Синият Марс

Част десетаВсичко става толкова бързо

Вървяха надолу по ниските скали над Фиорентина. Беше нощ, въздухът бе хладен и неподвижен, звездите сияеха скупчени над главите им. Вървяха рамо до рамо по пътечката и гледаха към плажовете отдолу.

Тревожа се. Много се тревожа. Всъщност направо съм в паника.

Защо?

Заради Мая. Заради мозъчните й проблеми. Емоционалните й проблеми. Постепенно се влошават все повече.

Какви са симптомите?

Същите, само че е по-зле. Не може да заспи нощно време. Понякога ненавижда външния си вид. Все още продължава маниакално-депресивният й цикъл, само че някак си се… променя. Не знам как да го характеризирам. Сякаш невинаги може да си припомни в коя част на цикъла се намира. Олюлява се насам-натам из него. Освен това забравя доста неща.

Всички забравяме.

Знам. Само че Мая забравя неща, които според мен са изцяло в характера й. На нея, както изглежда, въобще не и пука. Това е най-лошото от всичко: че въобще не я е грижа.

Не бих могъл да си представя подобно нещо.

Аз също. Може би се дължи на депресивната част от цикъла й, която сега доминира. Само че понякога тя губи всякакви чувства.

Това, което наричаш жаме-ву?

Не съвсем. И тя е претърпявала злополуки, както знаеш. Нещо като симптоми след преживян удар. Знам, знам… казах ти, изпаднал съм в ужас. Само че не знам какво представлява това. Тя има случаи на жаме-ву, които са сходни със симптомите след удар. Има и случаи на прескуе-ву, когато се чувства на ръба да разбули скритото… а това никога не става. Случва се често с хора, които имат пре-епилептична аура.

И аз имам подобни чувства.

Да, предполагам, че всички ги имаме. Понякога ти изглежда, че всичко ще се изясни и след това пак тръгва постарому. Да. Но при Мая тези чувства са невероятно много по-силни, както впрочем и всичко останало.

Все пак е по-добре от загуба на чувствата.

О, да, съгласен съм. Прескуе-ву не са чак толкова опасни. От всичко най-лоши са дежа-ву, а при нея те понякога траят по цели седмици. Това направо я съсипва. Лишават света й от нещо, без което тя не може да живее.

Случайност. Свободна воля.

Може би. Само че ефектът от всички тези симптоми е, че изпада в дълбока апатия. Почти кататония. Опитва се да избегне ненормалните състояния, като ограничава чувствата си. Или като не чувства почти нищо.

Казват, че една от присъщите за исеите болести е изпадането в апатия.

Да, четох нещо подобно. Загуба на функцията на чувствата, аномия, апатия. Лекуват ги по същия начин, както шизофренията или кататонията — дават им серотонин-допамин комплекс, мозъчни стимуланти… доста обширен коктейл, както вероятно си представяш. Мозъчна химия… Лекувал съм я с всичко, за което съм се сещал, водил съм дневник, провеждал съм тестове, понякога с нейно съгласие, понякога дори без тя да узнае с какво се занимавам. Правя каквото мога, кълна се.

Не се и съмнявам.

Само че нищо не действа. Тя губи всичко. О, Сакс…

Мишел спря и сложи ръка на рамото на приятеля си.

Ако си отиде, няма да мога да го понеса. Винаги е била такъв весел дух. Въздушен. Ние сме въздух и вода, земя и огън. Мая винаги е летяла в небесата. Такъв въздушен дух, летящ на крилата на собствените си чайки високо над нас. Не мога да издържам повече и да я гледам как пропада!

Те спряха и се загледаха в обсипаната със звезди вода. Над главите им се извиваше огромният звезден купол. В тишината въздухът дишаше около тях, а морето кротко си мърмореше нещо отдолу. Светът бе голямо пространство, диво и свободно, мрачно и мистериозно.

След известно време двамата се обърнаха и закрачиха назад към пътеката.

Веднъж се бях качил на влака от Да Винчи към Шефилд. По пистата имаше някакъв проблем и спряхме за малко в Андърхил. Слязох и се поразходих из стария парк. Тогава започнах малко по малко да си спомням. Просто се оглеждах наоколо, без наистина да се мъча да си припомням каквото и да било. Но всичко си дойде по местата.

Обичаен феномен.

Да, и аз така разбрах. Само че се чудя дали ако Мая не направи нещо от този род, това няма да й помогне? Не е задължително да бъде само Андърхил, а може би по всички места, където е била щастлива. Където и двамата сте били щастливи. Сега живеете в Сабиши, но защо не опитате да се преселите някъде другаде, например в Одеса?

Тя не иска.

Може да греши. Защо не се опитате да поживеете в Одеса и от време на време да посещавате Шефилд, Кайро, може би дори Никозия. Или градовете около южния полюс, например Дорса Бревиа. Гмуркане в Бъроуз. Пътуване с влак из басейна Хелас. Всяко едно подобно завръщане може да й помогне да събере различните части от себе си в едно. Да види отново къде започна всичко. Къде се формираха характерите ни, за добро или зло, в зората на новия свят. Може пък точно това да й е необходимо, без значение дали го осъзнава или не.

Хмммм.

Ръка за ръка, те стигнаха до кратера, като следваха почти невидимата пътека сред обраслата с черни папрати местност.

Бъди благословен, Сакс. Бъди благословен.

Водата на Изидис Бей бе с цвета на венчелистчетата на повет и проблясваше с хиляди искрици под слънчевата светлина. Вълните идваха от север, затова и моторната лодка постоянно се отклоняваше, докато държаха курс на северозапад към Дю Мартерей Харбър. Ясен пролетен ден, М-година 79, 2181 година от Христа.

Мая седеше на горната палуба на лодката и с наслаждение се опиваше от морския въздух и струящата наоколо синя слънчева светлина. Да бъдеш сред водата, далеч от цялата неразбория на брега, бе истинско щастие. Можеше да се носи ден след ден с кораба по вълните, приплъзвайки се по тях в пътешествие с влакче в лунапарк за душата.

Само че не за това бяха тръгнали. Лодката започна да се поклаща на дрейф върху вълните. Бяха хвърлили котва точно над Бъроуз.

Мая слезе в каютата си и нахлузи гъвкавия оранжев водолазен костюм. Беше се научила да се гмурка специално за този случай и сега всичко бе ново за нея, с изключение на усещането да бъдеш под водата, което бе близо до безтегловността в космоса. Затова щом като прекрачи борда на лодката и влезе във водата, усещането бе познато — бавно потъване, теглена от колана с тежестите, съзнаваща, че водата около нея е студена, но без да я чувства в истинския смисъл на думата. Дишаше под водата; странно нещо, но вършеше работа. Надолу в мрака. Тя заплува към дъното, далеч от ярката точка, която представляваше слънцето над главата й.

Понесе се из парка до канала, над колоните и след това по-нататък на запад. Отляво различи силуета на платото Хънт, където някога бяха живели нелегално с Мишел, над едно танцово студио. Ето онова там пък беше черен склон на булевард „Големия насип“. Отпред се простираше Принсес Парк, където някога се бе изкачила на сцената и бе говорила пред огромна тълпа по времето на Втората марсианска революция. Народът се бе събрал точно на мястото, където се намираше Мая сега. Ето там — точно там бяха говорили Ниргал и после тя. Сега всичко това представляваше мрачното дъно на залива.

Да, нямаше съмнение, че Мишел се бе оказал прав — гмуркането беше прекрасен образец на непрогледните процеси в човешката памет и вероятно можеше да й помогне да си спомни…

Тя застана на едно място и миналото веднага се върна. Сети се за Джон, плаващ гол срещу мрачното космическо пространство и кристалните звезди. А, не, тези чувства бяха прекалено силни. Човек можеше да преживее само по едно завръщане в миналото; този наводнен град; само че Мая се бе любила с Джон точно тук, в едно общежитие през първите години — с Джон, с Франк, с онзи инженер, за чието име се сещаше много рядко, и с още доста хора, чиито имена бе забравила. Май трябваше да направи нещо по въпроса. Да ги хербаризира всички в сърцето си — скъпоценни мигове от миналото, които до смъртта й да останат с нея. Нагоре, нагоре, нагоре… Ушите й пукаха, виеше й се свят, вероятно заради азотната наркоза или екстаза от дълбочината. Или заради екстаза от начина, по който живееха хората, от духовната им дълбочина и от това, което ги крепеше през годините. Мишел се издигаше нагоре, следвайки я. Тя спря, изчака го, сграбчи го и го прегърна здраво, ах, колко обичаше тази солидност на хората в нейните ръце, доказателство за реалността! Мая го прегръщаше и си мислеше: „Благодаря ти, Мишел, магьоснико на моята душа, благодаря ти, Марс, за онова, което продължава да издържа вътре в нас“. След това отново нагоре към безгрижното слънце, към вятъра; когато се изкачи, смъкна костюма си с премръзнали и тромави движения, захвърли го настрани и набързо навлече дрехите си, съскайки през зъби от студ. Лицето на Мишел бе образец на щастието, приличаше на древен бог с тази радостна маска, старият Дионисий, който се смееше с глас заради успеха на плана му и заради вида на старата му приятелка.

— Какво видя?

— Кафенето, парка, канала… А ти?

— Платото Хънт, танцовото студио, булевард „Тот“, Тейбъл Маунтин…

Само че повече не й се говореше. Тя погледна към Мишел, увери го безмълвно, че всичко е наред и че идеята му да я прати долу се бе оказала блестяща. После се върнаха в Дю Мартерей Харбър и отидоха да вечерят в един ресторант на ръба на кратера. Мая седна до Мишел и през цялото време държа ръката си върху бедрото или рамото му.

Хората отсреща разказваха на Мишел за някакъв нов институт, който да се занимава с Първата стотица и останалите ранни колонисти — нещо като музей, хранилище на предания, комитет, който да предпазва старите сгради от разрушение и така нататък. Освен това се говореше и за програма, която да осигурява помощ на най-старите първи заселници. Напълно естествено тези разговорливи младежи се интересуваха от евентуална помощ, която можеше да им окаже Мишел, като в частност го молеха да открие и да състави списък на оцелелите от Първата стотица, които според тях бяха 23-а. Мишел се заинтересува и обеща да помогне.

Мая не би могла да си представи по-отвратителна идея. Да се гмурне в останките от миналото като в купчина ароматни соли — противни и отблъскващи, но освежаващи — да. Това бе приемливо и дори полезно. Но да се съсредоточиш върху миналото и да останеш на едно място… направо отвратително. С удоволствие би убила разгорещените младежи. Междувременно Мишел вече се съгласяваше да интервюира останалите живи от Първата стотица, като по този начин даде начална скорост на проекта. Мая стана, отиде до парапета и се облегна на него. Под нея върху мрачната вода проблясващите плюмажи от пяна продължаваха да стърчат върху всяка вълна.

Една млада жена се приближи до Мая и се облегна на парапета.

— Казвам се Вендана — представи се тя, вперила поглед във вълните. — Аз съм местният политически агент на зелените за тази година.

„Зелен“ беше архаичен политически термин, понеже Марс в по-голямата си част вече беше зелен… както и син.

— Какво желаете?

— Джаки Буун и кандидатите на „Свободен Марс“ от този район в момента обикалят околностите и водят предизборна кампания за предстоящите избори. Ако Джаки запази лидерското си място в партията и отново влезе в изпълнителния съвет, тя ще продължи да осъществява плановете на „Свободен Марс“ за забрана на всякаква емиграция от Земята. Това е нейната идея и Джаки прави всичко възможно, за да я осъществи. Според нея земните емигранти могат да бъдат разхвърляни из цялата Слънчева система. Това не е истина, но затова пък се приема доста добре в определени среди. Естествено земяните не са очаровани от перспективата. Ако „Свободен Марс“ спечели мнозинство, благодарение на изолационистката си програма, според нас Земята ще реагира доста остро. И без това едва се справят с проблемите си. На тях им трябва и малкото, което можем да им предложим. Те ще кажат, че това е нарушаване на споразумението, което вие подписахте. Дори могат да ни обявят война.

Мая кимна. От години чувстваше усилващото се напрежение между Земята и Марс, каквото и да приказваше Мишел. Отдавна знаеше, че предстои подобно нещо. Вече го бе виждала.

— Джаки се ползва с подкрепата на доста групи, а и „Свободен Марс“ още от години има страхотно мнозинство в глобалното правителство. През цялото време обработваха екологичните съдилища. ВЕС ще подкрепи всяка забрана на емиграцията, която Джаки предложи. Искаме да запазим провеждането на политика съгласно подписаното споразумение или дори малко увеличаване на квотите, за да предложим колкото се може повече помощ на Земята. Само че ще ни е доста трудно да спрем Джаки. Затова помислих, че мога да поговоря с вас.

Мая бе доста изненадана.

— За това как Джаки може да бъде спряна ли?

— Да. Или, по-общо казано, да ви помоля да ни помогнете. Според мен това ще я изкара от релсите. Мислех си, че може да се заинтересувате.

Жената извърна глава и погледна Мая със знаеща усмивка.

— Разкажете ми още нещо по въпроса — помоли тя и тръгна да се отдалечава, където другите нямаше да могат да ги подслушват. Високата девойка я последва.

Мишел винаги бе искал да предприеме пътуване по Гранд Канал, а и наскоро бе обсъждал с Мая възможността да се преместят от Сабиши в Одеса като начин за борба с мозъчните й затъмнения. Можеха да се заселят в същия апартамент в комплекса на „Праксис“, където бяха живели преди началото на втората революция. Това беше единственото място, което Мая приемаше за свой дом. Тя дори отказваше да посети Андърхил. Мишел чувстваше, че връщането в своего рода дом би могло да й бъде от голяма полза. Така че — Одеса! Мая нямаше нищо против; беше й все едно. А и желанието на Мишел за разходка по Гранд Канал изглеждаше добро.

Сега Вендана й разказа, че кампанията на Джаки вървяла от север на юг по Гранд Канал с някакъв голям кораб, който същевременно служел и като щаб-квартира на кампанията. В момента били тук, в северния край на канала, в близост до Нероус15.

Затова Мая се върна на терасата при Мишел и когато историците най-накрая го оставиха на мира, му предложи:

— Хайде да се разходим до Одеса по Гранд Канал, както искаше.

Мишел бе невероятно доволен. Като видя Мая да се чувства толкова по-добре от преживяното и при възможността да види Гранд Канал (който по мнението на Мая приличаше на гигантски майтап), той се засмя щастливо. Тя обичаше да го вижда такъв. Според него Мая се нуждаеше от доста помощ в последно време, само че тя прекрасно знаеше, че именно Мишел бе този, който се бореше.

Затова след няколко дни те се качиха на кораба на Джаки и се включиха в предизборната обиколка по Гранд Канал.

На широкия док имаше едно кафене на открито, от което се разнасяше протяжния звук на циганска цигулка. Мая се приближаваше към него и в последната минута видя Джаки и един младеж, седнали с почти допрени чела. Тя естествено не желаеше да нарушава подобна многообещаваща идилия, но рязкото й спиране привлече вниманието на Джаки. Мая се обърна, за да си тръгне, но видя, че Джаки става и се приближава към нея.

— Този канал е направо прекрасен, не мислиш ли? — заговори я тя.

— Капан за туристи — отвърна Мая. — Но красив капан. И доста добре се справя с ролята си да държи туристите скупчени на едно място.

— Стига де! — засмя се Джаки и улови младежа за ръката. — Къде отиде твоята романтичност?

— Каква романтичност? — „учуди“ се Мая, доволна от тази публична проява на афект. Старата Джаки не би си позволила подобно нещо. Естествено, за нея бе доста голям шок фактът, че вече не е млада; от страна на Мая би било глупаво да не помисли за това, но чувството й за време бе такъв миш-маш, че дори собственото й лице в огледалото за нея бе постоянен шок. Всяка сутрин се събуждаше с чувството, че се намира в различно столетие.

— Всички са романтични — каза Джаки. Явно годините не я бяха направили по-умна. Още едно хронологично несъответствие. Вероятно честото подлагане на геронтологична терапия бе размътило мозъка й. Странно как след толкова много терапии по лицето й се забелязваха белези на остаряване. След като вече нямаше грешки при деленето на клетките, откъде идваше то тогава? По лицето на Джаки нямаше бръчки, така че човек би могъл да го сбърка с лице на 25-годишна жена. Тя повече от всякога приличаше на дядо си с онова негово доверчиво изражение, блестящо като неоновата реклама на кафенето над главите им. Но независимо от всичко годинките й личаха — може би по очите й.

Към тях се приближи една от многото й асистентки, задъхана и разплакана. Тя дръпна ръката на Джаки и извика:

— О, Джаки, толкова съжалявам, толкова съжалявам, тя умря, умря… — Цялото й тяло трепереше.

— Кой? — кресна Джаки отсечено. Гласът й прозвуча като плесница.

Младата жена (която също бе доста възрастна) каза нещастно:

— Зоу.

— Зоу?

— Нещастен случай. Падна в океана, докато летеше.

„Ето това ще я позабави“, помисли си Мая.

— Разбирам — отвърна Джаки.

— Но летателните костюми… — възрази младежът. И той остаряваше. — Те не…

— Не знам нищо за това.

— Няма значение — прекъсна ги и двамата Джаки. По-късно Мая чу разказа на очевидец и образът завинаги се запечата в съзнанието й — двете жени, които се борят да останат на повърхността като мокри водни кончета, докато една от гигантските вълни на Северно море не ги подхваща и ги запраща с всичка сила в основата на пристана. След това — две тела, носещи се в пяната…

Джаки бе отвлечена и притихнала. Явно обмисляше нещата и бе далеч оттук. Мая бе чувала, че двете със Зоу не са били чак толкова близки. Някои дори разправяха, че двете се мразели взаимно. Но все пак тя й беше дъщеря… Неестествено е да предполагаш, че ще надживееш децата си — това дори бездетната Мая усещаше инстинктивно. Само че сега хората бяха пренебрегнали всички природни закони и биологията за тях вече не означаваше нищо. Ако Ан бе загубила Питър на пропадащия кабел, ако Надя и Арт някога загубеха Ники… дори и толкова глупав човек като Джаки би трябвало да почувства нещо.

И тя явно чувстваше нещо. Беше се замислила, опитвайки се да намери някакъв изход. Само че едва ли щеше да успее и вече щеше да е по-различна. Да, остаряваше… и нищо не можеше да се направи.

— О, Джаки… — промълви Мая и протегна ръка към нея. Джаки се отдръпна и Мая прибра ръката си. — Съжалявам.

Само че хората се нуждаеха най-силно от помощ, когато изолацията им е най-силна. Мая бе научила това от изчезването на Хироко, докато се опитваше да успокоява Мишел. Нищо не можеше да се направи.

Тя въздъхна. Това бе началото на дългата поредица от смърти.

Но тогава Мая още не го знаеше. За момента това бе само краят на пътуването им по канала. Двамата с Мишел продължиха сами към Одеса.

Когато пристигнаха, тръгнаха по крайбрежния булевард ръка за ръка, оглеждайки магазинчетата и кафенетата от отсрещната страна на улицата. Всички имена като че ли бяха нови, нямаше нито едно познато, но въпреки това им изглеждаше както преди. Градът се издигаше тераса след тераса, точно както го помнеха от едно време.

— Това е „Одеон“, ето това — „Синтър“…

— Ето тук работех за „Дийп Уотърс“. Чудя се какво ли правят сега?

— Едва ли остават без работа, като се има предвид, че трябва да поддържат нивото на морето. Пък и те почти винаги имат някакво занимание.

— Така си е.

Стигнаха до старата сграда на „Праксис“, чиито стени бяха почти изцяло покрити с бръшлян. Бялата хоросанова замазка бе избледняла от слънцето. Сините някога капаци на прозорците бяха помръкнали. Мишел отбеляза, че малко работа и щяло да стане като ново, но на Мая й харесваше и така: старо. На третия етаж забелязаха прозореца и балкона на старата им кухничка, както и тези на Спенсър, точно до техните. Предполагаше се, че Спенсър е вътре.

Влязоха през огромната порта и поздравиха новия портиер. Естествено, че Спенсър бе вътре… или поне нещо от този род. Беше умрял днес следобед.

През следващите няколко дни в Одеса пристигнаха невероятно много хора специално за погребението на Спенсър. Сакс, Надя, Михаил, Зейк и Назик, Койота, Мери, Урсула, Марина и Влад, Юрген и Сибила, Стив и Марион, Джордж, Едуард, Саманта… Сякаш това бе събиране на оцелелите от Първата стотица и приятелите им — исеи. Мая се взря във всичките тези познати и поостарели лица и тъжно си помисли, че отсега нататък вече ще се срещат по подобни поводи доста пъти. Щяха да идват от всички краища на света и всеки път щяха да са с един по-малко, като в някаква фатална игра на „музикален стол“16, докато някой ден един от тях не получеше обаждане по видеовръзката, което да го известява, че е последният оцелял. Ужасяваща съдба. Само че Мая не очакваше да й се наложи да понася подобни мъчения. Със сигурност тя щеше да умре съвсем скоро. Бързият срив щеше да я погълне или щеше да й се случи нещо друго. Е, в края на краищата винаги можеше да скочи под някой тролей, ако й се наложеше… Беше готова на всичко, само и само да не понася подобна съдба. Хвърлянето под тролея щеше да е едновременно толкова малодушна и толкова храбра постъпка. Надяваше се, че едва ли ще се стигне чак дотам. Ах, майната му; смъртта явно си струваше. Пък и може би да си последен оцелял от Първата стотица нямаше да е чак толкова лоша участ. Нови приятели, нов живот — не беше ли точно това нещото, което тя търсеше от толкова време? Не бяха ли всичките тези лица само спънка пред нея?

В следващите дни хората започнаха да се разотиват. Мая скиташе из Одеса, обикаляше магазините за обзавеждане втора ръка и понякога сядаше на някоя пейка на крайбрежния булевард и наблюдаваше танца на слънцето над водата. Да бъде отново в Одеса беше чудесно, само че погребалният мраз от смъртта на Спенсър проникваше в нея много по-дълбоко, отколкото бе очаквала. Той сякаш помрачаваше дори неповторимата красота на този най-прекрасен от всички градове. Напомняше й, че когато се бяха върнали тук и се бяха заселили в същата стара сграда, всъщност се бяха опитали да направят невъзможното — да се върнат назад във времето и да зачеркнат отминалите години. Безнадеждна работа — времето течеше неумолимо и всичко, което правеха сега, беше за последно. Навиците бяха измамна работа, лъжи, които ги заблуждаваха, че има вечни неща, докато всъщност нищо не беше вечно. Сега например това беше последният път, когато тя седеше на тази пейка. Ако утре дойдеше тук по същото време и седнеше на същата пейка, това отново щеше да бъде последен път и нищо не беше сигурно, нищо не беше вечно… Последен път след последен път, и така нататък, и така нататък, винаги един финален миг след друг. Направо не се побираше в съзнанието й. Думите не можеха да го изразят, идеите не можеха да го оформят. Но въпреки това можеше да го почувства като някаква вълна, носеща се постоянно напред, или като непрестанен вятър в съзнанието й, помитащ всичко с такава сила, че й беше трудно дори да се замисля за каквото и да било. Когато си лягаше нощем, си мислеше: „Това е за последно“ и прегръщаше Мишел здраво, здраво, толкова здраво, сякаш ако го сграбчеше достатъчно здраво, можеше да спре течението на времето. Дори Мишел, дори малкият свят за двама, който бяха изградили…

— О, Мишел! — възкликна веднъж тя, изплашена до смърт. — Всичко става толкова бързо!

Той кимна с присвити устни. Вече не се опитваше да я подлага на своята терапия, дори не се мъчеше да я накара да гледа по-оптимистично на живота. Вече се отнасяше с нея като с равна и приемаше настроенията й като някаква част от истината, която бе само нейна грижа. Понякога чак й липсваше успокоението му.

Саманта умря. След нея и Борис. Е, всъщност между двете смърти имаше разстояние от около 2–3 години, но въпреки всичко, след като дълги десетилетия наред никой не бе умирал, подобен чест модел беше доста обезпокоителен. Затова претупаха погребенията толкова бързо, колкото можеше. Междувременно ситуацията ставаше все по-мрачна. Земните нации продължаваха да изпращат нелегално емигранти, ООН продължаваше да ги заплашва, Китай и Индонезия неочаквано се бяха хванали гуша за гуша, а червените еко-саботьори продължаваха да взривяват всичко, като напоследък подбираха все по-малко и избиваха сума ти народ. Един ден по стълбите се изкачи Мишел. Цялото му тяло излъчваше скръб.

— Йели е умрял.

— Какво… не. Не!

— Някаква сърдечна аритмия.

— Господи!

Мая не бе виждала Йели от десетилетия насам, но въпреки това, да загубиш още един от Първата стотица… да загубиш възможността да видиш отново срамежливата усмивка на Йели… не. Не чу какво каза Мишел след това — не толкова от мъка, колкото от объркване. Или мъка за себе си.

— Това започва да се случва все по-често, нали? — каза тя накрая, когато видя, че Мишел е вперил поглед в нея.

Той въздъхна.

— Вероятно.

Отново оцелелите членове на Първата стотица се събраха в Одеса за траурната церемония, организирана от Мишел. Мая научи доста неща за Йели от обажданията им, повечето от които бяха от Надя. Преди доста време той бе напуснал Андърхил и се бе заселил в Ласвиц, където се бе надявал да построи град под купол. Бе станал експерт по хидрологията на акуиферите. През 2061 година той се бе скитал насам-натам с Надя, опитвайки се да поправи това-онова и да не се забърква в неприятности, но в Кайро, където Мая го бе зърнала за кратко, той се бе отделил от останалите и си бе спестил бягството им през Маринерис. За известно време го мислеха за мъртъв, но той бе успял да оцелее, както и повечето от жителите на Кайро, и след бунта се бе преместил в Сабиши и бе продължил работата си над акуиферите, свързвайки се с подземния свят и помагайки им да установят Сабиши като столица на „полусвета“. Известно време бе живял с Мери Дънкан. Когато Сабиши бе затворен от ЮНТО, двамата с нея се бяха преместили в Одеса, където бяха посрещнали празненствата по случай първите 50 М-години. Именно тогава Мая го бе видяла за последно. След това по думите на Мери бяха скъсали. Той се бе преместил в Сензени На и бе един от лидерите на втората революция. Когато Сензени На се бе присъединила към Никозия, Шефилд и Кайро, обединили се в алианса на източен Тарсис, бе отишъл да помогне в Шефилд, след което се бе върнал в Сензени На и бе станал член на първия независим градски съвет. Постепенно се бе превърнал в един от старейшините на тамошната общност, както всички останали от Първата стотица. Беше се оженил за една нигерийка-нисей, от която имаше момченце. Точно преди да умре, бе работил заедно с Питър по някакъв проект в басейна Аргире за изпомпване на големите акуифери там, без да се поврежда повърхността. Правнучката му, която живееше на Калисто, беше бременна. Само че един ден в Сензени На бяха излезли на пикник, той бе изпаднал в безсъзнание и не бяха успели да го спасят.

Тоест, бяха се превърнали в Първата осемнайсетица. Въпреки че Сакс включваше към бройката още седем, понеже продължаваше да вярва, че Хироко и групата й са живи. Според Мая това бе просто фантазия, представяне на желаното за действителност… само че от друга страна Сакс не беше податлив на подобни настроения, така че може би във всичко това имаше нещо. Така или иначе бяха осемнайсет със сигурност. Най-младата от тях (освен ако Хироко беше жива) беше Мери — на 212 години. Най-възрастната, Ан, беше на 226, Мая — на 221. Какъв абсурд. Но така си беше — 2206 година според земните новинарски емисии…

— Има хора по на 250 години — отбеляза Мишел. — А и терапията може да върши все още добра работа. Сигурно е просто лошо съвпадение.

— Може би.

Всяка смърт сякаш откъсваше по някакво парче от него. Ставаше все по-мрачен и по-мрачен, което Мая намираше за доста дразнещо. Без съмнение в мислите си той бе останал в Прованс — това беше неговата фантазия, изпълняваща желания, онзи въображаем дом, който продължаваше да се изправя пред необоримия факт, че истинският му дом сега е Марс още от мига, в който се бяха приземили… или от мига, в който се бе присъединил към Хироко… или от мига, в който за пръв път е видял небето като малко момче! Никой не можеше да каже със сигурност кога точно се бе случило това, но така или иначе сега Марс бе неговият дом и това беше очевидно за всички… с изключение на него. Носталгия, какво да се прави. А Мишел така или иначе обичаше да вярва в осъществимостта на невъзможни проекти. Така че всичко си беше наред. Част от връзката им. Въпреки че понякога й се струваше непоносимо бреме. Особено когато някой от Първата стотица умреше и следователно идваше периодът на замислянето…

Сакс винаги се дразнеше от погребенията или от траурните церемонии. За него смъртта очевидно беше част от Великото необяснимо, размахваща червено знаме пред лицето му. Не можеше да го понесе, понеже това беше научен проблем, който чака разрешението си. Но дори и той бе объркан от различните проявления на бързия срив, които винаги бяха различни, с изключение на скоростта, с която се развиваха, и може би заради липсата на една-единствена причина. Теориите бяха десетки, това бе грижа от жизненоважно значение, особено за по-възрастните, както всъщност и за по-младите, които също някой ден щяха да остареят. С други думи — за всички. Затова хората съсредоточено изучаваха проблема. Но поне досега никой не бе успял да се доближи до първопричината на бързия срив (ако въобще причината беше само една), така че смъртите продължаваха.

След траурната церемония за Йели те запазиха известна част от тленните му останки и ги изстреляха в балон от същото място, откъдето бяха пуснати тези на Спенсър. След това се оттеглиха в апартамента на Мая и Мишел. Разгледаха старите албуми и изрезки на Мишел и си поговориха за Андърхил, 2061, Олимпус Монс… с две думи — за миналото. Мая се помъчи да не им обръща внимание и им поднасяше чай и кекс. Накрая останаха само Мишел, Сакс, Надя и Арт. Бдението над мъртвеца бе приключило, следователно можеше да се отпусне. Тя се приближи до Мишел, сложи ръка на рамото му и се загледа в една стара зърнеста черно-бяла снимка, покрита с петна от нещо, което приличаше на кафе и сос за спагети. Леко избледняла снимка на млад мъж, усмихващ се пред фотоапарата с тънка знаеща усмивка.

— Какво интересно лице — отбеляза Мая.

Под ръката й Мишел застина. Надя остана шокирана. Мая разбра, че очевидно е казала нещо неправилно, понеже дори и Сакс изглеждаше някак си объркан, почти разстроен. Тя се взря в младежа на снимката, след това отново и отново. Нищо не й хрумна.

Излезе от апартамента и тръгна по стръмните улици на Одеса, покрай всички белезникави и тюркоазени врати и капаци на прозорци, покрай котките и теракотените саксии и цветя, докато накрая не се озова в горната част на града, откъдето се откриваше прекрасен изглед към индиговата повърхност на морето Хелас на много километри напред. По бузите й се стичаха сълзи, само че без видима причина — доста смущаващо усещане. И все пак и това се бе случвало преди.

След известно време откри, че се е озовала в западната част на града. Там беше паркът „Параделплац“, където бяха поставяли пиеси. „Кървавият възел“ или май беше „Зимна приказка“ и… да, със сигурност „Зимна приказка“. Само че за тях нямаше връщане обратно към живота…

Е, добре. Ето я и нея. Тя бавно вървеше по дългите стъпаловидни алеи — надолу, надолу, надолу към тяхната сграда, мислейки си за пиеси. Докато слизаше, настроението й полека се оправяше. Пред вратата на къщата им обаче имаше спряна линейка. Мая изстина, сякаш някой бе излял върху нея кофа с ледена вода, обърна се и мина покрай сградата към крайбрежния булевард.

Тя вървя насам-натам по булеварда, но накрая се умори и седна на една пейка. В кафенето срещу нея някакъв мъж свиреше на дрънчащ бандонеон. Плешив мъж с бели мустаци, торбички под очите, кръгли бузи и червен нос. Тъжната му музика направо бе изписана върху лицето му. Слънцето залязваше и морето бе почти тихо. Всяка широка фасета блестеше с вискозния стъклен пламък, който понякога демонстрираха течните повърхности, всички те оранжеви заради оранжевото слънце, което бавно се търкулваше зад планините. На запад. Мая се облегна назад, отпусна се, за да чувства бриза върху кожата си. Над главата й се рееха чайки. Внезапно цветът на морето й се стори познат и тя изведнъж си спомни как бе наблюдавала от борда на „Арес“ онова оранжево кълбо, каквото някога бе представлявал Марс — недокоснатата от човешки ръце планета, символ на всичкото щастие на света. Оттогава насам никога не се бе чувствала по-щастлива.

След това я обзе познатото чувство — пре-епилептичната аура на прескуе-ву. Морето блестеше, огромна значимост, която поглъщаше всичко останало и сякаш оказваше невъобразим натиск върху света. С почти осезаемо леко изпукване Мая изведнъж разбра, че във всеки един аспект на този феномен бе просто самото значение… че значението на всичко бе извън разбирането им, някъде в бъдещето, че то ги натискаше напред… че в определени специални моменти човек чувстваше този приливен миг на натиск като усещане за остро и изпълнено с щастие очакване, сякаш гледаше към Марс от борда на „Арес“, а несъзнаващият нищо мозък бе запълнен не с шлаката на мъртвото минало, а с непредвидимите последици на живото бъдеще. О, да… всичко беше възможно, всичко, всичко, всичко! И докато прескуе-ву бавно се отцеждаше от нея, отново невидяно и въпреки това проумяно по някакъв начин, тя отново се облегна на пейката, пълна и пламтяща. Ето я и нея, в края на краищата, и потенциалът на щастието завинаги щеше да я съпровожда.