Скрити страсти

62.

Амели избра пищна бяла копринена тафта за сватбената си рокля и разкошната тъкан придаде на високата й стройна фигура царствена осанка. Тя чакаше търпеливо, с вдигнати нагоре ръце, докато модистът закарфичваше корсажа по-стегнато в талията и се наслаждаваше как полите й се спускаха над шумолящата набрана фуста. Сама бе измислила роклята, преглеждайки скици и рисунки с Ксара и Изабел, докато не се получи точно както искаше. Полите завършваха с двойни волани, каквито имаше и в средата на малките буфан ръкави, а изрязаното деколте позволяваше на голата й шия да изпъкнат красивите перли, които майка й й бе дала още като бебе.

— Да пробваме воала — каза Ксара, повдигайки тридесетте ярда26 копринен тюл, който щеше да бъде основа за старинната брюкселска дантела, която и Изабел бе носила на своята сватба, както майка й и баба й преди нея. Тя и сеньора Делфина заедно поставиха воала на послушно изправената глава на Амели, закрепяйки го за миг с венче от копринени цветя, макар че на самата церемония Амели щеше да носи венче от портокалов цвят.

— Отлично — прошепна Ксара, — Роберто повторно ще хлътне по теб.

Отразеният образ на Амели се бе изправил пред нея, една непозната — крехка, заобиколена с облак от коприна, тюл и дантела, — сломена от значимостта на булчинското бяло. След три седмици щеше да бъде сеньора Амели Кастело ду Сантус, омъжена жена. Съпруга на Роберто. Целият й живот щеше да бъде различен. Тя и Роберто щяха да прекарват повече време заедно, всеки миг, в който е свободен, той щеше да бъде с нея. Диего като че ли бе изчезнал от живота им, сякаш никога не бе съществувал. А и Роберто бе толкова различен сега, толкова нежен, толкова любвеобилен. Още се шегуваше с нея, но по различен начин, а и игрите и закачките им често завършваха с целувки и ласки, които ставаха все по-страстни, по-настойчиво любознателни. Откриваха ново очарование в съприкосновението на телата си.

Винаги Роберто бе този, който я възпираше, макар че, мислеше си Амели виновно, тя бе тази, която искаше още, отчаяно желаеше да не спира да я целува, копнееше за непознатото докосване на ръцете му, които вече й бяха толкова близки.

— Почакай, Амели — прошепваше й той, целувайки поруменелите й бузи, — скоро ще сме женени.

Почукване на вратата я изтръгна от мечтите й.

— Здравейте — извика Себастиау, — мога ли да вляза?

— Не, не. Сеньори, той не бива да влиза — спусна се към вратата изпадналата в паника сеньора Делфина. — Не трябва да вижда булката в рокля преди самата сватба.

Амели избухна в смях.

— Но това не е младоженецът — каза тя, — това е Себастиау.

— Амели!

Изглеждаше толкова млада в пищната сватбена рокля, момиче пред прага на зрелостта, булката, която винаги се бе надявал, че един ден ще бъде негова. Себастиау си пое дълбоко дъх; добре, че заминаваше преди сватбата, бе прекалено болезнено да остане тук просто като свидетел на нейното щастие.

— Само дойдох да се сбогувам — каза той, — не очаквах, че ще присъствам на репетицията и булката ще е облечена в своята премяна.

— Е — попита останалата без дъх Амели, — какво мислиш?

— Ти ще си най-красивата булка, която Рио някога е виждал — увери я той, — и всички мъже ще ревнуват от Роберто.

Амели се изчерви.

— Разбира се, че няма, глупчо. Но Себастиау, каза, че ще се сбогуваш? Къде отиваш?

— Бягам от всички тези трескави сватбени приготовления. Никой не е в състояние да говори за нищо друго и тъй като ордите на рода ду Сантус са на път да ни връхлетят, заминавам за фазендата, за да си открадна малко спокойствие, докато мога. Ще се върна за сватбата ти.

— Себастиау — лицето й още бе близо до неговото, а очите й го гледаха тревожно, — Себастиау, ще си останеш мой приятел, нали? След като се оженя, имам предвид?

Горкичката ми, помисли си той, не знае, че никога няма да бъде същото.

— Разбира се, че ще си остана — потупа я той по бузата, за да я увери — и където и да се намирам на тази земя, ще очаквам онези писма, изпъстрени с малки рисунки, макар че скоро, предполагам, ще ми разказваш само за прекрасните си бебета.

— Бебета! — извика Амели, стресната от тази мисъл.

— Жените имат бебета, нали.

— Да, но не все още — не и докато не съм пораснала.

— О, Амели — Себастиау я прегърна, въпреки ужасените протести на сеньора Делфина, забравена от двамата.

— Малката ми Амели — прошепна той, — ти си вече пораснала.

Сетне я целуна по носа.

— Ще се видим в църквата — каза той, спирайки се да целуне Ксара за довиждане. Тя си помисли, че лицето му е по-жизнерадостно от гласа му. Дали и Себастиау не се бе надявал за Амели? И не беше ли по-добре наистина Амели да бъде с него? Тя въздъхна, глупави предполагаеми въпроси. В края на краищата, Амели бе решила.

Сеньора Делфина внимателно сгъна и прибра роклята в огромната кутия, а Амели, освободена от коприненото великолепие, отново стана самата себе си.

— О, горката Онка — извика тя и се втурна към големия двоен прозорец, водещ към терасата, — беше изолирана през цялото време.

— И за това трябваше да помисля — промърмори сеньора Делфина. — Изтръпвам, като се сетя как ноктите й можеха да съсипят това було.

Пухкавото ягуарче, още кутре, се бе проснало на сянка, с протегнати задни лапи и глава, отпусната на огромните предни лапи. Парапетът на верандата хвърляше сянка и караше кремавата й козина да изглежда на райета, загатвайки за прекрасния златист кехлибарен цвят, който щеше да придобие, щом достигне своята зрелост. Тя погледна Амели с печалните очи на наказано котенце.

— Мръщиш се, Онка… — извика й Амели, — и аз не те обвинявам за това… ти само искаше да видиш какво става, нали?

Котката наостри уши и изразът на надежда се върна в погледа й.

— Хайде тогава, скъпа моя — забърбори й Амели, вдигна я на ръце и я целуна по нежното петно точно над лъскавото й носле. Онка игриво размаха тромава лапа, но Амели успя да я хване, преди да я е уцелила по лицето.

— Не, не, Онка. Не и преди да разбереш, че ноктите ти могат да ме наранят.

Котката се отпусна в ръцете й като бебе и изпъчи коремче, а тя й дърдореше нещо, чешеше я под брадичката и я галеше по пухкавата козина.

— Никога не съм виждала нещо подобно — зачуди се Ксара, — това създание ти се е отдало. Не знам какво ще стане, когато порасне и ти се наложи да се отървеш от нея.

— Да се отърва от Онка! О, Ксара, никога няма да направя това!

Ксара гледаше скептично на котката, не остана очарована, когато Едуар я подари на Амели като подарък преди сватбата. Тя знаеше каква слабост на Амели са котките, а това малко ягуарче бе очарователно. Но то щеше да порасне и да стане силно животно.

— Дресирам я — гордо заяви Амели, — погледни, тя вече върви само след мен.

Котката покорно я следваше по петите и спираше, щом тя спре.

— Още не се е научила да седи, но ще се научи. Не трябва да се тревожиш, Ксара, много хора си отглеждат ягуари като домашни любимци, те са истински верни на господарите си.

Онка се търколи по гръб и замахна с лапа към панделката, която Амели бе провесила над нея.

— Онка — каза й с любов тя, — ти си най-хубавият ми сватбен подарък.

Роберто вървеше из пазара. В този ранен час вниманието му бе напълно погълнато от търговците, носачите и останалите купувачи като него, пазаруващи за своите магазини, ресторанти и хотели. Бе пет часа сутринта и той бе там като всяка сутрин през последните два месеца, за да се научи как да купува продукти за Хотел Д’Орвил и Павилиона. Това бе само един от аспектите на „усвояването на занаята“, както го наричаше Едуар. Той пъхна ръце в джобовете си, докато наблюдаваше как помощник-готвачът на Павилиона избира от камарите хранителни продукти и проверява дали патладжаните са достатъчно зрели. Роберто вече бе обсъдил количествата с него, научавайки, че пилеенето или презапасяването могат да доведат ресторанта до бърз финансов крах. Никога нищо не бяха похабявали в Павилиона и въпреки това всичко бе превъзходно прясно.

— Сега се връщам в кухнята, сеньор Роберто — извика му младият готвач, — там очакват покупките.

Роберто се протегна уморено. Да ставаш в четири и половина всеки ден не беше лесно. Но въпреки това си струва, мислеше си той, пробивайки си път през тълпата на улицата. Трябва да познаваш всяко нещо, свързано с хотела, за да го ръководиш, от покупката на зеленчуци до наглеждането на ресторанта, от подобаващия ритуал за посрещане на гостите до баланса на счетоводството. А и откак бе започнал да работи в Хотел Д’Орвил, той откри, че се интересува от всеки аспект на хотелиерството. Ще ми трябват две години, мислеше си Роберто, докато вървеше по Руа Овидор, за да може да се каже, че съм управител на хотел. После можеше да работи навсякъде по света — във Франция, в Швейцария, може би дори в Англия. Нещо го жегна, като си спомни за пропуснатите години в Оксфорд. По вина на Диего… но всъщност не беше така, собствената му слабост го накара да пропусне решаващите изпити. Но за това си бе платил, работейки във фазендата през всичките тези месеци.

Погледна часовника си, докато отваряше вратата на кафене „Милтиньо“. Имаше време само набързо да изпие едно кафе, преди да се прибере.

Кафенето бе изненадващо оживено, какви ли не хора, дошли на пазара, закусваха след усилната работа през деня, който за някои започваше в полунощ — имаше и такива, за които не денят започваше, а нощта свършваше. Поглеждайки лицата им, той си спомни себе си след подобни нощи, с горчиво отвращение, със съжаление… е, слава Богу, всичко това бе останало в миналото. Амели бе животът му сега, неговият прекрасен простичък невинен живот.

— Ей, здрасти.

Познатият глас бе съпроводен с ехиден смях и Роберто, без да поглежда, разбра кой е.

— Как е да си сгоден? Като да те угояват, за да те заколят после, а?

Роберто изпи на една глътка още горещото кафе и с трясък постави обратно чашката върху чинийката.

Диего сложи ръката си върху неговата.

— Имаш ли нещо против да поседна? В края на краищата, стари приятели сме, нали така?

Той придърпа стола си по-близо до този на Роберто.

— Мислех да дойда да те видя, откак прочетох съобщението, но дълго време бях извън града — Ресифе, Байя… Къде ли не, нали знаеш.

— Поканен си на сватбата — глухо каза Роберто — заедно с родителите си. Майка ми изпрати поканата.

Очите на Диего под дебелите тъмни вежди блестяха развеселено.

— Знам. Как ще я понесеш, Роберто? Женитбата имам предвид — всяка вечер с една и съща жена?

Ясносините очи на Роберто срещнаха смуглия поглед на Диего и хиляди спомени изплуваха от тази среща.

— Мисля, че трябва да знаеш — дрезгаво отвърна Роберто, — че се женя за Амели, защото я обичам.

Той отвърна очи, взе празната чашка и отново я надигна. Правеше всичко, за да избегне погледа на Диего.

— Любов! — Прозвуча надменно гласът на Диего. — Какво значение може да има любовта за такъв като теб? Ти знаеш, че си различен, Роберто, и двамата сме различни. Ожени се — но ще съжаляваш.

Той се наведе по-близо до него и Роберто усети дъха му, вонящ на вкисната кашаса, знаеше как е прекарал нощта… почти почувства ласките, с които сигурно е била засипана плътта му…

Изведнъж той стана, събаряйки стола си в бързината, а хората стреснати се обърнаха, но видяха само как профучава покрай тях към вратата.

Диего го последва.

— Ще дойда на сватбата ти и ще се държа прилично. Обещавам. Но възникна една неприятност във фазендата и имам нужда от помощта ти.

Роберто продължаваше да върви. Диего подтичваше от едната му страна, нареждайки едно след друго.

— Става дума за баща ми — каза той. — Знаеш колко му е било трудно през всичките тези години. Един господ знае защо не продаде фазендата, когато можеше, подведе се от ниските лихви на кредитите и я ипотекира цялата — до последния хектар. Както и къщата. Сега не може да плати и бирниците го заплашват, че ще дойдат да вземат всичко.

Роберто се спря. Тео Бенавенте бе най-верният приятел на баща му, как можеше той да не знае, че е изпаднал в такава беда?

— Но това е ужасно, трябва да помолим баща ми за помощ. Знаеш, че ще му заеме пари, за да плати ипотеката.

Диего се втренчи в него.

— Да, ще му заеме. Всъщност, Роберто, той вече го направи. Просто, изглежда, тези пари… е… загубили са се по пътя.

— Какво искаш да кажеш? Къде са парите?

— Баща ти даде чека на мен като агент на баща ми в Рио. — Той сви рамене и усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му. — Имах пълномощно. Не беше трудно аз да ги изтегля. После направих няколко инвестиции — струваше ми се, че ще имам късмет — обаче, изглежда, не съм преценил правилно… нали знаеш как бързо се стопяват парите — малко тук, малко там.

— Това не може да са били просто „малко“ пари! Господи, Диего, как си могъл да го направиш? Ти си съсипал баща си!

Диего се усмихна. Слабото му привлекателно лице изглеждаше незасегнато от среднощните гуляи или пък от угризения на съвестта.

— Познаваш ме, Роберто — винаги си казвал, че не съм добър. Но сега имам проблем с този бирник. Следващите няколко дни той ще отиде във фазендата, за да я вземе. Мислех си, че ако успея да го отклоня, преди да стигне при баща ми, ще мога да си поприказвам с него — може би да му дам малко пари и да му обещая и други само и само да отсрочи малко нещата. Имам нужда от помощта ти, Роберто.

Роберто се извърна.

— Не — твърдо каза той, — няма да ти помогна.

Диего крачеше до него.

— Ще ми помогнеш и още как… в края на краищата, нали искаш да се ожениш за Амели?

Роберто забави крачка.

— Какво искаш да кажеш?

Те се изправиха един срещу друг, без да ги е грижа за пешеходците, които се блъскаха покрай тях по сега оживената улица.

— Можех да й кажа истината за теб, Роберто. Искам да кажа, аз наистина искам вие двамата да бъдете щастливи.

Диего се усмихна невинно като дете, докато очакваше с ръце в джобовете отговора на Роберто.

Как може да е толкова спокоен, питаше се Роберто. Та той ме изнудва! Какво да правя? Какво мога да направя?

— Не е заради мен — смени тактиката Диего, — заради баща ми е. Знам, че съм грешил — много съм грешил. Но сега трябва да му помогна. И се нуждая от помощта ти.

— Какво искаш да направя? — сухо попита Роберто.

— Имам нужда от малко пари. Дай ми колкото можеш.

Диего си помисли за сейфа на хотела, сега Роберто имаше достъп до него.

— Прилично количество, Роберто.

Нямаше сам да определя цифрата, щеше да остави Роберто да направи това. Той очакваше някаква реакция от него, но напразно.

— И искам да дойдеш с мен във фазендата — добави после, — ще се нуждая от помощта ти за този бирник — може да не повярва на думата ми, — трябва да му кажеш, че си управител на имението на баща ти и че той се е съгласил да ми стане гарант. На теб ще ти повярва.

Роберто стисна устни.

— Не! Ще ти дам парите, но няма да дойда с теб.

— Разбира се, че ще дойдеш — усмихна се Диего триумфиращо, знаеше, че и този път ще спечели. — Ще бъде като в добрите стари времена, Роберто — заедно само ние двамата.

И, помисли си той наум, няма да се върнеш при Амели, преди да сме минали заедно през това. Хванах те натясно, Роберто ду Сантус.

Диего бе очарователен. Бе любезен, не говореше мръсотии, нямаше и помен от някогашния надут, уверен манипулатор, докато пътуваха към фазендата.

— Това ме промени — беше казал той на Роберто. — Знам, че не бях прав и трябва да се реванширам пред баща ми. Никога вече не бих направил нещо подобно. Обещавам ти.

Усмивката му бе подкупваща, а очите му блестяха от искреност и Роберто започна да се чуди дали това е истина.

— Благодаря ти, че дойде с мен.

Диего постави ръка на рамото на Роберто, лекото докосване като ток премина през цялото му тяло. Никога нямаше да се отърве от тези спомени, както и да се опитваше да ги погребе в пластовете на съзнанието си.

— Нека отново бъдем приятели — замоли го Диего, — знаем се, откак се помним. Да забравим миналото, Роберто — хайде. — Ръката му по-плътно прилепна към рамото на Роберто. — Да си стиснем ръце.

Влакът ги остави в най-близкото малко градче и те наеха коне за последната част от пътуването, за да могат да яздят напряко през гората и да избегнат дългия обиколен път, по който, знаеше Диего, можеше да е тръгнал бирникът. Пътуваха спокойно, но беше много горещо и Роберто бе благодарен, когато най-сетне стигнаха пътеката, обикаляща плантацията на Бенавенте. До къщата оставаха още петнадесетина километра и за пръв път Диего изглеждаше разтревожен. Дали не бяха изпуснали бирника? Той пришпори коня си в галоп и сух прахоляк се разнесе изпод копитата му. Бяха стигнали точно една горичка, граничеща с фазендата, когато настигнаха мъжа, само на няколко километра от голямата къща. Падаше мрак и той очевидно си правеше лагер. Бе завързал коня си за един дънер и събираше дърва за малкия огън, който бе стъкнал. Махна им за поздрав, щом се приближиха.

Диего хладно го изгледа от височината на коня си.

— Сам разбирате, предполагам, че сте навлезли в границите на чужд имот?

— Запътил съм се към фазендата, сеньор, но не искам да пристигна там късно през нощта. Нейният патрао27 е възрастен човек. Не искам да го безпокоя. Ще отида утре сутринта.

Диего яростно замахна с камшика си и бирникът политна от неочаквания страничен удар по главата.

— Никъде няма да отидеш — презрително му извика Диего.

— Господи, Диего! — скочи от коня си Роберто. — Какво правиш?

— Махай се, Роберто, остави аз да се оправя с това.

Той слезе от коня и се приближи до човека, който се бе снишил зад гърба на Роберто.

— Само искам да си поговоря с теб — за баща ми — каза Диего вече с по-разумен тон.

Роберто го наблюдаваше неспокойно. Изглеждаше отрезвен и разумен, сякаш бе преодолял първоначалното гневно избухване.

— За баща ви? — попита бирникът с уплашен приглушен глас.

— Патраото, онзи, при когото ще ходиш утре сутринта.

Той извади пачката пари от джоба си — парите на Роберто.

— Имам намерение да ти платя онова, което дължим — в края на краищата, ти искаш само парите, нали?

— Така е, сеньор, една фазенда не е нещо много добро за когото и да било в тези времена. Ако имате парите, бихме предпочели да платите.

Роберто се загледа в парите в ръката на Диего. Тук бе всичко, което бе държал в банката — тези пари представляваха хроника на семейните събития от целия му живот — подаръци за рождени дни, малки наследства от починали лели, вноската, която дядо му бе направил в деня на неговото раждане. Поне, уморено си помисли той, ще свършат добра работа, ако помогнат да се спаси фазендата на Тео Бенавенте.

— Ела — разумно звучеше гласът на Диего, — да седнем край огъня и да поговорим. Имам една бутилчица тук, да пийнем по едно.

Той подаде бутилката на мъжа, който отпи голяма глътка и обърса уста с опакото на ръката си, закашляйки се от уискито, което изгори гърлото му.

Диего предложи и на Роберто, който отказа и после сам отпи голяма глътка.

— Нека да погледнем документите, сеньор — предложи той.

Чакаха неспокойно на мъждукащата светлина на огъня Диего да прегледа документите. Бе много тъмно, влагата ги притискаше, избивайки мъглата на малки струйки от охлаждащата се земя. Шубракът шумолеше от нощната активност на обитателите си, а в далечината лаеше куче.

Диего гаврътна още една глътка от бутилката.

— Е, човече — каза той, ровичкайки из пояса си, — ще ти дам парите още сега.

Изведнъж сграбчи с ръка шията на мъжа и изви главата му назад. Един тънък нож проблесна пред гърлото му.

— Диего! Какво правиш? — веднага скочи на крака Роберто.

— Не се приближавай — предупреди го Диего, гласът му бе остър като ножа в ръката му, някакво удоволствие се долавяше в заплашителния му поглед. Роберто застина на мястото си, внезапно го обзе страх.

— Казах ти да ме оставиш аз да се оправям с това.

После Диего се обърна към мъжа:

— Това е една разписка, в която казваш, че си получил парите. Подпиши!

— Но вие не сте ми платил, сеньор.

— Точно така… ще подпишеш или предпочиташ да те убия?

Гласът на мъжа се разтрепери:

— Ще подпиша, ако ми дадете парите.

Диего се засмя и доближи ножа до гърлото му. Капчица кръв блесна на врата на мъжа и той веднага сграбчи хартията. Гласът му бе изтънял от страх.

— Ще подпиша, сеньор.

Диего отпусна хватката и подаде на бирника писалка. После се усмихна на Роберто:

— Казах ли ти, че всичко ще е наред.

Роберто усети огромно облекчение.

Бирникът му подаде хартията с трепереща ръка. Диего я прочете, после внимателно я сгъна и я постави в джоба си. Наведе се напред, Роберто видя проблясването на ножа в ръцете му и докато се усети той ловко и бързо бе прерязал гърлото на бирника. Кръвта шурна и се смеси с пламъците, защото трупът на мъжа беззвучно падна напред край огъня. С дрезгав вик Роберто го сграбчи, измъквайки го от огнените езици.

— Господи, Диего, какво направи? — изкрещя той.

— Убих го, разбира се — хладнокръвно отвърна Диего, докато държеше ножа си над пламъците, за да го почисти. — Какво друго можех да направя?

— Но ти ми каза, че искаш да го убедиш, че ще се опиташ да приказваш с него… да се споразумеете нещо.

Диего бе ледено спокоен и разумен.

— Не можеш да се споразумееш с тези копелета, просто си плащаш или. Не виждаш ли, Роберто, имам подписана разписка… мъжът просто изчезва. Ще си помислят, че е избягал с парите или че е бил ограбен. Всеки ден се случва. И никой никога няма да узнае какво направихме.

— Какво направихме? Ние ли?

Диего се засмя.

— Ами ти беше тук, нали? Ти и аз, Роберто. Спасихме фазендата на баща ми — това е единственото, което има значение. Сега само трябва да се отървем от него.

Роберто погледна подгизналото в кръв тяло в краката си.

— Да се отървем от него? Трябва да си полудял, Диего.

Той трепереше от шока и се почувства зле.

— Разбира се, че не съм полудял, просто съм практичен. Бе застанал на пътя ми и щеше да причини много неприятности. Това беше идеалното разрешение. А сега ела, трябва да ми помогнеш да го заровим.

— Не мога — прошепна Роберто. — Не мога да направя това.

Диего заобиколи огъня и постави ръце на раменете на Роберто.

— Разбира се, че можеш, Роберто — почти бащински изрече той, — хайде сега, не е трудно. Ще изкопаем дупка и ще организираме на този тип прилично погребение. Не можем да го оставим просто така тук, да го намери някой и да загазим и двамата. В края на краищата, никой няма да знае кой го е направил, нали, дали си бил ти, Роберто — или пък аз?

Зениците на Роберто се бяха разширили от ужас, докато Диего изваждаше от кожените дисаги лопатите, които бе купил в Сантус.

— Хайде — изкомандва го той, — да свършим тази работа.

Реалността на ситуацията изплува изведнъж, щом Роберто осъзна какво се бе случило. Това не бе просто изблик на моментно насилие — Диего бе планирал убийството още от самото начало. Бе планирал да заплете и него, така че да не му остави вратичка за бягство. Образът на усмихнатото невинно лице на Амели изплува в съзнанието на Роберто. Мили боже! Той бе загубил Амели. Сега Диего никога нямаше да го остави на мира.

Той вдигна лопата, последва Диего в шубрака и започна да копае на определеното място. Заедно пренесоха тялото, положиха го в плиткия гроб и го покриха с листа. Щом свършиха, се спогледаха мълчаливо.

— По-добре да отидем у вас — най-накрая каза Диего, подритвайки остатъците от огъня. — Баща ми не знае, че съм тук и по-добре да не знае. Така, ако го питат нещо, ще може да им каже истината — не е виждал никого и само той и майка ми са били в къщата.

Ездата до имението на ду Сантус премина в мълчание и когато той най-сетне видя осветените прозорци на голямата къща, на Роберто му се стори, че никога нищо не е изглеждало по-гостоприемно и сигурно. Въпреки че за мен нищо вече няма да е същото, отчаяно си помисли той, това е най-ужасният миг в живота ми.

Леля Агостиня бе вече много стара, но си оставаше кралицата на дома и точно тя се втурна в салона да ги поздрави.

— Роберто — засия тя, разтваряйки обятия, — ела да ме целунеш.

— Малко съм мръсен, лельо Агостиня — наведе се напред Роберто да я целуне, избягвайки прегръдката й. — Яздих дълго. По-добре да се поизмия.

— Кой е с теб? — попита тя, взирайки се в тъмното зад гърба му.

Диего пристъпи напред.

— Аз съм, лельо Агостиня — усмихна се той. — Диего.

— А, Диего. Ами, влизайте и двамата. Вие, разбира се, сте изцапани. Как само изкаляхте пода! Но какво е това? — Агостиня докосна сакото му. — Кръв! Да не си се ударил?

Роберто я отблъсна с ръка.

— Не, не… Не съм се ударил. Няма нищо, лельо Агостиня, просто драскотина. Ще отида да се измия.

— Драскотина? И от нея цялата тази кръв?

Роберто погледна надолу към ризата си, върху която кръвта на бирника бе засъхнала в тъмноръждиво петно.

Изведнъж му се доповдига. Трябваше да свали тези дрехи!

Себастиау отвори вратата на кабинета. Кой можеше да бъде по това време на нощта? Не беше ли това гласът на Роберто? Той пристъпи в стаята — там бе Роберто, пребледнял и раздърпан, а Диего стоеше до него.

— Какво се е случило? — извика тревожно Себастиау. — Какво правите тук вие, двамата?

Роберто се олюля и коленето му се подкосиха.

— Агостиня, той сигурно е ранен — извика Себастиау, завтичайки се да го подхване, преди да се е свлякъл на земята. — Господи, погледни в какво състояние се намира! Диего, какво се е случило?

— Падна от коня — нагло излъга Диего. — Предполагам, че е бил уморен и не забеляза един нисък клон, докато яздехме през гората. От сблъсъка падна от седлото — затова е толкова кален.

Себастиау разкъса ризата на Роберто и се втренчи в гърдите му, по които нямаше и помен от някакъв белег. Внимателно ги опипа с ръка. Нямаше рана. Очите на Роберто полека се отвориха и той започна с усилие да се изправя.

— Помогни ми — отсечено се разпореди Себастиау и Диего побърза да изправи Роберто на крака. Заедно му помогнаха да седне на един стол в малкия кабинет. Огънят гореше весело, пропъждайки навън студа на мъгливата нощ, а леля Агостиня трескаво се суетеше наоколо.

— Кажи ми какво се е случило, скъпи мой — започна тя. — Остави твоята стара леля да ти помогне.

Роберто се наклони напред, стиснал главата си в ръце.

— Нищо не можеш да направиш — уморено отвърна той. — Вече никой нищо не може да направи. Твърде късно е.

— Какво означава всичко това? — попита Себастиау. — По-добре ми кажи, Диего — обзалагам се, че каквото и да е — в тебе е причината.

— Какво искаш да кажеш? — развика се Диего. — Всичко е наред! Роберто просто е уморен и превъзбуден — това е!

— Той не е падал от никакъв кон тази вечер и ти го знаеш! — заплашително каза Себастиау. — Искам да знам какво се е случило.

— Нищо не се е случило — нищо нередно.

— Не, Диего, нещо не е наред.

Лицето на Роберто изглеждаше изтерзано.

Диего го погледна предупредително.

— Роберто…

Себастиау протегна ръка и докосна петното по ризата на Роберто.

— Чия е тази кръв? Господи, какво сте направили вие двамата?

— Кажи му, Диего. Трябва да му кажеш какво се случи.

Погледът на Роберто бе непоколебим.

— Нищо не се е случило! Не знаеш какво говориш, Роберто. Той е в шок, не виждаш ли? — Очите на Диего проблясваха злобно, докато гледаше Себастиау. — Падна от коня. Ще се оправи, като се наспи.

Роберто избухна в смях.

— Като се наспи! — извика той. — Като се наспи! Никога вече няма да мога да спя!

Диего се отправи към вратата.

— Кажи му, Диего — или аз ще го направя!

Диего спря за миг с ръка върху дръжката на вратата. Леля Агостиня объркана наблюдаваше сцената, подушвайки зло и насилие във въздуха.

— Диего го уби, Себастиау! Той уби бирника! — думите се изтръгнаха от гърлото но Роберто в дрезгав поток. — Накара го да подпише разписката за парите и после му преряза гърлото. Неговата кръв е по мен — помогнах му да го зарови в гората.

И четиримата останаха вцепенени от думите му, дори Диего изглеждаше неспособен да се помръдне.

— Айййй — зави Агостиня и наруши мълчанието, разпервайки ръце във въздуха, — убийство! Божичко, убийство!

Себастиау се озова при вратата, преди Диего да успее да натисне бравата.

— Не — твърдо каза той, — ти ще останеш тук, Диего. Искам да чуя онова, което имаш да казваш.

Диего скръсти ръце отпред и се облегна на затворената врата. Ехидна усмивчица се появи в ъгълчетата на устните му.

— Истина е — кротко каза той. — Аз го убих. Направих го заради баща ми — бе на път да загуби фазендата, нали разбираш. Тя означаваше всичко за него, както и за твоя баща — принадлежи на семейството ни от няколко поколения. Такава загуба би обезсмислила живота му. Трябваше да му помогна, Себастиау — гласът му бе тих и убедителен, — как бих могъл да понеса гледката на собствения си разорен баща? Нямах намерение да убивам онзи човек — просто така се случи.

— Не е вярно — изтощено промълви Роберто. — Той беше замислил убийството. И освен това не ти каза, че баща ни му е дал пари, с които сеньор Бенавенте да покрие неизплатените си дългове. Диего ги е откраднал! Откраднал ги е от нашия баща — също и от своя. А после, когато е трябвало да поеме последствията от това, е замислил убийството. Той ме накара… придума ме, искам да кажа — да отида с него, но аз не знаех, че се кани да убива човека. Кълна се, че не знаех! Мислех си, че просто се нуждае от помощ, за да убеди бирника да почака още известно време. Дадох му на заем и някакви пари…

Себастиау се обърна към Диего:

— А ти го уби и задържа парите.

Диего извади документите от джоба си.

— Имам разписка — спокойно отвърна той. — Както е известно на всички, платил съм му.

— Но нали ние знаем, че не си, Диего? — гласът на Себастиау бе изпълнен с презрение. Искаше му се да цапардоса ухиленото лице на Диего. Как е могъл Роберто да се остави да бъде въвлечен в това?

— Разбира се — уверено отвърна Диего, — вие нищо няма да предприемете.

— Защо мислиш така?

— Защото Роберто също е замесен, колкото съм замесен и аз. Винаги мога да кажа, че той е намушкал мъжа… че просто е обезумял, че е бил пиян. Добре си пийва хрисимичкото ти малко братче, знаеш ли?

— Никога няма да ти повярват — ужасен извика Себастиау. — Вече ти се носи лоша слава из Рио, полицията ще разбере, че си бил ти. Роберто не е невинен, но не е убиец!

Диего се приближи до камината и безгрижно се облегна на нея, подритвайки с крак един пън навътре в огъня.

— Роберто има и друга причина да не издава нищо. Да му кажа ли, Роберто? — подигравателно попита той.

Роберто стоеше като осъден на смърт в очакване гилотината да се стовари върху врата му, Себастиау го гледаше съжалително, мислейки си за това как Амели щастлива се приготвяше за сватбата, така прелестна в пищната бяла рокля… а също за баща си и за майка си. Диего бе подметнал неща, които никой от тях никога не биваше да научи… не бе сигурен какви бяха те, но трябваше да направи нещо, за да го спре. Наля бренди в една чаша и я подаде на Роберто.

— Не можеш да ми кажеш нищо, което още не знам, Диего — излъга той, — а и каквото и да кажеш, то няма да ти помогне да не те арестуват за убийство. Роберто е бил заблуден от теб и неговата версия звучи правдоподобно — лесно ще бъде да се докаже какво е станало с парите, които баща ми ти е дал.

Диего изглеждаше неспокоен, заплахите му се бяха оказали напразни.

— Ами бъдещият съпруг на Амели? Остават само няколко седмици до сватбата. Ами баща ти — какво ще стане с него?

Гняв изби по лицето на Себастиау и той сграбчи Диего за яката.

— Моят баща ти е дал тези пари в името на приятелството, за да спаси дома ви, препитанието ви — баща ти! Как смееш да го заплашваш сега! И Амели. Не е трудно да я нараниш, нали? Но какво ще спечелиш от това, Диего? Не виждаш ли, че Роберто е приключил с теб завинаги?

— Така ли е? — откопчи се Диего от Себастиау и се изправи срещу Роберто. — Така ли е наистина, Роберто?

— Така е. Мисли си каквото искаш. Прави каквото щеш. Не искам никога повече да те виждам.

Роберто затвори очи, като че ли очакваше Диего да го удари.

— Ще сключа сделка с теб, Диего — внезапно каза Себастиау. — Ще запазя в тайна всичко, но при едно условие. Никога повече да не доближаваш семейството ми. У теб са парите на Роберто — използвай ги, за да напуснеш тази страна. Ако не го направиш, тогава ще отида в полицията. И те предупреждавам сега, Диего, не си въобразявай, че това означава след няколко месеца да се появиш отново, сякаш нищо не се е случило. Стой далеч от Роберто и от Амели — завинаги.

Очите на Диего проблеснаха и той хвърли поглед към Роберто, който все още седеше неподвижен в голямото кресло. Не можеше да си позволи да се замеси в съдебен процес — дори да го оправдаеха за това, още няколко неща висяха над главата му в Рио и Сантус. Той за последен път погледна Роберто и се отправи към вратата.

— Много добре — обърна се към Себастиау, — ще замина. Утре ще бъда на кораба. Ще пиша на баща ми и ще му кажа, че ипотеката е платена от сеньор ду Сантус и че съм решил да опитам късмета си в друга страна за известно време. Човек никога не знае — добави с усмивка той, — може да се окаже забавно.

Агостиня отстъпи назад към стената, щом Диего мина покрай нея, суеверно замятайки лице с престилката, за да се защити от уроки.

Роберто гледаше втренчено огъня; танцуващите пламъци замъгляваха погледа му, докато той се ослушваше за звука от затваряща се врата. Най-сетне всичко бе свършило.

— Няма да задавам повече въпроси — каза Себастиау, — защото ми се струва, че за тази нощ ти е достатъчно. Не ме интересуват никакви обяснения или причини — дори не искам да знам за какво намекваше Диего. Знам, че не си бил виновен за убийството и това ми стига. Но те моля за едно — всъщност предупреждавам те, Роберто — нищо от това никога не трябва да наранява Амели. Разбра ли ме?

Роберто кимна отчаян.

— Бих дал всичко — всичко, Себастиау — никога да не съм познавал Диего. Обичам Амели, ти го знаеш. Никога няма да направя нещо, което да я нарани.

Себастиау също кимна, удовлетворен.

— Много добре тогава — каза той, помагайки на Роберто да се изправи на крака. — Нека те сложим в леглото, а Агостиня ще ти приготви някоя от своите билки, за да заспиш. Утре ще започнем на чисто.

63.

Сватбената церемония във величествената стара църква „Носа Сеньора ду Глория“ бе весело събитие и нито една от изящните златисти и сребристи украси на олтара не блестеше по-лъчезарно от лицето на Амели, когато даваше своя обет за любов към Роберто. Тя излъчваше щастие, което я обгръщаше като аура, докато крачеше с него под ръка по посипаната с цветя пътечка между редовете под възвишения акомпанимент на орган и усмихнатите лица на петстотин роднини и приятели.

Камбаните огласиха тяхното щастие. Млади и силни, руси и красиви, те се показаха на слънчевата светлина в един тържествен син ден.

Изабел, хваната под ръка с Франсиско Кастело ду Сантус, следваше свитата от шест малки шаферки, всички братовчедки ду Сантус, надолу по пътечката, усмихвайки се от удоволствие.

— Нищо не може да ме направи по-щастлива — прошепна тя на Франсиско, — от това да видя онези двамата венчани. Изглежда, това бе единственото, което можеше да се случи — те винаги са били заедно.

Франсиско бе горд със сина си.

— Радвам се, че той запази Амели за нашето семейство, щеше да ми бъде ужасно неприятно да я загубя. Сега ще имаме общи внуци, Изабел.

Те дружно се засмяха при мисълта, че кроят планове за внуци, преди още да са излезли от църквата, но тя знаеше какво има предвид той. Семействата ду Сантус и д’Орвил сега, когато Амели се бе омъжила за Роберто, щяха да се съберат в нещо повече от далечно роднинство.

Просторната шатра за увеселението бе опъната от терасата на Павилион д’Орвил, продължаваше и през градините на ресторанта, а гостите циркулираха по дървен под, покриващ моравите, наслаждаваха се на най-доброто, което Павилионът можеше да осигури за едно сватбено тържество. Роберто бе положил големи усилия да открие подходящите музиканти, които да свирят за тях, и щастливите звуци на самбата и карнавалните песни от време на време се преливаха във валсове и романтични мелодии от Европа и Америка.

Едуар наблюдаваше как неговото малко момиче, хубавата булка, ведра и елегантна в надиплената рокля, поздравява гостите, смее се заедно с Роберто на шегите им, разрязва тортата и отговаря на наздравиците и комплиментите с един небрежен, неподправен чар и се надяваше да е винаги щастлива, както в този ден.

— Ще танцуваш ли със стария си татко? — малко тъжно я попита той като я прегърна и се засмя на хубавите й очи.

— Знам, че звучи банално — каза й, — и може би се държа като всеки друг баща на сватбата на дъщеря си, но сякаш вчера беше, когато те носех на раменете си и най-важното събитие на седмицата бе появата на ново зъбче или на още някоя драскотина на коляното ти.

Амели облегна глава на гърдите му, усещайки под топлата си буза чистата му колосана риза.

— Ти си най-добрият баща, който може да има някое момиче. Какво щях да правя без теб. Спомняш ли си как те ревнувах на твоята сватба? Как можех да знам тогава, че ти и Ксара трябва да сте се чувствали по този начин?

— Ще ти издам една тайна — прошепна Едуар, — ако беше някой друг, а не Роберто, щях много да ревнувам.

Амели се засмя възторжено.

— Добре, сега не се чувствам толкова виновна пред теб и Ксара.

Една сянка премина през лицето й.

— Но може би изпитвам вина към Леони.

— Недей — тихо промълви Едуар, — тя можеше да дойде, Амели, но почувства, че е по-добре — по-безопасно — да не идва.

Той отново се сети за писмото, което му бе написала Леони. Тя никога нямаше да се избави от страха си пред Мосю: макар той да бе почти парализиран и да живееше отшелнически, все още властваше над живота й.

— Някой ден пак ще отидем да я видим — решително каза Амели. — Поне знае за Роберто — знае за кого се омъжвам. За кого се омъжих — поправи се тя със смях. — Едуар, иска ми се да можех да я обичам — искам да кажа, радвам се, че се запознах с нея, това много ми помогна. Всъщност това, че се запознах с Леони, ми помогна да порасна най-накрая, струва ми се. След като вече не беше такава мистерия, се почувствах по-сигурна. Обичам теб и баба — но не мога да кажа, че обичам истинската си майка. Не е ли ужасно от моя страна.

— Не е ужасно — разбираемо е — Едуар й се усмихна окуражително, — а и кой знае, може би един ден вие ще се опознаете по-добре една друга. Но днес е твоят сватбен ден, Амели ду Сантус, не трябва да мислиш за нищо друго, освен за собственото си щастие.

Горката Леони, помисли си той, завъртайки Амели така, че дългите копринени поли на роклята й се повдигнаха и тя засмяна се облегна на ръката му. Горката Леони, колко щеше да е щастлива да бъде тук.

Роберто дойде да вземе невестата си.

— Време е да се преоблечем, Амели, скоро трябва да тръгваме.

Тя се откъсна от ръцете на Едуар.

— Ще намеря Ксара да ми помогне — каза тя, обръщайки се да му се усмихне. А после изчезна.

Едуар допи шампанското, загледан унило през украсената с цветя шатра към океана. Смарагдени вълни се плискаха елегантно, изпъчвайки белите си гребени, преди да се слеят в плавно движение с белия плаж.

— Не се тревожи — чу гласа на Себастиау зад гърба си. — Сигурен съм, че всички бащи на булки се чувстват така.

Едуар се обърна с грубовата усмивка.

— Личи ли си?

— Изписано е на лицето ти — подаде му пълна чаша Себастиау. — Вземи, да удавим скръбта си в шампанско.

— И ти ли? — погледна го с любопитство Едуар.

— И аз — Себастиау облегна лакти на парапета на терасата. — Не можеше да стане, всъщност никога не съм имал шанс. Тя винаги е обичала Роберто. Аз съм „добрият приятел“ — каза той, пресушавайки чашата си — и такъв възнамерявам да си остана.

— Себастиау, не бях разбрал…

Гласът на Едуар стана мил и Себастиау вдигна ръка в знак на протест.

— По-добрият печели — тихо каза той. — Хайде, Едуар, струва ми се, че е време да хвърляме ориза и розовите листчета.

— Амели — колебливо започна Ксара, докато закопчаваше хубавата ленена рокля и подаваше на Амели подходящи бледосини обувки. — Ще се справиш ли? Довечера, имам предвид.

Амели се завъртя в кръг с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш със секса ли? — попита тя с усмивка. Ксара се изчерви. — Разбира се, че ще се справя, Ксара, всъщност нямам търпение! Непристойно ли е подобно признание да излиза от устата на една току-що венчала се млада булка? От месеци насам исках Роберто да ме люби, но той настояваше, че трябва да почакаме, докато се оженим.

Амели импулсивно стисна ръката на Ксара.

— Прекрасно е, Ксара — въздъхна тя, — не е ли е най-прекрасното нещо, което някога може да ти се случи?

— Когато обичаш някого, както ти обичаш Роберто — кротко отговори Ксара, — тогава е прекрасно.

Изведнъж Амели видя Едуар в нова светлина — като много привлекателен мъж, в когото бе силно влюбена такава красива жена като Ксара. Тя й се усмихна с новопоявило се съучастничество, докато нахлузваше сините обувки.

— Така, готова съм — внезапно целуна тя Ксара. — Благодаря ти — за всичко. Много се радвам, че си се омъжила за Едуар.

— Аз също — отвърна Ксара и се засмя, — но по-добре да си прибера децата, преди да са направили големи бели долу.

Двегодишните близнаци Винсънт и Жан-Пол бяха радостта на живота й.

Роберто чакаше Амели долу при стълбите на Вила д’Орвил и те, хванати за ръка, закрачиха край уханните цветя в градините към голямата шатра, където ги очакваха щастливите им семейства. Амели още стискаше букета от малки бели розички, раздадоха прощални целувки и после потеглиха. Амели се качи в накичения с панделки кабриолет, теглен от два прекрасни бели коня, чиито опашки и гриви също бяха украсени с панделки, и после се обърна към гостите. Лекичко хвърли букета си към тях и се включи в дружния смях, щом той падна точно в ръцете на Себастиау, който го подаде на една малка шаферка.

— Вземи, мъничката ми — каза той, — пази го. Това означава, че един ден ще бъдеш щастлива булка.

— Довиждане, довиждане — щастливи викове се разнесоха във въздуха, щом кабриолетът потегли по улицата и се отдалечи надолу покрай океана, отправяйки се към кея, където ги очакваше корабът, който щеше да ги откара в Ню Йорк, за да прекосят по-късно Флорида и да стигнат до Ки Уест и Вила Енкантада.

— Е, сеньора Кастело ду Сантус?

— Е, сеньор Кастело ду Сантус?

Усмивките им ги обрекоха на тяхното общо бъдеще. Тя бе неговата невеста, а Роберто бе нейният съпруг. И той никога нямаше да я разочарова.

Амели се поколеба. Дали да си облече бледозелената сатенена нощница с тънки презрамки и дантела в цвят екрю или по-добре бялата, която се диплеше меко под ниската квадратна платка с избродирани по нея малки цветчета? Почувствала се внезапно нервна от чувствения сатен, тя нахлузи през главата си бялата памучна нощница и надзърна в огледалото, за да се види как изглежда. Да, всичко бе наред, струваше й се. Така всичко бе покрито. После повдигна края на нощницата си, за да свали късите кюлоти, но се спря с ръце на кръста. Загледа се в своя образ в огледалото. Не трябваше ли една прилична млада булка да остави кюлотите си на нея? Какво да прави? О, Ксара, помисли си тя, защо не си тук сега, за да те попитам. Пусна нощницата си надолу, решила да остане с тях. Косата й се наелектризира, докато я решеше с четката, и тя нетърпеливо я приглади назад. Защо точно тази от толкова много други вечери трябваше да прави така? Сигурно е от морския въздух. Е, това е. Нямаше друга причина да се бави, а и Роберто я чакаше в съседната стая. Тя още бе колеблива. Това е глупаво, строго каза сама на себе си, там не седи някакъв непознат, а Роберто. А и не беше ли очаквала толкова точно този миг, не бе ли копняла за това? Просто сега, когато бе настъпил моментът, всичко й се струваше по-различно.

— Амели? Добре ли си?

Гласът на Роберто достигна до нея от далечината. Тя изправи рамене и си пое дълбоко дъх.

— Ето ме — съобщи му бодро и босонога пресече стаята. Роберто беше облечен със синя пижама, а косата му бе старателно вчесана. Ухаеше едва загатнато на някакъв цитрусов одеколон.

— Изглеждаш много хубаво — каза той.

— И ти — отвърна тя с тих глас.

— И плашещо.

Амели го погледна виновно.

— Всичко е наред — нежно каза Роберто, — ти си само уморена, а и двамата сме пили повечко шампанско. Защо просто не си легнеш тук до мен — както, когато бяхме деца, помниш ли? Ти често ми доверяваше всичките си тайни в леглото.

Те си легнаха един до друг, загледани в тавана, а ръката му закрилнически бе обгърнала раменете й. Големият кораб леко се поклащаше под тях и Амели усети как напрегнатите й мускули започнаха да се отпускат.

— Хареса ли ти твоят сватбен ден, сеньора ду Сантус?

— Влюбих се в него — прошепна тя, — влюбих се в църквата с всички тези прекрасни бели цветя и в шаферките, толкова сладки в розовите си набрани роклички и сатенените пантофки, завързани с панделки около закръглените малки крачета. Баба бе много елегантна в лилаво, с тази чудесна огромна шапка, а също и Луиза, и Франсиско, и Ксара — единствено Ксара бе облечена в алено, приличаше на някое платно от Гойя. И Едуар. Знаеш ли, толкова ми стана мъчно за него, Роберто — изглеждаше така тъжен, като че ли ме губи завинаги. Казах му, че не е вярно. Знаеш ли, той е най-добрият баща, който може да има едно момиче.

— Какво друго ти хареса? — попита Роберто, галейки я лекичко по косата.

— Какво друго? О, не мога да си спомня… просто — всичко.

— А аз?

Амели извърна глава към него и нежно го целуна.

— Знаеш, че те обичам.

Роберто я прегърна.

— Кажи ми го пак — прошепна той, целувайки я по клепачите.

— Обичам те — прошепна Амели. Кожата й ухаеше толкова приятно. Езикът му погали клепачите й и тя приближи лице за целувките му, долавяйки деликатния пробуждащ се отговор, щом устните му докоснаха нейните. Това трябва да е раят, мислеше си тя, когато ръката му галеше врата й. Той отметна тежката й коса и зарови лице в топлината на нежния тил, целувайки я много нежно, притискайки я към себе си. Амели почти се задъхваше от очакване. Обичаше го толкова много, че допирът на ръцете му до гърдите й бе най-естественото усещане на земята, такова бе любенето, дадено от Бога. Вече нищо нямаше значение, задръжките й бяха изчезнали и тялото й отговаряше на неговото, докато се притискаше по-плътно към него. Цялото притеснение за нощницата и кюлотите сякаш никога не бе съществувало; тя дори не забеляза кога Роберто й ги свали и щом останаха голи, треперещите й любопитни ръце инстинктивно го затърсиха.

Бе за пръв път и за Роберто, за пръв път сексът бе от любов. Той прогони тъмните спомени за по-брутална страст и нежността и уважението, които изпитваше към Амели, го направиха най-внимателният и най-разбиращ любовник. Амели лежеше под него, без да осъзнава, че се усмихва, докато го притиска по-близо до себе си… толкова близо сега. Беше прекрасно, винаги бе знаела, че ще бъде така. Не знаеше дали изпитва същото като него в онзи последен момент, когато отвори очи и видя лицето му, изкривено от страст, но бе красиво.

64.

Нил още беше главният път на Египет, по него продължаваха да се движат грациозни фелуки — лодки с триъгълни платна, точно както през вековете и династиите. Леони бе на крак от зори, седеше на палубата на хубавата лодка вила в Луксор и наблюдаваше как първите утринни лъчи на слънцето багрят в златисто масивните канари на Деир-ал-Бахри и Долината на царете на западния бряг на реката. Фактът, че името на долината бе същото като нейното име бе една от причините тя да бъде тук — другата бе Сахмет.

— Бахри — обърна се тя към Джим, докато разглеждаха картата, която само преди месец бе открил в една английска книжарница в Ница. — Възможно ли е от там да идва баща ми? Изглежда ми прекалено необичайно, за да бъде съвпадение? Може да имам роднини там… може би моят баща дори се е върнал да живее на това място?

— Сигурно разбираш, че е малко вероятно — Джим бе практичен както винаги.

— Да — но въпреки това.

Очите на Леони блестяха с такава надежда, че той не можеше да я разочарова. Напоследък бе преживяла достатъчно. Единствен той знаеше колко болезнено за нея бе да се откаже да присъства на сватбата на Амели, макар, разбира се, освен опасността, която тя все още усещаше като реална, и двамата да бяха осъзнали невъзможността на тази ситуация. Леони бе приела добрите намерения на д’Орвил да я поканят, но бе проявила такт и сила да остане на заден план. Това несъмнено я бе наранило. Джим се благодареше, че интересите й я бяха отвлекли от тягостните размисли за дъщеря й и изпълнили с желание да разбули собственото си минало. И, разбира се, да види Сахмет.

— Добре — съгласи се най-накрая той, — да отидем в Египет и да видим с очите си Храма на Пта и добилата мрачна слава статуя на Сахмет. Нека веднъж завинаги съществото ти се освободи от това, Леони.

Леони извърна поглед от струпването от лодки вили, на които слуги с червени фесове трескаво миеха посудата и лъскаха вече блестящите месингови парапети, и го насочи към пустинния пейзаж на близкия бряг, който най-сетне бе разкрил погребаните в продължение на много години съкровища и тайните на своите богове. Но не и нейните тайни, все още не. Бяха в Луксор вече три дни, а тя още не бе успяла да посети Храма на Пта и статуята на Сахмет. Защо, питаше се, защо го отлагам? Все си повтарям, че е защото първо искам да науча нещо за семейството си, за да се почувствам повече египтянка, по-близо до своите корени и своето минало. Но дали това е истина? Или е страх? И ако е страх — тогава от какво се страхувам?

— Леони — появи се на палубата Джим с чаша гъсто черно кафе в ръка. Смръщи се, щом го опита и седна до нея.

— Е, какви са плановете ни за днес?

— Мисля, че трябва да посетим Долината на царете — гробниците сигурно са незабравими.

Погледът му бе скептичен.

— А Сахмет?

— Не днес, Джим.

Той отпи от кафето. Поне гробниците щяха да бъдат по-интересни от битките с непроявяващи ни най-малко разбиране бюрократи в разпадащи се канцеларии, където стенните вентилатори не прогонваха непоносимата задуха, а просто полагаха още един слой прах над изсушените от вековете документи. Купчините натрупани по етажерките и пода книжа напомняха пирамиди, от които навън стърчаха като кули навитите им краища. Може би някоя от тези крехки прашни хартии съдържаше доказателствата за ражданията и смъртите в семейството, наречено Бахри, но той бе сигурен, че никога няма да я намерят.

— Миля, че трябва да отидем до някои малки селца — каза Леони, — можем да поговорим с хората там — да ги попитаме дали знаят за семейство, наречено Бахри.

— Ще наема водач, който може да ни обяснява — отговори Джим, — но не искам да възлагаш прекалено големи надежди, Леони. Обещай ми.

Леони знаеше, че това е само една дребна възможност.

— Обещавам — въздъхна тя.

Хабиб Ясин бе само на двадесет и четири, но вече бе опитен водач. Той се чувстваше, както сам казваше на клиентите си, повече у дома в гробниците и храмовете от миналото, отколкото в собственото си жилище.

— Сбъркал съм века, в който съм се появил — каза той, бършейки очилата в ризата си, докато вървяха към долината. — Трябваше да се родя през осемнадесетата династия — а може би съм живял и тогава.

Леони го погледна с любопитство.

— Какво искаш да кажеш, Хабиб?

Хабиб постави блестящите очила на огромния си нос. Очите му, кръгли и тъмни като две череши, блестяха от ентусиазъм зад дебелите стъкла.

— Древните египтяни вярвали, че когато умреш, започва пътуването ти през подземния свят и ако оцелееш по време на това пътуване, ще се родиш отново. Аз се чувствам толкова у дома в древната култура, че понякога си мисля: „Точно това трябва да се е случило с мен.“ — Той приятелски се усмихна на Леони. — Ще разберете какво имам предвид, когато видите гробниците.

Нищо от онова, което им бе казал Хабиб, нито снимките или книгите, не биха могли да ги подготвят за необятността на това, което видяха. Великите гробници храмове на цар Ментухотеп II и царица Хатшепсут се издигаха от скалите на масивните канари на Деир-ал-Бахри, внушителни с колосалните си размери и своята древност.

Джим държеше ръката на Леони в своята, докато Хабиб разказваше истории от 1100 година преди Христа, сякаш всичко се е случило вчера. Бе невъзможно да не те порази всепоглъщащото величие на мястото, едновременно толкова древно и толкова близко.

Леони надзърна през прашната светлина на гробниците към изрисуваните фризове. Цветовете бяха ярки — теракота и корал, тюркоаз и злато.

— Те не са просто приказки и легенди — шепнеше Хабиб до нея, — тези хора са били живи. Царете са управлявали земите им, имали са деца и дворци и свои богове — пръстът му сочеше детайлите по фриза. — Мъжът, който виждате, този с вола, той е съществувал, обработвал е тази земя, притежавал е този вол — и е изглеждал точно както го виждаш тук.

— Имам чувството, че го познавам — въздъхна Леони.

— Историята е безсмъртна, защото продължава във всеки един — каза Хабиб, — всички ние сме моделирани от събитията на миналото.

— Ще ни придружиш ли, Хабиб? — внезапно попита Леони. — В селцата. Трябва да открия собственото си минало.

— Разбира се, мадам. — Той се поколеба. Джим му бе обяснил мисията им и той също бе усетил, че това е безсмислено. — Но селата не са такива, каквито са били някога. Много са си тръгнали от там, за да търсят работа в градовете. Сега хората са се пръснали в Кайро и Александрия. Само мъртвите не могат да си тръгнат оттам. — И той посочи гробниците с ръка.

Погледът на Леони срещна този на Джим. Той сви рамене, но нищо не каза.

— Поне можем да опитаме — не искаше да се откаже тя, — а след това утре ще отидем в Карнак.

При Сахмет, помисли си Джим. Най-после.

Леони лежеше в леглото си, втренчена в тавана. Само ритмичното бръмчене на вентилаторите и тихият плисък на реката по корпуса на лодката вила нарушаваше горещата следобедна тишина. Джим се бе изтегнал по корем до нея, голото му тяло бе влажно от пот. Тя протегна ръка, за да го докосне. Бе прекалено задушно, за да лежат прегърнати както обикновено и на нея й липсваше физическият контакт. Защо го накара да дойдат тук? Никога нямаше да открие семейството си, сега го знаеше. Селцата бяха потискащи, наплютите от мухи прозорци на къщите изглеждаха тягостно. Вместо да я приближи до корените й, видът на облечените в черно стари жени пред глинените къщи неизличимо се бе запечатал в съзнанието й и я караше да се чувства по-чужда на всичко това от времето, когато завръщането при миналото й бе само смътна мечта. Ако това бе нейното минало, тя не се чувстваше част от него.

Кайро, да, него разбираше — градът с горещите претъпкани булеварди и загадъчните самотни улички, с пазарчетата, пълни с разкош, подправки, безполезни сувенири и стари скарабеи, и зловещите магазинчета, чиито врати подобно тунел извеждат в мрачни, тъмни стаи, където се продава бог знае какво? С елегантните къносани госпожи, чиито дрехи пристигаха чак от Париж, ала козметиката и парфюмите счукваха и пресоваха направо тук, по пазарчетата, с изисканите бизнесмени, издокарани в току-що изгладени ленени костюми и панамени шапки, купуващи златни бижута за своите пищни любовници от занаятчиите, които седяха по турски на килимчетата си и рекламираха изящни обеци и огърлици със сложни за изработване древни мотиви.

Леони въздъхна — бе се почувствала част от Кайро, но не и от това. Сега вече знаеше какво бе имал предвид Хабиб, Долината на царете бе по-жива от селата. Може би нейният дядо е живял в някое от онези места и е избягал, за да спаси противоречивите нишки на миналото? Леони не можеше да си представи баща си тук, бе по-лесно да си мисли за него като за красив енергичен млад атлет, очароващ впечатлителните момичета сред публиката, яздейки без седло в кръг около цирковата арена или може би отивайки на среща в някое кафене на някоя от мистериозните улички в кварталите на Кайро?

А Сахмет? Не беше ли и тя просто мечта? Изведнъж Леони почувства, че не може да чака повече. Щеше да отиде в Храма на Пта веднага, още този следобед. Тя погледна Джим, все още потънал в дълбок сън до нея. Щеше да е по-добре да отиде сама.

Тихичко се измъкна от леглото и погледна часовника. Показваше четири и половина. Към пет слънцето щеше да загуби силата си. А и знаеше, че в пет Хабиб ще е в кафенето до пристанището.

Хабиб грижовно държеше слънчобран над главата на Леони, докато заедно вървяха надолу по дългия булевард, обточен не с дървета, а с величествени сфинксове с глави на овни, който водеше към Храма на Мут. Лъчите на слънцето още грееха и тя усещаше как малки капчици пот избиват по гърба й под мекия муселин на роклята. Щяха да разгледат йероглифите на портата на храма — същите, които бяха изписани под статуята на Сахмет.

Хабиб започна да й обяснява заплетената история на храма.

— Често, когато някой велик египетски цар умирал, той бил обожествяван и се превръщал в нещо като смесица от цар и бог. Затова при смъртта му името на цар Амон било свързано с бога на слънцето Ра и станало Амон Ра. Богинята Мут била негова съпруга и символизирала богинята-майка. Този храм — уви, сега само руини — бил издигнат от цар Аменхотеп III, за да замести една по-ранна постройка на същото място. Мут и Баст, свещената богиня-котка, почитана от древните египтяни, били тясно свързани със Сахмет. Много малки статуйки на Сахмет били намерени в този храм — някои казват повече от шест хиляди — и от тук, мадам, вероятно е донесена и вашата статуйка.

Храмът представляваше руина, останала бе само най-долната му част, за да свидетелства за някогашните размери и големина, и надеждите на Леони също започнаха да се сриват. Колоните на портите бяха разрушени, но ронещият се камък още бе запазил следите от йероглифите, свързващи се в стих.

Хабиб прокара пръст по прашната повърхност и й запревежда:

Останалата част бе изчезнала като пясъка, отнесен от пустинния вятър, но Леони се вгледа в загадъчните символи, изсечени тук от някой отдавна мъртъв занаятчия, тяхното безгласно вековно послание бе разгадано за нея от този внимателен млад египтянин, застанал от едната й страна. Ето откъде бе дошла нейната статуйка, макар че как е станала притежание на баща й никога нямаше да научи. Тя прокара пръст по издълбаното и усети камъка топъл и жив под ръцете си.

Сега бе готова за Сахмет.

Храмът на Амон бе обширен и неговото колонадно величие бе пострадало по-малко от рушителните сухи пустинни ветрове. Леони задържа дъха си, докато минаваха през двора му, удивлявайки се на неговата красота.

Хабиб я преведе през серия от шест величествени врати с колони, докато най-накрая стигнаха в дворчето на Храма на Пта. Леони почувства хладна тръпка да минава надолу по гърба й. Слънцето клонеше към залез и кехлибарените му лъчи придаваха на гледката делничност. Защо тогава трябваше да се страхува? Това бе просто един храм, много отдавна хората бяха почитали боговете тук.

Тя нервно последва Хабиб в най-северната стая, потрепервайки от неочаквания студ, лъхащ от дебелите каменни стени.

— Това е светилището на Пта — уви, без някогашното си великолепие. — Хабиб я заведе в следващата стая. — А това е стаята, посветена на Хатор — пищната богиня на любовта.

Каменните стени на стаите бяха сухи и се ронеха, но като че ли още изпускаха влага, само частично изпаряваща се от малките снопчета слънчева светлина, прокрадващи се през отворите по тях и покрива.

На Леони изведнъж й се прииска Джим да е с нея. Неохотно тя се отправи към третата стая.

— Тук вътре, мадам, ще откриете великата статуя на Сахмет. Тя е изсечена от гранит и е издигната по времето на осемнадесетата династия от цар Тутмос…

Леони едва чуваше обясненията на Хабиб. Внезапно бе завладяна от усещането, че е направила грешка. Искаше й се да си тръгне, да избяга оттук. Но не можеше. Трябваше да я види.

Тя пристъпи към тъмния вход, подпирайки се с ръка на влажната стена.

— Почакайте, мадам, аз ще дойда с вас — извика й Хабиб.

— Не. Не, моля ви. Искам да вляза сама.

Леони затвори очи, за да привикне към мрака, а влажният въздух притисна клепките й. Нещо прошумоля край нея и очите й панически се отвориха. Тутакси пред погледа й се показа голямата статуя на Сахмет, изникнала от мрака като някое стряскащо видение сякаш от друг свят. Инстинктивно тя отстъпи назад, борейки се със задушаващото усещане на ужас.

Един тънък лъч светлина проникна в тъмнината и освети лъвската глава на Сахмет. Слънчевият диск, символизиращ връзката й с бога на слънцето заблестя като прашна корона над красивото лице със стилизирана грива. Изсеченото тяло изглеждаше силно, но въпреки това безкрайно женствено с високите си закръглени гърди и стройни рамене. Като божество, което дарява живот, Сахмет държеше в дясната си ръка неговия символ, а в лявата й ръка имаше свитък папирус, свидетелстващ за силата й да позволява на живота да разцъфти.

Леони пристъпи отново напред, статуята още я държеше под своето особено очарование. Нямаше от какво да се страхува, сега бе сигурна в това. Единствено тъмнината и неочакваната големина на статуята я бяха накарали да се почувства неспокойна. Тя вдигна поглед към лицето на Сахмет. Гранитът изглеждаше гладък и хладен.

— Тук съм — прошепна тя най-накрая. — Не знам какво очаквам от теб, но дойдох — най-сетне.

Сляпото лъвско лице бе неподвижно и Леони пристъпи още една крачка напред. Вече бе на такова разстояние, че можеше да я докосне, само трябваше да се протегне. Направи го, каза си тя, през всичките тези години си се питала за Сахмет, повече от питане — вярвала си, че Сахмет притежава власт над теб, че съдбата ти е предопределена. Докосни я.

Тя погали гладката гранитна ръка. Камъкът бе леденостуден на допир, но въпреки това запари на пръстите й. Извика от болка и залитна, щом се опита да се отдръпне. Не можеше да помръдне! Сенките се завъртяха около нея и тя се свлече на колене, улавяйки се за протегнатата ръка на Сахмет. Съзнанието й бе оживено от непознати шумове, цветове и топлина. А после изведнъж я изпълни усещане за покой, вече не усещаше болка в пръстите, а само успокояваща топлина от гранитната ръка, за която се държеше. Леони вдигна глава и погледна лицето на Сахмет, осветено от последния слънчев лъч. Не бе сбъркала през всички тези години, вече го знаеше. Нямаше как да разбере по какъв начин или защо, може би в някой минал живот тя е била свързана със Сахмет… каквото и да бе, трябваше да го приеме.

Гранитът стана леденостуден като преди. Леони отдръпна ръката си и се изправи. Ако и да бе дошла тук, за да се пречисти от бремето на миналото, не бе успяла, но се бе смирила да приеме бъдещето, каквото и да й донесе то.

Отстъпвайки назад от статуята, тя стигна до изхода, хвърли последен поглед през рамо и се показа на топлия вечерен въздух. Погледна ръката си. Бе ударена, а пръстите — натъртени.

— Мадам, добре ли сте? — Хабиб я наблюдаваше разтревожен.

— Да, да, добре съм.

Той бе видимо облекчен.

— Разправят странни истории за тази статуя и аз започнах да се притеснявам за вас, толкова дълго се забавихте.

— Какви странни истории?

— Сахмет била могъща богиня и нейното влияние още се усеща — имало няколко нападения на статуята от хора, които я смятали за дяволска. Имало дори такива, които се кълнели, че статуята протегнала ръце и ги докоснала, както и такива, които изпитвали слабост в присъствието й.

Очилата на Хабиб блестяха от последните отблясъци на слънцето, скривайки очите му.

— Кой знае — продължи той, — дали това е за добро или за зло, но по какъвто и начин Сахмет да влияе върху живота на хората, тя е могъща.

Леони бе умълчана, изцедена от преживяването. Хабиб погледна към нея, седнала на камъка, и улови ответния й поглед.

— Сахмет била съвършена любима — кротко добави той, — тя позволявала на всеки мъж да види у нея онова, което търсел.

— Трябваше да ми позволиш да дойда с теб — повтори Джим за десети път.

— Трябваше да отида сама, Джим. Не ме питай защо, но знаех, че трябва.

— И сега се връщаш и ми разправяш тази шантава история.

Леони погледна ръката си. Възморавата синина се разширяваше навън. Дали не беше сбъркала? Дали просто не бе припаднала и се бе подпряла на ръка инстинктивно? Джим бе убеден, че е станало точно така.

— Ще те заведа обратно там — решително каза той, — ще отидем заедно и тогава ще видим какво прави Сахмет!

Леони се загледа през прозореца. Бе осем сутринта, а слънцето светеше ярко. Щеше да бъде още един горещ ден. Внезапно се изпълни с непоносим копнеж по познатия пейзаж на Вилата на нос Фера. Не искаше повече този суров, изпечен от слънцето, пустинен свят и неговите древни мечти.

— Не, никога повече — въздъхна тя, — заведи ме в къщи, Джим. Моля те.

Той потърси погледа й, за да отгатне истинските й чувства… изглеждаше спокойна, с прояснено съзнание… дори доволна.

— Слушам, мисис Джеймисън — отвърна той облекчен, — събери бижутата си и да вървим у дома.

65.

Хотелът на улица „Деламбре“ бе западнал и Диего ядно огледа мазния коридор. Какво, по дяволите, правеше той на място като това? Намръщената старица зад прояденото от червеи бюро му подаде ключа, а той й даде няколкото франка, колкото струваше престоят за една нощ. Мразеше Париж — и французите! Шареният килим на стълбите бе износен от постоянното движение на множество стъпала, някогашното му жизнерадостно червено се бе превърнало в изтъняло ръждивокафяво. Една жена в рокля на цветчета забързано мина покрай него, цигарата й остави във въздуха следа от лютив синкав дим. Диего я проследи с поглед как преминава през отворената врата и излиза на улицата, извръщайки глава първо надясно, а после наляво, преди да закрачи надолу по хълма. Той знаеше що за хотел е това… погледът му следваше движението на жената — може би имаше някакъв начин да направи малко пари тук? По дяволите, тези сводници, които непрекъснато виждаше в баровете, щяха да го убият! Както и да е, нямаше хляб в това. Той искаше истински пари, такива, с които можеш да си купиш вечеря в „Риц“, а не само пиене в някой евтин бар.

Паянтовата ключалка лесно се превъртя и Диего огледа стаята — очукан шкаф, над който имаше розов умивалник, кана за вода и малък, някога бял пешкир. Един стол стоеше под мръсния прозорец, чиито тънки пердета скриваха потискащата гледка на калкана на съседната сграда. Той запали лампата и острият блясък на голата крушка, висяща от тавана, освети леглото. Кафявата дървена табла бе надраскана и олющена, а шнурът й от розов плюш бе покрит със зловещи на вид петна. Качи хубавия си кожен куфар на стола и отметна покривката на леглото. Чувстваше се изтощен — колко нощи бяха минали, откак за последен път бе спал като хората? Той уморено се излегна на леглото — щеше да е по-добре да не залага повече, когато е толкова уморен — събираха му се сигурно четири-пет часа сън общо за последните три дни. Леглото хлътна в средата, пружините му бяха износени от безбройните десетминутни изблици на страст и Диего се намести с неудоволствие. Голата крушка висеше право пред очите му и той ядосано извърна поглед от нея. На бялата памучна възглавница до главата му лежеше един дълъг, черен кичур.

— Боже Господи! — възкликна той и скочи от леглото. — Какво, по дяволите, правиш тук, Диего Бенавенте?

С ръце в джобовете гнусливо огледа стаята.

— Добре, Диего — каза сам на себе си и усмивка озари привлекателното му лице, — тук няма бъдеще. Знаеш си старата хитрост — щом отново започнат неприятностите — отивай на върха!

Той взе куфара си и целеустремено излезе от стаята, оставяйки вратата открехната, а лампата — запалена.

Пъргаво заслиза надолу по стълбите и се отправи направо към бюрото, оставяйки внимателно куфара на пода до себе си.

— Стаята не ме устройва — каза той на старицата. — Искам си парите обратно.

Зачервените й очи го погледнаха от мрака.

— Не връщаме обратно пари — каза тя, оправяйки черния си шал. — Искахте стая и платихте за нея.

Диего се наведе през тезгяха.

— Върни ми парите — тихо каза той. Лицето му бе втренчено в нейното, а в гласа му се долавяше заплаха. Старицата нервно преглътна, наоколо не се мяркаше никой, дори на улицата.

Диего протегна ръка, сграбчи я за шала и го стегна около врата й.

— Казах… да ми ги…

— Ето, ето ти ги — вземи ги.

Тя издърпа едно чекмедже и му подаде няколкото франка.

Диего погледна в чекмеджето. Вътре имаше още няколко банкноти — не повече, — но сега и най-малкото щеше да му е от полза. Той ги взе и ги пъхна в джоба си, без да пуска старицата. Отново се наведе напред и й се усмихна с очарователна мила усмивка, а гласът му бе кадифен и заплашителен.

— Ако кажеш някому за това, ще те убия — промълви той, все още усмихнат. — Помни.

Диего вдигна куфара си и се запъти към вратата, оставяйки старицата втренчена след него. Тя оправи шала си с треперещи ръце. Беше луд, можеше да я убие. Щом прекрачи прага и излезе на улицата, нейният породен от мизерията кураж започна да се възвръща — не за пръв път я заплашваха.

— Кракът ти да не стъпва повече тук — извика тя зад гърба му, — опитай в „Риц“ — тъкмо ще разбереш колко обичат такива като теб там!

Диего отметна глава назад и се засмя. Повървя пеша до Операта, а за последните няколко пресечки взе кабриолет — така пристигането му щеше да е стилно. „Риц“ бе точно подходящото място да започне.

Диего облече току-що изгладеното си обедно сако и огледа отражението си в позлатеното орнаментирано огледало, оправи черната копринена папийонка, така че да прилепва съвършено към колосаната бяла яка. Удовлетворен се усмихна на привлекателния образ отсреща и запали цигара — жалко, че златната табакера на Едуар бе отишла, а също и запалката „Картие“ заедно със смарагдените копчета за ръкавели от Колумбия. Сви рамене, щеше да се наложи известно време да се оправя без тях. Несъмнено след ден-два щеше да си ги възвърне от приятелски настроения собственик на заложната къща в Монпарнас.

Високи прозорци с кадифени завеси разкриваха бързо смрачаващото се вечерно небе и светлините на площад „Вандом“ проблясваха през пелената от летен дъжд. Слабият тътен от движението се процеждаше през стъклата — Париж се включваше в забавленията на поредната нощ — и Диего се усмихна, изпълнен с очакване, когато се настани в хубавата стая с лампи с розови абажури и меки килими. Леглото от орехово дърво бе солидно и дискретно, а тежката му покривка — безупречна. Когато се върнеше по-късно довечера, тя щеше да бъде прилежно сгъната от някоя вежлива малка камериерка, а чисто белите чаршафи щяха да са подканващо отметнати, готови да приемат уморения си наемател.

Диего извади лекия кожен портфейл с позлатени ъгълчета и преброи оскъдните мазни банкноти. Щеше да е по-добре да бе пълен с чистички нови банкноти с голяма стойност, но — помисли си той философски, докато го прибираше в джоба си — просяците не могат да избират. На бюрото до прозореца стоеше единственото му друго притежание — билетът за връщане, първа класа, до Рио де Жанейро. Там винаги можеше да разчита на Роберто, разбира се. Бяха минали две години, в края на краищата не беше ли вече време да поднови отношенията? В едно нещо бе сигурен, познавайки Роберто — след две години сигурно вече се бе отегчил от Амели!

Барът на „Риц“ имаше странни правила — не пускаха вътре жени без придружител и Аманда Сен Клер намираше това за изключително дразнещо. В края на краищата, как можеше едно момиче да срещне някой мъж, щом не му позволяваха да отиде на място, където се събират мъже? В Ню Йорк не беше така. Ако едно момиче е привлекателно и добре облечено, можеше да отиде където и да било — или почти където и да било. Не броеше баловете и другите светски глупости, имаше предвид кафенетата, ресторантите и баровете, които най-често бяха пълни с хора от театралния бранш, драматурзи, продуценти, предприемачи и откачени почитатели — както и хористи като нея.

Аманда се повъртя пред входа на бара. Когато неочаквано спряха шоуто в Лондон, й се бе сторило добра идея да използва спестяванията си, за да разгледа Париж за няколко дни, преди да се прибере у дома, но сега вече не бе толкова сигурна в това.

— Някакъв проблем ли имате?

Въпросът бе зададен на английски и тя изненадана се обърна. Мъжът бе млад и много привлекателен, висок и мургав — приличаше на чужденец.

— Но как разбрахте?

— Понякога се случва.

— Не — това, че съм американка?

Диего се засмя.

— Французойките не изглеждат като вас — отвърна й той, — американките са много по-привлекателни.

Аманда му се усмихна поласкана.

— Не ме пускат да вляза в бара — намръщи се тя, — въпреки че им казах, че не е честно.

Диего се наведе към нея.

— Ще ми позволите ли да ви придружа, мис…?

Аманда засия.

— Сен Клер — каза тя, — Аманда Сен Клер от Мористаун, Пенсилвания — макар че сега, разбира се, живея в Ню Йорк.

Диего й подаде ръка и тя пъхна гладката си бяла ръчица под неговата, без да прекъсва разговора.

— Работя в шоу бизнеса — каза тя, докато влизаха в бара, — танцьорка съм — разбира се, също и пея. Всъщност пея много добре. Мистър Ван Гелен, известният продуцент, казва, че определено заслужавам соло партия в следващото му шоу.

— Така ли? Много съм впечатлен, мис Сен Клер. Знам толкова малко за театъра, а подобно нещо винаги звучи особено очарователно за външен човек като мен.

Диего набързо я прецени, докато говореше — в началото на двайсетте, елегантно облечена, но се обзалагаше, че харчи всяко пени за дрехи, амбициозна и с възможности да направи кариера, с достатъчно пари за първото пребиваване в Париж. Струваше ли си бутилката шампанско? Погледът му просветна над пламенното й русокосо лице с бледосини очи — широко отворени и наивни. А и бе сама в Париж.

— Келнер — извика той, — шампанско, моля.

Аманда се усмихна щастливо, шампанско — е, не беше ли извадила късмет? А и той бе привлекателен.

— Дори не знам името ви — внезапно осъзна тя.

— Диего Бенавенте — поднесе ръката й към устните си той. — И аз съм чужденец в Париж. Истински късмет е, че се срещнахме, мис Сен Клер.

— О, наричай ме Аманда, моля — въздъхна тя с широко отворени от удоволствие очи, щом устните му леко докоснаха ръката й. Париж се оказваше приятно място все пак.

— Шампанското ви, господине. — Келнерът постави до тях висока сребърна купа за изстудяване, ловко отвори бутилката и напълни кристалните чаши. Дискретно остави сметката в чинийката до лакътя на Диего, а той й хвърли небрежен поглед.

— Запишете го на сметката ми — каза той, — и между другото, бихте ли запазили маса за вечеря в ресторанта — маса за двама — добави Диего и се усмихна на Аманда — след един час?

— Разбира се, господине. Разбира се. Кой е номерът на стаята, на чиято сметка трябва да го запиша, господине?

— Стая номер 325 — отвърна Диего, оставяйки щедър бакшиш в чинийката.

— Да, господине. Благодаря ви, господине.

— 325 — въздъхна Аманда, — ами, странно съвпадение, аз съм в 326.

Диего се усмихна на широко отворените й сини очи. Май беше прекалено лесно. Подаде й чашата с шампанско.

— За особено щастливото съвпадение, Аманда — прошепна той в хубавото й ушенце.

— Разбира се, кафеената ни плантация е огромна — разпалено й обясняваше Диего по време на вечерята на свещи, които създаваха интимна атмосфера в трапезарията на елегантния хотел, — но винаги съм имал вкус към приключенията. Досега съм обиколил половината свят, но последното място, където бях, се оказа най-доходоносно.

Аманда бе впечатлена.

— И къде е това?

— Колумбия, търсех смарагди.

Това бе почти истина, той бе ходил в Колумбия и бе посетил района на мината за смарагди, но, разбира се, кракът му никога не бе стъпвал под земята — имаше по-лесни начини да се сдобиеш със смарагди, отколкото да ги копаеш под скалите! Беше си осигурил пълен джоб от блестящите зелени камъчета — за съжаление бе проиграл всичките без два камъка, които превърна в злато, за да си направи копчетата за ръкавели, които сега бяха у собственика на заложната къща.

Аманда отвори дори по-широко очи.

— О, Диего, смарагди! Колко вълнуващо. Мината твоя собственост ли е?

— Разбира се — Диего скромно сви рамене. — Но вече рядко ходя там. Колумбия е толкова досадна страна. Ню Йорк е друга работа — това е място за живеене — бих искал да живея там с теб, Аманда.

Аманда приглади мекия си рус бретон и му се усмихна изпод тъмните сенки. Каква щастливка бе тя да срещне такъв идеален мъж първата вечер в Париж, красив, очарователен — и богат.

Ухажването на Аманда Сен Клер бе започнало да става не само отегчително, но и скъпо, мислеше си Диего, докато разглеждаше сметката от хотела, която дискретно бе оставена на бюрото в стаята му. А и не само това. Трябваше да се преструва, че е някъде по работа през деня, защото нямаше пари да я извежда, а освен това трябваше да настоява всяка вечер да се хранят в скъпия ресторант на „Риц“ — по-романтично е, казваше й той, когато тя искаше да отидат в „Ше Мартин“, защото там ходели всички от шоу бизнеса. Той хвърли сметката обратно на бюрото. Скоро трябваше да се премести, за да избегне притесненията с управата на хотела — а и преди Аманда да е похарчила всичките си пари за нови дрехи, които според нея я правеха по-красива и съблазнителна за новия й богат ухажор. Това трябваше да стане тази вечер.

Диего е най-красивият мъж в Париж, реши Аманда, седейки срещу него на масата в трапезарията на „Риц“. Но тази вечер той не бе забавен както обикновено, бе умълчан и, изглежда, умът му бе в други неща. Тя ли бе направила нещо не както трябва? Виновно си задаваше този въпрос Аманда. Да не би да го бе обидила по някакъв начин? Или по-лошо — дали не му бе омръзнала? Съмнението й се превърна в страх. Не искаше да го загуби, той бе идеалната партия.

— Какво има, Диего? — Долавяше се загриженост в широко отворените й сини очи и Диего мило я погали по ръката.

— Ти, разбира се, си забелязала, че нещо не е наред — отвърна той с мрачна усмивка, — толкова си чувствителна.

Аманда си отдъхна, значи вината не беше нейна.

— Кажи ми — започна да го увещава тя, — може би мога да помогна.

Диего мрачно заби поглед в покривката на масата.

— Да помогнеш? Не, не можеш да помогнеш.

Той вдигна поглед към нея и неочаквано й се усмихна.

— Да забравим за това — непоколебимо бодро продължи той. — Защо не ми разкажеш какво прави днес?

Аманда си спомни какво се бе случило следобеда.

— Никога няма да познаеш кого срещнах, докато пазарувах в салона на Поаре!

Господи, помисли си Диего, сега пък си харчи парите при Поаре!

— Така си е — усмихна се той, — кого срещна?

— Леони! — триумфираща се облегна назад Аманда, — известната певица. Гледах я веднъж преди години в Ню Йорк и тогава бе невъобразима — разбира се, вече не излиза пред публика, защото се омъжи, но още е толкова красива.

Леони — името и някакъв спомен, свързан с него, проблеснаха в съзнанието на Диего… коридорът на Павилиона и гласът на Едуар, говорещ на Изабел. Леони — това бе името на прочутата французойка, майката на Амели. Възможно ли беше да е същата жена? Сигурно — а останалото? Ставаше дума за някакъв мъж. Мосю! Точно така — един мъж, наречен просто „мосю“, който представляваше някаква заплаха за Амели.

— Разкажи ми — попита я той с внезапен интерес, — как изглеждаше Леони!

— Не знаеш ли? — Аманда бе потресена. — Тя е много висока и елегантна. Очите й са с най-изумителния кехлибарен цвят и когато ми се усмихна, изглеждаше истински доволна, че съм я заговорила. И, разбира се, страхотната руса грива — само дето днес я бе прибрала назад, защото бе излязла да пазарува в града… но въпреки това бе толкова красива. — Аманда се усмихна, разкривайки хубавите си малки зъби. — Това бе най-вълнуващото нещо, което ми се случи в Париж — освен, разбира се, че срещнах теб, Диего.

Диего хвана ръката й и я целуна. В цялата тази работа имаше нещо — само да можеше да разбере какво — и как да го използва. До колко знаеше Амели — а Роберто?

— Нямало ли е навремето ужасен скандал около нея? — небрежно попита той. — Нещо ми се върти из главата…

— А, имаш предвид детето. Това е било преди години, точно в началото на кариерата й. Някакъв богат мъж твърдял, че е баща на дъщеря й и се опитвал да й отнеме детето. Разбира се, не успял — не знам защо. Някой веднъж ми разказа историята, очевидно в тукашните вестници е била сензационно заглавие.

Във вестниците! Точно така. Утре щеше да разбере какво точно се е случило. А после щеше да знае каква полза може да извлече от това.

— Аманда, не знам какво щях да правя без теб — каза той, допирайки нежно устни до голата й ръка.

При неговия допир тръпка премина по гърба на Аманда.

— Без мен?

Диего започна да обсипва ръката й с целувки.

— Не исках да ти казвам, но получих лоши новини от дома — баща ми…

Тя отвори още по-широко очи от тревога.

— Нали не е — умрял?

— Не, но е много болен, Аманда, и аз трябва да се върна в къщи веднага. — Диего се поколеба за миг. — Бях планирал нещо съвсем друго.

— Какво беше планирал?

Свещта блестеше на масата между тях и създаваше атмосфера на интимност заедно с боядисаните в червено стени на нишата, а едно цъфнало цвете ги скриваше от очите на останалите посетители. Само келнерът се навърташе наоколо, а шумът от разговорите в салона се смесваше със звуците от малкия оркестър.

Диего я погледна в очите.

— Исках да те помоля да се омъжиш за мен, да те взема в Бразилия със себе си като своя съпруга… но сега…

— О, Диего — Аманда се разтопи, — о, Диего, но ти още можеш да ме помолиш.

— Ще се омъжиш ли за мен, Аманда? Обичам те толкова много, ти си най-съвършената жена, която някога съм срещал. Толкова си красива и чувствителна — и толкова талантлива. Исках да вложа пари в твои шоу програми, за да може моята красива съпруга да стане звезда — като Леони.

Аманда затаи дъх.

— Да — прошепна тя, — да, ще се омъжа за теб.

— Проблемът е — каза Диего и я целуна по бузата, а тя цялата засия от щастие, — че в този момент имам много малко пари във Франция. Очаквах банков чек от баща ми, но сега няма да мога да изчакам парите да пристигнат от Бразилия. — Той извинително сви рамене и се облегна назад. — Дори не мога да си позволя да платя пътя на моята бъдеща съпруга, за да я взема със себе си у дома в Бразилия.

— Но тогава всичко е наред — аз имам пари, Диего. Мога да си платя сама.

Диего седеше потиснато на стола си.

— Като джентълмен аз не мога да те оставя да направиш това, Аманда.

— Но защо пък не? Ние ще се женим, нали?

Погледът му срещна нейния.

— Наистина ли ще го направиш? — смотолеви той. — Какъв късметлия съм, че те намерих. Не знам дали някоя друга жена би могла да бъде така съвършена — и така прекрасна.

На Аманда толкова й се искаше да го целуне. Той бе такъв джентълмен и гледаше на нея като на дама… не бе направил нищо друго, освен да я целуне — все още. Представяше си какво щеше да бъде — само двамата, голи в леглото.

— Има и още нещо — каза Диего притеснено, — имам вложени пари като депозит в една сделка. Ако сега си замина, без да платя баланса, ще ги загубя. Не е нещо кой знае какво — но мразя да губя.

— Казах ти да не се притесняваш — щастливо отвърна Аманда, сгушвайки се до раменете му. — Имам малко пари… може би ще са достатъчни, за да ти помогна.

Диего плъзна ръка надолу и обгърна раменете й.

— Обичам те, Аманда — прошепна й той, — и много ми се иска да те целуна — да те притисна до себе си.

Хубавото й лице се извърна към неговото и тя разтвори устни в очакване.

— Не тук — смотолеви той, — прекалено публично е, скъпа моя. Можем ли да отидем в твоята стая?

Той й помогна да облече хубавото дантелено сако и задържа чантичката й, усмихна се за лека нощ на келнера, докато двамата, хванати за ръка, прекосиха ресторанта, за да излязат във фоайето, и се отправиха към асансьора.

Денят бе напрегнат, но му донесе удовлетворение. Куфарът му чакаше до вратата и Диего хвърли последен поглед на стаята. Набра номера на „Ше Мартин“, където го чакаше Аманда, и остави съобщение, че ще закъснее и че я моли да го изчака. Това щеше да я увери, че няма да избяга от нея, щом напусне хотела — макар всичко да бе свършило, помисли си той с усмивка, щеше да е жалко да го развали накрая!

Портиерът дойде да свали багажа му и Диего го последва по широкия коридор. Хотелът бе добър, помисли той, щеше да се настани тук и следващия път, когато дойде в Париж. Той извади тънката златна табакера и си запали една от силните френски цигари. Елегантната запалка „Картие“ добре прилягаше в ръцете му, а смарагдените копчета блестяха на ръкавелите му.

На вратата остави бакшиш на портиера от приятно натъпкания портфейл и се качи на таксито, което трябваше да го закара на гарата. Тази нощ щеше да отплава за Шербур.

Да, помисли си той, разположен удобно в таксито, денят бе изключително удовлетворителен. В редакцията на вестника бяха много услужливи и позволиха на бразилския журналист да прегледа архивите им — бяха и повече от щастливи да му преведат какво пише. Така че сега той знаеше. Амели бе незаконно дете — не само това, изглеждаше съмнително Шарл д’Орвил да е неин баща. Баща й бе „Мосю“. А Мосю бе дук дьо Кормон.

Добре, добре. Жалко, че нямаше как да се свърже с дука, може би той щеше да е в състояние да хвърли още малко светлина по въпроса — но никой не можеше да го види. И освен това той бе важна личност, така че подобна среща направо го плашеше. Не, имаше достатъчно информация, за да я използва по най-добрия начин срещу Амели. Завръщаше се в играта с Роберто. Той неочаквано се засмя на глас, а шофьорът на таксито стреснат се огледа.

— Всичко е наред — извика му Диего, — просто пътуването е много приятно.

66.

Роберто взе сакото си и попипа джоба му, за да се увери, че писмото е още там. То успокоително прошумоля, той се усмихна и преметна сакото през рамо, мислейки си колко ще се зарадва Амели. Дали? Той закрачи по пътечката от хотела към вилата. Може би сега, когато беше бременна, нямаше да бъде толкова доволна от тази новина. Забави крачка, докато размишляваше над възможния проблем. Едно камъче стоеше на пътеката пред него и той го подритна нетърпеливо. Денят бе продължителен, нуждаеше се от душ и нещо за хапване, а после имаше още малко работа за вършене. Да държиш успешно Хотел д’Орвил бе работа, която трябваше да се върши седем дни в седмицата и той често работеше до късно, за да навакса с документацията. На всяка цена трябваше да провери тези цифри довечера.

— Роберто?

Познатият подигравателен глас на Диего го накара да замръзне на място. Роберто бавно отмести поглед от пътечката. Диего му се усмихваше — споменът бе запечатал всяка черта на лицето му, строгите зелени очи, тъмните вежди, широките плътни устни — както и слабото, сухо тяло. Диего бе елегантно облечен… безупречна риза, светло ленено сако. Изглеждаше по-голям.

— Няма ли да поздравиш стария си приятел? — пристъпи той към него с разперени ръце. — Било каквото било!

— Какво правиш тук? — думите излязоха насила от пресъхналото гърло на Роберто.

— Не мога да стоя далеч завинаги, Роберто. Това е и мой дом, нали.

Сърцето му биеше сякаш двойно по-бързо.

— Себастиау те предупреди…

— Роберто, изслушай ме, моля те — Диего умолително разпери ръце. — Много време мина. Не мога да променя онова, което се случи в миналото, но много се срамувам от него. Бях един млад глупак, Роберто, и направих много погрешни неща — ужасни неща, но съм се променил, кълна ти се. Никога няма да си простя онова, което сторих — но се надявам ти да ми простиш.

— Не те искам тук. Не искам да те виждам… не се набърквай в живота ми.

Роберто се прегърби, усещайки как пот се стича по гърдите му. Искаше да подмине Диего, но той му препречи пътя — за да го отмести, трябваше да го докосне.

— Роберто, кълна ти се, че съм различен. Това, че ме отпрати, бе най-доброто, което Себастиау можеше да направи за мен. Откъснах се от всички лоши някогашни влияния — когато бях оставен сам на себе си. Трябваше да направя нещо добро. Заминах за Колумбия, намерих си работа там — добивах смарагди. Бе много тежка работа, Роберто, но аз се вкопчих за нея, живеех като свиня в едно отдалечено миньорско градче на границата — отработих затворническата си присъда. Трябваше да го направя. Дължах ти го заради онова, което направих. От този си опит излязох нов човек, чувствам се пречистен от миналото.

Роберто тръгна напред, заобикаляйки протегнатата ръка на Диего, отбягвайки допира му.

— Стой далеч от мен — смотолеви той. — Не ме интересува къде си бил, нито как си се променил.

Той закрачи надолу по пътеката и щом стигна ъгъла, се обърна.

— Стой далеч и от Амели — предупреди го той. — Ако се приближиш до нея, Диего — ще те убия.

Погледите им се срещнаха. Диего широко разтвори ръце.

— Роберто! Как може да се държиш така? Бяхме като братя — повече от братя.

Усмивката му сякаш загатваше нещо.

Роберто се обърна, а Диего остана загледан как се отдалечава по пътеката. После сви рамене. Е, щом така щеше да бъде, тогава трябваше да следва друга линия на поведение.

Онка лежеше в ъгъла в стаята на Амели, главата й бе отпусната върху големите лапи. Мускулите на гладкия й гръб мързеливо помръдваха всеки път, когато една муха кацаше по него, а кехлибарените й очи, почти с цвета на очите на Амели, бяха притворени, докато наблюдаваше задрямалата си господарка.

Амели се раздвижи и главата на Онка тутакси се изправи. Очите й зачакаха да видят какво ще стане и щом Амели провеси крака от леглото, котката стана и се протегна.

— Здрасти, Онка — прозина се Амели, — време е да ставаме. Роберто скоро ще се върне в къщи.

Погали я по лъскавата златиста козина.

— По-късно ще те изведа на разходка — обеща й тя, — щом се захлади.

Облече се набързо и среса косата си. Бе по-късно, отколкото си мислеше. Следобедите спеше толкова добре, но нощите й създаваха проблеми. Не проблеми в истинския смисъл на думата, мислеше си тя, чешейки Онка по кръглото коремче, просто бебето избираше нощта, за да се събуди. Ще трябва да оправим този лош навик, когато се родиш, нежно му говореше тя.

Онка последва по петите Амели надолу по стълбите и навън на терасата. Ушите й се наостриха, когато чу, че се отваря вратата и Роберто се прибира. Той метна сакото си на стола, наля си уиски от бюфета и го гаврътна наведнъж. Господи, сега се чувстваше по-добре. Ръцете му трепереха, докато държеше чашата. Имаше нужда от още едно.

— Роберто — Амели влезе от терасата. — Не съм те чула кога си си дошъл, но Онка те усети — на нея нищо не й убягва.

Тя изненадана погледна уискито в ръцете му. Роберто рядко пиеше нещо друго освен вино.

— Нещо не е наред ли?

Той се насили да се усмихне, докато се навеждаше да я целуне.

— Разбира се, че не — всъщност тъкмо обратното. Ако бръкнеш в джоба на сакото ми, ще намериш едно писмо там — от Едуар.

— От Едуар?

Тя взе сакото и нетърпеливо зарови из джобовете му. От няколко седмици не бяха получавали вести от Ксара и Едуар, от Ки Уест.

— Предлага ми работа като помощник-управител на Паласио д’Орвил в Маями, щом го открият следващия месец — небрежно каза Роберто.

Амели извика от задоволство.

— Но това е фантастично — кога заминаваме?

Тя хвърли бърз поглед на писмото: близнаците се чувстваха чудесно, Ксара беше добре, Едуар — също… хотелът бе напълно готов — най-сетне — и бе станал страхотен, заслуга на всички д’Орвил. И искаха Роберто да поеме работата — с изгледи накрая да стане управител. Най-страхотната новина на света и Роберто бе готов за това, тя го знаеше. Бе работил толкова усилено, заслужаваше тази възможност.

Роберто гаврътна и второто уиски.

— Значи нямаш нищо против да напуснем Рио?

Амели изглеждаше замислена, това означаваше, че бебето й ще се роди в Америка. Тя му се усмихна.

— Нямам нищо против, Роберто, бебето ни ще бъде малко американче.

— Радвам се да го чуя — целуна я той по косата. — Виж, имам много работа тази вечер, Амели. Наистина не съм гладен. Ще се затворя в кабинета и ще се заловя за нея. Защо не отидеш до хотела и не вечеряш с баба?

Амели бе разочарована.

— Няма ли да го отпразнуваме? — попита тя, обгръщайки с ръце врата му. Миришеше необичайно на уиски. — Обичам те, сеньор ду Сантус, помощник-управителю на прочутия Паласио д’Орвил.

Роберто се усмихна.

— И аз те обичам, сеньора ду Сантус, но съм прекалено зает, за да празнувам — може би утре вечер.

— Обещаваш ли? — Амели го целуна продължително по устните.

— Обещавам.

Гласът на Роберто прозвуча разсеяно, той взе сакото си и се отправи нагоре по стълбите.

Амели се загледа след него с доволна усмивка. Той е толкова привлекателен, помисли си тя, докато се наслаждаваше на хубавото му тяло с тесни бедра, облечено в сива риза, която си подхождаше с русата му коса — сега прилежно подстригана, но все още доста дълга.

— Хайде, Онка — каза тя и изхлузи веригата от врата на животното. — Да идем да видим баба.

Чу се някакъв шум надолу по стълбите и Роберто погледна часовника си. Можеше ли Амели да се е върнала вече? Не, бе прекалено рано — вероятно просто Офелия чистеше. Той се върна към цифрите.

Вилата на д’Орвил на Копакабана си е същата, мислеше си Диего, докато си наливаше уиски от гарафата на бюфета. Той отпи една глътка, за да вкуси лекия ароматен алкохол. Предпочиташе кашаса — нищо не можеше да се сравни с добрата батида28, вече бе изпил няколко. Седна на бялата кушетка, вдигна краката си на ниската мраморна масичка пред себе си, отпивайки от уискито. Винаги бе харесвал тази къща в модерен, елегантно небрежен стил, който съвършено му подхождаше — много повече отколкото фазендата. Той заотваря огромните скринове и шкафове от тъмно дърво и тежките маси с масивни крака. Да, тук се чувстваше много повече у дома, на д’Орвил не можеше да им се отрече умението да комбинират старото с новото. Диего се приближи до бюфета, наля си второ питие и се върна на кушетката, взимайки гарафата със себе си, ала тя се изплъзна из внезапно загубилите своята увереност ръце на мраморната масичка. Разби се на две парчета с правилна форма и миризмата на уиски се смеси с аромата на цветя.

— Жалко — смотолеви Диего, облягайки се на възглавниците, — жалко за всичкото това уиски. Роберто бе застанал на прага и Диего се обърна с присмехулна зеленоока усмивка към него.

— Ами, здравей, стари приятелю. Пак съм аз.

— Предупредих те да стоиш далеч — каза Роберто с леден глас.

— Влизай, Роберто, чувствай се като у дома си. Хайде! — Долавяше се нотка на нетърпение в гласа на Диего. — Трябва да поговоря с теб.

Роберто се поколеба на вратата.

— Няма за какво да говорим.

— О, напротив, има изключително важни неща — и ти го знаеш, Роберто! — Лицето на Диего бе изкривено то гняв. — Ела тук — твърде много неща са се случили между мен и теб, за да бъдеш така нахално небрежен сега. Ела тук, Роберто!

Роберто бавно прекоси стаята и седна срещу Диего. Погледът му се спря на счупената гарафа и на разлятото по кремавата мраморна масичка уиски.

— Много добре — дистанцирано промълви той, — казвай каквото имаш да казваш.

Диего отново се усмихна, така бе по-добре — нещата вече бяха според неговите правила.

— Имам нужда от пари — направо каза той. — Много пари — и то веднага! Искам да ми ги дадеш, Роберто — и когато го направиш, аз ще си отида и ще те оставя на мира. Ще се върна в Париж, хареса ми там. Намирам го за много интересен град. Скъп, разбира се, за човек с моите вкусове.

Роберто остана мълчалив. Това отново бе изнудване. Какво можеше да направи, безпомощно се питаше той. Дори да намери малко пари и да ги даде на Диего, той щеше да се върне пак — и пак. Няма да постъпя така, реши изведнъж Роберто, той не може… просто трябваше да се изправи срещу последствията. В съзнанието му нахлу мисълта за щастливото, изпълнено с доверие лице на Амели, за вече закръгленото й тяло, носещо нероденото им дете.

— Разбира се, бордеите в Париж не са толкова добри, колкото някои от онези, които двамата знаем, Роберто — гладко продължи Диего, — не владеят същите техники — нямат същия финес…

Той свали краката си от масичката и закрачи към бюфета, за да си налее още пиене. Там имаше бутилка бренди — щеше да свърши работа. Внимателно я постави на мраморната масичка.

— Виждаш ли — иронично каза той, — колко съм внимателен — това бе просто инцидент, Роберто, просто инцидент — изплъзна ми се от ръката!

Смехът на Диего се разнесе из стаята и Амели настръхна от изненада, щом затвори входната врата зад гърба си. Онка наостри уши, тихичко заръмжа, тя постави ръка на главата й, за да замълчи, и се заслуша.

— Хайде, Роберто, отпусни се — налей си едно. В името на добрите стари времена? — Диего изля брендито в чашата и му я подаде.

Очите на Амели се разшириха. Не можеше да е Диего? Една бръчка се появи на челото й. Бяха минали години. Роберто й беше казал, че Диего е избягал от къщи, защото имал неприятности с полицията, че е заминал в чужбина и никога няма да се върне — че най-сетне е скъсал със старите си лоши навици.

Тя по-здраво стегна веригата около врата на Онка и влезе в салона.

— Гледай ти, гледай ти, това е Амели. Господарката на къщата — и бъдеща майка, както виждам.

Погледът на Диего фамилиарно се плъзна по тялото й и Амели почувства, че се изчервява.

— Диего! Какво правиш тук?

— Просто се отбих да видя старите приятели. Какво — няма ли да ме целунеш приятелски за добре дошъл, Амели?

Смехът му бе присмехулен.

— Никога не съм те целувала, Диего Бенавенте, и никога няма да го направя.

Амели се запъти към Роберто и забеляза счупената гарафа, Онка отстъпи назад от масата, избягвайки силните изпарения на уискито.

Диего се усмихна. Щом Амели беше тук, ситуацията ставаше перфектна. Сега Роберто нямаше да посмее да му откаже. Той се приближи до рояла и се настани на столчето пред него. Чашата му остави влажно петно върху гладкото абаносово дърво, а той прокара пръсти по клавишите.

— Мислех, че мога да ви позабавлявам — усмихна им се, — с една-две песнички за Париж — може би една от онези, които майка ти е пеела, Амели.

Лицето й побледня от смущение, а Диего се разсмя — щеше да бъде лесно.

Роберто хвана Амели за ръка и я придружи до вратата. Онка вървеше до тях, като поглеждаше нервно назад, долавяйки напрегнатата атмосфера.

— Качи се горе, Амели — тихо каза Роберто, — остави ме да се оправя с това.

Погледите им се срещнаха.

— Какво има, Роберто, какво става?

— По-късно ще ти обясня — твърдо отвърна той, — качи се горе, Амели, моля те.

Тя хвана по-здраво веригата на Онка и бавно се заизкачва по стълбите, долавяйки щракването на вратата, която Роберто затвори зад гърба си.

Спалнята бе спокойна, прозорците — отворени за топлия нощен въздух. Тя седна тревожно на леглото и започна да гали Онка по гладката главица, надавайки ухо за всеки звук, долитащ отдолу. Нищо не можеше да чуе и с въздишка се облегна на възглавниците, чудейки се какво става.

В тихата нощ до слуха й достигнаха гласовете им, които сега бяха високи и неочаквано се чу трясък от разбито стъкло — а после настъпи тишина. Сепната, Амели се изправи. Внезапното мълчание бе непоносимо. Тя хвана Онка за веригата и забърза надолу по стълбите.

Двамата мъже седяха един срещу друг. Диего пиеше бренди направо от бутилката, а Роберто бе хванал с ръка челото си, откъдето се стичаше кръв. Парчетата от счупената чаша бяха пръснати по пода. И двамата извърнаха погледите си към нея, щом влезе в стаята с Онка до себе си.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш, Диего — тихо каза тя, — достатъчно бели направи за една нощ.

— Още не съм свършил — невинно се усмихна Диего. Още не съм си говорил с теб, Амели — а ми се струва, че имаме какво да си кажем.

Гласът на Амели звучеше малко по-високо от нормално и Онка въпросително повдигна глава.

— Няма нищо, за което да искам да си говоря с теб — и нищо, което някога бих искала да чуя от теб.

— Тогава може би аз трябва да говоря — има едно-две неща, които Роберто сигурно би се заинтересувал да чуе за хубавата си аристократична съпруга.

Амели объркана се втренчи в него, какво искаше да каже?

— А и — продължи Диего — има едно-две неща, които Амели може да иска да узнае за теб, а, Роберто?

Диего демонстративно внимателно остави бутилката на масата и закрачи из стаята. С ръце в джобовете той се обърна към жертвата си, вкусвайки собствената си сила.

Онка седеше кротко до Амели и наблюдаваше всяко негово движение.

— Не искаш ли да узнаеш нещичко за прекрасния си съпруг, а, Амели — или може би подобни груби детайли ще бъдат прекалено разстройващи за жена с такъв изтънчен произход като теб? Е, сега ще ти кажа, Амели д’Орвил, Роберто ми принадлежи, ние сме свързани с връзка, по-здрава от всяка, която можеш да си представиш — връзка на кръвта, Амели — и на плътта.

Роберто се наведе към него, стиснал в ръка тежкия алабастров пепелник.

— Ще те убия, Диего — ако кажеш още една дума, ще те убия.

Диего отметна глава назад и се разсмя.

— Ще ме убиеш? Няма да ме убиеш, Роберто, ти не можеш да живееш без мен. Знаеш какво сме един за друг. Хайде, Роберто, Амели е тази, от която трябва да се отървеш.

— Достатъчно — извика Роберто, — достатъчно.

Той заплашително вдигна пепелника, а из стаята се разнесе тихото ръмжене на Онка.

— Знаеш ли коя е тя? — захили се Диего. — Тя е дъщерята на една курва — кабаретно момиче, издържано от богат мъж. Тя не е д’Орвил. Леони никога не е била омъжена за Шарл… нейният баща е „Мосю“.

Той се обърна към Амели.

— Ти живееш в лъжа, скъпа моя — спокойно каза той, — цял живот си живяла в лъжа… д’Орвил си, колкото съм и аз.

Ръката на Амели затрепери, Онка дръпна веригата и нервно я опъна напред. Сълзи се появиха на очите на Амели. Какво означаваше това, че тя не е д’Орвил? Чу как Роберто крещи заплашително и подигравателния смях на Диего; всичко сякаш се случваше някъде далеч, толкова далеч… някъде другаде, не там… не със нея. Насилието изпука във въздуха, когато Роберто се спусна към Диего… тя с кожата си долавяше яростта му. Щеше да убие Диего заради нея… не можеше да го остави да направи това. Онка се изправи, забивайки нокти в полираните дъски и с ръмжене се хвърли напред.

— Онка — прошепна Амели, когато отново се хвърли напред. Силна болка проряза мускулите на гърба й и тя автоматично разтвори ръка. Веригата се изплъзна през разтворените й пръсти, а голямата котка скочи и се хвърли към гърлото на Диего. За части от секундата тя го достигна, ала нож блесна в ръката на Диего, преди да падне на земята, повален от тежестта на тялото й, силните й зъби вече бяха захапали шията му, но той успя да прободе корема й с ножа.

Човекът и животното лежаха неподвижни на пода, посипан със счупени стъкла и с петна от уиски и кръв. В елегантния салон настъпи гробно мълчание.

Амели знаеше, че са мъртви още преди Роберто да коленичи над тях. Един човек лежеше мъртъв заради нея, а тя не изпитваше нищо. Защо, питаше се, сякаш ставаше въпрос за някой друг. Бе оставила Онка да се измъкне от веригата… а сега Онка също бе мъртва. Лицето на Роберто бе бледо, а гласът му трепереше. Той я прегърна закрилнически.

— Амели, нека да те заведа горе.

— Какво ще стане с мен, Роберто? — Тя послушно тръгна с него. — Полицията ще ме задържи ли?

Роберто я погледна ужасен.

— Бе нещастен случай, Амели — Онка го уби. Ти нищо не можеше да направиш.

Амели долови страха в гласа на Роберто, но той се опитваше да запази спокойствие заради нея, знаеше го. Бе толкова добър с нея, толкова мил. Но това не беше нещастен случай, нали?

Роберто я сложи да си легне в леглото.

— Ще отида да извикам лекар — каза той, — и баба. А после трябва да се обадя в полицията. Всичко ще бъде наред, Амели, обещавам ти.

— Роберто — извика го тя настойчиво, — какво искаше да каже той, Роберто — че не съм д’Орвил?

— Това бяха глупости, Амели, големи глупости — той просто искаше да ни причини нещастие — уморено отвърна Роберто. — Сега го забрави, скъпа моя, просто го забрави. Аз ще се погрижа за всичко.

Роберто слезе обратно по стълбите. Насилието все още трептеше в тихия нощен въздух и той застана на вратата на салона, загледан в телата. Ръката на Диего още стискаше ножа, забит в корема на Онка, а пъстрите му невиждащи очи бяха втренчени в тавана. Кръвта от разкъсаната му гърло бе напоила бялата риза и на килима се бе смесила с тази на животното.

Лицето на Роберто се сгърчи от болка и сълзите се затъркаляха надолу по бузата му. Господи, помисли си той, аз го обичах. Въпреки всичко го обичах.

От полицията бяха загрижени да не разстройват горката сеньора ду Сантус повече, отколкото е необходимо.

— Да се случи такова ужасно нещо на сеньората — успокоително бе казал капитанът. — Не е за пръв път обаче. Тези големи котки могат без предупреждение да станат зли.

Полицаите бързо бяха вдигнали телата и салонът бе почистен от кръвта.

— Какво ще правят с Диего? — попита тя Роберто, загледана в петното на пода, където бе лежало тялото му.

— Ще го занесат в болницата — отвърна той и след кратко мълчание добави, — погребението ще е утре.

— Ще отидеш ли на погребението?

— Амели — простичко отговори Роберто. — Трябва.

Сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Не плачи, Амели, вината не беше твоя, наистина не беше.

— Не плача за Диего — зарида още по-силно тя, — плача за теб и мен. Не разбираш ли, Роберто, нещата няма да бъдат никога отново същите.

— Да, да, ще бъдат — успокои я той, — ще видиш, Амели, всичко ще бъде, както си беше. Ела да си легнеш, не трябва да се вълнуваш така — помисли за бебето.

Бебето! Бе забравила за бебето! Амели потръпна. Слава богу, детето й нямаше да знае нищо за това — нямаше никога да научи, че майка му е убила човек!

— Доктор Валдез ще ти даде нещо, за да заспиш — каза Роберто, докато я галеше по главата. — Утре ще се почувстваш по-добре. И помни, Амели, заминаваме за Флорида след няколко седмици — чака ни нов живот.

Тя лежеше в затъмнената стая със затворени очи и мислеше. Да, слава богу, чакаше ги нов живот — живот без Диего… и без Онка, нейната хубава, обична Онка. Сълзи закапаха от затворените й очи по възглавницата, плачеше за Онка и за своята загубена невинност.

67.

Леони запали свещите и отстъпи назад, за да се порадва на масата. Селските чинии, сини като яйце на червеношийка, блестяха и синьото им изглеждаше още по-наситено, а пред всяко от петте места стоеше по един жълт цвят, поставен до грациозните кристални чаши с дълги крачета. Покривката бе бледосиня, а жълтите като масло салфетки лежаха кротко до всяка чиния. Два тумбести сребърни свещника, с щипци към тях, с каквито девиците през осемнадесети век осветявали пътя към леглото си, държаха дебели свещи с цвят на мед, а току-що откъснатите невени и метличини се подаваха от една напукана жълта купа.

Всичко е съвършено, заключи тя и отиде да провери бутилките розе, които чакаха в сребърните купи за изстудяване, една съвършена маса за вечеря със стари приятели по случай средата на лятото, двоен празник — петата годишнина от нейната сватба и раждането на внучките й близначки — Ле и Леонор ду Сантус.

— Ле и Леонор — тя със задоволство произнесе на глас имената им. Леонор се беше родила половин час след Ле, а в писмото си Амели й бе писала, че нещо в изражението й напомняло на Леони. Затова избрала името Леонор.

Може би просто е искала да бъде мила с мен, помисли си Леони с усмивка, но и така да беше, бе още по-голяма радостта да нарече едно от децата си на името на майката, която едва познаваше. Амели бе започнала да й пише през последните месеци от бременността и Леони бе открила, че не може да устои на удоволствието, което й доставяше това, и да й откаже чувството за сигурност, които тези писма очевидно създаваха у Амели. Сигурно след толкова години само да си пишат не криеше никаква опасност. Първо си разменяха просто кратки бележки, Амели й разказваше за напредването на бременността и за това колко й харесва във Флорида, но постепенно, получавайки отговорите на Леони, освободени от излишни емоции, кореспонденцията им се превърна в кореспонденция на две приятелки, в която здравият разум на Леони подреждаше и укротяваше новопоявилите се усещания на Амели във връзка с живота в Америка и приближаващото майчинство.

Тя наистина е пораснала, мислеше си Леони, спомняйки си пъргавото младо момиче, което се бе появило в гримьорната й през онази незабравима нощ, но сега долавяше и нещо друго — един нюанс, който я тревожеше. Някаква тъга, повече от отрезвяване, че животът не се състои единствено от рози, щастие и безметежна любов.

Тя чу звука от приближаваща се кола по пътеката към Вилата и се забърза към вратата, която както винаги бе широко отворена, за да влиза летен въздух, а двете саксии здравец, сложени отпред, радваха окото като пъстро цветно петно под белите стени.

— Леони, ето те и теб. Колко време мина. — Каро изглеждаше прелестна в своята жълта пола от груба сурова коприна и в блузата с широко деколте, за пръв път с пусната коса, хваната от двете страни с малки костени гребенчета, украсени с перли.

— Изглеждаш чудесно — едновременно възкликнаха и двете, оглеждайки се една друга за новопоявили се знаци на времето.

— И нито ден по-стара — убедено каза Леони.

— Както и ти — съгласи се Каро. После се засмяха на своята глупост. — Някой може да си помисли, че сме на седемдесет — продължи Каро — А между другото ти изглеждаш точно по същия начин, както изглеждаше на петнадесет. С изключение на това, че сега си по-щастлива.

Устните на Леони се разтегнаха в широка усмивка.

— Много проницателно наблюдение — и наистина е така, аз съм щастлива.

— А Джим?

— О, Джим щеше да бъде дори още по-щастлив, ако му позволявах да работи по осемнадесет часа на ден. Сега купува земя по крайбрежието — убеден е, че някой ден тя ще има голяма стойност. Прекарва цялото си време в планове как да я оползотвори — или, с други думи, непрекъснато търчи от Ню Йорк до Сан Франциско. Понякога го придружавам, но по-често си стоя тук и се грижа за градината. Станала съм мързелива, Каро — много съм привързана към това, за да ми се ще да го напусна дори за малко.

— Ти винаги си искала точно това обаче, нали? — каза Каро. — Нуждаеше се от сигурността, която ти дава собствената земя. Той я купува за теб, Леони, знае, че тя означава за теб повече от диамантите.

Леони се замисли.

— Да, предполагам, че е така — до известна степен. Но сега имам Джим и не се нуждая от нищо друго. С него се чувствам сигурна.

Засмените им погледи се срещнаха.

— Радвам се — каза Каро.

Алфонс и Марок се бяха спрели с Джим на пътеката и се наслаждаваха на гледката на залива, затуляйки с ръка очите си от слънцето, за да проследят извивките на тебеширените пътеки, които водеха на носа.

— О, не мога да чакам — извика Леони, затича се нагоре по пътеката да ги посрещне и се хвърли на врата на Марок. — Ах ти, беглецо — засмя се тя и шумно го целуна, — не съм те виждала почти от шест месеца.

Лицето й е така пламенно, както и когато я видях за пръв път да наднича притеснено към алеята на „Сера“, помисли си Марок, и така красиво.

— Аз съм зает човек — извини се той и й подаде огромна кутия с любимите й бонбони от Танрад, донесени специално от Париж. — Животът на хотелиера е натоварен — всъщност поглъща цялото ти време. Изглежда, никога няма да имам време за себе си.

— По-добре да се заемеш с някой от хотелите тук — убедено каза Леони, — тогава поне по-често ще те виждаме. А ако ти не можеш да направиш това, тогава аз по-често ще трябва да посещавам Цюрих.

Завръщането на Марок в хотелиерския бизнес се бе оказало успешно, но разстоянията не се отразяваха добре на старото приятелство и тя говореше сериозно.

— Чух, че днес има двоен празник — той бе хванал Леони за ръка, докато крачеха надолу към къщата. — Ще ни позволиш ли да узнаем какъв?

— Не и преди вечеря — твърдо каза Леони, — тогава ще ви кажа.

Тя се отправи към терасата, където Джим бе наредил високи бутилки с местен вермут, подправен с прясно набрана мащерка от склона и вкусен касис с дъх на горски плодове.

— Това е раят — възкликна Каро. — Защо трябва човек да живее някъде другаде, когато тук е толкова хубаво?

— И аз мисля така — съгласи се Алфонс.

— Кажи ми — попита Каро, помирисвайки във въздуха — какво има за вечеря? Ухае апетитно.

— Пълнени патладжани, печено агне — а преди това нещо, от което ще си оближете пръстите — прясно уловени скариди от залива с домашно приготвената майонеза на мадам Френар, както и аспержи, а за десерт — малини и ягоди, колкото можете да изядете.

Леони се засмя при вида на смаяните им, изпълнени с очакване лица.

— Да пием за това — весело подхвърли Марок, — един тост и за вас двамата. Честита годишнина!

— Честита годишнина! — присъединиха се Каро и Алфонс.

Джим прегърна Леони през раменете.

— Няма да повярвате как трябваше да я преследвам — каза той с усмивка, — но я убедих, че съм единственият подходящ мъж за нея.

Щастието им бе така очевидно пълно, че гостите им усетиха отразената му топлина. Кой би могъл някога да си представи, че един ден тя ще бъде така щастлива, помисли си Каро, спомняйки си за Мосю. Леони рядко го споменаваше сега. Дори и откакто бяха научили, че е претърпял злополука и се е парализирал — говореше се даже, че били засегнати и гласните му струни и той не можел да говори. Като познаваха енергичността на Мосю и неговата волева личност, трудно им беше да повярват на тези приказки, но, изглежда, бяха истина. През по-голямата част от годината той живееше в един огромен апартамент в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и от време на време си позволяваше да излиза с яхтата си, макар че разправяха, че напускал хотела само късно през нощта, така че никой да не може да го види в инвалидна количка. Каро потръпна и отпи от питието си. Ако страстта му към Леони бе нормална, тази вечер той можеше да бъде тук, хванат под ръка с нея и да празнуват годишнината от сватбата си.

— Елате всички — извика Леони, — вечерята е сервирана. Марок, ти ще седнеш от дясната ми страна, а Алфонс, ти — от лявата. Джим оставям на теб, Каро.

— Добре — каза Джим, — от години се опитвам да остана насаме с нея.

— Виждаш ли — извика Леони, — женени сме от пет години, а той вече преследва най-добрата ми приятелка.

Леони вдигна чашата си.

— Не мога да чакам повече, за да ви кажа — започна тя, а лицето й се озари от усмивка. — Искам да вдигнете тост за Ле и Леонор ду Сантус — близначките на Амели, моите внучки.

— Леони — въздъхна Каро, — о, Леони. Колко прекрасно! Колко вълнуващо!

Марок и Алфонс се усмихнаха на нейното явно щастие.

— Нещо повече — каза Леони, — бях лишена от собствената си дъщеря, но тя ми обеща, че ще видя моите внучки. Когато пораснат достатъчно, ще ги доведе при мен.

Каро се замисли как всички обикновени щастливи баби могат всеки ден или всяка седмица да виждат внуците си. Не е ли удивително, мислеше си тя, вдигайки тост за здравето на новородените, как Леони се е научила да бъде щастлива с толкова малко — бегло обещание за посещение някога в бъдеще бе достатъчно да я изпълни с щастие.

Вечерята бе спокойна, примесена с разговори и клюки, а после поседяха мързеливо още малко на терасата, пиейки кафе и канейки се да се прибират в къщи, защото вече наближаваше време за лягане.

— Не знам защо не останете тук във Вилата — започна да недоволства Леони, когато Каро накрая реши да тръгват.

— Нямате достатъчно голям шкаф, който да побере дрехите й — суховато се пошегува Алфонс, — трябваше да се настаним в апартамент с две спални, за да може тя да има всичко необходимо. А сме тук само за четири дни!

Леони я прегърна.

— Приятно ми е да чуя, че не си се променила от деня, в който те срещнах — каза тя, спомняйки си за препълнения с коприна и сатен гардероб и кутиите с бижута.

— Какво представлява една жена без обожатели? — безгрижно отвърна Каро, докато се изкачваха нагоре по пътеката. — Значи ще се видим утре — намислила съм да поиграем малко в Казиното вечерта.

Алфонс простена.

— Тя най-накрая ще ме разори — каза той, настанявайки я в колата.

— Никога — засмя се Каро, — аз винаги печеля.

Марок щеше да шофира.

— Благодаря ви за изключително приятната вечер — тихичко каза той. — Липсваш ми, Леони.

Погледът му бе изпълнен с нежност.

— И ти ми липсваш, стари приятелю.

Леони топло го прегърна.

Джим я хвана за ръка и те закрачиха по обляната от лунна светлина пътека, чиито камъчета тя сама бе редила преди много години.

— Още не съм ти дал подаръка — каза той. — Исках да почакам, докато мога да ти го покажа — но сега е почти късно.

Той погледна небето; луната бе високо и осветяваше пейзажа с бледа светлина. Носът приличаше на рисуван декор над мълчаливо поклащащото се море.

— Почакай тук — каза той и сложи Леони да седне на един стол на терасата. — Връщам се веднага.

Тя се облегна назад, загледана в магическата сцена. През цялото време, през което бе живяла тук, нито една нощ не приличаше на друга — морето бе винаги различно, както и небето. Тя въздъхна от задоволство. Нейният дом бе най-прекрасното място на света.

— Затвори очи — нареди й Джим — и виж какво ще ти подаря.

Леони послушно затвори очи, долавяйки ясно шумоленето на хартия, докато той пъхаше един пакет в ръцете й.

— Мога ли да го отворя сега? — попита го тя.

— Отвори го — отвърна той.

Документи като тези бе виждала и преди, завързани с розова лента и запечатани с ален восък.

— Нотариални актове — прочете тя с усещането, че това е нещо познато. Някога Мосю й бе направил същия подарък — нотариалния акт на самата тази къща. Тя дълбоко си пое дъх и зачете нататък. Бяха нотариални актове на цялата земя на изток от Вилата, чак до носа, земята зад и над хълма под пътя и няколко хектара на запад. Учуденият й поглед срещна този на Джим.

— Ти си господарка на всичко, което виждаш, Леони Джеймисън — каза той със самоуверена усмивка, — всичко е твое.

Тя застана до него и се загледа в окъпания в лунна светлина пейзаж. Той наистина бе неин, тези дървета, тези хълмове, тези варовити пътечки — всички бяха нейни. Пъхна ръката си в неговата и склони глава на раменете му.

— Как да ти благодаря? — прошепна тя. — Това е най-прекрасният подарък, който можеше да ми направиш.

— Знам — отвърна той, стискайки ръката й, — винаги съм знаел от какво имаш нужда.

Леони не каза нищо. Джим знаеше от какво се нуждае тя, знаеше как да я накара да изпитва сигурност. И й бе подарил всичката тази земя.

68.

Ле и Леонор спокойно спяха следобедния си сън в затъмнената детска стая на Вила Енкантада на Ки Уест. На лицето на Амели се бе изписала нежна усмивка, когато тихичко затвори вратата зад себе си. Малко по-нататък по коридора тя надзърна в стаята на Винсънт и Жан-Пол. Шестгодишните момченца се бяха проснали на леглата си в еднакви пози, по корем, с обърнати надясно глави и стиснати очи. Прекараха бурна сутрин, жегата не прощаваше никому, но най-накрая всички заспаха и може би щяха да се събудят, когато топлината намалее.

Амели излезе на терасата и се излегна в ниския хамак, опънат между два стълба. Ксара почиваше в стаята си, а къщата бе притихнала. Всъщност целият хълм изглеждаше притихнал днес; за пръв път птиците се бяха снишили и единствени насекомите не спираха обичайното си жужене.

Тя отметна назад гъстата коса от челото си и се загледа в небето. Слънцето ярко светеше на безоблачното синьо небе и Амели въздъхна; не можеше да се очаква да намалее жегата, сигурна бе в това. Защо тази година бе много по-топло от обикновено? Но въпреки това тук бе по-добре, отколкото в Маями — бе права, че избяга от изтощителната влажност там. Само още една седмица и хотелът щеше да затвори за три месеца — сезонът свършваше, — а Роберто и Едуар щяха да се присъединят към тях. А после, когато времето захладеше в разгара на лятото и започнеше новият сезон, Роберто щеше да стане новият управител.

Отговорността за такъв огромен хотел бе работа, която поглъщаше цялото му време. Роберто щеше да работи по цели часове — щеше да прекарва повече време в Паласио, отколкото в спретната им малка къщичка извън града — дори повече, отколкото сега.

Една бръчка се появи на челото й. Роберто изглеждаше щастлив и обичаше работата си, обожаваше децата, обичаше и нея — но не беше същото. Гледката на салона във Вила д’Орвил с окървавените тела на пода сама изникваше в съзнанието й, а очите й широко се отваряха в опит да прогони спомена. Имаше ли поне един ден през тези две години, в който да не бе мислила за това? Знаеше, че и с Роберто е така, въпреки че никога не бе споменавал за това след погребението на Диего. Всичко свърши, беше й казал той после, и ние трябва да го забравим и да продължим нататък. Трябва да мислим за детето и за нашия съвместен живот. Съзнанието й гъмжеше от въпроси — но може би той беше прав, по-добре щеше да бъде да не търси отговорите им. Въпреки това тя знаеше, че никога няма да бъде същото. Диего бе успял накрая, както винаги досега, да застане между тях.

Горещината бе непоносима, не се усещаше и полъх на бриза, докато тя се люлееше в хамака, а после боса се запъти вътре. В стаята й бе по-хладно, преоблече се и легна на леглото. То бе широко, постлано с бели чаршафи и удобно. Само за любене, помисли си тя, в следобеди като този, когато градусът на страстта отговаря на градусите навън.

Какво знаеш ти за страстта, Амели ду Сантус, каза си после. Знаеше какво е любов, защото обичаше Роберто и Роберто я обичаше и тяхното любене бе обагрено от това. Но то не бе всепоглъщаща страст. Тя никога не бе изпитвала такава страст — щеше ли изобщо някога да изпита? Бе сеньора ду Сантус, чийто зает съпруг я обича, и имаше децата си, за да запълва всички празнини, които биха могли да се появят в живота им.

Амели се обърна и затвори очи. Но беше ли достатъчно това за една жена?

Хилиърд Уоткинс се разхождаше край елегантната колонада във вътрешния двор на Паласио д’Орвил с книга под мишница и търсеше сенчесто място, където бризът да е пропъдил непоносимата дневна горещина. Той любезно кимна за добро утро на двете възрастни дами, стегнати в чисти ленени дрехи с вдигнати бостънски яки и забележителни обувки от Нова Англия. Изглежда, горещината не им влияеше ни най-малко, единственото им отстъпление от високия стил бяха сламените шапки, които постоянно стояха на главите им както навън, така и вътре. Брат им бе друга работа — в очите на стария човек играеха весели пламъчета зад очилата с позлатени рамки, а панамената му шапка винаги бе килната на една страна. Хилиърд се обзалагаше, че навремето е бил младеж и половина и макар сега попрецъфтелите момичета да го държаха под чехъл, той го бе виждал да седи сам в бара нощем, когато дамите си бяха легнали, и да се наслаждава на няколкото брендита и сладките приказки с бармана Хари.

Пийбоди бяха единствените други гости в този огромен хотел през последната седмица от сезона.

Хилиърд крачеше по дългата сенчеста мраморна тераса, която гледаше към морето. Тента закриваше няколкото реда бронирани прозорци от прякото действие на слънчевите лъчи, но дори и на сянка бризът не се усещаше. Той се подпря на парапета и се загледа към морето, над което мрачно бе надвиснало месингово небе. Не успя да открие нищо подходящо, неговата стая си оставаше най-хладното място за кротки занимания като четенето.

— Мистър ду Сантус?

Възрастната дама стоеше с изправен гръб пред Роберто, сламената шапка бе кацнала съвършено правилно на главата й, а краката й, обути в безупречни обувки, бяха заели вярната стойка. Зад нея се показа брат й, по-изгърбен от сестра си, с изпъкнали сини жилчици по носа, които издаваха страстта му към брендито след вечеря.

— Мистър ду Сантус, брат ми смята, че ще има буря.

Роберто й предложи стол.

— Страхувам се, че можем да очакваме буря по това време на годината, мис Пийбоди. Сега е краят на сезона, както знаете.

— Не ме разбрахте правилно — ясно отвърна тя, — не става дума за обикновена буря, а за ураган.

Роберто я погледна изненадан, какво можеше да знае тази префърцунена бостънска госпожица за ураганите?

— Всички знаци сочат това — убедително продължи мис Пийбоди, — брат ми казва, че го усеща във въздуха. Той има опит с подобни бури.

— Да, да — развълнувано се обади старецът зад нея, — в Южните китайски морета, разбирате ли, бях там преди много години…

— Хенри, ти да мълчиш, когато говоря аз — сряза го сестра му по средата на изречението и Хенри свали от носа си очилата с позлатени рамки и нервно започна да ги бърше с една снежнобяла кърпичка.

— Бихме искали да знаем какви предпазни мерки възнамерявате да вземете срещу бурята, мистър ду Сантус?

— Страхувам се, че не съм помислял за това, мис Пийбоди, не са ни предупреждавали за ураган, който да идва насам. Така или иначе, прозорците на хотела имат капаци, приготвени са и торби с пясък за тях в случай на буря и, разбира се, всички преносими вещи — мебели, саксии с цветя и подобни — ще бъдат внесени вътре. Струва ми се, че хотелът би бил достатъчно сигурно място при подобни обстоятелства. Но както казах, не сме получавали предупреждение за приближаването на ураган.

— Той идва — внезапно промълви Хенри. — Винаги започва така. Повярвайте на думите ми, мистър ду Сантус, и се подгответе. Щом падне мрак, ще бъдем в него. — Той цял сияеше зад очилата. — Ще бъде като някога — продължи развълнувано. — Помня през седемдесет и девета, когато старият Купър и аз сондирахме островите…

— Брат ми дълги години работеше в Дипломатическия корпус — мис Пийбоди отново безскрупулно го прекъсна. — Ще ви оставим да се погрижите за нещата, мистър ду Сантус.

Въпреки авторитарните й маниери тя бе истинска дама към седемдесетте.

— Ако сте загрижена, мис Пийбоди, можете още сега да заминете на север — след един час има влак за Сен Огъстин — каза Роберто.

— Имаме запазени билети за следващата седмица и възнамеряваме да останем, благодаря ви, мистър ду Сантус.

Хенри последва сестра си и те се запътиха навън.

— Ще бъде забавно, нали? — заговорнически прошепна той. — Струва ми се, че доста ще ми хареса този ураган.

Едуар примъкна последната торба с пясък на мястото пред големите прозорци, които извеждаха до крайморската тераса, и с носната си кърпа изтри потта от челото си. Щеше да бъде дяволски по-лесно, ако персоналът им не беше намален до минимум поради това, че хотелът затваряше следващата седмица. От друга страна, представяше си каква паника щеше да настъпи, ако хотелът бе пълен с гости. Тръпки го побиха при тази мисъл.

Той вдигна поглед от камарата торби, пълни с пясък, и го насочи към терасата. Всички плетени от ракита мебели бяха пренесени вътре и всеки един буркан или саксия с цветя, които можеха да се помръднат, вече бяха заключени в помещенията за багаж. Тентите бяха сгънати и прибрани на местата си, макар че, предполагаше, те първи щяха да пострадат от бурята. Той философски сви рамене, надявайки се, че това бе най-лошото, което можеха да очакват.

Макар да бе едва четири следобед, бе притъмняло. Още не се долавяше никакъв полъх на вятъра, а и в застиналата тишина не пееха птици. Той си помисли за Ксара и Амели в Ки Уест — надяваше се те да са добре. Роберто го бе уверил, че бреговият пост е съобщил, че няма опасност за тях толкова далеч на юг и че дори Маями ще хване само опашката на бурята. Гледайки небето, Едуар се питаше колко точна може да бъде такава прогноза.

В хотела лампите бяха запалени и осветяваха черно-бялата мраморна мозайка на горния етаж, но цареше тишина и капаците на прозорците бяха спуснати. Роберто неспокойно обикаляше празните салони. Бе изпратил персонала, който идваше през деня, да се прибира у дома, а единственият друг персонал, който живееше в хотела и още не бе заминал във ваканция, бяха готвачът Мишел, двамата помощник-готвачи и барманът Хари. И, разбира се, четиримата последни за сезона гости.

Той здраво затвори голямата входна врата и спусна железните решетки. Това беше то, всички бяха вътре сега. Нищо повече не можеха да направят.

Двете мис Пийбоди се носеха плавно надолу по голямото стълбище, следвани от Хенри, килнатата му на една страна панамена шапка бе по-наклонена от обикновено.

— Пет часът е — съобщи мис Пийбоди, — ще пием чай, ако нямате нищо против, в малкия салон.

Роберто се усмихна.

— Разбира се, мадам.

Никакъв ураган не можеше да наруши навиците на двете мис Пийбоди.

Към шест часа вятърът виеше и можеше да се чуе как дъждът шиба капаците на прозорците. От далечината достигаше бумтящият грохот на морето, което се спускаше на големи завити вълни към брега. Точно в шест и половина електричеството прекъсна и в стаята бяха запалени три големи свещника. На трепкащата им светлина двете мис Пийбоди и Хенри заедно с Хилиърд Уоткинс като четвърти играеха безкрайна партия бридж, пийваха шампанско, подсигурено от Едуар за повдигане на духа, и гризяха сандвичи, сякаш се намираха на някой изискан пикник. Вятърът се бе усилил от ниско приглушено плющене до силен вой, разцепван от дъжда, а Роберто неспокойно обикаляше хотела. Бе ужасно изнервящо да чуваш какво става и да не можеш да го видиш.

Към девет часа изглеждаше сякаш вятърът не може да се усили повече, капаците на прозорците и вратите се блъскаха и сред воя му те чуваха скърцащи шумове, сякаш дърветата, храстите, фонтаните и всичко, за което можеха да се сетят, дори гаражите и външните постройки, се разцепваха и парчета от тях отлитаха надалеч. От време на време по-силен порив на вятъра блъскаше тежките дървени врати, сякаш някакъв исполин се опитваше да нахлуе през тях.

Роберто знаеше за какво се тревожи Едуар. В единадесет щеше да настъпи приливът. Нямаше начин да разберат какво бе нивото на морето, но според долитащия звук вече трябва да бе покрило плажа и вероятно миеше моравите по склона между плажа и терасата. Ако вятърът продължаваше да духа така с този силен прилив…

Хенри Пийбоди се бе проснал с цялата си дължина на кушетката в салона и тихо похъркваше. Шестте чаши шампанско го бяха направили поспалив, а останалите четири бяха предизвикали същия ефект върху сестрите му. Те дремеха, седнали на по един стол от двете страни на брат си.

Роберто усещаше тишината както никога досега в живота си. От нея почти го боляха тъпанчетата. Силата на вятъра не намаля постепенно, нито скоростта му — той просто изведнъж спря.

Хенри Пийбоди се поизправи и се прозя, а после извади носната си кърпа и започна да бърше очилата си.

— Намираме се в онова, което е известно като око на бурята — във вихъра. Вятърът ще бушува навсякъде около нас — в радиус от няколко мили. Разбира се, той ще се върне, този път духайки от обратната посока, но би било напълно безопасно да погледнем навън и да видим какви са щетите.

Едуар и Роберто учудени се втренчиха в него. Щеше да се окаже, че Хенри Пийбоди е специалист по ураганите.

Индиговото небе бе спокойно и осеяно със звезди. Нямаше и намек за бриз, а въздухът бе топъл и тежко влажен. Проблясваха синкави светкавици и беззвучно си играеха по небето, стотици птички шумно цвърчаха, летяха в кръг и се спускаха надолу, а после се сгушваха във върха на дървесните корони, останали сега без листа.

— Бедните същества са били отнесени на стотици мили — каза Хенри, слизайки предпазливо надолу по мраморните стълби, — от там, където ураганът последно е пресякъл земята.

Картина на опустошение се разгърна пред очите им. Дървета бяха изкоренени и захвърлени в препълнените басейни. Тежките каменни вази бяха разбити и разпилени по пътеките. Терасата бе посипана със счупени керемиди и залята от цяла река дъждовна вода, която наквасената земя и задръстената канализация не бяха успели да поемат.

Океанът връхлиташе брега с непрекъснат страховит грохот. Огромни вълни се издигаха вече до моравата, отстояща на по-малко от сто ярда. Дори без вятъра океанът бе опасна стихия и Едуар и Роберто тревожно се спогледаха.

— Ще имаме нужда от още торби с пясък за прозорците, които гледат към морето — каза Едуар, — и по-добре да побързаме.

Подпомогнати от Хилиърд Уоткинс, готвача Мишел, двамата помощник-готвачи и бармана, те завлачиха тежките торби пясък към нужното място.

— Това е то — извика Роберто, изпотен от усилната работа. Той с благодарност прие цигарата, която му предложи Хилиърд Уоткинс и се облегна на парапета на терасата, загледан в разпененото море.

— Всичко, което можем да направим сега — въздъхна Едуар, — е да чакаме.

Поривът на вятъра ги блъсна с огромна сила и ги запрати олюляващи се напред, а после безпомощни ги хвърли на земята.

Роберто лежеше там вцепенен. Вятърът изтръгна въздишка от устата му и той скри главата си в ръце. Надзърна между пръстите си и видя, че Хилиърд Уоткинс на четири крака пълзи към ъгъла на хотела, а от едната му страна Едуар стои, вкопчен за парапета на терасата.

— Дръж се за парапета — извика Едуар, надвиквайки вятъра, — докато се доберем до ъгъла, а после се наведи и се затичай.

Те пъплеха малко по малко, а вятърът, идещ от морето, свистеше край тях, дъждът заплющя почти хоризонтално и ги заслепи. Звукът от разбиващи се вълни идеше заплашително отблизо.

— Продължавай! — изкрещя Едуар. — Тичай сега.

Той видя как Роберто изчезва в дъжда и започна да се моли да намери подслон на ъгъла. Виждаше белите краища на вълните, които се разливаха на моравата под него.

— Господи — простена той, — след още няколко минути ще залеят терасата.

Спусна се след Роберто, задъхвайки се, тичаше настрани като рак, тласкан от вятъра. Наведе глава, преви се на две и вложи цялата си сила, за да стигне до ъгъла, където Роберто и Уоткинс се бяха сгушили един до друг на завет под една арка.

— Мислиш ли, че можем да стигнем до главния вход? — задъхан попита Роберто.

— Нямаме избор — непоколебимо отвърна Едуар. — Ако останем тук, ще се удавим.

С опрени о стената гърбове те започнаха да се придвижват странично покрай източното крило на хотела, залитайки и газейки в калта, докато стигнаха до останките от една хубава някога градина, която ги разделяше от входа на хотела.

— Нищо друго не ни остава, освен да се наведем, колкото се може по-ниско, и да вървим направо — извика Роберто и се устреми напред в нощта.

Можем да го направим, помисли си Едуар, наведе глава и сви рамене. Все още можеше да различи Роберто пред себе си и малко вляво, но от Уоткинс нямаше и следа.

Едно изкоренено палмово дърво се стовари отгоре им със силата на експресен влак, улавяйки ги неподготвени, заслепени от дъжда и тъмнината. Роберто го видя пръв — мержелееща се тъмна сянка, засилена към тях в тъмнината на нощта. Той извика и протегна ръце в безуспешен жест, сякаш искаше да го хване. То удари Едуар и Роберто едновременно и те като кегли се строполиха от удара.

Вятърът донесе гласове и Едуар постепенно започна да различава фигури, които се бяха свили над него в дъжда.

— Опитваме се да повдигнем дървото — ще се оправиш — извика Хилиърд, — но още не се опитвай да се движиш.

Едуар изведнъж забеляза, че са заобиколени от надигаща се вода и разбра, че морето вече е заляло терасата. Рамото го болеше и струйка кръв се стичаше към окото му от една рана на главата. Той не можеше да се движи, защото дървото бе затиснало гърдите му.

С всички сили те повдигнаха дървото и първо освободиха Едуар. Той бе затиснат от най-горната част на дървото и бе ударен от него в главата, но по-голямата част от тежестта бе паднала върху рамото му. Счупената му ръка висеше отпуснато. Дървото бе ударило най-много Роберто и той още лежеше, хванат в капана му.

— Трябва да помогнете на Роберто — извика Едуар, — за Бога, помогнете му…

Вятърът отнесе думите му в тъмната нощ.

— Него ще пренесем после — извика Хилиърд, — трябва да се връщаш, преди морето да е погълнало всички ни.

С по един човек от всяка страна за подкрепа те се запрепъваха, превити на две, към вратата, а всяка стъпка бе агония за Едуар. Рязко отвориха вратата, вкараха го вътре и отново се върнаха при бурята. Едуар, задъхан, се облегна на вратата. Потта и дъждовната вода се смесваха с кръвта му и капеха по шикозните мраморни плочки. Възрастните дами продължаваха да дремят на мъждукащата светлина от свещите.

Болката в рамото му бе непоносима и Едуар прехапа устни, за да не извика. Господи, ами Роберто? Ако не побързат, щеше да е прекалено късно. Можеха да се издавят до един. Докато си мислеше това, се чу трясък и звън от счупени стъкла — нахлуващото море бе стигнало прозорците, затворени с капаци и подпрени с торби пясък.

Вратата отново внезапно се отвори, дъждът и вятърът профучаха в стаята, угасиха свещите, залюляха полилеите и разбиха о пода чаши и други малки предмети, а после с големи усилия вратата се затвори под общата тежест на четирима мъже. Гласът на мис Пийбоди прозвуча спокоен и непоколебим в тъмнината:

— Има ли някой тук? Какво става?

Едуар опипом стигна до свещника.

— Всичко е наред, мис Пийбоди — извика той, а гласът му звучеше странно дори за самия него, — ей сега ще запалим свещите.

На мъждукащата светлина на свещите той видя как внасят Роберто в стаята и внимателно го полагат на кушетката. Мъжете застанаха почтително един до друг, като избягваха погледа му и Едуар озадачен се втренчи в тях. Не можеше да бъде истина! Не искаше да повярва, че това е истина. Мили Боже, нека да не е вярно… Но Роберто бе мъртъв.

— Бихте ли занесли мистър ду Сантус горе? — тихо попита мис Пийбоди. — Сложете го на едно от леглата. И дайте на мосю Едуар чаша бренди, Хенри. Сестра ми има опит като медицинска сестра — каза тя на Едуар, — тя ще прегледа рамото ви.

Нов внезапен порив на вятъра и още супени стъкла.

— Мисля, че е по-добре да видя какво става там — спокойно каза тя — и какво може да се направи.

Едуар вцепенен я наблюдаваше как изчезва по посока на големия салон. Мис Пийбоди бе отговорна и непоколебима. Той облегна главата си на стола и притвори очи, докато качваха нагоре по стълбите тялото на Роберто. С кристална яснота можеше да си припомни русото малко момче с любимия си овен Зезе, младежа Роберто — златокос атлет, който играе поло със своя отбор, сърдечният Роберто, който винаги успяваше да запази мира между Амели и своите приятели. Съпруга на Амели, момчето и мъжа, когото тя винаги бе обичала — бащата на нейните деца. И той заплака за момчето, което познаваше, и за скръбта, срещу която щеше да се изправи Амели.

Кошмарът още не бе свършил. Морето се надигаше към терасата и заливаше градините, а вълните се мятаха към капаците на прозорците. Те усещаха как сградата се тресе, сякаш бе потънал кораб, и стояха вътре напрегнати и разтревожени, отпиваха скоч, нощта напредваше, а вятърът и морето не показваха признаци на отслабване. Сестрите седяха една до друга на дивана, кротко плетяха и за пръв път не надигнаха недоволен глас, когато брат им се присъедини към пиещите уиски.

Макар часовникът на Едуар да показваше седем сутринта, не се виждаха никакви проблясъци на зора през прорезите на капаците; нощта и денят се бяха слели в едно и едва към обед вятърът започна да отслабва, а небето да се прояснява. Ураганът бе отминал. Смъртта и разрушенията останаха единствените му следи.

69.

Амели не можеше да си спомни кое бе по-лошо, моментът, в който Едуар й каза, че Роберто е мъртъв, или погребението му, когато бедното му смазано тяло бе положено да почива под златисто синьото небе на един ясен ден във Флорида. Както и да е, това нямаше значение, уморено си помисли тя, вече нищо нямаше значение. Придърпа стола си по-близо до прозореца и седна, втренчена в синия залив отдолу.

Вила Енкантада бе умълчана. Баба се бе върнала в Рио, а Ксара и Едуар бяха в Маями с децата, собствените им и нейните. Амели почувства известна вина при мисълта за малките си дъщерички. Вече месец откак се бе върнала в Ки Уест само с баба за компания — цял месец откак не бе виждала децата си. И два месеца от смъртта на Роберто. Дори самата дума я изпълваше с вътрешен хлад. Тя затвори очи от болка, сякаш го виждаше в калта, под палмата, пробола хубавото му силно тяло. Бе прекалено много, за да го понесе, не можеше да го приеме! Нищичко не й бе останало, за което да живее, тихичко простена тя в голата стая, нищичко! Не, казваше й баба, имаш Ле и Леонор, децата на Роберто — трябва да благодариш на Бога, че ти е оставил това наследство. Но как можеше да знае баба колко далечни й се струват в този момент двете сладки руси дечица? Те бяха много малки и невинни, за да разбират, само усещаха, че завинаги са загубили този мил мъж, когото тъкмо се бяха научили да наричат татко. Може би баба бе права и трябваше да се утешат — но не можеха, и вината за това бе нейна. Тя бе безсърдечна майка, бе изоставила децата си, потънала в собственото си страдание!

Амели усещаше безпомощност, нищо не можеше да направи, за да надмогне чувствата си, бе погълната от тях, връхлетяна от болката. Искаше й се да остане в тази затъмнена стая завинаги и никога да не говори с никого. Така бе по-лесно.

Едуар слезе от ферибота и закрачи по кея с наведена глава, потънал в мисли. Бе тук заради Ксара, идеята бе нейна и той горещо се надяваше, че ще подейства. Ключовете дрънчаха в джоба му, докато минаваше по „Мейн стрийт“ към салона за сладолед, откъдето купи четвърт шоколадов и четвърт прасковен — любимите на Амели, засмя се той на глупостта си — като че ли такава детинщина можеше да й помогне! Изабел го бе предупредила, че Амели не се храни — че изобщо нищо не прави и никого не иска да вижда. Трябваше да направят нещо за нея. Тогава на Ксара й хрумна тази идея. Едуар въздъхна, докато се качваше на таксито, наистина се надяваше да подейства.

Кой може да е, зачуди се Амели, стресната от стъпките в коридора. Тя погледна часовника си. Показваше четири, трябва да бе задрямала. Можеше да бъде само Зита, прислужницата. Но не, не можеше да е тя — днес й бе дала свободен ден, искаше да остане напълно сама. Амели наостри уши, на пръсти се приближи до вратата на спалнята и се ослуша. Шумът идваше от кухнята!

— Кой е? — извика тя, рязко отвори вратата и излезе в коридора, водещ към стълбището.

— Амели. Аз съм, Едуар.

С голямо облекчение тя се облегна на парапета и погледна надолу към него.

— Едуар! Какво правиш тук?

Едуар се завтече нагоре по стълбите към нея.

— Дойдох да те видя, разбира се.

Тя се почувства в безтегловност, когато той я прегърна и я притисна до себе си. Костите й бяха леки като на птиче. Едуар я отдалечи от себе си и я огледа:

— Така си и мислех — с укор каза той, — ти не ядеш.

— Ям достатъчно — отговори Амели в самозащита. — Добре съм, Едуар, наистина. Нямаше нужда да дотичваш веднага тук, само защото баба си е заминала. Сама се чувствам добре.

— Не се и съмнявам — строго отвърна Едуар. — Но дъщерите ти не се чувстват така.

Зениците на Амели се разшириха от тревога.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не. Нищо лошо не се е случило с Ле и Леонор — просто идната седмица е вторият им рожден ден и ще бъде хубаво майка им да е с тях, за да го отпразнуват заедно. Особено сега, когато останаха без баща — нарочно добави той. Разтърси я, бе му казала Ксара, трябва да я извадиш от тази ужасна апатия, да тръснеш отговорност на плещите й, накарай я да се изправи срещу това, Едуар — тя трябва да се справи — заради децата — и заради себе си.

Амели отстъпи крачка назад. Какво говореше той, не знаеше ли, че тя не може да слуша за това?

— Аз… аз просто си лежах в стаята — прошепна Амели и се опита да се измъкне по коридора.

Едуар я сграбчи за ръката.

— Ела долу с мен — каза той и я задърпа. — Имам нещо за теб.

— Едуар, аз… не се чувствам много добре. Мисля, че ще е по-добре да се върна в стаята си и да си легна. О, забравих, дадох свободен ден на прислужниците, ще трябва да вечеряш в „Сен Джеймс“.

— А ти какво ще вечеряш?

Безмълвното й лице отговори на въпроса му.

— Ела с мен — каза той и я поведе надолу по стълбите.

Двете картонени кутии сладолед вече се топяха на кухненската маса и Едуар сложи Амели да седне на един стол, загреба пълна лъжица сладолед от всеки вид и го сипа в една купичка.

— Заповядай — усмихнат й го подаде той, — любимите ти.

Той не усеща ли, питаше се Амели, че нищо не е хубаво вече? Не го ли разбира? Погледът й срещна през масата състрадателния поглед на Едуар, а сладоледът си стоеше недокоснат пред нея.

— Като не ядеш, нищо няма да се промени, Амели. Това няма да върне Роберто.

Тя сведе поглед, големите й завити мигли хвърляха сянка върху бледите й бузи. Някога буйната й коса бе изнемощяла и загубила предишния си блясък и гъвкавост. Ръката на Едуар затрепери, докато държеше лъжицата, как мразеше да я наранява така — но сега трябваше да го прави заради самата нея.

— Ле и Леонор са много добре — каза той, — щапукат насам-натам, не можеш ги удържа. Толкова много ми напомнят на теб на същата възраст, Амели, прекрасно е да ги гледа човек. Разбира се приличат и на баща си — Роберто бе рус като теб. Ле има неговите очи, тези хубави ясносини очи…

— Престани! — Гласът на Амели трепереше от гняв и болка. — Защо го правиш? Престани, Едуар! Моля те…

— Значи смяташ, че никога вече не трябва да говорим за Роберто, щом е мъртъв? Да се преструваме, че никога не е съществувал? Що за глупост е това, Амели? Роберто има право да го помним, да си говорим за него — да го обичаме. Не разбираш ли, Амели, смъртта му трябва да се превърне в част от живота на всички ни, за да можем да заживеем с това!

Амели го гледаше с каменно лице и Едуар се поколеба. Дали не отиде твърде далеч? Ако е така, вече нямаше връщане назад.

— В Маями има две деца, които се нуждаят от майка си — нещо повече, Амели, те имат право да бъдат с майка си. Баща им загина и бъдещето им е в твоите ръце. Те зависят от теб, Амели ду Сантус.

Амели изправи глава, сякаш за да поеме удара. Едуар бе прав, децата бяха нейна отговорност. Но тя не искаше да се връща в Маями, не искаше да ходи никъде, просто искаше да си остане в сигурността на онази стая. Как можеше да се върне, да се смее и да играе с децата, както ще очакват от нея — както винаги преди това? Всичко бе различно сега. Животът й бе празен.

Едуар извади ключовете от джоба си и ги размаха пред нея.

— Това са ключовете от Паласио д’Орвил — спокойно каза той. — Ключовете, които трябваше да дам на Роберто, щом станеше управител на хотела следващия месец, работата, за която се бе трудил така усилено и която нямах никакви колебания да поверя на него. Той я заслужаваше. — Той постави ключовете на масата помежду им и отмести стола си назад. Плочките на пода отекнаха от стъпките му, щом закрачи из кухнята. — Щетите по хотела бяха възстановени, а градините засадихме и оформихме отново. Сигурно ще можем да отворим навреме и хотелът ще бъде поне наполовина пълен първите две седмици — след това всичко е предварително ангажирано за целия сезон. В момента се строят два плувни басейна и спортна зала, а Мишел, готвачът, вече е съставил новото меню за радост на гостите. Персоналът е готов и в очакване. Имаме нужда само от управител.

Амели седеше вцепенено на масата, питайки се защо трябва да знае всичко това — какво значение имаше то?

Едуар я пронизваше с поглед.

— Вложихме много време в Паласио д’Орвил — аз, Ксара, баба, Роберто — и страшно много пари. Работата на управител остана за теб, Амели.

Тя вдигна глава и шокирана го погледна.

— Роберто би искал да бъде така — продължи Едуар. — Ти си се занимавала с хотела в Рио вместо баба, помагала си и на Роберто в Паласио, няма причина да не се справиш с това. — Той й направи знак да замълчи, когато я видя, че се кани да му възрази. — Не приемам отрицателен отговор, Амели, няма друг управител. Ако не приемеш, тогава Паласио д’Орвил ще затвори точно преди да бъде отворен отново.

Едуар се приближи до масата и хвърли ключовете към нея.

— Ето ти ключовете. Паласио д’Орвил те очаква. Това е предизвикателство, Амели, но аз знам, че можеш да се справиш с него.

Той се запъти към вратата и се обърна да я погледне.

— По-добре си изяж сладоледа — внезапно смени темата Едуар, — ще се разтопи.

Плаха усмивка се появи на устните на Амели. Изискваха се много нерви, за да изиграе това, и тя му се възхищаваше. И не само знаеше, че щом веднъж е казал нещо, той държи на думата си — ако откажеше работата като управител, той щеше да затвори Паласио. Не й бе оставил избор. Тя взе голямата връзка ключове и на ръка определи тежината им, както много пъти бе правил Роберто. Столът изскърца по плочките, когато го отмести назад. Амели се отправи към вратата, за да намери Едуар. „Предизвикателство“, бе казал той… щеше да бъде нещо повече от обикновено предизвикателство — щеше да бъде трудно усилие за една истински тежка работа, но тя приветстваше идеята. Господи, как я приветстваше!

70.

През юни 1914 Леони бе отхвърлила заплахата от война в Европа като нелепа. Кой можеше да си представи война, когато слънцето грееше, Средиземно море изглеждаше по-синьо от всякога и лекият бриз охлаждаше прекрасните летни нощи? Кой, питаше се тя, би могъл да пожелае да разруши такова съвършенство?

И как можеше да има война, когато юлските улици на Париж бяха оживени и пълни с красиви млади хора, облечени по последната мода, които винаги изглеждаха сякаш отиваха или пък се връщаха от някакво бурно, екстравагантно парти? Музика се стелеше като мараня над парижките тераси и тротоари, а вкусният мирис на кафе и току-що опечен хляб изкушаваше ранобудните минувачи. Но в кафенетата французите четяха вестниците в напрегнато мълчание, а слуховете се пренесоха от жените върху войната, от ваканциите в Довил върху проблемите на Балканите.

— Ще дойде, Леони — каза и Джим, потропвайки с пръсти по големите заглавия във вестниците на масата между тях.

Леони отпиваше от кафето си, загледана към препълнената тераса на „Кюпол“, избягвайки погледа му. Не искаше да разваля тази съвършена сутрин с приказки за война.

— Няма смисъл да избягваш темата или пък да се надяваш на чудеса, Леони, ситуацията е трагична.

— Но всички казват, че вестниците преувеличават, че всичко ще се оправи.

— Прекалено късно е, скъпа, техниката е вече в движение. Трябва да вземем решение.

— Решение ли?

— Да те отведа ли обратно в Америка? Или да останем тук и да се изправим срещу това?

Да напусне Франция, когато ще има война? Да напусне дома си? По дяволите, бе страдала и се бе борила за своето убежище, а сега той й предлагаше просто да замине и да го остави на врага!

— Никога — избухна тя, — никога няма да напусна Франция. Ще убия всеки, който се опита да ми отнеме Вилата!

Джим се усмихна, той знаеше какво иска да каже тя.

— О’кей. Това решава всичко! Ще останем. Следващият въпрос е как ще погледнат на един американец във френската армия?

Леони егоистично се бе надявала, че няма да го приемат в армията — мисълта да остане без Джим и дори по-лошо, той да участва в битка, я ужасяваше, — но го приеха, макар и не като офицер от кавалерията, както се бе надявал. Джим бе станал офицер от разузнаването и изведнъж Леони бе опознала една друга страна на безгрижния, жизнерадостен мъж, който я бе ухажвал и спечелил. Винаги веселата му усмивка вече не можеше да скрива тревогата в очите му, смелите планове за тяхното бъдеще бяха затъмнени от нарастващо усещане за безсилие, а любовта му към нея се бе превърнала в страст на човек, който не знае колко още дни им остават да прекарат заедно.

Макар да го бяха очаквали, то се случи сякаш изневиделица. Армиите бяха поели своя поход към Европа, войски се струпваха по границите, а френските младежи скоро облякоха униформи и заминаха на фронта.

Леони бе сама във Вилата. Тази сутрин Джим бе заминал за Париж и сбогуването им бе минало спокойно и без сълзи, макар за пръв път оптимизмът на Джим почти да го бе напуснал.

— Не знам колко ще продължи, Леони — бе й прошепнал той, прегръщайки я силно, — не знам и кога ще те видя пак, но помни, че те обичам… ще узнаеш ли някога колко много те обичам?

— Нищо няма да ти се случи — разпалено каза Леони, — сигурна съм. Никоя война не може да ни раздели!

Котенцето, усещайки, че нещо не е наред, бе скочило в ръцете й и се бе сгушило разтреперано там, а силното му мяукане се превърна в дрезгав вой, докато колата на Джим изчезваше в далечината.

Бе почти невероятно, че на следващия ден й се обади от Париж и продължи да й се обажда всяка следваща нощ в продължение на един месец. А после цели седмици нищо. След това внезапно се върна у дома — само за няколко дни — и те се преструваха, че животът пак е нормален, докато не настъпи ужасният миг, в който той трябваше отново да замине.

След няколко месеца Леони вече не можеше да издържа на чакането и бездействието. Войната се водеше на север, по хълмовете и в окопите далеч от любимия й син и златен Прованс, но нещастието й се виждаше по изпитите лица на жените на пазара, които се тревожеха за синовете и мъжете си, на площада на топки си играеха вече само старци и по улиците не се мяркаха младежи.

Отне й два дни да се свърже по телефона с Каро в Париж, но с този разговор успя да свърши точно онова, което искаше. След час вече бе събрала дрехите си, Шоколад бе напъхана в кошницата си на задната седалка в колата, взе на заем бензин от един стар приятел от гаража и потегли за Париж — а после към фронта.

— Няма да ни оставят да се бием — бе й казала Каро с блеснали от вълнение очи, — но има други начини, по които можем да бъдем полезни.

— Искам да бъда там — настояваше Леони, — на фронта, а не да се крия тук и да навивам бинтове. Не можем ли поне да помагаме на ранените? Те имат нужда от линейки, нали? Тогава нека им осигурим линейки, Каро.

Двете заедно събраха средства за автомобилен парк с една дузина линейки, които пътуваха до фронта с екипа си от някога изискани парижки дами, облечени в елегантни, но удобни сиви и червени униформи, скроени от любимия модист на Каро. Нищо не би могло да ги подготви за ужаса на бойните полета, но те возеха товара си от ранени и успяваха да надмогват сърцераздирателните викове, писъците, звуците и миризмите на войната. Все по-близо до фронта, вдъхновени от ожесточението си срещу един безмилостно жесток враг, те помагаха на разбитите, кървящи останки — онова, което някога бе било младежта на Франция и на Британия. „Крилатите Виктории“ — така ги наричаха мъжете заради начина, по който ги возеха — като прилепи, излетели от ада — пренебрегвайки снарядите и огъня, прехвърчайки над неравните кални полета, сякаш техните линейки наистина имаха криле. А за Леони иронията бе в това, че линейките, които караха, бяха производство на дьо Кормон, пушките на войниците бяха направени в огромните му заводи за оръжие във Валенсиен, а тежките оръдия, чиито постоянни снаряди ги караха да оглушават в продължение на дни, бяха произведени от стомана на дьо Кормон.

Понякога, когато Леони усещаше, че не може да издържа ужасяващата гледка на кръвта, изпълнените с ужас очи на агонизиращите, да пали цигари и да ги поставя между треперещите устни на умиращи, тя и Каро пълнеха линейките с дузина младежи с празни погледи, незасегнати от рани, но изпаднали в шок, които сякаш непрекъснато се взираха в своя ад. Откарваха ги на юг, във винаги гостоприемната Вила и при нежните грижи на мосю и мадам Френар, с надеждата, че покоят там може да ги накара отново да се почувстват човешки същества. И понякога, когато това се случваше, надеждата отново възкръсваше у тях.

От време на време по време на тези посещения Джим се появяваше сякаш от небитието и те прекарваха няколко екстатични дни заедно, добили болезнен вкус поради близкото му заминаване. Той никога не говореше за онова, което вършеше, и на повърхността си бе все същият жизнерадостен и ироничен мъж, но тя усещаше непозната някога горчивина, дълбока като нейната.

Алфонс, чието честолюбие бе понесло горчив удар, когато му бяха казали, че е прекалено стар за военна служба, бе останал в Париж, силно ангажиран в преговорите за международни заеми за подпомагане на военните действия. Работата му бе безценна за Франция, но не бе достатъчна да компенсира физическото му отсъствие от мястото, на което чувстваше, че трябва да бъде — на фронтовата линия в битка за страната си.

Джим бе този, който донесе новината за смъртта му. Каро, която тъкмо се бе върнала от дълго дежурство с линейката, високо вдигна брадичка, докато той й съобщаваше онова, което тя вече сама бе почувствала, че ще й каже. Алфонс бе станал жертва не на вражески куршум, а на инфлуенцата, помитаща страната.

— Не се омъжих за него — тихо прошепна Каро, сълзи на ужас се стичаха по бузите й — и никога няма да си простя това — никога няма да си простя и че не бях там с него. Той не облече униформа, но умря за страната си. Знам, че би очаквал от мен да се държа като съпруга на един смел човек. Надявам се, че знаеше, Леони. Само се надявам, че знаеше, че го обичах.

На следващата сутрин тя бе заминала на фронта с пресъхнали очи и решена, че ако не може да убие врага, то поне ще спаси колкото се може повече французи.

От време на време се промъкваше писмо от Амели от Флорида, сякаш от някоя друга планета, където светът още бе изпълнен с цветове, а не само с всепоглъщащо сиво. Леони се радваше на новините за нейните внучки близначки. Те я изпълваха с надежда за бъдещето, чиито проблеми внезапно й се бяха сторили много по-сериозни, отколкото някога са били личните заплахи на Мосю. Но скръбната вест за смъртта на Роберто, жестока и незаслужена като смъртта на бойното поле, бе стигнала до нея месеци след това чрез една малка, надраскана от Амели, бележка, прибавяща към горчивината й и раздялата с нейната дъщеря, в чиито житейски радости никога не бе могла да участва и за чиито скърби никога не бе при нея, за да я утеши.

Всичко свърши така внезапно, както бе започнало, и през лятото на 1918, с победите на Съюзническата армия, просветля и небето над Франция, възвърна се и надеждата в сърцата им. През ноември същата година Париж и Лондон празнуваха примирието с музика и вино, с танцуващи по улиците хора и фойерверки. За Джим и Леони бе достатъчно да са заедно, да гледат морето на лунна светлина от голямото бяло легло от тяхната стая в старата Вила.

Имаше още един послеслов от войната. В колонката за новините във вестника бяха отделили няколко параграфа, поради това, че семейството на мъжа бе известно — особено поради брачните му връзки с фамилията Крумер, един от най-големите производители на стомана и оръжие в Германия. Бе в деня след като обявиха примирието. Рупърт фон Холенсмарк пътувал към фабриката на Крумер в Есен, когато колата му занесла по шосето поради гъстата мъгла. Той бил убит на място.

Докато се разхождаше сама по плажа, Леони се опита да си възстанови времето, когато бяха заедно… колко млади бяха, толкова страховито млади… и тя толкова го обичаше… Всички важни събития в живота й се бяха случвали тук, във Вилата, където я бе довел той, всички заплетени отношения и любови — Мосю, който бе купил Вилата за нея, Шарл, който я бе дарил с Амели — а сега животът й с Джим. Загубената любов бе оставила сладко-горчиво съжаление, но сега тя тъгуваше заради Рупърт и заради Пуши.

71.

Амели се запъти обратно през тревните площи на Паласио д’Орвил към малката бяла къщичка със собствена оградена градинка, която бе дом за нея и малобройното й семейство. Погледна големия, набиващ се на очи часовник на китката си, сега времето бе важна част от живота й. Шест часа. Имаше на разположение точно един час да се изкъпе и да поиграе с момичетата, преди да си легнат — а после трябваше да се върне в хотела и да провери сметките. Не можеха да си позволят да се повтори. Нямаше никакво извинение за нея и всъщност това, че не се бе случвало никога преди през трите години, откак тя носеше отговорност за финансите, нямаше никакво значение. Изобщо не биваше да се случва и изцяло от нея зависеше да не се повтаря. Винаги има нещо, помисли си тя и се усмихна накриво, когато открехна портата и закрачи по пътеката към винаги отворената входна врата.

— Мама, мама — закрещяха в унисон детските гласчета и притежателките им се показаха на входната врата — две руси главици с ореол от къдри, затичани почернели от слънцето детски крачка и палави ръчички — това бе Ле, разбира се, а Леонор просто й се усмихваше и й отстъпваше.

— Първо аз — задъхана извика Ле и прегърна коленете на майка си. — Себастиау е тук — съобщи й тя, щом Амели се наведе да я целуне.

— Ето ме, мамо — подаде бузата си за целувка Леонор. — Себастиау е тук.

— Колко забавно! — хвана ги за ръцете Амели и се заизкачва с тях по пътечката. — Обзалагам се, че ви е донесъл подаръци.

Ле я погледна със сините очи на Роберто.

— Най-голямата, най-голямата кукла, която някога си виждала. — Тя посочи с ръце колко голяма и Амели се засмя, познаваше склонността към преувеличение у дъщеря си.

— Не, толкова е голяма — ръцете на Леонор очертаха по-скромен размер.

— И тази ми се струва много голяма — весело отвърна Амели, — дайте да ги видим тези кукли.

— Как е работещата жена? — прекрасната външност на русия Себастиау никога не преставаше да й напомня за Роберто. — Очарователна и хубава както винаги — каза той и я целуна.

Амели се отпусна на един стол.

— Не се чувствам толкова очарователна — усмихна се тя, — но много мило, че ми го казваш. А сега, като те виждам, съм много по-добре.

— Тези думи са музика за ушите ми — отвърна той и й подаде един пакет. — Не можех да те пропусна, нали?

— Подарък. О, Себастиау, не трябваше да си правиш труда… много си мил, винаги ни носиш подаръци.

Какво щеше да прави без него, питаше се тя; той бе скалата, на която се облягаше през изминалите няколко години. Бе изслушвал всичките й проблеми, бе обсъждал тревогите й, бе преминал през всичките й съмнения. Бе я утешавал, окуражавал и когато бе необходимо, тласкал напред — затова го обичаше.

Бялата кутия бе завързана със сребърна панделка и носеше името на шикозен нюйоркски магазин. Вътре бе сложена най-красивата дантелена блуза на света.

— Казаха ми, че това е последната мода — притеснено заобяснява той, изчаквайки одобрението й.

Амели разпери пред себе си нежната дантела, цялата сияеща.

— Това наистина е най-хубавото нещо в моя гардероб — каза тя, — колко умно, че си избрал него, Себастиау. Засмя се при мисълта как Себастиау влиза в дамски моден магазин. — И колко смело! — добави после.

Амели погледна роклята, с която бе облечена. От толкова отдавна не си бе купувала нищо ново, просто никога не й оставаше достатъчно свободно време, за да обикаля по магазините. Не й оставаше време за нищо освен за хотела и за децата — и тя трептеше между двете като стрелка на метроном, целият й ден бе разпределен до минута. Просто нямаше никакво време за самата себе си!

— Това е само подкуп, за да се уверя, че ще вечеряш с мен.

— О, но, Себастиау, трябва да се връщам обратно. Налага се да проверя сметките от миналия месец, а и днес има годишнина от сватбата на мистър и мисис Фрийланд, също и танци в балната зала. Наистина трябва да съм там, за да се уверя, че всичко е наред.

— Амели ду Сантус, казвал ли ти е някога някой, че тайната на успеха е в това да знаеш как да упълномощаваш? Упълномощавай останалите, скъпа моя — остави част от товара на персонала си, та те са там за това!

Амели печално се усмихна.

— Знам, знам. Просто — ами, знаеш ли, Себастиау, в края на краищата отговорността е моя и аз не искам нещо да не бъде наред. Едуар ми има доверие.

— И как няма да ти има доверие след цялата работа, която си свършила. От три години това място е най-печелившият хотел във Флорида. Защо да ти няма доверие? И защо да нямаш доверие на персонала си? В края на краищата, ти си ги подбрала.

— Ти си прав, трябва да ги оставям сами да се справят. Бедата е, Себастиау, че съм толкова дяволски заинтересована, че не мога да изтрая да не се намесвам. Обичам всяка частица от хотела.

Амели се засмя и сграбчи Леонор за коляното.

— Май е време за теб, нали, скъпа моя? — каза тя и я целуна. — Какво ще кажеш за една вана?

Леонор имаше същите кехлибарени очи като Амели и Леони.

— Мой ред е да седя в оня край, където няма тапа — каза тя и дръпна Амели за ръката. — Кажи й — кажи на Ле, мамо. Ти няма да сядаш в моя край — предупреди сестра си тя.

Ле скочи на крака и се затича към вратата.

— Ако стигна първа, ще седя, където си искам — извика тя, хвърляйки дрехите си в движение.

Амели и Себастиау се засмяха.

— Не се тревожи, Леонор, бъди сигурна, че ще седнеш в онзи край, дето няма тапа. — Себастиау взе на ръце малкото момиченце и я качи на раменете си.

— Хайде — извика той, — дай да видим как можеш да плуваш.

Той погледна Амели, докато се качваха по стълбите един до друг.

— Какво ще правим с вечерята тогава — или дойдох чак от Ню Йорк само за да те видя и да вечерям сам?

— Какъв е този патос? — усмихна му се Амели. Наистина бе толкова хубаво, че го вижда. — Ще бъде ли твърде късно в десет?

— Значи в десет.

Амели беше облякла дантелената блуза с една ефирна бяла пола. Косата й бе прибрана с гребенчета, украсени с перли, перлени обици се поклащаха от ушите й, а един сребрист колан бе пристегнал тънкото й кръстче. Чувстваше се хубава. Това не бе нещо, за което бе мислила напоследък, но вече определено бе време да започне. Питаше се какво би казал Себастиау за нейната идея.

Той я чакаше на запазената специално за нея маса в ресторанта на Паласио. Бе десет и десет и салонът бе препълнен с гости, които се наслаждаваха на превъзходната храна на Мишел и на изисканото обкръжение. Навсякъде си личеше вкусът на Амели — в бледозелените покривки по масите и тежките прибори от чисто сребро, в чиниите от Лимож и нежните цветя. Вкусът й бе формиран и напътстван от Изабел и бе превъзходен. Както и самата тя, помисли си Себастиау, отмествайки назад стола си, докато Амели се приближаваше към него. Питаше се какво ли си е помислила, когато я бе поканил… точно сега бе подходящият момент, усещаше го. Вече си бяха станали толкова близки.

— Себастиау, имам идея. Искам да ми кажеш какво мислиш за нея.

Тя изглеждаше толкова сериозна, че Себастиау се зачуди какво ли пък можеше да е сега. Дали не възнамеряваше да разшири хотела до петдесет стаи. Или да добави още тенис кортове и игрище за поло? Той едва ли би могъл да се досети какво точно е родило въображението й — и усетът й, тя, изглежда, имаше много вярно чувство за онова, което би могло да донесе успех.

— Добре, кажи ми — каза той, мислейки си колко е красива в бялата дантелена блуза.

— Най-сетне войната във Франция свърши. Искам да заведа децата да видят баба си.

Единственото нещо, което би могло да го изненада повече, бе, ако му беше казала, че се отказва и напуска хотела. Знаеше, че Амели си пише с Леони, макар и да я споменаваше рядко, очевидно нещо се мътеше в главата й от доста време.

— Не звучи лошо — предпазливо отговори той, — ако и Леони е съгласна. — Той си спомни как последния път, когато бяха във Франция, Леони бе убедена, че Амели е в смъртна опасност.

— Няма да й казвам — отвърна му тя. — Просто ще отида там и ще я намеря.

— Като миналия път ли? — въпросително повдигна вежди Себастиау.

— Не — този път няма да избягам. Каквато и опасност да е имало, когато бях дете, сигурно сега вече е преминала, Себастиау. Аз съм на двадесет и четири — вдовица с две деца. — Амели сви рамене. — Опасността е само в съзнанието на Леони и мисля, че децата ми имат право да познават баба си.

Себастиау хвана ръката й.

— Права си, идеята е добра — добра за теб, за Ле и Леонор. А и за Леони.

Амели му се усмихна облекчена. Себастиау бе толкова здравомислещ; ако се бе опитал да я разубеди, щеше да бъде принудена да преразгледа решението си — или поне да се вслуша в доводите му против.

— Добре — въздъхна тя, — радвам се, че одобри идеята ми. Ще бъде по-лесно да кажа на Едуар.

Някогашното оживление озари лицето й и за миг пред него седеше живото, пламенно момиче, което бе тя преди.

— О, Себастиау, толкова съм развълнувана!

Погледът на Себастиау срещна нейния.

— Амели, защо ще заминаваш сама? Не мога ли да дойда с теб?

— Предполагам, че не искаш да се мъкнеш из Европа с една вдовица и цялото й домочадие — трябва да мислиш за кариерата си на архитект в Ню Йорк — а сигурно те чакат дузина красиви и вбесяващо елегантни приятелки!

Амели с лекота отхвърли предложението му — както можеше да постъпи само със стар приятел — но Себастиау не се отказа.

— Амели, нямах предвид по този начин. Искам да станеш моя жена.

Дългите й тъмни мигли затрепкаха.

— Винаги съм те обичал, можем да бъдем щастливи заедно, както сега. Най-хубавите дни от живота ми са били тук с теб и децата.

Амели се поколеба. Какво можеше да каже, без да го нарани? Той бе най-скъпият й приятел, от край време беше така — и бе истина, че са щастливи заедно. Бракът със Себастиау би бил спокоен, разумен, изпълнен с уют и нежност. Спомените с Роберто се блъскаха в съзнанието й — тогава бяха млади, нежни и прекрасни. Но сега тя бе различна. Бе жена — и искаше да се чувства като жена… може би някъде, някой ден щеше да се появи някой, който да събуди страстта й и истински да я развълнува.

— Себастиау — продълговатите кехлибарени очи на Амели умолително потърсиха неговите. — Не мога — не и сега във всеки случай. Не съм готова за женитба — но и аз те обичам, наистина те обичам. — Ръцете й нервно стиснаха неговите. — Просто във Франция трябва да отида сама. Имам нужда от повече време, за да подредя чувствата си.

Може би бе постъпил прекалено прибързано — все пак бяха минали едва три години след всичко.

— Аз ще бъда тук тогава, когато се върнеш — усмихнат й отвърна той, — ако имаш нужда от мен.

Амели въздъхна облекчено.

— Винаги ще имам нужда от теб — всъщност още сега. Искам да заведа децата в Париж за няколко дни, преди да отидем на Лазурния бряг. Нямаш ли някои приятели там? Бих искала да знам, че има някой, към когото мога да се обърна в случай на нужда.

Себастиау си помисли за Жерар дьо Кормон — тъкмо случай най-сетне да се запознае с Амели.

— Разбира се, имам един много добър приятел. Ще му пиша незабавно и ще го известя, че ти пристигаш. Той ще е повече от щастлив да ти покаже Париж.

— Чудесно — каза Амели, тъкмо когато келнерът пристигаше с вечерята. — Нямам търпение да се запозная с него.

72.

Жерар управляваше голямата тъмносиня кола в нощта, а на таблото пред него се появяваха километър след километър, увеличавайки разстоянието между него и баща му в Монте Карло. Никога не беше лесно да прекарва времето си с него, макар сега, когато Жил отново бе способен да говори, ужасното усещане за неговата откъснатост от света да бе намаляло. Изпълних задължението си към него, мислеше си Жерар, докато зората огряваше покрайнините на Париж, моят старец е борец — и куражлия. Как иначе щеше да преживее всичко, което му се струпа. Най-горчивият удар бе, че вече не можеше да ходи. Жил дьо Кормон не свикна лесно с живота на инвалид, той презираше количката си, мразеше безполезните си крака. За втори път в живота си той се пребори с всекидневните упражнения, които биха сломили и много по-млад мъж, и най-големият триумф за последните няколко години бе денят, в който без чужда помощ се изправи до количката си — на собствените си два крака за пръв път от пет години насам. На шестдесет и четири той бе още красив мъж, критично си помисли Жерар; на човек с неговата външност и положение би подобавало да се наслаждава на живота с някоя хубавица в прегръдките си… макар че сигурно не и баща му, той вероятно още щеше да е вкопчен в миналото и в единствената любов в живота си — Леони. Никога не споменаваше за нея — баща и син не водеха съкровени разговори, — но Жерар подозираше, че тя още присъства там, в обсебеното съзнание на баща му.

Той премина моста, а после продължи по Ке д’Орлеан към голямата къща. Откак баща му се бе преместил за постоянно в Монте Карло, Мари-Франс бе поела в свои ръце семейната къща в града, отваряйки широко прозорците й, за да влиза чист въздух и освежавайки мрачните й стени с нов пласт боя, нова мебелировка и красиви нови завеси. За пръв път от години и въпреки размерите и величието си това място бе заприличало на дом.

Бе едва шест и половина, когато Жерар влезе в салона. Имаше време за закуска и за половин галон29 кафе, а после щеше да потегли към офиса. Плановете за новото му разширяване в галерия причиняваха някои интригуващи проблеми, свързани с осветлението.

Куп писма го чакаха на бюрото му и той набързо ги прегледа… едно от Себастиау — добре, не му бе писал отдавна. Какво ли имаше да му съобщи? Значи, малката Амели д’Орвил пристигаше в Париж. Той си спомни как Себастиау му показваше писмата й с весели рисунки — Амели с кръглото лице и къдравата коса — с широка усмивка, когато е щастлива, и нацупена гримаса, когато не е.

Жерар хвърли писмото на бюрото. Питаше се дали е щастлива сега — млада вдовица с две малки деца. Е, бе много зает, но щеше да намери време да я види, заради Себастиау.

Париж се бе разтворил пред тях като цвете, мислеше си Амели, докато се носеха спокойно през града под старите мостове по Сена, чудейки се как са се сместили толкова много прекрасни сгради покрай реката, за да им се любуват случайните посетители като нея. Ле и Леонор се бяха провесили над баржата, а гувернантката им ги стискаше здраво за ръцете — просто в случай, че се наведат прекалено много.

Амели се облегна на дървената седалка; бе много приятно да се плъзга просто така, заслушана в монотонната лекция на екскурзовода, който произнасяше непознати имена и изброяваше дати, приятно бе да е в Париж отново. Този път й се искаше наистина да го опознае, миналото посещение бе толкова кратко. Наистина бе странно, мислеше си тя, че сега, когато бе тук, във Франция, нямаше защо да бърза да заминава на юг, просто й харесваше да бъде с децата, а и на тях им бе добре да я имат само за себе си — всъщност те разцъфнаха под вниманието й и може би дори малко се разглезиха? А и защо не, снизходително продължи мислите си тя, макар че наистина трябваше да подремнат този следобед, защото нямаше да изтраят до вечеря.

Хубавата баржа се прилепи до кея, децата изскочиха от нея и хукнаха нагоре по сивите каменни стълби с гувернантката, която ги следваше по петите. Да, определено бе време за един кротък обяд, а после тези две малки момиченца трябваше да си легнат в леглата!

Апартаментът в хотел „Крийон“ бе окъпан от слънчева светлина и потънал в спокойствие, докато Амели препрочиташе бележката от Жерар дьо Кормон. Това бе приятелят, за който Себастиау й бе разказвал — неговият „много добър приятел“, както го наричаше той. Така се наслаждаваше на усамотението и на дъщерите си, че за миг почти съжали, задето Жерар я бе поканил на обяд на следващия ден, но все пак струваше й се, че ще е добре, ако за един-два часа се откъсне от децата. А и, в края на краищата, няма ли да е забавно да обядва с един французин в Париж?

Амели отиде до гардероба и разгледа редицата рокли, окачени там. Защо Париж винаги успяваше да я накара да се чувства смотана и без никакъв стил? Нямаше какво да облече за утрешния обяд с този мъж. Съвсем определено имаше нужда да пообиколи магазините. А освен това може би трябваше да си направи прическа — да опита нещо ново, нещо по-изискано?

Жерар наблюдаваше високата руса жена, облечена в жълта лятна рокля, приближаваща се към него във фоайето на „Крийон“, с известен потрес от разпознаването. Думите на Себастиау отпреди години изникнаха в съзнанието му… Амели изглежда като Леони, бе казал той, точно като нея. И наистина! Не беше ли споменал Себастиау, че й е някаква роднина?

— Мадам ду Сантус?

Амели му се усмихна щедро с коралови устни, а кехлибарените й очи заискриха и на Жерар му се стори, че те осветяват хотел „Крийон“ повече от всички лъскави полилеи, взети заедно.

— Вие трябва да сте Жерар дьо Кормон — проговори му това видение на перфектен френски без никакъв акцент. — Бих ви разпознала навсякъде заради описанието на Себастиау — а то бе много ласкаво, мосю дьо Кормон. Каза, че сте най-красивият мъж, когото е виждал.

Смехът на Амели се разнесе из безмълвните коридори на „Крийон“, докато Жерар поемаше ръката й.

— А разбира се, вие можете да бъдете само Амели — каза той и усмивка озари неговото лице. — Бих ви познал навсякъде.

— Тогава, радвам се, че Себастиау не е излъгал нито един от двама ни, би било много неловко, ако имаше двама красиви мъже в това фоайе и те се окажеха обсадени от непозната чужденка!

Жерар усети как въодушевлението му нараства, щом двамата се спогледаха с взаимно одобрение. Хвана ръката на Амели и я поведе към вратата, отлагайки наум плановете за изискан официален ресторант. Бе с едно красиво и интригуващо момиче в един прекрасен летен ден и имаше само едно място, където можеше да я заведе — Булонският лес.

Лимоновите отблясъци на слънцето се процеждаха през короните на дърветата, докато вървяха през парка, и обагряха в зеленикаво косата на Амели с цвят на шампанско, хвърляйки сенки сякаш от малки облачета върху прасковената кожа на лицето й. Устните й бяха присвити в израз на удоволствие, докато се оглеждаше наоколо си, а жълтата рокля отразяваше цвета си под деликатната й брадичка като коронка на лютиче.

Тя е най-красивата, мислеше си Жерар, най-привлекателната жена, която някога съм срещал. Себастиау винаги бе казвал, че е влюбен в нея, и сега той разбираше защо.

Масите в ресторанта бяха поставени под сянката на едно разпростряло клоните си кестеново дърво, заобиколени с много цветя.

— Това е най-прекрасното място за обяд в такъв чуден ден — отбеляза Амели, почувствала се неочаквано срамежлива от това, че седяха точно един срещу друг. Той наистина бе много красив, висок и широкоплещест, а лицето му, макар че й се усмихваше, бе на сериозен мъж. Очите му бяха индигово сини, дълбоки като тайните на океана, а черната му коса, пригладена назад и леко чуплива, разкриваше високо умно чело. У него се долавяше някаква интензивност, създаваща усещане за освободена сила, която я правеше малко неспокойна, но това бе много приятно.

— Себастиау ми каза, че скоро сте загубила съпруга си — промълви той, а думите увиснаха болезнено в лекия следобеден въздух. — Исках да изкажа съчувствието си.

Амели бе поразена — не бе очаквала от него да й каже такова нещо. Защо просто не водеха най-обикновен разговор, както подобава на един обяд?

— Благодаря ви — сепнато отвърна тя, — бе преди три години.

— Амели, ако искаме да се опознаем, трябваше да го кажем — в противен случай щяхме просто да прекараме един приятен обяд заедно — можехме да си бъбрим за Париж, за пътуването ти и това щеше да е всичко. Но аз бих искал да те опозная по-добре.

За пръв път в живота си Амели загубваше дар слово, тя се бе втренчила в този убедителен непознат, който искаше да я опознае по-добре, а очите й се бяха разширили от изненада.

— Макар че — продължи Жерар — имам чувството, че вече те познавам. Себастиау винаги ми показваше писмата от теб — онези с малките рисунки.

— Спомням си, чертаех карти на местата, където сме яздили или пък рисувах котките си.

— Имаше и такива, на които бе нарисувала себе си — малко кръгло личице и рошава коса — не съвсем точно, съдейки по това, което виждам сега.

Лицето му се озари, щом Амели се засмя.

— Ето, така е по-добре, сега се отпусна и можем да си приказваме като стари приятели — вместо като нови познати.

Той дълго задържа погледа си при нейния.

— Ти си много прям, Жерар дьо Кормон — отвърна Амели, свеждайки очи към менюто пред себе си.

— Просто чувствам, че можем да бъдем приятели, ти и аз. Париж може да бъде самотен град за чужденеца, но аз искам да ти го покажа — ако ми позволиш.

Погледите им отново се срещнаха, а сърцето на Амели започна да бие по-силно и руменината на щастието се разля по бузите й.

— Струва ми се, че това ми харесва — смотолеви тя.

За мъж, който бе сметнала за така сериозен, докато се запътваше към него във фоайето на „Крийон“, Жерар се оказа твърде забавен, разказваше й истории за студентските години със Себастиау и тя изведнъж видя тях двамата в една напълно нова светлина — като безгрижни студенти по архитектура, участници в глупави младежки лудории. А с Жерар се разговаряше с такава лекота, че случките сами се изплъзваха от устата й, детските спомени от Вила д’Орвил на Копакабана със Себастиау, Роберто, Едуар и баба. Тя откри, че си спомня неща, които бяха правили заедно и които трябва да са били погребани в гънките на подсъзнанието й, и смехът й се разнесе наоколо, когато ги сподели с Жерар дьо Кормон.

— Знаеш ли, странно е — каза той накрая, — но винаги съм мислил, че Себастиау иска да се ожени за теб.

Амели погледна надолу към купата с горски ягоди пред себе си. Захарният им ален сок бе изплескал сребърните й стени и ухаеха на лято. Този мъж с тъмносини очи, застанал насреща й, знаеше прекалено много за нея — знаеше дори за Себастиау. По някаква причина не й се искаше да знае, че Себастиау я е помолил да се омъжи за него… не и сега.

— Не, това беше Роберто. Себастиау го знаеше.

Жерар загреба едно плодче от купата и й го подаде. Тя го пое с деликатния си розов език. Хубавата й кожа имаше цвета на праскова, а той се догаждаше, че и ароматът й е прасковен.

— Кажи ми, Амели, защо дойде в Париж? И защо сама?

— Но аз не съм сама; децата ми са с мен.

Жерар искаше да я целуне, самата тя бе като дете в своето простодушие, не знаеше как да флиртува с него.

— Смятам да прекарам една седмица тук и после заминавам на юг — на Лазурния бряг — името прозвуча екзотично, откъснало се от устните й, притежаващо загадъчност, като някоя обаятелна непозната.

— И това не е място, където човек отива сам.

Амели се изчерви, до какво се домогваше той?

— Не съм сама — отивам при някого… при един стар приятел там.

Не можеше да му каже за Леони, тя едва го познаваше.

— Знаеш ли — неочаквано каза Жерар, — в Люксембургската градина има куклен театър и прекрасен магазин за играчки на Фобур Сен Оноре, а и знам едно страшно подходящо място, където могат да обядват децата ти.

Амели се облегна назад, той бе пълен с изненади.

— Къде? Да обядват имам предвид?

— На пикник — тук, в Булонския лес. А после тук е и циркът…

Амели избухна в смях, той бе и умен! Най-сигурният път към сърцето й минаваше през децата.

— Утре? — въпросително се повдигнаха веждите му.

— Утре — съгласи се тя, все още усмихната. — Ще го очаквам с нетърпение.

Бе късен следобед, когато Жерар я заведе обратно в хотела.

— Нека те изведа за вечеря — каза той, докато минаваха през фоайето.

— Не мога да направя това, децата ще ме чакат.

— Тогава ще вечерям с теб и децата ти.

Амели поклати глава.

— Не, наистина — ще са уморени, затова ще вечерят рано в апартамента.

Шикозният малък асансьор с позлатени стени спря и вратата му се отвори. Жерар й подаде ръка:

— Не казвай не — с умолителен тон продължи да настоява той, — сигурно децата трябва да си лягат по някое време! Ако не можеш да вечеряш, може би бихме могли да отидем на театър или дори на разходка — Париж през нощта?

Амели отстъпи на убедителния му чар с усмивка.

— Много добре, защо не дойдеш да се запознаеш с дъщерите ми тази вечер, преди да си легнат, а после няма да откажа разходката. Не съм виждала нищо от нощния Париж.

— Тогава аз ще ти покажа — възкликна той със задоволство.

Ще си спомням тази разходка винаги, помисли си Амели, докато с Жерар вървяха, хванати за ръка покрай Сена. Париж бе покрит със синия блясък на лятното нощно небе, а жълтите лампи сякаш оставяха следа зад гърба им, осветявайки и други двойки, които се наслаждаваха на мекия вечерен въздух и един на друг. Само че те сигурно бяха любовници, мислеше си Амели, а ние не сме. Ние сме просто приятели. А така ли бе наистина? Нима ръката й не усещаше всеки милиметър от допира с неговата? Не усещаше ли начина, по който пръстите й се бяха преплели с неговите? Не се ли любуваше на ръста и силните му рамене? Тя погледна профила му, очертан на фона на небето; бе приятно надменен, всъщност долавяше се някаква сила у него, която я привличаше. Той изглеждаше като човек, който знае какво иска.

Жерар я водеше през града и сам го виждаше с нови очи. Всичко изглежда различно, когато се влюбваш, мислеше си той, а сега знам, че никога преди не съм бил влюбен.

Масите на кафененцата се бяха пръснали на тротоара под дърветата и те седяха като другите двойки, отпиваха по малко от питиетата си с вкус на лакриц и се гледаха в очите, без да разменят много думи. Случва се прекалено бързо, мислеше си Амели. Не може да е истина. Просто съм сама в Париж и това е първият мъж, когото срещам от толкова време, а и той е много привлекателен.

— Трябва да се връщам — каза тя и грабна чантичката си, — става късно.

— Моля те, остани с мен.

Очите му я гледаха синьо и настойчиво, сякаш проникваха до най-съкровените й мисли.

— Не мога — децата…

— Моля те, Амели?

Тя решително отмести стола си назад:

— Не. Трябва да вървя.

Седеше близо до нея в таксито, но не се опита да я целуне. Ръката й се бе отпуснала в неговата, докато крачеха към хотела.

— До утре тогава — каза той и й целуна ръка.

Дълбоките сини очи на Жерар бяха последното нещо, което видя, преди асансьорът да я отнесе от него. Амели остана загледана в ръката си, където само преди миг устните му я бяха докоснали така леко. Като някоя ученичка не искаше да си измие ръцете, за да не заличи целувката му.

Леонор и Ле вървяха хванати за ръка с Жерар и с набраните си рокли на цветчета, едната синя, а другата розова, приличаха на две разрошени руси ангелчета. Чорапите им се бяха смъкнали чак до белите обувки и всеки няколко стъпки Леонор подскачаше лекичко, за да ги дръпне нагоре. Но не и Ле, тя бе твърде заета с живота, за да се занимава с някакви чорапи, а и из главата й се прескачаха ездачи на неоседлани понита и акробатки на трапец, облечени в украсени с пайети костюми. Вълнението й се освобождаваше с кратки пристъпи на смях и откъслечни спомени, докато кръжеше край Жерар, стиснала ръката му.

— Не ми харесаха клоуните, Жерар — каза Леонор, стискайки по-силно ръката му. — Бяха страшнички.

— Страшнички ли, Леонор? А пък аз си мислех, че те разсмиват?

— Понякога, когато падаха на земята, но не и онзи тъжния, с бялото лице и острата шапка… той наистина беше страшничък.

— Тя се страхува — презрително каза Ле. — Разбира се, че не са страшни, глупачке.

Горната устна на Леонор затрепери и Жерар стисна ръката й с разбиране.

— Понякога наистина са страшни — увери я той. — Струва ми се, че е така, защото Пиеро винаги изглежда толкова тъжен. Но всъщност не е, той е обикновен човек — и сигурно си има също такива малки момиченца като вас.

— Наистина ли? — разтревоженото лице на Леонор се озари от облекчение. Хубаво беше с Жерар, той разбираше всичко. Тя започна весело да подскача, улучвайки пукнатините по пътеката.

Амели им махна, щом се появиха иззад ъгъла. Съдейки по чорлавия им вид, трябва добре да си бяха прекарали. Бе много мило от страна на Жерар да ги заведе на цирк, макар че отначало тя изпитваше резерви към тази идея. Искам да ги опозная, беше й казал той, както искам да опозная и теб. Тя се изчерви, като си спомни погледа му, докато й го казваше. Нямаше никакво съмнение, че бяха започнали да се опознават твърде добре — няколкото дни в Париж се бяха проточили във вече близо две седмици. Жерар прекарваше всеки следобед с нея и децата и те вече го обожаваха. Той бе очарователният чичко, който ги водеше на куклен театър и на езда с понита, возеше ги с лодка в езерото в парка, носеше им пълни кошници сладкиши, които знаеше, че обожават, и никога нямаше нищо против лепкавите отпечатъци от пръсти по елегантното му сако.

Амели ги гледаше как се затичват към нея, овесени на ръцете му и изпаднали в луд смях от някаква споделена шега. Ле и Леонор бяха приели Жерар в семейството така спонтанно, сякаш го бяха познавали през целия си живот. Тя бе онази, която се спираше. Онази, която искаше приятелството им да не прерасне в по-голяма близост. Дори не го бе целунала още. Ако го направя, мислеше си Амели, докато го гледаше усмихната, това може да промени всичко… може вече да не бъде такова, каквото се надявам да е…

Развълнуваните гласове на децата привлякоха вниманието й с разказите за цирка.

— Е, по всичко личи, че сте прекарали добре — погали ги по главичките Амели и ги целуна, оправи коланчетата на рокличките им и им вдигна чорапите нагоре. — Ето, така е по-добре. А сега, какво ще кажете за чаша мляко, а и в това кафене правят най-хубавата шоколадова торта на света.

Очите им се разшириха при вида на дебелото парче торта, покрито със стичащ се шоколад, а Ле се опита да загребе с пръст шоколада от своето парче.

— Да не си посмяла Ле ду Сантус — намръщи се Амели, — имаш си вилица!

Жерар се засмя при вида на разочарованото лице на Ле, лепкавият шоколад бе такова изкушение за малките пръстчета.

— Аз съм щастлив мъж да се влюбя в жена, която има две такива възхитителни деца. Като майка им, не е трудно да ги заобича човек.

Амели затаи дъх.

— Не бива да казваш такива неща — смотолеви тя, а погледите на децата се отместиха от тортата към поруменялото й лице.

— Какво значи това, мамо, че ни обича ли? — попита Леонор със сериозни кехлибарени очи и изцапана с шоколад уста.

— Точно това означава — категорично отвърна Жерар, — а сега, изяжте си тортите и ме оставете да поговоря с майка ви. Ще вечеряш ли с мен довечера?

— Разбира се.

Тя вечеряше с него всяка вечер — той сякаш познаваше всяко малко уютно бистро в Париж, в което се срещаха влюбени на светлината на свещи. Държаха ръцете си, приказваха си и той я целуваше по бузата. Тя познаваше уханието на одеколона му, сякаш бе неин собствен, начина, по който сериозното му лице се озаряваше от очарователна усмивка, и движенията на строгите му устни, когато говореше. Докосването на ръцете му до нейните я въодушевяваше и плашеше едновременно, усещаше всяка отделна тяхна костица, дори очертанията на ноктите му.

Леонор сънено се облегна на нея.

— Трябва да се връщаме — каза Амели, повдигайки дъщеря си от стола.

Жерар взе Ле на ръце.

— Хайде тогава — нежно промълви той на малкото момиченце, — време е за вана.

Пищната продавачка на касата насред бистрото ги гледаше доброжелателно. Идваха тук три вечери подред — бяха толкова привлекателна двойка, и така влюбени. Попиваха всяка своя дума, сгушени в сепарето в ъгъла, ръцете им се пускаха само заради земното задължение да изядат храната пред себе си. Със завистлива въздишка тя прие парите, които й подаде един отиващ си посетител. Сигурно бе хубаво да си млад и безгрижен, и влюбен като тези двамата.

— Аз наистина скоро трябва да отпътувам от Париж — каза Амели, отмествайки настрана чинията си. Чувстваше се прекалено задъхана, за да яде, прекалено… напрегната.

— Недей. Моля те — тъмносините очи на Жерар я гледаха умолително. — Остани тук с мен.

— Трябва, затова съм дошла тук.

— Толкова скоро ли ще те очакват приятелите ти? Не можеш ли да им кажеш, че ще закъснееш? Моля те, Амели — не искам да те загубя точно сега — та ние едва започнахме.

Тя не го попита какво иска да каже с това — знаеше какъв ще бъде отговорът и не беше сигурна, че е готова за него. Познаваше го едва от две седмици… можеше ли да се влюбиш само за две седмици? С Роберто бе траяло през целия им съвместен живот. Да, но сега бе различно — нали?

— Но аз трябва скоро да замина.

Гласът й прозвуча неохотно и Жерар въздъхна облекчено. Победата бе малка, но поне нямаше да изчезне още утре.

— Да вървим — каза той и я дръпна, — искам да те заведа на едно място, където можем да потанцуваме.

Така поне можеше да я задържи в прегръдките си по-дълго.

Касиерката въздъхна, когато й платиха, погледът й ги проследи навън в топлата лятна нощ. Да, животът бе хубав, когато си влюбен така.

Жерар я целуна на Плас де ла Конкорд, в три часа сутринта, докато, прегърнати, пеша се прибираха заедно след танците. Докато притискаше горещите си устни към неговите, страстта се заизкачва по тялото й като животворен сок по стъблото на пролетно дърво. Най-накрая Жерар я пусна и те се взряха един в друг, търсейки отговор на тайните въпроси, които влюбените си задават.

— Искам да те любя — прошепна й той. — Искам да те прегръщам, да те галя, да те целувам. Не искам никога да те оставя, Амели. Искам да си до мен, когато се събуждам сутрин. Остани, моля те, остани с мен.

Амели усети как коленете й се разтреперват и ако той не я държеше в прегръдките си, сигурно щеше да се свлече на земята. Децата й спяха в хотела, трябваше да е там, какво правеше — целуваше се с Жерар насред Плас де ла Конкорд? И още по-лошо, какво я караше да се чувства така? Та тя едва го познаваше.

— Трябва да се прибирам — думите прозвучаха глупаво дори за самата нея; това, което наистина й се искаше да каже, бе, че го обича, че и тя го желае.

Жерар я прегърна през кръста, докато вървяха, а лекото полюшване на бедрата й изпращаше посланието си към него.

— Утре — промълви той — искам да те заведа на едно специално място.

— Добре — въздъхна тя. Навсякъде, навсякъде би отишла с него… утре. Жерар я целуна по носа, докато я изпращаше пред вратата на хотела.

— На чай — продължи той — при майка ми. Искам да я запозная с момичето, за което ще се оженя.

Амели замаяна гледаше полегатия му гръб. Какво каза той? Добре ли беше чула? Тя изчезна в асансьора и се облегна на облицованите му с моаре стени. Усмивка озари лицето й, а когато асансьорът спря, тя изскочи и затанцува по коридора, избухвайки в смях. Животът бе прекрасен — прекрасен! Познаваше този мъж само от две седмици, бе лудо влюбена в него, а той почти й направи предложение. От какво повече имаше нужда едно момиче, за да бъде щастливо?

Къщата бе огромна. Амели се вглеждаше във фреските по високите тавани, докато портиерът ги въвеждаше в мраморната зала на малкия салон, където ги очакваше дукеса дьо Кормон.

— Не знаех, че семейството ти е толкова знатно — прошепна тя на Жерар, чувайки как собствените й стъпки отекват по плочките.

— Не е — отвърна й той също шепнешком, — всички мразим тази къща, но е удобна, когато сме в Париж.

Мари-Франс дьо Кормон бе дребничка, засмяна и хубава, макар и усмивката й да бе малко колеблива, но Амели не го усети.

Мари-Франс пое ръката на Амели с чувството, че вече я познава от някъде. Момичето, застанало пред нея, можеше да бъде самата Леони — преди двадесетина години. Може би малко по-слаба, малко по-стройна, с малко по-тясна брадичка — но това бе Леони. Тя погледна сина си, възможно ли бе да не е забелязал? Но тогава той не познаваше Леони — доколкото знаеше, никога не я бе срещал, макар да я бе виждал на сцената.

Контролирайки емоциите си, тя любезно завърза разговор. Подаде на момичето чаша чай.

— Жерар ми каза, че вашият дом е в Бразилия, мадам ду Сантус?

— Да, мадам — или поне беше. Сега живея във Флорида.

Мари-Франс разбърка чая си за десети път. Момичето се казваше Амели… като дъщерята на Леони, детето, което тя бе принудена да крие от Жил. И за което Жил настояваше, че е негово! Господи, помисли си тя, това, което става, не може да е истина, нали?

— Семейството ми са французи — каза Амели.

Жерар похапваше сандвич и наблюдаваше как хубаво си приказват двете. Дори и майка му да бе изненадана от неочакваното му съобщение, че иска да се ожени за момиче, което познава само от няколко седмици — и не какво да е, а вдовица с две малки дъщери, — тя не го показваше. Всъщност му бе казала, че приветства тази идея, струваше й се трогателно да се сдобие с две вече отгледани внучки.

— Простете, че ви питам — каза изведнъж Мари-Франс, — но фамилията ви не е ли д’Орвил?

Зениците на Амели се разшириха от изненада.

— Да, защо? Но откъде знаете?

Крехката чашка изтрака върху чинийката, щом Мари-Франс я остави на масата.

— Познавах майка ви — беше доста отдавна.

Погледът й срещна озадачения поглед на Жерар. Той не знаеше — никога не бе научил — за съдебния процес, който Жил започна за попечителството над детето на Леони. Не знаеше за твърденията на Жил, че Амели е негова дъщеря… истината бе известна само на Леони. Тя й беше вярвала през всичките тези години. А сега?

— Познавате Леони? — нищо, което дукеса дьо Кормон можеше да каже, нямаше да изненада вече Амели.

— Беше много отдавна. Аз… срещнахме се на някакво парти, струва ми се. — Мари-Франс полагаше големи усилия. — Тя бе забележителна жена, още тогава.

Погледът на Жерар се прикова към майка му. Наистина ли казваше онова, което му се струваше, че казва? Че Амели е дъщеря на Леони? Той потресен се облегна в креслото си. Разбира се, че бе истина, думите излязоха от устата на Амели. Знаците изщракаха в съзнанието му като куршуми в гнездо на зареден револвер. Леони — жената, която се бе надвесила като сянка над детството и младостта му, обектът на бащината му лудост… Господи, това бе ирония на съдбата. Следваше стъпките на баща си, влюбил се бе в дъщерята на Леони.

Мари-Франс поддържаше любезен разговор за туристическите забележителности на Париж и за двете деца на Амели, но Жерар почти не ги чуваше за какво си приказват. Баща му достатъчно ги бе ощетил през целия им живот, все някой ден това трябваше да спре. Нищо не можеше да го накара да се откаже от Амели. Тя заминаваше на юг — за да види майка си, разбира се… това беше! Сега знаеше какво трябва да направи. Щеше да оправи нещата с баща си веднъж завинаги!

Този чай като че ли продължи безкрайно, помисли си Амели, докато се сбогуваше с Мари-Франс. Какво му беше на Жерар? Думица не промълви през последния половин час. Може би съжаляваше, че я бе довел тук… може би тя не се вписваше в огромното имение с лакеи и икономи. Господи, в какво ли бе сгрешила? Тя уморено отпусна рамене, докато минаваха през салона.

Жерар я хвана за лакътя и я задърпа бързо напред.

— Искам веднага да си събереш багажа — настоятелно й каза той — и да се приготвиш за тръгване утре.

Амели го погледна объркана, молеше я да си тръгне ли?

— За тръгване — но Жерар…

— Отиваме на юг — каза й той, докато слизаха по стълбите и минаваха през двора. — Ще вземем колата.

— Но защо?

— Защото трябва да се срещна с майка ти, скъпа Амели.

Жерар погледна красивите й очи. Как можеше да каже на дъщерята, че майка й е била любовница на баща му в продължение на много години?

— Искам и ти да се срещнеш с Мосю!

При споменаването на това име нещо изскочи в паметта на Амели. Злобно ухиленото лице на Диего изплува от миналото. „Ти не си д’Орвил, беше й казал той, баща ти е Мосю — и аз знам кой е Мосю.“

— Мосю е баща ми — каза Жерар и я целуна по бузата, — не знам защо винаги сме го наричали просто Мосю.

Тя изглеждаше толкова пребледняла и напрегната, докато седеше до него в колата. Той си помисли, че й е зле.

— Майка ми ли те разстрои? — попита я, завивайки покрай ъгъла на Пон дьо Сюли. — Трябваше да се досетя, че Леони ти е майка — ти изглеждаш точно като нея.

Амели не можеше да продума. Беше й прилошало. Трябваше да избяга от него — от цялата ситуация. Уплашеното й съзнание не можеше да признае ужасната истина… ако Диего беше прав, тогава тя и Жерар бяха деца от един и същ баща.

Амели се втурна в хотелския апартамент и започна истерично да хвърля нещата в големите куфари, да подканя гувернантката и да успокоява уплашените деца.

— Отиваме на морето — каза им тя. — Баба с нетърпение очаква да ни види.

Бе лежала будна, разплакана, заровила глава във възглавницата си, бе проклинала Диего, а мислите й се блъскаха една в друга, докато мозъкът й не отказа да прехвърля за пореден път възможностите. Няма никакъв смисъл, отчаяно си помисли тя, един-единствен човек знае истината. Трябваше да отиде във Вилата и да попита майка си.

В шест часа сутринта вече бяха слезли долу и Ле и Леонор, вече съвсем разсънени, много се вълнуваха. Влак — а после вила до морето с баба. Колко забавно!

Влакът тракаше по релсите, а във вагона бе горещо и задушно. Щом отвореха прозореца, в купето нахлуваха песъчинки и сажди, а когато го затвореха, настъпваше непоносима задуха. Децата се отегчиха и станаха раздразнителни, Амели имаше страхотно главоболие и си мислеше, че пътуването никога няма да свърши. Най-сетне влакът започна да забавя скоростта си покрай брега на синьото Средиземно море, отминавайки маслинови и лимонови горички. Духът й малко се повдигна при вида на тази умиротворена красота, скоро щеше да види Леони. Тя трябваше да знае — нейната майка трябваше да й каже истината.

73.

Слънцето светеше от безоблачното небе, докато Леони вървеше по варовиковата пътечка покрай нос Сен Хоспис, а Шоколад я следваше по петите. Бе пет часът, скоро слънцето щеше да започне да губи силата си и вечерта да стане мека и уханна, време за едно питие на терасата с Джим. Животът бе почти съвършен; дори отсъствията на Джим по време на пътуванията му до Америка само ги правеха по-щастливи, когато се върнеше и те отново бяха заедно. Миналото й изглеждаше толкова отдалечено! Онова, което й бе останало, бе солидно и реално, работата й с децата в Шато д’Орвил, нейните добри приятели, нейният дом и нейната земя и най-вече любовта й към Джим. Той бе радостта на живота й, с него споделяше всичките си удоволствия, независимо дали се отнасяше за чиния пресни лангусти от залива или пътуване до непозната страна, или пък просто някоя звездна нощ на терасата на Вилата, заслушани в шума на морето. Дори образът на Мосю бе избледнял и останал някъде в миналото, макар често да виждаха яхтата му в залива. А и колкото по-малко осезаема ставаше неговата заплаха, Сахмет сякаш отпускаше хватката над въображението й. Леони вдигна Шоколад и положи умореното й малко телце на рамото си, а тя я възнагради с благодарно мъркане.

А дали беше въображение? Беше ли се убедила през всичките тези години, че Сахмет управлява съдбата й? Тя ускори крачка, нямаше да мисли за това сега. То бе далечно, останало назад — в отдавна погребаното минало — реалността бе тук, слънцето искреше по гребените на малките вълнички в синия залив, в маслиновите горички ухаеше на цветя и диви билки. Тя бързо изкачи широките стъпала, свързващи плажа с къщата, спря се по средата и се ослуша. Какво беше това? Прозвуча й като детски смях. Да! Ето пак. Две еднакви засмени личица я гледаха над парапета на терасата — Ле и Леонор се бяха облегнали там и й махнаха.

— Здравей, здравей, бабо — извика Леонор, — дойдохме да те видим.

За миг Леони не можеше да повярва, а после с радостен възглас се затича по стълбите към внучките си.

Сияещите им усмихнати лица очакваха да ги целуне, а ръцете им бяха нетърпеливи да я прегърнат. Тези деца нямат никакви задръжки, помисли си тя, опитвайки се да преглътне радостните сълзи, като ги притисна да себе си.

— Я да ви видя — каза тя и тихо се засмя, хванала ги за ръцете. — Ти си Леонор, защото имаш кехлибарените очи на майка си, а ти — Ле — със сини очи като баща си.

— А ти много приличаш на мама — каза Ле.

— Само че си по-хубава — добави Леонор, увиснала на ръката на Леони. — Мама каза, че си била много хубава и много дълго си чакала да ни видиш.

— Откакто сте се родили — потвърди Леони, стискайки по-здраво малките им ръчички в своите.

— Не си ли ни видяла тогава, когато сме се родили? — попита Ле.

— Не. Сега ви виждам за пръв път… и бях толкова щастлива, когато ви зърнах на терасата. Но къде е майка ви?

— Тя е вътре и говори с Джим. — Ле се втурна в къщата. — Ще я доведа.

Леони погали меката кафява козинка на Шоколад, котката се потърка о крака й и се обърна по гръб с извита настрани глава и свити лапички, в очакване да я почешат по корема.

— О, колко е хубава — Леонор погали с нежна ръка мекичкото пухкаво коремче.

— Мамо!

Погледът на Леони срещна този на дъщеря й и сякаш годините на раздяла загубиха силата си като затворени страници на вече прочетена книга.

— Мамо, трябваше да те видя.

Амели прегърна Леони и сълзи започнаха да се стичат по бузите й.

— Имам нужда от теб — прошепна тя.

— Разбира се, разбира се, скъпа — ръката на Леони успокояващо загали копринената коса на Амели. — Ти си тук сега, всичко ще бъде наред.

Хвана Амели за ръката и я въведе в прохладния салон. Само преди час си бе мислила, че животът е почти съвършен — и сега той наистина беше такъв. Най-сетне дъщеря й бе при нея. Тя имаше нужда от нея. И я беше нарекла „мамо“.

Джим ги очакваше в салона, а двете малки деца вървяха след тях. Лицето на Леони бе спокойно и леко усмихнато от задоволство, докато Амели сядаше на дивана до нея, но момичето плачеше. Той бе усетил напрежението на Амели, докато чакаха Леони да се върне, тя изглеждаше уморена и разстроена, макар децата да бяха достатъчно енергични след уморителното пътуване. Те стояха на вратата, Леонор смучеше палеца си, а Ле подскачаше от крак на крак.

Слава Богу, Леони добре се оправяше със ситуацията. Това бе сигурно един от най-щастливите дни в живота й и той трябваше да направи нещо, за да помогне. Трябваше да ги остави насаме, да си кажат една на друга всичко, което им бе необходимо.

— Елате с мен, вие двете — извика той и хвана децата за ръце, — да отидем да видим какво има за нас в кухнята на мадам Френар, тя пече страхотни курабийки — а после какво ще кажете да слезем до плажа?

Амели изтри сълзите си с опакото на ръката си.

— Той е толкова мил човек, твоят съпруг — каза тя, — така изпълнен с разбиране.

Леони се питаше какво ли е причинило тези сълзи — имаше нещо повече от повторната им среща, сигурна бе в това. А и Амели не изглеждаше като човек, който лесно се разплаква.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива, че сте тук, Амели — ти и децата. Те са толкова хубави! Надявам се, че ще останете за известно време?

Тя изведнъж се уплаши, че може да ги загуби така изневиделица, както се бяха появили.

Амели си пое дълбоко въздух.

— Бяхме в Париж. Тръгнала бях да те видя, но… срещнах един човек там… О, всичко е толкова объркано, мамо — сълзите отново нахлуха в очите й и тя заподсмърча ядосано. — Съжалявам, нямах намерение да плача. Исках да бъде щастлива среща. Доведох децата си, за да се срещнат с теб. Но, разбираш ли, мамо, срещнах един човек в Париж и се влюбих.

Сълзите се стичаха незабелязано по бузите й и Леони й подаде кърпичката си.

— Е, скъпа, та това е толкова естествено и ме радва. Защо плачеш тогава?

Амели лекичко изтри очите си.

— Не искам да те наранявам, като ти задавам въпроси — не искам да се ровя в живота ти, мамо. — Тя дълбоко си пое въздух. — Името на човека, в когото съм влюбена, е Жерар дьо Кормон.

Леони с усилие сподави пристъп на истеричен смях. Само до преди малко сама се бе поздравила, че миналото най-сетне е забравено и че Мосю е изчезнал от живота й. Жерар дьо Кормон! По-големият син, малкото момче в кафенето преди толкова много години — той приличаше на Мосю, спомни си тя, тъмносини очи, тъмна коса, същият надменен профил. Амели се беше влюбила в сина на Мосю!

Амели с тревога наблюдаваше реакцията на майка си. В погледа на Леони се долавяше умора и тъга — но не и ужас, какъвто бе очаквала, ако…

— Мамо — ръката й се протегна и хвана ръката на Леони. — Аз знам само част от историята, само повърхността, и не се ровя в живота ти, нито пък те критикувам, но разбираш ли, аз трябва да знам истината. — Тя отново си пое дълбоко въздух. — Наистина ли съм д’Орвил… или… или аз също съм дьо Кормон?

Майка й я погледна изненадана, без никакво колебание, без никакъв опит да се скрие евентуалната тайна.

— Защо, разбира се, че си дъщеря на Шарл д’Орвил, как иначе щях да те дам на семейството му да те отгледа? — Изводът от въпроса на Амели внезапно стигна до нея. — Бедното ми момиче, бедничката ми, нека да ти разкажа какво се случи, ти трябва да знаеш.

— Не — Амели изпита такова невероятно облекчение, че не се нуждаеше от повече обяснения. — Не, няма значение. Това е единственото, което имах нужда да узная. — Очите й се напълниха със сълзи на щастие. — Би било твърде ужасно. Мамо, Жерар иска да се омъжа за него — той ме заведе в дома си и ме запозна с майка си… ето как научих.

Леони внезапно се изпълни с подозрения. Синът на Мосю твърдеше, че е влюбен в Амели — но дали наистина бе така? Може би просто играеше игра, може би бе в съюз с баща си — може би Мосю най-накрая бе хванал Амели в капана си. О, господи… но тя не можеше да сподели съмненията си с Амели, момичето вече бе преживяло достатъчно. Какво трябваше да направи?

— Жерар иска да се омъжиш за него?

— Да — о, той е прекрасен, мамо, не мога да ти опиша. Никога преди не съм се чувствала така. През целия си живот съм обичала Роберто, но не беше същото. Знам, че ти и бащата на Жерар — ами, че се мразите един друг — но вече това не е ли минало? Толкова много години са минали, наистина ли това още има значение?

Горката Амели, горкото, горкото момиче. Тя не знае, че Мосю е отговорен за смъртта на собствения й баща… за неговото убийство! А Жерар — не е ли като Жил дьо Кормон и не търси ли отмъщението, за което бе жадувал Мосю? Амели доверчиво я гледаше в очите в очакване на отговора й — как би могла да й каже тези ужасни истини? А и ако го направи, нямаше ли да загуби дъщеря си отново, този път завинаги? Това бе риск, който не бе готова да поеме. Леони дълбоко си пое въздух, трябваше сама да се справи с това, макар и съвсем да не знаеше как.

— Тъкмо одеве, докато вървях, си мислех, че вече всичко ми изглежда толкова далечно — погребано в миналото. Единствено настоящето има значение сега, Амели, ти си напълно права. Ами кога ще се запозная с Жерар дьо Кормон?

Амели сведе поглед.

— Не знам. Разбираш ли, аз просто избягах. Искам да кажа, че не можех да остана в Париж, не можех да бъда с него — докато не узная истината. О, скъпа мамо, той сигурно си мисли, че го мразя, какво да правя? Може би трябва да му се обадя и да му обясня.

Леони се засмя накриво.

— Ако Жерар прилича малко на баща си, той съвсем точно ще е преценил къде си и вече ще е на път за насам.

Нещо не беше наред. Джим наблюдаваше как Леони се усмихва на цялото семейство, докато седяха на масата за вечеря, за пръв път заедно. Някаква сянка бе паднала над природната й ведрина, нещо се спотаяваше в дъното на очите й, някаква едва доловима тревога. Сигурно не бе старият страх от Жил дьо Кормон? Човекът бе инвалид, безпомощен и вероятно още живееше в страх, че убиецът, който се опита да го изнуди, ще се върне да го заплашва отново.

— Е, това е истинско празненство — потупа Джим ръката на момиченцето до себе си. — Ти Ле ли си или Леонор? — усмихнат я попита той.

Детето се разкиска.

— Ле.

— Добре, Ле, ето ти малко лимонада — и малко за Леонор. — Джим напълни чашите им от една голяма кристална кана, в която плуваха блестящи късчета лимон. — Сега ще вдигнем тост. За майка ви и за баба ви — най-сетне заедно.

Той се чукна с децата и всички се разсмяха, когато лимонадата се изплиска на покривката.

— Днес сигурно е най-щастливият ден в живота на майка ти — каза той на Амели, — с години чакаше да се случи това.

Амели се отпусна; сякаш винаги ги бе познавала, чувстваше се толкова спокойно с тях и толкова уютно.

— Може би ще ни виждате много по-често вече — сега, когато ще се омъжвам за французин. Или поне така си мисля — ако той още ме иска.

— За французин ли?

Амели приличаше на Леони, когато се усмихваше, цялото й лице се озаряваше.

— Жерар дьо Кормон. Мама не ти ли каза?

Погледът на Джим срещна този на Леони. Значи това беше. Господи, момичето смяташе да се омъжи за сина на Мосю!

— Радвам се да го чуя, Амели — каза той, докато помагаше на децата да се справят с печеното пиле. Как се отнасяше към това Леони? Той я погледна как отпива от виното си, сякаш прекалено силно стискаше чашата. Е, ето че това бе нещо, което не бяха предвиждали. Какво ли щеше да е следващото?

Историята, която майка му най-сетне му бе разказала, продължаваше да преминава през съзнанието на Жерар, докато управляваше в нощта голямата синя кола, модел на дьо Кормон. Нищо чудно, че Амели бе избягала, но имаше само един човек, при когото можеше да е отишла — Леони. Той не бе осъзнал ужасния страх, обхванал съзнанието й, не и докато Мари-Франс не му разказа всичко, макар да се бе заклела, че Леони й е казала истината, сигурна бе в това. Мосю е бил любовник на Леони — но не и баща на детето й. Жерар ядосано натисна педала за газта. Нищо не можеше да застане на пътя му — нито баща му, нито Леони, — той и Амели принадлежаха на бъдещето и имаха право да бъдат щастливи. Намали скоростта, щом влезе в покрайнините на Ница и се отправи към крайбрежния път — почти бе стигнал, само още няколко километра и щеше да бъде с Амели.

Слънцето огряваше склона, когато той най-сетне зави покрай старата Вила. Жерар погледна часовника на таблото — показваше едва седем, прекалено рано за подобно посещение. Ами ако Амели не беше там? Той отхвърли тази идея, докато излизаше от колата, затръшвайки вратата след себе си. Разбира се, че беше там, къде другаде можеше да отиде? Външната врата стоеше отворена и той чуваше звук от движение на мокър парцал по пода. За миг се поколеба, преди да натисне звънеца.

— Здравейте — тихо извика той.

Едно лице се мярна през процепа на вратата в отдалечения край на салона.

— Здравейте — извика Жерар, — съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но идвам чак от Париж. Има ли някой буден?

Мадам Френар кимна.

— Вие сте Жерар дьо Кормон. Мадам Джеймисън ви очаква, ще й кажа, че сте тук.

Жерар се загледа след нея изненадан, тя го очакваше?

Мадам Френар се върна.

— Мадам Леони ви моли да я почакате в салона, господине. Ще ви донеса кафе, а мадам ще дойде след няколко минути.

Тя го въведе в салона и отново изчезна. Жерар седна на дивана, а после отново се изправи, нервно закрачи из шикозната стая. Странна щеше да бъде първата среща с жената, чието присъствие в сянка бе белязало целия му живот.

Леони се изправи на вратата, а Джим стоеше зад гърба й. Той отказа да я остави да се оправя с това сама.

— Вече не можеш да решаваш само за себе си — противопостави й се той, — това засяга и мен, както и теб, а и освен това усещам, че имаш нужда от някого, който да застане зад теб.

Тя бе благодарна, че можеше да се предаде, изобщо не бе сигурна какво ще се случи. Впечатленията на Джим от честността на Жерар щяха да бъдат решаващи.

— Добро утро — гласът на Леони бе нисък и Жерар стреснат се обърна.

— Мадам.

Той пристъпи напред и й подаде ръка. Прилича на Мосю, по времето, когато се запознах с него, помисли си Леони и долови същия силен характер, същата могъща воля, която бе накарала Мосю да преуспява в бизнеса. Но очите му имаха по-мек блясък и весели гънчици в ъгълчетата си. Сега й се усмихна открито — и тревогата и умората от лицето му изчезнаха.

— Това е моят съпруг, мистър Джеймисън.

— Е — каза Джим, докато наливаше кафе — да чуем, каквото имате да ни кажете, мосю дьо Кормон. Амели е тук с майка си, но ни се струва, че ни дължите известно обяснение, преди да я видите.

Той изучаващо разгледа Жерар, докато разбъркваше кафето си, подобно баща, преценяващ евентуалния кандидат за ръката на дъщеря си, с благодарност си помисли Леони.

Жерар се поколеба.

— Не е лесно…

— Можете да говорите свободно, Жерар — тихо каза Леони, — в тази къща нямаме тайни.

— Много добре, мадам, макар че имам да кажа съвсем малко неща. Обичам Амели. Срещнахме се в Париж преди няколко седмици, макар че може да се каже, че я познавам от години, благодарение на приятелството си с братовчед й Себастиау ду Сантус. Нямах представа, че е ваша дъщеря, докато майка ми се запозна с Амели и тогава, естествено, тя разбра. Тя ми каза за делото, което баща ми някога завел срещу вас и как вие сте скрили дъщеря си от него. Вашата дъщеря, мадам — не неговата.

Жерар спря, за да подчертае момента.

Леони бавно кимна.

— Продължете.

— Тук съм, за да помоля Амели да се омъжи за мен — и да помоля вас да не позволявате миналото да накърни нашето съвместно бъдеще. Това е вашето минало, мадам, и миналото на моя баща. Умолявам ви да не позволявате на грешките му — на греховете му — да повлияят върху вашата преценка. Тук съм единствено, защото обичам Амели — може би по начина, по който баща ми ви е обичал някога.

— Вашият баща никога не ме е обичал. — Думите избликнаха от устните й, сякаш бяха трептели там в очакване да бъдат изречени след години.

— Простете ми, мадам, но мисля, че грешите. Трагедията на моя баща е, че е бил прекалено свързан с вас — и поради някои изкривявания на характера си е бил неспособен да го покаже.

Леони избягваше погледа на Джим. Защо така лудо туптеше сърцето й?

— И как смятате, че баща ви ще реагира на факта, че вие възнамерявате да се ожените за дъщеря ми — момичето, което някога обяви за свое дете?

Жерар изразително сви рамене.

— Никога не съм знаел какво изпитва баща ми, но каквото и да е то, няма да повлияе на моето намерение да се оженя за Амели. Моят живот си е мой собствен.

Леони му повярва, лицето му бе искрено и разтревожено. Той бе отчаяно влюбен млад мъж. Не й се щеше да го казва, но трябваше.

— Има и нещо друго, което трябва да знаете за баща си и тогава ще разберете защо толкова се тревожа за вашите намерения и безопасността на Амели. Трудно ми е да ви кажа това, Жерар, но баща ви беше… замесен в смъртта на Шарл д’Орвил.

Жерар се заинтересува.

— В смъртта му?

— Стана един нещастен случай — нищо не е доказано и досега, но имам причини да вярвам, че той е бил… замесен.

Нямаше ли да има край всичко това? Жерар хвана главата си с ръце. Чуваше Леони да говори сякаш от много далеч.

— Баща ви ме накара да се страхувам за безопасността на Амели — заради него трябваше да я скрия в Бразилия при семейство д’Орвил… заради него не можех да живея с детето си…

Жерар отчаяно се бе втренчил в пода. Бе по-лошо, отколкото можеше да си представи. Той достатъчно добре познаваше баща си, за да знае как трябва да я е измъчвал, но да е „замесен“ в смъртта на Шарл д’Орвил…

— Баща ми ли го е убил?

— Не… не, не го е убил той… той е бил замесен…

Леони не можеше да го наранява повече, не беше негова вината… как можеше да му каже, че баща му е убиец?

— Мадам Леони, баща ми е един старец — по-стар от годините си. Той е инвалид. От години не може дори да говори и само с горчиви усилия успя малко да овладее немощта си. Каквото и да се е случило в миналото, мога да ви уверя, че сега е неспособен дори да се грижи за себе си, постоянно се нуждае от грижи. Не мога да кажа, че е забравил миналото, защото не знам дали е така. Никога не съм бил близък с него, никой никога не е бил, освен може би вие. Но мога да ви обещая нещо. Нищо никога няма да нарани Амели. Тя е в безопасност сега, мадам, сигурен съм в това. Не мога да ви моля да простите греховете на баща ми — но ви моля да не им позволявате да ни повлияят. Нека тази война да не продължава, мадам, защото Амели и аз ще бъдем единствените жертви!

Джим се приближи до Леони и я прегърна през рамото.

— Жерар е прав, миналото си е минало. Ако той и Амели се обичат, това е единственото, което има значение.

Жерар го погледна с благодарност — ако някога бе имал нужда от съюзник, то това бе точно в този момент.

Леони стисна ръката на Джим, искаше й се да му повярва, наистина й се искаше да му повярва.

— Жерар! — Амели бе застанала на вратата, а децата надзъртаха иззад дългите поли на роклята й. Сънят изчезна от очите им, щом го разпознаха.

— Жерар, това е Жерар — извикаха те и се затичаха към отворените му обятия.

Леони видя как любовта озарява лицето на дъщеря й. После погледна Жерар и внучките си, които се бяха покачили на коленете му, докато той се усмихваше на Амели над главите им. Разбира се, той я обичаше. Те си принадлежаха и тя нямаше право да ги разделя. Миналото си беше минало — нейно и на Мосю. Жерар се закле, че той е безсилен сега. Тя вдигна глава към Джим и неговият поглед я увери в правотата на мислите й.

— Е — весело съобщи той, — малко е рано за шампанско, но ви предлагам да го отпразнуваме на закуска. Хайде, Леони, да оставим тези двамата насаме. Ле, Леонор — елате да видим какво се приготвя в кухнята.

Жерар и Амели се гледаха в очите от двата края на стаята.

— Значи вече знаеш историята?

Той кимна.

— Това е тяхната история — не нашата.

Жерар прекоси стаята и я взе в обятията си, на които тя принадлежеше.

— Обичам те, Амели — прошепна той, — никога вече недей да бягаш от мен.

— Никога.

Тя притисна лице до рамото му и той усети уханието на косата й.

— Амели, баща ми е бил мъжът, от който майка ти се е страхувала през всичките тези години, онзи, който е усещала като заплаха за теб. — Тя се размърда и го погледна смутено. — За нас е трудно да разберем подобни чувства, но аз не се и съмнявам, че те са били истински — тогава. Всичко е минало, Амели. Той сега е един безпомощен старец. Искам да освободя живота ни от това бреме веднъж завинаги. Ще дойдеш ли с мен след обяда да те запозная с него — като негова бъдеща снаха? Моля те, Амели, заради мен?

— Разбира се.

Амели не се поколеба дори за миг. Щом Жерар казваше, че всичко ще бъде наред, значи наистина щеше да бъде така.

Жерар въздъхна с облекчение. Миналото можеше да бъде погребано и с него да се свърши още днес.

Апартаментът на Жил дьо Кормон в Хотел дьо Пари заемаше половин етаж. Големите му балконски прозорци, гледащи към тропическите градини и залива, бяха със спуснати щори срещу силното следобедно слънце, което потапяше стаята в един твърде хладен сумрак. Жерар настани Амели в едно кресло до прозореца и отвори капаците на прозорците, за да влезе слънцето, докато прислужникът отиде да уведоми Мосю дук, че вече са там.

— Всичко е наред — увери я Жерар, — когато го видях тази сутрин, той бе в добра форма. Каза, че това е най-добрата новина, която е чувал от години и че ще е щастлив да се запознае с теб. Той просто се надява да не бъдеш разстроена от неговата слабост — и от нещастията на миналото.

Макар да му се усмихваше, Жерар усещаше, че тя е много нервна, нямаше съмнение в това. В края на краищата, баща му бе причината, че тя никога не бе могла да бъде с майка си.

— Мосю дук ще ви приеме сега, господине, мадам.

Жил ги очакваше зад широко, облицовано с кожа бюро, отрупано с книги и документи, а очилата за четене бяха поставени на страницата, до която бе стигнал в томчето, разтворено пред него. Един от капаците на прозорците бе отворен и светлината се процеждаше през него, така че отначало бе трудно да се открои лицето му и Амели застана несигурна пред бюрото.

— Простете ми, че не съм способен да ви поздравя както подобава, но чувствайте се добре дошла, скъпа моя. Много отдавна чакам този момент.

Гласът му бе нисък и леко дрезгав, а изреченията му бяха накъсани, за да може да си поеме дъх. Усилието, което трябваше да полага, бе огромно и Амели изпита безкрайно съчувствие към него.

— И аз съм щастлива да се запозная с вас, Мосю.

Тя неволно го бе нарекла както някога Леони и Жил потръпна. Тя толкова много приличаше на майка си, че бе болезнено, косата й бе също така златиста — с цвят на добро шампанско… спомни си как го бе наричала така през всичките тези години… Насила върна мислите си към настоящето, Жерар говореше за нея.

— Ти ще заобичаш децата, татко, две готови внучки, какво повече може да иска човек?

Внучките на Леони! Разбира се! Жил се облегна назад с усмивка, размишлявайки над добрия си късмет. Тук стоеше момичето, което бе търсил повече от двадесет години и бе негова най-сетне — бракът с Жерар щеше да подсигури това. И не само това, децата й също щяха да бъдат негови — под неговата власт, щеше да ги моделира, както си поиска. Доволна усмивка се появи на устните му и щом я забеляза, Жерар също изпита задоволство. Старецът изглеждаше щастлив за пръв път от години. Това сигурно бе най-доброто нещо, което можеше да се случи.

Един келнер пристигна с изстуден чай и Жерар подаде чашата на баща си, забелязвайки неволното потрепване на ръцете му. Надяваше се, че вълнението не е било прекалено голямо за него — в края на краищата, много неща му се струпаха за един ден.

— След малко ще си тръгваме, татко — каза той, отпивайки от чая, — не искаме да те изморяваме.

— Глупости — отвърна Жил с груб тон. — Не съм уморен. Може би скоро мога да видя внучките си. Доведете ги на яхтата утре — мисля, че ще им хареса там.

— Сигурна съм, че ще им хареса.

Амели леко приближи стола си, за да може да го вижда по-добре. Любовникът на майка й посрещна погледа й с хладина. Очите му бяха като тези на Жерар, само малко по-тъмни, а погледът му бе по-интензивен — но това сигурно бе заради лошото му зрение — ползваше очилата си само когато четеше. Още бе красив мъж, но се долавяше и някаква крехкост, свидетелстваща за продължителната болест. Макар че раменете му бяха широки и тя успя да съзре у него силния мъж, който бе бил някога. „Силен и груб“ го бе описала Леони… и може би точно такъв бе бил той с нея. Но сега бе просто един човек, остаряващ в самота, жертва на опустошителния удар, направил го инвалид.

— Сега те оставяме, татко — достатъчно бе за днес. Ще се върнем утре с децата.

— Елате по-рано — ентусиазирано каза Жил, — по-рано.

— Ще дойдем за закуска — засмя се Амели, — децата ще го очакват с нетърпение.

Този път тя заобиколи бюрото, за да му стисне ръката, отвръщайки поглед от инвалидната количка, тъй като очевидно той не искаше тя да я вижда.

Мосю почувства хладна ръката на Амели и я погледна в очите, понесен в света на спомените от погледа й, който бе като този на Леони.

— До утре тогава — каза тя, навеждайки се импулсивно, за да го целуне по бузата.

Жил наблюдаваше как двамата минават хванати за ръка през кабинета, обръщайки се да му махнат на вратата. Значи синът му бе спечелил там, където той загуби! Пръстите му лекичко докоснаха мястото, където го целунала Амели. Но той още не бе свършил. О, не! Още не бе загубил — всъщност играта едва сега започваше.

Хоскинс лично занесе бележката, шофирайки от Монте Карло до Вилата и изчака за отговора. Леони бе сама, от терасата виждаше Джим в малката лодка на носа да лови риба, а Жерар и Амели бяха завели децата в Ница в остатъка от следобеда.

Голямата синя кола бе паркирана на алеята и Хоскинс нетърпеливо чакаше отговора.

Тя отново погледна тежката бяла картичка, в горния край на която бе гравирано просто „дьо Кормон“. Почеркът му бе малко по-остър, но въпреки това познат и отново я прониза внезапен страх.

Тя развълнувано крачеше по терасата. Той бе прав. Разбира се, че трябваше да се срещнат и да обсъдят ситуацията — та нима децата им не смятаха да се женят? Тя препрочете бележката, думите бяха съвсем безобидни. Но не им се доверяваше. Жил бе умен — никога не се е случвало да не замисля нищо. А тя бе сигурна, че още не е приключил с нея.

Загаси лампите на терасата и в спалнята. Един кратък отблясък от слънцето освети статуята на Сахмет и Леони за миг застана пред нея, втренчена в невиждащите й очи. Тя колебливо протегна ръка и докосна познатата й фигурка; камъкът бе затоплен от слънцето, приличаше на жива плът.

Шоколад сънено се обърна по гръб на леглото, където дремеше, ала за пръв път Леони я пренебрегна. Измъкна един празен лист и набързо надраска на него:

И преди да е променила решението си, се забърза по пътечката и го подаде на Хоскинс.

Той докосна шапката си и й благодари.

— Мосю каза да дойда в шест, за да ви взема, мадам — каза той и се качи в колата. — Веднага се връщам.

Леони се загледа след колата, докато тя се отдалечаваше надолу по алеята, следвана от облак прах. Мосю е знаел, че тя ще отиде.

74.

Леони обви лекия колан около кръста си и приглади полата на простата ленена рокля в кайсиев цвят. Отражението в огледалото бе на една стройна жена, небрежно елегантна, със сресана назад руса коса и широко живо лице, загоряло и златисто от слънцето. Бе в същата стая, където като младо момиче се бе подготвяла да се срещне с Мосю, увивайки тънки шалове около евтината памучна рокля, така че да изглежда по-стилна. А после се бе запътвала към яхтата на Мосю, точно както сега. Само че тогава той я бе любил. Тя взе малката бяла кожена чантичка и погледна вътре. Револверът бе незабележим, сгушен в белия хастар на чантичката — единствено черният му цвят изглеждаше смъртоносен. Затвори чантичката и я сложи под мишницата си. Беше готова.

Яхтата бе в отдалечения край на малкия кей, изолирана от останалите по-малки лодки, закотвена в дълбокото. Бе точно шест и половина, когато Леони стъпи на пасарела и закрачи по познатата й палуба. Спомените нахлуха в съзнанието й и тя се спря за миг, за да се огледа. Там горе стояха заедно, печаха се голи на слънцето и тя го хранеше с плодове за обяд, после се гмуркаха от платформата в най-синьото на морето. Бяха крачили по тази палуба много звездни нощи след дългите, изпълнени с мечтания и искрящи от шампанско вечери, преди той да я занесе в спартанската спалня, където жадно се поглъщаха един друг в неудържима страст.

Стомахът й се сви от страх, първо лекичко я престъргваше и тя сложи ръка там, за да спре болката, но после тя нахлу в нея и Леони разтреперана се облегна на перилата на палубата. Никой не се виждаше наоколо и тя разбра, че е сама с Мосю на лодката. Той я очакваше в салона, точно както и първия път. Какво ли щеше да й каже? Какво ли щеше да направи?

Леони се стегна. Може би грешеше и той не замисляше нищо, може би бе просто един уморен, болен човек. Но ако не беше така… тя още по-плътно стисна под мишницата си малката бяла чантичка и изправи рамене. Отметна глава назад, вирна брадичка и се запъти към кабинета.

Мосю стоеше до масата, а на стената зад него висеше нейният портрет, рисуван от Ален Валмон. Трябваше да го знам, помисли си тя горчиво. Той тежко се подпря на бастуна със сребърен връх, който държеше в дясната си ръка, а инвалидната количка стоеше — зловещо — до него. Освен бастуна и новата му слабост времето се бе понесло с тридесет години напред и застанала до вратата, Леони сдържа дъха си. Не беше страх онова, което усети, а някогашната магия. Щом очите й се адаптираха към сумрака на стаята, тя видя новите черти на болестта и болката по лицето му, слабото треперене на ръката му, стискаща бастуна. Но очите му бяха същите — неразгадаеми, тъмносини, втренчени в нея с някогашната си интензивност. Физическата слабост на Мосю не бе повлияла на съзнанието му, нито на емоциите.

— Леони — гласът му бе хладен и любезен, но по-дрезгав от преди — радвам се, че дойде.

Тя изчака той да затаи дъх, преди да продължи.

— Ти изглеждаш хубава както винаги, разбира се. Този цвят на теб винаги ми е бил любим.

Леони още стоеше до вратата, наполовина вътре, наполовина вън.

— Няма ли да влезеш? Както сама можеш да видиш, шампанското ни чака.

Бутилката „Родере Кристал“ стоеше в сребърната купа за охлаждане, покрита с ледени капчици. Пурата му тлееше в пепелника и тънка струйка сивкав дим пронизваше въздуха. Облегнат тежко на бастуна си, Мосю й подаде ръка.

— Моля те, Леони, дошла си толкова отдалеч…

Леони колебливо прекрачи прага на стаята, движейки се внимателно, сякаш вървеше по опъната тел. Можеше да различи жилките по лицето му, докато я чакаше, и осъзна, че за него трябва да е било върховно усилие да стои изправен, когато тя пристигне. Избягвайки ръката му, седна срещу него и без ни най-малко усещане за триумф започна да наблюдава неговата безпомощност, докато той се разполагаше в голямото зелено кожено кресло — същото, което тя бе избрала за кабинета му в къщата на площад „Сен Жорж“.

— Е — каза Мосю, наливайки шампанско в предварително приготвените кристални чаши, — сега ролите са разменени от първия път, когато дойде на тази яхта, Леони. Спомняш ли си този ден? Бе едно бедно и отчаяно младо момиче, изоставено от любовника си. Ти беше безпомощната — а аз силният. Но погледни ме сега. Сигурно някой може да каже, че това е божие възмездие, ако вярва в Бога.

— Не съм тук, за да говорим за миналото, Мосю, нито за нас.

Жил вдигна чашата и й я подаде.

— Съжалявам, че не мога да ти я донеса.

Ръката й лекичко докосна неговата, докато поемаше чашата и този кратък допир предизвика отговор във всеки от тях.

Леони бързо си седна на мястото. Тя отпи малка глътка шампанско, докато го наблюдаваше над чашата си.

— Леони, ако се върнеш при мен, всичко ще бъде отново наред, разбираш ли? Имаш достатъчно сила за двама — с теб ще мога да бъда отново себе си, макар и остарял.

Погледът му бе настойчив почти до фанатизъм и в устрема си той се наведе напред, сграбчвайки края на бастуна с леко разтреперана ръка.

— Не виждаш ли, Леони, имам нужда от теб сега и ти имаш нужда от мен — въпреки че се преструваш, че не е така. Знам, че изпитваш същото, което изпитвам и аз — винаги си го изпитвала.

Гласът на Леони бе твърд и леденостуден.

— Говориш глупости, Мосю. И както казах преди, не съм тук, за да обсъждаме нашия живот, тук съм, за да говорим за децата ни.

— Леони, забрави миналото — забрави всичко освен мен и теб. Моля те да се върнеш при мен… отново ще бъдем заедно, ти ще живееш като кралица, ще ти дам всичко, което поискаш, само кажи, че ще се върнеш при мен. Имам нужда от теб, Леони.

Сега той се нуждаеше от нея — сега би направил всичко, за да я накара да остане. Гневът в нея нарастваше и избиваше, разтрепервайки я физически.

— Не разбираш ли, Мосю? Мразя те за онова, което ми причини. Никога няма да се върна при теб. Аз съм щастлива жена, имам съпруг, който ме обича — наистина ме обича, Мосю, а не някой, който ме желае с обсебваща лудост. И аз го обичам. Животът ми е пълноценен, а сега, когато имам и дъщеря си и внучките си, не бих могла да желая нищо повече.

Гласът на Леони бе нисък, тя контролираше яростта си, а Мосю отстъпи пред думите й, сякаш ги бе запратила по него.

— Тук съм само заради едно, да обсъдим бъдещето на дъщеря ми и сина ти.

— На дъщеря ти? — думите отровно се заизливаха от устните му. — Само твоята дъщеря ли, Леони? Не забравяш ли нещо?

Наистина ли бе вярвал, че Амели е негово дете или просто се опитваше да я измъчва? Нямаше как да разбере, както обикновено лицето му бе неразгадаемо.

— Амели е дъщеря на Шарл д’Орвил… и нека не забравяме за Шарл д’Орвил…

С едно свиване на раменете Мосю отхвърли изтощителната заплаха.

— Това бе много отдавна, забрави миналото. Но Амели е настояще, истинско настояще. Единствено ти знаеш чие дете е тя — ала всякаква логика показва, че е мое.

— Логиката няма никакво значение за живота ни, Мосю, и вече е много късно да я прилагаш. Да разбирам ли тогава, че няма да позволиш на Жерар и Амели да се оженят, поради това… това нелепо твърдение?

Шампанското се изплиска от чашата по полата й, докато с разтреперана ръка поставяше чашата на масата.

— Съвсем не, Леони. Не, доволен съм, че ще се женят. Само си помисли, Амели ще бъде член на моето семейство — най-сетне. Смея да кажа, че с нея ще се виждаме доста често, когато се омъжи за Жерар. Помисли за това, Леони, след всички тези години на очакване — тя ще бъде моя.

Леони настръхна. Изражението му бе толкова триумфиращо, че тя знаеше, че той крои нещо. Точно така изглеждаше винаги когато побеждаваше.

— Разбира се — продължи той, — щеше да бъде много по-хубаво, ако и ти беше с мен — ние всички заедно бихме могли да бъдем едно голямо щастливо семейство. А и тези прекрасни деца — сега ще бъдат и мои внучки. Да, научил съм много от времето на Шарл д’Орвил, тогава бях по-млад и много прибързан… има други начини да достигнеш целта си освен убийството. Научих най-трудния — да чакам подходящия момент. Има безкрайно много начини да измъчваш хората. Тук дума, там подозрение. Лесно ще бъде да обърна такива млади умове срещу майка им. Бедните малки създания, пренебрегнати от нея. И бедният Жерар, съпругата му винаги е толкова заета, когато той е заминал по работа, виждали са я тук, там и навсякъде, може би дори с някой мъж. Всичко е толкова лесно, Леони. Мога да наглася всичко. Докато, разбира се, ти не се върнеш при мен.

Той наблюдаваше лицето й в очакване на реакция, но изражението й бе дистанцирано, очите й гледаха невиждащо през него, сякаш надзърташе в бъдещето, което той й представи.

— Тези бедни малки момиченца — промърмори той, — тези бедни, бедни малки внучки.

Усмивката му й казваше, че той знае, че печели.

Малкият пистолет изглеждаше прекалено черен в сигурната й ръка и Мосю изненадан се втренчи в нея. Не можеше да е сериозно, не и Леони… просто се опитваше да го уплаши.

Смехът на Мосю се разнесе из стаята, с нерадостно презрително излъчване.

— Никога няма да се справиш с това — каза й той подигравателно, — а и дори да се справиш, никога няма да го направиш. Помисли си само за заглавията по вестниците: „Леони убива любовник — дъщеря й се омъжва за сина му“.

Бе толкова смешно, толкова ужасно смешно. Как можеше така да насочва пистолет срещу него. Сега бе толкова близо до него.

— Ти не можеш вече да манипулираш живота ми — прошепна тя, лицето й бе точно срещу неговото, а пистолетът бе долепен до гърдите му. — Достатъчно. Не мога да понеса повече.

Смехът на Мосю секна изведнъж. Лицето му бе спокойно и целеустремено, когато тя вдигна пистолета и го опря о слепоочието му. Той се усещаше хладен до плътта му и страхът го завладя.

— Ти няма да разбиеш живота им, както направи с нашия — прошепна тя, — моите внучки ще бъдат спасени от теб.

О, Господи, тя наистина смяташе да го направи, щеше да го убие. Той протегна ръка и я хвана за китката. Тя дръпна ръката си, така че пистолетът остана извън неговия обсег и той тежко залитна напред. Почти се бе добрал до него — дори и инвалид, все още съм по-силен от нея, триумфиращо си помисли той, когато ръката му се протегна към пистолета. Сърцето му пърхаше и подскачаше и той се задъха, когато ръката му тупна безпомощно в скута. Не можеше да помръдне, сърцето му вибрираше, блъскаше в агония в гръдния му кош. О, Господи, не отново, не отново, целите му гърди бяха обхванати от изгарящо стягане. Защо не му помогнеше, защо? Леони, Леони, не знаеш ли, че те обичам? Помогни ми!

Безмълвното лице на Мосю я молеше за помощ, докато тялото му бе сгърчено в агония. Лицето му бе станало на петна и той се задъхваше. О, Господи, какво ставаше? Сигурно бяха някъде тук, сигурно имаше таблетки. Леони погледна надолу към пистолета в отпусната й ръка, забравила за него. Само преди миг бе готова да натисне спусъка му. Тъмносините му очи чакаха какво ще направи, ръцете му стояха безсилни пред него, тялото му бе хлътнало на една страна в голямото кресло, а главата му се бе отпуснала върху ръцете.

Вятърът духаше по-силно сега, очите й смъдяха от дима на пурата и Леони вдигна ръка да избърше внезапно появилите се от лютивия дим сълзи. Трябваше да намери таблетките, нали? Трябваше да има някакви някъде тук. Не очакваше ли той да се случи нещо подобно? Димът ставаше по-гъст и тя отмести поглед от сгърченото лице на Мосю към масата. Пурата се бе търколила от пепелника и тлееше на полираната дървена повърхност. Гладкият фурнир вече се бе напукал.

Корабът леко се поклащаше под краката й, когато вятърът се засилеше внезапно и тънките небесносини пердета потрепваха на бриза, а пурата се търколи към тях и се сгуши в гънките им. Красивата завеса бе паднала върху масата като оживяла картина. Това хипнотизира Леони, тя нищо не виждаше вече, само завесата със скритата в нея пура.

„Сахмет, великата господарка, която пуска огнени езици към враговете си и… ги унищожава.“

Сахмет управляваше и двама им сега. Тя нищо не можеше да направи. Такава бе неговата и нейната съдба.

Спокойно прибра малкия черен пистолет обратно в чантичката си и я затвори. Щракването прозвуча предупредително, а след това един пламък лумна нагоре. Леони се наведе, когато сините краища на завесата се сгърчиха, изпепелени от оранжев пламък.

Мосю лежеше неподвижен в стола си, движеха се само очите му.

— Сахмет — прошепна тя, щом погледите им се срещнаха, — помниш ли Сахмет?

Хубавата й ленена рокля в кайсиев цвят грациозно прошумоля, когато тя бързо се обърна, усещайки как погледът му я проследява по пътя й към вратата.

Стъпките й отекваха по полираната тикова палуба и после преминаха в слаб тътен, докато крачеше по пасарела към кея. Мосю затвори очи; болката бе по-силна, а пламъците се приближаваха. Димът бе лютив, задушаваше го, както и собственото му сърце, хвърляше го в тъмнината.

Леони спокойно седна в колата и се загледа в морето. На хоризонта лодките очакваха със спуснати платна завръщането на вятъра, а близо до брега малки фигурки плуваха в спокойната вода. Бе такава тиха, спокойна сцена и тя също се почувства странно умиротворена. Така трябваше да бъде, сега го знаеше. Сахмет се бе погрижила за нещата по свой собствен начин. Сега Мосю никога нямаше да може да нарани Амели или нейните сладки невинни внучки.

Нямаше да казва на никого, нито дори на Джим. Това трябваше да бъде нейната тайна, онази, която щеше да запази завинаги. Мосю бе загинал при нещастен случай, бил е безпомощен и нищо не е могъл да направи, за да се спаси.

Леони дълбоко си пое дъх. Сега бе приключила с него. И със Сахмет. Но никога нямаше да забрави как я гледаха очите му, когато го оставяше.