Скъпа, няма не мога

1 Вкъщи

1.37:

Как стигнах дотук? Може ли някой да ми обясни? Не в тази кухня, имам предвид в този живот. Сутрин е — преди коледния концерт в училището, а аз налагам с точилката пайове със стафиди и плодове. Не, нека да съм пределно ясна, по-скоро прилагам тормоз над готовите сладкиши, което като цяло е много по-труден и деликатен процес.

След като ги разопаковам от луксозните им опаковки, измъквам пайовете от фолиото, слагам ги на дъската за рязане и стоварвам точилката върху безупречната им набрашнена повърхност. Уверявам ви, не е толкова лесно, колкото изглежда. Ако удариш пая твърде силно, се получава нещо като реверанс, изпълнен от дебелана — краищата на тестото се издуват и плодовата плънка изтича навън. Но с един премерен замах — представете си удар, достатъчен да размаже малък бръмбар — се получава намачкана ронлива повърхност, което придава на пая вид на домашно приготвен. Домашният вид е целта ми. Домът е там, където е сърцето. Домът е мястото, където добрата майка пече сладкиши за децата си.

И цялото това главоболие само защото преди десет дни Емили се върна от училище с писмо, сега закрепено на хладилника с магнит с образа на Тинки Уинки, в което се обръщаха към нас, родителите, с молба, дали не бихме могли да се включим доброволно с подходящи празнични лакомства в коледното тържество, което организираха винаги след коледния концерт. Бележката е напечатана с малиновочервено мастило, а най-отдолу, до подписа на госпожица Емпсън, се мъдри снежен човек с четвъртита шапка и свенлива усмивка. Да не се оставите обаче да бъдете подведени от енергичния неофициален тон или от изобилието на дружески удивителни знаци!!! О, не. Училищните бележки съдържат определен код, който е така умело втъкан в текста, че може да бъде дешифриран само от „Блитчли Парк“1 или от виновни жени в напреднал стадий на безсъние.

Да вземем например думата родители. Когато пишат „родители“, това което всъщност имат предвид, което все още имат предвид, са майките. (Дали някой баща, който има съпруга, някога е прочел подобна бележка от училище? На практика предполагам, че не е невъзможно, но бележката ще да е била покана за тържество — нещо повече, покана за тържество, което е минало поне преди десет дни.) Ами „доброволно“? Доброволно е учителски жаргон за „на живот и смърт или детето ви няма да бъде прието в училището, което сте избрали“. Що се отнася до „подходящите празнични лакомства“, определено не се има предвид нещо, купено в супермаркета от някоя мързелива измамница.

Откъде го знам? Все още помня погледите, които си размениха майка ми и госпожа Фрида Дейвис през 1974 година, когато едно момченце с прашен сив анорак се приближи до масата с дарения за Фестивала на жътвата с два компота от праскови в кутия за обувки. Изражението на лицата им завинаги се е запечатало в паметта ми. То казваше: „Що за жалка повлекана е тази майка, отскочила до магазина на ъгъла, за да отпразнува Божията щедрост, когато милостивият Бог съвсем ясно изисква кошница с плодове, завита в целофан? Или хляб, изпечен на плитка.“ Близнаците на Фрида Дейвис внимателно лавираха из църквата, понесли хляб, сплетен на плитчици, гъсти колкото на мома германка.

— Разбираш ли, Катрин — по-късно обясни госпожа Дейвис, която неодобрително присви ноздри над чаените кейкове, — има майки, които полагат усилия като майка ти и мен, и други, които — продължително подсмъркване — не си правят труда.

Естествено, знаех за кои става въпрос. Жените, които го карат през пръсти. Дори през 1974 година вече одумваха майките, които ходеха на работа. Жени, които носеха костюми с панталони и дори, както се говореше, позволяваха на децата си да гледат телевизия по светло. Слуховете за немарливостта им се лепяха по тях като прахта по корнизите им.

Така че, вече ви е ясно, преди да бях станала достатъчно голяма, за да разбера какво означава да си жена, вече знаех, че жените се делят на две категории: истински майки, жертвоготовни майсторки на ябълкови пайове и ревностни чистници на мивки и вани, и тези от другия вид. На трийсет и пет годишна възраст вече знаех точно към кои се числя и предполагам, че това, което правя сега в малките часове на 13 декември, да налагам пайове с плодове и стафиди, докато не заприличат на домашно приготвени, е доказателство за това. Преди жените имаха навика да правят домашни пайове и да имитират оргазми. Сега се оправяме с оргазмите, но трябва да имитираме домашни пайове. И това наричат прогрес.

— По дяволите, по дяволите! Къде е скрила ситото Пола?

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Часът е два през нощта.

Ричард стои на прага на кухнята и примигва на светлината. Рич с неговата пижама „Джърмин Стрийт“, мека и пухкава от многото пранета. Рич с неговото необятно английско благоразумие и изтъркана доброта. Бавният Ричард, както го нарича американската ми колежка Канди, тъй като работата в неговата фирма за етична архитектура е почти на замиране, като освен това близо половин час изхвърля кофата с боклука и все ми повтаря да намаля темпото.

— По-спокойно, Кейт, приличаш на онази панаирна въртележка. Как се наричаше? Онази, на която пищящите хора цяла вечност стоят прилепени на едната страна, докато проклетото нещо продължава да се върти?

— Центробежна сила.

— Знам това. Исках да кажа как се нарича самата въртележка.

— Нямам представа. Стената на смъртта?

— Именно.

Разбирам какво има предвид. Не съм толкова зле, за да не мога да схвана, че в живота има и други неща, освен фалшифицирането на сладкиши посред нощ. Умората на дълбоководолаз, пътуването до дъното на пълното изтощение — откакто се роди Емили, да си призная, не съм излизала от това състояние. Пет години живот в оловния костюм на недоспиването. Но какъв избор имам? Да отида днес следобед в училището и най-безсрамно да тръсна на масата с лакомствата кутия луксозни сладки от „Сейнзбъри“? После към „майката, която вечно отсъства“ и „майката, която крещи“ Емили може да добави „майката, която не си направи труда“. След двайсет години, когато арестуват дъщеря ми заради опит да проникне в Бъкингамския дворец с цел отвличане на краля, криминалните психолози ще излязат по новините и ще кажат: „Приятели твърдят, че психичните проблеми на Емили Шаток започнали на един коледен концерт в училище, когато майка й, бледа сянка в живота на момичето, я изложила пред съучениците й.“

— Кейт. Ехо?

— Трябва ми ситото, Ричард.

— За какво?

— За да наръся пудра захар върху пайовете.

— Защо?

— Защото цветът им е твърде равномерен и всички в училището ще познаят, че не съм ги правила аз, ето затова.

Ричард запримигва бавно като Стан Лаурел, забъркал поредната каша.

— Не питам за пудрата захар. Защо готвиш, Кейт, да не си полудяла? Върна се от Щатите само преди три часа. Никой не очаква от теб да приготвиш каквото и да било за коледния концерт.

— Добре, аз очаквам. — Гневът в гласа ми ме сварва неподготвена и забелязвам как Ричард трепва. — Така че къде е скрила проклетото сито Пола?

Изведнъж Ричард ми се вижда състарен. Вертикалната черта между веждите на съпруга ми, която някога приличаше на забавна удивителна, неусетно за мен е станала по-дълбока и сега прилича на решетка с пет пречки. Моят хубав забавен Ричард, който едно време ме гледаше така, както Денис Куейд гледаше Елън Баркин в онзи филм, сега, след тринайсет години равноправно партньорство и взаимна подкрепа, ме гледа както опитното зайче гледа учения; със съзнанието, че подобни опити са необходими за благото на човешкия прогрес, но и някак си умоляващо.

— Недей да викаш — въздъхва той, — ще ги събудиш. — Една ръка в пижама на пастелни райета сочи към горния етаж, където спят децата. — Както и да е, Пола не го е скрила. Трябва да престанеш да я обвиняваш за всичко, Кейт. Ситото стои в чекмеджето до микровълновата.

— Не, стои точно тук, в шкафа.

— Не, не стои там от 1997 година. Мила, моля те ела да си легнеш. След пет часа трябва да ставаш.

Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога. Стаята носи следите от тежка битка. Насред трапезарията лежат един шрапнел от лего и няколко осакатени Барбита — една без крака, друга без глава — които си правят нещо като пикник на карираното ни тартаново килимче за излети, по което още не са изчистени зелените петна от последното ни излизане до Праймроуз Хил през август. До стелажа за зеленчуци има купчинка стафиди, за които съм сигурна, че стоят там от сутринта, когато тръгнах за летището. Някои неща са се променили през отсъствието ми; половин дузина ябълки са добавени в голямата стъклена купа върху чамовата маса до портала към градината, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, потръпвам от съприкосновението със загнилото месо на плодовете. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам ябълките и отново ги слагам вътре. Цялата операция ми отнема може би около седем минути. После се заемам да забърша плота от неръждаема стомана, но вследствие на търкането се разнася неприятна миризма. Подушвам кърпата. Лигава от бактериите, от нея се излъчва сладникавата противна воня на загнили дръжки във ваза. Колко точно полускапан трябва да бъде един парцал, преди някой в тази къща да реши да го изхвърли?

Запращам парцала в препълнената кофа и поглеждам за нов под мивката. Нов няма. Разбира се, няма нов, Кейт, нямало те е, за да купиш. Изваждам стария от боклука и го накисвам в гореща вода и белина. Остава само да приготвя крилете и ореола на Емили за сутринта.

Тъкмо изгасих осветлението и се заизкачвах по стълбището, когато се сетих за нещо. Ако Пола види опаковките от „Сейнзбъри“ в кофата, веднага ще разпространи новината за измамата ми сред бавачките. О, по дяволите! След като измъкнах кутиите от кофата, увих ги във вчерашния вестник и понесох вързопчето, държейки го на една ръка разстояние пред себе си, към входната врата. Хвърлих поглед вляво и вдясно, за да се уверя, че никой не ме наблюдава, и ги пъхнах в големия черен чувал пред къщата. Накрая, след като се освободих от уликите, последвах съпруга си в леглото.

През прозореца на стълбището и декемврийската мъгла, полумесецът е наклонил сърпа си над Лондон. Дори Луната веднъж месечно си позволява да вдигне нагоре крака, за да отмори. Мъжът на Луната, естествено. Ако имаше жена на Луната, тя никога нямаше да може дори да приседне. Не е ли така?

Мия зъбите си, без да бързам. Броя до двайсет на всеки зъб. Ако се задържа достатъчно дълго в банята, Ричард ще заспи и няма да се опита да правим секс. Ако не правим секс, мога да пропусна къпането на сутринта, ще имам време да се занимая с имейлите, които са се насъбрали, докато ме нямаше, и евентуално да купя някои подаръци на път за работа. Остават само десет дни за пазаруване до Коледа, а аз имам в наличност едва девет подаръка, което значи, че остава да купя още дванайсет плюс дреболиите за чорапчетата на децата. Освен това все още нищо не съм получила от „Куик Той“ — бързи услуги за доставка на подаръци.

— Кейт, идваш ли? — вика ме от спалнята Ричард. Гласът му звучи сънливо. Много добре. — Искам да обсъдим нещо. Кейт?

— След една минута — отговарям. — Само ще се кача горе, за да проверя децата.

Изкачвам стъпалата до горната площадка. Пътеката е така изтъркана, че ръбът на всяко стъпало прилича на изсъхналата трева, която можеш да видиш, когато вдигнат тентата от моравата няколко дни, след като е минала сватбата. Много скоро някой ще пострада. Вече горе, задържам дъха си и тихо проклинам тези високи и неудобни лондонски къщи. Застанала сред пълния покой пред детските стаи, долавям различния маниер, по който спят — неговото сумтене на малко прасенце и нейните въздишки на принцеса.

Когато не мога да заспя, а вярвайте ми, бих мечтала за сън, ако съзнанието ми не беше затормозено от други неща, обичам да се промъквам в стаята на Бен, да сядам на синия стол и само да го гледам. Моето бебче изглежда така, сякаш доброволно е изпаднало в безсъзнание, като един много малък мъж, който се опитва да се качи на набиращия скорост автобус. Тази вечер се е изтегнал по дължината на креватчето с разперени ръце и малки пръстчета, свити около някаква невидима пръчка. Сгушено до бузата му е отвратителното кенгуру, което боготвори. Има цял рафт, пълен с най-хубавите плюшени животни, които може да купи един грижовен родител, а той какво избира за обект на обичта си? Кривогледо двуутробно от коша с преоценени играчки. Бен още не може да си каже кога е изморен, вместо това просто казва Ру. Не може да заспи без Ру, защото за него Ру означава сън.

Виждам сина си за първи път от четири дни. Четири дни, три нощи. Първо беше пътуването до Стокхолм, за да отделя лично внимание на притеснен нов клиент, после Род Таск се обади от службата и ми каза да закарам задника си до Ню Йорк, за да подържа ръката на стар клиент, който се нуждаел от потвърждение, че новият клиент не отнема твърде много от времето ми.

Бенджамин никога не ми се сърди заради отсъствията. Все пак е още много малък. Винаги ме посреща с безпомощното възхищение на размахващ ръце фен на холивудска премиера. Сестра му обаче не. Емили е на пет и е преизпълнена с ревнива мъдрост. Завръщането на мама винаги е знак за сложна поредица от хладно държание и наказания.

— Всъщност Пола ми чете тази приказка.

— Ама аз искам тате да ме къпе.

Уолис Симпсън2 е получавала по-топло посрещане от кралицата-майка, отколкото аз от Емили след командировка. Все пак мога да го търпя. Сърцето ми като че ли е на гънки и някак си го понасям. Навярно си мисля, че го заслужавам.

Оставям Бен да си спи спокойно и внимателно бутвам вратата на другата стая. Окъпана в розовата светлина от нощната лампа с Пепеляшка, дъщеря ми е — такова е нейното предпочитание — гола като новородено. (Дрехите, като не броим булчинските тоалети и тези на принцеса, вечно я дразнят.) Когато я завивам с одеялото, краката й потрепват недоволно като на лабораторна жаба. Още от бебе Емили не търпи да е покрита. Купих й спално чувалче с ципове, но тя риташе неистово в него и издуваше бузи като бога на ветровете, рисуван в ъгъла на старите карти, докато не признах поражението си и не го подарих на друго бебе. Дори в съня й, когато лицето на дъщеря ми има тена на прасковен цвят, човек може да види решителната форма на брадичката й. В последното сведение от училището й се казваше: „Емили има силен състезателен дух и ще трябва да се научи да губи с достойнство.“

— Да ти напомня за някого, Кейт? — каза Ричард и издаде онова скимтене на настъпено пале, което беше усвоил напоследък.

На няколко пъти през последната година се опитвах да обясня на дъщеря ми — мислех, че е достатъчно голяма — че мама трябва да ходи на работа. Защото мама и татко трябва да печелят пари, за да плащат за къщата и всички онези неща, които й харесват, като уроците по балет и ходенето на почивка. Защото мама има работа, в която много я бива, и наистина е много важно не само мъжете да работят, но и жените. Всеки път речта ми достига до вълнуваща кулминация — тромпети, хорове, насълзените ни посестрими размахват знамена — в която уверявам Емили, че ще разбере, когато стане голямо момиче и самата тя поиска да се занимава с интересни неща.

За жалост борбата за равни права, отдавна спечелена в западното общество, няма шанс пред фундаменталисткия режим на петгодишната Емили. Няма друг Бог, освен мама и татко е нейният пророк.

На сутринта, когато съм готова да изляза от къщи, Емили ми задава същия въпрос отново и отново, докато не ми се прииска да я ударя, а после през целия път до работата ми се плаче, задето ми се е искало да го направя.

— Довечера ще ме сложиш ли да си легна? Мама ще ме сложи ли да си легна? Нали? Кой ще ме сложи да си легна довечера? Ти ли, мамо, ти ли?

Знаете ли колко много начини има да се каже думата не, без всъщност да я използваш? Аз знам.

2 Работа

6.30:

— Дядо Коледа пристига. Дядо Коледа пристига. Дядо Коооледа пристига! — Емили ме гали, дърпа и когато и това не помага, ме събужда с коледни песни. Застанала е отстрани до леглото и настоява да кажа къде е подаръкът й. „Любовта на децата не се купува“, казва свекърва ми, която явно никога не е влагала достатъчно средства в решението на проблема.

Веднъж опитах да се върна с празни ръце от командировка, но по пътя от „Хийтроу“ към къщи загубих самообладание, накарах таксито да спре в Хаунслоу пред един магазин за играчки, в резултат на което към нарушения ритъм на биологичния си часовник прибавих и токсични отблясъци от лъскава пластмаса. Сега международната колекция от Барбита на Емили изобилства от какви ли не сексбомби, така че е въпрос само на време, преди да се превърне в изложба от типа на Трейси Емин5. Фламенко Барби, футболна Барби от „Милан“ (футболен екип, миниатюрни обувчици), Барби тайландка — гъвкава малка кокетка, която може да прави мост и да си смуче пръстите на краката — и онази, която Ричард нарича Клаус Барби6, арийски тип блондинка със стъкленосини очи, облечена в брич и черни ботуши за езда.

— Мамо — казва Емили, като претегля последната си придобивка с окото на познавач, — тази Барби фея може да махне с вълшебната пръчица и да направи така, че да не разпънат бебето Исус.

— Барби не е част от приказката за бебето Исус, Емили.

Тя ми хвърля своя най-добър поглед „ала Хилари Клинтън“, изпълнен с благородно снизхождение към прегрешилия.

— Не това бебе Исус — въздъхва тя. — Другото, глупчо.

Разбирате ли, това, което можете да получите от едно петгодишно дете след командировка, не е любов, дори не е прошка, а нещо като помилване. Нуждата да хвърли вината върху мен бързо е победена от желанието да разкъса опаковката в пристъп на ликуване. (Всяка работеща майка, която твърди, че не подкупва децата си, може да добави „лъжкиня“ в автобиографията си.) Емили вече разполага с още един подарък, с който да отбележи поредната изневяра на майка си — която прави кариера — точно както майка ми получаваше нова висулка за гривната си всеки път, когато баща ми си хванеше нова любовница. Бях на тринайсет, когато ни напусна — дотогава мама едва повдигаше златната белезница на китката си.

Лежа си и си мисля, че можеше да бъде и по-лошо (поне съпругът ми не е алкохолизиран сериен прелюбодеец), когато Бен дощъпурква в спалнята и направо не вярвам на очите си.

— Боже мили, Ричард, какво е станало с косата му?

Рич надзърта изпод завивката, сякаш за първи път вижда сина си, който през януари ще навърши годинка.

— А, Пола го заведе в онзи салон до гаража. Каза, че косата му влиза в очите.

— Прилича на член на Хитлеровата младеж.

— Добре де, пак ще израсне. А и Пола смята, аз също, че цялата тази работа с къдриците на младия лорд Фаунтлерой… е, днешните деца не изглеждат така, нали?

— Той не е просто дете. Той е моето бебче и искам да изглежда точно по този начин. Като бебе.

Забелязвам, че напоследък Рич е възприел стандартен начин да се справя с избухванията ми. Нещо като сведената глава и примирената поза на очакващ ядрен удар, но тази сутрин не може да се въздържи да не измърмори.

— Нямахме възможност да ти уредим международна конферентна връзка с фризьорката в такъв кратък срок.

— Какво трябва да означава това?

— Означава само, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща, Кейт. — Той вдига бебето с отработено движение, забърсва сополивия му нос и се отправя надолу към кухнята за закуска.

7.15:

Смяната на скоростите между работата и дома понякога е толкова рязка — мога да се закълна, че чувам скърцането на сглобките в мозъка си. Нужно ми е известно време, за да се настроя на вълната на децата. Преизпълнена с добри намерения, започвам в стил Джули Андрюс, кипяща от енергия, ентусиазъм и лудешки напевен тон.

— А сега, деца, какво искате за за-кус-ка?

Емили и Бен за известно време отстъпват пред тази мила непозната, докато в един момент Бен не издържа, изправя се във високото столче и ме ощипва по ръката сякаш да се увери, че съм аз. Облекчението им през следващия изтощителен час и половина е видимо, когато капналото същество, което те познават като мама, се завръща.

— Ще ядеш грис и точка по въпроса! Не, нямаме корнфлейкс със сушени плодове. Не ме интересува какво ви позволява да ядете баща ви.

Ричард трябва да излезе по-рано. Посещение на обект в Батърси с клиент. Мога ли аз да изчакам Пола? Да, при условие че успея да тръгна точно в 7.45.

7.57: Ето я и нея, ръсеща куп извинения, без ни най-малко да съжалява. Задръстването, дъждът, разположението на звездите. Знаеш как е, Кейт. Всъщност наистина знам. Цъкам и въздишам в предопределените за изразяване на съчувствие паузи, докато бавачката на децата ми си прави кафе и прелиства незаинтересовано вестника ми. Да отбележа, че през последните двайсет и шест месеца, през които Пола се е грижила за децата, е успявала да закъснее всяка четвърта сутрин, би довело до скандал, а скандалът би отровил атмосферата на децата. Така че не, няма да има скандал. Три минути, за да стигна до автобуса, и осемминутно сбогуване.

8.27:

Ще закъснея за работа. Неприлично, дръзко закъснение. Платното за градския транспорт е задръстено от автобуси. Зарежи автобуса. Изкарващ въздуха от дробовете ми спринт по Сити Роуд, а после напряко през Финсбъри Скуеър, където токчетата ми се забиват в забранените за преминаване тревни площи и предизвикват обичайното „Ой!“ от възрастния мъж, чието задължение е да вика след нарушителите.

— Ой, госпожице! Не можете ли да минавате отстрани като всички останали?

Неудобно ми е да ми подвиква така, но започвам да се тревожа, че на една малка скандална част от мен наистина й харесва да й викат „госпожица“ на обществено място. На трийсет и пет годишна възраст, при силата на земното притегляне и две малки деца, които те дърпат надолу, една жена трябва да приема комплиментите при всеки изпаднал й случай. Освен това според моите изчисления минаването напряко ми спестява две минути и половина.

8.47:

Една от най-старите и най-изтъкнати институции в лондонското Сити, „Едуин Морган Фостър“ се издига на ъгъла на Бродгейт и Сейнт Антъни Лейн. Крепост от деветнайсети век с голяма изпъкнала предна част, цялата в стъкло от двайсети век, тя изглежда така, сякаш в нея се е врязал самолет, чийто нос се е показал от другата страна. С наближаването на централния вход, спринтът ми се поуспокоява до подтичване. Започва дежурната проверка.

Обувки — две еднакви? Да.

Следи от повръщано от бебето по сакото? Няма.

Да не съм загащила полата отзад в бикините? Не.

Показва ли се отнякъде сутиенът? Не.

Добре, влизам. Прекосявам с бърза стъпка мраморното преддверие и светкавично показвам пропуска си на Джералд от охраната. Откакто преди година и половина подновиха фоайето на „Едуин Морган Фостър“, което приличаше на банков салон, то започна да наподобява онези огради от кътовете на пингвините в зоопарковете, проектирани от руски конструктивисти. Всяка повърхност е ослепително снежнобяла, освен стената в дъното, която е боядисана в тюркоазеносиньо, с цвета на сапуните „Ярдли“, които пралеля ми Филис харесваше преди трийсетина години, само че според дизайнерите цветът бил „проникновеното океанско синьо на бъдещето“. За това мъдро прозрение ЕМФ, моята фирма, на която й плащат, за да управлява чуждите капитали, по непотвърдени данни се бе изръсила с над седемстотин и петдесет хиляди долара.

Можете ли да си представите подобна сграда? Седемнайсет етажа, обслужвани от четири асансьора. Раздели ги на четиристотин и трийсет служители, прибави шестима нерваци, натискащи копчетата, двете злобни копелета, които никога не задържат вратата, и Роза Клеб с количката за сандвичи, така че или трябва да се примириш с вероятното четириминутно чакане, или да поемеш по стълбището.

Пристигам на тринайсетия етаж с аленочервено лице и се натъквам право на Робин Купър-Кларк, нашия инвестиционен директор, облечен в ситно райе. Сблъсъкът на миризми е колкото незабавен, толкова и остър. Аз: Eau de Пот7. Той: афтършейв „Елит“ с остатъчни нотки на скъпи пури и аромата на автомобил с кожен салон и орехово табло.

Робин е изключително висок и един от неговите таланти е да успява да те гледа отгоре, без всъщност да те гледа отвисоко, и да те кара по какъвто и да било начин да се чувстваш малък и незначителен. Така че миналата година изобщо не се изненадах, когато прочетох в некролога, че баща му бил епископ, награден с Кръст за храброст. У Робин има нещо едновременно свято и непоклатимо. Имало е моменти в ЕМФ, когато съм си мислила, че бих умряла, ако не беше неговата доброта и леко насмешливо уважение.

— Забележителен тен, Кейт. Да не си карала ски? — Ъгълчетата на устните му потрепват като за усмивка, но една рунтава посивяла вежда се извива въпросително към часовника над едно от бюрата.

Мога ли да рискувам да се престоря, че съм тук от седем и съм отскочила навън само за капучино? Един поглед към офиса ми казва, че асистентът ми Гай вече се подсмихва злобно до автомата за вода. По дяволите! Трябва да ме е забелязал точно в същия миг, защото над приведените глави на брокерите, придържащи телефони между рамото и брадичката си, зад секретарките, европейското бюро и екипа по световните акции с техните еднакви пурпурни ризи „Луин“, долита гласът на асистента ми, чийто тон е предназначен за всички висшестоящи над мен:

— Оставих документа от Бенгт Бергман на бюрото ти, Катрин — обявява той. — Съжалявам, че отново си имала проблеми с придвижването.

Забележете употребата на думата „отново“ — капката отрова върху острието на кинжала. Малко мекотело. Когато преди три години отпуснахме стипендия на Гай Чейз чрез Европейския бизнес университет, той беше досадник от колежа „Белиол“, облечен в костюм от четири части, а личната хигиена му куцаше. Завърна се, облечен в „Армани“, и с изражението на човек с магистърска степен по безогледна амбиция. Мисля, че мога съвсем честно да кажа, че Гай е единственият човек в ЕМФ, който е доволен от факта, че имам деца. Шарки, летни ваканции, коледни концерти — всички те са удобна възможност за Гай да блесне в отсъствието ми. Виждам, че Робин Купър-Кларк ме гледа очаквателно. Мисли, Кейт, мисли.

В Сити можеш да минеш метър при закъснение, стига да излезеш с онова, което приятелката ми, адвокатката Дебра, нарича „мъжко извинение“. Висшестоящите мениджъри, които биха били искрено ужасени от историята за среднощно бебешко повръщане или за самоотлъчила се в неизвестна посока бавачка (чудно, отговорността за бавачките, на които и двамата родители плащат, винаги се смята за задължение на жените), с радост приемат всяко извинение, свързано с двигателите с вътрешно горене. „Колата се развали / нещо се повреди.“ Или „Ако можеше да видиш — следва казус на тежка телесна повреда — на… — следва името на улицата.“ Всяко едно от тези извинения би свършило работа. Автомобилните аларми са безценна нова добавка към репертоара от мъжки извинения, защото въпреки че показват типично женски признаци — тотална непредсказуемост, пронизително пищене — те спадат към „мъжките извинения“ и могат да бъдат занесени на поправка в сервиза.

— Да беше видял суматохата на пресечката с Далстън — казвам на Робин, като си придавам израз на стоическо градско примирение и разпервам ръце, за да покажа цялата картина на автомобилната касапница. — Някакъв луд с бял бус. Светофарите излязоха от строя. Невероятно. Около двайсет минути не можах да помръдна.

Той кима.

— Шофирането в Лондон те кара да изпитваш благодарност за югоизточната влакова линия.

В последвалата секундна пауза правя опит да попитам за здравето на Джил Купър-Кларк, на която лекарите поставиха диагноза рак на гърдата. Само че Робин е от онези хора с вродена способност да предугаждат намеренията на другите, която му помага да прихваща и обезврежда всякакви евентуални въпроси от лично естество. Така че още щом понечих да изрека името на съпругата му, той каза:

— Ще поръчам на Кристин да ни резервира маса за обяд, Кейт. Знаеш ли, превърнали са някаква изба до Олд Бейли8 в ресторант — без съмнение сервират въртян на шиш свидетел. Забавно, нали?

— Да, просто се питах как е…

— Чудесно. По-късно ще поговорим.

Когато се добирам до убежището на бюрото ми, вече съм възвърнала самообладанието си. Въпросът е, че аз обичам работата си. Може невинаги да изглежда така, но аз наистина я обичам. Обичам прилива на адреналин, когато акциите, на които съм заложила, донесат очакваната печалба. Изпитвам гордост, че съм една от малкото жени в първокласните салони за пътници по летищата, а когато се прибера, обичам да разказвам пътническите си премеждия на приятелите ми. Обичам хотели с рум сървис и обслужващ персонал, който се появява като духа от лампата, и белите памучни чаршафи, сред които намирам съня, за който жадувам. (Когато бях по-млада, исках да спя с други хора; сега, когато имам две деца, най-силното ми желание е да спя сама, за предпочитане дванайсет часа без прекъсване.) Но най-вече обичам работата — усещането, че съм добра в това, което върша; чувството за контрол, когато всичко останало в живота изглежда толкова объркано. Обичам факта, че цифрите правят онова, което им наредя, и никога не питат защо.

9.03:

Включвам компютъра и изчаквам да вляза в мрежата, за да видя фондовите индекси. Тази сутрин връзката е толкова бавна, че би било по-лесно да взема самолета до Хонконг и лично да проверя проклетия Hang Seng. Написвам паролата си — Бен Памперс — и отивам директно в Блумбърг, за да видя какво е станало с пазарите след изминалата нощ. Nikkei е стабилен, бразилската Bovespa играе обичайната си луда самба, докато Dow Jones9 прилича на разпечатка от изследванията на пациент в интензивното, подписал отказ да бъде реанимиран. Скъпа, навън цари студ, и то не само заради мъглата, обгърнала офис сградите.

Следва проверка на валутите за някакви драматични ходове, после влизам в ТОП, за да се осведомя за важните новини в корпоративния свят. Водещата новина е свързана с Гейл Фендър, която работи в търговията с облигации или по-скоро работеше. Сега съди фирмата си, „Лорънс Хърбърт“, за сексуална дискриминация, тъй като колегите й мъже получили много по-големи бонуси за много по-слаби резултати, за разлика от нея. Заглавието гласи: „Ледената девица охладнява към мъжете“. Според медиите жените в лондонското Сити са или Елизабет I, или обзети от нега танцьорки на кючек. Познатата стара история за девицата и курвата, увита в „Уол Стрийт Джърнъл“.

На мен лично винаги ми е допадала идеята да стана Ледената девица — може би някъде се продава съответният тоалет? Обточен с бели кожи, с високи остри токчета и подхождащия им пикел. Все едно, историята на Гейл Фендър ще завърши по начина, по който подобни истории винаги завършват: без коментар, със сведен поглед, докато напуска съдебната зала през страничния изход. Ситито потушава всяко недоволство: имаме си начин да те накараме да замълчиш. Да затвориш устата на хората с банкноти от по 50 лири винаги дава резултат.

Отварям имейла. Четирийсет и девет съобщения в кутията, откакто съм си проверявала пощата последния път в офиса. Бегъл поглед върху тях, като първо изтривам нежеланите.

Безплатен брой на някакво ново списание за инвестиции? В коша за боклук.

Каним ви на конференция за глобализацията край Женевското езеро, обслужвана от световноизвестния майстор готвач Жан Луи… В коша.

От „Личен състав“ искат да знаят дали ще участвам в новия корпоративен видеозапис на ЕМФ. Само ако ми дадат собствена каравана с Джон Кюсак, завързан за леглото.

Ще се подпиша ли под картичката за някакъв уволнен нещастник от Министерството на финансите? (Джеф Брукс напуска доброволно, но уволненията скоро ще започнат.) Да.

Най-горното съобщение е от Силия Хармсуърт10, завеждаща „Личен състав“. Пише, че шефът ми Род Таск11 бил възпрепятстван този обяд да запознае стажантите на ЕМФ с работата, така че бих ли могла да го заместя? „Ще бъдем много доволни да те видим в един часа на тринайсетия етаж в конферентната зала.“

Не, не, не. До петък трябва да напиша девет доклада. Освен това в два и трийсет този следобед трябва да посетя една много важна пиеса, пресъздаваща Рождество Христово.

След като разчистих служебните бележки, мога да се посветя на истинските имейли, наистина важните — съобщения от приятели, вицове и истории, които обикалят света като кутия бонбони. Ако е истина това, което се говори, че моето поколение страда от постоянен недостиг на време, то имейлите са тайното ни похапване, утешителното угощение. Трудно бих могла да обясня до каква степен се осланям на всекидневните си другари по перо. Една от тях е Дебра, най-добрата ми приятелка от колежа, сега майка на две деца и адвокат в „Адисън Поуп“, точно срещу „Банк ъв Ингланд“ и на около десет минути пеша от „Едуин Морган Фостър“. Не че някога успявам да прескоча до нея. Като нищо можеше да работи и на Плутон. После Канди. Устата приятелка, също финансист — фондов мениджър, интернет факир и горда рожба на Рокауей, Ню Джърси — Кандис Марлийн Стратън. Сестра по оръжие и експерт по последните новости в дамското бельо. Любимата ми литературна героиня е Розалинд в „Както ви се харесва“. Любимият литературен герой на Канди е онзи тип от книгите на Елмър Ленард, който носи фланелка, на която пише: „Очевидно ме бъркате с някого, на когото му пука“.

Канди седи ей там, точно до колоната, на метър и половина от мен, и въпреки това на ден си разменяме едва по няколко думи. На монитора обаче се включваме и изключваме в потока от мисли на другата точно като съседки от едно време.

Поглеждам към другия край на офиса и виждам как Канди отпива голяма глътка от една кутия, която вдига като тържествен тост в моя чест. Доскоро диетата на Канди се ограничаваше до колата — диетична и обикновена — от което заприлича на вейка с щръкнали гърди. Това й донесе много любовници, но малко любов. Една година по-голяма от мен, на трийсет и шест, Канди е по рождение неомъжена и понякога завиждам на способността й да прави най-фантастичните неща, като например да излезе след работа на по питие или да се изкъпе сама през почивните дни, без присъствието на любопитно петгодишно дете, или да дойде на работа с хлътнали очи след безсънна нощ, посветена на секс, а не нощ, изпълнена с плача на резултата от секса. Преди две години Канди наистина се сгоди за един консултант от „Андерсън“. За съжаление тя бе твърде заета с финализирането на един германски пенсионен фонд и не се появи на три последователни техни срещи. Третия път, докато Бил я чакал в ресторант в Смитфийлд, се заприказвал с една медицинска сестра на съседната маса. Ожениха се през август.

Канди казва, че не се притеснява за плодовитостта си, поне докато „Картие“ не започнат да правят биологични часовници.

Реших да не се обръщам лично към Род Таск с въпроса за по-ранното ми излизане от работа заради пиесата на Емили, а да го лепна като послепис на някой служебен имейл. Нека да изглежда като нещо нормално, а не като услуга. Току-що получих отговор.

Не, петък не ме устройва. Не мога да повярвам, че очаква от мен да пътувам още веднъж преди Коледа. Това означава, че ще пропусна служебното празненство, ще се наложи да отменя за сетен път обяда с Дебра и да загубя ценно време за пазаруване, на което разчитах.

Офисът ни представлява цяло общо помещение, но директорът по маркетинга разполага с една от двете стаи, отделени със стени; втората принадлежи на Робин Купър-Кларк. Когато се отправям с решителна крачка към Род, за да възразя, офисът е празен, но все пак се спирам за няколко секунди, за да погледам през прозореца, който заема цялата стена. Точно отдолу е зимната пързалка „Бродгейт“, огромна чиния от лед, заобиколена от изумителни кули от бетон и стомана. В този час е празна, ако не броим самотния кънкьор — висок тъмен мъж със зелено горнище, който рисува, както отначало си помислих, осмици, но изписвайки решителна отсечена линия, ги превръща в знака за долара. С вдигането на мъглата Ситито напомня града след въздушното нападение през Втората световна война, когато пушекът от пожарите се разнесъл и разкрил като по чудо купола на „Сейнт Пол“. Погледнеш ли в противоположната посока, ще видиш Канари Уорф Тауър12 да намига като похотлив Циклоп.

На излизане от стаята на Род се сблъсквам със Силия Хармсуърт, но нито една от двете страни не можа да пострада, тъй като аз просто бях оттласната от изумителния бюст на Силия. Когато англичанките с определен произход достигнат петдесетгодишна възраст, те вече нямат гърди, а пазва или дори, в зависимост от повърхността на площта и античността на потеклото, бюст. Гърдите винаги са в множествено число, а бюстът единствено. Бюстът е несъвместим с цепката на деколтето или какъвто и да било намек за полюшване. Докато гърдите канят: „Ела и си поиграй!“, бюстът също като предницата на голяма кола казва: „Махни се от пътя ми!“ Кралицата има бюст, Силия Хармсуърт също.

— Катрин Реди, винаги забързана — изрича укорително тя. Като завеждащ „Личен състав“ Силия без усилие е една от лишените от човешки облик личности в службата: бездетна, оперирана откъм чар, студена като охладено „Шабли“, тя притежава рядката дарба да те накара да се почувстваш едновременно безполезен и използван. Когато се върнах на работа след раждането на Емили, открих, че Крис Бънс, фондов мениджър и служителят, осигурил най-високи печалби на ЕМФ през последните две години, е сипал водка в изстисканата кърма, която държах в служебния хладилник до асансьорите. Отидох при Силия и я попитах като жена жената какво да предприема спрямо този кретен, който, когато му поисках обяснение в „Дейвис бар“, заяви със силен акцент кокни, че сипването на алкохол в млякото, предназначено за тримесечно бебе, било „майтап“.

Още помня гримасата на отвращение върху лицето на Силия и причината не беше онова копеле Бънс. „Използвай женските си хитрини, скъпа“, посъветва ме тя.

Силия заявява, че е много доволна, че мога да говоря пред стажантите по обяд.

— Род каза, че можеш да направиш презентацията дори насън. Няколко добре отработени изречения, малко сандвичи, упражнението ти е познато, Кейт. И не забравяй списъка с фирмените цели, нали?

Правя бързо изчисление. Ако запознаването с работата продължи един час заедно с питиетата, да кажем, че ще ми останат трийсет минути да хвана такси и да се придвижа през Ситито до училището на Емили за началото на пиесата. Времето би трябвало да ми стигне. Мисля, че ще успея, стига да не ми задават никакви проклети въпроси.

13.01:

— Добър ден, дами и господа. Казвам се Кейт Реди и искам да ви приветствам с добре дошли на тринайсетия етаж. Тринайсет е нещастно число за някои, но не и тук в „Едуин Морган Фостър“. Нашата фирма се нарежда в челната десетка на финансистите в Обединеното кралство, сред първите петдесет в света що се отнася до активите, като в продължение на пет години сме били избирани за финансово-мениджърска фирма на годината. Миналата година събрахме повече от 300 милиона лири приходи, което обяснява защо сме тъй разточителни с невероятните сандвичи с риба тон, които са сервирани пред вас.

Род е прав. Това го мога дори насън. Всъщност до голяма степен наистина го правя насън, тъй като часовата разлика си казва своето, челото и слепоочията започват да ме стягат и имам усещането, че някой е напълнил краката ми с ледена вода.

— Убедена съм, че вече сте запознати с понятието „фондов мениджър“. Най-просто казано, фондовият мениджър е комарджия от висока класа. Работата ми се състои в това да изучавам състоянието на фирмите по света, да оценявам движението на продукцията им на световните пазари, с други думи, да проверявам постиженията на жокеите, да залагам голяма пачка пари на най-добрия, а после да стискам силно палци той да не се препъне на първото препятствие.

В стаята се разнася смях, смехът на облекчение на двайсет и няколко годишните, разкъсвани между високомерието, че са си осигурили едно от шестте стажантски места в ЕМФ и подмокрянето от страх при мисълта, че ще ги спипат неподготвени.

— Ако конете, на които съм заложила, наистина се спънат, трябва да реша дали да не ги застрелям веднага, или си струва да лекувам счупения крак. Не забравяйте, дами и господа, че състраданието може да струва скъпо, но парите невинаги са хвърлени на вятъра.

Преди дванайсет години самата аз бях стажантка. Седях в стая като тази и кръстосвах и разкръстосвах крака, несигурна кое е по-лошо — да изглеждам като херцогинята на Кент или като Шарън Стоун. Единствена жена, назначена през тази година, бях заобиколена от мъже, грамадни мъжки животни, които се чувстваха комфортно в раираните си кожи. Не като мен в черния костюм от мачкана коприна, за който бях дала последните си четирийсет лири и приличах на училищен инспектор.

Тази година групичката от новаци е доста типична. Четири момчета, две момичета. Момчетата седят с небрежно отпуснати рамене в дъното на стаята; момичетата седят с изпънати гърбове на предната редица, с химикалки, готови за водене на бележки, които никога няма да им потрябват. Човек започва да разпознава типажите след известно време. Погледнете господин Анархист ей там с тънките бакенбарди и намръщено изражение като на Лиъм Галахър. Днес е в костюм, но в съзнанието си още носи кожено яке — Дейв вероятно е бил някакъв активист в колежа. Изучава икономика, за да се въоръжи по-добре за защита на работническата кауза, докато изнудва морално всички деца в своя коридор да купуват отвратителното кафе от Руанда, което не става за пиене.

Точно сега седи тук и си казва, че просто ще издържи на тази гадост в Ситито две години, пет най-много. Ще направи сериозна пачка, а после ще се впусне в хуманитарния кръстоносен поход. Почти го съжалявам. След седем години го виждам в един от онези модернистични мавзолеи в Нотинг Хил, с астрономически училищни такси за двете си деца и съпруга с разрушителния навик да пазарува поголовно. Дейв ще се кланя пред Господин Мангиз като всички нас, с неотворен екземпляр на „Ню Стейтсман“ в скута си. Другите три момчета са от типа земевладелски наследници с розови двойни гушки и сресани на път коси като в забавачката. Този, който се казва Джулиан, има свръхподвижна адамова ябълка, която на практика произвежда ябълково вино. Както обикновено, момичетата са истински жени, докато мъжете са едва нещо повече от момчета. Двете стажантки в ЕМФ покриват измеренията на женствеността — едната е богато момиче от Кембриджшир или Линкълншир, Централно-източна Англия, с мило кръгловато лице и кадифена лента за коса, дневната тиара на нейната класа. Клариса някоя си. Един поглед върху напечатаните биографии и става ясно, че Клариса е завършила съвременни науки в университета в Питърбъро. Чист офис материал. Сигурно е племенница на някой от директорите; никой не влиза в ЕМФ със специалност като тази, освен ако не е в роднинска връзка с парите. Със света на парите?

Момичето до нея е по-интересно. Родена и израснала в Шри Ланка, но образована в престижните „Челтънхам Лейдис“ и Лондон Скулъв Икономикс — една от онези внучки на империята, които накрая се оказват по-големи англичани от англичаните с прекомерната си вежливост и благоприличната си граматика. Със забележителни бадемови очи, които гледат уверено през очилата с рамки от костенурка и котешка поза на тялото, Момо Гумератне е толкова хубава, че трябва да влиза с въоръжена охрана в района на квадратната миля, както наричат лондонското Сити.

Стажантите ми връщат оценяващия поглед. Питам се какво виждат. Русолява коса, прилични крака, в достатъчно добра форма, за да не бъда взета за майка. Не биха се досетили, че аз също съм от Северна Англия (акцентът беше изгладен, когато дойдох да уча на юг). Може би дори малко се страхуват от мен. Онзи ден Рич ми каза, че понякога го плаша.

— А сега, сигурна съм, че всички тук са виждали този ред върху банковите си извлечения, напечатан с най-ситните букви като на най-долния ред от таблото в очния кабинет. „Не забравяйте, че стойността на вашата инвестиция може да падне, както и да се покачи.“ Да? Е, това съм аз. Ако избера погрешната инвестиция, стойността пада, така че в ЕМФ ние даваме всичко от себе си, за да го избегнем и през повечето време успяваме. Намирам за полезно да не забравям, че когато продавам акциите на самолетна компания на стойност три милиона долара, както направих тази сутрин, нашите действия са само незначителна спекулация, която може да остави някоя старица в Дъмбартън без пенсия. Но не се притеснявайте, Джулиан, стажантите са ограничени в размера на сделките, които могат да направят. За начало ви даваме петдесет хиляди долара, само за да придобиете някакъв опит.

Бузите на Джулиан променят цвета си от пушена пъстърва до ягодовочервено, а богаташкото девойче вдига ръка.

— Можете ли да ми обясните защо продадохте тези акции днес?

— Много добър въпрос, Клариса. Ами имах акции на стойност четири милиона долара, цената беше висока и продължаваше да расте, но вече бяхме направили доста пари, а аз знаех от вестниците, че се очакват лоши новини за самолетните компании. Така че задачата на фондовия мениджър е да извади парите на клиента, преди да е паднала цената. През цялото време се опитвам да пазя равновесие между добрите неща, които могат да се случат, и капризите на всемогъщия разгневен Бог, който може би се спотайва зад ъгъла.

От собствен опит знам, че най-голямото изпитание за всеки стажант на ЕМФ е не способността му да схване основите на инвестирането, нито да си осигури пропуск за паркинга.

Не, нещото, което показва истинската ти същност, е дали можеш да запазиш сериозно изражение първия път, когато чуеш списъка с фирмените цели. Известен сред служителите като „петте стълба на мъдростта“, списъкът с фирмените цели е корпоративен въздух под налягане от първа величина. (По каква приумица на логиката закостенелите капиталисти от края на двайсети век са стигнали дотам, че да повтарят като папагали лозунги, скандирани за първи път от маоистките селяни, на които не им било разрешено да притежават дори собствено колело?)

— И нашите пет стълба са:

1) Да работим задружно!

2) Взаимна честност!

3) Най-добри резултати!

4) Грижа за клиента!

5) Отдадени на успеха!

Виждам как Дейв се мъчи с всички сили да не се разсмее. Добро момче. Поглед към часовника. Мамка му! Време е да тръгвам.

— А сега, ако няма повече въпроси…

По дяволите! Сега пък другото момиче е вдигнало ръка. Поне можеш да разчиташ на мъжете, че няма да задават въпроси. Дори когато не знаят нищо като тези тук, но особено на моето ниво, когато задаването на въпрос означава да признаеш, че все още има неща на този свят, които са извън познанието ти.

— Много се извинявам — започна младата жена от Шри Ланка, сякаш се извиняваше за някаква грешка, която тепърва ще направи. — Знам, че ЕМФ има… ами, госпожо Реди, можете ли да ми кажете искрено, като жена, какво е да заемате тази длъжност?

— Е, госпожице…?

— Момо Гумератне.

— Момо, тук има шейсет фондови мениджъри и само трима от тях са жени. ЕМФ наистина води политика на равни възможности и стига да продължават да постъпват стажантки като вас, ние ще я осъществим и на практика. И още нещо, разбрах, че японците работят върху резервоар, в който да се отглеждат бебета извън утробата. Сигурно ще са усъвършенствали устройството до времето, когато вие, госпожице Гумератне, ще сте готова да имате деца, така че ще можем да си отглеждаме бебета в обедната почивка. Повярвайте ми, това би ощастливило всички в ЕМФ.

Предполагам, че това ще пресече всякакви въпроси, но Момо не е толкова свита, за каквато я взех. По кожата й с цвят на кафе е плъзнала руменина, но тя отново вдига ръка. Докато се обръщам, за да взема чантата си, с което показвам, че сме приключили, тя изрича:

— Наистина се извинявам, госпожо Реди, но мога ли да ви попитам дали имате деца?

Не, не може.

— Да, последния път, когато проверих, бяха две. И си позволявам да ви предложа, госпожице Гумератне, да не започвате всяко свое изречение с извинение. Има куп думи, които ще ви бъдат от полза в тази сграда, но извинявам се не е от тях. А сега, ако това е всичко, трябва да вървя и да проверя пазарите — да избирам победители и да влагам пари! Благодаря за вниманието, дами и господа, и моля, не стеснявайте да задавате въпроси, когато ме видите из сградата, а аз ще ви изпитам върху петте стълба на мъдростта. Ако наистина имате късмет, ще ви кажа моя личен стълб номер шест.

Те ме поглеждат тъпо.

— Стълб номер шест: ако парите реагират на докосването ви, то тогава възможностите, които се откриват пред една жена в лондонското Сити, са безгранични. Парите не знаят от кой пол сте.

14.17:

Винаги можеш да хванеш такси от стоянката пред „Уорбъргс“. Всеки ден, освен днес. Днес всички таксита са се наговорили да участват в заговора „Да помогнем на Кейт да закъснее“. След седем минути контрол над истерията се хвърлям пред едно такси с изключени светлини. Шофьорът кривва, за да не ме удари. Обещавам му двойна тарифа, ако ме закара до училището на Емили, без да натиска спирачката. Люшкайки се отзад, докато се промушваме през тесните задръстени улици, чувствам как кръвта тупти в шията и китките ми, сякаш в мен бие гигантски барабан.

14.49:

Дървеният под в училището на Емили очевидно е поставен с единствената цел да издава закъснели работещи майки с токчета. Токчетата ми затракаха в момента, когато архангел Гавраил съобщи щастливата вест на Дева Мария, която започна да разтоварва вълната от магарето до нея. Ролята на Мария се изпълнява от Женевиев Лоу, дъщерята на Александра Лоу, която е представител на класа и образцова майка — с други думи, определено неработеща. Сред образцовите майки има сериозна надпревара да осигуряват на децата си водеща роля в пиесата. Повярвайте ми, те не са се отказали от мястото в борда на директорите или от телевизионния сериал с висок рейтинг, за да може малкият Джошуа да играе брата на ханджията, облечен в поло на „Гап“.

— Ролята на овцата беше идеална за него миналата година — възкликват те, — но тази Коледа ние наистина чувстваме, че можем да се справим с нещо малко по-предизвикателно.

Докато тримата влъхви — червенокосо момче с рядка коса, съпроводено от две момиченца — прекосяват сцената с даровете за бебето Исус, вратата на залата се отваря с издайническо скърцане. Сто чифта очи се извръщат, за да видят зачервената жена с пътна чанта и дипломатическо куфарче. Прилича на майката на Ейми Редман. Докато се промъква с извинително изражение и се снишава през задната редица, Александра Лоу й изшътква шумно. Инстинктивното ми съчувствие към тази сродна душа почти незабавно е изместено от грозно набъбващата признателност, че благодарение на нея вече не съм най-закъснялата. (Не искам другите работещи майки незаслужено да страдат. Наистина не искам. Просто имам нужда да знам, че всички ние се проваляме еднакво.)

Горе на сцената треперливото виене на касетофоните възвестява последната коледна песен. Моето ангелче е третото отляво в задната редица. На това важно събитие Емили гледа със свойствената й пълна концентрация, със същата въпросителна извивка на веждата, с която излезе от утробата ми. Спомням си, че в продължение на няколко минути оглеждаше родилната зала, сякаш искаше да каже: „Не, не ми обяснявайте, след малко и сама ще разбера.“ Този следобед, заобиколена от двете страни с неспокойни момченца, едно от които очевидно изпитва нужда да посети тоалетната, дъщеря ми изпълнява песента без запъване и аз усещам прилив на гордост в гърдите си.

Защо „Далеч в яслата“ в прибързаното неравномерно изпълнение на малки дечица е много по-трогателна от цял концерт на Кралския колежански хор? Ровя в пълния с мъх джоб на палтото и намирам кърпичка.

15.41:

На празничния бюфет след концерта има шепа бащи, скрити зад видеокамери, но залата гъмжи от майки, които пърхат около светлинките на своя живот. На училищните мероприятия другите жени винаги ми се струват като истински майки; никога не се чувствам достатъчно зряла за тази титла или поне достатъчно квалифицирана. Тялото ми възприема силно подчертани майчински жестове като някакъв мим. Ала доказателството, че съм майка, се е вкопчило здраво в лявата ми ръка и настоява да си сложа нейния ореол. Емили съвсем очевидно си е отдъхнала и е благодарна, че мама успя: миналата година в последния момент се наложи да пропусна представлението, защото преговорите по една сделка достигнаха критичната си точка и трябваше да скоча на самолета за Щатите. Като изкупителен подарък й донесох шейкър за сняг от Ню Йорк, който грабнах от „Сакс“ на Пето авеню, но той не й донесе утеха. Децата помнят случаите, в които не си успяла, а не тези, когато си смогнала.

Мисля само как да се измъкна и да се обадя в офиса, но няма начин да избегна Александра Лоу, която приема възторжените отзиви за превъплъщението на дъщеря си в Дева Мария и за баварския си лебкухен13. Александра взема един от моите плодови пайове и бодва с изражение на съмнение нокътя си в пудрата захар, преди да лапне парчето и да обяви присъдата си през дъжд от трохи.

— Превъзходен плодов пай, Кейт. Киснеш ли плодовете в бренди или грапа?

— О, по малко и от двете, Алекс, знаеш как е.

Тя кима.

— За догодина мисля да предложа всички да направят козунак. Как ти се струва? Имаш ли хубава рецепта?

— Не, но знам един супермаркет, който има.

— Ха-ха-ха! Много добре. Ха! Ха! Ха!

Александра е единствената ми позната, която се смее все едно по сценарий. Безрадостно, с отпуснати рамене, тресейки се. Всеки момент очаквам да ме попита кога ще мина на непълен работен ден. „Мили Боже! Не знам как успяваш, честно. Клер, тъкмо казвах на Кейт, че не знам как успява. А ти?“

19.27:

Усилието да се прави на ангел дава отражението си върху Емили. Толкова е изтощена, че като нищо няма да забележи, ако прескоча три страници от приказката за лека нощ. Трябва да се заема с натрупалите се имейли. Но тъкмо пропускам страниците и две подозрителни очи автоматично се ококорват.

— Мамо, ти сбърка.

— Така ли?

— Пропусна частта, където Прасчо скача в торбата на Кенга!

— О, Боже, така ли?

— Нищо, мамо. Да започнем пак отначало.

20.11:

Телефонният секретар на масичката до телевизора е пълен със съобщения. Пускам го. От „Куик Той“ ми звънят по повод обаждането ми за недоставени коледни подаръци. „За съжаление поради безпрецедентното търсене поръчката ви няма да бъде изпълнена до Нова година.“

Боже! Какво им става на тези хора?

Второто съобщение е от майка ми и заема по-голямата част от лентата. Все още на „вие“ с новата техника, мама оставя паузи за отговор на човека от другия край. Обажда се, за да каже да не се притеснявам, че няма можем да посрещнем Коледа с нея. От нейните уверения ме заболява повече, отколкото ако се оплакваше. Това е нокаут с два удара, усъвършенстван от майките през вековете: първо те карат да се чувстваш виновна, след което те карат да негодуваш, задето се чувстваш виновна, от което ти става още по-зле.

„Изпратих по пощата книжки за Емили и Бен и нещо мъничко за теб и Ричард. Надявам се да ви хареса.“ — Както винаги, се опасява, че не прави нещата както трябва.

След неизказания укор на майка ми е цяло облекчение да чуя гласа на Джил Купър-Кларк, която ми пожелава весела Коледа. Съжалява, че не се е организирала с картичките тази година, но била малко болнава — смях — обаче новият й лекуващ лекар изглеждал като Дърк Богарт. Праща ми много поздрави и ме кани да й отида на гости някой път.

Накрая чувам глас, толкова лишен от топлота, че едва го разпознавам — Джанин, бивш брокер и приятелка. Джанин напусна работа миналата година, когато акциите на фирмата на мъжа й скочиха до небесата и Греъм забогатя до степен, когато можеш да си купиш яхта с име „Табита“, принадлежала някога на Аристотел Онасис. Докато работеше, Джанин харесваше общата ни изтощителна битка да въртим къща, докато се опитваме да прекосим „мъжката територия“, без да ни засегне неприятелският огън. Сега тя ходи на следобеден градинарски курс в Челси на тема „Как да доведете до съвършенство сандъчетата с цветя за прозорците“. Има зимни и летни дамаски за диваните, които сменя в точното време на годината, а напоследък подреди всички семейни снимки в тапицирани албуми, излъчващи приятния мирис на кожа и доволство, положени на масичката за кафе в гостната. Последния път попитах Джанин какво прави и тя отвърна: „О, нали знаеш, мотая се.“ Не, не знам. Аз и мотаене, не мисля, че се познаваме.

Джанин се обажда да провери дали ще отидем на новогодишната й вечеря. Извинява се, че ни притеснява. Не звучи така. Звучи злобно, с възмущението на пренебрегната домакиня.

Каква новогодишна вечеря? Неколкоминутно ровене в купчината на холната масичка — брошури, изсъхнали листа, самотна кафява ръкавица с един пръст — и се показва непипнатият куп с неотворени коледни картички. Прехвърлям пликовете и намирам писмото от Джанин, адресирано с нейния старателен калиграфски почерк. Вътре намирам картичка с фотомонтаж на Греъм, Джанин и техните съвършено спокойни деца, плюс покана за вечеря. Да потвърдя до 10 декември.

Правя това, което винаги правя в подобни случаи — обвинявам Ричард. (Не е задължително той да е виновният, но все някой трябва да е виновен, иначе как ще понасяме този живот?) Коленичил на кухненския под, Ричард маскира Бен като северен елен с картон и нещо, което прилича на липсващата кафява ръкавица. Казвам му, че вече дори не сме в състояние да отказваме покани, които не можем да приемем — отлъчването ни от обществото е почти пълно. Изведнъж ме обзема копнеж да бъда една от онези жени, които отговарят навреме на поканите с бележки върху плътна жълтеникава хартия, украсена по ръбовете с мотиви от Уилям Морис14. И с писалка, а не с някоя изхабена химикалка с полуизсъхнал пълнител, измъкната от кутията на Емили.

Рич свива рамене.

— Остави това, Кейт, иначе ще полудееш.

Може би, но би било хубаво да имам избор.

23.57:

Банята. Най-любимото ми място на света. Навеждайки се над празната вана, изваждам патетата и потъналия галеон, изчегъртвам буквите от азбуката, които, след като гласните бяха изхвърлени в тоалетната, са изписали гневни хърватски междуметия (скртачък!). Отлепям мърлявата полуизсъхнала блуза на Барби, която е започнала да мирише на нещо, което смътно ми напомня попова лъжичка. И най-накрая, като започвам от ъгъла, повдигам подложката против хлъзгане, чиито гумени смукала оказват кратка съпротива, преди да се предадат с възмутено оригване.

След това претършувам шкафа за релаксиращото масло за баня — лавандула, морска краставица, бергамот — но облекчаващите стреса продукти винаги са свършили, когато ги потърся, затова се спирам на нещо отровножълто с мехурчета, наречено „Виталити“. После пускам почти непоносимо гореща вода, толкова гореща, че когато влизам във ваната, тялото ми решава, че е студена. Легнала по гръб, на повърхността се показват само ноздрите ми като на алигатор. Поглеждам жената, която бързо изчезва в изпотеното огледало, и си мисля, че това е нейното време, само нейното време, с изключение на странния динозавър Барни, който е пропуснала да извади и който сега се показва внезапно между коленете й с усмивката си на сериен убиец.

Банята е много стара, порцеланът й е изпъстрен със сиво-сини вени. След ремонта на кухнята парите ни свършиха, така че къщата има все по-западнал вид във възходящ ред: колкото по-нависоко отиваш, толкова повече пада стандартът. Кухня от „Терънс Конран“, дневна от „Икеа“, баня от господин Плесен. Но със свалени лещи и на светлината на свещите, пълзящата разруха на банята ми напомня за храма на римските весталки, а не толкова за изолация от влагата на цена пет бона.

Докато мехурчетата се пукат по ръцете ми, около кокалчетата се показват люспести розови кръгчета. Вече се появиха и зад дясното ми ухо. Екзема от стрес — така я нарече медицинската сестра в службата. „Можеш ли да измислиш начин да се освобождаваш от стреса, Кейт?“ О, нека да помисля: трансплантация на мозък, печалба от лотарията, да препрограмират съпруга ми да проумее, че нещата, оставени в подножието на стълбището, обикновено трябва да се качат горе.

Не виждам как ще продължавам по този начин. Не виждам обаче и как да престана. Не мога да не се запитам дали днес не бях прекалено сурова с онова момиче от Шри Ланка. Момо някоя си? Стори ми се доста приятна. Помоли ме да бъда искрена. Трябваше ли? Казах й, че единственият начин да се добере до ЕМФ, е да се държи като момчетата, а когато се държиш като един от тях, те наричат конфликтна и трудна, така че започваш да се държиш като жена, при което те наричат емоционална и трудна. Трудна е тяхната дума за всичко, което те не представляват. Е, ще свикне.

Ако на нейната възраст знаех това, което знам сега, щях ли да имам деца? Затварям очи и се опитвам да си представя света без Емили и Бен: като свят без музика и светлина.

Потапям се под водата и се опитвам да прогоня мислите си, но те са се залепили в мозъка ми като миди по корабно дъно.

3 Весели празници

За половин час мога да се приготвя, да измия и облека децата и да излезем от къщи, мога да жонглирам с пет различни валути в пет часови зони, мога да направя така, че да свърша тихо и бързо, мога да приготвя вечеря и да я изям на крак, докато говоря по телефона с Източното крайбрежие, мога да чета „Отгатни колко те обичам?“ на Бен, докато преглеждам цените по телетекста, но не мога да хвана такси за летището.

Като част от текущата програма за икономии, ЕМФ повече няма да ми изпраща такси, за да ме откара до „Хийтроу“. Трябва да си го поръчвам сама. Снощи си резервирах едно, което тази сутрин не се появи. Когато се обадих, за да се оплача, мъжът от другия край каза, че много съжалява, но могат да ми пратят такси най-рано след половин час.

— Това е най-натоварената част от деня, скъпа.

Знам, че това е най-натоварената част от деня. Затова направих резервация от предния ден.

Казва, че вероятно може да ми намери нещо след около двайсет минути. Разгорещено отхвърлям това обидно предложение и тръшвам слушалката. И веднага съжалявам за постъпката си, тъй като всички други фирми, на които звъня, или нямат свободна кола, или ми предлагат още по-катастрофално време за чакане.

Вече съм отчаяна, когато мярвам изцапана бронзова визитка, подаваща се изпод изтривалката. Тя е на фирма за таксита, за която не съм и чувала: „Пегас — вашият крилат шофьор“. Когато набирам номера, мъжът отсреща ми казва, че идва веднага. Облекчението ми е краткотрайно. Колата е по-скоро товарна кранта, а пред къщата се показва „вашият надрусан шофьор“. Паркирана на почти четирийсет и пет градуса от бордюра, колесницата на пегаса е „Нисан Съни“, в която цари непрогледен мрак и се кълбят облаци от никотин и хашиш. Качвам се, но на практика вътре не се диша, затова пробвам да отворя прозореца и да си покажа главата навън като куче.

— Прозорецът е развален — услужливо пояснява шофьорът, делово и без съжаление.

— А коланът?

— Също.

— Сигурно разбирате, че сте в нарушение.

В огледалото за обратно виждане собственикът на пегаса ми хвърля съжалителен поглед, който ме съветва да си гледам работата.

Нервите ми се опънаха заради това, че таксито не дойде. С Ричард се скарахме заради една голяма глупост. Той намери коледната премия за Пола, която бях скрила в кутията за обяд на Емили. Каза, че просто не може да разбере защо давам повече пари за коледния подарък на бавачката, отколкото за останалите членове на семейството, взети заедно.

Опитах да обясня:

— Защото ако Пола не е доволна от нас, ще напусне.

— Толкова ли е фатално това, Кейт?

— Честно казано, ако ти ни напуснеш, би било по-лесно.

— Ааа, ясно.

Не трябваше да поставям нещата така. Проклета умора. Винаги те кара да казваш това, което не си искал, дори когато го мислиш в момента. После Ричард седна на кухненската маса, като се преструваше, че е намерил нещо наистина интересно в „Архитектурен калейдоскоп“, докато някак си успяваше да изглежда като Тревър Хауърд в „Мимолетна среща“ — високо повдигната брадичка в израз на незаслужена обида и навлажнени очи.

Дори не ме погледна, когато му казах довиждане. Тогава Бен се изправи във високото си столче и започна да иска прегръдка. Не. Съжалявам. Не и с чист костюм и в неговото състояние! Омацан целия с млечно плодов крем.

Таксито спира и тръгва, спира и тръгва по Юстън Роуд. Ако това е една от главните лондонски артерии, то тогава градът има нужда от коронарен байпас. Гражданите му седят в колите си с наежени от гняв сърца.

След като отминахме гара „Кинг Крос“, се заех с пощата. Имам картичка от мама заедно с коледната притурка от списание — „26 рецепти за вълшебна Коледа без стрес!“ Прелиствам страниците с нарастващо недоумение. Как може нещо, лишено от стрес, да включва карамелизиране на арпаджик?!

Продължаваме да пълзим в западна посока, покрай редиците от керемидено розови къщи с общи калкани, миля след миля край зинали челюсти. Когато живеех в такава къща, Коледата все още беше доста просто нещо. Имаше елха, пуйка с настръхнала кожа, големи мандарини в оранжева мрежичка, може би и малко фурми, залепнали една за друга в палмово кану и супер голяма тенекиена кутия бонбони „Куолити Стрийт“, от която цялото семейство ядеше пред телевизора, докато гледаше коледното шоу на комиците Моркамби и Уайз. Големите подаръци винаги бяха на долния етаж до елхата — куклена къща, ролкови кънки, може би и велосипед с помощни колелета и звънец — освен това имаше чорапчета, чиято безформена маса напипвахме с крака в долния край на леглото. Само че Коледата, както и всичко останало, се усъвършенства. Сега телевизията е заместена от „Лешникотрошачката“, за която трябва да си резервираш билети още през август, освен това има „Кели Бронз“. Когато за първи път чух името, си помислих, че Кели е някое от напомпаните със силикон мацета от „Спасители на плажа“, но се оказа, че тя е единствената пуйка, която си заслужава да бъде приготвена. А след като си изчаквал цял час, за да се примолиш на служителя в супермаркета да те включи в списъка на чакащите за Кели, трябва да отнесеш птицата вкъщи и да я напълниш. Според коледното приложение пълнежът, който някога се състоеше от наронен стар хляб, накълцан лук и лъжица подправки, е еволюирал до „масло с манатарки, червен ориз и боровинки, които да възродят преситените небца“.

Не вярвам преди седемдесетте години да сме имали небца — бяхме любители на сладкото и имахме стомашни киселини, които облекчавахме, като смучехме бонбони с цвят на надгробни камъни. Забавно е, като си помислиш, нали? Точно когато хиляди жени се освобождаваха от ролята си на домакини, изведнъж храната започна да си струва усилията да я сготвиш. Помисли си за всички онези великолепни неща, които можеше да сготвиш, Кейт, ако, разбира се, си в кухнята, за да го сториш.

8.43:

Пегасът избра „бърз“ обиколен маршрут до „Хийтроу“. До полета остават час и двайсет и две минути, а сме стигнали едва до редицата от мюсюлмански месарници в Саутол. Чувствам форсирането на сърцето си, а кракът ми е натиснал до дъно педала на газта.

— Слушайте, не можете ли да карате по-бързо? Непременно трябва да стигна навреме.

Един млад мъж в бял памучен анцуг изскача на пътя пред нас с агне колкото дете, преметнато през рамото му. Шофьорът ми натиска внезапно спирачката и от предната седалка се чува провлачен говор:

— Доколкото знам, госпожо, газенето на хора все още е подсъдно.

Затварям очи и се опитвам да се успокоя. Положението изглежда много повече под контрол, когато използваш пълноценно времето си. Да се обадя по мобилния на „Куик Той“ („Забавление безкрай!“), за да се оплача от липсващата доставка на жизнено необходими коледни подаръци.

— Благодарим ви, че избрахте „Куик Той“. Съжаляваме, трябва да изчакате на линията. Ще ви се обадим след малко. — Типично.

Започвам да отмятам един по един магазините за домашни любимци от изпокъсан брой на „Жълти страници“. Изобщо не съм изненадана да науча, че има национален недостиг на бебета хамстери, макар че може би е останал един в Уолтамстоу. Проявявам ли интерес? Да.

Когато най-накрая ме свързаха с „Куик Той“, некомпетентният оператор неохотно призна, че поръчката ми е записана. Казвам му, че съм крупен инвеститор във фирмата му и се каня да преразгледам инвестицията си.

— Добре — омеква той, — имаме известни затруднения с доставките, дължащи се на невижданото досега търсене.

Изтъквам, че търсенето едва ли може да бъде определено като невиждано.

— Раждането на Исус се празнува от две хиляди години. Играчки и Коледа. Коледа и играчки. Да ви говори нещо?

— Ще искате ли ваучер с отстъпка, госпожо?

— Не, не се обаждам за ваучер. Молбата ми е играчките ми да бъдат доставени не-за-ба-вно, за да имат децата ми какво да отворят на Коледа.

Отсреща настъпва мълчание и се чува следният коментар:

— Джеф, някаква нафукана фръцла е подпалила телефона заради комплекта „Златокоска и трите мечета“ и овчарското куче на колелца. Какво да й кажа?

9.17:

Пристигам на „Хийтроу“ малко по-рано. Решавам да се реванширам на шофьора, задето му повиших тон. Питам го как се казва.

— Уинстън — отговаря с подозрение.

— Благодаря, Уинстън. Маршрутът наистина беше добър. Между другото, казвам се Кейт. Какво внушително име, Уинстън. Като Чърчил?

Той се наслаждава на мига, преди да отговори:

— А, не. Като цигарите.

9.26:

Докато лавирам в блъсканицата на залата за заминаващи, си спомням нещо, което съм забравила. Трябва да се обадя вкъщи. Мобилният не работи. Защо не? Опитвам с един от телефоните в залата, но той ми глътва монети за три лири и пак не успява да ме свърже, докато чувам повтарящото се съобщение: „Благодаря, че използвахте услугите на Бритиш Телеком“.

Накрая се свързвам чрез апарата с кредитни карти, до бюрото за регистрация на пътници, като през цялото време съм наблюдавана от трима души от персонала в тъмносини униформи.

— Ало, Ричард. Каквото и да става, не забравяй чорапите.

— Бельото ли?

— Моля?

— Чорапи. За някакъв номер с бельото ли става дума, Кейт? Жартиери, черна дантела, три инча снежнобели бедра или говорим за отегчителната стара торба на дядо Коледа?

— Ричард, да не си пил?

— Това е идея, наистина. — Докато ми затваря телефона, кълна се, че чувам как Пола предлага на Емили „Хуба Буба“.

НЕ ПОЗВОЛЯВАМ НА ДЪЩЕРЯ СИ ДА ДЪВЧЕ ДЪВКА.

2.17:

Снежна буря. Полетът ни закъснява. Безценните минути, определени за пазаруване в последния момент в Лондон са загубени. Обхождам магазина за подаръци на стокхолмската аерогара. Какво би предпочел Ричард? Еленска пастърма или актуална за сезона видеокасета, озаглавена „Шведски сладурани в снега“? Твърдо отказвам да купя на Емили онази вулгарна пишкаща кукла бебе, която видяхме по сутрешната телевизия. Като компромис взимам местна шведска Барби — пращящо от здраве създание, вероятно социалдемократа, облечена в мироопазваща униформа.

Бъдни вечер, офисите на „Едуин Морган Фостър“

Трябваше да се досетя накъде вървят преговорите ми за увеличаване на заплатата, когато Род Таск се приближи откъм гърба ми, потупа във въздуха три пъти рамото ми като ветеринар, който подготвя животното за ваксина, и ме нарече „високо ценен член на екипа“. Следобедът напредваше, наближаваше краят на работния ден, а небето над Бродгейт имаше цвета на чай.

Род ми обясни, че тази година няма да има бонуси — допълнителните пари, на които разчитах за довършването на ремонта вкъщи и за още толкова други неща. Времената са трудни за всички, обясни той, но наистина добрата новина е, че ми се предоставя голямо ново предизвикателство.

— Смятаме, че ти си човекът, който умее да общува с клиентите, Кейти, защото се справяш дяволски добре. Във всеки случай имаш най-хубавите крака.

Нисък, пълен австралиец с глас, който другите мъже използват, за да привлекат вниманието на бармана, преди три години Род премести масивното си тяло от Сидни в Лондон, за да се присъедини към ЕМФ като директор по маркетинга. Преместиха го, за да внесе живец в английския клон на фирмата. Тогава съвсем сериозно обмислях дали да не напусна. Дразнеха ме неговата неспособност да ме гледа в очите, докато говори — и не само защото съм с пет сантиметра по-висока от него; начинът, по който коментира части от тялото ми сякаш са в промоция; навикът му да закрива всяко съвещание със заповедното: „Вървете и сритайте шибаните гуми!“ След няколко седмици, когато Канди любезно го помоли да преведе израза на английски, той погледна недоумяващо, после се ухили: „Изцедете от клиента всяко възможно пени!“

Така че се канех да напускам. Тогава обаче Емили навърши две — възраст, набедена като ужасна, и аз купих книга, наречена „Укротяването на двегодишните“. Тя беше просветление. Съветите как да се справяме с малки, ядосани и незрели хора, които нямат задръжки и постоянно поставят на изпитание майките си, паснаха идеално за моя шеф. Вместо да се отнасям към него като към висшестоящ, започнах да го третирам като непослушно момченце. Когато се канеше да направи някоя пакост, полагах всички усилия, за да отвлека вниманието му от нея. Ако исках да направи нещо, винаги извъртах нещата, все едно, че идеята е била негова.

Както и да е, Род казва, че от днес се нагърбвам с отговорността за фондация „Селинджър“ със седалище в Ню Йорк. Изпълнителен директор Джак Абелхамър. Бизнес, възлизащ на два милиона долара, който се нуждае от човек от моя калибър. Ще имам възможност да се запозная с портфолиото през празниците. Разбира се, ще продължа да бавя и старите си клиенти, докато Род намери подходящ човек да се заеме с част от тях.

Питам го що за човек е Абелхамър.

— Добър замах.

— Моля?

— Трябва да поработи над късия удар.

— А, голф.

— Ти за какво си помисли, че говоря, Кейти, секс?

Строго погледнато, празникът не започва преди края на работния ден, но офисът на практика е пуст — неофициално сега сме между пиянския обед и алкохолизирания следобеден чай. Когато се връщам на бюрото, Канди е седнала върху радиатора под прозореца с опънати върху облегалката на стола ми крака. Облечена е в чудна аленочервена блуза, лилави мрежести чорапи, със златна панделка за коса.

— Добре, да отгатна ли? — казва тя. — Сра ти в лицето и ти предложи да му избършеш задника?

— Извинявай. — Хващам краката й и ги свалям от стола. — Всъщност мина много добре. Род смята, че уменията ми да работя с клиентите са много ценни и като вот на доверие дават тази голяма фондация само на мен.

— Да бе! — Когато Канди се смее, човек има удоволствието да види завидно хубавите й американски зъби.

— Не ме гледай така.

— Кейт, такъв голям вот на доверие тук винаги е придружен от поне четири нули накрая, добре знаеш. Какво друго каза?

Нямам време да отговоря, защото Канди ми прави знак да мълча, понеже негодникът Крис Бънс минава покрай нас на път за мъжката тоалетна след огромното количество течности, поети по време на обяда. Голям любител на кокаина, Бънс успява да изглежда едновременно хем кльощав, хем надут. Откакто ясно и доста вежливо му казах, че не се интересувам от съдържанието на боксерките му, сексуалното напрежение между нас е заменено от подигравателни атаки с единични изстрели от живи амуниции, когато се добирам до сделка, която той иска. (Мъже като Бънс приемат отхвърлянето като обида, която трябва да се плати с двойна лихва — върху главницата и върху натрупания дълг, също като дълга на страните от Третия свят.)

Канди сочи с глава оттеглящата се фигура.

— В ЕМФ се събира много мръсотия по един или друг начин. Да не си предложила да изчистиш и офиса вместо тях?

— За каква ме вземаш? Род каза, че никой няма да получи бонус.

— И ти му повярва? — Канди затваря очи и въздъхва. — Ето това ми харесва в теб, Кейт. Най-умният икономист сред жените от времето на Мейнард Кейнз16, а все още мислиш, че когато те минават, ти правят услуга.

— Канди, Мейнард Кейнз е бил мъж.

Тя поклаща глава и панделката разпръсква искри светлина.

— Не е. Бил е мека китка. Според мен жените трябва да си присвоят всички гейове в историята със силни женски качества като нашите.

18.09:

Товаренето на колата за гостуването на север при родителите на Ричард отнема поне два часа. През първия час Ричард намества приятния пъзел от бебешки принадлежности в багажника. (Луи XIV е пътувал с по-малко багаж от Бен.) После идва моментът, когато трябва да намери ключа за багажника, закрепен върху покрива на колата, който прилича на обърната лодка. „Къде го сложихме, Кейт?“ След десет минути на ругатни и изпразване на всяко чекмедже в къщата, той напипва ключа в джоба на якето си.

След като Ричард ми е казал да качвам децата в колата „незабавно“, следва двайсетминутно трескаво разтоварване, защото той „просто иска да се увери“, че е взел стерилизатора, който „помни със сигурност“, че е мушнал до резервната гума. После започва бясно пренареждане, прекъсвано от ругатни, при което нещата се натъпкват безразборно, а онези, за които няма място, се набутват във всяко свободно пространство в купето. Подложката за смяна на пелени, преносимото високо столче за хранене заедно с другата част от комплекта, яркочервеното сглобяемо креватче, бибероните, гърнето. Пижамите. Одеялото на Емили — плетена жълта завивка в окаян вид, която прилича на парцал. Винаги пътуваме с пълната менажерия от играчки за спане — любимото Ру на Бен, една овца, хипопотам и панда. Бибероните залъгалки на Бен (на всяка цена да бъдат скрити от родителите на Ричард). Хамстерът изненада за Емили е скътан на сигурно място в багажника.

Макар да са закопчани с колани на столчетата си като космонавти преди старт, обичайните караници между Бен и Емили прерастват в ръкопашен бой. В момент на слабост — кога ли имам момент на сила — отварям кутията с шоколадови дядо Коледовци, предназначена за сутринта на Коледа, и им раздавам по няколко увити в станиол шоколадчета, за да мълчат. В резултат на това Емили, която преди трийсет минути носеше бял анцуг, сега прилича на далматинец с тъмнокафява муцуна и шоколадови петна по дрехите.

Ричард, който проявява геройско безразличие към чистотата и общия вид на чедата си в разстояние на единайсет месеца и половина през годината, изведнъж ме пита защо Бен и Емили са в този ужасен вид. Какво ще си помисли майка му?

Избърсвам децата с мокри туристически кърпички. Очакват ни три часа по шосе А1. Колата е толкова натоварена, че се люшка като кораб.

— Още ли сме в Англия? — настоява да узнае един недоверчив глас отзад.

— Да.

— Стигнахме ли вече в къщата на баба?

— Не.

— Но аз искам вече да съм в къщата на баба.

До Хатфийлд и двете деца изпълняват токата и фуга за писъци и хленчене. Пускам касетата с коледни песни и двамата с Рич пригласяме с чувство. (Рич пее първи глас, докато аз поемам партията на Джеси Норман.) Близо до Питърбъро, на сто и трийсет километра от Лондон, една натрапчива мисъл успява да си проправи път през купчината тор, която представлява главата ми в момента.

— Рич, взе ли Ру?

— Не знаех, че отговарям за Ру. Мислех, че ти ще се сетиш да го вземеш.

Като много други фамилии, и семейство Шаток си има своите коледни традиции. Една от тях е, че аз купувам всички подаръци за моите близки, подаръците за децата и двете ни кръщелничета, подаръците за Ричард, родителите му, брат му Литър и съпругата на Литър, Черил, и трите им деца, за чичото на Ричард, чичо Алф, който на всеки 26 декември идва от Матлок и е запален по ръгби. Ако Ричард се сети и в зависимост от работното време на магазините, той ми купува подарък.

— Какво ще подарим на татко? — ще се поинтересува по пътя към Йоркшир Ричард. Брачното ние, което означава ти, което значи аз.

Аз купувам празничната хартия и тиксото, с които опаковам всички подаръци. Аз купувам картичките и голям лист марки втора класа. Когато вече съм надписала всички картички, фалшифицирала съм подписа на Рич и съм измислила шеговит текст за времето, което лети, и как през Новата година непременно ще се виждаме повече (лъжа), вече е твърде късно за марки втора класа, така че се нареждам на опашката в пощата за марки първа класа. После си проправям с мъка път през сектора с хранителните стоки на супера, за да купя сирене и от онези малки наденички, които обича Барбара.

Накрая, когато стигнем до къщата на Барбара и Доналд, сваляме багажа от колата, слагаме подаръците под елхата, храната и напитките в кухнята, а те възкликват в един глас: „О, Ричард, благодарим ти за виното. Не трябваше да си правиш целия този труд.“

Може ли човек да умре от неблагодарност?

Среднощната църковна служба в „Сейнт Мери“, Ротли

Тревата на селските ливади е заледена — извървяваме пътя от старата къща на Шаток до малката норманска църква, а стъпките ни прозвънват в тишината. Вътре пейките са препълнени, а въздухът е спарен и мирише на бъчва. Знам, че не се гледа с добро око на пияниците, които стъпват в църквата веднъж годишно по това време, но застанала до Рич, си мисля колко ги харесвам и дори им завиждам. Шумните им опити да пазят тишина, чувството, че са дошли заради топлината, светлината и проявата на малко човешка доброта.

Сдържам се, наистина, докато не стигаме до този стих в „О, Витлеем“, където ми се налага да избърша очи с ръкавицата.

„Над света, заспал дълбок безпаметен сън, минава тиха звезда.“

4 Коледа

5.37, Ротли, Йоркшир

Навън е още тъмно. Четиримата сме в заедно в леглото — възел от разпрострели се във всички посоки пипала. Емили, почти обезумяла от коледна алчност, вади подаръците, разкъсвайки опаковката. Бен си играе на криеница с хартиите. Подарих на Ричард парче еленска пастърма, чифт шведски чорапи (пълни с овес), петдневен курс по дегустация на вино в Бургундия и „Как да бъдеш богиня вкъщи“ (шега). По-късно Барбара и Доналд ще ми подарят мушамена домакинска престилка и „Как да бъдеш богиня вкъщи“ (не е шега).

Ричард ми подарява:

1. Бельо „Агент провокатор“ — червен сутиен с черни релефни сатенени точки и малки чашки, над които зърната стърчат като средновековни воини с шлемове над крепостта. Също и колан с жартиери и бикини, поръбени явно с рибарска мрежа.

2. Членска карта за Националния тръст17.

И двата подаръка попадат в категорията, наречена от мен подаръци МС — моля да смените. Емили ми подарява фантастичен пътнически часовник. Вместо аларма се включва съобщение, записано от нея: „Събуди се, мамо, събуди се, поспалано!“

Подаряваме на Емили хамстер (женски, но ще се казва Исус), колело за Барби, къща за кукли, куче робот с дистанционно и още много други пластмасови неща, от които не се нуждае. Емили е възхитена от Барби миротворката, която взех в последния момент от стокхолмския безмитен магазин, докато не отваря подаръка от Пола — пишкащото бебе, което изрично бях забранила.

С риск да предизвикаме истерия, се опитахме да качим повечето от неразопакованите подаръци на децата горе, за да не скандализираме родителите на Ричард с безразсъдната си столична разточителност („Да си пръскате парите на вятъра по този начин!“) и с възмутителното разглезване на по-младото поколение („По мое време се считахме за щастливци, ако получехме кукла с порцеланова глава и един портокал.“).

Някои неща е по-трудно да скриеш. Например трудно е да се правиш пред бабата и дядото, че детето ти рядко гледа видео, когато по време на закуска то изнася безпогрешно представление на всяка от песните от „Малката русалка“, като добавя умно, че DVD версията съдържа допълнителна песен. На масата предугаждам още един източник на конфликт, когато напомням на Емили да престане да си играе със солта.

— Емили, дядо ти те помоли да оставиш солницата.

— Не, не съм — спокойно отбелязва Доналд. — Казах и да я остави. Там е разликата между моето поколение и твоето, Кейт — ние казваме, вие молите.

Няколко минути по-късно, докато бъркам яйцата на печката, изведнъж усещам, че Барбара наднича над рамото ми. Тя не може да прикрие учудването си от съдържанието на тигана.

— Боже мили, децата така ли предпочитат яйцата — препържени?!

— О, да. Винаги ги правя по този начин.

— О.

Барбара е вманиачена относно храната, която приема нашето семейство, независимо дали се отнася до липсата на зеленчуци в менюто на децата, или до моето странно нежелание да се трепя пред печката в приготовление на първо, второ и трето.

— Трябва да се засилиш, Катрин. — Нито едно събиране на семейство Шаток не минава, без свекърва ми да ме приклещи край саксията с африканска виолетка до килера и да изрече шепнешком: — Ричард изглежда много слаб, Катрин. Не изглежда ли Ричард много слаб?

Когато Барбара каже „слаб“, думата веднага добива тежест: — тлъста, задъхана, обвиняваща. Затварям очи и се опитвам да събера запасите от търпение и разбиране, каквито не притежавам. Жената, застанала пред мен, е снабдила съпруга ми с ДНК, която му е дала за цял живот тяло на мотовилка, а след трийсет и шест години тя обвинява за това мен. Честно ли е? Издигам се над тези обиди към качествата ми на съпруга или поне над това, което е останало от тях.

— Но Ричард си е слаб — възпротивявам се аз. — Рич беше кльощав и когато се запознахме. Това е едно от нещата, които харесвам в него.

— Винаги си е бил слаб — отстъпва Барбара, — но сега направо се е стопил. Още щом го видя, когато слезе от колата, Черил ми каза: „Барбара, Ричард не ти ли изглежда изтощен?“

Черил е зълва ми. Преди да се ожени за Питър, брата счетоводител на Ричард, Черил заемаше важен пост в „Строежи Халифакс“. Но откакто роди първото от трите им момчета през 1989 година, Черил стана член на онова, което приятелката ми Дебра нарича „мамафия“ — влиятелна, добре организирана клика на майките домакини. И Черил, и Барбара третират мъжете все едно са добитък, нуждаещ се от внимателно стопанисване. Нито една Коледа не минава, без Черил да ме попита дали кашмиреното ми поло не е дизайнерско, или дали е редно Рич да къпе горе децата сам.

Питър помага вкъщи много по-малко от Ричард, но с годините съм разбрала, че на Черил й е приятно и даже насърчава безполезността на съпруга си. Питър играе важна роля в живота на Черил като „кръста, който трябва да нося“. Всеки мъченик се нуждае от по един Питър, който с течение на времето може да бъде обучен да не разпознава дори собствените си гащи.

Неща, които приемам за даденост в Лондон, тук се възприемат като ексцесия на равенството.

— Сома — казва Ричард, ухилен до ушите, докато прекосява кухнята, понесъл с два пръста издутия памперс, чиято прасковена миризма води обречена битка с вонята отвътре. (Рич е измислил система за оценяване на памперсите на Бен: незначителните произшествия са „беля“, средното разтоварване е „крокет“, докато пълното, което се изчиства със седем мокри кърпички, е „Сома“ — заради пословичното наводнение. Веднъж, но само веднъж имахме „вулкана Кракатау“ — иначе напълно естествено явление, но не и на гръцко летище.)

— Разбира се, по наше време бащите изобщо нямаха желание да помагат — казва Барбара и потръпва. — Не можех да накарам Доналд да се доближи до пелена. Би избягал на километри.

— Ричард е страхотен — казвам предпазливо. — Нямаше да се справя без него.

Барбара взема глава червен лук и го срязва с ожесточение.

— Трябва да се грижим за мъжете. Те са крехки цветя — размишлява тя, като натиска острието, докато лукът не изхрущява. — Ще разбъркаш ли соса, Катрин? — Черил влиза и започва да размразява сиренки и кошнички от бутер тесто за утрешното събиране на по питие.

Чувствам се толкова самотна, когато Барбара и Черил се суетят и бъбрят в кухнята, въпреки че и аз съм там. Предполагам, че така е било от векове. Жените са се занимавали с женската работа, разменяйки си заговорнически погледи и снизходителни въздишки заради мъжете. Аз обаче никога не съм била част от „мамафията“; не знам кода, паролите, тайните ръкостискания. Очаквам от един мъж — от моя мъж — да върши женска работа, защото ако не го прави, аз не мога да върша мъжката работа. А тук горе, в Йоркшир, гордостта от работата ми, от факта, че мога и настина осигурявам семейството си, се превръща в неудобство. Изведнъж осъзнавам, че едно семейство иска много грижи, смазка, която да му помага да върви като по масло; докато моето малко семейство почти подскача по неравностите, а спирачките са започнали да скърцат.

Ричард влиза отново в кухнята, този път без памперс, прегръща ме през кръста, повдига ме на плота, сгушва глава в извивката на рамото ми и започва да си играе с косата ми. Също като Бен.

— Щастлива ли си, слънчице?

Звучи като въпрос, но всъщност е отговор. Рич е щастлив тук, личи си, с женската шетня наоколо, с миризмата от печеното и с мен, която не говори по телефона на всеки пет минути.

— Ричард наистина е домашар — отбелязва с гордост Барбара.

Казвам на Ричард, не съвсем на шега, че щеше да е по-добре, ако се бе оженил за някоя жена с наследствени заложби в приготвянето на плодови пайове.

— Ами, нямаше да съм по-добре, защото бих умрял от скука. Все едно — казва той, като гали бузата ми и прибира кичур от косата ми зад ухото, — ако ни трябват плодови пайове, познавам една невероятна жена, която може да ги фалшифицира.

След коледния обяд със семейство Шаток ми се иска само да се сгуша и да гледам Леонардо Ди Каприо в „Титаник“ по телевизията, но вместо това се налага да пазя Бен да не направи някоя беля в дневната или да не пострада, докато се катери по нестабилните масички, дъвче кабела на лампата или грабва шепа от посребрените бадеми. Претеглям опасността да му отнема бадемите, като с това рискувам да нададе рев и да приковем вниманието на всички („Не може ли да се справи със собственото си дете?“) или да го оставя да ги налапа и да се задави, с което да застраша живота му и скъпия килим на Барбара и Доналд.

Успявам да се измъкна, докато Бен спи следобеден сън. Легнала на леглото с лаптопа си, пиша имейл до един друг свят.

Тъкмо да го изпратя и натискам бутона за изтриване. Има неща, които не можеш да признаеш дори пред най-добрата си приятелка. Дори пред себе си.

5 26 Декември

Добре, справихме се безпроблемно със сезона на добрата воля. С изключение на празничния обед на 26 декември18. Знам произхода на този празник, но дали в името му не се намесва и желанието да поканиш любимите си хора един по един навън и да им праснеш някой и друг юмрук в лицето?

Все едно, Ричард каза, че вината е била изцяло моя и донякъде имаше право, но аз се оправдах с нетърпимата провокация. Винаги когато сме в къщата на родителите му, имам чувството, че децата са се превърнали в ръчни гранати. Всеки момент халката може да бъде издърпана и те ще избухнат върху разнебитения шезлонг или ще извадят съдържанието на целия шкаф с порцеланови поставки за яйца „Роял Уорчестър“. Рич и аз тичаме след тях, хвърляме се да хванем падащите предмети, отчаяни защитници на обреченото изпитание за съвместимост.

12.03:

Днес е годишното събиране на семейство Шаток на по питие. Барбара ме прави отговорник по ядките — кашу, шамфъстък, фъстъци за по-големите деца. Парите на Доналд са сравнително отскоро натрупани — той притежава верига от магазини за спортни стоки в северната част на страната, но полага всички усилия като типичен англичанин да скрие факта, че е новобогаташ — също като да засадиш мъх върху нова пътека. Момчетата са първите членове на семейство Шаток, посещавали частно училище, при това най-доброто.

Докато сипвам ядки в семейните кристални купички, си мисля колко съм благодарна, че правя нещо, докато едно по-сложно чувство ме пробожда в гърдите. Като стомашна болка, само дето още не съм яла. Коледата с родителите на Ричард винаги е изпитание за мен. Ето ме сред едно сравнително здраво семейство и споменът за всяка Коледа с моето семейство започва да отеква в костите ми. Трябва само да чуя как Хари Белафонте пее „Мъжката рожба на Мария“ по „Радио 2“ и се пренасям там, с баща ми, който се промъква в кухнята на връщане от кръчмата, понесъл дар за майка ми в знак на примирие — феерична дантелена нощница, която не й става или златен часовник, купен на старо от приятел на пазара. Баща ми винаги се появяваше като филмова звезда и изсмукваше целия наличен въздух в стаята. Джули и аз оставахме да дишаме едва-едва зад дивана, като се молехме тя отново да му прости, да го приеме, за да имаме нормална Коледа, такава, каквато семейството на Ричард има.

Разнасям купичките с ядки в голямата дневна с Г-образна форма и високи френски прозорци към градината. Широко усмихнатият Доналд ме хваща под ръка и ме представя на един от приятелите си от голф клуба. Около шейсетгодишен, мъжът е облечен в спортно сако, червена риза и вратовръзка, която се мята насам-натам.

— Джери, мога ли да ти представя снаха ми Катрин. Катрин е бизнес дама. Запази фамилията си. Много модерно.

Джери се изпъчва.

— С тази работа сигурно много пътуваш, Катрин?

— Да, често ходя до Щатите и…

— Ами кой се грижи за Ричард, докато те няма?

— Ричард. Искам да кажа, че Ричард се грижи за Ричард. И за децата. Освен това имаме бавачка, която се грижи за децата и… Ами нещата вървят някак си.

Джери кима разсеяно, все едно му разказвам за някакъв минойски акведукт.

— О, чудесно. Познаваш ли Анита Родик, скъпа?

— Не, аз…

— Трябва да й го признаеш, нали? С тази коса. Много впечатляващо за нейната възраст. И нито един излишен грам по нея. Те често се занемаряват на тази възраст, нали?

— Кой?

— Италианките.

— Не знаех, че Анита Родик е италианка…

— О, да. В горния край на нашата улица има една жена, копие на Клаудия Кардинале като млада, преди макароните да й се лепнат. В каква област каза Доналд, че работиш?

— Аз съм финансист. Инвестирам пари в полза на пенсионни фондове и компании в…

— Винаги съм казвал, че никога не можеш да загубиш с „Брадфорд и Бингли“. Трийсет дневен депозит с постоянен достъп до сумата.

— Изглежда добре.

— Предполагам, че вашите среди са тези, които искат да приемем проклетото евро, нали?

— Не.

— Преди да се усетиш, Катрин, ще са ни напълнили джобовете с дойче марки. За какво спечелихме войната? Можеш ли да ми отговориш?

В разговори като този винаги настъпва момент, когато човекът, който си през останалата част на годината, се бори да си поеме въздух през слоевете опаковъчна хартия и вредни мазнини и накрая се появява като извънземния пришелец от гръдния кош на Джон Хърст.

— Всъщност, Джери — произнасям по-високо, отколкото възнамерявах, — присъединяването към еврото ще зависи от нивото на фискалния баланс, напредъка на реформата за увеличаване на инвестициите, намаляване на данъците и състоянието на капиталния резерв. Във всеки случай глобалната икономика се управлява от Алън Грийнспан19 и Федералния резерв, така че всъщност трябва да се съсредоточим върху Съединените щати, не толкова върху Европа.

Джери отстъпва назад и се блъска в шкафа с порцелана, който зазвънтява като звънчета на шейна.

— Добре, приятно ми бе да си поприказваме, скъпа. Ричард е късметлия, нали? Казвам, Барбара, че твоят Ричард се е уредил добре. Вашата Катрин може да участва в „Стани богат“, има глава на раменете си и красиво личице.

Стиснала чашка с шери, излизам навън през френските прозорци и посрещам с облекчение щипещия въздух в градината. Облягам се на парапета. Хайде, Кейт, защо току-що затвори устата на този добросърдечен човечец по такъв начин? Парадирайки. Като му показа, че не си просто поредната блондинка в костюм. Той не искаше да те засегне. Откъде можеше да знае горкият Джери що за жена съм, от какъв странен нов вид? В Лондон, в „Едуин Морган Фостър“ ме смятат за ненормална, задето имам личен живот извън офиса. Тук горе хората ме смятат за изрод, задето имам работа вместо личен живот.

Вчера казах на Барбара, че Емили обича броколи. Представа си нямам дали е истина. От друга страна, в ЕМФ се правя, че чета правната страница на „Файненшъл Таймс“ всеки ден преди работа, въпреки че ако го правех, нямаше да мога да открадвам понякога тези тринайсет минути в автобуса с Емили, през които проверявам правописа й, бъбрим и се държим за ръце. Двойните агенти си изкарват прехраната с лъжи.

15.12:

Цялото семейство — Доналд, Барбара, другите възрастни и всички внуци — крачат през полето, проправяйки си път между фризийките20. Дебелият скреж е покрил кравешките пътеки; децата скачат по тях, като освобождават миризливата зелена течност отдолу. Небето е като тел за съдове — излъскани облаци, внезапно пронизвани от неприятен заслепяващ лъч светлина. Тъкмо се наслаждавам на топлината, която слънцето хвърля на отсрещните хълмове, когато мобилният ми телефон звънва. Кравите и Барбара отварят едновременно очи с дълги мигли, също като Елизабет Тейлър, когато й кажат да се направи на шокирана.

— Какъв е този ужасен шум, Катрин?

— Извинявай, Барбара, това е телефонът ми. Ало? Да, ало?

Мъжки глас достига до мен чрез сателита. Джак Абелхамър, американският клиент, който Род ми даде като утешителна награда, задето не получих увеличение на заплатата. Гласът е пропит с язвително презрение. (Янките не могат да приемат мързеливия британски обичай да се почива цяла седмица между Коледа и Нова година.) Срещата ми с господин Абелхамър21 тепърва предстои, но по гласа му съдя, че е в състояние да оправдае името си и съм на път да бъда закована.

— За бога, Катрин Реди, в офиса ви няма никой. От два часа звъня. Видяхте ли какво стана с компанията „Токи Ръбър“?

— Мисля, че вероятно съм го пропуснала, господин Абелхамър. Подсетете ме за какво става въпрос. — Печели време, Кейт. Печели време.

Наскоро ЕМФ купи тлъсто парче акции за фонда на Абелхамър в японската компания за гумени изделия „Токи Ръбър“. Сега се оказва, че геният, сключил сделката, е пропуснал да забележи, че „Токи Ръбър“ притежава малка американска компания, която произвежда матраци за детски креватчета. Същите тези матраци, които бяха изтеглени от щатския пазар, след като учените установиха вероятна връзка с внезапната смърт на деца по време на сън. По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Абелхамър казва, че когато вчера отворили пазара в Токио, цената паднала рязко с петнайсет процента. Потъвам в земята. Чувствам как стомахът ми се свива със същия процент.

— Тези акции дойдоха с много силна препоръка от вас — срязва ме Абелхамър. Представям си го, намръщена акула с посребрена коса в някакъв нюйоркски небостъргач. — Какво точно възнамерявате да направите по проблема? Госпожице Реди, чувате ли ме?

Стреснати от дневната си унесеност, две крави се впуснаха в изследователско душене на дадената ми назаем шапка. Каквото и да става, не трябва да допусна най-важният ми клиент да разбере, че ме лиже крава.

— Добре, господин Абелхамър, сър, това, което трябва да избегнем на всяка цена тук е ефектът на удар с чукче върху коляното. Несъмнено имам нужда от няколко дни за по-нататъшен анализ. Както вероятно знаете, Рой е най-добрият в тази област. (Лъжа — Рой е кокаинова глава от Ромхед, понастоящем на секс ваканция в Дубай с една танцьорка на пилон, която забърса във „Фарингдън роуд“. Шансовете да измъкна ужасния изтърсак от леглото — нулеви.) Ще ви се обадя с обмислен план за действие.

Сред полето, по време на студеното трансатлантическо мълчание на Абелхамър, долита гласът на свекърва ми, ясен като църковна камбана:

— Ама наистина, тези американци нямат абсолютно никакво уважение към традициите.

19.35:

Вече в къщата, бърша модерните панталони на Емили от кравешките лайна. Лилаво рипсено кадифе. (Пола явно е приготвила багажа за седмица във Флорида, а не в Йоркшир. Трябваше сама да стегна куфара.) Черил влиза в пералното и прави физиономия. Нейните деца са облечени в кафяв водонепромокаем полиестер. „Намирам го за ужасно практичен.“

2.35:

Над леглото ни се е надвесил някой. Сядам, протягам се пипнешком към ключа на лампата. Свекър ми.

— Катрин, на телефона е господин Хокусаи от Токио. Изглежда много нетърпелив да говори с теб. Би ли поела разговора от кабинета?

Гласът на Доналд е плашещо спокоен, като че ли се въздържа да каже всичко, което може да изрече. Докато се препъвам покрай него по нощница, той вдига побеляла вежда. Мярвам образа си в огледалото в коридора и осъзнавам, че не нося нощница. Нося сутиена „Агент провокатор“.

3.57:

Емили е болна. От превъзбуда, си мисля — твърде много шоколад плюс необичайна порция мама. Тъкмо свършвам разговора с японската компания за производство на гума и се мушвам в леглото до хъркащия Ричард, когато от съседната стая се чува вик, сякаш някой е прострелял животно в съня му. Отивам и заварвам Емили как седи в леглото и се държи за лявото ухо. Всичко е в повръщано: нощницата й, пухената завивка — о, боже, завивката на Барбара — одеялото й, овцата, хипопотамът и дори косата. Тя ме поглежда умоляващо и с ужас, Емили мрази да губи достойнство по какъвто и да е било повод.

— Лошо ми е, мамо, направи така, че да не ми става лошо повече — моли ме тя.

Гушвам я и я занасям през площадката до банята, където я придържам на разстояние от ръба на чинията, както правеше майка ми с мен. Чувствам студената си длан на челото й; усещам как стомахът й внезапно се свива, а после се отпуска, докато това, което е останало в него, излиза. После, след като сме се съблекли, мълчаливо се изкъпваме заедно и аз изресвам остатъците от червени боровинки в косата й.

След като намерих чисти нощници, смених чаршафите и сложих Ем да спи, изстъргах руската салата от пухената завивка, която се наложи да накисна в банята, после легнах на пода до леглото на дъщеря ми и започнах да изчислявам загубите, ако Абелхамър се ядоса дотам, че фондация „Селинджър“ се откаже от услугите на ЕМФ. Сметка от двеста милиона долара. Ще падат глави. А моята дори не е изрусена. Нямах време. Емили вчера ми направи портрет и ми го подари.

— О, нарисувала си мама с красива кафява шапка? — възкликнах аз.

— Не, глупаче, горе косата ти е кафява, а краищата са жълти.

С изненада усещам как големите сълзи на едно малко момиче започват да се ронят по бузите ми и да се стичат в ушите ми.

8.51:

Повърхността. Чувствам се като водолаз в оловни обувки. Емили още спи. Докосвам челото й — много по-хладно. Долу Барбара е стиснала устни и мята гневни погледи към кухненския часовник.

— Катрин, надявам се да не си помислиш, че се меся там, където не ми е работа, но имаш нужда да си сложиш малко грим, преди да слезеш долу. Не искаш Ричард да си помисли, че си се изоставила, нали? Мъжете обръщат внимание на тези неща, такива са си.

Казвам й, че съжалявам, но съм будувала през половината нощ заради Емили и всъщност почти не съм спала. Усещам погледа й върху себе си — този студен преценяващ поглед, с който ме посрещна, когато Рич ме заведе за първи път у тях; по начин, по който бихте погледнали юница на търг за добитък.

— О, знам, че през повечето време си на ниво, скъпа — бодро признава тя, — но малко руж може да направи чудеса. Лично аз особено горещо препоръчвам „Есенния огън“ на „Хелена Рубинщайн“. Чаша чай?

Нямах намерение на празничния обяд да се изтъквам като човека, който издържа семейството ни. Просто ми се изплъзна. На масата се водеше общ разговор за новогодишните пожелания и Доналд — откровен, но замислен, като Бърнард Хептън в „Колдиц“ — каза, че може би Катрин би могла да работи малко по-малко през идните дванайсет месеца. Щеше да прозвучи добре — галантно, мило, дори загрижено — ако зълва ми не беше изсумтяла: „Така че децата да могат да я идентифицират сред заобикалящите ги възрастни.“

Ууф! Несъмнено Черил беше изпила повече вино, отколкото трябваше, и от мен се искаше да покажа, че съм над тези неща. Но след тридневно, насила наложено съпружеско смирение, не се чувствах способна да се издигна над каквото и да било. И тогава започнах изречението с думите: „Като човек, който вади хляба на семейството…“ Изречение, което никога не довърших, защото когато видях сепнатите лица около масата, прецених, че е по-добре да го оставя да заглъхне от само себе си като изсвирване на ловджийска тръба.

Доналд оправи очилата на носа си и си сипа пащърнак, който знам, че не понася. Барбара сложи ръка на шията си, сякаш за да прикрие плъзналата червенина от шока. Не можеше да бъде по-лошо, дори да бях обявила, че съм си увеличила бюста, че съм лесбийка или че не харесвам Алън Бенет22. Всички поводи да се разстроиш в естествения им ред.

Междувременно Рич правеше храбри опити да се преструва, че съм споменала хлебния сос, а не, че вадя хляба на семейството и разпределяше бучки от лепкавата каша между роднините си.

— Бедата при теб, Кейт — каза ми той по-късно в стаята ни, седнал на леглото, докато аз подреждах нещата си в чанта за спешно свиканото събрание в Лондон, — е убедеността ти, че ако хората имат точната информация, те ще повярват на анализа ти. Само че те не ти искат информацията. За хората, за родителите на определена възраст новата информация вече е плашеща, а не полезна. Те не искат да знаят, че печелиш повече от мен. За баща ми това буквално е немислимо.

— А за теб?

Той заби поглед във връзките на обувките си.

— Ами честно казано, и на мен не ми е много лесно да го приема.

13.06, 27 декември

Отоплението във влака за Лондон е развалено, а прозорците на празния вагон са заледени; все едно пътуваш в огромен бял ментов бонбон. Присъединявам се към опашката на бюфета. Моите събратя, коледни бежанци, са жадни за алкохол. Или нямат семейства, или бягат от задушаващите ги роднини, но и в двата случая са самотни, ала и въодушевени.

Купувам си четири мини бутилки — уиски, „Бейлис“, „Бейлис“, „Тиа Мария“. Тъкмо сядам на мястото си и чувам телефона ми да чурулика в чантата. От номера виждам, че е Род Таск. Преди да отговоря, вземам мерки да държа телефона далеч от ухото си.

— Добре, можеш ли да ми обясниш как си купила тези лайняни акции, дегизирани в шибана японска опаковка на компания, която произвежда шибани матраци, които убиват деца? Боже господи, Кейти. Чуваш ли ме?

Отговарям на Род, че съжалявам, че не го чувам, но връзката се разпада и влизаме в тунел. Натискам копчето за прекъсване. Докато смесвам второто шишенце „Бейлис“ с уиски, ми хрумва, че може би причината да получа „Селинджър“ за клиент е, защото някой е знаел, че „Токи Ръбър“ са на път да обърнат коремите и са ми го натресли. Наивно, Кейт, наивно.

Няколко секунди по-късно Род ми звънва отново, за да осъществим конферентна връзка с ужасния Абелхамър в Ню Йорк. Докато изричам всички обичайни уверения към клиент, намиращ се на пет хиляди километра разстояние, наблюдавам как от устата ми излиза пара. С облечена в ръкавица ръка написвам на заледеното стъкло една дума „РИЧ“.

— Надяваш се да спечелиш от лотарията, а скъпа23? — казва стюардът, като сочи прозореца, когато по-късно идва, за да събере празните бутилчици.

— Какво? О, Рич е името на съпруга ми — обяснявам аз.

6 Съдът за майки

Напрегната тишина като в църква изпълва залата с дъбова ламперия. На подсъдимата скамейка е изправена блондинка на трийсет и няколко години в бяла памучна нощница с червен сутиен, който ясно прозира. Жената изглежда изтощена, но видът й излъчва непокорство. Когато среща погледите на господата в съдебната зала, тя вирва глава като куче, надушило следата. Въпреки това, от време на време, когато се почесва зад дясното си ухо, ще ви бъде простено, ако си помислите, че всеки момент ще се разплаче.

— Катрин Реди — избоботва съдията, — тази вечер вие сте изправена пред Съда за майки по обвинение, че сте работеща майка, която компенсира отсъствието си от дома с прекомерни и ненужни материални заместители. Как ще пледирате?

— Невинна — отговаря жената.

Адвокатът на обвинението скача на крака.

— Бихте ли казали на съда, госпожо Шаток, какво подарихте на децата си Емили и Бенджамин за Коледа?

— Ами не мога да си спомня точно.

— Тя не може да си спомни — обажда се подигравателно обвинението. — Обаче би било справедливо да кажем, че подаръците възлизаха на почти 400 лири, нали?

— Не съм съвсем сигурна…

— За две малки деца, госпожо Шаток. Че-ти-ри-сто-тин ли-ри. Как също да разбирам следното: след като обяснихте на дъщеря си Емили, че Дядо Коледа ще й купи или колело за Барби, или къща за кукли, или хамстер в клетка с подвижна бутилка за вода, вие забравихте какво сте казали и купихте и трите преждеспоменати подаръка плюс Барби с шапчица, която тя хареса на бензиностанцията край Нюарк, докато зареждахте колата.

— Да, но аз купих първо къщата за кукли, а после тя писа на Дядо Коледа, че иска хамстер…

— Вярно ли е също, че когато свекърва ви, госпожа Барбара Шаток, ви попита дали Емили обича броколи, вие й отговорихте, че ги обожава, макар че тогава нямахте никаква представа?

— Да, но не бих могла да призная пред майката на съпруга ми, че не знам дали детето ми обича броколи.

— Защо не?

— Майките знаят такива неща.

— Говорете по-високо! — заповядва съдията.

— Казах, че майките знаят такива неща.

— А вие не?

Жената чувства как гърлото й се свива и когато преглъща, устата й е пресъхнала. Значи такова е усещането, когато си принуден да преглътнеш думите си. Когато отново заговаря, гласът й звучи тихо.

— Понякога мисля, че не познавам децата си — признава тя. — Имам предвид, че нещата, които обичат, се променят от ден на ден, от час на час дори. Бен не понасяше риба и изведнъж… Разбирате ли, невинаги съм до тях, когато се променят. Обаче ако го бях казала на Барбара, тя щеше да си помисли, че не съм добра майка.

Адвокатът на обвинението се обръща към съдебните заседатели, продълговатото му бледо лице потрепва от прикрита самодоволна усмивчица:

— Моля съдът да отбележи, че обвиняемата предпочита да излъже, за да си спести неудобството.

Жената поклаща глава с категорично несъгласие. Тя се обръща към съдията:

— Не, не, не. Не е справедливо. Това не е неудобство, ваша чест. Не мога да го опиша. Прилича на срам, дълбок животински срам, все едно да не можеш да разпознаеш собствените си ръце или лице. Вижте, знам, че няма начин Ричард, моят съпруг, няма начин Ричард да знае дали Емили обича броколи, или не, но неговото незнание се приема за нормално. Незнанието на майката изглежда неестествено.

— Точно така — казва съдията, като нахвърля върху листа думите „неестествено“ и „майка“ и ги подчертава.

— Очевидно — продължава бързо жената, страхувайки се, че вече може да е казала прекалено много, — очевидно е, че не искам да разглезвам децата си.

Виждаме как млъква. Явно мисли. Разбира се, че иска да ги разглези. Отчаяно. Има нужда да вярва, че поне по тази причина за тях е по-добре да не бъде с тях. Иска Емили и Бен да имат нещата, които тя никога не е имала. Само че не може да го каже пред мъжете в съда. Какво знаят те за това, да се появиш на първия учебен ден с пуловер в неподходящ сив оттенък, защото майка ти го е купила от „Оксфам“ — магазин за дрехи втора употреба, докато всички останали са с пуловери в модерната металикова гама, купени от „Уайът енд Мур“? Нищо. Тя знае, че те понятие си нямат какво е да нямаш нищо.

Като прочиства гърлото си, жената прави опит да намери спокоен и лишен от емоции тон, който практиката й е показала, че въздейства на мъжете:

— Защо се претрепвам от работа, ако не за да купувам на децата си неща, които им носят удоволствие?

Съдията поглежда иззад очилата:

— Госпожо Шаток, не сме тук, за да обсъждаме философските аспекти на живота.

— А може би трябва — казва жената, като се чеше ожесточено зад дясното си ухо. — Има много по-важни неща, които те определят като добра майка, от задълбочените познания на предпочитаните зеленчуци.

— Тишина! Тишина в залата! — казва съдията. — Призовавам Ричард Шаток.

О не, моля ви да не им позволявате да призоват Ричард! Рич не би свидетелствал против мен, нали?