арогантен младеж, съвсем объркаха Лазарин. От предишния Бегур, когото тя познаваше, бе останал само гласът и приятното лице, което обаче доста бе променило израза си.
— Нима сте наистина вие, господин Хектор? — избъбри маркизата, като свали вече ветрилото си, защото руменината бавно се бе смъкнала от лицето й.
— Учудвате ли се, че ме срещате в този аристократичен дом, където ме приемат като желан гост? — попита принц Тотор.
— Не, не съм казала такова нещо…
— Но си го помислихте.
— Грешите; просто бях изненадана от промяната във вас; станали сте истински джентълмен.
Последва кратко мълчание. След минута Хектор подхвана:
— Не можете да си представите, госпожо, с какво вълнение забелязах вашата карета пред входа… Едва намерих сили да престъпя прага на салона, когато лакеят произнесе моето име…
— Вашето име ли? Това ли е истинското ви име?
— Не може да бъде по-истинско! И законът призна това. Ако желаете, ще ви разкажа цялата история, която е доста дълга, но за сметка на това е увлекателна.
— О, с удоволствие ще я изслушам — изгаряща от любопитство, произнесе Лазарин.
— Тя започва с това, госпожо, че мой близък роднина напуснал Франция преди около трийсет години, невероятно забогатял и ми завещал целия си имот. Сега притежавам значителен капитал и над милион долара годишен доход…
— Толкова много! — възкликна недоверчиво маркизата, вперила смаян поглед в Хектор.
— Новото положение ми позволи да предприема увлекателно пътешествие, по време на което мой спътник се оказа очарователният принц дьо Кастел Виван…
„Ето защо принцът е скрил от татко с кого заминава“ — обясни си сега младата жена.
— … който ме удостои със симпатиите си. На връщане принцът едва не загина във водите на Женевското езеро. С риск за живота си се хвърлих от кораба, макар че всички ме възпираха, и го спасих. Господин дьо Кастел Виван, който ми е благодарен многократно повече, отколкото заслужавам, ме почувствува като свой син и сетне оформи осиновяването.
— Какво приключение! — възкликна маркизата. — Вие сте истински герой! Доволна съм, че и аз принадлежа към вашите познати.
— Значи ми прощавате? — развълнуван попита Хектор. Увлекателният разговор между двамата млади продължи най-малко половин час, без да шокира никого; Хектор беше ерген, а маркизата — свободна жена. Престарялата херцогиня Сасето Ланже, като посочи с ветрилото си увлечените в разговора младежи, промълви:
— Те биха представлявали чудесна двойка, нали, принцесо?
— Наистина — съгласи се знатната италианка, — и може би ще видим скоро тяхната сватба. И какви богатства ще се съберат в тяхното ново семейство! При това възрастта на двамата заедно едва надхвърля четирийсет и пет години…
Напълно разбираемо е, че Хектор се възползува от благоразположението на маркизата и още на другия ден я посети у дома й. Лазарин не беше влюбена в младежа, но на драго сърце се примиряваше с възможната перспектива да смени титлата си с още по-гръмка и да присъедини още по-голямо богатство към своите милиони. Тя си казваше: „Този доскорошен художник с умението му да живее весело ще е забавен не по-малко от любовник! Ще разбира всичките ми желания да се разнообразявам, ще споделя всичките ми ексцентричности, без ни най-малко да се шокира. Каква каскада от разкош и развлечения ще се излива върху мен!“
Лазарин си говореше така с копнеж и тежко въздишаше. За осъществяването на тези планове съществуваше една-единствена, но доста сериозна пречка, и тя се наричаше Марсел Ложие. Как да се отърве от поручика хусар, който свързваше възобновени надежди с нея? Как да се освободи от бремето на тази диктаторска, ненаситна любов, която ще стане още по-упорита, още по-властна, ако се досети какво я заплашва? Невъзможно бе да я премахне, но може би ще успее да я докара до отчаяние, да я измори с дребни тревоги, терзания, съмнения… Госпожа дьо ла Тур дю Роа реши да опита.
От този ден животът на Марсел Ложие стана непоносим.
Както и досега всяка вечер той я очакваше с кола до парка Монсо, но Лазарин все по-рядко и по-рядко се явяваше на тези срещи… Дни наред Марсел се измъчваше безрезултатно в колата, а когато се завърнеше в хотелската стая, изпадаше в отчаяние. Най-сетне Лазарин се явяваше; когато младежът опиташе да се оплаче, маркизата му възразяваше:
— Нима съм виновна? Тъкмо да тръгна — и дойде татко. Упреците ви са несправедливи и оскърбителни, мили приятелю, и не желая да ги слушам…
— Нима господин Льору сега ви навестява всеки ден? — недоверчиво попита Марсел.
— Наистина идва много често, и то когато му скимне — отвърна маркизата.
Скоро тя измисли нов претекст. Траурът й бе свършил и трябвало да посещава парижките салони. Според нея не било удобно само да се появи и веднага да си отиде.
— Но нали и аз бих могъл да посещавам същите домове, където сте канени? — извика Марсел.
— Не зная, друже, опитайте! Надявам се, че не ще искате от мен аз да ви представя там — презрително отговори Лазарин.
Младият мъж вече не се съмняваше в намеренията на Лазарин — тя искаше да унищожи миналото, да докара отношенията им до разрив, но Марсел нямаше да допусне това. Пренебрежението на младата жена не намали страстта му, напротив — тя стигна до лудост почти. Младежът си казваше: „Ако Лазарин само ме е разлюбила, не би допускала такава студенина между нас… Поне щеше да й остане някакво състрадание към мен. Тук има нещо друго. Сигурно имам съперник… Но кой може да бъде той?“
И Марсел се превърна в шпионин. Сега прекарваше цели дни да дебне къщата на улица „Мурильо“, пред която спираха много карети, а по стълбището към входа се изкачваха доста господа. Кой от тях бе новият избраник? С каква радост би го извикал на дуел… Да умре или да го победи! Но — кого да победи?!
От време на време си казваше: „Защо да не вляза? Лакеите ме познават и няма да ме спрат. Тогава ще узная какво се крие зад тези стени!“
Но този кален, енергичен офицер не смееше да престъпи волята на любимата си, която му бе забранила да се явява в дома й.
След редките, краткотрайни срещи настъпи цяла седмица, когато Лазарин изобщо не се появи. Изнервен и отчаян от мъчителното всекидневно очакване, което изгаряше душата му и късаше нервите му, Марсел намисли да предизвика решителен разговор и писа на маркизата. Писмото бе рязко и категорично; с него й заповядваше да дойде същата вечер в шест — в противен случай той ще се яви при нея в девет и ще вдигне скандал. По-нататък твърдеше:
„Ако не ви заваря в къщи, ще ви открия в някой от светските салони, които посещавате с такова постоянство, и там ще кажа пред всички това, което мисля за вашите постъпки… Не се съмнявайте в решителността ми! Побърквам се от мъката, която ми причинявате; безразсъдно е да си играете с обезумял човек!“
Марсел изпрати писмото и зачака отново в каретата пред парка. Измина бавен и тягостен час, още един… Далечен часовник удари осем. В този момент се чуха бързи леки стъпки, прошумоля коприна и Лазарин влезе в каретата.
— Най-сетне! — възкликна Марсел. — Нали ще вечеряме заедно, Лазарин?
— Не — отвърна студено госпожа дьо ла Тур дю Роа. — Разполагам само с един час.
— Къде желаете да отидем?
— Все ми е едно… Карайте просто направо…
Лазарин се бе свила в ъгъла на купето и неумолимо мълчеше. Погледът й се бе спрял върху една точка. Дори самото мълчание на младата жена вещаеше буря.
Докъде бяха стигнали отношенията на тези двама млади, свързани някога от случайността, а сега от едно дете? В малкото пространство на купето се бе подслонила страстната, безумна любов — и неудържимата омраза…
Лазарин нанесе първия си удар. Скръстила ръце на гърдите, се обърна към Марсел и с дълбоко презрение произнесе:
— Значи вие стигнахте вече до закани?
Оскърбен не толкова от думите, колкото от тона, Марсел отговори рязко:
— Оказа се, че заплахата подействува, защото вие дойдохте! Подчинихте се на заповедта ми!
Без да обърне внимание на думите му, Лазарин продължи:
— Как си позволихте да ми пишете така? Вие отправяте закани срещу жена! А аз ви смятах за джентълмен. Кой сте вие, Марсел Ложие?
— Аз съм човек, страдал твърде много благодарение на вас и който не желае повече да страда — категорично заяви Марсел.
— Вашите претенции ме ядосват! Заканите ви са възмутителни! Защо искате да ме погубите пред очите на обществото?
— Вие знаете, че няма нищо по-скъпо за мен от вашата чест! Нали постоянно настоявам да осветим с брак нашата връзка…
— Аз — ваша жена! Никога! Да ми станете господар! По-добре още веднага да умра!
Марсел пророни унило:
— Лазарин, вие вече не ме обичате…
— И какво от това? Аз съм само на двайсет години, имам право да се влюбвам и да разлюбвам. Никой не може да ми забрани!
— Вярвайте, Лазарин, така повече не може да продължи!
— Най-сетне да кажете нещо разумно! — възкликна Лазарин. — Да се разделим завинаги! Това е единственото ми желание.
Устните на Марсел пребледняха.
— Искам да ви предупредя, госпожо, че или ще принадлежите на мен, или на никой друг. Щом вече не ме обичате, не ще ви позволя да обичате когото и да било друг. Забранявам ви да обичате! Бъдете моя съпруга, Лазарин; ако не сте съгласна — бъдете ми любовница, защото не ще имате нито друг съпруг, нито друг любовник.
— А как ще ми попречите? — попита предизвикателно маркизата.
— Опитайте — и ще видите как. Винаги между себе си и другия мъж ще съзирате мен. Само смъртта може да ви освободи от моята любов! Ще извикам на дуел всекиго, на когото се спре вашият избор — тогава се молете той да ме убие.
След кратко мълчание маркизата попита:
— Нищо друго ли не желаете да ми кажете?
— Нищо повече.
— Тогава ме откарайте в къщи.
Каретата зави и полетя бързо към парка Монсо.
Останала сама в стаята си, Лазарин се отпусна в креслото до камината и се замисли дълбоко. Биваше ли да допусне този човек да й пречи? Не, хиляди пъти не! Щом пречката не може да бъде отместена от пътя, тя трябва да бъде унищожена.
„Той сам си произнесе присъдата“ — избъбри неволно Лазарин; взе лист хартия от писалището и написа: „Много бях ядосана… Предлагам ви мир. Забравете всичко и ме чакайте утре по същото време на същото място“.
Радостта и изненадата на Марсел бързо заличиха мрачните мисли, когато получи писмото на Лазарин. Като всички влюбени лесно вярваше в това, в което му се искаше да вярва; веднага реши, че безспорно Лазарин го обича още, и си обясни снощната жестока сцена с някакво минутно раздразнение или нервност, толкова присъща на жените.
Тази вечер Лазарин беше точна, държеше се спокойно, макар и доста по-сериозно от обичайното.
— Трябва да си простим взаимно, приятелю мой, защото и двамата сме виновни. Вие твърде рязко изразихте нетърпението си, аз твърде силно се оскърбих от вашите мними закани. Да бъдем благоразумни занапред и вместо да си причиняваме мъка, да се опитаме да бъдем щастливи. Неприятни случайности ми попречиха да идвам редовно на нашите срещи, но знайте, че когато не съм с вас, мисълта ми постоянно ви придружава; затова не губете търпение и не ми отправяйте такива заплахи, не ме подозирайте, не ми се сърдете… Обещавате ли?
— Разбира се, че обещавам! — извика пламенно Марсел, като обсипваше ръцете й с целувки.
— Значи вече няма да ми изразявате недоверието си? Няма да ми изпращате оскърбителни писма?
— Безкрайно ви вярвам!
— Тогава всичко ще бъде наред. Прощавам ви.
Лазарин му прощаваше! Марсел намираше това за естествено, приемаше прошката й с благодарност.
В какво се признаваше за виновен? Доста би се затруднил, ако му минеше през ума да дири обяснение, но мъжете всички са такива — или повечето от тях.
През първите три седмици след тези остри вълнения Марсел бе напълно щастлив. Лазарин се бе променила толкова много, че младият мъж едва можеше да я познае. Явяваше се точно навреме на уговорените срещи, беше нежна, дори допускаше да й говори за бъдещия им съпружески живот, за който преди не искаше дори да чуе. Марсел наивно си казваше: „Ако не бях й изразил рязко недоволството си, какво щеше да се случи? Всичко щеше да върви от лошо по-лошо. Само твърдият ми характер стана причина да се почувствувам най-сетне щастлив. Жените обичат да ги командват! Ех, да знаеха мъжете това, както аз го знам!“
Горкият Марсел…
Лазарин просто печелеше време и се мъчеше да приспи недоверието на някогашния поручик, да си осигури свобода на действие. В същото време оказваше все по-нежно внимание на Хектор, но двамата винаги бяха заобиколени от тълпа хора — дали у Лазарин, или в салоните на Париж. Хектор започна да настоява за среща насаме, но Лазарин все отлагаше, все намираше претекст да отклони молбата му.
И все пак една вечер, когато принцът повтори молбата си, Лазарин помълча малко, поколеба се и отговори:
— Непременно ли държите да се видите с мен без свидетели, мили принце?
— Нима питате! — възкликна твърде красноречиво Хектор.
— Малко се опасявам от вас… Някога вие бяхте смел, прекалено смел.
— Моля ви, маркизо! Вие знаете колко много съм се променил оттогава. Сега едва събирам кураж да докосна ръката ви…
— Добре, ще ви гласувам доверие. Утре вечер ще посетя принцеса Алвинзи…
— О, и аз непременно ще дойда в дома й!
— Това изобщо не е необходимо — възпря го Лазарин. — Ще бъда у принцесата в девет, в десет вече ще съм се върнала у дома. Преди това ще разглася у принцесата, че същата вечер и аз ще приемам, ако някой пожелае — нека дойде.
— Но тогава не ще можем да поговорим насаме — избъбри тревожно Хектор.
— Значи ще отложим за друг път… Не бива да се усамотявам явно с вас, драги принце! Нали знаете, доброто име е над всичко! Но най-вероятно е никой да не дойде на толкова късно посещение. И така — утре вечер ви чакам след десет, а сега да приключваме разговора: две-три старици отсреща са вперили лорнети в нас.
— До утре, маркизо — стана с поклон Хектор; сърцето му биеше радостно.
Маркизата се завърна от принцеса Алвинзи и забързана влезе в гостната, където камината ярко пламтеше. Хвърли небрежно палтото си, от сребърни лисици в ръцете на лакея и се обърна към него:
— Ако някой дойде, можете да го уведомите, че приемам. — След това се отпусна в креслото и дълбоко се замисли. — Тази вечер трябваше да действува решително. Трябваше да разкъса тежките окови, които й пречеха, и да се сдобие с нова бляскава титла и още по-грамадно богатство.
Нямаше никакво място за колебание; но все пак, колкото и да беше влюбен в нея Хектор, дали щеше да повярва на това, което тя щеше да му каже? Винаги сигурна в себе си, младата жена тази вечер бе доста неспокойна. Мъчеше се да се овладее, като си казваше: „Всеки, който се съмнява в успеха, е наполовина победен… Трябва да постигна своето! Марсел повярва, че съм му простила, защо Хектор да не приеме моите думи за чиста монета?“
Маркизата застана пред огледалото и се погледна: бе с черна изящна рокля с тесен корсаж; голите й ръце омайваха с дивната си форма, очите й блестяха, нежна руменина обагряше бялата кожа на хубавото й лице. Тя сама правеше прическите си и сега бе вдигнала буйната си къдрава коса високо на тила и я бе закрепила с няколко изящни шноли така, че сякаш всеки момент щеше да се разпилее по раменете й. „Кой би могъл да ми устои?!“ — си рече маркизата, вгледана в своя образ. „Никой!“ — би й отвърнал всеки, който би я видял в този миг.
Принцът се появи в десет и половина.
— Колко сте хубава днес! — промълви той неволно с влизането си.
— Да не говорим за това — усмихната отвърна Лазарин. — Ето, тази вечер сме само двамата; както виждате, сдържах думата си. Предоставям ви двайсет минути и нито миг повече! — завърши маркизата.
— Жестока сте!
— А току-що ми се възхищавахте! От какво се оплаквате? За двайсет минути ще можем да поговорим за много неща. Ей сега ще ни донесат чай, ще погледна часовника след излизането на слугата — и вече тогава ще отброя вашите двайсет минути.
Хектор отчаяно произнесе:
— Но как искате да говоря при това положение? Имам чувството, че ми се подигравате!
— Пазил ме Бог, мили принце!
— Но все пак се усмихвате…
— Сигурно ви изглеждам много лекомислена, обаче всъщност съм съвсем сериозна, макар да се усмихвам. Доброто ми настроение идва от това, че зная за какво искате да ми говорите — че ме обичате отдавна, обичали сте ме някога, като младо момиче от булевард „Осман“, и че ме обичате сега, когато вече съм стара вдовица.
Хектор поруменя.
— Значи вие сте наясно — подхвана той радостно, — че ви обичам и никога не съм преставал да ви любя!?
— Извинете, очарователни принце — възрази малко иронично Лазарин, — не мога да се съглася напълно с вас. Във вашата страст имаше малки паузи, когато забравяхте слабото ми очарование. Но ето че се върнахте отново при мен — и това е най-важното.
— Мила маркизо — подхвана разпалено Хектор, — дори през тези паузи моите мисли не са се отделяли от вас! Причината да ви избягвам по онова време беше тази, че съзнавах каква пропаст ни разделя и нямах възможност да я прескоча. Сега обаче положението се промени из основи. Вие знаете, че освен любов изпитвам към вас и чувство на дълбоко уважение. Докато бях беден художник, можех да ви предложа единствено сърцето си; принц Кастел Виван сега ви предлага и своето име… Приемате ли го?
С тези думи принцът коленичи пред нея. Лазарин си припомни маркиз дьо ла Тур дю Роа, който също тъй пламенно й бе предложил някога да му стане съпруга.
— Станете, станете — припряно го подкани тя, — може да влезе някой!
Хектор се изправи, но настоя:
— Не ми отговорихте… Моля ви, кажете, мога ли да се надявам?
— Хектор — промълви най-сетне маркизата развълнувано, — съвсем лесно бих могла да ви отговоря… но искам да знаете повече за мен.
— Сигурно ме смятате за безгрижна, за ексцентрична жена, която само се развлича — подхвана Лазарин. — Всъщност никога не съм била истински щастлива. Баща ми, прекрасен човек, обичаше мен и сестрите ми по свой начин, като ни предостави пълна свобода, но без да се занимава никак с нас. Цялото ми шумно и празно моминство, уверявам ви, чувствуваше една ужасна липса — на нежна и обичлива майчинска грижа и милувка…
Трогнатият Хектор понечи да каже нещо, но маркизата го възпря с жест.
— Една прекрасна сутрин татко се оказа разорен… Наложи се да заживеем на село. Промяната не донесе нищо ново и радостно за мен и не можех да благославям съдбата си. Там обаче маркиз дьо ла Тур дю Роа се влюби в мен и ми направи предложение. Съпротивлявах се с всички сили… мисълта за странния брак между старец и малко момиче (защото тогава бях същинско дете) инстинктивно ме възмущаваше. В края на краищата под натиска на баща си отстъпих… Да ме пази Бог да оскърбя с необмислена дума паметта на тогова, към когото винаги изпитвах искрено уважение! Маркиз дьо ла Тур дю Роа остана безукорно добър към мен от първия до последния си ден.
Въпреки това нашият неестествен брак ми причиняваше много мъки и аз безмълвно страдах, без никой да подозира какво става с мен. Сега с чиста съвест мога да заявя, че докрай изпълних дълга си към маркиза.
— Стига само да пожелаете, и всичките ви мъки ще се стопят в миналото! — възкликна Хектор. — Имайте ми доверие, Лазарин! Станете моя жена! Кажете, че приемате… Кажете, моля ви…
Маркиза дьо ла Тур дю Роа поклати глава. Сетне продума печално:
— Не бързайте, драги Хектор, изслушайте моята изповед!
— Но защо ми е тя? — припряно възрази младият принц. — Защо трябва всичко да зная? Обичайте ме, Лазарин! Обичайте ме, другото е без значение!
— Хектор, искам да ви призная важни неща, трябва да узнаете всичко, повярвайте!
Лазарин закри лицето си с ръце. Хектор зачака, развълнуван дълбоко. Когато младата жена вдигна глава, по бузата й течаха едри сълзи.
Сърцето на принца се сви.
— Два месеца след вашето заминаване от замъка ла Тур дю Роа маркизът заведе мен и Рене в Италия. Тръгнах с удоволствие, толкова копнеех за развлечения — нали бях съвсем млада! Във всички градове ни отрупваха с покани за балове и празненства. Във Венеция маркизът ми представи един младеж, негов добър познат, който се наричаше Марсел Ложие. Този млад офицер не беше аристократ по рождение, но бе много богат и добре възпитан.
Маркизът с удоволствие приемаше младия офицер, понеже се надяваше да омъжи Рене, средната ми сестра, за него. Не стига обаче, че този Ложие не предложи брак на сестра ми, а на всичко отгоре се влюби в мен, започна да ме ухажва така, че нито сестра ми, нито мъжът ми да не забележат нищо. Не обичах господин Ложие, той никак не ме интересуваше, но бях поласкана, че предпочете мен вместо сестра ми. Разкайвам се пред вас, принце, признавам, че страстта му ме забавляваше и — знам ли — може да съм се държала кокетно с него, може неволно да съм му дала надежда! Нали през ум не ми минаваше, че това негово увлечение може да представлява някаква опасност за мен… Нашите отношения не преминаваха границата на най-невинни разговори и развлечения и изобщо не придавах значение на любовта на младия офицер, като си въобразявах, че неминуемата раздяла ще сложи край на всичките му ефимерни надежди и мечти.
След завръщането ни във Франция обаче младият Ложие напусна армията и се настани в Орлеан, за да бъдел по-близо до мен, както не закъсня да ми обясни. Това ме разтревожи вече, но какво можех да сторя! На всичкото отгоре неочакваната катастрофа коренно промени живота ми — моят благороден съпруг се спомина внезапно… Останах вдовица и в скръбта си не приемах никого — и тогава, представете си, той има дързостта тайно да наруши моята забрана и да проникне в нашия парк… Заплаших го, че ще разкажа всичко на зет си, граф дьо Горд, и се преместих да живея в Париж…
— О, Лазарин, как ви разбирам! Да страдате толкова заради един негодник!
— Да, мили Хектор; този човек непрекъснато е по петите ми. Представете си, пристигна и в Париж! Предложих да поговорим тук, в моя дом, за да прекратя веднъж завинаги това мъчително преследване. Заявих му най-безпощадно, че никога не съм го обичала и няма да го обичам… Какво стори той според вас?
— Сигурно се е сбогувал и си е отишъл завинаги — предположи Хектор.
— Нищо подобно! Той има дързостта да ми отговори, че съм му вдъхнала надежда, че правата му върху мен били непоклатими и оставало само да се узаконят. Той бил решил, че непременно ще бъда негова съпруга. „Никога!“ — извиках тогава аз. А той ми отговори: „Не мога насила да се венчая за вас, тъй като е необходимо вашето съгласие, но бъдете сигурна, че ще се наложи да избирате между мен и вечната самота. Никого няма да допусна до вас; ще извиквам на дуел всеки ваш поклонник и ще го убивам.“
Хектор се намеси:
— Само долен тип би могъл да ви говори така!
— От тогава изминаха два месеца; господин Ложие вече не стъпи тук, но имам чувството, че ме следи и дебне всяка моя крачка. Мога ли да бъда сигурна, че не е подкупил и някои от слугите ми!
Хектор се замисли.
— Наистина ли не е имало нищо между вас и този мъж, за когото ми разказахте? Нищо — освен невинно кокетство от ваша страна и безогледно преследване — от негова?
— Приятелю — отвърна след пауза Лазарин с отпаднал глас, — нима се съмнявате в мен?
— Пазил ме Бог!… Исках само да разбера дали не сте забравили нещо…
— Не съм забравила… Ето, убедихте се, че съм права. Мечтите ни не могат да се сбъднат. Бракът между нас е невъзможен!
— Не съм се убедил ни най-малко — възрази младежът — и положението никак не ми се струва кой знае колко страшно и заплетено.
— Нима виждате изход? — попита Лазарин, като се преструваше на учудена.
— Разбира се! Щом този господин Ложие иска да се сражава с всеки, които удостоите с вниманието си, трябва да му се предостави такава възможност! Някой трябва да му даде добър урок, че силната страст не може да оправдае липсата на джентълменско отношение към дамата, и ако този урок облече в траур семейството му, само той ще е виновен за това.
— Нима искате да се биете с него? — извика маркизата.
— Да, и то час по-скоро.
— Дуел! В никакъв случай! Хектор, забранявам ви!
— Мила Лазарин — усмихна се младежът, — за мое голямо съжаление не ще мога да ви се подчиня…
— А ако ви помоля?
— Няма да отстъпя пред молби, нито пред сълзи. Животът ми е невъзможен без вас — затова единственият изход, единственият начин да отворя път за щастието ни, е да се бия на дуел.
— Значи нищо не може да разколебае вашата решителност?… О, колко се възхищавам от вас, Хектор! Отстъпвам пред вас, вие сте истински принц по мъжество и храброст… Но по какъв начин ще го извикате на дуел?
— По най-обикновения. Ще му се представя и ще му заявя, че маркиза дьо ла Тур дю Роа, на която съм направил предложение за женитба и която е приела предложението ми, е недоволна от действията му спрямо нея, затова съм принуден да го извикам на дуел. Въпросът ще бъде решен най-радикално.
— Велики Боже! Това е немислимо! — възкликна Лазарин. — Нима ще се решите да компрометирате по този начин бъдещата принцеса дьо Кастел Виван? Името ми в никакъв случай не бива да се споменава, иначе из Париж ще плъзнат клюки, че любовниците на маркиза дьо ла Тур дю Роа се бият на дуел заради нея! Какъвто и да бъде резултатът, доброто ми име ще бъде потъпкано… Нима не разбирате?
— Права сте, не помислих… Но как тогава бих могъл да извикам на дуел този господин Ложие? Нали дори не го познавам!
„Ама че е несъобразителен този новоизпечен принц!“ — си рече Лазарин и добави на глас:
— Зная къде живее този човек; мисля, че отскоро е наел жилище на улица „Амстердам“, 40; ще ви обясня и как изглежда. Висок е, с военна стойка, с големи мустаци, брюнет, в петлицата си има орденска лента. Действайте, приятелю, и преди да си кажем „до скоро виждане“, ще ви моля да ми дадете една клетва.
— Каква? — попита учуден от новото искане принцът.
— Че никога, при никакви условия господин Ложие не ще узнае истинските причини за дуела.
— Кълна се в честта си!
Лазарин се усмихна и посочи часовника, който показваше дванайсет.
— Време е да се разделим, скъпи приятелю! И помнете, че ще очаквам добри вести от вас.
Младият принц си тръгна, съвсем замаян от чутото през тази вечер. Лазарин остана да седи в гостната пред камината, доволна от добре изиграната роля (мисля, че и читателите ще се съгласят с нея), и се замисли за следващите стъпки. Оттук нататък Хектор щеше да преследва Марсел Ложие като вярна сянка до момента, в който намери претекст да го извика на дуел. Значи бе необходимо Лазарин да прекъсне всякакви отношения с доскорошния поручик, за не стане Хектор неволен свидетел на странните вечерни срещи между „преследваната жена“ и „преследвача“… Как да накара Ложие да се откаже от тези чести срещи, които бяха за него единствен източник на радост и упование? Младата жена добре знаеше каква власт има над Марсел и не се съмняваше, че той ще се види принуден да я послуша. Тя взе перо и хартия и написа следните редове.
„Обещахте, мили приятелю, заклехте се да не се съмнявате в мен, да ми оказвате безгранично доверие.
Настъпи мигът да ми докажете, че думите ви са били искрени и че действително мога да разчитам на вас.
Доброто ми име е в опасност… Дебнат ме, преследват ме… Кой? Все още не зная, но за съжаление не мога да се съмнявам, че нечия зла умисъл следи всяка моя стъпка. Днес ми донесоха анонимно писмо, което ме предупреждава, че съм под наблюдение и ако не прекратя срещите си нощем с неизвестен мъж (слава Богу, че все още не знаят името ви), моите похождения ще станат широко известни в аристократичните среди; според писмото ме заплашвала дори вестникарска публикация…
Добре разбирате, скъпи приятелю, че благоразумието изисква да прекратим срещите си за няколко дни, докато успея да разкрия кой именно ме шпионира, за да ги възобновим след това на друго място и по друг начин за наша взаимна радост. Подчинявам се на тази печална необходимост с дълбока мъка и ви моля да споделите моето страдание! Какво да се прави, с необходимостта не може да се спори!
Вашето търпение и мъжество ще бъдат най-яркото доказателство за чувствата ви към мен. Пишете ми всеки ден, и аз ще постъпвам по същия начин. Сигурна съм, че бързо ще разкрия подлия шпионин, който вероятно е някой от слугите или от моите камериерки. Разчитайте на мен, както аз разчитам на вас, и ме обичайте, както и аз ви обичам!“
Лазарин сложи в плика това както винаги неподписано писмо и Марсел го получи още на следващата сутрин…
Първият порив на доскорошния хусар беше — изречената ядно закана. „Тя отново се опитва да ме отхвърли! — избъбри той, като смачка писмото, — значи отново подготвя измяна. Но няма да ме измами! Ще я следя! Тежко му, който се опита да застане между нея и мен!“
— След миг обаче младежът изглади листа с ръка и за втори път прочете писмото. Почувствува се сякаш по-спокоен.
„Не съм прав — промълви той, — може наистина да я следят… предупреждавах я, че тайнствените й излизания вечер не ще останат незабелязани, че ще възбудят любопитството на слугите. Подобно нещо можеше да се очаква! Струва ми се, че съжаленията й изглеждат искрени… Защо постоянно я обвинявам? Нали й обещах да й вярвам? Бива ли да изпадам до унизителната роля на ревнив любовник и да я дебна от ъгъла! При това тя самата подчертава, че се отнася до няколко дни. След това вече ще действам решително; този брак най-сетне трябва да стане реалност.“
И Марсел с чувство на облекчение като след правилно взето решение се приготви да излезе, за да обядва в някой от близките ресторанти.
Беше точно единайсет и половина, когато доскорошният офицер пое по улица „Амстердам“.
Отсреща бе застанал някакъв младеж и с пура в устата наблюдаваше внимателно отсрещната къща. Минувачите забелязваха неподвижната му поза и си казваха: „Сигурно отсреща живее някоя хубавица и този младеж очаква знак от нея!“
Читателите вече са се досетили, че той бе Хектор Бегур, сегашният принц дьо Кастел Виван.
Когато Марсел излезе от дома си, художникът, добре запомнил думите на Лазарин за него, веднага го позна. „Тази стройна фигура и военна стойка, черните мустаци, орденската лента на петлицата — не може да бъде друг!“
Когато Марсел се отдалечи на двайсетина крачки, за всеки случай Хектор попита вратаря на къщата:
— Този господин, който излезе оттук, е граф Шавел, нали?
— Не, господине. Беше нашият квартирант господин Ложие, офицер в оставка.
— Сгрешил съм — избъбри Хектор и се завтече след поручика.
Марсел вървеше, без да бърза, след няколко пресечки свърна по „Шосе д’Антен“ и влезе в ресторант „Риш“, където обядваше всеки ден. Хектор влезе след него и седна така, че да вижда през цялото време Марсел пред себе си. Някогашният хусар ядеше бавно, разговаряше със свои познати — явно не бързаше за никъде. Плати чак след три, после излезе, нае файтон и каза адреса:
— Булонската гора, ресторант „Гелдер“.
Маршрутът бе дълъг, но дочутият адрес избавяше Хектор от необходимостта да следва пряко Марсел, затова той просто се появи там към четири и половина. Ресторантът бе средище на млади офицери и Хектор зърна доскорошния хусар сред компания от военни, с които разговаряше оживено. Отново пред младия принц се изправи мъчителният въпрос: „Как да извикам на дуел този човек, когото не познавам? На Лазарин дори повече ще се хареса, ако сторя така, че той да ме призове на дуел!“
Въпросът си оставаше неразрешим. Марсел продължи да седи и да разговаря с познатите си; по здрач си поръчаха и вечеря. Едва след това излезе от заведението и бавно тръгна по булеварда. Хектор го последва този път доста отблизо, като все така си блъскаше главата как да предизвика спречкване и недоволството на Ложие, което да бъде последвано от дуел.
Разходката на доскорошния офицер се оказа доста продължителна, но в края на краищата той стигна до улица „Амстердам“, където преспокойно си влезе в къщи.
На другия ден историята се повтори по същия начин; Марсел не бързаше за никъде, разхождаше се из града и разговаряше със свои познати — и така до седем вечерта, когато младият мъж нерешително се спря пред театър „Вариете“. Повъртя се малко пред входа и все пак влезе, като реши, че така ще минат по-незабелязано поне няколко часа от безкрайната вечер. Щом го видя да се изкачва по стълбището към входа, Хектор трепна от радост. „Дори най-големият глупак — си рече той — ще намери тук предлог да се спречка и да предизвика жадуваната свада…“ И той също влезе. Завари Марсел още пред касата; постара се да вземе билет на същия ред.
Спектакълът започна почти веднага. Залата беше пълна, преобладаваха младежите и Хектор бе посрещнат с приветствени възгласи и въздушни целувки от стари и нови познати. За да стигне до мястото си, трябваше да мине покрай седналия вече Марсел и докато се провираше покрай него, блъсна уж случайно коленете му, без да се извини. Някогашният поручик, чиито мисли бяха далеч, почти не забеляза тази грубост и не й обърна никакво внимание.
„Дали този тип няма да се окаже прекалено търпелив? — неспокойно се запита Тотор. — Много странно качество за офицер!“
Първото действие премина съвсем спокойно. Щом завесата се спусна, Хектор побърза да стане, за да мине отново покрай неподвижно седящия поручик. Вирнал глава с килната на тила шапка, като се преструваше, че не забелязва никого, Тотор отново грубо блъсна коленете на седящия млад мъж. Марсел се намръщи, но си помисли: „Да вдигам скандал в театъра заради някакъв си невъзпитан господин — твърде недостойно!“
Новоизпеченият син на принц Годефроа изчака да мине антрактът и когато всички бяха насядали, когато диригентът отново влезе, с дръзко килната шапка на главата се запъти към мястото си. Този път Марсел дори се надигна, отмести колене, за да осигури повече място за минаване. Постъпката му се оказа безполезна… Хектор се прояви като толкова недодялан, че се изхитри да го настъпи по крака.
— Когато човек е толкова нескопосен — произнесе ясно Марсел, — би трябвало поне да се извинява.
Хектор се спря.
— На мен ли говорите, господине? — попита предизвикателно той.
— Исках да ви дам урок по добро възпитание — сухо отвърна поручикът.
— Аз самият давам уроци, драги, но никога не ги приемам от друг! — възкликна високо Хектор и замахна. Марсел с едно движение възпря вдигнатия му пестник.
— Прекалихте!… Държите се като хамалин! Ще ви чакам вън след спектакъла.
— Разчитам на това — избъбри художникът и продължи към мястото си.
Седна тъкмо навреме.
Докато бяха разменяли тези няколко фрази, публиката в театъра бе насочила очи към тях и отвред се сипеха възклицания:
— Тихо, млъкнете!
— Вървете вън да се карате!
— Ей, повикай полиция!
След второто действие двамата млади мъже се срещнаха в коридора на театъра. Около тях бързо се събра тълпа любопитни, които очакваха да видят продължението на разпрата. Марсел излъга надеждите им — без да губи спокойствие нито за миг, той се обърна към Хектор:
— Както виждате, господине, тук е невъзможно да говорим, затова предлагам да излезем вън. Ще ме последвате ли?
— Разбира се! — отговори Бегур, и двамата скоро се озоваха на булеварда. Част от тълпата ги последва; щом забелязаха това, двамата младежи свърнаха по първата пресечка, сетне по друга улица и скоро се видяха сами.
— Драги господине — произнесе Марсел студено, — бих искал да започнем разговора с фактите; три пъти вие ме блъснахте толкова предизвикателно, че бих сметнал това за умишлено оскърбление, ако бяхме познати. Първите два пъти не ви казах нищо, защото според мен е глупаво човек да си рискува живота заради явно неволно неумение. Третия път ви направих бележка — и имах право.
— Не мога да се съглася с вас — припряно изрече Хектор.
— Добре… Ако бяхте се държали по-възпитано, ако не бяхте вдигнали ръка срещу мен — не ме ударихте, само защото ви спрях, посегателството е равносилно на смъртна обида за всеки офицер — щяхме може би да се разберем през антракта. Сега обаче споразумението е изключено.
— Нима ви приличам на човек, който настоява да се помири с вас? — горделиво заяви Хектор.
Марсел се поклони.
— Ето моята визитна картичка, господине.
— Ето ви и моята — отвърна принцът.
— Надявам се, няма да отречете, че аз бях оскърбеният? — попита доскорошният хусар.
— Бих могъл да оспоря, защото вашата груба забележка ме предизвика да вдигна ръка, но нямам претенции… Ако желаете, вие изберете оръжието, на мен ми е все едно.
На другия ден секундантите на принца виконт дьо Куси и барон Куро още преди обед бяха на улица „Амстердам“. Споразумяха се лесно за деня и часа на дуела, както и за мястото — поляната на Вил д’Авре, на другия ден в девет сутринта.
Марсел Ложие избра шпагата за оръжие на дуела. Уговориха се всеки да се яви с две свои шпаги и да хвърлят жребий кои да използуват.
Хектор, който малко по-късно се срещна със секундантите си, беше във възторг.
В три следобед се яви на улица „Мурильо“. В салона на маркизата бе доста оживено; Хектор само кимна утвърдително при въпросителния поглед на Лазарин. Разговорът им бе невъзможен, около Лазарин постоянно имаше хора, затова Хектор се повъртя безцелно из салона и си отиде. „Май има някакъв резултат — си рече Лазарин, — но от кого да узная подробности?!“
Същата вечер към шест Жул Льору, запътил се към ресторанта, срещна Марсел Ложие, който крачеше бавно по булеварда с ръце на гърба. Младият офицер бе предизвикал симпатии у Льору и той с удоволствие се спря да размени няколко думи с него.
— Къде се изгубихте, драги приятелю? — хвана го той под ръка. — Не бяхте ли в Париж?
— Не съм пътувал никъде — отвърна разсеяно Марсел, — но повече си седя в къщи.
— Не бива да пренебрегвате приятелите си! Обаждайте ми се… Нещо ново около вас?
— Нищо освен неприятности.
— Неприятности ли? За какво се отнася?
— Ще участвам в дуел без всякаква причина… тоест без сериозна причина. Само заради някакво си настъпване в театъра; направих забележка на минаващия младеж, а той вдигна скандал.
— Много неприятно! Но кой е вашият противник? Кажете ми, моля; всичко, което ви засяга, живо ме интересува.
— Принц дьо Кастел Виван.
Жул Льору трепна. „Бегур! — рече си той. — Не е възможно да се лъжа! Сигурно Лазарин е забъркана в историята, без този младеж дори да подозира…“
— Познавате ли принца? — попита доскорошният офицер, който забеляза реакцията му.
— Виждал съм го, запознавали са ни — нищо повече. Разкажете ми цялото произшествие, ако обичате.
След десетина минути Жул Льору стисна ръка на Марсел, пожела му успех и вместо да продължи към кафене „Англетер“, накъдето се бе запътил, спря един файтон и се отправи за улица „Мурильо“.
Жул Льору завари дъщеря си в покоите на малкия Раул; дойката тъкмо го хранеше.
— Нали ще вечеряш с мен, татко? — попита Лазарин.
— Да, стига да не те притеснявам.
— Винаги ми е драго да те видя! Ето, тъкмо да се порадваш и на внука си.
Лазарин взе детето от ръцете на дойката и го подаде на баща си.
— Нали е хубаво бебе? — рече тя.
— Голям хубавец е! — убедено отвърна баща й. — Истински малък маркиз! Колко е важен! При това много прилича на мен, нали?
— Разбира се, татко — отвърна засмяна Лазарин. — Истински твой портрет!
След малко дойката излезе с детето на ръце, а бащата и дъщерята се запътиха към трапезарията.
— Знаеш ли защо съм дошъл? — попита някогашният банкер.
— Доколкото разбрах, за да вечеряме заедно — погледна го дъщеря му.
— И не само за това… Дойдох да ти кажа една новина, която ще те заинтересува.
— Говори по-бързо тогава!
— На идване при теб на булеварда срещнах Марсел Ложие, твоя познат офицер. Представи си, утре сутринта той ще се бие на дуел и то с човек, когото знаеш.
— Кой може да бъде?
— Доскорошният Бегур… и сегашен принц дьо Кастел Виван. Двамата се скарали в театъра.
— И толкова се ядосали, та са стигнали до дуел? Възможно ли е? — рече учудено Лазарин.
— Според мен тази свада в театъра е само претекст — загледа дъщеря си с присвити очи Льору. — Истинската причина безспорно е друга… Може би ти знаеш коя е?
Лазарин отвърна наивно:
— Аз ли? Откъде бих могла да я зная? Дори не подозирах, че принцът се познава с Марсел Ложие… Поне при мен те никога не са се срещали.
— Тъкмо там е работата, че и до момента на свадата не са се познавали; Бегур упорито досаждал на Ложие, докато го принудил да реагира. Човек би си помислил, че принцът е постъпвал така умишлено.
— Нищо не разбирам! Ти каза, че дуелът ще е утре; но къде, в колко часа?
— В девет сутринта, във Вил д’Авре, край езерото…
Маркизата трепна. Само преди няколко дни бе вечеряла в тамошния ресторант с Марсел, двамата се бяха разхождали по алеята край езерото, където бившият поручик може би утре щеше да падне убит. Лазарин бързо овладя смущението си:
— Татко, искаш ли да бъдеш най-добрият баща на света?
— Винаги съм бил такъв, мила… Какво искаш сега от мен?
— Този дуел е интересен… Много бих искала бързо да узная резултата му. Нали ще отидеш утре сутринта във Вил д’Авре, ще присъстваш на дуела и ще дойдеш да ми кажеш как е приключил?
— Невъзможно! — извика Жул Льору, стреснат от самата мисъл да се запъти толкова далеч рано сутринта. — Нямам право да се намесвам в неща, които не ме засягат. Как ще обясня присъствието си там?
Лазарин набързо го успокои, че ще седне на терасата на ресторанта, ще си поръча закуска и преспокойно ще наблюдава дуела, без никой да му обърне внимание.
— Не закусвам толкова рано… — промърмори някогашният банкер. Това бе последният му опит за съпротива.
В двора на ресторанта бе спряла хубава малка карета; конете бяха разпрегнати и не се виждаха. Това бе каретата на Жул Льору, който бе побързал да изпълни желанието на дъщеря си, най-вече защото и на него му беше интересно да види как ще приключи този двубой между поклонниците на дъщеря му.
Ексбанкерът не обичаше новоизпечения принц въпреки ореола на многобройните му милиони; от друга страна, безспорно симпатизираше на Марсел, доколкото може да изпитва такива чувства един съвършен егоист.
Пристигнал преди петнайсетина минути, Льору бе огледал внимателно празната тераса и бе избрал едно сепаре в края й — нещо като малка беседка, оплетена в лози, издигната над залата за игра на карти. Оттук, между листата на лозите, можеше спокойно да наблюдава полянката отсреща, без да бъде забелязан.
Утринното пътуване и чистият въздух бяха пробудили апетита му и той си поръча обилна закуска с котлети, пиле със салата и шунка. Помисли и добави бутилка шабли.
Каретата на принца, последвана няколко минути по-късно от кабриолета на Марсел Ложие, спря в края на поляната, прорязвана от множество пътеки. Льору се наведе леко към парапета и разтвори филизите на лозата: четиримата секунданти и двамата съперници обсъждаха нещо. След малко някой от тях хвърли златна монета: съдбата покровителстваше Марсел — изборът падна върху неговите шпаги.
Хектор само безгрижно махна с ръка; той се държеше като отявлен дуелист — никой не би предположил, че ще се бие за пръв път в живота си.
Двамата противници съблякоха рединготите си и застанаха на около два метра един от друг. Почти еднакви по ръст, на близка възраст, двамата младежи обаче изглеждаха напълно различни. Сухото лице и стегнатата фигура на Марсел издаваше силна воля и неудържима енергия, снажната, но по-закръгленичка фигура на Хектор никак не изглеждаше войнствена…
Жул Льору заряза котлетата и пилето във въздушната си обсерватория. Дуелът започна.
Ложие се втурна в атака, решен час по-скоро да накаже с лека рана нахалния грубиян, но все не успяваше да достигне принца. От своя страна, Хектор бе намислил да нанесе един-единствен, но силен удар на противника си, за да избави веднъж завинаги Лазарин от него. Той не бързаше да напада, само се бранеше спокойно, като се усмихваше презрително. Тази усмивка бе ново оскърбление за Ложие, което го вбесяваше. Той удвои усилията си, шпагата му святкаше с бясна бързина и при едно невнимателно движение на Хектор по ръкава му от рамото се заспуска струйка кръв.
Дуелът бе спрян. Присъстващият хирург разкъса ръкава и отбеляза, че е наранена само кожата. Секундантите се обърнаха към двамата участници с думите, че е вече пролята кръв, честта на двамата противници е защитена и дуелът може да приключи.
Марсел бе склонен да приеме, макар и не особено доволен от такава развръзка, но Хектор, който преследваше съвсем друг резултат, категорично възрази, че това щяло да бъде имитация, а не истински дуел, затова настоявал да продължат.
Секундантите отстъпиха, макар и без желание.
Битката се възобнови. Шпагите отново зазвънтяха, без никой от двамата противници да застраши сериозно другия. Внезапно Хектор си припомни един наскоро научен похват и с финтов удар почти докосна рамото на Марсел; в същия миг шпагата на съперника му се заби под дясната ключица и се подаде през гърба му. Хектор въздъхна дълбоко, изпусна шпагата и протегна ръце напред; неминуемо щеше да падне, ако не бяха го подхванали дотичалите му секунданти.
— Господа — проговори Марсел с окървавена шпага в ръце, — бях оскърбен и извикан на дуел, но въпреки това, Бог ми е свидетел, не съм желал смъртта на господин дьо Кастел Виван. Надявам се, ще потвърдите, господа, че действах като честен човек…
Секундантите на принца се съгласиха.
Междувременно сложиха Хектор да седне, подпрян на дърво; хирургът разряза ризата му и внимателно огледа раната. Хектор бе притворил очи и дишаше тежко; при всяко издишване върху устните му избиваше кървава пяна.
— Как е? — попита Марсел с мъчително безпокойство.
— Дано да греша — отвърна медикът, — но според мен няма надежда този клет младеж да запази живота си…
Жул Льору видя, че след разговора с доктора и със секундантите на Хектор младият офицер се запъти към сградата на хотел-ресторанта. Той побърза да слезе пред входа, за да го пресрещне.
— Нима сте тук, господин Льору? — попита учуден Марсел, като понечи да мине покрай него.
— Чакайте — възпря го ексбанкерът. — Дойдох, понеже се тревожех за вас. Какво се случи, как свърши вашият дуел?
— Не питайте! Ужасно нещастие! Сто пъти бих предпочел да съм загинал аз, а не този клет младеж!
— Как? Нима принцът е убит?
— Ранен е тежко, но е жив; лекарят обаче твърди, че няма надежда да оздравее.
С тези думи Марсел побърза да се извини и се завтече към хотелиера да ангажира стая и да намери носилка за ранения, тъй като според доктора Хектор нямало да издържи пътя до Париж.
„Виж ти, каква беля! Толкова млад и богат, над милион годишен доход… И да умре! Човекът е нищожно същество… Неволно ставам философ пред такива удари на съдбата!“ — си рече Льору.
Покрай него изтичаха двама слуги с празна носилка. След няколко минути се върнаха, понесли безжизненото тяло на Хектор; настаниха го в една от малките стаи, която гледаше към терасата. Льору влезе след тях, вгледа се в прежълтялото лице на ранения, послуша хрипкавото му дишане, поклати тъжно глава и излезе.
Вън нареди да запретнат каретата му, запали пура и след малко пое обратно към Париж.
След около час колата му спря пред хубавата къща на улица „Мурильо“. Лазарин изтича да го посрещне.
— Колко се забави! — възкликна тя.
— Какво да се прави! — отвърна баща й. — Пътят е доста, а конете ми са същински кранти.
— Носиш ли новини? — нетърпеливо го прекъсна дъщеря му.
— Разбира се! Нали затова съм тук. Наблюдавах от много удобно място; дуелът беше великолепен, и двамата се биха достойно. Чудесна гледка беше! Но завърши — уви…
— Нима единият загина? — тревожно извика Лазарин.
— Не е умрял още, но няма надежда… Бегур се оказа с лош късмет… Искам да кажа — принц Кастел Виван.
Маркизата пребледня.
— Принц Кастел Виван! — пророни тя сподавено. — Сигурен ли си, че е умрял?
— Ех, докато бях там, още беше жив, но досега вероятно се е споминал.
Увлечени в разговора, двамата неусетно се бяха озовали в гостната. Кипнала от яд, маркизата извика:
— Марсел Ложие е убил принца! Отвратителен тип!
Заудря с юмруче по креслото в безсилната си омраза и отново извика:
— Отвратителен, отвратителен тип!
— Чакай — изумен я прекъсна Льору, — нима наистина си обичала този Хектор?
— Кой ти говори за любов! — недоволно отвърна маркизата. — Нима бяха за пренебрегване милионите му! А титлата? Пък и… знам ли… може наистина и да съм го обичала. О, този Марсел! Колко го мразя! Той е моят палач!
— Какво ти е сторил? — хитро попита Льору. — Значи между вас е имало нещо, което не съм знаел?
Лазарин вдигна рамене.
— Нима ме разпитваш, татко? — само рече тя. — Длъжна ли съм да ти давам отчет? Остави тези глупости и ми разкажи за дуела! Нали си видял всичко!
Ексбанкерът подхвана подробно разказа си, Лазарин го слушаше с дълбока тревога.
— Значи горкият принц е останал във Вил д’Авре — замислено промълви тя.
— Нямало да издържи пътуване до Париж… Поне да умре на спокойствие, вместо да издъхне по пътя. Погребението му сигурно ще е много разкошно! Дали ще се намерят негови наследници? Току-виж милионите му отишли в държавната хазна… Ами дали моят приятел Годефроа се е осигурил при внезапна смърт на осиновения си син? Дали няма да се лиши от тези сто хиляди годишна рента?
През това време маркизата си мислеше: „Може ли човек да предвиди всичко! Принцът ме обичаше… Ако бе имало кой да му намекне преди дуела, щеше да припише цялото си богатство на мен! Колко несъобразителна се оказах!“
— А сега — продължи Жул Льору — вече си изпълних обещанието спрямо теб и ще побързам при Годефроа да разбера дали е взел необходимите мерки да се осигури. Довиждане, хубава моя маркизо.
— Чакай — отвърна Лазарин, — ако ти нямаш какво повече да ми кажеш, аз имам.
— За какво се отнася?
— Днес е лош ден… Получих заранта писмо от граф Горд.
— Какво ти пише?
— Че нашата Жана е много зле…
— Горката малка графиня! — избъбри нажален Льору. — Честна дума, много ми е мъчно за нея!
Когато баща й си замина, Лазарин повика слугата да му извести, че няма да приема днес, и остана ядосана и печална в гостната да размишлява по новото си положение.
Всичките й планове се рушаха! Короната на принцеса й се изплъзваше… А Марсел, виновникът за всичките й нещастия, нейният мъчител, тържествуваше победа! Колко го мразеше тя в тези часове, какви ужасни мисли за мъст й минаваха през ума!
Привечер обаче се поуспокои и си рече: „Може би няма причина за отчаяние! Докторът твърдял, че нямало надежда; но нали и докторите грешат! Колко осъдени на смърт от тях си живеят преспокойно… Най-добре ще е сама да се убедя какво е положението…“
Лазарин скочи бързо от диванчето, на което бе прекарала доста часове, и извика слугата.
— Кажете да запрегнат каретата — каза тя — и пратете камериерката ми при мен. Предупредете майордома, че няма да вечерям в къщи — ще прекарам вечерта у баща си.
След десетина минути Лазарин със затворена черна рокля и шапка с воалетка се качи в каретата. Беше грабнала и един плътен чер воал, който допълнително метна върху шапката си.
— При татко — рече тя на кочияша, като затвори вратата на каретата.
Жул Льору си бе наел малко жилище на улица „Маделен“; само за пет минути Лазарин вече бе при него.
— Да ви изчакам ли, госпожо маркизо? — попита кочияшът, като спря.
— Не. Елате да ме вземете в дванайсет — отвърна Лазарин и влезе във входа. Беше сигурна, че няма да завари баща си в къщи; изчака каретата да завие и изтича бързо навън. След минута нае скъпо и прескъпо карета, която да я откара до Вил д’Авре и да я върне след това в Париж.
Беше почти десет, когато каретата спря пред големия хотел-ресторант във Вил д’Авре. Терасата изглеждаше празна; вероятно повечето посетители на ресторанта се бяха разотишли. Отпред се виждаше спряна само една кола. „Сигурно е на доктора“ — помисли си Лазарин, спусна гъстия дълъг воал пред лицето си и слезе.
— Искам да видя ранения — каза тя на съдържателя, изправил се пред нея със свещ в ръката.
— Защо не, госпожо? Стига лекарят да не възразява — и поведе неизвестната дама към стаите на горния етаж.
Когато почукаха на вратата, отвори личният камериер на принца. Опитният слуга се досети, че вероятно пред себе си вижда дама от висшето общество, която не желае да бъде разпозната. Лазарин му изказа желанието си, като го придружи с една златна монета.
— Защо да не видите ранения, госпожо — отвърна камериерът, — стига само лекарят да разреши — той отвори вратата, пропусна дамата вътре и тихо излезе в коридора.
Лазарин се озова в стаята и се спря на прага. Стаята бе доста оскъдно обзаведена, две свещи — едната на камината, друга — върху малката масичка, слабо осветяваха бедната обстановка. Хектор бе поставен полуседнал в малкото легло, подпрян на куп възглавници. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледо и посърнало, дишаше мъчително.
Колкото и коравосърдечна да беше Лазарин, тази печална гледка я потресе; тя потръпна цялата, от очите й бликнаха сълзи.
„Някоя влюбена в принца аристократка — рече си младият, но уважаван и прочут в Париж доктор. — Горката жена!“ От съчувствие към скръбта й той стана и се приближи.
— Кураж, госпожо! — меко промълви той на разплаканата дама. — Сигурен съм, че тук ви водят сериозни причини, а не празно любопитство. Съвземете се, моля ви!
Лазарин надви вълнението си и проговори:
— Ще събера всички сили, милостиви господине, но е твърде печално, че този блестящ млад живот може да угасне толкова скоро! Не виждате ли някаква надежда да го спасите?
Лекарят поклати глава.
— Нищо ли не може да се направи?
— За съжаление медицината е безсилна. Раната му е твърде тежка и много бих се учудил, ако преживее тази нощ, ако утрото го завари жив. През близките минути очаквам да настъпи криза в състоянието му, която най-вероятно ще го отнесе.
Докторът взе свещта от масата и се приближи до болния. Лицето на Хектор бе започнало да се зачервява, главата му трескаво се мяташе върху възглавницата. Някакви неясни думи се отронваха от устата му. Той ставаше все по-неспокоен, гласът му зазвуча по-силно и тревожно, той извика:
— Ще убия този подлец!… Той няма да преследва… моята любима…
— Чухте ли, госпожо? — обърна се лекарят към посетителката. — Кризата настъпва.
Хектор се мяташе вече трескаво върху постелята и все така в унес повтаряше: „гори ме… рамото… Махнете шпагата! Боли ме… от нея… Той ме убива… умирам…“
Лекарят се мъчеше да го удържи; внезапно въпреки усилията му раненият скочи и падна без сили на пода. От раната рукна кръв…
Лазарин изхвърча потресена от стаята, закрила лицето си с ръце.
Без да обръща внимание на съдържателя, който я пресрещна и попита за състоянието на болния, Лазарин мина като вихър през хотела и се втурна в каретата.
— Към Париж! — извика само и се отпусна на облегалката. След около час и половина, малко преди дванайсет, каретата вече бе спряла пред клуба, в който Льору обикновено прекарваше вечерите си.
След малко слугата, когото бе изпратила, се върна заедно с баща й. Жул Льору се учуди много на появата на дъщеря си и заинтригуван влезе в каретата.
— Не се безпокой, татко — промълви Лазарин, — трябва да поговорим за нещо много важно; след това каретата ще те откара, където пожелаеш. — И нареди на кочияша да поеме към улица „Мурильо“.
— Какво искаш да ми кажеш, мила? — попита само Льору.
— Утре рано сутринта ще замина за Орлеан, оттам — за извънградския замък ла Тур дю Роа.
— Задълго ли?
— Писмото на Раул за състоянието на Жана ме обезпокои много… Искам сама да се убедя какво е положението.
— Напразно се тревожиш! — възрази баща й. — Добре познавам Жана — тя е със силен организъм. Жалко, че не мога да те придружа: тъкмо сега имам куп ангажименти в Париж. Ще те моля обаче веднага с пристигането си да ми пишеш и ако е необходимо, и аз ще дойда веднага. — Льору помълча, след минута добави: — Да не би да напускаш Париж и по някакви други причини?
— Какви други причини може да има?… Знаеш ли, татко, принцът умря…
— Така и очаквах! Горкото момче… А кога се спомина?
— Преди около два часа. Тъкмо бях при него.
— Сама! Посред нощ! Каква лудост! И колко страшно преживяване за жена! Дано поне да не са те познали.
— Никой не ме позна, бях с двоен воал.
— Слава Богу. А аз снощи посетих Годефроа, той е взел всички мерки и няма да изгуби рентата си. Въпреки това е дълбоко огорчен… Много сърдечен човек е, уверявам те! Но ето че стигнахме до твоя дом. Довиждане, мила Лазарин! Лек път — и да ми пишеш веднага, щом пристигнеш, как е нашата Жана!
— Слез заедно с мен, татко — помоли го дъщеря му, — слугите трябва да се уверят, че съм била при теб.
След малко Лазарин беше вече в стаята си, а ексбанкерът се запъти отново към клуба, където го очакваше веселата му компания.
Младата жена умираше от глад и изпрати камериерката си да й донесе нещо за ядене. През това време написа телеграма до управителя на извънградския замък ла Тур дю Роа да й изпрати карета на гарата в Орлеан.
Когато камериерката се появи с малко бисквити и вино, Лазарин й обясни, че утре заранта се налага да замине за Орлеан, че ще вземе със себе си дойката с бебето и нея, главната си камериерка. И завърши:
— Закуската ми да е готова в осем. Наредете каретата да чака пред входа към осем и половина.
Камериерката излезе. Лазарин взе нов лист и си рече: „Капнала съм от умора, а на всичкото отгоре трябва да пиша на онзи ужасен човек, когото толкова мразя! Ще му отмъстя за това, кълна се!“
„Простете ми, че заминавам от Париж, без да съм ви предупредила. Току-що ми донесоха телеграма от съпруга на сестра ми, с която ми съобщава, че тя е сериозно болна и настоява веднага да замина при тях. Не зная колко време ще отсъствам — и дано положението на сестра ми да не е толкова тежко. Пишете на известния ви адрес.
Узнах от татко, че днес сте взели участие в дуел, възникнал поради някакво дребно спречкване. Как можете безразсъдно да рискувате живота си, толкова безценен за мен! Този път ще простя лекомислието ви, но моля, не постъпвайте никога повече така! Този дуел всели тревога в сърцето ми и мисълта ми винаги ще ви следва.“
— Не всичко е лъжа в това писмо — избъбри на себе си Лазарин. — Самата истина е, че мисълта ми неотстъпно ще го следва и тежко му, когато ми се мерне пред очите! Този гнусен убиец на Хектор!
Във влака не я оставяше мисълта, че трябва да намери начин и жестоко да отмъсти на Марсел. Вече близо до Орлеан яростта й се смени с тъга и Лазарин си рече печално:
— Трима души са ме обичали — и каква беше съдбата им? Маркизът загина нелепо, Хектор е убит, а Марсел — обречен от мен… Наистина аз нося нещастие!
Когато каляската спря пред замъка, Доминик вече очакваше господарката си на стълбището пред входа. Той слезе да й помогне, сетне се поклони и каза:
— Понеже узнах, че ваша светлост пристигате днес, изпратих човек в замъка дьо Горд да узнае как е здравето на госпожа сестра ви…
— И какво отговориха?
— Господин графът изпраща ето това писмо до вас, госпожо.
И Доминик й предаде сгъната на четири бележка, която гласеше:
„Скъпата ми Жана ви очаква… Елате час по-скоро при нас, сестро. Времето не чака, уви!