Скъпа, няма не мога

7 Честита Нова година

Понеделник, 5.57

— Иии отваряме света. Иии затваряме света. Отваряме света иии затваряме света.

Стоя в средата на дневната с широко разтворени крака и разперени над главата ръце. Във всяка ръка държа от онези меки топки, които на пипане са като пихтиести глави на октопод. От мен се иска да изписвам кръгове във въздуха, стиснала топките.

— Ииииии отваряме света, ииииии затваряме света.

Жената, която ми дава инструкциите, е петдесет и няколко годишна, неестествено весела, с кристален медальон на врата. Вероятно ръководи организация за защита на животни, които всеки би бил доволен да види сгазени на пътя — плъхове, прилепи, порове. Фей е личната ми треньорка, която наех, за да ми помага в интензивната ми програма за гимнастика и релаксация през новата година. Наех я по телефона от академията по здраве и фитнес „Юнона“. Не е евтино, но изчислих, че ще спестя много, ако успея да се напъхам в дрехите отпреди бременността. Освен това сигурно е по-евтино, отколкото членството в някой клуб, който нямам време да посещавам.

— Единственото упражнение, което правиш, Кейт, е да вдигаш портмонето си с всичките тези членски карти за фитнес клубове в него — казва Ричард.

Удар под кръста, но точен. Истина е. Според най-великодушните ми сметки годишните посещения на плувния басейн в последния фитнес център, в който членувах, ми излязоха по 47, 50 лири на дължина.

Във всеки случай очаквах Синди Крауфорд в розово трико, но когато отворих вратата, се озовах лице в лице с Айседора Дънкан в зелен лоден. Приказно същество с обветрено лице, личната ми треньорка е загърната в наметка, каквато носеше единствено Дъглас Хърд като министър на външните работи.

— Казвам се Фей — представи се тя и извади от платнената си чанта (в подобна Мери Попинс държеше закачалката си за шапки) топки, които обяви като „моите топки чи“.

Представата ми за тренировка не беше въртенето на топки чи с бавни, търпеливи кръгообразни движения. Питам я не може ли да поработим за мускулите на корема.

— Разбирате ли, направиха ми цезарово сечение и там кожата просто не иска да се прибере.

Фей потръпва от прекъсването, усърдна като шампион на състезание за овчарски кучета.

— Моят подход е към цялата личност, Катя. Мога ли да ви наричам Катя? Виждате ли, щом веднъж освободим ума, можем да се съсредоточим върху тялото, като постепенно запознаваме една с друга различните му части, докато не установим хармонична комуникация.

— Всъщност — казвам на Фей с цялата хармония, на която съм способна, — аз съм ужасно заета, затова ако може просто да кажем: „Здравейте, мускули на корема, помните ли ме?“, това би било страхотно.

— Не е нужно да ми казвате, че сте заета, Катя. Мога да позная от тежестта на главата ви. Наистина имате много тежка глава. Горката напрегната глава. И вратните сухожилия. Отпусни! Оотпусни! Ооотпусни! Едва поддържат горката ви глава. А това от своя страна предизвиква непоносимо напрежение върху долната лумбална област.

А аз си мислех, че човек плаща на тези хора, за да му помогнат да се почувства по-добре. След трийсет минути с Фей имам усещането, че следващият ми час ще бъде с моя балсаматор. Тя предлага да се отпусна по гръб, да протегна ръце над главата и да се правя, че лежа върху инструмент за мъчения. Мислите ми се отнасят към предателите в Тауър, чиито тайни са били изтръгвани насила от личен инквизитор срещу 25 лири на час. Според Фей упражнението ще прегрупира гръбначния ми стълб — най-окаяния и безформен гръбначен стълб, който някога е виждала.

— Ето това е, Катя. Отлично — усмихва се широко тя. — А сега бавно отпусни ръце напред и повтаряй след мен: „Ако не се състезаваме, ние се обезличаваме. Ако не се състезааваме, ние се обезличаааваме.“

7.01:

Фей си тръгва. Изведнъж ми пада наистина непоносима тежест от гърба. Почерпвам се с бонбони. Не мога да правя упражнения и да се ограничавам в един и същи ден. Седнала на кухненската маса, изведнъж дочувам необичаен шум, сухо дращещо радио свистене. Оглеждам стаята да разбера откъде идва. Необходими са ми няколко секунди, за да го открия — тишината. Звукът на нищото пищи в ушите ми. Имам пет минути за себе си, преди Емили и Бен да нахлуят с бойни викове през вратата.

След празниците усещам, че нуждата на децата от внимание е необичайно изострена. Без ни най-малко да са удовлетворени от времето, което прекарахме заедно, те изглеждат изгладнели до смърт, ненаситни като новородени за вниманието ми. Като че ли колкото повече ме имат, толкова повече се сещат, че искат да съм при тях. (Вероятно е истина това, което казват за човешкия апетит. Сънят поражда нуждата за още сън; яденето отваря апетита; сексът засилва желанието.) Несъмнено децата ми не са схванали принципа за „качественото време“. Откакто се върнахме от гостуването у родителите на Ричард, всеки път, когато излизам, все едно гледам децата на престъпник, които изпращат баща си в затвора. От страдание лицето на Бен е заприличало на пукнат червен балон. А през нощта Емили започна да кашля по ужасен начин — напъва се и се напъва, докато не й се доповръща. Когато споменах за това пред Пола, за успокоение тя произнесе „привличане на внимание“ с тиха нотка на тържество. (С което искаше да каже, че очевидно такова липсва.)

А и с непрекъснатите си молби да си играя с нея, винаги в най-неподходящото време, Емили сякаш ме подлага на изпитание и едновременно с това иска да се проваля. Като тази сутрин, когато бързам да отида на преглед, а тя идва и увисва на полата ми.

— Мамо, открих нещо, което започва с „Б“.

— Не сега, Ем.

— О, мооля. Нещо, което започва с „Б“.

— Биберон?

— Не.

— Баба.

— Не.

— Бисквита?

— Не.

— Не знам, Емили, предавам се.

— Бидео!

— Видео не започва с „Б“.

— Започваше.

— Започва.

— Започва с „Б“.

— Не, не започва. Започва с „В“. „В“ като вагон. „В“ като вулкан. „В“ като виолетка. Ако избереш правилната буква, Емили, ще спестиш много ценно време.

— Кейти, остави я на мира, та тя е само на пет — намесва се Ричард, който вече е долу, косата му е още влажна след душа, а сега изрязва от гърба на кутия със замразени зеленчуци маската на Крюела Де Вил.

Поглеждам го ядосано през масата. Мога да разчитам Рич да не ме подкрепи. Хич не го бива, когато се стигне до обединяване на мненията.

— Добре, ако аз не я поправя, тогава кой? Училищните пророци, за които „всички варианти на правописа са еднакво правилни“ ли?

— Кейт, това е само игра на думи, за бога, а не „Стани богат“.

Забелязвам, че Рич вече не ме гледа сякаш съм просто луда. Косо примигване и сбърчване на веждите ми подсказва, че той претегля още колко дълго да изчака, преди да повика линейката.

— За теб всичко е състезание, нали, Кейт?

— Всичко е състезание, Рич, в случай че не си забелязал. Някой иска да те изпревари на пързалката, някой иска най-новото Барби, някой иска да ти отнеме най-крупния клиент само за да докаже, че не се справяш. — Докато изпразвам миялната, си мисля за Фейт и смахнатата й мантра. Каква беше? „Ако не се състезаваме, ние се обезличаваме.“ Трябва да я изпробвам в офисите на „Едуин Морган Фостър“. „Ако не се със-те-за-ва-ме, на улицата о-ста-ва-ме.“

— Мамо, мога ли да гледам бидео? Моооля те, мога ли да гледам бидео? — Емили се е покатерила на гранитния плот и се опитва да закрепи диадемата на Барби в косата ми.

— Колко пъти да ти казвам, че не гледаме бидео, Господи, видео по време на закуска?

— Кейт, сериозно. Имаш нужда да намалиш темпото.

— Не, Ричард, имам нужда от хеликоптер. Имам час при лекаря, за който ще закъснея с десет минути, което ще ме забави още повече за конферентната ми връзка с Австралия. Номерът на такситата „Пегас“ е на дъската, можеш ли да се обадиш? И им кажи да не пращат онзи особняк с нисана.

Ричард е много по-добър човек от мен, всеки може да го разбере. Но в страданието, в горчивите моменти, аз го превъзхождам и нося това познание като оголена сабя. Защо съм много по-твърда с Емили от него? Предполагам, защото се страхувам, че Рич ще възпита децата ни да живеят в една Англия, която не съществува. Място, където хората казват „след вас“, вместо „аз пръв“ — несъмнено едно по-добро и по-дружелюбно място, но не това, в което живея и работя.

Рич е имал щастливо детство, а щастливото детство е най-добрата подготовка, наистина единствено познатото чиракуване, за да станеш щастлив възрастен. Само че щастливото детство не е много добро за предприемчивостта и успеха; нещастието, отхвърлянето и стоенето под дъжда на автобусната спирка са тяхното гориво. Да вземем например трагичната липса на лукавост у Рич, неговата редовна практика да иска по-малко пари от клиентите, за които му е жал, неговия ненормален оптимизъм досега, включително и покупката на еротично бельо за съпруга, която след раждането на първото си дете си ляга в брачното ложе с тениска на „Гап“ XXXL с картинка на дакел.

Така става и заради децата. Той е татко, а аз мама и намирането на време да бъдем Кейт и Рачард, да бъдем той и аз — ами то просто отпадна от графика. Сексът вече попада в графата „други“, наред с разрешителното за паркиране и новата пътека за стълбището. Емили — тогава едва ли имаше три години — веднъж ни завари да се целуваме в кухнята и реагира като кралица Виктория, спипала лакея си с пръст в портвайна.

— Не правете това. От него ме боли коремчето — изсъска тя.

И ние престанахме.

8.17:

Въпреки изричната ми молба, таксита „Пегас“ отново изпратиха нисана. Задната седалка е толкова влажна, че може да се превърне в парник за гъби. Като стегнах мускулите на бедрата и задните си части и повдигнах сивата си вълнена пола „Никол Фархи“, се постарах да седна на няколко сантиметра над плесента.

Когато помолих шофьора да мине по възможно най-краткия маршрут до болницата, той реагира като пусна докрай касетофона, от което бузите ми заподскачаха в бесния ритъм на музиката. (Това ли е рап?)

След опита ми преди Коледа да се държа приятелски с Уинстън, не планирам да разговарям повече с него. Но докато с мъка се опитвам да сляза, той се обръща назад и, издухвайки кълба жълт дим, ми пожелава:

— Надявам се да намерят достатъчно силно лекарство там вътре, за да те излекуват, госпожо.

Проклет нахалник. Какво искаше да каже? Положението не се подобрява, когато влизам при семейния си лекар с молба да ми изпише годишната рецепта за противозачатъчни. Доктор Добсън натраква нещо на компютъра си и мониторът започва да примигва със зелена аварийна светлина, все едно съм някакъв опасен престъпник, издирван от ЦРУ.

— О, госпожо Шаток, виждам, че не сте си правили влагалища намазка от… От колко време?

— Ами през 96-та ми направихте, но счупихте натривката. Искам да кажа, че получих писмо, в което ме канеха да дойда за нова, тъй като старата била счупена при пренасянето. Но очевидно не съм дошла, времето все не достига, така че може ли, ако обичате, да ми напишете рецептата?

— И не сте имали време през следващите четири години да отскочите за още един тест? — С вид на басет в човешки облик, доктор Добсън има влажния загрижен поглед, характерен за кучетата и внимателните професионалисти.

— Не. Защото първо трябва да се обадиш за час и да чакаш цяла вечност някой да вдигне слушалката, и…

Показалецът му се плъзва надолу по данните ми.

— Един път не сте си отменили часа. На 23 март миналата година.

— Тайван.

— Моля?

— Бях в Тайван. Трудно е да отмениш час посред нощ, когато си в другото полукълбо и не разполагаш с цял час да висиш на телефона с надеждата служителката на рецепцията да го вдигне от чисто любопитство.

Докторът подръпва притеснено вратовръзката си — бежова и очевидно изтъкана от парцали.

— Разбирам, разбирам — изрича, несъмнено без да разбира нищичко. — Добре, не смятам, че е разумно от моя страна да ви предпиша годишната доза от „Микроджинон“, преди да сте си направили влагалищна намазка, госпожо Шаток. Правителството, както може би сте чули, сериозно се е заело с превантивните мерки за заболяванията на шийката на матката.

— Правителството смята, че за мен е добре да родя още едно дете?

Той поклаща тъжно глава.

— Не бих го определил по този начин. Правителството просто иска да насърчи жените да избегнат тази животозастрашаваща болест чрез един обикновен тест.

— Добре, ако родя още едно дете, тогава наистина ще съм мъртва. — Боже, не мога да повярвам, че го изрекох. Какво искаш да кажеш, Кейт?

— Няма нужда да се разстройвате, госпожо Шаток.

— Не съм разстроена — възразявам малко по-невъздържано. — Просто съм много ангажирана жена, която точно в този момент не се нуждае от още едно дете, ако нямате нищо против. Така че бихте ли ми изписали хапчетата?

Лекарят си записва бавно нещо с древна химикалка с протекло мастило, която размазва всяка дума. Пита ме дали имам някакви оплаквания.

— Но аз не съм болна.

— Спите ли добре? Как сте със съня?

За първи път, откакто смахнатата Фей пристигна в шест тази сутрин, чертите ми се отпускат достатъчно, за да се получи усмивка.

— Имам единайсетмесечен син, на когото му растат зъби. Сънят не се връзва с поникването на зъби, нали?

Доктор Добсън ми връща усмивката, но с дълбоки бръчки около устата — бръчки, които я обгръщат като скоби. Разбирам, че изразът на лицето му може да бъде описан по-правилно като многострадален. Кой всекидневно се сблъсква със страданието, ако не лекарят? Представям си количеството болка, което сигурно вижда. Няма значение, той ми казва да идвам винаги когато имам нужда. По всяко време. Казва, че ще се обади още сега на сестрата да провери дали не може да ми вземат намазката веднага.

— Сигурно може да отделите още десет минутки?

Със сигурност не мога, но се съгласявам.

Офисите на „Едуин Морган Фостър“, 9.06

Пристигнах със закъснение и умирам да отида до тоалетната. Налага се са почакам. Трябва да предам седем финансови доклада, след като съм говорила с дванайсет различни мениджъри до сряда. Освен това до сряда трябва да дам задълбочен отчет за японското фиаско с „Токи Ръбър“. В този момент Род Таск се появява до бюрото ми и ме известява, че трябва да спася кариерата си като направя свирка на Джак.

Абелхамър в Ню Йорк в, о, Боже, сряда. Не съм сигурна дали използва точно думата свирка, но определено каза „на колене, скъпа“.

14.35:

Точно когато влизам на заседанието на Европейската група, Пола звъни. Обяснява, че може да се е заразили от вируса, който разболя Емили по Коледа. Има ли проблем днес да си тръгне по-рано? Мисля си: „Не, и дума да не става. Днес е първият ти работен ден след цели две седмици почивка.“ Отговарям:

— Да, разбира се. Горката, гласът ти звучи ужасно.

Обаждам се в работата на Ричард. Той е на среща във връзка с проекта за съоръжение за съхраняване на британските; ядрени отпадъци. Оставям спешно съобщение, в което го моля да се прибере възможно най-рано у дома и да удържи крепостта.

20.12:

Добирам се вкъщи навреме, за да сложа Емили да си легне. В коридора се сблъсквам с Ричард. Не, още не е уредил новото разрешително за паркиране. Да, измил е косата и на двете деца. Тичам горе. Нямам търпение да й се реванширам заради суровите думи тази сутрин. Топла, ухаеща на бебе, дъщеря ми навива кичур от косата ми на пръста си.

— Кой е любимият ти герой?

— Не знам, слънчице.

— Мило е най-великият.

— Аха. Какво прави днес в училище, мило?

— Нищо.

— О, сигурна съм, че все нещо си правила. Какво прави, Ем?

— Открих нещо, което започва с „У“.

— Ухо.

— Не.

— Уста.

— Какво ли може да е, чудя се. Угледало?

— Дааа! Много си умна, мамо.

— Опитвам се, мила. Наистина се опитвам.

8 Проблеми с никненето на зъби

Вторник, 4.48

От стаята на Бен се чува вик. Вик на ужас. За трети път тази нощ или за четвърти? Отново му никнат зъби. А вече надвишаваме препоръчителната доза парацетамол. Вероятно ще бъда показана в световните новини като „Майка чудовище дрогира пеленаче, за да се наспи“. С право се казва разбит сън — непоправимо загубен. Пропълзяваш обратно в леглото и се опитваш да сглобиш пъзела на съня въпреки липсващите парчета. Може би ще заспи. Дано да заспи отново. Винаги се случва по това време, когато навън просветва и ти започваш да се пазариш отчаяно с Бог: „Мили Боже, ако само направиш така, че да си заспи, аз ще…“

Аз ще какво? Ще бъда по-добра майка, повече няма да се оплаквам, ще се възползвам от всяко зрънце сън отсега до последния си дъх.

Експерименталното скимтене на Бен от типа „там ли си“ отстъпи на ария на Павароти с пълно гърло. (Nessun dorma означава никой не спи, нали?) В книгата пише да оставиш бебето да плаче, но Бен не я е чел. Не разбира, че след около четирийсет минути непрекъснат плач ще се успокои. В книгата пише, че Бен може би има проблеми с привързаността — според мен просто е разбрал, че мама, която отсъства през деня, е на разположение за среднощни гушкания.

Мозъкът ми има желание да се надигна от леглото, но тялото ми се влачи отзад като мрачен тийнейджър. До мен Ричард лежи по гръб с кръстосани върху гърдите ръце и издава кралски въздишки. Спи като бебе. (Откъде, по дяволите, се е взел този израз?)

Докато изкачвам стълбите, краката ми все едно че са от олово. През прозореца на площадката различавам силуетите на редиците от къщи отвъд градината ни с техните плашещи слепи очи. Някой ранобудник светва кухненската лампа и стаята пламва в жълто като клечка кибрит. Прозорците излагат на показ доста добра представа за материалното състояние на хората вътре — нашият район е разположен на североизток от лондонското Сити и много от обиграните финансисти като мен са дошли да живеят тук и са се закопали със старите викториански къщи, които имат нужда от основен ремонт. Къщите ни са без пердета на прозорците, собствениците им предпочитат да разчитат на скъпо реставрирани капаци, докато по-бедните ни съседи все още се задоволяват с истински завеси или скриват личния си живот зад найлонови пердета. През седемдесетте двойки като нас в името на съвременното се освобождаваха от всички стари викториански елементи в обзавеждането — камини, корнизи, вани с крачета във формата на животински лапи, а сега ние в името на нов вид мода плащаме цяло състояние, за да ги върнем в първоначалния вид. (Случайно ли е, че хвърляме все повече пари за ремонт и обзавеждане на домовете си — домове, в които прекарваме все по-малко време, защото сме навън в печелене на пари за френските хромирани кранове и дъбовите дюшемета? Сякаш домът се е превърнал в нещо като сцена с декор, на която се надяваме да играем един ден.)

Горе заварвам Бен да тресе решетката на креватчето си. Ухилва се и изпуска една лига, която потича по брадичката му и скача като бънджи до чатала на пижамата му, където остава да блещука в тъмното.

— Хей, ти. Кое време е, а?

Изваждам го от креватчето и завладян от радостта да ме види, той ме ухапва по врата. Ох.

Никога не съм искала момче. След Емили подозирах, че тялото ми може да прави само от нейния вид и във всеки случай щях да се радвам повече, ако имах още едно момиче — красиво, спокойно, изкусно устроено като часовников механизъм. „Момчетата са толкова обсебващи“, каза Канди на един обяд с колежки миналата година по това време. Коремът ми беше толкова голям, че управителят трябваше да донесе стол, защото не можех да се мушна в сепарето като всички останали. Всички се смяхме. Нервен, непокорен смях, но с нотки на триумф, както когато келтите са разбрали, че господството на римляните е към своя край. Но после, три дни по-късно, ми го подадоха в родилната зала. Него! Толкова малко същество, изправено пред необятната и невероятна задача да стане мъж, и аз го заобичах. Заобичах го на мига. А той не можеше да ми се насити. Все още не може. Майката на едногодишно момченце е като филмова звезда в свят без критици.

Изведнъж е станал толкова тежък, моят бебчо — малкото му тяло се е наляло с момчешка маса. Бедрата са стегнати и пълни като боксова ръкавица. Занасям го до синия стол, хващам ръката му и започвам да тананикам любимата ни песен.

Майките я пеят от векове и все още никой няма ни най-малка представа какво означава. Пеенето на приспивни песнички е малко като самото майчинство — нещо, което се прави инстинктивно в тъмното, въпреки, че целта му ти е пределно ясна.

Усещам как Бен се отпуска и натежава в ръцете ми, докато теглото му накрая не се разпределя равномерно върху гърдите ми. Трябва да прецениш много точно момента и да улучиш кога дрямката е преминала в дълбок сън. Ставам и пристъпвам крадешком към креватчето, като го спускам надолу до последната секунда. Ето. Алилуя! И тъкмо когато си мисля, че ми се е разминало, той внезапно отваря очи. Долната му устна потреперва също като на Рик, който съзира загубената си любима в „Казабланка“, после цялата му уста образува едно развълнувано „О“ и дробовете се подготвят за нов писък.

(Децата не приемат нищо на доверие. Отнасят се към честността с презрението на тиран. Не ти отпускат никакво време в замяна на получените прегръдки, нито амнистия за дългите нощни часове, прекарани в носене и люшкане. Можеш да ставаш при всеки рев сто пъти и на сто и първия те все още ще те изправят пред военния съд за дезертьорство.)

— Добре, добре. Мама е тук. Няма нищо. Още съм тук.

Връщаме се обратно на синия стол, хващам ръката на Бен и започваме приспивния ритуал отначало.

5.16:

Бен накрая заспа.

5.36:

Емили ме моли да й чета книга, озаглавена „Малката мис Работливка“. Не.

7.45:

Пола отново е на работа и, слава Богу, се чувства много по-добре. Помолих я за не забрави тортата „Телетъбис“ за рождения ден на Бен в петък и о, свещи. Да не купува много бисквити, в случай че другите майки са вманиачени на тема захар. (Миналата година Анджела Брънт издаде декрет за забрана на стафидите.) Пола ми иска голяма сума в брой, достатъчна за прием на открито в Бъкингамския дворец, но не се осмелявам да възразя.

8.27:

Толкова ми се спи, че когато стигам до Бродгейт, купувам две двойни кафета от „Старбъкс“ и ги поглъщам на екс като водка. Четох някъде, че хората, които страдат от недостиг на сън, са в полубудно състояние, нещо като чистилище между съня и събуждането, където в мозъка се носят сюрреалистични картини. Като да си попаднал за постоянно във филм на Дейвид Линч. Това трябва да е причината Род Таск вече да не ми се струва само дразнещ австралийски грубиян и да е заприличал на невъзмутимия Денис Хопър, който се смее като побъркан. Седя зад бюрото си, дегизирана със стар чифт очила, които държа в чекмеджето, за да създавам впечатление на усилена мозъчна дейност, сетне избирам изискващата най-малкото мозъчно усилие задача, при която и да сбъркам, няма да има последствия. Няма проблем, стига да не купувам и продавам нищо. Получила съм двайсет и девет имейла. Не вярвам на очите си, когато прочитам първия.

15.23:

Ръководителите на екипите започват да пристигат за заседанието по стратегията в офиса на Род Таск. Клепачите ми се затварят като на кукла. Единственото нещо, което ме държи будна, е мисълта, че Джак Абелхамър ще заведе дело за сексуален тормоз. Янките са вманиачени по „неуместното поведение“. Още нямам отговор на имейла. Надявам се, че ще причисли моя към очарователната британска ексцентричност и посланието ми ще отиде в забвение. Потънала в кошмарни видения, не забелязвам приближаването на Силил Хармсуърт. Като протяга кльощавия си пръст, шефката на „Личен състав“ ме бодва на мястото, където тази сутрин Бен заби зъбите си. Имам чувството, че беше поне преди три живота.

— Имаш нещо на шията, Катрин.

— О, това ли. Бебето ме ухапа.

Двама мъже, седнали на масата, започват да се подсмихват над минералната си вода. Силия ми смигва с усмивка, каквато е цъфнала на лицето на Злата царица, когато подала отровната ябълка на Снежанка. Извинявам се и се втурвам в дамската тоалетна, следвана от Канди. Тук осветлението е ужасно, но в огледалото виждам по средата на шията си нещо, което прилича на любовно ухапване от тийнейджър вампир. Опитвам с фон дьо тен. Безрезултатно. Опитвам с пудра. Проклятие. Ухапаното е изпъкнало като вулкана Етна.

Канди влиза, развявайки коректор, и започва да го полага на шията ми.

— Ей, Бавният Ричард ли ти направи тази смучка? Това е прекрасно, скъпа.

— Не, бебето, на което му никнат зъби. Скъпият ми съпруг го проспа, но за малко не го ухапах, за да го събудя.

В офиса на Таск колегите ми мъже правят онова, което обичат най-много — имат събрание. Ако това събрание мине наистина добре, ако го протакат достатъчно дълго, то утре ще могат да се възнаградят с още едно. С малко късмет, липсата на напредък на събрание 1 може да бъде разгледана на събрания 3, 4 и 5. Когато за първи път дойдох в Ситито като стажантка, предполагах, че събранията се правят, за да се вземат решения. Отне ми няколко седмици, за да разбера, че те са арена за показ, еквивалентът на демонстрация на сила при горилите, каквато сме виждали по телевизията в научнопопулярните филми за дивата природа. Понякога, когато наблюдавам как мъжете се домогват до власт, почти чувам коментара зад кадър на Дейвид Атънбъро, който обяснява значението на биенето по гърдите и пощенето на въшките.

— И ето, в самото сърце на градската джунгла, виждаме как Чарли Бейнс, млад мъжкар от американския клон, приближава водача с бойни белези Род Таск. Наблюдавайте позата на тялото на Чарли, начина, по който показва подчинението си, докато отчаяно се стреми към одобрението на по-старшия мъжкар в стадото…

Повечето жени, които познавам тук, имат силна непоносимост към подобно поведение. По разбираеми причини ние пропускаме размахването на пишките в корпоративните писоари, нито пък намираме за привлекателна идеята да се подмазваме на някакъв пърхотлив търтей на бара след работа. Откровено казано, откъде енергия? Също като послушните, ученолюбиви момичета, каквито сме били в училище, и сега все още смятаме, че ако дадем всичко от себе си и си свършим навреме работата, тогава:

А) ще възнаградят труда ни заслужено и

Б) ще се приберем вкъщи преди седем.

Лекото вибриране на телефона в джоба ми показва, че съм получила съобщение. От Канди е.

Сподавеният ми смях привлича погледите на всички около масата, освен на Канди, която се прави, че се изтрепва да записва предложенията на Чарли Бейнс за нещо, което той нарича организационно подобрение.

Прегледът на месечните доклади продължава до безкрай. Вече губя битката с изпадането в безсъзнание, когато изведнъж забелязвам скрийнсейвъра на компютъра на Род с коледна картинка. Мисля си колко е успокоително да се заровиш в снега, колко е приятно да потънеш в неговото студено и дружелюбно небитие. Сещам се за капитан Оутс и Южния полюс: „Просто тръгвам навън, пък ще видим.“

— Ти току-що се върна, Кейти — срязва ме Род с писалка, насочена като стреличка към мен.

Осъзнавам, че сигурно съм си говорила на глас като някаква побъркана жена, която кръстосва улиците, увита в найлонови торби за смет, и непрекъснато коментира параноичния си вътрешен свят.

— Извинявай, Род, цитирах капитан Оутс.

Всички мениджъри едновременно обръщат погледи към мен. В долния край на масата, на един език разстояние от Род, чистокръвните ноздри на асистента ми Гай се разширяват в очакване на първия полъх от унижение.

— Помните капитан Оутс — подсказвам на шефа ми. — От експедицията на Скот до Южния полюс. Този, който излезе от палатката и се отправи на сигурна смърт.

— Типично за жител на Острова — изсумтява Род. — Безсмислена саможертва. Как наричаха това, Кейти, чест?

Сега всички ме гледат и се чудят как ще се измъкна. Хайде! Кейт до мозъка, Кейт до мозъка, чуваш ли ме?

— Всъщност, Род, експедицията до Южния полюс не е лош модел на управление. Какво ще кажеш да го приложим към най-зле представилия се фонд? Онзи, който изсмуква ресурсите ни? Вероятно трябва да го изпроводим навън в снега.

При предложението за съкращаване на разходите, очите на Род заблестяват с влажен свински блясък.

— Хм. Не е зле, Кейти, не е зле. Гай, разучи положението.

Втренчените в мен погледи се отклоняват. Този път бях на косъм.

19.23:

Допълзявам вкъщи само за да заваря Пола сърдита. Сърденето на бавачката може да се спусне така внезапно, както морска мъгла и да бъде два пъти по-опасно. Познавам, че случаят е от сериозните, защото се е заела да чисти кухнята. Единственото, което ми се прави, е да се строполя на дивана с чаша вино и да видя дали някои от познатите ми герои от „Ийстендърс“25 са все още живи. Не съм гледала сериала от юни, достатъчно време, за да паднат цели династии на Албърт Скуеър, а Фил Мичъл да е направил поне още две бебета на бившите съпруги на покойния си брат. Вместо това трябва да лавирам около събитията от деня със заострена предпазливост. Похвалвам съдържанието на кутията за обяд на Емили, обещавам утре да купя етикети за имената с уверението, че не е проблем (де да беше); после опитвам досадно културно подмазване, като споменавам една звезда от сапунени сериали, която току-що е родила и заема цели седем страници в новия брой на „Хелоу!“, който Пола чете.

Двете бременности съсипаха краткосрочната ми памет, но ми оставиха странната и мигновена способност да се сещам на момента за всички имена на бебета на знаменитости. Това, че знам имената на децата, да речем, на Деми Мур и Брус Уилис (Румър, Талула) или на Пиърс Броснан (Дилан, също името на първото отроче на Зита-Джоунс/Майкъл Дъглас и на второто на Памела Андерсън) не ми е от полза в работата, но е вдигало на няколко пъти в критични моменти акциите ми пред Пола.

— Дилан започва да става много популярно име — забелязва Пола.

— Да — съгласявам се аз, — но помисли си за момиченцето на Уди Алън и Миа Фароу. Бяха я кръстили Дилан и накрая поиска да си смени името.

Пола кима.

— И второто го кръстиха с някакво глупаво име, нали?

— Сачъл26.

— Да, вярно — разсмива се Пола и аз се присъединявам — безграничната глупост на звездите е едно от най-големите народни удоволствия. Виждам, че сръднята започва да й минава, когато сглупявам да насиля късмета си и питам Пола дали е успяла да намери торта „Телетъбис“.

— Не мога да помня всичко — отвръща тя и напуска сцената, развявайки невидимото си черно наметало. Докато предната врата все още трепери, откривам причината за сърденето, оставена отворена на плота. В „Ивнинг Стандард“ има статия за заплащането на бавачките и техните невероятни привилегии — луксозни коли, частно здравеопазване, карти за фитнес, езда, ползване на самолети.

Езда? Мислех си, че постъпваме добре, като оставяме Пола да използва колата ми, докато аз пътувам с автобуса. Каквото ще да става, няма да позволя да бъда изнудвана да плащам повече. Вече сме на границата на възможностите си.

20.17:

Казвам на Ричард, че трябва да увеличим заплатата на Пола. Може да добавим и уроци по езда. Следва ужасна кавга, в която Рич изтъква, че като добавим данъците и осигуровките й, които ние плащаме, Пола всъщност взема повече пари от него.

— И чия е вината? — питам аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Знам го твоето нищо, Кейт.

По време на вечеря седим на няколко сантиметра един от друг на кухненската маса и едва се сдържаме да не избухнем отново. Ричард е сварил спагети и е направил салата от домати и авокадо. Завързваме предпазлив разговор за децата — неутолимия апетит на Бен, новата мания на Емили по Мери Попинс — и аз започвам отново да го харесвам, когато навивайки спагети на вилицата си, той споменава, че сам е направил соса този следобед. Това е едновременно и достойно за възхищение, и ужасно обезсърчаващо. Не мога да го понеса.

— Как намери време да направиш специален сос? Ами чиниите? Предполагам, че след това ще се захванеш с грънчарство. Защо, по дяволите, не свършиш нещо по-неотложно? Например да подновиш разрешителното за паркиране.

— Новото разрешително е в колата — отвръща той, — ако мадам отдели няколко секунди от програмата си, за да погледне.

— О, ние сме идеалният съпруг, така ли?

Чува се скърцане на метала по дървото, когато Ричард дръпва стола си от масата.

— Отказвам се, Кейт. Молиш ме да ти помагам, а когато го правя, ме презираш за това.

Някак си не мога да формулирам отговор. Казаното е болезнено грубо и в същото време неоспоримо. Жените често се шегуват, че се нуждаят от съпруга, която да се грижи за тях, и не е лъжа — всички имаме нужда от съпруга. Само че не очаквайте да благодарим на мъжете, които приемат ролята на въртокъщници, задето ни я отнемат.

— Кейт, трябва да поговорим.

— Не сега, Рич, трябва да се изкъпя.

Все още нямам масла за баня. Намирам стар пакет лавандулови соли в дъното на шкафа. Обещават да „успокоят и мотивират“. Добавям малко от пяната на Бен „Пиратът Пит“, която оцветява водата в униформено синьо.

Покатервам се в горещата синя лагуна и се отпускам назад с любимото си четиво — ако трябва да съм откровена, единственото през последните години. По-добър, от какъвто и да е роман, „Справочник на имотите“ на Джеймсън представлява лъскава брошура, пълна със снимки на желани имоти в продажба из британските острови. Можем да заменим нашата съборетина за, да речем, преустроена мелница в Костуолдс или за замък с джобен размер в Пийбълшър. (Къде е Пийбълшър? Струва ми се малко далечко.) Снимките са невероятни, но най-ми допадат описанията. На страница 18 има къща в Бъркшир, която може да се похвали с пристроен кабинет с цилиндричен таван и градини с плодни дръвчета. Какво значи цилиндричен таван? Не съм съвсем сигурна, но го искам. Ами плодните дръвчета! Представям си как се разхождам из облицованата с дървена ламперия библиотека, където ще има току-що откъснати цветя във високи вази по пътя към кухнята, славеща се със смесицата от традиционни шкафове и кухненски уреди последен модел. Застанала до печката — не за да готвя, за тази цел ще използвам двойната фурна „Неф“ — ще надписвам дати на етикети за сладко, сварено от набраните ябълки от обширната градина, докато децата ми ще играят доволно в детския кът, тапициран с вкус.

„Порното на Кейт.“ Така нарича брошурата Ричард, когато се натъкне на някой брой, скрит нарочно под моята страна на леглото. Има право. Всички тези апетитни снимки, поместени, за да доставят радост на очите и да можеш да си представяш какво би било да живееш така, без всъщност да ти се налага да водиш този начин на живот. Колкото по-потисната се чувствам от собствената си къща, толкова по-всепоглъщаща става страстта ми по тези имоти.

Мисълта за Ричард ми напомня спречкването ни заради соса и трепвам, когато се сещам за моето участие в него. Непресторената му доброта и здрав разум са достатъчни, за да предизвикат точно обратното в мен. Защо? Ричард смята, че глезя Пола и позволявам да й се разминат безнаказано неща, които никой работодател не би възнаградил с щедро заплащане и снизходителност. Смята я за доста умно двайсет и пет годишно момиче от Кент, което се държи много мило с децата ни и в същото време се опитва да ни измъкне всяко пени, което може. Мисли, че тя нарочно степва чорапите му, ако я помоли да свърши нещо извън служебните й задължения. Мисли, че тя има твърде много власт в къщата ни. Прав е. Обаче Рич не се притеснява за гледането на децата както мен — мъжете мислят за гледането на децата с портфейлите си, жените го чувстват с утробата си. Телефоните може и да са станали безжични, но майките никога няма да станат.

Когато погледна Пола, виждам човека, който е с децата ми през всичките часове, през които аз не съм с тях — човека, на когото разчитам да ги обича, да се грижи съвестно за тях и да внимава за първите симптоми на менингит. Ако тя оставя къщата разхвърляна, ако прави на въпрос изпразването на миялната, защото в нея са и съдовете на възрастните, не само на децата, ако не ми връща точно ресто от супера и „губи“ касовите бележки, тогава аз ще си замълча.

Говори се, че проблемът на жените професионалисти от моето поколение е, че не знаят как да се държат със слугините. Не е вярно. Бедата на жените професионалисти от моето поколение е, че ние самите сме слугини — неизменно благодарни за всяка помощ в домакинството, която ни излиза през носа, докато се борим да запазим „господарската“ си работа.

Когато се върнах на работа след първото си раждане, дадох дъщеря си на детска градина. На около десет минути пеша от нас има детска градина и аз харесах пъргавата слънчева шотландка, която я ръководеше. Но постепенно някои неща започнаха да ми правят лошо впечатление. В тясната стая за най-малките бяха наредени дванайсет креватчета. — Бях се самонавила, че стаята е уютна, когато я разгледахме първия път, но всеки ден, когато оставях Емили, тя все повече ми приличаше на румънско сиропиталище, обзаведено с хуманитарни дарения. Когато попитах Мойра как могат малките да заспят с целия този шум от по-големите деца в съседното помещение, тя сви рамене и каза: „О, накрая свикват.“ После глобите. Ако вземеш детето си по-късно от шест и половина от Детския кът, ти таксуват десет лири за първите десет минути и петдесет лири за по-голямо закъснение. Винаги закъснявах след шест и половина. Срамът ме заливаше като жлъчката в стомаха ми по време на спринта от метрото до градината.

Заобиколена от още трийсет деца, Емили прихващаше всяка заразна болест, която върлуваше. Първата й настинка започваше от октомври и траеше до края на март, а бебешкият й нос беше пълен с гнойни сополи. След като бяха допуснали разпространението на инфекцията, от детската градина изключително много държаха да оставим болното си дете вкъщи, без да намаляват таксата. Спомням си как с часове разговарях от работата с агенции в търсене на бавачка, като се преструвах, че говоря с клиенти, или молех приятели за помощ. (А аз мразя да моля за услуги; мразя да се чувствам задължена.) През едно горчиво утро се наложи да оставя Ем в къщата на жена, която познаваше друга позната от следродилната ми група, и която живееше в Кроуч Енд. В края на деня тя ми докладва, че Емили е плакала през цялото време, с изключение на един час, когато гледали „Спящата красавица“, която явно й действала успокоително. В онзи ден дъщеря ми казала първото си изречение: „Иска вкъщи.“ Само че аз не бях там, за да го чуя, нито бях вкъщи, където тя така отчаяно искаше да се прибере.

Така че не, Пола може да не е идеална. Но има ли нещо идеално? Мама, която да си остане вкъщи, да се откаже от живота си и да го положи под малките крачета да го стъпчат. Бихте ли го направили? Мога ли да го направя? Не ме познавате, ако си мислите, че съм способна на това.

Излизам от ваната и намазвам с хидратантен крем люспестите розови петна на ръцете, в сгъвките на коленете и зад ушите, загръщам се с хавлията и отивам в кабинета да проверя съобщенията, преди да си легна.

С обич? От крупен клиент? О, Боже, Кейт. Виждаш ли какво направи и докъде я докара?

9 Първата ми среща с Джак

7.03:

Крия се в тоалетната с куфара, за да не ме види Бен. Той е в съседната стая, в кухнята, където Ричард му дава закуската. Отчаяно искам да вляза, но си казвам, че не е честно да открадна няколко егоистични минути от компанията му, а после да оставя едно неутешимо бебе. (В книгата пише, че децата преодоляват страха от раздялата до навършването на две години, но за майките няма възрастова граница.) По-добре изобщо да не ме вижда. Седнала на коша с прането, имам време да огледам помещението и да забележа гирляндите от сив мъх, които се спускат над прозореца като пердета в къщата на вещица. (Нашата чистачка, Хуанита, страда от световъртеж и съвсем разбираемо не може да чисти на височини, които изискват повдигане на главата.) Освен това мозайката, изобразяваща русалка, е наполовина завършена от майстора, тъй като отказахме да му платим повече, така че сега е само цици и без опашка.

През затворената врата дочувам приглушено бръм-бръм, последвано от заразителното кикотене на Бен. Рич сигурно се преструва, че лъжицата с грис е камионче, за да го накара да отвори уста. Изсвирване на клаксон известява пристигането на „Пегас“.

Измъквам се от къщата си като крадец, когато чувам обвинителното бибип от паркираното отсреща „Волво“. Анджела Брънт, тарторът на местната мамафия. Лице като на „Форд Англия“. С изпъкнали като предни фарове зъркели, разположени върху триъгълната й глава, Анджела героично понася грозотата си. Едва седем часът е, какво прави навън по това време? Вероятно е закарала Дейвина на курс по японски преди зазоряване. Дай на Анджела трийсет секунди и ще ме попита дали съм записала вече Емили в някое училище.

— Здравей, Кейт, отдавна не сме се виждали. Записа ли вече Емили в някое училище?

Пет секунди! Да, Анджела подобри собствения си световен рекорд по образователна параноя. Изкушавам се да й кажа, че обмисляме местното държавно училище.

— Мисля, че „Сейнт Стивън“ все още е една от възможностите, Анджела.

— Нима? — Фаровете се завъртат стреснато в орбитите си. — Но как ще я вкараш в прилично училище на единайсет? Прочела ли си последния училищен доклад на „Сейнт Стивън“?

— Не, аз…

— Ти наистина осъзнаваш, че в сравнение с частния сектор възпитаниците на държавните училища изостават с две цяло и четири години след първата година и половина и разликата нараства до три години, докато навършат девет?

— Боже, звучи наистина зле. С Ричард се каним да огледаме „Пайпър Плейс“, но ми се струва, че децата са малко претоварени. Искам само Емили да е щастлива, докато е още малка.

Анджела отбягва думата щастлив като кон гърмяща змия.

— Знам, че всички в „Пайпър Плейс“ страдат от анорексия в шести клас — започва осведомено тя, — но там наистина се предлага чудесно всестранно образование.

Върхът. Дъщеря ми ще стане първата в света всестранно образована анорексичка. Приета в Оксфорд, тежаща трийсет и пет килограма, тя ще се надигне от болничното си легло, за да завърши блестящо философия, политически науки и икономика. После ще работи шест години, ще стане майка, ще напусне работа, защото натоварването ще й дойде и повече и ще прекарва утрините си в разгадаване на изискванията за прием в „Сейнт Стивън“ на чаша кафе с обезмаслено мляко заедно със свободно владеещата японски домакиня Дейвина Брънт. Боже, какво им става на тези жени?

— Извинявай, Анджела, трябва да бягам. Ще изпусна самолета.

Още се боря да отворя вратата на таксито, когато Анджела изстрелва прощалния си куршум.

— Виж, Кейт, ако имаш сериозни намерения да вкараш Емили в „Пайпър Плейс“, мога да ти дам номера на един психолог. Всички го използват. Ще я подготви да дава правилните отговори, да рисува подходящите рисунки на интервюто.

С благодарност си поемам дълбоко дъх от напоения с марихуана сладникав въздух в таксито на Уинстън. Това ме връща в онова сладко време, преди децата, когато да бъдеш безотговорен беше почти дълг.

— И каква е подходящата рисунка, Анджела?

Госпожа Брънт се засмива:

— О, нали знаеш, с въображение, но не прекалено.

Боже, как се презирам след разговорите с Анджела Брънт. Чувствам как майчинските амбиции на Анджела проникват в мен като грипен вирус. Опитваш се да се бориш, опитваш се да се довериш на интуицията, която ти подсказва, че детето ти ще си е съвсем добре и без да го хранят насила като някакво нещастно малко гъсе. Но един ден имунната ти защита е леко отслабена и „бам!“, Анджела се появява с таблиците си, със средно статистическите си резултати по четене и телефонния номер на онзи психолог. Знаете ли какво е наистина жалко? Накрая ще запиша Емили в гимназия „Анорексия“ — страхът от вредата, която може да нанесе безумното образование, основано на състезателния принцип, е засенчен единствено от страха, че тя някак си ще изостане и вината ще е моя. Състезанието всяка година започва все по-рано — в квартала ни има детска градина със стена, посветена на импресионистите. Майките с неохота стигнаха до убеждението, че любовта с пари не се купува, но парите могат да ти купят Моне и това им стига.

Изтощените работещи майки записват дъщерите си в академии по стрес. Навярно това е разбирането ни. Стрес. Прогрес. Дори се римуват.

9.28:

— Какъв й е проблемът на госпожата?

— Какво?

Уинстън ме гледа изпитателно в огледалото. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждат почти черни, имат насмешливо изражение.

— Анджела? О, не знам. Напрежението на големия град, разочарована жена, която живее чрез децата си, недостатъчен орален секс. Обичайното.

Смехът на Уинстън изпълва купето. Дълбок и зърнест, той отеква през слънчевия ми сплит и само за момент ме успокоява.

Трафикът по пътя към летището е толкова тежък, че имам предостатъчно време, за да размишлявам за предстоящото изпитание от срещата с Абелхамър. Когато говорих с Род Таск снощи, той ми каза:

— Джак изглежда доста развълнуван от срещата ви, Кейти.

— Сигурно защото Грийнспан намали лихвения процент с половин процент — импровизирах аз. Едва ли можех да кажа на шефа си, че съм обещала на клиента си в имейл неприлично поведение и седмица в леглото, да не споменавам обичта и целувките.

Не мога да престана да се чеша. Снощи си измих косата с новия шампоан — алергична реакция вероятно? Или може би съм прихванала някоя болест от седалката на пегаса — също като първичния океан, предисторическото такси може би е хранителна среда за множество безгръбначни.

Музиката, която се разнася, е от дълбините на човешкото развитие. Разгорещеното включване на тромпетите и неравноделното избухване на ударните инструменти ми напомня за „Рапсодия в синьо“.

— Това Гершуин ли е, Уинстън?

Той поклаща глава.

— Равел. — Шофьорът на таксито ми слуша Равел?

Минаваме покрай фабриката на „Хувър“, когато започва бавната част. Това е най-тъжната музика, която съм слушала. По средата се включва флейтата и приглася лекичко на пианото; когато затварям очи, виждам една птица да се носи над морето.

Нюйоркският офис на фондация „Селинджър“

15.00 часа източно време: Пристигам със световъртеж в офиса на Ужасния Абелхамър точно зад ъгъла на „Уол Стрийт Сентър“. Придружава ме асистентът ми Гай, който не показва никакви признаци на умора от часовата разлика. Тъкмо обратното, Гай е във вихъра си и познава по-добре от пътните си зъби всички колебания на Наздак28.

Подбрах подходящ отблъскващ тоалет за презентацията пред Абелхамър. Целомъдрен, тъмносив, под коляното; обувки на сицилианска вдовица — имам вид на Мария фон Трап29, преди да среже онези завеси в спалнята.

Решимостта ми да поддържам тона на срещата няколко градуса под нулата се стопява, когато влиза Джак Абелхамър. Вместо побелелия патриций тип „Брукс Брадърс“, който си бях представяла, пред мен е спокоен, ниско подстриган атлет горе-долу на моята възраст с постепенно разливаща се усмивка като на Джордж Клуни, която достига очите му, преди ъгълчетата на устните му напълно да са се извили нагоре. По дяволите! По дяволите!

— Е, Кейт Реди — казва Ужасния Абелхамър, — много ми е приятно да свържа с лице всички онези цифри, които ми изпращахте.

Хм. Изнасям най-новите данни около представянето на фонда „Селинджър“ през последните шест месеца. Всичко върви по мед и масло, докато един от младшите консултанти — досущ намръщената агент Скъли с червена коса — оправя на носа си очилата с тънки рамки и казва:

— Мога ли да попитам, след като прогнозираната от вас възвръщаемост за Япония е толкова ниска, защо вложенията са така големи?

— А, много уместен въпрос. Мисля, че Гай може да ви отговори.

Благосклонно отстъпвайки го на асистента си, сядам, облягам се назад и гледам как нищожното мекотело ще се измъкне. Небрежно проверявам телефона си.

Не вярвам на очите си. Прелетяла съм над Атлантическия океан, разнасяйки въшки като колорадски бръмбари. Извинявам се, изтичвам навън и влитам в тоалетната. На зеленикавата светлина в шефската баня проверявам косата си кичур по кичур. Как изглеждат въшките? Виждам грозд яйца близо до пътя, но може да е и пърхот. Трескаво се сресвам.

Невъзможно е да се измъкна от предварително уговорената вечеря с Абелхамър. Едва ли мога да се извиня със спешно обезпаразитяване.

Морски ресторант „Броуди“

19.30

На вечерята седя с изпънат гръб на разстояние от масата като кралица Мери. Представям си как енергичните въшки се спускат надолу към мидената яхния на клиента.

— Мога ли да ви закарам до хотела, Кейт? — пита Джак.

— Ъъм, добре, но трябва да спрем на някоя аптека. Трябва да купя нещо.

Веждите му се извиват въпросително.

— За шампоан. Трябва да си измия косата.

— Сега? Искате да си миете косата сега?

— Да. Да махна Лондон от косата си.

Браво, момиче. С въображение, но не прекалено.

Не трябваше ли тези точки да са в друг ред?

10 Рожден ден

Петък, 6.02

Днес е първият рожден ден на сина ми, а аз съм в небето над „Хийтроу“. Самолетът има огромно закъснение — лоша видимост, натоварени въздушни маршрути. В продължение на четирийсет и три минути кръжим, все едно че плуваме на място, и това ме изнервя. Чувствам как босите ми стъпала се извиват под одеялото в търсене на опора и си мисля за всички онези самолети, които профучават един край друг в мъглата.

От уредбата се чува гласът на пилота. Един от онези дружески „наричай ме Пит“ гласове. Сърцето ми се свива. В мигове като този не искам пилотът да се казва Пит. Силно искам пилотът да е човек на име Роджър Картър от Уейбридж, бордови командир, бивш военен британски пилот с любовница в Агадир и добър приятел на Реймънд Бакстър от „Винаги ще има утре“. Нещо като въздушен ас, който може да приземи самолета дори ако с едната ръка трябва да държи извитите си нагоре мустаци. Разбирате ли, трябва да оцелея. Аз съм майка.

Пилотът ни казва, че се налага да се отправим съм Станстед. Горивото ни свършва. Няма причина за тревога. Не, никаква. Днес е рожденият ден на Бен. Трябва да кацна безаварийно, за да прибера тортата от сладкарницата, да облека сина си за първото му тържество в бургундско червен кадифен костюм и мека кремава риза, преди Пола да му е сложила любимия си костюм „Пустинна буря“ в цвят каки. И дума не може да става да умирам. Първо, Ричард никога няма да се накани да обясни на Емили за месечния цикъл; ще го прехвърли на майка си, която набързо ще й разясни за „личната хигиена“, преди да й покаже нещо, наречено дамска превръзка. И ще нарича секса „онзи раздел“. Все едно „няма нищо нередно между мен и Доналд в онзи раздел, благодаря“. (В големите универсални магазини на живота мисля, че съответният раздел се намира на етажа между дамското отделение и домашните стоки.) Не, не, не. Трябва да живея. Аз съм майка. Преди смъртта не беше проблем. Искам да кажа, че след като родих, виждам намръщената жена с косата навсякъде и подскачам по-високо и все по-високо, за да избегна свистящото й острие.

— Добре ли сте, мадам? — На това възможно най-мъжделиво осветление стюардесата се е превърнала в бяло като платно лице с червило и ослепителна усмивка.

Обръщам се към зъбите:

— Всъщност днес е първият рожден ден на бебето ми и се надявам да се прибера вкъщи за закуска.

— Уверявам ви, че правим всичко по силите си. Да ви донеса ли вода?

— Със скоч. Благодаря.

Летище „Станстед“

8.58

Зареденият с гориво самолет все още стои на асфалтовата писта. Пилотът Пилат Понтийски казва, че не е по негова вина, но трябва да се върнем обратно на „Хийтроу“. О, просто чудесно. Докато набираме височина, двете празни бутилчици от уиски се плъзват по подноса ми и за малко не се приземяват в скута на жената от другата страна на пътеката. Тя ме дарява със замечтана усмивка, оправя яркозелената си наметка и отваря пътната си чанта „Гучи“. Изважда оттам бутилка за ароматерапия и капва две капки на китките си там, където се мери пулсът, освежава лицето си със спрей, преди да отпие няколко глътки от голяма бутилка с минерална вода „Евиан“. После отпуска глава с лъскава коса без въшки на спретнатата сива кашмирена възглавница. Иска ми се да се протегна, да потупам ръката й и да я попитам дали мога да купя живота й.

Щом се уверих, че богинята е дълбоко заспала, крадешком отворих собствената си чанта. Съдържание:

Между портфейла ми и пакета изсъхнали мокри кърпички намерих визитката на Джак Абелхамър с домашния му номер и ръчно написано съобщение върху обратната страна: „По всяко време!“

При вида на почерка му изпитах гъделичкащо усещане в долната част на корема си. Усещане за отдавна отминали тийнейджърски влюбвания, за секс, когато той беше колкото загадъчен, толкова и вълнуващ. По време на вечерята в Ню Йорк с Джак говорихме за всичко — музика, филми, Том Ханкс (новия Джими Стюарт), поезията на Емили Дикинсън, Кейт Бланшет като Елизабет I, Аполо 13, захаросани желирани бонбони, джаз пианиста Арт Тейтъм, Рим или Венеция, загадъчното обаяние на Алън Грийнспан, дори за акциите, които купувам за него. За всичко, освен за децата. Защо не спомена децата си, Кейт?

14.07:

На връщане от „Хийтроу“ бързам да мина през офиса, за да си покажа физиономията. Създавам впечатление, че съм ужасно заета, като трупам книги и финансови журнали върху бюрото си, после се обаждам на стационарния си телефон от мобилния и звъня продължително. Вдигам го и провеждам оживен и прям разговор със себе си за най-силните акции в момента, после затварям. Казвам на Гай, че се налага да отскоча навън и да взема някакво жизненоважно проучване. Хващам такси до Хайбъри Корнър, което ме чака, докато взема тортата „Телетъбис“. Не е зле — По май не си прилича съвсем, а Ла-Ла е по-скоро с цвят на горчица, отколкото жълта. Десет минути по-късно, когато таксито отбива на нашата улица, виждам син балон, завързан за входната врата. Докато влизам в къщата, Бен идва с клатушкаща се походка в антрето, надава писък при вида ми и започва да плаче. Коленича, гушвам то и го притискам силно.

По това време миналата година беше току-що роден, гол, ако не се брои мазната обвивка, преди да го измият. Днес, облечен от Пола, той е в раиран екип на „Арсенал“ с образа на Адамс на гърба. Не показвам колко много съм разстроена от този факт. Вместо това, когато тя излиза от кухнята, спокойно връчвам на Бен поничка с боровинки и го гледам как я разтрошава, а червеникавият пълнеж потича по предницата на горнището.

— О, Боже — възкликвам на висок глас! — Не и сладко по красивия ти футболен екип. По-добре да се качим горе и да те преоблечем.

Да!

16.00:

На празненството на Бен са дошли ято бавачки с техните подопечни, много от които не познавам. Те са част от живота му, в който аз не участвам. Когато тези непознати момичета произнасят името му и той целият грейва от удоволствие, нещо ме бодва. От какво? Ако не знаех, щях да кажа, че е от угризение.

В дневната няколко неработещи майки водят оживен разговор за местната детска градина. Сякаш не забелязват децата си, с които се справят със завидна лекота като майстори в пускането на хвърчила, докато по-нисшите майки като мен обръщат прекомерно внимание на шумните си чеда.

Между двата вида майки трепти неловка резервираност, която понякога ни пречи да разговаряме. Подозирам, че майките домакини гледат на работещите със завист и страх, защото смятат, че работещата майка се е отървала леко, а работещата майка също изпитва завист и страх, защото знае, че не е вярно. За да се чувстваш добре в една от двете роли, трябва да убедиш сама себе си, че алтернативният вариант е лош. Работещите майки са на мнение, че реализацията ги прави по-щастливи и оттам по-добри майки. Понякога дори си вярват. Майката, която си остава у дома, знае, че дава на децата си предимство, за което се хваща, когато едва проходилото дете изпразни шишето си със сок върху последната й чиста фланелка.

Тук обаче, в кухнята, намирам утеха в компанията на няколко познати жени — окаяните останки от първоначалната ми следродилна група. Чудно ми е като си помисля, че се познаваме повече от пет години. Джудит, пълничката брюнетка до микровълновата печка, работеше като агент по патентите. Върна се на работа за около две години, но един ден открила кучешки косми на задната седалка на семейното „Пежо“. Бедата била там, че нямали куче. Казала си, че няма причина да се тревожи, докато разяждащото чувство в стомаха й не я накарало да излезе от работа. Паркирала пред къщата си и проследила бавачката до един апартамент близо до Холоуей Роуд. В отключеното жилище заварила Джошуа в ъгъла зад предпазната решетка на камината, пазен от куче вълча порода, докато Тара, бавачката, се забавлявала в другата стая с приятеля си, който имал татуировка на „Металика“ върху едната страна на ритмично движещия му се задник.

Всички бяхме на мнение, че Джудит е извадила невероятно лош късмет. Една-единствена загнила ябълка в здравия куп бавачки.

— Ами ако е видял нещо, Кейт? — хлипаше тя по телефона.

— Джош нищо не е видял, Джуди, та той още няма три години. А и децата не помнят нищо преди петата си година.

Само че Джудит повече не рискува с наемни помощници. Знаехме, че се измъчва от мисълта за кучешката паст на сантиметри от лицето на бебето й, защото по онова време имахме угризения на съвестта всеки път, когато се приберяхме вкъщи и видехме нова цицина или драскотина на бебетата си. Случват се такива неща, но ни болеше от факта, че е станало в наше отсъствие. А и негласната тайна, неизреченото убеждение, че майката би реагирала по-бързо. Би стигнала до ръба на масичката, преди челото да се удари в нея, до асфалта, преди малкото му коляно да се одере. АУАКС, нали така ги наричат във военновъздушните сили? Природата е дала на майката своеобразен радар и майката е убедена, че никоя гледачка или друг човек не може да се мери с нея по бързина или предвиждане.

Джудит не възрази, когато съпругът й Найджъл каза, че има нужда от ски ваканция, тъй като в банката бил подложен на голямо напрежение, а Джудит да си останела у дома с трите малки деца под четиригодишна възраст (близнаците се родиха малко след като бавачката напусна), тъй като и без това си почивала вкъщи всеки ден. Джудит, която познавах, би казала на съпруга си къде точно да отиде, но онази Джудит отдавна изчезна.

Останалите от групата за известно време се придържахме твърдо към убеждението, че сме образовани за нещо повече от изкуството да притопляме спагети. Но после, една по една, вдигнахме ръце. „Да вдигнеш ръце“, нали така го наричат? Е, не и аз. Вдигането на ръце ми звучи като поражение, но тези почетни битки бяха водени храбро и не без рани в боя. Дали моите приятелки, младите майки, се отказаха от работата си? Не, работата се отказа от тях или поне ги постави в невъзможност да продължат. Карен — дава с лъжичка желе на Ела — се оказа изместена в счетоводната си фирма, след като й дадоха съвсем ясно да разбере — посредством мъгляво кимане и гримаси — че след раждането на Луис вече не стави за съдружник. След като отклони поглед за няколко месеци от „пътя на кариерата“, тя се озова в „коловоза на майчинството“. (Коловозът на майчинството изглежда като пряк път; можеш да изминеш стотици километри, преди да забележиш, че не води доникъде.) Карен си въобразяваше, че може да работи на четиридневна работна седмица, като един от дните — вкъщи; шефът й се съгласи и в това беше проблемът. Ако Карен се справела, казал той, това щяло да даде лош пример на останалите.

Най-смешното е, че в началото смятах, че първите месеци ще бъдат най-трудната част, че само ако издържа през тези шеметни първи седмици, нещата ще се нормализират. Само че те се влошиха — поне когато са на шест месеца, децата не могат да ти кажат, че искат не друг, а точно теб.

Пет години и половина след раждането на бебетата ни само три от първоначалната ми група работят — Каролайн е графичен дизайнер и изпълнява поръчки вкъщи, така че трябва да вмести цялата си работа във времето, когато Макс е на училище. Не можа да дойде днес, защото довършва една брошура за Ай Би Ем. Алис — сладко личице, гарвановочерна опашка, кожено яке — застанала е до мивката — се върна към работата си като режисьор на документални филми, които спечелиха награди за приноса си към изкореняването на корупцията във висшите етажи и разкриването на тъжната истина за по-нисшите. Всяка вечер, когато се прибирала от монтажната, Алис занасяла спящия Натаниел в леглото си. По кое друго време можела да го погушка? Било за кратко, само докато бил малък. Обаче Нат не схванал, че този пропуск за рая бил с ограничен срок. Скоро той се изтягал напряко на леглото, като избутвал майка си и баща си на ръба. Когато и Джейкъб се родил, Алис вземала и него в леглото. Малко след това партньорът й Дон се изнесъл заради деветнайсетгодишна анкетьорка и нетърпимите условия за спане.

Гледам Алис, която е изпита като наркоманка. Отдалече изглежда все така младежки, както когато се запознахме, но отблизо виждаш как майчинството е откраднало свежестта й — явно момчетата буквално са изсмукали силите й. Може и да е спечелила награди с филмите си, но синовете й изчерпват енергията й през нощта, въпреки таланта, който събира през деня, а и как да намери време да се запознае с някого, дори ако съществува мъж, който доброволно ще приеме непослушните отрочета на друг самец? Сякаш прочела мислите ми, тя се усмихва тъжно: „Единствената ми връзка засега, Кейт, е с момчетата.“

Поставям ръка върху златистата коса на сина си. На лявото му ухо се е залепило парченце от шоколад с ядки. Време е да изпеем „Честит рожден ден“. Пола вади от джоба си „Зипо“, за да запали свещите (Боже, нали не пуши?). Занасям тортата на масата. Очите на Бен са навлажнени от учудване, моите от тъга — за последен път ли виждам мое дете да навършва годинка? И колко от тази първа година всъщност съм видяла?

— О, Кейт, не е трябвало да си правиш целия този труд — възкликва Алис с вдигнати вежди, сочейки глазурата с Телетъбис.

— Лоша майка — изричам безгласно през масата. Тя се засмива и прошепва:

— Аз също.

11 Причина, не нужда

Трудно е да обясня как започна връзката ми с Джак. В действителност не съм търсила никого. Не бях щастлива, но не бях и нещастна. Бях в сивата зона на оцеляващите, в която, предполагам, живеят повечето от нас. Когато тежко ранен пациент го приемат в спешното, болничният персонал прави нещо, което наричат „триаж“. Триажът е определяне на степента на спешност, според която раните се третират и определен ред. За първи път чух термина една вечер, когато гледах „Спешно отделение“ — беше в онзи интересен период, когато всички се чудехме как ще се развият нещата между сестра Хатауей и Дъг — и си помислих колко много триажът прилича на собствения ми живот. Всекидневното ми съществуване беше свързано с непрекъсната преценка за това, кой и какво се нуждае най-много от мен в момента — децата, офисът или съпругът ми. Забелязвате, че изключвам себе си от този списък, и не защото съм добър или себеотрицателен човек. Далеч съм от това. Не става дума за себеотрицание, а за липсата на време. През повечето съботи и недели, докато се връщам с колата от супермаркета, се вглеждам през изпотените прозорци на някое кафене и виждам двойка, мъж и жена, преплели пръсти над чаши с капучино, или сам мъж, четящ вестник, и копнея да вляза там, да си поръчам нещо и просто да си седя… Това обаче е невъзможно. Когато не бях на работа, трябваше да бъда майка. Когато не бях майка, бях длъжна да съм на работа заради работата. Имах чувството, че извършвам кражба, отделяйки време за себе си. Фактът, че мъжете не приемат нещата по този начин, не помагаше. Просто още една област, в която не бяхме равни — на майките се пада лъвският пай от вината. Така че последното нещо, ама наистина последното нещо, от което се нуждаех, беше да се влюбя. И тогава започнаха имейлите.

През седмиците, последвали първата ни вечеря, Джак започна да ми праща имейли, първо всекидневно, после на всеки час. Понякога си отговаряхме в разстояние на секунди, като онези серии в тенис мачовете, когато виртуозно върнатата топка принуждава другия играч да играе високо. Отначало се държах хладно, но той беше толкова закачлив и настоятелен, че естественият състезателен дух надделя и съвсем скоро тичах към дъното на корта, за да хвана топката и да я фалцирам. Така че не, нямах нужда от Джак, но той я създаде у мен — потребност, която само той можеше да задоволи. Загубеният в пустинята знае ли колко е жаден, преди да приближат манерката до устните му? Започнах да очаквам името на Абелхамър да се появи в получените съобщения повече от всичко друго в живота си.

7.01:

Бен откри пениса си. Легнал на подложката за преобличане, на лицето му е изписано прехласнатото тържествуващо изражение на човек, току-що открил ключ за пускане и изключване на Слънчевата система. Малките пръстчета са сключени около оригиналния джойстик и когато отнемам любимата му нова играчка, като я опаковам в „Миди Памперс“, бързо притискайки лепенките от двете страни, тайно може да преживее тази несправедливост и пролива големи топли сълзи.

— Не, ето едно добро момче. Трябва да те облечем и да слезем долу за закуска.

Кое е правилното отношение на една майка към новооткритата сексуалност на отрочето от мъжки пол? Радост, че пенисът му е наред, разбира се. Учудване, че в женското си тяло съм съумяла да отгледам това чудо на отделителната система и удоволствието с размер на гъсеница. Но също така и странно стеснение от доказателството за ранното проявление на мъжествеността и всичко, свързано с нея — автомобили, футбол и други жени. Един ден Бен ще има и други жени в живота си, освен мен и една ледена игличка в сърцето ми вече подсказва какво ще е усещането.

Долу си проправям път през боклуците на кухненския под. Върху кофата има купчина стафиди. Със сигурност не могат да са същите, разсипани тук преди Коледа. Трябва да кажа на Пола да не позволява на децата да ги хвърлят. (Няма полза да моля чистачката — Хуанита има проблеми със ставите и не може да коленичи.) Заварвам Ричард, заплеснат пред телевизора. Небръснат, съпругът ми е в най-занемарения си и примитивен вид, като Тед Хюз32, минал през сушилнята. Подозирам, че е хлътнал по една водеща на детски предавания. Клои? Зои? И когато го питам как така е пуснал детско, когато и двете деца дори не са будни, той промърморва: „С образователна цел.“ Със сърдит тон от типа „не сега, жено“. Мисля, че още не ми е простил след скандала за соса.

Не мога да не забележа, че водещата се е облякла по-скоро като за през лятото, отколкото за мразовита февруарска утрин. Носи оранжево елече с надпис „Какво ще кажеш?“, изписан с пайети върху малки, но щръкнали гърди. Кога водещите на детски предавания започнаха да изглеждат като Лолити, а не, да кажем, като достойната за уважение Валери Сингълтън33?

— Ричард?

— Да.

— Бен продължава да си играе с пишката. Та той е само на една година. Струва ми се малко рано. Според теб нормално ли е?

Ричард дори не ме поглежда.

— Това е най-добрата форма на забавление, позната на мъжа. Пред него се открива цял един свят, изпълнен с удоволствие. Освен това е безплатно — обяснява той, като накланя глава настрани и се връща към отвратителната заешка усмивка на Клои-Зои.

От другия край на стаята се разнася доволно гукане. Обръщам се и съзирам Бен, който е допълзял до хладилника, отворил е вратата и стои пред него, изливайки съдържанието на голяма бутилка сок върху чифт мои обувки. Сокът от касис обилно кърви. Хвърлям се в действие, опитвайки се да спра професионално кръвоизлива като екзотична, при все това авторитетна сестра Хатауей. Нареждам да ми донесат още едно руло кухненска хартия. Само че кухненската хартия е свършила и сега Бен седи в локва от морава глюкоза. Разпищява се, когато го вдигам за яката на пижамата и го занасям на мивката.

Питам Ричард как така е пропуснал да купи кухненска хартия, след като бях го подчертала дебело три пъти в петъчния списък за пазаруване. Рич ми обяснява, че не могъл да открие упоменатия вид „Меко коте“ в супермаркета, а не можел да попита.

— Не те разбирам.

— Има определени думи, които един възрастен мъже не може да произнесе, Кейти, и „Меко коте“ са две от тях.

— Не можеш да произнесеш кухненско руло „Меко коте“?

— Не и на глас, не.

— Че защо?

— Не зная. Знам само, че по-скоро бих омляскал едно меко коте, отколкото да попитам за него. Само като си помисля за тях…

С театрално свиване на рамене Ричард се обръща към телевизора и поглежда с няма молба към влажните шоколадовокафяви очи на Клои-Зои.

— Но кухненската хартия е свършила, Рич, а както сигурно си забелязал, тук имаме същински нефтен разлив.

— Зная, но не бях сигурен дали трипластовата луксозна суперабсорбираща хартия ще свърши работа — промучава той като ранен лос. — Моля те, Кейт, не ме карай.

За да си знам за в бъдеще, моля съпруга си да ме осведоми кои други думи не би могло да се очаква от един възрастен мъж да произнесе. Ето ги, дадени без определен ред: тоалетно пате, горска свежест, богат аромат, „Уош енд гоу“, дамски превръзки, туба с горчица.

8.01:

Трябва да потеглям. Имам важна презентация пред директорите на ЕМФ. Шанс да напредна в кариерата или да се проваля с гръм и трясък. Възможност да ги впечатля с хладнокръвен авторитет, ненадминато познание на световните пазари и т.н. Забърсвам касисовата глазура от обувките си, оставям бележка на Пола с молба да купи кухненска хартия и ако обича, да върне касетата със „Снежанка“ във видеотеката. Насъбралата се глоба вече надхвърля първоначалните разноски по заснемането на оригиналния филм на „Уолт Дисни“. Вземам си чантата и пращам въздушна целувка на Бен, който се хвърля към мен като Даниъл Дей-Луис на сбогуване с Мадлин Стоу в „Последният мохикан“.

— Мамо, какво е сърф джет34? — Емили е препречила пътя ми към вратата.

— Не знам, мила. Приятен ден. Чао.

15.26:

Презентацията върви като по ноти. Управителният директор, сър Аласдеър Коболд, току-що похвали задълбоченото ми вникване в проблемите на европейската интеграция. Тук горе, на седемнайсетия етаж в съвещателната зала с изглед към Лондон, разгърнат като строеж от лего под мен, за един шеметен момент се почувствах така, сякаш съм господарка на всичко обозримо.

Тъкмо преминавах към заключителната част, когато откъм вратата някой се прокашля. Погледнах и видях Силил Хармсуърт да пристъпя по онзи притеснен начин, с който сякаш казваше: „Не ми обръщайте внимание“. Типично за хората, които се правят на незначителни, но по този начин целят да привлекат вниманието към себе си.

— Извинявам се, че ви прекъсвам, Робин — усмихва се предвзето тя, — но на пропуска някакъв пиян създава проблеми на охраната.

Робин Купър-Кларк подвига вежди.

— И какво общо има това с нас, Силия?

— Работата е там, че твърди, че е бащата на Кейт.

12 Запознайте се с бащата на Кейт

Образецът, по който преминават срещите с баща ми, не се е променил много през последните двайсет години. С месеци нямам вести от него, освен сведенията, които постъпват чрез сестра ми, за скандални крайности и списък от бедствия, които човек би си помислил, са изчезнали с лорд Нелсън — тетанус, скорбут, циреи. Сетне, някой ден, когато съм се разделила с надеждите за него, когато болката в сърцето утихне, той се появява и започва разговор за връзката, която никога не сме имали. Баща ми винаги е бъркал сантименталността с близостта. Според него аз съм неговото момиченце, макар че когато бях малко момиче, той искаше от мен неща, за които бе нужна силата на голяма жена. Сега, когато съм възрастен човек, той изисква детска покорност и веднага се ядосва, ако не я получи. Понякога е пил, никога не може да се каже със сигурност, но винаги, винаги иска пари.

Насред белотата и хрома във фоайето на „Едуин Морган Фостър“ Джоузеф Алойшъс Реди прилича на създание от по-примитивна епоха. Облечените в костюми посетители не могат да откъснат очи от него. Невярващите погледи, които предизвиква, са толкова интензивни, че като нищо от него би могла да се излъчва и лоша миризма. С палтото си трета употреба с шарка на рибена кост и разрошена коса прилича на калайджия, дошъл да продава тенджери и тепсии на работници в предприятие за космически технологии. Двамата служители от охраната, чиито радиопредаватели пращят, се опитват да го убедят да си ходи, но Джо упорито продължава да седи на металните пейки от перфорирана стомана, стиснал на земята между краката си бяло найлоново пликче. Излъчва надменното достойнство, характерно за пияниците. След като ме съзира, той разкръстосва ръце и ме сочи тържествуващо с пръст.

— Ето. Това е нашата Кати. Казах ли ти?

— Благодаря, Джералд — бързо казвам на охранителя. — Баща ми днес не е на себе си. Аз ще го поема. — Насочвам го към изхода, като се стремя да гледам само пред себе си, за да избегна усмивките на съжаление, които са били постоянните спътници на семейство Реди, откакто се помня.

След като най-после сме навън, споменавам едно заведение в Чийпсайд, но баща ми ме дръпва надолу по стъпалата към „Кинг Армс“. Кръчма, посещавана от Дикенс, с дървени трици по пода и осемнайсетгодишна барманка с бяла кожа и пиърсинг на езика. Сядаме на ъгловата маса под портрета на някакъв червенобузест граф — баща ми с двоен скоч и голям пакет фъстъци, аз с битер лимон. Битер лимонът беше питието на мама. Отначало беше просто безалкохолно, после се превърна в душевно състояние.

— Е, как е малката Ема? — пита баща ми. Дъхът му представлява силна смесица от „Джони Уокър“ и варени яйца.

— Емили.

— Да, Емили. Сигурно вече кара седмата.

— Шест. През юни навършва шест, татко. — Той кима решително, като че шест е толкова близо до седем, че между тях няма разлика.

— Ами малкият юнак? Джули казва, че прилича на мен.

Боже, наистина няма толкова лош или отсъстващ родител, който да може да изтрие генетичното си наследство. Втренчвам се ядосано в газираната кисела напитка. Вбесява ме самата идея, че частица от ДНК веригата на Джо Реди е разгърната в моя скъп син.

— Всъщност Бен прилича на мен, татко.

— Добре, ние винаги сме си приличали, ти и аз, Кати. И двамата красавци, бива ни с числата, малко кибритлии, нали? Той отпива голяма глътка уиски и хвърля шепа фъстъци в устатата си — всичко без мярка, такъв е баща ми. В това поне си приличаме.

— Ами сега няма ли да попиташ баща си как е? Бил съм целия този път да те видя.

Акцентът е северняшки, толкова плътен, че можеш да го разрежеш като плодова торта, но се долавя и ехо от родния ирландски на майка му. Наистина ли съм говорила така? Ричард казва, че когато ме срещнал за първи път, съм говорела като сдъвкана от питон. Тогава още произнасях „ф“ вместо „т“, преди да се науча да изговарям правилно гласните и думата „гъз“. Не че някой тук долу изобщо я употребява. Те казват дупе или задниче. При разговор с децата използвам думата задниче и всеки път се запъвам при неестественото й предвзето звучене. Усещам езика си като тази барманка — натежал от чужди тела.

Баща ми иска да го улесня, като го попитам защо е дошъл. Аз обаче нямам такова намерение. Още помня как стоеше пред банката в Холборн, когато получих първата си заплата, и плюнчеше пръста си, за да отброи десетачките, които му дадох. Собственият ми баща. Ако иска парите ми, да ме помоли.

— Още по едно? — пита барманката, дошла да прибере празните чаши.

— Не.

— Да, за мен същото. И ти, скъпа, си поръчай.

Татко се усмихва и момичето се изчервява и се изпъчва по начин, по който съм виждала и други жени да го правят в негово присъствие. Някога беше красив мъж, моят баща — по-скоро красив, отколкото хубав, затова и обречен да не узрее, а да се скапе. „Тайрън Пауър“ — прошепваше нежно баба ми, когато го видеше, и аз, много малка и все още нямаща представа от холивудските звезди, си мислех, че Тайрън Пауър беше електрическият ефект, който баща ми упражняваше върху хората, а не име на човек. Необуздана, но неустоима природна сила. Поглеждам го сега и се опитвам да видя онова, което другите виждат: лице с формата на издуто сърце, носът и бузите, нашарени с червени капиляри, като делта на някоя пресъхнала река. Дългите мигли засенчват според твърденията на майка ми най-забележителните сини очи, каквито сте виждали: виолетово-сини езера, които таят талази от интелигентност и чар. Кавалер, така го наричаше първият ми приятел. „Жените имат слабост към баща ти, Кат. Трябваше да го видиш в събота вечерта с онази Кристин в клуба.“ Как се изчервих само при споменаването на сексуалния му живот толкова близо до моя.

— Да видим какво ще кажеш за това. — Баща ми се суети под масата и вади от пазарското пликче дебела черна папка, а от нея няколко омачкани листа милиметрова хартия. Виждам схема на нещо зурлесто, снабдено отстрани с квадратни крила. Летящо прасе? Обръщам листа наопаки.

— Какво е това?

— Първата саморазлагаща се бебешка пелена в света.

— Та ти нямаш и представа от пелени.

— Вече имам.

Баща ми, трябва да знаете, притежава опит в тази област. Един от най-непризнатите световни изобретатели, малко неща са останали неоткрити от него. Когато с Джули бяхме деца, той фалшифицираше лунни камъни, ронливи буци от смола, които се продаваха като сувенири от „Аполо 11“, приземили се на сергията на пазара в Честърфийлд. „Само си представете, мадам, ръката ви държи същия камък, който Нийл Армстронг е държал в своята!“ Харчеха се като топъл хляб, а по-късно, когато космическите полети загубиха блясъка си, те се преродиха като модерни камъни пемза за загрубялата кожа на отрудените дами.

После дойдоха котешките вратички, които не позволяваха на домашните любимци да внасят мърша в къщата — добра идея, само дето котките все се удушваха в пружинния механизъм. Понякога изобретенията на татко вече бяха изобретени, като маската за очи, която измисли за по-лесно заспиване по време на полет, при това без изобщо да се е качвал някога на самолет.

— Джо — започваше предпазливо мама, — разбрах, че на самолетите вече си имат подобни приспособления за очи. — Но той не позволяваше на подобни женски дребнавости да го откажат. Вкъщи татко беше човекът с широта и размах; мама събираше останките с метлата и лопатата. На визитната си картичка татко се представя като предприемач.

Докато преглеждам набързо проекта му за разлагащата се по естествен път пелена „Реди“, той казва щастливо:

— От доста страни проявиха интерес, нали разбираш. Дерек Маршал от Търговската камара каза, че досега не е виждал подобно нещо. В момента имам затруднения с финансирането и точно тук идва твоята роля, мила. Как му викат, рискован капитал?

— Рисков капитал.

— Точно така.

Татко казва, че този път не става дума за големи суми. Колкото да започне, това е всичко.

— Колко?

— Само толкова, колкото да дам начален тласък на производството.

— Колко?

— Десет хиляди плюс разходите по разработката, после и за опаковките. Да кажем тринайсет и половина. Нямаше да те моля, мила, ако в момента не бях зле с наличните.

Не знам дали изражението ми се е променило. Сигурно, защото той се намества на стола по начин, който при друг човек бихте взели за притеснение. За миг си помислям, че сигурно се е досетил колко зле се чувствам от тези трансакции. Той се протяга през масата и слага ръка върху моята.

— Не се тревожи, мила — казва. — Ако нямаш толкова в брой, ще приема и чек.

Оставям баща ми на спирка „Мургейт“. Оттам може да се качи на Северната линия директно до „Кинг Крос“ и да хване влака за вкъщи. Давам му пари за билета — луди пари, по-евтино е да летиш до Бостън, отколкото да стигнеш до Донкастър в днешно време, а също и за такси, когато пристигне. Баща ми избягва обясненията къде точно живее в момента, тоест с кого, но ми обещава, че ще се прибере право там. Стоя пред спирката зад ъгъла до фотото. Когато няколко минути по-късно поглеждам вътре, той е заприказвал един млад уличен музикант. Небрежно и великодушно пуска една от десетачките, които току-що му дадох, в калъфа от китарата на момчето, сваля палтото си и внимателно завива заспалото куче на музиканта и, о, мили Боже, кани се да запее.

Любимата му балада, запазената марка на Реди заедно е „Там край градините на Сали“. Минаващите костюми, забързани към ескалатора, се сепват от красотата на тенора и от неутоления копнеж, предаден така добре от баща ми. Една жена в пясъчножълто палто се навежда, за да остави няколко монети, и баща ми я поздравява с невидима шапка.

Сякаш чувам гласа на майка ми, гневно сопрано с тъжно звучене: „Може да те върти на малкия си пръст.“

— Не, не може.

— Да, може. Винаги е могъл. Ако този твой баща е толкова чудесен, върви при него. Хайде, върви при него.

— Не искам да ходя при него, мамо.

— Винаги си му била слабост. Момичето на татко.

Гмурвам се отново в уличния шум, купувам си вестник, за да има какво да държа в ръце и се отправям към офиса.

Обичта на детето към родителя е почти неразрушима, но капка по капка през годините, загубата на илюзиите може да я корозира. Първото чувство, което си спомням, че изпитах към баща си, беше гордост — безмерна благодарност, че е мой баща, от която гърдите ми щяха да се пръснат. По-хубав от всички останали бащи и толкова учен, че можеше да сметне всичко наум и да възпроизведе резултатите от футболните мачове веднага щом коментаторът ги съобщеше в събота следобед по телевизията, и то без нито една грешка. В събота сутрин на нас с Джули ни бе позволено да го придружим до букмейкъра, където можехме да се държим за крачолите на нашия герой. Помня усещането да се губиш сред гората от панталони и миризмата на мокрите от дъжда филцови шапки. Години по-късно в университета наблюдавах заможните бащи от средната класа да сноват напред-назад край семейните си лимузини, понесли чайници и туристически сервизи за чай, и копнеех за скучната им прегръдка.

Една зима, сигурно е било през 75-а или 76-а, татко ни заведе да караме шейни в Пийк Дистрикт. Другите семейства имаха купени шейни — седалката от дървени дъсчици беше поставена по-нависоко, притежаваха великолепието на едновремешните шейни. Нашата шейна беше ниска, почти на нивото на земята: татко я бе сковал от дъски, а металните плазове бяха от захвърлена автомобилна врата. „Придават й допълнителна бързина!“ — обясни той, като потриваше ръце.

При първото спускане Джени падна от шейната и тя продължи сама надолу. Татко й каза да не се държи като бебе. После дойде моят ред и аз се хванах здраво за нея, решена да докажа, че нашата шейна, шейната, която татко бе направил, е добра, колкото останалите. Само че по средата на хълма се ударих в бабуна и рязко завих надясно, като полетях право към един отвес, преграден с ниска ограда от бодлива тел. Металните ленти, сложени, за да придадат бързина на шейната, я правеха неуправляема. Тя се заби под оградата и двата предни плаза увиснаха за малко на ръба, докато аз лежах на половин метър от него, омотана в бодлива тел.

Беше толкова запъхтян, когато стигна до мен, че си помислих, че ще умре, но той клекна отстрани на шейната, за да я задържи, и започна да маха бодлите от анорака, косата и лицето ми. Когато и последното късче от бодливата тел беше отстранено, той ме издърпа на безопасно разстояние и шейната се стрелна напред. Изтекоха няколко секунди, преди да чуем как се разбива с трясък на пътя отдолу. Смятах, че помня този ден така ясно, защото тогава той ми спаси живота; сега мисля, че е, защото това беше единственият път в живота ни заедно като баща и дъщеря, когато той направи нещо, за да ме защити.

Все пак татко беше първата ми любов и аз винаги вземах неговата страна дори когато светлокафявите очи на майка ми изчезнаха сред тъмните кръгове и тя започна да носи найлонови нощници и да се смее на неподходящи места. Веднъж в магазина един мъж събори пирамидата от кутии с мляко „Идеал“ и малките синьо-бели опаковки се пръснаха навсякъде, а мама започна да се смее и се смя, додето касиерката Линда не и донесе отвътре чаша вода. Ала дъщерите отказват да забелязват признаците за нещастието на майките си; това може да означава, че бащата не е идеален.

Години след като стана ясно, че Джоузеф Алойшъс Реди е бил неподходящ избор, все още не можех да се отърся от чара му. Колко още доказателства ми трябваха? Един ден донесе вкъщи чаршафите от леглото, което делеше с новата си приятелка, за да ги изпере мама. А една нощ ме занесе на долния етаж полузаспала, за да кажа на полицая в гостната, че той, Джоузеф Реди, си е бил вкъщи в ден, за който трябваше да се закълна, че си спомням. И аз се заклех.

— Фотографска памет има тя, нашата Кати — каза баща ми на полицая. — Нали, мила? Къде е красивата ти усмивчица?

Бащата е образецът за мъж, който природата дава на момичето, но ако този образец е развален или изкривен, тогава какво?

Влизайки в ЕМФ през парадния вход, изпитвам благодарност за хладните му отекващи пространства, за тракането на токчетата по мраморните му подове и за начина, по който асансьорът ме приема безропотно в огледалния си свят. Предпочитам да не гледам жената в отражението — не искам и тя да ме вижда такава. Когато вратата се отваря на тринайсетия етаж, вече съм подготвила извиненията си, но Робин Купър-Кларк стои точно там.

— Великолепна презентация, Кейт — казва, като слага неловко ръка върху рамото ми. — Направо първокласна. Остава само да се погрижиш за някои незначителни финални щрихи. Нищо спешно. Когато имаш време. Дано нямаш сериозни семейни проблеми.

Трудно ми е да си представя какво би казал инвестиционният директор, ако му споделях истината. Със семейство Купър-Кларк се сприятелихме, откакто двете с Джил ни свърза споделеният ужас на фирмения лов на фазани. С Ричард няколко пъти сме гостували в дома им в Съсекс, но никога не съм споменавала за баща си пред Робин. Искам да ме уважава, не да ме съжалява.

— Не, всичко е наред.

— Великолепно. Ще говорим после.

Екранът ми казва, че през трите часа, откакто не съм го поглеждала, лондонският индекс FTSE се е покачил с петдесет пункта, Dow е паднал със сто, а доларът се е понижил с един процент. Започвам бавно и сигурно да правя изчисленията, които са ми нужни, за да държа фондовете си под контрол.

Знаех единствено, че няма да се върна там — към измамите, увъртанията и притаения дъх в тъмната зала.

13 Пазаруване

Умората от разликата в часовите пояси си има свой собствен микроклимат — сив, лепкав, сингапурски. Върнала се току-що от светкавична командировка в Бостън, вървя под ледения февруарски дъжд с почти тропическа летаргичност. Стъпвам на булеварда, точно на пътя на един куриер. През шлема виждам очите му, изпълнени с омраза.

— Глупава крава — процежда той. — Не гледаш ли къде ходиш?

Четиринайсет свободни минути, преди с Род да отидем на среща с консултантите в „Ковънт Гардън“, точно до площада. Достатъчно време, за да прескоча до „Ел Кей Бенет“ и петдесет процентната им разпродажба на обувки.

Мисля, че съм забравила как се пазарува за удоволствие. За мен няма продължителна любовна игра, няма невинен флирт с кадифето или коприната, преди да си тръгна от магазина с ефирно бельо или разкошна пухкава вълна. Напоследък пазарувам като скакалец — изгладнял, опустошителен, засмуквайки всичко, от което имам нужда, и неща, от които определено не се нуждая, но заслужавам, защото така и не ми достига време за пазаруване. Грабвам чифт шоколадовокафяви обувки с остри токчета — стават да стъпча пръстите на Гай — и меки боти до прасеца. След кратък размисъл прибавям черни обувки с отворена пета с толкова много дупки, че приличат на брайлова азбука за фетишисти на крака. Странно как покупката на два чифта изглежда екстравагантна, а на три — изгодна.

В другия край на магазина забелязвам лъскава брюнетка, тържество на пластичната хирургия над природата, увита в гълъбовосив кашмир. Тя оглежда всяка обувка като съдия на цветарски конкурс. Вижда се, че разполага не само с пари, но и с време. Личи си, че пред нея се простира цял ден на обикаляне и разглеждане — безкрайно поле от възможности с кратки прекъсвания за чаша обезмаслено капучино и вкусен лек обяд. Забелязвам, че погледът й се спира на чифт чехли с шарки зебра от рафта на шести номер. Тя трябва да бъде спряна. Изпълнявам пирует в стил „Ангелите на Чарли“ и се добирам до тях точно навреме.

— Извинете, тъкмо щях да ги взема. — Тонът й е сърдит — дотолкова недоволен, доколкото безгрижен човек като нея би си позволил.

— Съжалявам, но ги взех първа — казвам, докато напъхвам пръсти в чехлите.

— Няма нужда да проявявате агресивност — усмихва се тя и се отдалечава, оставяйки остатъчен аромат на „Тубероза“ на Джо Малоун. Не излъчва ли аромат по природа? Със сигурност. Как да не ти се прииска да я стиснеш за неестествено гладката шия?

На касата продавачката се спира, когато стига до чехлите и ги обръща.

— Това не е вашият размер, мадам.

— Знам, но ще ги взема.

Машината за кредитни карти издава шум и после замира.

— Извинете, мадам, но кредитната ви карта беше отхвърлена. Трябва да се обадя.

— Нямам време да се обаждате.

— Да опитаме ли с друга карта? — подсмихва се продавачката.

10.36:

Закъснях с шест минути и трийсет и пет секунди за срещата. Влизам в стаята, пълна с костюми, като се опитвам да скрия лъскавия фирмен плик зад мен. Род Таск вдига поглед от бележките си с хищна усмивка.

— А, когато положението стане напечено, дамите отиват на пазар. Добре направи, че се присъедини към нас, Кейти.

12.19:

Остават четири дни до междусрочната ваканция на Емили, но съм твърде заета, за да резервирам място за почивката. А и Пола е в едноседмичен отпуск заради пътуването си в Мароко. Когато внимателно се опитвам да проуча дали няма някаква възможност отпуските ни да съвпаднат, тя ми хвърля поглед, с който Жана д’Арк би казала: „Оставете този кибрит“. Така че предлагам да й платя самолетния билет. Проява на слабост, Кейт, на голяма слабост.

Правя се, че проверявам цените на акциите, докато се обаждам на туристическия агент.

— Какво ще кажете за Флорида?

От другия край на жицата се чува кикотене на хиена.

— Всичко е заето още от октомври, съжалявам.

— Дисниленд Париж?

Не. „Юростар“ навярно се пръска по шевовете от омразни Предвидливи туристи. Би било мъдро да резервирам места за Великден, казва агентът, все има още ограничен брой свободни.

— Мислили ли сте за „Сентърпаркс“35, госпожо Шаток?

Да, мислила съм — все едно да отидеш на сауна в ада, защото искаш да си сигурен в температурата.

Пробвам за Корнуел, Котсуолд и Канарските острови. Всичко е запълнено. Най-накрая се свързвам с някаква фирма, наречена „Кимру Котиджис“. Научавам, че като по чудо е била отказана вила в покрайнините на Сейнт Дейвид. „Обърнете внимание, от по-закътаната страна, но при един огън на открито няма какво да се обърка, нали?“

Тъкмо се приготвям да изляза за обяд, когато куриерът пристига пред бюрото ми с по-скоро глуповато изражение носи два букета за Свети Валентин. Единият — гардении, лилии и бели рози, големи колкото човешка длан; другият се състои от дворни лалета, украсени с любимата на погребалните агенти папрат. Отварям картичките. Лалетата са от съпруга ми.

13.27:

Половин час време за светкавична обиколка в лъскавия търговски център за електроника близо до Ливърпул Стрийт, като пропускам обеда. Атмосферата в магазина е щура и трескава. Хората тук имат прекалено много пари и недостатъчно време да ги харчат. Мярвам един колега от техническия отдел, който държи с благоговение дигитален фотоапарат, все едно е парче от Светия кръст.

Необходима е точно минута, за да открия това, което търся. Последният модел, най-миниатюрният органайзер. Наистина великолепна вещ — невероятно лек, но побрал в себе си цялото научно познание, при това умен. Джобната памет е придружена с маса впечатляващи обещания:

Казвам, че ще го взема. Дори не питам за цената. По един или друг начин съм го заслужила.

14.08:

Род Таск се е насочил към бюрото ми като моряк, щурмуващ плажната ивица.

— Кейти, нуждая се от помощта ти! — вика той. После злокобно разтваря устни и стиска зъби, за да наподоби нещо, което според него е усмивка. (Род е истински страшен само когато се опитва да бъде мил.)

Като си играе палаво с едно от лалетата във вазата на бюрото ми, той ми съобщава, че иска аз да поема финала с един етичен пенсионен фонд36 за триста милиона долара. Финалите са нещо като конкурс по красота, в който конкуриращите се инвестиционни мениджъри се надпреварват да убедят бъдещия клиент, че те са най-отговорните играчи в града. О. Род е забравил да ми каже за финала, така че разполагам само с дванайсет дни да се подготвя, въпреки че вината е само моя, защото в противен случай това би означавало, че Род е направил грешка. А Род е мъж, така че това е изключено.

Чувам се как започвам да протестирам отдалече — вяло оплакване срещу крещящата несправедливост — но Род продължава да настъпва.

— Искат от нас да съберем екип, който отразява обвързаността на ЕМФ с етническото многообразие — казва. — Затова реших, че трябва да участвате ти и китайката от отдела по проучванията.

— Моля?

— Мома, нали така й беше името?

— Момо не е китайка. От Шри Ланка е.

— Без значение — свива рамене той. — На мен ми изглежда напълно етнически многообразна.

— Род, просто не мога да го направя. Момо е без всякакъв опит. Не можеш ей така…

Шефът ми е хванал лалето под чашката и злочестото цвете ръси жълт прашец по сивия килим.

— Ей, няма не мога, скъпа. Кога започнахме да не можем? „Не мога“ е за слабаци.

Бях ли шокирана от начина, по който Род ми говори? Всъщност вероятно ще се шокирате, че никак не бях шокирана. Шовинизмът е въздухът, който дишам — освежителна смес от „Завист“ на Гучи и остатъчна миризма на солена пот от фитнеса. Като един от онези кехлибарени квадратни освежители за въздуха, които Уинстън окачва в таксито — миризмата те връхлита веднага щом влезеш в лондонското Сити. Тя се отлага в тъканите, преди да се настани в мозъка ти. Другите аромати — на мляко, ябълки, сапун — изглеждат слаби и немощни. Когато дойдох за първи път в Ситито, подуших миризмата и веднага я разпознах като власт.

Истината е, че нямам нищо против — нека да обсъждат краката ми, стига тези крака да държат мен и децата на повърхността. Това, че си жена, не ти осигурява предимство в „Едуин Морган Фостър“, но дава възможност на фирмата да получава отвън онова, което иска — банкови сметки и репутацията на компания с модерно мислене — и това дължат единствено на теб. Напомня за най-старата търговия на света, но мен ме устройва. Въпреки това понякога ми е криво заради другите жени. За по-възрастните като Клеър Мейнуеринг от изпълнителския отдел, чиято побеляла коса я нарежда сред „застрашените видове“ във фирмата, също и за децата като Момо, които смятат, че магистърската степен ще спре мъжете да надничат под полите им.

При нас има само три вида жени. Както Крис Бънс веднъж ми обясни на чаша питие в „Корни и Бароу“, когато още се надяваше да ме свали: „Една жена е или маце, или мамче, или баба.“ Тогава влизах в категорията на мацетата.

Ами законодателството, защитаващо равните възможности? Не подобрява положението, само принуждава женомразството да се покрие някъде дълбоко в усойните пещери на Интернет. В мрежата непрекъснато си разказваме вицове за мъже — иронични, безпомощни, ядни вицове — но нещата, които някои от мъжете изпращат, биха накарали всеки гинеколог да легне и да умре. Нека да приемат колкото си щат закони. Можеш ли със закон да забраниш на петела да кукурига?

Според мен жените в Ситито са като имигранти първо поколение. Слизаш от кораба, не вдигаш очи от земята, работиш до припадък и полагаш всички усилия да не обръщаш внимание на подигравките на невежите местни жители, които те мразят само защото изглеждаш различно, миришеш различно и един ден можеш да им отнемеш работата. А ти се надяваш. Знаеш, че вероятно твоят живот няма да стане много по-добър, но само поради факта, че заемаш определено място, че са поставили кошче за тампони в тоалетната, всичко това ще улесни живота на жените след теб. Преди години, като ученичка, прочетох книга от Уилям Голдинг за една катедрала. За да се построи една средновековна катедрала, били необходими няколко поколения и мъжете, които били начертали плановете, знаели, че дори не синовете им, а внуците и правнуците ще доживеят да видят завършването на островърхия храм, за който мечтаели. Същото е и с жените в Ситито по мое мнение — ние сме камъните в основата, а жените, които ще дойдат след нас, едва ли ще си спомнят и за миг за приноса ни, но ще стъпват върху нашите кости.

Миналата година, по време на фотосесията за корпоративната брошура на ЕМФ, се наложи да вземат назаем служителки от кафето в приземния етаж, за да попълнят празните места, където трябваше да застанат жени и хора от малцинствените групи. Позирах все едно съм на заседание, седнала до сервитьорка колумбийка, която беше облякла червеното сако на Силия Хармсуърт и се правеше, че разглежда финансов отчет, както я бяха инструктирали. Наложи се фотографът да се намеси и да обърне листа, който беше наопаки.

По-късно, когато слизах в кафето, за да си купя кифла, се опитвах да уловя съучастнически погледа на сервитьорката зад тезгяха: „Мъже! Какво можеш да сториш?“ Тя обаче дори не вдигна поглед от контейнера с топено сирене.

16.53:

Трябва да започна да работя по етичния фонд, но се разсейвам от мисли за букета на Джак, а и наближава рожденият ден на Емили. Има още три месеца и половина до него, но дъщеря ми вече брои секундите. (Желанието да имаш рожден ден, когато си на пет, е толкова силно, колкото желанието да го пропуснеш, когато си на трийсет и пет.) Проявявайки се поне веднъж като добре организирана майка, се обаждам на Роджър Рейнбоу, клоун с висока репутация сред мамафията. Телефонният секретар на Роджър ме уведомява, че е зает абсолютно всяка събота и неделя, но все още има няколко свободни прозореца за Хелоуин. По дяволите, по-лесно би било да наема тримата тенори. Това е то, с моя късмет, да стана родител във времето, когато рождените дни са се превърнали в състезание.

— О, извинете. Кейт Реди?

— Да. — Поглеждам и виждам, застанала до бюрото ми, красивата млада жена, която ми задаваше неудобни въпроси при запознаването на стажантите с работата преди Коледа. И сега тя се изчервява, но в срамежливостта й няма нищо крехко или неловко — резервираността й сякаш е изкована от някакъв фин и гъвкав, но як метал.

— Извинете — повтаря тя, — но разбрах, че с вас ще работим заедно по един, хм, финал. Господин Таск ми каза, че според него мога да бъда много полезна.

Не се и съмнявам.

— О, да, Момо, нали така се казваше? Ами не си представях, че ще работим заедно толкова скоро и несъмнено работата ще бъде истинско предизвикателство.

Хайде, Кейт, остави на мира бедното момиче. Не е нейна вината, че ти я натресоха.

— Чух много добри неща за теб, Момо.

— Аз също за вас — отвръща тя любезно и сяда. — Всички ние, жените — тя прави жест в посока на морето от костюми — се чудим как се справяте. О, ваше ли е?

Тя изчезва за миг под бюрото ми, после се изправя с едно от лалетата.

— Съжалявам, скършено е.

14 Междусрочната ваканция

— Кейт, няма да се карам с теб заради едни гумени ботуши.

— Добре, аз ще се карам с теб заради едни гумени ботуши. Емили е подгизнала. Виж й панталоните. Все аз трябва да помня всичко. Всяко едно нещо. Кълна се обаче, че в мозъка ми няма място за повече информация. Ричард, спомням си, че те помолих да провериш дали сме взели гумените ботуши.

— Съжалявам, забравих. Голяма работа.

— Не, не съжаляваш. Ако съжаляваше, щеше да се сетиш.

Колко информация мислите, че може да побере човешкият мозък? Четох някъде, че дългосрочната ни памет е нещо като гигантски склад, където всички хора, места и песни, които познаваме, се съхраняват като бутилки с вино, но ако не посещаваш спомена достатъчно често, пътят до него ще се загуби и ще обрасне с тръни. Също като пътя към замъка на Спящата красавица. Затова ли във всички приказки става дума за намирането на обратния път?

Макар паметта ми да не е това, което беше преди раждането на децата, трябва да се опитвам да не забравям. Все някой трябва да помни. Що за отвратителна дума? Мултипрограмиране. Жените по природа са създадени да се справят с това. Но Рич, ако накарате Рич да мисли за повече от три неща едновременно, ще видите как ушите му започват да пушат — електрическата верига е дала на късо. Слушала съм как жени спорят по радиото, че мъжете нарочно се правят на безполезни, за да не ги карат да помагат. За съжаление задълбочените научни опити в дома на семейство Шаток показаха, че неспособността да запомниш за химическото чистене, таблетките за миялната и лентата за фотоапарата всъщност е вроден дефект като далтонизма или сърдечния порок. Не става дума за мързел, а за биология.

По време на безкрайното шофиране до Уелс в събота наблюдавах Ричард. Виждах как изключва и не забелязва децата, когато се налага, докато умът му е зает с посоката. За мъжа животът е път; за жените той е карта — ние винаги мислим за страничните пътеки, опасяваме се да не поемем по погрешния път и се подсигуряваме, докато те просто порят в лентата за изпреварване. Единствената проява на разнообразие е някоя блестяща идея за съкращаване на пътя, благодарение на която в повечето случи минаваме по-дълъг и по-опасен от първоначалния маршрут.

Затова ли мъжете с такава лекота живеят за момента — за разлика от нас, жените? Поколенията изобилстват от мъже, които живеят в настоящето, докато жените още във вторник правят планове за две седмици напред.

Толкова много от кавгите, които имаме с Ричард напоследък, са за неща, които трябва да се помнят или се забравят. Като тази, когато отидохме на плажа в Пембрукшир през първия следобед от междусрочната ваканция и се оказа, че Рич не е взел гумените ботуши на децата. Не знам кое ме вбеси толкова. Да, краката на децата бяха подгизнали, но те си прекараха страхотно.

Увити в три ката дрехи, Бен и Емили играят доволно до кафеникавия поток, който извира откъм хълма в дъното на залива Уайтсандс и се спуска пенливо по камъните към морето. Тя строи замък с водни градини и фонтан от мидени черупки, докато той събира камъчета, занася ги до водата и ги пуска вътре, после се връща за още. С просто око се вижда колко са щастливи и съсредоточени. Но времето се развали. Разбира се, че времето ще се разваля. Да не забравяме, че сме на почивка в Уелс. Влажният Уелс. По-рано днес слънцето се показа точно толкова, че луничките да изпъстрят лицето на Емили, но сега небето е оловносиво и предвещава дъжд. Решаваме да не рискуваме и да приберем децата във вилата на няколко километра от брега, която успях да наема. Изваждането им от водата и качването в колата ни отне горе-долу петнайсет минути. Молбите отстъпиха на заплахите, а когато и те не помогнаха, прибягнахме до подкупи.

Обещах на Емили, че мама най-сетне ще намери време да й прочете „Малката госпожица Работливка“, затова след като им свалих мокрите дрехи, дадох им чая, изкъпах ги в тясната ледена баня със стенен нагревател, който миришеше на изгоряло, и убедих Бен да си легне в креватчето, с дъщеря ми седнахме пред камината, в която неохотно тлееха две цепеници.

— Малката госпожица Работливка най-много обичаше да се труди здраво и да не стои без работа. Всеки ден тя ставаше в три сутринта и прочиташе една глава от любимата си книга, която се казваше „Работата е полезна за вас“.

— Не може ли да четем нещо по-забавно, Ем?

— Не. Искам тази.

— О, добре тогава. Докъде бяхме стигнали? Госпожица Работливка не беше щастлива, ако не беше заета с работа.

— Мамо, ти дойде на рождения ден на Бен.

— Да, дойдох. — Чета мислите й. Петгодишните са толкова искрени. Не са се научили още да се прикриват. Тази се къдри над веждите на Емили като бриз върху дюна.

— Учителят ли ти позволи да си тръгнеш по-рано? — пита най-накрая.

— Не, слънчице, мама няма учител. Тя има, ами, тя има шеф — това е човекът, който ръководи всичко. И тя трябва да поиска от него разрешение, за да си тръгне.

— Можеш ли да попиташ този човек дали можеш да се прибираш по-рано и в останалите дни?

— Не. Е, бих могла, но не мога да го моля твърде често.

— Защо?

— Защото мама трябва да е в офиса или… в противен случай хората ще й се ядосат. Хайде да довършим приказката, Ем. Малката госпожица Работливка…

— Можеш ли да се прибереш по-рано в четвъртък и да ме заведеш на балет? Моля те, мамо, можеш ли?

— Пола те води на балет, мила, и казва, че ти наистина танцуваш много хубаво. Мама обещава, че този път ще се опита да дойде на представлението ти в края на срока.

— Не е честно. Майката на Ела я води на балет.

— Емили, наистина нямам време да спорим сега. Да дочетем приказката, може ли? И госпожица Работливка не подгъвала крак през целия ден, нито за минута, дори и за секунда.

Когато и двамата заспаха, Ричард ме укори, че не мога да се отпусна, и аз много се разстроих. Бях издържала цели три часа да слушам „Оливър“ на Лайънъл Барт, нали?

— „Къъъъъде е любовта? От небесата ли пада?“

Пада друг път. А Марк Лестър, който бе тъй умопомрачително красив в ролята на Оливър, станал остеопат някъде в Челтънхам, прочетох го онзи ден. Искам да кажа — има нещо сбъркано, не е ли така? Все едно да развалиш очарованието на магията.

След „Оливър“ изпяхме двайсет пъти припева на „Колелата на автобуса“ с целия ентусиазъм, на който съм способна, въпреки че тази песничка ме подлудява. После, когато Бен повърна в колата край Суонси, го занесох в тоалетната на бензиностанцията, измих го на мивката, подсуших го някак си с хартия и го преоблякох, преди да купя всички продукти, които ни трябваха за вилата — чай, мляко, хляб на филийки за скарата. Правех доста добро впечатление за майка на почивка, не е ли така?

Но Рич имаше право. Мислите за финализацията, с която ме натовари Род, ми пречеха да заспя през нощта. Оставих Момо да прави проучванията в етичния фармацевтичен сектор, докато отсъствам, но на нея просто й липсваше опит, за да се справи с материала навреме. Два пъти на ден й се обаждах от телефонната кабина на една улица с висок плет или от някой каменист бряг, а сигналът на мобилния ми телефон идваше и се губеше като вълна. Разбира се, инструктирах Момо на какви тревожни признаци да обръща внимание, как да сравнява критериите и още дузина други неща, все едно исках от скейтбордист да приземи космически кораб. Изрично бях наредила на Гай да й помогне, но докато отсъствах, той щеше да е зает с друго, да гласи кльощавия си макиавелски задник за моя стол. Няма начин Гай да направи нещо, което ще ме представи в благоприятна светлина.

Освен това телефонната връзка във вилата беше на практика от ерата на морзовите апарати и не можех да получавам имейлите си. Липсата на връзка с Абелхамър в продължение на четири дни ме накара да осъзная колко много съм разчитала на своя клапан за изпускане на парата. Без неговото успокояващо внимание бях готова да експлодирам.

Четвъртък, паркингът до катедралата „Сейнт Дейвид“

15.37:

Свалям количката на Бен от багажника на колата, когато завалява порой — закачлив дъжд, луд дъжд, дъждът на Джин Кели от песента „Пея в дъжда“. Опитвам се да се преборя с бебето и да закопчая колана — колкото повече губя търпение, толкова повече той се изпъва. Чувствам се като санитар в лудница, който се опитва да сложи усмирителна риза на пациент. Ричард ми донася покривалото и ми го връчва — дяволска смесица от мушама и рамка.

Смело мятам мушамата върху главата на Бен и се опитвам да я закрепя, но не мога да прокарам закопчалките през дръжките, затова ги закачам за плата. Изглежда ми добре, но две от тях остават излишни. За какво служат, по дяволите! Нагласявам останалата част от покривалото върху краката на бебето, но дъждът го подхваща и го залепя за лицето ми. По дяволите. Започвам отначало.

Със сигурност не знам как. Откъде да знам? Единственият ми контакт с проклетото нещо е подаването на картата „Виза“ в магазина преди една година, а когато продавачката понечи да ми демонстрира покривалото за дъжд, аз я срязах: „Купувам я, благодаря.“ (Едва ли мога да се обадя на Пола в Мароко и да я питам как да използвам количката на собственото си дете.)

Бен вече вие. Капките дъжд се присъединяват към струйката сополи, които се стичат по устните му, оформяйки водопад на нещастието. Забелязали ли сте как всички детски приспособления се продават с обещанието за лесно сглобяване? Това е жаргонът на производителите, означава „само за хора, минали курс на обучение в НАСА“.

— За бога, Кейт — просъсква Ричард, който би се примирил с всичко, освен с публично излагане.

— Опитвам се. Опитвам се. Емили, не се доближавай до колите. ЕМИЛИ, ЕЛА ТУК ВЕДНАГА!

Един автобус е спрял до нас и от него се изсипват група седемдесет и кусур годишни туристки. Възрастни госпожи, прясно накъдрени, с къси подплатени палта, които придават на здравите им туловища вид на бойлери с енергоспестяваща изолация. Всички като една бръкват в чантите си и изваждат хлъзгавите си прозрачни дъждобрани, които се разгръщат на мига. Стоят там и си бърборят дружелюбно, докато наблюдават борбата ми.

— Ааа, горката рибка — казва едната, като сочи към ревящия ми син. — Съвсем е подгизнал. Няма нищо. Мама ей сега ще те оправи.

Пръстите ми са станали безчувствени от студа. Едва държа проклетата скоба, камо ли да я отворя. Под грешния край на мушамата Бен се е зачервил като цвекло. Обръщам се към жените:

— Нова количка — обяснявам на висок глас, а те кимат и се усмихват, готови да бъдат въвлечени в женско съзаклятничество срещу безполезното съоръжение, изобретено от мъже.

— В днешни дни всичко е толкова стегнато, нали? — казва едната, облечена в тесни карирани панталони, взема покривалото от ръцете ми и чевръсто го закопчава с отработени щраквания. — Дъщеря ми има същата количка като вашата — обяснява тя, като за миг слага длан на рамото ми. — Лекарка е в Бриджънд. Има две малки момчета. Много работи. Нямате време за почивки, нали?

Кимам с глава и се опитвам да се усмихна, но устните ми са се вдървили от студа. Ръцете на жената са червени и кокалести. Майчински ръце — на човек, който мие чинии три пъти дневно, бели зеленчуци и пере на ръка памучни пелени. Ръце като тези ще изчезнат след още едно поколение заедно с домакинските престилки и печеното в неделя.

Свил се на две под дъжда, Ричард бута количката по тесния път към катедралата. Емили е мокра дотолкова, че от дете може спокойно да се преобрази във водна фея.

— Мамо?

— Какво има, Емили?

— Бебето Исус си има много къщи, нали? Тук ли идва на почивка?

— Не знам, сладкишче. Питай татко.

Катедралите са строени, за да внушават страхопочитание. Свещени крепости, те винаги изглеждат така, сякаш са били спуснати от небето върху някой хълм. „Сейнт Дейвид“ е по-различна. Тя е разположена в покрайнините на малък уелски град — град само по име — и така вписана в долината, като че ли създадена специално за нея. Добитъкът пасе почти до стените й.

Влюбена съм в това място. Древният хлад, който изпълва дробовете ти, когато отвориш вратата — затвореният вътре дъх на светците, както винаги съм си мислила. Сигурно съм била на седем или осем, когато за първи път ме доведоха тук, със захарен памук по устните ми. Дори сега, когато облизвам устните си, мога да усетя пухкавата му сладост. Оттогава съм видяла много катедрали: „Нотр Дам“, „Сейнт Пол“, севилската, но величието на тази църква се крие в незабележимостта й; малко по-голяма е от обор. Не бихте се учудили, ако видите овен или магаре до купела.

„Сейнт Дейвид“ е едно от малкото места, които ме привеждат в покой. А тук, в църковния неф, осъзнавам, че в днешно време покоят е необичайно, дори притеснително усещане. Катедралата е вечна, а моят живот… моят живот не е нищо друго, освен време. Рич е завел Емили и Бен да разгледат магазина за сувенири. Оставена сама, чувствам как устните ми изричат нечути от никого думи: „Помогни ми“.

Моля се на Бога, в когото не съм убедена, че вярвам, да ме измъкне от кашата, която не разбирам. О, много добре, Кейт, много добре.

В другия край на стената има плоча в чест на местен благородник — Томас някой си — и неговата, написано е на латински „relict“, Ангахард. Дали не е същото като реликва? Ще питам Рич, той е на ти с латинския. Получил е добро образование, а не хаотичните знания, с които трябваше да се примирявам аз.

Навън стръмното, с пищни орнаменти стълбище свързва катедралата с градчето на хълма. Тегля количката заднишком и усещам всяко друсване с кръста си. Рич носи на рамене пищящата Емили. Време е за закуската на децата. Виновна лоша майка. Винаги забравям, че децата са като колите — без редовни зареждания на гориво започват да се тресат и спират.

Минаваме по улицата с много кафенета и надничаме през прозорците, за да видим дали атмосферата е подходяща за деца. Има ли място за количката? Има ли възрастни хора, които не биха искали да споделят препечените си питки с разлигавения Бен? Великобритания все още е недружелюбна към малките деца страна. Ако се отдалечите малко повече от „Пица експрес“, ще ви посрещнат същите недоволни въздишки, които помня от времето, когато с Джули бяхме деца.

Спираме се на заведение с памучни покривки и завеси, пълно с други родители във ваканция, нервни и неспокойни като нас, и се отправяме към най-далечния ъгъл. Окачени на облегалките на столовете, от мокрите ни палта се вдига пара като от кравешки гърбове. Прочитам менюто на глас и Емили обявява високо, че не иска нищо от онова, което се предлага. Иска спагети.

— Имаме кускус — любезно предлага сервитьорката.

— Не искам кускус — циври Емили. — Искам спагети.

Градско изчадие. Аз съм виновна, че й угаждам за всичко от малка. Не бях опитвала спагети, преди да навърша деветнайсет. Рим. Спагети с миди — студени и лепкави, засрамващо изпитание с непознатите за мен черупки и неуправляемите конци.

Понякога се тревожа, че съм постигнала успех в живота само за да пораснат децата ми толкова преситени и разглезени, колкото хората, които ме гледаха отвисоко в колежа.

Докато Рич нарязва уелския препечен хляб със сирене за децата, мобилният ми телефон започва тихо да пиука. Имам съобщение от Гай.

О, по дяволите. Скачам на крака, бутам се покрай другите семейства, озовавам се на пътя на един лабрадор и изтичвам на улицата. Опитвам да се обадя, но този път телефонът ми издава друг вид пиукане, с което показва, че батерията се е изтощила. Нямам сигнал. Разбира се, че няма да имам сигнал, нали съм в Уелс. Изтичвам обратно в кафето.

— Имате ли телефон, който мога да използвам?

— Моля? — поглежда ме неразбиращо сервитьорката.

— Обществен телефон?

— О, да, обаче не работи.

— А факс?

— Факти?

— Факсимиле машина. Трябва спешно да изпратя съобщение.

— О. В книжарницата може да имат.

В книжарницата нямат, но мислят, че в аптеката има. В аптеката имат, но хартията е свършила. Обратно в книжарницата. Тъкмо я затварят. Тропам на вратата. Моля се. Налага се да купя пакет от петстотин листа, от които ми трябва точно един. Обратно в аптеката. Надрасквам бележка на Гай с химикалката, вързана за гишето.

21.50:

И в двете посоки на шосе М4 има километрични задръствания. Петкилометрова диамантена огърлица от фарове. От шофьорското място Рич ми хвърля коси изпитателни погледи. Благодарна съм за тъмнината, което означава, че не ми се налага да обръщам внимание на лошото му настроение, докато не се почувствам готова.

Накрая той казва:

— Продължавам да мисля, че е малко странно, Кейт. Да си изпращаш цветя за Свети Валентин? Защо го направи?

— За повдигане на духа. Исках хората в службата да мислят, че съм човек, който получава цветя за Свети Валентин, а не бях сигурна, че ти ще се сетиш. Звучи жалко наистина.

Лесно е да се лъже, щом започнеш. По-лесно, отколкото да кажеш, че цветята са от клиент, с когото наскоро съм вечеряла — клиент, който оттогава заема голяма част от мислите ми и се натрапва неканен в сънищата ми. Време е да сменя темата.

— Рич, какво е „relict“? Днес го прочетох върху една надгробна плоча в катедралата. „И неговата relict Ангахард“.

— Вдовица. Буквално означава онова, което е останало след него.

— Значи съпругата е останка от съпруга?

— Точно така, Кейт — засмива се той. — Разбира се, в нашия брак аз ще бъда онова, което ще остане от теб.

Казано е с достатъчно любов, за да ме бодне. Наистина ли го карам да се чувства по този начин? Толкова незначителен? През останалата част от пътя обмислям планове и стратегии как да потръгнат отношенията ни. Да оправя нещата. Три часа по-късно обаче, когато минаваме Рединг, започвам да чувствам гравитационното привличане на Лондон и решимостта да променя живота си се стопява при влизането ни в града.