Синът на Один

Глава двадесета

— Ако си гладен или жаден, мога да ти предложа храна — каза привидението.

Изправих се глуповато на крака. Непознатият, без да се обръща, пое през храстите. Не виждах да има пътека, но покорно прегазих потока и го последвах. Не след дълго излязохме на една горска поляна. Между два големи дъба имаше малка колиба, спретнато построена от клони и покрита с пирен. До нея бяха подредени дърва за огрев, а саждите по един голям къс скала и оставеният наблизо начернен тиган издаваха къта за готвене. На един глог висеше мех за вода. Непознатият се пъхна в колибата и се появи с малка торба в една ръка и плитка дървена паница с голяма буца нещо меко и жълто в другата. Изсипа част от съдържанието на торбата в купата, разбърка с дървената лъжица и ми я подаде. Оказа се масло със сушени плодове и зърна печен ечемик. Маслото беше граниво. Изведнъж усетих колко съм гладен. Изядох всичко.

Непознатият продължаваше да мълчи. Гледайки го, предположих, че трябва да е отшелник. Монасите в „Св. Киеран“ понякога ни говореха за тези дълбоко религиозни мъже, които се оттеглят на някое диво място, далеч от другите човешки същества, да живеят сами и да разговарят със своя Бог. Мнозина от тях се вдъхновяваха от примера на св. Антоний и се опитваха да следват почина на отшелниците в пустинята. По поведение не се различаваха много от стълбниците, на които се опита да подражава и горкият Енда в „Св. Киеран“. Странното бе, че този полубръснат отшелник е така гостоприемен. Истинските отшелници не гледаха с добро око на натрапниците. Не виждах олтар или кръст, а и той не благослови храната, преди да ми я подаде.

— Благодаря за яденето — казах, подавайки му паницата. — Моля да приемеш извиненията ми, ако съм навлязъл в обителта ти. Чужд съм по тези земи.

— Виждам — каза спокойно. — Не съм отшелник, макар на времето си да бях монах, какъвто, подозирам, си бил и ти. — Трябва да разпозна откраднатото расо, а може и да приличах на монах, по говора или по начина, по който поех паницата.

— Казвам се… — Не знаех дали да му кажа истинското или монашеското си име, от страх, че може да е чувал за избягал послушник на име Тангбранд. И все пак в проницателния поглед на мъжа имаше нещо, което ме подтикна да го изпитам. — Казвам се Адамнан.

Схвана намека ми — Адамнан значи „плах“ — и покрай очите му се образуваха бръчици.

— Бих казал, че Ку Глас би ти подхождало повече.

Все едно говорехме с гатанки. На ирландски „ку глас“ значи „сива хрътка“, но и човек, който бяга от закона или изгнаник от чужбина, понякога и двете. Мълчаливият странник, който и да бе той, беше изключително наблюдателен и много ерудиран.

Реших да му разкажа истината. Започнах със залавянето си в Клонтарф и историята на робството си, как станах послушник в „Св. Киеран“ и събитията, довели до бягството ми от манастира. Не му споменах само за кражбата на камъните от Библията.

— Може сега да бягам от монасите и да съм странник в тази страна, но в Ирландия дойдох с надеждата да издиря рода на майка ми.

Той ме изслуша мълчаливо и после каза:

— По-разумно ще е да се откажеш да издирваш майчиното си семейство. Начинанието би значело да пътуваш от туат на туат из цялата страна и да задаваш въпроси. Хората не обичат да ги разпитват, особено пък непознати. А и дори да успееш да издириш рода на майка си, може да се разочароваш. Любопитството ти от друга страна със сигурност ще събуди любопитство и рано или късно ще стигне до вниманието на абата на „Св. Киеран“, който няма да е забравил, че манастирът има сметки за уреждане с теб. Ще те върнат там, за да изтърпиш наказанието си. Честно казано, не мисля че можеш да очакваш съчувствие от абата. Християнската представа за справедливост не се основава точно на милосърдието.

Трябва да съм го изгледал със съмнение.

— Повярвай ми. Поназнайвам нещичко за закона. — Което, както впоследствие се убедих, бе съвсем неточно.

Мъжът, когото взех за отшелник, се оказа един от най-уважаваните брайдъмейни в Ирландия. Името му бе Окайд, но местните хора често го наричаха Моранд, което бе голям комплимент, защото истинският Моранд, един от първите брайдъмейни, се бе превърнал в легенда с това, че никога не е издавал несправедлива присъда.

Учителите ни в „Св. Киеран“ ни бяха предупредили за брайдъмейните, и с пълно право. Това са учени мъже, донякъде съдии, но не точно. Влиянието им е силно много преди в страната изобщо да са чули за Белия Христос, и много, ако не и повечето ирландци, особено в по-отдалечените райони, все още изпитват дълбоко уважение към тях. Преклонението изпълваше с ярост монасите, тъй като брайдъмейните произлизат от някогашните мъдреци, занимавали се с медицина и правораздаване. Ирландците ги наричат с друго име, което учените — християни правеха всичко възможно да охулят, и все пак най-близката дума в църковния латински, с която можеха да ги опишат, бе маги.

Запознат съм с темата, защото съдбата ми бе отредила да прекарам в компанията на Окайд почти толкова време, колкото при братята в „Св. Киеран“ и от него научих повече, отколкото от всички ерудирани монаси, взети заедно. Разликата бе, че в манастира имах достъп до книги, от които основно черпех знанията си. Окайд напротив, гледаше на писаното слово като на проява на слабост. Брайдъмейните не записват законите и обичаите — те ги запаметяват. Това представлява невъобразим подвиг за паметта и още помня как Окайд един ден ми каза, че са нужни най-малко двадесет години, за да изучиш закона на брайдъмейна, който пък се явява само основата.

С гордост бих написал, че Окайд ме взе за свой ученик, но истината беше малко по-различна. Той просто ме покани да остана колкото пожелая, а аз открих спокоен пристан при него. През следващите две години му служех като помощник и слуга, а често бях и събеседник. Нямаше амбиции да ме прави свой ученик, вероятно мислеше, че паметта ми е вече твърде слаба. Брайдъмейните започват обучението си много, много млади. Преди са имали специални училища, които са почти на изчезване и знанието се предава от баща на син, а и на дъщеря, тъй като има изтъкнати жени-брайдъмейни. Случайната ни среща бе чист късмет. Всяка година Окайд прекарваше само няколко месеца в горската си обител, през останалото време бродеше из страната. Но горското убежище за него бе от съществена важност и в резултат можеше да разпознае песента на пойна птица и следите на сърни, вълци, бобри, зайци или катерици, да назове всеки храст, билка и цвете и да изброи медицините им свойства. Освен брайдъмейн бе и знахар и раздаваше на хората не само справедливост, но и медицински съвети. Живееше толкова тихо и смирено, че дивите зверове не се страхуваха да го оближат. Сърните излизаха на полянката пред колибата и с муцуна търсеха из пепелта от огъня ни изпаднали зрънца. Опитомихме един заек, който без никакъв страх се бе залутал в краката ни. Окайд не проявяваше сантименталност към животните. Втората ми зима с него се случи особено студена. Снегът се задържа цяла седмица, а езерата замръзнаха. В колибата бе леденостудено и едва не умряхме от глад. Заекът ни спаси — на яхния.

— Първите закони на брайдъмейна са вдъхновени от пустошта — ми каза веднъж той. Често използваше фразата „естествена справедливост“. — Тълкуванието на фенекас, законите за свободните хора, е отговорна работа. Една погрешна присъда може да съсипе нечий живот, а вредата се предава на поколения напред. Затова имам нужда редовно да се завръщам към първоизточника, към ритъма и тайните на природата. — Усмихна се. — Колко по-лесно би било, ако можех да надяна една от тежките железни яки на първите брайдъмейни. При лоша присъда яката се стягала до задушаване, поправели ли присъдата, я разхлабвали.

— Но как така са издавали погрешни присъди? — попитах аз. — Монасите от „Св. Киеран“ ми казаха, че брайдъмейните си остават друиди, говорят със злите духове и освен че могат да летят, правят и богохулни предсказания. Значи трябва да са можели да виждат в бъдещето и да разберат, ако са на погрешен път.

— Вярно е, че в ония дни някои друиди са били обучавани за гадатели и заклинатели — отговори той. — Но тези дни са минало, а голяма част от предсказанията всъщност са били резултат от дълго наблюдение. Например по животните в гората мога да позная какво ще е времето. Хората, които изучават движението на звездите знаят какво точно ще се случи на небето и на базата на знанията си могат да предскажат събития като лунни или слънчеви затъмнения. Подобни неща впечатляват хората, които не са способни да забележат знаците или не осъзнават стойността на натрупаната мъдрост. Шестстотин и тридесет години е периодът от време, което звездобройците използват, за да измерят един-единствен звезден цикъл. И сам можеш да си представиш каква сила се крие в толкова много натрупана мъдрост.

Пътешествията на Окайд определяха собствения му звезден календар. Първия път, когато напусна гората след пристигането ми, бе малко преди тринадесетия месец на годината. Тринадесети месец в календара на Белия Христос няма, но за хората, измерващи времето по луната, той очевидно съществува и настъпва три или четири пъти на десетилетие. Окайд го наричаше стария месец. Тогава ме покани да го придружа. Пътят ще е тежък, но имал задължението да отсъди делата на конфедерация на четири туата далеч на северозапад. Тамошните хора толкова почитали старата вяра, че нарекли родината си Кейрпри, в памет на един от най-великите друиди, предполагаем син на бог Огмий.

Преходът наистина бе дълъг, шест дни сред все по-мрачни била и скали до крайната ни цел, сравнително голям краног. Носех очуканата си кожена чанта с един кат дрехи за смяна, бялата роба на Окайд и малко сушени плодове и зърно. Самият Окайд не носеше нищо ценно, никакви символи на професията си, само платнена торба през рамо и остър сърп, с който разчистваше дребните храсти, когато спяхме на открито или режеше крайпътни билки. Лечебни растения, обясни той, се срещат по всяко време на годината, стига да знаеш къде да ги търсиш. Някои се берат през пролетта, когато са най-сочни, други — когато цъфнат през лятото, трети — когато корените им заспят или вържат през есента. На това пътуване той събираше корените на репеи, от които правеше настойки за кожни болести и изгаряния. Веднъж с върха на косата си изрови корените на змийски лапад, лек за трихофития.

— Счупената ти ръка — каза ми един ден — щеше да заздравее много по-бързо, ако знаеше как да се погрижиш за нея.

— Какво трябваше да направя?

— Да намериш корена, който наричат костонамествач — среща се много често, — да го стриеш на каша и да го втриеш в раната. Така щеше да намалиш оттока и болката. Същата кашичка, разтворена във вода, може да се използва за болести на стомаха и дори да се дава на деца с коклюш.

Окайд Лечителя приемаха радушно във всяко селище по пътя. Той като че ли можеше да предпише лек за всяка, дори и за тежка болест. Даде на един нещастник, който кашляше така, сякаш дробовете му всеки миг щяха да се пръснат, някаква мазна напитка от плода на воден копър, а честите пристъпи на друг облекчи с екстракт от корени на дилянка.

— Латинското му име е валериан — ми обясни, докато приготвяше зловонното лекарство. — Значи „в добро здраве“. Но с него трябва да се внимава. Прекалиш ли с дозата, ще приспиш пациента завинаги.

Щях да питам Окайд откъде знае латински, когато дойде притеснена майка, чието дете страдало от силно възпалено гърло и Окайд ме изпрати да набера от глога, който подминахме на идване и от който жената щеше да приготви отвара за малчугана.

Селяните се отнасяха към Окайд с почит, граничеща със страхопочитание. Потърсехме ли подслон, винаги ни настаняваха в най-личния дом, и никой не ни разпитваше къде или по каква работа отиваме. Споменах за това на Окайд, а и за факта, че не носи оръжие и не иска разрешение от жителите на туата да прекоси земите им, и го попитах дали това не е опасна проява на недоглеждане за един странник. Той ми отговори, че брайдъмейните се ползват с привилегии и могат да бродят навсякъде, без да се страхуват дори от разбойници. Неприкосновеността им, обясни той, произлиза от ширещото се сред селяните поверие, че вдигнеш ли ръка срещу брайдъмейн, ще те сполети голямо нещастие.

— Това е едно от поверията от зората на друидите. Християнските свещеници, макар и да мърморят, че друидите били изпратени от дявола, проявиха достатъчно разум да обърнат нещата в своя полза. Сега твърдят, че същото важи и за свещениците, и понякога разнасят и излагат на показ реликвите си, за да укрепят протекцията. Не забравяй — добави той, — че това невинаги спира крадците, особено ако реликвата е ценна.

Сетих се за камъните, моят трофей от голямото евангелие, и си премълчах.

Старейшините на четирите обединени туата чакаха Окайд да разреши натрупалите се дела. Вече видях как исландците раздават правосъдие на Алтинга и ми бе интересно лично да разбера как прилагат законите си ирландците. Случаите се разглеждаха в съвещателната зала на кранога. Окайд седеше на нисък стол, обграден от старейшините. Изслушваха ищците, след което викаха обвиняемите да представят своята версия за събитията. Понякога някой старейшина задаваше въпрос или добавяше уместна за случая подробност, но самият Окайд почти не се обаждаше. И все пак, когато моментът на издаване на присъдата наближеше, всички събрали се изчакваха брайдъмейнът да се произнесе. Окайд неизменно започваше с препратка към по-ранен обичай и цитираше „естествения закон“; често си служеше с архаични думи и фрази, които не всички от слушателите му разбираха, но поради голямата си почит го изслушваха с уважение и никога не оспорваха решението му. Окайд рядко издаваше присъда затвор или физическо наказание. Установеше ли, че е извършено престъпление, обясняваше сериозността му и предлагаше да се изплати съответната компенсация.

Първите случаи бяха сравнително тривиални. Хората се оплакваха от влезли в пасищата им чужди коне и волове, прасета, нахлули в зеленчуковите им градини, имаше дори един случай, в който глутница оставени без надзор хрътки бяха нахлули и замърсили един двор с изпражненията си. Окайд търпеливо изслушваше подробностите и решаваше кой е в провинение — собственикът на земята, задето не е оградил по-добре имота си, или собственикът на животните, задето им е позволил да се отлъчат. После издаваше присъдата. Наложи на мъжа с прасетата двойна глоба, защото животните му не само бяха изяли зеленчуците, но и бяха извадили корените им със зурлите си и допълнително затруднили възстановяването на градината. Мъжът, който се оплакваше от влязлото в нивата му стадо, изгуби делото, защото оградата му не бе достатъчно висока и здрава. В случая с провинилите се кучета, Окайд отсъди в полза на ищеца.

Препоръката му бе собственикът на кучетата да почисти двора и да обезвъзмезди стопанина под формата на масло и брашно, в количество равно на изгребаните кучешки изпражнения. Тази присъда предизвика широки одобрителни усмивки сред публиката.

С напредването на деня случаите ставаха все по-сериозни. Имаше две бракоразводни дела. При първото жената искаше официално да се раздели със съпруга си на базата на това, че последният е затлъстял до импотентност. Един поглед към дебелия съпруг разреши делото. Окайд присъди на жената повечето от общата им собственост на основание, че дебелакът е и мързелив и очевадно е допринесъл с много малко за приходите на домакинството. Вторият случай бе по-сложен. Съпругът твърдеше, че жена му е посрамила честта му, флиртувайки с един съсед, тя — че той е направил същото, разказвайки на приятелите си интимни подробности от сексуалния им живот. Двойката все повече се разпалваше, докато Окайд не пресече кавгите им, обявявайки, че никоя страна не е виновна, но пък с брака им очевидно е свършено. Препоръката му бе да се разделят, като всеки отнесе нещата, които първоначално е внесъл за домакинството. Къщата оставаше за жената, която имаше да отглежда деца.

— Откъде знаеш, че ще изпълнят присъдата ти? — попитах Окайд вечерта. — Няма кой да приложи решението ти, след като си тръгнеш.

— Всичко зависи от уважението на хората към брайдъмейна — отговори той. — Не мога да ги задължа да изпълняват присъдите ми, но сигурно си забелязал, че се опитвам да изляза с решение, което да се приеме и от двете страни. Целта ми е да възстановя равновесието в общността. Не предлагам смъртна присъда дори за най-жестоките убийства. Екзекуцията на убиеца няма да съживи жертвата. Определено е по-разумно убиецът и роднините му да изплатят компенсация на семейството на мъртвия. Хората ще се замислят, преди да вдигнат ръка, когато знаят, че от последиците ще пострадат собствените им близки.

— Ами ако компенсацията е толкова голяма, че роднините не успеят да съберат парите?

— Това също влиза в обучението на брайдъмейна — отговори ми той. — Наше задължение е да знаем номиналната стойност на всеки човек и на всяко провинение, и как да променяме размера на компенсацията в зависимост от редица обстоятелства. Един ри, например, има по-голяма стойност от един ейтак, обикновен човек. Затова ако пострада ри, компенсацията за него ще е по-висока. Но пък ако вината е у него, ще трябва да изплати и по-голяма компенсация, отколкото бих присъдил на един ейтак.

Окайд изслушваше случаите, в кранога прииждаха нови и нови хора, докато закъснелите станаха толкова много, че бяха принудени да се разположат за нощта по съседните земи. Задаваше се зима и овчарите, и краварите сваляха стадата си от далечните пасища. Излишните животни се колеха, а месото, което не отиваше за сушене, печаха на открито. Настана празнична атмосфера. Хората се тъпчеха с месо и се наливаха с медовина и бира. Появиха се няколко сергии. Съборът бе много по-малък от исландския Алтинг, но приликата все пак ме порази.

Сред ирландците усещах и някаква скрита нервност, защото се падаше навечерието на Самхайн, Деня на мъртвите.

През последния ден от съда на Окайд на пътеката към кранога се събра голяма тълпа хора. Много носеха съчки, цареше странна смесица от веселие и мрачен трепет. На портата на кранога се появи Окайд, метнал проста бяла мантия над обичайната си туника. В едната си ръка държеше дълъг жезъл, в другата — малкия си сърп. Зад него идеха старейшините на обединените туати. Малката група прекоси пътеката и се отправи към нивите; тълпата ги последва. В далечината имаше малка горичка. Вече бях забелязал дърветата, предимно лешници, защото периметърът покрай тях бе разчистен, но те стояха непокътнати сякаш от самото създаване на света.

Окайд влезе в гората. В средата ѝ имаше малко езерце. Десетина от старейшините започнаха да секат растителността около него. Окайд, застанал спокойно със сърпа в ръка, наблюдаваше отстрани приготовленията. Скоро бе толкова тъмно, че се различаваха само неясните очертания на тълпата сред по-тъмните сенки на дърветата. Хората се смълчаха, само от време на време проплакваше дете.

Окайд пристъпи към езерото и започна да декламира. Редеше изречение след изречение на език, който не разбирах. Интонацията му бе напевна, сякаш рецитираше стихотворение, думите глухо отскачаха от околните дървета. Събралите се слушаха, затаили дъх. Водата на езерото бе индиговосиня и само от време на време слаб полъх набраздяваше повърхността ѝ и разпръскваше отразената пълна луна, която ту се появяваше, ту изчезваше зад плъзналите по небето облаци.

След около половин час Окайд млъкна и се приведе напред. Бялата му роба ясно очертаваше движенията му, мярнах и проблясъка на сърпа в дясната му ръка. Той се пресегна и отсече стиска сухи ревели от брега на езерото. Не видях как, но след миг в ръката му затанцува блед пламък и плевелите пламнаха. Пламъците се разраснаха; отразяваха се от бялата материя на робата и осветяваха лицето му така, че очите му изглеждаха потънали в почти непрогледен мрак. После пристъпи към купчината лешникови клонки и мушна сред тях факела. Клоните лумнаха. След секунди огънят гореше толкова силно, че оранжевите му езици се извиваха на височина колкото човешки бой. Старейшините започваха да пристъпват напред и да хвърлят в огъня донесените дърва. Чух бързото пукане на пламтящото дърво, а към небето по горещите въздушни течения полетяха искри. Не след дълго от огъня се излъчваше такава топлина, че лизна лицето ми и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.

Сред тълпата се разнесе тих одобрителен шепот. През пламъците видях как от всяко семейство напред пристъпя по един човек. Лицата им, осветени от бушуващия огън, ми се сториха напрегнати, сякаш хората бяха изпаднали в транс. Много се спряха толкова близо до огъня, че реших, че ще се подпалят. Хвърляха в пламъците дребни предмети — различих малка парцалена кукла, детска обувка, шепа семена, зряла ябълка, дарове на хора, които искат идната година да им донесе деца или богата реколта, или благодаряха за вече проявено благоволение.

Огънят бързо изгоря. В един миг бе огромно зарево, в следващия се срина в пелена от пламъци. Тогава главата на всеки род пристъпи и пъхна главня в жаравата. Щом се подпалеше, се обръщаха, събираха семействата си и се отправяха обратно към домовете и шатрите си. Щяха да пазят факела цяла нощ и да разпалят с него огнищата, изгасени в края на лятото. Зрелището бе забележително, сякаш ято светулки танцуваха в мрака. Някой докосна лакътя ми. Обърнах се и разпознах иконома на един от старейшините. Той ми кимна да го последвам и двамата се отправихме към кранога. На половината път погледнах назад. Виждах отблясъка на жаравата и до нея облечената в бяло фигура на Окайд. Стоеше с гръб към нас, към езерото. Протегнал бе и двете си ръце към небето и ми се стори, че видях как проблясва острието на сърпа му, когато го хвърли в езерото.

Това бяха тайни, в които нямаше как да бъда посветен. Икономът ме хвана за рамото, за да е сигурен, че няма да се върна при Окайд и ме поведе към мястото, където чакаха хората му. Идваха от най-отдалечения от обединените туати и бяха направили лагера си на разстояние от кранога. Придружителят ми ме изведе в кръга, където хората се бяха събрали да отпразнуват успешното приключване на церемонията. Запалили бяха огън със свещения факел и насядали по земята, ядяха, пиеха и се забавляваха. Посрещнаха ме с кимвания и усмивки. Някой пъхна в ръката ми дървена чаша медовина, друг ми подаде печено овче ребро и ми направиха място да седна. Ръфайки месото, огледах лицата им. За първи път бях сам сред истински ирландци. Бяха се отпуснали, сега за тях бях гост, не военнопленник, роб или послушник. Оставих настроението на околните да ме завладее и в следващия миг едва не подскочих от изненада — на около една трета от обиколката на кръга от мен стоеше Торвал Ловеца. Знаех, че е невъзможно. За последен път го бях видял, когато обиден на Карлсефни и Гудрид, Торвал напусна селото ни във Винландия и отплува с още петима души, за да изследва брега. Така и не чухме повече за него и предположихме, че е бил убит от скрелингите или че се е удавил, макар и някой да каза, че Тор никога не би позволил да се удави човек, толкова предан на старата вяра.

Зяпнах привидението. Не бях виждал мъртвец да се връща сред живите от преди единадесет години и призрака на гренландеца Гарди. Торвал бе остарял. Брадата и косата му бяха нашарени със сиво, по лицето му имаше дълбоки бръчки, а масивните му рамене се бяха прегърбили от възрастта. Но клепачът на лявото му око бе все така увиснал, а видях, сега по-блед сред бръчките и белега от мечите нокти, който ми правеше силно впечатление като дете. Носеше нахлупена кожена шапка, така че не виждах дали и той е изгубил върха на лявото си ухо. Облечен беше в обичайните дрехи на ирландските атери, пъстри легинси и елек от овча кожа върху груба ленена риза. На земята пред него лежеше видимо тежък меч.

Опитах се да запазя спокойствие. Взел бях присърце думите на Снори Годи, че притежаваш ли дарбата, дори и да ти се привиди нещо е по-разумно да се престориш, че всичко е напълно нормално. Продължих да дъвча месото, като от време на време хвърлях поглед към Торвал, чудейки се дали призракът ме е познал. После забелязах, че мъжът вдясно от него се обърна и му каза нещо. Целият настръхнах. Не само аз виждах привидението. Тогава реших, че може да съм оставил въображението да ме подведе. Мъжът от другата страна на огъня не бе Торвал, просто някой, който прилича на него.

Станах, изтеглих се назад и заобиколих кръга. Колкото повече приближавах, толкова по-сигурен бях, че това наистина е Торвал. Имаше същите едри, неугледни ръце, а мярнах и окачената на врата му огърлица от мечи нокти. Нямаше как да не е Торвал. Как обаче се е озовал сред ирландците, и то облечен като воин?

Застанах малко зад дясното му рамо и нервно го повиках:

— Торвал?

Той не реагира.

— Торвал? — повторих по-високо и този път мъжът се обърна и ме изгледа въпросително. Имаше същите почти безцветни сини очи; помнех как се втренчиха в мен в конюшнята преди толкова много години, когато за първи път ме разпитаха за дарбата ми.

— Торвал — потретих, после продължих на нордически: — Аз съм, Торгилс, не ме ли позна? Аз съм, синът на Лейф, от Братахлид в Гренландия.

Торвал продължи да ме гледа неразбиращо, само дето леко се намръщи. Не разбираше и дума от това, което му казвах.

Хората наоколо вече ме гледаха любопитно. Започнах да губя надежда:

— Торвал?

Гласът ми смутено заглъхна. Мъжът изръмжа и ми обърна гръб.

Върнах се бавно на мястото си, засрамен до мозъка на костите си. За щастие медовината вече си казваше думата и странната ми постъпка се изгуби сред всеобщото веселие. Опитвайки се да разгадая загадката, продължих да надзъртам към Торвал, или който и да бе този мъж.

— Кой е онзи там, с големия меч? — попитах съседа си.

Той погледна към мъжа с белега.

— Казва се Ардал, шампион на ри, макар и повече да бездейства, откакто се обединихме с другите туати. И добре че стана така, бездруго е вече старичък за тази работа.

Спомних си предупреждението на Окайд да не прекалявам с въпросите и реших, че ще е по-добре да изчакам до другия ден и да се допитам до брайдъмейна.

— Шампион на краля? — повтори Окайд. — Това е старо звание, което вече почти не се използва. Обикновено е най-добрият воин в туата, който служи за охрана на ри. Представлява краля и ако между два туата избухне спор, който трябва да се разреши с единоборство между двама избрани бойци. Защо питаш?

— Вчера видях човек, когото взех за един мъж, когото познавах преди много, много години, когато още живеех на север. Казаха ми, че името му е Ардал и че е, или е бил, кралски шампион. Само че съм сигурен, че е и някой друг, а това изглежда невъзможно.

— Не мисля, че го познавам. С кого казваш, че беше? — попита Окайд.

— Седеше сред хората от най-далечния туат, онзи до брега.

— Сигурно говориш за Уа Кананейн. — Чакахме в кранога официално да се сбогуваме с местния ри и Окайд се обърна към иконома му. — Познаваш ли мъж на име Ардал?

— Само по име. Много мълчалив мъж. И нищо чудно. Вълните го изхвърлили полумъртъв и първо решили, че ще умре. Само че в дома на ри успели да го изправят на крака, след което станал слуга там. После се оказало, че го бива с оръжията и в крайна сметка стана шампион на краля. Добър обрат за човек, който е бил фудир синад о муир.

Не бях чувал досега фразата. Фудир е някой наполовина свободен или задържан срещу откуп, а синад о муир значи „престъпление на морето“. Тъкмо щях да питам иконома какво точно има предвид, когато човекът продължи:

— Ако искате да го видите, ще трябва да изчакате следващата година. Повечето хора от Уа Кананейн поеха към дома си още рано призори.

— Какво те кара да мислиш, че познаваш този Ардал? — изгледа ме Окайд.

— Той и приятелят му, ковач на име Тиркир, бяха първите ми учители в старата вяра — отговорих. — Само че го мислех за мъртъв.

— Може и да е мъртъв — отбеляза Окавд. — Самхайн е сезон, в границата между живите и мъртвите е най-тънка и тези, които вече не са сред нас, могат най-лесно да я преминат. Това, което си видял, може да е бил приятелят ти, завърнал се за кратко в нашия свят.

— Но икономът каза, че живее по тези земи от няколко години.

— Тогава може би си си представил приятеля си във формата на този Ардал. Подходящо име за кралски шампион. Значи човек с куража на мечка.

Берсерк, помислих, а може и да бе заради огърлицата от мечи нокти.

Така и не разгадах мистерията с Ардал, защото на следващия самхайн се разболях. Хвана ме треска, вероятно от влагата в горската колиба на Окайд, когато се случи, много дъждовното, дори и за Ирландия, лято. Окайд ме остави в един крайпътен хан; стопанката му ме подложи — следвайки инструкциите на Окавд — на еднообразна диета от целина, сурова или в рядък бульон. Лекарството подейства, но пък завинаги намразих вкуса на този влакнест зеленчук.