Синият Марс

Част първаПауновата планина

Марс сега е свободен. Сами сме си господари. Никой не ни нарежда какво да правим.

Ан стоеше в началото на влака, докато изричаше тези думи.

Но затова пък е толкова лесно да хлътнеш отново в старите стереотипи на поведение. Унищожи една йерархия и на нейно място веднага изниква друга. Трябва да бъдем особено внимателни по този въпрос, защото винаги ще се намерят хора, които ще искат да създадат една нова Земя. Ареофанията трябва да върви непрекъснато, като вечна борба. Сега трябва да мислим повече от всякога какво точно означава да си марсианец.

Слушателите й седяха отпуснато в седалките и наблюдаваха през прозорците прелитащия покрай тях терен. Бяха уморени и очите им сълзяха. Червенооки червени. Под резките лъчи на зората всичко изглеждаше ново. Излъсканата от вятъра земя наоколо беше гола, ако не се брояха покритите с лишеи сипеи и шубраците в цвят каки. Бяха изгонили всички земни сили от Марс. Беше дълга битка, завършила с месеци напрегната работа след грандиозното наводнение на Земята; и затова бяха уморени.

Идваме на Марс от Земята и в този преход сигурно е имало някакво пречистване и подобрение. Нещата бяха по-лесни за виждане и разбиране, имахме свобода на действията, с каквато не бяхме разполагали преди. Шанс да изразим най-доброто от себе си. И затова именно започнахме да действаме. В момента съграждаме един по-добър начин на живот.

Това бе мит. Всички бяха израснали с тези приказки. Когато Ан отново го разказваше, младите марсианци бяха впили очи в нея. Те стояха в основата на революцията, те бяха водили битка навсякъде из Марс и бяха подмамили земната полиция в Бъроуз; след това наводниха Бъроуз и преследваха земяните чак до Шефилд и Павонис Монс. Все още имаше работа за довършване; трябваше да се изтикат враговете от Шефилд през кабела на елеватора, та чак до Земята. Но успешната евакуация на Бъроуз беше велика победа и затова някои от пустите лица, втренчени в Ан или зяпащи през прозорците, сякаш се нуждаеха от почивка, миг за триумф. Всички бяха изтощени.

Хироко ще ни помогне, заяви един от младежите, нарушавайки тишината, в която влакът левитираше над земята.

Ан поклати глава. Хироко е зелена, каза тя, първично зелена.

Именно Хироко изобрети ареофанията, възрази младият туземец. Марс е основната й грижа. Ще ни помогне, убеден съм. Срещнах се с нея. Тя ми каза.

Освен ако не е мъртва, отбеляза друг глас.

Пак тишина. Светът плуваше под тях.

Най-накрая една висока млада девойка се изправи, приближи се до Ан и я прегърна; всички станаха на крака и се скупчиха в откритото пространство в предната част на влака около Ан. Прегръщаха я, стискаха й ръката… или просто желаеха да я докоснат — нея, Ан Клейборн, жената, научила ги да обичат Марс заради самия Марс, жената, повела ги на битка за освобождаването от земните окови. И въпреки че кръвясалите й очи все още бяха впити в каменната плетеница на Тирена, тя се смееше. Прегръщаше ги на свой ред, отговаряше на ръкостисканията, протягаше се да докосне лицата им. Всичко ще е наред, каза тя. Ще освободим Марс. Те викнаха и взеха да се поздравяват помежду си. Хайде към Шефилд, обади се някой. Да си довършим работата. Марс ще ни научи как.

Сигурен съм, че не е мъртва, заяви младежът. Видях я миналия месец в Аркадия. Тя ще се появи отново. Все някъде ще изникне.

В един точно определен момент малко преди зазоряване небето винаги пламтеше в същите нюанси на розовото, както в началото — сиво и чисто на изток, плътно и отрупано със звезди на запад. Ан наблюдаваше това, докато спътниците й шофираха на запад към черната земна маса, впила се в небето — възвишението Тарсис, подсилено от широкия конус на Павонис Монс. Докато криволичеха нагоре из Ноктис Лабиринтус, изкачиха почти целия слой на новата атмосфера. Налягането в подножието на Павонис бе само 180 милибара, а докато караха към източната страна на огромния щитообразен вулкан, то спадна до 100 милибара и продължи да се смъква. Бавно-бавно се изкачиха над целия видим гъсталак, проправяйки си с хрущене път през мръсния, навят от вятъра сняг. Не след дълго се изкачиха дори над зоната на снега, докато около тях не остана нищо друго, освен скалите и непрекъснатите бръснещи ледени ветрове на реактивното течение. Голата пустош изглеждаше по същия начин, както и в годините, преди хората да стъпят на Марс. Сякаш пътуваха назад във времето.

Е, не беше точно така. Но някаква фундаментална частичка от Ан Клейборн сякаш се зарадва при вида на този първичен свят — камъни върху скали под непрестанни ветрове. Докато червените караха през планините, всички пътници в ровърите се прехласваха по околната гледка също като Ан. Щом слънцето проблеснеше на далечния хоризонт зад тях, кабините се умълчаваха.

След малко склонът, по който се изкачваха, стана по-малко стръмен, следвайки почти точна синусоида, докато най-накрая не се озоваха върху кръглото плато на билото. Там видяха множество палатъчни градове, опасали пръстена на огромния калдер1, скупчени най-вече около подножието на елеватора на около трийсетина километра на юг от тях.

Спряха ровърите. Тишината в кабините се промени от благоговейна до свирепа. Ан застана до прозореца и се загледа на юг към Шефилд, тази рожба на космическия елеватор, построена заради него, размазана при падането му и построена наново при реконструкцията на елеватора. Беше дошла, за да унищожи този град — напълно и из основи, както Рим бе постъпил с Картаген. Щеше да стовари новия кабел на елеватора върху него по същия начин, както бяха постъпили с първия през 2061. След това по-голямата част от Шефилд щеше да бъде изравнена със земята. Останалото щеше да е разположено около върха на високия вулкан, над атмосферата, следователно — напълно негодно за обитаване. С течение на времето постройките щяха да бъдат изоставени и използвани за рециклиране. Щяха да останат само основите на палатките, може би и установката за времето, а накрая единствено дългото слънчево мълчание на билото на вулкана.

Едно приветливо момиче от червените в Тарсис на име Иришка ги придружи с малък ровър и ги преведе през сложната плетеница от складове и малки куполи около пресечната точка на екваториалната писта с тази, обикаляща около ръба на кратера. По пътя им обрисува с две думи как стояха нещата тук. По-голямата част от Шефилд и останалите селища на Павонис Монс вече бяха в ръцете на марсианските революционери. Но космическият елеватор и постройките в съседство с основата му не бяха, и точно там бе проблемът. Революционните отряди в Павонис се състояха главно от зле екипирани „милиционери“ и рядко действаха заедно. Това, което бяха постигнали досега, се дължеше най-вече на множество странични фактори — изненадата, контролът върху пространството, две-три стратегически победи, подкрепата на огромно мнозинство от жители на Марс, нежеланието на „Транзишънъл Оторити“ да стреля срещу цивилни, дори когато последните вдигаха масови демонстрации по улиците. В резултат силите за сигурност на „Транзишънъл Оторити“ се бяха видели принудени да се съберат от целия Марс и да се прегрупират в Шефилд. Повечето от тях вече бяха в кабинките на елеватора на път към Кларк — астероида-баласт и космическа станция на върха на елеватора. Останалите се бяха наблъскали в сградите около основата му, така наречената Муфа. Там бяха станциите за поддръжка на елеватора, промишлените складове, общежитията, общите спални и ресторантите, обслужващи персонала на порта.

— Това май ще се окаже полезно — каза Иришка, — понеже те са пресовани там като боклук в боклукомелачка. Ако нямаха храна и подслон, може би щяха да се опитат да пробият обръча. Но дори и сега, когато нещата са напрегнати въпреки всичко, там долу може да се живее.

По някакъв начин това напомняше за ситуацията, която току-що бяха разрешили в Бъроуз, помисли си Ан. И то я бяха разрешили по блестящ начин. И тук само с едно-две действия всичко се подреждаше идеално — „Транзишънъл Оторити“ евакуирани на Земята, кабелът смъкнат долу, връзката на Марс със Земята напълно унищожена. А всеки опит да бъде изграден нов кабел щеше да бъде пресечен още в зародиш през необходимите за целта десет години строеж в орбита.

Така че Иришка ги преведе през бъркотията на Източен Павонис. Малкият им керван стигна до ръба на калдера, където паркираха ровърите. На юг, в западния край на Шефилд, едва-едва се виждаше кабелът на елеватора — почти невидима черта, разкрила само няколко от своите общо 24 000 километра. Почти невидима черта, но въпреки всичко съществуването й определяше всеки техен ход, всяка дискусия… почти всяка тяхна мисъл бе насочена към тази черна нишка, която ги свързваше със Земята.

Щом се установиха в лагера, Ан се обади по гривната си на Питър, своя син. Той бе един от водачите на революцията в Тарсис и бе ръководил кампанията срещу „Транзишънъл Оторити“, изтикала силите им за сигурност в сградите около Муфата. Качествена победа, направила Питър един от героите на предния месец.

Той отговори на обаждането. Лицето му изникна на екрана на гривната й. Направо й бе одрал кожата… доста смущаващо според нея. Тя забеляза, че мислите му витаят някъде и е погълнат от нещо друго.

— Нещо ново? — попита го Ан.

— Не. Май сме в задънена улица. Позволяваме на всички, заловени отвън, да стигнат свободно до областта на елеватора, затова те контролират гарата, летището на южния ръб и линиите на метрото от тях до Муфата.

— Дойдоха ли самолетите, които ги евакуираха от Бъроуз?

— Да. Очевидно повечето от тях заминават за Земята. Тук стана малко тясно.

— За Земята или към марсианска орбита?

— За Земята. Не мисля, че вече се доверяват на летенето в орбита.

Той се засмя на тези думи. Бе свършил доста работа в космоса, използвайки опитите на Сакс и какво ли още не. Синът й космонавтът. Зеленият. От известно време насам те рядко си говореха.

— Какво мислиш да правиш сега? — попита Ан.

— Не знам. Не виждам начин да завземем нито елеватора, нито Муфата. Дори и да успеем, те винаги могат да свалят елеватора.

— Е, и?

— Ами… — Той изведнъж стана неспокоен. — Не мисля, че идеята е добра. А ти?

— Би могло да свърши работа.

Сега изглеждаше раздразнен.

— По-добре стой далеч от обсега на падането в такъв случай.

— Бъди сигурен в това.

— Не искам никой да прави каквото и да било без подробно обсъждане. Това са важни неща — каза той рязко. — Подобно решение може да бъде взето само от цялото марсианско общество. Лично аз смятам, че елеваторът ни е необходим.

— Освен ако няма как да се възползваме от него.

— Това вече не се знае. А дотогава пак ти казвам, че не е нещо, с което можеш да се заемеш лично. Чух какво е станало в Бъроуз, само че тук ситуацията е по-различна, разбираш ли? Ще обсъдим стратегията си заедно. Има нужда от обсъждане.

— Има си група, която е много добра в тази дейност — отбеляза с горчивина. Всичко винаги бе подробно обсъждано… и тя все губеше в споровете. Само че сега нямаше време за това. Някой трябваше да действа. Но Питър продължаваше да изглежда така, сякаш го бяха откъснали от истинската му работа. Явно си мислеше, че може да взима решения относно елеватора. Без съмнение част от по-обширното чувство за притежаване на планетата — рожденото право на нисеите, които постепенно изместват Първата стотица и останалите исеи. Ако Джон беше жив, това едва ли щеше да стане, но… Кралят бе мъртъв, да живее кралят — синът й, кралят на нисеите, първите истински марсианци.

Но крал или не, в момента цяла армия червени се събираше в Павонис Монс. Това бе последната, най-сериозна военна операция на планетата. Хората се надяваха да довършат работата, която бяха започнали, още когато грандиозното наводнение заля Земята. Те не вярваха в такива неща като консенсус или компромиси. За тях да свалят кабела на елеватора беше като да убиеш с един куршум два заека: по този начин щяха да разрушат последната крепост на полицията и да прекъснат лесната връзка между Земята и Марс — древна мечта на всеки червен. Не, нуждата от свалянето на кабела беше очевидна.

Само че Питър май не знаеше това. Или пък не му пукаше. Ан се опита да му обясни, но той само кимаше и мърмореше: „Да-да, да-да“. Арогантен като всички зелени, нехаен, глупав, с характерните им извъртания и желание за контакт със Земята. Сякаш можеха да получат нещо от подобен мастодонт! Не. Трябваха решителни действия — като наводняването на Бъроуз и всички онези саботажи, подготвили почвата за революцията. Без тях революцията дори нямаше да е започнала или щеше да бъде потушена още в началото, както стана през 2061.

— Да-да. Ами ще свикаме събрание значи — каза Питър. Изглеждаше раздразнен почти колкото нея.

— Да-да — изръмжа Ан. Събрания… Но и от тях все пак имаше някаква полза — хората си представяха, че вършат нещо, докато истинската работа си вървеше някъде другаде.

— Ще се помъча да свикам едно — продължи Питър. Най-накрая тя видя, че все пак бе успяла да привлече вниманието му. Но върху лицето му продължаваше да витае онзи неприятен израз… сякаш я заплашваше. — Преди нещата да излязат от контрол.

— Нещата вече излязоха от контрол — тросна му се Ан и прекрати връзката.

Тя прегледа новините по няколко канала — Мангалавид, частните мрежи на червените, земните резюмета. Въпреки че Павонис и елеваторът бяха в центъра на вниманието за всекиго на Марс, съсредоточаването върху вулкана бе само частично. Струваше й се, че в Павонис се бяха струпали много повече червени партизани, отколкото зелени отряди на „Свободен Марс“ и техните съюзници. Само че нямаше как да бъде сигурна в това. Касей и най-радикалното крило сред червените, наречено „Каказе“ „огнен вятър“, бяха завзели наскоро северния ръб на Павонис, гарата и купола при Ластфлоу. Червените, с които Ан пътува, обсъдиха възможността да се присъединят към „Каказе“, но в края на краищата решиха да останат в Източен Павонис. Ан наблюдаваше тази дискусия мълчаливо, но остана доволна от крайния резултат. Искаше й се да стои по-далеч от Касей, Дао и тяхната сбирщина.

Много от бойците на „Свободен Марс“ също оставаха тук, преселвайки се в изоставените складове. В Източен Павонис сякаш си бяха дали среща революционни групи от най-различни видове. Ден-два след пристигането си Ан взе участие в събрание, заело се да обсъди генералната им стратегия.

Събранието протече точно така, както бе очаквала. Надя беше в центъра на дискусиите, да се говори с нея бе безполезно. Ан просто седна на един стол срещу черната стена и наблюдаваше как останалите обрисуват ситуацията. Не им се искаше да признаят онова, което Питър й бе казал на четири очи: че няма никакъв начин да изгонят ЮНТО2 от космическия елеватор. Преди да признаят това се опитваха да изкарат проблема несъществуващ.

След известно време Сакс Ръсел дойде и седна до нея.

— Космическият елеватор — каза той. — Може да бъде… използван.

За Ан никак не беше лесно да говори със Сакс. Знаеше, че е получил мозъчна травма, докато е бил в ръцете на силите за сигурност на ЮНТО, и че последвалото лечение е променило съзнанието му. Само че това изобщо не й помагаше, а само правеше нещата още по-странни. Понякога й се струваше, че той си е все същият стар Сакс, добре познат като най-мразеното братче. Но друг път изглеждаше като съвсем различна личност, вселила се в тялото на Сакс. Тези две противоположни впечатления се сменяха рязко, а понякога дори съществуваха заедно. Малко преди да седне до нея, докато говореше с Надя и Арт, той приличаше на непознат — енергичен старец с пронизващ поглед, говорещ с гласа на Сакс и в стила на Сакс. Щом седна до нея обаче, тя забеляза, че промените в лицето му са повърхностни. Но въпреки че изглеждаше познат, вътре в него се таеше странник — човек, който спира и потръпва нервно, докато мъчително се опитва да изговори това, което иска, а в крайна сметка казва нещо, което почти няма връзка.

— Елеваторът е, ъ, уред… за… изкачване. Ъ… инструмент.

— Не и ако не можем да го контролираме — обясни му внимателно Ан, сякаш учеше малко дете.

— Контрол… — каза Сакс, обмисляйки идеята така внимателно, сякаш бе нещо съвършено ново за него. — Влияние? Ако елеваторът може да бъде разрушен от всеки, който пожелае, то тогава… — Той млъкна, потънал в мислите си.

— То тогава? — подсети го Ан.

— То тогава всички го контролират. Съществуване рамо до рамо по взаимно съгласие. Не е ли очевидно?

Сякаш превеждаше от чужд език. Това не беше Сакс. На Ан не й оставаше нищо друго, освен да поклати глава и да се помъчи внимателно да му обясни. Елеваторът бе начин метанационалните компании да се доберат до Марс, каза му тя. Сега бе във владение на метанационалите и революционерите нямаха никаква представа как да изритат силите им оттам. Следователно единственото нещо, което можеха да направят, бе да го свалят. Предупреди хората, дай им план и след това го направи.

— Загубата на хора ще бъде минимална, и то само ако някой бъде толкова глупав, че да остане на кабела или по екватора.

За нещастие Надя чу това от средата на стаята. Тя тръсна глава толкова енергично, че подрязаните й сиви къдрици запърхаха като клоунска перука. Все още бе сърдита на Ан заради Бъроуз.

— Елеваторът ни трябва — заяви категорично Надя. — Той е и нашият начин за връзка със Земята, а не само техният за връзка с Марс.

— Но на нас не ни трябва начин за физическа връзка със Земята — отвърна Ан. — Подобни отношения не са ни нужни, не разбираш ли? Не казвам, че не трябва да имаме влияние върху Земята — не съм изолационист като Касей или Койота. Съгласна съм, че е хубаво да работим с тях. Но без физически контакт, не разбираш ли? Това е въпрос на идеи, на разговори, може би на един-двама емисари. Обмен на информация. Поне, докато върви както трябва. Едва когато работата опре до физически контакт — обмен на суровини, масова миграция или полицейски контрол, — едва тогава елеваторът става полезен, дори необходим. Така че ако го свалим, все едно ще заявим: „Ще контактуваме с вас, но по нашите правила, а не по вашите“.

Беше толкова очевидно. Но Надя поклати глава. На какво, Ан не можа да си представи.

Сакс се прокашля и в стария си стил — като периодична таблица — каза:

— Ако можем да го свалим, то все едно вече сме го свалили.

Примигваше както обикновено. Като че ли до нея седеше призрак. Гласът на тераформирането. Врагът, когото тя от време на време изгубваше — Саксифрейдж Ръсел, самият той, същият като винаги. Всичко, което Ан можеше да стори, бе да изтъкне старите си аргументи, онези, с които винаги губеше споровете, чувствайки неадекватността на думите, още докато бяха на езика й.

И все пак опита.

— Хората действат, когато има с какво, Сакс. Директорите на метанационалите, ООН и правителствата ще разберат, че могат да действат и ще се съюзят срещу нас. Ако обаче разрушим кабела, те просто няма да имат възможност или време да ни се месят. А в случай, че кабелът си е на мястото, ще им се прииска да опитат. Ще си кажат: „Да бе, можем да го направим“. И бъди сигурен, че ще се намерят хора, които с пълен глас да крещят: „Да опитаме!“

— Винаги могат да дойдат, ако поискат. Кабелът е само средство за икономисване на гориво.

— Средство за икономисване на гориво, което прави възможни масови прехвърляния на хора.

Но Сакс вече бе объркан и отново се превръщаше в непознат. Никой не й обръщаше внимание достатъчно дълго. Надя продължаваше да мърмори нещо за орбити, безопасни преходи и така нататък.

Странникът Сакс прекъсна Надя, без дори да я чуе, и каза:

— Обещахме им… да помогнем.

— Как? Като им изпращаме още метали?

— Можем да… вземем хора. Може да им е от помощ.

Ан поклати глава.

— Няма да можем да вземем достатъчно.

Той се намръщи. Надя видя, че и двамата не я слушат и се върна на масата си. Сакс и Ан потънаха в мълчание.

Винаги се караха. Никой не се признаваше за победен, никога не правеха компромиси и никога не постигаха нищо. Те спореха, използвайки едни и същи думи, за да изразят различни неща. Често дори не си говореха. Преди време бе по-различно. Тогава се караха на един и същи език и се разбираха. Само че това беше толкова отдавна, че Ан дори не можеше да си спомни точно къде бе ставало. В Антарктика? Някъде. Но не и на Марс.

— Знаеш ли — започна Сакс с разговорен тон, пак неприличащ на себе си, но по друг начин, — не червената милиция накара ЮНТО да евакуира Бъроуз и останалата част от планетата. Ако партизаните бяха единствения фактор, тогава земяните щяха да ни смачкат. Но масовите протести ги убедиха, че почти всеки един на тази планета е против тях. Ето от какво правителствата се страхуват най-много: от масови протести в градовете. Стотици хиляди хора излизат на улиците, за да отхвърлят системата. Затова Ниргал казва, че политическата мощ излиза от погледа на човека. А не от дулото на пушката.

— Е, и?

Сакс махна с ръка към хората в склада.

— Те всички са зелени.

Другите продължаваха да спорят. Сакс бе впил птичия си поглед в нея.

Ан стана и напусна събранието. Тръгна по непривично пустите улици на източен Павонис. Тук-там милиционерски постове стояха по ъглите и хвърляха по един поглед към Шефилд и към терминала на елеватора. Щастливи, сериозни и изпълнени с надежда млади туземци. В един от ъглите някаква групичка спореше оживено. Когато Ан мина покрай тях, някаква млада жена с разгорещено, зачервено лице изкрещя:

— Не можеш да правиш просто каквото си искаш!

Ан продължи по улицата. С всяка стъпка се чувстваше все по-неуверено, без да знае защо. Така се променяха хората — без планове, без намерения, на скокове под влиянието на външни събития. Някой казва „погледът на човека“ и фразата изведнъж се съчетава с образ: страстно разгорещено лице. Още една фраза: „Не можеш да правиш просто каквото си искаш!“ Хрумна й, че те не просто решаваха съдбата на кабела — нещо от рода на „да разрушим ли кабела или не“, — а и „как решаваме нещата“. Това бе критичен пост-революционен въпрос, по-важен от всичко обсъждано сега, дори и от съдбата на кабела. Хората от подземния свят използваха метод на работа със смисъл „ако не се съгласиш с нас, ще се бием“. Това бе нещото, което най-вече събираше хората от подземния свят, добави наум Ан. А свикнеш ли веднъж с този метод, е много трудно да се отърсиш от него. В края на краищата, той бе доказал своята ефективност. Тоест, имаше смисъл да продължават да го използват. Беше го почувствала и тя.

Но политическата мощ… произлиза от погледа на човека. Можеш да се биеш вечно, ала ако зад теб не стоят хората…

Следващите няколко дни Ан бе в тежко настроение, което дори се влоши, щом взе влака в посока обратна на Шефилд, обратно на часовниковата стрелка по северната арка на кратера. Там някъде Касей, Дао и „Каказе“ бяха отседнали в малък купол в Ластфлоу. Бяха изгонили цивилните обитатели и ги бяха извозили с влака до Шефилд. Там те, побеснели от наглостта, изискваха да им бъдат върнати домовете и докладваха на Питър и на останалите зелени, че червените са монтирали на северния ръб донесени с камион ракетни установки, насочени към елеватора и към Шефилд по-общо.

Ан тръгна към малката гара на Ластфлоу. Беше бясна заради арогантността на „Каказе“, която в някои отношения беше също толкова глупава като тази на зелените. Бяха се справили добре по време на събитията в Бъроуз, когато завзеха дигата, предупредиха хората и после я взривиха, след като останалите революционери се бяха изкачили по височините на юг, готови да спасят цивилното население, докато метанационалните ченгета отстъпваха. „Каказе“ бяха видели от какво има нужда и го бяха направили, без да си губят времето в празни дебати. Без тяхната решителност всички още щяха да се тълпят около Бъроуз, а метанационалите без съмнение щяха да са организирали експедиция от Земята, за да си върнат контрола над града. Това бе един безупречно организиран и изпълнен преврат.

Само че сега май успехът им бе замаял главите.

Ластфлоу бе наречен на името на депресията, която заемаше — дъгообразно лавово течение, разляло се на повече от сто километра на североизток. То бе единственият дефект върху иначе непокътнатия връх на калдера и явно бе доста старо. Ако застанеше долу в депресията, човек не можеше да види останалата част от върха — тя беше като отрязана с нож. Усещането бе като да се намираш в плитка наклонена долина с много малко видимост в което и да е направление… докато не отидеш до стръмния наклон точно до ръба на кратера и не видиш грандиозния цилиндър на калдера да опасва света, а на далечната му страна — силуета на Шефилд, подобен на миниатюрен Манхатън на около четиридесет километра далечина.

Оскъдният изглед обясняваше защо депресията бе една от последните заселени части на ръба. Сега обаче тя бе изпълнена от купол с диаметър шест километра и стотина метра висок, допълнително укрепен като всички останали куполи тук. Селището бе дом главно за работниците от многото фабрики, които всеки ден трябваше да пътуват за работа. Сега тази област беше под контрола на „Каказе“. Отвън, точно до купола, бе строена флотилия от големи ровъри, които без съмнение бяха станали повод за разпространяването на слуха за ракетните установки.

Докато водеха Ан до ресторанта, превърнат от Касей в щаб-квартира, водачите й я убедиха, че това било живата истина: ровърите били донесли ракетни установки, готови да изравнят със земята последното убежище на ЮНТО на Марс. Водачите й бяха много щастливи по този повод, а освен това бяха и доволни, че могат да й кажат нещо за това, да я посрещнат и да я разведат наоколо. Доста пъстра компания — предимно местни жители, неколцина новопристигнали от Земята и ветерани от всички общности. Сред тях имаше няколко лица, които Ан разпозна — Ецу Окакура, ал-Хан, Юсуф. Множество млади туземци, които тя не познаваше, ги спряха на вратата на ресторанта, за да й стиснат ръката с ентусиазирано ухилване. „Каказе“. Те бяха (трябваше да си го признае) онова крило на червените, които й бяха най-малко симпатични. Подивели от ярост екс-земяни или млади туземци-идеалисти от градовете-куполи. Каменните им кучешки зъби проблясваха мрачно в тъмнината. Очите им святкаха от късмета, че са я срещнали, докато говореха за ками, необходимостта от чистота, реалната стойност на скалите, правата на планетата и така нататък. С една дума — фанатици. Тя отговаряше на ръкостисканията и кимаше, опитвайки се да не дава израз на неудобството си.

Вътре в ресторанта Касей и Дао бяха седнали до прозореца и пиеха тъмна бира. Всичко в стаята замря с влизането на Ан. Известно време отиде, докато я представят, докато Касей и Дао я поздравят и прегърнат, докато се нахранят и поговорят. Донесоха й нещо за ядене от кухнята. Работниците в ресторанта също бяха от „Каказе“. Ан ги изчака да си отидат, а хората да седнат по масите си. Чувстваше се тромава и нетърпелива. Те бяха нейните духовни деца, както твърдяха медиите; тя бе една от първите червени… но в интерес на истината я караха да се чувства неудобно.

Касей беше в прекрасно настроение — още от започването на революцията.

— След около седмица ще разрушим кабела — заяви той.

— О, така ли? — отвърна Ан. — Защо да чакаме толкова дълго?

Дао не улови сарказма й.

— Трябва да предупредим хората, за да имат време и да се махнат от екватора. — Въпреки че по принцип беше много мрачен, днес бе сърдечен като Касей.

— И от кабела също.

— Ако искат. Но дори и да се махнат и да го оставят в наши ръце, все едно — песента му е изпята.

— Как? Наистина ли имаш ракетни установки тук?

— Да. Но те са за всеки случай — ако им се прииска да слязат долу и да си върнат контрола над Шефилд. Колкото до кабела, разрушим ли го тук долу, при основата, няма да има много полза.

— Контролните ракети могат да помогнат, за да се нагласим за разрушенията в дъното — обясни Касей. — Вярно, трудно е да се каже какво би могло да стане наистина. Но едно разчупване точно над ареосинхронната точка ще ограничи щетите по екватора и ще предпази Ню Кларк, за да не излети бързо като първия. Искаме да намалим максимално драматичния ефект, за да не се пръкнат много мъченици. Като разрушаване на сграда, нали разбираш. Сграда, станала вече абсолютно непотребна.

— Аха — кимна Ан, облекчена от тази проява на здрав разум. Любопитно бе как нейните собствени идеи, включени в чужд план, я караха да се чувства странно. Тя насочи разговора към главната си грижа: — Какво ще правим с останалите — със зелените? Ами ако възразят?

— Няма да възразят — отсече Дао.

— Вече го правят! — каза рязко Ан.

Дао поклати глава.

— Говорих с Джаки. Вярно е, че някои от зелените открито се противопоставят на това, но нейната група вдига шум само от популизъм, за да изглеждат умерено търпими към земяните и да могат да спекулират с темата за опасни радикали, излезли извън контрол.

— Тоест, за нас — вметна Ан.

Двамата кимнаха.

— Също като с Бъроуз — добави Касей с усмивка.

Ан обмисли това. Без съмнение беше вярно.

— Но някои от тях са абсолютно против. Спорила съм с тях и знам.

Касей и Дао мълчаха, впили очи в нея.

— Значи така или иначе ще го направите — каза тя накрая.

Двамата продължиха да я гледат. Внезапно Ан разбра, че те слушаха думите й така, както малко момче изслушва заповедите на сенилната си баба. Не я приемаха сериозно. Обмисляха как най-добре да я вкарат в употреба.

— Нямаме друг избор — отсече Касей. — Това е най-доброто за Марс. Не само за червените, но и за всички нас. Необходима е известна дистанция между нас и Земята, и гравитацията ще ни я осигури. Без тази дистанция ще бъдем всмукани в нещо като Маелстрьом.

Това бе гледната точка на Ан. По същия начин тя говореше по митинги и събирания в Източен Павонис.

— Ами ако се опитат да ви спрат?

— Не мисля, че могат — поклати глава Касей.

— Ако се опитат?

Двамата мъже се спогледаха. Дао сви рамене.

Чудесно, помисли си Ан, докато ги гледаше. Искаха да започнат гражданска война.

Хората продължаваха да идват към Павонис, запълвайки Шефилд, източен Павонис, Ластфлоу и останалите градове-куполи по ръба. Сред тях бяха Мишел, Спенсър, Влад, Марина и Урсула; Михаил и цяла бригада богдановисти; Койота — сам за себе си; група от „Праксис“; голям влак, пълен с швейцарци; кервани от ровъри с араби — суфи и миряни; туземци от най-различни градове и селища на Марс. Всички пристигаха за края на играта. Навсякъде по Марс местните жители бяха обединили контрола си. Всички животоподдържащи фабрики се обслужваха от местни екипи, съвместно със „Сепарасион де л’Атмосфер“. Имаше малки групички метанационали, които се съпротивляваха, естествено, а и някакви от „Каказе“ систематично разрушаваха проектите на тераформирането; но главният проблем си оставаше Павонис — или последна точка от революцията, или, както Ан започваше да се страхува, начало на гражданска война. Или и двете. Е, нямаше да е за пръв път.

Тя ходеше по събирания, спеше зле нощем и се събуждаше често от неспокойните си сънища. Събиранията започваха да размиват очертанията си — всички бяха продължителни и безплодни. Взе да се уморява, а нарушеният сън не й помагаше кой знае колко. Ан бе на почти сто и петдесет години и през последните двадесет и пет не се бе подлагала на геронтологична терапия. Сега се чувстваше износена, затова само гледаше как останалите предъвкват положението от кладенеца на растящото си безразличие. На Земята все още цареше хаос: грандиозното наводнение, причинено от свличането на западния антарктически леден пласт, бе на път да се окаже именно онова идеално събитие — „спусък“ на нещата, — което генерал Сакс чакаше от толкова време. Сакс не изпитваше никакви угризения, че иска да се възползват от земното нещастие, доколкото виждаше Ан — той никога не бе мислил за множеството жертви, взети от наводнението там долу.

Тя можеше да прочете мислите му дума по дума, докато й говореше. Каква е ползата от съжалението? Наводнението бе нещастен случай, също като ледниковия период или удар от метеорит. Никой нямаше да си губи времето с празни съжаления, дори и да извличаха собствени изгоди за целите си. По-добре да вземеш, каквото можеш от хаоса и безредиците и за нищо да не се притесняваш. Всичко това бе изписано върху лицето на Сакс, докато обсъждаха какво е следващото, което трябва да предприемат по отношение на Земята. Той предложи да изпратят делегация. Дипломатическа мисия, личностно излъчване, две-три думи за поставяне нещата по местата им…

Споровете продължаваха. Какво да правим с Павонис? Павонис Монс — Пауновата планина. Кой щеше да седне на трона на Пауна? Потенциални шахове дал Господ — Питър, Ниргал, Джаки, Зейк, Касей, Мая, Надя, Михаил, Ариадна, невидимата Хироко…

В момента някой призоваваше останалите да използват конференцията в Дорса Бревиа като модел на дискусия, която да им върши работа и занапред. Чудесно като идея, само че Хироко, Техният морален център, единствената личност (без да броим Джон Буун) в марсианската история, на която всеки без колебание би се подчинил, я нямаше. Хироко и Джон вече ги нямаше, както и Аркадий. И Франк, който сега би бил от особена полза, ако бе застанал на нейна страна — нещо, което никога нямаше да се случи. Всички вече не бяха сред тях. Странно как на една претъпкана маса човек забелязва повече тези, които отсъстват, отколкото тези, които са тук. Например Хироко — хората често я използваха за защита на мненията си. Без съмнение тя бе някъде в нелегалност, както винаги изоставяйки ги в миг на най-голяма нужда. Беше ги изритала от гнездото.

Странно също как единственото дете на техните изгубени герои — Касей, синът на Хироко и Джон — можеше да е най-радикалният водач тук. Доста обезпокоителен човек, независимо че бе на нейна страна. В момента той точно сядаше, клатейки посивялата си глава към Арт. Малка усмивчица изкривяваше устата му. Не приличаше нито на Джон, нито на Хироко… е, може би имаше малко от арогантността на Джон. Най-лошото и от двамата. А сега разполагаше с власт, правеше каквото си искаше и доста хора бяха на негова страна. Само че изобщо не приличаше на родителите си.

Питър, който седеше през две места от Касей, също нямаше нищо общо с нея и Симон. Трудно бе да се разбере какво значеха кръвните връзки. Очевидно нищо. Въпреки това обаче сърцето й трепваше, когато чуеше Питър да говори. Той спореше с Касей и противоречеше на червените по всеки един въпрос, създавайки прецедент на някакъв междупланетен колаборационизъм. И никога по време на събиранията не се обръщаше към нея. Дори не я поглеждаше. Може би това беше някакъв вид уважение — „Няма да споря с теб на публично място“. Само че имаше вид и на нещо от рода на: „Няма да споря с теб, понеже не значиш нищо“.

Той настояваше да запазят кабела. Тоест да продължат присъствието на „Транзишънъл Оторити“ на Марс. Някои от хората около Питър говореха за нещо като „полуавтономия“, свързана със Земята, вместо за независимост. И Питър се съгласяваше! Направо й прилоша. А той дори не поглеждаше към нея. По някакъв начин това й напомни за Симон и за неговата мълчаливост. Ан побесня.

— Няма смисъл да обсъждаме дългосрочни планове, ако не сме решили проблема с кабела — намеси се тя, прекъсвайки го, за което си спечели мрачен поглед, сякаш бе нарушила някакво споразумение. Само че не съществуваше никакво споразумение, пък и защо да не спорят — те нямаха никаква връзка помежду си, просто биология…

Арт подчерта, че ООН вече приемала марсианската полуавтономия при условие, че Марс ще продължи да се „съветва“ със Земята и да помогне в настоящата криза. Надя каза, че е във връзка с Дерек Хейстингс, който сега бил на Ню Кларк. Хейстингс бе предал Бъроуз без битка, наистина, и Надя твърдеше, че той желаел компромис. Естествено, като се имаше предвид, че следващото му отстъпление нямаше да го заведе на много приятно място. На Земята сега царуваше глад, недоимък, чума, мародерство… провал на социалните договорки, които в края на краищата бяха толкова нестабилни. Тук можеше да се случи същото — Ан често си припомняше това в мигове като сегашния, когато побесняваше прекалено много. Искаше й се да каже на Касей и Дао да зарежат всичко и да стрелят без разсъждения. Една нейна дума щеше най-вероятно да е достатъчна. Заля я странно усещане за собствената й сила. Огледа масата и видя вбесените нещастни лица около нея. Тя можеше да наруши това равновесие; можеше да взриви тази маса.

Ораторите получаваха по пет минути, за да обяснят становището си по един или друг начин. За разрушаването на кабела се обявиха много повече хора, отколкото Ан предполагаше — не само червени, но и представители на култури или движения, които се чувстваха застрашени в най-голяма степен от метанационалния ред или от масовата емиграция от Земята — бедуините, полинезийците, живеещи в Дорса Бревиа, някои от по-предпазливите местни жители. И въпреки всичко бяха малцинство. Изолационисти срещу привърженици на взаимодействието. Още една пукнатина, прибавена към и без това многото различия в движението за независимост на Марс.

Надя стана и се зае спокойно да настоява за връзка със Земята и за намеса в земната ситуация. Въпреки грандиозното наводнение, нациите и метанационалните компании на Земята бяха все още доста могъщи. В известен смисъл кризата ги бе сплотила и ги бе направила дори още по-силни. Затова Надя говореше за необходимостта от компромиси, от намеса, влияние и преобразуване. Това бе страхотно противоречие, помисли си Ан; Надя казваше, че понеже са слаби, не могат да си позволят да заплашват, затова трябва да променят цялата реалност на Земята.

— Но как, по дяволите! — кресна Ан. — Когато нямаш опорна точка, не можеш да преобърнеш Земята! Нямаш опорна точка, нямаш лост, нямаш сила…

— Няма да е само Земята — отвърна Надя. — И други обекти в Слънчевата система ще бъдат заселени. Меркурий, Луната, големите външни луни, астероидите… Ще бъдем част от всичко това. Като първи заселници, ние сме естествените водачи. Едно море от гравитация, през което няма брод, ще бъде пречка за всичко това — ще намали мощта и готовността ни за действие.

— Заставане на пътя на прогреса… — обади се Ан с горчивина. — Помисли си какво би казал Аркадий за това. Ние имахме възможността да създадем нещо различно. Ето къде е същността. Все още имаме тази възможност. Всичко, което намалява пространството, във вътрешността на което можем да създадем ново общество, е лошо нещо. Всичко, което го увеличава, е добро. Помисли върху това!

Може би бяха помислили. Никаква разлика. Всякакви земни елементи им изпращаха мненията си за кабела — мнения, заплахи, молби. Долу се нуждаеха от помощ. Каквато и да е помощ. Арт Рандълф продължаваше усилено да лобира за запазването на кабела заради „Праксис“, която според Ан щеше да стане нова „Тразишънъл Оторити“, метанационализмът в последната си проява или маскировка.

Само че местните жители се повеждаха по техния акъл, очаровани от идеята „да завладеят Земята“, без въобще да разбират колко невъзможно е това, без да могат да осъзнаят колко огромна и неподвижна е тя. Човек можеше да им го повтаря отново и отново, но никой никога нямаше да го проумее.

В края на краищата се стигна до неофициален вот. Гласуването бе представително — по един глас за групите, участвали в подписването на „Документа от Дорса Бревиа“, и по глас за всяка от различните партии, асоциации, лаборатории, компании, партизански отреди и групи-отцепници от червените. Преди да започнат гласуването някаква щедра, но наивна душа дори предложи право на глас на Първата стотица. Всички се засмяха при мисълта, че първата стотица може да гласува единодушно по какъвто и да е въпрос. Щедрата душа — млада девойка от Дорса Бревиа — тогава предложи да дадат право на глас на всеки един от Първата стотица, но и това беше отхвърлено, като излагащо на опасност хлабавата им хватка върху представителните власти. Пък и без друго нямаше никакъв смисъл.

И така гласуваха елеваторът да остане, поне за известно време — и то във властта на ЮНТО, включително Муфата. Червените бяха бесни. Притежанието на Муфата бе оспорено активно — Дао протестира на висок глас, че околностите й са уязвими и могат да бъдат превзети, че няма причина да дават заден ход, че само се опитват да заметат боклука под килима, вместо да почистят мръсотията! Но мнозинството бе непоколебимо. Кабелът щеше да остане.

Ан сънува дългото свличане. То се търкаляше по дъното на Мелас Касма и бе на път да я помете. Всичко се виждаше със сюрреалистична чистота. Отново си спомни Симон, отново простена и слезе от малката дига, повтаряйки всички движения, успокоявайки мъртвеца в себе си. Чувстваше се ужасно. Земята под краката й трепереше…

Тя се събуди сякаш по собствено желание — да се спаси, да избяга, — но една ръка здраво разтърсваше рамото й.

— Ан, Ан, Ан…

Беше Надя. Още една изненада. Ан се опита да се пребори с чувството на дезориентация.

— Къде сме?

— Павонис, Ан. Революцията. Дойдох да те събудя, понеже в Шефилд се води битка между червените на Касей и зелените.

Настоящето се претърколи пред нея като свличането от съня й. Тя се отърси от хватката на Надя и се пресегна за ризата си.

— Ровърът ми не беше ли заключен?

— Успях да си отключа.

— Аха… — Ан се изправи, все още замаяна. Колкото повече осъзнаваше ситуацията, толкова повече се вбесяваше. — Кажи ми най-накрая какво точно се е случило?

— Изстреляха ракети към кабела.

— А стига бе! — Още един удар, който продължи да разпръсква мъглата в съзнанието й. — И какво?

— Нищо не стана. Системите за защита на кабела ги обезвредиха. Вече има доста техника по него и силите за сигурност вероятно са щастливи, че могат да я използват за последно. Само че сега червените се местят от Шефилд на запад, а силите на ООН от Кларк бомбардират местата, откъдето първо изстреляха ракети, към Аскреус, и освен това заплашват да бомбардират всички въоръжени групи тук долу. Точно това искат. И понеже червените очевидно смятат, че ще стане като в Бъроуз, насилват ситуацията. Затова дойдох при теб. Виж, Ан, знам, че сме се чепкали много пъти. Не съм била много, ъ-ъ-ъ, търпелива, само че това вече е прекалено. Всичко може да се провали в последната минута — ООН може да реши, че тук цари анархия и да дойдат от Земята, за да ни превземат отново.

— Къде са сега? — изграчи Ан. Тя облече панталона си и тръгна към тоалетната. Надя я последва и влезе заедно с нея. Поредната изненада: в Андърхил това беше нещо нормално между тях, само че бе минало доста време от последния път, когато Надя бе влязла заедно с нея в банята, говорейки разгорещено, докато Ан си миеше зъбите или пишкаше.

— Все още са в Ластфлоу, само че сега разрушиха линията около ръба и тази към Кайро. Вече се бият в западната част на Шефилд и около Муфата. Червени срещу зелени.

— Да де, да.

— Е, ще поговориш ли с червените, ще се помъчиш ли да ги спреш?

Ан внезапно бе обзета от бяс.

— Ти ги докара до това! — изкрещя тя в лицето на Надя, която се отдръпна, уплашена и се блъсна във вратата на банята. Ан стана от тоалетната чиния, дръпна панталона си нагоре и тръгна към Надя, като продължаваше да крещи: — Ти и тъпото ти тераформиране. Всичко опираше винаги до зелени, зелени, зелени — нито намек за компромис! Това е твоя грешка, също колкото и тяхна!

— Може и да е така — измънка Надя. Очевидно бе, че изобщо не я е грижа за това — всичко беше минало и нямаше значение. Тя го отмахна настрани и продължи да настоява на своето: — Поне ще се опиташ ли?

Ан се втренчи в старата си приятелка. В този момент беше почти красива от гняв, изцяло съсредоточена и жива.

— Ще направя каквото мога — въздъхна тя. — Но от това, което ми разказа, май вече е прекалено късно.

Естествено, че беше прекалено късно. Лагерът на ровърите, в който бе отседнала Ан, бе изоставен и когато тя направи опит да се свърже по гривната си с някого наоколо, не получи отговор. Затова остави Надя и останалите да чакат в складовия комплекс и подкара ровъра си към Ластфлоу, надявайки се да намери там някой от лидерите на червените. Но и Ластфлоу бе напуснат от червените и никой от местните не знаеше къде са отишли. Хората гледаха телевизия по гарите и витрините на кафенетата, но когато Ан се загледа, не видя никакви новини за битката, дори и по Мангалавид. В мрачното й настроение започна да се промъква чувство на отчаяние. Искаше да направи нещо, но не знаеше как. Опита отново връзка по гривната и за нейна изненада Касей отговори на тяхната частна честота. Лицето му на малкото екранче изглеждаше досущ като това на Джон Буун. Ан така се смути, че не чу какво каза той в началото. Изглеждаше толкова щастлив — като един оживял Джон!

— … да правим с това — казваше й той в момента. Ан се зачуди дали го е питала нещо. — Ако не направим нещо, те ще разкъсат този свят на части.

— Трябва да водим преговори в рамките на дискусия, Касей, в противен случай ще започнем гражданска война.

— Ние сме малцинство, Ан. На дискусиите никой не зачита малцинствата.

— Не е точно така. А дори да решим да останем в активна опозиция, никъде не е казано, че това трябва да стане точно тук и сега. Едва ли има нужда марсианци да убиват марсианци.

— Те не са марсианци. — В погледа му премина някакъв проблясък. Изразът й напомни за Хироко — отдалечена от простосмъртния свят. В това отношение той изобщо не приличаше на Джон. Най-лошото от двамата родители. С други думи, имаха си нов пророк, който говори на изцяло нов език.

— Къде си сега?

— Западен Шефилд.

— И какво смяташ да правиш?

— Да превзема Муфата и да разруша кабела след това. Ние сме тези, които имат и оръжия, и опит. Не мисля, че ще е особено трудно.

— Не си успял първия път.

— Беше прекалено наивно. Сега просто ще го прережем.

— Не мисля, че това е начинът.

— Ще свърши работа.

— Касей, според мен трябва да се договорим със зелените.

Той поклати глава. Беше нетърпелив, отвратен от това, че си бе изпуснал нервите заради нея.

— След като свършим с кабела, тогава. Виж какво, Ан, трябва да вървя. Стой далеч от линията на падането.

— Касей!

Той прекъсна връзката. Никой не я изслушваше — нито враговете, нито приятелите й, нито семейството й… въпреки че май трябваше да се обади на Питър. И да се свърже отново с Касей. Искаше й се да е там лично, да привлече вниманието му, както привлече това на Надя… Мда, стигнало се бе дотам, че трябваше да крещи в лицата им, ако искаше да привлече вниманието им.

От Ластфлоу до западния край на Шефилд имаше около сто и петдесет километра. Докато караше с бясна скорост по билото от вътрешната страна на железопътната линия, Ан се опитваше да се свърже с най-различни сили в планината. Безуспешно. Една експлозия отбеляза къде точно протичаше битката в Шефилд. Спомените за 2061-ва изригнаха в съзнанието й, плашейки я до смърт. Тя караше с максималната възможна скорост в отчаян опит да предотврати апокалипсиса на гражданската война. Но май че специално за това бе прекалено късно, прекалено късно… В мигове като този Ан винаги пристигаше прекалено късно. По небето над калдера изведнъж се появиха димни облаци — експлозии, без съмнение, ракети, изстреляни към кабела и взривени по средата на полета им. Реактивното течение ги отвяваше на изток. Някои от тези ракети избухваха далеч от целта си.

Докато гледаше битката над главата си, тя едва не се блъсна в първия от куполите на западен Шефилд, който вече бе пробит. Ровърът й бясно заподскача по купчините базалтов чакъл. Ан натисна спирачката и бавно се приближи към стената. Люкът за превозни средства беше затворен. Тя си сложи скафандър и шлем, наведе се и излезе от ровъра. С разтуптяно сърце се доближи до градската стена и влезе в Шефилд.

Улиците бяха изоставени. Стъкла, тухли, късове бамбук и магнезиеви зърна бяха разпилени по тревата. На тази височина разрушаването на купола бе станало причина напуканите сгради да се пръснат като балони. Прозорците бяха неми и мрачни. Тук-там непокътнатите стъкла и рамки бяха пръснати като огромни прозрачни щитове. По-нататък лежеше човешко тяло със замръзнало или напрашено лице. Сигурно имаше много мъртви. Хората не бяха свикнали да мислят за декомпресия — това бе проблем на старите заселници. Но не и днес.

Ан продължи да върви на запад. „Търся Касей, Дао, Марион или Питър“, повтаряше непрестанно тя по гривната си. Никакъв отговор.

Тръгна по една тясна улица точно до южната стена на купола. Рязка слънчева светлина, мрачни сенки с остри ръбове. Някои сгради бяха издържали, стъклата им си стояха по местата и отвътре светеха. Естествено не се виждаше никой. Пред нея едва-едва се забелязваше кабелът — черна вертикална рязка в небето на източен Шефилд, като геометрична линия, видна в своята реалност.

Аварийната честота на червените представляваше сигнал, излъчван на светкавично променяща се честота, достъпна за всеки, който имаше съответния декодер. Тази система се справяше доста добре при някои видове радиосянка, но въпреки това Ан силно се изненада, когато от гривната й се разнесе грачещ глас:

— Ан, Дао е. Тук горе.

Той наистина се виждаше. Махаше й от аварийния люк на една съседна сграда. Заедно с още двайсетина души работеха върху три мобилни ракетни установки на улицата. Ан изтича към тях, наведе се и влезе при Дао.

— Това трябва да спре! — изкрещя тя.

Дао изглеждаше изненадан.

— Почти сме превзели Муфата.

— Е, и какво ще правите след това?

— Говори с Касей по въпроса. Той е горе и отива към Арсиавю.

Една от ракетите излетя със съскане, разнесло се ясно в тънкия въздух. Дао продължи да работи. Ан изтича по улицата, като се придържаше колкото се може по-близо до сградите. Очевидно беше опасно, но в този момент за нея нямаше никакво значение дали ще я убият, или не. Не изпитваше никакъв страх. Питър бе някъде в Шефилд и командваше зелените революционери, които бяха там още от самото начало. Тези хора бяха свършили чудесна работа, когато трябваше да задържат силите на ЮНТО на кабела и на Кларк, така че явно не бяха някакви местни демонстранти-пацифисти, за каквито ги бяха сметнали Дао и Касей. Нейните духовни деца водеха битка с единственото й истинско дете с пълната увереност, че имат благословията й. Както един път вече я бяха получили. Но сега…

Тя се насили да продължи да тича. Дъхът излизаше разпокъсан и с мъка от гърлото й, а потта течеше като река по цялото й тяло. Стигна до южната стена на купола, където откри флотилия от малки ровъри на червените: „Търтъл Рокс“ от фабриката за коли в Ахерон. Но никой отвътре не отговори на повикванията й и когато погледна отблизо, видя, че покривите им са пробити, а отпред, там, където бяха ветробраните, зееха дупки. Всички вътре бяха мъртви. Тя се затича на изток, като продължаваше да се държи близо до стената на купола. Под краката й хрущяха натрошени парчетии. Чувстваше се обзета от паника. Разбираше, че всеки би могъл да я убие с един-единствен изстрел, но трябваше да намери Касей. Опита отново да се свърже с него по гривната.

Докато го търсеше, получи обаждане. Беше Сакс.

— Не е логично да се свързва съдбата на елеватора с целите на тераформирането — заяви той, сякаш говореше и на други, освен на нея. — Кабелът може да бъде свързан и за доста студена планета.

Това бе старият, добре познат Сакс. Внезапно обаче той сякаш забеляза, че Ан е на линията, понеже се втренчи в екранчето на гривната си и каза:

— Слушай, Ан, можем да ръководим историята. Можем да я предаваме… създаваме. Да я направим изцяло нова.

Нейният стар Сакс никога не би казал това. Нито пък би си бъбрил така с нея — молещ, очевидно изнервен, обезумял… една от най-ужасяващите гледки, които някога бе виждала.

— Те те обичат, Ан. Това ни спаси. Единствените истински истории са емоционалните. Вододелите на желанието и креда… предаността. Ти си… ти си олицетворението на някои определени ценности за… туземците. Не можеш да избягаш от това. Трябва да свикнеш. Ти направи същото в Да Винчи и доказа, че е… полезно. Сега е твой ред. Трябва. Трябва… Ан, само този път трябва да се присъединиш към нас. Заедно или поотделно. Използвай традиционната си ценностна система.

Толкова беше странно да чува подобни неща от Сакс Ръсел. Но след това той пак се отклони, сякаш събираше съзнанието си:

— … логическите процедури, за да открием начин да установим някакво равновесие за конфликта на интересите.

Типично в негов стил.

Гривната й иззвъня и тя прекъсна връзката със Сакс, за да отговори на повикването. Беше Питър — на кодираната честота на червените. Никога преди не бе виждала подобно мрачно изражение на лицето му.

— Ан! — Той напрегнато се взираше в екрана на гривната си. — Майко, чуй… искам да спреш тези хора!

— Не ме наричай „майко“! — отряза го тя. — Опитвам се да ги спра. Можеш ли да ми кажеш къде се намират?

— Да, по дяволите, мога. Току-що пробиха купола на Арсиавю. Преминават през него… сякаш се опитват да стигнат до Муфата откъм юг. — Той мрачно изслуша някакво съобщение от камера извън обсега на гривната. — Добре. — Отново погледна към нея. — Ан, какво ще кажеш да те свържа с Хейстингс на Кларк? Ако ти му кажеш, че се опитваш да спреш атаката, може и да повярва, че това са само шепа екстремисти и да не се намесва. Той възнамерява да направи всичко необходимо, за да съхрани кабела, и се страхувам, че ще ни избие до един.

— Ще поговоря с него.

И ето че той се появи — лице от далечното минало, време, изгубено за Ан, би казала тя. И въпреки всичко й бе смътно познат: мъж със слабо лице, изтормозен, вбесен, на границата на кризата. Би ли могъл някой друг да издържи на това ненормално напрежение през изминалите сто години?

— Аз съм Ан Клейборн — каза тя и когато видя, че лицето му още повече се изкриви, добави: — Искам да знаете, че битките тук долу не отразяват истинската политика на червените.

Щом изрече това, стомахът й се преобърна, а в гърлото си почувства вкуса на стомашна каша. Но въпреки всичко продължи:

— Това е работа на една отцепническа група, наричана „Каказе“. Те разрушиха дигата при Бъроуз. Опитваме се да ги спрем и очакваме да успеем някъде към края на деня.

Най-отвратителната серия лъжи, която бе изричала някога. Чувстваше се така, сякаш Франк Чалмърс бе възкръснал и бе превзел устата й. Не можеше да издържи усещането на подобни думи върху езика си. Прекъсна връзката, преди лицето й да издаде фалша на глупостите, които бълваше. Хейстингс изчезна, без да каже и дума. Лицето му бе заменено от това на Питър, който не знаеше, че тя чака на втората линия. Можеше да го чуе, но гривната му бе обърната с лице към стената.

— Ако те не спрат по собствено желание, ще се наложи ние да ги спрем, в случай че не искаме ЮНТО да дойде тук и да превърне всичко отново в ад. Бъдете готови за контраатака по моя заповед.

— Питър! — извика Ан, без да мисли.

Картината на малкото екранче се извъртя и се спря на неговото лице.

— Оправяй се с Хейстингс — отсече тя, без да е способна да го погледне в очите, предателят му с предател. — Отивам да търся Касей.

Арсиавю бе най-южният от всички куполи. Сега бе изпълнен с пушек, извиващ се нагоре като змия на дълги аморфни линии, които издаваха къде са вентилаторите на купола. Навсякъде звъняха аларми. Парчета от скелета бяха разпръснати по тревата. Ан се спъна в човешко тяло, свито по същия начин като изпепелените фигури в Помпей. Арсиавю бе тесен, но дълъг и тя не знаеше накъде да тръгне… Свистенето на ракетите я доведе до Муфата — магнитът на лудостта, който като че ли предаваше на Марс земната лудост.

Може би имаше някакъв план: системите за защита на кабела изглежда бяха способни да се справят с мижавите оръжия на червените, но ако атакуващите разрушаха изцяло Шефилд и Муфата, ЮНТО нямаше да има за какво да слиза долу, следователно, нямаше да има значение дали кабелът ще продължи да съществува. План, точно обратен на онзи, използван в Бъроуз.

Само че това не беше добър план. Бъроуз бе долу в низините, където имаше атмосфера, където хората можеха да живеят извън куполите, е, поне за малко. Шефилд бе нависоко, тоест, все едно се връщаха назад във времето в 2061 година, когато разрушаването на купола означаваше моментална смърт за всеки, излязъл навън. В същото време по-голямата част на Шефилд беше под земята в множество скупчени етажи срещу стената на калдера. Несъмнено по-голямата част от населението се бе оттеглила долу и ако воюващите се опитаха да ги последват, щеше да стане неописуемо — направо кошмар. Но горе, на повърхността, битките бяха възможни, само че там хората бяха изложени на огъня от кабела отгоре. Не, нямаше да им свърши работа. Дори не можеха да видят какво става. В близост до Муфата имаше още повече експлозии, които причиняваха пукания от статично електричество по интеркома. Приемателят хващаше само отделни думи по останалите кодирани честоти: „… превзет Арсиавю… Трябва ни обратно изкуственият интелект, но, бих казал, че по оста «х» три две две, по оста «у» осем…“.

След това вероятно към кабела беше изстреляна още една група ракети, защото Ан видя над главата си възходяща линия от брилянтни експлозии светлина. Никакъв звук. Но не след дълго едри черни фрагменти заваляха отгоре по куполите около нея, пробивайки невидимите тъкани или размазвайки се по невидимите скелета, а после започнаха да падат по сградите като изсипани парчетии от превозни средства, бучащи силно заради разредения въздух и разбитите куполи. Земята вибрираше и се тресеше под краката й. Това продължи няколко минути и всяка секунда от тези минути можеше да й донесе смъртта. Тя стоеше, гледаше мрачното небе и изчакваше.

Нещата престанаха да падат. Дълго време бе затаявала дъх. Сега си пое въздух. Питър имаше кода на червените, затова Ан се опита да му се обади, но долови само статичното електричество. Въпреки това, докато намаляваше силата на звука в слушалките си, долови няколко изкривени полуфрази — Питър, който описваше движенията на червените на зелените отряди, а може би дори на ЮНТО. Който пък след това можеше да изстреля ракети от кабела по тях. Да, това бе гласът на Питър, прекъсван от статично електричество. Той сякаш заповяда „огън“. След това пак статично електричество.

В подножието на елеватора кратки припламвания на експлозии превръщаха кабела от черен в сребрист, след което той бавно отново ставаше черен. Всички аларми в Арсиавю се включиха и започнаха да звънят или да вият. Целият пушек бе отвян към източния край на купола. Ан навлезе в алеята, водеща от север на юг, и отново се облегна на източната стена на една сграда, плътно до бетона. На тази алея нямаше прозорци. Взривове, прекършвания, вятър. След това — тишината на почти безвъздушното пространство.

Тя се изправи и се залута из купола. Къде би отишъл човек, ако наоколо избиват хора? Би намерил приятелите си… ако може. Ако може да каже кои са приятелите му.

Ан се съсредоточи и продължи да търси групата на Касей. Тръгна натам, където Дао й бе казал, че са, след което се опита да помисли накъде може да са отишли. Една от възможностите бе да са извън града, но щом веднъж бяха влезли вътре, може би се бяха опитали да проникнат в следващия купол на изток, за да се помъчат да ги превземат един по един, да предизвикат декомпресия, да принудят всички да слязат долу и след това да продължат нататък. Тя се затича с всички сили по улицата, успоредна на стената на купола. Беше в добра форма, но това бе смехотворно, не можеше да си поеме дъх и цялата бе плувнала в пот. Улицата беше пуста, нечовешки тиха и безлюдна. Чак й бе трудно да повярва, че се намира в средата на бойното поле и че въобще ще успее да открие групата, която търси.

Само че успя. Точно пред нея, на улицата около един от триъгълните паркове… фигури в скафандри и шлемове, носещи подвижни ракетни установки и автоматични оръжия, които стреляха по невидими противници в сграда, облицована с кварц. Червените ленти на ръцете им показваха, че са червени…

Заслепяваща светкавица. Ан бе повалена на земята. Ушите й писнаха. Намираше се в подножието на сградата, притисната до една от стените й от полиран камък. Яспилит — червен яспис и железен оксид. Чудесно. Гърбът й, рамото й и лакътят й я боляха. Нищо сериозно. Можеше да се движи. Тя пропълзя напред и погледна към триъгълния парк. Всичко бе в пламъци — малки прегладнели за кислород езици, които вече почти изгасваха. Телата бяха разхвърляни наоколо като счупени кукли с ръце на хълбоците в стойки, които никоя кост не би издържала. Ан се изправи на крака и се затича към най-близката купчина, привлечена от познатата сивокоса глава без шлем. Това беше Касей, единственият син на Джон Буун и Хироко Ай. Едната страна на челюстта му бе окървавена, очите му бяха отворени и пусти. Той я приемаше прекалено сериозно. Противниците й — прекалено несериозно. Кучешкият му зъб от розов камък се виждаше през раната на бузата. Ан преглътна и се обърна настрана. Загуба. И тримата сега са мъртви.

Тя се обърна, клекна и откопча гривната на Касей. Възможно бе той да има директна честота с групата на „Каказе“. Щом се върна в прикритието на обсидиановата сграда, набра кода за обща връзка и заговори:

— Тук е Ан Клейборн и викам всички червени. Всички червени, слушайте, тук е Ан Клейборн. Нападението над Шефилд се провали. Касей е мъртъв, заедно с още много от нашите. Други атаки няма да бъдат от полза. Те просто ще накарат силите за сигурност на ЮНТО да се завърнат на планетата ни. — Искаше й се да каже колко тъп е бил планът още от самото си начало, но преглътна думите. — Тези от вас, които могат, махнете се от планината. Всички в Шефилд, върнете се на запад и се махайте от града и от планината. Тук е Ан Клейборн.

Дойдоха няколко потвърждения, но тя ги изслуша с половин ухо, докато вървеше на запад през Арсиавю към своя ровър. Не правеше опити да се крие — ако я убиеха, здраве да е, само че тя вече не вярваше, че това ще се случи. Сякаш вървеше под крилете на някакъв мрачен ангел-хранител, който я предпазваше от всички видове смърти, за да стане свидетел на смъртта на всички хора, които познава, и на цялата планета, която обича. Съдбата й. Да… тук бяха Дао и неговата команда, мъртви, точно там, където ги беше оставила. Лежаха в локви от собствената си кръв. За малко се бе отървала.

Долу, на широкия булевард с редицата липи в центъра, лежеше още една плетеница от тела — не червени. Носеха зелени ленти на главите си. Един от тях приличаше на Питър, това беше неговият гръб… Ан се приближи с омекнали колене, като в някакъв кошмар, и след дълго колебание обърна тялото. Но не беше Питър. Някакъв висок млад местен жител с рамене като на Питър… Жалко. Мъж, който е можел да живее хиляди години.

Тя тръгна напред безгрижно. Стигна до малкия си ровър без инциденти, влезе в него и го подкара към влаковия терминал в западния край на Павонис. Оттам по южния скат на Павонис тръгваше железопътна линия към седловината между Павонис и Арсиа. Щом я видя, й хрумна план — много прост, но затова ефективен… Настрои се на честотата на „Каказе“ и даде препоръките си, сякаш бяха заповеди. Бягайте, изчезвайте. Слезте в Южната седловина. Обиколете Арсиа по западния скат над линията на снега. Тръгнете към горния край на Аганипе Фоса — дългия прав каньон, в който имаше скрито убежище на червените, пещера в северната му стена. Там можеха да се крият дълго време и да започнат нова кампания на подземния свят, този път срещу новите господари на планетата. Комитетът по проблемите на Марс (КПМ), ЮНТО, метанационалните компании, Дорса Бревиа — всички те бяха зелени.

Ан направи опит да се свърже с Койота и остана приятно изненадана, когато той отговори. Беше някъде в Шефилд, както й се стори. Бе щастлив да е между живите, без съмнение. На набръчканото му лице имаше горчиво и вбесено изражение.

Ан му съобщи за плана си. Той кимна.

— След време ще имат нужда да продължат по-нататък.

Ан не можа да се сдържи:

— Толкова беше глупаво да се атакува кабела!

— Знам — каза уморено Койота.

— Не се ли опита да им го обясниш?

— Опитах се. — Лицето му потъмня. — Касей мъртъв ли е?

— Да.

Кратка гримаса на съжаление.

— О, Господи. Копелдаци мръсни!

Ан не можа да каже нищо. Нито познаваше Касей чак толкова добре, нито пък го бе обичала чак толкова много. От друга страна Койота го познаваше от детските му години, още от времето на скритата колония на Хироко, и от малък го бе помъкнал на своите потайни експедиции из целия Марс. По набръчканите му бузи се стичаха сълзи. Ан стисна зъби.

— Можеш ли да стигнеш до Аганипе? — попита го тя. — Аз ще остана тук и ще се оправя с хората от източен Павонис.

Койота кимна.

— Ще стигна долу колкото се може по-бързо. Среща на западната станция.

— Ще им кажа.

— Зелените ще побеснеят.

— Майната им на зелените.

Части от „Каказе“ се вмъкнаха в западния терминал на Шефилд под лъчите на опушения матов залез: малки групички, облечени в потъмнели и мръсни скафандри, с пребледнели и уплашени лица, бесни, дезориентирани, в шок. Изгубени. Бяха около триста-четиристотин. Когато Койота се шмугна отзад, Ан стана и заговори с достатъчно висок глас, за да привлече вниманието на всички. Знаеше, че никога през живота си не бе заемала челно място в йерархията на червените, тоест това, което заемаше сега. Тези хора я приемаха сериозно и бяха тук победени, но щастливи, че са още живи. Във всяка част на града всеки един от тях имаше мъртви приятели.

— Директното нападение беше лоша идея — заяви тя, неспособна да се сдържи. — То свърши работа в Бъроуз, но ситуацията тук бе съвършено различна. Сега хора, които можеха да живеят хиляди години, са мъртви. Кабелът не си струва чак такива жертви. Затова ще се скрием отново и ще чакаме следващия си шанс, следващия истински шанс.

Прекъснаха я вбесени викове:

— Не! Не! Никога! Да разрушим кабела!

Ан търпеливо ги изчака. Накрая вдигна ръка и те бавно заглъхнаха.

— Ако започнем да воюваме със зелените сега, може да се получат нежелани резултати. Например това може да послужи на метанационалите като извинение да дойдат отново. Което ще бъде много по-лошо от сблъсъка с местно правителство. С марсианците поне може да се говори. Клаузата за околната среда в „Документа от Дорса Бревиа“ ни дава някакво предимство. Всичко, което можем да направим, е да продължим да действаме разумно. Да започнем някъде другаде. Разбирате ли?

Тази сутрин едва ли разбираха каквото и да било. Сега май бе същото. Не искаха да разберат. Тя изчака протестиращите гласове да млъкнат и впи поглед в тях. Напрегнатият кривоглед поглед на Ан Клейборн… Много от тях се бяха включили в битката заради нея, заради миналото, когато враговете бяха враговете, а подземният свят се състоеше от съдружници, работещи заедно — хлабава и рехава структура, но когато повече или по-малко от елементите й бяха от една и съща страна на барикадата…

Те наведоха глави, приемайки неохотно, че Ан Клейборн е срещу тях. Моралният им водач си бе отишъл. А без това — без Касей, без Дао, с огромното мнозинство на зелените, с водачи като Ниргал, Джаки, Питър предателят…

— Койота ще ви помогне да се махнете от Тарсис — завърши Ан.

Направо й се гадеше. Тя излезе от стаята, премина през люка и влезе в ровъра си. Гривната на Касей лежеше на арматурното табло. Ан я грабна, захвърли я напосоки и си поплака малко. След това се окопити, подкара ровъра и тръгна да търси Надя, Сакс и останалите.

Опомни се чак, когато стигна до източен Павонис. Всички бяха там и щом влезе в стаята, впериха погледи в нея, сякаш атаката срещу кабела бе нейна идея и Ан беше лично отговорна за всичко, което се бе случило, както днес, така и през целия период на революцията… всъщност, точно по същия начин, по който я бяха зяпали след атаката срещу Бъроуз. Естествено и Питър бе там, предателят, и тя се помъчи да го избегне и да игнорира всички останали. Иришка беше изплашена до смърт, Джаки — вбесена, със зачервени очи… в края на краищата баща й бе мъртъв. Въпреки че бяха в лагера на Питър и следователно — частично отговорни за офанзивата на червените, един поглед към Джаки стигаше, за да се разбере, че някой ще си плати. Но Ан пренебрегна всичко това и прекоси стаята, за да стигне до Сакс, който седеше пред екрана в далечния ъгъл на голямата централна зала, четеше някакви дълги колонки с цифри и шепнеше нещо на лектерна си. Ан помаха с ръка между лицето му и екрана. Той се откъсна от заниманието си учуден.

Странно, обаче той май беше единственият от цялата компания тук, който не я обвиняваше за нищо. Е, гледаше я по своя обичаен начин, естествено, с глава, наклонена на една страна, но птичето любопитство в погледа му бе близко до симпатия.

— Лоши новини за Касей — каза той. — За Касей и всички останали. Радвам се, че ти и Дезмънд оцеляхте.

Ан не обърна внимание на това и набързо, с половин уста, му съобщи къде отиваха червените и какво им бе казала да направят.

— Мисля, че ще мога да ги убедя повече да не атакуват пряко кабела — каза тя. — А и да не проявяват повече насилие… поне за известно време.

— Много добре.

— Но искам нещо в замяна. Искам го и ако не го получа, ще ги насъскам срещу вас завинаги.

— Солета? — попита Сакс.

Тя се втренчи в него. Явно я бе слушал по-често, отколкото изглеждаше.

— Да.

Веждите му се сключиха и той започна да обмисля.

— Може да се стигне до нещо като ледников период.

— Чудесно.

Сакс впи поглед в нея и продължи да разсъждава.

— Добре — кимна най-накрая той.

— Можеш ли да говориш от името на тези? — попита Ан и размаха ръка презрително в посока на тълпата зад тях, сякаш сред нея не бяха нейните стари съдружници, сякаш бяха технократи от ЮНТО или метанационални функционери…

— Не — отвърна Сакс. — Говоря само от мое име. Но мога да се отърва от Солета.

— Ще го направиш против тяхното желание?

Той се намръщи.

— Мисля, че бих могъл да поговоря с тях. Ако не, мога да обсъдя това с екипа от Да Винчи. Те обичат предизвикателствата.

— Хубаво.

Това бе най-доброто, което можеше да получи от него. Тя се постегна малко, но въпреки всичко все още бе объркана. Не очакваше от Сакс да се съгласи. И независимо, че се бе съгласил, Ан откри, че все още е бясна и все още я боли сърцето. Това, че той се бе съгласил, не значеше нищо. Щяха да открият други начини за затопляне. Сакс бе взел решение въз основа на това, без съмнение. Да дадем Солета на Ан, би казал той при един евентуален спор, и по този начин да подкупим червените. А след това — напред.

Тя излезе от голямата зала, без дори да погледне останалите. Тръгна към ровъра си.

Известно време кара слепешката, като нямаше представа накъде отива. Искаше просто да се махне, да избяга… По случайност се насочи на запад и трябваше или да спре, или да прекоси ръба на кратера.

Внезапно удари спирачки.

Като в транс погледна през ветробрана. В устата й горчеше, червата я боляха. Огромният кръгъл ръб на калдера пушеше на няколко места, главно откъм Шефилд и Ластфлоу, но и от още десетина точки. Кабелът над Шефилд не се виждаше… но беше там, маркиран от насъбралия се около подножието му пушек, който се изместваше на изток под напорите на тъничкия студен ветрец. Времето бе вятър, който ги отвяваше всички. Валмата пушек обезобразяваха мрачното небе и замъгляваха множеството звезди, които грееха преди изгрев. Сякаш древният вулкан отново се събуждаше от зимния си сън и се готвеше да изригне. През дима слънцето приличаше на тъмночервена пламтяща топка. Сигурно преди планетите са изглеждали по същия начин, когато повърхността им е била разтопена. Парцалите пушек го караха да изглежда лекедосано на разноцветни петна — кафеникаво, ръждивочервено, пурпурно… Червеният Марс.

Само че Червеният Марс си бе отишъл и то завинаги. Солета или не, ледников период или не, но биосферата щеше да се разраства и разпростира, докато не покриеше всичко — океан на север, езера на юг, потоци, гори, прерии, градове и пътища, о, сякаш виждаше всичко това… бели облаци изсипват дъжд върху древните високи земи, докато безгрижните хора строят градовете си с максималната възможна бързина. Дългото свличане на цивилизацията бе на път да погребе нейния свят.