Синята патка

I

На осемнайсет километра в следобеда или девет минути преди часовникът да отмери дванайсет удара, защото скоростта беше сто и двайсет километра в час, и то с автомобилна кола, Фаетон Бугр2 спря край сенчестия път, подчинявайки се на повика на един палец, сочещ напред, който продължаваше в многообещаващо тяло.

Анаис бе решила да пътува на стоп само в краен случай, защото спирачките бяха рядкост. Паралелната рядкост, и то не по-маловажна, на обувките обясняваше окончателното й решение.

Фаетон Бугр всъщност се наричаше Оливие и й отвори вратата; Жаклин се качи (Анаис беше измислено име).

— В Каркасон ли отивате? — попита тя със сире´ноподобен глас.

— Бих искал, но по кой път трябва да тръгна от Руан?

Всъщност те бяха съвсем близо до Хавър и пътуваха към Париж.

— Ще ви покажа — отговори Жаклин.

След три километра Оливие, срамежлив по природа, отново спря фаетона си и се наведе над лявото крило, въоръжен с английски ключ, за да промени ъгъла на огледалцето.

Като се обърнеше наляво, вече можеше да вижда от мястото си три четвърти, което е по-добре от нищо, от младата жена, седнала от дясната му страна, с лукава усмивка в съзнанието на Оливие, но с обикновена усмивка на устните.

Отзад бяха само Майора, едно куче и два куфара. Майора спеше, а двата куфара нямаха удоволствието да дразнят кучето, седнало твърде далече.

Оливие сложи английския ключ в металната кутия под таблото, настани се отново и подкара колата.

Беше мечтал за тази отпуска още от края на предишната, като всички хора, които работят много. Единайсет месеца се подготвяше за този най-скъп измежду всички други момент — особено ако вземеш влак — на бягство в светлото утро към жаркото усамотение на тропическия Оверн, което се простира до Од и угасва чак на свечеряване. Сега преживяваше отново последната си сутрин в кабинета, усилието да сложи по един крак от двете страни на телефона и да хвърли в кошчето папката с новопристигналата документация, топлия въздух, изчезващ под асансьора с нежно свистене, танцуващия пред него слънчев лъч, отразен в металната му гривна, а на връщане вкъщи, в апартамента му на улица „Крайбрежна“ — крясъка на чайките, на черните и сиви гларуси, някак вялото оживление на пристанището и силната миризма на катран от аптеката на Лалето, съседка му отдолу.

Един норвежки кораб точно стоварваше партида опропастени борове, нарязани на трупи, дълги три-четири стъпки, а в пространството, където Оливие бе вперил жадно поглед, се мержелееха картини от волния живот в дървена колиба край езерото Онтарио и той се спъна в някакво дебело въже и се озова във водата, натежала от мазут, или по-скоро олекнала, тъй като мазутът е по-лек от водата, и пълна с летни отпадъци.

Всичко това беше вчера, а действителността надмина далеч и най-съкровените желания на Оливие, на волана на колата си, с Жаклин, кучето, двата куфара и Майора.

С Жаклин, чието име Оливие още не знаеше.