Скрити страсти

1.

Леони Бахри спря, за да се успокои. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, а леденият вятър караше сълзите й да замръзват по бузите. Чакаше я пустият, окъпан в лунна светлина път към Мазард и железопътната станция. Зад гърба й остана домът. Усети, че сълзите й потичат отново и бързо ги забърса с ръкава си. Нямаше смисъл да плаче, вече беше взела решение. Загърна по-плътно яката на овехтялото си палто, мушна непослушните кичури руса коса обратно под вълнената шапка, вдигна торбата с оскъдните си вещи и решително закрачи напред. Бе много тъмно, а пътят до Мазард бе дълъг. Тя никога преди не бе ходила в Париж. Беше чувала за него да си приказват в кафенето, където работеше. Струваше й се прекрасно място с величествени мраморни къщи, богати хора, музика, кафенета, театри… но до ушите й стигаха и боязливо прошепваните думи за младите момичета на улицата. Леони потръпна. Разбира се, подобни неща не се случват на шестнадесетгодишни девойчета като нея, нали? Тя нервно погледна назад към своето село. Светлините на лампите блещукаха през прозорците на каменните къщурки, а димът от комините се къдреше в нощното небе, обещавайки топлина и уют, влезеш ли вътре. Но това не се отнасяше до нея. Тя се извърна и бързо закрачи по дългия път към Мазард.

Нейна ли беше вината? Не смяташе, че е така. В края на краищата, винаги се случваше едно и също, нали? Майка й открай време бе пристрастена към мъжете и бутилката. И не за пръв път, връщайки се у дома, намираше някой непознат да седи пред огнището с ботуши върху парцалената черга. Но днес бе Бъдни вечер, тя бе работила усилено в кафенето на Мазард и не се бе прибирала в къщи два месеца. Беше спестила цялото си възнаграждение, купила бе пиле, сирене, плодове, вино и дори подарък специално за майка си — любимите й захаросани кестени. Представяше си, че ще се прибере у дома с парите, триумфираща, представяше си коледната наздравица и как майка й ще се зарадва да я види, ще бъдат само двете — майка и дъщеря, събрали се отново.

Направи опит тази вечер, наистина направи. Приготви коледната вечеря, а през цялото време усещаше погледа на онзи непознат — Мишел, да пълзи по гърба й. Украси масата с борови шишарки и клончета и запали дебелата червена свещ. Наля на всички от хубавото вино, купено в Мазард, и постави малката кутия захаросани кестени до чинията на майка си. Отблясъците на огъня и ароматът на вкусната храна придаваха спокойствие на тази домашна сцена.

Емили не спря да пие цяла вечер, избута настрана чинията си, недокосната, опита да си сипе още вино, но половината разля по покривката. Леони й извика да бъде по-внимателна и тогава започна тирадата. Емили не млъкваше: натякваше й, че е нейна вината за смъртта на малката й природена сестричка Мари-Луиз миналата година; че Мари-Луиз страдала от хронична кашлица и че Леони е трябвало да се грижи винаги тя да е добре облечена. Леони стоеше там и агонизираше, болката от загубата на Мари-Луиз бе непоносима, за нея тя бе по-скоро собствено дете, отколкото сестра, толкова мъничка, толкова сладка. После продължи за самата Леони, подигравайки се на нейното „образование“, разправяйки на непознатия как старото кюре отначало само я обучавало, а после настояло да я дадат в училището на манастира:

— Но аз си я взех обратно, щом той умря — похвали се Емили, — имахме нужда от още една заплата, за да изхранваме три гърла. То пък голяма полза имаше от нейното образование — каква работа си намери с него? Кухненска помощничка в кафенето на Мазард!

Леони се изчерви под снизходителния поглед на непознатия. Той напълни отново чашата на майка й, макар тя да го бе помолила да не го прави.

— Само разваляш удоволствието на хората, Леони — изръмжа майка й. — Не ми е ясно защо въобще си правиш труда да си идваш у дома. Откак си се родила, си просто едно голямо бреме за мен… сигурно така ми се пада, задето избягах с онзи циркаджия.

Тя погледна Леони над чашата си, струйка вино се стичаше по брадичката й:

— Какво друго можеш да очакваш от копеле на чужденец? Беше египтянин — напусна ме на другия ден, щом тя се роди. Просто ей така си тръгна, сигурно се е върнал в цирка. А аз трябваше да се прибера обратно в Клода — заедно с копелето му.

Потресена, Леони се бе втренчила в майка си. Какво искаше да каже — копеле? Никога преди не й го бе споменавала.

— Шокирана си, нали? — победоносно се усмихна Емили. — Не си си представяла, че имаш истински баща? Само дето не те искаше… както и аз.

После се обърна към Мишел:

— Затова Леони изглежда така — по-особено, — нали виждаш? Защото баща й беше чужденец. Хубав бе все пак.

Тя погледна към Леони:

— Одрала си му кожата… но нямаш неговия чар. Ти си просто още едно копеле. Сигурно той има цяла дузина такива, във всеки град, през който е минавал циркът.

Тя се изсмя гръмогласно:

— Представи си само всички малки копеленца… пръснати из цяла Франция.

Кутията захаросани кестени тупна на земята, небрежно пометена от лакътя на майка й.

Леони се бе надвесила над мивката в кухнята, обляна в сълзи, загубила представа за очертанията на стаята. Не знаеше това… и през ум не й бе минавало, че родителите й изобщо не са били женени, мислеше си, че баща й си е отишъл, неудържимо притеглен от света на цирка, а не защото не я е искал. Възможно ли бе да е истина? А и това подигравателно подмятане за другите копелета на баща й по цяла Франция. О, Боже, нека не е истина!

Кухненската врата полека се отвори. Преди да успее да се обърне, ръцете на Мишел я бяха сграбчили през кръста и се плъзнаха нагоре към гърдите й. Той я притисна тъй силно към себе си, че тя усети възбудата му. За миг Леони застина паникьосана, ала после гневът нахлу в цялото й тяло. Ритна Мишел заднишком, успя да разтвори пръстите му и го блъсна с лакти в стомаха. Той рязко отскочи назад, а тя се извърна с лице към него.

— Още не съм свършил — прошепна й Мишел с лукава усмивка, — а на теб ти харесва, нали? Също като на майка ти?

Той сграбчи брадичката й и светкавично притисна устните си до нейните. Напъха гадния си език в устата й, докато фамилиарно прокарваше ръка по гърдите й.

— Хайде, хайде — продължаваше да й говори. — Отвори си устата. Все същата история — дъщерята като майката… а в твоя случай — изхили се той — и като бащата.

Леони никога нямаше да разбере откъде намери сили да го удари с юмрук в лицето и да забие коляното си в слабините му. Докато, стенейки, той падна на пода, ръката й докопа един голям кухненски нож. Налагаше ли се да го използва? Още не знаеше… Мишел повдигна глава с изкривено от болка лице:

— Ще ми паднеш в ръчичките някой ден, малка кучко — смотолеви той. — Още не съм свършил с теб.

Страхът я тласна към вратата. Майка й си стоеше замаяна, с леко отворена уста, на масата, където я бяха оставили. Леони отчаяно се втренчи в нея. Едва ли можеше да очаква да й помогне. През всичките тези години все пак се бе надявала, че нещата ще се оправят един ден: че Емили ще стане истинска любяща майка, а тя предана, обичлива дъщеря. Това се оказа само мечта, уморена стара мечта.

Тихичко, като че ли в къщата имаше покойник, тя запълзя по тясното стълбище към нейната някогашна стая. Само няколко минути й отне да събере… другата си рокля, малко бельо и кърпените вълнени чорапи. Върху скрина бе поставена снимка на Емили, държаща в скута си Мари-Луиз. Леони за миг се загледа в нея, а после я пъхна в торбата. Отвори най-горното чекмедже и потърси старите червени ръкавици, закачени с дълга лента една за друга. Бяха на сестра й, а лентата тя бе зашила собственоръчно, за да не ги губи Мари-Луиз. Лекичко ги изтупа, припомняйки си нещо, а след това и тях мушна в торбата. Както и куклите — странни създания, които никак не приличаха на кукли за момиченца, малки фигурки с чудноват профил. Те бяха всичко, което имаше — някога бяха принадлежали на баща й.

Прокара пръсти по декоративните символи, обточващи поставката… предполагаше, че са египетски, макар да не бе сигурна в това — все пак тази котка никак не приличаше на познатите й котки от френските ферми. Бе малка и лъскава, с дребно триъгълно лице и скосени очи, излъчваше аристократизъм. Като дете я обожаваше. Другата кукла представляваше лъвица — или жена. По малко и от двете — лъвска глава върху женско тяло. Винаги й се бе струвала много красива. За кой ли път се зачуди дали тези символи означават нещо, и ако е така — какво? Прибра ги внимателно в торбата, завърза я здраво, грабна палтото си и с един последен откраднат поглед назад мълчаливо заслиза по стълбите.

Най-долу се спря и се ослуша. От кухнята се чуваше как Мишел стене и я проклина. За миг се поколеба, вглеждайки се тъжно в майка си. Трябваше да я целуне за довиждане, нали никога вече нямаше да я види. Но нещата бяха отишли твърде далеч. Нямаше място за целувки. Нито връщане назад.

Тя здраво затвори вратата зад гърба си и се затича.

Торбата бе тежка и Леони я прехвърляше ту в едната, ту в другата си ръка. Светлините на Мазард блещукаха в далечината. Ръката й, пъхната в джоба, стискаше малкото банкноти и монети, които й бяха останали. Нямаше нужда да ги брои, знаеше точно колко са, единствената й собственост. Но в Париж щеше да си намери работа, по-добра работа. Изправена, с вдигната руса глава и закърпени вълнени чорапи, навити около тънките й глезени, тя крачеше напред по мрачния път.

Коледните камбанки огласиха нощта, а в далечината се чу локомотивната свирка. Леони се затича.

2.

Влакът пуфтеше в тъмнината по пътя към Париж и спираше почти на всяка гаричка по линията. Нещо подобно си мислеше раздразнен Пол Бернар, докато надзърташе през прозореца към слабо осветения перон на поредната провинциална гаричка. Той стреснато подскочи, щом изведнъж вратата шумно се отвори и една малка фигурка профуча край него и седна на отсрещното място.

— Ох — въздъхна тя, — уплаших се, че ще тръгне без мен.

Продълговатите очи на момичето, с кехлибарен цвят и зеници, разширени от вълнение — или от тревога — срещнаха неговите.

— Е, нали не тръгна — отвърна той. — Спасена сте.

Леони наведе поглед, ужасена, че още в първите мигове на новата й самостоятелност бе направила възможно най-лошото нещо — заговорила бе непознат. Тя внезапно осъзна към каква близост предразполага малкото купе на влака и се изчерви.

Пол Бернар я наблюдаваше развеселен. Момичетата, които познаваше, никога не се изчервяваха. Той разтвори вестник пред себе си, преструвайки се, че чете, за да й даде време да се успокои. От пръв поглед си личеше, че не е попаднала в подходящата част на влака… би трябвало, съдейки по вида й, да пътува втора класа. Тя бе затворила очи, а мъждукащата светлина в купето хвърляше сенки върху високите й скули, подчертавайки опнатата гладкост на прасковената й кожа. Той остави вестника настрана, възползвайки се от това, че е със затворени очи, за да я разгледа. Тя наистина бе твърде необикновена. Може би дори „екзотична“ бе точната дума за нея. Великолепна златиста коса, разстилаща се във всички посоки… Погледът му се спусна надолу по тялото й, цялото облечено във вълна, но и тя не можеше да скрие дългите бедра, привличащи вниманието въпреки дебелите чорапи и грубите обувки. Тръпки го полазиха при вида на калните обувки с дебели подметки, които сигурно щяха да бъдат големи и на някой мъж, и той се опита да си представи същите крачета в елегантни сатенени пантофки с високи токове. Защо ли, зачуди се, е тръгнала към Париж? После се усмихна. Ами защо може младо провинциално момиче да отива в Париж… за да прави „нещо“, за да стане „някаква“… те до една си мислят, че в Париж всичко е възможно. Замисли се какво би могъл да направи за нея.

Изтощена от вълненията на изминалите няколко часа и успокоена от ритмичното поклащане на влака, Леони се унесе, представяйки си своето пристигане в Париж. Ако можеше да си намери достатъчно евтина стая, сигурно парите щяха да й стигнат да си плати наема за една седмица и дори може би за кроасан и чаша кафе сутрин… а после… тя затвори съзнанието си за ужасяващата я възможност… разбира се, дотогава щеше да си намери работа. Влакът започна да се движи по-бавно и накрая спря, изтръгвайки я от неспокойния й сън. Очите й се отвориха и уловиха погледа на мъжа отсреща.

— Ох — поизправи се тя и смутено приглади косата си. — Стигнахме ли Париж?

— Не. Остава още половин час. Бяхте заспала през по-голямата част от пътя.

Леони отново се изчерви.

— Сигурно съм спала с отворена уста — каза тя. — Мари-Луиз казваше, че винаги така спя.

— Мари-Луиз?

— Сестра ми…

Тя го погледна с тези огромни очи… имаше нещо в скулите и извивката на брадичката, в изящните уши. Пищно лице, помисли си той, не се крие под пухкавината на розовата плът, гордо е извадило на показ очертанията си. Би могла да бъде красива, ако знаеше как.

На вратата се почука и кондукторът нетърпеливо протегна ръка, докато Леони ровичкаше из джобовете за билета си.

— Вие сте за втора класа — сърдито каза той. — Не сте за тук, а през целия път от Мазард сте била в това купе. Трябва да си доплатите.

Сърцето на Леони панически затуптя. Не беше разбрала, че не е улучила подходящо купе и сега тази глупава грешка можеше да й струва остатъка от парите.

— Съжалявам — запелтечи тя. — Не знаех.

Кондукторът заплашително размаха ръка:

— Не ми минават тия на мене. По-добре веднага да си платиш.

Пол Бернар дискретно му подаде няколко банкноти в свитата си длан:

— Младата дама е с мен.

— Съжалявам, господине… Не разбрах — оттегли се кондукторът с подигравателна усмивка.

— Надявам се, ще ми окажете честта да ви помогна.

Той се наведе напред и й подаде визитката си:

— Пол Бернар — зачете тя, — директор, Музикална зала, Кабаре, Плас Роял, Париж.

Сигурно я вземаше за глупава провинциалистка!

— Много сте любезен, мосю Бернар — ужасена каза тя, — ще ви върна парите, разбира се.

— Какво ви води към Париж? — попита той, докато си палеше пура.

— Трябваше да се махна от къщи — думите се изплъзнаха от устата й така ненадейно, че тя сама се изненада. — Не можех да остана повече там…

Искаше й се никога да не бе казвала това — какво щеше да си помисли сега той за нея?

— И с каква работа смятате да се захванете в Париж? Познавате ли някого там?

— Не, мосю — в очите й се долавяше страх, но тя гордо вдигна брадичка. — Но съм сигурна, че ще си намеря работа като сервитьорка. Вече имам опит.

— А имате ли къде да останете?

— Не… но сигурно има стаи под наем…

— Ето — той бързо надраска на гърба на визитката — адреса на един приличен пансион. Кажете на мадам Артоа, че аз ви пращам и ако ви интересува, имам работа за вас.

Тя взе визитката и промълви с надежда в гласа:

— Работа ли, мосю?

— Както можете да прочетете, аз съм директор на една музикална зала, където винаги ще се намери място за момиче като вас.

Какво искаше да каже — момиче като нея? А и какво можеше да прави тя в музикална зала? Леони го изгледа с недоверие.

— Но аз не мога да пея, нито да танцувам — каза тя, поглеждайки към стъпалата си. Изглеждаха по-големи от всякога… сигурно й се подиграваше!

— Няма значение, скъпа моя — усмихна й се той, — в едно кабаре винаги има място за такова красиво момиче като теб.

Красиво! Той беше луд… или още по-лошо! Защо й доплати? Тя си спомни шушуканията за момичетата на улицата и крадешком го погледна подозрително. Не изглеждаше толкова лош. Но въпреки това му нямаше доверие.

Влакът се движеше с по-малка скорост, докато минаваше през парижките предградия и накрая влезе в Гар дьо Норд. Щом спря, тя светкавично отвори вратата и изскочи на перона, стискайки торбата си в ръка. После се извърна, спомняйки си за парите:

— Ще ви изпратя парите веднага щом мога, мосю, благодаря ви.

— Но почакайте, почакайте… — вдигна ръка той, но Леони отново се бе обърнала напред. — Мога ли да ви закарам? Все пак вие не познавате Париж.

— Не… не…

Тя забърза по перона, сякаш се страхуваше да не би той да я догони. Видя я да си пробива път в тълпата при бариерата, а после изчезна из нощните улици на Париж.

— Чудя се — каза си той, докато бавно се приближаваше към изхода — какво ли ще стане с нея?

3.

Мадам Артоа бе едра, почти квадратна жена, която управляваше пансиона си с твърдост и чувство за хумор — както само една жена би могла да го прави. На младини мъжете й бяха донесли единствено нещастие — играейки си първо с едно, после с друго момиче… познала бе ревността. Пансионът, който държеше, се ползваше с уважение — правеше всичко възможно за това, харесваше „момичетата“ си — млади дами, работещи в музикалните зали и кабаретата на града. Самата тя артистка — пяла някога на повечето парижки сцени, — сега с вълнение съпреживяваше техните любовни афери и криволиците на кариерите им.

Мадам бе жена, която знае какво иска от живота, а в този момент й бе нужна именно помощничка в кухнята. Последната бе напуснала същата сутрин, оставяйки я с вързани ръце — готвачът бе вбесен и отказваше да приготви вечерята, докато не намерят някой, който да почисти зеленчуците и да измие съдовете. Леони се появи на прага като дар от бога.

— Късметлийка си — каза й мадам. — Не е лесно да си намериш работа в Париж, но аз мога да ти предложа, плюс стая и храна.

По лицето на момичето се изписа такова облекчение, че тя за миг се зачуди какво ли щеше да прави то, ако му бе казала не. Очевидно бе пристигнало в Париж като останалите, без пари, без всякакви перспективи… както и без ясна представа какво смята да прави там. На тази възраст, помисли си тя и въздъхна заради лекомислието на младостта, да се добереш до Париж ти се струва краят на мъките.

— Благодаря ви, мадам, ще започна веднага.

Леони чевръсто свали палтото си, преди мадам Артоа да е променила мнението си. Натрупа чиниите в мивката, пъхна премръзналите си ръце в горещата сапунена вода и усети как животът се връща в пръстите им. Никога не бе и предполагала, че миенето на съдовете може да я направи толкова щастлива! Миналата нощ онази леденостудена гола стая до гарата й бе струвала точно половината от сумата, която си беше отделила за цялата седмица, скъпотията я шокира и уплаши. Разбира се, трябваше да благодари на мъжа във влака — той я изпрати тук. Щеше да му върне парите колкото се може по-скоро. Но ето че й провървя, бе едва първият ден в Париж, а вече имаше работа, какво повече можеше да иска?

Търпение, мислеше си тя, само три месеца по-късно, опирайки се с лакти върху перваза на прозореца в своята малка стая на последния етаж от високата тясна къща на Улицата на артистите. Втренчваше се в оживените улици и площади на Париж, прострели се пред погледа й като в някоя вълнуваща игра — и тя нямаше търпение да се включи в нея. Но как? Какви бяха правилата? Каква бе магическата съставка, чудеше се тя, която те прави да „принадлежиш“ на Париж? Този град я смущаваше — смущаваше и очароваше в същото време. Улиците преливаха от кафенета и бистра, театри и кабарета, игрални зали и магазини… а хората там изглеждаха, като че ли се наслаждават на нещата, все артисти, поети или много богати личности. Имаше и кухненски помощнички!

Тя въздъхна със съжаление, сложи си шапката и за нула време премина седемте етажа до кухнята, за да вземе малкия пакет с обяда, който си беше приготвила предишната вечер. Бе неделен следобед, тя беше свободна и възнамеряваше да го прекара както обикновено, опознавайки града.

Отправи се към Булонския лес, движейки се по улици с огромни къщи, зад чиито огради надзърташе с надежда да улови още някоя подробност от мраморния интериор, преди да я забележи сърдитото око на портиера. Препълненото кафене на площад „Сен Жорж“ пръскаше веселие наоколо си. Повъртя се малко отпред, прекалено уплашена, за да влезе сама, и прекалено пестелива, за да харчи излишно пари. Като че ли всеки бе дошъл с познат… тя ли си въобразяваше или всички наистина се познаваха? Една двойка излезе от кафенето и бавно продължи по тротоара, държаха се за ръце, нашепваха си мило, тя бе склонила глава на рамото му и се усмихваше. Изглежда толкова елегантна, помисли си Леони и тръгна след тях, захласната от изисканата й рокля и обувките с тънки токчета. Привлечена от тяхната топлота и интимност, тя ги доближи, копнееща да бъде част от всичко това. Безсрамно нададе ухо към разговора, но те спряха изведнъж и я изгледаха. Смутена, тя се обърна.

Седна на една пейка в Булонския лес и докато ядеше сандвичите си и хранеше с трохички малките градски птиченца, наблюдаваше прекрасните коне и ездачите, минаващи в тръс покрай нея. Спомни си за конете във фермата в родното й село, които много обичаше да язди. Булонският лес бе пълен с изненади… там имаше и цирк. Спря се за малко пред плаката, прокара пръст по списъка с имената на артистите, а сърцето й заби по-силно, докато се питаше дали името на баща й няма да е сред тях. Нямаше го, разбира се. Но затова пък имаше дансинг на открито! Откри го през първата си неделя и той всеки път я примамваше отново — не че някога стъпи там, просто гледаше отдалеч, слушаше носещата се над тревата музика и улавяше погледите на танцьорите. Момичета като нея флиртуваха с младите мъже на масите под дърветата. Какво ли е, питаше се тя, да флиртуваш? И въздъхваше безсилна, щом извърнеше очи от тази гледка. Търпение, казваше си, нужно ми е търпение. Един ден и аз ще бъда част от всичко това.

Тя наистина бе самотна, но неделните вечери многократно компенсираха носталгичните следобеди. Тогава всички момичета си бяха у дома, не бързаха за театъра, почиваха си лениво и клюкарстваха. Цялата къща изглеждаше различна в неделя, отпусната и спокойна. Леони се радваше на вниманието на останалите момичета. Можеше да остане с тях и да ги слуша как си приказват за последните си любовници и за звездите на кабаретата. Това бе най-хубавото време от седмицата, а тя беше любимката на всички.

— Трябва да направим нещо за Леони — каза Лулу, отпи от брендито си и се протегна по-удобно на голямото плюшено канапе в салона.

Бе поредната скучна неделна вечер и Леони току-що им бе донесла кафе след вечерята. Тя застина на място от учудване.

— Какво имаш предвид, Лулу?

— Ами погледни се, съвсем не изглеждаш зле въпреки рошавата си коса и ужасните си дрехи.

Лулу повдигна брадичката на Леони и извърна лицето й към светлината:

— Всъщност си доста хубава. Нали, Бела?

Бела изучаващо изгледа Леони:

— Бих искала да имам кожа като нейната — дяволито подхвърли тя. — Дето да няма нужда от пудра, а само от малко руж, ей тук, под скулите — подчертава очите.

Жоли се приближи до Бела:

— А косата… трябва да я приберем на кок.

Тя хвана косата на Леони и я вдигна над главата й, за да покаже как може да изглежда.

— Няма да стои — възпротиви се Леони. — Никога не стои, колкото и фуркети да слагам.

— Скъпа моя — дяволито се усмихна Бела, — ами в това ще ти е чарът… леко разрошена… леко небрежна… да, така много ще ти отива. Хубав контраст на невинността.

— Ей, момичета, внимавайте с Леони — предупреди ги мадам Артоа. — Тя няма да излиза на сцена и не ми се ще да изглежда тривиално.

— Мадам Артоа — възмути се Лулу, — да не искате да кажете, че ние изглеждаме тривиално?

— Разбира се, че не. Но вие изглеждате като момичета, които си вадят хляба на сцената, а Леони е различна. Нямам нищо против да й помогнете да оправи външния си вид, защото господ ми е свидетел, тя има нужда от това, но — грижете се за нея.

Мадам Артоа харесваше Леони. Не искаше да я развалят и да я превърнат в светска кукличка — бе виждала много млади момичета, изхабени и преждевременно остарели, развратени от дългите години в кабаретата — от многото алкохол и многото мъже!

— Бела, донеси кутията с гримовете и една четка за коса — даде нарежданията си Лулу. — Сега ще преобразим Леони.

— Седни тук, Пепеляшке — продължи тя и й предложи шоколадов бонбон от една голяма кутия, подарък от последния обожател.

Лулу бе високо, пищно момиче с големи пурпурни устни и непринуден смях. В кабарето бе станала популярна с безочливите си песни. Бе повече от дръзка, но някак си изглеждаше цялостна — перверзна комбинация, влудяваща мъжете. Бе и благородна — харесваше Леони, съчувстваше й искрено. Както и останалите, може би Леони им напомняше по-малката сестричка, която бяха оставили в къщи… или пък собствената им някогашна невинност.

С умела ръка Лулу бързо нанесе ружа по скулите, добави малко и на брадичката, и по слепоочията. Бела внимателно огледа крайния резултат, после й сложи бронзови сенки, подчертаващи формата на клепачите. През това време Жоли безмилостно си служеше с четката, прибирайки косата й назад въпреки протестите на Леони.

— Трай, бабо, за хубост — смъмри я Жоли, а после добави със смях, — но ще видиш, че си струва!

— Е, мадам Артоа, какво ще кажете? — попита Лулу, щом се отдръпнаха назад, за да се насладят на своето творение.

Удивително колко различна изглежда тя, мислеше си мадам Артоа.

— Струва ми се малко крещящо — каза най-накрая.

— Крещящо! Та то е толкова дискретно, че дори една монахиня би могла да излезе с този грим.

— Но никога не би го направила, скъпа моя. Както и да е, изглеждаш много добре, Леони.

Леони плахо докосна косата си.

— Виждаш ли, вече се развали — заинати се тя.

— Съвсем не, Леони, точно така трябва да бъде — отново я увери Жоли. — Трябва леко да пада.

— Защо не се погледнеш в огледалото? — предложи Лулу.

— Не, не, почакай само минутка още — спусна се по стълбите Бела и малко по-късно се върна с вълнена рокля в светъл кайсиев цвят, с висока яка и престорено скромен вид.

— Това ще ти отива — предложи й я тя. — На мен никога не ми е стояла добре, но е точно подходящият цвят за теб.

— О, Бела! — бе изумена Леони. — Наистина ли ми я даваш?

— Разбира се — каза Бела, доволна, че на Леони толкова й харесва. — Добре ще ти стои, въпреки че може би ще ти е малко голяма в бюста и… е прекалено къса.

— Хайде, Леони, пробвай я — нетърпеливо я подкани Жоли.

Помогнаха й да свали всичките катове дрехи и тя остана смутена пред тях по вълнена риза и кюлоти, притеснявайки се от насочените към нея погледи.

— Знаеш ли, че имаш хубава фигура — каза Лулу. — Криеш я под всичките тези вълнени дрехи!

Бела внимателно провря главата на Леони през деколтето на роклята, така че да не развали прическата й. После я закопча на гърба и я завъртя, за да види как й стои.

Леони ги погледна тревожно, надявайки се, че изглежда прилично в роклята — мълчанието им бе изнервящо.

Най-сетне Лулу заговори:

— Поздравявам те, Леони, толкова си красива. Имам чувството, че след тази вечер ще бъдеш друг човек.

За втори път някой я наричаше красива. Можеше ли да е истина или Лулу също се шегуваше? Леони прекоси салона и застана пред позлатеното огледало, заемащо цяла стена. Същата си беше… или може би? Новата прическа подчертаваше острата брадичка, откриваше изящните уши, извивката на гърба, а скулите изпъкваха от ружа. Очите й изглеждаха по-големи, кехлибареният им блясък се усилваше от цвета на роклята, но пак си беше тя… нейното лице. Роклята бе прекрасна! Въпреки че бе малко голяма, прилепваше на необходимите места, източваше я, придавайки женствени очертания на тялото й. Да, в нея изглеждаше много по-различно. Няма значение, че бе малко къса. Беше най-красивата рокля, която някога бе имала.

— Прилича на малка котка — пошушна Бела на Лулу, — която още не се е научила да показва ноктите си.

Мадам Артоа я наблюдаваше мълчаливо. Раздърпаното момиче, още дете, почукало на вратата й, като че ли бе преминало в друго измерение. Пол Бернар трябва веднага да го е забелязал, ето защо й е помогнал. И, разбира се, имал е право.

Леони, все по-развълнувана, се взря по-отблизо в огледалото. Да, наистина изглеждаше по-добре… дори беше хубава… тя се завъртя и извърна глава да види как й седи роклята отзад, пооправи прибраната си коса, прокара пръст по бузата си да провери дали ружът ще полепне по него.

— О, благодаря ви, благодаря ви на всички — промълви най-сетне тя, а сълзите се стичаха по бузите й и размазваха ружа. — Толкова сте мили, толкова сте добри с мен.

— Глупости — засмяха се те, — беше ни забавно. А ти никога няма да бъдеш вече същата, Леони!

— А вие какво мислите, мадам Артоа? — попита Леони, заставайки пред нея.

— Мисля — въздъхна мадам Артоа, — че ще трябва да си намеря нова кухненска помощничка, а на теб — по-добра работа. Утре ще говоря с мадам Сера от магазина за дамско бельо на улица „Монталиве“.

— Наистина ли? Наистина ли, мадам Артоа? — не можеше да повярва Леони. — О, благодаря ви, благодаря ви.

Тя се хвърли на врата на мадам Артоа и я целуна. А после целуна Лулу и Бела, и Жоли.

— Никога няма да забравя тази вечер — врече се тя.

Интервюто на Леони при мадам Сера бе най-важната тема за разговор сред момичетата тази седмица. Бяха убедени, че тя ще получи работата.

— Въпреки че не знам за какво се тревожиш, Леони — каза й Лулу, — ако се наложи, на минутата мога да ти намеря работа в кабарето.

Леони се засмя на думите й, разбира се, те не можеха да бъдат истина, но въпреки това идеята за кабарето я плашеше. Мадам Артоа й каза, че работата при Сера ще й хареса и че ако се справя добре, има възможност да я повишат и да работи като истинска продавачка. Междувременно момичетата й помагаха през всяка свободна минута, която им оставаше. Жоли я научи как сама да си прибира косата, този път не толкова небрежно, на стегнат рус кок. Пришиха ивица тъмно, бронзово на цвят кадифе към полата на роклята, както и кадифена якичка в същия цвят. Обувките се оказаха проблем — никое от момичетата нямаше такива, които да й станат, а очевидно не можеше да се появява със старите. Най-накрая мадам Артоа я заведе в магазина и тя си купи чифт елегантни черни обувки с ниско токче, като онези, които бе виждала да носят останалите момичета, макар да бе шокирана от цената.

— Погледни на това като на инвестиция, скъпа моя — посъветва я мадам Артоа, — тези обувки ще те изведат по пътя към успеха.

Бела и Жоли я караха да се упражнява в непривичното за нея ходене на токчета, така че да не се препъне навън, а тя остана изненадана колко елегантни изглеждат краката й в тези обувки. За пръв път в живота си не се срамуваше от размера на стъпалата си. Мадам Артоа й подари за късмет чифт чорапи от най-качествен памук, а Лулу й поднесе малка позлатена брошка с красив кехлибар по средата.

— Няма никаква стойност — каза тя, отхвърляйки благодарностите на Леони, — но подхожда на роклята.

Леони тръгна от пансиона в събота рано сутринта, наметната върху новата си рокля с втората пелерина на мадам Артоа — от кафява вълна, с малка кожена якичка. Интервюто й бе в девет и тридесет, но в девет и петнадесет тя вече неспокойно крачеше по улица „Монталиве“, минавайки покрай магазина за десети път, и ставаше все по-нервна с всяка изминала минута. Не бе разбрала, че „Сера“ е толкова плашещо елегантен. Високите прозорци бяха обточени с розово кадифе, а върху розовото райе на тентата над мраморното стълбище пред магазина също с розови букви, но по-тъмни на цвят бе изписано името „Сера“. Докато разглеждаше, едно младо момче излезе да премете розовия килим, водещ по стълбите към стъклената врата. Накрая той за последен път излъска и блестящата месингова табела на вратата и отново изчезна вътре. Би трябвало вече да е девет и половина, помисли си тя, приближи се нервно към магазина и последва момчето вътре.

Една камбанка нежно издрънча, щом Леони затвори вратата зад себе си и се спря за миг, захласната от обстановката там. Намираше се в кутия от розово кадифе, стените и таванът бяха целите облицовани и прищипнати тук-таме с копчета от сатен. Кристални полилеи осветяваха дългите стъклени витрини, в които стояха наредени огромни купи с шалчета от бял лебедов пух и дантелени якички, копринени панделки и седефени катарами. Покрай една от стените бяха изложени серии дантелени роби по краищата с пера или ивици коприна и сатен, в прасковено, сивкаво, лилаво или фъстъчено зелено — изпълващи устата със слюнка като при вида на крехки захаросани бадеми. Леони въздъхна от удоволствие. Искаше й се да ги докосне, да допре гладкия сатен до бузата си, да обвие коприната около тялото си.

Една висока жена усмихната се появи от задната част на магазина.

— Заповядайте, мадам — каза тя — мога ли…

После изведнъж млъкна, щом видя пред себе си Леони.

— Какво искаш? — грубо я попита тя, а гласът й се промени от заученото раболепие на продавача към писклив гняв. Какво правеше тук това момиче? Само изтърсваше праха от улицата върху светлия им килим.

— Извинете, вие ли сте мадам Сера? Имам среща в девет и тридесет. Във връзка с работата, нали разбирате.

— Работата! Тогава какво правиш тук? Може би по-добре щеше да бъде преди да влезеш тук, първо да се осведомиш, че това е входът за клиентите. Както и да е, мадам Сера е заета в момента.

И тя високомерно погледна Леони:

— По-добре се махай още сега, преди да е пристигнал някой клиент… не им е приятно да виждат такива като теб тук.

— Ами тогава, къде да отида? — отчаяно попита Леони, отстъпвайки към вратата.

— Заобиколи отзад, разбира се, по алеята, глупаво момиче.

Докато отваряше вратата, Леони усети, че дланите й са се изпотили от уплаха, и спря, за да избърше с ръкава си следите по лъскавата дръжка. Забеляза, че жената я наблюдава през стъклото и избяга на улицата, търсейки алеята. Сигурно я беше пропуснала… а времето минаваше. О, Господи, трябваше да е закъсняла вече! Щеше да пропилее шанса си за работа… какво щеше да каже после на момичетата в пансиона? Но, слава богу, ето я алеята. Тя я съзря, тясна криволица сред сградите, и затича по нея, търсейки задния вход на „Сера“. Момчето, което видя преди малко, седеше най-горе на малкото каменно стълбище и ядеше кифла, която се ронеше, а трохите падаха върху сатенения му костюм. Беше сменил предишните си обикновени дрехи с облекло на индийски принц, а на стъпалата до него стоеше тюрбанът му — сутрешният бриз поклащаше перото от орел рибар, закачено отпред с малко бижу. Лешниковата му на цвят кожа приятно контрастираше с розовия сатен, а очите му й се усмихваха. През целия си живот Леони не бе виждала подобен на него.

Той се засмя при вида на изненаданото й лице.

— Не се стряскай — каза й приятелски. — Идеята да се разхождам в този вид из Париж беше на мадам Сера. Тук съм момче за всичко — разнасям поръчките, отварям вратата на купувачите, предлагам им кафе и напитки, помагам им за пакетите. Мадам Сера някъде видяла картина, на която имало едно малко черно момче слуга и ето ме мен!

— А ти нямаш ли нищо против? — попита тя, очарована от него.

— Не, това е работа, но може би като порасна още малко, ще имам.

Изглеждаше на около четиринадесет, но Леони не искаше да бъде груба и да го разпитва за възрастта му.

— Трябваше да се срещна с мадам Сера в девет и тридесет — каза тя, спомняйки си изведнъж защо бе там.

— Значи си закъсняла, но не се тревожи, точно сега тя е заета. Един търговец на коприна е дошъл от Милано и ще остане тук поне още половин час. Можеш да влезеш вътре и да почакаш, ако искаш.

— Имаш ли нещо против да остана тук с теб?

Никак не й се искаше на Леони да стои сама още половин час — онази сърдита жена можеше отново да я изхвърли.

Той разбра, че е нервна.

— Как така си закъсняла, щом ще се срещаш с мадам Сера за работа? Би било логично да дойдеш по-рано.

— Ами аз дойдох… Влязох през централния вход и някаква жена ме изхвърли… каза ми, че по-добре първо да питам, преди да влизам през входа за клиентите.

— Трябва да е била Мариан — той предложи и на нея кифла от една хартиена кесия, оставена отстрани до него. — Тя е същински диктатор. Плаши всички момичета.

— Но защо? — замислено отхапа от кифлата Леони.

— Не знам. Някои жени са такива, струва ми се. Трябва да внимаваш с нея, май ревнува от всяко красиво момиче.

Леони го погледна. Беше я нарекъл красива!

— Как се казваш? — попита го тя.

— Марок.

— Марок? Само толкова?

— Да. Роден съм в Мароко, баща ми ме довел в Париж, когато съм бил малък, четири или петгодишен, и после изчезнал. Отгледан съм от монахините в едно сиропиталище и винаги ми казваха Марок — мароканеца. Лепна ми се и още ми харесва.

Имаха много общо помежду си. И двамата бяха млади, и двамата — сами в Париж.

— Време ти е да влизаш.

Той си сложи тюрбана с перото и й се усмихна:

— Късмет. Надявам се да получиш работата.

— Благодаря ти.

Леони се качи след него по стълбите и го последва в тъмния вход. Чувстваше се по-добре.

— Знаеш ли, Марок — каза тя, когато той я остави пред вратата на мадам Сера, — ти си моят първи приятел в Париж.

— Радвам се — усмихна се той.

Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и почука на розовата врата.

Пет минути по-късно излезе на улица „Монталиве“ като новата продавачка в „Сера“. Неин бе целият този луксозен свят на розовото кадифе, прасковената коприна и сивкавия сатен.

— Леони — раздразнено извика Мариан. — Къде са пакетите на мадам Журдан? Досега трябваше да са готови!

Леони бързо завърза последната панделка. Само за пет минути бе направила три големи пакета. Първо трябваше внимателно да сгъне дрехите, а след това да опакова всяка една поотделно.

— Съжалявам, мадмоазел, ето готови са.

— Ама те никак не са добре опаковани — извика Мариан.

Изведнъж вниманието на целия магазин бе привлечено върху Леони.

— Простете, мадам — снизходително усмихната се обърна Мариан към изненаданата клиентка. — Момичето ще ги опакова отново.

После дръпна едната панделка:

— Погледни, вече се развърза!

Застанал нащрек зад огромното облицовано с розово кадифе кресло на мадам Сера, Марок наблюдаваше сцената със съчувствие. Мариан наистина се заяждаше с Леони, непрекъснато я критикуваше, превръщаше живота й в ад и нарочно го правеше, когато мадам Сера е в салона.

— Какво става с това момиче, Мариан? — попита мадам Сера. — Изглежда ужасно бавна.

— Просто е небрежна, мадам — пусна една извинителна усмивка Мариан. — Сама ще довърша нещата.

— Ела тук, Леони — нареди й мадам Сера.

Тя огледа момичето, застанало пред нея. Беше скромно облечено, но спретнато и привлекателно по особен начин, въпреки че косата й бе ужасно рошава.

— Колко време вече работиш при нас?

— Четири месеца, мадам.

— Четири месеца ли? Предостатъчно, за да знаеш как се опаковат пакети, струва ми се. Трябва да се стараеш повече.

— Но, мадам, просто… — Погледът й улови предупредителната гримаса на Марок, застанал зад креслото на мадам. — Ще се старая повече, мадам.

— И направи нещо с тази коса… вържи я отзад. Не може да стърчи навсякъде.

Продавачките я гледаха съчувствено, безсилни да направят каквото и да било. Безсмислено бе да се оплаква на мадам Сера — Мариан беше дясната й ръка и мадам нямаше да търпи да говорят нещо лошо за нея.

Изчервена от публичното унижение, Леони се върна да подрежда дългите стъклени витрини. Мариан пропукваше щастието й в „Сера“. Но защо, защо се заяждаше с нея? Бог бе свидетел, че ужасно се стараеше. Освен това с пакетите всичко бе както трябва. Сгъна сатенените ризи и кюлоти, изпъна ръбовете на надиплените нощници, оправи розетките и панделките отпред и внимателно ги върна по местата им в чекмеджетата. Много от дрехите бяха по поръчка, но винаги имаха налице и красиви готови неща. Господата обичаха да купуват подаръци за любовниците си. Отвори най-горното чекмедже и надзърна към сексапилните корсети от предизвикателно черен и гладък червен сатен със съблазнително кръстосани презрамки и за пореден път се зачуди кой ли ги носи и къде?

— Леони — пъхна в ръката й сгънато късче хартия Марок и прошепна, — от господина, който придружава Глорие е. Той те наблюдаваше, докато Мариан ти разиграваше онази сцена.

Глорие, новата звезда на кабаре „Карнавал“, винаги взимаше със себе си някой любовник да се грижи за нея, докато пазарува.

Леони се скри зад витрината, разгъна бележката и бързо я прочете:

Тя вдигна поглед и се смути… той я наблюдаваше — висок, приятен на вид младеж с къдрава руса коса и изражение, вдъхващо доверие, стоеше зад Глорие, която избираше плат за новата си вечерна рокля. Усмихна й се и въпросително повдигна вежди, а тя се смути още повече и с раздразнение усети как отново се изчервява — това винаги я издаваше!

Върна се към подреждането на витрините, но сърцето й биеше от вълнение. Един мъж й беше пратил бележка, молейки я да излезе с него на вечеря! Разбира се, не би си и помислила да отиде, но щеше да разкаже на Лулу, Бела и Жоли; нямаше търпение да приключи работният ден, за да се прибере бързо в къщи и да разправи! Чу Глорие да се сбогува, а след това и звъна на камбанката, щом вратата се затвори, и бързо се обърна да ги погледне през прозореца.

— Леони! Дай ми тази бележка! — заповяда й Мариан със заплашителен глас и протегна ръка напред. — Дай ми я!

Леони изпадна в паника и се заоглежда, търсейки начин за бягство — другите момичета бяха прекалено заети по щандовете, правейки се, че не забелязват нищо, а Марок бе изчезнал, за да изяде своя обяд на обичайното си място върху стъпалата пред алеята.

— Каква бележка? — гласът й трепереше и тя отстъпи назад с бележката в ръка.

— Онази, която ти прати придружителят на Глорие. Видях го като пишеше и ти се усмихваше зад гърба й.

— Не знам за какво говорите — излъга Леони.

Нямаше да й я даде, знаеше, че Мариан ще я използва, за да я уволни. Прости ми, Господи, за лъжата, помоли се тя, но не можех да загубя работата си.

Мариан хвана ръката й и я издърпа отпред. Бележката остана в другата ръка. Леони се облегна назад и я пъхна в пролуката на средното чекмедже. Заболя я от стискането на Мариан и тя извади и другата си, празна ръка.

— Виждаш ли, нямам нищо.

Мариан я изгледа за миг мълчаливо.

— Видях, че флиртуваше с него, и знам, че имаше бележка. Слушай какво ще ти кажа, Леони, ако те хвана още веднъж, незабавно ще бъдеш уволнена. Няма да търпя момичета, които като теб се перчат в салона с клиентите! Стой си на заден план, където ти е мястото.

— Но аз не…

— Не ми отговаряй — разбира се, че ти! И преди съм те виждала да флиртуваш с разни мъже и да се перчиш с косата си, която стърчи навсякъде. Подстрижи я, ако искаш да запазиш работата си!

Тя се върна в кабинката си близо до вратата и Леони я видя как седи на бюрото си и пие чай. Беше пребледняла от яд, ръцете й трепереха и разливаха чая.

Леони незабележимо измъкна с пръст бележката от процепа на чекмеджето и я скри в ръкава си. Промъкна се през задния вход, затича се по тъмния коридор и излезе при Марок на алеята.

Едва сдържаше сълзите си, щом седна до него, отказа огромния сандвич, който той й предложи, но му разказа за атаката на Мариан.

— Не плачи, Леони — със съчувствие промълви той, — тя сама знае, че не е права, просто ревнува от теб. Обзалагам се, че през всичките тези години в „Сера“ никога никой не й е пращал бележки, за да я кани на вечеря. Не й позволявай да те разплаква, моля те!

— Плача от яд. Толкова е несправедливо. Пакетите бяха съвсем правилно опаковани… и дори не съм поглеждала този човек, докато не ми прати бележка… но това не е само днес, Марок! Тя винаги ме критикува. О, какво да правя? Как да й угодя? Не се перча. Няма защо да ревнува точно от мен. Ако имах нейната работа, щях да съм най-щастливата жена в Париж.

— Така ли? Странно.

Той й подаде листче, сгънато на фунийка, с два шоколадови бонбона в нея:

— Ето, това е за теб. Най-хубавите бонбони, които мадам Сера получава от Танрад. Ще те освежат.

— О, Марок, толкова си мил.

Тя се наведе, целуна го, а той й се усмихна щастливо.

— А ти ще се срещнеш ли с него?

Тя беше потресена.

— Разбира се, че не.

Той изтърси трохите от сандвича си на нетърпеливите гълъби наоколо.

— Трябваше да ти предам бележката, но те съветвам да не ходиш… не се погубвай заради мъже като този — не са добри.

Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той говори сериозно.

— Животът би могъл да предложи много повече на момиче като теб, Леони. Ти си различна — особена.

Думите му прозвучаха толкова мъдро, толкова зряло.

— Откъде знаеш толкова много на четиринадесет години?

— Винаги съм живял на улицата… — сви рамене той. — Знам за живота повече от теб.

Натъртената й от хватката на Мариан китка я болеше и тя започна да я разтрива, мислейки си за онзи младеж… вълнуващо беше все пак, че искаше да я види. Вече се посъвзе и опита шоколадовите бонбони на Марок.

— За в бъдеще ще се старая да не й се изпречвам на пътя и вече ще прибирам косата си още по-стегнато. Ако трябва, дори ще я отрежа, за да запазя работата си.

— Моля те, не си подстригвай косата — той протегна ръка и нежно я докосна. — Прекрасна е… като огромна златиста грива. Не мога да си те представя без нея.

Тя въздъхна, докато минаваха по коридора към салона.

— Няма, Марок — докато не се наложи.

Каролина Монталва влезе в „Сера“, за да потърси бели дантелени чорапи, и изпъшка, щом към нея с угодническа усмивка се втурна Мариан.

— Господи — каза тя на младия мъж, който я придружаваше, — пак ли тази усойница. Надявах се да я пропуснем.

— Мадмоазел Монталва — усмихна се Мариан, — колко се радвам да ви видя.

Каролина — Каро за приятелите си — арогантно махна с ръка:

— Няма нужда да се ангажирате с мен, Мариан, идвам само за едни чорапи. Не възнамерявам да ви отнемам време в разговори… това момиче ще ми свърши работа, тя може да ме обслужи.

И тя седна на креслото пред щанда, а Леони изненадана се обърна към нея:

— Аз ли, мадам?

— Да. Бих искала да видя белите дантелени чорапи.

Леони безпомощно погледна Мариан. Мадмоазел Монталва беше една от най-добрите им клиентки, винаги пазаруваше разточително, поръчвайки си от всяко нещо по дузини и в най-различни разцветки. Мариан й кимна:

— Знаеш къде са, Леони. Моля, покажи на мадмоазел Монталва всичко, което би искала да види.

После се обърна към Марок:

— Моля, Марок, чаша шампанско за мадмоазел.

Накрая се върна в кабинката си, наблюдавайки от вратата как Леони издърпва чекмеджето с чорапите и ги разгъва пред своята клиентка.

— Имаме три различни вида дантела, мадам.

Каро й се усмихна. Колко неочаквано е да откриеш такава красота в „Сера“! Тя погледна Алфонс — както си мислеше, и той бе забелязал.

— И кои според теб са най-красиви? — попита тя.

— Според мен ли, мадам?

Каро се засмя.

— Да, според теб. Кои са най-красиви?

— Ами винаги най-много съм харесвала тези. Толкова са нежни…

— Тогава ще ги взема… половин дузина чифта, а ако имате от тях в черно — ще взема още шест.

— Да, мадам.

Леони старателно се спусна към бюрото, за да ги опакова — първата й продажба! Тя поглеждаше към мадмоазел Монталва. Беше толкова красива с прекрасна права черна коса, прибрана на кок в испански стил, и черни вежди, изящно извити над огромните й тъмни очи. И толкова елегантна. Костюмът й в рубинен цвят бе изискан и скъп и сигурно бе шит от някой известен модист. А обувките й — точно същия цвят като костюма — бяха толкова малък номер! Марок каза, че любовникът й бил голям аристократ и много, много богат. Той изглеждаше приятен… нито много висок, нито чак толкова аристократичен, помисли си тя, но… приятен. Щом го погледна, той й намигна, а тя бързо сведе поглед, страхувайки се, че Мариан отново може да я обвини, че се перчи. Свърши с пакета, занесе го обратно на щанда и го подаде на мадмоазел Монталва.

— Благодаря ти, скъпа, за съвета — усмихна се Каро, хвана Алфонс за ръка и се запътиха към изхода. — Всъщност как се казваш?

— Това е Леони, мадам. — Мариан стоеше зад гърба й и я наблюдаваше.

— Леони — с любопитство наблюдаваше момичето Каро, — колко подходящо. Следващия път ще помоля да те повикат, когато идвам тук, Леони.

И пренебрегвайки Мариан, тя заслиза по мраморните стъпала, а после заедно с Алфонс изчезнаха на улицата.

Мариан се върна на бюрото си, без да може да каже и дума, а Леони застана зад щанда. Бе изпълнена с гордост. В края на краищата, след като мадмоазел Монталва бе поискала следващия път тя да я обслужи, това означаваше, че е стъпка по-близо до продавачките! Добре се беше справила, дори Мариан не можа да го отрече.

4.

Жил, дук дьо Кормон, погледна небето, докато излизаше от Елисейския дворец. Несъмнено щеше да вали сняг. Надвиснали бяха жълтеникави облаци, а вятърът го пронизваше през сакото. Трябваше да си облече балтон, но още бе прекалено рано за такова време, присъщо по-скоро за януари, отколкото за октомври. Той се сви от студа и устремено закрачи надолу по улица „Де Риволи“ към офисите на Европейската компания за желязо и стомана. Бе едва десет часа, но той вече се беше срещнал с двама господа от Германия във връзка със съвместното разширяване на железопътните връзки с Русия, беше закусвал с един министър, който му довери, че се готвят да го предложат за посланик в английския кралски двор. Разбира се, нямаше да приеме. Никак не му се щеше да бъде вързан за Лондон, когато истинските му интереси бяха в Америка — по дяволите, трябваше да му дадат Вашингтон! Вече бе сключил договори с нови автомобилни компании там, щеше прекрасно да съчетава и двете. Кой ли, питаше се той, е застанал против него? Наум си отбеляза, че ще накара Франсоа Вероне да провери това — той имаше връзки в двореца, скоро щеше да узнае за кого не е било желано заминаването му във Вашингтон. Разбира се, имаше някакви подозрения и дори би се обзаложил, че е човекът, с когото закусва. Трябваше Вероне да огледа и сделките му в Америка; ако онзи се бе добрал до нещо, нищо чудно да иска свой човек там. Никой безнаказано не можеше да пресече пътя на Жил дьо Кормон.

Седящите край кръглата маса мъже скочиха на крака, щом той влезе в стаята. Беше ги накарал да го чакат двадесет минути, а те бяха делови мъже, но той бе не просто Жил, дук дьо Кормон, президент на Европейската компания за желязо и стомана, той притежаваше ум като бръснач, що се отнася до бизнес, и с него бе създал една от най-мощните индустриални империи в Европа. Без да се извинява, премина направо към същността на нещата.

— Много добре, господа, ситуацията е следната. Компанията за стомана на Грюнвалд е в лошо финансово състояние. Както знаете, тя е фамилна и по-младите й членове я управляват вече от три години след смъртта на нейния основател. Не е чак толкова зле, би могла да бъде спасена чрез едно солидно управление, но също така всеки неподходящ съвет може да я провали.

Той погледна доклада, който държеше, изготвен за него от Вероне. Нямаше нещо, което да не знае за компанията, никаква тайна или отделен детайл във връзка с финансовото положение там. Отгърна страницата… вторият доклад включваше подробности от личния живот на Карл Грюнвалд… брак, деца, жени, загуби в казиното и от конни надбягвания в Европа, както и дълговете му към компанията. По-малкият му брат правеше всичко възможно да спаси компанията, но Карл им вършеше страхотна услуга, разпилявайки капитала й.

— Младият Грюнвалд е далечен роднина на жена ми — продължи Жил. — Срещнахме се, не съвсем случайно — с усмивка добави той, — в Баден-Баден преди една-две седмици. Той сподели някои от финансовите си проблеми с мен и аз му предложих да му изпратя мои сътрудници за консултации. Обещах му още, че ще видя какво мога да направя, за да намеря финансова помощ за компанията — може би заем от Парижката кредитна агенция.

Жил се усмихна. Парижката кредитна агенция бе една от неговите компании.

— Оливие — обърна се той към мъжа отляво, — ти си най-подходящият човек за тази работа. След три месеца те ще са неспособни да плащат вноската по погасяването на заема. След четири — ще изпаднат в отчаяние. Искам да заминеш още следващата седмица. Останалото ти е известно.

Докато оставяше докладите на масата, отново се усмихна:

— Смятам, че няма да ни трябват повече от пет месеца, за да имаме Компанията за стомана на Грюнвалд.

Какво удовлетворение щеше да му донесе, помисли си той, да види стария си съперник Грюнвалд най-накрая погълнат от собствената му финансова сила — благодарение на лекомислените му синове. На никого не можеш да имаш вяра в този свят — най-малко на децата си. Щеше да се погрижи да остави цялата си собственост в такова добро състояние, че Жерар и Арман никога да не могат да разрушат онова, което той бе изградил. Европейската компания за желязо и стомана с нейните просторни леярни и пръснати навсякъде фабрики произвеждаше машини, релси и оръжие, необходими във всяка част на света. Бе добавил много към наследеното от баща му, инвестираше мъдро, увеличаваше пипалата на империята дьо Кормон, от Амиен към Екс, а на изток — към Рур. Никой вече не можеше да разклати неговата империя. Следващият, който трябваше да трепери от страх, бе Крумер — мразеше този старец, — от неговата стомана бяха направени оръжията, които поставиха Франция на колене през 1870 — нито един французин не би могъл да забрави това.

Той кимна отривисто и излезе от стаята, оставяйки своите директори нервни, всеки стремящ се да улови погледа му, търсещ и най-малък знак за толкова рядкото му одобрение. Нищо подобно. Жил вече бе потънал в мислите си, планираше следващите си стъпки в любимата си игра.

Автомобилът, тази нова играчка на отскоро механизирания свят, бе привлякъл интереса му по непознат до този момент начин. Всичко останало — компаниите за стомана, имуществените интереси, дипломацията и политическите маневри — му се струваха просто упражнения, извели го една стъпка напред в състезанието, в което разоряваше други компании, измъквайки им под носа договорите като трофеи. Но колите го замайваха със своята механична красота, страстно го привличаше скритата им мощ. Всичко бе още в началото, но той, Жил дьо Кормон, беше човекът, който щеше да изчисти Франция от бавноподвижните файтони и каручки, от кабриолетите и спортните фиакри и да ги замени с лъскавите мощни машини от гладка стомана, по-силни от дузина коне и по-красиви от повечето привлекателни жени.

Обядваше сам, както обикновено, когато нямаше делова среща, на една странична маса до прозореца в големия салон на „Риц“. Всички го познаваха там, знаеха точно какво иска — омлет с пикантни подправки и зелена салата. Винаги ядеше едно и също по същата причина, по която всичките му ризи бяха бели, а всичките костюми тъмносиви — така не губеше време за баналности. Когато трябва да вземаш толкова много решения на ден, дреболиите като какво да ядеш или какво да облечеш ти се струват дразнещи. Но за вината всякога отделяше време — винаги червени, винаги отлична реколта и винаги пиеше само по чаша.

Каро Монталва го наблюдаваше, без той да я забелязва, две маси зад него. Виждаше само гърба му — но този гръб не можеше да бъде сбъркан с друг — широки рамене под безупречно ушито сако, тъмната му коса се къдреше леко по силния врат… ятото келнери дискретно кръжеше наоколо, чакайки най-малък знак. Определено Жил дьо Кормон бе много привлекателен мъж — и чувствен… готова бе да се обзаложи, че е страхотен любовник, имаше много сексапилно тяло. Жалко, че беше такова студено копеле! Да, бе имал жени, много жени, тя познаваше някои от тях — но като че ли с никоя не бе поддържал близки отношения, дори с жена си. Всички знаеха, че бракът им бе по сметка. Семейството на Мари-Франс дьо Кормон беше дори по-старо от неговото и сватбата бе поредната сделка. Но въпреки това един толкова силен мъж като дук дьо Кормон винаги бе интригуващ. Комбинацията от сила и богатство бе особено привлекателна за жените. А той можеше да бъде и очарователен и забавен, когато пожелаеше; бе виждала жени с разбити сърца само от една негова усмивка или от малко внимание — знаеше как да ги накара да повярват за известно време, че точно те са тези, които ще разбият леда в сърцето му с чара и женствеността си. После, разбира се, ги изоставяше.

— Много е привлекателен, нали? — подхвърли приятелката й Габриел и се усмихна.

— Тъкмо това се опитвам да преценя.

— И какво?

— И да, и не. Физически — да… погледни бедрата му, Габриел. Виждала ли си някога как този мъж язди? Започваш да се чудиш какъв ли е като…

Габриел отметна глава назад и се засмя:

— Каро, останалите жени могат да си мислят подобни неща, но ти си единствената, която ги казва на глас!

Каро се усмихна сдържано.

— От друга страна, е толкова студен — втренчи се в гърба му тя. — Струва ми се, че може да бъде и плашещ. Алфонс казва, че е може би най-богатият човек във Франция — и един от най-силните. Въпреки това, ако идваш тук всеки ден, ще го видиш да обядва сам… никога с приятели.

— Щом му съчувстваш, защо не го поканиш на партито следващата седмица?

— Никой не съчувства на Жил дьо Кормон. Но ти си права. Ще го поканя на партито.

Келнерът избърза да изтегли стола й, когато тя стана, за да се запъти към масата на дьо Кормон.

— Жил — усмихна му се Каро.

Той скочи на крака.

— Каро, колко се радвам да те видя. Как е Алфонс? — хвана ръката й и я целуна. — Да поръчам ли обяд за теб… или може би чаша вино?

— Не, благодаря ти, Жил. Само дойдох да те поканя на моето парти… следващия четвъртък, по случай рождения ми ден.

— Не мога да откажа такава покана.

Той я погледна в очите. Каро Монталва бе много красива жена. Чудеше се дали ще се заинтересува. Знаеше, че живее с Алфонс дьо Бержера, но… е, човек никога не знае.

— Знам, че не обичаш партитата — каза Каро, навеждайки флиртаджийски глава. Тя винаги флиртуваше, това бе част от природата й и подлудяваше Алфонс.

— Не особено, признавам си. Но твоите винаги са особени!

— Тогава ще те чакам. Към девет. Алфонс ще е очарован да те види.

Тя му махна за довиждане и се върна на масата си.

— Е? — попита я Габриел.

— Разбира се, каза, че ще дойде — но сега ми се иска да не го бях канила.

— Защо не, за бога?

— Не знам — потрепери тя. — Просто имам странното усещане, че не бива да се забъркваш с човек като него… казва винаги, каквото трябва, но все ти се струва, че мисли нещо друго. О, добре — сви рамене тя, — сигурно ще бъде забавно.

Дьо Кормон излезе от „Риц“ и се запъти към Бушерон, бижутерския магазин на улица „Де Риволи“. Собственикът се завтече да го посрещне като важен клиент.

— Имам нужда от две неща, Морис — каза той. — Нещо малко и хубаво за рожден ден на дама… и нещо голямо и внушително за друга дама.

— Разбирам, господине.

Тази молба му бе позната отпреди и знаеше какво точно бе необходимо. Той извади една гривна от три реда диаманти, свързани помежду си с малки пръчици и с рубинена закопчалка.

— Какво ще кажете за това, господине, за другата дама?

Жил я погледна.

— Чудесно. Занеси я от мое име, ако обичаш, на този адрес.

Той извади една визитна картичка и бързо написа адреса на гърба. Сбогуванията му никога не бяха нежни, но нито една жена не можеше да каже, че не е щедър.

— А това, господине, е за рождения ден?

— Сапфири? Да, много подходящо. — Брошката беше дискретна, приятен подарък. — Ще я взема с мен.

— Разбира се, господине.

На вратата собственикът му се поклони и дьо Кормон продължи пътя си. Отби се за проба при шивача и после се върна в офиса… там още го чакаха докладите за железопътната сделка.

Бе почти десет, когато той най-сетне влезе в двора на имението си на Ил Сен Луи. Въпреки студа се бе върнал пеша от офиса, погълнат от мислите си. Качи се по стълбите, без да проверява дали вратата е отворена; знаеше, че трябва да е отворена. Облеченият в ливрея лакей я затвори след него.

— Добър вечер, господине.

Икономът пое сакото му — бе посипано от прехвърчащия във въздуха сняг.

— Мадам в къщи ли е, Бенет?

Къщата бе една от малкото в Париж с английски иконом, израз на суетата на съпругата му, не на неговата. Що се отнася до него, той бе сдържан човек.

— Мадам дукесата се оттегли в стаята си, господине.

— Благодаря ти, Бенет. В такъв случай не се нуждая от нищо повече.

— Много добре, господине. Лека нощ, господине.

Жил бе винаги учтив със слугите и те обичаха да работят за него. Той прекоси огромния салон, висок колкото два етажа, изкачи мраморното стълбище, без да поглежда към херувимите и небесата от фреските по тавана, премина и през салона на първия етаж, за да влезе в кабинета си. Голямата къща излъчваше студенина, различна от студа навън, бе мрачна въпреки запалените огньове и богато подредените стаи. Потрепервайки леко, той си наля бренди от гарафата, която заедно със самотната кристална чаша го очакваше върху сребърния поднос. Не пускаше никого тук. Това си беше неговата стая, дори на жена му не й бе позволено да влиза там. Гаврътна брендито, а лицето му се изкриви в гримаса, докато преглъщаше парещата течност, но затова пък ароматът й бе приятен. Огънят пращеше в камината, голямото кожено кресло бе поставено до нея, но той се приближи до прозореца и застана зад стъклото с чаша в ръка, втренчвайки се унило през осветения двор към реката. После остави чашата и разхлабвайки вратовръзката си, се приближи и отвори вратата на съседната спалня. Там имаше полица с книги, стол, скрин… бе почти гола, само пред тясното легло бе просната кожа, полъх на чувственост в този спартански свят. Бе тридесет и шест годишен самотен мъж.

Времето бе необичайно студено за октомври, в магазина и работилниците на „Сера“ бяха плъзнали грип и настинки и с всеки изминал ден персоналът все повече намаляваше, докато накрая в четвъртък останаха само Леони и мадам Сера. Когато Леони пристигна на работа, небето бе надвиснало сиво и заплашително над града, а към един часа започна да вали сняг, който скоро покри улиците с тънък бял слой.

— Днес нямаме много купувачи, слава богу — каза мадам Сера, която също не се чувстваше много добре. — Ще се наложи сама да се справяш, Леони.

Тя се върна в офиса си, а Леони предвкуси удоволствието да бъде сама в салона. Разхождаше се из него и забърсваше праха от щандовете с малка бърсалка от пера, подреждаше лавиците и се молеше някой да влезе и да си купи десет нощници или дузина чифта бельо и тя да може да се държи като истинска продавачка, та макар и само за един ден. Но никой не дойде и скоро й омръзна.

Тя отвори едно чекмедже и погледна червените копринени чорапи; бяха толкова красиви. Лекичко ги докосна с едно пръстче, удивлявайки се на гладкостта им, копнеейки и тя да има един чифт. Бе спестила малко пари, но само малко. Измъчваше я мисълта, че майка й може да е без пукната пара, останала сама, изоставена от Мишел може би, затова всяка седмица изпращаше на Емили точно половината от малката си заплата. Не, чорапите бяха ужасно скъпи — а и освен това къде щеше да ги носи?

Започна да опакова поръчката на мадмоазел Монталва. Както обикновено тя бе пазарувала разточително, поръчвайки си бельо с дузини и лъскави нощници в тъмни цветове.

— Не ми отиват пастелните тонове — спомни си я да казва Леони, въпреки че не бе имала възможността да я обслужи втори път. Мариан се бе погрижила за това! Тя внимателно опакова сапфирено синия кадифен халат и пантофките в подходящ цвят, постави ги до останалите поръчки, като непрестанно мислеше за Каролина. Салонът винаги се преобразяваше, когато дойдеше тя, ставаше някак безгрижно и весело. Бе толкова непринудена и очарователна, приказваше си с момичетата, като че ли бяха приятелки, а след себе си оставяше атмосфера на красота и удоволствие. Марок й беше казал как злите езици разправят, че била дъщеря на испански граф, но поради лошото й поведение семейството й се отказало от нея. Дали бе истина?

По обяд още валеше, а към три часа натрупа.

— По-добре да си тръгнеш по-рано днес, Леони — каза й мадам Сера, излизайки от стаята си с блед и болнав вид. — По пътя към къщи можеш да оставиш поръчката на Монталва.

— Аз ли, мадам Сера… у мадмоазел Монталва? — гласът й стана писклив от вълнение.

— По-добре вземи кабриолет, не ми се ще пакетите да се намокрят. Ето ти пари, остави бакшиш на кочияша десет процента от сумата, а рестото ще ми върнеш утре. И внимавай с нещата. Ако ги изпуснеш в снега, ще се развалят.

— О, няма, няма да ги изпусна. Много ще внимавам. Благодаря ви, мадам Сера, че ми имате доверие.

Леони си наметна пелерината, събра пакетите, застана трепереща на улицата и нетърпеливо зачака кабриолет. Случват се три неща, мислеше се тя, три вълнуващи събития. За пръв път ще се кача на кабриолет, оказаха ми доверие за такава важна работа и ще отида в дома на Каролина Монталва. Тя пристъпяше от крак на крак върху кишата на тротоара — от вълнение и от студ. Направо не можеше да повярва на късмета си. Ако останалите не бяха болни от грип, още щеше да бърше праха по лавиците. Марок вършеше тази работа — той ходеше навсякъде, затова знаеше толкова много клюки, защото си приказваше със слугите.

Тя се качи в кабриолета, подаде адреса и се облегна назад, радостна от пътуването, надзъртайки към улиците, които толкова добре бе опознала пеша — те някак си изглеждаха по-малки и по-близки през рамката на прозорчето. Какъв ли ще е апартаментът? Дали ще има възможност да влезе вътре или портиерът ще я накара да чака на стъпалата?

— Пристигнахме, госпожице.

Леони взе пакетите и внимателно скочи на тротоара. Краката й затънаха до глезените в снега и тя с ужас погледна обувките си — две мокри кални буци. Закрачи през двора, оставяйки малка следа в снега зад себе си. Натисна звънеца на импозантната входна врата и нервно се втренчи в нея. Къщата бе много голяма, точно като онези, зад чиито огради толкова често бе надничала по време на неделните си разходки.

— Какво обичате? — попита разгневен портиерът. — С тези пакети трябваше да отидете при задния вход. Но щом сте тук и тъй като вали, можете да се качите. Мадмоазел Монталва е на първия етаж.

Страхотен късмет, щеше да влезе вътре. Портиерът би трябвало да вземе пакетите от нея, но той бе твърде мързелив, за да ги качи сам по стълбите. Вече се бе върнал към вестника си и чашата с кафе.

Мраморното стълбище величествено се изкачваше към първия етаж, постлано с червен килим по средата, приятен и плътен, който на всяко стъпало бе захванат с лъскава месингова пръчка. Леони отново погледна обувките си, а после пак килима и се заизкачва по тясната мраморна ивица отстрани, внимавайки да не наруши неговото съвършенство с мокрите си стъпки.

Усмихната, тя се изправи пред голямата двойна врата, най-сетне бе стигнала.

Изведнъж вратата рязко се отвори отвътре и някакъв човек се блъсна в нея, събаряйки пакетите на земята.

— Съжалявам… много съжалявам — погледът на младия мъж срещна нейния с усмивка. — Добре ли сте?

— О, да… само пакетите… Не трябваше да ги изпускам.

Той се засмя.

— Ами вече е твърде късно. Аз ще ги взема. Каро! — извика той. — Едно красиво момиче иска да те види.

— О! — Леони се изчерви от смущение, а той отново се засмя.

— Истина е — прошепна й мило.

Каро я погледна изненадана — млада красавица с износено палто и мокри обувки, снегът по които бе почнал да се топи и да образува малка локва върху прекрасния й килим. Момичето от „Сера“.

— Само не ми казвай, че са те изпратили да донесеш поръчката в такъв ден! — възмути се тя.

— Мадам Сера каза, че ви е необходима днес, мадмоазел.

Каро въздъхна с раздразнение.

— Бедно момиче, трябва да си замръзнала, виж колко са мокри краката ти.

— О, Господи… страшно съжалявам, вижте какво направих.

С ужасено лице Леони се втренчи в мокрото петно върху красивия син килим.

— Веднага си тръгвам, мадмоазел. Толкова съжалявам.

Тя събу обувките си и ги взе в ръка. Ако мадам Сера чуеше за това, обезсърчена си помисли Леони, никога няма да ми има доверие отново. Защо нещата винаги се объркват при мен?

Всичко това бе изписано на лицето й, но Каро се засмя:

— Не се тревожи за килима, ще изсъхне. А ти, разбира се, няма да си тръгваш, преди да сме те подсушили. Горкото момиче. Сигурно си замръзнала. Първо ще пиеш горещ шоколад, а после ще разопаковаме пакетите, за да видим всичко ли е там.

— Мога ли и аз да се присъединя? — с надежда попита младият мъж.

— Не, Робърт. С теб вече се сбогувахме. Леони, казваше се Леони, нали? Тя кимна вместо отговор… мадмоазел Монталва си спомняше името й!

— Леони и аз имаме работа. Ела, Леони.

Леони тръгна след нея, усещайки със стъпалата си мекотата на килима и тайно протягайки ръка да докосне аквамаринените стени, като че ли за да се увери, че наистина са от коприна. Представяш ли си, мислеше си тя, дори стените са от коприна! Надзърна в големия салон, докато минаваха покрай него, и се учуди колко много високи позлатени кресла и тъмни сапфирени канапета има там, а в другия салон стоеше роял от абаносово дърво със златни поставки за ноти край него, както и още високи позлатени кресла. През този мрачен следобед повечето полилеи бяха запалени, макар никой да не стоеше в стаите.

В малката всекидневна на Каро се носеше аромат на лукс, примесен с мириса на парникови зюмбюли, а едно кресло, отрупано с дантелени възглавници, бе придърпано край пращящия в камината огън. Това бе най-приятната стая, която Леони някога бе виждала. Завеси от плътна кайсиева на цвят коприна, привързани с широки панделки, падаха тежко и очертаваха гледката през прозореца — сняг, който валеше непрестанно, трупаше се на големи бели преспи и замръзваше веднага, щом докоснеше земята. Вътре се откриваше друг свят — красив, дружелюбен, топъл и богат.

Една прислужница й донесе шоколад и някакъв сладкиш и остави подноса на ниска масичка край камината.

— Седни тук, Леони — покани я Каро. — Първо си изпий шоколада и се стопли. После ще разопаковаме пакетите.

Леони седеше на ръба на едно от кораловочервените кресла, отпиваше малки глътки от шоколада и направо не можеше да повярва, че тя е тук и наблюдава как мадмоазел Монталва сяда на бюрото си, за да напише някаква бележка. Трябваше всичко да запомни и довечера, в леглото, да си го припомня до най-малката подробност — цветовете, тъканите, миризмите — раят сигурно приличаше на тази стая.

Каро виждаше отражението на Леони в огледалото над бюрото от магнолиево дърво… бузите й отново се наляха с руменина, влажната й коса се спускаше на едри къдри край лицето й. Колко привлекателна бе всъщност — губеше си времето, работейки в „Сера“!

Леони изпи последната глътка шоколад и започна да разопакова пакетите, разгъна внимателно крехките дрехи, дузините ризи и кюлоти в цвят сапфир, аметист и топаз, без дантела, в крайчето на които грижливо бе избродиран монограм „КМ“. Каро не обичаше дантеленото бельо. Оправи гънките на кадифените халати с цвета на лятна нощ, тъмносин аквамарин като тропично море, постави до тях подхождащите им по цвят пантофки с помпони от лебедов пух и тънки токчета. Погледна собствените си крака и въздъхна — може би и те щяха да изглеждат малки и изящни, ако носеше обувки като тези.

Каро небрежно захвърли настрана халатите и се отпусна в едно кресло.

— Е, Леони, как ти се струва работата в „Сера“?

— О, много ми харесва, мадмоазел Монталва, това е най-хубавото място в Париж! Или поне — огледа стаята Леони — така си мислех, докато не дойдох тук.

— Разкажи ми за себе си — каза Каро. Бе късно и едва ли щеше да има повече посетители този следобед. Леони се появи тъкмо навреме.

— Няма много за разказване. Идвам от едно селце в Нормандия и ето ме тук сега, работя в магазина.

— А защо напусна Нормандия? Защо дойде в Париж? И защо точно „Сера“? Хайде, Леони — подкани я усмихната тя, — разкажи ми всичко.

Каро измъкна цялата история от нея, успокояваше я от време на време, хвана ръката й, когато Леони заговори за смъртта на малката си сестричка, а при разказа за последната нощ в къщи и за Мишел добави със съчувствие:

— Всички познаваме такива мъже, с право си си тръгнала.

Бедно дете, помисли си тя, малко самотно създание… думите се сипеха като порой, докато Леони изповядваше на красивата непозната мечтите си за хубава работа, на която тя „да принадлежи“.

— Какво искаш да кажеш с това „да принадлежиш“?

— Ами просто аз никъде не принадлежа, винаги съм отстрани и само гледам — всеки в Париж принадлежи! Разбирате ли какво искам да кажа? Как става така, че вие принадлежите, мадмоазел? Какво трябва да направя, за да стана част от всичко това?

Каро я погледна изумена, долавяйки някакъв отглас от собствените си младежки копнежи в годините, прекарани при строгото испанско семейство, когато жадуваше да избяга в света, където има романтика, любов и страст. Бе същото усещане като тогава — че животът тече някъде другаде. Сърцето й се отвори към това момиче. Някога, преди много години, тя бе също толкова невинна. Погледна лицето на Леони и въздъхна — на него бе изписано очакване на отговора й, като че ли той можеше да й предложи някаква магическа рецепта.

— На колко години си, Леони?

— На шестнадесет, мадмоазел. Следващия месец ще стана на седемнадесет.

— Аз съм на двадесет и четири — не са чак толкова повече от твоите. Не знам как точно се случва — да принадлежиш — просто един ден разбираш, че е така и че си пораснал. Може би става, когато за пръв път се влюбиш или изведнъж си намериш добра работа, или е пролет и светът ти се струва омагьосан… така става, струва ми се, дори съм сигурна. Имаш ли приятели, Леони?

— Имам Марок, моят приятел от „Сера“. И Лулу, и Бела, и Жоли при мадам Артоа — но те са заети в кабарето през повечето време и аз обикновено ги виждам само в неделя вечерта.

Всъщност и тя бе почти самотна. Как можеше да й помогне? Какво да направи… какво да й каже? Каро се загледа през прозореца навън, в тъмнината. Уличните лампи слабо блещукаха в тъмното, на светлината им се виждаха падащите снежинки, които продължаваха да трупат преспите си на двора. Улицата бе пуста, дори кафенето на ъгъла беше затворило.

— Страхувам се, че никога няма да намериш дом тук, Леони — каза тя, докато една идея се избистряше в съзнанието й. — Аз съм виновна, не трябваше да те принуждавам да говориш.

После й се усмихна:

— Но тъй като си тук, остани тази вечер с мен — можеш да бъдеш моя приятелка и да ми правиш компания. Ще вечеряме заедно и аз ще ти разкажа моята история — тя весело се засмя. — В края на краищата, така ще бъде честно — ти ми разказа за себе си. Ще вечеряме заедно край огъня… ще бъде забавно!

Забавно! Леони не можеше да повярва. Това наистина ли се случва с мен — Леони Бахри, питаше се тя, докато прислужницата я отвеждаше в една розова стая. Розова стая! Леглото бе широко, пухкаво, отрупано с дантелени възглавници, накичени с панделки. Тя го опипа с ръка и после седна на него, подрусвайки се лекичко нагоре-надолу — искаше да се зарови сред възглавничките и меките завивки с цвета на топли летни рози. Забеляза една врата на отсрещната стена и се завтече да я отвори. По средата на съседната стая стоеше голяма бяла порцеланова вана, покрита с махагон. Тя заразглежда със страхопочитание скосените й месингови крачка и кранчетата, също от месинг. За пръв път виждаше истинска вана — досега винаги се бе къпала в малко сиво цинково корито, което пълнеше с грята на печката вода. Сгъваш се на четири, за да се събереш вътре и се къпеш колкото се може по-бързо, докато зъбите ти тракат от студ… но тази вана — изглеждаше достатъчно голяма, за да се протегнеш в нея. Докосна студения порцелан и колебливо прокара пръст по кранчетата.

— Ще ви напълня ваната, мадмоазел — каза прислужницата, която шеташе из стаята.

— О, не, не, не, аз сама ще се оправя — възпротиви се Леони и завъртя златните кранчета. Все пак бе просто гостенка тук; бе останала само заради бурята навън. Топла вода бликна от крана — Ниагара на лукса.

— Мадам ви изпрати това да го облечете.

Прислужницата остави кадифен халат в бронзов цвят на стола и пантофи до него, поглеждайки подозрително стъпалата на Леони.

— Имате ли нужда от нещо друго, мадмоазел? — попита тя.

Леони учудена я погледна. От какво друго би могла да има нужда?

— О, не, не. Благодаря ви.

Тя се съблече, метна настрани боцкащата вълнена риза и кюлотите и остана гола сред топлата, обгърната в пара стая, заглеждайки се в собственото си отражение в голямото огледало на отсрещната стена. Досега бе имала само едно мъничко квадратно огледалце и за пръв път виждаше себе си в цял ръст. За пръв път виждаше себе си гола. С любопитство се наблюдаваше как прокарва ръка по високите си закръглени гърди, гладката извивка на талията, дългите бедра, отметна назад кичур руса коса… настръхнала влезе във ваната. Огромната купа със синкаво-зелени кристали я изкуши, тя ги помириса, реши да опита и хвърли една шепа във водата, усети как топлината разнася аромата им. Излегна се по гръб, протегна крака, изви гръб, топлата вода и маслото от кристалчетата я накараха да се отпусне. Гъбата бе голяма, лека и мекичка, натърка я с парче ароматизиран сапун, докато се разпени. Започна да сапунисва гърдите си с нея, движейки я в кръг, докато зърната им станаха розови и твърди. Изпълнена с непознато вълнение, се изправи и насапуниса цялото си тяло, наблюдавайки собственото си отражение в замъгленото от парата огледало, като че ли гледаше някоя непозната — с отметната назад глава, трепереща… изведнъж с див крясък се хвърли отново във водата и се завъртя като делфин, смеейки се силно.

Каро подаде на Леони една кристална чаша и я загледа как отпива първата си глътка шампанско. Бронзовият халат много подхождаше на прасковената й кожа и зачервените от банята бузи. Голите й крака симпатично се подаваха изпод халата и докато пиеше пръстите им опипваха мекотата на килима… момичето се наслаждаваше на собственото си тяло.

— Прекрасно е — каза Леони. — Целият ден е приказен, мадмоазел.

Тя облегна глава на една възглавница, със замечтан поглед и отпуснато тяло. Каро я погледна с любопитство. Това момиче бе различно от притесненото замръзнало дете, което се бе появило пред вратата й само няколко часа по-рано. Вече нищо от нея не напомняше за бедността. С този халат и със златистата си коса, която се сушеше на топлината на камината би могла да бъде всяка друга — просто момиче като самата нея.

— Наричай ме Каро — каза тя. — Всички ми викат така.

Пред камината бе сложена малка масичка, тежките завеси бяха спуснати, закривайки гледката към заснежените и опустели улици. Каро наблюдаваше Леони, докато се хранеше, наслаждавайки й се как поглъща храната си с апетит. После седнаха една до друга на килимчето пред огъня и тя обели праскови, отгледани специално за нея в парника на провинциалното имение на Алфонс. Те топяха малките сочни парченца плод в чашите с шампанско и се смееха, докато смучеха смесения им с виното сок. Чувстваха се защитени от бурята, потопени в своята близост, без никакви мъже наоколо — „като съученички“, през смях каза Каро.

— Хайде, разкажи ми! — седна по турски на килима Леони с чаша шампанско в ръка, пищният й кадифен халат се надипли около кръста й, бе въодушевена, сетивата й се бяха пробудили — сякаш тялото й се носеше по море от разпенено шампанско.

— Каква да ти разкажа?

— Твоята история… Каро — добави тя, доволна, че може да я нарича с малкото й име.

— Моята история… а, да.

Хубавото лице на Каро изведнъж помръкна.

— Бе приказна история, Леони — но за малко. Ако да си глезен означава да си обичан, то аз бях глезено дете. Баща ми бе хубав, а майка ми — млада и красива. Спомням си как ми се струваше, че трябва да чакам цяла вечност всяка сутрин, докато тя се събуди и ми позволяха да вляза при нея. Беше се излегнала в голямото старо легло, дребничка, чернокоса, облечена винаги в нещо бледо и дантелено, разтваряше ръце към мен и се смееше, докато изтичвах през стаята, за да се хвърля в прегръдките й. Татко ни чуваше, подаваше глава иззад вратата на гардеробната и се разсмиваше, като ме виждаше как покривам лицето на мама с целувки. А после идваше неговият ред да бъде целуван, той ме повдигаше нагоре, за да достигна лицето му — понякога ми позволяваше да го насапунисам и дори хващаше с моята ръка дългия бръснач и ми даваше да му „помогна“ да се обръсне. Сетне ми слагаше малко от неговия одеколон зад ушите. След това двамата сядахме на маминото легло и си взимахме от закуската й. Спомням си как си отмъквах парченца специално отгледани праскови от една малка чинийка и ги давах на татко да ги оближе. И двамата бяха съвсем млади и красиви — и толкова влюбени. Вече знам какви егоисти могат да бъдат влюбените и си мисля, че съм била късметлийка, задето са ми позволявали да споделям тяхната любов.

Като първороден син баща ми бе наследил титлата и всичко, свързано с нея — замъка, къщите в града, именията. Мама също бе богата, млада и красива. Те действително бяха златната двойка, на която боговете са се усмихнали. Но един ден всичко това свърши. Бяха заминали да прекарат уикенда при приятели в провинцията, бе през ноември, мъгливо време, заледени пътища… претърпяха катастрофа…

На лицето на Каро се изписа болката от преди двадесет години и Леони отмести поглед, защото не искаше да се натрапва.

— Никой не ми каза — прошепна Каро. — Това бе най-лошото. Предполагам, че са искали да ме защитят от болката. Слугите, които бяха мои приятели, се движеха из къщата със зачервени очи, избърсваха сълзите си, щом ги погледнех, всички завеси бяха спуснати, а огледалата обвити в черно, навсякъде се шепнеше. Нищо не разбирах. Изведнъж къщата се напълни с роднини, адвокати, свещеници… все облечени в черно. Братът на баща ми, който сега бе наследил титлата, най-накрая ми обясни какво се е случило. Каза ми, че те са отишли на по-добро място и ще бъдат щастливи там. Заведе ме да ги видя. Лежаха един до друг в постлани с бял сатен ковчези, изглеждаха толкова добре — както обикновено… но сега не протегнаха ръце към мен. Бях петгодишна, а те си бяха отишли завинаги. Както и тяхната любов, глезенето и щастието. Аз, някога център на тяхната вселена, сега трябваше да живея със своите чичо и леля и с техния единадесетгодишен син.

Каро отпи глътка вино и дълбоко въздъхна.

— Нямаше да е чак толкова лошо, ако не беше леля ми. Разбира се, като се обърна назад, разбирам, че тя и майка ми никога не биха могли да бъдат приятелки. Леля Макарен бе проста жена, която бе уредила живота си, омъжвайки се за втория син на благородническо семейство. Бе силна и властна, а чичо бе академичен тип, заровен в света на древните ръкописи, на латинските и старогръцките текстове. Леля Макарен ръководеше живота му, а това означаваше, че ръководи и моя. Коприната и муселинът, в които бях облечена някога, и цветните панделки, сплетени в косите ми от любящите пръсти на майка ми, сега бяха сменени със син шевиот, бяла престилка и груби обувки. Сплитаха косите ми толкова здраво, че понякога ми се струваше, че ще ми смъкнат скалпа. Хранех се в стаята, където протичаха уроците ми, а нощем спях в детската стая — за да не безпокоим чичо, казваше тя. Струва ми се, че трябва да съм плакала всяка нощ в продължение на години — възглавницата ми бе просмукана със сълзи.

Тя срещна разбиращия поглед на Леони.

— Бях толкова самотна, Леони — като теб. Братовчед ми беше по-голям, учеше в училище далеч от дома и никак не го интересуваше моето нещастие. Чичо бе наследил именията, но преди с парите на майка ми къщите се поддържаха толкова красиви, плащаше се на всичките слуги и се осигуряваха допълнително най-различни екстравагантни удоволствия. Сега аз ги бях наследила. Предполагам, че леля ми ламтеше за тях за сина си — какво означават именията и къщите без пари? Постепенно тя успя да ме лиши от всичко, с което бях свикнала и което обичах. Нямаше ги вече малките кученца на майка ми, продадоха понито ми, уроците бяха продължителни и скучни — нямаше нищо, което да отключи съзнанието ми, да провокира моето въображение или любопитството ми. Нямаше смисъл да моля чичо ми — той почти никога не си стоеше в къщи, изнасяше лекции за своите любими антични герои и едва ли щеше да разбере. „Леля ти ще се погрижи за всичко това“, бе единственият отговор, който винаги получавах. Едва петнадесетгодишна по случайност успях да го накарам да ми обърне внимание. Той тъкмо излизаше от кабинета си, а аз минавах през салона. Все още погълнат от френския си превод, той ми заговори на френски. И остана потресен, че не можах да му отговоря. Веднага ми намери учител по френски.

Каро се наведе напред и се усмихна на Леони.

— И аз, която рядко бях имала възможност да срещам момчета на моята възраст, често оставах сама с привлекателния двадесетгодишен французин с дяволит поглед. Никога преди това не бях срещала някой, който да ме намира за привлекателна!

Тя се засмя, спомняйки си:

— Един ден тъкмо се прегръщахме, когато влезе леля ми.

Леони рязко си пое дъх, предусещайки агонията на следващия миг.

— Разбира се — сви рамене Каро, — това бе краят и за двама ни. Него изгониха, но леля ми поиска същото и за мен — не само от Барселона, но и от Испания! Изпратиха ме в един женски манастир в Париж. Издържах няколко месеца зад тези смазващи сиви стени и след това избягах — не беше трудно — не очакваха, че някое момиче може да избяга. Озовах се сама в Париж, облечена с послушническите си дрехи. Отидох направо при парижкия банкер на майка ми, където знаех, че имам пари, но леля Макарен през изминалите години бе успяла да прехвърли авоарите на тяхната банкова сметка в Испания. Бе достатъчно хитра. Бе обяснила, че тя и чичо ми като мои настойници са принудени да изплащат огромните дългове на родителите ми, натрупани в следствие техния ексцентричен начин на живот и че такъв ход би могъл да бъде само в моя полза. Почти нищо не бе останало за мен. Алфонс бе този банкер обаче.

— И ти се влюби в него — затаи дъх Леони, още по-слисана.

Каро се усмихна.

— Само за година той успя да ме върне към радостния живот, който толкова ми бе липсвал. Отново имах хубави дрехи, косата ми пак бе свободна да пада накъдето иска. Слушах музика, четях книги, ходех на театър. Пиех шампанско, Леони — и се любех. Алфонс ме обичаше.

— Ти си влюбена в него, нали?

Леони искаше приказката да бъде довършена, Каро — сияйна булка под ръка със своя очарователен годеник, щастлив край.

— Може би — усмихна се Каро. — Може би съм. Вече сме заедно повече от шест години и всяка седмица той ме моли да се омъжа за него. Винаги му отказвам, а той продължава да ме моли.

— Но защо? Защо не се омъжиш за него?

Каро се засмя.

— Така ми харесва. Не искам да променям нещо, като се омъжа. Харесва ми да бъда необикновената Каро Монталва — и може би в това се крие част от моята привлекателност за Алфонс. Няма ли да е глупаво от моя страна да го разваля?

Леони се усмихна:

— Толкова си умна, Каро, откъде знаеш всички тези неща?

Тя сви рамене.

— Когато си близък с някого, не е трудно да разбереш какво му харесва, от какво има нужда. А Алфонс така добре се грижи за мен. Семейството му са потомствени банкери отпреди около двеста години и той е много, много богат. Той ми купи този апартамент, уреди ми постоянен доход, направи инвестиции в моя полза. Когато се намираш в моето положение, важно е да се увериш, че добре са се погрижили за теб, няма място за финансова несигурност. Аз не съм му съпруга, а мъжете толкова лесно могат да бъдат привлечени от някое ново и красиво лице. Познавам много изоставени жени, които отново се връщат на улицата, откъдето са започнали.

— Но не и ти — извика Леони. — Алфонс никога не би направил това!

Каро бе толкова красива, едва ли някой мъж би могъл да й устои. Сигурно всички я обожаваха, мислеше си тя. Аз също.

Огънят започна да угасва и Каро погледна позлатения часовник над камината.

— Я да видим какво става с бурята — каза тя и хвана Леони за ръка. Те надникнаха през студения прозорец. Искрящата бяла покривка бе превърнала дърветата на двора в алабастрови колони, а клонките им бяха заприличали на магьоснически пръсти. За пръв път Париж бе притихнал, не се чуваше никакъв звук, единственото доловимо движение бе блещукането на уличните лампи.

Те отвориха прозореца и се надвесиха през него, изтръсквайки снега от перваза със замръзнали ръце, а смехът им се заглуши от снежния килим навсякъде.

— О, нощта е вълшебна — извика Леони, замаяна от шампанското и свежия въздух. — Боговете и богините са променили света тази вечер — променили са и мен. Никога няма да бъда отново същата.

Каро се наведе към нея и я целуна.

— И ти си вълшебна, Леони Бахри, и един ден ще „принадлежиш“. Знам го със сигурност.

Свита в голямото легло, под чаршафите от гладък лен и одеялата от мека вълна, Леони си припомняше историята на Каро до най-малката подробност… можеха ли някои от тези неща да се случат и на нея? Как биха могли? Къде щеше да срещне човек, който лудо да се влюби в нея? Не в „Сера“ във всеки случай — и не по време на самотните си разходки в Булонския лес, и, разбира се, не при мадам Артоа! Тя прегърна възглавницата, притисна я към себе си, копнеейки за някой, който да я прегърне, мечтаейки за някой, който да й нашепва: „Обичам те, Леони.“

Прислужницата й донесе закуската в леглото, върху красивия бял поднос бяха поставени бурканчета със сладко и с мед и още топли кроасани, които тя лакомо започна да топи в чашата с кафето.

Но скоро стана време да се върне към действителността и Леони неохотно се измъкна от леглото. Бавно облече вълненото си бельо и постепенно възвърна обичайния си вид, докато пред огледалото навличаше износената си рокля и обуваше черните обувки, които само преди няколко месеца й се струваха толкова елегантни. Миналата нощ бе само сън, тъжно си мислеше тя, топъл, прекрасен сън, изпълнен с приятелство и веселие, още един полъх от света, на който все пак не принадлежеше.

За последен път се погледна в огледалото и отиде да потърси прислужницата.

— Мадам е будна — осведоми я тя — и иска да ви види, преди да си тръгнете.

Каро лежеше сама в голямо легло с балдахин, а завесите му бяха леко дръпнати встрани.

— Леони — каза тя, потупвайки по леглото до себе си, — ела тук. Надявам се, че спа добре?

— О, да… но ми се ще да не съм, защото не исках да пропусна дори един миг.

Каро се засмя.

— Сега сме приятелки и не искам да те загубя толкова скоро. В четвъртък организирам парти, защо не дойдеш? Моля те, Леони, ела — ще бъде много забавно.

— На партито ли? — тя усети как започва да се въодушевява.

— Трябва да дойдеш, настоявам! Девет часа в четвъртък!

Леони бе изпълнена с щастие, значи нямаше да загуби този свят още сега! Тя целуна Каро по бузата.

— О, благодаря ти, Каро, разбира се, че ще дойда.

Група работници чистеха тротоара, когато Леони излезе навън. Подхлъзваше се по заледените места, от време на време минаващите кабриолети я опръскваха с кишав сняг, но тя не обръщаше внимание на нищо. Отново се носеше по море от шампанско… четвъртък… вдругиден. О, Господи. Спря по средата на пътя, вцепенена от ужас при мисълта, която внезапно бе осъзнала. Какво щеше да облече?

5.

— Няма време за каквото и да било — каза Лулу, — така че ще трябва да измислим нещо, което ни е под ръка. Бела, ти си горе-долу като нея. Нямаш ли някоя дреха, която да може да облече?

Претърсиха гардероба на Бела и накараха Леони да пробва една рокля от червено кадифе. Решиха, че с нея изглежда прекалено бледа, черната дантела пък я състаряваше. Не откриха нищо подходящо… а момичетата бяха единствената надежда на Леони. Нямаше да може да отиде, знаеше си… как да отиде без подходяща рокля?

— Чакай малко — каза Лулу. — Хрумна ми нещо. Облечи си палтото, Леони, ще отидем до театъра.

По всяко друго време фактът, че е попаднала зад кулисите на кабарето, би й се сторил вълнуващ, но сега цялото й същество бе погълнато от собствения й проблем — трябваше да намери нещо, което да облече. Спря се за малко, за да надзърне зад прожекторите към сцената, долови миризмата на прах и боя от пищните декори и после бързо се завтече след Лулу, която почти изчезна от погледа й по тъмния коридор към голямата стая с костюмите. Лулу нервно започна да премята закачалките, търсейки костюма, за който се бе сетила.

— Глорие го бе използвала в една сцена, показваща парти преди няколко месеца, Бела — каза тя, а гласът й се чуваше приглушено, загубен сред редовете дрехи. — Сещаш ли се, онзи златистият?

— Този ли имаш предвид? — показа й Бела една блестяща малка рокля от златист сатен.

— Пробвай го — подаде го Лулу на Леони. — Много ще ти отива.

Леони бързо разкопча роклята си и се напъха в златистия костюм. Малко й беше къс и ризата й стърчеше отдолу, но тя я издърпа и прихвана в кръста, ала пак продължаваше да стърчи тук-таме. Затова пък дългите ръкави изящно очертаваха китките й, а краищата на високата яка опираха зад ушите.

— Както обикновено е прекалено къса — раздразнена каза Бела.

Леони погледна надолу и видя как ризата се подава над прасците й.

— О, Лулу — отчаяно възкликна тя. — Какво ще правим сега?

Лулу огледа роклята… нямаше как да се пришие ивица от друга материя по края, така че да не си личи много. Оставаше им само едно.

— Щом не можеш да я промениш, поне можеш да се възползваш от нея — решително заяви тя. — Трябват ти чорапи, Леони — копринени, и обувки… ще подчертаем дължината, все едно специално е шита къса!

Леони я погледна с недоверие, можеше ли така? Спомни си копринените чорапи в „Сера“, но обувките бяха скъпи. Лулу прочете мислите й.

— Ще отидем при Ектор — каза тя. — Те правят обувки за всички магазини и там е по-евтино.

Бела скри роклята под палтото си, докато с кикот се изнизваха покрай портиера, а после се понесоха по заледените улици към Ектор. Магазинчето бе малко и мрачно, миришеше на кожа и лак, всичките надежди на Леони отново угаснаха… как можеха да намерят нещо подходящо тук? Един възрастен мъж се появи зад тезгяха.

— Здравейте, Бела, Лулу — приветливо ги поздрави той. — Мога ли да ви услужа с нещо, млади госпожици?

Те бяха редовни клиенти като останалите момичета от кабарето.

— Нашата приятелка има нужда от обувки… златисти на цвят — и не много скъпи, ако имате — съобщи му Бела направо.

— Не много скъпи, значи? — намигна им Ектор. Момичетата винаги искаха едно и също. А как очакваха да преживява той? Но пък бяха така очарователни!

Той погледна краката на Леони, преценявайки номера й с набито око.

— Хм, по-голям от обичайния — каза той. — Няма голям избор в златисто… всъщност тези са единствените, които имам.

Той извади на тезгяха чифт малки златисти ботушки, които привлякоха вниманието на всички. Бяха леки, блестящи и със заострени върхове — стигаха до глезените, връзките им отзад завършваха с два златисти поклащащи се пискюла, а малките им токчета бяха направени специално за лудуване.

— Пробвай ги — подкани я Бела, щом видя как Леони ги оглежда подозрително.

Леони обу фините ботушки върху грубите си вълнени чорапи и завърза връзките с малките пискюли. Изправи се и направи няколко крачки, за да ги изпробва… веселите токчета я караха да се чувства като цирково пони.

— Страхотни са — каза Лулу. — С подходящи чорапи ще изглеждат великолепно. Ще ги вземе, Ектор — ако цената е поносима!

Четвъртъкът изглеждаше безкраен и Леони пресмяташе часовете, оставащи до шест, когато щеше да бъде свободна. Марок бе посветен в предстоящото събитие и загрижен я наблюдаваше как крачи из салона. Бе толкова млада, толкова наивна… надяваше се да не й се случи нещо.

Щом удари шест, тя сграбчи новите си копринени чорапи и забърза към къщи, където я очакваха момичетата. Седеше, без да се оплаква, докато те вчесваха и тупираха косата й, която най-накрая заприлича на златист облак, подобно косите на момичетата от ренесансовите платна. Жоли я гримира — леки бронзови сенки на клепачите, малко прасковен руж под скулите, блестящ златен прах, посипан по раменете. Забраниха й да си облича риза и от време на време Леони нервно подръпваше роклята, за да прикрие разголените си гърди, докато Бела я закопчаваше горе на гърба. Лулу й беше дала жартиера си с бастите и тя най-сетне издърпа нагоре червените копринени чорапи, възхитена от гладкостта им и изпълнена с чувство за вина поради цената им. Завърза златистите си ботушки и лекичко се поклати, а пискюлите отзад се залюляха. После плахо запристъпва из стаята, за да я разгледат момичетата.

— Не така, Леони — отчаяна извика Лулу. — Изправи се, опъни рамена, повдигни гръдния кош. Изгърбваш се, за да скриеш гърдите си, но погледни само как стои роклята тогава! По дяволите, момиче, имаш страхотно тяло, покажи се малко — ето така!

Тя закрачи из стаята с изправена глава и самоуверено вирната брадичка, елегантно пристъпяйки на високите си токчета. Леони започна да й подражава, поизпъчи се, повдигна раменете си. Лулу беше права, тази рокля не можеше да се носи плахо, изискваше самоувереност. Можеше само да се надява, че ще се сдобие с нея.

Рупърт фон Холенсмарк почти се бе отказал да посети партито на Каро. Бе пристигнал от Мюнхен в осем часа същата вечер, а навън бе дяволски студено, готвеше се да вали още сняг. Бе уморен и прегладнял и не се нуждаеше от нищо друго освен чаша уиски и нещо за хапване. Пътуването при Пуши бе истинска неприятност, макар че винаги се радваше да я види. Не беше влюбен в нея, но тя бе мила и забавна — ако трябваше да се ожени, то щеше да бъде за Пуши. Баща й притежаваше милионите на Крумер, а неговият баща — титла, а и Пуши бе лудо влюбена в него. Щеше да се грижи добре за нея, щом веднъж се оженеха — бяха толкова добри приятели.

С въздишка на облекчение той се съблече и влезе във ваната, прогонвайки умората с гореща вода и чаша уиски. Вече се чувстваше по-добре… може би щеше да отиде все пак. Партитата на Каро винаги бяха забавни.

Дворът вече бе изпълнен с хора и карети, когато Рупърт слезе от кабриолета и с нетърпелив жест отметна назад русия си перчем. Вятърът бе пронизващ. Господи, колко студено бе днес. Той се сви и бързо закрачи към къщата и тогава на стъпалата точно пред него се появи най-изумителното момиче. Рупърт хвърли бърз поглед към дългите крака, обути в червена коприна и малки златисти ботушки. Последва тези крака… трябваше да види коя бе тя.

— Рупърт!

— О, по дяволите! — тихо простена той, щом забеляза красивото момиче, облечено в синя рокля, което го бе издебнало на вратата. Заради нея изгуби от поглед странната непозната!

Жил дьо Кормон си знаеше, че не трябва да идва. Тези партита бяха винаги едни и същи, все същите лица, все същите разговори — все същите жени. Той застана зад високия прозорец и мрачно започна да съзерцава гледката навън, като се чудеше дали да си прави труда да остане — може би бе по-добре да измисли някакво извинение за пред Каро и да си тръгне, в кабинета му го чакаха проекти за дизайн на новите автомобили… Кое беше това момиче? Току-що бе прекрачила прага с тези дълги бедра и с най-странното облекло на света и вече нервно се оглеждаше край себе си, очевидно никак не се чувстваше на място. Дали нямаше ей сега да се обърне и да избяга? Определено бе различна — не твърде красива, но у нея се долавяше нещо.

По дяволите, онзи мъж, защо я гледаше? На Леони й се дорева, искаше й се да се обърне и да си тръгне. Тя се спотаи в ъгъла, оглеждайки се отчаяно за Каро. Изглежда, всички гости се познаваха помежду си много добре. О, Господи, изобщо не трябваше да идва. Тук бе толкова шумно — музика, разговори, смях. Тя отново погледна мъжа до прозореца. Още я гледаше и леко се усмихваше. Знае, че аз не принадлежа на това място, печално си помисли тя. „Покажи се малко!“… зазвънтяха в съзнанието й думите на Лулу. Тя самоуверено вирна брадичка, изправи се, изопна рамене и закрачи из стаята с прекрасните си силни крака, обути в червена коприна и златисти циркови ботушки.

— Леони — извика Каро, поразена от външния й вид… косата, блестящата рокля, краката — ботушките. Но най-странното бе, че щом премина първоначалният шок, Леони й се стори прекрасна — блестящо златисто създание от някакъв друг свят. Тя топло я целуна.

— Изглеждаш великолепно. Искам да представя на всички ви — обърна се тя към гостите, застинали в очакване — Леони.

Мълчаливото им настойчиво внимание накара Леони притеснено да сведе поглед, но после, спомняйки си урока на Лулу, вирна брадичка и ги погледна предизвикателно.

— Разбира се, спомням си за теб — каза Алфонс. — Имаш лице, което не може лесно да се забрави.

Леони се надяваше, че това бе комплимент. Все още се чувстваше несигурна в тази рокля — никое от другите момичета не носеше нито толкова къса, нито толкова блестяща рокля.

— Мога ли да ти предложа шампанско, Леони? — услужливо я заговори един тъмнокос младеж.

Тя въздъхна с облекчение и лека-полека започна да се отпуска; дори й се прииска да се забавлява. Погледът й отново срещна този на мъжа до прозореца, тя бързо сведе очи, ала после незабелязано пак го погледна. Той се бе приближил и застанал до масата с чаша шампанско в ръка. Не говореше с никого. Бе самотен като нея. Стори й се зловещ, обгърнат от мълчанието си и тя тутакси се върна към шума от разговорите и смеха, които се носеха наоколо. Привлекателен по особен начин, помисли си, долавя се нещо у него.

— Леони — извика я Каро, — бих искала да ти представя Рупърт фон Холенсмарк. Имаме късмет, че е сред нас. Тъкмо се е завърнал от Мюнхен тази вечер.

Погледът й се потопи в тъмносиньото на очите му и в този миг като че ли звездите слязоха от небесата. Почувства неговия допир, грубата материя на пръстите му, топлото му дихание, когато бе навел глава, за да й целуне ръка. Сигурно и той бе усетил как тя се разтрепери, като вулкан, като Везувий. У нея изригваха непознати чувства. Рупърт й се усмихваше.

— Видях те преди малко — каза й той. — Пристигнахме едновременно. Още тогава исках да говоря с теб, но на парти като това е трудно да си пробиеш път в тълпата.

Искаше й се да продължи да говори, а тя само да го слуша. Гласът му бе дълбок, със съвсем слаб акцент. Гъстата му руса коса падаше на челото му така елегантно, че й се искаше да я докосне. Изведнъж Леони осъзна, че той очакваше от нея да му отговори нещо — не можеше да отвори уста и само го гледаше с разширени от ужас очи. О, Господи, помисли си тя, тук е мъжът на мечтите ми, а аз не знам какво да му кажа.

Рупърт я улесни.

— Вечерята е сервирана в съседната стая — каза й той, хвана я за ръката и я поведе натам. — Сигурно си гладна вече — аз умирам от глад.

Това бяха най-романтичните думи, които Леони някога бе чувала.

— О, Алфонс — каза Каро, която ги наблюдаваше, — какво направих?

Шведската маса бе отрупана по екстравагантен начин. От рога на изобилието, изрязан от парче лед, се изсипваха върху огромен сребърен поднос захарно сладки зрънца бяло и черно грозде. Подносът бе отрупан с ягоди с дълги дръжки и посипан с прясно откъснати розови листенца. Ароматът на всичко това се смесваше в неустоимо съчетание. Сребърните купи бяха пълни с пресни смокини и праскови от чудесните парници в провинциалното имение на Алфонс. Имаше и малки пъдпъдъци, пълнени с трюфели и наредени върху филийки препечен хляб, подправени с босилек. Един келнер с бели ръкавици пълнеше кристалните чаши със сладко вино. Всякакви бонбони, пасти, кремове, най-фин шоколад. Блюдата можеха да погъделичкат и най-изискания вкус. Гостите на Каро се бяха скупчили около масата, готови да опитат от всичко.

Леони не можеше да яде. Рупърт се опита да я изкуши с трюфели.

— Какво да правя с теб? — отчаян се обърна към нея той. — Не говориш с мен, не искаш да ядеш… да не би да си някоя богиня, която не се нуждае от разговори и храна?

— Истината е — прошепна тя, — че съм ужасно уплашена.

— Уплашена? От какво?

— От това — посочи му тя препълнената стая. — Всички те се познават, принадлежат на това парти.

— И ти принадлежиш — собственически я хвана за ръката Рупърт — и си с мен.

Той набоде парче месо на вилицата и го поднесе към устата й.

— Трябва да хапнеш нещо. Все ще се страхувам да не изчезнеш, ако не хапнеш нещо. Трябва да разбера, че си смъртна като всички нас.

Хубава е, толкова невинна, мислеше си той, като младо животно; каквото и да правеше, притежаваше собствена очарователна грация. Как бе живял, преди да я срещне? Бе погълнат от очите й, от розовия цвят в устата й, когато я отваряше, за да поеме ягодката, която той й подаваше… ръката му леко трепереше и той копнееше да я докосне. Можеше ли да се е влюбил в момиче, с което бе разменил само две-три думи, което познаваше едва от няколко мига? О, да… разбира се, че можеше.

Каро обезпокоена ги наблюдаваше от другия край на стаята. Тя бе наясно със задълженията на Рупърт към семейството му и като последна глупачка го представи на Леони. Трябваше да предугади какво щеше да се случи — само ако ги погледнеш сега, главите им склонени една до друга, седят толкова близо на малката маса, че краката им се докосват; дори от такова разстояние можеш да усетиш вибрациите. Леони бе твърде уязвима, а Рупърт не бе подходящ за нея… трябваше да направи нещо.

— Рупърт — каза Алфонс, — струва ми се, че Каро иска да те представи на някого.

Рупърт се раздразни, че прекъснаха усамотението му с Леони, но бе достатъчно любезен, за да уважи молбата на домакините:

— Разбира се.

Той погледна Леони в очите:

— Ще се видим ли по-късно?

— Разбира се — отвърна тя. — С удоволствие.

Алфонс я хвана за ръката.

— Позволи ми да те представя на някои хора тук, Леони — усмихна й се той. — Рупърт те запази само за себе си.

Жил дьо Кормон целуна ръка на Каро.

— От години не съм се забавлявал така добре на парти — каза й той на сбогуване.

Тя учудено го погледна, изобщо не изглеждаше като човек, който се забавлява.

Той се приближи до своята жертва.

— Жил — Алфонс бе изненадан, обикновено дьо Кормон не гореше от желание да бъде представян. — Госпожица Леони Бахри.

Беше сгрешил, всъщност тя бе красива. Леони се изчерви от настойчивия му поглед, усети ужасно напрежение, когато му подаде ръката си, но и особено вълнение — остана занемяла, разтреперана.

— Дойдох да ти благодаря за гостоприемството — каза той на Алфонс, — но се опасявам, че трябва да си тръгвам. Утре рано сутринта заминавам за Лондон.

После се поклони на Леони:

— Радвам се, че се запознахме, мадмоазел Леони.

Погледите им за миг отново се срещнаха. Тя нервно облиза устни.

— Винаги ли се усмихва? — прошепна на Алфонс, щом той се отдалечи.

— Да — отвърна й той. — Когато печели.

Рупърт вече губеше търпение до момичето със синята рокля. Каро специално го беше помолила да се грижи за нея и той нямаше друг избор, освен да удовлетвори молбата й. В момента бяха заобиколени от група млади хора, но ставаше късно, партито бе започнало да замира. Къде беше Леони? Никъде не я виждаше. По дяволите, как можа да му погоди такъв номер Каро?

Дьо Кормон даде знак на Вероне, негов личен секретар, който го чакаше на вратата.

— Той е по-лош от предано старо куче — с презрение каза Каро на Алфонс, гледайки към Вероне. — Кучето поне обича господаря си!

— Разбери коя е тя — промърмори дьо Кормон на Вероне. — Искам да знам откъде идва, къде живее, с какво се занимава… от какво има нужда…

Вероне знаеше какво има предвид. И преди го беше правил. Това бе начинът на дьо Кормон открито да си съперничи с останалите мъже — в бизнеса или в личния живот. Използваше по-лукав, по-изкусен обвързващ подход. Проучваше от какво се нуждае дадена личност — пари, слава, сексуални перверзии… и каквото ти хрумне още! А после използваше информацията, за да разклати противника си, да го постави в по-уязвима позиция, да го подготви за следващия си ход. Не оставяше никакъв шанс на противниците си — а към жените се отнасяше като към противници. При дьо Кормон не можеше да става и дума за любов. Знаеше, че всеки си има цена. И харесваше тази игра повече от всичко.

Леони пое старото си кафяво вълнено палто от портиера и заслиза по мраморното стълбище в снеговитата нощ. Не усещаше студа, вече нищо не усещаше. Цялото й въодушевление я беше напуснало. Рупърт я бе изоставил заради момичето в синьо… всичко, което той й бе казал, всичко, което тя бе почувствала, не означаваше нищо. Дали просто не бе флиртувал с нея? Това ли беше флиртът? Бе стояла около половин час сама в гардеробната, казвайки си, че ако не я заговори и този път, щом мине покрай него, ще си тръгне. Дори не я бе забелязал. Музика и смях се носеха в нощта. Пътят към къщи по замръзналите улици й се стори дълъг.

— Леони! — тя извърна глава и лицето й се озари от лъч на надежда. — Леони, аз съм, Марок.

Той стоеше на тротоара и държеше отворена вратичката на един кабриолет.

— Помислих си, че може да нямаш достатъчно пари да се прибереш у дома и помолих Лансън да дойде и да те почакаме заедно… няма проблеми — добави Марок, — той ми е приятел. Често се качвам на кабриолета му от „Сера“, когато трябва да разнасям поръчките. Понякога му правя услуги и той ми помага.

— О, Марок — тя се разкъсваше между радостта, че го вижда, и желанието той да бе Рупърт, — колко си мил. Не знам какво щях да правя без теб.

Марок се бе тревожил за нея през цялата вечер и сега като я гледаше, си помисли, че е имало защо. Не приличаше на момиче, което се връща от забава, дори му се струваше, че всеки момент ще се разплаче.

— Добре ли си? — загрижено я попита той.

— Да, Марок. Добре съм. Просто съм уморена, това е всичко.

Леони се облегна на възглавничките, хванала ръката на Марок, докато кабриолетът трополеше по пътя към дома, отвеждайки я от първото й парти в Париж.

— Не може да не си спомняш — извика Бела. Бе три часа през нощта, току-що всички се бяха втурнали в пансиона, жадувайки да чуят разказа й за партито, за това кого беше срещнала там, какво се беше случило, а сега тя казваше, че не си спомня!

— Какво яде? — практично я попита Жоли. — Да започнем с това.

— Трюфели — отговори тя. — И ягоди, струва ми се.

— Трюфели — възкликна Лулу, тупвайки театрално с ръка по леглото. — Ако бях на твое място, никога нямаше да забравя трюфелите! А и ягодите, сега, когато земята е покрита със сняг — не може да не си спомняш.

Леони седна в леглото, бледа и уморена. Беше забравила да измие ружа от бузите си, той стоеше на петна и й придаваше много нереален вид, бяха се размазали и бронзовите сенки.

— Е, кажи ни сега нещо повече за онова, което храни очите — интуитивно налучка Бела. — Подозирам, че е имало някой мъж.

— Мъж!

Те я изгледаха изпитателно, очаквайки да видят какво ще каже.

— Хайде, Леони, не трябва да имаш тайни — засмя се Лулу.

— О — изби я на плач Леони. — О, Лулу. Казва се Рупърт и аз съм влюбена в него.

Те се спогледаха удивени, а после се втренчиха в Леони. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Господи — бавно произнесе Лулу.

Небето бе синьо и ясно, като че ли бе лято, докато Леони крачеше по улиците към „Сера“. Тя се подхлъзна на ъгъла при алеята и пристигна задъхана пред задния вход, изкачи стъпалата, като ги взимаше по две наведнъж, захвърли палтото си и се забърза по коридора към салона. Мариан я чакаше.

— Вече е девет и половина, Леони. Помислихме си, че изобщо няма да дойдеш. — Гласът й бе благ.

— Извинете, че закъснях, Мариан — разкая се Леони с наведена надолу глава и поглед, прикован в земята.

— И защо закъсня?

— Не знам, Мариан.

— Не знаеш защо закъсня?

— Просто се успах… аз… не се чувствах много добре миналата нощ.

Мариан само това и чакаше, за да се нахвърли върху нея.

— До моите уши стигна друго — каза тя. — Чух, че си била на парти.

Откъде можеше да знае? Леони погледна въпросително Марок, но той сви рамене.

— След партито — отвърна тя — не ми беше много добре.

— Това никак не е хубаво, Леони — запъти се към кабинката си Мариан. — Най-добре ела с мен и затвори вратата зад себе си.

Продавачките ги наблюдаваха разтревожено.

— Освен че закъсня — продължи Мариан, — има и друго нещо.

— Какво друго нещо?

— Червените копринени чорапи.

Леони я погледна изумена, какво искаше да каже?

— Разбрах, че си взела едни червени чорапи вчера — очите на Мариан я пронизваха, — без да ги платиш.

— Но, разбира се, че ги платих! Дадох за тях всичките си пари.

— Тогава трябва да имаш разписка?

Разписка? Разбира се, че нямаше… защо да пише разписка сама на себе си? Бе твърде късно, изведнъж осъзна до какво се домогва Мариан.

— Трябва да ти поискам парите, Леони — веднага!

— Но аз ви казах, че платих за тях вчера… не съм написала разписка, не смятах, че ще е необходимо, но сложих парите в касата, кълна ви се.

— Нямам документ за никакви пари, а в касата всичко съответства на продадените вчера стоки.

Мариан седна в креслото си и зачака.

— Страхувам се, че трябва да те помоля да напуснеш, Леони. Незабавно. Няма да предприемам нищо относно чорапите — ти си младо момиче и сигурно не би искала да те осъдят за кражба, но не мога да търпя подобно нещо тук. Взимай си палтото и си заминавай.

Леони я гледаше отчаяно.

— Ще ги платя — обеща тя. — Веднага ще ги платя.

— С какво? — попита Мариан и отвори вратата. — Искам да изчезнеш от тук веднага и моля те, никога не се връщай отново.

Леони бе толкова потресена, че не можа дори да се разплаче. Тя облече палтото си и излезе на алеята. Марок я чакаше на стъпалата, по лицето й прочете, че се е случило нещо ужасно.

— Леони, какво става?

— Каза, че съм откраднала чорапите, Марок — изтощена отвърна Леони. — Мислех, че ще ме разобличи, задето закъснях, но тя ми каза, че съм ги взела, без да платя.

— Какво?

Той бе свикнал с дребнавото заяждане на Мариан и постоянните й критики към работата на момичетата, но това беше нещо ново. Защо постъпваше така с Леони? Бе нещо повече от обикновена ревност. Внезапно го прониза една мисъл. Бе дошъл в магазина рано сутринта, надявайки се да види Леони и да си поговори с нея, преди да отворят, но там завари само Мариан. Бе погълната от разговора с един младолик мъж, който му бе смътно познат. Не можеше да се сети къде го бе виждал, но сега тази история с Леони отключи паметта му. Миналата нощ бе видял мъжа да стои на двора близо до Леони. И той бе присъствал на партито! Спомни си и още нещо… бе видял да подава пари на Мариан тази сутрин. Видя как Мариан ги прибра в джоба си, но тогава си помисли, че това е просто някой подранил клиент, поръчващ подарък за любовницата си от предишната нощ. Ала сега започна да се пита…

Обсъждаха това до безкрайност, но не можаха да стигнат до никакъв отговор. Леони не си спомняше да е забелязала на партито мъж, който да отговаря на описанието на Марок, и освен това защо някой ще плаща, за да я уволнят? Не, Марок сигурно грешеше. Мариан бе причина за това — искаше да се отърве от нея и бе намерила удобен повод. Какво щеше да прави сега? Срамуваше се да каже на Каро, че са я обвинили в кражба и затова са я уволнили. А и Каро трябваше да напусне Париж на другия ден и щеше да отсъства няколко седмици.

— Трябва да помолиш Лулу да ти помогне — накрая каза Марок. — Може би тя ще ти намери работа в кабарето.

— В кабарето! О, не мога да направя това, Марок.

— Може би нещо зад кулисите — прислужница или камериерка? — предложи й той.

Леони отчаяно се нуждаеше от работа. Бе изхарчила всичките си нищожни спестявания, с които трябваше да си купи така необходимите й зимни обувки, за златистите ботушки и червените копринени чорапи. Седмицата бе започнала така добре, а сега й се беше случило най-лошото, откакто бе дошла в Париж. Беше се влюбила в мъж, който само бе флиртувал с нея, и бе загубила работата си.

Директорът на кабаре „Интернационал“ бе свикнал с момичета, всякакъв тип, от пищни до невинни. Той се загледа в Леони, одобрявайки това, което вижда. Разбира се, трябваше малко да се раздвижи, но с това тяло и с тези крака нямаше смисъл да пее или да танцува. Облечи я в трико и пера и посетителите ще бъдат доволни… те дават парите си, за да видят колкото е възможно повече плът, а тази бе отлична.

— Да си шоу гърла е като да си част от декорите — каза й той. — Просто стоиш на сцената в разкошен костюм и позволяваш на публиката да те гледа.

Тръпки побиха Леони при тази мисъл.

— В какъв костюм? — подозрително попита тя.

— Като на останалите момичета… не се безпокой, покрива всички необходими части. — Мосю Бриа грубо се изхили. — В края на краищата, те и преди са ги виждали. Кажи ми сега можеш ли да яздиш кон?

Леони изведнъж се сети за конете в старата ферма на семейството.

— Да, мога.

— Слушай какво, Леони — той се надвеси напред над бюрото и се усмихна, — защо не започнеш като шоу гърла? Довечера ще представяме нов номер на циркова тема — ако ставаш, ще ти дам роля в него — ще яздиш неоседлан кон. Какво ще кажеш?

Да язди неоседлан кон в цирка. Като баща си. Някак си тази идея й се стори успокоителна — нямаше да е чак толкова зле, щом щеше да язди коне. Тя се оживи:

— Да, харесва ми, мосю Бриа.

— Тогава можеш да започнеш следващата седмица. Нека Лулу те заведе да пробваш костюмите и ще започнеш репетиции следобед с другите момичета.

Рупърт светкавично изкачи стълбите, мина покрай мърморещия портиер и почука на вратата на Каро. Отвори един камериер.

— Страхувам се, че мадам не си е в къщи, господине — любезно отвърна той. — Заминаха с мосю Алфонс в провинцията рано тази сутрин.

Рупърт бе сломен. Бе дошъл да попита Каро за адреса на Леони — просто трябваше да я види.

— Къде в провинцията? — запита той.

— Шато дьо Кланар, господине, в Рамбуйе, но се страхувам, че оттам заминават направо за Лондон.

— За Лондон! — Рупърт ужасен се втренчи в него. — Трябва да ги настигна!

Той хукна надолу по стълбите. Имаше среща в офиса на Крумер този следобед, но да върви по дяволите всичко това. Трябваше да намери Леони.

Вероне изчака, докато дукът прочете доклада му. Той бе кратък. Нямаше какво толкова да се знае за момичето и бе проста работа да го разбере. Отне му една седмица, но бе наясно с всичко.

— Това ли е всичко? — намръщи се дьо Кормон.

— Да, господине, не забравяйте, че тя е много млада, още не е навършила седемнадесет. Направих, както ми наредихте, господине, и вече не работи в „Сера“.

— Знам, знам — той нетърпеливо захвърли листовете на бюрото. — Сега е в кабаре „Интернационал“.

— Отворено е във вторник, господине.

Дьо Кормон го погледна. Нямаше дори намек за това какво харесва момичето, от какво има нужда… мислеше си, че ще бъде по-безпомощна, след като загуби работата си. Е, налагаше се да изчака до вторник, за да отиде да я види в кабарето. Нямаше закъде да бърза.

6.

— Няма причина да си толкова нервна — каза Бела, нагласяйки буйните алени пера върху главата на Леони.

— Това е просто сценична треска — успокои я Лулу. — На всички ни се е случвало — особено преди премиера. Запомни само, че трябва да стоиш по начина, по който са те поставили и да си хвърлиш наметката в подходящия момент.

Леони притисна до себе си синята кадифена наметка и унило се сви в дървеното си кресло пред огледалото. Останалите шоу гърли непрекъснато влизаха и излизаха от гримьорната, разсъблечени до различна степен, и тя смутено отвърна поглед от безгрижно извадената им на показ голота. Чудеше се колко ли време минава, преди да свикнеш до такава степен други хора да те виждат без дрехи, че това изобщо да не ти прави впечатление.

— Стани сега и да порепетираме още малко — търпеливо я подкани Лулу.

Леони покорно се изправи със свити рамене, а перата на главата й се бяха килнали встрани.

— О, Леони — изхлипа Лулу. — Я се стегни. Имаш ли нужда от тази работа или не?

Леони се опомни:

— Имам.

— Добре тогава. Направи нещо, за да я получиш. Спомняш ли си, веднъж ти казах, че имаш страхотно тяло, но трябва да го покажеш — е, сега е време точно това да направиш. Единият крак пред другия, точно така… сега! Хвърли наметката назад, изправи глава и се усмихни!

Спонтанно всички започнаха да й аплодират и да се смеят как Леони послушно отмята глава назад и се усмихва, облечена в обсипано с пайети трико в червено, бяло и синьо. Покачени върху нестабилни високи токчета и обути в чорапогащник в телесен цвят, краката й изглеждаха дори по-дълги, а трикото плътно прилепваше към задника й, съблазнително показвайки част от него.

— Браво! — извика Лулу — Така е по-добре. Но пак изглеждаш скована!

— Виждаш, че не е чак толкова лошо — Бела я прегърна с разбиране. — Първият път винаги е така.

— Моля, всички на сцената — подаде главата си през вратата едно момче. — Остават пет минути до вдигането на завесата.

Перата върху главата на Леони леко затрепкаха, понеже и тя се бе разтреперила… пет минути до вдигането на завесата!

Рупърт устремено крачеше по улица „Монталиве“ към „Сера“. Най-накрая Каро му беше казала къде работи Леони. Един господ знае какво си бе помислила тя за него, не би я обвинил, ако не пожелаеше никога повече да му проговори. Сигурно си бе помислила, че не го е грижа за нея — а съвсем не беше така. О, тя значеше толкова много за него! „Сера“ — трябваше да е това. Бързо взе стъпалата. Вътре бе пълно с жени и той за миг се поколеба на вратата, смутен, че се е оказал единственият мъж в луксозния магазин за дамско бельо.

— Господине, мога ли да ви помогна? — усмихна му се една висока, слаба жена. — Подарък за някоя дама, нали?

— Ами, не. Всъщност търся Леони Бахри. Казаха ми, че работи тук.

Усмивката изчезна от лицето на жената толкова бързо, че той се зачуди да не би да е казал нещо погрешно.

— Госпожица Бахри не работи вече тук.

— Не работи вече тук? — смутен повтори Рупърт. — Тогава къде?

— Опасявам се, че нямам ни най-малка представа. „Сера“ не се интересува вече от госпожица Бахри — високомерно добави тя.

— Но сигурно вие знаете домашния й адрес?

— Не сме упълномощени да даваме адресите на нашите работници, господине, дори след като са напуснали.

— Не ме разбрахте — хвана я настойчиво той за ръката. — Трябва да я видя. Казаха ми, че вие знаете къде е.

— Страхувам се, че не са ви осведомили добре. А сега, извинете ме, имам купувач.

Рупърт остана на вратата. Тази жена сигурно знаеше къде живее Леони. Как да разбере той? Заслиза обратно по стъпалата и на улицата се обърна, за да погледне още веднъж магазина, като че ли се надяваше да стане чудо и да я види вътре.

— Господине, господине… — тичаше към него задъхан Марок. — Извинете ме, господине. Аз съм Марок. Работя в „Сера“. Току-що ви чух да питате Мариан за Леони. Знам къде е тя.

— Знаете?

— Да, господине. Тя е моя приятелка.

Рупърт се втренчи в него. Това странно момче в сатенен костюм и окичен с перо тюрбан бе приятел на Леони? Марок се озърна, надявайки се, че е постъпил правилно — спомни си колко тъжна бе Леони след партито.

— Можеш ли да ме заведеш при нея — сега?

— Сега — не. Трябва да се върна в магазина. Но мога да ви дам адреса й.

Рупърт бързо си го записа на гърба на една визитна картичка. „Мадам Артоа, Улицата на артистите номер 59.“

— Марок — каза той и му подаде ръка, — сега си и мой приятел, не само на Леони.

Кабаре „Интернационал“ се оказа по-голямо, отколкото бе очаквал Жил дьо Кормон. И по-добре осветено, затова той реши да остане прав отзад, вместо да седне в залата… никога не знаеш кой може да бъде там, а той предпочиташе анонимността. Крещящият театър бе в стил рококо, целият в плюш. Арката над авансцената бе украсена със скулптурни гирлянди от цветя и летящи амурчета, а по съседните ложи и балкони пълзяха позлатени филизи. Седалките от червено кадифе започваха да се заемат от шумната публика — предимно младежи, прекарващи вечерта „в града“, дошли тук да видят момичетата. А на бара в мецанина кипеше оживена търговия, тъй като всички бързаха да си вземат последно питие, преди да се вдигне завесата. Улови се, че машинално започва да пресмята разходите по поддържането на подобно място, както и евентуалните печалби… бе рисковано начинание, бързо прецени той, големи разноски, непостоянна публика… собственикът трябва да е голям късметлия, за да го поддържа в такъв добър вид и да привлича тълпите тук. Но няма да е необходимо много време, само няколко лоши месеца, за да излезе от играта. Оркестърът зае местата си и настъпи голяма суматоха, когато в последния момент хората се втурнаха към своите. Жил изчака да започнат първите тонове на увертюрата и се запъти към вече опразнения бар за чаша уиски.

— Ще изпуснете началото, господине — каза барманът, докато му подаваше питието.

— Да.

— Шоуто е хубаво, господине, но предполагам, че и преди сте чували Лулу — винаги съм смятал, че е по-добра от Глорие.

— Наистина — гласът му бе равен, безизразен. — Чух, че този път има нови момичета.

— Да, шоу гърли… те са във втората част, господине, участват в Парада на нациите.

Барманът се наведе поверително през бара.

— Трябва да видите краката им, господине — намигна му той. — И гърдите, в тези костюми всичко се вижда.

Дьо Кормон глътна питието си и се отдалечи, неочаквано ядосан от този мъж. Запъти се към тъмния участък зад редовете, без да гледа какво става на сцената, докато не чу, че обявяват Парада на нациите. Оркестърът засвири казачок и завесата се вдигна, за да открие трупата подскачащи руски танцьори. В двата края на сцената, досами публиката бе застанало по едно момиче с голяма казашка шапка на главата, високи бели кожени ботуши и скандално къси бели сатенени шорти. Едноминутното им болеро бе примамлива гледка за гласовитата публика, която започна да аплодира и подсвирква в знак на одобрение. Момичетата вдигнаха ръце над главите си и застинаха неподвижни, щом музиката стигна финалните си акорди. Жил поразен наблюдаваше спектакъла, бе толкова ужасен, че чак те очароваше. Две тъмнокожи момичета, варварки, окичени с мъниста и гривни, и нова група танцьори изпълниха племенен танц под звуците на африкански ритми. Момичетата съблазнително залюляваха мъниста и бедра. Жил почти загуби търпение, докато се изредят Япония, Индия и останалите неразгадаеми страни и най-сетне накрая дойде ред на добрата Франция.

Леони стоеше в центъра на сцената, навела накичената си с пера глава, цялата загърната в синя кадифена наметка, докато танцьорите маршируваха край нея и пееха патриотични песни. Постепенно, щом музиката стигна кресчендо, тя изправи глава и се втренчи в публиката, без да се усмихва, дистанцирана. Бе красива и горда и публиката я наблюдаваше мълчаливо. Когато музиката стигна върховата си точка, Леони пристъпи напред, захвърли назад наметката си и озари всички със своята усмивка — бляскаво видение сред червени, бели и сини пайети. Въпреки безвкусната сцена дьо Кормон затаи дъх. Погледът му бе прикован в нея — необичайният символ на Франция, когато тя вдигна ръцете си над главата и изпъна победоносно и триумфиращо крака, хвърли наметката на земята, раздавайки усмивката си — и себе си — на публиката.

Обичаха я. Подсвиркваха и крещяха, искаха да я видят още веднъж. Щом завесата се спусна, дьо Кормон се обърна, а до ушите му достигаха грубите им неприлични коментари.

Той закрачи по улиците на града, прекалено напрегнат, за да чака кабриолет, а и освен това имаше нужда да повърви. Осъзна как се бе чувствал, докато гледаше Леони преди малко, знаеше, че по същия начин се бе чувствал и всеки друг мъж в театъра. Един господ знаеше как го правеше — това невинно шестнадесетгодишно момиче излъчваше повече сексапил, отколкото всяко друго от момичетата на сцената — тези надменно изпънати крака… той раздразнено ускори крачка. Разбира се, именно това бе доловил на партито, скрито зад невинността… кипяща енергия, сила, която иска да бъде освободена. Той прекоси двора на имението си, а после салона и влезе в кабинета, затръшвайки вратата зад гърба си, и трескаво се пресегна за бутилката с уиски върху сребърния поднос.

Отпусна се в голямото зелено кожено кресло, мислейки си за Леони. О, искаше я веднага — всеки мъж в театъра я бе пожелал. Но освен това имаше и нещо друго, нещо повече, свързано с нея, нещо познато — един спомен се криеше в подсъзнанието му. Той въздъхна нетърпеливо. Разбира се, можеше да отиде при нея, да я покани на вечеря, да й купува подаръци — но тогава щеше да бъде прекалено открит. Щеше да я купува и тя щеше да го знае — а на него му се струваше, че тя не можеше да бъде купена. Не, имаше по-добър начин от този… много по-добра игра. Той дълго остана в голямото си кожено кресло и отдаден на мислите си, отпиваше от уискито.

— Леони! — взе на един дъх последните няколко стъпала Бела. — Леони!

— Какво има, Бела? — подаде глава през вратата Леони. — Нещо не е наред ли?

— Имаш посетител, един мъж! Страхотен мъж! Русокос, синеок. Рупърт фон Холенсмарк!

Не можеше да е той, как би могъл да бъде? Та той не знаеше къде живее тя.

— Чака те в салона. Мадам Артоа сама го покани там. О, Леони — и тя я прегърна развълнувано, — той е прекрасен. Това е той, нали? Мъжът от партито… онзи, в когото си се влюбила?

Леони бавно кимна с глава.

— Тогава побързай, облечи си другата рокля, вчеши си косата, сложи си малко парфюм. О, побързай, Леони, той те чака. Твоят Рупърт чака.

Бела бе развълнувана, че най-сетне нещо хубаво се случва на Леони; тази нощ я бе видяла да плаче.

— Хайде — каза й тя. — Ще ти помогна.

Тя среса косата на Леони и й сложи малко парфюм. Щом беше готова, я хвана за ръка и заедно заслизаха по стълбите.

— Не се показвай прекалено заинтересована — спря се на втория етаж, за да я посъветва Бела. — Бъди малко дистанцирана. Накарай го да си помисли, че имаш тълпа обожатели, които само чакат да излезеш с тях.

Той беше там, стоеше в салона на мадам Артоа, същият, какъвто тя си го спомняше, очите му бяха точно толкова сини, а косата — точно толкова руса — въртележката на света се завъртя пред очите й както преди.

— О, Рупърт — възкликна тя, забравяйки съвета на Бела, — мислех, че никога повече няма да те видя.

Бела въздъхна раздразнено, когато Рупърт хвана ръцете на Леони, погледна я в очите, а после я прегърна. Лекичко затваряйки вратата зад себе си, тя се качи по стълбите умислена.

— Глупачка — промърмори тя. — Малка глупачка.

Английското кафене бе тяхното място. Срещаха се там всяка вечер за вечеря и всяка вечер Рупърт чакаше търпеливо, чудейки се защо тя настоява срещите им да бъдат толкова късно. Но забравяше всичко, щом тя се появеше на вратата, а хубавото й лице се взираше тревожно, докато го забележи и тогава нежна усмивка разцъфваше на устните й, кехлибарените й очи блестяха от щастие, докато той се приближаваше към нея, хващаше ръцете й и я отвеждаше в тяхното специално сепаре в ъгъла, далеч от тълпата и любопитните очи, където можеше да държи ръката й и да си открадне целувка, без някой да го забележи. Беше луд по нея, тя бе най-красивото момиче, което познаваше. Бе толкова сладка. И невинна. Нямаше съмнение за това. Тя бе напълно откровена, без ни най-малко лукавство. Но бе и загадъчна. Не знаеше с какво се занимава, когато не беше с него — имам задължения, неопределено му отговаряше тя. Мислеше си, че е може би нещо, свързано със семейството й, че трябва да се грижи за него, но не иска той да научава. Не я разпитваше прекалено настойчиво… искаше само да бъде с нея. Искаше да бъде с нея завинаги. Приспа съзнанието си за Пуши и семейството си… единственото, което съществуваше в този момент, бе Леони.

Днес бе с нова рокля! Синя, като Средиземно море през лятото, и той тутакси си я представи да плува в топлото море, а дългата й златиста грива да се носи след нея — това трябваше да стане реалност! Идеалното място бе старата варосана вила на нос Фера. Непременно щеше да я заведе там.

— Много закъснях — извинително се усмихна Леони. Грехота бе да губи безценните мигове, които можеше да прекара с него, но шоуто започна по-късно тази вечер. Кабарето бе друг свят, за който не искаше той да научава. Какво щеше да си помисли за нея, ако знаеше, ако можеше да я зърне на сцената как се показва пред публиката? Тръпки я побиха.

— Какво има, миличко, да не ти е студено?

Той бе внимателен, взе ръката й в своята.

— Не, не — засмя се тя. — Не ми е студено, просто съм щастлива.

Напълни чашата й с шампанско. Пиеха само шампанско — отиваше си с цвета на косата й.

— Имам страхотна идея — започна той. — Но ще я оставя за после, първо ще хапнеш.

— Не, сега, моля те, кажи ми я сега — тя целуна пръстите му, обгърнали нейните.

— По-късно — упорстваше той. — Първо си изяж вечерята като добро момиче.

Жил дьо Кормон ги наблюдаваше от своята маса до прозореца. Той бе там почти всяка вечер, дискретно скрит зад декоративните палми. А Вероне чакаше отвън, за да ги проследи… Жил пиеше първокласно „Лафит“, пренебрегвайки храната пред себе си. В сметките му не влизаше Рупърт фон Холенсмарк. Без да разбере, че тази игра има други правила, той бе загубил. Но само първия рунд. Който умееше да чака, обикновено печелеше накрая. Той обмисляше следващите си стъпки.

— Сядай! — въздъхна Каро, щом излъчващата щастие Леони прекрачи прага на гостната й.

— Той иска да замина с него, Каро, в една малка вила на Лазурния бряг. Казва, че там е красиво, тихо и спокойно. Ще бъдем само двамата, ще има слънце, морето ще е топло и дори по-синьо от небето.

— Леони, сега е декември — реалистично й напомни Каро.

Леони за миг се загуби в мечтите си, представи си Рупърт и себе си в скромна варосана стая с изглед към синьото море и едно голямо бяло легло.

— О, Каро, ти как смяташ? Да замина ли?

— Разбира се, че не! Леони, помисли си, и то внимателно. Това е най-решителната стъпка, която едно момиче може да предприеме, и после няма връщане назад.

Не искаше да я наранява, но трябваше да й каже истината, да я накара да разбере, че Рупърт няма да се ожени за нея. Любовта бе нещо съвсем отделно.

— Сигурна съм, че те обича толкова, колкото и ти го обичаш. Но Рупърт е сгоден за едно момиче в Германия. Той ще се ожени за нея, Леони.

— Знам за това момиче, той ми каза, разбира се. Не иска да имаме никакви тайни един от друг. — Леони продължи уверено: — Но той ще й обясни, че не може да се ожени за нея. Не и сега, когато ме обича.

— Баща му е подготвил този брак за него — това е нещо повече от брак, Леони, това е съюз между две могъщи семейства. Трябва да спечелиш не само Рупърт, а и… Германската империя!

Леони се засмя.

— О, Каро, толкова си забавна. Не трябва да се безпокоиш за мен. Рупърт ще се погрижи за всичко.

По дяволите, помисли си Каро, вината е изцяло моя и всичко това ще свърши с нещастие. Дори Рупърт да се изправи срещу семейството си и да се ожени за нея, ще остане без пукната пара, няма да е в състояние да си позволи съпруга. Любовницата е нещо съвсем различно. Всеки мъж би могъл да има любовница.

Леони погледна часовника. Щеше да закъснее за театъра. Слава богу, налагаше й се да ходи там само още няколко седмици; беше обещала на мосю Бриа, че няма да си тръгне, докато не направи цирковата си роля. Прииска й се да може да сподели с Каро, че работи в кабарето. Спря по-дълго погледа си на нея, но устоя на изкушението да й се изповяда. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре… тя никога не би искала Рупърт да научи. А Каро можеше, дори да се закълне, че ще пази тайна, просто да каже на Алфонс, а Алфонс да го спомене пред някой приятел… не, по-добре беше да не знае.

— Къде изчезваш непрекъснато? — заоплаква се Каро. — Толкова си заета. Трябва да идваш да ме виждаш по-често. Ела с нас на вечеря у Жил дьо Кормон следващия четвъртък. Сигурна съм, че няма да има нищо против да те вземем.

Искаше да я откъсне от Рупърт, да я изведе малко навън, да я срещне с повече хора.

В четвъртък бе премиерата на новото шоу.

— Съжалявам, Каро, не мога. Но все пак ти благодаря. Ще те посетя пак следващата седмица.

Леони импулсивно я целуна по бузата.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че ме запозна с Рупърт.

— О, скъпа — въздъхна Каро, — мила Леони, иска ми се да не те бях запознавала.

Дьо Кормон водеше двойствен живот: един формален в къщи със съпругата си и по светските сбирки, където трябваше да се появяват заедно и където тя украсяваше масата му и служеше на неговите бизнес и политически цели, и втори, съвсем отделен, където той следваше собствения си път, винаги сам, срещайки се с хора, които сам избираше, изпълнявайки ролята на домакин в изискани ресторанти, връщайки гостоприемството на онези, чиито партита или вечери бе посещавал. А необикновеното е, мислеше си Вероне, докато чакаше пред „Воазен“, кръстосвайки студената декемврийска улица, за да не замръзне, че никой не отказва поканата му. Независимо дали го харесваха или не, те винаги идваха. Не би се обзаложил, че на голямата кръгла маса сега седяха много приятели. А там имаше две дузини хора. Това означава, че си силен, самодоволно се усмихна той, уверен в подобна сила, никой не може да ти откаже, когато си толкова силен.

Каро винаги бе харесвала „Воазен“, нравеше й се пълната интимност, която предлагаше ресторантът, неговите тъмнокоралови стени и украсените с гирлянди драперии, тежките пискюли и позлатените огледала, в които се оглеждаха най-елегантните мъже и жени на Париж. А за онези, които предпочитаха уединението, имаше специални сепарета, предназначени за интимни срещи — свещи, канапе и маса за двама, скрити от любопитните погледи с тежки кадифени завеси, заглушаващи прошепнатите любовни слова и тихия звук от целувките. Имаше много спомени от тези сепарета.

Жил бе ангажирал целия салон и както обикновено, всичко бе перфектно. Във „Воазен“ бяха свикнали с него. Той бе любезен, пъргав и непретенциозен — просто очакваше най-доброто и персоналът бе щастлив да му го предостави. „И Господ да ни е на помощ, ако не можем“, каза управителят развълнувано.

Дьо Кормон поздрави гостите си, предвкусвайки вечерта. Предварителното очакване бе огромно удоволствие, то винаги увеличаваше възбудата му, независимо дали ставаше въпрос за удар в бизнеса или за спечелването на някоя жена — очакването, съзнанието, че всичко предстои, че накрая той ще спечели, беше поне половината от удоволствието.

Обичаше да дава тези вечерни празненства, те му осигуряваха поредната възможност да манипулира хората, поставяйки някой млад мъж до по-опитна зряла жена или пък чуждестранен бизнесмен до най-привлекателните момичета, жонглираше с красотата на Париж, със съперниците си и с чувствата на хората. Резултатите бяха очарователни за наблюдение. Тази вечер щеше да сложи Рупърт фон Холенсмарк до Марла и още отсега усещаше какъв щеше да бъде ефектът.

Марла бе четиридесетгодишна много богата благородничка, с пищно тяло и арогантно поведение, придобила печална слава поради страстта си към младите мъже. Той видя, че се бе наклонила по-близо до Рупърт, разкривайки му голяма част от вълнуващия си бюст. Дори един влюбен мъж като Рупърт не можеше да остане безучастен към такова тяло, нито към слуховете, че тя никога не носи бельо. Марла разпалваше фантазиите на всеки мъж. Тя се наведе още по-близо, пръстите й вече лекичко пълзяха по бедрото на Рупърт, докато му задаваше някакви тривиални въпроси. Жил се усмихна. Никой младеж не беше в безопасност до Марла. Добре я бе подбрал.

Каро флиртуваше с един американски милионер. Защо американците непременно държат да разбереш колко милиона притежават, питаше се той. Този бе натрупал своите от производството на масла и железопътни релси — полезна комбинация. Бе оставил яхтата си в Монте Карло и прекарваше времето си, харчейки долари в Казиното там и отдавайки се на по-земни удоволствия в Париж. Каро вече така го бе омаяла, че той сигурно се смяташе за най-привлекателния мъж на света — тя бе отлична флиртаджийка. Вдигна поглед и улови неговия, а той й се усмихна.

Разговорите бяха шумни, от време на време над тях се извисяваше смях, а виното се лееше; той усещаше как жените вече са се отпуснали като котки на припек, а мъжете се наслаждават на добрата храна и благополучието. Две дузини хора. Можеше ли да нарече поне някои от тях приятели? Повечето мъже бяха негови бизнес познати, а жените — е, някои от тях познаваше по-интимно, отколкото други… Жил се усмихна. Партито му си го биваше. Но най-хубавото тепърва предстоеше.

— Дами и господа — привлече вниманието им той. — Приятели — добави с по-мек глас. — Имам една изненада за вас. Ще отидем на кабаре.

— На кабаре? Колко забавно! Къде? — оживиха се гостите, тутакси прегърнали тази вълнуваща идея.

— Тази вечер започва ново шоу, чух, че било много ефектно — странни костюми, необикновени момичета, отлични танцьори. Струва ми се, че може да ни позабавлява.

Той самодоволно се усмихна на Рупърт.

Леони влезе в гримьорната, обута във високите си бели кожени ботуши, просълзена и ужасно ядосана на собственика.

— Как можа, как можа да постъпи така, Лулу? Само ме погледни — погледни само този костюм!

Лулу се втренчи в нея. Белите чорапогащи прилепваха към бедрата й като втора кожа, а плътното трико от бял сатен бе толкова опнато по тялото й и пристегнато със сребрист колан в кръста, че притискаше гърдите й и те изкачаха от деколтето като две закръглени полусфери. Коланът се провесваше до бедрата, а катарама му бе голямо сребърно сърце. Тя носеше камшик със сребърна дръжка, а русата й коса бе хваната на опашка, в която бяха вплетени сърмени нишки точно като опашката на белия кон, който трябваше да язди. Изглеждаше много ефектно, сребристобяла невинна палавница от някой садомазохистичен сън на дьо Сад.

— Вече е прекалено късно да се променя нещо, Леони. Не разбирам защо не се оплака на репетицията.

— Но на репетицията не беше така. Деколтето бе по-високо, трикото не ми стоеше така опнато, имаше и малка поличка, която да покрива бедрата ми — а не този… катинар… о, Лулу!

Бе на път да се разреве.

— Ако поставим едно парче в телесен цвят тук — каза Лулу и пъхна светло парче плат в деколтето над гърдите й. — Май става. Така публиката ще си мисли, че вижда повече, отколкото наистина им показваш — стар трик, много пъти съм го правила. Но сега вече ми е все едно.

— На мен не ми е — извика Леони.

— Знам, знам, но погледни се сега в огледалото. Вече си напълно покрита.

Леони се загледа в отражението си, сега бе малко по-добре.

— Ами това? — попита тя.

Лулу огледа колана. Бе закачен за трикото, нямаше начин да го махнат.

— Не мога да изляза на сцената така. Ох, просто искам да се скрия някъде.

Сълзите потекоха по бузите й, размазвайки прецизния грим.

Лулу се замисли за миг.

— Точно това ще направиш. Ще се скриеш. Чакай малко.

Тя затършува из голямото чекмедже с шаловете, ръкавиците и останалите сценични атрибути и измъкна оттам сребърно домино.

— Миналата година се появявах с него в номера с Пиеро и Колумбина. Сложи си го — и родната ти майка няма да те познае с него.

Майка ми, отчаяно си помисли Леони, никога не е правила нещо подобно; никога не би се посрамила да се появи на сцената в такъв вид. Тя си сложи доминото и застана пред огледалото. Не скриваше съвсем лицето й, но бе по-добре, поне не се чувстваше толкова изложена на показ.

Чуха, че оркестърът подхваща първите тактове на увертюрата.

— Трябва да вървя — извика Лулу. — Аз съм първа.

Тя хукна по тъмния коридор към сцената, а Леони бавно я последва.

Още само четири седмици, каза си тя, само четири седмици и после ще зарежа всичко това. Ще замина с Рупърт на юг, във Вилата с голямото легло в осветена от луната стая, където ще започнем живота си заедно и никога вече кракът ми няма да стъпи в кабаре.

Тяхната компания зае първите два реда на целия централен блок в театъра. Движеха се вкупом, смееха се и бъбреха, докато оставяха палтата и пелерините си на гардероб и заемаха местата си, втренчвайки се очаквателно в рекламите върху все още спуснатата завеса.

Публиката на балкона представляваше оживена група, предимно младежи, дошли да видят момичетата, вече наострени и развълнувани, подмятащи си цинични забележки по адрес на танцьорките и шоу гърлите, които вече бяха гледали. В ложите и на първите редове на партера седяха други мъже с блестящи колосани ризи и бели вратовръзки, те чакаха търпеливо, но също бяха дошли заради момичетата.

В края на краищата, мислеше си Пол Бернар от мястото си на последния ред на театъра, кабарето е за това — момичетата. Той зачете програмата, свързвайки имената с лицата, а понякога и с телата, проучвайки с какво разполагат неговите конкуренти. Разбира се, неговото кабаре бе по-класическо и по-изискано от „Интернационал“. Той винаги бе имал отлични певици и най-добрия хор в Париж. Бе дошъл, за да види Леони Бахри — беше я забелязал миналата седмица, когато се отби, за да не изпусне предишното шоу, и веднага разпозна момичето от влака — и, разбира се, тя изглеждаше толкова ефектно, колкото бе очаквал. Щеше да й предложи да участва в следващото му шоу, ако успееше да я примами от „Интернационал“.

Конят, така напудрен, че бе станал съвършено бял, чакаше в клетката си близо до сцената и нервно започна да се дърпа, щом оркестърът засвири първите тонове на увертюрата и танцьорите се втурнаха на сцената, хванати на хоро. Леони чу публиката да се смее на песента на Лулу и да й ръкопляска, щом свърши.

Бе дошъл ред на втория номер.

Танцьорката, изпълняваща функцията на конферансие, обезпокоена погледна коня, който цвилеше и удряше копита в пода, опръсквайки сценичните работници.

— Ако бях на твое място, много щях да внимавам с него — посъветва я тя. — Не е свикнал с прожекторите и шума.

Леони го потупа по врата, нежно го погали по носа и конят се поуспокои.

— Всичко ще е наред с него — със съчувствие каза тя, напълно го разбираше.

Лулу се появи от сцената и Леони се завтече да я поздрави, оставяйки коня да похапне сено.

— Ето — един от сценичните работници му донесе кофа вода — това е за теб, тъпо животно, пий, може би така ще се чувстваш по-добре.

— Тази вечер публиката е страхотна — усмихна й се Лулу, доволна от успеха си. — Няма да имаш проблеми, Леони.

Хубавото конферансие излезе на сцената и заплющя с камшика, докато „зверовете“ от цирка подскачаха около нея — дългокраки момичета, маскирани като леопарди, тигри, понита и зебри. Истински малки кученца, облечени с жабо, се премятаха през глава, а клоуни с торбести панталони и червени носове правеха цигански кълба пред очите на изумената публика.

Дьо Кормон наблюдаваше как Рупърт аплодира, присъединил се към общото веселие, наклонил леко настрани глава, за да чуе какво му шепне Марла, за която Жил се бе погрижил отново да седне до него.

Бе ред на хубавия бял кон. В лек тръс обикаляше сцената и грациозно се изправяше на задни крака на фона на музиката, отмятайки сребърна грива като кончето от приказките. Под звуците на фанфари на сцената излезе едно маскирано момиче с чувствени копринени бедра и сатенени гърди. От балкона се разнесоха одобрителни подсвирквания, когато тя изплющя с камшик и отметна глава назад, така че богато украсената й глава заблестя в тон със сребристата конска опашка. Каква прекрасна коса, помисли си Каро, и какви крака… тя се вгледа по-внимателно. Не, не можеше да бъде… или може би? „Това трябва да е Леони!“ прошепна Алфонс. Беше самата Леони! Значи това правеше тя — ето защо винаги бе заета вечерите! Но защо не й беше казала? И защо Рупърт не й каза? Погледът му бе прикован в Леони. Дали самият той знаеше? Тя бързо се обърна и погледна дьо Кормон. А той знаеше ли? Затова ли ги бе довел тук тази вечер? Той не гледаше към сцената, към Леони… дьо Кормон настойчиво наблюдаваше Рупърт. Каро отгатна по напрегнатото изражение на Рупърт, че, разбира се, не е знаел. Леони добре бе запазила тайната си. От всеки, но не и от дьо Кормон — готова бе да се обзаложи за това.

— Това е Леони… Леони, приятелката на Каро от партито. Прошепнатото й име се предаваше от човек на човек, а дьо Кормон усмихнат седна на мястото си.

— Ти знаеше — изсъска му Каро.

Той сви рамене.

— Помислих си, че ще е приятна изненада да видиш малкото си протеже така добре да се справя. Виж, тя тъкмо започва.

Каро се обърна към Алфонс и въпросително повдигна вежди… какво смяташе да прави той? Алфонс сви рамене, не знаеше. Тя отново крадешком погледна Жил — той не сваляше поглед от Рупърт, който остана прав, втренчен в сцената, очевидно шокиран, че вижда Леони полугола в кабарето.

Леони притича през сцената и с лекота скочи на гърба на галопиращия кон, а после отново с подскок се приземи, щом направи една обиколка на сцената.

— Браво! — извика американският милионер, ръкопляскайки ентусиазирано.

— Браво, Леони! — присъединиха се и останалите, завикаха нейното име и започнаха да я окуражават, докато тя демонстрираше майсторството си да язди неоседлан кон. Тя наистина бе много добра — щом веднъж свикнеш с външния й вид. Рупърт се присъедини към аплодисментите и Каро забеляза, че той отново се усмихва, радвайки се на успеха на Леони.

Дьо Кормон се наведе напред; не беше очаквал подобно нещо, искаше му се Рупърт да е шокиран, да е обиден от вида й — потресен, че тя не е девственото седемнадесетгодишно момиче, в което бе влюбен. Искаше да му покаже „истинската“ Леони — за да разбие мечтата му.

Възможно ли бе, чудеше се Каро, наблюдавайки го, Жил да не иска Рупърт да притежава Леони? Вероятно не… той едва познаваше Леони — или и това не бе така? Той също бе присъствал на партито. Тя се намръщи. Нещо не беше наред, ала не можеше да разбере какво.

Конят е прекалено нервен, мислеше си Леони, стискайки здраво юздите, докато се обръщаше на гърба му, уплашен е от ръкоплясканията. Заради онези хора отпред, те й махат и крещят… какво правят те, не виждат ли, че го плашат? Тя внимателно балансираше, застанала права на един крак върху гърба на коня, докато другият й крак бе вдигнат назад. Конят обикаляше сцената в тръс. Можеха ли това да са Каро и Алфонс? Тя опасно се разклати. А останалите, които бяха с Каро… цяла група. И, о, боже, о, не… нека това да не е истина! Там беше Рупърт! Той се усмихваше и я поздравяваше, а точно до него една елегантна жена се бе навела, хванала го бе за ръката и му шепнеше нещо на ухо, от което той се смееше. Смееха се на нея!

Искаше й се да скочи от коня и да избяга… но нямаше начин. Трябваше да довърши номера си. Вече бе почти накрая, слава богу. О, какво щеше да му каже? Той беше с тази жена! Дали изобщо щеше да пожелае да я види отново? Сега, когато вече знаеше. Когато я беше видял в този костюм, в този ужасен унизителен костюм! Музиката започна да затихва, а белият кон се стресна от фанфарите и ритна със задни крака тъкмо когато Леони се готвеше да заеме финалната поза. Тя политна напред, но успя да се задържи и да не падне.

Тъкмо бе вдигнала ръцете си високо над главата във финалната патетична поза, когато забеляза, че парчето плат, толкова умело поставено от Лулу, за да довърши деколтето й, бе паднало. Голите й гърди бяха изложени на показ пред целия театър. И пред Рупърт. О, Господи, Рупърт!

Публиката откачи, тропаха, подсвиркваха, аплодираха — това я отърси от първоначалното вцепенение и тя обезумяла прикри гърдите си с ръце. Сред целия този шум долови нов звук, странно шуртене… прожекторите бяха опръскани и се запотиха от разпенената течност. Изнервеният кон, напил се с вода малко преди това, бе избрал точно този момент, за да се облекчи, наводнявайки средата на сцената и карайки танцьорите да се превиват от смях, докато прескачат локвата.

Публиката ревеше от удоволствие, а Леони ужасена се бе втренчила в групата на първите редове. Главите им бяха отметнати назад, докато безпомощно се гърчеха от смях, аплодирайки и окуражавайки я. Рупърт също се смееше — смееше се на нея — всички й се смееха — искаше й се да умре. Просто й се искаше да умре… тя скочи от коня и побягна от сцената, разблъска танцьорите, които гледаха зад кулисите, блъсна Лулу… трябваше да избяга, да се махне.

Само Каро не се смееше. Гледаше дьо Кормон. Той тихичко се подсмиваше.

— Не знаех, че ще бъде толкова забавно — каза й той.

7.

Марок бързаше по алеята, излизаща на улица „Монталиве“ и след като зави на ъгъла, се запромъква из лабиринта от тесни улички, които бяха още по-мръсни и по-опасни, когато вечер се прибираше у дома. Порутеното общежитие се намираше в една задънена пресечка на шумната улица до железопътната гара, а той го беше избрал, защото бе най-чистото, което успя да намери. Собственикът му бе педантичен старец, който изискваше от наемателите да бъдат като него — да не оставят боклук в стаите, да не се разнасят миризми на манджи от малката обща кухня, а всеки наемател трябваше сам да мие прозореца си всяка седмица и да плаща наема в петък. Такива бяха правилата и ти или живееш според тях, или напускаш. Но старецът не задаваше въпроси и не се интересуваше от личния живот на своите наематели, а и това бе най-евтиното място, което успя да намери за Леони. Когато дойде при него онази нощ, той изведнъж усети колко отчаяна бе тя и я приюти, без да пита какво се е случило и защо.

Не можеше да забрави как плака тогава тя; сълзите й изглеждаха безкрайни, лицето й се зачерви и подпухна и той започна да се тревожи, че тя никога няма да се успокои. Но най-накрая и това премина. Тогава тя му разказа за унижението, за голотата и за срама и как всички са й се смели. Не искаше да вижда вече никого от тях… дори Каро. Когато Леони му каза това, той разбра колко унизително е било за нея всичко. Обожаваше Каро, тя бе неин идол, всичко, което Леони копнееше да бъде. Марок се върна в пансиона на мадам Артоа и събра вещите й — промъкна се тайно една вечер след вечеря, когато знаеше, че мадам Артоа е сама във всекидневната и се наслаждава на брендито. Никой друг нямаше там. Пак той й намери работа — е, разбира се, като сервитьорка в кафенето срещу гарата, но поне беше нещо и тя я прие на драго сърце. Никога повече, беше му казала тя развълнувана, нямаше да се върне отново в кабарето. Беше го заклела да пази всичко в тайна. Не знаеше нищо за нея, нямаше представа къде е, не трябваше да казва на никого.

Вероне седеше на масата до вратата в кафенето на гарата, правейки се, че пие нещо, което трябва да бе най-гадното кафе в Париж. Уморяваше се да прекарва толкова много време в това мрачно място; прозорците непрекъснато бяха запотени от клокочещите тенджери в кухнята, които отделяха миризмата на многото слоеве мазнина, а жената, кацнала зад голямата каса до входа, започваше да го гледа подозрително, когато се застояваше по-дълго от час, без да си поръча нищо друго освен кафе. Той тихо повика сервитьорката:

— Бренди, голямо — и като забеляза, че тя го гледа, бързо добави — и парче торта.

Той с отвращение погледна към застоялите шоколадови изделия зад стъклената витрина на щанда. Сигурно дьо Кормон щеше да бъде доволен сега, когато момичето не правеше нищо друго, освен да идва тук на работа и да си тръгва веднага след това, прибирайки се право в общежитието, без да говори с никого. Правеше едно и също от един месец, дори на стъпка не се отклоняваше от обичайното. Онзи младеж беше единственият й приятел, но той бе безобиден. Но на дьо Кормон не му харесваше това. Искаше му се тя да няма никого, към когото да се обърне, така че да може да се появи той и да я спаси. Вероне сви рамене. Какво очакваше от него да направи дьо Кормон? Марок бе просто дете.

Леони излезе от кухнята, носейки две чинии заешка яхния, които постави на цинковия тезгях, пред който чакаха носачите от гарата, редовни посетители на кафенето по обед. Такава бе клиентелата му — никой нормален пътник не би влязъл в подобно място, колкото и отчаяно да се нуждае от нещо за пиене или храна. Вероне въздъхна и бутна настрана сухата, ронлива торта… единствено той бе вързан тук!

Каро се измъчваше от чувство за вина и тревога — вината бе нейна. Ако не беше толкова заета, толкова погълната от светските контакти и бе проявила повече грижа, може би Леони щеше да й се довери. Щеше да я посъветва по никакъв начин да не се обвързва с човек като собственика на кабаре „Интернационал“. Непрекъснато си повтаряше, че публичното унижение на Леони би могло да бъде избегнато, но тя обвиняваше и Рупърт за това, което се случи.

— Ти обсебваше цялото й време и продължаваш да твърдиш, че дори не си знаел с какво се занимава тя! Как можа, Рупърт, как можа да я оставиш да прави това?

— Кълна се, че не знаех, Каро.

Той бе толкова нещастен, така ужасно съжаляваше, че тя най-накрая омекна. Онази нощ заедно бяха изтичали зад кулисите, но Леони вече си бе отишла, само бе наметнала палтото си над ужасния костюм и бе изчезнала в нощта.

— Не можах да я спра — беше им казала Лулу. — Тя ме блъсна и избяга. Сигурно се е прибрала в къщи…

Но не беше в къщи, мадам Артоа не я бе виждала и когато изслуша разказа им, им каза направо, че никак не е учудена, задето момичето е избягало.

— Бедното дете, а е толкова скромна — каза тя, спомняйки си как Леони се беше изчервила, когато я накараха да пробва онази рокля. — Да се показва в този костюм пред всички онези мъже!

А на следващата нощ нещата й изчезнаха от пансиона — вратата постоянно е отворена, бе казала мадам Артоа на Каро, момичетата се прибират и излизат по всяко време на денонощието и няма никакъв смисъл да се заключва.

Каро не знаеше къде да я търси. Първо те просто се надяваха, че тя ще се върне, но, уви, после им проблесна отговорът.

— Има само един човек — каза Каро на Алфонс след няколко седмици безпокойство — на когото тя има доверие. Марок. Той сигурно знае. Защо не се сетих по-рано за него? — проплака тя.

В „Сера“ Марок се спотайваше отзад, избягвайки погледа й и тя разбра, че той е наясно.

— Имам нужда от момчето — каза Каро, — за да ми носи пакетите.

— Разбира се, мадмоазел Монталва… Марок!

Той с неохота се появи и я последва навън.

— Кажи ми къде е тя — настоя Каро.

— Не знам какво искате да кажете… кой къде е? — опита се да отбие номера той.

— Леони! Разбира се, че знаеш.

Той замълча.

— Виж, Марок, тук съм, защото искам да й помогна. Чувствам се отговорна за това, което се случи, трябваше да я наглеждам. Трябваше да знам с какво се занимава… А сега трябва да й помогна и ти трябва да й помогнеш.

— Трябваше от самото начало да я оставите на мира — избухна той. — Всичко беше наред преди да ви срещне.

— О, Марок!

Истина ли беше това, виновно се запита Каро, тя ли бе объркала живота на момичето? Ако бе така, точно тя трябваше да направи нещо.

Марок напрегнато заби поглед в земята, разкъсвайки се между лоялността към Леони и тревогата си за нея. Двойният удар от загубата на любовта и наранената гордост си бяха казали думата — от бляскаво създание Леони се бе превърнала в няма сянка. Вече бяха минали пет седмици, тя бе станала апатична и бе ужасно отслабнала. Можеше да обядва и да вечеря безплатно в кафенето, но той подозираше, че залък не слага в уста и никъде не излизаше — само отиваше в кафенето на обяд и се прибираше в къщи в осем. Какво да прави с нея? Отговорността бе огромна. Той колебливо погледна Каро. Може би, ако обещаеше да не казва на Рупърт… В края на краищата, тя бе единствената, която можеше да помогне на Леони.

Каро долови колебанието му.

— Моля те, Марок, моля те. Аз наистина искам да помогна на Леони. В такъв момент тя има нужда от друга жена.

Тя беше права, наистина имаше нужда от друга жена. Той бе направил, каквото можеше, но жените бяха загадка… никога не знаеш какво мислят, какво могат да направят. А той започваше да се страхува за Леони.

— Но трябва да обещаеш, че няма да казваш на никой друг — предупреди я Марок.

Дьо Кормон място не можеше да си намери. Крачеше по палубата на лайнера „Ил дьо Франс“, избягвайки компанията на спътниците си, доколкото бе възможно. Пътуването към Америка бе доста отегчително, но обратният път му се струваше безкраен. Животът на кораба бе твърде спокоен за него след динамиката, която винаги се усещаше в Ню Йорк. Но въпреки това пътуването му донесе печалба, той щеше да бъде един от първите хора във Франция, вложили пари в автомобилната индустрия. Машините на бъдещето, точно както железниците не много отдавна. Той бе доволен от себе си.

Мислеше си за Париж, за завръщането у дома. Бе обещал на жена си, че ще се прибере навреме за рождения ден на първородния им син. Жерар щеше да навърши шест години… затова трябваше да намери на момчето добър учител, който да го подготви за училището наесен. Тази глупачка гувернантката не беше подходяща. Мари-Франс, разбира се, я харесваше, казваше, че е мила. Мила! Момчето се нуждаеше от знания, а не от глезене. Може би щеше да се опита да прекарва повече време с него, да отидат заедно в провинцията, да го научи да язди — такива неща. Сега, когато вече бяха преминали бебешката възраст, трябваше повече да се интересува от синовете си — достатъчно дълго им бе влияла Мари-Франс.

— Добро утро, господине — поздрави го радистът. — Има съобщение за вас.

Жил разгърна бележката и бързо я прочете. Още един доклад от Вероне — същите неща, момичето още работеше в кафенето. Никакъв знак от Рупърт. Да, планът му много добре се бе задействал. Леони вече бе почти подготвена да оцени комфорта, изпълнения със съчувствие слушател, помощта в негово лице… щеше да я утеши с малко лукс, малко глезене, постепенно, докато свикнеше с това така, че да не може без него. Скоро щеше да забрави Рупърт фон Холенсмарк. Още няколко месеца трудности и самота нямаше да й навредят… щеше да я накара да чака още малко… за да направи по-сладко собственото си удоволствие.

Каро с погнуса изтупа ръцете си, отдръпвайки ги от хилядите мазни отпечатъци по перилата на разнебитеното стълбище, на които небрежно се бе опряла, докато се качваше към четвъртия етаж. Въпреки това бе по-чисто, отколкото беше очаквала, съдейки по фасадата на сградата — а стаята на Леони, макар и мрачна, бе безупречно чиста. И леденостудена! Каро потрепери… колко беше студено, въпреки че навън слънцето грееше и небето бе синьо; тези стари общежития бяха студени като подземия. Марок й беше казал, че Леони ще се върне в пет часа и тя неспокойно крачеше из малката стая, а токчетата й отекваха в голия под, от време на време надзърташе през прозореца към мизерната гледка на железопътната гара, повдигаше евтиното перде на цветя, зад което се криеха няколкото притежания на Леони: две рокли изсулено висяха, закачени на пирон на стената, чифт златисти ботушки — разбира се, тя си спомняше, че Леони бе дошла с тях на партито… откъдето започна всичко. Каро се обърна, изпълнена с очакване, щом чу стъпки по стълбите и вратата изведнъж се отвори.

Леони бе потънала в мислите си със сведен към земята поглед. Стаята не бе такава, че да влизаш с радост в нея, посрещнат от тихия й уют. А кафенето бе просто място, където работеше. Това бе всичко, което животът й предлагаше в момента.

— Леони.

Каро я чакаше, опряла се на рамката на прозореца, който като че ли никога не пропускаше нито светлина, нито чист въздух — Каро, която живееше в бляскавия свят на бижутата и коприната. Бе като да откриеш орхидея в подземие. Леони се разплака.

— Леони, бедната ми Леони.

Каро я прегърна, галеше я по косата, целуваше я, утешаваше я с ласкави думи.

— Вината е изцяло моя — разплака се и Каро. — Аз бях твоя приятелка. Ако само ми бе казала за кабарето, щях да ти помогна, да те посъветвам нещо, да те предупредя. О, Леони, това можеше да не се случва.

Сълзите им се смесиха и те заридаха заедно, изпълвайки се с облекчение.

— Най-лошото мина — успокои я Каро. — Ще дойдеш с мен. Ще оправим всичко.

Леони я отблъсна, очите й бяха зачервени и разширени от ужас. Тя съвсем не приличаше на златното момиче от партито, на звездата от кабарето — Каро бе шокирана от това. Сега забеляза колко бе отслабнала Леони. Костите на лицето й изпъкваха, а слабичките й рамене стърчаха под евтината блуза. Ръцете й бяха зачервени и напукани от миенето на съдовете, а косата й, прибрана на кок с цяла дузина фуркети, бе загубила блясъка си и не изглеждаше вече така буйна, както когато се спускаше във всички посоки, имайки сякаш свой собствен живот.

— Никога повече не мога да погледна Рупърт.

Каро не знаеше какво да каже. Не искаше Леони отново да се среща с Рупърт, би било много по-добре за всички, но той бе толкова отчаян, така нещастен. Всеки ден идваше да разбере дали не е научила нещо повече и всеки път тя го отпращаше без никакви новини, като че ли се бе състарил, бе станал по-тъжен. Нямаше никакво съмнение, че този млад мъж бе силно влюбен. Сърцето й бе закоравяло. И преди бе виждала влюбени млади мъже, но не искаше Леони отново да бъде наранена.

— Не е необходимо да го виждаш — обеща й тя. — Ще го измислим някак си, Леони. Само се върни с мен. Обещавам ти, че няма да му казвам.

Леони изведнъж се почувства толкова изтощена. Все още бе смазана от новината за смъртта на майка си, научи го от писмото на един съсед, връщаше й последните пари, които й бе изпратила. „Стана внезапно, пишеше в писмото, усложнено хронично заболяване на черния дроб, каза лекарят.“ Майка й била погребана в църковния двор в Мазард преди повече от две седмици. Цялата нощ Леони остана будна, държеше писмото в ръка и си мислеше за Емили и Мари-Луиз, а сълзите й се стичаха по бузите. А след това избърса очите си и се върна на работа в кафенето. Дойде й твърде много. Прекалено много решения, прекалено много емоции, прекалено голямо отчаяние. Колко хубав би бил животът без това, без да изпитва любов и отчаяние, без страст, омраза и унижение. Където всичко просто се плъзгаше по повърхността… колко спокоен би бил живот без любов. Тя огледа малката стая. Никога не й бе приличала на убежище, нищо не й бе дала, нито топлина, нито уют… един ден щеше да си намери такова място, свой дом.

— Остави всичко — нареди й Каро, — нищо от тук не ти трябва. Ще започнеш отново… по-добро начало.

Леони се поколеба.

— Ще взема само това — каза тя. — Имам нужда от тях.

Тя вдигна малката торба и я притисна до себе си. Седеше си така, както Марок я бе донесъл от пансиона — нищо не бе разопаковала. Никога нямаше да се раздели със снимката на Мари-Луиз и малките й червени ръкавици, както и с двете египетски кукли. Единствено те истински й принадлежаха. Щом затръшнаха вратата на тази мизерна стая и закрачиха една до друга по стълбите, Леони се зачуди какво ли щеше да си помисли следващият наемател, когато открие златните ботушки.

8.

Баронеса фон Холенсмарк обичаше хазарта. Имаше нещо в зеленото сукно на масите и тихото плющене на картите, хвърляни от опитни ръце, в напрегнатостта на играчите и безстрастните лица на крупиетата — и във всички тези разноцветни жетони и златни монети, пръснати по масата, — което още не бе загубило тръпката си за нея.

— Аз съм на осемдесет години — весело каза тя на Рупърт, който буташе количката й през фоайето на „Гранд хотел парк“ — и благодарение на артрита отново съм в Баден-Баден. Дядо ти често ме водеше тук. Разбира се, той идваше заради състезанията, но аз предпочитах Казиното.

Петнадесет години бяха изминали, откакто тя бе идвала за последен път тук, но и сега като че ли очакваше да срещне някои от старите си приятели… за съжаление, повечето от тях си бяха отишли, много бяха загинали още преди повече от двадесет години във френско-пруската война. Рупърт обожаваше баба си. Наричаше я „благородната ми баба“. Той винаги бе бил близък с нея, прекарваше дълги, мързеливи лета в замъка й над Рейн. Тя бе тази, която го утешаваше, когато го изпратиха в училище, далеч от дома, обещавайки му да се грижи за понито и за кучетата… и изпълни обещанието си. Бе щастлив, че може да я придружава в Баден по време на лечението на нейния артрит. Разбира се, тя бе със своя малък антураж, прислужницата и медицинската сестра, но компанията на любимия й внук я радваше много.

Баронесата доволно въздъхна. Слава богу, Казиното си бе все същото, а в днешно време нещата толкова бързо се променяха. Венецианските полилеи все тъй красиво блестяха, а масите бяха оживени като някога; още имаше красиви жени и солидни, представителни мъже с бели вратовръзки и фракове. По таваните си стояха изрисуваните амурчета и облаци, а червеният килим си оставаше задоволително плътен.

— Е — щастливо каза тя, — мисля да започнем с рулетката.

Рупърт наблюдаваше как баба му си доставя удоволствие и позволи на съзнанието си да се върне назад към изтеклия уикенд. Не особено успешен. Пуши се чудеше защо не й бе писал и защо бе така дистанциран. Вината не беше нейна. Не искаше да я наранява, просто не можеше да забрави Леони. Бяха изминали три месеца, а нямаше и следа от нея. Искаше да наеме детектив, но Алфонс му забрани, като изтъкна, че щом Леони не иска той да я намери, не му остава нищо друго, освен да го приеме. Тя знае къде си, може да дойде при теб, беше му казал той. Очевидно Леони не искаше. Думите на Алфонс прозвучаха логично, така че Рупърт бе принуден да приеме това положение, но още се улавяше да я търси, вглеждайки се в лицата по улиците с надежда да я зърне сред тях. Това не стана. Отдаде се на работата си, погребвайки мечтите си сред плановете за разширяване на пазара за Крумер — сделките със стомана на неговия бъдещ тъст. Работеше усилено и непрестанно и това ново посвещение спечели изненадващо одобрението на директорите в парижките офиси. Ето защо бащата на Пуши бе толкова доволен от този уикенд, независимо, че Пуши се оплакваше.

— Рупърт работи усърдно, скъпа моя — каза той на дъщеря си и добави с одобрение, — делови човек е.

После разговорът се насочи към възможността да се оженят през есента. През есента! О, Господи! Той обичаше Леони. Когато се върна в Париж, отново опита да се срещне с Каро, но тя бе неуловима — непрекъснато бе в провинцията.

— Извинете ме, господине — медицинската сестра стоеше от едната му страна. — Време е старата госпожа да си ляга, господине. Утре рано сутринта е на лечение на баните и има нужда от почивка.

— Но ние бяхме тук едва няколко часа — сопна се баронеса фон Холенсмарк. — И не ме наричайте „старата госпожа“. Никак не ми харесва това… още не съм стара. Още мога да печеля на масата.

— Ще дойда с теб — доброволно предложи услугите си Рупърт — да ти правя компания.

— Не, не, няма нужда, Рупърт. За съжаление, тя е права. Аз наистина трябва да ставам рано утре, а ми казаха, че лечението е уморително. Ти остани и се забавлявай. Ето, вземи това — и тя избута към него купчина жетони. — Опитай си късмета. Виж дали не можеш да разориш банката.

Рупърт се наведе да я целуне по бузата. Тя ухаеше на тоалетна вода и розова пудра точно както си я спомняше. Той остана загледан след нея, докато изчезна от погледа му по осветения с полилеи коридор и когато се обърна, изведнъж се почувства много самотен. Нощта тепърва започваше, но бе някак пуста. Той събра жетоните и се върна на масите при рулетката.

Алфонс й предложи да заведат Леони там, а Каро се ентусиазира от идеята. Разбира се, това бе идеалното място, курорт, където човек можеше да се поразсее. Тя се нуждаеше точно от това, а и не се знаеше колко още ще могат да се крият в провинцията. Макар и красиво, в Рамбуйе бе твърде спокойно. Баден-Баден предлага забавления, каза тя на Леони, а това, от което се нуждаем и двете в момента, са малко забавления.

Макар на Леони да не й се искаше точно това, тя хареса красивия стар град на брега на реката Емс, а и хотелът бе толкова голям и толкова красив — от терасата в далечината се виждаше Шварцвалд. Най-много от всичко й хареса плувният басейн. Тя го откри през първата сутрин, изучавайки коридорите лабиринти под „Гранд хотел парк“, минавайки през запотените от серните изпарения зали с невероятна акустика и покрай клокочещите кални бани, където облечени в бяло рехабилитатори показваха чудеса на уморената плът. Високата зала на плувния басейн с мраморна колонада от двете страни бе празна, носеше се само звукът от шумоленето и плясъка на водата в басейна, прозрачно зелена и примамваща. Тя се втренчи в нея, опитвайки се да си представи какво ли е да плуваш вътре, в прекрасния хладен свят на успокояващи докосвания, където можеш да се отпуснеш върху топлата минерална вода, да я оставиш да те изтласка нагоре, да те люлее, да те гали. Само да можеше да плува! Тя предпазливо потопи палеца на крака си в басейна, копнеейки да може да свали дрехите си и да се гмурне, да се пречисти в тази зелена вода.

— Защо не започнеш да взимаш уроци по плуване? — практично й предложи Каро. — При басейна има треньор, а упражненията добре ще ти се отразят.

И така, рано всяка сутрин, когато й се струваше, че останалата част от света още спи, тя прекосяваше сама запотените зали за поредния урок. Басейнът изглеждаше толкова по-голям, когато си вътре. В края на първата седмица можеше да преплува ширината му, наслаждавайки се на усещането за собствената си сила, докато бавно цепеше водата, усвоявайки някой нов елемент. Бе решена да стане наистина добър плувец и оставаше да се упражнява и след урока, тръгваше си едва когато басейнът започнеше да се пълни към средата на сутринта.

— Учудвам се как не си се сбръчкала още — изкоментира Каро. — Прекарваш часове във водата.

Но в действителност тя беше доволна. Леони изглеждаше по-добре. Беше си възвърнала загубеното тегло, а косата й, въпреки че леко намирисваше на басейн, отново бе добила блясък. Следващият проблем бе какво щеше да прави с нея. Леони не бе просто проблем, който можеше да се разреши, тя бе приятелка, по-малка сестра — необяснимото привличане към нея, което бе усетила онзи първи снежен следобед, когато бяха хванати от бурята, се бе превърнало в истинско приятелство.

— Ти си първата жена, която ми е истински приятел — каза тя на Леони. — Разкрих ти всичките си тайни, когато се срещнахме за пръв път, и със сигурност ще споделям още много други неща с теб. След като те намерих, няма да те загубя толкова бързо.

— Но аз трябва да си намеря работа, Каро — отвърна й Леони. — Не мога да остана вечно с теб и освен това не е честно спрямо Алфонс. Двамата направихте достатъчно за мен.

Но каква работа, чудеше се Леони, докато лежеше по гръб в басейна. Сега съм различна от момичето, което работеше в „Сера“. Пораснала съм. Е, в края на краищата, вече съм на седемнадесет години. Момичетата от нейното село на тази възраст вече бяха омъжени и имаха дете, някои дори и две! Не беше се сещала за Нормандия от смъртта на майка си и сега бързо прогони от съзнанието си тази мисъл, както прогонваше спомените за Рупърт. Никога не си позволяваше да мисли за него. Но какво щеше да прави с бъдещето?

— Радвай му се — уверено каза Каро, докато шофираха този следобед с една оживена група приятели през Шварцвалд. Но Леони и сега се чувстваше външен, временен посетител, който не принадлежи тук. Не бе позволила на Каро да й купи скъпи дрехи и прие само онези, които бяха остарели в гардероба й, няколко обикновени летни поли. Не се нуждаеше от нещо специално, защото никога не излизаше вечер, вечеряше в стаята си и си лягаше рано. Истината бе, че се страхуваше от всички тези хора, от блестящото Казино и изисканата трапезария. Леони се сля с величествения покой на Шварцвалд, където зелената тишина се нарушаваше само от техните гласове, отекващи по тревистите пътеки, и където високите дървета пропускаха само тесни ивици слънчева светлина. Нейната красота я караше да се чувства още по-тъжна. Бъдещето се изпречи пред погледа й, празно и безкрайно, неразгадаемо и самотно.

Не можеше да заспи; стаята й се струваше задушна след прохладния ден и тя неспокойно се въртеше в леглото, очаквайки зората. Веднага щом съмне, обеща си тя, ще отида на басейна. Мисълта за хладката вода я ободри, тя излезе на балкона и се загледа към парка. Още блещукаха светлините на Казиното, въпреки че оркестърът отдавна бе замлъкнал. В този час на деня само запалените играчи бяха останали. Всички останали бяха или в леглата си, или на някое от многото партита. Една двойка стоеше на терасата под прозореца й, Леони се надвеси, за да ги види, и наостри уши за разговора им. Тя бе облегнала глава на рамото му, а той я прегръщаше през кръста. Двамата се сливаха един с друг, докато се целуваха продължително, напомняйки й за Рупърт. Тя бързо затвори прозореца и заключи спомените си.

Рупърт със замъглен поглед съзерцаваше купчината жетони пред себе си. Не беше успял да разори банката, но бе имал феноменален късмет и баба му сигурно щеше да се ядосва, че е пропуснала това. Той се протегна, гърбът го наболяваше; бе ужасно уморен. Може би трябваше да опита сауната и да си направи масаж — това щеше да избистри съзнанието му.

Високата мраморна зала бе пълна с мъже, които се опитваха да прогонят с топлина лошите последици от изминалата нощ, бяха проснати голи на пейките и се потяха мълчаливо, обгърнати от облаци пара, подготвяйки се за състезанията през деня и поредната нощ в Казиното или с любимата жена. Масажистът отпусна напрегнатите мускули на Рупърт и накрая го обля с леденостудена вода. Господи, колко добре се чувстваше сега, усещаше как порите на кожата му се затварят!

— Трябва да опитате басейна, господине — предложи му масажистът. — Винаги е празен по това време на деня и действа ободряващо.

Станало ли е вече ден? Още бе сиво и тихо, слънцето не беше се показало през мъглата. Басейнът бе точно това, което му трябваше. Той уви една кърпа около бедрата си и закрачи през запотените зали, като почти се загуби из виещите се коридори и накрая намери басейна само по звука на плискащата се вода. Хвърли кърпата и се приготви да се гмурне. В този момент забеляза, че в басейна има и някой друг. Жена! Колко необмислено се бе освободил от кърпата.

— Извинете — извика той. — Страхувам се, не разбрах, че не съм сам. Не знаех, че по това време тук има дами.

Леони лежеше по гръб със затворени очи. Това бе само сън. Трябва да е заспала.

— Леони!

Не беше сън. Той стоеше там. Рупърт. Шокирана, тя остана без дъх, нагълта се с вода и започна да потъва като камък. Паникьосан Рупърт скочи във водата и я извади на повърхността.

— Леони, скъпата ми Леони — притисна я към себе си той. — Не мога да повярвам, че си ти… Мислех, че съм те загубил, мислех, че никога вече няма да те видя.

— Рупърт, о, Рупърт, аз пък смятах, че не те интересувам, че ми се присмиваш…

— Не се смеех на теб, Леони, смеех се на коня… ти беше чудесна, толкова смела и умна. И изглеждаше толкова красива, ревнувах, че и останалите мъже те обожават.

— Но ти беше с онази жена, шепнеше й нещо за мен…

— Не, не, моя любов, не е вярно.

Само няколко думи и светът отново е хубав, мислеше си тя, толкова много болка, заличена с няколко думи. Колко глупава беше да избяга така!

— Съжалявам, Рупърт, трябваше да ти имам доверие. Вината е само моя.

— Не, миличко, вината е моя.

Той нежно целуна мократа й коса, погали я по бузата и се потопи в хубавите й продълговати кехлибарени очи. Тя беше тук, неговата любов… но какво правеше тук?

— Тук съм с Каро и Алфонс. Те ми помогнаха, Рупърт.

— Но защо Каро не ми каза? Господи, тя знаеше колко отчаяно се опитвах да те намеря!

— Аз я помолих да не ти казва — мислех, че само си си играл с мен.

Той я притисна по-силно.

— Цяла серия от недоразумения — прошепна й нежно, — но сега те намерих и няма да позволя отново да изчезнеш от погледа ми.

Той целуна клепачите й, шията и изведнъж си спомни, че е гол. Изскочи от басейна и докато увиваше кърпата около бедрата си, Леони скромно отмести поглед от него. После той й помогна да излезе от водата, загърна я с една бяла хавлия и нежно започна да я бърше.

— Ела да закусваме заедно — прошепна й той. — Трябва да обмислим плановете си.

— Плановете? — очите й заискриха от ново вълнение.

Той я целуна.

— Трябва да помислим за общото ни бъдеще.

Смехът им отекна над баните, докато се запътиха хванати за ръка към неговата стая.

Щом затвори вратата, той я взе на ръце.

— Не мога да повярвам, че е истина — прошепна й той. Всичко, за което съм мечтал от месеци. О, Леони, толкова много те обичам.

Тялото му се наклони над нейното и той я целуна. Колко хубаво й се стори целуването и как добре се чувстваше тялото й, почти превърнало се в течност, като живак, разтопен, но тежък. Това бе любовта, това бе чувството, че принадлежиш!

— И аз те обичам, Рупърт… различно е, когато обичаш някого — тогава всичко е наред. Нали?

Тя изглеждаше толкова хубава и толкова млада, бе неустоима. Рупърт я взе на ръце и я отнесе в леглото, целувайки я, разкопчавайки дрехата й, изучавайки с поглед хубавото й тяло, докато тя лежеше горда, удовлетворена, че той я намира за хубава. Искаше да бъде красива за него, да му доставя удоволствие… толкова много го обичаше. О, колко добре й беше, когато я галеше… задъхваше се от нежност, когато целуваше гърдите й, и затвори очи, неспособна да сдържа вълнението си, когато ръката му разтвори краката й… сигурно това бе раят, да, тя знаеше, че раят е това.

Те още лежаха, Леони усещаше тежестта на тялото му върху своето и знаеше, че това означава да принадлежиш… бе толкова просто, двама души, които се любят, прекрасна особена близост.

Той я държеше в ръцете си и й казваше колко страхотна е била, шепнеха за бъдещите си планове.

— Сега си моя — нежно й каза той. — Ще отидем във Вилата на нос Фера — спомняш ли си, че ти разказвах за нея?

— Бялата къщичка до морето… голямата прохладна стая с легло…?

Той отново я целуна.

— Нашата стая — нашето легло. Тръгваме още тази сутрин. — Не можеше да чака, за да я има цялата само за себе си. — Имаме достатъчно пари, за да живеем няколко месеца, докато си намеря някаква работа.

Той се засмя, спомняйки си печалбите на масата миналата нощ, щяха да се окажат полезни. Изпита слабо чувство на вина, като си помисли за Пуши, но го прогони от съзнанието си. Бе изпълнен с такова щастие, че не можеше да мисли за това, по-късно щеше да се погрижи. Ами баба му баронесата? Разбира се, щеше да й каже, да й остави бележка… да я закълне да пази тайна, докато той подготви нещата. Тя щеше да разбере, сигурен бе в това. Единствено Каро можеше да създаде проблеми, тя бе държала Леони настрана от него и той искаше да бъде сигурен, че това няма да се повтори.

— Трябва да оставиш бележка на Каро — каза той на Леони.

— Но, Рупърт, не мога да направя това. Искам да й съобщя лично. Искам тя да се увери колко съм щастлива — колко сме щастливи. Тя ще се радва за нас, сигурна съм.

— Каро ме обвинява, че съм те наранил и съм убеден, че няма да ти позволи да дойдеш с мен.

— Но ако й обясня…

— Няма да разбере.

Леони замълча, мислейки си за Каро. Не можеше просто така да си тръгне, Каро бе нейна приятелка. Обичаше я както Рупърт, та нали тя я намери, тя й помогна… дължеше й лоялност, трябваше да й каже лично. Леони се изправи.

— Трябва да й кажа, Рупърт, нищо не може да ме спре да замина с теб.

Той я погали по светлата, пищна коса и с обич целуна къдрите, спускащи се покрай лицето й.

— Страхувам се да не те загубя отново.

Коленичи до нея и започна да я умолява. Бе толкова хубав, тялото му бе толкова стройно и толкова силно.

— Не мога да рискувам отново, Леони — напиши й писмо! Разкажи й какво се случи, помоли я да разбере. Кажи й, че по-късно ще отидем при нея в Париж… ще я поканим на сватбата ни.

— Рупърт! О, Рупърт — наистина ли? На нашата сватба?

Тя го целуна продължително. Би направила всичко за него. Би написала дори бележка на Каро, ако това иска той. Рупърт бе пред всичко останало. Каро щеше да разбере, тя знаеше всичко за любовта и страстта. И, разбира се, щеше да присъства на сватбата им.

Вилата бе точно, както той й я бе описал, бяла и блестяща на силното южно слънце, върху малък хълм, сред зелени кипариси и стари маслинови дървета. Тя бе кацнала на ивица бял пясък, а спускащите се по склона разнебитени дървени стъпала свързваха просторната й тераса, покрита с теракота, с морето. Морето! Леони не можеше да повярва, че някое море е толкова синьо. То отразяваше небето и насищаше цвета му — на лунна светлина дори изглеждаше мастилено синьо. Но нощем тя не гледаше морето, лежеше в прегръдките на Рупърт в широкото бяло легло в прохладната стая, през отворения прозорец до тях достигаше шумът на вълните като фон на любовните думи, които си разменяха.

Всичко бе така, както й го бе обещал Рупърт. Мосю и мадам Френар, които стопанисваха малката вила, бяха настанили няколко гости в трите стаи, вероятно случайни пътници, Вилата бе почти неизвестна, встрани от обичайния маршрут, по-далеч от Монте Карло и Ница. Припечелваха по нещо от обяда, който сервираха на местните жители в мрачната малка трапезария, оставяйки терасата за Рупърт и Леони. Френар ги харесваха, бяха толкова млади и очевидно толкова влюбени, а и толкова красиви — загорели, с изсветлели от морската вода и слънцето коси. Като млади божества, мислеха си те, дискретно отмествайки поглед, когато двамата голи нагазваха в игривата вода, лудуваха и се смееха, докато той й помагаше да упражнява плуването си.

Животът им бе напълно сетивен и Леони не можеше да си представи как някога бе живяла по друг начин. Тялото й бе приласкано от морето, слънцето и лекия бриз и обсипвано с любов. Преливаше от енергия и щастие от мига, в който се събудеше в прегръдките му, докато заспяха с преплетени след любенето тела. Те се любеха навсякъде, на плажа, скрити зад скалите, докато вълните ги обливаха, или изгубени сред тревите зад варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис. Тя се чувстваше дива и екстатична, част от земята, морето, небето. Всичко бе точно както трябваше да бъде.

9.

За разлика от малките си синове, Мари-Франс дьо Кормон никак не бе щастлива от завръщането на мъжа си от Америка. Малчуганите се завтекоха да го посрещнат, защото знаеха, че им носи подаръци. Той винаги им носеше подаръци — поне това можеше да му се признае. Нея можеше и да пренебрегва, но децата никога не забравяше. Само дето не знаеше как да се отнася с тях, бе толкова… груб, толкова строг… просто му липсваше топлина. Всъщност този човек бе неспособен да изрази чувствата си, дори и да ги имаше, макар тя да се съмняваше в това. Ако имаха дъщеря, чудеше се тя понякога, дали щеше да се държи по-различно с нея? Според него момчетата трябваше да бъдат възпитавани като малки мъже. Но за майка им бе трудно да възприема по този начин шестгодишния Жерар и Арман, който бе само на четири. Те бяха деца и тя ги обожаваше. Поне това й бе дал той.

— Жерар, Арман… как сте? — Жил закачливо разроши косите им и им се усмихна.

Жерар изглежда уморен, помисли си той, и малко блед, но и той се втурна като Арман.

— Къде са подаръците ни, татко? — попита Арман, дърпайки го нетърпеливо за крачола на панталона.

Жерар се спря и зачака на разстояние от него.

— Ето — той извади пакетите иззад гърба си. — Синята кутия е за Жерар, а червената за теб, Арман.

Момченцето заподскача от вълнение, стиснало кутията си и веднага разкъса опаковката.

— Виж, мамо, виж какво имам — каза то, докато се бореше с кутията.

Мари-Франс му помогна, хвърляйки тревожен поглед на Жерар. Момчето бе разтревожено от предстоящото му заминаване в училище далеч от дома, трябваше да се опита да убеди Жил, че е прекалено рано за това. Той бе още малък и много чувствителен, за да напусне дома… още една или две години в къщи нямаше да навредят.

Жерар коленичи на пода, внимателно отвори своята кутия, като първо прецизно я разопакова, отлагаше удоволствието за най-накрая. Той е като мен, мислеше си дьо Кормон, наслаждава се на предварителното очакване. Усмихна се на по-големия си син, а момчето изненадано се втренчи в него.

— Е, харесва ли ти, момчето ми?

— Много е красива, татко. Прекрасна е.

Той се загледа в малката моторна количка, точно копие на прототипа, който баща му скоро щеше да произвежда. Неговата беше синя, Арман имаше съвсем същата, но червена. Най-хубавият подарък, който някога бе получавал. Щеше да си поиграе с нея, ако не го болеше така главата. Не му се искаше да заминава за училището. Страх го беше. Момчетата в парка му бяха разказали такива ужасни истории за това колко са жестоки в училищата, особено към новите момчета. Надяваше се майка му да не забрави да помоли баща му да не го изпраща още.

Вечерята насаме с Мари-Франс винаги бе тягостна. Но Жил се постара да бъде забавен, разказа й за пътуването, толкова живо описа Ню Йорк и Чикаго, че дори събуди любопитството й.

— А автомобилите? — попита тя.

Той даде знак на иконома да напълни чашите им и одобрително помириса гъстото „Марго“.

— Следващата година колите на дьо Кормон ще бъдат по пътищата на Франция — каза той, вдигайки чашата си, — а след няколко години ще ги изнасяме за Америка.

— Е, предполагам ще посвещаваш цялото си време на това ново начинание?

— Не съвсем, имам и други интереси, за които трябва да се погрижа.

— Като Жерар — провокира го тя, пронизвайки го с усмивката си. — Той е много нещастен, Жил, заради училището. Струва ми се, че още е малък.

— Много момчета на неговата възраст започват да ходят на училище, Мари-Франс, защо той трябва да бъде изключение?

— Защо? Защото е твой син — наш син. Той не е всяко момче. Чувствително дете е, тихо и много интелигентно. Точно сега се нуждае от дома си повече, отколкото от училището!

— Това са глупости, скъпа моя.

Той отмести настрана чинията си, а икономът даде знак на един лакей да я прибере от масата. Жил нетърпеливо отпиваше от виното, удоволствието му бе помрачено. Мари-Франс винаги успяваше да го раздразни, все се вживяваше в такива дреболии. Той я погледна над чашата си. Още бе хубава, по свой собствен начин, дребничка и тъмнокоса, сега леко закръглена — съвсем не неговия тип. Ненадейно в съзнанието му изникна образът на Леони. Да, утре трябваше да се погрижи за това; щеше да му достави удоволствие най-накрая да я види, да я направи своя.

Гувернантката се появи на вратата и прошепна нещо в ухото на Бенет. Икономът дискретно се наведе, за да предаде съобщението на господаря си.

— По-добре ти иди, Мари-Франс — каза Жил. — Както изглежда, Жерар има температура, очевидно твърде много се терзае за училището.

Мари-Франс го изгледа презрително и без да каже и дума, напусна стаята. Той остана втренчен в празното място отсреща, допивайки виното си, докато Бенет търпеливо чакаше отзад.

Нямаше съмнение, че момчето се бе разболяло. Докторът, когото повикаха посред нощ, пристигна веднага, без да губи време, за да подбира подходящо облекло. Просто бе метнал палтото си върху пижамата и бе грабнал чантата си. Щом мосю льо дук казваше, че е спешно, това означаваше, че наистина е спешно.

Дьо Кормон притеснено крачеше пред стаята, докато Мари-Франс и докторът бяха вътре. Жерар не можеше да е болен, той бе негово дете, негово момче… бе силен, здрав. В живота му никога не се бе случвало нещо наистина лошо.

Докторът излезе и Жил го поздрави разтревожено.

— Какво става? Какво му е, докторе?

— Страхувам се, че е дифтерит. Момчето е много зле. Ще се наложи да поставим сонда в гърлото му, за да може да диша.

— Сонда в гърлото му! — Свети Боже, ставаше дума за неговото момче… да не беше полудял този човек? — Не можете да направите това… не можете да разрежете гърлото му… той може да умре.

— Мосю льо дук — благо отговори докторът, — ако не го направя, ще умре.

Жил ужасен се втренчи в него. Как можа да се случи това, и то толкова бързо? Спомни си как Жерар разопаковаше подаръка си, предвкусвайки насладата. За пръв път виждаше нещо от себе си в децата, досега те бяха просто част от Мари-Франс. Той се обърна.

— Тогава правете, каквото трябва, докторе — промълви покорно, — но моля ви, спасете детето ми.

Остана цялата нощ пред вратата на момчето, докато Мари-Франс стоеше край леглото му и го наглеждаше. Единственото, което можем да направим, е да чакаме, им бе казал докторът, болестта изисква време, но момчето дишаше по-леко с помощта на сондата. Не можеше повече да издържа. Той отвори вратата. В сивкавината на зората съпругата му бе заспала, взела ръката на момчето в своята. Под мишницата си Жерар стискаше количката, стискаше я здраво, а малките му гърдички се издигаха и смъкваха, докато някаква течност гротескно къркореше в гърлото му. Жил се обърна и забърза през умълчаната къща към кабинета си. През прозореца гледаше изгрева и допиваше бутилката уиски.

Минаха две седмици, преди момчето да бъде вън от опасност, и още две, преди да стане от леглото, и дори тогава бе толкова слабо, че едва можеше да се движи. Сините му очи изглеждаха огромни на бледото лице, а Мари-Франс бе не по-малко бледа. За две седмици се бе състарила с години и Жил за пръв път й съчувстваше.

— Благодаря ти — каза той.

— За какво, Жил?

— За това, че така добре се грижи за него.

— Аз съм му майка… Какво друго трябваше да направя?

— Няма нужда да заминава в училището, Мари-Франс.

— Защо не? Той скоро ще се оправи… Нима няма отново да промениш мнението си? — цинично го попита тя. Добре го познаваше.

Той остана сериозен.

— Ти знаеш най-добре. Направи онова, което е добре и за двете момчета. Вярвам на твоето решение.

Тя го погледна учудено.

— Мисля, че имаме нужда от почивка — неочаквано продължи той. — Жерар се нуждае от свеж морски въздух, за да възвърне апетита си, а и ти, скъпа моя.

Той лекичко докосна рамото й, почти нежно.

— Ще отидем на юг. Яхтата ни чака. Вече предупредих капитана. Всички ще заминем за Монте Карло.

10.

Докато чакаше Рупърт, Леони седеше на една маса навън в кафене „Париж“ в Монте Карло. Още бе тихо, прекалено рано за богатите посетители, които се появяваха тук по обед. Тя спокойно отпиваше от кафето си, радвайки се на бриза и хвърляше трохи на малките птички, които търпеливо чакаха богатите остатъци от шикозното кафене. Само още една маса бе заета от един мъж, който глезеше синовете си със сладолед. Тя чуваше как, щастливи, децата се смеят, препират се за черешите най-отгоре и усмихната се обърна да ги погледне. Мъжът също се бе обърнал наполовина към нея и тя виждаше само профила му, но в него имаше нещо натрапващо се познато. Не го ли бе виждала някъде преди?

Надяваше се, че Рупърт няма да се забави много. Той бе отишъл в пощата да прибере писмата. Надяваше се и на писмо от Каро. Бяха изминали шест седмици, откак така прибързано напуснаха Баден, шест очарователни, вълнуващи, забавни, прекрасни, щастливи седмици… но тя още не бе получила нито ред от Каро и започваше да се тревожи. Знам, че беше грешка, мислеше си тя, трябваше да й кажа, преди да тръгнем… но Рупърт настояваше. Всичко стана толкова бързо… когато се върнем в Париж, ще отидем да я видим, тя ще ми прости, ще разбере.

— Извинете ме, но не сме ли се срещали при Каролина Монталва?

Това бе мъжът от партито, мълчаливият. Тя си припомни как я бе гледал, докато стоеше на вратата, уплашена, питаща се дали да влезе вътре или не. Тя се усмихна:

— Спомням си.

— Жил дьо Кормон, мадмоазел.

Усмихнат, той й целуна ръка. Двете малки момчета ги наблюдаваха любопитно, загребвайки от сладоледа си. Очите му бяха дълбоки, тъмносини с гъсти вежди над тях, кожата му бе гладка, загоряла, а под наскоро бръснатото леко розова. Погледът й се спусна към гърдите му, когато тъмната му коса падна над острото деколте на спретната риза. Той бе привлекателен мъж.

— Сама ли сте? — попита я.

— Чакам… един приятел.

— Разбирам. И Каро ли е тук?

— Не… тя е в Париж, струва ми се.

— Ами тогава — посочи към залива Жил — ще бъда щастлив да поканя вас и приятеля ви някоя вечер да вечеряме заедно на моята яхта. Както сама виждате, тук съм с момчетата си.

Тя им се усмихна, а те нервно зашаваха, смутени от погледа й.

— Обещах им да ги заведа в Океанографския музей — каза той. — Вече нямат търпение. Яхтата се казва „Бел Ами“. Оставете бележка на капитана, ако решите да дойдете на вечеря. Ще се радвам да ми правите компания.

Той й кимна, взе момчетата и тримата шумно си тръгнаха, пресичайки площада. Колко е различен, помисли си тя, от онова, което си мислех за него на партито… изглеждаше ми толкова зъл.

Ето го и Рупърт! Той вървеше забързано към кафенето, с няколко писма в ръка.

— Миличко — махна й той, после целуна ръката й и бързо седна на мястото до нея.

— Има ли нещо за мен? — тревожно го попита тя.

— Страхувам се, че не — той погледна посърналото й лице. — Всичко е наред. Сигурен съм, че Каро просто е много заета. Когато се върнем, аз ще й обясня, че вината е изцяло моя, че аз съм ти повлиял зле.

Леони се засмя, той винаги оправяше нещата. Рупърт поръча кафе и остави писмата на масата. Тя видя, че на две от тях са залепени германски марки и се опита да отгатне нещо по изражението му, но той остана безмълвен. Знаеше, че сигурно са от дома му, от неговата годеница. Страхуваше се от тези писма, щом ги получеха, той винаги се умълчаваше и изглеждаше притеснен, макар нищо да не й казваше. Погледите им се срещнаха и той й се усмихна, хвана ръката й.

— Нека да се поразходим с кола по брега — каза й той. — Ще обядваме в Ница. Ще бъде весело.

Тя отново бе щастлива, знаеше, че ще бъде весело, винаги бе така с Рупърт. Докосна тънкия наниз перли на врата си… никога не ги сваляше, само когато отиваха да плуват, ги криеше под една скала. Рупърт сам й ги беше сложил.

— Първите бижута на едно момиче трябва да са перли — каза й той, докато ги закачаше, застивайки за миг, за да се наслади на хубавия й врат, а после я целуна.

— Искам да ти направя подарък — каза тя, щом станаха от кафенето, хванати ръка за ръка.

— Ти си моят подарък… само теб искам — отвърна той, пак й се усмихна и пъхна писмата в джоба си.

Още ми се струва очарователна, мислеше си дьо Кормон, докато екскурзоводът обясняваше на смаяните му синове за морската екипировка. От седмици насам изобщо не се бе сещал за Леони — от нощта, когато Жерар се разболя. Докладите на Вероне от Баден-Баден и нос Фера лежаха непрочетени на бюрото му. До този момент в края на краищата всичко бе просто игра — следенето, нагласяването на екстремните обстоятелства в живота й, дебненето, като че ли тя бе диво животно… ала беше толкова красива. Спомни си златистото й лице и кехлибарените очи, изсветлялата от слънцето грива. Отдавна не бе мислил за жена. Бе се заел със синовете си, прекарваше повече време с тях под недоверчивия поглед на Мари-Франс… този сблъсък със смъртта го бе изплашил — нея не можеше да контролира, по-силна бе от него. Мислите му се върнаха към момичето. Чудеше се дали семейство фон Холенсмарк знае за тази любовна авантюра? Едва ли. Рупърт не беше ли сгоден за дъщерята на Крумер? Жил се отдаде на възбуждащото удоволствие от мисълта за затрудненията, които би причинила тази новина на старите му врагове в бизнеса, а колкото до фон Холенсмарк, готов беше да гарантира реакцията им.

Той повика екскурзовода от музея настрана и му даде щедър бакшиш.

— Наглеждайте ги за половин час — нареди му той. — Трябва да телеграфирам от пощата.

Докато прекоси площада, обмисляше плановете си… щеше да приложи необходимия натиск на необходимото място. Семейство фон Холенсмарк имаше нужда от този съюз, не можеха да си позволят да загубят единствения си син заради никаквица.

Телеграмата лежеше до чинията на Рупърт като граната, която всеки момент може да се взриви. Погледът на Леони бе прикован за нея, колкото и да се опитваше да се преструва. Рупърт отпиваше от кафето си и съзерцаваше морето.

— Няма ли да я отвориш? — не можа да издържи тя и най-накрая го попита.

— Няма смисъл. Знам какво пише.

Леони замълча. И тя прекрасно се досещаше какво е съдържанието й. Въпросът й по-скоро означаваше: какво смята да направи? Погледна го очаквателно, като че ли той трябваше да предложи някакво решение. Тя му вярваше, той бе толкова умен — разбира се, че знаеше какво трябва да се направи.

Рупърт нетърпеливо закрачи по терасата, заговори бързо, излагаше мислите си на глас.

— Трябва да се върна в къщи, Леони, и то веднага. Това е единственото достойно нещо, което мога да направя. Трябва лично да обясня на Пуши. Ти разбираш това, нали, скъпа моя?

Очите й се разшириха от ужас, не можеше да я остави тук сама — какво щеше да прави без него? Той я взе в прегръдките си.

— Миличко, всичко е наред. Ще се върна за теб. Не трябва да се тревожиш. Знаеш, че само теб обичам.

— А Пуши…?

Тя се страхуваше.

— Пуши ми е годеница. Имам това задължение.

Той си помисли за писмото от баба му, което сега се намираше в джоба му. Единствено с нея бе споделил цялата истина, че е влюбен в Леони и иска да се ожени за нея. Мислеше си, че може да има доверие на баба си, тя винаги бе била честна с него, винаги изпълнена с разбиране. Но този път му казваше, че изобщо не е прав, че наранява и Леони, и Пуши. Семейството му бе очаквало повече от него… къде бе отишло чувството му за чест, съзнанието за синовен дълг? Той бе смятал, че тя единствена ще бъде на негова страна, а сега, изглежда, се оказваше, че няма да получи подкрепа от никого. Още не бе писал на Пуши, бе изпратил единствено бележка на баща й, в която му съобщаваше, че е болен и се нуждае от почивка. Отлагаше момента, в който трябваше да им каже, и някак си дните преливаха един в друг, а той все не предприемаше нищо.

Леони му подаде телеграмата.

— Отвори я — настоя тя.

Той се поколеба, нямаше особено желание да прочете черно на бяло онова, от което се страхуваше, но погледът й бе настойчив и той разкъса плика. Бързо прочете съобщението, смачка листа и го прибра обратно в джоба си. Бе подписана от господин Крумер и баща му, нареждаха му незабавно да се върне, в противен случай щяха да го оставят без пукната пара. Тя го гледаше очаквателно.

— Както си и мислех — отвърна й той. — Баща ми иска да ме види.

Леони отмести стола си назад и се запъти към стаята им. Свали кафявия му кожен куфар от гардероба. Той се загледа в нея за миг, безпомощен и уплашен. Толкова много я обичаше, искаше да се ожени за нея, надяваше се да може да се върне, да уреди нещата.

— Ще те чакам тук, Рупърт — каза тя и храбро се усмихна, измъкна тоалетните му принадлежности от скрина и огледа стаята да не би да е забравила нещо. Банските и сандалите.

— Оставям ги тук — каза той. — Когато се върна, пак ще ми потрябват.

Тя се усмихна с облекчение.

— Да — промълви уверено.

Гледаше го, докато се облича. Изглеждаше толкова далечен в костюм и вратовръзка, почти като някой непознат. Тръгваше за Ница, за да хване следобедния влак. На мосю и мадам Френар каза, че поверява Леони на тях. Плати им наема за един месец, а на нея остави останалите пари, които не бяха чак толкова много.

— Ще се върна, Леони — напомни й той. — Ще видиш. До една седмица ще се върна. Обещавам ти.

— Ще се опитам да бъда търпелива — зарече се тя.

Той я целуна и бързо се отдалечи, оставяйки я сама в студената бяла стая с голямото легло.

— Обичам те — извика тя и изтича след него по пътеката.

Той се обърна и й махна:

— И аз те обичам.

11.

Първите няколко дни ще бъдат най-трудни — каза си тя, — след това ще свикна без него.

Но не беше така… с всеки изминал ден й липсваше все повече. Първата седмица броеше дните и когато станаха седем, разбра, че няма да се върне толкова скоро, колкото й бе обещал. Втората седмица започна буря, черните облаци се местеха бързо над развълнуваното море и от време на време то променяше цвета си под сърдития грохот на светкавиците. Тя се бе свила на кълбо в стаята, гледаше как дъждът се излива на терасата и броеше секундите между просветването и тътена, докато те ставаха толкова скоро едно след друго, сякаш небето се разцепваше точно над нея, карайки я да изтръпва от ужас. Щом небето се проясняваше, тя се отправяше на дълги разходки по брега из целия полуостров, а и във вътрешността му, бродейки, откриваше малки селца, откъдето си купуваше пресни смокини и козе сирене, после сама си устройваше импровизиран пикник край хълмовете и се радваше на пеперудите и пчелите, танцуващи над дивия розмарин. В края на третата седмица още не бе получила никаква вест от него и тревожно започна да брои парите си. Те бързо се стопяваха, но той сигурно скоро щеше да се върне.

В неделя, през четвъртата седмица, стоеше сама на терасата, загледана в морето. Една лъскава бяла яхта плавно се носеше в залива, оставяйки следа от блестяща на слънцето пяна. Същата, която виждаше всяка сутрин. Питаше се какъв ли бе животът на хората, които притежаваха такива яхти. Рупърт й бе разказвал за милионери, на чиито яхти имаше турска баня или пък държаха джърсийски крави1 в тапициран отвътре обор, така че всяка сутрин за гостите им да има прясна сметана, имаше и такива, които поддържаха на яхтите си игрище за голф и театър. Изведнъж тя се разплака… какво щеше да прави? Дали Рупърт щеше да се върне? Защо не й писа? Какво не беше наред? Избягваше да мисли за Пуши, не можеше за да го понесе.

На следващата сутрин тя седна и написа писмо на Каро, умоляваше я да намери Рупърт, да го помоли да й отговори веднага, ако я обича. Написа и една бележка за Марок, за да му съобщи къде се намира. После се спусна по пътеката и пъхна писмата в дървената пощенска кутия от едната страна на пътя, пощальонът щеше да ги прибере при сутрешната си обиколка.

Огромната яхта цепеше вълните на Средиземно море, а екипажът, състоящ се от двадесет души, в елегантни бели униформи бе по местата си и очакваше заповедите на собственика й: дали да вземат курс към Монте Карло или към Корсика, или пък да се отправят по-далеч към Адриатическо или Егейско море, или просто да му сервират уиски със сода. Дьо Кормон крачеше по палубата, взираше се към брега, в бялото квадратче на Вилата, опитвайки се да устои на порива си да надзърне през телескопа. Не беше воайор. Ако не бе срещнал Леони в Монте Карло, вероятно щеше да я е забравил, тя щеше да остане във времето преди болестта на Жерар, просто интригуваща игра, на която си бе поиграл. Но сега не можеше да мисли за нищо друго. Тя обсеби мислите му, и когато бе буден, и когато спеше… това го безпокоеше. Трябваше да се освободи от нея и всичко щеше да бъде наред. Животът щеше да се върне към нормалния си ритъм.

На масата в големия салон лежаха няколко писма. Писмата на Леони. Беше ги прочел, разбира се: сантиментални посланийца, в които молеше за помощ. Писмото от Рупърт също бе сред тях — оправдаваше се, молеше за още време, изпращаше допълнително пари. Жил почти започна да я съжалява.

Той натисна копчето на високоговорителя.

— Сър?

— Незабавно се връщаме в пристанището.

— Йес, сър.

Леони спусна щорите и си легна в леглото. Бе средата на следобеда, изключително горещо. Тя затвори очи и се заслуша… чуваше се само тихият, познат шум на морето. Нямаше отговор от Каро, нито дори от Марок. Тя повторно й бе писала, бе изпратила дори бележка до мадам Артоа с молба да й помогне. Но никой не й отговори. Сега знаеше, че е повече от самотна. Бе напълно сама. Сълзите й бяха пресъхнали и тя притихнала лежеше върху грубия бял чаршаф, мислейки си за смъртта. Няма да е трудно, каза си тя, просто спираш да дишаш. Задържа дъха си за няколко секунди, за да види как ще се почувства, ала започна да се задушава и бързо се изправи. Как се самоубиваха хората? Отрова, нея ли използваха жените? Жените като нея, които бяха загубили всичко, които не бяха потребни никому. Сигурно бе ужасно на вкус, и болезнено. Тя сложи ръцете си на стомаха и с отвращение отхвърли тази идея. Но какво друго можеше да направи? Да се удави! Точно така. Тя щеше да се удави. Нямаше да е трудно. Просто щеше да нагази в прекрасната синя вода и после щеше да плува колкото може по-навътре, докато се изтощи. Струваше й се леко, нежно, гальовно лесно. Тя съблече роклята си и си сложи банските — семейство Френар щяха да си помислят, че е нещастен случай. Искаше й се да не им дължи пари, а и нямаше нищо ценно, което да им остави. Докосна перлите на врата си… разбира се, перлите, но нали Рупърт й ги бе подарил. О, Рупърт, Рупърт… Тя излезе на терасата и се загледа в морето. Изглеждаше приятелско, подканящо. Бялата яхта пак бе там. Но ако влезеше много навътре, може би собствениците й щяха да я спасят!

Тя дочу слаб звук, тихичко боботене и след това мъркане. Едно котенце се отърка о краката й. Бе малко и изящно, най-гальовното и женствено котенце, шоколадово кафяво с розови лапички и сладко розово носле. Търкаше се о крака й, закачайки я игриво с лапа. Леони се усмихна. Стори й се познато, аристократичната извивка на гърба му и лъскавата малка триъгълна глава. Ами, да… бе точно като египетската котка, „куклата“ от нейното детство. Тя се наведе да го погали… козината му бе толкова мека, най-меката козина, която някога бе докосвала. То я близна по ръката с грапавия си розов език и силно измърка. Леони си спомни за баща си и се разплака, сълзите й капеха върху него, а то ги облизваше и не спираше да мърка. Баща й също я бе изоставил. За втори път в живота й се случваше.

Тя нежно повдигна котенцето. То се отпусна по гръб в ръцете й и очаквателно се втренчи в нея с косите си златисти очи. Това бе нейното котенце. Тя се върна в стаята и замислена си легна обратно в леглото.

12.

Витрината на бижутерския магазин на булевард „Мулин“ приличаше на искряща съкровищница със смарагди, диаманти и рубини. При вида й Леони се поколеба да влезе, не знаеше как ще я посрещнат. Продавачът усмихнат се завтече към нея, чудейки се какво може да иска тя, но той бе свикнал на всякакви хора тук. В Монте Карло най-невероятни хора печелеха големи суми пари и първото нещо, което правеха, бе да си купят скъпи бижута, символ на новопридобитото им богатство. От друга страна, помисли си той, щом Леони извади тънкия наниз перли, има и такива, които губят.

— Бихте ли ми казали каква цена има това? — плахо попита тя.

— Разбира се, мадам — той ги претегли на ръка и разгледа цвета им на светлината.

Истински бяха, но не струваха много.

— Много красива огърлица, мадам — усмихна й се продавачът, — но се страхувам, че няма да получите много за тях.

— Колко?

— Ами — не повече от сто франка, мадам.

— Ще ги купите ли от мен?

Той се поколеба. Трудно щеше да се отърве от тях, клиентите не се интересуваха много от подобни неща, но тя бе толкова млада и изглеждаше толкова отчаяна.

— Ще ги взема — каза й накрая, — ако това може да ви бъде от полза.

Леони въздъхна с огромно облекчение.

— О, благодаря ви. Не зная какво щях да правя, ако ми бяхте отказали.

— Направете си една услуга. Не се връщайте при масите за залагания — пак ще загубите — предупреди я той, като й подаваше парите.

— Масите за залагания. Но аз не залагам!

Тя се наведе и извади още нещо от торбата си, оставена на пода. Той с любопитство разгледа статуйката. Египетска и очевидно много стара. Можеше да се обзаложи, че е истинска. Откъде ли я имаше?

— Имам и още една.

Тя постави втората върху щанда до жената-лъв. Представляваше котка, Баст, свещената котка на Египет, добре му бе известна, но първата си оставаше загадка за него, макар да предполагаше, че и тя е някаква богиня. Той много внимаваше, докато ги държеше.

— Откъде ги намерихте?

— Били са на баща ми. Той е египтянин. Майка ми винаги казваше, че са много стари. Чудя се знаете ли дали имат някаква стойност?

— Страхувам се, че не мога да си представя каква стойност биха могли да имат, но съм готов да се обзаложа, че са истински и със сигурност много стари. Трябва да ги занесете в Париж, в отдела по египтология — те сигурно ще могат да ви помогнат.

— Значи не искате да ги купите? — тя толкова силно се бе надявала двете статуйки да струват много пари и да я спасят.

— Страхувам се, че нямам ни най-малко понятие колко струват. — Той се подвоуми. — Вижте, ако ви предложа сто франка общо за двете, ще рискувам. Щом това може да ви помогне…

Сто франка… още сто франка. Да се съгласи ли? Тя се загледа в пода — те бяха единственото, което имаше, единственото, което наистина й принадлежеше. Котенцето подаде главата си от торбата, беше се събудило, заинтригувано започна да души въздуха и да се отърква о глезена й, усуквайки панделката, която му бе завързала около врата вместо каишка.

— Не — взе решение тя и се успокои. — Ще ги задържа. Но все пак ви благодаря.

— Няма защо. За мен бе удоволствие, мадам.

Той бе така любезен и усмихнат, като че ли бе купила бижута за короната, изпрати я до вратата и й отвори със замах, докато се сбогуваха. Тя излезе на улицата, повела котенцето на кадифената розова панделка. Той й пожела късмет.

Котенцето проспа целия път до в къщи, сгушило се в прегръдката й като пеленаче, и така си спечели ново име — Беби. После седна на леглото и се втренчи в нея, докато тя навличаше бялата рокля и се оглеждаше критично в огледалото. Просто не бе достатъчно шик за целта. Може би надолу ставаше, ала горе трябваше да промени нещо — но какво? Сети се за шаловете, които Рупърт й бе купил на пазара в Ница — дълги копринени ивици в различни разцветки, които тя със смях увиваше около главата си. Бяха купили около половин дузина в различни оттенъци на златистото — кехлибар, бронз, теракота, лимон и злато… измъкна ги от чекмеджето, метна кехлибарения на раменете си, кръстоса краищата му отпред на гърдите и ги завърза отзад на гърба. Изглеждаше доста добре. Препаса златистия около кръста си, като го остави да виси покрай бедрата й. Толкова силно го стегна, че полата й се набра отгоре — после застана пред огледалото, за да разгледа ефекта. Изглеждаше изненадващо добре! Да вплете ли и един в косата си? Не, може би просто да я прибере на кок. Така щеше да изглежда по-голяма. Наведе глава, среса косата си надолу и я усука, както й бе показала Лулу, после затъкна стръкче жасмин в кока си. Завърза лимоновия шал около врата си и остави краищата му да се ветреят свободно зад гърба й, взе чантичката си с безценните сто франка, грабна Беби под мишница и се запъти към вратата. За миг се поколеба, сетне отвори чантичката, извади пет франка и внимателно ги скри под възглавницата си, други пет пъхна в чорапа, до бедрото си… просто в случай, че… макар че, разбира се, тя щеше да спечели. Тази нощ се чувстваше късметлийка.

Вероне учуден я изгледа, когато каручката затрополи по прашния път с мосю Френар и Леони до него. Къде отиваше — в това облекло? Това момиче по всяка вероятност бе придобило вкус към необичайното. По-добре да види какво се канеше да направи.

От петнадесет минути тя крачеше пред пищно орнаментираната врата на Казиното и Вероне се чудеше дали изобщо ще влезе. Вече бе изпратил съобщение на мосю дука, но сега, изглежда, тя се разколебаваше. Той нетърпеливо приглади колосаната предница на бялата си риза… е, най-сетне. Последва я по стъпалата и за малко да се препъне в дребното коте, което тя водеше на каишка. Можеше да се закълне, че макар и със самоуверено вирната брадичка, Леони се бе разтреперила, докато се приближаваше към вратата.

— Съжалявам, мадам, но дами без придружител не се допускат вътре.

— О, аз… — тя се спря, неистово опитвайки се да измисли някакво извинение — но…

— Дамата е с мен — Вероне я хвана под ръка и я въведе в препълненото фоайе, без да обръща внимание на портиера.

— Благодаря ви, бе толкова мило от ваша страна…

— Няма защо, госпожице. Късмет!

Той любезно се усмихна и изчезна в тълпата, а тя изненадана продължи да се взира след него. Искаше й се да не бе я оставял сама. Скри се зад високата колкото човешки ръст статуя на някакъв древногръцки бог и крадешком запоглежда иззад мраморните й краища към огромните полилеи и натруфените огледала, позлатените дивани и дебелите килими, накичените с бижута и облечени в коприна и самур жени и самоуверените мъже, които говореха на висок глас и познаваха всеки. Улавяйки няколко любопитно учудени погледа, тя предизвикателно наклони брадичка. Този път нямаше да им позволи да я уплашат. Взе Беби под мишница и се заразхожда из игралната зала, оглеждайки масите.

Бе доста по-сложно, отколкото си мислеше, имаше много различни игри и, изглежда, всички знаеха как да ги играят. Как да се научи? Рулетката й се видя най-проста, а и печалбите идваха бързо и лесно; или си уцелил числото, или не. Успокои се, докато се приближаваше към масата с рулетката, постави любопитната Беби на коляното си и извади един франк от чантичката си, после постави монетата на деветнадесет червено и зачака да се завърти рулетката. Крупието презрително го изтика обратно към нея с лопатката си.

— Минимумът е пет франка, мадам, и ако обичате, купете си жетони.

— Пет франка!

Тя започна да ровичка из чантичката си, извади оттам петдесет франка, внимателно ги преброи и ги обмени за десет правоъгълни жетона. Само десет — никак не изглеждаха много! Тя се втренчи настойчиво в числата върху покритата със сукно маса и най-накрая постави един жетон на деветнадесет червено и зачака другите да направят залозите си и рулетката да се завърти. Топчето падна на петнадесет черно и Леони видя как крупието с безразличие загребва и нейния жетон. Бутна напред и втория си жетон и отново го постави на деветнадесет червено. И този път загуби. Късметът идва на третия път, помисли си тя, разделяйки се с още пет франка. Но и този път не я споходи късметът и тя ужасена погледна надолу към Беби… за пет минути загуби петнадесет франка… какво да прави сега? Все още имаше тридесет и пет франка в жетони и още четиридесет в чантичката си. Тя изчака, без да залага, наблюдаваше какво правят другите. Мъжът отляво, изглежда, имаше много пари, пред него стоеше цял куп жетони — цяла камара! Тя го видя да слага пълна шепа от тях на черно и докато безучастно отпиваше от питието си, топчето се успокои и крупието избута към него огромна купчина жетони. Този мъж не можеше да загуби. Залагаше на непонятните за нея квадрати и зони по краищата на масата — а не само на числата и цветовете в средата. Тя последва примера му. Избута напред два жетона и ги постави при неговите. Спечелиха. Тя му се усмихна с благодарност, но той не я забеляза. Този път Леони постави три жетона, усещайки как вълнението й нараства, докато наблюдава въртящата се рулетка. Спечели. О, знаеше си, че ще спечели! Развеселена и погълната от играта, тя се навеждаше над масата и вече по-небрежно поставяше жетоните си ту тук, ту там, понякога губеше, но по-често печелеше. Заложи двадесет франка при неговото число и се отпусна на стола, доволна от себе си. Това бе най-големият й залог досега, но тя бе уверена, че ще спечели. Ала, уви! Погледна мъжа, който отмести настрана всичките си жетони и каза на крупието:

— Запази ми ги, Луи, излизам за малко да вечерям.

— Разбира се, господине.

Крупието прибра жетоните и златните монети в една кутийка.

Той си отиде… какво щеше да прави сега? Тя преброи жетоните си… деветдесет франка. А имаше и още четиридесет в чантичката си. Но й трябваха повече, много повече. Нали точно на това му се викаше голям удар? Като Рупърт в Баден-Баден? О, Господи, как й се щеше да не мисли за Рупърт. Еуфорията й я напусна и тя отчаяно бутна напред последния си жетон.

Дьо Кормон пиеше уиски и я наблюдаваше как се навежда над масата. Косата й се бе разрошила въпреки фуркетите и падаше на големи вълни по елегантния й гръб. Искаше му се да я докосне, да вдиша аромата й… сигурно ухаеше на свеж въздух и слънце, а и кожата й… не, тя вероятно бе по-мургава, по-екзотична и гладка, много гладка. Той даде знак на Анри, собственика на Казиното, който се навърташе наоколо, готов веднага да угоди на специалния гост в салона, пълен с богати и отбрани личности.

— Маса за двама, Анри, и голяма бутилка „Родере Кристал“ — и поглеждайки Леони, добави: — След около половин час, струва ми се.

Тя бе уморена и гладна, освен това непрекъснато губеше. Сигурно стоеше тук от часове. Изпъна гърба си и се огледа наоколо. Къде, за бога, къде беше мъжът, който изчезна за вечеря и отнесе късмета й със себе си? Защо не се връщаше? Загледа се в зеленото сукно на масите — оставаха й още само десет франка, дори четиридесетте франка, които пазеше в чантичката си, бяха свършили. Отново я прерови, за да провери дали случайно не е останало още нещо, но напразно. После пак се огледа. На светлината на полилеите блестяха златни монети, пръснати небрежно по зелената покривка на масата от мъжете, които явно никак не ги бе грижа за резултата — смееха се, когато губеха, смееха се и щом печелеха. Всичко изглеждаше толкова небрежно — като че ли никой друг освен нея не играеше за такъв голям залог. Всичко или нищо, само това й оставаше. Тя погледна двата жетона, които й бяха останали — десет франка. Парите нямаха стойност, ако не се превръщаха в други неща — храна, наем, обувки — съвсем скромни неща… тя решително постави жетоните на деветнадесет червено и затвори очи, щом рулетката се завъртя.

Дьо Кормон се приближи и през рамото й видя, че топчето попадна точно на деветнадесет червено. Усмихнат отпи от уискито си. Разполагаше с още време.

Леони отвори очи и остана смаяна — късметът се бе обърнал в нейна полза! Тя смело постави жетоните си пак на деветнадесет червено и затаи дъх, без да смее да погледне. Отново спечели. Отново я обзе въодушевление; ами точно така трябваше да се играе тази игра, не им вървеше на предпазливите и страхливите. Тя събра печалбата си на куп, раздели го на две и постави половината на червено, без да забелязва жената, която се бе разположила в празното кресло до нея, смееше се на висок глас и през рамо подхвърляше забележки на придружителя си, избутвайки напред шепа жетони. Шалът й с ресни по края помете масата.

— Съжалявам — каза тя и се усмихна на крупието.

— Няма нищо, графиньо — любезно й отвърна той.

Числото на графинята спечели и Леони я видя да залага повторно. И този път спечели. Леони избута напред десет франка и го сложи при следващия залог на графинята. Загубиха. Глупачка, трябваше да се довери на собственото си решение. Тя си избра число и заложи десет франка на него. Загуби. Какво щеше да прави? Оставаха й десет франка — по-добре беше да си тръгва. Тя потрепери нервно над масата, после си пое дълбоко въздух и постави последните си два жетона на деветнадесет червено — щастливото й число… късметът спохожда само смелите, припомни си тя. В последния момент графинята се наведе над нея, за да постави залога си, а Леони се облегна назад със затворени очи, изчаквайки да спре дрънченето на топчето. Деветнадесет червено! Слава богу, тя спечели. За миг замлъкна… трябваше веднага да си тръгне, преди да е загубила още нещо. Протегна се напред да прибере печалбата си, но крупието я погледна изненадано.

— Но вие заложихте на седемнадесет червено, мадам, спечели деветнадесет. Леони го погледна невиждаща, щом той посочи залога й… беше на седемнадесет червено! Графинята се наведе напред, а шалът й помете жетоните и ги пръсна по масата. Прекалено късно Леони осъзна какво се бе случило и ужасена се втренчи в жената, която пиеше шампанско и безгрижно се смееше с приятелите си. Ужасът полази гърба й като гореща вълна… бе загубила всичко! Не, не всичко. Попипа бедрото си и измъкна петте франка, които бе затъкнала в чорапа си. Да, още си бяха там. Тя се подвоуми, познала дилемата на хазарта. Да опита ли? Не беше ли това последният й шанс?

— Лош късмет, госпожице — гласът й бе смътно познат.

Обърна се и погледна право в очите Жил дьо Кормон. Те бяха сини, по-наситени, по-дълбоки и по-сериозни от тези на Рупърт, непроницаеми и прикрити, макар да й се усмихваше.

— Спомняте ли си — попита той, — че се срещнахме в кафене „Париж“ преди няколко седмици?

Тогава тя чакаше Рупърт… да, разбира се, че си спомняше. После отидоха в Ница… бе такъв прекрасен ден. О, Господи, какво щеше да прави, какво щеше да прави сега?

— Разбира се, че си спомням, мосю дьо Кормон.

С известно усилие тя се съвзе.

Очите й бяха почти златисти, златисто кехлибарени, а зениците им тъмни и разширени от напрежение. Той й се усмихна и я хвана за ръка.

— Видях какво стана — заговори й с разбиране, — особено като се има предвид, че избрахте печелившото число, но, боя се, правилата са си правила, а парите ви не бяха на деветнадесет червено.

Тя плахо му се усмихна, докато той я настаняваше в креслото.

— Ще споделите ли бутилка шампанско с мен — предложи й той, — за да смекчим удара? Никога не е приятно да губиш пари.

Имаше чувството, че е загубила собствената си воля, усещаше се безсилна, носеше се с него под ръка из претъпканото Казино, а Беби я следваше по петите, хората се отдръпваха настрана, за да им направят път, и ги гледаха.

— Мосю льо дук, масата ви очаква, господине — махна господарски с ръка Анри и лакеите се завтекоха към масата в нишата, заоправяха за пореден път безупречната покривка и отново лъснаха кристалните чаши, докато Анри умело ги настани в креслата и зачака поръчката на Мосю.

— Шампанското е готово, господине.

Залата предразполагаше към интимност и отпускане, тук не се усещаше напрежението край игралните маси и Леони въздъхна с облекчение, докосвайки нежните листчета на почти прозрачните зеленикави орхидеи. Изненада се, че бяха толкова студени на пипане. Та нали са тропически цветя, не се ли нуждаят от топлина и усамотение? А може би ръцете й бяха студени. Малък оркестър свиреше зад паравана на палмите с огромни листа, многото цветя създаваха усещане за интимност, забулвайки прошепнатите думи и звънтенето на чашите.

— Извинете — каза тя, — задето през цялото време ви наричах „Мосю“.

Тя бе наистина изненадана от факта, че седеше на една маса с дук… не трябваше ли да изпитва по-голямо страхопочитание? Но той бе така непринуден, толкова естествен — в края на краищата може би дуковете бяха малко по-различни от него.

— Не знаех, че сте „Мосю дук“.

Той се засмя:

— Не е важно. Можете да ме наричате, както пожелаете.

Тя вярваше, че наистина е така. За него нямаше значение дали се обръщат с титлата му или не — той просто предполагаше, че всеки го познава, че всички врати ще бъдат отворени за него, а виното ще се лее. Колко прекрасно бе да си такъв — абсолютно уверен в себе си.

— Значи — макар и като за начало, нямахте късмет тази вечер, мадмоазел Леони.

— Не — тя гордо вирна брадичка, — но може би някой друг път ще спечеля.

— Надявам се. Междувременно, ако няма да играете повече тази вечер, бихте ли вечеряли с мен.

Кафене „Париж“ срещу Казиното бе препълнено и Морис, метр д’отелът, с неудобство вече връщаше посетителите — сърцето му се късаше от това, но вече бе сместил пет допълнителни маси. Щеше да си отдъхне, когато Мосю дук пристигнеше, не беше лесно да убеждаваш раздразнените знатни посетители, че свободната маса вече е резервирана, а Мосю закъсняваше с повече от час. Но, разбира се, не би си и помислил да настани някого другиго на нея.

Като Червено море, помисли си Леони, учудена, че тълпата в Казиното се отдръпва, за да им направи път, по знак на съпровождащия ги собственик на Казиното. Портиерът, който само преди няколко часа не искаше да я пусне вътре, им отвори вратите и любезно им пожела приятна вечер.

Ръката на Мосю дук й създаваше чувство за сигурност, тя го погледна, докато пресичаха калдъръмения площад към кафене „Париж“. Суровият му профил изразяваше строгост, а орловият нос — надменност, тъмната му коса бе къдрава на врата. Присъствието му създаваше усещане за сигурност, той бе напълно уверен в себе си. Нищо лошо не можеше да й се случи, когато бе с мъж като него.

Погледите им се срещнаха.

— Изглеждаш тъжна, Леони.

— Не… е, може би.

Тя изпита внезапна нужда да му се довери, да му разкаже всичко — своите тайни.

— Ето, че пристигнахме.

Те веднага бяха съпроводени през препълнения салон до масата под ледения поглед на чакащите на бара да се освободят места.

Разтвориха огромните салфетки от розов лен на коленете си и докато главният сервитьор с претенциозен жест им показваше менюто, друг сервитьор се появи с бутилка шампанско.

— И за двама ни по дузина белонски стриди и специалитета ви от сьомга — каза Жил, без да поглежда менюто. — Донесете и чиния сурова сьомга за котката.

Леони го погледна изненадано.

— Сигурен съм, че ще ти хареса — каза той. — Имам чувството, че точно от това имаш нужда.

Тя се отпусна, облегна се на стола. Бе много приятно да се грижат за теб, някой друг да взима решения… чувстваше се толкова уморена.

— Изглеждаш притеснена, Леони, ще ми разкажеш ли какво се е случило?

Гласът му бе нисък и изпълнен с разбиране и тя омагьосана се вгледа в тъмносините му очи. Шампанското потече по вените й и закипя в главата й.

— Просто всичко тръгна на зле напоследък… всичко.

Тя почти бе готова да се разплаче, той се наведе напред и хвана ръката й.

— Знаеш ли, винаги е по-добре да говориш за тези неща, но се обзалагам, че ти няма с кого да си говориш.

Така беше, тя наистина нямаше с кого да си говори… абсолютно никого, освен Беби. Леони погледна котенцето, свило се под стола й, то лакомо поглъщаше сьомгата от една сребърна чиния, изцяло заето със собственото си удоволствие. Поне Беби беше щастлива.

Тя започна да говори, шепнейки, така че той трябваше да се наведе по-близо, за да я чува, думите й бяха объркани, а изреченията нестройни.

— Започни от самото начало, Леони — внимателно я подкани той.

Отне й по-малко време да му разкаже всичко, отколкото си мислеше — остана изненадана как многото надежди, мечти, страхове и болка могат да бъдат сведени до думи, побиращи се в около тридесет минути. Стридите стояха недокоснати и Жил направи знак на келнера да ги премести.

Облекчението бе огромно; чувстваше се пречистена, освободена от всичките си тайни. Рупърт си бе отишъл и тя трябваше да се изправи срещу това. Нямаше вече никаква надежда, сега го знаеше. Но нямаше и защо да умира. Щеше да започне отначало, да си намери работа. Той й беше помогнал само като я изслуша. Тя му се усмихна благодарно.

— Благодаря ви — каза му и импулсивно хвана ръката му, — всичко може да изглежда глупаво… смешна история, която се случва по стотици пъти на ден.

— Но сега — каза той и целуна ръката й, — когато вече всичко е минало… ще се влюбиш ли отново?

— Никога!

Гласът й бе категоричен.

Той се усмихна, а сервитьорът постави нови чинии стриди пред тях.

— Ами тогава може би по-добре да започнем вечерята.

Леони лежеше на голямото легло, Беби се беше свила на възглавницата й и тихичко мъркаше насън. Час преди разсъмване небето още бе забулено от сива мъгла, въздухът — хладен, а изстиналото през нощта море очакваше слънцето. Тя се загледа през прозореца, потънала в мислите си. Изненада се, когато той я качи на кабриолет. Бяха се разхождали заедно по брега, гледайки звездите и приказвайки си за детството й, за историите, които беше чувала за неуловимия си баща, и за Нормандия, а после той изведнъж спря кабриолет, качи я в него и й подаде Беби.

— А вие няма ли да дойдете с мен? — глупаво го попита тя, докато той предварително плащаше на шофьора, нареждайки му да я откара у дома.

— Страхувам се, че не.

Той й махна за довиждане, а тя се обърна назад и го наблюдаваше как се отдалечава през все още многолюдния площад. Остана разочарована. Не искаше ли да я види отново? Изненада се от себе си, че си задава подобен въпрос — нали беше влюбена в Рупърт. Мосю не я беше целунал, нито прегърнал… дори не се опита да я докосне, бе просто мил и изпълнен с разбиране.

Тя все още неспокойно се въртеше в леглото, когато първите лъчи на слънцето се показаха и небето бързо започна да се променя от сиво към съвършено синьо. Искаше ли й се да я бе целунал? Затова ли остана разочарована? Не, разбира се, че не. Тя ядосана отпъди тази мисъл; но я бе изслушал, бе проявил такова разбиране. Можеше изобщо никога повече да не го види. Точно когато птичките се разбудиха, тя потъна в дълбок сън и за пръв път не сънува Рупърт.

13.

Беше се събудила късно и през целия ден изпитваше раздразнение. Мадам Френар, мила както винаги, й бе донесла кафе и пресен хляб, но на нея не й се ядеше. Намери монетата от пет франка под възглавницата си и заедно с онази от чорапа я даде на мадам Френар, това можеше да стигне, за да покрие малка част от наема.

— Ще си намеря работа — увери я Леони. — Скоро ще мога да ви платя и останалото.

Беби я следваше по петите, докато тя се разхождаше по варовиковите пътечки към нос Сен Хоспис, обикалящи полуострова, и си мислеше за „Мосю“ дьо Кормон.

— Жил — на глас произнесе тя, а Беби се спря изненадана — Жил.

Струваше й се някак си неестествено — прекалено фамилиарно за такава важна личност. „Мосю“ звучеше по-добре. Спусна се по склона, седна на ръба на малкото заливче сред скалите и заклати крака във водата, докато наблюдаваше как Беби предпазливо прави напразни опити да улови с лапа множеството дребни морски създания, спотайващи се под зеления мъх. Често бяха идвали тук с Рупърт. Спомняше си го проснат по корем, съсредоточено да разглежда водата, очарован от изобилието на животинки в нея. Те се любеха там, скрити зад тревите на брега под синьото небе, където никой не можеше да ги види. Тялото й си припомни усещанията — как лежаха голи на слънцето, напечени, изпотени, как нежно се любеха, като че ли сами бяха част от земята. Тя бързо се изправи, нямаше да мисли за това.

— Хайде, Беби — извика на котенцето. — Време ти е за вечеря, макар че тази вечер няма да ядеш прясна сьомга.

Помагаше на мадам Френар в кухнята да приготвят голяма тенджера татен от тиквички, патладжани и домати, всички откъснати от градината на склона под къщата. Подправиха го с чесън и стръкчета дива мащерка, добавиха и прясно приготвен зехтин от старата преса на двора. Сложиха го да се пече и Леони, доволна от себе си, усети апетитния му мирис, докато седеше на терасата. Поне бе свършила нещо полезно, а и мосю Френар й обеща следващата седмица да я заведе до Ница да си потърси работа.

Седяха на чаша пастис2 с Френар на терасата, за да не изпуснат последните вечерни лъчи на слънцето, когато се появи колата. Леони бързо прочете бележката. Бе съвсем формална, нищо прекалено лично. Със сигурност не беше любовна бележка. Просто Мосю дукът я очакваше за вечеря в осем и половина и колата щеше да я откара до хотел „Метропол“.

Тя се втурна да се приготви, чудейки се какво да облече, нервно преравяйки оскъдния си гардероб, докато накрая се спря на бяла блуза, украсена на раменете с английска бродерия. Бе семпла, но поне откриваше шията и рамене й. Бялата пола нямаше да бъде достатъчно елегантна, трябваше й нещо в наситено розово — препаса кехлибарения шал около кръста, той бе приятен, с необичайни цветове, които си подхождаха. После завърза около врата си кадифената розова панделка на Беби. Панделката чудесно си отиваше с полата и правеше шията й да изглежда по-дълга и елегантна. Трябваше да прибере и косата си на кок, този път по-стегнат. Тя засука русите си къдри нагоре и ги закрепи с дълги фуркети, колкото можеше по-здраво.

Е, това беше. Надзърна в огледалото, за да види резултата. Надяваше се да му хареса. Беби очаквателно я наблюдаваше от поста си върху перваза на прозореца.

— Разбира се, че ще дойдеш и ти — щастливо й извика Леони. — Не се тревожи, Беби.

Малко по-късно, когато седеше в колата, клатушкаща се по пътя към Монте Карло, Леони започна да се пита дали изобщо трябваше да тръгва. Дали трябваше да приема толкова бързо? Той можеше да я попита предишната вечер. Изведнъж се намръщи, ядосвайки се на себе си, че така лесно се е съгласила… и на него, задето е допускал, че тя ще приеме.

Един лакей я чакаше на стълбите на хотел „Метропол“.

— Мосю дукът ви очаква, госпожице — любезно й съобщи той. — Моля, насам.

Терасата, покрита с тента, гледаше към моравата долу и палмите с поклащащи се листа, а в далечината нощните светлинки по брега на залива сияеха като огърлица в тъмносиня кадифена кутия на витрината на бижутерски магазин. Жил се изправи, щом тя се приближи. Не бе забелязала, че е толкова висок. Той силно стисна ръката й.

— Леони, толкова се радвам, че успя да дойдеш.

— Но аз не съм сигурна, че трябваше да идвам — отвърна тя и остави Беби на стола до себе си.

— Но защо?

Той й се усмихна мързеливо, сякаш се шегуваше.

— Ами не е ли по-редно предварително да поканите една дама, ако искате да вечеряте с нея?

— Аз съм делови човек, Леони… времето не винаги ми принадлежи — сви рамене той. — Тази вечер бях свободен. А и на теб ти се искаше да дойдеш, нали?

Докато говореше, се бе навел над нея и тя се загледа в тъмносините му очи, осъзнавайки близостта му, удивлявайки се на неговите широки рамене и силни ръце.

— Да — призна си Леони.

— Ами тогава — отмести се той и седна срещу нея. — Какво ще кажеш, да започнем ли отново с шампанско?

Този път вечерята бе по-спокойна, тя се отпусна, той се постара да я забавлява, разказваше й случки от пътуванията си в Ню Йорк и Чикаго, за странните навици на американците. И този път поръча и за двама им, увещаваше я да опита черния хайвер.

— Може би някой ден ще ми хареса — оправда се тя.

Но пилето й се стори великолепно — пълнено с ориз, раци и трюфели. Тя се хранеше с такова удоволствие, че той с усмивка поръча допълнително.

— О, не, моля ви, недейте.

Леони бе смутена. Спомни си колко вкусно миришеше татенът на мадам Френар и се засмя, а после му разказа как се бе опитала сама да сготви.

— Разбира се, не може да се сравнява с това — добави накрая.

— Хубавата храна е като красотата — отвърна той. — Трябва просто да комбинираш необходимите съставки по подходящ начин. Може би ще ми сготвиш някой ден?

— Не съм сигурна, че ще ви хареса — възпротиви се тя. — Вие сте свикнал на много по-добра кухня.

— Знаеш ли, че в Париж всеки ден обядвам в хотел „Риц“ и си поръчвам винаги едно и също нещо — омлет?

Леони го погледна поразена.

— Но защо, след като можете да имате всичко, каквото поискате?

— Може би точно затова.

— Мисля, че разбирам — отвърна тя, макар и не много убедена в думите си.

Той си наля вино, без да откъсва поглед от нея. Тя приличаше на красив златист звяр в тази блуза, разголваща златистите й рамене, толкова изящни и същевременно закръглени… и буйната руса грива. Загледа се в извивката на устните й, плътни и издължени, разкриващи здрави бели зъби, щом се усмихнеше, и върха на розовото й езиче, когато ги облизваше както сега. Той си я представи отрупана с диаманти — обеци, спускащи се към хубавия й врат, пръстени, украсяващи ръцете й… и кожено палто, приласкаващо гладката й кожа. Искаше му се да изтича и веднага да й ги достави, а после да я съзерцава гола, но отрупана с бижута, загърната само с една пищна златиста кожа.

— Кажи ми, Леони — започна той, като хвана ръката й, — какво искаш най-много на света? Кое ще ти достави най-голяма радост?

Отговорът веднага изникна в съзнанието й. Да си върна Рупърт! Но това бе невъзможно. Знаеше го със сигурност, сега бе уверена в това.

— Бих искала да имам дом — отвърна тя. — Никога не съм имала истински дом, място, което наистина да е мое. Струва ми се, че домът трябва да е място, което да те посреща, твое убежище. Като старата Вила на носа. Някак си — добави замислено тя, — чувствам, че там принадлежа. Това означава да имаш дом.

Жил остана изненадан. Мислеше си, че ще отговори бижута, пари или яхти, та не искаха ли повечето жени точно това? А единственото, което искаше тя, бе дом!

Леони пак бе сама по пътя към къщи. Махна му за довиждане, след като той просто й целуна ръка и отново не спомена нищо за следваща среща. Но щом денят превали, към шест шест и половина тя се улови отново да чака, ослушвайки се за шума от колата по пътя над Вилата. В седем най-сетне го долови, получи същата бележка, но този път я прочете с усмивка. На леглото я чакаше бяла пола, колосана и изгладена… как ми се иска да имам нещо копринено, мислеше си тя, докато трескаво се бореше с копчетата на полата, а не да нося само чист памук. Представи си се в изумителна червена коприна, плътно прилепнала по тялото и разкриваща прелестите му, но се изчерви, щом осъзна, че й се иска да изглежда по-екстравагантно — по-съблазнително. Как можа да й хрумне? Рупърт би я намразил в червена коприна. Единствената й друга блуза бе черна, с висока яка, която й придаваше сдържан вид. Беше й топло и неудобно в нея, когато седна в трапезарията на хотел „Ермитаж“. Щом мина през фоайето, я пронизаха погледите на елегантните дами, облечени в коприна, а сега от съседните маси в нея се бяха втренчили отрупани с бижута матрони. В сравнение с тях се чувстваше смотана и обикновена. Искаше й се да не беше идвала. Той закъсняваше, а тя седеше сама на масата пред чаша вода. Отказа шампанското, не й се пиеше без него. Беби се беше свила отегчена и полузаспала под масата.

Управителят на хотела се приближи до нея.

— Страхувам се, че Мосю дук се забави, мадам — почтително й съобщи той. — Помоли да започвате без него и да ви предам, че ще бъде тук възможно най-скоро. Вече е поръчал за вас, мадам.

— Но…

— Да? Мадам?

— Ами, нищо…

Нямаше желание да седи там и да се храни сама, а всички да я гледат втренчено, но щом той смяташе, че тя трябва… изглежда, нямаше избор. Почувства се толкова глупаво.

Келнерът й поднесе желирано месо с яйца в пръстено гювече върху сребърна чиния. Желето примамливо трепкаше. Той й отряза едно парче и го постави пред нея. Леони го погледна отчаяно.

— Не ви ли харесва гювечето, мадам?

— О, не, не… напротив, благодаря ви.

Тя веднага хвана вилицата си и го опита. Вкусно беше, но бе прекалено нервна, за да яде.

Келнерът прибра чинията й. Появи се втори с огромна количка, върху която бяха наредени различни главозамайващи с вида си ордьоври.

— Ще си избере ли мадам? — предложи й той.

— Струва ми се не, благодаря ви.

Ордьоврите я ужасяваха; бяха прекалено изискани, никога не знаеше дали да ги яде с пръсти или трябва да използва нож и вилица… освен това имаше толкова много видове ножове и вилици. Всичко изглеждаше така просто, когато той бе там, тя изобщо не се чувстваше по този начин, дори не мислеше за това. О, къде се губеше той?

— Позволете ми да избера вместо вас.

Отрупаха чинията й с дребни рибки, аспержи, парченца месо, завити на руло и зрънца грозде, пълнени с меко сирене, пюре от млени патладжани и сърцевина на артишок… но тя не сложи хапка в уста. Не знаеше какво да прави с всичко това.

След десетина минути отместиха чинията й и келнерът предложи да й налее вино.

— Много добра реколта, мадам — каза той и пъргаво й показа етикета на бутилката. — Мосю дук разбира от вина.

Леони усети, че се задушава, докато той отваряше бутилката и пълнеше чашата й. Тя остана безучастна, не искаше никакво вино. Искаше само да се прибере в къщи. Усещаше погледите и коментарите на хората от съседните маси, където всеки вечеряше в компанията на още четирима-петима. Никой не беше сам, единствено тя и очевидно не принадлежеше на това място… сигурно се чудеха коя е и какво прави тук.

— Няма ли да опитате виното, мадам? — нетърпеливо я подкани келнерът.

Леони покорно отпи една глътка.

— Много е добро.

Той доля чашата й и постави бутилката върху безупречно бяла салфетка на една странична масичка.

Искаше й се да избяга, да се скрие в дамската тоалетна, но не знаеше къде се намира, а бе прекалено изнервена, за да попита; пък и това означаваше да мине покрай всички тези маси, пълни с хора, приковали погледи към нея… ако излезе, трябваше да избяга — не можеше да се върне. Просто стани и тръгни към вратата, каза си тя, това е всичко.

Метр д’отелът се появи с двама помощници и като повелител на пламъка разбуди духа на алкохола. Останалите келнери пристигнаха с блюда пресни зеленчуци, половин дузина вида, под сребърни похлупаци и преди да й ги поднесат, я помолиха за позволение, от което тя остана още по-смутена. През това време метр д’отелът бе зает с невероятна скорост да задушава в масло парченцата месо в един меден тиган, посипвайки ги със сметана и зрънца зелен пипер, пръснати сред нагорещеното бренди, което той запали с театрален жест и после, щом пламъците затихнаха, го пресипа в нагрята чиния.

— Мадам — постави той блюдото на масата пред нея, — бон апетит, мадам.

Леони седеше със сведен надолу поглед, опитвайки се да не поглежда храната. Беше й прилошало. Искаше й се да е някъде другаде, само не тук.

— Леони?

Беше той. Тя с облекчение стисна ръката му.

— Не ти ли харесва вечерята?

Той погледна бутилката на страничната масичка.

— Ммм, „Леовил“… хубаво вино, нали?

Седна на стола си, без да каже поне една извинителна дума за закъснението си, и тя поразена го погледна.

— Но аз ви чаках… Помислих си, че няма да дойдете…

— Обясних ти, че моето време не ми принадлежи, Леони. Но все пак съм тук.

Усмихна й се и я хвана за ръката.

— Колко си студена — каза й загрижено. — Трябва да изядеш вечерята си.

— А вие?

Той повика келнера.

— Донесете ми малко грозде, пълнено със сирене и минерална вода „Евиан“.

— Разбира се, господине.

Келнерът се завтече да изпълни поръчката.

— Но няма ли да вечеряте? — тя посочи към чинията с месо в екзотичен сос, чиито зеленчуци лъщяха като бижута под блясъка на маслото.

— Това бе за теб — отвърна той. — Исках да се наслаждаваш на вечерята, дори мен да ме няма. Аз не съм гладен.

Тя се втренчи в чинията си като виновно малко дете, което не си е изяло месото.

— Продължавай — усмихна й се той. — Сигурен съм, че е вкусно, това е един от най-добрите ресторанти по крайбрежието.

Тя предпазливо опита месото. Вкусно беше, сосът бе по-лек, отколкото очакваше. Хората от съседните маси ги гледаха, но сега това нямаше значение. Отново всичко бе наред. Сега той беше там.

Всяка сутрин тя проверяваше пощенската кутия на пътя, все още хранейки надежда, че може да получи писмо от Рупърт. Нямаше писмо и от Каро. Сигурно ме презира, измъчваше се Леони, докато седеше върху голямата бяла скала горе на пътя към Вилата и чакаше пощальона. Сигурно ме мрази, че избягах така, без дори да й кажа. Тя ми беше приятелка… спаси ме преди, когато бях отчаяна. Ако само можеше да поговори с Рупърт за мен, да разбере какво се е случило. Ала Леони се страхуваше, че тя вече знае какво се е случило. В гънките на подсъзнанието й се бе оформил образът на Пуши, представяше си я като засмяно, русо, розовобузо момиче, което обича ездата и забавленията и живее в замък… красива приказна принцеса, чакаща своя принц, за да се омъжи за него. Бе приела, че Рупърт няма да се върне при нея, но не и болката от това, че той изчезна, без дори да й каже. Можеше да й пише, да й обясни — разбира се, че можеше… защо да не може? Нямаше да го обвинява, че се връща при Пуши. На първо място стоеше семейството му. Така беше със семействата, предположи тя.

Тя се улови, че прекарва всеки следобед в състояние на очакване, питайки се дали колата ще дойде. И всяка вечер щом пристигнеше, забравяше за Рупърт, развълнувана от мистериозността на Мосю дук и техните срещи, всеки път на различно място — кафенето на рибарите на нос Д’Ай, някой известен ресторант в Ница или трапезариите на най-големите хотели. Това й харесваше. За малко забравяше за Рупърт, погълната от магията да бъде момичето, хванато под ръка с Жил дьо Кормон, онази, за която снобски настроените метр д’отели отваряха вратите и бутилките с вино, която келнерите ухажваха и на която лакеите поднасяха свежи цветя, а хората се отдръпваха, за да й сторят път. Всичко това бе вълнуващо и той бе вълнуващ. Никога не беше един и същ човек. Всяка вечер изглеждаше различен. Понякога изпълнен със съчувствие и разбиране, друг път — дистанциран и потънал в мислите си, а понякога — мълчалив и съзерцателен, както тогава на партито. Тя бе силно привлечена от него.

Мислеше си за това, докато лежеше на топлия пясък в едно ранно утро. Беше се прибрала толкова късно, че въобще не си легна, а застана на прозореца и зачака зората. После се спусна надолу към плажа, хвърли дрехите си и нагази гола в морето, затаявайки дъх от допира със студената сутрешна вода. Винаги й бе харесвало да плува без дрехи, а Рупърт й се смееше за това. Тя разцепи водата със силен кроул, движейки се бързо и грациозно по протежение на залива, усещайки вълнението на водата под себе си, която повдигаше гърдите й, галеше я между краката… да, Жил дьо Кормон наистина я привличаше. Ами тогава, питаше се тя, ако сега можеше да избираш между Рупърт и „Мосю“, кого щеше да избереш? Чии ръце би искала да те галят? Чие тяло би искала да лежи до твоето? Тя се гмурна в синьо-зелената вода. Знаеше отговора.

Тази вечер се приготви по-отрано, седна на терасата и се загледа в морето, небето и хубавата бяла яхта, закотвена в залива. Колата обикновено пристигаше към седем. Към седем и половина тя се прибра вътре, върза косата си и отново зае мястото си на терасата. Към осем часа вече започна да се тревожи. В девет и половина още седеше на терасата със заспалата на коляното й Беби и чаша студен пастис в ръка. В десет и половина разбра, че за пръв път от десет дни насам колата нямаше да дойде за нея. Тя остана да съзерцава блещукащите светлинки на яхтата в тъмния залив, чудейки се дали това е неговата „Бел Ами“. Измисляше си извинения за него. Сигурно е бил зает… винаги казваше, че неговото време не му принадлежи.

— Ще го чакам да дойде утре вечер, Беби.

Тя взе котенцето, влезе в стаята си и бавно се съблече, внимателно окачи роклята в гардероба, да е готова за утре.

Дълго време не можа да заспи, но не за Рупърт си мислеше.

Вероне бе изморен от пътуването с влак напред-назад между Париж и Ница и после шофирането по крайбрежието на Монте Карло. Дьо Кормон бе необходим и в Париж и той го знаеше… нищо не беше постигнал с това продължително отсъствие. Трябваше да се появи. Бе направил сериозни инвестиции в железопътната връзка с Русия, а техните хора щяха да пристигнат в града същата седмица. Имаше и нещо още по-важно, като се има предвид, че дьо Кормон бе напълно ангажиран в автомобилното производство, идната седмица щяха да се състоят решаващите срещи с автомобилни босове от Чикаго. Вероне бе решил, че за пръв път неговият работодател бе заинтересуван отново от правенето на коли. А сега това момиче разваляше всичко. Наистина ли дьо Кормон смяташе да бият целия път до Монте Карло само за да виси там и да я чака… не й ли се беше наситил вече?

Щом се качи на борда на яхтата, той се запъти направо към големия салон. Дьо Кормон го чакаше.

— Нека се залавяме веднага за работа — нетърпеливо му каза той. — Имам среща в три.

Той прегледа документите, вземайки светкавично решение да повдигне въпроси, скрити зад усложнената терминология на договорите. Вероне го боготвореше… каквото и да е, не си е загубил ума по нея, помисли си той.

— Ще се върна в Париж за един ден в края на тази седмица, за да се срещна с руснаците — каза му дьо Кормон. — Но струва ми се, може би американците ще клекнат… ще им организираме някакви развлечения, ще им хареса атмосферата на Казиното.

Знае, че това ще му свърши работа, с възхищение си помисли Вероне. Той знае винаги какво точно да предложи на хората, как да им се услади стръвта.

Дьо Кормон излезе от канцеларията на Гримо и Ганяк, нотариуси в Ница, и доволен от себе си, закрачи надолу по тясната чакълеста уличка. Нещата се нареждаха точно както ги беше планирал, а това винаги му носеше удовлетворение. Зави, излезе на централния булевард и се спря пред витрината на един бижутерски магазин. На нея бяха изложени колиета, гривни и игли, украсени с рубини табакери и златни чантички, инкрустирани с диаманти… имаше всичко, с което да изкушиш една жена. Той се зачуди какво точно би могло да изкуши тази. Отвори вратата и влезе вътре, представяйки си как тя щеше да се изненада, щом й поднесеше бижутата, как щеше да изглежда, когато си ги сложи, радостните й възгласи и женската алчност при вида на хубавичките, блестящи дрънкулки — и може би тихите й стонове, когато позволеше да бъде съблазнена от него. Очакването е невероятно удоволствие, помисли си той и лениво се надвеси над стъкления щанд, докато продавачът му показваше рафт след рафт изложените бижута.

Изминаха шест дни оттогава и всяка вечер Леони се приготвяше и чакаше колата, която не дойде повече, а мадам Френар се тревожеше за нея. Не се тревожеше както когато Рупърт замина и те се страхуваха да не би Леони да си стори нещо лошо… сега я безпокоеше гневът й. Той я изпълваше, преливаше от нея, караше я бясно да кръстосва терасата. Каквото и да правеше, го правеше от гняв.

— Да върви по дяволите — изкрещя Леони към безоблачното небе. — Какво иска от мен този човек!

— Не трябва да говориш така — успокояваше я шокираната мадам Френар. — Той ще се върне, ще видиш.

— Да, разбира се — иронизира я Леони, — той ще се върне, както се върна и Рупърт.

Тя изтича по пътечката, все още изливайки яда си към небето, и се върна след около един час, мрачна и с пресъхнали очи. Беби я гледаше от обичайното си място върху перваза на прозореца.

— А ти… предателка такава — измърмори й Леони. — Хареса го, мъркаше му, скочи на коляното му.

Котката се прозя, протегна се върху перваза, завъртя се по гръб и закачливо погледна Леони отдолу. Леони се усмихна и я почеса по брадичката.

— Ах, каква си — въздъхна тя, — знаеш как да очароваш… трябва и мен да научиш, котенцето ми.

После смирено се запъти към кухнята да се извини на мадам Френар и да й помогне да приготвят вечерята. Поне работеше, за да си изкарва за храна и квартира, славата й на сервитьорка се носеше и местните хора я познаваха… оттам откъдето започнах, цинично си помисли тя.

Не бе чула кога колата е минала по пътя, защото за пръв път не се ослушваше за нея и щом шофьорът се появи на вратата с обичайната бележка, я изненада. Тя обърса ръце в престилката си и невярваща се взря в познатия почерк върху плика. Пак е изпратил да ме вземат, помисли си тя… просто така. И тя щеше да остави всичко, да си сложи най-хубавата рокля и да хукне да задоволява перверзните прищевки на дука. Не и този път… да бъде проклета, ако отиде.

Върна неразпечатан плика с бележката.

— Кажете на Мосю дука — отвърна тя с треперлив глас, — че госпожица Леони отказва поканата му. Много е заета и не може да го види.

— Но, госпожице…

Тя се обърна и го остави на стълбите с отворена уста.

Мадам Френар наблюдаваше неподвижния гръб на Леони, докато тя бъркаше клокочещия доматен сос на печката, и въздъхна. Ще му провърви ли някога на това момиче?

Колата се върна на другия ден по време на закуска, но този път един млад мъж съпровождаше шофьора.

— Трябва да предам тези документи лично на вас, госпожице — спокойно й съобщи той.

После се поклони и се запъти обратно по пътеката.

— Почакайте — извика тя. — Не се ли нуждаете от отговор?

— Не, госпожице — няма нужда от отговор — отвърна й той и се отдалечи по пътеката.

Отиде на плажа да ги прочете. Почеркът му бе отчетлив и суров, прости букви без завъртулки и директни думи.

После с любопитство погледна малкия пакет към писмото, дръпна панделката и припряно разкъса хубавата мраморна хартия. „Крепостен акт и документи за собствеността, наречена СТАРАТА ВИЛА, с площ от десет хектара, с изглед към залива на…“, погледът й се спусна бързо надолу по страницата… „на името на Леони Бахри.“ Нейното име! Крепостният акт на Вилата — на нейно име… спомни си вечерта, в която я беше попитал какво би искала най-много на света и тя му бе отговорила: „Дом… като старата Вила“. Той й даваше този дом… махна с вълшебната си пръчка и накара мечтите й да се сбъднат. И това от човек, който си поръчваше само омлет, защото нямаше никакви желания, никакви мечти, не копнееше за нищо.

Леони се загледа към Вилата. Тя си стоеше квадратна и солидна, варосана и чиста, заобиколена с маслинови дървета. Знаеше, че Френар се грижат за Вилата — както бащата на мосю Френар преди тях, — а собствениците й живеят в Ница. И сега изведнъж тя се оказваше собственичката.

Седна на пясъка и се зачете в документите, прокарвайки пръст по страницата с нейното име. Сега бе жена със своя собственост. Вилата беше нейна. А всички вечери, през които бе седяла в очакване — когато не получи поне една бележка с обяснение? Ти си обречена да чакаш, каза си тя, чакаше Рупърт да се върне, чакаше да дойде колата, чакаш този мъж само да ти подсвирне, добави едно подло малко гласче от гънките на съзнанието й. Тя отново погледна документите — какво се криеше зад тях? Мъжете са едни и същи — в мига, когато ги приемеш, в мига, когато се предадеш, започват да те притежават. Тя бързо се изправи.

— Ще му ги върна, разбира се — решително заяви на Беби. — Ще си намеря работа в някое кафене — дори в музикална зала, ако се наложи, но няма да се оставя да бъда купена!

14.

Знаеше точно как ще реагира тя. Бе по обед, той седеше на терасата на кафене „Риш“ в Монте Карло, представяйки си как ще е облечена, изражението на хубавото й лице с прасковена кожа, учудването, смущението, колебанието, вълнението — и, разбира се, гнева — а може би и малко страх. Знаеше, че вече е подготвена да го намрази; той бе възпламенил яда й, пренебрегвайки я нарочно цяла седмица, след като я бе глезил и ухажвал, след като се бе грижил за нея. О, да, тя със сигурност щеше да е бясна. Той се усмихна. Сигурно бе на път за насам и всеки момент щеше да се втурне при него — ако беше изчислил всичко точно. Нямаше да е в състояние да чака, Леони винаги постъпваше импулсивно. Какво ли щеше да направи сега? Дали щеше пред очите му да разкъса документите и да му се разкрещи? Или пък щеше да му се хвърли на врата и да го целуне? Той въздъхна от задоволство, и двата варианта го устройваха. Знаеше, че най-накрая щеше да я има.

Като по команда Вероне се показа на терасата и с бърза крачка се приближи към него.

— Госпожица Леони е на борда на яхтата, господине.

Той поседя още малко, наслаждавайки се на слънцето и на удоволствието от очакването… персоналът на яхтата бе получил нареждания, знаеха какво да правят.

— Келнер — извика той.

— Да, господине? — завтече се келнерът.

— Един омлет, ако обичате, и бутилка минерална вода „Евиан“. Няма закъде да бързам. Леони ще почака.

Леони бе там вече от един час. Седеше изнервена в големия салон с широки прозорци, гледащи към оживеното малко пристанище. Салонът бе безупречен — дори прекалено. Стаята би могла да принадлежи на всеки богат човек с вкус. Нямаше вещи, които да напомняха за нещо лично, нито издайнически знаци за присъствието на двете малки момченца, макар те да си бяха тръгнали неотдавна, за да заминат с майка си в провинцията. Никой не я безпокоеше, тя бе напълно сама; единствено часовникът, тиктакащ върху голямото четвъртито бюро, отброяваше отлитащите минути. В един часа стюардът дойде да й поднесе извинения за отсъствието на Мосю дука — очакваха го всеки момент, а междувременно мадам не би ли искала да обядва?

— О, не, благодаря ви — отвърна тя, но той й се усмихна и каза, че Мосю дукът би настоявал за това.

Тя изпи чаша шампанско, за да се успокои, а след това и втора, защото първата не й бе достатъчна. После закрачи неспокойно по палубата на голямата яхта, любопитна да разгледа този негов „дом“, да открие някакъв знак за истинската му личност. Бе очаквала показен лукс, но се бе лъгала. Огромна безупречна бяла яхта.

Слънцето напичаше и Леони неспокойно се върна в салона — часовникът на бюрото показваше два и половина. Може би трябваше да си тръгва. В края на краищата, тя пак чакаше! Тази мисъл я раздразни. Но въпреки това трябваше да остане, трябваше да му върне документите — преди да е променила решението си. Не можеше да издържа повече тиктакането на часовника! Имаше още една врата, която извеждаше от салона, и тя надзърна през нея. Бе малък кабинет — отрупано с книжа бюро, високи лавици с книги, излъскан паркет, постлан с избеляло синьо-зелено персийско копринено килимче, и дълбоко канапе под прозорец, гледащ към морето. Бе тихо, не тиктакаше никакъв часовник, чуваше се само плисъкът на вълните. Тя седна да го почака на ръба на дивана. От шампанското и слънцето й се приспа, нагласи възглавниците, така че да й е удобно. Колко дълго ще трябва да го чакам, питаше се Леони.

На яхтата цареше абсолютна тишина, само пенестите вълнички я поклащаха леко под следобедното слънце. Екипажът бе освободен за остатъка от деня и дори морските птици се бяха умълчали в следобедна дрямка.

Жил я намери заспала в кабинета, пакетът с документите лежеше до нея на канапето. Той се качи на палубата, наля си чаша уиски и замислено отпи от нея. Тя бе толкова млада и толкова хубава. Искаше му се да целуне клепачите й — деликатни и почти прозрачни, набраздени от малки сини вени под нежната кожа. Но щеше да почака.

Той прочете мислите й по изражението на лицето, щом се събуди — смущение, изненада и облекчение. Тя бързо стана, оправи полата си.

— Трябва да съм заспала.

— Предполагам, че е от шампанското и от горещината — усмихна й се той. — Съжалявам, че не можа да вечеряш с мен миналата вечер.

— Но аз ви чаках — цяла седмица, очаквах да ви видя!

Той сви рамене и с безразличие се загледа през прозореца към морето.

— Казах ти, че съм делови човек, времето не винаги ми принадлежи…

Прав беше. Глупаво бе да очаква, че ще има време само за нея. Трябваше да присъства на срещи по бизнес въпроси, да отделя време за съпругата и децата си. Тя си спомни двете малки момченца, радващи се на сладоледа.

— Дойдох, за да ви върна това — подаде му тя пакета. — Много мило от ваша страна, но не мога да приема.

Погледите им се срещнаха и той лениво й се усмихна.

— Но защо не, Леони?

— Прекалено много е… е, добре — не е подарък, който едно момиче може да приеме от мъж.

— Бе мое задължение да ти го дам — стойността му не е голяма, просто една стара вила.

— Но вие знаехте, че за мен то означава много повече.

— Да. Името ти е вписано в крепостния акт. То ти принадлежи. То бе твоята мечта.

Тя се приближи до него и му подаде документите.

— Моля ви — каза му тя. — Вземете си ги обратно.

— Това не те обвързва по никакъв начин, Леони — отвърна той, вдъхвайки мириса на косата й. Ухаеше, както и бе предполагал, на свеж въздух, слънце и море.

— Така ли? — колебливо попита тя. Наистина ли един мъж можеше да подари подобно нещо на жена без да очаква нищо в замяна. — И все пак, настоявам — бе непоколебима тя и тикна документите в ръцете му.

— Искаш да кажеш, че аз съм очаквал да ми се отдадеш в замяна на Вилата? — той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не за това ти давам Вилата, Леони. Можех да те имам, когато пожелая.

Докосването му бе леко, тя можеше да извърне глава, да се отскубне, да избяга от яхтата. Но не го направи. Остави се той да я целуне и щом устните му намериха нейните, откликна с желание, като че ли това бе истинската причина, поради която бе дошла тук. Искаше й се да я люби.

Той я придърпа по-близо, притисна тялото й плътно към своето, докато изучаваше устните й, вкусвайки тяхната сладост, докосвайки малкия й розов език, прокарвайки ръка надолу по елегантната извивка на гърба, опипвайки малките трапчинки в основата му и мекото възвишение на дупето й. Тя отметна глава назад, докато той целуваше шията й; искаше му се да я хапе по ушите, да я сграбчи за косата и да я дръпне назад, искаше я страстно, насилнически — в същия миг. Той я притисна толкова силно към себе си, че усети извивката на корема й през тънката лятна пола, знаеше, че и тя усеща твърдостта му, възбудата му. Повдигна я и я занесе на канапето. Леони въздъхна, обвила ръце около врата му и страстно изстена в ухото му. Знаеше какво й се иска, знаеше, че е в нея има нещо диво, необуздано… просто трябваше да й покаже как. Божичко, тя бе прекрасна. Той разкопча блузата й и щом тя я изхлузи през главата си, задържа ръцете й вдигнати, искаше му се да разгледа гърдите й, закръглени и златисти, с големи възбудени зърна, които го очакваха. Тя го милваше по косата, докато устните му ги опитваха, притискаше го още по-силно, искаше го… искаше той да го направи за нея… чудото. Той коленичи между краката й, потопен в екстаза на гърдите й, галеше гладкия й гръб, прегръщаше изящната му извивка, оставяйки я разтреперана и стенеща. Изведнъж бързо се изправи и разкопча полата й, изхлузи я над стройните й закръглени бедра, прокарвайки ръка надолу по тях, за да я съблече напълно, докато остане съвсем гола пред него, тръпнеща в очакване. Погледът й се насочи към него, докато той се събличаше, а щом се приближи към нея, протегна треперещата си ръка и го погали. Жил я хвана и грубо я повали върху възглавниците. Тя го гледаше със златистите си, разширени от възбуда очи, а ръцете му я разтапяха, разтваряха тайното й място, галеха я, примамваха я, изкушаваха я, докато соковете потекоха и той ги облиза, изтръгвайки вик на удоволствие от нея. А после я облада. Не нежно, а силно, не любвеобилно, а неистово и не мълчаливо, а с триумфиращ вик, докато се търкаляха, сплетени на канапето.

Тя се отпусна в голямата вана от черен оникс в неговата баня, разглеждайки следите, които любенето бе оставило по тялото й, бледите синини, малките ухапвания по гърдите, още зачервената й кожа там, където неговото тяло се бе допирало до нейното и на деликатното място между краката й. Тялото й се чувстваше великолепно, отпочинало, уверено в способността си да доставя и изпитва удоволствие. Ала тя си мислеше за Рупърт. Как можа да го направи, когато обичаше Рупърт? Как можа да предаде любовта си? Но с Рупърт никога не се бе чувствала така, бе различно с него… топло, любвеобилно и нежно и тогава бе смятала, че това е страст. Тя ли се беше променила? Или Мосю я беше променил? Харесваше й, когато Рупърт я любеше, отпускаше се в грижовните му ръце, прегръщаше го, радваше се на тялото му и на близостта им, но никога не й се бе искало да прави онова, което правеха с Мосю — никога не бе усещала такава… необузданост. Бе желание, силна потребност, която не знаеше, че притежава. Тя виновно седна във ваната, щом Мосю се появи на вратата. Не трябваше да го прави. Не само предаде спомена за Рупърт, но и се постави в лоша позиция. Трябваше да го накара да си вземе обратно документите.

Той й подаде една хавлия.

— Ела в спалнята ми, искам да ти покажа нещо.

Щорите бяха спуснати заради горещината, а тясното легло бе застлано със синя кувертюра от чист памук. Нямаше лукс тук и Леони остана изненадана — мислеше си, че стаята на такъв чувствен мъж трябва да е постлана с плътен килим в ярки цветове, осветена от сребърни лампи и скрита от чужди погледи с кадифени завеси. Ако всичко не бе от най-добро качество, тази стая щеше да изглежда спартански.

— Имам подарък за теб.

Той й подаде една кутийка.

— Подарък?

Значи беше очаквал да я види. Тя подозрително погледна кутийката в ръцете си.

— Отвори я — каза той, наслаждавайки се на собствената си сила. — За теб е.

Гладката кожена кутийка се отваряше лесно, разкривайки синята си кадифена вътрешност. Отвътре на тънък диамантен наниз, хвърлящ отблясъци във всички цветове на дъгата, в металическо синьо блестеше голяма висулка с форма на круша. Камъкът бе огромен — гладък и хладен на допир, кръгъл и голям колкото запушалка на кристална гарафа. Това беше бижу за куртизанка, дрънкулка, чието предназначение бе да оповести, че са те купили, че този мъж е платил за теб. Леони усети как я обзема ярост.

— Вървете по дяволите, Мосю — извика тя, отмятайки глава назад и скочи на пода като див звяр. — Задръжте си бижутата — дайте ги на другите си жени.

И захвърли дрънкулката на дъските.

— Няма защо да плащате за извършената услуга — няма да ви струва нищо! А сега — и тя му хвърли на пода и нотариалния акт — вземете си и това. Не сте ме купили, Мосю. Не ме притежавате и никога няма да ме притежавате.

Жил се разсмя.

— Но аз още не съм платил за теб, скъпа моя, това е само един аванс. Ела да живееш с мен, Леони, ще имаш къща в Париж и всичко друго, каквото си поискаш… назови го и ще го имаш. Ще бъдеш моята Леони… мое създание. Ще те облека в коприна и ще те отрупам с бижута — ще притежаваш само най-доброто качество. Винаги ще бъдеш красива.

Тя го гледаше ужасена. Какво й говореше той? Искаше да живее с него, да бъде негова жена — докато му се иска, а после щеше да я захвърли. Спомни си за вечерите, когато чакаше колата да се появи. Не желаеше всичко това… нямаше да бъде притежавана от никой мъж, да бъде в негово разпореждане, да е там, когато я иска, и да изчезва, когато му омръзне.

Той я прегърна.

— Хайде, Леони — усмихна й се самоуверено, — ти ме искаш, спомни си, сама ми го каза, само преди малко. Разбира се, аз си имам личен живот в Париж, но добре ще се грижа за теб.

Тя го отблъсна и бързо започна да се облича.

— Никога — изкрещя му, — никога няма да бъда ваша държанка.

Той я погледна мързеливо и самоуверено.

— Размисли — предложи той, развеселен от гнева й, — но си вземи това.

Той вдигна от пода документите за собственост и й ги подаде с усмивка.

— Запомни, това ти го давам без всякакви условия… не е в замяна на изпълнената услуга.

Леони си пое дълбоко дъх и ги грабна от ръката му.

— Върви по дяволите, ще ги задържа — извика тя, — ти получи, каквото искаше.

Той се засмя, щом тя се втурна през стаята, по палубата, чу стъпките й да отекват по мостика към брега.

— Ще се върнеш — помърмори той.

Леони нямаше никакви пари, последните бе изхарчила тази сутрин, за да стигне до Монте Карло, и затова се настрои за дълга разходка обратно към нос Фера. Слънцето бе вече ниско над хоризонта и слава богу, не беше вече толкова горещо, но усещаше слабост в коленете и още кипеше от яд. След като измина една-две мили, спря една фермерска каручка, връщаща се от пазар, и се качи в нея. Седеше мрачна и умълчана и си блъскаше главата над изминалия следобед и своята дилема.

Любенето с него наистина й бе харесало, дори и сега тялото й си спомняше възбудата. Тя се размърда смутено. Но той не й каза, че я обича… каза й, че е красива, прекрасна… че е най-възхитителната жена с най-гладката кожа… и много други неща, думи, които си бе повтаряла, докато той влизаше в нея. Изчерви се от срам. О, Рупърт, защо ме изостави? Това никога нямаше да се случи! Но ето, че се случи — и тя вече бе различна. Каручката неприятно се друсаше по изровения път и тя си спомни как някога се возеше в подобна каручка от Мазард до къщичката, която бе наричала дом. Погледни реалността, Леони, каза си тя, ти си отново там, откъдето започна — по пътя към къщи във фермерска каручка, без пари и без работа — и без някой, който да го е грижа за теб. Почакай, помисли си — едно нещо беше различно. Тя се взря в крепостния акт, който държеше, на името на Леони Бахри. Сега наистина имаше дом! Разсмя се, със смеха си зарази и фермера, който се чудеше каква ли е била шегата.

Гневът и въодушевлението я напуснаха веднага щом се върна към сигурността на Вилата. Влезе в тяхната стая, огледа леглото, опнатия бял чаршаф и възглавницата, бухната и гладка, очакваща русите им глави да се отпечатат върху нея. Но тя не беше вече момичето на Рупърт; русокосото същество, лежащо до него, бе невинно и обичливо, а не онова развратно създание, което молеше за още, което се бе продало… Не беше ли направила точно това тя? Наистина ли му беше повярвала, когато той й каза, че няма никакви условия? Всичко бе толкова объркано. Беше ли влюбена в него? Беше ли влюбена в Рупърт? Почувства се победена от собственото си тяло, мислейки за Жил вместо за себе си… не, тя просто не можеше дори сега да го нарича Жил. Той бе Мосю дукът дьо Кормон. Мосю.

Тя прегърна котенцето и притисна бузата си до меката му козина.

— Какво ще правим сега, Беби?

15.

На следния ден Жил замина за Париж, уверен, че след няколко дни тя ще се върне. Налагаше се спешно да се погрижи за бизнеса, но след два дни щеше да е отново тук. Той прецени, че точно толкова време щеше да й е необходимо, за да стигне до правилно заключение — че иска да бъде с него, че не може да живее без него — и да приеме предложението му. Той я бе въвлякъл в това незабелязано, без да я отрупва с цветя и подаръци, като просто й позволи полека да се потопи в спокойствието на луксозния живот, където попадаше с него, той я забавляваше, съчувстваше й, така че да не се чувства вече самотна и нежелана, караше я да се чувства красива, макар Рупърт да я бе изоставил. Бе наблюдавал разцъфването й с нова увереност. И сега й отне всичко това, остави я цяла седмица да се измъчва в несигурност и съмнения само за да я издигне отново, да я върне в своя свят, да й го предложи целия. Как би могла да устои на това? Но вече измина седмица, откакто се бе върнал, и изглежда, Леони още устояваше!

Той крачеше по палубата на яхтата, докато отегченият екипаж чакаше командата му за излизане в морето, която така и не им бе дадена. Страхуваше се да напусне пристанището в случай, че Леони се върне, страхуваше се да не би тя да си помисли, че е престанал да я чака и е заминал за Монте Карло. Той мрачно се бе втренчил, без да вижда каквото и да било в оживеното малко пристанище. Правилно ли я бе преценил? Струваше му се, че да. Никоя жена, откликнала веднъж като нея, не можеше да е безразлична след това. Дори мисълта за нея го възбуждаше; още усещаше допира до кожата й, приятното ухание на тялото й, вкуса й. Подлудяваше, щом си помислеше за отблясъците на плътта й, когато се надвесваше над него, желаеше я и нищо не можеше да го спре вече.

Кръстосваше малкия кабинет, където се бяха любили, опитвайки се да реши какво да прави. За пръв път в живота си бе неспособен да вземе незабавно и категорично решение.

Мосю и мадам Френар останаха очаровани, щом разбраха, че Леони е новата собственичка на Вилата. Когато научиха, че Вилата е продадена, те ужасно се уплашиха, че новите собственици могат да пожелаят сами да се грижат за мястото и да се наложи те да напуснат.

— Но сега — усмихна се мосю Френар — ние трябва да ти плащаме наем вместо ти на нас.

Той одобрително се засмя на този обрат на съдбата.

— Никакъв наем — каза Леони, — двамата сте ми дали вече толкова много. Докато имам стаята си, ще съм щастлива и ще продължа да ви помагам в кухнята, мадам Френар, в замяна на храната, която получавам.

Мадам Френар се суетеше из кухнята, приготвяйки обяда.

— Трябва да правиш нещо по-добро, вместо да работиш в моята кухня. На момиче като теб животът може да предложи много повече.

— Какво? Какво, мадам Френар?

— Не знам — изтупа брашното от ръцете си тя. — Но ти си различна, Леони, различна от момичетата, произхождащи от семейства като нашето. Сигурно ще има нещо по-хубаво в живота ти, от това да бъдеш сервитьорка — не знам какво.

— Мислите ли, че ще има щастие, мадам Френар? — с копнеж в гласа попита Леони.

— Надявам се, скъпа моя, сигурно ще го има. Просто сега се крие някъде в ъгъла. Сигурно и ти ще уловиш своя миг. Много ще ти струва да стигнеш до него. Но вече си тръгнала. Имаш си своя собственост, а си само на седемнадесет.

Леони са замисли над думите на мадам Френар. Да, сега си имаше своя собственост — станала бе земевладелец. Маслиновите дървета и земята по склона бяха нейни. Земята бе солидна, сигурна, единствената сигурност, която някога беше познала. Искаше да я разшири, да има целия склон, да го загради и да отглежда разни растения там. И никой никога нямаше да може да й го отнеме. Сигурно щеше да си намери млад съпруг, който да я обича и да я дари с деца. Вече беше се пробвала в ролята на любовницата, на другата жена. Жените като Пуши и Мари-Франс бяха толкова уверени в своя пленителен живот, те никога нямаше да бъдат изоставени. Мъжете като Рупърт и дьо Кормон никога нямаше да напуснат съпругите си, дори и за малко да се бяха позабавлявали, как можеше някой незначителен като нея да направи макар и малка вдлъбнатинка по гладката повърхност на живота им? Но тя се нуждаеше от сигурност — пълна сигурност, така че никой да не може да си играе вече с нея. Сигурност, достатъчна й, за да не е беззащитна даже ако мъжът, когото обича, я изостави. Дом — своя собственост — земя. Те щяха да й дадат тази сигурност.

Вече имаше план. Щеше да играе с Мосю своя собствена игра… все пак щеше да успее. Ако наистина той я искаше, тогава щеше да тича след нея, както тя го бе гонила. А ако не искаше, ами тя щеше да загуби залога. Щеше да почака и да разбере, а междувременно да реши какво иска тя самата. Той я бе запитал веднъж за това, но този път тя възнамеряваше отговорът й да е готов предварително.

Едно нещо искаше със сигурност — да се любят. Мислеше за това всяка нощ, докато лежеше сама в леглото, фантазираше си, че се търкалят в тревата на носа, представяше си го с други момичета, да прави с тях същите неща, каквито и с нея, и тази мисъл я възбуждаше, съзерцаваше се в огледалото, гадаейки дали му харесва, как би се почувствала, ако…

Беби свикваше с продължителните дневни разходки покрай носа, макар че често Леони трябваше да я носи на рамо, докато тя, поклащайки се, със задоволство душеше морския въздух. Краката на Леони бяха още влажни и полепнали с пясък, щом се запътиха от плажа към терасата. Беби първа го видя, спусна се към него и мъркайки, започна да се гали о крака му. Жил я вдигна, докато гледаше как Леони изкачва хълма. Той усети, че дланите му се изпотяват от напрежение и незабелязано ги избърса с носната си кърпа.

Тя вдигна поглед и го забеляза.

— О, това си бил ти.

— Не ме ли очакваше?

Тя наклони глава на една страна, преструвайки се, че размишлява.

— Ти си толкова зает човек…

Той въздъхна от раздразнение.

— Все така ли ли трябва да протичат разговорите ни, Леони?

— А как?

— Дойдох да ти кажа, че не съм променил решението си. Искам те.

— Така ли?

Гласът й бе равен, безразличен. Тя седна на стъпалата към терасата и изтупа пясъка от стъпалата си.

— Как можеш да искаш жена с такива големи стъпала? — попита го тя и през смях размърда палеца на крака си.

— Говоря ти сериозно, Леони!

— Какво очакваш да ти кажа? Че не мога да живея без теб? Не трябва ли ти да го кажеш?

— Не мога да живея без теб.

Тя изненадана го погледна, чудейки се дали това е истина.

— Това означава ли, че ме обичаш? — попита го предпазливо.

Той въздъхна и заговори, подбирайки думите си внимателно:

— Не съм сигурен, че знаеш какво е любов, Леони. Да, знам, че си си мислела, че си влюбена в Рупърт, но ти го забрави доста бързо след това.

Той седна до нея на стъпалата.

— Искам те — каза той, — защото не мога да залича спомена на тялото си за теб. Искам да те осигуря, да те направя дори по-красива. В бизнес средите се славя като безмилостен човек, който не би се спрял пред нищо, за да постигне целта си. Но няма да ти кажа, че те обичам, Леони. Желая те страстно. Това не е ли по-добро от любовта? Ти вече си разбрала, както всички разбираме един ден, че любовта е чувство за глупци.

Леони обгърна колената си с ръце и се загледа в морето. Какво бе очаквала от него? Че ще коленичи и ще й се закълне във вечна любов? А тя беше ли влюбена в него? Със сигурност не изпитваше онова, което бе изпитвала към Рупърт, но наистина го желаеше. Той беше прав. Любовта бе чувство за глупци. Веднъж вече бе паднала в този капан и видя докъде я доведе това. В бъдеще щеше да живее много по-добре без любов. Те се разбираха един друг.

— Значи това е сделка, Мосю, вашите условия и моите.

— Само ми кажи какво искаш.

— Искам да стана богата, Мосю. Не просто вие да ми давате пари, искам да ме научите как да използвам парите, за да правя от тях още пари. Искам да купя земя и собственост… ще ми помогнете ли, ще ме научите ли как?

Тя бе пълна с изненади. Мислеше си, че ще поиска апартамент в Париж, слуги, пари, бижута, дрехи от най-добрите модисти, че ще пожелае да се върне в театъра, да стане звезда. А тя искаше да стане бизнес дама! Много добре. Щеше да му е забавно да я обучава — макар да се съмняваше, че уроците щяха да бъдат успешни. Бизнес дисциплините бяха противоположни на характера й; тя бе прекалено емоционална, твърде непостоянна, за да обръща сериозно внимание на лабиринтите на финансовото дело. Но, разбира се, той предпочиташе да е така. Искаше любовница, а не бизнес партньор.

— Ще ти помогна — каза той, хвана ръката й, обърна я с дланта нагоре и целуна мекичкото между пръстите й.

Тя ги сви около неговите.

— Значи това е сделка? Сключихме ли договора, Мосю?

— Сключихме — отвърна той с триумфираща усмивка.

Котката скочи на коляното на Леони, претендирайки за мястото си, като надменно я погледна.

— Виждам, че имам съперник — засмя се той и извади една кутийка от джоба си. — Не посмях да ти го дам преди, за да не си помислиш, че се опитвам да те подкупя.

В кутийката имаше малка огърлица — тъничка нишка от различни диаманти. По средата й висеше малък златен диск, в който с дребни рубини бе изписано името на Беби. Бе най-изящната и очарователна панделка, която някоя котка някога бе имала и Леони се влюби в нея.

— Колко сте досетлив, Мосю — засмя се тя. — Точно каквото харесва Беби!

Той не искаше да й позволи да остане във Вилата още една нощ.

— Остави всичко — започна да й нарежда. — Нямаш нужда от нищо. Сега можеш да си купиш всичко, каквото поискаш.

Леони се върна в бялата стая, колкото да вземе снимката на Мари-Луиз, ръкавиците й и египетските статуйки.

— Напомнят ми за миналото — тихичко му обясни тя, докато ги прибираше в торбата си.

После се сбогува с Френар и им благодари за всичко.

— Грижете се за Вилата — заръча им — Аз ще се връщам, когато имам нужда от убежище.

Те вечеряха сами на яхтата, седяха под звездите на горната палуба, пиеха шампанско „Родере Кристал“, Леони колебливо си взимаше от сьомгата и аспержите, пренебрегвайки изкусителната купчинка горски ягоди.

За пръв път в живота си съм нервен с жена, помисли си Жил. Получих точно онова, което бях решил да си взема, а сега съм толкова несигурен.

За какво ли си мисли, чудеше се Леони. Толкова е мълчалив. Господи, дали не е променил решението си? Може би вече не ме иска, сега, когато ме притежава!

Напрежението помежду им ставаше непоносимо. Изведнъж той се изправи и се приближи до високоговорителя.

— Потегляме, капитане, ще се движим покрай брега до Кан.

Настъпи внезапна суматоха, когато моряците се събраха на долната палуба и оттам се разнесе монотонното боботене на мощната машина. Жил ги наблюдаваше неспокойно. Не можеха ли да се движат по-бързо? Имаше нужда от раздвижване и действие на борда, за да запълни огромната тишина между тях. Ето, така беше по-добре.

Яхтата напусна пристанището, минавайки покрай дузина други яхти, които затрептяха с многото си светлинки, щом започна да се спуска здрачът. Излязоха в морето, носеха се по вълните, усещайки прохладния вечерен бриз. Леони се отпусна. Излегна се на дивана под чергилото и се загледа в появяващите се на небето звезди.

Мосю стоеше над нея и я наблюдаваше.

Тя протегна ръка нагоре.

— Искам те — прошепна му тихо. Беше пораснала.

16.

Леони царствено влезе в магазина под ръка с Мосю, като че ли мястото й принадлежеше.

— Покажете каквото иска мадам — нареди им той и те тутакси се завтекоха да й угодят. За шикозните магазини в Кан бе голяма чест да услужат на Мосю дук и мадам.

Тя седна на малкото твърдо канапе, докато й показваха различните модели дрехи. Имаше рокли за сутринта и рокли за следобеда, рокли само за чая, роби за времето между чая и вечерята и вечерни рокли с такъв блясък, който караше дъха ти да спира.

— О, те всички са толкова красиви — прошепна му тя. — Не знам как да избера.

Той повика продавачката.

— Бъдете любезна и помогнете на мадам да избере.

— Разбира се, господине.

Леони с нетърпение очакваше да разбере какво ще й препоръчат.

— Естествено като се върнем в Париж, ще отидеш при Уърт — каза Мосю.

Уърт! Най-добрият модист на Париж. Каро ходеше там. Какво ли щеше да си помисли за мен сега Каро, питаше се тя, избягах с един мъж, връщам се с друг? Дали изобщо ще ми проговори… никога не отговори на писмата ми. Мисълта за Каро я натъжаваше. Но сега Мосю щеше да й помогне, щеше да й обясни всичко. Тя погледна към бедрото му до нейното на дивана, силното му, мускулесто бедро… плахо го докосна с пръстите си, а той я погледна изкосо, погледите им се срещнаха. Усмихната, тя отмести ръката си, щом продавачката се върна.

— Според мен тези цветове ще отиват на мадам.

Моделите преминаха отново пред погледа й: семпли сутрешни поли в бяло, обточени с ивици в бляскави цветове, и ефирни следобедни рокли от хладна коприна в морски цветове — синьо, аквамарин и нефрит — с изящни усукани колани, по края с малки пискюлчета с мъниста. Вечерните тоалети бяха рокли от кремава дантела с втъкнати сърмени нишки, с бухнали поли и дълбоки набрани деколтета, както и от една роба с варварски вид, чиито плисета от аметистовосиня коприна меко се спускаха от раменете, прихванати свободно в кръста с колан от тънки златни плочици.

— Поръчай си това — промълви внезапно Мосю, — ще ти стои чудесно.

Тя го погледна изненадана как прави знак на продавачката да дойде.

— Мадам ще вземе всички — инструктира я той — а от последния модел поръчайте в различни цветове, всичко, което би й отивало. Както и този колан на Картие — искам същия, но в златно.

— Разбира се, господине. Естествено ще бъде по-красив в златно. А сега може би мадам ще пожелае да си избере аксесоари и да пробва моделите?

— Погрижете се за мадам тогава — твърдо каза той, отправяйки се към вратата. — Дайте й каквото пожелае. Ще бъда в кафене „Сезар“, Леони, докато свършиш. Приятно прекарване.

Леони се ентусиазира.

— Ами — реши тя — да започнем с бельото — областта, в която бе специалистка и знаеше какво точно да избере.

После продължиха с обувките, чантите, ръкавиците — тя страшно си падна по шапките… особено по голямата сламена шапка с панделката и цветята, също и по дантелените шапчици за по-официални случаи. Избра си шапка към всеки тоалет. И обувки от мека кожа, които си отиваха с малките чантички, подбрани специално към дрехите.

Въздъхна напълно удовлетворена и напусна магазина в костюм за разходка, подновена от главата до петите — бельо от синьо-зелен крепдешин3, чорапи от фина кремава коприна, рокля от тънък лен в цвят аквамарин, а чантата и обувките от бледокремава кожа, подхождащи си с голямата сламена шапка, кацнала несигурно върху буйната й коса. Чувстваше се великолепно!

Жил се усмихна, щом я видя гордо да крачи, следвайки главния келнер, който лично я придружаваше до масата му, и да хвърля царствени погледи ту на едната, ту на другата страна в отговор на хората, които се обръщаха да я гледат. Бе великолепна!

— Е? — попита тя и не можа да устои на изкушението елегантно да се завърти пред него.

Той отметна глава назад и се засмя на глас.

— Ослепителна си — възкликна, — ослепителна!

Те плаваха по крайбрежието, застоявайки се ту в Мантон, ту в Ница, ту в Монте Карло, където тя можеше да носи новите си тоалети, обожавана, хваната под ръка с него, или пък пускаха котва в малкото рибарско селище Сен Тропе — там можеха да вечерят боси на плажа в кафенето с тенекиения покрив, в което приготвяха най-хубавите омари по целия Лазурен бряг с много чеснова майонеза. Или просто мързелуваха на яхтата, тя се събуждаше късно, а той вече бе на крак от зори, работеше в кабинета си, тя го придумваше да поплува с нея, по въжената стълба от едната страна на яхтата се спускаха до специална площадка, откъдето тя се гмуркаше и лудуваше в чистото море, плуваше под водата, озовавайки се очи в очи с малките рибки. Във водата той се движеше, както правеше всичко останало, перфектно, с изчистени движения, които го изтласкваха напред по права линия и после обратно към яхтата.

— Само не знаеш как да играеш — извика му тя, лудувайки край него, пръскайки го с вода, докато той излизаше на платформата за гмуркане. — Просто трябва достатъчно да се упражняваш… върни се във водата и ще си поиграем!

Те се състезаваха и винаги тя губеше безславно, разсмивайки се от собствените си усилия да победи, изтягаха се голи на спокойствие на горната палуба, докато слънцето отново ги изсушеше и затоплеше охладената им от морската вода кожа.

Обядът бе лек, макар тя да му бе забранила да яде омлет.

— Никога вече — заповядваше му, наслаждавайки се на новата си власт, — ще се храниш с нещо различно всеки ден.

Така и правеха, дори това да бе само плод или сирене, или купчинка прясно уловени в залива скариди.

И, разбира се, после правеха любов, ако можеше да се нарече така. Динамично, интензивно, сякаш се впускаха в някакво приключение, винаги диво и необуздано. И никога нежно.

17.

Естествено слуховете бяха стигнали до Каро. И как иначе. Цял Париж говореше за това.

— Смяташ ли наистина, че може да е нашата Леони? — попита тя Алфонс по време на закуската.

— Готов съм да се обзаложа — той си намаза препечена филийка с масло и отхапа от нея. — Присъствах на първата им среща, на партито по случай рождения ти ден.

— Дори не знаех, че са се запознали.

— Сега, като си мисля за това, ми се вижда странно. Жил като че ли много държеше да го представя, а после каза, че трябва да си тръгва… просто се сбогува и си замина. Доколкото познавам дьо Кормон, той вероятно я е харесал още тогава, но я е оставил настрана, за когато му остане свободно време.

— Наистина ли? — замисли се Каро. — Алфонс, спомняш ли си онази вечер в кабаре „Интернационал“, когато стана гафът с коня? Винаги съм имала необяснимото чувство, че това не бе просто случайност… че Жил го бе нагласил. Може ли наистина да е така?

— Но защо да стига дотам — в края на краищата Жил може да има почти всяка жена, която пожелае?

— Но ако — продължи с предположенията Каро — той е искал Леони, а тя вече е принадлежала на Рупърт?

— Тогава излиза, че единственото, което е било необходимо да направи, е да изчака.

— Чудя се… — каза Каро, отпивайки от кафето си. — Бих искала да ми беше писала. Чувствам се отговорна за всичко това. Надявам се, че е щастлива с дьо Кормон, но не мога да си го представя… та тя е дете, Алфонс. Не смяташ ли, че ние трябва да направим нещо?

— Каро, тя избяга с Рупърт. Това не бе постъпка на дете, беше младо влюбено момиче, а сега, когато Рупърт се ожени, се прехвърли на дьо Кормон. — Той сви рамене. — Случвало се е хиляди пъти.

— Да — въздъхна Каро, той имаше право.

— Както и да е, те са се върнали в Париж — съобщи й Алфонс. — Пристигнали са вчера и той я е настанил в хотелски апартамент в „Крийон“. Очевидно той си живее доста свободно въпреки Мари-Франс.

— Не знаех!

— Чух го снощи, мислех да ти кажа, но забравих.

Каро отмести стола си назад и се забърза към вратата.

— Най-добре е да видя дали всичко е наред с нея, Алфонс. В края на краищата, тя ми е приятелка.

Леони бухна възглавниците и се излегна на тях, оправяйки дантелената си рокля, така че благоприлично да покрива ключиците й и завърза на голяма фльонга на врата си една по момински бяла сатенена панделка. Жули, прислужницата й, вече бе сресала косата й и за пръв път в живота й тя остана на отреденото й място, прибрана назад само с подходяща бяла панделка. Разбираше кога е победена. Какво, чудеше се Леони, щеше да прави днес? Първият ден без Мосю. Той бе излязъл рано, докато тя още спеше, за да върши онова, което смяташе за така ужасно важно и което го правеше богат и силен. Леони огледа стаята — нейната стая — тук щеше да живее, докато намереха къща. Беше й предложил да й купи апартамент, но тя настоя за къща… всичко можеше да се случи с една постройка, да изгори например, но земята винаги щеше да си е там. Междувременно тази стая я устройваше, макар наистина да предпочиташе стаята във Вилата. Беби с диамантената си огърлица вече бе разкъсала на парченца хубавата й дантелена възглавница, насочваше се към одеялото и при това съвсем не изглеждаше питомна.

Апартаментът бе целият в синьо; огромен, дебел, син, китайски копринен килим с цветчета по краищата и легло ала Луи XIV с позлатени орнаментирани връхчета на таблата със синя тапицерия, върху чиято дамаска в овална рамка бяха изрисувани елегантни придворни, разхождащи се край брега на синьо езеро. Драперията на прозорците бе от същата синя дамаска, а диваните от същия период — в синьо кадифе, по краищата с пискюли. Дори лампите бяха сини, въпреки че, слава богу, бяха проявили здрав разум да им поставят прасковени абажури.

Това бе нещо повече от апартамент, заемаше половин етаж в хотел „Крийон“ на Плас де ла Конкорд и бе много, много елегантен. Имаше голям салон за забавления и малък салон само за нея, голяма и малка трапезария, кабинет, кухненски помещения, гардеробни и отделна спалня за Мосю, бани и дори стаи за слугите.

— Какво ще правя с всички тези стаи? — на глас размишляваше тя.

— Мадам — Жули й поднесе една визитна картичка на сребърен поднос.

— Каролина Монталва — прочете тя. — Каро… това е Каро! О, колко прекрасно, покани я, Жули… не, почакай малко.

Тя отмести подноса и заоправя косата си.

— Добре ли е косата ми?

— Отлична е, мадам.

— Тогава я покани.

Вратата се отвори и там застана тя, в сапфирена рокля, черната й коса сияеше и блестеше, а очите й искряха от радост.

— О, Каро — Леони скочи от леглото и се втурна през стаята. — О, Каро, толкова съм щастлива да те видя.

Те се прегърнаха толкова силно, че дъхът им спря.

— Знаех, че всичко ще бъде наред, когато те видя — въздъхна Леони.

— Разбира се, че е наред, но при теб наред ли?

Каро я огледа критично.

— Пораснала си — обвини я тя. — Сега изглеждаш по-обиграна и бляскава. Какво се случи с малкото момиче в Баден-Баден?

— Това бе толкова отдавна… като че ли в друг живот… Каро, кажи ми, знаеш ли нещо за Рупърт?

Каро се поколеба, да й каже ли? Ако премълчеше, някой друг щеше да го направи.

— Той е женен, Леони. Беше неизбежно, семейството му се нуждаеше от това.

Раменете на Леони се отпуснаха под дантелената рокля.

— Ако само ми беше писал, Каро — прошепна тя, — трябваше да ми пише.

Каро не каза нищо. Разбира се, че трябваше да й пише. И защо не го бе направил? Рупърт не беше жесток… струваше й се много странно.

— Всичко тук е великолепно — каза тя, сваляйки палтото си, — въпреки че е малко синьо, нали?

Леони избухна в смях.

— Каро, кажи ми, какво правят по цял ден красивите любовници на богати господа?

— Какво правят ли? Ще ти кажа какво — отвърна Каро, — забавляват се.

— Ще ми помогнеш ли да се позабавлявам?

— Започваме още сега! Първо ще посетим Уърт, после ще обядваме, след това ще отидем при Картие, а после, да видим, имаш ли нужда от къща или апартамент?

На юг времето бе меко, сякаш лятото се опитваше да се задържи още малко. Слънцето затопляше морето и водата още ставаше за плуване, а бризът все така галеше кожата, макар че вече завърташе опадалите листа и лекичко повдигаше полите. В Париж обаче есенните дървета бяха съвсем голи, усещаше се ледената прегръдка на източния вятър, който караше Каро и Леони да ускорят крачка, докато минаваха хванати за ръка през Булонския лес.

Леони имаше нужда да говори, а Каро искаше да слуша — Булонският лес, където единствено вятърът можеше да долови думите им, изглеждаше най-уединеното място за такава изповед.

Каро слушаше мълчаливо, не искаше да прекъсва потока от думи, пороя от истини, изливащ се от Леони, която разтреперана й описваше бягството на Рупърт и се питаше защо не са пристигнали писмата й. После на свой ред се разплака, докато претръпналата Леони с пресъхнали вече очи й разказваше как е искала да умре, но как се появила Беби и станала нейният единствен приятел. А после срещнала Жил дьо Кормон. Каро с удивление слушаше разказа й за неговото съчувствие, за вечерите заедно, за това, че й е подарил Вилата — без никакви условия — и колко невероятно е да се любиш с него.

— Ако ме намираш различна — каза Леони, — то не е просто защото съм добре облечена и съм усвоила как да се държа в шикозните ресторанти, макар че Мосю ме научи и на това. Работата е в любенето, Каро. Той ме промени. Понякога в прегръдките му не мога да се позная, а после, когато се погледна в огледалото и потърся следи от онова, което съм чувствала само преди един час, благодаря на бога, че не ги откривам.

Каро беше потресена. Това не бе изповед на влюбена жена, а на жена, обсебена от страстта и сексуалното привличане.

— Но нали обичаше Рупърт…

— Да. Обичах го — но той ме изостави. Изобщо не ми писа, Каро, каза, че ще се върне — всички тези седмици, преминали в очакване, единствено в очакване! А през цялото време е смятал да се ожени за Пуши. Той ме излъга!

Тя се извърна и погледна Каро в очите, хубавото й лице бе бледо като слънчевата светлина, процеждаща се през оголелите дървета.

— Кълна се, че никога вече няма да попадна в такова положение. Каро, искам да бъда сигурна, че никой не може да ме сломи. Сключих сделка с Мосю — сделка. Той ще ме направи богата жена, но не просто като ми дава пари — като ми плаща. Ще ме научи как да правя пари. Ще увелича капитала си, така че да мога да си купя собственост. Когато ми подари Вилата, започна нещо, което не мога да обясня. Земята осигурява единствената реална сигурност и аз искам много акри земя, парцели земя… полета, потоци, синори… — тя въздъхна удовлетворена. — Жил дьо Кормон е ключът към моята независимост. Ще видиш, един ден ще завися единствено от себе си.

Те се сгушиха една до друга на студената пейка, загледаха се в изсъхналите медни листа, прехвърчащи във въздуха, носени от вятъра, заслушаха се в тяхното отчаяно прощално шумолене, преди зимните дъждове да са ги превърнали в безлична кафява маса.

— Значи не го обичаш, Леони?

Леони я погледна.

— То е вид любов. Не същото, каквото изпитвах към Рупърт, но това си е нашата любов, Каро, моята и неговата. И точно това искам.

Те станаха и отново тръгнаха, бързащи да изпреварят вятъра, опитващи се да се стоплят.

— Нали щяхме да се забавляваме? — подсети я Каро. — Хайде да идем да обядваме в „Брасери Лип“.

— Почакай — спря се Леони и се втренчи в парцаливия плакат, разкъсан от вятъра и избелял от дъжда, последен спомен от лятото и отдавна отпътувалия цирк, заминал за зимата в по-топлата Испания. Тя прекара пръст по списъка с имената, чудейки се дали някога ще мине покрай цирков афиш, без да провери.

— Винаги си мисля, че името на баща ми също може да е там — каза тя в отговор на озадаченото изражение на Каро — но, разбира се, никога го няма.

Марок се сви срещу вятъра, взирайки се в прашния водовъртеж надолу по алеята, мислейки си за родната земя, която бе напуснал преди много години, където сигурно винаги бе топло.

— Нямаш ли някой сандвич, за да го разделиш със старата си приятелка?

Гласът му беше познат…

Леони! Наистина беше Леони! Променена — бляскава, руса, искряща — но пак си беше тя. Тя през смях се хвърли на врата му, а той извика радостно, повдигна я и я завъртя във въздуха.

— Защо не ми писа? — започна тя. — Мислех, че сме приятели?

— Как да ти пиша, когато не знаех къде си?

— Но аз ти бях написала писмо — с адреса ми, обяснявах ти всичко в него!

Марок сви рамене и се усмихна щастливо.

— Не съм получавал никакво писмо — но няма значение, щом сега си тук. — Какво се е случило с теб, изглеждаш прекрасно?

— Дълга история, Марок, но засега ще се задоволиш с това. Аз — скъпи мой Марок — съм богата. Купувам си къща в Париж. И искам да станеш мой иконом.

— Иконом!

— Точно така, иконом. Нещо повече, ти ще бъдеш най-важният човек в къщата — ще въртиш цялото домакинство!

— Но аз дори не знам какво трябва да прави един иконом — възпротиви се той.

— Ще се научиш бързо. И на мен ми се наложи да науча доста неща. Тя се завъртя пред него и се засмя, докато той я гледаше с изумено лице.

— Имам любовник — съобщи му Леони, — който ме обожава и мога да си позволя, каквото поискам. Искам теб, Марок, не просто като иконом, а като приятел. Моля те, кажи „да“.

— Няма ли да бъда най-младият иконом в Париж?

— Ами, ще въведем нова мода — ще видиш, всички ще поискат да имат млад иконом. А ти ще бъдеш и най-елегантният иконом в Париж. Ще поръчваме фраковете ти направо от Лондон, а ризите ти ще бъдат специално ушити. Останалите жени ще се опитват да те изкушават да работиш за тях, ще получаваш предложения, на които е трудно да се откаже!

Той се засмя на живото й въображение.

— Ти си луда, Леони.

— Аз съм на седмото небе, Марок, и искам и ти да дойдеш там. Хвърли тюрбана с перото и ела с мен.

Тя протегна ръка и му се усмихна.

— Нямам търпение — засмя се Марок — да видя лицето на Мариан, когато й съобщя.

18.

Жил дьо Кормон отмести стола си назад, качи крака върху бюрото и сключи ръце зад главата си, замислен за Леони. Копията от чертежите на колите дьо Кормон лежаха захвърлени пред него.

Леони е там, мислеше си той, в апартамента в „Крийон“, вероятно вече е закусила. Трябва да е облечена с дантелената роба, която толкова много му харесва, косата й сигурно е току-що сресана, а бузите й са порозовели от утринната свежест на младостта. Той почти изпита задоволство, като си я представи как го очаква. Спомни си Мари-Франс; дори в началото никога не си бе мислил за нея, щом веднъж излезеше от къщи — с изключение, разбира се, в дните, когато се родиха децата му. Неговите момчета. Беше време да им намери прилично училище, независимо какво смята Мари-Франс. И той бе тръгнал на училище на тяхната възраст и това се оказа добро за него — но тогава не бе имал майка като Мари-Франс. Нямаше голяма разлика дали ще е в училище или в къщи — освен че в къщи имаше повече храна, — не го задържаше нито присъствието на майка му, нито това на баща му. Ако се съди по вниманието, което му отделяха, те спокойно биха могли да си живеят и в друга страна.

Колко мразеше всичко това… мрачната, смълчана къща в провинцията. Къщата се оживяваше само когато те пристигнеха по време на някое от редките си посещения и слугите се разшетваха, за да е готово всичко за мадам дукесата. Спомняше си как градинарят донасяше цветя от парниците, слугините палеха огън в големите камини и постоянно ги зареждаха с въглища от големи кофи, така че просторните леденостудени стаи да грейнат от топлина; икономът до последния момент лъскаше среброто, а готвачите се суетяха в помещенията за опушване и подбираха сочна розова шунка. Понякога той се вмъкваше след тях в огромните хладни стаи, където висяха куките и очакваха тетревите и бекасите от новия сезон и където стояха вече заклани и оскубани, приготвени за печката дивите гъски и патиците от домашната ферма. Обичаше да се навърта край сладкаря, който плетеше малки кошнички от захарен памук, за да ги напълни после с някакъв топящ се в устата десерт, който той никога нямаше да опита. Приготовленията изглеждаха безкрайни и усилваха нетърпението му. Като да чакаш Бъдни вечер, даже по-хубаво.

А после най-сетне настъпваше денят на пристигането, бе буден още в зори, измъкваше се от тясното си легло в старата детска стая, за да надникне през прозореца какво е времето. Винаги бе мъгливо, когато идваха за лова, ала по-късно ставаше светло и ясно и на жертвите не оставаше никакъв шанс да избягат. Често оставаше с мосю Талбер, помагаше му да хранят със зърно малките пиленца и му беше много мъчно за тях.

До ден днешен си спомняше усещането, когато плискаше лицето си със студена вода, опитвайки се нескопосано да се измие, помнеше как обличаше дрехите си и вчесваше хубаво косата си. Косата му беше като нейната, гъста и тъмна, къдрава надолу, имаше и нейните очи, всички казваха така.

С бърз ход кабриолетите се задаваха по алеята; вече ги виждаше в далечината от наблюдателницата си на едно таванско прозорче, минаваха през гората и през парка — дузина кабриолети с лакеи, облечени в ливреи и кочияши с цилиндри — завиха към спирката пред западния портик, а там стоеше тя. Неговата майка. Най-красивата жена на света, той я обожаваше. Излизаха от кабриолетите, смеейки се и бърборейки, жените до една бяха толкова красиво облечени, а мъжете със своите оръженосци проверяваха оръжията си. Пушките бяха прекрасни; вечерно време той се промъкваше в оръжейната и поглаждаше красивите приклади, инкрустирани със сребро, и лъскавите смъртоносни цеви, оръженосците му даваха да ги подържи. „Време е татко ти да те научи да стреляш“, казваха му те развеселени. „На шест години вече си достатъчно голям да държиш пушка.“

Последният път, когато се случи всичко това, той си спомняше много добре. Тя повика приятелите си, докато влизаше достолепно в огромната къща, като междувременно даваше и нареждания на прислугата, оплаквайки се от студа, макар огромните огньове във всеки ъгъл на стаята да горяха и денем, и нощем от една седмица насам. „Мразя това място“, извика тя и се завтече нагоре по мраморното стълбище, за да се преоблече. „Много повече предпочитам Мулен“ — другата им къща в долината на Лоара — а после, като си спомни нещо, се спря по средата. „Къде е момчето?“, пак извика тя, той се показа иззад скривалището си зад гърба на Нани и се затича нагоре по стълбите към нея, тя се наведе и го помилва по косата с нежната си ръка. Беше толкова близо до него, че той усещаше мириса на парфюма й — и сега си го спомняше кристално ясно — с основа от жасмин и още няколко по-слаби земни нюанса.

— Беше ли добро момче? — попита го тя с високия си ясен глас.

— Да, мамо.

— Добре, тогава нека Нани те облече подходящо за тази вечер и можеш да дойдеш в салона преди вечеря. Върви сега, сигурно имаш домашни.

И тя го отпрати с едно безгрижно тупване отзад по дупето.

Естествено, че нямаше домашни, гувернантката, която майка му бе наела миналия месец, напусна, защото не можеше да издържа вече в голямата самотна къща, а маман не си направи труда да намери нова, макар Нани да казваше, че това е недопустимо. Така че той още не можеше да чете, въпреки че бе на шест години. Нани бе англичанка и самата тя не особено грамотна, затова не можеше да му бъде полезна, а на него ужасно му се искаше да може да чете. Разлистваше книгите, които откри в голямата мрачна библиотека, прекарваше пръстче по думите, изтъкани от буквите на азбуката, сам се бе научил да образува сричките, но думите бяха толкова дълги и съвсем не звучаха добре, ако ги произнасяше буква по буква.

Целият ден прекара в очакване на вечерта. Горе, в крилото, където се намираше детската стая, не достигаха звуците на музиката и веселбата в другия край на къщата. Той се бе скрил зад сукнената завеса и надзърташе оттам, когато Нани я нямаше наоколо, но успяваше само да долови смеха им. Дори се промъкна долу до нейната стая на първия етаж, прикривайки се зад вратата, омаян от аромата на парфюма й, докато тя се обличаше. Искаше му се да остане край нея завинаги, да чува думите й, когато си приказва с онези странни хора, да знае с какво толкова важно, разкошно и прекрасно се занимава, когато не е с него… какво го отделя от нея. Страхуваше се, че тя ужасно ще се разгневи, ако го хване и затова се затътри през голямата къща към детската стая, за да почака там, докато го повика Нани.

Най-сетне настъпи моментът — този последен път завинаги се бе запечатал в съзнанието му. Той вървеше, хванат за ръката на Нани, а те се обърнаха да го видят, всички онези елегантни дами и стройни джентълмени, усмихваха му се и той се разтапяше от топлотата им, като някое глупаво кутре, показващо чара си.

— И с какво се занимавате, млади господине, по време на уроците си? — прогърмя гласът на баща му, който само чакаше възможност да покаже сина си на своите приятели.

— С нищо, господине.

— С нищо? Какво означава това с нищо? — обърна се той към съпругата си.

Тя сви рамене.

— Не знам… ела тук, Жил.

Той послушно се приближи до нея, усмихвайки се на тези дълбоки тъмносини очи с гъсти завити мигли. Хвана я за ръката, докосвайки нежната й прасковена кожа, копнеейки тя да го прегърне.

— Защо не учиш, Жил? — вместо това го попита тя.

— Гувернантката си отиде, мамо, а ти не ми намери друга.

Тя се изчерви от смущение.

— Глупости — извика му, — достатъчно си голям вече, за да ходиш на училище… вече би трябвало да посещава училище? — обърна се ядосана към баща му после.

— Е, така е, вече е достатъчно голям, Режин…

— Нали разбра… следващата седмица ще заминеш за училище, момчето ми. Аз ще се погрижа за това — каза тя и отклони вниманието си от момчето към мъжа, застанал от едната й страна, хвана ръката му и седна до него. Мъжът бе очарован. Жил остана самотен и забравен. Тя току-що с лека ръка го бе обрекла на дванадесет години самота и мизерия и той я намрази за остатъка от живота си. Когато майка му загина, по ирония на съдбата при нещастен случай по време на лов в същата къща, той не изпита нищо, дори омразата му не намаля. Но винаги си спомняше колко красива е била, аромата на парфюма и допира до кожата й…

Той рязко се изправи, щом Вероне влезе в стаята.

— Извинете ме, господине, но бяхте ме помолили за няколко цифри във връзка с каучука за автомобилните гуми и за сравнение между трайността на различните марки бои.

— Благодаря, да, остави ги на бюрото ми. Ще ги прегледам по-късно. — Той погледна часовника си… почти дванадесет. — Ще се върна към три, Вероне.

— Разбира се, господине.

Вероне придружи работодателя си до салона, избързвайки, за да му държи отворена вратата, докато наблюдаваше как Жил излиза навън на студения вятър, без да забелязва каквото и да било. Обзалагам се, че отива при нея, помисли си той с похотлива усмивчица, това се случва за пръв път.

Голямата стая бе тиха и празна, леглото изпънато и недокоснато. Той влетя в апартамента, очаквайки да я намери още размотаваща се, както на яхтата, но тя бе излязла.

Къде ли е отишла? Закрачи ядосано по пода, докато чакаше да дойде Жоли.

— Сигурно обядва с мадмоазел Монталва, господине, те отидоха да огледат няколко къщи заедно.

Разбира се. Искаше да я види, да го озари усмивката й, да го разсмеят шегите й… глупак, трябваше да се досети, че тя няма да си седи в къщи по цял ден. Той затръшна вратата на синия апартамент и се запъти към ресторанта.

Главният келнер го настани на тиха маса до прозореца и веднага взе поръчката му.

— Един омлет с пикантни подправки, ако обичате, и ми донесете менюто с вината.

— Какво ще кажеш? — завъртя се Леони по средата на големия салон и разпери ръце към редицата от осем френски прозореца с орнаментирани железни балкончета, високия таван с гипсови корнизи, полирания паркет и двете мраморни камини, по една във всеки край на стаята.

— Идеалната стая за празненства — отвърна Каро — но погледни, има и по-малък салон, а камината е в стил Адам.

Те минаваха през празните стаи, следвани от екота на собствените си гласове и възкликваха при всяко ново откритие — спалнята на господарите бе с гардеробна за него и отделно гардеробна за нея, имаше две бани и малък уютен будоар с камина за студените зимни вечери и два високи прозореца, гледащи към покрития с шума площад, с малко балконче за по-топлите дни.

— Мисля, че е страхотно — каза Леони, преценявайки бъдещото си владение. Тя вече бе решила. Това щеше да бъде нейната къща.

— Удобна е — съгласи се Каро. — Има достатъчно място, за да се устройват забави.

Леони се спря, сякаш нещо я парна.

— Но Каро — коя съм аз, че да устройвам забави?

— Скъпата ми Леони, това няма да бъде никакъв проблем. Мосю познава всеки, който си струва да се познава тук, а и освен това всяка жена в Париж умира от нетърпение да види коя е онази, която най-сетне е успяла да разтопи леда в сърцето на Жил дьо Кормон! — Каро се засмя при вида на изненаданото лице на Леони. — Ще останеш изненадана колко бързо ще свикнеш с това — предупреди я тя.

— Но аз не знам какво да правя, Каро. Не знам как да организирам едно парти.

— Първо трябва да си наемеш добър готвач. И ако настояваш да вземеш Марок за свой иконом, добре е да имаш и някоя опитна домакинка — тя ще те научи как да поддържаш домакинството. Една добра прислуга ще знае какво точно да прави. Що се отнася до дрехите, послушай съвета ми, Леони, обличай се винаги по усет — зарежи всички правила и предписания. Никога няма да забравя как изглеждаше на моето парти — дори тогава имаше собствен стил.

— Ами къщата, Каро? Толкова е голяма — откъде да започна?

— Ела — Каро я заведе по средата на просторния салон. — А сега затвори очи и само си я представи. Това е твоята къща, твоята стая — трябва да изразява твоята личност. Каква би искала да бъде? Представи си себе си вътре.

Леони затвори очи и усилено се замисли, представяйки си белите стени, високите прозорци с балкончета; бяха като празна сцена. Разбира се! Къщата бе точно като театър, а стаята като сцена, където ще се разиграва действието. Тя естествено не би могла да бъде конвенционална и обикновена — изискваше пищност, подходящи материи, приказно бляскаво осветление като прожекторите на сцената…

— Знам точно какво искам — заяви тя, отваряйки очите си. — Тази стая ще бъде сребриста.

Вероне проследи с поглед как работодателят му минава покрай него, влиза в офиса и затръшва вратата зад себе си. Защо ли се върна толкова скоро? Дьо Кормон се появи един час след като бе излязъл.

— Вероне!

— Господине?

— Искам да намериш някой, който да държи под око мадмоазел Леони. Искам да знам къде е и какво прави — както преди.

— Да, господине — Вероне бе изненадан. Да не би да я подозираше, че вече му изневерява! — Ще получавате доклад всекидневно, господине.

— А, и, Вероне — спря се на вратата дьо Кормон. — Ще бъда готов с отговорите за офертите, които ми дадохте, утре сутринта.

— Да, господине — Вероне бе потресен. Обикновено дьо Кормон изясняваше подобни неща за един час, не повече.

19.

На Леони й се струваше, че къщата поглъща цялото й време. Вече нямаше значение, че Мосю излиза в зори, самата тя ставаше в седем, обличаше се и се приготвяше до осем, нетърпеливо чакаше да се появи Каро и да се заловят с първата задача за деня. Екипът от землемери и експерти на Мосю бе открил загниване на горните етажи на къщата и влага на долния и бе посъветвал да я ремонтират. Това означаваше много работа.

— Ако това е къщата, която искаш, ще е необходим ремонт — каза й той.

Разбира се, че я искаше, вече си я представяше завършена… щеше да бъде прекрасна. Къща, появила се от мечтите на едно бедно момиче. Тя, която през целия си живот се бе къпала в студено метално корито, бе поръчала вана от розов кварц, с кранчета, наподобяващи делфини с тюркоаз в центъра — не бе пропуснала да поръча и златен монограм върху дъното — макар Мосю да бе отказал да слагат инициалите му и златни кранчета на неговата кремава мраморна вана. С образа на обзаведената къща в главата си тя си поръча копринен брокат, специално тъкан в Лион, а във фабриките в Обюсон — меки килими в пастелни цветове. Леони бе убедена, че къщата трябва да има уникален стил, създаден от самата нея. Нямаше да има друга такава къща в Париж.

— Прави каквото искаш — беше й казал Мосю. — Това е твоята къща.

— Нашата къща — поправи го тя.

Тя мина през двора на тяхната къща, изкачи няколкото стъпала и отвори голямата двойна врата със собственическа ръка. Салонът бе тих тази сутрин; основната работа бе привършена, оставаше само да се приключи с боядисването. Тя се разхождаше из стаите, вече започнали своя нов живот, представяйки си себе си и Мосю. Бяха заедно вече почти шест месеца, а тя още не го познаваше истински. Той я държеше на дистанция. Това я тревожеше. Надзърна в стаята, която щеше да бъде негов кабинет. Вече бе завършена — единствената стая в къщата, освен неговата гардеробна, с мъжко излъчване. Бе намерила прекрасен вълнен кариран килим от Шотландия, а стените бяха с цвят на слива — бе накарала бояджиите да изсветлят боята с малко кремаво, така че цветът й да стане топъл — а завесите бяха от лен в зелено райе с карирани ширити по края. В аукционната зала на Друе бе открила прекрасно старо абаносово бюро и огромно кресло, облицовано с тъмнозелена кожа. Тя се приближи до бюрото и разопакова комплекта за писане. На прост сребърен поднос бе поставена закръглена кристална мастилница, сребърна писалка и молив, както и малко преспапие с дръжка. Беше ги купила предния ден при Картие и възнамеряваше да му ги подари, когато му покаже завършената къща, но бе решила сега да ги подреди на бюрото, за да го изненада. В жлеба, където се поставяше писалката, имаше тъничък надпис. „На Мосю, бе написано там, с любов от Леони“. Тя замислено прокара пръст по него. Надяваше се, че ще му хареса.

„Воазен“ бе оживен както обикновено, а Леони щастливо оглеждаше препълнения салон от тяхната маса в ъгъла. Тази вечер бяха сами, само двамата. Не можеше да си спомни кога за последен път бяха прекарали вечерта само двамата, винаги имаше нещо организирано, театър или парти или вечеря в ресторант с дузина приятели.

— Спомняш ли си — каза му тя, хвана ръката му и я стисна, — спомняш ли си всички онези вечери в най-големите ресторанти по крайбрежието?

— Разбира се, че си спомням, ти изяждаше такова огромно количество храна.

Тя се засмя, разглеждайки менюто.

— Не знам какво да избера — каза и най-накрая го затвори. — Мисля, че ще си поръчам просто някаква риба.

— Спомням си и как по време на една от онези вечери ти ме попита защо винаги си поръчвам едно и също, когато има такъв голям избор.

Леони го погледна с широко отворени очи, изненадана, че се е преситила за толкова кратко време.

— Отегчена ли си вече? — попита я той.

— Разбира се, че не — просто съм развълнувана, че сме сами — започна да флиртува тя, — и ти трябва да избереш и за двама ни, както направи през онази първа нощ.

— Тогава ще си поръчаме същото като през онази първа нощ — каза той и поръча стриди и сьомга.

Имаме нещо като годишнина, бе му обяснила тя сутринта, защото се навършват шест месеца, откакто сме заедно. Тогава, бе й отвърнал той, ще отидем да го отпразнуваме във „Воазен“. И ето че бяха отишли. Той поглеждаше часовника си и тя се намръщи, нали нямаше да се прибира в къщи при Мари-Франс точно тази вечер? Усети искрица ревност към непозната си съперница — не съвсем истинска съперница, защото нямаше никакво състезание. Той принадлежеше на съпругата си. Те седяха един до друг в облицованото с червено кадифе сепаре, тя се премести по-близо до него и лекичко постави ръката си на бедрото му. Погледите им се срещнаха и Леони затаи дъх. Той отмести ръката й, целувайки пръстите й, а тя се върна на старото си място — усещаше се слаба, желаеше го. Винаги го желаеше, Мосю притежаваше магическа власт над тялото й, а тя не искаше да се освободи от нея — просто искаше да го усеща до себе си точно сега…

— Страхувам се, че утре трябва да замина — каза той, докато келнерът наливаше от любимото им шампанско.

— Да заминеш? Но къде?

— На първо време във Виена, но е възможно после да се наложи да отида до Санкт Петербург.

— Но това е в Русия!

Келнерът им поднесе стридите. Те блестяха сочни в собствения си сос.

— Но какво ще правя по цял ден без теб, Мосю?

Той сви рамене.

— Каквото правиш и сега по цял ден, предполагам.

Тя го погледна настойчиво.

— Вземи ме с теб.

— Не мога.

— Защо не?

Той нетърпеливо сви рамене.

— Това е делово пътуване.

— Но сигурно…

Той грубо я прекъсна.

— Още в началото ти казах, че моето време не винаги ми принадлежи. Не знам колко дълго ще отсъствам. Но предполагам, че можеш да се забавляваш, докато се върна.

Леони сведе поглед към стридите. Защо да не може да я вземе със себе си, можеше да го чака в някой хотелски апартамент във Виена, както го чакаше в хотелския апартамент в Париж? Усети сърцето й да се свива от някогашния страх. Може би той нямаше да се върне при нея. Тя вдигна поглед, думите й бяха на устата, но се овладя навреме. Нямаше да мисли за това… разбира се, че щеше да се върне. Ами ако не се върнеше? Сърцето й се смрази при тази мисъл. Но нали уж този път се беше погрижила за себе си? Имаше нова къща, която бе почти готова, имаше и пари в банката… само че още нищо не бе научила за акциите и сделките и за това как да увеличава капитала си. Мосю винаги бе толкова зает, а тя бе погълната от обзавеждането на къщата. С копнеж си помисли за Вилата, толкова бяла и скромна… не се нуждаеше от нищо, за да я разкрасява. Там тя би посадила градина и може би добавила малък басейн с няколко сенчести дървета.

— Имам подарък за теб.

Беше още една от онези кутии, като тази, която й бе дал на яхтата. Оттогава не й бе подарявал бижута, само огърлицата на Беби, а и тя не се нуждаеше от тях, макар че си бе накупила много дрехи. Харесваше й да ги носи, защото обичаше допира на материите, докосването им и начина, по който тялото й свикваше с хубавите платове, усвояваше ги. Останала без дъх от възхищение, тя се загледа в двойния ред съвършени перли, чиято голяма закопчалка от нешлифован сапфир бе заобиколена с диаманти и си подхождаше с висящите обеци.

— Сгреших преди, че ти подарих диаманти — каза той, закопчавайки огърлицата на врата й. — Първите бижута на едно момиче трябва да бъдат перли.

Образът на Рупърт изплува в съзнанието й. Той бе поставил друг наниз от перли около врата й, като повдигна нагоре косата й и я целуна по врата… и каза същите думи. Те бяха толкова влюбени, а тя — толкова млада.

— Не ти ли харесват? Можеш да ги върнеш, ако искаш, да ги смениш за нещо друго.

— О, не, не — тя взе обеците и си ги сложи, обръщайки глава, за да му се покаже. — Много са красиви, Мосю. Благодаря ти. Ще ги пазя.

Странно момиче бе тя. Той си спомняше как през живота си бе подарявал бижута на други жени, как те алчно ги грабваха и хукваха към огледалото, за да ги изпробват. Питаше се какво ли щеше да прави тя, когато той заминеше. Това щеше да бъде една проверка — за него, както и за нея.

Той ядеше малко, предпочиташе да я наблюдава как си взима с пръсти горски ягоди, една по една, отхапваше ги внимателно, а зениците й се разширяваха от удоволствие… о, тя бе създадена за удоволствие. Понякога я гледаше в огледалото, докато си завързва вратовръзката, как мързеливо лежи в леглото, сгушила се с котката, или я наблюдаваше иззад вратата как си оправя косата, без тя да го види, точно както някога бе гледал майка си.

Започна силно да вали, докато караха през осветените улици на Париж и уличните лампи мъждукаха в тъмнината с ореол от дъждовни капки, а те седяха в топлата интимност на кабриолета, без да се докосват, но със съзнание за близостта си. Хвана я за ръката, докато минаваха през фоайето на хотела и мълчаливо зачакаха асансьора. Когато желязната решетка се хлопна и те останаха затворени в клетката му, той я прегърна, силно я притисна към себе си, разгърна кожената й пелерина, за да стигне до гърдите й, смъкна презрамките от раменете й, разсъблече я до кръста и започна жадно да я целува, а тя се облегна на облицованата стена и вик на удоволствие се изтръгна от гърдите й. Асансьорът спря на техния етаж и това ги извади от опиянението, той загърна голите й гърди с пелерината и те невъзмутимо закрачиха, хванати под ръка и още разтреперани, по коридора под любопитните погледи на камериерките нощна смяна.

Щом затвориха голямата врата зад себе си, той свали пелерината й, откопча тежкия златен колан около кръста й, смъкна роклята надолу покрай бедрата й и я остави само по тънки копринени кюлоти, златисти като цвета на кожата й — това бе всичко, което тя обикновено носеше отдолу. На него така му харесваше. Въведе я в салона. Лампите бяха запалени, а завесите на големите прозорци не бяха спуснати и те гледаха към мокрите от дъжда улици. Стаята бе тиха, разнасяше се единствено звукът от дишането им и тропотът на дъжда по прозорците. Свали сакото си и внимателно го постави на облегалката на стола, докато тя го чакаше с ръце на гърдите, предвкусвайки докосването му… приближи се до нея, гол и готов, желаеше я, нуждаеше се от нея. Тя потъна под тежестта му в мекотата на синия килим и жадно се отвори, приемайки страстта му, а той устремено се гмурна в нея. Тя се бореше, дращеше го ненаситно по гърба с маникюра си, молеше за още, докато се търкаляха сплетени на килима, запотени и крещящи като две животни в схватка, стремящи се към своята крайна цел и като че ли несигурни, че някога ще я достигнат.

20.

Каро виждаше, че Леони е разстроена от отсъствието на Мосю. Макар да не говореше за това, тя бе станала по-тиха от обикновено и, изглежда, не знаеше как да запълни времето си.

— Да отидем в аукционната зала на Друе — каза й един следобед Каро — и да видим дали не можем да намерим такова легло, каквото искаш — макар че не съм съвсем сигурна какво точно търсиш.

— Нито пък аз — отвърна Леони, оживявайки се при мисълта за леглото, — но ще го позная, щом го видя.

Мосю бе заминал вече от три седмици, а тя още не бе получила известие от него и се тревожеше. Знаеше, че не е в Париж, бе сигурна в това, значи трябва да е отишъл в Санкт Петербург. Изглеждаше й толкова далеч. Господи, колко мразеше да чака! Никога повече няма да го правя, за стотен път си обещаваше тя.

— Поне къщата е почти завършена — каза й Каро, докато вървяха към Друе в ранния пролетен следобед. — Когато Мосю се върне, ще можеш да се преместиш в нея.

Леони внезапно бе споходена от вдъхновение.

— Искам да се преместя веднага — каза тя, дръпвайки Беби, която се бе спряла да подуши новите пъпки по храстите. — Искам вече да съм там, когато той се върне, и да го чакам. Всичко вече ще бъде готово, Каро, и аз ще му покажа неговия нов дом… нашия дом — триумфиращо добави тя. — Трябва да намеря легло днес — много е важно, Каро.

Каро я погледна разтревожена, говореше като току-що венчана млада булка, като влюбена жена. Дали наистина познаваше човека, с когото се бе обвързала?

— Кажи ми — попита я небрежно Каро, докато отваряше голямата стъклена врата на Друе — вземаш ли вече уроци?

— Какви уроци?

— Не си ли спомняш? Нали Мосю щеше да те учи как да инвестираш своя капитал, да ти показва как да купуваш акции и земя.

— Започвам веднага щом той се върне — уверено й съобщи тя. — Сега, когато къщата е готова, ще имам повече време.

— Още веднъж те предупреждавам — каза Каро, — че е прекалено късно, когато приключи една връзка, да се чудиш защо не си се уверила навреме, че нещата са наред.

— Но те са наред, Каро. Имам собствена сметка в Парижката кредитна агенция, а и къщата е на мое име. Мога да имам всичко, което поискам — тя посочи перлите на врата си, — но някак си сега, когато мога да имам всичко, не желая истински много неща… освен легло.

После Леони сграбчи ръката на Каро и хвана Беби под мишница, заливайки се от смях с отметната назад глава, докато вървяха по коридора на августовския аукционен салон.

В къщата цареше пълна тишина. Леони бавно крачеше из стаите, а Беби вървеше по петите й и мяукаше несигурно. Тя внимателно дръпна завесите на всеки прозорец и светна лампите. Отново пренареди възглавниците на новотапицираните дивани и оправи книгите, скупчени на удобните масички в очакване на своите читатели. Бе облицовала стените на големия салон с прозрачна тъкан, толкова фина, че тъкачите от Лион се почувстваха задължени да я предупредят. „Предназначена е за шлейфа на някоя прекрасна булчинска рокля, мадам“, й бе казал един от тях, останал шокиран и невярващ, когато тя му бе обяснила, че й трябват стотици метри, за да облицова стените си. „Но, мадам, ще се разпадне след няколко години“, уплашено й бе отвърнал той.

„Тогава ще ми изтъчете още“, каза тя, без да обръща внимание на ужасения му възглас при мисълта за тези разходи. Но не сбърках, помисли си Леони, докато дърпаше сребърния шнур, който освободи подхождащите по цвят завеси и наблюдаваше как те падат на правилни гънки и скриват мекия блясък на звездите през булото на мъглата. Бе постигнала целта си. Стаята изглеждаше театрално, декор за бляскавото представление на хората, които щеше да кани. Големият килим в бледогълъбовосиво бе украсен с цветя в толкова убити пастелни тонове, сякаш човек ги наблюдаваше над набраздена от вълнички прозрачна повърхност на езеро. Канапетата и креслата бяха покрити с тежка препредена коприна в кремаво и сиво-бежово, пепеляво и въглен, а лампите и свещниците бяха сребърни с плисирани абажури в прасковен цвят, конструирани така, че дискретно да осветяват стаята. Бе наредила букети от бледи цветя, подбирайки само такива с тежък аромат, така че да се запомнят десенът и мирисът им, а не тяхната индивидуална красота. По скриновете и масите от ценно дърво стояха изящни сребърни и порцеланови предмети на изкуството. Да, стаята бе готова. Оставаха само хората.

Тя взе Беби и се запъти през цялата къща към спалнята си, докосна безупречните кремави кувертюри, прекара ръка по стените от моаре4 в цвят шампанско, завъртя кранчетата в просторната розова баня… спомняйки си първия път, когато се изкъпа в такава вана у Каро.

Нямаше смисъл да се преструва, мислеше си тя натъжена, свита в голямото легло, няма да дойде. Знаеше, че е в Париж; вчера бе дочула, че е в града, и бе накарала слугите да се разтичат, докато не се увери, че всичко е на място, бе подготвила специална вечеря на свещи, само за двама, в тяхната собствена нова трапезария, отрупана с цветя. Бе го чакала, нетърпелива да го види, да чуе, че одобрява тяхната къща, да му покаже неговия кабинет и подаръка, който го очакваше там със специален надпис. Бе облякла любимата му рокля, робата с варварски вид и в цвят аметист, която той бе избрал за нея в Кан и бе поръчал при Картие специален колан в златисто към нея. Бе вчесала дългата си коса, оставяйки я да пада свободно, така че той да може да прокара пръсти през нея, да я стисне и да наведе главата й назад, за да я целуне. Дори бе изстудила шампанско „Родере Кристал“.

Той не дойде. Чака го цялата нощ. А после цялата сутрин и целия следобед. След това отпрати слугите, каза им, че са свободни следващите няколко дни и че ще им ги плати. Радваше се само, че Марок не е там, за да стане свидетел на унижението й.

Бе сама в цялата къща. Само тя и Беби, която предано я наблюдаваше, сгушена под мишницата й, успокоявайки я с топлината си. Напълни ваната, хвърли вътре шепа ароматни соли, които изпълниха въздуха с ухание на жасмин и зеленина, а после се отпусна във водата, оставяйки косата си да се намокри, и за пореден път се запита какво да прави сега?

Той усети жасмина, докато се качваше по стълбите, и спря потресен при спомена за момченцето, което някога се криеше зад вратата на гардеробната на майка си. Внимателно остави на леглото пакетите, които носеше, и пристъпи към вратата на банята. Беби го наблюдаваше от стола, без да мръдне. Леони се бе изпънала във ваната със затворени очи. Не бе чула стъпките му по меките килими. Той затвори вратата, отиде в другата стая и с усмивка заразглежда копринените завеси. Отвори една огромна кутия, извади отвътре кожено палто и небрежно го метна на единия край на леглото. После остави и документите, пръснати небрежно по кувертюрата. Влезе в своята гардеробна и огледа походното легло, от онези, които използваха генералите по време на поход или битка… то носеше емблемата на Наполеон… същата, която стоеше и в къщата на Ил Сен Луи, а преди бе стояла в стаята на баща му. Стените бяха с цвят на сив лен, а чергата — в карамелено. Обичаше тази простота. Тя бе разбрала от какво се нуждае той.

Леони се загърна с една кърпа и още мокра се запъти към спалнята си. Беби вървеше по петите й, после скочи на леглото, предпазливо подуши коженото палто и удобно се сви отгоре му. Леони се втренчи в леглото, в палтото, в документите. Вдигна един от тях. Ценни книжа, бе написано на плика. Остави го обратно на леглото, махна Беби от кожата и колебливо я погали. Бе златиста, пищна и безкрайно мека. После влетя с палтото в едната ръка и с кърпата в другата в неговата стая, а от мократа й коса пръснаха капки вода, щом отвори вратата. Той се бе подпрял с лакти на прозореца и се взираше навън в нощта. Щом я чу да влиза, се обърна.

— Ти си се върнал — с укор каза тя.

— Така изглежда — сухо отвърна той.

— Какво е това? — посочи му пликовете тя.

— Това са акциите и ценните книжа, които ти бях обещал.

Тя остави палтото и разкъса един плик, разглеждайки съдържанието му. Европейска компания за желязо и стомана, зачете Леони, 1000 акции… името й бе върху всяка една. Автомобилна компания „Дьо Кормон“… Ръцете й се разтрепериха. Защо го правеше? Защо я измъчваше, а после й даваше точно онова, което бе искала? Защо я правеше толкова несигурна, а после помагаше да се сбъднат всичките й мечти за сигурност?

Той се приближи до нея и вдигна палтото.

— Радваш ли се да ме видиш? — попита я после.

— Не знам. — Тя ядосано извърна глава, избягвайки погледа му. — Чух, че вчера си бил в Париж.

— Върнах се още завчера, но имаше неща, за които трябваше да се погрижа, и естествено трябваше да видя семейството си.

— Естествено.

— Цялата си мокра.

Той докосна влажната й ръка, избърсвайки капчиците по нея с пръсти, а после обърна пищното кожено палто с кожата навътре, здраво я загърна с него и започна да я търка, за да изсуши още мократа й плът. Занесе я до тясното легло, отметна самуреното палто, легна до нея и те се притиснаха един до друг в уюта на малкото легло. Тя ухаеше на жасмин и мокра кожа и той започна да я целува.

Бе се събудила преди няколко часа, но още лежеше сгушена до него в тясното стоманено легло. Той бе отпуснал глава на гърдите й.

— Кажи ми — прошепна му тя, макар да бе още полузаспал — кажи ми, че ме обичаш.

Той се обърна и веднага се събуди.

— Не ставай смешна, Леони — отвърна й на път към банята, — вече сме говорили за това. Тогава ти обясних чувствата си към теб. Те не са се променили.

Тя го чу как завърта кранчетата и как ваната започва да се пълни, а после си облече една роба и забърза надолу по стълбите. Отвори вратата на кабинета му и пипнешком в тъмнината стигна до бюрото, напипа малкия сребърен комплект за писане, подаръка й за него с този несполучлив, наивен надпис. Бързо изкачи стълбите, притиснала го към гърдите си, а после го скри най-отзад в гардероба си, където той никога нямаше да го намери.

Каро погледна Алфонс с раздразнение. Той бе толкова обикновен човек с закръглени бузи и кестенява коса, която вече се бе стеснила до малък обръч на темето. Очилата му бяха кръгли като кафявите му очи — всъщност той е направен от сфери, ядосано си мислеше тя. Сигурно е бил сладко малко момче.

— Тази седмица още не си ме помолил да се омъжа за теб, Алфонс.

— Ще се омъжиш ли за мен, Каро?

— Е, може би не тази седмица. — Тя се протегна до него на голямото легло с балдахин, пищно напръскан с макове и метличина, които уютно ги обгръщаха отвсякъде. — Имам чувството, че сме на лятна ливада — въздъхна удовлетворена.

— Аз съм търпелив човек — отвърна той и нежно я целуна. Знаеше, че сред техните приятели и познати има и такива, които се питат защо жена като Каролина Монталва, толкова красива и обичаща забавленията, е избрала да живее с такъв обикновен мъж като него, но никак не го бе грижа за клюките. Достатъчно бе, че тя е с него. Знаеше, че го обича, макар непрекъснато да отказваше да се омъжи за него.

— Аз те обичам — каза тя, като че ли прочела мислите му. — Ти си единственият, който би ме приел такава, каквато съм. Ти си единственият, на когото мога да се оплача, че ме болят краката, който няма нищо против, когато се тъпча с големи парчета хляб и сирене в четири часа през нощта и ще ми позволи да напълня голямата плевня на провинциалното имение с фриволните си приятели. Най-хубавите партита са ставали там — добави тя замислено.

Алфонс се засмя.

— А ти знаеш, че мразя партита — аз съм по-скоро от типа хора, които обичат да си стоят в къщи по пантофи и с лула в устата.

Тя му се усмихна.

— Знам, знам, но ти се научи да ги харесваш, нали?

Той я целуна с любов. Тя бе внесла цвят в живота му, преминал в банката и подчинен на традицията. Бе променила вътрешния му свят.

— Не ме напускай, Каро, дори никога да не се съгласиш да се омъжиш за мен.

Той я прегърна, усещайки топлината й, нейната жизненост, многоцветния й живот.

— Ако само можех — прошепна в ухото му Каро — да намеря някой като теб за Леони. Просто нещо ми подсказва, че Жил дьо Кормон е опасен човек. Леони ще си има неприятности, сигурна съм в това.

„Науки за Египет“ се помещаваше в една стара сграда, скрита в малка уличка зад Лувъра. Леони бе идвала тук веднъж преди това и сега не й бе трудно отново да го намери. Днес тя бе развълнувана. Мосю Ламартин й беше казал, че е изпратил снимките на йероглифите от нейните египетски статуетки на мосю Мариет в новия музей в Кайро и отговорът трябваше вече да е пристигнал.

Ламартин, разбира се, веднага бе идентифицирал статуетките. Докато нежно държеше в ръце малката котка, й каза:

— Древните египтяни са обичали котките, за тях те били свещени животни. Тази е известна като Баст.

Другата статуя му се стори по-интересна и той я вдигна благоговейно.

— Тази е от осемнадесетата династия, управлението на Тутмос — каза й той. — Богиня Сахмет, любима на великия бог Пта, владетел на древния град Тиба.

— Богиня — промълви тя, докосвайки с уважение гладкия камък, — на какво е била богиня тя, мосю Ламартин?

— Сахмет е имала много роли, но е известна като покровителка на бога на слънцето Ра по време на нощното му пътуване в подземния свят. Египтяните вярвали, че когато слънцето залезе под хоризонта, то отива под земята, влиза в подземния свят през порта, вардена от свирепото куче Цербер, после продължава по реката Стих, където се изправя срещу много злини, докато накрая отново се покаже над хоризонта в зори. Силата на Сахмет закриля слънцето от злото и затова тя е толкова важна — без слънцето няма живот, а без Сахмет, вярвали египтяните, нямало да има бог на слънцето. Този диск зад главата й символизира слънцето, а лъвската глава показва нейната сила, тялото на жена — плодовитостта й.

Сахмет има двойствен характер — могъща господарка и любима, притежаваща силата да закриля своите земи и живота на онези, които обича. Ала Сахмет е и безмилостна към враговете си, разправят, че убивала с такава жестокост, че когато войниците говорят за някоя ужасна битка, казват, че врагът им „убива като Сахмет“. Тази богиня винаги е била спорна фигура, обичана от някои и мразена от други, през цялата египетска история. — Ламартин я погледна проницателно. — Мога ли да ви попитам как се сдобихте с това, мадам?

— Принадлежаха на баща ми — той бе египтянин. Как са станали негово притежание, не знам, но тези две статуи са били мои през целия ми живот.

Леони притисна статуята към себе си, като че ли се страхуваше, че той може да й я вземе.

— В миналото е било разпространено да се ограбват гробниците — обясни й внимателно той. — Без съмнение баща ви е попаднал на някоя от тях в неговото село, ако е живеел близо до Луксор?

— Не знам, не знам откъде е той.

— Повечето от намерените статуи на Сахмет са от Храма на Пта в Мемфис, някога известен като Тиба. Той се намира отвъд Луксор на реката Нил. Но тази, мадам, е рядка, тъй като камъкът, от който е направена, е необикновен. Дори големите статуи в самия храм са от черен гранит. А, разказват се много странни истории за статуята, много странни истории…

— Какви истории? — Леони жадуваше за повече информация, но Ламартин потъна в мислите си.

— Трябва да разбера какво е посланието на статуята — настоя тя. Надяваше се това да стане днес.

Канцеларията на мосю Ламартин бе покрита с прах ако не от династии, то поне от няколко години. Той изтупа един стол за нея и я покани да седне с доволна усмивка.

— Поне го имаме, мадам! Сега ще разберем какво казва!

— О, мосю Ламартин — бързо, кажете ми! — Тя се наведе напред и затаила дъх, зачака думите му, сякаш той се готвеше да го прочете.

— Това е откъс от едно стихотворение — каза той, — намерено изписано на портата на Храма на Мут в Карнак — уви, сега само порутена руина. Сахмет, в ролята й на закрилница и любима, била свързвана с Мут.

— А стихотворението — нетърпеливо го подкани тя.

— Ще ви го прочета, мадам:

Леони потръпна при тези думи, написани преди хиляди години в древния Египет, отекващи сега в прашната тишина на тази парижка стая. Сахмет, помисли си тя и името зазвъня в главата й, Сахмет… Макар думите, чието значение вече бе разбрала, да звучаха двусмислено.

— Струва ми се, мадам — усмихна се Ламартин, — че като всички богове, Сахмет е просто онова, което виждате в нея. Идеалната любима, покровителка и господарка на силен мъж, майчинска фигура, която ще се бори да защити децата си или безмилостна жена, която не би се спряла пред нищо, за да постигне целта си, дори пред убийството.

Леони дълбоко си пое въздух.

— Ами — каза тя с кръшен смях, — имала съм тази статуя през целия си живот — дори си лягах в леглото с нея, когато бях дете, обичах я, тя беше моя приятелка. Не вярвам, че Сахмет е зла.

— Значи вие виждате това у Сахмет, мадам, и така трябва да бъде. — Ламартин й подаде надписа с йероглифите. — Радвам се, че можах да ви помогна, мадам, поне разбулихме мистерията.

— Да — колебливо отвърна Леони. — Предполагам, че я разбулихме.

21.

Марок, безупречен в своя черен редингот и колосана риза, се запъти надолу по широкото стълбище от салона за гости на първия етаж и изпрати лакея да доведе прислужницата.

— Да, господине? — приближи се забързано момичето към него.

— Луиз, цветята в големия салон вече увяхват. Утре ще обясня на цветаря, но сега ги постави в прясна вода и избърши прашеца, който се е посипал по масите.

— Да, господине, разбира се.

Тя се засуети наоколо, трескаво опитваща се да му угоди. Това бе най-доброто домакинство, където човек можеше да си намери работа в Париж, плащаха най-високи надници, оставяха ти най-много свободно време и мадам винаги ти казваше по някоя мила дума, когато те видеше из къщата. Знаеше имената на цялата прислуга — а също и откъде са дошли, както и за семействата им — често я питаше за малката й сестричка. Бе мила жена, все едно какво мислеха хората за нея. А Марок бе най-добрият иконом в Париж, можеше да го каже с чиста съвест — бе работила при такива варвари, които си въобразяваха, че са не по-малко важни от господарите, но с него всичко бе наред. Той се грижеше стриктно за домакинството, макар да бе много млад. Освен това той обожаваше мадам. В кухнята се разправяха клюки, че преди много години те били работили заедно в магазин за бельо, но сигурно това бяха само клюки. Мадам бе истинска дама.

Марок я наблюдаваше как внимателно пренася големите подредени букети долу до зимната градина. Можеше да й има доверие, че ще се погрижи за тях, но сутринта бе вдигнал скандал на този цветар. Сега му връщаше цветята обратно — погледна ореховото дърво и високия позлатен часовник, който приглушено тиктакаше в ъгъла до огромната двойна врата — вече бе твърде късно. Очакваха гостите след около час, а всичко трябваше да е идеално.

Масата бе наредена за шестнадесет, толкова души можеше да смести Леони на голямата маса. Ако имаше и други, щяха да ги настанят на малки кръгли масички за шестима, да ги сложат на групи — това й харесваше, така атмосферата бе по-интимна и се завързваше по-лесно разговор — макар Мосю да предпочиташе всички да седят на една маса. Според мен, мислеше си Марок, по този начин той може да я държи под око. Ако тя седеше на друга маса, а не на неговата, той нямаше да знае какво става. Не че, разбира се, имаше какво да се знае. Но Марок не се съмняваше, че „Мосю“ дьо Кормон е един много ревнив мъж.

Той критично огледа масата, изпъна покривката, изящно избродираната ленена покривка в прасковен цвят. Разбира се, Мосю би предпочел обикновена бяла покривка, но Леони избра тази. Тежки сребърните свещници и кристални чаши, които той повдигна на светлината, за да провери тяхната безупречна чистота — те бяха толкова тънки, че се зачуди как не се натрошават в устата на някой по-страстен пияч. Внимателно постави чашите по местата им и благодари на бога, че не той е трябвало да ги мие. По една самотна гардения, отпуснала се на повърхността на водата в кристална купа бе поставена до всяко място, където щеше да седи дама, упойващият им аромат се просмукваше в стаята, а една ивица от малки лилии, преплетени с папрат и зеленина, обточваше средата на покривката по дължина.

На бюфета Марок провери гарафите с вино, което сам бе пресипал от бутилки преди това. Мосю бе много придирчив към виното и за двете години, които работеше при тях, самият той бе станал нещо като познавач. Леони бе извинила невежеството му по отношение на новата работа пред Мосю и той го бе приел, защото така искаше тя, дори бе надминал себе си и бе започнал да му обяснява разни неща, като например как да пресипва правилно виното, но по-скоро защото бе истински загрижен за виното, а не поради благото си сърце. Въпреки това бе любезен и оценяваше добре свършената работа.

Марок се запъти към кухнята, за да провери наред ли е всичко с готвача. За разочарование на готвача, Леони предпочиташе простата храна — като, разбира се, под проста тя не разбираше евтина. Той се усмихна, припомняйки си как си поделяха сандвичите на алеята зад „Сера“. Сега Леони щеше да поднесе прясна сьомга и печен фазан, подходящ за сезона, а също и най-добрите зеленчуци, които можеха да се намерят на пазара, а Мосю бе осигурил пълни кошници екзотични плодове от парниците на неговия замък, които пристигаха два пъти седмично. Леони сама бе научила готвача как да приготвя провансалски татен. Но когато бе сама, тя ядеше предимно омлет.

Беби го следваше по петите, застана на кухненския праг, и тъкмо навреме дръпна опашката си, преди вратата да се затръшне и да я премаже.

— Тази котка някой ден ще си загуби опашката — изкоментира готвачът и сложи на Беби чинийка с накълцани пилешки дробчета, а тя му се отблагодари, като с доволно мъркане отърка главата си о крака му. Той обичаше тази котка, никога не бе пускал котки в кухнята преди, но Беби бе различна. Специална.

— Всичко наред ли е, готвачо Мужен? — Марок огледа безупречната кухня, твърде зает, както обикновено, да държи всичко под контрол.

— Значи можем да предположим, че ще започнем да сервираме навреме, Марок?

— Да, Мосю дукът вече е тук.

Котката се изниза през вратата след него и бързо се изкатери нагоре по стълбите да намери Леони. Тя рядко я изгубваше от поглед.

Широкото легло с изящните табла, което изглеждаше така, сякаш някога е допълвало великолепието на някой ренесансов дворец в Италия, стоеше на своя постамент в средата на стаята и Леони си лежеше в него, забила невиждащ поглед в бледите копринени стени от моаре. В цвят шампанско и почти подхождащи на цвета на косите й, с изключение на времето, когато те изсветляваха от морската вода и от слънцето. Статуята на Сахмет, лъсната до блясък, гледаше към леглото от високия си солиден мраморен постамент, а до нея стоеше тази на Баст. Беби, привлечена от топлината на лампата, която осветяваше статуите денем и нощем, често се свиваше в краката на Баст, карайки Леони да се усмихва при вида на нейните две котки — но не и днес. Тя чуваше Мосю от съседната стая; той вече се бе изкъпал и, предполагаше тя, се обличаше с обичайното си темпо, погълнат от други мисли.

Тя сластно прокара ръка надолу по тялото си, все още влажна след като се бяха любили. Това бе първата вечер, която прекарваха заедно след дългото пътуване до Русия и както винаги, той я бе любил, повтаряйки, че тя му принадлежи. А щом свърши, отиде да се изкъпе, без дори да каже, че му е липсвала или че я обича. Но той никога не й бе казвал това, усмихна се тя накриво, както и тя на него. А би ми се искало да беше ми го казвал, помисли си тя.

— Мосю — извика го Леони.

Той се появи на прага, закопчавайки копчетата на яката и на ръкавелите си. Дистанциран, потънал в себе си, вече зает от следващата стъпка в програмата си, огорчена си помисли тя. Добре знаеше какво означава това. Довечера, след партито, щеше да се прибере в дома си, при Мари-Франс и децата. Той прекарваше точно определено време със семейството си въпреки факта, че вече публично следваше собствените си желания. Някога бе завиждала на Мари-Франс за сигурността й като съпруга на Мосю, но сега бе разбрала, че и тя също е уязвима.

Тръпки я побиха, като си спомни онзи път, когато Мари-Франс бе дошла да я види. Бе през една мързелива утрин и тя не бе подготвена за посещения. Набързо се облече, накара Жули да прибере косата й назад, колкото се може по-стегнато, за да не изглежда сякаш току-що се е измъкнала от топлото, разхвърляно легло. Мари-Франс бе бледа и сдържана, с отработена спокойна усмивка.

— Знам, че е трудно и за двете ни — започна тя, докато седяха една срещу друга и пиеха чай в изящни чашки от китайски порцелан, за които бе платил съпругът й. — Но аз трябваше да се срещна с вас. Не просто от вулгарно любопитство. Исках да знам от какво се нуждае той, което аз не мога да му дам.

Леони шокирана затаи дъх при следващите й думи.

— Обичате ли го, скъпа моя?

Леони не бе в състояние да отговори. Втренчи се в бледия килим, изпитвайки силно желание да се скрие в него. По никакъв начин тази мила жена не можеше да знае какво съществува между нея и Мосю.

— Всичко беше наред, преди да се срещна с вас — виновно каза тя на Мари-Франс, — но сега никога няма да мога да забравя лицето ви. И чувствата ви — точно като моите. Мадам… — тя си пое дълбоко дъх, — мислех, че нещата стоят по друг начин, но ако разбивам живота ви и ви причинявам дълбоко страдание, готова съм да го оставя.

— Жил и аз отдавна живеем отделен живот. Имало е и други, сигурно знаете, преди вас. Единствено за децата си се тревожа. Няма да позволя да бъдат наранени и няма да допусна никакви скандали. — Тя сви рамене. — Много мъже имат любовници. Виждам, че той е имал късмет да попадне на толкова млада и красива като вас. Никога не съм разбирала кое е онова, от което се нуждае Жил, но надявам се той да е намерил отговора. — Тя остави на масата недокосната чашата с чай, запъти се към вратата и в последния момент усмихната се извърна към нея. — Само помнете обаче, че моите деца винаги ще излязат на преден план, ако възникне някакъв конфликт — и после си тръгна.

— Да? — гласът на Мосю бе нетърпелив и я извади от унеса й.

Леони се наведе напред и стисна ръката му.

— Обичаш ли ме, Мосю? Кажи ми истината, какво изпитваш към мен? Интересувам ли те изобщо?

— Разбира се, Леони — с едно мръдване на раменете свали сакото си той, — ти ми принадлежиш.

Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците, загледана как той оправя вратовръзката си пред огледалото. — Самотна съм, Жил.

— Как можеш да бъдеш самотна? Та тази къща никога не е празна! А и след по-малко от час шестнадесет души ще дойдат на вечеря — затова може би е по-добре да ставаш и да се приготвяш.

Организираше вечерно празненство, за да отпразнуват завръщането му у дома, бе поканила различни хора, смесица от стари приятели и нови познати, но вече съжаляваше за това. Имаше нужда от него, искаше да остане сама с него — да си говорят.

— Да ги отпратим. Да отложим празненството. Ти и аз можем да вечеряме заедно тук в моята стая.

— Не ставай смешна, Леони. В края на краищата, идеята за тържество бе твоя — той погледна часовника си. — Не забравяй, че към дванадесет ще трябва да тръгвам.

— Няма да забравя.

Тя се зави презглава с чаршафа, зарови лице във възглавницата, а Беби скочи на леглото и се сви на кравай край сгънатите й колена.

— Не знам, Беби — прошепна тя, — не че съм отегчена, просто трябва да има нещо повече от това.

Изглежда прекрасно, мислеше си той, докато я наблюдаваше от другия край на масата. Леони носеше черна рокля от органза5 без ръкави, с висока яка и жабо на врата — черното подчертаваше кадифената повърхност на голите й ръце. Кожата й бе гладка с топлия цвят на летни кайсии и още го възбуждаше. Тя бе погълната от разговора с един млад мъж, с когото се бе запознала скоро, художник, бе го представила тя. Жил наблюдаваше сведените им една към друга глави, докато те увлечени разговаряха. Изглеждаше напълно потопена в онова, което й говореше младият мъж… той изпита известна ревност, макар да знаеше, че няма причина за това — тя му беше вярна. Вероне бе платил на човек, който я следеше през цялото време, всеки ден получаваше доклади за най-малката й стъпка от момента, когато напускаше къщата до момента, в който се прибираше. Това, което бе започнало като игра, сега се бе превърнало в необходимост — трябваше да знае какво прави тя, с кого се среща и къде ходи. Искаше му се да може да подслушва разговорите й, толкова погълнат бе той от ежеминутните подробности на нейния живот.

Защо му бе казала, че е самотна? Никога не оставаше сама. Но поне повечето време бе с хора, които той познаваше — като Каро и Алфонс. Когато него го нямаше, тя ходеше на парти или на театър, той не я държеше в клетка — въпреки че би му се искало. Тази мисъл изплува от подсъзнанието му. Искаше му се да я заключи и да я пази само за себе си. Тогава щеше да е сигурен, че никога няма да я загуби. Тя му принадлежеше — не го ли беше доказал току-що, горе, в леглото й? Все още можеше да я възбуди, да я накара да го желае. Тя бе необуздана, неговата Леони — Леони, която единствен той познаваше.

Косата й падаше свободно и се разпиляваше по раменете й като мантия от светлина, а тя нетърпеливо я отмяташе назад. Продълговатите й кехлибарени очи го гледаха. Наведе се, вдигна Беби и я постави в ъгъла на съседната маса. Знаеше, че той мрази котката да стои на масата. Сипа си малко сметана и позволи на Беби да ближе от чинията й, като крадешком го поглеждаше. Изражението му не се промени, той отпиваше от виното и продължи да я наблюдава с тъмен, непроницаем поглед.

По дяволите, помисли си тя, защо поне не реагира? Искам да се вбеси! Той също е човек, не знае ли, че ни е позволено да показваме чувствата си? Излиза от контрол единствено когато ме люби и не съм сигурна, че дори тогава онова, което изпитва, е удоволствие… но със сигурност не е щастие.

Младият художник правеше скица на колосаната ленена салфетка, с бързи щрихи с молив пренасяше на салфетката онова, което бе успял да научи за Беби, застанала в ъгъла на масата, заета да облизва мустаците си.

— Очарователно е — засмя се Леони, доволна от резултата. — Ще си го запазя и ще го сложа в рамка.

Тя нарочно го бе сложила да седне от лявата й страна, опитвайки се да провокира Мосю, надявайки се да го накара да ревнува… от някой новопоявил се, от един непознат в живота й. Тя усмихната се надвеси по-близо до него.

— Кажете ми — попита го — какъв трябва да бъде един художник? Трудно ли е да се намери вдъхновение?

Мосю направи знак на Марок да напълни чашите с вино, докато шумът от разговорите се носеше над масата. Едрогърдата оперна певица от дясната му страна и хубавата млада актриса от лявата започнаха отчаян разговор през масата, изнервени от неговото мълчание.

Бе отсъствал за около месец и тя му бе липсвала. Животът му бе празен без нея. Преди му изглеждаше препълнен от събития, всички чинно заемащи определените им места, всички под контрол. Имаше Мари-Франс и децата, имаше и истинския си живот — неговият свят на бизнеса. Частта, определена за жените, имаше своето място, но никога не излизаше извън него, винаги бизнесът беше на първо място. И сега не трябваше да позволи да се случи това! Леони трябва да си знае мястото. Щеше да я направи щастлива, щеше да й покаже новия имот на Лоара. Тя си бе мечтала за лозе, а това точно се продаваше… това щеше да я развълнува, тази вечер щеше да й даде и сертификата за новите акции. Той отново погледна към масата — и реши да накара Вероне да намери някой, който да следи младия мъж.

22.

Каро почувства, че ако Леони продължава да крачи напред-назад по красивия си сапфирено син килим в стил Обусон, ще остави пътечка по него… вече беше при нея от час, а тя нито за миг не се бе спряла.

— Умолявам те да спреш — замоли я тя, — губиш си времето да се измъчваш заради Мосю. Трябва да приемеш, че той е такъв.

— Но, Каро — та аз никога не знам дали изобщо го е грижа за мен! О, знам — тя рязко седна на кушетката до Каро. — Не трябва да се оплаквам, аз сключих тази сделка и имам всичко, което би могла да желае всяка жена. Захвърли плика с акциите на кушетката до тях. — Дори това! Имам хубава къща, пълна с красиви неща. Погледни ме — аз съм една от най-добре облечените жени в Париж, останалите ми завиждат, че живея с Мосю дука. Имам всичко, което пожелая… или поне така изглежда. Знаеш ли, Каро — наведе се тя и зашепна, — никой друг мъж не предприема дори най-малка стъпка към мен. Дори не зная дали вече някой ме желае.

Каро бе шокирана.

— Мосю не те ли желае?

— Да. Да… желае ме, но понякога се питам… не съм сигурна защо ме желае, дори дали наистина съществувам за него… или той просто е потънал в собствените си потребности и желания. И защо ще ме желае, Каро, щом не ме обича?

Каро я прегърна и тя се разплака.

— Моля те, недей, Леони — каза тя, галейки я по косата. — Той е странен човек. Не знам дали изобщо е изпитвал любов към някоя жена. Но знам, че е обсебен от теб — готова съм да се закълна, че мисли за теб през цялото време, че се нуждае от теб.

— Тогава нека ми го каже… о, защо не ми го казва? — Леони се изправи и избърса очите си. — По дяволите, никога вече няма да плача заради някой мъж… заклех се в това, когато Рупърт ме напусна.

Каро взе плика.

— Какво е това?

— Неговият подарък за мен по случай завръщането му.

Каро отвори плика и бързо разгледа съдържанието му. Акции — всички в компании, собственост на дьо Кормон. Тя внимателно ги постави обратно в плика.

— Е, поне добре се грижи за теб.

— Но това не е достатъчно, Каро. Обличам се както той иска да ме вижда облечена, нося бижутата, които той ми подарява, устройвам приемливи партита, каня на тях хора, които той подбира, придружавам го, когато и където той иска и винаги съм тук — в очакване — кога ще има нужда от мен. Аз съм идеалната любовница — горчиво каза тя. — Аз съм всичко, което той иска да бъда. Чувствам се, сякаш той ме е създал!

— Леони, това не е истина. Ти си си ти.

— Завиждам на тези млади хора, които каня на моите партита, на оперната певица, която учи всеки ден, и на хубавите млади балерини, които се борят да си създадат име. Поне техният живот е реален. Аз съм част от измислицата, Каро. Това е дълга игра — като дърпане на въже. Понякога си мисля, че трябва да си намеря любовник. — Тя отново закрачи по килима. — Имаше един млад мъж на вечерята миналата вечер…

— Трябва да си полудяла — тихо каза Каро, — никой не може да надхитри Жил дьо Кормон.

— Дори не съм се целувала с друг мъж, откакто го срещнах.

Леони бе потънала в собствените си мисли, понесена от потока на собствените си думи.

— Понякога си мисля за Рупърт, за това колко млади и невинни бяхме и колко хубаво беше всичко…

— Рупърт те напусна, Леони, забрави ли това?

Това я накара да замлъкне.

— Предупреждавам те, Леони, че да мамиш Жил дьо Кормон е опасна игра. Защо мислиш никой не флиртува с теб? Не защото не си привлекателна или не те желаят. А защото се страхуват… страхуват се от Мосю. Той е известен с грубостта си в бизнеса, а виждам как се отнася и с жените, за миг може да се превърне в лед. Но любовник… Господи, Леони, трябва да си полудяла! Той никога няма да ти позволи да го напуснеш!

Леони мълчаливо се бе втренчила в пода и Каро хвана ръката й, изпълнена със съчувствие.

— Във всеки случай — добави тя, — не забравяй, че си сключила сделка. Договор, ти ми каза. Мосю не се ли придържа към него? — Тя й подаде акциите.

Леони седна с въздишка, гневът я бе изтощил.

— Сигурно си права, Каро.

Тълпа елегантно облечени хора се бе скупчила пред театъра на улица „Роял“, докато се отдалечаваха по улицата, се смееха и си приказваха за шоуто, което току-що бяха гледали. Мосю даде знак на чакащия шофьор.

— Не, моля те, нека повървим — предложи Леони, — каква приятна вечер е.

— Много добре, както желаеш. Запазил съм маса във „Воазен“.

— Защо да не отидем в „Купол“? Там е пълно с интересни хора, художници и писатели.

— Харесвам „Воазен“ и мислех, че и ти го харесваш.

— Но ние винаги правим едно и също, ходим на едни и същи места — виждаме се с едни и същи хора. Никога не ме водиш някъде, където е по-различно.

— Глупости — той здраво я хвана под ръка и забърза по улицата.

— Във всеки случай, тук си толкова рядко…

Засмя се на мърморенето й. Знаеше, че е ядосана, защото той щеше да заминава за Ню Йорк.

— Мисля, че ще те напусна — каза тя, изпитвайки го.

Той продължи да върви.

— Разбира се, че няма — отвърна й после.

— Защо да няма?

— А защо трябва? Нима нямаш всичко, което искаш?

— Така ли? Така ли, Мосю? — Искаше й се той да й каже, че я обича. Кажи го… кажи го, пулсираха думите в съзнанието й.

Тя се спря, накара го да се обърне и да я погледне. Улицата с три платна бе оживена, ярко осветените кафенета бяха пълни с хора, заети с това да се забавляват. Във въздуха се дочуваше откъслечна музика, долавяше се някакво веселие.

— Вземи ме с теб в Ню Йорк — замоли го тя, — позволи ми да дойда с теб само този път… моля те, Мосю.

— Не мога да направя това, Леони.

Тя не си направи труда да пита защо. Отговорът бе винаги един и същ.

— Ще заминем на юг за няколко дни, щом се върна.

— Но не това искам аз — студено каза тя.

— Какво наистина искаш ти? — Погледът му я пронизваше, тъмен и неразгадаем.

Искаше да го принуди да се разкрие, да провокира някаква реакция у него, нещо повече от страст. Искаше да бъде обичана от него.

— Искам да бъда с теб. Обичам те, Жил.

Той извърна лице.

— Казах ти още в началото, Леони, не може да става дума за любов.

— Искам да имам дете.

За пръв път на лицето му се изписа истински гняв и той се втренчи в нея с искрящи очи.

— Това е най-глупавото нещо, което някога си казвала, Леони. Ти си ми любовница, а не съпруга.

Той слезе на бордюра и спря кабриолет. Тя начумерено се качи вътре. Думите се бяха появили просто така в съзнанието й, от нищото… и го бяха засегнали. Поне бе разгневен.

— Нямах предвид това — промълви тя в настъпилата тишина.

— Няма да го обсъждам — грубо отвърна той. — Ще кажа само едно. Моите деца са с майка си, моята съпруга… и това са единствените деца, които възнамерявам да имам. Онова, което е между мен и теб, е друго нещо.

Остатъка от път прекараха в мълчание, забравяйки за вечерята, заедно се изкачиха по стъпалата на тяхната къща и всеки се запъти към собствената си стая. Беби радостно се завтече към нея, тя я вдигна и я прегърна, за да почувства уюта на близостта й, но този път нямаше сълзи. Никога вече нямаше да пролива сълзи за Жил дьо Кормон. Припомни си собствените си смели думи, докато го чакаше да дойде във Вилата… „щеше да бъде самостоятелна жена“. Тогава го бе надиграла в собствената му игра и бе спечелила. Е, умори се да бъде покорната, чакаща Леони. Бе настъпило време за нещо друго.

Той бе спал в собствената си стая тази нощ и когато на другата сутрин тя се събуди, вече бе тръгнал за Шербур и за парахода, който потегляше към Ню Йорк в единадесет часа. Щеше да отсъства шест седмици. Шест дълги седмици, неспокойно си помисли тя. Какво ще правя?

23.

Марок седеше на една маса отвън в „Купол“ и чакаше Леони. Кафенето бе претъпкано и шумно, а сервитьорките с бели престилки безгрижни се суетяха край масите, балансирайки с метални подноси, върху които бяха кацнали бира и изцеден лимонов сок, бренди и кафе и някак си успяваха да не изпуснат нишката на всяка сметка, а парите чевръсто дрънчаха в малките чинийки, оставени специално за бакшиш. Тентата, опъната върху желязна рамка със завъртулки по края, го пазеше от неочаквания душ на дъжда, който бе накарал обедното небе да притъмнее. Леони се завтече към него, стиснала под мишница Беби, която отказваше да намокри лапичките си на дъжда.

Задъхана, тя изтръска дъждовните капки от косата си.

— О, Марок — целуна го по бузата Леони, — толкова се радвам да те видя.

Те се срещаха редовно, веднъж в седмицата, и обядваха в някоя бирария или в някое евтино кафене. Беше му казала в началото, че въпреки че е неин иконом, той е и неин приятел и те никога не трябва да забравят това. А той знаеше, че тя цени приятелството им като самия него. Тя му казваше всичко, изливаше сърцето си пред него, а той се грижеше за нея в къщата, наблюдаваше Мосю и се чудеше как може Леони да понася студенината му. В съзнанието на Марок тя бе затворничка в тази прекрасна къща, хваната в капана на луксозния живот… не точно от Мосю, а от собствените си потребности.

— Да си поръчаме сирене — каза тя, — и много хляб с коричка, а също и бутилка бяло вино… умирам от глад, Марок.

Неочаквано жизнерадостна, помисли си той и повика келнера.

— Изглеждаш щастлива днес — каза той и погледна мъжа, който тъкмо сядаше на съседната маса. Не можеше да се сети откъде му е познато лицето му, но нещо се въртеше из главата му.

— Мисля да замина във Вилата за малко — каза тя. — Искам да видя как изглежда градината и да сменя обзавеждането на кухнята там. Искам да облекча живота на мадам Френар. Имам страхотни планове за това, Марок, ще стане дори по-хубаво. Ще разширя терасата и ще направя стълбите по-широки, така че да е по-лесно да се стига до плажа, нали знаеш колко е трудно да се изкачиш по склона, за да стигнеш до къщата. О, забравих. Разбира се, ти не си я виждал. Е, скоро ще я видиш… и тогава ще бъдеш мой гост, а не мой иконом.

Радваше се да я види щастлива. Бе така умълчана през първата седмица, когато замина Мосю, не излизаше никъде, едвам слизаше от стаята си. А ето я сега, отново кипяща от енергия.

— Новите планове за къщата ли те ободриха така? — попита я той.

— Те и новият ми подход към живота. — Тя отчупи едно парче от франзелата и обилно го намаза с масло. — От днес започвам мой собствен живот, Марок. Вече няма да съм само „жената, която чака“ Мосю.

Той бе станал свидетел на всичките им битки, знаеше тайните й. Познаваше и Мосю.

— Надявам се, че няма да направиш нещо глупаво, Леони.

— Като например да си намеря любовник? — Тя закачливо му се усмихна. — Не търся специално, но… — после сви рамене.

— Леони, не можеш да направиш това! Не си ли се замисляла какво може да направи той, ако научи? — Марок се наведе през масата и хвана ръката й. — Чуй ме, Леони, той е опасен.

— Какво може да направи? Той ме направи независима жена… не може да ме изхвърли, защото къщата е моя, имам достатъчно пари, а и — уверено добави тя — мъже като Жил дьо Кормон не убиват любовниците си. Но не се тревожи, Марок, не си търся любовник. Просто ще използвам времето си по начин, който ми харесва. Не съм сигурна какво означава това, но се уморих от този измислен свят.

Тя с огорчение си помисли за това, че й липсва образование. Успяваше да навакса, благодарение на Мосю и на собствената си привързаност към книгите и вестниците. Сега можеше да разговаря за събитията на деня, да обсъжда новите романи или да критикува последното представление в операта или театъра — но се страхуваше, че никога няма да може да навакса онези пропуснати години през детството, когато е можела да научи много повече. Но сега разполагаше с време, а имаше и усет. Знаеше какво й харесва и дори да не умееше да се изразява като колежанка, словото й бе ярко и забавно.

— Иска ми се да можех да рисувам или да пиша книги или да пея… това е нещо реално. Но тъй като не умея нито едно от тези неща, може би поне ще съумея да помогна на онези, които ги могат. Има толкова изтерзани художници, които се нуждаят някой да купи работите им, а Мосю притежава достатъчно пари да бъде меценат. Може би дори ще открия собствена галерия…

Леони се носеше на вълната на ентусиазма и това изглеждаше напълно безобидно. Представи си се като меценат на съвременното изкуство — а и защо не? Имаше добър вкус и много пари.

— Трябва да вървя — тя го целуна за довиждане. — Отивам да видя новата изложба в галерия „Марешо“.

Тя закрачи с бърза стъпка надолу по улицата, а русата й коса се развяваше като знаме зад нея, елегантно облечена, красива жена, която караше хората да се обръщат, щом минеше покрай тях. Той се намръщи, когато мъжът от съседната маса хвърли някакви пари в чинийката и проправяйки си път в тълпата, изчезна в същата посока като Леони. Къде го беше виждал преди? Изведнъж си спомни. Обикновено седеше в кафенето на ъгъла на площад „Сен Жорж“, точно срещу къщата.

Леони бавно се разхождаше из галерия „Марешо“, вглеждайки се в картините на стената, като от време на време правеше справка в малкия каталог, който държеше в ръце. Нетърпелива към подобен бавен напредък, Беби дръпна каишката си от ръцете на Леони, подостри ноктите си о полирания под и се запъти към една огряна от слънцето ивица близо до прозореца. Подуши самотната единствена картина, изложена там, и й обърна гръб като безинтересна, после се сви на кравай, пъхна муцунка под опашката си и се унесе в тиха дрямка.

Ален Валмон гледаше развеселен как котката се намества пред неговото платно, забелязвайки дългата кадифена панделка, провесваща се надолу, с която завършваше тънката каишка от нещо като диаманти, опасваща врата й. Е, това създание не обезценяваше картината, всъщност то добавяше към нея едно допълнително усещане за чувственост… котката излъчваше същата необузданост като стопанката си. Той говореше с Марешо, но вниманието му бързо бе отвлечено от жената в другия край на голямата галерия.

Трябва да е богата, предположи Ален, докато я разглеждаше. Роклята й бе скъпа, а тя я носеше с безгрижие, издаващо много пари. Никакви бижута, косата, хваната с лента и силно опъната назад, разкриваше неочакван профил, не класическа красота, бе прекалено властен, за да се нарече така. Той анализираше чертите на лицето й с критичното око на художник… брадичката бе остра, скулите широки, подчертаващи дълбочината на очите. Това лице притежаваше прекрасни черти и някаква стаена жажда за общуване. Да, тя бе хубава, нямаше съмнение в това. Леони се извърна, за да разговаря с Марешо. Значи бе потенциален купувач… е, надяваше се да си купи някоя от неговите картини. Нуждаеше се от тези пари.

Той се излегна в креслото до прозореца и зачака Марешо да свърши; може би щеше да успее да го придума за един малък аванс, имаше нужда от бои, а и сметката в бар „Елзас“ набъбваше. Мосю Люсиен бе толерантен към клиентите си художници, но от време на време все пак трябваше да му плаща по нещо… на стените си вече бе окачил повече картини, отколкото имаше в болшинството галерии, и все дадени му вместо заплащане.

Леони не можеше да понася Марешо да виси над главата й като сега, предпочиташе да остане сама. Искаше й се да не бърза, още веднъж да разгледа картините, които бе харесала, а не онези, които той й посочваше като притежаващи особени достойнства. Искаше й се да разбере какво на нея й харесва. И освен това, подло си помисли тя, искам да хвърля още един поглед и на младия мъж.

Той се бе излегнал в креслото до прозореца, подпрял крака, обути в износени обувки, на друг стол и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които го напичаха. Изглеждаше отпуснат и напълно спокоен. Леони се завъртя по-наблизо, демонстрирайки престорен интерес към един малък неясен пейзаж… Надявам се, че няма да ми се наложи да купя това, за да се запозная с него, усмихна се на себе си тя, надзъртайки по-отблизо към измъчените дървета. Не съм сигурна, че си струва.

— По-добре погледнете картината до прозореца — каза Ален, без да променя позицията си. — Много по-добра е от тази.

Не беше очаквала да я заговори и се смути. Разбра го по начина, по който говореше, поколебавайки се отначало, а после с поток от забързани изречения:

— О, просто разглеждам. Исках да видя всичко.

— Онази до прозореца е моя и е най-добрата картина в този бастион на комерсиализма.

— Щом имате такова мнение за галерията, тогава защо излагате тук?

— За пари — той отвори очи и я погледна. — За пари, скъпа моя… за да може някоя богата дама като вас да се отбие и да ги купи, за да мога аз пък на свой ред да си купя още бои, малко вино и коричка хляб, за да нарисувам още картини, които да излагам в комерсиални галерии като тази. Аз съм типичен умиращ от глад художник. — Той бавно се изправи на крака и се поклони ниско. — Ален Валмон, мадам, на вашите услуги.

Леони го погледна предпазливо. Имаше някакво очарование в този висок изпит млад мъж с проницателни пъстри очи, които я караха да се чувства несигурна в себе си. Той не беше красив, не бе и елегантен — всъщност, ако се загледаше в изцапаните му с боя пръсти и брадясалото лице, не беше дори и сигурна, че е чист! Но бе привлекателен.

— Покажете ми вашата картина, мосю Валмон — предложи му тя.

— До прозореца е — макар че, струва ми се, котката ви привлича повече вниманието на посетителите, отколкото моята картина.

Беби се търколи по гръб и се протегна, излагайки на показ стройното си космато коремче и елегантните си лапички, а после обърна глава на една страна с чара на малка кокетка и това ги разсмя.

— Тя е като всички жени, които познавам — изкоментира той, — няма значение колко си ядосан, когато флиртуват с теб по този начин, всичко можеш да им простиш.

Леони избягваше погледа му и гледаше само в картината. Жена, лежаща в легло сред топка чаршафи — нежен гръб и къдрица коса — нищо повече, само няколко движения на четката, цветен покров, блед, но въпреки това събуждащ страстта. Платното бе интригуващо, не знаеше точно защо, наистина бе съвсем невинно.

— Много интересно — промълви тя, не знаеше какво да каже на един художник, който стоеше в очакване на нейната преценка. — Искам да видя и други ваши неща.

Той сви рамене и се обърна.

— Дадох на Марешо само това, за да може да казва, че е единствено и да иска повече пари.

Бе привлекателен този млад мъж. Тъмнокос, слаб и жизнен, с напрегнато изражение и очи, които сякаш всичко забелязваха, всеки детайл от лицето й, от тялото й.

— Искам да ви рисувам — неочаквано каза Ален.

— Да ме рисувате?

— Вие сте различна — харесвам чертите на лицето ви и извивката на гърба, начина, по който тялото ви се движи — като котка. Разбира се — добави той, — вие сигурно вече се досетихте, че рисувам само голи тела. Той следеше каква реакция ще се изпише на лицето й и се усмихна, щом тя се изчерви. Значи това богато момиче още можеше да се изчервява, невероятно?!

— Помислете — каза той, небрежно й махна с ръка и се запъти към вратата. — Марешо има адреса ми.

Леони отново погледна изящната картина до прозореца. Бе смущаваща, но не можеше да разбере защо.

Тя се приближи до бюрото и каза на мосю Марешо, че ще я купи, без дори да попита за цената.

— А и между другото — небрежно добави тя, докато попълваше чека, — най-добре е да ми дадете адреса на този младеж. Имам една поръчка за него.

Площад „Мирабо“ не се оказа мизерен, както бе очаквала, нито пък западнал. Просто бе измъчен от грижи, потънал в бедност с половината от своите обитатели — почтени хора, и другата половина — художниците, водещи бохемски начин на живот. Изведнъж на Леони й се прииска да не беше си обувала белите обувки, изглеждаха толкова чисти, толкова нови и не на място. Тя припряно свали белите си ръкавици и ги скри в чантичката си, преди да почука на вратата. Не получи отговор и запристъпя нервно от крак на крак. Разбира се, че не трябваше да идва и разбира се, че нямаше да се съгласи да я рисува, но искаше да му помогне и бе харесала картината. Беше я подпряла на масичката до леглото си и я бе разгледала внимателно на светлината на лампата. Бе по-сложна, отколкото й се стори отначало, изисквало е да се нанася слой след слой от четката, за да се постигне усещането за забуленост, а момичето изглеждаше толкова убедително живо, макар да бе отпуснато. Искаше й се да види още негови неща, може би да купи и други.

Тя отново почука.

— О, за бога, влизай, ако ще влизаш — вратата е отворена.

— Здравей — извика тя и надзърна вътре, — аз съм. Леони Бахри. Запознахме се оня ден при Марешо.

Той не откъсна поглед от платното, което грундираше.

— Можеш да разгледаш, ако искаш. Ще ти обърна внимание, когато свърша с това.

Тя огледа голямата гола стая. Варосаните стени бяха изцапани с боя, използваше ги вместо палитра и ги бе украсил с много платна. Големият прозорец на отсрещната стена пропускаше хладна сивкава светлина през мрачните си стъкла и тя с усмивка се зачуди дали това бе причината, поради която платната му създаваха това особено усещане за забуленост. Въздъхна доволно, тази стая напълно съответстваше на романтичната й представа как трябва да изглежда ателието на един опитващ се да извоюва своето място млад художник. Харесваше миризмата на бои и разредител, купчините платна, скиците, направени набързо и после захвърлени настрана. Тя се почувства по-смела и започна да обикаля из стаята и да разглежда платната, някои завършени, други започнати и изоставени. Вълнуващо бе да гледа тези оживели картини, твърде различни тук, а не изложени на стените в галерията. Почувства и себе си различна тук, в тази стая, която притежаваше жизнена сила… жизнена сила, липсваща на нейните стаи, в нейния живот. Отново се вгледа в картините. На всички бяха нарисувани жени, мрачни нетипични красавици, рошави и неглиже по женски — лежащи в неоправени легла в малки тъмни стаи… имаше нещо особено в голотата им, тя го усещаше, излъчваха вибрации, заредени със сексуална енергия, на току-що консумиран или предстоящ любовен акт. „Дали изглеждам като тях за Мосю?“, мимолетно се запита тя.

Почувства върху себе си погледа на Ален и също го погледна, повдигайки въпросително вежди, докато той я попиваше от главата до петите.

— Да приема ли, че работите ти са автобиографични? — попита тя.

Ален отметна глава назад, избухвайки в смях.

— Всички са момичета от този квартал, някои са професионални модели, други — просто наминават.

Леони се обърна към картините. Всички бяха на момичета като нея преди — бедни, но привлекателни. Работещи момичета… тя не ги обвиняваше, че приемат онова, което може да им предложи Ален Валмон. Животът с него, помисли си Леони с известна завист, макар и сигурно за кратко — само докато ги нарисува, — трябва да е интересен и истински. В Ален имаше нещо земно, което бе много привлекателно.

— Бих искала да ме нарисувате, мосю Валмон — каза тя. — Разбира се, ще ви платя. Но искам портрет точно като тези.

Той избърса ръцете си в един мазен парцал.

— Вие сте купили картината ми от Марешо?

— Да.

— Добра е. Някой ден ще струва нещо. А дотогава, разбира се, той ще ви взима много повече. Тази ще е по-евтина.

— Искам да бъде голяма картина — запротестира тя.

— Размерът няма нищо общо с качеството, нали знаете — каза той язвително — Не рисувам тази голота, която предлагат в баровете на евтините игрални зали.

— Съжалявам, нямах предвид това, разбира се… вие ще решите какво да рисувате.

— Леони Бахри, ще рисувам точно онова, което виждам.

Отначало бе трудно, защото Леони се оказа изненадващо срамежлива, за да свали дрехите си. Тя стоеше зад параван и се показа едва когато Ален нетърпеливо я повика, облечена в роба от мек сив кашмир, която я покриваше от врата до глезените като одежда на монах, макар и да очертаваше формите й. Това бе може би най-сексапилното облекло, което той можеше да си представи, макар очевидно тя да го бе сложила поради точно обратната причина.

Той я сложи да седне на един стол и скицира лицето й, а тя притискаше края на робата към шията си, загледана безизразно през прозореца, докато накрая побеснял той захвърли въглена на земята.

— За бога, къде си? — попита я Ален.

Тя го погледна загрижено.

— Нещо лошо ли направих?

Тези продълговати кехлибарени очи и горната устна, издаваща унесеност — и той започна бързо да ги скицира отново.

— Не говори и гледай към мен — ето така.

Най-сетне имаше нещо на хартията — просто един поглед, но това беше начало.

— Дори малко отпусни робата, покажи едното си рамо.

Леони чинно нагласи края на робата край рамото си, но Ален я дръпна така, че разголи чувствено едната й ръка, откривайки и малко от извивката на гърдите. Наклони главата й така, сякаш го гледа през рамо, лукаво, с наведена надолу брадичка… Съвършено… улови изражението с бързи щрихи, замазвайки ги с пръст, за да омекоти линиите.

— Сега свали робата — каза той, приближи се до разхвърлената маса и си избра четка. Предпочиташе да рисува тялото й с водни бои.

Не можеше да направи това. Шокирана, тя осъзна, че се е събличала само пред двама мъже в живота си, и то такива, с които бе правила любов. Този мъж хладнокръвно и безстрастно искаше от нея да застане гола пред него и тя не можеше да го направи. Беше си мислила, че всичко ще е толкова лесно, че само ще лежи на леглото, докато той я рисува. Не бе помисляла за това.

— Е? — Ален вече бе намокрил платното и нямаше търпение да започне.

Тя стоеше вцепенена пред него, плътно загърната с робата.

— Съжалявам, мосю Валмон — тихо каза тя, — но не мисля, че мога.

Той захвърли скицника на пода.

— По дяволите — изкрещя й, — губиш ми времето. Защо? Защо не можеш да си свалиш дрехите? Трябва да си го правила за много други мъже!

Леони се отдръпна, потресена от забележката му.

— Какво искате да кажете? — погледна го тя ядосано.

— Знаеш какво искам да кажа! Под тази роба има тяло и аз няма да съм първият, който го е виждал.

Тя се обърна, пресече стаята, стигна до паравана и ядосано го изрита, но вече бе много късно, когато си спомни, че е боса.

— Ох, ох, по дяволите!

— Това ще те научи да си сваляш робата, когато си в моето ателие, глупава жено. Единственото, което исках да правя, бе да те рисувам!

Леони бързо сграбчи дрехите си, преди той да успее да стигне до нея, трескаво започна да закопчава блузата си и да дърпа и навлича полата си. Той дружелюбно се надвеси над паравана и я видя как напъхва краката си в обувките.

— Имаш големи стъпала — каза й с приветлива усмивка, — но предполагам, всяка богиня си има по един недостатък.

Гневът му изглежда беше преминал толкова бързо, колко се бе появил, но тя още го гледаше предпазливо. Бе небръснат, облечен в синя работническа риза, оплескана с боя. Бе запретнал ръкавите й и тя забеляза, че ръцете му бяха покрити с мъжествени черни косми.

— Леони Бахри — каза той, — струва ми се, че онова, от което се нуждаем ти и аз, е един хубав отпускащ обяд. Чаша вино, малко пай с гълъбово месо… знам страхотно място.

Той се запъти към вратата, отвори я и се обърна:

— Идваш ли? — усмихнат я попита.

Леони взе чантичката си и се завтече след него.

— О, между другото — каза той, докато слизаха по стълбите, — ти плащаш!

Той знаеше, че кафенето и виното ще я отпуснат повече от каквото и да било друго. Гарафата червено на мосю Люсиен бе силно и с дъх на плодове и тя разцъфна, както бе предположил, в малкото запотено кафене с огледала по стените и облицовани с плочки маси. Спряха се на вратата да погледат играчите на шах и домино, същите групички старци, които човек можеше да срещне тук през всеки ден от седмицата, а после разгледаха дъската, на която бе изписано менюто, избраха си специалитета на деня, който, както бе предрекъл той, се оказа пай с гълъбово месо. Ален сграбчи гарафата с червено вино, която мосю Люсиен плъзна по цинковия тезгях и я занесе на масата до прозореца. Бе рано и още тихо и Леони като Беби подуши въздуха, долавяйки мирис на стърготини от пода и на чесън от кухнята, на различни видове сирена върху тезгяха и на кафе, което непрекъснато се вареше на печката. Тя се настани удобно на облицованите с кожа пейки покрай стената и му се усмихна.

— Някога работех в подобно място — каза му.

Нищо не би могло да го изненада повече. Тогава значи тя беше момиче с минало!

— Предполагам, не е било по твой избор — отвърна той, настойчиво изучавайки лицето й — правилно ли бе уловил тези клепачи, не беше ли малко по-вдлъбнато тук при носа?

Леони се разсмя.

— Не, не беше по мой избор.

— Кажи ми защо не си свали робата.

Той се бе навел към нея, с опрени на масата лакти, а младежкото му лице изглеждаше почти измършавяло, бе толкова слаб. Имаше пъстри очи, които потъмняваха, щом се разгневеше.

— Не знам. Всъщност, знам. Сваляла съм дрехите си само пред мъжете, които съм обичала.

— Значи е трябвало да ги обичаш — за да се любиш с тях искам да кажа?

Ставаше нахален в любопитството си.

— Знаеш какво имам предвид — неубедително отвърна тя.

— Можехме да го направим — усмихнат продължи той. — Бих направил всичко, за да продам някоя картина.

Тя се засмя и глътна виното си.

— Ето го и паят с гълъбово месо — каза му, щом мосю Люсиен се появи с две димящи касероли6.

— Толкова са пресни, че след малко ще литнат, мадам — каза той и с артистичен жест постави чинията пред нея заедно с втора гарафа вино на масата. — Идват и приятелите ви, мосю Валмон.

Изведнъж масата се препълни и придърпаха допълнителни столове, а групичката млади хора ги поздравиха, дадоха поръчките си на мосю Люсиен и се разпръснаха по съседните маси, за да поздравят и други приятели.

Леони седеше тихо и с жаден поглед наблюдаваше всичко. Изглежда, всички се познаваха добре, но веднага започнаха да се държат приятелски с нея, сякаш е част от тяхната компания.

— Аз съм Лора — каза едно тъмнокосо момиче и се настани до нея на пейката, а Леони веднага разпозна в нея момичето от последните четири платна в ателието на Ален.

— А аз съм Жак — представи се едно русо момче на не повече от деветнадесет години, дълго като тръстика, и седна от другата й страна.

— Извинявай — усмихна се той, — но няма много място. Тази сутрин успях да продам нещо. Какво ще пиете?

Чувстваше се другарство и близост между тях — и в кафенето — усещаше се топлина и уют, по същия начин, както във Вилата. Тук бе място, където хората се отпускаха и се чувстваха добре дошли и където знаеха, че винаги могат да намерят приятел, с когото да си поговорят или който да изслуша оплакванията и проблемите им и да им предложи някаква утеха. Това не бе илюзия, те бяха реални хора с реални съдби, бореха се да успеят в това рисковано призвание, залагаха своята увереност в таланта си. Само колко им завиждаше!

— Трябва да вървим — най-накрая каза Ален. — Чака ме работа.

Краката й бяха омалели, а стъпалата й сигурно бяха станали по-малки, помисли си тя, все още докачена от забележката на Ален.

— Какво ще правим сега? — попита го, а той я хвана за ръка и се заизкачваха по стълбите.

— Ще ти свалим дрехите — с усмивка й отвърна той.

Така и направи. Отначало дискретно смъкна робата надолу до кръста, така че да може да скицира гърба й и двете малки трапчинки в основата му, а също и тънката извивка на бедрото й.

— А сега — изкомандва я той — просто я свали още малко, Леони.

И тя го направи, стискаше я в ръцете си отзад и стоеше гола с наведена глава, така че косата й свободно да се разпилява, стигайки почти до кръста.

— Прекрасно, прекрасно… страхотна си, Леони, сега мръдни съвсем малко встрани, покажи ми гърдите си, вдигни ръка. Отлично, скъпа моя, имаш съвършени гърди… постави крака си на стола… о, ти си страхотен модел… отметни глава назад, красавице моя, виж колко си хубава, не разбираш ли?

Разбираше и това бе страхотно… харесваше й — да позира за него, да се показва, както й кажеше, да влага и нещо от себе си — провокативен блясък в очите, извиваше гръбнак, така че да изпъкнат гърдите й, повдигаше гръдния кош, докато коремът й се превърне в една опната съвършена линия. Тя трепереше от вълнение, а той я рисуваше, долавяйки ужасната й възбуда. А после я любеше.

Прекарваше почти цялото си време с него, пристигаше в осем всяка сутрин и се мушваше в леглото му с прегръдки, целувки и смях, носеше му плодове и сирене за закуска. Криеха се голи под чаршафите, отхапваха от прасковите и облизваха сока по брадичките си, бъбрейки си жизнерадостно за приятелите от кафенето, а после той я любеше или пък ужасно му се искаше да се захване с картината, но и в двата случая тя бе щастлива. Макар че не знаеше дали е толкова щастлива, когато позира… той най-накрая успяваше да я нагласи, протегната на леглото, покрита само с оскъдно парче бронзова кожа, взето на заем от един приятел.

— Ти си животно — казваше той — и аз възнамерявам да те нарисувам по този начин.

Леони се страхуваше да си представи резултата, а той не й разрешаваше да поглежда. Отмяташе тежката си коса напред, а после назад, така че да се разроши и да се разпилее по раменете й, покривайки част от гърдите й, търкаляше се на една страна като някоя доволна котка след хубаво ядене, протягаше дългите си крака. Не бе трудно да стои гола пред него сега, смееше се, когато позираше, докато възбудата им станеше прекалено голяма и тя го придърпваше над себе си.

Понякога, мислеше си тя една вечер, когато седяха в кафенето, ми се струва, че това е, което ми харесва най-много. Обичам оживлението и врявата, специалитета на деня и младото червено вино, а също и приятелите на Ален. Те я бяха приели като новото момиче на Ален и тя имаше усещането, че принадлежи. Леони винаги бе искала да принадлежи. Понякога се вмъкваше там сама и споделяше чаша „Перно“ с мосю Люсиен, който винаги се радваше да я види, защото тя дискретно бе платила неуредените им сметки и за пръв път дъската зад бара бе неизписана.

Каро бе чакала Леони целия следобед, кръстосвайки хубавия салон и взирайки се тревожно през прозореца. Най-сетне чу стъпките й и се завтече да я посрещне. В семпла синя рокля, с разрошена от вятъра коса, Леони имаше излъчване на жена, която се е наслаждавала. Тайнствен блясък се долавяше в очите й, когато поздрави Каро.

— Външния ти вид може да означава само едно нещо — простена Каро, — намерила си си любовник.

— Не е това, което си мислиш — отбранително започна Леони.

— Леони, не разбираш ли, че Мосю ще те убие, ако разбере?

Леони сви рамене.

— Няма да разбере, Каро — уверено отвърна тя. — Имам отлично алиби. Той рисува портрета ми.

— Много забавно. Винаги съм смятала, че художниците се нуждаят от достатъчно светлина, за да работят, освен ако, разбира се, твоят художник не работи на лунна светлина.

— Е, естествено, след това вечеряме и пийваме по нещо — но винаги с неговите приятели. Никога не сме сами.

— И ти никога не си сама с него в ателието?

— О, да… разбира се, Каро. Разбира се, че там сме сами — разсмя се тя при вида на уплашеното лице на Каро. — Не мога да се въздържа — продължи триумфиращо. — Мосю винаги е казвал, че съм необуздана жена. А Ален е… о, Каро, различно е от това с Мосю. То е… то е много приятелско. То е просто… забавление — неубедително добави тя, — това е всичко.

— Мосю се връща следващата седмица — каза Каро — и те съветвам портретът ти е да завършен дотогава, в противен случай, страхувам се, ще имаш неприятности. Моля те, внимавай, Леони. — Тя постави ръцете си на раменете на нейната приятелка и я прегърна. — Обичам те, знаеш това, и не искам нищо лошо да ти се случи.

— Какво например, Каро? Нищо лошо няма да ми се случи, обещавам ти. За мен това бе нещо хубаво. Чувствам се по-добре. Дори с нетърпение очаквам Мосю да се върне… въпреки че ще ми липсват вечерите в кафенето — с тъга добави тя.

— Имам нужда от още няколко дни да го довърша — каза Ален, застанал зад платното, оглеждайки го критично.

Тя провеси крака от леглото и се приближи до него.

— Нека да погледна, моля те? — замоли го. — В края на краищата, аз съм тази, която позира — това е моята картина.

Той изтри четката си в парцала и сви рамене.

— Погледни тогава.

Изненадана се втренчи в изрисувания образ. Все пак бе нейният, протегната в цял ръст, с ръце отпред и брадичка, облегната на раменете, загледана унесено някъде извън платното през кичура коса, който леко закрива гърдите й и чудесно си подхожда с малкия триъгълник, показващ се над извивката на крака. Светлината бе необикновеното тук; картината притежаваше нещо като златист блясък, особено излъчване, като че ли слънцето бе пропълзяло в някое сенчесто място, оставяйки след себе си снопове златиста светлина, обгръщащи тялото й в мистерия, в бледи цветове, нанасяни с кратки нежни движения на четката, докато се бе превърнало в нещо повече от портрет на хубава жена, в прозрачно приказно създание от друг свят.

— Красива е, Ален… това е нещо повече от мен самата. Повече, отколкото заслужавам.

— Това си ти. Част от теб, Леони Бахри. — Той нежно я целуна по челото. — Кога ще те видя?

Тя се поколеба.

— Не знам. Не по-рано от една-две седмици може би.

— Дотогава ще съм свършил. Ще ми липсваш.

Те се разделиха с лекота и тя пресече улицата, за да плати на мосю Люсиен, преди да е поела обратно към прекрасната къща на покритото с листа площадче, която бе нейна.

24.

Беше ли различна? Изглеждаше по същия начин, гласът й звучеше като преди. Посрещна го предпазливо, но сърдечно. Имайки предвид начина, по който се бяха разделили, той не можеше да очаква повече.

Яхтата бе закотвена на Антибите и всяка сутрин по изгрев той заставаше на руля и сам я превеждаше през бъркотията от плавателни съдове в открито море, съзерцавайки как слънцето се показва през утринната омара.

Още не се бяха любили. Той спеше сам в каютата в края на палубата, не смееше да я докосне. Така остана дълго, замислен зад руля.

Леони се чудеше какво не е наред. Да не би още да бе вбесен от думите й, че иска дете? Или защото му беше казала, че го обича? Той не бе споменал нищо, но се усещаше дистанция между тях. Бяха съвсем сами, с изключение само на екипажа. Не беше канил никакви гости и след една седмица на мълчаливи вечери и дълги празни дни, през която й се струваше, че ще полудее, започна да се пита дали всъщност той не бе полудял.

Тя поплува преди обяд, оставяйки самотна следа през малките вълнички, докато се взираше в бързо приближаващите се буреносни облаци.

Той й помогна да се изкачи по стълбичката и загърна раменете й с хавлиена кърпа.

— Днес следобед заминавам за Париж — рязко започна разговора. — Трябва да се погрижа за бизнеса си.

— Да дойда ли с теб?

— Няма нужда, забавлявай се тук — Той постави ръка на рамото й, а тя внезапно наведе глава и я целуна. Не можеше повече да издържа на тази дистанция помежду им. Мосю не каза нищо, просто отмести ръката си и се отдалечи.

— Ще се преоблека тогава — отвърна тя.

Това прозвуча като предложение, но той й обърна гръб и се подпря на парапета, взирайки се в застроения с вили бряг.

Може би по този начин искаше да й каже, че я изоставя, че му е писнало от нея? Дали щеше да се върне? Тя се усмихна накриво. Историята на моя живот, помисли си, винаги чакам, винаги се питам дали някой мъж ще се върне при мен.

Щом той най-накрая замина, тя и Беби се върнаха във Вилата. Бе идвала тук един или два пъти през последните няколко години, но Мосю не искаше да я оставя, без да му е под око, и тя рядко беше сама. Сега осъзна какво бе пропуснала. Магията на някогашното спокойствие. Нагретите от слънцето плочки на терасата бяха приятно познати на босите й стъпала, от околните хълмове още се разнасяше мирис на мащерка, а стаята й бе прохладна и семпла, запазила спомена за момичето, което бе тя някога, изпълваща я с чувство за вина при мисълта за Мосю и Ален. На Каро беше казала истината — тази история бе просто за забавление. Харесваше й да е с Ален, но всичко бе временно. Бяха приятели.

Отношенията й с Мосю бяха сложни и трудни, тя се излегна в леглото, питайки се какво трябва да направи. Той сигурно не знаеше за Ален, нямаше откъде да знае. Сигурна бе в това. Така че трябва да бе ядосан, задето му бе казала, че го обича. Но защо? Макар той да не я обичаше. Сега със сигурност знаеше, че е така. Дори не я бе докоснал — да, само един път на палубата, когато сложи ръка на рамото й и тя я целуна.

Отказваше да чака и да се тревожи и вместо това реши да вложи енергията си в разширяване на градините си, като засади сенчести дървета и други растения. Сновеше по цял ден между Ница и Монте Карло, издирваше редки видове и дори успя да убеди мосю Блан да й даде няколко от чудесните си палми от градините на Казиното.

Мосю бе заминал за десет дни, тя се бе отказала да го чака или по-точно изобщо не бе го очаквала — не искаше да очаква никого повече. Такива бяха нейните правила. Когато той не беше тук, времето й бе изцяло на нейно разположение и тя го запълваше както намери за добре.

Както обикновено, седеше боса на терасата, косата й бе вързана назад с един шал, а полата — запретната над коленете, в скута си държеше купа, в която лющеше грах.

— Каква идилична картинка — каза той с усмивка.

Тя вдигна поглед, като чу гласа му. Той се усмихваше. Спомни си какво й бе казал веднъж Алфонс: „Той се усмихва само когато печели.“

— Здравей!

Леони продължи да лющи грах.

— Това за вечерята ли е?

— Ако останеш за вечеря.

— Веднъж ми беше обещала, че ще ми опечеш провансалска гозба с патладжани… защо не спазиш обещанието си тази вечер?

Тя го погледна изненадана:

— Би ли искал?

Той събу платнените си еспадрили и седна до нея на стъпалата. Вдигна една шушулка, разтвори я и изсипа малките жълто-зелени грахчета в устата си.

— Пускай ги в купата — каза му тя.

Той хвана ръката й.

— Знам. Леони?

— Да.

— Нека да бъдем приятели. Липсваше ми. Затова бях така нещастен… не ме питай защо, но не можах да ти го кажа по-рано. Искаше ми се. Но го казвам сега. Липсваше ми по време на това пътуване.

Тя го погледна, подозрителна към внезапната промяна. Какво ли се бе случило в Париж? Дали не бе направил някой решителен делови удар? Повален съперник или придобита нова компания? Но това не би могло да бъде единствената причина за подобно въодушевление. Или сега се опитваше да я подкупи с думи вместо с диаманти? Тя остави купата пред себе си на стъпалата и се приближи до него.

— Защо не си ми го казвал преди?

— За мен не е лесно, Леони.

Тя се изправи, изтърси полата си, а той се наведе и целуна глезена й, обгръщайки го здраво с ръка, стискайки го с пръсти, докато я заболи.

— О-о — извика тя и се засмя, накуцвайки.

— Исках само да разбереш, че ми принадлежиш — каза й той, — и, Леони…

— Да.

— Донесох шампанско.

Тя се усмихна и въодушевена влезе в къщата. Може би този път всичко щеше да бъде наред.

Вечеряха на терасата, осветени единствено от луната и една свещичка с равен пламък, непотрепващ от бриза. Той говореше за колите си, разпалвайки се да описва в подробности двигателите и дизайна, както и за пътуванията си, развеселявайки я, забавлявайки я с някогашния си чар. Сега знаеше защо го обича — обичаше тази негова страна… а и той бе толкова привлекателен. Разхождаха се по плажа, нагазиха във водата, по-студена, отколкото някой от тях бе очаквал и скрити в извивката на носа, той най-накрая я люби, бавно и обмислено, повтаряйки й, че е негова, докато тя изкрещи, че го обича.

25.

Мъжът бе почти невидим, бе толкова обикновен — един от милионите, които изглеждаха точно като него — с кестенява коса и малки рошави мустаци, облечен в кафяво. Минаха седмици, преди Марок да осъзнае факта, че вижда този човек почти всеки ден и макар че очевидно не бе богат, той нищо не работеше. Висеше по цял ден в кафене „Сен Жорж“ на един от ъглите на площадчето или пък седеше на някоя пейка в градинката, преструвайки се, че чете вестник, но винаги така, че да не се набива на очи. И когато Марок отново погледнеше към него, вече си бе тръгнал. Това ставаше винаги когато Леони излизаше от къщи. Днес Марок се канеше да разбере защо.

Облечен така, че да не се набива на очи като своята жертва, той седна през четири маси в кафенето и си поръча кафе, без да изпуска от очи мъжа. Той четеше вестник и се прозяваше, очевидно не бързаше за никъде. Марок знаеше, че Леони ще излезе от къщи в десет часа, дотогава оставаха пет минути. Келнерът се появи с горещ кроасан в една чинийка и кафе, мъжът остави вестника си настрана и започна да маже кроасана с масло, точно тогава Леони се показа на входа на къщата. Проклинайки я, мъжът си отчупи голямо парче от кроасана, натъпка го в устата си, хвърли някакви пари на масата и хукна надолу по улицата след нея. Спря едно такси и се качи в него точно когато Леони завиваше зад ъгъла на площадчето.

Значи така. Мосю следеше Леони. С известен страх Марок си спомни за посещенията й при художника… не, Мосю се бе върнал още преди няколко седмици и всичко си бе както обикновено. Той тревожно се взря в кафето. Щеше да й каже, разбира се, но какво щяха да правят?

Леони с лекота се изкачи по познатото прашно стълбище към ателието и почука на вратата.

— Отвори ми — извика тя нетърпеливо, — аз съм.

Но не получи никакъв отговор.

— Ален!

Тя натисна дръжката, но вратата беше заключена. Остана изненадана, той никога не заключваше. Бързо заслиза надолу по стълбите, пресече калдъръмената улица и влезе в бар „Елзас“.

Мястото си беше все същото, големите прозорци пак бяха запотени, а старците в ъгъла още играеха на домино. Те й кимнаха любезно, щом я разпознаха. Тя бързо се огледа наоколо. Ален не беше там, нямаше и никой от неговите приятели. Още бе рано, те сигурно нямаше да се появят преди дванадесет. Мосю Люсиен я поздрави от обичайното си място зад цинковия тезгях.

— Мосю Люсиен… виждали ли сте Ален? Бях в ателието му, но то е заключено.

Той я погледна изненадано. Да не би Ален да беше заминал, без да й каже? Би било много непочтено, не бива човек да се отнася по този начин с такова хубаво и великодушно момиче като нея.

— Мислех, че трябва да знаеш — каза той. — Ален замина за Лондон преди няколко седмици.

— За Лондон!

На Ален му бе провървяло… някакъв англичанин галерист видял негово платно при Марешо и отишъл в ателието да го купи. Бил толкова впечатлен от таланта му, че му предложил да направят изложба от негови картини в Лондон. „Всъщност, госпожице, предложил на Ален да му стане меценат — уверил го, че ще му осигури ателие и всичко, което му е необходимо и че ще продава картините му в своята галерия. Но настоявал Ален да се премести в Лондон за една година — това бил единственият начин да продължи работата си, казал той. Ален бил развълнуван от неочаквания си късмет… същата вечер имаше такова празненство, госпожице. Съжалявам, че сте го пропуснали.“

— Но как толкова внезапно, мосю Люсиен? — плахо попита Леони.

Той сви рамене, разтваряйки ръце в недоумение.

— Ех, госпожице, такава е тя съдбата. Една картина може да промени живота на човек.

Леони надмогна егоистичното чувство на съжаление за загубата на Ален и за щастливото време, което бяха прекарали заедно.

— Радвам се, че му се е отворила такава прекрасна възможност — промълви тя. — Може би портретът ми един ден ще струва скъпо. Той не ви ли го остави, мосю Люсиен?

— Доколкото знам, госпожице, взе всичко със себе си — просто опакова всичко на следващия ден и замина. Стана много бързо — преди да е променил решението си. — Мосю Люсиен се засмя при мисълта за подобна глупост. — Като че ли Ален би могъл да отхвърли такова предложение.

Леони слезе от стола си пред тезгяха.

— Предполагам, тогава го е задържал.

Може би все пак го е задържал, помисли си тя, спомняйки си Мосю.

Тя бавно закрачи надолу по мрачната уличка, която не й изглеждаше толкова мрачна, когато бе част от нея заедно с Ален и неговите приятели. Някак си те й придаваха колорит и я оживяваха. Сега пак си беше сива… една мрачна уличка в беден квартал. Мъжът бе там, присъстваше незабележимо в кафявия си костюм, който почти се сливаше с мрачния фон, невидим за нея.

— Разбира се, че е способен на това, Леони — разгорещи се Каро. — Нали ти казвах още отдавна? Мосю е способен на всичко! Освен това е хитър — никога няма да направи нещо демонстративно, ти просто няма да знаеш какво да очакваш.

— Но да ме следи, Каро! Как е могъл да го направи? О, иска ми се Марок да греши.

Не й се щеше да повярва в това.

— Той не греши, Леони. Разбира се, ако не беше започвала тази глупава връзка, нямаше да има за какво да се притесняваш. Онова, което не знаем, е кога е започнал да те следи — и защо! Не смяташ ли, че има нещо странно във внезапното изчезване на Ален, Леони? В това, че така неочаквано му е провървяло, че е имал този шанс — шанс, който би могъл да се превърне в реалност само ако замине за Лондон. Ако се махне оттук…

Леони се втренчи в нея потресена. Не можеше да бъде!

— Не вярвам — възпротиви се тя.

— Не вярваш, защото не искаш да вярваш. Дори само Мосю да те е заподозрял за тази афера — да не смяташ, че нямаше да намери начин да се отърве от него? Той се занимава само с бизнес. Разбира от какво се нуждае всеки, осигурява му го, а после му го отнема. Алфонс е прозрял неговия начин на действие. Винаги е успешен.

Леони са разсмя.

— Тогава се радвам, че поне Ален има някаква полза от моята глупост — каза тя. — Винаги съм искала да бъда меценат!

— Леони — разгневи се още повече Каро. — Изглежда, не разбираш положението си. Вярвам, че ако Мосю знае със сигурност за връзката ти с Ален, може да те убие или него, или и двама ви.

— Никога не би го направил — Леони бе твърде сигурна в това. — И знаеш ли защо? Не заради мен — заради децата си. Той има двама синове, Каро и те са винаги на първо място. Не би позволил нещо да опетни името им, не бива да има и намек за скандал. Мари-Франс дьо Кормон ще се погрижи за това. Както и да е, ако го забавлява да ме шпионира, тогава нека го прави. Отсега нататък животът ми ще бъде безупречен.

— Надявам се — въздъхна Каро.

Бе странно усещане да знае, че е следена. Сега, когато си даваше сметка за това, като че ли винаги забелязваше мъжа, постоянното му присъствие навсякъде — дори и само с крайчеца на окото си, как е скрит зад вестника, как чака в някое такси или безцелно се мотае по улицата. Някой път я обземаше желание да спре и да му каже къде отива — това толкова би улеснило нещата… ала друг път я изпълваше горчив гняв. Искаше й се да се изправи срещу Мосю и неговия шпионин, да му покаже колко жалко е това, колко непочтен и слаб е той. Но как би могла? Чувстваше се виновна. Подобен скандал би повлякъл след себе си втори — заради Ален, — а тя не искаше това, не и сега, когато нещата вървяха така гладко.

Мосю прекарваше повече време с нея, най-сетне бе започнал да й показва нещата, които тя искаше да научи. Водеше я да оглеждат имоти не само в Париж, но и в промишлените градове, където купуваше земя на безценица, съзнавайки къде ще има нужда от разширяване на индустрията и къде ще трябва да се строят нови фабрики. Тя инвестираше парите си заедно с неговите, купи си доста акции в автомобилната компания „Дьо Кормон“. Колите бяха неговата страст — за друго говореше малко, пренебрегвайки останалите сфери на бизнес, за да отдели повече време за тях. Първите модели вече бяха по пътищата. Самият той караше яркочервена кола, която й изглеждаше тромава, но бе дълга, отвътре облицована с кожа, с блестящи месингови дръжки и фарове. Имаше кафяви кожени седалки и дори малка кристална ваза за цветя. От Уърт си бе купила специално рокля от алена коприна, бляскава като самата кола, а той я беше откарал до театъра, наслаждавайки се на впечатлението, което правеха с прекрасния автомобил.

„Това е най-добрата реклама, която мога да си направя“, каза й той, докато й помагаше да излезе от колата. „Ще видиш, Леони, скоро Париж ще се напълни с коли — и повечето от тях ще са произведени от дьо Кормон.“ За пръв път й бе позволил да сподели вълнението му от новия бизнес, а тя бе доволна да бъде макар и малка част от това.

Най-хубавото бе, че й беше обещал да я вземе със себе си в Ню Йорк. Заминаваха следващата седмица, затова Леони трескаво пазаруваше, набавяше си подходящите дрехи за различни случаи — за пръв път той щеше да обяви толкова публично, че тя е нещо повече от негова любовница. Щеше да върви под ръка с него като негова жена, онази, с която бе избрал да сподели живота си — жената, която обичаше. Защото тя бе сигурна, че той я обича — нали каза, че му бе липсвала! Бе му липсвала толкова много, че този път щеше да я вземе със себе си! А на нея така й се искаше да я обича. Нужно й беше да е сигурна в любовта му.

Тя се бе забързала към салона на Форшо, надявайки се, че вечерните й рокли ще са вече готови. Избирала ги бе с мисълта за Мосю, бяха все един и същ модел — дълга ефирна роба от плисирана коприна с остро деколте, стигащо почти до кръста, през която изпъкваше фигурата й, щом се раздвижеше, пристегната в ханша с варварски колан от полускъпоценни камъни в същия цвят и копринени пискюлчета. Купи си по една в кехлибарено и нефритово, в аквамарин и аметист, в топаз и кристал. Бяха великолепни.

— Мадам изглежда възхитително в тази рокля — с възхищение смотолеви продавачката, докато Леони се оглеждаше в огледалото, извръщайки глава, за да се види и отзад. Нежната материя меко се спускаше от раменете й. Бе великолепна. Мосю щеше да се гордее с нея в Ню Йорк.

Тя се усмихна на продавачката.

— Идеални са. Изпратете ги у дома, ако обичате — не, почакайте, тази ще взема със себе си.

И тя извади роклята в кристален цвят. Щеше да си я облече довечера, само за него.

Можеше да й прости каквото и да било, мислеше си той, когато изглежда така. Чакаше го в големия салон, добре бе подбрала обстановката. Роклята имаше същия матов цвят като тапетите, подобно мъгла обгръщаше тялото й, а коланът от кристални маниста блещукаше и подчертаваше тесния й ханш. Дори косата й изглеждаше по-бледа на светлината на лампите. Бе я сплела в дебела плитка, вплитайки и маниста, които блестяха по гладкия й гръб.

Прозорците бяха отворени, за да влезе бризът, и изведнъж той живо си спомни за нощта в хотела, когато се любиха — в синия салон. Пое чашата с уиски от Марок и седна до прозореца. Тази вечер бе много горещо.

— Харесва ли ти? — на лицето й се изписа копнеж за неговото одобрение.

— Прекрасна е.

— Приготвих специална вечеря за днес — ела да видиш.

Тя протегна ръце към него.

— Гости ли ще имаме.

— Никакви гости. Само ти и аз. — Заведе го до масата. — Има омлет, салата и по чаша вино. — После се засмя. — Като възрастна семейна двойка.

— Омлет е много добре — с безразличие отвърна той.

— Да, но какъв омлет ще си избереш — с черен хайвер, с пушена сьомга или с трюфели? Или пък с пикантни подправки?

— Трябва да тръгвам веднага след вечеря — погледна часовника си той. — Всъщност след половин час.

Тя се зачуди какво не беше наред — сигурно децата?

— Мосю, нали децата не са болни?

— Не, не са. Реших известно време да учат в Америка. Заминават с мен следващата седмица. Както и майка им.

— Майка им ли? Тогава… — тя не можа да довърши изречението.

— Точно така, скъпа моя. Страхувам се, че ти няма да можеш да дойдеш. Може би следващия път.

Леони усети как се разтреперва отвътре, като че ли кръвта й потрепера във вените.

— Можеш и да не да оставаш за вечеря — каза тя със съвсем тих глас. — Сигурна съм, че имаш да вършиш по-важни неща.

— Съжалявам, че те разочаровах, Леони, но както виждаш, нямам избор.

— Не желая да го обсъждаме повече. Очевидно животът ти тече и без мен.

Тя напусна стаята като сива сянка, а плитката й се поклащаше отзад.

Погледът му излъчваше студенина, докато я наблюдаваше как се отдалечава. Бих могъл да ти простя почти всичко, Леони Бахри, мислеше си той, спомняйки си Ален Валмон, но не съвсем всичко. Всеки един от нас трябва да изтърпи наказанието си.

Леони го чу, че си тръгва. Безцелно заслиза по стълбите и надзърна в трапезарията. Така примамлива бе масата за двама, на която бяха поставени любимите й чаши от тънък кристал и съдовете от обикновен порцелан, избран нарочно от нея, защото знаеше, че той го предпочита. Гневът й избухна неочаквано, разкъсвайки я, поглъщайки я… с едно замахване на ръката тя помете съдовете и масата остана празна сред трясъка на разбиващо се стъкло и порцелан. „Леони Бахри, проехтя викът й в настъпилата тишина, не си родена, за да бъдеш любовница на някой мъж!“

На другия ден тя избяга на юг. Със себе си взе само Беби и едно куфарче, в което набързо бе събрала най-необходимите си дрехи.

Разтревожен, Марок я изпрати до перона, където влакът вече вдигаше пара и пуфтеше, приготвяйки се за пътуването.

— Но, Леони, какво да му кажа? Ще се върнеш ли?

Този път бе наистина сериозно, усещаше го по поведението й. Тя бе овладяла гнева си, но той клокочеше в нея като вулкан, готов да изригне всеки момент.

— Никога вече не искам да виждам Мосю. Каро ме предупреди за начина му на действие — той обещава на хората точно онова, което най-много им се иска и после им го отнема. Така постъпи и с мен, Марок — разбра какво бих искала най-много и после ми го отне. Той ме измъчва… как мога да живея с такъв човек!

— Леони — потупа нежно ръката й той. — Ти винаги си се връщала преди. Това се е случвало много пъти… прилича на някаква игра, която играете вие двамата.

— Наистина ли, Марок? И аз ли имам вина?

Може би. Но нейната вина бе човешка слабост.

Тя забеляза онзи мъж, когото презираше, да се появява като сянка на перона.

— Във всеки случай, той със сигурност ще научи къде отивам — горчиво промълви Леони. — Шпионинът ще му изпрати доклада си по телеграфа веднага щом замине влакът. О, Марок — силно го прегърна тя, а сълзите й потекоха, — бедата е, че аз го обичам.

Беби започна да вие със зловещо гласче, Леони я вдигна и я прегърна успокоително.

— Сигурно е от парата — каза тя. — Влакът я плаши.

После се показа от прозореца на купето и подаде ръка на Марок.

— Кой би могъл да си помисли, Марок, когато ти и аз станахме приятели, че животът ни така ще се промени?

— Животът още не е свършил, Леони — отвърна той, а влакът бавно потегли.

26.

Беби се бе излегнала на слънце върху покрития с теракота перваз на прозореца, разтапяше се на топлината му и мързеливо протягаше лапа, щом някоя пчела преминеше пред погледа й. Леони бе навън, садеше растения в градината си на склона. Бяха там вече почти два месеца, всеки ден тя ставаше със слънцето, копаеше, търмъчеше, плевеше и засаждаше. А вечер, когато слънцето слизаше ниско над хоризонта, поливаше градината си, изпълнена с нежност към всяко едно от безценните си растения. „Ще видиш един ден, казваше тя на Беби, ще стане красива градина и аз ще съм я създала.“

Мосю Френар бе терасирал склона надолу чак до плажа, двамата заедно бяха обмислили плановете и начертали скиците, тя знаеше точно какво иска — един ред сенчести дървета на запад, един басейн в онази част на носа, която се извиваше покрай плажа, с пейка отстрани, така че на залез слънце да може да посяда на нея под палисандровото дърво и да съзерцава басейна и морето. Бе засадила палми и жасмин, юка и олеандри. Обичаше ги всичките.

— Нищо не ми е донесло по-голямо удовлетворение през целия ми живот — каза тя на мосю Френар, докато почистваше ръцете си. — Погледнете — показа му ги после, — имам кал под ноктите и мазоли от копаенето. Аз съм жена за полето, мосю Френар. Връщам се към селските си корени.

Вечерта бе толкова изтощена, че заспа като новородено, без да сънува или да се тревожи. Достатъчно се бе измъчвала през деня. През целия ден. Наум за кой ли път отново преживяваше сцената с Мосю, чудейки се защо? Защо той постъпи така? Защо винаги постъпваше така? В едно нещо бе сигурна: че не иска никога вече да го вижда. Или може би щеше да е най-добре да му каже, че го мрази, че той е чудовище и на нея й се иска да му извади очите… да го рита, да го хапе, да го заболи! Как е могла да го обича?

След няколко седмици първоначалната болка премина и тя се хвърли в работата; така поне бе дисциплинирана и удовлетворена — в края на всеки ден можеше да види резултатите от труда си, всяка седмица растенията й бяха пораснали още и градината разцъфтяваше.

Нямаше никаква вест от Мосю и не знаеше дали се е върнал или е още в Ню Йорк с жена си и децата. Пък и това не я засягаше вече. Тази част от живота й бе приключила.

Отново бе станала селско момиче, не ходеше дори до Монте Карло или Ница. Вилата бе истинско убежище. Спокойствието, което винаги бе усещала в нейната гостоприемна топлина, й създаваше уют и чувство за сигурност. А и бе сигурна в едно нещо — нямаше го мъжът с кафявия костюм. Мосю Френар проверяваше всеки ден и я уверяваше, че в селото не се навъртат никакви непознати. „Ако някой странник се мотае наоколо, ще си личи като бяла врана“, успокояваше я той. „Познавам всички по нашия край. Мястото не е подходящо за шпионин, мадмоазел Леони.“

Леони изправи гърба си, който я наболяваше, и огледа пътечката, водеща към градината и надолу към скалите, където обичаше да се къпе. Тя сама я бе изкопала и изравнила, а после я покри с отчупени парчета скални плочи и непотребна теракота, образуващи странна комбинация от форми и цветове, допълнена от гладки морски камъчета, събирани по плажа. Небето непрекъснато се смрачаваше, дори проблясна светкавица. Тя бързо събра инструментите си, почисти лопатката със снопче трева и избърса ръцете си в памучната пола, която си бе купила в селото Сен Жан. Беби оживено се спусна към нея, надявайки се, че е време за разходка.

Избоботи гръмотевица, над водата отново проблясна светкавица, осветявайки платното на малка лодка, поела курс към брега. Не се долавяше полъх на вятър, платното й висеше отпуснато под страховитото пурпурно небе и тя напразно се опитваше да изпревари идващата буря. Леони тревожно наблюдаваше скалите от склона, чудейки се дали ще успее. Внезапно нова светкавица разцепи водата, появи се вятър и заваля, морето заблъска лодката към скалистия нос. Тя се затича надолу по склона към плажа, почти не различаваше нищо през пелената на засилващия се дъжд, спусна се към скалите, отмятайки назад мократа си коса, докато с мъка се добра до мястото, където щеше да бъде изхвърлена лодката. Почти бе стигнала, когато я видя, заседнала в пясъка между скалите. Никой не се виждаше на борда и Леони загрижена се загледа натам. Дали не бе изхвърлен в морето? Морето кипеше и се пенеше, обливайки краката й, набодено гневно на шишовете на светкавиците и дъжда, с нищо не напомняше за обичайното си синьо спокойствие.

— Има ли някой тук?

Една глава се подаде иззад платното.

— Идвам при теб след минутка — просто се опитвам да сваля проклетото платно, преди вятърът да го е накъсал на парченца.

Леони се облегна на една скала с облекчение, коленете й се подкосиха.

— Помислих си, че сте мъртъв.

Иззад платното се разнесе смях.

— Какво, аз ли? Никога. Попадал съм в много по-страшни бури от тази — а и с по-малка лодка. Готово.

Той скочи от палубата на пясъка и удовлетворен огледа онова, което бе направил.

— Добра работа свърших, нали? Забелязах тази ивица пясък от ей там и разбрах, че това е единственото място, накъдето мога да се отправя — и успях, преди да ме е настигнала бурята. — Той се обърна към нея усмихнат. — Но ти благодаря за загрижеността.

Бе млад — вероятно на нейната възраст — и измокрен като нея. Косата му бе прилепнала към главата и от нея капеше вода. Леони избухна в смях.

— Каква ли гледка сме и двамата — каза тя, надигайки се с усилие.

Той й подаде ръка за помощ.

— Е, щом те има теб, тогава наоколо трябва да има храна и подслон — или може би това е пустинен остров? Не знам дали ме бива да строя колиби от палмови листа и да събирам плодове, за да те нахраня.

Тя се засмя.

— Няма да се наложи — горе на склона има една вила.

— Прекрасно. Лодката ще бъде в безопасност тук, докато отмине бурята. — Той отново провери плавателния съд, за да се увери, че е на сигурно място. — Небето още е като при буря.

Леони го гледаше с любопитство. Той бе действен, способен. Знаеше какво прави. Нямаше защо да се тревожи за него.

— Да вървим.

Той я хвана за ръка и те заедно се заизкачваха по хълма, стигнаха разсмени и задъхани върха, преджапаха през калта в градината и се озоваха на терасата, където седнаха за малко, за да си събуят обувките.

Той погледна с одобрение Вилата.

— Не бих могъл да корабокруширам на по-добро място. Смяташ ли, че ще се намери една стая за мен?

— Да, смея да кажа — отвърна тя. — Ще съобщя на мадам Френар за вас.

— Значи ти работиш тук? Фантастично — оказва се, че бях спасен от хубавата слугиня във вилата. Трябва да напиша песен за теб.

— Почакайте тук — каза тя, оставяйки го целия мокър в коридора. — Ще ви донеса кърпи и сухи дрехи, а после ще ви покажа вашата стая.

В кухнята тя обясни на Френар за неочаквания им посетител и се върна няколко минути по-късно с няколко пешкира, чифт работнически панталони и една стара синя риза.

— Няма да са ви по мярка — усмихна му се тя. — Мосю Френар е по-дебел от вас и по-нисък.

— Стават — жизнерадостно отвърна той. — А сега ми покажи пътя, хубава слугиньо.

Леони му показа стаята и бързо отиде да се преоблече. Чудеше се как ли изглежда той, когато е сух и хвърли един поглед към собственото си отражение в огледалото, изпръскана с кал, с мокра от дъжда чорлава коса, и се засмя. Нищо чудно, че я бе взел за прислужница тук.

Тя се изкъпа набързо и се преоблече с чиста памучна пола и мека бяла блуза, на която зави нагоре ръкавите. Избърса косата си, сплете я хлабаво и отиде да помогне на мадам Френар в кухнята. Беше време за вечеря, а Вилата имаше гост. Първият им гост. Това бе вълнуващо.

Шарл д’Орвил пристегна чудатите сини панталони в кръста и с усмивка нави крачолите им — като му бяха къси, поне да изглеждаше нарочно, а не да се ветреят около прасците му. Платнените обувки, които носеше на лодката, още бяха мокри, така че се налагаше да се разхожда бос. Надяваше се, че няма да имат нищо против. Той хвърли един поглед на малката стая, гледаща към бурното море, над което продължаваше да вали, и си помисли, че е голям късметлия да си намери такъв уютен подслон. Най-добре да потърси момичето, да й купи чаша пастис и да й благодари за помощта. Я, не миришеше ли на готвено от кухнята?

Ориентирайки се по вкусния аромат, той се запъти по коридора, който го отведе в малка трапезария. Момичето, сега спретнато в пола и блуза, седеше на масата, подредена със сини прибори. Тя го погледна, щом влезе, преметна русата си плитка отпред и му се усмихна. Имаше най-удивителните очи на света. Дали бе същото момиче?

— Здравей, това си ти, нали? — усмихнат попита той.

Леони се втренчи в него. Той бе висок, мускулест и жилав като атлет. С вълниста тъмна коса и любопитни светли очи — сиви ли бяха или лешникови? — които я гледаха шеговито.

— А това сте вие — отвърна тя. — Познах ви по панталоните на мосю Френар!

— Ти, разбира се, изглеждаш по-добре от мен — засмя се той и добави: — Трябва да ти благодаря, че дойде да ме спасиш. Само че… какво щеше да правиш, ако бях изхвърлен зад борда?

— Щях да тръгна след теб, разбира се, и да те извадя.

Той вярваше, че би го направила!

— Ами тогава, храбри мой спасителю, ще споделиш ли бутилка вино с мен?

Леони извади една бутилка на масата.

— Това е от къщата — каза тя. — Никога не вземаме пари от корабокрушенци. Забелязали сме, че обикновено те нямат пукната пара.

Той бръкна в джобовете си, за да й покаже, че са празни — естествено, нямаше пари!

— Ще ти ги върна — обеща. — Майка ми ме е учила никога да не взимам пари от жена.

Леони се засмя и напълни чашите им.

— Небето се прояснява. Няма ли да излезем на терасата?

— Виж — каза той, — ако си имаш работа за вършене, нямам нищо против да постоя в кухнята. Когато бях малък, често се навъртах там у дома. Бях ужасен мошеник, никой не можеше да устои на чара ми. Можех да получа от готвачката всичко, което си пожелаех, дори от нейния специалитет — шоколадова торта, преди да е изстинала напълно, за да може да се реже.

— Обзалагам се, че си бил ужасно разглезен.

— Права си, макар че винаги съм си мислел, че Едуар е по-разглезен от мен — той бе по-голям, значи е имал повече време за това.

— Едуар?

— Моят брат.

— Разбирам. Ами няма нужда да ходим в кухнята, позволяват ми да имам и малко време за себе си.

— Дори не знам как се казваш.

— Нито пък аз.

— Аз съм Шарл д’Орвил. Извинявай, съвсем забравих да ти се представя.

— Аз пък съм Леони Бахри — и аз забравих.

Те излязоха на терасата, смеейки се. Мадам Френар ги видя, надзъртайки през вратата на кухнята.

— Така е по-добре — отбеляза тя. — Леони имаше нужда от компания.

Той живееше в семейния замък близо до Тур, управляваше именията.

— Това, което наистина най-много ми харесва, са конете — състезателните породи — и лодките, но на второ място — каза й Шарл. — Бях в Монте Карло за регатата с яхти миналата седмица — ала не спечелих. Завърших трети, но поне опитах. Следващия път ще се справя по-добре. — Той погледна загрубелите й ръце, които държаха чашата с вино. — А ти с какво се занимаваш?

— О, по малко от всичко. Готвя, работя в градината, мия чиниите… обикновени неща.

— Не е ли отегчително? Искам да кажа за момиче като теб… ами ти си много хубава.

Тя го гледаше с красивите си продълговати очи със загадъчен поглед, който той не можеше да разчете.

— Извинявай, не исках да те засегна — искам да кажа, че не те задявам или нещо подобно.

Леони се намръщи.

— Няма нищо. На всяко момиче му е приятно да му казват, че е красиво. Разкажи ми още за себе си. — Тя се облегна на стената на края на терасата. — Какво е да си на деветнадесет и да си отговорен за огромно имение, да имаш голямо семейство и коне, и лодки?

— Ей, чакай малко. Първо на първо аз съм на двадесет и две — пък и имението не е толкова голямо. Тъкмо подходящата големина. Къщата е била построена преди триста години от д’Орвил и ние някак си сме успели да я запазим и досега. Майка ми се грижи за нея, у дома е като хотел — винаги е пълно с приятели, баби и дядовци, чичовци и лели, братовчеди… гъмжи от хора и домашни любимци — кучета, хамстери, морски свинчета, котки, зайци, коне — и каквото се сетиш още. През парка минава река и Едуар ме научи да плувам.

— По-големият ти брат — досети се тя.

— Да, Едуар е най-добрият брат — той ме научи на всички неща, както подобава на един по-голям брат — да плувам, да управлявам лодка, да яздя — и ми помагаше с уроците.

През прозореца се подаде главата на мадам Френар:

— Вечерята е готова — извика ги тя.

Шарл остана разочарован, харесваше му да е с нея.

— Трябва ли да й помогнеш?

— Изглежда, тази вечер няма да имаме други посетители — никой не минава оттук, когато вали!

— Тогава значи ще вечеряш с мен? В противен случай ще бъда ужасно самотен — той й се усмихна очарователно.

— Защо не? — каза тя, копнееща да чуе още за семейството му.

Животът му й се стори по-фантастичен от приказките на „Хиляда и една нощ“, той се бе превърнал в една Шехерезада и й разказваше истории, за които тя жадуваше, за прекрасното му детство в замъка на Лоара, за дългите слънчеви летни дни там с любимите понита и верните стари кучета, за компаниите приятели, с които плували заедно в студените вирове, а после крадели ябълки и сливи от собствените им овощни градини. За ягодите през юни и за любящата майка, която на всяка цена искала да се увери, че са си измили ръцете, преди да седнат на масата, никога не ги наказвала да стоят в детската стая. Винаги повтаряла, че има нужда от цялото семейство край себе си и че те са радостта на живота й. А през свежите зимни дни, вече по-големи, ловували в гората и Бъдни вечер бил истински празник, винаги приготвяли традиционната трапеза и отивали на Празничната меса в полунощ, на никого не му се доспивало, после всички се събирали в къщи на чаша греяно вино — наистина повече лимонада, отколкото вино — и горещи лепкави кифли пред запалената камина в салона, докато възрастните се смеели, целували се и си пожелавали „Щастлива Коледа“ и всеки отварял подаръците си.

— А брат ти? — подтикна го тя да продължи разказа си. — Разкажи ми за него.

— Едуар е авантюристът на семейството — отвърна той, преди да натъпче устата си с татен.

— Продължавай — настоя тя.

— Майка ми обича да разказва една случка с Едуар — продължи той. — Една сутрин, когато бил шестгодишен, сложил в една торба всичко най-необходимо му — една ябълка, две парчета шоколадова торта, плюшеното си мече и тръгнал към селото, по пътя за Париж. Когато пристигнал, седнал на една пейка пред странноприемницата да си изяде тортата — от вървенето, решил той, човек огладнява. Съдържателят на странноприемницата го забелязал и познал, че това е малкото момче от замъка, изпратил някого да каже на майка му и дал на Едуар голяма чаша мляко към тортата. Щом пристигнала, майка ми го прегърнала с облекчение и го попитала накъде е тръгнал. „Да пътешествам, отговорил той, в джунглите, при езерата и планините, в Африка и Китай.“ „А не можеш ли малко да го отложиш, попитала го тя, само докато пораснеш? Сега имам нужда от теб.“ Той я погледнал много сериозен, обмисляйки думите й — наистина било трогателно — тя или джунглата, — и после се съгласил да остане. „Но само за малко, започнал да се уговаря той, и защото ти наистина имаш нужда от мен.“

Шарл се засмя и продължи:

— И той наистина спази обещанието си, докато стана на шестнадесет, а после замина — първо за Африка, земята на мечтите му — а после на всички останали места — сега е на двадесет и пет и живее в Бразилия… нагоре по Амазонка, събира каучук в джунглата.

— Сигурно ти липсва? — със завист го попита тя. — Такъв страхотен по-голям брат.

— Едуар е най-добрият ми приятел. Няма нещо, което да не мога да му кажа. Трудно ми е да ти обясня, но… просто Едуар притежава особена нежност — това рядко се среща у един мъж. Сигурно ти звучи странно, но ако го познаваше, щеше да знаеш какво имам предвид. Като мой по-голям брат той ме обичаше почти бащински и ми позволяваше да участвам в неговите игри, майка ни не го е карала да прави това. Често заставаше пред приятелите си и казваше: „Това е Шарл, моят брат, ще остане с нас“, а те не смееха да му откажат. Просто не можеха… и аз винаги оставах.

Той се засмя, унесен в спомените си.

— А на теб, Шарл, искало ли ти се е някога да избягаш в някоя далечна страна като брат си?

Той я погледна в очите — тези особени красиви очи като на сънливо животинче.

— Не… Така ми харесва… Обичам конете и кучетата си, както и фермата. Всичко ми харесва така, както винаги си е било.

Беби скочи на масата до него. Замърка, отърка главата си о ръката му.

— Флиртаджийка такава — засмя се той и я почеса под брадичката. И остана поразен.

— Господи — възкликна той, — тази котка носи диаманти… и рубини!

Леони сви рамене.

— Може би има богат баща — отвърна с усмивка тя.

— Но дали са истински?

— Съмнявам се — ала дори да са фалшиви, пак е хубава? — тя отмести стола си назад. — Да излезем на терасата и да видим дали има звезди по небето. Може би утре ще можеш да прибереш лодката си.

Небето бе безоблачно, а въздухът топъл и лек.

— Разкажи ми сега ти за себе си — започна на свой ред да настоява той, щом заедно излязоха навън. — Има някаква мистерия около теб. Прекалено екзотична си, за да си от тук.

Той се взираше в лицето й в очакване на отговора. Долната й устна бе закръглена, месеста… изкусителна.

— Екзотична? Страхувам се, че не. Аз съм просто една обикновена кухненска прислужница. Единственото екзотично нещо при мен е, че баща ми е бил египтянин.

— Тогава — каза той, хвана ръката й и целуна загрубелите от работа пръсти — може би си богиня… повелителка на съдбите, тъкачка на заклинания…

Той повдигна ръце, разплете плитката й и разпусна косата по раменете й. Тя ухаеше свежо, на жасмин и праскови.

Леони отстъпи назад и го остави да се чувства глупаво, без да знае какво да направи на края на терасата.

— Леони, много съжалявам. Нямах предвид това. Е — всъщност имах… но не както ти си мислиш.

Господи, помисли си тя, той е толкова млад. Мисли си, че аз си мисля, че той се възползва от бедното слугинче! А всъщност наистина не исках да ме целуне, защото не знам как може да свърши това.

Шарл изглеждаше смешен със своите извинения.

— Забрави го, прости ми, поставям се в краката ти.

И той го направи, просна се на терасата и целуна пръстите на краката й. Това я разсмя и този път й се прииска да я целуне по устните. Така и стана, той имаше прекрасен вкус — като слънце, като вятър, като някаква божествена цялост, като всички неща, за които бе жадувала тя.

Вече беше много късно, бяха си приказвали дълго, дълго. Тя хвана ръката му и го поведе към стаята си, легнаха един до друг в голямото легло, хванати за ръце и шепнещи си как той трябва да стане по изгрев, за да провери лодката и какъв късметлия, е задето я е открил. А после я целуна, прегърна я и тя се отпусна в младите му гальовни ръце, остави го да я люби, мечтаейки си да е част от голямото му щастливо семейство, да е също една д’Орвил през слънчевите летни дни и изпълнените с щастие Коледи. Леони лежеше в прегръдките на повелителя на най-свидните си мечти и усещаше, че също принадлежи.

Събуди го в зори и заедно слязоха долу при лодката, изкатериха се по скалите и нагазиха в малкото свързано с морето басейнче, което променяше нивото си от прилива и отлива.

— Не ми се ще да те оставям — каза й той, стискайки ръцете й, вперил поглед в красивите й очи, — няма да забравя тази нощ, докато съм жив. Ти си богиня, Леони Бахри… можеш да омагьосваш.

Той я прегърна и нежно я целуна, а тя му се усмихна, когато й махна за довиждане. Лодката с лекота се движеше по водата, изчаквайки капитана си и на утринния бриз той вдигна платното и пое своя курс.

— Довиждане, Леони — извика й, застанал на руля.

— Довиждане, Шарл… и внимавай. — А после добави шепнешком. — И аз никога няма да те забравя.

Седмица по-късно получи писмо от него. Слезе да го прочете на плажа, седна на скалите, където го бе срещнала.

Тя внимателно сгъна писмото и бавно се запъти към Вилата, мислейки си за него. Щеше да запази писмото му завинаги — той също бе част от спомените й.

27.

Мари-Франс дьо Кормон никога не бе виждала Жил такъв. Той бе бил всякакъв — очарователен, кисел, забавен, студен, дистанциран — но никога колеблив. Внезапно бе настоял да заведе момчетата в Америка, за да им потърси подходящи училища, отхвърляйки протестите й, че тя не би могла да понесе децата й да заминат толкова далеч… тогава остани с тях, с безразличие й бе отвърнал той. А щом пристигнаха там, той посети дузина училища, стеснявайки избора си до две, а след това този въпрос бе отминат все едно никога не бе съществувал. Щом тя отново го повдигна, той й отвърна, че по-късно ще го обмисли. После Мари-Франс чу, когато Вероне го попита за новите коли, той да отлага вземането и на това важно решение, а от Вероне знаеше, че не му се случва за първи път. Като че ли не можеше да се концентрира — Жил, който никога не оставяше непрегледан документ на бюрото си и работният му ден продължаваше, докато не се увери, че всичко е под негов контрол. Неговата страст бе работата.

Сега, когато се бяха върнали в Париж, не беше по-добре. Не можеше да заспи до късно през нощта, виждаше спалнята му да свети. Не работеше, какво правеше тогава?

— Изглеждаш уморен — каза му тя веднъж по време на вечеря.

— Наистина ли?

— Не се ли чувстваш добре, Жил?

— Съвсем добре съм.

— Може би работиш прекалено много. Трябва да си починеш. Защо не заминеш на юг? Знаеш, че яхтата винаги ти се отразява добре.

Жил я погледна изненадан. Тя му предлагаше точно извинението, от което се нуждаеше.

— Ще си помисля — отвърна й той.

Мари-Франс отмести стола си назад, а Бенет се завтече да й помогне.

— Ще отида да кажа „Лека нощ“ на децата и после, струва ми се, и аз ще си легна рано. Лека нощ, Жил… и Жил…

— Да?

— Може би е добре да се консултираш с лекар, да те прегледа?

— Пак преувеличаваш, Мари-Франс. Чувствам се отлично.

Тя сви рамене.

— Както желаеш…

Жил запали пура и си сипа бренди, бе сам във всекидневната. Дългата маса, полирана до съвършенство, отразяваше сребърния свещник, който само усилваше самотата му… светлината на свещи бе предназначена за двама, за романтика и желание. Господи, колко му липсваше Леони! Отчаяно жадуваше за новини от нея. Не бе получавал нито писмо, нито дори съобщение, беше заминала отдавна. Никак не бе лесно на човека в Сен Жан да държи под око Вилата, направо невъзможно се оказа да остане незабелязан за местните жители. Пурата му угасна и той отново я запали, прекосявайки салона на път за кабинета си, придърпа голямото кресло до прозореца и се втренчи към Сена.

Не възнамеряваше да я вижда отново, тя изискваше прекалено много. Не като останалите жени — пари, бижута и кожи, — Леони искаше любов. А любовта бе стока, с която той не бе търгувал. Какво изпитваше към нея тогава, питаше сам себе си? Защото със сигурност изпитваше нещо. Болезнена нужда от нея. И защо му бе казала, че иска дете? Дете! Направо беше откачила. Не си ли даваше сметка за грижите, които изисква едно дете — дори не изисква — очаква? Леони иска любов… а той не бе готов да я дава на когото и да било. Освен ако това бе единственото, което искаше тя, единственото, от което имаше нужда. Леони искаше да бъде обичана.

Той се отпусна в креслото, обмисляйки какво да прави.

Ако искаше да си я върне обратно, трябваше да й каже, че я обича. Бе толкова просто, че се чудеше как не се е сетил за това по-рано.

Задаваше се буря, все още скрита зад хоризонта, но притъмнила вечерното небе с пурпурни облаци, точно както когато преди две седмици на прага й се появи Шарл.

Леони тревожно поглеждаше облаците по обратния път от Сен Жан, а последните няколко ярда7 взе тичешком, защото небесата се отвориха и дъждът се изсипа като из ведро.

— Бедните ми дървета — въздъхна тя пред мадам Френар, изтръсквайки мократа си коса, — ако продължи прекалено дълго, ще ги отнесе.

Тя надзърна през прозореца към младите кипариси, които бе засадила край западната граница на своята собственост, но нищо не можа да види през пелената на дъжда.

Мадам Френар бе запалила камината в гостната и Леони седна пред нея, за да изсуши косата си, наблюдавайки как Беби се наслаждава на необичайния лукс.

— Имаш посетител, Леони — от вратата й прошепна конспиративно мосю Френар.

— Посетител? Кой?! — започна да шепне и тя.

Той внимателно затвори вратата зад себе си.

— Той е, Леони, Мосю дукът.

Тя усети как по гърба й полазват тръпки от изненада. Гърлото й пресъхна, а сърцето й заби лудо в гърдите. От нерви? Или от вълнение? Значи най-сетне той дойде! Но дали не бе дошъл, за да й заяви, че е негова собственост — или за да й каже последно сбогом?

Мосю стоеше в малкия коридор, който изглеждаше още по-нищожен от неговото присъствие. Вода се стичаше от косата и дрехите му и на плочките по пода се бе образувала малка локва.

— Колата ми се повреди — каза той. — Вървях пеша последните няколко мили.

— По-добре влез — Леони отвори вратата към всекидневната. — Ще ти донеса хавлия.

Тя го остави седнал до огъня и втренчен след нея и се завтече към шкафа за бельо, спечелвайки си още малко време, за да свикне с мисълта, че той наистина е там. По дяволите, не беше очаквала, че ще се чувства по този начин, но той изглеждаше толкова безпомощен — измокрен до кости. А и беше отслабнал, стори й се болнав. Господи, нещо не беше наред с него? Леони, Леони, каза си тя, какво те интересува — ти го мразиш, вече няма нищо общо с твоя живот, завинаги.

Той я чакаше там, където го бе оставила и тя му подаде хавлиената кърпа.

— По-добре си свали сакото — предложи му. — Ще го сложа тук да изсъхне.

Тя извърна глава, защото не искаше да присъства дори на най-малкия познат й до болка жест, спомняйки си как разкопчаваше ризата му и допираше ръката си до голите му гърди, за да усети как бие сърцето му.

— Леони? — Косата му бе разрошена, а ризата подгизнала от дъжда като сакото. — Трябваше да те видя. Дойдох да ти кажа, че съжалявам за това, което се случи.

— Ти съжаляваше и последния път, когато дойде тук… и сега ли така съжаляваш?

Той сви рамене.

— За мен е трудно, Леони — умолително започна признанието си, — нали знаеш. Сега разбирам, че това, което направих, е било жестоко. Но някак си тогава не ми се струваше така — изглеждаше ми най-обикновеното нещо, което можех да направя, да взема с мен децата в Ню Йорк. Не разбирах напълно колко много означава това за теб.

— О, струва ми се, че разбираше, Мосю… ти знаеш винаги точно какво правиш.

— Сигурно, ако знаех какво правя, нямаше да се държа толкова глупаво. Щях да те взема със себе си.

— Замълчи, не мога да слушам това — извика внезапно тя. — Не искам да си го припомням отново. Ти ще кажеш, че съжаляваш и аз ще се върна при теб, а после ще намериш друг начин да ме измъчваш. Не-е-е… не, не… никога повече!

— Леони, имам нужда от теб — той разтвори ръце към нея. — Моля те, Леони, върни се при мен.

Тя отиде в най-далечния край на стаята, като че ли се страхуваше, че той може да се опита да я докосне, а Мосю полека се свлече в креслото край камината.

— Какво ти стана? — паникьосана извика тя. Той изглеждаше ужасно, бе пребледнял и целият се тресеше.

— Съжалявам, наистина съжалявам, Леони, трябва да съм настинал.

— Мадам Френар, мадам Френар…

Леони изтича от стаята, за да намери бренди, той я гледаше, а погледът му бързо се замъгляваше… усети вцепеняваща болка в рамото и се закашля… не бе планирал да се чувства така, искаше му се да я вземе в прегръдките си, да я подчини, да я накара да изпитва силна нужда от него — а сега самият той се нуждаеше от нея.

Чу я да се връща в стаята, но някак си бе прекалено голямо усилие да отвори очи. Усети аромата на брендито, което тя поднесе към устните му и го накара да отпие малко от него, а това още повече го накара да се закашля.

— Мосю — извика тя, — о, Мосю… отвори очи, кажи ми, че си добре.

— Всичко ще бъде наред — само един момент… Не мога да си поема дъх.

Той простена от болката, която отново го проряза, а тя се завтече обратно при Френар.

— Трябва ни помощ — извика им, — мосю Френар, моля ви, идете до Сен Жан за лекар.

Тя коленичи до него на килима и хвана ръцете му. Той усети топлината на пръстите й върху своите замръзнали длани. Болката намаляваше, вече не беше такава агония, щом го пристегнеше, и вцепенените му ръце с изтръпнали пръсти започнаха да възвръщат осезанието си. Поизправи се в креслото.

— Всичко ще се оправи — промърмори той.

Вече дишаше по-леко. Жил отвори очи и се втренчи в нея.

— Леони, това е нелепо… Дойдох да ти кажа, че не мога да живея без теб.

Той се засмя и започна да кашля, лицето му се изкриви от болка.

— Недей, моля те, недей — уплаши се тя.

— Дойдох да ти кажа, че те обичам — прошепна той. — Обичам те, Леони Бахри.

Тя си спомни предупредителния глас на Каро: „Той разбира точно от какво се нуждаят най-много и след това го използва, за да ги съсипе, всеки си има своя цена.“

Не е вярно, помисли си тя, казва ми думите, които от толкова отдавна искам да чуя, защото мисли, че може да умре.

— Всичко е наред, Мосю — нежно каза тя и погали пръстите му, които се вкопчиха в нейните. — Не си причинявай болка сега, като се опитваш да говориш.

Той неспокойно се раздвижи в креслото.

— Искам да ти кажа. Трябва. Върни се при мен, Леони. Имам нужда от теб. Обичам те. Моля те, кажи ми, че ще се върнеш.

Очите му се затвориха и той се отпусна на възглавниците.

— Просто полежи неподвижно — успокоително прошепна тя, — докторът скоро ще бъде тук.

С помощта на лекаря го преместиха в леглото и Жил потъна в неговата мекота с облекчение.

— Наистина настоявам да ви преместя в болницата в Ница — каза доктор Марбьоф, — макар и да изглеждате по-добре сега.

— И преди се е случвало, докторе — отвърна Жил, вече обзет от нетърпение към своята слабост — и няма никакво съмнение, че пак ще се случи. Тук ще остана.

— Сърцето е непредсказуем орган, Мосю дук — предупредително сви рамене докторът, — съветът ми е да се върнете в Париж колкото се може по-скоро и да се консултирате със своя специалист. Ако обаче решите да пренебрегнете съвета ми, тогава поне си починете. Върнете се на яхтата и оставете работата за няколко седмици. Ако сте били подложен на твърде голям стрес, тогава трябва да се опитате да премахнете колкото е възможно повече напрежение.

Леони ги слушаше от мястото си в ъгъла. Значи сърцето му… никога не бе знаела, че то не е добре.

— Всичко е наред, Леони — каза й той, след като докторът си тръгна. — Ще оживея. Но съжалявам, че те уплаших… въпреки че…

— Въпреки че какво?

— Въпреки че сега видях, че още ме обичаш.

Навън бе тъмно и дъждът още трополеше по прозорците и по плочките на терасата. Беби се бе втренчила навън в нощта, мразеше дъжд. Тежко във въздуха увисна тишина.

Леони се върна при леглото и погледна умореното му лице, взря се в очите му.

— Наистина ли имаш предвид онова, което казваш?

Той протегна ръка и нежно с пръсти докосна косата й.

— Наистина. Обичам те, Леони.

Лежеше отпуснат на възглавниците, докато я гледаше как разкопчава блузата си и бавно я съблича, а после полата и я плъзга надолу покрай бедрата… тялото й бе така познато, толкова красиво. Тя се мушна под завивките, прегърна го и го придърпа по-близо до себе си, успокоявайки го със своята близост, давайки му от силата си. Почувства се като дете в прегръдките й, закрилян и обичан, и започна да се унася. Благодаря ти, Боже, помисли си той, благодаря ти, Господи, че тя още е моя.

28.

Прилича на някой юноша, покосен от мъката на първата любов, помисли си Каро, докато Леони и Мосю вървяха ръка за ръка по пътечката от Вилата до чакащата кола. Мосю се връщаше в Париж, ала тя никога не бе виждала някой да прави нещо с по-голяма неохота. Не за него, за Леони се тревожеше; ту изглеждаше като влюбена, щастлива и безгрижна, ту далечна и дистанцирана, погълната от собствените си мисли. Каро му махна за довиждане, щом той се качи в колата, а Леони му даде прощална целувка и после подкараха по пътя към Ница.

Е, каза си тя, може би сега ще чуя истината. Дали пък след всичко не е разбрала, че не го обича? Каро бе пристигнала във Вилата само преди два дни, откликвайки на тревожната молба на Леони да дойде спешно, защото има да й казва нещо много важно… но Мосю се застоя и не бе имало никаква възможност да говорят.

— Е, замина си — с въздишка съобщи Леони.

После седна на стъпалата, водещи към брега, обгърна коленете си с ръце и опря брадичка на тях. Дали наистина й липсва, питаше се Каро? Бяха прекарали повече от месец заедно на яхтата. Леони винаги бе мразила да чака.

— Каро, бременна съм.

Трябваше да минат няколко секунди, докато Каро осмисли тази информация.

— О, Леони, боже мой, сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Трябва да направя аборт.

— Леони! — тя бе шокирана. — Не можеш да направиш това — много е опасно — тръпки я полазиха при мисълта. — Но защо просто не му кажеш? Знам какъв е той, но сигурно ще можем да измислим нещо.

— Каро, детето не е от Мосю.

Каро потресена се втренчи в Леони.

— Тогава… от кого е?

— Един младеж, за когото ти разправях… корабокрушенецът.

— Но — нали било просто за една нощ!

Леони се усмихна:

— Толкова и трябва.

Каро остана мълчалива, чудейки се какво да прави.

— Видя какъв е сега Мосю — каза Леони. — Различен… обича ме. Последният месец бе толкова щастлив, толкова спокоен — за пръв път от години не се нахвърляхме един на друг. Игрите свършиха.

— Леони, няма ли някакъв начин Мосю да си помисли, че детето е негово?

— Той ми каза веднъж, че неговите деца са си негови и на съпругата му и това са единствените деца, които възнамерява да има. Мосю е последователен, Каро. Никога не допуска грешки.

Те се втренчиха една в друга, търсейки изход от дилемата.

— Трябва да направя аборт — решително повтори Леони, — няма друг начин.

Тя се разплака и Каро я прегърна.

— Моля те, не плачи… разбира се, че няма да направиш аборт. Няма да те оставя да сториш такова ужасно нещо, Леони. Помисли си за риска, можеш да умреш.

— О, Каро, нима не разбираш? Най-сетне имам всичко. Мосю ме обича. Това е, което наистина исках. А сега, заради една нощ — една сладка нощ с един младеж, който се появи точно в мига, когато се нуждаех от някого — ще загубя всичко. О, как можах да бъда такава глупачка!

Каро я притисна към себе си и я остави да се наплаче.

— Не се тревожи, Леони — зауспокоява я тя. — Всичко ще оправим. Няма да те оставя да се самоубиеш с аборт… ще си съставим план. Трябва да има и други начини.

Вероне почука на вратата на Мосю.

— Мадмоазел Монталва иска да ви види, сър.

Той я погледна изненадан.

— Каро?

Какво, за бога, правеше тук тя?

Каро влезе в офиса, целуна го по бузата и седна без обичайната си уверена усмивка.

— Дойдох да поговоря с теб за Леони.

Той я погледна изненадан.

— Не знам дали си забелязал, Жил, но тя не изглежда добре през последните няколко седмици. Оплаква се от умора и апатия — а ти знаеш, че това изобщо не е типично за нея.

Наистина. Леони винаги бе била пълна с енергия, дори седнала неподвижно тя изглеждаше като че ли насила се сдържа, винаги готова за действие, а сега всичко това бе изчезнало. Бе станала тиха, толкова кротка… и откакто се бяха върнали в Париж, никъде не искаше да ходи. Той си бе помислил, че е доволна да бъде само с него. Глупак! Как не беше разбрал, че нещо не е наред?

— Казва, че вече няма апетит — продължи Каро, прекъсвайки мислите му, — нищо не може да я изкуши.

Е, това наистина бе така, с въздишка си помисли тя, Леони не ядеше, опитвайки се отчаяно да остане слаба, така че да не си проличи бременността.

— Трябва да я прегледа лекар — тревожно отвърна той. — Познавам един много добър.

— Тази сутрин я заведох на лекар — поколеба се Каро. — Страхувам се, че това, което каза, никак не е добро.

Господи, какво говореше тя? Той отмести стола си назад, изправи се над нея и я сграбчи за раменете.

— Каро… какво става с нея, кажи ми? Кажи ми, за бога.

— Белите й дробове, Жил, докторът каза, че е туберкулоза.

Леони. Хубавата му Леони беше болна… може би дори…

Каро извърна глава, не искаше да среща погледа му.

— Има шанс да бъде напълно излекувана, Жил, но се нуждае от изключителни грижи. Трябва да замине в един санаториум в планината. Докторът каза, че е жизнено важно за нея да й се осигури пълна почивка и покой, да няма посетители, докато той не й позволи. Може да се наложи за няколко месеца.

— Тогава трябва да говоря с този лекар. Трябва да я лекува най-добрият лекар, Каро, да й осигури най-ефикасно лечение.

Той се опита да възпре надигащата се у него паника, трябваше да я спаси.

— Този лекар е много добър. Има собствена клиника в Швейцария и е стигнал много напред с работата си в своята област. Той ще се погрижи за нея, Жил, можеш да му имаш доверие. Ако искаш, и сам можеш да се срещнеш и да поговориш с него.

Тя знаеше, че може да се довери на доктора, който трябваше да потвърди тяхната версия — вече много добре му бяха платили.

Бе точно така, както му беше казала. Доктор Лепон просто повтори думите на Каро, добавяйки, че присъствието на Жил и Каро, натъжени от болестта на Леони, можеше да бъде пакостно за крехкото й здраве. Не трябваше никой да я посещава, докато не й позволеше сам той. Но те не биваше да се тревожат, той имаше частен санаториум в планината, щеше да я заведе там и екипът му от лекари щеше да следи лечението й. Разбира се, щеше постоянно да ги информира за развитието на болестта, но тя трябваше да замине веднага.

— Направете, каквото е необходимо — отвърна бързо Мосю, — но, доктор Лепон — върнете ми я излекувана!

В продължение на часове той крачеше из улиците на Париж, проклинайки се, задето по-рано не бе забелязал, че тя е болна. Спомни си нощта, когато синът му за малко щеше да умре. Едва тогава той бе разбрал колко много го обича. А после си спомни как Леони го бе прегръщала цяла нощ във Вилата. Не, за бога, не. Леони не можеше да умре!

Той сам я изпрати до гарата, за да се увери, че е удобно настанена в специалното купе, което бе запазил за нея. Леони тревожно го наблюдаваше как крачи по перона в очакване на доктор Лепон.

Бе я отрупал с прощални подаръци, приятно надиплени нощници и роби, кожена постелка за леглото, най-новите книги за развлечение през дългите часове, които трябваше да прекара сама. Влакът изпускаше облаци пара покрай перона и Беби, мъркайки тихичко на коленете й, се сгуши още повече.

Той се върна с доктор Лепон.

— Аз ще пътувам в съседното купе, мадам — каза докторът с усмивка. — Ще ви наглеждам, не се безпокойте.

Той дискретно ги остави сами, а кондукторът започна да затваря вратите.

— Ще чакам да се върне моята някогашна Леони — каза Жил, прегръщайки слабите й рамене, тъмносините му очи сякаш й заповядваха.

— Слушам, Мосю — послушно отвърна тя, щом той я целуна. — Обещавам ти, че ще бъде така.

Тя го гледаше през прозореца, една протегната за поздрав ръка, докато влакът се отдалечаваше. Щом изчезна от погледа й, с въздишка на облекчение се отпусна на възглавниците. Може би нещата щяха да се наредят все пак.

29.

Няма начин да се отложи сега, мислеше си Леони, прокарвайки доволно ръка по изпъкналия си корем. И аз го обичам, обичам го. Искам да имам една дузина бебета. И през остатъка от живота си да бъда майка.

— Представи си, Беби, че мога да отгледам това дете. И ти трябва да опиташ, котенцето ми. Трябва да ти намерим съпруг.

Съпруг. Твърде често, откак се бе настанила в дървената къщичка в парка на санаториума, настроенията й се сменяха от въодушевление до униние. Понякога се чувстваше толкова изолирана и й се искаше да умре, а понякога се издигаше така и усещаше, че е непобедима, обещаваше си, че ще задържи детето, че Мосю ще го приеме като свое и всичко ще бъде чудесно. Но, разбира се, това беше просто мечта. Реалността бе, че тя беше вече бременна в осмия месец, а детето й нямаше баща. Нещо по-лошо, трябваше да се откаже от него, веднага щом го роди.

Всичко вече бе уредено. Сестрата щеше да й вземе бебето при раждането и то щеше да отиде при приятели на сестрата на мадам Френар, която живееше в Мантон и която й бе обещала да се грижат за него, сякаш е тяхно собствено. Те бяха добри хора, прости и мили и вече имаха три деца — едно в повече само щеше да направи семейството им по-щастливо. И, разбира се, тя бе направила така, че да разполагат с прилична сума в банката в Мантон, достатъчна за цялото семейство. Детето на Леони не трябваше да бъде лишено от нищо, тя щеше да се погрижи за това.

Безброй пъти вече бе пребродила отрупаните с евкалипти и борове хълмове зад дървената къщичка, размишлявайки за живота — за нейното бебе, което щеше да се появи безпомощно на света, нежелано, както тя някога — бе плакала с горчиви сълзи, че и това дете ще бъде родено без любов. Но поне за теб ще се грижат добре, ще те обичат, обеща тя.

Времето минаваше бавно в малкото швейцарско селце, сгушено в подножието на острите планински върхове, пронизващи небето с назъбените си заснежени краища. Бе ранна есен, въздухът беше кристално чист и студен, тя седеше на верандата топло облечена, наблюдаваше как катеричките се гонят по клоните и хранеше вечно гладните ярки червеношийки с трохи от закуската си. С приближаването на зимата се чуваше вече дрънченето на кравешките хлопки — прибираха стадата от високото пасище, преди да падне снегът.

Руменината се върна на бузите й и тя се хранеше с всичко, което й препоръчваха лекарите, правеше дълги разходки с Беби по хълмовете зад къщичката, докато тялото й стана прекалено тромаво за подобно усилие, тогава излизаше само в парка на санаториума, избягвайки селцето… в случай, че там е пристигнал някой непознат. Макар да бе уверена, че едва ли е така.

Мосю можеше да й пише веднъж месечно и тя с нетърпение отваряше писмата му. Винаги бяха едни и същи, кратки бележки, в които казваше, че се надява тя да е закрепнала и да се чувства по-добре и че с нетърпение очаква да я види, когато вече е напълно оздравяла. Винаги бяха подписани просто с „Мосю“. Какво ли прави, измъчваше се тя, крачейки по самотните хълмове. Искаше й се всичко да свърши по-скоро, за да може отново да е с него, вече уверена в това, че я обича, сигурна, че всичко ще бъде наред, щом пак се съберат.

Мислеше си и за Шарл д’Орвил, бащата на детето й.

— Какво ли щеше да бъде — фантазираше си тя на глас пред Беби през една самотна снежна вечер пред камината, — ако онази нощ, когато се срещнахме, се бяхме влюбили лудо и ако после се бяхме оженили, а аз бях станала д’Орвил? Това дете щеше да е дарено с любовта на всички д’Орвил — също както някога Шарл, — щеше да има братовчеди, баба и дядо, приятели и голямо любящо семейство. И баща. О, Беби — заплака тя, — как ми се иска да беше станало така.

А след това започна отначало, представяйки се, че детето е на Мосю… но бързо прогони тази мисъл от съзнанието си. Мосю не искаше повече деца. Неговите деца бяха негови наследници — нямаше място за копелета, които да позорят името им.

Съвсем неочаквано в осмия месец започнаха болките. Отначало бе просто слабо пробождане в гърба, на което тя не обърна особено внимание, но после получи силни контракции, дъхът й секна от изненада… това дете сякаш щеше да се роди сега. Като майка си бе чакало достатъчно дълго.

Сега, когато настъпи моментът, тя се почувства изплашена, взе Беби и за малко седна на верандата, взирайки се в познатите хълмове. Величествеността им я успокояваше и всичко, което предстоеше да се случи, заемаше вярното си място — смъртните даваха живот и сами умираха, а хълмовете винаги щяха да се извисяват там. Актът на сътворението се извършваше всеки ден — тя бе просто една жена, която щеше да изпълни своето предопределение — да даде живот на детето си.

Нощта й се стори безкрайна, периодите, в които бе спокойна и отпусната се редуваха с тези, в които водеше отчаяна битка с болката. О, не бе очаквала тази болка. Трябваше ли това дете с такава мъка да намира пътя си навън, нямаше ли по-лесен начин? Загуби представа за времето, унасяйки се между контракциите, натрупвайки сили за следващия пристъп — щеше да се справи, нямаше да се предава и да плаче, но не издържаше повече. Задъхана и с усилия успя да извърви пътя си през изпълнената с болка нощ и накрая неочаквано със зората бебето се появи. Чу го да проплаква, щом сестрата го пое, и триумфираща се засмя, проснала се изтощена със сплъстена от потта коса.

После за пръв път видя дъщеря си — и тутакси я обикна.

— Просто ме оставете с нея за малко — умоляваше тя, прегърнала мъничкото, увито в одеяло еднодневно вързопче, наречено Амели. — Нека да й се порадвам само една седмица.

Сестрата я погледна безпомощно.

— Но вие казахте, мадам…

— Знам, знам… но сега, не мога. Не виждате ли, тя е най-красивото бебе на света? Имам нужда да я подържа, да се грижа още малко за нея.

Тя докосна ръчичката на бебето, засмивайки се на изящните пръстчета, които стискаха нейните с изненадваща сила. Нежно целуна тънкия кичур руса коса на челцето. Да, помисли си тя, това е моето бебе и никой няма да ми го отнеме.

Докторът дойде да я увещава, тя взе детето от креватчето, поставено до нейното легло, и го прегърна закрилнически като някоя разтревожена женска, в случай че той се опита да й го отнеме със сила.

— Разбира се, че няма да постъпя така, Леони — внимателно й каза той, — но ти сама можеш да прецениш обстоятелствата. Знам, че ти е трудно точно сега, току-що си му дала живот — но не трябва да забравяш кое е най-добро за детето. Спомни си причините, поради които дойде тук. Решението си е твое. Никой няма да ти я отнеме — ти трябва сама да се разделиш с нея.

Бе много мъдро от негова страна, мрачно си мислеше тя, колкото повече минаваха дните; разбира се, че никой нямаше да й отнеме бебето. Само тя можеше да вземе решение. Ами ако напуснеше Мосю? Можеше да задържи бебето. Тръпки я полазиха от страх. И как щеше да живее това дете — като незаконна дъщеря на една държанка? Не, по-добре бе Амели да има нормално семейство с братя и сестри, с които да си играе, и майка и баща, които да я обичат. Нямаше избор.

Но можеше да остане с нея поне още малко — един месец може би. Един месец не бе чак толкова много. Можеше да я заведе на юг, във Вилата, на слънце. Сега там щеше да е пролет, мимозата щеше да цъфти. На чист въздух бебето щеше да порасне хубаво и здраво. Само един месец, обеща си тя, и после мадам Френар може да я заведе в Мантон.

30.

Мосю неспокойно кръстосваше голямата къща на площад „Сен Жорж“. Всичко бе безупречно, полираните маси блестяха, прозрачните сребристи завеси падаха на правилни гънки, препречвайки пътя на пролетното слънце към необитаемите стаи, а празните камини очакваха мига, в който щяха да стоплят обитателите с огъня си.

Той не идваше често тук, прекалено много му напомняше за мрачната къща в провинцията, в която майка му обичаше да събира приятелите си.

Сега, крачейки из стаята на Леони, се чувстваше по същия начин, докосваше гладката с цвят на шампанско кувертюра на леглото и възглавниците, представяйки си отпечатъка от главата й върху тях и хубавата й коса, тази прекрасна коса. Мирис на жасмин се носеше от шкафа и той заразглежда закачените вътре дрехи, кристалната рокля, която си бе купила за Америка, припомняйки си как изглеждаше в нея, когато я бе облякла за него вечерта, в която се разделиха и как му се искаше да я накаже тогава.

Той се просна на леглото, втренчвайки се в тавана. Нямаше никаква връзка с нея. Никакви ежедневни доклади, никакви тайни подробности от живота й… имаше време, когато не можеше да живее без това, когато се нуждаеше да контролира всичко, когато бе обсебен от желанието да знае какво прави тя всяка минута от живота си, през която не е с него… а сега единственото, което искаше, бе тя да се оправи, да оживее. Нямаше да понесе смъртта й.

Трудно му бе да заспива в старата си стая в къщата на Ил Сен Луи… бе буден през повечето време, работеше до пълно изтощение и понякога заспиваше на бюрото си. Той затвори очи. Поне тук можеше да се почувства по-близо до нея. Умиротворен.

Беше се стъмнило, когато се събуди, но не се чувстваше отпочинал. Протегна се и запали лампата. На нощната масичка стояха няколко книги, които сигурно тя бе чела, преди да замине — дали да не й ги изпрати, чудеше се той, разгръщайки лениво страниците. Една бележка се изплъзна на пода, той я вдигна и с любопитство заразглежда почерка. Бе адресирана до нея във Вилата, с дата от миналия септември. Отвори я и бързо я прочете, а после втори път, но по-бавно. Бе от някакъв мъж… Шарл. Изпращаше пари за стаята и храната при Френар… наричаше я магична, красива… благодареше й за тази нощ от нейния очарователен живот. Датата бе две седмици преди той да отиде при нея във Вилата, когато й каза, че я обича.

Това, което почувства, не бе гняв, бе нещо различно. Като че ли кръвта във вените му замръзна, лишавайки го изведнъж от всякакви чувства. Беше допуснал да се образува пролука, една малка дупчица в бронята, с която се защитаваше и която си бе изградил, откакто майка му с такава лекота, толкова безгрижно го бе обрекла да живее без нея, без любов — изпращайки го в училище далеч от дома, където не идваше да го вижда и дори не му пишеше. Никога след това не бе позволявал на жена да има такава сила над него — никога. Докато не срещна Леони.

Той внимателно сгъна бележката и я прибра в джоба си. Малко можеше да научи от нея. Само името. Шарл. И фактът, че този е Шарл е бил „корабокрушенец“ — което означава лодка, и то не голяма… Ако е плавал близо до Френар, трябва да е била малка лодка. Яхта от регата, например… не се ли провеждаше регата в Монте Карло точно по това време на годината? Вероне щеше да разбере.

А Леони? Как щеше да постъпи с Леони? Той заслиза по стълбите, мислейки за нея. Първо искаше да разбере цялата история и после щеше да предприеме нещо. Но нямаше да я остави да си отиде, това бе сигурно.

— Добре направих, че я доведох тук, мадам Френар — каза Леони, докато наблюдаваше как Амели спи в креватчето си навън на терасата, покрито с бял балдахин, който да я предпазва от слънцето и вятъра, — вижте само как расте.

Двете се надвесиха над креватчето, разглеждайки малката руса главица и свитите насън устенца, като че ли се бе концентрирала над нещо и не искаше да се разсейва.

— Прекрасна е, Леони, и толкова прилича на теб.

Наистина, още сега, на три седмици, тя приличаше на нея. Леони търсеше по лицето на дъщеря си някаква следа от баща й, но не можеше нищо да забележи. Косата на Амели бе руса и щом отвореше очи, поглеждаше света със същия издължен, златист, унесен поглед.

Беби бе изцяло погълната от това ново мъничко човече и се бе превърнала в негов пазач, разполагайки се винаги близо до креватчето, мъркайки високо и доволно, сякаш за да се похвали с новите си отговорности, разсмивайки Леони със своята надменност.

— Вече не съм сигурна дали аз съм майката или ти, Беби — пошегува се тя, вдигна малката котка и я прегърна, а в замяна Беби я близна по носа с грапавото си езиче.

Този месец сякаш премина в рая. Май донесе над Средиземно море ясно небе и топло слънце и благослови сините дни с кротко щастие — още можеше да се грижи за бебето и да го храни, да я наблюдава очарована как спи и с пробудил се инстинкт да долавя тъничките й крясъци през нощта. А Амели растеше, разцъфвайки след първото си трудно пътуване към живота, превръщайки се в розовобузо русо детенце, доволно, че е в прегръдките на майка си.

Леони се радваше на това, което й донасяше всеки нов ден, на всеки няколко грама, качени над теглото, на всяко махване на малките ръчички, чиито пръсти се вкопчваха безпогрешно в нейните. Това бе най-щастливият месец през целия й живот и тя не искаше да брои дните, докато не настъпи последният.

Нямаше връщане назад и тя го знаеше и въпреки това цяла нощ крачеше по терасата, опитвайки се да намери начин да я задържи, агонизирайки при мисълта, че завинаги ще се раздели с нея. Все трябваше да има някакъв начин… но винаги стигаше до едно и също. Нямаше да бъде добра майка на това дете. С нея Амели никога не би имала нормален живот — щеше да бъде незаконно дете на жена с лоша слава… а и отмъщението на Мосю щеше да бъде ужасно. Тя потрепери от страх за Амели, щом си помисли за него. Спомни си за собствеността, която притежаваше, за къщата в Париж, за фабриките в Лил, за акциите в железниците, ценните книжа и полиците… веднага би ги продала всички, за да може да задържи Амели. Де да беше толкова просто. Някога си бе мислила, че й е необходимо само едно — сигурност. Постигнеше ли я, нямаше да има вече проблеми, никой нямаше да може да я нарани. Не беше вярно, просто не беше вярно.

Морето лекичко трептеше на светлината на утринното слънце, тя седна на терасата, прегърнала Амели. Беше събрала всичките й миниатюрни вещи — малките жакетчета и хубавите нощнички… малката розова четка за русата й косица. Нямаше никакъв начин. Амели заслужаваше по-добра майка от нея. И истински баща. И тогава щеше да е в безопасност, незастрашена от Мосю.

Мадам Френар се поколеба на вратата, страхувайки се от онова, което предстоеше да се случи.

— Готови сме да тръгваме, Леони — внимателно каза тя.

Леони погледна дъщеря си, малкото й хубаво, невинно личице.

— За последен път — прошепна тя. — Никога повече няма да те видя, Амели… но винаги ще те обичам. Да, ти винаги ще бъдеш обичана.

— Мадам Френар — прошепна тя, като й подаваше бебето си, — това е най-ужасното нещо, което някога съм вършила през живота си.

Тя се извърна, с каменно лице и пресъхнали очи, неспособна да гледа как ще се отдалечат по алеята, а котенцето кротко се настани в краката, й сякаш за да я утеши.

31.

Каро държеше ръката на Леони, докато пътуваха от гарата към площад „Сен Жорж“.

— Остани при мен за известно време — предложи й тя, — ще му кажем, че още не си достатъчно закрепнала да се върнеш в града, можем да заминем в провинцията.

Тя ужасно се безпокоеше за Леони. Не толкова от външния й вид — наистина бе отслабнала, но изглеждаше по-здрава, отколкото когато замина, лицето й бе придобило руменина след месеца, прекаран на слънце. Смъртта, надзъртаща от очите й, бе плашеща.

— Не — твърдо отвърна Леони, — за това, което направих, Каро, ще съжалявам през остатъка от живота си, но то бе най-доброто за Амели, а сега трябва да свикна с него. Мосю бе търпелив и мил — а аз го измамих. Толкова ми се иска да му призная, Каро… това е ужасна тайна…

— И през ум да не ти минава подобно нещо… той ще те убие, Леони! Помисли за Амели. Господи, ако знаеше, че има дете…

Леони не бе известила Мосю, че се прибира. Знаеха само Каро и Марок. Той я посрещна на стъпалата, стисна студените й ръце и тревожно се взря в лицето й.

— Може ли икономът да целуне мадам? — попита я с лека усмивка.

— О, Марок, разбира се, че може! — Тя се хвърли на врата му. — Толкова се радвам да те видя — и двама ви, приятели мои.

Те я последваха в салона, споглеждайки се зад гърба й.

— Добре ли е тя? — прошепна Марок.

— Не съм сигурна… изглежда добре… но не можеше да задържи детето и никога няма да си прости това.

Къщата си беше същата. Дори на следобедното слънце салонът изглеждаше театрално — сцена за пиеса, която вече не я вълнува, тъжно си помисли тя. Стаята й си бе все така красива, пълна с цветя от Марок, възглавниците бяха примамливо наредени на широкото легло, малката всекидневна я очакваше — креслото бе поставено до отворения прозорец, през който се виждаше покритото с листа площадче в очакване на първия бриз. Но единственото, което наистина й се искаше, бе да се върне във Вилата. Тя се разплака.

— О, Леони — умолително започна Каро, — моля те, не плачи. Аз съм тук, ще ти помогна — Марок също… ние те обичаме, мила, моля те, не плачи.

— Каро, как можах да го направя? Как можах така да объркам живота си? Единственото, което наистина искам, е да съм с Амели.

— Добре, Леони, ти искаш това. Но не можеш да го имаш! Да, объркала си живота си, но няма да разбиеш живота на детето. Стегни се… така стоят нещата. Ние замислихме тази измама и я извършихме. Мосю нищо не подозира. Само ти можеш да му разкриеш тайната — и ако го направиш, само бог знае какво ще се случи. Време е, Леони Бахри, да започнеш да мислиш с главата си, а не със сърцето.

Те я оставиха сама да си почине и да премисли нещата. Разбира се, Каро бе права. Вината бе изцяло нейна и тя нямаше право да се самосъжалява. Време бе отново да хване юздите на собствения си живот и да продължи нататък. Духът й се повдигна, щом си помисли за Мосю — той бе толкова мил, толкова изпълнен с разбиране. Наистина я обичаше. Нали така й бе казал? А някога това бе единственото, което искаше.

Докладът на Вероне лежеше на бюрото му в очакване да бъде прочетен. Той го отмести настрана, затрупа го с купчина документи и се захвана с проектите, плановете, финансовите доклади и сделките с акции. Но сега трябваше да го прочете. Трябваше да знае. Никак не беше лесно, бе казал Вероне, в пристанищата по цялото крайбрежие през септември се събират много лодки, а единствената следа, с която разполагахме, бе името на Шарл и предположението, че може би е участвал в регатата с платноходка. Но Вероне все пак бе успял… сам бе проверил всичко, според инструкциите на дьо Кормон, без да се доверява на никого другиго, бе разговарял с управителите на пристанищата, със собствениците на платноходки, както и с организаторите на различни регати — а после неочаквано му провървя. Срещна един човек, който си спомни, че Шарл д’Орвил бил излязъл в морето по време на бурята… и то си го спомни, защото тази буря била последвана от период на лошо време, няколко седмици гръмотевични дъждове и силен вятър. Шарл се оказал късметлия да намери подслон, оставен сам на произвола на стихиите.

Значи това бил той. Корабокрушенецът — Шарл д’Орвил. Той хвърли листовете обратно на бюрото. Името нищо не му говореше. Погледна адреса. Замъка д’Орвил на Лоара.

Запъти се към кабинета си, обмисляйки своята следваща стъпка. На вратата се почука. Усмихната, Леони застана на прага й.

— Тъкмо си мислех за теб — спокойно й каза той.

— И аз си мислех за теб — и ето ме тук. Напълно оздравяла, както сам можеш да се увериш.

Изглеждаше отслабнала и уморена. Имаше нещо… не беше съвсем сигурен какво, но тя му се стори по-различна. В прегръдките му обаче ухаеше по същия начин, на свежо и жасмин, опнатата й кожа бе същата на допир… струваше му се, че ще се удави в това ухание. Искаше му се да я убие!

— Липсвах ли ти, скъпи? — усмихната попита тя.

— Знаеш, че да. — Погледът му потърси лицето й. Знаеше, че не може да живее без нея. — По-добре ли си?

— О, да, доктор Лепон каза, че съм излекувана и няма да има рецидиви, ако съм внимателна.

— Би трябвало да те отведа за една ваканция — на море, може би дори в скъпоценната ти Вила, за да се изпълниш отново със сили, но съм много зает.

— Не, не във Вилата… искам да остана тук с теб. Толкова дълго бях изолирана, Мосю… Много съм щастлива, че отново се върнах тук — и че съм с теб.

Усмивката й го обгърна.

Още беше неговата Леони… някогашната Леони, завърнала се при него. Той пъхна документите в чекмеджето и я хвана за ръка.

— За днес свърших, Вероне — каза той, докато излизаха заедно от салона. — Отиваме в къщи.

Сам я откара до къщата с новия модел на дьо Кормон, тъмносиня спортна кола с кремава кожена тапицерия, съсредоточавайки вниманието си изцяло върху шофирането. Щом стигнаха, той я хвана за ръка и мълчаливо се заизкачваха заедно по стълбите към нейната стая.

Ако бе очаквала от него да бъде нежен и внимателен, бе сгрешила. Той не я любеше, по-скоро я завладяваше отново, дамгосвайки тялото й, както и своето, с тъмна неудържима страст, която я накара да стене. Не й каза, че я обича. Ала и тя не му каза, че го обича.

Вероне винаги се радваше на Лазурния бряг. Не толкова на слънцето и морския бриз, колкото на Казиното. Казиното бе ужасна съблазън, но досега винаги бе успявал да се спре, преди да го е сполетяло нещастие. Да работиш за дьо Кормон притежаваше едно голямо предимство — той бе изключително щедър работодател. Изискваше всяка минута от личното ти време и собственият ти живот никога не ти принадлежеше, но плащаше добре, а разходите бяха неограничени… така че, какво ако малко от това отиде на вятъра в Казиното, на кой би му пукало? Имаше и още нещо — през последните няколко години той се бе превърнал в нещо повече от „дясна ръка“ — личен довереник. Бе по-близък с дьо Кормон от всеки друг — грижеше се за всички негови лични работи. Единствен той знаеше тайните на дьо Кормон, неговите слабости — личните страсти на един човек, чийто публичен образ бе свързван само със сила и грубост. Всъщност онова, което знаеше, би могло да изненада много хора… Да, добро местенце си бе намерил и засега бе доволен да живее по този начин. Но щеше да настане ден, когато ще му дойде до гуша да бъде шпионинът на дьо Кормон — не възнамеряваше да прекара живота си като високоплатен лакей. Щом настъпеше моментът за това, щеше да се възползва от онова, което знае, за да се сдобие с ново положение в света. Щеше да посещава всички онези партита като равен, а не като някакъв слуга — хората щяха сами да го канят… и щеше да има много пари. Дьо Кормон не би искал всички да узнаят, че и той е уязвим като всеки друг.

Имаше чувството, че има още нещо около историята с Шарл д’Орвил, а не просто една нощ. Стори му се неправдоподобно жена като Леони и такъв привлекателен млад мъж като д’Орвил да са се задоволили единствено с това. Дьо Кормон го бе изпратил обратно да провери дали има основания за своите подозрения и отначало всичко изглеждаше такова, каквото им бе известно. С изключение на това… че сега се появи нещо ново… и то никак нямаше да се хареса на Мосю.

Леони бе прекарала месец тук, когато все още трябваше да е в швейцарските планини, за да се лекува от каквото би трябвало да е била болна. Това го научи съвсем случайно, когато посети близкото до Вилата селце Сен Жан… понякога в бара или в магазина можеш да дочуеш ценни клюки от местните. Дреболийки… като в аптеката. Той събори една чаша на пода в бара, разливайки бирата си и лошо поряза пръста си. Заведоха го в аптеката, където собственикът й му даде пластир и мехлем… и малко безплатна информация. Френар правели най-хубавия обяд наоколо, каза му той, вземайки го за случаен посетител, а сега, когато госпожицата от Париж си заминала, те сигурно отново сервирали. Наложи се съвсем малко да разпитва още, за да разбере, че с нея имало едно дете, всъщност бебе. Мадам Френар сама идвала да купи капки против колики и пудра, както и други необходими за едно бебе неща… изглеждала много доволна, въпреки че не говорела много-много. Така и не разбрал защо.

Бебе. И Леони заминала далеч в планината за шест или седем месеца… мозайката като че ли се подреждаше и Вероне знаеше, че на Мосю няма да му се хареса. Достави му голямо удоволствие да изпрати телеграмата. Представяше си го как я получава и прочита.

Е, нямаше защо да бърза. Можеше още няколко дни да се порадва на Казиното, преди да се впусне в търсене на детето… в края на краищата, той също имаше право на малко удоволствие.

— Каро, това не е ли Вероне — нали се сещаш, лакеят на дьо Кормон? — Алфонс й посочи един мъж при масата за карти, купчина жетони стоеше пред него.

Каро се втренчи изненадана.

— Прав си. Но какво, за бога, прави тук? Мислех, че оставя Мосю само когато той си ляга да спи.

— Чудя се — замислено продължи Алфонс. — Дьо Кормон залага много на преговорите с американците за колите. Мислех си, че се нуждае от Вероне — той мигновено се ориентира във фактите и цифрите, а точно от това има най-голяма нужда дьо Кормон в момента. Много странно ми се вижда, че вместо това залага в Казиното на Монте Карло.

— Да не смяташ, че е избягал с парите на дьо Кормон? — засмя се Каро. — Това вече ще е новина!

— Едва ли. Знаеш ли, Каро, Мосю използва Вероне за нещо като шпионин в бизнеса, той разкрива за него всички тайни на хората, от които зависят сделките на дьо Кормон — много го бива за това наистина. А сега ми кажи какви тайни може да има тук, в Монте Карло, в които да се рови Вероне?

Зениците на Каро се разшириха, когато осъзна какво й казваше той.

— Не е възможно, Алфонс. От къде на къде Мосю ще подозира нещо?

— Не знам, но заради Леони, струва ми се, трябва да разберем.

— О, Алфонс, какво ще правим?

— Ще проследим Вероне.

— Но той сигурно ще ни познае… и ние трябва да си намерим шпионин, Алфонс.

— Не се тревожи. Шефът на полицията тук ми е стар приятел. Веднъж му направих услуга… с радост ще ми я върне сега.

Амели ще стане на шест месеца следващата седмица, мислеше си Леони, докато се приготвяше за вечеря в апартамента с изглед към океана в „Гранд Хотел“ в Довил. Крачетата й сигурно са вече по-силни и са почернели от слънцето и сигурно вече изправя хубавата си главичка и се оглежда наоколо. Собственото й лице се бе втренчило в нея от огледалото.

— Не така, Леони Бахри — твърдо си каза тя, — трябва да спреш да мислиш за това.

— За кое?

Мосю бе застанал зад нея. Леони не го бе чула кога е влязъл в стаята и осъзна, че трябва да е говорила на глас.

— О, нищо…

— Не ми приличаше на нищо. За какво трябва да се насилваш да не мислиш?

— Мислех за теб — пак заминаваш за Ню Йорк. Обеща ми, че ще ме заведеш, спомняш ли си?

— Наистина, спомням си. И ще те заведа — някой ден.

Не знаеше какво става с него — или може би тя се бе променила. Може би той усещаше, че вече е различна, че не се е върнало същото момиче, което замина. Те рядко излизаха заедно. Мосю работеше до късно почти всяка вечер, отделяше време и за синовете си. Странно, тя си бе мислила, че той ще се радва да я види отново. Не беше както когато я намери във Вилата, за да й каже, че я обича. Може би защото сега повече сме свикнали един с друг… като възрастна семейна двойка, тъжно си мислеше тя. Предложението му да заминат за Довил й дойде като гръм от ясно небе… добре ще ти се отрази да глътнеш малко свеж морски въздух, бе й казал той.

Но Довил бе толкова различен от Лазурния бряг. Въпреки че небето бе синьо, това не бе тихото морско заливче, това бе истински океан, по време на прилив вълните му се издигаха и разбиваха о ветровитите самотни плажове.

— Помислих си, че ще ти е интересно да видиш регатата с яхти утре — небрежно й подметна той, оправяйки вратовръзката си пред огледалото.

Споменът за Шарл д’Орвил и неговата малка лодка ясно изплува в съзнанието й.

— О, не знам — предпазливо отвърна тя. — Достатъчно ми е добре просто да си седя на терасата и да бездействам. Не ме интересува плаването.

— Ще бъде забавно. Ще отидем да погледаме.

Тя усети, че той е застанал зад нея, обърна се усмихната и го целуна по бузата. Ухаеше на одеколон, на чисто бельо, харесваше й това ухание… бе привлекателен, както винаги. Целуна пръстите му поотделно и постави ръцете му на гърдите си.

— Ще измачкаш роклята си — каза той, откъсна се от нея и се запъти към вратата. — Закъсняваме за вечеря. Обещах на Масене да се срещнем с тях в осем.

Бе поредният свеж ден, по синьото небе се носеха пухкави облаци, а ветрецът вдигаше прах по пясъчните алеи в парка на хотела. Сред шума от разговорите на гостите Леони долови яхтсмените, поздравяващи се един друг, че са случили такова време. Онова, което е добро за тях, съвсем не е добро за мен, намръщи се тя и избърса полепналите по клепачите си песъчинки, запътила се към убежището на терасата. Бе отказала да отиде с Мосю на пристанището, за да гледат регатата.

— Ще ги погледам от хотела — му бе отвърнала тя, оправдавайки се с това, че на катера става силно течение.

Настани се на една маса на остъклената тераса с изглед към залива и си поръча лимонов сок, поглеждайки небрежно към програмата на регатата, която Мосю бе пъхнал в ръцете й на тръгване. Участваха шест различни класа състезателни съдове, от най-големите до най-малките. В третия клас бе „Изабел“, управлявана от Шарл д’Орвил.

Името изскочи от напечатаната страница като алена илюминация. Шарл д’Орвил бе тук — Шарл, о, Господи, какво щеше да прави? Ами ако се срещнеха? Бе напълно възможно да е отседнал в същия хотел. Или пък ако го засечеше в парка или ресторанта, разбира се, той щеше да й се обади — щеше да се учуди какво прави там тя, малката кухненска помощничка от Вилата на нос Фера. Трябваше да си тръгне, можеше да използва като претекст, че въздухът не й понася, че е много ветровито и е вредно за дробовете й… трябваше да се махне оттук.

Възможно ли бе Мосю да е научил? Тази мисъл я прониза. Не бе ли твърде необичайно такова съвпадение: да се окажат по едно и също време на регата заедно с Шарл? Но и за Монте Карло да бяха заминали, Шарл пак можеше да е там заради регатата — провеждаше се във всички курорти по това време на годината. Разбира се, това бе просто съвпадение. Нямаше начин Мосю да е узнал. Невъзможно бе. Но въпреки това още я измъчваше тази мисъл.

Регатата бе започнала, тя виждаше как яхтите се носят по развълнуваната повърхност на сивкавата вода с опънати от вятъра платна. Погледа ги за малко, чудейки се дали някоя от тях не е „Изабел“, и си припомни нощта, в която той бе доплавал в живота й точно преди да започне бурята.

Дьо Кормон нагласи бинокъла си, фокусирайки го върху „Изабел“. Впери поглед в съперника си, изпълващ кръгчетата на лещите. Той бе млад и привлекателен, усмихваше се жизнерадостно, докато оправяше такелажа, подхвърляше небрежни коментари към човека, който бе наел в Довил вместо екипаж, тъй като предишният неочаквано се бе разболял. Очевидно е опитен моряк, помисли си той, сваляйки бинокъла, щом малката лодка излезе от пристанището и се присъедини към останалите от своя клас.

Бе видял достатъчно. Запъти се обратно към бара, поръча си голямо уиски и бързо го изпи на няколко глътки. После веднага си поръча второ. Този път взе чашата в ръка, отпивайки по малко и въпреки волята си се приближи към прозореца, който го притегляше с изгледа си към залива. Малките лодки още бяха там, плъзгайки се весело пред вятъра. Той погледа за малко, а после отиде да намери Леони.

32.

Сивкави облаци заплашително се бяха струпали над широката смълчана река Тапажос в Бразилия и Едуар д’Орвил, застанал на дървеното кейче в каучуковото находище Ору Велю, ги гледаше с тревога.

— Само още няколко дни ни трябват — каза той, — за да натоварим всичко и да заминем за Сантарем.

Още докато говореше, в далечината се дочу слабо боботене на гръмотевица — сякаш дъждовете щяха да започнат по-рано този сезон, а това означаваше, че няма да е възможно да се работи повече. Рано настъпилият дъждовен сезон щеше да им струва скъпо. Той въздъхна безсилен, нямаше да спечели от тази джунгла, винаги се случваше нещо. Всяка сутрин изсичаха просека и всяка вечер шубракът бе израснал наново, скривайки каучуковите дървета, налагаше се запотените работници, на крак от преди съмване, отново да изсичат лианите на светлината само на газените лампи, прикрепени към главите им.

Работниците влачеха огромните, тежащи две хиляди паунда8 всяка, топки на въжета с примка на края, складираха ги в трюма на катера, който стоеше в готовност да потегли за Сантарем на мястото, където Тапажос се влива в Амазонка. От катера каучукът щеше да бъде прехвърлен на параход и закаран до Манаус, откъдето щеше да се транспортира до Европа или Америка. Това бе означавало шест месеца, прекарани по Амазонка, понасяйки обезсърчителната й влажна зелена тишина и жестоко хапещите насекоми, тъпчейки се с хинин, предпазващ срещу малария и жълта треска, бранейки се от речни пирати, които биха убили всеки, без да им мигне окото, за да се сдобият с добро находище, наглеждайки работниците, повечето изпити от сушата в равнината на Сеарб, които работеха от сутрин до мрак, а после се напиваха и обезумели захващаха битки с мачете.

Тежък, суров живот и Едуар след шест месеца се почувства като работниците — изтощен. Нуждаеше се от малко цивилизация — добра храна, вино, жени и забавления.

— Домъчня ми за Манаус — каза той на партньора си Уил Харкърт.

— По дяволите — каза Уил, — единственото хубаво нещо след шест месеца в джунглата е, че цената на каучука се е покачила двайсет пъти в сравнение с последния товар. Черното злато на Амазонка. Ще станем милионери все пак, Едуар.

— Ако дъждовете се забавят, ще успеем да приготвим още половин тон, всички ще работят усилено до последната минута.

— О’кей, но да не е прекалено късно, когато си тръгваме — не ми се ще да се простудя по време на бурите.

Едуар мина през двора покрай бараките на лечебницата, сбръчквайки нос, подушил щипещата миризма от клокочещия в казаните над димящия огън латекс. Хванали бъркалки, дълги петнадесет фута9, работниците разбъркваха втвърдяващата се маса, повдигаха я, обръщаха я, завъртаха я около бъркалката, докато се превърне в солидна черна топка каучук. Пот се стичаше по гърбовете им, докато повдигаха тежката маса и се опитваха да разберат със замъглени от пушека очи колко още трябва да се вари.

Дворът се задъхваше от горещина под слънчевите лъчи. Едуар се запъти към пръснатите в безпорядък колиби на работниците и външните постройки към голямата къща. Тя бе повдигната от земята на дървени пръти, с разнебитена веранда, гледаща към реката, и бе онова, което той и Уил на шега наричаха дом. Дървеният под бе гол, на покрития с палмови листа покрив стояха тънките малки змийчета, които бяха застреляли с пушката, щом ги забелязаха там, термитите бяха прояли прътите, килвайки опасно на една страна крехката постройка. Цялото им имущество бе само няколко стоманени легла, още два-три хамака в случай, че им дойдат гости, а навън, на верандата, която им служеше едновременно за столова и всекидневна стоеше дървена маса и няколко стола. Той отвори една бутилка бира и си наля, намръщвайки се на вкуса й. Бе топла. Господи, колко хубаво щеше да бъде да имаше изстудена бира и гореща вана! Също и жена. Бе дошло време да се върне в Манаус и отново да влезе в крак със света.

Близостта на екватора и горещината сякаш разполовяваха Манаус като острие на нож, караха ги да се задъхват и да изнемогват от жега, докато вървяха по улица „Марешал Диодору“ към Търговската камара, нетърпеливи да проверят цената на каучука на световния пазар, преди да се отдадат на комфорта в хотел „Централ“. В сградата със сини керемиди се бяха стълпили собствениците на находища и каучуковите барони, елитът на Манаус, забогатели наскоро и изумително бързо от черното злато.

— Казах ти — Уил потупа триумфиращо Едуар по рамото, — качила се е с трийсет процента от последния път… ще направим страхотен удар с нашия парцел, Едуар.

Едуар засия целият.

— Да го отпразнуваме… вана, бръснар, ще поръчаме в ателието на Симон няколко нови ризи — а после вечеря и бутилка шампанско — а може и няколко бутилки, кой знае?

Всички ги познаваха в „Централ“.

— Ще извадя сандъците ви от склада, господа — обеща им управителят на хотела, — а човекът от ателието скоро ще бъде тук.

Ваната бе порцеланова, широка и достатъчно дълга да се излегнеш в нея, водата — толкова гореща, че вдигаше пара. Бръснарят от хотелския магазин покри обръгналите им на климата лица с горещи кърпи, обръсна ги както подобава с дълги движения на бръснача и им сложи свеж одеколон. Служителят от ателието на Симон им бе донесъл чисти ризи, а камериерът бе изгладил белите им ленени костюми. Белите велурени обувки и веселите панамени шапки завършваха вида им и те се огледаха в огледалото. Уил, плещест, с брада и Едуар — строен и загорял от слънцето, се усмихваха от удоволствие, щом затвориха вратата и се устремиха към насладите на Манаус.

Добре павираните улици бяха оживени, фонтаните искряха на светлината на уличните лампи, сградата на операта светеше под лунната светлина, баровете, кафенетата и ресторантите бяха препълнени с елегантни жени с тоалети по последна парижка мода, с бижута от Картие и безупречно облечени мъже с пачки пари в джоба си. Зелените трамваи превозваха пътниците от новопостроения център до покрайнините, където павираните улици свършваха пред джунглата.

— Направих резервация за вечеря в „Монмартър“ — каза Едуар, — а после, след това… нощта едва ще е започнала.

Бяха в добро настроение, избавили се от джунглата, готвещи се да направят удар на каучуковия пазар… светът бе техен.

— Между другото — каза Уил, — забравих да ти дам това. Вчера я взех от пощата. От няколко дни е чакала там, така че предположих, че не е толкова спешно.

— Телеграма? — Едуар я измъкна от ръцете му. — От Франция.

Бързо я прочете, а после отново и отново, не можеше да повярва… „С прискърбие ви уведомяваме, че брат ви Шарл е загинал при нещастен случай по време на плаване… моля, върнете се незабавно.“… Подписът бе на семейния адвокат.

Той се втренчи пребледнял в телеграмата, забравил за шума на тълпата, смеховете и музиката, които се носеха от кафенетата. Нощта бе ужасно задушна, влажността бе толкова висока, че ставаше почти осезаема — а той трепереше от студ, ледени тръпки го полазиха от новината за смъртта на Шарл. Шарл, неговият по-малък брат, енергичният младеж, отличният моряк — загинал при нещастен случай по време на плаване? Не искаше да повярва в това. Не можеше да е истина.

Уил взе телеграмата от застиналите му ръце.

— Господи — прошепна той. — Много съжалявам, Едуар.

— Трябва да се прибера у дома — каза Едуар с напрегнато лице. — Майка ми е сама там. Тя има нужда от мен.

33.

— Марок — извика Каро, — имам нужда от теб.

Тя се забърза по стълбите към стаята на Леони, а той се втренчи учуден след нея, питайки се какво става. Мосю отново бе заминал за Ню Йорк и Леони бе сломена, стоеше си сама в къщи и не се виждаше с никого.

Марок последва Каро във всекидневната на Леони и затвори вратата след себе си. Острият есенен вятър брулеше листата от дърветата на площадчето и той забеляза мъжа, седнал на една пейка да чете вестник. Мъжът бе винаги там, в очакване.

— Леони, имам да ти кажа нещо много важно — и искам Марок също да го чуе, защото ще се нуждаем от помощта на всички.

— Каро, какво се е случило? — разтревожена попита Леони.

— Първо трябва да ти кажа, че Мосю знае за Шарл д’Орвил. Когато Алфонс и аз бяхме в Монте Карло, видяхме Вероне да залага в Казиното. На Алфонс му се стори странно, че не е с Мосю точно когато той би се нуждал от помощта му в бизнеса — очевидно бе в Монте Карло за нещо по-спешно. Като шпионин, Леони. Нещо е събудило подозренията на Мосю, той е успял някак си да открие следа, а останалото е свършил Вероне.

Леони мислеше трескаво откъде може да е научил. Какво ли е събудило подозренията му? Разбира се, трябва да е писмото — когато то изчезна, тя си бе помислила, че трябва да го е забравила във Вилата. О, Господи, бебето…

— Каро — тогава… дали знае за Амели?

Каро хвана ръката й със съчувствие.

— Не е лесно да не се разчуе за едно новородено бебе в такова малко селце, Леони. Всеки е научил за госпожицата от Париж, отседнала при Френар и че не е била сама. Единственото нещо, което все още не знае, е къде е бебето.

Марок се облегна на вратата, кръстоса ръце отпред, загледа се в двете жени и се запита какво щяха да правят.

— Страх ме е, Каро — ако Мосю я открие, ще я отведе някъде надалеч, ще я скрие от мен.

— Леони, има и още нещо.

Леони и Марок се загледаха очаквателно в Каро.

— Шарл д’Орвил е мъртъв.

Марок шумно си пое въздух. Леони бе пребледняла, а погледът й бе втренчен в празното пространство.

— Мъртъв? — с недоверие прошепна тя. — Но как?

— Удавил се е в Довил преди един месец.

— Но аз бях там… аз бях в Довил, Каро. Видях името му сред списъка на участниците в регатата, щеше да плава с „Изабел“ — същата лодка, с която бе онази нощ, когато го застигна бурята.

Каро стисна ръката й.

— Била си там? С Мосю?

— Да, нали ти казах… искаше да заминем някъде за няколко дни… Каро, Шарл не може просто така да се удави… Видях го как управляваше лодката в бурята — той е отличен моряк.

— Алфонс откри какво се е случило. Помощникът на Шарл се разболял точно преди регатата и той си наел нов на пристанището. Не бил от местните и, изглежда, никой не го познавал. Излезли заедно с останалите лодки и в един момент „Изабел“ едва не се обърнала. Помощникът се върнал сам. Казал, че Шарл е бил пометен от внезапен порив на вятъра и паднал зад борда. Хвърлил му въже, но той изглеждал вцепенен и като че ли потъвал. Тогава скочил след него и се опитал да го измъкне, но морето било бурно — той се изплъзнал от ръцете му. На следващия ден тялото било изхвърлено на плажа пет мили по-надолу. Черепът бил с фрактура като от силен удар по тила. Коронерът10 казал, че Шарл вероятно се е ударил при падането и затова не е могъл да се спаси.

Те я гледаха втрещени от ужас.

— Алфонс откри още нещо, Леони. Следствието приключило за няколко дни — обикновено то може да отнеме седмица или повече, — а след това тялото било изпратено на семейството — в запечатан ковчег. Шарл го познавали всички, имал много приятели, плъзнали слухове сред яхтсмените, шушукания и подозрения срещу непознатия, помощника му, който изчезнал изневиделица, както и се появил.

Погледите им се срещнаха.

— Нали не смяташ, че Мосю… — Леони не можа да го каже докрай.

— Мислиш ли, че Мосю може да има нещо общо с това, Леони?

Тя си помисли за Шарл, красив и млад, енергичен и любящ, отдал й топлината на тялото си и споделил с нея магията на своя свят — само през една, изпълнена с любов нощ, — сега бе мъртъв. Блъсна я чудовищността на манията, обсебила Мосю. Той бе прескочил рамките на играта — бе способен на всичко — дори да убие. И ако бе убил Шарл, тогава щеше да убие и Амели — нямаше да може да понесе мисълта за дете от друг мъж.

— Да — отвърна тя. — Мосю го е убил. Сигурна съм.

На Каро й прималя — знаеше, че е истина — разбра го веднага щом Алфонс й каза… мили боже, а сега какво? И Леони ли щеше да убие?

Сълзи от скръб и гняв потекоха по лицето на Леони, горчивина заседна на гърлото й.

— Трябва да си вземем Амели, Каро, защото можеш да бъдеш сигурна, че ако я намери, и нея ще убие.

— Аз ще отида — каза Марок. — Ще доведа детето ти. Ти няма да можеш сама — шпионинът на Мосю те чака навън.

— А после какво ще правим? — попита Каро. — Къде ще я заведем? Помисли, Леони, тя е с това семейство вече шест месеца — жената е нейна майка. Трябва ли да я откъсваме от тях?

Леони бе ужасно объркана. Какво трябваше да направи? Къде можеше да скрие детето си? Къде Амели щеше да бъде в безопасност от Мосю? О, Шарл, скъпи Шарл, какво да правим? Тя си спомни разказа за неговото детство, за безгрижните прекрасни слънчеви дни в замъка и за чудесния му по-голям брат. Какво бе казал той за него? „Едуар притежава особена нежност, която рядко се среща у един мъж — на него можеш да кажеш всичко.“ Едуар, братът, който го бе обичал… сигурно щеше да обича и детето му? Разбира се, това бе отговорът. Трябваше да изпрати Амели при Едуар д’Орвил в Бразилия — там Мосю по никакъв начин не можеше да я намери. Тя щеше да живее със семейството на баща си, към което принадлежеше.

Каро и Марок се втренчиха учудени в нея.

— Но как, Леони? Те дори не знаят, че тя съществува.

— Ще им кажа. Ще отида там веднага — в замъка д’Орвил, — ще говоря с майката на Шарл, бабата на Амели. Ще й кажа истината и ще я помоля да заведе бебето при Едуар в Бразилия.

Мозъкът й трескаво работеше, пришпорен от адреналина на страха и необходимостта да защити детето си.

— Марок, искам да отидеш във вилата и да обясниш всичко на мосю Френар. Той ще те заведе в Мантон, откъдето ще вземеш Амели. Аз веднага тръгвам за Тур и ще те чакам там. Каро — ти трябва някак си да отвлечеш вниманието на шпионина, така че да мога да замина, без да ме проследи. Но трябва да действаме бързо… кой знае какви планове си е направил вече Мосю? Вероне може да стигне преди нас. О, Каро, трябва да бързаме!

— Алфонс ще дойде с теб — имаш нужда от някой за подкрепа пред семейството на д’Орвил. Но Леони… помислила ли си, че могат изобщо да не ти повярват… да не повярват, че тя е дете на Шарл и да не пожелаят да я вземат?

— Едуар д’Орвил ще ми повярва — простичко отвърна тя. — Ще ми повярва, като му кажа, че Шарл ми е разказвал как той може да разбере всичко, дори най-мрачните тайни… той е състрадателен човек.

Безличният човек мярна една руса грива да излиза от двора и да се качва в спрелия пред вратата кабриолет. Той изруга, скочи на крака и се спусна през площадчето, за да я последва. Не беше очаквал да изхвърчи така от къщи, макар че за да бърза толкова… явно се бе случило нещо важно.

Щом го видя, че потегля, Марок се втурна в къщата. Грабна от салона набързо приготвените чанти, занесе ги при задния вход и нетърпеливо започна да се оглежда за кабриолет. Леони, дискретно облечена в тъмно палто и с шал на главата, се качи в него, а той затвори вратата след нея.

— Не се тревожи — промълви той, щом тя се наведе да го целуне, — ще я доведа тук без проблеми. Ще си вземеш обратно детето, Леони.

— О, Марок, как съм могла да бъда толкова глупава и да не осъзнавам, че той може да стигне твърде далеч? Вината е моя. Заради мен Шарл е мъртъв… а Амели е в опасност.

— Заради неговата лудост, Леони, не заради теб. Твоите грешки са човешки. От години насам той се опитва да контролира живота ти и аз го наблюдавах през цялото време как маневрираше и си играеше игрички с теб, шпионираше те… неговата страст се превърна в мания — а сега и в безумие — и той стана убиец.

Разтреперана, тя се облегна на седалката.

— Никога няма да му дам Амели — прошепна тя. — Никога! По-скоро бих го убила.

С пронизителен вой Беби скочи в скута й и я стресна.

— О, Беби, за пръв път се случва да те забравя — каза тя, а сълзите й закапаха по меката козина.

Марок тревожно наблюдаваше как кабриолетът се отдалечава по уличката, поел по заобиколен път към един малък хотел на юг от реката, където щеше да я чака Алфонс. После сам се качи в друг кабриолет в посока към гарата, за да хване влака за Ница. Молеше се да пристигне там преди Вероне — в противен случай никога нямаше да може пак да погледне Леони в очите.

Мъжът нетърпеливо крачеше по тротоара пред къщата на Каро. Краката му бяха вкочанени, стоеше там вече повече от четири часа, а тя още не си тръгваше от дома на своята приятелка. Често я посещаваше тук, но обикновено не оставаше толкова дълго. Беше сигурен, че все още е вътре… само един мъж бе излязъл от къщата и нямаше вид на човек, който се кани да прави нещо особено важно — просто спокойно се запъти надолу по улицата. Стопли дланите си с уста; искаше му се да хапне нещо, но прецени, че е по-добре да почака още и да види какво ще стане. Макар че нямаше да навреди, ако влезеше в кафенето на отсрещния тротоар. Бе уютно вътре — а и едно бренди щеше да го сгрее.

Каро надникна през прозореца. Слава богу, хвана се… сега имаха предимство най-малко от три часа. Мъжът влезе в кафенето — добре, това означаваше, че си мисли, че Леони е още там… сигурно щеше да вечеря, а после щеше да постои още малко и да сметне, че я е изпуснал. Вероятно после щеше да се върне на площад „Сен Жорж“ и да почака там… щеше да мине цял ден, преди да разбере, че му се е изплъзнала.

Леони нетърпеливо зачака да стане единадесет часа. Бе изпратила бележка на графиня д’Орвил веднага щом пристигнаха миналата вечер, в която я молеше да я приеме, споменавайки, че има нещо много важно, за което трябва да говори с нея лично и бе получила отговор, че графинята ще я чака в замъка в единадесет на другата сутрин.

Не знаеше какво щеше да прави без Алфонс. Той бе като скала, разсъждаваше логично и разумно, докато тя неминуемо би действала импулсивно. За нейна изненада, той не я разубеждаваше да посети графинята.

— Щом чувстваш, че това е правилно за Амели, тогава го направи — каза той. — Но не забравяй, тя може и да не ти повярва, че Амели е нейна внучка. Току-що е загубила сина си, Леони, може да сметне всичко това за измама.

— Но защо? Защо да сметне така? Аз няма да й искам пари. Ще й дам толкова пари, колкото е необходимо. Просто искам вместо мен да заведе внучката си в Бразилия… за да я спаси от лудостта на един човек.

Разбраха се да не споменават за Мосю, нито за участието му в смъртта на Шарл — нямаме доказателства, каза Алфонс, а това само ще я наскърби още повече. Засега нещата щяха да останат така.

Леони погледна часовника. Бе едва седем. Безсънната нощ й се бе сторила безкрайна, една от най-черните нощи в живота й. Лежеше в леглото с Беби до себе си и се питаше къде е Марок в този момент, дали вече е тръгнал към Мантон… молеше се Вероне да не е надушил вече нещо. А после за кой ли път преживяваше отново деня в Довил, припомняйки си как бе стояла на терасата да гледа весело плъзгащите се през залива лодки, чудейки се коя от тях е на Шарл. И как по-късно Мосю бе влетял в апартамента, бе я занесъл на ръце до леглото и я бе любил със същата дива страст както в началото на тяхното познанство. Господи, проплака тя в нощта. Чудовище, чудовище… О, Шарл д’Орвил, моя живот трябваше да отнеме, не твоя!

34.

Графиня Изабел д’Орвил се разхождаше по терасата на южната страна на замъка, радвайки се на неочакваната топлина на октомврийското слънце, спирайки от време на време, за да провери някое растение или да помирише последните увяхващи рози. Тя все още бе красива жена, макар събитията от последните няколко години да бяха оставили своя отпечатък, смъртта на съпруга й — а сега и на сина й. Гъстата й червеникава коса бе прошарена от сиви кичури, а около хубавите й очи започваха да се появяват бръчки. И вече не се усмихваше толкова често.

Топлите каменни стени на замъка зад гърба й си стояха там вече повече от триста години и постройката притежаваше чара на времето, натрупвал се, заедно с доизграждането й, през всичките години, преживени там от семейство д’Орвил, за да се превърне накрая в този артистично построен дом. Бе го обикнала още в мига, когато за пръв път дойде там като булка, на осемнадесет години.

Тя остави градинската кошница до себе си на терасата и седна на издяланата от дърво пейка, гледаща към поляните на парка долу. Слънцето се отразяваше от повърхността на водата в рова и тя се загледа как лебедите и дивите патици леко се носят по нея… такъв покой бе настъпил навсякъде. Шарл винаги бе харесвал есента, миризмата на пушек и свежите утрини… но трябваше да спре да мисли за това. Не биваше така… бе толкова болезнено да си припомня. Той бе така енергичен, толкова жизнен… а сега, толкова внезапно всичко бе изчезнало.

Едуар се появи на терасата, махна й и се запъти към нея. Слава богу, беше й останал Едуар. Да, все още имаше него, макар и за не много дълго. Скоро той щеше да се върне в Бразилия, сега, след като погребаха Шарл. Имаше собствен живот, за който трябваше да се погрижи. И тогава тя щеше да остане сама в тази голяма къща, съвсем сама. С болка си спомни как къщата винаги бе пълна с приятели на Шарл.

— Добро утро, мамо.

Изабел погледна с любов първородния си син, а той я целуна. На фона на загорялата му кожа пъстрите му очи изглеждаха още по-светли, почти прозрачни на слънце, а косата му бе като нейната, червеникава на цвят, гъста и чуплива, падаща над високото чело. Тя си спомни хубавото шестгодишно момче, което бе напуснало дома за първото си „приключение“ и се усмихна; сега той бе хубав млад мъж. Само тя знаеше колко много бе обичал Шарл и колко съсипан бе от смъртта му, само тя бе видяла сълзите му.

— За какво си мислиш? — попита я той и я прегърна.

— Чудех се какво ще правя сам-сама тук. Може би трябва да си купя малка вила някъде, на юг може би, или апартамент в Париж. Струва ми се, че няма да понеса да остана тук без вас.

Той тревожно я погледна.

— Защо не дойдеш с мен в Бразилия… не в Манаус, а в Рио? Луиза и Франсиско много ще се зарадват. Франсиско ду Сантус още не те е забравил — макар че сигурно си мисли за теб като за красивото седемнадесетгодишно момиче, което е срещнал преди толкова много години.

Тя се засмя.

— Не зная, Едуар, не зная какво бих искала.

— Не бързай, смятам да остана тук, докато ти се нуждаеш от мен. Кажи ми коя е тази мистериозна жена, която иска да те види толкова спешно?

— Нямам представа. Казва се Леони Бахри и е задно с мосю Алфонс дьо Бержера.

Едуар се намръщи.

— Чудя се какво ли могат да искат?

— Скоро ще разберем — каза тя, вдигна кошницата си и се запъти към салона, — ще пристигнат всеки момент.

— Алфонс — Леони нервно стисна ръката му, — няма да е лесно.

— Искаш ли да си тръгнем?

— О, не… трябва да я видя.

— Тогава да вървим. Не се тревожи, аз ще ти помогна. Тук съм, за да потвърдя думите ти. Тя ще ти повярва.

Изабел д’Орвил се приближи към тях с усмивка.

— Моля, седнете — каза им тя любезно, щом те се представиха. — Заинтригувана съм да чуя онова, което имате да ми кажете.

— Отнася се за вашия син, графиньо, за Шарл… Толкова съжалявам… не мога да ви опиша колко съжалявам.

— Естествено, скъпа моя.

Какво ли можеше да иска това красиво момиче? Очевидно бе разстроена. Тя погледна въпросително мъжа до себе си, но той не каза нищо.

Едуар влезе в стаята и безшумно затвори вратата зад себе си. Жената бе седнала близо до майка му, с гръб към него. Имаше най-изумителната коса и той успя да зърне прасковената кожа на врата й и изящния й гръб.

— Разбирате ли, аз познавах Шарл — говореше тя, — не от много отдавна, но… е добре, ние бяхме любовници, мадам — думите излязоха на един дъх от устата й.

Едуар се облегна на вратата и се заслуша. Майка му изглеждаше изненадана, но не и шокирана. А и защо ли, Шарл бе привлекателен младеж, разбира се, че е имал любовници… но какво искаше тя? Не изглеждаше като че е дошла да моли за пари… а и мъжът до нея бе олицетворение на почтеността. Той ли беше сегашният й любовник? Незнайно защо Едуар не смяташе, че е така.

— Мадам, не бих искала да ви шокирам и при други обстоятелства може би никога не бих дошла при вас, но… имам дете.

Дете — имаше предвид дете от Шарл? Дали това, което казваше бе истина? Едуар погледна към майка си. Тя здраво стискаше облегалките на креслото и той видя, че сега вече наистина бе шокирана. Прекоси стаята и застана зад нея.

— Аз съм Едуар д’Орвил — каза той и срещна погледа на Леони. — Преди да продължите, искам да ви напомня, че брат ми е мъртъв от съвсем скоро. Майка ми е много разстроена… не би могла да понесе още някой шок…

— Едуар… това сте вие!

Той замлъкна изненадан.

— Разбирате ли, Едуар, аз съм тук заради вас. Шарл ми разказа за вас. Той ми разказа, че е можел да ви каже всичко, всичките си тайни — че вие всичко можете да разберете. Затова знаех, че мога да ви се доверя с Амели.

— Скъпа моя — каза Изабел, — къде е това дете?

— Тя ще бъде тук скоро. Не разбирате ли? Искам да я вземете. Поверявам я на вас… тя е ваша внучка. — После се обърна към Едуар, в очите й бе изписано отчаяние. — Ваша племенница… тя е част от Шарл. И има нужда от вас.

— Мисля, че аз мога да ви обясня по-добре — прекъсна я Алфонс. — Това е странна история и не виждам смисъл да я усложнявам с подробности. Леони и Шарл са били любовници, за кратко. Една дъщеря, Амели, е била родена от тази връзка, макар Шарл нищо да не е знаел за това. Връзката им е била… случайна, а Леони е била обвързана с друг мъж по това време. Той е много ревнив човек, способен на всичко. Тя реши да скрие от него раждането на детето и Амели бе дадена на едно семейство от южното крайбрежие. Но той вече е разбрал за детето и ние се страхуваме, че представлява заплаха за нея, че ревността му може да го накара да премине границите на нормалното. С две думи, Амели е в опасност. В усилията си да предпази дъщеря си от тази опасност, Леони дойде при вас да ви помоли вие да я вземете — и, по-специално, да изведете детето извън страната, да го вземете със себе си в Бразилия. Очевидно тя не иска нищо в замяна, всъщност тя ще ви даде сума, каквато вие определите, за да се грижите за дъщеря й. И, веднъж поверила детето си на вас, никога няма да ви моли отново да я види. Това е единственият начин да осигури нейната безопасност.

Думите му звучаха правдоподобно и Леони благодари на Бога, че той е дошъл с нея. Без него щеше да изглежда като някоя истерична жена, обезумяла от смъртта на любовника си. Но Алфонс бе толкова трезв, толкова точен… сигурно му бяха повярвали.

— Но аз трябва да я видя — очите на Изабел се бяха напълнили със сълзи и Леони коленичи до нея.

— Мадам, трябваше да се разделя с бебето си, когато тя бе само на един месец. Не съм я виждала от тогава. Тя скоро ще бъде тук и аз ще я видя само още веднъж, а после ще я поверя на вас… трябва да я приемете, мадам. Ако откажете, не зная какво ще правя.

— Искате да кажете, че любовникът ви ще убие детето? — учуден попита Едуар.

Погледът му и този на Леони се срещнаха.

— Вече не е мой любовник. Да, той ще я убие. Повярвайте ми, Едуар д’Орвил, ще го направи.

Вечерната мъгла се спускаше все по-надолу, докато Едуар и Леони мълчаливо се разхождаха покрай реката. Потокът от думи бе спрял, а сълзите — пресъхнали. Той усещаше, че тя е вече по-спокойна, облекчена само от това, че му е разказала всичко — за Шарл, нейния корабокруширал моряк и за „Мосю“, любовника й, както и за странните им отношения. Разхождаха се така покрай реката от няколко часа. Тя не бе премълчала нищо, или почти нищо. Оставаше само едно нещо — мистериозната смърт на Шарл. Не е възможно просто да е бил застигнат от силна буря и да е изхвърлен зад борда в развълнуваното море… имало е отлични условия за плаване. Едуар бе разговарял с някои от приятелите му яхтсмени, на които им се виждаше съмнителна набързо направената аутопсия, изчезването на помощника, който никой не познавал, както и фрактурата на черепа — като от силен удар. Шарл вероятно е бил вече мъртъв, преди да падне във водата, му бяха казали те. Някои смятаха, че помощникът му го е убил — но защо? Какви са били мотивите му? Е, сега вече имаше един. Бил е любовник на Леони… а Леони е била обвързана с ревнив мъж, способен така да се разяри, че да убие детето й.

— А сега по-добре ми разкажи какво точно се случи с Шарл? — тихо каза той.

— Какво имаш предвид? — спря учудена Леони.

— Мосю ли го уби?

Погледът му питаше единствено за истината.

— Нямаме доказателства — отвърна тя.

— И все пак?

— Да. Убедена съм, че той го е убил. Затова се страхувам, че може да убие и Амели.

Той не бе подготвен за това, макар и сам да я бе попитал. Брат му, скъпият му по-малък брат… момчето, което сам бе научил да плува и да управлява лодка… убито от чудовищния любовник на тази жена.

— Къде е той? Аз ще се изправя срещу него. Ще намеря доказателство… проклет да е!

— Не, не, не… моля те, Едуар… не разбираш ли? Всичко е било организирано, аутопсията и коронера, дори и полицията. Той е прекалено силен, Едуар… никой не може да се изправи срещу него. Той контролира всичко.

— Тогава аз ще го убия.

Тя хвана ръката му и я долепи да пламтящата си буза.

— Моля те, недей… нека няма повече убийства. Помисли за майка си, помисли за Шарл. О, не трябваше изобщо да ти казвам. Единственото, което има значение, сега е Амели. Тя е дъщеря на Шарл. Само ти можеш да я спасиш — само ти можеш да се грижиш за нея. Ти ще бъдеш неин баща. Не можеш да станеш убиец не заради Мосю… а заради мен.

Убиец. Чувстваше се безпомощен. Какво да прави? Как можеше да остави ненаказана смъртта на Шарл?

Леони прочете мислите му.

— Аз ще се погрижа за Мосю. Един ден ще получа моето отмъщение.

Внезапен порив на вятъра духна косата й назад и откри бледото й афектирано лице. Силно лице, помисли си Едуар, но устните й треперят. Той наведе глава и я целуна. Устните й бяха топли, нежни, меки. Ръцете му обгърнаха крехките й рамене, а погледът му срещна нейния разбиращ поглед, но само за миг — кратък миг на онова, което би могло да бъде.

— Ела с мен, Леони — каза той. — Да вземем Амели и да заминем заедно за Бразилия, далеч от всичко това. Там ще бъдеш в безопасност, той никога няма да те намери. Позволи ми да се грижа за теб.

Бе толкова примамливо, той й предлагаше всичко, за което бе копняла, своята мъжка сила, уют и закрила — и може би любов? Тя се изплъзна от прегръдката му. Това не можеше да се случи. Тя трябваше сама да посрещне съдбата си. Като Сахмет трябваше да бъде безмилостна към враговете си, да защити любимите си същества, своята обична Амели.

— Забрави ме, Едуар — прошепна тя, — отведи Амели и я обичай, това е всичко, за което те моля.

После внезапно се обърна и изчезна като мярнала се само за миг нощна пеперуда.

Мадам Френар бе настояла да придружи Марок до Тур с детето.

— Няма да се справиш без жена — категорично му бе заявила тя. — Детето се нуждае от определени грижи.

Никак не бе лесна задача да откъсне Амели от новата й майка. Цялото семейство я бе заобичало и дори децата плакаха, когато я взе. Единствено настояванията на мосю Френар, че тя е в опасност, ги убедиха да я дадат. Но ето че най-сетне бяха пристигнали.

Алфонс ги посрещна във фоайето на хотела и бебето му се усмихна очарователно. Тя обичаше компания, а и защо да не обича. Нали всички й говореха с такова желание, казваха й, че е хубава и я щипваха по бузките. Миличка, помисли си Алфонс, какво ще стане с теб сега? Как ще се откаже изобщо Леони от нея? Та тя сега е дори по-очарователна.

— Леони е в замъка — каза им той. — Всичко е уредено. Имаше ли някакви проблеми, Марок?

— Никакви. Изглежда, Вероне е прекарвал повече време да залага в Казиното, отколкото да търси детето… имахме късмет.

— Надявам се — спокойно отвърна Алфонс.

Марок се усмихна. Алфонс му харесваше.

— Ще почакам тук тогава — предложи той. — А ти й занеси детето.

Алфонс внимателно пое кошницата с детето, сякаш бе някакъв опасен пакет. Не беше свикнал с деца, а Амели започна радостно да гугука от несръчното раздрусване. Ами да, помисли си той, няма да е лесно.

Едуар седеше срещу Леони, когато Алфонс й подаде бебето. Нищо по-хубаво не бе виждал от лицето й в момента, в който видя детето си. То засия с такова излъчване, че му се прииска да я прегърне, да я спаси от предстоящото. Подобна радост бе крехка.

— Амели — прошепна тя, усмихвайки се на малкото си момиченце. — Това съм аз… спомняш ли си ме? Ние бяхме заедно в началото… може би някъде из гънчиците на малкото си мозъче си ме спомняш.

Амели протегна ръчичка, сграбчи хубавите мъниста, които се поклащаха над лицето й и ги дръпна, опитвайки се да ги налапа — нали така правеше с всичко хубаво.

Леони се засмя и я притисна по-близо до себе си. Бе толкова красива със своето дете.

— Леони — каза Алфонс, — страхувам се, че не трябва да забравяме защо сме тук.

— Разбира се… но само няколко минутки — моля те?

Те я оставиха насаме с Амели… само десет минути обаче, предупреди я Алфонс. Само десет минути за остатъка от живота й!

Амели бе точно такава, каквото знаеше, че ще е, румено, русичко, усмихнато дете — вече имаше две малки бели зъбчета и ослепителна усмивка. Тя нежно галеше копринената руса косица, усещайки нейната мекота, настойчиво изучаваше личицето на детето си, наваксвайки изгубените месеци — и натрупвайки спомени за предстоящите самотни години. Амели размахваше ръце и се усмихваше на майка си. Леони също й се усмихваше и й шептеше нежни думи. А после Амели пак я дръпна за перлената огърлица.

— Ето — каза Леони, — вземи я, скъпа моя, не съм ти донесла никаква играчка — вместо това вземи нея.

Тя се засмя, защото Амели сграбчи огърлицата в малкото си юмруче и започна да я размята напред-назад. О, колко пленителна бе… а им оставаха да бъдат заедно само още десет минути, последните им десет минути.

— Знам, че не бива да те питам за това — каза Едуар, докато заедно крачеха по терасата, — но кой е той… нейният любовник?

— По-добре е да не знаеш.

— Сам разбираш, че лесно мога да разбера, ако искам.

Алфонс го погледна в очите.

— Да. Така е. Но се надявам да не го направиш. Повярвай ми, Едуар, когато казах, че е по-добре да не знаеш… ако веднъж научиш, ще се изкушиш да предприемеш нещо. Не искам да те обременявам с това — Леони също не иска. Не забравяй, че детето е на първо място.

Едуар въздъхна.

— Само едно хубаво нещо се е получило от цялата тази работа — детето. Майка ми си има внучка — спомен от Шарл.

Забързана, Изабел се приближи до тях.

— Тук ли е? Пристигна ли вече? — извика тя.

Алфонс погледна часовника си. Десетте минути вече бяха изтекли.

— Оставихме я насаме с детето — обясни той, — но вече е време.

Това напрежение е непоносимо, помисли си Изабел. Искаше й се да види детето и едновременно с това не й се искаше — ами ако тя изглежда точно като Шарл на същата възраст? Господи, не би могла да го понесе.

Но това бебе бе русо, със златисти очи и прасковена кожа.

— Амели — нежно каза Леони на детето си, — това е баба ти и тя ще се грижи за теб. А това е Едуар, твоят нов баща… той ще те обича, както би те обичал истинският ти баща.

Тя подаде детето на Изабел и стараейки се да контролира гласа си, каза:

— Сега трябва да си тръгваме, Алфонс.

После се обърна и изтича от стаята. Изабел се втренчи в нея с бебето в ръце.

— Леони — извика тя, но Леони не спря.

Едуар я настигна, когато излизаше от салона навън на моравата.

— Леони — сграбчи ръката й той, — моля те спри, Леони, не бягай.

Той я прегърна, притисна разтрепераното й тяло до себе си, докато тя се успокои, а после щом вдигна глава към него, я целуна. Нежно, без страст, изпълнен с любов.

35.

Просторната сребърна стая бе студена. В голямата камина не гореше огън и нямаше цветя, които да разпръсват чувствения си аромат във въздуха. Мосю не бе забелязал това. Бе тук от няколко часа, чакаше. Все някога тя трябваше да се върне. А после? Какво? Той удобно се настани в креслото, припомняйки си как се бе чувствал, когато научи, че е болна, че трябва да замине за няколко месеца. Тогава агонизираше, казваше си, че тя трябва да се оправи, че не може да умре и да го остави! А всъщност през цялото време се е преструвала, правела си е планове да замине, за да роди дете от друг мъж. Господи, та тя го направи на глупак. По-лошо. Накара го сам да се направи на глупак! Е, единственото, което му оставаше сега, бе да намери детето. Вероне щеше да знае къде е до няколко дни, този човек бе много способен. Ако не беше интуицията му, никога нямаше да научи за детето. А сега и Вероне знаеше как е бил направен на глупак от… факта, че любовницата му е родила дете от друг мъж! Но той не знаеше какво се е случило с Шарл — не е благоразумно да пазиш всичките си тайни в един сейф… беше си намерил други агенти за това.

Вратата се отвори и тя се появи. Косата й бе рошава, разпиляна от вятъра, огледа стаята с ледения си поглед.

— Трябваше да те убия — каза му, застанала до вратата, — но може би ти точно това си очаквал да направя. Никога не съм сигурна дали постъпките ми са мои или са резултат от твоите планове. Не искам да умреш. Искам да живееш със злото, което сам направи от живота си… великият мъж, синът на благородно семейство — започна да го иронизира тя, — богат, силен. Убиецът Жил дьо Кормон.

— Глупости — отвърна той решително, — ти не знаеш какво говориш.

— Не знам ли? Не съм единствената, която смята, че Шарл д’Орвил е бил убит.

— Убит? Ставаш смешна, Леони. Чух, че е загинал в нещастен случай по време на регатата.

— Нещастен случай, планиран от теб — ти винаги планираш всичко.

— Не знам на какво доказателство базираш тези свои твърдения, но естествено те нямат нищо общо с истината. Предполагам, че не бих и могъл да очаквам друго от коварна жена като теб. Дадох ти всичко, което искаше, а ти го използва, за да ме мамиш — за да се перчиш пред други мъже. Д’Орвил не беше първият.

Изведнъж всичко й се изясни.

— Разбира се, Ален — покровителят галерист от Лондон, предложението, на което никой не може да откаже… защо не го уби и него? Или тогава не ме „обичаше“, Мосю? Да, точно така, „любовта“ дойде по-късно… когато реши, че имаш нужда от мен и да ме обичаш е единственият начин да ме върнеш. Но това бе след Шарл.

Яростта бе замръзнала във вените му, когато той се надвеси над нея.

— Ти ме направи на глупак. Никоя друга жена не се е осмелявала.

— Ти сам се направи на глупак, Жил. Трябваше да ми кажеш, че ме обичаш много преди това. Аз те умолявах, копнеех за това. Единственото, което исках, бе да ме обичаш. Тогава нямаше да има нито Ален, нито Шарл.

— Нито дете.

Тя го погледна предпазливо.

— Къде е то, Леони?

Тя се обърна с гръб към него и се втренчи през прозореца.

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Дадох я след като се роди — тя си има свой собствен живот, без мен.

— Не си ли я искаш обратно? — Той се приближи до нея и усети аромата на жасмин. — Леони. Намери детето и си я вземи. Доведи я тук — ще заживеем заедно. Ще я отгледам като собствена дъщеря, ще се грижа за нея, ще я осигуря.

Тя се обърна и го погледна озадачена.

— Остани с мен, Леони.

Погледите им се срещнаха.

— Представял ли си си дори за миг, че ще ти дам детето си? Ти си по-луд, отколкото си мислех, Жил дьо Кормон. Шарл д’Орвил е мъртъв заради мен — ще трябва да живея с това до края на живота си… както и ти! Не аз го ударих по главата — но и двамата сме виновни!

— Леони, кълна се, че нямам нищо общо с това. Не можеш да ме напуснеш, Леони. Имам нужда от теб. Остани с мен!

Той я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си.

— Няма сила на земята, която да ме накара да остана с теб. Ти си чудовище.

Той я дръпна по-близо до себе си, така че лицата им почти се долепиха.

— Ако си тръгнеш — тихо каза той, — ще те съсипя. Дадох ти всичко, но мога да си го взема. Ще останеш без нищо, Леони Бахри… без нищо!

— Ти забрави, че ме направи независима. Имам собствена банкова сметка, купих си акции, инвестирах в собственост…

— Само в компании, които са моя собственост… и винаги с клауза, че ще ми се възвърнат, когато поискам. Не се научи да четеш малките букви, Леони — първо правило на всяка сделка.

Тя се разсмя.

— Разбира се. Типично за теб, Жил, много типично… само ми ги даде назаем, докато се държа добре! Е, можеш да си ги задържиш. Ще се върна там, откъдето започнах. Оставям бижутата в сейфа, парите — в банката — с това ще трябва да се утешиш. Ще ме съсипеш, но ще съсипеш и себе си. Ти си просто обвивка. Фасада на цивилизован човек. Ти си студен, арогантен, бездушен убиец.

— Ще намеря детето ти, Леони. И тогава ти ще се върнеш при мен или…

Неизречената заплаха увисна във въздуха между тях.

— Дори и години да ми отнеме — прошепна той. — Ще я намеря.

— Дори и на мен да ми отнеме години, Мосю, ще намеря доказателство, че ти си убил Шарл д’Орвил. Това ще те застигне някой ден, Мосю, обещавам ти.

— Помисли за детето си, Леони… няма ли да ти е приятно да знаеш, че тя е в безопасност?

Сърцето й затупка толкова силно, че почти й се стори, че той го вижда през дрехите, че сигурно усеща обземащия я страх… а после си го спомни със синовете си в Монте Карло, спомни си го да й казва, че когато веднъж синът му едва не умрял, усетил колко много означава той за него. Ако Амели бе негово дете, дали щеше да е способен да я убие? Тя си пое дълбоко въздух.

— Ами ако Амели е твое дете, Мосю? Ако Амели наистина е твоя дъщеря?

Вратата се захлопна зад гърба й, а той се втренчи невярващ след нея. Какво говореше тя? Искаше му се да изтича след нея и да я помоли да му каже истината. Негово ли беше детето? Възможно ли бе това? Нима бе убил Шарл д’Орвил за нищо? Той се приближи до прозореца и се загледа невиждащ в градинката по средата на площадчето. Тя си бе отишла. Беше го напуснала. Единственият ключ бе детето. Щом веднъж я намереше, Леони щеше да се върне при него — той щеше да й предложи дъщеря й… жива… нямаше да я заплашва нищо, докато Леони останеше с него.

Но как можеше да разбере дали Амели е негово дете? Не го ли правеше отново на глупак Леони? Трябваше да я намери — дори да му отнемеше целия живот, щеше да я намери. А после щеше да си върне Леони.

Той закрачи покрай дългите завеси, развърза шнуровете с пискюли и те се спуснаха като сребърна мъгла, обгръщайки светлината на стаята. Тази сцена бе присъствала на последното си представление.