Синята патка

II

На излизане от Руан Жаклин показа на Оливие правилния път и грациозният й жест я приближи към него дотам, че кестенявите й коси докоснаха бузата му.

Бистра мъгла премина пред очите му, съвзе се след пет минути, като се възползува от тях, за да отпусне педала на газта, който зае неохотно новото си място, тъй като от предишното виждаше голям отрязък от пътя през една дупка на пода.

Пътят се навиваше с голяма скорост около гумите на колата, но усъвършенстваната система, разработена на основата на клещи „Суер“, които се продават във „Велочасти“, го отхвърляше автоматично и той падаше отзад на меки вълни, разтеглен от бързото въртеливо движение на колелата. Работниците по пътищата, отдадени открай време на този неблагороден спорт, режеха с ножици образувалите се равномерни вълни, чиято височина нарастваше правопропорционално на скоростта на колата, която пък обуславяше коефициента на разтеглянето. С получения по този начин чакъл всяка година строяха нови пътища и така броят на договорените говеда във Франция се увеличаваше равномерно.

Дърветата от двете страни на пътя, захванати здраво в земята с корени, предвидени за тази цел, не участвуваха в навиването. Понякога обаче те подскачаха при преминаването на колата, защото Оливие беше сложил ауспуха и онези, чиито клони не докосваха телефонните жици (а повечето бяха такива, тъй като за най-малкия опит бяха подлагани на строго подкастряне от отговорните лица), не можеха да бъдат предупредени навреме.

Гнездата на птиците, които знаеха тоя номер още от 1898 година, устояваха като по чудо и на подскоците.

Малки облачета придаваха на небето вид на небе, осеяно с малки облачета, а то си беше такова. Слънцето светеше, а вятърът раздвижваше въздуха, освен ако движението на въздуха не пораждаше вятър — нещо, за което би могло да се спори твърде дълго, защото краткият „Ларус“ определя вятъра като „движение на въздуха“, а движение може да бъде самото действие или състоянието на това, което е раздвижено.

От време на време някой делфин пресичаше пътя, но това беше само зрителна измама.

Оливие все така гледаше в огледалцето трите четвърти от Жаклин, сърцето му пламтеше от повече или по-малко смътни желания, а несъмнено и Макс дьо Вьози3 не би казал друго.

Едно друсване, по-силно от другите (защото имаше повече), внезапно изтръпна Майора от вцепенението му. Той се протегна, разтърка с длан лицето си, измъкна от джоба си гребен и приведе в ред своята четина. Извади стъкленото си око от съответната орбита, грижливо го излъска с наплюнченото ъгълче на носната кърпичка и го подаде на кучето, но то отказа да си ги разменят. Тогава той го постави на място и се наведе към предната седалка, за да поддържа разговора, който до момента беше от най-рехавите.

Облакъти се на облегалката между гърбовете на Жаклин и Оливие.

— Как се казвате? — попита той.

— Жаклин — отговори тя, като се обърна леко наляво, за да го запознае с профила си, поради което сега Оливие я виждаше в огледалцето анфас.

Тъй като и последната четвърт от зрението му беше изцяло погълната от новата страна на Жаклин, разкрила му се след обръщането й към Майора, той не можа да си даде сметка навреме за едно обстоятелство на пътя, чието изникване не би го лишило от рефлекса, нужен, за да го избегне, ако го беше забелязал в желаното време, но той вече не виждаше и сгази споменатото обстоятелство, в случая коза.

Като рикошира в козата, той връхлетя на един километричен камък, сложен от дясната страна на вратата на гараж, за да може собственикът да си я разпознава, и от придобитата скорост проникна в гаража, изоставяйки дясното крило на колата на огладнелия каменен знак.

Собственикът на гаража счете за свой дълг да поправи колата, а Оливие помогна на Жаклин да слезе от неговата страна, тъй като монтьорът вече бе смъкнал дясната врата.

Майора и кучето слязоха на свой ред и се заоглеждаха за ресторант, по възможност с бар, защото Майора беше жаден.

Пътьом установиха, че козата, първопричина за катастрофата, се радваше на добро здраве, като се има предвид, че беше от бряст, а монтьорът бе боядисал козината й в бяло и я използуваше за примамка. Жаклин я погали, а кучето, в знак на симпатия, се изпика върху задния й крак.

Единствената кръчма наоколо, „Коронованият тапир“, смайваше с вида си. В ъгъла, около някакво каменно корито, пълно с нажежени въглени, се суетяха мъже, а един от тях удряше силно с чук по парче нажежено желязо във формата на конска подкова. И още по-странно, някакъв кон, с платнена торба на врата, подвил задния си ляв крак, чакаше реда си, преживяйки тъжните си мисли със своите здрави зъби. Трябваше да отстъпят пред очевидното: кръчмата беше отсреща.

Върху бяла покривка им сервираха празни чинии, ножове, вилици, чаши и солница за сол, пипер и горчица по средата, после салфетки и за капак, нещо за ядене. Майора изпи една чашка от мехур и отиде да храносмила в люцерната заедно с кучето.

Оливие и Жаклин останаха сами в беседката от габър.

— Знаехте ли, че отивахме в Каркасон? — попита я той в упор.

— Не — отвърна Жаклин, — но се радвам, че и вие отивате там.

Оливие се задуши от щастие, дъхът му секна и той започна да диша като човек, когото душат, липсваше само смехът на палача.

След известно време се съвзе и отново надви плахостта си. От това порасна с половин глава и леко приближи ръката си до ръката на Жаклин, седнала срещу него.

Птиците под беседката си деряха гърлата като магарета, бомбардираха се с трохички и зелени камъчета и това радостно настроение лека-полека опияняваше Оливие.

— Ще останете ли няколко дни? — отново попита той.

— Смятам да прекарам там цялата си ваканция — увери го Жаклин с повече от покъртителна усмивка.

Оливие приближи още малко ръката си и от туптенето на кръвта в артериите му златистото вино в чашата леко затрептя, получи се резонанс и тя изведнъж се счупи.

Отново време да събере смелост и да продължи:

— При роднини ли отивате?

— Не — каза Жаклин, — ще отседна в хотела на Сдружението „Албигойци и гара“.

Косите й всъщност не бяха кестеняви, особено когато слънцето ги пронизваше така, и луничките по ръцете й, загорели от живота на открито — а от него стават още повече, — пораждаха разни мисли и Оливие се изчерви.

После, взел в ръце цялата си смелост, той я прехвърли в лявата си ръка и сложи дясната върху най-близката ръка на Жаклин, но не можа да види коя точно, защото тя изчезна в голямата му мъжка лапа.

Сърцето му чукаше силно по гърдите и той каза „Кой е?“, но разбра грешката си, а Жаклин не си отдръпна ръката.

Тогава всички цветя изведнъж разцъфтяха и чудна мелодия заля полето. Това беше Майора, който си тананикаше Деветата симфония с хоровото изпълнение и идваше да ги предупреди, че автомобилът е поправен.