Сирените на Холивуд (Книга 1)

Четвърта глава

Бейба. Само това беше името му. Разбира се, може да е имал и друго, но никога не й го беше казвал.

Бейба попадна на нея на третата вечер, след като се беше появила. Той беше с гигантски ръст, дълга гъста брада и толкова широк нос, че едва ли не обхващаше цялата средна част на лицето му. Кожата му имаше цвят на махагон; само една гънка под лявото око беше с цвят на кафе с мляко. Знаеше доста добре френски език, както и тя, но не от гимназията за музика и изкуства като нея. Каза й, че го учил преди години в Париж, но тя не му повярва напълно.

През онази ранна есен на 1968 година изведнъж захладня, дори тук, в сърцето на Манхатън; един петък температурата едва стигна пет-шест градуса и три дни по-късно зимата разтвори прегръдки; към края на следващата седмица есента дойде и си отиде незабелязано. Бейба носеше късо моряшко палто с два реда големи пластмасови копчета с по една котва в средата и клоширани моряшки панталони. Но не беше моряк.

Всеки, който излизаше на 42-ра улица между Бродуей и Девето авеню, си имаше определено място. Бейба стоеше точно пред театър „Селуин“, на южната страна на улицата. Даяна много скоро установи, че тъкмо тази страна беше възможно най-опасната. Северната беше по-спокойна; там много рядко се появяваха ченгета и то винаги по двойки; вървяха бавно, с цигара в уста. Те се осмеляваха да минат по южната страна, само ако трябваше да прекратят избухнала в някой от киносалоните кавга и то когато бяха в по-голяма група.

В кинотеатъра „Нова Бърлеск“, един етаж над олющената козирка на „Селуин“, никога не ставаха неразбории. Прастарият му синьо-зелен неонов надпис жужеше денонощно, а черно-белите гланцови фотоси на стриптийзьорки, които никога не се появяваха на малката сцена и никога не бяха стъпвали в Ню Йорк, се вееха уморено от саждивия бриз, духащ откъм Хъдзън. Освен това „Нова“ си имаше собствена охрана.

Бейба заставаше пред „Селуин“ и продаваше всичко, с което можеше да се снабди — и, както се оказа, разнообразието беше поразително. Официално той предлагаше цигари с марихуана, метедрин и по някоя смесица от евтини наркотици. А тайно, ако те познаваше, беше източник за абсолютно всичко. Даяна не беше чувала и за една трета от стоката, която минаваше през ръцете му.

Трудно беше да се каже какво точно видя той в нея в първия момент. Че беше красива, беше, но той можеше да има — и имаше — всяка жена, която му потрябваше. А и както Даяна по-късно разбра, негова слабост бяха азиатките. Какво тогава го накара да я заговори, когато за трети път мина покрай него, облечена с обикновено яке от кафяво кадифе и избелели джинси, натъпкани в черни, високи до прасеца ботуши, с толкова остри върхове, че според нея можеха да се използват като смъртоносно оръжие.

— К’во мислиш, че правиш, момиче?

Тя се спря и погледна мечешкото му лице. Ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете на якето; беше още прекалено рано за ръкавици. Воднистите му очи я оглеждаха с любопитство. Зениците и ирисите му имаха един и същ цвят и заемаха почти цялото налично пространство, така че жълтото около тях едва се виждаше.

— Нищо — отвърна тя.

— Няма ли откъде другаде да минеш?

— Харесва ми да минавам от тук.

Бейба се разсмя с дълбок, гърлен смях, очите му почти потънаха в тъмната плът на лицето.

— Глупости! — чертите му добиха студен израз, той извърна глава, изкашля се и се изплю. — Ти май си тръгнала на лов, момиче. Добре, продължавай.

Даяна сбърчи вежди. Той продължи:

— И какво виждаш в тази парфюмирана градина?

— Не отговарям пред никого — само пред себе си.

Върхът на дебелия му език се подаде — изумително розов в сравнение с почти черните устни.

— Хм, тъй ли? — очите му шареха надолу-нагоре по тялото й, изпълнени с толкова изразена похот, че тя се изчерви. — Никой от тия кучи синове, дето обикалят наоколо, няма да подмине такова крехко бяло месо като тебе. Тъй ще те сдъвчат и изплюят, че няма да се познаеш после.

Даяна хвърли неспокоен поглед към минаващите покрай тях тълпи от чернокожи и пуерториканци. Тук-там можеше да се види и някой забързан бял. Чуваха се смях и шумни закачки. Двама дългокраки чернокожи тичаха към Осмо авеню и пресякоха кръстовището на червено. Последва скърцане на спирачки, викове, ругатни.

— Искаш да кажеш, че тук е опасно място ли?

Той поклати глава.

— Ти си избираш мястото, момиче. А тук се навъртат немалко съмнителни типове. Като зли котки са, казвам ти. Трябва да внимаваш. К’во, да не искаш да си въртиш белия задник с нас, отрепките, а? Я по-добре си върви вкъщи, където твоето бяло момче ще се грижи за теб.

— Казах ти, тук ми харесва.

Лицето му помръкна; погледът му стана зъл.

— Не ме будалкай, момиче. Да не си тръгнала на лов за черно месо?

— Ъ?

— За чернилки, хубавице. Възбуждат ли те чернилките, а? Е, бъди сигурна, че ще свършиш някъде с окървавено лице. Някой изтупан хубавей с граховозелен костюм ще ти завърти чивията и няма да разбереш кога ти е разтворил хубавите крачета, оох, ох. Тъй че върви си у дома.

— Не съм тръгнала на лов — упорстваше тя. — Тук съм, защото… не мога да бъда повече там, където трябва.

— Казвам ти, момиче, туй място не е за теб.

Тя го погледна и пъхна ръце, сега свити в юмруци, още по-дълбоко в джобовете си. Запристъпя от единия на другия крак. Бузите й розовееха от студ; когато двамата с Бейба отвореха уста да кажат нещо, с думите излизаха облачета пара.

— Това ли правиш по цял ден? — попита тя.

— Не, по дяволите! Имам място в Нюйоркската борса. Това е между другото — той потупа главата си, пръстът му потъна във вълнистата коса. — Тук щрака една проклета пластинка, момиче, та ме скапва. Вътре има само желязо, никакъв мозък. Всички изпокапаха по време на войната. К’ъв срам.

Даяна се изкикоти:

— Обзалагам се, че не си участвал във войната. Не си чак толкова стар.

— О, грешиш, достатъчно съм стар. Можех да отида във Виетнам, ама на, останах тук, на чист въздух. Армията не иска отрепки. Макар че и да искаше, нямаше да ме открие. Само да бяха дошли, щяхме да им извъртим едно хубаво бойно сражение, ха! — той плесна огромната си длан в месестото бедро.

Пред Бейба спряха двама млади пуерториканци. Лицата им бяха гладки като кадифе, дългите, черни, лъскави коси — вързани на опашка. Бяха облечени еднакво: дрипави джинси и къси якета. Единият беше обут с адидаски — „за да офейка по-бързо“, както й каза по-късно Бейба; а другият — с протрити черни шпиц ботуши.

— Изчакай секунда — каза й Бейба и се отдалечи с двамата.

Наоколо светлините на улицата светваха и гаснеха, една безкрайна надпревара от разноцветен неон, прогонваща тъмнината. Задуха песъчлив вятър, който грабваше разпилените отпадъци и ги завърташе във въздуха като мръсни носни кърпички, вдигнати по погрешка за поздрав. Даяна усети и миризмата, с която винаги бе пропит западният вятър — индустриалните изпарения от околностите на Ню Джърси.

Бейба получи шепа банкноти за няколко здраво завързани найлонови торбички, пълни с нещо жълто и червено. Един бебешко син кадилак се приближи бавно, сякаш имаше повреда в двигателя. От покрива му стърчеше висока антена, гумите бяха защитени с шипове, правени по поръчка, а хромираният метал по него беше повече от метала на три коли, взети заедно.

Даяна присви очи, за да види по-добре вътрешността на колата, ала оцветените в тъмнозелено стъкла не пропускаха почти нищо. Смътно успя да различи само тъмнокожо кръгло лице и до него, на пътническата седалка, една глава като на Медуза, със сплетена черна коса.

Бейба приключи сделката с пуерториканците и се приближи до колата. Единият й прозорец безшумно се плъзна надолу. Бейба трябваше да се превие почти на две, за да пъхне глава вътре. Той започна да говори нещо, но Даяна не можа да чуе нито дума. След малко извади отнякъде малък плосък пакет, ръката му го пъхна през прозореца и излезе обратно с пачка сгънати банкноти. Каза още нещо и се изправи. Кадилакът потегли, прозорецът му бавно се затвори.

Когато Бейба се върна при нея, тя го попита:

— Добре де, какво ще правиш сега, цяла нощ ли ще стоиш тук?

— Ама ти к’во очакваш от мен, момиче? — погледна я той строго. — Че ти изобщо не ме познаваш. Мога да ти създам сериозни неприятности.

— Не вярвам — усмихна се Даяна и го погали по лицето. — Какво ще ми направиш? Ще ми откраднеш парите ли? Мога да ти ги дам.

Той беше толкова изненадан, че не успя да отвърне нищо.

— Или нещо по-лошо? Ще ме изнасилиш? — продължи тя.

— Ха! Повечето контета, дето обикалят тук, като нищо ще се възползват от случая. И никой няма да ти помогне. За теб нищо работа ли е чукането, а, момиче? Да не ти е изпила чавка акъла? Ама че идиотщина! На нищо ли не те е учила майка ти?

— Не вярвам, че си като онези, за които ми разправяш.

— Дрън-дрън! Точно такъв съм. Дори по-лош от някои!

— Искаш ли да си вземем нещо за ядене?

— Таз пък! Ти знаеш ли, че ей сега мога да те хвана за ръчичка, да те закарам отзад, зад киното и да те накарам да съжаляваш, задето си дошла тук.

Издадената му напред глава беше съвсем близо до нейната, жълтите му очи святкаха с дивия блясък на нощен хищник.

— Хайде — продължи тя, — да хапнем по един залък, а?

Той сграбчи ръката й, стисна я здраво и я задърпа към овехтелия вход на „Нова“. Тя не направи никакъв опит да се отскубне.

— Сега ще те начукам, глупачке такава — изръмжа Бейба истински вбесен. — А след т’ва ще ти трябва инвалидна количка, за да можеш да се придвижваш.

— Ама то няма да е изнасилване — каза Даяна, — щом аз искам.

Това вече съвсем го извади от равновесие. Завъртя я с лице към себе си и я загледа кръвнишки.

— Е, и какво?

— Просто ти обяснявам, че не можеш да ме изнасилиш.

— Ей сега ще ти дам да разбереш!

— Добре — отвърна тя и вдигна глава.

Бейба се вторачи в сериозното й лице и дълго време не откъсна поглед от него. После изведнъж тръсна глава назад и избухна в дълъг, силен смях; смееше се така, както от години не се беше смял.

Детективът, лейтенант Робърт Уокър Боунстийл стъпваше внимателно между разхвърляните на пода вещи.

— Добре, разделете се — нареди той на двамата униформени полицаи, без да ги поглежда.

Те бяха пристигнали първи в къщата — квартални ченгета, чиито набраздени лица говореха красноречиво на всеки неслучаен наблюдател. И все пак вероятно бяха очаквали най-много да видят звездата с предозиран наркотик, когато влязоха в дневната, защото оплешивяващият възкликна: „Боже Господи!“, след като погледът му падна върху трупа на Маги, а другият бързо се обърна, побелял като платно.

Но минута по-късно те вече се бяха заловили за работа: извадиха бележниците, хванаха моливите и започнаха да задават въпроси с особените си механични гласове, сякаш цялата им същност бе скрита под метална външна обвивка.

В този момент беше влязъл високият мъж. Той имаше тъмноруса коса и раздалечени синьо-сиви очи. Беше облечен елегантно и от стройната му фигура лъхаше авторитет. Ръцете му бяха в джобовете.

Плешивият полицай изсумтя и затвори бележника си.

— Разчиствайте — каза той с отвращение. — Момчетата от „Убийства“ са тук.

— Само още минутка — обади се лейтенант Боунстийл и махна към отворената врата. Появиха се двама мъже, следвани от слаб, мърляво облечен мъж с късо подстригана коса и силно набръчкан врат с насъбрана мръсотия между гънките му. Дъвчеше залък от сандвича си с риба.

Боунстийл прекоси стаята, без да настъпи нищо от отпадъците по пода. Спря пред кутията на тонколоната и започна да я оглежда от всички страни. После мина встрани и заби поглед в килима зад причудливия ковчег. Изправи се и извика:

— Докторе!

Слабият мъж се приближи и погледна в прогизналия от кръв високоговорител. Отхапа нов залък от сандвича си. Боунстийл посочи едната страна на кутията.

— Това да се заснеме. Ясно?

Слабият мъж кимна и направи знак на другите двама. Те започнаха да вадят фотоапарати и осветление.

Боунстийл се упъти към Даяна, която седеше до Крис и държеше ръката му. Стъпваше безшумно и докато тя го наблюдаваше да се приближава, нещо в него й напомни за широкоплещестия мексиканец в полинезийския ресторант в Малибу.

— Госпожице Уитни — заговори той с тих, дрезгав глас, — вие ли бяхте тази, която се обади по телефона?

Отблизо наболата му брада имаше цвета на царевична коса.

— Мадам?

Тя още бе под влиянието на яркия спомен за Бейба и нюйоркската миризма на канела; спомен, отприщен като бент от шока. Все още се люшкаше между тези два свята. Най-сетне успя да съсредоточи погледа си.

— Да?

— Вие ли се обадихте в полицията? — той говореше бавно и отчетливо, сякаш предполагаше, че слухът й е увреден.

— Да — тя прокара пръстите на свободната си ръка през гъстата коса и я отметна на една страна. Забеляза, че погледът му спря върху ръката й, хванала Крис. — Добре съм. Наистина.

— Отдавна ли е това приятелство? — той я гледаше в очите.

В първия момент тя се озадачи Маги ли имаше той предвид или Крис.

— Тя беше приятелка и на двама ни.

— Ела насам! — Боунстийл се беше обърнал към току-що влезлия набит мъж с измачкан костюм.

— Всичко е чисто навън.

Боунстийл кимна:

— Заеми се с рок звездата.

Мъжът се наведе, хвана Крис за лакътя и го поведе към трапезарията; настани го край масата и извади бележника си.

— Госпожице Уитни, ще трябва да взема показанията ви.

Заслепена от светкавиците на фотоапаратите, с които асистентите на лекаря по медицинска експертиза започнаха да правят снимки, Даяна извърна глава.

— Заповядайте — каза Боунстийл и й поднесе чаша, пълна с тъмна течност. — Не е точно кафе, но поне е горещо.

Тя пое чашата и я задържа между дланите си. Докато отговаряше на въпросите, мъжете прибраха фотоапаратите и сега се опитваха да извадят тялото на Маги от кутията на тонколоната. Ръцете им пипаха толкова внимателно, сякаш тя беше още жива. По едно време асистентът поиска ножовка. Най-сетне извадиха трупа и го изнесоха в запечатан сив пластмасов чувал, Даяна въздъхна и за пръв път от едва ли не дни насам не почувства болка в гърдите си.

— Искам да говоря с Крис — каза тя след малко.

Боунстийл кимна:

— Веднага щом сержант Макиларджи приключи с него — той взе от ръцете й празната чаша. — Желаете ли да се обадите на някого, госпожице Уитни?

Тя си помисли за Рубънс — тъй й се прииска да му се обади. Но той замина, без да й остави телефонен номер. Нямаше представа къде точно в Сан Диего се намира, знаеше само, че се връща довечера в осем часа. Вдигна поглед към Боунстийл.

— Много сте стриктен, лейтенант.

— Към звездите се подхожда като към звезди, госпожице Уитни. Капитанът много държи на това — той се обърна към приближаващия се мъж: — Има ли някакъв резултат, Анди?

— Хм, не особен на този етап — отвърна асистентът. — Засега мога да ти кажа само, че жертвата е починала някъде около четири и петнайсет тази сутрин.

— Как разбра, ясновидска дарба ли имаш?

Слабият мъж се разсмя на закачката.

— Душата си давам за такава дарба — и веднага стана сериозен. — Но има нещо странно.

— Какво?

— Тя е умирала дълго време.

Боунстийл хвърли бърз поглед към Даяна, направи жест с ръка и асистентът кимна.

— Трябва да вървя — рече той. — Ще ти изпратя нещата веднага щом си готов. Но няма да стане по-рано от следобед. Нужна ми е малка почивка.

Независимо от последното си изявление, той излезе с много по-енергична походка от тази, с която беше влязъл.

Боунстийл седна до Даяна, облегна се назад и отпусна ръце в скута си. Имаше невероятната способност да седи неподвижен, докато говори.

— Госпожице Уитни, има още едно нещо, към което искам да ви върна, преди да ви пусна да си вървите. Казахте, че сте били с господин Кър в „Дансърс“ някъде от дванайсет и половина до малко след пет часа тази сутрин, така ли е?

— Горе-долу. Казах ви „около полунощ“.

— Добре, полунощ. Минути преди или след — той се усмихна. — Между другото, през цялото ли време бяхте с господин Кър?

— Да, почти през цялото време.

— Въпросът ми не беше точно такъв — гласът му не се промени, само в очите му пробяга нещо.

— Е, разбира се, ние… имаше моменти, в които не бяхме заедно.

Боунстийл наведе поглед към сключените си ръце, сви длани и заудря кокалчетата на пръстите си едно в друго.

— Можете ли да кажете приблизително за колко време?

— Не зная — сви рамене Даяна. — Не си спомням.

— За двайсет минути… половин час?

— Може и за толкова.

Той я погледна право в очите.

— А може ли да е било и за по-дълго?

— Вижте — кипна тя, — ако смятате, че Крис има нещо общо с това… Той обичаше Маги. И двамата я обичахме.

— Все още не смятам нищо, госпожице Уитни — с делови тон отвърна Боунстийл. — Просто се опитвам да проникна в същността на нещата.

— Същността на нещата — побърза да каже Даяна — е, че Маги е мъртва.

Имаше чувството, че очите му ще пробият черепа й.

— Щом това толкова ви вълнува, направете всичко възможно, за да ми помогнете.

— Да, ще ви помогна.

— Добре — той като че ли промени отношението си към нея.

— Крис, какво по дяволите, става тук?

И двамата вдигнаха глави. Боунстийл се изправи на крака. Огромното телосложение на Силка закри светлината, която нахлуваше през отворената входна врата.

— Кой сте вие? — попита Боунстийл.

Силка го погледна и пристъпи навътре в стаята, Боунстийл тръгна към него, протягайки ръка, за да покаже полицейската си карта.

— Какво правите тук?

— Нищо, което да засяга вас. Работя за Крис Кър и Найджъл Аш — отвърна Силка и се обърна към Даяна: — Добре ли сте, госпожице Уитни?

— Да, Силка — отвърна Даяна и се изправи. — Аз и Крис сме добре. Но Маги…

— Къде е тя? — огледа се Силка.

— На път за моргата — безцеремонно се намеси Боунстийл.

— Никак не сте остроумен — рече Силка.

— Той не се шегува — Даяна хвана китката на Силка. Все едно, че докосна желязна греда. — Маги е била убита тази сутрин.

Очите на Силка премигнаха няколко пъти, сякаш и той направи снимки на обстановката.

— О, боже! — обърна се и отиде при Крис.

Боунстийл сви палец.

— Кой е тоя булдозер? Бодигард?

Даяна кимна.

— Къде е бил снощи? — поклати глава Боунстийл. — Трябвало е да бъде тук.

Даяна докосна с пръсти ръката на лейтенанта.

— Преди малко споменахте, че искате да ви помогна. Какво от онова, което знаете, не ми казвате?

— Не мога да зная кой знае колко, докато не получа протокола от медицинската експертиза и готовите снимки.

— Видях ви да оглеждате тон колоната отстрани. Какво открихте там?

— Оглеждах много места, госпожице Уитни — говореше уклончиво.

— Но само оттам поискахте снимки — тя не сваляше поглед от него. — Значи не желаете да ми кажете предположенията си.

— Направете сама вашите — отвърна той, но според нея, го каза така, сякаш не вярваше, че тя ще има силата да се върне отново на мястото, където бе умряла Маги.

Тя прекоси стаята, минавайки напреко по разхвърляния под и коленичи отстрани на тонколоната. Асистентите по медицинска експертиза бяха отрязали с трион другата й страна. Тук дървото не беше покътнато и върху него ясно личеше някакво петно. Даяна не можа да определи формата му.

— Това е сабя — поясни Боунстийл, който се приближи и застана до нея. — Сабя в кръг.

Даяна отново се вторачи в белязаната плоскост. Този път успя да различи странния вид кръст, обграден с нескопосано направен кръг.

— Изписан е с кръв. Какво означава това?

Той се протегна, изправи я на крака и любезно каза:

— Че е време да си вървите.

— Първо искам да говоря с Крис.

Даяна се приближи до двамата мъже. Макиларджи отиде да говори с Боунстийл.

— Как е той? — попита тя Силка.

— Не много добре, госпожице Уитни — Силка бе хванал Крис здраво под мишница. — Трудно му е да го понесе.

— Крис — Даяна протегна ръка и помилва лицето му, — о, Крис.

Той премига два-три пъти и я погледна.

— Добре съм, Даян. Добре съм.

Но тя виждаше, че не изглежда добре. И в същия момент я осени идея. Забърка в чантата си и извади ключове.

— Ето — показа му ги тя в шепата си. — Силка ще те закара у дома. Можеш да останеш там, колкото искаш.

— Мислех да го закарам у Найджъл — каза Силка.

— Закарай го у дома — настоя Даяна. — В моята къща.

Силка изглеждаше разколебан.

— Тай много ще се притесни. Тя искаше…

— Направи, както ти казвам — Даяна говореше тихо. — Сега на него не му е до Найджъл и Тай.

Очите на Силка проблеснаха. Той не каза нищо повече, ала Даяна беше сигурна, че ще изпълни молбата й. Тя отново бръкна в чантата си.

— Ще оставя телефон, на който може да ме потърси, ако му потрябвам…

— Вече го знам — рече Силка с равен глас.

— О!… Добре — Даяна задържа за миг погледа си върху него, после се наведе и целуна Крис по бузата. — Грижи се за него, Силка.

— Както винаги, госпожице Уитни.

Двамата тръгнаха. След малко Даяна чу шума от двигателя на лимузината. В момента, в който Крис си отиде, тя почувства, че тялото й бавно започна да се вцепенява. Имам нужда от една глътка, рече си тя. Но нямаше намерение да отваря бутилка пред очите на лейтенанта. Познаваше този тип полицаи от Ню Йорк.

Боунстийл се отдели от събеседника си.

— Искате ли да ви закарам?

— Колко е часът? — попита тя.

Той погледна часовника си:

— Току-що мина единайсет.

Тя кимна. Имаше време да пийне нещо и да поспи, преди да отиде на летището да посрещне Рубънс.

— Не, благодаря — отвърна Даяна. — Аз съм с кола. Мисля, че ще ми дойде добре, ако покарам.

Боунстийл само кимна и тръгна да я изпраща. Зад него вървеше Макиларджи. Навън беше облачно. Слабата светлина се процеждаше като през ципа, бяла и тънка като порцелан.

Даяна седна зад волана и Боунстийл затвори вратата на колата й.

— Ще ви се обадя след някой и друг ден — каза той.

— Когато можете да ми кажете нещо повече.

— Да.

Тя го погледна.

— Лейтенант…

— Тръгвайте.

— Ъ-ъ, не — усмихна се Даяна. — Не мога да ви наричам така. Приличате ми на Боби.

— Никой не ме е наричал Боби — отвърна той, оглеждайки лицето й; после кимна: — Довиждане, госпожице Уитни.

„И какво виждаш в тази парфюмирана градина?“, беше я попитал Бейба първата вечер. „Не отговарям пред никого — само пред себе си“, беше му отвърнала тя. Но дори тогава подозираше, че е разбрал защо е напуснала озеленения Гилс Плейс в района на Кингсбридж в Уест Бронкс.

Беше тринайсетгодишна — възраст, когато обстоятелствата, не дотам ритуални, оповестяват края на детството. Баща й беше вече починал; мълчалив, но незабравим караул в орехов ковчег два метра под земята в гробище, в което тя не можа да се върне от деня на погребението.

Не помнеше точната дата на смъртта му, само в какъв ден от годината се случи — в средата на августовските горещини, когато дори в Кейп, на брега на бурния ледовит Атлантически океан слънцето струеше с бясно озлобление — ден, който незаличимо се вряза в сърцето й.

Трябва да е било през август, защото много ясно си спомняше, че морето край плажа беше претъпкано с народ. Макар да беше краят на лятото, жегата беше непоносима и повечето хора дълго се задържаха в топлата вода.

За нея температурата на водата никога не бе имала значение — не я интересуваше дали устните й са посинели и дали кожата в основата на ноктите й е станала с цветовете на дъгата. Майка й — която тя винаги наричаше Моника — махаше, викаше я да излезе от морето, да се изсуши и стопли на слънцето, ала тя не се подчиняваше. Тогава майка й се принуждаваше да нагази във водата и да я издърпа на сушата, ала тя вече бе вкочанясала от студ. Майка й я загръщаше с една от яркочервените плажни хавлии и започваше да я разтрива, за да ускори кръвообращението, а грамадните жужащи синьо-зелени конски мухи се впиваха до болка в лъсналите й от солта глезени.

Според нея тогава започна всичко, от онова черно лято, когато баща й почина тъй внезапно, тъй изненадващо и… тъй безсмислено. Известно време тя го мразеше, задето постъпи така с нея, точно когато бяха почнали да се опознават. В този период си мислеше, че разбира вечните роптания на Моника и неприкритата й омраза.

Но постепенно това чувство я напусна и тя разбра — проумя, че баща й не е виновен и че беше я обичал. Толкова много от себе си й бе оставил. Наред с това доби точна представа какво представлява майка й, колко много е ненавиждала съпруга си, успеха в работата му и колко й е било тежко, че той не й е позволявал да изяви възможностите си, както след това направи.

Много скоро обаче Даяна установи, че представата на Моника за изява на възможностите се свежда до една област — леглото.

Първата менструация на Даяна дойде в началото на 1965 година; тогава и фигурата й започна да се променя и вече никой, дори и Моника, не можеше да я смята повече за дете.

Това беше година на действия и анархия. Размирици гарнираха въздуха като пикантна подправка, мъртвото вълнение изплуваше на повърхността, земята се тресеше от нашествието на сплъстени дълги коси, джинси, комуни, якета с ресни, наркотици и разцвет на рокендрола.

Новото поколение си присвои въздействащия знак V на Чърчил, влагайки в него съвършено нов смисъл. Безгрижни компании кръстосваха с автомобили по магистралите, докато децата на средната класа, бебетата след Втората световна война, започваха своя дълъг, тежък период на освобождаване. Макар и по-млада, Даяна изпитваше същото неудовлетворение от шаблоните и нормите. Беше убедена, че баща й щеше да разбере неизбежността от всичко, но и това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше, беше образа, който си беше изградила за него.

При Моника беше тъкмо обратното: нейният свят беше изтъкан от правила. Тя все още носеше в себе си много от традициите на стария свят и сега, след като остана сама, нямаше съмнение — поне за Даяна — че все по-често щеше да търси опора в представите, набивани в главата й като малка в родния й град Гьор. Той се намираше в северозападна Унгария, страната на маджарите, и преданията за тези буйни и свободолюбиви воини не слизаха от устата й.

„Имаш очите на майка си — каза веднъж баща й. — Те нямат нищо общо с моите. Виж само цвета им — това виолетово, което пламти в тях, леко дръпнатите им краища — типично маджарски очи, Даяна.“ Бяха я сложили да си легне и баща й беше седнал до нея върху мекия юрган; в скута му лежеше разтворена книга с тъмночервена подвързия, която Моника й бе купила. Той отново зачете приказката. В нея се разказваше как двама младежи били въвлечени в сраженията между маджарите и хуните и как преследването на Белия елен от страна на Атила довело до края на войната с маджарите. По едно време баща й вдигна поглед от книгата и каза: „Изпаднеш ли в беда, миличка, спомни си, че в теб живее Белия елен, горд, митически и непобедим.“

Години по-късно, през последното лято с него, тя го попита дали сериозно е имал предвид онова, което й бе казал за Белия елен. Ала той само се засмя и разроши с дългите си пръсти златистата й коса.

Когато него вече го нямаше, тя беше принудена сама да разбере смисъла. Отиде в библиотеката и прерови всички книги, свързани с историята на Унгария, Австрия, та дори и на Русия, но в нито една не откри нищо, свързано с Белия елен. И се примири с мисълта, че това създание е съществувало единствено във фантазията на баща й. Когато като малка го бе молила да й разказва приказки, той явно сам си ги е съчинявал. Значи и Белия елен бе измислен от него.

Имаше един период от живота й, когато често сънуваше това митическо създание. То се движеше в такт с тъжната мелодия на „Паван“ от Равел; всяка нота се отронваше като листенце на цвете. И тя се събуждаше с очи, пълни със сълзи.

Моника не знаеше нищо за терзанията й. Когато веднъж се опита да ги сподели с нея, тя цялата побледня и удари Даяна през устата. „Детински бръщолевения!“, избухна майка й. „Измишльотини и легенди. Те ще те обсебят така, както обсебиха баща ти. Да, но аз няма да го позволя, чуваш ли? Него вече го няма. Избий от главата си тези глупости за белия кон…“ „Еленът е мъжка сърна, мамо, а не…“ „Чуй ме добре“, прекъсна я Моника и сграбчи здраво ръката й, „ще правиш това, което ти казвам и ще се постараеш да ти харесва.“

Това накара Даяна да побегне далеч, там, където беше краят на света; където царуваше мракът, а по улиците шестваше беззаконието, превръщайки кошмарите в действителност.

Движението по тихоокеанската крайбрежна магистрала беше претоварено, ала не можеше да се сравни със задръстването, което я чакаше по Оушън авеню. Тя се принуди да затвори прозорците и да пусне климатичната инсталация — единственото, което зависеше от нея. Иначе рискуваше да се задуши. Тук не беше място за астматици.

Блокирана сред бензиновите изпарения и пъплещата автомобилна колона, тя включи касетофона, без да сменя касетата, която беше в него. Случи се средата на „Нарсти“ — запис от последния албум на „Хартбийтс“ с гласа на Крис, пламенен и питащ както винаги. В съзнанието й, естествено, веднага изплуваха парчета розова плът, локви кръв, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни в мъждивата светлина — представа, която не се побираше в ума. Тя понечи да изключи касетата, но пръстът й спря на сантиметър от бутона, задържан от мисълта: „Не, не, не! Ако сега изключа касетата, никога повече няма да съм в състояние да слушам тяхната музика, без да си представям Маги, разкъсана като непотребна кукла. А аз не мога да живея с този спомен. Не мога…“

Разбира се, в ония години наркотиците се изпречиха и на нейния път; те бяха толкова широко разпространени, колкото никой възрастен не можеше да си представи.

Като се изключат плахите й опити с хашиш, тя не се пристрасти към нито един вид. Беше свидетел какво се случи с неин съученик, който твърдеше, че не ги употребява редовно. Рано една сутрин го намериха целия посинял, главата му покрита с найлонова торбичка; вкочанен и безжизнен като голямо парче замразено месо; около него миришеше на лепило. За три дни пласьорите бяха прогонени от района около училището, ала тя чувстваше, че причината е по-дълбока.

Пътят до „Марина“ беше горещ и прашен и много скоро Даяна започна да изпитва чувството, че кожата й се отлепва от плътта. Независимо от климатичната инсталация или тъкмо поради нея, сега тя имаше желание не толкова да пийне нещо, колкото да вземе душ. Музиката кънтеше в главата й настойчиво и остро. Тя погледна колоната пред себе си: снижаващото се слънце хвърляше бронзови отблясъци върху покривите и гюруците на мерцедесите, маздите, поршетата, аудитата, датсуните. Почувства се част от тази проточила се, блестяща, начленена, виеща се чудовищност — само метал и стъкло и нищо друго.

Бейба живееше на петия етаж на жилищен блок с евтини квартири и много плъхове на ъгъла на 41-ва улица и Десето авеню. Първият етаж бе зает от пуерторикански магазин за вина. Той гъмжеше от хлебарки, които се чувстваха там като същински наематели.

— Отначало ги трепех — каза й Бейба сериозно. — После стигнахме до взаимно разбирателство: аз престанах да ги закачам и те ме оставиха на мира.

Но не там я заведе той, поне първия път.

Взеха метрото, изкачиха стълбите на подлеза в Харлем, тръгнаха по Ленокс, отминаха 138-ма улица и бар „Занзи“ — тъмен и шумен, и се настаниха в едно затънтено кътче, което спокойно можеше да мине за част от брега на река Лета в ада. Даяна оприличи това неугледно, шумно място на синор към бариера между… да речем тук и там; сякаш бяха прекосили цял континент и се бяха озовали в друг, пъклен свят, където всички лица бяха кафяви и тя се отличаваше от тях като снежинка върху черни скали.

Широко отворени жълти очи се втренчваха в нея, защото това не беше нейна територия, по-точно не беше дори Америка — страната на свободния човек, родината на храбреца; това беше някакво прикрито гето, пълно с мързеливци и хитреци. Розови кадилаци спираха до старци, които сгряваха възлестите си сиви ръце на огън в боклукчийска кофа. Но никой не продумваше, цареше пълно мълчание. Заради Бейба.

Въпреки това Даяна се чувстваше неудобно, защото виждаше в погледите им нещо, което щеше да я преследва години напред. Не беше нужно тези хора да отварят уста — омразата им към нея крещеше от очите. Тръпки започнаха да я побиват, стомахът й се сви на топка и в момента съжали, че бе поискала да дойдат тук. Тя беше чужденка на далечна планета — място, до което можеха евентуално да я допуснат, докато е в компанията на тази подвижна планина до нея, но да я приобщят към тях — никога. Тя хвърли бегъл поглед към Бейба — лицето му беше спокойно и стомахът й се поотпусна.

Даяна неведнъж беше чела какво е представлявал Лондон след въздушното нападение, но никога не бе успявала да добие пълна представа за огромната разруха. До този момент. Сега, вървейки из Харлем, вече предполагаше как е изглеждал. Тук на всяка крачка стърчаха полусрутени постройки, край тях бяха разпилени натрошени тухли и камъни; паднали на места телени и дървени огради пазеха без нужда черни дупки в земята.

Огромни кучета с дълги намордници и гъста козина бродеха на глутници като вълци; жълтите им очи ярко присветваха от фаровете на минаващите коли. Те виеха от глад и трескаво ровеха в почернелите от огньовете кофи за смет. Даяна видя хлебарка, дълга колкото пръста й, да се шмугва в канавката, миг преди едно куче да се нахвърли върху нея. Някъде отдалеч, от горния край на черния като нощта Сентръл Парк, долитаха удари на барабани. Пламъци осветяваха улицата там, където лампите просъскваха и изгаряха. Помисли си за Данте и потрепери до Бейба, огромен и вдъхващ спокойствие като защитна стена.

Той я водеше към един ресторант, сбутан между шестетажен жилищен блок, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци, и старомодна бакалница с избеляла реклама за кока-кола. На тротоара млада двойка танцуваше с широки провлачени стъпки под студената светлина, която струеше през отворената врата. От портативно радио, сложено върху капака на алуминиева боклукчийска кофа, се лееше „Мъжки свят“ в изпълнение на Джеймс Браун.

Даяна спря, преди да влязат в заведението. Оттатък булеварда дебела старица, черна като катран, беше излязла от нишата на малкото си магазинче, за да наблюдава с усмивка танцуващите. Призрачният танц очарова Даяна. В тази вълшебна, мъждукаща нощ танцуващите като че ли нямаха плът и кости, а бяха направени от звездна светлина и вятър. И сякаш винаги са били тук, на тази улица, като част от света; и положително — по-близко до същността на живота, отколкото бе Даяна в Кингсбридж, преследвайки неща, които сега й се струваха фалшиви и безсмислени. Вероятно обяснението, предположи тя, е, че цивилизацията не е проникнала до тук, поне не тази, в която тя бе отраснала. В дъното на тази бедност и мръсотия, на това невежество имаше една дълбока чистота, която затъмняваше, а оттам и разрушаваше всичките й представи за живота. Те може би бяха идеалистични и доста сантиментални — поради което не бе ги споделяла с никого — ала все пак в този момент беше убедена, че е права; че е станала свидетел на някакъв изключителен акт, който я беше върнал назад във времето до онзи миг, когато се е раждала цивилизацията. Почувства се едновременно въодушевена и тъжна, защото разбираше, че двамата танцуващи притежават някакво основно качество, което на нея й липсваше и надали някога щеше да го придобие. И се примири с ролята на страничен наблюдател на един тайнствен обред.

— Чудесно — тихо каза тя, когато танцът свърши. Двамата с Бейба влязоха в ресторанта.

Заведението имаше таван, стените и подът бяха облицовани с италиански плочки, стари, захабени и на места счупени, но които в по-голямата си част все още блестяха. Не можеше да се каже дали собствениците са оставили тази украса от естетически или от финансови съображения.

Посрещна ги слаб келнер с толкова светла кожа, че изглеждаше като напудрена с брашно и ги настани на ъглова маса. Бейба се захили:

— Е, постигна своето, момиче. Сега ще опиташ негърска кухня — и взе менюто от ръцете й. — Остави на мен да избера.

Той съобщи поръчката на сервитьора. След като им поднесоха предястието — чревца, изпържени така, че шумно хрупкаха в устата — Бейба отново заговори:

— И тъй, к’во стана с твойто момче в Бронкс?

— Нали ти казах, че си нямам никакво момче.

— Хм, такова хубаво момиче като теб? — поклати глава той и отново напълни устата си. — Добре де, ами нали имаш семейство.

— Баща ми почина — каза Даяна и заби поглед в покривката на бели и червени карета. — А колкото до майка ми, на нея изобщо не й пука какво…

— Ей, не говори така грубо, момиче.

— Защо? И ти говориш така.

— Аз съм извън обществото. Ти не се учи от мен. Говоря така, за да ме разбират — той й намигна. — Освен това съм негър и не мога да говоря другояче. При теб е съвсем друго. Ходила си на училище. Получила си възпитание. Не ти отива да говориш грубо.

— Според мен, това са думи като всички останали. Нали си чувал за Лени Брус…

— Хм — поклати глава Бейба, — още много имаш да учиш, момиче. Няма никакво значение какво мислиш ти или какво мисля аз. Важното е какво мислят — той посочи с глава — ей тия тук. А на тях не им харесват такива бръщолевения, разбра ли? Запомни: те обичат спокойните и лесните неща. Хубава, загладена перушина — мазният му пръст посочи чинията й: — Яж, това е наш’та традиционна храна. И облизвай устни. Наслаждавай и се, все едно, че си чернокожа. Ще ми доставиш удоволствие.

Известно време и двамата продължиха да се хранят в мълчание. Заведението беше малко и препълнено. Цареше задушевна атмосфера, изпълнена с шумни разговори и весели закачки между масите. В нито едно заведение в центъра на града Даяна не беше виждала хора да се забавляват така.

Масата им се намираше до прозорец, който гледаше към заден двор, буренясал, пълен с купчини черни отпадъци. Светещите прозорци на втория и третия етаж хвърляха тук-там отражения върху олющени тухлени стени. В нощта пролуките на разрушените сгради създаваха впечатлението, че останките са някъде много далеч, а всъщност бяха само на една пряка разстояние.

Вратата на заведението се отвори и Бейба извърна поглед натам. Влезе мъж с дълго, лъскаво лице, черно като нощта. Той ги забеляза веднага и тръгна между масите към тях. Беше облечен в светлобежов костюм с широки ревери, стигащи чак до раменете, и тъмнокафява риза, разкопчана на врата, на който висяха шест или седем реда тънки златни верижки. От едното ъгълче на устата му стърчеше дълга кибритена клечка. Когато се доближи до тях, Даяна забеляза, че там, където държеше клечката, устната му бе леко извита нагоре и не се променяше, независимо от изражението на лицето му.

— К’во става, приятел? — възкликна той и подаде розовата си длан. Бейба плесна своята в нея.

— Здрасти!

Мъжът погледна Даяна.

— К’во правиш тук, чернилке? — той отмести с върха на едната си бота крака на стола, издърпа го и седна. — Отдавна май черната ти душа не е намазвала такова крехко парче месо.

— Смайлър, имаш ли нещо важно да ми казваш? Ако не, изчезвай!

Смайлър му хвърли усмивка от златни зъби.

— Слушай, брат, май си станал много чувствителен.

— К’во, искаш да те пораздрусам ли, човече? — Бейба бе престанал да се храни и докато наблюдаваше мъжа, започна внимателно да бърше пръстите си. — Казвам ти, омитай се от тук.

Смайлър мълчаливо дъвчеше клечката, червеното й връхче подскачаше нагоре–надолу.

— К’во ти става, чернилке? Да не забрави, че бялото месо се дели? Особено първокачествено парче като това, а?

Той сграбчи с мазолестата си ръка китката на Даяна. Тя се опита да я издърпа, ала пръстите му я стискаха като менгеме.

— Махни си ръката, Смайлър.

— Защо? — изхили се мъжът.

Бейба се пресегна и без да сваля поглед, хвана впития му в ръката на Даяна показалец и силно го изви нагоре и назад. Ставата изпращя.

Смайлър изохка и се опита да стане, но Бейба го държеше здраво и той се замята на стола като риба. В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи, лицето му се изкриви от болка. Но дори и в този момент противната полуусмивка остана на устните му. Дишането му се учести, тънка струйка пот потече по лявото слепоочие, заобикаляйки пулсиращата вена.

Без да го пуска, Бейба се надвеси над масата и с нисък глас каза:

— Предупредих те, да си обираш крушите, ама нали си глупаво черно магаре — не ме послуша.

— Слушай, брат… — Смайлър блещеше очи, потта вече се лееше от него и мокреше яката на ризата му.

— Единственият начин да се измъкнеш като ми покажеш, че си ме разбрал, ясно?

Смайлър изскърца със зъби.

— Хайде, брат, хайде, успокой се вече. Причиняваш болка на черния човек…

— Пет пари не давам за болката ти, глупако, разбра ли? Като нямаш пипе, ще си плащаш — той почти завря нос в лъсналото от пот лице на Смайлър и, подпирайки лакът в масата, с нова сила изви пръста му. Смайлър изохка тъй силно, че клечката изхвърча от устата му.

— За Бога, брат, умирам от болка, не те лъжа.

— Извини се на дамата, човече.

— Ъ-ъ… ъ-ъ…

Бейба продължи да извива пръста, зъбите му изскърцаха; лицето на другия като че ли съвсем изгуби цвета си.

— Извинете… много…

— Извинете, мадам, се казва. Пред теб седи дама, тъпако. Нещо, което не си способен да оцениш.

Смайлър хвърли отчаян поглед към Даяна.

— Извинете, мадам — и затвори очи от пълно изтощение.

— Бейба — прошепна Даяна, — пусни го вече.

Бейба освободи ръката му; по лицето на Смайлър се изписа огромно облекчение. Той отдръпна ранената си ръка от масата и я приюти в другата длан.

— Като крилце на пиле изпука, нали, Смайлър? — изкикоти се Бейба. — И тъй, говори.

Смайлър го погледна със зачервени очи, поклащайки се леко напред–назад от пулсиращата болка.

— Стоката пристига в три сутринта. На същото място.

— Ти провери ли я?

— Да. Добра е.

Бейба кимна.

— Две хилядарки за всички вас, човече. И вземи си купи някакъв хубав костюм с тия мангизи — той се разсмя. — Твоята изгора ще се зарадва, повече от сигурно е.

Смайлър обаче остана сериозен. Той внимателно обгърна с длан щръкналия си ранен пръст и заби поглед в него. Устните му се движеха, без да издават звук. Потта по лицето му започна да намалява.

— Докторът няма да ти отдели никакво време, да знаеш — Бейба се изправи на крака. — И друг път бъди по-разумен, ясно?

— Да — Смайлър вдигна поглед към него; после стана, без да поглежда към Даяна, сякаш Бейба беше сам на масата. — Ще се постарая — побутна стола и излезе от заведението.

Когато вратата се затвори след него, Даяна си го представи как пресича улицата.

— Не биваше да го измъчваш чак толкова — рече тя.

Бейба преглътна залъка си и отвърна:

— Нали ти казах, момиче, има много да учиш за тия хора. Чернилки като Смайлър разбират само от болка. Тъжен факт, вярно, но т’ва е истината. Понякога не чуват к’во им говориш, та трябва да им привлечеш вниманието. Не е лесно.

— Това значи ли, че трябваше да му счупиш пръста?

— Хм — Бейба се облегна назад в стола си и обърса дебелите си устни. — Ще ти разкажа една история, момиче, та да разбереш к’во имам предвид. Преди години горкият Смайлър нямаше постоянна работа. Един Господ знае к’ви мангизи си е докарвал, щото все не му стигаха, ама се оправяше някак. Докато един ден случаят го срещна с голяма клечка — един пуерториканец. Гаден кучи син е този тип, ама не е глупав и веднага му щраква, разбираш ли, как да включи нещастника Смайлър в бизнеса си. И прави предложение на Смайлър. Чудесно предложение, не може да се отрече, стига, както казвам, сигналната ти лампа да не свети мъждиво. А Смайлър отвръща на баровеца: „Я го духай!“ и мъжът си тръгва. Да, ама баровецът не го свърта, защото меракът му е да иде на север, в Ню Йорк и вижда, че в Смайлър има хляб. Пак настоява, но нашият не отстъпва. Пуерториканецът се вбесява и праща наемник да доведе Смайлър да си поговорят. Добре, ама Смайлър бил излязъл за стока и оня тъп епик17 стрелял по погрешка в мадамата му. Минава известно време, докато нещата се уталожат и след това Смайлър тръгва да се разправя с оня тип. Пълна глупост от негова страна. Ама както ти казах… — Бейба вдигна рамене. — „Виж какво, успокоява го баровецът, всички курви са еднакви. Ето избери си от тук която ти харесва.“ А Смайлър му отвръща: „Слушай, гаден епик, сега ще изпиташ на себе си как се изтръгват ръце от, ставите им.“ Смайлър, разбира се, не успял дори да помръдне, тъй като двамата спикове до него скочили и го озаптили. Тогава баровецът рекъл: „Знаеш ли какво ти е лошото, копеле? Че нямаш никакво чувство за хумор, ама никакво. Затуй сега ще поправим този недостатък. Ще ти направя една голяма услуга.“ Става, в ръката му проблясва нож, замахва и го забива в дясната половина на лицето на Смайлър. После мръсникът избърсва кръвта от острието в спортното яке на Смайлър и му казва: „Отсега нататък ще бъдеш вечно усмихнат и никой, дори и аз, няма да те обвинява в липса на чувство за хумор.“

Бейба продължи да се храни.

— И каква е поуката? — попита Даяна.

— На тази история ли? — Бейба обърса мазната си уста. — Поуката, момиче, е, че сега Смайлър работи за същото това конте. Ъ-хъ. И взе една от неговите проститутки. Живее с нея вече… хм, три, четири години.

— Не вярвам на нито една дума от това.

— Как, бе момиче, това е самата истина. Тук така стават нещата. Въпросният тип успя да привлече вниманието на Смайлър. Най-сетне.

Бейба се засмя и се нахвърли да опразни чинията си.

— Ако е тъй, направо е отвратително.

Той й хвърли бърз поглед. Не беше нужно да си отваря устата и да казвай „Ти сама дойде тук, момиче, никой не те е водил насила“, защото в погледа му се четяха именно тези думи. И Даяна също се зае да довърши яденето си.

С напредването на нощта глъчката в ресторанта се усилваше. В средата на всяка маса се появи по една бутилка царевично уиски със съответния брой чаши. Подобна чаша Даяна използваше вкъщи, когато си миеше зъбите.

Бейба взе бутилката и си наля четири пръста. Не добави нито лед, нито вода и когато тя изрази гласно почудата си, той й отвърна:

— Кощунство е да го разреждаш, момиче.

Даяна го изчака да отпие и попита:

— Няма ли да сипеш малко и на мен?

Той остави чашата и я погледна.

— Знаеш ли, в теб има нещо особено? — и й наля също толкова уиски, колкото и на себе си.

По лицето му се изписа усмивка, когато Даяна отпи и се задави. В гърлото й пламна огън и тя беше готова да се закълне, че усеща много ясно как парливата течност се спуска към вътрешностите и като по флуоресцентно осветена писта. Избърса насълзените си очи и му подаде чашата да й сипе още. Бейба поклати глава, засмя се и наля и в двете чаши.

— Предполагам, че имаш голямо семейство — заговори след малко Даяна.

— Не — той завъртя чашата между огромните си длани, — поне засега. Баща ми дойде тук от Алабама. Не мога да ги понасям тамошните глупаци. Но едно мога да ти кажа — те са от тия, дето ти заявяват право в очите, че те мразят — Бейба вдигна рамене. — А дойдат ли тук, много от тях почват да се правят на различни, чат ли си? Уж ти стават приятели, ама всичко е бошлаф работа, щото зад гърба ти говорят друго. Подли чернилки. По-гадно от това, здраве му кажи.

— Всички тия взаимоотношения… между чернокожите… — измърмори Даяна — не знам, не ги разбирам.

— Уверявам те, момиче, и аз съм на това мнение — той отпи глътка. — Много отдавна имах двама братя. Тайлър беше по-големият. Една събота вечер трима пласьори на наркотици, въоръжени и пияни като свине, виждат Тайлър и приятелката му да се натискат в колата. И ги пратили в царството небесно. Такава гадост!

Бейба си наля още бърбън. Даяна мълчеше и го наблюдаваше.

— Другият се казваше Марвин, по-малкият — продължи Бейба. — Добро момче беше, не като баща си или като някой от нас. Завърши гимназия, искаше да продължи в колеж, ама на, нямахме мангизи. Тогава той се вдигна и се записа в армията. Друго не му оставаше — Бейба се загледа в кафявата течност в чашата си. — Мръсните копелета го пратиха във Виетнам. В крайна сметка той се оказа поредният прост негър, който се опита да победи системата и не успя. Идиотщина! Пишех му всяка седмица. Казвах му: „Слушай, Марвин, пази се! Тая война е война на белия човек, разбери го. Не се вживявай в нея.“ А Марвин ми отговаря в писмо: „Виж какво, Бейба, аз съм американец. И ти си американец. Тук няма черни, няма бели. Тук сме само ние и враговете. За тях няма значение какъв ми е цветът.“ Горкото момче. После ни писа, че по време на нощен патрул техният взвод бил нападнат от засада. Живи останали само той и още един. На сутринта ги намерили двамата гръб до гръб, оградени като с венец от трупове на виетнамци. Марвин бил направо герой, на път да получи Сребърната звезда. И к’во стана по-нататък. Следващата седмица той бил на пост; стъпва на мина и единственото, което остава от него, е главата и част от гърдите му. Върнаха го у дома в чамов ковчег, покрит с американското знаме и Сребърната звезда, забодена в единия ъгъл. И к’во, по дяволите, да правя с тях? А? — очите на Бейба се изпълниха с блестящи точици. Той бутна, чашата настрана. — Не биваше да пия от това чудо. Видя ли к’ви ги наприказвах. По дяволите!

Даяна се пресегна през масата и взе ръцете му в своите; видя как черното погълна бялото, усети топлината на кожата му и потърка с пръсти китките му.

Бейба се покашля и издърпа ръцете си.

— Стига вече съм говорил за това. Неприятна тема.

— Ай, ай, ай, Бейба. Това се казва изненада!

Двамата вдигнаха глава. До тях на тясната пътека между масите застана мъж. Ако не бяха тъй дълбоко увлечени в разговор, щяха да го забележат още при влизането му. Беше облечен целия в сиво — чак до елегантните обувки от чортова кожа. Вместо връзка носеше копринено шалче. Но не облеклото беше най-забележителното в него. Той беше висок и строен; дори и в най-тясно пространство се движеше с гъвкавата походка на хищник. Имаше дълги длани с едри, силни пръсти. Опакото на ръката му беше покрито с гъсти лунички и златисти косъмчета. Лицето му беше тясно, ушите — леко удължени; къдравата червеникава коса бе подстригана късо. Носът също бе посипан с лунички, а под тежките клепачи сините му очи бяха толкова бледи, че на по-ярка светлина сигурно щяха да изглеждат безцветни. Издадената долна челюст и острата брадичка му придаваха свиреп вид.

Бейба бавно разтегли устни в усмивка и вдигна ръка.

— Даяна, запознай се с Орелио Окейшо. Али, що не седнеш?

— Щом нямате нищо против. Госпожице… — той взе ръката й; Даяна усети хладината на пръстите му и уханието на одеколона. Окейшо повдигна ръката й с намерението да я целуне, но не го направи.

Той се настани срещу Бейба, до Даяна. Докато сядаше, махна с ръка на двама тъмнокоси пуерториканци, седнали на тясна маса, разположена до стената близо до входната врата.

— Напоследък взе да обираш люлката, Бейба — заговори той през дрезгав смях; наля си малко бърбън и направи гримаса: — Ох, как можеш да пиеш този бълвоч. Тук не сервират ли ром?

— Не, малко по на запад сервират — натърти Бейба.

— Аха! Тъкмо скоро ще тръгнем да пътешестваме и то все по-често и по-често. Бизнесът процъфтява.

— Ааа, ясно.

Окейшо хвърли поглед към Даяна и тя забеляза, че очите му са удължени като на лисица.

— Я ми кажи, амиго, да не си решил случайно да разширяваш клоновете си?

— Имаш предвид Даяна ли? — Бейба се разсмя и отпи глътка бърбън. — Не си напрягай излишно ума, Али. Тя е просто приятелка на семейството.

— Но ти нямаш семейство, амиго.

— Аха. Е, но сега имам. К’во ще кажеш?

Окейшо бавно отпи глътка и проследи с поглед как питието се стича обратно по вътрешната стена на чашата.

— Ще кажа, че е чудесно, стига да задържиш нещата все така. Не ми се ще някой да ме настъпи… особено ти, амиго, с тия огромни крака — не се усмихна, дори нищо в израза му не загатваше за хумор.

— Откога ли не съм се интересувал от тоя род дейност? Вече съм забравил всичко.

— Времето минава, амиго. Всички имаме тая краста. Амбицията е провал за всеки от нас.

Бейба остави чашата си точно пред него.

— Накъде биеш, Али?

— Хм. Ами Смайлър ми каза, че се каниш да увеличиш цената на тази пратка…

— Тъй е. Инфлация, друже. И престъпниците трябва да ядат.

— Инфлация ли? Хм, Сигурен ли си, че това е причината?

Бейба само го погледна и другият продължи?

— Предполагам, че не търсиш друг начин на финансиране, за да можеш да се разшириш, нали?

Бейба се разсмя.

— Кой ти пусна тая муха в главата, Али? О, по мое време не беше същото. Тогава най-добрите пласьори бяха на улицата. А сега оставят всичко на теб, а?

Окейшо отърси рамене подобно на боксьор, който прави ловко лъжливо движение, преди да нападне противника си.

— Както ти, така и аз познаваме добре тия пласьори, амиго. Не притежават капка чест, но и те си имат и добри, и лоши дни.

— Обаче цените са си цени, приятел — рече Бейба и допи чашата си, — и трябва да ги покачвам с течение на времето.

Окейшо остави чашата на масата.

— Като всички нас! — той стана и добави: — Приятно ми беше, че се видяхме. Адиос!

Мъжът даде знак на хората си и единият стана да му отвори вратата. Откакто бяха влезли, двамата седяха на масата, без да консумират нищо; никой не обезпокои тихия им разговор.

Бейба изчака вратата да се затвори, избърса устни и се обърна към Даяна:

— Той седнал да ми говори за чест! Нарича хората си свине, ама той е по-голяма свиня от тях, гадният му епик!

— Ти май не обичаш много пуерториканците.

— Тъй е. Никак не ги обичам. Носят лоша слава на тоя град. И го усмърдяват! — по лицето му се разля усмивка. — Но едно е сигурно — те стоят на по-ниско ниво от негрите.

Отметна глава назад и високият му смях се извиси над шумотевицата и накара всички глави да се обърнат към него.

Тя седеше до прозореца в „Уеърхаус“, загледана в сгъстяващата се нощ и скокливите светлини, които наподобяваха недовършени, хвърлени мазки бои върху платно, отпиваше от студеното бакарди и като никога не мислеше за нищо. Вслушваше се в приглушеното жужене на разговорите в главния салон зад гърба си и в лекото потракване на леда в зъбите й, докато отпиваше от рома. После се загледа във високата шхуна, която се отдели от кея. Цялата бе украсена с гирлянди от разноцветни крушки; горният ръб на дългата й каюта и лъскавият й корпус светеха от белота.

— Може ли да седна при теб?

Тя вдигна поглед и мислено си каза: „О, боже, не!“

На две крачки от масата беше застанал Джордж Алтавос. Явно идваше от претъпкания бар, защото беше с чаша в ръка.

— Видях те, като влизаше преди малко — леко заваляше думите; нищо чудно да се е запил тук от часове. — Отначало реших да се направя, че не съм те видял — той се изсмя с неприятен смях. — Щеше да е много странно — ти и аз в един и същи гьол, без да си разменим нито дума.

— Обзалагам се, че Арми Арчърд щеше да направи добър материал от случая — тя се опита да се усмихне, но не й се удаде.

— Да, а Рубънс щеше да ме изрита от терена — Джордж едва прикриваше горчивината в думите си.

— Защо не си изясниш положението?

Той понечи да каже нещо, но вместо това изля остатъка от питието в устата си. Едва тогава заговори отново:

— Не вярвам да си се добрала по втория начин до този филм, ако това ти се върти в главата.

— В главата ми — натъртваше на всяка дума Даяна — се върти начинът, по който ти се отнесе с мен в студиото онзи ден.

Джордж остави празната чаша на масата.

— Днес не успяхме да свършим почти никаква работа — той затърка с върха на пръста си ръба на чашата, докато не я чу да свири. — Беше ужасно. Нервите на всички бяха опънати докрай — закова тъмните си очи в нейните. В тях се четеше нещо като извинение, колкото и прикрито да беше.

— Седни — каза Даяна.

Джордж имаше много хубава външност и с грим, и без грим. Не се вместваше в представите за неизменната съвременна холивудска хубост. Грубо издяланите му черти напомняха за времето на трийсетте и четирийсетте години, когато актьорите бяха по-едри и не толкова изфинени. От овалното му открито лице веднага се набиваха тъмните вдлъбнати очи, които му придаваха леко сънлив вид. Не носеше тупе извън снимачната площадка.

Даяна го изчака да поръча питиетата и за двамата и тогава заговори:

— Научих за случилото се между теб и Ясмин. Съжалявам.

— Да, е, не беше нещо сериозно. Просто едно краткотрайно увлечение.

Поднесоха напитките. Известно време той я оглеждаше внимателно.

— Аз съм педераст — заяви след малко.

Даяна остави чашата на масата.

— Не знаех.

— То и никой не знае. Освен Ясмин — почукваше леко с пластмасовата бъркалка ръба на чашата си. — Когато я видях, си рекох: „Може би това е жената, която що ме промени.“ — Сви рамене. — Но се лъжех. Не можеш да промениш човешката природа — отмести с пръст бъркалката и отпи дълга глътка от уискито и се загледа в течността. — Навремето го пиех със сода, после престанах да го разреждам — рязко вдигна глава. — Знаеш ли защо? Трябваше ми много време, за да се напия — отпи нова глътка. — Когато е чисто, става къде-къде по-бързо. Много по-бързо.

Даяна сви рамене.

— Ако се чувстваш нещастен…

— Не, не — Джордж вдигна показалец към нея. — Ти бъркаш гнева с нещастието. Аз произхождам от голямо семейство. Имам четирима братя и три сестри. Всички са женени… кой щастливо, кой нещастно… Има ли значение? Въпросът е, че каквото и да са правили и в брака, и в развода, те са вървели по безопасния и строго ограничен път. Всяка Коледа цялото семейство се събираме в къщата ни в Анимас, Ню Мексико и тогава имам чувството, че ще умра — Джордж допи питието си и махна на сервитьорката за ново. — И знаеш ли кое е странното? Аз искам да се връщам у дома, все още искам да доставям удоволствие на родителите си. Те не знаят, че съм педи — това ще ги съсипе. Баща ми вече е на седемдесет. Вървя из Анимас, изпълнен с чувство за вина. И въпреки това не преставам да се връщам там, отново и отново, сякаш търся нещо.

— Взимал ли си Ясмин със себе си?

Той направи нещо като гримаса.

— Смятах да я заведа тази година — махна с ръка; в това време келнерът смени празната му чаша с пълна. Джордж на мига посегна към нея. — Няма значение.

Според Даяна обаче имаше.

— Джордж, ако е тъй, ще се случи същото и с някоя друга.

Той се усмихна мрачно.

— А, не. Друга няма. И не вярвам да има. Ама че идиотщина! Аз съм такъв, какъвто съм, не е ли тъй? А и взаимоотношенията са по-гладки, когато си педи. Чист секс, без никакви обвързвания. Без истерични жени, които да ти се обаждат посред нощ и да питат накъде отива връзката ни. Свободен си да живееш живота си и не си длъжен да даваш на никого обяснения за краткотрайните си запознанства.

— Джордж, струва ми се, че използваш хомосексуалността, за да се измъкваш по-лесно.

— Какво му е лошото да използвам лесния начин за измъкване от време на време? Писна ми от проблеми — той пак насочи пръст към нея. — Знаеш ли защо станах актьор? С мисълта, че ако мога да се науча да променям личността си, ще започна да харесвам жените. О, да, звучи глупаво, нали? — отново махна с ръка. — Не, не, аз просто обърквах своето аз с личността. Разпокъсването на личността, ролите пред камерата, всичко това доведе до ускоряване на процеса… на дългото плъзгане към нищото.

Той силно разклати кубчетата лед в чашата си — сякаш раздразнена маймуна раздруса решетките на клетката си.

— Ще ти кажа как ми повлия превъплъщението в ролите. Подтикна ме да искам нещо повече. Стигна се до там, че вече не ме задоволяваше да се появявам само пред камерата. Исках да върша същото и в действителния живот. И започнах да въртя задник, защото открих, че подобно на актьорското изпълнение, за мен от тук започва и свършва всичко. Между двете неща няма никаква разлика. То е все едно да си изкарваш прехраната с ходене по въже. Знаеш, че е само въпрос на време да не направиш погрешен ход и да се провалиш. Всеки би сметнал тази мисъл за плашеща. Но не е тъй. Тъкмо тази мисъл те тласка напред, тъкмо затова излизаш отново и отново, за да се изправиш пред… онова нещо, все едно какво е то, изпълнено с неудържим магнетизъм.

И тогава се питаш: Дали ще стане довечера, когато подбереш русокосото мускулесто момче от плажа на Санта Моника? Добре, той те връзва, вкарва ти го за малко безобидно смазване, преди да почне да те чука с юмрук. Дотук всичко е наред. Но я си представи… само си представи, че зад тази русолява външност се крие душата на психично болен. В даден момент той може да реши изобщо да не те отвързва. Тръгва да тършува из дома ти, взема парите ти, скъпоценностите, започва да унищожава покъщнината, след което и теб самия.

— Престани! — Даяна запуши ушите си с юмруци. — Престани!

Няколко глави се извърнаха към тях и Франк, салонният управител дотърча да провери дали с Даяна всичко е наред. Джордж му махна успокояващо и когато останаха отново сами, продължи:

— Сигурно точно това презира в мен Ясмин. В повечето случаи съм толкова неразумно копеле — той докосна за миг опакото на ръката й. — Всеки ден стават убийства. Това, което сполетя приятелката ти, не е изолирано явление. То е следствие на…

— Не ме интересуват другите — раздразнена го прекъсна Даяна. — Единствено Маги!

— Следствие на съвременния живот — неумолимо се доизказа той. — Никой от нас не може вече да каже кое е правда, кое е неправда. Смъртта изгуби всякакво значение.

— Как е възможно да говориш така!

— Това е самата истина, Даяна. Тъмната страна на нашата природа е оголена; взе си своето и сега се бори за надмощие, за ускоряване на разрухата — устните му се разтеглиха в широка, лукава усмивка. — Ел-Калаам би го разбрал, не смяташ ли?

— И още как! — отвърна Даяна. — Той е терорист. И ти говориш като терорист.

— Точно там е цялата работа! — Джордж притисна длани в масата. — Ел-Калаам е много по-истински от Джордж Алтавос. Трябва да ти призная, че отначало бях възмутен от сценария… изобщо не се постарах да науча текста си. Но Мариън, нашият гениален Мариън, дойде и ме измъкна от леглото и аз трябваше да го изчета. Не искал никого друг. Аз обаче още не бях напълно убеден. Той виждаше същината на текста, аз продължавах да се оплитам в собственото си аз и да водя битка с теб.

Джордж потърка ръба на чашата в устните си и дъхът му остави по степите й матово петно.

— Ел-Калаам овладя онова, което аз се мъчех да разбера. И сега ние с него сме едно цяло, Даяна, терористът и аз. Едно цяло.

Тя си тръгна и го остави да си допива. Не искаше да седи повече с него, макар че й беше още рано за летището. Когато се упъти, леко залитайки, към мерцедеса, се улови, че част от нея беше опиянена и искаше да остане. Но друга част, по-дълбоко в нея, бе обзета от ужас. Джордж й се стори толкова не на себе си, че тя започна да трепери, сякаш имаше треска.

Седна в колата и дълго време не помръдна; беше отворила всички прозорци. Скоро прохладният вечерен бриз изсуши потта по челото й, ала тази нежна баня не можа да изтрие мислите, които крадешком пропълзяваха и ровеха в съзнанието й, мисли, пред които не бе искала да застане открито.

С рязко движение пъхна ключа и запали двигателя.

Мекото му пърпорене и познатият мирис на отработени газове, който за момент погълна уханието на морето, я поуспокоиха. Включи светлините и пое обратно по Адмирълти Уей. Натисна копчето на радиото и усили звука; беше хванала средата на песен:

Даяна избухна в силен и груб смях, бавно, но решително натисна докрай педала на газта, за да отмине един маркер и да стигне друг, пак същия — знаменцето на неизвестния победител.

Минаха през необятния искрящ блясък на града, оттам през тъмнината ма Сентръл Парк с неговите пулсиращи зъбери от коледни светлини, които шареха напуканите черни клони на дърветата като вълшебни паяжини. Яркият чист хоризонт представляваше огромна панорама от високи сгради — мълчаливи стражи в параден покой, издигащи се над тъмната гора.

До нея Бейба изглеждаше великолепно в тъмносиния си кадифен костюм, задигнат, без съмнение, от товарния камион на някой скъп магазин, докато се е придвижвал по Седмо авеню. Стоеше му съвсем по мярка, тъй като бе имал благоразумието да го занесе на Хърчъл, шивач от някогашното му училище, който държеше овехтяла работилница на Девето авеню и бе незаменим в прекрояването.

Даяна пък беше облечена в рокля от копринен шантунг — истинска тъмновиолетова прелест, измъкната от майка й с невероятни усилия. Тя откриваше почти целите й крака и понеже се държеше на тънки като макарони презрамки, цялата цепка на бюста й беше отвън. Според Даяна всеки миг от положените усилия беше оправдан.

На седемнайсет години фигурата й беше доста закръглена, а още от петнайсетгодишна не срещаше никакви спънки да влезе някъде и да си поръча алкохол. Носеше дългата си коса прибрана нагоре; ушите й отдавна бяха пробити при един бижутер, чието магазинче бе залепено до едно от многобройните кафенета, което тя често посещаваше.

Даяна смъкна прозореца на таксито и подаде глава навън; студеният нощен въздух зашиба бузите й с кадифени юмруци. Тя отвори уста и след малко усети венците си сковани от студа.

Отиваха на празненството. Извън търговската част на града. И паркът разтвори железния си юмрук заради нея, смекчен от розовата светлина на Манхатън, а от върховете на кулите лампите сякаш напластяваха по листака скреж.

Таксито спря пред огромна предвоенна постройка на 116-та улица, пресечка на Пето авеню и граница между източната и западната част на града.

— Свободна територия — отбеляза Бейба, като я видя да вдига глава и да оглежда бетонната фасада, украсена с фигури водоливници по подобие на древна френска катедрала. Сградата определено беше в европейски стил, характерен за по-крайните, затънтени улици на Манхатън, все още незасегнати от основния градски план, който целеше да увеличи неприятната атмосфера от многоетажни жилища, за да подслони нарастващото имигрантско население или — както биха се изразили някои — да подобри условията за живот на бедните.

— Тук всеки е свободен да дойде и да си отиде.

Започна да вали лека суграшица и автомобилното движение зашепна във влажния въздух. Двамата стояха на тротоара пред украсения вход. От лявата им страда една улична лампа на ъгъла чертаеше върху замръзналия сняг хладен ореол от светлина.

— Както говориш, сякаш става дума за война.

— Тъкмо за т’ва става дума, момиче — заклати той рунтавата си глава. — Тия мръсни пуерториканци искат да се намърдат там веднага. Ама ще трябва да минат през труповете ни. Не само от белите трябва да се пазим, момиче — той я хвана за ръка и я поведе към входа.

— Бейба — заговори Даяна, — защо си останал да живееш там, където си сега? Разбрах, че не е необходимо.

Жълтите му очи се извърнаха към нея.

— Добре ми е. Няма кой да се заяжда с мен. Няма тъжби, с които да ме изкарват оттам. Само аз съм си — един човек извън закона.

Цялото фоайе беше в мрамор и огледала с позлатени рамки, потъмнели на места; отраженията в тях изглеждаха причудливо насечени.

Непосредствено до вратата отляво пъстрееше коледна елха, а отдясно мраморно стълбище водеше нагоре в сумрака. Точно пред тях беше дървената врата на асансьора. Даяна погледна през ромбовидното прозорче, когато той слезе на тяхното ниво.

Приемът беше на седмия етаж и весела, шумна глъч ги посрещна още щом излязоха от асансьора. Домакинът стоеше пред вратата — невероятно висок чернокож, който се движеше с гъвкавата походка на огромен котарак. Косата му беше по-скоро лъскава четина, носът — остър като клюн, а очите му не спираха да се движат, сякаш следяха за пълната безопасност. Той се захили, разтърси силно ръката на Бейба, после се наведе и целуна Даяна по бузата.

— Колко е очарователна! — възкликна той и ги поведе навътре в душното и шумно помещение. Движенията му бяха пъргави, но пестеливи; когато извърна глава, на едното му ухо проблесна златна обица. Името му беше Стинсън.

Попаднаха в центъра на водовъртеж от цигарен дим. Настъпи раздвижване, чуха се коментари. Наоколо се виждаха само черни лица — гримирани и весели; издадени напред червени устни, широко отворени женски очи. Залп от смях, самотен кикот, идещи сякаш от самото съществуване.

Бейба взе напитки за двамата, после представи Даяна. Тук се бяха събрали адвокати и танцьорки, лихвари кожодери и актьори. Създаваше се впечатлението, че всички са равностойни, че всички принадлежат и са свързани с това време и място. Даяна обаче долови копнежа в очите им, когато я поглеждаха. Опитваха се да го прикрият, но рядко успяваха. Те й завиждаха, завиждаха на вродената й белота, на цвета на кожата й — единствената стока, която никога не можеха да имат. А тази стока предоставяше свободен достъп до всичко. Тя беше ключът на този град.

— Охоо, Бейба. Каква изненада!

Нисък, леко накуцващ мъж със светла кожа си проправяше път към тях. Лицето му беше изкривено на една страна; кожата на лявата му половина лъщеше и беше опъната от несполучлива пластична операция. Имаше странен вид — само върху дясната му челюст се виждаше леко набола брада.

— Случва се, брат — рече Бейба и обгърна с ръка рамото ма Даяна. — Даяна, това е Трип.

— Здравей!

— Охоо, поощряваш момите за женене, Бейба, ах, ти, хитрец.

Даяна се разсмя.

— И ми е приятно да се запознаем.

— Божке! — възкликна със задоволство Трип. — Ама тя има и пипе!

— Да не се надява човек, но дори и ти имаш, късокраки кучи сине — Бейба отпи глътка и продължи: — Слушай, момиче, трябва да свърша една работа. Ти остани с добрия стар Трип. Той ще ти прави компания, докато се върна, нали, брат?

— И още как!

— Ти познаваш ли всички тук? — попита Даяна.

Той се усмихна — доста непривлекателна мимика за особения израз на лицето му.

— О, да! Всички. Искаш ли да те запозная с някого? Напълно те оправдавам. Това копеле Бейба е такъв мръсник, нали?

— А, не знам. Той е… — но като усети, че я провокира, Даяна избухна в смях и допълни: — Той е същински мечок.

— Мечок ли? Направо си е мечка стръвница, момиче. Ха-ха-ха! Искаш ли още едно?

— Да, с удоволствие.

Мъжът я поведе към бара и започна да й приготвя коктейл.

— Абе, май не ти достигат годинки за тия работи.

— Щеше ли да има значение, ако ми достигаха?

— Ни най-малко. Заповядай — подаде й той питието. — Само съм любопитен. Бейба винаги е бил разумен…

— В смисъл? — и понеже не получи отговор, тя довърши мисълта му: — Какво прави той с хлапачка като мен ли?

— Т’ва не е моя работа, момиче.

— Точно така.

Сред звуците на музиката и танцуващите двойки, които се бутаха и спъваха в тях, те си запробиваха път към отсрещната стена, където нямаше толкова хора. Местата за сядане отдавна бяха заети.

— Но аз все пак ще ти кажа — продължи Даяна, при условие, че…

— Че?

— При условие, че ми кажеш с какво се занимаваш.

— О, момиче, нали не държиш да узнаеш истината.

— Напротив, държа.

— Ох, ох, ох — заклати отривисто глава Трип, — добре, момиче. Само че да не вземаш да ме издадеш на Бейба, че съм ти казал — и когато Даяна го увери безмълвно, той й призна: — Пръскам черепи.

Даяна реши, че не е чула добре от шумотевицата наоколо.

— Какво?

— Пръскам черепи, момиче — усмихна се той мило. — Какво толкова! Изобщо не се срамувам. Това е една достойна професия. И баща ми правеше същото до деня, в който го заловиха и му видяха сметката — Трип забарабани с пръсти по стената; имаше дълги, тънки и силни пръсти — като на хирург. — Майка ми щеше да се съсипе, ако беше узнала, ама вече е мъртва и сега т’ва няма никакво значение. Освен за мен, разбира се.

— Но ти си…

— Толкова дребен — изпревари я той и сви рамене. — Всеки тъй мисли в началото. Ама ръстът няма никакво значение, момиче — намигна й. — Чалъмът е друг, ако има такъв. Повечето хора си мислят, че трябва да си гигант, разбираш ли. Вдъхва им повече сигурност. Но да си гигант — заклати глава той, — не е никаква гаранция. Човек трябва да знае к’во да прави с това, което има, нали си чат. Да. Трябва да се научи да търгува с него истински, като при всяка друга работа.

— Добре де, а защо си избрал…

— Избрал ли? — погледът му стана суров, внезапно напрежение изопна тялото му. — Тук не става дума за никакъв избор. Могат да избират само белите, които имат време да учат в колежи. Аз нищо не съм избирал. Правя го, щото трябва да го правя. За тия неща няма два пътя. По дяволите! Идва някакво гадно копеле, вижда сметката на баща ми и аз к’во? — да седна и да зацивря? Никакви такива, момиче! Взех в двете си ръце магнума 357 на баща ми и оня тъкмо се намести в континентала си, аз се приближих и му рекох: „Извинявайте, гос’ине, ама нещо се е лепнало на предното ви стъкло.“ И натиснах спусъка срещу копелето. Взривът, който можеше да ме отхвърли на метри разстояние, направи дупка, достатъчно голяма, за да се провра почти целият. Надникнах вътре и огледах кадифените седалки на тоя гадняр, щото главата на копелето я нямаше — беше останало само едно тъмно туловище, което бълваше кръв като отприщен бент — той вдигна поглед към Даяна. — Та такъв ми беше изборът, момиче, ако туй се нарича избор.

— И какво стана после?

— К’во стана! Ония ме подгониха. Копелето имаше много приятели, малката — той се усмихна като от приятен спомен. — Ама аз добре си знаех урока. Бях се цанил да очистя повечето от тях, тъй че изработих първите си пари, докато…

— И ги уби всичките? Шегуваш се.

— Да пукна, ако се шегувам, момиче. Ама да не вземеш да питаш Бейба. Като нищо ще ми насини задника, ако разбере, че съм си отворил устата пред теб.

— Обещах ти да не му казвам — увери го Даяна. — Просто искам да знам… дали не ме поднасяш или нещо от сорта?

— От к’ъв зор ще го правя, момиче? По дяволите, не се шегувам аз с тия работи. Всеки един тук може да го потвърди. Ей на, питай Стинсън, хайде.

— О, да — обади се Стинсън и вдигна вежди. — Трип е напълно сериозен за тия работи. Трябва да кажа също, че той е и много добър приятел. Много честен — Стинсън се усмихна и погали Даяна по косата. — Добре ли се забавляваш тук?

— По-добре от където и да е другаде — отвърна тя. — Но едно нещо ми е интересно.

— Какво е то, малка красавице?

— Как оцеляват тия хора?

— О, как ли? Ами в много случаи някои не оцеляват, други извървяват собствения си път, ако ме разбираш какво имам предвид. Но всъщност, нали това е животът — да извървиш пътя си.

— Но това е… нелегален начин на живот.

— Е, да — пак се усмихна той, — но това е част от неговата привлекателност, нали? Тук тези хора са желани, почитани, известни — в много отношения дори ги величаят като богове. Какво повече могат да искат? Тук те получават известно удовлетворение, което потушава болката от миналото им, болката за рано разбитите им семейства. А семейството — това е много важно за тях; това е двигател, който ги движи напред. Защото още от деца единственото нещо, което са считали за своя собственост, е било семейството.

— Говорите така, сякаш сте над всичко това… и не сте част от…

Особен поглед изпълни очите на Стинсън и той премигна няколко пъти.

— Да, как да кажа, предполагам, че това е мой начин да потискам спомените си. Но не и да ги забравя, подчертавам, никога не ги забравям. Живея само с настоящето, без да позволявам на миналото да се изпречва на пътя ми — Стинсън я погледна едва ли не от височините на Олимп. — Аз съм танцьор, Даяна. Не стрелям по никого. И въпреки това в твоя свят аз съм не по-малко презрян от Трип — за момент в погледа му се появи нещо като благодарност към нея, задето най-сетне го разтовари от мъката му.

— Странно е, че си тук — продължи той бавно — точно в този момент. И че не изпитваш страх…

— Аз съм с Бейба.

Стинсън я изгледа особено.

— Да, разбира се. Но все пак си тук. И предполагам, че ти си направила първата стъпка към Бейба, а не обратното.

— Така е.

— Е, да, но си направила само стъпка. А това още не означава пътека. Поне както ние разбираме понятието пътека. Не си отишла при него като проститутка или за наркотик. Защо, тогава, си отишла?

— Ами… и аз не мога да обясня защо.

— Както и да е — отново я погали по косата. — Всъщност това няма значение сега. Но някой ден ще има — и замислено добави: — Ще има.

— Аха! — отдалеч се провикна Трип, докато се приближаваше към тях. — К’ви ти ги реди тоя кучи син за мен, а? К’во смахнато копеле съм, нали?

— Нищо подобно — отвърна Даяна, — тъкмо обратното.

Трип премести поглед от нея към Стинсън.

— Тъй ли? Много любезно от твоя страна, брат.

— В случая любезността няма нищо общо — отвърна Стинсън.

— К’ви ти ги разправяше? — закикоти се Трип. — Имам предвид т’ва копеле. Улицата, душко, се превърна вече в такава работна площадка, че не е по силите на негъра да ви разбере.

— Я млъквай, Трип! Престани да разиграваш театър пред дамата. Кого, смяташ, че ще заблудиш с тия глупости?

— За к’во говориш, човече?

— Нали разбираш, Даяна? Трип си въобразява, че колкото по на смях го вземаш, толкова по-лесно ще може да те избудалка някой ден. Обаче знаеш ли? Той е абсолютно прав — Стинсън се обърна към Трип: — А ти също знаеш ли какво, човече? Това тук е забава. Няма да падне работа за теб. Мястото е неутрално, извън границите на големите престрелки и други подобни жестокости — той заби показалец в гърдите на Трип. — Тъй че успокой топката. Отпусни се и се забавлявай.

— Слушай, човече, та нали само ако за момент се отпусна, точно тогава ония ще нахълтат и ще ме размажат на стената. Само аз си знам к’во ми струваше да дойда дотук, разбра ли?

— Слушай, човече — безпогрешно изимитира гласа на Трип Стинсън, — изобщо не си забавен — изхили се и се отдалечи.

— Къде е Бейба? — попита Даяна и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху червената коса и бледите очи на Орелио Окейшо. Той тъкмо влизаше. Беше облечен в костюм с цвят на кестен; в петлицата му имаше забучен карамфил. Отгоре носеше наметнато кафяво кашмирено палто — изглежда съзнателно имитираше позата на предприемача Соя Хюрък.

Трип проследи погледа й и я дръпна настрана.

— Не се забърквай с такива като него, момиче. Той е буре с барут.

— Бейба върши някакви сделки с него.

— Аха. Само че не ми се ще да си пъхам носа в техните работи. Бейба знае к’во върши. А оня си пада по жените, стига да не са пуерториканки или негърки. Ще ги сдъвче и тъй бързо ще ги изплюе, че няма да знаят къде са. Стой настрана от него, казвам ти.

Но беше вече късно — Окейшо очевидно я беше видял сред множеството черни лица и си проправяше път към нея и Трип.

— Виж ти! — захили се той и заприлича на хищна риба. — Да пукна, ако това не е мадамата на Бейба — особено натърти на последната дума и тя прозвуча като „курва“. — Какво те е довело в тоя отдалечен район? Да видиш как живее другата половина ли? Да се вмъкнеш в нашите души… или ще е по-правилно да кажа, в нашите легла?

— Най-добре ще е нищо да не казваш — отвърна Даяна.

— Ха-ха-ха! — разсмя се той, но не злобно. — Чу ли я, Смайлър? — извърна се леко и зад него се показа слабото, тъмнокожо лице на Смайлър, който също се захили и облиза устни, сякаш преглътна нещо вкусно. — Можела и да отговаря. Това ми харесва. До гуша ми дойде от тия празноглави курви, на които обикновено попадам. К’во ще кажеш, момиче, да се чупим от тук двамата с теб и да…

Даяна чу зад гърба си леко щракване; разбра, че Трип извади джобното си ножче. Ала не успя да го използва, защото в този момент огромна черна ръка хвана протегнатата ръка на Окейшо за китката. Окейшо извърна глава.

— Ей!

— К’во става, Али? — изръмжа Бейба.

— Ааа, нищо, амиго. Само си бъбрехме с прекрасната дама.

Той погледна към ръката, обгърнала китката му, но Бейба не само че не я пусна, но я стисна още по-здраво.

— Знаеш ли, Али, аз съм отстъпчив негър. Живей и не пречи и на другите да живеят — тъй искам да изкарам живота си. Ама, да ти кажа, случва се чат-пат да ми се изпречи някой тип и да ме принуди да забравя девиза си — той силно разтърси китката на Окейшо, чиито устни се изкривиха от болка, ала бледите му очи останаха непроницаеми като камъни. — Не обичам лъжците, Али, а ти си точно такъв — лъжец. Чух всяка твоя дума, която изрече преди малко, и нито една не ми хареса. Знаеш ли к’во си мисля? Мисля си, че малко си се поразхайтил. Имаш нужда да поразмислиш в тия студени зимни нощи, тъй че ще ти дам тая възможност. От този момент нататък ти не съществуваш повече за мен. Поувлече се. Върви да си намериш друга връзка, човече, щото повече не те издържам — Бейба премести поглед от Окейшо към Смайлър. — А ти, Смайлър, к’во си се залепил за тоя мръсен епик? Толкова ли ти липсва самоуважение?

— Напротив, брат, имам и то много, уверявам те.

— Тогава кажи на този мръсен епик сбогом. Хайде, човече, искам да го чуя още сега. Ще работиш при мен, Смайлър, но ако първо покажеш, че си мъж.

Междувременно почти всички двойки бяха престанали да танцуват, а останалите се събраха в полукръг, за да наблюдават сцената.

Смайлър огледа гостите; хвърли бегъл поглед към Окейшо, който се бе вторачил в опакото на стискащата го ръка на Бейба, сетне очите му отново зашариха наоколо и се спряха върху Бейба.

— Да-а, друже, вече и аз съм независим като теб.

— Чу ли, Али? — тихо изрече Бейба. — Сега изчезвай от тук. Не ти е т’ва работата да влизаш в приказки с дамите, разбра ли? Иди си при твойта руса уличница, с която спиш от месеци насам. Хайде, човече — и отдръпна ръката си от Окейшо като от прокажен.

Сред настъпилата врява Даяна чу зад гърба са въздишка и гласа на Трип:

— Бейба, друже, печелиш по точки.

— Ами! — възрази Бейба и ги поведе извън центъра на последвалата суматоха. — Не събирам никакви точки. Но няма да позволя на мръсник като него да ми казва кое как е. Свърши вече тая, било к’вото било, загря ли? Просто има някои неща, пред които няма да отстъпя и туйто. Немалко тъпанарски прояви подминавам, особено в бизнеса. Ама на тоя гадняр му се пише лош край в най-скоро време — погледна надолу и видя все още отвореното джобно ножче в ръката на приятеля си. — По дяволите! Ясно ли ти е накъде бия? Трябваше да те изчакам да го накълцаш на салата — Бейба се изхили, прегърна Даяна през рамо и потупа Трип по гърба. — По дяволите всичко! — извика той. — Давайте да се веселим!

Даяна тъкмо спря на разстояние две коли встрани от входа на „Вътрешни линии — запад“ и видя Рубънс да излиза през „магически“ отварящите се врати. Носеше в ръце сак и дипломатическо куфарче от слонова кожа. Добре познатите й лице и походка я накараха да се усмихне.

— Закъсня. Случило ли се е нещо? — попита той, надничайки през отворения прозорец на колата. Беше валяло до преди малко и тя беше вдигнала гюрука.

Даяна се обърна към него и той продължи:

— Премести се. Аз ще карам.

Тя се подчини без никакви възражения и облегна глава на вратата, изчаквайки го да метне багажа си на задната седалка, да обиколи колата и да седне зад волана. После той се наклони към нея, сложи ръка на врата й и я притегли към себе си. Устните му докоснаха нейните, но тя отдръпна глава, за да каже:

— Трябваше да ми оставиш някакъв телефон — и зарови лице в рамото му. Ръцете й го обгърнаха и тя го притисна здраво в прегръдките си. Рубънс разбра, че не бива да казва нищо в този момент. Зад тях свиреха клаксони, профучаваха коли. Беше се захладило.

Най-сетне тя го пусна.

— Маги беше убита рано тази сутрин — това сякаш не беше нейният глас. — Убита!

— Убита? Как? От кого?

— Значи е оставен кървав знак: сабя в кръг — повтори той последните й думи. — Сигурна ли си в това?

Даяна кимна.

— Да, защо?

— Ами защото миналата година в Сан Франциско откриха няколко особено жестоки убийства, а малко след Нова година още две или три подобни в Ориндж Каунти. И всички бяха белязани със същия този знак, изписан с кръв върху самите жертви или върху нещо в близост до тях.

— Знаех си — вдигна рамене Даяна, — че лейтенантът знае повече, отколкото казва.

— А ти как разбра?

— Снощи бях с Крис. Той се напи жестоко и трябваше да го закарам до тях; но беше в състояние да се прибере сам. Влязохме и… я заварихме натъпкана в…

— О, Господи! — въздъхна дълбоко Рубънс, включи на скорост и натисна педала на газта. — Какво, по дяволите, си правила цяла нощ с Крис Кър? — попита той, след като излязоха на Сепулведа.

— Отбих се до студиото, в което записват, и после двамата отидохме да потанцуваме. Какво лошо има в това?

— Като знам с какво име се слави…

— С какво?

— Е, хайде сега, аз ли да те открехвам, че той не може да не посегне на жена.

— Аз не съм от тези жени.

Рубънс настъпи още педала на газта и колата политна напред с тихо ръмжене.

— Вярно е и трябва да призная, че си малко над висотата на неговия ограничен вкус.

— Ти си непоправим мръсник, знаеш ли? — кипна Даяна. — Той имаше нужда от помощ и аз му я дадох. Защото ми е приятел.

— То пък един приятел!

— Нямаш никаква причина да ревнуваш. В някои отношения и двамата толкова си приличате.

— Божичко! Надявам се, че се шегуваш.

— Ни най-малко.

Той намали скоростта и сви към Уилшър.

— Ти си направо непоносима.

— Рубънс — докосна го тя, — хайде да не воюваме. Поне не сега. Тази сутрин видях нещо, което не пожелавам на никого да види.

За да излязат на Сънсет, той мина през Уестуд Вилидж. Навън играеха деца, а пред кино „Плаза“ имаше опашка за билети. Даваха „Кралско червено“.

— Виж какво лице — каза Рубънс, хвърляйки поглед към постера с нейния лик върху фасадата на киното.

Той караше с бясна скорост по Сънсет, като на завоите боравеше само със скоростния лост, без да използва спирачка. Едва когато с рязък десен завой влезе в района на Бел Еър, намали и каза:

— Преведох те по този път, защото исках да видя как върви филмът ти. Спокойно мога да измъкна истинските печалби от „Парамаунт“, но предпочитам да видя опашките с очите си.

Даяна сложи ръка върху неговата.

— Аз също.

Мария беше оставила лампите да светят, преди да си тръгне и дърветата покрай алеята се къпеха в изкуствено сияние.

— Тъй ми се искаше да се обадиш.

— Звънях — рече той, — но не те намерих.

— Извинявай — извърна поглед Даяна, — забележката ми беше глупава.

— Няма нищо — спря и загаси двигателя. Във внезапната тишина се разнесоха песните на щурците като контраст на тихото бръмчене на вентилатора на колата. — Но пък се обадих на Берил. Исках да задвижа нещата.

— Кои неща?

Рубънс погали косата на Даяна.

— Наех я.

— За филма?

— За теб.

— Какво мисли Монти за нея?

— Забрави за Монти.

Тя отдръпна ръката му от себе си.

— Ти нали си изяснил това с Монти?

— Монти не е в лигата на Берил — Рубънс внимателно оглеждаше лицето й. — Изваден е оттам.

— Рубънс, аз искам той да знае. И ако не одобри…

— Чуй ме добре. Монти остарява. Уморен е. Сърцето му вече не е каквото беше навремето. Мисля, че… виж, само ме изслушай… мисля, че ти е време да се поогледаш за нов агент.

Даяна му хвърли саркастичен поглед.

— Обзалагам се, че вече имаш някого предвид.

Той реши да продължи в нейния стил:

— Един-двама.

— Аз няма да се разделя с Монти, тъй че да не говорим повече.

— Той ще те провали, Даяна. Монти е тежест, която ти няма да…

Тя се нахвърли върху Рубънс:

— Значи да го захвърля като ненужна парцалена кукла.

— В известен смисъл той вече е точно това. Ти израсна. Той се превърна в част от миналото ти. Изживя времето си; за него няма място там, за ъдето си тръгнала. Други са тия, които могат да ти помогнат от тук нататък.

— Само че на него няма кой да му помогне — не отстъпваше Даяна. — И това ще направя аз; нито ти, нито който и да е друг не може да ми попречи.

— Искам да дойдеш с мен на погребението на Маги.

— О, Господи!

— Моля те, Рубънс. За мен е от огромно значение.

Той въздъхна и вплете пръсти в нейните. Бяха в леглото; прозорецът беше широко отворен и през него нахлуваха нощни ухания. Рубънс я беше нахранил, изкъпал и я беше сложил да си легне. За известно време тя потъна в приятното състояние между съня и бодростта, което се дължеше на удобното легло, на приятната прохлада на чаршафите, поемащи бавно топлината на кръвта, на тихото барабанене на водата от душа, докато Рубънс се сапунисваше, на мисълта, че след малко тялото му ще се притисне до нейното. Но тя не искаше това да стане точно сега, тъй като спомените, заровени от години дълбоко в съзнанието й, започнаха да се издигат към повърхността като парещи мехури, пробивайки усойния и затлачен мочурлив пласт.

— Разкажи ми как беше в Сан Диего — каза тя след малко и стисна ръката му.

— Отвратително — беше се загледал в тавана и от промяната, която долови в гласа му, Даяна се почувства като в асансьор, полетял рязко надолу. — Трябваше да отида чак до Сан Диего, за да разбера, че онова малко копеле Ашли създава собствена империя за моя сметка. Майър, с когото трябваше да се видя — той си е наел за постоянно апартамент в хотел „Дел Коронадо“ и е напуснал Ню Йорк заради емфиземата си — той ми каза, че Ашли събирал гласове от управителния съвет в своя подкрепа. Каза ми още, че искал да ме изхвърли.

— Но това е идиотско — рече Даяна. — Та компанията е твоя, нали?

— Ами… и да, и не. Когато преди две години преправяхме „Моби Дик“, нещата малко се изкофтиха. Средствата ни започнаха да намаляват главоломно бързо — той се обърна на една страна, за да се доближи до Даяна. — А снимачният екип и актьорите вече работеха. Наложиха ни се няколко неприятни прекъсвания — заради бури, заради стачка. Но филмът беше от значение. Аз вярвах в него и имахме спешна нужда от пари. Е, ако бяхме подпомагани финансово от главното студио, както сега с „Хедър Дюел“, нямаше да има никакъв проблем. Но не би, та се наложи да потърсим помощ от другаде.

— Но „Моби Дик“ имаше голям успех.

— О, да. Излязох прав, че не се отказах от него. Но деянието беше вече извършено. А преди това, докато бяхме в дупка, моят приятел Ашли ми каза, че можел да намери мангизите до две седмици. Това беше по-добро от всичко, което аз можех да направя. И вместо да рискувам и да прекратя снимките, аз му казах да действа.

— А той как ги намери?

Рубънс свали поглед от тавана и го спря върху лицето на Даяна.

— Ами нека само да ти кажа, че оттогава при всяко мое отиване в Ню Йорк около заседателната маса на съвета виждам все повече и повече непознати лица. Досега бях прекалено много зает с други неща, за да се разровя в тази история. Виждах в каква дупка съм хвърлил компанията. А тя беше моята гордост. Но с „Моби Дик“ разбрах, че времето на истински независимия продуцент вече е отминало. Затова разработих широко обхватно споразумение с „Туентиът“, което ми даде нужната свобода.

После дойде обаждането на Майър. Той и само неколцина още влиятелни хора от старото време продължават да са в управителния съвет. А останалите… то е все едно, че са те нападнали кърлежи. Влязат ли ти веднъж под кожата, трудно можем да се отървеш от тях.

— Но не е невъзможно.

— О, не — разсмя се Рубънс и цялото му тяло се разтърси, — нищо не е невъзможно. Трябва само да имаш стоманени нерви.

Даяна беше облегнала глава върху гърдите му. Ударите на сърцето му изпълваха ушите й подобно на шума от морски вълни.

— Какво смяташ да правиш?

— Една част вече направих — срещнах се с Майър.

— И какво ти каза той? — гласът й беше спаднал до шепот; почти заспиваше.

— Майър ли? — отново избухна в смях Рубънс. — Голям чудак е тоя Майър. Радвам се, че ми е приятел. Лошо ще бъде, ако ми беше враг.

— Добре де, какво ти каза Майър?

— Че същото се отнася и за мен.

Фасадата на театър „Нова Бърлеск“ беше непривлекателна, дори съмнително скромна. Това, несъмнено, беше добре обмислено, тъй като мястото не представляваше туристически капан, пълен с пенсионерки и дебелани или — какъвто беше случаят в по-долната пресечка и оттатък улицата — с унили, крехки като птички създания, нашарени с елипсовидни черно-сини белези по бедрата и гръдния кош и с тъмни, хлътнали наркомански очи.

Тук специалните номера се изпълняваха нелегално за отбрана публика, включваща всякакъв род фетишисти. Някои от номерата бяха толкова шокиращи — персоналът винаги можеше да разкаже подходяща история — че ледени тръпки те полазваха по гърба. Тъй поне се говореше. Но всъщност никога не се разбра каква беше истината. Защото персоналът представляваше една весела група, която си гледаше работата с хладнокръвието на дисциплиниран артист.

В театъра не се изпълняваха мелодрами — публиката, а да не говорим за персонала, който смяташе, че се състои от взискателни професионалисти, нямаше да търпи подобни буламачи. Те можеха да се видят по многобройните комедийни сцени на Бродуей, но не и тук.

Долу, на нивото на улицата, имаше доста долнопробен порно магазин, в който с въодушевление се предлагаше невероятно богат избор на перверзни стоки: от нелегално направени черно-бели филми с изпълнители деца — деца, а не джуджета, каквито биха пробутали другаде на лековерния купувач — до висококачествени списания, от които лъхаше ужасяващата атмосфера от времето на Инквизицията. Намираха се също и снимки на чисто голи тела, разбира се, но повечето от клиентите на магазина ги отминаваха с презрение.

Макар че магазинът водеше оживена търговия — още с пристигането си в града първата работа на търговците, идващи отдалеч, беше да се отбият тук — истинската му печалба идваше от доходните сделки, които се сключваха в задната му част и то късно привечер. И наистина, най-хваленият охраняващ отряд на „Нова“ беше съставен от членове на този именно работнически картел.

Даяна ги разпозна, веднага щом ги видя. Това обаче не беше толкова изненадващо, тъй като те обичаха да показват дискретно атрибутите си, прибрани в кожени кобури под потните мишници. Но независимо от неприкритата им самонадеяност, Даяна намираше тези мъже за най-приятните от всички, които познаваше. Те до един имаха непрекъснато увеличаващи се семейства и никога не изпускаха случай да извадят от пластмасовите кутийки разгъващи се като хармоника цветни снимки на домочадието. Съчувстваха й, задето не е у дома, при майка си и бащински я покровителстваха, но тя знаеше, че го правят заради Бейба, когото обичаха.

Отстрани на театъра Бейба имаше нещо като офис — неофициален и неудобен, който използваше заедно със счетоводителя на „Нова“. Един зимен следобед, в който се бе изсипал проливен дъжд, Даяна разбра, че счетоводителят живее на тиха, широка улица в Бенсънхърст, където трийсетгодишната му жена членуваше в една женска организация и в местното библиотекарско дружество. Беше ясно, че когато служителят на „Нова“ имаше нужда от канцеларията, Бейба трябваше да излиза. Но той нямаше нищо против.

Даяна не познаваше друг по-сговорчив човек от Бейба. Нищо не беше в състояние да смути спокойствието, което лъхаше от огромния му ръст, и тя се чувстваше в пълна безопасност с него. Той беше твърда скала, върху която тя можеше да стъпи и спокойно да наблюдава бурното и опасно море.

Бейба с нищо не показваше, че има нещо против Даяна да наблюдава спектаклите иззад кулисите, може би защото смяташе, че покварата е вътре в самия човек. От своя страна Даяна се опияняваше от този фантасмагоричен парад на опулваща очите плът. Не си бе представяла, че тялото може да прави толкова много причудливи движения. Но постепенно разбра, че както изкуството — защото беше убедена, че това е изкуство — така и тялото са част от съзнанието. Жените, с които се запозна тук, бяха от един съвършено непознат за нея свят; тя дори не беше и чувала за него. Очите им изпускаха рентгенови лъчи, които бяха в състояние да проникнат в душата на всеки мъж, който прекрачеше прага на театралния портал.

Точно тук, в „Нова“, тя за пръв път видя вдигането на завеса, усети съсредоточеността в актьорското изпълнение. Тук всеки можеше да прави каквото си поиска, да се превъплъти в когото си поиска; можеше всъщност да изживее без стеснение или страх от възмездие и по-тъмната страна от същността си, която в живота отчасти прикриваше. Защото това, в края на краищата, беше само роля, макар че публиката съвсем не го възприемаше така. Колко е прекрасно да можеш да изживееш най-различни съдби с почти сходна страст. Да си освободен да правиш… какво? Всичко, каквото поискаш.

В една студена зимна вечер, когато слегналият се над града мрак беше толкова гъст, че уличните лампи едва мъждукаха, сякаш признаваха, че са загубили битката, а вятърът бушуваше по 42-ра улица с животинска ярост, Бейба свърна от улицата и поведе Даяна нагоре по изтърканите и разнебитени дървени стълби към фоайето на „Нова“.

Рустър дремеше в портиерската будка над захабена чаша с изстинало кафе, в което плуваше някакво чудато насекомо, привлечено вероятно от миризмата.

Опрял глава в дланта на черната си ръка, Рустър седеше притихнал в малкото си светилище; от двете му страни се надвесваха най-тъжните и прашни пластмасови палмови дървета, които можеха да се видят някъде. Наоколо нямаше жива душа. Отвътре долиташе приглушено от стените думкане на музиката, съпровождаща представлението.

— Горе ръцете, проклетнико! — извика Бейба в ухото на Рустър.

Онзи подскочи със завидна пъргавина, сънените му очи се ококориха, ръката му мигом се пъхна под плота, за да напипа лежащата в готовност пушка с отрязана цев.

Като видя пред себе си Бейба, лицето му се отпусна и той задъхан възкликна:

— Божке! Ще ти хвръкне главата някой ден, като се шегуваш така.

Бейба се засмя и потупа слабото му рамо.

— Не бива да заспиваш на пост! Ще цъфне Али с неговите хора и ще омете пода с теб. Внимавай!

Рустър изсумтя и рече:

— Тоя гад си научи вече урока, брат. Да знаеш само как хубаво го разпердушинихме — той вдигна пушката и я насочи към тъмната и безлюдна горна площадка на стълбите. — Буум! И ония мръсници беж, та обратно в Пуерто Рико, ха!

Бейба отмести настрани цевта на пушката му.

— По-внимателно с т’ва чудо. Обещах на моето момиче да не умирам.

Рустър се изкикоти и свали пушката.

— Бъди спокоен, брат! — и се обърна към Даяна: — Как сте, госпожице?

— Добре съм, Рустър.

— Виж к’во ще ти кажа. Ако тази голяма човекоподобна маймуна не се отнася добре с теб, ела тук. Чу ли? Знай, че тук имаш приятели.

— Хм — изсумтя Бейба, — не му вярвай нито дума, момиче. Той само гледа как да ти свали гащите.

— Е, много жестоко копеле си, Бейба — лицето на Рустър помръкна. — Много жестоко, да знаеш.

— Ама поне не лъжа — засмя се Бейба. — Кабинетът ми свободен ли е?

— Аха. Само Марти е там. Идва краят на месеца.

Те прекосиха осветеното в дрезгава синя светлина фоайе и тръгнаха надолу по стръмен коридор покрай кулисите на сцената. Спряха пред затворена ламаринена врата, боядисана с блажна боя. Бейба я побутна с длан и тя се отвори със скърцане.

— Ей — подвикна той в мрачината.

В този час пазеше Тони — широкоплещест мъжага с ниско чело и къдрава кестенява коса. Тънките му мустачки бяха започнали да белеят в краищата; малките му очи бяха с неопределен цвят. Имаше три деца и жена, която беше толкова пълна, че изглеждаше вечно бременна. Тялото му излъчваше миризма дори и след като се е къпал. Той смушка леко Бейба по рамото и стисна ръката на Даяна, като незнайно за кой път я попита дали иска да й покаже снимки на семейството си. Бейба я дръпна настрана, защото знаеше, че тя достатъчно пъти бе изслушвала с търпение подробния разказ за семейството на Тони.

По пътя за канцеларията Даяна спря зад тесните кулиси и надникна през прашните завеси, за да види какво се играе в момента на сцената. Дългокраката и гъвкава Дениз, прехвърлила вече двайсет и петте години, правеше доста смайващи акробатични движения с долната половина на тялото си. Повечето от постоянните номера Даяна вече знаеше наизуст, въпреки че някои от тях от седмица на седмица отпадаха и биваха заменяни с други.

Сега Дениз си напъхваше яйцето и след като покани доброволец от публиката да дойде и отвори уста под чатала на широко разтворените й крака, започна да чупи черупката с мускулите на влагалището си. Музиката спря и в залата настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше. След малко се разнесе острият звук на пропукваща се сурова черупка и лигавата й вътрешност закапа на едри, гъсти капки в чакащата отворена уста. Тогава в полумрака от първите редове се чу колективна въздишка и в залата гръмнаха ръкопляскания.

Бейба беше продължил за канцеларията, но Даяна не помръдна от мястото си, тъй като знаеше, че Дениз още не е загряла.

Прехласната, тя остана да наблюдава обратния й стриптийз. Бавно, с еротични жестове голата Дениз взе чорапите си и започна да ги обува, като от време на време погалваше дългите си крака. После се обърна, препаса колан с жартиери на кръста си и закопча чорапите на него. Тя правеше всяко движение, без да поглежда към публиката — създаваше впечатлението, че си е вкъщи и се приготвя да излиза.

Направи няколко крачки до дъното на сцената, където върху масичка с колелца беше поставена тоалетно куфарче, и започна внимателно да нанася грим по лицето, очите, устните. Когато се обърна, резултатът беше поразителен — изглеждаше още по-хубава; гримът — а той съвсем не беше силен — подчертаваше очите и устните й.

Дениз взе четка и започна да я прокарва през дългата си коса. При всяко нейно движение гърдите й подскачаха нагоре-надолу.

Остави четката и плъзна длани по бедрата си, нагоре по торса, по извивките на гърдите си; после захлупи гърдите си в шепи и ги застиска, а след това започна да щипе зърната им, за да щръкнат. Навлажни устни и бръсна с ръка окосмения си триъгълник. Разтвори за миг бедра и поклати леко хълбок. Извади от тоалетното си куфарче сутиен и го закопча под гърдите си, наведе се леко напред и потърка плата в набъбналите си зърна, преди да ги прибере в чашките. Отново се наведе, взе обувките с високи токчета и ги обу.

Накрая извади дълга рокля с цвят на лавандула, нахлузи я отдолу нагоре с гъвкави извивки на тялото и вдигна ципа отстрани. Като се изключеше цепката на крака, роклята изглеждаше съвсем скромна.

Дойде ред на накитите: обици, чифт гривни, поставени високо над лакътя и диамантено колие, което се спускаше до цепката на гърдите.

Дениз закрачи бавно към авансцената и застана на ръба. Извади иззад гърба си чифт ръкавици от мека кожа с цвета на роклята. С панделка в косата тя приличаше на момиченце. С чувствена наслада започна да слага дългите си ръкавици, като заглаждаше кожата върху всеки пръст. После изведнъж, най-неочаквано, протегна ръка към публиката и издърпа един от мъжете на сцената при себе си.

Без каквито и да било встъпления тя смъкна ципа на панталона му и го притегли към светлината на прожектора. Наведе се леко, събра устни и духна члена му, после го обгърна с нежен като кадифе юмрук и започна бавно да го търка напред-назад, нагоре-надолу. Като по чудо той взе да се втвърдява и след малко щръкна като стрела. Дениз продължи да го поглажда все тъй усърдно, изпускайки тихи стонове. В момента, в който видя първите му предупредителни конвулсии, тя отметна роклята си, потрепващото връхче бръсна космите на венериния й хълм и го обля със сперма.

Зад кулисите Даяна обърна глава и видя Ерика, която седеше на една табуретка с кръстосани, разголени крака и пушеше тъпка пура в бяло цигаре. Раменете й бяха обгърнати с овехтял халат, но твърдите й като ябълки гърди стърчаха навън. На Даяна й беше направило впечатление, че тя обича да показва голотата си.

— Как успява да го постигне?

Ерика вдигна поглед към нея. Тя имаше метличиносини очи и къса руса коса.

— Кого имаш предвид, Дениз ли? — едва събра широките си чувствени устни, за да дръпне от пурата. — Ами то е много просто. Тя им прави точно това, което искат. Ние ги познаваме — Ерика вдигна рамене. — Такава е човешката природа, не виждаш ли? Има ли нещо по-очевидно от това?

— Но не е имало случай да не му стане на някого.

— Е, да, Дениз е много добра. По моему трябва да си нещо като радар — Ерика остави пурата си в зелен метален пепелник, почернял в средата. — Тя знае кого да си избере. Да не говорим, че всички ще се изтрепят да седнат на първия ред. Всъщност не тя отива при публиката — Ерика погледна Даяна, — а те идват при нея.

Устните й се разтегнаха в лека усмивка — особена студенина лъхаше от тази мимика, неразгадаема за Даяна.

— Това е съществен урок в живота.

Даяна пристъпи навътре в гримьорната, прокарвайки пръст по прашката повърхност на огледалата.

— Щастлива ли си тук? — попита тя след малко.

Чу как Ерика отново дръпна дълбоко от пурата си.

— Щастлива… — повтори Ерика; но думата не прозвуча като ехо, а по-скоро като познато определение, но с нов смисъл, което тя използва, за да направи някаква тънка игра на думи. В нейните уста думата означаваше нещо съвсем друго. — Знаеш ли какво значи да скъсаш с миналото? Но ме разбери правилно, нямам предвид просто да заминеш нанякъде, а наред с това и да го отречеш, да го забравиш, да си дадеш обет, че няма да си спомняш за него — тя изпусна синкаво кълбо остър дим. — Можеш ли да схванеш за какво говоря?

Даяна я гледаше с широко отворени очи.

— Ами, не знам. Май че да — отвърна тя.

Ерика отново се усмихна по особения си смразяващ начин.

— Не, мила, не можеш. Никой не може, освен ако сам не го направи.

— А ти това ли направи?

— О, да — странната й усмивка не изчезна и Даяна почувства, че я полазват тръпки. — Точно това. Знаеш ли, аз съм доста особена, доста… неповторима. Избягах от миналото си избягах на другия край на света и сега… да, щастлива съм, защото съм това, което искам да бъда.

Доста време двете не продумаха. Но в един момент Даяна не можа да сдържи въпроса си:

— И какво е то?

Залп от нестихващи аплодисменти нахлу през кулисите. Ерика се изправи, сложи на врата си островърха яка и погледна Даяна с големите си и невинни метличиносини очи; кораловите и устни се отвориха и тя отвърна:

— Шифър, просто шифър.

След това изчезна от стаята, разминавайки се с Дениз, която влезе запотена и раздърпана.

— Боже мой, каква тарапана! — тя облече халата си, седна и извади цигара. — Здрасти, миличка. Гледа ли представлението?

— Почти цялото.

— И не се отегчи, нали?

— Ъ-ъ.

Дениз се усмихна, избърса потта от челото си.

— Това е добре. Значи ще заучиш номера. Не че — тя вдигна ръка — те подкокоросвам да го правиш. Даже, като виждам, че в момента Бейба не е наоколо, би трябвало да ти кажа да изчезваш от тук.

— А ти защо не изчезнеш?

— Е, моето е малко по-различно.

— Не виждам кое му е различното.

— Виж какво, мило, на мен ми харесва. Освен това идвам тук, когато си поискам. Хем е хубаво, хем и наложително — нали уча в Нюйоркския университет. Тази година ми е последна. Такава гадна програма… — тя погледна Даяна. — Не ме разбираш, нали? О, и защо ли ти трябва?

— Напротив, струва ми се, че те разбирам. Мисля, че по същата причина съм тук и… с Бейба. Така е, защото когато се прибера, се чувствам различно.

За момент Дениз замълча, после протегна ръка към Даяна.

— Ела тук, мило — и погали Даяна по гърба. — Знаеш ли, че си права? Да. И все пак… — очите й потъмняха. — Все пак… — наведе се и целуна челото на Даяна — идваш тук да пълниш главата си с мечти — тя се усмихна и потупа Даяна по дупето. — Тръгвай си сега — рече с нисък глас.

— Утре пак ще дойда — на Даяна никак не й се тръгваше.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хайде, че имам да зубря.

— А! — възкликна Марти, поглеждайки Даяна през очилата си. — Предположих, че може да дойдеш днес и ти донесох желирана поничка.

Той вдигна от разхвърляното бюро малко бяло пликче и го разклати.

— О, благодаря ти, Марти. Значи си запомнил — тя взе пликчето и извади поничката.

— К’во искаш да кажеш с това запомнил? Разбира се, че съм запомнил, нали затова ми плащат — той потупа с показалец слепоочието си. — Всичко помня. Жена ми разправя: „Марти, ама ти не помниш само цифри.“ Това тук е същински резервоар. Плувам в сума ти неща, които искам да забравя. Ела — той започна да разчиства едно паянтово кресло, отрупано с купчина от папки, които премести върху стара огнеупорна каса, — ела да седнеш.

Даяна седна и отхапа от поничката, а той я попита:

— Как е в училище?

— Добре.

— Върви ти, нали? — в гласа му се прокрадна съмнение; той махна с ръка. — Това тук не е… нали не се шляеш много тук? Образованието е ценна стока, разбираш ли? Дори и Бейба няма да го отрече, а, Бейба? Видя ли? Нали не искаш да свършиш като горката Дениз?

— Горката Дениз, ли? Защо горката? Та тя следва вечерен университет.

Марти се наклони към нея и, обърсвайки устата си от оваляния в захар сладкиш, каза:

— Тук не е място за момичета с ум в главата — и насочи дебелия си къс пръст към нея. — Това се отнася и за теб.

— Ей, остави я вече на мира — изръмжа Бейба от ъгъла. — Тя знае к’во иска.

— Пфу! — размаха ръка Марти. — Прекалено е малка още, за да е наясно какво иска.

— Не смятам, че възрастта има значение в случая — обади се Даяна.

— Засега може и да не смяташ — отвърна Марти, — ама по-нататък ще почнеш да смяташ.

— Тя няма да гледа глупостите тук, ако ми съвпаднат цифрите — намръщи се Бейба. — Затуй ела да свършим работата.

— Добре — наведе се Марти, — дай да погледна.

— Не пипай, бе, човек. Не е твоя работа да си пъхаш носа тук.

— К’ви ги приказваш? Да не мислиш, че не знам к’во означават тия цифри? Това е фасулска работа за мен — той дръпна разчертания жълт лист от ръката на Бейба. — Така де, няма да ми отнеме повече от минута и после можеш да заведеш Даяна в някой добър ресторант. Този месец можеш да си го позволиш.

Марти заби поглед в нечетливо изписаните цифри и измърмори:

— Къде ли си се учил да пишеш?

Едва изрече тези думи и вратата на канцеларията се отвори. На прага застана мъж със светлокафяво палто и насочен пистолет, местейки черното му смъртоносно дуло ту към единия, ту към другия. На главата си имаше маска, подобна на скиорска шапка в червено, бяло и синьо, така че се виждаха само очите и плътните му червени устни.

Той пристъпи две крачки навътре в тясната стая и зад гърба му се показа още един мъж; маскиран като него и малко по-висок. От полумрака отвъд рамката на вратата долетя жаловитият глас на Тони:

— Откъде можех да зная? Те бяха сред публиката, извадиха маските си, преди някой да разбере к’во става…

— Затваряй си плювалника! — прекъсна го високият, насочи магнум 357 към него и леко разкрачи крака.

Никой в стаята не помръдваше.

— Окей — каза мъжът с червено-бяло-синята маска, — давай мангизите.

— Какви мангизи? — обади се Марти.

— Ей, задник такъв, не се прави на луд — той отмести дулото на своя пистолет по посока на огнеупорната каса; Марти и Даяна седяха от двете й страни до стената. — Отвори я. Веднага!

— Никой от нас тук не знае комбинацията — възрази Марти. — Освен това…

Даяна подскочи от силния гърмеж. Марти политна назад към стената с разперени ръце. Моливът му падна и се търкулна по пода, от дупката на гърдите му шурна кръв. От силния удар на тялото в стената очилата му изхвърчаха на пода.

— Нищо не виждам — изсумтя той.

От ъгълчето на устата му потече кръв; гърдите му с усилие се надигнаха два пъти, сякаш някаква тежест ги притискаше, после изпуснаха въздух като спукан балон.

— Марти — повика го тихо Даяна, после малко по-високо: — Марти!

Мъжът с 38-калибровия пистолет се обърна към нея:

— Ей, ти, млъквай!

— Ама к’во става там? — изкрещя Тони.

— Слушай, шимпанзе, предупреждавам те, че…

— Тони — намеси се Бейба, — всичко е наред. Стой мирно.

— Как да стоя мирно с тоя магнум, дето ми се пули насреща?

— В това е номера, шимпанзе.

— Хайде — обади се мъжът със скиорската маска, — да действаме!

— Нека първо поуспокоим малко топката — рече кротко Бейба; по лицето му не трепваше мускул и Даяна си помисли: „Какви ги приказва той, че всичко било наред. Как ще е наред, като Марти е застрелян.“

— Я не ме поучавай к’во да…

— Предлагам ти добра сделка, момче — Бейба разпери ръце с длани навън. — К’во ще спечелиш като ни размажеш мозъците? Нима тоя нещастник може вече да отвори касата?

— Ама ти к’во направи? — намеси се вторият мъж. — Да не би да видя сметката на някой от тях?

— Наложи се. Показах им, че не се шегуваме. Тук някъде в тоя вертеп трябва да има скътан поне половин милион.

— Аха! — усмихна се приветливо Бейба. — И само аз знам къде е, к’во ще кажеш? Затуй, дайте да разговаряме като джентълмени. Стига вече сте стреляли.

Мъжът със скиорската маска поклати глава.

— С приказки нищо не става, чернилке. Ти само посочи къде са мангизите, преди да съм решил к’во да правя с туй момиченце тук.

— Дадено! — усмивката на Бейба не слизаше от лицето му. — Ти ще се разпореждаш, друже…

— Не се съмнявай в това, чернилке. Да вървим.

— Ама трябва първо да стана, нали?

— Добре, добре — раздразнен каза мъжът. — Хайде, размърдай се!

Бейба това и направи. С разперени върху бюрото длани той наклони огромното си тяло напред, яките му крака се разтвориха и се отметнаха право към дулото на пистолета. Подметките на ботушите му избиха оръжието от ръцете на мъжа и секунди след това гигантското туловище на Бейба с всичка сила се стовари върху нашественика.

Мъжът се свлече като посечен. Седнал върху него, Бейба вдигна дясната си ръка. Юмрукът му описа дъга във въздуха и се заби в лявата част на скиорската маска. Чу се остро пукане на кост и мъжът нададе вик.

Даяна подскочи от оглушителния гърмеж на магнума, падна от креслото и запуши с ръце ушите си. В това време Бейба се изгуби оттатък рамката на вратата. До слуха й долетя тежко пъшкане, после страхотни животински звуци и изведнъж по-високият мъж нахълта заднешком в стаята. Непосредствено след него връхлетя и Бейба с озъбено от ярост лице. Той сграбчи мъжа за предницата на палтото му и му нанесе един къс, свиреп удар право в гърдите. Като че ли цялата вселена се бе смълчала, за да се чуе ужасният пукот на чупещата се кост. Мъжът се строполи на пода; парчетата от натрошената му гръдна кост се забиваха в мускула на сърцето му.

Бейба се обърна към Даяна. Дори не се беше задъхал.

— Добре ли си, момиче?

Тя безмълвно кимна и посочи с глава към Мартин.

— Ами той?

Бейба я взе на ръце и през телата и кръвта си проправи път през насъбралата се зад кулисите любопитна тълпа. Хвърли поглед към Тони, докато го подминаваше и каза в ухото на Даяна:

— Забрави за Марти, момиче.

Даяна затвори очи и си наложи да не трепери, но не можа да пропъди мисълта за тихата широка улица в Бенсънхърст, където живееше Марти. И какво ли ще каже жена му в женската организация, запита се тя.

Форест Лон не се виждаше през високата желязна врата. Фалангата от репортери край входа още повече пречеше поне за известно време да се види какво има зад огромния портал.

— Божичко! — извърна глава Рубънс. — Берил се оказа права. Ето ти една добра възможност да разговаряш с тях за филма.

— Не се прави на непукист — тихо рече Даяна. Спомените продължаваха да се люшкат по повърхността на съзнанието и като отломки от претърпял корабокрушение огромен кораб. — Това е заради Маги.

— Погребенията изобщо не се правят заради мъртвите — говореше Рубънс с тон на човек с богат опит. — Те служат единствено да потискат страховете на живите — и след малко добави: — Не проявявам никакъв интерес към погребенията.

— Защо? Понеже не те е страх ли?

— Да.

Даяна подхвърли въпроса си на шега, ала той й отговори напълно сериозно. Тя го видя как дръпна дълбоко от цигарата; съскането, с което после изпусна дима, й прозвуча като въздишка на дракон. Когато наближиха възбудената тълпа, Даяна се облегна назад в седалката на лимузината, хвана ръката му и силно я стисна.

Беше ранно утро и палещите лъчи на слънцето още не бяха пробили гъстата мараня. Но докато колата се провираше между навалицата, фотоапаратите защракаха и ослепително белите им светкавици посипаха наоколо призрачни и неземни отблясъци, наподобяващи специални ефекти от филм на ужасите.

Въпреки силната охрана няколко нахални репортери бяха успели да проникнат отвъд оградата. Даяна не намираше нищо човешко във фанатичното им желание да скалъпят някоя измишльотина, за да изградят изопачен образ на Холивуд. Те залягаха по корем зад богато украсените мраморни паметници или дебнеха зад дърветата като играещи си деца и снимаха непрекъснато с модерните си фотоапарати с огромни телеобективи.

Даяна слезе от лимузината на Рубънс и изведнъж се закова на място като поразена от гръмотевица. Видя насреща си жена, която тъй поразително приличаше на Маги, че за миг всичко в нея се преобърна. Жената вървеше между Боунстийл и един възнисък мъж в тъмен костюм, който му беше с една мярка по-голям.

Боунстийл ги представи като Джоан и Дик Радър. Джоан беше сестрата на Маги. Дик имаше леко кривогледи очи. Започна да разправя, че бил от Солт Лейк Сити, където сега живеели двамата с Джоан. Продавал прахосмукачки. Даяна се почуди, че някой все още си изкарва прехраната с продажба на прахосмукачки.

— Неприятна работа — отбеляза Радър, колкото да каже нещо; явно беше от хората, които не знаят какво да правят, когато са разстроени, и говорят, опасявайки се, че мълчанието ще засили още повече скръбта. — Неведнъж предлагах да прескочим дотук. Живея толкова еднообразно и никога не съм идвал, нали разбивате, но… — гледаше право напред, в Даяна, без да поглежда смълчаната си съпруга; явно не беше случайно — Джоан все намираше някакво извинение. И ето сега това… изведнъж сме тук… не ми се вярва просто — очите му сякаш умолително говореха: „Даяна, кажи ми, че това е просто лоша шега.“

— Съжалявам — рече Даяна й се стори, че той трепна.

— Съжалявате ли? — обади се Джоан. — За какво има да съжалявате вие?

Това бяха първите думи, които Джоан изрече, откакто се запознаха. Гласът й нямаше нищо общо с този на Маги и това някак поуспокои Даяна.

— Аз бях най-добрата й приятелка, Джоан — каза Даяна.

— Госпожа Радър — поправи я другата; студените й сини очи дори не трепваха. — Какво знаят хора като вас — тя изрече последните думи така, както някой друг би казал „калтаци като вас“ — за приятелството… или за семейството. Не съм виждала Маги откакто напусна Сейнт Мери. Много време измина оттогава — очите й святкаха с онзи студен спокоен пламък, присъщ на някои протестанти, които изглежда никога не издаваха вътрешните си чувства. — Много време е това за две сестри. Прекалено много — Джоан пристъпи крачка напред и Даяна забеляза как съпругът й я хвана за лакътя, предугаждайки вероятно готовността й да се нахвърли към нея. — Не мога да си обясня за какво й трябваше да идва тук, какво толкова намери в тоя град. Тя не беше особено щастлив човек и може би е успяла някак да се приспособи тук. Тук никой не е щастлив. Това ми е повече от ясно. Единственото, което ви прави щастливи, е да се ядете един друг живи…

— Джоан?

Но тя хвърли на съпруга си такъв смразяващ поглед, че той мигом млъкна.

— Съгласих се Маги да бъде погребана тук, защото ми казаха, че такова било желанието й. Тя си избра да остане тук за добро или за… — Джоан не довърши мисълта си. На Даяна й се стори, че сълза като краткотраен фойерверк проблесна в ъгълчето на окото й; в следващия миг от нея нямаше и помен! — Обвинявам всички вас — гласът й беше спаднал, сякаш вихърът на чувствата го беше омотал на стегнато кълбо. — Защото всички вие я познавахте — макар да каза „всички“, много ясно се подразбираше, че има предвид Даяна. — Знаехте колко беше уязвима и въпреки това — тя почти преглътна следващите думи, — я оставихте да живее с този демон. Нищо добро не можеше да излезе от това. Само зло — и размаха пръст. — Вие я убихте! — сега шепнеше. — Вие убихте Маги! А аз… аз дори не мога да си спомня гласа й — най-сетне гласът на Джоан секна и тя цялата започна да трепери.

Радър обгърна раменете й и тя извърна лице настрани. Но до този момент очите й останаха сухи.

— Джоан — протегна ръка към нея Даяна, — госпожо Радър. Разбирам какво чувствате. Но не бъдете враждебна. Аз… ние и двете обичахме Маги.

— Не се осмелявайте да ме поучавате — отсече другата и се отдръпна от ръката на Даяна. — Нещастница такава! И вие, и всички като вас. Не ми е притрябвало вашето съчувствие. За мен то е толкова искрено, колкото и вашето понятие за приятелство.

— Все пак искам да ви кажа нещо — продължи Даяна. — Аз ценя всичките си приятели, но най-много обичах Маги. Ние с нея заедно израснахме в този град и през последните пет години сме споделяли тайните си до най-малки подробности. Няма такова нещо, което двете да не сме делили.

Джоан Радър пребледня и така се олюля назад, че съпругът й побърза да я хване, преди да се е строполила на земята. Но тази нейна реакция, очевидно плод на надигаща се омраза, подтикна Даяна да продължи:

— Да не мислите, че смъртта на Маги не ме засяга?

— Мисля, драга моя, че ви засяга толкова, колкото ви идва отвътре. Което ще рече — много малко.

— А къде бяхте вие, когато тя плачеше по цели нощи? Не вие, а аз бях тази, която я държеше в прегръдките си.

По негримираното лице на Джоан Радър избиха две петна — като две малки разтворени чадърчета.

— Нямате право да й говорите така — намеси се Радър. — Особено след като…

— Млъквай! — сряза го Джоан Радър и съпругът й звучно затвори уста. Тя се обърна към Даяна: — А вие не ме баламосвайте с вашите сантименталности. Ако на мен ми стане мъчно и захлипам на рамото ви, светица ли трябва да ви нарека? О, не, лъжете се — сухожилията на врата й бяха изхвръкнали. — Ако такава като вас сестра ми е наричала приятелка, направо ми е жал за нея.

— Джоан, моля ви… — Даяна чувстваше, че трябва да накара тази жена да я разбере. Много лесно беше да каже, че любовта й към Маги ще изтърпи каквото и да е. Но това бе единствената сестра на Маги — семейството й. Мисълта да бъде отхвърлена така грубо от нея изпълни Даяна с пъплещ ужас, който тя не можеше нито да преодолее, нито да определи. — Не искам да споря с вас. Ние и двете обичахме Маги. Това е напълно достатъчно, да ни свърже…

— Да ни свърже? — последва странна въздишка; в гласа й се долавяше истерична нотка. — Ние двете нямаме нищо общо — тя тръсна глава към съпруга си: — Хайде! — не се обръщаше към него по име. — Нашето място не е тук.

Даяна ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха; сърцето й се сви и тя си каза: „Съжалявам, Маги.“

Когато се обърна, видя, че на няколко крачки от нея са застанали Крис и групата му. Лицето на Крис изглеждаше изпито и измършавяло. Тай, която стоеше между него и Найджъл, беше вплела дългите си пръсти в ръката на Крис. Докато Даяна ги наблюдаваше, онази извърна глава и каза нещо в ухото му.

— Искам да ида да видя как е Крис — обърна се Даяна към Рубънс.

Той я погледна и отвърна:

— Върви — гласът му беше рязък.

— Няма ли да дойдеш с мен? — тя докосна ръката му.

— Иди ти — повтори той малко по-меко.

— Не се дръж така, Рубънс — прошепна Даяна, — поне тук и в този момент. Недей! Моля те.

— Нали те придружих дотук — рече той, но не грубо. — Сега продължавай сама. Не искам да имам нищо общо с тия хора.

В думите му като че ли се долавяше някакъв намек и тя го подкани:

— Хайде, скъпи. Защо не се доизкажеш?

— Не ревнувам, ако това си мислиш.

— Точно това си мисля — отвърна тя с тъжна усмивка; обърна се и тръгна бавно по току-що окосената трева.

Уханието й напомни за разхвърляните стари къщи в Кейп, за косачката, която я будеше призори със своето пърпорене, за горещите августовски дни в разгара на лятото, за разнасяната от вятъра тежка миризма на миди, струпани накуп под сянка, и за бащиното й лице, надвесено над нея, приветливо, грейнало от слънце и сол. Даяна затвори очи и прехапа устни; усети как пулсът й силно тупти в слепоочията. В нея закрещя глас, жален и отчаян, и тя изведнъж усети вкус на гума в устата си, толкова противен, че й се повдигна.

— Виж ти! — разнесе се гласът на Тай с особеното и английско произношение. — Днес примадоната не е много в настроение.

Даяна отвори очи. Тай беше единствената, която не беше облечена в тъмни дрехи за погребението. Напротив, като че ли специално бе избрала костюм с цвят на праскова и с цепка на полата, чорапи с ръб и червени обувки с много високи токчета. Беше си сложила рубинена огърлица и подходящи към нея обици. Изглеждаше като нагласена за рекламни снимки.

Даяна подмина забележката на Тай и попита:

— Как си, Крис?

— Много е добре — отвърна Тай, преди още Крис да е отворил уста. — Особено откакто е при нас.

— Мислех да поостане известно време сам — отвърна Даяна, чудейки се на себе си от къде на къде се почувства длъжна да обяснява постъпките си. — Той имаше нужда от почивка.

— О, да — отвърна Тай. — Почивка! В твоя дом! Колко алтруистично от твоя страна — тя се усмихна самодоволно; Найджъл направи същото. Тай издаде брадичка напред. — Какво, не ти ли е достатъчен продуцентът?

— За какво говориш?

— Говоря за теб и Крис — злобно отвърна Тай. — Всички знаем какво ставаше… колко страдаше Маги от това.

— Ти не си добре! — рече Даяна, но в същия момент си спомни за последния си телефонен разговор с Маги. Ето кой й беше пуснал тази муха.

— Маги беше аутсайдер — изсъска Тай, — каквато си и ти. Тя се опитваше да пробие там, където не й беше мястото — Тай разпери ръка с длан нагоре, сякаш предлагаше нейната празнота. — И ето къде лежи сега — после едва ли не през смях допълни: — Тя умря заради греховете си.

— Грехове ли? Какви грехове? — Даяна потърси с поглед очите на Крис. — Какви ги приказва тя?

— Магия — отвърна Тай. — Черна магия. Маги се мъчеше да разкъса нашия вътрешен кръг.

В този момент зад гърба им се чу шум от боричкане. Силка бе хванал един от репортерите, който безсилно се съпротивляваше. След това грабна камерата му и я метна към дънера на близкото дърво. Тя се разби и смачканият филм заподскача по земята като детска играчка. Найджъл се обърна да види какво става, Тай не помръдна. Крис усърдно изучаваше върховете на ботушите си.

Силка предаде мъжа на охраната и се върна при групата. Когато погледът му срещна очите на Даяна, той сякаш й каза: „Предупредих те за Тай.“

— Свърши ли? — попита Тай и след като Найджъл кимна, продължи: — Крис те харесва, Найджъл също. Не повтаряй грешката на своята приятелка. Това, което става между нас, не те засяга. Не се набърквай.

— Да не се набърквам ли? — учуди се Даяна. — По тя ми беше приятелка. Как няма да се набърквам?

Тай отвори уста да каже нещо, но в този момент се приближи Боунстийл, хвана Даяна за ръката и рече:

— Време е. Аз ще ви придружа.

Наоколо се възцари тягостна, неестествена тишина. Хората се разделиха на групи — поток от черно и бяло. Като че ли всички участваха в някаква чудовищна игра, като че ли единственото, което им бе останало в живота, което ги поддържаше живи, беше тази стръв да се преследват и измъчват взаимно. В съзнанието на Даяна изплуваха думите на Джоан: „Единственото, което ви прави щастливи, е да се ядете един друг.“ Не, възпротиви се мислено Даяна, това не е вярно. Ние не сме такива. Аз не съм такава. Някога можех и да стана като майка си, точно такава. Но се опазих.

Тя погледна още веднъж през рамото на Тай. Видя, че Силка я наблюдава. Той сложи показалец напреки на устните си и го задържа до момента, в който Боунстийл я обърна и я заведе обратно при Рубънс.

— Искам да говоря с вас — тихо каза тя.

— Не тук — отвърна Боунстийл. — И не сега — от ехото на собствените й думи я побиха ледени тръпки. — Все още не мога да ви кажа нищо.

— Можете, можете…

Ала те бяха вече при Рубънс; Боунстийл я остави и застана до Радърови. Даяна предположи, че той им се е обадил да ги извести.

Свещеникът започна опелото. Церемонията вървеше вяло и бездушно. Свещеникът изобщо не познаваше Маги, а говореше така, сякаш тя принадлежеше към енорията му от дете. Вероятно Джоан се е срещнала с него преди това и му е казала по-съществените подробности от живота на Маги.

Междувременно Даяна дойде до заключението, че Рубънс е прав — погребенията не се правеха за мъртвите, а за живите, защото тук нямаше и следа от жената, която беше Маги. Имаше само кръг от овални лица, изразяващи различна степен на скръб.

Най-сетне двама грубовати мъже спуснаха ковчега в земята като държаха яките въжета. Повече от един човек се погребва тук сега, помисли Даяна с очи, пълни със сълзи и с разкъсвано от мъка сърце. Джоан се отдели от съпруга си и с вдървени крака пристъпи до гроба. Докато свещеникът говореше с напевния си глас: „Пепел при пепел, прах при прах“, тя се наведе и взе в шепата си от рохкавата пръст. Изглеждаше съвършено сама, чак плашещо сама. Изправи се и за момент остана на място скована и неподвижна. Тай се обърна и каза нещо на Найджъл. С рязък жест Джоан протегна ръка напред и разтвори шепата си — пръстта се посипа върху лъскавия капак на ковчега като черен дъжд.

Пета глава

— Чудя се, това няма ли да спре някой ден! — възкликна една сутрин Мариън на снимачната площадка.

— Кое да спре? — попита Даяна.

Той разгърна броя на „Манчестър Гардиън“, който получаваше всеки ден с въздушна поща. Мариън обираше да е в течение на новините от родината си. „Американските вестници“, роптаеше той от време на време, „не знаят как да поднасят новините от света“. А всъщност жадуваше да научи новините предимно от Англия.

Той погледна Даяна иззад ръба на тънката порцеланова чаша с прясно запарен чай — комбинация от английски и дарджилинг, който бе купил от един магазин в Белгрейвия.

— Войната между англичаните и ирландците — поясни бавно. — Между Англиканската църква и католиците — отпи глътка и продължи: — Не мога да я приема и това е! Ето един пример — и той посочи с пръст колонка от вестника. — Преди около три седмици в Белфаст имало страхотно нападение. Тук пише, че било организирано от Шон Туми, патриарха на северо-ирландските протестанти — лицето му се изкриви от отвращение. — Обикновено англичаните вършат мръсната работа; те нахлуват в Андитаун и залавят заподозрените момчета от ИРА. Истинска кървава баня — заклати глава.

— Но това продължава вече толкова време.

— Точно така! — остави шумно трофейната си чаша. — И докъде ни води всичко това, питам! Кръв и все повече кръв. Разбити семейства. Скръб и отчаяние — побутна чашата си. — Сега нали разбираш защо правя нашия филм. За да покажа пълното безумие от цялата тая работа — той перна вестника с опакото на ръката си и страниците му политнаха към пода като птици с прекършени крила. — Уф! И аз не знам защо продължавам да си пълня главата с тези глупости!

На другата сутрин, обаче, Мариън отново седеше пред чая си и преглеждаше вестника, сякаш нищо не се бе случило.

Ел-Калаам бе клекнал на пода до Джеймс, до който стоеше Малагес. Разучаваха плана на вилата и околностите й — обсъждаха всеки парцел.

— Повече от сигурно е, че хората им няма да дойдат тук скоро — каза Ел-Калаам. — Трябва да внимаваме да няма подрънкваме на нашите оръжия. Не е желателно да бъдем изненадани на този последен етап, нали? — пръстът му се движеше по един почти правоъгълен участък от картата. — Сега Мустафа се намира тук. Иди да провериш дали всичко е наред.

Малагес кимна и безмълвно се отдалечи. По пътя се размина с Ръд и англичанина, които вървяха по коридора и носеха вратата на банята. Зад тях Феси ги побутваше и ги остави на мира едва когато я облегнаха на стената.

Ел-Калаам вдигна поглед към Джеймс.

— Ти никак не ми изглеждаш добре, приятелю. Рита! — извика той. — Да се донесе вода тук. Не се отделяй от жена му.

След малко се появи Сюзън с чаша вода в ръка. Гримът й се бе изтрил, поддържаната й доскоро коса бе в безпорядък. Ел-Калаам й заповяда да коленичи пред него; тя се подчини.

— Виждаш ли колко е лесно — рече той на Джеймс. — Те са родени да изпълняват заповеди — даде знак с глава на Сюзън и тя поднесе чашата към устните на Джеймс.

— Как стана тъй — заинтересува се Хедър, докато бъркаше супата, че те прие в отряда си? Очевидно той мрази жените.

— Не ги мрази — с нотка на защита отвърна Рита. — Просто не ги уважава. Между мъжете и жените има разлика, защото изпълняват различни функции в живота.

— Аз не виждам никаква разлика.

— Глупаво е, че дори разговарям с теб. Млъквай и си гледай супата.

Хедър извърна глава.

— Ето, това вече не разбирам. А част от ролята на революционера била да те накара да го разбереш.

Рита хвърли поглед зад гърба на Хедър и заговори:

— Когато израелците убиха мъжа ми при едно нападение, разбрах, че повече не мога да бъда… не мога да изпълнявам функциите на жена. Вероятно част от мен загина заедно с него.

Хедър се обърна и я погледна в лицето. Рита продължи:

— В главата си имах само една мисъл. Взех автоматичния пистолет на брат ми и минах през границата в Израел.

— Сама? — удиви се Хедър. — Без никого?

— Нищо не помня. Освен че по едно време нечии ръце ме издърпаха от труповете — после ми казаха, не били три тела, но кълна се, изобщо не ги познавах. Оказа се, че Ел-Калаам ме е издърпал. В мен още бушуваше мисълта за отмъщение, той ме изведе в пустинята и ме остави да изпразня оръжието си. След като свърших, ме покани да се присъединя към тях. — Рита обърна глава и тихо додаде: — Аз не съм като другите — взе залък от кухненския плот и го сдъвка. — Полумъртва съм — посочи с глава към печката: — Ще загориш супата — гласът й прозвуча като свистене на камшик.

— Грешиш по отношение на жените — обади се Джеймс, както бе облегнат на библиотечния шкаф.

— В нищо не греша — отвърна Ел-Калаам и запали пура.

— В това отношение грешиш — настоя Джеймс. — Не познаваш Хедър.

Ел-Калаам изсумтя и извади пурата от устата си.

— Не ми и трябва. И тя е като оная тъмнокосата — той погледна към Сюзън. — Хайде, изчезвай. Не виждаш ли, че повече нямаш работа тук — Сюзън се върна в кухнята и мъжът продължи: — Всички западнячки са еднакви. Нищо не знаят, не мислят, само плямпат — и имитира отваряне на уста с пръстите на ръката си.

— Искаш ли да се хванем на бас, че не е така? — очите на Джеймс се оживиха.

— Не се хващам на бас — отвърна Ел-Калаам. — Дори и с равностойни на мен хора — всмукна от пурата си и погледна към Джеймс; след малко попита: — И какво толкова умее да прави жена ти?

— Умее да стреля.

Лицето на Ел-Калаам просветна в усмивка; той тръсна глава назад и каза през смях:

— О, щастливец си ти. Добре, че не приех баса.

— Значи си страхливец.

Усмивката изчезна от лицето на Ел-Калаам, изразът му стана заплашително мрачен. Тялото му се напрегна, ръцете се свиха в юмруци. След малко гневът му премина и тон възвърна усмивката си.

— Искаш да ме засегнеш, ама няма да стане. Няма да клъвна.

Появи се Рита и обяви:

— Яденето е готово.

— Брюнетката да нахрани Феси и другите — нареди Ел-Калаам и отмести поглед към Джеймс. — Жена ти ще обслужи мен, а после теб.

— Ами Малагес?

— Той ще яде, като се върне. Не искам никой да напуска вилата в този момент.

Хедър излезе от кухнята с поднос, върху който димяха задушени зеленчуци. Ел-Калаам й махна с ръка да се приближи до него.

— На колене! — заповяда й той.

Тя се поколеба за миг и изпълни нареждането му.

Ел-Калаам започна бавно да поема храната. Ползваше само дясната си ръка.

— Не ме зяпай, докато ям — сопна й се той.

След малко от кухнята се появи Сюзън, следвана от Рита. Двете прекосиха стаята и отидоха при Феси, който седеше при останалите мъже от отряда. В този момент вратата се отвори и влезе Малагес. Ел-Калаам вдигна поглед. Мъжът рязко кимна и Ел-Калаам се наведе отново над чинията си.

— Ами мъжът ми? — обади се Хедър.

— Какво мъжът ти?

— И той трябва да яде.

Ел-Калаам бръкна в чинията, бавно взе с два пръста парче зеленчук и внимателно го пъхна в устата на Джеймс. Джеймс се опита да го сдъвче. Залъкът падна в скута му.

— Видя ли? — вдиша рамене Ел-Калаам. — Не му понася. Изобщо не му понася.

— Той има нужда от течности. Направила съм супа.

Ел-Калаам не й обърна внимание и заговори на Джеймс:

— Моля за извинение — иронично каза той. — Тя излезе прав. Тя наистина умеела да прави нещо — Джеймс обаче не продумваше и онзи се обърна отново към Хедър: — Мъжът ти ми каза, че си можела да стреляш.

— Да — отвърна Хедър, — мога.

Ел-Калаам се изсмя.

— И по какво стреляш? По книжни мишени? По патици в езеро? Или може би си стрелец на зайци? О, да — продължи той тържествуващо, — виждам го в очите ти — умееш да държиш оръжие — отмести подноса с храна с гримаса на отвращение. — Иди да сервираш на Рита. Като свършиш, можеш да донесеш на мъжа си от супата, която си приготвила — той се изправи на крака. — Стига да може да я задържи в устата си.

Отиде до телефона и набра номер.

— Министър-председателят — каза Ел-Калаам в слушалката. — Вече наближава три сутринта, Пирате. Колко е часът при вас? — заслуша се за момент, лицето му помръкна. — Всъщност какво ме интересуват вашите проблеми! Дали задачата е трудна или лесна, за мен няма никакво значение. Нашите палестински братя трябва да бъдат освободени днес до шест след обяд. Ако ли не… Помниш твоя стар приятел Бок, нали, Пирате? И още как? Иначе защо ще пращаш дъщеря си тук? Вие с Бок отдавна се знаете, много отдавна. Още навремето, в Европа. Всичко знаем за тогава. Не би поверил дъщеря си на никого друг, нали така? — гласът му прегракна от ярост. — Е, надявам се, имаш снимка на твоя приятел Бок, Пирате. Тогава бъди нащрек за него. Защото ако нашите братя не бъдат освободени до шест часа, неговата снимка ще ти трябва, за да можеш да го разпознаеш.

Ел-Калаам с трясък затвори слушалката и се обърна към Малагес.

— Той си мисли, че нищо няма да изкопчим от него, ама ще има да взема — ръцете му се свиха в юмрук. — Нищо човешко няма в тия проклети израелци — въздъхна дълбоко. — Имат нужда от добър урок. Малагес, доведи Бок. Феси, знаеш с какво да се заемеш — той се спря и дръпна Хедър към себе си. — Ела!

— Къде отиваме?

Ел-Калаам не й отговори. Поведе я покрай коридора, покрай банята със свалената врата до една стая в другия край на къщата. Преди Бок ползваше този апартамент, сега обаче похитителите го бяха превърнали в нещо друго.

Прозорците бяха заковани с дъски, огромното легло беше облегнато на тях. Никаква светлина не проникваше в стаята. Беше оставена само една лампа. Абажурът й бе махнат и крушката светеше ярко. Хедър примижа. Ел-Калаам я дръпна настрана, за да вкарат Бок. Малагес го остави насред стаята.

Бок стоеше с вързани за един дървен стол прасци. Всички мълчаливо изчакаха да дойде Феси. След малко той влезе и затвори вратата. На рамото му висеше нещо като навит градински маркуч. Единият му край беше затъкнат с меден струйник, а другият — с резбовано гнездо от същия метал.

— Знам, че си чудесен обществен говорител — заговори Ел-Калаам, обръщайки се към Бок. — Това не е присъщо за един индустриалец. Капиталистите често са прекалено заети да издават заповеди и да се тъпчат със скъпа храна, нали? — той килна глава настрани. — Само че човек, който живее на гърба на бедните, трябва да знае как да говори с тях. Поне това.

— Някога и аз бях беден — каза Бок. — Знам какво означава.

— Аха! Да, наистина — разпери ръце Ел-Калаам и се захили. — Значи всичко това е за бедните. О, напълно го вярвам — гласът му изведнъж се промени и очите му се свиха до тънки цепки. — Е, добре, Бок, сега ще трябва да изнесеш реч. Ще убедиш твоя стар приятел, министър-председателя, колко е безразсъден. Разправя ми, че нещата щели да се позабавят; в Ерусалим имало много политически фракции, чиито искания трябвало да се удовлетворят.

— Той е прав.

— Да не би да ме вземаш за глупак? Мислиш ли, че не знам кой управлява Ерусалим? Ако Пирата нареди да бъдат освободени нашите братя, това ще стане. Неговият инат е истинско безумие. Той цени твоя живот, цени и живота на дъщеря си, нали?

— Повече цени благосъстоянието на страната си — рече Бок.

— Думи на истински ционист! — изкрещя Ел-Калаам. — Но това е действителният живот, драги ми заблуден Бок, а не, хвала на Аллаха, празните надежди, с които някои евреи ви карат да живеете. Решенията за живот и смърт ще бъдат взети тук през следващите осемнайсет часа. Част от отговорността за това, което ще се случи или не, ще падне върху теб.

— Ние, евреите, сме вземали решения за живот и смърт в продължение на шест хиляди години — отвърна Бок. — Добре зная какво правя. Няма смисъл да говориш повече. Просто ще трябва да продължиш без мен.

— Умен евреин — презрително рече Ел-Калаам. — Много умен — и насочи показалец към гърдите на Бок. — Много е просто това, което ти представляваш. Сега ще видиш. И ще запомниш този разговор. Ще има да ме молиш да те пратя да изпълниш заповедта ми — лицето му беше съвсем близо до Бок. — Да, ще видиш как ще ме молиш.

Той се обърна към Феси:

— Иди да го сложиш.

Феси изчезна в банята; през отворената й врата долетяха слаби звуци. Феси отново се появи и рязко кимна.

— Малагес! — отново изкомандва Ел-Калаам.

Широкоплещестият мъж развърза шнура от глезените на Бок.

— Настани то да седне.

Малагес ръгна дръжката на оръжието си в рамото на Бок. Индустриалецът изстена и се тръшна на стола.

— Така е по-добре.

Малагес върза китките му зад дървената облегалка на стола.

— Готови!

Феси свали струйника от маркуча на гърба си и го доближи до лицето на Бок.

— Ти си препълнен от ционистки идеи — с леден глас каза Ел-Калаам. — Сега ще видиш как ще се почувстваш препълнен с нещо друго.

Очите на Бок се преместиха от него към струйника в ръката на Феси.

— Виждал ли си удавник, Бок? Предполагам, че да. По времето, когато беше в Европа, а? Подпухналите тела. И зловонието. Поглеждаш към лицето на най-добрия си приятел и не можеш да го познаеш — той се вгледа в потното лице на Бок. — Да, видя удавниците и си помисли: „Добре, че са други, а не аз“, нали, Бок? Е, сега ще почувстваш как е, когато ти се давиш. А накрая ще правиш това, което аз поискам.

Бок скръцна със зъби. По брадичката му изби пот.

— Никога!

Ел-Калаам протегна ръка и прищипа ноздрите на Бок. Последният се опита да отдръпне глава, ала Ел-Калаам го държеше здраво. След малко Бок отвори уста, за да си поеме дъх и Феси напъха медния струйник в нея.

— Никога не казвай никога, Бок — рече Ел-Калаам, без да пуска носа му.

Феси напъхваше маркуча все по-навътре в устата на Бок; очите на Бок се разшириха, започна да му се повръща. Опита да се изправи в стола, очите му се пълнеха със сълзи. От устата му, доколкото позволяваше маркуча, се изтръгна ужасен вик, подобен на мучене.

— Гадно е, нали, Бок? — попита го Ел-Калаам. — Гадно е да се чувстваш толкова безпомощен.

Бок въртеше очи като обезумял, след малко започна да трепери — първо краката, после бедрата и накрая цялото му тяло. Хедър забеляза и конвулсиите на вратните му жили.

— Какво жалко създание си, Бок. Но това е типично за расата ви — продължи Ел-Калаам.

— Какво ще правите с него? Ще го задушите — обади се Хедър.

Без да я поглежда, Ел-Калаам рече:

— Напълни го с вода, Феси, но не много бързо. Нека по-дълго да наблюдаваме резултата. Така ще е по-убедително.

— Изтезанието.

Ел–Калаам вдигна рамене.

— Това е просто дума. Жените са по думите. Мъжете действат. Важни са резултатите. Човек винаги трябва да жертва нещо, за да получи онова, което иска. В сегашния случай…

— Значи ти пожертва човещината си — каза Хедър.

Той се извърна толкова бързо, че тя нямаше време да се отдръпне, за да избегне удара в лицето.

— Ти ли ще ми говориш за човещина? — прогърмя гласът му. — Ти, която стреляш. Ловджийката на дребни животни, която убива без цел, ей тъй, за спорт. Аз убивам в защита на своя народ, на родината, за да можем да се върнем в нея. Това, което аз върша, е справедливо, докато ти… — той се изплю в краката й. — За това, което ти правиш, няма никакво извинение — обърна се и кимна с глава към Малагес: — Изведи я от тук. Да чака при брюнетката.

Във всекидневната тегнеше мъчителна тишина. Нищо не заглушаваше пресекливите викове, които долитаха от другия край на коридора, където терористите изтезаваха Бок.

След малко на вратата се появи Малагес. Вече не се чуваха никакви викове и Хедър, обгърнала с ръка Сюзън, прехапа устни, предполагайки какво е станало.

Малагес спря на прага и махна на Хедър и Сюзън.

— Вие двете, последвайте ме.

Той я чакаше, когато прекъснаха за обедна почивка. Изтощена, тя се прибра в каравана си и го завари да тършува из хладилника.

— Улики ли търсите? — попита го, когато Боунстийл се изправи и се обърна с бутилка минерална вода „Перне“ в ръка.

— Не, лимонов сок — усмихна се той.

— Закъсняхте — каза тя и затвори вратата след себе си. — Изпих всичко.

Той отвъртя капачката и отпи глътка.

— Искате ли чаша? — гласът й прозвуча язвително; беше ядосана, задето той не намери време да се срещне с нея досега.

Боунстийл махна с бутилката в ръка.

— Няма нужда. Свикнал съм да ям и пия в крачка.

Беше облечен в лек бледоморав костюм, по който нямаше нито една гънка. Даяна се почуди как ли си е позволил да си купи такъв скъп костюм с неговата заплата.

— За ченге сте много добре облечен — тя седна в едно плюшено кресло и събу обувките си.

— Така е, когато мъжът е издържан — усмихна се той. Искаше казаното да прозвучи като шега, ала синьо-сивите му очи отказаха да се засмеят — останаха мрачни и замислени; той приседна върху хладилника и продължи: — Нали искахте да говорите с мен?

— Казахте, че искате да ви помогна.

— О, да… но не смятам…

— Значи сте променили решението си.

Той отиде до прозорчето, повдигна леко пердето и погледна оживения снимачен терен навън.

— Не искам да ви замесвам.

— Защо?

Мъжът се обърна с лице към нея.

— Госпожице Уитни, глупаво звучи такъв въпрос от устата на една интелигентна дама.

— Искам да помогна с нещо.

— Признателен съм ви за това — очите му говореха друго. — Но не виждам с какво.

Тя опита друга тактика.

— Не бяхте откровен с мен оня ден.

— О, тъй ли? — не изглеждаше изненадан. — За кое?

— За кървавия знак, който открихте върху тон колоната — тя преглътна, насилвайки се да потисне ужаса, който се бе загнездил в нея.

— Това е работа на полицията, госпожице Уитни.

— Както и моя работа.

Боунстийл потърка за момент очите си. Когато заговори, гласът му звучеше монотонно като на преподавател, който или не бе подготвен, или се отегчаваше от лекцията си.

— Преди малко повече от две години, на тринайсети ноември, в северозападния край на парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско бе намерен трупът на двайсет и тригодишна студентка. Била е жестоко бита и обезобразена, преди да умре. Върху един камък до тялото имаше някакви очертания, които по-късно бяха определени като сабя в кръг. Впоследствие се установи също, че този знак — той умишлено употреби нейната дума — е изрисуван с кръвта на жертвата. Не бе заловен нито един заподозрян.

Боунстийл се върна при хладилника и отпи нова глътка „Перне“.

— Три месеца по-късно, пак на тринайсето число, под един от кейовете край Ембаркадеро бе открит още едни осакатен труп — на двайсет и петгодишна жена. И пак налице бе същият знак, този път изрисуван нескопосано върху вътрешната част на бедрото й.

Междувременно, преди да ни съобщят за следващата жертва — двайсет и седемгодишна манекенка, полицията в Сан Франциско повика неколцина психиатри, специалисти по криминална психопатология — Боунстийл сви презрително устни: — Книжни плъхове! Единственото им заключение беше, че убиецът щял да нападне отново след три месеца на тринайсето число. И че трябвало да бъде издебнат.

Устата на Боунстийл се изкриви нето като усмивка.

— Мръсното копеле им сви голям номер. Взе поредната си жертва през май, отново след тримесечен интервал, но този път на единайсето число — той пусна празната бутилка от минерална вода в кошчето до хладилника. — Това вбеси ченгетата от Сан Франциско. Особено след като се разбра, че трупът на манекенката е бил открит от съпругата на един полковник от армията.

После някакво журналистическо светило излезе в „Кроникъл“ със свое виждане. Използвайки знака като примка, той започна да оприличава убиеца на Модред, черния рицар от двора на крал Артур. И общественото мнение веднага реагира. Възприе прякора.

Даяна стана от мястото си.

— Какво искате?

— Сода.

— Аз ще ви дам — той клекна пред хладилника.

— Искам я много студена — допълни Даяна. — Вътре има лед.

Той взе чаша, наля содата и й я подаде.

— Откъде научихте всичко това? — Даяна искаше да провери дали ще премълчи нещо.

— Четвъртата жертва на Модред беше намерена в Ла Хабра.

— Ориндж Каунти. Доста далечко от тук. Не е ли малко извън вашата власт?

Боунстийл поклати глава.

— Донякъде аз съм като ония откачалки — психиатрите. Имам слабост към неща от този род. Само дето аз газя в лайна всеки ден, а те си седят удобно в кожените кресла и си пълнят лулите — той скръсти ръце на гърдите си. — Убийството в Ла Хабра стана в началото на миналата година. Шестата жертва бе намерена в началото на тази година в Ейнхайм. Седмата е вашата приятелка, госпожица Макдонъл — Боунстийл се изправи. — Сега разбрахте ли, че няма с какво да ни помогнете.

— На път ли сте да… го заловите?

— Модред ли? — леко се усмихна Боунстийл. — Де да знаех! Разбира се, колкото повече данни съберем, толкова по-добре за нас. Но… — той вдигна рамене — никой не знае какво още крои той, нито психиатрите, нито момчетата от Каунти, нито аз. Единствен Модред си знае. Психиатрите твърдят, че той праща някакви послания по своя налудничав начин. Но ние не сме разбрали какъв език ползва. Това е бедата.

Даяна отметна глава назад.

— И в това време жени като Маги ще загиват една след друга — очите й гневно святкаха. — Защо, по дяволите, не направите нещо?

Нямаше какво да се каже и Боунстийл замълча; без да отмества поглед от нея я остави да излее една по една горчивите си думи, докато накрая в стаичката останаха да се прокрадват само откъслечни звуци отвън — приглушен смях, пляскане на ръце, удар на метал в метал, припалване на автомобилен двигател.

— Извинете ме — каза след малко Даяна и остави чашата. — Изморена съм, изнервена съм и просто не знам какво мога да направя в случая.

— За мен този случай не е просто работа.

Особената нотка в дрезгавия му, гърлен глас я накара бързо да вдигне поглед към него — тъкмо навреме, за да види гневните жълтеникави пламъчета, проблясващи дълбоко в синьо-сивите му очи. Оприличи ги на някакви светлинки, които й бяха добре познати. Тя отново го погледна, по така, сякаш го виждаше за първи път.

— Ще откриете ли Модред? — попита Даяна.

— Да, госпожице Уитни, ще го открия — той като че ли изведнъж грохна. Вероятно нямаше повече от трийсет и осем-девет години, но сега изглеждаше най-малко на петдесет. — Ще открия всичко, уверявам ви.

В думите му се криеше нещо повече. Не знаеше точно какво, но усети, че тръпки я побиха.

— Защо не ме наричаш просто Даяна, Боби?

Беше й казал, че никой не го е наричал така. Може би това беше името, което го обуздаваше.

— Добре — тихо рече той, — Даяна.

Тя му подаде ръка.

— Ще ме държиш ли в течение?

Боунстийл се пресегна да вземе чашата и я вдигна като за наздравица за двамата, „la Morte da Modred“18. Ледът затанцува в нея, когато той отпи глътка.

Бяха прибрали трупа на Марти — както и на другите двама — но Бейба отказа да й съобщи къде ще бъде погребан, както и в кой погребален дом в Бенсънхърст ще се състои службата.

— Ама как я мислиш, момиче — каза й той, — че можем току-така да се изтъпанчим там ли? Ами! Ти прави, к’вото ти казвам и забрави тази история, чу ли?

Даяна се опита да го послуша, ала не можа. В съзнанието й непрекъснато изплуваше изкривеното от изненада и ужас лице на Марти, залепен за стената на канцеларията; петното кръв, ярка като оперението на тропическа птица; тихото му стенание, наподобяващо воя на разгонено животно.

Тя не можеше да забрави малките жестове на внимание, с които я обсипваше — „Не мога да не ги правя, казваше й, имам трима синове, а толкова искам да имам дъщеря.“ Желанието й да му каже последно сбогом беше неудържимо, а думите на Бейба за сетен път я убедиха в пълната им изолация от съществените прояви на обществото. Лошо нещо е да си низвергнат, но си имаше и своите добри страни.

За да избие тези мисли от главата си, Даяна попита Бейба как успя да се справи с двамата мъже. Бейба обаче се разсмя чистосърдечно и й разказа за едно друго сбиване — с трима досадни бели морски пехотинци. „Човек се учи да бъде груб, момиче, заключи той, иначе като едното нищо ще изядеш тупаник. Та тия тримата го изпитаха на гърба си с моя помощ.“

Така бе нарушено пълното спокойствие на изминалите дни и нощи. Това време на чиста фантазия, когато Даяна можеше да заключи враждебността на всекидневието, на света, в чиято плът се бе срасла, беше към своя край. Вълкът вече бе на вратата; доста време тя успешно му бе преграждала пътя. Ала когато зелените листа на лятото потъмняха до ръждивокафяво и златисто, предвещавайки началото на зимата, тя отново чу вълчия вой, настоятелното драскане на тежките му лапи по дървената врата и накрая първите отломени тресчици.

Днес обаче ударите бяха само по вратата на канцеларията на Бейба. Влезе сержант Мартинес. Той изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Но в никакъв случай не можеше да се каже, че е дебел. Нямаше врат и това създаваше впечатлението, че полицейската му униформа непрекъснато го души. Лицето му бе изградено от няколко широки плоскости, които никъде не правеха сянка. Гърбицата на широкия нос и гладките му бузи бяха гъсто посипани с лунички, а сините очи бяха толкова бледи, сякаш палещото слънце на родния му край, Пуерто Рижо, бе избелило цвета им.

Сержантът тръшна вратата след себе си и направи няколко крачки към Бейба.

— Сега трябва веднага да закарам черния ти задник в участъка.

Бейба вдигна поглед от книжата си и загледа хладнокръвно ченгето.

— Ей! — рече той след малко. — К’во правиш тук? Не ти е ред тия дни от месеца.

— Не ми се перчи, chico. Всичко се променя от днес — той направи рязко движение с ръка и големият кожен кобур на револвера му изскочи навън. — Тая проклета престрелка предизвика адско смърдене из целия полицейски район.

— Я се успокой — каза му Бейба.

Той остави работата си и сложи длани на бюрото. Вляво от него върху стената още тъмнееше петното от засъхналата кръв на Марти.

— Върви по дяволите! Ще се успокоявам! — Мартинес войнствено издаде брадичка. Веднъж Бейба бе подметнал пред Даяна, че според него ченгето е заучило този жест от стари гангстерски филми и това му придавало вид на безпощаден. — Знаеш ли, че капитанът подхвърли, че и той бил нещо замесен? — сержантът се наведе напред и главата и яките му рамене почти закриха бюрото. — Ти разбираш ли какво значи това? Madre de Dios!19

— О, да — отвърна Бейба. — Това значи краят на твоя малък рекет тук.

В лицето на Мартинес нахлу кръв и луничките му изчезнаха.

— Моят малък рекет — бавно заговори той — е това, което крепи черния ти задник в бизнеса.

— Знам — рече Бейба със същия глас, с който бе разговарял с двамата нападатели, преди да ги просне на земята. — Май няма да се умориш да ми натякваш това.

— Да, щото имаш нужда от натякване, чер… — той изведнъж спря, но Бейба довърши думата вместо него.

— Чернилке.

— Като си с тая бяла guapa20 — продължи другият с пресипнал глас и посочи към Даяна, — да не се мислиш за нещо повече — едва сега той даде да се разбере, че е забелязал присъствието й. — Не — заклати глава сержантът, — ти не си нищо повече от едно лайно, което от време на време трябва да изчегъртвам от подметките си. Ей това да го запомниш — изправи се. — А, и още нещо не забравяй — вече ще ми плащаш по два пъти месечно — той протегна напред ръка с шепа, свита като копито на прасе. — Хайде, плащай сега, hijo malo21. Денят на разплатата.

Дълго време Бейба не продумваше, дори не помръдваше. Даяна забеляза учестеното дишане на Мартинес под униформата. Гъста струйка пот се спусна по бузата, пресичайки луничавото му лице.

— Знаеш ли к’во ти е лошото, Мартинес? — заговори най подир Бейба. — Толкова дълго вече се мислиш за бял, че почваш да заучаваш похватите на белите.

— Виждаш ли тия очи, дяволски сине — и Малагес посочи своите. — Сини ли са? А? Сини са. А тази коса? Няма ни една чупка. Щото не съм чернилка.

— Не си — спокойно рече Бейба. — По-лош си от чернилка. Не правиш ли това, което ти кажат белите в полицейското, а? — той видя как сержантът се наежи. — О, да, те те подлагат на натиск да им посочиш неколцина от твоите пуерторикански гадняри, и то веднага, ама ти знаеш къде е всъщност плячката, не е ли тъй, човече? Тъй е, дума да няма.

Очите на ченгето се смалиха и потъмняха.

— Ти внимавай какво плямпаш, чернилке.

Бейба не му обърна внимание и продължи:

— Прихванал си алчността на белите, Мартинес, и ще има да тънеш в купища лайна, ако не се опомниш. Всеки от полицията е забъркан в нещо подобно, защо и ти да не си, а? Само че има разлика, човече. Белите имат мускули, с които поддържат пороците си. А ти нямаш. Ти си един кирлив пуерториканец на най-низшето стъпало в йерархията.

— El dinero22 — гневно го подкани Мартинес. Той размаха дебелата си длан, пръстите му се свиваха и отваряха като от само себе си. — Alhora23!

Бейба бавно се изправи на крака и поклати глава.

— Ела в края на месеца, както досега, и ще си получиш мангизите. И не си струва да ти плащам отсега нататък.

— Ще те видя как ще се чувстваш, като те опандизя.

— Да, да — закима Бейба, — това ще бъде наистина чудесно — пуерториканско ченге взема подкуп — той облиза устни, сякаш виждаше развръзката на историята. — Ще бъде много намясто. Капитанът само чака да чуе нещо подобно, та да те изрита на улицата.

Мартинес сви ръце в юмруци. Лицето му потъмня от нахлулата кръв, той дори се разтрепери леко.

— Не, човече — тъжно поклати глава Бейба. — Ние сме вътре в тая работа заедно… ти от едната страна, аз от другата. Не искаш това да се промени, нали?

Мартинес беше на път да каже нещо, ала в последния момент само прехапа устни, удари с юмрук по бюрото и наперено излезе от стаята. Бейба въздъхна дълбоко, седна отново и сплете пръсти на тила си. Завъртя стола, за да се обърне към Даяна и вдигна огромните си рамене.

— Той не е виновен, струва ми се. Белите се отнасят с него като с боклукчийска торба. Никога не позволявай да се отнасят с теб така, момиче — Бейба извърна глава и се загледа през замрежения прозорец в замърсените фасади на сградите по 42-ра улица. — Дяволите да ги вземат, те му отнеха и последното, което имаше — гордостта.

Малко преди обяд осветителният кран падна и едва не преби трима от снимачния екип. Артистите бяха освободени за останалата половина от деня.

Даяна и Ясмин оставиха побеснелия Мариън на терена. Нагласяването на необходимото осветление му бе отнело пет часа. „Махайте се от тук, всички до един!“, беше изкрещял той, но не злобно. Готвеше се да излее яда си върху техниците и не искаше никой друг да присъства на това наказание. Снимачният екип и актьорският състав работеха неуморно за него и той на свой ред беше изключително търпелив с тях.

Денят беше мъглив, въздухът — тежък и влажен, изпълнен с мръсотия, която полепваше по кожата. Даяна изпита нужда да бъде на брега на океана; градът с целият си пищен простор й действаше потискащо.

Но небето над плажа на Малибу беше кристалночисто — типично за климата на Лос Анджелис, помисли си тя. Когато времето тук беше противно, в Бевърли Хилс грееше слънце и обратното.

Даяна остави колата на паркинга встрани от пътя, двете се съблякоха по бельо и заплуваха към яхтата на Рубънс.

— Завиждам ти — каза Ясмин, докато подсушаваше косата си с кърпа. Палубата се полюшваше леко под голите им крака. — Наистина ти завиждам — тя разпери мургави ръце. — За всичко това, което имаш… както и за Рубънс. Предполагам, че то ти пълни душата.

Огромните й тъмни очи бяха помръкнали. Даяна долови твърдия напор на големите й гърди под сутиена с телесен цвят. Изведнъж топла вълна обля горната част на бедрата й и това я подсети за Луси — ореолът от червена коса, излетите гърди и те двете сами в стаята. Престани!, заповяда си Даяна мислено и обърна глава. Страните й пламнаха от срам, който тя не успя нито да си обясни, нито да проумее.

— Запомни едно — говореше Ясмин, — то се отнася и за мен: славата отлита бързо — смехът й отекна малко пресилено звучно.

Даяна не каза нищо; подсушаваше косата си, зареяла мисли някъде далеч. Тук бризът бръснеше остро. Гребените на вълните грабваха слънчевите лъчи и ги навиваха като чилета платна прежда. Прииска й се да яхне тези вълни и да се понесе навътре в дълбокото. Почувства топла длан на рамото си и подскочи като ужилена. Силна тръпка премина по гърба й и стихна.

— Даяна, добре ли си?

Усети лекото ухание на Ясмин до себе си и за миг затвори очи, ноздрите й се разшириха. Когато се обърна към нея, лицето й бе напълно спокойно. Усмихна се.

— Разбира се — излъга Даяна. — Просто си мислех, че ако се вгледам нататък, ще видя къщата на Крис и Маги.

Ясмин не отдръпна ръка; разстоянието между тях се изпълваше с топлина.

— Не бива да мислиш за това — каза тя. — Не бива да обременяваш съзнанието си с такива тъжни мисли — Ясмин сложи на рамото й и другата си ръка и обърна Даяна към себе си, с гръб към залива, където се намираше къщата.

Даяна оглеждаше лицето на Ясмин; в този момент то беше изключително нежно, живо, изпълнено със състрадание, каквото никой мъж не можеше да изрази.

— Сега ти е нужно да бъдеш силна. Слабостта не е утеха. Ние продължаваме. Ние живеем. Само това има значение.

При тези нейни думи Даяна усети, че коленете й омекват. Същото чувство, каквото бе изпитала навремето в колежа в една душна нощ през май, в седмицата на последния и изпит. Беше се видяла с Джейсън, брата на Луси — златокосо момче с тяло от мускули и жили. Бяха се зарекли да не се срещат, докато не мине таза трескава седмица, но дори притеснението за последния изпит не можа да угаси страстта им.

Една вечер, докато Луси учеше при приятелка, Джейсън се вмъкна при Даяна. Никога преди той не бе я дарявал с толкова вълнуващи любовни моменти, никога и тя не бе изпитвала такава силна страст към него както онази нощ. Точно тогава, когато бе проникнал дълбоко в нея, Даяна чу вратата на спалнята да се отваря и сред възбудените им стонове долови тихи стъпки на боси крака. Усети присъствието на нечие друго тяло в леглото до тях.

После непрекъснато уверяваше себе си, че почти не е съзнавала какво става, че по-голямата част от нея е тънела в неизразимо чувствена наслада. Тя усети как нежни ръце галят гърба й по начин, който я разтопи от удоволствие, спускат се спираловидно надолу към задните й части, спират за момент върху тях и бавно разделят двете половинки; дълги пръсти се провират във влажната гънка и започват да се плъзгат нагоре-надолу, нагоре-надолу в такт с все по-властните тласъци на Джейсън.

Изстена извън себе си от удоволствие и точно тогава две гърди се притиснаха в гърба й, отърквайки твърдите си зърна в кожата й. Тя се отдръпна от устните на Джейсън, извърна глава и видя лъсналото лице на Луси, пламнало от похот. Беше толкова близо до нейното, че само с едно леко навеждане на главата устните на момичето се сляха с нейните. Хлъзгавият език на Луси, горещият й запъхтян дъх в устата на Даяна надхвърлиха границата на допустимата близост. Даяна потрепери от това чувство. И реакцията на тялото й я накара да се осъзнае. Боже мой, ужаси се тя, какво правя?

С лек вик се отскубна от впитите в нея устни на Луси, от парещите зърна на гърдите й, обгърна с пръсти основата на твърдия пенис на Джейсън и го изтръгна от себе си. Момчето изстена и тя усети как членът му започна конвулсивно да потръпва в ръката й.

— Не! — извика тя. — Не, не, не! — скочи от омоталите се чаршафи и побягна от стаята; дланите й бяха горещи и лепкави от първата струя на оргазма му.

Сега, спомняйки си отново преживяното в онази нощ, Даяна изпита срам. Не толкова, че се бе случило, а от мисълта, че бе видяла кой се промъква в леглото й — бе видяла и бе поискала това да стане.

Тя гневно се отдръпна от ръцете на Ясмин.

— Така! — възкликна Ясмин, разбрала погрешно постъпката й. — Гневът е за предпочитане пред сълзите.

— Вече престанах да плача — заяви Даяна с глас, който бе чужд и за собствените й уши, — за когото и да било.

Ясмин се приближи и застана до нея. Двете се загледаха в дълбините на Тихия океан.

— Останало ли е нещо, за което да плачем? — тихо заговори Ясмин. — И ти, и аз — тя задърпа краищата на хавлиената кърпа, метната около врата й. — Всичко остана в миналото… цялата гадост и мръсотия. И миналото е забравено — от гърдите й се изтръгна въздишка. — То се помни само при Стената.

Даяна се обърна и я погледна озадачена.

— О, имам предвид — побърза да уточни Ясмин — Стената на плача. Не се изненадвай толкова. Аз съм наполовина израелка — сефардинка24, затова кожата ми е тъмна. Майка ми е французойка със светла кожа и коса. При Стената на плача в Ерусалим мъченическата история на евреите се помни и почита — тя облегна лакти върху лъскавия дървен парапет. В тази поза сочните й гърди натежаха надолу, задните й части се стегнаха и опънаха прозрачната коприна на пликчетата. Даяна почувства главата си леко замаяна.

— Отрано се научих — говореше Ясмин — да знам какво искам и да го получавам… с всички средства. Ние, израелците сме жилави хора.

— Тогава защо изпитваш угризение към Джордж? — остро подхвърли Даяна. — Ти получи това, което искаше — усещаше, че се ядосва повече на себе си.

Дори и да се беше засегнала, Ясмин с нищо не го показа.

— Проявявам човещина, нищо повече — усмихна се тя. — Баща ми е много човечен. Каза ми, че е станал такъв, след като са го накарали насила да убива врагове по време на войната.

— Как мислиш, би ли го направил отново? — попита Даяна. — Имам предвид да убива?

— Да — без колебание отвърна Ясмин. — Защото това означава, че ще брани родината ни. Но има и нещо друго, в нашето време на конфронтация въпросът се свежда не до човечност, а до оцеляване.

Даяна си спомни за Жан-Карлос и за отговора му, когато го бе попитала как е избягал от Моро Касъл. „Наложи се да се преборя с караула“, каза й той без капка гордост. „Предостави ми се възможност и трябваше незабавно да действам. Имай предвид, че ставаше дума за части от секундата. Нямах време за размисъл. И ето до какво заключение стигнах тогава: организмът притежава волята да оцелее. Тя е по-силна от всичко. Сега не говоря за дълг или героизъм. Това са различни неща, коренно различни. Описвам ти момента точно преди смъртта. Моята собствена смърт. Организмът има воля и тя му позволява да пусне в ход цялата си находчивост. Аз бях капнал и, ако се бях оставил умората да ме надвие, щях да съм мъртъв още същия ден. Да не използвам предоставената ми възможност, щеше да бъде истинска лудост. Нямаше място за проява на човечност. Никакво! Отстъпих контрола над тялото си на животинското в мен. Оставих го то да поеме грижата за мен и то го стори. И ти, Даяна, трябва да се научиш на същото нещо. Трябва да се научиш да не се боиш от тази част в себе си.“

— Не зная дали ще мога — беше му отвърнала тя, спомняйки си колко безсилна беше навремето.

— Ще видим, ще видим — каза й Жан-Карлос, боцвайки я с белязания си показалец по носа.

— Ясмин…

Жената обърна глава, синкаво-черната й коса се развя от вятъра и бръсна базата на Даяна.

— Да?

Даяна насмалко щеше да й зададе въпрос — същия, който със сигурност искаше да зададе и на Луси. Тогава не можа, не можа и този път. Още не се бе отърсила от сковаващия я страх. Не беше способна да приеме тази част от себе си — тя щеше да я кара да отстъпва прекалено много. Какво ли ще стане с мен, помисли си тя, какво ли ще ми се случи, ако запитам Ясмин: Ще дойдеш ли с мен в леглото? Тя избърса чело с края на кърпата и вместо това предложи:

— Искаш ли да хапнем нещо? Можем да си направим сандвичи.

Обаче се оказа, че в каютата й е още по-мъчително — помещенията бяха толкова тесни. Осезателно чувстваше всяко завъртане на мургавите рамене на Ясмин, на гъвкавото й тяло, на леко заобления корем и топлината, която сякаш струеше от триъгълника между краката й; а неговата издутина беше толкова забележима, че се набиваше в очи, когато Ясмин седеше, движеше се или стоеше изправена.

— Ще ти кажа нещо, което ме озадачи — заговори Даяна, за да избие сексуалните си мисли от главата. — Нали помниш един ден, когато Крис дойде и ме взе от снимки?

Ясмин кимна и продължи да маже горчица върху дебел резен пшеничен хляб; постави отгоре листо маруля, парче домат и направи сандвич.

— Е, по време на обяда на масата ни се появи някакъв стар познат на Крис. Помислих, че срещата им ще ги зарадва, но не би.

Ясмин се наведе, отвори хладилника и извади по една бира за двете. Отхапа залък от сандвича си.

— И?

— И стана бурна сцена, което ме притесни. Вярно, мъжът беше много заядлив, но още преди да се стигне дотам, останах с впечатлението, че Крис не иска да има нищо общо с него.

— Сигурно никога не му е бил приятен — каза Ясмин и отвори бирата си.

— Не, нищо подобно. Сега започвам да си го обяснявам. Изглежда хората от твоето минало ти напомнят какъв си бил тогава и това по някакъв начин омаловажава стойността на нещото, което си станал после. Хората са като котвите: можеш да доплуваш до тях в трудни моменти, но тогава те биха могли и да те повлекат надолу.

— Е, но вкусовете ти се променят, започваш да се движиш в други среди.

— Да, това е само част от живота.

Даяна започна да разбира колко по-различна от Маги е Ясмин. В спомените й за Маги сега преобладаваха хленченията, безсилието, несигурността. Отново почувства безкрайното нещастие на Маги като хладен полъх, повял от гроба. Ясмин беше престанала да се храни и наблюдаваше внимателно Даяна.

— Така е.

Без да отмества поглед тя бръкна с дългите си пръсти в буркана със зелени маслини. Ноктите й потракнаха в стъклото, докато вадеше зърното бахар. Загриза го на мънички хапки, сякаш беше най-големият деликатес.

— Такива неща се случват, когато станеш звезда, нали? Ти също го знаеш. Случват се и на двете ни.

Ясмин взе маслина и протегна ръка през късото разстояние над масата към устата на Даяна.

— Хайде — тихо каза тя, — отваряй! — Даяна задъвка, а тя продължи да яде сандвича си. — Не, не толкова и на двете. По-скоро на теб. За теб работи Берил. За теб се прави и филмът. Не мисли, че в студиото не го усещат. Понякога те може и да са глупаци, но не са кръгли идиоти. Мисля, че Джордж пръв го разбра. Дори преди Марийк и Рубънс. „Хедър Дюел“ е нещо като локомотив. Произвежда толкова много енергия, толкова много шумотевица, че инерцията е неудържима. Затова и Берил действа тъй експедитивно. По нейна идея излезе приложението от дванайсет страници в последното „Варайъти“. Никакъв текст… само снимки — ти, аз, Джордж, та дори и Мариън. Ти, обаче, си и на първата, и на последната страница. Сценарият е журналистическа мечта.

Макар и от месеци да работеха заедно, едва сега Даяна започна да гледа на Ясмин като на личност, а не само като на актриса.

— Вероятно се чувстваш засегната.

— О, не — поклати глава Ясмин; кичур коса падна върху едното й око. — Прекалено съм прагматична за такива чувства. Знам, че с тия мои размери — тя подпря с ръце едрите си гърди и ги затръска нагоре-надолу, а Даяна почувства спазъм в стомаха си и извърна глава — никога няма да получа главна роля. Последната актриса, за която това беше възможно, бе Лорен. Но тогава и времената бяха други — Ясмин вдигна рамене и посегна към последния залък от сандвича си. — Може би — продължи след малко с пълна уста, — когато приключим снимките, ще ида в болница да ми намалят бюста — преглътна, сбърчи чело и попита: — Какво ще кажеш за това? — изчака Даяна да се обърне към нея и да срещне погледа й. — Поне малко да го намалят, от размер D на С.

Устата на Даяна беше пресъхнала, когато заговори.

— Не мисля, че трябва да променяш каквото и да е. Това си е твоето тяло. Защо трябва да го жертваш за другите?

— А ти защо искаш да бъдеш звезда? — сериозно рече Ясмин.

Даяна сведе поглед и след кратко мълчание отвърна:

— Е, добре тогава. Може и да е за добро.

— Разбира се, че ще е за добро!

— Отвратително е — гласът на Даяна беше пресипнал от гняв — да променяш външността си, за да угодиш на мъжката представа.

— Не на мъжката — каза Ясмин, — а на холивудската. Разликата е огромна.

— Както и да го погледнеш, все е гадно!

Ясмин сложи ръка върху Даянината и леко се наведе напред; очите й бяха толкова ясни, толкова искрени. Две жени една срещу друга, а между тях еднаквият им пол, една свещена връзка, но съвсем не сексуална в случая, по-скоро социологическа, а може би дори антропологическа.

— А какво ще направиш ти, Даяна, за да стигнеш до висотата на звезда? Не гори ли буйно този пламък вътре в теб? — пръстите й се впиха в ръката на Даяна, гласът й спадна до шепот: — Нима не го искаш силно?

Даяна се вгледа в очите й и като в две огледала видя собствените си отражения в миниатюрен вид.

— Искам го — кой изрече това, тя или някое от отраженията й.

Ясмин не помръдваше.

— Ами ако трябва да спиш с Рубънс, за да го постигнеш?

— Обичам Рубънс.

— Ами, ако това влиза в номера? Ако се е наложило да играеш, че уж го обичаш, за да…

— Престани! — Даяна се опита да отдръпне ръката си. — Почваш да ме плашиш.

Ала положи ли усилие да се освободи? Част от нея беше в плен. Чу думите на Бейба да проехтяват в съзнанието й: „Никога не се оставяй да се отнасят с теб така, момиче.“

— Изобщо не вярвам, че можеш да се изплашиш — с лек упрек каза Ясмин. — Струва ми се, искаш да убедиш себе си, че не си такава — тя отново стисна ръката й, но Даяна не усети никаква болка, само нещо като електрически ток, толкова по-различен от тока, който я разтърсваше, когато беше с Рубънс, че за момент й се стори дори несвойствен. — Мисля, че разбираш за какво говоря.

— Да — прошепна Даяна, — добре, така е. Бих спала с Рубънс. Но да се преструвам, че го обичам… не съм сигурна.

— Напротив, сигурна си — прикова тя поглед в Даяна. — И ти го знаеш. Ние с теб си приличаме като две капки вода, Даяна.

— Не — тръсна глава Даяна, — не го знам.

Ясмин разтърси ръката й.

— Ей, какво ти стана? Я се погледни! — сгълча я тя. — Изглеждаш толкова уплашена, цялата трепериш. От какво се страхуваш?

Стомахът на Даяна болезнено се сви.

— Не зная.

— Знаеш, знаеш — Ясмин се бе надвесила съвсем близо до нея, ухаеше силно на мускус. — Най-сетне знаеш какво искаш — тя обърна ръката на Даяна с дланта нагоре и здраво стисна пръстите й. — Сега трябва само да се протегнеш и да го вземеш — и сви ръката й в юмрук.

— Рубънс иска да уволня Монти.

— Трябва да го направиш — рече Ясмин. — Това е най-умното, което може да се направи, единственото, което може да се направи.

— Но тук става въпрос и за нещо друго.

— Направи го, Даяна.

— Става въпрос за лоялност…

— Лоялността не помага на ничия кариера. Няма да помогне и на твоята.

Даяна не каза нищо, ала душата й безмълвно закрещя: „Виждаш ли какви са, Монти? За тях ти си само един труп. За мен обаче си нещо много.“ Тя се обърна, за да скрие лице от погледа на Ясмин и се запита наум: „Какво да правя?“

Малагес заведе Хедър и Сюзън в стаята при Бок. Когато Сюзън видя какво са му сторили, тя ахна от ужас, изскубна се от ръката на Малагес и се спусна към Бок. Коленичи до него, повдигна главата му в скута си и го залюля в прегръдките си.

— Малагес — рече Ел-Калаам, — иди да наглеждаш другите отвън. Знаеш какво да правиш. Прати Рита тук.

Малагес кимна и излезе. След минути се появи Рита; пистолетът МР-40, метнат през рамо, висеше косо на гърба й. Огромните й тъмни очи святкаха и се местеха ту към Бок, ту към Сюзън.

— Ще направи ли това, което искаме?

— Много скоро — увери я Ел-Калаам. Вниманието му отново се насочи към Бок. — Махай се оттам! — нареди той на Сюзън и като видя, че тя не помръдва, направи знак на Феси.

Мъжът с очи на гризач пристъпи напред, хвана Сюзън за косата и изви главата й назад. С другата си ръка я издърпа нагоре и я изправи на крака. После я отведе настрани.

Ел-Калаам се приближи до Бок, наведе се и повдигна брадичката му. Индустриалецът смаяно го погледна с кървясалите си, замъглени очи.

— Събуди ли се, ционисте? — Ел-Калаам зашляпа бузите му, докато лицето на другия възвърна цвета си. — Е, както виждам, вече си напълно буден — вдигна поглед към Сюзън. — Твоята приятелка е тук. Реших, че няма да е лошо да сте заедно в момент като този.

— В момент като този ли? — попита Сюзън и като обезумяла замести поглед от единия към другия. — Какво още ще правите с него? — разплака се тя.

Ел-Калаам тъй зверски ощипа Бок, че онзи събра очи от болка.

— Вече е много късно за теб, Бок. Твоят инат ни принуди да преминем всички граници на приличието. Цялата отговорност за събитията пада върху теб. Ние сме невинни.

— Прекалено много кръв има вече по ръцете ви — промърмори Бок. — Прекалено много.

— Хайде стига, много се разприказва. Сега само гледай.

Бок бавно извърна глава, очите му се разшириха.

— Сюзън? — задъха се той. — Защо сте я довели? — изглеждаше дълбоко развълнуван.

— Тя ще ни помогне да направим едно малко представление.

— Не — заклати глава Бок, — не със Сюзън! Не!

— О, ама не се дръж така, Бок — рече му Ел-Калаам. — Това представление се подготвя специално за теб.

— Не — продължаваше да клати глава индустриалецът, — недейте! — гласът му стана по-силен.

Червени резки останаха по плътта на Сюзън от впитите пръсти на Феси, след като той премести ръцете си на раменете й, за да я насили да коленичи на пода. После извади пистолет и го насочи в нея. Бок едва сподавяше плача си.

— В името на Бога, престанете! — обади се Хедър.

— Млъквай! — предупреди я Ел-Калаам.

Феси бе забил поглед надолу в главата на Сюзън.

— Разбираш какво ще се случи, Бок — продължи Ел-Калаам. — Разбираш какво причиняваш на жена си със своята неотстъпчивост.

В този момент се разнесе телефонен звън. Ел-Калаам кимна с глава към Рита и жената отиде до преобърнатото легло, където се намираше апаратът. Сюзън тихо хлипаше. Феси заби пръсти в раменете й и тя извика от болка. Зад тях Рита говореше с приглушен глас в слушалката.

— Ще й се случи същото, което преживя ти. Тя ще грохне и ще припадне, а когато се свести, всичко ще почне отначало.

Феси стисна с палец и показалец врата на Сюзън.

— Ел-Калаам — беше гласът на Рита; всички се смразиха, — на телефона е министър-председателят.

Ел-Калаам не помръдна, дори не отмести поглед от противната гледка пред себе си.

— Часът е шест — тихо, но ясно продължи Рита. — Крайният срок за освобождаването на нашите братя дойде и отмина.

— Какво иска Пирата? — лицето на Ел-Калаам доби суров вид.

— Удължение на крайния срок — отвърна Рита. — Имало проблеми. Иска да говори с теб. Уверява ни, че…

— Кажи му да извади старата си снимка.

— Не искаш ли ти да… — протегна тя слушалката към него.

— Предай му това и затвори.

Рита се подчини.

Бок, който през цялото време наблюдаваше ту Сюзън, ту Ел-Калаам, изстена и отново му прилоша. Сянка на отвращение и ненавист мина през очите на Ел-Калаам, като го гледаше как се гърчи на пода.

— Той вече не ни върши никаква работа — заяви брадатият. — Абсолютно никаква. Най-много да послужи за урок на Пирата.

Посегна към тежкия 45-калибров автоматичен пистолет, прибран в кобура, който висеше на десния му хълбок, извади го и го премести в лявата си ръка. Отиде при Хедър и я избута да застане точно пред сгърченото тяло на Бок.

— Рита — прогърмя гласът му, — доближи пистолета си до главата й!

Жената отиде до Хедър и допря дулото на оръжието си в дясното й слепоочие. Хедър отвори леко уста и се разтрепери.

— Е, убийца на зайци — рече Ел-Калаам, — да те видим сега как го правиш — той постави своя пистолет върху дланта й и сви един по един пръстите й върху дръжката му. — Мъжът ти искаше да се обзаложи с мен. Каза, че си можела да стреляш. Нали си ловджийка, а? Добре. От теб сега се иска само да натиснеш спусъка — застана плътно до нея. — Я, виж! Дори не е необходимо да се прицелваш.

Хедър оглеждаше огромното оръжие в ръката си.

— Сложи си пръста на спусъка — подкани я той почти бащински. — Мъжът ти ме уверяваше, че можеш да стреляш. Нима искаш да го изкараш лъжец?

— Джеймс никога не лъже — рече Хедър и обви пръст около спусъка.

Ел-Калаам хвана цевта на пистолета, повдигна го леко и го нагласи право между очите на Бок. Хедър погледна през цевта към лъсналото от пот изправено лице на Бок. Той се бе вторачил в нея с широко отворени очи, от гърлото му долетя странен бълбукащ звук.

— Натисни спусъка, Хедър — за първи път Ел-Калаам произнасяше името й и тя подскочи. — Мисли за Бок като за подплашен заек, попаднал в полезрението ти. Толкова зайци си убила досега.

Хедър бавно стисна очи. Ъгълчетата им се напълниха със сълзи и заблестяха в дрезгавата светлина, после потекоха по бузите и закапаха в краката й.

— Колко зайци си убила, Хедър? — гласът на брадатия прозвуча още по-нежно, като мъдър стар чичо, чиито съвети са необорими.

— Много — прошепна Хедър, без да отваря очи, само главата й трепна леко.

— Много значи — кимна Ел-Калаам. — И когато се изпречваха пред очите ти, замисляше ли се, преди да отнемеш живота им?

Тя не отговори.

— Ето — посочи той с ръка, — все едно, че пред нас има заек. Представи си кръглите му кротки очи, бледата му козина. И какъв аромат ще изпуска от някоя тенджера, а?

Хедър отвори очи и срещна погледа на Бок. Започна да трепери и трескаво заклати глава.

— Не мога, не мога.

— Можеш и ще го направиш — рече Ел-Калаам. — В противен случай — от пистолета на Рита се чу прещракване, беше натиснала петлето и Хедър трепна — Рита ще бъде длъжна да те убие.

Хедър хвана с пръстите на лявата си ръка китката на дясната, която бе изтеглена право напред.

— Я гледай! — обади се Рита. — Май ще вземе да го направи.

Хедър погледна още веднъж през мерника. Очите на Бок бяха вторачени в нея. Тя стегна пръста си в спусъка и в мига, в който го натисна, отмести оръжието встрани. Изстрелът беше оглушителен. От тавана се посипа мазилка.

— Добре — каза Ел-Калаам.

Хедър се разтрепери цялата. Ел-Калаам взе оръдието от ръката й, насочи го към главата на Бок и натисна спусъка. Куршумът улучи лявото око на фабриканта, той инстинктивно вдигна ръце. Бликналата кръв изпръска Хедър и Ел-Калаам. Още за миг здравото око на Бок се вгледа в Хедър, преди тялото му да се наклони и да се строполи на пода.

— Това е — обърна се Ел-Калаам към Хедър — разликата между теб и мен — аз знам кога да убивам, а ти — не.

В този час всички светлини на небето бяха угаснали, за да отстъпят място на розовеещата лосанджелиска нощ на Чандлър. Някъде много, много далеч шумяха палми и джакаранди, облени в руменина, койоти виеха из хълмовете с пищна растителност. Но не и тук.

Тук, съвсем наблизо, изкуственият оръдеен огън пукаше като поредица от фишеци. Обстрелваният обект, където статистите изкарваха надниците си, лумваше в пламъци, които единствено там разпръскваха сгъстяващия се мрак.

Сякаш отстрани Даяна видя себе си как седи в полумрака — главна героиня в пиеса на фона на спускащия се здрач. Кроткият залез на деня я обгръщаше като с плащ.

Тя си помисли за изминалия снимачен ден и потрепери. Всичко около нея представляваше черният скелет на сложните оживяващи структури и когато й хванеха погледа, създаваха впечатлението, че са физическо въплъщение на филма. Неговият скелет бе направен и всеки ден те бяха наслагвали по малко плът, сухожилия, мускули, кожа, докато доби завършен вид и заприлича на страшен митичен звяр, на който те, с изключителните си възможности, вдъхнаха живот. Бяха видели заснетия материал — Мариън извън себе си от радост, бе настоял за това — и бяха поразени. Включително и снимачният екип. Особено снимачният екип — този преситен от снимки персонал. Бяха поразени от заснетото дотук. „Хедър Дюел“ бе в процес на раждане и неговото въздействие бе внушително, неоспоримо.

В краката й бяха струпани професионалните седмични списания „Варайъти“, „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“. Всички съдържаха рецензии за филма и за нея. В днешния „Ню Йорк Таймс“ се сипеха похвали, които надхвърляха очакванията й. Привидно те се отнасяха за самия филм, но всъщност се въртяха около изпълнението на Даяна. „Върху крилете на последната си главна роля в «Хедър Дюел» Даяна Уитни без съмнение ще стане водещата дама на Холивуд, за която ще се говори най-много. Според видната рекламна агентка Берил Мартин и няколко високопоставени продуценти в «Туентиът Сенчъри Фокс»…“

Колко тихо стана изведнъж. Дори статистите, след като се бяха научили как да се правят, че падат мъртви, се бяха разотишли. Тъмнината се спусна мигновено, като в пустиня — взрив от мрак. Даяна обърна глава, сякаш й се счу някакъв звук.

Най-сетне се надигна да си върви, оставяйки списанията там, където лежаха. Беше изпълнена с онова неизмеримо удовлетворение, което само човек на изкуството — художник, писател, актьор — може да изпита: непрекъснато да се ражда и умира в живота си, с всеки нов сценарий.

Тя протегна високо ръце към небето. Затова станах актриса, помисли си, за да изпитам именно това чувство. Ала разбираше, че то включва нещо повече — включва и контрол. Това беше наследството, което й остана от театър „Нова Бърлеск“. Отново, за хиляден път, се запита, кое ли е било по-важно за Дениз — чувственият и живот на безвкусно натруфената сцена в „Нова“ или усърдието, което полагаше при изучаването на философските науки.

Даяна забързано слезе по металните стъпала на път за караваната си; токчетата й отекваха като удари върху наковалня, докато крачеше по зацапаната настилка към действителността… или може би далеч от нея. В момента не знаеше.

В огромната камина гореше огън. В случая това беше странно. Върху масичката от дърво и месинг пред дивана лежаха осем ролки с по 35-милиметрови филмови ленти, подредени грижливо на две купчини.

— Мария! — извика Даяна.

Никой не се обади. Тази вечер Мария трябваше да остане до по-късно. Даяна остави куфарите си в коридора, далеч от картината на Ел Греко. На връщане от студиото се бе отбила вкъщи, за да си вземе най-необходимите й на първо време дрехи — всичко останало реши да си купи наново.

Тя прекоси гостната. Ярките цветове на огъня контрастираха със студените сини и зелени тонове по масивното тяло на морската сирена на стената; светлината, която огнените езици хвърляха върху люспестата й кожа, беше някак неестествена и човек имаше чувството, че сирената с мъка успява да запази равновесие върху скалата.

Даяна се приближи до масичката. По металните кутии на филмовите ленти нямаше никакви надписи. Тя взе от едната купчина най-горната кутия, обърна я и видя заглавието „Над дъгата“, напечатано шаблонно, а под него с плавен почерк написано: режисьор Майкъл Крауфорд, сценарист Бенджамин Поудел. Преди да върне кутията на мястото й, тя я обърна. Оказа се, че и тази кутия, както и най-горната кутия от втората купчина бяха обърнати с капаците надолу. Даяна ги постави както си бяха.

— За съжаление, май ще трябва да замина за Ню Йорк този петък. А хубавото е, че току-що ми се обади Берил и…

Даяна се обърна и видя Рубънс да приближава по коридора. Беше излязъл от спалнята им. Странно, как определи мислено стаята този път. С безмълвен жест посочи куфарите си.

Рубънс спря да закопчава каишката на часовника си и погледна в посоката, в която сочеше Даяна.

— Значи най-сетне стана — изглеждаше доста изненадан.

— Взех решението в деня, в който Маги беше убита.

Той я погледна озадачен.

— Не те разбирам.

— Смъртта те кара да погледнеш на живота по-различно. Маги я имаше, сега я няма. Всичко е определено в граници с остри ръбове. Пристъпиш ли ги, ще те нарежат на парчета — тя навлажни устни — чувстваше устата си пресъхнала. — Ти си това, което искам.

Рубънс бавно запристъпя към нея. Даяна наблюдаваше походката му — гъвкава като на танцьор.

— Ами Крис? — попита той.

— Какво Крис?

Беше застанал съвсем близо до нея. Тялото му излъчваше топлина.

— Ще ми се да знам — спокойно отвърна той, — не искаш ли и него?

— Крис ми е приятел. Ти си ми любовник. И аз не те разбирам.

— Не съм убеден, Даяна, че между мъж и жена може да съществува само приятелство. Особено ако мъжът е Крис Кър.

— Първо Маги, сега пък ти.

— Какво значи това? — остро я попита той.

— Маги ме обвини в същото — Даяна го гледаше право в очите. — Нали помниш онази нощ, когато ме молеше да остана тук, при теб.

— Чак молене не беше.

— „Не отивай, Даяна — тя изимитира безпогрешно гласа му с точната доза вълнение. Беше толкова сполучливо, че самата тя се изненада. — Не сега. Не тази вечер. Моля те.“

За миг червена вълна обля лицето и врата му; студен блясък просветна в очите. Ала после бързо изчезна и той се засмя. Даяна обаче продължаваше да стои на разстояние.

— Държа още сега да изясним този въпрос — рече тя. — Какъвто и сексуален живот да води Крис, то си е негова работа. И няма нищо общо с мен.

— Искаш да кажеш, че той не е като другите?

— Аз не съм като другите — отвърна тя тихо, но гневно.

— Знам — прошепна Рубънс и зарови устни в косата й, после нежно ги долепи до ухото й.

Даяна затвори очи, сложи ръце на широките му, мускулести рамене й каза:

— Забрави за това. Каквото и да чуеш, знай, че е лъжа.

— Съжалявам, но не го чувам само от един източник.

Тя изви глава назад, за да го вижда по-добре.

— О, и кои са те?

Рубънс й изреди няколко имена и тя избухна в смях, кимайки.

— Какво толкова смешно има? — беше леко раздразнен.

— Ами те всички са приятели на Тай.

— Това не ми говори нищо.

Тя го притисна силно към себе си.

— Струва ми се, че Тай се страхува повече от мен, отколкото се страхуваше от Маги — насмалко щеше да му разкаже какво й беше наговорила Тай на погребението на Маги, но реши, че не е особено забавно и се отказа. — Подозирам я, че си пада по Крис — обобщи Даяна.

— Но тя не живее ли с онзи другия… Найджъл Аш?

— Да, обаче това никога не я е възпирало. Според мен Крис е единственият от оркестъра, с когото не е спала. Тъй че, както виждаш — тя го целуна, — цялата тази кампания е заради теб.

— О, няма да им се размине.

Даяна усети, че го изпълва гняв.

— Недей, Рубънс. Не се занимавай с тях.

— Няма да разреша на никого да ме прави на глупак.

— Никой не те прави на глупак — Даяна хвана брадичката му и го загледа в очите. Колко са красиви, помисли си тя. — Остави на мен тази работа.

— Аз няма да… — но веднага млъкна; като че ли зърна нещо в очите й, което не бе виждал досега. И само кимна.

— Е, след като се разбрахме по този въпрос, кажи ми за какво ти се обади Берил.

Той се усмихна мрачно.

— Това е, което ме бъзна всъщност. Каза ми, че тая работа между теб и Крис… вярна или не… спомогнала да ти отделят много място в списания като „Ролинг Стоун“ и „Пийпъл“. Явно, доста фотографи е имало в „Дансърс“, когато сте били с Крис. Тя разполага с купища снимки за текстовете.

— Значи трябва да благодаря на Тай, нали? — засмя се Даяна.

— Е, да. Предполагам, че ще го направиш — той я хвана за ръка. — Хайде да внасяме куфарите.

Когато отново се върнаха във всекидневната, Даяна го попита за запалената камина:

— Не е ли доста топло още за нея?

— Нямах предвид да топли…

Звънецът на входната врата звънна и Рубънс погледна часовника си, но не помръдна.

— Пак работа — рече. — Това са Майк Крауфорд и Бен Поудел. Помниш ли ги?

Тя се сети за металните кутии върху масичката до камината.

— Не ги познавам отблизо.

— О, ще ги опознаеш още преди да са си тръгнали — на път за вратата каза той.

Крауфорд беше дългунест австралиец с червендалесто лице. Той и набитият светлокос Поудел бяха водещите знаменитости на едно телевизионно предаване, което зае първото място в класацията още в средата на първата си година. Двамата водеха предаването още една година, подновявайки непрекъснато договорите си и накрая напуснаха и отидоха в киното. „Над дъгата“ беше първият им риск. И двамата наближаваха трийсетте — поне така изглеждаха в очите на Даяна; бяха дръзки и самоуверени, и имаше защо — след онзи главозамайващ успех в телевизията. Но явно, Рубънс бе намерил таланта им за оригинален и убедителен, за да заложи на тях.

Беше лъчезарен и в добро настроение, когато ги въведе в гостната.

— Познавате Даяна — представи я той, посочвайки я с ръка.

— Разбира се — отвърна Крауфорд, а Поудел кимна.

Притеснението веднага пролича у Поудел: започна да преплита и разплита късите си, дебели пръсти. Крауфорд седна на дивана срещу камината и метна крак връз крак. Беше облечен в маслиненозелен костюм и риза на жълти и сиви райета, разкопчана на гърдите. Под нея, между рехавите червеникави косъмчета, се виждаше златен медальон.

Поудел носеше избелели джинси и протрити гуменки на бос крак. Върху жълтата му тениска със сини букви беше изписана реклама за бира. Светлият цвят на тениската го правеше да изглежда по-пълен.

— Ще пийнете ли нещо? — попита ги Рубънс от бара.

— Уха! И още как! — оживи се Поудел. — За мен бира — когато говореше, лицето му се огъваше като гумена маска.

— А ти, Майк?

Крауфорд заклати крак нагоре-надолу върху кокалестото си коляно.

— Един скоч ще ми дойде добре. Без лед и сода, ако обичаш.

Рубънс приготви на бара напитки за всички и ги поднесе. Поудел отпи направо от бутилката бира и рече:

— Ама за какво кибичим сега тук? Трябва да обсъждаме филма, а не да седим като членове на някой противен клуб. Имаме работа да вършим!

Крауфорд отпи от чашата си и сбърчи вежди.

— Недей тъй, Бени — заговори той, без изобщо да поглежда към Поудел, — човек трябва да проявява известно търпение. В края на краищата господин Рубънс сигурно има солидно основание, за да ни определи тази среща.

— Не са необходими чак солидни основания за определяне на среща — каза Поудел, допи бирата си и шумно се оригна. — Има ли още?

Рубънс му посочи бара.

— Обслужвай се.

— Но, знаеш ли — пак се обади Крауфорд, като произнасяше бавно всяка дума, сякаш предварително я обмисляше, — Бени има право. Останала е цяла планина от работа върху филма.

Даяна имаше чувството, че присъства на представление на пътуващи комедианти. При това и двамата бяха много добри. Умееха да налагат своите виждания, без да можеш да усетиш какви усилия полагат, за да го постигнат.

Рубънс се изправи тъкмо навреме.

— Е, сега на въпроса — каза и хвърли поглед към двамата. — Съжалявам, но ще трябва да се направят съкращения на разходите.

За миг думите му сякаш увиснаха във въздуха като ледени висулки със свой собствен живот. После в смразяващата тишина се разнесе смехът на Крауфорд — едни от най-странните звуци, които Даяна бе чувала, силни и режещи като бръснач. Той се тресеше от смях и удряше с ръка бедрото си.

— Боже Господи! Бени, не разбираш ли, когато се майтапят с теб?

Поудел обаче седеше така, сякаш всеки момент щеше да запрати бутилката бира в нечия глава.

— Говоря сериозно, Майкъл — рече Рубънс. — Скайлър ми направи отчета за шест месеца. Положението е отчайващо.

— Какво, по дяволите, може да знае този педераст — обади се Поудел. — Ние правим страхотен шедьовър. Всичко трябва да си остане…

— Не — възрази Рубънс, — всичко трябва да бъде в рамките на бюджета.

Крауфорд се покашля леко, за да предвари Поудел.

— Мисля, че това, което искаш да направим, е много трудно — спокойно каза той. — Този филм бе започнат с определена идея. Бени и аз подписахме договор с теб, защото бяхме уверени, че ще можеш да ни осигуриш… ъ-ъ… замаха, с който да осъществим тази идея.

— Вие сте надхвърлили бюджета с почти четири милиона, Майк.

Поудел махна презрително с ръце.

— Но това са само пари!

— По моему — подхвана Крауфорд и се изправи на крака; вероятно от досада поради извисяващия се като кула над него Рубънс, — Бени подсказа нещо много важно. Ние не почнахме филма, за да ни се казва какво да правим.

— Струва ми се, че пропускате същественото, Майкъл — каза Рубънс. — Ако вие, момчета, бяхте упражнили известен контрол, вместо да оставяте сценографа да поръчва неонов декор за четвърт милион долара…

— Ама видя ли го тоя кадър?! — почти изписка Поудел от възбуда; — Направо е жесток! Великолепен!

— Ако бяхте действали отговорно — продължи Рубънс, сякаш не го бяха прекъсвали, — никой нямаше да ви казва какво да правите.

— Видя ли въпросната сцена? — Крауфорд като че ли едва успяваше да сдържа нервите си.

Рубънс кимна.

— Не заслужава половиния милион, дето сте пръснали.

— Божичко, а колко заслужава? — полюбопитства Поудел.

— Просто не е било нужно да снимате този кадър.

— Струва ми се, че господин Рубънс преувеличава, за да бъде разбран по-добре, Бени — Крауфорд изкачи стъпалата към основното ниво на гостната. — И сега, след като ни наложи наказание, мисля, че сме свободни да си вървим.

— Майк — предпазливо заговори Рубънс, — изглежда не ме разбра добре. Ние няма да се разотидем от тук, докато не преработим бюджета на целия филм. Целият екип трябва да бъде олекотен.

— Ти си полудял! — изкрещя Поудел. — Ти за какви ни мислиш?

— Един момент — Крауфорд сложи ръка на рамото на партньора си. — Нека да изясним това. Ултиматум ли ни поставяш?

— Само ви казвам какво трябва да се направи, момчета — отвърна Рубънс. — То не е нищо повече от това, което всеки кинаджия, който го бива, би направил.

— Божичко, какви ги дрънка тоя човек! — рече Поудел. — Ще има да взема!

Рубънс не каза нищо, след малко Крауфорд се обърна към него.

— Аз съм склонен да вярвам, че Бени е прав, Рубънс — и се усмихна леко на двамата. — Ако си излезем от филма, ти ще си вътре с десет милиона — той наклони глава на една страна. — Това, струва ми се, е доста неприемливо за теб. Нещо повече, ще идем право в „Уорнърс“. Те само чакат случай да ни лапнат.

— Да — кимна Рубънс, — чакат.

Даяна се почуди каква беше тая нотка в думите му, която накара другите двама да се смразят. Пръв се окопити Крауфорд.

— В крайна сметка всичко опира до парите.

— Вероятно — отбеляза Рубънс, — но вие няма да работите с „Уорнърс“. Нито с „Туентиът“, „Кълъмбия“, „Парамаунт“, „Филмуейз“ или „Ю Ей“ запомнете това.

Поудел се обърна към Крауфорд, прокара пръсти през чорлавата си коса и рече:

— За какво говори копелето?

Крауфорд не помръдваше. Гледаше Рубънс в очите и не отстъпваше.

— Смята, че нищо от…

— Нищо ли? — кресна Поудел.

— Бени, той само блъфира.

Рубънс побутна с палец рамото му.

— Размърдай се, момче.

Крауфорд пльокна с език.

— Хайде, хайде, Рубънс. Бива те. Много те бива дори. „Ей Би Си“ се опитаха да постъпят с нас по същия начин след първата ни година, когато поискахме повече пари. Накрая всичко се уреди. Натрупаха сума ти пари покрай нас. Ще се съгласиш навярно, че имахме право да настояваме за съответната компенсация — той отново наклони глава на една страна. — Не ли? Е, няма значение. В крайна сметка те отстъпиха. Отстъпиха и още как. Просто нямаха избор. Щяха да изгубят всичко — по лицето му пак се появи заешката усмивка. — Както ще стане и с теб. Десет милиона загуба.

— За последен път ви питам — каза Рубънс, сякаш Крауфорд не бе издал звук досега. — Ще седнете ли с мен да преработим бюджета на „Над дъгата“?

— Правиш голяма грешка, Рубънс — Крауфорд говореше с леден глас. Сви злобно устни и като че ли леко потреперваше. — Ние си тръгваме. Но ако пожелаеш да разговаряш отново с нас… а и ти, и аз знаем, че ще пожелаеш, то тогава ще се наложи да преговаряме при съвършено нови условия. Повече пари, повече клаузи. Колко ще бъдат, това не зная. Ще трябва да се обърнеш към адвоката ни. И ще си платиш за начина, по който се държа с нас.

Крауфорд млъкна, защото видя, че Рубънс се отдалечи от него, отиде до масичката при камината и взе най-горната кутия от едната купчина.

— Знаеш ли какво има вътре? — попита го Рубънс.

Поудел изсумтя и се намеси:

— Някоя боза. Лента, лента, колкото щеш. Всеки ден ги виждаме.

Рубънс преметна кутията и я обърна с капака нагоре.

— Ей! — възкликна Поудел. — Ама това е нашата лента! Дай ми кутията, копеле такова!

Но Крауфорд му препречи пътя.

— Какво ще правиш с тая лента, Рубънс? — не можеше да прикрие презрението в гласа си.

Рубънс свали капака и извади ролката. Беше пълна с лента.

— Какво друго мога да правя — сви рамене Рубънс, — освен да я хвърля в огъня.

— О, Рубънс — подигравателно продължи Крауфорд, — нали не очакваш да ти повярваме, че ще унищожиш лентата. Това е само един осветен негатив…

Поудел, обаче, изпълнен с подозрение, с един скок се намери до Рубънс. Дебелите му пръсти сграбчиха края на лентата, отмотаха част от нея и я вдигнаха пред очите му.

— Боже мой! — дрезгавият му вик прозвуча като изстрел от пистолет. — Но това е оригиналът!

Крауфорд бързо се приближи до него и посегна към лентата.

— Дай да видя!

Полуусмивката се стопи, лицето му посивя под червеникавия оттенък на кожата. Погледът му зарея нагоре в пространството.

— Господи! Каква безотговорност!

Рубънс дръпна лентата от ръцете му.

— Недей! — извика Крауфорд.

Но беше много късно. Ролката с размотаната лента изхвръкна от ръката на Рубънс и падна право върху грижливо подредените горящи цепеници. Пламъците мигом я обгърнаха.

— Пресвета Дево! — закри с ръце лицето си Крауфорд.

Разяреният Поудел обаче подви колене пред камината и с треперещи пръсти се опита да издърпа горящата лента; пламъците обляха с оранжева светлина потното му лице. Той извика и отдръпна леко ръката си, близната от огнените езици, но не се отказа, пак извика, докато най-сетне Даяна се приближи и го издърпа от камината. Жегата беше непоносима, остър парлив дим на черни кълбета се издигаше към отпора на комина. Поудел захлипа.

— Рубънс — извика разстроен Крауфорд, — напрани нещо, в името на…

Рубънс направи две крачки до камината, с много бързо движение бръкна в огъня и извади ролката. Огледа я без капка загриженост — нещо, което само Даяна забеляза.

— Не знам дали ще може да бъде спасена, Майк, наистина не знам.

— Трябва да има някакъв начин.

— Ще е нужна усилена работа, доста орязване, доста уволнения. Оня сценограф ще трябва да напусне.

Крауфорд вдигна глава — едва сега разбра за какво говори Рубънс.

— Мръсник — спокойно рече той. Случката го бе изцедила напълно, за да измисли нещо друго и пак повтори: — Мръсник.

— Пречи ви единствено вашето его — кротко продължи Рубънс. — Иначе и двамата сте много талантливи момчета, наистина.

После, късно през нощта, след като онези си отидоха и тя и Рубънс лежаха един до друг в леглото и тялото й бавно потъваше в сладка дрямка, Даяна се обърна на една страна и го попита:

— Щеше ли да оставиш негатива да изгори?

— Разбира се — отвърна Рубънс. — Аз държа на думата си — започна да се смее, отначало леко, като бълбукащ поток, който в своя ход постепенно се превръща в река, все по-широка и по-буйна, докато се влее в морето. — Но нямаше нищо страшно. Само първите стотина метра бяха от тяхната лента. Останалото беше точно както предположи Крауфорд — осветен негатив, разни отпадъци.

Даяна усети как дишането му се успокои. То сякаш изпълни цялото пространство.

Ел-Калаам нареди да доведат Дейвидсън и Маккинън. Двамата се заковаха на място, като видяха гледката пред себе си — Бок лежеше превит на пода в локва от кръв, с кръв беше покрито и тялото му, Сюзън седеше на колене с наведена глава.

— Това е осъдително — заяви среброкосият Маккинън, клатейки глава. — Направо е осъдително.

— Политическа изгода — рече Ел-Калаам, палейки с бавни движения пурата си. — Вие двамата добре разбирате какво значи това.

— Разбирам само, че не си нищо повече от обикновен убиец — отвърна Дейвидсън. — Мислех, че съчувствията ми клонят към палестинския народ — той потрепери, — но вече не съм толкова сигурен. Може и да си успял да убедиш Емульор. Но той е още млад и наивен.

— Ние воюваме — кипна Ел-Калаам. — Принудени сме да воюваме. Животът на всеки от нас е заложен на карта.

— Не е този начинът.

— Да се убиват невинни хора — допълни Маккинън.

— По време на война никой не е невинен… всеки може да бъде пожертван — Ел-Калаам посочи с ръка тялото на Бок. — Махнете го от тук. Оставете го до входната врата. Малагес ще ви покаже. Сега ще бъде хвърлен на израелците. Така донякъде може да ни бъде от полза.

Малагес, който бе довел Дейвидсън и Маккинън в стаята, насочи пистолета си към тях. Двамата се наведоха, повдигнаха тялото на Бок от двете му страни и го изнесоха навън.

Хедър се отскубна от ръката на Ел-Калаам и отиде при Сюзън. Наведе се, обгърна нежно с длани главата й, повдигна лицето й. Ахна от ужас, когато видя очите на брюнетката — бяха неузнаваеми, гледаха с празен и безчувствен поглед.

— Сюзън — прошепна Хедър; след малко по-настоятелно: — Сюзън!

Жената мълчеше, очите й блуждаеха.

— Боже мой! — извика Хедър. — Погледнете какво сте направили с нея. Направо сте я съсипали!

Феси протегна ръка и я хвана за китката.

— Това не е твоя грижа — каза й той.

Хедър вдигна поглед към него.

— Ти си животно. Чудовище. Махни си ръцете от мен.

Лицето и врата й пламнаха от ярост. Феси се изкикоти, хвана едната й гърда и я стисна.

— Ти ще си по-подходяща от нея.

— Остави я, Феси — намеси се Ел-Калаам и издърпа Хедър от ръцете на дребния мъж и далеч от Сюзън. — Остави и другата, тя не представлява нищо.

— Да, нали! — Хедър го погледна в лицето. — Сега разбирам. Тя си свърши работата. И край, така ли? Вече не е нищо друго, освен мъртво месо.

— Тя беше мъртво месо, още щом влезе в тази стая — рече Ел-Калаам, извади пурата от устата си и приближи лице до нейното. — Но и мъртвото месо върши работа. Може да бъде изядено.

— Но тя е човешко същество — проплака Хедър. — Тя заслужава…

— Иди да се погрижиш за съпруга си — с нежен глас я прекъсна Ел-Калаам. — Сигурно вече примира от глад.

Той я пусна и направи знак на Рита. Хедър, следвана по петите от Рита, се обърна и излезе от стаята.

— Трябва да отида до тоалетната — каза тя на Рита в коридора. Онази кимна.

Тоалетната нямаше врата, нямаше уединено кътче. Хедър се обърна изненадана, че Рита влиза след нея.

— Не можеш ли да изчакаш отвън?

— Не, не мога — отсече ледено другата; повдигна брадичка и я подкани: — Хайде, върши каквото има да вършиш. След две минути трябва да те изведа от тук.

За миг Хедър се поколеба. После се доближи до тоалетната чиния. Рита не сваляше поглед от нея и лицето на Хедър започна бавно да порозовява.

Когато Хедър се върна в гостната завари Рейчъл сгушена до сгърченото тяло на Бок. Раменете й потръпваха. Хедър отиде при нея и я прегърна.

— Той ми беше като чичо — изхълца Рейчъл и се опита да изтрие сълзите си. — Беше толкова добър, с мен — обърна лице към Хедър и попита: — Какво са му правили там?

— Трябва да го забравиш, Рейчъл. Той е мъртъв.

— Кажи ми! — настоя момичето. — Трябва да знам!

— Не е нужно — каза й Хедър, изправи я и я отстрани от трупа на Бок. — Запомни го жив, а не мъртъв.

Рейчъл сложи ръка на рамото на Хедър.

— Вече няма да плача — прошепна тя. — Не и пред тях.

Влезе Малагес, приближи се до тях и хвана Рейчъл за ръката.

— Ел-Калаам те вика. Свързва се по телефона с баща ти.

Той избута момичето пред себе си и двамата изчезнаха в коридора.

Хедър отиде при Джеймс. Той не бе помръднал. Кръвта бе спряла да тече, но лицето му бе бяло като платно, а дишането му — още по-затруднено.

— О, Джейми — прошепна Хедър и коленичи до него, — да можех да направя нещо. Толкова съм безпомощна.

Мъжът отвори очи и й се усмихна.

— Има нещо, което можеш да направиш.

— Какво? — по лицето й се изписаха тревога и безпокойство. — Готова съм на всичко.

— Обещай ми, че няма да се предадеш… дори и като умра.

Пръстите й го погалиха по бузата. Тя се засмя.

— Какво говориш? — смехът й се удави в хълцане. — Ти няма да умреш.

— Нямаме време за празни приказки — очите му се вторачиха в нейните. — Обещай ми, Хедър. Трябва да ми обещаеш.

Тя се разплака. Джеймс се пресегна и я хвана за ръката.

— Обещай ми, дявол да го вземе!

Хедър отвори очи, сълзите й закапаха в скута на Джеймс.

— Обещавам.

От полуотворените устни на Джеймс излезе дълга, шумна въздишка. Той отново се отпусна назад и затвори за миг очи.

— Добре — прошепна, — много добре — пръстите му се впиха в ръката на Хедър. — Сега слушай внимателно…

— Да ти донеса нещо за ядене. Направих супа. Ти трябва да…

— Това не е важно в момента!

Очите му святкаха, гласът му, макар и слаб, беше достатъчно заплашителен, за да я възпре. Хедър се огледа наоколо. Зад гърба им Маккинън и Дейвидсън седяха на дивана. Китките им отново бяха вързани. Рене Луш седеше до камината и наблюдаваше с каменно лице своя аташе, който разговаряше въодушевено с Ръд, Той се опитваше да заговори държавния секретар, но Томас седеше на един стол, заровил чело в коленете си.

— Трябва да разбереш някои неща, Хедър — каза Джеймс. — Не бива да пренебрегваш тия мръсници и не бива да вярваш на нито една тяхна дума. Ако Ел-Калаам ти каже, че навън е ден, знай, че е нощ. Ако ти каже, че всичко ще бъде наред, приготви се за куршум в главата. Той може да ти каже всичко, стига да му върши работа. Хора като него знаят само едно — да убиват или да бъдат убивани.

В другия край на стаята Емульор се изправи и отиде да говори с английския парламентарист. Джеймс отново погледна Хедър.

— Ще трябва да го убиеш, за да се спасиш.

— Но, Джейми…

— Нямаш друг избор, Хедър! — лицето му беше много близо до нейното. Тя видя сълзи да проблясват в ъгълчетата на очите му. — Не разбираш ли? Ел-Калаам е грешен. Трябва да набереш смелост. Трябва да направиш това, което ти подсказва сърцето.

— Джейми, аз няма да знам как да…

— Неговото надмощие идва от абсолютното владеене на обстановката. Наруши ли се това веднъж, силата му рухва.

В този момент в стаята влязоха Ел-Калаам и Феси. Последният отиде до външната врата и леко я открехна. Подсвирна тихо. След миг отвън на вратата се появи един от въоръжената група. Феси му прошепна нещо, после се върна при Ел-Калаам.

— Всичко е наред — докладва той. — Предадох къде да го оставят.

Ел-Калаам кимна, хвърляйки угарката от пурата си в студената камина. Двама от хората му отидоха да вдигнат трупа на Бок. Феси им отвори вратата, колкото да минат през нея.

— Хасам ще ви заведе — каза той.

Малагес доведе Рейчъл обратно в гостната. Лицето й беше бяло, устните плътно стиснати. Изобщо не поглеждаше към Ел-Калаам.

— Настани я там — нареди брадатият на Малагес, сочейки към коленичилата Хедър. — Призлява ми от нея. Остави жените да се оправят сами.

Малагес бутна напред Рейчъл и тя политна към Хедър. Опита да се задържи права, ала се препъна и падна с разперени ръце. Главата й се удари в пода.

— Оох! — изстена тя.

— Рейчъл! — извика Хедър и в същия миг чу до себе си къс, сподавен стон. Обърна се: Джеймс едва си поемаше дъх, лицето му беше пепеляво, устните му — сини. От отворената му уста излизаше бълбукащ звук.

— Джейми! — проплака тя, обгърна го с ръце и го залюля леко в прегръдките си. — Джейми, дръж се! — обърна глава към Ел-Калаам. — Направи нещо! — закрещя. — Не виждаш ли, че умира!

Ел-Калаам не помръдна от мястото си, наблюдаваше мълчалив сцената — разтрепераната Хедър и Джеймс, който се сгърчи в силна конвулсия, въздъхна и се отпусна безжизнен.

— Моите съболезнования — проехтя най-сетне гласът на брадатия в тишината. — Той беше войник, професионалист. Двамата намерихме общ език.

Хедър продължаваше да държи Джеймс в прегръдките си, без да отмества поглед от него. После затвори очи, притисна главата му към гърдите си и го целуна по бузите, клепките, устните.

Шеста глава

— Нужна ми е помощта ви.

— Е, това вече е нещо — рече Даяна.

Боунстийл се загледа в колибрито, което кръжеше над синята, издължена като тромпет камбанка на джакарандата, извисила клони край сляпата тухлена стена. Стори й се по-различен от друг път. Забеляза го още щом се появи на снимачната площадка — те тъкмо бяха приключили със снимките за деня. Не го очакваше и затова се изненада, ала веднага усети напрежението, което се излъчваше от него и това събуди любопитството й.

Той седеше неподвижен и както винаги говореше, без да прави никакви жестове — нещо, което придаваше особена тежест на думите му.

— Положението — каза той — се промени значително, откакто разговаряхме последния път.

Съдейки по начина, по който изрече „значително“, Даяна беше сигурна, че искаше да употреби друга дума, но нещо като че ли го смути. Тя наблюдаваше внимателно лицето му и забеляза нови бръчици в ъгълчетата на тънките устни и между тъмносивите очи. Стори й се, че едва се сдържа да не забарабани с пръсти по масата. Ъгловатото му лице и дясната ръка бяха нашарени от светлината на последните слънчеви лъчи, които се процеждаха през разперените клони на акацията в средата на ресторант-градината. Когато се качиха в неговия тъмнозелен форд, Боунстийл предложи да дойдат в това заведение на Линдбрук в Уестуд. Тук наистина беше приятно, просторно и в този час изпълнено с игрива шарена сянка, която хвърляше поклащаната от лекия ветрец корона на акацията. Бледоморава и златиста светлина багреше чистото небе над тях. Даяна имаше чувството, че се намира в друг град.

Думите на Боунстийл я изпълниха с лошо предчувствие и тя набързо изпи виното си. Той веднага поръча по още едно за двамата, сякаш бе чакал безмълвното й разрешение, за да угоди и на себе си.

— Какво се е променило? — попита най-сетне Даяна.

Боунстийл изглеждаше стегнат като навита докрай пружина и видът му започна да я плаши. Тя протегна ръка и докосна китката му със златен часовник „Ролекс“. Той извърна глава и я погледна така, като че ли я виждаше за пръв път.

— Кажи, Боби — подкани го тя, — толкова ли е ужасно?

— Да — отвърна мъжът с глас като на сомнамбул, беззвучен и унил. — Много е ужасно.

Млъкна, докато им поднасяха пълните чаши, после се наведе напред и продължи:

— Вече знаем, че убиецът на Маги не е Модред. Всичко се обърна наопаки.

Даяна потръпна сякаш Боунстийл бе плиснал в лицето й ледена вода.

— Това значи ли, че знаете кой я е убил?

Известно време той не продума, беше се загледал в слънчевите петънца, шарещи ръката му. Наблюдаваше ги как се изместват и постепенно избледняват с все по-ниско спускащото се слънце, докато изчезнаха напълно. Даяна си представи как набъбналият огнен диск се потапя в спокойните води на Тихия океан. Едва тогава Боунстийл вдигна поглед към нея. Даяна се запита какви ли мисли се въртят в главата му; тъмносивите очи не подсказваха нищо.

— Снощи имахме нов случай, който ни накара да премислим предположенията си. В Хайланд Парк открихме трупа на млада жена.

— Имаше ли го знакът на Модред?

— Да.

— Толкова скоро след уб… смъртта на Маги?

— Прекалено скоро — той отпи глътка. — Психолозите ни уверяват, че не е възможно Модред да е замесен и в двете убийства. За неговата природа това е невъзможно. Не е минало достатъчно време.

— Останах с впечатлението, че не придаваш особено значение на твърденията им.

— Е — сви рамене Боунстийл, — когато се разприказват надълго и нашироко, само за да чуват собствените си гласове, да. Сега обаче е по-различно. Те разполагат със страхотно много информация.

Даяна го изчака да продължи, но той мълчеше и тя попита:

— Няма ли да ми кажеш останалото?

Боунстийл я погледна право в очите.

— Сигурна ли си, че искаш да го чуеш? Може й да не ти хареса.

— Не е нужно да ми харесва. Искам да зная.

— Аха! Не се и съмнявам — в гласа му прозвуча нотка на неохота. — Разговорът с психиатрите ме накара да сравня знаците. Знакът, който открихме до трупа на Маги, не съответства на знака върху трупа на жената в Хайланд Парк — той обви пръсти около столчето на чашата си. — Единственият знак, който се различава от останалите, е този върху тон колоната.

Боунстийл оглеждаше внимателно лицето й, сякаш търсеше нещо, от което зависеше дали да продължи или да прекъсне разказа си.

— Обяснението е просто — рече след малко. — Да се върнем назад. Някой хитрец е убил Маги поради своя причина, но е направил това да прилича на дело на Модред — той отмести чашата настрани. — Но най-отвратителното е, че ако истинският Модред не бе извършил поредното си убийство в присъщата му последователност, ние никога нямаше да дойдем до това заключение.

Даяна почувства как сърцето й лудо заби. Инстинктът й подсказа, че Боунстийл се готви да каже нещо, което тя силно искаше да узнае. Наведе се към него и вместо да зададе въпроса си направо, каза:

— Нали имаше нужда от помощта ми.

— Даяна — сега неговата ръка беше върху нейната, — шефът ще ме изрита през вратата, ако разбере, че разговарям по този начин с цивилно лице. За мен обаче… твоята помощ ще бъде от съществена полза, ако ще залавям убиеца на Маги.

Имаше нещо в думите му, което продължаваше, да измъчва съзнанието й. Тя го пропъди, като съсредоточи вниманието си в следващата част на разказа му. Странно й се стори спокойствието, което изведнъж го обзе — като че ли едва сега се отпусна.

— Много малко е съмнението — продължи той, — че който и да е убил приятелката ти, е от групата.

В първия момент беше сигурна, че не го е чула добре.

— Групата ли? Коя група?

— „Хартбийтс“.

Буйството на пулса нахлу в главата й и бързото отделяне на адреналин я зашемети. Почувства, че не може повече да седи спокойно и да приема още информация.

— Да ставаме — каза тя с пресипнал глас и се надигна.

Без да възрази, Боунстийл бръкна в джоба си и хвърли няколко банкноти на масата. Не изчака сметката.

Океанът беше тъмен, дългите металносиви гърбици се надигаха разкривени от леност. Къде са онова надбягване на вълните към скалистия бряг, високата бяла пяна, тътенът и отекващият трясък? На три хиляди мили оттук, отговори си Даяна, в подножието на Атлантическия океан. Прииска и се да може да отиде с Рубънс в Ню Йорк. Но той отиваше по работа и затова не беше възможно да я вземе. Е, имаше и други места, където да отиде, за да използва двата почивни дни на тази седмица, когато нямаше да снимат.

Боунстийл отново заговори, но не за убийството на Маги. Даяна на няколко пъти се опита да го върне на темата, но той упорито я избягваше.

— Роден съм в Сан Франциско — подхвана той, когато тръгнаха по крайбрежния булевард. — Затова морето е в кръвта ми.

Вървяха към плажа на Санта Моника, подминаха групи младежи, пързалящи се на ролкови кънки и скейтборд.

— Веднага станах черната овца в семейството, като се преместих да живея тук. Близките ми са много консервативни за подобни неща. Сметнаха преместването ми за предателство.

— А ти защо се премести?

— Преследвах една жена. Срещнах я на прием в „Президио“ и веднага се влюбих в нея — той пъхна ръце в джобовете и това й напомни позата, която й бе направила впечатление, когато го видя за първи път. — Тя, разбира се, не ми обръщаше никакво внимание. Беше от тук и когато взе самолета за насам, аз я последвах.

— И какво стана после?

— Гоних я, докато накрая се предаде и се омъжи за мен.

Далеч на хоризонта се появи тъмно очертание. Даяна примижа в мрака, но не можа да определи дали е петролен танкер или кит, нарушил гладката морска повърхност.

— А ето че сега — продължи Боунстийл — едва чакам да приключа с развода. Тя притежава магазина „Нюмънс“ в Бевърли Хилс — добави той, сякаш с този факт Даяна щеше да си обясни необходимостта да се отърве от жена си.

Боунстийл се изсмя рязко.

— Сега вече знаеш, че не се шегувах, като ти казах, че ме издържат.

Даяна го виждаше в нова светлина, която само преди няколко дни щеше да й се стори абсурдна. Той се оказа толкова уязвим, като малко момче; силното му желание да се раздели със съпругата си като че ли беше по-скоро прикритие на трайната му любов към нея. Според Даяна това не беше слабост, напротив, беше качество, което го доближаваше повече до нея. Знаеше, че й предстои да научи още много за участта на Маги, затова сега не искаше да го насилва. И все пак, да е някой от „Хартбийтс“? Положително бърка нещо.

— Това няма значение — каза тя и мигом разбра, че направи грешка.

— Как тъй няма? — по лицето му се изписа удивление. — Разбира се, че има. Тъкмо затова се развеждаме.

Сънливото море разля водите си до върховете на обувките им, после ги отдръпна назад с едва чуто клокочене. Боунстийл проследи с поглед самолета, който се плъзгаше по хоризонта. В края на крилото му светваше и угасваше синя светлина като сигнал, предназначен за тях.

— Навремето смятах, че имам основание да се оженя за нея. Вероятно съм я свързвал с някого или нещо, което никога не съм притежавал. Но — той млъкна и се обърна към Даяна — има и друга причина. Не знам защо, но имам чувството, че ако я споделя с теб, ти ще ме разбереш.

Покрайнините на града се нижеха покрай тях като пастеленоцветни ленти. От време на време шепотът на палмите бе прекъсвай от кресливите радиоуредби на колите, от които изригваше силна, гневна музика. Единствените им спътници бяха богато украсените фасади на банките и изложените за продан употребявани коли, чиито знаменца губеха истинските си цветове на ярката светлина от жужащите неонови лампи. Улиците бяха необичайно пусти и когато излязоха на Сънсет, платното на булеварда изглеждаше безлюдно и запуснато, право като стрела между огромните фотоплакати, рекламиращи новия филм на Робърт Редфорд и последния албум на Дона Съмър. Всичко наподобяваше снимачна площадка, която чакаше актьорите за утрешния снимачен ден. Лос Анджелис никога не бе изглеждал толкова двуизмерен както сега.

Колата пое с бясна скорост нагоре по хълма. Светлото петно на Холивуд остана зад тях в ниското като неподвижна фосфоресцираща морска пяна — стара снимка на някаква далечна действителност.

Боунстийл зави надясно по Бенедикт Каниън Драйв. Дори и тук светлините се губеха в тъмните дървета и над тях се виждаше единствено забуленото в лека мъгла небе. Те бяха сами в нощта.

В един от каньоните той намали и отби към огромна къща, вградена в отвесния склон на западната стена на каньона. Буйният листак, гъст и тъмен като гора, който я ограждаше, й придаваше доста импозантен вид. Рубънс би се присмял на подобен вкус, помисли си Даяна.

— Това е къщата на Карин — рече Боунстийл. — Домът ни.

Той изключи двигателя и до слуха им долетяха звуците на природата.

— Толкова мразя това място.

— Защо, много е красиво — каза Даяна и погледна към избуялите камелии и люляци, високите лаврови храсти и кандилки, които закриваха стълбището от двете страни.

— Къщата е едно нищо — рече той. — Не представлява нищо, няма никаква полза от нея.

— Личи си, че някой е положил доста труд, за да озелени този терен.

— Сигурно Карин е наела опитни градинари — Боунстийл изрече това така, сякаш нямаше представа какво е ставало тук. — Хайде — подкани я той, отваряйки вратата на колата, за да слезе.

Даяна също слезе и застана пред колата. Въздухът беше наситен с аромата на цветя. Чу стъпки на животно в храсталаците откъм нейната страна.

Боунстийл я въведе в къщата. Голяма част от преддверието бе заета от опряна до стената черна дървена маса, явно английска антика, която блестеше като стъкло. Върху безупречно бялата ленена покривчица имаше къдрава ваза от синьо стъкло, пълна с клонки от хавайски червени хибискуси. Над нея висеше овално стенно огледало. Подът беше покрит с тясна индианска пътека в тъмночервено и златисто.

Преддверието водеше към гостната, която се издигаше внушително на височина два етажа до катедрален таван, изкусно осветен отдолу така, че да изглежда още по-висок. На всяка стена имаше прозорци, стигащи почти до сводестия таван и човек добиваше чувството, че се намира сред гъстата растителност на каньона.

Една трета от горното задно пространство на стаята се заемаше от балкон, който, както поясни Боунстийл, принадлежеше към спалните помещения. Отляво се намираха кухнята и трапезарията.

Даяна се разходи из гостната. Стените бяха светлосини, дебелият пухест килим под мебелите имаше бледолавандулов цвят. Дългият диван и креслата към него бяха с цвета на слонова кост. Саксии с високостеблени растения бяха пръснати из стаята, а зад един параван от папрат, в десния ъгъл под балкона, се виждаше малък роял „Стейнуей“. Попютърът му беше изправен и върху него имаше три нотни листа — концерт за виола от Вивалди, транскрибиран за пиано.

— Кой свири на пиано? — попита Даяна.

— Тя.

Боунстийл посочи цветната снимка върху пианото, поставена в доста помпозна мексиканска сребриста рамка. Тя изобразяваше глава на момиче, момиче на път да стане жена. То имаше тъмни, прями очи, по широките устни се прокрадваше лека усмивка. Устните на Боунстийл, помисли си Даяна, Косата му също беше тъмна, опъната силно назад с две диамантени шноли. След като лицето загубеше детската си закръгленост, високите скули щяха да му придадат по-голямо очарование, а леко гърбавият нос го предпазваше от студената съвършеност и го правеше по-миловидно.

— Навремето и аз свирех — каза Боунстийл, заставайки до Даяна с поглед, отправен към снимката в ръката й. — Като дете свирех добре, но много скоро зарязах пианото. Бях в непокорната възраст. Сега съжалявам, но е твърде късно да подновявам свиренето. Все още мога да чета нотите, само че пръстите ми вече не поддават — той погали гладката повърхност на пианото. — Купихме го за Сара и от малка й създадох условия да свири. И аз не знам — сви рамене Боунстийл, — сигурно съм искал да й дам възможността, която аз несъзнателно пропуснах.

— Сара тук ли живее?

— О, не — усмихна се той и постави снимката обратно върху пианото. — Тя е в Париж. Следва в музикалната консерватория. Добре върви. На седемнайсет години свири… всъщност… — Боунстийл стана и отиде да сложи касета в уредбата. — От време на време ни праща записи на свои изпълнения.

Той натисна бутона и почти веднага стаята се изпълни с музика. Беше Моцарт и звуците се лееха като сребърен дъжд. Докато слушаше великолепното изпълнение на Сара — а тя имаше не само добра техника, но свиреше и с чувство, Даяна наблюдаваше Боунстийл. Леката усмивка, която оживи устните му, беше копие на израза на дъщеря му от снимката. Това й напомни за Хенри и Джейн Фонда — различни по пол и възраст, а колко много си приличаха в дадени моменти.

Но ето че в усмивката на Боунстийл се прокрадна някаква болка, някакво признание. След малко този болезнен израз стана толкова явен, че Даяна се притесни и извърна поглед още преди да беше свършила музиката. Спомни си думите му: „Толкова да мразя това място.“ Нищо чудно, че го мрази. Тук нямаше и частица от него, освен снимката на Сара и може би пианото, върху което бе поставена. От къщата лъхаше студенина и неприветливост, сякаш някакви касапи бяха дошли и за един ден извършили обзавеждането. Ако интериорът отразяваше точно характера на жена му, тогава, запита се Даяна, какво ли го е привлякло в нея. Нещо недостижимо, беше й казал веднъж. Не беше ли това причината мъжете да се влюбват в жените си, тази тайнственост на плътта и духа?

Тишината обля и нея.

— Тя свири прекрасно, Боби.

По лицето му се стичаха сълзи и мъката му я трогна. Даяна се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Съчувствам ти — прошепна тя, съзнавайки, че тези думи са безсмислени в случая, просто звуци, предназначени да укротят едно разтуптяно сърце.

— Това беше глупост — отдръпна се той от нея, — чиста глупост от моя страна. Не биваше да я пускам — имаше предвид музиката.

— Напротив, беше ми много приятно — рече Даяна. — Такива изпълнения трябва да се слушат.

— Карин не го разбира — говореше толкова тихо, че Даяна трябваше да се приближи до него, за да го чува. — Според нея Сара трябвало да ходи на ски и кънки. Това щяло да я закали.

— Каквото и да прави човек, дисциплината го закалява умствено.

Тъмносините му очи я погледнаха и премигнаха. Даяна отново изпита чувството, че той я гледа така, сякаш я вижда за пръв път.

— Знаеш ли — каза той, — съвсем не си такава, за каквато те мислех.

— Да, не съм покварена — усмихна се Даяна.

— Точно така — засмя се и той, — не си покварена.

После се обърна и се замисли, сякаш се мъчеше да си спомни нещо важно.

— Още не съм ти казал причината… другата причина, поради която се ожених за Карин.

Прекоси стаята и спря в единия ъгъл пред изрядно подредено и лъскаво бюро, засенчено от листата на едно от саксийните цветя, отвори долното ляво чекмедже и извади оттам дебел свитък. Още преди да й го подаде, Даяна знаеше какво съдържат белите листове хартия.

Тя започна да чете, а Боунстийл отиде в кухнята и приготви апетитно ухаещи спагети със сос и салата от аругула с домати и тънки резени лук. Когато я покани на масата, отвори бутилка бяло вино, наля по чаша и за двамата, но от яденето сервира само на нея.

— Ръкописът е много добър, Боби. В него има нещо — и това именно бе поразило Даяна — много сходно с начина, по който свири Сара. Има страст.

— А Карин беше печелившият ми билет — каза Боунстийл. — Обичах я, а беше и богата. Какво съвършено съчетание, рекох си. Ще разполагам с достатъчно време да пиша. Само че писането не е като чиновническата работа от девет до пет всеки ден — той напълни още веднъж чашите с вино. — Който не е писател, не може да го разбере и Карин, която не разбираше от нищо друго, освен от работата си, изобщо не ми влезе в положението. Непрекъснато се чудеше защо не мога да съчетая работното си време с нейното. Както и почивните дни. Трябвало да са ми свободни за нейните обществени ангажименти.

Даяна отмести чинията си.

— С други думи, бил си като в златна клетка. И все пак… да станеш ченге… Какво те накара?

Той сви рамене.

— В моя род има поколения военнослужещи. Изборът ми беше напълно естествен — като че ли нещо в очите му изчезна. — Работата ме увлече.

— Да разследваш убийства?

— Да търся отговорност от виновните — той силно удари с длан по масата. — Законът трябва да се спазва. Онези, които го потъпкват, трябва да си получат заслуженото. Как тъй ще кръстосва някой тоя град или кой да е град и ще върши престъпление, сякаш него законът не го лови. Такива хора нямат никаква почит, никакво уважение към човешкия живот. Това са безсърдечни типове и безразличието им към собственото им насилие е най-голямата злина.

Даяна се изненада от промяната в гласа му — сънливият тон беше изчезнал и той говореше като пламенен проповедник. Известно време двамата не проговориха. Боунстийл отмести поглед от Даяна, явно смутен от внезапния си изблик. След малко се покашля леко.

— В дома на Крис намерихме голямо количество различни наркотици — забеляза изражението в очите й и продължи: — Ако ме питаш, изобщо не ми дреме, че имало наркотици. Друго не можеш и да очакваш от тоя род музиканти. Някои от тях дори се издържат от тази стока — той отпи глътка вино. — Не можеш да си представиш колко много се мъчи тялото, преди да се вдърви.

— Маги не беше стигнала дотам — каза Даяна. — Да, понякога смъркаше малко кокаин — една благородна лъжа вече не би й навредила, мина и през ума. — Но да е взимала хероин… — поклати глава тя — щях да знам.

Боунстийл се бе замислил и почукваше с неупотребяваната вилица празната чаша пред себе си, предизвиквайки непрекъснат звън.

— Казваш, че не е посягала към хероина?

— Да — Даяна забеляза нещо особено в погледа му. — Какво те кара да се съмняваш?

— Медицинската експертиза — очите му се заковаха в Даяна. — Маги е починала мъчително. Преди всичко е била натъпкана с хероин.

— Била натъпкана? — повтори тя думите му като ехо. — Искаш да кажеш, че не тя се е натъпкала?

— Да, точно така.

— Ох, олекна ми, от една страна. Но казваш, че сте намерили хероин в къщата?

— Да — кимна той. — Изследваха го в лабораторията. Първокачествена стока.

Даяна отново долови някакъв намек в думите му.

— И какво друго показа експертизата?

Боунстийл въздъхна.

— Че наркотикът, вкаран в тялото на Маги Макдонъл, е бил смесен със стрихнин.

— Смъртоносна инжекция — каза Даяна, преди да помисли.

— А, тъй значи — заклати глава Боунстийл, — четем долнопробна литература.

Даяна се почувства донякъде облекчена от погрешното му предположение. Той продължи:

— В друг случай щеше да имаш право. Но при Маги смесицата, която са и вкарали, е била малко по-коварна от обикновената смъртоносна инжекция. В смисъл, стрихнинът не е бил достатъчен, за да издъхне веднага. Доста време й е отнело… и то съвсем не приятно — сложи ръка върху нейната. — Ужасно е, но е така.

Тези негови думи също не означаваха нещо повече от нейните, с които преди малко бе изразила съчувствието си към него.

— Велики боже! — въздъхна Даяна. — Вече нищо не разбирам.

Той продължаваше да държи ръката й.

— Някой й е инжектирал наркотика, после е била изнасилена и бита безмилостно.

— Изнасилена? — Даяна почувства как кръвта й се смразява. — Как?

— Е, не смятам за нужно…

— Но аз смятам! — невъздържано го прекъсна тя; очите й изпускаха искри. — Искам да узная всичко още сега.

Боунстийл я изгледа мълчаливо, после кимна примирен.

— Казано кратко и ясно, медицинската експертиза установи следи от сперма и кръв във влагалището и ануса й.

— О, боже! — разтрепери се Даяна.

Той стисна ръката й, сякаш искаше да й влее от собствената си сила. Не продумваше. От украсената със злато стъклена обвивка на старинния френски часовник върху палисандровия скрин се разнесоха звънливи удари. Когато стихнаха, Боунстийл тихо добави:

— Има още нещо.

— Още? Още? — очите й бяха изцъклени, гласът й — сипкав. — Какво още може да има?

— Според статистиката над деветдесет процента от разкритите убийства са извършени от много близки хора на жертвите — от член на семейството, близък приятел или съсед. Някой с определен личен мотив.

— Не мога да проумея защо някой е поискал смъртта й.

Боунстийл стисна за миг очи. Пръстите му отново се впиха в ръката й и когато пак повдигна клепки, всичката кръв от лицето му се бе оттекла.

— Казах ти, че има още нещо — прошепна той. — Знаеш ли, че приятелката ти е била бременна в третия месец?

Дълго време Даяна продължи да го гледа, без да го вижда. Това, което виждаше, бяха късове плът, кости и одрана кожа, под която висеше… Най-сетне устните й се раздвижиха и Боунстийл с мъка успя да чуе шепота й:

— Боже мой, Маги, в какво си била забъркана?

— Убедена ли си, че искаш да доведеш нещата докрай?

Очите му бяха скрити в сянка и през ума й мина мисълта, че без да вижда израза им, не може да го разбере какво чувства. После пък си спомни колко беше спокойно, когато той прикриваше чувствата си. И все пак се разплака, когато слушаше дъщеря си да изпълнява Моцартова музика от касета, записана на хиляди километри оттук.

Тя наблюдаваше седналия в полумрака Боунстийл. Отначало, когато обясни какво иска от нея, не беше сигурна, че ще може да го направи. После това, което й разказа за Маги, я потресе. Сега вече не изпитваше никакви колебания.

— Искам да разбера кой е убил Маги не по-малко от теб.

Гласът й прозвуча твърдо дори за собствените й уши. От ума й не излизаше мисълта за бебето, още неоформено и толкова невинно. Познаваше добре Маги. Тя никога нямаше да абортира. Това можеше да се обясни отчасти с възпитанието й, отчасти с начина, по който гледаше на живота. Маги никога нямаше да отнеме съзнателно нечий живот. Да, бебето щеше да е живо, ако Маги не беше… Горещи сълзи изпълниха очите й, тя извърна глава от него и с неумолима твърдост стисна клепки. Не се ли издаде, че всичко в нея крещи? И как да не крещи, когато нероденото бебе непрекъснато се явяваше в съзнанието й, обвито в блестяща паяжина. Божичко, как й се искаше справедливостта да възтържествува. Беше й трудно да отгатне как точно се чувства Боунстийл в този момент. Как го каза одеве? Безразличието към собственото им насилие. Огромното незачитане на човешкия живот я отвръщаваше и тя беше сигурна, че никога няма да бъде истински удовлетворена, докато случаят не се изясни напълно. Сега разбра също защо Боунстийл разкри пред нея личния си живот — той вече не беше само едно обикновено ченге.

— Знаеш какво трябва да направиш.

Това не беше въпрос.

— Да, наясно съм.

— Слава богу, че си актриса.

Усети го как иска да се засмее и тя се усмихна, за да го увери, че всичко е наред. След малко й каза:

— Искам да съм сигурен, че разбираш опасността, на която се подлагаш.

— Боби — с тих глас го прекъсна тя, — достатъчно подробно обсъдихме нещата. Не мога да продължа да живея със скръстени ръце при положение, че мога да направя това, което зависи от мен. И ще го направя.

— Но Крис ти е приятел.

— Крис не е страшен.

— Надявам се да си убедена в това.

— Убедена съм.

Беше се приближил до нея. В къщата беше толкова тихо, че се чуваше дори дишането им. След малко Даяна добави:

— Крис никога не би убил Маги. Той я обичаше.

— Любовта има различни определения… различни граници в зависимост от отделния човек.

Даяна отново долови нещо повече зад думите му.

— Мисля, че той щеше да се радва на бебето.

— Мислиш, но не знаеш.

— Никой, освен Крис и Маги не може да знае — тя замълча за момент. — А ти мислиш ли, че Крис я е убил?

Дълго време той не продума. Накрая сложи ръка на рамото й с думите:

— Нищо не може да се каже, докато не са налице всички факти, нали?

Даяна извърна глава и затърси очите му, ала те продължаваха да бъдат в сянка, все тъй непроницаеми.

„Хартбийтс“ се бяха събрали отново. Боунстийл й го каза още в началото на разговора им, но Даяна, разбира се, не му повярва. Нали беше свидетел на схватката между Крис и Бено в Лас Палмас. Разривът изглеждаше неизличим. За да се увери, тя се обади от дома на Боунстийл на Ванета в офиса на „Хартбийтс“. Секретарката потвърди, че те денонощно записвали в студиото, за да довършат новия сингъл и започнатия албум.

— Но в момента не са в Лас Палмас — беше добавила тя с типичния си акцент, смесица от негърски и лондонски говор. — Току-що ги търсих там. Предполагам, че са се върнали у Найджъл.

Даяна пое по Мълхоланд, за да излезе на магистралата за Сан Диего. Боунстийл я бе закарал обратно на снимачната площадка в Бърбанк. Настояваше тя да тръгне със своята кола.

Найджъл и Тай живееха в Мандевил Каниън. Това се падаше от другата страна на Бел Еър, западно от Бенедикт Каниън. Тази част бе по-усамотена и затова, според някои, по-привлекателна.

Мандевил Каниън представляваше гъста гориста местност с къщи на голямо разстояние една от друга. По архитектура се доближаваха повече до стила на Източното крайбрежие, отколкото до този на зоните край Лос Анджелис. Тук живееха ездачи, които отглеждаха конете си и ги яздеха с бричове и къси червени жакети покрай вездесъщите ограждения от бели колове. Според Даяна, Найджъл вероятно е бил безкрайно щастлив да се премести да живее тук, сред хора, които имаха вяла представа от рок музика и нямаше да отправят закани към Линда Ронстад или Джеймс Тейлър. В техните среди Найджъл беше очарователен плебей, което за него беше добре дошло. Двамата с Тай обичаха да се усамотяват, когато си бяха у дома.

Отпред къщата им по нищо не се отличаваше от съседната, отстояща на голямо разстояние от нея. Даяна свърна по широката алея, посипана с натрошен мрамор и имаше достатъчно време да огледа постройката, докато се приближаваше към нея.

Тя беше бяла, двуетажна, в колониален стил, с колони, които — познавайки декорите на Холивуд — бяха най-безогледно изкопирани от Тара. Корнизът беше тъмнозелен, стълбите — тухлени. Даяна обаче знаеше, че фасадата на къщата няма нищо общо с вътрешната обстановка. Найджъл беше променил интериора из основи. Вътре къщата беше необикновена в буквалния смисъл. Даяна си спомни библиотеката на долния етаж. Тя представляваше точно копие на стар лондонски мъжки клуб от началото на века; с кожените кресла с облегалка за главата, със старинните мраморни камини и медните пепелници. Стаята беше опасана с решетъчни дървени полици, които, обратно на предназначението им, бяха отрупани с аудио и видеокасети. И ако човек се вгледаше в камините, щеше да види, че вместо огън в тях светеше телевизионен монитор, включен към видеозаписваща уредба.

В къщата имаше и други чудеса — банята например. Освен че беше просторна колкото гостна, в нея, наред с другото обзавеждане, имаше хладилник, видеомонитор и двойно легло. В задната част на къщата се намираха малко звукоизолирано студио и огромен басейн с водопад, който изтичаше към напълно отделено, саморъчно направено езеро.

Даяна спря пред къщата и слезе от колата. На вратата я чакаше Силка. С една команда на бодигарда лаят на доберманите замлъкна.

— Госпожица Уитни! — захилен до уши той се приближи да я посрещне. — Каква приятна изненада! Никой не ме е уведомявал за пристигането ви.

— За съжаление, никой не знае — унило отвърна Даяна. — Надявам се, че няма да ги обезпокоя. Разбрах, че турнето започва тази събота.

— Да — кимна Силка с едрата си глава. — Първо Сан Франциско, оттам Финикс в понеделник, Денвър във вторник, Далас от сряда до неделя и така нататък цял месец и половина. Всички чакат с нетърпение да тръгнат.

Даяна знаеше, че той говори предимно за Найджъл.

— Всичко наред ли е между тях?

Силка знаеше за какво точно го пита.

— Да, оправиха се. Бено е незаменим в тия неща. Ама той е с тях отдавна, от първото им турне в Щатите, което беше някъде… шейсет и пета. Да, шейсет и пета, щото същата година той ме нае.

— Какво представлява той?

— Кой, Бено ли? Ами с него се знаем от една благотворителна вечеря на Американското дружество на производителите на звукозаписна техника през шейсет и четвърта година. Тогава и двамата едва свързвахме двата края. Бях чувал за „Хартбийтс“, дори няколко пъти ги бях слушал, когато бях в Англия. Но след катастрофалното им първо турне в Щатите никой не искаше да има нищо общо с тях. Английският им импресарио нямаше и понятие от Америка, нито пък как се продава продукт. Мислеше, че щом в Англия са на върха, в Америка ще направят фурор. Във всеки случай по време на онази вечеря разказах на Бено за групата. Останах с впечатлението, че разговорът така си и остана там. Нали знаеш, никой не помни кой какво му е казал по време на сбирки или приеми. Но се оказа, че Бено запомнил и един ден ме потърси у дома. Убеди ме да подпиша с него договор и… останалото го знаете — той разпери яките си ръце, за да обхване къщата и цялото имение.

— В такъв случай, познавал си се и с Джон.

— Естествено — ала като че ли някаква сянка замрежи очите му. — Всички знаем Джон и всички го обичахме — той вдигна поглед към Даяна. — Чухте ли новия сингъл?

— Не, а много ми се иска.

— Тогава хайде да ви водя вътре. Те го работят в момента.

На прага, преди да влязат и къщата, Даяна спря мъжа с ръка и го попита:

— Силка, как е Крис? Ама честно.

Той се извисяваше до нея като планина, главата му като че ли стигаше до облаците.

— Добре е — отвърна Силка. — Честно.

Той я пропусна пред себе си и затвори вратата след тях. После добави, докато вървяха по тъмния и тих коридор:

— Турнето ще му се отрази добре. Ще видите.

Даяна долови в думите му нещо, което като че ли се отнасяше повече до нея.

— Не съм дошла, за да го спирам от турнето, ако за това намекваш.

— Не — ала изглеждаше облекчен. — Никога не съм я виждал такава. Вие направо я ужасявате.

Даяна разбра, че говори за Тай.

— И аз не знам защо.

Много добре знаеше. Просто искаше да провери дали той ще й каже.

— Тя усеща отношението на Крис към вас. И не може да разбере това приятелство. То я плаши, по моему, защото е веща в тия неща — той й хвърли поглед с крайчеца на окото. — Вие не сте й подръка, а всяко нещо, над което тя няма контрол, я плаши.

— Е, това поне ни приравнява — отвърна Даяна, — защото аз също не я разбирам. — А мислено си каза: „Ние сме като две котки, наежили гърбове една срещу друга. Вероятно става дума за териториално разпределение.“

— Не — рече Силка и спря пред тежка дъбова врата. — Нея тъкмо това я плаши най-много. Че имате същите права като нейните.

Той протегна ръка и вратата се отвори. Звуците вътре изригваха едва ли не с физическа сила; музиката й вля енергия. Ушите и заглъхнаха, Даяна цялата настръхна. Усети пръстите на Силка да я подбутват напред и тя пристъпи навътре. Вратата леко се плъзна обратно.

Съставът се бе разположил край стената почти в полукръг пред две огромни тон колони, същите каквито имаше в дома на Крис и Маги. Всички бяха прехласнати като идолопоклонници пред издяланите фигурки на техния бог.

„Помниш ли как навремето…“ извисяваше се гласът на Крис.

Тай първа забеляза Даяна и стана. Никой друг не помръдна, нито извърна глава.

„И един ден, вече пораснали, ще намерим звездите…“

— Кой те пусна тук? — провлече глас Тай.

Зениците на очите й се бяха разширили до такава степен, че се сливаха с абаносовите ириси в едно цяло — блестящи, бездънни и напълно враждебни.

— Какво, да не би да не съм вече добре дошла тук?

„И пак ще бъдем заедно…“ пееше Крис.

— Ако зависеше от мен, щях да накарам Силка да те изхвърли на минутата. От устата й лъхаше на наркотик; сладникавият дъх на мухъл отврати Даяна.

— Но и двете знаем, че не зависи от теб — отвърна Даяна и отмести с ръка Тай от пътя си.

В момента, в който я докосна, Даяна забеляза как нещо пробяга по лицето на Тай. Вероятно мускул трепна или зениците й се свиха за миг. Даяна я подмина и срещна погледа на Крис. Отвори уста — тънки ледени пръсти й бяха сграбчили за кръста и я дърпаха, назад.

— Къде си тръгнала? — обърна я Тай към себе си; изглежда дишането й се беше затруднило. — Всичко се свежда до Крис и Найджъл — в гласа й вече звучеше заплаха. — Това е й нищо повече. Винаги е било така.

— Дори и когато е бил жив Джон ли! — попита Даяна.

Тай сбърчи вежди, сякаш думите я засегнаха дълбоко.

— Какво знаеш ти за Джон? Маги ли ти е разправяла?

— Каквото и да знам, то ми е казано под секрет.

Даяна пак почувства впитите отзад в кръста й пръсти на Тай да се раздвижват нагоре-надолу.

— Постарай се да не вярваш толкова на онова, което чуваш.

— Привет, Даян! — приближи се усмихнат Крис. Застана между двете и Даяна се отскубна от ръката на Тай. — Как си?

„Забрави онези стихчета, които ни съпътстваха тогава…“ продължаваше записаният глас на Крис.

Даяна успя да го отдалечи от Тай.

— Крис, какво, по дяволите става тук?

— Чакай — ухили се той, — за к’во говориш?

Даяна го гледаше право в очите и чакаше отговора му.

— Сега не е време, Даян. Не мога да напусна в този момент. Немалко хора разчитат на това, кое го правим сега, немалко мангизи са вложени, а и немалко години сме заедно с Найджъл — той млъкна; лицето му загуби въодушевлението си. После добави: — Не ми се сърди, Даян, чуваш ли?

— Не ти се сърдя, Крис — погали тя топлата му буза. — Просто исках да разбера какво става, нищо повече.

Той сложи ръка върху нейната; по лицето му се изписа същото облекчение, каквото беше забелязала при Силка.

— Това вече е друго — каза Крис. — Щото Тай… знаеш каква е… твърдеше, че искаш да ме спреш от това турне с групата.

— От къде на къде?

— Знам ли? — пролича му, че започна да се напряга. — Да ти кажа и аз си помислих същото, като те видях тук.

Даяна се усмихна.

— Дойдох по съвсем друга причина — гласът й стана някак плах. — Когато Ванета ми каза, че турнето ви започва тази седмица от Сан Франциско, хрумна ми, че тъй като нямаме снимки тогава и ще бъда свободна…

— Ами! — грейна Крис. — Наистина ли искаш да дойдеш? И без туй не си ни виждала на сцена толкова отдавна — той я завъртя в кръг. — Ще бъде чудесно и за теб. Да се махнеш от тая дупка за няколко дни и да не правиш нищо, само да си почиваш!

Боунстийл нямаше да повярва. Крис се въодушеви от идеята. „Докато пътуваш с тях“, беше й казал той, „ще можеш да разбереш много повече неща, отколкото аз в момента.“ Прииска й се да отметне глава назад и да избухне в смях; помисли си „Какъв ад!“ и го направи.

Даяна и Бейба сами в апартамента му, далеч от хлъзгавите улици, изпълнени с прегърбени сводници и тринайсетгодишни уличници, които предлагаха за десет минути и десет долара да задоволят желанията на закопнели бизнесмени и плахи подрастващи в някой мръсен вход. Гадно и студено беше навън.

Зад прозореца — конгломерат от ярък неон и преливащо червено, отличителните белези на централната част на Манхатън. През зимата особено тя не изглеждаше толкова претрупана. По това време на годината в нея присъстваше приятна неизменност.

Изгледът беше едно от най-прекрасните неща на този дом. Въздухът искреше, може би от ледените висулки или от боядисаните в бяло линии, за които тя си представяше, че са посипани със скреж. Ако майката на Даяна дойдеше тук, тя положително щеше да се ужаси. Дори нямаше да пожелае да изкачи паянтовите дървени и олющените железни стълби, заети от призрачни котки, мършави и неподвижни, с очи като смарагди, огромни и светещи в променливата светлина. Те чакаха там на топло да настъпи нощта, когато щяха да наизскачат гризачите.

Това бяха пазачите на блока, в който живееше Бейба и Даяна не пропускаше случай да им остави храна. Бейба, естествено, се противопоставяше на нейното съчувствие.

— Те трябва да бъдат гладни, момиче, за да ловят ония чудовища. Така ще ги разглезиш и хората тук няма да ти простят.

В уличните канавки гниеха остатъци от някогашен сняг, който сега се бе превърнал в зърнести сиви могилки, заледени и твърди като гранит.

Двамата седяха на протрития килим в тъмната, уютна сянка на издигащото се до тях старо, изтърбушено канапе. Бяха запалени две лампи; цветните им абажури омекотяваха светлината. Ядяха пица, купена от едно чудесно ресторантче на Десето авеню, което Даяна бе открила наскоро.

— Бейба — обади се по едно време Даяна, — как тъй не си ме вкарал още в леглото си? Не те ли привличам сексуално?

Той обърна към нея големите си тъмни очи.

— О, и още как, момиче! Ама нали съм ти казал, една не ме задоволява. Искам да притежавам всички жени — той навлажни устни. — Мислил съм за теб и мен, ама ще се получи като с другите — и извърна поглед. — А между нас нещата стоят съвсем различно.

— Но ти знаеш, че не съм като другите, не съм като ония, дето се влачат тук час по час…

Даяна отново потърси погледа му. Светлината падаше меко върху лицето му и запълваше дълбоките бръчки, тези ярки отпечатъци на живота, на един друг свят, който тя все още не можеше да разбере напълно.

— А не си ли си задавал въпроса какво мисля аз?

— Както беше казал Марти, много си млада да мислиш за тия неща.

— Знаеш, че не е така.

— Признавам, че не знам какво да мисля за теб. Защо продължаваш да идваш тук? В страната на отхвърлените от обществото.

— Защото и аз съм такава, като всички вас.

Бейба поклати глава.

— Явно са те обзели налудничави идеи. Само с това ли ти е пълна главата? Няма ли нещо друго тук, което да те интересува?

— Ти си тук. Ти ме интересуваш.

— Ха! На теб просто ти харесва да се моташ из тази по-отдалечена част на града — Бейба се засмя и отново извърна поглед от нея. — Май ще е най-добре да престанеш да идваш, момиче.

Даяна бавно заклати глава.

— Няма да се отървеш тъй лесно от мен — тя се премести и се настани до него. — Какво ти става? Мислех, че отдавна сме сложили точка по тоя въпрос.

Бейба скръсти ръце на гърдите си.

— Работата е там, че ти ме караш да се чувствам виновен. Идваш тук, виждаш какво става — поклати глава. — Мястото ти не е тук. Мястото ти е в Кингсбридж и само там. Тук има прекалено много поквара за такива като теб. Караш ме да се чувствам грешник.

Тя провря ръка под неговите.

— Но не си такъв и го знаеш.

— Хич не съм — мрачно отвърна той. — Аз съм един прокълнат принц.

Даяна се извъртя, обгърна с длани брадатото му лице и преди той да успее да се отдръпне, притисна устни до неговите. Това беше дълга, много дълга целувка и когато тя отвори устни и езикът й се провря между неговите, той отвърна със същото.

Усети ръцете му да се плъзгат по гърба й и да се сключват в прегръдка, толкова гальовна, че очите й се навлажниха.

— Ето, това е — промълви тя, като отдръпна леко глава назад. — И за какво трябваше да си губим времето в излишни спорове?

— Но ти плачеш — безкрайно удивление прозвуча в гласа му.

— О, Бейба, аз те обичам — тя погали лицето му. — Не се притеснявай за нищо, моля те. Нека да се радваме един на друг и да не мислим за лоши неща.

Той нежно я целуна. Даяна очакваше такава нежност, защото през цялото време знаеше, че тя е скрита дълбоко в него. Започна да го съблича — искаше час по-скоро да се притисне в голата му плът.

Тялото му беше изключително гладко, без нито едно косъмче. Не можеше да спре ръцете си да криволичат из равнините и падините на черната му плът. Не можеше да укроти и треперещото си тяло. Чувстваше как нагонът напира отвътре и обсебва всички части от тялото й. В същото време съзнанието й надаваше обезумели викове, целият й организъм правеше опити да се защити. Удоволствието я пронизваше като силещи се една след друга мълнии, които проглушаваха ушите й, пръстите й трепереха като на старица.

Бейба изглежда виждаше всичко това или по-вероятно чувстваше как дуелиращите се сили в нея я разкъсват. Във всеки случай той я пренесе в леглото и бавно започна да я съблича, дарявайки с целувка всяка току-що разголена част от тялото й. Усети я как потръпна, когато устните му се затвориха около зърното на гърдата й. И започна да гали с език ту едното, ту другото зърно. Те щръкнаха твърди и потръпващи. Тогава той продължи да ги стиска леко с пръсти, а устните му се спуснаха надолу и се заровиха под гърдите й. Даяна изви нагоре тялото си и нададе лек вик.

Когато я съблече напълно, той се изхлузи надолу и застана на колене до леглото. Вдигна краката й върху раменете си и главата му потъна между разтворените й бедра. Те вече бяха навлажнени. Той едва сподави изненадата си и започна да разтваря бърните й, търсейки чувствителната им сърцевина.

— Какво… какво правиш?

Тя едва си пое дъх и устните му отново я притиснаха, езикът му започна да се плъзга нагоре-надолу. Удоволствието, което я изпълни, беше толкова огромно, толкова неочаквано, че краката й заподскачаха върху раменете му и тя започна да се отърква с кръгови движения във влудяващия нашественик, превзел тайното й сърце.

Удоволствието не стихваше; всичко в съзнанието й излетя, подобно на ято гълъби, разпръснато от силен вятър. Имаше чувството, че ядрото на организма й се бе размекнало и нито един орган не функционира. Изпитваше единственото желание това чувство никога да не свършва. Усещаше мускулите от вътрешната страна на бедрата си изпъкнали навън, после леките им спазми в неволно съзвучие с ударите на сърцето й. Сякаш тя беше върхът, беше част от тази музика и сега вече знаеше какъв ще е краят на това усещане, защото самата тя е музиката — собствената й музика, която единствено тя чуваше, чувстваше, вкусваше и помирисваше.

Разбра, че ще свърши по вкуса в устата си и по плътта, впита в трепкащата вътрешност на бедрата й; и когато почувства пръстите му върху болезнено набъбналите си зърна в мига, в който тя щеше, тя щеше да…

Нададе вик и почти се сгърчи, без да усеща подскоците на бедрата си, а само огнената диря, която езикът и устните му оставяха върху пламтящата й плът.

Потънала в пот, с подкосени крака, Даяна прошепна:

— Бейба, ела при мен.

И почувства мускулестото му парещо тяло върху, себе си, почувства, и то в разгара на продължението, как трепна от уплаха при вида на огромния му размер. После усети как се издигна във въздуха и се озова седнала върху него, сякаш яхнала жребец.

Наведе се и обсипа с целувки гърдите, зърната му, ръцете й обгърнаха тялото му в прегръдка. Тогава той я повдигна и най-сетне тя го усети между мокрите си бедра, твърд като камък. Ахна от чувството, че е прекалено голям, за да го приеме, ала той хлътна в нея с такава лекота, че тя просто затвори очи и изпусна дълбока въздишка.

Повече от час продължиха да лежат отпуснати, бавно да отъркват тела един в друг и да простенват. От време на време застиваха неподвижни, сякаш прекалено дълго бяха чакали този миг, за да се наситят тъй бързо един на друг; за предпочитане беше болезнената страст пред мисълта да спрат дотук.

В един момент обаче възбудата стана толкова неудържима, че двамата в безмълвно съгласие дадоха воля на чувствата си.

Даяна плъзна ръце надолу по изпотения гръб на Бейба и ги спря върху стегнатите му задни половинки, почувства го как набъбва в нея и това, наред с ритмичните му тласъци, й беше достатъчно, за да се прекатури върху него.

Но все още не беше напълно доволна. Искаше да проучи с устни всяка част от тялото му и все не можеше да му се насити. Не отдели устата си от него и когато усети първите му горещи резки експлозии. Това възпламени бедрата й и те се затъркаха в завивките, докато дойде и нейното облекчение.

Обаче и тогава не го пусна от прегръдките си; езикът й продължи да пробягва по тялото му. След малко Бейба нежно я отдели от себе си и прошепна:

— Стига, стига засега.

Даяна се сгуши в обятията му; чуваше как бие сърцето му, вдъхваше и неговата, и своята миризма.

— Само че вече е време да си тръгваш — заговори той тихо. — Трябва да вървя да купувам стока.

Тя отвори уста и веднага я затвори. Искаше да остане и да прекара нощта при него, ала знаеше от предишни разговори, че когато щеше да отива за стока, оставането й тук беше невъзможно. „Много е опасно“, беше й казал веднъж и когато тя го попита защо, той само я погледна.

— Вчера, докато ти беше в Кингсбридж, тук дойде онова копеле Смайлър — продължи Бейба, милвайки рамото й. — Предупредих го това да не се повтаря занапред. Работата си е работа и личният ми живот няма нищо общо с нея. Той се оправда, че искал просто да види жилището ми, за пръв път идвал и к’во толкова.

На Даяна често й бе минавало през ума да го помоли да остави тази работа, но после решаваше, че е по-добре да не споменава нищо. Тя беше хлябът му. Беше си я избрал и той си знаеше. Тя не можеше нито да го откаже от нея, нито да го напусне.

— Искам да те питам нещо, момиче…

Даяна още повече се сгуши в топлата му прегръдка и сънено попита:

— Какво?

— Наистина ли за теб това няма значение?

— Кое?

— Това, че съм негър.

Тя сложи длан върху гърдите му и я разпери като морска звезда. Усети под нея пулса и равномерното му дишане. И сега Бейба изглеждаше огромен и силен.

— Тук — все тъй шепнешком отвърна тя — ти си това, което искам. Мъж — и целуна гладката кожа над сърцето му.

Той замълча, загледан в разкривеното петно от бледа светлина, която се процеждаше през щорите. То премигваше на тавана при минаването на всяка кола или камион.

От време на време от улицата долитаха кратки шумове — пронизителен звук на клаксон, приглушено свистене на автомобил, кучешки лай, изблик на смях, испанска реч. И котка измяука някъде.

Даяна погледна крадешком тъмния му профил — в ъгълчето на окото му проблясваше сълза. Тя притисна устни във врата му, ала не му каза какво е зърнала.

Даяна се събуди посред нощ със замаяна глава. Веднага плъзна ръка към леглото на Рубънс, но то беше празно. Защо ли го нямаше? Дали Мария не й каза, че ще закъснее? Не си спомняше.

Усети неприятен вкус в устата си. Опита да го преглътне и си рече: „Пак ще се появи, все едно.“ Изби я пот и изведнъж изпита чувството, че пропада — през леглото, през пода, чак вдън земя, право в центъра й.

Загледа се в тавана. Стори й се на хиляди километра от нея. Виеше й се свят, виеше се толкова бързо, че главата я заболя. Стисна силно очи, ала световъртежът стана още по-осезаем. Отново отвори очи. Какво ли я бе събудило? Заслуша се в ударите на сърцето си, чу лекото свистене на неспокойното си дишане. Тишината някак странно и неестествено усилваше този звук и това я принуди да учести дишането си до задъхване.

Запита се да не би звукът от собственото й дишане да я беше събудил. Ала нещо дълбоко в нея й подсказваше, че каквото и да е било, то не е идвало от нея.

Страх пропълзя от стомаха към гърлото й и заседна там като камък. Тя се опита да го пропъди и в същия момент чу отново звука. Застина неподвижно и напрегна слух, за да го разпознае. Пак го долови и затаи дъх. Тънка гъделичкаща струйка пот залъкатуши надолу по слепоочието й. Звукът идваше някъде от къщата.

Не един, а много звуци почнаха да се приближават все по-близо, тайнствени и тихи. Най-сетне Даяна разбра, че в къщата има някой. Тя се вкопчи в завивките, ала повече от това не можеше да помръдне. Неприятният вкус в устата и стана още по-тежък. Гадеше й се. Стори й се, че чува далечен говор на чужд език. Испански. Да, беше испански. Мислите забушуваха в съзнанието, все още наполовина задръстено от съня, в който й се явиха Бейба и Ню Йорк. Част от нея продължаваше да е на повече от три хиляди мили оттук.

Тя отново е малко момиче, безпомощно и плашливо, в един свят на мрачни сенки и зли намерения. С всяко поемане на глътка въздух някой се доближаваше все по-близо до нея. Тя лежеше просната на леглото като морска звезда. Опита да повдигне глава или поне очи, за да види кой или какво ще се появи на отворената врата на банята.

Силно изщракване почти спря дъха й. Цялата трепереше и обляна в пот, си представи как ще проблесне сребристо смъртоносно острие. Този път страхът отекна в нея като меден гонг, известяващ тревога, а звуковите му вибрации се разпръснаха навън подобно на гонещи се вълни.

Смърт витаеше във въздуха, осезаема като пердето, което се вееше точно над главата й. Спускаше се коварно бавно с намерението да я задуши. Даяна повдигна гърди, за да си поеме дъх. Сянка падна върху леглото, върху тялото й — огромна, черна, зловеща. Даяна извика, макар от устата й да не излезе никакъв звук. В съзнанието й се въртеше циклон от видения — смърт и разруха, послания, издълбани в плътта на тялото й, гадни изнасилвания, огромни бодливи пръти, които я налагат, докато натрошените кости изскочат през разкъсаната й плът. Кръв шуртеше навсякъде, сухожилията й пищяха от болка. Тя беше напълно безпомощна.

Даяна изви тяло и нададе писък.

— Какво, по дяволите…

И се задави. Изглежда не можа да си поеме повторно дъх, след като извика. Почувства как две силни ръце я обгръщат, лъхна я топлината на тяло, което се притисна в нейното. Мъжка миризма и някак позната. Тя отвори очи и понечи да се отдръпне. Но той я държеше. Това още повече я изплаши. Лицето й беше заровено в извивката на врата му. Отметна глава назад и оголи зъби. Затвори уста и пак я отвори. Не съзнаваше, че ръмжи в съпротивлението си. Беше обезумяла в желанието да се отскубне от прегръдките на смъртта, ала не можеше да я надвие.

Тогава изтласка глава напред, отвори уста и започна да хапе. В същия миг чу гласа му:

— Даяна? Даяна, няма нищо.

Ала тя не спираше да хапе, хаосът в съзнанието й не стихваше, тя все още мислеше, че е била будна през цялото време. Усети в устата си вкус на солена пот, чу шум от съдиране на плат и неговия вик, изпълнен с изненада и болка. Но той не можеше да се сравни с болката, която изпитваше тя.

— Даяна… Даяна…

Разпозна, нежността на прегръдката; разбра, че това не е смъртта, дошла за нея. Всичко е било плод на въображението й; то й е поднесло тази ужасна, зловеща изненада — призрак, появил се в среднощен час.

— Рубънс — промълви тя, — помогни ми, Рубънс.

И се свлече в скута му, трепереща, разплакана от терзание и облекчение.

Нощното сияние на Лос Анджелис се очерта вече съвсем ясно. Отнякъде й се счу гласът на Бейба: „Момиче, ти или се потапяш в нещо или не, и това е.“ Сега, след като се бе включила в предприетото от Боунстийл разследване на убийството, знаеше, че най-сетне се е потопила в него. Изпитваше огромно желание да разкаже всичко на Рубънс, но се опасяваше, че може да провали нещо, макар да не разбираше как. Не можеше да му разкаже, както и на никого друг, и за Бейба; то беше същото — продължение на това чувство.

— Ще те запозная с един човек — каза й Рубънс.

— Кой е той?

— Дори Спенглър. Добър приятел на Берил — поясни Рубънс и се излегна по гръб. — Той е импресарио.

— Рубънс, за последен път ти казвам, че няма да уволня Монти.

— Нещо да съм споменал за това? Просто искам да те запозная с Дори. Имам нещо предвид.

— Не се и съмнявам.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Добре.

— Май ще се наложи да отложа пътуването си до Ню Йорк.

— Тая работа с Ашли е много важна.

— Може да изчака още една седмица.

— Държа да отидеш, Рубънс — тя погали голия му хълбок. — Аз ще се оправя — усмихна се в тъмнината. — Крис ме покани на концерта им в Сан Франциско този уикенд.

— Добре. Значи няма да си тук два-три дни.

Даяна се надвеси над лицето му.

— Точно това каза и Крис. Защо?

— Берил е много въодушевена от тази ваша връзка, нали ти казах. Сега, като й съобщя къде отиваш, ще изпадне във възторг. Турнето ще придобие тежест с реклама за теб. И ще се запознаеш с Дори, когато се върнеш.

— От всичко извличаш полза, а?

— Хайде да спим — прошепна той и скоро дишането му се успокои.

Ала нейният сън не идваше. Зората вече надничаше зад ъгъла; от вчерашния ден й остана само горчивият вкус в устата. Обърна се с гръб към прозореца и веещите се леко пердета; коленичи в леглото, отметна завивките и дълго време стоя така, загледана в голото тяло на Рубънс. Изпита непреодолимо желание да го докосне, да го прегърне, да го притисне силно до себе си, да почувства тежестта му върху гърдите си, ръцете му обвити около тялото й. И протегна ръка към него.

Най-накрая тя се надигна, отдели се от Бейба и с дълбока въздишка прекрачи леглото. Взе дрехите и чантата си с дълга дръжка и запристъпя безшумно към тъмната баня. Развалената водопроводна инсталация шумеше непрестанно, а вратата, боядисвана с незнайно колко ръце бяла блажна боя, не се затваряше. Даяна посегна към ключа на лампата, но размисли и не я светна. Остави дрехите си на ръба на ваната, коленичи върху капака на тоалетната чиния и отвори прозореца с матово стъкло. Отвън нахлуха смесените светлини на Манхатън. Небето беше бяло, дифузно осветление обгръщаше града, сякаш се намираше в черупка на великденско яйце.

Тя премигваше, прехласната от гледката, и трепереше от студ. Долови тихите стъпки на Бейба оттатък, в стаята. Той се приготвяше да излиза.

Острият звук я накара стреснато да извърне глава. Някой звънеше на вратата. Чу гласът на Бейба и металното плъзгане на металната верига, която освободи вратата. Приятели често наминаваха оттук без предварителни уговорки. Бейба нямаше телефон; предпочиташе да провежда разговорите си от различни телефонни кабини. „Бизнесът“, често повтаряше той, „принадлежи на улицата.“ И все пак Даяна никак не искаше точно тази им вечер да бъде прекъсната, макар и да беше вече към края си. Още чувстваше тялото си изтръпнало, на много места плътта й беше натъртена, устните й горяха, леко подути — каква сладка болка.

Тя се отдръпна от гледката през прозореца и безшумно отиде да надникне през открехнатата врата на банята.

Чу двата силни изстрела в мига, и който доближи глава до процепа, и подскочи. Сърцето и бясно заби, на път да се пръсне. По голия под в ритъма на стакато отекнаха стъпки на ботуши, но никой не мина по тънкия килим между кушетката и креслата. Един глас, тих и заплашителен, каза:

— Стой там, където си! Ти си свърши нощната работа.

После настана тишина, която продължи цяла вечност.

Даяна не помръдваше; пръстите й до побеляване се бяха впили в ръба на вратата. Ужас бе сграбчил сърцето й, кръвта й сякаш се бе вледенила и всяко вдишване и издишване й причиняваше болка. Съзнанието и се бе вцепенило. Опита да подреди мислите си, ала не можа, само устните й мърдаха: „Това не може да се е случило.“

Изведнъж се чу изпъшкване — толкова рязко и звучно, че можеше да се сбърка с нов изстрел. Даяна отново надникна, за да се опита да види в мрака кой е този нашественик. Изпъна врат и й се стори, че дочу шепнешком изречена дума: „Callate!“25. После пак тишина.

Тя излезе от банята и безразсъдно се втурна през дългата стая към входната врата. Тя беше леко отворена и бледа светлина отвън падаше косо върху пода във вид на правоъгълник. Даяна я тръшна с всичка сила и сложи обратно предпазната верига.

Когато се обърна, едва не се препъна в него. Бейба лежеше проснат на пода с глава и рамене, подпрени в счупената и прекатурена ниска масичка. Тъмна кръв, блестяща като диамантени капки, покриваше гърдите му и струеше от устата. Нито една лампа в стаята не светеше.

Даяна коленичи до Бейба. Кръвта изтичаше от него бавно и смъртоносно; за пръв път животът и само животът придоби за нея стойност — истинска, осезаема.

— Бейба! — изкрещя тя. — О, боже, Бейба!

Сложи ръце върху повдигащите се гърди, сякаш този допир щеше да му вдъхне вяра и да го излекува.

Мина доста време, преди да осъзнае, че той се опитва да й каже нещо; кръвта, изпълнила устата му го давеше. Тя повдигна главата му от острите ръбове на масичката и я притисна в голите си гърди. Кръв обля корема й, потече надолу към бедрата й като тъмна, топла река. Остра миризма на барут се смеси с друга — сладка, плътна и лепкава, но тя не можеше да определи от къде идва. Тялото на Бейба беше студено и ръцете й го обгърнаха по-плътно.

Бейба се закашля и промълви нещо. Даяна наведе глава към него.

— Какво? Какво?

Беше объркана, но в същото време си помисли: „При него ли да остана или да ида да повикам линейка?“ Затова и не чу какво й каза.

— Бейба, повтори, не те чувам.

— Али. Оня пуерторикански мръсник Али — гласът му беше хрипкав, бълбукащ, слаб; тя обърса течащата струя кръв от устата му. — От пет години работя тая работа и сега той иска да вземе всичко.

Клепките му се спуснаха и Даяна се ужаси, да не би да е свършил.

— Бейба? — боязливо прошепна тя.

Той отново отвори очи; в тях проблеснаха искри.

— Идиотска работа, момиче. Знаеш ли какво ми каза тоя гаден епик, преди да стреля? Каза ми: „Едно му е лошото на тоя град — че има адски много негри.“

— Не говори, не говори. Кой го е грижа сега за тия неща.

Бейба започна да трепери, целият стана вир-вода от пот. Тя отново нежно избърса лицето му и го видя, че е заковал поглед в нея. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Бейба — зашепна тя, — не умирай, не умирай.

Притисна по-силно длани в гърдите му. Почувства през тънкия слой кръв натрошените му ребра, немощното пърхане на все още туптящото сърце. Той не отделяше поглед от нея. Устните му с мъка се отвориха и откриха розовеещите му от неспирно течащата кръв зъби.

— Момиче…

Тя го притисна в прегръдките си.

— Бейба, няма да те оставя да умреш! Няма!

Ала чувстваше как топлината изтича, от тялото му, животът, подобно на вливаща се в морето река, отнасяше цялата си сила в необятните дълбини. Да можеше да му влее кръв от собствените си вени, да му даде живот! Ала тя не беше богиня, нито пък той беше митичен герой.

— Бейба, обичам те.

Но както преди, така и сега тя не направи нищо. Седеше смълчана и неподвижна под прикритието на тъмнината в стаята и виждаше как оловните куршуми изсмукваха живота му. След това непрекъснато си спомняше този момент: „Защо не направих нещо? Защо просто седях, без да помръдна? Сега съм толкова безпомощна. Напълно безпомощна.“

По едно време погледът й започна отново да се съсредоточава във външния свят. Разбираше, че това, което държи в ръцете си, е само едно изстиващо тяло. В него вече не бе останала нито капка живот.

Отвън, зад прикритието на щорите, долетя пронизителния вой на сирена, предупреждаващ за някакъв спешен случай. В стаята вече нямаше никой. Под прозореца се чуваха гласове, кресливи като писъци на маймуни, скачащи от дърво на дърво, познати, но неразбираеми. Уличен испански. След малко гласовете се загубиха надолу по улицата.

Очите на Бейба бяха безжизнени, но тя продължаваше да го държи в прегръдките си. Мускулите й бяха схванати, кожата й — настръхнала, ала болката поне притъпяваше мисълта за онова, пред което неминуемо щеше да се изправи.

Аз трябваше, трябваше… о, трябваше да…

Тя побягна, загърната плътно в дрехите си и с омраза, стягаща врата й като огърлица. Мислеше, че дълго време няма да може да се усмихне отново. Но това, разбира се, бяха наивни разсъждения на едно младо момиче.