След наводнението

1

През тази година месец май излъга всички очаквания. Беше наистина отвратително време. Зимата упорито се проточи с необичайни снеговалежи до средата на април. После изведнъж всичко започна да се топи и снежната вода заля полята. Но небето си остана сиво, хората напразно очакваха пролетта, слънцето се показваше рядко, тъкмо се наканеше да изгрее, надникваше, сякаш само за опит, да покаже на хората как би могло да бъде, и след като всички го бяха видели, отново се скриваше зад тежките металносиви облаци.

Щом имаше възможност, мисис Оси Мълиган излизаше на прага на своя магазин, стига там да паднеше някой бегъл слънчев лъч. Слънчевите отблясъци на прага на своята търговска къща тя наблюдаваше с носталгичен копнеж. Тъй като беше зиморничава, вярваше, че има право на малко слънце и по-топло време. „Тази година е сякаш урочасана“ — казваше тя обикновено на клиентите си и на Алиша, своята помощничка. Мисис Мълиган продължаваше да ръководи текстилната фирма по традициите на стария занаят, макар че това ставаше все по-трудно и по-трудно, след като един от големите търговски концерни бе открил филиал в покрайнините, в една грозна, яркобоядисана сграда направо сред полето, „едно сладникаво чудовище“, както го наричаше понякога Оси пред чичо Уорън, „да ти е обидно дори да го гледаш“, както обичаше да се изразява тя. Но той привличаше хората и под влияние на леката музика, която се разнасяше там непрестанно, те пазаруваха повече, отколкото биха предвидили при трезво обмисляне. Оси обаче продължаваше да върти своята търговия с необходимата разсъдливост. Още от самото начало, когато се появи очевидната заплаха откъм покрайнините, тя енергично подчертаваше, че при никакви обстоятелства не би превила врат пред упадъка на търговския морал, а по-скоро би предпочела да загине с открито чело. Но поне малкото й постоянни клиенти все още умееха да ценят качествата на предлаганата от мисис Мълиган стока, както и любезното й обслужване, съобразено винаги с всеки клиент поотделно.

Все пак Оси бе почувствала заплахата. Разбира се, никога преди това не бе я чувствала в такава степен, както през изтеклата зима, която — ако трябва да назовем нещата с истинските им имена — в никакъв случай не бе преодоляна. Тя и без това си страдаше през зимните месеци. Влажното време, само по себе си, тя търпеливо би понасяла, докато топлия летен дъжд Оси винаги бе обичала. Като момиче тя предпочиташе да предприема своите разходки при дъжд, поради което биваше гълчана от майка си, и се връщаше мокра до кости. Но за нищо на света не би пожелала да признае онези своеобразни тръпки, които изпитваше под падащия дъжд, дрехите й най-често не издържаха и водата се стичаше чак под ризата й. Тъкмо обратното, зимните студове я изпълваха с меланхолия и я поболяваха, тя казваше на чичо Уорън, че би предпочела да остане през цялата зима в леглото, ръцете й отпадали, пръстите на краката й посинявали, както и устните й, страните на лицето й се вкочанясвали и ставали като дъски, понякога дори не била сигурна дали носът й бил на мястото си. Обикновено Уорън, старият войник, се задоволяваше с няколко пренебрежителни движения на очебийно огромните си ръце, а Оси, разбира се, му показваше своите, както и пребледнелите си от студ безкръвни пръсти, които допускаха предположението, че всеки от тях, при най-малкото прегъване, би се прекършил. Уорън учудено вдигаше вежди, измърморваше своето „Sacredieu“1, предназначено за необикновени ситуации, препоръчваше бани с лайка или, тъй като това му се струваше още по-ефикасно, едно двойно уиски, което щяло да накара вкочанената кръв на Оси да заври, а после й обръщаше гръб и тя го виждаше да слиза, трополейки, надолу към работилницата, за да довърши работата си над своето изобретение, което майстореше вече от десет години. „Sacredieu, ние ще направим околосветско пътешествие, ние двамата с тебе — бе обещал чичо Уорън на Кени, — когато един ден моето откритие излезе сполучливо, а то ще излезе сполучливо, можеш да бъдеш сигурен в това, този ден ще настъпи и ние ще станем богати.“

От страна на Уорън не можеше да се разчита на утеха. Освен затрудненията, които изпитваше от няколко години, като си пускаше водата, и това, че се запъхтяваше, той не страдаше от нищо друго, сякаш не бе направен от плът и кръв, а от дънера на дъб. А и Кенет, който между другото си даваше вид, че е замесен от същото тесто като чичо Уорън, вече бе започнал да води свой собствен живот, до който Оси нямаше почти никакъв достъп — тя отдавна се бе отказала да очаква от Кени някакво внимание и съчувствие. Утеха тя намираше единствено у малкото папагалче госпожица Кармен. През някои вечери Оси едва успяваше да дочака разговора с Кармен, сякаш не беше птица, а човек. Но привечер винаги най-напред пристигаше Тед на своя мотор и влизаше в магазина, облечен в черна блестяща кожа, сякаш някой ангел от ада донасяше послание в наистина потъмнелия от времето, но все още поддържан магазин на Оси. Тя никога не можеше да се пребори с ужаса при появата на Тед в неговото дяволско облекло, поради което до известна степен смяташе невинността на своя магазин за осквернена, но бе принудена да го понася заради Алиша, която Тед идваше да вземе след работа. На Алиша Оси гледаше с по-други очи, отколкото на обикновена помощница, тя изпитваше към нея почти роднински чувства — понякога дори си пожелаваше да е нейна дъщеря — и тъкмо затова особено трудно се примиряваше с такова едно момче като Тед. Не си спомняше вече къде бе видяла веднъж една илюстрация — дали в списание, или в някоя твърде съмнителна книга, та на тази картина една огромна мечка с черна рунтава козина, изправена на задните си крака, бе заключила в ужасните си обятия едно чудно хубаво момиче. По някакъв начин тази рисунка отново бе изплувала в съзнанието на Оси по повод Алиша и Тед; тя съвсем бе забравила, че някога бе наблюдавала това изображение не само с неодобрение, но и със странен интерес, което, разбира се, не обичаше да си признава, тъй че накрая неодобрението надделя с почти гневна пламенност. Спонтанно тя бе пренесла това неодобрение върху Тед, опасяваше се, че подобни отвратителни мечи прегръдки е могло вече да има между Тед и Алиша и какво не би дала да разбере това от нея, само че никога не знаеше как да й зададе въпроса.

Щом видеше Алиша, вкопчила се в Тед, да потегля с мотора с адски грохот, мисис Мълиган затваряше магазина отвътре и се качваше по витата стълба към своето жилище. И докато си позволяваше да изпуши една цигара, тя се приближаваше към квартирата на госпожица Кармен, по-точно към една клетка с хубаво оформен купол, но Оси никога не казваше клетка, тя деликатно предпочиташе да говори за „квартирата на госпожица Кармен“. Винаги имаше чувството, че среща разбиране у Кармен, когато, обърната към птицата, изливаше сърцето си. Бе намерила разбиране за опасенията си относно Тед и Алиша, обсъждаше с птицата служебните си неволи, постигна пълно единомислие с нея, по повод оплакването си за ненастъпването на някои годишни времена, за прекалената продължителност на едно от тях, тъй че за следващото не бе останало време. Изглеждаше така, сякаш Оси бе открила в госпожица Кармен своето второ „аз“, което й помагаше да преодолява проблемите си в живота. Бе се сдобила с папагала от дюкяна за животни в Шипли, бе взела автобуса до Шипли след уверението на Кени, че той с абсолютна сигурност щял да преодолее препятствието, което внезапно се бе изпречило пред неговото преминаване от четвърти в пети клас. В отговор на това Оси бе тръгнала за Шипли, бе купила птицата като награда за Кени, уверена, че Кени обича животните. Кени винаги с радост бе мъкнал в къщи животни — една къртица, гущери, веднъж една жаба и един слепок, макар Оси да бе забравила, че интересът на Кени от онова време бе имал изключително краткотрайна продължителност, жабата той бе подхвърлил за храна на котарака Аякс, а слепока Оси измете един ден изпод леглото на Кени, изсъхнал като вейка, тъй че тя изобщо не можа да познае какво в същност бе това. Строго погледнато, госпожица Кармен никога не е била собственост на Кенет — първо, защото Кени все пак не можа да премине в следващия клас, и второ, защото той изискваше от Кармен да говори, а тя не можеше. Оси бе питала за това търговеца в Шипли и бе узнала, че папагалът би могъл да бъде научен да говори, но никой не притежаваше нужното търпение — нито Кенет, нито Уорън, нито дори мисис Мълиган. При все това Оси пределно ясно и убедително забеляза интелектуалните дарби на дребния папагалски род, който тя, ако трябва да бъдем справедливи, бъркаше със същинските папагали. Макар и звуците на Кармен да не означаваха нищо, Оси ги тълкуваше като думи, които отчасти или поне в момента успяваха да я окуражат. Във всеки случай не бе необходимо да произнася монолози, а вярваше, че провежда истински разговор, че чува добре обмислени отговори от страна на Кармен, за което съдеше по острото писукане на папагалчето, а понякога и по положението на главата и другите части на тялото му, или по изразителния начин, по който подскачаше нагоре-надолу върху пръчките на своята квартира. Обикновено Кени беше този, който слагаше край на разговора между Оси и госпожицата, като влизаше и задаваше въпроси след ядене, и по-рядко Уорън, който покрай изобретението си много често забравяше да яде.