След наводнението

6.

В отлично разположение на духа, във възторжено, почиващо на добра основа настроение, Оси Мълиган прекрачи на следващия ден прага на своя магазин. Бе отново петък, в девет часа дойдоха вече първите клиенти. Мисис Бъшула искаше да си купи нощница и хихикаше малко позасрамено, защото държеше нощницата да е по възможност прозрачна, с дълбоко, доста смело деколте. Тя самата не пестеше намеците по отношение на малко попрезрялата си възраст и посред своето девическо хилене попита Оси:

— Кажете, мисис Мълиган, не мислите ли, че съм просто една глупава гъска?

Оси отрече с уместна решимост и успокои мисис Бъшула със съвършено искрените си забележки относно нейната все още добре запазена фигура. В общи линии през този ден всичко вървеше така, както го желаеше Оси — търговията й от ден на ден да процъфтява. Малко проблематичен се оказа само случаят с мис Кънвърс, която си търсеше бели ръкавици за сватбата на своя брат Брет, започнал неотдавна зъболекарска практика в Шипли и само след няколко седмици намерил помощница, която да го последва пред олтара. Мис Кънвърс, свадлива стара мома, не можеше да реши обикновени или ажурни ръкавици бяха по-подходящи за случая. Надянала с мъка костеливите си ръце едновременно в двата вида ръкавици, тя се разхождаше нагоре-надолу из магазина и проверяваше разликата в падането на светлината върху забулените си в бяло пръсти, след което напусна магазина, без да е купила нещо, защото не можа да реши дали памучни, или кожени ръкавици щяха да й свършат повече работа.

Към четири часа следобед Оси тъкмо бе заета с мистър и мисис Аморети, които избираха блуза за дъщеря си Маргарет, когато онзи страхотен вик проехтя чак долу в магазина. Както вече казахме, дотогава всичко бе вървяло задоволително, прагът на Осиния магазин бе позлатен от слънцето и доколкото потокът от клиенти позволяваше, мисис Мълиган и Алиша постоянно подслаждаха работата си с шеги. Тогава, към четири часа, се случи споменатият инцидент и из един път помрачи успешния до този момент за Оси работен ден. Тя тъкмо показваше на светло една бледорозова блуза от шифон, която сигурно щеше да получи одобрение от страна на мистър и мисис Аморети, когато отгоре долетя викът, в известен смисъл се сгромоляса по стълбата, като някой във висша степен непристоен натрапник. Оси се вцепени, а блузата, която държеше на светло, затрепери в ръцете й. Почувства погледите на мистър и мисис Аморети отправени към себе си. Южният произход на мистър Аморети трябва да спомогна за това лицето му да придобие едно, тъй да се каже, обуздано диво изражение, което се реализира преди всичко в свъсването на гъстите му вежди, докато върху бездруго бледото лице на мисис Аморети се изписа неудоволствие и тя с очевидно потреперване на гласа попита дали мисис Мълиган също е чула и какво трябва да е било това. Озовала се натясно между погледите на двамата Аморети, Оси се почувства като зайче, хипнотизирано от погледа на змия, неспособно да помръдне от мястото си. Неволно тя сгуши глава между раменете си, сякаш всеки момент очакваше ужасният звук да се повтори, смутил така чувствително равновесието в спокойния ход на покупката. Все още размишляваше какво да отговори на мисис Аморети, когато мистър Аморети предложи, че ще е по-добре да наминат някой друг път при по-благоприятна възможност.

— Сега по-скоро ще трябва да се погрижите за нещо друго, мисис Мълиган! — добави той малко загадъчно.

— Но моля ви — отвърна Оси, след като крясъкът не се повтори и блузата от шифон бе кажи-речи продадена, — сигурно не е нищо особено, вероятно Кенет си е опарил ръцете на печката.

Почти успокоена от тази мотивировка, в която сега се мъчеше да повярва, Оси успя да доведе до успешен край продажбата на блузата и едва когато изпроводи до вратата мистър и мисис Аморети, размени с тях още няколко любезни думи и се извини за инцидента, тя се изкачи по задната стълба. Действително си мислеше, че Кенет си е изгорил пръстите на кухненската печка и както му бе присъщо, бе изкрещял неподобаващо високо от преминалата бързо след това болка. Тъй че тя не се разбърза кой знае колко, а с най-обикновено темпо се изкачи по стълбата. Както бе очаквала, завари вратата на кухнята отворена, но и една друга врата зееше насреща й, което тя съвсем не бе очаквала — вратичката в долния край на кухненския бюфет. Кенет не бе близо до печката, Оси го завари пред бюфета на пода.

— Как можа да ти хрумне да изкрещиш така — каза Оси, — та да се чуе долу в магазина. Какво ще си помислят клиентите ми?

Каза го без какъвто и да било гняв, просто така, колкото да каже нещо, и едва тогава се заинтересува от причината, поради която бе изкрещял. Кенет се бе свил на пода в кухнята, изглеждаше някак по-дребен и слабоват и очевидно се нуждаеше от помощ, особено в момента, когато, вместо да отговори, извърна глава и погледна безмълвно към най-долния рафт на бюфета.

— Но какво в същност се е случило? — попита Оси и малко поприведе горната част на тялото си. Тя много добре знаеше какво имаше там и когато го видя, каза лицемерно: — Значи все пак си го намерил, сине майчин!

Това бе нейният сладкиш, рулото е лешници, което бе скрила там долу, видя го да лежи все още в черната тава, с подвити краища като някакво животно, приготвило се за сън.

Оси искаше вече да се извърне и да премине към полагащата се проповед, отнасяща се до любознателността на Кени, когато още веднъж погледна нататък, защото нещо й се стори променено, сякаш сладкишът й не изглеждаше вече така, както вечерта, по времето, когато го бе поставила там долу. Да, при повторния оглед нещо й направи впечатление, но все пак тя не можа да открие веднага какво се бе променило във вида на сладкиша. Но както й стана ясно, вече не бе трудно да се установи причината за смиреното поведение на Кени. Онова, което най-напред бе изтълкувала у него като нужда от помощ, сега се оказа гузна съвест, защото черешите, с които Оси бе украсила сладкиша, липсваха. Без съмнение Кенет не е мирясал, докато не ги е изял всичките.

След тази констатация настроението на Оси страшно се развали.

— Кенет! — обърна се тя строго към купчинката гузна съвест на пода. — Що за човек си ти в същност, да не би да си все още някое малко лакомо момче? — Сърбяха я ръцете да му удари една звънка плесница, ако не трябваше да се навежда към него и по такъв начин да стане може би дори смешна. — Стани най-сетне! — каза тя все тъй строго. Не й харесваше, дето Кени продължаваше да седи на пода в това ужасно, робско смирение. Все пак Кенет не се опита да реагира, а остана да седи на пода.

— Мамо — каза той, — ти се заблуждаваш, погледни, хубаво погледни, ти наистина сериозно се заблуждаваш.

„Аха — помисли си Оси и й стана срамно за сина й, — сега ще започне да ми разправя, че не е бил той, макар да няма нищо по-явно от това.“

— Достатъчно често ми се правиш на голям — заяви Оси гласно, — уж не си вече дете, а да вземеш да изядеш черешите като някой малък лакомник. Засрами се, Кени, засрами се най-вече заради това, че нямаш достатъчно смелост да си признаеш. Безкрайно глупаво е от твоя страна, че се опитваш още и да го оспорваш, когато всичко е ясно като на длан.

В душата й се преплитаха смесени чувства — от една страна, тържествуваше, че бе спипала и унизила Кенет, от друга се чувстваше зле, че се бе изложила така заради него. Докато търсеше цигарите и енергично запали една, Кени повтори, че Оси се заблуждава и че не е бил той. Разгневена, тя изпусна дим от носа и устата си.

— Защо изобщо изкрещя? — попита сега и изведнъж й дойде на ум, че този негов вик губеше всякакъв смисъл, ако Кенет е изял черешите. Въпросът сякаш едновременно я укроти и обезоръжи и тя се отпусна на един стол. — Кажи де, защо крещиш така, та се чува чак долу в магазина? Тъкмо с мистър и мисис Аморети…

— Защото това, което виждаш пред себе си, не е твоят сладкиш, а едно животно! — прекъсна я Кени.

— Животно? Какво животно? Да не си си загубил ума? Какви са тия бабини деветини, дето ги съчиняваш пак?

— Че погледни най-сетне като хората! — изрева, засегнат, Кени. — Това е един червей и той е изял сладкиша ти. Виждала си такива и по-рано, по Кармен, те убиха Кармен и ти щеше да знаеш това, ако тогава поне един-единствен път беше погледнала по-внимателно. Но ти, разбира се, не го направи, ти не намери смелост да го направиш.

— Искаш да кажеш, че това е едно от ония животни, които погубиха и…? Кени, най-настоятелно те моля, не вземай майка си за някоя склеротична идиотка! Аз много добре мога…

— Какво?

— … да направя разлика в съотношението на размерите!

Бе дошъл моментът, когато Оси почувства, че присъствието на чичо Уорън е наложително.

— Как мислиш, дали бихме могли да го извикаме по това време?

Кенет стана, за да доведе Уорън. Междувременно, тъй като Кени не й скриваше вече видимостта, Оси се изхлузи на ръба на кухненския стол, издаде горната част на тялото си силно напред и впери поглед в предмета, който лежеше в тавата. Напрегна се да установи що за чудо беше това — дали нейното руло с лешници, както продължаваше да вярва, или онова, за което го вземаше Кенет. Ако имаше нещо, което да е ясно като бял ден, то бе фактът, че липсваха захаросаните череши, които трябваше да придадат на сладкиша последен блясък и особена празничност. И тъй, те липсваха и Кенет уверяваше, че не ги е изял. Естествено, каза си тя, животното е имало достатъчно време през цялата нощ да излапа всичките череши. Доколкото тези животни изобщо съществуваха, тези „червеи“, както ги наричаше Кени, и обичаха сладки неща, беше дори близко до ума, че се бяха нахвърлили върху нейния сладкиш. Дотолкова Оси почти бе склонна да вярва на Кени. Но с това дойде и обстоятелството, че тя започна да се страхува. Ако и останалото, което твърдеше Кенет, се окажеше вярно… не, човек изобщо не можеше да си го представи, то изглеждаше прекалено абсурдно, прекалено ужасно и Оси се отказа да повярва в него. Поне си каза, че не го вярва, но в действителност фактът, че бе възможно, не и даваше покой. Че бе възможно! Тя се отказа да вярва в животното, но вече вярваше във възможността, че би могло да е някакво животно. Не беше ли впрочем именно тя, Оси, която макар и само повърхностно, от пръв поглед бе добила впечатлението, че там в тавата лежеше едно спящо животно? Внезапно й хрумна, че който и да бе изял черешите — строго погледнато, тя изобщо вече не подозираше Кенет, — който и да беше изял черешите, неминуемо трябва да бе оставил на повърхността следи или поне местата им върху захаросаната глазура трябваше да личат. Но колкото и да напрягаше очите си, Оси не откри нито едно от тези места, нито дори най-незначителен по-матов оттенък върху захарната повърхност. Неволно въздъхна, защото просто не можеше да го проумее. Същевременно обаче, сякаш смъкваше люспа след люспа от глава лук, й направи впечатление нещо друго, което безкрайно я изплаши: захарната глазура не беше никаква захарна глазура, не беше онази захарна глазура, която тя, Оси Мълиган, бе нанесла с четчица върху рулото. Това не беше нейната захарна глазура, не — и защо веднага не го бе забелязала?, — повърхността й бе леко набраздена. Тъй като падаше светлината отстрани, тя много ясно виждаше — цялото руло бе покрито с леки вълнички, подобно пясъка в пустиня при вятър, само че вълничките бяха по-ситни, далеч по-ситни и по-бледи.

Когато Кенет се качи горе с чичо Уорън, двамата завариха мисис Мълиган в такова състояние, сякаш не беше онази Оси, която те познаваха. Като да бе застинала в някакво странно „балансе“, тя се допираше само до външния ръб на стола и само по задъханото й дишане личеше, че е още жива. Предпазливо, както човек едва ли би могъл да очаква от него, Уорън се приближи до Оси, но когато я пипна, тялото й бе като камък. В края на краищата Уорън забеляза, че задъханото й дишане не й служеше единствено да си поема въздух, а съдържаше и думи, произнасяни със запъване, трудноразбираеми думи. Той намести ухото си съвсем близо до устата на Оси, за да чуе какво казва. Трябваше да изминат няколко минути, докато Уорън разбере думите. Той поклати глава, защото не намираше в тях никакъв смисъл, въпреки това се заслуша отново, но чу пак същото.

— Животното, то е изяло сладкиша ми! — говореше Оси. — Животното е изяло сладкиша ми! Животното, то е…