Синият Марс

Част деветаViriditas

Беше след полунощ и офисите бяха потънали в тишина. Главният съветник се приближи до самовара и започна да разлива кафето в миниатюрни чашки. Трима негови колеги бяха насядали около маса, покрита с портативни компютри.

Главният съветник се обади:

— Тоест, сферите от деутерий и хелий-3 една след друга попадат под лъча на лазера. Следва имплозия и започва ядрена реакция. Температурата при възпламеняването е 700 милиона К, само че това е локална температура, която трае малко.

— Въпрос на наносекунди.

— Добре. Това е задоволително. После освободената енергия излиза във вид на заредени частици, които могат да бъдат укротени от електромагнитните полета. Няма неутрони, които да полетят напред и да изпържат пътниците в кораба. Тези полета служат като щит и като площадка за отблъскване, както и за система, която да събира енергията, необходима за работата на лазерите. Всички заредени частици се насочват назад, минавайки през отражателя — пътната арка за лазерите. Това течение насочва продуктите на ядрената реакция.

— Така е — потвърди инженерът.

— Чудесно. Колко гориво отива за целта?

— Ако искате да получите ускорение, еквивалентно на гравитационното поле на Марс, тоест 3,73 метра в секунда на квадрат, и ако корабът тежи 1000 тона — 350 тона пътниците и самият кораб и 650 тона реакторът и горивото, — то тогава ще се наложи за една секунда да се изгаря 373 грама гориво.

— Опа, не е ли прекалено множко?

— Идва около 30 тона на ден, но пък и ускорението е доста, което означава, че пътешествията ще са кратки.

— И колко големи са сега тези сфери?

Намеси се физикът:

— Радиус 1 сантиметър, маса от 0,29 грама. Тоест, изгаряме 1290 от тях в секунда. Това би трябвало да осигури на пътниците добро усещане за гравитация.

— Сигурно. Само че хелий-3 не е ли прекалено рядко срещан?

— Вече започнаха да го добиват от връхните слоеве на атмосферата на Юпитер — обясни физикът. — А и по всяка вероятност се опитват да приложат и онзи стар метод за събирането му от повърхността на Луната, само че май работите не вървят много добре. Но на Юпитер има предостатъчно.

— С други думи корабите ще могат да превозват 500 пътника.

— Поне тези цифри използвахме при изчисленията си. Естествено, всичко може да бъде нагласено по друг начин.

— Значи през половината пътуване ускорявате, а през останалата половина намалявате скоростта, така ли?

Физикът поклати глава:

— Да, но само при по-късите разстояния. При по-дългите е необходимо само няколкодневно ускорение и намаляване. През средната част от пътуването се минава на дрейф, за да се пести гориво.

Главният съветник кимна разбиращо и подаде на всички пълни чаши. Отпиха.

— Времетраенето на пътешествията ще се съкрати драстично — отбеляза математичката. — Три седмици от Марс до Уран. Десет дена от Марс до Юпитер. Три дни до Земята. Три дни! — Тя огледа намръщено останалите.

— Ще стане нещо подобно на Европа през XIX век — пътувания с влак, океански лайнери или нещо от този род.

Останалите кимнаха. Инженерът добави:

— Или в този смисъл Алфа Центавър. Нека не се притесняваме за това обаче. Контактът е хубаво нещо. „Да се съединим“, както е казал поетът. Просто да се съединим. Сега ще се съединяваме с чувство за отмъщение. — Той вдигна чашата си във въздуха. — Наздраве!

Беше размирно време. Демографският взрив бе нещо ужасно. Общият план за справяне с положението в постмалтусианските години вече бе очевиден и хората се справяха доста добре. Населението на всяка нация намаля леко. Въпреки това на Земята сега имаше 18 милиарда души, а на Марс — 18 милиона. А и всяка секунда се раждаха нови и нови деца. Всеки ден все повече хора се местеха на Марс. Жителите и на двата свята крещяха: „Стига толкова! Стига!“.

Когато земяните най-накрая чуха крещенето на марсианците, някои от тях направо побесняха. Идеята за лимит на емиграцията не означаваше за тях нищо, сравнена с голите цифри и изображенията по телевизионните екрани. Марсианското правителство бе доста объркано и правеше всичко, което бе по силите му, за да се справи с последиците на този гняв. То се опита да обясни, че Марс с новата си тънка биосфера няма да може да издържи всички хора от дебелата стара Земя. Освен това набързо възложи на марсианската ракетна индустрия производството на космически совалки и ускори програмата за превръщането на околните астероиди в космически градове. Тази програма бе неочаквано разклонение на онова, което им служеше като част от затворническата им система. От доста време насам наказанието за най-тежките престъпления на Марс бе доживотно изгнание от планетата, първите няколко години на което преминаваха в задължителен труд по някое от новите астероидни селища. След като изпълнеха предназначението си, затворниците обикновено бяха освобождавани. На марсианското правителство не му пукаше къде ще прекарат остатъка от заточението си, стига да не се връщаха на Марс. Така че хората обикновено пристигаха на Хеба, отбиваха наказанието си и след това се преместваха някъде другаде — понякога на някой от външните сателити, които все още бяха слабо заселени, а понякога се връщаха във вътрешната част на Слънчевата система. Само че повечето предпочитаха да отидат в някоя от многото новосъздадени колонии, които заемаха пустите пространства във вътрешността на издълбан астероид. Хората от Да Винчи и още няколко кооперации произвеждаха и разпространяваха безплатно основните неща, необходими за изправянето на подобна колония на крака. С това се занимаваха и множество други организации, понеже реално програмата бе лесно изпълнима. Така наречените „екипи за оцеляване“ бяха намерили множество планетоиди в астероидния пояс, които заслужаваха да бъдат подложени на подобна „терапия“, и оставяха на най-надеждните пълното оборудване за трансформирането им в колонии. Една група от самовъзпроизвеждащи се роботи започваше да копае скалата от единия край на астероида, заривайки се в повърхността като къртици. Трупащият се чакъл обикновено бе изхвърлян в космоса, като известна част бе оставяна за производство на гориво и на други роботи. Когато напълно издълбаеха астероида, отворът се запушваше и завъртаха целия планетоид около оста му, така че центробежната сила да създаде гравитационен еквивалент във вътрешността му. Мощни лампи, наричани „слънчеви лъчи“ или „слънчеви петна“, разположени в центъра на астероида, обезпечаваха еквивалента на земен или марсиански ден (обикновено това зависеше от гравитацията). По този начин възникваха селища, подобни на земните или на марсианските. Множество от тези малки светове експериментираха с ниски стойности на гравитацията.

Сега, когато и Земята, и Марс чувстваха последиците от невероятно силния демографски взрив, марсианските кооперации правеха всичко възможно, за да насърчават заселването на астероидите. Освен това започваше строителство на големи градове под купол на луните на Юпитер и Сатурн, а отскоро и на Уран. Никой не се съмняваше, че Нептун и може би Плутон ще бъдат следващите. Големите сателити на вътрешните газови гиганти бяха огромни, почти цели планети, на които вече бе започнало повече или по-малко разтеглено във времето тераформиране, в зависимост от положението там. Никъде нямаше да бъде възможно светкавично тераформиране, но пък и никъде не бе невъзможно; всичко опираше до време. Някои от луните можеха да бъдат превърнати в цели нови светове. Титан например започваше да излиза от азотната си омая, понеже заселниците, които живееха на близките луни, нагряваха и изпомпваха кислород в атмосферата му. Там имаше всички съставки, необходими за тераформирането му, и въпреки че разстоянието до Слънцето бе огромно и планетоидът получаваше само един процент от топлината, която получаваше Земята, хората бяха изградили системи от орбитални огледала, които с течение на времето добавяха все повече светлина и топлина. Местните вече строяха планове за свободно обикалящи около Титан ядрени „фарове“, които щяха да играят ролята на изкуствени слънца. Това щеше да бъде алтернатива на едно друго устройство, което жителите на Сатурн не бяха пожелали да използват, наречено „газов фенер“. Подобни „газови фенери“ вече летяха в орбита около Юпитер и Уран, като по време на полета си събираха хелий и други газове, които после изгаряха. Светлината, която се получаваше при този процес, бе отразявана напред към планетата от огромни електромагнитни дискове. Само че сатурнианците бяха отказали да ползват подобно устройство, понеже искаха да съхранят пръстените на планетата си.

С други думи, навсякъде из Слънчевата система марсианските кооперации бяха много заети да помагат на земните и марсианските жители да емигрират на някой от новите светове. Проектът продължи. Стотици, след това и хиляди астероиди и луни получиха имена и заселници, докато всичко не се превърна в, както го наричаха някои, „експлозивна миграция“. Хората се запалиха от идеята и по този начин проектът се зареди с такава енергия, която можеше да бъде почувствана навсякъде и изразяваше факта, че човечеството вече бе осъзнало, че може да изгражда, че е жизнеспособно и разнообразно. Хората приемаха експлозивната миграция като отговор на демографската криза, която вече се бе задълбочила дотолкова, че караше наводнението от 2129 година да прилича просто на прекалено придошъл прилив. Това бе криза, която би могла да предизвика фатални нещастия, принизяване на човечеството до хаос и варварство. Вместо това обаче хората я бяха посрещнали удивително задружно. Някои смятаха това за нов Ренесанс.

Процъфтяващата цивилизация включваше не само Слънчевата система зад Марс, но и вътрешните планети. Под напора на енергията и доверието човечеството заселваше планети, които преди се смятаха за негодни за обитаване. В момента Венера привличаше към себе си тълпи от тераформатори, които бяха благодарни на Сакс Ръсел за жеста му да премести орбиталните огледала от Марс във венерианска орбита. Вече съществуваше глобално виждане за заселването на тази планета, която в много отношения бе сестра на Земята.

Имаше селища дори и на Меркурий, въпреки че трябваше да се признае, че планетата бе прекалено близо до Слънцето, за да бъде използвана за множество цели. Денят траеше 59 земни дни, годината — 88 земни дни, така че три дена на Меркурий се равняваха на две години — модел, който не бе просто съвпадение, а въпрос на пресичането на орбити, също като Луната около Земята. Комбинацията от тези две сили придаваше на Меркурий много бавна скорост на въртене около Слънцето, по време на което осветената му страна ставаше твърде гореща, а тъмната — невероятно студена. Ето защо единственият град, построен в момента на планетата, представляваше нещо като огромен влак, който пътуваше около Меркурий по релси, заложени на 45 градуса северна ширина. Релсите бяха направени от металокерамика, която издържаше на температура от 800 градуса К на полуосветената страна на планетата. Самият град се наричаше Терминатор10 и пътуваше в предизгревната сянка, широка около 20 километра. Лекото разширяване на релсите, огрявани от утринното слънце на изток, преместваше града постоянно на запад, понеже той почиваше на плътно прилепващи към релсите цилиндри, които използваха разширяването вместо двигател. Породеното по този начин движение бе толкова неизтощимо, че дори създаваше електрическа енергия от триенето на цилиндрите в релсите. Другият източник на енергия бяха слънчевите колектори, опасващи града, които улавяха първите лъчи на слънчевата светлина. Дори в цивилизация, където енергията бе евтина, Меркурий сякаш бе благословен от Бога. Така че той се присъедини към останалите светове и дори стана най-яркият от тях. А и всяка година се откриваха стотици нови плаващи светове — летящи градове, малки градове-държави, — всеки от които имаше собствен устав, състав на населението, пейзаж и стил.

И въпреки всичко, независимо от процъфтяващите човешки опити, от доверието и миграцията, във въздуха витаеше напрежение и чувство на опасност. Въпреки цялото строителство, емиграция, заселване и населяване, все още на Земята имаше 18 милиарда души, а на Марс — 18 милиона. Полупроницаемата мембрана между двата свята се бе изкривила от осмотичното налягане на този демографски дисбаланс. Отношенията между двете планети бяха доста напрегнати и не бяха малко хората, които се опасяваха, че пръсването на тази мембрана ще унищожи всичко. В тази ситуация на натиск историята бе съмнително удоволствие. Дотук хората се бяха справяли добре с нея, но досега човечеството не се бе изправяло пред необходимостта от каквато и да е дългосрочна разумност. Масовата лудост вече бе избухвала веднъж, а и хората си бяха все още същите животни от предходните векове и когато се сблъскваха с въпросите на оцеляването и осигуряването на прехраната, се избиваха едни други, без да подбират, като говеда в кланица. Възможно бе ходът на историята да се повтори отново. Така че хората строяха, спореха помежду си, постепенно побесняваха, чакаха с неудобство най-възрастните да започнат да измират и се взираха напрегнато във всяко новородено. Стресов Ренесанс, след това, живеейки бързо и по острието на бръснача — Златен век. Експлозивна миграция. И никой не можеше да предскаже със сигурност какво щеше да се случи отсега нататък.

Зоу седна в задната част на пълната с дипломати стая и се загледа навън през прозореца към Терминатор, докато овалният град величествено се плъзгаше по опустошените земи на Меркурий. Полуелипсовидното пространство под прозрачния висок купол на града беше предостатъчно за летене, но властите бяха забранили това като прекалено опасно. Едно от множеството фашистки ограничения, оплели живота тук. Градът играеше ролята на бавачка, Ницше наричаше това много точно „състояние на робска психика“, която все още бе жива и процъфтяваше тук, в края на XXII век, всъщност вирееше навсякъде, преиздигайки йерархически удобната си структура във всички нови провинциални селища на Меркурий, на астероидите, на външните планети… навсякъде, с изключение на благородническия Марс.

На Меркурий положението бе особено лошо. Срещите между меркурианците и марсианските делегации тук, в Терминатор, се проточваха със седмици. На Зоу й бе писнало от всичко това — както от самите срещи, така и от представителите на меркурианците, които бяха потайна самомнителна групичка от олигархично настроени молли11 и не можеха да осъзнаят новите порядки в Слънчевата система. Искаше й се да забрави и тях, и дребния им свят, да се завърне у дома и да лети.

От друга страна, под прикритието й на нищожен асистент, до този момент тя изглеждала като съвсем маловажна фигура във всички процедури. Сега, когато преговорите бяха на път да се провалят, спрени на едно място от упоритостта на тези щастливи роби, най-накрая бе дошло и нейното време. Щом поредното събиране се разтури, Зоу отведе настрани съветника на най-главния лидер в Терминатор, който носеше доста картинното име Лъвът на Меркурий, и го помоли за среща на четири очи. Младежът, бивш земен жител, се съгласи с удоволствие — тя си бе осигурила неговия интерес отдавна — и двамата се оттеглиха на една тераса извън градските офиси.

Зоу сложи ръката си върху тази на младежа и каза меко:

— Много се тревожим, че ако Меркурий и Марс не успеят да стигнат до споразумение и не сключат солидно партньорство, Земята ще се изпречи между нас и ще започне да ни насъсква един срещу друг. Ние сме двата най-големи източника на тежки метали, оставени в Слънчевата система, и колкото повече се разпростира цивилизацията, толкова по-ценно става това. А цивилизацията определено се разширява. В края на краищата живеем в епохата на Експлозивната миграция. Металите са ценни.

А природните залежи на метали на Меркурий наистина бяха доста зрелищни, въпреки че добиването им бе изключително трудно. Меркурий бе малко по-голям от Луната, но независимо от това гравитацията му бе почти равна на тази на Марс — сигурен знак за съществуването на желязна сърцевина, около която имаше залежи на множество ценни метали, разпръснати из цялата пронизана от метеорити повърхност.

— Да?… — подкани я да продължи младежът.

— Според нас трябва да създадем по-ясно формулиран…

— Картел?

— По-ясно формулирано партньорство.

Младият меркурианец се засмя.

— Ние не се боим, че някой може да ни насъска срещу Марс.

— Очевидно. Но ние се страхуваме.

За известно време от началото на колонизацията Меркурий изглеждаше на всички като рог на изобилието не само заради металите си, но и заради големите възможности за използване на слънчевата енергия. Дори само съпротивлението на триещите се едни в други релси и цилиндри създаваше огромни количества енергия, а потенциалът на слънчевите колектори бе дори още по-голям. Колекторите, които бяха в орбита около планетата, бяха започнали да препращат известна част от тази енергия към новите външни колонии в Слънчевата система. Още от пристигането на първата флотилия полагащи релси роботи през 2142 година, през подвижното строителство на Терминатор през 50-те години и чак до 60-те и 70-те години меркурианците си мислеха, че са богати.

Сега обаче годината бе 2181 и благодарение на широкото развитие и приложение на най-различните видове атомни реактори, енергията бе евтина и светлината бе достатъчна на всички. Така наречените осветителни сателити и „газовите фенери“, горящи в горните слоеве на атмосферите на газовите гиганти, отдавна бяха построени и осветяваха всички кътчета от външната част на системата. В резултат на това изобилните източници на светлина на Меркурий бяха сметнати за незначителни. Планетата отново се превърна в богато на метали, но ужасяващо горещо/студено място, неподлежащо на тераформиране.

Доста голям крах на всички надежди на местните жители, както Зоу напомни на младежа, без каквато и да е тактичност. Това означаваше, че на тях щеше да им се наложи да си сътрудничат тясно с по-добре разположените в космическото пространство съюзници.

— В противен случай рискът от повторното доминиране на Земята е твърде висок — завърши Зоу.

— Земята е прекалено ангажирана със своите проблеми, за да бъде реална заплаха за когото и да било — възрази младежът.

Зоу леко поклати глава.

— В колкото по-голяма беда е Земята, толкова по-големи са рисковете за всички нас. Ето защо се тревожим. Ето защо мислим така. Ако не се съгласите на споразумение с нас, ще ни се наложи да изградим нов град и нова система от релси на планетата, долу в южното полукълбо, и да пътуваме по терминатора там. Там, където са най-богатите метални залежи.

Младежът бе потресен.

— Не можете да направите това без наше разрешение.

— Дали?

— На Меркурий не може да съществува град, ако ние не пожелаем това.

— Защо, какво ще направите тогава?

Младежът замълча.

— Всеки може да прави каквото си поиска, нали така? — продължи Зоу. — Това важи за всеки един човек.

Меркурианецът се замисли.

— Няма достатъчно вода.

— Вярно е. — Източниците на вода на Меркурий се състояха от множеството ледени полета във вътрешността на кратерите на двата полюса, които постоянно оставаха в сянка. Тези глетчери съдържаха достатъчно вода за нуждите на Терминатор, но за повече нямаше да стигнат. — Само че няколко комети, насочени към полюсите, ще свършат работа.

— Освен ако ударите им не унищожат всичката вода! Не, това няма да има никакъв смисъл! Ледът в полярните кратери е само малка част от кометите, сблъсквали се с повърхността на планетата в продължение на милиарди години. По-голямата част от водата се е изпарила в резултат на тези удари. Същото нещо ще се случи, ако кометите паднат там. Ще се получи верижна загуба.

— Нашите учени, които моделират на компютрите всякакви ситуации, казват, че възможностите са няколко. Винаги можем да опитаме и да видим какво ще се получи.

Младежът отстъпи назад изумено. Изглеждаше оскърбен. И така си беше — едва ли съществуваше по-голяма заплаха от това. Само че за робската психика доброто и глупавото бяха горе-долу едно и също, така че човек просто трябваше да заплашва. Зоу запази каменно лице, въпреки че негодуванието на младия човек имаше някакво качество на комедия дел’арте, което бе доста забавно. Тя се приближи до него, за да наблегне на разликата в ръстовете им; Зоу бе около половин метър по-висока от него.

— Ще предам на Лъва съобщението ви — каза той през зъби.

— Благодаря — отвърна невъзмутимо Зоу и се наведе, за да го целуне по бузата.

Тези роби бяха създали някаква каста от физици-свещеници за собствена употреба, която беше черна кутия за страничните наблюдатели, само че като всички добри олигархии бе лесно предсказуема и могъща във външните си действия. Щяха да схванат намека и да вземат правилното решение. Несъмнено щеше да последва сключване на споразумение за съдружие. Затова Зоу напусна офисите на града и тръгна щастливо по стъпаловидните улици на Стената на зората. Беше свършила работата си и по всяка вероятност цялата делегация скоро щеше да се завърне на Марс.

Тя влезе в марсианското посолство и изпрати съобщение на Джаки, че следващият ход е направен, след което излезе на терасата, за да изпуши една цигара.

Терасите срещу Стената на зората се издигаха в постепенно стесняващ се наклон, така че най-високо разположените сгради изглеждаха просто като ред прозорци под Великите порти и прозрачния купол над тях. Покривите и балконите бяха покрити с мозайка. Зеленината бе събрана на отделни петна, които припламваха под светлината, изливаща се от покритите с филтри огледала на купола. Всичко заедно приличаше на голяма коледна елха — изпипано и греещо с всички цветове на дъгата, каквито всъщност бяха всички градове. Само че да бъдеш затворен в един от тях… е, нямаше друг избор, освен да се забавлява както може, докато не дойдеше съобщението, че вече могат да се прибират у дома. В крайна сметка важна част от благородността на човек бе и предаността му към задълженията.

Затова Зоу тръгна по улицата-стълби към Льо Дом, където щеше да отиде на купон с Мигел, Арлен и Ксеркс, заедно с цяла група композитори, музиканти, писатели и други естети и хора на изкуството, които бяха насядали отвън в кафенето. Доста дива компания.

Същата вечер, след като бяха погълнали значително количество алкохол в Льо Дом, групата тръгна по тесните алеи на града и общо взето си търсеше белята. Отидоха в квартала на развлеченията и дълго танцуваха в някакъв бар, в който една група свиреше шумен и фалшив индъстриъл. Само че нещо липсваше. Зоу си помисли, че пресилената веселост е прекалено патетична.

— Дайте да излезем навън — предложи тя. — Да излезем на повърхността и да се позабавляваме.

Никой, освен Мигел, не бе особено въодушевен от идеята. Червеи в бутилка, забравили за това, че повърхността съществува. Само че Мигел й бе обещавал многократно да я изведе навън и сега, когато престоят й на Меркурий вече беше към своя край, а на него му бе достатъчно скучно, той се съгласи.

Релсите, по които се движеше Терминатор, бяха невероятно много. Всеки от гладките сивкави цилиндри се издигаше на няколко метра от повърхността, задържан от безкрайна редица дебели пилони. Докато градът се движеше величествено на запад, преминавайки покрай малки станции — платформи, които водеха към подземни бункери за трансфер, нажежени писти за космически совалки и убежища в ръбовете на кратерите. Напускането на града естествено се контролираше, но Мигел имаше пропуск, така че двамата активираха южната врата на града с него, стъпиха в шлюза и преминаха в една подземна станция на име Хамърсмит. Там те облякоха скафандри, които изглеждаха тромави, но всъщност бяха доста гъвкави, преминаха през още един шлюз и по някакъв тунел, след което излязоха на прашната повърхност на Меркурий.

Нищо не би могло да бъде по-чисто и оскъдно от тази огромна сиво-бяла пустош. В този контекст пиянското хилене на Мигел дразнеше Зоу повече от обичайното, затова тя намали звука на интеркома в скафандъра си, докато гласът му спадна до шепот.

Да се разхождат на изток от града беше опасно. Дори да стоят на едно място криеше немалко рискове. Но за да видят ръба на слънцето, трябваше да направят точно това. Докато вървяха на югозапад, за да могат да виждат града под ъгъл, Зоу риташе камъните, покрай които преминаваха. Искаше й се да полети над този черен свят. Може би нещо от рода на ракетна раница би свършило работа, само че досега никой не си бе направил труда да я разработи, доколкото знаеше. Така че те продължаваха да се тътрят, държейки изтока под око. Много скоро слънцето щеше да изгрее над хоризонта. Над тях в момента супертънката неоново-аргонова атмосфера бе изпълнена с фин прах, който под бомбардировката с електрони се превръщаше в бледа белезникава мъгла. Зад тях върхът на Стената на зората представляваше ослепително бял пламък, към който бе невъзможно да се погледне дори през множеството филтри на лицевите прозорчета на шлемовете им.

Не след дълго хоризонтът на изток точно пред тях в близост до кратера Стравински се превърна в сребрист образ на самия себе си. Зоу впи поглед във фосфоресциращата трепкаща линия, очарована от слънчевата корона, която приличаше на горски пожар, избухнал в някаква сребриста гора точно зад хоризонта. Духът на Зоу блестеше и припламваше почти по същия начин. Ако имаше такава възможност, би полетяла към слънцето като Икар. Какъв пламък, каква красота! Хората от града доста сполучливо наричаха това „слънчев екстаз“. Мигел очевидно се чувстваше по същия начин. Той току-що бе скочил от едни скали на изток. Ръцете му бяха широко разперени, като Икар, който се опитва да излети.

След това той падна тромаво в праха. Зоу чу вика му, независимо че звука на интеркома й бе почти изключен. Тя се затича към него, видя неестествения ъгъл, под който се бе изкривил левият му крак точно в коляното и изпищя, после коленичи до него. Дори и през скафандъра се усещаше колко мразовита е повърхността. Помогна му да стане, преметнала ръката му през рамото си, и увеличи звука на интеркома си, въпреки силните му стонове.

— Млъквай — каза му тя. — Концентрирай се и внимавай.

Започнаха да подскачат заедно към постепенно отдалечаващата се Стена на зората. Лека-полека влизаха в ритъм. Нямаше време за губене, но въпреки това постоянно падаха. След третото падане в праха, пейзажът около тях засия в заслепяваща смесица от чисто бяло и чисто черно. Мигел изкрещя от болка и извика:

— Върви, Зоу, спасявай се! Защо и двамата да умираме?

— Я заеби това — кресна Зоу, опитвайки се да се поуспокои.

— Върви, дявол да го вземе!

— Няма! Млъкни сега и ме остави да те нося.

Тежеше толкова, колкото щеше да тежи и на Марс, около седемдесет килограма, както и предположи. Всичко бе въпрос на равновесие, затова докато той продължаваше да мънка несвързано и истерично: „Остави ме, Зоу, истината е прекрасна, красива истина, това е всичко, което знаеш и което трябва да знаеш…“, тя се наведе напред и го хвана под врата и коленете. Това го накара да изпищи.

— Млъкни! — изкрещя му. — Точно сега това е истината, следователно според теб е прекрасно.

Зоу се засмя и се затича напред, понесла го на ръце като бебе.

Не можеше да вижда повърхността точно пред тях заради него, така че трябваше да се оглежда наоколо сред ослепителната светлина и черното с плувнали в пот очи. Беше й трудно да тича. Паднаха още два пъти, но докато бягаше, скоростта й бе добра и постепенно започнаха да се приближават към града.

След известно време тя почувства светлината на слънцето върху гърба си. Дори през изолирания скафандър я усети като убождане от стотици иглички. Във вените й нахлу мощна доза адреналин. Светлината направо я ослепяваше. Напред към някаква долина, след това пак в ивицата остри сенки и нататък към терминатора, където всичко бе мъгляво и мрачно, с изключение на огнената стена на града, блестяща далеч отгоре. Дишаше тежко и бе плувнала в пот, този път може би от усилията, които полагаше, а не от светлината. И все пак дори гледката на пламтящата арка на върха на града бе достатъчна, за да направи от човек поклонник на Митра.

Естествено дори и когато се изравниха с града, нямаше как да се качат на него. Трябваше да го изпреварят и да тичат към следващата подземна станция. Зоу се бе съсредоточила единствено върху бягането, минута за минута. Млечно-кисела болка. Ето я най-накрая и станцията, далеч отпред на хоризонта, врата в хълма до релсите. След бясно блъскане по нея двамата бяха пуснати в шлюза и след това вътре, Зоу свали своя шлем и този на Мигел и зацелува плачещия младеж, който дори не забеляза това в агонията си. Беше се вкопчил в нея като удавник за своя спасител. Като чу измъчения му вой, тя се засмя на глас, чувствайки как през тялото й протича вълна на удоволствие. Какъв адреналин, толкова прекрасно и толкова различно от обичайните оргазми и следователно толкова по-ценно! Продължи да целува Мигел отново и отново, целувки, които той продължаваше да не забелязва, след което се откъсна от него и мина покрай полицая, позовавайки се на дипломатическия си имунитет и необходимостта да бърза.

— Донеси му някакво лекарство, тъпанар такъв — кресна тя. — Тази вечер тръгва совалката за Марс и ако не искам да я изпусна, трябва да тръгвам.

— Благодаря ти, Зоу — проплака Мигел. — Благодаря ти! Ти ми спаси живота!

— Спасих си връщането у дома — възрази тя и се усмихна при вида на изражението му. Върна се и го целуна още няколко пъти. — Аз трябва да ти благодаря! Такава възможност! Благодаря ти, благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря!

— Не, аз ти благодаря!

Независимо от болката, той се усмихна.

— Обичам те, Зоу.

— И аз те обичам.

Не след дълго тя вече слизаше по космическия елеватор от Кларк. И ето че отново бе на повърхността на своя свят, единственият истински свят, величественият Марс.

— Няма по-прекрасно място от дома — каза Зоу на събралата се тълпа на жп гарата в Шефилд и седна щастлива във влака, който бавно заплува към Тарсис и след това на север към Наблюдателницата Екус.

Малкото градче доста се бе разраснало от времето, когато бе главна квартира на проекта „Тераформиране“, но същевременно не чак толкова. Беше встрани от главните пътища, построено на стръмната източна стена на Екус Касма, така че нямаше кой знае какво за гледане — малка част на върха на платото и малка част в подножието му, между които имаше три вертикални километра, които им пречеха да се виждат една друга. Приличаха на две отделни селища, съединени с вертикално метро. Ако не бяха летците, Наблюдателницата Екус щеше бавно да се превърне в поредния сънлив исторически монумент като Андърхил или Сензени На, или което и да е от покритите с лед убежища на изток. Само че източната стена на Екус Касма бе точно на пътя на силните западни ветрове, които идваха от възвишението Тарсис и се изкачваха по Екус с невероятна сила. Което пък правеше мястото рай за летците.

Зоу трябваше да се свърже с Джаки и с апаратчиците на „Свободен Марс“, които работеха за нея, само че преди да бъде погълната от всичко това, искаше поне малко да полети. Затова взе стария си летателен костюм от гардероба на летището, отиде в съблекалнята и го нахлузи, като с наслаждение чувстваше гладката мускулеста тъкан на гъвкавия екзоскелет. След това излезе навън и се затича по равната писта, рулирайки с перата на опашката си. Насочи се към Трамплина — природна издаденост, изкуствено удължена с излят бетон. Стъпи на края на издатината и погледна надолу, надолу, надолу, три хиляди метра надолу към кафеникавото подножие на Екус Касма. С обичайния начален взрив от адреналин в кръвта, тя скочи в бездната. Летя известно време като хвърчило, след това направи вираж и се върна сред възходящото течение, което я изкачи нагоре към събиращите се високи облаци. Вятърът днес бе особено силен и удоволствието да си поиграеш с него беше огромно. Това беше смисълът на целия живот и ползата от вселената — чистата радост, усещането за изчезване на тялото, докато съзнанието не е нищо повече от огледален образ на вятъра. Зоу летеше като ангел, както казваха хората. Настроението й беше чудесно. Понякога човек летеше като безмоторен самолет, друг път — като птица и в много редки случаи — като ангел.

Тя се опомни и изви обратно към стената на Наблюдателницата. Слънцето постепенно залязваше на запад, а и вече ожадняваше, така че се насочи към гигантското отпуснато S на склона, закова приземяването си с последно изплющяване на крилата, направи крачка напред и ето я върху зелената повърхност на Кокопели. Сякаш никога не бе тръгвала оттук.

Кварталът до площадката за излитане се казваше Топсайд12 и се състоеше от куп евтини пансиони и ресторанти. Жителите му в по-голямата си част бяха летци или туристи, дошли тук да направят едно-две кръгчета по вятъра. Хранеха се, пиеха, скитаха се, говореха, танцуваха и се оглеждаха за някого, с когото да прекарат приятно нощта. Там естествено бяха и нейните приятели — Роуз, Им-хо-теп, Ела и Еставан, събрани заедно в „Адлер Хофбраухаус“, вече приятно развеселени. Бяха невероятно доволни, че я виждат сред тях. Удариха набързо по няколко питиета за срещата си и след това се смесиха с тълпите в Топсайд, като бавно си проправяха път към една от обществените бани, отбивайки се пътьом в многобройните барове. Когато най-после стигнаха, съблякоха дрехите си и се залутаха из множеството мрачни, пълни с вода стаи. Водата бе най-различна — дълбока до кръста, до глезените или до гърдите, гореща, студена или хладка. Често се разделяха и не след дълго пак се откриваха един друг. Любеха се с партньори, чиито лица едва се виждаха. Зоу смени няколко партньора, докато стигна до оргазъм. Тялото й се отпускаше, съзнанието й потъваше някъде, а от устата й се разнасяше доволно мъркане. Секс, секс, секс… На този свят нищо не можеше да се сравни със секса, освен може би летенето, което имаше много общо с него. Екстазът на тялото, ехо от Големия взрив — първият оргазъм на света.

Накрая отиде до съблекалнята, облече се и излезе навън. Беше утро и слънцето ярко огряваше голите скали на Луна Планум. Тя стигна до пансиона, където бе отседнала. Чувстваше се отпочинала, чиста и сънлива. Мечтаеше за голяма закуска в леглото и великолепен сън.

Само че вместо всичко това в ресторанта на пансиона я чакаше Джаки.

— А, не е ли това нашата Зоя? — Винаги бе мразила името, което Зоу си беше избрала.

Зоу изненадано възкликна:

— Да не би да си ме проследила?

Джаки изглеждаше отвратена.

— Както вероятно си спомняш, това е и моята кооперация. Защо не се обади, когато се върна?

— Летеше ми се.

— Това не е извинение.

— Нямах намерение да ти се извинявам.

Зоу отиде до бюфета и си сипа препълнена чиния с бъркани яйца и кифли с масло. Като се върна при масата, наведе се и целуна майка си по главата.

— Изглеждаш добре.

Всъщност изглеждаше дори по-млада от Зоу, която често изгаряше на слънцето и затова кожата й беше набръчкана. По-млада, но някак си запазена, сякаш бе сестра-близначка на Зоу, затворена в бутилка за известно време и едва наскоро разпечатана. Не искаше да си признае колко често се подлага на геронтологична терапия, но Рейчъл бе споделила със Зоу, че два или три пъти в годината майка й опитва все нови и нови варианти, а веднъж на три години получавала основния пакет процедури. Затова независимо че в момента караше петдесетата си М-година, тя приличаше на Зоу… с изключение на погледа в очите й, определеното втвърдяване, свиване, предпазливост или умора. Да бъдеш първата жена година след година бе трудна работа, борбата беше героична и бе прорязала в нея видими белези, без значение колко бебешка изглеждаше кожата й и колко красива продължаваше да бъде. Джаки наистина все още си беше красавица, никой не оспорваше това. Само че остаряваше. Съвсем скоро младите й любовници щяха да се откопчат от нейното влияние и да се изпарят.

Междувременно продължаваше да има доста силно излъчване, което в момента явно бе вкарано в употреба. Хората, които се срещаха с нея, извръщаха очи встрани, сякаш погледът й можеше да ги убие. Това накара Зоу да се разсмее гръмко. Е, не беше най-добрият начин да посрещнеш любимата си майка, но какво друго можеше да направи човек? Зоу бе прекалено отпусната, за да се раздразни.

Майка й я изгледа строго, докато тя най-накрая се стегна.

— Разкажи ми какво се случи на Меркурий.

Зоу сви рамене.

— Вече ти казах. Продължават да смятат, че те са тези, които предоставят слънцето и останалата слънчева система.

— Според мен все още може да имаме полза от тях и от слънчевата им светлина.

— Енергията винаги може да бъде от полза, само че вече и външните сателити могат да им я осигурят.

— Значи меркурианците остават само с металите си.

— Точно така.

— И какво искат в замяна на тях?

— Няма човек, който да не иска да бъде свободен. Никой от тези миниатюрни светове не е достатъчно голям, за да може да се самообезпечава, следователно трябва да има нещо, с което да търгува, ако иска да остане независим. Меркурий разполага със слънчева светлина и с метали, външните сателити — с газове, ако не с друго. И така те разменят това, което имат, и се опитват да си осигурят нечия поддръжка, за да избягнат тоталното надмощие на Земята или на Марс.

— Това не е надмощие.

— Разбира се, че не е. — Зоу се помъчи да остане сериозна. — Само че големите светове, както знаеш…

— Са си големи. — Джаки кимна. — Но ако се съберат всички малки светове, също ще се получи едно голямо.

— Кой пък ще ги събира на едно?

Майка й не обърна внимание на въпроса. Така или иначе отговорът беше очевиден: Джаки. Тя бе въвлечена в дългосрочна битка със Земята по всички въпроси, които опираха до контрола върху Марс. Опитваше се да предпази дома си, за да не бъде той наводнен от огромната планета-майка. И тъй като Земята продължаваше да се разпростира из цялата Слънчева система, Джаки виждаше малките светове като естествени съюзници в тази грандиозна битка. И ако количеството им не беше чак толкова голямо, то все пак можеше да повлияе на крайния резултат.

— Няма защо да се тревожиш чак толкова за Меркурий — увери я Зоу. — Той е задънена улица, малко провинциално градче, водено от привърженици на някакъв култ. Невъзможно е там да бъдат заселени прекалено много хора. Така че дори да не успеем да ги привлечем на наша страна, разликата няма да е чак толкова голяма.

Лицето на Джаки се изопна в обичайното си изражение „тежестта на света е върху раменете ми“, сякаш анализът на Зоу бе детинска работа. Като че ли на Меркурий имаше скрит потенциал от политическа мощ. А и не само там. Дразнещ подход. Зоу се стегна и прикри раздразнението си.

— Искам да отидеш до системата на Уран — заяви Джаки. — Заселването там едва започва, а ми се иска да ги хванем отрано. Можеш да кажеш няколко приказки и на онези от Галилей, понеже и те ни се изплъзват.

— Трябва да ми възложиш някаква задача от името на кооперацията, в противен случай ще стане подозрително — напомни Зоу.

След дългогодишно ръководство на кооперация варвари в Луна Планум, Зоу се бе присъединила към една от кооперациите, които работеха като част от прикритието на „Свободен Марс“. Това позволяваше на Зоу и на другите оперативни работници да се правят, че работят, без да стане очевидно, че това е просто параван за истинските им задължения. Въпросната кооперация изграждаше и поставяше екрани за кратери, само че Зоу не бе работила истински вече над година.

Джаки кимна.

— Завърти се тук известно време и след това тръгни. За около месец.

— Добре.

Централните офиси на кооперацията бяха в Моро, голям кратер върху дългия склон на Големия Насип, който се спускаше към полуостров Буунс Нек. Кооперацията се занимаваше с разработки на нови тъкани, които да заменят старите молекулярни мрежи и материите, от които се правеха куполите върху градовете. Зоу прекарваше повечето от дните си в усилена работа, като се мъчеше да си изгради колкото се може по-правдоподобно прикритие, преди да е дошло време за заминаване. Този път работата беше интересна и изискваше дълги пътувания по подземните тунели, следващи вените и пластовете в стария ръб на кратера. Тя събираше и изследваше образци и проучваше някои от новопостроените галерии, в чиито подове бяха забити късове магнезиева руда, стъпкани от минаващите роботизирани ескаватори. Работеше като троглодит, който търси някакво рядко съкровище под земята.

Веднъж при тях дойдоха група атмосферни инженери, за да проверят колко въздух излиза през мрежата им в слънчевите горещи дни. Сред тях имаше доста възрастни — хора със зачервени очи и отвлечен маниер на разговор, издаващи, че собственикът им е дългогодишен ареолог с много практика. Един от тях бе самият Сакс Ръсел: малък плешив човек с орлов нос и кожа, набръчкана като тази на някоя от множеството костенурки, които обикаляха наоколо. Зоу не можеше да откъсне очи от него. Той беше един от най-знаменитите хора в марсианската история. Сякаш бе излязъл направо от някой учебник и й бе казал „здрасти“. Въобще нямаше да се учуди, ако след него пристигнеха Джордж Вашингтон или Архимед. Той бе една от последните издънки на миналото сред тях и непрекъснато се изненадваше от последните достижения на всичко.

Ръсел определено изглеждаше смаян. Той наблюдаваше вцепенен цялата им първа среща, посветена на ориентирането, и остави колегите си да разпитват за състава и проблемите на атмосферата. През цялото време, докато те говореха, той бе впил поглед в гората под тях. Когато по време на вечерята някой го представи на Зоу, Сакс я изгледа с любопитството на костенурка.

— Някога преподавах на майка ти.

— Знам.

— Ще ме разведеш ли по дъното на кратера?

— Обикновено само летя над него.

— Аз се надявах да се разходя долу — каза той, като продължаваше да мига.

Желанието му да научи нещо ново бе толкова силно, че Зоу нямаше как да не се съгласи.

Двамата тръгнаха надолу в утринния хлад, следвайки сянката под източния ръб. Над главите им дърветата преплитаха клоните си и образуваха нещо като тунел, по който подскачаха и крещяха лемури. Старецът вървеше бавно и внимателно оглеждаше безгрижните обитатели на гората. Рядко говореше, най-вече за да попита Зоу дали знае името на това или онова дърво или папрат. Само че тя можеше да разпознава единствено птиците.

— За съжаление явно имената на дърветата влизат през едното ми ухо и излизат от другото — призна Зоу.

Челото му се набръчка, когато чу това.

— Мисля, че ми помага да ги виждам по-добре — добави тя.

— Наистина… — Сакс се огледа наоколо, сякаш за да опита. — Означава ли това, че не виждаш толкова добре птиците?

— При тях е по-различно. Те са мои братя и сестри и затова просто трябва да имат имена. Имената са част от тях. Но всичко това… — тя обходи с ръка зелените дървета и гигантските папрати наоколо, — то наистина е безименно. Ние им измисляме имена, само че те не означават нищо за тях.

Сакс се замисли.

— Къде летиш? — попита той, след като бяха изминали около километър по обраслата с трева пътека.

— Навсякъде.

— Имаш ли любими места?

— Харесва ми Наблюдателницата Екус.

— Заради възходящите течения ли?

— Направо са превъзходни. Там си прекарвах времето, докато не дойде Джаки и не ме натовари отново с работа.

— Нима това не е твоята работа?

— А, моя е, моя…

— Аха. Значи си тук за малко?

— Докато не тръгне совалката за Галилей.

— И след това ще емигрираш, така ли?

— Не, не, ще правя услуга на Джаки. Дипломатическа мисия.

— Аха. Ще ходиш ли до Уран?

— Да.

— Много ми се иска да видя Миранда.

— И на мен. Това е една от причините да отида.

— Аха.

Те прекосиха една плитка пукнатина, като стъпваха по издадените равни камъни. Наоколо бръмчаха насекоми и чуруликаха птици. Сега слънчевата светлина изпълваше цялата чаша на кратера, но под огромните корони на дърветата все още беше прохладно. Въздухът бе пронизан от паралелни колони и нишки жълтеникава светлина.

Ръсел се наведе и впи поглед в пукнатината, която току-що бяха прекосили.

— Какво представляваше майка ми като малка? — попита Зоу.

— Джаки ли? — Той се замисли. Мина дълго време. Зоу тъкмо с отчаяние си мислеше, че старецът е забравил въпроса й, когато той проговори: — Бягаше бързо. Винаги задаваше много въпроси. Защо, защо, защо… Това ми харесваше. Тя беше най-възрастната от всички ектогени, поне според мен. Така или иначе, беше родена за водач.

— Беше ли влюбена в Ниргал?

— Не знам. Защо, да не би да си срещнала Ниргал?

— Ами… всъщност май да. Веднъж, когато бях с варварите. Ами Питър Клейборн? Беше ли влюбена в него?

— Влюбена ли? По-късно — може би. Когато пораснаха. А в Зигота не знам.

— Не ми помагаш кой знае колко.

— Така е.

— Забравил ли си всичко?

— Е, не всичко. Само че това, което си спомням, е… трудно за обясняване. Спомням си как Джаки един ден ме пита за Джон Буун, точно както ти сега ме питаш за нея. И то повече от веднъж. За нея бе чест да бъде негова внучка. Гордееше се с него.

— И все още се гордее. Аз също съм горда с нея.

— И… спомням си как веднъж плака.

— Защо? И не ми казвай, че не знаеш!

Това го накара да се замисли. Най-накрая вдигна глава с почти човешка усмивка.

— Ами защото беше тъжна.

— А, чудесно!

— Защото майка й напусна. Естер?

— Да.

— Касей и Естер скъсаха и Естер замина за… не помня. Но Касей и Джаки останаха в Зигота. Един ден тя дойде на училище рано. Тогава аз бях на ред да преподавам. Тя зададе много въпроси за Касей и за Естер. След това се разплака.

— Какво й каза?

— Не пом… Нищо, по всяка вероятност. Не знаех какво да кажа. Хммм… Според мен за нея щеше да е по-добре, ако беше заминала с Естер. Връзката с майката е от голямо значение.

— Я стига.

— Не си ли съгласна? Мислех, че всички млади марсианци са социобиолози.

— Това пък какво е?

— Ъ-ъ-ъ… ами хора, които вярват, че повечето характерни културни белези имат биологическо обяснение.

— А, не. Разбира се, че не. Ние сме много по-разкрепостени. Майчинството не е кой знае какво. Понякога майките не са нищо повече от инкубатори.

— Предполагам, че си права…

— Имаш думата ми.

— Само че Джаки се разплака.

Продължиха да се разхождат в мълчание. Както и повечето от големите кратери, Моро имаше няколко големи клинообразни речни басейна, които се сливаха в централното тресавище и езеро. Езерцето беше малко, с формата на бъбрек, извиващ се между неравните върхове на централните скали. Зоу и Ръсел излязоха от гората по една почти незабележима, обрасла с трева пътечка. Едва не се загубиха и успяха да се ориентират единствено благодарение на поточето, което се виеше през тревата и водеше към блатистото езеро.

То бе заобиколено от пясъчно-чакълен плаж. Зоу провери с една пръчка дали около брега няма плаващи пясъци и откри, че всичко е наред. Ръсел изглеждаше напълно погълнат от калта.

— Каква изумителна кал — каза той, впил поглед в шепата си. — Никога не съм виждал подобна екосистема.

— Така ли?

— Харесва ли ти? — вдигна поглед към нея Сакс.

— Екосистемата ли? Сигурно. Малко е гореща и прекалено развита, но е интересна. Просто е различна.

— С други думи, не възразяваш. Не си червена.

— Червена ли? — Зоу се засмя. — Не съм. Аз съм либерал.

Ръсел се замисли.

— Искаш да кажеш, че червените и зелените вече не са две политически крила?

Тя посочи тревата и дърветата по ливадата.

— Как биха могли да бъдат?

— Много интересно. — Той се покашля. — Когато отидеш на Уран, ще вземеш ли със себе си една моя приятелка?

— Коя?

— Ан Клейборн.

— А! Твоята стара Немезида13!

— Може и така да се каже.

— И какво те кара да мислиш, че ще поиска да дойде?

— Може и да не дойде. Но може и да се съгласи. Мишел казва, че тя опитвала нещо. Според мен на Миранда ще й бъде интересно. Луна, разпаднала се на части вследствие на удар, след това сглобена отново — луната и предметът, който я е ударил. Това е гледка, която бих… бих искал тя да види. Всичката тази скала, разбираш ли. Тя много обича скалите.

— И аз така съм чувала.

Ръсел и Клейборн, зеления и червената, двама от най-прочутите антагонисти от първите години на колонизацията. Тези първи години… толкова клаустрофобична ситуация, че Зоу потрепери само при тази мисъл. Очевидно това преживяване бе оставило траен отпечатък в съзнанията на хората, преминали през него. После Ръсел бе преживял дори още по-ужасна травма, доколкото си спомняше. Не можеше да се сети. Всички истории за членовете на Първата стотица се бяха смесили и размили в мислите й. Сякаш възрастните бяха някакви странни анаеробни бактерии, които живееха сред отрова и бавно с екскрементите си изхвърляха веществата, необходими за развитието на кислороден живот.

Освен може би Ан Клейборн, която според историите явно се беше научила, че за да изпитва удоволствие от скалния свят, човек трябва да се научи да обича скалите.

На Зоу й харесваше подобна нагласа, затова каза:

— Добре, ще я попитам.

Няколко дена след това тя се обади на Ан Клейборн. Лицето, което се появи на екрана пред нея, приличаше на череп.

— Здравей. Аз съм Зоя Буун.

— Е?

— Това ми е името — обясни Зоу. — Така обикновено се представям на непознати.

— И това Буун…?

— Аз съм дъщерята на Джаки.

— Аха.

Тя определено не харесваше Джаки. Обичайната реакция — Джаки беше толкова чудесна, че повечето хора я мразеха.

— Освен това съм приятелка на Сакс Ръсел.

— Аха.

Невъзможно бе да се определи какво имаше предвид с това.

— Веднъж му казах, че имам намерение да прескоча до системата на Уран. Според него идеята да дойдеш с мен би ти харесала.

— Така ли ти каза?

— Да, затова се и обаждам. Отивам до Юпитер и след това до Уран, като ще имам две седмици престой на Миранда.

— Миранда ли! — възкликна Ан. — Коя каза, че си?

— Зоу Буун! Да не си сенилна?

— Миранда, казваш?

— Да. Две седмици, може и повече, ако ми хареса там.

— Ако ти хареса там?

— Да. Не оставам на места, където не ми харесва.

Клейборн кимна, сякаш само това беше от значение.

— Там има много камъни — обясни търпеливо Зоу. Сякаш говореше на дете.

— Да, да…

Дълга пауза. Зоу изучаваше лицето на монитора. Изнемощяло и набръчкано, също като това на Ръсел, само че при Ан бръчките бяха вертикални. Лице, издялано от дърво. Най-накрая жената каза:

— Ще си помисля.

— Предполага се, че си падаш по новото — напомни й Зоу.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— Сакс ли ти каза това?

— Не… Питах Джаки за теб.

— Ще си помисля — отсече Клейборн и прекъсна връзката.

Дотук беше, помисли си Зоу. Е, поне беше опитала и затова се чувстваше странно целомъдрена. Исеите определено умееха да въвличат човек в своите реалии. И всички до един бяха откачени.

Освен това бяха и непредсказуеми. На следващия ден Клейборн се обади и каза, че ще дойде с нея.

На живо Ан Клейборн се оказа също толкова обветрена и повяхнала като Ръсел, и дори по-мълчалива и странна от него: язвителна, лаконична и предразположена към изпадане в кратки пристъпи на лошо настроение. Тя се бе появила в последната минута. На гърба си носеше единична раница, а на китката й бе закопчана елегантна компютърна гривна, един от последните модели. Кожата й беше ореховокафява и осеяна с липоми, брадавици и белези там, където бе извършвана козметична хирургия. Дълъг живот, прекаран навън, в ранните дни, когато ултравиолетовото лъчение е било по-силно… с една дума, беше изпържена. „Печена глава“, както казваха в Екус. Очите й бяха сиви, устата й приличаше на гущерова дупка, а линиите от ъглите на устата й до ноздрите — на груби щрихи, направени набързо. Човек не можеше да си представи нищо по-сурово от това лице.

По време на полета до Юпитер Клейборн прекарваше по-голямата част от времето в разходки из парка на кораба. Зоу пък предпочиташе трапезарията или голямата прозрачна зала за наблюдения, където вечерно време се събираха доста хора. Така че двете почти не се засякоха по време на пътя.

Корабът пресече астероидния пояс, леко извън плоскостта на еклиптиката, като подмина няколко от новите кухи миниатюрни светове или поне така изглеждаше. Във вътрешността на картофообразните скали, които се виждаха на екраните, можеше да има неправилни кухини — изчерпани мини или градове, потънали сред прекрасен пейзаж. Обществата вероятно бяха анархистки и опасни или основани от религиозни групи или колективи от утописти и следователно болезнено мирни. Съществуването на подобен широк спектър системи, живеещи заедно в една полуанархистка държава, караше Зоу да се съмнява, че плановете на Джаки за обединяване на външните светове под шапката на Марс някога щеше да успее. Според нея астероидният пояс можеше да послужи за модел на бъдещето на политическата организация на цялата Слънчева система. Само че Джаки не беше съгласна. „Астероидният пояс е това, което е — казваше тя, — заради раздробената си структура, разпръсната в широка лента около Слънцето.“ Външните сателити от друга страна бяха скупчени около своите газови гиганти и именно заради това щяха да се обединят в една лига. А и за по-големите светове щеше да има значение с кого ще се обединят. Надяваше се, че в системата на Юпитер, накъдето се бяха насочили, ще може да провери на дело теориите на Джаки. Корабът маневрираше сред системата на Галилей, за да намали скоростта, като по този начин им предоставяше възможност да се насладят на четирите големи луни. Хората имаха амбициозни планове за тераформиране и на четирите и вече бяха започнали да ги прилагат. Външните три — Европа, Ганимед и Калисто — имаха сходни начални състояния, с които да започне тераформирането им. Всички бяха покрити с дълбоки пластове воден лед, върху които бе разпръснато огромно количество натрошени скали — в по-голямата си част останки от метеорити, сблъсквали се с тях, чакъл от чист въглероден хондрит, с други думи, много полезен строителен материал. Още преди около трийсет М-години първите заселници с пристигането си бяха отделили хондритите и бяха изградили от тях скеле, подобно на това, което използваше и космическият елеватор. Пространствата, покрити с подобни куполи, бяха с диаметри от 20 до 50 километра. Под тях хората бяха разпръснали натрошена скала, за да създадат някакво подобие на почва върху пермафроста, а на някои места бяха разтопили леда и бяха създали цели езера.

Градът под купол, създаден на Калисто по този план, бе наречен Женевското езеро. Това бе мястото, където се предвиждаше марсианската делегация да се срещне с най-различни лидери и представители на политически партии от Юпитерианската лига. Както обикновено Зоу съпровождаше делегатите в ролята на дребен функционер и наблюдател, като същевременно търсеше възможности да предаде посланията на Джаки на хора, които можеха да направят нещо дискретно по въпроса.

Тази среща в частност беше част от двугодишната серия събирания, организирани от юпитерианците, за да се дискутират въпросите около тераформирането на системата на Галилей. Тоест, добро място, за да бъдат изразени интересите на Джаки. Зоу сядаше най-отзад до Ан, която бе решила да остане и да изслуша разговорите на събирането. Техническите проблеми на тераформирането на четирите луни бяха големи по мащаб, но прости като концепция. Калисто, Ганимед и Европа вече бяха станали арена на подобни действия: по повърхността им се разхождаха подвижни ядрени реактори, които разтапяха леда и освобождаваха газовете във вече съществуващата водородно-кислородна атмосфера. Хората искаха да създадат екваториални пояси, където вече имаше подобие на почва. Атмосферните температури щяха да бъдат запазени някъде около точката на замръзване, за да може около екваториалните езера да се запази и доразвие тундрова екология под годна за дишане атмосфера.

Йо, най-вътрешният сателит от системата на Галилей, щеше да им създаде повече трудности, които в замяна на това бяха доста интригуващи. От трите останали луни се изстрелваха ледени „снаряди“, понеже Йо беше прекалено близо до Юпитер, за да има собствена вода. Повърхността му бе изградена от проникващи един в друг пластове от базалт и сяра — сяра, изплювана на повърхността от зрелищни вулканични изригвания, предизвиквани от приливното действие на Юпитер и останалите сателити. Планът за тераформирането на Йо бе по-продължителен от останалите и една част от него щеше да бъде задвижвана от разпръснатите около вулканите хранещи се със сяра бактерии.

И четирите проекта се бавеха поради оскъдната светлина, затова започна изграждането на орбитални огледала с огромни размери, разположени около точката на Лагранж14 на Юпитер, понеже там усложненията, предизвиквани от сложните гравитационни полета на Юпитер, бяха по-малко. Слънчевата светлина, отразявана от тези огледала, щеше да бъде насочвана към екваториалните области на четирите луни. Сателитите бяха на постоянно разстояние от Юпитер, така че продължителността на дните им зависеше от дължината на орбитите им около Юпитер и варираше от 42 часа за Йо до 15 дена за Калисто. А и независимо от продължителността на дните им, всички планетки получаваха само 4% от светлината на Земята. Истината обаче беше, че голяма част от земната светлина бе направо излишна, така че и 4% не беше кой знае колко малко количество, когато въпросът опреше до видимост — 17 000 пъти повече от светлината при пълнолуние на Земята. Но ако човек искаше да подложи сателитите на тераформиране, топлината беше отчайващо малко. Именно затова хората използваха всеки възможен начин за оползотворяване на светлината. Женевското езеро и останалите селища на другите луни бяха разположени на обърнатата към Юпитер страна на съответния сателит, за да получават част от лъчите, отразявани от гигантския глобус, висящ в небето. В горните слоеве на атмосферата на Юпитер бяха пуснати „газови фенери“, събрани на гроздове, които възпламеняваха част от юпитерианския хелий-3, като в резултат се образуваха светли точки, към които човек не можеше да гледа повече от секунда. Ядреното горене бе дислоцирано пред огромни електромагнитни отражатели, които насочваха цялата светлина в плоскостта на еклиптиката на планетата. Ето защо опасаното с разноцветни ленти чудовищно кълбо бе много зрелищна гледка — по него се лутаха около двайсетина „газови фенера“, излъчващи толкова ярка светлина, че причиняваха болка.

Орбиталните огледала и „газовите фенери“, въпреки цялата си ефективност, щяха да осигурят на луните по-малко от половината светлина, която получаваше Марс. Това беше най-доброто, на което бяха способни. Ето какъв беше животът във външната част на Слънчевата система, прецени Зоу — мъглява работа. Дори постигането на подобно количество светлина щеше да изисква изграждането на масивна инфраструктура, което щеше да започне в момента на пристигането на марсианската делегация. Джаки се бе приготвила да предложи всякаква помощ, включително доставка на ядрени реактори, „газови фенери“ и обмяна на опит с врелите и кипели марсиански техници, специалисти в областта на орбиталните огледала и на тераформирането като цяло, които след стабилизирането на ситуацията в марсианското пространство горяха от желание да получат колкото се може повече проекти. За целта аерокосмическите им кооперации трябваше да се обединят. Щяха да им предложат капитал и експерти в замяна на преференции при сключването на търговски споразумения, доставка на хелий-3 от горните атмосферни слоеве на Юпитер, както и срещу обещание за пълна свобода на изграждане на рудници, изучаване и по всяка вероятност тераформиране на по-малките юпитериански сателити, единайсет на брой.

Инвестиции, експертна помощ, търговия — примамка и то доста голяма. Определено, ако галилейците клъвнеха, това щеше да е крехкото начало на асоциирането им с Марс. А Джаки несъмнено щеше да продължи с предложения за политически алианси от всякакъв вид, за да оплете по този начин юпитерианските луни в паяжината си. Юпитерианците, както и всички останали, разбираха това прекрасно и сигурно щяха да се опитат да вземат толкова, колкото могат, без да дават нищо в замяна. Несъмнено скоро щяха да извадят от ръкавите си като козове подобни оферти от земни екс-метанационали и от други компании.

Ето защо и Зоу беше тук. Ако всичко останало бе морковът, то тя беше пръчката. Обществен морков и частна пръчка — характерна черта за всички действия на Джаки.

Зоу изразяваше заплахите на Джаки посредством множество косвени намеци, като се опитваше да ги накара да звучат дори още по-заплашително. Веднъж за кратко се срещна с официални лица от Йо и им каза, че обикновено екопоетичните планове са прекалено бавни. Можеха да изминат хиляди години, преди бактериите да издъвчат всичката сяра и да я преобразуват в полезни газове, а междувременно радиополето на Юпитер, което обвиваше Йо и добавяше допълнителни трудности, щеше да причини необратими мутации сред тях. Трябваше им йоносфера, трябваше им вода, дори можеше да се окаже, че трябва да преместят планетната си на по-висока орбита около огромния си газов господ. Марс, родното място на експертите по тераформиране и дом на най-здравата и богата цивилизация в Слънчевата система, можеше да им помогне във всичко това и да им окаже специална помощ. Дори можеше да обсъди с останалите луни желанието си да поеме проекта в свои ръце, за да се ускори изпълнението му.

След това тя проведе множество обикновени разговори с най-различни представители на ледените сателити — на коктейлите след семинарите, в баровете след купоните, по време на разходките по крайбрежната улица на Женевското езеро, под уличните лампи, висящи от скелето на купола, и така нататък. Делегатите от Йо, разказваше тя на всички тези хора, имат намерение да завъртят собствени сделки. Ситуацията при тях е най-благоприятна — твърда повърхност, тежки метали, огромен туристически потенциал. Зоу намекна, че те могат да поискат да използват тези преимущества за собствени цели и по този начин да разбият Юпитерианската лига.

Ан понякога излизаше със Зоу по време на някои от тези разходки. Зоу я остави да чуе един-два разговора. Любопитна бе какво ли ще каже Клейборн. Тя вървеше с тях по крайбрежния булевард, разположен на ръба на метеоритния кратер, от който хората бяха направили езерото. Възникналите в резултат на удар кратери тук печелеха в сравнение с подобните на Марс по плиткост. Покритият с лед ръб на този например беше само няколко метра по-висок от останалата повърхност на планетата и от него се откриваше гледка към водата на езерото, към тревистите улици на града или извън купола.

Зоу показа част от пръчката на спътниците си — смутени функционери от Ганимед. Тя им напомни за военната мощ на Марс и отново спомена, че Йо замисля разцепване на лигата им.

Ганимедците тръгнаха за вечеря с объркан вид.

— Много нежно — отбеляза Ан, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват.

— Така, значи ставаме и саркастични…

— Ти си главорез. Така повече ли ти харесва?

— Май ще се наложи да се запиша в някое училище на червените по дипломатическа мекота. Може и да се наложи с мен вече да вървят двама-трима помощници, които да взривяват част от тяхната собственост.

Ан със съскане пое въздух между стиснатите си зъби и ядосано спря. Зоу сви рамене.

— Да вървим — подкани я тя. — Имам още едно събиране.

— Работата на мафията никога не спира, нали?

Но въпреки всичко я последва, като постоянно се пулеше наоколо като някакъв съсухрен шут, дребничка и облечена в смешния си старомоден пуловер.

До доковете ги поздравиха леко изнервени няколко от членовете на съвета на Женевското езеро. Качиха се на малко фериботче, което ловко си проправяше път между цяла флотилия лодки. Плаваха по езерото на една от луните на Юпитер и всички цветове бяха леко мътни заради огромното разстояние до Слънцето… Зоу почувства как вътре в нея се надига познатото й от полетите възхищение. Тя каза на местните жители:

— Тук е толкова красиво. Сега разбирам защо хората от Европа искат да направят сателита си изцяло воден и да плуват насам-натам. Дори могат да изнасят с космически кораби вода за Венера и да носят обратно почва, за да направят солидни острови. Не знам дали са ви споменавали за нещо подобно. Може би това са само приказки, също като идеята да се създаде малка изкуствена черна дупка и да се спусне в горните слоеве на юпитерианската атмосфера. Да превърнат Юпитер в звезда! Тогава ще имате колкото си искате светлина.

— Няма ли опасност Юпитер да бъде погълнат? — попита един от местните.

— О, има, но това щяло да стане след милиони години според тях.

— А после ще се превърне в свръхнова — отбеляза Ан.

— Да, да… Всичко, освен Плутон, ще бъде разрушено. Само че дотогава отдавна ще сме се махнали по един или друг начин. Или ако не сме, все някой ще измисли нещо.

Ан се изсмя грубо. Местните, потънали в тежки мисли, явно въобще не забелязаха.

Когато отново стъпиха на брега, Ан и Зоу тръгнаха заедно по крайбрежния булевард.

— Толкова си безочлива — каза Ан.

— О, напротив. Всичко това е толкова фино. Те не знаят дали говоря от свое име, от името на Джаки или от името на целия Марс. Всичко може да са само празни приказки. Само че по този начин се сещат за по-широкия контекст. Ще им бъде много лесно да се обвържат с юпитерианската система и да забравят за останалите. Цялата Слънчева система е едно цяло политическо тяло и хората имат нужда някой да им обясни как точно да възприемат това. Те не могат да схванат идеята.

— На първо място ти се нуждаеш от помощ. Разбираш ли, това не ти е ренесансова Италия.

— Макиавели и тезите му винаги ще си останат верни, ако имаш това предвид. Хората тук трябва да бъдат запознати с тях.

— Напомняш ми за Франк.

— Кой Франк?

— Франк Чалмърс.

— О, ето един исей, когото уважавам. Е, поне от това, което съм чела за него. Той е единственият от вас, който не е бил откачен. И той е бил този, който е свършил по-голямата част от работата.

— Ти не знаеш нищо за него — отбеляза Ан.

Зоу сви рамене.

— Миналото е едно и също за всички нас. Знам точно толкова за него, колкото и ти.

Покрай тях мина група юпитерианци — бледи, с големи очи, напълно погълнати в собственията си разговор. Зоу ги посочи:

— Погледни ги! Толкова са съсредоточени. Уважавам и тях, наистина — да се хвърлят толкова енергично в проект, който ще бъде завършен стотици и хиляди години след смъртта им! Това е абсурден жест, жест на предизвикателството и свобода, абсолютна божествена лудост, сякаш са сперматозоиди, плъзгащи се лудешки към някаква неизвестна цел.

— Всички сме така — отвърна Ан. — Това е еволюцията. Кога ще отидем до Миранда?

Миранда бе най-малката от всичките пет големи луни на Уран. Диаметърът й бе само 470 км. В ранните си години, преди някъде около 3,5 милиарда години, нейният по-малък предшественик се бе сблъскал с приблизително равен по размер сателит. Двете тела се бяха разбили на парчета и след това заради огромната температура, развила се при сблъсъка, се бяха слели в едно цяло. Само че новопоявилата се луна се бе охладила, преди процесът на сливането да е свършил.

Резултатът от всичко това бе нещо невиждано, страшно нееднородно и разпокъсано. Някои области бяха равни и гладки, а други — накъсани и груби. Някои бяха метаморфоза от повърхностите на двете прото-луни, други представляваха открит материал от вътрешността. Имаше и дълбоко прорязани пукнатини по местата, където частите на двата планетоида се срещаха доста несъвършено. Там паралелните каньони се извиваха под остри ъгли и образуваха драматични V-образни формации — белег за грандиозната сила при сблъсъка. Пукнатините бяха толкова дълбоки, че се виждаха дори от космоса като някакви стари зараснали белези, разпрострели се на много километри из сивата сфера.

Кацнаха върху едно плато, близо до най-голямата от тези прорязани в тялото на планетата бездни, наречена Пукнатината Просперс. Бяха само Зоу, Ан и група охранители. Те облякоха скафандри и излязоха от совалката, след което тръгнаха към ръба на клисурата. Неясна и бездънна пропаст, толкова дълбока, че дъното й сякаш бе различен свят. Като се прибавеше и липсата на въздух и ниската гравитация, гледката караше Зоу да се чувства така, сякаш лети, както бе летяла понякога в мечтите си. Над главите им Уран пламтеше със зелена светлина и придаваше на Миранда странен нефритен вид. Зоу затанцува по ръба, отблъсквайки се от повърхността с пръстите на краката си и реейки се, като се приземяваше грациозно. Сърцето й бе пълно с красотата на странния свят. В атмосферата на Уран проблясваха диамантените искри на „газовите фенери“. Точици светлина през хартиения абажур на гигантски фенер. За дълбочината на бездната можеше само да се гадае. Всичко пламтеше със своя вътрешна зеленина. От всичко извираше viriditas. Въпреки това обаче всичко бе тихо и неподвижно, обречено на вечен покой, с изключение на тях — натрапниците, наблюдателите. Зоу продължаваше да танцува.

Ан се разхождаше наоколо. Явно се чувстваше съвсем удобно. Движеше се с несъзнателната грация на човек, прекарал доста време в разходки по скали. Каменен балет. В дебелата си ръкавица държеше дълъг ъгловат чук. Джобовете по бедрата й бяха пълни с образци. Не обръщаше никакво внимание на Зоу или на групата охранители. Сякаш бе артист, който изпълняваше ролята на Ан Клейборн. Зоу се засмя — ето как човек се превръщаше в клише!

— Тази твоя натрапчива привързаност към скалите е толкова патетична — обърна се тя към Ан по частния им канал. — Да бъдеш толкова стара и толкова дребна. Да се ограничаваш в един свят, изграден от инертна материя, свят, който никога няма да те изненада с нещо ново и никога няма да направи каквото и да е. Така че да не може да те нарани. Ареологията като вид малодушие. Тъжно, наистина.

Чу по интеркома как Ан със свистене си поема въздух между зъбите. В звука долови отвращение. Зоу се засмя.

— Ти си едно безочливо момиченце — каза Ан.

— Да, такава съм.

— Освен това си и глупава.

— Такава вече не съм! — Зоу се изненада от собствената си страстност. След това видя лицето на Ан зад прозорчето на шлема й. То беше изкривено от гняв. Гласът й съскаше по интеркома на тежки и остри пресекулки.

— Не ми разваляй разходката — отсече Ан.

— Писна ми никой да не ме забелязва.

— Е, кой се страхува сега в такъв случай?

— Страх ме е от скуката.

Поредното отвратено изсъскване.

— Доста зле са те възпитали.

— Чия е грешката според теб?

— О, твоя, изцяло твоя. Само че ние сме тези, които трябва да изстрадат резултата.

— Страдай си. Но не забравяй, че аз те доведох тук.

— Сакс ме доведе тук, да бъде благословено малкото му сърце.

— За теб всички са малки.

— Сравнени с това… — По движението на шлема й Зоу се досети, че има предвид пукнатината.

— Безгласна неподвижност, сред която си в безопасност.

— Това са останките от сблъсък, който е много подобен на другите сблъсъци на планетоиди в първите години на Слънчевата система. Марс също е станал обект на няколко, както и Земята. Това е моделът, по който се е появил животът. Нещо като прозорец към онова време, разбираш ли?

— Разбирам, но не ми пука.

— Не смятам, че има някакъв смисъл.

— В смисъла, който имаш предвид, нищо няма смисъл. Във всичко наоколо няма никакъв смисъл. Просто резултат от Големия взрив.

— О, я стига! — извика Ан. — Нихилизмът ти е направо смехотворен.

— Я виж ти кой ми го казва! Та ти самата си нихилист! Никакъв смисъл или стойност за живота — това е нихилизъм за слабите, за робите, ако можеш да си представиш подобно нещо.

— Смелото ми малко нихилистче.

— Аха. Изправям се лице в лице с него и се наслаждавам на това, на което мога.

— И кое е то?

— Удоволствието. Сетивата и онова, което възприемаме с тях. Аз съм сенсуалист. За това според мен се изисква определена смелост. Да посрещнеш болката, да рискуваш живота си, само и само за да накараш сетивата ти да реват от удоволствие…

— Мислиш, че знаеш какво е болка?

Зоу си припомни едно приземяване в Наблюдателницата и невероятната болка в натрошените си крака и ребра.

— Да, знам.

Радиомълчание. Пращенето на магнитното поле на Уран. Може би Ан искаше да й покаже какво е болка, което, като се имаше предвид нейната вездесъщност, не беше кой знае каква щедрост. Това накара Зоу да побеснее.

— Смяташ ли, че за да станеш човек, трябва да изминат векове? Че никой не е достатъчно човечен, докато не одъртее? Кийтс е умрял на 25-годишна възраст. Чела ли си „Хиперион“? Мислиш ли, че тази дупка в скалата е толкова съвършена и важна като всеки ред от „Хиперион“? Наистина вие, исеите, сте направо ужасни. И ти на първо място. Да ме съди не някой друг, а ти — ти, която не си се променила ни най-малко от мига, в който кракът ти е стъпил на Марс…

— Добро постижение, какво ще кажеш?

— Добър начин да се правиш на мъртъв. Ан Клейборн — най-великият мъртвец, който някога е живял на света.

— И едно безочливо момиченце. Но погледни структурата на тази скала, извита като виенска кифла.

— Заеби скалите.

— Ще оставя сенсуалистите да се заемат с това. Не, погледни. Тази скала е стояла непроменена 3,5 милиарда години. А когато се е променила… Господи, каква промяна е било!

Зоу се вгледа в нефритеносинята скала под краката им. Приличаше на стъкло, но иначе напълно невзрачна.

— Ти си луда — заяви тя.

— Да. Само че лудостта ми харесва.

По време на обратния полет към Оберон всички мълчаха, докато някой от екипажа на совалката не се обърна и не спомена пред Ан, че Хироко и няколко от нейните последователи са били забелязани наскоро в системата на Уран и по-точно на Пък.

— Как не — въздъхна Ан.

— А ти откъде си толкова сигурна? — попита Зоу. — Може пък да е решила да се махне както от Марс, така и от Земята. Не я обвинявам за подобно решение.

— Това не е видът място, където тя би останала.

— Може би не го знае. Може да не е чула, че това е частната ти каменна градина.

Ан само я отпъди с ръка.

Назад към Марс, червената планета, най-прекрасният свят в цялата слънчева система. Единственият истински свят.

Совалката ускори ход, направи завой, плава няколко дена и намали. След две седмици вече бяха на Кларк, след това в една от кабинките на елеватора — надолу, надолу, надолу… Толкова бавно бе това последно спускане! Зоу погледна към Екус, след това на североизток между червения Тарсис и синьото Северно море. Толкова й беше приятно да види всичко това. Тя глътна няколко таблетки пандорфин, докато елеваторът се приближаваше към Шефилд, и когато най-накрая слезе от него и тръгна по улиците към гигантската жп станция на ръба, вече бе потънала в ареофанията и обичаше всяко лице, което срещнеше по пътя си, всичките си високи братя и сестри с невъобразимата им красота и феноменалната им грациозност, обичаше дори и земяните, които й се мотаеха под краката. Следващият влак за Екус щеше да тръгне след няколко часа, затова Зоу се заразхожда неуморно из парка, гледайки постоянно към грандиозния калдер на Павонис Монс, зрелищен както нищо на Миранда, въпреки че беше дълбок точно колкото и Пукнатината Просперо: безкрайно количество хоризонтални ленти във всички нюанси на червеното — жълтеникавокафяво, алено, ръждивочервено, умбра, кестен, бакърено, керемиденочервено, сиена, бича кръв, яркочервено, цинобър, всички под мрачното и осеяно със звезди следобедно небе. Нейният свят. Въпреки че Шефилд беше под купол и завинаги щеше да си остане така. Искаше й се отново да излезе навън във вятъра.

Затова тя се върна на станцията и взе влака за Екус. Пристигна почти в полунощ. Регистрира се в общежитието на кооперацията и се разходи към Адлер, чувствайки как последният от залповете на пандорфина минава през нея като перо върху шапката на нейното щастие. Цялата банда беше там, сякаш не бе минал и един ден. Те я поздравиха, прегърнаха я по няколко пъти, разцелуваха я, дадоха й питие и я заразпитваха за пътуването й, разказаха й за последните условия на вятъра и я приласкаха в стола й, докато бързо не стана един след полунощ. Всички облякоха летателните си костюми и се гмурнаха сред мрака на небето и неповторимия порив на възходящите ветрове, периодични като дишане или секс. Черната маса на насипа при Екус се издигаше на изток като границата на някакъв континент. Подножието на Екус Касма бе далеч-далеч под тях. Това бе пейзажът на сърцето й с бледите низини и високите плата, между които се извисяваше главозамайващият връх, а над него сияеше небето, окъпано в пурпурни тонове — лавандулово и бледомораво на изток, индигово на запад. Целият свод блестеше и променяше цветовете си всяка секунда. Полека-лека се показваха и звездите. Няколко особено силни порива я подхванаха и я издигнаха високо над Наблюдателницата, така че можеше да се приближи до склона и да „яхне“ едно мощно западно възходящо течение. Зоу премина на няколко сантиметра над Наблюдателницата и след това се заиздига, без да прави никакви движения, но въпреки това подмятана насам-натам от повеите на вятъра, докато накрая не излезе внезапно от сянката на склона и не се озова под грубите жълти лъчи на новия ден. Докато се гмуркаше в облаците, си мислеше: „Майната ти, Ан Клейборн, вървете по дяволите и ти, и всички останали като теб, които може вечно да раздавате морални императиви, исейска етика, ценности, цели, отговорности, добродетели, порицания и разсъждения за Великите предназначения на живота… Можете да продължавате до безкрай с тези думи и с цялото им лицемерие и страх, и независимо от това никога няма да усетите нещо подобно, когато грациозността на тялото, съзнанието и света се сливат в едно в съвършена хармония. Можете да ръсите бомбастичните си калвинистки декларации, докато посинеете. Както трябвало да правят хората по време на късите си животи (сякаш има начин човек да бъде сигурен в това!). Като че ли в края на краищата и вие не се оказахте една сбирщина от безмилостни копелета. Но докато не полетите, следвайки чистата грациозност на тялото, не знаете нищо. Нямате право да говорите. Вие сте роби на идеите и на йерархиите си, затова не можете да видите, че от тази цел по-висша няма, че именно това е главната полза от съществуването и от самия космос — свободната игра във въздуха.“

В северното полукълбо в момента бе пролет и духаха мощни пасати, които се сблъскваха със западните ветрове и смекчаваха силата на възходящите течения около Екус. Джаки бе на Гранд Канал, отвлечена от междупланетните си маневри заради еднообразието на местната политика. Тя очевидно бе напрегната и раздразнителна задето трябваше да се занимава с подобни глупости и определено не искаше Зоу да й се мотае наоколо. Затова Зоу поработи известно време в мините на Моро и след това се присъедини към една група свои приятели на брега на Северно море, на юг от Буунс Нек в близост до Блохс Хофнунг, където рифовете бяха на около километър от морската пяна. Следобедните бризове се разбиваха в тези скали и похващаха една малка група летци, които се рееха сред вълните и шарките постоянно бягаща във всички посоки пяна със снежнобял цвят сред тъмното море.

Тази групичка се водеше от една жена, която Зоу никога не бе срещала преди, на име Мелка. Тя бе най-добрият летец, който Зоу някога бе виждала. Когато се издигнеше във въздуха сред тях и ги поведеше, приличаше на ангел или на ястреб, мятащ се сред гълъби. Зоу продължи да работи с местния си партньор от кооперацията денем и щом приключеше със задълженията си, излизаше навън и летеше. Сърцето й изпитваше наслаждение от най-различни неща. Веднъж дори се обади на Ан Клейборн, за да й разкаже за летенето и за това какво означава наистина то. Само че старата вече бе успяла да забрави за нея и не демонстрира никакъв интерес, дори когато Зоу успя най-накрая да й обясни кога и как са се срещали.

След този разговор тя изпитваше някаква неясна вътрешна болка, докато летеше. Миналото бе мъртво, нямаше съмнение, но това, че хората се превръщаха в такива призраци…

За подобни чувства нямаше друго лекарство, освен усещането за слънце и солен въздух и гледката на вечно променящата се морска пяна, издигаща се й пропадаща около рифовете. Пред себе си Зоу видя Мелка, която се гмуркаше. Тя се впусна в преследване, внезапно засегната от този красив дух. Мелка я видя и полетя в противоположната посока. Изведнъж тя закачи с крилото си върха на най-високата скала от рифовете и падна във водата като застреляна птица. Зоу остана потресена при вида на случилото се, прибра крилете си и започна да се спуска, докато най-накрая не взе да пада отвесно надолу. Успя да улови момичето като по чудо. Едното й крило изплющя точно над сините вълни. Тя разбра, че ще им се наложи да плуват.