Скъпа, няма не мога

15 Гълъбите

Къде е хищната птица, когато имаш най-голяма нужда от нея? Рано тази сутрин на перваза на прозореца до бюрото ми се настаниха два гълъба. Явно бяха на първа среща. Час, час и нещо мъжкият като че ли се кланяше на женската, като правеше малки вежливи реверанси. Е, предполагам, че беше мъжкият, защото другият бе с цвета на помия и накланяше глава като свенливата принцеса Ди, докато мъжкият имаше великолепна яка от пера, изумрудени и лилави с петролен блясък.

Не беше толкова зле, когато мъжкият й гукаше любовно, но сега пристъпва наперено с разперена като ветрило опашка, съска и подсвирква, за да привлече вниманието на женската. Шумът е невероятен. На няколко пъти чукам силно по прозореца, за да ги прогоня, но двамата ухажващи се имат очи само един за друг.

Обадих се на Гай и му казах да се свърже веднага по телефона с ветеринарната служба и да проучи какво се прави в такива случаи.

Гай прави физиономията на иконома Джийвс.

— Искаш ли да се погрижа да ги застрелят, Кейт?

— Не, Гай, има ястреби за тази цел. Можеш ли да попиташ кога ще идва пак?

Малко известен факт е, че Лондонската община е наела ловец, който от време на време пуска своя ястреб, за да се контролира популацията на гълъбите. Последния път, когато беше тук, с Канди бяхме тръгнали на обяд и моята невъзмутима нюйоркска приятелка беше поразена, когато видя как едрият селянин със специалната кожена ръкавица изстреля пернатата си ракета във въздуха над главите ни.

— Ако някога си се питала защо Ситито има такива чисти тротоари в сравнение с останалата част на Лондон, ето ти от говора — казах аз.

— О, схванах го — ухили се Канди. — По този начин държат всички курешки извън района.

10.23:

Сега проклетият гълъб е започнал да пляска с крила. Сякаш сам си ръкопляска, задето е такъв добър любовник. През това време женската изпълнява птичето съответствие на лягането по гръб и махането с крака във въздуха. Направо непоносимо. Успявам да отворя прозореца и се опитвам да ги изкъшкам. Само че любовта, както се оказа, е не само сляпа, но и глуха.

Имам толкова много работа, че се учудвам как главата ми не е клюмнала на една страна от тежестта на дейността, която се вихри там вътре. След два дни съм в Съединените щати за финал с етичен пенсионен фонд за триста милиона долара и ще правя презентация с двайсет и няколко годишна стажантка, която има всички квалификации за тази работа — не е бяла, не е мъж — освен способността да свърши тази работа. Двете с Момо ще демонстрираме силната обвързаност на ЕМФ с етническото многообразие, обвързаност, чието най-голямо постижение досега беше включването на такос в менюто на закусвалнята. Освен това все още не съм намерила актьори, които да забавляват децата на рождения ден на Емили. Трябва и да прибера дрехите за пътуването от химическото. Също и… определено има още едно „и“.

Проклятие! Само това ми липсваше. Бележка от Робин Купър-Кларк, който пише, че има вътрешно разследване за някакви акции, които ЕМФ е продал, без всъщност да ги притежаваме. Плъзгам бележката през бюрото към Момо и й казвам да отиде и да я остави на бюрото на Крис Бънс.

— Постарай се да не те види, разбра ли?

Очите с бадемова форма се присвиват в ъгълчетата, когато хвърля поглед на бележката.

— Продали сме акции, които не притежаваме, и сега срещу нас има иск, а Робин иска да знае кой го е извършил?

— Точно така.

— Значи ще проверим чия е вината?

— Не, Момо. Целта е да продължаваме да прехвърляме отговорността на другите, докато им омръзне. Знаеш ли онази игра, в която се обикаля около столове? Е, същото е с тези бележки. Последният човек, у когото остане бележката, е загазил. Така че може ли просто да я занесеш на бюрото на Бънс? Веднага?

Започвам да различавам това изражение на лицето на помощничката ми — нещо като колебливо мръщене, при което високите принципи се борят с желанието да угоди.

— Извинявай, Кейт, но откъде да знаем, че Крис Бънс е виновен?

Завъртам стола си на другата страна, за да не загубя самообладание. На перваза се е оформила жива картина от семейството гълъби. Как да обясниш защо точно Крис Бънс — мъж, който при разговор несъзнателно стиска чатала си, сякаш проверява дали мъжествеността му още си е на мястото, или се почесва развълнувано, когато мисли, че е прецакал някого? Особено мен.

— Виж, Бънс е един фокусник, който никога не върши административната си работа и оставя на такива съзнателни момичета като мен и теб да се блъскат с отегчителните задачи, на които началниците толкова държат. Ако от Регулаторната комисия по инвестиционен мениджмънт знаеха какви ги върши Бънс, на минутата щяха да са тук с няколко немски овчарки. Само че Бънс е много добър в отърваването, защото играе нечестно в играта с бележките. Сега изясни ли ти се?

— Извинявай — казва Момо, както друг би казал „добре“ и тръгва през офиса, протегнала бележката пред себе си като сапьор неизбухнала мина.

— Ще успееш ли да я обучиш?

Канди е застанала до бюрото ми, облечена в предизвикателно къса пола. Не съм я чула кога е дошла.

— Не знам. Опитвам се да внуша на Момо идеята, че не всички са добри хора.

— Боже мой. Да не би да говорим за щастливо детство?

— Опасявам се, да.

Канди клати глава с изражение на учудване и съжаление.

— Горкото момиче. Доникъде няма да стигне.

11.25:

Решена съм да започна да използвам личния си органайзер. Джобната памет ще революционизира живота ми! Ще прогони стреса! Джобната памет ще накара времето да работи за мен!

След десетминутно четене на упътването откривам, че джобната памет е несъвместима с моя компютър. Обаждам се на посочения в упътването телефон. Младежът от другия край на линията рецитира заучените си реплики с цялото умение на човек, който превежда от урду.

— Имате ли голям сериен порт на гърба, мадам?

— На моя или на този на компютъра? Откъде, по дяволите, да знам?

— Мадам, трябва ви свързващ комплект.

— Не, трябва ми персоналният ми органайзер да организира.

— Можете да поръчате свързващия комплект сега, мадам. Искате ли да…

— Извинете, това също ли е част от обещанието ви да улесните живота ми? Не мога ли просто да дойда в магазина и да си взема комплекта?

— Нямаме толкова бройки в наличност. Хората си ги поръчват. Пристигат за около пет до десет дни.

— Не разполагам с пет до десет дни. След двайсет и четири часа заминавам за Щатите.

— Опасявам се, че не можем…

— „Не можем“ е за слабаци.

— Моля?

— Това е стара австралийска поговорка, която означава да кажеш на управителя си, че имам няколко милиона долара в акции от неговата компания, които в момента са под въпрос и пазарните ни проучвания не ги показват в благоприятна светлина. Достатъчно ясно ли се изразих?

Чува се шумно преглъщане.

— Ще трябва да поговоря с началника.

Вторник, 8.11

Ето какво. Снощи с Ричард си лежахме в леглото и обсъждахме дали не сме твърде изморени, за да правим секс. Не си спомням точно до какво заключение стигнахме, докато не станах от леглото и не забелязах, че вътрешната част на бедрата ми е покрита със засъхнала бяла глазура.

Не беше добра идея преди важна презентация. Спортистите винаги казват, че никога не правят секс преди голямо състезание или мач, нали? Никога не съм чула жени спортистки да споделят за този проблем, но сигурно важи и за тях, ако не и повече. Малко неща могат да се сравнят с женския оргазъм по успешно изкарване от релси. Часове, след като земята се е разтресла, пипалата на отмалата все още се опитват да те повалят — свършването, имам предвид истинското свършване, събужда в теб желание да легнеш и да не станеш до Коледа. Предполагам, че това е начин природата да даде шанс на сперматозоидите да стигнат до яйцеклетката. (Като се замислите, почти всичко в женската биология е подчинено на природата, която или ни подканва да поискаме бебе, или когато вече имаме, да искаме да го защитим.) До миналата година страдах от средна форма на предменструален синдром. Не съвсем лек, но не и като ада, през който минават някои жени. После, скоро след като навърших трийсет и пет, заприлича на война. Сега всеки месец хормоните си показват рогата, подскачат нагоре-надолу, размахват плакати и крещят: „Спасете яйцата ни!“ Явно тялото ми знае, че не му остава много време, и умирането на всяко яйце е повод за скръб като от загубата на скъпоценен камък.

Но как да родя още едно бебе, когато не виждам и тези, които имам? През изминалите няколко дни почти не съм се прибирала. Когато погледна към стенния часовник в офиса и видя, че е минало осем, знам, че съм пропуснала слагането на децата да спят, решавам, че така или иначе мога да остана да поработя през нощта. Момо поръчва пица или ядем нещо здравословно в пластмасова кутия от закусвалнята, което никога не става за ядене, затова завършваме с обичайното среднощно угощение — пликче чипс или „Бейкролс“ от автомата, погълнати с диетична кола.

Миналата нощ, когато най-сетне се прибрах, вдигнах телефона в 23.55, като мислех, че е Момо с още цифри. И кой беше? Барбара, свекърва ми. Не можех да повярвам, че се обажда толкова късно.

— Кажи ми, ако си пъхам носа там, където не ми е работата, Катрин, но по-рано тази вечер говорих с Ричард и той ми се стори много изморен. Надявам се, че всичко е наред.

Тя си мисли, че той е изморен!

10.07:

Имаме събрание с Род, Момо и Гай. За трети път репетираме приключването, като Род и Гай играят ролята на клиентите, когато секретарката на Род, Лорейн, се втурва в залата.

— Извинете, че ви прекъсвам, Кейт, но един човек е на трета линия. Казва, че ти си казала, че е спешно.

— Но кой е той?

Лорейн сякаш не иска да каже. Стои неловко на вратата, докато накрая изрича с театрален шепот:

— Пърси Ананаса.

Гай завърта отегчено очи и започва да се взира навътре в собствената си глава. Момо оглежда обувките си.

— Кой, по дяволите, е Пърси Ананаса? — пита дружелюбно Род.

Решавам да излъжа безсрамно.

— О, да, това сигурно е Пърси Ананаса, акциите в развлекателната индустрия, част от онзи Интернет портал с плодовото име, който излиза на пазара. Председателят идва да се срещне с мен, за да обсъдим финансирането. Така се шегува.

Мили Боже! Още не съм намерила клоун за рождения ден на Емили. Обадих се на всички доказани любимци — Роджър Дъгата, клоуна Зи Зи и Кейти Тарталетата, която прави чудеса с карти и въздушна помпа. Всички вече имат ангажименти в Монако, Лае Вегас или танцови представления за една от супермайките, купила картонените чинии и салфетките за седмия рожден ден на своята Йокаста38 още преди да й изтекат водите.

Бързо се плъзгам към дъното на хранителната верига и навлизам в територията на малките обяви, обитавана от брадати типове, чиито полицейски снимки обезпокоително съвпадат с показваните по телевизията в кампанията за защита на децата от педофили. В понеделник имах кратък проблясък на надежда, когато Пърси Ананаса от Грейвсенд каза, че за сто и двайсет лири без пазарлъци, скъпа, ще може да дойде с буса си и да изнесе хубаво представление за момиченцето. Обаче тази сутрин намерих рекламната му брошура в пощата. На нея се вижда едно небръснато джудже, което извива розови скърцащи балони във формата на дакели, притеснително наподобяващи фалоси.

Разбира се, Емили най-много иска водно парти, но и дума не може да става да се съглася. Водата в басейна, който наемаш за случая, е хладка, пълна с бактерии и за разлика от обичайната вода — мътна. Освен това нямам време да си направя кола маска на бикини зоната — не мога да се съблека пред другите родители.

23.11:

Връщам се вкъщи и откривам свързващия комплект за органайзера на масата в коридора. Ричард лежи изтощен на дивана и гледа мач на „Арсенал“. Оставил ми е малко макарони във фурната с консистенцията и миризмата на печени мъжки крака.

— Само аз ли съм упълномощена да прибирам горе нещата, разхвърляни край стълбите?

Рич не вдига поглед от екрана.

— А, нейно величество се завърна. Да не би да е станало време този месец?

— Да не ме обвиняваш, че имам предменструален синдром?

Рич изскимтява и хвърля дистанционното.

— Добре, Кейт. Изпитвам носталгия по твоята предменструална напрегнатост. Напоследък имаме постменструално и интерменструално напрежение. Имаме двайсет и четири часово, седемдневно напрежение. Можеш ли да се изключиш, когато най-сетне дойдеш в леглото, или ще даваш инструкции и насън?

Отварям миялната и забелязвам, че предполагаемо чистите чинии имат сивкави ръбове. Проклетата машина вероятно не е в ред.

— Може да е убягнало от вниманието ти, Рич, но ми предстои важна презентация…

— За да ми убегне от вниманието, би трябвало да лежа балсамиран в Улан Батор.

— Знаеш, че го правя за нас.

— Кои нас, Кейт? Децата не са те виждали, откакто се върнахме от Уелс. Може би трябва да станеш телевизионна водеща — поне ще те гледат по телевизията денем.

Застанала на прага, отдалеч виждам страданието на съпруга си и си мисля колко до болка ми е познато това положение и как знам да изляза от него: или да потегля към летището на сутринта в ледено мълчание и да се надявам, че като се върна, ледът ще се е разтопил, или да сваля дрехите си още сега и да си припомним, че любовта е нещо, което може да се прави. Толкова съм изтощена, че чувствам тялото си като мърша; не, чувствам се, все едно че нося мъртвец на гърба си. Само че не мога да понеса да го оставя в това състояние, а някои видове секс отнемат по-малко време и енергия от други.

— Моля те, Рич, бъди на моя страна — казвам, когато няколко минути по-късно ставам от дивана. — В офиса съм сам-сама срещу тях. Не мога и вкъщи да съм сама.

1.01:

Почти съм прехвърлила цялата необходима ми информация в джобната памет, когато отгоре се чува вик.

4.17:

Емили се събужда за трети път. Мъча се да я завия, влажната й коса изсъхва на корави кичурчета около бледите й бузи. Не може да ми каже какво й има. Как може да ми го причинява точно тази нощ, когато след три часа трябва да тръгвам за летището. Веднага ме бодва вината, задето дори съм си го помислила. Когато решавам, че това е предварително наказание, че я оставям — също като котките, Емили надушва заминаването ми още преди да съм си свалила куфара долу — тя простенва накрая:

— Мамо, боли ме пилето.

Наливам й голяма чаша сок от боровинки и прекарвам следващите двайсет минути на телефона в опити да се свържа с дежурен лекар. Той предлага да й дам „Калпол“ и още сутринта да занеса проба от урината в хирургията. Долу се опитвам да намеря нещо, което да прилича на съд за проба — нещо, което се затваря плътно, но достатъчно голямо, за да може да се пишка в него. Намирам само шише на Барби. Трябва да свърши работа. Качвам се горе и клекнала до тоалетната, не постигам успех в придумването на Ем да се изпишка в шишето.

— Мамо?

— Да, мила.

— Мога ли да празнувам рождения си ден на басейн?

— Разбира се, захарче.

Шишето веднага е напълнено до ръба.

По обед, летище „Кенеди“, Ню Йорк

Един тромав митничар, който силно прилича на Сиповиц от „Нюйоркска полиция“, рови из багажа ми. Без притеснение наблюдавам как взема телефона ми, резервния чорапогащник и детската книжка „Миризливия Пърси“. Пъха месестата си ръка в страничния джоб и изважда шишето на Барби. Боже мой! Трябваше да го оставя на кухненската маса. Щом шишето е тук, къде е джобната памет?

Митничарят отвърта капачката и го помирисва.

— Мадам, какво съдържа шишето?

— Урината на дъщеря ми.

— Мадам, мисля, че трябва да дойдете с мен.

16 Финалът

Сряда, хотел „Феъруедър Ин“, Шанксвил, Ню Джърси

Будна от четири часа през нощта, съм хваната в капана на умората от разликата в часовите пояси. Няма румсървис преди шест сутринта, така че трябва да се задоволя с кафето от автомата във фоайето, което има метален вкус. Добавям му и капка от миниатюрните шишенца от минибара, след което вкусът на уискито започва да доминира в адската смес. В огледалото в банята улавям отражението на една стара жена и отмествам поглед.

Тази сутрин се обличам за битка в пълно бойно снаряжение от „Армани“. Чистата бяла блуза, светлокафявото сако и полата с шевове, толкова остри, че могат да извадят апендикс, ми действат невероятно успокояващо. Обувам шоколадовокафявите обувки с тънки токчета, бели шевове и остри върхове за сритване на чатали от „Ел Кей Бенет“. Видът, към който се стремя, е на войнствената Катрин Хепбърн.

Два часа преди финала Момо идва при мен в стаята. Носи син копринен костюм, а тъмната й коса е прибрана на тила в кок. Отвътре може би е притеснена, но излъчва такова непроницаемо спокойствие, заради което би трябвало да основат религия на нейно име.

Днес обаче трябва да съм уверена и за двете, от мен да струи вихреното благоразположение на телевизионна шоу водеща, чийто договор предстои да бъде подновен. Вече петдесет пъти сме репетирали презентацията, но няма да навреди, ако преговорим всички „не трябва“.

— Ако ти предложат нещо за пиене, не приемай, разбра ли? Не ги наричай на малки имена, каквото и да правиш. Това е етичен фонд. Тези хора смятат себе си за непринудени, но когато започнеш да се обръщаш към тях с Грег и Хана, изведнъж осъзнават, че предпочитат да им се говори на „вие“. Имат намерението да ни доверят ужасно много пари, така че няма място за друго, освен „господине“ и „госпожо“. И не забравяй, ние сме ухажорите.

— Това флирт ли е? — Момо изглежда учудена.

— Да, само че ние не флиртуваме. По-скоро е старинно рицарско ухажване — courtly love39.

— Онази, която беше женена за Кърт Кобейн ли?

— Courtly love, Момо. Ухажване. Чела ли си изобщо Чосър в училище? — Тя поклаща глава. Боже, на какво ги учат в днешно време?

— Виж, ние заявяваме нашата непресекваща вярност. В старанието си да угодим на възлюблените си, бихме извървели хиляди километри за листче от техните книжа, нещо от този сорт. Ключът е в това, да не им позволим да забравят, че независимо от стотиците бели мъже зад нас, които на практика са измислили банковото дело, в същото време проявяваме невиждано отношение към малцинствата. Етичните фондове искат прилична възвръщаемост — искат и етническо многообразие, но без Третия свят. Така че им даваме най-доброто от Великобритания с цветовете на дъгата и тук е нашата роля.

— Това не е ли неморално, Кейт?

След продължителното излагане на заразния ми цинизъм, тя все още задава подобни въпроси. Какво да правя с това дете?

— Ако им кажем истината, Момо, ще загубим, което ще е проява на крайна етичност. Но ако блъфираме и спечелим, тогава две жени — едната от тях азиатка — ще докарат тристамилионна сметка на „Едуин Морган Фостър“, което означава, че етническото многообразие наистина се отплаща и един ден, вместо да украсяваме витрините, можем да пробием и да управляваме магазина. Което ще бъде не само етично, но ще означава, че ще можем да си купим много чифтове превъзходни обувки. Следващият въпрос?

— Значи лъжата при финализация не е нередна?

— Само ако лъжеш нескопосано.

Момо се залива от смях, който е твърде силен за крехкото й телосложение. Той я поваля по гръб на леглото, една от обувките й се изхлузва и тупва на пода. (Да не забравя да направя нещо по въпроса с обувките й — тъмносини, с равна подметка, те загрозяват стъпалата й, които са малки и красиво оформени като на балерина.) Легнала на оранжевата покривка на леглото, Момо ме поглежда и въздъхва:

— Не те разбирам, Кейт. Понякога мисля, че едва понасяш всичко, а после сякаш наистина искаш да победиш.

— О, наистина много искам да победя. Само гледай. Когато бях малка, криех един хотел от „Монополи“ в чорапа си. Ако стигнех до „Парк Лейн“, го вадех скришом. Една Коледа баща ми ме хвана и ме удари с орехотрошачката, задето съм била малка лъжкиня.

Виждам как Момо се мъчи да вмести този дикенсов епизод във вежливото си, добре подредено детство, което се полага по рождение на всяко момиче от средната класа. Още не се е досетила, че пътувам с фалшив паспорт. И защо не? Напоследък дори аз не се разпознавам като самозванец сред обитателите на Ситито.

Когато проговаря, сякаш слънцето се е спряло в очите й.

— Това е ужасно — казва. — Баща ти. Наистина съжалявам.

— Недей. Съжалявай неудачниците. А сега нека да повторим онази част, където ми връчваш списъка с клиентите.

Телефонът звънва и за миг нито една от двете ни не разпознава жаловитото му чуждоземно писукане. Обажда се Род с последни указания. Затварям и се обръщам към Момо.

— Добре, познай какво каза.

Тя сбърчва вежди и се прави, че мисли, преди да отговори с аристократичния си английски акцент:

— Вървете и сритайте шибаните гуми?

Изведнъж вече не съм толкова притеснена за нея.

— Добре, схванала си. Разбираш ли, Род не е лош, стига да знаеш как да се справяш с него. Ако го убедиш, че всичко, което искаш да направиш, е било негова идея, той ще е щастлив като тиква.

Момо се намръщва.

— Когато говориш за мъжете колеги, Кейт, звучи така, все едно сме им майки.

— Ние сме техни майки. В офиса все някой ми виси на полата, вкъщи е същото. По-добре свиквай. Добре, хайде отново да повторим началото.

Телефонът пак звъни. Обажда се Пола да ми каже, че е намерила персоналния ми органайзер в чекмеджето със зеленчуци. Бен е започнал да крие разни неща в хладилника. Цялата информация, от която имах нужда през последните дванайсет часа, е била до целината. Емили е на антибиотик заради инфекция на пикочните пътища. Още има температура, но ако е удобно, би искала да говори с мен.

Емили взема слушалката — гласът й е писклив от нетърпение и в същото време звучи задъхано и срамежливо. Винаги, когато чуя гласа на дъщеря ми по телефона, сякаш го чувам за първи път. Изглежда ми невероятно, че нещо, което доскоро е расло в утробата ми, е в състояние да води разговор с мен, камо ли чрез сателитна връзка.

— Мамо, ти в Америка ли си?

— Да, Ем.

— Като Уди и Джеси от „Играта на играчките 2“?

— Да, точно така. Как се чувстваш, захарче?

— Добре. Бен се удари. Тече му много кръв.

При тези думи почувствах как собствената ми кръв се смрази. Сякаш направиха моментална снимка на целия ми живот.

— Ем, мога ли пак да говоря с Пола? Моля те, кажи на Пола да дойде на телефона, бъди добро момиче.

Опитвам се да овладея гласа си и да повдигна въпроса за инцидента с Бен спокойно, когато ми се иска да се появя в собствената си кухня сред огнено кълбо, с оголени майчински зъби и коса от извиващи се съскащи змии.

— О, това ли — казва пренебрежително Пола. — Преди малко си удари главата на масичката.

Металната масичка с остри, вадещи очите ъгли, за която изрично казах, че ще бъде прибрана в мазето, ако Бен се удари на нея? Точно тази. Е, случват се такива неща, казва ми Пола, а тонът й говори, че не съм била там, така че коя съм, че да критикувам. Освен това не смята, че се налага да го шият.

Шевове? Боже мой! Прочиствам си гърлото и се опитвам да намеря мил и непредубеден тон, при който заповедите звучат като предложения. Може би не е лошо да заведе Бен до спешното? За всеки случай. Дълбока въздишка, после изведнъж казва на Бен да остави нещо. От разстоянието, което ни дели, гледачката на децата ми звучи далечна и язвителна. Най-лошото от всичко е, че звучи като някой, който не съм аз. Чувам Бен — сигурно е до прозореца — да издава онова скимтене, което наподобява вик от болка, но всъщност е неговият начин да покаже силната си радост от някое откритие. Пола ми съобщава, че има и друго. Александра Лоу се обадила за родителска среща в училище. Ще ходя ли?

— Какво?

— Можеш ли да отидеш на родителската среща?

— Наистина в момента не мога да мисля за това.

— Значи да й кажа, че няма да отидеш?

— Не. Кажи й, че по-късно ще й се обадя.

14.57:

Офисът на бъдещите ни клиенти е украсен в стил, който веднага разпознавам като „корпоративен уют“. Карирани столове с високи облегалки, много произведения на народните занаяти и украшения от тиково дърво, купувани на килограм. Обстановката внушава деловитост, но в същото време, ако ви се прииска, можете да направите стойка на глава.

В заседателната зала ни въвежда най-едрата жена, която съм виждала през живота си. Каръл Дънстан несъмнено е най-голямата придобивка за многообразието на работното място, сектор „Тлъстини“. Разстоянието от фоайето я остави без дъх. Само като я гледам, се чудя какъв ли е този стрес, който изисква да го облекчиш с толкова много ядене. Тя ни запознава, представяйки ни осемнайсет лица около масата. Чувам как Момо отказва, когато й предлагат нещо за пиене. Ето това е моето момиче.

— И накрая, но не на последно място, нашият изтъкнат колега от фондация „Селинджър“, господин Абелхамър, който е член на борда, госпожо Реди.

Наистина, това е той. В най-далечния ъгъл, отличава се сред мъжете в костюми с почти арогантно спокойствие и широка усмивка. Последният човек, когото искам да видя, и в същото време единственият, който искам да е тук в този момент. Джак.

Презентацията върви добре. Може би прекалено добре. По средата съм и на практика усещам вкуса на джина с тоник в самолета за вкъщи. Опитвам се да не обръщам внимание, че виртуалният ми любовник се намира и телом в залата, въпреки че чувствам присъствието му така, както чувстваш слънцето върху кожата си.

Представям на бъдещите ни клиенти брошура със снимки като от полицейско досие на колегите, които управляват финансите в Лондон. Това е галерия от типажи, които почти не са се променили през последните триста години: охранени благородници, нахални изтърсаци. Мъже, чиито последни остатъци коса са били изсушени от фризьорите им във формата на паяжина върху плоските им розови скалпове. Кандидати за сърдечен удар, чиито ентусиазирани момчешки физиономии са били победени от средната възраст. Млади мъже с безизразни стреснати погледи, които се дължат на дългите безропотни часове, прекарани пред монитора. С особена гордост посочвам нашия най-добър играч от защитата, финансиста Крис Бънс, чиито очи са като на лабораторен плъх заради злоупотребата с кокаин, маниерите му също. Отпред е снимката на Робин Купър-Кларк, висок като топола, загадъчен, леко усмихнат. Изглежда така, както би изглеждал Бог, ако ризите му се шиеха в „Търнбъл и Асър“.

Каръл Дънстан прочиства гласа си.

— Госпожо Реди, Ню Джърси наскоро прие принципите на МакМахон. Това ще представлява ли проблем за разпределянето на активите?

Добре, Кейт, да не се паникьосваме. Да помислим. Мисли!

— Не. Убедена съм, че ако ни се даде списък с акциите, управлявани съобразно принципите на Мак — хмм — Махон…

— Нямаме такъв списък, госпожо Реди — казва лаконично едрата жена. — Естествено ще очакваме „Едуин Морган Фостър“ да ни представи списък, който се подчинява на принципите МакМахон. Принципи, с които вие, разбира се, сте запознати.

Осемнайсет чифта очи в стаята се приковаха в мен. Деветнайсет, като включим Момо, която ме гледа с доверчив кучешки поглед. Никога не съм чувала за МакМахон и дяволските му принципи. Секундите, които иначе отлитат безшумно, скромно, доволни да изтекат неусетно, изведнъж стават дълги, шумни и безмилостни. Чувствам как кръвта ми се качва в гърлото и гърдите — руменина, която може да бъде предизвикана от секс или срам. Издишането на климатика звучи като жена, разделена от любовника й. Не. Не мисли сега за любовници. Мисли за МакМахон. Който и да е той. Вероятно някой дребен самодоволен келт, който иска да си отмъсти на англосаксонските потисници капиталисти. Избягвам да гледам към дъното на масата, където седи Джак.

Предвзетите тънки устни на Каръл Дънстан тъкмо понечват да се отворят отново, когато се обажда мъжки глас:

— Мисля, че можем да бъдем спокойни, Каръл, защото с големия си опит в областта на етичните фондове, госпожа Реди е в течение с политиката по наемане на работна ръка в ирландските компании.

Внезапният прилив на благодарност е опияняващ като кислорода. Джак отвори аварийния изход и ме пусна навън. Кимам в съгласие.

— Както господин Абелхамър спомена, ние имаме екип, който следи за политиката по заетостта. В лично отношение искам да добавя, че като ирландка изцяло заставам зад принципите на МакМахон.

Зад мен се чува трясък. Момо е изпуснала папка, но това бедствие остава незабелязано сред одобрителния шепот за моите етнически заслуги. Използвайки момента на благоразположение, преминавам към заключителната част. Това е моментът, в който казваш: „Дайте ни парите.“ Но вежливо и без да споменаваш думата пари.

17.11:

С Момо тъкмо се качваме на таксито, когато зад нас се чува скърцане на кожа.

— Искам да изразя удоволствието си от презентацията, на която имах щастието да присъствам, госпожо Реди.

— Благодаря ви, господин Абелхамър. Безкрайно съм ви признателна за намесата.

Доловила електрическите искри, които прехвърчат между мен и Джак, Момо изглежда объркана.

Той слага небрежно ръката си върху ръба на вратата.

— Чудех се дали не бихте искали да изпием по едно питие. Може да отидем до Шанксвил. Знам, че в „Синатра Ин“ правят коктейл, наречен „Полети с мен“.

— Всъщност с госпожица Гумератне сме много изморени.

Той кима разбиращо.

— Някой друг път. Починете си.

На връщане към хотела Момо казва:

— Извинявай, Кейт, но познаваш ли този мъж?

— Не — искрен отговор. Не познавам Джак Абелхамър, но може би съм влюбена в него. Как мога да съм влюбена в някого, когото не познавам? Вероятно е по-лесно, като си помислиш. Чист екран, на който можеш да изпишеш всичките си копнежи.

— Прилича на Джордж Клуни — въздиша Момо. — Мисля, че трябваше да приемем поканата му.

— Не. Щеше да е непрофесионално, преди да са взели окончателно решение. Независимо от това, двете с теб трябва да го отпразнуваме. Ти беше звездата на вечерта.

— Извинявай, Кейт, но ти се представи блестящо. Не бих могла да се справя като теб. — Момо си позволява да се усмихне и изведнъж виждам колко напрегната е била. — Не знаех, че си ирландка.

— Малко. От бащина страна.

— Като МакМахон?

— Да, само че без принципите.

Тя се изкикотва:

— С какво се занимава баща ти?

— В същата област като мен.

— Финансист?

— Не, но също като нас залага големи суми на обещаващи коне, прави се, че следва научни принципи и се моли на Господ да е познал, а когато загуби, напуска града.

— Боже мили! — възкликва Момо, толкова шокирана, че пропуска да се извини за първи път, откакто я познавам. — Май е голям образ.

Винаги, когато говоря за баща си пред други хора, усещам, че възприемам по-различен тон: безпристрастен, игрив, ироничен. Тон, с който се разказват забавни истории. Ярките персонажи чудесно подхождат на Дикенс или във филмите, когато се изпълняват от подпухнали бивши идоли, които получават наградите за най-добра поддържаща мъжка роля заради съчувствието на хората. Просто не бихте искали един от тях в живота си, ако може да го избегнете.

— Да се правим, че имаме много пари, Кати — инструктира ме веднъж татко. Бяхме в градината на ресторанта в един от най-затънтените от дълга сива поредица северни градове. С Джули седяхме на пейката с чаши от триста грама, пълни с безалкохолно „Глухарче и репей“ — питие, което имаше вкус на пепси, смесена с креозот, но ние го смятахме за богоизбрания нектар на изтънчените дами. Бях на дванайсет години, прекалено замаяна от смяната на градовете на всеки шест месеца, за да знам какво значи почтено поведение, и твърде запленена по баща си, за да протестирам. Разбира се, нямахме никакви пари, а когато имахме, те се изпаряваха от портмонето на мама за някоя от машинациите на Джо.

Но аз се преструвах, че имаме пари. Дори тогава си мислех, че мога да подуша разочарованието, което се спускаше като мъгла върху баща ми, и исках да го предпазя от него. Разочарованието лишава мъжете от мъжественост. Жените около него трябваше да се преструват, че не го усещат, а той седеше там, ръката му трепереше и трябваше да си помага с другата, когато отпиваше от чашата, твърдейки, че всичко е наред.

Ето кое е най-абсурдното. Всички жени, които познавам в Ситито, са момиченцата на татко в едно или друго отношение. (Бащата на Канди ги напуснал, когато била на пет, и мисля, че оттогава тя все се опитва да го намери; бащата на Дебра ръководи автомобилна компания в Уест Мидланд, а Деб и сестрите й го виждат от време на време между игрите голф през почивните дни.) Дъщерите се мъчат да бъдат синът, който баща им никога не е имал. Дъщерите се представят блестящо в училище, за да привлекат вниманието на мъжа, който винаги гледа в другата посока. Дъщерите като бедната Антигона, която преследва неуловимия дух на бащината любов. Тогава защо ние, момичетата на татко, отиваме и работим в такова враждебно към жените място? Защото единственото истинско удовлетворение, което получаваме, идва от мъжкото одобрение. Колко тъжно! Колко шибано тъжно е това!

Затварям очи и се опитвам да прогоня от мислите си моя непостоянен баща. Откакто се появи в офиса с идеята си за революционно новите памперси, ми се обажда почти всеки ден. Онзи ден вечерта е оставил съобщение на секретаря, че парите не стигат.

— Колко му даде? — ме попита пребледнелият Ричард.

Споменах една трета от сумата, която му дадох онзи ден в кръчмата, и Рич побесня.

— Исусе, кога ще ти дойде акъла, жено?

Добър въпрос. Съжалението не познава граници, не е ли така?

21.18:

Сигурно съм легнала и заспала. Събуди ме телефонът. Обажда се Ричард. Звучи ужасно ядосан. Казва, че не може да намери топката, в която слага праха за пералнята. Пола си е взела болнични и Бен тича с голо дупе и си е свършил работата върху завивката, затова трябва да я изпере, а не може да намери топката.

Обяснявам му, че вероятно топката се е замотала в чаршафите — да я потърси в коша с прането за гладене.

— Къде е кошът с прането за гладене?

— До дъската за гладене. Рич, няма ли да ме попиташ как мина?

— Кое?

— Финалът.

— Имам нужда от теб.

— О, моля те, Рич, не може ли да се справиш с прането само този път?

— Кейт, не става въпрос за прането. Просто имам нужда от теб. Не може ли да се върнеш вкъщи още тази вечер?

— Просто не мога. Виж, утре се качвам на първия самолет.

Отново телефонът. Оставям го да си звъни. Вероятно Ричард иска да пита за храната на хамстера или къде е микровълновата, или къде са ушите на децата му. Накрая решавам, че може да има сериозен проблем с децата и вдигам.

— Радвам се да науча, че си ирландка. За момент бях на път да те объркам с Катрин Реди, която управлява моя фонд и ми каза, че е французойка.

— Не съм казвала, че съм французойка, Джак. Казах, че имам френска кръв в жилите си.

Той се засмива:

— Какво следва? Чероки? Голям образ си, Кейт!

Чувам един глас, отговорен, трезв глас на жена, която казва на клиента си доста твърдо, че при никакви обстоятелства не иска да опита коктейла „Полети с мен“ в някакъв долнопробен крайпътен ресторант.

Отговорът му идва веднага:

— Няма проблем. Приготвят страхотни „Омагьосани, объркани и озадачени“.

Стихчето от песента изниква в главата ми и аз запявам:

— От хоризонтална гледна точка, той е на върха си.

Абелхамър подсвирва тихо:

— Значи било истина, наистина знаеш всичко.

— Не знам пътя до „Синатра Ин“.

17 Нощ и ден

„Синатра Ин“ притежава упоритата веселост на повехнала танцьорка. Червени кадифени сепарета покрай стените; петдесет години елегантни вечеринки са изтрили аленочервения плюш по седалките. На стената в дъното са окачени снимки на местното преуспяло момче (Франк е от Хобокън, малко по-надолу по пътя). Има снимка на Синатра с Лорън Бакол, Синатра в разпусната поза с Рат Пак, Синатра на пианото, хванат в светлината на прожектор с разхлабена наполовина вратовръзка и изпъната шия, докато взема някоя отдавна изпята нота. Синатра с Ава Гарднър през петдесетте, той изглежда изгладнял, тя — ненаситна. Винаги, когато ги видя заедно, не мога да не си ги представя в леглото.

Всяко сепаре има свой мини джубокс, в който можеш да пъхнеш монета и да си избереш от най-големите хитове на Синатра. С Джак Абелхамър заемаме ъгловите места под плаката на Франк като Маджио в „Оттук до вечността“. Сервитьорът, нетърпелив изтормозен мъж с много телешко, от което да се избави, сигурно ни възприема като обикновена двойка, която се забавлява над листа с коктейли. („Вещерско майсторство“ изглежда отровно, затова избирам „Нощ и ден“.) В действителност двамата с Джак сме в беда. Като завърнали се на Земята астронавти, ние се мъчим да превключим от безтегловния свят на имейлите, където можеш да кажеш каквото мислиш или не мислиш, към реалния свят, където думите, съпроводени с жестове, ръце, лица и очи, имат свое специфично земно притегляне.

Досега не бях виждала Джак без костюм. Въздействието е една степен по-малко обезпокоително от това, ако беше съвсем гол. Смея се и пия, и се смея, и чувствам иглата на съмнението да прави своите шевове в мен. Познавам Джак Абелхамър по начина, по който познавам даден литературен герой. Нужен ми е, за да направи действителността по-поносима, а не да я усложнява.

— И така, какво да бъде, синьора? — Джак проучва менюто. — Телешко с марсала, телешко с маскарпоне или телешко с нашето вкусно накълцано телешко? Не обичаш ли телешко? Добре, тогава имаме много хубава scaloppina a la limone40.

Той пъха монета в джубокса и понечва да натисне „Къде или кога“.

— Не, не тази.

— Но песента е хубава.

— Ще се разплача. Плаках, когато чух, че Синатра е умрял.

— Ей, аз също обичах Франк, но когато почина, беше наистина много стар. Защо си плакала?

Не съм сигурна дали искам да говоря за това с този тъй добре познат непознат. Версията с колоритния герой или истинската история? През 78-а баща ми имаше колекция от плочите на Синатра в кафяви хартиени обложки, които държеше в бюфета. С Джули бяхме запленени от тях като деца. Кафявата хартия миришеше на старо, но самите плочи правеха всички хора да изглеждат така млади. Имаха онзи абаносов блясък като на хлебарките и изящни етикети в бледомораво и сребристо като на поканите за бал. Баща ми не пропускаше да впечатли гостите на семейните събирания с изпълненията на Синатра — качваше се на масата и запяваше: „Шик карго, Шик карго, този млад град!“ Най-много обаче харесваше тъжните. „През целия път“ и „Къде и кога“. „Франк е светецът покровител на несподелената любов — казваше татко. — Чуй този глас, Кейт.“

— Кейт?

— Франк можеше да направи родителите ми щастливи — обясних, докато разглеждах менюто. — Песните на Синатра винаги са били помирителната музика в нашата къща. Можехме да се покажем, без да се страхуваме, ако татко пуснеше „Полети с мен“. Мисля, че ще опитам още един коктейл вместо телешкото. Какво мислиш ще стане, ако смесиш „Любов и брак“ със „Странници в нощта“?

Джак хваща върха на ножа, с който си играя, и двамата имаме по един край от него.

— Нищо непоправимо. Вероятно странен вкус в устата. Бих казал, че най-лошото е силно угризение на сутринта. Какво е надуваем замък?

— Какъв надуваем замък?

— Надуваем замък. Написала си го върху ръката си. Не съм виждал момиче да пише на ръката си от осми клас. Кейт, наистина трябва да проучиш едни много хубави нови неща, наречени бележници.

Поглеждам към мастилената плетеница на дланта си, която трябваше да ме подсети за рождения ден на Емили. Ето каква е дилемата: да му кажа ли, или да не му казвам, че съм майка (несъмнено това е единственият контекст, в който фактът, че съм майка, би бил срамно разкритие).

— Надуваем замък е… Това е замък, който се надува и децата скачат вътре. За рождения ден на дъщеря ми, да не забравя да наема един. Имам предвид, че когато се сетя, обикновено вече е твърде късно.

— Имаш дете? — Изглежда заинтригуван, не ужасен.

— Две. Или поне така ми казват. Не прекарвам с тях толкова време, колкото бих искала. Емили ще навърши шест през юни и се мисли за Спящата красавица. Бен скоро навърши годинка и не може да застане мирен и за секунда. Той е… е, той е момче.

Джак кима сериозно.

— Чудно как още ни правят. Строго погледнато, ние, мъжете, би трябвало да сме изчезнали заедно със стегозаврите. Само че неколцина от нас са искали да поостанат и да видят как ще изглежда светът под ваше владичество.

— Не понасям добре подигравките с мен, господин Абелхамър.

— Сигурно заради германската ви кръв, госпожо Реди.

По-късно, след телешкото — жилава подметка, увита в гъбесто сирене — сервираха тирамису, което приличаше на пяна за бръснене, поръсена с бадеми. Храната не би могла да е по-ужасна и двамата вече се наслаждаваме на шеговития спомен, в който ще се превърне този буламач. После започнаха танците. Много танци. Като че ли помня, че пях, но не може да бъде вярно. В какво състояние трябва да съм била, че да запея пред хора?

2.34:

— Събуди се, мамо, събуди се, поспалано!

Сядам като пружина в леглото. Закривам гърдите си с ръце, после осъзнавам, че е тъмно. Емили? Тук в Ню Джърси? Минават няколко секунди, преди да открия ключа за лампата, и още няколко, преди да разбера, че гласът идва от будилника, пътническия будилник със записа, който Емили ми подари за Коледа. Сигурно в Лондон е време за ставане. „Хайде, мамо, хайде, мързеливке, ще закъснееш!“ Гласът на Емили е обагрен с гордостта от задачата й. Когато е в позицията да заповядва, звучи точно като майка си.

Оглеждам стаята за издайнически белези на изневяра. Роклята ми е на закачалката, обувките под стола, бельото — прилежно сгънато отгоре. Джак ме е занесъл до стаята и ме е сложил да си легна. Като дете. Изведнъж си помислих колко непоносимо щеше да бъде, ако той беше тук, когато в тъмнината зазвъня гласът на Емили и ако ни беше прекъснал…

О, Боже, главата ми. Имам нужда от вода. Светвам лампата в банята. Светлината ме прорязва. Загасвам я. Изпивам една чаша вода, после още една. Не ми стига. Влизам във ваната, пускам душа и заставам отдолу с отворена уста. Когато отивам към леглото, виждам, че върху хотелската хартия за писма е написано нещо. Запалвам нощната лампа.

10.09: Летище „Нюарк“

Самолетът закъснява с цяла вечност. Проснала съм се напряко върху редицата от кресла в първокласния салон. Мъглата отвън си подхожда с непроницаемата мътилка в главата ми. Мисля си за снощи, докато се опитвам да не мисля за снощи. Изневяра в стил Реди — цялата вина и никакъв секс. Чудесно, Кейт, просто чудесно.

Напиваш се с клиент, който те занася в хотелската ти стая, сваля всичките ти дрехи и после любезно си тръгва. Трудно ми е да реша как се чувствам — обидена от сексуалното посегателство или унижена от липсата му? Може би Абелхамър е бил отблъснат от неподхождащите си сутиен и боксерки или е побягнал при вида на корема Реди, който след две бременности и спешно цезарово сечение прилича на сутляша на баба ми — горната кожа е набърчена върху зърнестата каша отдолу. Един от проблемите да не си в съзнание в присъствието на евентуален любовник е невъзможността да си глътнеш корема, както те посъветва личната ти треньорка.

При мисълта как Джак ме разсъблича, цялото ми същество се чувства като копринен чорап, който гальовно се смъква по крака.

— Кейт, добре ли си? — Момо се завръща с горчиво кафе и британски вестници.

— Не. Ужасно. Нещо интересно от новините?

— Торите ще се избият едни други, а работещите майки се пречупват. Пише, че седемдесет и осем процента биха напуснали работа, ако можеха.

— Ха! Не може да бъде вярно. Онези от нас, които са наистина претоварени, нямат време да попълват глупави анкети. Ти какво мислиш, Момо?

Тя бърчи сладко нослето си.

— Съжалявам, но нямам намерение да раждам деца. Наистина не знам как се справяш, Кейт.

— Отделения, ето как. Децата отиват в едното отделение, работата в друго. Трябва само да не им позволяваш да се преливат едно в друго. Трудно е, но не е невъзможно. Във всеки случай, ти трябва да имаш деца. Красива си и интелигентна, а навън има достатъчно отвратителни глупаци, които се възпроизвеждат.

Момо поклаща глава.

— Харесвам децата, наистина, но искам да напредна в кариерата, а ти сама каза как се приемат майките във висшите финансови среди. Във всеки случай — заключава хладно тя, — твърде съм образована, за да гледам малки деца.

Как да й го обясня? Толкова много жени на възрастта на Момо гледат такива като мен, докарани до лудост от двойствения си живот, и решават да отложат раждането на децата колкото се може повече. Наблюдавала съм го при приятелките си. Навършват трийсет и пет, паникьосват се, избират неподходящия мъж — в този момент всеки донор на сперма би свършил работа — откриват, че не могат да забременеят, предприемат ин витро, болезнено и разорително. Понякога дава резултат, в повечето случаи не. Мислим си, че сме надхитрили майката природа, но природата неслучайно е наречена майка. Тя си има своите начини да ни зашлеви, да ни накара да се чувстваме незначителни. Краят на света ще дойде не от ядрен взрив, а от жена, която гледа замразените си яйцеклетки през стъклото и се пита кога ли ще има време да ги размрази. Опитвам се да се изолирам от шума на летището и да помисля какво означават за мен Емили и Бен, после събирам каквото е останало от силите си и ги давам на Момо.

— Децата са доказателство, че сме били на този свят, Момо. Чрез тях продължаваме да съществуваме и след като умрем. Те са най-хубавото нещо и най-невъзможното нещо, но не съществува нищо друго, освен тях. Трябва да ми повярваш. Животът е загадка, а те са отговорът. Ако има изобщо някакъв отговор, той е в тях.

Момо бърка в чантата си и ми подава кърпичка. Дали се разплаках от мисълта за децата, или от мисълта, че снощи изобщо не се сетих за тях?

Полетът от „Нюарк“ до „Хийтроу“, 20.53

Адреналинът винаги ти помага да си свършиш работата, но по пътя за вкъщи фактът, че ме е нямало, ме връхлита като махмурлук. Домът. Чувствам се жизнено необходима (как ще се справят без мен) и в същото време болезнено периферна — те се справят без мен.

Когато съм в чужбина, сядам в хотелската си стая пред лаптопа и проверявам имейлите си чрез дистанционния достъп. Чуваш продължителното набиране някъде в най-отдалечения край на вселената. Трябва да минат няколко секунди на бронхиално пукане, когато сигналът изпълнява степ върху сателита, после отскача обратно. Дистанционен достъп. Не общувам ли по този начин с децата си? Набирам ги, когато са ми нужни, но иначе ги държа на разстояние. Ако изобщо прекарвам някакво време с Емили и Бен както трябва, за няколко дни и нощи, винаги се удивлявам колко живи са те. Не са срамежливо усмихнатите момиченце и момченце от снимката, която показах преди малко на Момо, онази в портфейла ми. Нуждата им от мен е като нуждата от вода или светлина — унищожително проста. Не отговаря на нито една от теориите какво трябва да правят жените с живота си. Теории, написани в книгите от жени, които никога не са имали деца или са имали, но са ги отгледали, както аз отглеждам през повечето време моите — с дистанционен достъп. Никъде в книгите не пише, че децата променят сърцето ти. Седнала на първия ред в салона за пътници бизнес класа, отпивам полека от чашата с джин и чувствам този абсурден орган в гърдите си, издут и тежък като кратуна.

Момо седи до мен. Откакто се разплаках на летището, помощничката ми проявява голяма загриженост. Притеснена от тази непозната, която говори за смисъла на живота, Момо иска нормалната Кейт колкото е възможно по-бързо, а аз самата също нямам търпение да стана такава, каквато съм си.

— Кейт, разменям моето „Харвард Бизнес Ривю“ за твоето „Венити Феър“ — предлага ми тя списанието със сериозно изражение.

— Има ли снимки на Джони Деп?

— Не, но има една ужасно интересна статия за кинестетичната презентация. Сети се каква е точка първа?

— Разкопчай още две копчета на блузата си, повече, отколкото е прието.

— Не, Кейт, сериозно. „Погрижете се езикът на тялото ви да показва на клиента намеренията ви.“

— Нали ти казах. Две копчета. — Защо се чувствам задължена да освободя това красиво сериозно момиче от илюзиите му? Може би защото смятам, че е по-добре да го направя аз, преди мъжете да са успели.

От другата страна на редицата срещу нас една изтормозена брюнетка в торбест розов пуловер се опитва да умири плачещо бебе. Тя се изправя и започва да го люлее. Сяда отново и се опитва да придърпа въртящата се главичка на бебето в извивката на лакътя си. Накрая си повдига пуловера и му предлага гърдата си. Мъжът в костюм на съседното място само поглежда млечната жлеза и се втурва към тоалетната.

Съществува малко познат универсален закон за бебешкия плач — колкото е по-голямо притеснението и неудобството на майката, толкова по-силен е той. Дори без да се оглеждам, мога да кажа какъв е ефектът от механичния вой върху спътниците ми. Из салона прехвърчат искри на негодувание. Мъже, които се опитват да работят; мъже, които се опитват да си починат; жени, които навярно се наслаждават на последните си часове свобода и не искат да им се напомня какво ги чака вкъщи; жени, далеч от децата си, които усещат бодването на вината.

Лицето на майката има онова изражение, което познавам твърде добре. Две части трескаво извинение („Съжалявам, много моля за извинение!“) и три части бунтарство („Платила съм си за мястото, както всички останали, а тя е едва на няколко месеца, какво очаквате?“). Бебето надали е на повече от два-три месеца — бебешки мъх, подобен на глухарче във формата на корона около черепа, който има здравината и красотата на яйце. Когато пищи, се виждат сини пулсиращи вени във вдлъбнатините на слепоочията му.

— Не, Лора, не миличка, така боли — сгълчава я майката, когато бебето започва да дърпа силно дългата й тъмна коса. Изведнъж ми домъчнява силно за Бен. И той прави така, когато е преуморен — недоволството, че не може да заспи, е като това на алкохолика, изхвърлен от бара.

Момо поглежда с ужасеното неразбиране на двайсет и няколко годишен човек. Пита ме шепнешком защо жената не може да усмири бебето.

— Защото на бебето му се спи, но налягането в ушите сигурно му причинява силна болка. Единственият начин да се изравни налягането, е да го накара да пийне нещо, но то не иска да захапе зърното, защото е твърде изтощено, за да суче.

При думата суче Момо потръпва гнусливо в сивия си кашмир от „Дона Каран“. Казва, че цялата идея за кърменето й се струва повече от неестествена.

Отговарям й, че е точно обратното.

— Всъщност това може би е единственият период в живота ти, когато тялото ти изпълнява най-смислената си служба. Бях в родилната зала, Емили заплака и кърмата ми потече. Тогава си помислих: „Аз съм млекопитаещо!“

— Звучи отвратително — казва Момо.

— Не е отвратително, а успокояващо. Прекарваме живота си в опити да заглушим онова, което е останало от инстинктите ни, а този — какво се пееше в онази песен на Каръл Кинг — „О, караш ме да се чувствам като истинска жена.“

Не трябваше да запявам. Розовият пуловер ме чу и сега несъмнено си мисли, че се подигравам, задето кърми детето си пред всички. Опитвам се да поправя лошото впечатление, като се усмихвам заговорнически: „Не се притеснявайте, и аз съм минала по този път!“, но съм забравила, че съм в униформа. При вида на костюма и лаптопа тя несъмнено ме взема за бездетен враг и ме поглежда кръвнишки.

Трябва да се опитам да поспя, но мислите ми хвърлят искри като електрическа буря. Когато си мисля за Джак, чувствам… какво чувствам? Чувствам се идиотски — кой е той и какво иска от мен или аз от него? Предимно обаче се чувствам развълнувана, чувствам се обсадена. Около сърцето ми се събират сили и ми викат да изляза с вдигнати ръце. Понякога искам да се предам, после се сещам за децата си, които чакат като онези бухалчета от книжката на Бен майка им да се върне от лов. Знам проклетата приказка наизуст.

— Момо, мислиш ли, че ще можем да получим още джин? — Явно още съм в радиовръзка със съзнанието си.

Атлантическият океан е под мен, когато се опитвам да съчиня писмо до Джак, което ще оправи нещата между нас.

13.05:

Не. Твърде несериозно. Да опитам делови подход.

13.11:

О, по дяволите!

13.22:

Точно това съобщение изпратих веднага щом се прибрах у дома.

18 Съдът за майки

Винаги, когато се явява пред съда за майки, жената като че ли все не може да се оправдае. Трудно е да проумее какво се обърква. Ето я, всички доводи са на върха на езика й, напълно основателни причини защо ходи на работа, как от това имат полза семейството и децата й, онзи убийствен цитат от Глория Стайнам, че досега никой мъж не е потърсил съвет как да съчетае бащинството с кариерата. И тогава, в мига, в който застава на подсъдимата скамейка, оправданията се превръщат на прах в устата й.

Предполага, че сигурно се дължи на начина, по който винаги я призовават през нощта, когато е заспала и очевидно не е в най-добрата си форма. Съдебната зала също не й помага. Задушна, облицована с дъбово дърво, пълна с печални фигури с перуки, все едно даваш показания в огромен ковчег, докато гробокопачите те гледат в очакване сам да си изкопаеш гроба.

— Катрин Реди — избумтява съдията, — призована сте в съда за майки по обвинение, че сте оставили болното си дете в Лондон и сте заминали в Съединените американски щати. Как ще пледирате?

О, Боже, само не това!

— Вярно е, че оставих Емили в Лондон с температура, ваша чест. Но ако се бях отказала от финала в последния момент, в „Едуин Морган Фостър“ никога не биха ми възложили отново такава голяма сделка.

— Коя майка оставя болната си дъщеря? — настоява съдията, втренчен настоятелно в нея.

— Аз, но…

— Говорете!

— Аз, ваша чест. Наистина оставих Емили, но знаех, че я лекуват както трябва; тя вземаше антибиотици, обаждах й се всеки ден, планирам празненство край басейна за рождения й ден и наистина искрено вярвам, че жените трябва да са модели за подражание за дъщерите си, и… аз наистина много я обичам.

— Госпожо Шаток — прокурорът е скочил на крака и я сочи, — този съд чу как признахте на колежката си, госпожица Кандис Стратън, че сте усетили прилив на нещо, което определихте като „оргазмено облекчение“, когато напуснахте семейството си след междусрочната ваканция и се върнахте на работа. Какво ще кажете за това?

Жената се засмива. Мрачен горчив смях.

— Това е невероятно нечестно. Разбира се, че е приятно да си на място, където никой не те следва непрекъснато с викове: „Мамо, пиш!“ Не го отричам. Поне хората в офиса виждат, че съм заета и не искат препечени филийки, близалки и да им вдигам гащите. Ако е грешно да го намирам за облекчение, тогава съжалявам, виновна съм.

— Виновна ли казахте? — оживява се съдията.

— В моя защита — продължава тя — бих искала да се вземе предвид, че построих три пясъчни замъка в Сейнт Дейвид и оставих Емили да ми сплете косата на плитки с парчета от рак, които според нея били скъпоценните камъни на русалките. Освен това изпях всички песни и направих всички сандвичи. Правех по два вида всеки ден, въпреки че те изяждат само препеченото…

— Госпожо Шаток, ако обичате, бихте ли се ограничили само с обвиненията — гръмогласно се провиква съдията. — Виновна или невинна? Морските забавления не засягат съда за майки.

Жената вирва глава на една страна и в очите й се чете нещо палаво, почти бунтовническо.

— Има ли съд за бащи, ваша чест? Глупав въпрос наистина. Помислете си колко време ще отнеме, докато се обработят купищата дела. Всички онези мъже, които отскачат до кръчмата след работа и пропускат приказката за лека нощ, каква ще е тяхната присъда, две хиляди години?

— Тишина! Тишина, казах! Ако продължавате в този дух, госпожо Шаток, ще ви върна в ареста.

— Звучи чудесно. Ще мога да поспя.

Съдията удря с чукчето си по масата. С всяка изминала минута става все по-голям и по сбръчканото му тебеширено лице плъзва червенина като венозна кръв в спринцовка. Обвиняемата през това време се смалява все повече и повече. Не по-голяма от кукла Барби, тя се покатерва по ръба на скамейката и внимателно пази равновесие на високите си токчета. Когато започва да крещи на съдията, гласът й става писклив като на мишка:

— Добре, искате ли да знаете истината? Виновна. Невероятно, невротично, патологично виновна. Вижте, съжалявам, но наистина трябва да вървя. За Бога, вижте кое време е.

19 Любов, лъжи, кървене

Можеш ли да подушиш измяната на любимия си? Убедена съм, че Ричард може. Откакто се върнах от Ню Джърси, се е залепил за мен — седи на ръба на ваната, докато се опитвам да измия мръсотията от пътуването, настоява да ми изтрие гърба, прави ми комплименти за прическата, която не съм променяла от три години. И ме гледа и гледа втренчено, като че ли се опитва да разгадае нещо, което не може съвсем да определи, после бързо извръща очи встрани, когато погледите ни се кръстосат. За първи път се стесняваме един от друг. Държим се любезно като непознати на официална вечеря, макар че в края на юли ще станат седем години, откакто сме женени.

Докато Рич заключва долу, аз скачам в леглото и се правя на дълбоко заспала, за да избегна секса след раздялата. Легнала до него със стиснати клепачи, пред очите ми се изнизват вина, работа, желание и списък с покупки: хляб, оризови кексчета, усмивката на Джак, консервирана риба тон, да проверя нивата на фондовете, ябълков сок, картофени букви (да питам Пола), чаршафи, думата „целувка“, изречена с американски акцент, краставици, желе във формата на заек, зелено желе за трева.

Призори с Рич най-после се любим, когато децата на горния етаж започват да се размърдват в леглата си и в това има нещо принудително и собственическо, сякаш съпругът ми се подчинява на някакъв дълбок ирационален импулс да забие флага си и да си ме върне. По някакъв начин аз също искам да си ме върне. Не е толкова плашещо, колкото да се отправиш към чужди земи със странните им навици и непознати символи.

Ричард все още лежи отпуснат върху мен, когато децата нахлуват с писъци в стаята. Първата реакция на Емили, когато вижда, че съм се върнала, е на проста радост, усложнена секунди по-късно от цупене и отеловски отровен поглед. Бен избухва в радостни сълзи и тупва на подплатеното си с памперс дупе — това малко тяло едва устоява напора на чувствата му. Когато двамата се покатерват на леглото, Емили възсяда гърдите на Рич, а Бен ляга на влажното кръстовидно петно, оставено от баща му върху голото ми тяло. С надвесено над мен лице, той започва да сочи чертите ми една по една.

— Оци.

— Очи, браво на момчето.

— Нош.

— Нос, точно така, Бен, умно момче. Думички ли си учил, докато мама я нямаше?

Показалецът му, тънък като молив, се спира между гърдите ми.

— А това, млади момко — казва Ричард, като се навежда и нежно дръпва настрана пръста на сина си, — са женски гърди, от които майка ти притежава особено хубав образец.

— Мама прилича на мен, нали? — настоява Емили, качвайки се на борда и измествайки Бен надолу върху корема ми, чийто мек купол все още носи спомените от тях двамата.

— Мен, мен, мен — викат децата, докато майката изчезва под собствената си плът и кръв.

Според мен всяка жена с бебе вече е извършила нещо като прелюбодеяние. Новата любов в гнездото е страшно ненаситна и всички стари трябва да чакат търпеливо с надеждата да получат трохите, които натрапникът не е погълнал с куковичата си алчност. Второто дете стеснява пространството на любовта на възрастните още повече. Цяло чудо е, че страстта въобще оцелява, защото тя твърде често умира в онези ранни години на ставане призори.

През часовете и дните след завръщане от командировка винаги си обещавам, че тази ще е последната. Приказката, на която си вярвам — че работата е само един от изборите, които правя и които не засягат децата — лъсва такава, каквато е: красива измислица. Емили и Бен имат нужда от мен и искат точно мен. О, обожават Ричард, разбира се, че го обожават, но той е техен другар в игрите, спътник в приключенията, а аз съм точно обратното. Татко е океан, мама е сигурното пристанище, в което се отпускат, за да съберат смелост да изследват все по-непознати територии всеки следващ път. Само че аз знам, че не съм пристанище. Понякога, когато нещата са наистина зле, лежа и си мисля, че съм кораб в нощта и децата ми крещят като чайки, докато преминавам.

И така, вадя калкулатора и отново пресмятам. Ако напусна работа, можем да продадем къщата, да погасим ипотеката и заема за ремонта, който излезе извън контрол, когато изби влага и къщата взе да пропада. („Имате нужда от подпори, драга“ — каза строителят. Точно така, как позна?) Да се махна от Лондон, да купя свястна къща, да се надявам, че Ричард ще взема малко повече архитектурни поръчки, да видя дали не мога да започна работа на половин ден. Никакви почивки в чужбина, продукти в икономични опаковки, да овладея манията си за купуване на обувки.

Понякога почти се разплаквам при картината на спестовната и отговорна домакиня, която бих могла да бъда. Обаче представата да нямам свой собствен доход след всички тези години ме плаши. Имам нужда от свои пари, както имам нужда от свои дробове. („Майка ти никога не е имал пари, с които да разполага както си пожелае“, бе казала леля Филис, докато бършеше лицето ми с кърпичка.) И как ще я карам сама с децата по цял ден? Нуждите на децата нямат край. Можеш да изливаш до дъно цялата си любов и търпение в тях и не знаеш къде и кога му е краят. За да служиш толкова всеотдайно, трябва да подчиниш нещо в себе си. Възхищавам се на жените, които го правят, но само от мисълта ми призлява и се вцепенявам от страх. Не бих го признала пред никого, но мисля, че напускането на работа е като да изчезнеш безследно. Една от изчезналите домакини. Пощите във Великобритания трябва да са пълни с обяви „търси се“ за жени, които са се загубили в децата си и никога след това не са били видени. Затова, когато моите две се друсат върху мен и крещят: „Мен“, моят вътрешен глас повтаря: „И мен, и мен, и мен.“

7.42:

Пълен ад, докато се опитвам да изляза от къщата. Емили заявява, че всичките три комплекта дрехи, които й предложих, са неприемливи. Очевидно жълтото е новият й любим цвят.

— Но всичките ти дрехи са розови.

— Розовото е тъпо.

— Хайде, мила, нека мама да ти обуе полата. Такава хубава пола.

Тя ме бута настрани.

— Не искам розово. Мразя розовото.

— Не ми говори с този тон, Емили Шаток. Мислех си, че ще ставаш на шест, не на две.

— Мамо, не е хубаво да говориш така.

Как да се оправям с дете, което за двайсет секунди се превръща от Джо Макенроу в оскърбена благородница? На излизане извиквам на невидимия Рич да се обади на техник за миялната. Връчвам на Пола списъка с покупки и всичките си пари в брой, като не забравям да кажа моля четири пъти. После, точно когато съм на вратата, Емили се разплаква в подножието на стълбите. От този край на коридора ми изглежда по-скоро като крилата фурия, отколкото като малко тъжно момиче. Връщам се и я прегръщам, но преди това си свалям сакото, за да не го изцапа със сополи.

— Мамо, беше ли в Ег Цай Снейк Билдинг41?

— Какво?

— Искам да дойда с теб в Ег Пай Снейк Билдинг. В Америка.

— О, Емпайър Стейт Билдинг. Да, скъпа, мама ще те вземе някой ден, когато станеш по-голяма.

— Когато стана на седем?

— Да, когато станеш на седем. — Лицето й се прояснява като небе след буря.

14.30:

На „Кинг Крос“ се качвам на влака за Йорк, за да отида на конференция. Позволявам си да мисля за Джак по два пъти на час — акт на невероятна самодисциплина, леко опорочен от факта, че си използвах лимита още преди влакът да напусне гарата. Когато си спомням как ме целуваше в „Синатра Ин“ и как аз му отвръщах, цялата се разтапям отвътре. Чувствам се на седмото небе.

Влакът се тресе и стене върху релсите, а аз разполагам вещите си върху масичката — поне веднъж да мога да седна на спокойствие и да прегледам пресата. Заглавие на страница втора: „ЗАЩО ВТОРОТО ДЕТЕ МОЖЕ ДА ПОГУБИ КАРИЕРАТА ВИ?“ Определено няма да прочета статията. Откакто родих Емили, мога да се закълна в Господ, че всеки месец излиза ново проучване, което доказва, че детето съсипва перспективите ми за работа или още по-зле, работата съсипва перспективите на детето ми. Откъдето и да го погледнеш, все си заклеймена.

Прелиствам на женската страница и попълвам нещо, наречено „тест за стрес“.

За Бога, сега пък какво? Пролятият телефон. Обажда се Род Таск от офиса.

— Кейти, чух, че финалът с Му Му е минал без грешка.

— Момо.

— Добре. Мисля, че вие, момичета, трябва да се държите една за друга и да преследвате още етични сметки.

Род казва, че иска да провери нещо във файла на „Селинджър“, но не може да влезе в програмата на компютъра ми. Иска паролата.

— Бен Памперс.

— Пампас? Не знаех, че Аржентина ти е слабост, Кейти.

— Какво?

— Пампас. Южноамериканските прерии, нали?

— Не. П-А-М-П-Е-Р-С. Това е, ааа, козметика.

Отново телефонът. Майка ми.

— Заета ли си, Кет, мила?

— Не, няма нищо, мамо.

Облягам се назад и се подготвям за дълъг разговор. Едва ли мога да обясня на майка ми, че в думата вече не се влага същият смисъл като по нейно време. Заета не значи да измиеш съдовете и да приготвиш сандвич със сирене и кисела краставичка за обяд, преди да вземеш децата от училище. Заетостта е станала заета, откакто бях дете. Придобила е глобално измерение.

Майка ми смята, че ако в рамките на двайсет и четири часа не й се обадя, след като е звъняла, значи се е случило нещо лошо. Трудно ми е да й обясня, че единствената възможност да й се обадя, е когато нищо лошо не се е случило. Времето в повечето случаи е бурно с неочаквани периоди на затишие.

Мама казва, че току-що е звъняла, за да провери как е Емили с училището, откакто приятелката й Ела е напуснала.

Лош момент. Нямах представа, че Ела е напуснала. Не съм ходила в училището, откакто започнах подготовката за финала.

— О, добре е. Наистина, страхотно се справя. И е невероятна с балета. — Влизаме в тунел и връзката прекъсва.

Възелът в стомаха ми пречи да се съсредоточа върху теста. Кога започнах да лъжа майка си? Нямам предвид задължителните лъжи между майка и дъщеря — „Единайсет най-късно; никога не съм опитвала; три коли; ама всички ги носят; той спа на пода; да, приятел на Деб; не, не съм превишила кредита; да, от разпродажба — много изгодно; добре, не може и да е по-добре.“

Не, не тези лъжи, които са взаимно предпазване. Когато си малка, майка ти те закриля от света, защото мисли, че си твърде млада, за да го разбереш, а когато тя остарее, ти я закриляш, защото е твърде стара, за да го разбере — или да се мъчи да разбере. Криволиченето на живота продължава: искам да знам, знам, не искам да знам.

Става въпрос за лъжите пред майка ми, свързани с моето майчинство. Казах й, че Емили понася добре напускането на приятелката си, въпреки че си нямах понятие. Предпочитах мама да си мисли, че не се справям с работата, отколкото, че не съм близка с децата си. Тя мисли, че съм постигнала всичко в живота, и е толкова щастлива за мен. Не мога да й разбия илюзиите, нали? В противен случай би било все едно след сватбата принцът да накара Пепеляшка отново да се заеме с кофата и метлата.

Хотел „Клойстер Йорк“, 19.47

Звъня отново на майка ми. Звучи задъхана. След предпазливо настояване от моя страна, тя признава, че, да, напоследък не се чувства съвсем добре, което, преведено от езика на мама, значи, че е загубила всякаква чувствителност в крайниците си и жизнените й органи отказват да работят. О, Боже!

Без да оставям слушалката, набирам номера на сестра ми Джули, която живее почти на съседната улица до мама. Стивън, най-големият от децата на Джули, вдига телефона. Докладва, че майка му гледа „Улицата“, но ще я викне.

Тонът на Джули все още ме изненадва — благоговейното фъфлене на малката ми сестра през последните години е заменено от неизказано напрежение и недоволство. Винаги когато говорим напоследък, тя сякаш ми е сърдита за нещо, твърде болезнено, за да бъде назовано.

Аз се измъкнах, а Джули не. Тя забременя и се омъжи на двайсет и една и до двайсет и осмата си година вече имаше три деца, за разлика от мен. Съпругът на Джули е електротехник, а моят е архитект. Джули живее на километър и половина от майка ми и минава да я види през ден, а аз не. Джули, която е сръчна в ръцете, изкарва по малко пари, като прави миниатюрни пердета и мебели за местната фирма за куклени къщи, а аз, тъй като ме бива с цифрите, работя като финансист. (Всъщност може би инвестирам парите на клиентите си директно в цехове в Далечния изток, които изместват работодателя на Джули от пазара.) Джули е била в чужбина само веднъж — в Римини и нямаше късмет с времето — докато за мен не е необичайно да пътувам извън страната по два пъти седмично. Никой не е виновен за така стеклите се обстоятелства, но аз и сестра ми живеем сред атмосфера на обвинения и вина.

Питам Джули дали смята, че мама трябва да отиде на лекар, и въздишката й стига до мен, като поваля дървета по пътя си.

— Мама не ме слуша — обяснява. — Ако толкова си притеснена, защо не дойдеш лично да я убедиш?

Обяснявам каква е програмата ми напоследък, но Джули ме прекъсва:

— Както и да е, оплакванията й не са физически. Притесняват я разни хора, които й звънят на вратата. Казват, че си търсят парите, които татко им дължи.

— Защо не си ми казала?

От дневната на сестра ми долита печалната мелодия на „Улица Коронейшън“. Като деца с Джули много обичахме тази сапунена опера — имаше период, в който се борехме ожесточено за любовта на Рей Лангтън, монтьор с тъмна къдрава коса, докато не го премаза една от неговите коли. Не съм гледала сериала от двайсет години.

— Оставих няколко съобщения на онази машина, Кат — казва сестра ми, — но ти никога не си вкъщи.

20.16:

Конференцията е за „дотком“ предприемачите или каквото е останало от тях. Момчетата, които убедиха Ситито, че могат да предсказват бъдещето, се оказаха врачки с кристални кълба. Не можете да си представите колко капитал беше хвърлен за фирми, които щяха да продават дизайнерски дрехи по мрежата. Но сещате ли се какво? Хората предпочитат да отидат в магазина и да пробват дрехите. (Жените финансисти пострадаха много по-малко от срива. По-добри в оценяването на риска и възвръщаемостта на вложенията, ние заложихме по-малко на несигурните акции от колегите ни мъже. Говори се, че сме извадили късмет — не съм съгласна. Мисля, че е вродено. Ние обичаме да имаме сигурни запаси в шкафа, за да нахраним малките гърла, когато саблезъбият тигър препречи входа на пещерата.)

При разопаковането на куфара, преди да сляза за вечеря, намирам голям плик, надписан от Ричард: „Да не се отваря преди неделя!“ Отварям го. Картичките ми за Деня на майката. На едната има отпечатък с червена боя от ръчичката на Бен. Полуусмихната, полунамръщена, си представям бъркотията, която е съпътствала направата й. Емили ме е нарисувала на своята. Нося корона, държа зелена котка и съм като великан в сравнение с къщата до мен. Отвътре е написала: „Обичам мама. Любофта е спецялна тя кара сарцето ми да тупти.“

Не мога да повярвам. Забравила съм Деня на майката. Мама сигурно никога няма да ми прости. Обаждам се на рецепцията:

— Можете ли да ми дадете номера на „Интерфлора“?

20 Такива, каквито сме

3.39:

Събуждам се от звънеца на входната врата. Отвън стои Роб, съседът ни три къщи по-надолу. Казва, че чул шум и видял група момчета до нашата кола, но когато се развикал, те избягали. Ричард излиза, за да огледа щетите. Страничното огледало е счупено, на задното има пукнатина във формата на мълния. Алармата, естествено, не се е включила. Алармата, която обикновено се задейства от котешки дъх, е безнадеждно няма, когато някой настина разбива колата.

Рич отива да облепи стъклата, докато аз се обаждам на двайсет и четири часовата служба за смяна на стъкла.

— Съжаляваме, но не можем да отговорим на обаждането ви заради голямото търсене. Моля, изчакайте, докато се опитваме да се свържем с вас.

Търсене? Какво търсене? Четири часът сутринта е.

— Ако знаете вътрешния номер, който ви трябва, моля натиснете едно. Ако искате да говорите с оператор, моля натиснете две.

Натискам две.

— Моля, изчакайте, докато се опитваме да се свържем с вас. Ще ви се обадим възможно най-бързо. Благодаря ви, че избрахте „Протонглас“! Ако искате да разговаряте с оператор, моля натиснете три.

Натискам три.

— Съжаляваме, в момента не можем да отговорим на обаждането ви. Моля, опитайте по-късно!

Мисля си за цялото това време, загубено в изчакване из тези отекващи пространства. Адът не са другите; адът са опитите да се свържеш с тях, докато слушаш седемминутно изпълнение на Вивалди. Решавам да се облека и да отида по-рано в офиса, за да отхвърля малко работа. Това е най-доброто време да говориш с Токио. Докато се мъча да закопчая блузата си в още тъмната спалня, отгоре се разнася вик. Когато се качвам, Бен се е изправил в креватчето си срещу чудовището, което го е изтръгнало от съня. Сочи обвинително с показалец към невидимия си нападател.

— Знам, слънчице, знам, някакви лоши мъже ни събудиха всички.

Бен е толкова уплашен, че не иска да заспи. Слагам го на дивана до креватчето му и лягам до него.

— Ру — проплаква той, — Ру. — Така че ставам и донасям изтърканото малко кенгуру и го пъхам под ръката му.

Бебетата имат една магична точка между веждите си. Ако погалиш с пръст основата на носа, те автоматично затварят очи — човешкият вариант на автоматичната щора. Моето момче мрази съня, разделящ го с живота, на който се наслаждава, но започва да се унася. Теменужените очи се изпразват от мисъл. Лежа и разглеждам пукнатините на тавана около лампата, където гипсът е започнал да се лющи. Дори таванът ми има екзема, причинена от стрес. Представям си, че някой масажира с пръст междувеждието ми и потъвам в пренаселения си сън, а дрехите ми се усукват около мен.

6.07:

Ричард влиза в стаята на Бен, за да ме отмени. Бебето се е проснало по коремче като кученце. Говорим шепнешком:

— Казах ти, че купуването на волво не е добра идея, Кейт.

— Някакви малки копелета са разбили колата ни и вината е моя?!

— Не, този набег в района си е чиста провокация, нали?

— Не ставай смешен, Ричард, дори Тони Бен вече не мисли, че собствеността е кражба42.

Той се засмива:

— И кой казваше, че престъплението е само наказание за несправедливото общество?

— Никога не съм го казвала. Кога съм казала такова нещо?

— Малко преди да станеш собственик на първия си голф кабрио, госпожо Енгелс.

Мой ред е да се засмея. Добил смелост, Рич започва да ме целува по косата и да изследва предницата на блузата ми. Дори когато не си в настроение, чудно колко бързо зърната се втвърдяват. Рич тъкмо ме придърпва надолу към килимчето с Мечо Пух, когато Бен сяда изправен, поглежда родителите си с онзи поглед „как можете“, после сочи към себе си. (Споменах ли също, че бебетата са настроени анти секс? Човек би си помислил, че ще изпитват някаква носталгия по акта, който ги е създал. Вместо това те явно имат вродена аларма да усещат отдалече приближаването на съперника и заревават веднага, все едно плачът им е свързан със закопчалката на сутиена.) Рич вдига сина си и слиза долу за ранна закуска.

Опитвам се да продължа да спя, но не мога от мисли как двамата с Ричард сме се променили. Срещнахме се за първи път преди петнайсет години в университета. Аз протестирах пред банка „Барклиз“, а той си откриваше сметка. Извиках нещо за Южна Африка — „Как смеете да инвестирате в жестокостта?“ — Рич се приближи към групата ни и аз му връчих листовка, която той любезно разгледа.

— Боже, това изглежда наистина зле — каза той, преди да ме покани на кафе.

Ричард Шаток беше най-изисканият мъж, когото бях срещала. Когато говореше, звучеше все едно Кенет Брана е погълнал Кенет Мур. Въоръжена с познанието, че всички възпитаници на частни училища са емоционално недоразвити кретени, не знаех какво да правя, когато се оказа, че този е способен на повече обич, отколкото някога бях виждала. Рич не искаше да спасява света като приятелите ми идеалисти. Той просто го правеше по-добро място, като живееше в него.

Шест дни по-късно се любихме за първи път в таванската му стая в колежа. Прашен златист сноп слънце падаше в стаята през капандурата, докато той сваляше церемониално значката ми „Колоездачи против атомната бомба“.

— Сигурен съм, че руснаците ще спят по-спокойно, Кейт, след като знаят, че си взела изпита си за професионален колоездач.

Бях ли се смяла някога преди на себе си? Несъмнено звукът, който излезе онази нощ, беше дрезгав от липсата на употреба, отпушен извор, забълбукал за нов живот. „Твоят баскервилски смях — така го наричаше Ричард, — защото е тъмен, горчив, северен и ме кара да те изям.“ Все още това е звукът, който най-много обичам — звукът на времето, когато ние бяхме ние.

Спомням си колко много обичах тялото му, но още повече обичах начина, по който моето усещаше неговото, всяка ъгловатост и извивка; гръбнакът му бе като каменно стълбище към пещерата на удоволствията. През деня карахме колела из полята и крещяхме „Хълм!“ и при най-лекия наклон, но през нощта изследвахме друг терен.

Когато с Рич започнахме да спим заедно — имам предвид да спим, не да правим секс — обичахме да лежим в средата на леглото един срещу друг толкова близо, че да чувстваме всяко топло дихание на другия. Гърдите ми се опираха до гръдния му кош, а краката ми, още не мога да го проумея, изчезваха над и под неговите като опашка на русалка. Когато си мисля за нас в леглото по онова време, си представям извивките на морско конче.

С времето започнахме да спим с гръб един към друг. Вероятно ще отнесете първата ни раздяла към покупката на двойната спалня от „Хийлс“ в края на осемдесетте. А после, с раждането на първото ни дете, се разрази битката за съня. Леглото се превърна в място, където потъваш, а не се хвърляш. Ние, които с лекота се унасяхме и се събуждахме, както с лекота потъвахме един в друг, започнахме да отбраняваме мястото си за почивка. Тялото ми ме изненада с враждебността си към всичко, което заплашваше да отнеме оскъдните му запаси издръжливост. Простряно коляно или лакът бяха достатъчни, за да възпламенят погранични сблъсъци. Помня как започнах да забелязвам колко шумно хърка Рич, какви странни звуци издава. „Хар-тшу!“, продължаваше той. „Хар-тшу!“

Като студенти обикаляхме Европа с влак и една нощ замръкнахме в малък хотел в Мюнхен, където се проснахме на леглото, заливайки се от истеричен смях. Изглеждаше като двойно, но когато дръпнахме завивката, се показаха два матрака, свързани с тясна дървена летва, която правеше срещата ни по средата въпрос на усилие, а не на неизбежност. Беше толкова тевтонско.

— Ти ще си Източна Германия, а аз Западна — помня, че казах на Рич, докато лежахме на отделните половинки в светлината на уличното осветление. Тогава се смяхме, но с времето започнах да се питам дали Мюнхенското споразумение не е било истинско брачно ложе — практично, лишено от страст, разделящо това, което Бог е събрал.

7.41:

След закуска Бен, който носи лигавник като платно на Джаксън Полак, не може да се отлепи от мен. Пола го откъсва, когато Уинстън пристига, за да ме откара на работа.

— Добре, миличък, всичко е наред — чувам я да казва, докато затварям вратата зад себе си.

Опитвам се да чета „Файненшъл Таймс“, докато седя на задната седалка в пегаса, за да вляза в крак заради новата ми презентация, но не мога да се съсредоточа. Свири музика, джазов аранжимент за пиано на нещо, което почти съм сигурна, че е „Някой да бди над мен“. Звучи сякаш пианистът е разбил мелодията на хиляди парченца и ги подхвърля във въздуха, за да види къде ще паднат. Рефрените наподобяват размесване на тесте карти. Уинстън си тананика, поддържайки основната мелодия, и понякога възклицава одобрително, за да поздрави пианиста за някое особено оригинално решение. Тази сутрин безгрижието на моя шофьор ми се струва обидно, дори обвинително. Искам да престане.

— Мислиш ли, че можем да избегнем светофара на Ню Норт, Уинстън, и да минем отзад? Не съм убедена, че това е най-прекият път.

Той си замълчава и чака парчето да свърши. После, докато финалните акорди още дрънчат във въздуха, казва:

— Знаеш ли, госпожо, там, откъдето идвам, е необходимо много време, за да се направи нещо внезапно.

— Кейт, името ми е Кейт.

— Знам как ти е името — отговоря той. — Както аз го разбирам, бързането е само губене на време. Ако летиш твърде бързо, госпожо, ще пропуснеш гнездото си.

Смехът ми звучи по-мрачно от обичайното.

— Е, опасявам се, че това е виждането на шофьор на такси, който може да си позволи да не бърза…

Уинстън не отвръща на заяждането ми, само ме поглежда продължително в огледалото и казва замислено:

— Мислиш, че искам да съм на твое място? Дори ти не искаш да си на твое място.

Чашата преля.

— Слушай, не ти плащам за психотерапия. Плащам ти да ме закараш до Бродгейт възможно най-бързо, на което явно не си способен. Ако нямаш нищо против, ще сляза тук — пеша ще стигна по-бързо.

Давам му двайсетачка и докато Уинстън бърка в джоба си, започва да пее:

— Има един човек, когото копнея да видя. Надявам се той да е някой, който да бди над мен.

8.33:

На излизане от асансьора се натъквам право на Силия Хармсуърт.

— Имаш нещо на сакото си, мила — подсмихва се началничката на „Личен състав“.

— Ами! Току-що го взех от химическото. — Поглеждам към рамото си, за да видя размазаното петно, еполет от банановата каша на Бен. Не. Боже, защо ми го причиняваш?

— Учудвам ти се как успяваш с работа като твоята, Катрин — продължава да гука Силия, видимо зарадвана от доказателството за противното.

(Силия е от онези стари моми, които умираха да бъдат единствените жени в този мъжки свят — разрешително, което им позволяваше да се чувстват красиви, преди да се появят момиченца като мен и да разбият монопола им.)

— Сигурно е много трудно с всичките тези дечурлига — услужливо подава репликата тя. — Докато те нямаше за междусрочната ваканция, нали така беше, казах на Робин Купър-Кларк: „Не знам как Катрин се справя.“

— Две.

— Моля?

— Две. Всичките тези дечурлига. Имам две. С едно по-малко от Робин.

Завъртам се на пета, отивам до бюрото, свалям си сакото и го пъхам в най-горното чекмедже. Откъм прозореца идва непоносим шум. Двата гълъба върху перваза са решили да заживеят заедно. Мъжкият седи с клонче в човката и има леко глуповат вид. Изражението ми е познато. С този поглед ме гледа Рич, когато се прибера вкъщи с рафтове от магазина „Направи си сам“. През това време женската е заета да оформя купчина от малки пръчици в подобна на сал конструкция, приблизително с размерите на голяма чиния. О, няма що, сега си строят гнездо.

— Гай, обади ли се за ловеца с ястреба? Проклетите гълъби са на път да започнат да се развъждат тук.

Проверявам шията си в огледалцето от дамската ми чанта за ухапвания от Бен — не, всичко е чисто — после отивам с наперена крачка на среща с Робин Купър-Кларк и другите старши мениджъри, за да започна презентацията си. Върви забележително добре. Всички очи в стаята са залепени за мен, особено тези на копелето Крис Бънс. Очевидно съм започнала да предизвиквам сериозно уважение — тактиката да се държа като мъж, никога да не споменавам децата и т.н. явно дава резултат.

Докато превключвам от сметките към режийните, изведнъж ми хрумва, че съм единственият човек в стаята без пенис. Не съвсем подходяща за момента мисъл, Кейт. Не можем ли да не мислим за пишки в обкръжението на седемнайсет мъже? Като говорим за вълка, трябва ли да ме гледат така втренчено? Поглеждам надолу. Под бялата муселинена блуза нося червения сутиен „Агент провокатор“, измъкнат набързо от чекмеджето в тъмното в четири и половина сутринта. О, Боже! Изглеждам като Памела Андерсън на Оскарите.

11.37:

Седя в дамската тоалетна с прилепена буза до стената на кабината, за да ми мине пламналата червенина. Облицована в черен мрамор, нашарен с бели звезди, стената прилича на карта на Вселената. Чувствам се така, сякаш съм била изстреляна в пространството и не ми се връща оттам. Какво ще кажете да изчезна в някоя черна дупка за няколко хилядолетия, докато споменът за публичното излагане избледнее? Имах навика да пуша тук, когато станеше много напечено. Откакто отказах цигарите, си пея под носа: „Аз съм силна. Аз съм непобедима. Аз съм жееена.“

Това е песен на Хелън Реди от ученическите ми години. Обичах факта, че фамилиите ни съвпадаха и тя звучеше толкова уверена, че жените могат да се справят с всичко, което им поднесе животът. В колежа, докато с Дебра се гласяхме за излизане вечерта, си пускахме плочата до безкрай за повдигане на настроението. Танцувахме из стаята, подхвърляхме си една пластмасова мъжка кукла на Деб. (След като кракът му се счупи, Деб каза, че трябва да му викаме Негодния, „кръстен на всички безполезни мъже в живота ни“.)

Вярвам ли в равноправието между половете? Не съм сигурна. Някога вярвах с пламенната убеденост на младежката възраст, когато човек си мисли, че знае абсолютно всичко, и по тази причина не знае нищо. Равноправието беше хубава идея — благородна и неоспоримо справедлива. Но как, по дяволите, би проработила? Могат да ни допускат до добри работни места и да ни дават отпуск по майчинство, но докато не програмират мъжете да забелязват кога свършва тоалетната хартия, проектът е обречен. Жените носят пъзела на семейния живот в главите си, а тежестта му — на плещите си. Всяка вечер на прибиране от офиса наблюдавам жени, които бързат под ярката светлина на уличните лампи, понесли пазарски торби, балансиращи тежестта на куфарчетата; жени, които пристъпват от крак на крак на автобусните спирки като пренавити играчки с часовников механизъм.

Неотдавна приятелката ми Филипа ми каза, че тя и съпругът й са съставили завещание — Фил поискала в изрична клауза след нейната смърт Марк да реже ноктите на децата. Той си помислил, че се шегува. Тя не се шегувала.

Една събота миналата година се върнах от командировка в Бостън и заварих Ричард и децата в коридора, приготвени за излизане. Емили, с несресана коса, имаше драскотина като от дуел на бузата — кетчуп от обяда. От друга страна, Бен се беше сгънал на две, облечен в тясна дрешка на оранжеви точки, която не разпознах. При по-внимателна инспекция се оказа, че е тоалет на една от куклите на Емили.

Когато намекнах на съпруга си, че синът ни изглежда все едно ще проси в метрото, Рич каза, че ако ще критикувам, да ги приготвя за излизане сама.

Не можах да се въздържа. И ги приготвих сама.

13.11:

Обяд в „Тартюф“ с Робин Купър-Кларк и един нов клиент, Джереми Браунинг. Ресторантът се помещава в сграда, която гледа към Кралската борса, и вътре цари тишина, която извън манастирските стени може да се купи само с пари. Сигурно за това мълчание казват, че е злато. Ниската мебел е от светлокафява кожа, а келнерите пристигат на колелца. Менюто съдържа все неща, които не предпочитам: пържоли за момчета и никакви отстъпки пред женските вкусове. Когато питам сервитьора дали не се предлага салата, той казва:

— Mais oui, Madame. — И ми предлага нещо с „gesiers“ в него.

Кимам неуверено, но Робин се прокашля леко и казва:

— Печени гърла, мисля. — Как някой може да погълне гърло?

Казвам, че ще взема салатата, но ако обичат, без гърлата. На устните на Робин пробягва сянка от усмивка, но на сервитьора не му е забавно. Червената кръв е паричната единица в този квартал.

— Някаква връзка с рода Реди от Уорчестършир? — пита ме Джереми, докато Робин разглежда листа с вината. Клиентът ни сигурно е на около петдесет, но е в добра форма и го знае — скиорски загар, яки рамене от фитнеса, пращи от успех.

— Не, не мисля. Аз съм от малко по на север.

— Южна Шотландия?

— Не, по-скоро Дарбишър и Йоркшир. Местехме се.

— А, разбирам.

След като установи, че не си струва да ме познава и не познавам никого, когото си струва да познава, новият ни клиент може спокойно да ме изключи от полезрението си. През изминалото десетилетие обществото в страната ни стана безкласово, но новините бавно достигат до хората, които я притежават. За мъже като Джереми Англия все още свършва при Хайд Парк — е, включва и Шотландия, където ходят на лов през август. Северът, обширната територия между централен Лондон и Единбург, през която е най-добре да преминеш нощем със самолет или в спален вагон на влака, за тях е чужда държава. Дедите на Джереми Браунинг може и да са покорили Индия, но е невъзможно да ги накараш да отидат по-далеч от Уигън.

Робин никога не би ме третирал като Джереми, но все пак Робин е прекарал последните двайсет години с Джил, която намира снобите за смехотворни и знае, че жените са синоним на бизнес. Винаги при подобни случаи изпитвам огромно удоволствие да наблюдавам шефа си. Светски, остроумен, общителен и без да полага усилия, по-умен от когото и да е от клиентите ни, въпреки това той намира начин да ги накара да се почувстват капитани на печелившия отбор. Забелязвайки, че Браунинг ме изключва от разговора, той ненатрапчиво, но твърдо се опитва да ме приобщи.

— Кейт ще бъде старши мениджър на вашия фонд. Тя е човекът, с когото трябва да се консултирате за структурата на портфолиото си и т.н. Може дори да ви обясни мистериозния механизъм на Федералния резерв.

После, малко по-късно, когато устата на нашия клиент е пълна с месо от гълъб:

— Всъщност, Джереми, фондовете на Кейт имат най-добрата възвръщаемост през последните шест месеца, а изминалият период беше доста бурен за акциите по всички стандарти, нали си съгласна, Кейт?

Обичам го заради това, но няма полза. Има мъже, които винаги ще предпочетат да работят с други мъже, отколкото с жена, а Джереми Браунинг е един от тях. Виждам, че се мъчи да ми определи мястото — не съм омъжена за него, очевидно не съм майка му, не съм съученичка на сестра му и е повече от сигурно, че никога няма да легна с него. Тогава, вероятно се пита той, докато дъвче гълъба, какво прави това момиче тук? За какво е?

Наблюдавам това отношение вече над десет години и още не съм сигурна, че го разбирам. Страх от непознатото ли е? Все пак Джереми е бил изпратен в пансион за момчета на седем години. Завършил е един от последните мъжки колежи. Съпругата му Анабел отглежда вкъщи синовете и наследниците му и вътрешно той си мисли, че всичко друго е престъпление спрямо естествения порядък.

— Извинете, мога ли да си получа обратно виното?

Джереми ме потупва по ръкава. Осъзнавам, че съм преместила чашата му навътре, за да не се разсипе случайно — рефлекс от храненето с Емили и Бен.

— Боже, много съжалявам. Когато човек има деца, винаги си мисли, че някой ще бутне нещо.

— О, имате деца — отбелязва той.

— Да, всъщност са две.

— Не планирате повече, надявам се.

Последното увисва във въздуха — презумпцията, че плодовитостта ми е част от сделката — че ми плаща да съм само негова, а не да нося малкото на друг мъжкар съперник. Иска ми се да му върна комплимента и да го сритам силно под масата, че да не може да има други деца и той на свой ред. Само че изразът „смазани топки“ няма да стои добре в доклада.

— Естествено — казвам, след като преглъщам марулята си — вие ще сте с предимство пред всичко останало, Джереми.

3.44:

Оставих спящите деца сами в къщата и прескочих до работата. Имам да свърша някои неотложни неща. Няма да се бавя. Дори няма да усетят, че ме няма.

В офиса цари тишина, с изключение на слабите въздишки и бръмчене на машините, които правят машинна любов едни с други в полумрака. Без да се разсейвам, работя бързо и методично. Числата се роят под пръстите ми — армия от мравки, строена във взводове. Запазвам в компютъра тримесечния финансов отчет, изключвам го и излизам незабелязано от сградата. Отвън районът е огрян от постядрена зора — топли пориви на вятъра, които вдигат във въздуха някакви боклуци; небето е с цвета на тенджера. Забелязвам едно такси, мъждукаща жълта светлинка на хоризонта. Когато приближава, му махам. Не спира. Още едно такси профучава покрай мен, празно като катафалка. Вече съм обезумяла. Приближава трето такси. Изскачам на платното, за да го спра. То ме заобикаля, за да не ме удари, и виждам едрото лице с белези от шарка да казва през стъклото:

— Глупава крава. Не гледаш ли къде ходиш?

Седя на бордюра и плача от безсилие и самосъжаление, когато виждам една пожарна кола да лети по улицата с неутешим вой. Машината спира и пожарникарите ми помагат да се кача. Толкова съм им благодарна за услугата, че забравям да им кажа къде живея, но колата се движи по познати улици и скоро стигаме до нашата. Когато наближаваме къщата ни, забелязвам пред нея скупчени хора.

От прозореца на спалнята излизат кълба дим. Прозорецът на Емили.

— Отдръпнете се, госпожо, ние ще се погрижим — казва един мъж.

Удрям с ръце по вратата. Викам децата си, но не мога да чуя нищо от сирената. Дори не чувам собствените си писъци. Изключете сирената. Моля ви, нека някой да изключи проклетата сирена…

— Кейт! Кейт, събуди се. Няма нищо. Няма нищо.

— Какво?

— Всичко е наред, скъпа. Сънувала си кошмар.

Сядам. Нощницата ми е подгизнала от пот. В гръдния ми кош едно птиче се мъчи да излезе на свобода.

— Оставих децата, Рич. Имаше пожар.

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Не, оставих ги сами и отидох на работа. Оставих ги.

— Не. Не си ги оставяла. Чуй, това е плачът на Бен. Чуй, Кейт.

Вярно. От горния етаж се носи вой на сирена — неутешимият рев на бебе с никнещи зъби, пожарникарска команда от един човек.

21 Неделя

Почивният ден, известен още като ден на безспирен физически труд. Започвам с изхвърлянето на готови храни с изтекъл срок на годност от хладилника. (Или ястия „Реди“, както етърва ми обича да ги нарича.) Избърсвам странната утайка с вид на водорасли от стъклените рафтове. Шкартирам бучката пармезан, която мирише на старчески дом. Отървавам се от пилешките хапки, с които Пола храни децата, и се погрижвам да ги скрия на дъното на торбата с боклук. Бройлерите не са подходящи за крехките им организми. Колко пъти трябва да й повтарям?

Зареждам и изпразвам миялната три пъти. Хуанита не може да носи тежкия леген с пране заради проблеми с кръста (от три години и половина). Прането на възрастните е извън задълженията на бавачката, въпреки че Пола понякога престъпва строго начертаната демаркационна линия и слага по някой от моите пуловери, които се перат само на ръка. (Винаги се двоумя дали да не се оплача, но избирам да заведа случая в папката „Висящи дела за недоволство от Пола: том трети“.)

Днес съм поканила Кърсти и Саймън на приятелски обяд. Важно е да се виждам с приятели, да не забравям, че работата не е всичко, да тъка тъканта на общуването, която засилва социалното чувство и т.н. Освен това е важно децата да виждат майка си спокойна в домашното обкръжение, да изграждам топли детски спомени, вместо да запомнят облечената в черно жена, която излиза тичешком, нареждайки наставления.

Всичко е под пълен контрол. Готварската книга е отворена като библия на чистата пластмасова поставка за книги, съставките са строени в приятна за окото редица. Имам и кокетно шише зехтин със сиенска копринена панделка. Сложила съм си очарователна престилка „Кат Кидстън“ на ретро цветя, която е ироничен реверанс към домакините от петдесетте и в същото време говори за закачлива дистанция от ужасното робуване на жени като мама в кухнята. Поне така мисля. Също така съм планирала небрежен домашен тоалет, в който да се преоблека секунди преди пристигането на гостите — джинси „Ърл“, розов кашмирен пуловер „Дона Карън“. Опитвам се да спазвам инструкциите за пай от многолистно тесто с козя брада43, праз и синьо сирене, само дето Бен не престава да се катери по краката ми, като използва дългите си нокти като котки. Всеки път, когато го сваля долу, той надава вой на сирена.

Има хора, които сами си правят многолистното тесто, но има и такива, които обичат да ги връзват в спалнята — човек се възхищава на усилията и уменията им, без задължително да желае да им подражава. Разопаковам тестото и намазвам един лист с разтопено масло, отгоре слагам друг. Много успокояващо. Емили влиза нацупена:

— Къде е Пола?

— Днес е неделя. Пола не идва днес, слънчице. Мама и Емили ще направят заедно хубави сладки.

— Не искам. Искам Пола. — (Първия път, когато го каза, кълна се, че почувствах как ножът пронизва сърцето ми. Нищо не може да се сравни с измяната на първородното ти дете.)

— Добре, наистина искам да ми помогнеш със сладките, скъпа. Ще бъде забавно.

С големите си сиви очи Емили преценява гледката на майка си, която си играе на майка.

— Татко каза, че мога да гледам „Ругратс“.

— Добре, можеш да гледаш „Ругратс“, ако си облечеш синята рокля преди Кърсти и Саймън да дойдат.

11.47:

Всичко е под контрол. Връщам се към рецептата. „Прибавете сока от един лимон към синьото сирене и бъркайте, докато се получи студен сос бешамел.“ Какво е сос бешамел?

Обръщам страницата. „Рецептата за сос бешамел е на 74 страница.“ Какво? Намирам я. Звъни мобилният телефон. Род Таск.

— В неподходящ момент ли те хващам, Кейти?

— Не, няма нищо. Оу! Бен, не прави така. Извинявай, Род. Продължавай.

— Изпращам по факса подробностите за утрешната среща, Кейти. Искаме да се представиш на ниво — разпределяне на активите и стратегически перспективи. Нещо от твоя ресор. Младият Гай не спря да те хвали в петък вечерта. Каза как страхотно се справяш, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— О, нали знаеш как си говорят момчетата на порция къри.

Не, не знам. С най-голямо удоволствие бих ходила с Род и екипа на индийски ресторант в петък вечер само за да не позволя на онова мекотело Гай да ми открадне работата, стига да не трябваше да се прибирам, за да чета „Хари Потър“.

От фурната се разнася силна зловеща миризма.

— Не се тревожи, Род. Всичко е под контрол. До утре.

— Карай я по-полека, захарче!

Отварям вратичката на фурната, за да огледам щетите. Формата с многолистното тесто се е превърнала във вкаменена гора. Не се паникьосвай. Мисли, Кейт, мисли. Излизам тичешком, нареждайки наставления Ричард да облече Бен и да подреди кухнята.

12.31:

Връщам се от супермаркета. Бен е облечен, но кухнята прилича на сцена от „Динси отива в Дрезден“.

— Ричард, нали те помолих да подредиш.

Той ме поглежда недоумяващо иззад вестника.

— Подреждах. Наредих всички дискове в азбучен ред.

Сритвам релсите на влакчето под дивана, хвърлям останалите играчки в килера и затръшвам шумно вратата. Замествам проваленото домашно печиво с готов спаначен пай от „Марк енд Спенсър“. Сега да подправя салатата. Кокетната бутилка със зехтин е запечатана здраво с червен восък. Опитвам се да я отворя с тирбушон, но успявам само да поръся салатата с червени стърготини. Пробвам със зъби. Не става.

Мамка му! Мамка му! Атакувам запушалката с остър нож. Не уцелвам бутилката и си порязвам ръката. Сцената прилича на неуспешен опит за самоубийство. Претършувам аптечната. Намирам единствено лепенка „Господин Удар“. Изтичвам горе, за да се преоблека в небрежните си домашни одежди. Напъхвам се в новите джинси, но няма следа от розовия кашмирен пуловер на „Дона Карън“. Защо никога нищо не си е на мястото в тази къща?

12.58:

Намирам пуловера. Пола го е скрила в дъното на шкафа и нищо чудно. Явно е, че не е оцелял сред детското пране. Сега е толкова степан, че може да стане само на Томазина Титълмауз44 или на Али Макбийл. Отивам долу, за да открия Бен, зает да пъха останалото синьо сирене във видеото. Емили пищи, защото не може да гледа повече „Ругратс“. От Ричард няма следа. Звънецът на входната врата звъни.

Кърсти и Саймън Бинг са приятели на Ричард, също архитекти. На нашата възраст са, нямат деца, само една изящна синьо-сива котка, която се носи като пушек покрай японския порцелан в просторния им апартамент с високи тавани в Кларкънуел. Когато сме на гости у семейство Бинг, прекарвам голяма част от времето да викам по Бен, който се катери по стълбището без перила и се взира радостно в пропастта. Съществува неизречено напрежение между семействата без деца и онези от нас, вързани с бебета. Преди да се роди Емили, наемахме вила в покрайнините на Сиена заедно с Кърсти и Саймън и клонящото към охлаждане приятелство между семействата ни от време на време се стопля от спомените за онези слънчеви седмици. В последно време двамата с Ричард, ако изобщо се събираме с хора, предпочитаме семейства с деца. Те ни влизат в положението, това е причината. Внезапната нужда да извадиш пица и салфетки, често пъти едновременно, непредсказуемите миризми и пелените. Настроенията, които ни изненадват като лятна буря.

Кърсти и Саймън винаги изглеждат доволни да ни видят, но мисля, че няма да излъжа, ако кажа, че сбогуванията им са особено възторжени, прелюдия към, както винаги си представям, спонтанното изразяване на взаимното им облекчение, след като ни видят гърбовете и се оттеглят на чистия си диван. Днес обаче те са в дома ни, където всяка една мебел по същество представлява голяма носна кърпичка. В сравнение с обичайното й състояние, кухнята е в безупречен вид, но виждам Кърсти да сочи с разбираща усмивка една играчка, захвърлена на пода в средата на стаята, и съвсем неразумно ми се приисква да я зашлевя.

Обядът върви добре и приемам комплименти за пая от „Марк енд Спенсър“ с изненадващо малко срам — добре де, наистина положих големи усилия, за да го осигуря. Темите за разговор на семейство Бинг са разнообразни. Наистина ли е добра идея Британският музей да е отворен вечер? Според Саймън това е провален експеримент, от който би трябвало да се откажат, а аз разбирам, че съм забравила къде точно се намираше Британският музей.

Преминаваме към стагнацията в днешното кино. Кърсти и Саймън са гледали някакъв френски филм за две момичета, работещи във фабрика, и са поразени от видяното. Рич си признава, че и той го е гледал. Откъде е намерил време?

— Кейт е работила във фабрика, нали, мила?

— Колко интересно — казва Саймън.

— Не съвсем. Пластмасови капачки за аерозолни дезодоранти. Много скучно, много миризливо и много зле платено.

Леко неловкото мълчание е прекъснато от Кърсти, която оживено ме пита:

— Ами ти, Кейт? Гледала ли си някой интересен филм?

— О, „Тигърът се готви за скок“ ми хареса — замълчавам. — И „Драконът“ също.

— Скритият — прошепва ми Рич.

— „Скритият тигър“ — казвам аз. — Много ми харесаха, ааа, китайските елементи. Майк Ли е много добър, не мислите ли?

— Анг — подсказва ми Рич.

— Аз харесвам „Мери Попинс“ — включва се Емили, Бог да я благослови, като изтичва от другия край на кухнята, гола, ако не броим зелената й копринена опашка „Малката русалка“. — Джейн и Майкъл ходят в работата на баща им в банката. Близо е до работата на мама и е пълно с гълъби. — Тя започва да пее силно и фалшиво с откритото безстрашие на малките деца: — „Нахранете птиците, два пенса торбичката, два пенса, два пенса, два пенса торбичката.“ Мамо, ти храниш ли гълъбите?

Не, поръчвам да дойдат да ги убият.

— Да, разбира се, миличка.

— Мога ли да дойда с теб на работа?

— Категорично не.

Кърсти и Саймън се засмиват любезно. Кърсти чопли парченцето оранжев пластилин между зъбците на десертната си вилица и се чуди дали не е време да си ходят.

22 На каква цена?

Сряда, 22.35

Дебра ми се обажда вкъщи, което е странно, защото напоследък рядко говорим, общуваме предимно с имейли. В момента, в който чух гласа й, разбрах, че нещо се е случило. Затова я питам как вървят нещата. С едно дълбоко поемане на дъх тя започва: „О, както обикновено.“ Джим ще отсъства по Великден, защото приключва някаква сделка, а тя трябва да закара децата в Съфък при семейството си. Баща й получил удар, а майка й давала вид, че се справя, но всъщност не било така. Не им се искало да притесняват Деб, защото тя била толкова заета с отговорната си работа и всичко, но разбира се, тя няма нищо против да я безпокоят, въпреки че й е много напрегнато в работата, където още не искат да я направят пълноправен съдружник, защото „онова копеле Пилбът казва, че имало въпросителна относно способността ми да се посветя изцяло на работата“, а тя си е заслужила това партньорство, наистина, освен това Анка, бавачката, която работи за нея, откакто Феликс е навършил една година, от известно време краде. Споменавала ли ми е за кражбите?

Не, не е.

Ами, ако трябва да бъде честна, знае за кражбите от миналото лято, но не си е позволявала да се замисля, не е искала да знае. Първо се започнало с малки суми, които си мислела, че е оставила из къщата и не е обърнала внимание за какво са похарчени. След това започнали да изчезват и други неща — уокмен, сребърна рамка за снимки, онази миниатюрна камера, която Джим донесе от Сингапур. Цялото семейство се шегувало с крадливия полтъргайст и Деб повикала майстор да постави по-сигурни ключалки на вратите. Човек никога не знае. После, точно преди Коледа, не могла да открие никъде коженото си яке, онова от фино обработена кожа от „Никол Фархи“, за чиято цена още изпитвала вина и можела да се закълне, че не го е забутвала никъде. Обадила се в ресторантите, където е ходила, изпразнила гардероба. Нищо. Пошегувала се горчиво пред Анка, че може би има ранни прояви на Алцхаймер и Анка й направила чаша чай с три бучки захар — нищо чудно, че словачките нямат зъби — и казала мило: „Мисля, че си само малко уморена. Не си откачила.“

Така че Дебра никога не би разбрала, ако не беше отскочила до вкъщи един следобед между срещите с клиентите. Докато ровела за ключовете пред входната врата, обърнала се и видяла Анка да бута Руби в количката надолу по улицата, облечена в коженото й яке. Каза, че й прималяло и не могла да помръдне, но успяла да се скрие зад кофите за боклук, за да не я види Анка.

Миналата събота, когато бил свободният ден на Анка, Деб влязла в стаята й като крадец в собствения си дом. И там, в шкафа, без дори да бъдат скрити отзад, били прибрани коженото яке и няколко от най-хубавите пуловери на Деб. В чекмеджето намерила камерата и часовника на баба си, онзи със сребърната рибка.

— И какво й каза?

— Нищо.

— Но, Деб, трябва да говориш с нея.

— Анка е с нас от четири години. Тя доведе Феликс в болницата, когато се роди Руби. Тя е член на семейството.

— Членовете на семейството нямат навик да ти отмъкват нещата, а после да ти съчувстват за загубата.

Шокирана съм от безразличния тон на приятелката си — в него няма и следа от борбеност.

— Мислила съм за това, Кейт. Феликс и без това не понася добре постоянното ми отсъствие. Екземата му се влошава… Освен това той наистина обича Анка.

— Не се излагай, тя е крадец, а ти си й шеф. В работата не би търпяла подобно нещо и секунда.

— Мога да преживея това, че краде от мен, Кейт. Не мога да понеса децата ми да са нещастни. Както и да е, стига съм говорила за себе си. Ти как си?

Поемам дълбоко дъх и се спирам.

— Добре съм.

Приключваме разговора, но не преди да сме се разбрали за още една среща на обяд, която няма да спазим. Все пак си я записвам в бележника и около нея изрисувам глупашки усмихнатото лице, което Деб винаги рисуваше по полетата до лекцията за Йосиф Сталин в общите ни записки по европейска история през 1983 година. (Едната ходеше на лекциите, другата се излежаваше.)

Каква е цената, когато плащаш на някоя друга да бъде майка на децата ти? Не говоря за пари. Парите са много, но колко струва останалото?

Четвъртък, 4.05

Емили ме събужда, за да ми каже, че не може да спи. Вече сме две. Пипам челото й, но температурата се оказва вълнение заради екскурзията в парижкия Дисниленд по-късно днес, ако успея да си свърша всички задачи. Дъщеря ми иска да отиде в Дисниленд, откакто разбра, че замъкът на Спящата красавица в края на филма е действително съществуващо място.

Сега се покатерва в леглото до мен и ме пита шепнешком:

— Мини Маус ще знае ли как се казвам, мамо?

Казвам да, разбира се, и дъщеря ми се сгушва до кръста ми и се унася в сън, докато аз лежа, все по-будна с всяка секунда и се опитвам да запомня всичко, което не трябва да забравям: паспорти, билети, пари, дъждобрани (несъмнено ще вали, нали е почивен ден), пъзели, моливи, хартия в случай, че попаднем в задръстване в тунела, сушени праскови за похапване, желирани бонбони за подкупване, шоколадови бонбони за кризисни моменти.

Не беше ли казала госпожа Панкхърст, че жените трябва да престанат да бъдат слугинска класа за мъжете? Е, опитахме, Емелин, опитахме и още как! Сега жените работят наравно с мъжете във всички области и си вършат работата също толкова добре. Но през цялото време носят със себе си информация, която не им дава мира. Мисля, че в главата на работещата майка всекидневно има едно малко летище „Гетуик“. Ваксини (да ваксинираш или да не ваксинираш), списъци с книги за четене, размери на обувки, стягане за почивката, лукави детегледачки — всички те кръжат и чакат по-нататъшни указания от контролната кула. Ако жената не може да ги приземи невредими, тогава целият свят би катастрофирал, нали?

12.27:

Гълъбицата е снесла две яйца. С елипсовидна форма, синкавобели. Майката и бащата явно се редуват да ги мътят. Напомнят ми как се редуваме с Рич, когато някое от децата е болно.

До края на деня трябва да съм написала четири отчета, да съм продала огромен брой акции (политиката на компанията е да държим повече средства в брой заради несигурното положение на пазарите) и да съм купила ято шоколадови патета от „Тортънс“. Освен това с Момо работим над още един етичен фонд в Италия. Нямам вести от Джак тази сутрин и копнея да видя появата на малкия плик в десния ъгъл на екрана, който ми казва, че той мисли за мен, както аз за него.

(Как съм живяла преди? Преди да очаквам съобщенията му. Очакване и пак очакване. Или чакам да получа съобщение, или чета последното, или съчинявам отговора си, а после отново чакам. Вече не съм в състояние на съществуване, а в постоянно състояние на очакване. Нетърпението прилича на глад. Взирам се в екрана, за да призова думите му, да го накарам да говори.)

23 Великден

Съботен обяд, ресторант „Тоуд Хол“, Дисниленд, Париж

Ентусиазирана френска целувка и страстна прегръдка от висок тъмнокос непознат. За съжаление се казва Гуфи. Завладяна от пристъп на срамежливост при срещата с любимите си анимационни герои, Емили се скрива зад краката на майка си и отказва да поздрави.

Секунда по-късно Пола влиза в ресторанта, вибрирайки от негодувание като ударен гонг. „Съгласи се“ да ни придружи в „Евродисни“ по същия начин, по който британците „се съгласиха“ да дадат независимостта на Индия. Знам си, че краткотрайното облекчение от помощта й няма да си струва от гледна точка на дългосрочната тактическа вреда.

Чувствам, че през цялото време ще се наложи многословно да се извинявам за всичко сторено. Съжалявам, че снощи Бен събуди всички с хъркането си, съжалявам, че румсървисът е бавен, съжалявам, че французите не говорят английски. О, забравих да се извиня за дъжда. Искрено съжалявам за това.

Междувременно Пола си седи спокойно и наблюдава майчинските ми умения с непукизма и задоволството на автомобилен инструктор, който насочва самоуверен курсист към неизбежната катастрофа.

След петнайсетминутно редене на опашката за обяд в „Тоуд Хол“ — пародия на пищен водоливник с чудати фигури от сив полистирол — стигаме до гишето и Пола поръчва пилешки хапки за себе си, Емили и Бен. На основание, че най-вероятно пилето е тъпкано с антибиотици, решавам да заема твърда позиция. Предлагам да вземем за децата солен пай, за който има по-голяма вероятност да е направен от естествени продукти, отколкото от създадени с помощта на епруветка.

— Както кажеш — ведро се съгласява Пола.

На масата слагам соления пай пред Бен, а малката му превзета уста се изкривява от мъка. Започва да хлипа, при което едва си поема въздух. Френските семейства около нас, чиито деца, облечени в тъмносини или сиви ленени костюмчета, седят с изправени гърбове и ядат овнешка яхния, се обръщат и поглеждат укорително англосаксонските варвари. След първата хапка Емили обявява, че не иска солен пай, защото имал вкус на яйце. Иска пилешки хапки. Пола се въздържа от натякването „аз нали ти казах“. Вместо това утешава Бен с прегръдка и започва да го храни с пържени картофи от чинията си.

(Понякога, когато съм с Пола и децата, имам онова усещане, както когато в училище три момичета от класа се бяха сближили като че ли за една нощ. Как не бях забелязала? Аз, която винаги можех да ходя хваната за ръка с Жералдин — блондинка тип Фара Фосет, с гривна на глезена и гърди — бях изтикана най-открая, където трябваше да държа под ръка Хелга — с очила, висока като върлина австрийка. Все още бях част от групата, но изключена от вътрешния кръг и кикотенето, чиято мишена се оказах аз.)

— Много те моля, Емили, престани.

Ем къса продълговати пакетчета захар и разсипва съдържанието им по цялата маса. Сключваме сделка: може да прави планина от захар, по която да се пързаля ключодържателят й Мики Маус, но само ако си изяде пая и три шушулки зелен фасул. Не, нека да са пет шушулки зелен фасул. Разбрахме ли се?

Ще ми се да можех да се отпусна, но бръмченето в главата ми подсказва, че съм забравила нещо. Какво още? Какво?

19.16:

На лягане превъзбудената Емили иска да прочетем отново цялата история за Рождество Христово. Обсебена е от нея, откакто миналата седмица разбра, че бебето Исус от коледните песни е същият мъж, който бил разпнат. Това е един от онези случаи, когато си пожелаваш феята вълшебница на обясненията да може да се появи и да махне с всезнаещата си пръчица.

— Защо са убили Исус?

О, Боже!

— Защото, ами, защото хората не харесвали нещата, които говорел, и искали да го накарат да престане. — Виждам как Емили се мъчи да си представи възможно най-тежкото престъпление. Най-накрая изтърсва:

— Не са искали да си дават нещата ли?

— До известна степен да, не са искали да си дават нещата.

— След като Исус умрял, му станало по-добре и отишъл на небето.

— Точно така.

— На колко години е бил, когато са го кръстосали?

— Разпънали на кръст. На трийсет и три.

— Ти на колко си, мамо?

— На трийсет и пет, мила.

— Някои хора могат да бъдат на сто години, нали, мамо?

— Да, могат.

— Но после умират?

— Да. — (Иска да й кажа, че няма да умра. Виждам, че иска да чуе точно това. Единственото нещо, което не мога да кажа.)

— Умирането е тъжно, защото повече не можеш да виждаш приятелите си.

— Да, Ем, тъжно е, но винаги ще има хора, които ще те обичат…

— На небето има много хора, нали, мамо. Много, много.

— Да, слънчице.

В една неделна утрин, докато се излежавахме, с Ричард решихме в прилив на агностицизъм, че когато имаме деца, няма да им даваме фалшивата утеха за живот в отвъдното. Без ангели и архангели, без арфи, без елисейски полета, пълни с хората, които са ти били неприятни в колежа. Тази решимост продължи, о, около три секунди, след като дъщеря ми произнесе за първи път думата „умирам“. Как можах, аз, която не дадох да й се купят приказките на Роалд Дал, защото ги смятах за прекалено жестоки, да отворя вратата на пещта и да я поканя да поразсъждава за изчезването на всички, които някога ще познава и обича.

— Великденският заек също ли е на небето?

— Не. Великденският заек категорично не е на небето.

— Но Спящата красавица е там.

— Не, Спящата красавица е в замъка си и утре ще отидем да я видим.

Въпросите на Емили често ме шокират, но не толкова, колкото фактът, че ми е позволено да й дам какъвто си искам отговор. Мога да й кажа, че има или че няма Бог; мога да й кажа, че „Оейзис“ бяха по-добри от „Блър“, въпреки че когато стане на възраст да си купува албуми, едва ли ще има такива, а музиката на Мадона ще бъде далечна като тази на Хайдн; мога да й кажа, че Кари Грант е равностоен съперник на Уилям Шекспир за титлата „Най-велик англичанин“; мога да я насърча да подкрепя даден футболен отбор или да я убедя, че спортът е невероятно скучен; мога да я посъветвам да внимава на кого си отдава девствеността или да й изнеса кратка лекция върху начините за предпазване от забременяване. Мога да й предложа да започне да внася четвърт от годишния си доход в пенсионен фонд колкото се може по-скоро или да й кажа, че любовта е отговорът на всичко. Мога да й кажа всяко проклето нещо, което си поискам, и тази свобода е хем удивителна, хем ужасяваща.

Когато ни изписаха от болницата след раждането на Емили преди почти шест години, забравиха да ни връчат Наръчник по смисъла на живота. Спомням си как Ричард я пренесе в малкото й кошче с голяма дръжка и я остави с крайна предпазливост на пода в дневната. (На този етап все още мислехме, че можем да я счупим, без да подозираме, че е по-вероятно да стане обратното.) С Рич погледнахме дъщеря си, после се спогледахме и си помислихме: „А сега какво?“

За да караш кола, ти е необходима шофьорска книжка, но за да гледаш бебе, от теб се очаква да се учиш в движение. Превръщането в родител е като да се опитваш да построиш лодка в открито море.

От болницата ни дадоха единствено тънко книжле със синя ламинирана подвързия, в което на всяка страница имаше по няколко рисунки на двама тънки като вретено родители. Кльощавите родители внимателно потапяха ъгловатите си лакти в коритото или проверяваха температурата на млякото върху вътрешната страна на пръчковидните си китки. Имаше режим на хранене, съвети за минаване на твърда храна и ако си спомням добре, списък на често срещаните обриви. Но нито дума как да подготвиш детето си, че един ден ще умреш.

Като гледам лицето на Ем, едновременно светнало и объркано, усещам онова свиване на сърцето, което всяка майка изпитва неведнъж — напрежението на стотици хиляди майки преди теб, които се борят със сълзите, когато детето зададе най-древния от всички въпроси.

— Ти ще умреш ли, мамо?

— Някой ден, но след много, много дълго време.

— Колко дълго?

— Не преди ти самата да си станала майка. А сега бързо затваряй очички.

— Мамо?

— Заспивай, слънчице. Утре те чака вълнуващ ден.

Е, добре ли се справих? Този ли е начинът да им кажем?

Неделя, 15.14

С Емили сме на влакчето на ужасите — стомасите ни се свиват в синхрон с писъците ни. Затварям очи и заснемам мига на моментална снимка в паметта си — забавлявам се с чудното си дете. Косата й се развява, стискам ръката й. Но дори сега не мога да избягам — има нещо в това возене, което свързвам с работата. Капиталовите пазари отиват нагоре, нагоре, нагоре, после — бум. Трапът в стомаха ти се отваря.

О, Кейт, ти глупаво, глупаво, невероятно безмозъчно… същество… Боже, не… Забравих да обявя за продажба акциите в четвъртък. Трябваше да продам пет процента от фонда — вътрешната политика на „Едуин Морган Фостър“ е да разполагаме с повече финанси в брой и по-малко в ценни книжа при тези нестабилни пазари. Докато се изкачваме нагоре, северна Франция и цялата ми кариера минават като на лента пред очите ми. ЕМФ вече е замразил назначенията. Следват съкращения. И кой ще бъде основният кандидат? Нека да излезе напред финансистът, който забрави да продаде акциите на клиентите си, защото бе зает да купува проклети великденски шоколадови патета.

— Уволнена съм.

— Какво? — Ричард ни посреща, докато слизаме от влакчето.

— Уволнена съм. Забравих. Опитвах се да не пропусна нищо и забравих.

— Кейт, успокой се. Кажи ми бавно какво се е случило?

— Татко, мама защо плаче?

— Мама не плаче — обяснява Пола, която се появи от тълпата и гушна Емили. — На мама са й потекли сълзи от много смях. Добре, кой иска палачинка? Със сладко или лимонена? Аз избирам със сладко.

— Нали мога да ги заведа, Кейт? — бързо пита Пола. И аз кимам, защото очевидно не мога да говоря. С Бен в количката и Емили, която подскача около тях, Пола отвежда децата. Какво щях да правя без нея?

16.40:

Поуспокоих се. Спокойствието на осъдения. Нищо не може да се направи, защото банките почиват. Не мога да продам нищо до вторник. Няма смисъл да развалям остатъка от пътуването. Тъкмо слизам от атракцията с лудо танцуващите чаши, когато забелязвам един мъж на опашката да ме гледа. Това е Мартин, старо гадже. Познавате ли странното усещане, което срещата със старо гадже може да предизвика? Призракът на страстта, копринената кърпичка, изтръгната от сърцето. Извръщам се бързо и пристягам вече стегнатия колан на Бен в количката.

През размазаните очертания на въртящите се чинии в пастелни цветове срещам погледа на мъжа. Усмихва ми се. Не е Мартин.

20.58:

Хващаме „Юростар“ за вкъщи. Бен лежи по гръб в скута ми. Има дълги мигли и все още пухкави бебешки ръчички с трапчинки. Когато порасне, няма да мога да му кажа колко съм обичала ръцете му. Навярно няма да си спомням. Протягам се да взема лаптопа, но бебето се обръща и въздъхва. Не искам да си проверявам имейлите. При всички случаи ме очакват порой проклятия от Род и злорадо „съчувствие“ от невъзможния Гай. Ще се подготвя за съдбата си на бедна домакиня и в знак на покаяние ще си купя тениски „Гап“ в цвят каки. И ще се опитам да запомня думите на максимален брой детски песнички.

Така че разбирате защо вечерта не отворих имейла от Род. Онзи, който ми съобщаваше, че всичко е наред. Онзи, който ми съобщаваше, че положението е много повече от добро.

24 Триумфиращата Кейт

Офисите на „Едуин Морган Фостър“

Вторник, 9.27

Алилуя! Аз съм гуру. Превъзходната ми преценка на пазарите, иначе известна като разсеяност да продам известен брой книжа, както и избавлението ми като по чудо, ми донесоха временния статут на богиня в офиса. Мотая се около кафемашината и приемам поздравления, изказани неохотно от благоговеещите пред мен колеги.

— Сигурно си единственият човек, предвидил хода на Федералния резерв и възстановяването на пазарите, Кейт — диви се пърхотливият Гевин. Приемам изражение, както се надявам, на скромност и тиха гордост.

— Мамка му, бях с шест процента вътре. Това ни коства няколко базисни точки — простенва червендалестият Йън. — И Браян остана с петнайсет процента ликвидни. Още един пирон в ковчега му. Бедният дявол. — Кимам със съчувствено снизхождение и казвам небрежно:

— Всъщност аз имах един процент в наличност. — Опивам се от успеха и се наслаждавам на щипещия вкус на шампанско в устата ми.

Крис Бънс минава покрай нас на път за мъжката тоалетна и почти не ме поглежда. Момо идва и ми лепва една суха целувчица на бузата в момента, в който Гай все едно се кани да ме прониже с харпун между плешките. Виждам Робин Купър-Кларк, който идва от другия край на офиса развеселен, сякаш той е епископът, а аз съгрешилият млад помощник.

— И на третия ден тя възкръсна отново — казва Робин. — Е, добре, госпожо Реди. Кой казва, че Великден е лишен от смисъл?

Той знае. Знае. Разбира се, че ще знае. Най-умният мъж в Слънчевата система.

— Извадих невероятен късмет, Робин. Алън Грийнспан изтъркаля камъка от гробницата.

— Голяма късметлийка си, Кейт, и си много добра. Добрите хора заслужават добрата си участ. Между другото, Род каза ли ти, че се налага да отидеш до Франкфурт?

Когато сядам зад бюрото си, почти левитирам във въздуха и на практика нямам нужда от стол. Преглеждам набързо валутите, проверявам пазарите, после отивам на имейлите. Усмихвам се, когато виждам, че най-отгоре в пощенската ми кутия има два от най-скъпите ми приятелки.

Веднага поглеждам към другия край на офиса, където седи Канди. Усетила погледа ми, тя вдига очи от работата си и лекичко ми маха — по детски смешно и в същото време тъжно.

Канди е бременна. Не просто й закъснява, а е бременна. Според клиниката на Уимпъл Стрийт, където е ходила вчера, е поне на четири месеца и половина. Цикълът й бил доста нередовен през последните години — заради прекаляването с какво ли не най-вероятно — и тя не забелязала нищо необичайно, освен че наддала малко и че гърдите й станали малко по-чувствителни, което отдала на бурния секс с Дарън, чернокожия експерт от Министерство на финансите, при последната ски ваканция.

— Ще го махна.

— Добре.

Седим в „Корни и Бароу“, както винаги на високите столчета, и гледаме към зимната пързалка. Канди си е поръчала шампанско във висока чаша, а аз бутилка минерална вода „Евиан“.

— Не се прави, че си съгласна, когато не си, Кейт.

— Само казвам, че ще подкрепя всяко твое решение.

— Решение? Това не е решение, скъпа, това е шибано бедствие.

— Просто смятам, че един закъснял аборт не е много приятен.

— А да отглеждаш сама дете в продължение на двайсет години дали е много приятно?

— Не е невъзможно, а и ти си на трийсет и шест.

— Всъщност във вторник ставам на трийсет и седем.

— Е, нямаш много време.

— Ще го махна.

— Добре.

— Какво?

— Нищо.

— Знам го твоето нищо, Кейт.

— Просто мисля, че може горчиво да съжаляваш, това е всичко.

Тя загася с ожесточение цигарата си и пали друга.

— Има едно място в Хамърсмит. Не е евтино, но там правят аборти и след третия месец, без да задават въпроси.

— Добре. Ще те придружа.

— Не.

— Не, няма да те оставя да отидеш съвсем сама.

— Не отивам на кино, а на шибан аборт.

Вглеждам се в лицето на приятелката си.

— Ами ако то плаче?

— Ти какво, Кейти, да не си от онези откачени защитници на живота?

— Има доказателства, че плодът може да плаче в тази фаза на развитие. Знам, че си мъжко момиче, но това би ме убило.

— Може ли да получим още една чаша тук? — махва на бармана тя. — Е, продължавай, разкажи ми.

— За какво?

— За децата.

— Не мога. Трябва да го изпиташ лично.

— Хайде де, Кейт, ти можеш да продадеш всичко на всекиго. Опитай се.

Изразът на лицето й. Типичен за Канди — отбранителен и раним в същото време. Погледът на седемгодишна, паднала от дървото, на което са й казали да не се качва. Въпреки че боли, тя се мъчи да не заплаче. Иска ми се да я прегърна, но по-скоро би ме отблъснала, отколкото да покаже, че се нуждае от утеха. Единственият начин да я убедя, е да го представя като възможност, от която е сглупила да се откаже.

— Нали помниш двата дни, в които родих бебетата си?

Тя кима.

— Добре, ако можех да избирам само два дни от целия си живот, бих избрала тези двата.

— Защо?

— Благоговение.

— Благоговение? — Канди избухва в смях. — Не можеш да пиеш, не можеш да пушиш, не можеш да излизаш вечер, циците ти изглеждат като мъртви гризачи, вагината ти става по-широка от шибания Холандски тунел, а тя ми говори за благоговение. Боже, какви са другите върховни моменти, мамче?

Сделката се проваля.

— Трябва да тръгвам, Канд. Пиши ми по имейла датата и часа и ще дойда.

— Махам го.

— Добре.

25 Отново в училище

8.01:

— Добре, Емили, да вървим. Побързай. Мама ще закъснее. Кутията с обяда? Хубаво. Книги от библиотеката? Не. Не мога да ти сплета косата. Казах не. Зъбите? О, за бога. Бързо си измий зъбите, моля те. Побързай. Дояж си първо филийката. Не е филийка? Добре, не искам да ядеш великденски яйца… Хубаво, татко не е трябвало да ти позволява. Не съм ужасна. Добре, да вървим.

Първият ден след училищната ваканция е и децата са нервни и трескави като понита преди състезание. Емили отново използва бебешкото говорене, към което се връща винаги когато съм отсъствала или ми предстои да замина. Това ме влудява.

— Мамо, кой е любимият ти герой от „Мецките в голямата синя къста“?

— Не знам, Ем. Тътър.

— Но Ойо е най-най-любимият ми. — Емили не може да повярва на измяната ми.

— Не е задължително хората да харесват едни и същи неща, Ем. Хубаво е да харесват различни неща. Например татко харесва глупавата Зои от сутрешното предаване, а мама не вижда нищо хубаво в нея.

— Не е Зои, а Клои — обажда се Ричард, без да си прави труда да отмести очи от телевизора. И за твое сведение, Клои е завършила антропология.

— Затова ли изпитва нужда са се разхожда гола от кръста нагоре?

— Но защо не харесваш Ойо, мамо?

— Харесвам го, Ем. Мисля, че е страхотен.

— Не е гола, просто има забележително стегнати гърди.

— Тя не е момче. Ойо е момиче.

8.32:

Тикам Ем към вратата, когато Рич, все още облечен в тениска и боксерки, излиза в коридора с ленива походка и пита кога ще е удобно да отиде на петдневния курс по дегустация на вино в Бургундия.

Бургундия? Пет дни? Да ме остави сама с децата в момент, когато пазарите се държат като влакче на ужасите в Дисниленд?

— Не мога да повярвам, че ме питаш за това сега, Рич. Откъде, за Бога, ти хрумна подобна идея?

— От теб. Ти ми я даде, Кейти. Подаръкът ми, спомняш ли си?

О, Боже, всичко ми се връща. Моментът на силно чувство за вина, маскирано като щедрост. Трябва да се науча да го потискам, докато отмине импулсът. Казвам на Ричард, че ще си помисля, усмихвам се и завеждам въпроса в папката „Да бъде забравено“.

В колата Ем рита разсеяно облегалката на седалката до шофьора. Няма смисъл да й казвам да престане, едва ли осъзнава какво прави. Просто понякога чувствата на петгодишните са твърде големи за телата им.

— Мамо, имам идея.

— Каква, слънчице?

— Може ли шъбота и неделя да стане седмината, а седмината стане шъбота и неделя?

Докато чакам да светне зелено, усещам в гърдите си онова пърхане, сякаш някаква птичка се мъчи да излезе навън.

— Тогава всички мами и татковши ще бъдат повеше време с дешата си.

— Емили, ще започнеш ли да говориш нормално, моля те. Не си бебе.

Срещам погледа й в огледалото за обратно виждане и отмествам очи.

— Мамо, боли ме коремчето. Мамо, ще ме сложиш ли да си легна довечера? Нали?

— Да, обещавам.

Не знам какво съм си мислила, когато оставих Александра Лоу, игуменката на праведните майки, да ме запише в родителско-учителския съвет. Не, не е вярно, знам точно какво си мислех. Мислех си, че поне за един час в някоя зле осветена претоплена класна стая мога да се преструвам, че съм като другите майки. Когато председателката спомене Рой, отсъстващия пазач, аз ще се усмихна разбиращо. Искам да въздъхна шумно, когато някой повдигне въпроса за лятното празненство на открито — кога пак е станало време — и да съм част от задушевната дружеска атмосфера. После, когато гласуваме таксата за компютрите и планираме да подобрим физкултурния салон, искам да хвана пластмасовата чашка с топла оранжада и да отклоня предложената ми бисквита, потупвайки многозначително талията си, а после да кажа: „О, какво пък толкова!“, все едно приемането на една шоколадова бисквита е най-безразсъдното и щуро нещо, което съм правила напоследък.

Но реалистично погледнато, какви са шансовете да успея да отида на събранието в шест и половина в сряда? Александра описа шест и половина като „след работа“, но каква е тази работа, която ти позволява да си тръгнеш в шест и половина в днешно време? Учителската, очевидно, но дори учителите имат планини от домашни за проверяване. Когато бях малка, имаше бащи, които успяваха да се върнат за вечеря. Бащи, които през летните месеци косяха моравите вечер по светло и поливаха лехите с грах на смрачаване. Но онези времена — когато се работеше, за да живееш, вместо да живееш, за да работиш — ни изглеждат така далечни, както в страната, където областните сестри пристигаха на инспекция веднъж седмично, а телевизорите грееха като въглени. Не познавам човек в офиса, който да вечеря с децата си през седмицата.

Не, наистина не беше реалистично да се запиша в учителско-родителския съвет, но за три месеца се налага все пак да отида на поне едно събрание. Затова, когато оставих Емили в училището, се опитах да избегна срещата с Александра Лоу. По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш. По-трудно е да избегнеш Александра, отколкото кулата „Нат Уест“47.

— О, Кейт, ето те и теб — провиква се тя от другия край на стаята. Тази сутрин роклята й е цялата в натрапчиви флорални мотиви, като че ли е налетяла на Дамаската на фотьойла. — Мислехме да изпратим отряд да те търси. Ха-ха-ха! Все още ли работиш на пълен работен ден? Майчице! Не знам как се справяш. О, Даян, тъкмо казвах, че не проумяваме как се справя Кейт, нали?

Даян Пърсивал, майката на Оливър, съученик на Емили, протяга тънката си почерняла ръка със сапфир с размерите на брюкселско зеле на средния пръст. Веднага разпознавам към кой тип жени се числи. Една от онези съпруги, напрегнати като тетивата на лък, посветили се изцяло на кариерата да се поддържат във форма за съпрузите си. Спортуват, правят си прическа два пъти седмично, гримирани са, дори когато играят тенис, а когато това вече не е достатъчно, доброволно лягат под хирургическия скалпел. „Тези богати домакини тичат за живота си“ — каза Дебра веднъж и е права. Тези жени не са влюбени, те са изплашени, че любовта на съпрузите ще им се изплъзне и ще се прехвърли на някое тяхно по-младо копие.

Също като мен, и те са в бизнеса с управление на активи, но моите активи са повечето от световните ресурси, а техните са самите те — красив продукт, но заплашен от намаляваща възвръщаемост. Не ме разбирайте погрешно. Когато му дойде времето, сигурно ще си направя лифтинг също като другите Даяни от този свят, за да се харесам на някого, но разликата е, че този някой ще съм аз. Колкото и понякога да не ми се иска да бъда Кейт, наистина, ама наистина не искам да бъда Даян.

Всъщност досега не бях разговаряла с Даян Пърсивал, но това не ми пречи да изпитвам силна неприязън към нея. Даян е майката, която изпраща бележки. Бележки покани, за да покани детето ти на игра; бележки, в които му благодари, че си е играло с нейното. (Не е кой знае какво, наистина.) Миналата седмица, в грандиозен изблик на фукня с бележки, Даян изпрати бележка от името на Оливър, в която той благодареше на Емили, задето го поканила на чай. Що за свят ще е този, в който е възможно да изпратиш бележка по такъв незначителен повод, на който основното меню са рибените крокети и грахът и отгоре на всичкото не се е състоял? Лишени от офис йерархията, много майки в училището на дъщеря ми подлагат околните си на безсмислени тестове, чиято едничка цел е майките, които си имат по-важни задачи за вършене, да се провалят.

„Благодаря ви за благодарствената ви бележка. С нетърпение очаквам да получа бележката ви, в която потвърждавате, че сте получили моята. Благодаря и чупката.“

Хотел „Новалис“, Франкфурт, 20.19

Мамка му! Все пак няма да мога да сложа Емили тази вечер да спи. Срещата с германския клиент беше отложена за по-късен час и ще се наложи да хвана следващия самолет. Мина както можеше да се очаква. Надрънках куп празни приказки и мисля, че откупих за ЕМФ още няколко месеца, през които да се опитаме да обърнем представянето на фонда в благоприятна посока.

В хотела си наливам двойно питие и тъкмо съм се потопила във ваната, когато телефонът звъни. Боже, сега пък какво? За първи път в живота си вдигам слушалката в банята. Обажда се Ричард. Има нещо различно в гласа му.

— Мила, боя се, че новините са тъжни. Робин току-що се обади.

26 Смъртта на една майка

Джил Купър-Кларк си отишла в мир в малките часове на понеделник. Тя беше на четирийсет и седем. Поставиха й диагнозата миналото лято преди ваканцията на децата, но ракът обхвана тялото й с бързината на горски пожар. Първо минаха хирурзите, после отрядът за бързо реагиране от фармаколози и рентгенолози, всички те се опитаха да изолират пламъците. Само че ракът беше ненаситен — гърдите, белите дробове, панкреасът. Сякаш енергията на Джил, а тя бе феноменално енергичен човек — беше използвана срещу самата нея. Като че ли жизнената сила на човек може да бъде отвлечена и насочена в полза на разрушителната сила на смъртта. Последния път, когато я видях, беше на едно служебно празненство, скъпо струваща галавечеря на арабска тематика с истински пясък и една ядосана камила. С тюрбан, който да скрие опадалата й коса, Джил както винаги успя да ме разсмее.

— Режи и изгаряй. Няма да повярваш, Кейт, колко примитивно е лечението на тази болест. Чувствам се като средновековно село, сринато до основи. Онколозите са последните хора, които биха се дали да ги оплячкосат викингите, не мислиш ли?

Преди лечението Джил имаше гъста жива кестенява коса и млечна келтска кожа, изпъстрена с кафеникави лунички. Трите бебета — все едри момчета — не бяха успели да развалят спортната фигура на бившата баскетболна нападателна. Робин каза, че за да добие човек пълна представа за съпругата му, трябва да види бекхенда й — тъкмо когато си мислиш, че всичко е свършило, когато няма никаква възможност за връщане на топката, тя се разгръща и я запраща към линията. Наблюдавах го в действие в дома им в Съсекс преди две лета и когато удареше топката, Джил издаваше победоносен радостен вик „Ха!“, който, мисля, очаквахме от нея в борбата й с рака.

Джил продължава да живее чрез тримата си сина и съпруга си, който току-що слезе от асансьора. Чувам отривистите му стъпки през празното пространство с буков паркет, което може да бъде използвано за дансинг или друг вид развлекателна дейност. И двамата сме в офиса неприлично рано — Робин, за да навакса; аз, за да отметна малко работа предварително. Той вдига шум в стаята си — кашля, отваря и затваря чекмеджета.

Занасям му чаша чай и той започва:

— О, здравей, Кейт. Виж, съжалявам, че те оставям да се справяш сама, знам каква разправия е, отгоре на всичко и работата по „Селинджър“, но след погребението съм изцяло на твое разположение.

— Не се притеснявай. Всичко е под контрол. — Лъжа. Искам да го попитам как е, но този негов радар, който улавя предварително болезнените лични въпроси, е в бойна готовност. Затова го питам друго: — Как са момчетата?

— Е, ние извадихме по-голям късмет от повечето хора — казва Робин, превключвайки плавно към директорския си тон. — Знаеш, че Тим сега е в Бристол, Сам държи матури, а Алекс е почти на девет години. Не е като да са малки момчета, които имат голяма нужда от майка, както е при малките деца. — После издава звук, който никой никога досега не е чувал в офисите на „Едуин Морган Фостър“. Нещо средно между стенание и изкашляне, той е почти нечовешки или може би твърде човешки, за да искам да го чуя някога отново.

Той стиска основата на носа си за няколко напрегнати секунди, после се обръща с гръб към мен.

— Джил остави това — казва, като ми подава сноп листа. Двайсет страници, изписани старателно на ръка, озаглавени „Твоето семейство: как работи!“ — Всичко е тук — обяснява той, клатейки невярващо глава. — Дори ми казва къде да намеря проклетите коледни играчки за елхата. Ще се изненадаш колко много неща има за помнене, Кейт.

Не, няма.

Петък, 12.33

Ако сега си тръгна от офиса, ще успея да стигна навреме за погребението на Джил в Съсекс в три часа, като преди това ще имам достатъчно време, за да изям един сандвич по пътя за гарата. С Момо работим по нов финал. Момо ме пита дали съм познавала госпожа Купър-Кларк и аз й казвам, че Джил е била забележителен човек.

Момо ме поглежда със съмнение.

— Но тя не е работела, нали?

Взирам се в лицето на Момо. На колко години е — двайсет и четири, двайсет и пет? Достатъчно млада, за да не знае с какво са се примирявали жените преди нея. Достатъчно млада, за да приема собствената си свобода за даденост. Казвам спокойно:

— Джил беше висококвалифициран държавен служител преди Сам, второто й дете, да навърши две години. Със сигурност вече щеше да управлява Министерството на вътрешните работи, ако не беше решила да оглави собственото си семейство. Не смяташе, че двамата с Робин могат да имат отговорни служби, без това да се отрази на децата. Каза, че се опитала да повярва, че е възможно, но сърце не й дало да продължи.

Момо се навежда и хвърля нещо в кошчето, а аз съзирам през прозореца гълъбицата с разперени като кринолин пера да седи над яйцата. Таткото гълъб не се вижда никакъв. Къде ли е?

— О, колко тъжно — казва Момо. — Да прахосаш живота си по този начин.

13.11:

Ако изляза от офиса сега, ще успея да хвана влака.

13.27:

Напускам тичешком офиса, когато секретарката на Робин ми подава семейните бележки на Джил — забравил ги е. Спринтирам до Канън Стрийт. Когато стигам до реката, с мъка си поемам дъх, а между гърдите ми се стичат капчици пот като скъсана огърлица. Спъвам се на стълбите пред гарата и си ожулвам коляното. Проклятие! Втурвам се между тълпата, влизам запъхтяна в будката с чорапогащници, грабвам първия попаднал ми пред очите черен чорапогащник и казвам на стреснатото момиче да задържи рестото. На бариерата пазачът се ухилва и казва:

— Закъсняла си, драга. — Заобикалям бариерата и се мятам в набиращия скорост влак, преследвана от пазача. През прозореца Лондон се изгубва учудващо бързо, сивкавите му светлини се сливат с дълбоката провинция. Почти не мога да понеса гледката на настъпващата пролет със заслепяващата й зеленина и надеждата, която събужда.

Купувам си кафе от количката и отварям куфарчето, за да прегледам някои документи. Най-отгоре върху купчината са бележките на Джил. Не е редно да ги чета, но много ми се иска. Искам да чуя отново приятелката си дори ако е под формата на писано слово. Ще погледна само една страница?

Всичко е тук. Страница след страница. Всички подробности от живота на децата и тяхното всекидневие. Потръпвам, когато си помисля колко слабо квалифицирана бих била, ако трябва да напиша подобен списък за Ричард. На страницата с рождените дни има петно с размерите на чаша — мазно, с коричка от брашно. Джил сигурно е пекла нещо, докато е писала.

Искам да продължа с четенето, но погледът ми е замъглен от сълзите. Вземам „Дейли Телеграф“ и обръщам на страницата с некролозите. Днес е поместен некролог на изтъкнат биолог — човек, управлявал Ай Би Ем през шейсетте, и на звезда от шоубизнеса на име Дизи, която имала любовни връзки с Дъглас Феърбанкс и Ага Хан. Няма некролог на Купър-Кларк. Начинът на живот на Джил няма да остави следа за поколенията. Как го нарече Момо — „прахосване“? Как може толкова много любов да бъде прахосване?

14.57:

В тоалетната на влака с размерите на куклена къща свалям скъсания си чорапогащник и се намъквам в черния чифт като Худини. За моя изненада в коридора предизвиквам одобрителното подсвирване на стюарда. Поглеждам надолу и виждам, че на глезените отзад има диамантени зайчета на Плейбой. Кълна се, че чувам смеха на Джил.

„Сейнт Ботолф“, Грийнгейт, 15.17

Пристигам навреме, за да чуя как викарият приканва множеството да благодари на Бога за живота на Джилиян Корделия Купър-Кларк. Не знаех, че е Корделия. Отивай — въплъщение на любовта.

Робин и момчетата са на първия ред. Робин се навежда, за да целуне най-малкия си син по кестенявата глава. Алекс трепери леко в новия си костюм, първият му костюм. Джил ми каза, че ще идват в Лондон, за да го купуват — сигурно е знаела кога ще го облече за първи път.

Запяваме „Господарю на надеждата“, любимия й химн. В мелодията се долавя някаква шотландска меланхолия, която не бях забелязала досега. Когато последните тонове замират, се чуват сдържани покашляния. Викарият, с птичи вид и гребен от светла коса, помолва множеството да си спомним за Джил в минута мълчание.

Затварям очи и отпускам ръце върху облегалката на предната редица и веднага се озовавам в гората край Нортхамптън. Август. Два месеца след раждането на Емили. Джеймс Ентуисъл, който ми бе шеф преди Род, организира лов в чест на едни клиенти. Настоя да присъствам, въпреки че не мога да стрелям и не бях в състояние да запомня къде е Германия, камо ли да омайвам група франкфуртски банкери. Към обяд вече чувствах как гърдите ми се превръщат в два парещи камъка. Гърди, които крещяха да бъдат изпразнени. Имаше само една тоалетна, подвижно съоръжение, скрито сред дърветата. Заключих се в кабинката, разкопчах си блузата и започнах да изцеждам кърмата си в тоалетната. Кърмата е различна от кравето мляко, по-фина, по-нискомаслена, тя има синкавата аристократична бледност на порцелана. Когато моята започна да се стича в зеления химикал в чинията, се получи мътна супа.

Само че отначало кърмата не искаше да тръгне. За да я предизвикам, си представих Емили, миризмата й, огромните й очи, допира на кожата й. Изпотена и силно притеснена, дочух някакво кашляне. Отвън се бе образувала опашка, а аз дори не бях изцедила лявата гърда, какво остава за дясната. После чух женски глас, който звучеше отривисто, глас, който черпеше авторитет от топлотата си: „Добре, господа, защо не се възползвате от храстите ей там? Това е едно от естествените ви предимства пред нас, дамите. Подозирам, че нуждата на госпожа Реди от тоалетната е по-неотложна от вашата. Много ви благодаря.“

Когато излязох навън след около десет минути, Джил Купър-Кларк седеше на един пън сред поляната. Като ме видя, ми махна, после извади торбичка лед от хладилната чанта, като я размаха триумфиращо. „Спомних си, че това е най-доброто средство против болезнени гърди.“

Бях я забелязала преди на фирмените мероприятия — регатата „Хенли“, на едно дъждовито празненството в Челтънхам след конните надбягвания — но бях я взела за една от безгрижните съпруги. От типа, който те занимава с теми като поддръжката на тенис кортовете или колко е трудно да си намериш човек за поддръжката на басейна.

Джил ме попита за бебето — единственият човек, свързан с работата, който се поинтересува — и после ми сподели, че Алекс, който тъкмо бе отпразнувал четвъртия си рожден ден, бил подарък, който сама си направила. Всички я убеждавали, че е лудост да родиш трето дете, след като най-накрая си се отървала от пелените и безсънните нощи, но тя чувствала, че е пропуснала бебешките години на Тим и Сам заради работата си. „О, не знам, чувствах, че това време ми е откраднато и исках да си го върна.“

Тъй като бяхме в настроение за изповеди, аз й казах, че се страхувам да си позволя да ме обземат силни чувства. Не знаех как бих могла да се върна на работа, без сърцето ми да е закоравяло.

„Работата е там, Кейт — каза Джил, — че се отнасят с нас, все едно че ни правят голяма услуга, като ни позволяват да се върнем на работа след раждането. И цената, която плащаме, е да не създаваме проблеми и да не показваме, че животът ни повече няма да бъде същият. Обаче никога не забравяй, че ние сме тези, които им правим услуга. Ние сме продължителите на човешката раса, а от това няма нищо по-важно. Откъде ще намират проклетите си клиенти, ако спрем да раждаме?“

Разнесоха се изстрели и Джил се разсмя. Имаше освобождаващ смях, който сякаш премахваше всякаква глупост и дребнавост от този свят. И знаете ли какво още? Тя беше единственият човек, който никога не каза: „Не знам как се справяш.“ Знаеше как се справям и знаеше на каква цена.

— Скъпи чада, да кажем заедно думите, на които ни научи Исус: „Отче наш, който си на небесата…“

Гробът на Джил е в подножието на хълм, чиито поли се спускат рязко зад църквата. На билото се извисяват викториански надгробни паметници — статуи и гробници, натежали от кацналите ангели. Колкото повече се отдалечавате по постланата с камъчета пътека и се приближавате към съвременността, толкова по-малки и скромни стават паметниците. Дедите ни са знаели, че имат запазено място, урна, дори за задгробния си живот — ние не сме толкова сигурни в него.

Парцелът на Джил се вижда сред долината. Отсрещните хълмове имат размазани като от спирала петна от ели по хребетите си, а в зелената дъга отдолу се стеле гъста сребриста мъгла. Докато викарият чете напевно литургията, а Робин пристъпва напред, за да хвърли шепа пръст върху ковчега на съпругата си, бързо се оглеждам и със замъглен от сълзите поглед обхващам околните надгробни камъни. Предан син. Баща и дядо. Непрежалимо единствено дете. Любима съпруга и майка. Сестра. Съпруга. Майка. Майка. След смъртта нас не ни определят посредством делата ни или от това, кои сме били, а с това, какво сме означавали за другите. Доколко сме обичали и сме били обичани.

27 Промяната

Отвън на перваза е тихо. Чуват се клаксоните и ръмженето на града отдолу, но те са заглушени от височината, изолирани от въздушна завивка.

Доближавам се до гълъбицата. Виждам я и тя ме вижда. Издава ниски цвъртящи звуци, а шията й потрепва заплашително. Всеки инстинкт й говори да отлети, освен този, който й казва да остане с пилето си. Едно от яйцата се е излюпило, докато бях в Съсекс. От офиса е трудно да се види пилето, но от това разстояние видимостта е добра. Човек не може да повярва как това създание някога ще може да полети. Не прилича на птица, по-скоро на измъчена скица на нещо подобно на птица. Сбръчкано и плешиво като всички новородени, и то изглежда древно, на стотици хиляди години.

Опитвам се да открехна прозореца и да го достигна, но той е трикрилен и не мога да отворя нито едно от крилата близо до гнездото. Няма какво да се прави, трябва да се покатеря през съседния прозорец. Застанала на четири крака, обезопасявам ръба с колекцията си от книги. Томовете бяха внимателно избрани според размера и устойчивостта.

Птиците определено могат да вземат последната. В случай, че тези не свършат работа, съм добавила „Ръководство по финансови фючърси“ — наръчник, задълбочен и интересен колкото телефонния указател. Идеята ми е да изградя около гнездото защитна стена. На връщане от погребението на Джил ми се обади Гай с добрата новина, че един човек от санитарната служба позвънил и казал, че ловецът ще дойде утре. Аз бях тази, която настояваше човекът с ястреба да дойде, а сега отчаяно искам да му попреча да си свърши работата.

На площада тринайсет етажа под мен се е насъбрала любопитна тълпа от хора, тръгнали за работа, които сочат жената на перваза. Вероятно се чудят дали съм жертва на рецесията или на сърдечен проблем. Онзи ден сутринта един брокер се хвърли под влака в Мургейт и не успя — паднал в коловоза между релсите и бил издърпан от Бърза помощ. Всички говореха как е оцелял като по чудо, но аз се питах какво е да се чувстваш толкова зле, че да се опиташ да сложиш край на мъките си и да се провалиш и в това. Дали е като да се преродиш, или да си жив мъртвец?

Зад мен от вътрешността на офиса достига гласът на Канди, провлечен както винаги, но с нотки на тревога:

— Кейт, влез вътре.

— Не мога.

— Скъпа, тези неща често са вик за помощ. Всички те обичаме.

— Аз не викам за помощ, опитвам се да скрия гълъбицата.

— Кейт?

— Трябва да й помогна.

— Защо?

— Ястребът идва.

Ясно чувам изсумтяването на Канди:

— Винаги идва по някой шибан ястреб. Не мога да повярвам, че водим този разговор за някаква глупава птица. Веднага влизай вътре, Кейт Реди, или ще повикам охраната!

През стъклото група колеги от ЕМФ наблюдават напредъка ми, надавайки иронични одобрителни възгласи, когато поставям поредната книга. Докато вземам учебника по италиански, поглеждам ръката си с лъскавата златна халка и обрива между кокалчетата и си мисля какво би останало от нея, ако падна — сухожилия, кожа, кръв. Не, не мисли за това, да довършим укреплението с „Десетте природни закона за успешно ръководство на времето и живота“. Докато пълзя заднишком по перваза, виждам как Канди се е надвесила през прозореца, а зад нея наднича Гай. По лицето на помощника ми е изписано някакво чувство, но не страх, а нещо като надежда.

12.17:

С Момо успяхме. Род получи новината късно снощи. Спечелили сме финала в Ню Джърси. Момо хвърчи от вълнение. Също като Емили, тя буквално подскача от радост.

— Успя, Кейт, ти успя!

— Не, ние успяхме. Ние двете.

Род завежда целия екип да го отпразнуваме в един ресторант в Ледънхол Маркет. Много се е променил, откакто бях за последен път тук. Варовикът явно вече не е на мода. Сега заведението е цялото в матово стъкло и стъклени подобия на японски птици над аквариумите, пълни със зяпнали шарани, които не могат да решат изкуство ли са, или обяд.

Род придърпва високото столче до мен. Крис Бънс сяда срещу Момо. Не ми харесват погледите, които й хвърля — алчни, лукави, наточени, но на нея явно й допада да флиртува с него и тя изпробва властта, която й дава новото й самочувствие. Улавям се, че споменавам на няколко пъти фондация „Селинджър“ само заради удоволствието да изричам на глас името на Джак. Обичам да го чувам и виждам изписано — върху бусове и табели на магазини. Джак Никълсън, Джак Бобеното зърно, Блек Джак48. Дори министърът на външните работи ми се струва по-привлекателен, защото се казва Джак.

— Кейт, каква беше тази работа с шибания гълъб? — държи да научи Род, докато ни сервират раците. — Ще го прогонваш или ще го печеш на фурна?

— О, това е нещо като работа по етичен фонд. Част от новата ми линия за опазване на околната среда.

— Боже — възкликва шефът ми, докато разчупва едно хлебче, — малко си се поувлякла, нали?

Между другото Род ми съобщава, че има нова задача за нас с Момо. Фонд, който се казвал „Стоун нещо си“.

— Две птички с един „Стоун“49, чат ли си?

Съгласявам се, но казвам, че имам нужда от още ресурси.

— Не мога да увелича персонала, Кейти — обяснява Род. — Просто трябва да излезеш и да сриташ шибаните гуми, дъще.

28 Какво видя майката

Бързам да се прибера вкъщи и когато влизам през вратата, се провиквам, но няма отговор. От дневната се чуват писъци и първата ми мисъл е, че някой е пострадал, че го боли. Сърцето ми се обръща, но когато влизам, съзирам Пола, Емили и Бен на дивана. Сгушени един до друг, те гледат „Играта на играчките“ по телевизията и се кикотят неконтролируемо.

— Какво е толкова смешно? — питам аз, но те не могат да ми отговорят, защото се заливат от смях. На Емили й текат сълзи от смях. Като ги виждам така, уютно настанени и щастливи, си мисля: „Ти плащаш за това, Кейт. Буквално плащаш друга жена да седи на дивана ти и да прегръща децата ти.“

Питам Пола няма ли нищо за вършене и се намразвам заради тона си — педантичен, благочестив, „господарката на проклетото имение“. Те ме поглеждат вкупом с разширени от учудване очи и се разкикотват отново. Не могат да се спрат. Смеят се на глупавата дама, която идва и се опитва да им прекъсне забавлението. Все едно можеш да им прекъснеш забавлението просто така.

Понякога си мисля, че Пола е твърде близка с тях, което не е здравословно. През повечето време бих направила всичко, за да я задържа. Пола ми каза, че познава майки, които уволняват бавачката на всеки шест месеца, за да не се привързват прекалено децата. Искам да кажа, колко егоистична можеш да бъдеш? Да лишиш децата си от познатото любящо присъствие само защото искаш да си на нейното място, а не можеш.

Разбира се, понякога се тревожа, че тя не им говори, както бих разговаряла с тях аз. Когато бях малка, казвах вечеря вместо обяд и чай за вечеря, но сега, когато се движа в други среди, уча децата си да говорят правилно, а после идва Пола и разваля всичко. Нямам право да се оплаквам, нали? Ричард ги поправя. „Тоалетна“, казва той твърдо, когато Емили настоява да отиде до клозета, но честно казано, по-естествено е за мен да употребявам думите, с които съм свикнала от малка. Знам, че Пола ги оставя да гледат доста телевизия, но в други отношения виждам, че е много по-добра, отколкото бих била аз — последователна, по-търпелива. След седмица с тях ми се иска да закрещя да ме пуснат да изляза от къщата, а Пола е стабилна. Никога не повишава тон. Много добри страни в характерите им са резултат от нейното влияние.

Когато бях в училището на родителска среща онзи ден вечерта, директорката ме дръпна настрани и ми каза, че ако се надяваме Емили да бъде приета в „Пайпър Плейс“, ще трябва да й се оказва — как да го наречем — по-подходяща стимулация вкъщи. Децата с неработещи майки посещават редовно музеи и имат по-широк мироглед. Дори да ядат кускус на буквички, те са на латински. Докато в домовете, където и двамата родители работят… „Ами там често има тенденция да се разчита на те-ле-ви-зи-я-та“ — каза госпожица Акланд, произнасяйки на срички мръсната дума.

— Емили — отбеляза тя — има доста забележителни познания за анимационните филми на Уолт Дисни.

Това бе нейният начин да ми каже, че Пола не се справя.

— Емили — продължи тя, — ще трябва да покаже широк кръг от интереси, за да си осигури място в добро средно училище. Знаете, госпожо Шаток, че конкуренцията в Лондон е жестока. Съветвам ви да започне да свири на някакъв инструмент — цигулка не, много е банална вече. Може би кларинет, в този инструмент има доста характер, а вие може да помислите, за някой от по-необичайните спортове. — Ръгбито за момичета според нея набирало популярност.

— На шест години Емили ще има нужда от биографична справка?

Може би трябваше да потисна скептицизма в гласа си.

— Госпожо Шаток, в определени домове, в които отсъстват и двамата родители, тези неща могат, как да се изразя, да се изплъзнат. Вие като дете учили ли сте се да свирите на някакъв инструмент?

— Не, но баща ми много ни пееше.

— О, — реагира тя, сякаш бях казала нещо неприлично.

Ужасна алчна образователна вещица.

Преди нас Пола работела за едно семейство в Хампстед. Джулия, майката, казала, че на децата им е забранено да гледат телевизия.

„А Джулия работеше в телевизията и правеше всичките тези помии за Канал 5 — каза ми един ден Пола и се разсмя силно при спомена. — Не позволяваше на децата си да гледат телевизия, защото била голямо зло!“ През почивните дни Джулия и съпругът й се излежавали в леглото, докато децата гледали видео по цяла сутрин. Пола го разбрала от Адам, най-малкия, който й го казал, когато се опитала да изключи телевизора. Когато се сетя за тази история, се изчервявам. Не използвам ли и аз такъв двоен стандарт? Казвам на Пола да дава на Бен вода, а не сок, а после, през почивните дни, когато ми поиска ябълков сок, му го давам веднага, за да има мир и спокойствие. Искам бавачката ми да е по-добра майка от мен. Очаквам от нея да обича децата ми, все едно че са нейни, а после изведнъж те стават „само моите деца“ и никой, освен мен не може да ги обича.

Докато освобождавам миялната и започвам да мия на ръка всички недобре почистени съдове, виждам как Пола ме гледа от другия край на кухнята. Реши косата на Емили и действително ме гледа. Да можех да прочета мислите й. Веднъж ми каза, че никога няма да наеме бавачка, ако има деца. Знае твърде добре какви неща стават — момичета, които се подмазват на майките, и веднага щом те излязат, захапват слушалката на телефона.

Емили надава вик, защото четката не може да премине през кичур сплъстена коса.

— Тихо — сгълчава я Пола. — На принцесите им разресват косите по сто пъти преди лягане, нали, мамо? — Тя поглежда към мен през стаята, търсейки знак за помирение и съгласие.

Не. Не искам да знам. Ако знаех какво всъщност си мисли, това вероятно би ме довършило. И все пак частица от мен иска да научи.