Синът на Один

Глава седма

Защо новият съпруг на Гудрид, Торфин Карлсефни, реши да си пробва късмета в далечна Винландия? Мисля, че донякъде честта го задължаваше пред баща ми, Лейф. По наш обичай, когато един мъж реши да се ожени, той първо иска официално разрешение от най-възрастния родственик на избраницата си. В случая с Гудрид това бе Лейф, който с готовност се съгласи за брака. Когато скоро след това Лейф предложи на Торфин експедиция до Винландия, мисля, че Торфин, който се отличаваше със старомодно чувство за семейна чест, реши, че е негов дълг да приеме задачата. Лейф още вярваше, че Винландия може да се превърне в процъфтяваща колония за гренландците и макар и като глава на семейството в Братахлид да бе прекалено зает да отиде там сам, той направи всичко възможно, за да подкрепи новото начинание. Предложи на Торфин да му даде под наем къщите, които все още се водеха негова собственост, както и да му предостави помощта на няколко важни членове на собственото си домакинство. Сред тях бяха двамата ми учители — Торвал Ловеца и Тиркир Ковача — и двама роби, с които Лейф се бе сдобил на същото съдбоносно пътуване, което го отведе в леглото на майка ми в Оркни.

Хаки и Хекя открай време ми бяха любопитни, защото гледах на тях като на брънка към собственото си тайнствено минало. Бяха съпруг и съпруга или поне всички ги приемаха за такива. От друга страна може просто да нямаха друг избор. Били пленени при един викингски набег по бреговете на Шотландия и били превозени в Норвегия, където подобно на Тиркир, ги извели за продан на робското тържище в Каупанг. Купил ги един васал на крал Олаф Тригвасон, който предположил, че пленниците са християни и че може да спечели точка пред краля, ако му ги подари, а крал Тригвасон съответно спечелил обществено признание и репутация, като върнал на двамата роби свободата. За ужас на собственика им се оказало, че Хаки и Хекя изобщо не са християни, а последователи на езическа вяра толкова рядка, че никой нямал представа какво значат мънкането и ритуалите им. Олаф ги задържал в двора си само няколко месеца, но двамата шотландци се оказали съвсем непригодни за каквато и да било домакинска работа и се чувствали доволни само когато ги пуснели на някое високо било или открито поле, което им напомняло за родината. Затова норвежкият крал се отървал от тях, като ги подарил на Лейф с думите, че се надява някой ден да намери работа на „дивите скоти“, чието единствено умение изглежда било да бягат бързо. Лейф намерил идеалната работа за Хаки и Хекя. От двойката излезли превъзходни овчари. Прекарваха всяко лято по отдалечените пасища. Живееха във временните си убежища — просто дупки, покрита с клони и слама — удобно като за зайци. Приликата се усилваше от невероятната им бързина. С лекота догонваха овцете и бяха особено полезни, когато трябваше да се преследват отлъчили се животни при есенното прибиране на добитъка. През остатъка от годината изпълняваха дребни задачи из чифлика. Тайно ги следях, чудейки се дали майка ми, ирландка, е имала същата бяла кожа и тъмна коса и се мъчех, без особен успех, да разбера думите, които си разменяха двамата на гърления си, насечен език.

Експедицията на Карлсефни беше най-мащабното и добре екипирано пътуване до Винландия досега. Щяха да участват четиридесетина души, включително пет жени. Гудрид настоя да придружи новия си съпруг и взе със себе си две прислужнички, заминаваха и две жени, чиито съпрузи щяха да участват при разчистването на терена за селището, срещу което впоследствие щяха да получат земя. Тези две двойки бяха прекалено млади да имат деца, а Торнбьорн, петгодишният син на Карлсефни от предишен брак, бе оставен в Братахлид при приемни родители. Така че единственото дете на борда на кнора бях аз, тогава осемгодишен. Бях примолил баща си Лейф да ми позволи да тръгна с експедицията и той с готовност се съгласи, за радост на проклетата му съпруга Гида, която все още изпитваше към мен дълбока омраза.

Кнорът, който щеше да ни отведе на запад, принадлежеше на Торфин. Корабът беше стабилен, служил му бе за търговия в продължение на няколко години. Торфин купи и втори, по-малък кораб за съгледваческа лодка и с присъщата си компетентност внимателно състави списък с необходимите ни неща. Говори с Лейф и други мъже, ходили във Винландия и взе внушителен запас земеделски сечива — мотики, лопати брадви, триони и други ковашки инструменти, добър запас от въжета, няколко чувала корабни пирони и три дузини топове вадмал, в случай че се наложи да поправяме кораба. Вадмалът, изключително важен за нас материал, представлява изтъкана от скубана на ръка овча вълна, която после се накисва в урина, за да се отстрани лепкавата овча мас. От изпредените конци жените тъкат дълги платна на прости станове, спуснати от тавана на голямата стая. От най-качествения вадмал се правят корабните платна, от по-грубия — дрехи, одеяла, чували и изобщо всичко, за което е необходимо плат. Вадмалът е със същия бозав кафеникав цвят, както когато вълната е била на гърба на овцата, но понякога тъканта се боядисва със сок от плодове или къна, и се получават по-пъстри червени, зелени и жълти платове. Специалният вадмал, който се кисне в овча и тюленова мас, е почти непромокаем. Него използвахме за моряшките наметала — дрехата, която на времето баща ми връчил на майка ми за прощален подарък.

При отплаването приличахме на движещ се чифлик. По-голяма част от централния трюм заемаха един малък бик и три млечни крави, и миризмата на животните и стиските сено от балите им се сипеха по водата зад нас. През първите няколко часа имаше и „мили“ родни звуци, тъй като кравите непрекъснато мучаха, ниско и нещастно.

Детското ми въображение бе очаквало приключения от мига, в който напуснахме Гренландия, но също като кравите, и аз скоро открих, че животът на кораба малко се отличава от този у дома. И тук имах задачи — да сменям водата на животните, да гледам сеното им да не се разпръсква и да почиствам тора.

Кнорът ни напредваше с внушителна скорост, влачещ съгледваческата лодка на дебело въже след себе си. Морето бе спокойно и нямаше нищо за гледане, с изключение на морските птици над нас и някое ято черно-бели водни птици с масивни, дебели човки, които плуваха покрай нас и от време на време се стрелкаха с подскок под водата. Когато попитах Торвал защо просто не отлетят, той се засмя.

— Не знаят как. Крилата, дадени им от боговете, повече приличат на рибни плавници. Искат ли да отидат някъде, дори от една страна в друга, от Исландия в Гренландия или от Гренландия във Винландия, плуват. По това и нашите моряци предположили, че на запад трябва да има земя, видели плуващите птици да се отправят в тази посока.

Това бе третото от многото пътувания в живота ми и вярвам, че сам Один ме изпрати, за да събуди у мен любовта към пътешествията и да ме превърне в странник като самия него. Бил съм бебе, когато майка ми отплавала от Бирси към Исландия, и още твърде малък, за да помня много от онова корабокрушение с Гудрид. Но преходът от Братахлид към Винландия ми направи силно и трайно впечатление. Изпитах какво е да пътуваш към новото и непознатото, и усещането бе като наркотик, не можех да го забравя и исках още и още. То щеше да ме превърне в пътешественик за цял живот и точно такъв бе и замисълът на Всемирния баща.

Първият ми спомен е бавното, ритмично движение на натоварения кнор. Корабът се поклащаше по дългите, ниски вълни, като че ли повтаряйки безкрайно едно и също движение, издигаше се и падаше, и леко залиташе с всяка малка вълничка под кила. Поглеждах към върха на мачтата и виждах същото движение непрестанно да се повтаря в елипсите, които ветропоказателят описваше в небето. Едни и същи бяха и звуците — постоянното проскърцване на щагите на мачтата, които поемаха напрежението при всяко издигане на кораба, тихият тъп удар, когато мачтата се връщаше в гнездото си, пляскането на вълните в кила и после в корпуса, и мекото издумтяване, когато корабът забавяше ход и някой непривързан товар се удареше в стените на трюма. Хипнотичен и успокояващ бе и начинът, по който животът на кораба навлезе в свой собствен ритъм, отмерван от времето и реда на храненията. Призори бе ризмала, на който нощната вахта изяждаше студената си закуска от сухари и овесена каша. Към средата на сутринта следваше дагмала, за който целият екипаж, без кормчията и вахтата, се събирахме край малкия огън, напален с въглища върху каменна плоча на завет на дъските над кърмата за единственото топло ядене, обикновено супа, макар понякога, ако успеехме да хванем нещо, имаше и прясна риба или варена чайка. И накрая, при залез-слънце, изяждахме натмала, отново студена извара, мляко и овесена каша.

Още първата нощ Торвал едва изчака да се здрачи, дръпна ме в един усамотен край на палубата и ме накара да погледна нагоре, към тъмното очертание на платното ни. Беше началото на лятото и небето бе толкова тъмно, че звездите се виждаха ясно.

— Небесният свод — каза Торвал — е вътрешната страна на черепа на Имир, прастария леден гигант. В четирите му края седят четири джуджета — Остри, Вестри, Нодри и Судри. Джуджетата взели разтопени частици и искри, и направили от тях звезди, подвижни и закрепени, които да осветяват земята. Така Господ ни дал ориентир за през нощта. — Посочи ми Лейдарстярн, Полярната звезда, и как винаги е на една и съща височина, от дясната ни страна. В морето Торвал бе в стихията си; по обяд всеки ден вадеше малък дървен диск с малки резки по края и издялани по повърхността линии. Вдигаше го към слънцето така, че сянката от иглата в центъра на диска да падне върху разграфеното лице, после изсумтяваше заповеди на кормчията.

— Уповавай се на боговете. Стига вълците да преследват Сол, тя ще бяга през небето, а ние ще я следваме.

— Ами ако е облачно и не виждаме слънцето? — попитах плахо.

— Търпение — изръмжа той.

Не облак, а мъгла закри слънцето два дни по-късно. Беше толкова гъста, че сякаш се плъзгахме през купа с рядко мляко. Капки вода кондензираха по изработените от тюленова кожа въжета на такелажа, палубата почерня от влагата и не виждахме нищо на повече от петдесет крачки. Спокойно можехме да плаваме и в кръг; кормчията бе сприхав и нервен. Тогава Торвал извади от джоба си някакъв плосък, матов камък, вдигна го срещу светлината и надникна през него, като въртеше камъка в протегнатата си ръка в различни посоки. Накрая посочи направо.

— Натам — нареди той и без да задава въпроси, кормчията му се подчини.

С изключение на двата дни, в които се лутахме в мъглата и разчитахме на това, което Торвал наричаше слънчев камък, случихме на забележително добро време и лесен преход. Торвал хранеше безпрекословна вяра във властта на Тор над времето и морето, и хванеше ли с постоянно заметнатата си зад борда въдица риба, демонстративно хвърляше в жертва едно малко парче обратно в морето. Никой не смееше открито да го укори, макар и да забелязах някои моряци от покръстените да си разменят развеселени погледи и да се подхилкват.

Даровете на Торвал определено свършиха добра работа. Никой не се разболя от морска болест, освен Гудрид, за която се грижеха прислужничките ѝ. Сутринта на деветия ден след тръгването ни от Братахлид Торвал подуши въздуха и убедено каза: „Земя“. До вечерта и ние надушихме миризма на дървета, носеща се по вятъра от запад. Сутринта на десетия ден видяхме на хоризонта най-крайната точка на Винландия, а двадесет и четири часа по-късно наближихме достатъчно, та Тиркир, Торвал и другите ветерани да установят точното ни местоположение. По тяхна преценка и след като се допитаха до дървения диск на Торвал, бяхме само на един ден по море от колибите на Лейф.

Земята беше огромна. Брегът се бе ширнал пред нас, сякаш продължаваше до безкрайност във всяка посока. Различих тъмнозелен масив — безбрежна гора; докъдето стигаше погледът, земята се диплеше в редица ниски хълмове. Самият бряг представляваше ниски, сивкави носове, разделени от дълбоки заливи. На места имаше пясъчни плажове, но по-голямата част бяха безредно нахвърляни брулени от вълните скали, над които боботеха и се плискаха вълните. Скалите бяха почти безцветни, освен на местата, където водораслите и лишеите добавяха зелено и кафяво. На човек от юга Винландия сигурно би се сторила мрачно, сурово място. Но ние идехме от голите Гренландия и Исландия, които се отличаваха със също толкова неприветлива природа. Чифликчиите изпаднаха във възторг. Отбелязаха ранно покаралата на туфи дива трева и наболите ниски върбови и елшови храсти. Бикът и трите крави също подушиха паша и се забутаха да слязат бързо на твърда земя. Внимателно следяхме за скрелинги, а Тиркир сигурно е хвърлял по едно око и за тайнствените унипеди. Нищо обаче не помръдваше. Мястото изглеждаше безлюдно.

Карлсефни все пак не забравяше участта на Торстайн и бе предпазлив. Повика „дивите“ Хаки и Хекя и им каза, че ще ги пусне на брега, за да обходят района в широк полукръг. Попаднат ли на скрелинги, да се скрият и да се опитат да преценят броя им и след три дни да се върнат на брега; тогава щяхме да пуснем котва. Хаки и Хекя взеха само една кожена кесия със суха храна. И двамата носеха обичайните си дрехи — грубо одеяло с отвор за главата. Имаше качулка, в случай че завали, но иначе дрехата бе толкова проста, че отстрани се ветрееше и имаше само един клуп, през който парчетата се връзваха между коленете. Отдолу ходеха голи.

Торвал и няколко мъже откараха двамата съгледвачи до брега. Там скотите тихо слязоха, прегазиха плиткото и изчезнаха в храстите. С изключение на ножовете си, не носеха друго оръжие или инструменти, дори стомана и кремък за разпалване на огън. „Ако скрелингите ги хванат, ще решат, че сме от племе, по-окаяно и от тях“, каза някой, когато хванахме греблата и изведохме кнора на безопасно разстояние, извън обсега на стрелите.

Три дни могат да бъдат цяла вечност за едно осемгодишно момче. Карлсефни твърдо отказа да пусне когото и да било на брега. Трябваше да чакаме на кнора, нетърпеливо да наблюдаваме прилива, да се опитваме — без особен успех — да ловим риба и да оглеждаме за признаци на живот на брега, без да виждаме нищо, докато неочаквано не се появиха стройните фигури на двамата бегачи. Двамата скоти носеха окуражителни новини. Не видели нито скрелинги, нито следи от тях.

Пристигнахме в колибите на Лейф по обяд два дни по-късно. Торвал и четирима от мъжете, въоръжени и нащрек, провериха за чуждо присъствие в изоставените колиби, но не откриха признаци някой да ги е обитавал след злощастната експедиция две години по-рано. Едва тогава съгледвачите ни махнаха да вкараме кнора в залива и да пуснем котва. До залез-слънце всички бяхме благополучно свалени на брега и вече разпъвахме платнените палатки, които щяха да ни служат за дом, докато стегнем полусрутените колиби.

След трите зими дъжд, вятър и сняг изградените от торф камък стени на колибите на Лейф се бяха килнали на една страна и се бяха изронили. Гредите по покривите бяха рухнали, по пода растяха плевели и трева. Първите колиби били предвидени за краткотрайно обитаване и съответно покривът им бе само от вадмал. Сега идвахме за по-дълго и ни трябваше нещо по-солидно и трайно. Ремонтирахме и разширихме колибите, построихме голям нов лонгхауз, разчистихме място за добитъка и изкопахме нужници Кнорът, който на заминаване ни се струваше така добре запасен сега изглеждаше оскъден източник на провизии. Животните бяха заели повечето от наличното място за багаж, а Карлсефни бе взел сечива за бъдещето, не храна за настоящето. През първия месец едва не умряхме от глад. И дума не можеше да става да изядем кравите — те щяха да поставят началото на ново стадо, или поне такива бяха плановете ни. Нямахме време за риболов и лов, от сутрин до вечер се блъскахме да сечем, пренасяме и складираме стотици торфени блокчета за стените на новия лонгхауз. Скоро хората започнаха да се оплакват от глада и да мърморят, че за да работиш, ти е нужна солидна храна, не рядка водниста каша. Християните се молеха на своя Господ да облекчи страданието ни и издигнаха в единия край на селището своя кръстовиден символ. Едва не се стигна до бой, когато Торвал — нарочно, според мен — построи малък заслонен амвон точно насреща му и под него натрупа камъни за олтар на Тор. Християните го обвиниха, че е заклет езичник. Торвал пък ги предупреди, че ще пребие всеки, който посегне на олтара на Тор.

Карлсефни бе наредил на Торвал да помага при строежа на къщите, а не да ловува. Стените растяха и физическата му сила много помагаше, когато се стигна до вдигането на торфените чимове. Но всички виждахме, че Торвал копнее да проучи терена. В крайна сметка, когато гладът започна истински да се обажда, Карлсефни разреши на Торвал да иде на лов, макар и много от нас да се чудеха как един мъж ще открие и убие достатъчно дивеч за четиридесет гладни гърла. Торвал не каза нищо, само несговорчиво изсумтя, взе копието си и се приготви за път. На излизане от лагера мина първо през малкия си олтар, свали един от мечите зъби от огърлицата си, остави го в дар на горния камък и чак тогава пое към гъстите храсти, които за миг го погълнаха.

Торвал отсъства три дни и накрая Карлсефни и другите по-старши мъже започнаха да се безпокоят. Пак се подхванаха приказките за скрелингите, гадаехме дали не са заловили и убили нашия ловец. В крайна сметка Карлсефни свика доброволци за малък отряд, който да потърси Торвал и обяви, че сам ще го оглави. Щяха да са въоръжени и да се оглеждат както за Торвал, така и за скрелинги. Не може да се каже, че мъжете изгаряха от желание да се включат в отряда, тъй като Торвал не се радваше на особена популярност, особено сред християните. Някои казаха, че ако скрелингите са пипнали намръщения проклетник, то така му се пада. Тиркир естествено бе готов да потърси приятеля си, същото важеше за двамата скоти, а аз успях да се прикрепя към малкия отряд, защото без друго не вършех особена работа по строежа.

При тия приготовления лесно открихме Торвал. Хаки и Хекя се спуснаха напред, обхождаха храстите като хрътки и за всеобща изненада се върнаха след три дни с новината, че са открили Торвал на един близък нос, но че той отказал да се върне с тях. Някак се провряхме през храстите и когато най-после, изтощени и надрани, го открихме, го заварихме изтегнат на земята на един малък нос с изглед към морето. За ярост на християните и облекчение на приятелите си, Торвал не бе ранен, дори изглеждаше забележително добре, така както лежеше по гръб, втренчен в небето. Говореше си сам и от време на време грубо се почесваше. За миг ми се стори, че ловецът е полудял или е изнамерил отнякъде алкохол и е пиян. Един от отряда ни, християнин на име Бярни, започна да му крещи гневно, искаше да знае на какво, по дяволите, си играе Торвал.

Торвал намръщен се надигна на крака.

— Тук няма дивеч поне не достатъчно, за да нахраня спешно четиридесет души. Има само малки животни и птици. Може би по-късно, когато имам повече време да обходя наоколо, ще открия къде да заложа капани за по-големи животни. Затова съчиних ода, посветена на Тор и тъкмо му я рецитирах и го молех да ни изпрати храна.

— Тор! Езичник такъв! — изписка Бярни. — Защо си мислиш, че твоят прост бог ще ни помогне? Със същия успех можеш да се помолиш за храна на морето.

— Може и точно така да направя — отговори троснато Торвал Върнахме се в лагера. Мнозина посрещнаха Торвал хладно, някои дори му обърнаха гръб. Чух коментари, че бил свадлив и опак, суеверен до немай-къде и твърде мързелив да се захване както му е редът с лова и че лентяйства, докато останалите се мъчат по строежа.

На следващата сутрин един от мъжете излезе до брега за изхвърлени дървета за огъня и дотича развълнуван.

— Донесете ножове и топори. На брега има умрял кит. Вълните трябва да са го изхвърлили през нощта. Месото ще ни стигне за две седмици!

Торвал, който седеше до огъня, надигна рошава глава и триумфално изръмжа:

— Ето ви го, поклонници на Белия Христос. Стария Червенобрад хареса одата и ни изпрати храна от морето. Сега вървете и натъпчете завистливите си търбуси.

Всички забързахме към брега и бързо разфасовахме кита. Беше дълъг около четири метра и половина и от вид, непознат дори на Карлсефни, който беше виждал какви ли не китове при търговските си плавания. Месото се режеше като на другите китове и имаше над пет сантиметра лой, която отстранихме на ивици, за да стигнем до хубавото тъмночервено месо. Китът беше великолепна находка. Маста щяхме да използваме за готвене или да я изядем осолена; червеното месо изпекохме и изядохме веднага — имаше вкус на пушено телешко. Торвал се възползва от възможността да се присмее на християните и да ги подразни, че Тор излязъл по-щедър от техния Христос. Накрая те толкова се вбесиха, че заявиха, че месото било прокълнато и им причинило колики и че трябвало да изхвърлим скверната плът. Само че забелязах, че си хапнаха добре, преди демонстративно да хвърлят малко от вътрешностите в океана.

Китът сложи край на глада ни, а през следващите няколко седмици земята започна да ни дарява с изобилието си. Лейф бе разположил колибите си на плиткото устие на две малки реки, и двете пълни с риба. Една от първите ми задачи беше при отлив да прокопавам канали в пясъчните плитчини. При прилив в езерцата редовно доплуваха да търсят храна ята камбали и други плоски риби, и когато водата отстъпеше, оставаха заклещени в изкопите ми. За разнообразие събирах миди по широката извивка на брега или помагах на големите да хвърлят мрежи за превъзходната сьомга и морска пъстърва в реките. Природата бе невероятно по-богата от гренландската. Поляните край устието на реката бяха покрити с високи диви треви и осигуряваха добра паша за добитъка ни, който измести сърните, чиито следи ясно личаха по бреговете на реката. И най-много пътувалите сред заселниците не бяха виждали подобни дървета; повечето бяха с мека дървесина, но някои ни бяха напълно непознати. Едно жълто дърво, много подобно на нашата бреза, бе здраво като дъб, друго с тривърхи листа имаше прекрасна, зърнеста дървесина. Тиркир изпадна направо в захлас и я издяла и полира, докато тя заблестя в тъмномеден цвят. Като хора, несвикнали с толкова много дървен материал, направо не знаехме откъде да започнем; дали да отсечем по-малките дървета за къщите си, или да отсечем по-големите и да ги оставим да отлежат, за да отнесем ценен товар обратно в Гренландия.

До края на лятото гората почти не спря да дава плодове. Първи бяха дивите череши, последва ги изобилие от лешници и всевъзможни диви ягоди, които обагряха тревата и храстите в червено и пурпурно, тъмносиньо, алено и златно. Много растения познавахме — малини, къпини и боровинки, но имаше и такива, които виждахме за първи път, някои толкова ярки, че в началото заподозряхме, че са отровни. Мен натовариха със задачата да се крия в храстите и да следя дали ги ядат птиците. Направеха ли го, ние обирахме плодовете и сушахме за зимата това, което не успеехме да изядем.

Само почвата малко ни разочарова; беше трошлива, плитко намятана над пясъка и чакъла по устието, и не толкова плодородна, колкото се надявахме, че е. Все пак не бе по-лоша от голяма част от почвата в Гренландия и Исландия и фермерите не се оплакваха, доволни от невероятно богатия улов на дивеч. През дългите летни дни в покрайнините на поляните ловяхме с капани сърни и диви гъски, които се събираха на големи ята в блатата. По-малко от месец след пристигането ни малко стадо китове се престраши да влезе в залива с прилива. Обкръжихме ги с лодките си и ги изтикахме към плитчините тъкмо в мига, в който настъпи отливът. Животните нямаше как да се върнат и останаха да се мятат в плитчините. Последва истинско клане. Всички до един нагазихме в морето с нож или топор в ръка и водата се обагри в криволичещи червени петна кръв. В кървавото си изстъпление трябва да сме убили поне двадесетина. Извлякохме труповете на брега, одрахме ги, нарязахме ги на парчета и се запасихме с месо за три месеца.

Тиркир си направи до реката ковачница. Разкопа блатото зад селото и извади късове твърд камък с формата на самуни, които каза, че ще стопи до меко желязо, ако се наложи да подменяме сечивата си. Заяви, че за това ще му трябва помощник и уреди аз да му стана чирак. В малката си работилница ми показа как се прави глинена пещ, която после пълнеше с ред въглища, ред желязна руда, запалваше сместа, после изчакваше невъзможно силната топлина да си свърши работата, счупваше пещта и изгребваше буците желязо от жаравата. Аз носех въглища и стоях на меховете, а той обработваше метала, без да спира ентусиазирано да ми разказва за старите богове. Гледах го как нагрява и кове метала, и го потопява във вода, запленен от почти магическия произход на металните ни сечива, затова и с готовност приех многократно повтаряното твърдение на Тиркир, че обработването на метала и магията са неразделно свързани. Обгърнат в дим и пара, Тиркир мотолевеше прости магии и ръмжеше молитви към боговете. Винаги спазваше всяко табу на занаята си — никога не оставяше две острия легнали едно връз друго. Когато започваше работа сутрин, хвърляше в огъня щипка сол, а в края на деня винаги оставяше чука си на малкия олтар, който беше издигнал на Тор. Завършеше ли нещо, независимо дали е градинарска секира или накрайник на копие, измънкваше кратка молитва, събираше листа и ги стриваше на зелена паста, която намазваше върху горещия метал.

— Сокът придава сила на метала — ми казваше, когато подхванех с увита около ръката ми кърпа студения край на някой накрайник или сърп и сред съскане и пара го топвах във ведрото с водата.

Тиркир в опушената си малка ковачница си даваше почивка, за да ми разкаже каквото знаеше за талисманите и магиите, залегнали в сейдура.

— Има ги стотици. Всяка дава различен резултат, подходящ за различни случаи. Силата им зависи от опита и дарбата на човека.

Знам само няколко, може би двадесетина, най-вече свързани с металите. Никога не завършвам боен меч, моряшки нож или накрайник на ловно копие, без да изрецитирам заклинание за случая. Има и по-мощни, най-вече тези за битки. Има една, която укротява беса в сърцето на воина, друга се пее иззад щита преди бой и гарантира, че другарите ти ще оцелеят невредими, трета дава на изреклия я ловкостта да хване летяща във въздуха стрела. С четвърта, ако я кажеш над бокал с вода, която после излееш над воина, гарантираш, че той ще оцелее в предстоящата битка, може да се върне ранен, но жив.

Тиркир така и не забеляза, че воинското изкуство, физическите подвизи и кръвопролитията не ме влекат. Ако трябва да съм честен, изпитвах известен страх от приличащия ми на джудже учител и калената острота, която понякога се прокрадваше в гласа му, когато ми разказваше по-кървавите истории. Обичаше да разказва как Волунд, майсторът — ковач и принц на елфите, примамил младите синове на крал Нидуд в работилницата и докато те надничали в ковчежето му със скъпоценности, отсякъл главите им.

— И знаеш ли защо го направил? — ме питаше, докато, за да укрепи сърпа, заваряваше ивица закалена стомана към мекото желязо на острието. — Направил го, за да си отмъсти на Нидуд. Волунд бил толкова сръчен, че злият Нидуд го отвлякъл, осакатил го, за да не може да избяга и го принудил да му работи като кралски ковач. Волунд се подчинил и само чакал мига, в който ще успее да примами алчните, глупави синове на Нидуд в работилницата си. Убил ги и направил прекрасни бижута от очите, брошки от зъбите и обковани със сребро бокали от черепите им. На майка им поднесъл бижутата, на сестра им — брошките, а на баща им — бокалите. — Тиркир доволно пусна мрачната си усмивка. — А накрая прелъстил принцеса Бодвилд и я оставил с дете, преди хитро да си изкове железни криле и да избяга от плен с тях.

Гудрид беше бременна. Сега разбирахме защо се разболя от морска болест по време на пътуването и защо бе настояла да вземе две прислужнички от Братахлид. Повечето приеха бременността ѝ за добро предзнаменование. Значеше, че малката ни колония ще процъфтява и расте. Исках да се радвам за Гудрид като останалите, но се чувствах объркан и несигурен. През по-голямата част от краткия си живот се чувствах като син на Гудрид, а ето изглеждаше, че скоро ще имам съперник за любовта ѝ.

В края на есента на тази първа година във Винландия Гудрид роди здраво, гласовито момченце. Кръстиха го Снори, „непослушен“ или „кавгаджия“ първият от нашата раса, роден в далечната скандинавска земя. Може и да е единственият. Не знам, защото от много години не съм получавал новини от Винландия, а същото предполагам важи и за всички останали. Помня само голямата радост и възбуда в деня, в който Снори се появи на бял свят и как Торфин гордият татко, даде пир по случай раждането му в прекрасния ни нов лонгхауз. Не знам дали е било първото бодване на ревността или шесто чувство, но ме обхвана лошо предчувствие. Онази вечер, докато всички бяхме насядали по пейките в залата и вдигахме тостове за първото винландско дете, изпитах неприятно усещане, че блажените първи дни на колонията ни са преброени.