Скъпа, няма не мога

29 На пазар в супера

Винаги свързвам рождения ден на Емили с началото на лятото. Когато преди шест години ми изтекоха водите и взех такси до болницата, хората седяха на масичките отвън пред кафенетата или се разхождаха по улиците и ми се струваше, че целият град празнува появата на първото ми дете.

В деня преди празненството отивам на пазар с Бен. На пазар в супера. Кой може да предположи, че този кратък израз може да съдържа толкова много болка; той е истинска ода за страданието. Първо, опитвам се да освободя една от най-големите колички отвън, която се е съвкупила с друга. Дърпам, дърпам и бутам с едната ръка, а с другата държа мъчещия се да се освободи Бен.

Количката, нещо като птичи кафез на колела, притежава маневреността на остров Уайт. Опитвам се да накарам Бен да седне на детската седалка. Той се опъва, защото предпочита да седи в самата количка, откъдето може да изхвърля покупките, които не му харесват. В пристъп на отчаяние отварям кутия със сладоледени десерти „Мини Милк“ и му давам два. Използвам момента, че ръцете му са заети, слагам го на седалката и закопчавам колана. (Лоша, лоша подкупваща майка.) Сега остава само да намеря трийсет и седемте продукта от списъка. След като тази сутрин хвърлих радиото по Ричард, той заяви, че цялото това напрежение около рождения ден явно ми идва в повече. Защо не си почина, а той да напазарува? „Невъзможно — казах аз. — Няма да купиш каквото трябва.“

— Но нали има списък, Кейт — опита се да ме убеди той с тона си на рицар на бял кон. — Какво би могло да се обърка?

Това, което всяка жена знае и никой мъж няма да разбере и след сто години, е, че дори да донесе вкъщи всичко по списъка, пак няма да е купил каквото трябва. Защо? Защото жената искрено вярва, че би направила по-добър избор: по-тлъсто пиле от по-тучен регион на Франция, по-вкусно кисело мляко, точно тази маруля, за която си е мечтала, чието точно име й все й се е изплъзвало, додето не получила просветление пред кабинета на диетолога. Мъжете правят списъци, за да подредят света, да го вкарат в релси. За жените списъците са ново начало, координатите, по които замисляме нашето пътуване към свободата. (Не ме разбирайте погрешно, не твърдя, че всичко това е честно. Когато жената купува продукт от списъка, който се оказва негоден за ядене, го нарича „експеримент“; когато един мъж го прави, това са „пари, хвърлени на вятъра“.)

15.31:

Нареждам се на касата. Сигурна съм, че съм забравила нещо много важно. Какво?

15.39:

О, върхът! Бен си е свършил работата в пелената. Чудя се колко дълго мога да остана на опашката и да не обръщам внимание на миризмата, която тормози обонянието на околните клиенти, когато синът ми пъхва ръка — тази, с която държи втория „Мини Милк“, в шортите си. Когато я изважда, тя е омазана със сладолед и екскременти. Ще ми се да припадна от злочестина. Вместо това, хванала момчето като задействана граната, претичвам през целия магазин до стаята за бебета.

16.01:

Отново се нареждам на опашката. Шестнайсет минути. Изчислявам, че Бен вече е изял половината от храната за тържеството. Докато дъвче доволно, изваждам едно списание от стелажа до касата и се опитвам да си понижа кръвното, като си прочета хороскопа.

— Извинете, мадам?

Вдигам очи, решила, че ми е дошъл редът да нареждам продуктите на лентата. Вместо това касиерката ме информира, че съм се наредила на обикновена каса, през която „остров Уайт“ не може да мине.

— Съжалявам, мадам, може ли да се преместите на една от по-широките каси?

Съжалявам?! Съжалявам не върши работа! Онемявам за около пет секунди, после удрям с юмрук по големия пакет с „Хула-Хупс“. Служителят от охраната прескача бариерата. Бен се разревава, както и всички останали деца в близост до нас. Чувствам се изпълнена с любов към всички.

16.39:

Касиерката е толкова бавна, че като нищо може да работи под водата. Още по-зле, тя е услужлива и приятелски настроена.

— Знаете ли, че ако купите още едно от тези, получавате едно безплатно?

— Моля?

— Млечните десерти. Не искате ли един безплатен?

— Не, не искам.

— Ще празнувате, а?

Не, купувам осемдесет мини наденички, двайсет и четири шоколадови рула „Барби“ и огромен плик със сладоледени десерти за собствена консумация, понеже съм неконтролируема булимичка.

— Дъщеря ми. Утре навършва шест.

— Ааа, чудесно. Имате ли клиентска карта за намаления?

— Не, аз…

— Сигурно искате, с тези деца? Ще спестите все нещо, мила.

— Всъщност, нямам време да…

— Ресто?

— Не, всъщност трябва да тръгвам…

— Не е ли сладка?

— Моля?

— Малкото ви ангелче. Не е ли сладка?

— Сладък. Момче е.

— О, не си личи с тези къдрици. Трябва да кажеш на майка си да те подстриже, младежо.

Защо в супермаркетите не направят каса за работещи майки, където да ги обслужват навъсени експедитивни андроиди? Или французи? Французите ще свършат работа.

21.43:

Всичко е под контрол. И двете деца са по леглата. Опаковането на подаръка ми отне точно час и четирийсет и пет минути. Дебра ме предупреди, че не мога да сложа само един подарък в средата, както когато бяхме малки. В днешно време се слага по един подарък във всеки слой, за да убедиш детето, че животът е честен. Защо? Животът не е честен. Животът е слоеве от опаковъчна хартия, в средата на която има една счупена пищяща играчка.

В съседната стая Ричард пълни торбичките за празненството пред телевизора. (На теория, естествено, не одобрявам разточителството с подаръците, които децата очакват да си занесат вкъщи. Също като надпреварата във въоръжаването, това би довело единствено до взаимно самоунищожение. На практика съм твърде страхлива, за да им връча само по един балон и парче торта, които според мен са повече от достатъчни. Мамафията би изпратила наемни убийци след мен.)

За съжаление супермаркетът не можа да ми замени тортата с розова глазура за друга с жълта в такъв кратък срок. Розовото беше любимият цвят на Емили, преди да го измести жълтото. Когато поръчах тортата, розовото беше във възход, но жълтото се завърна триумфално, докато бях в командировка. Няма значение, купих каквото трябва и ще направя нова глазура. Малко непохватно, но с много любов — майчиният принос, който значи толкова много. Проклятие! Къде е пудрата захар?

23.12:

Намирам кутията, пъхната в дъното на шкафа под една протекла бутилка соев сос. С изтекъл срок на годност още преди година, пудрата захар е станала на буца. Прилича на един от онези лунни камъни, които баща ми вареше преди трийсет години. Или на буца кокаин за петдесет лири. За щастие не е кока, иначе бих изсмъркала сама цялото количество и бих легнала на пода в кухнята в очакване на милостивата смърт, която да ме избави от мъките.

Все пак захарта стига точно колкото да покрие тортата. След осем минути успявам да стрия камъка на прах. Внимавам да не сипя твърде много топла вода, после прибавям точно една капчица жълта боя. Получава се лимоненожълт цвят — малко предвзет — как да се изразя — малко като цвета на роклята на майка, чийто син първенец ще държи реч в деня на дипломирането. Трябва ми нещо по-весело като за рожден ден — жълто като яйчен жълтък, жълто като слънчогледите на Ван Гог. Набрала смелост, сипвам още няколко капки. Цветът сега е хем воднист, хем наситен като проба от урина. Добавям още няколко капки и разбърквам трескаво.

Тъкмо се взирам отчаяно в съдържанието на купата, когато Рич влиза в кухнята и започва да ми говори за някакъв документален филм за развитието на детето.

— Знаеш ли, че бебетата разпознават ролите, предопределени от пола им, още от тримесечна възраст? Вероятно затова Бен по цял ден седи на гърнето и чете спортните страници. Какъвто бащата, такъв и… Боже, Кейт, какво е това?

Рич е забелязал глазурата, чийто цвят сега може да определи милостиво като пясъчно жълто. Цветът смущаващо напомня някоя от по-предизвикателните пелени на Бен.

Ричард се разсмива. Онзи непростим, безгрижен смях, който ти се изплъзва, когато си безумно благодарен, че някой друг се е издънил, а не ти.

— Не се притеснявай, мила — казва, — ще решим проблема. Имаме глазура с цвят на лайно, затова ще направим торта-крава! Имаш ли от онези шоколадови дражета?

Неделя, 19.19

Празненството мина доста добре, ако не броим това, че Джошуа Мейхю повърна в коридора в момента, в който внесох тортата и запях: „Честит рожден ден, Емили. Честит ти рожден ден!“

— Ама, мамо, не искам кафява глазура — замрънка тя.

— Не е кафява, а жълта, мила.

— Не искам жълта. Искам розова!

След като всичките осемнайсет гости си тръгнаха, започнах да разчиствам останките — кутии от сок, подобни на колабирали бели дробове, картонени чинии „Барби“, трийсет и шест недокоснати сандвича с яйца (сервирани за успокоение на родителите). Нито едно себеуважаващо се дете не би хапнало нещо, лишено от добавки и консерванти. По-рано днес изпратих имейл на Джак Абелхамър с предложение предвид обстоятелствата да прехвърля фонда му на друг колега. Чувствата ми към него — те започнаха като увлечение, а сега имам усещането, че лежа под валяк — пречат на професионалните ни взаимоотношения. Тонът на писмото ми е дружески, но твърд. В продължение на няколко часа след това изпитвах топлото чувство на задоволство, че съм постъпила отговорно — най-ярката крушка на майчинския ми небосклон. Оттогава крушката изгоря. Или това, или съм се изключила от главното захранване — без сокове, без приток на енергия, със сигурност без връзки. Проверих вече пет пъти пощата си за отговор. Стегни се, Кейт, порасни! Престани да се държиш като влюбена тийнейджърка.

В себеотрицанието си успях да изям две шоколадови рула, купа чипс и изпих половин бутилка джин, който сипах в домашната лимонада от „Марк енд Спенсър“, прелята в розова кана, за да мине като собствено производство.

Нощта е гореща и плаче за дъжд. Вентилаторът, който измъкнах изпод стълбището, не върши работа — само си седи върху кухненската маса и мързеливо обръща тежкия въздух. Няколко часа по-рано, тъкмо когато приключвахме с къпането в басейна около четири, имаше опити за гръмотевици, които приличаха по-скоро на мачкане на бакалска хартия, отколкото на силния рев с пълно гърло, на който разчитахме да прогони жегата. Боже, жегата! И тази миризма! В градината съм и се опитвам да изстържа килимчето, върху което повърна Джошуа Мейхю. Овесената каша в повръщаното е нашарена с пастелни минарета от мини сладоледите.

Бях забелязала, че Джош изглежда блед и лепкав при поднасянето на подаръка и успях да го изведа в коридора, но докато се мъчех да отворя входната врата, той изкара чая си върху пътеката в коридора. Когато майка му се появи, тя изпищя: „Какво е станало с бедния малък Джоши?“

Успях да се въздържа да не й отговоря очевидното: „Стана това, че малкият Джоши бомбардира узбекистански килим на стойност петстотин лири. Ако това беше стомашното съдържание на моето дете, аз бих паднала на колене и бих предложила чековата си книжка.“ Имоджън Мейхю обаче, личност, пращяща от здраве, чиято същност изглежда изтъкана от полезни за здравето билки, настоя да разбере дали на Джошуа не му е било позволено да погълне „прекомерно количество захар“.

Засмях се със звънливия смях на домакиня и казах, че захарта е основното угощение на рождени дни, но Имоджън не се развесели. Изгледа ме с поглед, който ме предупреди да очаквам незабавна призовка за съд заради сервираните сладкиши. После, веднага след нейното тръгване, се натъкнах на клекналата до палтата Анджела Брънт, която изстъргваше ягодовия крем от зеления кадифен тоалет на Дейвина.

— Записа ли вече някъде Емили?

— Нда.

— Дейвина има сигурно място в „Холбрук Хауз“, но второто й интервю в „Пайпър Плейс“ е в четвъртък и за там се надяваме най-много, защото това училище отваря вратата за толкова много други неща, нали?

— Да, нали?

След като си измих ръцете, за да премахна миризмата на повръщано, отидох в дневната, където Ричард се бе проснал на дивана с неделната притурка на вестника върху лицето си. Всеки път, когато издишаше, гърдите на Мадона, чиято снимка бе поместена над очерк, озаглавен „От девица до благословена майка“, се издуваха. Може би трябва да се обадя на Мадона да си поговорим като майка с майка, как се премахва повръщано от килим? Предполагам, че на празненствата на дъщеря й си наема специален отговорник за повръщащи деца. Мразя майките знаменитости, които са постигнали всичко и се хвалят колко пълноценен е животът им след раждането на детето, когато ти е ясно като бял ден, че цял отбор от майки заместителки вършат всичко вместо тях.

— Рич?

— Хмммм? — Вестникът се плъзва до основата на носа му.

— Трябва да вкараме Емили в „Пайпър Плейс“.

— Защо?

— Защото то отваря много врати.

— Пак си говорила с Анджела Брънт.

— Нда.

— Кейти, горкото й дете е толкова претоварено, че ще свърши като местната наркодилърка.

— Но тя свири на обой.

— Добре де, местната наркодилърка, която свири на обой. Дъщеря ти знае цялата „Мери Попинс“ наизуст, така че остави я на мира, ясно?

Ричард прекара по-голямата част от водното парти в дълбокия край на басейна с Матилд, майката на Лоран, съученик на Емили. Аз бях в плиткото и наглеждах десет пищящи деца на водната пързалка. По пътя за вкъщи в колата Рич каза:

— Французойките са добре поддържани жени, не мислиш ли?

Прозвуча досущ като майка си.

— Матилд не работи — отвърнах ядосано.

— Това пък какво общо има?

— След навършването на трийсет години поддържането на тялото изисква пълен работен ден, а аз вече имам работа, ако не си забелязал.

Той обронва глава върху кормилото за секунда.

— Не исках да прозвучи като критика към теб, Кейт. Не всичко е насочено срещу теб, ако ме разбираш.

Когато кухнята е изчистена, след като съм събрала пълзешком с палеца и показалеца си оранжевите пръчици от глазурата на рулата — ако пусна прахосмукачката, ще събудя децата — сядам за пет минути да погледам телевизия. Час по-късно се събуждам от телефона. Обажда се Барбара, свекърва ми.

— Надявам се да не си помислиш, че се намесвам там, където не ми е работа, Катрин, но Ричард ми се стори ужасно отегчен, когато говорих с него по-рано. Разбира се, не ми е работа да казвам каквото и да било, но ако оставиш нещата на собствен ход, преди да се усетиш, вратата ще бъде затворена.

— Да, Барбара, но Емили имаше рожден ден и…

— Хубаво. С бащата на Ричард пристигаме в неделя, за да гледаме онова великолепно представление в Кралския академичен театър.

Сещам се, че в паузата трябва да кажа нещо като: „О, това е чудесно, Барбара. Къде ще отседнете?“

— Недей да се престараваш, моля те. Познаваш ни с Доналд — топла вода и чисти чаршафи ни стигат.

21.40:

Горе Емили още не е заспала, но очите й са хлътнали от умора след вълнуващия ден. Толкова е горещо, че е свалила нощницата си и е избутала завивката, а тялото й върху чаршафа излъчва перлена светлина в тъмната стая. През изминалата година — наистина ли са минали дванайсет месеца, откакто навърши пет години — по бебешки издаденото й коремче е изчезнало. Сега тялото й е започнало да придобива очертанията на жената, в която един ден ще се превърне. Още по-красива е, защото не го съзнава. Искам да я обичам и защитавам и никога да не я наранявам. Заклевам се наум да бъда по-добра майка.

— Мамо?

— Да, Ем.

— Следващата година ще стана на седем! После ще стана на осем, девет, десет, единайсет, дванайсет, четиринайсет, двайсет!

— Точно така, но не трябва да бързаш да порастваш толкова бързо, слънчице.

— Не — издава тя брадичка по характерния за нея маниер. — Когато си възрастен, можеш да отидеш в Морантика.

— Какво е Морантика?

Тя завърта очи, учудена от невежеството ми, моето шестгодишно, уморено от живота момиченце.

— Нали знаеш, Морантика. Страната, в която възрастните излизат на вечеря и се целуват.

— О, Романтика.

Тя кима, доволна, че аз съм чувала.

— Да, Морантика!

— Кой ти каза за Морантика?

— Хана. И трябва да ходиш там с момчета, макар че понякога те стават твърде непослушни.

Стоя в тъмната задушна стая и си мисля за всички разговори, които ще проведем на тази тема в бъдеще и за онези, които няма да проведем, защото тя ще има нужда от свои тайни, за да стане самостоятелна, а аз ще имам нужда от свои, за да я задържа близо до мен. Когато се навеждам да я целуна, й казвам:

— Морантика е приказна страна.

Вероятно забелязала тъгата в изражението ми, дъщеря ми протяга ръчичка и хваща моята. За миг през паметта ми преминава споменът за хладната ръка на моята майка.

— Ти също можеш да дойдеш в Морантика, мамо — казва тя. — Не е много далече.

— Не, скъпа — казвам, навеждайки се да изгася нощната лампа с Пепеляшка, — мама е твърде стара.

Отвън в градината през нощната тъмнина, наситена и мека като кадифе, мога да се закълна, че чувам как Джак ме зове. Когато бях млада, изоставях мъжете, както оставях дрехите си на купчинка на пода. Така ми се струваше по-добре. Бях установила, че на мъжете ще им е по-трудно да те изоставят, ако ти си го сторила първа. В емоционално отношение винаги бях стегнала вече куфара си — някой психоаналитик, ако имах време да се консултирам с такъв, вероятно би открил нещо общо с факта, че баща ми ни е напуснал. Освен това бях възприела отношението на Гручо Маркс: защо ми е да имам връзка с човек, който е толкова тъп, че да иска да има връзка с мен? Ричард положи много усилия, за да ми покаже, че любовта може да бъде инвестиция, нещо, което тихомълком нараства и обещава дългосрочна възвръщаемост вместо хазарта, който те оставя наранен и разорен.

Преди Ричард и преди децата ми бе лесно да изоставям хората. Изоставянето сега не би ми донесло нищо, освен мъка. За децата ние с Ричард сме многофункционален любовен хибрид, наречен мама и татко. Да разделим ли това цяло на две и да ги научим, че това са двама отделни хора, които трябва да свикнат да обичат поотделно? Просто не мисля, че съм в състояние да поискам това от децата си. Мъжете изоставят децата си, защото могат; жените по принцип не ги изоставят, защото не могат.

За да бъда с Джак, трябва да се превърна в изгнаник от собствената си родина. За да събера смелост да го направя, трябва да съм толкова нещастна, че оставането да е по-тежко от напускането. Все още не съм на този етап.

30 Трополене на малки крачета

23.29:

Предстоящото гостуване на родителите на Ричард изпълва въздуха с предусещане за тропот от приближаващо стадо диви чифтокопитни.

— Не се престаравай, скъпа — казва Ричард. — Какво си планирала за неделния обяд?

— Не се престаравай, Катрин — казва Барбара, която се обажда за трети път. — Така че аз не се престаравам, а тя хвърля поглед в хладилника след пристигането си, подръпва перленото си колие, все едно че е броеница, и завлича Доналд навън към колата. После се завръща, изкупила всички продукти на „Сейнзбъри“ — „за да имаме нещо за непредвидени случаи“.

Този път обаче всичко е под контрол. Няма да ме свари неподготвена. На леглото за гости има чисти чаршафи и чисти бели кърпи, купени в обедната почивка от „Марк енд Спенсър“. Дори съм сложила стрък момина сълза във вазата на нощното шкафче по елегантния маниер на етърва ми Черил, която също е от мамафията, за да се усети, че е пипнала женска ръка. Не трябва да забравям и да изровя всички подаръци от Барбара и Доналд през годините и да ги поставя на видно място:

И още… винаги има и още.

Забърсвам кухненския плот, после проверявам раницата на Емили за сутринта. Вътре, пъхната между страниците на „Лили, кучето, което се загуби“, намирам бележка от училище. Биха ли могли родителите да се включат с храна, типична за културното наследство на детето им, и да я донесат на празника на националната кухня.

Не. Родителите не биха могли. Родителите са заети да изкарват прехраната, благодаря, и биха били признателни на училището да върши работата, за която му плащат. Прочитам последния ред от бележката. Празникът е утре. ПОКАНЕНИ СА ВСИЧКИ! Точно до това заплашително възклицание Емили старателно е написала с типичното за нея натискане на химикалката върху листа: „Моята майка е много добра готвачка много по-добра от майката на Софи.“ О, по дяволите!

Започвам да тършувам из шкафовете. Какво е националното английско ястие, за Бога? Печено говеждо? Намирам буркан английска горчица, но около капака има кръг от нещо противно и лепкаво на вид като устните на Мик Джагър. Риба и картофи? Добре, но нямам риба и никога през живота си не съм пържила картофи. Мога да купя голяма порция пържени картофи от „Макдоналдс“ и да ги увия във вестник, но си представям физиономиите на всички готвачки есесовки, предвождани от съвършената Александра Лоу. В дъното на шкафа със зърнените храни откривам два буркана с конфитюр „Бон Маман“. Конфитюрът от ягоди е отличен пример за местното кулинарно изкуство, като не броим факта, че този тук е направен във Франция.

Блестяща идея. Слагам вода в чайника да заври. Последователно държа всеки един от бурканите над парата, докато етикетът му се отлепи и падне. В чекмеджето с торбички за фризера откривам нови етикети и ги надписвам със закръглен селски почерк „Сладко от ягоди ШАТОК“. Добила смелост, правя опит да нарисувам в ъгъла сочна ягода. Прилича на възпален панкреас. Залепвам етикетите върху бурканите. „Et voila! Je suis une bonne maman!“51

— Кейт, какво правиш? Минава полунощ. — Рич е влязъл в кухнята по боксерки и тениска, гушнал фърби. Ненавиждам фърби. Фърбито е кошмарна кръстоска между плюшена чинчила и Бети Дейвис в „Какво се случи с Бейби Джейн?“. Двамата примигват срещу мен на мъждивото осветление.

— Правя конфитюр. Всъщност преправям конфитюр, ако искаш да знаеш. В училището има празник на националната кухня и Емили трябва да занесе нещо английско.

— Не можеш ли просто да купиш нещо на сутринта?

— Не, Рич, не мога.

Въздишката му е почти като простенване.

— Боже, колко пъти ще си говорим едно и също нещо? Казах ти, че трябва да се научиш да не обръщаш внимание на някои неща. Ако жените работят толкова много, колкото теб, Кейт, другите просто трябва да приемат, че не можете да правите всички онези неща, които са вършили вашите майки.

Искам да му кажа, че дори другите хора да го приемат, не съм сигурна, че аз някога ще мога. Фръби обаче ме изпреварва и нарушава тишината с монотонно цвърчене и Ричард се качва горе.

0.39:

Прекалено съм изморена, за да заспя. Слагам фърбито в една от черните торби за боклук и завързвам краищата й на възел. Отварям лаптопа си в тъмната кухня и сядам, окъпана в млечната му ярка светлина. Отварям файла на „Селинджър“. Цифрите на екрана ме успокояват — начинът, по който изпълняват с готовност заповедите ми; фактът, че не мога да ги излъжа. От друга страна, вкъщи съм фалшификатор, измамник. Не се срамувам, защото не виждам алтернатива. Добрата майка сама вари домашното си сладко, нали? Това е негласно приета истина. Когато започнат да кръщават сладката „Изморената от командировка маман“ или „Маман — ефективно време“, когато хлябът започне да се продава в опаковки, наречени „Гордостта на бащата“, тогава ние, изтощените майки, ще можем да излезем с вдигнати нагоре ръце.

Петък, 7.10

Ричард повишава тон. Досега никога не го е правил, само ме е молил аз да не викам. Трябваше да го чуете как сряза Емили по време на закуска, когато всички бяхме седнали на масата, а децата бърбореха.

— Мамо, може ли да си имам сестричка?

— Не, мила.

— Ама аз искам. Татко, не може ли да си имам сестричка?

— НЕ, НЕ МОЖЕШ!

— Защо?

— Защото, за да направят сестричка, майките и татковците трябва да прекарват известно време в една и съща стая. — Рич гледа телевизия с намален звук и не може да откъсне очи от нацупената муцунка на Клои-Зои.

— Недей, Ричард.

— А майка ти и баща ти, Емили, никога нямат време. На мама й предстои ново пътуване до Ню Йорк, така че при тези обстоятелства трудно ще ти направим сестричка. Или мама може би предпочита да се обадя на майстора. Нали така казва мама винаги, когато се развали миялната? Обади се на майстора?

— Казах недей.

— Защо не, Кейт? Никога да не я лъжем, нали така искаше?

— Маамо, Дейзи си има сестричка.

— А ти си имаш братче, Ем.

— Но той е МОМЧЕ.

8.52:

По изключение аз завеждам Емили на училище. (Обадих се в работата и им казах, че трябва да отида на лекар — в йерархията на извиненията лошото здраве се приема по-добре от нуждите на едно момиченце.) Ем е развълнувана да ме види сред другите майки. Тя парадира с мен пред приятелките си като с ездитен кон, като ме потупва по задницата и изрежда предимствата ми:

— Моята майка е хубава и висока, нали?

Надявах се да оставя незабелязано приноса си за празника на националната кухня, но масата, огъваща се под тежестта на националните ястия, е подредена точно в средата на училищния салон. Една майка явно е донесла цяло яре с къри. Майката на Кърсти е направила хагис52, пълнен в истинско шкембе. Исусе! Бързо скривам сладкото си от ягоди зад назъбената крепост от содени питки.

— Кейт, здравей! Мина ли вече на половин работен ден? — провиква се Александра Лоу, разопаковайки млечен крем с плодове с размерите на обърнатия с купола надолу „Албърт Хол“.

— Не. Опасявам се, че там, където работя, няма възможност за четиричасова заетост. Честно казано, дори пълният работен ден се възприема като кръшкане.

Другите майки се разсмиват, с изключение на Клер Далтън, старши съдружник в една адвокатска кантора. Клер, забелязвам, се опитва да остави незабелязано на олтара на националната кухня малка купа със зелено желе. Внимава да не разклати желето, за да не се види, че не се е стегнало.

12.46:

Канди ще задържи бебето. Отказва да говори за това, но коремът й ясно издава намеренията й. Гардеробът на Стратън, винаги плътно прилепнал по тялото, сега се опъва по шевовете, за да я побере. Днес съм й донесла в един плик дрехи за бременни — един-два хубави тоалета, които може да носи на работа, и няколко полезни торбести рокли за по-късно. Връчвам й плика без коментар по време на обяда ни в пицария „Навона“. Тя изважда кафеникавата рокля с отпускаща се талия и я вдига невярващо пред очите си.

— Ей, кафява опаковъчна хартия с връзки. Любимата ми!

— Реших, че може да ти свършат работа.

— За какво?

— За бременността ти.

— Мили Боже, какво е това?! — Канди изважда дантелената нощница и я развява като знаме пред групата мъже на съседната маса. — Предавам се, предавам се — умолително изрича тя.

— Виж, отваря се отпред за храненето.

— Защо ми е да се храня, облечена в… о, Боже, имаш предвид някой да се храни от мен. Това е ужаасно противно.

— Е, това е обичайна практика през последните сто и петдесет хиляди години.

— Не и в Ню Джърси. Кейт?

— Да.

— Бебето. Нали няма да ме обсеби изцяло?

Вглеждам се в лицето на Канди. Не се шегува.

— Не, няма. Обещавам. — Не и след първите осемнайсет години, би трябвало да добавя, но заради приятелката ми си задържам езика зад зъбите. Още не е готова.

15.19:

Обявена е тревога. Изчезнал е Ру. Пола се обажда и обяснява, че е сигурна, че Ру бил в количката, когато завела Бен до музикалната група „Малки звезди“ и е почти сигурна, че са го върнали. Но когато се качила да сложи Бен да спи този следобед, не го намерили. Бен бил обезумял. Не спирал да пищи, докато Пола претърсвала къщата. От горе до долу, но кенгуруто било изчезнало без следа. Чувам как Бен хълца до нея.

Защо изобщо е трябвало да изнася Ру от къщата? Не мога да повярвам, че Пола е сглупила така, след като знае какво би станало, ако го загубят. Казвам й го и вместо да ми отговори троснато, гласът й прозвучава виновно и тъжно.

— Мислиш ли, че можем да намерим друго такова, Кейт?

— Нямам представа какъв е пазарът на употребявани кенгура, Пола.

15.29:

Обаждам се в „Улуъртс“, откъдето беше купен Ру. Продавачката казва, че съжалява, но в момента нямат кенгура. Искам ли да говоря с управителя? Да.

Управителят обяснява, че вече не се произвеждат кенгура.

— Напоследък има отлив от плюшените животни в полза на фантастичните пластмасови герои, госпожо Реди. Може би ще се заинтересувате от Господин Картофчо?

Не, вече работя с дузина като него.

15.51:

Опитвам в „Хародс“. Не може да нямат Ру. Те имат всичко, нали? Жената на щанда с детски играчки ми вдъхва надежда, че може да имат — ще отиде да провери в съседното помещение, ако изчакам на телефона. Когато се връща, описва нещо, което изобщо не прилича на Ру.

— Не, не искам кенгуру с бебе. Спешно е, австралийско, да. Трябва ми кенгуру за довечера, високо около двайсет сантиметра.

— Кейт, не знаех, че се интересуваш от австралийската фауна. — Вдигам очи и съглеждам Род Таск, който ме гледа похотливо. О, Боже!

— Извинявай, Род, просто търся едно кенгуру.

— Страхотно. Не съм очаквал.

През две бюра от моето до мен достига неприятното хихикане на Гай. Когато Род се отдалечава достатъчно, нареждам на Гай да започне веднага да търси по интернет двуутробни играчки.

21.49. Два часа и четирийсет и три минути приспивам сина си. Всички заместители, които му предлагам — агънце, полярна мечка, лилав динозавър, всяко едно от телетъбитата по ред — са изхвърлени с гняв от кошчето.

— Ру — плаче той. — Ру.

За да го успокоя, му давам да държи електрическата ми четка за зъби, после го гушвам и сядаме на синия стол, а той стиска полата ми като малка маймунка. Диша на пресекулки с хълцане, сякаш в дробовете му е отворена миниатюрна врата. Моля те, Боже, дано да намеря друго Ру.

Гостуването на Барбара и Доналд започна добре. Подозрително добре, сега го разбирам. Барбара похвали кухнята ми, доколкото можеше:

— Сигурна съм, че ще стане много хубава, като я завършите — каза. Усмихвах се любезно през цялото време дори когато по време на чая Барбара се обърна към Доналд и каза: „Не е ли забавно, Емили прилича на Ричард, когато се усмихне, и на Кейт, когато се намръщи!“

Вечеряхме италианска храна. Бях измила и подсушила салата от марули, червените чушки бяха изпечени и обелени със същото разточително внимание, с каквото белех коричките от раните си в детската градина. На скарата във фурната имаше агнешка плешка, а отдолу картофите, поръсени с розмарин от собствената ми градина, къкреха на тих огън. Дори успях да се изкъпя, след като сложих децата да спят, и да се преоблека в чиста блуза и кадифена пола, върху която сложих мушамената престилка, подарък за Коледа от родителите на Ричард.

Да, мислех си, докато наблюдавах сцената на масата, това е един от онези редки мигове, когато животът се доближава до цветните снимки по списанията. Съвършената домакиня посреща възхитените си свекър и свекърва в красивия си стилен дом. Барбара тъкмо ме бе попитала за рецептата за чушките и тогава го видях — тлъстия плъх, който прекосяваше стаята по дъбовия ни под.

Книгите със съвети за етикета са неестествено лаконични по въпроса за плъховете по време на тържествена вечеря. Вие:

А) Се засмивате весело и се правите, че плъхът е домашният ви любимец?

Б) Възкликвате: „А, ето го и основното ястие! Найджъл Слейтър каза, че гризачите са последната новост. Били много вкусни, сготвени по виетнамски.“

В) Поканвате гостите си на горния етаж, наливате ги с колкото може повече алкохол и пускате силно музиката, за да заглушите звука от кухнята, където съпругът ви преследва гризача с чадъра „Мери Попинс“ на дъщеря ви?

С Ричард избрахме „в“.

Долу плъхът се шмугна в кошарката на Бен, вероятно с надеждата да мине за плюшена играчка. Не след дълго правеше скокливи кръгчета из кухнята. Барбара каза, че е усетила нещо да претича през краката й — имала нужда веднага да вземе един аспирин и да си полегне. Никой нямаше настроение за праскови „Амарето“ и фунийки с малинов сироп. Изведнъж си спомних с притеснение за купчинките стафиди, които се появяваха по пода в кухнята.

— Не изпадай в истерия — каза Ричард, след като изгони плъха през вратата към градината. — Не забравяй, че те повече се страхуват то теб, отколкото ти от тях.

Това ми изглежда малко вероятно. Плъховете предизвикват нещо, което наричам ужас от плъхове — онова присвиване на стомаха всеки път, когато отвориш шкафа, без да знаеш дали няма да се изправиш лице в лице срещу някой гигантски гризач. Тази нощ в сънищата ми притичваха крачета и помръдваха мустаци.

Понеделник, 9.38

Бях уволнена от собствената си чистачка. Къде се нарежда това в аналите на домашното унижение? Когато тази сутрин слязох долу, заварих Барбара и Хуанита на семеен съвет. Свекърва ми цъкаше силно, докато чистачката имитираше плъх върху кухненския плот и сочеше към местата в кухнята, които бяха задръстени от купчини с вестници и играчки.

— Нищо чудно — каза Барбара. Въпреки че свекърва ми не говори испански, тя общува с Хуанита на международния женски език на неодобрението.

— Санитарният всеки момент ще дойде — обявявам на висок глас, за да разберат, че съм там и да прекъсна размяната на по-нататъшни примери за небрежността ми като домакиня.

При споменаването на вредителя Хуанита избълва със скоростта на картечница куп проклятия.

— Ако оставяш неприбрана храна, тя ще привлича гризачи — неканена се обажда Барбара.

— Не оставям храна — казвам, но тя вече е в коридора, където Доналд събира багажа. Той ми помахва унило.

След заминаването им Хуанита ми казва, че много съжалява, но не може да издържа повече. Всичко е изказано с помощта на театрални жестове и хлипане. Най-после имам възможност да изтъкна, че една от причините къщата да е в това плачевно състояние е невъзможността чистачката ми да я изчисти поради серия от оплаквания, към които бях се отнасяла с огромно съчувствие, защото — о, вероятно защото идвам от среда, в която не е прието някой да ти чисти, и поради скрития срам, че не мога да поддържам къщата си сама. („Кейт е магьосница с цифрите — каза веднъж етърва ми, — но трябва да видите състоянието на ъглите в къщата й!“) Дадох ли на Хуанита да се разбере веднага, на място? Не точно. Дадох й всички пари, които имах в портмонето си, обещах да й изпратя още със запис и казах, че ще я препоръчам на едни приятели в Хайгейт, които търсят чистачка.

31 Криза с бавачката

6.27:

Още е много рано, в градината съм и съм сигурна, че денят ще бъде горещ. Въздухът може да се разреже с нож. Докато съм била в Щатите, никой не се е погрижил за растенията и охлювите са опоскали кремовете, а теменугите в глинените саксии са изсъхнали. Когато ги докоснеш, се превръщат в лилав прах. Посадих точно този вид, защото харесах името „Безгрижно сърце“. Някой ден, когато имам време, градината ми ще бъде наистина красива. Ще посадя лобелии, редици от жасмин и ще има каменни саксии, от които ще се спускат теменужки „Безгрижно сърце“.

Отгоре през прозореца се чува простенване. И децата не могат да спят спокойно през тези горещи нощи. Бен ме събуди посред нощ с писъци точно докато сънувах лош сън. През лятото и сънищата са различни — трескави, изваждат на показ неща, които човек би искал да погребе дълбоко. Когато влязох в стаята му, целият беше мокър, горкото бебе, и се плъзгаше в ръцете ми като малко тюленче. Занесох го в банята и го измих с гъба — изведнъж по някаква причина се уплаши от фланелката си с Прасчо — после го преоблякох. Когато му предложих шишето с вода, той го бутна и започна да вика: „Абъка, абъка!“

Колко пъти да казвам на Пола да не му дава сок? На ум разигравам сцена с Пола, но от известно време тя се оплаква от „женски проблеми“ и лесно би могла да се направи на болна, а ваканцията е най-кошмарното време да се намери заместник. По дяволите!

7.13:

Веднага мога да позная по гласа на Пола, че няма да дойде. А днес председателствам Комитета по глобално разпределение на активите, защото Робин Купър-Кларк е заминал с момчетата. Емили и Бен не са на училище или ясла, а бавачката няма да дойде. Върхът!

По традиция период на удоволствия и почивка, лятната ваканция е най-ужасният сезон за работещата майка. Топлото време и безгрижните дни действат като постоянен укор. Има излети, на които ти се иска да отидеш, прохладни басейни, в които ти се иска да потопиш боси крака; сладоледени фунийки, чието ванилово съдържание би била повече от щастлива да ближеш.

Пола протяжно въздиша. Казва, че от известно време не се чувства добре, освен това и историята с плъха, разбира се, я извадила извън равновесие. Но не искала да ме тревожи, защото „знам колко си заета, Кейт“. Класическата тактика на бавачките — да нанесат първи удара, преди по-сериозните ти оплаквания да имат възможността да попаднат в целта. Докато мънкам съчувствено, мислено прехвърлям в паметта си списък с хора, които биха могли да гледат само за днес децата. (Ричард е извън града. Представя проект за занаятчийска юрта.)

Първо хрумване — Анджела Брънт, съседка и водач на местната мамафия. Започвам да набирам номера й, но изведнъж си представям физиономията й, светналите й „фарове“, когато стане ясно, че амбициозната й съседка отсреща се появява от обхванатата от пламъци колиба на собствения си егоизъм и моли за помощ. Не. Не мога да й доставя това удоволствие. Обаждам се на Алис, приятелка, телевизионен продуцент и я питам мога ли да й поискам услуга. Може ли нейната бавачка да гледа Емили и Бен? Не бих я молила, ако не беше това събрание, а отпуската в ЕМФ на практика е незаконна и…

Алис ме прекъсва рязко с думите, че знае какво е. Казва, че няма проблем, стига да не възразявам Джо да заведе децата на басейн с нейните момчета. В този момент не бих възразила Емили и Бен да отидат скачат с парашути в Борнео, стига да стигна до офиса и да започна да се подготвям за събранието.

7.32:

Обаждам се на „Пегас“. Уинстън пак вдига телефона. Защо в „Пегас“ нямат други шофьори? Започвам да се чудя какъв ли незаконен бизнес върти.

Уинстън казва, че ще дойде след петнайсет минути. Отговарям му, че ми е нужен след четири.

— Ще видя какво мога да направя — хладно отвръща той.

Изведнъж ме обзема неосъществимият копнеж да се покатеря в скута на някой голям и силен човек и да остана там — о, двайсет и пет години сигурно ще свършат работа.

— Мамо?

— Какво има, Ем?

— На небето е хубаво, нали?

— На небето е много хубаво.

— Там има ли „Макдоналдс“?

— Къде?

— На небето.

— Боже, не знам. Сега трябва да взема крилата на Бен.

— За небето ли?

— Какво? Не. Надуваемите крила. Отивате да плувате. Помниш ли Нат и Джейкъб?

— Защо на небето няма „Макдоналдс“, мамо?

— Защото… Нямам представа. Защото умрелите не ядат.

— Защо умрелите не ядат?

— Не, Бен. Бенджамин, не. СЕДНИ! Мама ще ти донесе сок в… Не върху роклята ми!

— Мамо? Може ли следващият ми рожден ден да бъде на небето?

— Емили, ЩЕ МЛЪКНЕШ ЛИ, АКО ОБИЧАШ!

7.44:

Пегасът е спрял пред нас, впрегнат в нова колесница, във всеки случай нова за него. Примерата е скрита под собствен слой мръсотия, но поне като отвориш вратата, не се посипва облак ръжда върху дрехите ти. Натоварвам се с децата отзад, слагам Бен в скута си и със свободната ръка набирам номера на агенцията за бавачки. Една девойка, чийто тон сякаш е предназначен за справяне с неприлично богати маври казва, че много би искала да помогне, но по това време на годината е особено трудно да се намери временна бавачка.

— Нали знаете, ваканция е.

— Да, знам.

Всички били наети от векове, но тя всъщност има едно момиче в списъка. Хърватка. На осемнайсет. Силата й не е в английския, но е много ентусиазирана. Обича децата.

Добре. Мъча се да си спомня на коя страна беше Хърватска в касапницата на Балканите. Мисля, че са били на страната на нацистите през Втората световна война, а сега са на страната на добрите или беше обратното? Съгласявам се и си уговарям интервю с нея за довечера. Как се казва?

— Ратка.

Естествено. Да не забравя да се обадя на санитарния за плъха53. Защо не идва? Емили настойчиво ме потупва по крака. Води оживен разговор с шофьора.

— Мамо, Уинстън казва, че това му е хубавото на небето, че когато си гладен, можеш да се наведеш и да си отхапеш от някой облак. Като захарен памук. Ангелите ги правят. — Изглежда далеч по-щастлива от това обяснение, отколкото от моето.

Алис живее в аристократична къща в края на Куийнс Парк. Купиха я, преди цената на една къща с четири спални да надвиши тази на щата Колорадо. Щом влязохме, дъщеря ми изтича доволно към Нат и Джейк и започнаха да си играят, но Бен хвърли поглед към непознатата обстановка и се вкопчи в крака ми като моряк по време на вълнение със сила десет бала. Нямам време и трябва да тръгвам веднага, но прекарвам няколко минути в умилкване пред бавачката. Виждам как поглежда истеричното момченце и се чуди какво си е навлякла на главата. Накрая го откопчва от мен и излиза тичешком от стаята с пищящия Бен.

Опитвам се да чета „Файненшъл Таймс“, седнала на задната седалка на пегаса, за да се настроя за срещата, но не мога да се концентрирам. Разтърсвам силно глава, за да се отърся от спомена за разплакания Бен. Виждам, че Уинстън ме гледа изпитателно в огледалото. Вече сме на околовръстното, когато той заговаря:

— Колко ти плащат за това, госпожо?

— Не е твоя работа.

— Петдесет? Или сто хиляди на година?

— Зависи от бонуса ми. Но тази година няма да има бонус. Не и след юнските резултати. Честно казано, ще съм щастлива, ако остана на работа.

Уинстън потупва с две ръце волана с калъф от овча кожа.

— Майтапиш се. Държат те на разположение всяка секунда от всяка минута всеки ден. Ти си тяхна робиня, момиче.

— Нищо не мога да направя, Уинстън. На практика аз издържам семейството.

— Леле! — Той скача върху спирачката, за да не сгази една монахиня на пешеходната пътека. — Мъжът ти как го приема? Такива неща действат зле на мъжката гордост, ако ме разбираш.

— Сериозно ли мислиш, че размерът на заплатата ми се отразява зле на сексуалните способности на мъжа ми?

— Ами това обяснява защо се раждат все по-малко бебета, не е ли така? Нивото на раждаемостта си беше добро, преди жените да тръгнат на работа.

— Мисля, че се дължи на естрогена във водата.

— Аз пък мисля, че се дължи на естрогена в офиса.

Дори от задната седалка мога да позная, че се е ухилил широко, защото кожата към ушите му се е набръчкала.

— За Бога, Уинстън, в края на двайсети век сме.

Той поклаща глава и купето се изпълва със златист прах. Като добрата фея кръстница, каза Емили, като го видя.

— Няма значение кой век сме — изръмжава той, — часовникът в главата на мъжа е настроен на едно и също време. Времето на вагината.

— Мислех, че сме надраснали тези глупости и отдавна сме излезли от пещерата.

— Ето къде грешат хората като теб, госпожо. Жените го надрастват, но мъжете продължават по стария начин, за да могат да правят секс с тях, както е било винаги. Мъжът се пита: „На коя струна очаква тя да засвиря?“ и засвирва на нея. Ето, опитай една от тези.

Уинстън ми подава една тенекиена кутия. Разпознавам бронзовия контейнер от детството си — бонбони против повръщане. С Джули предпочитахме захаросаните круши, които имаха вкус на желязо, но винаги ни даваха от ментовите. Мама се кълнеше, че действали против повръщане. Затова винаги свързвам ментовите бонбони с прилошаване по време на път — книжната торбичка с неприятното си съдържание, рязкото отбиване на колата на банкета, избърсването на ръцете от изсъхналата кафеникава трева.

Сега сме в Ситито и криволичим между каньоните от стъкло, където жегата се стеле като лилава мараня. Отварям кутията с бонбони. Вътре са подредени спретнато цигари с марихуана. След като си прочиствам гърлото, възприемам тона на говорител по „Радио 4“:

— Политиката на компанията е съвсем недвусмислена — консумацията на всякакви незаконни субстанции на територията на „Едуин Морган Фостър“ е строго забранена. — И… понеже сме почти стигнали, по-добре е да побързам. Имаш ли запалка, Уинстън?

11.31:

Проучванията за срещата ми са затруднени, понеже „Уол Стрийт Джърнъл“ не може да застане неподвижно. Всички тези гърчещи се черни редове на страницата с данните за пазара изглеждат като грозни драсканици.

Жалка работа. Чувствам се замаяна като стара мома, надигнала гарафата с шерито на викария. Майчинството — по-точно въздържанието заради майчинството — е съсипало способността ми да се наслаждавам на всякакви наркотици, с изключение на редките отчаяни глътки „Калпол“. Успявам да вляза в залата за събранието, но вътре стените танцуват пред очите ми. Всеки път, когато се налага да стана, за да сменя поредния диапозитив, трябва да се хвана силно за ръба на масата и да наклоня глава на една страна, за да нивелирам хоризонта. Чувствам се като човекът спиртомер. Когато отварям уста, за да се обърна към дванайсетимата финансисти около масата, гласът ми звучи достатъчно уверено. Но после откривам, че имам само смътна представа на кого говоря и какво ще кажа след това. Все едно съм вентрилоквист на самата себе си. Въпреки това дълбокото чувство за спокойствие ми дава възможност да не обръщам внимание на мнението на колегите ми и да взема серия от инвестиционни решения, които от утре ще се превърнат в политика на компанията.

Облигации или акции? Няма проблем. Великобритания или Япония? Боже, само глупак би се чудил над това.

По средата на събранието Андрю Макманъс — як шотландец с рамене като честърфийлдски диван — се прокашля важно и обяви, че се надява всички присъстващи да го извинят, но трябвало да излезе по-рано, защото Катриона, дъщеря му, имала водно парти и той й бил обещал, че татко ще присъства. Всички около масата реагират така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. По-младите мъже, които смятат, че един ден и те може да имат деца, но не и преди да започнат да произвеждат поршетата с плотове за смяна на пелени, дори не трепват. Другите бащи се споглеждат заговорнически, съпричастни към проявата на „новия тип баща“. Виждам Момо, на която би трябвало да й е ясно, да изрича беззвучно: „Сладко!“ Дори Силил Хармсуърт смекчава чертите си на Злата царица в нещо като усмивка и казва:

— О, прекрасно, Андрю! Толкова си грижовен. — Като че ли Макманъс съвсем сам е покачил Dow Jones до сто и петдесет пункта.

Забелязал, че аз единствена не се присъединявам към всеобщото одобрение, Андрю свива безпомощно рамене и казва:

— Знаеш как е, Кейт. — Облича сакото си и излиза от стаята.

Да, всъщност знам как е. Мъжът обявява, че трябва да излезе от работа, за да бъде с детето си на кратко развлекателно мероприятие, и е приветстван като себеотрицателен и предан баща — модел за подражание. Жената обявява, че трябва да излезе от работа, за да бъде с болното си дете, и е заклеймена като неорганизирана, безотговорна служителка, която не проявява достатъчна съпричастност към работата. Парадирането на бащата, че е баща, е знак на сила; за майката, която показва, че е майка, това е знак на ужасна уязвимост. Как да не обичаш равноправието!

Днешните мъже са по-добри бащи в сравнение със своите бащи. Само заради това, че знаят как се сменят памперси или в коя дупка трябва да пъхнат биберона, те стават по-способни родители, от което и да е предишно поколение. Но ние, жените, можем да сме само по-лоши майки от нашите майки и това ни терзае, защото се трудим много, много здраво, а сме обречени на провал.

В „Едуин Морган Фостър“ бюрата на мъжете родители са отрупани със снимки на отрочетата им. Преди да получиш компютър и блокче с листчета за бележки, трябва да минеш тридневен курс по семейни портрети — кожени рамки, шарени рамки от крокодилска кожа, рамки от двойна стомана с медна вътрешна рамка, хитри плексигласови кубчета. Тук липсващо зъбче, там гол на футболен мач; онази ски ваканция, където Софи преметна червения си шал през врата на татко и двамата се обърнаха към камерата широко усмихнати. На мъжа е позволено да рекламира факта, че е баща. Това е символ на сила — знак, че може да издържа семейство. Жените в офисите на ЕМФ нямат склонност да показват снимките на децата си. Колкото по-нагоре се изкачват в йерархията, толкова повече оредяват фотографиите. Ако един мъж има снимка на децата си на бюрото, това засилва човечността му; ако една жена я сложи, това намалява нейната. Защо? Защото не е прието той да е вкъщи при децата; тя трябва да бъде с тях.

Преди имах фотография на Бен и Емили на бюрото си. Рич ги снима, след като бебето тъкмо беше започнало да сяда. Емили бе отзад, хванала Бен през кръста с гордо изражение. Той се смееше сякаш животът е една огромна шега и за първи път е чул края на вица. Подържах снимката на бюрото си няколко седмици, но всеки път, когато погледнех децата, си мислех едно и също — ти им осигуряваш всичко, но не ги гледаш. Затова прибрах снимката в чекмеджето.

Миналата година в Лондонския бизнес университет слушах лекцията на една американка, изпълнителен директор. Тя каза, че ще възпита дъщерите си като гейши — истинското бъдеще за жените било да възпитават и доставят удоволствие на мъжете. В залата се разнесе нервен смях: „Тя се шегува, нали?“ Тя бе красива и невероятно умна, така че не мисля, че се шегуваше.

Знаех само, че не искам да водя живота на майка си. Нямах нужда от образец за подражание, който да ме научи, че да зависиш от някой мъж е обезсилващо, даже опасно. Но дали Емили ще иска живот като моя? Когато погледне майка си, кого вижда? Ако изобщо, разбира се, вижда майка си. През седемдесетте, когато жените се бореха за правата си, какво мислеха, че означават равните възможности? Че на жените ще им се даде право да прекарват толкова малко време с децата си, колкото и мъжете?

12.46:

Ура! Време за ядене. Отивам в хайтек кафето, отворено в сутерена от ЕМФ миналата година, като част от опитите на компанията да не прилича толкова на банка, колкото на нощен клуб. Кафенето трябваше да излъчва непосредствена постиндустриална атмосфера, но ефектът е по-скоро на закусвалня в някое летище. Все още съм леко гипсирана след цигарата на Уинстън от тази сутрин. Какво съм си мислила? Докато слизах от колата, Уинстън ме покани на концерт след две седмици в събота. Можело да ми допадне, каза той. Музиката била малко особена, но според него щяла да ми се отрази добре. Докато гордата финансистка съчиняваше вежливия си, но леден отказ, отворих уста и оттам излезе думата „да“. Както изглежда, имам среща на рейв парти с новия ми наркодилър. Какво, по дяволите, ще кажа на Ричард?

Докато ефектът от тревата отшумява, усещам гадене и в същото време глад. Претеглям конкурентните достойнства на голяма кифла с боровинки и изящната й нискокалорична посестрима с лимон и сусам. Купувам и двете. Редувам ги лакомо, когато съзирам познатите остри черти, които намръщено ме гледат отвисоко.

— Боже, Кейт. Не ядеш за двама, нали? Неприятностите с Канди ми стигат.

Род Таск.

— Мне — отговарям с пълна уста, изстрелвайки боровинкови куршуми през масата.

Род ми казва, че трябва да отида до Ню Йорк в сряда, за да омая някакви брокери. Иска да си поговоря малко с тях. Тази информация бе последвана от гротескно намигане.

— В сряда?

— Да. Ще рече утре.

— Всъщност, Род, бавачката ми е болна и трябва да намеря заместничка, за да…

Той ме прекъсва с каратистко движение на ръката.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че няма да можеш, Кейт? Ако е така, сигурен съм, че Гай ще се справи.

— Ммда. Ддне. Разбира се, че мога, просто…

— Браво. И можеш ли да хвърлиш един поглед на това вместо мен, сладкишче? Благодаря.

Разглеждам пресниманото копие в асансьора на път към тринайсетия етаж. Това е статия от „Инвестмънт Мениджър Интернешънъл“ със заглавие: ИНВЕСТИЦИИТЕ В РАВНОПРАВИЕТО МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ НАЙ-НАКРАЯ НА ПЕЧАЛБА!

Е, тя най-добре би трябвало да знае. Да видиш името на Силия в статия за равноправието между половете е все едно да откриеш Хайнрих Химлер да развежда туристическа група в някоя синагога.

КАКВО?

Забелязвам, че Род е оградил израза „проблемите, свързани с пола“. До него е надраскал: „Какво, по дяволите, е това?“

18.35:

Прибирам Емили и Бен от къщата на Алис. Хвърлят се към мен като гладуващи африкански деца. Бавачката на Алис, Джо, е невероятно мила и ми казва какви страхотни деца са Бен и Емили. Колко сериозна и с какво въображение е Емили. Изпитвам прилив на гордост и едновременно бодване от срам, задето често ги възприемам като проблем, който трябва да се реши, а не като извор на радост.

Довечера трябва да наема временна бавачка, освен ако не убедя Рич да работи вкъщи или Пола не оздравее като по чудо. Изпитвам тотален ужас да искам услуга за себе си или за децата си — напомня ми за онзи път, когато татко ме буташе към една жена на автобусната спирка в Лийдс на Коледа и ме караше да я помоля за петачка, за да се приберем у дома, защото ни свършил бензинът. Дори нямахме кола. Жената обаче бе много мила, даде ми парите и пакет желирани бонбони. Бонбоните залепнаха от вътрешната страна на бузата ми като изгарящи язви.

Джо каза, че Бен цял ден не се отлепил от нея и мисли, че има някакъв обрив по гърдите. Карал ли е варицела? Не, не е. Но сега не може да се разболява. Утре сутрин летя за Йорк с полета в осем и половина.

22.43:

Не мога да повярвам. Стоя на площадката пред банята, увита с миниатюрна хавлиена кърпа, и крещя на Ричард:

— Няма топла вода!

— Какво? — Той стои по средата на стълбището, лицето му е в сянка. — О, днес спряха водата, докато човекът от санитарната служба провери тръбите. Сигурно е дръпнал шалтера.

— Трябва да се изкъпя.

— Скъпа, бъди разумна. — Гласът му е пропит с умора. — Сега ще го включа и след двайсет минути ще имаш топла вода.

— Сега. Имам нужда да се изкъпя сега!

— Кейт. Ние… не можем да продължаваме така.

— Напълно си прав, че не можем. Нямаме топла вода. Имаме плъхове. Къщата ми е нагоре с краката и няма кой да я чисти. Трябваше да съм заспала още преди час и половина и наистина, наистина, наистина ми трябва топла вода, Ричард. Работя през всичките божи часове и живея в условията на средновековен бордей. Твърде много ли е да искам да си взема ЕДНА ВАНА?

Ричард протяга ръка, но аз я отблъсквам. Сълзите ми са обезпокоително горещи — с температурата на ваната, която няма да си взема. Трябва да опитам да се успокоя. Съпругът ми изглежда стъписан. Защо не се е избръснал?

Точно в този момент над главите ни долита един глас:

— Ру — хленчи той. — Ру.

32 Върнах се твърде скоро

1.05:

Мислили ли сте колко време губите, докато заспите? Заспиване звучи задоволително бързо, но не е така. Открих, че трябва да намеря начин да се промъкна до съня и да го помоля да ме допусне, ако обича, при себе си — все едно се редиш на опашката пред някой клуб и се опитваш да хванеш погледа на мъжа от охраната, който винаги гледа в другата посока. Седем минути нагласяване и наместване върху възглавницата, задължителното боричкане за завивката. (Единият крак на Ричард я е затиснал отвън, което я е опънало като долен чаршаф, а аз оставам почти отвита.) Вземам едно билково хапче за сън, което трябва да ме приспи моментално.

3.01:

Не мога да заспя от тревога, че приспивателното е твърде силно, няма да чуя алармата и ще си изпусна полета. Светвам нощната лампа и зачитам вестник. До мен Ричард изсумтява и се обръща. На страниците с новини от чужбина има статия за една американка, изпълнителен директор, която се върнала на работа четири дни, след като родила близнаци. Председателствала събрание по телефона от болничното легло. Казва се Елизабет Куик54. Не, сериозно. Както изглежда, сестра на Хана Хейст55 и Изабел Императив56. „Лиз Куик се превърна в образец за подражание на работещите майки — пише в статията, — но опонентите й са на мнение, че майчинството ще я разсейва от работата й.“

Потръпвам. Дали хора като госпожа Куик имат представа, че техните храбри опити да се държат, все едно че нищо не се е променило могат да бъдат използвани като тояга срещу другите жени?

Само един Господ знае, аз нямам право да се обаждам. Върнах се на работа прекалено скоро след раждането на Емили. Не знаех. Откъде да знам, че този нов живот ще бъде почти толкова странен за мен, колкото аз за него? Майка и бебе — и двете новородени. Преди децата — животът ми е разделен на преди Христа и след Христа — когато все още имах време да посетя Националната галерия в неделните следобеди, имах навика да сядам пред „Мадоната“ на Белини, онази, където тя е на преден план пред някаква ферма, окъпана в слънце, и съзерцава в красивото бебе в скута си. Винаги съм мислела, че погледът й изразява спокойствие. Сега виждам само изтощение и някаква обърканост. „Господи, какво направих?“ — пита Дева Мария сина Божи. Но той спи, накърмен, преметнал пухкавата си ръчичка през синята рокля на майка си.

Бях първата жена в инвестиционния отдел на „Едуин Морган Фостър“, която забременя. В шестия месец от бременността ми Джеймс Ентуисъл, предшественикът на Род Таск, ме извика в кабинета си и каза, че не можел да ми гарантира запазването на мястото след връщането ми от отпуск по майчинство. „Знаеш колко бързо се променят нещата с клиентите, Кейт. Нищо лично.“

Цивилизованият, ерудиран Джеймс. Предполагам, че можех да се позова на закона, но за тях няма нищо по-омразно от това, да им се припомня за социалната политика в защита на семейството. (Политиката за защита на семейството на ЕМФ съществува дотолкова, колкото да кажат, че имат такава, а не хората със семейства да се позовават на нея. Никой мъж не би я използвал, нито жена, която иска да я приемат на сериозно.) „Но, разбира се, Джеймс, бебето няма да промени нищо“ — чух се да изричам, а той написа върху бележника си със златна химикалка „Картие“ думата „обещание?“ и я подчерта два пъти.

Искам ли да се откажа от клиентите си в чужбина? Разбира се, че не.

Не знаех.

Бременна в трийсет и втората седмица, отидох на консултация в Университетската болница. Рутинен преглед. Бях пропуснала последния. (Женева, конференция, мъгла.) Лекарят сключи дългите си бели пръсти като кардинал и ми каза, че ще ме спре от работа, защото съм подложена на препалено много напрежение през критичните за развитието на мозъка на плода седмици. Отговорих, че не може да става и дума — планирала съм да работя до самия термин, за да мога да си остана за известно време вкъщи след раждането.

— Не съм толкова загрижен за вас, госпожо Шаток — хладно поясни той. — Тревожа се за бебето, което носите, и за вредата, която можете да му причините. — Когато излязох на Гоуър стрийт, плачех толкова силно, че едва не ме сгази един камион за разнасяне на мляко.

Затова започнах да я карам по-леко. На практика трябваше да спра да летя в седмия месец, но с тъмнокафявата рокля издържах до осмия. Към края коремът ми порасна толкова много, че трябваше да правя сто и осемдесет градусов завой, за да изляза от асансьора. На събранията си правеха шеги, че трябва да се подсили подът, за да издържи теглото на Кейт, а аз се смеех по-силно от всички. Всеки път, когато минех покрай дилърското бюро, Крис Бънс засвирваше слонския марш от „Книга за джунглата“: „Иии две, три, четири. Давай две, три, четири!“ Копеле.

Седнала пред компютъра един следобед, чувствах корема си толкова опънат, сякаш ме лазеха мравки, после получих няколко от онези контракции, наречени „Бракстън Хикс57“, чието име звучи като името на пенсиониран полковник от провинцията. Към края обичах да си мечтая, че полковник Хикс ще ми се притече на помощ. Ще носи куфарчето ми, когато коленете ми почти се подгъват от умора на автобусната спирка, ще протегне ръка и ще каже: „Ще се качите ли на борда, мадам?“

Вярно, записах се на предродилен курс, но никога не успях да стигна за началото му в седем и половина. Накрая отидох на съботно-неделни лекции в Стоук Нюингтън, водеше ги Бет — овесени бисквити, звуци, издавани от китове, таз, направен от закачалка, и бебе от чорап, обут върху топка за тенис. Бет ни прикани да водим разговор с вагините си. Казах й, че не си говорим с моята, и тя си помисли, че се шегувам. Смехът й бе като на мишка в кладенец.

Ричард мразеше курса. Не можеше да повярва, че трябва да си събува обувките, но му хареса частта с хронометъра. Човек можеше да се закълне, че ще води монакското „Гран При“.

— Като те знам, Кейт — каза, — ти ще имаш най-бързите контракции в историята.

Бет твърдеше, че ако вдишваме и издишваме по начина, по който ни учи, ще преодолеем болката. Затова ревностно се упражнявах. Упражнявах се насаме — на касата в магазина, в банята, преди лягане. Не знаех.

Водите ми изтекоха на ескалатора в банката, като се изляха върху скъпите обувки на един анализатор на японски фючърси, който започна да се извинява многословно. Отмених обяда с клиент по мобилния телефон и хванах такси за болницата. Предложиха ми епидурална упойка, но отказах. Аз бях кучката, застрашила мозъчното развитие на бебето си; като не вземех успокоителни, щях да покажа колко съжалявам, да убедя детето си, че майка му може да издържи заради него. Озовах се в океан от болка, в който се гмурках отново и отново. Водата беше твърда като дърво. Удряше като вълна, която се разбива в палубата и всеки път, когато се изправиш на крака, пак те поваля.

След двайсет и пет часовите родилни мъки Рич остави хронометъра и каза на акушерката, че иска да говори с някой от лекарите. Веднага. В операционната, когато започваха спешното цезарово сечение, чух хирурга да казва: „Не се притеснявайте, чувството е все едно пера в стомаха ви.“ Не беше така. Чувствах, че бебето ми е дъб, изкоренен от лепкавата ноемврийска пръст. Дърпане и извиване и пак дърпане. Накрая един от стажантите се покатери на операционната маса, яхна ме и я измъкна за петите. Държеше я като улов, като морско създание — русалка, омазана с кръв. Момиче.

През следващите няколко дни пристигнаха много букети, но най-големият бе изпратен от „Едуин Морган Фостър“. Беше от онези претрупани аранжировки, които можеш да видиш само на паметниците на загиналите във войните, и то за сметка на общината. Имаше бодливи растения с формата на фалос, дълги метър и половина, и гигантски лилии, от които се ръсеше прашец и бебето кихаше. Картичката беше надписана от малограмотен цветар: „Сега едно, остават оште две!“

Боже, мразех тези цветя! Мразех начина, по който ни крадяха въздуха, нейния и моя. Подарих ги на дневната акушерка, която ги метна на рамо и ги закара у тях с мотопеда си.

След денонощие и половина нощната акушерка — ирландка с напевен акцент, по-внимателна от дневната си колежка — ме попита дали може да изнесе бебето, за да си почина. Когато започнах да протестирам, тя каза: „Част от това, да си добра майка, Катрин, е да си пестиш силите, за да се справяш.“ И изкара навън кувьоза с дъщеря ми, която сгъваше и разгъваше люспестите си ръчички в плексигласовия си аквариум.

Веднага пропаднах стремително в пропастта на изтощението. Сигурно е било след часове — на мен ми се сториха секунди — когато я чух да плаче. До този момент не знаех, че ще разпозная плача на бебето си, но щом го чух, знаех, че ще мога да го различа измежду всички други на света. Тя ме призова някъде от дъното на кафявия коридор. Като преметнах катетъра през рамо, а с другата ръка придържах шевовете, закуцуках към нея, водена от сонара, получен като безплатен подарък към майчинството. Когато стигнах до залата с бебетата, тя вече не плачеше и гледаше като омагьосана към книжния фенер от тавана. Никога преди това не бях изпитвала такова съчетание от радост и страх — невъзможно бе да кажа къде спираше болката и къде започваше любовта.

— Трябва да й избереш име — сгълча ме усмихнатата акушерка. — Не можем да продължаваме да й викаме бебе, не е редно.

Помислих си за Женевиев, но името ми се стори препалено сериозно за кандидатката си.

— Баба ми се казваше Емили и с нея винаги се чувствах сигурна и спокойна.

— О, Емили е хубаво име. Нека да го пробваме.

Изпробвахме го, тя обърна глава и това беше.

Три седмици по-късно се обади Джеймс Ентуисъл и ми предложи работа в стратегическия отдел. Безперспективен пост. Приех го с благодарност и затворих телефона. По-късно щях да го убия. По-късно щях да убия всички. Но първо трябваше да изкъпя дъщеря си.

Девет седмици след цезаровото сечение отново бях в офиса. През онази първа сутрин мозъкът ми изобщо не беше свързан с тялото ми. Дори набрах централата и поисках да разговарям с Кейт Реди. Служителят ми каза, че Кейт Реди още не се е върнала на работа. И беше прав. Според мен и година след това не се бе върнала, а старата Кейт, онази преди децата, никога не се завърна. Все пак външно тя направи силно впечатление със завръщането си и вероятно само една майка можеше да разпознае маскировката й.

Все още кърмех и в обедната почивка хващах такси, за да я нахраня. Ала пет дни по-късно ми съобщиха, че се налага да летя до Милано. През двата почивни дни се опитвах да накарам Емили да приеме шишето. Опитах какво ли не, умолявах я и накрая платих на една жена от Фулъм сто лири, за да отбие дъщеря ми. Спомням си как плачеше бебето, как яростно се дереше, а Ричард стоеше в градината и пушеше.

— Щом огладнее силно, ще приеме шишето — обясни жената. Да, предпочитала парите в брой. Понякога си мисля, че Емили още не ми е простила.

По пътя към летището по радиото в колата пуснаха онази песен на Стиви Уондър, „Не е ли красива“. Тази, в началото на която едно бебе плаче. Изведнъж кърмата ми потече и намокри предницата на блузата ми.

Не знаех.

33 Бележката

Хотел „Шерборн“, Ню Йорк, 23.59

Невероятно. Самолетът кацна навреме и взех такси до хотел „Хериот“, близо до Уол Стрийт. Планът беше да позубря за утрешната презентация и да се наспя прилично, преди да отида в Уол Стрийт Сентър на отсрещната страна на улицата. Трябваше да се сетя. Служителят на рецепцията — безнадеждно млад, облечен в евтин лъскав блейзер, който трябваше да му придаде авторитетен вид — се затрудняваше да ме погледне в очите. Накрая каза:

— Боя се, че имаме проблем, госпожо Реди. — Конференция. Всички стаи са заети. — Щастлив съм да ви предложа безплатно настаняване в „Шерборн“ със страхотно разположение срещу световноизвестния Музей на модерното изкуство.

— Звучи възхитително, но съм дошла по работа, не да си докарвам главоболие от творбите на ранните кубисти.

Накрая, естествено, му се разкрещях. Абсолютно неприемливо, редовен клиент, дрън, дрън, дрън… забелязах как погледът му се стрелка наоколо в търсене на някой висшестоящ, който да го спаси от пощурялата британка. Все едно, че бях луда, а аз не съм такава, нали? Виновни са хората, които ме подлудяват с мудността си и ми губят ценно време.

Управителят се извини хиляда пъти, но нищо не могло да се направи. Така че, когато най-сетне пристигнах в новия хотел, бе почти полунощ. Обадих се на Ричард, който беше приготвил списък със запитвания. Слава Богу, Пола била по-добре, така че не се налага да й търсим заместница. Утре е първият учебен ден на Емили. Приготвила ли съм етикетите с имената?

Да.

Купила ли съм нови гуменки за физическо?

Да. (В синята торба за физическо на закачалката под стълбите.)

Къде е читанката й?

(В червената папка, третия рафт на библиотеката.)

Купила ли съм й ново палто, защото старото й стига до кръста? (Още не. Ще трябва да мине с дъждобрана на „Гап“, докато се върна.)

После му продиктувах съдържанието на кутията й за обяд — питка, риба тон и царевица, без сирене, решила е, че мрази сирене — и му казах да не забрави чека за балета, сумата е написана в бележника. Освен това трябва да даде на Пола пари, за да купи нови панталони на Бен, защото е изведнъж е израсъл и всички стари са му омалели. Ричард ми казва, че Ем не иска да си ляга. Искала аз да я заведа на училище, защото имала нова учителка.

Защо му трябва да ме занимава с това, след като не мога да направя абсолютно нищо? Оплаква се, че имал изтощителен ден.

— На мен ли го казваш — отвръщам и затварям телефона.

Нямам време да прегледам записките си за презентацията, ще карам на автопилот. Утрешното ми влизане във форма ще бъде истински кошмар.

О, да му се не види! Нямам време за отговор.

Сряда, 8.33

Стоя пред хотела повече от петнайсет минути. Невъзможно е да се хване такси, а пътят до центъра е поне двайсет и пет минути. Ще закъснея. Независимо от всичко, пулсът ми се ускорява при мисълта за срещата с Джак. Мина месец, откакто се видяхме за последен път, и вече ми е трудно да извикам образа му в паметта си. Когато си мисля за него, представям си единствено широката му усмивка и общото впечатление за непринуденост и щастие.

Утрото е прекрасно — един от онези свежи и искрящи нюйоркски дни, които те пронизват в сърцето. Проливният дъжд снощи е придал на всичко прозрачността и чистотата на лъснато предно автомобилно стъкло. Когато стигаме Пето авеню, пред погледа ми се открива финансовият район, потрепващ през воднистата мараня, която се получава от играта на водата, светлината и стъклото.

8.59:

„Брокърс Дикинсън Бишъп“ са на двайсети и първия етаж. По пътя нагоре стомахът ми прави премятане през глава тип „Олга Корбут“. Гери, дружелюбно усмихнат колега с широко ирландско лице и рехави червени бакенбарди, ме посреща на площадката. Обяснявам му, че ми трябват четирийсет и пет минути и помещение, където да прожектирам диапозитиви.

— Съжалявам, имате пет минути, госпожо. Тук всичко е на високи обороти.

Отваря със замах тежка дървена врата и отприщва шумовете на един типичен ден в Колизеума, плюс телефони. Мъже, крещящи в слушалките или даващи инструкции на висок глас към другия край на стаята. Тъкмо се чудя какво да правя, когато от радиоуредбата се разнася следното съобщение:

— Добре, слушайте, момчета, след две минути госпожица Реди от Лондон, Англия, ще ви говори за международното инвестиране.

Около мен се събират седемдесетина брокери, нюйоркчани с вратове на мастиф, облечени с онези ужасни ризи с бели якички и едро райе. Облягат се на бюрата с кръстосани ръце и разкрачени крака — начинът, по който този род мъже стоят. Някои продължават да търгуват, но си свалят слушалките, за да ми отпуснат половин ухо. Няма начин да бъда видяна или чута тук долу, затова на момента решавам да се покатеря на едно бюро и да започна да предлагам стоките си.

— Добро утро, господа. Тук съм да ви обясня защо ТРЯБВА ДА КУПИТЕ МОЯ ФОНД!

Подвиквания и дюдюкания. Предполагам, че никога преди не съм била по-близо до амплоато на танцьорка на пилон.

— Хей, госпожице, казвали ли са ви някога, че приличате на принцеса Ди?

— Акциите ви добри ли са, колкото краката ви?

Това, което ме поразява у тези господари на вселената, е колко безнадеждно и по момчешки безпомощно е държанието и същността им. Преди петдесет години щяха да дебаркират на нормандския бряг, а сега са събрани около мен, сякаш съм техният фирмен командир.

Произнасям моята Голяма реч за парите — за начина, по който са будни, когато аз спя; начина, по който движат света, за удивителната им сила.

После започват да ме засипват с въпроси.

— Какво мислите за Русия, ма’м? Струват ли си риска руските пари?

— Видяхте ли вече еврото?

Мина добре. Невероятно добре. В асансьора Гери ми казва, че момчетата се разпалват така само, когато играят „Никс“. А сега наистина трябва да се върна в хотела и да проверя съобщенията си, но повървявам по „Уол Стрийт“, преливаща от енергия, наслаждавайки се на чувството за могъщество. На ъгъла на Трето и Бродуей махвам на едно такси и отивам в горната част на града, в „Барнис“, на малко посттравматично пазаруване.

Магазинът упражнява върху мен незабавния си успокоителен ефект. Качвам се на малкия асансьор до последния етаж, където съглеждам една вечерна рокля. Нямам нужда от вечерна рокля. Пробвам я. Черна и полюшваща се при всяко движение, с нежна плетеница от ламе по краищата и дълбоко остро деколте до под бюста, това е рокля, с която навремето са танцували в Чарлстън. Имам фигурата за такава рокля, просто нямам живота за нея. Животът ми е с друг размер — в него няма достатъчно място за толкова красива рокля. Но не е ли това част от тръпката? Купувам роклята с надеждата, че животът, който върви с нея, скоро ще последва като задължителен аксесоар. Когато момичето на касата ми дава за подпис ваучера, дори не поглеждам сумата.

15.00:

Хотелската стая е като стотици други, в които съм отсядала. Тапетите са с бежов релеф на бежов фон; пердетата, в дързък контраст, изглеждат като експлозия от зеленина и цветя. Проверявам минибара за шоколад, после чекмеджето на нощното шкафче. Намирам Библията на Гидиън и един по-съвременен акцент — колекция „Поговорки от великите световни религии“.

Поглеждам си часовника. Ако сега се обадя вкъщи, сигурно ще е по времето за лягане на децата. Очаквам да чуя гласа на Ричард, но на другия край е Пола. Обяснява, че Ричард я помолил да остане няколко нощи, докато се върна, и оставил бележка за мен, като я накарал да обещае да ми я предаде лично.

Помолвам Пола да отвори бележката и да ми я прочете. Къде, по дяволите, е той? Мисля си за всички задачи по домакинството, с които би могъл да е зает в мое отсъствие, докато бавачката започва да чете бележката му:

— „От известно време се опитвам да разговарям с теб, но ми е все по-трудно да привлека вниманието ти.“

— Добре, но пише ли кога ще се върне?

— „Кейт, чуваш ли ме? Слушаш ли?“

— Разбира се, че те чувам, Пола.

— Не, това са думи на Ричард. От бележката. Той казва: „Кейт, чуваш ли ме? Слушаш ли?“

— О, добре, извинявай. Продължавай.

— „Много съжалявам, мила, но достигнахме този ужасен имп…“

— Какво е имп?

— … ас.

О, за Бога!

— Кажи ми го буква по буква. — Пола произнася внимателно всяка буква:

— И-М-П-А-С58.

— О, импас. Разбирам. От френски е… добре, както и да е, какво още?

Пола се двоуми:

— Не съм сигурна, че трябва да чета това, Кейт.

— Не, моля те, продължавай. Трябва да знам какви са му намеренията.

— Той пише: „Ако искаш да се свържеш с мен, аз съм у Дейвид и Мария за няколко дни, докато си намеря жилище.“ Още: „Не се притеснявай, ще продължавам да вземам Емили от училище.“

Значи могло да се случи. В истинския живот. Нещата, които гледаме в слабите филми по телевизията и превключваме канала, защото ни се струват толкова измислени. Само че този път няма превключване. Може би няма и връщане назад. В един момент светът е почти такъв, какъвто трябва да бъде — трънлив и каменист, но все пак добре познатият ти свят — после изведнъж имаш усещането, че почвата под краката ти поддава. Моят съпруг, разумният Ричард, надеждният Ричард, Ричард скалата ме е напуснал. Рич, който написа в писмо до мен в деня преди сватбата ни: „Аз винаги ще бъда твой — да вдигнем чаши за дълъг живот, мила моя“, си е отишъл. А аз бях толкова погълната от други неща, че не забелязах, та трябваше бавачката да ми съобщи новината.

През дългата пауза дишането на Пола стана по-тежко. Усещам притеснението й.

— Кейт — пита тя, — добре ли си?

— Да, добре съм. Пола, можеш да спиш в стаята за гости или в нашето легло. — Докато го изричам, ми хрумва, че може би вече то е моето легло, не нашето. — Чаршафите са чисти. Знам, че искам прекалено много от теб, Пола, но би ли могла да удържиш крепостта само докато ме няма? И би ли казала на Бен и Емили, моля те, че мама ще върне утре възможно най-рано?

Пола замълчава и си мисля, че не знам какво ще правя, ако сега ми откаже.

— Става ли, Пола?

— О, извинявай, Кейт, сега видях, че има постскриптум отзад на листа. Ричард пише: „Знам, че никога няма да престана да те обичам, защото, повярвай ми, опитвал съм.“

Няма какво да отговоря на това, затова докато мълча, Пола прошепва:

— Не се тревожи. Ще се погрижа за всичко тук. Бен и Ем ще са добре. Всичко ще се оправи, Кейт, ще видиш.

След като оставих слушалката, за няколко секунди забравих как да дишам. Изведнъж механизмът на поемане на въздух ми се струва сложен и труден. Трябва да издигна диафрагмата си нагоре, после да изпусна въздуха от гръдния си кош и пак така.

Когато се поуспокоявам, обаждам се на Джак и оставям съобщение, че отменям вечерята. После се събличам и си вземам душ. Кърпите са от онзи безполезен италиански вид — тънки и твърди като месал, не попиват водата. Нуждая се от хавлиена кърпа, която да ме обгърне.

Поглеждайки се в огледалото, с изненада установявам, че съм си същата като последния път, когато се огледах. Защо косата ми не пада? Защо от очите ми не капе кръв? Мисля за децата, които са заспали в креватчетата си, и колко съм далече от тях, колко невероятно далече. От това разстояние си представям малкото си семейство, все едно лагерува на върха на планината, ветровете свистят около тях и аз трябва да съм там, за да завържа здраво всичко. Трябва да съм при тях.

Покатервам се на леглото между коравите бели чаршафи и прокарвам ръка по тялото си. Моето тяло, което от дълго време е и на Ричард. Опитвам се да мисля за последния път, когато го видях. Имам предвид, когато го видях както трябва, не както когато зърваш нечии неясни очертания в огледалото за обратно виждане. През последните месеци или аз излизам и той поема нещата, или той излиза и аз ги поемам. Разменяме си инструкции в коридора. Съобщаваме си, че Емили се е нахранила добре на обяд, затова да не се тревожим за следобедната закуска. Казваме, че Бен трябва да си легне по-рано, защото този следобед не е спал. Докладваме, че е ходил в гърнето или че ще ходи всеки момент; че стомахът му се е запекъл и може би трябва да му дадем малко сини сливи. Или си оставяме бележки. Понякога почти не се поглеждаме в очите. Кейт и Ричард, като играчи от един отбор, в който всеки подозира, че другият е слабото звено, но главната цел е да не спираме да тичаме по трасето, за да си предадем щафетата и състезанието да продължи.

— Мамо, знам защо си ядосана на татко — каза ми Емили онзи ден сутринта.

— Защо?

— Защото той все върши всичко погрешно. — Почувствах се длъжна да й обясня:

— Не, миличка, татко не върши нещата погрешно. Просто понякога мама много се изморява и не е търпелива с татко. Затова е така.

— Търпелива значи чакай малко — казва тя.

Вземам поговорките от великите световни религии от нощното шкафче и ги прелиствам. Има раздели, посветени на вярата, справедливостта и образованието. Спирам се на главата за брака.

Дом. Вглеждам се продължително в думата. Дом. Усещам заоблената й сърцевина. Представям си значението й. Омъжена съм, но не съм съпруга; имам деца, но не съм майка. Какво съм аз?

Познавам една жена, която толкова се плаши от нуждата на децата й от нея, че вместо да се прибере веднага след работа, отива в някой бар и чака, докато стане време да са заспали.

Познавам жена, която всяка сутрин буди бебето си в пет и половина, за да прекара известно време с него.

Познавам жена, която говори в едно телевизионно предаване за работата си като директорка на училище. Бавачката й ми каза, че тя едва ли знае къде е училището на собствените й деца.

Познавам жена, която от бавачката си по телефона узнала, че момченцето й е проходило.

Познавам жена, която разбра, че съпругът й я е напуснал от бележка, прочетена й от бавачката.

Лежа дълго в леглото, може би с часове и чакам да почувствам нещо. Накрая то идва. Чувството е едновременно до болка познато и ужасно странно. Трябват ми няколко секунди, за да го разпозная: искам майка си.

34 У дома при мама

Колкото и да си напрягам паметта, не си спомням майка ми седнала. Винаги стои права. Стои до мивката и държи тиган под течащата вода, стои при дъската за гладене, стои до училищната порта в хубавото си тъмносиньото палто; донася от кухнята чиниите с топла храна, после прибира масата. Здравият разум подсказва, че сигурно е имало интервал между сервирането и прибирането на масата, когато е сядала и се е хранела с нас, но аз не си го спомням. Чиниите, веднъж извадени от шкафа, нарушаваха реда, който трябваше да бъде възстановен. Може още да не си изял последната набодена на вилицата хапка, но ако чинията изглеждаше празна, мама веднага я отнасяше.

Жените от поколението на майка ми бяха родени да бъдат в услуга. Това бе тяхното призвание и съдба. Интервалът между училищния делник — нещата, които вършиш, защото така трябва, и лошите миризми — и майчинството — нещата, които вършиш, защото така трябва, и лошите миризми — траеше само няколко години. Тези момичета на петдесетте имаха прозорче свобода, но то рядко бе достатъчно широко, за да се проврат през него, а и какво щеше да стане от тях, ако се измъкнеха? Жените като мама не очакваха много от живота и като цяло животът не ги разочароваше. Дори когато мъжете, на които служеха, ги напускаха или умираха твърде млади от удари и от стомашни заболявания, те често оставаха на поста си, приготвяха храна, чистеха с прахосмукачка, прибираха и гладеха дрехите на децата или на внуците и никога, ако бяха в състояние, не подгъваха крак. Сякаш съизмерваха себе си с това, което можеха да направят за другите, и загубата на мерилото ги остави замаяни и объркани, като понитата, които продължаваха да гледат само напред, въпреки че отдавна им бяха свалили наочниците.

За моето поколение, което късно, а понякога прекалено късно се сблъска с майчинството, то дойде като шок. Саможертвата не фигурираше в договора ни. След петнайсет години на свобода като независими възрастни хора, внезапната й липса би могла да е поразяваща като загубата на крайник. Преплетена със силното чувство на обич към бебето ти, остава острата болка от загубата, която винаги ще те пробожда като след ампутация.

Това, което мама все още нарича „освобождение на жените“, тъкмо е набирало скорост горе-долу по времето, когато съм се родила аз, но никога не е достигало до нашия дом и до известна степен все още е така. Едно лято майка ми остави косата си да израсне след къдренето и се подстрига късо в небрежен стил, който подчертаваше фините й черти. Аз и Джули страшно я харесахме, изглеждаше толкова хубава и дръзка, но когато баща ми се прибра вечерта и каза: „Приличаш на онези от движението за освобождение на жените, Джен“, тя пак си пусна косата, без да го прави на въпрос, без да се налага да й се повтаря.

Когато навлязох в тийнейджърските си години, ме осени мисълта, че нещата не са такива, каквито изглеждат — въпреки че мъжете имаха водещата роля, жените бяха тези, които ръководеха парада, макар че никога не бяха допускани на сцената. Всъщност това беше матриархат, дегизиран като патриархат, за да са щастливи „момчетата“. Винаги съм си мислила, че се дължи на ниското образование на хората от средата, от която произхождам. Сега смятам, че навсякъде по света е така, само че на някои места успяват да го скрият по-добре.

На детската площадка децата крещят като лястовици. Училището е от червени тухли с високи църковни прозорци, датиращи от времето, когато хората вярваха в Господ и образованието. В далечния ъгъл, до катерушката, се е навела една жена в тъмносиньо три четвърти палто. Когато се изправя, виждам, че държи носна кърпа върху кървящия нос на едно момиченце.

Майка ми е помощник-възпитател в детска градина. От години работи тук и на практика тя ръководи детската градина, но началниците продължават да я наричат помощник-възпитател, защото могат да си го позволят — мама не обича да се прави на важна. А и така могат да й плащат по-малко.

Заплатата е ужасна. Бях смаяна, когато ми каза колко получава. Толкова бих могла да похарча за таксита само за три дни. Но ако споменеш пред нея думата експлоатация, майка ми само се засмива. Казва, че си харесва работата, а и така излиза от къщи. Освен това има подход към децата. Ако носът на вашето тригодишно дете кърви, повярвайте ми, бихте искали точно майка ми да му държи ръката. Джийн Реди е човешки термофор, една от онези души, които излъчват утеха.

Когато поглежда към двора, тя мигновено ме разпознава, но минават няколко секунди, преди удоволствието да залее лицето й.

— О, Кати, мила — приближава към мен, като тегли след себе си пострадалото детенце, — каква приятна изненада. Мислех, че си в Америка.

— Бях. Върнах се преди няколко дни.

Бузата й е студена като ябълка, когато я целувам.

— Лорън — обръща се майка ми към подсмърчащото дете, — това е моето момиченце. Кажи здравей.

Звънецът слага край на смяната на мама и влизаме вътре, за да си вземе чантата от учителската. В коридора ме представя на Вал, директорката.

— О, да, Катрин, толкова много сме слушали за вас. Джийн ми показа изрезката от вестника. Много сте се издигнали.

Нямам търпение да се махна оттук, но майка ми се наслаждава на възможността да се похвали с мен. Ръката, с която ме прегръща през рамо, докато лавираме между колежките й, ми напомня за Емили в деня на националната кухня, когато се перчеше с мен пред приятелките си.

Паркирано пред училището, волвото е пълно с вещи на децата.

— Как са те? — пита ме мама, докато се качваме. Отвръщам й, че са добре и са с Пола. По пътя към апартамента й минаваме покрай старото ми училище и тя въздъхва: — Чу ли за господин Даулинг? Ужасно.

— Той се пенсионира по-рано, нали?

— Да. Едно девойче. Можеш ли да си представиш едно девойче да извърши нещо такова?

Господин Даулинг ми бе учител по история преди двайсет години — благ човек, запален по елизабетинска Англия и поезията от Първата световна война. Преди няколко месеца някаква пикла от пети клас го ударила с юмрук в очилата и малко след това той се пенсионира преждевременно. Господин Даулинг, образец на възпитаник на старото класическо школо, се бе превърнал в една от жертвите на задължителното средно образование — принципът на равноправие, според който всички деца, които имат желание да научат нещо, са в клас заедно с онези, които не желаят да учат.

„От теб ще очакват да си чела много, Катрин, но разполагаме с ограничено време“ — ми каза господин Даулинг, когато ме подготвяше за приемните изпити в „Кеймбридж“. Бях единствената от моя випуск, допусната до изпитите, единствената от години насам, с изключение на Майкъл Брейн, който влезе да учи право в „Оксфорд“ и сега работеше в адвокатурата.

Подготвяше ме след училище, в стаичката до библиотеката, отоплявана с електрическа печка. С удоволствие ходех. Харесваше ми четенето и пукането на реотаните. Минахме чартистите за един ден, за два периода около Първата световна война. „Няма да знаеш всичко, но мисля, че можем да създадем впечатление, че имаш основа“ — казваше моят учител. Но аз притежавах прочутата памет на рода Реди: Англия при Тюдорите и Стюартите, Отоманската империя, магьосничеството. Запаметявах безпогрешно дати на битки, както баща ми залаганията. Коруна, Босуърт, Ипр, Рейт Ровърс, Суиндън таун. С баща ми можехме да зазубрим с лекота всичко, ако смятахме, че ще ни донесе печалба. Изкачвайки стълбите към изпитната зала, знаех, че ще се справя само ако успеех да задържа знанията достатъчно дълго. Трябваше да не забравям.

— Ще приготвя по чаша хубав чай. Да направя ли сандвичи? Искаш ли с шунка? — Мама се суети с чайника в кухнята, която по-скоро прилича на ниша. В нея има място само за един човек.

Никога не ми се ядат сандвичи, но преди няколко години получих едно от тези просветления, които идват със зрелостта, когато осъзнах, че смисълът не беше в яденето на мамините сандвичи. Ролята им бе тя да направи нещо за мен, когато толкова малко неща можеше вече да прави за дъщеря си. За една нощ нуждата й да бъде нужна ми се стори много по-важна от нуждата ми да й откажа. Сядам край сгъваемата маса от плоскости — масата, която ни следваше във всички кухни в детството ми. Отстрани още седи черната резка, издълбана от ядосаната Джули, след като татко я задължи да си изяде цвеклото. Докато се храня, мама изважда дъската за гладене и започва да глади дрехите от коша с прането до краката й. Скоро стаята се изпълва със сънливата, успокояваща миризма на пара. Ютията пуфти, докато се плъзга по дължината на блузата или закача муцуна в някой по-труден за гладене маншет.

Майка ми е шампион по гладене. Удоволствие е да гледаш как ръката й се придвижва с по сантиметър, заглаждайки мястото, където е минала струята пара. Минава с ютията по няколко пъти, после силно тръсва изгладената дреха и я надипля. Ръкавите на ризата се сгъват отзад като на арестант. В очите ми плувват сълзи, докато я наблюдавам. Мисля си, че след като си отиде, никой друг няма да прави такова нещо за мен — никой няма да глади с такова старание дрехите ми.

— Какво е това над окото ти, мила?

— Нищо.

Тя се приближава, повдига бретона ми, за да види по-добре, и аз примигвам, за да преглътна сълзите си.

— Знам го твоето нищо, Катрин Реди — засмива се тя. — Предписа ли ти лекарят нещо за това?

— Да. Не.

— Имаш ли го на други места? — „Не.“ Да, яркочервеният колан опасва кръста ми, зад ушите и в сгъвката на коленете.

Мобилният телефон започва да звъни в джоба ми. Изваждам го и проверявам номера. Род Таск. Изключвам го.

— Колко пъти съм ти повтаряла да се грижиш за себе си? Не знам как се справяш с тази твоя работа — мама сочи с пръст към телефона — и с децата. Това не е живот. — Отново зад дъската за гладене, тя пита:

— Какво прави нашият Ричард?

Смънквам нещо неразбираемо. Дойдох само за да й кажа, че Ричард си е отишъл. Неприятно ми бе да оставя децата сами с Пола толкова скоро, след като се върнах от Щатите, но ако натисна повече педала на газта, мога да се върна още днес. Освен това не исках мама да разбере за раздялата ни с Ричард по начина, по който разбрах аз — по телефона. Сега обаче, когато съм тук, някак си не мога да намеря думите.

„О, между другото, съпругът ми ме напусна, понеже не съм му обръщала внимание от 1994.“ Мама ще си помисли, че се шегувам.

— Ричард е свестен мъж — казва тя, докато опъва една калъфка за възглавница на дъската за гладене. — Дръж се за него, мила. Няма да намериш по-добър от Ричард.

В миналото приемах възторга на мама към мъжа ми като опозиция спрямо мен. Възклицанията й по още някое от чудните му според нея качества (умението му да приготви елементарно ястие, желанието да се занимава с децата) като че ли винаги привличаха вниманието върху съответстващите им мои недостатъци (навика ми да разчитам на замразени готови храни, командировките през почивните дни в Милано). Седнала сега в дома на майка си, чувам похвалата й за нещо, което си е така: истината за човек, който има таланта на мама да поставя другите пред собствените си нужди.

Първия път, когато я запознах с Ричард, пихме чай в същата тази стая. Бях толкова решена да не се чувствам засрамена от мястото, от което произхождам, че след изморителното лепкаво пътуване от Лондон в горещината, бях изпаднала в отбранително настроение: „Приеми ни такива, каквито сме“. Какво като нямахме един цял сервиз? Какво като майка ми казваше миндер вместо диван? Ще го направиш ли на въпрос, а? Ще го направиш ли?

Ричард го прие съвсем нормално. Дипломат по природа, не след дълго той успя да накара мама да яде от шепата му само като се натъпка с героични количества хляб и масло. Спомням си колко грамаден ми изглеждаше в нашата къща — мебелировката изведнъж заприлича на кукленска — и с какъв такт заобикаляше всички неудобни въпроси от миналото на семейството ми. (Татко вече ни бе напуснал, но отсъствието му бе почти толкова потискащо, колкото присъствието му навремето.) Изплашена от мисълта за изискания приятел на Кейт, майка ми, която обикновено се престараваше, тогава бе изпаднала в другата крайност. Ала Ричард предложи да прескочи до магазина на ъгъла за още мляко и се върна с два пакета различни бисквити, впечатлен от хълмовете, чиито опушени била се виждаха от дъното на улицата.

— Джули ми каза, че някакви мъже идвали да си искат парите, които татко им дължал.

Майка ми приглажда с ръка шлема си от сиви къдрици.

— Нищо не е станало. Не е трябвало да те притеснява с това. Всичко е уредено. Не се тревожи.

Сигурно изражението ми се е променило, защото тя добавя:

— Не бива да съдиш баща си твърде сурово, мила.

— Защо не? Той да не би да постъпи добре с нас?

Шшшш. Шшшш. Парната ютия и майка ми ме сгълчават в хор с меките си въздишки.

— И на него не му е лесно. Умен е, но не е имал твоя шанс. В семейството на баща ти и дума не е могло да става той да отиде в колеж. Медицината винаги го е привличала, но следването е било продължително, а са нямали пари.

— Ако е толкова умен, защо все се забърква в неприятности?

Майка ми винаги завършва разговорите, които са й неприятни, по нелогичен начин:

— Той беше много горд с теб, Кати. Трябваше да го спирам да не показва на всички оценките от матурата ти.

Тя сгъва ръкавите на последната блуза и я слага в коша. Няма и следа от двете блузи, които й купих от „Либърти“ за рождения й ден, нито от другите ми подаръци.

— Мамо, носиш ли червената жилетка, която ти подарих?

— Но тя е кашмирена, мила.

Откакто работя, купувам на майка ми хубави дрехи. Искам да ги носи, имам нужда да ги носи. Искам да й се реванширам за всичко, което е преживяла, но тя винаги ги пази за по-добри дни. По-добри дни незнайно кога, когато животът най-накрая ще изпълни обещанията си.

— Искаш ли парче торта?

— Не. Да, благодаря.

На бюфета до часовника, купен с купони преди четвърт век, е поставена снимка на родителите ми, направена някъде в края на петдесетте. Край морето двамата се смеят, а зад тях небето е осеяно с чайки. Приличат на филмови звезди. Татко е направил физиономията на Тайрън Пауър, а мама с нейните теменужени очи като на Одри Хепбърн носи матадорски панталони до средата на прасеца и малки черни чехли. Когато бях малка, тази снимка ме дразнеше с щастието, което излъчваше. Исках майката от снимката да се върне. Знаех, че ако си го пожелая достатъчно силно, тя ще се върне. Просто се пазеше за по-добри дни. До тяхната снимка е портрет на Емили в сребърна рамка от втория й рожден ден. Тъкмо е видяла тортата и грее от радост. Мама проследява погледа ми.

— Не е ли красавица?

Кимам щастливо. Без значение колко са разбити семейните отношения, едно бебе винаги ги заздравява. Когато се роди Емили, мама дойде да ни види в болницата и когато положи луничавата си ръка върху новороденото, разбрах как раждането на дъщеря може да ти помогне да понесеш мисълта за смъртта на собствената си майка. Тогава се запитах, но никога не посмях да попитам мама, дали на нея същото й е помогнало да понесе мисълта, че един ден ще ни остави с Джули.

От кухнята се чува тракане на тенджери.

— Мамо, ела, моля те, и седни.

— Ти си почини, мила. Вдигни си краката, да ти се отморят.

— Но аз искам ти да си починеш.

— Ей сега.

Не мога да й кажа за Ричард. Как бих могла?

Джули живее на пет минути път с кола от мама. Улиците в квартали като този винаги се кръщават на цветя или дървета, като че с това биха могли по някакъв начин да компенсират околната среда, която е била унищожена, за да изникнат те. Само че улица „Орхидея“, „Бряст“ или „Череша“ приличат на чудовищна подигравка — пасторални нотки в симфонията от цимент и армирано стъкло. Къщата на сестра ми е на улица „Бреза“ — част от няколко залепени една за друга къщи с формата на подкова, обкръжени от по-късно построени сгради, всичките изпълнени с добри намерения от градските архитекти, чиято цел е била да възстановят чувството за общност, така старателно унищожено от самите градски архитекти.

Докато паркирам волвото, група деца, които се мотаят по тротоара, надават нещо средно между ура и подигравателен възглас, но веднага щом излизам от колата и ги поглеждам строго, те офейкват. Дори на хулиганите тук им липсва самочувствие. В средата на поляната пред номер девет е разкопана кръгла градинка, в която мършавите рододендрони са заобиколени с туфи от онова бяло цвете, което винаги съм смятала за английския еквивалент на еделвайса. Край павираната алея за коли е подпряна триколка, която сигурно е била изоставена, когато децата на Джули са били още малки — върху напуканата жълта седалка се е образувал тъмен компот от листа и дъждовна вода.

Жената, която ми отваря вратата, е навлязла вече в средната възраст, с безжизнена коса, подстригана на черта и с подгънати навътре краища. Въпреки че е с три години и един месец по-малка от мен, факт, който никога няма да забравя, защото първият ми спомен е свързан с това, как ме заведоха в спалнята на нашите, за да я видя, след като се роди. Тапетите бяха зелени, а бебето червено, увито в бял шал, който майка ми бе плела пред печката с месеци. Издаваше смешни сумтящи звуци и когато й дадях пръста си, тя не го пускаше. Наричаха я сестра ти. Казах на мама, че трябва да я кръстят на Валери, водещата на „Синия Питър“. Затова, с мисълта, че няма да ревнувам толкова, ако допринеса с нещо към появата на новия член на семейството, родителите ми я кръстиха Джули Валери Реди, което тя никога няма да забрави.

— Влизай, влизай — казва сестра ми. Забелязала колата зад мен, тя цъка и добавя: — Ще ти отмъкнат гумите. Искаш ли да я паркираш на алеята? Мога да прибера боклуците.

— Не, нищо няма да й се случи.

Промъкваме се през тесния коридор с бял цветарник от арматурно желязо, пренаселен от пълзящи растения.

— Цветята виреят много добре тук, Джули.

— Не можеш да ги убиеш дори да искаш — повдига рамене тя. — Направила съм чай, искаш ли? Стивън, свали си краката от канапето, леля ти Кат е дошла от Лондон.

Хубаво момченце, хванато в капана на крехкото си тяло, Стивън се приближава неохотно, за да ме поздрави, докато майка му донася чая.

Нося на сестра си новината, че съпругът ми ме е напуснал, като подарък, като дар в знак на помирение. Джули израсна, като износваше дрехите ми, слушаше коментарите на учителите, които я сравняваха с другата Реди, онази, която влезе в „Кеймбридж“, и през целия си живот никога не е притежавала нещо по-хубаво от нещата, които аз имам. Е, сега по-голямата й сестра не можа да задържи съпруга си и в това най-старо от всички състезания на света мога да призная поражението си.

— Жилището е с главата надолу — съобщава Джули, но не като извинение, преди да прибере купчина списания от канапето и да срита футболния екип на Стивън към вратата.

Настанява ме на креслото до газовата камина.

— Как си?

— Ричард ме напусна — казвам и за първи път, откакто Пола ми го съобщи по телефона, се разплаквам. Нямаше сълзи, докато обяснявах на Емили, че татко ще живее на друго място за известно време, защото бе изключено да покажа нещастието си пред едно шестгодишно момиченце, чиято представа за мъжете се основава на принца от „Спящата красавица“, не се разплаках и когато с Рич проведохме цивилизован разговор на вратата за децата. Свикнали сме да водим този разговор, само дето винаги аз изтичвах през вратата с думите, че трябва да тръгвам. Този път Ричард си тръгна, като наметна на раменете си сивия пуловер, който му избрах за рождения ден преди две години, защото цветът подхождаше на очите му.

— Какъв безполезен негодник се оказа — установява Джули. — След всичко, което му осигури, да постъпи така. — Без да забележа, е клекнала пред мен и ме е прегърнала през врата.

— Аз съм виновна.

— Да бе!

— Не, виновна съм. Оставил ми е бележка.

— Бележка? О, върхът! Проклети мъже. Или са твърде умни и чувствителни, или като нашия Нийл са твърде задръстени, за да кажат каквото и да било.

— Нийл не е задръстен.

Когато Джули се засмее, момиченцето, което познавах някога, се завръща — смело и винаги готово да се забавлява.

— Не, но честно казано, имам по-добра престава как е хамстерът, отколкото какво се върти в главата на Нийл. Да не се е хванал с друга жена, твоят Ричард?

Дори не ми е хрумвало.

— Не, не мисля. Мисля, че причината е в мен, не в друга жена. Жената, за която се ожени, я няма. Каза, че не можел да достигне до мен, че не съм искала да го чуя.

Джули ме погалва по косата.

— Ти се трудиш много, за да му осигуряваш моливите.

— Той е много добър архитект.

— Обаче ти си тази, която издържа семейството, плаща всички сметки и какво ли не още.

— Мисля, че му е трудно да го приеме, Джулс.

— Ааа, добре. Ако светът беше устроен според нещата, които на мъжете им е трудно да приемат, все още щяхме да се разхождаме с колани на целомъдрието. Искаш ли захар? Не.

— Да.

Малко по-късно с Джули излизаме на разходка в парка в горната част на квартала. Пътеката е обрасла с папрати, а изгорялата трева е изпъстрена с напръстници. Когато стигаме до люлките, заварваме две млади невръстни майки, седнали на пейката. Ранното забременяване тук се нарежда сред хобитата. Тези двете са съвсем типични — капнали от преумора и наклепани с грим, приличат на мъртъвци с децата, които се катерят нагоре-надолу по тях, кипящи от необуздана енергия.

Джули ми разказа, че задушаването и болката в гръдния кош на мама започнали преди няколко месеца, когато двама от татковите кредитори се появили на вратата. Мама им обяснила, че Джоузеф Реди вече не живее тук, всъщност от години вече не живее, но мъжете настояли да влязат и огледали мебелите, часовника и сребърните рамки, които й бях подарила за снимките на децата.

Освободена от потребността от одобрение, която изпитва първото дете в семейството, Джули успя да остане незасегната от вредния чар на татко и през повечето време го наблюдаваше хладно и без страх от странични ефекти. Разказвам й за онзи път, когато дойде да ме види в работата, и тя избухва от негодувание.

— Типично за него. Без да се притеснява, че ще те изложи пред шефа ти. Какво си мисли, че е изобретил този път?

— Създал е саморазлагащ се памперс.

— Той?! Който през живота си не е виждал бебешко дупе?

Двете започваме да се смеем едновременно и накрая ни потичат сълзи от смях. От джоба на палтото си изваждам мръсна корава кърпичка. Джули предлага друга в подобно състояние, но изцапана с кръв.

— Коледният концерт на Емили.

— Мачът по ръгби на Стивън.

Обръщаме се и поглеждаме към града. Грозотата му е облечена в нелеп залез в стил Вивиан Уестууд — тюл с цвета на розови кюлоти и натрапчиво лилаво. Хоризонтът е запречен от гигантски комини, само някои от които все още работещи. Изпускат ритмични малки облаци дим като потайни пушачи.

— Надявам се, че не си дала нищо на татко — казва Джули и когато аз не отговарям, възкликва: — О, по дяволите, Кат, толкова си мекушава!

— Ледената девица на Ситито — обявявам с тона на радиоводеща.

— Ледената девица, която лесно се разтопява — рязко ме засича сестра ми. — Трябва да го превъзмогнеш, Кат. Татко не го заслужава. По света има милиони лоши бащи, той не е нещо по-особено. Помниш ли как те пращаше да отваряш вратата, когато идваха за наема? Спомняш си го, нали?

— Не.

— Напротив. Знам, че помниш. Това не е начинът да се отнасяш с едно дете, Кати. Да го караш да лъже заради теб. Освен това удряше мама, когато не ставаше неговата.

— Не.

— Не? Кой слизаше долу, за да му отвлича вниманието, когато се вкопчеха един в друг? Момиченце на име Катрин. Да ти звучи познато?

— Джулс, как се казваха онези сладоледи, на които бяха изписани стотици и хиляди?

— Не сменяй проклетата тема.

— Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. „Фабс“. Но ти никога не си ги купуваше. Винаги си спестяваше джобните и си купуваше „Корниш Миви“. Мама казваше, че винаги трябва да имаш най-доброто за положението си. „С вкус към шампанското, но с пари за бира, това е нашата Кат.“ Така че ти не се отказа и изкара пари за шампанско, не е ли така?

— Не е толкова хубаво — казвам, загледана в брачната си халка.

— На мехурчета? — Джули ме гледа така, все едно наистина иска да научи.

Как да обясня на сестра си, че парите подобриха живота ми, но не го задълбочиха, нито го улесниха?

— О, харчиш по-голямата част от парите си в опити да си купиш още време, за да изкараш пари, с които да платиш за всички неща, от които се нуждаеш, защото разполагаш с пари.

— Да, но все пак е по-добре от това. — Джули сочи към невръстните майки. Тонът й е гневен, но когато ги повтаря, думите й прозвучават като благословия: — Трябва да е по-добре от това, мила.

Имаше един бус, който обикаляше из квартала, и от него се носеше бързият вариант на „Грийнслийвс“. Един ден по време на лятната ваканция Анет и Колин Джоунс си купуваха сладолед от буса, когато котенцето им изтича на пътя и попадна под една от задните му гуми. Викахме, но шофьорът не ни чу и бусът започна да се отдалечава. Спомням си, че беше горещо като в пещ, асфалтът се бе размекнал и залепваше по сандалите ни като заешки барабонки. Помня писъците на Анет, музиката и чувството, че нещо безкрайно нежно е било счупено, когато колелото се завъртя.

Семейство Джоунс живееха през две къщи от нашата. Каръл Джоунс бе единствената работеща майка, която познавахме. Започна работа за жълти стотинки в един бар, но малко след това се прехвърли на пълен работен ден в счетоводството на един завод. Обсъждайки подробно съседите си на чаша чай, майка ми и госпожа Фрида Дейвис решиха, че Каръл дава заплатата си за фризьор и други неща, които попадаха в категорията на „личните удоволствия“. Не можеха да бъдат по-доволни, когато Анет се провали на изпитите за средното училище. Ами какво можеш да очакваш, когато вкъщи няма кой да сготви една свястна вечеря на бедното дете?

На мен Каръл, която си слагаше червило и се смееше много, ми изглеждаше по-млада от майка ми, с която бяха родени в една година.

В деня на нещастния случай мама чу писъците ни, изтича навън и ни прибра в къщата, докато продавачът на сладолед почисти кашата. Бях си изпуснала моя ягодов „Корниш Миви“ на пътя. Мама успокои Анет, направи ни портокалов сок и намери лейкопласт за Колин, който нямаше рана, но имаше нужда от лепенка. После сложи на Джонсънови вечеря, докато чакахме майка им да се върне от работа.

Карол се върна късно, натоварена с пазарски торби. Бяха й предали съобщението на мама по телефона, но не могла да се измъкне по-рано. Когато отново извиквам в паметта си момента, когато Каръл влезе в кухнята, а ние седяхме около масата, спомням си как горещината се стелеше в стаята, Колин разливаше сока си, как Анет не поглеждаше майка си, но не си спомням дали онова, което всички си мислехме, остана неизречено.

Дали някой не го каза? „Ако беше тук, котенцето нямаше да е мъртво.“

35 Без отговори

18.35:

— Нещо повече, има много доказателства, че екипите, в които са представени и двата пола, са изключително важни за ефективната работа на колектива.

— Боже, Кейти, никога не съм предполагал, че ще те чуя да изричаш нещо такова. — Род Таск не е впечатлен и не е единственият — залата е пълна с хора, които по-скоро биха седели в някой бар, отколкото да слушат речта ми в качеството ми на координатор по етническото многообразие. Чувствам се като вегетарианец в кланица.

Крис Бънс се изляга назад на стола си с качени на конферентната маса крака.

— Аз съм категорично за смесените екипи — обявява, докато си човърка зъбите.

— Сега можем ли да се махаме? — пита Род.

— Не — отсича Силия Хармсуърт. — Трябва да съчиним изявление.

Докато всички присъстващи простенват, телефонът в джоба ми започва да вибрира. Съобщение от Пола.

— Трябва да тръгвам — казвам. Спешно обаждане от Щатите. Не ме чакайте.

Обаждам се на Пола от таксито по пътя към вкъщи. Тя ме осведомява. Бен паднал по стълбите.

— Нали знаеш онова изтъркано място на пътеката до стаята му?

Моля те, Боже, не.

— Да, знам.

— Ами тази сутрин се спъна, падна и си удари главата. Излезе му малка цицина, но иначе му нищо му нямаше. Обаче преди малко му стана лошо и сега е много отпуснат.

Казвам на Пола да го държи затоплен. Дали не трябваше обратното? Вцепенена, пръстите ми са като пънове, докато набирам номера на мобилния телефон на Ричард. Моля се да го намеря, но се включва проклетата гласова поща.

— Здравей. Не искам да оставям съобщение. Искам да говоря с теб. Аз съм. Кейт. Бен е паднал и ще го водя в болницата. Телефонът е с мен.

После се обаждам на „Пегас“ и помолвам Уинстън да ме чака пред нас. Трябва да заведа Бен в болница.

20.23:

Колко дълго е прекалено дълго, за да бъде прегледано детето ти? Казаха ми да седнем с Бен на един от сивите пластмасови столове в спешното. До нас чакат две момчета от частно училище, които са се надрусали с нещо. Най-вероятно с екстази.

— Не си чувствам пръстите — оплаква се непрекъснато едното, като се прави, че няма представа защо. Не ми пука. Иска ми се да му кажа да върви обратно в блатото, откъдето е дошло, и да си издъхне кротко. Иска ми се да го зашлевя, задето губи ценно лекарско време.

Уинстън, който бе отишъл да паркира „Пегас“, се връща и застива пред рецепцията. Виждайки изражението ми, се намесва и започва да настоява:

— Извинете, госпожице, тук има едно бебе, което трябва да бъде прегледано спешно. Много ви благодаря.

След цяла вечност — може би пет минути — с Бен ни приемат. Лекарят, млад ординатор, недоспал и небръснат от миналия четвъртък, е седнал в кътче, отделено от оживения коридор със завеса в прасковен цвят. Започвам да изреждам симптомите на Бен, но той ми прави знак да замълча, докато разглежда бележките пред себе си.

— Хммм, разбирам, разбирам. И откога момченцето има температура, госпожо Шаток?

— Ами не съм съвсем сигурна. Преди около час беше много топъл.

— А по-рано днес?

— Не знам.

Лекарят се приближава и слага ръка на челото на Бен. Бебето простенва, когато отпускам прегръдката си.

— Да му е било лошо, да е повръщал през последните двайсет и четири часа?

— Мисля, че му беше лошо вчера следобед, но Пола мислеше, тя е бавачката — ние мислехме, че е от храната.

— Имал ли е разстройство след това?

— Боя се, че не знам.

— Значи вчера изобщо не сте го виждали?

— Да. Не. Искам да кажа, че се опитвам да се прибера навреме, за да го сложа да спи, но снощи не успях.

— И по-предишната вечер.

— Не. Наложи се да пътувам до Франкфурт. Разбирате ли, Бен е паднал по стълбите тази сутрин и нищо му е нямало, но после Пола много се притесни, защото той се отпусна, така че…

— Да, разбирам. — Не мисля, че разбира. Трябва да се опитам да говоря бавно и спокойно, за да разбере.

— Бихте ли съблекли бебето?

Измъквам го от пижамката му, разкопчавам копчетата на камизолката отдолу и я събличам през главата му. Кожата на Бен е толкова бяла, че е почти прозрачна, а през ребрата му сякаш се виждат миниатюрните мехове на белите му дробове.

— И теглото на бебето. Колко тежи в момента, госпожо Шаток?

— Не съм съвсем сигурна. Сигурно тежи около дванайсет-тринайсет килограма.

— Кога го водихте да го мерят за последно?

— Ами минахме на консултацията на година и половина, но той ми е второ дете и човек не се притеснява за неща като теглото при второто дете, стига да не…

— И на консултацията на година и половина теглото му беше?

— Както казах, не съм сигурна, но Пола каза, че е в норма.

— Датата на раждане на Бенджамин — предполагам, че сте запозната с това?

Обидата е толкова силна, че в очите ми изскачат сълзи все едно съм излязла навън в снега. Справям се много добре на тестовете. Знам отговорите, но не знам тези отговори, а трябваше. Знам, че трябваше да ги знам.

Бен се роди на двайсет и пети януари. Той е много силен и много щастлив, и никога не плаче. Само когато е изморен или му никне зъбче. Любимата му книжка е „Малките бухалчета“, любимата му песен е „Колелата на автобуса“, той е моят най-скъп и най-сладък единствен син и ако нещо му се случи, ще ви убия, после ще изгоря до основи болницата ви и накрая ще се самоубия.

— Двайсет и пети януари.

— Благодаря ви, госпожо Шаток. А сега, млади момко, хайде да ти прегледаме гърдичките.

0.17:

Не знам как щях да се справя без Уинстън. Той стоя през цялото време с нас в болницата, носеше ми подсладен чай от автомата, държеше Бен, когато трябваше да отида до тоалетната, и показа признаци на притеснение само когато предложих да му платя за загубеното време. Докато ми помага да сляза от колата със спящото бебе, виждам някакъв силует пред нашата врата. Мисля си, че ако е престъпник, не отговарям за действията си, но след няколко стъпки разпознавам Момо. Не мога да понеса да видя когото и да било от работата.

— Каквото и да е, би могло да почака до сутринта — казвам, докато пъхам ключа в ключалката.

— Извинявай, Кейт.

— Боя се, че извинението не е достатъчно. Току-що се връщам с Бен от болницата. Преглеждаха го. Прекарахме една дълга изтощителна вечер. Дори Hang Seng да се е понижил с десет процента, честно казано, изобщо не ми пука и можеш да го повториш дума по дума пред Род. О, Боже, какво има?

— Съжалявам — казва тя и не може да продължи, защото думите предизвикват нов пристъп на плач. Вкарвам я вътре и я настанявам да седне в кухнята, докато слагам Бен в креватчето му. Докторът го нарече вирусен обрив. Няма нищо общо с падането и категорично не е менингит, просто трябва да му даваме повече течности през следващите двайсет и четири часа и да следим температурата му. Изкачвайки се по стълбището към неговата стая, виждам мястото с изтърканата пътека, където се е спънал. Мразя я тази проклета пътека; мразя се, че не отделих средства за нова; мразя факта, че не намерих време да повикам човек, който да премери дължината, сякаш бе някакъв непосилен лукс, когато през цялото време е било от първостепенна важност. Триажът. Степенуване по спешност. Всичко обърках. Нещата, които могат да наранят децата, са на първо място, всичко друго може да почака. Проверих Емили — сгушена до Пола, която е заспала до нея. Влизам, гася лампата с Пепеляшка и ги покривам със завивката.

Отново в кухнята, правя ментов чай и се опитвам да помогна на Момо да дойде на себе си. Десет минути по-късно разбирам защо й е толкова трудно да обясни проблема — просто няма достатъчно груб речник, за да опише какво е видяла.

Тази вечер след работа Момо отишла с група колеги от американското бюро в „171“ — бар срещу Ливърпул Стрийт. По-късно се отбила до офиса, за да вземе няколко папки за предстоящия ни финал. Крис Бънс и група момчета били наобиколили един монитор, смеели се и правели пиперливи коментари. Сред тях бил и приятелят й Джулиан, който дойде в ЕМФ заедно с Момо миналата година. Не я чули да влиза и я забелязали чак когато било твърде късно и тя видяла с какво се забавляват.

— Снимки на жена, разбираш ли, Кейт, която не носи нищо, искам да кажа още по-лошо от нищо.

— Но те непрекъснато свалят такива снимки, Момо.

— Ти не разбираш, Кейт, на снимките бях аз.

2.10:

Помогнах на Момо да се качи горе, намерих й дрехи за спане и я настаних в леглото за гости. Препъвайки се в огромната ми тениска на „Гап“ XXXL с нарисувания отпред дакел, тя изглежда като осемгодишна. Вече поуспокоила се, успява да ми разкаже цялата история. Явно е започнала да пищи с цяло гърло, настоявайки да научи кой го е направил.

Естествено Бънс пръв се е окопитил. Обърнал се към Момо и казал:

— Добре, след като имаме оригинала, може би тя ще иска да ни покаже какво може да прави, а, момчета?

Всички се разсмели, но когато тя се разплакала, бързо се изнесли от офиса. Останал само Джулиан, който се опитал да я успокои. Тя му се развикала и накрая й казал, че Бънс е взел снимките на Момо от Интернет страницата на ЕМФ — онези, които фирмата използваше в брошурата си, за да илюстрира обвързаността си с етническото многообразие — и ги монтирал върху телата на други жени, с които е пълно в Интернет.

— Голи тела — повтаря Момо и педантичността й го прави двойно по-болезнено.

Момо казва, че престанала да ги гледа, когато видяла собствената си глава да прави свирка. Имало текст към снимките, но не могла да го прочете, защото си изпуснала очилата и те се счупили.

— Имаше нещо за азиатските мацета, мисля.

— Не се съмнявам.

— Какво ще правим? — пита тя и това „ние“ звучи едновременно самонадеяно и съвсем на място.

Няма да направим нищо.

— Все ще измислим нещо.

Гася лампата и оставям да свети само нощната. До нея във вазата е останал стръкът изсъхнала момина сълза от гостуването на Барбара и Доналд.

— Не мога да разбера, Кейт — казва Момо. — Защо Бънс го е направил? Защо някой би поискал да направи нещо подобно?

— О, защото си красива и си жена, и защото може. Не е много трудно за разбиране.

За миг тя се изпълва с гняв.

— Да не искаш да кажеш, че това, което направи Крис Бънс с мен, не е лично?

— Не. Да. — Чувствам се неимоверно уморена, все едно вените ми са пълни с олово. Ужасът, че нещо не е наред с Бен, а сега и това. Защо винаги трябва да обяснявам разни неща на Момо, важни неща, когато съм в най-лошата си форма? Полагам длан на хладната й мургава ръка и с усилие на волята намирам думите: — Казвам, че имаме зад себе си цялата човешка история, а сега се появяваме ние. Никога преди не е имало жени като нас, Момо. Век след век жените са си знаели мястото и изведнъж от двайсет години насам се появяват жени, които не си го знаят, и това плаши мъжете. Случило се е много бързо. Крис Бънс те гледа и вижда човек, за когото се предполага, че му е равен. Знаем какво му се иска да направи с теб, но вече не му е позволено да пипа, така че той подправя твои снимки, с които може да си прави каквото си поиска.

Момо трепери под завивката — тръпки от наскоро преживяния срам, и стиска по-силно пръстите ми.

— Момо, знаеш ли колко време е трябвало на праисторическия човек, за да започне да ходи изправен?

— Колко?

— Между два и пет милиона години. Ако дадеш на Крис Бънс пет милиона години, може би ще осъзнае, че е възможно да работи с жени, без да изпитва нужда да ги съблича.

Виждам замъглените й от сълзи очи.

— Искаш да ми кажеш, че не можем да направим нищо, така ли, Кейт? За Бънс. Просто трябва да се примиря, защото са си такива и няма смисъл да правим опити да променим положението.

Точно това казвам.

— Не, не бих го определила точно така.

Момо въздиша и трепери, докато се унася в сън, а аз слизам долу, за да изгася осветлението и да заключа. Ричард ми липсва през цялото време, но в тази част на денонощието усещам липсата му най-силно. Заключването е негова работа и резето не ми изглежда толкова сигурно, когато го издърпвам пред вратата, а скърцането на рамките на прозорците е по-призрачно. Докато спускам външните щори, не спирам да мисля какво ще стане през следващите няколко дни. На сутринта Момо Гумератне ще подаде официално оплакване пред прекия си началник Род Таск заради поведението на Кристофър Бънс. Таск ще предаде оплакването на „Личен състав“. Момо ще бъде отстранена от работа, като ще получава пълна заплата, докато чака да приключи вътрешното разследване. На първата среща от разследването, на която ще бъда поканена да присъствам, ще бъде публично отбелязано, че репутацията на Момо Гумератне е била безупречна. Също така ще бъде негласно отбелязано, че Крис Бънс е нашият водещ финансист, който през миналата година е донесъл на компанията десет милиона. Малко след това обидата към Момо ще започне да бъде наричана „неприятна работа“ или просто „онази работа с Бънс“.

След три месеца вкъщи — достатъчно време, за да започне да се чувства притеснена и депресирана — Момо ще бъде повикана в офиса. Ще й бъде предложено финансово споразумение. Аристократичното възпитание ще я накара да се изправи и да заяви, че не може да бъде купена и желае само да получи справедливост. Комисията ще бъде шокирана — те също искат справедливост, но просто естеството на доказателствата е — как да го нарекат — проблематично. Неофициално, неопределено, ще се намекне, че с кариерата на Момо в Ситито е свършено. Тя е многообещаваща млада жена, но тези неща често се тълкуват погрешно. Няма пушек без огън, просто нещастно стечение на обстоятелствата. Ако новината за порнографските снимки например стигне до медиите…

Два дни по-късно Момо Гумератне ще сключи съдебно споразумение за сума, която ще остане в тайна. Когато слезе по стъпалата на „Едуин Морган Фостър“ за последен път, една телевизионна репортерка ще й навре микрофон в лицето и ще я попита какво точно се е случило. Вярно ли е, че са я нарекли „азиатско маце“ и са разпространявали нейни порнографски снимки? Свеждайки красивата си глава, Момо ще откаже да коментира. На следващия ден четири вестника ще пуснат статии на трета страница. Едното заглавие ще бъде: АЗИАТСКО МАЦЕ В СКАНДАЛ С ПОРНО СНИМКИ В СИТИТО. Опровержението на Момо ще бъде в предпоследния абзац. Не след дълго тя ще приеме работа в чужбина и ще се моли да бъде забравена. Бънс ще запази работата си и черната точка в досието му ще бъде изтрита с постоянно постъпващите печалби. И нищо няма да се промени, което е повече от сигурно.

Когато протягам ръка да загася лампата, забелязвам нова рисунка, закрепена на хладилника с магнита Тинки Уинки. На рисунката е изобразена жена с жълта коса, облечена в кафяв раиран костюм и обувки на висок ток. Ярката светлина ме заслепява и ми пречи да прочета написаното с молив отдолу. Приближавам се. Художничката е Емили и с помощта на учителката е написала: „Моята майка ходи на работа, но мисли за мен през целия ден.“

Наистина ли съм го казала? Сигурно. Не си спомням кога, но Ем помни абсолютно всичко. Отварям хладилника и подлагам лице на арктическия му въздух. Импулсът да се пъхна вътре и да продължа напред е неудържим. Влизам. Пък ще видим.

На горния етаж. Проверявам Момо. Клепачите й са затворени, но очните ябълки под тях пърхат като пеперуди. Сънува, горкото момиче. Тъкмо гася лампата, когато тя отваря очи и прошепва:

— Какво си мислиш, Кейт?

— О, тъкмо си мислех за онова, което ти казах в деня на запознанството ни.

— Каза ми, че трябва да престана да се извинявам.

— Да, и още как! Какво друго?

Тя ме гледа с този доверчив кучешки поглед, който видях на финала преди цяла вечност.

— Каза ми, че съчувствието, макар и скъпо, невинаги задължително е загуба на пари.

— Не съм казвала такова нещо.

— Напротив.

— Ужас! Такава крава съм. Какво още ти казах?

— Каза, че парите не знаят от кой пол си.

— Точно така.

— Точно така? — несигурно повтаря тя.

— Къде е най-слабото им място, Момо? Къде ще ги заболи най-силно?

Не можах да заспя през цялата нощ. Периодично се промъквах в стаята на Бен и проверявах дишането му, както когато доведохме за първи път Емили от болницата и се притеснявах, че никога няма да се събуди. Бен си спеше спокойно и нямаше от какво да се страхувам. Спеше си като бебе.

Ричард позвъни около два часа. Бил в Брюксел, за да кандидатства за помощ за финансирането на Северния център по изкуствата, и чак сега получил съобщението ми. Попита ме дали съм добре и аз отговорих: „Не.“ Каза, че трябва да поговорим и аз се съгласих: „Да.“

В пет и половина сутринта се обадих на Канди, защото знаех, че се събужда рано от ритането на бебето. Казах й за снимките на Момо в мрежата. Нямах представа какво можем да направим по въпроса, но си помислих, че тя може да има, с нейната техническа грамотност и опит в Интернет компании. Между шест без десет и шест и половина тя написа програма, която да открие и унищожи всички файлове, отнасящи се до Момо Гумератне.

— Няма да е лесно да проследим нещата, които са излезли от вътрешната мрежа — обясни тя, — но мога да хвана всичко, което е в мрежата на ЕМФ. — Уговорихме се да запази по едно копие от снимките като доказателство.

В шест часа Момо дойде в кухнята, като държеше нещо в ръце.

— Намерих го в леглото си. На кого е?

Станах и я прегърнах.

— Това е Ру. Той е член на семейството.

Сипах й чаша чай, който да изпие в леглото си, после се качих с нея и отидох в стаята на Бен. Все още дълбоко заспал. Сложих Ру на възглавницата до него. Не след дълго едно момченце ще бъде по-щастливо от самата Коледа.

В спалнята отворих гардероба и прокарах ръка по закачалките, докато не стигнах до най-хубавите си доспехи „Армани“. Гарвановочерен костюм. От рафта отдолу избрах чифт кожени обувки на висок ток с върхове от змийска кожа — токове, с които е невъзможно да ходиш, но предназначението им днес не е в ходенето. Докато се обличах, прехвърлях мислено всички ресурси, на които мога да разчитам, и подкрепленията, които мога да събера. Исках Ричард са се върне вкъщи и вече знаех, че ще направя всичко по силите си, за да го постигна, но първо мама трябва да си свърши работата.

36 Ужилването

Нямаше две мнения, че бизнес планът на екологичната пелена „Пауър“ представляваше изключителен документ. В над трийсет спретнати страници A4 се описваше пазарът, към който бе насочена чудодейната нова пелена, и очакваното разширяване. Имаше впечатляващ преглед на конкуренцията, анализ на екологичните предимства и подробен план за реализация. Цифрите бяха отлични, без да са прекомерно оптимистични. Автобиографиите на мениджърския екип бяха първокласни, особено тази на самия изобретател, Джоузеф Р. Пауър, който, както бе отбелязано, е участвал в космическата програма „Аполо“ и в последващи рентабилни проекти. Патентът на саморазлагащата се пелена все още не беше излязъл, но молбата за получаване на такъв, която описваше продукта в най-големи подробности, не оставяше място за съмнение в успеха му. Жалко, че само един човек щеше да види този документ. Пазарът, за който бе предназначена екологичната пелена „Пауър“, бяха не милиони напикани бебета, а господин Кристофър Бънс.

Бънс току-що бе назначен за началник на отдела за рискови капитали на ЕМФ. Това бе добра новина по две причини. Първо, така по-лесно щяхме да го накараме да заложи огромна сума на негодната пелена на татко — хазартът с вълнуващи нови продукти е основна част от работата. Второ, Вероника Рик от „Рискови капитали“ бе очаквала да я направят шеф и беше бясна, че трябва да даде път на един новак в областта, така че можехме да разчитаме на нея да не предпазва новия си шеф от възможни минни полета — всъщност бихме могли да я убедим да го насочи към едно от тях с приятелска усмивка.

Клуб „Съклинг“59, петък, на обяд

— Добре, нека да повторим всичко още един път. — Канди дори не прави опит да скрие неодобрението си. — Баща ти, мъжът, който не може да запомни имената на собствените си деца и никога, за сведение на всички, не е виждал техните дупета, е изобретил пелена, която ще промени света на памперсите, само дето ние знаем, че пелената не върши работа, защото си пробвала прототипа на сина си Бенджамин и когато Бенджамин се…

— Канди, моля те.

— Добре де, когато на Бен му се доходило до тоалетната, пелената се разпаднала. Значи това, което ще направим, е да продадем проекта на новия шеф на нашия отдел по рискови капитали, който, понеже е арогантно копеле и познава още по-малко от баща ти бебешките дупета, ще инвестира хиляди долари във Великия проект пелена „Пауър“ и ще загуби парите, защото… Припомни ми защо, Кейт.

— Защото компанията на баща ми е силно задлъжняла и парите, които ЕМФ ще инвестира, ще отидат при кредиторите му и компанията за производство на пелени незабавно ще премине към ликвидация, а Бънс ще загуби и последната риза на гърба си, чорапите и мърлявите си боксерки и голата истина за него ще лъсне. Имаш ли някакъв проблем с плана, Канди?

— Не, изглежда без грешка. — Тя подушва въздуха, все едно помирисва нов парфюм. — Просто искам да чуя от теб как ще запазим работните си места, когато аз съм на път да стана самотна майка, а ти, докато Бавният Ричард не се върне в ранчо „Реди“, де факто си самотна майка.

— Канди, тук са заложени принципи.

Тя приема разтревожено изражение.

— О, схванах. Нашият стар приятел Оутс.

— Кой.

— Снежният човек. Онзи, за когото разказа на Род. Извинете ме, господа, тръгвам, пък, мама му стара, ще видим.

Това не е заговор, Кейт, това е благороден жест на безсмислена саможертва. Много британско, но знаеш ли, за Щатите е характерно едно наистина странно нещо — ние обичаме добрите да оцеляват в края на филма.

— Не всяка саможертва е безсмислена, Канди.

Приятелката ми взривява онзи неин гръмогласен смях и всички в клуба се обръщат да зяпат лудата бременна.

— Леле — възкликва тя. — Много си красива, когато стане дума за морал.

— Виж, никой няма да те свърже със случая, обещавам.

— Значи всички пътища водят към Реди? Знаеш, че после никой никога няма да те наеме на работа, Кейт. Никой. Няма да те назначат даже да сменяш шибаната факс хартия.

С това злокобно предупреждение Канди се протяга през масата, хваща ръката ми и я насочва към издутия си корем. През опънатата кожа усещам безпогрешно ритането на пета. Това е първият път, когато тя признава, че бебето е нещо постоянно, и аз я познавам твърде добре, за да кажа нещо сантиментално.

— Много ли рита?

— Ъхъ. Когато се къпя, тя направо полудява. Все едно е на някакво проклето шоу с делфини.

— Може да не е момиче, Канд.

— Ей, аз съм момиче, тя е момиче, ясно? — Канди предусеща усмивката ми и бързо добавя: — Разбира се, винаги мога да я дам за осиновяване.

— Разбира се.

Доколкото си спомням, Канди даде идеята, че тайната среща на седем жени в Ситито ще изглежда не толкова подозрителна, ако се съберем в клуб по ориенталски танци, отколкото, да речем, в ресторант, където хората не са полуголи. Седнала вътре, съжалявам, че нямам фотоапарат, за да заснема израженията на приятелките ми, когато влизат в заведението. При Момо доброто възпитание веднага взема връх над шока и тя мило запитва блондинката на входа:

— О, откога работи заведението?

Не сме единствените жени в клуб „Съклинг“ — увеселителен център за мъже, разположен на две крачки от финансовия район, но сме единствените с покрити гърди. Всички, които са дошли по това обедно време, имат важна работа. Вече знаех, че Крис Бънс е достатъчно алчен и амбициозен, за да хвърли голяма сума в проект, без да сподели за него пред колегите си от отдела — защо да дели заслугите, когато може да припише всичко на себе си?

Също така знаех, че ще трябва да подготвим съвсем професионално проекта за саморазлагащата се пелена, за да го накараме да я купи. Татковата рисунка на летящото прасе трябваше да бъде усъвършенствана — нужна ни бе брошура, познания за пазара и производството, плюс приносът на врял и кипял адвокат по търговско право. Когато се обадих на Дебра, се боях да не би да откаже — поредицата от отложени обеди през последната година бяха опънали нишката на приятелството ни до скъсване — но не се наложи да я моля два пъти. Без да го познава, нито дори да е чувала за Крис Бънс, тя веднага разбра що за човек е и какво трябва да си получи.

Нашата весела банда се състои от Канди, мен, Дебра, Момо, Джудит и Каролайн от старата ми група „Майка и бебе“. Чакаме само Алис. (Не можем да минем без помощта Алис, която е телевизионен продуцент, но тя не ми се обади и аз реших, че не иска да участва. За щастие тази сутрин позвъни. Каза, че била на снимки и с удоволствие ще се присъедини, но ще закъснее малко.)

Агент по патентите, преди да стане майка на пълен работен ден, Джудит подготви документите за получаване на патент, които станаха толкова убедителни, че ми се прииска веднага да поръчам един камион пелени за Бен. Нейното свободно владеене на терминологията и научната страна на проекта ме накараха да видя една непозната за мен страна на Джудит. Каролайн, графичен дизайнер, подготви една брошура, която подчертаваше екологичността на пелената, с неустоима снимка на собственото й бебе, Ото, седнало върху гърне от листа на маруля.

Дебра ми обяснява, че ЕМФ няма да предяви иск срещу баща ми.

— Виж, това не е измама. Не е съвсем почтено, но не е незаконно. Това е чист случай на котка в чувал — ако купувачът не внимава какво купува, вината е изцяло негова.

Деб ще играе ролята на адвокат на татко по време на срещата му с Крис Бънс, която уредихме да се състои в един апартамент в „Савой“.

— Нямаш представа колко ме бива в тази работа! — възкликва Деб, докато ми показва документацията. — Как ще се наречем — „Седемте смъртоносни сестри“?

— Деб, работата е сериозна.

— Знам, но не съм се забавлявала толкова от Енид Блайтън60. Боже, Кейт, колко ми липсват забавленията. А на теб?

На Момо бе възложена задачата да проучи световния пазар на пелени. Само след броени дни тя стана абсолютен спец по въпросите на отделяне на урина и въздействието на отделителните процеси върху обонянието.

— Извинявай, Кейт, но наясно ли си колко атаки може да поеме една средностатистическа пелена?

— Вкъщи си имам нагледен пример, благодаря.

Помощничката ми изглежда разтревожена.

— Нали няма начин да се получи?

— Планът?

— Не, пелената.

— Разбира се, че не.

— Откъде си толкова сигурна, Кейт? Не бих го понесла, ако Бънс направи удар.

— Изобретена е от баща ми, така че е почти сигурна катастрофа. Освен това занесох прототипа вкъщи и го изпробвах на Бен.

— И?

— Беше толкова саморазлагаща се, че се разпадна при първото напикаване.

Алис дойде последна в клуба след събрание в Би Би Си. Надвиквайки се с пулсиращата музика, тя сочи момичетата на сцената и изрича:

— Да не правим кастинг?

Алис ще се включи в играта, след като Бънс инвестира в пелената. Във военното дело този ход е известен като отрязване на пътя за бягство, използван от генералите във всички големи битки, чиито имена знаех: атакувай го от единия фланг, после му отрежи пътя за бягство. Няма да е достатъчно само доказателството, че Бънс безразсъдно е хвърлил пари на вятъра за негоден продукт, за да го уволнят от „Едуин Морган Фостър“. Ако можем да го накараме да се изпусне и да сподели излагащи го факти в интервю пред Алис, което да бъде записано и публикувано в печата, тогава ще се превърне в пасив за клиентите и ще увисне на куката за месо като в образцова касапница.

Като се надвиква с басите, Алис ни казва, че вече се е обадила на Бънс и го е поканила да участва в голяма поредица от филми на Би Би Си 2, наречена „Хората, които правят пари“ — работата на финансистите, представена в благоприятна светлина пред обикновените хора.

— Той как го прие? — пита Момо, която е най-притеснена от всички.

Алис се усмихва широко:

— Буквално свърши на телефона. Не мисля, че ще имам проблем да го накарам да се разприказва.

Опитвам се да въведа ред в събранието, но трябва да се надвиквам с „Мама Миа“ от колоните. Затова им връчвам по едно копие от най-важните документи и снимката на Крис Бънс, която Канди свали от уебсайта на ЕМФ. Извинявам се и се отправям към дамската тоалетна.

В ъгловото сепаре в дъното, точно до изхода, седи чернокос господин, който смътно ми се струва познат. Приближавам се и веднага се сещам точно кой е.

— Джереми! Джереми Браунинг! — поздравявам клиента си със сърдечност и сила, които завинаги ще отекват в душата му.

— Здравей, Джереми. Радвам се да те видя тук — изричам разпалено. — Това сигурно е… Анабел, нали?

Момичето, което седи на лявото бедро на клиента, ме поглежда с нещо средно между самодоволство, подигравка и усмивка, която говори, че за съжаление тя не е госпожа Браунинг, но не би отказала да стане, ако й се удаде възможност.

Протягам ръка към нея, но Джереми я поема ентусиазирано.

— Боже, Кейт, не очаквах да те видя тук.

— Правя проучване за разширяване на портфолиото за свободното си време. Може би ти можеш да ми помогнеш? Този сектор е все още нов за мен. Забележително, нали? Е, трябва да вървя, приятно ми бе да се запознаем…?

— Черил.

— Приятно ми е, Черил. Ще се погрижиш за него, нали?

Отдалечавам се, доволна от мисълта, че завинаги държа във властта си поне един мъж. Когато се връщам на масата, Канди е заета да сочи кои от момичетата на сцената са си правили гърдите и доколко успешно.

— Боже, погледни бедното дете с червената коса. Мисля, че ядрените оръжия на британска земя вече са излишни.

— Трябваше да видиш състоянието на циците ми, когато бях бременна с близнаците — казва Джудит, която вече е на третия си коктейл.

С ужас наблюдавам как танцьорката, която обсъждаме, слиза от сцената и се приближава към нас, хванала гърдите си по начин, по който гледачът на кучета държи палетата за оглед.

— Е, на това му викам жонглиране — провиква се Алис. — Балансът между работа и личен живот — как ти се струва, Кейт?

— Тазовото й дъно сигурно е в добра форма — вмята Каролайн, като сочи към друга танцьорка, която прави движения с таза си, все едно ще роди сладолед.

— Какво е тазово дъно? — питат Канди и Момо в един глас.

Когато им обяснявам, Канди, която мисли, че предродилните курсове се водят от комунисти, не скрива отвращението си.

— Но нали тазовото си нещо се връща на място след раждането?

Докато дансингът се тресе, майките около масата не могат да спрат да се смеят и мъжете в клуба гледат с притеснение, което може да бъде предизвикано единствено от женски смях.

Вдигам чашата си.

— Да съберем целия си кураж като щит, и не ще се огънем!

— „Умирай трудно 2“? — пита Момо.

— Не, „Макбет“. — На какво ги учат в днешно време?

37 Обяд с Робин

Когато Робии Купър-Кларк се чувства неудобно, прилича на човек, който се опитва да арестува сам себе си — с едната ръка притиска силно гърдите си, а другата е преметнал през врата си. Точно толкова притеснен изглежда по време на придвижването ни към „Суитингс“, три дни след срещата в клуб „Съклинг“. Ресторантът е доста далеч от офиса, но Робин много настояваше да обядваме точно там, така че докато марширува с бойна стъпка, аз потичвам до него, като правя по три крачки на една негова.

„Суитингс“ е институция в Ситито. Рибен ресторант с претенцията да прилича на рибен пазар — много бодри възгласи, шум, мраморни плотове — битпазарът на богаташите. Отпред има плотове и високи столчета, където хората могат да седнат и да човъркат раците си, а в дъното има помещение с дълги маси като в училищен стол. Ако привилегията е чужда страна, то „Суитингс“ е кварталното й кафе.

С Робин сме настанени в края на една от дългите общи маси.

— Неприятна история, тази работа с Бънс — промърморва той, докато разглежда менюто.

— Ммм.

— Момо Гумератне изглежда свястно същество.

— Тя е страхотна.

— А Бънс?

— Таралеж в гащите.

— Разбирам. А сега, какво ще си поръчаме? — Сервитьорът ни чака, готов да запише поръчката ни, и за първи път забелязвам в какъв вид е Робин — дясното крило на яката на ризата му е нагънато като хармоника, а зад ушите му има запетайки от неизбърсана пяна за бръснене. Джил никога не би го пуснала да излезе в този вид.

— А, да. За дамата нещо хищно със зъби, а за мен от някой застрашен от изчезване вид. Може би супа от костенурка или моруна, умъртвена от кръвожадните испанци? Какво мислиш, Кейт?

Все още се смея, когато Робин казва:

— Кейт, ще се женя повторно. — Сякаш някой спря звука в ресторанта. Хората по масите около мен говорят, без да издават звук, като рибите, с които ще се хранят.

Изведнъж разбирам защо ме доведе точно в този ресторант. Това е място, където можеш да викаш от гняв или да плачеш от болка — място за стапяне на леда, място да предразположиш някого или, в най-лошия случай, да съобщиш нещо не дотам приятно — мъжки тип място. Колко ли души са били въртени на шиш с усмивка край тези маси, колко ли са били вежливо подтиквани на чаша изненадващо прилично „Шабли“ да се оттеглят или да отстъпят мястото си? Чувствам се така, сякаш Джил Купър-Кларк е тази, която трябва да си тръгне, а аз да постъпя както е прието. Да изглеждам заинтересувана, приятно изненадана дори, вместо да обърна масата и да оставя мъжете със зяпнали уста, със салфетките и костите в чиниите им. Мъртва само от шест месеца.

Осъзнавам, че Робин е започнал да ми разказва за жена на име Сали. Приятна, невероятно мила, свикнала е с момчета — има две свои. Не съвсем от калибъра на Джил, но има ли друга такава? Безпомощно свиване на рамене. Освен това има много добри качества, тази Сали, а момчетата имат нужда… Алекс е само на десет — той все още се нуждае от майка.

— А ти — питам, с мъка намирайки думите в пресъхналата си уста — имаш ли нужда от нея?

— Ммм. Имам нужда от жена, да, Кейт. Разбираш ли, не се справяме много добре сами. Разбирам, че това сигурно ти се струва… — Отказва с жест предложения сос тартар.

— Какво?

— Проява на слабост, предполагам. — Той си смъква очилата надолу и стиска основата на носа си. — Никоя няма да я замени, ако това си мислиш.

Тогава защо я заменяш, щом е незаменима? Точно това си мисля. Изпитвам силна тъга като в деня на погребението на Джил. Винаги знаех къде да открия Робин, изглеждаше ми толкова здраво стъпил на земята, човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Сега, когато го гледам срещу себе си на масата, с потрес установявам, че прилича на объркано момче. Мъжете без съпруги са като мъжете без майки. Те са по-скоро сираци, отколкото вдовци. Мъжете без съпруги губят гръбнака си, способността си да вървят изправени по света, дори да избърсват пяната за бръснене от ушите си. Мъжете се нуждаят от жените повече, отколкото жените от тях — това ли е неизречената голяма тайна?

— Радвам се за теб — казвам. — Джил наистина щеше да е доволна. Знам, че нямаше да понесе мисълта, че не се справяш.

Робин кима, благодарен, че се е освободил от товара, доволен, че още веднъж е прехвърлил мост помежду ни. След като чиниите са вдигнати, той отново взема менюто и го разглежда като изпитна работа.

— Какво ще кажеш за един сиропиран пай с две лъжици? — пита Робин. — Чу ли, че търсят ново име за „петнистия Дик“61, Кейт?

— Крис Бънс.

— Моля?

— Петнистия Дик. Бънс е шампионът по венерически заболявания в офиса. Питай някоя от секретарките.

Робин забърсва устата си със салфетката.

— Май много те е ядосал?

— Да.

За миг се колебая дали да не му кажа за плана. Но като по-висшестоящ от мен е длъжен да наложи вето, а като мой приятел и наставник вероятно ще стори същото. Вместо това казвам:

— Според мен не е редно да се оставя безнаказан някой, който се държи свински само защото не е удобно да бъде спрян.

Робин дава знак на келнера да донесе сметката.

— Джил винаги казваше, че можеш да накараш един мъж да направи всичко, стига да не забележи, че са го накарали.

— Така ли правеше с теб?

— Не съм забелязал.

15.13:

Оставям Робин на ъгъла на Чийпсайд, после се обаждам на Гай от мобилния и му съобщавам, че този следобед няма да се връщам в офиса — имам неотложна среща с кестените.

— Квесторите?

— Развлекателен фонд, в който смятам сериозно да инвестирам. Трябва да проверя потребителската страна на вложението.

Когато се прибирам вкъщи, децата са толкова изненадани да ме видят, че отначало не реагират. Освобождавам Пола за остатъка от деня, обличам им палтата и ги извеждам на разходка в парка. Или поне Емили се разхожда. Бен отказва да ходи и тича, докато не падне. Навън е циганско лято, много от листата са още зелени, изпъстрени с оранжево и изглеждат леко изненадани, че са се озовали на земята. Прекарваме — честно казано не знам колко време — в разходка и подритване на шумата.

На Бен му харесва да се засилва към купчините с листа и да шумоли с тях само заради удоволствието от шума. Емили в ролята си на по-голяма му казва да не го прави, докато всъщност му се радва. Сделката между моето момиче и моето момче е следната: той може да бъде непослушен, за да се прави тя на добра. Като ги наблюдавам как си крещят един на друг, се питам дали това не е вариант на старата игра, която момчетата и момичетата от край време играят.

По-навътре по пътеката откриваме кестените. Някои от бодливите обвивки са се разцепили от удара и ние освобождаваме лъскавите ядки отвътре.

— Можеш да направиш кестените по-твърди — казвам на Емили.

— Как?

— Не знам точно, ще трябва да попитаме татко. — По дяволите, не исках да го споменавам.

Емили ме поглежда със светнали от очакване очи.

— Мамо, кога татко ще се върне да живее в нашата къща?

— Татко — чурулика Бен. — Татко.

Вече вкъщи слагам Бен да поспи и оставям Емили да си избере какво да гледа на видеото, докато приготвям сос болонезе за вечеря. Не мога да намеря пресата за чесън и къде е рендето? Предлагам на Емили да гледа „Спящата красавица“, която винаги й действаше страшно успокояващо, когато беше малка, но информацията ми е остаряла. Дъщеря ми говори за филм с принцеса воин, за който не съм и чувала.

— Какво е воин, мамо?

— Воин е храбър войник.

— Знаеш ли за какво се разказва в „Хари Потър“?

— Не, не знам.

— В „Хари Потър“ се разказва за храброст и вещици.

— Звучи добре. Реши ли какво ще гледаме?

— „Мери Попинс“.

— Пак ли?

— О, моля те, маамо.

Когато бях на възрастта на Емили, гледахме по един-два филма на година — един на Коледа и един през дългата лятна ваканция. За децата ми филмите ще бъдат главната движеща сила на техните спомени.

— Тя е сърф джет.

— Кой?

— Майката на Джейн и Майкъл е сърф джет.

Бях забравила, че госпожа Банкс беше суфражетка. Това не е подробност, която се помни. Оставям соса да ври на слаб огън, после се сгушвам на дивна с Ем. И ето я на екрана, красивата смахната Глинис Джонс след митинга, марширува нагоре-надолу из голямата бяла къща и пее: „Дъщерите на нашите дъщери ще ни обожават и ще пеят в благодарствен хор: Добра работа! Добра работа, сестро суфражетке!“

— Какво е сърф джет? — Знаех си, че ще дойде този момент.

— Суфражетките са жени, Ем, които преди сто години излезли по улиците на Лондон, протестирали и се завързвали по оградите, за да убедят хората, че трябва да дадат на жените право да гласуват.

Тя се обляга отново на мен и полага глава на корема ми. Чак когато Мери, Бърт и децата скачат в картинката, нарисувана с тебешир на асфалта, тя ме пита:

— Защо на жените не са им позволявали да гласуват, мамо?

О, къде е феята вълшебница на обясненията, когато ти трябва?

— Защото в онези години, в старите времена, жените и мъжете били — ами, момичетата си стояли у дома и хората ги смятали за не толкова важни, колкото момчетата…

Дъщеря ми ме поглежда ядосано и учудено.

— Колко глупаво.

Облягаме се отново назад. Ем знае всяка песен. Тя дори си поема дъх заедно с актьорите. Когато гледаш „Мери Полинс“ като възрастен, филмът изглежда толкова различно. Бях забравила, че госпожа Банкс, която иска да направи света по-добро място за жените, сякаш изобщо не забелязва съществуването на собствените си деца. Че Джейн и Майкъл са тъжни и войнствено настроени, докато бавачката не се появява и не внася сигурност и приятни емоции в живота им. През това време господин Банкс работи усилено — само името му ти говори, че този човек живее за работата си — и е отчужден от съпругата и децата си, докато не го уволняват и не се натъква в кабинета си на Бърт коминочистача, който го предупреждава с песен:

С Емили се присъединяваме, гласовете ни се преплитат и зазвъняват. Изведнъж ме обхваща обезпокоителното чувство, че филмът ми говори, и тогава Емили обявява:

— Мамо, когато си имам бебета, сама ще се грижа за тях, докато пораснат. Без бавачки.

Дали не ме накара да гледам „Мери Попинс“, за да ми го каже? Дали това не е нейният начин да ми каже? Вглеждам се изпитателно в лицето й, но тя явно не очаква отговор.

— Маа-аааа. — Бебефонът се обажда. Бен се е събудил. Преди да се кача горе, слагам Ем да седне в скута ми.

— Мисля, че някой ден двете с теб трябва да отидем на специална разходка, искаш ли?

Тя сбърчва носле, както прави Момо, когато е развълнувана.

— Къде?

— При Ег Пай Снейк Билдинг.

— Къде?

— Ег Пай. Снейк Билдинг. Спомняш ли се, че така наричаше Емпайър Стейт Билдинг?

— Не.

— Да, така го наричаше, мила.

— Маамо — казва Емили, изричайки обръщението към мен максимално укорително, — така говорят бебетата. Вече не съм бебе.

— Не, скъпа, не си.

Времето лети, нали? Днес казват всички онези смешни думички, които си обещаваш, че ще запишеш, но никога не го правиш, а утре започват да говорят като деца, израснали на улицата, или още по-лошо, като теб. Иска ми се децата ми да пораснат по-бързо и скърбя за всяка минута, която съм пропуснала от детството им.

След като ги нахраних и изкъпах, изсуших им косите, прочетох „Малките бухалчета“ и донесох на Емили чаша вода, най-накрая слязох на долния етаж, седнах в тъмното се замислих за безвъзвратно загубеното време.

38 Водопадът

7.54:

Докато очаквам почукването на вратата, осъзнавам с какво нетърпение горя да кажа на Уинстън за плана. Най-накрая имам с какво да впечатля „Пегас“ — доказателство, че не съм само кон с капаци, който лакейничи пред капиталистическия строй. Но след като му разказах на един дъх всичко за пелената на татко и интервюто на Алис с Бънс, Уинстън не изрече нищо, освен лаконичното:

— Не трябва да забравяш, че имаш да храниш две малки деца.

Пет минути по-късно обаче, когато попадаме в обичайното задръстване, той ме пита дали знам историята на Сципион. Поклащам глава.

— Добре. Римският генерал Сципион сънувал сън. В съня си открил село, което било построено точно до голям водопад. Шумът от водопада бил толкова оглушителен, че трябвало да крещиш, за да те чуят. „Как понасяте този шум по цял ден?“ — попитал Сципион старейшината на селото, надвиквайки се с рева на спускащата се отвисоко вода. „Какъв шум?“ — учудил се старецът.

Пегасът се придвижва, тресейки се, с още няколко сантиметра и когато Уинстън натиска спирачката, измучава като умираща крава.

— И каква е поуката от историята? Моля ви, кажете ни, сър?

В огледалото виждам как се ухилва доволно и лукаво.

— Ами според мен всички ние живеем на подобен свой си шум и сме толкова свикнали с него, че не го чуваме. Но ако човек се отдалечи, го чува и си мисли: „Господи, този водопад вдига дяволска врява. Как съм живял на такъв шум?“

— Да не искаш да кажеш, че и аз си имам един такъв водопад, Уинстън?

Той се засмива по своя си накъсан маниер, който харесвам:

— Кейт, твоят е цяла Ниагара.

— Имаш ли нещо против да ти задам един личен въпрос, Уинстън?

Когато поклаща глава, купето още веднъж се изпълва с онзи златист прах:

— Аз ли съм основният ти клиент?

— Ти си единственият.

— Разбирам. И колко шофьори работят за таксита „Пегас“? Нека да отгатна. Ти си единственият?

— Да. Скоро обаче трябва да приключа с таксито. Имам изпити.

— Машинно инженерство?

— Философия.

— Значи ти си един вид мой личен шофьор, моят собствен крилат кон?

Той натиска весело клаксона в потвърждение.

— Знаеш ли, че на шофьорите им приспадат от данъците, а на хората, които отглеждат деца не, Уинстън?

Още едно изсвирване на клаксона стряска група костюмари на тротоара и те се разпръсват като гълъби.

— Светът навън е полудял, човече.

— Не, шибаният мъжки свят навън е полудял. Имаш ли дребни?

Докато се отдалечавам, си мисля, колко ще ми липсва, когато чувам един глас зад мен:

— Ей, имаш ли нужда от кола за бягство, госпожо?

10.08:

Обаждане от рецепцията на входа. Казват, че човек на име Абелхамър ме чака, и сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Когато слизам долу, той стои с широката си усмивка и два чифта кънки за лед.

Клатя глава, докато отивам към него.

— Не, не мога да се пързалям.

— Да, но аз мога. Достатъчно и за двама ни.

— Категорично не.

По-късно, когато правим четвъртата си обиколка на пързалката, Джак казва:

— Трябва само да се облегнеш на мен, Кейт, толкова ли е трудно?

— Да, трудно е.

— Господи, жено. Само се облегни на мен — спомни си Джон Дън62, мисли за нас като двойка компаси. Аз ще стоя неподвижно, а ти ще се въртиш около мен, разбрано? Няма да паднеш. Само се отпусни.

Така че се отпускам. Пързаляхме се около час и не съм сигурна какво написахме на леда. Трябва да си птица — един от моите гълъби — или да седиш горе в офиса на шефа ми, за да видиш какво написахме този ден. Любов или сбогом, или и двете.

Джак искаше да ми купи горещ шоколад, но аз казах, че трябва да вървя.

Усмивката нито за миг не слезе от лицето му.

— Сигурно срещата е много важна?

— Да. С един мъж, когото познавах.

Странно колко бързо човек може да забрави как да прегръща някого, дори съпруга си. Особено съпруга си. Трябва да мине известно време, за да оцениш геометрията на прегръдката — точния ъгъл на главата ти по отношение на неговата. Трябва ли да се отпусне под шията му, както правят гълъбите, или носът да се притисне към гърдите му? И ръцете ти — сключени около кръста му или дланите, поставени отстрани на бедрата му? Когато се срещнахме с Ричард пред „Старбъкс“ по обед, и двамата искахме да се целунем по бузата, но ни изглеждаше твърде глупаво, целувка, с която целуваш леля си, така че разтворихме ръце в неловка прегръдка. Чувствах се неудобно, сякаш всички ме гледаха, както когато татко ме заведе на дансинга на първата ми вечеря с танци. Тялото на Ричард ме порази с материалността си — косата му, мирисът му, заоблеността на рамото му под пуловера. Не беше сухото докосване, знак, че страстта е пресъхнала. По-скоро е като танц на сенки — все още го желаех и мисля, че и той ме желаеше, но не се бяхме докосвали от много дълго време.

— Хей, зачервила си се.

— Карах кънки.

— Кънки на лед? В работно време?

— Нещо като служебно задължение. Нов подход.

С Ричард си уговорихме среща, за да се разберем. Виждахме се почти всеки ден, откакто той се изнесе. Както обеща, той прибираше Ем от училище, а после оставаше да хапне с децата. „Старбъкс“ ми изглежда като подходящото място за мирно споразумение, съвременната ничия земя, едно от онези заведения, в които нарочно е търсена домашната обстановка, в която нямаме време да хапнем. Вътре е учудващо тихо, но притеснението от срещата е като при всички първи срещи — той дали ще… няма ли… само че сега въпросите се отнасят за развод. Няма ли, дали ще…?

Намираме две свободни места в ъгъла с меки кадифени столове. Рич отива да вземе нещо за пиене. Поръчах си кафе с обезмаслено мляко; той се връща с горещ шоколад, от който имах нужда.

Общите приказки са непоносимо общи — нямам търпение да стигнем до съществената част, за да се свърши, по един или друг начин.

— Как е работата, Кейт?

— О, добре. Всъщност скоро може би ще напусна. Или по-скоро тя ще ме напусне.

Рич поклаща глава и се усмихва.

— Те никога няма да те уволнят.

— О, биха могли при определени обстоятелства.

Той ме поглежда разбиращо.

— Да не би да говорим за безсмислена жертва, госпожо Шаток? Познах ли?

— Откъде ти хрумна?

— Не съм вчерашен, за да не помня периода ти с колоезденето против атомната бомба.

— Дадох на фирмата всичко, Рич. Време, което се падаше по право на теб и децата.

— И на теб, Кейт.

Някога можех да чета по лицето му като по книга, но сега книгата е преведена на друг език.

— Мислех си, че ще одобриш решението ми, Рич — да се освободя от системата. — Откакто ме напусна, изглежда по-млад. — Майка ти мисли, че съм се запуснала.

— Майка ми мисли, че Грейс Кели се е запуснала. — И двамата се засмиваме и за момент „Старбъкс“ се изпълва със звука на онова, което бяхме — ние.

Започвам да разказвам на Рич историята на Уинстън.

— Кой е Уинстън?

— Шофьор от таксита „Пегас“, но се оказа, че е философ.

— Философ, който кара такси, звучи безопасно.

— Не, той е фантастичен, наистина. И така, Уинстън ми разказа историята за този генерал, който открил едно племе до един водопад и водачът на племето…

— Цицерон.

— Не…

— Цицерон, това е от Цицерон. — Съпругът ми разчупва бисквитата на две и ми подава едното парче.

— Нека да отгатна. Някой, който е починал много отдавна и за когото не съм чувала, защото съм посещавала лошо средно училище, но който е важна част от образоването на всеки цивилизован човек?

— Обичам те.

— Е, значи разбираш. Обмислям дали да не се махна от водопада, за да видя няма ли да започна да чувам по-добре.

— Кейт?

Той протяга дясната си ръка през масата. Дланите ни са една до друга, сякаш чакаме някое дете да ги нарисува върху лист.

— Нищо не ми е останало за любовта, Рич. Аз съм куха отвътре. Кейт вече не живее тук.

Ръката му вече е върху моята.

— Говореше да се махнеш от водопада?

— Мислех си, че ако аз, ако ние се отдалечим от водопада, бихме могли отново да се чуваме и после да решим дали…

— Дали шумът ни е пречел да се чуем, или фактът, че няма вече какво да си кажем?

Случвало ли ви се е да изпитвате огромно облекчение, че има човек на света, който знае какво точно си мислите? Кимам с благодарност.

— Казвам се Кейт Реди и съм работохоличка. Нали това казват на онези събрания?

— Не съм казал, че си работохоличка.

— Защо не? Не е ли истина? Не мога да се откажа от работата. Това не ме ли прави пристрастена?

— Имаме нужда да си откупим известно време. Нищо повече.

— Рич, спомняш ли си как Ем се опита да спаси „Спящата красавица“? Не ми излиза от главата.

Той се усмихва. Една от най-хубавите страни на това, да имаш деца, е възможността да споделяш милите си спомени с друг човек — можете да призовете едно и също минало. Два спомена, но един образ — дали е също толкова хубаво, като две сърца да бият в едно?

— Лудо хлапе. Беше така разстроена, че не може да стигне до онази глупава принцеса — казва Рич с онази силна гордост, която поражда у нас Ем.

— Тя много би искала да се прибереш у дома.

— Ами ти? Ти искаш ли, Кейт?

Възможността да кажа нещо гордо и предизвикателно увисва в очакване да бъде откъсната като зрял плод. Оставям я да виси и казвам:

— Аз също искам да си дойдеш у дома.

„Спящата красавица“ винаги е бил любимият филм на Емили — първият, който й направи впечатление. На две години тя се вманиачи по него. Стоеше пред телевизора и викаше: „Навий го, навий го!“

Винаги викаше в частта, когато Аврора с вцепененото си кукленското лице се качваше по извитото стълбище към тавана, преследвана от сянката на гарвана и кикота на злата вещица. Дълго време с Ричард не можехме да разберем какво толкова ядосваше Емили, после изведнъж нещо ни прищрака. Искаше да пренавием лентата, за да не може принцесата да стигне до тавана и никога да не се убоде на вретеното на старицата.

Един ден Емили всъщност се опита да влезе в телевизора — заварих я покачена на един стол да се опитва да пъхне обутия си в червена обувка крак вътре в екрана. Мисля, че искаше да хване злочестата принцеса и да й попречи да срещне съдбата си. Проведохме дълъг разговор — е, аз говорех, а тя слушаше — за това, как не трябва да се тормозим, че стават такива неща, защото дори да стигнем до страшната част, приказката знае накъде върви и човек не може да я спре, независимо колко много му се иска. Хубавото е, че знаеш, че краят ще бъде щастлив.

Тя обаче поклати тъжно глава и каза: „Навий я, мамо, навий я!“ Малко след това дъщеря ми прехвърли привързаността си към „Динозавърът Барни“, където нямаше деяния на зли сили, които да изискват намесата й.

Възрастните също искат да пренавият живота. Просто с течение на времето загубваме способността да викаме на глас. Навий го, навий го.

39 Край на играта

Статия от ноемврийския брой на „Финансите отвътре“:

Баща ми изигра ролята на живота си по време на презентацията на екологичната си пелена пред Крис Бънс. Дебра, която присъстваше в качеството си на правен съветник, ми каза, че татко бил не само съвсем трезвен, но направо се наслаждавал на ролята си на нестандартен изобретател. Най-гениалният му ход, каза Деб, бил, когато Бънс предложил да му напише чек още на място, а Джо, който бе прекарал живота си в опити да измъква чекове от хората, парирал, че с адвоката си имат уговорени срещи с други заинтересовани страни през следващите дни, но естествено, щели да държат ЕМФ в течение.

Бях обяснила на татко, че смятам, че съм намерила капитали за изобретението му, но от него се изисква да се представя за друг и да прояви малко повече въображение що се отнася до истината. В почти всяка друга връзка между баща и дъщеря това би бил много странен разговор, но на нас ни изглеждаше почти естествен завършек на продължилите с години — неизбежно признание, че измамата е втъкана в ДНК-то на рода Реди заедно със сините очи и боравенето с числа.

— Баща ти е много умен мъж — каза Уинстън, който играеше ролята на шофьор на предприемача, с черно БМВ с тъмни стъкла, което взе назаем от човек, когото нарече свой чичо. — Джо е наистина много щедър човек.

— Да, с моите пари.

След три дни Бънс подписа чека. Същия следобед влязъл с наперена походка и казал на заместничката си Вероника Пик да гледа и да се учи как мъжете печелят пред жените, като действат решително и не пропускат благоприятните възможности, без да затъват в незначителни подробности.

— О, нали провери обичайното? — мило попитала Вероника.

— Какво имаш предвид? — поинтересувал се Бънс.

— Обичайното — обяснила Вероника. — Нали знаеш, да провериш препоръките на директорите, да разузнаеш приложимостта на продукцията и капацитета на производството, истинността на банковите извлечения… Сигурна съм обаче, че няма нужда да ти изреждам всичко това.

— Ако имам нужда от съветите ти, ще те попитам — заявил Бънс.

Не се стърпя да позлорадства пред мен на следващата сутрин, докато се събирахме в конферентната зала, като масажираше с една ръка мъжествеността си, все едно бе лампата на Аладин.

— Открих един невероятен нов продукт, Кейт. Ще ни докара купища пари — чат ли си? Купища! Точно твой тип бизнес, мамче. Жалко, че аз пръв се добрах до него.

Дарих го с най-снизходителната си майчинска усмивка.

Парите, инвестирани от Бънс, стигаха да покрият дълговете на баща ми и да се издължи на кредиторите. Веднага щом сумата постъпи в сметката на Дж. Р. Пауърс, тя изчезна. Както предсказах, нито това, нито официалното оплакване на Момо за сексуален тормоз не бяха достатъчни, за да сложат завинаги кръст на кариерата на Бънс в ЕМФ.

Това стана няколко дни по-късно, когато интервюто, което шефът на „Рискови капитали“ в „Едуин Морган Фостър“ беше дал на разследващата телевизионна журналистка Алис Лойд, попадна в един таблоид под заглавието: ОТНОВО ПОРНО! (КАК ЕДНА ВАЖНА КЛЕЧКА В СИТИТО СИ ГО ВДИГА).

Алис бе завела Бънс в едно предпочитано от медиите свърталище в Сохо. След като погълнал големи количества от законни и незаконни субстанции, той станал крайно словоохотлив и гледката на една млада звезда от сапунени сериали го подтикнала да мине границата: „Ще ми се да я имах на моя уебсайт — споделил с Алис. — Всъщност бих искал да я имам, където тя пожелае.“

Хвалейки се със способността си да надушва победителите, Бънс цитирал една от последните си инвестиции в нов вид екологични пелени, които очаквал да предизвикат „по-голям шум от шибаната «Виагра»“.

Ситито е в състояние да неутрализира лошите миризми в периметъра на „Квадратната миля“, но когато вонята излезе навън и стигне до чувствителните ноздри на клиентите и влиятелните среди, възмездието е светкавично и безмилостно.

На сутринта след публикуването на статията с Канди стояхме и наблюдавахме как Крис Бънс бе повикан в офиса на Робин Купър-Кларк, как бе придружен от двама служители на охраната до бюрото си, което трябваше да опразни за три минути и накрая как бе изгонен от сградата.

— Има ли някой номера на ловеца с ястреба? — извика Канди. — На улицата има плъх.

Няколко минути по-късно в дамската тоалетна заварих Момо да плаче, заровила лице в руло хартия.

— Сълзи на щастие — заяви тя между хълцанията.

А аз? Разбира се, че бях доволна. Но неусетно за мен бях започнала да намирам Бънс по-скоро жалък, отколкото лош.

В обедната почивка с Момо взехме такси до Бонд Стрийт. Казах й, че е много важно, нещо свързано с работата, което си беше точно така.

Помощничката ми е озадачена.

— Какво правим в магазин за обувки, Кейт?

— Търсим стъклена пантофка, която да издържи на възможно най-силното налягане на квадратен милиметър площ и да не се изхлузи в полунощ. По липса на такава, вземаме тези и тези, о, и онези кафяви ботуши са страхотни. Извинете, имате ли четвърти номер от тях?

— Ти четвърти номер ли носиш? — със съмнение пита Момо.

— Не, ти носиш.

— Но аз не мога…

Двайсет минути по-късно се нареждаме на касата с четири кутии. Принудени да избираме между жълто-кафяви остри обувки с висок ток и тъмносини с отворена пета, избираме и двата чифта. После вземаме черните с тънки токчета, защото са твърде красиви, за да не ги притежаваш, и бежовите ботуши, които са направо без пари.

— Много ми харесват черните — казва тя, — но не се виждам да ходя с тях.

— Работата не е в ходенето, Момо. Смисълът е да ходиш на високо. И ако се случи най-лошото, винаги можеш да пробиеш каротидната артерия на Гай с токчето.

Усмивката й се стопява.

— Ти къде ще бъдеш?

— Няма да ме има за известно време.

— Не — казва тя. — Не искам прощален подарък.

— Ще се оправиш.

— Откъде знаеш?

— Хей, кой те обучи?… Във всеки случай престана да се извиняваш, затова знам, че си готова.

— Не — казва Момо и ме поглежда косо. — Само една от нас може да бъде Реди, Кейт. — После слага ръка на рамото ми и ме целува бързо по бузата.

По пътя към офиса в таксито, с планинска верига от обувки в краката ни, тя ме попита защо напускам и аз я излъгах. Казах й, че трябва да се преместя по-близо до майка ми, която е болна. Някои неща не можеш да споделиш дори с жените, които обичаш. Дори със себе си.

На следващата сутрин, преди подаването на оставката ми, трябваше да подредя. Семейството гълъби отдавна бе отлетяло — двете малки се бяха научили да летят в края на пролетта — но книгите, които бяха скрили майката и малките от ястреба, все още си стояха. Този път не рискувах по перваза. Извиках Джералд от охраната, за да ми помогне да отворя прозореца. Всички книги бяха непокътнати, с изключение на „Десетте природни закона за успешно ръководство на времето и живота: доказани стратегии за увеличение на работоспособността и вътрешния мир“. Приличаше на пещерен под с малки сталагмити от птичите курешки, закрили надписите на корицата.

Когато отидох в офиса на Род, заварих го седнал на неговото бюро зад наградата „Равноправие сега!“ — везни с миниатюрна женска фигура от бронз върху едното блюдо. В другото Род беше поставил желирани бонбони.

Прие новината за напускането ми много зле. Всъщност толкова зле, че се чу през стената в съседния кабинет на Робин Купър-Кларк.

— Кейти дезертира — обявява Род, когато шефът на Инвестиционния отдел провира глава през вратата, за да установи източника на гръмогласните викове.

Както очаквах, Робин ме покани в кабинета си.

— Има ли нещо, с което да те убедя да промениш решението си, Кейт?

Само ако промениш света си, отговарям наум.

— Не, едва ли.

— Ами работа на половин ден? — проучва той с неговата сянка на усмивка.

— Виждала съм какво става, когато една жена се опитва да работи на половин ден, Робин. Започват да говорят, че си почива, а после я отрязват. Отнемат й фондовете един по един, защото всеки знае, че управлението на парите е работа на пълен работен ден.

— Трудно е да управляваш парите по-малко от пет дни седмично.

Не казвам нищо. Той опитва другояче.

— Да не би да е въпрос на пари?

— Не, на време.

— Ааа. „Sed fugit interea, fugit inreparable tempus“63.

— Ако това означава, че човек не бива да губи по четиринайсет часа на ден пред монитора, тогава да.

Робин идва от моята страна на бюрото и застава в неловка поза, която наричат достойнство.

— Ще ми липсваш, Кейт.

Прегръщам го вместо отговор — вероятно първата прегръдка в офисите на „Едуин Морган Фостър“.

После се прибирам у дома, като внимавам да не пропусна да претичам през тревните площи.

40 Съдът за майки

Вече не я е страх от съда. Нямат нищо, за което да се хванат. Нищо, за което да й предявят обвинение, за което тя да не се е обвинявала сама хиляди пъти. Ето я, изпълнена с тиха увереност, но тогава обявяват името на следващия свидетел и изведнъж тя разбира, че всичко е свършило. Времето й изтича. Докато се олюлява напред, чувствайки, че й става лошо, ръцете й се вкопчват здраво в дъбовия ръб на подсъдимата скамейка. Призовали са единствения човек на света, който я познава истински.

— Съдът призовава госпожа Джийн Реди.

Обвиняемата е разстроена при гледката на собствената й майка, която отива на свидетелската скамейка, за да даде показания срещу нея, но във външния вид на по-възрастната жена има нещо, което намира за странно окуражаващо. Трябват й няколко секунди, за да разбере какво е то: мама носи червената кашмирена жилетка, която Кейт й подари за Коледа, върху блузата на цветя от „Либърти“, която й купи за рождения ден по-миналата година. Направила е сефтето на дрехите, които пазеше за специални случаи.

— Кажете трите си имена, моля.

— Джийн Катрин Реди.

— Каква е връзката ви с обвиняемата?

— Кат… Катрин ми е дъщеря. Аз съм й майка.

Прокурорът не само е скочил на крака, но се е повдигнал на пръсти от вълнение.

— Госпожо Реди, дъщеря ви е обвинена в това, че поставя работата си пред благополучието на децата си. Можете ли да потвърдите, че това е точно описание на положението, което сте наблюдавали пряко?

— Не.

— Говорете по-силно — вика съдията.

Мама опитва отново. Видимо притеснена, тя подръпва гривната си с висулки.

— Не, Катрин е отдадена на децата си, тя работи много, винаги е работела много. Иска да напредне и да се усъвършенства.

— Да, да — прекъсва я обвинението, — но разбрах, че в момента не живее със съпруга си, Ричард Шаток, който я напуснал, след като казал, че тя е „престанала да забелязва присъствието му“?

Жената на подсъдимата скамейка простенва тихо. Майката на Кейт не знае, че Ричард я е напуснал.

Но Джийн Реди приема новината като боксьор удар и отвръща светкавично:

— Кой е казал, че е лесно? Мъжете искат някой да се грижи за тях и за една жена е трудно, особено когато работи. Кат се е нагърбила с много задължения, виждала съм я понякога да се поболява от работа.

— Госпожо Реди, познато ли ви е името на Джак Абелхамър? — пита обвинението със злобна усмивчица.

— Не. Не! — Обвиняемата е прескочила скамейката и стои пред съдията с тениската си на „Гап“ XXXL с картинка на дакел. — Добре, какво искате да чуете от мен? Виновна? Това ли искате да чуете от мен? Пред нищо няма да се спрете, за да докажете, че не мога да живея живота си, нали?

— Тишина! — гръмогласно вика съдията. — Госпожо Шаток, още едно прекъсване и ще ви обвиня в неуважение към съда.

— Много добре, защото не изпитвам грам уважение към този съд и всеки мъж в него. — Тя започва да плаче, проклинайки се заради слабостта си, както прави винаги.

— Джийн Реди — възобновява разпита обвинението, но свидетелката вече не го слуша. Тя също е напуснала мястото си. Отива към плачещата жена и я прегръща. После майката се обръща към съдията:

— Ами вие, ваша чест? Кой ще ви приготви вечерята довечера? Не вие, нали?

— За Бога! — пръска слюнки съдията.

— Хора като вас изобщо не разбират жени като Катрин. И си мислите, че можете да я съдите. Засрамете се! — изрича тихо Джийн Реди, но с целия авторитет, на който са били свидетели поколения деца, когато е порицавала някой побойник на детската площадка.

41 Само ти, скъпи

В деня, когато Сиймор Трой Стратън излезе на бял свят, преврат в Катар изстреля цените на петрола до небесата, а акциите по цял свят се сринаха драстично, подпомогнати от безпрецедентно качване на процента от всемогъщия Федерален резерв. Борсовите индекси пощуряха, губеха се и се печелеха милиарди. Слабо земетресение край Киото предизвика остатъчни трусове във вече разклатеното международно икономическо положение. Нищо от това не се отрази неблагоприятно на майката и бебето, които си спяха спокойно в леглата, отделени със завеса на третия етаж в родилното отделение на Гоуър Стрийт.

Докато вървя по коридора към тях, спомените ми от това място ме връхлитат — акушерките в сините им униформи, сивите врати, зад които дребни жени, високи жени и жени, чиито води изтичат в асансьора на банката, многократно повтарят най-великото свещенодействие на живота. Място на болка и въодушевление. Плът и кръв. Плачът на бебетата е силен и внезапен; лицата на техните майки са солени от радост. Когато си тук, мислиш, че знаеш кое е важно. И си права. Това не са празни приказки, а самата Божия истина. Не след дълго отново ще излезеш навън и ще се преструваш, че си забравила, че има по-важни неща за вършене, но такива няма. Всяка майка знае какво е, когато сърцето ти се отвори и любовта нахлуе вътре. Всичко останало е само шум и хора.

— Искам само да си стоя така и да го гледам — казва Канди. Подпряна на възглавници, колежката ми е разкопчала всички копчета на бялата ми бродирана нощница, за да може синът й да суче. Зърната й са като тъмни плодове. С дясната си длан придържа главичката му, докато той гълта лакомо.

— Не искам да правя нищо друго, освен да го гледам, Кейт. Нали е нормално?

— Напълно нормално.

Донесох на бебето дрънкалка мече, онази с червената шапка, която Емили много обичаше, и кошница с американски кексчета за майката. Канди каза, че трябва веднага да свали натрупаните килограми, а после, понеже ръцете са й заети, аз пъхам хапка след хапка в устата й, без да протестира.

— Бебето ще изсмуче всичко излишно по теб, Канд.

— Хей, това е чудесно. Колко дълго мога да продължа да кърмя? Двайсет години?

— За жалост след известно време идват и те арестуват. Понякога си мисля, че щяха да пратят социалните служби, ако знаеха каква страст изпитвам към Бен.

— Не ми го каза — укорява ме тя с изморена усмивка.

— Опитах се. Онзи път в „Корни и Бароу“. Но това не може да се разбере, докато не се изпита.

Канди се навежда и помирисва главичката на сина си.

— Момче, Кейт. Какъв разкош!

Като всички новородени, и Сиймор Стратън изглежда древен, на хиляда години. Веждите му са сбърчени или от мъдрост, или от обърканост. Рано е още да се правят предположения какъв мъж ще стане, но засега е напълно щастлив както си е, в прегръдките на жена.

Епилог Какво направи Кейт после

Мисля, че за край не може да става и дума. Колелата на автобуса по цял ден се въртят и въртят.

Все пак много неща се случиха, а някои си останаха постарому. Три месеца след раждането на Сиймор Канди се върна на работа в ЕМФ и даде бебето на ясла близо до Ливърпул Стрийт, чиято такса беше като за висше учебно заведение. Канди беше изчислила, че всяка смяна на памперс й струва двайсет долара. „Това е дяволски скъпо за нещо, което отива в боклука.“

По телефона звучеше като старата Канди, но аз знаех, че онази Канди, Канди преди децата, я нямаше. Дългите безмилостни часове, през които бе работила, без да се оплаква през целия си живот като възрастен, скоро й се видяха глупави и безсмислени. Не се примири, когато Род нарече тръгването от работа в пет и половина „обедно време“. Не се примири да не вижда сина си по светло. Когато Сиймор беше на седем месеца, Канди отиде в кабинета на Род и каза на шефа си, че съжалява, но ще трябва да го уволни, тъй като има някои проблеми с отдадеността му към работата: тя бе прекалена.

Върна се в Ню Джърси, където поживя при майка си, докато си намери собствено жилище. Канди каза, че Сиймор я накарал да осъзнае за какво са майките. Скоро след това намери свободна ниша на пазара с поръчки по пощата и започна бизнес, който за кратко време я изведе на корицата на списание „Форчън“. „Само работа и никаква игра“ предлагаше широк асортимент от секс играчки за преуспели в кариерата жени, които имаха всичко друго, освен време за забавления. Изпрати ми в Англия кутия с мостри, която бе отворена на закуска, по време на едно гостуване на Барбара и Доналд. Ричард, по мнението на мнозина през най-страхотния половин час от брака ни, се престори, че вибраторите са кухненски приспособления.

Любимата ми Момо остана в ЕМФ, където се изстреля нагоре по стълбицата, почти без да докосва стъпалата. Онази стоманена нишка в природата й, която бях забелязала при първата ни среща, се оказа безценна, както и способността й да изслушва и да попива онова, от което имаха нужда клиентите. От време на време ми се обажда за съвет от дамската тоалетна, а шепотът й едва се чува заради водата от казанчето. През лятото открадна няколко свободни дни и ни дойде на гости. За първи път през живота си Емили беше впечатлена от мен — най-накрая майка й бе довела една истинска принцеса. „Ти ли си принцеса Ясмин от «Аладин»?“ — попита Ем и Момо отвърна: „Всъщност по-скоро Спящата красавица. Бях заспала, после майка ти дойде и ме събуди.“

Дебра откри, че Джим й изневерява с една жена в Хонконг. Разведоха се и Деб си уреди да работи на четиридневна работна седмица. Скоро след това разбра, че някои от най-големите й клиенти са й отнети, но не го направи на въпрос. Времето за борба, както си казваше, щеше да дойде, когато Феликс и Руби поотраснат. С Деб планираме да прекараме заедно една събота и неделя в някой център за релаксация, но досега сме го отложили само четири пъти.

Уинстън защити степен по философия в Университета на Източен Лондон и дисертацията му на тема „Откъде знаем кое е правилно?“ получи най-високата оценка за годината. За си плати таксите за последната година, той продаде пегаса, който безпроблемно започна кариера на състезателна кола.

Възползвайки се от чувството ми за вина, Пола получи от мен възторжени препоръки и започна работа като бавачка в семейството на Адолф Брок, екшън герой във второкласни филми, и съпругата му, бивша Мис България. Семейството поживя известно време в хотел „Плаза“ в Ню Йорк, докато Пола, чиято стая била с изглед към Сентрал Парк, не обяви, че се задушава, и семейство Брок послушно се преместиха в Мейн.

След онази сутрин на ледената пързалка повече не видях Джак Абелхамър. Промених си имейла, защото знаех, че волята ми не е достатъчно силна, за да ме спре да му пиша. Освен това знаех, че бракът ми ще има някакъв шанс само ако се откажех от въображаемия си любовник: ако Джак беше мястото, където отивах да си поиграя, какво оставаше за Ричард? Въпреки това всеки път, когато проверявам в пощата си, част от мен очаква да види името му в получените писма. Казват, че времето лекувало. Кой го казва? За какво говорят? Мисля, че някои чувства, които човек изпитва през живота си, оставят неизличима следа и можем най-много да се надяваме, че ще избледнеят малко с годините.

Никога не спах с Джак — съжалението ми е с размерите на континент — но лошата храна и разкошните песни в „Синатра Ин“ бяха най-хубавият секс, който съм правила. Когато изпитваш толкова силни чувства към някой мъж и той изчезне от живота ти, след известно време започваш да мислиш, че само си си въобразявала, а другият човек не е бил наранен. Но може би другият е чувствал същото. Все още пазя последното съобщение, което той ми изпрати.

С Ричард продадохме съборетината в Хакни и се преместихме в Дарбишър, близо до семейството ми, където си купихме къща в края на едно селце с хубав изглед и ливада. (Винаги съм искала ливада, а сега, когато имам, не знам какво да я правя.) По къщата има много работа, но няколко стаи са добри, а другите могат да почакат. Децата са щастливи, че имат пространство за тичане, а Ричард е в стихията си. Когато не работи по новия Център за изкуства, строи каменна стена и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

Малко след като напуснах, ми се обади Робин Купър-Кларк с молба да работя с него по един спекулативен фонд. Почасова работа, минимум задгранични пътувания, всички онези обещания, които много добре знаех, че ще бъдат загърбени в разгара на гонитбата. Изкушението беше голямо — с парите, които ми предлагаше, можех да купя половината село, а бюджетът ни беше доста ограничен само с доходите на Ричард. Но когато Емили ме чу да споменавам името на Робин, придоби сериозно изражение и каза: „Моля те, не говори с него.“ Купър-Кларк бе име, което свързваше с врага.

Знам, че дъщеря ми сега е малко по-добре. Няколко месеца, след като напуснах работа, осъзнах, че онези внимателно планирани разговори на лягане не са ми казвали и половината от онова, което наистина минава през главата на Ем. Тези неща излизат спонтанно, не по мое желание или по принуда. Просто трябва да си наоколо, когато се случват. Що се отнася до брат й, колкото по-сладък става, толкова по-големи пакости прави. Напоследък откри легото, с което строи стена, и на всеки пет минути ме вика да я погледна.

С Ричард и децата бяхме на гости на Робин и се запознахме със Сали Купър-Кларк. Беше мила и сърдечна, каквато ми я бе описал Робин, и си личеше, че с нейна помощ си е възвърнал спокойствието и тонуса, да не говорим за безупречните му ризи. По пътя за вкъщи оставих Рич и децата в градината на едно крайпътно заведение и отидох пеша до църквата и надолу по хълма до гроба на Джил Купър-Кларк.

Не е ли странно как човек има нужда да отиде до самото място, където някой е погребан? Ако Джил е някъде, сега трябва да е навсякъде. Все пак застанах пред спретнатия бял паметник с красив надпис. Най-отдолу пишеше: „Тя бе обичана“.

Всъщност не го изрекох на глас — това бе Съсекс, за Бога — но си помислих за нещата, които исках да знае Джил. Казват, че жените имат нужда от образци за подражание и сигурно е така, но високите постижения не се ограничават само с амбициозните личности. Съществува схема за оценки, до която никога не сме прибягвали в ЕМФ, но според нея Джил беше най-богатият човек, когото познавам.

А аз? Какво стана с мен? Ами прекарах известно време със себе си — доста незадоволителна компания. С удоволствие водех Емили в местното училище и я чаках отвън, за да я прибера. Локвите по това време на годината са замръзнали и обичаме да стъпваме върху тях и да чакаме да се спука ледът. През деня с Бен се мотаехме из къщата и излизахме на сутрешно кафе с другите майки с малки деца. Бях отегчена до смърт. Екземата ми се изчисти, но бузите ме боляха от усилието да изглеждам дружелюбна и заинтересована. На опашката в местната банка се хващам, че хвърлям крадешком погледи към курсовете на чуждите валути. Имам чувството, че си мислят, че планирам обир.

После преди два дни ми се обади Джули. Мобилната връзка не беше много добра, но си личеше, че говори през сълзи. За миг си помислих, че е мама, и сърцето ми се обърна, но не беше това. Фабриката, за която Джули работеше на парче, фалирала. Управителят се изпарил, а синдиците поели нещата. Слагали катинари на вратите. Всички работнички, които били още на машините си, сега треперели на студа на двора. Мога ли да отида?

Не, отговорих аз. Бен трябва да обядва и освен това наистина не знам с какво бих могла да помогна. Когато Джули ми отвърна, веднага разпознах тона от детските й години, който по-малката ми сестра използваше, когато искаше да легне в леглото при мен, докато виковете на нашите се чуваха през дъсчения под.

— Но аз казах на всички, че си бизнес дама, Кат, и ще можеш да ни обясниш какво е положението.

Сресах се, сложих си малко червило и извадих сакото на „Армани“ от гардероба в стаята за гости. Исках да изглеждам като жената, която Джули бе описала на колежките си. Когато се пъхнах в него, сякаш отново облякох униформата си — сивата вълна, импрегнирана с мириса на власт, на пари и на свършена работа. Успях да сложа Бен на детското столче в колата — тясно му е, трябва да купя ново — и се отправих към индустриалната зона. Не беше трудно да намеря фабриката на Джули. Надписът на оградата гласеше: „Традиционни английски къщички за кукли“, а над него имаше стикер: „Ликвидация: тотална разпродажба!“ В двора имаше около четирийсет жени — шивачки, много от тях носеха удивителни сарита. Направиха ми път, когато пристигнах, все едно че вървях между ято тропически птици. Размахах старата си платинена карта от американската стоковата борса пред мъжа на страничния вход и му казах, че идвам от Лондон да купувам. Вътре куклените къщи бяха изоставени недовършени — миниатюрни дивани, столчета, рояли с размера на пудриера.

— Какво можем да направим, Кейт? — попита Джули, когато излязох.

Абсолютно нищо.

— Ще се опитам да разбера какво е станало.

На следващия ден заведох Емили на училище, оставих щастливия Бен при също толкова щастливата му баба и хванах влака за Лондон. Отидох с такси до Индустриалната камара. Не ми отне много време да издиря счетоводните документи от последните пет години на фабриката. Да ги бяхте видели. Предприятието беше развалина — приходи, които едва покриваха производствените разходи, никакви инвестиции, купища дългове.

Във влака на връщане се опитах да чета вестник, но редовете подскачаха пред очите ми. Съществуват редица етични фондове с изричната инструкция да инвестират в изцяло женски фирми, аз най-добре от всички го знаех. Пари, които на практика само чакат някой да ги вземе. Но когато влакът се разтресе и спря в Честърфийлд, разумът ми си дойде на мястото си.

Кейт Реди, не мога да повярвам, че изобщо си го мислиш.

Да се заемеш с нещо такова? Да не си се побъркала? Сигурно чавка ти е изпила мозъка, жено.

19.37:

Време за лягане. Миене на зъбите, две прочитания на „Котка в шапката“, четири рецитации на „Лека нощ, луна“, три на „Малките бухалчета“. Посещения в тоалетната — четири, сядане на гърнето — две, време до загасянето на лампите — четирийсет и осем минути. Трябва да го подобря.

20.37:

Обаждане на Канди Стратън в Ню Джърси, за да обсъдим поръчковата търговия по пощата и дистрибуцията с оглед на глобалния бизнес с куклени къщи.

— Знаех си — възкликва тя.

— Правя проучвания за една приятелка.

— Да бе. Кажи й да си сложи онзи червен сутиен, когато отива да осигури финансирането.

21.11:

Обаждам се на Гери в „Дикинсън Бишъп“ в Ню Йорк. Издирвам фондове, специално предназначени за инвестиране в изцяло женски фирми. Гери казва, че това направо си е кражба.

— Етичните фондове са новата „Виагра“, Кейти.

22.27:

Бен се е подмокрил в леглото. Сменям чаршафите. Опитвам се да намеря памперс. Къде са памперсите?

23.48:

Събуждам Момо Гумератне в дома й, за да поговорим за възможностите дървените рамки на къщичките да бъдат изработвани от работници, наети от шриланкската агенция, чийто финансов съветник е тя.

— Кейт — пита тя, — мога ли да се включа и аз?

— Аз нищо не правя. Лягай да спиш.

Полунощ:

Занасям чаша вода на Емили. Големите сиви очи ме гледат в тъмното.

— Мамо, ти мислиш — казва обвинително.

— Да, мила. Разрешено е, нали знаеш. Искаш ли да помогнеш на мама да построи една къща?

— Да, но трябва да има кула, където красавицата да спи.

— Непременно.

1.01:

Все още имам време да прегледам отново документите от фабриката. Необходим е точен пазарен план и малко разнообразяване. Какво ще кажете за няколко отделни сгради вместо традиционната двуетажна или триетажна постройка в стил Джордж Пети? Може би от нюйоркски червеникавокафяв пясъчник? Къща, офиси, замъци, кораби — каквито се харесват на Емили. Ричард може да ги проектира.

1.37:

— Кейт, какво си мислиш, че правиш? Два часът сутринта е.

Моят съпруг Ричард е застанал на прага на кухнята. Рич с неговото необятно английско благоразумие и непоклатима доброта.

— Скъпа — казва той, — много е късно.

— Ей сега идвам.

— Какво има?

— Нищо.

Той ме поглежда с любопитство на светлината на лампата.

— Какво нищо?

— О, просто си мислех за строене на къщи.

Той повдига вежда.

— Не се тревожи. Стопли моята страна на леглото, ей сега идвам.

Целувката, която лепва на челото ми, е колкото подарък, толкова и въпрос.

Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога.

Стаята носи следите от тежка битка. Една отбранителна недостроена, а насред трапезарията лежи шрапнел от лего. През отсъствието ми три ябълки и три портокала са добавени в голямата стъклена купа, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, се притеснявам за хвърлените на вятъра пари. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам останалите плодове и отново ги слагам вътре. Остава ми само да приготвя кутията с обяда на Емили, да проверя в колко часа беше прегледът на Бен при лекаря, да видя дали оттам мога да отида до банката, за да поговоря с моя мениджър, да свикам събрание на работничките във фабриката, да се обадя на синдиците и да успея да стигна навреме до училището за края на часовете. Да измъкна пилето от фризера. Да се измъкна от срещата на училищното настоятелство. Емили иска кон. Само през трупа ми. Кой ще му чисти накрая конюшнята? Рожденият ден на Рич — вечеря изненада? Хляб. Мляко. Мед. Имаше и още нещо. Знам, че имаше още нещо.

Какво?