Лазарин пристигна късно вечерта в замъка ла’Тур дю Роа и сметна за невъзможно и неудобно по това време да безпокои обитателите на имението дьо Горд. На другата сутрин към десет, макар още да се чувствуваше отпаднала, нареди да приготвят каретата и за час и половина преодоля разстоянието до замъка дьо Горд. Раул, сигурен, че Лазарин ще дойде, бе застанал до прозореца и с пристигането на каретата вече беше на входа.
— Колко се радвам, че дойдохте, сестро! — рече младият мъж, като целуна радостно гостенката. — Идването ви е голяма утеха за мен…
— Отиваме ли при Жана?
— Не… По-добре предварително да поговорим.
Двамата влязоха в малката гостна на партера. Лазарин се вгледа по-внимателно в лицето на своя зет — за няколко месеца то бе отслабнало, посърнало, дълбока бръчка прорязваше челото. Върху слепоочията косата беше побеляла.
— Скъпа сестро — пророни печално графът, — голямо нещастие тегне над този замък, страданието е моята участ!
— Нима сте изгубили всякаква надежда? — възкликна Лазарин.
— Докато Жана диша, ще се надявам, но има минути, когато се убеждавам, че всичките ни усилия остават напразни. Помолих ви да поговорим предварително, за да ви предупредя, че Жана се е променила много — само външно, разбира се, кроткият й характер е все същият. Надявам се, че ще се овладеете и няма да изразите уплаха или страдание при вида на сегашната Жана — почти безплътен призрак на някогашната ми весела и жизнена любима.
— Боже мой! Нима толкова се е променила!… Бъдете спокоен, драги Раул, лицето ми няма да изрази нищо друго освен радост от срещата. Ще се усмихвам дори, макар и със свито сърце.
Маркизата замлъкна, като обмисляше положението. След пауза попита:
— Кой сега се грижи за Жана?
— Доктор Максим Жиро.
— Какво представлява той?
— Единственият доктор, на когото Жана вярва. Но междувременно се обърнахме и към най-видните парижки лекари. Те се съвещаваха, обсъждаха, но така и не откриха на какво се дължи заболяването на милата графиня.
— А Рене? — попита маркизата. — Нищо не ми казахте за Рене.
— Рене е същински ангел! — възкликна графът. — От първия ден на заболяването Рене не се отделя от своята сестра. Денонощно бди над нея, по цели нощи не спи… Ужасява ме мисълта, че и Рене може да се разболее от силното изтощаване… Сега, когато вече знаете всичко, драго сестро, да отидем при Жана. Колко ще се зарадва, клетата!
Графът и маркизата се запътиха към спалнята на Жана. Граф Раул влезе пръв и остави вратата открехната, като помоли Лазарин да почака вън.
— Искаш ли, малка моя, да ти доведа една гостенка, която много обичаме? — обърна се той към Жана.
— О, нима Лазарин е пристигнала вече? — тихо промълви младата графиня.
— Да, вече е тук и бърза да те види — отвърна Раул и разтвори вратата пред Лазарин.
Ако не беше предупреждението на графа, маркизата едва ли би могла да възпре възклицанието или сълзите си при вида на стопилата се, станала сякаш прозрачна Жана. А малката графиня се заусмихва с бледите си устни, вперила огромни сини очи в сестра си, и промълви:
— Ако не знаеше, че съм аз, би ли познала своята Пепеляшка?
— Разбира се! — бързо изрече Лазарин. — Не си се променила кой знае колко.
— Заблуждаваш ме — тъжно пророни Жана, — напълно съм наясно колко съм различна сега, колко малко общо имам с предишната Жана.
В това време графът се обърна към сестрите:
— Ще ви оставя да си поговорите двете — и излезе.
Жана го проследи с тъжен поглед и след кратко мълчание продължи:
— Мъчно ми е, че ще умра… Не казвам това нито на Раул, нито на доктора. Защо да увеличавам мъката им? Усмихвам се на всички… Лазарин, мила Лазарин, нали ще ми позволиш да поплача в твоите прегръдки!
Жана се повдигна, обви с ръце шията на сестра си и отпуснала глава върху гърдите й, горчиво заплака. Покъртена от тази безизходна мъка, Лазарин в този миг бе готова да даде всичко — милионите, титлата, живота си — само и само да спаси Жана. Малката Жана обаче успя да преодолее скръбта си.
— Прости ми, Лазарин, тежи ми, че краят е близък… И ми е жал за Раул! Какво ще стане с него? — прошепна тя. — Не искам да страда много по мен, но не ми се ще и бързо да ме забрави…
Маркизата понечи да отговори, но не успя. Страничната врата се разтвори и влезе Рене.
— Здравей, Лазарин — рече тя, — колко жалко, че не можах да те целуна първа след пристигането ти! Извини неволното ми невнимание… Две нощи не бях спала и съм се унесла…
Маркизата загледа Рене и отново я завладя учудване. Не беше виждала средната си сестра само няколко месеца; Рене не беше изгубила красотата си, но изразът на лицето й коренно се беше променил. Дълбока бръчка делеше сега веждите й, сякаш някаква неотстъпна мисъл я преследваше. Лицето й изглеждаше мрачно и тържествено, в черните очи блестеше някакъв заплашителен огън.
— Мили мои — наруши неволното мълчание Жана, — колко се радвам, че сега и двете сте до мен! Ако искате да бъда напълно щастлива, хайде да не говорим повече за мен — все едно че съм вече оздравяла…
— За какво искаш да говорим, скъпа? — попита Лазарин.
— За татко! Как е той? Добре ли се чувствува в Париж?
— Няма да повярваш, но дори изглежда по-млад от всякога — усмихната отговори Лазарин.
— Едва ли смята скоро да се завърне във Вертфейл — промълви Жана. — Вероятно добре се забавлява с неразделния си принц Кастел Виван… А как е старият принц? Здрав ли е?
При споменаването на Кастел Виван Лазарин пребледня.
— Добре е, доколкото зная.
— Нищо не ми каза за моя малък племенник, как е той?
— Как да бъде — през смях отговори Лазарин, — здрав и хубав е като кръстника си, граф Раул. Ако искаш, утре ще го доведа да го видиш.
— Чудесно! А тази вечер нали ще останеш с нас?
— Разбира се, щом искаш, мила Жана! Ще вечерям с вас, ще пренощувам, утре следобед отново ще бъдем заедно.
Рене слушаше бъбренето на сестрите си мълчалива и замислена. Разговорът бе прекъснат от идването на граф дьо Горд и на доктор Жиро.
— Позволете, мила Лазарин, да ви представя нашия доктор, приятел и гост, господин Жиро! Знаете вече мнението ми за него и се надявам той да спечели и вашите добри чувства.
— Разбира се, смятам го за свой приятел и от сърце съм му благодарна за грижите, които полага за милата ни Жана — усмихната подаде ръка Лазарин.
— Радвам се да се запозная с вас, драга маркизо — промълви Максим Жиро, който също изглеждаше тревожен, уморен и посърнал. — Сигурен съм, че вашето пристигане ще ободри милата ни графиня и ще й вдъхне нови сили. Сега ще я помолим да си вземе лекарството и да поспи спокойно няколко часа, нали, Жана? — обърна се той към младата си пациентка.
— Нашият доктор се държи като тиранин с нас — усмихна се Жана — и макар че в случая много ми се иска да въстана против заповедта му, все пак ще го послушам.
Рене се обади:
— Докторе, ей сега ще дам лекарството… Време ли е вече?
— Да, госпожице.
Девойката мина в своята стая.
— Ще те видя ли още веднъж тази вечер, Лазарин? — обърна се Жана към сестра си. — И нали утре ще доведеш малкия Раул?
— Да, ще остана, разбира се! Нали вече ти обещах! И утре ще бъдем дълго, дълго заедно.
Влезе Рене с лекарството. Жана пое лъжицата и я изпи.
— Колко е горчиво! — промълви Жана. — Сякаш много по-горчиво от всеки друг път.
— Докторе — обърна се Рене към Максим, — стъкленицата е почти пълна; ако искате, опитайте го и вие.
Рене влезе отново в стаята си и се върна със стъкленицата. Наля няколко капки в друга лъжица и я подаде на Максим.
— Наистина няма разлика — промълви докторът. — Сигурно вкусът на графинята се е променил, щом намира тази лека горчивина за прекалена.
Жана обаче възрази:
— Наистина много ми горчеше, и досега имам усещането, че сякаш съм преглътнала жлъч… Ще може ли да пийна малко плодов сок, за да ми размине?
— Разбира се. Женевиев ще остане в съседната стая и ще можете да я повикате всеки миг.
Лазарин и Рене, Раул и Максим излязоха от стаята на болната и минаха в гостната, където дълго още угрижено разговаряха за състоянието на Жана.
А младата жена се унесе в тежък сън. На сутринта се събуди отмаляла, уморена, без сили. Все пак приветства отново близките си, зарадва се на малкия маркиз и го разцелува по двете бузки.
Доктор Максим я гледаше тъжно и угрижено.
На третия ден от пристигането си Лазарин получи две писма; донесе й ги преди обяд старият Доминик. И двата почерка й бяха познати: едното беше от Жул Льору, другото — от Марсел Ложие.
Маркизата остави настрани писмото на своя поклонник и започна от бащиното си послание. Още с първите редове безразличието й се смени със силно учудване; тя възкликна от изненада.
Писмото на Жул Льору започваше така.
„Като добър баща, какъвто съм бил досега, бързам да ти известя за едно събитие, което според мен те интересува много.
Както ми каза, ти самата си видяла последните минути на Бегур — искам да кажа, на Хектор дьо Кастел Виван, — издъхнал от раната, нанесена му от Марсел Ложие.
Да, но не си видяла добре, мила моя.
Покойният Бегур не умря и дори, както изглежда, изобщо няма намерение да умира… поне от тази рана.“
Точно на това място маркизата остана като гръмната и си рече:
— Значи е жив! Защо ли избързах с това заминаване! Но нищо, ла Тур дю Роа не е далеч от Париж.
И продължи да чете нататък.
„Днес обядвах в кафене «Англетер», когато видях принца да влиза. Годефроа се приближи, на шапката му нямаше черна лентичка, изглеждаше весел и бодър. Много се учудих, тъй като познавам принца като голям привърженик на обичаите и на добрите нрави. Поканих го да седне до мен и се приготвих да слушам за главоболията му около погребението. Вместо това принцът рече:
— Ще хапна набързо и тичам към Вил д’Авре.
— Печалната церемония наистина поглъща много време и сили! — изразих му аз съчувствието си.
— Каква печална церемония? — ме изгледа той.
— Как каква — погребението…
— Нима не знаете? — рече тогава принцът. — Хектор е жив и след седмица ще бъде дори по-здрав от нас! Преживял е силна криза онази вечер, но тя не му отнела живота; докторът подхванал с нови сили лечението и сега вече животът му е вън от опасност.
— Честито, принце!
— Да, направо съм във възторг! Младежът е много мил… Впрочем дори го обичам, нали ми спаси живота.
Присъединих се към принц Годефроа и двамата заминахме с каретата за Вил д’Авре, както сама разбираш, не от любов към пътешествията, а от желание веднага да ти съобщя какво е състоянието на Бегур, тоест на младия принц, което толкова силно те интересува. При влизането ми Хектор, който беше доста бледен от загубата на кръв, стана червен като рак; побързах да го успокоя, че съм дошъл, понеже ти, мила моя, проявяваш загриженост за здравето му, и трябва да ти пиша до твоя замък. Тогава Бегур ме изгледа с искрена признателност. Нима има нещо между вас? Впрочем — защо не, има все пак смисъл да се омъжиш за този човек, чиято титла не мога да приема на сериозно, обаче годишният му доход, надхвърлящ милион долара, е съвсем реален факт.
Бегур е толкова добре, че утре ще го преместят в Париж, в неговия дом.
Сега за друго — моля те, веднага ми пиши как е нашата малка графиня! Съпругът й сигурно преувеличава сериозността на състоянието й, но все пак тревогата ми е голяма.
Целувам те бащински нежно Жул Льору.
П. П. Забравих да ти кажа, че между Вил д’Авре и Париж срещнахме Марсел Ложие. Този джентълмен се беше запътил натам, за да се осведомял лично за здравето на противника си. Тази негова постъпка ми се стори много благородна; Годефроа е на същото мнение.“
Лазарин пребледня. Мисълта за възможните последици от прекалената учтивост на поручика я ужаси.
— Само една дума може да погуби всичко! — прошепна тя. — Как не ми мина през ума, че може да се срещнат!
Обезпокоена, притеснена, Лазарин рязко скъса втория плик и зачете писмото на Марсел Ложие. В него той изразяваше благодарността си за нейната загриженост, която тя бе изразила по повод на опасния дуел. Съжаляваше, че е заминала за Орлеан, но също така споменаваше, че напълно разбира тревогата й за здравето на Жана. Той също й съобщаваше, че доколкото бил узнал, принц Хектор дьо Кастел Виван бил на оздравяване, и че много се радвал за това.
Маркизата ядосано смачка писмото и го захвърли. Сетне се замисли как да предотврати сближаването между двамата млади мъже, твърде опасно и разрушително за нейните планове. Като обядва набързо, седна и написа три писма.
В първото съобщаваше на Жул Льору, че положението на Жана действително е много сериозно.
Второто бе предназначено за Марсел Ложие. Лазарин разкриваше пред него тревогата си за здравето на любимата си сестра и го уверяваше, че й е нужна подкрепата на близък човек през тези мъчителни дни; затова го молеше да пристигне при нея, да се настани отново в страноприемницата „Белият кон“ и да рисува един стар дъб на няколко века, наречен Патриарха, близо до оградата на замъка, където Лазарин ще може да го намира. „Бъдете търпелив — му пишеше тя, — защото може да мине дори седмица, преди да ви потърся под дъба; болестта на сестра ми или други препятствия могат да ми попречат да ви се обадя веднага.“
Лазарин сложи писмото в плика и се зае с третото, до Хектор.
— Хектор сигурно вече си е у дома — избъбри тя, — затова ще мога да изпратя писмото на постоянния му адрес.
Лазарин му разкри, че жената, която го е посетила през тежките за него часове във Вил д’Авре, е била тя; че е нямала сили да понесе вестта за смъртта му и почти обезумяла е напуснала Париж — града, свидетел на нейните страдания. „За щастие — продължаваше тя — току-що полученото писмо от баща ми, с което той ми съобщава за вашето оздравяване, ме върна към живота“. По-нататък Лазарин му описваше състоянието на Жана, заради което не можеше да се върне веднага. Уверяваше Хектор, че не бива да се безпокои за бъдещето, че двамата могат да се венчаят в Италия или Германия и след това вече Ложие едва ли ще има смелостта да я преследва — при свършен факт.
„Бъдете предпазлив — завърши тя писмото си, — избягвайте срещите с онзи жесток човек и пазете живота си за тази, която живее единствено чрез любовта си към вас.“
Лазарин подписа това писмо; сетне даде и трите на слугата с нареждането да ги откара в Орлеан и там да ги пусне в кутията на пощата.
Приключила с парижките проблеми, Лазарин забърза към замъка дьо Горд. Когато изтича по стълбището пред входа, срещна един слуга, който я увери, че в състоянието на графинята няма никаква промяна. Слугата обаче грешеше; като минаваше по коридора към стаята на Жана, Лазарин забеляза Раул да седи на малко диванче пред стаята. Беше закрил лицето си с ръце, раменете му потръпваха от едва сдържани ридания.
Лазарин изтича при него.
— Братко — извика тя, — какво се е случило? Плашите ме… Нима е настъпило най-лошото?
— Не, сестро — пророни отчаян графът, — Жана не е умряла… Но е сигурна, че ще умре…
— Тя ли ви каза?
— Да. И настоя — колко тежко бе за мен това — след изтичането на траура да се оженя за Рене… Отказах! Как бих могъл да сторя такова нещо, да я заменя с която и да било!
Лазарин помълча. Сетне тихо се обърна към зет си:
— Вие трябва да й обещаете — каза тя. — Вашите думи ще бъдат сетна утеха за клетата добра душа, която ви обича.
— Но как бих могъл? — възкликна графът. — Това значи да я излъжа, защото не съм в състояние да изпълня желанието й. Много съм привързан към Рене, но изпитвам само братски, роднински чувства към нея…
— Жана знае това — възрази Лазарин, — тя не иска от вас да се влюбите в Рене; тя се стреми да запази сърцето ви за себе си и затова се предпазва, не желае да ви отстъпи на друга жена, която би получила не само името, но и любовта ви… Бъдете великодушен, братко… Позволете ми да кажа на Жана, че ще изпълните нейното желание.
Раул дьо Горд се поколеба, помисли, сетне обори глава и произнесе с въздишка:
— Така да бъде, щом смятате, че е необходимо…
Рене, дочула от стаята се гласовете на Раул и Лазарин в коридора, бе открехнала вратата и беше подслушала целия им разговор. Тържествуваща усмивка трепна върху устните й. „Какво могъщо и изненадващо съдействие на моите планове! — си рече тя. — Жана се намесва в играта. Значи е време да приключвам с тази история, щом успехът мие вече безспорен. Само след седмица Раул ще бъде вдовец и напълно свободен.“
Щом разбра, че разговорът е приключил, Рене тихичко затвори вратата към коридора и се отпусна на дивана, унесена в приятни мисли за бъдещето.
През това време Лазарин влезе при Жана, която се привдигна на лакът в постелята, за да я посрещне.
С няколко думи Лазарин й разказа за разговора си с Раул, сетне продължи:
— Успях да получа съгласието му, мила Жана, той ще изпълни желанието ти, ще се ожени за Рене. За нея ще си остане винаги брат и само брат…
Жана й благодари горещо с думите:
— Какво щастие, че пристигна, скъпа Лазарин! Ти ми достави последна радост! Но ще ти поискам една услуга, важна услуга… Нали няма да откажеш?
— Стига да мога да я изпълня — усмихната отвърна Лазарин. — За какво се отнася?
— Поговори с Рене и вземи съгласието й! За мен е невъзможно аз да повдигна този въпрос пред нея… Ще сториш ли това, мила сестричке?
— Щом настояваш! Но къде е Рене?
— Мисля, че е в стаята си…
— Отивам.
Лазарин мина през общия будоар между двете стаи и влезе при Рене, като почука на вратата. Завари средната си сестра полуизлегната на диванчето; целият й вид изразяваше покруса.
— Ти ли си, Лазарин — рече само тя. — Толкова съм потънала в мисли и тревоги, че не съм чула кога си пристигнала.
— Извини ме, че наруших почивката ти, но трябва да ти направя важно съобщение. Ще говоря направо — Жана е поискала от Раул след нейната смърт той да се ожени за теб — след изтичането на едногодишния траур, естествено. Сега всичко зависи от теб — дали ще приемеш да изпълниш волята на нашата мила, клета сестра.
Рене скочи.
— Но това е невъзможно! — извика тя. — Не съм помисляла дори. Раул е за мен като брат! Подобен брак би означавал да пожертвувам възможността да обикна друг…
— Напълно съзнавам, че ще трябва да принесеш чувствата си в жертва — съгласи се Лазарин, — но пък тази жертва ще бъде щедро възнаградена. Може би не ще получиш любов, но за сметка на това ще имаш всичко останало: титла, пари, прекрасен замък. Между нас да си остане, но кой друг брак би ти дал всичко това наведнъж? Приемай и не се колебай.
— Пари… титли… замъци — пророни тя. — Нима допускаш, че бих се съгласила да стана графиня дьо Горд по сметка?
Лазарин вдигна рамене и отвърна:
— Какъв смисъл от много приказки! Кажи, приемаш ли? Мога ли да предам съгласието ти на Жана?
— Ще изпълня дълга си пред милата Жана докрай — каза Рене. — Не жаля времето и здравето си за нея, сега съм готова да пожертвувам и щастието си… Ще изпълня нейното желание.
Същия ден следобед доктор Максим излезе от стаята на Жана и се запъти към аптеката в сутеренния етаж; преди това бе пратил там Женевиев, за да му помага при изготвянето на нова доза лекарство.
Щом влезе, завари камериерката да седи на един стол, подпряла главата си с ръка. Тя сякаш се отърси от някакви свои мисли, погледна доктора и попита:
— Бихте ли разрешили, драги господин Жиро, да ви задам един въпрос? Още ли не сте наясно за болестта на милата ми господарка?
— Ако знаех диагнозата — отвърна докторът, — щеше да ми е лесно да победя тази тежка болест. За съжаление и най-добрите лекари във Франция не можаха да я открият…
— И още нещо искам да ви попитам… Може да ви се стори странно… Дано не сметнете, че съм изгубила ума си…
Женевиев замлъкна и се огледа, сякаш се страхуваше от нещо. Сетне продума сподавено, пряко сили:
— Нито веднъж ли не се усъмнихте, господин Максим, че в замъка дьо Горд се извършва престъпление?
Младият доктор пребледня.
— Престъпление ли? — повтори неволно той.
— Да — отвърна Женевиев, — ужасно, долно престъпление! Струва ми се, че някой трови моята безценна, благородна графиня…
— Но това е лудост! — извика докторът.
— Помолих ви да не ме смятате за луда…
— Добре тогава, но кой, с каква цел би извършил това? С какво средство? Нали графинята е заобиколена само от хора, които дълбоко я обичат… Кого можете да обвините?
— Никого… Пазил ме Бог! Но все пак предполагам, че постоянно я тровят.
— Откъде вземат тогава отровата? Каква е тя?
— Това вече зная — отвърна уверено камериерката. — Според мен отровата идва от оранжерията. Не бързайте да се съмнявате. Елате с мен, сега граф дьо Горд и Рене са при графинята, никой няма да забележи, че сме отишли в зимната градина. Не казвайте нищо, нека да ви покажа какво имам предвид!
Максим мълчаливо последва Женевиев към оранжерията. Из пътя си припомни: още в началото на болестта бе изразил пред графа предположението, че Жана може да е отровена; тогава графът решително бе възразил, че това е невъзможно. Сега докторът се разкайваше; бе загубил толкова време, не бе се върнал към това свое опасение, и горчиво се упрекваше. Думите на Женевиев разкриха ужасната пропаст, пред която стояха. Наистина може би камериерката беше права; въздействието на непозната растителна отрова би могло да предизвика заболяване тъкмо с признаците, които се наблюдаваха при Жана… И кой знае дали тъкмо самият дьо Горд не използваше тази отрова! „Пред очите ми да тровят моята мила Жана! — отчаяно си помисли докторът. — И аз да не сторя нищо, за да я защитя! Но сега се кълна, че гнусният убиец ще понесе наказанието си! Няма да се успокоя, докато не го видя в ръцете на полицията!“
Междувременно двамата бяха стигнали до оранжерията. Максим машинално бе минал след Женевиев през вратата, която свързваше една от гостните със зимната градина. Потиснати от тревогата за здравето на графинята, градинарите бяха забравили да отворят прозорците и въздухът вътре беше горещ, спарен, изпълнен със силните аромати на тропически растения.
Камериерката решително се запъти към храстите абисинска млечка и посочи едно от стъблата:
— Погледнете!
Върху стъблото личаха нарези, някои вече засъхнали, други — съвсем пресни. Върху една от резките се бе образувала едра бяла капка сок.
— Видяхте ли? Мислите ли, че тези резки са случайност?
— Едва ли могат да бъдат случайни — съгласи се Максим. — Но дали този сок е отровен?
— Лесно ще узнаем. Запомнихте ли добре как изглежда това растение?
— Мисля, че да. То трудно може да бъде сбъркано с друго.
— Да идем тогава в библиотеката. Тук няма какво повече да правим.
Преди да излезе, Максим докосна с пръст бялата капка, сетне допря пръста си до езика. В същия миг почувствува нещо като парване и ужасна горчилка. Напразно се мъчи да изплюе горчивия вкус, той си остана в устата му, както и усещането за изгаряне. Не стига това, ами и върху пръста му се образува веднага черно петънце.
— О, този сок със сигурност е отровен! — извика той. — Как се нарича растението?
— Не помня, но в библиотеката има книги по ботаника, които графът изписа от Париж преди няколко месеца. Тези дни ги разглеждах и намерих в тях и този храст. Тъкмо те потвърдиха съмненията ми.
Обзет от нарастващата тревога, Максим се запъти за библиотеката. Женевиев тръгна с него.
Сред обширната библиотека имаше голяма маса от абаносово дърво, отрупана с атласи, албуми и различни книги. Сред тях Женевиев посочи купчинката томове по ботаника, сред които имаше и атласи с цветни илюстрации.
Женевиев бе запомнила книгата, в която бе намерила изображението на тропическата млечка. Тя веднага я взе в ръце, разтвори я и бързо откри търсеното растение.
— Погледнете, докторе, не е ли същото? А ето, по-нататък видях и други, които се срещат в нашата оранжерия.
Максим грабна припряно книгата — да, пред него беше същото растение — абисинска млечка. Нямаше съмнение в това. А ето и други — на следващите страници позна от рисунките някои представители от вида Ефорбия, Панданус. Тези растения, както и млечката, бяха от най-силните познати растителни отрови. Максим остана като гръмнат, загледан в пъстрите изображения. След миг се овладя и зачете текста под рисунките. В него освен другите подробности за растенията се посочваха и противоотровите, които местните жители използвали против въздействието на техния сок.
Той отпусна ръката си с книгата. Загледа се безмълвен в Женевиев. След малко се обади:
— Скъпа госпожо — промълви съвсем тихо той, — сигурна ли сте, че тези книги са се появили тук след женитбата на графа?
— Да — отвърна камериерката, — помня, че преди няколко месеца графът изпрати кола да ги докара от Орлеан. Имаше цял сандък с книги. Графът и един от слугите го отвориха… Доста се говори сетне за тази пратка. Дори ми се струва, че две или три седмици след това графинята се разболя.
Максим трепна. Ако беше така, убиецът не беше си губил времето!
— И все пак какво ви накара да ги разгледате?
— Обикновеното любопитство. Сетне обаче познах някои от растенията; неволно си припомних, че бях виждала нарези по стъблата им… При нас, в провинцията, се случва със зла умисъл да се използуват отровите на някои растения като татула например… Спомних си заболяването на графинята, което никой лекар не може ясно да определи, и си помислих, че може би…
Женевиев замлъкна. И двамата потънаха в тежко мълчание. Пръв заговори докторът:
— Вярвате ли ми, Женевиев?
— Напълно, господин докторе! Нали виждате, че именно с вас споделих своите опасения!
— Ще ме слушате ли безпрекословно? Това е крайно необходимо! Двамата с вас трябва да запазим в пълна тайна своите съмнения. Вие трябва да се държите така, все едно че нищо не се е случило, че в нищо не сме се усъмнили. Нали само аз и вие имаме достъп до приготвените лекарства?
— Не съм сигурна, господин Жиро, защото лекарството стои в будоара между двете спални — на графинята и на госпожица Рене. Виждала съм и графът да влиза там, а може би и някои от слугите…
— Оттук нататък графинята ще взема лекарството само след като аз го опитам, но ще се стремим да вършим това незабелязано. Никой друг не бива да й дава лекарство освен мен и вас!
— Дори и графът, и госпожица Рене ли?
— Да. И за тях се отнася.
— Значи няма да им кажете за нашите съмнения?
— Засега — не. Тайната не бива да стигне до никого и да не се вдига шум, за да бъде спокоен убиецът.
— Прав сте, напълно ви разбирам и ще ви слушам за всичко! А сега, когато знаете вече причината, ще излекувате ли милата госпожа Жана? — Женевиев впери умолителен и тревожен поглед в доктора.
— Знам ли, Женевиев! Дано само не е станало късно… Ще сторя всичко, каквото е в човешките сили, и дано Бог ни помага!
Максим се раздели с Женевиев, като отново я предупреди да се държи както винаги и да пази абсолютно мълчание. След това отиде в стаята си.
Откритието на Женевиев изтъкна пред Максим цялата сериозност на положението. Отровителството в този дом беше безспорен факт. Оставаше само да се разбере кой беше убиецът.
Логиката на фактите го тласкаше към версията, че самият граф беше посегнал върху живота на жена си. Причината не беше ясна, но според доктора самото минало на графа говореше за такава вероятност. Максим знаеше, че графът преди години заминал за Италия с млада аристократка, с чийто съпруг се бил на дуел, а сетне младата жена се споминала в някакво италианско градче, далеч от семейството си, далеч от близки и познати; едва ли някой се е поинтересувал каква е била причината за смъртта й… Кой знае дали самият Раул не е разкъсал по някакъв начин връзката, която може да му е дотягала… Дали не е постъпил по същия начин сега и с Жана? На моменти Максим напълно бе готов да повярва в предположенията си. След това обаче се ядосваше на глупавата си мнителност, укоряваше се, че неволно възприема графа като свой щастлив съперник, и просто се ръководи от антипатия…
Слезе за вечеря съвсем объркан и уморен от толкова тревожни мисли, напълно откъснал се от надеждата да открие убиеца без нови факти.
На трапезата се озоваха само двамата с графа. Рене бе поискала да й качат вечерята в стаята, защото се чувствала изморена.
По време на вечерята Максим се опита между другото, с незабелязано вмъкнати въпроси да си изясни още веднъж отношението му към покрусата на дома — към тежката болест на младата графиня. От всяка дума на графа лъхаше безнадеждно, покъртително страдание; в миг на неудържимо отчаяние дори избухна в плач… и побърза да се извини, че разстройва госта си, обичания от всички доктор Жиро.
Максим си каза, че никой убиец не би ридал така за жертвата си, и за пореден път се засрами и се укори заради глупавата си мнителност.
След вечерята обаче не го свъртя в стаята му: навсякъде го преследваше проклетият въпрос и не му даваше мира. Максим отвори прозорците, постоя така; сетне реши, че нощният хлад на парка ще го освежи и пронизващата влага ще охлади пламналата му глава. Младият лекар достатъчно знаеше вече всички коридори и врати към стаята си, затова се ориентираше безпогрешно и в тъмнината. Насочи се не към главния вход, който след вечеря се заключваше, а към малката странична врата, която също бе заключена, но с ключ в бравата. Максим отключи, спусна се по стълбището и тръгна право напред по алеята. Като се отдалечи на стотина крачки, се обърна да погледне замъка. Цялата огромна сграда тънеше в мрак; светеха само двата централни прозореца на първия етаж — прозорците на Жана. Максим си представи печалната гледка на болната крехка жена, на графа и Рене от двете страни на леглото, а над тях — силната лампа с бяла светлина, озаряваща прозорците.
Максим понечи да се обърне и да продължи разходката си, когато погледът му неволно падна върху лявото крило на замъка и върху пристройката до него, където бе разположена зимната градина. През огромните стъкла на оранжерията се забелязваше вътре някакъв движещ се светлик, нещо като светулка, която прелита насам-натам. Кой в спящия замък би могъл да се разхожда в това късно време в оранжерията? Кой друг — освен убиецът? „Ето го доказателството, което толкова много ми трябваше! — си рече той зарадван. — Престъпникът ще ми падне в ръцете!“
Докторът забърза обратно към замъка или по-точно — към лявото крило, където бяха гостните и построената до тях оранжерия. Колкото повече се приближаваше, толкова по-силна ставаше светлината, но заедно с това и някак странна. Максим стигна до самата оранжерия, стъпи на някакъв камък, за да надникне през стъклата, които започваха на човешки ръст височина от земята. Разочарованието му беше ужасно. Стъклата се оказаха запотени отвътре и през тях се забелязваше единствено светеща точка, която се губеше и се появяваше, но не се различаваше нито човешка фигура, нито дори и близките до стъклата листа и клони.
Максим спря озадачен, тревожен; трябваше да предприеме нещо, не биваше да изпусне престъпника! Тогава си спомни, че който и да беше той, неминуемо щеше да излезе от гостните в коридора и там вече непременно Максим щеше да го издебне.
Само след минута Максим се озова пред входа и изтича по стълбището. Щом затвори вратата зад гърба си, се заослушва, но не чу нищо освен учестените удари на сърцето си.
Вестибюлът на замъка дьо Горд не отстъпваше на замъците на гордите английски аристократи. Таваните бяха високи и под тях всеки звук отекваше като в катедрала. Ловни трофеи и рицарски доспехи бяха наредени по стените и покрай тях; ламперията беше от дърво и кожа с позлатени инкрустации. Максим се спотаи зад едни такива доспехи, наподобяващи отдалеч същински рицар, и зачака. Очакването му не беше продължително, ала му се стори дълго като век. Най-сетне страничната врата откъм гостната се разтвори безшумно и в единия край на вестибюла се появи фигура с фенер в ръката. Сърцето на доктора примря, върху челото му изби студена пот.
Наистина положението беше критично: чия беше тази мъжка фигура? Тя се приближаваше бавно и Максим едва не извика от ужас: покрай него премина Раул дьо Горд… Присъствието му тук, в този късен час, с фенер в ръка не можеше да бъде нито случайно, нито обяснено с някаква дребна причина…
Появата му тъкмо откъм зимната градина бе сериозно доказателство против него! В дясната си ръка той държеше светещия фенер, а в лявата — сноп ярки и може би твърде отровни цветя от оранжерията.
Раул дьо Горд премина покрай Максим, оборил глава, с мрачното лице и неподвижния поглед на лейди Макбет… Графът пристъпваше съвсем близо до доктора, без да забележи присъствието му, макар че фенерът освети ясно смаяното лице на медика; и като лунатик пое по стълбището към горния етаж.
Щом видя толкова неочакваното и ясно потвърждение на съмненията си, които самият той отхвърляше като невъзможни, Максим буквално се вцепени и към минута остана като статуя.
Когато най-сетне се овладя, когато съзнанието за страшната истина се изправи пред него в цялата си голота, граф дьо Горд вече бе стигнал до първия етаж. Сетне пое по коридора, явно се запъти към стаята на Жана.
„Той е! Не мога вече да отрека! — избъбри обзетият от тревога доктор. — Как да повярвам! Съпругът, когото тя толкова обича…“
И той на свой ред се втурна по стълбището, застлано с килим, по стъпките на злокобния убиец.
Графът значително бе изпреварил своя преследвач и след миг вече влезе в предверието към апартамента на Жана, състоящ се от спалня, гостна и будоар с баня. На влизане в спалнята Раул не затвори вратата и Максим, който вървеше след него, се спря в предверието на две крачки от спалнята на Жана. „Бог ми предаде убиеца — си рече той. — Ей сега ще го видя да действува, и той не ще може да отрича… Ще го хвана на местопрестъплението и ще го обвиня! Тогава моята роля ще бъде приключена, сетне ще действува правосъдието.“
Застанал до вратата, дори подпрял се на нея, Максим можеше да чува и да вижда всичко, каквото ставаше вътре. За негова почуда Жана не спеше, той чу слабия й глас:
— Колко си добър, Раул! Донесе ли цветята?
— Нося цял сноп…
— Нареди ги по-скоро върху завивките ми… Искам да ги докосна… И те са мои приятели, с които скоро ще се разделя. Приятно ми е да им кажа сбогом като на всичко, което съм обичала…
— Мое мило, любимо дете — промълви графът, — не говори така! Сърцето ми се пръска от мъка! Имай милост към мен, никога не мисли за раздяла!
— Раул, не плачи, моля те… Какво да се прави, така ми било писано. Покорна съм на съдбата си. Нека да бъдем храбри и да не тъгуваме. Дай цветята по-близо.
Граф дьо Горд се овладя с усилие и премести цветята по-близо до малката графиня.
Максим, тайният свидетел на тази сърцераздирателна сцена, макар и с насълзени очи, почувствува все пак огромно облекчение. Оказа се, че граф дьо Горд е ходил в оранжерията, за да изпълни желанието на своята мила Жана. Постъпката му, толкова ужасна наглед, всъщност не доказваше нищо…
След посещението на своя осиновител и на Жул Льору Хектор започна бързо да оздравява. „Най-добрият баща“ с думите, че Лазарин е заминала отчаяна за провинцията и че сега той ще я успокои с вестта, че Хектор оздравява, намаза раната на Бегур с вълшебен балсам; младият мъж се почувствува окрилен и щастлив, дълбоко сигурен, че Лазарин го обича.
Около час след заминаването на Годефроа и Льору камериерът на Хектор влезе на пръсти и му подаде визитна картичка:
— Вън чака един господин… Интересува се за ваше сиятелство. Дошъл е да попита за здравето ви и се зарадва, щом узна, че сте по-добре.
Хектор погледна визитката и възкликна:
— Марсел Ложие! Постъпката му е прекрасна!… Кажете му, че утре ще се прибера в своята къща и че в най-скоро време ще мога да му върна посещението. Изразете му моята благодарност за оказаното внимание.
Камериерът излезе.
— Докторе — промълви младежът, — знаете ли кой беше този човек, дошъл да ме посети?
— Не бих могъл да отгатна.
— Джентълменът, който ми причини тази сериозна рана, от която вие толкова успешно ме лекувате. Изключително благородно е от негова страна да се поинтересува сега от моето здраве… Направо съм трогнат! Той е истински почтен човек!
Към шест вечерта докторът остави своя пациент на камериера и слезе за вечеря в ресторанта. Слугата се обърна почтително:
— Ваше сиятелство, вече сте достатъчно укрепнал и искам да ви съобщя за нещо, случило се тук, докато вие бяхте зле и бълнувахте…
— За какво се отнася? — попита Бегур.
— През онази нощ тук дойде една дама да ви види. Тя изглеждаше много отчаяна и докторът й позволи да влезе за малко…
— Как изглеждаше? — попита заинтригуван Бегур. — Забелязахте ли нещо от външността й?
— Беше с тъмна рокля, с шапка и много плътен чер воал. Нищо не бих могъл да кажа за лицето й, но беше стройна, вероятно много млада жена. Впрочем зърнах част от косата й, която се спускаше по раменете и по гърба й, — тя беше с доста особен цвят. Стори ми се червеникава със златист оттенък…
Хектор се привдигна на лакът.
— Тя е била! — прошепна той възхитен. — Идвала е чак от Париж, понеже се е тревожила за мен. Колко съм щастлив! Повече, отколкото заслужавам!
— Значи се досетихте коя е дамата, ваше сиятелство?
— Да, и съм безкрайно доволен от тази новина. За награда ще ви подаря петдесет златни франка да се почерпите за мое здраве.
Тази нощ премина спокойно, сънят на младия дьо Кастел Виван бе дълбок и укрепващ.
Към десет сутринта във Вил д’Авре пристигна каретата на принца, пълна с меки дюшеци и удобни възглавници. Дотогава подложен на диета, Хектор през тази сутрин хапна хубава котлета с варено яйце и изпи половин чаша рейнско.
На съдържателя бе заплатено с царска щедрост, сетне пренесоха Хектор в каретата и той благополучно замина за Париж, макар и с най-бавния ход на конете.
Предвиждането на лекаря се оправда напълно — пътуването не оказа никакво влияние върху здравето на Хектор. В двора на голямата му разкошна къща го свалиха най-предпазливо от каретата и го пренесоха в постелята му.
— Колко е хубаво в къщи! — възкликна принцът. — Струва ми се, че тук съвсем бързо ще оздравея.
— Прав сте да мислите така, скъпи принце — съгласи се докторът. — Трябва само добре да се храните, да си почивате и да не се вълнувате прекалено.
— Мога ли да приемам посетители и да разговарям с тях?
— Разбира се, но по възможност да не са много. Още веднъж искам да подчертая — трябва да сторим възможното раната ви да заздравее, след това вече всичко ще ви бъде позволено.
На следния ден към десет сутринта слугата внесе на поднос едно писмо. Беше от Лазарин и Хектор го прочете на един дъх. Изводите, които си бе направил Хектор от нейното посещение във Вил д’вре, не бяха погрешни — Лазарин го обичаше, искаше да се омъжи за него и предлагаше да се венчаят в чужбина, за да се отърват от нейния преследвач…
Хектор се замисли. Той мразеше този офицер в оставка, който толкова тормозеше маркизата с тираничното си държание, но в същото време някак не можеше да възприеме мисълта, че този жесток човек и Марсел Ложие са едно и също лице. Това странно раздвояване на чувствата искрено го безпокоеше.
„Честна дума — си казваше той, — нищо не разбирам! Струва ми се невъзможно този млад мъж с открито, честно лице да е долен, подъл тип, който измъчва жена. А в същото време маркизата не би ме лъгала! Вероятно съм прекалено доверчив и твърде повърхностно възприемам своя съперник. Следващия път, когато го срещна, на всяка цена ще поговоря сериозно с него, за да си изградя по-ясна представа.“
Марсел дръпна звънеца. Влезе камериерът Жермен.
— Преди три дни — му рече Хектор — ми донесохте една визитка, беше ви я предал мъж, дошъл да узнае как съм. Този мъж се казва Марсел Ложие. Ако тези дни дойде отново и попита за моето здраве, предайте му, че съм готов да го приема. Предупредете и вратаря.
Към четири следобед камериерът се появи с вестта, че е дошъл господин Марсел Ложие и иска да се информира за здравето на принца.
— Сложете ми още една възглавница, Жермен — каза Хектор на камериера — и преместете по-близо до леглото едно кресло за господин Марсел.
След минута вратата се отвори и слугата докладва:
— Господин Марсел Ложие.
— Заповядайте — покани го Хектор — и се настанете удобно.
— Позволете преди всичко да ви съобщя, драги господине — рече Марсел, застанал прав до вратата, — че при нашето взаимно положение не бих си позволил да допусна вероятността да ме приемете, но вашият камериер ми каза, че щяло да ви бъде приятно…
— Наистина ми е драго, че ви виждам — прекъсна го Хектор.
— С удоволствие ще стисна ръката ви на довчерашен съперник, който може би ще стане мой приятел — рече Марсел.
— Има доста примери, когато приятелството започва с дуел — уклончиво отговори Хектор.
Те си стиснаха ръцете.
— Един ден и една нощ мислех, че сте убит — продължи Марсел. — Бог ми е свидетел, те бяха много тежки за мен! Не бих си простил вашата смърт, за която действително нямам вина, надявам се да признаете…
— Никой не е виновен, ако убие противника си в честен двубой — каза Хектор.
— Безспорно сте прав, но друго имах предвид: аз не желаех този дуел. Вашето според мен предизвикателно държание и желанието ви да влезете в спор с мен много ме учудва и досега. И бих ви бил благодарен, ако ми разясните на какво се дължи то.
— Може би предполагате, че причината за държанието ми е някоя жена?
— Ни най-малко — сериозно отвърна Марсел. — Посветил съм живота си на една-единствена жена, а тя не е от средите, които предизвикват банални съперничества.
Хектор пребледня. Сърцето му заби ускорено — Марсел говореше за Лазарин! Принцът едва не извика: „Тази жена не ви обича! Вие сте неин враг, който я преследва и потиска, тя иска да се отърве от вас и аз участвах в дуела с намерението да ви убия!“
Но той се бе заклел да мълчи.
Възцари се кратко мълчание. Марсел отново заговори:
— Вие не сте се били никога преди това, нали?
— Наистина… — отговори Хектор.
— Така си и мислех — усмихнат рече Марсел. — Сигурно сте искали непременно да участвате в дуел и моето военно минало ви е привлякло, решили сте, че съм достоен противник… Нали не греша?
— До голяма степен сте прав — съгласи се колебливо Хектор, като се мъчеше да овладее смущението си.
— Радвам се, че днес се видях с вас и ми олекна на душата: сега вече разбирам: вие не сте мой убеден враг — заяви Марсел. — Вярвайте, ако не бяхме се срещнали днес, утре щях да ви изпратя писмо, понеже за известно време няма да съм в Париж.
— Заминавате ли? Кога?
Хектор почувствува силна тревога: Лазарин бе заминала, дали този човек не тръгваше отново да я преследва? Как можеше да разбере къде отива?
— Заминавам утре, но не зная за колко време. Ще се радвам да се видим отново.
Марсел забеляза, че настроението на Хектор се промени коренно, и си обясни това с внезапната умора, със слабост, причинена от раната. Той побърза да се сбогува и да си тръгне, леко озадачен от странното държание на новия си познат.
След излизането му Хектор веднага поиска хартия и перо. След пет минути той вече бе започнал писмо до Лазарин, с което горещо й благодареше за редовете, които му бе отправила и с които го бе ощастливила.
По-нататък Хектор я предупреждаваше за пътуването на Марсел, който го навестил и му съобщил за намерението си, и изразяваше тревогата си от възможните нови преследвания на бившия офицер. В писмото Хектор я молеше да му позволи да се засели близо до нея, за да може винаги да я защити.
„Мой приятел владее замък близо до ла Тур дю Роа — пишеше той на маркизата — и много пъти ми е предлагал да му погостувам… Бързо ми отговорете, скъпа Лазарин, изпратете ми писмо или телеграма — и веднага ще тръгна на път.
Няма защо да ви убеждавам, че ви обичам, нали? Но все пак цял живот ще ви говори за своята любов вашият предан Хектор.“
Лазарин едновременно получи писмата на Тотор и на Марсел. Някогашният поручик съобщаваше на Лазарин, че на другия ден ще замине за Орлеан, а оттам ще пристигне и отседне в страноприемницата „Белият кон“ отново като пътуващ художник. Ще бъде търпелив, защото разбира колко е тревожно положението на младата графиня, и ще чака при вековния дъб ден след ден, докато любимата Лазарин намери възможност да му се обади…
Писмото на Хектор предизвика възмущението й. „Разбирам, че Марсел може да се е поинтересувал от здравето на Хектор, но защо му е било на този глупак да го приема? Хубава работа! Първо си проливат кръвта, сетне се сприятеляват! Какво ще правя сега? Все по-трудно става да ги управлявам. Час по-скоро трябва да се отърва от този хусар. Но как?“
От времето на драматичния дуел този въпрос непрестанно измъчваше Лазарин, но тя все не намираше отговор. Сега беше крайно важно да задържи Хектор в Париж. „Лудост би било отново да го пратя срещу поручика — си рече тя. — Този път двамата неминуемо биха си изяснили причината за новото сблъскване и тогава — тежко ми.“
Маркизата седна на масата и написа набързо няколко реда до Хектор, с които го уверяваше, че безопасността й е гарантирана, защото поради сериозното заболяване на сестра си е принудена да се настани в замъка дьо Горд, за да е близо до нея.
„Моят преследвач не ще посмее дори да наближи този замък. Когато сестра ми оздравее, без да се бавя, ще се завърна в Париж; затова молете се заедно с мен Бог по-скоро да й възвърне силите! Тогава ще можем отново да се видим, към което толкова се стреми моето сърце.“
Лазарин нямаше ни най-малкото намерение да се заселва в замъка дьо Горд, но нали трябваше да стори всичко възможно, за да възпрепятствува пристигането и на Хектор! Тази бъркотия около нея вече започваше да й дотяга.
Оставихме Максим, тръгнал по следите на престъпника, пред вратите на спалнята на Жана. Разбрал, че графът бе изпълнявал поръчение на милата си съпруга, когато бе ходил в оранжерията, докторът се разколеба в увереността си, но все пак си каза: „Нека да го изпитам още веднъж, за да бъда по-сигурен“. Сетне излезе обратно в коридора и почука по вратата на приемната. Звукът се разнесе ясно в нощната тишина и графът се приближи до вратата, като попита:
— Кой е?
— Аз съм, господин графе — отвърна Максим.
— Вие ли, докторе! — възкликна учуден Раул. — По това време… Защо сте тук?
— Бях излязъл да се разходя в парка, господин графе, когато видях тайнствена светлина в оранжерията. Стори ми се подозрително — нали в зимната градина има много отровни растения, тя може да послужи за истинска лаборатория на престъпник…
— И какво от това? — попита все така спокойно графът.
— Престъплението се извършва лесно, когато под ръка има всичко необходимо.
— Но на кого в този замък би хрумнало да върши престъпления? — попита графът. Хората убиват заради интерес, за да отмъстят, от омраза… Къде виждате такива чувства?
— Човек неволно може да прояви и престъпна небрежност.
— Какво имате пред вид?
— Ех, Боже мой, например постъпката ви преди малко… Видях ви да минавате с голям букет цветя от оранжерията, без да се досетите, че много от тях може да са отровни… За госпожа дьо Горд, при сегашната й слабост, е достатъчна съвсем малка доза отрова…
Графът пребледня мъчително.
— Какво безумие от моя страна! Да внеса при своята любима, толкова крехка и отпаднала, отровни цветя! Елате по-бързо с мен, докторе, за да обясним заедно на графинята каква опасност представляват тези цветя за нея… Може би от вълнение сам не ще мога да й обясня, както трябва. По-бързо…
Раул се завтече в спалнята. Максим го последва, като си каза: „Не, графът не е престъпник… И все пак! Все още се съмнявам“.
На другия ден към един следобед селският свещеник излезе от замъка, приел изповедта на Жана и опростил греховете й.
Младата жена поиска прошка и от съпруга си, и от всички слуги в замъка, ако неволно ги е обидила или засегнала с нещо. Сетне се отпусна на възглавниците си и въздъхна:
— Сега вече Бог може да ме призове… Готова съм.
Около постелята й стояха покрусени Женевиев, графът и докторът. В този миг влезе Рене.
— Докторе — обърна се тя към Максим, — не е ли време вече за лекарството? Наближава два.
— Щях да помоля Женевиев да й го даде — отвърна лекарят, — но щом вече сте готова…
— Ей сега идвам.
Рене влезе отново в будоара и се върна с малка тънка чашка, пълна почти догоре с тъмна течност с опалов оттенък. Девойката се запъти към постелята на болната. Максим я възпря. Сетне повика Женевиев:
— Моля, дайте ми една лъжица.
— За какво ви е, докторе? — попита Рене.
— Ще опитам лекарството — интересува ме дали не се е появила вчерашната горчива жилка, от която се оплакваше графинята.
— Прав сте, докторе… Вземете чашката.
Максим протегна ръка, но тънката чашка се плъзна от пръстите на Рене и се строши на пода.
— Не хванахте добре, докторе! — възкликна девойката. — Няма значение, ей сега ще донеса отново.
След минута Рене се появи с друга чашка и с нова доза лекарство. Максим опита няколко капки от него и отбеляза:
— Този път едва ли ще се стори горчиво на графинята. Сетне подаде чашката на Жана, която без никакви възражения и оплаквания изпи определеното количество.
— Как ви се стори? — попита Максим.
— Приятно е — отвърна Жана, — дори го намирам освежаващо.
Максим се обърна и впери очи в дясната ръка на Рене.
— Какво ви е на пръстите? — попита той. Показалецът и средният й пръст бяха леко бинтовани.
— Нищо особено — избъбри тя и пребледня, сетне се изчерви. — Писах писмо на татко и неволно капнах разтопен восък върху пръстите си.
— Трябваше веднага да ми кажете! Махнете бинта да погледна изгореното. Ще вземем мерки!
Младата девойка едва възпираше кипналия си яд; тя дръпна рязко бинта от пръстите. Максим вече подозираше какво ще види. Двата пръста от вътрешната страна бяха изгорени много особено, част от кожата бе почерняла, вместо да се зачерви. Максим доста време оглежда изгореното, Рене съвсем се притесни и дръпна ръката си.
— Нима толкова е опасно, докторе? — попита иронично тя. — Ще трябва ли да ми отрежете ръката?
— Наистина е дребна работа, госпожице. Ще помоля Женевиев да ви предаде един лек мехлем от аптечката и до утре няма да остане следа — промълви докторът равнодушно.
Щом се чуха тези успокоителни думи, сгърченото от яд и напрежение лице на Рене просветля и доби обичайния си израз.
— Благодаря, докторе — само рече тя и бързо излезе. — Какво става със сестра ми? — намеси се Жана. — Отдавна не бях я виждала такава. Стори ми се много ядосана.
— Сигурно се е притеснила — тези изгаряния не са опасни, но са доста болезнени. Бързо ще й мине и ще се успокои — обърна се към нея Максим. — Драги графе — след минута рече той на Раул. — Женевиев ще ми трябва за около час. Моля ви, през това време не напускайте стаята на Жана и се погрижете нищо да не докосва устните й, тя не бива да пие никакви течности, нито лекарства.
— Бъдете спокоен, докторе — отвърна Раул, — ще изпълня точно вашите изисквания.
Жана се унесе в спокоен, отморителен сън.
След като приготви нова доза от лекарството заедно с Женевиев, Максим се затвори в стаята си, взе късче червен восък и го доближи до запалената свещ. Стоически капна малко от него върху дланта си, след миг хладнокръвно свали застиналите капки.
Изгарянето нямаше нищо общо с петната, които беше забелязал върху пръстите на Рене. След това докторът огледа показалеца си, с който бе докоснал засъхналата капка върху нареза на млечката. Тъмното петно беше съвсем същото като ивиците, явно предизвикани по пръстите на девойката от пролятото лекарство за Жана.
— Този опит ме убеждава напълно — избъбри Максим на себе си. — Растителната отрова е оставила ясни следи… При това тя сама се издаде, като изпусна чашката. Рене трови сестра си! Защо мрази толкова силно клетото дете? Ще се побъркам!
Докторът седна в креслото и стисна главата си с длани. След малко обаче се овладя и излезе да потърси Женевиев, като я покани да дойде с него в стаята му.
— Женевиев — подхвана той, — вие свалихте завеса от очите ми… Искам да ви благодаря, мила приятелко, от сърце и душа!
— Заслугата ми не е особено голяма — промълви скромно Женевиев, — защото се досетих за престъплението, но съм безсилна да открия кой е престъпникът.
— Всичко вече е ясно, няма повече загадки — възрази Максим. — Престъпникът е… жена.
— Как е възможно? — възрази учудено Женевиев. — Никой освен мен и госпожица Рене… Възможно ли е госпожицата…? Не, не мога да си помисля дори!
Младият доктор помълча, сетне проговори бавно:
— Напълно е сигурно… Отровителката е нейната сестра…
Докторът й разказа наблюденията си, посочи й няколкото петна от горещ восък върху дланта си и потвърди, че съмнения няма.
— Убедихте ли се вече? — попита накрая той.
— Да вървим! — рече само Женевиев и се запъти към вратата.
— Чакайте, къде искате да идете? — спря я той.
— Как къде? Нима не знаете! Искам да отида при господаря! Да му викна: Ето коя е отровителката! Арестувайте я! Осъдете я! Отмъстете за мъките на милата ми господарка! Господин Максим, губим време, а отровата действува! Елате с мен!
Максим с голямо усилие успя да я заведе до креслото и отново я накара да седне.
— Женевиев — успокояващо й заговори той, — моля ви още веднъж да ме послушате и да изпълнявате това, което ще ви кажа. Неминуемо ще трябва да разкрием престъплението пред граф дьо Горд, но ужасната истина ще му нанесе страшен удар. Стъписан от изненадата, той може да не повярва…
— Ще му посочите същите доказателства!
— Ех, струва ми се, че ще можем да го убедим само с разкритие, ясно като светкавица. Трябва да изчакаме подходящ случай. Рене се успокои и е сигурна, че не я подозираме. Трябва да й заложим клопка… Освен това, за да спасим госпожа графинята, трябва да сме сигурни каква точно отрова е поемала, за да й дадем съответната противоотрова.
— Но как ще узнаете това, господин докторе?
— Като заловим Рене на местопрестъплението. Имам един план, дано сполучи.
— В такъв случай ще ви слушам безпрекословно, господин Максим.
— Дръжте се както винаги, не променяйте отношението си към Рене. Постарайте се напълно да се владеете. Това е крайно необходимо! И не я изпускайте от очи. Аз, от своя страна, ще прекарам тази нощ в оранжерията. Може пък Рене да слезе за нова доза отрова!
Същия ден Лазарин поседя няколко часа след обеда при Жана и привечер си тръгна, дълбоко покрусена и потисната, към замъка ла Тур дю Роа. Към тези печални мисли се присъединиха и грижите около собственото й положение, които все повече изместваха тревогите за Жана: нали тя този ден като че беше по-спокойна.
Лазарин си мислеше, че може би в същия момент Марсел Ложие се настанява в страноприемницата „Белия кон“ и от утре ще се наложи да разговаря, да се занимава с него, при това да преодолява дълбокото си отвращение към него и да се преструва на влюбена. Несполуката на първия опит — дуела, — да се отърве от него я бе обезкуражила. Каквото и да предприемеше против този натрапник Марсел, все беше неуспешно. Излязъл невредим от този с толкова усилия организиран дуел, Марсел си бе останал все толкова деспотичен и настойчив при постигане на все същите цели — да се ожени за Лазарин. Като го бе извикала в провинцията, маркизата бе искала едно-единствено нещо — да попречи на сближаването между него и Тотор. Но колко безполезна и опасна се оказа тази стъпка! Хектор и Марсел си бяха станали симпатични, а пристигнал тук, при нея, Ложие щеше да се държи още по-тиранично и можеше да я компрометира с някоя безразсъдна стъпка…
Поне да имаше надежда някак да се отърве от него! Но не забелязваше подобна перспектива. Лазарин бе дълбоко възмутена от това положение на робиня спрямо властен господар.
— Блазе им на старите италиански благороднички — си рече тя. — Някога шепа злато е била достатъчна, за да намериш подходящ убиец и само да му посочиш тогова, от когото искаш да се освободиш.
През нощта почти не можа да спи, а с настъпването на утрото поиска да й приготвят Нора, за да поязди из околността. Стегна се набързо и без дори да сложи троха в уста, яхна кобилата, повика един млад слуга и придружена от него, пое в тръс през гората.
Продължителната и изморителна езда я отдалечи доста от замъка; унесена в мисли, дори не бе обърнала внимание как бе стигнала до непознати местности. Тя спря и повика с жест слугата, който я следваше на двайсетина крачки.
— Къде сме? — попита го тя.
— На осем километра от замъка, госпожо маркизо, но кръстосахме доста пътища и трябва да сме изминали най-малко двойно повече. Но оттук можем да се приберем за около час — приключи той.
— По кой път? — попита отново маркизата.
— По този, на който се намираме.
Лазарин пое напред, този път Нора се движеше ходом. След три четвърти час пред тях се показаха къщи и се провидя камбанария на черква. Тя отново повика слугата.
— Ла Тур дю Роа ли е пред нас? — обърна се към него тя.
— Да, госпожо.
Мисълта да мине покрай страноприемницата я ужаси.
— Няма ли обиколен път?
— Има, отбива се от този малко по-нататък, но е доста дълъг и ще загубим двойно повече време.
Без да каже нищо, Лазарин пое напред и не след дълго свърна по обиколния път до замъка. Недалеч от стената на парка, която го отделяше от вековната гора, маркизата забеляза някаква странна къща, която досега не бе виждала. Върху желязната врата бе закрепена табела: „Къщата се продава или се дава под наем. За справки се обръщайте тук.“
Лазарин отново махна на слугата си.
— Каква е тази къща?
— Неин собственик беше капитан Брешу, който се спомина наскоро и завеща сградата на свои роднини.
Докато маркизата разговаряше със слугата си, от къщата излезе жена, прекоси градинката и с реверанс заговори маркизата:
— Може би желаете да разгледате къщата, госпожо? Завеща ми я моят племенник господин Брешу, капитан в оставка. Чудесна е за извънградска вила! Моля, посетете я, за да се убедите колко е хубава и удобна! Семейството ми живее в Птивие, затова сме принудени да я продадем: не можем ние да я използуваме.
Маркизата понечи да отмине с безразличие, но внезапно промени намерението си и за учудване на слугата му подаде поводите на Нора, слезе и последва непознатата жена.
— С удоволствие ще посетя вашето владение, госпожо — каза тя на жената в черно. — Къщата ми се струва доста оригинална.
Селянката се ободри и започна всякак да хвали двуетажната дървена постройка и градината около нея.
— Малкият парк е истинска английска градина — горделиво заяви тя, — правена е по плановете на най-добрия архитект от Орлеан. Погледнете само колко много са кайсиите в двора! А и близостта на гората предлага някои удобства. Моят племенник вечер улучваше по някой фазан, когато те долитаха обратно от полето в гората. Това не може да се нарече бракониерство, защото, докато летяха над неговата земя, те всъщност бяха негови…
Маркизата се усмихна на тази своеобразна логика, но не каза нищо и влезе след жената в самата къща. Долният етаж се състоеше само от едно помещение, разделено на кухня и трапезария. Подът беше настлан с тухли, на прозорците висяха памучни перденца. Евтини литографии красяха стените, мебелите бяха сведени до най-необходимото. До вратата към кухнята дървена стълба водеше за горния етаж. Под нея имаше килер с наредени дърва, различни сечива за градината и инструменти, необходими в домакинството. „Една искра е достатъчна, за да изгори тази къщурка като барут“ — си рече Лазарин.
— Погледнете само колко грижливо е подредено всичко — продължи настойчиво жената. — И мебелировката е много хубава! Елате горе да ви покажа спалнята и дневната — всичко е като у истински аристократ!
Двете стаички горе наистина бяха наредени по-претенциозно, но си личеше, че мебелите са работа на най-обикновен дърводелец, а тапетите се мъчеха да имитират копринена тапицерия.
След краткия оглед маркизата бързо заслиза надолу.
В замъка тя смени дрехите си, обядва набързо и се зае да преглежда вестниците, които, ако се съдеше по навъсеното й лице, бяха пълни с неприятни новини.
Предишната вечер Марсел Ложие беше пристигнал в селото и отседнал отново в страноприемницата „Белия кон“. Няма защо да подчертаваме колко беше доволен съдържателят, като видя познатия художник. Нали този негов клиент плащаше винаги щедро и не се пазареше. Марсел не попита за нищо собственика, изпълнявайки изричното желание на Лазарин да не привлича вниманието върху отношенията им, макар че много му се искаше да узнае дали маркизата е в замъка си, или живее при сестра си в имението дьо Горд. „Тя пожела да дойда — си рече той — и сега трябва да се надявам и да я чакам. Днес вече е късно, но утре около обед ще трябва вече да съм при стария дъб, където тя сигурно ще дойде да ме види. Ще бъда сдържан, търпелив и спокоен…“
Като всеки страстно влюбен Марсел напразно убеждаваше себе си да проявява търпение и спокойствие…
На другия ден още от съмване го обзе трескаво нетърпение и напразно се повтаряше, че толкова рано няма какво да прави в гората, че маркизата може да се появи най-рано след дванайсет. И все пак, колкото и да се мъчеше да се владее, се озова при вековния дъб доста преди единайсет. Изправи статива и зачака. Стори му се, че след цяла вечност часовникът в селото удари дванайсет.
— Този часовник сигурно не е верен — си рече сам младият мъж и погледна своя. Джобният му часовник също показваше дванайсет. — Спрял е! — възкликна Марсел, но когато го доближи до ухото си, се убеди, че върви. В този миг си спомни, че бе изпитвал същото изгарящо нетърпение, когато бе очаквал маркизата вечер в каретата пред алея на парка Монсо.
— Какво същество е човекът! — избъбри той усмихнат. — Все му се струва, че светът ще се сгромоляса, понеже една млада жена била закъсняла някоя и друга минута!
Внезапно сърцето му примря.
Леки стъпки се дочуха, иззад храстите се появи стройната фигура на Лазарин.
Разтреперан от вълнение, Марсел се надигна от тревата, сетне понечи да се завтече срещу й. Лазарин го възпря с жест.
Маркизата се приближаваше бавно към него с черна строга рокля. На главата си бе сложила дантелен испански шал, нещо като андалуска мантия, и той придаваше неповторима оригиналност на бледото й лице. По раменете й се беше пръснала къдравата й буйна коса със златисточервените отблясъци.
На Марсел тя му се стори небивало прекрасна.
От време на време Лазарин поглеждаше назад, уж да освобождава дългата си рокля от околните клончета, но всъщност се оглеждаше дали някой не ги наблюдава. Най-сетне тя наближи Марсел, като в движение проговори:
— Продължете да рисувате или поне се преструвайте, че работите… Така ще разговаряме, та ако някой случайно ни е забелязал, което не е много за вярване, ще си помисли, че просто съм проявила любопитство, и така няма да се компрометирам.
— Ще ви послушам, разбира се — отвърна някогашният поручик. — Но, мила Лазарин, в Париж се държахте толкова свободно, а тук, в някакво си село, се страхувате от компрометиране!
— Трябва ли да ви обяснявам огромната разлика! — нервно отвърна маркизата. — В провинцията всичко се забелязва, всичко се коментира нашироко и предизвиква почуда, докато в Париж човек е анонимен сред огромната тълпа.
— Маркиза дьо ла Тур дю Роа навсякъде привлича вниманието — възрази Марсел. — Нали не сте забравили онова анонимно писмо, за което ми известихте? Значи и в Париж има кой да ви дебне и наблюдава.
— Моля ви, нима сте дошъл, за да спорите с мен? — нетърпеливо го прекъсна Лазарин.
— Естествено не! — разпалено отвърна младежът. — Пристигнах при вас, за да ви кажа колко много ви обичам и с надеждата да чуя, че и вие…
— Достатъчно, уверявам ви, че нито мястото, нито времето са подходящи за такива разговори! — припряно изрече маркизата с едва скривана ирония, която направи впечатление на Марсел, но той бе свикнал с твърде изменчивите настроения на маркизата.
— Кажете тогава, скъпа, кога, къде бихме могли да продължим разговора за нашите чувства, прекъснат толкова отдавна — примирително промълви младежът.
Лазарин бе застанала зад Марсел, който бе вперил очи в платното на статива, и затова младата жена можеше да даде воля на истинските си чувства. Тя презрително изкриви лице и вдигна рамене.
— Ще му дойде времето — само рече тя. — Сега само искам още веднъж да ви смъмря заради този неуместен дуел.
— Уверявам ви, скъпа моя, че ако се бях постарал да го избягна, вие първа щяхте да ме презирате — толкова нагло се държа този млад принц.
— Значи смятате, че цялата вина е негова? Защо тогава сте хукнали да го посещавате (както узнах днес от писмото на татко)? На всичкото отгоре по такъв начин сте нарушили категоричното ми настояване да не се виждате с никого в Париж, преди да тръгнете насам.
— Чудя се как господин Льору е могъл да узнае… Просто наминах в къщата на принца да оставя визитката си — жест на внимание и състрадание; той пожела да се види с мен. Можех ли да откажа на ранен човек? Никога! При това се оказа, че този принц Кастел Виван всъщност е доста приятен…
— Значи, за да ви стане симпатичен, човек трябва да ви извика на дуел — подигравателно рече Лазарин. — Ама че логика! Та защо бе толкова закопнял за вас този младеж?
— Уверявам ви, разговорът ни беше най-общ… Не съм споменавал вашето име.
— Но да оставим това — рече след минута мълчание Лазарин. — Вие сте наясно, че не мога да ви приемам в замъка, защото старият Доминик може да ви познае, нито пък да се явя при вас в „Белия кон“ — това би се превърнало в истинска сензация.
Марсел трепна. Четката му неволно остави грамадно зелено петно в центъра на картината.
— Вашето добро име е най-важното нещо за мен! — възкликна той. — Всички пречки ще паднат — станете моя жена! Тогава клеветниците ще замлъкнат веднъж завинаги…
Ако Марсел би могъл да види отвращението и студения гняв, изписани върху лицето на Лазарин в този миг, и най-упоритите му илюзии щяха да рухнат.
— Направо сте развили мания за женитба! — рече с пресилен смях маркизата. — Не е време сега да говорим за подобни неща. Но има друго средство да си помогнем. Върнете се сега в страноприемницата и повикайте някое момче, сетне го помолете да ви заведе до къщата на Брешу.
— Какво представлява тази къща?
— Много забавна постройка близо до замъка ла Тур дю Роа. Тя се дава под наем; поговорете с наследницата на Брешу и наемете къщата за три месеца. След това още довечера се преместете там. Помолете съдържателя на „Белия кон“ да ви праща в къщата закуски, обеди и вечери… А след това наминете при селския ковач и му поръчайте два ключа — единия за мен…
— Ще го използвате ли, мила?
— Глупав въпрос! Защо според вас бих ви го искала? От време на време през тъмните нощи, в потайна доба, ще идвам при вас…
— Ако изпълните обещанието си — промълви замаян от копнеж Марсел, — аз ще съм най-щастливият човек на света!
— Побързайте тогава!
— Още утре ще имате ключа, ненагледна Лазарин!
Събитията се развиха точно така, както бе желала маркизата.
Марсел Ложие, зарадван от перспективата, която му разкриваше Лазарин, се върна в страноприемницата „Белия кон“ и потърси момче, което да го заведе в къщата на Брешу. Малката къщичка му се стори забавна както и на госпожа маркизата. Обширният креват в спалнята, снабден и с балдахин, му напомни за леглото в орлеанския замък на маркизата и го изпълни с щастливи надежди.
— Прекрасна къща — рече малко шеговито младият мъж, — но няма да я купя, а ще я наема.
Наследницата на капитан Брешу се съгласи с радост; споразумяха се за шейсет франка месечно, като младежът й предплати за три месеца напред.
— Ще ви моля за още десет франка за съдините и за чаршафите — допълни само госпожата.
Марсел прие без възражения и жената застяга багажа си, след което бързо си тръгна.
Марсел видя пушката, окачена в трапезарията; тя беше в добро състояние, към нея имаше и всичко необходимо.
Съдържателят на страноприемницата, добрият господин Ришар, се завайка при съобщението, че младият художник го напуска.
— Все идвате с намерението да останете доста време, но почти веднага си тръгвате — оплака се той. — Така никога не ще можете истински да се убедите в нашето гостоприемство и да се насладите на нашата кухня.
— Що се отнася до хубавите ви ястия — усмихнат възрази Марсел, — смятам да не се лиша от тях. Ще ви моля да ми изпращате в къщата на Брешу, която наех за известно време, закуска, обед и вечеря по някой от вашите слуги. Много ще ви бъда признателен, ако не ми откажете.
— Не сте сполучили кой знае колко с избора! Там няма да ви бъде по-добре, отколкото при мен, но нали всички художници са фантазьори! Защо да не ви пращам ястия, ама, нали знаете, претопленото ядене не е ядене, както е рекъл един велик готвач.
Новото жилище се стори доста унило на Марсел — може би му действаше потискащо усамотеното място. Привечер се вдигна вятър и младият мъж си помисли, че една най-обикновена буря току-виж съборила тази смешна колиба, направена сякаш от картон. Когато печалният вой на вятъра замлъкнеше за известно време, от близката гора се чуваше злокобният крясък на сова. Цялата обстановка никак не въздействаше ободряващо въпреки цялата закалка и смелост на някогашния офицер.
Сънят му беше много неспокоен, тревожен, измъчваха го мрачни предчувствия. Споходиха го тежки сънища, в които се виждаше ту под развалините на рухналата дървена къща, ту понесен заедно с нея от бурни вълни… Призори го споходи сън, в който видя Лазарин в прегръдките си. Гореща любов и надежда го окрили, заля го с почти непоносимо щастие… След миг обаче видя, че вместо стройното, гъвкаво тяло на своята любима в ръцете си държи… змия, която се изплъзна и се изгуби от очите му…
Зората пропъди мъчителните видения и Марсел се унесе в спокоен сън за около два часа.
Когато се събуди отпочинал, слънцето обливаше с лъчи стаята му през двата прозореца, като придаваше на псевдоготическите му мебели вид на театрални декори. Марсел се присмя на себе си и на нощните си тревоги; къщата вече ни най-малко не изглеждаше потискаща.
Към десет сутринта една от слугините в страноприемницата му донесе в кошница закуската и половин дузина бутилки туринско вино.
— Господарят ми заръча да ви предам, че за обед ще ви прати вино божоле — обясни тя, като разтоварваше кошницата.
Марсел закуси с удоволствие, беше му леко на сърцето. Може би Венера, звездата на щастливите влюбени, щеше да огрее за него следващата нощ. Към дванайсет вече се бе настанил край вековния дъб.
Не се наложи дълго да чака Лазарин. Тя дойде точно в дванайсет и разговорът им беше съвсем кратък.
— Сторихте ли, каквото ви казах? — попита Лазарин.
— Готово, преселих се още вчера.
— Хареса ли ви къщата?
— Навсякъде ми харесва, където мога да очаквам моята Лазарин… Ето ви и ключа. Ще го използвате ли тази нощ?
— Не мога да бъда сигурна, че ще дойда, защото след малко заминавам за замъка дьо Горд. Всичко зависи от здравето на сестра ми… Може да се наложи да пренощувам там. Тръгвам вече, каретата ме чака и сигурно се питат къде съм изчезнала.
— До скоро виждане, нали?
— Да, довиждане.
— Обичате ли ме?
— Защо в противен случай бих била при вас?
Марсел понечи да целуне ръката й, но маркизата пусна получения ключ в джоба и след малко каретата изгромоля в посока на замъка дьо Горд.
В замъка дьо Горд Максим прекара цялата нощ в оранжерията, като ту задрямваше, ту се будеше в един от ъглите, свит под клоните и листата. Рене не се появи.
Женевиев бе останала в стаята на Жана, като също дебнеше всяка стъпка на Рене. И двамата не бяха забелязали нищо съмнително.
— Какво ще предприемете сега, господин Максим? — попита Женевиев.
— Нямам кой знае какви планове — отвърна докторът. — Помолих графа да ми даде каретата и ще отида до Орлеан за нови лекарства, които изписах от Париж, понеже са съвсем редки.
— Нима ще заминете, господин Максим! — извика пребледняла добрата жена.
— Само за няколко часа.
— Но ако Рене се реши да действува? Какво ще правя без вас?
— Преди да замина, ще дам лекарството на госпожа дьо Горд и тя ще го изпие пред мен… После ще кажа на графа във ваше присъствие, че до завръщането ми госпожа Жана не бива да пие абсолютно нищо. Затова ще спрете Рене с думите, че докторът е забранил да се дава на госпожата каквото и да било, а графът ще ви подкрепи.
— Дали ще ме послуша?… И кога най-сетне ще разобличим тази долна отровителка, господин Максим?
— Утре…
— Колко е далеч до утре! Правосъдието понякога закъснява…
Максим Жиро замина за Орлеан; вярната камериерка се настани до господарката си с намерение да не мръдне дори на крачка от нея до завръщането на доктора.
Рене почти не излизаше от стаята си, обзета от неясно безпокойство. Видя й се странно, че докторът за пръв път от толкова месеци беше пожелал да опита лекарството; съмнително й се стори, че толкова лесно повярва в причината за изгарянето на пръстите й. „Едва ли знае нещо със сигурност — си мислеше Рене, — но може би инстинктивно налучква истината, а това е вече опасно! Още първия ден, когато този доктор се появи, усетих, че може да се превърне в заплаха за мен. Какво да правя? Грешка ли някаква допуснах? Мисля, че бях много предпазлива. Досадно ще е да заседна на плитчина точно преди пристанището! Пожертвувах всичко в името на целта си, но май доста се забавих. Трябва да действам по-решително. Ако Жана умре тези дни, вече никой нищо не ще може да докаже! Ще действам смело!“
Същия ден Лазарин пристигна към два следобед. Стори й се, че Жана сякаш е по-добре, или поне не личеше положението й да се е влошило. Надеждата да види сестра си оздравяла отново се възроди у маркизата и тя, по време на вечерята, каза на Рене и Раул, че на другия ден може и да не дойде, тъй като не вижда пряка заплаха в състоянието на Жана.
Максим, който в Орлеан приготвяше твърде особени лекарства от сложни компоненти, изпратени от Париж, се завърна едва към среднощ. Женевиев излезе да го посрещне и двамата си размениха погледи; докторът се увери, че в негово отсъствие не беше се случило нищо особено. Двамата с Женевиев решиха да дежурят на смени цялата нощ до леглото на Жана, за да не допуснат никаква намеса на Рене.
Най-сетне звездите избледняха, светла ивица обагри от изток тъмното небе. Настъпваше денят, този трагичен ден, който трябваше да изправи лице срещу лице два безпощадни врага, единият от които се наричаше престъпление, а другият — безкористна преданост.
Към девет сутринта камериерът влезе при Раул и му извести, че доктор Максим Жиро желае да разговаря с него.
— Нека да влезе — веднага отговори граф дьо Горд. Скочи при вида на лекаря, чието лице изглеждаше мрачно и съсредоточено, сякаш таеше някаква ужасна вест.
— Какво има, Боже мой! — извика графът. — Преди час ми се стори, че Жана е доста по-добре… Не съм ли сгрешил?
— Не — отговори Максим. — Колкото и да е опасно положението на госпожа Жана, през последните дни то не се влоши — напротив.
— Но защо тогава лицето ви е толкова мрачно, разстроено, защо ме плашите така? Щом не се отнася до графинята, никаква друга мъка не може да ме обезпокои кой знае колко.
— Сигурен ли сте в това, господин графе? — попита медикът.
— Напълно — рече Раул, — щом не се отнася до Жана, всичко друго е безразлично за мен. Дори ей сега да влязат и да ми кажат, че съм напълно разорен — окото ми няма да мигне.
— Ех, да се отнасяше до разоряване — пророни тихо докторът.
— Плашите ме! Зная, че сте сериозен човек — какъвто и удар да ме очаква, вървете направо към целта!
— Добре тогава, наистина ще ви кажа за какво съм дошъл още сега, но първо трябва да се уверя, че сме сами.
Максим обиколи цялата стая, надникна зад завесите, прегледа нишите и заключи двете врати — за банята и за коридора. Това бавене трябваше да подготви графа да чуе наистина нещо ужасно и да го посрещне с цялото си мъжество.
След огледа докторът се приближи до Раул.
— Е? — подхвана нетърпеливо графът, — говорете, какво чакате?
— Преди всичко ми дайте дума, че ще останете спокоен, докато говоря.
— Разбира се!
— Чуйте тогава…
— Дълго време, господин графе, приписвахме болестта на Жана на естествени причини. Сега обаче Бог допусна да узная истината… Господин графе, във вашия дом се извършва престъпление.
— Престъпление ли… — избъбри слисан графът.
— При това най-долно и подло престъпление. Госпожа дьо Горд е подложена на постоянно въздействие от отрова. Това продължава вече няколко месеца.
Графът направи категоричен жест.
— Не, не ви вярвам! — извика той. — Казаното от вас просто е невъзможно. Кой би имал причини да действува против Жана, тази кротка душа, която помага на всички? Кой в замъка би могъл да я намрази? Напротив — тя е заобиколена от любовта на крайно предани й хора. Просто подобно нещо не може да се случи.
Раул би говорил дълго в този дух и би изброявал домочадците си един по един, но Максим го прекъсна.
— Зная това — рече той. — Наистина дори не допускате коя е отровителката…
— Нима Женевиев? — извика Раул.
— Не — отвърна Максим. — Рене.
— Сестрата на Жана!
— Да, нейната сестра.
Граф дьо Горд седна като сразен, сетне скочи вбесен, впери гневен поглед в доктора и целият пламнал, изкрещя:
— Внимавайте какво говорите, докторе! Вие сте се побъркали! Имате късмет, че никой друг не ни чува! Подобно обвинение не може да се таксува като непредпазливост…
— А като гнусна клевета, ако нямах доказателства! — прекъсна го отново Максим. — Смятате ли, че не зная тези неща!
— Нима поддържате обвинението си?!
— Разбира се, до сетен дъх.
— И можете да го докажете?
— Уви, да.
И Максим подхвана разказа си бавно, подробно, със самообладание, каквото дори не бе очаквал от себе си. Очевидността не можеше да се оспори. Графът не възрази повече. Слушаше, оборил глава, навъсен като градоносен облак, очите му мятаха светкавици.
— Доказах ли ви твърдението си? — попита накрая Максим. — Успях ли да ви убедя?
Раул само кимна.
— Нейната сестра! — избъбри той като на себе си. — О, Боже! Но защо, защо е тровила Жана, която я обичаше… Жана, която с усмивка вземаше лекарството от ръцете й… Значи има хора, по-коварни от хищните зверове! Целувката на Юда е жива! Какво наказание е достойно за такава постъпка? Ешафодът е милост!… Да вървим, докторе — рече най-сетне графът.
— Къде? — попита Максим.
— Ще арестувам отровителката и ще я предам на полицията.
— Не бързайте, моля ви, господин графе! Трябва да разберем най-напред коя отрова е използвала Рене напоследък — защото има резки върху няколко от растенията в оранжерията. Трябва тя самата да ни каже.
— Смятате ли, че ще можем да постигнем подобно нещо?
— Да. Чуйте моя план. И ви моля да го приемете, а след това заедно да го осъществим.
И Максим разказа накратко какво бе намислил.
Рене бавно се разхождаше по терасата пред входа в замъка сред статуите на богове и богини от гръцката митология. Трябваше внимателно да прецени и подготви всяка своя следваща стъпка, за да приключи с тази проточила се история, която можеше да прерасне в заплаха за нея. Девойката на моменти се спираше и устремяваше поглед в далечината.
По някое време до нея се приближи един от камериерите на графа и й извести, че господин дьо Горд желае да я види. Веждите на Рене се свъсиха. „Какво ли иска от мен?“ — се попита тя. Няколко секунди трескаво се мъчи да намери отговора, но сетне махна с ръка и се запъти към апартаментите на Раул.
Рене влезе в приемната на Раул може би малко по-бледа от обичайното, но решителна и напълно овладяна. Присъствието на доктора я жегна малко, но тя възстанови хладнокръвното си държание. Кимна леко на Максим, към когото винаги се държеше пренебрежително, и подаде ръка на зет си:
— Здравейте, братко. Щом сте изпратили да ме повикат, явно се отнася до нещо спешно и важно, затова не се забавих никак.
Раул с усилие надви чувствата си и произнесе почти спокойно:
— Благодаря ви, сестро, разчитах на вашата отзивчивост. Кажете, добре ли се чувствате днес: май ми се струвате малко уморена?
— Да си призная, наистина съм изтощена, но съм напълно здрава.
— Да, ролята на болногледачка ви отне доста сили.
Рене му хвърли кратък подозрителен поглед, но само рече:
— Когато се отнася до Жана, милата ми сестра, готова съм да пожертвувам и живота си. Никоя жертва не е достатъчна… Но защо да говорим за мен! Сигурно по друга причина сте ме извикали?
— Наистина трябва да поговорим за Жана… Вероятно сте забелязали, че през последните дни състоянието й се уравновеси? Поне не се влошава… Болестта й сякаш спря на едно място.
— И аз стигнах до този извод — отговори Рене. — Не виждам да е по-зле, но не смея да се надявам на подобрение…
— Защо? Надеждата е велико благо!
— Така е, но често подобно облекчение се оказва краткотрайно. Бива ли да възобновяваме надеждите си, когато може би сетне мъката ще ни връхлети с огромна сила! Помислете за това, братко.
Раул не издържа и закри лицето си с ръце. За да го избави от мъчителния разговор, Максим реши да го замести:
— Понеже се стремим да избегнем огромната мъка, за която споменахте, графът реши, и аз подкрепих това негово намерение, да опитаме една радикална мярка. Почти съм сигурен, че сега, когато зимата е близо, госпожа дьо Горд трябва да смени климата.
— Забравяте, господин докторе, че тази смяна е напълно невъзможна — възрази девойката.
— Защо смятате така? — попита Максим.
— Нима разчитате, че Жана ще издържи дори съвсем кратко пътуване? — възкликна Рене. — Преди да стигне на двайсет километра от замъка, клетата ми сестра ще издъхне!
— Позволявам си да не ви повярвам, госпожице. Графинята е толкова млада и на нейната възраст организмът има изненадващи резерви. Аз също ще й давам лекарства, които да укрепят силите й, да я мобилизират. В тази критична ситуация трябва да действаме решително. Да се борим с всички възможности!
— Значи — прекъсна го Рене — вие откарвате сестра ми другаде? И къде, ако може да попитам?
— В Ница.
— Кога?
— Не бива да губим време; ще отпътуваме още утре.
— Добре, не ще се наложи да ме чакате; ще си събера багажа дори по-бързо от вас.
Господин дьо Горд се намеси:
— Не е необходимо — гласът му прозвуча дрезгаво, непознато. — Само докторът и аз ще придружим графинята.
Лицето на Рене се сгърчи, те хвърли злобен поглед на зет си.
— Сигурно не ви разбрах добре… Нима искате да кажете, че ще заминете без мен?
— Моля да ме извините — промълви Раул, — но именно това исках да ви кажа.
— Как, ще ме отделите от Жана ли?
— Нямаме друг изход.
— Защо е тази жестокост? С какво съм заслужила подобно сурово отношение? Нима не се посветих изцяло на заболяването й? Кой е направил повече от мен, дори и колкото мен?
— Наистина никой не стори това, което сторихте вие! — отвърна графът. — Точно затова не ви вземаме с нас. Милата ми съпруга е толкова зле… Бива ли да допуснем и вие да се разболеете, при това от преумора! Не, няма да позволя такова нещо, затова не настоявайте.
— Умолявам ви, братко…
— Безполезно е, не ме молете — спря я Раул.
— Ах, ще умра от мъка и тъга — извика Рене. — Какво ще правя тук съвсем сама?
— Нито ще останете сама, нито в дьо Горд. Пратих вече човек при Лазарин… Утре сутринта тя ще дойде да се сбогува с Жана и ще ви вземе със себе си в ла Тур дю Роа. Можете да останете при нея или да заминете за Париж при баща си; както виждате, не ви заплашва самота.
Рене притисна кърпичка до пламналите си от яд очи.
— Добре — пророни тя, — ще изпълня вашата воля, но знайте, че като ме разделяте от сестра ми, дълбоко ме огорчавате. О, Раул, никога не съм мислила, че сте способни на такава жестокост! — и девойката избухна в плач.
Докторът се намеси:
— Колкото и да ви е тежко, мила Рене, грижете се за нашата болна до заминаването й. Налага се и аз да отскоча до Рансей, за да предупредя майка си. Ще дам на госпожа дьо Горд лекарството сега, а следващата доза ще помоля да й дадете вие в три часа.
Рене наведе очи, за да скрие радостния им блясък, и отговори:
— Бъдете спокоен, докторе, ще изпълня заръката ви. Казахте — отново да вземе лекарство в три, нали?
— Да, госпожице, точно в три. Освен това ви моля да не казвате нищо на графинята за утрешното заминаване, за да не се вълнува отсега.
След мълчаливия обед, когато на трапезата седяха дьо Горд, Рене и докторът, Максим даде лекарство на Жана и се качи в каретата. Конете поеха в тръс.
На километър от замъка кочияшът спря. Докторът се върна в замъка, като незабелязано се промъкна през парка, а каретата продължи за близкото село Вертфейл.
На тръгване от замъка дьо Горд маркизата изобщо нямаше намерение същата вечер да посети за пръв път къщата на Брешу.
След девет същата вечер си поигра малко със сина си, даде го на дойката и се прибра в покоите си. Колкото повече обмисляше положението, в което се беше озовала, толкова по-мрачни ставаха нейните мисли. Марсел Ложие, пристигнал тук по нейно настояване, щеше да я очаква всеки ден — а нали тя бе имала за цел само да го отдалечи от принц дьо Кастел Виван! На всичкото отгоре смята, че тя го обича — и всеки на негово място би си мислел същото…
Ако не изпълни обещанието си, Марсел Ложие току-виж се явил в замъка; единственият начин да предотврати такава негова стъпка беше тя самата да го посети.
Какво й оставаше?
Може би ще омилостиви Марсел Ложие, ще го убеди да постъпи великодушно към нея; от сърце ще го помоли да й върне свободата — нали уж я обича!
Маркизата си рече:
— Няма по-ужасно нещо от неизвестността! Не мога вече да живея така. Тази нощ ще проверя дали моят мъчител е склонен да отстъпи, пък после ще видим. Иначе между нас ще пламне война, безпощадна война!
Какво ли не бих дала на тогова, който би ме избавил от него!
Лазарин вдигна косата си, прикрепи я с костенурков гребен и облече тъмна кашмирена рокля. Метна на главата си дантелена мантия, в единия си джоб пусна ключа от къщата на Брешу, в другия — малък дамски пистолет. Взе и кутия кибрит. Сигурна, че камериерката в съседната стая на същия коридор спи дълбоко, тя на пръсти се спусна долу и излезе незабелязана.
Лазарин бе смела жена и обичаше да изтъква, че не се страхува от нищо, но тъмнината, тайнствените шумове на гората я хвърлиха в смут, който тя едва смогваше да овладява. Втората половина от пътя мина на бегом, макар че едва различаваше тясната пътека пред себе си. Когато наближи къщата на Брешу, забеляза слаба светлина в един от прозорците на втория етаж. „Чака ме“ — си рече тя. Ключалката я затрудни доста, защото не можеше изобщо да я види. Докато се мъчеше с ключа, Марсел се появи на прага — бе дочул слабото изтракване и бе отключил отвътре. След минута младата жена вече седеше задъхана на един от столовете, лицето й гореше, тя нервно дръпна тъмния дантелен шал.
Дълбоко развълнуван, Марсел се приближи до нея и понечи да вземе ръцете й, за да ги обсипе с горещи целувки. Лазарин се дръпна.
— Не мога ли дори да ви целуна ръка? — извика младият мъж. — Всеки ден хиляди непознати целуват ръка на дамите, това е най-обикновена любезност! За вас не съм непознат човек и да се надяваме, не съм ви безразличен…
Лазарин усети, че не бива да бъде толкова рязка.
— Прав сте, приятелю — примирително заяви тя, — но съм толкова изнервена! Графиня дьо Горд е много зле и нямаше да съм тук, ако имах душевните сили, за да присъствам на последните й мигове живот… Моля ви, дръжте се с мен като приятел, като истински предан приятел… Разбирате ме и ми съчувствате, нали?
Надеждите на Марсел рухваха; но той трябваше да се подчини — тревогите и страданията на маркизата бяха крайно сериозни.
— Приемам всичко, каквото ми предложите — промълви той.
— Тогава — продължи Лазарин с меланхолична усмивка — да се възползуваме от вашето благоразумие и да поговорим сериозно. Ако има нещо в света, което не може да бъде подложено на съмнение, това е моята любов към вас. Да, приятелю, дала съм ви твърде сериозни доказателства за това. За жалост тежкото заболяване на сестра ми ме накара по друг начин да погледна на живота. Дългът не е празна дума… Тежко на тогова, който нарушава законите на Морала и не се разкайва! Е да, винаги съм знаела тези неща, но едва сега осъзнах дълбокото им значение, защото преди почти не съм мислила за тях.
— Какво искате да кажете — неволно възкликна младежът, — нима търсите отново разрив с мен?
— Боже милостиви! — отвърна маркизата. — Ни най-малко не търся такова нещо! Съвестта ми просто ми забранява да поддържам престъпна връзка, нищо повече… И аз се подчинявам на съвестта си с чувство за печален дълг, нищо повече.
— Нима можете да говорите за престъпна връзка? — изумен попита Марсел.
— Точно такава е тя.
— Но защо? Вие сте свободна като птица, аз също. Къде е пречката да бъдем заедно? Каква е вината ни?
Лазарин почувствува, че не е избрала верния път. Марсел продължи по-спокойно:
— Не мислете, че бих се заел да оспорвам новите ви възгледи. Вие имате право, почтената жена не бива да поддържа любовна връзка, за да не изгуби уважението на обществото, а вие сте почтена жена. Изходът от положението е съвсем ясен! Приемете предложението ми за брак, Лазарин, станете моя съпруга пред Бога и хората.
— Никога! — пророни маркизата, като нямаше повече сили да си криви душата.
Вместо очакваното раздразнение Лазарин видя само тъжна усмивка върху лицето на някогашния хусар.
— Веднъж вече чух тази дума от вас — рече Марсел. — Но тогава имах вина и аз. Твърде рязко, дори грубо ви заявих, че не ще допусна да принадлежите на друг и поради правата, които съм придобил спрямо вас, ще ви се натрапя за съпруг. Действително думите ми бяха твърде остри, но въпреки това те бяха самата истина и нищо не се е променило оттогава… И никога няма да се промени.
Госпожа дьо ла Тур дю Роа потръпна. С каква наслада би убила този човек, който й говореше подобни неща с невъзмутимо спокойствие!
— Аз нямам право — продължи Марсел — да се откажа от вас, защото ни съединява неразривна връзка: нашият син. Ето защо ще остана неумолим докрай! Детето ни има нужда от баща — и няма да расне сирак. Няма да изминат дори шест месеца, когато вие ще станете моя съпруга, Лазарин. Разбирам, че ви е трудно да се откажете от гръмката титла, да се превърнете в буржоазката госпожа Ложие, но ви обещавам да бъда най-нежният съпруг, да предоставя цялото си имущество, себе си, без никакви ограничения на вашите желания. Вие ще бъдете щастлива, повярвайте, моя Лазарин. Разбирате ли това, давате ли съгласието си?
— За какво ви е съгласието ми — бавно, сподавено произнесе Лазарин, — щом отново ми заявявате, че ще се разпореждате с мен, независимо какво искам и какво — не.
— Такова щастие за мен ще бъде да чуя вашето „да“! Нима отново ми се сърдите? Може би ви оскърбявам, но това е от твърде силна любов! Отговорете ми, дайте ми съгласието си, любима!
— Ще ви отговоря по-късно… Трябва да помисля. Не ме търсете, утре сигурно ще остана да нощувам в замъка дьо Горд. Скоро сама ще дойда при вас.
— Как! Нима си тръгвате! Нали току-що дойдохте…
Без да каже нищо, Лазарин стана от стола, наметна дантеления шал и заслиза по дървената стълба.
— Поне да ви изпратя до парка!
— Не е необходимо, останете тук.
Лазарин излезе и потъна в непрогледния горски мрак.
На другата сутрин меката слънчева светлина пропъди нощните страхове и мрачното настроение на маркизата. Положението не й се видя вече чак толкова безнадеждно. Защо да се отчайва? Нали може да замине внезапно от тук, да убеди Тотор и двамата да се венчаят някъде в чужбина! Стане ли веднъж принцеса дьо Кастел Виван, какво би могъл да й стори този Марсел?
Нима ще я разобличи пред съпруга й?
Както мразеше Марсел с цялата си душа, маркизата обаче неволно го уважаваше. Вярваше, че той никога няма да падне толкова низко, че да си позволи да направи донос. Освен това се надяваше да укрепи властта си върху Тотор и да го убеди, че всичко това са долни клевети…
Докато тя обядваше, Доминик внесе в трапезарията новите вестници и едно писмо — то се оказа от Хектор. Лазарин неволно се обезпокои и с треперещи ръце разчупи печата.
В писмото си Тотор разказваше, че пътуването на Марсел Ложие го е разтревожило и той възложил на свой предан слуга да узнае по някакъв начин закъде пътува някогашният поручик. Слугата разговарял с кочияша на Ложие и от него узнал, че той откарал господаря си на Орлеанската гара и че Ложие взел влака за Орлеан.
„Губя апетит, не мога да спя, губя дори ума си! — продължаваше Хектор. — За щастие раната ми е почти заздравяла и ви уверявам, че до ден-два ще потегля за Орлеан и ще бъда близо до вас. Веднага ще ви се обадя в замъка ла Тур дю Роа! Добре си спомням, че близо до вас има село с хотел, който се нарича «Белият кон»; той ще ме подслони толкова време, колкото бъде необходимо. Не ще допусна този тиранин отново да ви измъчва!“
Лазарин бе близо до отчаянието. Само това липсваше — Марсел и Хектор да се срещнат тук. „Ще се боря до пълна победа, няма връщане назад!“ — си рече упорито Лазарин и извика слугата. Нареди му веднага да бъде приготвена каретата за път.
— Трябва да пътувам до Орлеан — каза тя. Единствената й цел беше да изпрати от там телеграма със следното съдържание: „Останете в Париж. Пристигам. Лазарин“.
Получателят беше принц дьо Кастел Виван.
Към шест вечерта младата жена се върна. Бе решила да пътува на другия ден; дойката и малкият Раул щяха да потеглят за Париж малко по-късно.
Вечерта й се стори безкрайна. Малко преди полунощ, когато бе решила вече да си легне, мислите й отново промениха насоката си. „Защо не се опитам още веднъж да поговоря с Марсел! Ще му кажа: не ви обичам повече, приятелю! Животът ми с вас ще бъде за мен по-страшен от смъртта. Върнете ми свободата или ще се застрелям тук, пред очите ви! Тогава сигурно ще отстъпи…“
Само след половин час тя отново бе поела по тясната пътечка към къщата на Брешу.
Както и предишната вечер единият прозорец горе светеше колебливо. „Той не спи. Знае, че няма да дойда, но въпреки това ме чака! Ако това е любов, по-добре да ме хвърлят в тъмница!“
Външната врата се оказа отключена. Лазарин влезе и се огледа за свещ. Пламъкът доближи пръстите й, тя хвърли клечката и драсна друга; пламтящата клечка попадна сред подпалки и дървесна кора. Лазарин не забеляза това, защото бе влязла в кухнята да намери лампа или свещ. Когато надникна към стълбата, в подножието й вече димеше и пращеше доста голям огън. Госпожа дьо ла Тур дю Роа разбра цялата опасност за тази постройка от греди и дъски, затова понечи да извика:
— Пожар! Марсел! Спасявайте се! — но внезапна мисъл потисна порива й.
— Не аз го премахвам, а съдбата — избъбри тя. — Нямам нищо общо със смъртта му, не съм вдигнала ръка срещу него.
Маркизата излезе безмълвна от пълната с пламъци и дим къща, затвори само вратата, без да вади ключа, и на трийсетина крачки се спря, погледна отново назад. Пламъците бяха обхванали вече цялата дървена постройка, стъклата пукаха, сухите греди и дъски пращяха. Чу се адски трясък — и рухна островърхият покрив. След миг го последваха и стените… Дървената претенциозна къщурка се превърна в куп пламтящи главни.
Безспорно смъртта бе връхлетяла Марсел през първия, най-дълбок сън…
Лазарин пребледня, но мрачна радост озари лицето й.
— Свободна съм! — си каза тя. — Най-сетне свободна!…
И се завтече бързо към своя замък.
Женевиев очакваше доктора до задния вход. Той мина незабелязан през парка и се спря запъхтян пред камериерката. Те размениха само няколко думи:
— Нещо ново? — попита Максим.
— Нищо, господин докторе.
— Госпожа дьо Горд?
— Продължава да спи. Графът е при нея. Отровителката още не е излизала от стаята си.
— Идете да смените графа и го помолете да намине при мен. Внимавайте Рене да не дава никакво питие на Жана…
Женевиев направи категоричен жест. Максим продължи:
— Впрочем кажете на господин Раул, че ще го очаквам в неговия кабинет.
След половин час граф Раул влезе в кабинета си. Мъчително вълнение се четеше по лицето му.
— Запазете спокойствие, господин графе! — посрещна го още с влизането му Максим. — До два часа всичко ще се реши. Не се тревожете толкова, съдбата е на наша страна!
— Да, наистина ще успеем да разобличим Рене, вярвам в това; но дали ще можем да помогнем на обичната ми Жана?
— Да разчитаме на успех… Изписах от Париж всичко необходимо и под мое наблюдение в Орлеан бяха приготвени противоотрови против сока на всички растения, които според мен е използвала отровителката.
— Но организмът на Жана е много отпаднал, силите му са толкова сериозно подкопани!
— За щастие сестрата на графинята е съвсем невежа в токсикологията. Много от тези отрови се неутрализират взаимно; до голяма степен смесването им, извършено от Рене, е работило за нашата кауза. Ако Рене беше използвала само една отрова през цялото време, графинята вече да не е сред нас…
Граф Раул стисна безмълвно ръцете на доктора, колеблива надежда озари лицето му.
— Сега се върнете отново при графинята — продължи Максим — и петнайсетина минути преди три излезте от там, както се разбрахме тази сутрин.
— Да, помня; ще кажа, че заминавам, и ще се върна чак за вечеря.
Жана спеше все така дълбоко и спокойно. В стаята й бяха Женевиев и Рене. Камериерката бе седнала в една от прозоречните ниши и човек би си помислил, че дреме, но всъщност не сваляше очи от Рене. Девойката се бе отпуснала полуизлегната на малкото диванче до стената в долния край на леглото.
По някое време влезе граф Раул. Рене допря пръст до устните си:
— Тихо! Жана спи…
Графът кимна и само продума на младата девойка:
— Дойдох да ви предупредя, че ще трябва да изляза… Понеже утре ще пътуваме и дълго ще отсъствам, трябва да дам нарежданията си на фермите. Ще се върна чак за вечеря.
— Не се безпокойте за нищо. Точно в три ще дам лекарството на Жана. Дано отново заспи след това, защото ще й трябват сили за утрешното доста тежко пътуване. Бог ми е свидетел, но много се безпокоя, че изморителният път…
В това време Жана се размърда и се събуди. Привдигна се на лакът, големите й сини очи се устремиха с усмивка към нейните близки.
— Колко хубаво си поспах и какъв приятен сън ми се присъни!
— Какъв беше той, мое дете? — попита я зарадван Раул и я целуна по челото, като й намести възглавницата.
— Сънувах, че съм оздравяла напълно, че е настъпила пролетта, небето е синьо и грее топло слънце. Вървяхме под ръка двамата с теб, Раул. Ти ми каза: „Вярвай в мен, скъпа, аз ще те подкрепя“. Отговорих ти през смях: „Защо трябва да ме подкрепяш, драги Раул! Вече съм напълно здрава!“ И се завтекох през парка… Ти се затича след мен, като се смееше и шеговито ми се заканваше да ме хванеш… Колко щастлива бях! Прекрасен сън, нали, мили Раул? За съжаление, твърде далечен от реалността…
Жана обори глава, в очите й блеснаха сълзи. Граф дьо Горд я притисна до сърцето си:
— Не губи надежда, мили моя! — След миг се обърна към Рене: — Не забравяйте за лекарството.
И излезе. Часовникът показваше три без петнайсет.
Графът се върна в кабинета си. Там го очакваше Максим Жиро; дълго време двамата не продумаха. Доста след това Максим проговори:
— Да тръгваме вече…
Двамата на пръсти преминаха по коридора, влязоха в преддверието към покоите на Жана и Максим тихо открехна вратата. Болната бе останала сама. Голямата стрелка скоро щеше да спре на дванайсет и часовникът да удари три. Рене бе отишла за лекарството, Женевиев я беше последвала. Максим бързо се приближи до леглото на болната, която го посрещна с усмивка.
— Нали щяхте да идете до Рансей, докторе? — попита тя. Вместо отговор докторът извади от някаква кутийка батистена кърпичка и я доближи до лицето на Жана.
— Вдишайте това, моля ви — обърна се той към нея.
В стаята се усети миризма на хлороформ. След миг ръката на Жана се отпусна заедно с кърпичката. Тя отново заспа.
— Сега вече и гръм не може да я пробуди — рече Максим на графа. Раул неволно се разтревожи.
— Докторе, дано вашето средство не е опасно — подхвана той, но Максим само го дръпна зад вратата.
През това време Рене бе стигнала вече в домашната аптека на замъка и вдигна стъкленицата с лекарството. Отля от него дозата в малка стъклена чашка, сетне предпазливо се огледа и разкопча роклята си. Извади от пазвата си съвсем малко флаконче, в което някога се бе пазила английска сол. Изля цялото му съдържание в чашата с лекарството и избъбри на себе си:
— Трябва да се свърши с тази история! Жана ми отне всичко: съпруга, титлата, богатството… Сега аз просто си ги връщам.
През горната, остъклена част на вратата, внимателно я следеше погледът на Женевиев. Когато Рене приключи с манипулациите, камериерката успя да изтича и да влезе в съседна стая.
В замъка цареше дълбока тишина. Рене се качи горе, отвори вратата към спалнята на Жана… и нечии ръце й препречиха пътя. Графът грабна чашката от ръцете й, а докторът рече:
— Днес отровата е достатъчна, за да се свърши най-сетне с Жана, нали така?
Рене се олюля, но успя да се задържи на крака. Лицето й мъчително пребледня. Тя обаче не беше от хората, които лесно се признават за победени. Явно двамата господа се досещаха за нещо, но какво знаеха със сигурност? Какво можеха да докажат? Веднага трябваше да разбере. Тя изгледа по ред графа, сетне доктора и изрече с дълбоко учудване и уверено:
— Дали не сънувам? Какво става тук?… Знаех, че не сте в замъка, а се оказва… Защо ми взехте чашката, господин Раул?
— Нима питате защо? — възкликна графът.
— Естествено! Как бих могла да зная…
— Аз ще ви отговоря — намеси се докторът. — Ще предадем съдържанието на тази чаша на специалисти, за да си изясним какво е то. Сигурни сме, че вие искахте да отровите сестра си.
— Как можахте да произнесете такова нещо! — извика Рене, като се мъчеше да овладее вцепеняващия ужас, плъзнал се по тялото й. — Възможно ли е да съм чула добре, възможно ли е да ме обвинявате в отровителство?
— Напълно ясно чухте думите ми, престъплението ви е разобличено. Имате ли куража да отхвърлите обвинението?
— Иска ли питане! — категорично заяви Рене. — Отхвърлям го с всичката си душа и сърце, отговарям с дълбоко презрение на недостойните хора, посмели да оскърбяват беззащитна жена!
— Значи сте невинна!
— Безусловно.
— Докажете думите си в такъв случай.
— По какъв начин?
— Изпийте лекарството в чашката.
Без да се поколебае, без дори да се замисли, Рене отговори:
— Готова съм!
Максим взе чашката от ръката на графа, подаде я на девойката и тя на един дъх изпи течността в нея, след което я строши на пода.
— Доволни ли сте? — попита сетне със странен, разтърсващ душата смях.
— Да — отговори докторът. — Да, вие понесохте заслуженото. Голямата доза отрова, която сте налели в лекарството, бързо ще подействува върху организма ви, не свикнал с отровата. Не по-късно от час вие ще умрете! Ние няма да ви изпуснем от очи.
При тези ужасни думи, всъщност произнесли присъдата й, Рене се отдръпна неволно. Тя обаче бързо се овладя.
— Да вървим — протегна ръка към нея Максим.
— Къде ще ме водите?
— Във вашата стая.
— Не ми е необходима помощта ви — присмехулно произнесе Рене.
Тя с твърди стъпки се прибра в стаята си, обзаведена в стил Луи XV, отпусна се на един стол и се обърна към двамата мъже:
— Надявам се, че няма да останете тук.
— Уверявам ви, че няма да свалим поглед от вас — възрази й студено докторът.
— В такъв случай се превръщате в тъмнични надзиратели на беззащитна жена, но явно това ви допада — с омраза и подигравка изрече Рене.
Възцари се мълчание. Рене седеше на стола, скръстила ръце на гърдите, с гордо вдигната глава; Раул и Максим бяха застанали до вратата. Така изминаха десетина минути.
— Надявам се, че се убедихте — това не беше отрова — обади се внезапно девойката. — В противен случай откога да съм издъхнала в жестоки мъки!
— Имайте търпение — отвърна само Максим.
Мълчанието се възобнови. След още пет-шест минути върху челото на Рене избиха едри капки пот, погледът й стана измъчен, под очите й се очертаха дълбоки кръгове. Устните й се стегнаха и сякаш изтъняха. Рене с всички сили се бореше против мъчителната болка.
Какво обаче може да постигне дори най-силната воля, най-твърдото мъжество против изгарящата, разкъсваща отрова? Внезапна, ужасна конвулсия разтърси Рене. Клетницата отметна глава и нададе сподавен вик. Раул се извърна, Максим, който не желаеше да проявява състрадание към тази, която не знаеше що е милост, попита мрачно:
— Ще отречете ли отново, че не страдате?
Рене само отвърна с презрителен жест.
Това обаче бе последната й овладяна реакция. Жестоки гърчове закършиха тялото й, сякаш огън изпепеляваше цялото й същество — от стомаха до костите и нервите…
— Убийте ме! — изкрещя сред мъките Рене. — Убийте ме, моля ви в името на Жана… Не ме оставяйте да се мъча така!
— Вие молите за смърт в името на сестра си, която не пожалихте. Предлагам ви живот в нейно име.
Рене изгледа доктора като обезумяла.
— Живот ли? — рече само тя.
— Да… Назовете ми отровата, която сте давали през последните дни на госпожа дьо Горд, отровата, която днес трябваше да я довърши, но ето че убива вас. Тогава ще ви донеса противоотрова…
— И ако ви я назова, ще спасите ли Жана?
— Надявам се, с Божията помощ.
— В такъв случай нищо няма да ви кажа! Смъртта ще я отнесе. Ще умра напълно доволна. Нищо, че ще съм първата от двете; Жана няма да се забави много след мен на тази земя.
— Какво ви стори това кротко, добро дете, че го мразите толкова? — намеси се изумен графът.
— Аз трябваше да стана ваша жена… Тя ми отне сърцето, името ви. Отмъщавам си заради себе си! Затова сега ще мълча, няма да ви кажа коя е отровата — така ще бъде свършено с Жана.
Рене наистина смяташе, че ще може да издържи в мълчание. В този миг конвулсиите я сгърчиха с нова, непоносима сила, всяка фибра на тялото й пламна в жестоки мъки.
— Спасете ме — се чу гаснещият й глас, — спасете ме… ще кажа…
— Отровата?! — попита Максим.
— Сок от абисинската млечка.
— От колко време я давате?
— От петнайсет… дни…
Докторът бързо изхвърча от стаята, където престъпницата се гърчеше в ужасни мъки. Когато се върна, не позна Рене. Това вече бе същество без възраст, без предишните изящни черти на девойката. Максим държеше в ръка кристална чашка с жълтеникава течност, наподобяваща цвета на хереса.
— Изпийте това! — доближи той чашата до устните на Рене, вече свлякла се върху килима. — В него е животът ви.
Рене успя да вдигне глава, пое голяма глътка… но помощта беше закъсняла. Гърлото й се бе стегнало и не пропускаше нито капка. Течността се изля навън върху разкошната рокля… Рене разбра, че всичко е свършено. Вече не можеше да говори, да стене, но още усещаше безумната болка и със страховит жест вдигна към небето юмруци в закана. Лицето й се сгърчи в жестока омраза. Устните й шепнеха мрачни проклятия, но не можеха да отронят нито звук. Тялото й се вдигна, изопна се и се повали на гръб. Очите й останаха отворени. Тръпките затихнаха.
— Наистина ли умря? — попита пряко сили Раул.
— Умря — пророни Максим. — Бог извърши своя съд. Ние й простихме, но Бог — не.
— А сега — попита умолително графът — ще спасите ли Жана? Ще я спасите, нали? Обещайте ми…
— Животът на госпожа Жана е в Божиите ръце — отговори Максим. — Сега вече имаме надежда.
Отровителката понесе справедливото си наказание.
Смъртта й обаче поставяше граф дьо Горд в доста сложно положение. Преди всичко трябваше да скрият от Жана гибелта на сестра й, за да я избавят от вълнението, което може да влоши нейното състояние. Освен това полицията безспорно щеше да се заинтересува от внезапната смърт на здравата деветнайсетгодишна девойка. Графът и докторът се заеха да обсъждат положението.
Влезе Женевиев. Тя сепнато погледна покойницата, но като узна какво се беше случило, само рече:
— Който вади меч, от меч умира — така се казва в Светото писание.
Двамата с Максим с усилие преместиха умрялата върху леглото. Женевиев обаче категорично отказа да положи разпятието върху гърдите й.
Тримата присъстващи в стаята на Рене потиснати замълчаха. След малко Женевиев попита:
— Какво да кажа на хората в замъка?
— Нито дума за сега. Ще заключим тази стая, да не влезе случайно някой.
След малко се пробуди и Жана. До леглото си видя граф Раул и Женевиев.
— Отново съм заспала! — рече учудено тя. — Нали трябваше в три да взема лекарство?
— Не искахме да те будим — отвърна графът. — Докторът ей сега ще ти донесе ново, което е приготвил в аптеката.
— Ами Рене къде е?
— Внезапно вдигна температура — каза Раул. — Може да се е простудила, но се страхувам да не е шарка — из околността тук-там се появиха заболявания, а болестта е доста опасна. Наложи се да легне и докторът настоя известно време да не излиза от стаята си.
— Дано не е нещо сериозно — рече Жана. — Шарката понякога е смъртоносна!
— Едва ли и този път — помъчи се да я успокои графът. Жана повярва и на другия ден никак не се учуди, когато й казаха, че заболяването на Рене наистина се оказало шарка.
Същата сутрин графът нареди да му оседлаят коня и само за около час пристигна в Орлеан. Там остави коня си в конюшнята на хотела и побърза да навести орлеанския прокурор, но не в съда, а в жилището му.
Прокурорът бе високообразован млад мъж, състудент на Раул от университета.
— Какво ви води в това ранно утро при мен, приятелю? — разтревожен попита прокурорът, като стисна ръката на графа. — Дано не се е случило нещо неприятно!
— Идвам при вас не толкова като при прокурор, колкото като при свой приятел — отговори граф дьо Горд — и ви моля да спасите доброто име на две семейства.
— Значи се отнася до нещо много сериозно?
— За крайно важно… за престъпление.
— Внимавайте! — отвърна младият прокурор. — Нищо на света, дори приятелството, не може да спре работата на правосъдието.
— Божият съд вече се състоя… Вчера убиецът умря — промълви Раул.
Прокурорът впери проницателен поглед в Раул и след минута каза:
— Говорете, приятелю, слушам ви, и ако е възможно да ви бъда полезен, можете да разчитате на мен.
Граф дьо Горд разкри пред своя състудент всичките подробности на драмата, разиграла се в Дома му. Прокурорът не скри дълбокото си вълнение и истинска почуда. Когато графът замлъкна, той каза:
— Добре сторихте, че дойдохте при мен. Искам да ви успокоя — върнете се в замъка; чудесно ви познавам и вярвам на всяка ваша дума. Прав сте, че Върховният съдник на делата ни се е намесил, и вече няма място за човешкото правосъдие в тази семейна драма. Няма да възбуждаме следствие. Пръснете вест за естествения край на вашата балдъза — например от внезапна болест. Никой от полицейските и съдебните власти няма да изрази съмнение. Надявам се да спасите графинята, на която с такова удоволствие съм гостувал неведнъж. Предайте й моите сърдечни благопожелания.
Раул от сърце благодари на приятеля си и вече по-спокоен си тръгна към къщи. Сега го тревожеше само мисълта за Лазарин — ако пристигнеше днес и попиташе за Рене, какво щеше да й отговори? Нима и на нея трябваше да обясни това, което бе разказал на прокурора?
За щастие тревогата му се оказа напразна. Към дванайсет слуга от замъка ла Тур дю Роа донесе писмо от маркизата, в което се казваше, че внезапно възникнали причини я принуждават да замине веднага за Париж и че тя моли всеки ден да й съобщават какво е състоянието на Жана.
Раул си отдъхна.
Женевиев каза на слугите, че госпожица Рене неочаквано се разболяла от шарка, че е доста зле и докторът се мъчи с всички сили да я спаси.
На другата сутрин никой не се учуди, като узна за смъртта на девойката. Всички се мъчеха само да скрият вестта от графинята, за да не я разтревожат.
Женевиев сама се погрижи за тялото на покойницата. Погребението премина съвсем тихо и скромно. Присъстваха само господарите и слугите от замъка дьо Горд. Никой от прислугата не обичаше Рене и дори не си даде труда да се престори на тъжен.
Само Жана не знаеше нищо и все питаше за здравето на болната си сестра.
Лазарин наистина замина за Париж още на другия ден след пожара. Съвестта не й даваше мира; напразно се мъчеше да се успокоява с аргумента, че пожарът е станал случайно, че просто клечката се е оказала не загаснала. Веднага пред нея заставаше въпросът: защо не бе извикала на Марсел да бяга? Защо не беше го събудила? Всъщност беше извършила убийство и нищо не можеше да я оправдае. Заминаването й беше бягство, тя се надяваше, че далеч от трагичното място по-бързо ще успее да изличи от съзнанието си ужасната картина на пожара.
Още с пристигането си прати бележка до Хектор; на другия ден той вече бе при нея в два след обед. Някогашният художник попита за причината на толкова бързото й завръщане и сърцето му таеше надежда, в която не смееше да повярва.
— Нямах сили да остана толкова далеч от вас, драги Хектор — усмихната отвърна Лазарин. — Затова се завърнах при първа възможност.
— Не чухте ли там нещо за своя преследвач? — тревожно попита малко по-късно принцът.
— Нито веднъж, нито дума за него! — отвърна маркизата. — Възможно е да е останал в Орлеан и да е подготвял някакви свои кроежи, но в близкото село едва ли се е появявал.
Разговорът премина към по-сериозни неща; двамата решиха да дадат обява за годежа си и Хектор настоя час по-скоро да се оженят.
— Немислимо! — възрази Лазарин. — За сватбата трябва да се направят куп приготовления, ще хвръкнат много пари!
— Моля ви, вземете от моите, колкото пожелаете — й рече Хектор, — щастие ще бъде за мен да ви доставя възможния за Париж разкош!
— На драго сърце — засмяна отвърна Лазарин.
След малко обясни на Хектор, че още се чувствува уморена от пътуването, и го помоли да я остави сама, за да си почине. Младежът си издействува разрешение да я навестява всеки следобед и радостен си тръгна.
На другия ден Лазарин получи писмото на граф дьо Горд, с което той й съобщаваше за внезапната смърт на Рене и освен това, че Жана е по-добре и се надяват постепенно здравето й да се възстанови. Лазарин остана като гръмната от тази изненадваща смърт и потъна в мисли за човешката суета, толкова жалка пред лицето на съдбата. Пророни няколко сълзи, облече траур по сестра си — и напълно я забрави.
Изминаха около две седмици. Всеки ден принцът пращаше на Лазарин най-разкошния букет, който можеше да се поръча в цветарските магазини. Вестниците оживено коментираха предстоящата сватба на тези двама представители на висшето общество и на най-богатите хора в Париж.
Този ден Хектор бе у Лазарин, когато часовникът удари четири. Вратата на гостната се отвори и се показа лакеят, без да са го викали. Лазарин понечи да му направи бележка, но в това време лакеят произнесе:
— Господин Марсел Ложие!
Лазарин неволно скочи изумена; Хектор, който не разбираше нищо, си рече: „Дързостта на този хусар надминава всичко! Но защо Лазарин се уплаши толкова, нали съм до нея?!“
Марсел влезе съвсем спокоен и се поклони иронично:
— Виждам, че призракът на покойния ви познат доста ви стресна, госпожо маркизо. Искам да ви успокоя, че въпреки всичко умрелият се чувствува доста добре, макар и не по ваша вина…
Хектор се надигна на стола, засука мустак и внушително произнесе:
— Ще ми обясните ли, господине, с какво право…
Марсел го прекъсна:
— Тъкмо това ми е намерението — да ви обясня каква е истината за мен и за тази дама. Уверявам ви, няма да съжалявате за изгубеното време. Между мен и маркизата има неприключени сметки и сега ще ги завършим във ваше присъствие. Тъкмо затова съм дошъл и съм избрал времето, когато бях сигурен, че ще ви заваря тук.
Лазарин с усилие си възвърна самообладанието и рече на принца:
— Хектор, знаете, че този човек е мой враг, и знаете, че иска да ме погуби. Ако ме обичате, накарайте го да млъкне!
Доскорошният художник понечи да се намеси, но Марсел го възпря с жест.
— Този път всичките ви действия няма да дадат резултат. Ще замлъкна, само ако слугите ме изхвърлят оттук, но предупреждавам: ако постъпите така, утре всички вестници ще публикуват моя разказ.
Маркизата извика:
— Ако сте джентълмен, млъкнете, не казвайте нищо!
— Не бих се намесил в намеренията ви, маркизо, да се омъжите за принц дьо Кастел Виван, ако съвестта ми на честен човек не ме принуждаваше да разкрия пред този мил младеж, че се кани да се ожени за жена, която няма нищо против да опече познатите си.
Хектор скочи блед и възмутен:
— Мъж, който като вас оскърбява беззащитна жена, е подлец! След петнайсет дни маркиза дьо ла Тур дю Роа ще стане принцеса дьо Кастел Виван; нейното добро име е въпрос на моя чест! Вие ще ми платите за всички клевети!
— На драго сърце ще се бия с вас, докато единият от нас загине; уверявам ви обаче, че когато ме изслушате, ще се откажете от мисълта за дуел… но ако и след това желаете да се бием — аз съм на вашите услуги. Заявявам, че маркизата искаше смъртта ми и подпали къщата, в която бях отседнал…
И Марсел разказа всичко случило се след заминаването му от Париж за ла Тур дю Роа.
— През втората нощ не очаквах маркизата — тя самата ми каза, че ще нощува в замъка дьо Горд. Понеже нервите ми бяха доста опънати, не ме хващаше сън и затова грабнах пушката, която висеше в кухнята, и се запътих из гората, за да застрелям поне някоя от досадните ми кукумявки. По някое време тръгнах да се връщам и поразен видях силна светлина през прозорците на долния етаж. В същия миг забелязах и маркизата да върви по пътеката към своя замък; след миг тя се затича напред. Явно бе сметнала, че се е отървала завинаги от омразния си поклонник.
Нямаше как да угася пожара; отидох да пренощувам в селската страноприемница и на другия ден заминах за Париж, без да известя маркизата. Исках да разбера причината, поради която бе избрала този жесток начин за разправа с мен. И скоро от вестниците узнах, че двамата сте сгодени, че предстои в най-скоро време да се венчаете. Сега вече ми беше ясно всичко: и необяснимият дуел, и силното желание на маркизата да се отърве от мен… Какво ще кажете, Лазарин, нима отново ви клеветя?
— Не съм искала къщата да пламне! Пожарът бе случаен! Вие ме преследвахте безпощадно и сега нямате право да ме обвинявате. Вие ме докарахте до отчаяние и затова не се опитах да ви спася. Вярвайте, Хектор, този човек непрестанно ме заплашваше и не виждах как мога най-сетне да се отърва от него. В името на нашата любов, Хектор — не съм искала да убивам своя мъчител!
— Вие говорите за любов! — недоумяващо вдигна рамене Марсел. — Във вашето сърце има място само за любовта към парите, към тяхната сила и мощ. Безсмислено е повече да говорим и ако съвестта и на двама ви спи, живейте спокойно. Сбогом, госпожо. Принце, ще си тръгнете ли с мен, или ще останете тук?
Хектор се колебаеше. Тази толкова желана женитба с маркизата го привличаше силно; обаче не бе за пренебрегване и мисълта, че би се свързал с жена, която лесно би посегнала на живота му.
Когато годеникът открие недостатъци в любимата, се запитва: дали ще е добре, ако се оженя? И в деветдесет на сто от случаите разваля сватбата.
Хектор също взе такова решение, макар че сърцето му мъчително се свиваше. Той се обърна към Марсел:
— По дяволите! Вие сте се спасили, но аз никак не бих желал да си правят опити с мен, които могат да завършат със смъртта ми. Достатъчен ми беше и дуелът. Остава само да поднеса почитанията си и да си тръгна.
Хектор отправи дълбок поклон на маркизата и двамата с Марсел излязоха.
Лазарин остана като вцепенена. Първото й смайване се смени от бурен гняв, който обаче скоро премина.
— Колко жестоко ме осъдиха и двамата — си рече тя, — а уж бяха влюбени в мен! Интересували са се само от своите желания… Много им здраве! Млада съм, хубава съм — с красота като моята, с богатството, което притежавам — поклонници, колкото искаш! Слава Богу, че поне никой не пострада в тази история, в която палачите бяха и жертви…
На другия ден узна, че Хектор е заминал за Монако.
Зимата си отиде. Жана оздравяваше бавно, но все пак силите й забележимо се възстановяваха.
Часовникът в замъка дьо Горд удари два. Меко пролетно слънце огряваше зелената трева на моравата пред сградата, пъпките на дърветата всеки миг щяха да се разпукнат и да се покажат свежите връхчета на младите листенца.
Жана седеше в гостната на партера, прозорците към градината бяха разтворени. Вазите бяха пълни с първите пролетни цветя.
Въпреки свежата и радостна природа лицето на Жана бе тъжно: само преди седмица й бяха съобщили за смъртта на Рене и сега тя горчиво оплакваше сестра си, която смяташе за най-преданото същество на света.
Доктор Максим се бе завърнал вече в Рансей, тъй като според него в замъка не се нуждаеха повече от услугите му. Напразно графът го увещава да вземе поне някаква сума за лечението на Жана; докторът категорично отговори:
— Достатъчно възнаграждение ми е радостта, господин графе, че успяхме да спасим госпожа Жана! Доволен съм, че се ползвам от вашето уважение и благодарност, която тъй горещо ми изразявате. За мен това е голяма отплата!
Женевиев също отказа да вземе пари, тя само рече:
— Вие толкова много сторихте за мен и за клетите ми деца, господин графе! Имам само едно желание, което се надявам да не отхвърлите: да остана до края на живота си до моята мила господарка.
— Вие сте член на семейството ни, Женевиев — отвърна графът. — Ще дам образование на двете ви момчета и се надявам, че никога няма да се разделим!
Ведрата, слънчева пролет озаряваше с мир и спокойствие изстрадалите души в дома на дьо Горд…