Синият Марс

Част седмаЗеленото и бялото

Кадрите пристигнаха в града, наречен Ксиажа, в Гуанджоу, и казаха: „За доброто на Китай искаме от вас да дадете нов живот на това селище на Лунното плато на Марс. Ще отидете там всички, цялото село. Можете да вземете семействата си, приятелите си и съседите си. Всички вие — десет хиляди души. След десет години, ако решите да се върнете, ваша воля — нови хора ще бъдат изпратени на новата Ксиажа. Но според нас ще ви хареса. Селището е на няколко километра от пристанищния град Нилокерас, в близост до делтата на река Мауме. Местността е плодородни. В областта вече има и други китайски селища, а във всички по-големи градове има китайски квартали. Можете да тръгнете след месец. С влак до Хонконг, с ферибот до Манила и оттам с космическия елеватор в орбита. Шест месеца, докато стигнете до Марс, оттам с техния елеватор слизате до Павонис Монс и с частен влак ще стигнете до Лунното плато. Какво ще кажете? Хайде да гласуваме и да започваме“.

Не след дълго един служител от града се обади в офиса на „Праксис“ в Хонконг и разказа на оператора там какво се бе случило. Той пък препредаде информацията в Коста Рика, където екип на „Праксис“ проучваше демографските въпроси. Плановикът там, жена на име Ейми, прибави доклада към една доста голяма папка с подобни доклади и цяла сутрин мисли. Следобед се обади на президента емеритус4 на „Праксис“ Уилям Форт, който в момента караше сърф в Ел Салвадор, и описа с няколко думи ситуацията.

Синият свят е пълен — каза той, — а червеният е празен. Ще възникнат проблеми. Нека ги обсъдим.

Демографският екип и част от борда на директорите на компанията (включително голямата част от Осемнайсетте безсмъртни) се събраха в лагера на Форт. Демографите изложиха ситуацията.

— В момента всички се подлагат на геронтологична терапия — каза Ейми. — Демографският срив не е далеч.

Естествено земните плановици често виждаха в масовата емиграция към Марс решение на проблема. Дори и като се вземеше предвид новият океан, обитаемата площ на Марс бе почти колкото земната, а населението бе малобройно. Ейми разказа на останалите, че държавите с най-многочислено население вече изпращат колкото се може повече емигранти, често членове на етнически или религиозни малцинства, недоволни от липсата на автономия в родната си страна и щастливи да я напуснат. В Индия кабинките на елеватора постоянно се пълнеха с емигранти — сикхи, кашмирци, мюсюлмани и известен брой индуси. Имаше зулуси от Южна Африка, палестинци от Израел, кюрди от Турция, индианци от САЩ…

— В този смисъл — обобщи Ейми, — Марс се превръща в нова Америка.

— И също като в старата Америка — допълни една жена на име Елизабет, — местното население рано или късно ще бъде изместено. Помислете малко над тези числа. Ако всеки ден кабинките на земните елеватори са пълни, това означава 100 човека на кабинка, следователно 2400 човека на един елеватор. В момента работят десет елеватора, тоест, 24 000 души напускат Земята за един ден. За година бройката достига 8 760 000 души.

— Значи средно десет милиона — продължи Ейми. — Доста наистина, но въпреки всичко ще е необходимо едно столетие, за да бъдат прехвърлени един от 16-те милиарда души на Земята към Марс. Което между другото едва ли ще облекчи чак толкова много нещата тук. Следователно няма смисъл! Масовото пренасочване в момента е невъзможно. Никога няма да успеем да преселим значителна част от земното население на Марс. Затова, трябва да продължим да се опитваме да решим тукашните си проблеми. Присъствието на Марс може да ни е полезно само от психологическа гледна точка. В действителност ние сме сами и няма кой да ни помогне.

— Не изглежда сякаш въобще няма никакъв смисъл — отбеляза Форт.

— Точно така — обади се отново Елизабет. — В края на краищата много от земните правителства го прилагат, независимо дали има смисъл или не. Китай, Индия, Индонезия, Бразилия — всички изпращат толкова емигранти, колкото могат да поберат елеваторите. Населението на Марс ще се удвои след две години. Тоест, на Земята нищо няма да се промени, но Марс ще бъде претъпкан.

Един от Безсмъртните отбеляза, че подобен размер на емиграция е послужил като повод за началото на Първата марсианска революция.

— А какво ще кажете за споразумението Земя-Марс — попита друг. — Мислех си, че в него категорично е упомената забраната за подобна мащабна емиграция.

— Така е — отвърна Елизабет. — Съгласно една от клаузите всяка земна година можем да изпращаме там не повече от десет процента от тяхното население. Само че също така се казва, че Марс е длъжен да поеме и по-голямо количество, ако е в състояние.

— Апропо — допълни Ейми, — дори и наличието на споразумения не може да спре правителствата, ако са си наумили нещо.

— Явно ще трябва да ги изпращаме някъде другаде — обобщи Уилям Форт.

Другите смаяно го изгледаха.

— Къде? — попита Ейми.

Никой не отговори. Форт махна с ръка неясно.

— По-добре да помислим за подобно място — наруши тишината Елизабет. „Китайците и индианците бяха надеждни съюзници на марсианците, но дори и те вече не обръщат никакво внимание на споразумението. Изпратиха ми видеозапис на едно събиране на индианците. Те споменаха нещо за продължаване в същия дух до две-три столетия, чак след което да теглят чертата.“

Ниргал хвана влака за Кайро и по време на пътуването гледаше през прозореца обширния наклонен пейзаж на източен Тарсис, сух и железен, грубата гледка на Червения Марс. Неговата земя. Очите му го почувстваха. Мозъкът и тялото му пламнаха от това познание. Дом.

Само че лицата на хората във влака, които бегло го поглеждаха и след това извръщаха очи… Той бе Човекът, който не бе успял да се приспособи към Земята. Родната планета едва не го бе убила. Ниргал бе високопланинско цвете, неспособно да издържи на истинския свят, екзотичен за него, както Венера бе екзотична за Земята. Ето това казваха безмълвно погледите на хората. Вечно заточение.

Е, такова бе марсианското положение. Един от всеки петима марсианци, посетили Земята, умираше. Това бе едно от най-опасните неща, които можеше да стори един марсианец — по-опасно от скок от скала, от посещение на друга слънчева система, дори от раждане. Нещо от рода на руската рулетка. Наистина празните гнезда в барабана на револвера бяха доста, ако трябваше да сме откровени, но затова пък пълното си беше пълно.

А той бе оцелял. На косъм, ала бе оцелял. Беше жив и си бе у дома! Какво знаеха всичките тези лица във влака? Мислеха си, че Земята го бе победила, но освен това мислеха за него като за Ниргал Героя, човекът, непобеждаван преди. Мислеха си, че той е легенда, само история. Те не знаеха нищо за Симон, за Джаки, за Дао или за Хироко. Не знаеха нищо за него. Сега бе на 26 М-години — мъж на средна възраст, който бе изстрадал всичко, през което би могъл да премине мъж на неговите години: смърт на родителите му, смърт на любовта му, бе предавал и бе предаван от приятели. Тези неща се случваха на всеки. Само че това не бе онзи Ниргал, който хората искаха да виждат.

Влакът с усилия се прехвърли през извитите стени на преплетените каньони на Лабиринта на нощта и скоро влезе в старата станция на Кайро. Ниргал слезе и тръгна надолу по централния булевард към градските офиси. Хората постоянно го разпознаваха и му махаха с ръка.

И ето я и нея, на един от прозорците на голямата градска зала, който гледаше към голямото U на Нилус Ноктис. Той спря. Дъхът му секна. Още не го бе забелязала. Лицето й беше малко по-закръглено, но с изключение на това като цяло бе висока и грациозна както винаги. Бе облечена в зелена копринена блуза и тъмнозелена пола от някаква по-груба материя. Черната й коса бе като блестяща грива, разпиляна по гърба й. Не можеше да откъсне очи от нея.

Джаки изведнъж го забеляза и трепна съвсем леко. Може би картината върху екрана на компютърната й гривна не бе успяла да я накара да разбере колко много се бе отразила върху него земната болест. Тя протегна ръце напред, сякаш без да осъзнава какво става, въпреки че очите й бяха пресметливи, а гримасата при появата му несъмнено бе грижливо обмислена заради многочислените камери, които винаги бяха около нея. Само че той я обичаше заради ръцете й. Можеше да почувства топлината на лицето й, което бе като пламнало, докато се целуваха буза до буза, подобно на приятели-дипломати. Отблизо приличаше на 15-годишна, току-що прехвърлила разцъфването на младостта, в тази възраст, в която жената дори е по-красива от младостта си. Хората разправяха, че е започнала да се подлага на геронтологична терапия от десетгодишна.

— Значи е истина — промълви тя. — Земята едва не те е убила.

— Всъщност цялата работа бе в някакъв вирус.

Джаки се засмя, но очите й все още гледаха преценяващо. След това го хвана за ръката и го поведе към свитата си като слепец. Въпреки че познаваше някои от тях, тя го представи на присъстващите, просто за да натърти колко много се е променила управляващата клика в партията, откакто той бе заминал. Само че естествено Ниргал не забеляза това и зараздава наляво-надясно любезности. Изведнъж церемонията бе прекратена от гръмък детски плач.

— Ах! — възкликна Джаки, като провери нещо на гривната си. — Тя е гладна. Ела да те запозная с дъщеря ми.

Приближиха се към една жена, която държеше на ръце повито бебе. Момиченцето бе на няколко месеца, пухкаво, с по-тъмна от тази на Джаки кожа. Цялото й лице бе пребледняло от напъване. Джаки я взе от ръцете на жената и отиде в съседната стая.

Ниргал, зарязан така безцеремонно, забеляза Тиу, Рейчъл и Франц, които стояха до прозореца. Той се приближи към тях и посочи с очи към Джаки. Те свиха рамене и направиха гримаса на отвращение. Рейчъл му съобщи тихо, че тя не казвала кой е бащата. Нищо ново под слънцето; много жени от Дорса Бревиа постъпваха по същия начин.

Жената, която бе държала бебето на ръце, се приближи и му съобщи, че Джаки иска да разговаря с него. Той я последва до съседната стая.

В стаята имаше панорамен прозорец, гледащ към Нилус Ноктис. Джаки бе седнала в един стол до прозореца, люлееше бебето си и наблюдаваше гледката. Детето очевидно бе гладно, понеже сучеше жадно със затворени очи, здраво вкопчило се в майка си. От време на време проплакваше. Мъничките му юмручета бяха стиснати в някакъв странен първобитен жест, остатък от старите времена, сякаш се бе уловило за клон или за кожата на животно.

Джаки издаваше някакви заповеди както на присъстващите в стаята, така и по гривната си:

— Няма значение какво са говорили в Берн. Трябва да имаме възможност да намалим квотите, ако искаме. Индианците и китайците трябва да свикват.

Ниргал постепенно започна да разбира. Явно Джаки бе в изпълнителния съвет, само че съветът нямаше достатъчно власт. Освен това тя явно все още бе един от лидерите на партията „Свободен Марс“, която въпреки че на местно равнище нямаше думата както преди, по всяка вероятност бе определяща сила в отношенията Земя-Марс. Дори да определяше само политиката на поведение, в скоро време щеше да получи в ръцете си цялата потенциална власт на един координатор. Това трябваше да се очаква — в края на краищата и Ниргал някога разполагаше с подобна сила. В много от ситуациите подобен координатор със сигурност щеше да се разпорежда относно цялостната политика на Марс спрямо Земята, понеже местните управления щяха да бъдат заети с локалните си проблеми, а марсианският парламент все повече бе доминиран от супермнозинството на „Свободен Марс“. С други думи, Джаки се превръщаше в междупланетна сила…

Вниманието на Ниргал отново се насочи към бебето в скута й. Принцесата на Марс.

— Защо не седнеш? — посочи Джаки една пейка зад гърба му. — Изглеждаш уморен.

— Нищо ми няма.

Той все пак седна. Джаки погледна към един от хората в стаята и врътна глава настрани. Не след дълго вече бяха сами в стаята.

— Китайците и индианците мислят за Марс като за пуста страна — продължи Джаки. — Това се усеща във всяка тяхна дума. Прекалено приятелски са настроени, да ги вземат дяволите!

— Може би просто ни харесват — възрази Ниргал. Джаки се засмя, но той продължи, без да обръща внимание: — Помогнахме им да се отърсят от робството на метанационалите. А и те няма как да не мислят как да прехвърлят насам излишъка си от хора. Прекалено много са, за да разрешат проблемите си с емиграция.

— И така да е, те могат да си мечтаят за много работи. Космическите елеватори им помагат да изпращат насам цял поток. Населението на Марс се покачва стремително.

Ниргал поклати глава.

— Никога няма да бъде достатъчно.

— Ти пък откъде знаеш? Не си ходил още никъде.

— Един милиард е страшно голямо количество, Джаки. А на Земята има шестнайсет милиарда души. Те не могат да изпратят чувствително количество тук. Просто не разполагат с достатъчно совалки.

— Но поне могат да опитат. Китайците наводниха Тибет и това с нищо не им помогна, за да разрешат демографските си проблеми, но въпреки всичко те продължиха.

Ниргал сви рамене.

— Тибет е точно до тях. А между нас и тях има разстояние.

— Да де — прекъсна го нетърпеливо Джаки, — само че въобще няма да ни е лесно, ако не съществува такова нещо като „ние“. Представи си, че отидат до Маргаритифер и сключат сделка с арабските кервани там — кой ще спре всичко това?

— Екологичния съд?

Джаки презрително изпуфтя. Бебето се дръпна и заскимтя жално. Джаки премести престолонаследничката на другата си гърда.

— Антар не смята, че ВЕС ще функционира чак толкова дълго. Докато вас ви нямаше, се спречкахме с тях, само че те почти нямат зъби, за да хапят. А от друга страна всяко едно действие на хората има екологични последици, затова се предполага, че те трябва да се произнасят относно конституционността на всичко. Системата на екологичните процеси няма да изтрае още дълго.

— Откъде можеш да бъдеш сигурна? — възрази Ниргал. — Значи Антар е бащата?

Джаки сви рамене.

Можеше да бъде всеки — Антар, Дао, самият Ниргал… по дяволите, дори и самият Джон Буун можеше да е, ако в складовете се бе запазил образец от спермата му. Това щеше да бъде напълно в стила на Джаки. Само че не, в този случай тя би разказала на всички.

— Мислиш ли, че е редно да отглеждаш дете без баща?

— И ти си бил отгледан така, нали? Аз пък нямам майка. Всички сме с по един родител.

— Само че донесло ли ни е това нещо добро?

— Кой знае?

Лицето на Джаки изразяваше нещо, което Ниргал не бе съвсем сигурен, че разбира какво е — устата й бе леко свита в предизвикателство, обида… Тя знаеше кои са родителите й, но само единият бе живял близо до нея, а Касей нямаше много общо с дъщеря си. Беше убит в Шефилд, при яростния отпор на атаката на червените, провокирана от самата Джаки.

— Ти не знаеше за Койота отначало, нали? Разбрал си, когато си бил на шест или седем години, права ли съм?

— Вярно е, но неправилно.

— Какво?

— Неправилно.

Той я погледна в очите. Само че тя бе свела поглед към бебето.

— Това ли ще направиш с бащата?

— Кой знае?

— Понеже така е по-безопасно.

— Може и така да е. Доста жени постъпват по същия начин.

— В Дорса Бревиа.

— Навсякъде. Биологичното семейство не е чак толкова разпространено на Марс, нали?

— Не знам. — Ниргал се замисли. — Всъщност долу в каньоните съм виждал доста семейства. В това отношение ние сме необичайна група.

— Не само в това.

Бебето се нахрани. Джаки прибра гърдите си в сутиена и дръпна блузата си надолу.

— Мари! — извика. Асистентката й влезе. — Мисля, че пелените й имат нужда от сменяне. — Тя подаде детето на жената, която излезе безмълвно.

— Сега пък слуги ли? — попита Ниргал.

Устата на Джаки отново се присви. Тя се изправи и повика:

— Мем?

В стаята влезе друга жена. Джаки й нареди:

— Мем, ще трябва да се срещнем с членовете на ВЕС относно молбата на китайците. Можем да я използваме като средство да ги накараме да преразгледат делото за водата на Кайро.

Мем кимна и излезе.

— Значи просто вземаш решенията? — обади се Ниргал.

Джаки отхвърли това с махване на ръката.

— Чудесно е, че се върна, Ниргал, но сега се опитай да наваксаш, става ли?

Да навакса… Докато бе отсъствал, „Свободен Марс“ се бе превърнал от движение в партия, което бе на път да спечели абсолютно мнозинство — трима от седемте члена на изпълнителния съвет идваха от ръководството й, а останалите по-важни постове бяха заети също от нейни членове. Доста от старите и от новите емигранти се присъединяваха към тях, техни поддръжници ставаха хора, симпатизирали на някои от по-малките партийки преди революцията… и последно, но не по важност, известно число от хората, които преди бяха привърженици на режима на ЮНТО, а сега търсеха нова сила, пред която да се прекланят. Взети заедно, образуваха доста голяма група. В първите години на новия социоикономически ред тази многочислена политическа сила несъмнено имаше преимущества. Можеха да оправят всичко.

Само че Ниргал не беше сигурен иска ли още да е част от тях.

Един ден, докато се разхождаше покрай стената на града и гледаше през материята на купола, той забеляза една група хора, застанали в близост до площадката за изстрелване на ракети на ръба на скалата западно от града. Върху нея имаше множество най-различни едноместни самолети-глайдери и ултралеки планери, изстрелвани от „Прашката“ и носещи се по крилата на топлите въздушни течения.

Ниргал слезе до станцията на метрото и стигна до площадката за изстрелване, привлечен от гледката. Всички тези хора, волни и свободни в небесата… Естествено, веднага го разпознаха. Той стисна ръцете на няколко от тях и прие поканата на една групичка да изпробва какво е усещането.

След това често прекарваше свободното си време в един от летателните симулатори в града и няколко пъти седмично се срещаше с Моника или с някой от нейните приятели, който го отвеждаше на склона за поредния урок на живо. Работата не беше чак толкова трудна и не след дълго Ниргал почувства, че има сили да предприеме самостоятелен полет. Почти всяка сутрин ходеше на сбирките на „Свободен Марс“, а следобед летеше. След известно време откри, че събиранията на партията му се струваха като ужасен кошмар. Единственото нещо, което искаше да прави, бе да лети. Или, по-точно казано, не се интересуваше от управлението.

Едно от отвратителните неща, които видя тези дни, бе борбата да му намерят работа — пост с ограничени правомощия. Неговите поддръжници пък (или по-скоро противниците на Джаки) желаеха точно обратното — да го изберат на пост, където щеше да притежава реална власт. Някои от неговите приятели го посъветваха да изчака и да се кандидатира за Сената, когато дойдеше време за следващите избори, други споменаваха изпълнителния съвет, трети — пост сред ръководството на „Свободен Марс“, някои — длъжност във върховния екологичен съд. Всички тези постове го отвращаваха по един или друг начин. Докато разговаряше по видеовръзката с Надя, разбра, че ще ги възприеме като непосилен товар — въпреки че гласът й звучеше твърдо, а действията й изглеждаха уверени, беше ясно, че работата в съвета за нея е жива мъка. Само че той с нищо не издаде мислите си и изслушваше търпеливо съветите на всички.

Самата Джаки провеждаше своя собствена политика в съвета. По време на събиранията, когато хората изказваха предположения, че Ниргал трябва да се превърне в нещо като „министър без портфейл“, тя го наблюдаваше с по-пуст поглед отвсякога, което караше Ниргал да мисли, че това е последното нещо, което Джаки желае. Тя искаше той да бъде закован към някаква позиция, която нито ще й помага, нито ще й пречи.

Ниргал се впускаше във все повече полети, за да освободи съзнанието си от всякакви мисли. Една нощ след вълнуващ полет сред облаците, докато всички седяха в една кръчмичка в близост до площадката за излитане, при една смяна на темата на разговора някой спомена името на Хироко.

— Чух, че била в Елизиум — обади се една жена. — В момента работела над създаването на нова комуна на комуните.

— Откъде знаеш? — попита настоятелно Ниргал.

— Нали помниш онези пилоти, които ни се изтърсиха миналата седмица? — отговори учудено тя. — Онези, които се бяха заели да обикалят света? Миналия месец били в Елизиум и казаха, че я видели там. — Жената сви рамене. — Това е всичко, което знам. Доколкото разбирам, не е много сигурно.

Ниргал не знаеше какво да мисли. Обади се на Сакс по гривната си и му разказа какво бе чул.

— Възможно ли е, Сакс? Възможно ли е?

През лицето на Сакс премина странна сянка.

— Е, възможно е. Да, разбира се. Казах ти… когато беше болен… и в безсъзнание… че тя… — Той постоянно спираше, за да намери подходящата дума. — … Че аз лично я видях. В онази буря, когато се изгубих. Тя ме отведе до ровъра ми.

Ниргал впи поглед в малкия трепкащ образ.

— Не си спомням такова нещо.

— А. Не съм изненадан.

— Значи… значи, ти мислиш, че Хироко е успяла да се спаси от Сабиши?

— Да.

— Но колко вероятно е това?

— Не знам каква е… вероятността. Трудно е да се прецени.

— Но дали са имали реална възможност да се измъкнат?

— Мохолът на Сабиши е такава плетеница.

— Значи мислиш, че са се спасили?

Сакс се поколеба.

— Видях я. Тя… тя сграбчи китката ми. Длъжен бях да повярвам. — Внезапно лицето му се изкриви. — Да, тя е някъде тук! Тя е тук! Въобще не се съмнявам! Не се съмнявам! Несъмнено тя чака да отидем и да я потърсим.

Ниргал разбра, че просто е длъжен да опита.

Така че той тръгна. Към необятността на Мелас Касма, след това надолу по каньона, на изток към Копратес. Дълги часове летя над света, над ледника от 2061 година, над залив след залив, над стена над стена, докато не премина през Довър Гейт, през грубия безпорядък на Маргаритифер Тера и на север, следвайки пистата, която водеше към Бъроуз. Когато линията стигна до Либия Стейшън, Ниргал зави на североизток — към Елизиум.

Масивът на Елизиум се бе превърнал в континент насред Северно море. Тесният пролив, който го отделяше от основната земя на юг, представляваше гладка отсечка, пълна с черна вода и бели плоски айсберги, между които като пунктирана линия минаваха няколко подредени в редица островчета. Той се спусна по склона на Големия насип, летейки над гъсти гори от ели и кедри. През западния край на пролива бе опъната жица, която спираше айсбергите, за да не навлизат навътре. Спусна се точно до мястото, където се събираха върховете, западно от кабела, и се загледа в огромните късове лед, подобни на натрошено стъкло. След известно време се върна над самата отсечка на пролива — най-голямото място с открита вода, което някога бе виждал на Марс. Двайсетина километра летя ниско над повърхността, като възкликваше гръмогласно при вида на водата. Пред него се изправи огромен каменен мост, който се прехвърляше през пролива. Тъмновиолетовата вода отдолу бе осеяна с лодки, фериботи, дълги шлепове, зад които се точеха дългите V-образни струи на килватера. Ниргал обиколи два пъти моста, любувайки се на гледката. Не приличаше на нищо, което бе виждал преди на Марс — вода, океан, цял един бъдещ свят.

Той продължи на север, издигайки се над долините на Серберъс, покрай вулкана Албор Толус — стръмен и покрит с пепел конус от едната страна на Елизиум Монс.

Източният склон на Елизиум въобще не приличаше на западния — гола обрулена скала, покрита с пясъчни течения, поддържана едва ли не в първоначалното си състояние от дъждовната сянка на масива. Едва в близост до източния бряг Ниргал отново видя зеленина под себе си, без съмнение подхранвана от ветровете и от зимните мъгли. Градовете от източната страна приличаха на оазиси, разпънати около нишката на обикалящата острова жп линия.

В далечния североизточен край на острова опърпаните стари хълмове на Флегра Монтес се спускаха дълбоко навътре в леда и образуваха остър полуостров. Докато се издигаше нагоре по западния склон на Флегра, му хрумна, че има доста голяма вероятност да я открие тук — това бе диво и типично марсианско място.

Естествено и тук, както навсякъде другаде, имаше селища — в малките депресии и в задънените долини, както и по пасажите, гледащи към морето. Изолирани ферми. Десетина, двайсет или сто. Приличаше на Исландия. Винаги имаше хора, на които подобна отдалечена страна бе по вкуса.

Следващите няколко дена Ниргал летя насам-натам по брега, посещавайки ферма след ферма. Срещна се с множество интересни хора, но нито един от тях не беше Хироко или някой от групата от Зигота, нито пък от техните познати и колеги. Дори беше малко подозрително — в областта живееха доста исеи, но всички упорито отричаха да са срещали Хироко или някой от компанията й. Живееха спокойния живот на хора, вярващи във viriditas… но не, никога не я бяха срещали. Дори в първия момент не си спомняха коя е тя. Някакъв древен дядка, очевидно американец, се изхили в лицето му.

— Ти к’во си мислиш, че си имаме наш гуру, що ли? Искаш да те заведем при вожда си ли?

След триседмично търсене Ниргал не можа да открие никаква следа от Хироко. Трябваше да се откаже. Нямаше друг избор.

Той се върна в Сабиши. И там имаше доста работа, която чакаше да бъде свършена — опожарените сгради трябваше да бъдат махнати, мястото да бъде разчистено и върху пепелището да се изградят нови. Някои строителни кооперации все още приемаха нови членове. Една от тях, освен със строителство, се занимаваше и с производство на делтапланери и други видове флаери, включително няколко нови експериментални модела летателни жилетки. Ниргал ги помоли да се присъедини към тях.

След това остави планера си и започна да обикаля тичешком високите блата източно от града. Бе пробягвал същия този маршрут многократно по време на следването си. Някои от ридовете все още му бяха познати. Под тях обаче имаше нова повърхност. Висока земя с блатен живот. Тук и там по разбърканата земя се издигаха огромни скали, подобни на часови.

Един следобед, докато тичаше по някакъв непознат рид, той забеляза по-надолу малък висок басейн, подобен на плитка купа, с пукнатина в западния му край, откриваща ниската му част. Приличаше на ледников циркус, въпреки че по-вероятно бе да е ерозирал кратер с пукнатина на ръба си, образувайки по този начин подковообразен рид. Беше широк около километър и доста плитък. Просто гънка сред многото останали по релефа на масива Тирена. Хоризонтите изглеждаха доста далечни, а земята под тях — неправилна и груба.

Ниргал бавно се спусна надолу и въпреки всичко не преставаше да се чувства така, сякаш още е на върха. Сигурно заради чистия тъмноиндигов цвят на небето или заради гледката далеч на запад през пукнатината. Над главата му проплуваха облаци, подобни на огромни кръгли айсберги, от които се сипеше сух гранулоподобен сняг, веднага издухван извън басейна от силния вятър. Върху заобления ръб близо до северозападната точка на подковата бе кацнала скала, приличаща на каменна къщичка. Долмен, ерозирал до гладкостта на стар зъб. Небето над нея бе с цвят на лазур.

Той се върна в Сабиши и провери как стоят нещата. Съгласно картите и архивите на Съвета на Масива Тирена по ареография и екопоезия, басейнът бе напълно изоставен. Хората от Съвета бяха поласкани от интереса му.

— Високите басейни са доста трудна задача — обясниха му те. — Растежът там е много бавен. Това е доста дългосрочен проект.

— Чудесно.

— Ще трябва да отглеждате почти всичката си храна в оранжерии. Въпреки всичко картофите… естествено, когато имаме вече достатъчно почва…

Ниргал кимна.

Помолиха го да се отбие в селището Дингбош, което бе най-близо до басейна, и да провери наистина ли не съществуват никакви планове относно него.

Така че той тръгна с един малък керван, заедно с Тарики, Рейчъл, Тиу и още няколко от старите му приятели, които бе помолил за помощ. Когато преминаха през ниския рид, откриха Дингбош. Селището бе разположено на почти покрито с ферми място, където се отглеждаха най-вече картофи. Наскоро бе имало снежна буря и всички полета представляваха бели правоъгълници, разделени с черни каменни стени. Сред тях бяха разпръснати множество дълги и ниски каменни къщички с покриви от равна скала и квадратни комини. Известна част бяха скупчени в горния край на селото. Най-високата къща там бе една двуетажна чайна с голяма, пълна с матраци стая за настаняване на гостите.

В Дингбош, също както и в повечето селища в южните високи земи, все още преобладаваше подаръчната икономика, така че Ниргал и приятелите му трябваше да изтърпят едва ли не подобие на церемония по връчване на подаръци. Местните жители останаха много доволни, когато Ниргал заразпитва за високия басейн, наричан от тях или „малката подкова“ или „горната част“. Според тях „наистина трябвало някой да се погрижи за него“. Предложиха му помощ, докато се оправи в началото. Така че малкият керван тръгна нагоре по високия циркус и стовари всички машини, които носеха, на рида в близост до скалата-„къща“. Прекараха там достатъчно дълго време, за да почистят полето от камъни, които след това използваха, за да построят подпорни стени. Няколко от екипа, които имаха опит в строителството, помогнаха на Ниргал да направи първите копки в каменната основа. По време на шумното пробиване неколцина от местните жители издълбаваха със санскритски букви „Ом мани падме хам5“, както бе на много места в Хималаите, а вече и в южните високи земи. Надписите бяха плътни и релефни, открояващи се ясно върху грубата по-светла повърхност. Що се отнася до „къщата“, в нея можеха да бъдат изсечени четири стаи с трикрили прозорци. Слънчева батерия на покрива осигуряваше електричеството и отоплението. Вода от разтопения сняг щеше да бъде събирана в един резервоар по-нагоре по рида. Изградиха химическа тоалетна и баня.

След което си заминаха. Ниргал остана сам в басейна.

Той започна да обикаля наоколо, без да прави нищо друго, освен да разглежда местността. Фермата му заемаше най-миниатюрната част от басейна — няколко малки ниви между ниските каменни стени и оранжерия за зеленчуци. И някаква мини-фабрика — не бе сигурен за какво. Нямаше да бъде достатъчно, за да се изхранва, но щеше да се оправи. Това бе експеримент.

А и самият басейн… през пролуката на запад вече преминаваше един малък канал — бъдещо речно корито. Вдлъбнатата чаша на скалите имаше свой микроклимат — наклонена към слънцето и леко защитена от ветровете. Ниргал щеше да стане екопоет.

Първо трябваше да изучи терена. С тази задача дните му се изпълниха с удивително много работа. Само че без план, без структура, без бързане. Не беше длъжен да се съветва с никого. Всеки ден, под последните лъчи на угасващото слънце, той се разхождаше наоколо и изследваше басейна в намаляващата постепенно светлина. Земята около него вече бе колонизирана от лишеите и останалите първи заселници. Кухините бяха изпълнени с фелфиелд, а пространствата, изложени на слънце, бяха покрити с мозайки арктическа растителност. Червената пръст бе покрита с по-малко от сантиметър дебел килим от зелени мъхове. По многочислените канали се стичаше вода, образувана от топенето на леда, изливайки се по десетките тераси, които един ден щяха да се покрият с ливади, малки оазиси, обрасли с диатомеи, спускащи се към дъното на басейна, за да се слеят с чакъленото подножие на портата под снижаващия се ръб. Ребрата, които се намираха по-нависоко в басейна, в същността си бяха природни бентове. След известен размисъл Ниргал инсталира до тях няколко вентифакта, така че фасетите им да се допират една до друга. Разтопената вода щеше да се събира в езерцата сред ливадите, оградени от мъховете. Блатата на изток от Сабиши му напомняха за това, което искаше да постигне тук, и той се обади на един-двама екопоети, които живееха сред тях, и им зададе множество въпроси — за съвместимостта на различните растителни видове, за скоростта на растеж, за подобряването на качествата на почвата и така нататък. В съзнанието му бавно започваше да се оформя представата за бъдещия вид на басейна. След това на 2 март дойде есента. До афелия оставаше още цяла година, затова Ниргал започна да наблюдава каква част от пейзажа щеше да бъде променена от ветровете и от зимата като цяло. Щеше да чака и да гледа.

Той разпръсна множество семена и спори на ръка, гребейки от една чантичка, прикрепена на кръста му. Чувстваше са като персонаж от картина на Ван Гог или от Стария завет. Усещането едновременно на могъщество и безпомощност бе доста любопитно. Действие и съдба. Успя да уреди да му докарат голямо количество от новата свръхпочва, която разпръсна пак на ръка по нивите си. От университетската ферма в Сабиши донесе червеи. „Червеи в бутилка“ — така наричаше Койота хората, живеещи в градовете. Ниргал потръпна, докато наблюдаваше гърчещата се влажна маса от голи пъплещи създания. Пусна червеите в почвата. Върви, малко червейче, изживей си живота. Той самият, както се разхождаше наоколо сутрин веднага след къпане, не бе нищо повече от червей. Мислещи червеи, ето какво бяха, в бутилка или на свобода…

След червеите щяха да дойдат къртици и полевки. След това мишки. После — зайци, мармоти и хермелини. Може би щяха да пристигнат и няколко барса. Лисици. Басейнът бе доста нависоко, но атмосферното налягане, на което се надяваха на тази надморска височина, бе 400 милибара, 40% от които кислород. Условия, подобни на тези в Хималаите. По всяка вероятност цялата земна флора и фауна щеше да е способна да живее тук, както и всички нови инженерно подобрени видове. Тъй като мнозина екопоети поддържаха по някое късче от високите земи, всичко щеше да е въпрос на подготвяне на терена, въвеждане на желаната основна екосистема, грижите за нея и изчакване, за да се види какво ще дойде по вятъра, по земя или по вода. Естествено, щяха да възникнат и проблеми. Много разговори по компютърните гривни касаеха „биологията на намесата“ и интегрирания мениджмънт на микроклимата. Една от главните задачи на екопоезията бе очертаването на връзките между местното и глобалното в природен аспект.

Следващата пролет, на първи ноември, когато снеговете се разтопиха, от размекнатата киша, която покриваше равните тераси в северната част на басейна, се показаха млади фиданки. Не ги бе засявал, дори не бе чувал за тях. Не бе сигурен какви са, докато съседът му Иоши не му дойде на гости следващата седмица и не му каза. Хеучера Нивалис. Според Иоши семената им бяха довяти от вятъра. Имало много подобни по кратера Ескаланте на север.

Скоково разпръскване, разпръсване по вятъра, разпръсване на ръка… И трите начина бяха широко разпространени на Марс. Мъховете и бактериите — на ръка, влаголюбивите растения — по вятъра, върху страните на глетчерите и новите брегови линии, лишеите и останалите нови растения — скоково. Докато се скитаха из басейна и обсъждаха най-различни неща, Иоши отбеляза, че хората на Земята са се разпрострели по същите начини — „на ръка“ из Европа, Азия и Африка, по вятъра из двете Америки и по бреговете на Австралия, скоково — към Тихоокеанските острови (или към Марс). И трите начина се използваха от адаптиращите се създания почти навсякъде.

След като отминеше поредната буря, Ниргал излизаше на разходка из басейна, за да види какво са донесли ветровете. С всяка година те ставаха все по-мощни и рискът някоя част от пустинята да бъде разкъсана се увеличаваше. Въпреки това обаче прахът служеше като свое го рода минерален тор, тъй като често се състоеше предимно от нитрати.

Ниргал се включи и в една строителна кооперация в Сабиши. Често ходеше в града и работеше там, а в басейна ходеше само за да поддържа вече съществуващото и да изпробва нови делтапланери. Изградил си бе малка масивна и ниска сграда с каменни стени, чийто покрив беше покрит с плочи от пясъчник. Работата му в строителството, в оранжерията, в картофената му нива и над екопоезията в басейна запълваха дните му до краен предел.

Той откарваше завършените делтапланери в Сабиши, където отсядаше в едно малко студио над реставрираната къща на своя учител Тарики в старата част на града, живеейки сред древни исеи, които изглеждаха и звучаха досущ като Хироко. Арт и Надя също живееха там и отглеждаха дъщеря си Ники. Освен тях в града бяха Вики, Реул, Анет и всички негови приятели от студентските му години. Университетът, естествено, също бе там, въпреки че вече не се наричаше Марсиански университет, а просто колеж „Сабиши“: малко училище, все още поддържано в стария аморфен стил, познат от годините на полусвета.

Всички тези хора и дейности караха Ниргал да се чувства странно, дори притеснително, вкъщи. Той прекарваше дълги дни в работа по най-различни строителни проекти на неговата кооперация, ядеше в китайски ресторантчета и кръчмички, спеше на дюшек в студиото на Тарики и с нетърпение очакваше дните, когато щеше да се върне в басейна.

Една нощ, докато се прибираше от някаква кръчма, полузаспал, мина покрай мъж, легнал на пейка в парка. Койота.

Ниргал рязко спря. Гледаше, гледаше, гледаше… Често през нощите чуваше как горе в басейна вият койоти. Ето това бе баща му. Спомни си всичките дни, прекарани в търсене на Хироко, без една-единствена нишка, за която да се залови. И ето го баща му, заспал на пейка в парка. От очите му рукнаха сълзи. Той разтърси глава и се поуспокои. Старец, спящ на пейка. Човек ставаше свидетел на подобни гледки доста често. Много от исеите бяха дошли тук, бягайки от нещо, затова след идването си в града спяха по пейките.

Ниргал седна точно до главата на баща си. Сиви сплъстени кичури. Като на пияница. Седеше и гледаше липите около себе си. Нощта бе тиха. През листата се процеждаше светлината на звездите.

Койота се раздвижи, размърда глава и отвори сънено очи.

— Кой там?

— Аз.

— Хей! — Койота се изправи и разтърка очи. — Ниргал, човече! Направо ме шашна.

— Извинявай. Просто минавах и те видях. Какво правиш?

— Спя.

— Ха-ха.

— Е, добре де, спях. Откакто се помня, все това правя.

— Койоте, нямаш ли си дом?

— Ами… не.

— И това не те ли притеснява?

— Не. — Той му се ухили. — Аз съм нещо като онази ужасна видеопрограма. Целият свят е мой дом.

Ниргал само поклати глава. Койота трепна, когато видя, че не е развеселен. Той се взря в него през полузатворените си клепачи, дишайки тежко.

— Момчето ми — каза му сънено. Целият град бе притихнал. Койота мърмореше така, сякаш вече бе заспал. — Какво прави героят, когато приказката свърши? Спуска се по водопада. Отплава с прилива.

— Какво?

Койота отвори широко очи и се наведе към Ниргал.

— Спомняш ли си, когато доведохме Сакс в Тарсис Толус, как ти седна до него и след това всички казаха, че ти си бил този, който го е върнал към живота? Ей това нещо — помисли за него. — Той поклати глава и се облегна на пейката. — То не е правилно. То е само история. Защо да се притесняваш за някаква история, когато така или иначе не е твоя? Това, което правиш сега, е доста по-добро. Поне можеш да избягаш от подобни приказки. Да седнеш в парка през нощта като най-обикновен човек. Да отидеш там, където искаш.

Ниргал кимна несигурно.

— Това, което ми се иска да направя — каза Койота сънено, — е да отида до някое кафене, да се наливам яко с кава и да наблюдавам лицата на хората. Обичам да се взирам в женските лица. Толкова са красиви. А някои от тях са толкова… толкова и аз не знам какви. Обичам ги. — Той отново заспиваше. — Ще успееш да откриеш начина на живот, който ти харесва.

От време на време в басейна му идваха гости — Сакс, Койота, Арт, Надя и Ники, която с всяка година ставаше все по-висока. Вече бе по-висока от Надя и сякаш гледаше на нея като на бавачка или на прапрабаба… както самият Ниргал я бе наблюдавал още в Зигота. Ники бе наследила чувството за хумор на баща си. Арт я насърчаваше, шегуваше се с нея, съюзяваше се с нея срещу Надя и излъчваше най-неподправеното и лъчисто удоволствие, което Ниргал някога бе забелязвал върху лицето на възрастен. Веднъж ги видя седнали на каменната ограда до картофената му нива. И тримата се смееха на нещо, казано от Арт. Ниргал почувства някакво изпукване, сякаш и той се бе засмял. Старите му приятели вече бяха женени и имаха деца. Живееха по онзи древен модел. В сравнение с това собственият му живот изглеждаше крайно незначителен. Само че какво можеше да направи? Само няколко души в целия свят имаха щастието да са заедно с истинските си партньори — за целта бе необходим невероятен късмет, след това човек трябваше да успее и да го разпознае и да намери в себе си смелост да действа. Много малко хора можеха да се надяват на подобен развой на събитията. Останалите трябваше да се учат да се справят с живота.

Така че той живееше в своя високопланински басейн, отглеждаше част от храната си и работеше в строителната кооперация, за да може да плати за останалото. Веднъж месечно летеше до Сабиши с някой нов делтаплан, оставаше там за седмица или две, изкарваше добре и след това се връщаше вкъщи. Арт, Надя и Сакс често го навестяваха. Доста по-рядко идваха Мая, Мишел, Спенсър — всички, с които бе живял в Одеса. Понякога с новини от Кайро или Мангала (новини, които се опитваше да не чува) идваха Зейк и Назик. Когато си тръгнеха, той излизаше навън и сядаше върху някой от камъните си за наблюдение, гледаше надолу към ливадите и се опитваше да се съсредоточи върху това, което притежаваше, върху този свят на смисъл, върху камъните, лишеите и мъховете.

Една ясна сутрин Джаки изникна на екрана на компютъра в къщата му и заяви, че в момента се намирала на жп линията между Одеса и Либия. Искала да се отбие за малко. Ниргал се съгласи, преди въобще да има време да размисли.

Той слезе надолу по пътеката, за да я посрещне. Пристигнаха с три ровъра, които подобно на малки деца се олюляваха застрашително върху неравния терен. Джаки караше първата кола, зад волана на втората седеше Антар. Докато слизаха, се заливаха от смях. Явно Антар никак не бе настроен да губи състезанието. Заедно с тях от третия ровър се изсипаха цяла групичка млади араби. Джаки и Антар изглеждаха странно младолики; бе изминало доста време, откакто Ниргал ги бе виждал за последен път, но те не се бяха променили ни най-малко. Терапията… Народната мъдрост гласеше, че човек трябва да се подлага на терапия колкото се може от по-рано и по-често. Това им гарантираше вечна младост и премахваше заплахата от някоя от редките болести, които от време на време ставаха причина за смъртта на хората. Както изглеждаше, премахваше и заплахата от самата смърт. Рано и често. Все още приличаха на хора, които тъкмо навършват 15-тата си М-година. Само че Джаки бе една година по-възрастна от Ниргал, а той сега беше на 30 М-години и се чувстваше дори още по-стар. Гледайки към усмихнатите им лица, той си помисли: „И на мен някой ден ще ми се наложи да се подложа на терапия“.

Те се заскитаха наоколо, стъпвайки по тревата, като охкаха и ахкаха при вида на цветята. С всяко тяхно възклицание басейнът изглеждаше все по-малък й по-малък. Към края на гостуването им Джаки дръпна Ниргал настрани. Изглеждаше сериозна.

— Ниргал, изпитваме известни трудности да държим земяните настрани от нас. Те ни изпращат почти един милион емигранти в година — точно толкова, колкото ти навремето каза, че никога няма да могат да изпратят. А и новопристигналите не се присъединяват към „Свободен Марс“ още с пристигането си, както беше едно време, а продължават да поддържат родните си правителства. Марс вече не ги променя достатъчно бързо. Ако всичко продължи по същия начин, цялата идея за свободен Марс ще се превърне във фарс. Понякога се чудя дали това, че оставихме кабела невредим, не беше грешка.

Тя се намръщи. Изведнъж лицето й се състари с двайсетина години.

— Ако не се бе сврял тук, може би всичко щеше да тръгне по-различно — изкрещя Джаки, обзета от внезапен гняв. Ниргал с мъка се удържа да не потрепери. — Нуждаем се от всеки човек, който би могъл да ни е от помощ. Хората все още те помнят, но след някоя и друга година…

„Тоест, трябва да изчакам само още няколко години“, помисли си той и се загледа в нея. Да, беше красива. Само че красотата бе въпрос на дух, на интелект, на жизненост, на съпричастност. Получаваше се така, че Джаки хем ставаше все по-красива, хем погрозняваше с всеки изминал ден. Поредната мистерия. Ниргал съвсем не бе въодушевен от тази вътрешна загуба у Джаки. Това бе поредната нота в акорда на болката му по нея. Не му се искаше да е истина.

— Не можем да им помогнем, като поемаме повече емигранти — продължи тя. — Това, което си казал на Земята, не е истина. Те също го знаят. Несъмнено могат да го разберат много по-ясно от нас. Но въпреки всичко продължават да ни изпращат още и още хора. Знаеш ли защо? Кажи, знаеш ли? Защото просто искат да развалят всичко, което сме постигнали до този момент тук. Просто за да се уверят, че няма такова място, където хората да правят онова, което наистина е необходимо. Ето какъв е единственият им мотив.

Ниргал сви рамене. Не знаеше какво да каже. Вероятно във всичките й думи имаше частица истина, само че това, което тя изтъкна, бе само една от милионите причини, привличащи хората тук. Нямаше конкретен повод да подчертават само нея.

— С други думи, няма да се върнеш — проумя Джаки накрая. — Изобщо не ти пука.

Ниргал поклати глава. Как да й каже, че в действителност тя не се тревожи за Марс, а за собствената си власт? Не беше той този, който щеше да й го заяви. Нямаше да му повярва. А пък и може би това бе истина само за него.

Джаки внезапно спря рязко и протегна ръка към него. Царствен поглед към Антар, който се зае да въдворява свитата й в ровърите. Последен поглед, изпълнен с питане, целувка по устата, несъмнено целяща да подразни Антар, него или и двамата. Електрически шок в душата му. И си тръгна.

Една сутрин Ниргал излезе на обичайната си разходка преди зазоряване и наоколо бе различно. Небето бе прозрачно, с обичайния си чист сутрешен пурпурен цвят, само че игличките на хвойната проблясваха някак си жълтеникаво. Както и мъхът, и листата на картофите…

Той взе образци от всичко и ги занесе на работната маса в оранжерията си. Два часа работа с микроскоп. Изкуственият интелект не откри никакви аномалии. Ниргал се върна навън, взе още образци — корени, иглички, листа, стръкове, цветя… Голяма част от тревата изглеждаше някак си повяхнала, въпреки че не беше горещо.

Прекара в работа целия ден и част от нощта. Сърцето му туптеше стреснато, а стомахът му сякаш се бе свил на възел. Не успя да открие нищо. Никакви насекоми, никакви патогени. Само че листата на картофите изглеждаха жълтеникави. Същата нощ се обади на Сакс и с няколко думи му обясни ситуацията. По някакво съвпадение Сакс бе на посещение в института в Сабиши и на следващата сутрин пристигна в един малък ровър — последният модел, производство на Спенсъровата кооперация.

— Прекрасно — бяха първите му думи, когато излезе от колата и се огледа наоколо. След това влезе в оранжерията и се взря в образците на Ниргал. — Хммм… — промърмори той. — Чудя се.

В ровъра си бе донесъл някакви инструменти. Двамата ги пренесоха в къщата на Ниргал. Старецът се залови за работа. В края на дългия ден той заяви:

— Не мога да открия нищо. Трябва да занесем някой-друг образец в Сабиши.

— Не можеш да откриеш нищо?

— Няма никакви патогени, никакви бактерии, никакви вируси. — Той сви рамене. — Дай да извадим няколко картофа.

Излязоха навън и изкопаха няколко картофа от полето. Някои от тях бяха сбръчкани, напукани и изтънели.

— Какво, дяволите да го вземат, е това? — възкликна Ниргал.

Сакс леко се намръщи.

— Прилича ми на болест по грудките.

— Каква е причината?

— Вирусоид.

— Това пък какво е?

— Фрагмент от РНК-верига. Най-миниатюрният известен инфекциозен агент. Странно.

Ниргал почувства как стомахът му се присвива.

— И как е попаднал тук?

— С някакъв паразит, по всяка вероятност. Това може би заразява тревата. Трябва да разберем.

Те събраха образци и тръгнаха към Сабиши.

Ниргал седна на пода в стаята на Тарики. Гадеше му се. Тарики и Сакс дълго обсъждаха положението след вечеря. От Тарсис явно бяха тръгнали да се разпространяват и други вирусоиди. По всяка вероятност бяха пробили санитарния кордон — космоса, и бяха пристигнали на преди лишен от тяхното присъствие свят. Бяха доста по-малки от вирусите и доста по-елементарни — нищо друго, освен вериги РНК, както им обясни Тарики. Вирусоиди от този род причиняваха различни зарази по растенията, някои мозъчни заболявания у животните, както и болестта на Кройцфелд-Джейкъб при хората. Те използваха ензимите на приемника, за да се размножават и след това се настаняваха в ядрата на инфектираните клетки, като в частност нарушаваха образуването на хормона на растежа.

Тарики каза, че вирусоидът в басейна на Ниргал е мутация. Продължаваха да се опитват да го идентифицират, но заразената трева им даваше основание да смятат, че са се натъкнали на нещо ново и различно.

Ниргал почувства, че му става лошо. Дори само заради изброяването на различните болести. Той впи поглед в ръцете си, заровени в заразените растения. През кожата в мозъка, някаква странна гъбеста енцефалопатия, мозък, разцъфващ навсякъде, подобно на гъба.

— Можем ли да се справим по някакъв начин с него? — попита той.

Тарики и Сакс го погледнаха.

— Първо трябва да разберем с какво точно си имаме работа — отвърна Сакс.

А това, както се оказа впоследствие, съвсем не бе проста работа. След няколко дена Ниргал се върна в басейна си. Там поне можеше да свърши нещо полезно. Сакс предложи всички картофи да бъдат извадени от нивата. Продължителна и мръсна задача, нещо като търсене на съкровище със знак минус, докато изваждаше заразена грудка след грудка. Вероятно и самата почва все още съдържаше вирусоида. Може би щеше да му се наложи да изостави цялото поле или басейна въобще. В най-добрия случай трябваше да засади нещо друго. Никой още не знаеше как се размножават вирусоидите. А в Сабиши му бяха казали, че има вероятност това дори да не е познат вариант на вирусоида.

— Веригата му е по-къса от обикновено — обясни му Сакс. — Или е нов вирусоид, или е нещо подобно на вирусоид, само че още малък. — В лабораториите на Сабиши на това му казваха „вирид“.

След още една дълга седмица Сакс се върна в басейна.

— Можем да се опитаме да го премахнем физически — каза той, докато вечеряха. — А после да засадим нещо различно — такива растения, които издържат на вирусоиди. Това е най-доброто, което можем да направим.

— Но ще свърши ли работа?

— Растенията, податливи на инфекцията, са доста специфични. Ако смениш тревите или сорта картофи, или пък почвата на картофеното си поле… — Сакс сви рамене.

Ниргал яде с доста повече апетит, отколкото миналата седмица. Дори предположението за евентуално разрешение на проблема му донесе облекчение. Той пи малко вино. Чувстваше се все по-добре.

— Странни неща, нали? — каза той, когато двамата със Сакс вече бяха приключили с вечерята и седяха на чашка коняк. — Какъв живот ще настъпи!

— Ако можеш да го наречеш „живот“.

— Вярно.

Сакс замълча.

— Гледах новините по мрежата — продължи Ниргал. — Напоследък има бум на паразити, инфекции и така нататък…

— Така е. Понякога се тревожа дали няма да избухне някаква страшна епидемия. Нещо, което няма да сме в състояние да спрем.

— Има ли такова нещо?

— Стават най-различни произшествия. Демографски взривове, внезапни измирания, все неща от този сорт. Равновесието е нарушено. Нарушени са баланси, които преди дори не сме предполагали, че съществуват. Неща, които не можем да проумеем. — Както винаги тази мисъл караше Сакс да се чувства нещастен.

— С времето равновесието ще бъде възстановено — предположи Ниргал.

И така той се зае със сложната работа по възраждането на басейна, като вършеше всичко, което бе по силите му, за да направи растенията по-устойчиви на патогени. Повече разнообразие, повече местни паразити. От подземните обитатели на скалите до насекомите и микронасекомите, изпълващи въздуха. По-пълна и по-устойчива екосистема. Често ходеше до Сабиши. Подмени цялата почва на картофената нива и засади друг сорт картофи.

Веднъж Сакс и Спенсър му бяха дошли на гости, когато в региона на Кларитас около Сензени На започна силна прашна буря — на тяхната надморска височина, само че едва ли не от противоположния край на света. Чуха за нея по новините и прекараха следващите няколко дена около сателитните метеорологични карти. Тя се приближаваше все по на изток, все повече към тях. В един момент изглеждаше, че ще мине от южната им страна, но в последната секунда изви на север.

Тримата седнаха във всекидневната, впили поглед на юг. Изведнъж небето се покри с движеща се тъмна маса. Страхът изпълни Ниргал подобно на статично електричество. Ужасът нямаше никакво значение — преди бяха преживели толкова много прашни бури. Това бе просто остатъчен страх от нашествието на вирусоида. Бяха го преживели.

Само че този път дневната светлина изведнъж стана кафява и потъмня, докато не придобиха усещането, че вече е нощ — странна шоколадова нощ, която с вой си пробиваше път между скалите и свистеше във външните прозорци.

— Ветровете стават все по-силни — отбеляза Сакс замислено.

Не след дълго воят утихна, но въпреки всичко навън все още беше мрачно. Ниргал се чувстваше все по-зле, докато вятърът отслабваше. Когато всичко се успокои, той вече усещаше толкова силно гадене, че с труд стоеше до прозореца. Силните прашни бури понякога имаха подобен ефект — свършваха внезапно, щом вятърът се сблъскваше с насрещен порив или с някаква преграда, след което целият товар от прах и фини частички се изсипваше на земята. В момента навън валеше прах с мръсносив цвят. Сякаш светът се покриваше с пепел. Сакс мърмореше нещастно, че в доброто старо време дори и най-мощните прашни бури донасяха само няколко милиметра прах. Само че сега атмосферата бе много по-плътна и ветровете бяха доста по-мощни, затова и количеството на праха и пясъка, изсипвани наоколо, бяха много повече.

В следващите няколко часа върху тях се изсипа огромно количество прах, плътно почти колкото някаква суспензия. После наоколо се възцари неподвижен мрак с някакво подобие на мъгла. Въздухът бе пълен с нещо като фин пушек, така че надалеч се виждаше силуетът на басейна, покрит с неравен килим прах.

Ниргал излезе навън с лицева маска и започна отчаяно да изгребва отначало с лопата, след това и с голи ръце. Сакс излезе, залитайки, и сложи ръка върху рамото му.

— Не мисля, че можем да направим каквото и да било. — Слоят прах бе дълбок над един метър.

С времето ветровете щяха да издухат част от този прах. Върху останалия щеше да падне сняг и когато снегът се разтопеше, образувалата се в резултат на това кал щеше да се оцеди по каналите. Водата щеше да отнесе праха и останалите частици надалеч из целия свят. Но докато това станеше, всяко едно растение и животно в басейна щяха вече да са мъртви.