Синият Марс

Част втораАреофания

За Сакс гражданската война бе най-нерационалният от всички конфликти. Две части от една група споделяха много повече общи интереси, отколкото бяха несъгласията, но въпреки всичко се биеха. За съжаление хората не можеха да бъдат принудени да изучават анализа на стойността и облагите. Нищо не можеше да се направи. Или… вероятно човек можеше да идентифицира спорния въпрос, като принуди една от двете страни да прибегне до насилие и след това да се опита да обезвреди конфликтната точка.

В случая определено спорният въпрос бе тераформирането. Материя, с която Сакс почти се бе слял. Това би могло да се приеме и като недостатък, понеже „успокоителят“ по правило е неутрален. От друга страна действията му можеха символично да се приемат като способ за тераформиране. Можеше да постигне много повече с един символичен жест, отколкото всеки друг на негово място. Това, от което имаше нужда, бе отстъпка на червените — истинска отстъпка, реалността на която щеше да увеличи символичната стойност с някакъв скрит експоненциален фактор. Символичната стойност — това бе концепция, която Сакс усилено се опитваше да овладее. Сега какви ли не думи му създаваха проблеми, така че често му се налагаше да прибягва до етимологията, за да схване значението им по-добре. Поглед към китката: „Символ — нещо, което замества нещо друго, от латинското симболум, прието от гръцкия — събирам заедно“. Точно така. Беше чуждо за неговото разбиране — да събираш заедно, — нещо емоционално и дори нереално, но въпреки всичко жизненоважно.

В деня на битката при Шефилд той се обади на Ан следобед, опита се да поговори с нея и не успя. Затова се качи в ровъра си, премина през руините на града и започна да я търси. Гледката на това колко щети могат да причинят само няколко часа битка бе тъжна. Плодовете на дългогодишен труд лежаха до руините като черна линия от въглеродни фибри.

Не се виждаха следи от останала съпротива на червените. Следователно нямаше как да открие Ан. Затова Сакс се върна в складовия комплекс в източен Павонис. Чувстваше се разочарован. Влезе в комплекса.

Ето я и Ан. Тя си проправяше път през останалите в огромния склад и се насочваше право към: него, сякаш искаше да забие нож в сърцето му. Той потъна в стола си нещастно, спомняйки си всички неприятни разговори между тях двамата. Последния път се бяха карали по време на едно пътуване с влак от Либия. Той си спомни как тя бе казала нещо за премахването на Солета и на пръстена от огледала; това наистина щеше да бъде доста символично. Сакс никога не се бе чувствал добре, знаейки колко уязвим е този доста важен елемент за затоплянето и за тераформирането въобще.

Така че когато Ан му каза: „Искам нещо в замяна“, той като че ли знаеше за какво ще стане въпрос и предложи да премахне огледалата, преди тя да успее да каже каквото и да било. Това я изненада. Гневът й като че се поуталожи. Но под повърхността бе останало нещо много по-силно — тъга, отчаяние… не можеше да е сигурен. Определено днес бяха умрели много червени… и много червени надежди. „Съжалявам за Касей“, добави той.

Тя сякаш не забеляза това и го накара да обещае, че ще разруши огледалата. Сакс обеща, като междувременно изчисляваше загубата на светлина, която щеше да причини атентата. Опита се да прикрие трепването си. Повече от двайсет процента — доста чувствително количество. „Това ще стане причина за настъпването на ледников период“, промърмори той. „Много добре“, отвърна Ан.

Само че тя не бе съвсем доволна. Докато излизаше от стаята, Сакс разбра по извивката на раменете й, че неговата отстъпка е допринесла с много малко, ако не и с нищо, за нейния комфорт. Човек само можеше да се надява, че кохортите й ще бъдат задоволени много по-лесно. Но така или иначе това трябваше да бъде направено. То можеше да спре гражданската война. Естествено, щяха да загинат огромно количество планове и то на високи равнища, въпреки че всяка еко-система щеше да бъде принудена малко да се поразшири. И ледников период — нямаше място за съмнение. Докато не успееха да реагират по-ефективно. Но всичко щеше да си струва, ако успееше да спре битката.

Нямаше да е трудно огромната лента от космически огледала да бъде разрушена и оставена да се носи из космоса извън плоскостта на еклиптиката. Също и Солета — две-три ракети и щеше да се понесе като фойерверк.

Само че загубата на алуминиев силикат щеше да е огромна, а Сакс не искаше това. Той реши да проучи възможността да бъдат използвани насочващите ракети, като с тяхна помощ огледалата бъдат изведени където и да е из Слънчевата система. Солета можеше да бъде закарана до Венера и огледалата й да бъдат аранжирани по нов начин, така че да се получи нещо като гигантски слънчобран, който да предпазва нажежената планета и да причини изстудяване на атмосферата й. Този въпрос бе дискутиран от доста време. Каквито и да бяха плановете за тераформиране на Венера, това бе стандартната първа стъпка. След като това станеше, пръстеновидното огледало можеше да бъде поставено в съответна полярна орбита и светлината му щеше да помогне да се задържи Солета/слънчобранът на място под напора на слънчевата радиация… С други думи и двата обекта можеха да влязат в употреба. Това също щеше да е жест, който щеше да каже: „Я вижте — и този голям свят може да бъде тераформиран“. Нямаше да е лесно, но бе възможно. Това на свой ред пък щеше да отслаби част от психическото напрежение на Марс — „единствената възможна втора Земя“. Нелогично, но няма значение — историята бе странна и това щеше да бъде знак за хората на Земята, знамение. „Вижте там! Хайде там!“ И щяха да оставят Марс на мира.

Затова той поговори с учените от Да Винчи, които вече ефективно контролираха огледалата. В сегашния момент кратерът бе претъпкан с техниката на подземния свят и като се прибавеше фактът, че Спенсър работеше усилено с тях, потенциалът им бе внушителен. Казано направо, те бяха създали революцията и сега де факто контролираха пространството в орбита около Марс.

Това бе една от причините, заради която всички изглеждаха недоволни или най-малкото смаяни, когато Сакс им разказа за проекта си. Той подхвърли идеята на една виртуална конференция. Лицата им се изкривиха в предупреждение: „Капитане, това е нелогично“. Но пък другата алтернатива бе гражданска война. Все пак едното бе по-добро от другото.

— Хората няма ли да възразят? — попита Аоня. — Имам предвид зелените?

— Несъмнено — отвърна Сакс. — Само че това е начинът, по който живеем сега — в анархия. Вярно, че групичката в източен Павонис е нещо от рода на протоправителство. Само че ние в Да Винчи контролираме марсианското космическо пространство. И каквото и да възразяват, това може да спре гражданската война.

Той обясни идеята си по най-добрия начин, на който бе способен. Те се увлякоха по техническото предизвикателство и бързо забравиха първоначалния си шок. Всъщност да им подхвърли човек техническо предизвикателство бе като да даде кокал на куче. Те загризаха трудните въпроси на проблема и само след няколко дни бяха излъскали до блясък процедурата. До голяма степен това бе въпрос на инструктиране на изкуствените интелекти, както обикновено. Човек само трябваше да осъзнае какво в действителност иска да бъде свършено и след това да каже на изкуствения интелект: „Ако обичаш, направи това и това“ в случая, завърти Солета и пръстеновидното огледало и ги изведи в орбита около Венера, нагласи Солета така, че да се превърне в слънчобран, който да защитава планетата от слънчевата светлина — и изкуствените интелекти щяха да изчислят траекториите, нагласата на ракетните двигатели и ъглите на огледалата. Това бе всичко.

Май хората ставаха прекалено могъщи. Мишел винаги говореше за новите им богоподобни сили, а Хироко в действията си наблягаше на необходимостта от ограничаване на това, което можеха и трябваше да правят, противно на всички традиции. Що се отнася до Сакс, той уважаваше традициите като тип христоматийно поведение за оцеляване. Но техниците от Да Винчи се отнасяха към традициите по същия начин като Хироко. Бяха стигнали до един открит момент в историята, за който не трябваше да се отчитат пред никого. Затова го направиха.

После Сакс се срещна с Мишел.

— Загрижен съм за Ан.

Намираха се в ъгъла на големия склад в източен Павонис. Движението и глъчката на тълпата създаваше някакъв странен вид уединение. Но след бегъл поглед наоколо Мишел предложи:

— Дай да излезем навън.

Облякоха скафандрите си и излязоха. Източен Павонис бе лабиринт от куполи, складове, фабрики, железопътни линии, паркинги, тръбопроводи, резервоари и дворове, сметища и купища боклуци, чиито механически вътрешности бяха разпилени подобно на вулканично изригване. Но Мишел поведе Сакс на запад през цялата тази каша. Бързо стигнаха до ръба на калдера, където черният базалт се бе пропукал и бе образувал няколко концентрични тераси, всяка от които по-ниска от предишната. Надолу по тези тераси водеха стълби, а най-долната бе покрита с релси. Мишел и Сакс слязоха до нея, откъдето можеха да виждат калдера. Пет километра право надолу.

Двамата погледнаха към дъното.

— Искам да й помогна — въздъхна Сакс.

Мишел кимна.

— Разбирам. Но не знам как. За нея ти си олицетворение на тераформирането. Ако ти и помогнеш, и тераформирането трябва да й помогне. Сещаш ли се за някакъв начин, по който тераформирането може да й помогне?

Сакс помисли малко.

— Може да я изкара на открито — без шлемове, може би дори и без маски.

— Мислиш ли, че тя желае това?

— Мисля, че на определено ниво всеки го желае. С малкия си мозък. Животинско е, нали разбираш. Просто го чувстваш.

— Не съм сигурен дали Ан е чак толкова податлива на животински чувства.

Сакс обмисли тази идея.

След това всичко потъмня.

Двамата погледнаха нагоре. Слънцето беше черно. Звездите сияеха в небето около него. Край черния диск сияеше блед пламък — вероятно слънчевата корона.

Внезапен огнен полумесец ги накара да извърнат очи. Ето това беше короната. Онова, което виждаха преди, сигурно е била просто екзосферата.

Потъмнелият пейзаж отново изсветля, щом изкуствено предизвиканото затъмнение свърши. Само че слънцето се бе завърнало значително по-бледо, отколкото бе само преди няколко мига. Старият бронзов диск на марсианското слънце! Сякаш отдавна забравен приятел им бе дошъл на гости. Светът около тях беше по-замъглен, всички цветове на калдера с един тон по-тъмни, като че ли някакви невидими облаци бяха запречили слънцето. До болка позната гледка — естествената марсианска светлина, която се бе завърнала след двадесет и осем годишна пауза.

— Надявам се, че Ан е видяла това — промърмори Сакс. Беше му студено, макар прекрасно да знаеше, че е минало прекалено малко време, за да изстине атмосферата наистина. Пък и беше със скафандър. Но студ щеше да има. Помисли си мрачно за всички каменни полета, разпръснати из планетата над четири или петкилометровата височина и по-надолу в средните и големите ширини. Всички екосистеми в момента започваха да измират. Двайсет процента спад на топлината — това бе по-лошо и от ледниковия период на Земята, подобно повече на унищожението през ордовика, през девона или през най-лошия — перма преди повече от 250 милиона години, избил до 95% от всички живи същества по онова време. Крехко равновесие; много малко създания преживели сътресенията. Онези, които оцелели, били издръжливи или просто имали късмет.

— Съмнявам се, че това ще я удовлетвори — обади се Мишел.

Сакс кимна. За момента обаче бе прекалено погълнат от мисли как да компенсира загубата на топлина. Щеше да е добре, ако нямаше същества, които да понесат липсата й толкова тежко. В противен случай на Ан просто щеше да й се наложи да свиква с каменни полета.

Беше точно по средата на северното лято, южната зима, близо до афелия. Това, заедно с голямата надморска височина, бе причината южната зима да бъде много по-студена от северната. Температурите редовно падаха до 230 градуса К, което бе близо до стойностите преди тяхното идване. Сега, когато Солета и пръстеновидното огледало вече ги нямаше, температурите щяха да падат още повече. Несъмнено южните високи земи бяха на път да подобрят рекорда за зимни студове.

От друга страна на юг вече бе паднал много сняг, а Сакс имаше голям респект от способността на снега да защитава живите създания от студа и вятъра. Околната среда бе станала доста издръжлива. Имаше вероятност намаляването на осветеността и съответно на температурите да не причини чак толкова много вреда на покритите със сняг растения, които се бяха приготвили за „зимния си сън“. Трудно бе да се каже. Искаше му се да излезе навън и да види всичко със собствените си очи. Естествено щяха да минат месеци, преди разликата да стане измерима. Освен може би разликата в самото време. А времето можеше да бъде следено само по метеорологичните данни, което той в момента правеше. Прекарваше множество часове пред сателитните снимки и метеокартите и търсеше знаци. Освен всичко друго, това бе и полезно, понеже го отвличаше от хората, които постоянно идваха да му трият сол на главата за премахването на огледалата… събитие, напоследък толкова често, че след една седмица дори го отегчи.

За съжаление времето на Марс бе толкова променливо, че не можеше да се каже дали премахването на гигантските огледала бе оказало някакъв ефект върху него или не. Марсианското време бе груба полухаотична система. В някои отношения то напомняше земното и в това нямаше нищо изненадващо, като се имаше предвид, че и двете се дължаха на циркулацията на въздух и вода около повърхността на въртяща се в космоса сфера. Кориолисовите сили бяха едни и същи навсякъде и затова тук също като на Земята имаше тропически източни ветрове, умерени западни ветрове, полярни източни ветрове, ключови точки за реактивните течения и така нататък. Само че това бе почти всичко, което можеше да се каже за марсианското време. Е, човек можеше да допълни, че е по-студено и по-сухо на юг, отколкото на изток, че има области, природно защитени от валежи около високите вулкани и планинските вериги, че около екватора е по-топло, отколкото по полюсите и други от този сорт. Всичко това бе общо и очевидно, но бе единственото, което можеха да заявят с увереност, с изключение на някои местни особености, въпреки че повечето от тях бяха доста изменчиви. Въпрос повече на анализирана статистика, отколкото на изживян опит. И като се има предвид, че архивите се водеха само от петдесет и две марсиански години, че атмосферата постоянно се сгъстяваше, че в почвата бе вкарана изкуствена вода и т.н., бе доста трудно да се каже какви всъщност бяха нормалните условия.

Междувременно Сакс разбра, че не може да се концентрира в източен Павонис. Хората постоянно го прекъсваха, за да се оплакват за огледалата, а и нестабилната политическа ситуация се бе впуснала в бури и циклони, подобни на атмосферните. Вече ставаше ясно, че премахването на огледалата не бе успокоило всички червени — почти всеки ден се случваше по някой саботаж на проектите по тераформирането, както и ожесточени битки в защита на техните собствени проекти. А и репортажите от Земята (Сакс се насилваше да ги гледа по час на ден) даваха да се разбере, че известни сили там искаха да подредят нещата в същия ред, в който бяха преди наводнението. Назряваха конфликти между тях и други групировки, които се опитваха да извлекат от наводнението дивиденти, както бяха направили преди марсианските революционери. Те използваха събитието като преломна точка в историята и като трамплин за някакъв „нов ред“, някакво ново начало. Само че метанационалите не се предаваха лесно и се бяха окопали здравата — те командваха главните ресурси и някакво си седемметрово покачване на морското равнище нямаше да ги изтласка от сцената.

След един подобен мъчителен час Сакс изгаси екрана на лектерна си и отиде в ровъра на Мишел да вечеря.

— Няма такова нещо като ново начало — каза той, след като сложи водата да ври.

— Ами Големият взрив?

— Доколкото разбирам, има теории, които предполагат, че… разпръскването на протовселената е било причинено от Друга още по-ранна вселена, свила се по времето на някакъв Голям колапс.

— Бих си помислил, че това ще унищожи всички несъразмерности.

— Не несъразмерностите са странни, а единичните случаи. Множество събития стават причина да се появят различия. След това космическото раздуване става причина тези малки туфи да станат големи. — Сакс се намръщи: звучеше като групата от Да Винчи. — Само че аз имах предвид наводнението на Земята, което не е чак толкова завършено като промяна на условията, колкото единичните случаи. В действителност долу сигурно има хора, за които това изобщо не е нещо фатално.

— Вярно. — По незнайни причини Мишел се усмихваше. — Май трябва да отидем и да видим, а?

След като изядоха спагетите си, Сакс продължи:

— Искам да изляза навън. Искам да видя с очите си има ли някакъв ефект от премахването на огледалата.

— Вече видя един. Това намаляване на светлината, когато бяхме на ръба на калдера… — Мишел потрепери.

— Да, но това само още повече разпали любопитството ми.

— Ами… добре, ще подготвим един форт за теб.

Сякаш човек трябваше физически да заеме дадено място, за да бъде там.

— Малкият мозък никога не се предава — подметна Сакс.

Мишел се ухили.

— Това обяснява защо искаш да отидеш и да видиш всичко лично.

Сакс се намръщи.

Преди да тръгне, той се обади на Ан.

— Би ли искала да… да ми правиш компания по време на едно пътуване из южен Тарсис, за да… изследваме горната граница на ареобиосферата? Заедно?

Тя остана изумена. Главата й се поклащаше нагоре-надолу, докато обмисляше предложението му — отговорът на малкия мозък, изпреварил с шест-седем секунди устния й отговор:

— Не.

И прекъсна връзката. Изглеждаше някак си изплашена.

Сакс сви рамене. Жалко. Разбра, че една от причините да иска да отиде на полето бе да вземе Ан със себе си и да й покаже първите каменни полета, за да ги види и тя. Да й покаже колко красив бе пейзажът. Да поговори с нея. Нещо от този род. Не че имаше ясна представа какво щеше да й каже, когато се озовяха там. Просто да й покаже. Да я накара да ги види.

Е, човек не може да накара хората да виждат нещо.

Той отиде да си вземе довиждане с Мишел. Цялата работа на психиатъра се състоеше в това да кара хората да виждат нещо. Явно за това и се дразнеше, когато говореха за Ан. Тя му бе пациент вече повече от век, а не му бе казала много неща за себе си. Сакс се засмя. Това очевидно ядосваше Мишел, който без съмнение обичаше Ан… по същия начин, по който обичаше всичките си стари приятели и пациенти, включително и Сакс. От гледната точка на Мишел такава бе природата на професионалната отговорност — да се влюбиш във всичките си обекти на „научно изследване“. Всеки астроном обича звездите. Хм, кой знае.

Сакс се пресегна и стисна Мишел за лактите, който щастливо се засмя при това толкова необичайно за Сакс поведение, тази „промяна на мисленето“. Любов, да; и на всичкото отгоре обектът на изследване се състоеше от жени, които си познавал десетки и стотици години… мда, силничко чувство. Огромна близост, без значение има ли желание обектът да сътрудничи или не. Дори може би беше още по-измамно, ако не желаеха и отказваха да отговарят на каквито и да било въпроси. В края на краищата, ако Мишел искаше отговори на всичките си въпроси, отговори с огромна дължина, още преди да е задал въпроса, винаги можеше да се обърне към Мая, Мая — човешкото същество, което водеше Мишел към едно трудно надбягване с препятствия, около аурата си, включващо дори хвърляне на предмети по него, ако можеше да се вярва на Спенсър. След подобна странна проява на символизъм мълчанието на Ан сигурно му се струваше очарователно.

— Внимавай — каза Мишел; щастлив учен със застанал пред него един от обектите на изследване, когото обичаше като брат.

Сакс взе единичен ровър и подкара по стръмния гол южен склон на Павонис Монс, след това премина през седловината между Павонис и Арсиа Мрнс и стигна до нагънатата Дедалия Планития. Той караше с огромно удоволствие през дългите каменни вълни и разчиташе пясъчните картини като метеорологична карта. Не пътуваше в ровър с тясна и мрачна кабина, свиращ се като хлебарка от едно скришно място на друго, а по-скоро в нещо като голяма каравана, използвана от ареолозите, с прозорци от всичките четири страни на кабината. Наистина бе удоволствие да се разхождаш насам-натам под тънката слънчева светлина, насам-натам, насам-натам из разчертаното от вятъра платно с далечни хоризонти. Нямаше от кого да се крие; никой не го търсеше. Беше свободен човек на свободна планета и ако искаше, можеше да обиколи света с този ровър. Или да отиде където пожелае.

Това усещане се стовари с пълна сила върху него след двудневно шофиране. Той внимателно легна в голямото легло в задната част на ровъра. Под бръмченето на електрическата и отоплителната системи тихичко започна да си тананика нещо, зави се с покривката за легло, която веднага улови температурата на тялото му, облегна глава върху възглавницата и се загледа в звездите.

На следващата сутрин от северозапад дойде атмосферен фронт с високо налягане и температурата се покачи до 262 градуса К. Сакс караше на около пет километра над морското равнище, където външното атмосферно налягане бе 230 милибара. Недостатъчно да дишаш свободно, затова той облече един от скафандрите с нагреватели, прехвърли малкия балон с кислород зад раменете си и сложи чифт ръкавици, очила и лицева маска.

Дори и екипиран така, щом излезе от люка на ровъра, студът отвън го накара да се просълзи и да заподсмърча. Зрението му се замъгли. Свистенето на вятъра проникваше през защитата на качулката на скафандъра. Нагревателите обаче си вършеха работата и понеже останалата част от тялото му бе затоплена, лицето му бързо свикна.

Затегна връзките на качулката и тръгна през полето. Прескачаше от гладък камък на гладък камък — те бяха пръснати навсякъде. Навеждаше се да изследва пукнатините, в които откриваше лишеи и всякакви други широко разпространени живи организми: мъхове, малки туфи острица, трева. Вятърът беше доста силничък. Четири-пет пъти в минута особено силни пориви го блъскаха в лицето, а между тях вихрушката беснееше постоянно. Хоризонтът на запад бе покрит с море от равни облаци, сливащи се със земята на около шейсет километра в далечината, където височината бе с два-три километра по-ниска.

Под краката му имаше само буци сняг, които запълваха плетениците от пукнатини и кухини. Преспите бяха толкова замръзнали, че можеше да скача отгоре им, без да остави нито следа. Една от тях се пропука под краката му и Сакс видя, че е дебела няколко сантиметра. Под повърхността й имаше прах или гранули. Пръстите му бяха измръзнали, независимо от затоплящите ръкавици. Трепереше, а миглите му се покриваха със скреж. Трябваше да се върне в ровъра.

Той се заклатушка по каменния пейзаж, изумен от силата на вятъра. Изкачи се върху едно ниско лавово възвишение и погледна нагоре по ската. Ровърът му беше там — голям, яркозелен, блестящ като космически кораб, около два километра нагоре по склона. Много приятна гледка.

Снегът обаче започна да вали хоризонтално покрай него, предоставяйки му драматична демонстрация на огромната сила на вятъра. Дребни зрънца сняг потрепваха по очилата му. Сакс потегли с бавна стъпка към ровъра. Имаше толкова много сняг, че му се стори, че очилата му са замъглени. След една болезнено студена операция по изтриването им отвътре обаче се оказа, че самият въздух сякаш е кондензирал. Дребен снежец, мъгла или прах — не бе съвсем ясно.

Продължи нагоре със залитане. Следващия път, когато надигна глава, откри, че въздухът е толкова пълен със сняг, че пътят към ровъра не се вижда. Не можеше да стори нищо, освен да продължи да упорства. Голям късмет беше, че скафандърът му бе добре изолиран и пришит с реотани, понеже дори с отопление, включено на максимална степен, студът беше толкова пронизващ, че му се струваше, че е излязъл гол. Видимостта спадна на около двайсетина метра и се променяше постоянно в зависимост от това колко сняг преминава покрай него в момента. Намираше се в една аморфна, разтягаща се и свиваща се маса от белота, препълнена с летящ сняг, и нещо, което приличаше на замръзнала мъгла. Сякаш беше в центъра на самия облак. Вече не чувстваше краката си. Обви ръце около тялото си и прибра дланите под мишниците. Не можеше да разбере дали все още върви във вярното направление. Уж се движеше в същата посока, а в същото време му се струваше, че отдавна е подминал ровъра.

На Марс нямаше компаси. В замяна на това обаче имаше електронни системи за проследяване на пътя, монтирани в гривната му и в ровъра. Можеше да включи подробна карта на околността и да намери себе си и ровъра на нея, след което трябваше само да върви и да засича позициите си и щеше да стигне право до колата. Това му се стори доста тежка работа, което пък го накара да се замисли дали и мисленето му, също както тялото му, не е засегнато от студа. В края на краищата не беше чак толкова трудно.

Затова той се наведе под прикритието на една скала и опита. Теорията на този метод звучеше много разумно, но практиката оставяше какво да се желае. Екранът на гривната му бе само пет сантиметра в диаметър и затова точките върху него не се различаваха добре. В края на краищата Сакс успя да ги фокусира, повъртя малко и засече още една точка. За съжаление опитите му показаха, че изглежда върви точно в обратната посока.

Това бе разстройващо и дори изнервящо. Тялото му настояваше, че върви във вярната посока. Съзнанието му (поне част от него) беше до голяма степен сигурно, че е по-добре да се доверява на показанията на картата и да предположи, че някъде е объркал пътя. Само че не беше точно така: теренът под краката му бе все още наклонен, което пък поддържаше мнението на тялото му.

Противоречието бе толкова силно, че той почувства как го залива вълна от погнуса — някакво вътрешно усукване, заради което дори бе болезнено да стои прав, подсказвано му от гривната.

Най-накрая гаденето от дезориентацията премина. Сакс стана и тръгна в посоката от картата на гривната. Чувстваше се ужасно. Но все пак човек трябваше да се доверява повече на инструментите, отколкото на инстинктите — това бе науката. Той продължи да се изкачва нагоре, по-тромав от всякога. Почти безчувствените му крака се катереха по скали, които изобщо не виждаше, въпреки че бяха точно под него. Спъваше се на всяка крачка. Учудващо бе до каква степен снегът може да замъгли виждането.

След известно време отново спря и опита пак да открие ровъра си с помощта на гривната. Този път компютърът му показа съвсем ново направление — зад него и вляво.

Вероятно бе минал покрай колата. Но дали? Не му се искаше да се връща назад срещу вятъра. Само че очевидно това бе пътят към ровъра. Затова наведе глава под напора на виелицата и упорито закрачи. Кожата му бе в много странно състояние — усещаше някакъв сърбеж под отоплителните елементи, опасващи целия му скафандър, а на останалите места бе напълно безчувствена. Краката му отдавна бяха безчувствени. Трудно му беше да ходи. Лицето му сякаш го нямаше. Очевидно измръзването не бе далеч. Трябваше му подслон.

Хрумна му нова идея. Обади се в Павонис на Аноя. Тя отговори едва ли не веднага!

— Сакс! Къде си?

— Точно затова ти се обаждам! Попаднах в буря на Дедалия! Не мога да открия ровъра си! Чудя се дали би могла да опиташ да засечеш моите сигнали и тези на ровъра и след това да ми кажеш накъде трябва да вървя.

Той приближи китката до ухото си. Май че и Аноя, Господ да я поживи, също викаше. Гласът й придаваше допълнителна странност на ситуацията.

— Добре, Сакс. Само за секунда, нека проверя… Добре! Ето те теб, ето я и колата! Какво търсиш толкова далеч на юг? Не вярвам някой да може да дойде да те прибере скоро! Особено ако има буря!

— Има буря — каза Сакс. — Затова се и обаждам.

— Добре! Ти си на около триста и петдесет метра на запад от ровъра си.

— Точно на запад ли?

— … И малко на юг! Само че как ще се ориентираш?

Сакс обмисли въпроса. Липсата на магнитно поле на Марс никога не бе представлявала проблем преди. Но сега се оказа голям проблем. Би могъл да предположи, че вятърът духа право от запад, ала това бе само предположение.

— Можеш ли да попиташ най-близките метеостанции от каква посока духа вятърът? — попита той.

— Добре, но няма да ти е от голяма полза. Сигурно има местни отклонения! Изчакай малко, ще поискам помощ от другите.

Изминаха няколко дълги и ледени секунди.

— Вятърът идва от запад-югозапад, Сакс! Трябва да вървиш така, че да ти духа в гърба и съвсем леко — в рамото!

— Знам. Млъкни за малко, за да видиш в каква посока вървя и дали ще има нужда от корекции.

Той отново тръгна, за щастие този път с гръб към вятъра. След пет-шест болезнени минути гривната му иззвъня.

— Вървиш точно към целта — изкрещя Аноя.

Доста окуражаващо. Видимостта все още бе на двайсетина метра. Сакс продължи напред, въпреки че вятърът сякаш го пронизваше през костите чак до сърцето.

— Добре, Сакс! Сакс?

— Да!

— Ти и ровърът сте на една и съща точка.

Само че около него нямаше никакъв ровър.

Сърцето му затупа силно. Наоколо не се виждаше и помен от кола. Трябваше бързо да стигне до убежище.

— Върви по разширяваща се спирала — предложи му тихият глас от гривната. Добро като идея, но неизпълнимо на практика — не можеше да се изправи с лице към вятъра. Той се взря тъпо в черната пластмасова конзола на гривната си. Оттам повече не можеше да очаква никаква помощ.

За секунда успя да различи отляво някакви преспи и тръгна към тях да разучи положението. Откри, че снегът се е натрупал под завета на едно високо до рамото му насипче. Не можа да си спомни дали го е виждал преди. В скалата имаше няколко пукнатини, причинени от издигането на Тарсис и една от тях сега защитаваше пряспата. Снегът бе доста мощен изолатор. Въпреки това нямаше много вид на убежище. Сакс обаче знаеше, че планинарите често изкарват по цели нощи в подобни заслони. Поне те скриват от вятъра.

Той застана пред задната част на пряспата и я ритна с безчувствения си крак. Сякаш риташе скала. Ясно беше, че едва ли ще успее да си изкопае пещера. Но поне усилията можеше да го затоплят малко. А пък и зад пряспата бе по-малко ветровито. Затова продължи да рита и да рита, докато откри, че под твърдата коричка отгоре се крие обичайният прах. Май все пак щеше да успее да изкопае пещера. Започна да рови.

— Сакс, Сакс! — обади се гласът от гривната му. — Какво правиш?

— Правя си иглу — отвърна той. — Бивак.

— О, Сакс… идваме към теб на помощ! Живи или умрели ще стигнем до теб следващата сутрин, така че се дръж! Ще продължим да си говорим!

— Чудесно.

Той риташе и копаеше. Застанал на колене, изхвърляше зад себе си гранулите сняг, където свистящите пориви веднага ги поемаха. Трудно му бе да се движи, дори и мисленето го затрудняваше. Горчиво съжаляваше, че толкова се бе отдалечил от ровъра. Срамно беше да умре сега, когато нещата тъкмо започваха да стават интересни. Свободен, но мъртъв. Бе успял да направи малка кухина в пряспата. Изтощен, Сакс се отпусна назад в празното пространство. Чувстваше снега зад гърба си по-топъл от свирепия вятър навън. Той приветства треперенето на тялото си и почувства истински страх, когато то спря. Лош знак бе да ти е толкова студено, че чак да не можеш да трепериш.

Поривите на вятъра сякаш издаваха странни звуци, подобни на гласове. Мощни повеи, без съмнение. Като далечни викове, виещи „Сакс! Сакс! Сакс!“. Той впери поглед в мрачната буря. Снежните парцали по някакъв начин улавяха светлината на изчезващото слънце и се изсипваха отгоре като фини бели смущения по телевизионните екрани.

След това през заскрежените си клепачи видя фигура, измъкваща се от плена на мрака. Ниска, кръгла, с шлем.

— Сакс!

Звукът бе изкривен и изглежда идваше от високоговорител в шлема на силуета. Техниците от Да Винчи бяха добре екипирани. Сакс се опита да отвърне и откри, че е прекалено замръзнал, за да вика. Дори само да помръдне ботуша си извън дупката за него представляваше доста сериозно начинание. Но това явно привлече погледа на фигурата отвън, понеже тя се обърна и усилено закрачи през вятъра. Движеше се като сръчен моряк върху бясно люлееща се палуба, лавирайки между поривите на вятъра. Силуетът се наведе и хвана Сакс за китката. През прозорчето на шлема той успя да види лицето, ясно, сякаш гледаше през прозорец. Беше Хироко.

Тя се усмихна с характерната си кратка усмивка и го дръпна за китката нагоре толкова силно, че кокалите му изпращяха.

— Ау! — изохка Сакс.

Навън на вятъра студът бе като самата смърт. Хироко преметна лявата му ръка през рамото си и го помъкна през насипа право срещу хапещия вятър.

— Ровърът ми е наблизо — измънка той, облегна се здраво на рамото й и се помъчи да придвижва достатъчно бързо краката си. Толкова се радваше да я види отново. Солидна личност, могъща и силна както винаги.

— Ето тук е — каза тя през високоговорителя. — Доста близо беше.

— Как ме откри?

— Следихме те, още докато слизаше надолу по Арсиа. Днес, когато бурята се развилия, проверих и разбрах, че си напуснал колата си. След това излязох навън, за да видя как си.

— Благодаря.

— Човек трябва много да внимава с бурите.

Двамата застанаха пред ровъра на Сакс. Тя пусна китката му, която бе стискала през цялото време, и чукна прозорчето на шлема си в неговите очила.

— Влизай вътре — нареди му Хироко.

Той внимателно се заизкачва по стъпалата към люка, отвори го и направо падна вътре. След малко тромаво се обърна, за да направи път на Хироко. На вратата нямаше никой. Сакс се наведе навън на вятъра и огледа наоколо. Ни следа от нея. Вече бе съвсем притъмняло и снегът изглеждаше черен.

— Хироко! — изкрещя Сакс.

Никакъв отговор.

Той затвори люка. Внезапно го обзе страх. Кислороден глад… Херметизира вратата и се стовари в промеждутъчната камера. Въздухът му се струваше горещ и плътен като пара. Започна да дърпа дрехите си в опити да ги съблече без особен успех. Подходи малко по-методично. Махна очилата и лицевата маска. Бяха покрити с лед. Вероятно въздухът му е бил спрян от замръзналия маркуч между балоните и маската. Сакс вдиша жадно няколко пъти и седна на земята, замаян от поредния пристъп на гадене. Откопча качулката си и смъкна ципа на скафандъра. Да свали ботушите си бе почти извън предела на силите му. След това скафандърът. Бельото му бе студено и влажно. Ръцете му горяха, сякаш обхванати от пламъци. Добър знак, че не е замръзнал напълно, но независимо от това се чувстваше ужасно.

И все пак беше в чудесно настроение. Не само заради това, че бе избегнал като по чудо смъртта, което само по себе си беше приятно, но и затова, че Хироко бе жива. Хироко бе жива! Страшно добра новина. Доста от неговите приятели бяха предполагали през цялото време, че тя и нейната група са се измъкнали по време на нападението над Сабиши през плетеницата от подземни тунели и са стигнали до някое от скритите убежища, но Сакс не вярваше много в това. Нямаше доказателства, които да подкрепят тази идея. А сред силите за сигурност имаше хора, които бяха напълно способни да унищожат цяла група бунтовници и след това да се отърват от телата им. Винаги бе мислил, че именно това се е случило. Само че той запазваше мнението си за себе си и не изказваше преценки. Никой не можеше да бъде абсолютно сигурен.

Е, сега вече знаеше със сигурност. Бе навлязъл в територията на Хироко и тя го бе спасила от смърт от замръзване, задушаване или което от двете настъпеше първо. Гледката на приветливото й, някак си безлично лице… кафявите й очи… чувството на тялото й, поддържащо неговото… ръката й, сграбчила китката му… Хироко!

След време огненото чувство на завръщащата се осезаемост на кожата му попремина. Въпреки че ръцете му бяха подпухнали и груби и все още нямаше добър контрол върху мускулите си или мислите си, той бавно-бавно изпадаше в нормалното си състояние. Или нещо от рода на нормалното.

— Сакс! Сакс! Къде си? Отговори, Сакс!

— А. Здравейте, вие там. Върнах се в ровъра си.

— Намерил си го? Напуснал си иглуто?

— Аха. Аз… ъ-ъ-ъ… видях колата си в далечината през една пукнатина в снега.

Отсреща бяха много щастливи да чуят това.

Сакс седна, почти без да чува бърборенето им. Чудеше се защо излъга спонтанно. Някак си не се чувстваше удобно да им каже за Хироко. Предположи, че тя ще иска да продължи да се крие, може би в това бе същността. Беше я прикрил…

Той увери колегите си, че е добре и изключи връзката. Дръпна един стол от кухнята и седна. Стопли си малко супа и я изпи със звучно сърбане, като при това си изгори езика. Замръзнал, изгорен, треперещ… все още леко му се гадеше… беше почти вцепенен… Независимо от всичко това бе много щастлив. Изтрезнял от близкото докосване на смъртта, смутен или направо засрамен от собствената си глупост — да останеш навън, да се изгубиш и така нататък — всичко това беше много отрезвяващо наистина… И въпреки всичко се чувстваше щастлив. Беше оживял, и което бе по-хубавото, бе оцеляла и Хироко. Това несъмнено означаваше, че цялата й група е оцеляла заедно с нея, включително около половин дузина от Първата стотица, които бяха с нея от самото начало — Ивао, Джийн, Рая, Раул, Елен, Евгения… Сакс си приготви баня и седна в топлата вода. Чувстваше се великолепно. Бе станало чудо! Е, не беше чак чудо, разбира се! Изпитваше прекрасно чувство на неочаквана и незаслужена радост.

На следващия ден подкара ровъра обратно към величествения хълм на Арсиа, който сега бе покрит с кристалночист бял сняг на учудващо голяма надморска височина — 10,4 километра над морското равнище. В душата му цареше странна смесица от емоции, безпрецедентни по сила и изменчивост. Беше жив, Хироко бе жива, Марс бе жив — пред лицето на тези радостни факти перспективата за нов ледников период не струваше и пет пари — просто моментно залитане на общия модел на тераформирането. И все пак му се искаше да направи всичко, което зависеше от него, за да посмекчи ефекта от това събитие.

Междувременно в света на хората навсякъде продължаваха да избухват яростни конфликти — и на двата свята. Сакс обаче смяташе, че кризата по някакъв начин е успяла да прескочи мига на войната. Наводнението, ледниковият период, демографският взрив, социалният хаос, революцията… вероятно нещата бяха стигнали до такава безизходица, че човечеството се бе организирало в нещо от рода на спасителна операция или с други думи бе стигнало до първия етап на посткапиталистическа ера.

А може би просто той бе станал свръхсамонадеян, насърчен от събитията в Дедалия Планития. Колегите му от Да Винчи бяха доста разтревожени и прекарваха часове с него, разказвайки му по видеовръзката подробности за споровете, които се водеха в източен Павонис. Но на него не му се слушаше. А това, че хората от Да Винчи се притесняваха, си беше лично техен проблем. Те започваха да си мислят, че нещата излизат извън контрол винаги, щом някой повишеше глас с два децибела. Не. След това, което бе преживял в Дедалия, нещата просто не бяха достатъчно интересни, за да го заинтригуват. Независимо от преживяната буря — или може би точно заради нея, — единственото нещо, което му се искаше в момента, бе да излезе отново на повърхността. Искаше да види колкото се може по-голяма част от нея, да наблюдава промените, предизвикани от махането на огледалата и да поговори с различни екипи за тераформиране, за да обсъдят заедно как да компенсират този ефект. Обади се на Нанао в Сабиши и го попита дали би могъл да отиде там и да си поговори с хората от университета. Нанао се съгласи.

— А може ли да доведа и някой от моите колеги? — попита Сакс.

Нанао нямаше нищо против.

Изведнъж Сакс откри, че в главата му един през друг се въртят най-различни планове. Какво ли би направила Хироко, изправена пред перспективата от нов ледников период? Нямаше идея по въпроса. Само че в лабораториите на Да Винчи той имаше голяма група колеги, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в работа по проблемите на съпротивата, разработвайки оръжия, транспорт, убежища и така нататък. Сега това бе вече разрешен проблем, затова пък се изправяха пред нов ледников период. Голяма част от тях бяха дошли в Да Винчи по време на първите опити за тераформиране и несъмнено можеха да бъдат уговорени да се върнат. Само че какво да правят? Е, Сабиши беше на около четири километра над морското равнище, а Тирена — на около пет. Учените там бяха най-добрите в областта на високопланинската екология. Тоест — конференция. Още една малка утопия бе на път да се осъществи. Очевидно.

Същия следобед Сакс спря ровъра си в седловината между Павонис и Арсиа в една точка, наречена изглед към четирите планини — величествено и поразително място. Оттук се виждаха двата огромни вулкана, запълващи хоризонтите на север и на юг, на северозапад пък се издигаше далечният връх на Олимпус Монс, а в ясни дни (за разлика от днес) точно отдясно на Павонис, далеч-далеч се мяркаше силуетът на Аскреус. Сакс обядва и след това продължи на изток към Никозия, за да хване самолета за Да Винчи, а оттам да отпътува за Сабиши.

Наложи се да прекара доста часове пред видеоекрана, за да обясни хода си на екипа от Да Винчи и на доста останали от Павонис, помирявайки ги един с друг малко преди заминаването си.

— Аз съм в един от складовете във всеки смисъл на думата — казваше той, но никой не приемаше това. Малките им мозъци подсъзнателно го искаха там, на живо, от плът и кръв, да го докоснат. „Докосване“ — символично твърдение, което никога не бе било твърде точно. Той се засмя. Надя обаче дойде при него и каза раздразнено:

— Хайде стига, Сакс, не можеш просто така да се предадеш, само защото нещата се закучват прекалено. Точно сега си най-необходим, ти си генерал Сакс, ти си великият учен и трябва да останеш вътре в играта.

Само че Хироко го бе научила как един отсъстващ човек може да изглежда винаги с теб. А му се искаше да отиде в Сабиши.

— Но какво да правим? — питаше го Ниргал, а и останалите, само че по-непряко.

Положението с кабела бе в задънена улица, на Земята цареше хаос, на Марс все още имаше огнища на метанационална съпротива и области под контрол на червените, които систематично разрушаваха проектите, свързани с тераформирането, а по този начин и доста големи части от инфраструктурата. Имаше също така множество отцепнически революционни групи, които използваха възможността да декларират независимостта си, понякога на територии, големи колкото купол или метеорологична станция.

— Ами… — Сакс обмисляше това, доколкото съзнанието му можеше да обхване. — В действителност на власт е този, в чиито ръце са животоподдържащите системи.

Социалната структура като животоподдържаща система — инфраструктура, начин на продукция и поддържане… май наистина щеше да му се наложи да поговори с момчетата от „Сепарасион де л’Атмосфер“ и с производителите на купони. Много от тях бяха тясно свързани с Да Винчи. Това де факто означаваше, че той самият държи също част от властта в ръцете си. Лоша мисъл.

— Но какво ще предложиш да правим? — настоя Мая. Нещо в гласа й подсказа на Сакс, че тя повтаря въпроса.

В момента той се приближаваше до Никозия и затова отвърна нетърпеливо:

— Да изпратим делегация до Земята? Или да свикаме конституционен конгрес и да формулираме първата приблизителна конституция в работен план?

Мая поклати глава.

— Няма да е лесно с цялата тази паплач.

— Да разгледаме конституциите на двайсет или трийсет от най-добре развитите държави на Земята — предложи Сакс, като си мислеше на глас — и да видим как действат. Да накараме някой изкуствен интелект да събере всичките в един-единствен документ и да го прочетем.

— Как ще определим кои държави са най-преуспяващи? — попита Арт.

— Индексът на Бъдещето на страната, Индексът на Реалните стойности, Сравненията Коста Рика… дори и брутният национален продукт (БНП), защо не. — Икономиката донякъде напомняше психологията: псевдонаука, която се опитваше да прикрие това с усилено теоретично хиперизучаване. — Използвайте няколко различни системи от критерии — човешко благосъстояние, екологично благоденствие, каквото имате на разположение.

— Но, Сакс — оплака се Койота, — самата идея за държава-нация е лоша. Това се е просмукало като отрова във всички древни конституции.

— Може и така да е — отвърна Сакс. — Но този документ ще е само точка, от която да тръгнем като за начало.

— Това е само стъпка встрани от решаването на проблема с кабела — заяви Джаки.

Странно колко голяма част от ортодоксалните зелени бяха обзети от натрапчивата идея за независимост също като червените, помисли си Сакс. На глас каза:

— Във физиката често поставям в скоби проблема, който не мога да реша, опитвам се да работя около него и гледам дали няма да се реши от само себе си със задна дата, така да се каже. За мен кабелът е точно такъв проблем. Мислете за него като начин за подсещане, че Земята още не ни е изоставила напълно.

Те не обърнаха никакво внимание на думите му и продължиха да спорят какво да правят с кабела, какво да правят с новото правителство, какво да правят с червените, които явно бяха напуснали дискусията, и така нататък, и така нататък. Игнорираха всички негови предложения и продължиха с безспирните си свади. Дотук с генерал Сакс в постреволюционния период.

Сабиши се намираше в западната част на едно високо пет километра възвишение, наречено масивът Тирена, в древните високи земи между Изидис и Хелас с координати 275 градуса дължина и 15 градуса ширина. Доста мъдър избор на място за построяването на град под купол, понеже оттам имаше далечен изглед на запад, а от изток го прикриваха ниски хълмчета. Но когато въпросът опреше до живот на повърхността или до отглеждане на растения отвън на каменистата земя, беше малко високо разположен. В действителност мястото бе, ако не се броят доста по-големите възвишения на Тарсис и Елизиум, най-високата област на Марс, нещо като биорегионален остров, който сабишианците култивираха от години.

Жителите на Сабиши бяха жестоко разочаровани от загубата на огледалата, дори можеше да се каже, че бяха в режим на тревога. Всички се бяха хвърлили да спасят колкото могат от растенията. Ужасяващо малко. Старият колега на Сакс Нанао Накаяма поклати глава:

— Зимните студове ще бъдат нещо страшно. Като ледников период.

— Надявам се, че ще можем да компенсираме загубата на светлина — отвърна Сакс. — Увеличаването на атмосферата, оранжерийните газове… може би ще успеем да постигнем нещо с повече бактерии и субпланински растения, нали така?

— Може би — каза Нанао скептично. — Доста от нишите вече са пълни. И са твърде малки.

Събраха се на вечеря, за да поговорят по-обстойно. Шейсетина техници от Да Винчи бяха тръгнали със Сакс при минаването му. Много сабишианци бяха дошли, за да ги приветстват. Дълъг, интересен, приятелски разговор. Сабишианците живееха в лабиринта на своя мохол зад единия от ноктите на драконовия силует, така че да не им се налага да гладуват в опожарените останки на града си, освен когато не работеха по него. Сега обаче реконструкцията малко бе позамряла, понеже всички се мъчеха да се справят с последиците от премахването на огледалата. Нанао се обърна към Тарики (несъмнено като продължение на някакъв техен отдавнашен спор):

— Пък и няма никакъв смисъл да го ремонтираме отново като град под купол. Можем да поизчакаме и да го построим на открито.

— Вероятно ще се наложи да чакаме по-дълго, отколкото си мислиш — каза Тарики и хвърли бегъл поглед към Сакс. — Близо сме до горната граница на годната за живот атмосфера, упомената в „Документа от Дорса Бревиа“.

Нанао погледна към Сакс.

— Искам да построим Сабиши под каквато и да е установена граница.

Сакс кимна и сви рамене: не знаеше какво да каже. Червените със сигурност нямаше да одобрят това. Но ако горната граница на годната за обитаване среда бъдеше вдигната, това щеше да предостави този масив на сабишианците и щеше да предизвика малки различия в няколкото по-големи възвишения… следователно май имаше смисъл. Само че кой знаеше какво щяха да решат в Павонис? Той се обади:

— Май сега трябва да се съсредоточим в опитите си да не позволим на атмосферното налягане да пада още.

Сабишианците изглеждаха мрачни.

— Какво ще кажете да ни изведете и да ни покажете масива? — предложи Сакс.

Те с удоволствие откликнаха.

Сакс, Нанао и Тарики седяха на мястото за наблюдения на един от ровърите на Университета на Сабиши. Виждаха останалите коли, които возеха колегите им, а пред тях имаше още групи. Кухините на терена бяха пълни с мръсен сняг. Масивът се намираше на 15 градуса южно от екватора и според Нанао количеството на валежите около Сабиши бе доста голямо. От югоизточната страна на масива бе по-сухо, но тук облачните маси минаваха на юг през ледовете на Изидис Планития, изкачваха се по склона и изсипваха товара си.

Накрая спряха върху ниския стар рид и излязоха. Проправяха си път сред скалите, могилите, пукнатините, пясъчните течения, миниатюрните кратери и дългите плитки канали. Имаше всякакви деформирани образувания, понеже теренът бе на четири милиарда години. Доста неща му бяха минали през главата, но никога не се бе случвало нещо по-сериозно, което да го унищожи напълно и да изтрие всичко, така че всичките четири милиарда години бяха останали, за да бъдат наблюдавани сега като в жив музей на скалните пейзажи. Ноахийският период бе превърнал всичко в прах, оставяйки реголит, дебел няколко километра, и кратери и деформации, неподвластни на силата на вятърната ерозия. По време на този ранен период другата страна на планетата не бе имала никаква литосфера на дълбочина от шест километра, благодарение на т.нар. „Голям сблъсък“. Той бе станал причина и за хаотичния вид на пейзажа.

Освен това в края на хесперийския период бе настъпил кратък топъл и влажен период, по време на който понякога по повърхността имало течаща вода. В днешни дни повечето ареолози бяха на мнение, че всъщност тогава наистина е било влажно, но не чак толкова топло — средните годишни температури били доста под 273 градуса К, но въпреки всичко позволявали наличието на вода по повърхността от време на време, която идвала в резултат на хидротермалната конвекция, а не чак толкова на валежите. Този период бе траял само около стотина милиона години, а след него настъпили милиарди години на силни ветрове през студения амазонийски период, продължил до мига на тяхното пристигане тук.

— Има ли наименование периодът, започнал от М-1? — пита Сакс.

— Холоцен.

Така че в края на краищата всичко бе излъскано по време на двата милиарда години непрекъснати ветрове, излъскано толкова съвестно, че по-старите кратери почти нямаха ръбове.

На няколко пъти учените спираха ровъра, излизаха навън и се разхождаха наоколо. Дори и сравнително малките плата се издигаха като кули над тях. Сакс се улови, че се старае да се държи колкото се може по-близко до колата, но въпреки всичко откриваше все нови и нови интересни черти на пейзажа. Веднъж видя скала с формата на ровър, пропукана вертикално от горе до долу. От лявата страна на каменния блок в посока запад се откриваше гледка до далечния хоризонт. Скалистата земя там бе покрита с фина и равна жълта глазура. От дясната му страна имаше висока до кръста му стена, остатък от древен разлом, покрита сякаш с клинопис. Нататък се виждаха някакви плаващи пясъци, оградени с високи до глезените скалички, някои от които бяха черни базалтови пирамидки, а останалите — светли камъни, целите на точки и в гранули. Следващото възвишение пък приличаше на приклекнал лъв.

Сред всичките тези скали и пясък скромно се бяха сврели растенията. Човек трябваше да се взре, за да проследи отблизо цвета им — зелен, зелено във всичките му нюанси, но най-вече в пустинните оттенъци: маслинено-зелено, сивозелено, каки и така нататък. Нанао и Тарики постоянно му показваха образци, каквито Сакс не бе виждал. Той внимателно се вглеждаше в тях. Колкото по-внимателно гледаше, толкова повече детайли откриваше. В един висок басейн му се стори, че растенията бяха обгърнали целия масив Тирена.

По-нататък, покривайки изцяло повърхностите на скалите или вътрешните части на капещите водосборни области, Сакс съзря свежите зелени проблясъци на лишеите и изумрудените повърхности на кадифените тъмнозелени мъхове. Влажна кожа.

Разноцветната палитра на всевъзможните лишеи. Тъмнозеленото на боровите иглички. Подобните на букети клони на хокайдовите борове, борове „лисичи опашки“, хвойна. Цветовете на живота. Сякаш животът преминаваше от някакво огромно открито пространство към друго над разрушените каменни стени. Малко площадче; нещо като лъкатушеща галерия; огромна бална зала; голямо количество дребнички, съединени помежду си килийки; всекидневна. В някои стаи имаше бонсаи, сврели се до ниските стени, дръвчета, не по-високи от убежищата си, обезформени от вятъра, с прерязан връх до нивото на снега. Всеки клон, всяко растение, всяко свободно пространство, оформено като бонсаи… и въпреки всичко засега безплодно.

В действителност, каза му Нанао, по-голямата част от басейните бяха активно култивирани.

— Този басейн например го засади Ейбрахам. — Всеки регион бил под опеката на отделен градинар или на група градинари.

— А! — възкликна Сакс. — Значи ги и наторявате?

Тарики се засмя.

— Може и така да се каже. В по-голямата си част почвата е вносна.

— Аха.

Това обясняваше разнообразието на растенията. Знаеше, че и около глетчера Арена също е имало култивация — там, където за пръв път откри каменните градини. Само че от времето на онези първи стъпки хората бяха напреднали значително. Тарики му разказа, че лабораториите в Сабиши дават всичко от себе си и се опитват да създадат свръхпочва. Много добра идея — почвата в каменните градини се образуваше със скорост само няколко сантиметра в столетие. Но затова си имаше причини, а създаването на почва бе доказано трудна задача.

И въпреки всичко…

— Имаме напредък от няколко милиона години — заяви Нанао. — Всичко е тук.

Бяха засадили на ръка много от образците, след това ги бяха оставили на произвола на съдбата и ги наблюдаваха как се развиват.

— Аха.

Сега вече погледна по-подробно. И наистина всяко огромно открито пространство бе заето от малко по-различен вид растения.

— В такъв случай това са градини.

— Да… ами, нещо от този род. Зависи.

— Прекрасно — възкликна Сакс, гледайки наоколо. За познавачите пътуването от Сабиши до масива сигурно представляваше естетическа разходка, пълна с алюзии и фини варианти на разни традиции, които му бяха непонятни. Хироко би го нарекла ареоформиране или ареофобия. — Бих искал да посетя лабораториите за почва.

— Няма проблеми.

Върнаха се в ровъра и продължиха нататък. По-късно през деня под застрашително мрачните облаци стигнаха до самия връх на масива, оказал се широко вълнисто тресавище. Малките клисури бяха запълнени с борови иглички, разпилени от ветровете по такъв начин, че приличаха на стръкчета трева върху добре окосена ливада. Сакс, Тарики и Нанао отново излязоха от ровъра и се поразходиха наоколо. Вятърът проникваше под скафандрите им. От тресавищата се показваха огромни маси гладка и гола скала. Като се огледа, Сакс забеляза онзи първичен червен цвят, който помнеше още от пристигането си тук. Но само няколко крачки до ръба на малкото дефиле и той отново щеше да се изправи лице в лице със зеленината.

Тарики и Нанао говореха за екопоезията, която според тях бе предефинираното, пречистеното, облагороденото и локализирано тераформиране. Видоизменено в нещо подобно на ареоформирането на Хироко. Край с тежките индустриални глобални методи. Настъпило бе време за бавни, постоянни и интензивни процеси на разработване на индивидуални късчета земя.

— Марс е една градина. Земята в този смисъл — също. Ето такива са станали хората. Затова трябва да мислим за градинарството, за това ниво на отговорност към земята. Връзка между Марс и човека, която е справедлива и за двете страни.

Сакс размаха ръка несигурно.

— Свикнал съм да мисля за Марс като за нещо диво — промърмори той, докато проверяваше по гривната си етимологията на думата „градина“. Френски, тевтонски, старонорвежки. Град — ограда, оградено място. Вероятна връзка с гард — пазя. Само че кой знае какво означава същата дума на японски. Етимологията бе достатъчно трудна и без преводите, създаващи бъркотия от класа. — Виждате ли… дайте да накараме нещата да започнат, да хвърлим семената, така да се каже, и да ги гледаме как се развиват от само себе си. Нещо като самоорганизираща се екология, разбирате ли?

— Да — отговори Тарики, — но и дивотата сега е като градина. Някакъв вид градина. Точно в това се предполага, че се намираме. — Той сви рамене. Челото му се набръчка. Явно вярваше, че идеята му е правилна, ала не му се нравеше. — Така или иначе екопоезията е много по-близо до твоето виждане, отколкото индустриалното тераформиране е било някога.

— Може би — замисли се Сакс. — Може би това са два етапа от един и същи процес. И двата необходими по свой начин.

Тарики кимна. Явно му се искаше да обсъдят това.

— Ами сега?

— Зависи как ще се справим с вероятността от нов ледников период — сви рамене Сакс. — Ако стане прекалено напечено и загинат повечето от растенията, тогава екопоезията няма да има никакъв шанс. Атмосферата може да замръзне чак до повърхността и целият процес да отиде по дяволите. Не съм достатъчно уверен, че биосферата е чак толкова издръжлива, че да продължи да се развива и без огледалата. Ето защо искам да хвърля един поглед на лабораториите ви за почва. Може би атмосферата ще има нужда от още малко индустриална дообработка. Ще се опитаме да моделираме ситуацията и ще видим.

Тарики и Нанао кимнаха. Точно под тях, пред очите им, техният модел на екологията бе затрупан със сняг, чиито парцали прелитаха през хилавата слънчева светлина, пърхайки по вятъра.

Междувременно младите им колеги от Да Винчи и Сабиши тичаха през масива заедно, като си бъбреха за геомантика и ареомантика, екопоезия, обмяна на топлина, елементи, оранжерийни газове и така нататък. Съзидателен кипеж, който за Сакс бе доста обещаващ.

— Мишел трябваше да бъде тук — каза той на Нанао.

— И Джон. Колко би му се понравила подобна група.

А след това му хрумна: „И Ан трябваше да е тук“.

Затова Сакс се върна в Павонис, оставяйки групата в Сабиши да обмисля нещата.

В Павонис всичко вървеше постарому. Все повече и повече хора, пришпорвани от Арт Рандълф, обещаваха да свикат конституционен конгрес. Да напишат една поне временна конституция, да я подложат на гласуване и след това да съставят правителство като това, описано в нея.

— Чудесна идея — одобри Сакс. — Една делегация до Земята няма да е излишна.

Хвърляне на семената. Беше същото като в тресавищата — някои щяха да оцелеят, други не.

Той потърси Ан, но се оказа, че е напуснала Павонис. Хората му обясняваха, че е отишла към един от предните постове на червените в Темпе Тера, на север от Тарсис. Според тях никой никога не ходел там… освен червените.

След кратък размисъл Сакс поиска помощ от Стив и откри точното местоположение на поста. Взе назаем от богдановистите малък самолет и полетя на север, от лявата страна на Аскреус Монс, покрай Екус Касма и старата си щаб-квартира в Наблюдателницата Екус на върха на огромната стена от дясната му страна.

Несъмнено Ан също бе прелетяла по този маршрут и следователно бе преминала покрай първата щаб-квартира на проекта „ТЕРАФОРМИРАНЕ“. Тераформирането… Имаше еволюция във всичко, дори и в идеите. Дали Ан въобще бе забелязала Наблюдателницата Екус, дали си бе спомнила как започна всичко? Нямаше как да се каже със сигурност. Ето до каква малка степен човешките същества се познаваха едно друго. Все едно живееха самички във вселената.

Той прелетя покрай черната извивка на Касей Валис, без дори да я забележи.

Още преди доста време червените бяха издълбали една скала с размерите на жилищен блок и я бяха превърнали в нещо като подутина, която служеше за последен преграден клин между пресечката от двете Темпе Фоса, малко на юг от кратера Перепелкин. Прозорците под надвисналата горна част им даваха възможност да видят и двата голи и прави каньона, както и по-големия, образуван след тяхното слизане. Сега всички тези ровове прорязваха това, което се бе превърнало в брегово плато. Мареотис и Темпе заедно образуваха огромен полуостров от древни високи земи, вдадени дълбоко в новото ледено море.

Сакс приземи самолета върху пясъчната ивица на върха на издатината. Оттук ледените полета не можеха да се видят. Не можеше също така да забележи каквато и да е растителност — нито едно дръвче, нито цветче, нито дори лишеи. Зачуди се дали някой не е „стерилизирал“ каньоните. Сега те представляваха просто първична скала, леко напрашена от скреж. И по въпроса за скрежа не можеше да се направи нищо, освен ако не искаха да покрият каньоните с куполи. Сакс изхъмка, озадачен от идеята.

Двама от червените го посрещнаха на шлюза при върха на издатината и се изкачиха по стълбите с него. Убежището бе почти празно. Много удобно. Добре беше, че щеше да му се наложи да издържи студените втренчени погледи само на две млади жени, превеждащи го през грубо издълбаните каменни галерии на убежището, а не на цяла тълпа. Интересно му бе да види пример за естетиката на червените. Доста скромна, както и можеше да се очаква (никъде не видя дори едно растение) — просто различни видове скала: груби стени, още по-груби тавани, контрастиращи с полирания базалтов под и лъщящите прозорци с изглед към каньоните.

Стигнаха до една галерия, която приличаше на естествена пещера, не по-права от почти евклидовите линии на каньона под тях. Тя продължаваше все напред и напред, дълга и прашна. Целият комплекс изглежда не се използваше често. Червените предпочитаха ровърите си, а места като това сигурно бяха смятани за неприятна необходимост. Скрито убежище; ако капаците на прозорците бяха спуснати, човек можеше да мине из каньоните точно покрай него и да не го забележи. Сакс си помисли, че това сигурно не е само за да останат незабелязани от ЮНТО, но и за да не се натрапват на самата земя, да се слеят с нея.

Както Ан изглежда се опитваше да направи, седнала в каменен стол близо до прозореца. Сакс рязко спря — потънал в мислите си, той едва не връхлетя върху нея, също както страничният наблюдател можеше да мине през заслона. Просто един къс скала, седнал там. Той впи поглед в Ан. Колкото повече я гледаше, толкова повече започваше да се тревожи. Веднъж му бе казала, че вече не се подлага на геронтологична терапия. Това бе преди няколко години. А по време на революцията направо бе изгоряла и се бе стопила като свещ. Сега, когато въстанието на червените бе потушено, тя вече бе пепел. Посивяла плът. Беше ужасяваща гледка. А бе на около сто и петдесет години, колкото всички останали живи от Първата стотица, и без терапията… скоро щеше да умре.

М-да. Всъщност, ако трябваше да говорим точно, тя бе на физическия еквивалент на седемдесет години, в зависимост от това кога за последен път се бе подлагала на терапия. Тоест, положението не бе чак толкова лошо. Може би Питър знаеше. Но според статистиките, които бе чувал, колкото повече време минаваше между отделните сеанси на терапията, толкова повече проблеми се натрупваха. Човек трябваше да бъде разсъдлив.

Само че не можеше да й го каже. Всъщност трудно му бе да мисли какво изобщо ще й каже.

Случайно тя вдигна очи към него. Позна го и потрепери. Устната й се повдигна като на уловено в капан диво животно. След това сведе поглед встрани, мрачна и с каменно лице. Без гняв и без каквато и да е надежда.

— Исках да ти покажа масива Тирена — заговори той неуверено.

Ан стана и излезе от стаята.

Сакс я последва, но двете млади жени с трънливите погледи го спряха.

— Не мисля, че иска да говори с вас — информира го по-високата.

— Много любезно от ваша страна.

Ан бе застанала в долния край на галерията до друг прозорец. Или бе омагьосана, или бе прекалено изтощена, за да се движи. Или пък част от нея искаше да говори с него.

Сакс я приближи.

— Искам да чуя какво мислиш за масива — продължи той. — Искам да чуя предложенията ти относно какво трябва да направим по-нататък. А и имам някои… някои… ареологически въпроси. Естествено, може и вече да не се интересуваш от чисто научни въпроси…

Тя пристъпи крачка към него и го зашлеви през лицето. Когато Сакс се опомни, видя, че се е превил до стената на галерията, седнал по задник. Ан не се виждаше никъде. Двете млади момичета му помогнаха да се изправи, като не знаеха дали да се смеят, или да плачат. Цялото тяло го болеше, дори повече от лицето, а очите му бяха горещи и леко щипеха. Май бе на път да се разреве пред тези две млади идиотки, които усложняваха всичко невероятно много, като се влачеха подире му. Докато бяха наоколо, той не можеше да крещи или да се моли, не можеше да падне на колене и да каже: „Ан, прости ми“. Просто не можеше.

— Къде отиде? — успя някак си да изрече Сакс.

— Тя наистина не желае да говори с вас — заяви високата.

— По-добре да изчакате и да опитате по-късно — посъветва го другата.

— О, я млъквайте! — кресна той с толкова голямо и всеобхватно раздразнение, че приличаше на гняв. — Защо просто не я оставите да спре терапията и да се убие?

— Това си е нейно право — отбеляза високата.

— Така е, разбира се. Само че аз не ви говоря за права. Опитвам се да ви обясня как би трябвало да се държи човек с приятел, когато той се самоубива. В общи линии, не е нещо, с което да сте поне малко запознати. Сега ми помогнете да я намеря.

— Вие не сте й приятел.

— Почти сигурно съм. — Изправи се на крака и залитна леко, в опит да тръгне в посоката, накъдето мислеше, че е отишла. Едно от двете момичета посегна да го хване за лакътя. Той отхвърли помощта и продължи напред. Ан беше там, свита в един стол, в нещо, подобно на трапезария. Сакс се приближи, като постепенно забавяше крачка, подобна на Аполон в парадокса на Зенон.

Ан се извъртя и впи поглед в него.

— Ти си този, който изостави науката и то от самото начало — изръмжа тя. — Така че не ми пробутвай тези лайна, че не се интересувам от наука!

— Права си — отвърна той. — Вярно е. — Хвана двете й ръце. — Само че ми е нужен съвет. Научен съвет. Искам да се науча. И междувременно искам да ти покажа това-онова.

Но след миг размисъл Ан отново стана и тръгна нанякъде, точно покрай него. Сакс трепна, без да иска, след което се забърза след нея. Крачката й бе доста по-дълга от неговата, а и тя се движеше бързо, затова му се налагаше да подтичва. Костите го боляха.

— Може би трябва да излезем — предложи той. — Няма значение къде.

— Понеже цялата планета е съсипана — измърмори Ан.

— Трябва да излизаш от време на време и да гледаш звездите — настоя Сакс. — Бих могъл вероятно да ти правя компания.

— Не.

— Моля те, Ан. — Тя бе доста бърз пешеходец и на всичкото отгоре по-висока от него, така че да върви редом с нея и да говори бе трудничко. Пъшкаше и пухтеше. Бузата все още го болеше. — Моля те, Ан.

Нито му отговори, нито забави крачка. Сега вървяха през някаква зала между апартаменти. Ан се забърза, влезе в една от стаите и затръшна вратата под носа му. Сакс провери: беше заключена.

Началото съвсем не бе обещаващо.

Лисица и хрътка. Трябваше някак си да промени нещата, за да не се получава преследване или гонитба. Е, както и да е.

— Ще духам, ще духам, ще издухам къщичката ти — измърмори той и духна към вратата. Само че отново се появиха двете млади жени, които се взираха в него странно.

По-късно същата седмица, една вечер близо преди залеза, Сакс слезе в съблекалнята и облече един скафандър. Когато Ан влезе, той подскочи няколко сантиметра.

— Тъкмо излизах — измънка той. — Няма ли да ти преча?

— Това е свободна страна — каза тя тежко.

Двамата излязоха навън през шлюза. Двете млади жени сигурно са останали шашнати.

Трябваше да е много предпазлив. Естествено, въпреки че бе излязъл с нея, за да й покаже красотата на новата биосфера, не биваше да споменава нищо за растенията, снега или облаците. Щеше да остави нещата да говорят сами за себе си.

Ан не бе настроена разговорливо. Рядко се обръщаше към него. Това е обичайният й маршрут, заподозря Сакс, докато вървеше след нея. На него просто му бе позволено да я съпроводи.

Може би бе допустимо да задава въпроси: в края на краищата това бе наука. А Ан често спираше, за да разгледа каменните образувания отблизо. Можеше от време на време да кляка до нея и с дума или жест да попита какво е открила.

Затова той питаше. Ан понякога отговаряше, дори навлизаше в подробностите. Темпе Тера означаваше Страна на времето. Основният материал, от който се състоеше, бе оцеляло парче от южните високи земи, една от онези изпъкналости, вдадена дълбоко в северните плата. Оцелял къс от Големия сблъсък. По-късно Темпе Тера бе разпокъсана, вследствие на издигането на възвишението Тарсис от юг.

Разпростиращата се земя се бе напукала достатъчно, за да позволи на някои по-късно възникнали вулкани да се появят на бял свят, разгръщайки се над каньоните. От един рид видяха далечен вулкан, подобен на черен конус, паднал от небето; след него още един, който за Сакс напомняше следа от удар на метеорит. Ан разтърси глава при тази гледка и посочи лавовите течения и цепнатините — обекти, ставащи видими, само когато някой ти обърнеше специално внимание върху тях.

Да виждаш пейзажа и историята му, да умееш да го разчиташ като текст, написан през собственото му продължително минало… Това явно бе виждането на Ан, достигнато посредством дълго столетие наблюдение и проучване. Но при нея това бе, освен практика, и дар от природата — любовта й към работата. Нещо, на което да станеш свидетел, нещо, на което да се удивляваш.

Сакс се опитваше да види нещата такива, каквито ги виждаше тя.

По едно време коленичи, за да разгледа образец от тибетски ревен, който без малко щеше да настъпи. Малки червени листенца, подредени в кръг около червената сърцевина.

Ан надникна през рамото му.

— Мъртво ли е?

— Не.

Той откъсна мъртвите листенца от външната страна на съцветието и й демонстрира по-ярките, които бяха отвътре.

— Вече се стяга за зимата. Сигурно заради намалялата светлина. — После Сакс продължи сякаш на себе си: — Обаче голяма част от растенията ще загинат. Няма да имат време да изпаднат в „зимен сън“. Затова доста ще измръзнат. Растенията се справят значително по-добре от животните. А пък насекомите са учудващо издръжливи, като се има предвид малкото съдържание на течности в телата им. Мисля, че могат да устоят на всичко.

Ан все още разглеждаше растението, затова Сакс млъкна. Живо е, искаше му се да изрече. И понеже членовете на една биосфера зависят един от друг, следователно то е част от твоето тяло. Как можеш да го ненавиждаш?

Но пък тя не се бе подлагала на терапията…

Леденото море представляваше разпокъсан блясък на бронзови и коралови цветове. Слънцето залязваше. Щеше да им се наложи да се приберат. Ан се изправи и тръгна като тъмен силует, запазвайки пълно мълчание. Можеше да говори в ухото й, дори когато беше на сто метра от него, след това на двеста… Малка фигурка сред огромната бездна на света. Не го направи. Това щеше да е нахлуване в нейното усамотение. Чудеше се за какво ли разсъждаваше тя. Направо копнееше да извика: „Ан, какво искаш? Говори с мен. Сподели мислите си“.

Желанието да говори с някого бе раздиращо като всяка болка. Сигурно хората имаха това предвид, когато говореха за любов. Или по-скоро според Сакс това бе любов. Просто тази свръх-силна необходимост да споделиш мислите си с някого. Тази самота. О, Ан, моля те, говори с мен.

Само че тя не го направи. Явно растенията нямаха такова влияние върху нея, каквото имаха върху него. Ан очевидно ги ненавиждаше, тези малки частици от нейното тяло, сякаш viriditas бе нещо от рода на раков тумор, който измъчваше скалите. Растенията постепенно изчезваха от погледа му — притъмняваше, приближаваше се още една буря, точно над морето от мрак и бакър. Вятърът постоянно довличаше нови и нови шепи сняг.

Докато се връщаха в убежището, Ан изгуби съзнание. Падайки, удари главата си в касата на вратата. Сакс успя да я хване и я поведе, по-точно почти я повлече към шлюза. Щом шлюзът се напълни с въздух, той отвори вътрешната врата и я издърпа до съблекалнята. Сигурно бе изкрещял нещо по общата честота, защото докато сваляше скафандъра й, петима или шестима от червените — повече, отколкото бе видял по време на целия си престой в убежището — влязоха в стаята. Една от двете жени, които толкова му пречеха — по-ниската — се оказа медицинското лице в станцията. Когато сложиха тялото на Ан върху една маса на колелца, тя поведе импровизираната носилка към клиниката. Сакс помагаше, доколкото можеше. Свали ботушите на скафандъра от дългите й крака с треперещи ръце. Пулсът му (провери го на гривната си) бе 145 удара в минута, чувстваше се разгорещен и дори замаян.

— Удар ли е получила? — повтаряше той. — Кажете ми, удар ли е получила?

Нисичката жена изглеждаше изненадана.

— Не мисля. Просто е припаднала, след което си е ударила главата.

— Но защо припадна?

— Не знам.

Тя хвърли бегъл поглед към по-високата жена, която стоеше до вратата. Сакс разбра, че те двете са главните в цялото убежище.

— Ан ни инструктира да не я поставяме в какъвто и да било животоподдържащ механизъм, каквото и да се случи.

— Не.

— Даде строги инструкции. Направо ни забрани. Специално го описа.

— Сложете я в каквото и да било, стига да я запази жива — настоя Сакс. Гласът му бе груб от напрежение. Всичко, което ставаше с него след припадъка на Ан, го изненадваше. Той бе свидетел на собствените си действия също като двете жени. — Това не означава, че трябва да я държите в него, ако се посъвземе. Просто необходимият минимум, за да не си отиде за нищо.

Лекарката извъртя очи при това уточнение, но високата жена до вратата изглеждаше замислена.

Сакс чу, че продължава да говори:

— Доколкото знам, съм бил в животоподдържащ апарат няколко дни и съм много щастлив, че никой не е решил ей така да го изключи. Това си е нейно решение, не ваше. Всеки, който иска да умре, може да го направи, без да кара докторите да престъпват клетвата на Хипократ.

Лекарката извъртя очи, още по-отвратена отпреди. Но след като хвърли един поглед към колежката си, започна да нагласява Ан върху леглото с животоподдържащите системи. Сакс й помогна, след което тя включи медицинския компютър и започна да съблича скафандъра на Ан. Високата жена се приближи и започна да помага на лекарката. Сакс седна. Собствените му физиологически симптоми бяха удивително груби; из цялото му тяло бе плъзнала топлина, струваше му се, че развива неумолима хипервентилация, а на всичкото отгоре чувстваше някаква странна болка, която го караше да иска да плаче.

След малко лекарката излезе. Ан била в кома, каза тя, а припадъкът й се дължал главно на някаква промяна в сърдечния ритъм. Засега състоянието й било стабилно.

Сакс седна отново. След известно време лекарката се появи пак. Гривната на Ан бе зафиксирала епизод на рязка промяна в сърдечния й ритъм в момента, когато бе припаднала.

Сакс отиде до екрана на изкуствения интелект и стартира диагностичната програма. Извика медицинските данни на Ан и превъртя назад информацията за сърдечната й дейност до мига на падането й.

Той доста време изучава екрана, след което стана и започна да изследва инструмент по инструмент и стая по стая клиниката на червените. Медицинските сестри го оставиха да се скита. Мислеха си, че е обезумял.

Тъй като това бе едно от главните убежища на червените, му се стори, че една от стаите съдържа оборудване за геронтологична терапия. Така си и беше. Малката стая в задната част на клиниката бе отделена за това.

Така… В главния компютър се съдържаше запис на генома на Ан. Но ако наредеше на тази лаборатория тук да започне да синтезира нейните ДНК-вериги, тукашните обитатели със сигурност щяха да забележат. Тогава щеше да си има неприятности.

Сакс се върна в миниатюрната си стаичка, за да проведе един закодиран разговор с Да Винчи. Когато помоли колегите си там да започнат синтеза, те се съгласиха без всякакви въпроси, с изключение на техническите. Понякога обичаше тези свои „клонинги“ с цялото си сърце.

След това отново започна очакването. Изминаха няколко дена без видима промяна в състоянието на Ан. Лицето на лекарката ставаше все по-мрачно, въпреки че гласно не предложи да откачат Ан от машините. Но това се четеше в погледа й. Сакс започна да спи на пода в стаята на Ан. Вече разпознаваше ритъма й на дишане. Прекарваше часове в поддържане на главата й по начина, по който Мишел му бе разказвал, че Ниргал е държал неговата. Доста се съмняваше, че това би могло да излекува някого въобще, но въпреки всичко го правеше. По време на дългите часове седене и очакване започна да мисли за пластичната хирургия на мозъка, на която го бяха подложили Влад и Урсула след удара му. Естествено между удар и кома имаше голяма разлика. Но промяната на съзнанието не бе чак толкова страшно нещо, особено ако съзнанието е било болно.

Изминаха още и още дни. Никаква промяна. Всеки ден бе по-пуст и по-страховит от предишния. Инкубаторите в Да Винчи отдавна бяха изготвили пълния набор от специфичните за Ан ДНК-вериги „подкрепления“, „залепващи“ гени — с две думи, пълния геронтологичен пакет в най-новата си конфигурация.

Затова една нощ той се обади на Урсула и дълго се консултира с нея. Тя му отговаряше спокойно, въпреки че се противеше на това, което Сакс възнамеряваше да прави.

— Синаптично стимулиращият пакет, който ти дадохме, предизвиква силен синаптичен растеж в неувредените мозъци — каза му направо Урсула. — Той може да промени съзнанието до състояние, за което няма модел. — Тоест, да създаде луд, като Сакс, издаваше уплашеният й поглед.

Сакс реши да прескочи синаптичните процедури. Да спаси живота на Ан бе едно, а да промени съзнанието й — съвсем друго. Пък и случайната промяна не бе нещото, към което той се стремеше. Одобрение, ето какво искаше. Щастието — истинското щастие на Ан, каквото и да представляваше то — сега му се струваше толкова отдалечено и трудно за представяне. Дори мисълта за това му причиняваше болка. Невероятно какво количество физическа болка можеха да причинят дори само мислите — лимбичната система като цяла вселена, пропита с болка, като черната материя, която проникваше навсякъде из вселената.

— Говори ли с Мишел? — попита го Урсула.

— Не съм. Много добра идея.

Той се обади на Мишел, обясни му положението и му каза какво възнамерява да прави.

— Боже Господи, Сакс! — възкликна Мишел. Изглеждаше шокиран. Но само няколко мига след това обеща да дойде. Щеше да накара Дезмънд да го откара до Да Винчи, за да вземе необходимото за терапията и след това да долети до убежището.

Не след дълго Мишел и Дезмънд пристигнаха. Неговите братя. Лекарката, високата жена и останалите ги ескортираха, затова трябваше да разговарят с погледи или с отсъствието на погледи. Въпреки това всичко бе пределно ясно. Бяха взели необходимото и сега трябваше само да чакат удобен момент.

Този момент дойде доста бързо. Ан бе в кома и процедурите в клиниката бяха рутинни. Ефектите на геронтологичната терапия върху изпаднали в кома обаче не бяха напълно проучени. Мишел бе прегледал оскъдните данни в литературата и не бе открил кой знае какво. Това, което възнамеряваха да направят сега, бе опитвано няколко пъти като експериментално лечение и бе вдигнало на крака почти половината пациенти. Ето защо Мишел сега смяташе, че идеята не е лоша.

Затова скоро след пристигането на Дезмънд и Мишел тримата се събраха веднъж в полунощ и на пръсти се отправиха към стаята на Ан покрай заспалата медицинска сестра. Сакс и Мишел привързаха Ан към интравенозните системи и забиха иглите във вените й, действайки бавно, внимателно и прецизно. И тихо. Не след дълго новите протеинови вериги навлизаха в кръвообращението й. Дишането й се накъса. Сакс изстина от ужас. Тя леко простена. Чудесно бе, че Дезмънд и Мишел бяха до него. И двамата го бяха уловили за ръцете, сякаш го поддържаха, за да не падне. Само че отчаяно му се искаше и Хироко да е тук. Това би го накарало да се чувства по-добре. Хироко бе една от причините той да извършва това в момента. Нуждаеше се от подкрепата й, от физическото й присъствие, копнееше тя да се появи и да му помогне, както бе направила на Дедалия. Да помогне на Ан. Хироко бе експерт в областта на радикални експерименти с хората, това щеше да е елементарно за нея…

Когато всичко свърши, те извадиха интравенозните игли и прибраха цялото оборудване по местата му. Медицинската сестра продължаваше да спи с отворена уста. Ан все още бе в безсъзнание, но Сакс усети, че дишането й вече е по-спокойно. По-силно.

Тримата се изправиха и впериха очи в нея. След няколко минути се измъкнаха на пръсти и се прибраха в стаите си. Дезмънд започна да танцува на пръсти като последния идиот и двамата го накараха да запази тишина. Легнаха в леглата си, но не успяха да заспят. Не можеха и да говорят, затова просто лежаха тихо, като братя в една къща, късно през нощта, след успешна експедиция в нощния свят.

На следващата сутрин лекарката дойде и им съобщи:

— Състоянието й се подобрява.

Тримата мъже изказаха удоволствието си да чуят това.

След като слязоха в трапезарията, Сакс изпита силна нужда да разкаже на Мишел и на Дезмънд за свиждането си с Хироко. Това щеше да означава за тях повече, отколкото за другите. Само че някаква част от него се страхуваше да го направи. Страхуваше се да не би да го отдадат на претоварването му или да сметнат, че просто е халюцинирал. Не знаеше какво да мисли за онзи момент, когато Хироко го изостави до ровъра му и се загуби в бурята. По време на дългите часове, прекарани до леглото на Ан, той доста бе мислил и проучвал въпроса и знаеше как земните алпинисти, намирайки се на голяма надморска височина и страдайки от кислороден глад, започвали да си въобразяват, че до тях има спътник. Нещо като двойник. А практически кислородо-подаващата му тръба бе задръстена.

— Мислех си, че Хироко би направила именно това — обади се той.

— Смело беше, признавам — кимна Мишел. — Имаше нещо от нейния стил. Не, не ме разбирай погрешно… доволен съм, че го направи.

— Чакахме шибано много, мен ако питате — намеси се Дезмънд. — Според мен някой трябваше да я завърже и да я подложи на терапия още преди години. О, Сакс, Сакс… — Той се засмя щастливо. — Надявам се тя да не откачи като теб.

— Само че Сакс бе прекарал удар — възрази Мишел.

— М-да… всъщност бях ексцентричен и преди — припомни Сакс.

Двамата му приятели кимнаха. Бяха в отлично настроение, въпреки че ситуацията още не бе разрешена напълно. След малко високата лекарка влезе и им съобщи, че Ан е излязла от комата.

Сакс все още чувстваше стомаха си прекалено свит от напрежение, за да приема каквато и да е храна, но отбеляза за себе си, че унищожава купчината препечени филии с масло доста бързо. Всъщност направо ги омете до шушка.

— Имай предвид, че тя ще ти е много сърдита — предупреди го Мишел.

Сакс кимна. За съжаление това бе най-вероятната алтернатива. Неприятна мисъл. Не му се искаше отново да го удря. Или още по-лошо — да го лиши от компанията си.

— Не би било зле да дойдеш с нас на Земята — предложи Мишел. — Мая, Ниргал и аз ще ходим там с делегацията.

— Ще има делегация до Земята?

— Да, някой предложи това и другите го приеха като добра идея. Не е зле да имаме там долу няколко представителя, за да говорят от наше име. А пък докато се върнем, Ан ще има време да обмисли онова, което направи за нея.

— Интересно — каза Сакс, чувствайки облекчение дори само от предложението да избяга по някакъв начин от тази ситуация. Всъщност бе дори страшно колко бързо можеше да измисли няколко добри причини да отиде на Земята. — Ами какво ще стане с Павонис и конференцията, за която говорят?

— Можем да участваме в нея по видеовръзката.

— Вярно. — Всъщност именно този начин на поведение бе възприет от него.

Планът беше доста привлекателен. Никак не му се искаше да е наблизо, когато Ан се събуди. Или по-скоро, когато открие какво му е направил. Естествено това бе проява на малодушие. И все пак…

— Дезмънд, ти ще ходиш ли?

— Да не си луд!

— Но казваш, че и Мая ще дойде? — попита той Мишел.

— Да.

— Добре. Последния път, когато се опитах да… да… да спася живота на една жена, Мая я уби.

— Какво? Какво… Филис? Спасил си живота на Филис?

— Ами… не съвсем. Така да се каже, спасих я, но също така бях и причината тя да се изложи на опасност, затова не мисля, че това се брои.

Той се опита да им обясни какво се бе случило онази нощ в Бъроуз и не успя. Всъщност всичко в съзнанието му бе доста мъгляво, с изключение на няколко ярки и ужасяващи момента.

— Няма значение. Просто мисъл. Не трябваше да мисля на глас. Аз…

— Уморен си — намеси се Мишел. — Но не се тревожи. Мая ще бъде далеч от сцената на събитията тук, пък и ще я държим под око.

Сакс кимна. С всяка изминала минута идеята му се струваше все по-добра. Да даде на Ан време да се поуспокои, да обмисли нещата и да разбере. Надяваше се, че щеше да стане така. Пък и щеше да е много интересно да разбере как вървят нещата на Земята със собствените си очи. Невероятно интересно. Толкова интересно, че никоя рационална личност нямаше да пропусне възможността да го направи.