Сирените на Холивуд (Книга 1)

Първа глава

Даяна Уитни превключи на по-ниска предавка и навлезе в тесния стръмен завой по западния скат на хълма. Прогнозата за времето се сбъдна и студеният въздух нахлу точно след здрач — прочисти каньоните и хълмовете на Лос Анджелис, като издуха ленивия влажен въздух на изток и препрати смога с мирис на изгоряла гума от долината обратно там, където се образуваше.

Размазаните светлини на града, губещи се далеч в хоризонта, изглеждаха от билото на Бевърли Хилс като сгушени под колоните на палмите и отдалеч сякаш припламваха в мъглявината.

Даяна насочи сребристия мерцедес към средата на криволичещия път и превключи за малко на трета. Вслуша се в гърления рев на ауспуха и си припомни една мисъл на Йън Флеминг: „Тя караше като мъж — с чувствена наслада.“ Или нещо подобно. Мислите й скочиха към Мариън, режисьора на „Хедър Дюел“. Повече от месец и половина работеха над филма и съвсем наскоро се бяха върнали от външни снимки край потопените в слънце хълмове на север от Ница. Мариън, който беше известен със склонността си да внася автентичност във всеки кадър, все пак настоя да заснеме всички вътрешни снимки в Холивуд.

— В студиото мога да контролирам времето, да задържа светлината на небето, да спра вятъра, да направя дъжд — каза й той, когато се върнаха. — На открито зависиш от атмосферните условия. А аз държа да имам контрол над всичко. Ето защо се връщам в Холивуд.

Той ходеше напред-назад, убеждаваше я с енергията на двигател, пуснат на пълни обороти.

— Този контрол обаче е за сметка на част от волята ти. Дойдеш ли в Холивуд, ти си вън от действителността. Колкото повече му се поддаваш, толкова повече той те изсмуква — точно като първокласна курва. И това усещане е толкова приятно, че не ти се иска да свършва.

Даяна си спомни момента, когато Монти, нейният импресарио, за първи път й спомена за този сценарий. „Кралско червено“ тъкмо бе получил отлични отзиви след премиерата. Филмът беше зрелищен, спорен, пълен с режисьорска пиротехника. Но по-важното — това беше първата й главна роля и, както самият Монти отбеляза, повратен момент в кариерата й.

— Мисля, че си готова — каза той на един обяд в „Ма Мезон“ — да надминеш „Кралско червено“.

Заведението бе събрало елита на Бевърли Хилс и тя трябваше да се накланя към Монти, за да го чува сред звънтежа на чаши и глъчта от медени гласове.

— Не че омаловажавам филма. Всяка работа на Джефри Лесър става обект на огромно внимание. Но ми се струва, че тъкмо сега трябва да надскочиш този вид филми, пълни с пукотевица. Трябва да го разбереш. Заринат съм от сценарии за теб.

— Виж ти! — засмя се тя. — Това е друг разговор.

— Много внимавай, Даяна. Сега няма нищо по-лесно от това да ти осигуря участие във филм. Но моето желание е да те предпазя от някоя „боза“. Ако искаш, ела в кабинета ми и ще ти покажа цял куп „бози“. Този град смила сценаристите на кайма. От месеци не съм попадал на нещо смислено.

Даяна, разбира се, долови неговото неизречено „но“, отнасящо се до нея, ала не пожела да му достави удоволствието да я види, че проявява любопитство. Чувстваше се като куче на каишка, знаеше, че това чувство се дължи донякъде на скуката от нейното бездействие, докато в същото време Марк не преставаше да снима политическата си епопея. И това, изглежда, още повече я вбесяваше.

— Не искам — остро рече тя на импресариото си — да чакам цяла година, за да се появи мечтаният от теб митически сценарий. Искам да работя. Иначе ще полудея.

Едва сега Монти се усмихна. А той, помисли си Даяна, имаше изключително пленителна усмивка — широка, озаряваща цялото му лице и, най-същественото, сърдечна. Когато се усмихнеше така, Даяна се улавяше, че му вярва безгранично, защото той умееше да те накара да повярваш, че жестът, който прави, е само заради теб, че за друг не е правил подобен жест.

— Какво ще кажеш — весело продължи Монти, — ако започнеш веднага работа? — и й подаде подвързан в синя папка сценарий.

— Ах, ти, мошеник! — засмя се тя.

Монти й даде срок само една нощ, за да го прочете и на нея й стана ясно защо — искаше да задържи нивото на възбудата.

На закуска в Малибу той я попита:

— Как намираш сценария?

Тя отгатна по лицето му какво мисли. Очите й го загледаха с насмешка.

— Не мога да кажа още. Не съм го дочела.

— По дяволите, Даяна! Нали ти казах да… — но млъкна, като видя как тя тихичко му се присмива. После продължи: — Аха! Значи, ако мога да отговоря на някои твои въпроси, ще ти помогна да вземеш решение.

Тя отпи спокойно от айскафето си, изпълнена с чувство на удовлетвореност.

— Кой е режисьорът?

— Мариън Кларк.

Тя повдигна вежди.

— Имаш предвид англичанина, който постави Стопард на Бродуей преди две години?

Монти кимна.

— Съшият. За онази постановка той получи „Тони“.

— Какво прави тук? — продължаваше да недоумява Даяна. — И то в киното?

Монти сви рамене.

— Явно му се работи кино. И това няма да е първият му филм. Има вече два зад гърба си, но те не се броят. Правил ги е почти без никакви средства. Сега „Туенти Сенчъри Фокс“ влага луди пари в този сценарий.

— Как им е хрумнало да вземат Кларк?

— Ами… — кафявите му очи се отместиха от нейните и се загледаха в месинговия отблясък, който ранните слънчеви лъчи хвърляха върху водите на Тихия океан. Няколко чайки закръжиха една през друга досами водната повърхност, за да си потърсят закуска. — Продуцентът го предложи. Очевидно се е запознал доста по-отдавна със сценария, направил е съществени промени, получил е гаранция от продуцента и го е преправил, в резултат на което… — кимна той с малката си като на птичка глава към Даяна — имаме ето това.

— А продуцентът — предпазливо попита тя — кой е?

Монти потърка нос, после забарабани с вилицата си по дървената маса.

— Е, хайде, Даяна…

— Монти…

Той добре познаваше този неин предупредителен тон и с неохота отвърна:

— Рубънс.

— О, Господи!

Монти трепна от резкия й тон, кокалчетата на пръстите му, впити в ръба на масата сякаш в очакване да последва силен писък, побеляха.

— Този мръсник се опитва да ме вкара в леглото си откакто дойдох тук! И сега ти искаш да работя в неговия филм? Как можеш!

Тя стана, бутна назад стола си, напусна хладния, шумен ресторант и тръгна по мекия пясък. Отдалечи се от сградата. Зад нея сутрешното автомобилно движение свистеше по посока на булеварда Сънсет.

Даяна се наведе, събу обувките си и се отправи към плискащите вълни. Стигна водата и усети разликата в пясъка — тук той беше по-едър и по-хладен. Една вълна обля краката й и погъделичка глезените. Тя потрепери, странно чувство на ужас пропълзя по тялото й при мисълта да работи с Рубънс. Толкова дълго и старателно го бе отбягвала, а ето че сега случаят щеше да ги събере. Даде си сметка, че изля несправедливо гнева си върху Монти и изведнъж я обхвана срам, задето му се разкрещя.

По-скоро усети, отколкото видя приближаващия зад гърба й Монти. Ходенето по плажа не му понасяше — затрудняваше дишането му и той едва си поемаше дъх. Малко късно Даяна се сети, че Монти взема хапчета за сърце.

— Според мен — заговори той тихо, — се правиш на примадона. Това ще бъде ролята на живота ти. Затова…

— Не ми е приятно, когато кроиш планове зад гърба ми.

— Ние с Рубънс сме приятели. Познаваме се от… колко… от десет и повече години. Ако погледнеш нещата обективно, ще осъзнаеш, че предложението е много изгодно за теб, Даяна.

Тя отново кипна:

— Какво знае Рубънс за моите способности? Аз поне знам на какво той се надява.

— Струва ми се, че тук грешиш — рече Монти.

Даяна го прекъсна с едно махване на ръката.

— Нали ти е приятел…

Тя извърна глава от втренчения му — поглед, в нея бушуваха смесени чувства. Рубънс, с жлъч й мина през ума, е името, което отваря всички врати в Холивуд. Но коя ли врата в нея самата отвори то?

На запад, в далечината, небето над Тихия океан заблестя и увисна като театрален декор, което й напомни за трудната битка за роли — от никакви до малки, после до второстепенни.

Слънцето позлати гърбицата на носа й, заблестя в очите й, замъгли тъмновиолетовия им цвят. Чувствените й устни сега бяха плътно стиснати.

Когато пак заговори, гласът й бе нисък и изпълнен със заплаха.

— Аз не съм момиче за всичко. Ако Мариън Кларк ме иска за „Хедър Дюел“, той сам можеше да ти се обади!

— Той — спокойно отвърна Монти — точно това направи.

Мариън Кларк съвсем не изглеждаше тъй, както си го бе представяла. Беше по-възрастен, от набръчканото му лице най-много се набиваше дългият патрициански нос. Меката му стоманеносива коса бе сресана напред върху челото като на римски сенатор. Даяна се улови, че си задава въпроси, неприсъщи на една американка: дали той е от английското висше общество, дали е възпитаник на Оксфорд и все неща от този род, които Джон Фаулс2 възхвалява като най-висши добродетели. Както и дали Холивуд ще го погуби, както безразсъден бял ловец прострелва великолепен див звяр?

Тя се вгледа в проницателните му сини очи, наподобяващи топчета лед, и си рече: „Едва ли ще го допусне.“ Ала тогава той заговори и ледените топчета мигом се превърнаха в течаща вода и многоцветни дъги.

Когато го срещна за първи път — на снимачната площадка, където щяха да се правят вътрешни снимки, — той носеше екземпляр от сценария, навит на стегнато руло. Но след като му се представи, той подаде свитъка на асистента си — слабичък, плешив младеж, после хвана твърдо и властно ръката й и я поведе встрани от струпания екип. Водеше я повече с ръка, отколкото с думи и това й помогна да разбере естеството на контрола, който, като всеки режисьор, и той искаше да упражнява над нея.

— До каква степен изучи сценария? — гласът му беше лек, безстрастен.

— Да си призная, нямах време да го наизустя — засмя се тя с известно неудобство.

Ала той побърза да разпръсне думите и с жест, сякаш гонеше досадни комари в иначе прекрасния летен ден.

— Не, не това имах предвид.

Тя зачака да се доизкаже, ала той мълчеше. Изглеждаше погълнат от свои мисли. Двамата наближиха лабиринт от улици — представата на някакъв телевизионен продуцент за нюйоркски квартал, макар че в действителност подобно място в града тя не бе виждала. Прожекторите бяха нагласени, но не светеха. Асфалтът току-що бе полят с вода и лъщеше. Изведнъж светлините блеснаха и почти веднага след това един черен линкълн се плъзна покрай тях, толкова бавно, че гумите му не издаваха никакъв звук. Някой се провикна за още вода. Прожекторите загаснаха. Никой не им обърна внимание.

— Е? — рязко попита режисьорът.

Даяна недоумяваше какво ли иска:

— Да опитаме ли някоя сцена?

— Помниш ли — рече той, сякаш точно това бе обмислял през цялото време — какво става непосредствено след прострелването на съпруга ти?

— Когато се обръщам и почвам да крещя на Ел-Калаам ли?

— Да. От там.

— Аз не…

Ала той беше дал знак за начало и тя нямаше вече избор, тъй като Кларк работеше с нея, като й въздействаше повече вътрешно, отколкото външно, както правеха повечето режисьори, с които бе работила.

Имаше чувството, че стои върху плаващи пясъци, които я спъваха, или по-точно, я теглеха надолу и тя така се обърка, че започна да изпада в паника, защото не си спомняше нито текста, нито как трябва да реагира.

Но Кларк каза нещо, което върна самообладанието й и тя изведнъж разбра какво трябва да прави героинята й Хедър Дюел. Едновременно с това проумя и намеренията на режисьора, разбра, че текстът е без значение в случая, че той се стреми да я определи като Хедър, героинята, да прецени дали тя би се справила, дали се покрива с образа. Може ли да вдъхне на тялото й нейния живот. Просто да продължи. Да живее.

И без да съзнава точно кога — както, според нея, ставаше винаги с наистина великите изпълнения — тя прекрачи бариерата и се превъплъти в Хедър Дюел.

Даяна излезе от образа замаяна и онемяла, след като хвърли бегъл поглед на монтажа на филма, на кадрите, които щеше да прегледа в края на деня, преобразяващи цялото платно, изпълнени с дълбоко хармонично чувство. Беше вкусила от сърцевината на работата и сега бе убедена, че иска тази роля повече от всичко на света.

Гърдите й бяха стегнати, слепоочията й бучаха — познато усещане, но толкова по-силно от друг път, че главата й се замая. Сякаш това беше жестокият, грандиозен, изумителен тласък на самия живот, който раздробяваше времето на малки, бързи човешки съществувания, различни, безбройни, непрестанно множащи се. И тя осъзна колко много време е минало от завършването на „Кралско червено“; колко страда за обектива на камерата, който да я проследява, да я проектира в прекрасния си цветен правоъгълник. На широкия екран тя щеше отново да се роди. Беше време за нов живот; по мускулите й премина тръпка, оголени електроди загъделичкаха мозъка й и тя разбра, че тази нощ няма да може да заспи, и може би не само тази нощ, а докато не се увери, че тази роля ще бъде нейна.

Даяна покорно се остави на Мариън да я води. Тръгнаха обратно покрай полупразните кофи за смет по изкуствената уличка с машинно разхвърлян „боклук“ и грижливо разкъсаните, избледнели постери, които се вееха от тухлените стени, направени всъщност от шперплат и мазилка. Изведнъж двамата отново се озоваха в Холивуд.

— Сега ме чуй добре — Кларк спря и се обърна с лице към нея; светлина обливаше лицето му, багреше розовите му като на пияница бузи. — Може да си помислиш, че „Хедър Дюел“ е от рода на екшъна. В „Туентиът“ със сигурност го смятат за такъв. — Всяка дума излизаше от устата му сякаш сама за себе см, със свой собствен живот. — Бъди сигурна обаче, че няма да допуснем подобно нещо. — Той се усмихна леко през тесните си устни и вдигна показалец. — Така че не се заблуждавай. Това е филм от съвсем друг тип. Тероризмът като схващане е епидемията на това десетилетие, така както комунизмът беше през двайсетте години. Те са напълно еднакви политически идеали. Но този филм не е за израелско-палестинската война. Няма да правим филм за война, разбираш ли? — вдигна още по-високо показалеца си. — Нашата цел е много по-широкообхватна, така че всеки да може да я разбере. Основната опасност е в тероризирането на съзнанието, последиците, които оказва то върху отделния човек. — Той сви устни и зарея поглед. — В края на краищата Хедър Дюел не е по-различна от теб или от милионите жени, които ще видят филма. До момента, който тъй драстично променя живота й, каква връзка е имала тя с тероризма, насилието, душевния тормоз? Джеймс я е държал настрани от всичко това. Но сега — размаха той пръст като учител, който иска да подчертае нещо особено важно, — сега действителността става част от нея и това именно вдъхва живот на филма. Как ще я промени този сблъсък с тероризма? Какво ще стане с нея? Разбираш ли? Тук е истинската сила на „Хедър Дюел“ и причината, поради която реших да се захвана с филма. Затова и Рубънс вложи толкова много собствени пари. Не заради пищовите, маските, барутната смрад и страха. Това са великолепни помощни средства и, ако се използват разумно, ще допринесат за въздействието на филма. Но това не е достатъчно. Покрай текста човек трябва да напрани разумен избор, нали разбираш? Не е достатъчно да се правят филми, които само развличат, Даяна. Ние сме създатели на мечти за света и като такива поемаме отговорност да не пълним непрекъснато главите на хората със стърготини. Трябва да се стремим да предизвикаме вълнения, да предлагаме на публиката нещо, което тя по друг начин не може да открие. В това се състои нашата неповторимост.

Тук Мариън се изправи на пръсти, бузите му пламтяха от прилив на кръв.

— Това е филм за ужасите на съзнанието, сблъсък на характери, лекият страх, който се засилва във всеки следващ момент, неизбухнала бомба, заплашваща цивилизованото общество, защото поразява до основи. Какво става с Хедър Дюел при това положение. Този въпрос трябва да си зададеш, Даяна. Ще умре ли тя или ще живее?

Такъв е Мариън, помисли си Даяна и превключи на по-ниска предавка, за да вземе един особено остър завой. Иска да започнеш да се вживяваш в ролята заради него и заради себе си, преди да е пуснал камерата да се върти, да улавя изражението ти през цялото време.

Тя си припомни последната си сцена, заснета с Ел-Калаам. Сблъсък на характери, както се изрази Мариън.

И онзи гняв и енергия извикаха в съзнанието и картини от Манхатън: сините сенки на улицата, масивните каньони от опушено стъкло и стомана, горещият августовски вятър, който подухваше безгрижно по Ривърсайд Драйв; паркът изпълнен с пуерториканци по ризи с къси ръкави, които пържеха банани и варяха черен боб върху импровизирани мангали, а отзад на кръста им стърчеше кафявата ръкохватка на 22-калибров пистолет. Уличен испански жужеше в ушите й, сякаш идеше от стар, несинхронизиран филм. Нима всичко това беше само преди пет години?

Даяна отново мина на по-ниска предавка. Тук тесният път беше почти отвесен и тъкмо затова го беше избрала — искаше да се наслади на багрите и формите, пробягващи край нея, на предизвикателството към рефлексите и координацията на движенията. Върхът бе превзет. Лосанджелиската нощ се промъкна незабелязано — сияйна, мимолетна любовница.

Даяна навлезе в един S-образен завой и изведнъж се почувства на прага на велика авантюра, все едно че беше Кортес, който с цялото си великолепие се носи по бурните морски води към покритото със злато Мексико.

Монти се оказа толкова прав! Нейният филм сега беше „Хедър Дюел“, той щеше или да я прочуе, или да я провали. Усети как призрачни пръсти опипват гърба й и се размърда в кожената седалка. Толкова много зависеше не от нея, а от други. Всяка отделна нишка трябваше да си намери мястото, за да дойде успехът. Чакаше я невиждан възход или…

Пръстите й трепнаха върху волана, измазаните в кремаво и бледосиньо стени профучаваха край нея. Тя яростно премести скоростния лост, насмалко да пробие със съединителя килимчето под краката си. За какво всъщност се притеснява толкова? Тя е актриса. От нея зависи да се заеме с напечатаните върху белия лист бездушни редове и да им вдъхне живот. Трябва да се превърне в Хедър Дюел и да даде възможност на ролята да се промъкне в нея несъзнателно, докато навлезе в новата действителност. В новия живот. Докато превърне себе си, Даяна Уитни, в заинтересуван, но далечен страничен наблюдател.

И какъв щеше да е тайнственият процес, чрез който щеше да извърши този подвиг? Не й беше ясно, знаеше само, че той й вдъхва огромна сила.

Тя настъпи здраво педала на газта.

Трескавата възбуда я тласкаше напред. Пое дълбоко вечерните ухания на зеленината наоколо. Марк трябва вече да се е върнал от снимки. Техните пътувания извън града се застъпваха — когато тя се връщаше, той заминаваше. Рядко успяваха да си кажат по някоя дума, изобщо не си пишеха и напоследък тя все по-често чуваше неприятни истории за обърканата работа над филма, в който той участваше: военен… крайно антивоенен… „Копола не успя да го съкрати“, беше й казал Марк. Заради постоянните поправки в сценария изоставаха със срока. А и парите трябваше да дойдат отнякъде.

Топла вълна я обля отвътре, когато се опита да пропъди тези мисли. Денят си беше отишъл и тя си представи как Марк я обгръща с тялото си като завивка, как силата му се влива в плътта й, в костите й, когато я гали по гърба, когато топлите му отворени устни се впиват в нейните…

Тя сви по алеята пред дома си и изключи двигателя. Лампите в къщата светеха — весел поздрав, но външните бяха загасени. Типично за Марк, рече си тя. Толкова е погълнат от политика, че всекидневните неща нямат значение за него.

Развеселена изкачи стълбите, като си тананикаше под нос и премяташе дръжката на чантата си, сякаш беше жезъл. Тъмнозеленият бръшлян, порасъл наперено от двете страни на вратата, лъщеше от отражението на последните лъчи светлина, процеждащи се от просторния небосклон. Тя пъхна ключа в бравата на широката дъбова врата и влезе в къщата.

Спря смразена на прага и като омагьосана от зла вещица загледа двете слети тела върху голия паркет.

Кръв нахлу в главата й, ушите й забучаха, докато наблюдаваше животинските движения на черния задник на Марк — напред-назад, напред-назад, като махало на адски часовник, отброяващ останалите в света любовни мигове.

Странно, учудващо, Даяна се улови, че се пита дали не му е студено — на момичето на пода. После, като през мъгла, дочу тежкото дишане и характерните влажни звуци. Излезе от шока унизена, объркана като малко дете и си спомни как навремето за пръв — и последен — път тихо се вмъкна рано сутринта в спалнята на родителите си. Почувства виене на свят, особен, силен натиск в гърдите, сякаш бе бродила в кухина с огромна гравитация. Прониза я страхотен студ, беше като вцепенена.

В този миг момичето изстена и магията се развали. Сякаш ток, истински и силен, премина през Даяна. Замахна с чантата си и с един скок се намери при двамата почти едновременно с чантата, която перна Марк по главата.

— Ей! — той изви врат и започна да се отделя от момичето.

— Не, не, не! — женският глас прерасна в писък, дългите бледи пръсти се впиха в издутите бицепси на Марк. — Не ме оставяй сега! Недей… Оох! — въздишката й прогърмя като експлозия.

Даяна сви юмрук и замахна към пламналото лице на Марк. Улучи ухото му. Той изохка. После рамото й се заби в неговото и той се прекатури от момичето с едно пук!, подобно на изтеглена от бутилка тапа.

Марк вдигна ръце.

— Ей! Какво, по дяволите… — щръкналият му член взе да спада.

— Тъпо копеле! — единствено това успя да изкрещи Даяна. Имаше чувството, че ще се задави от всички неизречени думи.

Останало само на пода, момичето се сгърчи и се търкулна настрана, притиснало пръсти между мокрите си бедра; зачервените й гърди потрепваха. Тънка нишка течност още я свързваше с Марк.

— За бога, Даяна!

Ала тя продължаваше да го налага и не му даваше възможност да се изкаже. Предостатъчно беше говорил. Нападаше го с бързи движения, но не по женски, а като мъж — тренировките, на които се беше подложила, за да се подготви за филма, се оказаха от полза, опресниха онова, което бе усвоила в Ню Йорк, където бе израснала — как да се отбранява, как да хвърля футболна топка в съвършена спирала на разстояние трийсет ярда. Гневът, колкото и яростен да е, не променя нищо.

— Даяна, Даяна, за бога… ох… за бога, ще ме изслушаш ли?

Не! Тя знаеше, че го бива в приказките, познаваше логиката му, разсъжденията за същността на политическото му становище. Юмрукът й го улучи право в устата; в последния момент кокалчетата на ръката й се извъртяха и златният пръстен с нефрит — беше си го купила като прощален подарък, когато каза сбогом на Ню Йорк и се пресели тук — се заби в долната му устна и разцепи нежната кожа. Бликна кръв.

Марк отскочи настрани, очите му се разшириха от уплаха. В този ужасяващ момент той осъзна, че не е в състояние да я усмири. Даяна отгатна това по изкривеното му тъмно, хубаво лице.

Очите й горяха; тя се пресегна отново към тежката си чанта.

— Изчезвай от тук, кучи сине! — вече не можеше да изрече името му. — Веднага се измитай! И вземи тая… — ритна тя бедрото на момичето, с което го измъкна от транса — със себе си.

Предпазливо, без да откъсва поглед от Даяна, Марк я заобиколи и изправи момичето на крака. То беше слабо, почти крехко, гладката му кожа бе почерняла от калифорнийското слънце. По тялото му нямаше следи от бански костюм и дори в този момент то не прояви никакво чувство за свян. Даяна едва сега го огледа добре и видя, че то няма повече от петнайсет години. Малките му гърди бяха само набъбнали зърна, космите по венериния хълм бяха обръснати.

Стиснал под мишница своите и на момичето дрехи, сякаш на път да си сменя перушината, Марк се опита още веднъж да я заговори, ала Даяна побърза да го отреже.

— Не! Не казвай нищо! Ти беше само един наемател тук. Само наемател и нищо друго. Не желая да чуя нито дума от това, което искаш да ми кажеш. Не може да има никакво извинение… Никакво…

И той се упъти към вратата, като побутваше голото и вече треперещо от студ момиче пред себе си, и се запрепъва в мрака навън към колата си, паркирана встрани от къщата.

Сякаш от дълбините на морето до слуха на Даяна долетя краткото покашляне на мотора, живнал отново. Ехото му обходи върхарите и полека-лека заглъхна. Погледът й проследи от прозореца две рубинени точици, блещукащи като очи на пепелянка в тайнствен отвъден свят, които ту просветваха, ту гаснеха от въздишките на дърветата. Загубиха се в далечината и лимонените отражения на фаровете.

Тя остана неподвижна, заслушана в свистенето ма вятъра в дърветата; чувстваше се като попаднала в друг свят, като морска сирена, заплела се от глупост в рибарска мрежа и извадена от хладните тъмни дълбини над ярката безжизнена повърхност, където всичко е ново, непознато и плашещо.

Отново я побиха ледени тръпки; тя обви с ръце раменете си и хлопна вратата с крак. Кожата й беше настръхнала. Моят дом. Моят дом. Тези думи се въртяха в главата й. Това е мой дом, повтаряше си наум. Тук той беше просто наемател. Един проклет приходящ гост, когото поканих преди година и половина. За да споделя с него… Боже мой! Боже мой!

Тя се извърна от прозореца и тръгна бавно към гостната; спря пред барчето и огледа наредените напитки. Отвори бутилка ром „Бакарди“ и я наклони с такава ярост, че прозрачната течност се разпени в чашата като бурно море. Наля три пръста и погълна рома наведнъж, сякаш беше лекарство. Затвори очи и потръпна. После остави чашата, тръсна глава и бързо излезе от стаята.

Прекоси антрето, нахълта в спалнята, отвори гардероба и свали всички дрехи на Марк на пода, отиде до бюрото и започна да изхвърля останалите му вещи направо върху килима. После натъпка каквото можа в един негов очукан куфар — свидетел, по думите на Марк, на жегата в Ла Пас и на блясъка на Буенос Айрес и го затвори с трясък. Взе го в ръка и с останалите дрехи под мишница закрачи с едри, тромави крачки. Удари пръста на крака си в един стол, изруга и излезе от къщата.

Навън сладко пееха птички й се стрелкаха между върхарите. Оттатък хълма яростно залая куче, усетило може би коварните стъпки на койота. От нечие радио прогърмя рок музика, но веднага бе спряна.

Даяна пое към онази част на хълма, където високата трева бе избуяла, а къпиновите храсти бяха гъсти и бодливи. Вдигна куфара и го претегли на ръка. Той беше неизменният спътник на Марк, докато се е придвижвал от Бирма до Тайланд, а от там, както твърдеше той, на свой огромен риск през границата в забранена Камбоджа. Защото такава беше неговата кауза — да пролива кръв за осакатените и умиращи хора отвъд зората, тъй като отчасти се чувствал отговорен за тяхното страдание и гибел. Но вероятно онова, на което е бил подложен там, подобно на облъчване го е заслепило за други, не по-малко съществени неща, по-близо до дома му. Беше се променил, помисли си сега Даяна, като космонавт, завърнал се у дома след разходка на Луната; съзнанието му се бе изкривило, възприятията му се бяха превърнали в комична пародия на някогашния Марк. Пламъците на някаква незнайна клада го бяха обгорили.

Най-сетне тя вдигна тежкия си товар и го запокити в нощта. Като в забавен каданс куфарът се запремята надолу по хълма, обрасъл с тъмна орлова папрат и гъсти като в джунгла шубраци. След двайсетина ярда се удари в една издутина, капакът се отвори и съдържанието му изригна в безшумна експлозия.

После съвсем бавно Даяна започна да мята една по една останалите дрехи, докато стигна до последната. Това беше копринената риза, която му подари за последния рожден ден — любимата му, както я определи веднъж. Смачка я на топка и я хвърли при останалите вещи. По пътя си надолу ризата се закачи за клона на една огромна акация и се развя като последно знаме на бойно поле след вече загубена битка. След малко студеният нощен вятър я грабна, издигна я високо във въздуха и като откъснато от въженцето си хвърчило я отнесе надалеч. Ала преди още да я изгуби от поглед, Даяна се бе обърнала да си върви.

Потрепери, когато влезе в къщата — за пръв път от много месеци заключи и залости външната врата, сложи и предпазната верига.

Глъчта на цикадите. Тиктакането на кухненския часовник. Даяна стоеше загледана с невиждащи очи, обхванала с ръце раменете си. Вцепенението бавно я напускаше. Отиде до телефона и набра номера на Маги, ала след четвъртия свободен сигнал се сети, че тя трябваше да бъде в студиото с Крис, а тази вечер нямаше никакво желание да присъства на бурни сцени.

Изрече едно „по дяволите!“ и се върна в стаята да се преоблече. Най-добре, реши, самата аз да изчезна от тук. „Уеърхаус“ беше мястото, където можеше да се успокои и отпусне.

Закова се на място, когато се зърна в огледалото на банята — призрачен образ отвъд времето и пространството. Невидима сила я придърпа в облицованата с плочки хладна баня. Всичко замря за миг. Тя може би е статуя, носена без посока в дифузна, размазана светлина. С рязко движение на тънката си почерняла ръка щракна лампите — дъга от светлини огради лицето й. Без да отделя поглед от отражението си, бавно седна пред огледалото. Вдигна ръце и прибра назад гъстата си меднозлатиста коса, падаща по раменете. Вгледа се в лицето си, сякаш беше образ от екрана. Погледът й последователно се спираше на ясно очертания овал, на раздалечените очи, удължени и леко дръпнати в края, с виолетов ирис, посипан със златни точици и накрая — на високите скули. Прецени, че повече прилича на майка си, отколкото на баща си.

Изведнъж заплака, макар да беше сигурна само миг преди това, че ще се удържи. Зарови лице в дланите си и захлипа. Остана така известно време, като се поклащаше леко напред-назад. Усети, че това движение я поуспокои. Когато престана да хълца, стана и наплиска лицето си.

Ала шумът от изтичащата се вода сякаш й зашепна с гласа на Марк: „Скъпа? Скъпа?“ Тръсна глава, отвратена от обзелото я самосъжаление. „Я се стегни!“, заповяда си рязко. За какво ти е притрябвал толкова? Тялото й имаше вече готов отговор. Това беше единственото нещо, което я разсмя тази вечер.

Бързо се съблече и влезе под душа. Минути по-късно вече закопчаваше синята си копринена блуза. Отначало беше решила да си обуе джинсите, но после прецени, че те не са особено подходящи за тази вечер и избра импримената пола-портфейл в тъмносиньо и бледожълто. Погледна се в огледалото: висок, стегнат бюст — като на Ким Новак, както се пошегува веднъж Рубънс; тънка талия, дълги като на танцьорка крака.

Потегли със сребристия мерцедес в нощта, бавно взе тесния завой, после натисна педала на газта. Вятърът развяваше косата й, размазаните от мъглата светлини в ниското сякаш й намигаха през пробягващите край нея шубраци, черни като небето.

Моторът на колата туптеше с ритъма на сърце. Отмина висока стена от камък и бетон, която върна в носа й острия мирис на бензин и удави уханието на храстите. Това й напомни за улиците на Ню Йорк, боботещи и опиянени от живот, необуздано насочени напред, величествени в своята суровост.

В съзнанието й като странно, смущаващо ехо се върна онзи период от живота й, когато нямаше нищо свое, никого, към когото да се обърне. Сама, изпълнена със страхове и потиснат гняв, беше дошла до заключението, че единственият начин да оцелее, е като излезе на улицата; само там хората се отнасяха с нея като с личност, която мисли, чувства и живее като самостоятелно, отделно човешко същество.

Пак я обзе старият копнеж по Бейба и по бузите й отново потекоха сълзи. Недей, забрани си тя наум. Вече си била по този път и знаеш докъде води той. Потрепери. Почти съм на ръба на пропастта. Мариън ме тласка към дълбини, достатъчно плашещи, дори и Марк да не беше взривил връзката ни пред очите ми. Проклет да бъде! Чувстваше се като изтръгната от корена си и преместена на друго място; от друга планета да идваше, разкошните къщи, прелитащи край нея, щяха да й се сторят по-малко чужди.

Избърса очи, превключи на втора скорост и усети как мерцедесът дръпна и плавно взе острия завой. Започна да се надига мъгла и да я обгръща като призрачно було. Изведнъж я обхвана ужас — имаше чувството, че светът се изпълва с пустота, огромна като празнотата в душата й.

С мъчителен стон се наведе напред, включи касетофона и усили звука докрай. Разнесе се електрическият пулс на „Хартбийтс“: острото стакато на барабаните на фона на ръмжащата бас китара, съпровождаща сърдития глас на Крис, гърмеше от тонколоните като изстрели.

Даяна отметна глава назад и вятърът развя косите й, откривайки цялото лице. Устните й оголиха зъбите под напора на вятъра и поне в този миг и се искаше да не размишлявала просто да се остави на музиката да я грабне подобно на течение, което тегли навътре в морето…

Синьо-лимонената полусфера на Лос Анджелис пулсираше под тежкия смог в подножието на хълма като дълбоко заровена душа, която се опитва да се освободи от мъчителната прегръдка на града.

Даяна засили по наклона, за да я посрещне.

„Уеърхаус“ представляваше сияние от ярки светлини, чиито отражения подскачаха по повърхността на водата като светещи морски обитатели, сбрани накуп. В този час „Марина дел Рей“ не беше претъпкан; „Адмирълти Уей“ изглеждаше толкова пуст, че никой от дневните му обитатели нямаше да го познае. Големи яхти се бяха смалили до двуизмерни сенки, антените им изпращаха тайнствени сигнали към небето.

„Уеърхаус“ беше любимият й ресторант в Лос Анджелис. Там познаваше всички и те я караха да се чувства като у дома си. Намираше се доста встрани от Родео Драйв в Бевърли Хилс, така че известните личности и сноби, които тя презираше, не го посещаваха.

Заведението беше построено така, че да отговаря напълно на името си — пристанищен склад. Вътре беше обзаведено с големи дъбови бъчви и огромни дървени щайги, щамповани с имената на най-екзотичните пристанища в света: Шанхай, Марсилия, Пирея, Одеса, Хонконг, Макао и дори Сан Франциско. Тежки конопени мрежи с по няколко бали в тях висяха от тавана.

Просторен и несиметричен, ресторантът й напомняше за извънградска странноприемница в Нова Англия — крайбрежната му страна представляваше огромна остъклена тераса на нивото на брега, от която се откриваше поразителна гледка към пристанището.

Както винаги заведението беше претъпкано, ала Франк, салонният управител, я посрещна усмихнат и я обсипа с безцелни комплименти. После я поведе, под погледите на посетителите, към една маса с изглед към морето, а на дългата върволица от чакащи за места, виеща се покрай бара, съобщи, че маса ще се освободи най-рано след час.

Даяна си поръча бакарди с лед и лимонов сок, което й бе сервирано почти веднага. Стори й се, че безкрайно дълго седи и отпива от питието, загледана в отражението на седящите на бара, които също надигаха чаши и се споглеждаха с помътнели погледи. За първи път си помисли, че знае как се чувстват.

Обърна глава и видя собственото си отражение в стъклото. Проследи с поглед извивката на носа — неправилен и гърбав — и със задоволство се поздрави, че не го е подложила на козметична операция. Единствено майка й настояваше да го направи.

Жан-Карлос не даваше и дума да се изрече за операция. С какво вълнение беше изкачила стълбите до втория етаж на Трета улица №8666 в Лос Анджелис, където се намираше школата му.

— Здрасти, Даяна! — широко усмихнат я посрещна той, поемайки ръката й с двете си длани. В плътта й се набиха дебелите му жълти мазоли, твърди като бетон. — Добре дошла в школата. — Сложи ръка върху, рамото й. — Тук всички сме на малко име. Sin ceremonia3. Казвам се Жан-Карлос Лихеро.

Не прилича на мексиканец, беше си помислила тя. Косата му беше ниско подстригана, къдрава и рижа; под тясното му чело горяха чифт светлосини очи.

— Яаа, chica4 — възкликна той с глас, който сякаш излизаше от гърдите му, — това ти придава неповторим характер — и прокара твърдата възглавничка на пръста си по гърбицата на носа й.

Над широката му горна устна се извиваха старателно поддържани тъмнорижави мустачки, тънки като конец. Имаше твърда, волева брадичка, а като цяло формата на главата му беше почти квадратна. Бедрата му бяха стройни, а походката — гъвкава като на танцьор, без обаче да е женствена.

— От островите ли сте? — попита тя.

Той се засмя и бръчки набраздиха лицето му като пряко доказателство за разрушителното действие на времето върху човешката плът. Зъбите му изглеждаха странно жълти на фона на загорялата кожа.

— От Острова, cara, Куба! — усмивката изчезна подобно на облаци, минаващи пред залязващо слънце. — Избягах преди двайсет години; заедно с още трима напуснах Фидел… и семейството си. А сега…

Беше застанал пред нея с длани, свити в юмрук на ханша. Намираха се насред широката стая. Две огромни капандури пръскаха светлина из цялото помещение, дори и в ъглите. Покрай едната стена минаваше стругована дървена балетна греда, над която висеше продълговато огледало, а най-отгоре — мрежа, която да прави сянка. Подът беше дървен, покрит донякъде с обикновени сиви рогозки. Стаята изглеждаше гола.

— Само това ли е? — попита Даяна и се огледа наоколо.

— А ти какво очакваше? — усмихна се той закачливо. — Нещо по-екзотично, може би. Взето от страниците на роман за Джеймс Бонд?

Тя също се усмихна, беше се отпуснала вече.

— Ела — прикани я той с ръка, — дай да видя ръцете ти.

Даяна ги протегна към него.

— Всяко нещо по реда си — рече той сериозно и извади ножичка за нокти. — Нищо не можеш да направиш с този маникюр.

Той сръчно подряза ноктите й и ги скъси като на мъж, после прокара върха на пръста си по заобления край на всеки неин пръст и кимна, доволен от себе си. След това отстъпи крачка назад.

— Наясно ли си защо си тук?

— Да. Джеймс, съпругът ми във филма, ме е обучил да бъда опитен ловец.

— Чудесно! — гласът му беше остър, но все пак, както каза в началото, без официалности. — Това специализирано обучение е само за филма, така е, но всичко, на което ще те науча от тук нататък за трите седмици, ще е истинско. Това трябва да ти е съвършено ясно. Няма да е шега работа. Ще научиш истински неща: да познаваш оръжията, да ги държиш, да ги отличаваш едно от друго, да ги зареждаш, да стреляш с тях. Да нападаш с голи ръце, с нож и тъй нататък — той сви рамене. — Някои режисьори не държат особено на тези подробности… Искат само да изглеждаш добре и са доволни, ако го постигнеш. С такива не се занимавам. Препращам ги другаде. Нямам време за губене — вдигна дългия си показалец. — Мариън и аз сме прекарали много приятни вечери… познава той рома… и захарната тръстика. Пием, дъвчим тръстика, приказваме си… Знае какво иска тоя човек, затова ме търси. Ще отнеме повече време, рекох му, но пък когато твоите хора изкарат моя курс, ще знаят всичко, което им трябва.

Той плесна с ръце.

— И тъй, да почваме!

Даяна отново се огледа.

— Но тук виждам само рогозки.

— Търпение — рече Жан-Карлос. — Всичко, което ни трябва, е в стаята.

Незнайно откъде извади пистолет и й го подхвърли. Тя несръчно го пое.

— Не, не, не — спокойно я укори той. — Ето така — и й показа. — Този е автоматичен — поясни и обърна обратната страна на приклада. — Това е пълнителят — отново обърна оръжието. — Както виждаш, няма барабан — и вдигна показалец. — Не доверявай живота си на автоматичен пистолет. Той се натиска много по-лесно за удобство. Използвай револвер. Ето… — и пак незнайно откъде извади друг вид оръжие. — Опитай този, полицейски. По-тежък е, но има своите предимства: патрони с по-голям калибър, по-голяма застопоряваща сила, много точен. Щом ще ловуваш, всички тези фактори са важни за теб. Не, ето така — силните му сръчни пръсти направляваха нейните. Използвай двете си ръце, точно така. Струва ли ти се тежък? Да? Добре — извади чифт ремъци с тежести и ги скрепи с лепенки за китките и. — Ето така ще се упражняваме първите две седмици. После пистолетът ще ти се стори като перце. И като всеки изкусен стрелец няма да чувстваш тежестта му.

Верен на думата си, той работеше с нея усилено, претоварваше я, докато не я научи да разпознава десетки оръжия от разстояние, да стреля уверено и точно, да борави с нож, да одира животински труп, да троши кости през ставите — и всичко това в продължение на три седмици, преди снимачният екип да отпътува за Ница.

— По-нататък ще има и още — каза й той. — Но засега си готова.

— Даяна… Здравей!

Тя погледна през рамо и видя до себе си Рубънс. Беше висок и широкоплещест. Имаше черни очи, лице с остри черти като на ястреб, подчертани още повече от тъмния му загар. Излъчваше средиземноморска хубост, характерна за гърци и испанци. Устните му бяха стегнати, решителни; въздългата коса — черна като очите му.

Ала всички тези физически подробности бяха само като глазурата на тортата. Достатъчно беше Рубънс да се появи някъде и присъствието му веднага се усещаше. Той излъчваше сила, сякаш беше нов модел подвижен ядрен реактор. И може би тъкмо затова след него неизбежно вървяха слухове, като опашка на комета.

Говореше се например, че никога не е губил битка в заседателната зала — а такива имаше много; и че не победата го блазнела, просто е бил принуждаван да срине опонентите си.

Говореше се също, че се бил развел със съпругата си — красива и талантлива жена, защото отказвала да се докосва до него на публични места.

В море от акули Рубънс беше този, който поглъщаше акулите — слава, която той старателно поддържаше. Затова хората, свикнали да превиват гръбнак, дълбоко му се възхищаваха, търсеха го, ласкаеха го и му правеха мили очи.

— Рубънс — Даяна вдигна чашата си като за поздрав и си помисли: „Това е последният човек, когото ми се щеше да видя тази вечер.“

Още когато се запознаха, тя реши, че за разлика от другите, няма да се съобразява с него.

— Може ли? — той сложи ръка на плетения стол срещу нея.

Обхвана я ужас, усети, че се разтреперва и стаена ръце в скута си. Опита да намери в себе си друго, по-силно чувство, ала не успя. Такава самота я разтърсваше, че когато вдигна поглед към мъжа пред себе си, не можеше да пропъди мисълта за другия, виждаше го как побягна в нощта с младото момиче със стегнат задник, който пружинираше, докато подтичваше без притеснение към вратата и се усмихваше. Марк.

Сълзите напираха отвътре и единствено закалката я възпря да не допусне да се покаже пълна глупачка пред Рубънс. Не й се искаше да бъде с него, ала по-добре неговата компания, отколкото да остане насаме с мислите си.

Тя се изкашля и отвърна:

— Разбира се — гласът й сякаш не беше нейният.

— Франк, тоник и водка — поръча той на навъртащия се наоколо салонен управител, докато се настаняваше на стола. — Столичная.

— Столичная. Да, господине. Госпожице Уитни, още едно бакарди?

— И още как — тя му подаде празната си чаша. — Защо не!

Мъжът кимна и я пое.

Рубънс изчака да донесат поръчките и да останат сами. Пиещите на бара бъбреха, избухваха в шумен, дрезгав смях в противовес на усърдно контролираните им движения на ръцете и главите. С една дума не се отличаваха от пияниците в кой да е бар в коя да е част от света.

— Нали не съм аз причината?

— За кое?

— За мрачното ти настроение.

Даяна отпи глътка, като се питаше накъде ли бие. В друг случай можеше да го приеме като предизвикателство, ала сега…

— Просто лош ден.

— Всичко ли е наред със снимките?

Обзе я подозрение.

— Много добре ти е известно как вървят снимките. И знаеш, че не е това. За какво намекваш?

Той разпери ръце.

— За нищо. Като влязох, видях изражението на лицето ти… — вдигна чашата и отпи. — Не искам моите актьори да имат унил вид. Помислих си дали не мога да помогна с нещо.

— Да ме вкараш в леглото си, например.

Думите й се изплъзнаха, преди да се усети. О, Господи, сега я оплесках, ужаси се тя.

— Тогава си тръгвам — каза той и посегна към чашата си.

Даяна наблюдаваше лицето му, в главата й бушуваха мисли. Дори и да си мръсник, размишляваше тя, ти си всичко, което имам тази вечер. Късметлийката аз!

— Не, не си тръгвай — рече с половин уста. — Днес съм просто в гадно настроение. Изобщо не е свързано с теб.

Той стана и се усмихна накриво.

— Работата е там, че тъкмо с мен е свързано. Ти си напълно права — отново разпери ръце — негов характерен жест. — Вярно е. Ти го знаеш. И аз го знам. Пожелах да те вкарам в леглото си, откакто се запознах с теб преди година и половина. Но ти току-що се бе хванала с оня смахнат черен режисьор… как му беше името? Марк…

— Наситър — бързо му подсказа тя.

— Да — щракна той с пръсти, — точно така. Наситър — сякаш завъртя името с върха на езика си, после сви рамене. — Добре де, кой не изневерява от всички тия тук? — и съзаклятнически огледа посетителите. — Всеки се чука с някой друг. Та затуй си помислих, че…

— Не и аз! — сопна му се тя.

— Така е, не и ти — говореше с известна тъга. — Но ми трябваше повече от година и половина, за да се уверя в това — той вдигна чашата си като за тост. — До скоро виждане.

Тогава Даяна предположи, че може и да е бъркала в преценката си за него; може би през цялото време е виждала само едната му страна, отъждествявала го е с екранен образ, оставяла се е другите да определят начина, по който да му се противопоставя — чрез всички истории, клюки, възбудени шепоти зад гърба му: храната на встрастените към славата. Не, не, не! Даяна Уитни няма дял в това.

За малко да се присмее на себе си, задето е толкова сериозна и винаги търси под вола теле.

Едновременно с това обаче призна в себе си и друга, по-дълбока, по-скрита причина, задето го отблъсква. За Рубънс казваха, че е безсърдечен и твърд като диамант. Но той беше и властен, беше Лос Анджелис. Затова ли я привличаше? Какво ли можеше да бъде той за нея? Беше опасен и тя го знаеше, дори започна да я избива пот при тази мисъл. Изведнъж прозря как събитията в живота й я доведоха право към този момент. Да. Раната е била нанесена преди още да излезе от къщи тази вечер. Ала тя знаеше, и то с все по-голяма увереност, че събитията от тази вечер рано или късно щяха да се случат.

Дълбоко в себе си усети вълнение: неговото преследване, нейната съпротива — комбинация, която не си бе позволявала да признае, че забелязва. До този момент.

Бавно сложи ръката си върху неговата.

— Остани — беше всичко, което продума, без да сваля поглед от лицето му. Пръстите му бяха твърди, груби и необяснимо защо си помисли за Жан-Карлос. Рубънс също притежаваше жилавото изящество на звяр — огромна сила, залостена здраво. Цялата му външност пръскаше искри.

За първи път Рубънс изглеждаше неуверен и тя додаде:

— Хайде стига! Ти си мръсник, аз съм кучка. Но това не значи, че не можем да прекараме няколко часа заедно. Може всичко да е било недоразумение.

Рубънс седна отново и отпи голяма глътка. Тя отмести ръката си и видя, че той я наблюдава втренчено.

— Какво искаш?

— Знаеш, че си наистина най-красивата жена, която съм…

— О, за бога, Рубънс!

— Не, не — той вдигна длан към нея, — говоря сериозно. Никога не съм… ще прозвучи странно… мисля си, че всъщност никога досега не съм те оглеждал. Ти просто беше поредната нова…

— Плячка.

— Добре, виновен съм — ала в гласа му не се долови извинение. — Меа culpa5. Толкова бързо се свиква с конвейера. Ние сме като производство, само дето боравим с човешка плът — отпъди последните думи с ръка. — Във всеки случай, след време се превръща в хипноза. Жените идват и си отиват… както е казал Микеланджело — засмя се; тя също, развеселена от парафразата на Т. С. Елиът. — Толкова е лесно, толкова е адски лесно, че ти иде да крещиш.

— Искаш да кажеш — направи кисела гримаса Даяна, — че това не е представата на всеки мъж за рая?

— Слушай какво ще ти кажа — заговори той сериозно, като се наклони към нея, — раят е място, годно само за блян. Той не приляга на действителния живот. И знаещ ли защо? Защото в рая не дебне опасност. Ние… — размаха той свободната си ръка — всички ние имаме нужда от заплаха, за да оцелеем. За да живеем и да вършим работата си, ние трябва да се изкачваме с едно стъпало нагоре всяка година — наблюдаваше внимателно лицето й. — Смяташ ли, Даяна, че си по-различна от всички нас? — той поклати глава: — Не, не си и го знаеш — отмести празната си чаша настрани, за да няма нищо между тях на масата. — Вземи „Хедър Дюел“ например. Ще бъдеш ли доволна, ако филмът не се окаже „бомбата“, както всички ние очакваме? Разбира се, че не. Няма да си щастлива, докато не станеш номер едно. А без стръв, без вяра в собствените си възможности няма да оцелееш тук… или където и да е. Има нещо особено в теб, което не мога да определя. Все едно, че си дошла от друго време, от друго място — той наклони глава на една страна. — Не знам. Ще помислиш, че ти цитирам нещо, ако ти кажа, че те намирам променена.

— Не, няма — този път беше наистина заинтригувана. Той не можеше да знае, беше сигурна в това. И все пак беше забелязал промяната в нея. Дали не се досещаше? Реши, че е случайност.

— Почти като… — отново характерният жест с размахването на ръката. — Не, не… — тръсна глава. — Не може да е…

— Какво не може да е? — сега тя се наведе през масата.

Той се усмихна някак смутено и за миг тя видя в него малкото момче. И нейните устни се разтеглиха в усмивка.

— Ама да не вземеш да се обидиш — той замълча за малко, сякаш премисляше. — Ако не знаех, щях да се закълна, че идваш от улицата. Но прочетох биографията ти: богато буржоазно семейство от модния квартал на Бронкс. Тогава, де, не сега — поправи се той. — Какво са означавали за теб улиците на Ню Йорк? Кина, книги…

Бейба, мислено отвърна тя и затвори тайното си сърце. Но в същото време беше изненадана и доволна, че беше познал, макар никога да не му беше споменавала за това.

— Как беше в Ню Йорк? — попита го тя.

— О, нали знаеш, едно и също. Боклукът натрупан на камари, всички мразят кмета и „Метс“ продължават да губят.

— Сега там е пролет — замислено каза Даяна. — Май започвам да губя представа как изглеждаха различните сезони. Сякаш се намирам в страна извън времето.

— На мен пък точно затова ми харесва тук — рече Рубънс.

— Не ти ли липсва Източния бряг?

— Какво да ти кажа — вдигна той рамене, — моята компания има седалища в Ню Йорк и аз ходя там най-малко веднъж в месеца. Приятно ми е, но не мога да кажа, че ми липсва — отпи глътка. — Обичам да се разхождам по Парк Лейн. Истинско удоволствие ми доставя… гледката на север от Сентръл Парк към Харлем. Любопитно е да наблюдаваш къде живеят бедните.

— Значи работата те е довела тук.

— В крайна сметка, да — кимна Рубънс. — Но всичко започна с романите на Реймънд Чандлър. Покрай тях се влюбих в Лос Анджелис.

— Знаеш ли, много е странно — Даяна говореше с поглед, обърнат към морето. — Във всички други градове, в които съм била: Рим, Лондон, Париж, Женева, Флоренция… навсякъде утрините са изпълнени с вълшебство, с някаква едва ли не свръхестествена непорочност — тогава всички шумове на техниката са замрели до такава степен, че сърцето ти се размеква — тя поклати глава. — Не като тук. В този град нощната стихия няма край. Защото Лос Анджелис не притежава непорочност, която да губи всеки ден. Той просто се е родил порочен.

— Жестоки думи за град, в който си решила да живееш — отбеляза Рубънс.

Даяна потопи пръст в почти празната си чаша и започна да върти остатъците от разтопените ледени кубчета.

— Е, той си има други качества — гледаше го през мигли. — Това е най-луксозният град на света, изпълнен с капризни въздишки и платинени гривни.

— Щом толкова ти харесват нощите, можем да предприемем нещо.

— Какво например?

— Берил Мартин прави купон. Познаваш ли я?

— Познавам само рекламните агенти на студията.

— Е, Берил е най-добрата независима рекламна агентка. Понякога е много хаплива, но опознаеш ли я, разбираш какъв остър ум притежава.

— Не знам…

— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Обещавам ти да се грижа за теб.

— Аз съм с мерцедеса.

— Дай ми ключовете. Ще освободя Тони и ще го пратя да закара колата ти вкъщи. Ние ще идем с моя линкълн.

Рубънс избягна Сънсет — предпочете тъмните тесни улици пред неоново осветения задръстен булевард. Постепенно псевдоиспанските къщи отстъпиха място на остъклените фасади на банки, на ярко осветени парцели с употребявани автомобили, с веещи се цветни знаменца.

След малко, седнала на плюшената седалка до Рубънс, Даяна се наведе напред, пусна радиото и затърси по скалата станцията KHJ. Само след секунди прозвуча последното парче на „Хартбийтс“ — „Крадци“.

— Харесва ти, нали? — обади се Рубънс.

— Питаш за музиката или за състава?

— И двете. Където и да ида, все тая песен звучи.

— Защото е номер едно във всички класации.

— Не го разбирам — каза той и зави наляво, — тия момчета са от памтивека на сцената, нали?

— Седемнайсет години, там някъде.

Той направи десен завой на червено и полетя като смел пътешественик напред в нощта, осветена сякаш единствено от лентата между двата фара на голямата кола.

— Да не повярва човек, че не са се разпаднали досега, или най-малкото, че не са поели всеки по свой път като Бийтълсите.

— Те са едни от последните представители на първото британско музикално нашествие — отвърна Даяна. — Бог знае как са се запазили като група толкова дълго време.

— Много хляб има в това, не ще и дума. Добър стимул.

— Не ти ли се иска да опиташ в този бизнес?

— Опазил ме Бог, не — засмя се той. — По-скоро ще си срежа вените, отколкото да стана зависим от банда дрогирани музиканти, които не могат да надраснат хлапашките си години — погледна в огледалото за обратно виждане. — Освен това не ми харесва тяхната музика. Никога не ми е харесвала.

— Изобщо ли не обичаш музика?

— Обичам, стига да имам време за нея… Джаз, малко класика, ако не е прекалено сериозна.

— Да сменя станцията тогава — и Даяна посегна към бутона.

— Не, остави я. Нали ти харесва.

Наближаваха вече равнинната част на Бевърли Хилс. Тук къщите бяха по-дълги, по-ниски, с по-богата архитектурна украса.

— Как е твоята приятелка Маги? Нали тя живееше с един от тоя оркестър?

— Да, Крис Кър, солистът. Ами добре е. Придружава Крис в студиото, където оркестърът записва новия си албум. Продължава да търси роля, която да я открие.

— Обзалагам се — изсумтя Рубънс, — че дава мило и драго, за да получи твоята роля в „Хедър Дюел“.

— Не и ако трябва да ме измести. Тя се радва за мен — Даяна забеляза погледа му. — Истина ти казвам. Тя ми е най-добрата приятелка тук. Много тежки моменти сме изживели заедно през последните пет години.

— Още по-разбираемо — рече той и сви в една широка алея за коли, осветена от двете страни с каменни японски фенери. — Сега е времето, когато момичетата се превръщат в жени.

Естествено, тя го загуби още щом се потопиха в пищната светлина, адския шум и водовъртежа от парфюми. Остана в полезрението й, докато Боб Лънт от „Уилям Морис“ със сериозно изражение го поведе нанякъде. След малко двамата доближиха глави и задълбочено се заеха да обсъждат нещо.

Гърмеше рок музика; Линда Ронстад се редуваше с Дона Самър и това придаваше на приема почти налудничава атмосфера. Даяна разпозна лица от всички по-големи студии, сред които и неколцина независими продуценти и режисьори, като всички те бяха повече от актьорите.

— А! Даяна Уитни!

Берил Мартин беше едра жена с лице на папагал. Човковидният й нос щеше да бъде отличителна черта на иначе плоското, овално лице с цвят на маджун, ако не бяха забележително зелените й очи — същински смарагди, поставени в гънки плът.

— Здравей, Берил!

Възрастната жена се завъртя изумително гъвкаво за пълното си тяло и попита:

— Е, как ме намираш? Имам предвид месищата ми? — и се засмя, без да дочака отговор.

После хвана Даяна за ръка и я поведе към претъпкания бар, където поръча питиета и за двете.

— Я ми кажи — заговори тя простодушно, — как успяваш да поддържаш приятелство с Крис Кър. Искам да кажа, че той… тъй де, всъщност всички рок музиканти са измислени образи. Или… — тя повдигна многозначително вежди — това е тайна? — и се изкикоти. — Те са толкова екстравагантни — добави и прегърна Даяна. — Каква прелест!

— Нищо подобно — отвърна Даяна на границата между възхитата и раздразнението. — Не разбирам защо смяташ, че музикантите са непонятни за останалите. Струва ми се, че повечето хора от нашия кръг ги канят на приемите си, защото изпитват едновременно възторг и превъзходство над тях.

— Музиканти… — Берил предъвка думата, сякаш беше залък. — Не! Музиканти са онези, които свирят в симфонични оркестри или в джазови състави. А рокендролът се изпълнява от… как да ги нарека? Хора извън закона — тя сви месестите си рамене. — Не знам, всички те ми се струват толкова глупави.

— Крис не е — възрази Даяна, малко объркана, че се налага да го защитава. — Ти не го разбираш, защото той произхожда от съвършено различна среда. Тук е чужденец. Представям си как продължава да се чувства неудобно. Дълго време не е имал нищо.

— Ще ти открия една моя тайна — без заобикалки каза Берил. — Когато дойдох за първи път тук, в джоба си имах петдесет цента. Тежах четирийсет и шест килограма и можех да стана модел — тя обърна лице към светлината. — Виж конструкцията на лицето ми. Както можеха и десетки хиляди други момичета, много по-хубави от мен. Някои все пак станаха. Аз пък трябваше да подвивам колене и да навирам главата си в скута на мнозина все по-влиятелни птици, за да се издигна, тъй да се каже. Понякога номерът минаваше, друг път ме изритваха през вратата. Този град е много коравосърдечен — тя се изсмя, пръскайки алкохол и слюнка. Имаше топла и суха кожа, ухаеше на Шанел 5. — Добре, ама един ден ми хрумна нещо. Точно насред акта. Толкова се бях възбудила, че само дето не му го отхапах — тя се изкикоти гръмко. — Докато работех оня рекламен агент, той разговаряше по телефона с клиентка. Веднага разбрах коя е и че рекламният му подход е несполучлив. Нямаше гледна точка. В този момент копелето притегли с длан главата ми към себе си. И тогава ме озари мисълта. Какво правя тук, рекох си, лапнала тоя член, когато мога да ида и да осигуря добра реклама за актрисата? Е, ха-ха-ха, пооплесках му панталоните и щом оня отиде до тоалетната, надникнах в тефтерчето и взех адреса на въпросната актриса. Излязох от кабинета му и подкарах към „Таймс“; нахвърлих на редактора моето виждане за рекламата. Той го прие. Оставаше ми само да убедя актрисата да ме наеме.

Берил пресуши чашата си, млясна от задоволство и продължи:

— Чакай да ти доразправя. Оказа се по-лесно, отколкото предполагах. Актрисата толкова дълго стояла на нулева, че забравила как се включва на първа. Материалът в „Таймс“ й се видя като пълен напред. Това беше началото — Берил се потупа по корема. — Всички тия закуски, обеди и вечери се отразиха върху фигурата ми на модел. Отначало се разтревожих, после си рекох: Какво ми донесоха моите четирийсет и шест килца? Едно нищо! След време започнах да обичам килограмите си. Направих ги част от цялостния си облик. Във всеки случай… — тя намигна — сега мъжете си навират устата в моя скут. Ха-ха-ха!

— Нямаше ли друг начин?

Берил поклати глава:

— За времето, за което ти говоря, не. Виж, сега има известна разлика: жените сами могат да изберат пътя, по който да тръгнат.

— Така е — засмя се Даяна. — Всеки ден чувам да се говори за свобода, но освен приказки друго няма.

Едрата жена й хвърли одобрителен поглед.

— В теб има нещо много повече, отколкото смята Рубънс. Сега разбирам защо проявява такъв собственически интерес към кариерата ти. Трябва да ти кажа, че според мен ти беше доста добра в „Кралско червено“, но рецензиите… по-точно липсата на рецензии беше скандална. „Парамаунт“ трябваше мен да наеме. Определено не те представиха в нужната светлина. Никак дори. Мисля, че Монти изпусна влака в този случай. Трябваше да ти осигури повече гаранции. Ако аз бях в екипа, „Кралско червено“ щеше да продаде теб, а не ти него.

— Монти направи каквото можа — каза Даяна. — В края на краищата това беше първата ми главна роля.

— О, мила, не бива да разсъждаваш така. Джефри Лесър излезе адски късметлия, че те взе за тази роля. Така е. Цялата тази шумотевица нямаше да представлява нищо без добра, убедителна игра, а ти я постигна — Берил обгърна с ръка рамото на Даяна. — Чух също, че смело си му излизала насреща.

— Е, нали го знаеш Джефри. Обича да сплашва. Той провали Марша Бойд за три дни. Тормози я заради една от сцените… направи й сто и петдесет дубъла… без причина, наистина. Отвратителен невротик. Марша все повече изпадаше в истерия и накрая той я замени. А я харесваше.

— И какво стана, когато опита и с теб? — Берил говореше с тих, съзаклятнически глас. — Не ми приличаш на истеричка.

— Аз не се засягам толкова лесно.

— Браво! — плесна с ръце Берил. — Какъв дух имаш! — после продължи с по-нисък глас и Даяна трябваше да доближи ухо, за да я чуе сред шума около тях. — Ама се опита, нали?

— Да — кимна Даяна, — опита се. Но аз просто му го връщах със същата монета.

— И не те изхвърли? — Берил изглеждаше смаяна.

— О, не — Даяна се разсмя. — Знаеш ли, навреме открих, че Джефри се чувства много по-спокоен, когато държи екипа на разстояние, защото смята, че по този начин се създава напрежение, от което печели актьорската игра.

— Така ли е наистина?

— Кой знае — сви рамене Даяна. — Според мен го прави, защото самият той работи по-добре, когато има такова напрежение. Видях какво се случи между него и Марша и разбрах как трябва да се държа.

— Умница си ти! — Берил прочувствено й стисна ръката.

— За какво си говорите вие двете? — чу се гласът на Рубънс, който се отдели от кръжащите наоколо групи хора и застана между тях.

— О, нищо особено — отвърна Берил и махна с ръка. — Женски приказки — допълни и се отдалечи от тях със смях.

— Какво става? — обърна се той към Даяна. — Отдавна не съм виждал Берил да се смее така.

— Сродна душа — отвърна Даяна. — Мисля, че си допаднахме.

— Много добре — той изглеждаше изключително доволен.

Даяна обходи с поглед тълпата и изведнъж хвана Рубънс под ръка и го притегли към себе си.

— Божичко! — ахна тя. — Към нас май се приближава Тед Кесъл.

— Какво от това?

— Този мръсник! Животът му не е пълен, ако няма кого да чука. Знаеш, че „Кралско червено“ първоначални трябваше да бъде филм на „Уориър Брадърс“.

— Да.

— Е, точно Кесъл им сложи крак в последния момент. И знаеш ли защо? Защото изпълнителката на главната роля трябвало да бъде известно име. Опасявал се, че аз не съм достатъчно известна, което щяло да провали филма.

— Интересно какво е лъгал, за да обясни на шефовете си твоя успех.

Кесъл наистина ги бе забелязал и се упъти към тях. Имаше ниско подстригана бяла коса и лъскава, гладко обръсната розова челюст — само човек, току-що свалил гореща кърпа от лицето си, можеше да изглежда така. Беше облечен в светлокафяви панталони и риза тип сафари; само най-долното копче на ризата беше закопчано, като по този начин имаше възможност да се видят неокосмените му гърди и издутото бирено шкембе.

— Даяна, какво правиш с този пират! — възкликна той засмян, после потупа Рубънс по гърба и се наведе към него: — Това служебна срещичка ли е или за удоволствие? Имате ли нещо против трети човек? — и пак се засмя.

— По малко и от двете — отвърна Рубънс. — С Даяна обсъждахме следващия филм.

— Вече? Че вие дори не сте преполовили този.

— Тед — Рубънс сложи ръка на рамото му, — когато човек постигне такъв успех, трябва да мисли за напред.

Кесъл не спомена нищо за „Кралско червено“, само премести поглед от единия към другия.

— Предполагам, че „Туентиът“ има опция върху филма ти.

Рубънс доста се забави, преди да погледне Даяна и да отвърне:

— Не, няма.

— Така ли? А ти имаш ли предвид някоя студия?

Даяна почти го видя как точи вече зъби.

— Знаеш моето положение в „Уорнърс“, Рубънс — продължи той. — Само една твоя дума и ще ти пратя договора още на следващата сутрин — сега вече не говореше на двамата.

Рубънс изглеждаше колеблив.

— Не знам, Тед. Та ти дори не си чул нищо за този сценарий.

Кесъл размаха дебелите си пръсти във въздуха. Беше надушил, следа и нищо не бе в състояние да го отклони от нея.

— Няма значение. Оставям всичко на теб, Рубънс. Твоето име е достатъчна гаранция.

— И на Даяна. И нейното име е гаранция.

— Да, да, разбира се — бързо се съгласи Кесъл. — Всички чуваме най-прекрасни неща за „Хедър Дюел“.

Рубънс усети, че Кесъл е нетърпелив да чуе повече за филма и продължи:

— Ние ще искаме страхотно много гаранции.

— Ами аз за какво съм? Ще получите всички видове гаранции, повярвай ми.

— О, вярвам ти, Тед — отвърна Рубънс и отново сложи ръка на рамото му. — Сигурен съм, че и Даяна ти вярва. Само че, нали разбираш… — той се огледа наоколо. — Слушай, Тед, ще ти кажа нещо поверително…

— Да? — лицето му грейна в очакване да чуе нещо пикантно.

— Може да е всяка друга студия — каза Рубънс, — но не и „Уорнърс“ — и гръмко се разсмя след Кесъл, който гневно се изтръгна от измамната прегръдка и с почервеняло лице наперено напусна залата.

— Доколкото виждам, не ме връщаш вкъщи — заяви тя подигравателно. Все още не можеше да спре да се заяжда — изглежда това беше единствената й защита сега. Дори и да му беше неприятно, той се стараеше да не го показва.

— Да, но знам, че обичаш морето.

И сякаш като велик магьосник направи вълшебство, защото точно в този момент пред тях се разкри крайбрежният булевард, водещ към плажовете на Малибу.

Даяна натисна автоматичния бутон и спусна стъклото на прозореца от своята страна до долу, после изключи радиото. В тишината се долавяше само шумът на вълните, равномерен и успокояващ като ударите на сърце. Но докато се приближаваха до ленивата морска повърхност, болезнен копнеж изпълни Даяна, копнеж да зърне отново бурния, тъмносин Атлантически океан, който се блъскаше в огромните голи скали и ги заливаше с буйна бяла пяна; да се гмурне във водите му, толкова ледени, че кожата вкочанясва, а устните посиняват от студ.

Дългият линкълн тихо бръмчеше по крайбрежния Олд Малибу Роуд и покрай смълчаните тъмни къщи, сгушени една в друга; чуваше се накъсаният плисък на вълните.

— Става късно — спонтанно каза Даяна. — Утре рано съм на работа.

— Не се безпокой.

Той плавно спря пред пустееща ивица пясък. Странно, че тук нямаше нито една къща.

— Къде се намираме?

— Ела — беше отговорът му, докато слизаше от колата.

Даяна го последва и пое дълбоко въздух. Поне това е същото, помисли си тя, вдишвайки силните ухания на море, сол и фосфор и на още нещо — на амалгамата от живинки, които с вълнообразни движения ту се подаваха на повърхността, ту се гмуркаха под нея в една дълга, непрекъсната верига.

Тя погледна Рубънс над лъскавия покрив на колата. Беше свалил сакото и изуваше с крак обувките си.

Той протегна ръка към нея. Даяна заобиколи колата, за да я поеме и цялата тръпнеща, се остави да я поведе към брега. Втурнаха се напред, препъвайки се в пясъка. Отминаха низ от светлини, които сякаш очертаваха границата на цивилизацията. Вече се намираха на друга територия — нова и неизследвана.

Стигнаха ръба на водата, но той продължи да крачи напред, без да пуска ръката й. Даяна се наведе, свали обувките си и без да се замисля, нагази редом с него.

Отначало дрехите им се издуха от насъбрания в тях въздух, ала водата бързо ги просмука и те прилепнаха по телата им, тежки като олово.

Двамата се хвърлиха във водата и заплуваха навътре. Рубънс плуваше малко пред нея и едва когато тя съзря яхтата, разбра накъде я води.

Беше едномачтова платноходка, дълга трийсет и три фута, завързана за шамандура и закотвена. Рубънс се приближи откъм извитата й част и протегна нагоре дългите си мускулести ръце. Изглежда пръстите му напипаха нещо, защото изведнъж увисна във въздуха и цопна обратно във водата заедно с въжена стълба, цялата във водорасли.

— Ще се качиш ли?

Даяна сепнато вдигна глава нагоре. Яхтата се чернееше отляво. Мокра ръка я улови — Рубънс се бе качил вече на борда. Тя вдигна единия си крак, ала водата някак неохотно я пускаше от теглещата си надолу прегръдка.

Импулсивно Даяна потопи глава под водата и отвори очи, сякаш така щеше да чува по-добре. Стори й се, че доста дълго напрягаше слуха си, преди пламналите бели дробове да й заповядат да изплува над повърхността. Не бе чула нищо, освен шума на водното течение — нещо като приглушен тътен, своеобразен, почти беззвучен, сякаш яростен зачатъчен рев на ентропия, който се дипли във вселената — територия извън властта на времето, където всички неща живеят и умират едновременно, разпознаваеми и безвластни.

Даяна се показа над повърхността и тръсна глава, за да изкара водата от очите и носа си и издиша. Изпълни я смътно чувство на поражение и тъга. Тя пое дълбоко нощния въздух и улови протегнатата ръка на Рубънс.

— Обичаш ли риболова? — попита я той, докато й подаваше пухкава тъмносиня кърпа. — Често влизам навътре в морето с тази лодка, за да ловя риба в дълбоки води. Много е подходяща за това.

— Не особено — отвърна Даяна и зарови глава в кърпата, за да изсуши косата си.

— Недей — спря я Рубенс и дръпна кърпата, преди тя да успее да я вдигне отново към главата си. Очите му блестяха на лунната светлина като ярки звезди. — Моля те!

Даяна вдигна поглед към него; стоеше неподвижно с дебелата кърпа, надиплена върху тънките й китки, сякаш се готвеше да извърши някакъв обред.

— Харесва ми косата ти, когато е мокра. Същинска морска сирена — изглеждаше леко развълнуван, докато говореше; после се обърна и разпери широко ръце: — Как я намираш?

Даяна огледа яхтата: една мачта, плоска палуба от тъмносин вълнообразен материал, съвършено гладък при кърмата. В ниското различи лъскавия покрив на бялата каюта.

— Много е красива — отбеляза тя. — А какво става, когато няма вятър?

Рубънс се усмихна.

— Под палубата е монтиран дизелов двигател. Обвивката му излиза от линията на кила. Така е по-стабилна в бурно време. Естествено, увеличава се и палубната площ.

С този разговор за яхтата моментното му смущение се стопи. Беше се облегнал удобно на парапета на палубата с кърпата около врата си, с гръб към сушата и протегнати напред крака.

— Не съм предполагала, че имаш яхта.

— И с право — засмя се той. — Тя се пази в дълбока тайна. От време на време просто изпитвам необходимост да избягам от всички и от всичко. Светският ми спорт е тенисът; хем помага на работата, хем ме отморява — той пак се разсмя жизнерадостно. — Нали ни знаеш мъжете; сприятеляваме се, леем пот заедно, хващаме загар от слънцето, поспречкваме се и веднага решаваме, че можем да си имаме доверие за цял живот. Това е нашият маджонг6.

Даяна подскочи като ужилена.

— Искаш да кажеш, че нас, жените ни бива за неща като маджонг.

— Е, аз, естествено, не разбирам от тези работи — пошегува се той. Но като видя изражението й, побърза да добави: — Виж какво, съвсем нямах предвид това. Аз само… За бога, Даяна, какви ги дрънкаме. Нали знам, че не си втора Бони Грифин.

Бони Грифин беше заместник-директор по административната част в „Парамаунт“ и Рубънс знаеше, че Даяна беше имала работа с нея по време на снимките на „Кралско червено“.

— Какво, по дяволите, означава това?

Рубънс разбра, че несъзнателно е налял масло в огъня, смятайки, че е вода, но в същото време не беше готов и да отстъпи.

— Много добре знаеш… и двамата знаем какво представлява тя. Падне ли й случай може да те направи на салата.

— И смяташ, че аз съм същата — очите й святкаха гневно, но обратно на очакванията, я правеха още по-желана.

— И през ум не ми е минавала подобна мисъл и ти добре го знаеш. Само исках да кажа, че… добре де, знаеш какво си говорят жените като се съберат.

— Не, не знам. Какво? — а всъщност знаеше.

— О, за бога, просто исках да кажа, че и при мъжете е същото. Не ми се сопвай така.

Известно време двамата се гледаха безмълвно. Наоколо водата се плискаше на малки вълни, сякаш дете си играеше с нея. Бордните съоръжения проскърцваха ритмично, като че ли шепнеха утешителна молитва, извикваха в съзнанието й образи от страната на сънищата и спомени от детството, ярки като светкавици, от летните дни и нощи в Кейп Код.

— Тя е страхотен администратор — заговори Рубънс, — но много трудно се работи с нея.

— То е само защото… — започна Даяна, но млъкна; яхтата се поклащаше с движението на водата. — Да, така е.

Той се усмихна и напрежението се стопи — сякаш тропическо течение се вряза в огромен леден блок. Стори й се, че той въздъхна, а може и да беше от вятъра, когато едрата му фигура изплува от сумрака и тръгна към нея — гъвкаво нощно създание, на което се бе натъкнала в късна доба.

От разстояние усети магнетизма му, който я обгърна като самогенерираща се топлина. Бедрата й пламнаха, сърцето й замря, като в бързо спускащ се асансьор. Той още не я бе докоснал, но лунната светлина, перлените капки морска вода, които се търкулваха по кожата му и канеха върху палубата, полуразкопчаната риза, полепнала по мускулестите гърди — всичко това му придаваше едва ли не сластолюбив вид. Тя усети как зърната на гърдите й се втвърдяват, почват да наболяват от желание — вече виждаше неизбежния край на тази дълга нощ, сякаш той бе предопределен. Докосна с език горната си устна, за да я навлажни. Чувстваше устата си пресъхнала, сякаш току-що бе прекосила пустиня.

Знаеше, че е втренчил поглед в нея — очите му проблясваха, когато се спряха там, където мократа й, прилепнала блуза се бе разкопчала и откриваше дълбоката цепка на гърдите; после отново се вдигнаха към лъсналото и лице. Клепките й бяха натежали от солената вода, косата, влажна и потъмняла, бе полепнала по челото, ушите и раменете й като водорасло. Имаше чувството, че е морска сирена, омагьосана от него.

— Ела тук.

Това бе шепот, за който тя дори не беше сигурна дали излезе от неговата уста, но все пак го чу — тих и дрезгав като нощта, която идеше от морето и носеше със себе си примамливо загатване за далечни страни, покрай които някога отдавна бе преминала — Таити, Фиджи, дори Япония.

Тя се приближи до него, пламтяща като огън и изстена, когато зърната на гърдите й се отъркаха еротично в гърдите му миг преди отворените му устни да се долепят до нейните. Езикът му потърси нейния, ръцете му се плъзнаха надолу по гърба й; усети, че се повдига на пръсти, тялото й се изви назад и увисна във въздуха, поддържано единствено от ръцете му; после върховете на пръстите му започнаха леко да я галят между бедрата. Тя се притисна към него, венериният й хълм усети ерекцията му под тънките панталони и тя завъртя ханш, без да отделя устни от неговите.

Ръцете й бяха обвили врата му, пръстите й нежно го галеха по тила, после бавно продължиха да се спускат по набраздения от мускули жилав гръб. Когато стигнаха до кръста, тя издърпа ризата от панталона и пъхна ръка под нея; ниско подрязаните й нокти го накараха да потръпне.

Рубънс вече бе разкопчал копчетата на полата и сега я отмотаваше от кръста й като чалма; дрехата падна в краката й като тъмна локва, от която сякаш поникна прелестно цвете. Той притисна хълбока й във възбудените си слабини и тя тихо изстена, когато го почувства като нажежен ръжен през дразнещата втора кожа на копринените си пликчета.

Докато той разкопчаваше блузата й, тя галеше гърдите и мишците му, чувстваше как подскачат опънатите му мускули. Когато се справи и с последното копче, дланите му се мушнаха под блузата и обгърнаха гърдите й. Лек стон се изтръгна от устата му, докосвайки твърдите зърна; наведе глава и горещите му устни се затвориха около връхчето на едната й гърда.

Докато удоволствието я завладяваше, Даяна отново си помисли за неизбежността на този момент, но този път мисълта й подейства различно.

— Не — спря го тя, — недей.

Хвана с две ръце главата му и я отдели от плътта си.

— Какво има? — гласът му бе изострен, напрегнат.

Тя прикри с ръце гърдите си, извърна се от него и застана срещу вятъра. Чувстваше се объркана, не можеше да се владее. Сякаш този неизбежен момент престана да бъде копнеж, а просто обстоятелство от живота, на което се бе натъкнала в мрака. Страх я впримчи в ледените си пипала и тя потрепери. Усети ръката му в извивката на лакътя си, кокалчетата на пръстите му върху чувствителните си гърди и безмълвно я отблъсна.

— Нещо лошо ли направих?

Тя дори не можеше да изрече дума. Мислеше за Марк, проклинаше го, защото още го желаеше, защото пламъкът в нея умираше трудно, гневът й още не се бе превърнал в утехата, която трябваше да бъде, която щеше да бъде занапред.

— Даяна…?

— Замълчи — прошепна тя, — моля те.

Мина й през ума, че ако му каже, ще й олекне, ала не можеше; на два пъти опита, но напразно — беше като онемяла. Знаеше, че никога няма да се върне при Марк, не можеше да се върне — сърцето й го изживяваше така, сякаш стрела се бе забила в него, ала старите чувства не бяха пресъхнали, все още се отцеждаха.

Тя се доближи до парапета и се загледа в морето. Нощта беше студена, може би защото беше съблечена, но полюляващата се вода излъчваше топлина. Отговаря на името си Тих океан, помисли си тя безцелно. Подобно на Лос Анджелис, той се бе проснал, поклащайки се лениво в неизменните си граници, с които бе свикнал през дълго натрупваните години. Нищо не можеше да му повлияе, както нищо не можеше да промени и града. Той продължаваше да съществува и да всмуква жизненост, да я превръща в слънчев блясък и смог, в палмови дървета и мерцедеси, в мирис на пари, вдишван от всички като заместител на наркотик.

Тя се обърна отново към Рубънс, който стоеше в очакване, застинал като статуя, и я наблюдаваше. Вече знаеше какво трябва да направи — да се отдаде изцяло на егоизма си. Или да изчезне като кълбо дим в маранята на Лос Анджелис. Сега Рубънс беше спасителното й въже, единствено той можеше да я спаси тази нощ, да й влее част от силата, от могъществото си.

Тя тръгна към него с отпуснати ръце и набъбнали гърди. Приближи го, улови главата му и я наведе към себе си. Когато опря устни до неговите, усети как дълбоко в нея запърха ужасно подозрение, че невероятната му сила може да я погълне като нощна пеперуда, привлечена от неустоимия огън.

— Гърдите ми — прошепна тя, когато се намери в прегръдката му.

Той наведе глава, плъзна ръце по голото й тяло и бавно повдигна гърдите й към отворената си уста.

Даяна потръпна от нежното докосване, от първата вълна на силен огнен плам, който се разля надолу през корема към влагалището й. Отметна глава назад, дългият й изящен врат се изви, клепките й буйно потрепваха. Бедрата й неволно се разтвориха и хълмът под корема започна необуздано да се търка в него. Той изохка. Главата му, заровена в пазвата й, продължаваше да се движи напред-назад. По гърдите и потекоха гъсти струйки пот и слюнка, зърната й станаха кървавочервени. Възбудата застрашаваше да я задуши, сякаш не й достигаше кислород; нощният въздух се бе превърнал в мускус.

Тя изстена леко и започна да откопчава колана му. Панталоните се изхлузиха в краката му и пръстите й тутакси обгърнаха члена, загалиха го по дължина, подпирайки отдолу топките му. Той нададе сдържан вик, устата му продължи да се впива в цепката между гърдите й; ръцете му бяха между бедрата й и ги галеха около краищата на пликчетата й.

Най-сетне и двамата останаха чисто голи, плът до плът. Тя отново го пое с пръсти и затърка връхчето му около устата си; едва се удържаше от този нежен допир и от усещането как набъбва в ръката й.

Те се хвърлиха един към друг и първият миг на кадифено съприкосновение изтръгна от устните им степания, докато той се плъзна докрай в нея, изпълвайки корема, гърлото й. Възбудата й растеше, бедрата й потръпваха, гърдите й се тресяха от препускащи емоции. Дъхът й излизаше някъде от дълбините и ритмично изтласкваше стегнатия й корем към него.

— Не мога повече… — успя да промълви той. — Съжалявам… ох… — И като наведе глава, потърси с отворени устни трепкащата й гръд; ръцете му се плъзнаха по гърба й и се впиха в задните й части. Тя имаше чувството, че неизмеримата й възбуда ще я сцепи на две.

Чу го още веднъж да простенва и го притисна към себе си. Оргазмът й я обля, изтече дълбоко някъде от нея. Захапа рамото му, без да съзнава какво прави, вкуси от солта и мириса му. В този миг вътрешните й мускули конвулсивно го стиснаха и тя усети началото на изригването му, което проникна във всяка нейна част. Нададе лек вик и се впи в него, опита се да се слее с твърдата му плът, от която струеше чиста течност.

После двамата се хвърлиха безмълвно във водата и заплуваха, като се премятаха ту един върху друг, ту върху гребените на вълните — една нерушима тройка, безгрижна и възторжена, която се чувстваше удобно и в друга естествена среда; от време на време докосваха ръце или пръстите на краката си. Случеше ли се обаче да отъркат бедра, същински шок разтърсваше Даяна, сякаш бе настъпила гол проводник — толкова чувствителна бе станала плътта й, че всеки допир граничеше с болка.

Качиха се отново на палубата и Рубънс мълчаливо я поведе надолу към каютата, като пътьом отваряше илюминаторите и светваше лампите. Към каютата имаше тоалетна и малка кухня, оборудвана с уреди от неръждаема стомана, трапезария с маса и две срещуположни скамейки, които можеха да се превърнат в двойно легло.

Рубънс сръчно зашета из кухничката, извади яйца, бекон, кафе. Морето беше съвсем спокойно. Даяна напрегна слух и този път долови тихите звуци, които се бе помъчила да чуе преди под водата. Сега успя да разпознае в тях сигналите, чрез които си общуваха китовете — те проехтяваха от дълбините по безкрайните коридори на океана. Нямаше гмуркане, нямаше буйни удари на опашки; никъде не се виждаха високи фонтани от изхвърлена вода или извити лъскави гърбове, изскачащи над повърхността, за да поемат дълга глътка въздух и отново да се гмурнат в морските недра. Тя долавяше други звуци — тайнствените, натрапчиви звуци, които морските обитатели издават, шествайки в бездната.

Заслушана в тях, Даяна надникна през малкото прозорче и лекият нощен вятър полъхна в лицето й. Спомни си за ярките горещи дни в разгара на едно лято — последното, което прекара с баща си преди неговата смърт и очите й се изпълниха със сълзи.

Клепките й бяха затворени, ала сълзите напираха и потекоха по бузите; тръбните звуци на китовете я върнаха назад в дните и нощите в Кейп Код; като в детски калейдоскоп се въртяха една подир друга цели картини, а не просто лъскави стъкълца, оцветени от времето.

Както седеше така, с плътно затворени очи, тя не можеше да види, че ръцете й са здраво стиснати в побелели юмруци, че ноктите до болка се впиват в плътта на дланите й. А когато по-късно забеляза белезите — низ от овални резки, не можа да си обясни тази загадка. Само обърса с почерняла ръка мокрите си очи и подсмръкна.

В дъното на малката каюта Рубънс се бе улисал в църкащия бекон и във внимателното отделяне на яйцата от черупките им и нито виждаше, нито чуваше. Но когато тръгна към нея, понесъл гордо двете димящи чинии, Даяна отново се бе превърнала в жената, която само допреди малко беше любил.

Втора глава

В безкрайния момент, преди да бъде прострелян, Джеймс Дюел извика името й:

— Хедър!

Тихото утро, обгърнало вилата в Южна Франция, където бяха поканени да отседнат една седмица, изведнъж бе прорязано от силен взрив, от резкия откос на картечен огън.

Част от гостите не разбраха какво известява тази пукотевица и се спогледаха в безмълвно изумление. Ала останалите — между тях бяха Джеймс и Хедър, както и белокосият американски държавен секретар Беярд Томас — веднага разбраха и побързаха да се скрият.

Навън светлината беше ярка и ослепителна. Вилата бе подложена на жестока светкавична фронтална атака и агентите от американските и израелските тайни служби изскачаха от позициите си около имението.

Надигна се лека мъгла. Високият служебен портал бе изкорубен и разбит от избухнала граната. През пролуката му стреляха може би двайсетина души в маслиненосиви защитни облекла без никакви отличителни знаци. Повечето носеха леки автоматични пистолети МР-40. Имаше нещо комично-уродливо в лицата им, намазани със сажди, за да не бъдат разпознати. Командваше ги висок широкоплещест мъж с брада и светлокафяви очи. Спокоен и невъзмутим, той им даде знак. Те откриха огън и се втурнаха напред, сякаш без да мислят за собствената си безопасност.

— Избийте ги до един! — изрева брадатият на много лош английски и гласът му се извиси над гърмежите.

Агентите от тайните служби отскачаха във въздуха и падаха, пронизани от куршумите. Един повдигна падналия в краката му труп и се опита да го използва за прикритие, но бе застигнат от кръстосан огън, който го тръшна до него. Друг успя да се добере до пистолета на ранен терорист и тъкмо вдигна оръжието, готов да сее смърт, когато куршум го улучи право в лицето и той се строполи на земята. Трети се опита да излезе от атаката, като тичаше на остър зигзаг и се мъчеше да издърпа изпод развяващото се сако портативен радиоприемник. Куршумът го повали тъкмо когато започна бързо да говори в него.

Останалите живи агенти продължаваха да се съпротивляват и успяваха да проснат на окървавената земя някой и друг терорист. Но вълната на атакуващите неотстъпно напредваше, покосявайки всичко по пътя си.

Вътре във вилата Джеймс Дюел успя да хвърли бърз поглед през ъгълчето на разбития прозорец на фасадата.

— Боже Господи! — възкликна той и мигом се отдръпна. През счупените стъкла изведнъж изригна залп от картечен огън. Куршумите се забиваха като гвоздеи в дървената ламперия на отсрещната стена. Хората в стаята се разбягаха с писъци. Джеймс се върна при Хедър.

— Кои са тези? — попита тя.

— Явно от ООП. Нали знаеш защо са дошли. Къде е Рейчъл?

— Беше в кухнята, когато аз…

— Божичко!

Той изскочи иззад страничната облегалка на плюшения диван, където се бяха скрили и се втурна към кухнята. На пътя му се изпречи Сюзън Морган — дребна брюнетка почти на възрастта на Хедър.

— Стой тук, Джеймс! — извика Хедър.

Голямата, обкована с желязо дървена врата на вилата се отвори и пропусна гъст бял дим. Хедър и Сюзън започнаха да кашлят. Заедно с дима нахлуха и десетина фигури и се пръснаха из гостната. Подир малко се появи още един — беше метнал през рамо ръката на свой ранен другар и бавно запристъпя с него навътре.

— Никой да не мърда!

На външната врата се изправи брадатият. В едната ръка държеше пистолет МР-40. Вдясно зад него стоеше дребен мургав мъж с мрачно изражение и очи като на гризач. Носеше автоматична пушка АКМ, доста тежка на вид. От другата страна на брадатия беше застанала висока, стройна жена с черна лъскава коса, изпъкнали скули и азиатски очи. Беше облечена като мъжете, на хълбока й висеше един МР-40.

В момента, в който чу отварянето на вратата, Джеймс спря и обърна глава към входа. Заповедта на брадатия го завари насред пътя между мястото, където стоеше Хедър, и нишата към кухнята.

— Феси! — отново се разнесе гласът на брадатия; погледът му обходи стаята и застиналите уплашени лица на Беярд Томас, съветника му Кей Ръд, Сюзън, Хедър, Фреди Бок, фабрикант и техен домакин, двамата английски парламентаристи Маккинън и Дейвидсън, френския посланик в Съединените щати Рене Луш и младоликия му аташе Мишел Емульор. — Виж къде е момичето!

Мъжът с очи на гризач пристъпи навътре в стаята, подминавайки прислужницата и иконома с побелели лица, сякаш не съществуваха. Намираше се на крачка пред Джеймс, когато откъм кухненската ниша се дочуха стъпки.

Появи се Рейчъл. Беше около тринайсетгодишно момиче с черна коса и живо, красиво лице, от което вече лъхаше суровост. Ясните му сини очи бяха огромни. Те веднага схванаха обстановката.

Нещо подтикна мъжът с очи на гризач към действие. Мускулите на ръцете му подскочиха, когато насочи дулото на АКМ, за да държи на прицел движението на Рейчъл. Пръстите, впити в спусъка, побеляха, високо на челото му изхвръкна жила. Джеймс, който беше полуобърнат с лице към него, видя как дълбоката омраза в очите му се разлива по лицето като излишък от кръв.

Точно тогава Джеймс се хвърли към Рейчъл и застана между нея и черното гърло на АКМ. Ала затишието беше до тук — въздухът в стаята се изпълни с рояк от куршуми, които с огнени искри излитаха от дулото на автомата.

Застиналата на място до дивана Хедър чу Джеймс да вика името й силно и ясно, миг преди тялото му да бъде пронизано от куршумите и отскачайки назад, да се стовари върху Рейчъл. Малката успя да го хване и политна назад от прекалената за нея тежест. С целия си ръст Джеймс се плъзна надолу по тялото й и се сгърчи в локва от собствената си кръв; клепките му потрепнаха за миг.

Кафявите очи на брадатия внимателно наблюдаваха Рейчъл.

— И тъй — обади се той, — това е дъщерята на министър-председателя на Израел.

При тези думи магията, която бе сковала Хедър изведнъж се развали и тя се втурна напред. Високата жена до брадатия се опита да я спре, ала мъжът я побутна настрана, хвана Хедър през кръста със свободната си ръка и я притегли към себе си. Тя закрещя в лицето му.

Мъжът я загледа право в очите, като че търсеше да открие нещо в тях.

— Бръкни в левия джоб на ризата ми — рече й спокойно.

— Пусни ме! — изкрещя Хедър. — Мъжът ми е ранен!

— Там ще намериш пура. Пъхни я в устата ми.

— Да не си откачил? — смаяно го погледна тя. — Мъжът ми е ранен.

— А може и да умре — продължи брадатият, — ако не запуша скоро.

— Мръсник…

— Прави каквото ти казвам — заповяда й той и я притисна още по-здраво; тя потрепери от болка. — Това е урок, който трябва добре да научиш. Един от многото, които ще последват.

Хедър се огледа наоколо. Спря поглед в Джеймс и прехапа устни. Най-сетне бавно вдигна ръка, бръкна в джоба на ризата му, извади дълга, тънка, черна пура и полека я поднесе към устните му.

— А сега я запали — рече мъжът, без да отделя поглед от нея.

Тя се поколеба и поклати глава.

— Мъжът ти чака, може би изживява последните си минути.

Ръката на Хедър отново бръкна в джоба на ризата му, извади хромирана запалка, щракна я и доближи пламъка до върха на пурата. Той разтегли устни в усмивка и оголи три златни коронки на предните си зъби.

— Е — доволно каза мъжът, — това вече е друго нещо.

И изхвърли кълбо дим, докато Хедър прибираше запалката обратно в джоба му.

— Пусни ме — отново настоя тя. — Нали каза, че…

Той огледа стаята, изпивайки с поглед едно по едно обърнатите към него изкривени от ужас лица. Изражението му издаваше нескрито огромно удоволствие.

— Да, след като кажа това, което имам да кажа — вече не гледаше към Хедър; обърна се към всички в стаята. — Господа — продължи той бавно, предъвквайки пурата си, — дами, вие сте заложници на Организацията за освобождение на Палестина. Безпомощни сте. Безполезно е да се съпротивлявате. Вашата охрана е напълно ликвидирана — Сюзън Морган отвори уста от изумление. — Ние превзехме вилата, превзехме и вас. Господин държавен секретар, господин посланик, разрешете ми да ви заявя, че вие имате много по-голяма стойност за външния свят, отколкото за нас тук.

Докато говореше, гласът му придобиваше такъв оттенък, такава звучност и дълбочина, че не беше възможно да се пренебрегне или приеме лекомислено нито една негова дума.

— Ние започнахме война… държа да подчертая — всички ние започнахме война за свобода и справедливост. Законното право на палестинците — да имат своя родина — им бе отнето от ционистките натрапници. Ние сме тук, за да си възвърнем земята, която по право ни принадлежи. ООП трябва да бъде призната от Израел и Съединените щати — такова е желанието на палестинския народ. Ние изразяваме неговата воля. Нашата земя трябва да ни бъде върната, хвърлените в затвора в Ерусалим тринайсет наши братя, подложени на мъчения от страна на ционистите, трябва да бъдат освободени. Настояваме да изпълните тези наши искания, иначе ще умрете. Но — той вдигна показалец, — ако се съгласите да ни помогнете, всичко ще бъде наред и никой от вас няма да пострада.

Отново обходи с поглед всички в стаята.

— Казвам се Ел-Калаам. Това е името, което най-често ще чувате занапред. И ако имате късмет… ако вашите правителства проявят разум… ще има да го благославяте, задето не е станало името на вашия екзекутор.

След тези думи той свали ръка от талията на Хедър и тя се спусна към Джеймс, който лежеше в полусъзнание на пода в краката на Рейчъл.

— Глупачка! Трябваше да ми се обадиш… дори и в студиото!

— Ами… нали знам какво ти е, когато си с Крис.

Тъмносините очи върху нежното овално лице на Маги Макдонъл бяха изпълнени с укор; порцелановата й кожа бе обсипана с нежни лунички. Дългата коса имаше цвят на карамел и беше тъй накъдрена, че изглеждаше като наелектризирана. Костите й бяха крехки като на птица — безупречна фигура на манекен, без нито една излишна извивка или тлъстина, които да нарушават плавните форми на плътта. Дрехата падаше по стройното й тяло на изящни гънки.

Изтощена, Даяна се отпусна на дивана, тапициран в светлозелена хаитска дамаска, и пое чашата с коктейл от водка и тоник, които Маги й приготви. Отпи огромна глътка, сякаш беше вода.

— Но това е сериозна работа — каза Маги, — дето си изгонила Марк, имам предвид… Да беше ми се обадила.

— По-добре се чувствах сама. Попаднах на прием у Берил Мартин.

— Сигурно си се отегчила до смърт.

— Ревнуваш, защото не си била поканена — подкачи я Даяна.

— Естествено, аз не съм звезда като теб — отвърна Маги и отиде да си налее нещо за пиене.

Даяна стисна устни. Имаше намерение да разкаже на Маги за нощта, прекарана с Рубънс, но се отказа. Спомни си за прямата му забележка: „Сега момичетата се превръщат в жени“. Върна се назад в спомените си. Запознаха се с Маги по време на набиране на актьори за малки роли за „Завръщане у дома“. Даяна наскоро беше пристигнала в Лос Анджелис и изпитваше огромна нужда да създава здрави приятелства, на каквито се бе радвала в Ню Йорк. И беше предубедена, че не бива да ги прави с хора, новопристигнали като нея.

— Аз съм от Сейнт Мери, Айова и този град ми е все още непознат — беше й казала Маги тогава.

Двете веднага си допаднаха. Маги пожела да узнае всичко за Ню Йорк — толкова мечтаела да го посети, но още не й се удал случай. Доброто им приятелство ги бе крепяло през дългите дни и още по-дългите нощи на провали и бездействие и ги бе предпазило да не разбият напълно живота си. Трябваше да изразят голямата си благодарност една на друга, но, колкото и да беше странно, никога не го направиха.

Даяна си спомни и онова мъгливо утро, когато се срещнаха в една от закусвалните „Макдоналдс“ и Маги изпадна в откровение. Тя беше рок маниачка. В Сейнт Мери отраснала с транзистор, залепен за ухото й, и с мечти за ослепителните мълнии, за гръмогласните крясъци на френетични младежи; изпитвала чувство, че хем е част от това, хем няма връзка с него.

— Снощи — заговори тя с глас, сякаш извикваше вълшебен дух — слушах на живо Крис Кър — и прихна да се смее като малко дете, увличайки и Даяна, която също се разсмя, без да разбира какво е толкова смешното. — Съставът „Хартбийтс“ снощи свири в Санта Моника. Боже мой, какви писъци бяха, когато Крис се появи, направо оглушителни… сякаш ураган се развихри. И аз си казах: това е ТОЙ. Музиката заливаше главата ми със свой собствен живот — живот, който аз й вдъхвах, защото без нея щях да полудея в Сейнт Мери сама с родителите си, отрудени и тъпи като галоши. И ето ти го сега мъжът, който, ме завладя, който разтуптя сърцето ми до болка. О, Господи, дойде ми в повече!

Очите на Маги, блестящи като мъниста, премитаха няколко пъти, сякаш картините продължаваха да се нижат зад тях.

— Първите звуци на музиката плиснаха с такава сила, че си казах: Ето този секс, какъвто всъщност е рокът, това е, от което ни предпазваха нашите родители от страх че може да ни увлече. Ала тъкмо тази музика ни помогна да излеем смътния си гняв, когато бяхме юноши, без дори да съзнаваме, че гневът е част от нас. Това е вид освобождаване… — очите й светнаха, като че ли беше на път да се разплаче.

— Хубаво е, че си успяла да го видиш отблизо.

— Но това не е краят на историята.

Дългите тънки пръсти с нелакирани нокти докоснаха Даянината длан, отпусната върху студената повърхност на масата. Сандвичите им, изстинали и втвърдени, лежаха между тях като жертвоприношение.

— След концерта имаше купон — продължи Маги. — Поканата бе отправена чрез обложката на плочата им. Нали разбираш, ние, актьорите, винаги имаме достъп до тези неща, присъствието ни е нещо като коефициент за техния успех. Зяпаха ни с опулени очи, сякаш бяхме паднали от Марс. Явно нямаха представа колко непоносими могат да бъдат някои от нас.

Маги отдръпна ръката си и след като изля първия словесен поток, някак се поуспокои, облегна се назад в пластмасовия оранжев стол и изпусна въздишка през събраните си устни.

— Та, казвам ти, концертът беше изумителен. Направо ме взриви. Като имаш предвид коя съм: момиче от малък град, израснало сред миньори, грохнали от работа, за да пълнят главите си с други неща, с болни бели дробове, които рано ги отвеждат в гроба.

Изрече последните думи с равен глас, без нотка на омраза или горчивина. Ала това беше само привидно. Даяна знаеше, че дълбоко в сърцето й се бе напластил сив нагар, който никаква степен на щастие нямаше да може да изчегърта напълно. Баща й, а после и по-големият й брат бяха починали точно така, „превивайки гръб за компанията“, както полушеговито беше казала веднъж Маги.

— Беше същинско пътуване до Оз. Обаче най-странното е, че по едно време, докато вървеше концертът, всичко тъй се завъртя, че самият концерт се превърна в действителния живот, а годините в Сейнт Мери ми се сториха сън, който вероятно съм сънувала, когато съм била болна. Спомних си синглите, които купих в Деймон, когато бях на гости при леля.

Трябваше да ги потуля някъде из къщата — „Искам да държа ръката ти“, „Път 66“, „Хипи, хипи, шейк“ и „Нямаше да знаеш как е“.

— Мога да си представя — обади се Даяна.

— Не, не можеш. Ти си родена и израснала в Ню Йорк. Какво е Америка за теб, освен Ню Йорк и Лос Анджелис? О, разбира се, може да си била и в Чикаго, та дори и в Атланта. Но оттам нататък за теб всичко останало е просто чужд, далечен пейзаж, който съществува единствено във филмите, в романите и на географската карта.

— Но, Маги… — прекъсна я Даяна, — била съм в…

— Остави. Да бъдеш, не е като да живееш там. Не разбираш ли? — този път в гласа й прозвуча мъка. — Живях в гаден, черен ковчег — плосък, тежък и неизменен. Ти просто не можеш да си представиш какво значеше за мен музиката. Сега, откакто съм тук… Знаеш ли, има случаи, когато се събуждам сутрин и ми трябват поне десет минути, за да осъзная, че наистина съм тук, че не сънувам, че когато обърна глава и отворя очи, няма да видя училищните флагчета на стената, увиснали унило над главата ми, или училищния спортен пуловер, подарък от дядо, метнат върху разнебитения стол — тя изви напред и назад преплетените си пръсти. — Ако тогава не бях напуснала Сейнт Мери, после никога нямаше да се реша, сигурна съм. Но тръгнах да бягам… та право тук.

— Всички ние бягаме, Маги — кротко рече Даяна. — Всички ние, които вършим нещо. Всеки се стреми да надене златен хомот — тя въздъхна дълбоко. — Лошото е само, че напоследък май бягаме на място.

— Е, поне си поддържаме формата — засмя се Маги.

— Хайде, разказвай — подкани я също през смях Даяна, — какво стана на купона?

Маги се изхили.

— Запознахме се… с Крис — тя вдигна тънката си ръка и я изви с балетно движение. — И излязох победител.

— Шегуваш се!

— Не — поклати глава Маги. — Отначало се държах адски надменно. Бях чула, че такива рок купони могат да станат много просташки, ако настроението спадне. Беше толкова…

— Вълнуващо — прошепна Даяна.

— Да! — и Маги заговори с превзетия език на висшето общество. — Но идва момент, когато на човек му омръзва да обикаля бедняшките квартали — тя се изкикоти и заговори нормално. — Затова си тръгнахме.

Това беше началото, а след седмица Маги се пренесе при Крис, тук, в Малибу, при крясъка на чайките и постоянното плискане на сънливите вълни, при жените с разлюлени гърди, които се мотаеха по плажа с намерението да се запознаят с някоя известна личност, при тихите подводни звуци, които китовете издаваха късно нощем.

— Господи! — прекъсна мислите й Маги и отпи от чашата си. — Тоя подлец заслужаваше да му теглиш един шут в задника. Ти направо се отърва от него, Даяна. Струва ми се, че вече мога да ти призная — Марк никога не ми е харесвал особено.

— Така ли?

— Струваше ми се подозрителен. С тази негова политика… И аз не знам. Прекалено изявен алтруизъм, за да бъде истински. И толкова го биваше в риториката… адски изкусен. Може да омотае с приказките си всекиго.

Даяна кимна.

— Което, предполагам, обяснява възможността му да снима в Югоизточна Азия.

— Той почти го завърши, нали? Филма си.

— Мисля, че да. Тъкмо се беше върнал от довършителните работи. Приключи със снимките и имаше време да… — с дълга глътка тя жадно допи питието си.

— Дай да ти налея още — предложи Маги и взе празната чаша от ръката на Даяна. — Извинявай за безпорядъка — продължи тя, като се върна с новия коктейл, — но когато Крис е на запис в студиото, тук всичко се обръща наопаки.

— Как върви записът на новия албум? — Даяна пое пълната чаша, която изстуди дланта й.

Маги й хвърли лека усмивка, която бързо се стопи.

— Трудно е да се каже на този етап. Всичко все още е такава каша — Маги често използваше идиоми от британския английски. Според Даяна това се дължеше на любовта й към английския рокендрол. — Нали разбираш, обстановката винаги се нажежава, когато влязат в студиото. Творческото напрежение е огромно и, как да ти кажа, някои от групата са все още доста безотговорни. Крис трябва да ги обединява и да следи за всичко.

Тя седна в едно ниско кресло, допря чашата до бузата си и за момент затвори очи. Въпреки запалените тук-там лампи в стаята беше тъмно. Отвън Даяна беше чула нежния шепот на Тихия океан, но вътре, след като престанаха да разговарят, се възцари пълна тишина. Седнала със затворени очи срещу нея, Маги като че ли бе загубила жизнеността си. Даяна отклони поглед към огромния персийски килим на пода и се загледа в преплитащите се шарки в тъмнозелено и сапфиреносиньо, земнокафяво и черно; толкова наситено черно, че изглеждаше необятно. Стените бяха лакирани в жълтеникаво-кафяво, пресечени на места с по една картина на Калдер7, Лихтенщайн8 и напълно несъвместимия с тях Утрийо9, все оригинали. На отсрещната стена беше подредена огромна стерео система: магнетофон, касетофон и чифт гигантски тон колони — всичко това с мащабите за студио.

Маги изведнъж отвори очи и се наведе напред, за да остави чашата върху ниската абаносова масичка. Ръцете й опипаха навитите на руло цигарени хартийки, найлоновия плик с марихуана. После прокара навлажнен пръст по повърхността на малко квадратно парче гласпапир, обра остатъците от белия прах върху него и затърка розовите си венци. В себе си Даяна определи тази постъпка като крайно противна.

— Не е лошо да се освободиш малко и да опиташ и ти.

Но беше така погълната от заниманието си, че не забеляза отказа на Даяна, изразен с глава.

Маги прокара длан по ръба на масичката. Беше възприела този типичен за лосанджелисци навик да докосва предметите с длани, за да не повреди блестящата повърхност на дългите си лакирани нокти.

— Помниш ли — въздъхна тя, — как се чувствахме, когато правехме първите си стъпки тук? И двете бяхме толкова уплашени, толкова равностойни…

— Но, Маги, не можеш да очакваш…

— А вече не сме, нали? — тя хвърли остър поглед към Даяна. — Ти се промени, дявол да го вземе! Защо трябваше да стане така?

— О, за бога!

— А аз не съм част от света на киното — простена Маги. — Толкова е унизително. Божичко, та това роли ли са! Само позирам. Пълен боклук! — тя хвана с длани голямата сребърна запалка и започна да я пали и гаси. — До смърт се поболях да чакам предложение за нещо истинско. Ще се побъркам.

— Нали си разговаряла с Виктор — спокойно каза Даяна. — Какво се разбрахте?

— Съветва ме да имам търпение, щял да направи каквото зависело от него — тя стана и заоглежда стаята, сякаш преценяваше как да се освободи от излишното нервно напрежение. — Аз съм изчерпана, Даяна. Сериозно ти говоря. Имам нужда от някого, който да направи нещо за мен.

Върна се с малка прозрачна торбичка и изсипа белия прах върху парчето гласпапир. Даяна мълчаливо наблюдаваше как приятелката й смръкна кокаин и продължи:

— Как мислиш, какво да правя? Да изгоня Виктор може би?

— Той е добър импресарио — отвърна Даяна. — Това не е изход. Както и тази глупост, дето я тикаш в носа си.

— Кара ме да се чувствам на върха — прошепна Маги. — Ти го знаеш, затова, моля те, не зачеквай пак тази тема. Друг избор нямам.

— Имаш — държеше на своето Даяна, — само че не искаш да ме чуеш. Променила си се, Маги. Навремето вярваше в себе си, считаше се за най-добрата. Помниш ли как по цели нощи спорехме коя от нас е по-добрата — ти или аз?

— Детинщини! — заяви Маги. — Светът се оказа много по-различен от представите ни, нали? — в очите й, отправени към Даяна, се четеше болка. — Ти успя във всичко, а аз, какво? Заседнах в една професия, която няма да ме изведе наникъде — тя се наведе и пое още кокаин. — Ей, да не вземеш пак да ми мърмориш? Когато изпадна под влиянието му, забравям, че не съм нищо повече от една прославена рок фанатичка, овесена за врата на Крис…

— Маги, знаеш, че това не е вярно. Крис те обича…

— Не говори за неща, които не са ти ясни! — гласът на Маги прозвуча грубо. — Ти не знаеш абсолютно нищо за нашите отношения — ръцете й трепереха и разсипаха кокаина в скута й. — О, Господи! Видя ли какво направих заради теб! — тя се разплака и се опита да събере в шепа белия прах и да го върне в прозрачното пликче. — По дяволите! — и импулсивно запрати пликчето в другия край на стаята.

— Миличка, откажи се от това! — кротко я помоли Даяна. — Поне за няколко дни.

— Правя го само защото Крис го иска — отвърна Маги със слаб глас, бършейки очи с опакото на луничавата си ръка.

— Това не е оправдание за постъпките ти.

— Но аз не искам да го изгубя, Даяна. Ще умра, ако ме напусне. Дори, ако искаш да знаеш, това започва да ми харесва.

— Маги, недей…

— Боже, какво лайно съм! Ти си последният човек, пред когото трябваше да кипвам.

Даяна погали нежния мъх по ръката й.

— Искаш ли да пийнем по чаша кафе?

Маги изтри последните си сълзи, усмихна се и кимна.

— Сега ще дойда — изправи се Даяна.

— О, слушай — провикна се Маги от кухнята, — използвай банята до спалнята. Другата е в ремонт.

Спалнята в предната част на къщата беше в Г-образна форма, голяма и просторна. Два високи прозореца гледаха към океана. Стените бяха лакирани в тъмносиньо. В рамки от бял метал висяха постери, рекламиращи концерти в театри в източен и западен Филмор, както и най-известните рокмузиканти от шейсетте години, вече покойници. Имаше афиш на „Хартбийтс“ с Би Би Кинг и Чък Бери в синьо и сребърно; Крийм в бледожълто и светлокафяво; Джими Хендрикс в тъмночервено и пясъчно; „Джеферсън Еърплейн“ в горскозелено и бледокафяво. Цветовете и сюрреалистичните рисунки на Рик Грифин изобразяваха всеки известен изпълнител почти в средновековен стил — като смел и галантен рицар с развети цветни знаменца, готов да встъпи в бой. Те така и изчезнаха, като рицарите, помисли си Даяна, едни се оттеглиха, други се прегрупираха, трети си отидоха от този свят. С изключение на „Хартбийтс“, които се запазиха цели седемнайсет години и все още са на върха на славата.

Тя заобиколи двойното легло, покрито със завивка на тъмносини и бледозелени райета; единият й край беше отметнат по дължина и издутото му долнище в кремав цвят приличаше на корем на огромно задрямало влечуго. Върху завивката лежеше портативен касетофон — беше празен и капакът му стърчеше отворен. До него бяха разпилени раздърпано томче на „Изпадане в смърт“ от Том Диш, „Берлински разкази“ от Кристофър Ишъруд, „Вятърът във върбите“ — голям формат — от Кенет Греъм, илюстрирана от Артър Ракхам, и едно издание с подгъната мека корица на Коли Уилсън „Аутсайдерът“. В другия край на спалнята имаше масичка, отрупана с музикални седмичници; „Билборд“, „Рекърд уърлд“, „Кеш Бокс“ редом с „Варайъти“ и вестници от Англия: „Ню Мюзикъл Експрес“, „Мелъди Мейкър“ и „Мюзик Уийк“, както и „Ролинг Стоун“ отпреди две седмици с рецензия за Блонди. После идваше тъмната врата на банята. Отляво на вратата висеше голяма черно-бяла рекламна снимка на оркестъра в позлатена рамка. Ако се съдеше по пищното облекло, беше правена по всяка вероятност през шейсетте.

Даяна се захласна по снимката. Никога не беше виждала „Хартбийтс“ в ранните им години — откри ги едва в началото на седемдесетте. На снимката групата беше от пет души: Крис, китарист и певец, висок, хубав; Иън, басист, с тъмни коси и очи, слаб и висок като върлина; Роли, барабанист, нисък и набит като мечок, с вечна усмивка по приветливото лице; Найджъл, на клавишните инструменти, който съчиняваше текстовете за музиката на Крис — той гледаше намръщено към камерата; с течение на годините този негов маниер стана отличителен белег на групата. Даяна познаваше всички, с изключение на младежа в средата. Той беше с дълга коса, силно опъната назад и вързана на конска опашка. Скулестото му лице с хлътнали бузи имаше неправилни черти, за което може би допринасяха тънките устни и пречупеният гърбав нос, някак прекалено дълъг за това лице.

Най-много я привлякоха очите. Изглеждаха необикновено изразителни и съвършено чужди на останалите му черти. Придаваха вълнуваща загадъчност на цялото излъчване на лицето. В погледа се четеше смесица от ледена надменност, която, според Даяна, беше само фасада, прикриваща доста крехка психика. В дълбините на очите плуваше, сякаш примирена с пленничеството си, едва доловима чувственост. На Даяна внезапно й се прииска да протегне ръка и някак да му помогне.

Тя поклати глава и се изсмя на себе си. Що за въображение, помисли тя. Не е възможно такива неща да се изразят чрез двуизмерен образ.

Когато отиде в кухнята при Маги, кафето вече кипваше и силният му аромат изпълваше стаята.

— Не купуваме нес кафе — оживено каза Маги; очевидно унинието й се бе изпарило. — Крис всеки път го иска да е току-що запарено и, трябва да ти кажа, че има право. Вече и аз започвам да правя разлика — тя разля кафето в чашите. — Заповядай.

— Маги — заговори Даяна, поемайки пълната чаша, — в спалнята видях снимка на състава. Кое е петото момче?

— Ааа, Джон — Маги отпи глътка, направи гримаса и добави в кафето малко мляко. — Господи! Все опитвам да го пия като Крис — черно, но не мога да свикна.

— И какво Джон? — продължи да любопитства Даяна. — Какво е станало с него?

Маги облиза капката мляко на пръста си.

— Не съм много в течение. Бил в състава съвсем в началото. Починал точно когато станали известни — тя се пресегна, сложи захар в кафето си и пак го опита. — Ммм, така вече се пие. Нещастен случай. Веднъж някой спомена… май беше Роли, че бил малко неуравновесен. Изпаднал в депресия, предполагам.

— Разговаряли ли сте с Крис за него?

— О, не, той никога не отваря дума за Джон. Струва ми се, че тези спомени са мъчителни за него. Крис е израснал с Найджъл и Джон в северна Англия. Заедно отишли в Лондон да си търсят щастието — тя сбърчи нос. — Но нали знаеш как е в тяхната работа: толкова нещастни случаи…

Шум от двигател прекъсна разговора им и те се спогледаха.

— Татенцето се връща — ухили се Маги. Тя остави чашата с кафе и последва Даяна в гостната. — Той си има нова играчка — мотоциклет — поясни, слагайки ръка на бравата на вратата. — От огромния „Харли“ е, специална поръчка за него. Корпусът му е прозрачен и всичките му машинарии се виждат. Крис непрекъснато ме заплашва, че ще ме качи на него, а мен ужасно ме е страх. Не бих се качила дори и когато двигателят му е изключен.

Гърленият звук замря и щурците отново запяха, вълните продължиха да се разбиват с плисък, оцветявайки нощта със студените си пастелни тонове.

Маги отвори вратата с едно „Здравей!“.

Крис я грабна в прегръдките си и я целуна. Пред него тя изглеждаше съвсем дребничка. Той беше над метър и осемдесет, кожата му бе добила бронзов загар от слънцето — причината, по неговите думи, да се установи в Лос Анджелис и да не се връща в Лондон. Към нея, разбира се, се добавяха и данъците, които облекчаваха работата на състава в чужбина. Йън имаше къща в Майорка, Найджъл — вила в Южна Франция. Всички те бягаха от данъците, подобно на мнозина други известни рок музиканти.

Крис пусна Маги и пристъпи в гостната. Видя Даяна и лицето му грейна в широка усмивка.

— Ооо, Даяна, как си?

Двамата допряха бузи за поздрав. Крис имаше тъмнокафява коса на гъсти вълни; очите му бяха толкова тъмнозелени, че понякога изглеждаха черни.

— Много рано се връщаш — отбеляза Маги, докато двамата вървяха ръка за ръка към дивана. Крис почти се излегна върху него.

— Абе, стана адска разправия, та затуй. Насмалко да разбия пода с кратуната на Найджъл. Ама заслужи си го тоя мързел.

— Мислех, че вече се е взел в ръце — каза Маги, докато навиваше една цигара с марихуана; запали, дръпна веднъж и я подаде на Крис.

Той всмукна дълбоко, издавайки съскащ звук като от парна клапа. Задържа доста дълго дима в гърдите си.

— Нали ги знаеш какви са тъпанари — рече след малко, като изпусна остатъка от дима. — От едното му ухо влиза, от другото излиза, щото не могат да поемат нищо, освен въздух — отново дръпна от цигарата и настроението му като че ли изведнъж се промени. Понадигна се, за да седне на дивана и изтръска пепелта от цигарата в огромния меден пепелник върху абаносовата масичка. — Ей, много е гот, че си тук, Даяна — бръкна в джоба на каубойската си риза и извади оттам пластмасова касета. — Момичета, познайте к’во е записано тук.

— „Следи“? — въодушеви се Маги.

— Нещо много по-готино — хилеше се той. — Тук е записана една комбинация от две мои песни за новата ни тава. За пръв път написах нещо без Найджъл.

Маги се обърна към Даяна:

— Изчакай да чуеш тези парчета. Те нямат нищо общо с досегашните. Звучат съвсем поновому.

— Да — добави Крис и отиде при уредбата, — глътка тъй необходимия ни чист въздух — той клекна и включи бутона. Появиха се мънички рубинени и изумрудени светещи точици, които затрепкаха като далечни звезди. Крис пъхна касетата в гнездото.

— Така. Готови ли сте?

Двете потвърдиха в един глас. Той седна на земята.

— Първото се нарича „Надбягване“, а второто е инструментално — поясни и натисна клавиша.

Стаята изведнъж се изпълни с музика: чудесни звуци на китара, твърдо като стомана пулсиране на басите, ритмични удари на барабаните. После се разнесе и богатият характерен глас на Крис:

Мелодията изви нагоре за миг и преля в прелюдия към втория куплет:

Излизайки от втория куплет, китарата, вече с удвоен акомпанимент, което й придаваше по-плътна звучност, пое мелодията и я подаде на пламенните гласове на хора. Последва повторение, след което звуците се впуснаха в надпревара ведно с вледеняващо преобладаващата китара.

За няколко секунди настъпи тишина, после започна инструменталното изпълнение. То представляваше музикална антитеза на „Надбягване“, бавна, натрапчива мелодия, изградена върху миньорни квинти, която се извисяваше спираловидно нагоре в упоителен унес и напомняше „Адажио за цигулка“ от Самюел Барбър.

Краят заглъхваше бавно и едва когато касетата щракна и се самоизключи, Даяна разбра, че парчето е свършило. Крис се извъртя към двете жени.

— Е?

— Поразена съм — рече Даяна. — Не знам какво да кажа.

— Хареса ли ти?

— Изключително.

— Направо са велики — вметна Маги. — Найджъл ще подмокри гащи.

— Той още не ги е чул — каза Крис. — Никой от тях не ги е чул. Йън и Роли знаят само онази част, която те сглобиха. А Найджъл не е чул нито нота и тъй ще бъде, докато не довърша всичко докрай — той скочи на крака. — Е, аз ще ида да направя едно кръгче.

— Крис, но ти току-що се прибра — запротестира Маги.

— Даян — продължи той, — искаш ли да те поразкарам малко?

— Съжалявам — отвърна Даяна и също се изправи, — но в пет часа ще ми се обадят в гримьорната.

Тя си взе довиждане с двамата, усещайки върху себе си очите на Маги, изпълнени с яд и завист. Потръпна, сякаш усещането беше физическо.

Дългата тъмносиня лимузина, спряла на алеята, приличаше на масивна крепост; сянката й изглеждаше по-дълга от къщата зад нея.

Тя почти се изравни с лимузината, изключи двигателя и излезе от колата си. Нощният вятър полъхна в лицето и развя медените й коси.

Токчетата й остро потракваха по чакълестата алея и заглушаваха стържещата мелодия на щурците. Вече приближаваше задния вход, когато вратата безшумно се отвори и отвътре проникна светлина, мека, уютна, каквато само красиво засенчената лампа може да излъчва. Колите нямаха такава светлина.

Тя сведе поглед и прекрачи прага. По малкия цветен телевизор вървеше „Тазвечерното шоу“; Джони Карсън мърдаше беззвучно устни към Стокард Чанинг и почукваше с молив по масичката пред себе си.

— Липсваше ми, като не се прибра — каза Рубънс.

— Ето че се прибирам.

— Имах предвид у дома.

Тя извърна глава, и се загледа в тъмната нощ. Дърветата закриваха стръмнината на хълма и ширналите се отвъд светлини. Имаше чувството, че седна на църковна пейка, толкова твърдо й се стори креслото.

— Не биваше да се случва.

— Кое не биваше да се случва?

— Това снощи — отвърна тя, без да обръща глава. — Бях толкова разстроена… имах си неприятности. И ти се появи насреща…

— Винаги съм бил насреща.

Тя замълча и обгърна с ръце раменете си. Студени тръпки я полазиха.

— Само не ми казвай, че това е било просто едно мимолетно…

— Нямам намерение да ти казвам каквото и да е.

— … приключение, защото знам, че не си такава.

Тя се обърна да го погледне: светлината от лампата омекотяваше острите извивки на скулите и устните му.

— Ти не се отдаваш току-така — без да му мислиш много. Не ме интересува какво ще ми отговориш, убеден съм в това — той протегна ръка и изключи телевизора: Джони и Стокард изчезнаха. — Убеден съм също, че това снощи не беше просто чукане. Твърдя го, защото в последните няколко години през леглото ми са минали безброй жени, та мога да направя разлика. Снощи ние не се чукахме.

— Така ли? — тя повиши глас. — А какво правихме?

— Любихме се. Знаем го и аз, и ти.

— И какво от това, ако го знаем?

Той сложи ръка върху нейната.

— Не искам да те загубя.

Тя отблъсна пръстите му и със студен глас каза:

— Какво си въобразяваш, че можеш да ме подкупиш с такива думи? — беше на път да му се изсмее презрително, ала обхваналото я безпокойство надделя и я възпря.

— Добре. Зле се изразих. Извинявай.

— О, ти си толкова хитър — очите и святкаха от възбуда. С всеки изминал миг сърцето й биеше все по-силно, още малко и да се пръсне. Тя сложи ръка на бравата.

— Недей — думата прозвуча като странно ехо, повтарящо същата дума, изречена от нея снощи. Той леко постави ръката си върху нейната, но веднага я отдръпна. — Нямаш причина да се страхуваш от мен.

— Я не се занасяй — ала призна в себе си, че бе отгатнал; обзе я паника.

— Ела — той отвори барчето, приготви й бакарди с лед, не пропусна да прибави и лимонов сок.

Кубчетата лед подрънкваха в чашата, докато я поемаше от ръката му. Отпи дълга глътка. После се облегна назад, затвори очи и въздъхна.

— Винаги можеш да ме напуснеш, ако поискаш — в гласа му имаше сила и спокойствие, сякаш говореше лекар.

— Не искам — бавно заговори тя — да ставам твое притежание.

— Даяна, ще ти кажа истината. Не мисля, че това е възможно. Самият факт, че аз не мога, е истинската причина да…

— Ако се влюбя в тебе, вероятно ще стане възможно.

— Не е ли малко рано…

Тук тя отвори очи и впи поглед в него.

— Рано?

Сега той на свой ред извърна глава.

— Това не зная — отвърна й след малко. — Зная само, че дойдох тук, за да ти предложа да се преместиш при мен.

— Просто ей тъй? Без никакви условия?

— Какви условия? Смяташ, че това е вид договор ли?

Даяна замълча и отново затвори очи. За момент сякаш почувства лекото поклащане на яхтата, вечният натрапчив шум на морето.

— Нали ти казах, снощи имах неприятности. Е, изгоних Марк. Заварих го… както и да е, няма значение. Излезе мръсник и си получи заслуженото… Но от това… — може би инстинктивно тя се сви още по-назад в креслото — цялата се разтреперих. Живяхме с него близо две години. През цялото време чувствах някаква стабилност. Едва когато си тръгна, разбрах колко много съм разчитала на него. Снощи се почувствах съвсем сама — една чужденка в чужда страна; все едно не бях аз. Тогава се появи ти и… — тя се обърна към него и от погледа й го побиха тръпки. — Когато снощи се любехме — натъртваше всяка дума, — за пръв път почувствах, че не мога да се владея. За пръв почувствах, че съм истинска жена — не в общия смисъл, а в традиционния. Аз си знаех мястото, ти си знаеше своето и…

— Но аз нищо не съм казвал, нито съм показвал с нещо, че…

— Не, не си. То беше едно съчетание от мен и част от теб. Степента на твоята сила. Това ме плаши, кара ме да се чувствам нищожна по някакъв начин.

— Нищо подобно — поклати глава Рубънс. — Твоят страх те кара да се чувстваш нищожна.

Тя го гледаше дръзко.

— Ела при мен у дома.

— Не тази вечер — отвърна Даяна, отваряйки вратата.

Лека тръпка премина по мускулите на бедрата й, докато изпращаше с поглед отдалечаващата се по склона лимузина.

Същата нощ, загърната в завивките си, тя сънува едно отдавна отминало време: дните в Удсток. Хора, докъдето поглед стига, вървят във всички посоки. Ресни се полюшват, мъниста подрънкват като механизъм на някакъв космически часовник; коси, падащи върху вторачени очи, върху голи гърбове като гриви на изпотени коне. Въздухът е наситен с опиати. Точно до кея двойка прави любов, забравила за гората от човеци наоколо, по-нататък мъж с конска опашка вдига над главата си своя розов гол син; крехкото телце се извисява високо над навалицата от хора, главата му безчувствено увисва — прекалено е натъпкано с опиати и пада, а мъжът е закаран на подвижна носилка от палми към пункта за бърза помощ. Изпращат го с любов.

Последното от съобщенията се разнася във въздуха като прелюдия към музиката, препускаща бързо сред тълпата като отвързан бик. Какво говорят по високоговорителя? Над половин милион човешки души лагеруват тук, трогателни, тъгуващи. Що за бодрост внася това съобщение? Цяло едно поколение младежи изразяват своята солидарност в Ерата на Водолея, сближени от войната; при тях няма богове, само музата на музиката, ехтяща високо, по-високо, най-високо, за да заглуши грохота на смъртта в оризищата, на святкащите автомати и на силещия се напалм — противен дъжд от пихтиест огън. По дяволите, ние няма да тръгнем!

Страстна в своята неотстъпчива твърдост, музиката продължава да гърми, тръбейки за тяхното неподчинение, и възпламенява огнена буря в съзнанието й или, може би по-точно, усилва слънчевия блясък, който бе потушила.

След това образи започват да изскачат и да писукат като лазерни експлозии, а тялото й трепери от екота на басите, като от едва доловимо земетресение, обгръщайки я в осезаема паяжина.

По време на тази дълга възхвала тя беше готвила, беше кърпила разпраните джинси на непознати, които се приобщаваха към дружната комунална атмосфера; бяха разчитали на нея и дори вчера — или завчера? — спаси едно болно момиче, като го предпази да не си глътне езика при епилептичен припадък, силен като музиката. Хранеше се малко, изобщо не спеше и ето сега стои насред кръжащата навалица и бездейства, обсебена от сили, които са й необясними, защото за момент тя изгубва човешкия си образ, вмъква се атавистично в Милениума10, превръща се в животно.

Изведнъж се разнася трясък, сякаш тя е предизвикала всички огледала на времето да се счупят едновременно. Надига се и вижда себе си като точица сред безчисленото множество, като част от кипящ органичен конгломерат; завърта се и вижда само морето от хора, чувства се като погубена, като че ли вече не е тя, не е Даяна, нищо не е останало освен едно огромно гъмжащо ТЕ. Тя е брънка във верига, клетка в тяло, спица в колело, което се върти бързо, но, сега разбира, че не е по нейно желание. Има чувството, че потъва в бездънно море, теглена надолу от течение, каквото никога не е предполагала, че съществува.

Обръща се. От тътена на музиката костите й потракват, като че ли са пластмасови. Лица, лица, порой от лица, които се надигат и я шибат като дъждовни капки. После Даяна вече я няма и тя разбира, че се е превърнала в дъждовна капка като тях.

Ужасена напуска мястото. Напуска. Напуска. Това трае дълго. Както беше, когато напускаше Манхатън — безкрайно напускане. Все по-бързо и по-бързо набира безумни сили. Край нея профучават къщи без край. Хора без край. Лица като прозорци, врати, малки улички. Докато най-сетне се появяват дървета, трева, вятър, а над нея ехтящото, просторно, нашарено със сини и сиви облаци небе.

Веднъж напуснала, тя е изразходвана.

Хедър коленичи и нежно повдигна главата на Джеймс от набъбващата локва кръв, за да я постави върху коленете си. По ръцете й се стичаха червени струи.

— Джеймс — зашепна тя, — о, Джеймс, защо направи тази глупост?

Той отвори очи, големи и сини, и се опита да се усмихне. Устните му се раздвижиха, ала оттам излезе само някакво странно, смразяващо цвърчене, което трудно можеше да мине за човешка реч.

Рейчъл понечи да отиде при двамата, ала Малагес я сграбчи отзад за блузата и я задържа.

— Съжалявам — каза тя на Хедър, — много съжалявам.

В това време терористите се занимаваха с останалите. Едни от тях наблъскаха заедно американците и французите на плюшения диван; други вързаха китките и глезените на двамата английски парламентаристи, застанали до камината. Един терорист доведе прислужницата и иконома и грубо ги блъсна в краката на депутатите. С махване на ръката Ел-Калаам изпрати четирима от хората си навън, за да разчистят и да охраняват.

— Хедър — чу се нещо като грачене.

— О, Джеймс — дали при звука от собствения си или от неговия глас, но от очите й отново бликнаха сълзи, — ти се оказа прав: те си искат земята.

Тя свали ръце от лицето си и го погледна с надежда:

— Но казаха, че ако им помогнем, ще ни освободят.

— Не го прави, Хедър.

— Напротив, ще го направя — разпалено отвърна Хедър. — Колкото по-скоро свърши… този кошмар, толкова по-скоро ще можем да повикаме лекар.

— Така ли ти казаха? — той се размърда леко в ръцете й; устата му се изкриви от болка. — Мен ме остави. Но запомни едно: не вярвай на нито една тяхна дума.

В ъгъла до входната врата висок слаб мъж с мустаци, надвесен над лежащия си ранен другар, с ръка върху раната на челото му, вдигна глава и извика:

— Ел-Калаам, той бълнува.

Брадатият, който разговаряше с Малагес — нисък, широкоплещест мъж, почти без коса — се обърна и попита:

— Ще стане ли много разговорлив?

— Ами натам върви — отвърна му онзи. — Не може да се удържа.

Без да каже дума повече, Ел-Калаам прекоси стаята и след като се увери, че всички присъстващи го гледат, посегна към калъфа си и извади оттам ловджийски нож. Лъскавата повърхност на острието му, дълго двайсет и шест сантиметра, проблесна във въздуха. Ел-Калаам се наведе и без предисловия, с бърз и силен удар заби ножа в оголения гръклян на ранения. Чу се слабо, страховито бълбукане и тялото в ръцете на високия мъж подскочи като пронизано от стрела. От устата на мъртвия излезе кървава пяна.

С две пестеливи движения Ел-Калаам избърса острието в панталоните на трупа и го прибра в калъфа, висящ на левия му хълбок.

— Вие двамата — посочи ги с глава той, — изнесете го навън!

— Боже мой! — възкликна Хедър с тих, дрезгав глас на съпруга си. — Брадатият току-що уби един от хората си.

— Не ме учудва — глухо рече Джеймс. — Той е професионалист, Хедър. Внимавай с него. За такъв мъж думите са само политическа хитрост. Той говори колкото да прокара намеренията си.

— Така! — Ел-Калаам се обърна и обиколи с поглед всички в стаята. — Това им е достатъчно, Рита.

С три големи крачки стройната жена отиде при Хедър и я дръпна да стане.

— Хайде, тръгвай! — заповяда й тя грубо.

— Какво? — смая се Хедър. — Но мъжът ми не може да остане в това състояние.

— Достатъчно беше с него — каза Рита. — Ти какво очакваш, да го превържем и да ви изпратим двамата по живо, по здраво ли? О, не! — тя се засмя; противно на гласа, смехът й беше мелодичен.

— Но това не е честно!

— Честно ли? — Рита изкриви презрително устни. — Честно? Какво честно има в тоя живот? Честно ли е да ни лишат от родината ни? Честно ли е нашите жени и деца да умират от глад? А мъжете ни да бъдат изтезавани от ционистки свине? — тя силно разтърси глава. — Не! Само за честност не ми говори. Няма честност на тоя свят!

— Искам някой да… ооох!

Рита изви ръката й зад гърба й.

— Стига приказки! Ела с мен!

— Какво става тук? — към тях се приближи Ел-Калаам; погледът му се премести, от Хедър към Рита. — Просто ти наредих нещо. Очаквах да бъде изпълнено.

— Изпълнява се — възрази Рита. — Тя само…

— Дай я на мен — рече той.

— Мръсник! — изкрещя Хедър. — Ти си мръсник, щом вършиш…

Ел-Калаам се стрелна към нея като змия и я ритна през краката.

— Кучка! — развика се той като обезумял. — Какво си намислила да правиш?

Хедър се отскубна от Рита и започна да се бие с него.

— Стоп! — разнесе се гласът на Мариън. — Стоп! — той скочи от мястото си и се спусна към зяпналия го екип. — Дявол да го вземе, Джордж, какви ги вършиш? — той разпери ръце, за да раздели Джордж Алтавос, актьора, който играеше Ел-Калаам, и Даяна. — Джордж…

— А тая кучка какво ми плямпа измислен текст!

Сега и тримата се боричкаха насред снимачната площадка, а другите стояха неподвижно и чакаха развръзката. Както се боричкаха, изведнъж се чу шепот — не отнякъде, а от всички страни едновременно.

— Това е моя сцена — извика Джордж и се нахвърли към Мариън със същото настървение, както преди малко към Даяна. — Ето как хубавичко репетираме. Като тя си добавя нов текст…

— Ще се успокоиш ли най-сетне, за бога! — каза Мариън.

Изход от ситуацията намери Ясмин. Тя изпълняваше ролята на Рита и се хвърли между Даяна и Джордж с такава сила, че Мариън се вкопчи в ръката на Джордж, за да не полети назад.

— Ясмин — задъхан изрече той и й даде знак.

Тъмнокосата жена хвана Даяна за лакътя и я изведе от снимачната площадка, далеч от шумните излияния на Джордж.

— Ама че, кучи син! — извика Даяна и дръпна ръката си от стискащите я пръсти на Ясмин; разтърка рамото си. — Така ме удари! Божичко, какво го прихвана?

В този момент ги застигна асистент-режисьорът, Дон Хогланд.

— Ужасно съжалявам, Даяна. Постъпката на Джордж е непростима, просто непростима — клатеше глава той. — Искам да ти кажа, че Мариън отиде да говори с него…

— Естествено — изсмя се саркастично Даяна, — за да му наговори същото и на него.

Хогланд й се усмихна леко. Той беше ирландец с посребрени мустачки и зализана назад коса, който обсъждаше всяка идея с Кларк. Лесно се разбираше защо — беше много сладкодумен.

— Това съвсем не е вярно, Даяна — отвърна той тихо. — Уверявам те — докосна ръката й с гальовен, бащински жест и продължи: — Напротив, Мариън е извън себе си от ярост. Мисля, че е готов да удуши Джордж — и потупа опакото на ръката й. — Не се тревожи. Ще прекъснем за днес и до утре всичко ще е забравено.

— Няма да е лошо дотогава Джордж да се е вразумил.

Хогланд пак се усмихна.

— Мариън ще има грижата за това — и докато се отдалечаваше, добави: — Не се тревожи за нищо.

— Добре ли си? — попита я Ясмин, когато останаха сами.

Даяна изтри лицето си и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— О, да, разбира се — и се усмихна. — Благодаря ти, че ни разтърва.

— Няма защо — махна с ръка Ясмин. — Май аз имам вина, задето се стигна дотам и много съжалявам.

— Да не искаш да кажеш, че има вероятност отново да се случи?

— Не зная. Мисля, че донякъде зависи от мен — тя направи знак с глава. — Дай да излезем навън. Тук е все още потискащо.

Двете минаха през затъмнената част на звуковите кулиси с виещи се кабели и струпана апаратура. Отвориха тежката метална врата и, заслепени в първия момент от яркото слънце навън, тръгнаха по бетонната рампа към задното студио.

— В твоята каравана или в моята?

Даяна се разсмя и посочи с глава:

— Ще пия от онова гадно кафе.

Упътиха се към голямата каравана, където се раздаваха закуски и напитки. Застанаха, под навеса и се зазяпаха в безкрайния парад на актьори и актриси, кой в сценично облекло, кой в собствено.

— Истината е — подхвана след малко Ясмин, — че скъсахме с Джордж. Снощи си изнесох багажа.

Всички знаеха, че Джордж и Ясмин живееха заедно.

— Защо, какво се случи?

Ясмин сви рамене.

— Писна ми от него. Само пъшка и хленчи, че снимал, а това не ставало, онова не ставало; че стареел и оплешивявал… Къде били изчезнали главните роли? — тя погледна към Даяна, после към оживеното студио и накрая заби поглед в кафето си. — По дяволите! — продължи и бутна настрана чашата. — И аз не знам защо лъжа. По навик, предполагам.

— Не ми дължиш никакво обяснение, Ясмин — каза Даяна.

— На теб може би не — засмя се другата. — Но, струва ми се, че го дължа на себе си — тя сложи ръка на парапета, на който се бяха облегнали. — Истината всъщност е, че ние — аз и Джордж — сключихме сделка. Поне за мен беше сделка. Той искаше да спи с мен и аз поисках тази роля в „Хедър Дюел“ — тя пак повдигна рамене. — Простичко, нали? Всеки го прави, рано или късно. И двамата спечелихме — тя въздъхна. — Не исках да вредя на никого.

— Добре де, не сте подписали договор — отбеляза Даяна. — Искам да кажа, хората са хора, а не предмети. Те имат чувства и в даден момент могат да кажат нещо, което наистина мислят. Но чувствата се променят. Ние не сме направени от камък.

— Джордж определено не е — тъжно заключи Ясмин. — Той е влюбен в, мен. Едва сега разбрах колко много съм го наранила, Даяна, Не го направих умишлено, но тъй излезе. Изглежда вече никой от нас двамата не може да се владее. Сякаш бавно се отдалечаваме един от друг.

— А ти какво чувстваш към него? — попита Даяна с мисъл за Рубънс.

— Това е най-ужасният въпрос. Не знам. Казано между жени, аз направих каквото трябваше и тъкмо затова разговарям с теб. Ние, жените, използваме едни средства, мъжете — съвършено други, това е — тя се изсмя късо. — Работата е там, че аз не съм безсърдечна кучка и Джордж не ми е безразличен.

— В такъв случай най-добре е да му го кажеш — посъветва я Даяна.

— Горкият Джордж! — въздъхна Ясмин, примижавайки към слънцето.

В това време недалеч от тях настъпи раздвижване. Двете отправиха поглед към дългата сребриста лимузина, която приближаваше. Прозорците й бяха от тези, дето можеш да виждаш отвътре навън, но не и обратното. Мнозина прекъснаха дейността си и извърнаха глави, любопитни да разберат кой е в лимузината.

Колата се изравни с Даяна и Ясмин и бавно спря. Задният прозорец откъм тяхната страна безшумно се плъзна надолу и отвътре изригна музика — пронизителни китари и оглушителни барабани. В полумрака Даяна разпозна захиленото лице на Крис зад тъмни слънчеви очила с метални рамки. Докато се изместваше на седалката откъм нея, тя видя, че е облечен с тесни джинси, избелели почти до бяло от многото пране, и огненочервена тениска с апликация на китара в черно и сребърно напреки на гърдите. Беше точно копне на направения му по поръчка музикален инструмент.

— Ей, здрасти! — махна й той от прозореца. — Заета ли си?

— Ти луд ли си? — Даяна се приближи към него. — Как успя да се промъкнеш тук?

— Навсякъде е пълно с почитатели, нали разбираш — засмя се той и се огледа наоколо. — В неудобно време ли цъфнах или… Снимаш ли в момента?

— Не. Прекъснахме за днес. Обстановката се нажежи.

— Ами, хайде тогава, скачай вътре.

Ясмин се бе приближила до Даяна и тя я представи на Крис. Той каза едно „Здрасти!“ и отново отмести поглед към Даяна.

— Ще ме извиниш ли? — обърна се Даяна, към Ясмин, отваряйки тежката врата, за да се качи в колата.

Ясмин кимна и се усмихна.

— До скоро виждане — махна й тя през прозореца, който бавно започна да се затваря.

Даяна усети миризмата на Крис — миризма на чистоплътност и мъжественост. Облегна се назад в плюшената седалка и потъна в нея като в прегръдка. Преграда в тъмни преливащи цветове ги отделяше от шофьора. Проследи с поглед отдалечаващото се снимачно студио. Сякаш гледаше през особени слънчеви очила: всички цветове бяха омекотени, зелени сенки замрежваха слънцето и твърдите очертания на сградите, цялата действителност изглеждаше съвсем различно.

Минаха през строго охранявания вход и се понесоха по магистралата. Даяна извърна глава към Крис. Тъмната му коса падаше в безпорядък, профилът на носа беше остър като бръснач. Трудно можеше да се определи възрастта му — към края на трийсетте? Лицето му носеше отпечатъка на задъханото време, в което живееха всички те, всички тези особени хора, белязани със сенките на друг свят. Крис създаваше впечатлението, че е оцелял от продължителна екзистенциална война, за която обикновените хора можеха само да правят догадки.

— Е? — ухили се той и защрака с пръсти в такт с музика, която само той чуваше; мускулите на бицепсите му се издуха под тънката тениска. Гръмките звуци на бързия рок отдавна бяха спрели и сега се чуваше само тихото мъркане на двигателя на лимузината.

— Много рано си станал — отбеляза Даяна; после попита: — Къде е Маги? — защото тази внезапна близост донякъде я озадачаваше. Никога досега не беше правил подобни жестове за нея. Замисли се какво ли можеше да означава този.

— Ами или вкъщи — не спираше да щрака той с пръсти, — или навън — и сви рамене. — Само аз и ти, две свободни души — после задържа за малко погледа си в автомобилите навън, между които техният се промушваше като лъскава акула сред пасаж от боязливи риби. — Ей, нали няма значение за теб — отново се обърна той към нея, — че Маги не е тук? Искам да кажа… — той разпери ръце с длани нагоре.

— Не — усмихна се Даяна. — Всичко е наред. Имах нужда да се махна за малко оттам.

— И правилно — той тръсна глава и гъстата му като на някакво митологично същество коса се разчорли още повече. — Е — плесна с длани бедрата си, — радвам се че си тук.

Изглеждаше неспокоен и Даяна си помисли: „Божичко! Дано не е решил да напуска Маги. Точно сега. Не ми се ще да слушам признания от този род.“

От време на време в колата ставаше по-тъмно, когато минаваха под надлези — стоманобетонни облаци над метална шир.

Даяна тъкмо понечи да го попита какво му е и той я превари:

— Какво ще кажеш за последния ни албум?

Тя не отговори веднага — беше се загледала навън. Движението на колите се укроти с приближаването на океана. Чудеше се дали да му каже истината. При артистите често беше трудно да се разбере, какво наистина искат да чуят за себе си. Прекалено много бяха онези, които жадуваха да приемат плоските лъжи, ласкателното алиби, с което оцеляваха в този свят на сънища. Към кои ли спадаше Крис?

Изведнъж тя осъзна, че тези мисли я водят към заблуда. Има ли значение какво всъщност иска да чуе той, заключи в себе си. Ако му стане неприятно от моето мнение, жалко. Но няма да го лъжа.

— Да ти кажа право, разочарована съм.

— О? — гледаше я невъзмутимо. — Продължавай.

За мил тя се почуди дали говореше сериозно.

— Добре. Според мен, вече сте правили такава музика. И то по-добре. Песни като „Лице на пода“ например… извинявай, ама това е връщане към стари идеи. „Баруум Блиц“ е къде-къде по-хубава, а сте я правили, кога, преди две години ли беше?

— Три.

За известно време настъпи мълчание. Спускаха се по завоите на високия скалист бряг, за да излязат на крайбрежната магистрала.

— Крис, съжалявам, че ти казах всичко това, но ти настоя и…

— Няма нищо — махна с ръка той. — Щото и аз си мисля същото и тая мисъл ми чука в мозъка — и се изсмя презрително. — Истината е, че новият албум е пълен боклук и знаеш ли защо? Всеки път е все едно и също. Постоянно им повтарям на тия тъпанари, ама кой ти слуша. Във всеки случай резултатът е пълна каша. Нищо не им влиза в главите…

— Те какво казват?

Той поглади с длан бедрата си.

— Отначало не искаха да ме слушат. И тъй като аз не млъкнах, стигнахме до бой… Божичко! Беше преди няколко вечери и аз така заврях главата на Роли в барабана му, че двама от техниците дойдоха да ни разтървават.

— Ами Найджъл? Вие с него сте толкова добри приятели…

— Ха! Найджъл! — разсмя се Крис. — От него помощ не чакай. Така си е навирил носа, че с него не може да се говори. Всеки път, като се опитам да му обясня кое що, оная проклета кучка Тай почва да си пъха гагата, нещо, което прави откак е с нас — той скръсти дългите си ръце пред себе си. — Вече не върви сълзливата музика, Даян, казвам ти…

— А твоят импресарио, Крис, не може ли да оправи тая каша? В края на краищата той…

Крис отметна глава назад и избухна в саркастичен смях.

— Не, мила, не. Бено… Бено е такъв подстрекател, че няма що. Преди няколко седмици отидох да се видя с него — тая говняна история тъкмо бе избълвала от нужника — той бръкна в ботуша си и извади цигара с марихуана; запали я, дръпна и предложи на Даяна. Тя отказа и той продължи: — Не го знаеш Бено, нали? Е, той може да изстиска отровата от кобра, стига да му отърва. Въпреки туй седнах аз с него, mano a mano11 както се изразяват ония на Булеварда, и му разказах всичко. А той: „Трябва да имаш търпение, Крис, нали ги знаеш какви са — избухливи като барут. Необходимо е време.“ И аз, като стопроцентов наивник, седнах да чакам. Тогава ми пристигна Найджъл с най-противните текстове, които съм чувал. По-точно звучаха така, сякаш бе откраднал всички идеи от предпоследния ни албум. Идиотска история!

Колата започна да се изтегля надясно по магистралата, за да отбие в алеята за „Джак ин дъ Бокс“. Крис се наведе напред и зачука с юмруци по преградата, отделяща шофьора. Не я дочакал да се смъкне до долу, той се разкрещя:

— Не там, по дяволите, казах ти „Полинезийския“!

Преградата се плъзна обратно нагоре и лимузината се вля отново в оредялото движение.

— Та тъкмо тогава се сбихме — продължи Крис, сякаш изобщо не бе прекъсвал разказа си. — Ама те, казвам ти, се държат като истински тъпанари. И тъй, една нощ Найджъл идва при мен и ми разправя, че Бено бил бесен, защото изоставаме в студиото и ако не изкараме навреме проклетата дългосвиреща, ще пропуснем началната дата на турнето. А нали знаеш — фокуси всякакви — пускат един сингъл точно преди турнето, после изстрелват с албума част от него. Бизнес хватки, маце. Казвам му, абе, тъпунгер, ако си беше свършил твоята идиотска работа, песните щяха да са готови, за да направим тавата, а сега, какво? Всеки ми вдига стойки и всичко е до никъде. А тоя мухльо, знаеш ли какво ми каза? Прав си, вика, Крис, ама ти си тоя, дето вдигаш стойки. Ние си имаме установен стил и той ни дава хляба, вика, и ме сочи с пръст. Никой в тоя оркестър няма да го промени. Ще продължим да правим същата музика както досега, докато почитателите не ни кажат, че повече не искат да я слушат и това ще е краят, ясно?

Те приближиха дълга, ниска тръстикова постройка откъм крайбрежната страна на магистралата. Лимузината намали ход и спря, за да изчака насрещните коли, след това плавно зави и величествено се понесе по грубата чакълеста алея. Шофьорът, застаряващ мъж с едра челюст и сипаничаво лице, слезе и им отвори вратата. Двамата тръгнаха по широките тъмни дървени стъпала и минаха покрай двете големи дървени божества Тики, които пазеха входа.

Вътре беше тъмно. Светлокоса жена в саронг в зелени и сини цветове ги посрещна и поведе през основния ресторант, облицован с тръстикови стъбла, към оградения със стъкло вътрешен двор. От скосения таван висеше хамак. Жената ги настани на една маса с изглед към океана, чиито вълни неспирно заливаха кафявия бряг. Пръските от пяната отскачаха някак неохотно във въздуха, улавяха слънчев лъч и посипваха водната повърхност с мънички пъстроцветни дъги — илюзорни мостчета за незнайно къде.

Даяна мълчаливо изчака, докато поръчаните питиета — ром с гъст плодов сок в издълбана кокосова черупка — бяха сервирани. Тя извади кафявата пластмасова сламка с формата на Тики и я изви.

— Крис, искам да те питам нещо. Не че работата ти не ме интересува, но… защо не сподели всичко това с Маги?

— Откъде знаеш, че не съм?

— Ами нямаше да го разказваш на мен. Не си седнал да проучваш общественото мнение, нали?

Той се усмихна леко.

— Така е — постави ръце върху менюто на масата. — Виж какво, Даян, не ме разбирай грешно. Аз обичам Маги, наистина я обичам. Но понякога, как да ти кажа, на нея й е трудно да разбере… тъй де, знаеш каква е на тема музика. Тя не може да допусне в една бонбониера да попадне червей и затова просто не го вижда, нали разбираш какво искам да кажа?

Даяна разбираше, но попита:

— А откъде знаеш, че аз ще го видя?

Той взе сламката от ръцете й, счупи я на две и вдигна рамене.

— Просто имам такова чувство. Трябва да ти призная, че… — и се ухили като дете.

— Какво смешно има?

— Ами когато Маги ни запозна, веднага те познах.

— Как тъй си ме познал, ние никога не бяхме се виждали преди.

— Сетих се къде аз съм те виждал — в Удсток.

— О! Но това е невъзможно — засмя се Даяна. — Та там имаше повече от половин милион души. Как си могъл да…

— Ти седеше най-отпред, съвсем близо до подиума и, знаеш ли, много е странно, но и до днес си спомням какво си помислих тогава: „Дявол да го вземе, откъде е намерило това маце тия джинси?! Аз търся такива откак дойдох в Америка.“ — той потърка нос. — Третата вечер продължихме доста до късно… мисля, че беше неделя. Да, точно така. Помня, че стана някаква разправия с шефовете на „Еърплейн“.

— Нещо не ми е ясно. Искаш да кажеш, че си ме запомнил с джинсите?

— Не ми разправяй, че си забравила — пак се ухили той. — Боже, та още на първото парче ти стана и си свали блузата…

— О, да, да. Спомних си.

— Лесно ли се забравя такова тяло?

— Ще ми се да мога да кажа, че бях там в подкрепа на мира и любовта.

Той я изгледа учуден:

— Какво значение има защо си била там?

— Всъщност преживявах тежък период. Бягах от всичко, което не исках да виждам. Всеки път, когато оркестрите преставаха да свирят, в главата ми започваше да звучи една пиеса за пиано, която баща ми често обичаше да слуша. Като малка заспивах с нея. От тогава като я чуя, все плача. Остана ми свързана с него.

— Коя е тая пиеса?

— „Паван12 за една мъртва инфанта“ от Морис Равел.

— О, знам я — кимна Крис. — Преди години в Сохо попаднах на един дядка, който не отлепваше чашата с джин от устата си, но успя да ме научи да свиря малко на пиано. По цели нощи свиреше този „Паван“ и ронеше сълзи в чашата си. Quel triste, повтаряше той, — quel triste13. Клетият нещастник. Той…

— Ей, Крис Кър! Това ти ли си, бе човек? Не мога да повярвам!

Двамата вдигнаха глави: до тях се бе изправил набит, небрежно облечен човек с дълги, засукани нагоре мустаци, пожълтели в краищата от никотин; дългата му сплъстена коса беше вързана на опашка. Носеше пребоядисвани, избелели джинси и тениска с надпис „Сан Диего Стейт“, чиито ръкави висяха разпрани на раменете му.

— Здрасти, Крис Кър! Скива ли как те познах! — усмивката му разкри кафявите зъби и червени венци. Не обърна никакво внимание на Даяна. — Нали ме помниш, бе човек. Майк Бейтс. Запознахме се в гримьорната. Ню Йорк. В Музикалната академия, нали се сещаш, дето сега е Паладиума. Беше през… а, да… шейсет и шеста, зимата. Тогава вие още бяхте никой. Служехте за фон на Чък Бери.

— Не мога да се сетя.

— Хайде де, не можеш! — усмивката му се превърна в гримаса. — Чиста ямайска ганя. Екстра качество — той имитира дръпване от цигара с наркотик.

— Виж какво, ние тъкмо обядваме и обсъждаме…

— Ей, ама тая случайна среща — прекъсна го другия, — ау, та това трябва да е карма — играеше си с широката кожена каишка на часовника си. — Каква зима беше тогава, а? По улиците сняг, студ на кутийки. Вие още бяхте никой. А гле’й сега ’къв си станал! — той сложи ръце на облегалката на стола от съседната маса. — Аз не вършех кой знае какво тогава, а и сега — месестите му рамене се вдигнаха и спуснаха — кажи-речи пак е същото — той заклати стола. Правя тук и там по някоя далаверка, не пада много, ама ако ти…

— Без тия — отвърна Крис. — Вече ти казах, в момента обсъждаме нещо много важно. Затова, ако обичаш…

— Ама, слушай, няма да ти отнема повече от две минути, обещавам — той побърза да седне; столът изпъшка под огромното му туловище. — Имам план, който току-що измислих. Всичко е изчислено.

— Не разбирате ли от дума? — намеси се Даяна, като видя, че Крис е на път да кипне.

— Виж к’во, друже, като начало ни трябват малко мангизи. А ти имаш достатъчно мангизи за профукване, знам със сигурност. Само малко финансиране…

— Ето ти! — прекъсна го Крис, като го хвана отзад за тениската и го изправи на крака.

Даяна стана и се затича да повика управителя. Той се появи веднага. Редом до тъмнокожия мъж вървеше як мексиканец — пазител на реда в заведението. Управителят щракна с пръсти и мексиканецът пъргаво заслиза надолу по стълбите. Другият подвикна след него нещо на уличен испански и мексиканецът издебна изотзад Майк Бейтс, дебелите му пръсти се впиха като стоманени клещи в раменете му и го дръпнаха с такава сила, че на онзи зъбите му изтракаха.

В това време Крис се нахвърли върху Майк и го хвана отпред за тениската. Даяна се спусна към тримата, без да обръща внимание на предупрежденията на управителя, вмъкна се между тях, удряйки се в рамото на Крис. Той дишаше тежко, разширените му докрай зеници святкаха диво.

— Крис — заговори тя тихо, като го дърпаше все по-силно. — Пусни го. Остави на мексиканеца да се оправя с него. Той е в ръцете им, Крис — гласът й звучеше монотонно, като майка, която утешава детето си. — Те ще го изхвърлят от тук веднага щом го пуснеш. Чуваш ли, Крис.

Той се отдръпна с неохота; мексиканецът повдигна Бейтс и го изтика навън от терасата.

— Копеле! — крещеше Бейтс. — Не вярваш ли, че ще поделим печалбата? К’во е за теб някоя и друга хилядарка! Не се държеше така, когато дъвчехме марихуана в шейсет и шеста. Педераст такъв!

След малко той изчезна, блъскан от мексиканеца през тъмния ресторант и изхвърлен извън заведението.

— Моля за извинение — закърши ръце управителят и опита да се усмихне без особен успех. — Така е то със звездите — рече за оправдание. — Често ви се случва, нали? Истинско мъчение! — и цъкна с език като скърбяща старица; после вдигна ръка и заглади назад лъскавата си коса. — Моля ви, не оставайте с лошо впечатление от нашия ресторант. Хайде, хапнете нещо. Обядът ще бъде за наша сметка.

Той се обърна и защрака с пръсти, сякаш удряше кастанети. Веднага се появи келнер.

— Мръсни паразити — говореше Крис, докато Даяна го водеше обратно към масата. — Срещнат те веднъж и почнат да си въобразяват, че си им длъжен цял живот. Божичко, как ми вдигат кръвното!

Започна поднасянето на обяда — един безкраен парад от блюда, който отрупа масата им: димящи скариди, полуотделени от едро насечените им червени черупки, които лъщяха като лакирани; пържени уон-тони14, залети с подсладен лимонов сос; печена патица; пържен ориз и още по една напитка в кокосова черупка. Управителят седеше прикрит под навеса и дискретно следеше всяко тяхно движение — току щракаше с пръсти и келнерът се появяваше да поднесе нещо, изчезваше и пак се появяваше и също като асистент на фокусник се олюляваше от товара на таблата си.

— Божичко! — възкликна най-сетне Крис, хвърляйки в купчината пред себе си последния оглозган кокал. — Чувствам се като в помийна яма.

Даяна остави чашата с кафе на масата.

— Говориш тъй, сякаш не владееш положението. Разрешението е много просто — щом не издържаш повече в оркестъра, напусни го.

— Това беше първото нещо, което ми каза и Маги.

Той избърса мазните си устни със смачкана хартиена салфетка; управителят тутакси щракна с пръсти и келнерът започна да разчиства масата. Когато останаха сами, Крис продължи:

— Не вярвах, че двете с нея ще сте на едно мнение. Тя е още като дете — той направи неопределен жест. — Ти съвсем не си наивна, Даяна. И знаеш, че по-лесно от това няма. Не, за нищо на света!

— Какво, искаш да кажеш, че не можеш да напуснеш току-тъй ли? Знаеш, че всеки договор може да бъде развален — той мълчеше, загледан през прозореца. Синевата на океана се губеше в яркия слънчев блясък. — Интересно ми е, Крис, какво искаш да правиш всъщност?

— В смисъл, ако имах право на избор ли?

Тя кимна. Той се загледа с поглед, обърнат навътре към себе си и това придаде на лицето му тъжен вид. Сърцето й се сви, като го гледаше в такова състояние. Изглеждаше съвсем друг човек, нямаше нищо общо с дръзката, жизнерадостна поп звезда, която подскачаше из сцената сред виковете от петдесет хиляди юношески гърла.

— Не знам — отвърна той след доста дълго мълчание; беше се отвеял надалеч. — Не искам да губя този оркестър. Ние сме група… всички са ми приятели, които познавам от близо петнайсет години. А лепките идват и си отиват, носят ти по някой наркотик, за да се сближат с теб. Те са част от бизнеса, нали разбираш, но след време ги отлепяш и ги захвърляш. Те може и да си мислят, че са станали вътрешни хора, но изобщо не е така. Никой от нас не ги допуска толкова близо до себе си; живеем безкрайно изолирано — той се изсмя късо. — Понякога си мисля, че това чувство ни прави по-особени, сякаш сме кръвно свързани. А колкото до състава… всички ме обичат повече, отколкото са ме обичали баща ми или майка ми. Затова ми се ще да останем завинаги заедно. Заедно. Заедно срещу света, разбираш ли, както беше в началото. Но… — стисна юмруци и жилите на врата му изхвръкнаха — напоследък нещо не е наред. Не знам какво е, но го чувствам — погледна я право в очите и по гърба на Даяна полазиха тръпки. — Това „нещо“ си има собствен живот, не може да бъде овладяно и е на път да ни погълне живи.

Крис целият трепереше от вътрешно напрежение. Даяна го разбираше добре. Това беше същият онзи емоционален заряд, който я изпълваше минути преди да излезе пред камерата: тръгва от краката, кара мускулите да подскачат и когато спазмите я ударят в коленете, знаеше, че е време да тръгва.

Крис изведнъж удари масата с длан; ударът беше толкова силен, че кафето се разплиска извън чашата й.

— Ей — извика той, — знаеш ли какво ще направим сега? В лимузината е оня звяр от „Харли“ — той се усмихна широко, възвръщайки момчешкото си поведение; протегна се и я хвана за ръката. — Хайде да запрашим нанякъде!

И те полетяха високо над ленивата седефена морска шир върху кървавочервения мотоциклет. Издутият му прозрачен корпус подсилваше като рефлектор цвета на металните стъпенки. Мощният двигател туптеше и вибрираше между краката й. Ръцете на Даяна бяха обвили кръста на Крис и тя чувстваше напрегнатата твърдост на мускулите му; само за миг се сети за Маги, която отказваше да се качи на мотора.

Гърдите й се притискаха в благосклонната стена на превития му гръб; горещият вятър сякаш със злоба жулеше лицето и развяваше дългата й коса; слънцето пареше голите ръце и се разливаше в присвитите й очи като течно злато.

Крис форсира двигателя и „Харли“ подскочи като същински кон, понасяйки ги все по-стремглаво напред. Даяна имаше чувството, че се надпреварват с времето, оставяйки зад гърба си бреговата ивица като едно размазано петно от кафяво, охра, зелено, бяло и червено, което нямаше нищо общо с тях; сила като огнена стихия бушуваше във вените й. Какво въодушевление!

Възторг, който нямаше край…

Трета глава

Доста време тя седя зад волана на мерцедеса, без да помръдне. Бел Еър тънеше в спокойствие и тишина. Дори накъсаният шум от автомобилното движение по булеварда Сънсет не стигаше до тук.

Скрита от поглед, беше спряла в самото начало на широката, посипана е натрошен мрамор алея за коли пред дома на Рубънс и се колебаеше дали да продължи навътре. Самолет прониза облаците над нея по посока на международното летище на Лос Анджелис.

Погледът й обходи високите очертания на джакарандите15, опасващи предната част на имението, ала видя само това, което беше в съзнанието й — масивния начупен силует на Ню Йорк, който не преставаше да диша и при залез, и при изгрев-слънце, изпълвайки я със силата на богиня. Този велик кинетичен град прорязваше съзнанието й като победен вик.

Полуотворените й устни изпуснаха тих звук — сякаш това беше призракът на онзи вик, отслабнал от времето и разстоянието. Облегна се назад в прохладната кожена седалка, пръстите й лекичко погалиха извивката на волана.

Над западното крайбрежие настъпваше вечер. Ала до слуха й не долиташе нищо друго, освен ехото от победния вик, което опияняваше съзнанието като вино, докато мислите й се опитваха да уловят същността на онази крехка, гранитна душа. Туп-туп, туп-туп, леко трепкаше пулсът в гърлото, в китките й. Марк, Марк, силно биеха ударите на сърцето. Сълзи замъглиха очите й, тя прехапа устни и си помисли: „Мръсник такъв!“.

С рязко движение завъртя ключа на двигателя, бутна лоста на първа и подкара по алеята към къщата на Рубънс. Тя се оказа наистина много навътре — огромна къща с оранжеви испански керемиди и няколко свода, боядисани в бяло. Ослепителната белота се омекотяваше от розовото сияние на невидимия оттук Холивуд, който осветяваше небето така, както лъжлив жрец би раздавал благословия.

Дванайсетте тополи, покрай които мина, й навяха хлад и тъга. Лицето на помощника на мексиканския градинар, който профуча край нея върху хондата си на път за дома, беше безизразно.

На позвъняването отвори Мария, икономката, която също се бе приготвила да си върви.

— Buenas tardes16, сеньорита Уитни — поздрави я тя с лек поклон. — Сеньорът всеки момент ще се върне от корта.

— О! — възкликна Даяна. — С кого играе?

— С никого, сеньорита — усмихна се Мария. — Пуснал е машината.

Тя пропусна напред Даяна и затвори тихо вратата. Даяна продължи по коридора, хвърли поглед на огромната картина на Ел Греко върху лявата стена и през сводестата врата влезе в гостната.

От остъкления портал на задната стена видя да се приближава Рубънс. Беше облечен в бели шорти и фланелка с по два тъмносини канта отстрани. На рамото му висеше бяла кърпа. Едната ръка беше стегната с лента в бяло и синьо. Зад него, осветен от прожектори, се виждаше една трета от плувен басейн с олимпийски размери, а отдясно — ъгъл на тенис корт. Рубънс й се усмихна отдалеч.

— Значи дойде все пак.

— Защо, съмняваше ли се?

Той завъртя длан.

— Фифти-фифти. Хванах се на бас със себе си.

— И кое фифти си избра? — тя се доближи до него.

— Печелившото — ухили се Рубънс и отиде до бара, за да приготви нещо за пиене.

— Май ме излъга.

Той й наля бакарди и го подправи с лимонов сок.

— Винаги съм честен към себе си.

— И напълно сигурен — добави Даяна и пое студената чаша.

— Въпрос на тренинг — отвърна той и отпи голяма глътка от водката си. — Толкова пердах съм ял от побойници навремето.

Даяна се разсмя, смятайки, че я поднася, но изведнъж се сепна и сведе поглед към чашата си.

— За малко нямаше да дойда.

Рубънс не каза нищо. Извади цигара от тънка златна табакера и я запали; процеди дима през събраните си устни и изтръска пепелта в пръстта на една саксия с малък кактус.

От дълбоката й мъка се роди интуитивното предположение, че той ще каже: „Какво значение има? Нали си тук? Това е по-важното.“ Затова се изненада, когато го чу да пита:

— Защо? Случило ли се е нещо?

По лицето му се изписа загриженост, а на нея й се искаше да каже нещо друго, да бъде по-безразличен, за да й е по-лесно да стане и да си тръгне, без да се измъчва повече.

— Не ми се говори на тази тема.

— О, хайде — настоя той и се приближи до нея. — Защо да го задържаш в себе си? — взе ръката й и я поведе по трите стъпала към по-ниското ниво на стаята, където във форма на полусфера се извиваше огромен диван в сапифиреносиньо кадифе.

— Е — подкани я Рубънс, след като седнаха, — изплюй камъчето.

Очите й блеснаха:

— Изглежда искаш да си нравиш шега с мен.

— Така ли мислиш? — широко отвори очи той.

— Диалог а ла Реймънд Чандлър…

— Останало ми е от предишния живот, когато съм бил Филип Марлоу. Никаква шега не си правя с теб.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Изгоних Марк. Той…

— Това вече ми го каза.

— Ще млъкнеш ли, да ме изслушаш…

— Много по-добре ти е без него, уверявам те.

— Защо? Защото е чернокож ли?

— В днешно време, в днешния век това не е от значение.

— От значение е, не ме будалкай.

— Да, от значение е. Но имах предвид политиката му, а не цвета на кожата му — той отпи глътка. — На доста хора им трябваше време, за да възвърнат на Фонда предишната й слава.

— Славата й нямаше нищо общо с политиката й.

— Нямаше ли? — повдигна той вежди. — О, извинявай, не смятах, че си толкова наивна.

— А какво точно смяташе?

— Каквото ти казах.

Той сложи чашата си върху бялата плоча на ниската масичка пред тях.

— Виж какво, ракетата ти е на път да излети. Нали не искаш нещо да откачи кабела точно сега? — гледаше я право в очите.

— Не — извърна глава тя. — Но това има толкова общо с нас, колкото с мен и Марк в момента. Нещо май се разминаваме, не чувстваш ли? Току-що съм излязла от дълга, стабилна връзка. Изведнъж се появяваш ти и ме караш да се чувствам като махало, което се люлее над дълбока яма. Имам усещането, че всеки миг ще падна в нея.

Рубънс протегна ръка и я докосна.

— Тогава не мисли повече за този мръсник. Той вечно тичаше след…

— Млъкни — прекъсна го тя.

— Какво значение има? — продължи той. — Толкова ли няма да издържиш, ако узнаеш истината? Знаеш ли с кого спеше той по време на снимки? Не се насити на тия долнопробни…

— Престани!

Лицето му беше толкова близо до нейното, че тя забеляза капчиците пот и леко наболата му брада. Но особено силно усети миризмата на плътта му.

— Никога няма да проумея — заговори Рубънс с тих, но съвършено ясен глас — какво толкова беше намерила у Марк Наситър, но се радвам, че си го изгонила — той вдигна ръка и обърна главата й към себе си. — Боли ме като те виждам как изглеждаш, като знам, че още изпитваш някакви чувства към него, към това копеле, което повече от седмица преследва онази петнайсетгодишна малка кучка…

— Ти си знаел?! — Даяна рязко се отдръпна от него и се изправи.

— Чакай, недей…

Без никакво предупреждение тя замахна и силно го удари през лицето. Бузата му пламна.

— Мръсник! Защо не ми каза?

— Сигурна ли си, че щеше да ме изслушаш?

— Ти ме стъпка по същия начин, по който си стъпквал всяка жена в живота си. Това ти е присъщо — очите й го гледаха гневно. — Сигурно не съм наред. Наистина.

Тя се завъртя на пети и изкачи стъпалата към самата гостна. Рубънс я настигна там.

— Слушай, съвсем не беше така, както си мислиш.

Даяна се обърна и го погледна право в лицето.

— Не ли? Лъжец! Да не би да не си знаел за това, когато ме срещна в „Уеърхаус“? Смей да ми го кажеш и що те заплюя!

Стори й се, че той трепна, кръвта се отдръпна от лицето му и то изведнъж, а не постепенно. Видя как тялото му се стегна, инстинктивно разбра как действа той в подобна ситуация: с насилие. И тъкмо затова не можа да обуздае желанието си да го предизвика още повече. Да го подтикне към реакция, която по убедителен начин да й докаже веднъж завинаги, че истински държи на нея.

— Говоря ти сериозно, Рубънс. Остави лъжите за бизнеса. Ти толкова си свикнал да въртиш жените на пръста си, че си престанал да гледаш на тях като на човешки същества. Е, да, но аз съм човешко същество, дявол го взел, и не обичам да ме лъжат. Разбери, че не можеш да се отнасяш така с мен.

Въздухът между тях бе натежал като олово. Сякаш възмущението на целия свят се бе събрало тук — толкова мъчителен беше моментът.

— Добре — заговори той след цяла вечност. — Ето как беше отначало. Обадиха ми се десет минути, след като се случи…

— Благодаря! — прекъсна го тя. — Няма за какво.

— Спри за малко! Нали каза… — той хвана ръката й, но тя така го изгледа, че пръстите му веднага я пуснаха. — Май и двамата не се изслушваме понякога, не мислиш ли? Може би това отчасти е причина за недоразуменията.

— Не желая повече да стоя тук и да слушам измишльотините ти — тя се обърна. — Ти си такъв майстор, че сам не знаеш кога лъжеш. За теб истината няма никаква стойност. Въпросът е какво е най-изгодното за Рубънс в дадения момент. Господи, не зная как е могло да ми трепне нещо…

— По кой начин да те убедя?

Тя разтегли уста в лека усмивка.

— О, по този въпрос не очаквай помощ от мен.

— И ще си тръгнеш просто ей така?

— Защо не? Какво ме задържа тук?

— Ако сега си тръгнеш, няма да узнаеш истината.

— Повярвай ми Рубънс, знам я.

— Все още искам да се пренесеш при мен.

— О, моля те.

Настъпи особена, тягостна тишина. Сякаш се намираха на зелена горска поляна и от телата им бяха смъкнати не само дрехите, но и грижливо отглежданите пластове на цивилизацията. Атавистично напрежение стегна въздуха. Единствено очите им се движеха съсредоточено. Ноздрите им се бяха разширили; сякаш още миг и двамата щяха да оголят зъби и да заръмжат един срещу друг.

— Всъщност ти не искаш да си тръгнеш, Даяна.

Гласът му прозвуча ако не точно заплашително, но поне крайно сурово. Тя много добре схвана забележката му. Сплашването му й беше достатъчно. Болезнено свързваше колко много иска ролята на Хедър Дюел, но нямаше да преклони глава. В края на краищата, колко милиона бяха вложени във филма? Твърде много и Рубънс нямаше да й позволи да се откаже от ролята. Това беше просто една от неговите тактики. Както преди малко се бе въздържал да я засегне, така щеше да се въздържи и сега.

Ами ако не беше блъф? — запита се тя. Рубънс имаше власт. Можеше да го направи. Тогава какво ще стане с мен? Ако бях мъж, никога нямаше да се стигне дотук. Власт. Единственото, което ми липсва, е власт.

Тя се поколеба за миг, но друга мисъл я стресна: Ако този път се оставя да ме притисне, това ще се повтаря отново и отново и никога няма да мога да се измъкна. Никога няма да се сдобия с власт.

— Нали няма да ме отстраниш от филма?

Само по този начин мога да се отбранявам, помисли си тя.

Лицето на Рубънс беше безизразно като маска.

— Знам, че много искаш тази роля, Даяна. Тя ти е необходима.

— Предпочитам да изляза на улицата при Тед Кесъл. Ти превърна ролята в остен, за да ме унижиш.

— Добре — в гласа му прозвуча особена нотка. — Считано от днес, си отстранена от филма.

За момент Даяна реши, че сърцето й спря. Добре ли чу? Не сънуваше ли? Не. Просто криво си бе направила сметката, твърде далеч отиде.

Тя се обърна, прекоси дългата стая и се упъти към коридора. Хвърли поглед на стареца, който Ел Греко бе избрал за модел; удълженото лице му придаваше още по-мъдро изражение; спокойните очи не я изпускаха от поглед.

Сърцето й се късаше, сълзи изпълниха ъгълчетата на очите, но спряха дотам, сякаш силата на волята й не им позволи да прелеят, да се търкулнат по бузите и да я посрамят. Старецът от Испания — с израз на непоколебим евреин — видя срама й, но тя нямаше да допусне Рубънс да го види.

После си помисли за един друг срам, за нещо, което бе заключила дълбоко в себе си, и скръбта й стана още по-непоносима. Потърси утеха от стареца, ала той не можеше да протегне ръка и да я помилва; говореха само изразителните му очи: „Аз оцелях. И ти ще оцелееш.“

Вече наближаваше коридора, когато чу гласа на Рубънс — глас, който идеше от друг свят.

— Моля те, върни се — говореше тихо. — Нищо подобно нямах предвид.

Тя не отделяше поглед от очите на стареца.

— Не можеш ли да ми простиш?

— Защо си толкова жесток? — знаеше, че сълзите блестят в очите й. — Защо трябваше да ми го казваш?

— Ти спечели — отвърна Рубънс. — Не разбра ли?

— Какво съм спечелила? Това не е състезание.

— Напротив — непринудено рече той, — състезание е — сега гласът му звучеше поучително. — И ти го знаеш много добре.

— Тогава как бих могла да те победя?

— Когато кракът ми понечи да те стъпче, ти го изви настрани. Каза не, въпреки че желаеше тази роля повече от всичко друго.

— Малко повече от всичко друго.

За пръв път от едва ли не цяла вечност той се усмихна — мило, сърдечно, приятелски.

— Това „малко“ те разграничава от…

— Шантонерките.

— … всекиго друг — той се приближи. — От всекиго — ръцете му я обгърнаха и тя не се отдръпна. — Ти не се страхуваш от мен. Това ценя в жената — прошепнаха устните му и я целунаха по врата. — Много повече отколкото предполагаш.

— Значи ме сплаши, за да…

— Не — поклати глава Рубънс. — Ти ме сплаши. В момента, в който разбрах, че наистина ще си тръгнеш, вече знаех, че не мога да допусна това да стане. Бих направил всичко…

— Всичко, което поискам? — гласът й беше много тих.

— Да — отвърна той още по-тихо, заравяйки глава в извивката на врата й.

Даяна инстинктивно вдигна ръце и провря пръсти в гъстата му коса, тялото й се притисна плътно в него. Усети замайване — като че ли силна миризма на мускус изпълни ноздрите й — и потърси опората му.

Но той вече плъзгаше длани надолу по тялото й. Тя остана неподвижна, доколкото й позволяваха силите, с пръсти, вплетени в косата му. Ала щом усети, че започна да откопчава роклята и да я издърпва от раменете й, цялата потръпна.

Силен стон се изтръгна от нея, когато пръстите му нежно се спуснаха по кожата на бедрата и най-неочаквано устните му се впиха в окосмения хълм. Езикът му се стрелна навън и докосна вътрешността между бедрата й. Мускулите й трепнаха и тя изпита чувството, че цялата й сила изтича от краката. Наведе се напред и силно притисна гърдите си в жилавия му гръб, отърквайки се с леки движения нагоре-надолу в нежния връх на езика му.

С всеки нов прилив на удоволствие ставаше все по-непохватна; сърцето й лудо биеше; устните й бяха полуотворени. Силни конвулсии започнаха да разтърсват бедрата й.

— О, Господи! — промълви Даяна, усещайки оргазма да я облива. Пъпките на гърдите й нежно се отриваха в кожата на гърба му; разтапяше се от огромно удоволствие.

След малко тя легна върху него и започна да го гали с пръсти, влажни от собствения й секрет, докато очите му се изпълниха с блясък. Дълбок стон се изтръгна от гърдите му при съприкосновението на топлата им плът; тя потръпна от наслада, когато го почувства как прониква дълбоко в нея.

Накрая шепотът на палмовите дървета ги унесе в сън там, където лежаха — на килима до огромната камина от розов и сив мрамор с висока празна полица.

Първа се събуди Даяна. Беше късна вечер. В къщите наоколо екраните на телевизора светеха ярко. Тя погледна спящото му лице и нежно помилва овала на брадичката и бузата, която бе ударила. Той отвори очи.

— Не бива да има такова нещо — прошепна Даяна. — Състезание. И то между двама души.

„Които се обичат“, добави тя в себе си, непосмяла да го изрече гласно.

— Важно е — погледна я Рубънс — да можеш да побеждаваш, защото този град е пълен с глупаци. За тях голямата цел са парите. Не могат да разберат, че колкото повече се осланяш на парите, толкова по-неустойчив ставаш, мозъкът ти омеква от бездействие и почваш да взимаш погрешни решения.

Даяна сложи ръка върху гърдите му, за да почувства по-осезателно как диша и се вгледа в тъмните, блестящи очи.

— Силата на волята — говореше той — е далеч по-добро оръжие от парите, защото тя действа непрекъснато. И има нужда единствено от теб. Но никой не може да ти даде такъв съвет. Ти сама трябва да стигнеш до това заключение, както направих аз. На авеню Си в Манхатън никъде няма пари. Необходимо е време, за да се измъкнеш от онази дяволска дупка, като наред с това се мъчиш и да оцелееш.

Рубънс леко се измести към нея и Даяна усети, че тялото му се напрегна и стана твърдо като камък.

— Неведнъж съм се прибирал вкъщи по тъмно, с окървавено лице, с пукната челюст… а да не говорим за носа — толкова пъти ми го разбиваха, че по едно време обърках сметката — Рубънс се изсмя с къс, горчив смях, който прозвуча като лай на отмъстително куче. — Ах, как си падаха по мен тия украинци! „Ей, чифут, подвикваха; ела насам, чифутче, имаме подарък за теб.“ Юмрук в стомаха, коляно в слабините, ремък в лицето. „На ти сега награда, нареждаха — те, задето уби Христос, лайно такова!“

Момчетата се нахвърляха върху мен с хладнокръвен, систематичен гняв; като че ли родителите им бяха втълпявали невероятната жестокост на германците към европейците. Беше кошмарно. Имах чувството, че дори и в поражението си нацистите са възкръснали чрез децата на своите жертви, мамейки по този начин смъртта, за да станат безсмъртни.

Даяна лежеше, обвила ръце около него и усещаше, че нещо продължава да го терзае отвътре. Рубънс дълго мълча и тя реши, че разказът е свършил.

— Един от тях — заговори той тъй неочаквано, че Даяна се стресна — винаги вървеше начело. Беше едро момче с чорлава коса и бледи сини очи. Носеше ризата си разкопчана дори и насред зима, та да се вижда сребърното му кръстче. Започнах да си мисля, че го носи, за да му напомня какъв е.

Във всеки случай първо неговия глас чувах, когато ме пресрещаха; неговият юмрук беше първият, неговото коляно, неговият смях… неговата плюнка в лицето ми.

О, аз се отбранявах, но те бяха по-големи от мен и бяха много. Майка ми се разплакваше като ме видеше окървавен, но дума не казваше на баща ми. Първия път, когато той видя счупения ми нос, взе ръцете ми, сви ги до болка в юмруци и рече: „Още ли не си се научил да се отбраняваш? Имаш пестници, ползвай ги!“

Доста време след този случай аз не посмях да изляза навън. Бях сигурен, че ония ме причакват някъде. Знаех, че „те“ не бяха страшни, страшно беше едрото момче със сините очи. То ме преследваше в сънищата така, както наяве ме наказваше за моите въображаеми грехове.

Най-после реших да изляза. Беше една събота през лятото и много се надявах всички да са отишли на плажа в Брайтън. Отминах няколко пресечки, без да видя нито един познат; имах чувството, че съм чужденец в собствения си квартал и затова реших да дам воля на негодуванието си. Погледнах надолу към ръцете си и ги стиснах в юмруци. Прав беше баща ми, поне отчасти — трябваше да използвам нещо… нещо, което да открия в себе си и с което да се защитавам. Знаех, че въпросното нещо не са юмруците ми, но аз не притежавах само юмруци.

В този момент вдигнах поглед и видях бялата Кади. Това беше един кадилак, който веднъж или два пъти седмично обикаляше квартала. Знаех горе-долу какво продава. Колкото до наркотици, за тях само бях подочул. Бялата Кади зави по Ийст Фърст Стрийт, аз застанах до стълба на ъгъла и я проследих с поглед. Тя спря недалеч от мен, пред един жилищен блок. В същия момент от тъмния вход излезе една фигура. Разпознах момчето със сините очи. То подаде на мъжа в бялата Кади няколко банкноти и в замяна получи няколко целофанени пликчета.

През следващата седмица проследих няколко пъти бялата Кади по Ийст Фърст Стрийт и тя неизменно спираше пред същия вход, но повече не видях момчето със сините очи да излиза оттам. Два-три пъти пратката взимаше едно от другите украинчета. Забелязах обаче, че много често те спираха някое случайно минаващо покрай входа момче и го пращаха да занесе пратката. Ала никога не ползваха едно и, също дете повторно.

Следващата събота валеше. Плаж нямаше. Измъкнах се от къщи и поех по авеню Си, право към Ийст Фърст Стрийт. По едно време видях насреща си бандата украинци, но успях навреме да се шмугна в магазина за плодове на стария Вчижик. Бяха се упътили към центъра на път за подвижния театър на Лоуи. Момчето със сините очи не беше с тях и аз знаех защо.

Тръгнах по Ийст Фърст и застанах точно срещу входа. След десетина минути вече бях прогизнал, а след още десетина започнах да треперя от студ, макар да беше топло. Най-сетне чух свистенето на гуми, което не можех да сбъркам с никое друго; знаех, че бялата Кади е влязла в улицата.

Колата спря малко след като ме подмина. За момент не се случи нищо. После прозорецът встрани от мен се отвори и чух някой да подвиква: „Ей, малкия, ей!“. Погледнах нататък. Една ръка ми махаше: „Ела за малко!“. Приближих до отворения прозорец. „Тия мангизи са за теб. Иди да занесеш пакета в апартамента на шестия етаж отсреща.“ Дебел пръст посочи блока на момчето със сините очи.

По стълбите започнах внимателно да отвивам пакета. Вътре имаше три целофанени пликчета. Отворих и тях и продължих нагоре по смрадливите стълби до последния етаж. Чух да тръби радио, звуците заглушаваха барабаненето на дъжда по покрива. Скрих пакета и почуках на вратата.

В първия момент момчето не ме позна. И как ще ме познае — аз бях последния човек, когото е очаквал да види. Стоях търпеливо, докато ме огледа добре. „Ти май още не си си научил урока, чифутче, заговори най-сетне той, трябва да оправя тая работа“ и замахна, но аз отскочих настрани. „По-добре не се захващай, рекох му, у мен е стоката ти.“

Той, естествено, беше толкова оглупял, че не прие думите ми за истина. Повярва ми едва когато изсипах съдържанието на първото пликче в мивката и пуснах водата. Тогава каза: „Не изхвърляй и другите, имам нужда от тях.“ „Но те са у чифутчето“, отвърнах му и извадих второто пликче. Не бях виждал човек да се моли така, в буквалния смисъл — да падне на колене и да се моли. Видях белезите по ръцете му. Изпитах отвращение към него. Изсипах и второто пликче в канала. „Остана само едно“, казах. Той ме погледна — красивото синьо в очите му беше изчезнало, сега бяха мътни като кал.

„Ето“, разклатих аз третото пликче над ръката му, „това е подарък за теб от чифутчето“ и пуснах пликчето в треперещата му длан. „Не разбирам много от тези неща“, продължих, „но какво мислиш, че ще стане с теб, ако си боцнеш във вените прахчето, което съм добавил вътре?“ и загледах ужаса, който започна да изпълва почти безжизнените му очи. После се обърнах и си тръгнах. Ала изразът, изписан на лицето му, се вряза завинаги в паметта ми.

В последвалата тишина Даяна почувства как напрежението постепенно изтича от тялото на Рубънс; имаше чувството, че двамата се носят по течението на подземна река. Дишането му се успокои и той се унесе в сън.

— Рубънс… какво стана с момчето? — тихо попита Даяна. — Успя ли да пресечеш пътя на хероина?

Той не й отговори веднага; обърна се към нея и я прегърна с две ръце, както го бе прегърнала и тя.

— Това няма значение — нежната му целувка почти я просълзи. — Не това е същественото в случката — шепотът му беше толкова тих, че можеше да се сбърка с повея на вятъра. — Хайде да спим, скъпа.

— Властта — говореше Мариън, — това е, което привлича човек в Холивуд. Тук е съсредоточена повече власт, отколкото в който и да е друг град на света. О, с изключение на Вашингтон — той се изсмя язвително. — И само да не пожелаят да имат парите ни!

Те вървяха покрай снимачната площадка, провирайки се между трите огромни камери, наподобяващи динозаври.

— Идването в Холивуд е последното ми изпитание като човешко същество.

От Мариън лъхаше характерната английска надменност, едно подчертано дистанциране от останалите обикновени граждани на света, които не са имали щастието да бъдат поданици на Империята. Това обаче ме накърняваше неговата привлекателност, защото беше част от своеобразния му местен патриотизъм, от постоянното му връщане към идеалите на деветнайсети век. Човек оставаше с впечатлението, че в главата му не се върти нищо друго, освен мисъл за твоите собствени интереси.

— Можех да продължа в театъра до края на живота си. От малък съм мечтал за това — да стана част от Уест Енд и, естествено, от Бродуей. Но с успеха човек се променя, това е самата истина. Да вземем например теб. След „Кралско червено“ ти, тъй да се каже, изплува на повърхността. Публиката узна за теб всичко, до най-интимните подробности, нали ме разбираш? Това не може да не промени живота ти. В моя случай успехът, който постигнах в театъра, ме накара да копнея за други… по-възвишени неща. Реших да дойда в сърнето на властта, за да проверя, първо, дали ще мога да оцелея и, второ, дали ще мога да придобия тази власт — той взе ръката й. — Но човек доста бързо разбира, че дори само да оцелееш тук, вече означава победа, която съвсем не е без значение. Мнозина от големите не оцеляха и знаеш ли защо?

Студиото започна да се изпълва с актьори и снимачен екип и Мариън я отведе настрана, в последното полутъмно, спокойно, сиво кътче. Обърна се и я погледна право в лицето.

— Защото в началото човек е всецяло отдаден — и подчерта думите си с жест на ръцете, — всецяло погълнат от мисълта да придобие власт. И в един момент започва да мисли, че това е краят, той е постигнал всичко — Мариън беше започнал да шепне, ала думите му тежаха повече, отколкото ако ги бе изрекъл с пълен глас. — А не е така, Даяна. Най-трудното е да се научиш да използваш интелигентно властта си, след като веднъж си я придобил — лицето му помръкна. — Не властта е тази, която развращава, а неумението да я използваш.

Зад тях шумът беше стигнал връхната си точка; навсякъде сновяха хора, които заемаха местата си.

— Мила моя, мисля, че вече е твърде късно за нашия приятел — Даяна разбра, че говореше за Джордж, — но не и за теб. Контролът над него е, несъмнено, моя работа, затова искам да знаеш, че в случай на ново стълкновение просто го отмини и ела при мен. Ти си достатъчно блестяща актриса, за да позволиш, хм, отклоненията на нашия приятел да те разстройват. Той иска тази роля и мисля, че е прав. Но му е трудно. „Хедър Дюел“ безспорно е писан за жена — за теб — затова неговото негодувание често ще избива — Мариън се засмя, този път със звучен, приятен глас. — Джордж може през цялото време да се държи като свиня, но като двойка на екрана вие имате излъчване, получава се нещо вълшебно. Ама и аз, нали съм си умен, взех, та му показах вчерашното буйство, което заснех. Може да е всякакъв, но не е глупак, този наш приятел. И постъпи съвсем по мъжки, като призна, че зная какво правя — Мариън отново се засмя и се обърна към приближаващата се фигура: — Джордж! — възкликна той. — Ела да се запознаеш отново с главната героиня!

— Да — каза Ел-Калаам в телефонната слушалка, — точно така е, господин президент. Току-що разговарях с министър-председателя на Израел. Дадох слушалката и на дъщеря му, за да я чуе и той се убеди, че е жива и здрава. Поне засега — Ел-Калаам погледна към Беярд Томас. — Вашият държавен секретар ни дойде като допълнително възнаграждение.

Естествената червенина изчезна от лицето на Томас; то стана бяло като косата му. Малките сини очи също изглеждаха избледнели. Той заби поглед в китките си. Като че ли трепереше.

В дъното на стаята седеше Джеймс, полуоблегнат на библиотеката. Дишаше по-леко, ала локвата кръв около него беше голяма. Хедър и Рейчъл го наблюдаваха.

— Какво казахте, господин президент? Не ви чух добре. Тия презокеански връзки… Не, няма значение.

Ел-Калаам продължаваше да гледа в Томас, очаквайки да срещне погледа му. Ала американският секретар се бе вторачил в китките си. Ел-Калаам изведнъж се изхили.

— Вашият секретар току-що подмокри гащи, господин президент — и зацъка с език. — Какъв срам! — лицето му стана сериозно; погледна хронометъра си. — Сега тук е десет часа и двайсет и четири минути сутринта. Довечера в шест ще чакам да ми се обадите и да ми съобщите, че нашите тринайсет братя са освободени от затвора в Ерусалим. Утре до осем сутринта ще трябва да сте изпълнили нашите искания. Знаете какви са. Повече няма да преговаряме. Ако до последната минута на този срок не чуем по местното радио на сто и трийсет мегахерца вашето пълно съгласие, дъщерята на израелския министър-председател, вашият държавен секретар и всички присъстващи тук ще бъдат екзекутирани.

Той внимателно постави слушалката на мястото й.

— Това е възмутително — обади се Рене Луш. — Настоявам аз и моето аташе да бъдем освободени. Франция не оспорва целите на ООП. Напротив…

— Затваряй си устата! — прекъсна го рязко Малагес.

Ел-Калаам се обърна към Ръд.

— Трябва повече да се грижиш за него — каза му той с весела нотка в гласа. — Май вече е взел да поостарява за службата си.

— Ел-Калаам — извика Луш, — изслушай ме!

— Тоя още не си е научил урока — рече Ел-Калаам, без да отклонява поглед от Сюзън, но се разбираше, че говори на Феси.

Мъжът с очи на гризач уж не помръдна, а дебелият край на тежкия му АКМ се заби в корема на Луш. Френският посланик падна като отсечено дърво. Тялото политна напред, краката се огънаха под тежестта му; пръстите на ръцете му се свиваха конвулсивно. От устата му се разнесе силно хриптене, по лицето му потекоха сълзи. Феси нанесе още един удар по врата му с тясната част на дланта си и Луш припадна.

Ел-Калаам сбърчи нос и отново зацъка с език. Наведе се и бавно заби дулото на своя МР-40 в брадичката на Луш. След това започна полека да я повдига, докато Луш отвори очи и го загледа в лицето. Кожата на французина жълтееше и лъщеше от пот; очите му бяха зачервени.

— Никога — много благо заговори Ел-Калаам — не влизай в разговор с мен, преди аз да съм го подхванал — той сви устни. — Разбирам, сигурно това ти дойде като шок. Но тук нямаме съюзници. И вие, както и останалите — и посочи с ръка другите гости — сте врагове. Всички сте едни и същи — той раздруса лицето на французина с дулото на пистолета си. — Не е ли така?

Френският посланик го гледаше безмълвно, със замъглен поглед. Брадатият му зашлеви една плесница. После сложи ръка върху главата му и я натисна надолу, докато лицето му опря пода.

— Кажете, че е така, господин посланик, — особено натърти на обръщението; презрението бе ясно изразено.

Луш навлажни с език пресъхналите си устни.

— Така… — гласът му изчезна и той се изкашля, за да продължи: — Така е. Ние… сме врагове.

— Правилно — Ел-Калаам задържа за малко погледа си върху него. По лицето му се изписа погнуса и той се обърна към Емульор. — Изчисти го възможно най-добре. То друга работа може ли да върши едно аташе?

— Какво? — учуден възкликна младият французин. — С ръце, вързани на гърба ми?

Ел-Калаам отдръпна дулото на автоматичния си пистолет от брадичката на Луш и мъжът се свлече в краката му.

— Използвай езика си — отвърна той и се отдалечи.

Джеймс продължаваше да губи кръв. Лявата му ръка изглеждаше като парализирана — лежеше безжизнена и непотребна до тялото му. С дясната си ръка се мъчеше да разпори левия ръкав на ризата си.

— Моля те — обади се Хедър, която стоеше до Рита, — нека да му помогна. Та той нищо не може да ви стори в това състояние.

Ел-Калаам не даде вид, че я чу.

— Виж ти! Колко интересно! — заклати глава той, наблюдавайки затруднените движения на Джеймс. — Много интересно — приближи се и застана пред Джеймс. — Ще ми се да видя дали ще може да се справи сам.

— Ами ако не може? — гласът беше на Рейчъл; Малагес стоеше плътно зад гърба й. — Той ми спаси живота. Сега аз искам да му помогна. Щом не разрешавате на Хедър, разрешете на мен.

— На теб ли? — Ел-Калаам не сваляше очи от Джеймс. — На теб няма да разреша дори да вържеш връзките на обувките си сама. Ще се приближиш до него, друг път!

Джеймс се бе съсредоточил в това, което вършеше. Хубавото му лице се гърчеше и изпотяваше от болка при всяко движение в опитите си да захапе ръкава. Той изохка, докато опъваше със зъби плата; жилите на врата му се издуха до краен предел. Най-сетне успя.

След малко в стаята се разнесе острият звук от разпаряне на плат. Джеймс хвана с два пръста съдрания край и рязко го дръпна надолу. Една дълга половина от ръкава остана в ръцете му. Превръзката беше готова.

Странен израз проблесна в очите на Ел-Калаам.

— Това е много похвално — рече той, наблюдавайки как Джеймс започна да превързва раната си. — Направи го като професионален войник.

Джеймс не бързаше да отговори. Той избърса чело с опакото на здравата си ръка, после я изтри в панталона, оставяйки тъмно петно. Облегна се на шкафа и пое колкото можа дълбоко въздух. Това подразни гърлото му и той се закашля. Розова слюнка се появи между устните и той бързо я изтри. Но Ел-Калаам се протегна, хвана ръката му и я обърна с длан нагоре.

— Кървава е — отбеляза той.

Джеймс отскубна ръката си и пак я обърса. Хедър сподави вик и затвори очи.

— Запознат съм донякъде с войниклъка — едва сега заговори Джеймс, без да поглежда към Хедър.

— Така ли? — Ел-Калаам допря края на своя МР-40 в гърдите на Джеймс, провирайки го между предниците на ризата му и вторачи поглед там. Изразът на лицето му беше неразгадаем. — И как го намираш?

— Роден съм и съм израснал във Фолс ъф Белфаст — рече Джеймс, като облегна глава назад и затвори очи.

— Млъкни, Джеймс — обади се Хедър, — не се преуморявай.

Рита я смушка, за да млъкне, но Ел-Калаам й махна с ръка.

— Остави я — спокойно каза той. — Нейните приказки нямат значение. Той ще ми каже каквото трябва — и се наклони към Джеймс, — нали?

Джеймс отвори очи и погледна Ел-Калаам право в лицето.

— Във Фолс, значи — тихо продължи Ел-Калаам. — Израснал си във Фолс ъф Белфаст.

— Да, във Фолс — като зловещо ехо прозвуча гласът на Джеймс. — Където проклетият англичанин заедно с доносниците си нахлу, за да убива и измъчва младежите, които се бореха за свободата си.

Хищническа усмивка се разля по лицето на Ел-Калаам и той се обърна да погледне Маккинън и Дейвидсън.

— Вие, двамата английски господа, защо не дойдете насам? Не искате ли да чуете за зверствата, които вашето правителство върши с ирландските католици?

Лицата на Маккинън и Дейвидсън, обърнати към Ел-Калаам, побледняха и се вкамениха.

— Това е нещо, за което научаваме всеки ден — обади се Дейвидсън. — Приемаме го като житейски факт.

— Чуваш ли ги как говорят? — обърна се Ел-Калаам към Джеймс. — Чуваш ли как се освобождават от греховете си?

— Всички ние имаме грехове — тихо отвърна Джеймс. — Напуснах Фолс, защото сметнах, че в Щатите работата ми ще върви по-добре — той обърна глава по посока на Хедър. — Ти знаеш къде отиват повечето от доходите, любима.

Хедър затвори очи; по страните й потекоха сълзи.

— За Ирландската републиканска армия ли, а? — заклати глава Ел-Калаам, докато оглеждаше изпълненото с болка лице на Джеймс. — Но още се питам, това ли е причината да напуснеш Белфаст?

— Струва ми се, че дълбоко в себе си съм се чувствал страхливец. Брат ми и годеникът на сестра ми излязоха да се бият срещу насилниците… и загинаха в името на своите идеали. Нямаха пукнат шилинг да дадат за каузата… дадоха живота си. Те направиха своя избор. Сега аз — моя.

— Избор ли? — възкликна Ел-Калаам. — Какъв избор?

Джеймс помълча малко, после погледна Ел-Калаам.

— Между защитаването на честта и смирението пред беззаконието.

Известно време Ел-Калаам продължи да го гледа, после се изправи и се отдалечи от него.

— Той е прав, да знаеш — отбеляза Кен Ръд сред настойчивото шъткане на Томас, който искаше да го възпре.

— Какво правиш? — с дрезгав шепот го сгълча Томас. — Да не полудя? Нали видя какво стана с Рене Луш!

Ръд му хвърли леден поглед.

— Думи — обърна се Ел-Калаам към американския съветник, — само думи.

— За подобни думи американците живяха и умираха в продължение на двеста години — не млъкна Ръд. — Свободи, независимост, справедливост…

— Ще ти дим аз да разбереш какво означават думите — прозвуча гласът на Ел-Калаам, изпълнен с презрение и направи рязък знак на Рита.

Високата жена заобиколи Рейчъл и свали автоматичния пистолет от рамото си.

— Какво ще правите? — ужаси се Рейчъл; очите й се разшириха.

— Мълчи! — изсъска Малагес и насочи оръжието към нея. — Стой на мястото си и гледай!

— Не искам да гледам такива неща!

— Я виж ти! — изхили се Феси. — Израелците нямат стомах за подобни гледки.

— Изведете я от тук — намеси се Бок, който дума не бе изрекъл досега. — Не бива да въвличате жени в тия работи.

— Разбра ли сега — обърна се Ел-Калаам към Ръд, — колко безсмислен се оказа този разговор. Само делата имат въздействие.

Докато брадатият говореше, Рита си набеляза иконома. Той беше слаб, плешив човек с доста прегърбена стойка. Очите му трескаво зашариха наоколо; целият трепереше.

— Какво сте намислили? — попита Ръд.

— Джеймс знае какво ще последва, нали, Джеймс?

Главата на Джеймс се отпусна. Погледът му се закова в една точка на отсрещната стена. Не даваше никакви признаци, че чува.

— Какво става? Ел-Калаам… — Ръд бе прекъснат от истеричния крясък на Томас:

— Ще млъкнеш ли най-сетне! — той стисна очи. — Млъкни, за да ни оставят на мира!

Рита избута ужасения иконом в средата на стаята. После се отдалечи. Чу се остро прещракване и предпазителят на автоматичния й пистолет бе свален.

— В името на Бога! — изкрещя Емульор.

Прислужницата избухна в сълзи; Сюзън силно ахна.

— Това не е начин да… — обади се Дейвидсън.

Силен пукот от автоматичния пистолет накара всички да подскочат. Хедър изпищя. Икономът се завъртя с единия крак във въздуха и излетя към отсрещната стена, облян в кръв. Тялото му подскочи веднъж. Рита отново натисна спусъка. Шумът беше оглушителен. Мъжът разпери широко ръце и задраска с пръсти във въздуха; отскоците на тялото му зачестиха, очите му се въртяха в орбитите си; целият бе окървавен. Той се свлече по стената, оставяйки кървави дири по тапета; дългите му крака се огънаха, главата му клюмна върху гърдите.

Прислужницата — русокоса девойка с прекалено силен грим — не спираше да плаче. Сякаш по безмълвен знак останалите гости един по един се отдръпнаха от нея. Тя остана, свита от страх, до камината.

Рита се обърна. От дулото на МР-40 избълва нов ярък огън и девойката подскочи назад. Мраморната полица я блъсна в раменете и я отхвърли обратно напред. Тя отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Коленете й се огънаха и опряха пода; пръстите на ръцете й конвулсивно се свиваха. Тялото й се олюля за миг и се строполи на една страна.

— Така — заговори Ел-Калаам през барутния дим, — сега се убедихте, че ние не говорим празни приказки. За нас думите не означават нищо; храбростта е безсмислено средство пред властта, която притежаваме. Тя е решаваща и неотменима.

Мъжът бавно завъртя глава, впивайки тъмните си очи във всяко едно от ужасените и сковани бледи лица. По устните му трепкаше лека усмивка. Тишина изпълваше стаята. После той потупа с ръка цевта на автоматичния си пистолет и се изхрачи на пода между двата трупа.

Причината не беше само в промяната на Рубънс, който започна да се отнася по-човешки с нея. Може би основното беше, че неговите терористични проявления в началото докоснаха един нерв дълбоко в същината на нейната природа. Даяна добре познаваше чувството на силна омраза — то изпълва устата с вкус, който не може да се премахне с нищо. Знаеше също и какво е наказанието за такава сляпа омраза.

Затова не се изненада, когато привечер се озова отново у Рубънс, а не в дома си. Отиде да поплува, след което Мария й донесе поднос с голяма изпотена чаша с бакарди, приятно изстудено, и чиния с пилешки сандвичи, защото „сеньор ще закъснее и помоли да го изчакате за вечеря“.

Едва когато изпи половината от рома в чашата, тя се почувства освежена и влезе вътре. Седна, като беше още с мокрия бански костюм и мокра коса, която на тежки кичури се виеше по раменете й, и бавно продължи да допива останалия ром. Загледа се в огромната маслена картина отляво на камината. Тя изобразяваше морска сирена с едро, тежко тяло, просната върху назъбени скали; от кръглото й като месечина розово лице надничаха загадъчно две наситено зелени очи. Дългата й коса бе обсипана с морски накити, предимно малки мидени черупки. Мокрите люспи на опашката й проблясваха от светлината. Устата беше леко отворена, сякаш пееше. Около нея се надигаха вълни, готови като че ли всеки миг да я погълнат. Забележителното на картината беше, че водата и очите на сирената имаха съвършено еднакъв цвят и човек имаше чувството, че вижда през очите й необятните дълбини на океана. Даяна спусна клепки.

Вероятно затова, когато заспа същата вечер, сънува, че е в тъмница. Никога в живота си не бе изричала тази дума и години наред, случеше ли се да я срещне в някой исторически текст, спираше да чете и дълго, като в транс, задържаше поглед в нея, сякаш се страхуваше да не би думата да оживее, ако го отмести. Защото тъкмо с тази дума тя охарактеризираше стаята три етажа надолу в земята, където се чувстваше като болен молец, очакващ смъртта си. Без светлина и въздух, стаята бе обсебила подсъзнанието й и я връщаше към онзи период в живота й, когато нямаше нито воля, нито контрол над себе си… сякаш се бе озовала отново в утробата.

Събуди се, обляна в пот, както ставаше всеки път, когато сънуваше този често повтарящ се сън. Противният вкус в устата й беше толкова силен, че й се прииска веднага да отиде в банята и да се измие. Но й трябваше време да се осъзнае, тъй като продължаваше да има чувството, че е завързана за леглото.

— Даяна — чу гласа на Рубънс, — добре ли си?

Не можа да му отговори веднага. Беше заковала невиждащ поглед в тавана. После го усети, че се размърдва до нея, кожата му се докосна до нейната и това беше толкова приятно.

Стана мълчаливо и отиде в банята. Когато се върна, Рубънс беше седнал в леглото и я проследяваше с поглед.

— Какво има? Ти плачеше.

— Сънувах лош сън — спря се тя в края на леглото, както беше гола.

— Как го каза само! Като същинско дете — после съвсем тихо добави: — Колко си красива.

Тя се усмихна.

— Каква красота ражда този град! Скоро тази фраза така ще се изтърка, че ще загуби смисъла си.

— Нямах предвид лицето или… тялото ти.

— А кое?

— Излъчването, гласът, жестовете, интонацията… присъствието ти — той протегна ръце към нея. — Всичко в теб.

Даяна коленичи в леглото и приближи до него; косата обгърна раменете й като облак.

— Ти не си такъв, за какъвто те смятат всички — каза тя и леко потръпна, когато усети ръцете му около тялото си.

— Аз съм много студен — отвърна той, но Даяна не разбра дали говори сериозно; в думите му имаше винаги известна доза заблуда, която тя понякога не успяваше да долови.

— И с жена си ли беше студен?

— Особено с жена си.

— Знаеш ли — с някакво подигравателно тържество в гласа заговори Даяна, — май приказките, които се говорят за теб, ще се окажат верни.

— Какви приказки?

Нежни като криле на пеперуда бяха миглите му, когато допря устни до ключицата на раменете й.

— Чувах, че си се развел, защото жена ти отказвала да се докосва до теб на публични места.

— И аз съм го чувал.

— И какво? Вярно ли е?

— Има ли значение?

— Не знам — тя се отдръпна леко, за да наблюдава по-добре лицето му, после вдигна ръка и оправи падналия върху челото му кичур. — Всъщност, да. Това донякъде говори за характера ти.

— О, разбира се! Говори се, че съм истински его маниак. Сигурен съм, че повечето хора мислят така.

— Значи не е вярно.

— Напротив, вярно е. Но това е само външна изява. Жена ми беше толкова студена, колкото студен изглеждам аз. От нея възприех това държане.

— Не си чак толкова студен — Даяна погали с длан бузата му.

— Да, с теб не съм — той сложи ръката си върху нейната. — Това дори ме изненадва.

— Не би трябвало — вгледа се тя в очите му. — Напълно логично е, като си помислиш. Направи ме свое притежание, облада ме. Но какво всъщност е това? Само плът; абсолютно нищо в сравнение с…

На външната врата се позвъни. Рубънс ритна с крака във въздуха като ученик и стана. Даяна се търкулна в леглото и погледна часовника. Беше малко след полунощ.

— Трябва ли да отвориш?

— Да.

Той навлече тъмносиния сатенен халат, изпъстрен със звездни взривове, какъвто вероятно е носел Уилям Пауъл. Камбанките на звънеца отново звъннаха и Рубънс забърза към коридора.

Даяна се просна по гръб, разпери ръце върху хладните чаршафи и затвори очи. Гласове. Сънят нямаше да дойде отново. Тя въздъхна и телефонира вкъщи на прислугата. Маги оставила съобщение да й се обади.

— Здравей! Какво става?

— Става тя една — гласът й звучеше глухо и уморено. — Ти къде си?

— Вкъщи — отвърна Даяна. — О, не, по-точно при Рубънс съм.

— Какво правиш там?

— Живея.

— А, ха-ха-ха! — смехът и прозвуча остро, като пергамент; никакво въодушевление нямаше в него. — Ясно. Е, и как е?

— Добре. Слушай, Маги, трябва да говоря с теб.

— Ще се отегчиш. Аз само седя и плача.

— Ще дойда. Не бива да оставаш сама.

— Глупости. Не искам да виждам никого. Недей.

— Напротив, трябва. Крис ще бъде цяла нощ в студиото.

— И да не бъде, пак няма да се прибере вкъщи.

За момент настъпи мълчание. Даяна не знаеше какво повече да каже; после додаде:

— Има си проблеми с оркестъра — и веднага осъзна, че не биваше да споменава за това.

— Откъде знаеш? — остро попита Маги.

— О! Ами… вчера го срещнах случайно. Побъбрихме малко, нали разбираш, общи приказки.

— Не, не разбирам. Какво, по дяволите, става, Даяна?

— В какъв смисъл?

— С Крис ли си сега?

— Маги, какво те прихваща? Нали ти казах, че…

— Чух какво ми каза! — грубо я прекъсна Маги и затвори.

— Ама че работа! — ядоса се Даяна и набра отново номера. Опитва три пъти, но линията все беше заета.

Тя стана и започна да се облича: джинси, кадифено горнище. Слезе в хола и оттам във всекидневната. Завари Рубънс да разговаря с някакъв мъж: висок, с атлетическо телосложение. Беше силно почернял; косата му, изсветляла тук-там от слънцето, бе сресана назад. Приличаше на сърфист, дошъл направо от Лагуна Бийч. Единственото несъответствие бяха леко влажните му, кафяви очи и кръглите очила с рогови рамки. Той й напомни на някого от детските й години, но не можеше да се сети по-точно на кого.

— Запознайте се: Даяна Уитни, Скайлър Фаултън, моят адвокат — представи ги Рубънс.

Фаултън премести тъмночервеното, ръчно изработено дипломатическо куфарче от дясната в лявата си ръка и се ръкува с Даяна.

— И тъй — щракна с пръсти Рубънс, — да се залавяме за работа.

Фаултън отвори куфарчето и извади свитък документи. Рубънс веднага започна да ги преглежда.

Даяна наблюдаваше Фаултън. Лицето му леко лъщеше от пот. Прекалено е женствено, помисли си тя, за да се нарече красиво. Очилата го правеха да изглежда по-млад. Отново се помъчи да се сети на кого й прилича… Ами да, на Кларк Кент, и бързо се обърна, за да потисне смеха си.

След малко го попита:

— Ще пийнете ли нещо?

— Скайлър няма да стои дълго — безцеремонно се обади Рубънс, без да вдига поглед от книжата.

— Не… благодаря — Фаултън леко се изчерви.

Рубънс протегна нетърпеливо ръка и защрака с пръсти. Фаултън бръкна в джоба си и извади тънка, елегантна златна писалка. Рубънс я взе и отбеляза с кръгче два от параграфите на страницата пред него. Едва тогава вдигна поглед.

— Какво, по дяволите, означава това? — и метна във въздуха листа хартия.

Фаултън несръчно го улови и зачете текста, но само привидно — много добре знаеше какво е написано.

— Това е формулировката, която управителният съвет ми прати от Ню Йорк.

— Управителният съвет ли? Искаш да кажеш, че Ашли го е съставил така? Аз изрично го предупредих, че няма да приема срок, по-малък от пет години за ескалаторите, и две опции за по една година.

— Ами… аз… разговарях с него тази сутрин. Каза ми, че се опасявали да не бъдат притиснати. Капиталът им…

— Майната им на капитала! В наша полза е да бъдем притиснати заедно с „Коломбайн“. Трябва ли да обяснявам всичко дума по дума на тези кретени?

— Ашли каза, че…

— Не ми дреме какво е казал Ашли! — избухна Рубънс. — Ти за кого работиш, Скайлър?

Фаултън не отвърна нищо; беше се вторачил в килима между обувките си.

— Знаеш ли, добре че живеем в двайсети век. Защото какво са правели с носителите на лоши вести… Направо са им отсичали главите.

Фаултън се покашля леко:

— Аз пък съм чувал, че им изтръгвали езиците.

— Все тая.

Рубънс слезе на по-ниското ниво на стаята и отиде до малката масичка; натисна един вдлъбнат бутон и отстрани безшумно се подаде чекмедже. В него имаше бял телефон. Рубънс пъхна тънка пластмасова карта в процепа и изчака апаратът да набере автоматично номера. Междувременно се обърна към Фаултън:

— Сам ли дойде?

— Ами…

— Бил те е докарал.

— Не смятам, че това…

— О, я стига, Скайлър. Даяна няма да каже на никого. Защо не му кажеш да влезе? Знаеш, че е добре дошъл тук, а и сигурно скучае сам навън.

Той се обърна с гръб и заговори с променен глас в слушалката — тихо, гальовно, като любовник:

— Здравей, Мардж. Да, как си? А момчетата? Браво. Извинявай, че те събудих. Да, знам. Само го бутни, той ще се събуди — Рубънс отново се обърна и впери очи във Фаултън като мангуста в кобра. Когато пак заговори, гласът му беше студен и твърд като кремък: — Ашли, копеле такова, какви ги вършиш, по дяволите? Да, знам колко е часът, Скайлър току-що ми донесе договора с „Коломбайн“. Да ти кажа ли за какво става? За тоалетна хартия — Рубънс изслуша за момент събеседника си, после заговори с по-нисък глас: дрезгав и заплашителен: — Слушай, копеленце, ако си изпортил тая сделка, ще те направя на кайма. Знаеш ли какво значат за нас точки седемнайсета й деветнайсета? Не? „Коломбайн“ имат право да се оттеглят след три години и ако го направят, ние ще изпием само по една студена вода. Не го знаеше, нали? Този договор е ужасен. За какво използваш ума си напоследък? Не ми започвай с тия. Знам как се отнася с теб Морийн, откакто я назначи при себе си. Как ли? А кой, мислиш, поддържа тая лоена топка? Да. Точно така, не го забравяй, нищо, че си на три хиляди мили от тук — млъкна за момент. — Ашли, вземи да оправиш тая сделка до четвъртък, когато Скайлър и аз ще пристигнем с новите договори. Добре. А, и още нещо, Ашли, отсега нататък аз лично ще контактувам с „Коломбайн“. Добре. Ти действай по въпроса — и затвори с трясък телефона. — Тъпанар!

После се обърна към Фаултън.

— И тъй. Нали чу? Приготви договорите до десет утре сутринта — и се усмихна. — Не каза ли на Бил да влезе? — направи знак с ръка към Даяна: — Даяна, иди да поканиш приятеля на Скайлър да влезе за по едно преди лягане.

— Недейте — побърза да я спре Фаултън и добави: — Той не го каза сериозно.

— Напротив, сериозно го казах!

Ала сърдечността му беше толкова фалшива, че Даяна усети гневния поток, който бушуваше непосредствено под повърхността. Само тънкото лустро, наслоено от възпитанието, му помагаше да се владее. Какво ли толкова го разгневи, запита се ти.

— Трябва да преодолееш тази фобия, Скайлър, казвам ти. На Даяна не й пука, че си педал. Тя само с такива работи, не съм ли прав?

Даяна мълчеше; не искаше да участва в груби шеги.

— Не е до това — подхвана Фаултън. — Знаеш, че…

— О, тогава значи е Бил. А Даяна не познава Бил — Рубънс погледна към Даяна: — Познаваш ли Бил Денкли, дерматолога? Бил от Бевърли Хилс? Е, Скайлър живее с него. Сега Бил е навън в колата и го чака — той отново се усмихна, показвайки всичките си зъби. — Ей, сетих се нещо! Защо не се съблечеш, Скайлър? Тъкмо ще покажеш синините, които Бил ти…

— Рубънс, моля те, престани — Скайлър премести куфарчето от едната ръка в другата и потърка свободната си длан в панталона.

— О, ама няма от какво да се срамуваш, Скайлър, приятелче. Все едно, че Даяна е едно от момчетата, а? Това не може да не разпали в теб…

— Рубънс, стига! — намеси се остро Даяна. — Прекаляваш!

Той щеше да продължи, но изразът на лицето й го разколеба, затова само тръсна глава, сякаш да се освободи от останалите фрази, които възнамеряваше да излее. После с променен тон запита:

— Как върви „Над дъгата“?

Скайлър се покашля и хвърли благодарствен поглед към Даяна, преди да отговори:

— Наскоро приключих с осчетоводяването на третия месец. Мисля, че ще трябва да следим малко по-внимателно разходите.

— С колко са надхвърлили бюджета тия копелета?

— С три милиона… засега.

— А ние с колко сме вътре?

— Грубо, с шест милиона.

— Те и със сроковете изостават.

— Заради онзи смахнат сценограф, Роланд Хил, Той всеки път им дава все по-големи и по-пищни проекти. В момента чакат неонов декор на Ню Йорк, който ще ни струва четвърт милион. Хил отказва да работи в умалени мащаби.

— Тия копелета — обърна се Рубънс към Даяна. — Трябва им по един удар под пояса, за да изчезнат като дим заедно с проектите си — той остави чашата! — Уреди ми среща, Скайлър. Да речем… по някое време другата седмица.

— В офиса ли?

— Не, у дома. Искам тези его маниаци да се поотпуснат тук. Но съм повече от сигурен, че няма да се чувстват така, когато си тръгнат. Сега за „Коломбайн“…

— До десет ще имаш договорите — с тих глас го прекъсна Скайлър. — Ще ти ги пратя по куриер.

— Не си прави тоя труд — отвърна Рубънс. — Аз все едно първо ще мина през офиса.

Фаултън кимна.

— Беше ми приятно, че се запознахме, госпожице Уитни — той стисна безчувствено ръката й. — Харесвам филмите ви.

— Много благодаря — натърти Даяна. — Пак заповядайте.

Стъпките му постепенно се отдалечиха по плочките в коридора. Вратата тихо се затвори след него. Двигателят на колата изръмжа и се съживи; шумът му скоро заглъхна сред високите палми.

Рубънс наблюдаваше Даяна. После се обърна и се упъти към бара в другия край на гостната. За известно време-пространството между двамата бе изпълнено единствено със звука от подрънкването на ледени кубчета в чашата.

— Защо се държа така с него? — първа заговори Даяна.

— Не ми се разговаря на тая тема — тросна се Рубънс.

— Така ли? Добре — тя тръгна към дрешника в коридора.

— Къде отиваш?

— У Маги. Тя е…

— Недей.

Даяна се обърна и погледна Рубънс право в очите.

— Тя ми е приятелка, Рубънс.

Той пристъпи крачка към нея.

— Аз съм нещо повече от твоята приятелка.

— Няма да остана с теб тази нощ… след като видях как издевателстваше над Скайлър.

— Защо? Какъв ти е той?

— Въпросът е, на теб какъв ти е? Господи, та той ти е приятел!

— Правя го, защото това го забавлява.

— Нали наблюдавах лицето му — поклати глава Даяна. — Ти го оскърби. И то много. И го направи, защото не той, а ти се забавляваше.

— Изглежда — имаше нещо особено в погледа му — пак съм те подценил.

— Божичко! И това те притеснява?

— Не съвсем — той взе чашата и мина пред бара. — Добре — кимна, — ще ти разкажа историята. Със Скайлър сме състуденти. Аз постъпих без ничия помощ, а него — баща му го вкара — Рубънс махна с ръка, сякаш искаше да заличи думите. — Но това няма значение. Бяхме съквартиранти, станахме добри приятели… какво ли не сме правили заедно: ходехме на мачове, помагахме си, когато зубрехме за изпитите, излизахме заедно с момичета.

— Аха!

— Да. Много по-късно ми призна, че е сбъркан — Рубънс отпи с явна наслада от питието си, което издаде вълнението му. — Тогава не можах да го приема, както не го приемам и сега. Защото знам как му вървяха нещата с жените. По цели нощи сме разговаряли за Ким Новак и Рита Хейуърт, сравнявахме ги с нашите гаджета. Затова и досега вярвам, че неговото е временно отклонение — той извърна глава. — Годеницата му продължава да ми се обажда от време на време, за да ме пита дали има някаква надежда. Още го обича.

— Рубънс — тихо се обади Даяна, — ти не можеш да го направиш такъв, какъвто не е.

— Знаеш ли какво си мисля — отвърна Рубънс, — че той самият не знае какъв е. Толкова ме вбесява понякога, че ми иде да го удуша. Съвсем не искам да го наскърбявам, истина ти казвам. Но всеки път, когато Риджайн ми се обади и се разплаче… — Рубънс сви ръце в юмруци, — почвам да се питам: защо трябва да е така? Как може да предпочете оня педераст, дерматолога, пред нея?

— Държиш се, сякаш решението е твое. А то не е — Даяна плъзна ръка върху неговата и я стисна. — Е, аз не изпитвам към него същите чувства, както ти.

— Не изпитвам никакви чувства към Скайлър — изсмя се презрително Рубънс, ала гласът му не прозвуча убедително и той не отдръпна ръката си.

— Според теб не е ли мъжко да изпитваш чувства към него? — питаше го не за да чуе отговор, а за да огласи въпроса, който Рубънс щеше да си зададе. — Има ли нещо по-важно от приятелството?

Рубънс изглеждаше поуспокоен.

— Наистина, дължа му извинение. Понякога се държа зле с него, защото си представям, че и Бил се държи така.

— А вярно ли е, че си оставят синини, както спомена?

— О, не — усмихна се Рубънс. — Естествено, че не. Исках само да го подразня. Напротив, мисля, че Бил наистина го обича — той вплете пръсти в нейните. — Всъщност Бил не е лош… като дерматолог — Рубънс се засмя. — Знаеш ли, ти притежаваш една много обезпокоителна способност.

— Каква?

— Можеш да ме накараш да откривам неща за самия себе си.

Даяна усети силния му поглед, втренчен в очите й. В него долове нещо, от което коленете й омекнаха. Имаше чувството, че се е превърнала в някакво приказно, вълшебно създание, пред което той стоеше като вцепенен и хипнотизиран. Дишаше с полуотворена уста и когато вдигна ръка, за да докосне бузата й, кожата му пареше.

— Не отивай, Даяна — гласът му беше пресипнал. — Не сега, не тази нощ — сякаш ток премина през нея, когато я докосна. Пареща течност в очите й започна да топи всички спомени — в този миг тя можеше да отиде при него пречистена от огъня и леда на миналото си. — Моля те.

Ала Даяна не можа да удържа на неизреченото си обещание пред Рубънс, независимо от егоистичното желание на част от тялото й да остане цялата нощ с него. Някъде от тъмнината, заглушавайки тиктакането на будилника до леглото и ритмичното дишане на Рубънс, Даяна чуваше отчаяния зов на Маги.

Спомни си за всички сиви дни, в които двете си поделяха обеди и вечери в „Тако Бел“ или в „Хамбъргър Хамлет“; колко нощи бяха плакали в прегръдките една на друга от разочарование и гняв, че не постигат нищо. Нямаше роли, нямаше участия във филми, нямаше живот. Толкова покани за леглото бяха отклонявали, толкова продуценти бяха отблъсквали, че вече не помнеше броя им. В онези безрадостни дни те разчитаха само една на друга. Сърцето й се сви при мисълта, че може би сега Маги страда, като вижда приятелката си да преуспява, а тя да е толкова унизена.

Даяна се надигна, тръсна силно глава и стана от леглото. Отделянето на топлата й плът от плътта на Рубънс й подейства като шок и пропъди мислите й.

Тихо, за да не го събуди, тя нахлузи джинсите и пуловера си. Извади ключовете на колата си и тъкмо стигна вратата за коридора, чу Рубънс да се размърдва, а после гласа му, хриплив от сънливост:

— Къде отиваш?

— Трябва да се вадя с Маги.

— Защо? Та точно сега тя те мрази и в червата си.

Даяна се обърна: почти цялото му лице беше в сянка, само един мъничък полумесец светлина минаваше през бузата като белег.

— Веднъж вече ме спря. Не го прави пак, моля те.

— Само ти обръщам внимание на нещо, което се разбира от само себе си — каза той, облягайки се на лакът. — Но щом си решила да си губиш времето, твоя работа.

— Тя ми е приятелка, Рубенс — Даяна се върна една крачка, — разбери. А човек трябва да държи на приятелите си. Нали?

Той замълча за момент.

— Маги само чака случай да ти забие нож в гърба.

— За теб това е само игра, права ли съм? Теб изобщо не те е грижа за Маги. Просто не искаш аз да си тръгвам.

— Да — призна той, — не искам — и седна в леглото; Даяна усещаше, че я наблюдава. — Сега и двамата спорим… за нищо.

Даяна се върна до леглото, наведе се и то целуна по устните. Протегна пръсти, за да докосне линията на брадичката и премахна за момент белега от светлина.

— Аз не си тръгвам от теб. Само отивам да се видя с Маги. Има разлика. Грешиш относно нея. Каквато и борба да водим двете, тя е от ден до пладне… само че… трябва една от нас да направи първата крачка към помирението. А тя няма да я направи, поне тоя път няма. Прекалено е обезсърчена и отчаяна — Даяна отдръпна лицето си, но стисна ръката му. — Не ми се сърди. И аз ценя своите приятели. А тя има нужда от мен.

— И аз имам нужда от теб.

— Ти си по-силен от нея в момента — усмихна му се Даяна. — Не го превръщай в състезание.

— Не го превръщам — отвърна той от тъмнината. — Прави каквото трябва.

Даяна насочи сребристия мерцедес покрай крайбрежната къща на Крис и Маги и видя, че вътре свети. Плисъкът на вълните изобщо не можеше да се чуе от пулсиращите удари на музиката на „Хартбийтс“, която се лееше от къщата. Тя се качи по посипаните с пясък стълби и почука на вратата. Музиката гърмеше с такава сила, че чукането й не се чуваше и тя се принуди да изчака някое затишие между песните. После заблъска по вратата с юмрук.

— Влез… отворено е… О, ти ли си? — почуди се Маги, като я видя. — Най-малко пък теб очаквах.

— Защо ми затвори телефона? — попита Даяна и се приближи до дивана, където се беше свила Маги; на малката масичка пред нея имаше почти празна бутилка немско бяло вино; пепелникът беше препълнен с угарки. Наполовина изпушена цигара с марихуана лежеше отделно в телено цигаре.

— Къде е Крис? — намусена попита Маги. — Много ли те беше страх да го доведеш със себе си?

— Маги, не знам откъде ти дойде наум подобно…

— Аз искам да знам! — тя надвика музиката доста успешно. — Какво скроихте двамата зад гърба ми?

Даяна отиде до уредбата и завъртя копчето на усилвателя. Настана тишина, сред която долетя глухият звук от лекото разбиване на вълните навън. Даяна се върна и седна на дивана до Маги.

— Съжалявам, но нямах възможност по-рано да ти кажа, че се видяхме и разговаряхме с Крис.

— Той можеше от мен да поиска съвет — очите й се напълниха със сълзи. — Защо е потърсил теб?

Даяна протегна ръка и погали Маги, а тя като че ли само това чакаше, за да захълца и на пресекулки да продължи:

— О, боже, Даяна, не издържам вече! Ти постигна всичко, а аз — нищо… нищо! Сега ми отне и Крис.

— Крис обича само теб, Маги. Ние с него сме само приятели, а понякога приятелите си споделят неща, за които не могат да говорят с любимите си — тя прегърна Маги, усети горчивите сълзи да се стичат по врата й, хълцанията й я разтърсваха като леки земетръси. — Шшт — зашепна Даяна, — недей — успокояваше я тя, както се успокоява обидено дете и както толкова бе копняла майка й да я утеши така поне веднъж. После погали Маги по косата: — Ние все още можем да разчитаме една на друга.

— Но ти си тръгваш — гласът на Маги бе слаб и тъжен; целият натрупан гняв изтече от нея заедно със сълзите й, — тръгваш си и ме оставяш.

— Как си тръгвам? — тихо каза Даяна. — Не си тръгвам. Тук съм.

Сега и тя плачеше, защото най-сетне беше разбрала какво става с тях и знаеше, че трябва да го предотврати, преди приятелството им да се е разрушило. Хвана главата на Маги с две ръце и я обърна към себе си, за да могат да се гледат в очите.

— Няма значение какво ще се случи. Ние винаги ще бъдем приятелки. Винаги между нас ще бъде същото. Обещавам ти, Маги.

Маги се вгледа в очите на Даяна, вдигна пръст и избърса една потекла по бузата й сълза. После въздъхна дълбока, зарови глава в рамото й и затвори очи. Двете се залюляха леко.

— Рита, отвържи жените! — нареди Ел-Калаам.

Рита метна на рамо своя МР-40, извади от ножницата, висяща на хълбока й, нож и се приближи към Хедър и Сюзън, които стояха пред дивана. Сряза връзките и се отдръпна.

Пред двете жени застана Ел-Калаам.

— Ще отвържете краката си, когато свърша да говоря, ясно?

Хедър го гледаше право в очите, без да мига; Сюзън бе леко извърнала лице — бършеше с ръка сълзите от очите си.

— Какво има, госпожо? — пристъпи крачка напред към Сюзън мъжът. — Лошо мириша ли?

Тя не помръдна.

— Сигурно нямам достатъчно пари, за да ме гледаш в очите, а? — Той взе едната й ръка и огледа диамантените пръстени. — Това са очи на беден човек, госпожо, на посветен човек, професионалист — пусна ръката й. — Да, не можеш да го разбереш. Защото всички ние, посветените мъже миришем лошо — той изпъна тяло; лицето му се наля с кръв.

Както го наблюдаваше, Хедър понечи да пристъпи към Сюзън, ала късно.

— Ще ми отговаряш, когато те питам! — изрева в този момент Ел-Калаам и удари Сюзън през лицето; тя се олюля — спънатите глезени не й позволиха да запази равновесие и тя се строполи на пода.

— Стани! — заповяда Ел-Калаам.

— Остави я! — изкрещя Фреди Бок. — Да не си посмял пак да я удариш!

Феси, който наблюдаваше двете жени, и облизваше устни, докато очите му се движеха нагоре-надолу по формите на телата им, изведнъж сбърчи вежди и заби юмрук отстрани в дебелия врат на Бок. Индустриалецът нададе вик и политна назад.

— Свиня! — процеди Феси през зъби и се изплю в нагръдника на ризата му. После отново погледна към Сюзън и по устните му заигра усмивка.

— Ставай! — с още по-дрезгав глас повтори Ел-Калаам; той не бе обърнал никакво внимание на разигралата се до него сцена. — Ставай, ставай! — наведе се и сграбчи дребничката брюнетка за косата; тя продължаваше да хлипа.

— Вие, жените, сте толкова безполезни същества. Единственото, което умеете да правите добре, е да плачете. За нищо друго не ви бива.

— Ами тази жена с вас? — обади се Хедър и посочи Рита. — Тя току-що уби…

— Кой ти разреши да говориш? — присви очи Ел-Калаам.

— Просто помислих, че бих… ооох!

Огромната му ръка сграбчи челюстта й. Целият трепереше от силата, с която я стискаше.

— Не! — каза той. — Ти не можеш да мислиш. Запомни това! — беше се разтреперил още повече: — Плачи, да те вземат дяволите!

Ала Хедър продължаваше да го гледа в очите, без да мига. Той отдръпна ръката си, оставяйки червени белези по бялата кожа. Замахна и я удари веднъж, два, три пъти в бърза последователност. След всяко разтърсване на главата в ъгълчетата на очите й бликваха сълзи.

— Видя ли? — гласът му бе станал мек. — И ти си като останалите. Не го забравяй.

Мъжът започна да мести поглед от едната към другата.

— Прислугата вече я няма — продължи той с ироничен тон. — Двамата изпълниха задълженията си. Загубиха своя живот, за да ви предупредят; за да можете всички вие да влеете малко разум в главите си — той обходи с поглед всички. — Онези, които го направят, може и да оцелеят — после отново повиши глас: — А онези, които пренебрегнат нашите предупреждения, ще последват тия двама — и подритна крака на иконома — във варницата навън.

Той се засмя и целият му израз се промени. Устата му беше пълна със златни коронки.

— Но я да прекратим този мрачен разговор. Времето върви и стомахът ми вече се бунтува. Вие двете — посочи той към Сюзън и Хедър, — ще приготвите нещо за ядене и кърпи за всички, да се измием. Поне с тая работа можете да се справите. Само че — протегна ръка и сграбчи китката на Сюзън, — не можем да останем с това, нали? — и започна да сваля златните й гривни. — Не бива да вършиш груба домакинска работа, накичена с толкова злато — след гривните започна да сваля и пръстените.

Сюзън изстенваше след всяко свалено бижу. Ел-Калаам обърна ръката й с дланта нагоре и се усмихна широко.

— Не си свикнала да си толкова оголена, а? Е, сега ще добиеш практика.

— И какво ще правиш с всичките тези накити? — попита Кен Ръд. — Ще ги разпределиш между войниците си ли?

— За бога! — последва го гласът на Томас; лицето му бе пламнало. — Не разбираш ли от дума? Просто дръж голямата си уста затворена и…

Ръд стисна зъби и се обърна към шефа си:

— Ако не престанеш да хленчиш, кълна се в Бога, ще ти избия зъбите.

Томас побледня, после пак пламна. Огледа пълната стая. Всички бяха вперили поглед в него. Той вдигна рамене:

— Не ми говори по този начин, Ръд. Не забравяй, че аз те назначих. Не се ли чувстваш поне малко благодарен? Мога да те изхвърля от системата на дипломацията за неподчинение.

— Ще видим кой на кого и как служи — спокойно отвърна Ръд. — Само да излезем оттук живи! Ти си долен страхливец, Томас. Президентът трябва да бъде уведомен за това.

Ел-Калаам се приближи до тях захилен.

— Ето как бе повален могъщият американски орел! — разсмя се той. — Но младият човек заслужава да получи отговор — и вдигна бижутата на Сюзън. — Това не е предназначено за отделни хора. То ще отиде в помощ за борбата на палестинския народ срещу ционистките терористи.

— А, да — намеси се Мишел Емульор, — езикът на истинския революционер.

— Аз съм точно такъв — обърна се към него Ел-Калаам, приближи и сложи ръка върху рамото на младия аташе. — Както виждам, разбираш от тия неща, французино, а? Май не греша.

— Разбирам необходимостта на палестинския народ да има своя родина — кимна Емульор. — Французите не хранят симпатии към израелците.

— Тъй е — отвърна Ел-Калаам. — И за какао им е?

Той сложи пръст напреки на устните си и се замисли. После потупа устни с пръста и наклони глава с характерния си маниер. В същия момент ножът му се озова в ръката и той започна да освобождава с него вързаните глезени на младия французин.

— Мисля, че свободен ще ни бъдеш по-полезен — сега ръката му беше на рамото на Емульор. — Просто поговори на тези хора, приятелю. Поговори им за революцията и свободата. За евреите…

— Да, точно така, Ел-Калаам — прекъсна го Рейчъл. — Всички ние виждаме как стоят нещата. Вие единствено това можете да правите — да разпалвате омразата, стаена у всекиго. Евреинът знае какво значи светът да е настроен срещу него. И вашето отношение не е по-различно. Нищо не се е променило.

— Параноята е силно изразена еврейска черта — отвърна Ел-Калаам. — Както личи и ти не правиш изключеше.

— Вие май бъркате параноята с преследването — не отстъпваше Рейчъл.

Ел-Калаам махна с ръка, показвайки пренебрежение към думите й и се обърна.

— Рита, отведи жените в кухнята. Нека се заловят да приготвят нещо за хапване. А ти, Феса, се заеми… ммм… с младия американец и с двамата англичани. Накарай ги да свалят вратата на банята, за да си направим „стая за разговори“.

Когато на път за кухнята Хедър и Сюзън минаха покрай Рейчъл, момичето стисна пръсти в ръката на Хедър и каза:

— Горе главата!

Малагес я дръпна назад.

— Голи думи — подметна Ел-Калаам.

Рита сръга Хедър отзад с пистолета си.

— Върви или ще те набутам в стаята за разговори. Едва ли ще ти хареса.

Даяна караше без посока в нощта — имаше чувството, че се носи над покривите на едно от дългите, обширни предградия на Лос Анджелис. Ако бях в Ню Йорк, мислеше си, щях да определя височината, със скоростта на звука щях да се изкача на покрива на Световния търговски център и оттам да обхвана с поглед светлинните, трепкащи като звезди в далечината: на запад — отвъд Хъдзън, чак до околностите на Ню Джърси, а на север — през хълмовете, до одимените жилища на Харлем.

Тя просто не можеше да се върне в дома си, от който дори и собствената й миризма бе изчезнала. Рубънс беше заминал по работа в Палм Спрингс и макар да бе предупредил Мария, че Даяна може да живее в къщата, на нея не й се искаше да остава там сама.

Насочи механично сребърния мерцедес по ярко осветените магистрали: Футхил, после Вентура, Лос Фелис, Западната и излезе на Сънсет — на четири преки източно от театър „Хънтингтън Хартфорд“. Без да се замисля, зави наляво по Ла Сиенега и се озова пред студиото „Лас Палмас Саундсрекордъс“, където Крис и оркестърът му правеха записи на новия албум.

Даяна премигна няколко пъти, сякаш се събуждаше от сън и след като осъзна къде се намира, слезе от колата.

Разбира се, тя не можеше да влезе. Местонахожденията на „Хартбийтс“ винаги се пазеха в тайна, макар че едва ли имаше полза. Информация винаги изтичаше и те си бяха взели охрана. Едрият мускулест чернокож, който пазеше на вратата, беше първата от няколкото човешки бариери, които групата бе поставила. Той не само че не я пусна вътре, но дори не й позволи да прати бележка на Крис. Нещо повече — твърдеше, че оркестърът изобщо не е тук.

Обръснатият му череп блестеше в синьо от жужащото флуоресцентно осветление на входа. Носеше шоколадовокафяв костюм и огненочервена риза. На якия му врат висеше сребърна лъжичка за кокаин и бръснарско ножче, също от сребро. Той я избутваше с широките си розови длани — досущ лапи на животно, и не искаше и да чуе възраженията й.

Даяна беше почти готова да се примири, когато неочаквано зърна Найджъл да се приближава зад едрия гръб на чернокожия.

— Найджъл, здравей! — провикна се тя и подскочи, за да може да я види. — Найджъл, аз съм, Даяна!

Чернокожият я задърпа.

— Ще ти дам едно здравей! — гласът му прозвуча тихо, но заплашително. — Не чу ли к’во ти казвам, момиче? Изчезвай от тук, че…

— Спокойно, Джери — избута с рамо чернокожия мъж Найджъл. — Здрасти, т’ва ти ли си?! — и се обърна към пазача: — Всичко е наред. Тя е наш човек.

Чернокожият вдигна рамене и отстъпи назад. Не се извини. Найджъл хвана Даяна за ръка и я поведе надолу по няколкото стълби, постлани с пътека. Тук осветлението беше по-слабо и меко, стените в пастелни тонове се виеха в сумрака.

Найджъл спря пред автомат за безалкохолни напитки.

— Отдавна не съм те виждал, Даяна — извади няколко монети от джоба на джинсите си и ги пусна в процепа. — Искаш ли кола?

— Не, благодаря.

— Дойде да се видиш с Крис ли?

Стоеше полуобърнат към нея и я гледаше над ръба на картонената чаша. Подсмръкна и сръбна шумно от напитката. В полумрака, през рамото му Даяна забеляза да се движи силует с телосложението на булдог и с невероятно широк гръден кош. Вървеше безшумно и в един момент лицето попадна в сноп мъждива лимоненожълта светлина. Колкото и да беше странно, от грубите му черти не лъхаше никаква свирепост. Кротките сиви очи оглеждаха безпристрастно всичко. В първия момент, когато мъжът я погледна, Даяна беше почти убедена, че тия малки сиви дискове са обективи и че само да натисне корема му с пръст, от процепа на стиснатата уста ще се появи цветна полароидна снимка.

Найджъл се обърна по посока на погледа й.

— Т’ва е Силка — поясни той. — Пази ни от всекиго.

После подскочи два-три пъти с танцова стъпка, сякаш искаше да се освободи от излишната енергия и верижката с амулета от слонова кост и черен оникс задрънча около врата му.

Даяна извърна поглед към Найджъл:

— Отдавна не съм виждала никого от вас… нали знаеш колко сме заети… и аз, и…

Той я смушка с кокалестия си пръст, като че ли имаше пред себе си кукла.

— Ставаш звезда, нали, душа.

— … вие с вашия албум, та затуй…

— Майната му! — Найджъл схруска ситния лед в устата си. — Хм — преглътна, — след седмица тръгваме на път. Тогава трябва да ни видиш, тогава! — той разкрачи крака като прославен стрелец и сложи ръце на тесния си ханш, готов сякаш да извади чифт пищови. — На сцена! Уоу! Супер турне! Не сме обикаляли, ммм… повече от година и половина — залюля снага като кобра, опиянен от звуци, които само той чуваше. — Все едно си на война… разбираш, същинска битка. Научен си да убиваш, когато си там, на фронтовата линия и чуваш неспирното па-па-па на оръжията около теб, сякаш идва от самия въздух… нов вид, разбираш, атмосфера. После изведнъж те удря в носа вонята на пушечно месо и кръв и още по-здраво стискаш оръжието в ръцете си. Т’ва ти става начин на живот — и той смачка празната чаша, метна я нехайно встрани. Силка не помръдваше очи от тях. — После те пращат обратно у дома… Някаква кървяща дрипа в отпуск, к’вато вече си виждал и к’во става? Кървенето продължава, напълно достатъчно, за да заспиш, т’ва става. Лежиш в смачканите чаршафи с ококорени очи и чакаш куршумите да зачистят покрай главата ти; наред с тях силният тътен на минохвъргачен огън. А къщата тя ухае на чисто, приятно… на спокойствие! И ти почваш да проумяваш. Всичко идва от кървящите ти ръце. Те са празни… адски празни и без тежест в тях почват да се потят и ти не можеш да спреш това, бършеш ги в бедрата си, стопляш ги, изстудяваш ги… нищо не помага.

Отначало Даяна намери това отплесване на Найджъл на тема война за доста обезпокояващо, макар че още преди да се запознае с него, Крис я бе предупредил за тази слабост на приятеля си. Беше и казал също, че Найджъл притежава една от най-големите колекции от лични военни принадлежности от Втората световна война. Първо имал огромна оръжейна сбирка. След това започнал да събира от тук от там смъртоносни оръжия от Виетнам, защото били, по думите му, много по-изтънчени.

Докато разказваше, хлътналите очи на Найджъл пламтяха от силен вътрешен огън.

— Ами ето к’во става, когато не си на път. Като проклет войник-отпускар, разглезен от стоене вкъщи. Не знам как е с другите копелета, ама за мен правенето на плочи е адски скучно. Четирите стени ми действат потискащо, разбираш. Веднъж да свършим, ще ми олекне. Ще ми се вече да съм излязъл — навън, в нощта, където има само светлини, микрофони, висока сцена и на нея — ние, а пред нас — младежи, море от младежи, които крещят с пълни гърла, тълпят се, чакат, реват, викат ни за последен път на бис, само и само да ни докоснат…

Насред парчето аз отивам до ръба на сцената и мога да видя първите два реда. Всички там стоят прави, ама казвам ти, всички, до един — прави и махат с ръце и с рози. Аз коленича и те подлудяват, някои дори прескачат бариерата за фотографите и усещам миризмата им — на наркотици, на бира и на още нещо, което не мога да обясня, нещо, което вече толкова години продължава да ми действа. То е мирисът на младостта: копнеж по това, което сме постигнали ние тук, на тази сцена, защото ние сме надминали човешкото в нас, разбираш, вече не сме Найджъл или Крис, или Иън, или Роли — ние сме „Хартбийтс“. И това сексуално изпарение, което се носи във въздуха, е толкова силно, че аз знам, знам, че само да се пипна и съм готов… цялото това наситено изпарение е като вятър, който духа към мен от някаква тъмна врата. Поглеждам надолу и виждам всички тия лица, блеснали от отражението на нашите движещи се прожектори. И знаеш ли к’во се получава? — Найджъл широко разпери ръце. — Едно огромно огледало, което връща музиката обратно към нас. Тези лица греят като слънца с неземна светлина. Те са преобразени, пречистени и тогава ме обзема чувството, че реша ли да се протегна и да ги докосна, мога отново да ги преобразя във вид, какъвто аз пожелая, сякаш плътта и костите им са се превърнали в глина. А то, това е важното. Не спечелените мангизи… мангизите са само за харчене, разбираш. Докато това… мама му стара… това е, което движи света. И моят инструмент е като оня гаден М-16. Когато взема подвижната клавиатура и тръгна из сцената по време на „Раф Трейд Найтс“, аз се чувствам като стрелец в проклетата джунгла, който дебне да пръсне черепа на някой неприятел.

Даяна наблюдаваше внимателно лицето му, докато Найджъл говореше. То щеше да се стори странно на всекиго, който не бе сценичен изпълнител. При вглеждане отблизо създаваше впечатление, че всичките му черти са прекалено пресилени, сякаш взети от две лица и натъпкани в едно. Ъгловатото лице с високи скули бе гримирано повече театрално отколкото козметично, затова и тушът на очите не му придаваше женственост, а по-скоро зловещ израз. Всъщност точно този външен вид той си бе избрал още в ранните години на групата и го поддържаше грижливо и досега.

Зловещите народни предания не бяха далеч от неговата поезия, която се лееше от сцената — неизменна сянка съпътстваше песните му, засягаща отрицателната страна на живота; коварните жени, еуфорията от наркотици, измислените улични боеве, при които остриетата на джобни ножчета проблясваха във въздуха, пуснатата на воля младежка агресивност — това беше същината на песните, с които „Хартбийтс“ се прославиха най-много. И тъкмо това прецизно премерено мрачно въздействие ги задържаше на мода в една индустрия, прословута със способността си бързо да те изхаби. Никой, дори най-радикалните от суровите нови вълни, идващи от Англия, не помисляха да унижат групата, както редовно правеха с други супер формации, които с години не слизаха от върха, използвайки изрази като „скучните стари пръдни“.

Даяна винаги бе оприличавала Найджъл на животно в клетка — неспокоен в същността си, нетърпелив и обезсърчен от превратностите, често сменящ настроенията си. Положително е маниак, помисли си тя, в степен, напълно приемлива за сценичен изпълнител.

— Ей, я виж! — Найджъл извади от малкото джобче на джинсите си навита на руло найлонова торбичка. — Мой колега току-що си пусна от това във вените. Копелето е откачалка и досадно като муха, ама трябва да призная, носи най-добрата стока — той бръкна с палец и показалец в пликчето и затърка между пръстите люспесто вещество, тъмнокафяво като шоколад. — Басирам се, че не си попадала на такова нещо, душице. Това са чиста проба кам-проклети-боджански пъпки. Казах ти, това приятелче не е с всичкия си. Трябва да внимавам. Той ту идва, ту изчезва. Знае ли човек? На… опитай малко. Ще ти продуха мозъка.

Но вместо да натъпче наркотика в лула, Найджъл понечи да го натъпче в устата й. Даяна извърна глава и го отблъсна с ръце.

— Не, Найджъл, недей. Не сега.

Той вдигна рамене, ухили се, натъпка щипката наркотик в устата си и задъвка.

— Чудя ти се понякога — рече, но си личеше, че мисълта му е другаде.

— Не го ли пушиш?

— Господи! Не, душко — изсмя се той, — тая стока е прекалено качествена, за да се пуши. Трябва да се дъвчи. Нищо друго. Почакай и ще видиш. Няма измама. Оох, ох! — пусна отново монети в автомата и си взе нова чаша кола; извади още малко от наркотика, пъхна го в устата си и пак задъвка. — Ммм, как бързо действа. Помага ми да издържа тая ужасна скука — преглътна, отпи от колата и прибра наркотика. — Крис е вътре. Губи си времето с компютъра. Винаги изчезвам в такива моменти. А той пък как се вживява в тия идиотски записи, не ти е работа! Добре си бяхме през шейсет и четвърта, когато имахме две писти, а не шейсет и четири като сега. Шантава история! К’во да правим с тия шейсет и четири писти, да викаме Берлинската филхармония ли? Ние сме рок’ен’рол музиканти, а не някаква си фръц-фръц група, педерасти. Ама ха! Минахме през всички боклуци, дето идваха и си отиваха през шейсети осма — тъй де, кой го е грижа, разбираш. Шествахме със „Сърджънт Пепър“ и от тоя род… Крис и Ленън бяха добри приятели в ония дни. Но дай да зарежем тия приказки… то беше толкова отдавна, разбираш. Сега т’ва не е нашият тип музика, рок’ен’рола. Нашата работа е да ти изправим косите. На улиците, човече. Барикади, наежили железа. Ние сме мръсната улица, приятел, а не колежански двор. Очи, блеснали след някого от нас, нали разбираш? Уши бучат. Тела се клатят в такт. Това е нещо! Каквато е същността на живота там, на улицата!

В този момент вратата на студиото се отвори и той млъкна. Вълна от записана музика гръмна в ушите им, после спря изведнъж и последваха изопачени звуци от пренавиване на лента. Разнесе се гласът на Крис:

— Стоп!

Музиката отново гръмна точно от мястото, откъдето се чу преди малко и заглъхна зад вратата, която се затвори със звука на пневматична клапа.

— Ей, Тай! — възкликна Найджъл с усмивка.

С гръб към вратата стоеше жена и ги гледаше. Беше средна на ръст, с тесен като на Найджъл ханш. Позата й — едното бедро издадено настрани — при всеки друг щеше да изглежда просташка. Но при Тай биеха на очи най-мрачните нюанси; от нея лъхаше дълбока и трайна студенина.

Тя имаше неправилно лице, с израз на низвергнат ангел — особено забележително, триъгълно, с широки европейски устни, високи скули и тънък като кама нос.

Великолепна! Това щеше да е първото определение, което би минало през ума на човек, ако не бяха очите й. Черни като въглени, те разваляха цялостния израз; сякаш поставени по погрешка на това лице или може би прекалено малки за него.

Носеше бюстие без презрамки, с банели, които съблазнително повдигаха и показваха част от гърдите й, и черна копринена пола с цепки до ханша от двете страни, за да се вижда лъскавият сатенен колан с жартиери. Наричаха я Тай, но истинското й име беше Таис.

Тя тръгна към двамата, приковала странните си каменни очи в Даяна.

— Чудех се, къде се забави толкова, скъпи — не отмести поглед към Найджъл, макар да говореше на него.

— Нали помниш Даяна? — каза Найджъл. — Приятелка на Крис и Маги.

— И още как — широките й устни се извиха в усмивка, която не блесна в очите. — Защо е дошла? Нали знаеш, че не допускаме…

— Е, хайде сега — той пъхна ръка под мишницата й и опакото на дланта му се притисна в овала на гърдата й. — Даяна е приятелка, Тай. Дошла е чак дотук, а? — и намигна на Даяна. — Цял ден е бачкала и е дошла тук да се позабавлява малко. Ей, ей — той се заклати като в танц, като държеше в прегръдките си Тай.

— Отивам в тоалетната — каза тя и отмести злия си поглед от Даяна към Найджъл. — Ще дойдеш ли с мен? — гласът й беше дълбок и дрезгав. Театралната й подготовка беше очевидна.

Найджъл се ухили:

— Разбира се. Да. Винаги готов — той едва отдели поглед от нейния и се обърна към Даяна: — Ти влез, ако искаш. Крис и момчетата ще се зарадват, като те видят. Ха! Роли е лепнал твоя снимка на калъфа си. Нали, Тай? Ха, ха!

Тя го дръпна и двамата изчезнаха зад леката чупка на коридора.

Вътре студиото бе облицовано в светли дъски, поставени под наклон и лакирани. На места върху тях бяха монтирани светлосини меки трапецовидни акустични панели.

Даяна стоеше на по-ниското с три стъпала ниво в края на апаратната, където бе разположен огромният пулт с циферблати, плъзгачи, бутони — общо шейсет и четири, по един за всяка писта, и множество изходни и входни връзки. Всичко се управляваше с компютър.

Зад преградата от двойно стъкло беше самото студио за записи, пълно с обемисти усилватели с трепкащи по тях рубинени светлини, различни инструменти на оркестъра, дълги, виещи се като змии дебели кабели, стойки за микрофони. В единия ъгъл имаше малка кабинка с прозорче за вокални записи. До задната стена беше разположено голямо концертно пиано, покрито с избелял кафеникав калъф. Двама дългурести асистенти по озвучаването бяха коленичили до кабелните изходи и довършваха подготовката за последните комбинирани записи на албума.

Даяна продължаваше да стои в полумрака до вратата, погълната от мисли за Найджъл. „Адски ме стряска тоя човек“, беше споделила тя с Маги, след като го видя за пръв път. „Глупости!“, засмя се Маги в желанието си да я успокои. „Това е само поза, мила. И трябва да призная, доста сполучлива. Нищо друго. Чак се вдетинява. По моему, той усвои всички тия сатанински измишльотини покрай Тай. Фасадата на сензацията. Повече от сигурна съм, че тъкмо затова са и нейните истории с други жени. Това е подходящ материал за…“ „О, да, би се вдигнал голям шум“, вметна Даяна. „Не и за него. Найджъл има нужда от подобно нещо двайсет и четири часа в денонощието. И Тай, разбира се.“ Маги повдигна рамене: „Все пак, чудя се може ли изобщо да бъде зъл. Крис го познава от толкова отдавна.“

— Ей, Даяна, как си?

През междинната врата, водеща към звукозаписното студио, се появи захилен Роли, тръгна към нея, изкачи стъпалата и я прегърна грубо, но сърдечно. Беше облечен в износени джинси и плътно яке в бяло и синьо. После се отдалечи и отиде да говори с Крис, който се бе навел към Пат, инженера по озвучаването, и двамата разработваха компютърната програма за последното комбиниране на записа. Оттам Роли отново влезе в звукозаписното студио, мина през виещите се по земята кабели и отиде при барабаните си. Взе палката и започна внимателно да изпробва подред звука на всеки барабан и цимбал, като междувременно правеше и настройка, където беше необходимо.

Апаратната също беше на две нива; по-ниското стигаше до контролния пулт, до който имаше удобен диван и ниска масичка. Даяна отиде и седна там. От нишите на тъмнокафявия акустичен таван се процеждаше слаба светлина. Чуваше се острото съскаме на лента, придружено от кратки изблици на звуци, наподобяващи неразбираем детски брътвеж. Съскането спря и в абсолютната тишина изведнъж гръмна музика, толкова силна, че Даяна подскочи. Огромните високоговорители — същите, каквито Крис имаше в дома си, бяха монтирани в двата ъгъла на стаята. Чу се спокойният глас на Крис:

— Добре.

Отново настъпи тишина; после изскърца стол и Пат съобщи:

— Отивам да чишна и да се поразтъпча малко. Веднага се връщам.

Вратата към коридора тихо хлопна след него. Даяна се обърна и се изправи на колене върху дивана. Главата й се подаде над апаратурата.

— Ей, това ти ли си?

— Маги не е ли тук?

— Не — поклати глава Крис. — Каза ми, че й се обаждали. Може би за някакво участие.

— Това е чудесно — на езика й беше да му каже в какво ги бе обвинила Маги, но реши да се въздържи. Да върви по дяволите, задето си мисли такива неща, наруга я в себе си Даяна. Тя е толкова нестабилна понякога.

Крис кимна:

— Дано най-сетне се пусне от врата ми. Божичко, ставам бръм от нея, казвам ти.

— Просто е притеснена.

— Аха — той извади цигара и с обиграно щракване на запалката я запали. — Кога ли пък не е била! — наведе се над пулта и с възбудено лице продължи: — Човек трябва да вярва в нещо, Даяна, за да успее — стисна юмрук. — Трябва да вярваш и в себе си, щото около теб всеки гледа да забие нож в гърба ти и с радост да ти каже колко си некадърен — беше се приближил много близо до Даяна и очите му шареха по лицето й, сякаш търсеха нещо. Изведнъж се разсмя и настроението му се промени; отново се облегна назад в стола и додаде: — Затова ние с теб се разбираме тъй добре, нали?

— Да — кимна Даяна, — това има значение.

— Вярвам, не ме смяташ за наркоман; не си тръгнала да гониш опашката на комета — пак се засмя. — Има си хас! Та ти си имаш собствена комета — смачка наполовина изпушената цигара и извади малка метална кутийка. — Искаш ли да смръкнеш малко?

Даяна поклати глава.

— В коридора налетях на Найджъл. Опита се да ми пробута от неговата отрова.

— Хм! Той е в такова гадно настроение тази вечер. Сигурно е от проклетото пълнолуние — Крис смръкна лъжичка кокаин.

Докато го наблюдаваше, Даяна попита:

— Защо не привикнеш към нещо по-здравословно като пиенето например?

— Ха! — Крис стисна носа си и затърка венци с останалия по пръстите му бял прах. — Пиенето е чисто пролетарски порок. Веднъж прибраха баща ми за пиянство. Беше гаден къркач, преди да засегне в морето. Всъщност това го излекува.

— Кое, морето?

— Не. Дето избяга от майка ми — този път се засмя без никаква веселост. Като че ли думите му нагарчаха. — Значи не искаш да опиташ? Бре! Какво примерно момиче си!

— Трябва да пазя реномето си — засмя се Даяна.

— Аз също — каза той и гребна нова доза. — Наздраве за реномето! — смръкна силно и от праха не остана и следа. Прибра кутийката и избърса носа си. — Добре че не си опитала от марихуаната на Найджъл; сега нямаше да си сред нас.

— Той продължава да ме плаши — каза Даяна, — макар че не го познавам от вчера.

— Кой, Найджъл ли? Боже, та той е един хлапак, който се мъчи да се прояви в света на възрастните.

— Това ми е думата — каква страст към оръжията си!

— О, това ли било! Е, трябва да го познаваш толкова дълго, колкото аз, за да разбереш тази негова страст. За него всичко друго минава и заминава, всичко е нереално. Освен оръжието в ръката му. То има тежест, има власт. То е могъщо. Той натиска спусъка, и убива животно. Може да го пипне, да усети изстиващата му козина. Знае какво е направил.

Даяна потръпна.

— Но това е жестоко.

— Защо? — той протегна ръка, имитира с пръсти пистолет и се прицели във въображаем обект. — Па! Па! Той не убива хора.

— Но понякога създава впечатлението, че има подобно желание.

— Е, такъв си е Найджъл. Най-големият фантазьор от всички нас — Крис кимна. — Не бива да забравям: ние израснахме заедно по улиците на Манчестър — запали цигара, дръпна веднъж и я остави. — Така е, когато не помниш баща си, когато все нямаш достатъчно пари да си платиш наема и никога не знаеш какво ще завариш, като се прибереш вкъщи.

Крис дръпна още веднъж от цигарата, преди да я загаси с пожълтелите си груби пръсти.

— Спомням си, когато навремето живеехме в една квартира и едва успявахме да си намираме по някоя временна работа. От мазето под нас се разнасяше такава гадна миризма на мухлясал картон и пикня, че си слагах щипка на носа, та да мога да заспя. Една вечер се обадих на майка ми — ние нямахме телефон, та ползвахме автомата на ъгъла — зиме ташаците ни ставаха на кочан — и тя ми вика: „Татко тя се върна, сине. Отби се само да ни види. Пита за теб. Донесъл ти е коледен подарък, да знаеш.“ Аз побледнях, върнах се в квартирата и дори не съм чул, когато Найджъл ме питал: „К’во ти е, друже?“ и тръгнал след мен за дома на майка ми. Зачаках на улицата да се появи подлецът. Че като му фраснах един по лицето, така му разбих носа, че наоколо всичко стана в кръв. Разхвърчаха се зъби. Два шута с все сила в топките. Найджъл започна да ни разтървава. На пихтия приличаше, проснат на тротоара моя старец сред кръв, зъби и степания. Аз треперех като лист, Найджъл ме държеше. Изведнъж тоя кретен ме блъска настрани, извади пистолет — немски лугер — и го насочи към главата на стареца. Сграбчих ръката му, тъкмо когато натисна спусъка. Бум! Сякаш бомба избухна, лицата ни се посипаха с парченца чакъл. „Абе“, викам му на Найджъл, „Да не полудя? Можеше да го убиеш.“ „И к’во от т’ва?“, отвръща ми той, „не виждаш ли к’во направи с теб и майка ти.“ Това беше въпрос на преданост от негова страна, нали разбираш? Божичко, че беше лудост, беше, но аз го разбирах — Крис задържа поглед в очите на Даяна. — Нали разбираш какво искам да кажа? Беше прав по моему. И неговият старец оставил майка му да се грижи сама за себе си. Цял живот работила.

— А какво стана с баща ти? — попита Даяна.

— Ами к’во — заряза ни, разбира се. Замина и повече не го видях. След няколко седмици майка ми вика: „Чух, че имало някаква свада на улицата. Бил си се с баща си.“ „Той ли ти каза?“, попитах. „Не, момчето ми, дума не е изричал за това. Госпожа Фейтфул от долния етаж видяла всичко.“ Тогава си рекох: „Виж ти, дума не обелил, негодникът му с негодник.“ И изпитах особено чувство, някаква топлина ме обля отвътре. Майка ми продължи: „Синко, време е да ти кажа — баща ти е моряк.“ Пътувал с кораби. Какво е могла да направи тя? Да застане на пътя му, който е избрал, за да изкарва прехраната си ли? Невъзможно е било, казвам ти. Но всеки месец, като по часовник, увери ме тя, получавала, от него пари. За къркането му обаче нищо не споменава. Трябваше сам да науча. Удавил се край нос Добра надежда. Майка ми показа писмото, което й пратил капитанът. Спасявали двама моряка и той паднал от спасителната лодка в някакъв гаден водовъртеж. За секунда изчезнал. „Сякаш морето го грабна и отвлече в дълбините“, пишеше капитанът. Та, както виждаш, от него стана герой.

Крис облегна глава назад и затвори очи. Дишаше равномерно и дълбоко, сякаш спеше; но пръстите му завъртяха един изпъкнал бутон и от тонколоните над главите им гръмна музика.

Даяна се обърна и отново седна на дивана. Крис се изгуби от погледа й. Тя хвана с ръце главата си и затвори очи. Стори й се, че някъде далеч се отвори врата, музиката затихна до едва доловимото съскане на въртяща се лента. Някой влезе.

— А, Крис! Ето те и теб!

Не беше Пат — той имаше типичен за южняците провлачен говор. Този глас изяждаше съгласните и произнасяше гласните съвсем равно. Така говореха в околностите на Лос Анджелис.

— Смея ли да попитам, какво всъщност става тук? — продължи гласът. — Всяка вечер вие, лениви копелета такива, ми сервирате поредните си свади, които аз трябва да оправям — чу се щракване на запалка. — Крис, с целия риск да се повтарям до втръсване, дай двамата с теб да минем всичко още веднъж. Ако албумът не бъде завършен и усвоен до една седмица, ние ще тръгнем на турне без нито едно ново парче. Знаеш ли какво означава това? Без дори един сингъл, с който…

— О, я се разкарай, Бено. Това в последна сметка няма никакво значение.

— Тъкмо тук грешиш, приятелче. Що не си гледаш музиката и не ме оставиш да си върша моя бизнес, а?

— Там е въпросът, шефе. Сега тоя бизнес е пълна безсмислица.

— Направо ми късаш сърцето. Без тоя род бизнес групата ще фалира. Ти харчиш парите, преди още да са изкарани. Един Бог знае колко ти се е вирнал носът.

— Глупости! Изобщо не харча много.

— Още веднъж ти казвам, Крис, стягай албума.

— Не виждаш ли, че всичко се трупа на мен? Никой не е готов да го довършим… или не си го забелязал? Единствено от мен се очаква да се грижа за всичко. Какво, Найджъл се мъкне тук с ченгето си. Йън не пожелава дори да чуе новите мотиви, които съм вмъкнал в мелодиите…

— Слушай, Крис…

— За бога, ти ме изслушай, копеле! Скапах се вече да нося тази група на гърба си. Писна ми да поемам нечия друга отговорност върху себе си. Ами да, за к’во им трябва да се безпокоят? Нали знаят, че всичко ще бъде направено и без тях.

— Какво искаш да кажеш?

— Че положението е неудържимо и искам да се махам.

— Разбирам.

— Той разбирал! Какво, по дяволите, значи това?

— Ами и аз не знам. Какво искаш да кажа?

— Хайде, хайде! Много си падам по твоите…

— Не можеш да напуснеш, Крис. Поел си отговорности…

— Престани да ми натякваш за моите отговорности!

— Имах предвид младежите…

— Ама ти наистина си тежък случай, Бено. Хитруваш, та се късаш. Пет пари не даваш за младоците, не е ли тъй? Хайде, хайде, само приходите гледаш.

— Боже! Че „Хартбийтс“ не са имали успех тия, ъ-ъ седемнайсет години току-така. Ти сам можеш да го разбереш.

— Да, разбира се.

— Всичко е до музиката. Младежите харесват музиката. Почваш да се отклоняваш от, как да кажа, от това, с което всички са свикнали и това е пагубно. За всички нас. Кълна се, изобщо не мисля за себе си. Ние сме една жестока индустрия. Толкова хора зависят от това, което ще се случи от албум до албум. Чух някои ваши записи, това ново парче, което сте…

— Стигнахме до недрата на пълния мрак, нали, друже?

— Пат ми изсвири набързо…

— Моята музика?

— Имам правото да я чуя, не е ли тъй? По дяволите, забрави ли кой съм?

— О, никога не мога да си позволя това, Бено!

— Добре тогава.

— Музиката изобщо не е твоя работа…

— Ама е моя работа, когато сметна, че може да повлияе на…

— Държиш се като Господ.

— Какво си мислиш, бе копеле гадно? Че държиш монопол над Божието царство ли? Трябва да се вземат някои решения. Затова съм тук.

— Да, но музиката не е твоя…

— Професионални решения, Крис…

— Слушай, копеле…

— Едното вече е взето.

В апаратната настъпи тишина, тегнеща и потискаща. Даяна отвори очи — огънят в гърдите й запламтя по-силно. Дълбоко безпокойство я обзе и запърха в нея като заловена птица.

— За какво намекваш, да те вземат дяволите?

— Това, което ти казах: групата няма да ти разреши да прекъснеш договора.

— Групата?

— Проведе се гласуване, разбираш ли.

— Без мен? И кой свика това гласуване?

— Найджъл и аз. Трябваше да се направи. Имаше нужда от изясняване на…

— Изчезвай оттук, човече. Отвращаваш ме.

— Това няма да помогне.

— Вън, Бено! Веднага. В следващата минута вече ще пълзиш…

— Като се успокоиш, ще разбереш, че…

— От мен музика повече няма да получиш.

— Крис…

— Няма да напиша и една пукната нота! Поне докато съм на свобода!

— Има законни мерки, но не искам да стигам до там сега. Когато…

— Знаеш ли какво, Бено? Нещо не се чувствам добре, ей тъй; изведнъж стана. Може да се окаже сериозно. Например тежък хепатит. Това означава най-малко шест месеца да съм вън от играта.

— Мога да намеря лекар да…

— Този албум. Новият сингъл… проклетото турне, друже. Бум-бум!

Гласът на Бено прозвуча в тишината с особено спокойствие:

— Нито за миг не смятам, че говориш сериозно, Крис. Озовеш ли се веднъж на път за Сан Франциско другата седмица, ще се почувстваш съвсем другояче.

— Ти просто не ме слушаш. Аз приключих с всички вас.

— Правиш сериозна, основна грешка, Крис.

— Господи! Почваш да ми плямпаш като твоята банда от противни адвокати. Напускам. Просто напускам.

— Тогава ще си довършим разговора след някой друг ден.

Даяна чу вратата да се отваря, после тихо да се затваря и гласа на Крис:

— Боже Господи!

Тя се изправи и главата й щръкна нагоре, сякаш бебе на пружина.

— Още ли си тук? — Крис се показа иззад преградата на командния пулт. — Да-а. Само ти остана. За нула време всички се покриха — той се изхили и потърка нос. — Ама че мръсник е тоя импресарио! — изведнъж избухна в силен смях, после сви рамене и допълни: — Ох, какъв ад! Нищо не мога да направя повече за днес. К’во ще кажеш да се омитаме от тук, ама на секундата.

Заведе я в „Дансърс“, който беше само за членове на клуба. Състоеше се от няколко зали с огледала — същински дворец. Основната зала беше кръгла, опасана от бара. Подът й беше прозрачен и под него растеше тропически гъст листак. В първия момент като погледнеше надолу, човек губеше ориентация. Стените бяха лакирани в черно и покрити е мрежа от фигурално разположени разноцветни светлини, които мигаха като непрестанно прииждащи вълни. На всеки кръгъл час, сякаш отмерваше времето, някакъв скрит източник посипваше танцуващите с искрящ сребърен „звезден прах“.

Двамата си запробиваха път през навалицата и потните изпарения, сред безумната и нестихваща какофония на музиката.

От възбуда те като че ли не забелязваха загорелите и изрисувани лица, които се поклащаха до тях с опулени очи, подобно на китайски плоскодънни лодки, теглени към императорската джонка, и притискаха тъмни устни до розови уши, за да надвикат биенето на барабаните.

Скоро се появиха и фотоапаратите, а след няколко невидими телефонни обаждания от страна на управата, се изсипаха танцьори, които сякаш завършваха лоцманското училище. Те, изглежда, имаха само една цел — да са тук, да извиват тела в ритъма на музиката, да се втренчват с усмивка във всекиго, да попиват атмосферата, изпаренията, премигващата светлина, от които имаха нужда както вампирите от кръв.

Крис обгърна талията на Даяна и я понесе във вихъра на танца; по лицата им се стичаше пот като водопад, а под тях клепналите листа на палмите — джуджета се накланяха и полюшваха, сякаш и те не можеха да устоят на ритъма на музиката.

Двамата не преставаха да танцуват; тениската на Крис потъмня от пот, блузата на Даяна полепна по кожата й. Те не обръщаха внимание на светкавиците на фотоапаратите, които проблясваха край тях като метеори, нито на шума, изпълващ заведението с нестихващия тътен на гръмотевична буря. По едно време — без и двамата да усетят кога — музиката престана да бъде музика. Превърна се в някакво ритмично грухтене, придружено от удари и думкане, което се просмукваше през подметките им и продължаваше да ги води в такт дълго след като ушите им заглъхнаха, претоварени от силния шум.

В един момент се озоваха на бара. Крис поръча по един огромен коктейл от джин и тоник. Ала вместо да го изпият, те започнаха да го изливат един върху друг и върху главите си. Избухваха в смях, отпиваха жадно по някоя глътка, без да усетят вкуса му — острият цигарен дим бе притъпил обонянието им. Крис отметна глава назад и Даяна с любопитство наблюдаваше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу, докато поглъща питието; после той бръкна в чашата, извади останалите на дъното парченца лед и ги пусна в пазвата й.

Тя скочи и нададе писък, ала никой не го чу сред общата шумотевица. Тогава Крис я завъртя и задърпа към дансинга, където вече нямаше никакво място. Тълпа беше заобиколила танцьорите, за да ги наблюдава по-отблизо. Самите танцьори бяха опиянени, леко разчувствани; бедра се поклащаха, гърди потрепваха.

Даяна бе объркана, завладяна от всичко, което се случваше. Имаше усещането, че всеки поглед, всеки звук, всеки аромат я пронизват като стрела. Някаква черупка се бе пропукала, без тя да разбере; нежната ципа отвътре се бе разкъсала от неудържимата за нея сила. Все едно че беше част от малка, но мощна верига, включена в електрическата мрежа, и токът, който минаваше през нея, я караше да потреперва.

За известно време загуби Крис някъде из страничните зали, които предположи, че са пълни с изпити лица, побелели коси, кокаин. Ала това не я притесни — нали бе заобиколена от музика — силна, взривяваща, която като стрела се забиваше право в сърцето.

Съзнанието й беше танц, неограничен от време и пространство, затова тя можеше да се измъква незабелязано оттук и да се пренася в друга стая, без светлина, три етажа надолу в земята, също като помийна яма, охранявана от бетонни кучета; можеше да върви по градска улица, настлана с натрошен камък, пълна с телени мрежи, верижни огради, пазещи камари от счупени тухли, огньове в кофи за смет и разкъсани сенки по почернели от сажди, остъклени стени.

И тя си казваше: „Съществувам, съществувам, съществувам!“

Крис се върна, целуна я, прегърна я и отново я поведе към прозрачния под. Под краката им гората се кланяше почтително на стъпките им. Музиката жужеше в главата й, вдъхваше й живот и движение. Беше като продължително нощно пътуване, сякаш двамата искаха да избягат от Лос Анджелис, без всъщност да го напускат.

В този ранен час Олд Малибу Роуд беше безлюден. Чуваше се само шумът на вълните вляво от пътя. Даяна спря, преди да завие и да паркира колата.

Крис спеше, облегнат на дясната врата. Тя го разтърси леко и той отвори очи:

— Ъ?

— У дома сме.

— У дома?

Тя слезе от колата и му отвори.

— Да, у дома, при Маги.

— Маги, аха — затърка очи. — Май съм заспал.

Даяна трябваше да му помогне да се изправи и да влезе.

— Тя беше в Съсекс — мърмореше Крис под носа си. — Нямаше я известно време — и се отпусна с цялата си тежест върху Даяна.

— Крис, трябва да вървя на работа.

— Видях Джо да ми маха. От кухнята. Само вдигна ръка. И махаше ли, махаше, сякаш ме викаше. Странно.

Даяна го поведе бавно към входната врата.

— Кое му е странното?

Крис извърна глава и се запрепъва по пясъка. Впери големите си очи в Даяна, но погледът му се кръстоса.

— Джо е мъртъв — с хрипкав глас каза той.

Тя кимна и продължи да го крепи по стълбите. За това се изискваше огромно търпение.

— Джо е мъртъв много отдавна — с нежен, майчински глас отвърна Даяна, сякаш успокояваше разплакано дете.

Крис кимна, отдели се от нея и се хвана за парапета на верандата. Олюля се и за малко да стъпи в една от саксиите с цветя. Цветът от лицето му беше изчезнал, челюстта му увисна надолу. Даяна го наблюдаваше с притеснение. В този момент той като че ли се овладя, обърна се към нея и се подпря с гръб на гредата на парапета.

— Много отдавна — това беше нещо като грачене, зловещо ехо на нейните думи. — Аз бях там.

Ясно, помисли си тя, приближи се до него и го задърпа към вратата.

— Знам — съчувствено му каза.

— Нищо не знаеш.

Тя успя да хване с лявата си ръка топката на бравата и я завъртя. Бравата не подаде и Даяна помисли, че е заключено, но после осъзна, че я е завъртяла в обратна посока. Опита отново и вратата се отвори.

В антрето вече почти влачеше Крис.

— Маги — извика тя.

Примижа, тъй като всички лампи в къщата светеха. Преди да влязат, тя бе погълната от грижата да вкара Крис вътре и не беше обърнала внимание на това. Двамата пристъпиха в дневната и Даяна се закова на място. Крис, чиято глава беше увиснала на рамото й, се изправи, тъмните му очи зашариха наоколо.

— Господи! — Даяна едва пое дъх.

— Какво, по дяволите, е ставало тук?

В стаята цареше пълен безпорядък. Дългият кожен диван беше преобърнат. Възглавниците и облегалката му бяха нарязани и по дължината на разрезите можеше да се предположи, че тук е играло мачете. Ориенталският килим беше оръфан, сякаш побеснял звяр го бе дъвкал. Всички лавици бяха опразнени, страници от книги се пилееха по целия под. Даяна мерна разкъсан том „Лорд Джим“ от Джоузеф Конрад, една книга за тарок без корици и разни други.

Огромната стерео система беше изкорубена; металните и стъклените й части бяха огънати и счупени, от големите тонколони бяха останали само корпусите и от тях тъжно висяха срязани жици. Едната, по-близката до тях, си беше на място; другата беше обърната и лицевата й част гледаше към трапезарията.

— Маги!

Даяна отиде до вратата на трапезарията. Опушеното стъкло на ниската масичка бе разбито. Тя стъпи върху страници от биографията на Сервантес, струпани върху отломки от дърво и извит метал, и точно тогава видя какво има в по-отдалечената тонколона.

Доскоро то е било мислещо, чувстващо човешко същество. Беше й нужно да повтори изречението няколко пъти в себе си, за да го осмисли, защото това, което сега виждаше пред себе си, беше нещо уродливо, което нямаше дори и далечна прилика с човек.

Лицето бе натрошено като стъкления плот на масичката. Част от косата го закриваше наполовина. Оголените червенеещи места по скалпа показваха, че са били отскубвани огромни кичури коса. Едното рамо вероятно е било счупено, за да може тялото да се натъпче в опразнената кухина на тонколоната; сигурно и двата крака са били насечени. От разкъсаната и обелена плът стърчаха розови и бели кости. Навсякъде имаше кръв, засъхнала на местата, където не се бяха образували локви.

Даяна изпищя и веднага запуши уста с побелелите кокалчета на пръстите си. Захапа върховете им, но не почувства болка. Ноктите й се впиха в дланта.

— Какво е това, Даян?

Крис дойде до нея и тя осезателно почувства топлината на тялото му. Струваше й се, че от пространството непосредствено пред нея лъха такъв студ, какъвто може да съществува единствено в космоса. Стомахът й заплашително се разбунтува, тя се закашля и вкус на киселини изпълни устата й. Започна да й се гади. Боже мой, боже мой! Само тези думи се въртяха в съзнанието й, чудовищно изпразнено от всичко друго, освен от зловещата гледка. Бавно, като дебнещи котешки стъпки, започна да я обхваща ужас. Имаше чувството, че част от жизнената й сила е изтръгната от нея.

Боже мой, о, боже мой! Думите отекваха глухо, подобно на топка, отскачаща от мека стена. Не можеше да ги спре, не можеше дори да ги осмисли; сякаш изведнъж бе започнала да мисли на чужд език.

Ръцете на Крис се впиха болезнено в раменете й.

— Ааааа! — изкрещя той. — Маги!

Даяна, разбира се, очакваше неговата реакция. Неслучайно съзнанието й отказваше да възприема. Едва когато чу гласа на Крис, допусна тази мисъл да я обсеби. И тя вече нямаше да я напусне, колкото и отчаяно да отказваше да я възприеме. Като някакъв зловещ неканен гост, като уродлив носител на чума мисълта впи безмилостно в нея стоманени клещи и желязна човка, разкъса плътта й и откри сърцето й.

Даяна падна на колене и захлипа. Направи опит да извърне глава, да затвори очи, но не успя нито едното, нито другото. Стоеше като закована с вперен поглед, по бузите й се стичаха сълзи. Изправен до нея, безсилен, Крис виеше на глас в новото утро, което бе донесло и на двамата ужас, гняв и болка.