Скрити страсти

36.

Амели д’Орвил отметна нетърпеливо назад гъстата си руса коса и надникна от плевника към Роберто и Диего, които я чакаха в конюшнята десет стъпки по-надолу. Обратният път изглеждаше ужасно дълъг и тя с копнеж погледна стълбата.

— Казах ти, че няма да го направи — презрително извика Диего, — ти какво очакваше? Тя е момиче, пък и е само на осем.

— Ще го направи — упорито отвърна Роберто ду Сантус, — тя не е страхливец.

По дяволите, мислеше си Амели, сега няма връщане назад — трябва да скоча, Роберто вярва, че мога да го направя… а и няма да се оставя Диего Бенавенте да ме надвие. Провеси голите си крака през плевника, премести се до самия му край, балансирайки несигурно. Диего бе затворил вратата, така че никой да не може да ги види и сега вътре бе твърде тъмно. Тя едва различаваше очертанията им, подпряна с ръце на стената и… зачака. Косата на Роберто, руса като нейната, блестеше в сумрака, докато той бе вперил поглед в нея.

— Всичко е наред, Амели — извика той, избутвайки бала слама на мястото под нея, — това ще омекоти падането ти… няма да се удариш, обещавам.

Трябва да го направи, каза си той, овладявайки съжалението, което изпитваше към нея. Не можеше да остави Диего да спечели, тогава той никога повече нямаше да й позволява да си играе с тях — а Роберто не можеше да понесе да я пренебрегват.

— Хайде — окуражи я Роберто, — аз ще те хвана.

Вкопчила се за гредата, Амели здраво стисна очи и се плъзна по ръба, увисвайки несигурно във въздуха… секундите препускаха… ръцете я заболяха, повече не можеше да се задържа. Земята я притегли към себе си с голяма скорост и тя се просна в сеното с Роберто, който бе предотвратил падането й, като я хвана точно преди да тупне долу.

— Добре ли си? — попита той, поглеждайки я, за да види дали не плаче.

Амели седна.

— Ти ни измами — запротестира Диего. — Роберто сложи сламата отдолу, а така стана поне с няколко стъпки по-ниско. Както и да е, Роберто ти помогна.

— Не съм ви измамила — ядосано извика Амели. Никога не можеше да надвие Диего — той винаги имаше готов отговор. Унижаваше я, защото е момиче и защото бе само на осем години — винаги се надуваше, че той е вече на единадесет, с една година по-голям от Роберто… и непрекъснато я провокираше да прави разни рисковани неща, които бяха свръх възможностите й. Но той още не я беше надвил! Макар че си беше ударила глезена и много я болеше, усещаше, че може да се разплаче.

— Разбира се, че не ни е измамила, Диего — разумно каза Роберто, опитвайки се както обикновено да запази мира между тях, — тя наистина се справи.

Диего разтвори вратата на конюшнята.

— О, хайде — промърмори той, — нека препуснем с конете към полетата с кафе.

— Защо винаги трябва да правим това, което ти искаш, Диего Бенавенте? — извика Амели, измъквайки изпод себе си наболяващия я крак и превивайки се върху балата със слама.

— Хайде, Амели, моля те — примоли й се Роберто, — ще ти дам да яздиш Бичо.

Тя обожаваше Бичо, а да го язди бе удоволствие, което й позволяваше само когато бе изключително благоразположен към нея.

Амели наведе глава.

— Не искам — промърмори тя. — По-добре да си остана тук.

— Остави я, Роберто — каза Диего, запътвайки се нетърпеливо към вратата. — Хайде да се състезаваме — обзалагам се, че Виниций ще победи Бичо някой ден.

Роберто се поколеба.

— Сигурна ли си, Амели?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Хайде, Роберто!

— Ами… добре… ще се видим по-късно, Амели.

Амели изчака да пресекат двора към ливадката до конюшнята, сдържайки сълзите, докато те изчезнат от погледа й. Оу! Глезенът й наистина я болеше.

— Мразя те, Диего Бенавенте — разхълца се тя, побърза да се изправи на крака и закуцука след тях.

От верандата Себастиау ду Сантус наблюдаваше Амели да накуцва през двора, без съмнение търсейки Роберто. Той сдържа импулса си да се втурне след нея и да разбере какво се е случило — щом тя искаше да бъде с момчетата и да участва в момчешките им игри, тогава сама трябваше да си го извоюва. Макар че изглеждаше толкова малка и уязвима в тумбестите си шорти, настояваше да ги носи, за да бъде като Роберто — тя обличаше дори ризите му и приглаждаше колкото се може по-добре назад гъстата си грива, за да изглежда косата й къса като неговата — защото, разбира се, Изабел не й позволяваше да я отреже. Много често, когато д’Орвил посещаваха фазендата на Кастело ду Сантус през празниците, намираха Амели заспала свита на кълбо в леглото на Роберто, двете им руси главици лежаха една до друга на възглавницата, а нейните две котенца дремеха в краката им. Както и да е, каквото и да й се бе случило, обзалагаше се, че Диего Бенавенте има нещо общо с това. Диего го изнервяше въпреки мургавия си добродушен вид и очарователна усмивка — той можеше да се измъкне с изкусни приказки от всяка неприятност. Жалко, че Роберто бе толкова близък с него, но при положение, че родителите им са били приятели през целия си живот и фазендата на Бенавенте бе в съседство с тяхната, бе съвсем естествено Диего да е най-добрият приятел на Роберто. А на горката Амели много й се искаше да изпълнява тази роля.

Той обичаше Амели от първия ден, когато я бе видял — русо сияещо момиченце, което щеше да живее с неговото семейство в пълната с момчета къща. Той, най-големият син на ду Сантус, беше на седем години, а братята му Флавио — на шест, Маркус — на четири и Роберто — само на три. Тя бе влязла в къщата им и в сърцата им толкова спонтанно, сякаш бе дъщеря на ду Сантус, а меките й къдри, продълговатите й кехлибарени очи и женственият й чар го направиха неин предан роб. Първото нещо, което правеше винаги, когато се върнеше в къщи от училище, бе да намери Амели, прекарваше часове наред с нея, яздейки наоколо върху гърба на Зезе, любимеца на Роберто, овена с отрязани рога, малките й пръстчета стискаха власатата му козина, а тихичкото й весело хихикане го развеселяваше, както и опитите й да го пришпори, като го смушква в слабините с малките си пети. А когато порасна, разбира се, понеже Роберто бе по-близък на възраст до нея, той се превърна в най-важния й другар в игрите — но Себастиау си остана нейният изповедник, онзи, на когото казваше всичко — всичките си тайни, страхове и тревоги. Той бе научил Амели да плува, когато тя му бе доверила, че се страхува да не се удави като баща си и майка си — с негова помощ бе преодоляла този страх.

Себастиау смяташе за щастлив деня, в който Изабел д’Орвил бе решила да остане при стария си приятел и далечен братовчед Франциско ду Сантус. Връзката между двете семейства водеше началото си от 1567, когато Франсоа дьо Сен Шапел преплавал от Онфльор до Бразилия и станал един от първите заселници в обширната нова земя. Семейството му никога не загубило връзка с родната си страна и макар името им да се побразилчило, всяко поколение изпращало синовете си обратно във Франция, където получавали образование. Франциско Кастело ду Сантус, неговият баща, никога не забравил топлото гостоприемство, което френското семейство оказало на срамежливия младеж, пристигнал в Париж, за да заеме мястото си в университета, и особено любезността на най-малката им дъщеря, Изабел. Тя го бе вземала със себе си на партита, бе го запознала със своите приятели и го бе посветила в маниерите и обичаите на френския живот, вдъхвайки му нова увереност и карайки го да се чувства у дома си.

Всъщност Франциско си бе въобразил, че е влюбен в Изабел — докато не се върна в къщи и не срещна чернооката Луиза с дълга черна коса. Как бяха успели да си родят руси, приличащи на скандинавци синове — това озадачаваше самите тях.

Тиа Агостиня се показа на широката врата, водеща от трапезарията към верандата, тежката й походка лекичко разклащаше дори еластичните кедрови дъски на пода. Погледът й проследи този на Себастиау, когато в далечината фигурата на Амели се спря за малко, после се наведе да разтърка глезена си, обърна се и бавно започна да се връща по собствените си стъпки.

— Това дете отново води някаква битка — въздъхна тя.

Себастиау й се усмихна. Агостиня бе старата им бавачка, тя бе отгледала всички момчета на ду Сантус, а преди тях и баща им и неговите братя и сестри, и еднакво ги обичаше всички. Но той подозираше, че и за нея Амели е специална.

— Какво се е случило пък сега? — извика Агостиня и се разтича да помогне на Амели да се качи по стъпалата на верандата.

— Глезенът ми — каза Амели, отбягвайки въпроса, — мисля, че е счупен.

Тя облекчено погледна Агостиня. Сега всичко щеше да бъде наред. Агостиня знаеше как да се погрижи за каквото и да било. Тя намери някакви билки и листа и ги накисна във вода, за да станат на компрес, като през цялото време мърмореше заклинания на йоруба, нейния майчин език, което вероятно би трябвало да предизвика някакъв магически ефект. Самата Тиа Агостиня изглеждаше като магьосница — бе толкова огромна — висока над шест фута и почти толкова широка, бе прекрасно гладка, мека и махагонова на цвят, а косата й стоеше като пухкав червеникав ореол около засмяното й лице. Освен това имаше най-големия и най-уютен скут, където можеше да се сгуши някое дете.

Агостиня се засмя с нисък гърлен смях, който винаги караше Амели също да се засмее.

— Не е счупен, мъничката ми, само е навехнат. Сега ще го оправим.

— Какво точно се случи, Амели? — попита Себастиау, не й позволи да се измъкне.

Амели избягваше да го погледне.

— Просто скочих, това е всичко.

— А къде бяха Роберто и Диего?

Амели зарови лицето си в гърдите на Агостиня, а тя я вдигна на ръце и я пренесе в кухнята, така отговорът на въпроса на Себастиау се чу съвсем приглушено. Нямаше значение — и без това знаеше, че тя никога не би издала Роберто.

Изабел бе смятала, че животът в Рио е изостанал с шестдесет години от този във Франция, във фазендата сякаш се бе върнала назад с векове. Но точно в това бе нейният чар, нищо там не се променяше. Изолирана на стотици акри от полетата с кафе, голямата къща бе всеобхватна и уютна като ръцете на Тиа Агостиня и Изабел никога не можеше да реши кога й харесва повече: през деня, когато слънчевата светлина се процеждаше през дървените капаци на прозорците във високите салони и щастливата фамилна къща се огласяше от детските гласчета; или във вечерните часове, когато слънцето хвърляше дълги кротки сенки по моравата, докато всички се събираха на по едно питие на верандата, за да се наслаждават на прохладния въздух и компанията си; или нощем, когато единствената светлинка идваше от старите маслени лампи и високите восъчни свещи, които с весело блещукане прогонваха тъмнината от семейната сцена около широката маса в трапезарията, събираща често две дузини гости.

Ако някой я беше попитал преди осем години къде най-много би искала да живее по света, би съобщила, без да се колебае ни най-малко, в Шато д’Орвил. Сега сигурно щеше да поспре, да си даде време да обмисли въпроса — и дори тогава може би нямаше да е способна да отговори. Тази къща й бе любима, но новият й дом, Вила д’Орвил, бе също толкова специална по свой по-съвременен начин, построена на дългото празно пространство на плажа зад големите хълмисти хребети на планината Сиера Невада, която отделяше Копакабана от останалата част на Рио.

Едуар бе избрал мястото, купувайки го на безценица, знаейки, че един ден цената му ще е много висока — то гледаше към плажа Копакабана — където големи смарагдени вълни с бели гриви бавно се разгъваха, за да се разбият в равния бряг и да попият с леко съскане в мекия пясък. Едуар се бе отдал на планове за къщата, обмисляйки подробностите всяка минута, планирайки и препланирайки, търсейки съвършенството в новия дом за д’Орвил, сякаш не можеше да си позволи да мисли за нищо друго — или за никой друг. Бе вложил същата енергия и в работата си в каучуковата плантация, погребал се бе в джунглите на Амазония в продължение на месеци, изпращайки телеграми от Манаус, когато можеше, за да съобщи на Изабел, че още е жив и здрав и дълги, любовни съобщения на Амели. Дори сега Изабел подозираше, че той още изпитва самотен копнеж по жената, която едва познаваше — и за чието дете сега се бе превърнал в баща. Леони. Какво чудо бе направила тя в живота им… сякаш ги бе благословила, давайки им Амели. Не само защото Амели нежно им напомняше за Шарл като момче — в начина, по който накланяше главата си, когато се усмихваше, по който свиваше ръцете си в юмруци, решена на всичко, когато върви напред или с ниския си, клокочещ, радостен смях — но и заради самата обичлива природа на Амели и нейната интелигентност. Не можеше да се сбърка чие дете бе тя. Амели бе копие на майка си.

Амели най-сетне бе спечелила своята битка и щеше да тръгва на училище. Разбира се, тя искаше да посещава колежа „Педро II“ заедно с всички момчета на ду Сантус, но я принудиха да учи в девическо манастирско училище. И в това, мислеше си Изабел, бе проблемът. Не за Амели, а за нея. До този момент животът на Изабел бе запълван от Амели и ежедневната грижа за нейните дойки и бавачки. А сега, когато Амели я нямаше по цял ден, товара на времето падна върху плещите й. Докато, разбира се, не й дойде на ум един план… идеята се зароди от комплиментите на приятелите. Комплиментите бе заслужила вярната Селестин, старата готвачка на замъка, която заедно със съпруга си Жорж бе отказала да се пенсионира, когато Изабел напусна Франция. Двамата отхвърлиха всички аргументи на Изабел и също пристигнаха в Бразилия. Селестин бе научила нови гозби в кухнята във вилата на ду Сантус, където бе посветена в тайните на бразилската кухня и нейните африкански корени, с нейните особени мазнини и подправки, черния фасул и червения пипер. Имаше и други тайни, прославени от прислугата на ду Сантус, които тя не си бе правила труда да усвоява — рога на овни, привързани към дърветата, мистериозни отвари от странни растения, огньове, запалени през нощта на кухненския праг — и всичко това с едно-единствено предназначение — да предпазва от зло. „Какво е пък това?“, бе възкликнала Селестин, ужасно учудена, когато откри малки етикетчета, поставени на бурканите със сладка и конфитюри. „Молитви, да държат настрана мравките!“ Тя не спря да се изненадва как такива приятни хора могат да имат подобни дивашки обичаи. Но готвенето й, изключително ценено във Франция, бе приело ново измерение и Вила д’Орвил — чието име бе изписано върху арката на изящната широка порта от ковано желязо с грифони пазачи, кацнали върху старите колони от замъка — скоро стана известна като къщата, в която сервираха най-добрата храна в Рио — в най-прекрасното, най-цивилизовано обкръжение. Една покана за вечеря при Изабел бе истинска награда. В края на краищата, мислеше си Изабел, през по-голяма част от живота си съм се грижила за замък с тридесет спални — какво толкова трудно може да има в това, което ми хрумна?

Въпросът беше как щяха да реагират Едуар и Франциско? Няма по-добро време да разбера това, реши тя, докато слизаше по стълбите за обяд, от настоящия момент!

— Мислех си — започна тя няколко минути по-късно, докато Франциско й наливаше чаша бледорозово вино, — че сега, когато Амели толкова рядко си е в къщи, животът ми започва да става малко скучен.

Франциско и Луиза я погледнаха с тъмните си очи, а насмешливият сив поглед на Едуар отново бе скептичен. Какво ли бе намислила пък сега?

— Мислех си — ясно продължи Изабел — да отворя един ресторант. Ще го нарека Павилион д’Орвил.

37.

В офиса бе задушно. Жил свали сакото си и го метна на облегалката на стола, разхлаби вратовръзката си, докато крачеше към прозореца и се загледа към изобилието от листа по кестеновите дървета. Бе идеален майски ден — идеален да се намираш на Лазурния бряг… на яхтата може би с жена, да се наслаждаваш на слънцето и на бриза и на свежестта на ранното лято. Но с коя жена? О, вече беше опитвал. Бе имал жени след Леони, но те задоволяваха единствено моментните му нужди. Никоя не успя да удовлетвори неговия копнеж.

От натрупаните книжа на бюрото си измъкна последния доклад… тя още си бе на старото място, живееше си кротко там, допълвайки малките си доходи, като бе превърнала Вилата в странноприемница. Защо? Когато можеше да има всичко? Дори не й направи впечатление, когато си бе взел всичко обратно; бе му изпратила ключовете от сейфа в банката — в неговата собствена банка, — и му беше казала да си прибере бижутата. Бе оставила дрехите си да висят в скрина — самуреното палто и дългата до петите синя лисица, нощниците на Уърт и халатите от „Сера“. Бе накъсала безполезните акции на парченца и ги бе пръснала по леглото, а той заличи името й от нотариалните актове върху цялата собственост — с изключение на едно. Вилата. Нейният нотариален акт й принадлежеше свободно и безусловно и той проклинаше деня, в който й го бе дал — това бе нещо, което не можеше да върне и което я бе спасило. Тя бе имала своето убежище, своето място, където да избяга и да бъде в безопасност.

Бе се оказало невъзможно да я шпионира на такова изолирано място и докладите пристигаха все по-рядко. Ходила да пазарува в Сен Жан или плувала сутринта… все обикновени неща. Понякога отиваше в Ница или Монте Карло, обядваше в кафенето и пускаше някои писма в пощата. Никога вече не ги оставяше в пощенската кутия горе на пътя, защото той можеше да разбере на кого пише.

Захвърли доклада на бюрото и неспокойно закрачи из стаята. Имаше нужда от информация всекидневно! Имаше нужда да знае какво прави сега, когато той не беше там, когато го бе осъдила на самота — повторно. Той се отпусна в голямото кожено кресло и стисна в длани главата си… ако знаеше, щеше да е по-добре, можеше да си я представи с какво се занимава — почти като да е там, както правеше в училище, когато не можеше да не мисли за майка си. С нея трябваше да си представя всичко, да си измисля сцените и диалозите… но с Леони бе реално. О, Господи, Леони, Леони… върни се при мен.

Амели бе единственото й слабо място, но от Амели нямаше и следа. Той прерови Европа за детето, следвайки най-малките знаци, ангажирайки най-добрите детективи… и всичко това напразно. Започна от крайбрежието с приемните родители, но те не знаеха нищо; в продължение на две години следи Каро и Алфонс, също и Марок… всеки от познатите й. Дори стигна дотам че нае един човек, който да направи малко разследване в Шато д’Орвил. Бе просто проблясък на една идея — че може да е завела детето там, — нелепо, разбира се, да си мисли, че семейство като д’Орвил могат да приемат едно копеле, което някаква си жена твърди, че е на сина им, но все пак тази жена беше Леони. Неговият човек бе докладвал, че замъкът е затворен и капаците му са спуснати, графиня Изабел д’Орвил — една сломена жена след смъртта на сина й — бе заминала в чужбина. Той се разстрои от новината за Изабел д’Орвил… майката на Шарл… не се бе сетил за нея, когато замисляше всичко. Веднага повика своя човек и се опита да забрави за нея.

Винаги се стигаше да едно и също. Амели бе ключът към Леони. Без Амели нямаше нищо… с нея можеше да предложи на Леони всичко, дом за детето й, сигурност… и себе си. Ако не се съгласеше, тогава детето щеше да бъде неговото оръжие — Леони щеше да се върне при него, за да се увери, че дъщеря й не е наранена. И, разбира се, веднъж завърнала се при него, всичко вече щеше да бъде наред… щеше да бъде както в началото. Той си спомняше онова лято, когато тя скачаше във водата от яхтата, а след това го хранеше с чинии скариди и сирене — никакви омлети повече, бе му казала тя — те се бяха смели заедно, а след това той я любеше… обладаваше я… притежаваше я.

Трябваше да намери Амели. Идеята го осени внезапно. Ако не можеше да я проследи, тогава му оставаше още един начин да се добере до нея. Той грабна сакото си и се запъти към вратата.

— Няма да се връщам този следобед, Вероне — извика през рамо, — изникна нещо много важно.

Вероне го наблюдаваше с повдигнати вежди. Мосю дукът не бе вече същият отдаден на работата си мъж, както някога.

Пликът изглеждаше твърде официален, озадачена, Леони го подържа в ръка. Имаше нещо заплашително в този дебел кафяв плик, запечатан с розов восък. Подателят бе някакъв парижки нотариат.

— Беби — извика тя, профучавайки през градината към плажа. Малкото котенце заподскача по дървените стъпала след нея, а тя вече бе изхлузила обувките си и крачеше боса по топлия пясък към слънчевите скали. Седна там за малко, взирайки се в спокойното море, събирайки достатъчно кураж, за да го отвори. После сви рамене, може пък да бяха добри новини. Разкъса плика и разгъна документа.

Не може да бъде! Мосю трябва да е полудял. Претендираше, че той е баща на детето й — щеше да я принуди да му върне дъщерята. Щеше да убеди съда, че тя е негодна за майка, защото е изоставила детето си, че не е способна да се грижи сама за Амели — и че той, бащата, има законно право и желание да осигури благоденствие на дъщеря си.

— О, Беби — прошепна тя, — струваше ми се, че сме в безопасност, мислех, че след осем години той може би вече е забравил. Как може да съм била толкова глупава?

Тя отново погледна книжата в ръцете си. Какво щеше да прави? По никакъв начин съдът не можеше да я накара да им каже къде е Амели… пък и самата тя не знаеше. Не бе получавала и една дума от д’Орвил — предпазна мярка, за която сама бе настояла, страхувайки се, че Мосю може да залови писмата и чрез тях да проследи Амели. Сега разбра, че е била права, а и така нямаше да й се налага да лъжесвидетелства, когато каже, че не знае къде е Амели… това бе единственото, което имаше намерение да заяви в съда. Както и, разбира се, че детето не е негово.

Вдигна Беби и я сложи на коленете си, още размишлявайки. Мосю сигурно знаеше, че тя ще отрече бащинството му. Дали наистина бе подготвен да се справи с това? Наистина ли той — Жил дьо Кормон — щеше да остави да плъзне мълва, която би се понравила на цял Париж, да разтръби на целия свят, че неговата любовница го е мамила, че той не е могъл да задоволи една жена! Ами тогава тя щеше да го унижи, без да й мигне окото… щеше да го накара да се почувства като глупак. Беше се научила как да играе с него собствената му игра.

— Само ако бях намерила някакво доказателство, Беби — промърмори тя, — можех да го обвиня в убийството на Шарл — но просто няма улики. Той е прекалено умен.

Тя, Каро и Алфонс какво ли не опитаха, за да нарушат мълчанието около случая д’Орвил, но това се оказа невъзможно. Всичко се бе случило прекалено бързо, никой не знаеше нищо — единственото, до което се добраха, бе едно описание, по разказите на останалите яхтсмени, на човека, бил в лодката заедно с Шарл… едър мъж с рядка червеникава коса, с необичайно малка глава за такова голямо тяло, предразположен към пълнеене… който разбирал от лодки. Описанието на убиеца на Шарл се бе запечатало в съзнанието й. Алфонс бе наел детективи, за да го търсят, но не постигна никакъв успех.

Тя изтръска полата си, гушна Беби и боса закрачи по брега, във водата. Вилата, блестяща и бяла под безоблачното майско небе, наистина бе неин дом, нейно убежище. Щеше да бъде доволна, ако можеше да доведе тук Амели, да я гледа как расте пред очите й. Животът й щеше да бъде прост и ясен.

— Но ние не сме създадени за прост и ясен живот, Беби — каза тя и целуна котето по малкото розово носле. — Трябва да се върнем в Париж и да се борим. Единствената беда е, че за това ще са ни необходими пари — а нямаме.

Пол Бернар изучаваше двете жени на масата до прозореца. Бледата слънчева светлина се процеждаше през дългите мрежести завеси, подчертавайки суровия профил на Леони и гривестата й коса. От неговия ъгъл приличаше на образ от някоя древна монета. Но роклята й никак не бе подходяща — бе скъпа и модна, в дискретно тъмносиньо с бяла якичка и малки перлени копченца. Но за Леони трябваше нещо по-пищно, екстравагантно — тя притежаваше природно великолепие, което караше погледите да се извръщат към нея, с каквото и да бе облечена, а в подходящи дрехи можеше да бъде нещо повече от просто красива, можеше да бъде зашеметяваща.

Бе извървяла дълъг път от малкото момиче, което бе срещнал във влака, бягащо от Мазард. Сега, на двадесет и седем, бе дори по-красива, отколкото на шестнадесет. А и се бе превърнала в интригата на Париж. Виждаше как хората се обръщат след нея дори тук, в елегантния ресторант, чиято клиентела бе почти имунизирана срещу клюки и скандали, до такава степен те бяха станали част от всекидневния им живот.

Той си запали цигара и се облегна назад, като продължи да я наблюдава. Беше я виждал два пъти на сцената, първия път като шоу гърла в добрата Франция, облечена в леопардово трико и накичена с пера… спомни си тези дълги крака. А после втория път в кабаре „Интернационал“, където конят създаде такава суматоха, че тя едва не загуби равновесие — бе много добра! Той се бе опитал да я намери след представлението, но се оказа невъзможно. Можеше да я отведе тогава и да я направи звезда. От първия миг във влака бе разбрал, че притежава необходимото — оставаше й само да научи занаята… а сега перспективите пред нея бяха дори по-добри. Всеки в Париж вече я познаваше — бе едновременно и знаменитост, и жена с лоша слава. Мъжете желаеха гордата сексапилна любовница на дука, а жените виждаха в нея изоставената млада майка, принудена да скрие детето си от жестокия си любовник — всеки съзираше точно онова у нея, което би искал да съзре. Каквото и да си мислеха, щяха да се съберат в театъра само за да я погледнат. Питаше се дали ще се съгласи — струваше си да опита. Той й изпрати бележка по келнера.

Пол Бернар — името й беше познато. Леони бързо прочете бележката. Разбира се, човекът от влака! Беше ли му върнала изобщо парите, които й даде на заем, за да си плати глобата във влака? Той изигра малка, но важна роля в живота й — ако не го бе срещнала, никога нямаше да отиде при мадам Артоа, никога нямаше да работи в „Сера“, никога нямаше да срещне Марок, нито пък Каро и Алфонс — както и Рупърт. И Мосю. Може би никога нямаше да изпита радостта да има Амели.

— Трябва да го видя — каза тя на Каро, — макар и да не знам какво може да иска — може би просто да поздрави най-скандалната жена на годината!

Каро се засмя.

— Не забравяй, че също си и красива жена — каза тя, — а от това, което виждам, той е много привлекателен мъж.

Леони го разгледа, докато се придвижваше между масите. Беше й се сторил толкова стар, когато го срещна във влака, но сега разбираше, че едва ли е бил на повече от тридесет. Тя се усмихна — на шестнадесет, тридесет са много. Той бе нисък и жилав, с тъмна коса, преждевременно посивяла отстрани, и весели тъмни очи, които я погледнаха с одобрение, когато й стисна ръката.

— Не бях сигурен, че си спомняте — каза той.

— Вие изиграхте по-важна роля в живота ми, отколкото предполагате, мосю Бернар — и освен това не можах да си спомня дали съм ви върнала парите за глобата? Виновна ли съм пред вас?

— Получих бележка от вас с парите няколко седмици по-късно. Струва ми се, че ми бяхте изпратила първата си заплата.

Тя се засмя.

— Вероятно. Тогава бях честна жена. Каро — това е Пол Бернар — един театрален предприемач — струва ми се така пишеше на визитката ви?

— Точно за това исках да поговорим…

— Тъкмо щяхме да си поръчаме кафе — бързо вметна Каро, — ще се присъедините ли към нас?

Леони я погледна изненадано, откъде такъв внезапен ентусиазъм по отношение на Пол Бернар? О, разбира се, иска да я запознае с някой привлекателен мъж.

— Е, за какво говорехме, мосю Бернар? — попита Леони с усмивка, докато се настаняваше на стола, предложен й от келнера.

— Спомняте ли си, когато се срещнахме във влака — тогава ви казах, че имате качества, за да постигнете успех в кабарето. Дори като обикновено провинциално момиче вие имахте интересна външност — нещо повече, у вас се долавяше една надменност, една пищност, скрита зад катовете вълна. Отново ви видях — два пъти. И двата пъти в „Интернационал“.

Леони простена.

— О, Господи, никога няма да го забравя.

— Не бива да го забравяте — това бе може би най-доброто начало, което бихте могли да положите в шоубизнеса — никога не би могло да се случи нещо по-лошо. Бе унизително — особено за младото момиче, което бяхте тогава.

Тя въпросително повдигна вежди.

— Искате да кажете „невинното“ момиче?

Той се позамисли над това.

— Да, вероятно. Но това е минало. Онова, за което ми се ще да поговорим, е настоящето. Къде сте сега? Вие сте обществена фигура — позната на всеки в Париж — вероятно и на цяла Франция. Хората ще се тълпят в театъра само за да зърнат красивата любовница на дук дьо Кормон.

Тя бе шокирана.

— Като някакъв номер в цирка!

— Нямах предвид това — и то наистина не е така. Те ще дойдат, за да видят вас — една красива жена, трагично принудена да крие детето си, за да не й го отнеме богат и силен мъж. Публиката ще оцени това, ще платят само за да ви видят.

— Да ме видят? Но аз какво ще правя? — попита тя, спомняйки си, че бе задала съвсем същия въпрос преди толкова много години във влака.

— Ще правите пари — тихо отвърна той.

Пари. За пореден път тя се нуждаеше от пари, сега, за да плати на адвокатите — или поне за да се отблагодари на Алфонс и Каро, които бяха похарчили цяло състояние, за да наемат адвокат от нейно име. Бе работила в кабарето преди, когато се нуждаеше от пари, и трепна при спомена за това. Не, бе прекалено унизително. Никакви пари не си струваха.

Значи това е, помисли си той, бе улучил правилно, тя се нуждаеше от пари.

— Обещавам ви, че няма да има нищо общо с преди. Този път ще сте подготвена, ще знаете какво да правите, как да се движите, как да използвате гласа си. Ще отнеме известно време, но ще ви направим най-известната — не с лоша слава — жена в Европа, Леони Бахри. И една от най-богатите.

Тя изтръпна при мисълта за кабарето… много пари, бе казал той. Можеше да се отплати на Алфонс — да изкупи собствените си грехове, да плати за Амели.

— Ще го обмисля — най-накрая се съгласи тя.

Каро въздъхна, когато си стиснаха ръцете. Единственото, което си помислих, е, че е много привлекателен мъж и е време тя да срещне някого — а виж какво стана сега. Господи, пак аз съм виновна!

— Леони, не можеш да го направиш — протестираше Каро, докато шофираха към съда. Предварителните заседания бяха този следобед и целта на обяда беше да се повдигне духът на Леони — а вместо това сега тя се разстрои.

Леони въздъхна.

— Бих искала да съм достатъчно смела, за да го направя — той каза, че мога да направя много пари, Каро. Ще съм в състояние да се отплатя на теб и Алфонс… в края на краищата, Амели е моя отговорност, не ваша.

— Вече обсъждахме това. Алфонс прави всичко заради самия себе си, както и ти.

Той бе съпричастен, когато Леони трябваше да се раздели с Амели, участва в разследването за убиеца на Шарл… сега мразеше дьо Кормон почти колкото и Леони.

— Няма значение, Леони, той може да си го позволи — разбира се, не е толкова богат, колкото Мосю, но все пак е доста богат.

Леони остана умълчана. И двамата бяха така добри с нея, само благодарение на тях тя бе успяла да оцелее. Каро й бе помогнала да плати за разширението на Вилата, включващо допълнителни стаи, в които да може да посреща повече гости. А сега и това дело. Трябваше да има някакъв друг начин да печели пари, но какво можеше да прави тя? Знаеше само как да бъде държанка — а и в това не постигна голям успех. Колата спря пред съда и тя със страх се загледа в солидната заплашителна каменна сграда.

Каро я стисна за лакътя.

— Всичко е наред, това е просто предварително заседание, ще бъде само между адвокати — никой няма да ти задава никакви въпроси.

Те заедно закрачиха по отекващите мрачни коридори и разсилният им отвори вратата, за да минат. Малката съдебна зала бе претъпкана, слушателите се бяха наредили на банките, а журналистите дебнеха алчно, приготвили писалки и бележници. Адвокатът й се приближи да я поздрави и като си пое дълбоко дъх, тя влезе в залата.

Усети любопитни погледи да се насочват към нея, търсейки знак за чувствата й, изписан по лицето, попивайки подробностите от облеклото й. Тя седна със сведен поглед и зачака. Изведнъж си спомни думите, които Лулу й бе казала толкова отдавна — вирни брадичка, изправи гърба, погледни ги в очите.

Тя повдигна глава, арогантно наклони брадичката си и погледна право в очите Мосю, който седеше точно срещу нея. Не го беше очаквала… нямаше ли да бъде само с адвокатите? Никой не й беше казал, че той ще е тук! Паника обзе цялото й тяло. Не можеше да се помръдне, гледаше го в очите като хипнотизирана — тези познати й дълбоки, тъмносини очи — очите, които я познаваха, както очите на никой друг мъж. Между тях бе имало толкова много страст, толкова много бури — а сега толкова много омраза. Но тя можеше да го обича, ако той само й бе позволил… колко различен можеше да бъде животът. Той бе отслабнал, в крайчеца на очите му се забелязваха бръчки, а бузите му бяха хлътнали. Изглеждаше по-различно… но още бе привлекателен мъж. Изведнъж се запита дали нямаше други жени — имаше ли си нови любовници?

Когато Леони сведе поглед, той се почувства сякаш тя го бе изхвърлила от света. За миг бе негова отново. Какво ли си мислеше, докато седеше там? Мразеше ли го? Спомни си онзи първи ден на Лазурния бряг, когато мислите й бяха така прозрачни, че той можеше да ги разчете по лицето й. Вече не беше така. Правя го само за твое добро, Леони, искаше му се да й каже, за да те върна към чувствата ти и ти да се завърнеш при мен.

Съдията зае мястото си, адвокатите започнаха да се съвещават, а репортерите трескаво записваха нещо. Леони се почувства изолирана, напълно отделно от всичко, което ставаше, сякаш то се случваше на някой друг, като насън. Колко странно, помисли си тя, че всичко това се случва на мен и заради мен и въпреки това по-скоро се усещам като негов зрител. Аз седя тук, а хората около мен обсъждат Амели и взимат решения за нейното бъдеще — и аз съм безпомощна да направя каквото и да било. Същото усещане бе имала, когато Рупърт я бе напуснал и тя бе останала сама и без пукнат грош във Вилата. Тогава Мосю бе спечелил. Но сега той нямаше да спечели… тогава тя бе решила, че никога вече няма да е бедна и да зависи от нечия милост. Днес Пол Бернар й бе предложил изход, а тя бе била прекалено горда да го приеме — но вече нямаше да е така. Мосю нямаше да я спре с това дело, сега го знаеше със сигурност. Той бе имал точно това предвид, когато й каза, че ще намери Амели дори това да му отнеме целия живот — това щеше да бъде вечна битка и ако искаше да я спечели, щеше да се нуждае от пари. Ако Пол Бернар бе прав и хората биха платили, за да я видят, тогава тя щеше да го направи. Така винаги щеше да е в състояние да защити Амели — дори да й струваше всяко су, което успява да спечели.

Всичко свърши. Случаят бе изложен и обявиха отсрочка, за да бъдат подготвени новите документи. Леони усети погледа му върху себе си, този поглед я принуди също да го погледне. Дълбокото неразгадаемо тъмносиньо.

Адвокатът й я хвана за ръката и я придружи на излизане от съдебната зала, следвани от одобрителните разговори на тълпата. Каро бе права за тъмносинята рокля, мрачно си помисли тя, създаваше идеален имидж. Но на сцената щеше да бъде различно — там тя трябваше да бъде любовницата, а не майката.

Мосю излезе от залата, заобиколен от своите адвокати и наблюдаван от замлъкналата сега тълпа. Леони бе пред него, русата й коса бе стегнато прибрана на тила, завързана с момичешка синя кадифена панделка. Копнееше да я докосне, да усети кадифето под пръстите си… ако само се обърнеше и го заговореше. Но не го направи. Каро се забърза напред и я хвана за ръката, извеждайки я от сградата. Той ги наблюдаваше, докато не се загубиха в тълпата, а после заслиза самотен по стъпалата и се запъти към елегантната си къща на Ил Сен Луи.

Мари-Франс невярваща се втренчи във вестника. Думите от статията я блъснаха — подробен репортаж от заседанието на съда предишния ден по спора за попечителство над дъщерята между Леони Бахри и Жил! Бяха включили дори описания на двете страни — стройната, красива, млада руса майка и арогантния богат аристократ… о, вестниците си падаха по това, история, която можеше да продължи със седмици, с месеци — с всичките пикантни подробности. А тя нищо не знаеше за това. Нищо! Бе заминала за повече от месец в замъка и се бе върнала едва вчера — но Жил не й бе казал нищо. Цял Париж бе научил преди нея! Бе толкова ядосана, че цялата трепереше… тя не знаеше дори за детето. Отново взе вестника, за да провери — дъщеря, пишеше там, Амели, осемгодишна. Осемгодишна! Той не бе виждал Леони от години — защо я съдеше сега за детето, което при това, според нейните твърдения, бе от друг мъж? Тя отново прочете написаното, за да позволи на подробностите да се разположат във времето. Господи, как можеше Жил да постъпи така… не разбираше ли как щеше да направи на глупаци и себе си, и нея! Не бе ли помислил за нейните чувства, предприемайки тази стъпка? Унижаваше и себе си, и нея, името им щеше да се спряга в съда и всекидневниците, всеки можеше да спекулира с него. Това бе скандалът на десетилетието! Тя се замисли за Жерар и Арман — как си позволяваше той да стори подобно нещо на синовете си!… Това не можеше да продължава…

Тя се приближи до бюфета и си наля чаша бренди. Правеше го за пръв път в живота си, но от брендито се успокои и по-трезво започна да мисли за онова, което трябваше да направи. Първо трябваше да говори с Жил, а после щеше да свика семейния съвет. Собственото му семейство, както и нейното, щяха да застанат срещу него, щяха да използват всички средства, за да го спрат. Нищо не можеше да опетни доброто име на децата й, в това бе сигурна.

38.

Дните на Леони бяха разделени между продължителните срещи в задушните, облицовани с дърво адвокатски кантори и голата студена стая, където учеше занаята, наставлявана от екипа на Пол Бернар от хореографи, учители по солфеж, писатели и дизайнери на костюми. Те се упражняваха с нея, танцуваха с нея и пееха с нея, докато стигнеше пълно изтощение, плачейки от яд пред Пол, обвинявайки го, че отново се опитва да я унижава.

— Не е така, Леони — уверяваше я той, докато тя седеше на голите дъски, изпотена и отпусната, а сълзите се стичаха по бузите й. — Обещах ти, че няма да бъде като последния път — и наистина няма — даже напротив, защото сега знаем, че имаш глас.

— Но той е толкова слаб — те изобщо няма да ме чуят.

Наистина гласът й бе слаб, но притежаваше дрезгавост, издаваща емоционалност, която бе много привлекателна, а това бе качество, което той не можеше да подмине. Разбира се, той си даваше сметка, че трябва да я приведат във форма, така че тя да знае как да се държи и да е способна да се справя с някои прости танцови стъпки — това щеше да е достатъчно за публиката, която просто искаше да зърне известната Леони — но гласът й бе добър.

— Избърши си сълзите — изкомандва я той, — има един човек, с когото искам да те запозная.

— Не искам да виждам никого. Уморена съм.

Тя изтощено отметна влажния кичур коса от челото си.

— Той пише песни — ще напише песни специално за теб.

— За мен? Но защо, тъкмо научих всички тези?

Тя бе прекалено изморена, не искаше да я безпокоят — единственото, което искаше, бе да се прибере у дома и да забрави за всичко. Но не можеше, трябваше да продължи. Заради Амели.

Жак Миел бе може би на нейната възраст, нито привлекателен, нито непривлекателен, бе просто обикновен — с изключение на това, че пишеше най романтичните песни. Песни за любов и за раздели — еротични песни. Интензивен вътрешен живот гореше зад тези очила с тънки рамки и в това слабо тяло. Сякаш цялата му енергия и емоции се изливаха в неговата музика и стихове. Бог може би бе създал чертите му обикновени, но той бе един от най-вдъхновените таланти, които тя някога бе познавала. Бе очарователен. От мига, в който го срещна, сценичната игра, която бе започнала да й се струва почти отчайваща, придоби различен аспект и за пръв път тя усети, че може наистина да успее. И всичко заради песните на Жак.

Започна да прекарва вечерите си в неговия апартамент, преглеждайки стиховете с него — той знаеше как точно да ги фразира… бе по-добър от учителя по солфеж.

— Гласът ти не е обработен — каза й той, — но онова, което правиш, има особено качество — той е неравен на долните тонове, малко груб и чувствен… това трябва да използваме. Не искаме от теб да пееш сладникави песни — това не си ти, Леони.

— Наистина ли? — тъжно попита тя. Би било хубаво да е сладка и простичка.

— Не си ти на сцената — поправи се той.

— Това е проблемът. Бих искала да не съм аз на сцената. Страхувам се от всички тези дебнещи ме очи — вперени в Леони Бахри. Какво мога да им предложа? Това просто ме кара да искам да се скрия.

— Погледни — каза той, — живея с актьори и актриси от четиринадесетгодишен и рано се научих, че никой не е себе си на сцената. Забавният комедиант е тих, скромен и немногословен човек извън сцената, арогантната актриса става мило младо момиче, когато не е пред публика, красивата ефирна балерина се гърчи от болка зад кулисите поради обтегнатите си мускули. Те приемат друг образ, стават някой друг, а не самите себе си. Ти никога не трябва да предлагаш на публиката себе си, Леони, предложи им онова, което искат да видят. Това е образът, зад който трябва да се скриеш.

Той бе прав, разбира се. Искаше й се да бъде някого другиго на сцената — не Леони. Искаше й се да бъде нова личност. И в края на краищата, не очакваше ли точно това публиката — не очакваха ли да видят нещо необикновено, нещо различно от себе си — Леони от вестниците, по-екзотична, по-бляскава и по-вълнуваща? Но коя бе тя?

— Няма нищо друго освен мен, Жак. Аз съм точно като тях.

— Това не е истина… ти дори не изглеждаш като някой друг, когото познавам. Освен че си красива, ти си различна, имаш чуждоземен вид.

— Това е от баща ми, който е египтянин.

— Ето! Отлично.

— Какво?

— Египетският образ. Скрий се зад него, ако това искаш — предложи им да видят нещо екзотично, отклони вниманието им от любовницата на дук дьо Кормон.

Тя си помисли за Сахмет и прилепналата роба като дреха на Съдбата, която много обичаше — може би дори тогава, несъзнателно, тя бе приемала египетски образ.

Жак развълнувано издърпа няколко книги от лавиците и те започнаха да разглеждат заедно илюстрациите, изобразяващи древните египтяни, той й посочваше дрехите и орнаментите в косите им, странните сини линии, подчертаващи очите им, и меките прилепнали роби. О, да, отлично… можеше да се скрие зад предците си.

— Жак — хвърли се на врата му тя, — ти си чудесен. Мислех си, че никога няма да мога да се справя с това… но ако съм някой друг, тогава може би ще бъде по-лесно.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита той, все още прегърнал я.

Тя го погледна очаквателно.

— Запази Леони за мен.

Тя се поколеба, взряна в очите му; те бяха тъмни и с дълги мигли зад дебелите стъкла. Лекичко свали очилата от носа му.

— Част от мен, Жак — въздъхна тя, — само част от мен.

Бе толкова хубаво да бъде отново в мъжки прегръдки… толкова хубаво… а той бе толкова мил и нежен любовник, внимателен с нея отначало, целуваше я, галеше косата й, шепнеше й колко е хубава. А после тя се съблече за него и гола се обърна да го погледне. Той бе слаб, но мускулест, със стройни бедра, малък стегнат задник и изненадващо дълги крака. Бе готов да я люби… и тя бе готова за него. Той я целуваше, приласкаваше и галеше, докато тя поиска още, а после проникна в нея, изпълнен със страст, равна на нейната. Дълго време бе минало — не бе имало друг мъж, откакто бе напуснала Мосю, но и в този сюблимен момент тя мислеше за него — и си спомняше усещането за неговото тяло върху нейното онзи пръв път.

Беше забравила колко е приятно да се събудиш, сгушена до любимия мъж, и да правиш любов рано сутрин, а после да пиеш кафе — сгушени заедно под намачканите чаршафи.

— Заслужава си препечения хляб — усмихната каза тя, — за целия нов период в моя живот. Той повдигна чашата си с кафе.

— За новия живот на Леони — изрече тържествено — и за нейното щастие.

— О, Жак, щастлива съм тук с теб. Доволна съм.

Той остави кафето и я целуна.

— Доволна или не, скъпа, ти си работеща жена — време е да ставаме.

— Експлоататор — засмя се тя, спомняйки си, че наистина в десет трябва да бъде в залата за репетиция, а после има среща с адвокатите в два — после трябва да се върне и да продължи репетициите. Сега, разбира се, щеше да има много повече за какво да си говорят с Пол — новите идеи за костюми и сценография — целият нов образ. За пръв път тя бе заинтересована, дори развълнувана от тази идея. Това дори я накара да забрави за малко Мосю.

Жил бе нащрек, внимателно наблюдаваше, как, вбесена Мари-Франс крачи из стаята. Никога не я бе виждал така разгневена. Бе нещо повече от яд, бе направо ярост. Тя бе разярена. Преди няколко седмици й бе обещал, че ще се откаже от делото, но, разбира се, не го направи. Не знаеше откъде бе разбрала, че адвокатите му още се занимават с иска — не смяташе да й казва, докато не стане прекалено късно. Тя го бе заплашила с цялото семейство — а със семейството зад гърба й той не би имал избор. Съществуваха няколко неща, над които дори той нямаше финансов контрол — и семейният клан със своите тръстове и фондации бе едно от тях. Ако решаха, че той върви против интересите им, щяха да предприемат нещо. Мари-Франс продължаваше да крачи из стаята и да му говори за умствената му нестабилност, за това, че ще го лиши от грижата за децата. Неговите синове! Трябваше да намери начин да я укроти… но никога нямаше да се откаже от шанса да си върне Леони!

— Онова, което не разбирам — ядосваше се тя, — е защо ти е притрябвало това дете. Леони дори твърди, че не е твое. Защо? Защо искаш едно чуждо копеле? Готов ли си да пожертваш собственото си семейство — децата, за които със сигурност знаеш, че са твои — само за да измъчваш тази жена? Ти си полудял, Жил. Напълно си откачил!

— Не разбираш, Мари-Франс — отвърна й той с преднамерено спокоен глас. — Тя е мое дете и аз трябва да си я взема. Не мога да понеса мисълта, че е захвърлена в някакъв селски дом просто защото Леони не я иска.

— Тя твърди друго — казва, че е трябвало да крие Амели от теб — че я е било страх.

— Мари-Франс, ти си майка… детето е дьо Кормон — тя е моя дъщеря!

— И ако получиш правата над нея — тогава какво? Какво възнамеряваш да правиш? Да я доведеш тук?

— Нуждая се от нея, Мари-Франс. Тя също е мое дете.

Тя се втренчи в него, гневът я напусна. Изглеждаше болен, остарял. Отчаян. Дали бе искрен… наистина ли е бил такъв глупак, за да направи дете на Леони? Само един човек можеше да знае истината. Тя изтощена се отпусна в креслото. Сигурно бе унижение, но тя трябваше да попита Леони.

Леони се протегна продължително. Тази сутрин нямаше репетиции — и след пробите на костюмите предния ден, които се бяха проточили до полунощ, бе благодарна за това отлагане. Пол не изглеждаше много притеснен, дори когато осветлението не заработи както трябва и се оказа, че костюмите не стават. Течаха последните акорди, когато една красива пантера, черна и мълчалива през по-голямата част от нощта, се бе дръпнала от веригата си и се бе хвърлила върху него с оголени зъби и нокти.

— Всичко е наред — философски бе заключил той, — просто й липсвах — и те всички се бяха разсмели гръмогласно и облекчено. Пол бе прекрасен, спокоен и невъзмутим пред лицето на всеки нов повод за отчаяние.

— Какво ли не съм виждал преди, миличка — каза той, отваряйки бутилка шампанско. — Ето, да живнеш.

— Това, от което се нуждая, са по-устойчиви нерви — отвърна тя, отпивайки с благодарност от шампанското.

— Леони, ти си чудесна. Ти си точно такава, каквато трябва да бъдеш. Повярвай ми, знам го със сигурност. Всичко останало — осветлението, костюмите, декорите — са просто технически подробности, те могат да бъдат изработени. Но ти и музиката сте точно това. Не искам да се тревожиш повече. Върви си в къщи и добре си поспи.

Той знаеше, че тя спи с Жак — всички го знаеха вече, — и се радваше за това. Тя бе станала различна жена, откакто го срещна… само се молеше да продължи така до представлението.

Жак й донесе закуска в леглото, появявайки се на вратата с пълен поднос.

— Ммм — гладно каза тя, поглеждайки кроасаните, докато той сядаше на леглото до нея, изхвърляйки лекичко Беби на пода.

— Поне не си загубила апетита си — изкоментира той, докато тя топеше кифла в кафето си.

Леони се усмихна.

— Опитай по-късно… точно сега не мисля за нищо друго освен за закуската — и теб. — Тя се протегна назад и измъкна малко пакетче изпод възглавницата. — Това е един нощен подарък за теб.

— За мен? — кафявите му късогледи очи се озариха от удоволствие, докато търсеше очилата си, преди да разкъса хартията.

Беше му купила копчета за ръкавели — златни с тюркоаз, египетският камък — и виждаше как на лицето му се изписва удоволствие.

— За да ти благодаря, Жак — целуна го тя, — за това, че ми помогна. Може още да се отчайвам, но поне няма да бъде заради музиката — а и сега мога да скрия страховете си зад новата Леони.

— И аз имам подарък за теб — каза той, — но той е в театъра — ще го отвориш по-късно.

Тя се засмя.

— Аха, изненада… може би той трябва да отклони вниманието ми от сценичната треска.

— Няма да се случи нищо друго освен грандиозен успех.

— Ще си го спомня довечера — обеща тя, сгушвайки се до него.

Към два часа вече бе неспокойна. Жак бе тръгнал към театъра, за последната репетиция с оркестъра, а тя крачеше из апартамента му с Беби за компания, неспособна да остане на едно място. Приближи се до огледалото и разгледа лицето си. Изглеждаше както обикновено — с изключение на бръчката между очите й, причинена от напрежението. Въздъхна и се извърна. Поне гримът бе добър — Пол бе прав, като не й бе позволил да е прекалено драматичен и приличащ на маска. Бяха очертани само очите с тъмносин контур, както някога са правили древните египтянки, а косата й бе сплетена на стотици малки плитчици, всяка с пера и тюркоазени мъниста. Господи, това й бе отнело часове. Тя погледна часовника… два и половина… фризьорът щеше да бъде в театъра в четири… трябваше да тръгва. Щом стигнеше там, можеше да се почувства по-добре — и нямаше да има вече къде да избяга!

Мари-Франс трудно откри Леони, тя не притежаваше способите на мъжа си за сдобиване с информация. Знаеше много малко за любовницата на Жил, така че представа си нямаше къде да я търси. Не можеше да попита адвокатите му по очевидни причини и макар да знаеше името на адвоката на Леони, не искаше да я търси чрез него. Нямаше представа кои са приятелите на Леони или къде живее сега тя… не бе имала причина да мисли за нея, откакто я бе посетила в къщата й преди години. Докато не прочете във вестника, че Леони има премиера в театър „Роял“ довечера, а тя дори не знаеше, че Леони има нещо общо с театъра. Е, помисли си тя, премиерата може да не е най-подходящият момент, за да се срещна с нея, но нямам никакъв избор. Нуждите ми са по-неотложни от нейните.

Портиерът пред изхода за сцената разпознаваше класата, щом я срещнеше, и скочи от обичайното си място на стола, за да я посрещне.

— Моля, предайте тази бележка на мадмоазел Леони — заповяда му тя.

— Да, мадам, да съобщя ли от кого е?

Мари-Франс го погледна, очаквайки той веднага да разбере коя бе тя. Имаше достатъчно клюки. Но това засягаше само нея и Леони.

— Не — хладно отвърна тя, — няма нужда.

Той се затътри надолу по коридора и тя нетърпеливо се загледа след него. Никога преди не бе попадала зад кулисите в театъра и с интерес разглеждаше опърпаните лющещи се стени и прашния под, нямаше желание да вижда нищо повече.

Портиерът се върна след няколко минути.

— Оттук, моля, мадам — кимна й той.

Коридорът към гримьорната на Леони бе малко по-чист и по-осветен. Вратата бе скоро боядисвана в ярко блестящо златисто и когато тя почука на нея, мигновено се отвори, за да разкрие друг свят. По стените и тавана бе окачен бронзовочервеникав плат на златисти шарки, така че стаята приличаше на палатка. Ниско долу до стените бяха поставени отрупани с възглавници дивани, а от свещите, горящи в бронзови свещници, се разнасяше сладък аромат на мускус. Леони я очакваше, седнала в позлатено, приличащо на трон кресло пред големия осветен прозорец.

Очите й бяха огромни и бляскави като диаманти, очертани с тъмносиньо. Скулите й блестяха под кораловия руж и златистата пудра, а устните й бяха начервени и влажни. Тя се приближи към Мари-Франс, отмятайки назад украсените си с пера плитки и й подаде ръка. Бе облечена в свободно копринено кимоно, а краката й бяха боси, ноктите им бяха лакирани в червено, за да отиват на боядисаните с къна пръсти и на червилото.

— Не знам защо сте тук — каза Леони, когато Мари-Франс пренебрегна протегната й ръка. — Битката е със съпруга ви, а не с вас.

— Ще ви кажа направо — отвърна Мари-Франс. — Не съм тук, за да се разправям с вас. Тук съм, за да науча истината. Може би си спомняте единствения друг път, когато се срещнахме, за да ви предупредя, че ако възникне някакъв конфликт, моите деца — и доброто им име — ще бъдат на първо място. Е, сега има такъв конфликт. Жил петни името ни — името на едно старо и уважавано семейство, а моите синове имат право да наследят това име чисто и незасегнато от никакви скандали. Жерар е в уязвима възраст — той е почти на седемнадесет — момчетата в училище са наясно какво става с баща му… това е нечестно, мадмоазел.

— Тогава защо не го помолите да спре — сигурно можете да направите това? Не мислите ли, че досега щях да съм го спряла, ако можех? Аз съм безпомощна, мадам.

— Има един начин, но аз трябва да знам истината. Жил се кълне, че детето е негово — и ако е така, тогава той има законно право над него. Дайте му я, моля ви, умолявам ви. Можем да приключим това дело — да го разрешим по цивилизован начин помежду си. Обещавам ви — като майка, — че ще се грижа за Амели. Сигурно ще е по-добре, отколкото да я криете… ще можете да я виждате, аз ще се погрижа за това.

— А ако тя не е негово дете?

Мари-Франс я погледна с достойнство.

— Тогава ще използвам цялата си сила — и силата на нашето семейство, — за да го спра да предприеме нещо по-нататък.

Леони отметна назад украсените с пера плитки. Бе голямо изкушение да повярва, че Мари-Франс може да вземе детето и да го защити… но нямаше да е честно. А и не бе истина. Мосю щеше да има власт над нея.

— Амели не е дете на вашия съпруг — ясно отговори тя. — Нейният баща беше Шарл д’Орвил. Той е мъртъв… удави се при нещастен случай по време на регата.

Мари-Франс въздъхна с облекчение. Не знаеше какво да каже, под грима лицето на момичето изглеждаше толкова мрачно.

— Дъщеря ми е Амели д’Орвил — и вие можете да предадете това на Жил. Такава е истината.

— Благодаря ви, Леони — тихо каза тя. — Можете да ми имате доверие, че сега ще направя всичко, за да спра делото. Няма да имате повече неприятности.

Леони остана загледана след нея, докато тя напускаше стаята… никакви неприятности повече! Със слаб смях тя се отпусна в позлатения си трон. Мосю щеше да я преследва през остатъка от дните й… както и Амели.

Жак се втурна в стаята. Трябваше да се справи и с тази премиера. Тя се разтрепери, не знаеше дали ще може.

— О, Жак — прошепна му, докато сълзите се стичаха от очите й.

— За бога, не плачи — изстена той, — ще си размажеш грима.

Тя се разсмя.

— О, Жак, но на мен ми се плаче…

Смехът и сълзите се смесиха и тя трескаво изтри очите си с парченце памук.

— По-добре ме целуни — нареди й той, — по-лесно ще оправим устните, отколкото очите ти.

Тя послушно го целуна, а той пъхна в ръцете й подаръка.

— Ето — каза й ентусиазирано — това е за теб.

Беби се грееше на лампите пред огледалото и любопитно надзърна през рамото на Леони, докато тя разопаковаше подаръка си. Египетска златна монета, стара и изтрита от употреба, датираща от осемнадесетата династия. Той я бе завързал на нежна златиста лента, закачена на тънка златна верижка, така че тя да може да я носи на врата си.

Леони докосна изящния й избледнял рисунък с пръст, свитъка папирус и странните йероглифи… трябваше да й напомня, че ролята, която играе, има корени в реалността. Единствено Жак се бе сетил за това — и единствено той можеше да направи такъв подарък. Това бе дар от един чувствителен, грижовен мъж и означаваше много повече за нея от истински диаманти.

— Благодаря ти, Жак — въздъхна тя и го целуна по бузата, оставяйки следа от червило по лицето му, — ти ме накара да се чувствам по-добре. Винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш.

39.

Каро не знаеше кой е по-нервен, тя или Алфонс. Не го свърташе, потриваше ръце, играеше си с програмата и оглеждаше залата, макар че нямаше защо да се тревожи, очевидно театърът щеше да се напълни. Бяха поканили всичките си познати, така че Леони да получи достатъчно аплодисменти. Но тя не знаеше за това — тревожно гледаше бързо запълващите се балкони. Имаше групи момичета, които бяха дошли, предполагаше, от любопитство, за да видят как изглеждаше, когато си била любовница на дук дьо Кормон, имаше и самотни мъже, които трябва да бяха там, за да си пофантазират какво ли е да имаш любовница като красивата Леони, каква ли е на допир кожата й, как ли изглеждат гърдите й, когато ги докосваш. Имаше и жени на средна възраст и млади майки, и тълпи младежи, жадни за блясъка и еротиката, които олицетворяваше Леони. А на балкона и в ложите имаше други, онези, които бяха дошли да злорадстват над падението на Жил дьо Кормон — любовницата му се показваше на сцената пред всички, за да спекулира с това. Сега знаеше какво бе имала предвид Леони, когато бе казала, че погледите им се плъзгат по нея — на никого от тях нямаше да убегне и най-малката подробност. Със спомена за последното появяване на Леони на сцената Каро се помоли този път да бъде по-добре. Но въпреки това имаше тягостното вътрешно усещане, че всичко ще се окаже ужасна катастрофа.

Марок стоеше в дъното на партера и наблюдаваше прииждащата тълпа. Леони специално го бе помолил да дойде, не би могла да се справи, ако не знаеше, че той е там, бе му казала тя. Не беше ли присъствал на всички важни моменти в живота й? За този също отчаяно се нуждаеше от него. Той изобщо не знаеше колко ще й бъде от полза, сигурно бе толкова нервен, колкото и самата тя. Дланите му се бяха изпотили и той придирчиво ги бършеше в кърпичката си. Откак бе започнал работа в хотел „Ланкастър“, вече не виждаше Леони толкова често, колкото би му се искало — работата поглъщаше цялото му време. Той си бе пробил път и бе станал помощник-управител, а един ден искаше да отвори собствен хотел. Завесата започна бавно да се вдига над сцената, докато оркестърът заемаше местата си. Не след дълго… О, Господи, надяваше се, че всичко ще е наред…

Оркестърът започна да настройва инструментите си, действайки на вече опънатите му нерви и той неспокойно закрачи между редовете в дъното на партера… щеше ли да издържи да наблюдава всичко? Спомни си за последния път — когато тя бе дошла при него, разбита и унижена. Светлините угаснаха и той зае позицията си, облегнат на стената със скръстени ръце. Искаше му сега да има едно питие.

Каро здраво стисна ръката на Алфонс, когато угасиха светлините, хвърляйки последен поглед към своите приятели… поне те знаеха какво да правят — трябваше да аплодират, каквото и да се случи. От пианото прозвучаха първите звуци на увертюрата, цигулките се присъединиха към него, а шумът от развълнуваните разговори премина в очаквана тишина. Време беше представлението да започне.

Леони бе добре, докато Жак си тръгна. Той щеше да дирижира оркестъра за нея и трябваше да провери дали музикантите са заели местата си и дали всичко е наред. Бе педантичен по отношение на музиката си и не искаше да оставя нищо на случайността.

Остана само Пол Бернар и гардеробиерът, който все още се занимаваше с ефирната коприна на робата й. Тя погледна часовника — оркестърът свиреше увертюрата, това означаваше, че остава половин час до излизането й на сцената. Първата част от представлението бе в мюзикхолен стил, бяха включени и други номера — танцьори, комедианти, шоу гърли, голям воден декор, пръснати пайети и блясък.

— Но защо — бе попитала Пол тя, — защо не мога да се появя просто аз? Не може ли просто да изляза на сцената и да направя това, което трябва? В края на краищата, нали те за това са тук.

— Трябва да ги накараш да чакат — обясни й той, — да провокираш очакванията им и да повишиш вълнението им… да ги накараш да те искат. Предлагаме им тези нахакани пищни танцьорки, а после техния контраст — една самотна жена — сама на сцената. Ще бъдеш изумителна, Леони.

Тя се погледна в огледалото. Да, изглеждаше изумително. Проблемът бе вътрешен, не се чувстваше изумителна. О, Жак, отчаяно си помисли тя, дали не сбърка? Как да стана „друг човек“? Не мисля, че мога.

Пол я целуна по сплетената глава.

— Успокой се — усмихна й се той, — ще бъдеш страхотна.

— Наистина ли, Пол?

Погледът й издаде паниката, която я бе обзела.

— Всеки се чувства така първия път — нежно каза той, — всички сме тук, за да ти помогнем, Леони… ти не си сама. Жак ще е пред оркестъра — ще можеш да го виждаш — приятелите ти са сред публиката. Кураж, моето момиче.

Той й махна, запътвайки се към вратата, за да провери как върви спектакълът. Кураж, тревожно си каза наум. Надяваше се, че тя ще се справи.

Гримьорната бе пълна с цветя — множество жълти рози от Каро и Алфонс, огромни букети полски цветя от Пол и нежни камелии от Жак… дори адвокатът й й бе пратил рози. Ароматът им изпълваше стаята — ако си затвореше очите, можеше да си представи, че се намира в градина. Един аромат доминираше над всички останали, бе даже по-силен от този на камелиите… разнасяше се от стръкче жасмин, което бе пристигнало само едва преди няколко минути. Познат почерк, строг и прост, се показа от бележката. Тя отново я прочете. „Не съм те забравил, Леони“… бе подписана просто: Мосю.

Пол отново се появи на вратата.

— Време е, Леони — каза той.

Дълбоко си пое дъх и с един последен поглед в огледалото към жената, която не бе тя, се обърна и го погледна.

— Готова съм — отвърна Леони с вирната брадичка.

Пол се бе оказал прав. Публиката бе препълнила залата заради нея — нетърпелива да зърне за пръв път любовницата на най-богатия мъж във Франция. Тя чакаше зад кулисите да улови сигнала на Жак, светлините угаснаха и музиката зазвуча… спомни си Лулу, промърмори си тя, докато изправяше гърба и раменете си. „Покажи се!“, каза си тя. Здраво стисна веригата на животното, увивайки я около китката си и с пантерата от едната си страна наперено излезе на сцената.

Публиката затаи дъх, когато се изправи пред тях, предизвиквайки ги да я погледнат — да погледнат това екзотично създание — различно от тях, по-величествено, по-силно. Голямата котка послушно легна до краката й, а кехлибарената светлина от прожектора меко ги освети точно когато тя вдигна ръце нагоре и остави малките плисета на ръкавите на туниката й да се разтворят като златно ветрило. Разнесе се шум на одобрение, на партера аплодираха, а на балконите изразиха обожанието си с кристална тишина. Не знаеха какво бяха очаквали — но не и това… пред тях стоеше не просто хубаво момиче, преживяло много изпитания, нито пък нещастна объркана млада майка, или пък унижена, отхвърлена от своя безсърдечен любим любовница. А същество от друг свят.

Тя започна да пее, нежна песен за една влюбена жена, за това как обичала своя любим, как обожавала да докосва кожата му, какво изпитвала, когато лежала в прегръдките му.

Алфонс хвърли бърз поглед към публиката — всички се бяха приковали, наведени напред, стремящи се да уловят думите й, заслушани в нюансите и скритите им значения, пленени от ниския й, груб, подчертано чувствен глас.

Светлините от прожекторите замряха, когато свърши песента й, остана осветена само наведената й глава. Ръкоплясканията избухнаха, отначало като слабо шумолене, събирайки инерция, докато хората отпуснат дъха си и се присъединят към тях и заглъхнаха в поразена тишина, когато Жак премина към следващия номер, сцената отново се освети и на нея се показаха едри нубийци, понесли бронзово ложе. Те застанаха пред публиката, всеки от тях висок над шест стъпки, напълно голи, само с по една златиста препаска в египетски стил, покриваща слабините им, масивните им лъскави гърди блестяха от светлините, а стегнатите им коремни мускули шумоляха всеки път, когато помръднеха. Леони крачеше по арената, дългокрака и гъвкава като пантера, докато пееше втората си песен, а нейният варварски латински ритъм подчертаваше думите за сладостта на забранения плод, за примамливостта на забраненото.

Разбира се, Марок знаеше, че това е тя — но то бе част от нея, за която никога не бе подозирал, че съществува. Публиката я обикна, не можеха да отместят погледите си от нея, наблюдаваха всяко нейно движение, сякаш за да го запечатат в спомените си завинаги. Леони притежаваше някаква магия. Вратата към фоайето се отвори зад гърба му и една фигура бързо се вмъкна вътре… някой закъснял, съмняваше се, че щеше да си намери място сега. Човекът се облегна на стената и започна да наблюдава спектакъла. В тъмнината му се стори, че има нещо познато в тази фигура, в тези широки рамене… сцената се освети и той улови строгия й профил… беше Мосю! Втренчено гледаше в сцената, без да забелязва нещо друго освен Леони. Защо бе дошъл? Дали щеше да се опита да се срещне с нея след това? Марок се надяваше да не го направи. Това би им донесло само беди.

Тук, в тъмното, бе почти като да е насаме с нея. Тя бе близо до него, само няколко метра по-напред, на сцената. Прозрачната й златиста туника блестеше от светлините, диплите й проблясваха около извивките на тялото й, докосвайки плътта й като топъл език. Бе красива, изнежено сексапилна. Тя не бе непозната за него. Това бе Леони, която единствен той познаваше. При аплодисментите и разнеслите се над залата радостни възгласи на публиката той се раздразни — нахълтваха в мечтата му. Нямаха право, тези хора не трябваше да бъдат тук… това бе предназначено само за него. Не знаеха ли, че тя е негова? Той ядосан се обърна да си тръгне, не можеше да изтърпи това излагане на показ на жената, която обичаше. Но не можеше да го направи, не можеше да я остави, трябваше да остане до края. А после какво? Спомни си сцената с Мари-Франс точно преди да тръгне. Този рунд бе спечелила тя, но той още не бе свършил. Щеше да намери Амели. И тогава Леони щеше да се върне при него. Той отново съсредоточи вниманието си върху сцената, вкусвайки нейното присъствие като жаден пътник при оазис… сега поне винаги щеше да знае къде е, срещу цената на един билет щеше да може да я вижда, когато пожелае — бе някакво начало.

Марок наблюдаваше как Мосю гледа Леони, спомняйки си го и преди да прави това — висок, арогантен, учтив мъж, винаги ледено любезен, винаги под контрол… кога бе започнало това разрушение? С Леони ли? Или преди това — по-рано в неговия живот? Толкова ли бе деформиран от жените, че имаше нужда да се отнася презрително към тях… или Леони бе тази, която го бе тласнала към такива ужасни постъпки? Бе убил заради нея, бе унижавал себе си заради нея — а и сега — тук, в този театър, пренебрегнал факта, че тълпата може да го разпознае, само и само да може да я зърне. Не можеше да се откъсне от нея! Той наистина бе обсебен.

Последните акорди на музиката преминаха в тишина и Леони и пантерата се изправиха срещу залата с еднакви топазови погледи. Тя стоеше, без да се усмихва, а публиката стана на крака и театърът отекна от одобрителните им викове: „Браво!“ Студена струйка пот се стичаше надолу по гърба й — от изтощение или от страх? Не знаеше. Чувстваше се вцепенена. Пантерата неспокойно се размърда под веригата си и тя се наведе и погали лъскавата й черна глава, усещайки как въздухът се разтреперва от мощното й ръмжене… знаеше, че няма нужда да се страхува от това създание, и то бе котка, а тя ги обичаше. Разпоредителите изнасяха букети на сцената, а тя погледна надолу и улови погледа на Жак. Той й се усмихваше окуражително и изведнъж отново се почувства нормална. Всичко бе свършило. Изненадана се огледа как публиката я вика на бис. Истина ли бе това? Всичко ли бе наред? Кръвта й отново се размрази във вените й, но повече не можеше да пее. Тя бе Леони. Тръсна украсената си с пера глава, засмя се на глас, докато продължаваше да получава овации и закрачи към изхода на сцената с обутите си в сандали крака, въодушевена, а голямата котка се тътреше до нея.

Пол я прегърна и целуна, а танцьорките и сценичните работници спонтанно започнаха да ръкопляскат.

— Прекрасно… беше прекрасна, Леони — винаги съм го знаел.

Изстудено шампанско я чакаше в гримьорната й, когато тя уморено свали златистата лента от главата си и се отпусна в позлатения трон. Жак влетя през вратата, тясното му младо лице бе грейнало от ентусиазъм, преливаше от щастие заради нейния успех. Драматично коленичи и целуна босите й крака.

— Леони Бахри, ти бе удивителна… много, много по-добра от всяка репетиция. Какво се случи? Откъде дойде всичко това?

Тя се засмя.

— И аз не знам — дори не знам какво по-различно направих. Предполагам, че съм се въплътила в друга личност — онази, която искаше публиката.

— Каквото и да е — то стана — каза Пол, вдигайки чашата си за наздравица, — ти успя.

Тя се усмихна и отпи от чудесното шампанско, умората я напускаше.

— Само благодарение на теб, Пол. И на теб — тя продължително целуна Жак, докато Пол ги наблюдаваше. — Какво щях да правя без вас?

Гримьорната внезапно се напълни с приятели. Каро се спусна към нея, засмяна и разплакана, и я прегърна, Алфонс я притисна към себе си и я помилва по косата, сякаш бе малко дете, което трябваше да успокои, а Марок я прегръщаше, развеселен и усмихнат от нейния триумф. Репортерите се опитаха да се доберат до приятелския кръг в стаята, но охраната ги държеше настрана. Леони се скри зад един короманделски параван — подарък от Пол, — за да се преоблече.

Партито щеше да бъде във „Воазен“ — сцена на много от нейните триумфи и битки, ресторантът, в който не бе стъпвала от години — но когато Алфонс я бе попитал, тя не можа да се сети за някой друг. Ако спектакълът се бе оказал провал, „Воазен“ щеше да я приюти в кадифения си уют, ако имаше успех — не би могла да избере по-добро място.

Смехът и разговорите се лееха като шампанското, а тя се наблюдаваше в огледалото, докато Жули махаше перата от главата й. Бе облечена в любимата си рокля, една от онези, които бе запазила от миналите дни, защото точно тя бе останала в гардероба й във Вилата. Представляваше коприна в аметистов цвят, плисирана като сценичния й костюм. Разни спомени бяха свързани с нея. Мосю я бе избрал сам през онази слънчева сутрин в Кан, когато светът внезапно отново бе станал прекрасен за нея. Идеята да я облече сега бе перверзна и тя нямаше намерение да го прави — имаше още една в гардероба. Но бе привързана към тази. Закопча около кръста си златния колан „Картие“ и започна да сваля грима си, почиствайки с крем лицето на екзотичното създание от сцената, докато отново стана самата себе си. Щом стигна до очите, за миг се поколеба — беше й харесало да се крие зад новата си личност. А и в края на краищата, не беше ли и като Сахмет — закриляща онези, които обича… и безмилостна към враговете си? Леони потръпна… спомняйки си за Мосю, спомняйки си защо прави всичко това… спомняйки си Мари-Франс… Амели, о, Амели — може би един ден аз ще те взема обратно при себе си, но всяка година сякаш все повече те отдалечава от мен и те приближава до другото ти семейство. Скоро вече ще бъде твърде късно. Тя мълчаливо се вгледа в огледалото.

Каро докосна рамото й.

— Трябва да се усмихваш, а не да седиш тук тъжна — бе уловила погледа й. — В края на краищата — весело извика Каро, — тази вечер всичко беше наред… нещо повече, ти бе прекрасна.

Леони се засмя, когато Жак дойде и я хвана за ръката.

— Хайде, ела — усмихна й се той, — да вървим да го отпразнуваме.

Тълпата се бе скупчила пред изхода към сцената и бе почти невъзможно да се мине, хората се надигаха на пръсти, за да я зърнат, опитваха се да я докоснат. Леони уплашена отстъпи назад, а Жак и Пол застанаха пред нея, за да я предпазят, докато й направят път.

— Леони, Леони — извикаха те, а тя ги погледна учудена… какво още искаха — какво повече можеше да им даде?

— Усмихни им се — прошепна й Пол на ухото, — махни им, извикай: „Здравейте!“ — каквото и да е… това е всичко, което искат.

Тя им помаха и послушно се усмихна, улавяйки погледа на едно младо момиче — младо като самата нея някога. Изведнъж разбра какво искаха, спомняйки си онези самотни разходки из Париж в неделя следобед, когато бе на шестнадесет години и чувстваше, че не „принадлежи“, че всичко се случва някъде другаде, но тя не може да го намери. Тези момичета смятат, че Леони го е намерила. Това е само илюзия, искаше й се да им каже, то не е истинско.

Новините вече бяха обиколили Париж и „Воазен“ с готовност я посрещна като стара посетителка — и нова звезда. Очакваха я „Родере Кристал“, черен хайвер и пъдпъдъчи яйца, както и гроздови зърна, пълнени със сирене, сьомга и аспержи… все неща, които винаги бе обичала тук… бяха го измислили Алфонс и Каро, разбира се. Искаха всичко да бъде отлично. Отново я обхвана въодушевление и тя започна да се радва на партито, приемаше поздравления от напълно непознати, които идваха да й стиснат ръката, заобиколена с келнери, готови всеки миг да й се поклонят… и с Жак от едната си страна тя се чувстваше прекрасно.

Очакваха ранните вестници, нетърпеливи да видят какво щеше да каже пресата. Жак й ги прочете, но тя вече бе видяла усмивка върху лицето на Пол.

— Казват, че си постигнала триумф — съобщи той, докато наблюдаваше каква реакция ще се изпише по напрегнатото й лице.

Леони със смях отметна глава назад.

— Не е ли стара приказка, Жак, че след нещастието идва триумфът?

Тя бе уморена, но доволна, когато заедно си тръгнаха от ресторанта, жадни за малко чист въздух. Нощта се сменяше с мрачно сива зора, докато крачеха по улицата, хванати за ръка, и никой от тях не забеляза големия автомобил на дьо Кормон, паркиран до отсрещния тротоар, неговите тъмни прозорци скриваха притежателя му от чуждите погледи. Щом завиха зад ъгъла, двигателят забоботи и голямата кола потегли по самотния си път обратно към Ил Сен Луи.

40.

Изабел обикаляше да наглежда ресторанта, Павилион д’Орвил, построен съвсем близо до вилата, с изглед към морето. Амели подскачаше пред нея и ентусиазирано се опитваше да помирише океанския бриз, а двете й котки, Фиду и Мино, тичаха в тръст подире й като двойка верни хрътки. Тя влетя в кухнята преди баба си, хвърли бърз поглед наоколо, за да види няма ли някакви сладкиши, отчупи си едно парченце плодова пита и с кикот изскочи навън, забелязвайки снизходителното мръщене на Селестин. В очите на Селестин Амели не можеше да направи нищо лошо, винаги имаше отделени сладкиши специално за нея и за Роберто. Не харесваше само Диего, той бе неприятно момче, винаги усмихнат пред теб, а зад гърба ти хихикаше.

Амели обичаше да бъде в ресторанта. Той приличаше на хубава осмоъгълна беседка с островръх покрив и френски прозорци, извеждащи към терасите със сини тенти, за обеди на хлад или вечери на свещи през още летните нощи. Покривките от хубав аквамарин се допълваха от втора покривка отгоре, този път чисто бяла, а среброто, донесено от „Кристофъл“ във Франция бе тежко и без украса.

Макар котките й да не бяха допускани в ресторанта, те бяха добре дошли в кухнята, където винаги имаше остатъци от храна. Роберто скоро щеше да си бъде у дома. Новата им къща бе точно до тяхната — точно на пясъчната Авенида Атлантика.

Себастиау я видя да идва, с развята във всички посоки коса, подскачайки на всеки четири крачки, дългите й слаби крака бързо се движеха по земята.

— Амели — махна й той, — какво ще кажеш да поплуваме?

— Не сега — извика тя, затулвайки с ръка очите си от слънцето, — трябва да намеря Роберто.

Щеше да му липсва, когато заминеше за Франция — не можеше да си представи живота без Амели. Той истински я обичаше. Но Франция му обещаваше нов живот с възможности за по-добри учители в избраното от него поприще на архитект. Къде другаде бе по-добре да учи освен в Европа? Най-сетне щеше да види прекрасната ренесансова архитектура на Италия, замъците и църквите на Англия и внушителните катедрали на Франция. И, разбира се, Париж!

Диего Бенавенте се преструваше, че не слуша как Роберто и Амели се съвещават на ъгъла. Тя бе казала, че трябва да сподели с него една тайна… устните му се свиха ядно, докато я наблюдаваше, нима още не знаеше, че не може да го надвие? Роберто бе негов приятел, негов специален приятел — двамата бяха неразделни в училище и в къщи. Само когато тя бе наоколо, се появяваха проблеми — останеха ли насаме, Роберто бе различен, по-безгрижен, винаги готов да направи онова, което му предложеше Диего. Е, днес беше приготвил изненада за малката Амели. Той небрежно се мотаеше наоколо, тъмнокосо привлекателно тринадесетгодишно момче, с яко мускулесто тяло и настойчиви зеленикави очи под гъстите черни вежди.

Амели го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Какво беше намислил? Обикновено не я оставяше насаме с Роберто.

— Ето — каза тя и извади от джоба на шортите си смачкания сладкиш, — запазих го за теб — от Селестин е, какъвто го обичаш.

Роберто изтръска пясъка и конците, полепнали по него и й предложи да си отхапе.

— Не, благодаря — каза тя, подскачайки, — цялото е за теб.

После се наведе над фонтана и бързо напъха главата си под бликащата струя студена вода и като кученце изтръска капчиците от косата си.

— Роберто?

— Ммм? — той набързо бе приключил със сладкиша.

— Роберто, къде мислиш, че може да е отишъл Диего?

— Не знам, преди минута беше тука.

Амели стана неспокойна. Диего бе намислил нещо, усещаше го.

Като се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой, Диего извади една торбичка, която криеше зад вратата. В горния край тя бе здраво завързана с връв и той внимаваше да я държи далеч от тялото си. Фиду и Мино се излежаваха наблизо, припичаха се на слънце и го гледаха със сънен поглед.

— Фиду — извика той, потупвайки по земята с една пръчка, — ела тук, мъничката ми… ела да видиш какво имам — типично за Амели, помисли си той презрително, да нарича котките с кучешки имена, а на женските да слага мъжки. — Ела тук… — примамваше я той.

Заинтригувана от пръчката, котката предпазливо се приближи към него. Диего бързо я сграбчи за тила и прекара около него парче връв, за да не избяга. После предпазливо развърза торбичката и я хвърли на земята. Една тънка черна змия изпълзя отвътре, със стрелкащ се език и заплашително мърдаща глава и затърси своя похитител. Диего метна съпротивляващата се котка долу пред змията и бързо отстъпи назад, защото змията се хвърли напред. Фиду отскочи назад, а змията впръска отровата си във въздуха. Фиду се сниши и се втренчи във влечугото, което бавно мяташе опашката си.

— Продължавай — промърмори Диего, смушквайки я с пръчката. Котката отново отстъпи назад. Диего тикна дългата пръчка пред змията, бутвайки я раздразнено към котката, точно когато Амели и Роберто се показаха иззад ъгъла. Амели изпищя, а змията се надигна още малко, клъвна към котката която подскочи високо и силно я захапа за тила, като почти откъсна главата й. После Фиду седна на земята и вдълбочено започна да наблюдава как змията се гърчи.

Себастиау изникна иззад ъгъла, уплашен от ужасените писъци на Амели. Схващайки ситуацията от един поглед, той сграбчи Диего за ръката и я изви зад гърба му.

— Кажи ми веднага какво става — заплашително му изкрещя той, — истината, Диего!

— Видях змията — извика Диего, докато Себастиау все по-здраво стискаше ръката му, — опитах се да я махна от котката, виждах, че върви след нея…

— И откъде дойде змията, Диего?

— Не знам!

Себастиау изви още повече ръката му.

— Това ще ти бъде за урок, задето се опита да убиеш котката на Амели — каза той, — време е да получиш малко от собственото си лекарство. Ти си хулиган и страхливец, Диего Бенавенте — ако Амели беше момче, нямаше да смееш да й причиняваш такива неща. Оня ден те видях да бичуваш понито й… ако има още някаква неприятност, свързана с теб, ще кажа на баща ти — той вероятно ще те накара да се върнеш във фазендата.

Диего бе истинско градско момче и заплахата за наказание във фазендата го ужасяваше.

— Ще се извиниш на Амели — нареди му Себастиау, сините му очи го гледаха презрително — и ще й кажеш, че никога вече няма да се опитваш да нараняваш котките й.

— Но аз съм сигурен, че той не го е направил нарочно, Себастиау — Роберто се спусна да защитава приятеля си, — станало е просто както той каза — змията е била там и той се е опитал да спаси Фиду.

Амели седеше прегърбена на стъпалата, гушнала Фиду в скута си. Котката нежно мъркаше, неспособна да осъзнае своята схватка със смъртта, и тя я прегърна закрилнически, щом Диего се приближи.

— Съжалявам, Амели — каза той, гледайки в земята, — никога вече няма да се опитвам да наранявам котките ти, обещавам.

Амели не отговори, тревожно го наблюдаваше как се отдалечава, една самотна фигура, придвижваща се по дългата пуста плажна ивица. Роберто се загледа след него, агонизирайки. После се обърна към Амели.

— Сигурен съм, че той не искаше да нарани Фиду, Амели… а и, нали все пак ти се извини.

После отново обърна поглед към двора, където преди малко Диего се бе скрил зад ъгъла, повече не можеше да издържа на това.

— Отивам при него — каза той и хукна.

Амели се бе втренчила в земята, опитвайки се да сподави сълзите си. Себастиау я погледна разтревожен. Този епизод бе нещо повече от обикновена подлост. Диего ставаше проклет, не се знаеше какво може да направи следващия път, но каквото и да беше, то щеше да е насочено към Амели.

— Виж — каза той, седна до нея и хвана малката й загрубяла ръка в своята, — трябва да внимаваш с Диего, когато ме няма тук. Не можеш да му имаш доверие.

— Знам — прошепна тя и притисна Фиду по-близо до лицето си, така че той да не види сълзите й. — О, Себастиау, така ми се иска да не заминаваш. Париж е толкова далеч. Ще ми пишеш ли?

— Ще ти пиша всяка седмица — каза той. — Обещавам.

— А аз ще ти пиша всеки ден — зарече се тя. — Ще ти казвам всичко. Колко те обичам, Себастиау!

Едуар д’Орвил бе носен от течението на най-дълбокото в морето. Обзе го паника, когато видя как светлините на ферибота изчезват към Мексиканския залив и се запита как е могъл да се озове в такова положение. Бяха пропуснали да му споменат, когато се качи на ферибота в Тампа, Флорида, че Санкт Петербург е само едно малко селце и там няма кей. Просто го прехвърлиха зад борда в тази прогнила малка лодка и му посочиха някакъв невидим бряг.

— Иска десет минути гребане — бе казал капитанът. — Не се тревожи за лодката, следващият пътник от Санкт Петербург ще я върне.

Това е нелепо, помисли си той, вдигайки греблата. Щом оцелях в Амазония, проклет да съм, ако умра тук!

Издърпа греблата в лодката и се заслуша. Трябва да бе гребал поне двадесет минути, а капитанът бе казал десет. Но капитанът беше мексиканец. Няколко минути повече или по-малко — пак можеше да се говори за точност.

Приливът сякаш се променяше, можеше да усети тласъка му, а после по-силно дръпване и — най-сетне — плясък от разбиващи се в брега вълни. Почти по същото време видя светлините, трепкащи и подскачащи над вълните, и се отправи към тях, подпомогнат от прииждащия прилив, избърса потта, избила по челото му от облекчение — и от страх, — докато завързваше лодката на малкия дървен пристан и треперещите му крака отново стъпиха на твърда земя.

Бе тук, защото бе чул, че Хенри Флаглър, търговец на масла и предприемач в железниците, е основал този нов щат, част от който все още бе див. Поради лошото здраве на жена си Флаглър бе принуден да прекарва зимите в Сен Огъстин. Там бе открил удоволствието както от идеалния климат, така и от дългите обрулени от вятъра атлантически плажове. Той бе купил железницата, доизглаждайки я на юг до Маями, и възнамеряваше да я разшири дори още повече, до най-отдалечената точка — Ки Уест.

Едуар неспокойно кръстосваше Флорида, понякога на кон, а понякога по железопътната линия, криволичеща на изток през малките крайбрежни градчета Дейтона и Роклидж, надолу до сънливите селца на Маями, чиито бели арки бяха отрупани с пурпурни бугенвилии в тропически безпорядък под най-ясно синьото небе. Внушителният нов хотел на Флаглър вече се издигаше от земята и скоро щеше да бъде довършен. Едуар знаеше, че на място като това би имало нужда не само от един хотел, а и земята беше евтина — можеше да си избере някой парцел. Той купи един широк участък от плажа, простиращ се назад до обраслите с трева дюни и чакълестите наноси. Един ден, мислеше си той, обхождайки го със задоволство, каквото единствено собствената земя може да даде на човека, ще построя хотел тук, по-добър дори от този на Флаглър — по-добър от всеки друг.

Не беше лесно да се добере до Ки Уест. Фериботът трябваше да се спира при дузини малки островчета, формиращи опашката на Флорида, но пътуването си струваше. Старото испанско име на града бе Кайо Уеско — Бон Ки — наречен така заради белите коралови рифове, разбивани от вълните до ситна пудра с цвят на човешки кости. Пудрата се смесваше с морето, което я превръщаше в удивителен матов тюркоаз, а гиздавото малко пристанище изпращаше навътре в тези млечни води рибарската си флота, която му носеше обратно ежедневния си дар от скариди и крабове с мека черупка, както и всякакъв вид риба. Песъчливите улици на Ки Уест бяха ограничени от дървени тротоари, обточени със сенчести дървета и боядисани в бяло къщи, а по хълмовете в далечината, скрити в уединението на гъстите горички от магнолиеви, лаврови и портокалови дръвчета, бяха кацнали изложени на вятъра вили в пастелни тонове, чието спокойствие се смущаваше единствено от шумоленето на изсъхналите палмови листа и цвърченето на цикадите.

Едуар си поръча една бира и започна да наблюдава преминаващия парад от верандата на хотел „Сен Джеймс“ на Мейн Стрийт.

Какво по-добро пристанище би могъл да намери? Щеше да купи една от онези къщи на хълмовете и да заведе Амели там… щеше да й хареса. О, колко му липсваше тя. Липсваха му миговете, когато я вземаше на коленете си, а тя го молеше да й разказва случки от времето, когато той и баща й са били малки момчета в замъка във Франция. Понякога Амели с тъга говореше за майка си Леони. „Защо трябваше да умира, Едуар?“ Задаваше все един и същи въпрос, толкова тъжно, толкова много пъти. „Ако баща ми е бил такъв добър плувец, защо не е могъл да спаси нея и себе си?“ Той й бе отговарял с малки благородни лъжи. Леони се бе превърнала в мит — хубавата млада майка, загинала толкова трагично заедно със съпруга си. Тя бе просто един образ в мечтите на Амели… в неговите също. Всеки път, когато погледнеше Амели, той си спомняше. Тя толкова приличаше на нея, същата прасковена кожа, красиви кехлибарени очи и, разбира се, същата коса в цвят шампанско.

Едуар се вгледа невиждащо в синьото море, където само на няколко мили отстоеше екзотичният остров Куба — оттам го делеше едно пътуване с ферибот. Изведнъж се почувства много самотен. Това, от което се нуждая, помисли си той с крива усмивка, е любовта на някоя добра жена. Може би тогава ще бъда щастлив!

41.

Вероне въздъхна раздразнен, докато преравяше разбърканите документи по бюрото на Мосю. Нещо трябва да се направи, смирено си помисли той, невъзможно е да открия каквото и да било тези дни. Още имаше документи от отдавна забравеното дело за детето — той ги пазеше всичките. Вдигна един документ и учуден се зачете в него — доклад за планираното сливане на двете компании за стомана. Мислеше, че дьо Кормон, се е погрижил за това преди седмици. Нали така му беше казал? Този човек сигурно полудяваше. Той нетърпеливо блъсна купчината документи — кой знае какво се беше загубило сред тях? Единственото, от което се интересуваше напоследък дьо Кормон бяха докладите за Леони и безплодното търсене на детето. Бе обсебен от мисълта за това проклето дете! Тя бе причина той да пренебрегва бизнеса си. Защо не се откажеше от нея — и от Леони? Сякаш нямаше други жени. Господи, имаше ги в изобилие и те му струваха цяло състояние. Но той бе като дете, загубило любимата си играчка — искаше само нея!

Изпитваше подобна страст единствено към своите автомобили — и слава богу, че беше така, поне това още държеше под личния си контрол — почти всичко останало сега бе поверено на някого другиго, за да може той свободно да я следва през цяла Европа. Където и да заминеше Леони на турне, той също изчезваше за няколко дни. Просто не можеше да се сдържи да бъде настрана.

О! Ето това, което търсеше — падането на цените на частите за новата лимузина, която планираха да произвеждат следващата есен… както обикновено каучукът струваше повече от стоманата — повече от почти всички други артикули в списъка. Тези гуми щяха да излязат много скъпи. За миг той се замисли за каучука, нещо трябваше да се направи — щеше да говори с дьо Кормон, когато се върнеше. Имаше някои идеи.

Мосю стоеше в дъното на тъмния театър, без да гледа към сцената, потънал в мислите си. Той ходеше там всяка вечер, както винаги, когато Леони имаше представление в Париж.

Това бе последната вечер за третия й сезон и всеки път ставаше все по-завършено. Замисли се над успеха й — бе нещо повече от успех, тя се бе превърнала в идол, в знаменитост. Към нея се отнасяха като към кралица, където и да отидеше, не само във Франция, но и в цяла Европа, а днес бе дочул и слухове, че ще заминава за Америка. Америка! Колко пъти го беше молила да я вземе със себе си там? А сега бе самостоятелна, тя налагаше модата за останалите, които подражаваха на стила й, на прическата й, на външния й вид. Дори онази, която го чакаше в синия апартамент на хотел „Крийон“, бе с руса коса, развяваща се свободно край раменете, подобно египетската прическа на Леони. Имаше нужда от едно питие.

Барманът плъзна чашата с уиски по бара, без да го молят специално за това. Този клиент бе тук всяка вечер по едно и също време и винаги пиеше двойно уиски. Хвърли кос поглед към него, облегнат на бара, отпиващ от питието си… добре изглеждаше, сигурно около петдесетте и очевидно състоятелен. Лицето му бе смътно познато, но не можеше да си спомни откъде. Защо идваше тук всяка вечер? Не изглеждаше от този тип, дето висяха в театъра и чакаха някое момиче… но човек никога не знае. Може би харесваше някоя от танцьорките — или дори Леони. Той се усмихна, докато наливаше второ питие. Леони би могла да направи избора сред всички мъже на Париж.

Оркестърът засвири началните познати акорди от песента й и дьо Кормон се върна на мястото си в дъното на партера. Разпоредителят го погледна незаинтересовано — този човек винаги бе тук, никога не сядаше, казвайки, че предпочита да остане прав.

Марок също го забеляза. Всяка вечер проверяваше дали е там — Леони винаги го питаше. А клончето жасмин също пристигаше всяка вечер — в гримьорната човек можеше да се задуши от миризмата му. Но странно, тя отказваше да ги хвърля. Той погледна часовника, щом Леони стъпи на сцената, обръщайки се към публиката с обичайния си предизвикателен поглед. Тази вечер започваха пет минути по-късно — трябваше да разбере защо. От три години той бе импресарио на Леони, организираше турнетата й, координираше продукцията заедно с Пол Бернар, помагаше й да намира нова музика, нови сценографи — занимаваше се със сделките, с непрекъснато увеличаващите се приходи, които сега бяха толкова високи, че той дори се чудеше, че ръководството на театъра се съгласява да им ги изплаща. Но им ги изплащаха. Бяха пътували заедно из цяла Европа, а скоро щяха за заминат и за Америка, където макар тя още да бе непозната, предварителните договорености им гарантираха солидно количество долари. Бе вълнуващо — тя бе завладяла Европа — сега щеше да завладее и Новия свят!

Личният живот на Леони, когато имаше време за такъв, беше в контраст със светския й образ. Всяко свободно време тя прекарваше във Вилата, нейно убежище от хората и публичността, които я преследваха навсякъде.

Той погледна към Мосю. Наблюдаваше я настойчиво. Тя не бе говорила с него повече от десет години и въпреки това той всяка вечер продължаваше да посещава представленията, само и само да я зърне. Поклащайки удивен глава при мисълта за неговата лудост, Марок се изниза през вратата и се запъти зад кулисите.

— Господине — Вероне колебливо се покашля.

Дьо Кормон уморено вдигна поглед от бюрото си.

— Какво има сега, Вероне?

— Става дума за гумите, господине… за новите коли. Спомняте ли си, че говорих с вас за това. Сега цената е наистина възпиращо висока.

Дьо Кормон се облегна назад в зеленото кожено кресло и се замисли над проблема. Наистина бе така. Цената на каучука бе увеличена всеки път, когато я провереше.

— Знам, че ще се съгласите с мен, господине, когато ви кажа, че огромният разход на гуми за нашите коли е напълно неизгоден, но имам една идея. Понастоящем съществува начин да намалим разходите си с разширяване на автомобилната индустрия, може би сериозно трябва да помислим самите ние да станем производители на гуми — можем да снабдяваме Европа с гуми, подбивайки сегашните цени и в същото време, намалявайки собствените си разходи. Има огромна възможност за печалба. Ето някои цифри, господине. Ще се наложи да се разтичам, разбира се, но направих някои проучвания и стигнах до заключението, че ако решите да купувате каучука си направо от Бразилия — дори може би да купите плантация — ще бъде повече от изгодно.

Дьо Кормон го слушаше. Вероне бе добър човек, бе верен и имаше истински нюх за изгодни сделки. Той взе от бюрото си малкия ален модел на новата лимузина „Дьо Кормон“, подържа я в ръце, одобрявайки семплите й изчистени линии, липсата на каквито и да било джунджурийки и украси, които само бяха развалили първите коли. Тази бе по-лъскава, по-дълга — и много по-мощна. Спомни си как бе подарил на Жерар и Арман малки модели на първата кола — не беше ли точно по времето, когато Жерар беше много болен? Надяваше се Жерар да го наследи в бизнеса, но той реши да става архитект. Арман щеше да поеме бизнеса, защото обичаше колите.

— Господине?

Той го погледна.

— Какво има сега?

Вероне сдържа гнева си.

— Каучукът, господине, за гумите. Ако се интересувате, ще сключа някои договори в Бразилия. Има няколко плантации, които произвеждат висококачествен каучук „Пара“ — точно от какъвто се нуждаем. Това сигурно е най-твърдият каучук и разбрах, че се добива единствено по южното поречие на Амазонка — на север става само „слаб“ каучук. Има няколко находища — Агенция Хевеа Белем, Компанията Пунтамайо и Ору Велю са най-добрите възможности. Това изисква да се замине за Манаус и да се уреди покупката на продукцията за целия сезон от една или няколко от тези компании на изгодна цена.

Добра идея. Можеха да издигнат фабрика на мястото до склада за части… дьо Кормон погледна часовника си. Влакът за Ница тръгваше след петнадесет минути… той припряно отмести назад своето кресло и се протегна за сакото си.

— Ще го обсъдим по-късно Вероне…

— Но…

— Не сега, Вероне, нямам време.

Вероне ядосано въздъхна. Това можеше да означава отлагане за още един месец — или дори два. Дьо Кормон никога не казваше кога ще се върне.

42.

Този път Монте Карло посрещна Леони по свой собствен начин — като звезда, като знаменитост… бляскава млада жена във внушителна коприна и варварски, инкрустирани със смарагди гривни, с усукана златисторуса коса. Леони се справи с ролята с апломб, усмихваше се на множеството, докато минаваше през Казиното и си спомняше своето удивление онази първа нощ, когато срещна Мосю и хората се отдръпваха, за да направят път на дук дьо Кормон, хванал я под ръка. Сега те се отдръпваха заради нея, управителите й се покланяха, а портиерите я поздравяваха. А в кафене „Париж“ винаги имаше запазена маса за нея.

Но славата си имаше своя цена. Тя бе работила усилено, за да я постигне — и работеше дори още по-усилено, за да я задържи — а публичният й живот оставяше малко време за лични удоволствия. Жак, нещастен поради откъслечните мигове, които тя отделяше за него, неохотно си бе отишъл. Тя се завърна у дома сама — във Вилата, в бялата стая, непроменена от деня, в който за пръв път бе отишла там — само една лампа и малка черга — и може би, сега и тогава, един мъж.

От време на време случайно виждаше Мосю отдалеч в някой елегантен ресторант или в Казиното — винаги с някое младо русо момиче под ръка. Но успяваше да забрави за него.

Бе лесно да избягва шпионите на Мосю, когато се намираше във Вилата. Той ги сменяше доста често, но знаеше, че тя ги разпознава — те се бяха превърнали почти в символ на заплаха — последна надежда, че тя ще го отведе при Амели. Знаеше как да ги избягва, когато се наложи.

Бе станала и облечена, преди зазоряване се бе приготвила и вече чакаше на терасата, когато мосю Френар се появи, за да я закара в Ница. Шосетата бяха празни и малкото бяло градче още не се бе разсънило, когато пристигнаха. Той я остави на гарата и тя се забърза по перона, за да хване влака, молейки се никой да не я разпознае. Нямаше и следа от египетския й имидж, очите й не бяха издължени с черен молив, косата й не бе сплетена, не носеше бижута и копринена туника. Бе дискретно облечена в обикновена памучна рокля и сако, косата й бе пригладена плътно назад и завързана с панделка на тила й. Бе просто една обикновена жена, хубава жена с дружелюбни очи.

Пътуването с влак бе продължително и Леони се повъртя около един час, неспособна да се концентрира върху книгата си, нетърпелива да стигне целта си. Колата я очакваше на гарата. Шофираха през прекрасната околност на Лоара, чиито брегове бяха осеяни със заобиколени от ров средновековни къщи, към Шато д’Орвил. Две еднакви каменни колони ограждаха голямата каменна порта, липсваха им само грифоните, отплавали заедно с д’Орвил, за да украсяват новия им дом. Но замъкът изглеждаше точно както когато семейството го бе напуснало, единствено обитателите му се бяха сменили.

Една кръглолика усмихната монахиня стоеше на портика, за да я посрещне, прегръщайки я радостно, докато я въвеждаше в салона.

— Децата ще бъдат толкова щастливи да ви видят, мадам Леони — каза й тя. — Те винаги очакват с нетърпение посещенията ви.

Децата станаха, а столовете им шумно изскърцаха, когато Леони влезе в стаята, две дузини малки личица засияха към нея, повтаряйки в един глас: „Добър ден, мадам“, и зачакаха като предани кученца знак, че са свободни.

— Елате — весело им извика Леони, протягайки ръце, а те се спуснаха към нея с възбудени крясъци, надпреварвайки се кой пръв ще получи целувка от нея, бутайки се и блъскайки се, за да държат ръката й, докато стигнат до масата.

— Добре, добре — усмихна се тя, — сега всички ви ще целуна — а и е време за обяд. А после… — засмя се на очакването, изписано по лицата им.

— А после… — извикаха те в един глас.

— А после ще има подаръци!

Сестра Агнес се усмихна.

— Сега изобщо няма да си изядат обяда — каза тя, — нищо не може да привлече вниманието им, преди да са видели подаръците.

— Нека да видя сега — каза Леони, заобикаляйки масата, — кой е на ред да седи до мен този път?

— Аз, аз — аз съм.

— И аз… Сесил…

— Ела тогава, Сесил — и ти, Вероник… да видим колко сте гладни.

Тя им наряза месото и ги окуражаваше да ядат зеленчуците, вслушвайки се със задоволство в бърборенето на малките устенца за ежедневните събития от живота им. Единствено тук понякога оживяваха спомените й за Амели.

Идеята я бе осенила внезапно. Парите бяха започнали да текат — повече, отколкото й се бе струвало възможно. Бе истински шок да разбере, че Шато д’Орвил е обявен за продан — той винаги си бе бил там, д’Орвил винаги бяха живели в него. Шарл й бе разказвал за това. И докато все още им принадлежеше, това означаваше, че един ден можеха да се върнат там… ала сега знаеше, че няма да го сторят. И Амели нямаше да се завърне. Тя не бе забравила историите за идиличното детство, които Шарл й бе разказал… тази къща се нуждаеше от деца. Щом Амели никога нямаше да живее в Шато д’Орвил, тогава други нещастни деца трябваше да получат този шанс.

Останалото бе просто. Бе купила замъка — дискретно, използвайки името на своя компания — и го бе дарила на едно сиропиталище. Двадесет и четири деца, изоставени поради някаква нещастна приумица на съдбата, останали сами, без родители, бяха намерили дом тук, за тях се грижеше с любов екип от млади монахини, подбрани заради своята младост и способност да разбират детските проблеми, под внимателното и опитно ръководство на сестра Агнес. Най-малкото дете сега бе на две години и бе намерено на прага на замъка, мъничко новородено, което нарекоха Леони, на името на покровителката си. А най-голямото бе почти на дванадесет — на същата възраст като Амели. Леони ги обичаше всички.

Денят премина твърде бързо, подаръците бяха раздадени — плюшени играчки и подскачащи гумени топки, кукли, кончета, коли, пъзели, както и много книги. Пуснаха хвърчила в небето, имаше и шарени кесии с лакомства…

Пътуването към дома й се стори дори по-дълго. Бе уморителен ден и Господ й беше свидетел, че се нуждаеше от малко почивка, но бе и нейният най-щастлив ден от няколко месеца насам.

Бе във Вилата от две седмици, две блажено мързеливи седмици — събираше сили за американското турне. Първо щеше да има репетиции, проби на костюмите, изработване на новите песни и… о, милиони детайли, за които не й се искаше да мисли сега. Бе време за безделничене, за шляене и отпускане — не правеше нищо важно, само сушеше косата си на слънце, купуваше риба и зеленчуци за мадам Френар в Сен Жан и се излежаваше на терасата преди вечеря с Беби в скута си.

Тази вечер залезът е прекрасен, сънено си помисли тя, докато галеше черната козина на Беби и се вглеждаше в потъмнялото море на фона на пурпурния хоризонт, осеян с пухкави лилави облаци. Очите й се затваряха и тя се прозя, чудейки се как успяваше толкова да се измори тук, във Вилата. В Париж никога не бе уморена… може би просто умората се бе натрупвала… „Рано в леглото тази вечер, скъпа моя“, каза си тя, взе Беби под мишница и сънено се запъти към стаята си.

От мястото си на леглото Беби наблюдаваше как Леони сплита косата си, очаквайки момента, в който и тя ще си легне, за да се сгуши под брадичката й, чувствайки се сигурно там. Открай време си бе така.

Леони не можеше да си спомни какво я бе събудило. Струваше й се, че може би мъркането, което изведнъж бе престанало… или пък странната студенина на Беби? Козината й бе още толкова мека, малката главичка стоеше сгушена до нейната на възглавницата… но Беби си бе отишла.

Тя я взе в ръцете си, притисна я към себе си, молейки се собствената й топлина да съживи вече безжизненото телце на скъпата й малка Беби… но Беби бе мъртва и тя бе загубила най-скъпия си, най-обичан приятел… пазача на нейните тайни, с когото бе споделяла тъгата си и който я развеселяваше и й създаваше уют. Сякаш сълзите й никога нямаше да пресъхнат.

Взе ножиците и разряза кашмирената си роба, върху която най-много обичаше да си почива Беби, и нежно загърна тялото й в нея. Изхвърли бижутата си от резбованото сандъче от палисандрово дърво и постави вътре малкото отпуснато телце на Беби, а после я занесе в градината и я погреба на мястото, където винаги бяха седели заедно, загледани в океана, птичките и небето. По-късно посади дръвче на същото място, една круша, която щеше да разцъфва всяка пролет и да бъде част от Беби.

Турнето бе отложено. Тя не беше в състояние да работи. Бе объркана, обезумяла, отпусната и без всякаква енергия.

— Скърби за Беби — каза Марок на Каро, загледан безпомощно в нея.

— Но какво можем да направим? — отвърна Каро със сълзи в очите. — Знам колко много я обичаше, но Марок, какво можем да направим?

— Трябва да й намерим друга котка — каза той, — котенце… от същата порода…

— Никъде и никога не съм виждала друго като Беби… тя бе толкова малка, и кафява. Не знам каква порода беше, Марок.

— Аз ще намеря — обеща Марок. — Ще й донеса друго котенце. Не издържам вече да я гледам така.

Отне му месец интензивно търсене… никой на Лазурния бряг не знаеше такива котки… откъде се бе появила Беби си остана загадка. Бе пътувал и във вътрешността с надеждата, че може би е дошла от някоя ферма или от къща в планината, но никой не знаеше. А после отиде в библиотеката и потърси справочници за котки. Беби я нямаше и там. Трябваше да се свърже с някой специалист. Мадам Ермион бе този специалист. Самата тя имаше петнадесет котки и веднага разбра какво точно търси той.

— Това е швейцарска планинска котка — каза му, сякаш изненадана от неговия въпрос, — можете да ги намерите високо в Алпите — точно на границата. Ако бях на ваше място, щях да опитам около Анеси.

Той така и направи, предприемайки с готовност уморителното пътуване — само и само в края му да срещне втора Беби.

В Анеси откри нова следа… имаше малко езеро точно над границата, нищо друго — няколко ферми, няколко дървени вили… но бе възможно там да се намери такова малко кафяво котенце.

Той мина по пътеката край езерото, мечтаейки си да има повече време, за да се нарадва на чистия въздух, ухаещ на евкалипти и бор, на път за фермата в края на ливадата, осеяна със сини и жълти цветя и огласена от звъна на кравешките хлопки. Когато стигна до мандрата, където жената на фермера биеше маслото, той почти щеше да се спъне в едно малко кафяво котенце. Бе легнало по гръб с размахани във въздуха розови лапички. Разбира се, това бе котката на Леони.

Бе съвсем малко по-тъмнокафява от Беби и малко по-светла на корема и под брадичката, но притежаваше същата триъгълна глава и коси жълтеникави очи, и бе също така пухкава. Сгуши се в ръцете на Леони, сякаш цял живот им бе принадлежала и замърка доверчиво. Леони не смяташе, че може да заобича друга котка след Беби, но тази бе неустоима.

— О, Марок — каза тя, — как бих могла да ти се отблагодаря?

— Няма нужда — отвърна той с усмивка, — най-важното е да си щастлива.

— Никога няма да забравя Беби — врече се тя.

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Нито пък аз — каза той, — но тази е различна… шоколадова на цвят… погледни, вече те обича.

Малките лапички нежно мачкаха ръката й и Леони се усмихна през сълзи.

— Шоколад — каза тя, — това ще бъде нейното име.

Самотата без Беби бе непоносима, стаите във Вилата изглеждаха празни без пакостливото й присъствие, терасата — умълчана без лудешкото препускане, а леглото — тъжно без малкия успокояващ товар. Тя нежно притисна към себе си новото котенце… щяха да бъдат приятели.

43.

Себастиау ду Сантус се любуваше на Париж, харесваше му всичко там — уличният живот по терасите на кафенетата и в бистрата, народните увеселения, където човек можеше да срещне момичета, да танцува, да пийне, както и откритите пространства в Булонския лес и Люксембургската градина, мостовете, букинистите по кейовете, където за няколко су можеше да намериш прекрасни стари книги. Беше щастлив, затрупан в продължение на седмици от чертежи и планове на стари и съвременни сгради. Тук неговото архитектурно образование най-сетне бе оживяло. Той се наслаждаваше и на свободата си далеч от ограниченията на дома и семейството, в най-очарователния град на света в компанията на новите си приятели.

Стаите му се намираха в една рушаща се стара каменна сграда, гледаща към калдъръмен двор, пазена от строга портиерка, която с орловия си поглед винаги дебнеше да се увери, че младите мъже не водят момичета в къщи — макар че тя бе почти глуха като пън и изчезваше всяка вечер в осем, затваряйки се в апартамента си с една бутилка, и тогава неговите стаи се превръщаха в сцена за много бурни купони. Като онзи миналата нощ.

Той седна в леглото и прокара пръсти през гъстата си права руса коса, прозявайки се, се запъти към прозореца и го отвори, за да влезе в стаята свежият утринен вятър.

После дълбоко си пое дъх. Жерар още спеше на дивана.

— Хайде, събуди се — извика му, — гладен съм.

— Ъ-ъ — бе единственият отговор.

Себастиау се засмя.

— Отивам до „Дом“ да закуся — ти ще дойдеш ли?

— О, добре… предполагам.

Мърморещ, Жерар се показа изпод одеялото, примигвайки с тъмносините си очи на яркото утринно слънце.

— Как можеш да ядеш след последната нощ? — каза той, оглеждайки с отвращение редицата празни винени бутилки върху мръсната маса. — Къде са другите?

Себастиау сви рамене.

— Ако имаш предвид момичетата, тръгнаха си, преди да се е събудил драконът… ужасяват се от нея.

— Наистина трябва да си намериш други стаи, Себастиау… — засмя се Жерар. — Как можеш да понасяш тази стара мома, която си вре носа навсякъде?

— Тук ми харесва — харесва ми тази стара сграда… устройва ме. Както и да е, да вървим, умирам от глад.

Жерар дьо Кормон бе тъмен, както Себастиау светъл — с тъмнокестенява, почти черна коса, наситени тъмносини очи, които почти винаги сякаш забелязваха повече, отколкото можеше да предположи човек, и лице с едри кости и правилни черти, с някаква арогантност в профила. Бе срещнал Себастиау в колежа и макар да бе с година по-голям, двамата скоро станаха приятели. Практически той живееше в апартамента на Себастиау, предпочитайки неговата свобода пред дома на своето семейство.

— По-добре да се прибереш в къщи тази седмица — каза Себастиау, сякаш бе прочел мислите му. — Майка ти ще започне да се тревожи.

— Тя е в провинцията през повечето време, наистина няма никакво значение дали съм там или не.

— А баща ти?

Той сви рамене.

— Кой знае… Струва ми се, че прекарва повечето си време във фабриките с дизайнерите — тази година пускат на пазара нов модел спортна кола.

Не искаше да мисли за баща си; и без това рядко го виждаше напоследък, а и тогава той го караше да се чувства виновен за това, че не пожела да се включи в бизнеса. Баща му винаги бе живял по собствените си правила — така щеше да прави и той.

Те заедно се спуснаха по стълбите, весело поздравиха старата жена в черна рокля и ботуши, която седеше на двора и плетеше някаква черна дреха.

— Ей — извика тя след Себастиау, — има писмо за теб.

Той погледна плика.

— Пак е от Амели — усмихна се Себастиау. Обичаше да получава писмата й.

— И с какво се е захванала този път? — усмихна се и Жерар. Писмата на Амели бяха важен източник на забавление. Тя непрекъснато пишеше на Себастиау, дълги драскулки, изпълнени с подробности за ежедневните й занимания, за ездите покрай плажа с Роберто и Едуар, когато попаднали в гръмотевична буря по пътя от Бара ди Тижука, за ужаса си от изпитите в училище, за подвизите на Фиду и Мино и непрестанната й вражда с Диего Бенавенте. Илюстрираше тези саги със забавни малки рисунки на самата себе си, кръглолико, рошаво, босоного момиче, обуто в момчешки шорти, усмихната или намръщена, или застанала на челна стойка… просто за да си спомняш как изглеждам, пишеше му тя.

В „Дом“ бе тихо и те седнаха навън. Жерар поръча кафе, докато Себастиау отваряше писмото й. Той се усмихваше, докато го четеше, подавайки една след друга страниците на Жерар… този път тя бе загазила. В един особено горещ ден бе отрязала косата си, бе я остригала неравно над ушите и обезумялата Изабел я бе натикала насила в салона на Ело, където я бяха подравнили и сега пухкавите й къси къдри прилепваха до главата. Аз съм доволна, казваше тя, защото сега приличам повече на Роберто, но горката баба оплаква загубата на хубавата ми коса, събра гъстите лъскави кичури и ги сплете на плитки за вечен спомен. Скоро ще й мине, добавяше тя, защото е много заета с плановете си да разшири Павилиона и да го направи малък хотел — понякога не мога да повярвам, че това е баба, нито пък самата тя може. Кълне се, че е родена, за да бъде част от буржоазията — но ако заработи като касиерка в бистро, ще я удовлетворява. После Амели се оплакваше от Роберто, който я смятал за много деспотична, и бе нарисувала малка картинка на себе си с посърнала усмивка и друга, където физиономията й е ухилена и тя му разказва за обяда по случай рождения си ден в Павилиона и за огромната поръсена със захар торта с дванадесет свещи. А сега с нетърпение очакваше отново да замине в Ки Уест с Едуар, там й харесваше, особено риболова в лодка и после, вечер, когато печаха улова на димящия грил на терасата… този път идваше и Роберто. Диего щеше да бъде бесен!

Жерар дълбоко си пое дъх и се засмя — изреченията и мислите й се изливаха в непрекъснат поток, оставяйки читателя без дъх, но истински развеселен.

— Нямам търпение да порасне — каза Себастиау.

— Така ли? Защо?

— За да се влюбя в нея — усмихнат отвърна той.

Жерар го погледна с любопитство.

— Сигурен съм, че говориш сериозно.

— Ако някога се запознаеш с нея, веднага ще разбереш защо. Амели е чаровница — не можеш да не се влюбиш в нея.

Жерар изпита някаква завист. Колко хубаво е да имаш семейство като това на Себастиау — задружно и щастливо, — а не разделено като неговото. Той въздъхна, би искал да срещне някоя като Амели един ден.

— Защо не дойдеш с мен по време на ваканцията? — внезапно му предложи Себастиау. — Жерар излъчваше такава самота понякога, че му дожаляваше за него. — Рио ще ти хареса — ще отидем във фазендата с цялото семейство — можем да работим навън по полето, вместо да разглеждаме технически скици и перспективи по цял ден! А и можеш да се запознаеш с Амели.

Жерар се оживи.

— Страхотно — засия той. — Разбира се, трябва да поискам позволение от баща ми…

Себастиау се засмя.

— Може никога да не се върнеш — предупреди го той. — Рио е съблазнителен като красива жена.

44.

Вероне мразеше Манаус. Мразеше влагата, която го караше да се поти в своя бял парижки костюм, мразеше насекомите и комарите, които непрестанно го хапеха, мразеше носещите се в джунглата силни миризми на плесени и гниене, както и градските миризми в жегата на парфюм, смесен с пот и ром от захарна тръстика. Ненавиждаше и всепроникващата остра смрад от каучука.

Отвръщайки поглед от евтините бордеи и безсрамните боядисани жени с инкрустирани с диаманти, изпилени зъби, той нервно се загледа в карабините, безгрижно метнати през раменете на сурови мургави мъже, слезли в града от отдалечените каучукови находища нагоре по реката. Стоеше там, за да се срещне с останалите от собствениците им, включени в неговия списък. Вече бе разговарял с половин дузина — някои от които със сурови очи и небрежно извадени пистолети го бяха респектирали, а други, развяващи новото си благополучие в ленени костюми от Лондон, вратовръзки на Шарве от Париж и хванали под ръка окичени със смарагди на Картие жени, бяха определили цени, високи като собствения им жизнен стандарт. Имаше една-две възможности но техните плантации се бяха оказали твърде малки. Дьо Кормон щеше да се нуждае от много каучук и Вероне се надяваше Уил Харкърт да е онзи, който може да го осигури. В противен случай, това би означавало поне още един прекаран в търсене месец в Манаус. Съмняваше се, че ще може да го понесе.

Шурашкария Онса бе името на красивия питомен ягуар, вързан на верига и излегнал се мързеливо в най-отдалечения край на дългия, обточен с огледала махагонов бар и Вероне се настани колкото се може по-настрана от него и си поръча една американска бира от големия хладилен шкаф.

— Вие трябва да сте Вероне.

Той се обърна изненадан.

— Изглеждате така ужасно притеснен, че предположих, че сте новодошъл в Манаус.

Вероне бързо го прецени — силно лице, прями маниери на човек, който няма какво да крие — а и не носеше оръжие, нито диамантени пръстени. Само дано да има достатъчно каучук, помоли се наум, и той да е с добро качество.

Уил го заведе до една маса, като минаха покрай ягуара. Погледът му проследи Вероне, докато той нервно го заобикаляше.

— Тя е достатъчно питомна — усмихна се Уил, — игрива е като котенце. Със стопанина си!

Вероне започна направо с работата, изброявайки изискванията на Европейската компания за желязо и стомана — подробности за количествата, със сключен договор за пет години — с висока първоначална цена, която, бяха изчислили те, щеше да се възвърне след известно време и която, във всеки случай, щеше да бъде много по-малка от тази, която биха могли да им предложат брокерите. За негово облекчение Уил можеше да потвърди онова, което се надяваше да чуе — находището Ору Вельо имаше най-добрите каучукови дървета, осигуряващи най-добрия твърд каучук — и те можеха да задоволят неговите нужди. Уил обеща да обсъди с партньора си условията на Вероне и да му отговори след един-два дни. Изглеждаше вероятно да сключат сделка.

Вероне отново погледна Уил Харкърт, който ентусиазирано ровеше в чинията си с печено месо. Харкърт бе поискал предплата за две години. Бяха много пари, макар да имаха основание и доводите му, че е предпазна мярка срещу покачване на цените през следващия сезон. Но все пак това го изнервяше. Можеше ли да му има доверие? Ами, ако когато пристигнеше във Франция, каучукът се окажеше от ниско качество? Дьо Кормон щеше да го държи отговорен. Вероне изтръпна при мисълта за последствията. Нямаше смисъл да проверява каучука в склада — можеха да му покажат каквото си поискат. Нищо друго не му оставаше освен да отиде нагоре по реката и да види находището. Надявам се, дьо Кормон, горчиво си помисли той, че ще оцениш това, защото скъпо ще ти струва! Той алчно предвкусваше увеличението на заплатата си, възможните придобивки в акции на дьо Кормон, които щеше да спечели от подобна сделка, и въздъхна. Струваше си.

Вероне се почувства глупаво в модерния си екип за джунглата: ризата с дълги ръкави държеше горещо, а високите ботуши стягаха неприятно вече подбитите му крака — и освен това Уил Харкърт бе облечен съвсем обикновено. Той пушеше мълчаливо, надявайки се партньорът на Харкърт да побърза, „Ливърпул Лейди“ вече бе готов да потегли.

— Ето го — каза Уил и се надвеси над парапета. — Хайде — извика той, — капитан Бекуит ще се вбеси, ако го накараш да изпусне плаването!

Едуар метна торбата си на палубата на парахода и се затича.

— Просто прескочих до телеграфа, за да изпратя съобщение до в къщи — усмихна се той. После подаде ръка на Вероне. — Удоволствие е за мен да срещна съотечественик французин. Аз съм Едуар д’Орвил.

Вероне започна да премига. Добре ли беше чул? Той протегна силната си ръка.

— Мосю… д’Орвил?

— Забравих да ви спомена — каза Уил, — че моят партньор е французин.

— Изпаднал французин — каза Едуар. — Не съм си бил у дома от дванадесет години.

Заучена усмивка прикри интереса на Вероне — разбира се, имаше брат, който живее в чужбина… а и не бяха ли минали точно дванадесет години, откак Шарл д’Орвил бе умрял и детето на Леони бе изчезнало?

— И къде е бил домът ви, мосю? — попита той.

Едуар долови лекия трепет в гласа му — защо беше толкова нервен този човек?

— На Лоара, близо до Тур. Ще ме извините ли — добави той, — трябва да се разбера с капитана за един допълнителен товар, който връщаме обратно в Сантарем.

Вероне се обърна към Уил.

— Странно съвпадение — небрежно каза той, — един французин снабдява Франция с каучук от Бразилия. Кажете ми, защо той никога не се е връщал във Франция? От Белем всяка седмица тръгват кораби.

— Семейството на Едуар се премести при него в Рио — майка му и малкото му момиченце… там са щастливи.

— Малкото му момиченце? — гласът на Вероне почти премина във фалцет. — Значи той е женен?

— Не, не е женен. Амели е дете на брата на Едуар. Той умря, когато тя беше съвсем малка и Едуар я отгледа като собствена дъщеря.

Вероне разтреперан си пое дъх. О, неведоми са пътищата божи! Стоеше тук — на този параход, на хиляда мили навътре по река Амазонка — и бе открил Амели! Трепереше от вълнение… трябваше да остане сам… трябваше да го осмисли… да реши какви ще бъдат следващите му стъпки…

Седна на тясната койка в малката си каюта и се втренчи в голата стена отсреща. Той — Вероне — държеше ключа към лудостта на Жил дьо Кормон. Амели бе единственото нещо, от което се нуждаеше в живота си дьо Кормон… и щеше да му струва мило и драго!

Вероне се засмя на глас. Сега нямаше защо да бъде толкова внимателен в тази сделка за каучук. Вместо това щеше да отиде в Рио, за да проследи съдбата на момичето… надзърна през люка, но от Манаус бе останал само блед силует на притъмняващия хоризонт. По дяволите. Сега трябваше да преживее всичко това. Въздъхна и се просна на койката. Е, Амели беше чакала през всичките тези години, щеше да почака още няколко дни.

Сиви облаци скриваха покривите на Сантарем и Едуар, който следеше товаренето на последния каучук на „Ливърпул Лейди“, хвърли тревожен поглед към небето. Ако не беше заради Вероне, нямаше да предприемат това пътуване толкова късно през сезона — надяваше се, че ще успеят да се върнат обратно в Манаус преди да започне дъждовният период.

Бяха тежки дни. Вероне го караше да се чувства неспокойно и той не можеше да разбере защо. Просто имаше нещо странно у него. Макар че бе забавно да го наблюдаваш как предпазливо пристъпва в джунглата с нейната безкрайна зелена тишина, хвърляйки погледи наляво и надясно, сякаш всеки момент очакваше да бъде изяден жив, почти припадайки от страх, когато неподвижните маймуни извиваха пискливия си хор, разбивайки кристалната горска тишина със звук от счупено стъкло. Вероне с благодарност се скри обратно на борда на „Ливърпул лейди“ и сега успокояваше опънатите си нерви с бутилка скоч от капитан Бекуит.

Той внимателно съчини телеграмата до дьо Кормон.

Достатъчно ясен ли съм, тревожеше се той? Искаше бавно да подхранва дьо Кормон с информация, да го накара да си мисли, че това ще бъде изключително трудна, дори опасна работа. После щеше да му каже, че я е намерил. Отдавна изчезналата дъщеря на Леони! И да го накара да си плати всяка стъпка от извървения път!

Със силно изсвирване на сирената „Ливърпул лейди“ се отдели от кея и навлезе в тинестата бавна река — най-после курс към Манаус. Вероне доволен си пиеше скоча. Най-сетне печелеше играта.

Шумът от барабаненето на дъжда по палубата събуди Едуар. Той погледна часовника си — минаваше три — и отново се обърна, затваряйки очи, но дъждът непрестанно биеше в тъмнината и корабът неприятно се клатеше сред разпенената река. Вече бе напълно буден и проклинайки дъжда, се напъха в панталоните и ризата си и отиде да потърси нещо за пиене.

Откри капитан Бекуит в кабината да се опитва да надзърне през пелената на дъжда.

— Хубаво време, нали? — изкоментира капитанът и напълни чашите им, — дъжделиво!

Едуар се усмихна и отпи от скоча си. Дъждът бе плътен и обгръщаше малкия параход, браздящ реката срещу течението й. Кабината бе малък пристан на сигурност в дивия чужд свят. Проблясващите светлини се отразяваха от безполезните прозорци, а Едуар слушаше разказите на Бекуит за кораби и бури. Якият йоркширец, който отваряше стиснатите си устни само след три уискита, редуваше питиетата си с канчета димящ тъмнокафяв чай, който му вареше помощник-капитанът, стоящ зад руля.

Дъждът внезапно спря, сякаш бог бе затворил кранчето, и капитанът изненадано погледна нагоре. Излезе на палубата и подуши въздуха като пойнтер, оглеждайки притъмнялото предутринно небе и тъмната маса на реката, взирайки се през кълбящата се мъгла с надежда да съзре брега и пристанището.

— Ммм — промърмори той. — Не знам… нещо не е наред.

— Може би ще има гръмотевична буря — предположи Едуар, протягайки се уморено.

Капитанът изправи кокалестата си ръка и двамата наостриха уши в тишината. Някъде далече, отделно от движението на реката, те долавяха ниско боботене, като приглушено тракане на влак в нощта.

— За бога — извика Бекуит, — в беда сме! Първи помощник-капитан, удари проклетата камбана… всички на палубата… бреговете на реката, разцепени са от прииждащата вода — носят се на големи парчета — миля след миля са покрити от тях. Силата от падането им ще създаде необикновено голяма вълна, може би двадесет фута висока. По-добре събуди приятелите си, Едуар, и слезте долу. Ще се опитаме да потърсим убежище на островите в талвега11.

Уил вече бе буден и навличаше дрехите си, докато Едуар блъскаше по вратата на Вероне.

— Какво има? — ядосано извика Вероне. Той току-що бе заспал след прекараните неспокойни часове, мятайки се и обръщайки се от една на друга страна въпреки бутилката уиски, която бе изпил.

— Обличай се — извика Едуар, — загазили сме, реката завлича бреговете.

Вероне пребледнял се появи на вратата.

— Искаш да кажеш, че сме в опасност?

Очевидно той нямаше да бъде от полза.

— По-добре остани тук долу — посъветва го Едуар, отправяйки се към стъпалата за палубата, — тук е достатъчно безопасно.

Вероне се втренчи след него, бе обхванат от паника. Той се огледа из коридора — никой не се виждаше. Значи беше сам тук долу! Изведнъж чу шума от тичащи крака горе, а корабът бе блъснат силно към щирборда12 си, набирайки скорост, тъй като се движеше по течението и той се озова коленичил на пода. Ужасен, скочи на крака и се хвърли към стълбата, показвайки се над подивялата, разпенена, кална река, а грохотът й отекваше в ушите му. Една вълна яростно прехвърли палубата, разливайки се по стъпалата и го блъсна назад. Той изхленчи и отново се изправи, изплувайки от речната вода, а после с мъка се покатери по стълбите. Затича се към кабината, минавайки покрай Уил, който се трудеше с моряците на палубата, които трескаво се опитваха да заковат с летви люковете и амбразурите.

В машинното огнярите хвърляха въглища в бумтящите пещи, докато Бекуит се опитваше да обърне кораба към подслона на островите. Едуар фокусира бинокъла, насочи го към мъгливия хоризонт и зачака.

Вероне стоеше на вратата, от него капеше вода.

— Какво става? — дрезгаво попита той. — Изостави ме там долу сам…

— Затвори проклетата врата! — изрева Бекуит, а корабът се наклони и водата нахлу в кабината.

Вероне затръшна вратата, стаявайки се зад сигурността на солидното дърво и проследи погледите им, оглеждащи реката, дъхът излизаше от ужасените му устни с продължително свистене, сякаш виждаше онова, което виждаха те. По-малко от четвърт миля нататък една голяма вълна се простираше по ширината на реката, насочвайки се към тях с все по-голяма мощ. Чу се скърцане сякаш се огъваха мачтите антени и бреговете на Амазонка се разцепиха, изкоренявайки гигантски вековни дървета и захвърляйки ги в течението, сякаш бяха клонки. Различаваше се още някакъв звук освен този от свличаща се пръст и Вероне внезапно осъзна, че това бе неговият ужасен вик. Щеше да умре… тук в тази дивотия… бяха го довели тук, за да го удавят. Той се извъртя, когато Едуар мина покрай него и се хвърли върху друсащия се рул, където бе Бекуит, отпускайки се с цяла тежест върху капитана, който се опитваше да запази кораба изправен. После вълната го погълна.

Под удара й „Ливърпул лейди“ се разби на много парчета като умиращо животно, шпангоутите13 бяха натрошени със звук, наподобяващ пистолетен изстрел, а металният корпус бе шумно съдран от нахлуващата стихия. Вероне се бореше с тежестта на водата, задушавайки се от тинестата маса, която притискаше очите му, навлизаше в носа му, мачкаше дробовете му… бе бездънна, безкрайна… давеше се под безформената й тежест.

— Проклета река — изрева Бекуит, като изплува на повърхността, все още стиснал безполезния рул… Едуар изпита остра болка, когато парче стъкло се заби в челото му и усети, че кръвта му се смесва със студената вода на реката. Бекуит отново изплува на повърхността, сграбчил Вероне, разтърсвайки го, сякаш той беше плъх, опитваше се да го накара да изплюе погълната вода с силни тупания по гърба, докато накрая Вероне дойде на себе си и пое въздух. Едуар се изправи на крака, разтърси глава, опръсквайки и двамата с кръвта си. Къде ли е Уил мъгливо се запита той. Господи, къде беше Уил? Водата продължаваше да нахлува в кабината и да покачва нивото си, той си проби път до вратата, препъвайки се във Вероне, който парализиран от страх, се беше хванал за парапета на стълбата. Корабът отново се разтресе и започна да потъва, а Вероне го сграбчи за ръката.

— Къде отиваш? — извика той. — Не ме оставяй сам тук… искаш да умра, искаш да умра…

Бедният човек полудя, помисли си Едуар, отправяйки се решително към вратата, за да намери Уил. Вероне се опита да се вкопчи в краката му, ала той изчезна нагоре по стълбите, оставяйки го да се строполи във водата.

— Убиец — изпищя той с тънък като острие на нож глас, — ти ме уби… това е заговор… защото аз знам…

Едуар изтощен се изправи на крака. Кръв се стичаше по лицето му. Един или двама виждаше пред себе си Вероне?

— Едуар — изкрещя Бекуит, — копелето е полудяло. За Бога, не излизай още там.

— Отивам да намеря Уил — твърдо каза той, олюлявайки се на най-горното стъпало.

— Няма да ме оставиш тук — изпищя Вероне, хвърляйки се по стълбите след него.

Водовъртежът на реката подмяташе кораба като коркова тапа, водата обливаше палубата, нахлувайки през най-малкото отворче. Съдраните мокри платна плющяха по хлъзгавите дъски и стоманения парапет на палубата, изкривени като дамски фуркети, увиснали безпомощно от арматурата си. Едуар изтри с ръкав кръвта от очите си и започна предпазливо да се придвижва напред.

Вероне се плъзна след него.

— Чакай — изкрещя му той, — чакай ме, няма да ме оставиш сам, за да умра.

Зловещ грохот се разнесе изпод палубата, „Ливърпул лейди“ се разтресе, а после бавно и грациозно повдигна носа си от водата, изправяйки ги на върха на един опасен наклон.

— Помогни ми… помогни ми… — извика Вероне, опитвайки се да намери опора за краката си по хлъзгавите дъски.

Този човек отново крещи, разтревожи се Едуар и разтърси глава, опитвайки се да проясни погледа си, защо не си затвори устата… не вижда ли, че корабът се накланя?

Вероне се търколи покрай него, бързо се плъзна по палубата и инстинктивно Едуар протегна ръка, за да го хване. Пръстите на Вероне се вкопчиха в неговите като нокти, повличайки самия него по палубата. С лявата си ръка Едуар неистово затърси нещо, за което да се задържи… виждаше как реката поглъща кораба… на стъпка съм от смъртта, помисли си той с прояснено съзнание, заминаваха заедно… реката ги очакваше… само още една стъпка.

— Не мога да умра… не мога — изрева той.

Металният кнехт14 падна с глухо тупване върху корема му и му изкара дъха, а той се сви на кълбо около него. Едуар отчаяно си пое въздух, протягайки свободната си ръка към гладкия метал. Пръстите му обвиха металния пръстен, а Вероне, все още отчаяно вкопчен в дясната му ръка, се плъзна настрани. Силна болка прониза рамото на Едуар, сякаш мускулите му се късаха. Трябва да издържа, помисли си той, затваряйки очи в тази агония, трябва да издържа. Вероне бе увиснал на дясната му ръка, краката му и долната част на торса бяха във водата. Буйната кафява река лакомо го погълна.

— Убиец, убиец… — изпищя Вероне.

Недоумяващият поглед на Едуар срещна неговия.

— Убиец — отново изкрещя Вероне, докато корабът се завърташе, запращайки го под водата. Ръката му като клещи се вкопчи в ръката на Едуар със страшна сила, повличайки и него… отказвайки да го остави, а ноктите й се впиха в плътта му до костта. „Ливърпул лейди“ се обърна по течението, ръката му отслаби хватката си и той изчезна.

— Вероне си отиде — каза Уил на Бекуит, изтегляйки Едуар обратно на палубата.

— Господи, погледни го.

Дясната ръка на Едуар бе почерняла и подута, всичките й пръсти бяха счупени. Лявата му се бе вдървила около металния пръстен, когато освободиха вцепенените му пръсти и потече кръв от там, където металът се бе врязал дълбоко в тъканта на дланта му. Едуар бе в безсъзнание и почти замръзнал и Уил безпомощно го погледна. Нямаше сухо одеяло, с което да го загърне. Той внимателно го повдигна и го занесе в салона на парахода.

От долните палуби се показаха мъжете и се втренчи с празни, уплашени очи в гледката. От време на време параходът се разтрисаше и се чуваше нов зловещ тътен.

— Господи — извика капитанът, — не сме пробити, проклетият каучук се търкаля и мести центъра на равновесието. Още няколко градуса и ще ни потопи.

До този момент Уил не бе разбрал колко ужасна може да бъде вонята от каучука. Мислеше си, че е свикнал с нея, но тук, в подгизналия потъващ трюм тя го смазваше. С наведена глава и изправени рамене той се потеше заедно с останалите, докато повдигаше и търкаляше огромните, тежки двеста паунда топки каучук от наводнената кърма към носа, отклонявайки търкалящите се обратно топки, които изведнъж се накланяха и имаше опасност да счупят нечии кости по пътя си, като в някаква кошмарна игра на билярд. Безкрайни часове се точеха сред мухлясалия, потъващ, задушен трюм, докато Бекуит даваше объркани команди и една по една каучуковите топки бяха изнесени и сигурно завързани със стоманени въжета. Постепенно „Ливърпул лейди“ се кротна във водата, за да ближе раните си.

Бяха минали две седмици, откак капитан Бекуит доведе кораба си на плаващ док в Манаус. Като много други речни параходи, попаднали в террас саидас, свличащите се брегове на Амазонка, бе изоставен завинаги.

Най-добрият доктор в Манаус, току-що пристигнал от „Харли стрийт“, Лондон, се грижеше за раните на Едуар. Той бе отказал да остане в болница и седеше с Уил в кафенето на Авенида Едуардо Рибиер, рамото му бе бинтовано, ръцете му бяха покрити с лепенки, а челото му бе избродирано с назъбен шев. Минувачите се обръщаха да го гледат и си шепнеха, но Едуар не ги забелязваше. Не можеше да се освободи от образа на изплъзващия се от ръката му Вероне, с обезумял поглед, забил ноктите си в плътта му. Защо, питаше се той за стотен път, защо ме нарече убиец?

Уил въздъхна.

— Знаеш ли — накрая каза той, — ти и аз имахме късмет да оживеем. Да не го предизвикваме. Да продадем Ору Велю на онзи, който ни предложи най-висока цена и да се махаме оттук.

45.

Жил свали сакото си и охлаби вратовръзката си, поглеждайки уморено към двете телеграми на бюрото си. В офиса бе дошъл направо от гарата, след многократно отлаганото пътуване до Милано и почти беше забравил, че Вероне е в Бразилия.

Бръчка на недоумение се появи на челото му, щом прочете първото съобщение. Какво по дяволите имаше предвид Вероне? „Информация по личен въпрос“ — дали не бе напипал някакъв нов аспект от сделката с каучука? Или пък възнамеряваше да извлече повече пари за себе си? Той ядосано захвърли листчето на бюрото си. Или пък просто бе намерил добра игрална зала в Манаус? Познаваше малката слабост на Вероне. Познаваше слабостите на всеки.

Той въздъхна от раздразнение и разкъса плика на втората телеграма, адресирана до Европейската компания за желязо и стомана. Бе подписана „Уил Харкърт от находището Ору Велю“. Той шумно си пое въздух, докато я четеше, остави телеграмата до другата на бюрото си и ядосано се втренчи в двете.

Глупак! Как можеше да умре в някаква буря по Амазонка? Вероне бе с него от петнадесет години, знаеше всичко — как точно да сложи ръка на важна информация, кой с кого е замесен, къде са погребани тайните на техните конкуренти. По дяволите, как щеше да се оправя без него? И какво бе имал предвид в това странно съобщение? Господи, този човек бе истински глупак! Ако не беше глупак, нямаше да е мъртъв!

Жил ядосано кръстосваше пода. Ами бразилската каучукова сделка? На кого можеше да има доверие, за да заеме мястото на Вероне? Кой би могъл да бъде толкова непочтен и толкова умен — както и толкова лоялен? Знаеше отговора. Никой.

Жерар се поколеба пред тежката дъбова врата на офиса. Никога не знаеше дали баща му няма да се разбеснее, ако го прекъснат или пък ще е толкова потънал в мислите си, че изобщо няма да забележи, че той е там. А можеше и да се зарадва. Винаги бе така, дори и когато бяха малки — в един миг се усмихваше и ти отдаваше цялото си внимание, а в следващия се държеше така, сякаш никога преди не те е виждал. Жерар се бе научил да живее с това, но все още не можеше да предугажда настроенията на баща си.

Жил ядосано вдигна поглед. А, беше Жерар — той бе хубаво момче — не, млад мъж! На колко години беше сега? На деветнадесет или на двадесет? Не можеше да си спомни.

— Добре ли пътува, татко? — Жерар още бе предпазлив. Не знаеше в какво настроение е баща му.

— Имаше много проблеми, но всичко се оправи накрая. Искаше ми се да си с мен — неочаквано каза Жил, — щяха да ти харесат преговорите — приличат на игра, сложна очарователна игра.

— А ти винаги печелиш.

Жил сви рамене.

— Чак пък толкова. Няма ли да размислиш, Жерар? Целият бизнес те чака — чака и двамата ми синове.

Вече бяха разигравали тази сцена много пъти. Баща му знаеше, че той се кани да става архитект, винаги бе искал това.

— Ти имаш двама синове, татко, а Арман е луд по колите. Когато порасне достатъчно, той ще се включи в бизнеса — Жерар се възползва от възможността. — Татко, един приятел ме покани да прекарам ваканцията при него. Исках да помоля за разрешението ти.

— Защо не — разсеяно отвърна Жил, мислите му още бяха погълнати от Арман.

— Значи мога да замина за Бразилия? — ентусиазирано завърши Жерар.

— За Бразилия?

Двете телеграми лежаха отпред на бюрото му. Вероне бе мъртъв. Бе загинал в Бразилия!

— Не можеш да заминеш, Жерар — рязко каза Жил. — Погледни това — пъхна той телеграмата в ръцете на Жил. — Вероне е бил убит в Амазонка. Смяташ ли, че ще ти позволя да отидеш там?

— Но, татко, аз ще остана със семейство ду Сантус в Рио…

— Забранявам ти, Жерар. Ще останеш тук, във Франция.

Това беше, горчиво си помисли Жерар. Ако не бе получил тази телеграма за помощника си, всичко щеше да бъде наред. Помисли си за Вероне, сянката на баща му. Никой не бе го познавал истински, с изключение на баща му.

— Съжалявам, татко, за Вероне, искам да кажа.

— Той беше глупак — лицето на Жил бе безизразно. — Идеята да отиде в Амазонка за каучук си беше негова… може да обвинява единствено себе си. И ме остави в истински хаос!

Жерар наблюдаваше баща си, който бе твърде погълнат от документите на бюрото си. Сякаш изобщо не му пукаше за Вероне. Ами неговото семейство? Ако имаше такова? Нямаше смисъл да пита баща си за това, той се интересуваше от нещата по свой си начин. Нямаше смисъл и да го пита отново за ваканцията, вече знаеше отговора му.

Когато Жерар се запъти към вратата, Жил вече се бе пресегнал за телефона и съзнанието му бе заангажирано с други неща. Той дори не забеляза, че синът му си е тръгнал.

46.

Леони постави клончето жасмин в чаша с вода на масичката в гримьорната си и замислено се загледа в него. Той още й го пращаше, независимо в коя част на света бе тя, винаги узнаваше страната, града, театъра… дори в разгара на зимата тя получаваше своя жасмин. Това бе романтичен жест — или поне би могло да бъде, ако мъжът бе всеки друг, но не и Мосю.

Но тази вечер бе различно. Заедно с цветята пристигна писмо. Разтревожена погледна плика… какво можеше да иска сега? Нетърпеливо отмятайки коса назад, тя се загледа в златното венче около челото си и се намръщи на вида си… време бе да излиза на сцената — последната вечер за този сезон, слава богу. Довечера щеше да замине на юг като прелетна птица, обратно в къщи при нейното убежище. Тя уморено се протегна. Този път бе по-уморена от всякога, а и предстоеше ново, американско турне. Понякога си мислеше, че вече остарява за всичко това. Наистина, внезапно й мина през ума, бе на тридесет и една… тринадесет години, откак напуснах Мосю, а битката помежду ни още продължава. Тя отново погледна жасмина, а после плика, лежащ недокоснат до него. Не, нямаше да го отваря… пък и вече бе време да излиза.

Има нещо вълнуващо в пътуването във вагонли15, помисли си тя. Може би мисълта, че профучаваш през нощта сред полета и планини към целта си, увит в чисто белите чаршафи, а после се събуждаш и си се озовал в друг град. Имаше някаква магия в това.

Тя се отпусна в лукса на частното си купе, чиито тъмни облицовани стени бяха украсени с венци и цветя от по-светло дърво и дискретно осветени от лампи с розови абажури. Кадифените рубинени седалки бяха меки и удобни, а в една кристална ваза бе поставена подходяща по цвят рубинена роза.

Шоколад изучаваше новата територия, душейки я с интерес, а после се отпусна на кадифените възглавници, наблюдавайки Леони.

— Ще вечеряте ли, мадам? — попита стюардът. — Можем да ви сервираме скоро след като потеглим.

— О, мисля, че не, благодаря ви. — Чувстваше се прекалено изморена, за да се обременява и с храна. — Но ще ми донесете ли малко чай, моля ви, с лимон, когато имате възможност? — усмихна се тя на стюарда.

— Разбира се, мадам.

Вратата на купето леко се затвори след него и Леони притвори очи. Утре щеше да си бъде у дома.

Жил се запъти към спрелия влак, който вече изпускаше пара и пуфтеше, сякаш горящ от нетърпение да потегли. Той все още обичаше да пътува във вагонли, това го караше да се чувства като дете, наслаждаващо се на приключение — да прекосяваш загадъчни места по средата на нощта.

Стюардът го придружи до неговото купе, за да се увери, че се е настанил удобно.

— Ще вечеряте ли, господине? — попита го той.

— Да вечерям ли? — сега, когато си помисли за това, се оказа твърде гладен, но не можеше да понася претъпкания ресторант. — Пълен ли е влакът?

— О, не, господине, тази вечер сме съвсем малко.

— Тогава добре, ще вечерям.

Жил се облегна на възглавниците и си наля едно уиски от своята сплесната сребърна бутилка. Защо, за бога, Леони не бе отговорила на бележката му? Той се бе унижил. Молеше я да се види с него. Всеки път, когато я зърваше на сцената, бе истинско мъчение. Бе го правил в продължение на толкова години с вярата, че един ден тя може да се върне при него. Сега трябваше да отиде при нея във Вилата и да поговори с нея. Щеше да я помоли да се върне — това бе единственият начин.

Горещият чай пристигна и Леони отпи от него, наслаждавайки се на аромата на лимона, докато топлината отпускаше тялото й. За пръв път се бе почувствала толкова уморена, но бе имала една наистина натоварена година — това беше първата й почивка от девет месеца насам. Прииска й се да помоли за един сандвич към чая… бе се почувствала истински гладна. Можеше да помоли стюарда да й донесе нещо, но не, може би по-бързо щеше да бъде просто да отиде в ресторанта.

Ресторантът бе празен — имаше само един самотен човек в другия край на слабо осветения вагон — тя виждаше единствено върха на главата му над високата облегалка.

— Маса за колко души, мадам? — усмихна й се сервитьорът.

— Сама съм — отвърна Леони.

Жил дьо Кормон замръзна. Ръката му, която още държеше чашата с вино, се разтрепери, докато гледаше как сервитьорът минава през вратата към кухнята. Бе сам с Леони.

Дължината на вагона му се стори безкрайна, докато се приближаваше към нея.

— Леони.

Уплашеният й златист поглед се блъсна в неговия. Адреналинът от шока хукна нагоре по гръбнака й, тласкайки с по-голяма сила кръвта във вените й, докато бузите й пламнаха. Очите й се разшириха от ужас. Какво правеше той тук? Преследваше ли я?

— Не исках да те уплаша — не знаех, че си тук — гласът му бе мил, — за мен е такава изненада, каквато и за теб.

Сигурно е вярно, помисли си тя. Откъде можеше да знае той, че тя ще бъде в този ресторант? Самата тя не знаеше преди няколко минути. Но какво правеше във влака? Той улови погледа й; около ъгълчетата на очите му се бяха образували малки бръчици, а гъстата му коса бе посивяла с малки сребристи ивици по слепоочията. Тя потръпна, неспособна да отмести поглед от лицето му.

— Може ли да седна, Леони?

Той я попита, но тя знаеше, че няма да приеме отказа й. Нямаше избор. Освен, разбира се, да стане и да си тръгне. Но не го направи.

Мосю се наведе напред към нея през малката маса и взе ръката й в своята. Усещаше я малка и напрегната между дланите си и затвори очи, за да не съзре тя в тях чувствата му — дори сега трябваше да крие онова, което наистина изпитва. Бе просто, както винаги бе било; държеше ръката й в своята, можеше да усети аромата на парфюма й, да долови диханието й — да почувства, че ръката й трепери. Той я обърна с дланта нагоре и я целуна, погали с пръст кожата на китката.

Леони остави ръката си да лежи в неговата, шокирана от допира до неговата плът, наблюдавайки омагьосана квадратните му пръсти, безупречните, леко нащърбени нокти и тънките тъмни косми по гърба на ръката му, сякаш ги гледаше под микроскоп.

С усилие вдигна поглед… ръката му още държеше нейната… сякаш времето течеше много бавно, летаргично разтягайки секунда след секунда, а тя нямаше сила да се помръдне. Очите му си бяха все така тъмни, така наситено сини… преди да срещне тези очи, тя бе различна жена, смущаваща, дръзка, изискваща жена, която го желаеше толкова, колкото и той нея — където и да е и когато и да е… а сега се чувстваше безпомощна пред него, както някога в Монте Карло, когато бе на седемнадесет. Той все още притежаваше някогашното сексуално привличане и допирът му възпламени сетивните й спомени. С усилие на волята тя се принуди да се изправи на крака.

— Моля те, кажи ми нещо, Леони. Умолявам те.

Влакът набираше скорост, тракайки в нощта, огласявайки със звука от свирката своето присъствие в нощната тишина, изолирала само двамата в своя лукс с розов оттенък.

— Моля те, пусни ръката ми — гласът й бе тих и слаб.

Той стисна ръката й по-силно.

— Остани с мен още няколко мига, Леони — нека бъдем цивилизовани… трябва нещо да ми кажеш, умолявам те.

Келнерът се появи на вратата и любопитно се втренчи в тях.

— Да ви сервирам ли сега, господине?

— Леони, поне ще пийнеш ли с мен — нека просто поговорим за няколко минути?

Погледът му я пронизваше. Тя отново потъна в креслото си и той даде знак на келнера, че иска да поръча, седна на отсрещното място и най-сетне освободи ръката й. Тя тайно я избърса в покривката, сграбчвайки като психологическа опора Шоколад. Какво правеше тук… какво ставаше с нея?

— Леони, отивах към нос Фера, за да те помоля да се срещнеш с мен… ти знаеш защо, нали? Защо мисля за теб по цял ден, сънувам те през нощта? Защо не мога да те забравя и да живея спокойно без теб? Защо ти изпращам жасмин — спомняйки си уханието на кожата ти, когато те целувах? И защо никога ти не изхвърляш жасмина? Защото ти също си спомняш… така е, нали, Леони? — Гласът му бе преминал в ниско успокоително мъркане, промъкващо се в гънките на подсъзнанието й. — Ти не си забравила онези нощи, онези дълги прекрасни нощи… колко топло бе тялото ти под моето, колко гладко и сочно бе и колко много ме обичаше…

Сервитьорът дискретно се покашля, поставяйки купата с охладеното вино на масата, а Леони отново се облегна назад, бузите й пламтяха.

Жил си наля шампанско.

— Виждаш ли — прошепна той, наблюдавайки я как послушно отпива от познатото вино, — нищо не съм забравил.

Леони здраво стискаше чашата, взирайки се в отлитащата нощ, отразена в тъмнината на прозореца, като собственото им отражение — красива двойка, пийваща шампанско в един розов, комфортен свят. Отново й се прииска да го докосне… о, знаеше, че не бива, но й се искаше…

Той се наведе по-близко, все още говорейки й с този хипнотичен мек глас, разправяйки й разни неща — как му е липсвала, какво е объркал — и това я вълнуваше.

Шоколад внезапно скочи на коляното й и обърна чашата с шампанско върху полата й, връщайки я обратно към реалността. Котката седна гордо в скута й и колебливо близна капките шампанско.

Леони ги избърса с ръка и се изправи на крака. Мосю застана пред нея, висок и властен.

— Не си отивай.

Леони се поколеба. Разкъсваше се от копнеж, който знаеше, че не бива да изпитва — бе уязвима, лишена от всичките си защити, сама тук с него в бързия влак… това не беше реалността… това бе сън. Тя го блъсна, затича се по пътеката, спускайки се към вратата. Той й препречи пътя, а келнерът се обърна с гръб, преструвайки се, че е зает с масата.

— Леони — настойчиво каза Жил, — остави ме да ти кажа нещо — поне ме изслушай.

— Отвори вратата — прошепна тя — или ще извикам сервитьора!

Погледите им се срещнаха, той се поколеба за миг, а после бавно се отмести от вратата и я задържа отворена за нея. Тя бързо премина през нея и се затича, затръшвайки я пред него. Той я настигна на следващата врата, притисна я с тялото си до облицованите стени на коридора и хвана с ръце главата й. Тя извърна лице настрани, когато устните му се опитаха да достигнат нейните, стиснала изплашената котка пред себе си като преграда. Шоколад замахна с лапа пред лицето на дьо Кормон и с ноктите си одраска бузата му, той отскочи назад с вик и заопипва кървавите бразди.

— Знам какво искаш да кажеш — каза тя, върната към реалността от това насилие — и отговорът никога няма да се промени. Невъзможно е, Мосю — ти го направи невъзможно.

— Но аз знам, че ме желаеш. Така е, нали… изпитваш същото, което винаги си изпитвала? Прочетох го по очите ти.

— Сгрешил си — хладно отвърна тя. — Всичко е във въображението ти, Мосю. И сигурно е време да се изправиш срещу реалността.

— Да оставим в миналото онова, което се случи, да започнем отначало.

Сега гласът му бе по-рязък, бе загубил властното си мъркане, коварно успокоително и привлекателно. Тъмните му очи блестяха така, че тя можеше да види лицето си, отразено в разширените му зеници.

— Ще имаш Амели, ще живеем заедно — ние тримата. Ще те направя щастлива, Леони, можеш да имаш всичко, което поискаш — всичко, обещавам ти…

Амели… как смееше дори да споменава името й… как смееше! Бе пропуснала детството на Амели заради него. Омразата й се отдръпна, завъртя се в нея като тъп нож.

— Казахме си сбогом преди много години, Жил дьо Кормон — твоят живот си е твой — и в него никога няма да бъда аз или моето дете.

Тя го подмина, забърза се по коридора, после мина през вратата, а след това, когато паниката я завладя, се затича през влака, докато стигна своето купе. Затръшна вратата след себе си и я заключи с трепереща ръка. Шоколад мяукаше нервно от едната й страна, докато тя изчакваше да спре треперенето.

Той бе луд. И тя трябва да беше луда, дори само защото го слушаше, затова, че го остави да я изкушава с думите си — той винаги бе способен да го направи. Той я познаваше. О, Господи, тя наистина го бе пожелала… за няколко мига наистина го бе пожелала — повече от всичко друго на света. Вгледа се в своя образ в огледалото, нагласяйки лампата така, че да може да се види по-добре… искаше да разбере що за жена бе, че да може да забрави убийството и заплахата, предадена от спомените си и завладяна от желанията на своето тяло.

На сутринта тя първа слезе от влака, крачейки до плещестия стюард, който носеше чантите й, бързайки към бариерата. Зърна го как се завтича към нея, докато влизаше в таксито и стюардът затваряше вратата. Той бе закъснял. Тя бе спасена.

Вилата никога не й бе изглеждала по-гостоприемна, а правоъгълните й варосани стени — по-солидни и сигурни, простичкият здрав смисъл на Френар пък я върна към успокояващата реалност, правейки събитията от влака да изглеждат като сън. Но само малко по-късно, докато седеше на терасата, припичайки се на слънце, страхът се върна. Лъскавата бяла яхта се носеше бавно по залива, клатушкайки се по повърхността на водата, блестяща от отразените слънчеви лъчи. Тя изтощено се втренчи в нея. Той никога нямаше да се откаже.

47.

Едуар току-що бе изпратил Уил до влака за Маями на път за Ню Йорк. Ору Велю бе продадена и той бе по-богат, отколкото някога бе мечтал.

И това, слава Богу, бе краят на дните му като каучуков барон. Той потърка с ръка наболяващия го белег на челото — макар да бе минала цяла година, още му създаваше неприятности. Спомняйки си погледа на Вероне, когато ръката му се изплъзна от неговата, можеше да счита себе си за човек с късмет.

Фериботът от Ки Уест за Хавана придирчиво си пробиваше път в залива, а той се разхождаше по палубите му. Животът бе в затишие, решенията бяха вече взети, промените възприети и бъдещето лежеше пред него с голям въпросителен знак.

Ксара Розалия О’Нийл де Естебан бавно яздеше коня си по билото, разделящо двете имения, западното принадлежеше на брат й Томас, а това на изток на нейния починал съпруг, дон Хосе. От тази височина можеше да види пътя, извиващ се като прашна бяла панделка. Тютюневите му полета лежаха равно изорани пред нея, осеяни тук-таме с бели петна — нежните млади растения бяха покрити с платно, за да се предпазят от изгарящите лъчи на слънцето. Точно отдолу, в подножието на хълма, вечерното слънце се отразяваше в червените керемиди по покривите на пръснатите къщички на хасиендата16 и внушителната редица мангови дървета очертаваше алеята, която право като стрела водеше до пограничния път — един от малкото прави пътища в Куба, където всички стари имения бяха разположени в кръг.

Вегата17 си стоеше точно както бе оставена от бандитите преди две години — безкрайно пусто поле, по което едва сега бе започнала да се показва рядка остра трева, а руините от голямата къща бяха жив тъмен белег сред напъпилите пурпурнорозови и алени бугенвилии, които сякаш искаха да скрият тези рани.

Тя завърза Флорита под едно дърво, за да попасе сочна трева и се спусна надолу по хубавото малко хълмче, загледана замислено в някогашния си дом — сцена на нейния семеен живот.

— Хосе — виновно изрече тя, — не че не те обичам — винаги ще те обичам, — но трябва да има и още нещо за мен освен това.

После разтвори ръце, сякаш да прегърне гледката, самотния тесен свят на вегата.

— Може би ако имах деца, всичко щеше да бъде различно… но на двадесет и шест още си млад…

Изпълнена със съжаление, обърна гръб на мъртвата черупка на някогашния й дом, толкова много й се искаше отново да открие живота… романтиката и любовта.

Неподвижната бисерна зора пукна сутринта заедно с оръдието на Порт Ауторити край пристанището, сигнализирайки, че вече корабът може да влезе, и разбуждайки Хавана за забързан, бъбрив, деен живот. Тесните улички на града бяха засенчени с тенти, чиито сенки гъмжаха от хора. Собствениците на магазинчета бяха наредили стоката си на открито — оцветени в пастелно розово, лилаво и лимонено бяха топовете органдин и тънък лен, в черно и алено се разстилаха ветрилата на дантелата, наред с патладжаните и портокалите. Домакините и прислужниците пълнеха кошниците си с банани и манго, папая, ананас и маракуя, пазарейки се оживено пред кафезите с пернат дивеч и мършави пилета. Просяци китайци и креоли висяха в сянката под терасите на кафенетата на Пасео Тасон, където бизнесмени в бели костюми пиеха гъсто черно кафе и играеха дама и домино. Китари пулсираха като акомпанимент на тракащите по калдъръма колела на селските каручки, ароматът на билки, кафе и цъфнала резеда се смесваше с тежката миризма на напудрените жени, клюкарстващи пред кафене „Доминика“.

Едуар вдъхваше всичко, оставяйки го да потече като вино с кръвта му… весело и отворено или изпълнено със спотаена омраза, каквото и да бе, Хавана го посрещаше с обещания.

Бутик „Оберон“ на Сале Фондадор бе специализиран за най-новата парижка мода и Ксара съвсем целенасочено се отправи натам. Сега или никога, твърдо си каза тя, докато отваряше вратата, ще променя живота си и ще започна отначало.

— Доня Ксара — възкликна продавачката, — не сме ви виждали от толкова отдавна.

— Да, така е, Марсела, но днес ще компенсирам това. Добре ме погледни… погледни тези мрачни цветове, тези старомодни дрехи. Превърнала съм се в нещо средно между провинциална братовчедка и отегчена вдовица. Имам нужда от промяна, Марсела. Промени ме, моля те… имам нужда от пъстрота, розово, жълто, тюркоазено синьо, бели копринени чорапи и хубави обувки! Искам дантелени блузи и набрани пищни поли. Марсела — недей да ми продаваш нещо — просто извади всичко и аз ще си го купя!

Марсела се засмя.

— Много добре… но помни, ще бъде много скъпо.

Ксара въздъхна.

— Аз съм богата, бездетна вдовица и съм на двадесет и шест години. За какво друго да си харча парите?

Тя се намръщи и се отпусна в дълбокото кадифено кресло. Няма да мислиш за миналото, строго си каза, днес е денят на промяната, забрави ли?

Младите помощнички се впрегнаха в действие и дрехите започнаха да дефилират пред нея — дневни рокли от най-качествен лен, хладни и чисти, в бананово, ягодово и фъстъчено зелено, най-нова мода, дълги, с изчистени линии. Блузи от тънък лен в прасковено и ванилено с подходящи поли, които се люлееха на няколко ката над обутите в кремава коприна крака. Купи си ги всичките, заедно с малките бели и сини жакети и полите за пътуване, купи си и подхождащи им обувки и малки сандали с каишки, отпред украсени с блестящи маниста за вечерите, както и една дълга права тясна бяла копринена рокля, която прилепна по тялото й, сякаш бе шита специално за нея, обточена отдолу с блестяща кристална ивица, която се носеше с копринен шал, заметнат през раменете — необходима защита срещу нощния тропичен въздух. Но любима й бе алената тафта, с прилепнал по тялото корсаж, с набрана пола, сексапилна като рокля на испанска циганка танцьорка.

Бе истинска оргия на пазаруването, помисли си тя, оглеждайки щастливо покупките, които бяха грижливо опаковани в кутии от смаяните млади помощнички; най-сетне се бе отърсила от съдбата си на вдовица, а най-хубавото бе, че Хосе също би се радвал да я види в този момент… той не би желал тя жива да се погребе, като него, във Вега Флор де Севиля.

— Изпратете всичко в „Санта Исабела“, Марсела — извика тя. — Имам още няколко спирки преди сиестата18.

В магазина за бельо продаваха най-плъзгавото, най-коприненото, най-божественото бельо, което можеше да си представи, а ръцете й се замайваха от пастелната мекота на ризите и комбинезоните, обточените с дантела кюлоти с перлени копченца, от нощниците в моминско бяло и розово, което си подхождаше с роклята от тафта. Копринените чорапи и сатенените пантофки с помпони от лебедов пух и перлени катарами… тя въздъхна със задоволство. Това бе една съвършена утрин. Има само един въпрос, помисли си тя, докато с благодарност се отпускаше в хладното кафене „Доминика“, къде ще ги обличам всичките — и дори по-важно — за кого?

Загледана във водовъртежа на тъмното кафе, тя замислено го разбъркваше. Не бе лесен отговорът на този въпрос. Защо, о, защо не можеше някой висок тъмен непознат да се появи в живота й и да я плени отново?

Тези глезени, помисли си Едуар, надзъртайки иззад палмовото листо, препречило се между него и нея, са много красиви. Бяха тънки, покрити с коприна и завършваха в изящни стъпала, обути в хубави парижки обувки със закачливи малки панделки отгоре. Ако леко помръднеше стола си надясно, сигурно можеше да види повече… но така пък можеше да развали образа във въображението си. Тя сигурно бе някоя трътлеста испанска матрона, чакаща мъжа си да я заведе на обяд след усиленото сутрешно пазаруване. Нямаше ли да е по-добре просто да си седи тук и да се любува на гледката на хубавите крака под палмовото листо… Е, помисли си той и даде знак на келнера да му донесе сметката, ще запазя мечтите си.

Хмм, мислеше си Ксара, докато отпиваше от кафето си, какъв хубав гръб. Жалко, че си тръгва, сега никога нямаше да узнае как изглежда лицето… но гърбът й харесваше. Бе висок и слаб и носеше кестенявата си коса малко по-дълга, така че тя се завиваше на врата му. Изглеждаше гъста и здрава… сигурно щеше да е мека на допир. В походката му имаше известна арогантност. Ксара въздъхна и поиска сметката. Защо не можеше да срещне някого така? Не ставай глупава, строго си каза тя, сигурно е женен и има закръглена съпруга провинциалистка и четири деца, които го чакат в къщи, докато той е при сладката си любовница в някой горещ апартамент. Изпита някакво съжаление, като си помисли за любовницата — дали пък това не бе завист? Искаше й се да не я бе измисляла.

Бароковата, боядисана в розово сграда, която някога е била дворец на графовете Сантавеня, сега се бе превърнала в хотел „Санта Исабела“, държан от един американец от Ню Орлиънз, а салонът му, покрит с мраморни плочки, бе пуст. Едуар натисна звънеца и зачака. До него стигна единствено звукът от плискаща се вода в хубавия фонтан със сини плочки и летаргичното боботене на два вентилатора с големи перки, увиснали от високия, осветен таван. Един кафез с пойни птички и неговото отражение в орнаментираното позлатено огледало бяха останали напълно мълчаливи, сякаш също спяха своята сиеста. Той отново натисна звънеца нетърпеливо.

Появи се едно момче, което припряно се опитваше да закопчае в движение бялата си куртка, очевидно не бе очаквало да пристигнат някакви гости по това следобедно време. Но то бодро придружи Едуар през стълбището с веранда и салона до една просторна проветрена стая, чиито прозорци със спуснати капаци гледаха към сега умълчания площад. Е, щом Хавана спеше, кой бе той да й се противопоставя? Едуар се изтегна в голямото месингово легло и затвори очи. Питам се, помисли си той, заспивайки, питам се дали тялото й е толкова хубаво като глезените й?

Ксара разглеждаше своя образ в голямото огледало на вратата на просторния гардероб в стаята си. Лицето й не бе съвсем лошо, реши тя, но бе свикнала с него, така че как можеше да бъде сигурна? Прокара пръст надолу по скулите му… не бяха ли прекалено изпъкнали? А очите й не бяха ли малко по-коси, отколкото трябваше… нямаше ли да са по-хубави, ако цветът им бе искрящо светло синьо, вместо това лъскаво кафяво? Защо не бе наследила ирландския тен на баба си вместо тази кожа с цвят на сметана и маслинени оттенъци? А косата? Тя вдигна нагоре лъскавата си гарвановочерна коса, която падаше гладко почти до кръста й… може би трябваше да я отреже и да опита някоя нова, по-интересна прическа? Зъбите й бяха хубави обаче, призна си тя; бели и равни и винаги когато се усмихваше на някого, той сигурно оставаше смаян от нейните зъби!

Захвърли робата си с въздишка и погледна останалото… високо стройно тяло… не беше ли прекалено висока — прекалено стройна? Гърди, които сочеха нагоре — дълги бедра… поне бедрата й бяха хубави, изящни глезени и малки стъпала. Но как изглеждаше за някой мъж? Бе толкова отдавна — нямаше как да разбере. Бе се омъжила за Хосе, когато бе на седемнадесет, а той бе на повече от двадесет и пет. Не задължително за някой непознат — просто на някой друг мъж — дали нямаше да й намери недостатък? Колебливо постави ръка на гърдите си… как биха се сторили на някой мъж, в неговите ръце? Намръщи се и отново облече робата си. Точно това бе проблемът. Как можеше млада кубинска вдовица да срещне красив мъж с всичките му достойнства, без да е някой, когото е познавала през целия си живот?

Кутиите от бутик „Оберон“ с надценката за дрехите с етикети от Париж бяха скупчени неотворени на леглото и тя ги погледна с тъга. Бяха толкова хубави, че предназначението им бе да красят някоя дяволито остроумна жена, тръгнала сама на дълго морско пътешествие, превърнала се в постоянно изкушение за мъжете на борда и така станала причина за безкрайни предположения и коментари. Бяха дрехи за дръзка жена.

Тя започна да ги разопакова, хвърляйки ги на леглото в безпорядък от плисета, волани и цветни петна. Да, червената тафта определено й бе любима. Копнееше да я облече. Занесе я да я изпробва пред огледалото… ако прибереше косата си назад в испански стил и си сложеше рубинените обеци…

— По дяволите, Ксара — каза си тя, — ще я облечеш довечера. Ще вечеряш във „Веласкес“ — ще вечеряш сама.

Едуар отвори очи и огледа странната стая. Приближи се до прозореца и отвори капаците, за да погледне обагрения в розово свят. Небето бе опияняваща червена завеса, овесена като тънък воал над оживения площад, където терасите на кафенетата вече се пълнеха с хора, готови да се забавляват с онова, което можеше да им предложи нощта. Какво ли, запита се той, ще предложи на мен? Е, първо баня, а после… кога бе ял за последен път? Нищо не бе сложил в уста на кораба миналата нощ, само чаша кафе и една бира… умираше от глад! Това беше. Щеше да намери най-добрия ресторант в града и щеше да вечеря там, както подобава… сам.

Алената тафта шумолеше приятно, докато Ксара минаваше през верандата на стълбището и се усмихваше. Чувстваше се както когато като малка майка й я бе облякла в хубава ленена рокля с волани. Тя здраво бе завързала розовия копринен колан, обърнала я бе, за да я види, и усмихната й бе казала: „Колко си хубава, Ксара“ — и Ксара си спомняше, че на този ден се е чувствала хубава. Е, тази вечер отново се чувстваше хубава и това я караше да вирва малко по-високо брадичката си и добавяше провокативна замечтаност в походката й.

Тя прилича, помисли си Едуар д’Орвил, докато чакаше във салона, на някоя аристократична млада циганка, тръгнала на любовна среща. Късметлия, със завист си каза той, щом тя се запъти към вратата. О, да, с когото и да се срещаше, той бе истински късметлия.

Вечерният въздух бе топъл и Ксара жадно го вдишваше. Това е приключение, каза си тя, докато чакаше кабриолет, добре възпитаните кубински момичета не ходеха на ресторант сами, отиваха там с бащите, братята, братовчедите или съпрузите си… все още можеш да се откажеш обаче, изпълваше я със съмнения едно малко гласче в нея, можеш да вечеряш кротко в трапезарията на хотела. В края на краищата „Веласкес“ е много изискан ресторант, никога не знаеш кого можеш да срещнеш там — помисли си за приказките.

— Не — каза си твърдо, — отивам.

— Извинете? — промълви Едуар, застанал до нея.

— О… съжалявам, нищо, просто приказвах на себе си.

Ксара се качи в кабриолета.

— „Веласкес“ — извика тя и се обърна да го погледне през прозореца. Погледите им за миг се срещнаха — пъстри ли са очите му, запита се наум, облягайки се на седалката, или сребърни? Може би пък бяха прозрачни като стъкло, така че през тях да можеш да надзърнеш в душата му — ако си достатъчно близо? С кого щеше да се среща тази вечер? Вероятно с някоя хубава чужденка, някоя студена, руса англичанка или може би с някоя елегантна американка… която и да бе тя, бе голяма късметлийка.

Едуар се замисли за тези коси кафяви очи. Усмихна ли му се — сякаш нещо такова? Ароматът на гардениите, които бе забола в косата си, все още се носеше из въздуха и примамваше въображението му. „Веласкес“, бе казала тя. Мислеше да отиде в „Абаньера“. Поколеба се само за секунда. „Веласкес“, упъти той шофьора.

Ресторантът бе по-тих, отколкото Ксара бе очаквала и дори метр д’отелът да бе изненадан, че тя е сама, не го показа по никакъв начин. Той я придружи до нейната маса в нишата до натруфената камина в испански стил, в която тази вечер вместо пламъци се кълбяха цветя.

— Сеньора — обърна се към нея, като разгърна голяма чиста ленена салфетка на коленете и й представи менюто. — Искате ли да си поръчате нещо за пиене?

— Манзанила — отвърна усмихната тя, — сухото шери бе подходящо, защото тази вечер в нея имаше нещо много испанско. Тя се огледа разочаровано; в нишата имаше място едва за две маси точно една срещу друга и ако само леко отместеше стола си, можеше да съзерцава по-голямата част от ресторанта и неговите посетители. По дяволите, помисли си тя, бих искала да съм наблюдател, да виждам хората заедно, женени двойки — и любовници. Бих искала да наблюдавам тяхното щастие, да си наваксам с живота, макар и чрез някой друг. Тя отпиваше тъжно слабата суха манзанила.

Едуар огледа ресторанта. Нямаше я там… дали не бе сбъркал? Това ли беше този ресторант?

— Сеньор — метр д’отелът го придружи до нишата в близост до камината. Там имаше само две маси и момичето с червената рокля седеше сама на едната. Едуар любезно й кимна, докато сядаше. Любовникът й сигурно закъсняваше, очевидно тя го чакаше. Отново усещаше аромата на гардении.

Ксара го погледна крадешком — това бе той! О, ужас, трябваше да седи точно срещу него, докато той вечеря с любимата си. Масите бяха толкова близо една до друга, че щеше да подслушва най-интимните им разговори, да вижда как лицата им се взират едно в друго, да забелязва как ръцете им се сплитат под масата. Тя нервно отпиваше от манзанилата.

Едуар разгледа менюто, хвърляйки скришом поглед и към алената госпожица… коя можеше да бъде тя? И що за човек бе онзи, който я караше да чака? Само глупак, със съжаление си отговори той, този човек трябва да бе глупак да пропилява дори и една минута, в която би могъл да бъде с нея. Раменете й бяха като сметана на фона на нежно червената рокля, а косата й бе гарвановочерна и хвърляше отблясъци като крило на кос.

— Сир? — подкани го келнерът.

— Риба-меч — и бутилка „Родере Кристал“.

Можеше да се окаже дълга нощ. Не възнамеряваше да става зрител на любовната сцена между алената госпожица и нейния избраник. Защо си мисля, че има среща с любовник, внезапно се запита той — може да е неин съпруг, брат. Не, той знаеше, че не е така. Тази жена бе облечена като за любовник, алената й тафта шумолеше обещаващо… приличаше на цвете сред листчетата на полата си… на гардения.

Ксара нервно гледаше покривката. Той си бе поръчал. Нямаше да го направи, ако имаше среща с някого, разбира се, щеше да чака. Дали бе сам? Защо не го поканиш при теб — в края на краищата, ти излезе, за да търсиш романтика? Как мога да направя това, панически се запита тя. Не мога — нали?

— Сеньора? — тя вдигна поглед към келнера. — Искате ли малко вино?

— Вино? — тя погледна купата с лед с бутилката шампанско в нея. — Шампанско, моля. — Може би това щеше да й даде кураж… искаше й се тези пъстри сребърни очи да погледнат към нея.

Трябва да е сама, изненадан си помисли Едуар. Жена като нея — да вечеря сама? Но защо? Не се питай защо, идиот такъв, каза си той… тя е там сама, както и ти… покани я при теб. Вероятно зад ъгъла дебнеше някой разгневен кубински съпруг, готов да го застреля — но по дяволите всичко това, струваше си.

— Извинете — каза той.

— По-скоро вие — отвърна тя.

Погледите им се срещнаха — нейният блестящ и кафяв под завитите мигли и неговият прозрачно ясен като планински вир.

— О — въздъхна тя, — как сте получили този ужасен белег?

Не знаеше защо го каза, просто й се изплъзна от устата. О, Господи, какво щеше да си помисли сега той?

— Дълга история — усмихнат отговори той, — но за мен би било удоволствие да ви я разкажа. Исках да ви попитам — понеже, изглежда, сте сама тази вечер, а аз също съм сам — дали не бихте искали да седнете при мен? Знам, че не сме се запознали, но като че ли сме отседнали в един и същ хотел. Това е нещо като представяне, нали?

— Но ние и двамата поръчахме шампанско — глупаво каза тя, — сега имаме две бутилки.

Едуар пристъпи три крачки към нейната маса, усмихвайки й се.

— Тогава предлагам да ги изпием заедно — каза той и хвана ръката й. — Казвам се Едуар д’Орвил.

— Аз съм Ксара… Ксара О’Нийл де Естебан — изрече тя на един дъх. Така ли се правеше… просто така? Мъжът на мечтите ти се приближава до теб в ресторанта и ти казва, че името му е Едуар… такова хубаво име… пиете шампанско заедно и ти флиртуваш с него до края на вечерта, когато знаеш, че иска да се люби с теб…

— Да — усмихната каза тя. Спомни си как се бе оглеждала в огледалото и бе размишлявала, че поне зъбите й са хубави и се засмя.

Едуар й се усмихна очарован, почти можеше да усети тези коралови устни до своите… това бяха устни, на които да се спреш, да изследваш дълго, протяжно… да докосваш с език, лекичко да хапеш… бяха наистина устни, които много му се искаше да целуне.

— Кажи ми — каза той, сядайки до нея — как можеш да се казваш едновременно О’Нийл и Естебан.

— О’Нийл е защото баща ми е с ирландски произход — семейството ни се преселило в Куба преди двеста години. Де Естебан бе името на съпруга ми.

— На съпруга ти?

Изглеждаше изненадан.

— Покойният ми съпруг — тихо каза тя. — Бандити го убиха преди две години. Изгориха нашето имение… Хосе притежаваше най-добрата вега на острова, Флор де Севиля.

Тя леко сви рамене и тафтеният волан на раменете й изшумоля приятно.

— Съжалявам — каза й Едуар.

— Това се случи преди две години — погледна го в очите, — много време мина оттогава. — После отпи от шампанското си. — Не биваше да ти го разправям — продължи тя, — ала днес реших да променя живота си. Досега живях в провинцията, в имението на брат си, но внезапно усетих, че не мога да издържам повече. Исках да се освободя от всичко това. Пристигнах в Хавана, купих си нови рокли — ръката се отпусна върху воланите пред гърдите й — и дойдох тук да вечерям сама. — Исках отново да се впусна в истинския живот.

— Какъв късмет съм имал, че си го направила — каза Едуар. — Аз също имам какво да изповядам. Проследих те до тук от хотела. Мислех, че може би имаш среща с любовника си…

— С любовника си? — тя бе поразена. — Защо си смятал, че имам любовник?

— Ти приличаш — каза той с усмивка — на жена, впускаща се в авантюра, облечена в алена коприна, с цветя в косата… като някоя обаятелна циганка.

— А ти — прошепна тя — мислех, че ще се срещаш с някоя руса студена англичанка… ледено аристократична и съблазнителна като изстудено вино в гореща лятна нощ.

Той се взря в блестящите й очи и Ксара нервно облиза устни. Почувства, че дъхът й секва. Отпи глътка шампанско. Погледите им се срещнаха.

— Ксара О’Нийл де Естебан — прошепна Едуар, — страхувам се, че се влюбвам в теб.

Тя бе забравила за ресторанта, за келнерите, за китарите и за шума от оживените разговори — той се влюбваше в нея… и тя ли му изглеждаше като образ от съкровен копнеж, както той на нея?

Едуар наведе глава и въздушно я целуна по устните… тя усети вкус на шампанско и мекота.

— Вече стигнахме много далеч, Ксара — прошепна той, — няма връщане назад.

Искаше й се да го целуне още веднъж… бе твърдо решена да го целуне… о, да, бяха стигнали твърде далеч, за да се откажат сега… но не биваше да го прави. Добре възпитаните момичета не се държаха така, да целуват непознати в ресторанти. Но тя бе влюбена в този съвършено непознат.

Келнерът ги прекъсна с дискретно покашляне, предпазливо избягвайки да ги поглежда, докато сервираше храната. В Куба, помисли си той, всичко може да се случи.

— Не знам — каза Ксара, — не знам нищо за теб.

Изведнъж й се стори ужасно важно да знае всичко за него, къде е роден, къде живее… но не искаше да чува, че е женен… моля те, Господи, не го оставяй да ми каже това, помоли се тя, дори да е истина… не и тази вечер.

Тя слушаше как й говори и отпиваше от шампанското, запленена от устните му… протегна се и постави пръст пред тях, прокарвайки го бавно по горната му устна. Той го допря до тях и нежно го целуна. Тя извърна поглед, когато напрежението помежду им се пропука; сякаш бяха изнесени извън времето и пространството, само двамата.

Никой от тях не се докосна до храната.

— Да вървим.

Той здраво стисна ръката й в своята.

— Ще се поразходим.

Цяла Хавана бе излязла по улиците в търсене на глътка въздух в горещата безветрена нощ, скупчвайки се в ярко осветените тераси на кафенетата, където просяци се примъкваха от сянка на сянка, извършвайки всекидневната си обиколка. Хубави момичета флиртуваха зад дантелените си ветрила с елегантни млади мъже в безупречно вечерно облекло, които безделничеха на масите до развеселените си семейства. Децата в най-прекрасните си надиплени премени тичаха наоколо, смееха се и се глезеха сред множеството, а гъвкави млади момичета със силно гримирани лица и блеснали тъмни очи обикаляха пред кафенетата в очакване на клиент. Смесица от аромати: на цветя и цигарен дим, подправки и тежки парфюми, се носеше из въздуха, натежал от обещания и интрига.

Едуар хвана ръката й, усещайки гладката хладина на кожата й под пръстите си. Никога преди не съм се чувствал така, помисли си той, никога… тя е мечта, въображаем образ в алена коприна и високи токчета — влюбен съм в нея.

В сянката в края на площада те инстинктивно се извърнаха, прегърнаха се, притиснаха силно телата си и се зацелуваха, безкрайно, дълбоко, търсещо. Нямаше връщане назад.

Хванали треперещите си ръце, се запътиха през тъмната улица към хотела, заизкачваха се леко по извитото мраморно стълбище към салона с верандата. Ксара леко се облегна на него, докато той превърташе ключа в ключалката. Вратата се затвори зад тях и тя се озова в прегръдките му, разтворена сред целувките му… не искаше никога да спира да я целува… замайваше я като вино. Тя се притисна по-силно към него, а ръцете му се плъзнаха по голия й гръб. Искаше да усети всяка частица от него с тялото си, да бъде толкова близо до този мъж, че да съзре душата му през неговите прозрачни очи.

Прозорците на стаята бяха отворени за топлия нощен въздух и звукът от китарите в кафенетата слабо достигаше до тях в тъмнината. Голямото легло с високите испански табли сякаш бе донесено от някой усамотен манастир, издяланите херувимчета и крилатите ангели там стояха мълчаливи и загадъчни под защитната бяла мрежа срещу комари. Тя свали гардениите и внимателно ги постави на масата до леглото и разтърси глава, а косата й се разпиля като хлъзгава уханна черна коприна. Той се протегна да я докосне, мека и лъскава, искаше му се да зарови глава в ухаещия й безпорядък. Раменете й му се сториха крехки, когато плъзна алената рокля надолу и я остави да падне в краката й, заприличвайки на купчинка окапали шумолящи листенца на роза.

— Ти си красива, Ксара — прошепна той, взе я на ръце и я занесе в леглото. — Съвършена си.

Скупчените на леглото парижки рокли бяха пометени оттам нетърпеливо и тя се излегна под прозрачния балдахин, приличаща, помисли си той, на картина на Гойя.

Той легна до нея, разтреперан от желание. Кожата й бе сметанов сатен, силно опнат върху нежния й скелет. Потопиха се в погледите си, загубени в първичното страстно докосване, докато ръцете им изучаваха тялото на другия, устните обсипваха с целувки клепачите, устата и шията, извивките и нежните места, обещавайки си удоволствие, попивайки другия, копнеейки за още и още. Той коленичи над нея, строен и силен, отлагайки онзи последен момент, от който нямаше връщане назад.

— И ти си съвършен, Едуар, моят съвършено непознат — пошепна тя, протягайки ръка към него. Той я поглъщаше страстно, притискайки тялото й към себе си, изпращайки я към нови небеса на удоволствието, докато потта му се смесваше с нейната в горещата кубинска нощ, а китарите на площада в ритмична пулсация акомпанираха на жадните им сплетени тела, прикривайки техните страстни стенания, стонове и викове в мига на най-голямото удоволствие.

Още сплетени, той отметна копринената й коса от влажния й врат и го целуна, зарови лицето си в извивките на шията й, вдиша аромата й, зауспокоява още треперещото в ръцете му нейно тяло.

— Обичам те, Ксара О’Нийл де Естебан — каза той, — ние сме си непознати, защото се срещнахме едва днес, но сме се търсили през целия си живот. Обичам те, о, да, обичам те.

Ксара се усмихна, лежейки там в сумрака с мъжа, който я обичаше. Животът бе прекрасен. Понякога трябваше малък тласък и после нещата се случваха, прекрасни неща като Едуар д’Орвил.

Едуар лежеше по гръб, загледан в тавана. Коприненият крак на Ксара все още бе преметнат през него, а главата й бе склонена на рамото му. Тя спеше, дишайки дълбоко, с такова задоволство, изписано на уязвимото й лице, че той я прегърна закрилнически. Как можеше да остави тази жена да си отиде? Тя бе напълно негова, сякаш винаги се бяха познавали. Няма значение, че току-що се бяха срещнали, беше му познат начинът, по който изглеждаше тя, начинът, по който мислеше, онова, което чувстваше — реакциите й. Ксара О’Нийл де Естебан бе жената, родена за него и той искаше тя да стане негова съпруга. Колкото е възможно по-скоро. Нямаше да напусне Куба без нея.

Тя леко се помръдна в съня си и той нежно отмести гарвановочерната й коса от затопленото й лице. Щеше да почака да се събуди и после щеше да я помоли да се омъжи за него. Или може би щеше да й заповяда да се омъжи за него, така че да няма място за никакво съмнение. Във всеки случай нямаше да приеме отрицателен отговор.

Бледата слънчева светлина на ранното утро започна да нахлува през процепите между летвите на зелените капаци на прозорците, тя се събуди, а той я целуна, преди да отвори очи.

— Омъжи се за мен — прошепна й той, устните му почти допираха затворените й клепачи, — омъжи се за мен днес. Сега. Искам още в тази минута.

Тя внезапно отвори очи с извити мигли, гъделичкащи полуотворените му устни. Целуна го, обви ръце около врата му.

— Сигурен ли си, че не бе просто алената тафта — прошепна тя — и романтичната кубинска нощ?

— Сега е сутрин и още ми е много романтично, и много те обичам. Моля те, стани моя жена, Ксара О’Нийл.

— Ние едва се познаваме — колебливо отвърна тя.

— Имаме остатъка от живота си, за да открием онова, което сме пропуснали. Омъжи се за мен, Ксара, моля те.

— Кога? — устните й трепкаха до неговите и ги покриваха със закачливи целувки.

— Днес — ръката му я галеше по врата.

— Не мога днес, първо трябва да говоря с брат си и ти трябва да се запознаеш с моето семейство. — Тя се сгуши до него, дългият й крак още бе преметнат през тялото му, съединявайки го с нейното.

— Утре тогава… тази седмица.

Той целуна шията й и продължи надолу към гърдите.

— Да — затаила дъх, прошепна тя. — О, да, Едуар. Ще се омъжа за теб.

48.

Ню Йорк! Амели скочи от леглото и изтича до прозореца да провери дали това още бе прозорецът на хотел „Уолдорф“.

Пухкави снежинки се завъртаха от невидимото небе и падаха мълчаливо на земята като дебело бяло одеяло. Очите й станаха кръгли от учудване. Сняг! Наистина валеше сняг! С радостен вик тя забърза през салона и влезе в затъмнената спалня, разтърсвайки Роберто, сгушил се под купчина одеяла.

— Роберто, Роберто, ставай! Вали сняг!

— О… върви си, Амели.

Той се скри по-дълбоко под завивките.

— Роберто! Трябва да станеш! Навън вали сняг.

— Амели — сънената му руса глава се показа изпод одеялата, — седем часа сутринта е. Нали щеше да бъде ваканция… остави ме на мира.

— Но, Роберто, не разбираш ли? — въодушевено извика тя. — Никога преди не съм виждала сняг.

Той бавно се изправи, отметна назад косата си и се прозя, ясносините му очи се втренчиха в развълнуваното й лице.

— Е, добре — усмихна се той. — Ставам.

— Побързай тогава — каза тя, подскачайки на леглото, — веднага трябва да се облечеш.

Тя сграбчи завивките, за да ги издърпа от него, но той ги грабна обратно и запротестира.

— Не прави това, Амели — възмути се Роберто.

— Защо не?

Гледаше го изненадана. Голите му гърди бяха загорели и изглеждаха кафеникави на фона на белите чаршафи.

— Не носиш ли пижама? — подозрително го попита тя.

— Никога не нося пижама. Не обичам пижамите.

— Колко глупаво — каза Амели, дърпайки чаршафите. — Както и да е, и без това съм те виждала без дрехи.

— Беше различно, когато бяхме малки — твърдо заяви Роберто, — но сега аз съм на шестнадесет, а ти на четиринадесет — време е да започнеш да се държиш като млада дама.

Амели бе смазана.

— О, Роберто, никога не съм предполагала, че можеше да ми го кажеш. Всеки друг, но не и ти.

— Е, истина е. — Тя изглеждаше толкова съкрушена, че го досмеша. — Всички порастваме, Амели. Ами приятелките ти в училище, не са ли са се променили и те сега?

— О, те — презрително извика тя — могат да мислят само за дрехи и момчета.

— Е, да мислиш за дрехи съвсем не е лошо — каза той, провеси краката си през леглото и благоприлично се загърна с чаршафа. — Ще изглеждаш много по-добре в някакви хубави дрехи.

Амели се втренчи надолу в сложната шарка на зеления хотелски килим. Дори през ум не й бе минавало, че той може да си мисли, че тя не изглежда добре… да изглеждаш добре дори не бе нещо, за което някога си бе давала сметка. Беше си просто такава, каквато си беше. Външният вид не й се струваше важен, или поне не толкова важен, колкото да ти е хладно в горещината, да си отрежеш косата, защото е много по-лесно да се справяш с нея, когато е къса — макар че тя пак бе пораснала след онзи злощастен случай, когато я бе остригала съвсем до кожа. Да бъде млада дама! Амели въздъхна. Напоследък всичко бе толкова сложно. Тя и Роберто винаги са били заедно — когато бяха малки, тя се пъхаше в леглото му, за да се сгуши до него и да му довери своите тайни, носеше неговите торбести бели ленени шорти, стегнати около талията й с един от коланите му, взимаше назаем пуловерите му, плуваше гола с него в реката до фазендата — а сега той искаше от нея да бъде млада дама! Предполагаше, че и той трябва да бъде млад мъж, каквото и да означаваше това. Тя го погледна, омотан в чаршафа… какво толкова криеше отдолу, което не бе виждала преди? И какво променяше това в края на краищата? Амели скочи от леглото и се запъти към вратата.

— Ще се облека и после ще изляза да видя снега — съобщи му Амели, — можеш да дойдеш и ти, ако искаш.

Той долови леко треперене в гласа й.

— Разбира се, че ще дойда — отвърна й, — искам да съм първият, който ще хвърли снежна топка по теб.

— Снежна топка? — Амели се спря с ръка на дръжката. — Снежна топка, Роберто ду Сантус! Обзалагам се, че първа ще те уцеля!

Отне й точно две минути да облече дрехите си и да напъха косата си под новата вълнена шапка, която си бе купила вчера, защото й измръзнаха ушите. Никога не бе усещала такъв студ, който те сграбчва, вледенява дори костите ти, докато се вкочанят, а леденият вятър драска лицето ти. В Рио никога не беше така, но пък и никога нямаха такъв прекрасен сняг там. Тя надзърна в стаята на Изабел, която още спеше, дантеленият й халат бе сгънат внимателно на стола до леглото. Стаята ухаеше приятно на сладък парфюм… като цветя, помисли си Амели. Баба винаги ухаеше на летни цветя… това ли бе имал предвид Роберто под „порастване“? Не трябваше ли сега и тя да мирише на цветя вместо на сапун и вода, не трябваше ли да има дантелени пеньоари и малки пухкави дамски пантофки? Загледа се надолу към краката си, които бяха приели застрашителни размери под новото й топло зимно палто. Можеха ли стъпалата й да изглеждат малки и изящни? Тя нетърпеливо прогони тази мисъл… къде беше Роберто?

— Да вървим — показа се той от стаята си и се запъти към вратата, — накара ме да те чакам.

— О, Роберто!

Тя ядосано се спусна след него, затичвайки се по коридора към асансьора, нетърпелива да чуе звънването му на шестия етаж, и изблъска Роберто настрани, за да може сама да натисне бутона. Металната решетка се плъзна, затваряйки ги вътре, и асансьорът заслиза надолу.

— Ние сме животни в клетка — засмя се Амели, — хванати от лош директор на цирк.

Роберто нежно й се усмихна. Тя наистина беше такова малко момиченце. Чувстваше се толкова по-голям от нея, много, много по-голям.

Амели се втурна през фоайето на елегантния хотел, в който не се виждаше никой друг освен изненаданата служителка на рецепцията и няколко безделничещи носачи, спрели при големите стъклени въртящи се врати да наблюдават гледката навън. Улицата, покрита с бяло, бе озарена от нова светлина, а сивите сгради отсреща се криеха зад воала на падащите снежинки.

— Почакай — каза Роберто и я обърна към себе си. — Дай да ти оправя шала, преди да излезем на студа.

Тя повдигна брадичка, загледана в лицето му, докато той завързваше синия вълнен шал. Роберто наистина изглеждаше много добре, толкова хубава права гъста руса коса и най-ясносините очи, можеше да му вярва за всичко. Той пъхна края на шала й под брадичката и с едно бързо движение дръпна вълнената шапка над очите й, а след това се втурна към вратата, за да излезе пръв на снега.

— Животно — изрева Амели, хвърли се след него към вратата и се втурна на тротоара през смях, но неочаквано се подхлъзна на мекия сняг. — Нали е чист? — попита тя, взе пълна шепа и го потри в бузата си. Бе прекрасен — студен и искрящо чист.

В новопоявилата се пухкава тишина гласът й прозвуча странно приглушено. Пето авеню бе безлюдно, нетипичната за сезона октомврийска снежна буря бе накарала Ню Йорк да спре за малко и се чуваше единствено скърцането на собствените й стъпки, докато крачеше по тротоара.

Една снежна топка я шляпна по рамото и тя се обърна, за да протестира, но бързо се наведе, защото втора вече летеше към нея.

— Ще те пипна — изкрещя тя, а гласът й отекна в съседните сгради, докато загребваше сняг, за да замери Роберто.

— Чакай, чакай — извика той, — мир, Амели. — Но държеше двата пръста на едната си ръка кръстосани. — Мир, ела при мен!

Той й подаде ръка и я поведе към средата на улицата.

— Погледни това — каза й с изпълнен с благоговение глас. Пето авеню се простираше пред тях с цялата си дължина, безупречно бяло, небелязано от човешки стъпки или гуми на коли.

— Сякаш си първият човек на Луната — извика Роберто.

С викове и смях те затичаха, хванати ръка за ръка, надолу към центъра на улицата, а зад тях остана зигзагообразната хлъзгава следа на веселото им движение.

— Спри, спри — възпротиви се Амели, щом стигнаха Тридесет и четвърта улица, — отказвам се, а ти?

— Още не… хайде — той я дръпна надолу по старата Тридесет и четвърта улица, влачейки я за ръката, а Амели бе останала съвсем без дъх, за да може да се съпротивлява.

После обаче спря безпомощно на спирката до „Мейсис“.

— Не мога да тичам повече — и се облегна задъхана на витрината.

Той й се усмихна.

— Стига толкова, а? Момичетата не знаят как да тичат, винаги си размахват прекалено много ръцете.

— О, Роберто ду Сантус. Ако ми беше останала малко сила, щях да ти натрия лицето в снега.

— Никога не заплашвай, когато си безпомощна — ухили й се той и посипа главата й с пълна шепа сняг.

— Добре, добре — засмя се Амели, — предавам се, ако ми купиш чаша горещ шоколад и поничка. Умирам от глад.

Роберто погледна към лъскавата витрина на „Мейсис“.

— Виж, Амели, защо не носиш нещо подобно? — Той й посочи една рокля, конфекция, от розова коприна с широка бяла якичка, — ще изглеждаш наистина добре в това — ако си направиш косата по подходящ начин, разбира се.

Амели я огледа критично, тя бе всичко, което мразеше… коприна, с която трябва да внимаваш, розово — ъх! И тази глупава якичка! Защо трябваше така внезапно да става хубава само защото бе на четиринадесет? С последен, изпълнен със съмнение поглед назад към розовата рокля тя пресече улицата, хваната за ръка с Роберто и двамата се отправиха към задименото кафененце на отсрещния ъгъл. Дали щеше да изглежда хубава в нея? И защо й бе казал това той?

— Здравейте — извика Изабел, щом вратата на апартамента се затръшна. — Къде бяхте толкова рано?

— Бабо — Амели свали мократа си шапка и палтото и ги захвърли на пода, — как се чувстваш днес?

— Много по-добре, скъпа, благодаря ти.

Изабел доволно сгъна пръстите си. Две седмици лечение и манипулации бяха оправили онова, което бе смятала за начало на артрит. Струваше си пътуването до Ню Йорк дори само за да се отърве от страховете си.

— Бабо, навън вали сняг! Прекрасно е! Роберто и аз се бихме със снежни топки, а после тичахме през целия път до средата на Пето авеню — тя надзърна през прозореца, — още си личат следите ни.

Бузите на Амели бяха зачервени от студ, а ясните й очи искряха от удоволствие. Изабел й се усмихна.

— Твоят първи сняг, Амели… неочаквано удоволствие през октомври.

— Бабо, ще дойдеш ли с мен да пазарувам? — внезапно я попита Амели. — Искам да ми купиш нови дрехи — няколко рокли и други неща, нали знаеш — като за по-големи.

Изабел остави чая си и хвана ръката на внучката си. Значи малката мъжкарана искаше момичешки дрехи? Признаваше си най-сетне, че трябва да порасне?

— Разбира се, че ще отидем заедно, скъпа — обеща й тя, — нищо не бих желала повече от това.

Дьо Кормон уморено погледна часовника си; влакът от Чикаго закъсняваше вече цял час, а с тази скорост, изглежда, докато стигнеха до Гранд Сентрал Стейшън, закъснението щеше да се увеличи близо два часа. Кой бе очаквал снежна буря толкова рано? Отново се облегна на меката седалка, опитвайки се да се концентрира върху документите, но цифрите танцуваха пред очите му и той с въздишка ги остави настрана и се замисли за срещите с производителите на автомобили в Чикаго, които току-що бяха приключили. Не минаха добре. Колите на дьо Кормон губеха в сравнение с конкуренцията на пазара, защото все повече и повече компании го атакуваха… прекалено „специални“ са, бяха му казали те, прекалено авангардни и невъзприемащи се… ако искаш да имаш големи печалби, тогава прави като „Форд“! „Форд“! Същото като „Ситроен“ във Франция — произвеждаха евтини малки колички за не особено състоятелни купувачи! Пускаха работника на пътя в техните черни кутийки и ги наричаха автомобили! Новият модел на дьо Кормон бе нещо наистина красиво, източени форми, сигурен блясък, постигнат от дузина слоеве специален лак, оцветен в блестящо алено, яркосиньо или тъмнозелено. Всичко в тази кола бе изпипано до съвършенство и внимателно измислено. Кожата бе поръчана специално в една кожарска работилница, където използваха само безупречен материал, обработен точно до необходимата степен на еластичност и после обагрен в бежово, кремаво или бронзово, за да си отива идеално с лакираната каросерия. Месинговите части бяха доставени от една малка фабрика в Англия, специализирала се в изработката на изделия от месинг преди повече от век, дървените части бяха от качествено орехово дърво — а двигателят бе шедьовър на френския и италианския дизайн, комбинация, осигуряваща най-прецизния инструмент за регулиране на скоростта и мощността.

Тогава защо не се продаваха проклетите коли? Този въпрос го измъчваше. Знаеше, че са най-доброто, което предлага пазарът, а и хората продължаваха да купуват скъпи коли — ролс-ройс, бугати, испано-суиза, мерцедес бенц, лагонда.

Той въздъхна от безсилие и отново погледна часовника си. Господи, щяха да се забавят още един час, знаеше си. Имаше ли наистина някакво значение това? Никой не го чакаше, никой, който той би искал да види. Нямаше причина да се задържа в Ню Йорк. Щеше да опита да отплава, колкото е възможно по-скоро, може би дори утре или вдругиден, макар че без съмнение всички щяха да се опитат да си тръгнат сега, когато времето се развали — никой нямаше да иска да остане в разгара на снежна буря. Бе ужасно студено в този влак. Жил потри замръзналите си ръце. Щеше да отиде да види дали не може да си вземе едно уиски, за да се постопли. Щеше да се радва, когато пристигнеха, поне в „Уолдорф“ бе комфортно.

Роберто чакаше баба и Амели в гостната… те сигурно за никъде не бързаха тази вечер, самият той отдавна се бе приготвил.

— Хайде, вие двете — извика Роберто през затворената врата към стаята на Амели, — спомнете си, че това е последната ни нощ в Ню Йорк, а вие я пропилявате.

Щяха да вечерят в „Делмонико“ и той го очакваше с нетърпение. Това бе нещо, с което можеше да се похвали пред Диего за разнообразие, вместо непрекъснато само той да му разправя къде е бил. При Мадам Сузана и всичко останало. Питаше се какво ли е при Мадам Сузана. Диего казваше, че момичетата са прекрасни, едри северни блондинки от Германия и Швеция, момичета с гладка кожа и бадемови очи от Азия, тъмни, страстни, синеоки момичета от Румъния и Ирландия, както и красиви, чувствени местни мулатки. Потръпна при мисълта за тях, чудейки се за пореден път откъде намира пари Диего. Той никога не му казваше. Диего никога нищо не му казваше — винаги премълчаваше нещо, запазваше го в тайна.

Коприната е приятна на допир, помисли си Амели, плъзгайки я през раменете си и надолу. Плисетата на полата се завъртяха приятно, докато закопчаваше около кръста си колана с изящната малка тока и се оглеждаше преценяващо в огледалото. Без съмнение с роклята изглеждаше като истинско момиче, тя подчертаваше малките й гърди, които Амели се правеше че не съществуват, но които изглеждаха добре. Стегна колана с още няколко дупки и се завъртя, за да се огледа в гръб. Роберто се бе оказал прав. Отиваше й… нали?

— Готова съм — съобщи Амели и тържествено влезе в стаята с надменно изражение, спирайки се пред Роберто, за да му покаже новия си външен вид.

Роберто виновно пропъди мислите за Мадам Сузана и белите бедра. Той изненадан се загледа в Амели. Изглеждаше толкова хубава — красива всъщност. Светлорозовата коприна падаше на меки плисета, прикривайки още по момичешки слабата й фигура, правеше я по-закръглена, караше я да изглежда по-голяма. Дългите ръкави на блузата със стегнати маншети бяха бели на цвят, за да подхождат на якичката, очертаваща остро деколте. Амели бе сложила и розови чорапи на тънките си крака, обути в сребърни сандали на високи токчета. Прекрасната й грива бе сресана назад, така че къдриците да се укротят във вълнисто море от коса, която бе вързала на опашка с голяма кадифена панделка.

Тя тревожно зачака неговата присъда, несъмнено готова, мислеше си Изабел, да се втурне обратно в стаята и да разкъса цялата си нова премяна, ако той й кажеше и една критична дума.

Роберто подсвирна одобрително.

— Това не е ли роклята, която ти показах на витрината на „Мейсис“?

Амели нервно оправи полата си.

— Да — призна си тя.

— Винаги можеш да се довериш на добрия ми вкус, Амели — усмихнат каза Роберто, — изглеждаш страхотно! Тази вечер ще бъда под ръка с двете най-красиви жени в Ню Йорк — посрещай ни „Делмонико“!

Бе седем и половина, когато Жил дьо Кормон най-накрая пристигна в „Уолдорф“ и се запъти направо към рецепцията, за да разбере кога тази седмица тръгва кораб за Франция. Слава богу, за пръв път малко късмет, откакто бе пристигнал — един английски лайнер отплаваше в единадесет на следващата сутрин. Той погледна списъка с имената, докато се подписваше… сред тях не откри познати. Бе сам в Ню Йорк. Управителят веднага бе повикан на рецепцията, защото той лично се грижеше за настаняването на знатните гости на хотела и Жил, отегчен, набързо прекъсна възторженото му приветствие. После ядосано зачака асансьора, който сякаш спираше на всеки етаж. Управителят го погледна извинително, когато асансьорът спря пред тях и една добре облечена жена под ръка с красив рус млад мъж излезе широко усмихната от него. Жил пристъпи вътре и украсената желязна врата прецизно се затвори след него, оставяйки го във внезапно станалата непоносима самота. Замисли се за разкошния апартамент, който го очакваше, празен…

Изабел и Роберто изчакваха във фоайето да слезе и другият асансьор. Кой бе този човек? Лицето му й се стори познато… някой твърде добре познат, бе сигурна в това — и то французин. Толкова време бе минало, откак за последен път бе ходила във Франция, че дори вече не можеше да си спомни лицата на някогашните си приятели. Спомените й вече бяха само приятна мъгла.

Вратата на втория асансьор се отвори и от него излезе Амели, щастливо усмихната. Роберто й помогна да си наметне пелерината, като внимателно я оправи на раменете, докато Амели приглаждаше неестествено опнатата си коса. Тя е такова златно момиче, помисли си Изабел, много висока за възрастта си, но с грациозността на жребче, която изобщо не съзнава. Щеше да стане хубава жена като майка си — но въпреки това имаше нещо и от Шарл в нейната спонтанна природа, в небрежното й поведение. Бедният Шарл, той никога нямаше да узнае, че има такава прекрасна дъщеря. И бедната Леони — никога нямаше да я види.

— Хайде, бабо — извика Амели, хващайки Изабел под ръка, — ти пак мечтаеш.

Лайнерът „Нормандия“ бе имал бурно плаване. Октомври не бе известен с доброто си време в Атлантика, но това пътуване бе изключително бурно и обезкуражените пътници бяха прекарали по-голямата част от него в каютите си. Марок почука на вратата на Леони.

— Навън вали сняг — каза той, изтупвайки от сакото си, докато влизаше, топящите се снежинки, — но новините са, че ще пристигнем в Ню Йорк рано сутринта.

Леони въздъхна облекчено; вече бяха закъснели един ден и тя щеше да се почувства много по-добре, когато краката й стъпеха здраво на сушата. Отмести настрана подноса с нежеланата вечеря и надзърна навън в бурната нощ.

— Колко рано сутринта?

— Около шест.

— Шест! О, Марок! — намусена се хвърли в креслото тя. — Защо се съгласих на този концерт?

И двамата знаеха защо. Бе заради любимата й благотворителност. Той остана поразен, когато бе приела, макар да знаеше, че би направила всичко за децата. Но за да преплуваш целия Атлантически океан заради един концерт и един благотворителен бал, се искаше много, особено сега, когато й се налагаше да се откъсне от така трудно завоюваната почивка.

Предложението бе пристигнало в последния момент, но Леони не се поколеба.

— Имаш ли някаква идея колко пари могат да съберат за една нощ тези жени от организацията? — попита го тя, когато той се опита да възрази срещу това. — Могат да съберат достатъчно, за да се погрижат за стотици деца, новородени бебета, оставени на прага като изхвърлени котенца, нещастни малки деца без покрив над главите си и умиращи от глад.

Тя широко бе разтворила ръце, сякаш сочейки хубавия си дом — старата Вила, която непрекъснато се подновяваше и винаги бе красива.

— Как мога да остана тук, в този комфорт, когато знам, че съм в състояние да направя нещо, за да им помогна?

Големият лайнер се наклони върху вълните.

— Пак започва — засмя се тя, когато до ушите им достигна шум от счупено стъкло, а Шоколад ужасена притича през стаята и се скри в скута й. — По-добре извади уискито, Марок, и картите… и намери някой от нашите спътници, който още може да се държи на краката си. Ще бъде една от онези дълги нощи!

Джеймз Омир Александър Джеймисън III се отпусна в червеното кожено кресло, наслаждавайки се на брендито и наблюдавайки групичката на масата за карти. Бе забелязвал един-двама от тях преди — бяха сред малцината, появяващи се на вечеря по време на това пътуване, но за пръв път виждаше жената и онова, което виждаше, му хареса. Тя бе навила нагоре ръкавите на семплата си ленена риза, а прекрасната й руса коса бе прибрана назад и разкриваше гладкото й арогантно лице, без това да я лишава от женствеността й… или само малко — една детинска панделка от синьо кадифе бе грижливо завързана около врата й. Харесваше му косата й, завита в непокорни къдри, които от време на време тя нетърпеливо отмяташе настрана с изящната си ръка, по която не се забелязваха пръстени… той обърна внимание на това специално, нямаше пръстени. Значи не беше женена!

Много насериозно приемаше покера, играейки демонстративно смело и без страх от евентуална загуба, отпиваше по малко уиски от една чаша, която бе допълвана непрестанно и с живата си игра непрекъснато ги караше да бъдат нащрек, а понякога внезапно ги разсмиваше с някой остър коментар.

Корабът още се люлееше под тях, сякаш търсеше къде да се хване по някаква хлъзгава повърхност и повечето пътници не се осмеляваха да излязат от каютите си. Игралната зала бе тиха и успокояващо притъмнена, само една лампа осветяваше покритата със зелено сукно маса и играчите около нея, имаше и един самотен стюард, дежурещ да чисти пепелниците и да осигурява освежителни напитки. Той погледна часовника си… три часа… след няколко часа щяха да бъдат в Ню Йорк… преди няколко часа би се радвал за това, но сега? Как, чудеше се той, да се запозная с нея, преди да дебаркираме?

Леони хвърли картите си на масата и се протегна, вдигайки ръце над главата си и накланяйки брадичката си назад.

— Аз бях дотук, джентълмени — каза тя, — уморена съм и пих твърде много уиски — а и прибрах твърде много от вашите пари — усмихна им се лукаво. — Трябваше да ви предупредя, че съм опитен играч.

Това бе истина, покерът бе страст за нея; отначало се бе захванала с него, за да минават по-бързо безкрайните часове на пътуванията с влака, научавайки го от музикантите, които ходеха на турнета с нея, докато сега бе способна да надиграе почти всеки.

Тя взе чантичката си и огледа залата. Марок си бе легнал преди няколко часа. Само онзи мъж седеше в ъгъла. Той стоя там през повечето време и ги наблюдаваше… бе усетила погледа му върху себе си няколко пъти, но в това зле осветено помещение бе невъзможно да го разгледа хубаво. Предположи, че е просто още един пътник, който не може да заспи от клатушкането на кораба и предпочита да прекара нощта буден вместо в безплодни опити за почивка.

Бе висок, с рошава черна коса… хубава коса, мека и вълниста, а той я носеше доста дълга. Мустаци очертаваха широката му уста. Хареса й как му седеше добре ушитото сако, прилепнало гладко на широките му рамене… тялото му изглеждаше мускулесто, стегнато — и много силно. Той бе несъмнено красив. Със сигурност американец. И вероятно десет години по-млад от нея.

— Много е късно, мистър…?

— Джеймисън — Джеймз Омир Александър Джеймисън трети — Джим.

Леони се засмя.

— Майка ви очевидно е имала големи очаквания за вас… Омир и Александър! Надявам се, че не сте я разочаровали.

— Опитах се, но нали знаете как е с майките.

Дали знам, запита се тя, дали знам как е с майките? Внезапно се почувства много уморена. Прекалено уморена за разговори като този.

— Съжалявам, мистър Джеймисън, но е късно, бих искала да си почина малко, преди да стигнем Ню Йорк. Лека нощ.

Тя се запъти към вратата, но той я настигна и те заговориха бързо, докато минаваха през клатушкащите се празни коридори.

— Защо не съм ви виждал преди? На този кораб сме вече повече от седмица… и въпреки това не сме се срещали. Дори не знам името ви.

Леони се спря пред вратата на каютата си. Той не знаеше коя е тя? Наистина ли? Спомни си за ризата си с навитите ръкави и за прибраната си с панделка назад коса, както и за това, че лицето й не бе гримирано. Разбира се, че не изглеждаше като „Леони“ — сега бе просто себе си.

— Аз съм мадмоазел — отвърна тя, — мадмоазел Бахри. Лека нощ, мистър Джеймисън.

Тя му се усмихна за последен път и затвори вратата, изу обувките от краката си, разкопча ризата и я захвърли на все още клатещия се под заедно с полата, свали чорапите надолу и ги остави сами да паднат пред леглото, докато се пъхаше гола под чаршафите. Умората я надви; нищо, нито дори плавното клатене на кораба, не можеха да я събудят в следващия момент. Лицето на Джим Джеймисън с хубавите устни бе последното нещо, за което си помисли, преди да се унесе в сън. Тези хубави устни, които се извиваха в ъгълчетата, сякаш всеки момент щеше да се разсмее.

Марок свали палтото си с едно свиване на раменете, благодарен, че най-сетне се намира в топлината на хотел „Уолдорф“. На кея човек можеше да замръзне, но въпреки това трябваше да минат през имиграционната служба и митницата, без да губят никакво време. Трудно му бе да събуди Леони, но тя накрая все пак се измъкна от леглото и влезе в затоплената баня, за да прогони умората, а после я скри допълнително под шапка с широка периферия и малко изкуствена руменина по бледите си бузи. Гушеше се нещастно в коженото си палто, опитвайки се да се усмихва очарователно, когато бе необходимо, макар единственото, което наистина й се искаше, бе отново да се върне в леглото. Трябваше да поспи малко, довечера й предстоеше концерт. Започна да проклина стихията за забавянето на кораба, оставила й бе съвсем малко време за отмора.

— Ще поръчам да ти донесат горещ чай с лимон — каза Марок, — а после ще почиваш до довечера. Аз ще се погрижа за всичко.

Управителят на „Уолдорф“ смяташе Леони за един от малкото гости, заради които си струваше да стане толкова рано, за да ги посрещне. С артистичен жест той отвори вратата на апартамента й и запали лампите. Огънят хвърляше весели отблясъци от мраморните камини, а на всяка маса бяха поставени цветя. Леони любезно му благодари и щом вратата се затвори след него, се сви на дивана и изхлузи обувките си.

— Жули — извика тя камериерката си, — ще си легна, не искам никой да ме безпокой преди пет часа.

Марок взе купчината писма и съобщения от рецепцията и набързо ги прегледа. Обичайните неща, съобщение за часа на репетицията — пет следобед, — по-рано, отколкото бе очаквал. Искаха да се уточнят за осветлението. Пианистът щеше да бъде там в два часа, за да разбере дали роялът „Стейнуей“ им харесва. Какво би искала мадам в гримьорната си — шампанско, вино, уиски, храна? Ще се нуждае ли от услугите на допълнителен камериер? Имаше и една трогателна бележка от мистър Ван Уик, президент на Тръста на благотворителните дружества, който поздравяваше с добре дошла в Ню Йорк Леони и предлагаше всякакво сътрудничество, от което тя би могла да се нуждае. Също и една от мистър Остин, който бе организирал бала, изпращаше билети на стойност двеста долара всеки — твърдейки, че тя сама може да продаде два пъти повече от който и да било друг. Събирането на средства вече вървеше много успешно, и то като не се смятаха даренията, за които по-късно тази вечер щяха да бъдат призовани състоятелните гости.

Той взе писалката, за да се подпише в регистъра. Един остър, безкомпромисен подпис изскочи от страницата. „Дук дьо Кормон“! Мосю бе в хотела? Той ядосано отмести книгата. Как, по дяволите, бе разбрал, че Леони ще е тук? Минутка, дали наистина знаеше? Мосю често идваше в Америка по работа.

— Дук дьо Кормон — небрежно каза той на служителя, — видях, че се е регистрирал вчера. Дълго ли ще остане?

Служителят провери в списъка си.

— Не, сър. Той е тук само за една нощ. Утре сутринта отплава за Франция.

Марок въздъхна облекчено. Слава богу, това означаваше, че не знае. Нямаше да казва на Леони, че Мосю е тук, в същия хотел. Нямаше смисъл да я разстройва ненужно.

— Извинете ме, сър — прекъсна мислите му служителят, — но забравихте да се подпишете.

Той бутна обратно книгата към Марок, извинявайки се, че се е отгърнала на друга страница.

Наистина това не бе неговата страница и Марок се спря, с писалка в ръка, а погледът му улови континенталните завъртулки на едно френско име. „Д’Орвил… графиня Изабел д’Орвил, мадмоазел А. д’Орвил и сеньор Р. Кастило ду Сантус.“

Имената влетяха в съзнанието му като ракети, предизвиквайки вълни на шок. Можеше ли това да е…? Сигурно бе същата — не можеше да има две Изабел д’Орвил! Но тогава — А. Д’Орвил. Той отново се взря в прилежния почерк. Това трябваше да е Амели!

Откритието му го порази. Той винаги бе знаел, че ще се случи точно така. Щяха да минат години, през които те щяха да бъдат много предпазливи и никога нямаше да се свързват с д’Орвил, нито дори да се опитват да разберат къде е Амели, парирайки всеки опит на Мосю да научи нещо за нея. А после, един ден щеше да се случи случайната среща.

Какво трябваше да направи той? Настойчиво се обърна към служителя:

— Кога тръгват д’Орвил?

Служителят го погледна изненадан. Може би бе от трудното пътуване по море, но този гост на хотела се държеше малко странно.

— Графиня д’Орвил заминава тази сутрин, сър. — После погледна часовника на стената. — Всъщност след около петнадесет минути. Ще хванат ранния влак за Флорида.

Марок се поколеба. Решението бе страшно.

— О, Леони — прошепна той, — прости ми това.

Служителят го погледна разтревожен.

— Нещо не е ли наред, сър? Мога ли да направя нещо за вас?

— Не. Благодаря ви.

Заоглежда се неспокойно из фоайето. То бе празно, имаше само няколко чистачи и носачи. Разбира се, още бе много рано, едва седем часа. Амели щеше да е в безопасност далеч от хотела, преди Мосю да е слязъл долу. И, с малко късмет, Мосю щеше да си тръгне, без да забележи, че и Леони е тук. Господи, имаше нужда от чаша кафе. Кръвта се бе смразила в жилите му. Но трябваше да изчака. Трябваше да види Амели. Поне това трябваше да направи за Леони. Той седна във фоайето, наполовина скрит зад колоната, но с добра видимост към изхода.

Не му се наложи да чака дълго, а и веднага ги разпозна. Бабата, младото момче и момичето. И двамата бяха руси и много високи… момичето бе високо за възрастта си. Изабел ги подкани да вървят през фоайето към голямата врата на изхода, а Амели на два пъти се обърна, като се смееше, преди да изскочи на улицата.

Марок не бе разбрал как е затаил дъх. Това беше бебето, което бе пренесъл на безопасно място от Мантон, кърмачето, което бе спяло в ръцете му. Амели изглеждаше точно както Леони, когато за пръв път я бе срещнал, младо невинно момиче със сияещо лице — въпреки че бе прекалено слаба, — но обещаваше един ден да се превърне в красавица. Притежаваше и магията на майка си.

Той бавно пресече фоайето на път към асансьора. Знаеше, че трябва да изпитва облекчение, че опасността е преминала. Но чувстваше само тъга.

Елегантните куфари на Леони чакаха под навеса пред хотела да бъдат пренесени вътре и едни носач с количка се забърза към тях. Амели и Роберто ги погледнаха с любопитство.

— Виж, Роберто — каза тя, — представи си, че имаме всичкия този багаж — достатъчен е за шест души, а носят все един и същ монограм.

Тя любопитно прекара пръст по златните инициали, инкрустирани върху всеки куфар.

— ЛБ — каза тя. — Питам се какво ли може да стои зад това? Сигурно е много известна, щом се нуждае от толкова багаж.

— Откъде знаеш, че принадлежат на жена? — попита Роберто.

Амели го погледна надменно.

— Кой мъж ще има шестнадесет подхождащи си чанти с багаж, глупчо?

— На Леони са — каза усмихнат едрият носач ирландец, — тя винаги отсяда тук — и винаги има багаж за шестима. Обикновено дори повече от сега.

— Коя е Леони? — любопитно попита Роберто.

— Не знаеш коя е Леони? На кой свят живееш? На Луната ли? — невярващо възкликна носачът. — Тя е известна певица! Най-красивата жена на света.

— Ъ, не вярвам, има много красиви жени.

— Да, но въпреки това… колко хубаво е да те наричат така — въздъхна Амели. — Леони, певицата, най-красивата жена на света. Името на майка ми е Леони — каза тя на носача.

— Е, сигурен съм, че и тя е била хубава. Като си помисля, ти приличаш на нея.

Той я погледна внезапно изненадан. Бе само едно малко момиче, но имаше нещо в нея.

— Чу ли това? — триумфираща се обърна тя към Роберто. — Той каза, че приличам на най-красивата жена на света!

— Трябваше да те види в торбестите стари шорти с боси крака и големи стъпала — заяде се Роберто, отскачайки, когато тя понечи да го ритне.

— Хайде, вие двамата — извика Изабел, — багажът е натоварен. Да вървим или ще закъснеем.

Марок прекара сутринта, като неспокойно крачеше из апартамента си, поглъщайки огромни количества черно кафе, силно разтревожен от дьо Кормон. Минутите се точеха и в десет и половина той слезе обратно долу във фоайето, където си купи вестник и небрежно закрачи пред масичката на портиера.

— По-добро време за днешния курс — усмихна му се, посочвайки заглавията за вчерашната буря. — Имахме нещастието да попаднем в нея.

— Това се казва лош късмет, сър — любезно се усмихна служителят.

— Струва ми се, че един мой приятел заминава днес. Дук дьо Кормон.

— Да, сър. Той си резервира място в последната минута, имаше късмет, че бяха останали свободни каюти, защото някои отложиха пътуването си. Ще отплава с „Императрицата“ в единадесет.

Марок чинно сгъна вестника си и го мушна под мишница. Изпита толкова силно облекчение, че чак му прималя. Всичко беше наред, Мосю не знаеше.

После се приближи до отделението за носачите вляво от фоайето и небрежно подаде бакшиш на един от тях, който в момента бе свободен, задавайки му въпроса:

— Тръгна ли вече дук дьо Кормон?

— О, да, сър — каза носачът, преценявайки го, — още преди един час.

— Знаеш ли къде отиде?

— Взе си такси, сър — към Уест стрийт пиър.

Значи това беше. Той бе заминал. И Амели бе заминала. Леони нямаше да види никой от тях. Той наметна палтото си и излезе на заледената улица, вдигна яката си, за да се предпази от вятъра. Реши да не казва на Леони преди концерта довечера.

Джим Джеймисън не бе мъж, който се смущава от трудните цели. Някога бе бил златотърсач в Рокис, бе копал за сребро в Калифорния и бе спечелил доста пари от нефта в Тексас. Бе водил суров, тежък живот в пограничните градчета, а сега, на двадесет и шест, ръководеше собствената си компания за строителство и недвижими имоти със седалище Сан Франциско.

Трудно бе човек да се свърже с мис Бахри, но той щеше да успее. Тя бе отседнала в „Уолдорф“, но не приемаше никакви обаждания и не искаше да се вижда с никого. Бе висял във фоайето на хотела цял следобед и най-накрая я бе зърнал, сгушена в голямото си палто, ушито от четири лисичи кожи, и почти скрита под една огромна шапка, да се устремява към чакащата я отпред кола. Придружаваше я нисък, мургав мъж — бе виждал и него на кораба, — но никога двамата заедно. А и, спомни си той, по ръцете й нямаше пръстени.

Той взе такси до апартамента си на Грамарси парк, където бързо опакова няколко неща и се върна отново в „Уолдорф“, за да се настани там. А после слезе долу и зачака. Часовете минаваха. Той отиде да вечеря. После почака още малко. Вгледа се в големия позлатен часовник на стената… сигурно я беше изпуснал. Въздъхна. Утре щеше да опита отново. Със сигурност нямаше да се откаже.

Марок гледаше лицето на Леони, докато седеше до нея в лимузината. Бе малко след два, а тя очевидно бе изтощена. Освен във великолепното представление на сцената, бе фантастична и на бала след това. Усмихваше се, бърбореше, танцуваше, целуваше по бузата мъжете, които й даваха най-големите чекове, раздаваше награди и поздравления, бе подготвила и реч — и всичко това без ни най-малък признак, че е отегчена или уморена. Бе работила усилено за тези деца. Чудеше се кога да й го каже. Колко дълго може да го отлага?

— Наистина ли всичко мина добре, Марок? — попита тя със затворени очи. Винаги задаваше един и същ въпрос, още се нуждаеше от неговите уверения, макар че аплодисментите би трябвало да й подсказват отговора.

— Повече от добре — отвърна той и хвана ръката й, — ще направиш щастливи много деца след тази вечер.

— Надявам се — уморено отвърна тя, когато колата спря пред хотела. Голямото фоайе с виещите се стълби и мраморните колони бе много тихо и те уморени и мълчаливи зачакаха асансьора.

— Леони — накрая промълви той, — трябва да говоря с теб.

— Не може ли да почака до утре?

Мисълта за приятното меко бяло легло и Шоколад, свита на възглавницата й и мъркаща, я бе завладяла.

Той се поколеба. Тя бе толкова уморена.

— Може — простичко й отвърна Марок.

49.

Фоайето на „Уолдорф“ не бе мястото, където искаше да прекара остатъка от живота си, реши Джим Джеймисън, след като се опита още веднъж да се свърже по телефона с мис Бахри и още веднъж бе информиран, че тя не приема никакви обаждания. Той тресна слушалката от безсилие. Какво, по дяволите, ставаше? От три дни вече тя не бе напускала хотелския апартамент… носеха й цветя, но посетители не приемаше. От кого, питаше се той, бяха цветята? Дали не беше болна? Не бе повикала лекар, знаеше това. Но защо да дойде в Ню Йорк и да прекарва цялото си време в хотелския апартамент?

Той влезе в големия салон, седна зад едно бюро и й драсна на бърза ръка нещо на едно листче от хотела. Подписа го енергично, върна се във фоайето и закрачи надолу по коридора към цветарския магазин, където избра една съвършена прасковена на цвят закръглена роза с къса дръжка, която едва бе започнала да разцъфва и да придобива своята пълна мекота — не искаше някоя от онези високи остри алени пъпки за мис Бахри. Тя бе жена на летните рози, които растат в градините и ухаят на слънце и вятър.

Прекалено нетърпелив да чака асансьора, той се изкачи по извитото стълбище до четвъртия етаж и намери сервитьора от румсървиса в неговата малка стаичка в дъното на коридора. С няколко думи и щедър бакшиш постигна целта си.

— Ще я оставя точно тук до чинията й.

Джим погледна подноса — на него имаше само чаша кафе, малко сок, препечен хляб… не твърде обилна закуска.

— Болна ли е мис Бахри?

— Не, не е болна, сър. Тя винаги отсяда тук, когато е в Ню Йорк и обикновено е много жизнена, но не и този път.

Джим се обърна замислен, какво можеше да не е наред? На кораба тя бе добре — бе може би единствената жена на борда, на която не й прилошаваше. Е, не му оставаше нищо друго, освен да почака. Това не бе лесно за човек на действието, но ако то бе единственият начин, щеше да почака.

Розата е красива, помисли си Леони, взе я и я поднесе към лицето си. Миришеше чудесно, сладък тежък аромат, който й напомняше за градината във Вилата през ранно лято — зелена, свежа и влажна. О, искаше й се да се прибере у дома… как й се искаше да се прибере у дома. Беше си свършила работата. Събота нямаше да дойде скоро.

С розата имаше и една бележка, тя я погледна незаинтересовано. Беше от Джим Джеймисън, мъжът от кораба — онзи с приятната усмивка. „Джеймз Омир Александър“, я бе подписал той. Колко странно име!

Погледна розата с усмивка. Той смяташе, че розата я изразява. Е, отличен избор, бе от любимия й сорт. Но искаше ли да се срещне с него? С въздишка остави розата настрана.

Шоколад мъркаше доволно, свила се в извивката на ръката на Леони, почти скрита в дългите косми на голямото й кожено палто. В асансьора имаше само още един човек и Леони му кимна любезно за добро утро, после вдигна яката на палтото си и се скри под периферията на шапката. След като асансьорът лекичко се раздруса при спирането, тя се забърза надолу по коридора и излезе през страничния вход. Студеният въздух я блъсна в гърдите и със сведена на вятъра глава, тя гушна Шоколад по-близо до себе си. Това беше грешка, реши Леони, напредвайки с усилие, прекалено студено е и Шоколад изобщо няма да се разходи в този вихър. Освен това котката не обичаше градските тротоари, предпочиташе трева, градини и плажове… като самата нея.

— Какво правим в този студен град, Шок? — прошепна тя, минавайки напряко по една пресечка и пробягвайки последните няколко метра до хотела, за да се скрие по-бързо от силния вятър.

Въртящата се врата по инерция продължи обиколката си след нея, а тя закрачи през фоайето, свали шапката си и прекара ръка през косата си.

— Знаех си, че ако чакам достатъчно дълго, ще извадя късмет. Добро утро, мис Бахри.

Гласът на американеца бе бодър и не можеше да се сбърка с никой друг. Леони се обърна и погледна право към светлосините очи на Джим Джеймисън. Те й се усмихваха и бяха толкова жизнерадостни, колкото и гласът му и тя усети как също му се усмихва в отговор. На такъв уверен чар бе трудно да се устои.

— Добро утро, мистър Джеймисън. И благодаря ви за розата.

— Въпросът е щяхте ли да ми благодарите, ако не ви бях издебнал така? С розата имаше и писмо. Спомняте ли си?

Дори в настоятелността му се усещаше увереност.

— Спомням си.

Тя натисна копчето на асансьора.

Той се премести така, че застана между нея и вратата му.

— Не ми приличате на жена, която дълго остава мълчалива — каза той, — така че ще ви кажа онова, което имам да ви казвам, докато все още имам този шанс. Исках да се запозная с вас още от мига, в който ви видях да играете покер на кораба. Вися в това фоайе от няколко дни вече. Аз съм много решителен човек, мис Бахри. А вие не отговорихте на молбата ми. Обяд? Чай? Вечеря? Дори можем да разходим котката ви.

Леони отметна глава назад и се засмя.

— Много добре, мистър Джеймисън. Защо не дойдете на чай в апартамента ми? В пет часа.

Джим погледна часовника си.

— Но сега е едва дванадесет и половина — можем да обядваме? И после чай. Не можете да искате от един мъж да чака толкова много.

Вратата се затвори след нея и асансьорът започна да се качва.

— Пет часа, мистър Джеймисън.

Гласът й стигна до него и той се загледа нагоре след изчезващия асансьор, усмихнат. Значи в пет часа.

— Настанете се удобно — извика Леони от спалнята, — идвам при вас след минутка.

Тя огледа лицето си в огледалото. Ако Джим Джеймисън бе тук, за да види Леони, тогава точно това щеше да получи. С умела ръка оправи очната си линия, размазвайки я в светла сянка, добави малко руж и пудра, докато Жули вчесваше назад златната й грива. Върза една златиста лента около челото си и критично се погледна в огледалото. Да, добре беше. Бе готова за мистър Джеймисън. Бе й отнело точно пет минути, за да се превърне отново в Леони.

Джим крачеше из гостната. Въпреки твърде пищния интериор, претрупан с прекалено много изящни позлатени столове, стаята истински й подхождаше. Снимки в сребърни рамки бяха наредени по масите, а от диваните и креслата преливаха възглавници от моаре с пролетната свежест на ментово зеленото, бадемово розовото и лилавото. Големият диван пред камината бе покрит с кадифен молескин, а обичайните цветни трофеи Леони бе преместила в коридора, изпълвайки стаята с живи зелени растения — нежно разклонени папрати и малки грациозни бонзаи. Розата от Джим посипваше венчелистчетата си от една тънка сребърна ваза върху покривката на дивана. Купища книги бяха пръснати по масите, столовете, на пода, върху стойката до рояла бяха поставени партитури. Чифт златни сандали още лежаха там, където ги бе захвърлила Леони и Джим се усмихна, докато ги вдигаше, а после ги постави чинно един до друг.

Той се вгледа отблизо в снимките — тъмнокоса красавица с испански вид, а до нея по-нисък очилат мъж заедно с друга по-възрастна двойка стояха в градината пред бяла квадратна вила на един хълм, заобиколен от кипариси и маслинови дръвчета. Нямаше снимка на мъж — сигурно ако в живота й имаше мъж, тя щеше да носи снимката му със себе си.

Едно платно бе закрепено на малък позлатен триножник близо до прозореца и той се приближи до него, за да го разгледа по-внимателно… голо момиче в разбъркано легло, прекрасен акварел от светлина и цвят, бе чувствен, красив…

— Е? Харесва ли ти?

Джим не я бе усетил, че е влязла и се обърна с усмивка.

Господи, какъв глупак беше! Как не бе разбрал коя бе тя? Мадмоазел Бахри, облечена само по риза, среднощната играчка на покер с разрошена коса и блеснали очи, бе известната Леони. Как можа да не я разпознае!

Леони наблюдаваше обърканото изражение, пробягало по лицето му. Неговото смущение бе толкова явно, че тя се засмя. Бе сгрешила. Джим Джеймисън искаше да види мадмоазел Бахри. Имаше някаква невинност в него. Не наивност — просто истинска невинност.

— Съжалявам — каза Джим, усмихвайки се обезсърчено. — Сигурно съм единственият човек в Америка, който нямаше да те разпознае. Ще ми простиш ли?

Леони се настани на дивана пред камината, а Шоколад се сви в ъгъла до нея.

— Поласкана съм — каза му тя — и се радвам, че ти различи двете Леони. Само най-близките ми приятели знаят тази тайна.

— Тогава, надявам се, това ме поставя в същата категория? — ясносините очи на Джим й се усмихнаха.

Погледът му изразяваше близост. Или може би тя я усещаше? Леони реши да не се задълбочава над този въпрос.

— Харесва ли ти картината?

— Прекрасна е.

— Познавах художника — преди много години.

— А сега?

— Не. Не и сега.

Той е и умен, помисли си тя, улавя всички нюанси.

Сервитьорът пристигна с чая — количката бе отрупана с малки сандвичи, тънки и препечени — с краставица и сьомга, — а също и препечени кифли, от които се стичаше масло, още топли кроасани с плънка от ягодов конфитюр и намазани отгоре с крем, както и тъмна сочна шоколадова торта. Леони и Джим се спогледаха, предвкусвайки удоволствието от пиршеството, което ги очакваше. Огънят пращеше в камината, а студеното небе вече притъмняваше навън зад високите прозорци. Отрупаната количка и сребърната кана с чая придаваха на хотелската стая усещане за домашен уют, сякаш двамата бяха възрастна двойка, седнала на чай в студения зимен следобед. Само дето не сме женени, помисли си Леони, а тя едва познаваше този мъж.

— Имам чувството — каза Джим, дръпвайки един висок позлатен стол с истинско отвращение, — че се познаваме от години.

Той пое инициативата в свои ръце, вдигна каната и наля чай на двама им. Коравите му четвъртити ръце изглеждат способни да се справят дори с такава деликатна задача, помисли си тя, загледана в тях. Те имаха дълги пръсти, покрити с малки черни косъмчета.

— Но аз не те познавам, Джим Джеймисън. Не знам на коя част от името си съответстваш наистина. Омир ли си — класикът? Или Александър — военачалникът? И ако не си никого от двамата, тогава кой си, Джим? Не знам с какво се занимаваш или дори къде живееш.

— Точно сега живея в Сан Франциско, но мисля да се преместя.

— О? Къде?

Той й подаде чашата с чая.

— В Париж.

Леони се засмя.

— Мислех си, че само златотърсачите живеят в Калифорния — дивите типове, покрити със златен прах!

Погледите им се срещнаха над чашата.

— Много зависи от това какво търсите, мадам — каза Джим с усмивка.

Тя почувства този топъл трепет на взаимност. Харесваше й Джим Джеймисън. Харесваше хубавите му усмихнати устни и сините му очи с дълги клепки, неговата снажност, широките му рамене, които изглеждаха достатъчно силни да се справят с всяко нещастие, и това, че тялото му бе така жилаво и стегнато. Би могла да състави безкраен списък с нещата, които харесваше у него. Питаше се как ли се усещат тези копринени мустаци, когато го целуваш.

Шоколад скочи от дивана, бавно протегна една по една лапичките си, а после се приближи към Джим с вдигната като знаме опашка. Скочи на коляното му, подпря се с лапички на гърдите му и надникна към изненаданото му лице, душейки го любопитно. После започна доволно да мърка.

— Е — самодоволно каза той, — сякаш семейството ме прие. Сега ми остава само да убедя теб.

— Какво да ме убедиш?

— Имам планове — загадъчно отвърна той.

Леони разбърка чая си и усмивка се плъзна към краищата на устните й, въпреки неговото безочие. Тя го наблюдаваше как намазва една кифла с ален конфитюр и крем.

— Изяж това — заповяда й той, — имаш нужда от още малко плът по костите си, Леони Бахри. Това, от което се нуждаеш, е мъж, който да се грижи за теб.

— Така ли? — промърмори тя, отхапвайки от кифлата.

Джим бе човек, готов да поеме отговорност и това бе много привлекателно, караше я да се чувства добре. А и я разсмиваше. Освен това й пращаше големи прасковени рози. Тя щастливо отхапа от кифлата и облиза крема по устните си.

Джим се наведе напред на стола си и се загледа в нея. Всяко нейно движение бе истинско удоволствие. Дори когато ядеше кифла, начинът, по който розовият й език се стрелкаше между устните й, а дългите й клепки се притваряха върху бузите, наслаждавайки се на вкусното удоволствие, пърхането на косата й, която се бунтуваше срещу прилежното сресване. Странно е, помисли си той, че такава успяла жена може да изглежда толкова самотна и толкова уязвима.

— Ти не ме попита какви са плановете ми? — изведнъж каза той.

— Кажи ми — засмя се тя. — Не мога да чакам.

Тези сияйни кехлибарени очи гледаха право в неговите.

— Смятам да те помоля да се омъжиш за мен — каза той, без да отмества поглед от нея.

Леони усети, че сърцето й забива по-силно. Този непознат бе намислил да се ожени за нея? Или поне смяташе да я помоли за това. Беше ли й предлагал някой друг да се омъжи за него? Рупърт й бе обещал, че ще се ожени за нея, а Жак достатъчно я обичаше, за да го направи, но обстоятелствата ги бяха разделили, преди да стигнат дотам. Останалите — е, те бяха просто любовници. А Мосю? Не, Мосю никога не бе произнасял подобни думи — той никога не я бе обичал истински. Едуар д’Орвил я бе обичал, тя го бе усетила онази нощ край реката, когато той я целуна. В тази целувка се долавяше някакво бъдеще, но то бе невъзможно. Трябваше да бъде внимателна с Джим Джеймисън, той се движеше прекалено бързо.

— Не се тревожи — каза й той и докосна намръщеното й чело, — не исках да те смущавам. Просто исках да ти кажа, че намеренията ми са честни.

Напук на себе си, Леони се разсмя. Той бе много привлекателен.

— Защо просто не започнем от началото? — предложи тя, отпускайки се отново.

— Отлична идея — засия той, — просто остави всичко на мен, Леони.

Марок остана много учуден, че Леони отлага съботното отплаване.

— Но защо? — попита я той. — Мислех, че с нетърпение очакваш да се върнеш във Франция.

— Но сега се чувствам по-добре… намерих си приятна компания.

— Джеймисън?

Леони му се усмихна.

— Джеймисън.

— Има среща на попечителите на Шато д’Орвил на двадесет и девети — напомни й той.

За пръв път тя съвсем беше забравила. Тръстът на Шато д’Орвил бе най-важното нещо в живота й. Все пак имаше на разположение две седмици — още две седмици с мистър Джеймисън.

Джим я ухажваше с типично американска настойчивост и целенасоченост, изпращаше й цветя всяка сутрин, все едни и същи много ароматни прасковени на цвят рози и се появяваше по пладне, за да я заведе на обяд в някой специален ресторант в града или на разходка покрай брега, където похапваха омари, миди или малки вкусни стриди. Вечерите ходеха на концерти, а после късно пийваха шампанско в модерните кафенета и той я засипваше с разкази за случки от своя живот.

Джим беше от Савана, Джорджия.

— Истински американец — така той описа себе си, докато оглеждаше претъпкания ресторант, — не като тези янки.

— Но за французите всички американци са янки — отвърна Леони, разсмяна от престорено шокираното му лице.

Беше й казал, че е на тридесет и пет, но тя знаеше, че лъже, едва ли би могъл да бъде на повече от двадесет и шест двадесет и седем, но това я впечатли, то издаваше, че той бе достатъчно чувствителен, за да разбере, че възрастовата им разлика може да я смути.

И всяка вечер я молеше да се омъжи за него. И всяка вечер тя отказваше.

Докато лежеше сама в леглото, Леони се питаше защо. Защото бе по-възрастна от него ли? Тя отметна завивките и стана от леглото, съблече нощницата си и се заоглежда в голямото огледало. На тридесет и три тялото й все още бе стегнато и закръглено, разгледа го със задоволство, спомняйки си онези тежки сутрини в студеното студио, когато се бе насилвала да изпълнява обичайните си упражнения и танци. Повечето жени на моята възраст са вече отпуснати, налага им се да ползват корсети, помисли си тя, плъзгайки ръце по тялото си. Приятно бе да имаш гърди, които още сочат нагоре и задник, който е закръглен и прибран.

Не, не възрастта й я притесняваше, нито, че тялото й можеше да я предаде. Тогава защо не? Бе имала други любовници. Но този път бе различно. Джим не бе такъв тип, който можеше да играе второстепенна роля в живота й. Той бе много отговорен. А това не е ли прекрасно, тъжно си помисли тя. Обичаше да се грижат за нея — да се отпусне в ръцете му сигурно също бе така приятно. Тя пропъди тази мисъл. Не можеше да прави компромиси с мъж като Джим. Той сигурно се нуждаеше от повече, отколкото тя бе готова да му даде. И без това нямаше да стане. Той беше американец, живееше и работеше в Америка. Тя живееше в Европа. И трябваше да работи. Децата зависеха от нея.

Отново се пъхна в леглото. Шато д’Орвил поглъщаше много пари, а инвестициите, които бе направила, не се бяха оказали успешни. Силното честно лице на Джим я преследваше и смущаваше сънищата й. Той бе мъж, на когото можеше да се опре, мъж, на когото една жена можеше да разчита. Но тя нямаше право. Съдбата й бе различна.

Подходът на Джим бе директен и безкомпромисен, но все пак повлиян от южняшкото обаяние и неудържимото му чувство за хумор, което непрестанно я караше да се смее.

— Леони, ела в Калифорния с мен — каза й той една вечер, когато се прибираха след вечерята. — Ще ти хареса Сан Франциско, той повече прилича на твоя тип град, отколкото Ню Йорк.

Леони бе потресена.

— Но кога трябва да заминеш?

— Следващата седмица — той хвана брадичката й, погледна я в очите и й се усмихна. — Не искаш да кажеш, че ще ти липсвам, нали?

Следващата седмица, панически си помисли Леони. Следващата седмица той заминаваше за Сан Франциско. А тя се връщаше във Франция.

— Може би ще ми липсваш — призна си тя. Знаеше, че ще бъде така.

— Тогава ела с мен.

Гласът му бе убедителен и той я гледаше в очите, очаквайки отговора й. Наистина смяташе, че тя може да замине с него. Животът на Джим бе толкова прост, толкова неусложнен.

— Не мога да дойда с теб, Джим. Какво ще кажат хората?

Тя забеляза малките бръчици, които се образуваха около очите му, когато се смееше — а той се смееше често. Животът с Джим Джеймисън сигурно щеше да бъде истинско забавление.

— Със сигурност нищо повече от това, което вече разправят. Почти цял Ню Йорк смята, че сме любовници, знаеш ли? В края на краищата, ние прекарваме толкова много време заедно — и аз вече ще повярвам на приказките!

Леони въздъхна.

— Вие, американците, винаги сте толкова забързани.

Той умолително я прегърна през раменете.

— Леони, поне ме покани на чашка, преди да ме отпратиш тази нощ.

— Много добре — каза тя, подавайки му ключовете, докато вървяха по коридора, — но само по едно.

Брендито ги очакваше на масичката близо до камината, жаравата още светеше с топъл червен блясък. Джим си наля и закрачи из стаята, премествайки раздразнено един позлатен стол, изпречил се на пътя му.

— Всички тези френски джунджурийки — започна да мрънка той, — а всъщност няма къде да седнеш.

— Седни тук, до мен — предложи му тя, сгушена в кувертюрата от молескин на дивана.

Той внимателно се отпусна до нея.

— Сигурна ли си, че няма да се счупи? — попита я с престорена загриженост.

Леони въздъхна раздразнена.

— Джим, престани да се преструваш. Ти прекрасно знаеш, че не си някой необуздан тип от Калифорния. Ти си истински, добре възпитан джентълмен от Юга.

— Струва ми се, че съм на път да забравя южняшките си маниери — каза той и плъзна ръка през раменете й.

Погледите им се срещнаха и Леони се наведе към него. Тя леко го целуна по устните. Минаха няколко секунди, равни на вечността, преди да повдигне главата си и да го погледне. После той я прегърна, докато тя се почувства сякаш част от него, и я целуна протяжно, вкусвайки устните й, сладки като ягоди през юни. Косата й ухаеше на свежо окосена трева, искаше му се да напълни шепите си с нея, да обгърне тялото си с дългите й копринени кичури, да я привърже към себе си завинаги със собствената й прекрасна коса.

Само една целувка, помисли си Леони, прокарвайки ръце надолу по гърба му, усещайки стегнатите му мускули, когато я притискаше. Само една целувка.

Джим се усмихна, щом кехлибарените й очи се изпълниха с изненада, когато той постла пред камината мекото кожено килимче, а после започна да я съблича, сваляйки всяка дреха, сякаш разбулваше скъпоценна статуя от някакъв рядък прасковен мрамор. Единствено на допир кожата й не приличаше на мрамор, бе топла и безкрайно нежна и той искаше просто да я притисне гола до себе си, завинаги.

Леони се чувстваше сигурно до твърдото му тяло. Бе стегнато и мускулесто, а кожата му имаше бронзов загар от калифорнийското слънце, гладка и копринена под разтрепераните й ръце, любенето с него бе радостно и без задръжки. Джим обсипваше тялото й с целувки и ласки, ближеше я, опитваше я, галеше я.

— Отвори очи, погледни ме — каза й той и погледите им се впиха един в друг, дълбоко, както телата им, докато лицето й се сгърчи от страст и тя извика триумфиращо.

Джим се излегна и се разсмя, а Леони объркана му се усмихна.

— Но на какво се смееш? — попита тя. — Нещо смешно ли направих?

— Смея се — отвърна той, — защото съм щастлив. Понякога им се случва на хората да са щастливи, нали.

Леони също се разсмя.

— Исках само да те целуна, Джим Джеймисън, но това е най-хубавото, което ми се случи в Ню Йорк. Трябва да кажа — самодоволно добави тя, — че вие, южняците, наистина знаете какво правите!

Той се претърколи.

— Какво романтично изказване, а ето ме и мен, лудо влюбен в теб.

Внезапно я споходи един ужасен спомен как лежи по същия начин с Мосю, копнеейки той да й каже, че я обича, просто да й го каже — дори и ако не го изпитва наистина. Дотогава и други мъже й бяха казвали, че я обичат — други любовници, — но това не е било толкова важно. А Джим беше важен.

— Настина ли си влюбен в мен, Джим?

— Разбира се, че съм. Не ти ли казах точно това?

— Е, да, но… знаеш ли, мислех си, че просто си галантен.

Той се усмихна.

— Не те чух да казваш, че и ти ме обичаш. Използваше други думи, но не смятам, че някои от тях означаваха това.

Леони се изправи и обгърна коленете си с ръце.

— Не съм сигурна, че мога да го кажа. О, не знам… просто не мога да се посветя на любовта, тя изисква твърде много. Аз съм самостоятелна жена и повярвай ми, за да стана такава, водих дълга и тежка битка. Искам да запазя независимостта си. И освен това имам други задължения.

— И двамата сме имали други любови, водили сме различен живот, Леони. Никой от нас не е пораснал без драскотини и белези. Във всеки случай, твърде късно е, ти вече имаш задължения и към мен. Ще се омъжиш за мен, няма съмнение в това.

— Изкушена съм — неохотно си призна тя.

— Добре — триумфиращ я взе в прегръдките си той, — тогава ела в Калифорния с мен — там ще се оженим. Знам идеално местенце в Мил Вели — една малка църква с червен покрив, ще ти хареса.

— Джим, Джим — запротестира тя, докато той я притискаше към себе си, — не бързай толкова, не мога да съм в крак с теб… ние се срещнахме само преди две седмици.

— Но помисли си — прошепна той, целувайки крайчеца на ухото й, — тази прекрасна малка църква с червен покрив — като дървена къщичка.

Тя наистина си помисли за това — със съжаление, — докато той я целуваше.

Марок се опитваше да събере смелост в продължение на дни. Сега вече знаеше, че трябва да й каже, макар и да не бе успял. Щеше да е по-добре да го направи, докато Джим Джеймисън е още наоколо и преди да заминат за Франция. Тя щеше да се нуждае от огромна помощ.

— Не ти е лесно да се владееш тези дни — каза той, облегнат на перваза на камината, докато подритваше един пън с крак. Той слабо припламна в оранжево и Марок очарован се загледа в него.

— Какво има, Марок? — загрижена попита Леони. — Изглеждаш… — поколеба се тя, докато търсеше подходящата дума — не беше „болен“, той не изглеждаше „болен“ — „разстроен“, това бе най-точно. И нервен.

— Имам да ти казвам нещо — скръбно започна той — и когато го направя, надявам се, ще си спомниш, че всичките ми постъпки са били за твое добро. Така се бяхме разбрали преди много години, всички ние, които бяхме въвлечени в това. Че няма да търсим връзка с Амели.

Тя се напрегна при споменаването на името на дъщеря й.

— За какво говориш, Марок? — извика Леони. — Какво се е случило с Амели?

— Амели беше тук в този хотел.

Леони го погледна втрещено.

— Беше с графиня д’Орвил. Тръгнаха си точно, когато пристигнахме ние. Случайно забелязах името в регистъра. Почаках. И ги видях.

— Видял си Амели? — гласът на Леони изтъня като кристал, сякаш идваше от някъде много далече.

— Видях я, Леони. Видях дъщеря ти. — Думите които Марок бе сдържал толкова дълго, се претърколиха в потока на изповедта му. — Спомних си как изглеждаше ти, когато дойде да търсиш работа при Сера, само тънички ръце и крака и облак коса… тя изглежда точно като теб тогава, Леони. Точно като теб.

— Защо не ми каза? Защо не ми позволи да я видя? — Сърцето на Леони отново бе съкрушено. Тя се търколи в агония на дивана и започна да блъска главата си във възглавниците, сподавяйки виковете си в тяхната мекота.

— Леони, не можех… не можех. Има и още нещо. Мосю също бе тук, в този хотел.

Тя замръзна мълчаливо и се втренчи в копринената възглавница, чиято зигзагообразна шарка приличаше на разпилените й мисли. Беше ли намерил най-сетне Мосю Амели? Тя бавно извърна лицето си от възглавницата, страхувайки се от отговора на незададения си въпрос.

— Не! — каза Марок. — Не знае! Бе съвпадение, просто така се случи. Никой друг, освен мен не знае.

Лицето на Леони изразяваше такова отчаяние, че му се искаше да я подундурка в ръцете си, да избърше сълзите й, размазали ружа и очната линия. Тя бе така напълно беззащитна, като котенце, носещо се по течението на голяма бурна река. Не можеше да я остави да потъне, а тя не бе способна да се защити сама в този момент.

— Бе чиста случайност, Леони, кълна ти се. Амели е в безопасност.

— Сигурен ли си, Марок? Напълно сигурен ли си?

— Сигурен съм, Леони.

Тя отново се разплака, този път тихичко, сълзите незабелязано се стичаха по бузите й. — Разкажи ми отново, Марок, как изглеждаше тя?

— Тя е хубава, Леони… хубаво момиче. Висока и много стройна, с твоята коса и точно твоите очи…

— О, трябваше да я видя, трябваше да я видя… само този път — проплака тя, хвърляйки се отново върху възглавниците.

— Нямаш право, Леони — тихо каза Марок. — Амели си има свой живот сега, собствено семейство… всичко свърши, Леони.

Тя потресена се втренчи в него. Но знаеше, че е прав. Всичко бе свършило.

— Какво, по дяволите, мога да направя? — на глас каза Джим, докато за пореден път пресичаше фоайето на „Уолдорф“. От три дни Леони си стоеше само в стаята. Не приемаше никакви обаждания и не отговаряше на съобщенията. Утре той щеше да заминава за Сан Франциско — трябваше да замине. Но как можеше да тръгне и да остави нещата да висят във въздуха по този начин? Какво, по дяволите, ставаше? Той се запъти към телефона, щеше да опита отново — правеше опити на всеки половин час през последните два дни!

Леони се шмугна през страничния вход на хотела, сграбчила Шоколад в ръце. Дръпна още по-надолу периферията на шапката си и се запъти към асансьорите. Трябваше да извежда бедната Шоколад… но нито една от двете не се наслаждаваше на разходката. Искаше единствено събота да дойде по-скоро, за да могат да си тръгнат. Защо толкова се бавеше асансьорът! Странно, но внезапно краката й омекнаха… зави й се свят… тя уморено се облегна на колоната, стиснала котката.

— Леони?

Тя виновно вдигна поглед. Втренчи се в Джим, неспособна да говори.

— Добре ли си?

Долови загрижеността в гласа му и извърна глава.

— Какво има, зле ли ти е?

За неин ужас сълзи потекоха по бузите й и тя се извърна. Не можеше да плаче тук, във фоайето на „Уолдорф“.

Той хвана ръката й.

— Облегни се на мен, Леони Бахри — твърдо й каза, скривайки лицето й зад яката на сакото си, неспособен да спре сълзите й.

Помогна й да се качи в асансьора.

— Всичко е наред, нали знаеш — прошепна той в ухото й, — сега съм тук, ще се погрижа за теб. За всичко ще се погрижа. Не се тревожи, всичко ще се оправи.

Тя се облегна на него в коридора, благодарна за подкрепящата ръка около раменете й. В апартамента й той нареди на Жули да й помогне да се съблече и да я загърне в топъл халат, докато повика лекар да я прегледа и румсървис за някакъв лек обяд.

Леони се излегна на възглавниците от моаре пред камината и започна да наблюдава как той мълчаливо обикаля стаята в очакване на лекаря. Стори й се толкова голям, толкова суров и решителен. Той бе мъж, на когото една жена можеше да се облегне. От доста отдавна никой мъж не й бе изглеждал такъв… всъщност, грижил ли се бе изобщо някога някой мъж за нея? Джим много й напомняше на Едуар д’Орвил. Едуар бе заклет авантюрист, но и нежен мъж. А под тази сурова фасада Джим също бе нежен мъж.

Джим дискретно ги остави насаме с лекаря, докато той я преглеждаше, за да потвърди, че единственото лекарство, от което се нуждае тя, е почивка и храна, но се върна, за да я наглежда, докато пийне малко консоме19. После я загърна в едно одеяло на дивана, за да си почине.

— По-късно ще се върна — каза той и нежно я целуна по челото, — а ти по-добре да поспиш.

Тя така и направи — за пръв път от няколко дни заспа леко, необезпокоявана от сънища.

В четири часа той се върна с чай и се надвеси над нея, докато тя похапваше сандвич с краставица. Бе толкова различно от онзи първи чай, че на нея дори й стана още по-тъжно.

— Три дни чаках долу в това фоайе и когато най-сетне се добрах до теб, ти не си вече същата жена. Бледа, измъчена и уморена — дори бурното пътуване през Атлантика не ти причини това… така че, какво се е случило? Какво съм направил? Обзалагам се, че тези сълзи не са просто от умора, но каквато и да е причината, Леони Бахри, няма смисъл да се отчайваш. Няма нищо на този свят, което да не може да бъде оправено.

Тя почти можеше да му повярва, че е истина. С въздишка отмести чинията настрана, а той надзърна вътре, за да провери.

— Всичко е наред — каза тя, — изядох три. Сега мога ли да говоря?

— Моля те, говори… кажи ми какво има, Леони. Искам да ти помогна.

— Никой не може да направи нищо… и аз не мога да ти кажа какво има. То е нещо, което става от много години и няма разрешение за него. Но ти ми помогна. — Тя се наведе напред и хвана ръката му. — Като просто бе тук.

Сините му очи бяха разтревожени.

— Не мога да те накарам да ми кажеш, Леони, но просто си спомни, в случай че промениш решението си, че съм един изпълнен с голямо съчувствие слушател.

Джим се поколеба. Как можеше да я остави така?

— Ела утре с мен — отново настоя той, — моля те, Леони. Ще видиш, на друго място нещата ще ти изглеждат по съвсем друг начин. Моля те, ела.

— Не мога, Джим.

Сините му очи я гледаха толкова умолително и за пръв път лицето му бе сериозно. Ако само беше възможно. Но сега, повече от всякога, тя трябваше да се върне във Франция. Отговорностите й ясно се виждаха.

— Тогава обещай ми, че ще ме изчакаш тук, докато се върна следващата седмица. Обещай ми — гласът му бе заповеднически. Не й оставяше избор.

— Ще видя — уклончиво отговори тя.

Той я прегърна и притисна към себе си. Гърдите му бяха силни, а ръцете — така сигурни.

— Така не е хубаво, Леони, обещай ми.

— Обещавам — каза тя, вслушвайки се в ударите на сърцето си точно до неговото лице.

Леони препрочете писмото, преди да го сгъне, да го постави в плика и да го запечата добре. Така, свърши с това. Ако не го изпратеше веднага, можеше да промени решението си. Тя огледа стаята. Изглеждаше гола без вещите й. На пода стояха само куфарите за парахода, а Шоколад нервно бе кацнала отгоре им, както правеше винаги, когато отпътуваха — за да е сигурна, че няма по недоглеждане да я оставят, предполагаше Леони. Единственото, което оставяше зад себе си сега, бе Джим… и един живот, който не би могъл да бъде неин.

Тя прокара пръст по името му на плика. Джим Джеймисън. Можеше да бъде мисис Джим Джеймисън. Но беше „Леони“ и трябваше да играе тази роля. Работата я очакваше. У дома имаше и среща на попечителите на Шато д’Орвил — тя трябваше да прегледа списъците с всички цифри, да проучи финансовите доклади и инвестициите — и тогава отново можеше да замине на турне и да спечели още малко пари. Бе обрекла живота си на това, заради Амели.

Джим бе заминал преди два дни, като отново я бе помолил да тръгне с него — а после й бе напомнил за обещанието й да го дочака.

Леони слезе долу, за да пусне писмото до Сан Франциско. Загледа се как то минава през тясната стъклена пролука, отнасяйки съдбата й. Вече нямаше връщане назад. Корабът щеше да отплава, в края на пътуването я очакваше Франция и реалността.

50.

Амели крачеше боса по терасата на Вила Енкантада, чувствайки се удобно в старите си шорти и риза. Тя щастливо се подпря на парапета, обърнат към зелените, обрасли с дървета хълмове и спокойния залив отдолу, наслаждавайки се на топлината на слънцето по голите й ръце и крака. Снегът си го биваше, помисли си тя, припомняйки си Пето авеню, но тук е по-добре. Щяха да вечерят в „Сен Джеймз“ и тя смяташе да си облече новата розова рокля. Едуар още не я бе виждал с нея. Мързеливо се протегна, чудейки се защо той бе толкова загадъчен. Ще има голямо тържество, бе им казал, преди да изчезне към Ки Уест преди един час, оставяйки всички озадачени и любопитни. Амели подритна едно камъче през терасата и го проследи как се търкаля надолу по склона. Животът е хубав, помисли си тя, особено когато Диего не е наоколо. Роберто бе толкова различен, когато бяха само двамата — бе щастлив просто да бъде с нея, тя знаеше, че е така.

Една магарешка каручка се появи иззад завоя на пътя, натоварена с топящи се блокове лед, оставящи мокра следа зад бавно пристъпващото между лимоновите дървета животно, което се поспираше, за да откъсне тревичка тук, листенце там, докато момчето отпред не го смушкваше.

— Шампанското ви — усмихна се момчето и й махна, — добре изстудено.

Малката кола на Едуар запухтя по хълма след магарето, оставяйки облак прах в неподвижния въздух, смехът на Едуар достигна до Амели заедно със смеха на една тъмнокоса жена, седнала до него. Амели замръзна. Коя можеше да бъде тя? Надвеси се над парапета, за да види по-добре колата, която бе разтърсена от ниската скорост на последните няколко ярда и с последен спазъм спря зад унилото магаре.

Едуар й махна.

— Това е Амели — каза той на Ксара, — просто си знам, че ще те заобича.

Ксара се усмихна колебливо и също махна на високата стройна фигурка на терасата. Амели се обърна и се скри в къщата.

— Не съм сигурна, Едуар — каза Ксара, — мащехите обикновено не са много обичани.

— Това ще бъде различно — помогна й да слезе от колата Едуар, — защото това си ти — и защото Амели никога не е имала майка. Ти си първата.

— Не забравяй Леони — предупреди го Ксара. Леони бе името, което се появяваше на няколко пъти през последната седмица, винаги във връзка с Амели. Но имаше нещо в гласа на Едуар, в погледа му, когато говореше за тази загадъчна Леони, което я озадачаваше. Накрая тя го попита дали са били любовници и отговорът му я накара да се почувства неспокойно.

— Не — отвърна той, — никога не сме били любовници, никога не сме се познавали истински. Веднъж се целунахме край реката до Шато д’Орвил, но тогава знаехме, че никога няма да се видим отново. Тя ми даде най-ценното, което имаше. Детето си. А сега Амели толкова прилича на нея, че понякога все едно виждам Леони.

Той бе спрял дотук, но тя долови тъжния подтекст за една неосъществена любов. Тази отдавна загубена Леони бе нейна съперница — и дъщеря й сигурно щеше да сметне непознатата, появила се в живота на Едуар, за съперница. В края на краищата, сега Амели бе на четиринадесет — почти на петнадесет. Скоро щеше да научи какво е да си жена — цялата болка, несигурност, ревност. Бедното момиче, внезапно си помисли тя, докато се качваше по стъпалата към къщата. Бедното малко момиче.

— Мамо — извика Едуар, — Амели, Роберто. Върнах се — с изненада и шампанско!

Роберто полекичка се извърна в салона.

— Здравей — каза той, — каква изненада. О, здравей — протегна ръка и на Ксара. — Аз съм Роберто ду Сантус.

— Това е Ксара О’Нийл де Естебан — каза Едуар.

— Едуар — Изабел бързаше от нейната стая, оправяйки косата си, преди да влезе. — Не знаех, че ще имаме гостенка.

— Мамо, искам да те запозная с Ксара.

Двете жени се огледаха една друга и останаха доволни от това, което видяха. Няма съмнение, че тя е много специална, помисли си Изабел, поемайки хладната мека ръка на момичето в своята.

— Добре дошла, скъпа моя — усмихна й се тя, — добре дошла във Вила Енкантада.

— Къде е Амели? — огледа се Едуар. — Обикновено тя първа ме посреща.

— Помага на момчето да разтоварят шампанското — каза Роберто, — по-добре да отида и аз да й помогна.

— Побързайте тогава — извика Едуар, — ще го отворим на терасата.

Ксара взе продълговата кутия, която носеше Едуар, и я занесе със себе си на терасата. Поне майката на Едуар бе приятна, макар че бе истинска загадка как ще реагира на неочакваното съобщение, че синът й се е сгодил за вдовица, която познава само от няколко седмици!

Амели взимаше ледените бутилки от мястото им и ги внасяше вътре, докато Роберто помагаше на момчето да разтоварят блоковете лед, влачейки ги с една голяма кука към кухнята.

— Каква е изненадата? — попита тя, облизвайки замръзналите си пръсти, за да ги стопли.

Роберто й се усмихна.

— Старият Едуар е влюбен — каза той, — прочетох го в очите му, когато гледаше към Ксара О’Нийл де Естебан.

— Ксара — въздъхна Амели, инстинктивно разпознавайки в това името на съперница.

— Обзалагам се, че ще обяви годежа им — продължи Роберто, — и не го обвинявам — тя е прекрасна — тъмна, екзотична и много елегантна.

Той постави чашите на един поднос, взе сребърната купа за охлаждане на вино и я напълни с лед, натрошен с няколко успешни удара на чука.

Годежа им, вцепенена повтори Амели. Едуар щеше да се ожени за тази жена? Ако Едуар се оженеше, щеше да я изостави. Може би дори щеше да има деца — истински собствени деца. Внезапно се почувства нещастна и доброто й настроение отпреди един час се изпари.

— Хайде — извика Роберто, грабнал подноса — да отидем да го отпразнуваме.

Амели се поколеба, застанала край кухненската маса. Не искаше да се запознава с Ксара. Не искаше дори да знае, че тази жена съществува.

— Амели — гласът на Едуар я викаше. Трябваше да отиде. Това е само годеж, каза си тя, минава много време преди хората да се оженят… може би все пак това няма да се случи.

Ксара стоеше до парапета, любувайки се на гледката, която бе очаровала Амели малко преди това. Съвършена е, реши тя и се обърна усмихната, когато най-сетне Едуар щеше да й представи Амели.

Няма значение, че момичето бе твърде слабо. Щеше да стане красавица — високо и стройно златисто девойче, като майка си Леони. Погледът на Амели, когато любезно си подаваха ръце, накара Ксара да си припомни собствената си сиротна несигурност на същата възраст. Момичето се страхуваше и сърцето й се разтвори за него.

Усмивката на Ксара бе толкова топла, толкова… сестринска, помисли си Амели, сякаш се познаваха отдавна и имаха едни и същи тайни. Тя притеснено пристъпваше от крак на крак, искаше й се да бе облечена в розовата си рокля вместо в тези ужасни стари шорти. Ксара бе толкова елегантна в бледо синьо-бялата си рокля и отличните бели обувки. Бе красива. Много красива. Амели не знаеше, че ревността е такава, задушаваща. Стана й горещо и сърцето й се разтупка.

— Е — усмихна се Едуар, доволен от семейството си, — а сега изненадата.

Той хвана Ксара за ръката и погледна към трите изпълнени с очакване лица.

— Ксара ще бъде моя жена. Ще се оженим вдругиден, тук, в Ки Уест.

— Едуар, Ксара! — Изабел разтвори ръце и прегърна и двама им, сълзи напълниха очите й. — Глупаво е да плача, — заподсмърча тя — но това е само, защото съм толкова щастлива за вас двамата.

— Надяваме се да нямаш нищо против, че е толкова внезапно, — заобяснява Ксара, — но се обичаме и няма причина да чакаме.

— Аз не възнамерявам да чакам.

Погледите, които си размениха Ксара и Едуар, подсказаха на Амели, че сякаш техният свят е затворен за всеки друг. Само техният личен свят.

— Може ли да целуна булката? — попита Роберто, стисна ръката на Едуар и лепна звучна целувка по хладната буза на Ксара.

— Амели — весело извика Едуар, — ти какво ще кажеш?

— Поздравления — смотолеви тя и послушно пристъпи напред, а устните й едва докоснаха бузата на Ксара.

Едуар прегърна Амели и я завъртя във въздуха.

— Не всяка млада булка може да получи вече отгледана дъщеря като теб — каза той и разроши косата й.

— Не прави така! — остро извика Амели, оправи косата си с ръка и отново се отдръпна зад масата.

Роберто я погледна изненадан, но Едуар бе прекалено радостен, за да забележи напрегнатото й малко личице. Той щедро разля шампанското и поднесе купата с лед пред всеки от тях, а после вдигна тост:

— За Ксара — каза той с преливащо от любов лице, — моята бъдеща съпруга.

На Амели й се струваше, че шампанското ще я задави. Тя преглътна пълна уста и нещастно се загледа в теракотените плочки. Как можа да го направи? Бяха само баба, Едуар и тя. Сега какво щеше да стане? Едуар разговаряше с Изабел, говореше за Ксара, можеше да отгатне по изражението му — никога преди не го бе виждала такъв, някак си… развълнуван. По дяволите, изведнъж си помисли Амели, а сълзите избиха. По дяволите Ксара. Мразя я.

— Амели — прегърна я през рамото Едуар. — Имаме подарък за теб.

Той й подаде продълговата кутия, украсена с изискан надпис на бутик „Оберон“.

— Подарък — със съмнение погледна кутията Амели.

— Хайде — отвори я.

Амели развърза панделките и отвори нетърпеливо капака. Отвътре се показа най-хубавата рокля, която някога бе виждала. С цвят на див люляк, нейните волани от чист памук завършваха с панделки в лавандулово и розово.

— Красива е — каза тя, докосвайки я нежно.

— Ксара я избра за теб. Искаме да ни станеш шаферка — засия Едуар.

Погледът на Амели срещна този на Ксара. Сълзите й щяха да потекат, усети ги. Хвърли роклята обратно в кутията, затича се през терасата и се скри в салона.

Едуар се втренчи неразбиращо след нея.

— Какво стана? — попита той. — Какво направих?

— Бедната Амели — с нежност каза Ксара, — тя е шокирана, Едуар. Прекалено много е за нея да приеме толкова бързо, че баща й ще се жени. Разбирам как се чувства.

— Аз ще отида при нея — каза Роберто, запътвайки се вътре.

Амели затръшна вратата зад себе си, хвърли се на леглото и се разтресе в ридания. Не искаше Едуар да се жени за тази жена. Той бе неин баща… нямаше право да се жени и да я оставя. Не искаше да го загуби.

Роберто чу риданията й още преди да отвори вратата. Седна на перваза на прозореца и се загледа в нея — тя лежеше на леглото, беше пъхнала главата си под възглавницата. Горкото глупаво дете, състрадателно си помисли той. Приближи се до нея и издърпа възглавницата. Лицето на Амели бе станало на петна и бе подпухнало, а очите й още бяха пълни със сълзи.

— На нищо не приличаш — каза той, намокри една кърпичка и внимателно избърса лицето й. — Наистина няма никакъв смисъл от цялото това безпокойство, знаеш ли. Той просто се жени.

— Ти не разбираш — отчаяно прошепна тя.

— Какво не разбирам? — коленичи до леглото Роберто и хвана ръката й. — Кажи ми, Амели.

— Никога няма да разбереш, Роберто, защото си имаш собствено голямо семейство. Баба и Едуар са всичко, което имам аз, и толкова се страхувам да не ги загубя. Не разбираш ли — извика тя, — той сигурно ще живее някъде другаде и ще има други деца — собствени деца? О, Роберто, тази жена няма да иска вече пораснала дъщеря край себе си, няма да иска да ми бъде майка. А и защо съм й? Ще иска Едуар само за себе си.

— Не е вярно, Амели, Едуар никога не би позволил да се случи това. Знаеш, че той те обича. Ти си негова дъщеря, все едно че ти е истински баща.

Зачервените очи на Амели още бяха тревожни.

— Ако само познавах майка си, ако само знаех каква е била — тогава щях да знам и за себе си.

Роберто изглеждаше озадачен.

— Какво искаш да кажеш — за себе си?

— Никой никога не говори за майка ми. Името й е било Леони, тя е била красива, добра и мила. И аз изглеждам точно като нея. Но каква е била тя, Роберто? Яздила ли е коне, обичала ли е котки? Разсмивала ли се е от глупости като мен, обичала ли е да танцува, носела ли е хубави дрехи — или може би е обичала да се разхожда боса по пясъка като мен? Не знам дори дали някога е изпитвала ревност. Или дали е вършила подли неща. Не разбираш ли, Роберто? Аз съм като пъзел с липсващи парченца — загубили са се някъде под килима и картината не е пълна.

— Амели, няма смисъл да се тревожиш за майка, която никога не си познавала. Ти си една от нас — част от моето семейство, както и от това на Едуар. Знаеш, че баща ми те смята за една от нас. Нали много често, когато се закача с теб, те нарича „другият ми син“? — Той леко избърса очите й с влажната кърпичка. — Ти си това, което си, Амели д’Орвил, и то е много хубаво. И аз те обичам.

Амели седна в леглото, отблъсквайки кърпичката.

— Наистина ли, Роберто? Наистина ли ме обичаш?

— Разбира се, че те обичам.

Ясно сините му очи подчертаваха неговата искреност и Амели облекчено въздъхна.

— Е, поне имам теб — каза тя и го хвана за ръката.

— Хайде, избърши си очите, измий си лицето и да отидем да кажем на Едуар и Ксара, че се радваш за тях.

Те се запътиха, хванати за ръка, към вратата.

— Нека и те бъдат щастливи — каза той.

Едуар се усмихна разбиращо, щом Амели, с Роберто до себе си, се приближи до него, вчесана, спретната и много разстроена. Изглеждаше толкова беззащитна с голите си ръце и крака и с подутото от сълзи лице.

— Съжалявам — засрамено каза тя. — Не исках да бъда груба. Просто бях изненадана и малко изплашена, че ще те загубя, Едуар. Настина искам да бъдеш щастлив — а също и Ксара.

Едуар я прегърна.

— Благодаря ти, моя малка дъщеричке, благодаря ти.

Утрото на сватбения ден бе синьо, ясно и съвършено като всички дни във Флорида, а Амели и Изабел стояха в малката стая на Ксара в „Сен Джеймз“, докато тя се обличаше за сватбата си. Това е, печално си помисли Амели, от днес нищо вече няма да бъде същото.

— Ще бъдеш красива шаферка — окуражително каза Изабел. — Изглеждаш толкова хубаво в тази красива рокля и толкова приличаш на майка си.

Амели я погледна с надежда.

— Наистина ли приличам на нея, бабо?

Изабел погали хубавата й коса; тя се спускаше свободна и златиста, нашарена от по-бледи изрусели от слънцето кичури, а крайчетата й се завиваха около лицето й въпреки енергичното ресане, с което бе опитала, за да я приглади. Венчето от розови цветчета на главата й вече бе започнало да увяхва от горещината, а сладникавият му аромат изпълваше стаята.

— Няма никакво съмнение, че си дъщеря на Леони, всичко е нейно — косата, очите.

Поне знам, че изглеждам като нея, помисли си Амели, поне това е нещо… а ако знаех и каква е била.

Ксара седеше пред тоалетката и решеше дългата си черна коса. Булчинската й рокля от бял органдин20, чиито поли бяха украсени с волани, а деколтето — със сатенени панделки, я очакваше на закачалката, а тя можеше да съзре отражението й в огледалото. Марсела и бутик „Оберон“ не я бяха разочаровали, наистина беше хубава. Питаше се какво ли прави сега Едуар. Той дискретно я бе оставил във фоайето на „Сен Джеймз“ миналата нощ, след като я бе притискал в сянката на вратата и бе покрил лицето й с целувки. Тя затвори очи, спомняйки си допира на топлите му устни до кожата й. Утре, бе й прошепнал той, ти ще бъдеш графиня д’Орвил. Утре, шепнешком му бе отвърнала тя, ти най-сетне ще бъдеш мой. Не, бе я поправил той, ти ще бъдеш моя. И в двата случая, бе промърморила тя между целувките, ще бъда щастлива.

Имаше защо да се тревожи единствено за Амели. И тя се тревожеше. По никакъв начин не можеше да бъде майка на момичето. Изабел вече добре изпълняваше тази роля. Ако Амели можеше да погледне на нея като на сестра, щеше да им бъде по-лесно да станат приятелки.

Ксара остави четката си и се запъти към вратата.

— Не знам какво да правя с косата си — извика тя, вдигайки я на кок. — Как мислиш, Амели, да я вдигна ли така?

— О, не — инстинктивно отвърна Амели, — моля те, остави я свободна.

— Ще ми помогнеш ли? Някак си се чувствам много нервна, изглежда, нищо не мога да направя както трябва.

Погледите им се срещнаха. Прилича на малко момиченце, объркана си помисли Амели. Наистина ли е нервна? Та това е само Едуар, в края на краищата. Въпреки това днес е сватбеният й ден, всички булки са нервни на него.

Тя последва Ксара пред тоалетката и започна да реше тежката й черна коса. Бе толкова гладка и копринена, а не като собствената й непокорна грива.

— Ето — каза Амели, приглаждайки с пръсти краищата й, — сега единственото, от което се нуждаеш, е цвете или нещо подобно. — После взе няколко гардении и ги постави в косата на Ксара. — Тези са отлични.

— Права си, Амели — Ксара закрепи цветята в косата си, — благодаря ти, че ми помогна.

— Няма защо — отвърна Амели, чувствайки се неловко. — Аз изглеждам ли както трябва — за шаферка имам предвид?

Ксара се страхуваше да коментира роклята й или начина, по който изглежда. Амели бе нащрек, търсейки скрита обида във всяка дума. Но изглеждаше прелестно; украсеното с волани деколте и набраната пола й придаваха изящество на кобилка, а цветът подхождаше на златисторусата й коса.

— Приличаш на ренесансова принцеса — каза тя, докосвайки лекичко русия облак, — ти си идеална шаферка.

Те си се усмихнаха една на друга. Оказва се по-добре, отколкото очаквах, помисли си Амели на излизане от стаята. Ако Ксара не се омъжваше за Едуар, дори би могла да си помисли, че тя е много мила.

Томас, братът на Ксара, и съпругата му Лола бяха пристигнали с ферибота от Хавана. Лола приличаше на видение в жълта коприна, сияеща от вълнение и щастие, така че дори Амели бе покорена от чара й.

— О, изглеждаш толкова хубава, малката ми — извика тя, — роклята е прекрасно избрана… а и такава коса, погледни прекрасната й коса, Томас.

После притисна Амели до себе си.

— Колко хубаво, че Едуар има такава сестричка… или може би дъщеричка? — попита тя и сбърчи нос от учудване, когато Амели се разсмя. — Както и да е, почти роднина. Позволи ми да ти оправя панделките.

Тя по-здраво стегна колана, нагласи малко панделките и изправи венчето от цветя на главата й.

— Ето, готово. Сега чакаме само булката.

Ксара излезе от стаята си, бледа и съвършена, като нервно стискаше букета от кремави гардении. Те се спряха за миг, за да се полюбуват на сдържаната й бяла рокля, която до съвършенство подчертаваше нейната смугла екзотична красота.

— Ксара — нежно каза Лола, — изглеждаш прекрасно. О, Томас, погледни я.

Томас хвана сестра си под ръка.

— Това е началото на твоя нов живот, Ксара. Знам, че ще бъдеш щастлива.

Минувачите се усмихваха одобрително, докато сватбеното шествие измине късото разстояние до малката бяла църква, където Едуар ги очакваше заедно с Роберто. Щом органът засвири, Едуар се обърна и той и Ксара се усмихваха един на друг, докато тя минаваше по пътеката и го хващаше под ръка.

Амели стоеше зад тях, заслушана в тихите думи на службата, и наблюдаваше как Роберто подава пръстена на Едуар. И докато той го слагаше на пръста на Ксара, тя долови любовта между тях… изглеждаха толкова — толкова приятно — безпомощно си помисли тя, не можеше да намери подходящата дума. Така ли те кара да се чувстваш женитбата? Сякаш влюбен, сякаш принадлежиш на някого? Тя отново погледна към Роберто. Бе застанал с гръб към нея, буйната му руса коса бе старателно сресана, а бялото му сако изглеждаше много елегантно. Стори й се много пораснал. И ние ще се оженим един ден, и тогава ще се чувстваме точно както Ксара и Едуар.

51.

„Старата вила“. Името се появи като стилен надпис над малката дървена порта в дъното на каменистата пътека и Джим го свери с написаното на листчето в ръката му. Да, това беше. Той затръшна вратата на жълтия мерцедес бенц и си облече сакото. Трябваше да изглежда елегантен, въпреки че беше горещо. Не можеш да предлагаш на една жена да се омъжи за теб само по ръкави — дори и вече да те познава много по-добре без дрехите ти. Той се усмихна, щом отвори портата и закрачи по пътеката.

Къщата си стоеше бяла и квадратна, със зелени капаци, сред изобилие от цветя върху осеяния с маслинови дървета склон, спускащ се към морето. Той се усмихна удовлетворен. Това синьо море му харесваше. Харесваше му и това място. Цялото. Естествено тя щеше да живее тук. Запъти се към входната врата, която стоеше отворена на слънцето, заобиколена от големи пръстени саксии със здравец, но изведнъж се спря. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата и извеждаше на широка тераса, гледаща към морето. Друга малка пътечка водеше от стъпалата надолу към склона, минавайки покрай един тих басейн, който отразяваше синьото на небето, и една градинска беседка, обрасла с лоза. Това бе градина, в която да седнеш и да помечтаеш на сянка, пилеейки си времето или възстановявайки се от тежките удари на живота. Това бе градината на Леони и той знаеше, че тя трябва да е там.

Тръгна по пътечката, докато не я откри. Грижеше се за цветната леха под цъфналото дърво, а Шоколад преследваше краката й. Смехът на Леони се разнесе към него.

— Поне е хубаво, че те чувам отново да се смееш — каза й той.

Леони бе облечена в проста синя памучна пола и блуза, лицето й бе златисто от слънцето и грейнало от изненадата. Никога не бе изглеждала по-красива.

— Джим Джеймисън — отвърна тя, — какво правиш тук?

— Знаеш ни нас, американците… никога не знаем кога да спрем.

Той се спусна към нея надолу по пътечката и я взе в прегръдките си под цъфналото дърво.

— Недей да ме напускаш вече така — прошепна й, докато я притискаше по-близо до сърцето си. — Винаги ще те намеря.

По дяволите, помисли си тя, докато му подлагаше бузата си за целувка, той е неустоим!

— Не се съпротивлявай, Леони Бахри — каза й той и я целуна, — ние си принадлежим. Ти ще се омъжиш за мен.

Те спореха около седмица, когато не правеха любов, не пиеха вино или не похапваха обилно и освен страстта към нея, той откри и страстта си към провансалската храна.

— Това е нещо реално — заяви той, спускайки се върху чинията със задушено агнешко с розмарин и маслини. — Свикнал съм с френската храна в Ню Йорк с пикантните сосове — като хотелска стая — фалшива.

— Ще напълнееш — предупреди го тя — от всички тези наденички и супи.

— В никакъв случай — самодоволно отвърна той, — ще видиш, ще имам същата талия и на седемдесет.

Тя въздъхна.

— Ето още нещо, по-възрастна съм от теб.

— И какво от това?

— Моята линия първа ще се развали.

Той се разсмя.

— Леони, ти винаги ще бъдеш красива.

Той щеше да сломи съпротивата й и тя го знаеше.

— Не мога да напусна Франция — започна да му противоречи тя, — не мога да живея на място, където винаги ще си остана „чужденка“.

— Тогава аз ще пътувам всеки ден… или пък ще разпродам фирмите си и ще започна отново тук… както пожелаеш.

— Как ще пътуваш всеки ден между двата континента? — бе удивена от енергията му тя.

— Един месец тук, един месец там — и един месец пътуване — ако обещаеш, че ще пътуваш с мен.

Това беше. Далеч от действителността. Тя не можеше да пътува с него. Не можеше да се омъжи за него. Трябваше да продължи да работи, докато публиката я иска… замъкът гълташе много пари… ала от каквото и да имаха нужда, тя щеше да им го осигури.

— Не мога да направя това, Джим — тихо каза тя, — аз имам моята работа.

Той я погледна проницателно.

— Имам чувството, че вече ти е дотегнало от Леони… че вече нямаш нужда от нея. Не съм ли прав, мис Бахри?

Тя избягна погледа му.

— Разбира се, че не. Това ми е работата. Казах ти, че съм независима жена. Така ми харесва.

Той хвана ръката й.

— Добре, кажи ми истината. Криеш нещо от мен и аз искам да знам какво е то.

Ясните му сини очи не се смееха, очакваха отговора й.

— Трябва да печеля пари — простичко отвърна тя. — Не, не казвай нищо… това не са просто някакви пари. Трябва да печеля много пари. Четиридесет деца зависят от мен… ето къде отиват парите на Леони.

Той се втренчи в нея, опитвайки се да разбере какво иска да каже.

— Четиридесет деца… чии деца?

— Те са сираци. Осигурих им дом. Мои деца са.

И в най-дивите си мечти никога не си бе представял това. Четиридесет деца стояха между него и женитбата! Какво още щеше да изникне?

— Никога не съм се замислял за това — бавно каза той, — но си представям, че доходите ти трябва да са солидни — ти сама ми каза, че работиш по девет месеца всяка година. Сигурно досега са се събрали много пари?

Тя безпомощно сви рамене.

— Направих няколко неуспешни инвестиции. Послушах съвета на моите попечители… много пари бяха загубени завинаги. — Тя въздъхна. — Не знам, Джим, колкото и да печеля, сякаш никога не са достатъчно.

Той се наведе към нея през масата.

— Спомняш ли си, че когато се срещнахме, аз ти казах, че няма нещо, което да не би могло да бъде разрешено? Остави го на мен, Леони Бахри… ще се погрижа за децата ти… за всичките. Ще оправя тези инвестиции — и ще добавя допълнително към тях. Господи, Леони, парите ли са единственото нещо, което застава между мен и теб? Това е най-лесният за разрешаване проблем.

Можеше ли наистина да го направи? Надежда проблесна в очите й.

— Повери ми отговорността — каза й той с усмивка — и няма да има вече никакви проблеми.

И когато го каза, тя знаеше, че трябва да е истина. Облегна се отново на стола си и се отпусна, сега всичко щеше да бъде наред.

— Обичам те, Джим Джеймисън — въздъхна тя, — какво щях да правя без теб?

— Ами нали точно това казвам през цялото време! — триумфиращо извика той.

Заради Сахмет тя най-накрая каза, че ще се омъжи за него. Статуята ги гледаше през нощта от мраморния си постамент точно срещу леглото и той за пореден път също я погледна.

— Да я обърнем с лице към стената — предложи Джим, — тя винаги ни наблюдава!

— Не! Не, не може така.

Той я изгледа, изненадан от разпалената й реакция.

— Това беше просто шега, Леони.

— Знам. Съжалявам, но това е важно за мен.

— Защото са били на баща ти ли?

— Затова — и по други причини — неясно му отвърна, облягайки се отново на възглавниците.

Той се подпря на лакът и я погледна.

— Е?

— Какво е?

— Ще ми кажеш ли? Или има някаква ужасна тайна, която никой никога не бива да узнава… проклятието на Сахмет! — през смях говореше той.

— О, Джим! Не говори така!

Тя извърна лице, така че той да не може да види страха в очите й.

— Ей, почакай малко. Какво става? — Той внимателно я обърна с лице към себе си. — Да не искаш да ми кажеш, че вярваш, че наистина има някакво проклятие на Сахмет?

— То не е точно проклятие… нещо повече… О, не мога да ти кажа. Ти само се смееш и казваш да не ставам глупава.

Джим покровителствено я прегърна. Щом така се разстройваше от това, значи нещо наистина не бе наред.

— Опитай, Леони. Просто ми кажи какво е то.

Тя седна и отметна назад косата си.

— Много добре, ще ти кажа. Но първо трябва да прочетеш нещо. — Тя се приближи до бюрото и издърпа оттам лист хартия. — Това е препис на йероглифите под статуята.

Той го прочете и въпросително вдигна поглед към нея.

— Нямам представа откъде ги е взел баща ми, но аз ги имам от дете. Те бяха моите кукли, нощем спяха в леглото ми и аз ги обичах. Когато станах на осемнадесет, открих тайната на Сахмет, коя е тя и каква е. И когато го направих, всичко се промени. Сякаш Сахмет доби власт над живота ми. О, по дяволите — каза тя, избухвайки в плач. — Когато ти го казвам, звучи глупаво. Затова и не съм го казвала на никого преди, дори на Каро.

— Разкажи ми — подтикна я той, — продължавай. Аз те слушам.

— Ти смяташ, че ме познаваш, но не е така — прошепна тя. — По-добре е да разбереш каква жена искаш да ти стане съпруга. Не мога да се оженя за когото и да било, Джим. Обсебена съм от моето минало и никога няма да се освободя — докато… докато не стана като Сахмет. Докато не убия враговете си.

Той взе халата й и с любов я загърна в него.

— Хайде — каза й, хвана ръката й и я изведе навън на терасата. — Нека просто да поседим заедно тук в тъмното и ти ще можеш да ми кажеш всичко. Не пропускай и най-малката подробност. Искам да знам всичко.

Тя се загледа в профила му, очертан на топлото синьо-черно нощно небе. Щеше да изпита такова облекчение да му разкаже, да се освободи от бремето на страха си. Историята се изля от нея, за Мосю, за Амели… за страховете, свързани с нейната безопасност.

— И аз знам, Джим — накрая завърши тя, — че един ден някое случайно съвпадение ще отведе Мосю при Амели — и когато той я открие, аз ще трябва да го убия. Съдбата на Сахмет е и моя.

Думите й се понесоха в кадифената нощ. Нервно зачака реакцията му, но той не каза нищо, загледан в тъмния хоризонт през леко развълнуваното море. Знаех си, отчаяно си помисли тя, знаех си, че ще си помисли, че съм полудяла… и че ще го загубя. По-добре да тръгна — просто да се махна. Ще сляза до плажа, ще се разхождам и когато се върна, той ще си е отишъл. И отново ще остана сама — само с Мосю. И Сахмет. Тя бързо се изправи и се обърна. Той хвана ръката й.

— Къде отиваш? — попита я Джим.

— Отивам долу на плажа — трябва да се поразходя… може да останеш тук, ако искаш.

— Да остана тук? Разбира се, че няма да остана тук. Просто се опитвам да осъзная как животът ти се е объркал така и какво можем да направим, за да го оправим.

Той я прегърна през рамо и те заедно заслизаха надолу по стъпалата към плажа. Пясъкът бе хладен и влажен, усещаха го с босите си стъпала, докато вървяха по края до умълчаната вода.

— Добре — каза той, — сега е мой ред да говоря. Първо на първо, този човек — Мосю. Той все още ли те шпионира — все още ли някой те следи?

— Да. Където и да съм… и самият той ме следва. Той винаги е там, в театъра, или пък го виждам в ресторанта, или пред магазина… а когато съм тук, е на яхтата си и чака.

— Какво чака?

— Чака ме да кажа, че ще се върна при него. Или пък да го отведа при Амели.

— А това „убийство“… сигурна ли си? Убийство ли е било наистина?

— Да, сигурна съм. Когато разбрах, че Шарл е мъртъв, аз знаех какво се е случило. Той дори ме заведе в Довил… искаше да присъствам там! Скарах се с него за това и тогава той заплаши Амели, защото знаеше, че ще му повярвам.

— Но ти не си имала доказателство?

— Не. Само описание на човека, който го е извършил. Той бил на борда с Шарл, случаен моряк, нает в Довил — върнал се сам и казал, че Шарл бил паднал зад борда. Черепът му бил разбит. Аутопсията минала набързо — само за един ден. Мосю бе уредил всичко — добави горчиво тя. — Каро, Алфонс и аз търсихме навсякъде този човек, но без успех.

— А Амели? Знае ли за теб?

— Не — уморено отвърна Леони, — съмнявам се дали дори знае, че съществувам. Така бе най-безопасно.

— Добре, сега знам фактите. Мосю още не знае къде е момичето — въпреки постоянната си бдителност. Така че в момента тя е в безопасност… и е била в продължение на почти петнадесет години. Макар че е достатъчно луд, за да върви по петите ти, да те шпионира и следва навсякъде. Той още вярва, че може да те принуди да се върнеш при него. Има само един начин да спреш такъв човек и това е противодействието… трябва да открием кой е убиецът на Шарл. Мосю трябва да му е плащал — и то добре да му е плащал, — за да си затваря устата през всичките тези години.

— Но ние опитахме — отчаяно каза тя. — Пък и всичко се случи толкова отдавна. Кой ще си спомня?

— Ще ми позволиш ли да опитам? — внимателно я попита той. — Обещавам ти, ако е още жив, ще го намеря. А после ще се погрижа за Мосю.

— Ти не познаваш Мосю… представа си нямаш какъв е. Не забравяй, че той е обществена фигура, Джим… притежава такава власт, може всичко да направи.

— Леони, никой — нито дори човек, притежаващ власт — не може да избяга от отговорността за убийство. Ще му се наложи да се изправи срещу това… или ще трябва да се откаже. Прилича ми на горд човек. Тези двама синове, които спомена, сигурно вече са пораснали — как може да ги остави да смятат, че баща им е убиец! Не, ние го държим в ръцете си, Леони. Ще проследя този човек. Остави това на мен.

Тя се отпусна до него, изпитвайки огромно облекчение. Как изобщо някога бе живяла без този мъж… но дали наистина той можеше да оправи нещата?

— Има и друг проблем — каза Джим, като я прегърна през рамо. Косата й, подхваната от морския бриз, обгръщаше и двама им и той повдигна лицето й, осветено от звездите и плъзгащата се по небето луна. — Лице на богиня? Или на жена? Смъртна като всички нас. Леони, не можеш сериозно да смяташ, че си някакво превъплъщение на една египетска богиня… не разбираш ли, това е нещо, което сама си си внушила? Съдбата на Сахмет не е твоята — ти си тази, която позволява на стихотворението да влияе върху живота ти. Сама ми каза, че има две Леони. Не е ли вярно, че на сцената излиза Сахмет, а не ти?

— Но това не е измислица — не разбираш ли…

— Не! — твърдо й отвърна той. — Това е измислица и аз няма да ти позволя да й вярваш повече. Не разбираш ли какво правиш… подготвяш се да убиеш Мосю!

Той беше прав. Тя се подготвяше. Винаги бе знаела, че един ден ще го убие.

— Ти си Леони Бахри — строго продължи Джим, — не си Сахмет и съдбата ти не се управлява от някаква мистериозна сила от Египет. Поради онова, което се е случило, ти си позволила да мислиш, че нейната съдба е твоя. Тази мисъл е живяла в теб с години, докато накрая не е започнала да ти изглежда реалност. Но сега всичко свърши. Разбираш ли, Леони — свърши!

Толкова й се искаше да му повярва — той винаги бе прав, винаги знаеше как да разрешава проблемите. Дали в изолацията си не бе заменила своята идентичност с тази на Сахмет?

— Няма да има повече Сахмет — нито Леони… нито дори Леони Бахри. Ще започнеш нов живот като мисис Леони Джеймисън.

— О, Джим… наистина ли можеш да оправиш всичко? Можеш ли да ме освободиш поне от Мосю?

— Обещавам ти. А без Мосю няма нужда от Сахмет.

Тя се облегна на здравите му гърди, а той я притисна по-силно, така че никога вече да не бяга от него.

— Обещавам ти и още нещо, Леони… един ден ти ще се срещнеш с дъщеря си… ще я намерим.

— Амели… но как? Ами ако тя не знае, че съм жива?

— Штт — успокояващо каза той, — остави всичко на мен.

Бремето, което сама бе носила толкова време, споделено с Джим с неговите широки рамене и хладнокръвното му логично мислене, внезапно, магически й се стори по-леко.

— Джим Джеймисън — каза тя и го прегърна по-силно, — майка ти е била права да те нарича Омир или Александър… ти си мислител и борец… и не знам как изобщо съм живяла толкова дълго без теб.

— Тогава омъжи се за мен, Леони — прошепна той.

— Да — каза тя. — Искам да бъда Леони Джеймисън.

Първото нещо, което направи той, бе да обърне Сахмет с лице към стената.

— Трябва да се отървем от нея — твърдо й каза, но Леони бе толкова разстроена от тази идея, че той се отказа.

— Така е, защото тя е на моя баща — започна да го умолява тя, — трябва да я задържа…

— Не и защото е Сахмет? — попита той. — Сигурна ли си?

Тя бе почти сигурна.

— А тази — котката?

— Това е Баст — свещената котка.

Той се усмихна.

— Не долавям ли странна прилика с Шоколад? Затова ли си я взела?

— О, не… не — каза тя, спомняйки си как Беби я беше намерила сама.

Така статуйките останаха и той насочи вниманието си към друго.

С лекота убеди кмета на Ница да им даде специално разрешение. После се върна в къщи и триумфиращо й махна с ръка.

— Можем да се оженим утре — съобщи й щастливо.

— О, но аз не мога… не и утре.

— Защо не? — простена той. — Какво пък не е наред сега?

— Просто никога преди не съм се омъжвала… и искам да бъда наистина твоя булка. Искам да бъда красива и особена. Освен това не мога да се омъжа без най-скъпите си приятели.

Той се усмихна.

— Сега ще ми кажеш, че всички те живеят във Виена или Санкт Петербург и ще им трябват няколко седмици, за да стигнат до тук!

— Не. Просто в Париж. Ще бъдат Каро и Алфонс — и Марок, разбира се.

— И освен това трябва да отидеш да си купиш нова рокля.

— Да, разбира се, че ще го направя.

— Добре. Ще изпратим телеграми на всички, за да им кажем да бъдат тук в четвъртък, ако искат да присъстват на твоята сватба. Но те предупреждавам, не мога да чакам повече от това. Искам да те заведа на сватбено пътешествие… където пожелаеш — на лодка вила на някое езеро в Кашмир, в дървена хижа в горите на Валмон или на остров в южните морета — къде да бъде?

— Сватбено пътешествие? Но, Джим, не мога. Трябва да бъда в Париж следващата седмица на репетициите. Турнето започва след няколко седмици… предстоят проби на костюми, подбиране на музика — всичко.

— Леони Бахри — изрева той, — проблемите ни никога ли няма да свършат? Отложи проклетото турне.

— Разбира се, че няма да го отложа — ядосано го погледна тя, — и ти нямаш право да ме молиш за това. Тези концерти са мое задължение. Билетите са разпродадени — и аз ще бъда там. Не просто заради себе си, Джим, много хора са ангажирани с това — то е прехрана и за тях. Ако аз не работя, и те остават без работа.

— Ти си права, разбира се — въздъхна той, сграбчи я и я прегърна, — но ми се искаше да не трябваше да го правиш.

— Има и още нещо — каза тя с изтънен глас.

Той я погледна леко усмихнат.

— Добре — каза й, — кажи какво.

— Ще имаш ли нещо против, ако отначало запазим женитбата ни в тайна — не за близките ни приятели, разбира се, а за обществеността? Образът на Леони не е на омъжена жена. Тя е просто, как да кажа, жена.

— Това има ли голямо значение за теб?

— Да — отвърна тя, — има, поне за известно време. След това, когато приключа с концертите, ще бъда просто мисис Джеймисън.

— Това не ми харесва — каза й той, — но щом смяташ, че е необходимо…

Усмивката й прикри облекчението, което изпита. Не искаше да му казва другата причина, поради която настояваше да го запазят в тайна. Страхуваше се от отмъщението на Мосю… страхуваше се за Джим.

Каро седеше с мосю и мадам Френар на входа на малката англиканска църква в Ница. Приятно е, помисли си тя, тъмно и прохладно, с блясък на сребърни свещници и отблясъци от стъклописите. Да, хубаво място да се ожениш. Тя оправи роклята си и се усмихна на мадам Френар, която изглеждаше много елегантно в тъмносинята си рокля, вероятно купена от Леони. А мосю Френар с бронзовия си тен на лицето, придобит от работата на открито, изглеждаше тържествено, както подобава на случая, пременил се в приятен сив костюм. Музиката от органа бе нежна и мелодична — Хендел — двамата мъже, застанали в дъното на пътеката, тихо разговаряха с пастора. Марок, който бе най-преданият човек на Джим, се усмихваше на нещо, което той бе казал. Разбира се, Марок се бе запознал с Джим Джеймисън в Ню Йорк — знаеше повече за него от всички други. Всичко бе толкова внезапно. Но я изпълваше удовлетворение. Тя хранеше добри чувства към Джим. Той се обърна, улови погледа й и се усмихна. Бе много красив… тези светлосини очи и тъмни вежди бяха особени… изглеждаше солиден и някак си надежден. Бе точно това, от което се нуждаеше Леони. Пътят към щастието се бе оказал дълъг, но поне, изглежда, вече то й бе подвластно, надяваше се тя, макар да си спомни за Мосю.

Сноп слънчева светлина падна върху малката пътека между редовете, когато вратата на църквата се отвори и Алфонс въведе Леони, хванал я под ръка. Тя изглеждаше прекрасно — кремавият й копринен костюм бе светъл, плисетата на полата й потрепваха, семплото сако бе пристегнато с кадифена панделка на кръста. Русата й коса бе прибрана назад в хвърлящ отблясъци кок, а на главата й имаше широкопола шапка, украсена с цветя, в ръцете си държеше малък букет прасковени на цвят рози. Каро избърса сълзите в очите си. Не бяха само защото Леони бе толкова хубава булка, тя бе толкова щастлива заради нейното щастие.

Красива е, помисли си Джим, когато тя се приближи до него. Моята хубава булка. Кехлибарените й очи с любов погледнаха неговите. Той хвана ръката й и я поведе напред, усмихнати един на друг. Сега бяха просто двамата, заедно завинаги.

Мадам Френар избърса очите си. Бе казала на Леони, че един ден тя ще намери своето щастие — и ето сега. Тя никога не бе виждала някой да изглежда толкова щастлив. Когато Джим й сложи пръстена, лицето й бе като слънчевата светлина, нахлула при отварянето на вратата — тя вътрешно се озари. Хвана ръката на съпруга си и я задържа в своята. Най-хубавото нещо в живота бе да си с човека, когото обичаш.

Каро последва сватбеното шествие във вестиария21, където съпрузите трябваше да се разпишат в регистъра, и през сълзи целуна Леони по бузата.

— Не трябва да плачеш — каза Леони и нежно избърса лицето й с дантелената си кърпичка.

— Това е защото съм толкова щастлива заради теб — заподсмърча Каро, — затова. Щастливи сълзи.

Алфонс хвана ръката й.

— Винаги можем да направим церемонията двойна — предложи й той.

— О, Алфонс… щастлива съм така, както си е. Знаеш, че те обичам.

— Знам — отвърна той и я целуна, — прости ми, казах го просто по навик.

Джим избухна в смях.

— Те винаги ли си говорят така? — попита той Леони.

— Винаги — а винаги са били най-подходящата двойка, за да се оженят.

— Е, мисис Джеймисън, като говорим за женитба, как се чувстваш сега?

Тя арогантно вирна брадичка, очите й му се усмихваха изпод периферията на шапката.

— Мистър Джеймисън — промърмори в отговор, — чувствам се фантастично.

Шоколад, нагиздена с бяла кадифена панделка, ги чакаше на терасата на Вилата, припичайки се на слънце. Не беше обичайно за тях да излизат и да я оставят сама, но за пръв път Леони бе казала „не“… просто не бе възможно да я вземат в църквата. Приближи се до кухненската врата. Беше затворена и тя започна подозрително да души под нея. Къде бяха отишли всички? Ушите й се наостриха при шума от някакви странни стъпки по пътеката към шосето и тя бързо се шмугна във високата трева. Един мъж се показа, поглеждайки предпазливо през рамо. После опита задната врата — беше заключена. Надзърна през прозорците, а след това заобиколи отпред при терасата. Шоколад мълчаливо го дебнеше, поглеждайки иззад ъгъла след него. Той опита вратата на терасата, но тя също беше заключена. Отново заобиколи къщата, пак погледна през прозорците, а после бързо се отдалечи по пътеката към шосето. Шоколад изскочи на пътеката зад него, но той се качи в колата си и потегли. Тя седна до портата и дълго гледа след него.

— Шоколад! — извика Леони. — Горкичката ми, как мразиш да те оставят сама.

Джим нежно я зачеса под брадичката.

— Няма повече да я оставяме сама — каза той.

Леони му се усмихна.

— Това се казва истинска любов, мистър Джеймисън — всеки друг мъж би казал: „Махни проклетата котка!“

Той също й се усмихна.

— Знам — самодоволно й отвърна.

Смехът им огласи склона.

— Погледни, Марок — каза Каро, — тя се омъжи за мъж, който я кара да се смее — точно така и трябва. Ако се каниш да прекараш остатъка от живота си с някого, то тогава най-добре той да е способен да те разсмива.

— Може би затова аз не се ожених — каза Марок, хвана ръката й и я придружи по пътеката. — Никога не срещнах забавна жена!

— Марок! — разгорещено извика тя. — Бързо — зашепна после, — кажи ми, Мосю наоколо ли е?

— Ще проверя. Има някакви срещи в Париж — но това не означава, че не знае какво става. Никога не съм сигурен колко точно знае.

Каро въздъхна.

— Сега вече нищо не може да направи. Тя се омъжи. Да върви по дяволите, Марок!

Сватбеното тържество е съвършено, помисли си Леони. Мадам Френар бе надминала себе си и масата бе отрупана с добра лека местна храна, приготвена с любов, ухаеща божествено на билки, подредена върху украсената с цветя маса. Френар бяха накичили Вилата с цветни знаменца и много букети от полски цветя, натопени в глинени съдове. Вместо шампанско имаше местно розе, перфектно изстудено, пенещо се на езика — идеално подхождаше на настроението им… бе селска сватба и тя бе искала точно така. Бе щастлива, бе толкова щастлива. Стискаше ръката на Джим в своята и я повдигаше към устните си, за да я целуне, потриваше бузата си в топлата му плът. През целия й живот не бе имало по-щастлив ден, бе убедена в това.

52.

Арман дьо Кормон лежеше в леглото и размишляваше с удовлетворение за предстоящия ден. Бе неговият двадесет и първи рожден ден, слънцето светеше, а едно красиво тъмнокосо момиче го очакваше в Париж, за да празнуват заедно. Той погледна часовника върху камината — седем и половина, — още беше рано. Приближи се до прозореца и надзърна към портата с колони на Шато дьо Кормон. Хоскинс, шофьорът англичанин на баща му, бе вече там. Ръкавите на ризата му бяха навити, докато с любов лъскаше безупречната алена японска политура на новата спортна кола. Радиаторът с малкото украшение орел върху него блестеше на ранното утринно слънце и приятните очертания на колата обещаваха мощност и бързина. Тя бе подаръкът за рождения му ден от баща му — първата от новите спортни коли на дьо Кормон, на които баща му възлагаше надеждите си за съживяване на боледуващия автомобилен бизнес. Арман познаваше машината на пръсти. Бе работил по прототипа й, бе я тествал и се бе трудил над нея с омазани в грес чак до лактите ръце заедно с механиците. Бе добра кола.

Чу се топуркане от копита по чакъла и Жерар се появи на гърба на големия дорест хунтер22, следван от Себастиау.

Арман отвори прозореца.

— Ей, чакайте ме — слизам след минута.

Той бързо навлече дрехите си, изтича по коридора и се спусна по стълбите към салона.

— Арман?

Баща му се показа от трапезарията с чаша кафе в ръка.

Изглежда уморен, помисли си Арман, сякаш не е спал — не само миналата нощ, но от седмици. Той изпита съжаление към него, баща му бе толкова самотен мъж.

— Честит рожден ден, моето момче — усмихнат каза Жил. — Видя ли подаръка си?

— Видях го през прозореца, сир. Тъкмо отивам там да я покажа на Себастиау и Жерар.

Те заедно минаха под високите малахитови колони на просторния салон.

— Е — каза Жил, — как смяташ, Арман? Направихме ли я този път?

— Сигурен съм, сир. Не може да има грешка — това е велика кола. Няма да минат и шест месеца, и продажбите ще скочат.

— А ти какво мислиш, Жерар?

— Прекрасна е, татко, красива кола. Себастиау тъкмо каза, че ще вземе със себе си една в Бразилия.

— Бедата е, че още не мога да си го позволя — засмя се Себастиау.

— Направи като мен — каза Арман и зае мястото на шофьора, — накарай баща ти да ти подари една за рождения ден.

Той запали двигателя, докосвайки лекичко педала за газта. Конете нервно тропнаха с копита по чакъла, когато Арман сред облак прах обърна колата и я подкара надолу по алеята.

— Да — със задоволство промърмори Жил, — добра кола е.

— Тогава ще се видим по-късно, татко — извика Жерар, запътвайки се към реката със Себастиау.

Жил се загледа след тях, двама хубави млади мъже в приятната слънчева утрин. Жалко, че Жерар не бе пожелал да се присъедини към бизнеса, но му оставаше Арман — не би могъл да намери някой по-добър. Концепцията за тези нови спортни коли бе негова и той педантично бе проследил всяка стъпка от производството им.

Влезе обратно в салона и погледна към големия часовник с позлатено махало, отмерващо часовете, както бе правило през последните двеста години. Но то още не бе накарало времето да тече по-бързо. Бе едва осем часа сутринта, а той беше на крак от пет.

Никога не можеше да спи в замъка, действаше му потискащо с всичките спомени, въпреки че не можеше да не признае, че Мари-Франс го бе съживила — вече не бе онази мрачна къща от детството му. Бе похарчила цяло състояние, за да го обнови и го бе направила прекрасно. Сега Мари-Франс прекарваше по-голяма част от времето си тук и той бе повече неин дом, отколкото негов. Къщата на Ил Сен Луи рядко я виждаше и дори синовете му сякаш предпочитаха да живеят някъде другаде, когато бяха в Париж. Жерар имаше стая при Себастиау ду Сантус, а Арман си бе взел един апартамент близо до фабриката, макар че го подозираше, че през повечето време живее с някакво момиче. А и защо не, снизходително си помисли той, момчето трябва да се забавлява.

Е — какво да прави, докато стане време за празничния обяд? Той прекоси салона на път към кабинета си. Препрочете финансовия доклад от човека, заел мястото на Вероне. Господи, колко му липсваше Вероне. Как можа да бъде толкова глупав този човек и да се удави? Сатер работеше за него от три години и сякаш още не успяваше да се добере до подробностите, които бяха необходими на Жил така, както го правеше Вероне. В докладите му никога нямаше нещо по-особено от това къде и кога е била Леони — в кой град, в коя страна, в какъв театър. А понякога и с кого. Едно име все по-често се появяваше напоследък — Джеймз Джеймисън, американец. Последният й любовник, предположи той. Това бе въпросът, който го занимаваше през безсънните нощни часове — представяше си я с него.

Той нетърпеливо захвърли доклада. Какво щеше да прави с този Джеймисън? Знаеше отговора. Нищо. Нищо не можеше да направи, докато не открие Амели… а това бе изгубена кауза. Нямаше следа от детето, всяка възможна вече бе проверена. Вероне бе работил много старателно. Той никога нямаше да намери Амели, а без нея никога нямаше да има Леони. Хвана главата си в ръце и невиждащо се втренчи в полираната повърхност на бюрото си. Леони, помисли си безпомощно. О, Леони, трябва да се върнеш при мен, не мога повече да издържам на тази самота.

Мари-Франс щастливо огледа масата. Не се случваше често и двете й момчета да бъдат тук, дори Жил се стараеше да бъде забавен. Винаги я изненадваше, че той може да бъде толкова очарователен мъж, когато поиска — защо не го правеше през цялото време? Но Жил бе двама души едновременно, дори към синовете си. Понякога се държеше като снизходителен баща, а в следващия миг се превръщаше в студен незаинтересован бизнесмен. Бяха се примирили с това от години. Сега Жил бе единственият, който страдаше. А той наистина страдаше, тя знаеше това. Знаеше и защо… не можеше да забрави Леони и това дете.

— Когато Себастиау замине обратно за Бразилия, мамо, бих искал да отида с него — каза Жерар. — Имам чувството, че познавам семейството му като собствено, толкова много съм слушал за тях.

— Наистина — каза Себастиау, — той четеше писмата на малката ми братовчедка, така че научи за всички семейни разправии.

— Какво ще кажеш, татко? — попита Жерар.

— Да, защо не? — разсеяно отвърна Жил, поглеждайки часовника си. Два и половина. Ако сега тръгнеше обратно към града, можеше да хване нощния влак за Монте Карло. Знаеше, че Леони е там.

— Трябва да се върна в Париж днес следобед — каза той на Мари-Франс.

Не можеше ли поне да почака да свърши обядът по случай рождения ден на Арман, ядосано си помисли тя. После вдигна чашата си за наздравица.

— За теб, Арман — с усмивка каза тя на сина си, — честит рожден ден, скъпи мой.

— Още много рождени дни, момчето ми — каза Жил и се усмихна на любимия си син.

Арман отвори големия капак на колата и го повдигна нагоре, за да прегледа безупречния двигател. Той извади един гаечен ключ и провери винтовете, като пъхна ръцете си под смукача и се захвана с жичките му. Докато караше към гаража, му се бе сторило, че усеща слаби вибрации, но всичко изглеждаше наред. Добре. Щеше да тръгне след около половин час — можеше да остави баща си в Париж, ако той иска, щеше да спести едно разкарване на Хоскинс. Избърса ръцете си в един парцал и затвори капака, който щракна удовлетворително и Арман се усмихна. Бе хубава, солидна, добре изработена кола.

Обратно в къщата, той показа главата си през вратата на кабинета.

— Тръгвам след около половин час, татко. Ако искаш, мога да те закарам. Тъкмо ще видим как е.

Жил прибра обратно документите в чекмеджето и отиде в гостната, за да каже довиждане на Мари-Франс. Тя седеше до отворения прозорец с къделя боядисана вълна до себе си, работеше върху един гоблен. Тъмната й коса кокетно се къдреше около лицето й. Тя го изгледа с големите си скептични кафяви очи, когато влезе.

— Тръгвам за Париж с Арман — каза й той, — а после сигурно ще отсъствам от града за една-две седмици.

— Къде ще бъдеш този път? — попита тя със слаба усмивка. — В Чикаго или на нос Фера?

— Има ли някакво значение? — хладно отвърна той.

— Не знам защо изобщо си правиш труда да ми казваш, Жил, това няма никакво значение от години.

Тя се наведе над ръкоделието си, а той се загледа за миг в нея. Бяха женени от двадесет и шест години, а си бяха непознати. После се обърна и бързо излезе от стаята.

Арман го чакаше в колата.

— Добре — каза той, — да я подложим на едно изпитание, татко… да видим какво може да направи.

Дългата червена кола се засили по селските пътища, перфектно контролирана от способните ръце на Арман, който сигурно взимаше завоите и превключваше скоростите. Той знаеше съвсем точно какъв звук трябва да издава тази машина: като симфония, всеки път в синхрон.

Арман погледна часовника на таблото — почти шест — това означаваше, че в Париж ще стигнат малко преди осем. Щеше да остави баща си на Ил Сен Луи и се запътваше направо към Клодин. Тя го очакваше, облечена, надяваше се, в онзи хубав лилав халат… а по-късно щеше да я заведе на вечеря в бистро „Сезар“, там й харесваше.

Воланът слабо потрепери в ръцете му… дали не бяха минали през някое камъче по пътя? Сега сякаш всичко бе наред. Но въпреки това може би трябваше да спре и да провери — не беше ли същото трептене, което усети и сутринта? Той отново погледна часовника… вече закъсняваше. С голямата кола взе завоя покрай хълма. Хубав рожден ден беше, щастливо си помисли той. Татко бе любезен и той и майка, изглежда, добре се разбираха. Господи, какво беше това? Трептенето от волана се предаде и на ръцете му и той вдигна крака си от педала за газта. По-скоро усети, отколкото чу пукота от арматурното табло, което се откърти от лагерите си и на следващия завой се стовари върху него. Веднага удари спирачките, но колата продължи да се движи по инерция и се обърна два пъти, преди да се приземи с колелата нагоре в канавката. Воланът продължи напразно да се върти във въздуха.

Жил знаеше, че сигурно нещо се е случило, но не можеше да предположи какво… сякаш мозъкът му не работеше добре. Насила отвори очи и се огледа наоколо… всичко бе черно. Изведнъж го обзе паника, почувства, че се разтреперва. Отчаяно се дръпна… лицето му бе притиснато от черната кожена седалка. Къде беше Хоскинс? Не, момент. Това бе спортната кола, новата кола на Арман. Арман беше шофирал! О, Господи, Арман. Той безплодно се опита да се измъкне изпод тежестта над себе си, трябваше да стигне до Арман. Но ето че дочу гласове, някакви хора… щяха да му помогнат да стигне до Арман.

— Ей — извика той, гласът му бе тънък и дрезгав, — тук съм, помогнете ми. Трябва да намерим сина ми…

Махнаха тежестта от гърдите му и едно червендалесто разтревожено лице се надвеси над него.

— Не мърдайте — каза мъжът, — ще повикаме линейка, по-добре стойте неподвижен, докато дойдат докторът и полицията.

— А синът ми — слабо извика той, — трябва да помогнете на сина ми.

Мъжът отмести погледа си от него.

— Добре — каза той, — ще бъдат тук след минута.

Горкият човек, съчувствено си помисли мъжът, поглеждайки към пътя, където лежеше младият човек. Той вече го бе видял и нямаше никакво съмнение, че бе мъртъв.

Себастиау наблюдаваше как Жерар бавно крачи напред-назад по коридора на болницата. Ужасно много му се искаше да може да направи нещо, да може да каже нещо, за да му помогне. Призля му, като си спомни покосеното лице на Мари-Франс и онова, което бе казала тя.

— Защо не беше Жил — бе изкрещяла тя. — Не можеше ли да бъде той вместо него!

Жерар я бе прегърнал през рамо и притиснал до себе си, неговата собствена агония бе изписана по изстиналото му лице.

— Мамо — бе прошепнал той, — мамо, моля те…

Обикновено миловидното й лице бе придобило каменна твърдост.

— Трябва да дойда с теб в болницата — бе казала тя, — съпругът ми е там. Това е мое задължение.

Нейно задължение, помисли си Себастиау поразен, какъв бе животът на тези хора? Сега тя стоеше до леглото на съпруга си. Бяха оперирали краката му и той още не се бе събудил от упойката, но тя отказа да го остави, докато не поговори с него. Той знаеше, че точно за това се тревожи Жерар. Какво щеше да му каже тя?

— Жерар — промълви той и хвана ръката му, — да отидем да пийнем нещо, няма смисъл да чакаме тук. Докторът каза, че няма да се събуди още няколко часа.

— Не мога да я оставя тук сама, Себастиау. Трябва да остана с нея.

Себастиау се върна на мястото си.

— Много добре — каза той, — ще чакаме.

Нощ ли бе или целият цвят внезапно бе загубил цветовете си, питаше се Жил, надзъртайки през полуотворените си клепачи в забуления сивкав сумрак. Не можеше да съзре тавана и крушката по средата му. Той леко извърна глава наляво, но го прониза болка, червена болка като топлина. Някой стоеше там точно до леглото… по дяволите, искаше му се да може да види кой е. Опита се да заговори, но усещаше по странен начин устните си, не можеше да движи езика си, той бе станал дебел и тежък. Имаше нужда от чаша вода… трябваше да проговори!

— Леони? — насили се той и произнесе на срички името. — Леони?

Тя се надвеси над него и той зачака да усети познатия аромат… не можеше да я види ясно, но щеше да разбере, че е тя по жасмина.

— Жил.

Бе гласът на Мари-Франс, фалцетов и леден.

— Жил — каза тя, — чаках те тук да се събудиш, защото исках аз да ти кажа. Арман е мъртъв. Мъртъв заради твоята фалшива кола… заради твоята небрежност. Ти уби нашия син, Жил. — Лицето й бе неумолимо, а гласът й — безмилостен. — Току-що викаше Леони, Жил — но тя те напусна преди много години. А аз те напускам сега. Никога вече — до края на живота си — не искам да те виждам.

Той чу как вратата се затвори тихичко зад нея и отново остана сам с ужасната истина. Арман беше мъртъв. Неговият син беше мъртъв? Искаше му се да вика, да проклина, да прониже собствената си агония с копието на звука… Образът на усмихнатото лице на Шарл д’Орвил, очертано в обсега на бинокъла, проблясна в съзнанието му… трябва да е бил на възрастта на Арман, когато умря… и семейството му е изпитвало това, което той изпитваше сега. Само дето смъртта на Шарл не бе нещастен случай… той го беше убил… а сега тя твърдеше, че е убил и Арман.

— О, Господи, — изкрещя той. Но Бог не беше милостив.

53.

Хладен вятър задуха над океана, от него заплющяха брезентите, метнати над малките лодки в пристанището на Довил, поривът му не на шега се усети по целия кей. Джим вдигна яката на палтото си и ускори крачка, завивайки зад ъгъла на една пресечка точно до брега. Уличката бе тясна, обточена със сиви двуетажни сгради, повечето от които малки магазинчета — свещоливница, работилница за корабни платна, гараж, малък склад, който силно миришеше на риба, и два бара, и двата с морски имена — „Пешьор“23 и „Тридан“24. Бар „Пешьор“ бе този, който търсеше.

Завесите прошумоляха от вятъра, а избелелите зелени капаци се захлопваха на прозореца, клатушкайки се напред-назад на единствената си панта. Джим отметна завесата и се озова в малко фоайе, водещо към една разнебитена дървена врата. Вятърът влетя след него, докато отваряше вратата и влизаше вътре. Барът бе ярко осветен и по-чист, отколкото бе очаквал. Зад познатия френски цинков плот един дребничък мустакат мъж сушеше чашите и пушеше „Галоаз“, кашляйки. Няколко стари рибари играеха на домино в ъгъла, но вдигнаха погледи, когато той влезе.

Джим седна на бара.

— Една бира, моля — каза той, изваждайки портфейла си на плота.

Мъжът го погледна подозрително.

— „Елзас“ или „Нормандия“?

— „Елзас“.

Той отвори бутилката и внимателно наля бирата, поставяйки я на плота пред него. Пяната бе кремава на цвят, вкусът й — хубав, а бирата — студена.

— Почерпете се и вие една — предложи Джим с мила усмивка, насочена към бармана.

— Мерси, мосю — лаконично му благодари барманът, наливайки на себе си чаша перну.

— Не е много оживено днес — каза Джим.

— Никога не е оживено по това време на годината.

— Предполагам, че няма много рибарски лодки от Довил вече — каза Джим, — станало е твърде елегантно за това. Сега има прекалено много яхти, няма място за рибарски лодки.

— Така е, мосю.

— Чух, че самият вие сте добър моряк.

— Кой ви каза това, мосю?

— Барманът в гранд хотела — Жан-Люк Грение — нарочно споменавайки името му той.

— Братовчедът на жена ми — отвърна барманът, позволявайки си малка усмивчица.

— Да. Каза ми, че понякога плавате по време на регатата — когато се нуждаят от някого, за да попълнят екипажа.

Лицето му внезапно се озари.

— Да, мосю. И съм много добър. Но вие сигурно не търсите екипаж по това време — регатата приключи до следващия сезон.

— Не, не търся. Търся един човек. Който винаги си намира случайна работа като моряк. Едър мъж, с червеникава коса, малко дебел. — Той взе портфейла си и демонстративно го отвори. — Трябва да се мотае тук от години — вероятно изчезва за малко и после се връща. Не е местен.

Барманът се наведе през плота, насочвайки погледа си към портфейла.

— Защо искате да намерите този човек? — попита той, отпивайки от пернуто си.

Джим седна отново и рязко затвори портфейла си.

— Мисля, че това си е моя работа.

Мъжът подскочи.

— Да, да, разбира се. Просто проявих любопитство. Е, предполагам мога да ви кажа онова, което знам…

Очите му бяха в портфейла и Джим извади една банкнота и я постави на плота. После извади втора банкнота и я постави до първата:

— Е?

Мъжът прибра банкнотите в джоба си и отпи още една глътка перну.

— Има само един мъж, който изглежда така и той е тук само през лятото… и то не всяко лято. Намира си случайна работа през сезона, разхожда пътници с ферибота или пък работи в пристанището, по малко боядисва, по малко като дърводелец… такива неща. Беше тук миналия сезон, но не го обичат много… тук ставаха сбивания, много пият… — той сви рамене. — Не е много хубаво човек да си има работа с него, мосю.

Джим извади още една банкнота и я постави на плота.

— След сезона — тихо каза той — къде отива тогава?

— Струва ми се, че отива на юг, мосю, това е всичко, което знам. Предполагам, че отива в Кан или Монте Карло — сезонът там продължава малко по-дълго, до зимата. Винаги може да се намери работа в тамошните пристанища.

— А името му?

Барманът отново напълни чашата си с перну.

— Това не мога да ви кажа, мосю, но ако попитате на пристанището някой, там може да го знаят — това лято той доста работи за Лесаж.

Джим допи бирата си на една глътка и се запъти към вратата.

— Благодаря ви — извика той през рамо.

Барманът отпиваше пернуто си, потръпвайки от течението, което стана през вратата, докато Джим я затвори зад себе си.

Това е, ликуващо си помисли Джим. Предположението му се бе оказало вярно! Той бе познал, че мъжът трябва да е някакъв пътуващ работник, местещ се от курорт на курорт според сезона и настроението си. Довил бе елегантен курорт, там можеха да се направят много пари — имаше много работа. Защо да не се бе върнал след няколко години, когато всичко се бе забравило вече? В края на краищата, той не е бил обвинен в нищо — нямаше за какво да бъде обвинен. А и паметта на хората бе къса. Сега всичко, от което се нуждаеше, бе име.

Лесаж бе най-крупният собственик на пристанището. Помещенията му заемаха половината кей, а плавателните му съдове — параходи за разходка през деня, малки лодки за риболов, които се даваха под наем, и елегантните яхти на клиентите, обърнати с дъното нагоре за през зимата — бяха наредени по брега.

Посивелият мъж зад бюрото припряно облече сакото си, когато Джим влезе в канцеларията.

— Добро утро, господине — усмихна му се той, — с какво мога да ви бъда полезен?

— Добро утро. Имате хубави лодки навън.

Мъжът засия.

— Имаме няколко за продан, ако се интересувате. Ако, разбира се, не предпочитате някоя специално за вас, изработена по договор. Имаме собствени складове, господине, долу на брега.

— Може би се интересувам от лодка — небрежно отвърна Джим, — някоя малка — моята жена си е въобразила, че я бива за моряк. Въпреки че с нея на борда, предполагам, ще трябва да взема някой допълнителен моряк.

— Няма проблеми, господине, винаги има свободни моряци, които търсят работа за през сезона — хващат се като екипаж, господине, а и поддържат лодката чиста и подредена. Можем да го уредим за вас.

— Един мой приятел ми каза, че миналия сезон е имал добър спътник, някакъв червенокос тип. Забравих му името.

— Червенокос ли, господине? Сигурно имате предвид Марини. О, но аз не бих ви го препоръчал, господине — той наистина е добър работник, но е странен спътник. Не, изобщо не сме доволни от него. — Той глътна бузите си и възбудено потри ръце. — Повечко, отколкото трябва, обича брендито. Мисля, че можем да ви предложим нещо по-добро. А сега мога ли да ви представя екипажа ни, господине? При нас работят седмина, които биха могли да бъдат подходящи за вашите нужди.

— Ако нямате нищо против — каза Джим, запътвайки се към вратата, — ще се върна по-късно. Закъснявам за една среща.

Той просто се качи във влака за Париж в три часа и се облегна на седалката, изучавайки името, което беше записал в бележника си. Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил. И ключът към освобождението на Леони от миналото й. Всичко, което трябваше да направи, бе да го намери. Погледна часовника си… ако имаше късмет, можеше да хване нощния влак за Ница. Щеше да отнеме време, но той възнамеряваше да прерови всяко пристанище и кей между Мантон и Марсилия, докато не го открие.

Марок купи един брой на френския вестник „Льо Монд“ от магазина в безистена близо до хотела на Браун в Лондон с намерението да го прочете по-късно, след шоуто. Той погледна само заглавията и прокара бързо поглед по страницата. Съобщението за сериозното нараняване на дук дьо Кормон и смъртта на по-малкия му син по време на злополука с най-новия модел спортни коли на дьо Кормон го блъсна от страницата, откроено графично с едри букви и тъмен шрифт.

Той внимателно сгъна вестника, така че да не го разкъса вятърът и бързо прочете съобщението. Макар Мосю да бе претърпял счупвания на гръдния кош и краката, нямаше опасност за живота му. Господи, горчиво си помисли той, защо най-лошото не се е случило на него!

Закрачи обратно по „Дувър стрийт“ и излезе пред хотела. Оставаха им още две вечери в Лондон… веднага ли да каже на Леони или след края на спектакъла? Спомни си последния път, когато бе укрил информация от нея. Но сега беше различно — щеше да й каже веднага. Тя щеше да иска да знае.

Леони бе станала, бе облечена и смяташе да се поразходи из магазините. Искаше да купи някои неща за Джим — хубави английски артикули, меки кашмирени пуловери и копринени пижами на райета — имаше такива приятни места на „Бърлингтън аркейд“ и „Джърмън стрийт“. Тя се усмихна, докато решеше косата си. Бе много по-хубаво, когато обичаш някого. И когато си обичана.

— Отне ти много време, Леони Джеймисън — каза си тя, — но ти най-сетне намери онова, което те кара да чувстваш, че „принадлежиш“.

Марок я повика от всекидневната, тя остави четката и се запъти да го види.

— Здравей — каза му, целувайки го лекичко по бузата, — искаш ли да дойдеш на пазар с мен?

— Има съобщение във вестниците, Леони. За Мосю. Претърпял е катастрофа.

Тя се втренчи в него, с широко отворени от ужас очи.

— Не е мъртъв, Леони, но е лошо наранен. Било е с една от неговите коли — по-малкият му син е загинал.

— Загинал!

Тя си спомни двете малки момченца, които сериозно ядяха сладоледа си в кафене „Париж“ в Монте Карло преди толкова много години… бедното, бедното малко момче. А Мосю бе все още жив. Господи, каква ирония — едно невинно момче умира, а той живее! Тя стискаше вестника в разтрепераните си ръце… сериозни наранявания на гръдния кош и краката… мисълта за силното му тяло, притиснато до нейното, проблясна през съзнанието й. Не. Не можеше да бъде наранен, нищо не можеше дори да го одраска. Той бе непобедим. Не го ли беше доказал през всичките тези години? Не искаше да си помисля, че тялото му е натрошено така… по-добре да беше умрял… трябваше да умре.

Марок издърпа вестника от ръцете й и тя отчаяно го погледна.

— О, Марок, защо? Защо не умря той? Има ли някаква справедливост?

— Не знам дали има справедливост — отвърна той, — но можеш да наречеш това възмездие — млад живот си отива за друг млад живот — сега той ще страда, Леони, можеш да бъдеш сигурна в това.

54.

Хотел „Вила д’Орвил“ на Копакабана приличаше точно на малка и изящна селска къща. Стените му бяха обикновени и бели, а от таваните се излъчваше тъмно сияние. Лакираните дървени подове бяха постлани с прекрасни килими, донесени от Изабел от Шато д’Орвил — наситеното синьо на Керманс, великолепното златисто и лилаво на молитвения килим на Кашан, кремаво златистото на Сен и множеството червени на Фараге и Бокара. Най-изящните и редки образци украсяваха стените, хвърляйки копринени отблясъци от тъмните ъгли до портретите на предците д’Орвил и огромните платна с великолепни цветя, така фино изписани от отдавна мъртвия холандски художник, че можеше почти да помиришеш аромата на розите и божурите, чиито живи братовчеди надничаха от вазите и купите по масите и в кабинетите или пък бяха наредени в кошници из коридорите.

Комфорт, помисли си Изабел, обикаляйки хотела си, и лукс. Луксът да предлага най-доброто. Не показност — никога не бе търсила това. Широките канапета бяха удобни, покрити със семпла басма на цветя в бледокоралово и зелено или светъл брокат в бледосиньо и маслено жълто, отрупани с подканящи към почивка възглавници. Малки масички, а върху тях нощни лампи с абажури в прасковен цвят, внимателно поставени, така че да осветят силно струпаните на масата списания и книги, а на една кръгла маса в салона имаше огромен пъзел, наполовина нареден. Цялостното впечатление бе за дом, съществуващ на това място вече от векове, но без неудобствата на миналото.

Баните бяха обзаведени в най-модерен стил и в тях стояха най-големите и най-меки пешкири, леглата бяха най-примамливо уютни, а бродираните ленени чаршафи най-добрите, които можеха да се намерят в Европа. Във всяка стая имаше свежи цветя и освен книги за страдащите от безсъние гости имаше и малки бутилки вода, внасяна от Франция, както и сребърен поднос с бренди, сода и бисквити. Знаеха името на всеки гост, както и предпочитанията му към стаите, храната и виното, онова, което харесваше и не харесваше, а също и специалните му поръчки — всичко това се помнеше, така че когато той отново се върне, да могат да го посрещнат, сякаш никога не си е заминавал и всичко да бъде, както би искал той — но без специално усилие от негова страна да ги моли за това.

Хотелът бе оазис в пустинята — късче от Франция, пренесено в Бразилия — и то съвършено. Поне, мислеше си Изабел, това сме постигнали и тъй като техните десет стаи и осем апартамента бяха винаги пълни, тя приемаше, че и гостите им смятат така. А Амели също се бе постарала за него. Напоследък прекарваше повече време там, отколкото в къщи. Беше й трудно отначало, когато Едуар се ожени, но, слава богу, Ксара бе достатъчно чувствителна, за да разбере какво усеща Амели. Сега, когато бебето беше на път, Амели се вълнуваше, колкото и Едуар.

Виждаше я, че в момента е на рецепцията и си приказва със сеньор Васконсейос. Надявам се да не е много претенциозен, помисли си тя, запътвайки се към тях. Сеньор Васконсейос беше един от онези хора, които са родени мърморковци, нищо не беше както трябва, когато той бе наоколо, но въпреки това винаги, когато си тръгваше, им благодареше за прекрасния престой и обещаваше скоро да се върне — и винаги изпълняваше обещанието си!

— Предполагам, че сте имали уморително пътуване, сеньор Васконсейос — казваше му Амели, — Паулиньо ще ви заведе до апартамента ви — да, същият е, „Оверн“, погрижих се банята ви да е приготвена и да ви донесат поднос с чай… лайка, нали? Менюто за вечеря ще намерите в стаята си — имаме прекрасна дива кокошка по йоркширски, сигурна съм, че ще ви хареса.

Изабел я наблюдаваше с усмивка. Добре, добре. Кой би могъл да си го помисли! Васконсейос се усмихваше, доволен, очевидно усещаше грижата и вниманието. Всъщност нямаше никакво значение, че струва скъпо — винаги се намираха хора, готови да платят за най-доброто.

— Мадам графиньо — усмихнат й целуна ръка той, — внучка ви е наследила вашия чар. Погрижила се е за всичко, което ми е необходимо.

— Много съм щастлива да го чуя, сеньор Васконсейос. Разбрах, че този път ще останете с нас около седмица. Надявам се, че ще имате възможност да обядвате с мен някой ден в Павилиона?

— Но, разбира се, мадам, за мен ще бъде удоволствие.

Той се забърза след Паулиньо и Амели се усмихна на баба си.

— Започнах да се отраквам — съобщи й тя триумфиращо. — Дори ми се струва, че мога и сама да се грижа за това място.

— Не съвсем — сухо отвърна Изабел, — но добре се справяш. Учиш се.

— Бабо, когато свърша училище следващия срок, не искам да постъпвам в колеж. Искам да работя тук, с теб.

Изабел я погледна изненадана.

— Но, Амели, можеш да заминеш за Америка, там има прекрасни колежи.

— Знам, знам… но аз искам да правя това, бабо. Моля те, кажи „да“. Ти знаеш колко съм ти полезна вече.

Хубавото й лице се озари от ентусиазъм. Тя бе почти на шестнадесет — бе красива. Формите й най-сетне се бяха закръглили, бе висока, но елегантна, с грацията на младо животно, все още към всичко се отнасяше със същата енергия, която винаги бе имала. Каквото и да правеше, то бе най-поглъщащото нещо на света в този момент и с когото и да беше, той бе най-интересният човек. Дали беше Роберто, който й разказва последните си подвизи в областта на полото, или Васконсейос, който се оплаква, тя го фиксираше с тези чудни кехлибарени очи, слушаше го с леко отворени устни и с такова внимание, че забравяше да диша, а той се чувстваше най-интересният и най-важният човек на света. Амели притежава опустошителен чар, който сега е напълно невинен, мислеше си Изабел, но щом веднъж се научи как да го използва, ще загазим. Или бихме загазили, ако не бе така отдадена на Роберто.

— Е, бабо? — настоя Амели. — Аз наистина не искам да постъпвам в колеж. Искам да остана тук с теб и…

Гласът й замлъкна. Едуар ли щеше да каже, зачуди се Изабел… или Роберто?

— Ще говоря с Едуар — обеща Изабел, — макар че не съм сигурна, че това ще му хареса, Амели. Знаеш, той смята, че ти трябва да продължиш в колеж.

Амели грейна.

— Ако му кажеш колко съм ти полезна, той сигурно ще отстъпи.

— Ще видим. О, между другото, има писмо за теб от Себастиау. Тази сутрин пристигна. На полицата ей там е.

— Фантастично! — Амели грабна писмото и го пъхна в джоба си. — Ще се видим по-късно, бабо — извика тя и се запъти към плажа.

Винаги носеше писмата си на плажа да ги прочете. Отваряше ги обърната към зеления необят на Атлантика, защото така имаше чувството, че сякаш гледа към Франция и това някак си я приближаваше до него. Разбира се, бе глупаво, но винаги го правеше, а сега, когато бе пораснала, то се бе превърнало в нещо като суеверие. Тя захвърли сандалите си под едно палмово дърво и боса се насочи към топлия пясък, сливащ се с водата, обърна се символично с лице към морето и разкъса плика. Три страници — о, Господи, беше дълго… Бил е в Италия! Гледай ти, какъв късметлия — Париж, а сега и Италия… пътувал с приятеля си, ходили във Венеция — бе нарисувал няколко скици за нея — мостовете, гондолите, палатите и пиаците. Мислел си за нея и тя му липсвала, можела да му пише до поискване в Рим, където щял да замине след това… надявал се нещата между нея и Роберто да са се подобрили…

Тя пъхна писмото обратно в плика и седна на пясъка по турски, подпря брадичката си с ръка и се загледа към хоризонта. Роберто. Не го беше виждала повече от седмица. Разбира се, той учеше за изпитите си, а тя знаеше, че те са много важни. От тях зависеше дали ще влезе в добър университет. „Оксфорд“, високомерно бе казал той, „или Хайделберг“ — избираше места с романтични имена, но не беше съвсем сигурен какво иска да учи. Щеше да мисли за това по-късно, бе казал той, след изпитите. Оксфорд, с тъга си спомни тя, забравен някъде в центъра на Англия — щеше да го загуби, ако отиде там, както бе загубила Себастиау, само дето на Роберто не можеше да му има доверие, че ще й пише така последователно като него. Единственото предимство бе, че щеше да се махне от Диего. Това не е състезание помежду ни, в което Роберто е наградата, помисли си тя, просто аз го обичам. Какво ще правя, когато замине? Тя се изправи и изтупа пясъка от полата си. Е, все пак още не е тръгнал, щеше да отиде да го види тази вечер, да му пожелае късмет на изпита утре.

Диего и Роберто крачеха по Руа Овида, потънали в разговора, без да забелязват минувачите. Бяха привлекателна двойка, Диего — тъмен и наперен, а Роберто — рус и атлетичен, и двамата силно загорели от лятото, прекарано във фазендата и живота на открито в продължение на около една година.

Спряха пред кафене „Милтиньо“ и седнаха на една маса навън.

— Две кафета и две кашаси — поръча Диего на минаващия келнер.

— Аз няма да пия кашаса25 — каза Роберто — и ти не бива да го правиш.

Диего сви рамене с безразличие.

— Какво има? Мислиш, че можеш да се напиеш от една кашаса ли?

Роберто въздъхна.

— Знам, че няма да се напия — каза той, — но също знам, че няма да спрем с една, а трябва да учим за изпита утре.

— О, хайде, Роберто, прекалено навътре го взимаш… знаеш, че ще вземеш изпитите без проблем.

— Това е проблемът, че не знам и ако продължавам да си губя времето с теб, знам, че няма да ги взема! Слушай, Диего. Колко време сме си пропилели тази седмица? Баща ми мисли, че уча с теб у вас — а вашите мислят, че ти си при мен!

Диего се засмя.

— Хайде… стига си се тревожил… ще попаднеш в „С“, ти винаги успяваш.

— Но имам нужда поне от „В“, за да замина за Европа… а само това ще удовлетвори наистина баща ми.

— Защо се притесняваш, Роберто, той ще е доволен и от „С“ — колкото повече се пънеш, толкова повече ще очакват от теб. Просто направи достатъчно, че да са щастливи, повече не ти трябва.

— По дяволите, Диего, аз искам да отида в Европа следващата година!

Диего ядосано се прегърби, изпивайки кашасата на екс.

— Ужасно — намръщи се той, — ти ще се забавляваш в Европа, а аз ще си стоя при диваците във фазендата.

— Може би, ако се постараеш малко повече, и ти ще успееш.

— Няма шанс! В имението е истинска лудница! Баща ми казва, че се нуждае от помощта на всички — с отвращение добави той. — Емигрантите китайци не стават, италианците са даже по-лоши… никой от тях не може да работи… и сега той очаква аз да се прибера у дома и да му помагам. По дяволите, не е честно!

Роберто знаеше, че фазендата на Бенавенте има проблеми, и то не малко; сериозните проблеми с работната ръка и няколкото лоши сезона си бяха отмъстили опустошително на много от старите кафеени плантации.

— Ако баща ми е в беда, аз бих му помогнал — каза той.

Диего го погледна преценяващо… сериозно ли говореше? Да, сигурно. Той би се отказал от Европа, за да работи във фазендата, ако баща му се нуждаеше от него. Роберто имаше една несъмнено глупава страна — или може би „мека“ бе по-точната дума… но тя можеше да се използва.

— Вината за това, че има проблеми във фазендата, е на баща ми — защо тогава, по дяволите, аз трябва да страдам заради него?

— Работата във фазендата едва ли е страдание.

— Страдание, когато я мразиш така, както аз. И двамата ми братя извадиха късмет, бяха достатъчно големи да избягат преди да се случи това. Сега останах само аз — и сестра ми — но тя не е от полза. Господи, не мога да я понасям — тя дори не е хубава.

— Това не е вярно — тя е много приятна и Амели казва, че е сладка.

— Сладка! Амели би казала точно това! По дяволите, защо трябва да ни се трупват такива безполезни момичета? Слушай, Роберто, помниш ли какво ти казах преди — за мадам Сузана? Да отидем там, където има истински момичета!

Роберто го зяпна. Образът на алените жартиери върху нежни бели бедра, обути в дълги черни чорапи, изникна в съзнанието му… той ги сънуваше всяка нощ, бедрата, нежните гърди и усещането от допира до тях, уханието им…

— Сузана ме познава — похвали се Диего, долавяйки колебание в очите му, — ще ни уреди с истински красавици. Казвам ти, Роберто, онази шведка, при която бях миналия път, е фантастична… неутолима е… трябваше да я чукам цяла нощ.

Роберто глътна кашасата.

— Нямам време, знаеш, че трябва да уча довечера. Освен това, ние нямаме никакви пари.

Диего извади от джоба на ризата си една пачка мазни банкноти.

— А на това как му викаш? — каза той и ги размаха пред носа на Роберто.

— Откъде ги намери?

— Спестих ги за черни дни! Господи, какво значение има откъде съм ги намерил? Тук са, имам ги. Да вървим!

— Във всеки случай мога да се обзаложа, че няма да са достатъчни за мадам Сузана.

Диего се намръщи и бързо ги преброи. Роберто имаше право.

— Ами тогава, знам едно друго място — малко по-евтино — малко по-грубо, повече — но е много възбуждащо! Там те оставят да правиш, каквото искаш. — Той се усмихна. — Хайде, Роберто — прошепна му, — ще се погрижат за нас… хубави момичета, две — може три наведнъж. — После се наведе по-близо. — Не можеш да си представиш докъде могат да стигнат… ще ти хареса, Роберто.

Роберто усети, че се разтреперва при тази мисъл, но не можеше да отиде — не биваше да ходи… о, Господи, две момичета или дори три… какво ли правеха с теб?

Диего отмести стола си назад и хвърли няколко монети в чинийката на масата.

— Е — каза той, — аз отивам…

— Чакай — каза Роберто и също бързо отмести стола си назад, — чакай ме.

Старото мраморно стълбище, водещо към хотел „Орфео“, бе защитено от погледа на любопитните минувачи чрез шумоляща завеса и един як портиер. Той се бе облегнал на стената, скръстил мускулестите си ръце, шапката с козирка бе дръпната пред очите му и, изглежда, той не забелязваше никого и нищо. Пот се стичаше по масивните му гърди и от нея бялата му риза бе станала на петна, той замислено почеса еднодневната си брада, загледан в прашния тротоар.

Диего уверено се приближи до вратата и внезапно спря, втренчвайки се в големите обувки, които бяха изникнали между него и стълбите.

— Вие, деца, имате ли пари? — стрелна поглед към тях портиерът.

Роберто нервно го загледа, равният му тон съдържаше заплаха.

— Разбира се — извади пачката банкноти Диего. — Колкото искаш. Ти ме знаеш, идвал съм тук преди.

Обувките се отместиха безразлично и портиерът отново се зае да размишлява над онова, което вижда по тротоара.

— Сигурен ли си за това място? — прошепна Роберто, докато се качваше зад него по стълбите. — Изглежда ми прекалено грубо.

— Почакай — каза му Диего през рамо, — ще видиш, това е най-доброто място в Рио.

Една прашна кадифена завеса висеше пред входа, той я отметна и уверено влезе в стаята. Роберто вървеше с широко отворени очи след него. Мястото бе окичено с гирлянди от пода до тавана от прашно червено кадифе, обхванати като в мрежа от златисти лентички и ресни. Полилеи с матови абажури хвърляха слаба светлина, която падаше върху отегчените гримирани лица и разголените гърди на около дузина момичета, насядали по диваните покрай стените. Бе непоносимо горещо. Няколко флегматични вентилатора на тавана бръмчаха монотонно, без да постигат нещо друго, освен да дигат прах. Вадичка пот се стичаше между подчертаните гърди на момичето, което се приближи до тях.

На Роберто разочарованието му подейства като шок… нямаше черни чорапи и алени жартиери… нито весело смеещи се руси жени в сатенени кюлоти и с по чаша шампанско в ръка. Тези момичета не бяха тук, за да флиртуват, изкушават и примамват — те искаха да пристъпят веднага към действие. А аз искам ли, панически се питаше той. Какво ще правим сега?

— Сеньори.

Устните на момичето бяха начервени и изглеждаха влажни, когато им се усмихваше. Има хубави зъби, разсеяно си помисли той, бели и равни… и гърдите й са прекрасни. Никога преди не бе виждал момичешки гърди… бързо сведе поглед. Един шал, шарен като опашка на паун, бе вързан около кръста й, носеше обувки на високи токчета. И това беше всичко. Бедрата й бяха тежки, а рошавият триъгълник между краката й бе тъмен и къдрав… почувства се хипнотизиран от този триъгълник… от това тайно място.

— Добре дошли в „Орфео“ — каза тя, — какво да ви донеса за пиене?

— Кашаса — поръча Диего, обгърна раменете й с ръка и започна фамилиарно да гали гърдите й. Тя се разкиска и се притисна до него, а Роберто извърна поглед. Изведнъж завесата се отметна и една карикатура на жена се появи на вратата. Устата й бе безформена алена цепка върху бледото напудрено лице, набръчкано от дебелината и възрастта й. Малките светли очички, твърди и мъртви като захвърлена черупка, надзъртаха иззад острите като шипове тъмни мигли, а рядката й червеникава коса бе вчесана старателно в трудно задържащи се къдри, заграждащи маската на лицето й. Бе облечена в блестяща черна рокля с голямо деколте, а безформеното й тяло бе окичено с бижута — лъскави наградки за професията й, — а пръстените искряха от всеки пръст на пухкавите й ръце. Лицето й се сгърчи, докато с насмешка произнасяше следната реплика:

— Добър ден, сеньори — каза тя, — какво можем да ви предложим този следобед? Виждате нашите момичета… имаме и, разбира се, подбрани „специалитети“. Просто ми кажете какво бихте искали и аз ще се погрижа да го имате, плаща се предварително, разбира се.

— Разбира се — хладно отвърна Диего, обръщайки на един дъх чашата кашаса, докато надменно наблюдаваше как тя се клатушка към бара в прекалено тесни за подпухналите й крака обувки.

— Представя се като мадам Виктория — каза той на Роберто, сякаш й се надсмиваше, — защото смята, че изглежда като някогашната английска кралица — засмя се той, — но това е едно от преимуществата на място като това — стават такива, каквито пожелаеш…

Едно тъмнокосо момиче закрачи из стаята и се спря пред него. Отметна назад косата си и заоблизва подканващо плътните си розови устни.

— Аз съм Мариса — каза тя, като започна да се движи още по-бързо.

Роберто затаи дъх, когато Диего докосна тежките й бедра, опипвайки ги, преценявайки тежестта им, мачкайки ги без нежност в алчните си ръце. Пръстите му стиснаха втвърдените й зърна и жестоко ги усукаха. Момичето изпищя в знак на протест.

— Тя е крава — каза Диего, — да видим какво друго има.

— Господи, Диего, не трябва да я нараняваш така! — извика Роберто.

— Ти не познаваш тези момичета, свикнали са на всичко. Казах ти, можеш да правиш, каквото си поискаш тук.

Роберто бързо допи кашасата си, усещайки върху себе си очаквателните погледи на момичетата от диваните. Почувства как потта се стича по гърба му и се протегна за още едно питие, наблюдавайки как Диего се настанява между две момичета, които се разкискаха и го обгърнаха с голите си бели ръце.

— Хайде, Роберто, донеси тук бутилката и се присъедини към нас — извика му той.

Роберто предпазливо пресече стаята, като леко залиташе, защото силната кашаса го бе хванала, а смехът на момичетата достигаше до слуха му сякаш от далечината. Той се спря и разтърси глава, за да му се проясни. Така беше по-добре. Внимателно седна на крайчеца на червения плюшен диван и се втренчи в тези чакащи очи… кафяви очи, смеещи му се подигравателно, сини очи — мрачни и нетърпеливи, жадни да преминат по-бързо към другото, зелени очи, каквито бе виждал и преди… гостоприемни алени усмивки върху безизразни лица, голи гърди с грапави зърна, хищнически ръце, трепкащи над него, галещи косата му, лицето му, бедрата му. Едно момиче се настани в скута му, обгръщайки врата му с ръце и страстта му се надигна толкова неконтролируемо, че той се уплаши, че ще стане смешен. Дълбоко си пое дъх, докато тя въртеше кръста си одобрително и се смееше.

— Аз съм Романа — прошепна му, — ето, имам още едно питие за теб. — Тя поднесе чашата към устните му. — Позволи ми да го направя за теб… ето, изпий го. О, ама ти си бил хубав. Днес имам късмет. Обикновено не ми се падат толкова хубави момчета като теб.

Тя имаше буйна червена коса, бледосини очи и кожа с цвета на прясно издоено мляко. Той постави ръка на меките й гърди, меки, под кожата им прозираха малки сини венички.

— Така е по-добре — прошепна тя, — не се срамувай.

Облегна се назад и насочи главата му надолу, докато устата му намери твърдите й розови зърна.

— Не е ли по-добре така… не е ли хубаво? О, да… харесва ти, нали?

Той бе потопен в усещането на гърдите й, на меката й плът, на нейната голота.

Диего избута чернокосото момиче от скута си, изправи се и за миг ги погледа. Романа му се усмихна съзаклятнически, докато той прекосяваше стаята, за да говори с мадам Виктория. Искаше му се да се смее. Оказало се бе много по-лесно, отколкото си мислеше, Роберто не бе способен да устои.

След изпитата кашаса и услугите на няколко момичета той нямаше да се справи с изпита утре. Щеше да си остане в Бразилия. С мен, триумфиращо си помисли той. Нямаше да издържи, ако Роберто заминеше. Щеше да е вързан за фазендата, съвсем сам, без пари, без момичета — без нищо! Сега имаше него. Ръката му трепереше, докато шепнеше в ухото на мадам Виктория и броеше парите. Романа кимна, когато мадам й посочи коридора.

— Насам, мое русо момче — каза тя и дръпна Роберто да стане, прегърна го през кръста за подкрепа и се запъти с него по коридора.

Коленете му се подкосяваха, а стаята му изглеждаше странно… не бяха ли прекалено близо една до друга стените — или пък леглото беше много голямо? Той легна по гръб на него и извърна глава настрани — светлината пробождаше очите му и му причиняваше болка. Романа развърза шала от кръста си и го метна върху лампата, която заблестя в червено. Сега изглежда топла, замаяно си помисли той, топла и мека. Тя разкопча ризата му, свали я от раменете му, а той постави ръце на гърдите й. После премина към панталоните му и се засмя, когато ги разхлаби и отвътре се показа издутината от ерекцията му.

— О, да — промърмори тя, — о, да, моето момче, ти наистина си готов.

Възседна тялото му и се наведе над него, така че гърдите й гъделичкаха неговите… къдравият червеникав триъгълник се търкаше о него, тя бе топла, отпусната, нежна… струваше му се, че ще умре от възбуда, ще избухне, ще експлодира… тя му правеше нещо, докосваше го, масажираше го… стисна го вътре в себе си, притисна тестисите му с ръцете си… О, Господи, идваше.

Диего и тъмнокосото момиче се търколиха до тях, на леглото, голи… смеещи се… той усети мокрота, когато Романа излезе. Зави му се свят. Почувства се изтощен, изцеден.

Роберто се събуди внезапно. Още лежеше в леглото, гол, долавяше гласове и тихи викове някъде близо до себе си. Отвори очи и видя, че Диего се е свил до него. Той гледаше двете момичета. Те лежаха, сплетени в кълбо от ръце и разтворени крака, галеха се една друга, целуваха се, пускаха си езици, притискаха зърната си едно о друго… опипваха се… тялото на Роберто веднага отговори на това, гърлото му бе пресъхнало, а кашасата пулсираше във вените му… той затвори очи; образът на двете преплетени тела още го възпламеняваше, обагрен в алено на светлината на лампата. Усети, че една ръка се плъзва по корема му, един език се стрелка по бедрата му, по-близо, все по-близо. Друга нежна уста се скачи с неговата и червената коса на Романа падна върху лицето му, а тъмнокосото момиче се смъкна по-надолу и го пое в устата си. О, не можеше да се сдържа… тя бе прекрасна. Той простена и захапа стрелкащия се език на Романа. Видя Диего зад Романа и чу стоновете й, когато той влезе в нея. О, Господи, той я чукаше… отново я целуна, засмука езика й, докато наблюдаваше как Диего я опъва… не можеше да издържи на това, тялото му се разтрепери… затвори очи, потопен в екстаза на плътта и усещанията — извиващ се, докосващ, треперещ. Тъмното момиче се отмести от него… вече беше друга уста, други ръце, по-твърди, по-силни, познати, по-брутални устни… той извика от желание… тялото му бе навлязло в нови дълбини, нови експлозии от светлина, цвят, разкош. Това беше Диего и той го знаеше. И го искаше. Това бе най-върховното удоволствие.

55.

Бе пет и половина през един августовски следобед в Ки Уест и денят бе преминал както обикновено. Отначало приятна ранна утрин, а после постепенно засилване на горещината и покачване на влажността, докато вечерта бе станало задушно. Амели седеше до отворения прозорец на нейната стая във Вила Енкантада и се взираше в пурпурните облаци, скупчващи се над залива, докато земята се бе спотаила в неподвижно мълчание. Не се чуваха птиците, нито жуженето на насекомите и дори шумоленето на палмовите листа бе затихнало. А после към шест часа една нащърбена флуоресцираща светкавица пъргаво разцепи притъмнялото небе, а брилянтно синьото й зигзагообразно очертание се гмурна в залива, докато тътенът от гръмотевицата огласяше небето, карайки дърветата на Вила Енкантада да шумолят. Едновременно с това започнаха да падат първите дъждовни капки, очертавайки ядосаното море, барабанейки по покрива, отскачайки от терасата, спускайки се по водосточните тръби и стълбите и тичайки надолу по хълма.

Ритуалната вечерна буря продължи около час, а после съвсем внезапно дъждът спря и небето започна да се прояснява, вечерното слънце се показа отново, а от просмуканата земя започна да излиза пара, сякаш изсъхваше от топлината. Птичките започнаха да извиват щастливи трели, насекомите продължиха оттам, докъдето бяха стигнали, а палмите отново шумоляха на лекия свеж бриз. След съвсем малко терасата щеше да изсъхне и те отново щяха да седнат навън, наслаждавайки се на по-прохладния въздух и на уханията от градината, освежени от дъжда, докато размишляват дали да слязат надолу по хълма към „Сен Джеймз“ за вечеря или да си направят барбекю с рибата, която тя и Едуар бяха уловили днес. Ставаха много добри в риболова. Веднъж Едуар дори бе хванал малка акула, която лодкарят суеверно бе пуснал обратно във водата.

Тази вечер Ксара изглеждаше особено изморена и Амели тревожно я погледна. Тя седеше в голямото кресло от палмови клонки, а краката й бяха вдигнати на един стол. Напредналата й бременност бързо я уморяваше. Ксара бе станала огромна и дори собствените й учудени очи се удивляваха на това как тялото й успява да се справи с увеличените потребности на двете бебета, които ритаха и доволно се въртяха в нея.

— Наистина не съм гладна тази вечер, Амели — каза тя с усмивка, — отидете с Едуар в хотела да вечеряте и ми донесете само малко сладолед с манго.

В местния салон за сладолед вече добре ги познаваха. Внезапната страст към мангото на Ксара, както и страстта на Амели към шоколада с бяла ружа се бяха превърнали, като бурята, във всекидневен вечерен ритуал.

— Сигурна ли си, че си добре? — загрижено я попита Едуар.

Тя изглеждаше толкова уморена и той знаеше, че й е трудно да заспива.

— Защо да не останем тук с теб? — каза той, взе ръката й и я целуна. — Не искам да те оставям сама.

— Добре съм, Едуар… Просто съм бременна. Със сигурност не ми е зле — и ще заспя по-лесно, ако ти не си тук.

— Много добре тогава, щом си сигурна. Хайде, Амели — ще ти купя най-голямата пържола в „Сен Джеймз“.

Прегърнати, те закрачиха надолу по песъчливата пътека и се обърнаха на завоя да помахат на Ксара, която им махна в отговор, благодарейки наум на бога, че най-накрая нещата между нея и Амели бяха тръгнали толкова добре. Беше много трудно, докато Амели разбере, че тя не е заплаха за отношенията между нея и Едуар и въпреки че Амели едва ли би могла да я смята за майка, те бяха приятелки. Тя щастливо затвори очи. Имаше нужда от няколко часа само за себе си. Знаеше, че тези бебета ще се родят довечера, знаеше го през целия ден.

Едуар отпиваше от виното си и наблюдаваше как Амели дъвче с апетит пържолата. Тя все още се луташе между несигурно девойче и млада дама, макар напоследък, със съжаление си помисли той, по-често да бе млада дама. След необяснимото наказание на Роберто във фазендата Амели бе много разстроена и самотна и Ксара предложи да я вземат със себе си във Флорида.

— Амели ще ми бъде компания — бе казала тя, — когато ти си зает да преглеждаш плановете с архитектите или се налага да пътуваш до Маями.

— Едуар — прекъсна мислите му Амели, — как мислиш, защо Роберто не ми е писал?

Лицето й бе тревожно и той усети онова съжаление и безпомощност, което изпитва всеки мъж към дъщеря си, когато тя вече не е дете и става невъзможно да я предпази от ударите на живота. За миг си пожела тя още да е безгрижната шестгодишна мъжкарана… всичко бе било толкова лесно тогава.

— Не съм сигурен, Амели, но може би защото има много работа.

Тя остави ножа и вилицата си и се загледа в покривката. Не знаеше какво бе направил Роберто, знаеше само, че две нощи не се бил прибрал в къщи… дори не се бил явил на толкова важните си изпити — и когато накрая се върнал в къщи, изглеждал ужасно. Никой нямаше да й каже, но тя сама си сглоби историята от клюките на слугите и откъслечните разговори между Изабел, Едуар и Ксара. Прибрал се разчорлен, било му зле и една седмица останал затворен в къщата. Не й беше позволено да го вижда — на никого не беше позволено, и тогава за пръв път в живота си тя видя Франциско ду Сантус разярен. Луиза се бе опитала да го успокои, да му каже, че това е просто момчешка лудория, но той бе непреклонен. Нямаше да има никакъв европейски университет за Роберто — с отсъствието си той автоматично бе провалил изпитите си. Беше наказан във фазендата за три месеца, докато баща му размисли какво да прави с него.

— Може да работи на полето с мъжете — бе казал той, — тежката работа ще го оправи — ще му дам време да си избистри ума.

Но Диего също беше във фазендата.

— Всичко е по вина на Диего Бенавенте, знаеш ли — сериозно каза тя, — каквото и да се е случило, то е било заради него. Той има лошо влияние над Роберто. Но тъй като Тео Бенавенте е добър приятел на семейството на Франциско, сякаш никой не забелязва това. Диего е лош, Едуар… Знам го.

— Сигурна ли си, че просто не ревнуваш от него, Амели? Винаги си смятала Роберто за свой приятел, само вие двамата заедно. Това беше добре, когато бяхте деца, но сега пораствате. Скоро ти ще станеш на шестнадесет — а Роберто е на осемнадесет. Той е млад мъж, ще трябва да открие собствения си път в живота.

Тя нетърпеливо отметна косата си назад. Защо никой друг освен Себастиау не виждаше колко лош е Диего?

— Струва ми се, че той е дявол — разгорещено продължи тя, а в очите й вече проблясваха сълзи. — Знам, че Роберто ще има свой живот, но всичко това се е случило заради Диего и аз съм сигурна, че заради Диего той не ми пише. Не разбираш ли? По-добре да беше заминал в някой университет в Европа.

Едуар въздъхна.

— Може би си права, Амели, но Роберто е във фазендата за наказание. Смятам, че едва ли се забавлява с Диего. Трябва да изчакаме, докато се върне, и тогава ще видим какво ще стане. Хайде — каза той и я хвана за ръка, — да идем да погледаме залеза над залива, а после ще занесем сладоледа на Ксара. Обзалагам се, че ще позная какъв ще си избереш.

— Не се обзалагай — оживи се тя.

— Шоколадов с бяла ружа?

— Не! — отвърна му, мушвайки ръката си в неговата. — Днес ще бъде праскова. Ядат ми се праскови.

Сладоледът, забравен на кухненската маса, бе заприличал на топяща се локва. Като се върнаха, разбраха, че болките на Ксара са започнали.

— Момичетата ми са вече на път — усмихна се Едуар.

— Нашите момчета — нежно го поправи Ксара.

— Момчета или момичета, все ще бъда щастлив — обеща той.

Амели чакаше на терасата с Едуар и заедно наблюдаваха трепкащите светлини на града под тях. Беше се питала как ли ще се чувства, когато времето наближи, а сега вече знаеше… бе чула Ксара да вика, бе ужасно, плашещо… не я интересуваше нищо друго, нито бебетата — нищо… О, Господи, молеше се тя, нека само Ксара да бъде добре.

Едуар я прегърна през рамо и тя се сгуши в него, скри лицето си до гърдите му.

— Всичко е наред, Амели — каза той, галейки я лекичко по косата, — тя ми каза да ти предам, че всичко е наред.

Винсент д’Орвил бе роден в три сутринта. Едуар стоеше до Ксара, усмихвайки се над малкото парче месо, което представляваше техният син.

— Не е ли най-хубавото бебе, което някога си виждал? — гордо промълви тя.

— Най-хубавото е — усмихна се той, — а ти си най-хубавата майка. Обичам те, Ксара — и него обичам.

— Почакай — усмихната го предупреди тя, — запази малко любов и за Жан-Пол — той е следващият.

Така си и беше.

Той се роди точно два часа след Винсент и тежеше един паунд по-малко, но бе също толкова красив и толкова съвършен, помисли си Амели, втренчвайки се в него със страхопочитание.

Те лежаха в двойната люлка — набръчканите им розови личица приличаха на още неразцъфнали цветя — очите им бяха здраво стиснати под враждебната нова светлина, изтощени като майка си от дългото им пътуване към живота.

— Ксара, прекрасни са — въздъхна тя, докосвайки малката ръчичка, дивейки се на съвършенството на ноктите, изпълнена със страхопочитание към необикновената им миниатюрност. — Вече ги обичам. Не мога да чакам да пораснат, за да ги подържа.

— Ще трябва, скъпа, поне докато се събудят… те са и твои също — твои братя.

Амели ги погледна съжалително. Държи се мило, помисли си тя, всъщност са ми братовчеди… не братя. Погледна Ксара, облегната на възглавниците. Изглеждаше изтощена, но хубава, в свежа синя нощница, с дантелен шал около раменете й. Моята майка сигурно е изпитвала същото, когато ме е родила, помисли си тя, а Шарл, баща ми, трябва да е стоял до креватчето ми и да ми се е възхищавал точно по същия начин.

— Ксара — каза тя, като седна на леглото и хвана ръката й, — какво е да си майка?

— О, Амели — нежно й се усмихна Ксара, — не можеш да си представиш какво е, това е най-прекрасното усещане на света.

56.

Леони бе мълчалива, докато седеше до Джим в голямото сребърно бентли по пътя към Париж. Прекалено мълчалива, мислеше си той, маневрирайки с колата през неочаквано натовареното движение в покрайнините на Тур, и аз знам защо.

Бяха прекарали прекрасен, удовлетворителен, щастлив ден в Шато д’Орвил — комбинация от спортен празник, раздаване на награди и тържество по случай рожден ден. Рожденият ден на Амели. Децата се бяха скупчили около тях, когато си тръгваха, имаше целувки и големи прегръдки, възгласи на удоволствие, когато Джим остави кутията с подаръците, които трябваше да бъдат раздадени след като си тръгнат. Да, бе един отличен ден.

Той отново я погледна. Тя гледаше право напред, една бръчка прорязваше гладкото й чело.

— Добре — каза той, натискайки педала на газта, защото бяха стигнали до чиста отсечка от пътя, — дай да видим… какъв е проблемът?

Леони изправи челото си и го погледна. Профилът му бе силен и красив, когато гледаше напред, уверените му ръце здраво стискаха волана. Разбира се, той знаеше какво не бе наред — просто искаше да я накара да говори за това. По-добре да говориш, винаги казваше той, не задържай нещата в себе си… говори с мен!

— Амели става на шестнадесет днес — каза тя. — Досега се надявах, че един ден, като по някакво чудо, мога отново да я видя, но с всяка изминала година тази възможност ми се струва все по-далечна.

Джим се намръщи, докато размишляваше за това. Той още не бе открил местонахождението на червенокосия убиец, Марини, но въпреки това не се бе отказал. Бе пребродил целия френски юг, от граница до граница, но мъжът просто го нямаше там. Може би е отишъл в Испания, казваха, или в Италия. Всяко пристанище и всеки пристан за лодки бяха предупредени да му сигнализират, ако той някога се върне. Нищо повече не можеше да се направи.

Леони все още бе убедена, че Мосю представлява заплаха. Той бе излязъл жив от катастрофата, която сигурно би убила всеки нормален човек или поне би го оставила инвалид за цял живот, и за година се бе върнал на капитанския мостик на огромната си империя.

Дьо Кормон обикаляше Европа с крака, чиито натрошени кости бяха свързани отново със стомана, с енергия, на която дори по-млад и по-силен мъж можеше да завиди. Едно нещо бе престанало обаче, и това бе шпионирането на Леони. Разбира се, след злополуката той бе твърде зле, но вероятно и поради други причини това не бе възобновено. Макар че още й изпращаше цветя — винаги жасмин — в театрите. Нима се беше отказал от нея? Съмняваше се в това. Бялата яхта често се виждаше, закотвена в залива. Възможно ли бе да е научил, че тя е омъжена? Това ли бе обяснението? Малко хора знаеха. Това бе една от най-добре пазените тайни във Франция и Леони още настояваше да е така — само докато спра да изнасям концерти, умоляваше го тя. Е, това бе последната й година. После щеше да бъде просто мисис Джеймисън. Но той не можеше да я остави да загуби надеждата си, че един ден ще види своята дъщеря — трябваше да има някакъв начин.

— Когато се оженихме, ти обещах, че отново ще видиш Амели — увери я той, — и един ден наистина ще стане така, Леони. Просто ми дай малко време.

Тя подпря глава на облегалката и въздъхна.

— Ще почакам — простичко отвърна Леони.

— Днес чудесно се забавлявах с всичките ти останали деца — каза той с усмивка. — Ти си като старицата, която живяла в обувка, децата ти излизат през всяка врата и прозорец. Но те със сигурност те обичат.

Тя се засмя, спомняйки си за това.

— Видя ли изражението на малкия Андре, когато чу, че печели наградата? А количеството храна, което изяде Женевиев?

Джим бе прав, тя имаше четиридесет деца, не само едно. Имаше и Джим. Бе жена с късмет.

— Ще стигнем навреме за театъра — каза той, поглеждайки часовника си, — малко се забавихме, но навреме ще бъдем там.

Тя не се съмняваше в това. Джим винаги се грижеше за нея.

„Воазен“ бе претъпкан, както обикновено, но Жерар дьо Кормон нямаше проблеми да намери свободна маса.

— Как го постигаш? — зачуди се Себастиау, вървейки след метр д’отела в препълнения салон.

— Не аз — прошепна Жерар, — а баща ми, той идва тук от години.

Агнета Лофгрен седна на стола, който той й предложи, и изненадана се огледа наоколо. Бе много по-просторно, отколкото бе очаквала, когато я поканиха на прощалната си вечеря. През всичките тези години, когато бяха състуденти, не я бяха водили никъде другаде освен в бистрата и кафенетата на Париж.

— Надявам се, че вие двамата можете да си го позволите — подозрително им каза тя. В огромното меню не бяха споменати цени, сякаш парите бяха нещо прекалено вулгарно, за да става дума за тях.

Себастиау одобрително огледа салона. Изборът им определено бе добър. Можеше да се има доверие на Жерар, той винаги знаеше къде да намери най-доброто, с баща като неговия сигурно бе имал добър пример. Въпреки размерите си салонът създаваше чувство за уют — бе място, предназначено за любовници като онези двамата на съседната маса. Мъжът не можеше да откъсне поглед от жената. Те си държаха ръцете под масата и от време на време той галеше голия й лакът. Прекрасна ръка, не можеше да не признае той, а тя има и красива коса — златисторуса грива. Харесваше му… жалко, че не можеше да види и лицето й… тя седеше с гръб към него, но се обзалагаше, че е красива.

— Виждам, че гледаш Леони — промърмори Жерар, — не те обвинявам.

— Леони? Това тя ли е? Виждал съм я само веднъж на сцената, вероятно изглежда съвсем различно извън нея.

— Да — тихо каза Жерар, — имам причина да го знам.

Себастиау и Агнета го погледнаха с любопитство.

— Значи я познаваш?

— Не съвсем, но тя доминираше цялото ми детство — от разстояние, разбира се. Може да се каже, че промени историята на дьо Кормон.

— Но как, Жерар? — настоя Агнета.

— Леони бе любовница на баща ми в продължение на много години. Заради нея се провали бракът на родителите ми… той бе обсебен от нея. Доколкото знам, все още е.

Себастиау се загледа изненадан в Леони. Значи тя бе фатална жена освен голяма певица. Мъжът, с когото седеше, сигурно бе последният й любовник. Как, питаше се той, изглежда една фатална жена?

— Вече не е ли любовница на баща ти? — прошепна Агнета.

— Разбира се, че не — каза Жерар, — но още е много красива.

Себастиау отново се загледа в нея. Тя бе висока и много стройна, бе облечена в ефирна, сребриста рокля с висока яка, но въпреки това не скромна — поне не и на гърба.

Джим огледа ресторанта. Младежите до тях очевидно добре си прекарваха, двама млади мъже и едно хубаво момиче. Един от младите мъже очевидно бе поразен от Леони.

— Струва ми се, че имаш обожател на съседната маса — каза той с лека усмивка, а погледът му улови погледа на младежа.

— Наистина ли?

Тя се обърна да види… приятни младежи, които се забавляваха. Колко е хубаво да имаш такава безгрижна младост, без да ти се налага непрекъснато да се бориш. Погледът й срещна шокирания поглед на красивото русо момче и тя му се усмихна изненадана. Господи, толкова силно ли ги впечатляваше? Той изглеждаше поразен дори от това, че му се бе усмихнала. Тя се обърна извинително към Джим.

— Ще видиш, скъпи — каза му Леони, — догодина по това време никой няма дори да ме разпознава… може даже да не ме помнят. Само още няколко появявания на сцената и после съм изцяло твоя.

Себастиау постави ръката си върху ръката на Жерар.

— Жерар — възбудено каза той, — това е невероятно!

— Какво? Господи, изглеждаш странно! Какво толкова се е случило?

— Леони — прошепна той, — Леони… тя изглежда точно като братовчедка ми Амели.

— Тогава ти си късметлия.

— Не… не разбираш — настойчиво повтори той, — тя изглежда точно като нея… могат да бъдат сестри!

Агнета и Жерар го погледнаха изненадани.

— Казвам ви — повтори Себастиау, — че Амели е нейно копие. Това е необикновено.

— Случват се такива неща — прошепна Агнета, — чувала съм за странни съвпадения като това.

Себастиау отпи глътка шампанско, загледан в Леони. Те тръгваха. Виктор специално избърза да отмести стола й и тя му благодари — имаше очарователен глас, нисък и мелодичен. Той изчака… трябваше да я види отново. Леони пъхна чантичката си под мишница и се обърна, усмихвайки се право на него… кехлибарени очи с този особен закачлив блясък, който познаваше така добре и същата широка коралова усмивка. Тя любезно им кимна и излезе, дарявайки с усмивки очарованите посетители на ресторанта, които се обръщаха с жадни погледи да я видят, когато минаваше покрай тях.

— Това е Амели — каза той на Жерар, гласът му бе смутен. — Казвам ти, Жерар, това е Амели!

57.

Роберто ду Сантус внимателно среса правата си руса коса и се огледа. Не хареса това, което видя. Образът в огледалото изглеждаше добре — рус, синеок, загорял от слънцето атлет, трезв и ентусиазиран млад бизнесмен, който работеше заедно с Едуар върху безкрайните детайли по конструкцията на хотел „Флорида“ — но той виждаше и още нещо. Виждаха ли го и останалите, нервно се запита. Особено Себастиау. Брат му го познаваше твърде добре, можеше да усети кога нещата не бяха наред. На другия ден бе пожелал да разбере защо не се е явил на изпита. Роберто бе изкушен да му разкаже какво се бе случило в действителност. Но, разбира се, не го направи, не и сега. Нещата бяха отишли твърде далеч. Бе му харесал светът на Диего от онази нощ — да обикалят кръчмите и бордеите, където жени с уморени очи и пищна плът им обещават всичко, каквото поискат, баровете, където изнервени мъже тайно се пазарят за услугите на млади момчета, и долнопробните кафенета, където човек можеше да срещне амбулантни търговци, продаващи наркотици, неудачници и скитници. Не можеше без Диего, нуждаеше се от него. Отново усети горещината, когато си спомни за нощта в бордея. Диего небрежно се бе изсмял; случва се, бе казал той, когато го правите така групово. Това е просто секс. Дали, питаше се неспокойно Роберто. Не се случи втори път, а и той не изпитваше желание за секс с мъжете, които срещаха в гей клубовете, въпреки че доста често му предлагаха. Не, то бе само с Диего. Той отчаяно се загледа в ясно очертаното си безупречно отражение в огледалото… бе перверзна и изкривена любов, но той знаеше, че обича Диего Бенавенте.

Отливът бе оставил пясъка твърд и конете препускаха в галоп по плажа Ипанема в хладината на ранното утро. Себастиау укроти коня си в лек галоп и погледна назад към Амели. Тя бе на стотина ярда след него, бе нагазила с коня в прибоя и той я изчака да го настигне. Яздеше без седло, дългите й крака в торбестите стари шорти бяха стиснали гърба на коня унило и небрежно, докато го водеше там, където се разбиваха вълните. Косата й се развяваше зад нея и тя приличаше, помисли си той, на героична статуя на носа на някой стар кораб. Едно нещо бе сигурно, малкото момиче, което си спомняше от последния път, когато се бе върнал в Рио, бе пораснало. Още бе наивна и невинна, устремена към нещо и открита, но бе придобила нова зрялост и сега, на шестнадесет, бе станала красива млада жена. И той я обичаше. Винаги я бе обичал — но сега бе различно. Сега искаше да обсипе с целувки тези стиснати коралови устни, да я държи в прегръдките си и да усеща как сърцето й бие до неговото, да я гали и успокоява с любене… сега той бе влюбен в нея. Когато станеше на осемнадесет, можеше да я помоли да се омъжи за него, въпреки че точно сега тя се отнасяше към него като към най-добрия си приятел, нейния изповедник, пазителя на тайните й, онзи, който я освобождаваше от страховете й — зрителя на всекидневните събития от живота й, — той познаваше душата й толкова интимно, както искаше да опознае и тялото й. И, разбира се, тя смяташе, че е влюбена в Роберто. Това щеше да премине, бе сигурен. Двамата бяха отгледани заедно от бебета… тяхното бе просто дружба. Тя никога не бе излизала навън по широкия свят, още не бе срещала никакви други мъже.

— Себастиау — извика тя, пришпорвайки коня си към неговия по твърдия пясък, — умирам от глад, а ти? Да закусим в кебапчийницата в Бара ди Тижука.

Той тревожно погледна сивото небе.

— Мисля, че ще има буря.

— Ще я изпреварим — каза тя, вечният оптимист. Наслаждаваше се на себе си, бе приятно да има някого, с когото да яздиш. Напоследък Роберто никога не се навиваше, винаги бе прекалено зает или прекалено уморен. Не искаше да мисли за Роберто — бе толкова приятно отново да е със Себастиау, не искаше нищо да разваля това. Тя се наведе напред и усмихната хвана ръката му.

— Разкажи ми за Париж — помоли го изведнъж. — Продължавам да убеждавам баба да ме заведе, но досега без никакъв успех. Не мисля, че там може да ми се случи онова, от което се страхува тя. Наистина ли е град на порока, Себастиау? Наистина ли има само уиски, шампанско и напрегнати игри на шанса срещу високи залози, в които участват изискани мъже с елегантни жени, облечени в сатен и окичени с бижута?

— Разбира се — шеговито отвърна той, — защо мислиш останах толкова дълго там?

Тя се разсмя.

— Тогава най-добре бързо да тръгвам за Париж, звучи забавно. Не можеш ли да си ме представиш като една от онези жени — загърнати с хермелин, флиртуващи с крале и принцове? О, защо тя не ме вземе, Себастиау? Наистина не е честно — в края на краищата, аз съм родена там — това е родната ми страна. Още имаме роднини във Франция, други д’Орвил и старите приятели на баба… тя трябва да се върне, за да ги види.

Думите й го върнаха към топлата червена интимност на „Воазен“, образа на ефирния шифон с очите на Амели, с косата на Амели… тя трябва да е д’Орвил.

— Знаеш ли — каза той, — аз видях една жена в Париж, която трябва да е свързана с теб — ти изглеждаш точно като нея. Бях изкушен да си поговоря с нея, да я попитам, защото приликата бе така необичайна, тя сигурно е д’Орвил. Но е много известна, не исках да й се натрапвам.

— Известна? Искаш да кажеш, че имаме известни роднини във Франция? Себастиау, колко вълнуващо. Защо е известна, с какво се занимава?

— Певица е — със собствен стил, изпълнява популярни песни. Образът й е египетски, много различен, много екзотичен.

Амели отметна глава назад и се засмя.

— Не съвсем като мен, Себастиау, няма нищо египетско и екзотично в мен.

— Казвам ти, Амели, тя е досущ като теб — само дето е по-възрастна. Още е много красива, макар че е достатъчно стара, за да ти бъде майка.

— Себастиау, ти си толкова романтичен, надявам се някой да каже същото за мен, когато остарея: „Тя още е много красива.“ — Амели отметна косата си назад, вирна брадичка в арогантна флиртаджийска поза.

— Ще изглеждам горе-долу така, само малко по-опитна!

Той се засмя.

— Е, точно така изглеждаше Леони.

— Името й Леони ли е?

— Да. Сякаш няма друго име… известна е просто като Леони. Може би семейство д’Орвил я е прогонило, когато тя се е качила на порочната сцена.

Амели обузда коня си и се втренчи в него. Леони? Съществуваше значи Леони, която изглеждаше като нея… точно като нея, бе казал той… и тя бе достатъчно стара, за да й бъде майка? Това със сигурност бе нещо повече от съвпадение. Не знаеше дали наистина иска да чуе отговора, но трябваше да го попита.

— Наистина ли изглежда като мен. Или ти се е сторило, защото си пийнал малко повече вино и защото тя е била руса като мен и красива — а ти си бил настроен романтично?

Изведнъж Амели бе станала толкова сериозна, че Себастиау се изненада.

— Не — отвърна той, — съвсем не беше така. Тя толкова приличаше на теб, че аз бях шокиран.

— Себастиау, почти единствените неща, които знам за майка си — единствените сигурни неща, които някой някога ми е казвал за нея — са, че изглеждам точно като нея — и че името й е било Леони. Аз не приличам на д’Орвил, нито на баща ми или на Едуар. Приличам на майка си!

Какво искаше да каже тя… че Леони бе нейна майка?

— Майка ти е мъртва, тя е загинала при нещастен случай с лодка, когато си била бебе. Ти го знаеш.

— Не го знам, Себастиау. Знам само това, което са ми казали. О, ти не разбираш — просто не можеш да си го представиш… Тя винаги е била загадка, като тайна, за която никой не иска да говори. Себастиау, възможно ли е тя да е още жива и те да не искат аз да знам?

О, Господи, помисли си Себастиау, каква муха й пуснах? Не трябваше да й споменавам нищо. Разбира се, това не може да е вярно… у нея просто винаги бе съществувал този копнеж за майка й. Какви думи употребих: „Тя би могла да ти бъде майка!“ Глупак, тъп глупак!

— Амели, това не може да е вярно.

— Името на майка ми е Леони. Аз приличам на нея. Това е истината, Себастиау. Може би си прав, може би д’Орвил са я мразили, защото пее на сцената, може би са смятали, че не е достатъчно добра за тях… Шарл може да е избягал с нея… о, не знам… но имам намерение да разбера.

Тя обърна коня си и го пришпори в галоп надолу по плажа.

Той тръгна след нея, галопирайки по плажа към къщи.

— Какво ще правиш? — извика той срещу вятъра.

Амели го погледна ликуващо.

— Ще попитам Едуар — отвърна тя, — искам да знам дали майка ми е още жива.

Едуар чинно сгъна вестника и си наля втора чаша кафе. Двете котки на Амели се спотайваха под масата за закуска, надявайки се на малките парченца, които знаеха, че Ксара ще им даде, въпреки че Едуар бе забранил това.

— Имат толкова сладки зъбки — снизходително каза тя, — погледни, обожават пъпеш, виждаш ли как облизват сока?

Те изненадано вдигнаха погледи, щом вратата се отвори със замах и Амели влетя вътре, боса и разчорлена от вятъра, направо от конюшнята, където бе оставила Себастиау да се погрижи за конете.

— Трябва да поговоря с теб, Едуар — настойчиво му каза тя.

— За нещо важно ли? — попита той, изненадан от тона й.

— Трябва да говоря с теб, насаме.

Той й се усмихна.

— Сега сме насаме, само тримата сме — и котките, разбира се.

Ксара улови отблясъка от сълзи в очите й.

— Иди с нея, Едуар — подтикна го тя, — има нужда да бъде сама с теб.

Амели излезе от къщата, мина през градината, отправяйки се инстинктивно към широкото пространство на плажа, където никой нямаше да чуе разговора им освен океана.

Облаците се скупчваха и се понасяха от вятъра. Небето бързо притъмня, променяйки цвета на морето от синьо към сиво-зелено, покрито с бели петна по повърхността си. Едуар взе едно камъче и го метна по вълните, наблюдавайки го как с тихо цопване потъва в дълбините им, докато я чакаше да проговори. Какво бе направил този път Роберто, запита се той. Прекалено много бе загрижена за него… трябваше да ходи на повече партита, да се среща с други млади мъже. Вече бе достатъчно голяма.

— Какво има, Амели? — внимателно попита той. — Неприятности ли имаш?

— Едуар — коя е Леони?

Той я погледна изненадан.

— Защо, Леони беше майка ти, разбира се.

Амели се приближи до него, нетърпеливо отметна кичура пред очите си, сърцето й биеше по-бързо. Да го попита ли? Ако го направеше и се окажеше, че той я бе лъгал през всичките тези години, тя нямаше да може да му вярва вече никога — нито на него, нито на баба — и въпреки това, ако бе истина, а то сигурно бе, съвпадението бе толкова голямо — ако бе истина, тогава тя имаше майка, която бе жива. Трябваше да знае.

— А тя същата Леони ли е, известната? Певицата в Париж, която изглежда точно като мен?

Сърцето на Едуар потъна като камъчето във вълните. Господи, помисли си той, очаквах някоя дребна случка за това колко подъл е бил Роберто към нея, а тя ме пита за това. Как е разбрала? Можеше да бъде само Себастиау. Какво трябваше да прави? Какво да каже? Тя се бе втренчила в него в очакване, кехлибарените й очи вече го гледаха обвинително.

— Едуар, трябва да знам — извика тя.

— Да — каза той с въздишка, — тя е твоята майка.

Леони не можеше да спре да трепери, сякаш я заливаха неконтролируеми вълни.

— Защо ме лъжехте? — извика тя. — Защо го правехте? Защо ми казахте, че е мъртва?

Вятърът понесе думите й над ехото от плисъка на вълните… мъртва… мъртва… мъртва… докато те се сляха с шума от прибоя.

Той разпери ръце и я прегърна.

— Амели, всичко е толкова трудно… трябваше да ти кажем така. Трябваше да го направим заради собствената ти безопасност. Леони ни помоли, Амели, когато те повери на нас.

Тя го отблъсна и започна да му крещи срещу вятъра.

— Тя ме е дала… на вас? Защо? Не ме ли е искала?

— Да, да, разбира се, че те е искала. Но не можеше да те задържи. Това е дълга история, Амели.

— А баща ми… и той ли живее някъде — също скрит от мен?

— Не! Баща ти загина при злополука. Това беше истина. — Той тревожно я погледна. Лицето й бе пребледняло и тя цялата трепереше. — Да се върнем обратно в къщи, Амели, хайде, скъпа, ела в къщи с мен.

— Не. Не мога да понасям да бъда затворена… имам нужда да бъда тук навън.

Тя широко разтвори ръце и се загледа в дивото, развълнувано море, а сълзите й потекоха. Спомни си нежността на Ксара към нейните новородени бебета — а нейната майка я бе изоставила, беше я дала.

— Как е могла да ме остави? Не е ли знаела какво ще ми причини… другите имат майки, които ги обичат, които ги искат… какво не е било наред с мен?

С нежно докосване той избърса сълзите от очите й. Какво трябваше да й каже? Каква част от историята да й спести, за да я предпази от болката? Не можеше да й каже, че баща й е бил убит, никога не можеше да й го каже.

— Хайде, мъничката ми — нежно прошепна той, — да повървим и аз ще ти обясня всичко. Но когато го направя, Амели, ти трябва да помниш две неща. Първо, че майка ти те обича. Никога не се съмнявай в това. И точно защото те обича, те даде на нас — твоята баба и брата на твоя баща. Второ, макар че си много млада, ти ще трябва да се опиташ да разбереш някои много сложни отношения между възрастните. Може да е трудно за теб — но трябва да се опиташ.

Те бавно вървяха по плажа, хванати ръка за ръка в падащия мрак.

— Откъде да започна? — запита се той на глас. — Да, предполагам, ще започна с Леони.

Историята, която тя му бе разказала онази вечер край реката, историята на нещастното й детство, на сложните отношения с мистериозния Мосю и най-накрая за това как бе поверила бебето си на техните грижи, убедена, че това е единственият начин да спаси живота му.

— И тя знаеше — заключи Едуар, — че ти ще имаш добър живот, по-добър, отколкото тя самата би могла да ти осигури. Това разби сърцето й, Амели д’Орвил, когато те остави, своето бебе, в ръцете на баба ти и те целуна за последен път. Белег, който винаги ще носи.

Амели стисна ръката му, опитвайки се да разбере чувствата, които я изпълваха заедно с липсващите парченца от живота й.

След като завърши разказа си, между тях настъпи мълчание, нарушавано единствено от плисъка на вълните. Дъждът започна, тежките капки заблъскаха по повърхността на морето, накваси ги, докато стояха, забравили за бурята, потопили се в спомените за миналото.

— Ти наистина приличаш на нея — накрая каза той, — все повече и повече с всяка изминала година. — Отметна мократа й коса от лицето. — Същата си — продължи с несигурен глас. Амели се хвърли в прегръдките му и те останаха прегърнати, а сълзите им се смесиха с дъжда.

— Трябва да я видя, Едуар. Ти разбираш това, нали? — Гласът й бе приглушен. — Тя е моята майка.

— Но, Амели — след всички тези години… тя не искаше ти да знаеш. Ще бъде ли правилно?

— Не разбираш ли, сега, когато знам, че имам майка, трябва да се запозная с нея, за да разбера коя съм! — Като се загледа в реакцията, изписана на лицето й, той разбра, че каквото и да донесе това, тя бе решена да намери майка си. Можеше ли да й позволи да отиде във Франция? Сигурно сега вече беше безопасно — след всички тези години… и тя имаше право на това.

— Много добре — каза той и нежно я целуна. — Тръгваме възможно най-скоро.

— О, Едуар, благодаря ти, благодаря ти — въздъхна тя и го прегърна.

— Хайде, подгизнахме — каза той, — да се връщаме във вилата… трябва да подготвим някои неща.

Те се затичаха през плажа под проблясващото небе, което все повече се снишаваше, към топлината и сигурността на Вила д’Орвил.

Диего мина през портата на Вила д’Орвил. Той не бе добре дошъл тук и го знаеше, но търсеше Роберто. Не го беше виждал цяла седмица и знаеше, че не е в къщи, защото първо се бе обадил там. В градината нямаше никой, а в конюшнята… той заобиколи към сенчестата тераса. Маса с празна чаша отгоре й, стол и отворена книга, но никой не се виждаше наоколо. Вратата стоеше подканващо отворена и той влезе вътре. Погледът му обгърна салона, преценявайки дреболийките, поставени на полираните шкафове. Златната табакера на Едуар лежеше до една купа с цветя върху кръглата маса от палисандрово дърво по средата на салона. Той незабележимо я пъхна в джоба си, а после излезе обратно навън. Това струва много, помисли си със задоволство. Така разкарването му нямаше да е напразно, ако Роберто не бе тук!

Избягвайки пътеките, които минаваха под прозорците на вилата, той се спусна през градината към Павилиона и влезе през кухненската врата. Атмосферата там бе напрегната, тенджерите димяха на големите печки, а месото цвърчеше в олиото. Миришеше прекрасно и той одобрително го подуши… не би имал нищо против да обядва тук. Защо Роберто никога не го канеше?

Бе съвсем лесно да се промъкне незабелязан от кухнята в коридора, където имаше малък кабинет… обзалагаше се, че там държаха парите — и, доколкото ги познаваше, те се доверяваха на всеки. Сигурно наоколо имаше и лъжци. Големи глупаци, усмихна се той, пристъпвайки тихо по коридора. Вратата към кабинета бе леко открехната и той можеше да чуе гласовете отвътре. Говореше Едуар.

— Разбираш ли, мамо, изглежда, така е най-добре. Ако сега не позволим на Амели да замине за Париж, за да види майка си, тя ще намери начин да го направи по-късно — сама. Сега ще е по-безопасно.

Диего затаи дъх и зяпна от учудване.

— Сигурно Мосю вече не представлява заплаха за нея, това беше толкова отдавна, Едуар? — каза Изабел.

Едуар си спомни страха в очите на Леони, когато говореше за заплахата на Мосю — „Той ще я намери, дори това да му отнеме цял живот“, бе казала тя. Но оттогава бяха изминали шестнадесет години. Мама е права, сигурно заплахата е намаляла. Как би могъл човек да съхрани толкова дълго страстта си? Леони смяташе, че той е способен на всичко, но тя бе толкова млада и толкова безпомощна тогава — и трябваше да защити детето си.

— Права си, мамо, толкова време е минало. Сега Амели има майка, която е известна жена, знаменитост. Трябваше да й кажа почти всичко… за Шарл и заплахата на Мосю за нея. Не исках да усеща, че Леони я е изоставила, но тя има право да види майка си. Не можем да ги държим разделени повече. Искам ти да я заведеш, мамо… в Париж ще се нуждае от подкрепата на жена — не от моята.

Забързани стъпки се чуха по коридора и Диего тихо се шмугна обратно през кухненската врата, а после излезе в градината. Излезе от портата на Авенида Атлантика и закрачи с пъхнати в джобовете ръце по пясъчния път, усмихвайки се на себе си. Значи имаше някаква майка, загадъчна… знаменитост с минало! И „Мосю“, който представляваше заплаха… добре, добре. Обзалагаше се, че не много хора знаеха за внезапната придобивка на Амели — майка й. Никога не знаеш кога такава информация може да се окаже ценна.

Себастиау гледаше брат си.

— Какво искаш да кажеш, че не желаеш да заминеш? — попита го той. — Как можеш да отказваш, Роберто? Знаеш колко много означава подкрепата ти за Амели?

Роберто избягваше погледа му.

— Не че не искам да замина — смотолеви той смутено, — просто, е… трябва да остана тук. Има работа за вършене.

Дори за собствените му уши думите звучаха неубедително. Той наистина искаше да замине за Франция, искаше да бъде с Амели. Тя бе уплашена и той трябваше да бъде там, за да й помогне. Но Диего го бе заплашил, че ще й каже за онази нощ, ако замине. Бе изнудване — и Диего го знаеше. Неочаквано Амели и нормалният подреден живот, който тя олицетворяваше, му се бяха сторили безкрайно желани. На Роберто му се искаше никога да не е бил с Диего — никога да не е стъпвал в публичния дом „Орфео“. Мразеше това… мразеше Диего… но то е част от теб сега, предупреждаваше го един вътрешен глас, сега то е твоят живот.

— Ще замина с теб — изведнъж каза той. — Наистина искам да замина, Себастиау. Знам, че тя ще има нужда от нас за подкрепа.

— Тогава защо не го реши веднага? — раздразнено попита Себастиау. — Щеше да ни спестиш доста неприятности. — Той уморено погледна по-малкия си брат. — Хайде, Роберто, кажи ми какво не е наред — попита го Себастиау. — Защо е толкова трудно да се говори с теб напоследък, защо си толкова неуловим?

Роберто сви рамене, обръщайки се, така че Себастиау да не види страха в очите му. Щеше да го направи, щеше да замине. Бе нарекъл заплахите на Диего блъф. Но ако Диего й кажеше — е, тогава щеше да се изправи срещу това. Но не можеше да го сподели със Себастиау… не можеше.

58.

Помощникът на Жил дьо Кормон скочи на крака и отвори вратата на работодателя си.

— Няма да се върна довечера, Сатер — каза той, докато минаваше през просторните офиси на Автомобилната компания „Дьо Кормон“. Сатер го изгледа изненадано, обикновено той работеше до десет-единадесет през нощта — а сутрин винаги бе тук преди персонала. Прекарваше толкова много време в офиса, че понякога Сатер се питаше дали изобщо има личен живот.

Може би някоя жена щеше да го чака довечера, с усмивка си помисли той.

— По дяволите — промърмори Жил, когато болката прониза коляното му, — защо продължава това?

Той се замисли за онези дълги месеци в болницата, когато му бяха казали, че няма да е в състояние да ходи и за отчаянието, което бе изпитал. Какви усилия бе положил, за да изпълнява болезнените упражнения с тежести, завързани за краката му, насилвайки се да застане на собствените си крака, доказвайки на лекарите, че може да го направи — че ще го направи. Но би заменил и двата си крака за живота на Арман… а без крака би бил все едно мъртъв. За това се замисли. Беше му останало само едно нещо, за което да живее… искаше отново да види Леони. Не можеше да понесе мисълта, че ще умре, без да я види.

— Добър вечер, сир.

Портиерът любезно докосна шапката си, когато работодателят му мина покрай него. Тази вечер бе подранил — а Хоскинс не бе предупреден колата да е готова. Веднага щеше да я приготви, но се налагаше Мосю да го почака малко. Дьо Кормон закрачи по тротоара, сякаш нямаше никакъв проблем с краката му… чудесно възстановяване, така го бяха нарекли вестниците. А и, разбира се, изглеждаше добре. С тази гъста прошарена коса бе изискан и във форма, за която би му завидял и мъж на половината на неговите години.

Голямата синя лимузина спря на бордюра и Хоскинс изскочи от нея и извинително отвори вратата.

— Съжалявам, сир. Не бях чул, че ще си тръгнете по-рано.

— Трябваше да те предупредя. — Жил погледна часовника си. — Първо към Ил Сен Луи, после тръгвам за театъра в седем часа. Сам ще карам.

— Да, сир.

Разбира се, че щеше да отиде в театъра, та нали беше прощалното представление на Леони? Той не бе пропуснал нито едно. Бедният човек — понякога ти идваше да го съжалиш… както, когато казваше да го закара до Ил Сен Луи — никога не го наричаше „дом“. Наистина не бе останало много в живота му — освен работата.

Гримьорната на Леони бе пълна с цветя; те заливаха и коридорите, очертани от сиви стени.

— Хубаво е, милички, че я цените, че я обичате, че я обожавате… наричайте го както искате — съобщи Джим, покланяйки се на цветните дарове, докато отиваше към нейната стая, — но това е… мисис Джеймисън не се нуждае от повече цветя. Само на мен ще ми е позволено да й купувам цветя. Благодаря ви, благодаря ви.

— Много си весел, скъпи — каза тя, докато, смеейки се, се разхождаше из стаята.

— Само от собствената си глупава шега — каза той, целувайки я звучно. — Как е да си почти единствено мисис Джеймисън?

— Дори не си помислям за това, преди да мине шоуто — твърдо отговори тя. — Ако си мисля нещо подобно, никога няма да се справя. Просто искам да се приберем в къщи и да се сгуша до теб в леглото.

— Точно това, моя любов, ще направим веднага след представлението… ще се сгушиш с мен и голяма бутилка „Родере Кристал“ — само най-доброто за известната екс-звезда!

— О, Джим, ти си полудял — засмя се тя, вдигайки глава назад, за да оправи очната си линия. — Как е навън?

— Хората пристигат на тласъци… мястото ще бъде препълнено, а има и такива, които продават билети на пет пъти по-висока цена, но успяват да ги пласират.

— Виж от каква златна мина се отказваш — пошегува се тя, — хората там навън забогатяват, а ти се надсмиваш над това.

— Ти си достатъчно богата, нямаш нужда от повече пари — а има и по-лесни начини да ги печелиш. Ще видиш — обеща той, — ще те превърна в магнат.

— Мислех си, че ще бъда просто мисис Джеймисън — каза тя, изправи се и свали кимоното си.

— О, мисис Джеймисън — тихо каза той, когато Леони му се усмихна съблазнително, застанала там само по пантофки на високи токчета, — ти никога няма да бъдеш просто нещо.

Спусна се в отворените му обятия и го прегърна, обичаше начина, по който силното му тяло се притискаше до нейното. Той жадно я целуна.

— Ще ми размажеш грима — промърмори тя, — слава богу, това е последната вечер!

Париж, реши Амели, е най-романтичният град на света. Не беше място, за което ти трябва известно време, за да го харесаш, тук това ставаше мигновено — а за нея то не бе просто харесване, бе любов от пръв поглед. Кестените бяха цъфнали под синьото ранно майско небе, терасите на кафенетата бяха препълнени, жените — много елегантни, а младите момичета — по-стилни от тези в Рио — тя определено щеше да си купи някои нови дрехи, дори може би щеше да опита друга, по-различна прическа.

— Париж — каза тя на Роберто, докато седяха един срещу друг в кафенето и пиеха перну — е вдъхновение за едно момиче. Всички изглеждат привлекателни тук, дори да не са наистина хубави.

— Значи за теб има още надежда — пошегува се той.

— Ужасно ли изглеждам? — разтревожено попита тя. Бе си купила този костюм и бледо прасковената пола и сако специално за пътуването, тогава й се бяха сторили много елегантни. Но никой друг не носеше такива плитки, а и не бяха ли малко по-дълги саката им?

— Хубаво изглеждаш — увери я той, — винаги изглеждаш хубаво.

Тя му се усмихна доволна.

— Защо си толкова мил с мен? — попита го, станала внезапно подозрителна.

— Защото те обичам — простичко отвърна той. Не знаеше защо го каза точно така, думите просто излязоха — и той наистина я обичаше. Чувстваше се свободен с нея, отново жив, част от истинския свят. Седмиците на кораба с Изабел, Себастиау и Амели бяха за него като възстановяване от сериозна болест. Той отново бе дошъл на себе си и всичко това бе заради нея, нейната невинност го бе излекувала. Гледаше го срамежливо и той хвана ръката й.

— Винаги съм те обичал, Амели — каза й.

Амели въздъхна със задоволство. Тя никога не се бе съмнявала, че я обича, но сега той го казваше — най-сетне. Потърка ръката му о бузата си, замаяна от щастие. Роберто я обичаше и сега тя можеше да се изправи срещу всичко.

— И аз винаги съм те обичала — прошепна му.

Себастиау мина покрай масите и седна на мястото си.

— Изабел е много уморена след пътуването, за да вечеря — каза той, — така че ще бъдем сами.

Той хвърли един вестник на масата и даде знак на келнера да му донесе бира.

Амели въздъхна.

— Единственото, което наистина желая, е да видя Леони — каза тя, — но баба смята, че ще отнеме няколко дни да се свържем с нея и да уредим среща. О, как искам да мине това. О, Себастиау, толкова съм нервна.

Той я погледна със съчувствие, разбира се, че ще бъде нервна, кой не би бил при тези обстоятелства? Бе останал вцепенен, когато тя му каза, че Леони е нейната майка… бе му казала и още нещо… Той не й бе задавал въпроси, но трябваше да дойде с нея. Не можеше да я остави сама да се изправи срещу това, трябваше да има нечие силно рамо, на което да поплаче. Той се намръщи и взе вестника. Да й каже ли? Как би могъл да не й каже? Отвори на страницата, където името на Леони бе изписано с главни букви и я подаде на Амели.

— Ето — тихо каза той, — можеш да я видиш довечера, ако искаш.

— Прощално представление — зачете тя. — Леони в Операта довечера в осем. — Думите затанцуваха пред очите й… това бе нейната майка, тя щеше да бъде там довечера! Леони бе реална! — Трябва да я видя, Себастиау — можем ли да отидем? Ако я видя първо на сцената, може би ще ми бъде странно после, когато се срещнем. Ако — добави тя тихо — все още имам кураж за това.

Роберто погледна часовника си.

— Вече е седем — каза той, — по-добре да вървим. Ако е прощалното й представление, ще бъде претъпкано.

Себастиау си пробиваше път с лакти през навалицата пред театъра. На касата имаше надпис: „Няма билети“, но той знаеше, че спекулантите ще продават отпред. И наистина! Хвана мъжа за ръката, бързо заговори с него и те ядосано се спазариха нещо на френски. Билетите бяха безумно скъпи, но местата им бяха добри — по средата на реда на първия балкон. После си проправи път до стъпалата, където тревожни го чакаха Амели и Роберто.

— Взех — извика той и им махна, докато се придвижваше до тях.

— О, знаех си, че ще успееш — извика Амели. — Себастиау, ти си толкова умен, винаги знаеш как да оправиш нещата.

Роберто внезапно изпита ревност към брат си. Искаше му се Амели да казва такива неща на него.

— Да вървим тогава — прошепна той и хвана ръката й.

Това е, помисли си Амели, оглеждайки големия театър в стил рококо. Всички тези елегантни хора във вечерно облекло, които се тълпят на партера са дошли тук да видят майка ми… всички те я познават по-добре от мен, знаят какво да очакват… и каква е тя. Нервно оправи полата си, сложи косата си зад ушите и се наведе напред, за да наблюдава непрекъснатия поток от хора, които заемаха местата си на балконите, искаше й се да бе имала време да се облече по-подходящо за случая. Но ако бе имала време, можеше да промени решението си. Оркестърът зае местата си и изведнъж всички започнаха да аплодират, когато диригентът се изправи пред него, покланяйки се на публиката, преди да вземе диригентската си палка и да започне увертюрата. Лампите угаснаха. Амели си пое дълбоко дъх. Усещаше ръката на Роберто в своята.

— Всичко е наред, Амели — прошепна той. — Тук съм, с теб.

Каро, в шумоляща копринена тафта, се забърза по пътеката между редовете с Алфонс, шепнейки нещо извинително, докато заемаха местата си на петия ред, централен партер.

— Слава богу — каза тя, — точно навреме сме. Бих се проклинала, ако изпуснех последното й представление.

— Видя ли колата отвън? — прошепна Алфонс.

Тя я бе видяла. Познатата тъмносиня кола бе паркирана точно срещу театъра.

— Не си смятал, че ще пропусне точно този път, нали? — шепнешком му отвърна. — Сигурна съм, че още не е загубил надежда да си я върне… почакай да прочете съобщението за женитбата й във вестниците. Тогава ще разбере, че е надигран. Почти изпита съжаление към Мосю. Той бе разбил живота си в напразното дирене на Леони и въпреки това никога не я бе обичал истински — или ако бе, то това беше странна любов. За всички тях изглеждаше толкова далечна — загубена в миналото, — но той още живееше с това, ден и нощ. Бе необикновен човек. При други обстоятелства можеше да бъде прекрасен мъж.

Джим стоеше зад кулисите с Леони, очаквайки момента, в който тя трябваше да се появи на сцената. Тя бе мълчаливо загледана напред, концентрирана върху музиката, вече откъсната от него. Беше я виждал да го прави хиляди пъти, да се променя от Леони, която той познаваше в екзотичната непозната на сцената и метаморфозата ставаше точно тук. Тя чакаше тихо, с наведена глава, заслушана в музиката и после, когато настъпи моментът, се изправи, отметна глава назад и пристъпи на сцената арогантно, сякаш изпращаше посланието си към публиката със стиховете на първата си песен. Това бе истинска магия и когато оркестърът изсвири началото, той почти започна да съжалява, че сега я изпитва за последен път.

Аплодисментите бяха ентусиазирани, докато крачеше по сцената, театърът се огласяше от тях и Леони се спря за миг, изненадана. А после вдигна ръце, сякаш за да ги приеме, и усмихната се поклони на публиката.

Амели хапеше устната си, опитвайки се да спре задаващите се сълзи. Тя се втренчи в сцената, в златистото, магично създание, усмихващо се на приветстващата го тълпа. Те я поздравяваха, викаха „Браво!“, а тя дори още не бе запяла. Искаха да й покажат, че я обичат. Ръката й стисна ръката на Роберто и той усети, че е влажна от пот, тя едва се сдържаше да не заплаче.

Себастиау наблюдаваше лицето й — всичко ли беше наред с нея? Тя просто се бе втренчила в Леони, попиваше я… можеше да сбъркаш профилите им — бяха еднакви.

Леони запя и Амели жадно се облегна напред. Нежна песен за пролетната любов, когато била много млада, когато целият свят бил пеперуди и цветя… но песента носеше скрито настроение на тъга, намек за загуба. Амели слушаше съсредоточено, искаше й се да бъде по-близо, искаше й се да може да я вижда по-добре. Леони бе много висока и стройна, косата й бе също като нейната, само дето бе сресана назад като златен облак, с малки плитчици на върха, украсени с лъскави маниста. Роклята й бе красива, но много дръзка, никога не бе виждала такава рокля преди… две тънки златисти ленти придържаха парче красив копринен плат точно над гърдите, което падаше право надолу до обутите й в сандали крака. Отстрани имаше цепки, така че можеше да крачи свободно из сцената, като златиста лъвица, пленявайки публиката.

Можеше ли тази красива, екстравагантна, пищна жена наистина да е нейната майка? Тя стисна ръката на Роберто по-здраво. Наистина ли изглеждаше като нея? Всичко й се струваше толкова далечно и толкова нереално. Амели тревожно погледна Роберто. Той улови погледа й и й се усмихна окуражително.

— Роберто… не изпитвам нищо към нея — тъжно прошепна тя, — не мога да усетя, че тя е моята майка. Тя е просто една красива непозната.

Марок бе на обичайното си място в дъното на партера и оглеждаше претъпкания театър със задоволство. Бе прекрасно галапредставление, всичко вървеше великолепно, публиката я обичаше — за тях тя бе идол. Той с усмивка си спомни първия концерт, колко уплашена бе тя — и колко нервен бе той заради нея. Всеки миг, когато тя бе на сцената, беше истинска агония за него… а сега само като я погледне човек. Направо бе жалко, че бе решила да се откаже. Но бе време Леони да изпита своето щастие. Бе работила усилено, както и той… и той лично нямаше да съжалява да каже довиждане на този начин на живот — винаги на път, в различен град, в различна хотелска стая… може би сега щеше да се установи на едно място и да се ожени — да се върне в хотелиерския бизнес.

Вратата се отвори зад гърба му и той се обърна да погледне, досещайки се кой може да бъде. Жил дьо Кормон му кимна, щом мина покрай него — сега вече те не се правеха, че не забелязват присъствието си, много отдавна се бяха отказали да се преструват. Копелето още изглеждаше добре, помисли си Марок, докато го гледаше, никога не би се досетил, че почти е осакатял при тази злополука. Нямаше следи от миналото по лицето му, нито от задните му мисли, от подмолните му планове, нито от налудничавата му страст — нито от насилието. Той бе останал небелязан от всичко това. Бе несломим. Това бе последната вечер, през която можеше да я види… какво щеше да прави сега? Бе прочел съобщението във вестниците и тогава бе разбрал, че най-накрая я е загубил. А после какво? Човек никога не можеше да бъде сигурен с Мосю; тъкмо, когато си мислиш, че се е отказал, той като че ли става най-опасен.

Погледни ги, помисли си Жил, втренчен в публиката, поглъщат я, попиват я. Глупаци! Не разбират ли, че никога не могат да познаят истинската Леони… само аз я познавам? Той се облегна на стената, искаше му се кракът му да не го боли толкова. Какво щеше да прави сега тя, когато се отказваше? Дали щеше да се скрие във Вилата и да работи в любимата си градина? Искаше му се никога да не й бе давал нотариалния акт за Вилата. Ароматът на жасмин от стръкчето в бутониерата му се носеше из топлия въздух и той затвори очи, представяйки си я както някога. Щеше да й изпрати жасмин и тази вечер, разбира се, затова го бе взел. Тя винаги запазваше жасмина в гримьорната си, знаеше това. Никога не го изхвърляше… пазеше го — да й напомня. Погледни я как върви по сцената точно както на партито на Каро онази вечер, когато за пръв път я видях. Леони, Леони, ако само можехме да върнем часовника назад. Но аз никога няма да се откажа от теб, никога.

Като любовна връзка е, помисли си Леони, между мен и публиката. Каквото и да правя днес, те са готови да ме обичат. Тя се поклони още веднъж, а те още веднъж я извикаха на бис, обърна се да се усмихне на Джим, който стоеше зад кулисите, а после на диригента, който изчакваше знака й. Тя му кимна и се премести в центъра на сцената, когато лампите угаснаха. Сама в малкия кехлибарен кръг от светлината на прожектора, с наведена глава, стегнато тяло, леко разтворени крака. Публиката затаи дъх за онова, което предстоеше, докато музиката нежно започна да извива своята мелодия. Тя бавно повдигна глава и се загледа в тях, без да се усмихва, силна, красива. Ниският й страстен глас галеше разгръщащите се думи на песента, която Жак бе написал за нея, онази, която я направи известна, песента за любовта й към един мъж, за неговото докосване, за ласките му. Музиката притихна и светлото петно от прожектора изчезна постепенно в тъмнина и мълчание. Изведнъж публиката стана на крака, аплодираха я и я поздравяваха, а сцената отново се освети, започнаха да хвърлят букети на сцената, молеха за още. Леони си бе отишла. Бе изпяла последната си песен.

Групичка сценични работници също я аплодираше, когато прегърнати с Джим влязоха в пустия коридор зад кулисите. Спряха се пред вратата на гримьорната й и тя се обърна да погледне назад.

— Това е, скъпи — каза му и въздъхна щастливо, — оставих Леони там на на сцената. Сега сме само аз и ти.

Той нежно я целуна.

— Така и трябва да бъде, мисис Джеймисън — отвърна й и отвори вратата.

Шоколад се прозя и се протегна под светлината на нощната лампа, а те се засмяха.

— Вече не си театрална котка, Шок — триумфиращо извика Леони, — вече сме свободни!

Джим извади една бутилка шампанско от купата с лед и я отвори с драматичен жест точно когато на вратата се появи Марок, следван от Каро и Алфонс.

— Точно навреме — извика той и им наля, — тъкмо щяхме да си пийнем на воля.

Леони се хвърли на врата на Марок.

— Тъжен ли си, Марок? — попита тя.

— Не, не съм тъжен, бе фантастично сбогуване. Казват, че е по-добре човек да се оттегли, когато е на върха — а ти никога няма да можеш да повториш върха на тазвечерното представление.

— Така е, Леони — каза Каро, настанявайки се на дивана с шумолящата си сапфирена коприна. — Аз едва не се разплаках, сигурна съм, че и Алфонс… наложи се да избърше очилата си, във всеки случай.

— Знаеш, че съм сантиментален, когато става дума за Леони — отвърна Алфонс. — Да пием за вас двамата… и за истинската любов.

— С удоволствие пия за това — усмихна се Джим. — И за бъдещето.

— Извинете ме, мадам — портиерът подаде главата си през вратата, — но тук едни млади хора настояват да ви видят.

— Сигурно има тълпи от хора, които биха искали да те видят днес — засмя се Каро.

— Наистина не мога да се видя с никого точно сега — каза Леони, — моля ви, кажете им, че съжалявам, но съм ужасно уморена.

— Те твърдят, че ги познавате… изпращат ви бележка, мадам, казаха ми, че трябва да я прочетете веднага, много е важно.

Марок взе бележката и й я подаде. Бе просто парче хартия, откъснато от тетрадка, а почеркът бе непознат, закръглен и момичешки. Тя погледна подписа накрая. „Амели“. Амели? После бавно я зачете.

Вцепенена от тоталния шок, Леони още не сваляше усмивката от лицето си. Втренчваше се в думите, препрочиташе ги отново и отново… Амели бе тук…

— Какво има, Леони, какво се е случило?

Гласът на Каро сякаш идваше от много далеч… тя отмести поглед от бележката.

— От Амели е — отвърна тихо, стараейки се да овладее гласа си, — от моята дъщеря. Тя е тук.

Каро взе бележката от разтрепераната ръка на Леони и бързо я прочете.

— Господи — извика след това, — от Амели е. Джим, какво ще правим?

Леони стоеше бледа и застинала пред тоалетката си.

— Разбира се, че ще я видя — каза тя. Цялата трепереше и Джим я хвана за ръката, за да я успокои.

— Сигурна ли си, че си добре? — тихо попита той. — Това може да почака, докато премине шокът. Можеш да я видиш по-късно. Ще й кажа да дойде в хотела.

— О, но аз искам да я видя… трябва да я видя сега, веднага. Чаках толкова дълго и сега тя сама дойде при мен… просто внезапно се появи…

Марок разтревожен погледна Алфонс. Същата мисъл бе минала и през неговата глава. Обстоятелствата, които през всичките тези години толкова се бяха старали да избягват, най-сетне се бяха стекли. Всички — Леони, Мосю и Амели бяха тук, под един и същ покрив.

— Ще отида да я доведа.

Джим се запъти към вратата, а Леони отново се отпусна в креслото си и се загледа след него. Шоколад припълзя от тоалетката, сви се на коляното й и започна да мърка, а тя постави хладната си ръка върху мекичката й козина. В стаята настъпи мълчание, останалите се споглеждаха неспокойно.

— Да те оставим ли сама, Леони? — внимателно попита Каро.

— Не. Не, не си отивайте. Вие сте посветени в това от самото начало… вие сте все едно нейното семейство. Моля ви, останете с мен.

Амели чакаше със Себастиау и Роберто пред вратата за сцената.

— А ако не пожелае да ме види? — нервно прошепна тя. Сама долови паническия трепет в гласа си и се опита да го контролира.

— Ще иска — уверено отвърна Роберто, — но предполагам, че отначало ще бъде малко шокирана. Амели, мислиш ли, че е по-добре да я видиш насаме? Искам да кажа, трябва да помислим и за нея. Може да не й хареса някакви непознати да са там в такъв момент.

Себастиау се съгласи с това.

— Можем да те почакаме навън. Това е много личен момент, а ние дори не я познаваме.

Амели си пое дълбоко дъх, когато един мъж се появи в коридора и закрачи бързо към тях.

— Добре — каза тя, — ще отида сама.

Джим погледна трите руси млади лица, които се взираха очаквателно в него, двама младежи, загорели, приятни на вид — и едно момиче. Той занемя, тя можеше да бъде Леони. Само бе по-млада. Но нямаше грешка. Портиерът я наблюдаваше любопитно зад очилата си — дори с лошото си зрение не бе пропуснал приликата.

— Здравей — Джим й подаде ръка. — Разбира се, ти си Амели — човек не може да те сбърка. Аз съм Джим Джеймисън, Леони ме помоли да те заведа в гримьорната й.

— Приятно ми е да се запознаем — любезно отвърна Амели, — това са моите братовчеди, Роберто и Себастиау ду Сантус.

— Ще те почакаме навън, Амели — каза Себастиау, отстъпвайки назад към вратата. — Помни, че сме тук.

— Не се страхувай — прошепна Роберто и с неохота се обърна, докато тя се отдалечаваше с Джим по дългия боядисан в зелено коридор.

Джим я погледна как върви мълчаливо до него, с изправени рамене, вдигната брадичка, готова да се изправи срещу всичко. О, тя бе истинска дъщеря на Леони.

— Майка ти е малко шокирана — каза той, когато стигнаха до вратата, — но това е разбираемо, нали? В края на краищата, всичко стана толкова внезапно. Но тя много иска да те види.

Амели го погледна с кехлибарените очи на Леони.

— Наистина ли? — гласът й бе тих, несигурен.

Той преметна ръка през крехките й рамене.

— Не е минал и ден, без да си мисли за теб — тихо каза той, — ти си най-важният човек в живота й.

Той отвори вратата и й направи път да мине пред него. Четири чифта очи се насочиха към нея и тя притеснено се дръпна.

Една малка кафява котка се отърка в краката й, мъркайки. Амели погледна златистата жена, седнала в креслото до тоалетката. Дори с грим и рошава тя изглеждаше точно като нея. Дори и да бе имала някакво съмнение, сега вече то бе изчезнало — това безспорно бе нейната майка.

Леони се приближи до нея и взе ръцете й в своите.

— Амели — нежно каза тя и й се усмихна, а лицето й бе така близо до нейното. — Толкова често съм се питала какво ще ти кажа, ако някога отново те видя, а сега не мога да мисля за думите… Ти ме направи много щастлива. Винаги съм си мислела, че аз ще бъда тази, която трябва да те намери — но сега ти ме намери.

Тя я целуна по бузата.

Амели примигна, за да не се разплаче.

— Щастлива съм, че съм тук, мадам — срамежливо каза тя, а после пламенно добави: — О, разбирате ли, мадам, когато научих за вас, трябваше да ви видя… трябваше да се запозная с вас и после…

— Да? — внимателно я подкани Леони, като все още държеше ръцете й.

— И после щях да знам коя съм аз.

— Е, а сега знаеш… какво си мислиш?

— Мисля си, че сте красива — предпазливо отвърна Амели.

Леони посочи към останалите, които стояха и ги наблюдаваха.

— Тези приятели те познават от времето, когато беше бебе — нежно каза тя. — Те са те държали на ръце, пазили са те, обичали са те. Те също са част от твоя живот.

Каро най-сетне излезе от вцепенението си и въздъхна. Не бе разбрала за него, нито за това, че ръцете й трепереха. Трябваше да направи нещо, за да разреди напрежението. Тя остави чашата с шампанско, която държеше, и се приближи към Амели.

— Аз съм Каро Монталва — усмихна й се, — а майка ти е права. Аз те държах, когато беше бебе, и дори тогава беше много хубава. Не мога да ти опиша колко съм щастлива да те видя сега. — Тя прегърна Амели и я притисна. — Джим, налей шампанско на всички… днес стана истински празник.

Марок държеше Леони под око. Тя бе нервна, несигурна какво прави. Очевидно се страхуваше да не изплаши момичето, като показва твърде много чувства. Той се усмихна на Амели, когато любезно си подадоха ръце, спомняйки си как я бе водил на дълго пътуване от Мантон до Тур.

— А това е Алфонс — каза Каро. Алфонс й целуна ръка.

— Щастлив съм отново да се запозная с теб, Амели. Виждам, че баба ти добре се е грижила за теб.

— Значи вие познавате баба? — Амели бе изненадана, но тази вечер всичко бе изненадващо.

— Да, познавам я, моля те, предай й моите почитания.

— Но тя е тук с мен. В хотела, искам да кажа. Мадам… — Леони трепна при тази дума; но какво бе очаквала тя? Че може да я нарече мамо? Как би могла? Те си бяха просто непознати. Искаше да стисне Амели в прегръдките си, да я прегърне силно, да покрие сладкото й личице с безбройни целувки, да погали косата й, да си приказва с нея за дрехи и за момчета. О, Господи, печално си помисли тя, искам да бъда нейна майка.

— Мадам… сигурна съм, че баба би искала да ви види всички.

— Разбира се — усмихна се Леони, — ние трябва да я видим. А Едуар? Той с вас ли е?

— Едуар искаше много да бъде тук, но трябваше да замине във Флорида. Той специално ме помоли да ви предам приятелските му чувства към вас. Точно Едуар ми разказа всичко за вас — тя седна до Леони. — Той ми каза колко прекрасна сте била и колко красива… и че не сте искала да ме оставите.

Леони протегна ръка да погали косата й.

— Никога няма да разбереш колко не исках това — прошепна тя — и колко ми липсваше.

Амели й се усмихна с усмивка, която излъчваше такова заразително щастие, че всички, които я гледаха, се стоплиха от това.

— О, и вие ми липсвахте… — извика тя и се хвърли на врата на Леони. — О, мамо, толкова ми липсваше.

Себастиау и Роберто стояха най-горе на широките стъпала към театъра и наблюдаваха как хората се разотиваха в таксита, лимузини или пеша, отправяйки се към оживени ресторанти, усмихнати и бъбрещи си, все още под влияние на представлението.

— Питам се какво ли става? — нервно каза Роберто.

Себастиау слизаше и се качваше от най-високото стъпало на следващото.

— Надявам се да е добре.

Той погледна часовника си, бяха минали петнадесет минути… Ситуацията едва ли бе лесна както за нея, така и за майка й.

Имаше нещо познато в колата на отсрещния тротоар, дългата тъмносиня кола на дьо Кормон. Разбира се, това бе колата на бащата на Жерар! Възможно ли бе Жерар да е тук? Не. Това бе дукът — ето го там, приближаваше се към колата. Себастиау се втурна надолу по стълбите.

— Сир? — извика той. — Сир…

Дьо Кормон изненадан вдигна поглед.

— О, това бил Себастиау… Не знаех, че си се върнал във Франция. Как си? — разтърси ръката му той. — Жерар знае ли, че си тук?

— Не, сър — усмихнат отвърна Себастиау. — Бе непредвидено пътуване, всъщност пристигнахме този следобед. Това е брат ми, Роберто. Роберто, това е дук дьо Кормон.

— Радвам се да се запознаем, сир — любезно каза Роберто, — Себастиау често е споменавал колко любезни към него сте били вие и вашето семейство, когато е бил в Париж.

— Е — каза Жил, — накъде сте? Мога ли да ви закарам? Или може би дори сте свободни за вечеря? Ще се радвам да ми правите компания.

— Благодарим ви, сър, но страхуваме се, че не можем. Сега чакаме нашата братовчедка, а после трябва да се върнем в хотела. Но ще кажете ли на Жерар, че сме отседнали в „Риц“ — аз ще му се обадя утре!

— Утре? Но Жерар е извън града… той замина за Лондон по работа, ще се върне след няколко дни. Още държи някогашния ви апартамент, нали знаеш, изглежда, му харесва да живее там. Е — бързо добави той, — по-добре да тръгвам. Наминете някой ден, Себастиау — и ти, също, разбира се, Роберто.

Той им махна, когато се качи в голямата кола.

Загледаха се след него, когато потегли с бръмчене по почти безлюдната улица.

— Винаги ми се е струвал — състрадателно каза Себастиау — толкова отчаян човек.

Леони следи с поглед Амели като ястреб, помисли си Каро, наблюдава всяко нейно движение, вслушва се във всяка дума с такова внимание… запасява се с впечатления, защото знае, че ще я загуби отново. Какво друго може да направи?

Тя знаеше, че Мосю е там навън — и чака. По дяволите, защо просто не му кажеше да върви по дяволите, че Амели е нейна и никой не може да я нарани, защо просто не му се надсмееше, не наречеше цялото му поведение блъф, защо? Каро отчаяно погледна Алфонс. Тя знаеше защо. Защото така Леони рискуваше живота на Амели, ето защо… а Мосю веднъж вече бе убил.

Дори сега, седемнадесет години по-късно, тя се страхуваше.

— Но вие трябва всички да дойдете и да вечеряте с нас утре — каза Амели с една новопоявила се увереност, — сега, когато се познаваме… — тя се засмя и отпи от шампанското си, — моето ново семейство. О… забравих. Роберто и Себастиау.

— Приятелите ти? — каза Джим.

— Братовчедите ми. Те ме чакат навън. Трябва да се върнем при баба. Нали разбирате, тя дори не знае, че сме тук. Трябваше да почакаме, да ти пишем или първо да ти се обадим, но когато разбрах, че си тук, се страхувах да не пропусна шанса си. Не можех да чакам, нали разбираш. — Тя извинително погледна Леони. — Винаги съм била нетърпелива — въздъхна тя.

Леони се засмя.

— Но толкова скоро ли трябва да те загубя? Ние тъкмо се намерихме.

Амели се изправи засрамена, искаше й се да избяга… сякаш в тази стая всички тези хора, всички тези чувства я бяха притиснали. Тя неуверено погледна към тях. Владееше се, но не знаеше колко още ще издържи. Част от нея разпознаваше Леони като своя майка, но друга крещеше, че тя все още е просто една непозната. Искаше да се хвърли на врата й — но същевременно и да избяга.

— Трябва да вървя — предпазливо каза тя, — но ние ще се срещнем отново утре.

Леони хвана ръката й.

— Ще те изпратя до вратата.

Коридорът се показа празен срещу тях, докато вървяха ръка за ръка към тежката желязна врата.

— Знам как се чувстваш — тихо каза Леони. — Ти си част от мен и аз съм част от теб… но сме си непознати. Ще трябват много срещи, може би дори много години, Амели д’Орвил, но ти си моя дъщеря и един ден ние наистина ще се опознаем.

Тя нежно целуна Амели по двете бузи и нежно притисна лицето й в ръце.

— Последния път, когато правех така — прошепна Леони, — ти беше бебе, а сега си почти жена. Но аз не те забравих.

Амели я прегърна, сълзите й потекоха.

— Сега съм тук — успокоително каза тя. — Всичко ще се оправи.

Леони я наблюдаваше как си тръгва, затичвайки се по алеята към улицата, обръщайки се на ъгъла, за да й махне. Тя винаги си бе представяла колко ще е щастлива, ако отново види Амели, но никога не бе осъзнавала, че ще се чувства така.

— Амели! — взе я в прегръдките си Себастиау и я притисна силно. — Добре ли си?

— Не знам. Просто не знам, Себастиау. Бе твърде много. Тя е толкова красива, хубава и нежна… и аз я обичам… но я чувствам като непозната. Себастиау, не знам какво да й кажа, какво очаква тя от мен. О, не знам как да го обясня…

— Добре, добре, не се опитвай — успокоително каза той, — да се връщаме в хотела и да обмислим нещата.

Роберто хвана ръката й.

— Много трудно ли беше? — със съчувствие прошепна той.

— Беше трудно само заради мен, Роберто — тя бе прекрасна. Може би за нея бе по-лесно, тя винаги е знаела за мен, винаги си ме е спомняла. Но аз не знаех, че съществува. О, толкова съм объркана.

— Не се тревожи — каза той и здраво хвана ръката й, — ще се погрижим за всичко. Всичко ще се оправи, Амели.

Разговорът секна, когато отвори вратата, и тя разбра, че сигурно са си приказвали за нея.

— Е? — попита ги със слаба усмивка.

— Мисля, че е по-добре да ви оставим сами с Джим — каза Каро. Кафявите й очи погледнаха със съчувствие Леони. — Радвам се, че Амели те намери — мило добави тя, — че най-накрая я видя.

Леони се загледа след тях, докато мълчаливо напускаха стаята.

— Хайде, скъпа — каза Джим, — да си вървим в къщи.

Той я загърна с пелерината и пъхна Шоколад под мишницата й, и те закрачиха заедно по коридора за последен път. Тя се обърна, за да погледне назад. Още усещаше аромата на жасмин.

Леони седеше до Джим в колата, държеше Шоколад на коляното си.

— Знаеш, че Мосю беше в театъра — спокойно проговори Джим, — в дъното, както обикновено.

Мосю! За пръв път в живота си бе забравила за него! Малката котка потръпна и измяука към нея, все едно се оплакваше. Леони усети, че струйка пот избива по гърба й. Амели е била в театъра с Мосю… той може да я е видял… можеше ли наистина да знае?

— Сигурен съм, че не знае — каза Джим, усещайки за какво си мисли Леони. — Но ако Амели остане тук и ако се срещнете отново, ще научи.

— Какво да правя? — тихо попита тя.

Той я погледна, сгушена до него.

— Само ти можеш да вземеш това решение — каза накрая, — само ти знаеш на какво е способен той. Ако смяташ, че вече не представлява заплаха…

— Не. Той още е заплаха. — Жасминът още бе в гримьорната й… и той пак бе дошъл там, в дъното на театъра — и когато си отидеше у дома, във Вилата, яхтата му още щеше да бъде в залива.

— Мили Боже — извика тя, — ще се освободя ли някога от него!

Джим хвана ръката й и силно я стисна.

— Един ден. Обещавам ти, Леони. Един ден аз ще се оправя с него.

59.

Изабел се вгледа в колоните, обграждащи портата на Шато д’Орвил — грифоните, които някога ги бяха увенчавали, сега украсяваха входа на Вила д’Орвил в Рио.

— Пренесохме ги с нас — каза тя, посочвайки на Амели мястото, където бяха стояли в продължение на триста години.

— О, бабо — въздъхна Амели, — как сте могли да напуснете това място?

Паркът се разгърна пред тях, първо горите, после шубраците от бук, сребърна бреза и ясен, а след това блясъкът на реката през дърветата, лъкатушеща по края на имението, докосвайки голямата полегата южна ливада с малкия си приток, убежище за патици, лебеди, диви гъски и чапли, както и за речните видри и стотиците други малки създания. Ливадите приличаха на гладки кадифени покривки, осеяни със сенчести дървета, дъб и кестен и укрепени от засадени с цветя тераси в синьото, лилавото, розовото и жълтото на късната пролет.

— Сега ще видиш къщата — каза тя на Амели, стисна ръката й по-здраво и нетърпеливо се наведе напред, — точно след този завой. И ето я, познатият жълто-сив камък, солидните очертания, високите прозорци, в които винаги се отразяваха слънчевите лъчи… тя усети, че в очите й се появяват сълзи. Хубаво бе да се завърнеш.

— Прекрасно е — извика Амели, — много красиво.

През прозореца на колата Роберто гледаше безразборно построените стари къщи, покрай които се виеше пътят. Тя бе права, бе прекрасно. Място като това даваше усещане за солидност и сигурност… имаш чувството, че тук не може да се случи нищо извънредно, че животът е подреден и планиран и не съществува тъмна страна на нещата. Въздухът бе чист и свеж, нямаше я влажната тропическа жега, която те възбужда, надсмива се над тялото ти, събуждайки у него все по-диви желания. Какво ли е, мечтателно се замисли той, да си човек, който живее в тази къща, следва традициите, пази семейната чест… с жена като Амели до себе си, прям, честен и силен?

Те последваха Изабел по широките стъпала на нейния някогашен дом, внимавайки да не смутят спомените й, но изведнъж тя се спря, за да се полюбува на позната гледка.

— Дойдох тук като млада булка — каза тя с лека усмивка, — когато бях на осемнадесет. Преживях много щастливи години… години, изпълнени с любов, но не искам да си мислите, че това завръщане е печално. Откакто отведох Амели в Бразилия, животът ми се промени и обогати, самата аз също съм се променила. Не съм същата жена, която някога живееше тук. Моят дом е с всички вас, в Рио.

— Бабо — извика Амели и я прегърна, — не знам какво бих правила без теб.

Голямата входна врата стоеше отворена в топлия пролетен ден, но Изабел натисна звънеца и отново чу познатия му звън да отеква из старата къща. Прекрасно бе, че Леони им бе предложила да дойдат тук… всичко си бе същото, по-късно си помисли тя наум, само че сега пълно с деца. Макар че не й бе лесно да приеме, че Леони няма да може да види отново Амели. Ако не беше нейният мил съпруг, Изабел нямаше да може да повярва, че това е истина след всичките тези години, но той я бе убедил. Колкото и странно да бе това, Амели го бе приела спокойно.

— Запознах се с нея, бабо, и съм щастлива — бе казала тя. — Леони е моя майка и аз винаги ще я смятам за такава, но ние сме си непознати. Не знам какво да й кажа. Тя не знае нищо за мен и за моя живот… откъде да започнем? Как? Бабо, аз почти се радвам, че няма да я видя отново.

На Изабел й стана мъчно за нея, тя бе спечелила нещо само за да го загуби отново.

— Ти пак ще я видиш, Амели — бе й казала тя, — по-късно, когато си по-голяма. Един ден ще имаш нужда от майка си и тогава ще отидеш при нея.

Те с нежелание напуснаха Париж същия следобед и съобщиха на изненаданите Себастиау и Роберто, че са решили да посетят замъка и после да продължат на юг към Италия… ще отидем във Флоренция и Венеция, бе обещала Изабел на Амели.

Шум от забързани стъпки се разнесе от дъното на салона и изведнъж се напълни с деца. Те се наредиха от двете страни на гостите и една усмихната млада монахиня дойде да ги поздрави.

— Съжалявам — извини се тя, — искахме да сме готови за вас. Децата си бяха намислили поздравления, но ви очаквахме малко по-късно.

Четиридесет нетърпеливи малки личица им се усмихнаха и в един глас извикаха: „Добър ден!“ Най-малкото момиченце припряно започна да си вдига чорапите и подари на Изабел букет полски цветя, набрани рано сутринта по ливадите около замъка и завързани с тънка трепкаща панделка на фльонга.

— Колко е хубав — извика Изабел и целуна по бузата четиригодишното жадно за одобрението й момиченце, — това са най-прекрасните цветя, които някога съм виждала.

Познатият слънчев аромат я върна десетилетия назад в пролетните ливади и постланите с див зюмбюл горски полянки.

— Мислехме, че ще е най-добре децата сами да ви разведат наоколо — каза сестра Агнес, — макар че, разбира се, едва ли има нужда. Ако предпочитате, просто можете да обиколите, където пожелаете… не бих искала да смущаваме усамотението ви.

Изабел хвана за ръка четиригодишното момиченце.

— Не бих могла да си представя по-добър начин да видя някогашната си къща от компанията на децата — отвърна тя с усмивка, докато вървяха през салона, — а след това бих искала да посетя параклиса сама.

Амели се изниза през вратата на малкия параклис и закрачи обратно по пътечката, която водеше към замъка, спирайки се за малко, за да погледне гробницата на д’Орвил. Нейната бледа мраморна повърхност бе украсена с крилати ангели, възвестяващи с тръби славата на Бога, а белите закръглени херувимчета, които играеха по края, можеха да утешават с вида си. Букетът от диви цветя на Изабел лежеше там, под надписа в памет на нейния съпруг, Жан-Пол, и сина й, Шарл. Импулсивно Амели претича през тревата към гробницата, наведе се над нея и допря топлата си буза до хладния мрамор.

— Щях да те обичам — прошепна тя. — Сигурна съм, че щях да те обичам, татко, ако те бях познавала.

Отстъпи назад, загледана в ангелите, които сякаш очакваха някакъв знак, а после се обърна и закрачи през тревата към алеята, която водеше към замъка.

Изабел бе поискала да остане за малко сама в параклиса и Амели я бе оставила със спомените й. Покой, мислеше си тя, докато бавно крачеше по алеята под жълто-зелените дървета, това усещам тук. Близо съм до баща си, тук е израснал той, аз познавам всички тези места — алеите, брега на реката, терасите с цветя — от разказите на баба. Сякаш тук е моят дом. А сега си имам истинска майка — не някаква неясна мечта. Един ден с нея ще се опознаем, но засега съм доволна — и знам коя съм.

— Амели.

Роберто й махна от другия край на тунела от листа, тя се затича и се хвърли в прегръдките му, а той я завъртя във въздуха.

— Роберто, толкова съм щастлива — извика тя, — това място е прекрасно, сякаш разрешава всичките ти проблеми.

Ръка за ръка те закрачиха надолу към реката.

— Бих искал да остана тук завинаги — каза той, докато гледаха как дивите патици се плъзгат по повърхността на водата и пляскат с криле — и наум добави: — никога повече не искам да виждам Диего.

Буйната коса на Амели се развяваше от бриза и тя сякаш едва се сдържаше да не политне, изпълнена с енергия, готова за онова, което ще се случи после.

— Амели д’Орвил — нежно каза той, — обичам те. Ще се омъжиш ли за мен?

Кехлибарените й очи се разшириха от изненада, последвана от изражение на такова задоволство и щастие, че той не можа да се сдържи и целуна усмихнатите й устни. Тя се засмя под целувката му и се измъкна, затича се към брега и застана неподвижна за миг, загледана в него, усмихната от истинската радост, която изпитваше.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб — триумфиращо извика тя, разтвори широко ръце и ги вдигна към небето. — Винаги съм знаела, че ще се омъжа за теб, Роберто ду Сантус. — После заподскача като младо животинче напролет. — На моя седемнадесети рожден ден!

Той изтича при нея, а тя, смеейки се, побягна по пътеката и закачливо се обърна да го види.

— Мога да тичам по-бързо от теб — извика му през рамо.

— Не можеш — отвърна й той, настигайки я. — Виждаш ли!

Хвана я за ръцете и я обърна през смях към себе си, прегърна я, а тя покри лицето му с целувки. А после той я целуна, вкусвайки сладките й свежи устни, а Амели се притисна по-близо в прегръдките му. Това бе истинското щастие и сега то бе негово. Никога вече нямаше да вижда Диего.

60.

Джим седна на терасата с вестника в ръце и погледна към градината, където Леони засаждаше широка лека с теменужки около дървото на Беби. Шоколад се бе протегнала на тревата наблизо и той чуваше слабо гласът на Леони да говори нещо на котката. Усмихна се, сигурно й разказваше за Амели. Непрекъснато говореше за Амели от миналата седмица насам, когато се бяха срещнали, повтаряйки си че няма право да бъде тъжна, защото поне сега я познава, знае как изглежда дъщеря й, как звучи гласът й, какво е да я прегърнеш, да я целунеш — и бе сигурна, че един ден ще я види отново. Един ден, когато бъде свободна и Амели се нуждае от нея, тогава щяха да бъдат заедно. Той не знаеше как подобно решение се бе родило от дълбините на отчаянието й — да отпрати Амели — отново, — но то се появи и тя бе щастлива.

Отново се зачете във вестника. Имаше съобщение, заглавието казваше всичко. „Леони се омъжва тайно… Мисис Джеймз Джеймисън, съпруга на американски магнат“. Той се усмихна, като го прочете. Защо всички американски бизнесмени за европейците автоматично се превръщат в „магнати“, запита се. Във всеки случай, най-сетне бракът им излезе наяве.

— Джим — махна му тя, — отивам до пътя, за да проверя пощата. Помоли мадам Френар за малко прясно кафе, моля те — и за няколко кифли, умирам от глад.

Той остави вестника и влезе вътре. Обичаше тази къща толкова, колкото и тя, харесваше хладните й дебели варосани стени и подовете, покрити с теракота, сводестите входове и високите, зелени капаци на прозорците, харесваше му онова, което бе добавила тя, постилайки меки килими на полираните подове и закачайки интересни платна на стените, поставяйки в стаите меки кресла за отмора. Мястото се бе превърнало в истински дом. Той мина през стаята им. Прозорците стояха отворени на слънцето, а слънчевите лъчи осветяваха статуята на Сахмет — все още с лице, обърнато към стената.

— Почти те надвих — закани й се той и продължи по коридора.

В просторната хладна кухня ухаеше на билки, цветя и пресен хляб. Върху изтърканата борова маса бе истински хаос от кани и кошници, а едно парче агнешки врат лежеше в плоска чиния, мариновано във вино и дафинов лист. Вечерята, одобрително си помисли Джим, докато си отрязваше парченце пушена шунка.

— Мадам Френар — извика той, — може ли малко кафе?

Тя усмихната се разтича.

— Ще ви го донеса на терасата.

— Благодаря ви… и малко кифли, моля ви, за Леони.

Джим се върна на терасата, наслаждавайки се на бавния ритъм на деня. Леони вече седеше край масата, зачетена във вестника.

— Нищо друго — каза тя, — само бележка от Каро. О, има и едно писмо за теб от Марсилия.

Той бързо го отвори, бе от двора за лодки на Легран — мъжът, когото търсеше, бе кандидатствал за работа миналата седмица, но не се бе върнал, за да започне. Той ликуващо вдигна поглед. Това бе първата реална стъпка… мъжът бе жив — и бе тук, на юг. Поне бе попаднал на следа. Видя, че и Леони чете писмото си — и предпазливо пъхна своето в джоба си. Още нямаше да й казва, щеше да изчака, докато е сигурен.

Жерар дьо Кормон се наслаждаваше на разходката до Ил Сен Луи. Небето бе безоблачно синьо, слънцето грееше и всяко малко градско врабче и гълъб се перчеха, сякаш се намираха на някой отрупан с листа селски път. Париж бе оживен и излязъл по тротоарите, портиерките седяха с черни чорапи и шалове пред слънчевите входове и плетяха бели бебешки жакетчета, строителите се трудеха, съблечени до кръста заради новопоявилите се горещини, а розовобузи момичета в хубави бухнали рокли флиртуваха с младежи в официални ризи на масите под цъфналите кестени в кафенетата с тераси. Лятото почти бе дошло, само не и в голямата къща на Ил Сен Луи.

Икономът затвори вратата зад него, пресичайки слънчевата светлина и въодушевлението му от хубавия ден започна да избледнява. Тук не се усещаше радостта от ранното лято, само безупречно полираното величие на отдавна умъртвените години.

— Баща ми в къщи ли е? — попита той, докато минаваше през салона, а стъпките му отекваха в тишината.

— Можете да го намерите в кабинета му, сир — отвърна Бенет.

Вратата на кабинета бе затворена, той почука и влезе вътре. С мрачно изражение баща му вдигна поглед от бюрото си.

— Жерар — каза той, — не очаквах да се върнеш преди утре.

Гласът му звучеше уморено, а той изглеждаше обезкуражен, сякаш цялата радост на красивия летен свят навън го бе напуснала завинаги. Сега изглежда, помисли си Жерар, както когато почина Арман.

— Хванах нощния ферибот — каза той, стараейки се гласът му да звучи весело — и се радвам, че го направих. Такъв прекрасен ден — не можех да пропусна пролетния Париж. Мислех да обядвам в ресторанта в Булонския лес. Защо не дойдеш с мен, татко, можем да седнем навън на терасата и да си поръчаме бутилка вино, ще ти се отрази добре?

Никога, помисли си той, и през ум не ми е минавало да кажа на баща си, че нещо може да му се отрази добре.

— Не знам, Жерар. — Жил взе едни документи от бюрото си и започна да ги подрежда прецизно на две купчини пред себе си. — Имам работа.

— О, хайде, татко, остави поне веднъж работата. Искам да ми правиш компания.

— Така ли? — Въпросът бе произнесен с горчивина и Жерар ядосано настръхна. Какво очакваше от него? Отмести вестника от стола до бюрото и седна.

— Искам да те заведа на обяд, татко — повтори той. — Прекрасен ден и бих искал да ми правиш компания.

— Извинявай — уморено отвърна Жил, облегна се назад и затвори очи. — Да, добре. Само дай ми минутка да допиша тази бележка.

Жерар взе вестника. Бе внимателно сгънат на статията, разкриваща тайната женитба на Леони за мистър Джеймз Александър Омир Джеймисън III. Значи това беше! Как може още да го е грижа, зачуди се той, за жена, която не е виждал от шестнадесет години? Що за жена бе тя? Колко дълбоко бе това чувство… и защо той му бе позволил да разбие живота му?

— Между другото — каза Жил, вдигайки поглед от писмото, — срещнах приятеля ти Себастиау миналата вечер, помоли ме да ти кажа, че е в „Риц“.

— Себастиау? Но какво, за бога, прави той тук?

— Беше с по-малкия си брат Роберто в Операта… чакаха братовчедка си. Бяха ходили на прощалния концерт на Леони.

Жерар го погледна изненадан. Никога преди не беше чувал баща си да произнася името й. Може би сега, когато накрая бе загубил Леони, той щеше да приеме това и отново да започне да живее собствения си живот.

— Странно — каза той, все така непоклатимо жизнерадостен, — миналия път, когато бях със Себастиау, видяхме Леони във „Воазен“ и той се кълнеше, че тя е копие на малката му братовчедка… или по-скоро, че Амели изглеждала точно като нея. Каза, че това било странно, че тя можела дори да й бъде майка.

Мосю се втренчи в него. Какво говореше той… някаква братовчедка… Амели, която изглеждала точно като Леони? Гърлото му пресъхна, а гласът му заскрибуца, докато отправяше следващия си въпрос.

— Братовчедката на Себастиау… как каза, че се казвала тя?

— Амели. Тя е само на шестнадесет, но той е луд по нея. Казва се Амели д’Орвил.

Силна болка прониза ръката му по дължина и премина през рамото както в нощта, когато бе отишъл да намери Леони във Вилата. Жил занемя, облягайки се назад в зеленото кожено кресло… през всички тези години той е можел да я има, тя е била там в Рио, със Себастиау. О, Господи, какъв глупак е бил, толкова глупав да не го разбере. Всички тези пропилени години! А сега, тя бе тук в Париж. Ако можеше да намери момичето, най-накрая щеше да има Леони. Спазъмът се премести от рамото в гръдния кош, той извика и притисна ръка към сърцето си, същата стягаща, изгаряща болка.

Жерар скочи.

— Татко, какво ти е?

Погледът на Мосю срещна неговия, агонизиращ и невярващ.

— Бенет — извика Жерар и се затича към салона, — веднага повикайте лекаря. На баща ми му е много зле.

Икономът се забърза към телефона.

— Татко.

Сега Жерар говореше внимателно, но Мосю не го чуваше. Той дишаше бързо, на пресекулки. Очите му бяха затворени, а лицето му бе пребледняло и печално под буйната прошарена коса.

— О, татко — каза Жерар и хвана студената му ръка. — Не разбираш ли, че прекалено много се вълнуваш?

61.

В малкия двор с лодки в покрайнините на Ница бе просто истинска бъркотия от бараки, построени до самия прибой. Стържене на трион озвучаваше пясъчния двор, а няколкото мъже, които довършваха кила на една прибрана, дълга двадесет стъпки лодка, вдигнаха поглед от работата си, когато Джим се спря до тях.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — усмихнат каза той. Френският му бе със силен американски акцент и напълно разговорен, което винаги събуждаше достатъчно любопитство, за да му обърнат внимание. Той извади една банкнота, върху която бе изписано името на човека, когото търсеше и им я подаде.

— Търся този човек — каза той. — Това е името му, Марини. Той е червенокос, едър, може да се каже, че започва да напълнява.

Банкнотата изчезна в джоба на един син комбинезон.

— Червенокос — каза работникът, — да, това е Марини. Той работеше тук.

— Работеше?

— Да. Уволниха го преди един час — заради пиянство. Той никога не беше наистина пиян на работа, но винаги бе малко подпийнал. Това го правеше агресивен, нали разбирате… сби се няколко пъти тази сутрин — един път с шефа. Няма начин при това положение да си запазиш работата, нали?

— Със сигурност не — каза Джим, извади още една банкнота и му я подаде. — Знаеш ли къде живее?

— Закъсняхте, вече си тръгна… той никога не живее дълго на едно място. Трябва да е сменил поне три стаи за няколкото седмици, през които беше тук. Замина за Париж, каза, че там го чакат много пари — за които няма да му се налага и пръста си да мръдне, а не като нас, глупаците. Той е луд — продължи работникът и презрително се изплю на пясъка. — Ако го търсите — внезапно предложи той, — вероятно е отишъл на гарата да хване влака за Париж.

— Много благодаря — извика Джим, пресичайки двора. Следващият влак за Париж бе в дванадесет. Трябваше да стигне навреме.

Джим забеляза жертвата си, когато мина през бариерата, едра фигура в синя работническа риза, която се мъкнеше по перона и носеше малка торба. Наблюдава го, докато изчезна в едно купе втора класа, а после го последва надолу по перона, мина покрай вагона и небрежно погледна вътре. Марини бе седнал на последното свободно място. Хората вече стояха прави в коридора, а кондукторът проверяваше билетите.

— Париж — каза той, щраквайки билета на Марини и пристъпвайки към следващия.

Значи бе на път за Париж… за да си прибере парите, които го чакаха там, парите, „за които не трябваше да работи“. Изглежда, Марини най-сетне излизаше от скривалището си. Отиваше в Париж, за да намери Жил дьо Кормон.

Джим закрачи надолу по перона и седна във вагона първа класа, обмисляйки какви трябва да бъдат следващите му стъпки. Изведнъж всичко му се стори толкова просто и ясно. Нямаше смисъл да се изправя пред Мосю с доказателство за престъплението му… този убиец щеше да го направи вместо него. А той се обзалагаше, че Мосю ще му плати. Усмихна се. Точно това бе моментът да покаже на Мосю, че знае за убийството. Страхът да не бъде разкрито престъплението щеше да бъде ужасен. Той извади големия си златен джобен часовник и го погледна. Дванадесет. Влакът тръгваше точно навреме, както обикновено. Сега можеше и той да се отпусне и да се порадва на един хубав обяд. Бе много удовлетворителен ден.

Мари-Франс дьо Кормон отпиваше чая си от една безкрайно крехка чашка на розички, без да изпитва ни най-малко удоволствие от това. Жерар четеше вестник на баща си, а тя хладно ги наблюдаваше. Изобщо не трябваше да идва тук, Жил не означаваше нищо за нея — нито, предполагаше, тя за него. Виждам го единствено поради семейно задължение, бе предупредила тя Жерар, когато я помоли да дойде с него. Жерар замълча и тя се запита дали наистина можеше да разбере какво е да живееш с баща му без капчица любов през всичките тези самотни години. Бе млада, когато се омъжи за него, само на осемнадесет — а можеше да има щастлив семеен живот. Тя въздъхна и остави чашката; не беше жена, която би си намерила любовник, вместо това се бе отдала изцяло на децата си, дарила им бе цялата си грижа и любов.

Жил гледаше през прозореца, докато слушаше, предполагаше тя, подробния материал за някакво сливане между две компании за стомана, който Жерар му четеше. Тя наистина го мислеше, когато му бе казала, че иска той да бе умрял в катастрофата вместо Арман, а сега той за втори път бе измамил смъртта. Нищо не можеше да го сломи. На бледия цвят на небето профилът му още бе арогантен, силен… но освен това той още бе и хубав мъж. Облегна се на инвалидната количка, която мразеше, облечен безупречно, както винаги, с раирана риза и копринена вратовръзка, прилежно завързана от камериера му, защото собствените му треперещи ръце бяха безсилни дори за такава проста работа… той дори не можеше да задържи вестника неподвижен, за да го прочете. Краката му, обути в добре лъснати обувки ръчна изработка, бяха поставени на стъпалото на количката от камериера, а отлично изгладените му панталони прикриваха тяхната безпомощност. Каквото не бе успяла катастрофата, го бе довършил сърдечният пристъп и последвалият го удар. Жил бе парализиран от кръста надолу. Но имаше и още едно, дори по-ужасно нещо — бе загубил гласа си. Никой не знаеше защо, лекарите и специалистите невролози бяха озадачени от този въпрос от три месеца насам, но още нищо не се бе изяснило. Може би ще се възвърне, когато отмине шокът, бяха казали на Жерар, възможно е.

Жил обърна глава, за да я погледне и погледите им се срещнаха. Тъмносините му очи бяха студени, празни. За какво си мисли, питаше се тя. Нямаше как да узнае. Той не можеше да пише, защото ръцете му трепереха твърде много, не можеше и да говори.

Мари-Франс внезапно се изправи.

— Жерар, трябва да тръгвам — каза тя, избягвайки погледа на Жил.

— Ще те заведа у дома, мамо — остави вестника Жерар. — Ще се върна по-късно довечера — обеща той и за миг задържа ръката на баща си. — Тогава ще ти почета още. Или може би да взема билети за театър или концерт?

Жил поклати глава и отново се втренчи през прозореца.

Жерар тъжно погледна баща си. Той никога не излизаше. Отказваше дори да го заведат в парка… толкова отчаяно се срамуваше от инвалидността си.

Мари-Франс се спря при вратата.

— Довиждане, Жил — извика тя. Знаеше, че той я чува, но не дава знак за това. Знаеше, че не трябваше да идва.

Прав бях, помисли си Джим, проследявайки Марини на дискретно разстояние през Пон дьо Сюли. Той за миг се подвоуми, когато мъжът зави зад ъгъла на една сграда срещу гарата, но тя се оказа евтин хотел. Очевидно щеше да си запази стая, да остави торбата си там и после да излезе готов за действие… или почти. Първо следваше посещение в бар „Огюстин“, после в бар „Мишел“, а след това в още няколко бара. Този човек пиеше много, нямаше съмнение в това, а мъжът от двора за лодки бе казал, че това го прави агресивен. Може би просто събираше кураж за предстоящата среща.

Джим спря, когато Марини се спря пред портата на голямо частно имение. Поколеба се за миг, а после се затътри през двора и се изкачи по широките стълби. Протегна пълната си ръка и натисна звънеца, като нетърпеливо потропваше с крак, докато чакаше.

Икономът отвори тежката врата и Марини му каза нещо. Икономът поклати глава и понечи да затвори вратата. Джим пресече на отсрещната страна и закрачи напред-назад по тротоара, без да изпуска от око сцената. Един лакей дойде на помощ на иконома и двамата се опитаха да изблъскат Марини навън, но той бе подпрял вратата с крак. Някой друг имаше в салона. Това бе Жил дьо Кормон, в инвалидна количка. Значи беше истина… той бе инвалид. Изведнъж вратата се затвори и Джим за една-две минути остана загледан в нея. Марини бе влязъл.

Жил седеше срещу Марини зад бюрото. Бяха сами в кабинета му. Мъжът говореше, заплашваше го. Разбира се, уморено си помисли той, това е изнудване. О, Господи, Вероне, защо трябваше да умираш в Амазонка? Точно сега имам нужда от теб! Единствено Вероне щеше да знае как да се оправи с това — Вероне щеше да бъде неговият глас, неговите ръце… нямаше никой друг, на когото можеше да се довери. Никой, когото го бе грижа за това.

Марини уверено крачеше из кабинета. Кой би си помислил, че старото момче може да бъде в имението? Е, това само улесняваше нещата, нали? Можеше да си говори каквото поиска, без да може дъртото копеле дори да му отговори. Това май щеше да бъде най-лесният работен ден през целия му живот.

— Ще отида при нея — заплашваше го той, — ще й кажа всичко. Ще й кажа какво направи… няма да ти хареса това, нали? Сега тя е прочута… и богата. Разбира се — добави той, избърсвайки с ръкава на ризата си потта от бледата плът на олисялото си чело, — после мога да отида някъде другаде… при сина ти — или при жена ти.

Той се приближи до масичката, взе гарафата с уиски и си наля прилично количество.

— Искаш ли малко? — попита той, размахвайки крехката гарафа от венециански кристал във въздуха. Усмихна се на безизразното лице на Жил, когато гарафата се удари в пода и се разби на стотици парченца с тихо издрънчаване, а уискито се плисна по кремавото и златното на стария китайски килим.

Жил усети, че пот избива по врата му и се оттласна от бюрото, тромаво маневрирайки с инвалидната количка, докато се опитваше да пъхне ключа в лявото чекмедже на бюрото. О, Господи, помисли си той, защо е толкова трудно, защо ръцете ми не ме слушат? Ключът влезе в ключалката, той дръпна чекмеджето и то се отвори със скърцане. Наведе се настрани и пъхна ръката си вътре. Винаги държеше пари там, никога не знаеше кога може да имаш нужда от тях. Наблюдаваше треперещата си ръка: сякаш тя се опитваше да обгърне пачката пари — сякаш това не бе ръката му. С последна конвулсия той успя да я хване, уморено издърпа ръката си обратно и я отпусна в скута си.

Жил се отдръпна при киселата миризма на пот и алкохол, когато Марини се надвеси над него.

— Благодаря — каза той, взе банкнотите и ги пъхна в джоба си. — Благодаря много, мосю дук.

Марини започна да се смее, запъти се към вратата и ритна по пътя си счупената чаша.

— Казват, мосю дук — каза той, спирайки се до вратата, — че бог наказва грешните… е, той сигурно се е погрижил за вас.

После ухилен потупа джоба на ризата си. — Ще се върна — обеща той, — когато тези свършат.

О, Господи, помисли си Жил. О, Господи, той ще се върне… и аз съм безсилен. Не мога да се движа, не мога да говоря… няма никакъв начин да се отърва от него. Трябва просто да седя тук… и да го чакам, питайки се кога ще се върне… и на кого може да каже. Той мълчаливо се загледа в отворената врата.

Марини вече бе посетил три бара, преди да стигне до „Льо Си Зеро Юн“ на оживения ъгъл на улица „Понсар“. Джим го последва вътре. Той седна в противоположния край на помещението и си поръча скоч, започна да отпива бавно от него, без да сваля очи от мъжа. Марини седеше сам на бара, пиеше уиски и не говореше с никого. Дали бе завършил онова, за което бе дошъл? Как можеше да разбере? Момент, поръчваше си още едно питие. Ръката на Марини се плъзна в джоба на ризата му и извади пачка банкноти. Даде една на бармана, който го погледна изненадан, преди да отиде до касата и да се върне с пълна шепа банкноти, които представляваха рестото. Значи стойността на банкнотата, която Марини му бе дал, бе голяма… тогава трябва да бе успял с изнудването на Мосю.

Марини внезапно се изправи, гаврътна уискито си като човек, който бърза и се запъти към вратата. Неговата обикновено клатушкащата се походка бе станала дори още по-неравна и той се препъна о стъпалото, после се обърна и го погледна обвинително, преди да залитне към тротоара. Джим вървеше след него, очаквайки да види какво ще направи след това… сега очевидно бе прекалено пиян, за да говори. Дали щеше да се прибере обратно в хотела, за да се наспи?

Марини отново залитна напред, после закрачи целеустремено по шосето, запътвайки се към отсрещния бар, но точно тогава една кола зави по улица „Понсар“. Джим имаше време да долови ужаса, изписан по лицето на шофьора, преди да блъсне Марини, изхвърляйки го към отсрещния тротоар. Голямото отпуснато тяло сякаш за няколко мига се бе разтворило във въздуха, преди да се сгромоляса с отчаян тътен на земята.

Колата се удари в бордюра и спря, шофьорът й се сви на кормилото от шока, а Джим притича през улицата, където лежеше Марини, обърнат с лице към тротоара. Очите му бяха отворени, а той бе мъртъв. Едната му ръка още стискаше дебелата пачка от банкнотите на Мосю и те се понесоха леко една по една надолу по мръсната улица, издухани от вятъра.

Значи Марини бе свършил всичко! И сега Мосю бе хванат в капан. Той щеше да чака Марини да се върне, всеки ден щеше да се пита дали няма да дойде… никой не можеше да му помогне сега… най-сетне Мосю бе безсилен.

Джим се загледа в отпуснатото мъртво лице на Марини. Убиецът на Шарл д’Орвил.

— Е, Леони Джеймисън — промърмори той, — това е твоето възмездие.