Сирените на Холивуд (Книга 1)

Седма глава

„Л’Оберж Еклер“ се намираше край парка с бързоходното увеселително влакче на Калифорния Стрийт в Сан Франциско. Лимузините свърнаха по трилентовата алея за коли и спряха пред главния вход. Тъмночервените тухли и вълнообразната бежова мазилка на фасадата наподобяваха стила на френската архитектура.

Всъщност хотелът имаше две различни фасади. Защото над потъналата в бръшлян шестетажна постройка в европейски стил се извисяваше с целия си блясък кула от мед, алуминий и опушено стъкло, която виеше трийсет и шестте си етажа високо над града. След откриването му преди три години „Оберж“ стана обект на най-голям интерес в Сан Франциско, затъмнявайки славата на хотел „Хайът Риджънси“ в Ембаркадеро Сентър и Трансамериканската пирамида.

Силка слезе от лимузината и хлопна вратата след себе си. Докато двамата с Бено Кътлър разговаряха с управителя на хотела, няколко пикола в ливреи отвориха багажниците на колите, започнаха да вадят багажа и да го трупат във фоайето.

След малко Силка почука на шофьора да отключи вратата на лимузината, надникна вътре и съобщи на Крис:

— Осигурена е допълнителна охрана.

— Дали са същите хора, които бяха и миналия път?

Силка кимна.

— Постарали са се. На единия дори му прекъснали отпуската. Бил отишъл за риба на Тахо26 — засмя се той. — На копелето май много му се ще да разбива глави.

— Остави на него — рече Крис. — Ти няма какво да се занимаваш с тия глупости през цялото време.

Гласът му прозвуча така, сякаш говореше предвоенен съвет.

— Всичко е уредено — допълни Силка. — Остана само да приготвя пропуските на госпожица Уитни, като се качим горе. Иначе ще има да я спират на всеки пропускателен пункт — той хвърли поглед наоколо. — Хайде, когато сте готови, да вървим.

Огромното фоайе беше прохладно и мрачно. Бледожълти колони в дорийски стил подпираха боядисания в жълтеникавокафяво и златно таван, украсен с амурчета и ангелчета.

Вляво фоайето извиваше в чупка, на чиято стена се виждаха дискретно написани на ръка табели, сочещи към бара, към ресторант „с кулинарни новости“, който работеше от шест часа вечерта, и към съседното до него кабаре, чиято програма включваше и участието на Шърли Беси.

Тук-там бяха разположени дивани и кресла в зелено-златна дамаска, заобиколени с висока папрат; широките им листа хвърляха лека сянка и в същото време служеха като естествен параван. Подът беше от пъстър мрамор, покрит в средата с огромен ориенталски килим.

„Хартбийтс“ бяха ангажирали целия пети етаж на хотелската част в европейски стил, което на практика включваше и шестия, тъй като всички стаи там бяха двуетажни. На туристите, разбира се, се предлагаше разкошът на модерната кула от стомана и стъкло с гимнастически салон и закрит плувен басейн с олимпийски размери, намиращи се на последния етаж, високо над града.

Мезонетите в ниската сграда имаха самостоятелни сауни и вани за масаж. Единственото, което липсваше, беше шведска масажистка, но тя можеше да бъде поръчана само с натискането на един бутон. Затова не беше чудно, че резервациите за „Оберж“ се правеха година и половина предварително.

Крис и Даяна се настаниха в ъгловия апартамент в дъното на коридор, чиито стени бяха украсени с блестящи черно-бели гравюри с изгледи от Сан Франциско и портрети на мъже в тъмни костюми. Както и да се погледнеше, апартаментът беше наистина внушителен. Вляво имаше напълно оборудвана кухня в мед и хром свързана към трапезария с дъбова маса, около която спокойно можеха да седнат дванайсет души.

Две огромни двойни врати насреща водеха към гостна, на която малко й липсваше да стигне размерите на футболно игрище. Едната й стена, цялата в тесни прозорци, гледаше към белия като алабастър, блестящ от яркото слънце град.

В по-далечния десен ъгъл вита стълба, обсипана с мънички лампи, водеше нагоре към две спални, всяка от тях с баня, сауна и вана за масаж.

Докато във фоайето техническият екип на групата влизаше и излизаше с апаратура и с промени в програмата, а нахлулите представители на пресата се надпреварваха да връчат графиците си за интервюта, които Крис и Найджъл можеха да потвърдят или отхвърлят според настроението си, и уреждаха с Бено пропуски за елитните журналисти, Силка изведе Даяна от тази суматоха и я придружи до апартамента й.

Мраморната му облицовка беше достатъчна да се построи един средно голям палат. Даяна си избра спалнята в тъмнозелено — другата беше в тъмносиньо. Стаята бе обляна в слънце. Тя чу зад гърба си Силка да дава указания на пиколото къде да остави багажа й. „Да, каза той по едно време, точно тя е.“

Даяна се приближи до прозореца. Въздухът изглеждаше кристалночист, особено ако трябваше да се сравни, с този на Лос Анджелис, наситен почти неизменно със смог. Тя проследи с поглед очертанията на сградите, потопени отвесно в тъмния лазур на залива. Край пристаните кръжаха чайки. С крайчеца на окото зърна яркочервения и златист проблясък от лифта миг преди да се изгуби зад хребета на Рашън Хил и да се гмурне към морския бряг. Стори й се, че на един ъгъл в далечината разпозна уличен музикант с лъскав костюм. Гледката породи у нея копнеж и тя да се разходи по тези улици.

Обърна се и видя, че Силка я наблюдава. Беше застанал навътре в стаята, където слънчевата светлина осветяваше само върховете на лъснатите му черни обувки. От там нагоре тялото му оставаше в сянка. Даяна си спомни за един футболист, който я бе удивлявал с ръста и фигурата си, дори когато беше без защитните си подложки. Той като че ли бе приучен да смъква рамото си и да смайва хората. Сега Силка я удиви по същия начин.

— Искам да изляза за малко — рече тя.

Силка кимна.

— Крис ви е осигурил кола. Ще бъде на ваше разположение по всяко време.

С две от огромните си крачки той прекоси стаята.

— Но преди това трябва да ви приготвя пропуска за довечера.

Докато го наблюдаваше как наглася полароида и останалите съоръжения, за да й направи цветна снимка за пластмасовата карта с инфрачервена маркировка, която тя трябваше да носи закачена на гърдите си през цялото време, докато беше с групата, Даяна го попита:

— Как попадна Тай при тях?

Силка сви устни и отвърна:

— Случайно ги засякла едно лято в Кап д’Антиб. Приближила се до Джон, както била по монокини и легнала до него. А той не устояваше на подобни неща.

— Добре, а след смъртта на Джон?

— Моля, не мърдайте за момент.

Светкавицата угасна и апаратът зажужа, изкарвайки промитата снимка. Силка го остави настрана и продължи:

— А, да, след смъртта на Джон тя се премести при Найджъл, но не беше това, което искаше — Силка вдигна поглед към Даяна. — От момента, в който се залепи за групата, желанието й беше да го прави с Джон и Крис едновременно. Само че — заклати глава той — не беше познала. Двамата бяха прекалено близки приятели, за да делят жена… бяха едва ли не братя по душа и от тоя род.

— Ами Найджъл? Той какво? Нали и тримата са отишли заедно в Лондон? Не са ли били като едно цяло?

— И да, и не. Разбира се, бяха много близки, но по отношение на музиката Найджъл имаше големи резерви спрямо приятелството между Крис и Джон. Заедно те правеха великолепна музика. Може ли да го обясни човек? Не може. А Найджъл трябваше да опита. Дойде веднъж при мен и ми казва: „Те заговорничат зад гърба ми, Силко, уверявам те. Искат да ме чупят от групата.“ Понечих да го убедя, че това не е вярно, но той искаше да чува само себе си или някой, който да повтаря като ехо онова, което си с наумил.

Силка отново заклати глава.

— В ония дни Найджъл беше много вироглав. По два-три пъти в седмицата ми се е налагало да го измъквам от дома на някоя негова обожателка, когато мъжът или приятелят й го сварваха по бели гащи — Силка най-изненадващо се разсмя. — А на копелето изобщо не му пукаше. Беше ненаситен по отношение на жените. Хайде, те се държаха по своя си начин, докато при Найджъл беше различно, като че хлътваше по-дълбоко — той сви огромните си рамене, — патологично е може би точната дума. И аз не знам. Във всеки случай не ме оставяше да си отдъхна — очите му потъмняха. — После Джон умря — въздъхна и подаде на Даяна пластмасовата карта. — Готова е.

Снимката не беше лоша. Даяна закачи картата на роклята си.

— И тогава настъпи промяната в състава. Ако трябва да съдя по това, което ми казаха, нали? Джон е бил в дъното на всички скандални публикации за състава в началото — Силка започна да прибира снимачната си техника. — Всеки знаеше това, което ние искахме да знае. Повечето време Джон беше прекалено дрогиран, за да мисли за нещо. Тай му шепнеше идеи в ухото. Не знам… никой всъщност не разбра доколко те бяха негови и доколко на Тай. Струва ми се, че дори самата тя не знае със сигурност, защото с годините нещата се размиха. Винаги става тъй с първите хрумвания, не мислите ли? В смисъл, дори когато се събудиш някоя сутрин и си помислиш: Каква велика идея!, това всъщност е синтез на всичко, което си чул, видял, почувствал, осмислил и накрая ти е оказало въздействие.

Даяна се запита дали човек, който говори, чувства, мисли по този начин, се задоволява с работата си на бодигард на най-известната рок група в света.

Докато музикантите даваха интервю за „Ролинг Стоун“, Даяна излезе да се разходи с наетата за нея лимузина.

Завиха наляво по Хайд, прехвърлиха Рашън Хил и се спуснаха към онази част на града, която се виждаше от прозореца на Даяна. До тях боботеше лифтът. До слуха й долетя приглушения звън на предупредителната камбанка, но докато натисне копчето, за да отвори прозореца на колата, кабината се изгуби някъде из висините по посока на Жирардели Скуеър. Там тя щеше да стовари пътниците си, да завърти до началната спирка и отново да застърже нагоре над стръмния склон към Юниън Скуеър.

Вълейо и Прийн профучаха край тях и колата се озова на хребета на хълма. Уличният музикант, когото Даяна бе мернала от хотелската стая, си бе отишъл, ала оживените улици бяха все тъй гостоприемни, както ги помнеше.

— Завийте тук — посочи тя на шофьора, когато излязоха на Юниън Скуеър.

По протежение на три преки от двете страни на улицата се редуваха малки бутици с екстравагантни дрехи, галерии и ресторантчета от типа, които Даяна много обичаше.

Тя каза на шофьора да спре пред бутика на Илейн Чен. С появата й в магазина настъпи необичайно оживление. Веднага й бе поднесен горещ билков чай и докато Даяна отпиваше от ароматичната течност, продавачките се надпреварваха да й показват рокли, поли, блузи, пуловери.

Клиентките изгубиха интерес към стоките в магазина, наобиколиха я и започнаха да я разпитват за Крис, за филма й, вадеха от чантите си листчета, за да вземат автограф от нея. Лицата им бяха грейнали като слънца, едва си поемаха въздух от възбуда, протягаха ръце да я пипнат, сякаш имаха пред себе си същество от друга планета. Даяна имаше чувството, че се извисява по ръст над тях и се изпълва със сила, достатъчна да покори целия свят.

Чак след като се появи самата Илейн Чен и успя да изтика купувачките, заключвайки вратата след тях, стана възможно Даяна да направи своя избор. Но и Илейн знаеше как да предразположи отбраната си клиентела.

Излизайки на улицата с пакетите — беше си купила две копринени рокли, сатенена блуза и изключително красив жакет от коприна и лен — Даяна почти се сблъска със строен, малко женствен мъж с тъмни очила, шапка с козирка и светлосива униформа.

— Мога ли да ви помогна?

Едва тогава Даяна видя, че това е жена; гласът й беше тънък и мелодичен, усмивката — подкупваща.

— Дайте, моля.

Жената пое с едната ръка част от пакетите и махна към дългия сребрист линкълн, който пърпореше до тротоара. Не беше същата лимузина, която бе докарала Даяна до тук.

— А къде е моята кола?

— Заповядайте — рече униформената жена и побутна Даяна към спрялата лимузина. — Лицето ви е прекалено познато, за да се задържате дълго на улицата.

И се оказа права. Нито един от минувачите и зяпачите по витрините не продължи пътя си, без да спре. Тя засенчваше дори прелестите на Сан Франциско. Лека тръпка я полази при тази мисъл. Жената й махна да се качва. Наистина беше опасно да се движи сама по улицата.

— Добре — кимна Даяна, подаде останалите пакети и влезе през задната врата в тъмното, прохладно купе на лимузината.

Имаше чувството, че е попаднала в гостна. Вместо обикновени седалки имаше три въртящи се кресла от палисандрово дърво, тапицирани с мека като ръкавица кожа. Между тях в единия ъгъл бяха разположени барче, телевизор и вана за масаж на крака, а отстрани — полица, натъпкана с подвързани с твърда корица издания на „Питър Пан“, „Братя Карамазови“, „Лолита“, „Канди“, „Историята на О“, „Портокал с часовников механизъм“ и пълните съчинения на Гарсия Лорка. Странен подбор, помисли си Даяна. Но не по-странен от мъжа, който беше седнал на стола до ваната за крака.

Той имаше тесен, дълъг череп; темето му беше плешиво, но отстрани косата беше гъста и бяла, сресана назад, а не на една страна, както някои суетни мъже се опитват по нелеп начин да прикрият плешивостта си.

Широкото, набръчкано чело и бронзовият загар на жилавата му кожа напомниха на Даяна за една великолепна черно-бяла снимка на Пикасо, която бе виждала на времето. Но приликата свършваше дотук, защото по лицето на мъжа нямаше дълбоки бръчки, макар според нея той да наближаваше седемдесетте. По-скоро то беше набраздено с тънки непрекъснати бръчици, сякаш човек го гледаше през рибарска мрежа. Освен това, очите му представляваха два пламтящи черни пула с излъчване, присъщо на далеч по-млад човек.

— Добре дошла, госпожице Уитни — рече той. — Седнете, моля.

Гласът му беше дълбок, плътен и обигран така, че да го чуват много хора. Носеше антрацитеночерни всекидневни панталони с дълбоки чупки, бяла ленена риза с къси ръкави и плетени черни кожени сандали на бос крак. Седеше с кръстосани колене и ръце в скута. Пръстите на големите му ръце бяха възлести и свити в кокалчетата, като че ли страдаше от артрит.

— Аз съм Майър — продължи мъжът. — Карл Майър. Знаете ме.

Това не беше въпрос. Даяна кимна.

— Рубънс ми е говорил за вас. Мислех, че сте в Сан Диего.

Той я оглеждаше с любопитство; само огромните му странни очи се движеха. Климатичната инсталация бръмчеше едва чуто. Огледалните прозорци отразяваха вътрешната обстановка. Външният свят не съществуваше.

— Изглеждате изплашена от мен — кимна той с голямата си глава. — Това е добре. Говори, че сте добър съдник — устата му неочаквано се разтегли в усмивка, в която проблесна злато, сякаш лъч от изгряващото над морето слънце го освети за миг.

— Значи това е Даяна Уитни.

Тази най-малко очаквана констатация разсмя Даяна.

— Извинете, нещо смешно ли казах? — попита мъжът.

— Ами да — отвърна тя. — Защото на всеки е познато лицето ми.

— О, да — с разбиране потвърди Майър. — Не ще и съмнение — наведе се и с върха на възлестия си пръст потупа опакото на ръката й. — Но колко души са ви докосвали? Вие сте икона… или ако още не, ще станете. Кажете ми, как се чувствате като такава?

Даяна мълчеше. Погледът й се бе приковал във вътрешната част на протегнатата му ръка, където, макар и поизбелели от времето, се виждаха сините цифри. Майър я видя къде гледа и каза:

— Според тях на нас не ни трябвали имена. Имената били за човешките същества. Дадоха ни само номера.

— Съчувствам ви — прошепна Даяна.

— Недейте — мъжът прибра ръце в скута си. — Вината не беше във вашия свят. Вашият свят трябваше да се бори с друг вид ужаси — очите му се отвориха широко и изразът им беше съвсем друг; той вдигна ръце. — Като млад обичах да рисувам. Мечтаех да стана втори Сезан или Матис. Много добре рисувах — гласът му спадна до шепот. — Удаваше ми се. В мен гореше огън — очите му пламтяха. — Ала много дълго се заседях в Европа. Прекалено дълго. Не можех да повярвам какво ставаше там. Когато нацистите ме прибраха и откриха с какво се занимавам, ето какво направиха… — той вдигна ръце и разпери извитите си пръсти, доколкото можа. — Счупиха ми пръстите един по един. Ей тъй, на шега.

Майър задържа още миг суровия си поглед в нея, после вдигна рамене и продължи:

— Е, поне съм жив, нали? — потупа я бащински по коляното. — Но ти така и не ми отговори на въпроса.

Даяна се помъчи да си го спомни.

— Да обичаш това, което правиш, да създаваш нещо и да бъдеш оценяван. Какво повече бих могла да искам?

— Какво повече наистина — поклати глава той и се усмихна. — За теб животът е наслада, така ли е, Даяна?

— Е, но крие и заплахи.

— О, да — засмя се Майър и плесна с длан коляното си. — Какъв би бил животът без заплаха. Огромна скука и нищо повече. Тогава направо бих си прерязал вените.

Лицето му се изкриви в гримаса, когато протегна ръце надолу към сандалите си и почна непохватно да опипва каишките.

— Дайте на мен — Даяна се наведе, отстрани внимателно дебелите пръсти на ръцете му и откопча сандалите.

Майър потопи босите си крака във ваната, натисна един хромиран бутон и водата започна да вибрира. По устните му се появи лека усмивка.

— Така вече е по-добре — облегна се иззад и отвори барчето. — Нещо за пиене?

— Един „Том Колинс“.

— Веднага.

Ръцете му изненадващо сръчно боравеха с чашите, леда, содата и алкохола. Даяна със свито сърце продължаваше да мисли за разказа му, особено като виждаше до каква степен са осакатени ръцете му. В същото време си даваше сметка, че той нямаше да й позволи да стане свидетел на недъга си, ако не смяташе, че може да й вярва безусловно.

След като приготви питиета за двамата и отпиха първата глътка, Майър заговори:

— Възрастта, мила моя Даяна, е сериозно нещо. Ако човек живее в един съвършен свят, не е нужно да се замисля за това. Но нашият свят съвсем не е такъв. Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен. Когато бях млад, бях много търпелив. Рисуването с маслени бои ме приучи на това. Шедьоври не се правят набързо — той въздъхна и остави чашата си. — Но възрастта стопи цялото ми търпение, за жалост. Загубих единия си син в Корея, другия във Виетнам — по очите му пролича, че се вглъби в себе си. — Свърши се с шедьоврите. Вече не могат да бъдат създавани. Времето минава — погледът му отново се едря върху нея. — Остарее ли човек, все повече започва да фантазира — и пак се появи неговата иронична, обточена със злато усмивка. — Единственото ми желание сега е да създам свой собствен свят. Вече видя Марго; има още много като нея. Но само тя ме придружава, само тя познава пътя, тази кола, мен. Ние сме като едно цяло. Съзнанието ми вече е освободено и мога на воля да се отдавам на мечтите си, с които да изграждам своя действителност. Представям си, че по същия начин се е чувствал и Бог. Ако изобщо има Бог, в което дълбоко се съмнявам — очите му премигнаха — веднъж, също като кукумявка. — Защото Бог никога нямаше да отнеме синовете ми. В това не съществува никаква закономерност и необяснимостта, за която бръщолевят теолозите, е пълна глупост. Този свят е отвратителен и когато нещата се сведат до любими същества, човек трябва да взема предпазни мерки… не е ли така?

Въпросът му можеше да бъде и риторичен, но изразът му говореше, че наистина е любопитен да чуе отговора й.

— Не знам какви биха могли да бъдат тези предпазни мерки — отвърна Даяна, мислейки си за Бейба и Маги.

— О, има, има такива — уверя я Майър и вдигна пръст, отпи замислен от своя „Том Колинс“ и след малко додаде: — Разкажи ми за Рубънс. Ще ми се да знам какво чувстваш към него.

— Обичам го.

— Чудя се — все тъй замислен рече Майър — дали това е достатъчно в днешно време. Всъщност никога не е било. Аз обичах двамата си сина, но любовта ми не ги спаси.

— Не ви разбирам.

Майър закова поглед в нея.

— Трябва да спасиш Рубънс.

— От кого? — изпълнена със страх попита Даяна.

— От самия него — потупа я по коляното. — Ще ги обясня. Когато докараха малкия ми син у дома с посмъртен медал, забоден за баретата му, всичките ми чувства се изпариха. Мислех, че ми идва много, за да имам сили да го понеса. Бушоните ми изгоряха. И се хвърлих в бизнеса. Парите изглеждаха жалък заместител на синовете ми, но нищо друго не можех да правя. Когато срещнах Рубънс и го опознах, докато му преподавах, възстанових старите си бушони — те, заработиха отново. Но временно. И до ден-днешен останаха неща, които не мога да забравя. Сега ми става все по-ясно, че Рубънс се е учил много добре, дори в много отношения е станал може би като мен. А аз не искам да бъде така. Никой не бива да живее живота си, както го живях аз.

— Значи ли това, че сте нещастен?

Майър се облегна назад, въздъхна, извади краката си от ваната и започна да ги бърше с кърпа.

— Съвсем не съм нещастен. Там е цялата работа. Сега не съм способен на това.

— Не ви вярвам — рече Даяна. — Но ако е така, трябва ли да го разбирам като блаженство?

— О! — възкликна той. — Наред с всички останали чувства, които вече не изпитвам — очите му потърсиха нейните. — Желаеш ли Рубънс такъв? Би ли продължила да го обичаш?

— Ще го обичам, независимо какъв е.

— Надявам се — каза Майър — да имаш сили да удържиш дълго на думата си.

— Предлагам ти сделка — заяви Майър в момента, в който лимузината спря пред хотела й. — Ти се грижи за Рубънс, а аз ще ти помогна да откриеш кой е убиецът на приятелката ти.

Даяна въздъхна дълбоко.

— Това не е въпрос на сделка.

— Искам да го опазя, Даяна — продължи Майър със сериозен глас. — Не вярвам да има друг, на когото той може да се довери напълно или някой, който да е достатъчно издръжлив.

— Аз не правя сделки, Майър.

— Ще сгрешиш, ако отхвърлиш тази.

Тя избухна в смях, но когато отново го погледна, видя, че студеното му изражение не бе изчезнало.

— Ама вие сериозно ли говорите?

Той не трябваше да отговаря и в известна изненада Даяна установи, че изобщо не е очаквала да отговори. Тя посегна да отвори вратата.

— Нищо няма да му се случи, Майър.

После импулсивно се наклони и целуна стареца по бузата. Жилавата му кожа беше топла и суха. Миришеше на скъп мъжки парфюм. Хвърли му още един поглед.

— Ще кажа на Марго да ви докара тук отново, за да ви закопчая сандалите.

Смехът му продължи да кънти в ушите й дълго след като огромния сребрист линкълн потъна в движението на Калифорния Стрийт.

Когато се качи в апартамента си, журналистите от „Стоун“ още бяха там. Щом я видя, Крис й махна:

— Ей, Даяна, идваш тъкмо навреме. Искам да направим няколко снимки.

Тя се провря между наобиколилите го журналисти и Крис обгърна раменете й. Започнаха да я разпитват по какъв повод е тук, как върви филмът — магическата дума, която развърза езика й. Докато говореше, видя с крайчеца на окото как Крис прескочи проснатите на пода крака на Роли и се приближи до висок чернокож мъж, който се бе отпуснал на един стол в ъгъла и наблюдаваше беззвучен телевизионен канал.

Той имаше бухнала, лъскава ситнокъдрава коса, издължено лице с високи скули и очи с форма на бадеми. Устата му изглеждаше като мацната с един замах на художническа четка върху шоколадово-пепелявото му лице. Беше облечен с тъмнозелени кожени панталони, впити в чатала, и кремава копринена риза с широки ръкави. Отдолу се виждаше огърлица от няколко реда нефритени мъниста, а високо около врата му висеше тънка платинена верижка с фигурка на Буда, изваяна от камък. На дясното му ухо просветваха три диамантени топчета.

— Ей, Найл — плесна го по коляното Крис. — Хайде, трябваш ни за някоя и друга снимка.

Не беше нужно да казват на Даяна, че това е Найл Валънтайн, китарист, роден в Америка и емигрирал в Англия в средата на шейсетте години. Първият му сингъл — „Бялото слънце“ — кажи-речи за един ден се превърна в хит и името на Найл стана сензация. Яркият стил на китарата му — неповторима смесица от блус и еуфоричен ритъм — внесе революционни промени в рока. Когато осем месеца по-късно излезе и вторият му сингъл, „Затворен под земята“, той стана номер едно в света и славата на Найл се затвърди.

Крис поведе Найл към дивана, където фотографът на „Стоун“ беше започнал да подрежда групата. Таис, разбира се, се настани до Найджъл. Беше със светлобежова велурена пола с копчета отпред, повечето разкопчани, и когато седна, целите й крака бяха навън, Даяна забеляза, че от вътрешната страна на дясното и бедро има нещо, което не можеше да е друго, освен татуировка. Заприлича й на двоен кръст, но Тай така бързо преметна крак връз крак, че не можа да види добре.

Накрая Крис придърпа Найл на дивана и онзи се сви между него и Даяна и обгърна двамата с ръце. От другата страна Роли както винаги правеше някакви маймунджилъци. В следващите десетина минути се чуваше предимно бръмченето на фотоапарата, който направи без прекъсване серия от снимки.

По едно време Таис се наклони през Найджъл към Даяна и прошепна:

— Я кажи, Даяна, как е в леглото нашият?

Даяна хвърли бегъл поглед към Крис, който не обръщаше внимание на нищо, освен на окото на обектива. И през ум не й минаваше да каже истината на Тай. Нима щеше да е от полза? Таис ще повярва на това, което иска да чуе. И Даяна с удоволствие щеше да й го каже.

— Имала съм и по-добри — засмя се тя в отговор. — Но едно е сигурно — много е извратен.

— А водил ли ти е някое от неговите момиченца?

Абаносовите очи на Таис бяха сякаш без клепачи, като на влечуго. За миг Даяна като че ли загуби самообладание и едва ли не чу вътрешният присмех на другата жена да кънти в съзнанието и. Какви негови момиченца? Истината ли казва Таис и ако е истина, какво още не знам за Крис?

— Веднъж ме попита дали искам — заговори тя след малко с глас, в който нямаше и нотка на неувереност — просто поредната роля в крайна сметка, — но аз не се съгласих. Казах му: „Ами ако стане някой фал с теб“?

Сега и двете се засмяха.

— Трябва да го видиш на някой от неговите разпивки — тихо продължи Таис. — Все Найджъл ходи да го прибира, защото Крис има доверие само на него.

Сега пък разпивки. Какви разпивки?, питаше се Даяна. Какви ми ги говори Тай?

— Няколко пъти съм била, когато се прибираше и Маги…

— О, Маги нищо не знаеше за това — прекъсна я Таис. — Тя положително нямаше да се задържи при него толкова дълго. Без да я познавам…

— Достатъчно — разнесе се гласът на фотографа. — Сега ми се ще да направим разместване, ако нямате нищо против…

Даяна отиде да седне до Таис. Така по-лесно можеше да изкопчи нещо от нея.

— Човек не може да опознае хората докрай — каза Даяна. — Ето, аз бях най-добрата приятелка на Маги, но сега не съм сигурна, че съм я познавала добре.

— В какъв смисъл?

— Ами много неща е правила, за които не съм знаела — импровизира в момента Даяна.

— О, даа, да — закима Таис. — Е, разбира се, Крис я пристрасти към хероина… но рано или късно всеки го почва. Имам предвид, че ако не беше той, щеше да е някой друг.

Даяна изведнъж усети замайване. Имаше чувството, че земята се е килнала на една страна и е изкарала дъха й. Опита да запази хладнокръвие, съзнавайки че не бива да позволи дори едно трепване да издаде чувствата й в момента. Хероин. Думата имаше едно-единствено значение както на улицата, така и на жаргона в тоя свят. Божичко, помисли си тя, възможно ли е Тай да казва истината? Тя пропъди тази мисъл.

Внезапно се сети за Боунстийл и думата намери мястото си. Поне имаше начин да провери достоверността на думите на Тай. Боби имаше резултатите от аутопсията на Маги. Безспорно те ще покажат…

— Но ти не може да не си знаела — продължи Тай, търсейки да срещне погледа на Даяна.

— Знаех само това, което тя ми казваше — загадъчно отвърна Даяна. Нека сега Тай си поблъска главата, рече си тя наум.

Пук! Пук! Пук! Пук!

И завесата падна, сеансът свърши. Групата се разпръсна. Таис стана и се усмихна на Даяна; прибра пешовете на велурената си пола. Сега се виждаше само едното й бедро.

— Искаш да кажеш, че никога не си я разпитвала? И не си проявявала никакво любопитство?

Даяна също се изправи и застана рамо до рамо до Таис.

— Ако съм я питала нещо — тихо отвърна тя, — то си е останало между мен и Маги.

— Сигурно го ненавиждаш за това, което направи с приятелката ти.

Даяна разбра как изкусно бе подведена да стигне до тук — не безболезнено, а със странични тежки удари. Беше вбесена, но по никакъв начин нямаше да се издаде. Проявата на воля й бе станало навик и сега с цялата сила на този огромен талант, отвърна:

— Аз обичам Крис. Той ми е като брат. И каквото и да ми говориш за него, не може да промени нашите отношения.

В гласа й се прокрадна подчертана отрова, макар и нежелана. Същия този тон използваше в ролята си на Хедър Дюел. Чу го едва след като бе изрекла думите и видя въздействието върху Тай. Тя изглеждаше така, сякаш невидима ръка я бе стиснала за гушата и я душеше. И както никога се колебаеше как да продължи.

Даяна бавно разтегли устни в усмивка и потупа Таис по ръката.

— Както и да е — рече тя. — С това се приключи и е забравено.

И се отдалечи. Найл отново се бе върнал на стола пред трепкащия телевизионен екран. Отпадналост и неспокойствие се долавяха в отпуснатата му стойка, тежките клепачи и плътните, жадни устни; като че ли беше обладан от дух от друг свят; от тялото му се излъчваше призрачна топлина като при силна треска, която не може да бъде овладяна. Седеше, без да помръдва, само дългите му, жилести пръсти потрепваха, сякаш докосваха невидимо прагче на китара.

— Композира нещо — каза Крис, след като стаята почти се изпразни. — Изпада в такива състояния понякога. Нещо като медитация.

— Медитация ли? — изсмя се Даяна. — Та той е на висотата на Мад Хатър.

— И какво от това? — захили се Крис. — Ние да не би да не сме, ама кой го е еня?

— Ей, Крис — провикна се Найджъл от вратата, — лимузината ще дойде да ни вземе след петнайсет минути.

— Ще настройваме инструментите — обърна се Крис към Даяна. — Сега ще се чупим, но ме изчакай за вечеря — той млъкна и очите му загледаха с любопитството на дете. — Ако нямаш други планове.

— Я не се занасяй — засмя се Даяна. — Нали затова съм дошла, да бъда с теб.

Това съвсем не беше вярно, поне като първоначален замисъл. Впусна се в тази авантюра с надеждата, че излизането й от Лос Анджелис ще я разнообрази. Сега обаче смяташе, че решението е било спонтанно, но по съвсем друга причина. Подозираше, че е открехнала някаква тайна врата, зад която бяха разхвърляни части от сложна китайска главоблъсканица като леки вълни в езеро. И само от едно място се надигаха силни вълни, разкриващи светове — истински и фалшиви, непознати досега.

Даяна тръгна нагоре по витата стълба, оставяйки Найл да оркестрира в унес. Подозренията започнаха да обсебват съзнанието й. Силка й бе подметнал, че у Найджъл има нещо патологично. Ами какво да каже за Таис? Можеше ли с нещо друго да се обясни държанието й? Колко много е мразела тя Маги. А сега и мен.

Погледна часовника си. Имаше вероятност Боунстийл да не си е тръгнал още от службата. Но го нямаше в кабинета.

— Един момент, госпожице Уитни — каза в слушалката настойчив женски глас. — Ще опитам да позвъня в колата.

Даяна почака известно време и след малко я свързаха.

— О, не очаквах да се обадиш толкова скоро — заговори Боби. — Нещо нередно ли има?

— Не. Просто… Трябва ми известна информация, Боби.

— Стига да мога, ще ти я дам. Казвай.

— Какви са резултатите от аутопсията на Маги?

— Нали ти казах…

— Не си ми казал всичко.

— Но какво е станало? — внезапната промяна в тона на гласа, му я изненада.

— Боби — думите се отронваха от устата й като по тяхна собствена воля. — Трябва да знам. За Маги.

— Какво да знаеш за нея?

Тук търпението й се изчерпа и тя избухна:

— По дяволите, Боби, престани да ме будалкаш! Знаеш за какво те питам.

— Не мога да повярвам, че не ти е било известно.

— Значи е истина. Значи е била пристрастена.

— Медицинската експертиза показа, че от скоро се е пристрастила, ако това може да бъде утешение.

— О, страхотно утешение, няма що!

— Даяна, опомни се. Не забравяй с кого е живяла.

— Господи! Господи! — опитваше се да подреди мислите си. — Защо не ми го каза по-рано?

— Съжалявам — отвърна той. — Наистина съжалявам. Но щеше ли да има някаква полза?

— Нещастник! — изкрещя тя и тръшна слушалката.

От гостната долу отново се разнесе музика. Този път обаче тя бе изпълнена с неземното строго великолепие на звуците от синтезайзерите. „Все едно, че работиш със синтезайзери, беше й казал веднъж Крис, трябва адски да внимаваш да не разкриеш нещо повече, отколкото искаш.“

Тя се наведе, обхвана глава с длани и провря пръсти в косата си. „Ама че идиотска история!“ После заудря с юмруци бедрата си до болка — чак очите й се насълзиха. Но продължаваше да се чувства напълно безсилна.

Първото място, за което помисли да отиде, беше „Нова Бърлеск Хаус“. В края на краищата там имаше много хора, които обичаха Бейба и които бяха с достатъчно здрави мишци, за да отмъстят за него, когато им разкаже на какво е била свидетел.

Вървеше забързано по мрачната улица, закопчавайки в движение късото си палто, без да обръща внимание на скитниците край себе си, които я отминаваха, превити от студ и потънали в мисли или пък спяха боси в покритите с хартия входове. Малко преди да стигне до театъра, видя трупаща се тълпа и ярко мигащите лампи на полицейски коли. Намали ход, сърцето й лудо заби. Дишането й се затрудни. Приближи се до тълпата и успя да зърне върволица от пълни носилки и закритите от полицейските коли линейки на болницата „Рузвелт“.

Божичко, възкликна тя мислено. Не! И започна да си проправя път между тълпата. Винаги, когато ченгетата се изсипеха тук в пълен състав, обстановката се нажежаваше. Ала този път като че ли имаше нещо повече.

— Ама че експлозия беше! — чу да казва някой до нея.

— Никога не съм виждал толкова много кръв! — обади се друг.

Тя продължи да се провира между хората, докато мина достатъчно напред, за да може да вижда. Входът на „Нова“ беше затъмнен отвън. Това й напомни как изглеждаше едно виетконгско селище след нападението на американски батальон. Картината бе показана една вечер по новините в шест часа по трите телевизионни канала.

Не долови мирис на дим наоколо, но когато подуши въздуха, усети същия онзи мирис, който изпълни стаята на Бейба, след като бе прострелян.

Потокът от носилки не спираше, а наоколо, разбира се, гъмжеше от ченгета. Днес явно им беше успешен ден и те си правеха знаци един на друг с изписано по лицата им огромно облекчение.

Изведнъж в една от носилките Даяна разпозна Рустър. Лицето му бе обърнато към нея, очите — затворени. Чаршафът, който го покриваше, бе прогизнал от кръв. Лъскавата руменееща кожа на лицето му сега бе добила неприятен восъчен цвят. Помисли си за Тони — дали децата и внуците му щяха да го видят отново?

Носилката с Рустър мина почти до нея и тя неволно промълви името му. Един от полицаите се обърна и Даяна разпозна свинското лице на сержант Мартинес. Очите му се отвориха широко, защото той също я позна.

— Ей! — извика сержантът. — Трябва да говоря с теб.

Даяна се обърна и се шмугна навътре в тълпата. Много добре знаеше за какво иска да говори с нея. То нямаше нищо общо с убийството. Тя беше единственият жив свидетел на подкупите, които той взимаше.

— Ей! Върни се! Малка развратнице! Няма да ми избягаш!

Гласът му я следваше сред тълпата, сякаш беше с радар, който щеше да я проследи, да я обкръжи и да я върне назад.

Тя си пробиваше път между хората на зигзаг; тяхното движение също я улесняваше. Но чувството, че Мартинес е по петите й, не я напускаше. Чуваше как тежките стъпки на огромните му обувки с дебели подметки отекват по паважа.

На места обаче, хората се бяха струпали нагъсто и тя едва успяваше да се придвижи. Започна да се задъхва, под мишниците й изби пот, която се стичаше на струйки надолу по извивката на ханша, по краката.

Някой — Мартинес или настъпен минувач — я сграбчи за ръкава. Тя се дръпна настрани, стъпи накриво и за малко да загуби равновесие. Препъна се няколко крачки, но успя да се задържи права. Затича се към ъгъла, за да завие по Осмо авеню и усети болка в левия си глезен. Свърна в първата тясна пресечка и се облегна на стената, без да помръдва, само запъхтените й гърди се вдигаха и спускаха. Беше станала вир-вода от пот; цялата гореше, сякаш имаше треска.

Постоя така около пет минути, после тръгна, стараейки се да върви съвсем спокойно; излезе на Бларни Стоун и се упъти към едно кафене, близо до 41-ва улица, където беше мрачно, миришеше на бира и тя можеше да си поръча сандвич с осолено говеждо за деветдесет и пет цента. Седна на една лепкава маса до бара и видя как „Никс“ загубиха с много малко.

Музиката на долния етаж спря и тя въздъхна о облекчение. Миньорните тонове само подсилваха унинието й.

Продължаваше да се чувства безпомощна и изпълнена със страх, сякаш Мартинес дишаше във врата й.

Кой знае, може би още дишаше от някоя своя ниша в миналото й, помисли си тя.

Стана от мястото си. Единственият начин да излезе от това положение е като придобие власт. Истинска власт. Такава, каквато притежаваха Рубънс и Майър. Вярно, може и да са жертвали много, но достатъчно е да се види какво са получили в замяна! И аз, разсъждаваше Даяна, знам в какво се втурвам. Да, ще се натъквам на капани, но ако съм постоянно нащрек, как тогава ще ме впримчат?

„Хедър Дюел“ също може да спомогне, беше убедена в това. Може. Ако всичко върви добре.

В банята тя отвъртя крановете, изсипа пакетчето с ароматизиращи зрънца във ваната и зачака уханието им на виолетки да насити въздуха. Свали дрехите и се потопи с наслада в горещата вода. Облегна глава върху извивката на ваната и ахна от изненада.

Рамката на вратата се изпълни с фигурата на Найл; полуотворените му очи я гледаха с невъзмутимото спокойствие на тревопасно животно.

— Ти къде се намираш, та нахълтваш така? — сопна му се Даяна.

— Всички излязоха — унило рече Найл. — А и аз свърших с музиката.

— Не виждаш ли, че съм гола?

Той вдигна рамене.

— Това няма значение за мен.

— А мен къде ме слагаш? Нямам ли право на глас?

— Вратата беше отворена — той пристъпи навътре и седна върху капака на тоалетната чиния. — Нали Крис ни запозна.

— Да.

— Хм, хм. Лицето ти ми е познато — закима той с огромната си глава. — Филмова звезда, нали?

— Може и така да се каже.

Мъжът пое дълбоко въздух.

— Миришеш много хубаво.

— Благодаря.

Даяна видя колко е сериозно изражението му и прихна да се смее. Той явно беше прекалено наивен, та дори не се обърна. Приличаше на загубило се дете, което търси майка си, някакво подобие на Питър Пан, който дори не разбира естеството на преследването си или на копнежа си.

— Ще дойдеш ли на концерта довечера? — попита го Даяна.

— Да-а. И на купона след това — потърка бузите си. — Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

Той се усмихна, дългите му бели зъби осветиха като слънце лицето му.

— Ще има джемсешън, аха. Крис и аз го намислихме. Включваме китарите в мрежата и проглушаваме тъпанчетата на всички. Ха, ха, ха! Да! — допря напреки пръст до устните си и сниши глас до дрезгав шепот. — Това е пълна тайна. Никой не знае, освен аз и Крис. Сега и ти. Ама да не вземеш да кажеш на някого. Искахме да изненадаме всички. Нужни са изненади, за да не заспи човек. Иначе животът става много, ама много скучен. Все те кара на сън.

— Изненадана съм, че всичко ти е скучно, като знам как свириш.

Той й се усмихна, но толкова тъга имаше в тази усмивка, че Даяна се слиса.

— О, не. Ти ме разбра погрешно. Само когато свиря, не скучая.

Силните му пръсти се свиха и се заплъзгаха по невидими струни във въздуха. Даяна видя жълтеникавото удебеляване на върховете им — резултат от дългогодишния допир до стоманените нишки.

— Свириш толкова хубаво, Найл. Толкова по-различно от другите. Просто си гениален.

— Да. И приятелите ми говореха така в началото. Приятелите ми — той поклати глава. — А сега ми казват: „Ей, Найл, какво си мислиш, че правиш с тия изгъзици на сцената, бе човек? Тия еуфории, тия светлинни ефекти; та чак и със зъби да дърпаш струните, и всякакви такива глупости. Ти си най-добрият, човече, дръж се като такъв. Просто излез и свири…“

Найл млъкна, подпря с длани главата си.

— Това не съм аз — продължи той след малко. — Просто не съм аз — и заклати глава, — като само седя и свиря.

— Тогава защо го правиш? — цопна ръце във водата Даяна, докато се надигаше, за да седне.

Найл вдигна глава като животно, което надушваше дирята, и сви рамене.

— Трябва да си в крак с времето. Създал съм си име и трябва да се съобразявам с него. Толкова години минаха, години, пълни с горчивина, през които никой не искаше да слуша музиката, която изпълнявах. Много време посветих, за да си изградя това име — зарязах всичко заради него и сега какво? — изсмя се той с леден, мрачен смях, — сега разбирам, че името е много по-важно от музиката, която правя — обърна се към нея. — Както виждаш, музиката се приема от само себе си, а името трябва да се поддържа. Използвах музиката, за да си направя име, а сега те като че ли станаха две отделни неща, всяко със свой собствен живот… — пак поклати глава. — Разбира се, нямаше да успея без помощта на някои приятели. Крис, Найджъл и в ония години Джон…

— Познавал си Джон?

— О, да. Но не за дълго. Дотогава се бяха натрупали адски много проблеми. Еуфористичните изпълнения бяха в залеза си, разбираш ли? „Бийтълс“ бяха направили своя бум със „Сърджънт Пепър“ и за една нощ смениха облика на музиката. И тъкмо Джон бил този, който настоявал групата да направи свой шедьовър, за да се задържи на нивото на „Бийтълс“ и „Стоунс“. Според Джон решението било албумът „Уаксуъркс“. Той беше изцяло негов, или поне в по-голямата си част. Естествено, отначало Найджъл бил против албума. Не искал да изтръгва групата от корените на блуса. Според него блусът ги бил създал и мисълта да дрънка нова тоналност го ужасявала. Но Джон успял да се наложи. Когато отидох в Англия, всичко това беше вече забравена история и за времето, докато истински опознах групата, нещата коренно се промениха. Оказа се обаче, че и Крис не е доволен от „Уаксуъркс“. Мисля, че в случая поддържаше Найджъл. Освен това, където и да отидеше, все Найджъл беше с него, а Джон оставаше сам — кога точно го изолираха напълно, само те си знаят. Йън и Роли не ги беше грижа за нищо, разбираш ли, гледаха си мадамите и си имаха свой живот извън групата. За разлика от ония тримата — техният живот беше групата. И Джон взе да се отдава на наркотика. А не беше от най-уравновесените хора, та да не му повлияе. Можеше да бъде нагледен пример за научните наблюдения на ония откачалки — психиатрите. Маниак, параноик — както и да го определиш, щеше да пасне на Джон. За него действителността нямаше особен смисъл.

Даяна знаеше за последвалата поредица от албуми.

— Значи оттогава Джон е започнал да пропада, нали?

— Ъхъ. Следващият албум беше „Сини сенки“, в който повечето парчета бяха на Крис и Найджъл. Е, и аз пипах тук-там, когато Джон не се появеше или припадаше в тоалетната. Божичко, а Тай пък колко работа свърши по тия сешъни.

— Тогава излиза, че слуховете за твоето участие в сешъните са верни.

— Да. Моята компания не ми разрешаваше, но аз въпреки това участвах от колегиалност, нали разбираш. Джон си имаше проблеми и аз подадох рамо на групата. Всеки колега би го направил. Но никой не искаше това да се разгласява. Хм — той се огледа наоколо, — имаш ли от ония да дръпна веднъж?

— Не.

Той кимна.

— Е, добре — стана. — Аз ще потеглям. Да те оставя да си довършиш това, което беше почнала. А кола има ли?

— Разбира се. Долу в хладилника е.

— Чудесно.

С кратка усмивка той изчезна през вратата.

Докато Даяна излезе от ваната и се загърне с плътен хавлиен халат, музиката зазвуча отново, изпълвайки долното пространство с тъжна, сантиментална мелодия.

Светът вътре в лимузината беше съвършено различен. Тя се чувстваше като риба във вода. Навън не се виждаше нищо. Плътно оцветените стъкла пропускаха само най-ярката външна светлина. Черен, леко замъглен свят профучаваше безшумно покрай тях, а те седяха точно като Найл, когато се бе вторачил вглъбен в беззвучния телевизионен екран. Само, мислеше си Даяна, дето този път те самите бяха на екрана.

В колата се носеше сладникавата миризма на марихуана. Горящата пепел просветваше като светулка, когато дръпваха от цигарата си; чуваше се как вдишват и издишват.

Найджъл се наклони напред, отвори малкия хладилник, вграден в гърба на предната седалка и извади бутилка бира „Кирин“, отвъртя капачката и отмятайки глава назад изля три четвърти от съдържанието в гърлото си на един дъх.

До него Таис пушеше цигара от хашиш, която специално бе потопила в черна паста, приготвена саморъчно от тетрахидроканабинол. Беше кръстосала стройните си крака, като десният й глезен бе усукан около левия. Високата цепка на роклята от сребристо ламе разкриваше стегнатата й плът. На лявата си китка носеше три златни гривни, всяка във форма на змия, захапала опашката си. На врата й висеше древен египетски талисман, който тя никога не сваляше.

Крис седеше до Даяна, облегнал глава на плюшената облегалка и като че ли дремеше. Найл се беше качил в другата лимузина заедно с Йън и Роли.

Таис подаде цигарата си на Даяна; тя я взе и я върна на Найджъл. Той дръпна от нея. Таис наблюдаваше Даяна.

Седнал на предната седалка до шофьора, Силка не изпускаше от поглед нито тях, нито пътя напред. Дългата му ръка лежеше върху облегалката на предната седалка, масивна като греда.

— Хей!

Гласът беше на Найджъл. Подвикна тихо, но в колата цареше такава тишина, всеки вглъбен в празните си мисли — празнота, която настъпваше по необходимост винаги непосредствено преди даден ангажимент — че Даяна се стресна.

— Ей, Крис.

— Какво има?

Крис не помръдна, дори не отвори очи.

— Не съм убеден, че момчетата ще могат да изпълнят „Сориън“ довечера.

— Разбира се, че ще могат. Нали го записаха на плоча. Защо да не могат и довечера?

— Не знам…

— Стига си се притеснявал.

— Знаеш, че не обичам промени в последната минута. Много фалове могат да станат. Нямам намерение да видя как, докато свиря, панталоните ми се свличат до глезените.

Таис се изкикоти и Найджъл я изгледа.

— Фалове ще станат, само ако мислиш, че ще станат друже — Крис почеса с длан носа си, сякаш муха го бе по-гъделичкала. — А и да станат, няма да ни е за първи път. Помниш ли в Хамбург как ченгетата изпълниха цялата зала? Ами в Сидни, когато…

— Крис, сега не е време да се ровиш в спомени!

— Ами, защо? — спокойно попита Крис.

— Казах на момчетата да извадят парчето от програмата.

Крис изведнъж отвори очи, в секундата се пресегна през Даяна и хвана Найджъл за предницата на ризата.

— Ах, ти, дръвник такъв!

— Я ме пусни, да те вземат дяволите! — изкрещя Найджъл и заудря китките на Крис, мъчейки се в същото време да се отскубне от ръцете му.

— Ей, Крис — намеси се Даяна, — престанете.

В другия ъгъл на колата Таис седеше неподвижно, загледана право напред; тъмните й очи бяха непроницаеми. Държеше фаса от цигарата настрани от себе си. От полуотворените й уста бавно се процеждаше струйка дим.

— Тай! — извика Даяна, докато се мъчеше да разтърве двамата мъже. — Няма ли да се намесиш, за да спрат?

— Защо? — прошепна Тай. — Адреналинът ще им подейства добре.

На предната седалка Силка изсумтя нещо и се обърна назад, провря едрите си ръце през полуотворената огледална преграда и с привидна лекота раздели двамата, като задържа ръцете си между тях, докато дишането им се успокои. Известно време се усещаше враждебност, която струеше от двамата като кръвта на току-що заклано животно. След малко се разнесе спокойният глас на Таис:

— Остава само един час, преди да излезете на сцената.

Думите й бяха отправени към двамата мъже или по-точно към нажеженото пространство между тях.

Найджъл изви глава, сякаш чувстваше врата си схванат и оправи тениската, която се бе събрала над кръста му.

— Край на спора — заяви Силка с глас, наподобяващ стържещия звук на автомобилна гума върху чакъл.

Навън неусетно бе настъпила вечерта. Тълпи младежи изпълваха булеварда пред концертната зала и при опитите на всеки да мине по-напред се полюляваха като развълнувано море. Даяна не толкова чуваше, колкото чувстваше ехтящата шумотевица, въпреки че лимузината не пропускаше никакъв звук отвън. Но имаше звуци, които не можеха да бъдат заглушени.

Потокът от младежи се люшна на една страна, когато зорки очи от периферията зърнаха огромния континентал. Чу се грохот като от разбиваща се исполинска вълна и шофьорът отби вляво. Докато колата завиваше, тълпите като че ли се разпръснаха и младежите се втурнаха да тичат след лимузината. Коси се вееха в нощта, чанти с дълги дръжки се мятаха напред-назад на косъм да се изхлузят от рамо. Както тичаше, едно русокосо момиче стъпи накриво с високите си токчета. За миг като че ли успя да запази равновесие, тъй като нечие рамо отдясно се удари в гърба му. Ала преди да успее да се изправи напълно, друг го блъсна и момичето падна. Тълпата продължи да настъпва напред, без да обръща внимание какво става наоколо. Сякаш всеки имаше радар, насочен към континентала и го следваше.

Някой — беше невъзможно да се види кой, тъй като в полумрака обезумялото множество изглеждаше като огромно размазано петно — стъпи върху лежащото на земята момиче. То правеше опити да стане, ала тълпата прииждаше и нищо не бе в състояние да я спре. Друг протегна ръка да вдигне момичето, ала не успя; и той, на свой ред, се просна на асфалта. Даяна видя как момичето вдигна глава и отвори широко уста, но ако бе последвал звук, той не можа да, се чуе. Тя посегна да отвори вратата, но усети върху китката си ръката на Крис.

— Чакай, какво правиш?

— Едно момиче там падна — задъхано отвърна Даяна. — Стъпкаха го. Трябва да му помогнем. Кажи на шофьора да спре.

— Ти луда ли си? Спрем ли дори за миг, те ще ни разпердушинят. Това множество направо ще ни задуши.

— Но те стъпват върху него!

— Няма да му помогнем, като стъпчат и нас, нали? — рече Крис. — Щом видя полицай, ще му кажа, съгласна ли си така? — той се обърна да погледне навън. — Я виж — ръката му сочеше през прозореца, — то се изправи. Ей там.

Лимузината зави зад ъгъла. Посрещна ги кордон от полицаи. Ореоли от размазана светлина ограждаха заоблените дъна на маските им. Палките бяха извадени навън. Спрелите върху част от тротоара две полицейски закрити коли препречваха пътя като метални стражи. Крис отвори прозореца от своята страна и каза нещо на двама от полицаите. След малко пред тях се извиси тъмният силует на концертната зала.

Първата върволица от тълпата вече завиваше зад ъгъла — една огромна вълна, гонеща своя собствена цел. Широката преграда от гофрирана ламарина се вдигна нагоре в бетонната стена и колата продължи навътре по лекия наклон. Малко след като континенталът спря, зад него допълзя и близнакът му. Тежкият портал се спусна обратно и издрънча в пода. Всички слязоха един по един от колите.

— Носите ли си пропуските? — проехтя гласът на Силка в кухото пространство.

Той кимаше одобрително с глава, докато всеки по отделно показваше картата си, после им направи знак да го последват.

Над тях на височина най-малко пет етажа се издигаха бетонни стени, боядисани в матово сиво-зелено. Помещението изглеждаше достатъчно да побере няколко пътнически самолета и пак да остане място. Високо над главите им, разположени в прави редици по целия таван, бръмчаха флуоресцентни лампи и придаваха на лицата им блед, болнав вид.

Навсякъде имаше униформена охрана. Застанали до широките врати на асансьора, двама полицаи провериха пропуските им, като изпитателно сравняваха цветните снимки с действителните лица. Асансьорът беше с размерите на гарсониера. Той тръгна нагоре тъй плавно, че не се усещаше никакво движение.

На дванайсетия етаж, където се намираха гримьорните, групата бе посрещната от четирима още по-въоръжени полицаи, които отново ги провериха един по един. Но след като минаха през една едва ли не военна фаланга, Даяна установи, че тук цари овладян донякъде хаос. Видя, че рекламните агенти на групата са събрали всички репортери и фотографи накуп в един ъгъл. Сред тях разпозна репортерите на „Стоун“, които бяха взели интервю в хотела. Разпозна също и неколцина сътрудници на „Тайм“ и „Нюзуик“. Направи й впечатление, че техните пропуски се отличават по цвят от нейния и тези на групата. Това означаваше, че те имат достъп само до кулисите — без право да влизат в гримьорните, където всеки от групата можеше да се уедини.

Фотоапаратите щракаха, докато Силка ги превеждаше през бетонното пространство. Вдясно от тях, в далечината, Даяна мерна плътна тъмночервена плюшена завеса, зад която се издигаше високата сцена.

Свиха вляво през сводест вход без врата, охраняван от други двама униформени, които провериха само цвета на пропуските им, и тръгнаха по тесен, дълъг коридор от бетонни плочи, облицовани със сив емайл.

На оркестъра бяха предоставени една срещу друга две стаи, където да се преобличат. Всички влязоха след Силка в лявата. Бено беше вече там. Вътре, покрай двете стени имаше пейки; вляво се виждаше облицована с плочки баня без врата, редица от душове с прегради помежду им и няколко писоара, отделно от закритите тоалетни.

Насред стаята се издигаше дълга маса, отрупана с плата с пресни плодове и зеленчуци, а между тях бутилки шампанско в съдове с лед. В единия ъгъл имаше стар червено–бял контейнер от кока-кола, пълен с кутии със сода, заровени в натрошен лед. Отделно, на стайна температура, бяха струпани бутилки „Кирин“.

Йън и Роли, които междувременно бяха прескочили да огледат тяхната стая, влязоха, мъкнейки със себе си по едно момиче. Това на Роли беше русо и закръглено, а на Йън — с червена коса и дълги като на манекенка крака. Носеше тесни черни джинси и бяла тениска с къси ръкави и рисунка на гърдите — синьо-бяло-червено кръгче и думата „ДЖАГ“.

Иън се упъти с момичето право към банята и след малко се чу шуртенето на душ, последвано от остър писък. После, заливайки се от смях, двамата отново се появиха. Момичето беше прогизнало от вода — косата му падаше на къдрици около лицето, гримът му се стичаше на тъмни ивици по бузите, гърдите с твърди зърна се очертаваха ясно под прилепналата памучна фланелка. Йън задържа още малко ръката на момичето в своята, потупвайки я леко, после я пусна и се обърна към Найл.

— Ей, ами ти, друже? Искаш ли тази кукличка? — и се изхили. — Има страшно надарени устни.

Найл обаче мърдаше собствените си надарени пръсти и не благоволи дори да поклати глава.

— Не? — изпъчи се Йън. — Е, тогава остава за мен и теб, нали, момче? — говореше на Роли. — Или да направим равностойна размяна, какво ще кажеш?

Той грабна червенокосата, завъртя предизвикателното й тяло в кръг и я бутна да върви към Роли, който, смутен и изчервен, избута закръглената блондинка към Йън. За миг пътищата на двете момичета се срещнаха и те се разминаха със съвършено хореографско изящество, като танцьорки от мюзикъл на Бъсби Бъркли.

Роли обви с ръка раменете на червенокосата, огледа я от главата до петите и рече:

— Равностойна размяна ли, друже? Да имаш да вземаш! Я виж формите на русата! А тая…

— Ооо! — прекъсна го Йън. — Предположих подобен изроден фетишизъм у теб, момчето ми. Ако искаш да знаеш, червенокосите са по-рядко срещани от русокосите. Затова смятам, че тая отличителна черта ще компенсира другите… ъ-ъ… тъй наречени недостатъци.

Роли се разсмя, опипа с длан мократа тениска на червенокосото момиче и, избутвайки я към вратата, каза:

— Хайде, любима, ела да ти намеря нещо сухо да облечеш.

Йън и неговата блондинка ги последваха към отсрещната стая.

Крис и Найджъл започнаха да събличат връхните си дрехи. Сценичните им костюми висяха грижливо подредени в найлонови торби на закачалки до стената.

— Ей, Найл — тихо каза Найджъл, — спиш ли?

— С отворени очи съм, както виждаш.

— Какво си се умислил тогава?

— За музиката си, друже. За нищо друго. Само за музиката си.

Свитите му пръсти се размърдаха, изпълнявайки във въздуха пасажи, които само той чуваше.

— Какво ти става, не искаш ли някое маце? Да не би да не си добре, друже?

— Влизам на запис в студиото следващата седмица — отвърна спокойно Найл. — Докато вие сте на път, аз ще направя най-добрия албум, излизал досега. Хм, да. Всичко вече е в главата ми — свитите му пръсти застинаха неподвижно. — Лее се като поток. Цялото ми тяло е една безкрайна мелодия, път, който няма край… само залез… нощ… и нов изгрев.

— Това копеле — обърна се Найджъл към Крис — май пак взе да бълнува. Божичко, отново захвърча в облаците.

— Знам, какво говоря, човече — рече Найл. — Ти не ме разбираш. Вътре в себе си мога да направя каквото си искам. Нямам вече приятел, който да ми казва: Найл, направи това или Найл, направи онова. Не. Вече слушам само себе си.

— Хм! — презрително сви устни Найджъл. — Не се и съмнявам. И като влезеш в студиото, звукооператорът те включва в електрическото табло като поредния кабел. А по турнетата виждаш пълни зали, всички станали на мрака, викат, хвърлят ти по нещо. И когато се изправиш пред тях в светлината на прожектора, каквото и да им кажеш да направят, те веднага ще го сторят, друже. Само им кажи да се бухнат в морето и ще тръгнат! Като нищо ще тръгнат!

— Е, ти си имаш едни представи, аз — други — Найл го погледна и му се усмихна замечтан. — Но трябваше да носиш войнишки ботуши, приятел. Да!

Найджъл се начумери.

— Какво искаш да кажеш, черна мутро?

Найл се обърна към Даяна:

— На времето беше съвсем друго. През шейсетте. Затова всъщност заминах за Лондон — в очите му се четеше лека тъга. — А сега е все едно и също, където и да отидеш. Вече няма далечно място.

— Слушай, копеле!

Найджъл се нахвърли върху чернокожия и го сграбчи отпред за ризата. Найл отскочи настрани и със сгъната в лакът ръка успя с един удар да избие вкопчените в ризата му пръсти на Найджъл. После пристъпи крачка напред и го ритна. Найджъл се просна на пода.

— Следващия път — рече му Найл с все тъй сънения си глас — запази определенията за себе си, чу ли?

Найджъл се изправи на крака и стисна ръце в юмруци, но Крис застана между тях.

— Хайде стига! — каза той. — Престани да го дразниш. Време е да се приготвяме. Хайде!

Найджъл гледаше към Найл през рамото на Крис.

— Искам да го разкараш от тук.

— Той също ми е приятел! — Крис разтърси Найджъл. — Ей, на теб говоря, човече! Я се стегни!

Погледът на Найл остана невъзмутим.

— Тая врява не е току-така — рече той.

Крис пусна Найджъл и двамата започнаха да се преобличат. Крис обу сатенени панталони с цвят на седеф и свали от закачалката аленочервена сатенена риза. Найджъл вече пристягаше прилепналите му като втора кожа черни панталони. Беше облякъл черна тениска, върху която щеше да сложи черно яке.

В този момент в стаята влязоха Роли и Йън заедно с двете момичета. Роли беше с бяла тениска, отпред с емблемата на групата, и с бели джинси; Йън носеше тъмен костюм и бяла копринена риза.

Отвъд затворената врата долетяха гласове и стъпки по циментовия под. Неземно ехо от друг свят. Всички в стаята бяха смълчани, чуваше се само дишането им, което Даяна оприличи на шума на дървета, разлюлени от силен вятър. Независимо от климатичната инсталация, в стаята беше задушно и тежко от създалото се напрежение. То бе обхванало всички, с изключение на Тай. Тя допуши цигарата си с марихуана и припали нова от тлеещия фас. Вдишваше и издишваше толкова ритмично, сякаш с всяко всмукване пошепваше някакви вълшебни сакраментални думи на индуски.

Единственият шум идваше от отворения охладител, където бавно топящият се лед пропадаше надолу под тежестта на кутиите със сода. Изведнъж Роли изстена:

— Ау, ужас!

И се втурна към банята. Червенокосата се затича след него. Останалите мълчаливо се заслушаха в звуците, които издаваше той, докато повръщаше. Въздухът в стаята бе наситен със сладникавата миризма на дима, който изхвърляше Таис. Единият й крак се люлееше напред-назад като метроном.

— Винаги ще му се случи първата вечер — каза Крис, без да се обръща конкретно към някого и продължи да навива около дясната си китка копринено шалче. — Почвам да си мисля, че за всички тия години вече му е станало навик.

Всички търпеливо чакаха Роли да свърши, както въоръжен отряд чака техния смел, но ранен другар да се възстанови. Найл, изправен до Даяна, встрани от другите, защрака с пръсти в ритъма на мелодия, която звучеше вътре в него. Главата му с лъснала от пот коса се поклащаше в такт върху дългия като на лебед врат.

В последните най-напрегнати и отвратителни минути преди началото на концерта всички стояха неподвижно и наблюдаваха сенките по стената или изобщо не гледаха нищо; като че ли само неодушевените премети се движеха — топящият се лед, люлееща се закачалка.

Чу се шум от пускане на вода в тоалетната, после шуртяща вода в мивката; приглушен женски глас зашепна утешително като майка на дете.

Вратата към коридора се отвори и Силка надникна в стаята.

— Време е — с тих, напевен глас обяви той.

Никой не помръдна. Погледът му обходи всеки един поотделно, после се отмести по посока на банята, откъдето излезе Роли. Червенокосата бършеше косата му с кърпа. Силка се отдръпна от вратата, за да пропусне групата да мине.

Крис хвана Даяна за ръка и редом е Найджъл и Таис тръгна по дългия каменен коридор — съвършено безлюден сега — към бавно вдигащата се завеса. Отвън не долиташе никакъв звук. Крис попита Даяна:

— Искаш ли да бъдеш на сцената с нас?

— С удоволствие.

— Добре, ще го уредя.

Силка ги спря точно до завесата. Наоколо се виждаха само полицаи, заели всички възлови позиции; Крис размени няколко думи със Силка. Погледите на охраната се отклониха за момент от Крис и се задържаха върху Даяна, сякаш оглеждаха някаква безценна статуетка. Неопределеността в тези погледи — смесица от близост и безпристрастност — я притесни.

Силка й махна с ръка да се приближи, после заведе нея и Найл през една цепка на завесата към сцената. За миг на Даяна й се стори, че върви в гъста мъгла.

Светлините в залата още не бяха загасени. Хората се бутаха между редовете, за да заемат местата си. Гърмеше музика от последния албум на групата. Дим изпълваше въздуха. Няколко огромни балона с името на състава отскачаха от човек на човек и всяко докосване до тях бе придружено от бурни викове. Един от балоните рикошира в главата на стоящия встрани полицай и залата избухна в смях.

Вееха се знаменца. От тавана в дъното на залата висеше огромно национално знаме на Обединеното кралство. Изглеждаше като съновидение с размазаните си от разстоянието и задимения въздух цветове.

Високата сцена, към която ги водеше Силка, беше осеяна с огромните усилватели на състава; силуетите им стърчаха като черни зъби на великан. В средата, върху подиум, бяха подредени барабаните на Роли. Разноцветни лампи, сега в покой, ограждаха тази мини сцена. Останалото пространство бе набраздено от основните кабели, застопорени със сребриста лента, за да не се препъват в тях музикантите по време на изпълнението.

Дясната страна на сцената се заемаше от наредените в полукръг клавишни инструменти на Найджъл — голямо концертно пиано, електрическо пиано „Фарфиса“, орган и няколко синтезайзера, направени по поръчка. В лявата част бяха металните поставки, върху които почиваха различните китари на Крис и Иън.

От сводеста метална решетка високо над сцената се спускаха разноцветни лампи — майсторски сътворена дъга, овехтяла от употреба.

Осветлението в залата постепенно започна да намалява, а шумът ставаше все по-непоносим. Беше невъзможно да се разговаря, без да се крещи и Силка сложи огромните си ръце върху раменете на Даяна и безмълвно я поведе към лявата част на сцената. Настани я до група тон колони, издигащи се високо над нея и изчезна. Даяна се огледа и за Найл, но не го видя. Зачуди се къде ли щеше да застане Таис. Вероятно от другата страна, близо до Найджъл.

Залезът се превърна в нощ. Виждаха се само светещи рубинени точици — контролните лампи на усилвателите, ярки и блестящи като звезди. Долавяше се обаче и огромното неспокойствие в претъпканата зала — едно безкрайно шумолене, сякаш наоколо пълзеше пълчище змии.

Сред публиката настана оживление и Даяна вдигна поглед. От тавана на сцената се спусна екран и се освети от прожектор, прикрит в задната част от залата. Избухнаха ръкопляскания. Колкото и да извиваше глава, Даяна не можеше да вижда добре започналия филм на групата. И се обърна. Мястото под авансцената, което в други случаи се изпълваше с оркестранти, сега бе заето от получилите пропуски фотографи. Те се мотаеха напред-назад като гладни котараци, очаквайки появата на състава със същото нетърпение, каквото проявяваше и публиката.

Даяна вече почти предвкусваше възбудата. Чувстваше се като литнало нависоко хвърчило. Кожата й беше настръхнала, мускулите й подскачаха от приятен копнеж да се отпуснат. Докога ще се протака жадуваният момент, питаше се тя.

Най-сетне усети раздвижване край себе си. Озвучителите бяха приключили с последните проверки на сценичната апаратура и заеха местата си. Тон операторът беше готов и сложи слушалките на главата си. Отиде до един малък квадратен микрофон, който се издигаше над него и даде някакви напътствия. После провери светещия пулт пред себе си.

Силуетите по сцената, които се движеха като призраци на фона на светещите червени точици, възбудиха залата още преди да свърши краткият филм. Екранът се вдигна обратно. Шумът нарасна като балон, надут до краен предел и тъй силно завибрира, сякаш цялата зала се тресеше в основите си. Сърцето на Даяна силно заби, в гърлото й заседна буца. Енергия, всичко това е енергия, помисли си тя. Върховете на пръстите й бяха изтръпнали, като че ли ток бе минал през тях.

Изведнъж сцената и част от залата се осветиха от свръхестествената светлина на ослепителните светкавици от фотоапаратите, които повечето младежи държаха в ръце. Музикантите излязоха на сцената и се пръснаха, за да заемат местата си. В скорострелното редуване на ярка светлина и пълен мрак сенките им ту се появяваха ясно очертани и огромни, ту изчезваха напълно.

Крис удари първия акорд и Даяна си помисли: „Не е само енергия, а и власт, истинска власт. Може би Найджъл ще се окаже прав в крайна сметка.“

Тълпата нададе вик на одобрение. Цветни лъчи осветиха Роли и Иън, бели следящи прожектори се насочиха към Крис и Найджъл. Крис вдигна с ръце китарата високо над глава като огромна сабя на древен воин. В светлината на прожектора алената му риза пламтеше като огън.

Първите тактове на „Девълс Дисайпъл“ предизвикаха неистов фурор. Песента беше ритмична, звучна и хаплива. Крис, който страстно дърпаше струните, вдигна ликуващо ръка и изпусна пластмасовото си перце. Веднага се намери луд, който се провря между първите редове, за да го грабне.

Скоро виковете на публиката и музиката на състава се сляха и изригваха като вулкан, изпълвайки пространството с оглушителен до болка шум. Ала тази болка отекваше право в сърцето и действаше като масаж; от такава болка човек може да извлече енергия или, по-вероятно, може да се освободи от енергията, насъбрана в него. Даяна усети, че очите й почват да се насълзяват, зъбите й затракаха от необяснима сила — чувство, което изпитваше, когато застанеше пред камерата в ролята на Хедър Дюел. Тогава изпълващата я сила беше реална като кълбо от светлина, което тя, с едно бързо движение на ръката, можеше да поднесе пред очите си, хвърлящи искри, да го вземе от трепкащия въздух и да го погълне цялото, за да запламти в нея и да я разгорещи.

Звучаха последните гръмки звуци на песента. Найджъл изскочи иззад инструментите си, извади микрофона от стойката и изкрещя:

— Здравей, Сан Франциско! Ние се завърнахме?

Обърнатите нагоре лица на масата от поклонници щяха да се пръснат от възторг.

Всички от групата бяха напълно преобразени, нямаха нищо общо с предишния си вид — измъчени същества, закотвени дълги месеци на едно място. В тях имаше нещо изродено, нещо деформирано. Лишени от всякакви човешки чувства, те крачеха из сцената като великани, излезли да се поразходят на земята. Спокойно можеха да минат и за сенките на норвежки богове — свирепи, развратни и зли. Така изглеждаха те, магически преобразени от потта, любовта и болезнения ритъм на своите творения. Даяна обаче долавяше и нещо много повече.

Това магическо превъплъщение не би могло да стане без огромната енергия, която прииждаше на вълни от необятната черна дупка пред тях, пълна, с море от хора. Млади хора — опиянени и копнеещи за нещо, за което и те самите нямаха представа.

И тези две сили, насложени една върху друга, раждаха трето същество — митично съзнание, плод на неповторимото им въображение, което ги грабваше всички наведнъж, издигаше ги все по-нагоре и нагоре и ги завърташе като листа, подгонени от вятъра.

Застанал на колене, Крис започна солово изпълнение. Под светлината на горещия прожектор той изглеждаше двойно по-едър; капки пот летяха от него като куршуми от автоматичен пистолет. От дясната му страна се приближи Иън, допълвайки го със сложни извивки на басите, а в същото време ударите на Роли подкрепяха кънтящите тонове на Крис. Четири такта върху призрачното докосване на тъжните струни изпълниха въздуха, който затрептя, когато и Найджъл се включи с клавишите на малкия синтезайзер.

Звуците се сляха и музиката набра скорост като вихрушка, свръх нажежена и безкрайно чувствена — една отворена висока пещ. Даяна имаше чувството, че наблюдава дебнещ леопард в клетка в зоологическата градина и хипнотизирана от движенията му, късно разбира, че хищникът се е измъкнал през отворената врата и тя се е озовала сама с него, без никаква преграда между тях.

Какво ще стане после, когато звуците заглъхнат, всички правила потънат в забрава и хаосът нахлуе в системния ход на живота. Може би, разсъждаваше Даяна, тази промяна, смесицата от възбуда и страх, ще бъде единственият момент на истинско съзидание.

Мисълта я понесе върху разперените крила на музиката. Уязвима, тя беше притаила дъх, очите й блестяха, изпълнени с отражението на съвършената амалгама от интелект и чувственост, което всъщност представляваше посланието на тази музика.

Без да прекъсват, музикантите подхванаха първите тактове на „Старлетс ин Май Покет“. Лазерите забълваха като оръдеен огън, едно трио от пронизващо ярки цветни лъчи, тъй обилно наситени със светлина, сякаш бяха плътни. Те кръжаха и се прелитаха в пространството пред оркестъра като фехтовачи, кръстосващи шпаги. Залп от ръкопляскания разтърси залата със силата на гръм, ударил в житено поле.

Изведнъж ударните инструменти заглъхнаха, чуваха се само китарата на Крис и трептящите синтетични струни на Найджъл. Звуците им се преплитаха, галеха се едни други като срамежливи влюбени и точно тогава, насред лазерното представление, най-неочаквано се появи холограма: девойка с дълга, руса коса, затворила в унес очи, се завъртя един път, втори път, после отвори очи и с поглед към публиката бавно продължи да се върти.

Станали на крака, младежите нададоха писъци. В този момент се разнесе соловото изпълнение на Крис. Яркият бял прожектор стана зелен, после син и накрая премина в нежния цвят на лавандула в съответствие с тоновете, които преминаха в легато.

Крис бавно коленичи на сцената, отметна глава назад и удари няколко нежни акорда; лицето му се преобрази от хармонията на звуците, които пръстите му създаваха. Изведнъж, най-изненадващо, Даяна го чу да подхваща първите тактове на „Паван за една мъртва инфанта“ от Равел. Дъхът й секна, тя се вторачи в Крис, попивайки с очи и уши тази тъй позната мелодия, която той с огромна любов и тъга изтръгваше от непривичния за нея инструмент. Сълзи изпълниха очите й.

Погледът й се плъзна по тъмната сцена, по безмълвните неподвижни фигури на другите трима музиканти и се спря върху Крис. Той седеше в същата поза, със затворени очи и в този миг Даяна го почувства, по-близък от всякога. Цялата спотаена скръб от изживяния заедно момент пред мъртвото тяло на Маги сега се изливаше навън, ведно с болезнените звуци на тази тъжна, вълшебна мелодия. Тя беше като мост от светлина, който ги свързваше така, сякаш ръката му все още държеше нейната. Даяна го чувстваше с всеки отронен от него тон; разстоянието между тях се бе стопило, те бяха едно двучленно уравнение, изписано върху несъществуваща черна дъска.

В обширното тъмно пространство, в бавно дишащото и издишащо море нямаше никого. Бяха само Даяна и Крис — два малки плавателни съда, които се приближават един към друг в гъста мъгла. Най-сетне те се сливат в прегръдка, подпомогнати от музиката; всеки неин искрящ тон е като милувка, по-нежен и от най-лекия допир на пръстите. Даяна потръпна и затвори очи, главата й се изпълни с цвят и светлина.

„Паван“ свърши с един-единствен тон, който Крис, с възможностите на електронната си китара, задържа безкрайно дълго. Най-сетне високото вибрато преля в първите звуци на „Сориън“. Крис отново засвири сам и сърцето на Даяна подскочи, като си спомни заплахата на Найджъл. Имаше чувството, че наблюдава актьор, който бърка основния текст — толкова я притесни самотният Крис на сцената.

Той продължаваше да свири. От залата се чуха възклицания и ръкопляскания, което го подтикна към солови импровизации. Нямаше я холограмата, нямаше ги и лазерите. Парчето беше съвсем ново и не им бе останало време да подготвят подходящи светлинни ефекти. В един момент, както стоеше прав и свиреше с лице към публиката, Крис се обърна назад към тримата си колеги и Даяна видя как лицето му изведнъж освирепя.

Пръстите му, извити като на хищник, бясно заподскачаха по стоманените струни и мелодията на „Сориън“ продължи да се лее в залата. Той закрачи към Роли, спря пред него и изкрещя:

— Свири, копеле! Удряй тия проклети кожи и ме подпомагай, иначе ще скоча и ще ти размажа мутрата!

С два скока той се намери върху подиума и онемелият Роли се стресна и заудря барабаните. Светещите като въглени очи на Крис се задържаха още миг върху Роли, после той скочи от подиума и се упъти към Иън. Даяна пак го оприличи на леопард — див звяр, пуснат на свобода, опасен, смъртоносен и необуздаем.

— Хайде, сега е твой ред!

Крис се изплю в лицето на Йън и уплашеният басист започна да свири.

Крис продължи изпълнението си с Йън и Роли, аранжирайки в момента. Това беше трио с неизчерпаеми възможности. И щом засвириха с жар, резултатът, който нито Роли, нито Йън очакваха, не закъсня. Това беше пълна импровизация, насърчена от безумно силното желание на Крис. Докато свиреха, Роли и Йън гледаха към Крис като хипнотизирани.

Възбудата, трепкаща и жива, насити пространството на сцената и преля към публиката. Крис се обърна и затича към Найджъл, който се прикриваше зад инструментите си. Той понечи да се отмести, ала Крис се надвеси над него и той замръзна на мястото си като заек, заслепен от сноп светлина.

Както свиреше, дърпайки бясно струните, Крис започна да подскача нагоре-надолу пред Найджъл. Даяна не виждаше как устата му се отваря като на вентрилоквист и разбра, че крещи нещо, ала невъобразимата врява не и позволяваше да долови нито дума. За миг й се стори, че мерна познатия силует на Таис, осветен от зелена светлина, ясно очертаната извивка на носа и едното око, изпълнено с див блясък. Но всичко това изчезна тъй бързо, че Даяна реши, че вероятно само така й се е сторило.

Найджъл започна да свири. Той също не отместваше поглед от Крис, дори след като Крис се върна отново в средата на сцената и под акомпанимента на всички музикални инструменти започна да пее:

Всички в залата бяха станали на крака, виеха като кучета и пляскаха с ръце в такт с музиката. Даяна погледна към мястото пред сцената и видя светкавиците на фотоапаратите да проблясват в мрака.

Гласът на Крис продължаваше да звучи. Сега, когато лампите в залата светнаха, Даяна можеше да огледа по-добре младежите от първите редове. Всички бяха вдигнали лица нагоре, замрежени от мъгливото сияние на цветните прожектори, сякаш преобразени чрез алхимия. Пъстри като цветовете на дъгата, те разперваха високо вдигнатите си ръце и прегръщаха потока от чувственост, който се лееше от огромните тон колони.

Музиката зад гласа на Крис стана свирепа, жестока и остра като камък; в нея вече нямаше никаква цивилизация, само първична ярост, която живееше и танцуваше във всеки. Звуците, идещи сякаш от змиеукротител, омайваха, изравяха цялото скрито вълшебство на тази страхотна и внушителна в неизразимата си суровост музика. Публиката хвърляше кожата си — коприните и сатените на условността и подобно на новогвинейско племе, което никога не е виждало бял човек и не знае нищо за атомния век, се обединяваше в полудата на движението и потта, на чувствеността и шума. Това я правеше неудържима, тласкаше я към пропастта.

Разнесоха се първите тактове на „Дансърс ин дъ Скай“, лазерите отново пръснаха ярките си лъчи. И върху тази въздушна магистрала от светлина в холограма се появиха двойка влюбени. Чрез магията на техниката те започнаха да танцуват в ритъма на музиката и полека-лека изчезнаха заедно с последните акорди на Найджъл.

Публиката закрещя, затропа с крака и залата се разтресе като при земетресение. Крис вдигна китарата над главата си и я размаха като знаме. Найджъл излезе от мястото си зад портативния синтезатор, застана до Крис и даде знак да започнат „Сити Лайтс“ под светлината на всички лампи.

Песента не продължи дълго и когато свърши, групата напусна сцената. Залата отново се затъмни. Чуваха се все по-силни вълни от ръкопляскания. Някои от младежите скочиха от местата си и се втурнаха към вече задръстените пътеки, без да обръщат внимание на забележките на охраната и полицията.

Даяна отново хвърли поглед към множеството. Из цялата зала замъждукаха мънички пламъчета — младежите на групи палеха кибритени клечки и ги държаха високо над главите си, придавайки на това място нелепа прилика с катедрала.

Насред истерични викове групата отново се появи, за да изпълни първия бис. Неоновите лампички по ръба на мини сцената светнаха и започнаха криволичещата си обиколка, напомняйки за старовремско кино с навес, украсен по същия начин. Лазерите също светнаха и лимонено-жълти лъчи зашариха из горното пространство на залата. Задните редове се бяха изпразнили — младежите се бутаха и си проправяха път към сцената. Към охраната се присъединиха още полицаи, за да се спре този наплив, ала задачата се оказа непосилна.

Първата вълна се удари в преградата, разделяща редовете на залата от мястото пред авансцената, заето от фотографите. Вдигнали високо фотоапаратите, те се разбягаха на всички страни при тази яростна атака. Вместо да успокои тълпата, Найджъл ходеше по ръба на сцената, свирейки с една ръка и в същото време подстрекаваше младежите.

— Давайте, давайте! — крещеше той сред бурята от музика; махаше с ръце, приклякаше, смееше се и въздишаше, целия в пот. Очите му бяха широко отворени, погледът му трескаво обхождаше лицата на поклонниците, на последователите на музиката му.

Сега цялото пространство пред сцената бе изпълнено с младежи, които се бутаха в охраната и помежду си, за да се доближат още повече. Те протягаха ръце, гледаха към сцената и крещяха. Едно момче вдигна приятелката си върху раменете си. Тя разпери широко ръце и жадуващите й пръсти задраскаха във въздуха. Всички бариери бяха вече свалени, но Даяна имаше чувството, че нещата са се преобърнали. Сега те, които бяха на сцената, станаха наблюдатели в мрака, а обезумялата тълпа се превърна в пуснатия на свобода звяр. Едно момиче с коса, цялата в плитчици, се закатери към сцената и опря коляно в ръба й. Отзад някой я блъсна силно и тя падна ничком в краката на Найджъл. Той отстъпи крачка назад. Момичето пристъпи към него. Найджъл опря клавиатурата в гърдите му и го затика назад. То се запрепъва заднишком с разперени ръце, стигна ръба на сцената и полетя по гръб към ревящата тълпа. Един от охраната изскочи от страничното крило и задърпа Найджъл навътре към сцената, далеч от вдигнатите ръце, които се опитваха да го притеглят в тъмната си прегръдка. Ядосан, Найджъл избута мъжа и продължи да кръстосва напред-назад. Някой хвърли букет от бели рози на сцената, Найджъл се захили, хвърли се към тях и започна да ги подритва високо в оцветения въздух.

Даяна наблюдаваше лицата, лъснали от струйка пот, добили нечовешки израз, телата, които подскачаха в твърдия ритъм; очи се въртяха обезумели, като на говеда, затворени в горящ обор, устни се разтегляха от възбудени крясъци. Тя поглеждаше към групата и пак към публиката, която се настървяваше взаимно и се блъскаше да мине все по-напред.

Крис и Найджъл бяха в средата на сцената. Крис бясно дърпаше струните; пръстите на Найджъл подскачаха по късата клавиатура. Музиката трещеше със силата на разбиваща се огромна вълна и с настървението на военна атака.

Ярка светкавица освети лявата половина на сцената, толкова близо до Даяна, че всичко в полезрението на лявото й око изчезна. После оглушителен тътен и ударна вълна, сякаш някой я блъсна. Даяна политна назад и ахна от уплаха сред дима, който изсмукваше целия кислород във въздуха. Задави се, от очите й потекоха сълзи. Ослепя и оглуша. Усети пареща топлина и инстинктивно се дръпна назад. Дробовете й горяха, сърцето й едва биеше. Не й достигаше въздух. Краката й се подкосиха и тя се строполи на пода. С въображението си или в действителност видя как една черна планина се надвесва над нея. Мислите й се замъглиха. Планина ли е това? Не. Тон колоните! Накланяйки се към нея, те ставаха все по-огромни и по-огромни. И това беше последното, което видя. Опита се да извика, но не можа.

После се намери в нечии ръце. Светът профучаваше край нея, ала не беше тя тази, която тичаше. Тялото й сякаш видеше във въздуха. Обърна глава и видя спокойното лице на Силка — беше толкова близо до нейното, че изглеждаше размазано. Премигна и очите й отново се изпълниха със сълзи. Отвори уста, закашля се и безсилно отпусна глава върху гърдите на Силка.

Като в сън чуваше писъци и тупурдия наоколо. Покрай нея изтичаха озвучители. Полицаи си пробиваха път сред прекатурената апаратура. До слуха й долетя силна глъч, която заглуши бученето в ушите й. Наред с това, докато Силка я извеждаше от сцената, чуваше ясно виковете и нечии ридания.