След наводнението

4.

В петък дъждът спря, но наводнението продължи и през следващата седмица, а в някои области се задържа и значително по-дълго. Правителството обеща да помогне — бързо и без бюрократизъм. За смях хората нямаха абсолютно никакво основание. Впрочем стана ясно, че се касаеше за катастрофа от европейски мащаб, значителни части от западната и южната територия на континента също бяха наводнени.

Водата се отдръпваше бавно, но нивата на реките постепенно спадаха, връщаха се отново под маркираното от наводнението ниво. Започнаха да се оценяват щетите, правителството направи нови изявления в уверение на това, че щяло да помогне бързо и без всякакъв бюрократизъм, и тези уверения бяха толкова категорични, че на места предизвикаха съмнения. Два или три дни по-късно бе оповестено от служебните органи, че причината за наводнението е у самото население. На хора като мистър Шеридан чашата на търпението преля, за подобни неща той се косеше непрестанно. „Какво си въобразяват те — викаше той, — че всеки би могъл да слуша такива дивотии, да не би да си мислят, че сами сме си докарали дъжда?“ Но служебните органи с невъзмутимо спокойствие направиха изявлението, че катастрофата неизбежно трябвало да настъпи поради тоталните размери, които вземало бетонирането на земята. Дъждовната вода не можела да намира вече пътища да се оттича или просмуква, а съществуващите били недостатъчни. Това доведе раздразнението на мистър Шеридан до краен предел. „Сякаш ние, обикновените хора, засипваме света с бетон — крещеше той в лицето на всеки, комуто имаше да връчва телеграма. — Сякаш бихме могли да вдигнем глас срещу ония, които пренебрегват с подигравка нашата воля и сипят навсякъде своя посран бетон. Точно така, господин Потър — добавяше той, — посран бетон! Извинете ме. Сами сме си били виновни! Като слушам такива неща…“

Старата госпожица мис Потър се възмущаваше много от премия, но необуздано разгневен Шеридан. Тя изтича при Оси и й разказа за неговото непокорство. „Мисис Мълиган, можете ли да си представите какво само каза още!“ — добави мис Потър, задъхвайки се, и с изразително притваряне на очите даде да се разбере какво още би могъл да каже Шеридан. Оси бе в масленозелен работен комбинезон, гумени ботуши и кепе на главата, от типа на тези, които носеха шофьорите, превозващи нефт; с подобно снаряжение бе и Алиша, двете жени стояха насред магазина и, тъй да се каже, правеха първата копка след наводнението. Работният костюм на Оси твърде недвусмислено показваше, че бе решила да се пребори със силите на съдбата. Може би тя само си го беше втълпила, но след като преодоля ужаса и унинието, отново хранеше твърда увереност, че с малко късмет и помощ от страна на Алиша би могла да възстанови магазина, почти до предишното му състояние. Щом й останеше време, тя разменяше мисли и с госпожица Кармен, — междувременно й бе станало абсолютно ясно, че папагалчето притежава несравними дарби и е предвидило всичко, — та Кармен подхранваше похвалната увереност на Оси. Навсякъде се предприемаха атаки срещу последствията от наводнението и двете жени в магазина на Оси също се трудеха до припадък, за да освободят най-напред поне пода.

През това време Оси почти не виждаше Кенет, той уж помагаше в училището при разчистването. Що се отнасяше до чичо Уорън, отношенията между него и Оси се бяха обтегнали, защото Уорън обвиняваше Оси в нечисти намерения относно котарака Аякс, когото тя бе оставила безпомощен в магазина по време на своето бягство. Действително Оси се бе почувствала малко виновна заради котарака, макар че никога не можа да разбере по какъв начин се бе спасил от наводнението. След като водният поток се бе отдръпнал, от Аякс нямаше и следа и Уорън правеше вече мрачни намеци за покушение върху живота на котарака, когато няколко дни по-късно той отново се появи, без каквито и да било признаци да е понесъл някакви особени лишения, напротив — тъкмо обратното. Междувременно Уорън не проявяваше ни най-малко желание да престане да се цупи.

Работата по разчистването не оставяше на Оси време да се измъчва за това. Впрочем всичко говореше за едно ново начало. Още вечерта през техния пръв работен ден пристигна Тед и предложи помощта си. После дойде мистър Холдън от застрахователното дружество, отбеляза щетите и даде надежда за щедро обезщетение на загубите. На следната сутрин Оси случайно чу как Кенет разказваше на чичо Уорън за някакво животно, което бил намерил през нощта върху тапетите в стаята си. Уорън искаше да знае за какво животно става дума и видът на Кени никак не беше интелигентен, когато вдигна рамене и отвърна, че не знаел, някакво лигаво животно, може би червейче някакво. „И ти какво направи с него?“ — попита чичо Уорън. С една кърпичка Кени го бил отскубнал от тапета и го хвърлил в клозета. Уорън сбърчи чело, поклати известно време глава, погледът му се бе премрежил. „Не е било червейче“ — каза накрая той, увери се, че Аякс бе до него и му нареди да го последва в работилницата.

Същия ден следобед, когато бе отворила вратата на магазина, за да измете последната кал на улицата, Оси чу как някой отвън попита за мисис Мълиган. Веднага след това в магазина влезе един мъж и обясни, че бил дошъл по повод обявлението във вестника. Оси трябваше най-напред да си припомни и едва след това й дойде на ум, че бе искала да даде една стая под наем. Тя малко се смути, преди всичко поради факта, че интересуващият се бе дребен на ръст и с болнав вид, очевидно някакъв китаец. Все пак тя даде стаята под наем с право да ползва и кухнята на този мистър Ванг Ли, който, както твърдеше, следвал машиностроене в Шипли и искаше да се нанесе веднага. Китаецът си тръгна, но кога действително се нанесе, никога не стана ясно. Уорън замърмори подозрително, когато узна, че щеше да живее под един покрив с някакъв жълтокож. Говореше за „въстанието на боксьорите“, за „сините мравки“ и за „жълтата опасност“, на което Кенет се изсмя. Уорън заяви, че се виждал принуден в бъдеще винаги здраво да заключва работилницата си.

В замяна на това присъствието на мистър Ванг Ли почти не се чувстваше. Оси оставаше някак с впечатлението, че дори когато китаецът е в къщи, той сякаш не присъства тялом, тъй да се каже, като другите хора, и тя бе принудена да признае, че този факт й се струваше малко зловещ, ала за щастие поради плътно ангажирания си работен ден тя само между другото можеше да му обърне внимание.

Кени, изглежда, повторно бе намерил животно, пак такова едно червейче, този път в кухнята, вътре във фурната. Уорън не можеше да проумее защо Кени отново го бе хвърлил в клозета.

— В случай че намериш още веднъж от тези гадини, то запази я и ми я покажи — каза Уорън, — би трябвало точно да се види. — добави той скоро след това и тъй силно удари с пестник по масата, че госпожица Кармен нервно се разхвърча из квартирата си. — Sacredieu, това е само работа на китаеца — каза Уорън, — сигурно той ни влачи тия животни в къщата.

Нямаше никакъв ефект, когато Оси обърна внимание, че Кенет бил намерил първото животно още преди пристигането на китаеца. Такъв един аргумент ни най-малко не впечатли чичо Уорън.

— Доколкото той въобще спада към човешката категория, кой ти гарантира, че още преди това не е бил тук!

Уорън твърдеше, че тия китайци били като дъга след дъжд, хем са тук, хем ги няма, появяват се и изчезват както и когато им е удобно. Каквото и да означаваха приказките на Уорън, вечерта Оси разговаря с Кармен, но Кармен не пожела да се произнесе по този въпрос и това се стори на Оси наистина съмнително.

— Я кажи — искаше да знае Уорън на следващия ден, — как изглеждат изобщо тия животни?

Когато чу Кени да се прибира в къщи, той специално се качи от работилницата си горе. Но въпреки това Кени не бе в състояние да даде точно описание. Отново заговори за червейчетата, но Уорън по никой начин не можеше да се съгласи с това понятие, от научна гледна точка то било абсолютно несъстоятелно, дори само поради факта, че единственото разбираемо нещо от описанието на Кени се отнасяше до големината на животното, а тя отговаряше по дължина и обем горе-долу на неговия среден ръст, който в никакъв случай нямаше размер на червейче.

— Sacredieu — отвърна Уорън и отново поклати глава, — това трябва да е нещо китайско, във всеки случай британско червейче не е.

Скоро и извън дома на мисис Мълиган се заговори за съществуването на някакви странни животни, които били забелязани след отдръпването на водния поток. Но описанията на тези животни значително се различаваха едно от друго. Във всеки случай никой не говореше за китайски комплот като чичо Уорън.

Тед, когото Оси отскоро бе престанала да сравнява с ужасяваща мечка, бе чул за някой си мистър Хоукинс, който се намирал дори в смъртна опасност, защото по невнимание бил глътнал едно от тези животни заедно с лист от салата. Същият мистър Хоукинс лежал със силно отравяне в болницата. Мисис Суифт пък, която и по-рано бе проявявала усет към реалното, се кълнеше, че това били просто плъхове, чието нашествие било започнало след наводнението, което, от една страна, сигурно беше вярно, но, от друга — не обясняваше злата участ на мистър Хоукинс, защото цял плъх дори и един мистър Хоукинс не би погълнал току-тъй. А Уорън се изсмиваше неприятно гръмогласно и пронизително, когато научаваше за подобни безсмислици.

За Оси Мълиган съдбата бе избрала един неделен ден за запознанство с тези тайнствени същества. Разбира се, след всички удари, които й бе писано да понесе, запознанството й със загадъчните животинки се оказа най-тежко. Това бе първият ден, през който Оси искаше да си даде почивка. Спа дълго — здрав освежителен сън, после направи една обилна гореща баня, зави косите си в мек и богат тюрбан, след което се накани да поздрави госпожица Кармен. Изведнъж Оси се изуми, още отдалеч, стори й се, че госпожица Кармен не бе в квартирата си.

Та нали снощи тя си бе шушукала с Кармен, сега обаче, след като два пъти бе погледнала нататък, квартирата на госпожица Кармен зееше празна. В объркване и страх трябва да бяха изминали няколко минути, докато Оси забеляза, че Кармен в същност беше там, само че долу, простряна на пода на своята квартира. Папагалчето лежеше неподвижно в една малка вдлъбнатинка в пясъка, но Оси все още се надяваше, че става дума за пристъп на умора или може би временно безсилие, при всички случаи тя доста време не искаше да повярва, че госпожица Кармен е мъртва. След това обаче този факт се стовари с тежестта на чук върху съзнанието й. Тя не извика силно, изумлението й бе подействало прекалено парализиращо, за да може да го направи, а зарида като дете, също като в онзи миг, когато бе видяла от магазина в горната половина на прозореца да отминава корабът и из един път бе осъзнала ужасните мащаби на катастрофата.

Госпожица Кармен лежеше възнак, сякаш си бе умряла мирно и тихо. Главата си бе отпуснала в пясъка, едното й око, онова, което Оси можеше да види, беше отворено, свежият блясък бе изчезнал от него и отстъпил място на едно мътно, млечнобяло оцветяване. Крилата си госпожица Кармен бе полуразперила — жест, който болезнено сви сърцето на Оси, защото тя го изтълкува като последно, адресирано лично до нея махване преди кончината на Кармен. Както вече казахме, изтекоха няколко минути, докато Оси осъзна тежестта на сполетялото я нещастие. В действителност трябваше да мине малко повече време, докато тя разбра истината за смъртта на Кармен, докато й стана съвършено ясно, че тази смърт не бе естествена. Да, постепенно, с брутална яснота Оси проумя, че госпожица Кармен е била умъртвена.

Едва сега тя изпищя пронизително и протяжно, както сме гледали по криминалните филми, когато открият някой труп. Крясъкът на Оси продължи тридесет секунди и предизвика втурването не само на Кени, но дори и на чичо Уорън. И тогава, разбира се, Уорън беше този, който пое разследването на случая в свои ръце. Лупата, която донесе от работилницата, се оказа излишна, защото, както той, така и Кенет, и Оси — и тримата достатъчно добре видяха и с просто око, че нещо се бе впило в тялото на госпожица Кармен. В този момент Кенет извика, че това били червейчетата, да, това били те, не можело да има ни най-малко съмнение. Бяха две — едното се бе залепило за корема на госпожица Кармен, а другото — по средата на гърба й. Уорън доближи лупата и до двете, присви дясното си око, погледна с лявото през нея и не каза нищо, освен няколко пъти „Sacredieu“. И както вече неведнъж през изминалите дни, той поклати глава, но до някакво научно или криминално становище не можа да стигне. Строго взето, той дори се съмняваше, че в случая би могло да се касае за нещо, което да включва понятието „животно“. Бе дошъл моментът, когато чичо Уорън сериозно рискуваше да бъде развенчан като гений, защото и след най-точно разследване не направи нито крачка напред към решаването на загадката, макар в същност да си нямаше и понятие от вземане на решения. Очевидно той опипваше в пълен мрак. Ако не беше сериозното възражение на Кени, Уорън щеше да се задоволи с констатацията, че става дума за болест, свойствена на дребния папагалски род, която се изразява в подутини по корема и гърба. Тъкмо обратното, с непоколебимост, каквато обикновено не бе наблюдавана у него, Кенет настояваше, че двете червейчета са изсмукали жизнените сили на птичката. Нито Кенет, нито Уорън обръщаха внимание на болката и тъгата на Оси по покойната й приятелка, и двамата водеха своите дебати със студената безогледност на два скалпела, само че не стигнаха до никакъв резултат, защото в това, което Кени наричаше „червейчета“, Уорън дори и под увеличително стъкло не виждаше нищо, което да е действително разбираемо, което да има горна и долна част, предница и задница, нищо, освен едно белезникаво, гладко удебеляване с матов блясък.

Колкото повече губеше способност да реши загадката и като не констатира друго, освен фактическата смърт на госпожица Кармен, Уорън продължи да твърди, че всичко това било само работа на китаеца. В своята скръб Оси бе останала безучастна към повдигнатото от Уорън обвинение. Седнала на един стол пред осиротялата квартира на госпожица Кармен, тя хълцаше тихо, тюрбанът бе паднал от главата й, а несресаната й коса на фитили хармонираше отлично с наранената й душа. Не обръщаше никакво внимание на проклятията на Уорън. Едва когато той застана пред нея и повелително настоя моментално да посочи вратата на китаеца, тя се пробуди и с последни сили се възпротиви.