След погребението

ДЕВЕТА ГЛАВА

Мис Гилкрист нахлупи решително черната си шапка и прибра под нея кичур прошарена коса. Следствието бе насрочено за дванадесет часа, а сега бе още единадесет и двадесет. Помисли си, че изглежда добре със сиво палто и сива пола и с черната блуза, която си бе купила за случая. Хубаво би било да можеше да е облечена цялата в черно, но това съвсем не бе по възможностите й. Тя огледа стените на малката спретната спалня, по които бяха накачени рисунки на пристанища и крайбрежни местности като Бриксъм, Кокингтън Фордж, Анстейс Коув, Кайънс Коув, Полфлексън, Бабакъм и други, подписани до една със замах: Кора Ланскне. Погледът и се спря с особено чувство на топлота на пристанището Полфлексън. В хубава рамка върху скрина бе поставена избеляла фотография на чайната „Върбичката“. Мис Гилкрист я погледна с обич и въздъхна.

Унесът й бе прекъснат от позвъняване на входната врата.

— Божичко — промърмори тя. — Кой ли е сега…

Тя излезе от стаята и тръгна надолу по паянтовите стълби. Отново се позвъни и някой почука настойчиво.

Неизвестно защо мис Гилкрист бе неспокойна. За миг забави крачка, после продължи към входната врата и си напомни да не се държи като глупачка.

На прага стоеше млада елегантна жена, облечена в черно, с малко куфарче в ръка. Тя забеляза уплашения поглед на мис Гилкрист и побърза да каже:

— Вие сте мис Гилкрист, нали? А аз съм племенницата на мисис Ланскне — Сюзън Банкс.

— О, господи, но разбира се. Не се сетих. Моля ви, заповядайте, мисис Банкс. Внимавайте тук — закачалката стърчи малко. Насам, моля. Не знаех, че ще дойдете за следствието. Щях да приготвя кафе или нещо друго…

Сюзън Банкс рече бързо:

— Не искам нищо. Съжалявам, че ви стреснах.

— Да, наистина малко ме стреснахте. Глупаво беше от моя страна. Аз не съм плашлива по природа. Дори казах на адвоката, че съвсем не се чувствам неспокойна и че няма да изпитвам никакъв страх да остана сама в къщата, и наистина е така. Само дето днешното следствие ме наведе на разни мисли, та цяла сутрин все се стряскам. Ето, само преди половин час се позвъни и едва събрах кураж да отворя вратата, което наистина бе толкова глупаво от моя страна — не е възможно убиецът да дойде пак, за какво ли ще идва — а то се оказа, че е една монахиня — събирала помощи за сираци — такова облекчение почувствах, че й дадох два шилинга, въпреки че не съм римокатоличка и не симпатизирам на римокатолическата църква и на всички тези монаси и монахини, макар и да съм на мнение, че „Малките сестри на бедните“ вършат добра работа. Но моля ви, седнете, мисис…

— Банкс…

— Да, разбира се, Банкс. С влак ли пътувахте?

— Не, с автомобил. Вашата уличка е доста тясна, та свих по един път и паркирах край някаква стара каменна кариера.

— Уличката е толкова тясна, че по нея няма никакво движение. Къщата е доста усамотена — заключи мис Гилкрист и при тези последни думи потрепери.

Сюзън Банкс огледа стаята.

— Клетата стара леля Кора — възкликна тя. — Нали знаете, че е оставила каквото има на мен?

— Да, знам. Мистър Ентуисъл ми каза. Сигурна съм, че мебелите ще ви харесат. Разбрах, че сте младоженка, а днес обзавеждането е скъпо. Мисис Ланскне има някои красиви неща.

Сюзън не беше съгласна. Кора нямаше вкус към антиките. Къщата бе пълна с модернистични или псевдостилни мебели.

— Няма да взема нито една мебел — рече тя. — Имам си. Ще ги обявя за продан на търг. Освен ако… — може би вие бихте пожелали да вземете нещо? За мен ще е удоволствие.

Тя спря, чувствайки се неловко. Но мис Гилкрист въобще не изпита неудобство. Тя разцъфна.

— О, така ли? Колко мило от ваша страна, мисис Банкс. Много съм ви задължена наистина. Но всъщност знаете ли, аз си имам собствени. Запазих мебелите си… в случай, че… ми потрябват. Имам и няколко картини от баща си. Навремето държах малка чайна, мога да ви доверя, но дойде войната — лош късмет. Не продадох всичко, тъй като се надявах, че един ден пак ще си имам свой мъничък дом, ето защо дадох на склад най-хубавите мебели, картините на баща ми и някои скъпи вещи от стария ни дом. Но ако наистина нямате нищо против, бих се радвала много да имам тази малка писана масичка за чай на милата мисис Ланскне. Красива вещ, пък и на нея винаги пиехме чай.

Сюзън леко потрепери при вида на зелената масичка с изрисувани по нея едри пурпурни винетки и побърза да отговори, че ще е щастлива, ако мис Гилкрист я вземе.

— От сърце ви благодаря, мисис Банкс. Ох, дали не съм малко алчна? Всичките й хубави картини остават за мен, нали знаете, също и една очарователна аметистова брошка, но чувствам, че нея трябва да ви върна.

— Не, не, в никакъв случай.

— Ще искате да прегледате вещите й, нали? Може би след следствието?

— Възнамерявам да остана тук ден-два, да прегледам всичко и да разчистя.

— Искате да кажете, да спите тук?

— Да. Има ли някаква пречка?

— О, не, мисис Банкс, разбира се, че не. Ще застеля моето легло с чисти чаршафи, а аз мога да се свия и тук на дивана.

— Но нали има още една стая — тази на леля Кора? Ще спя там.

— Съгласна сте да спите там?

— Имате предвид, че в тази стая е извършено убийството? О, че какво от това? Аз съм корав човек, мис Гилкрист. Нали стаята… — искам да кажа — всичко е оправено вътре?

Мис Гилкрист разбра въпроса.

— Но, да, мисис Банкс. Изпратихме одеялата на химическо чистене, а после ние с мисис Партър лъснахме цялата стая. Одеяла има колкото искате. Качете се да видите сама.

Тя поведе Сюзън нагоре по стълбите.

Стаята, в която бе умряла Кора Ланскне, бе чиста и свежа, а най-любопитното бе, че нямаше и помен от зловеща атмосфера. Подобно на дневната, тя бе обзаведена със смесица от практични модерни мебели и други, пищно изписани. В нея се оглеждаше жизнерадостната личност на човек без вкус, каквато бе Кора. Над горния перваз на камината висеше маслено платно, изобразяващо набита млада жена, която се приготвя да се къпе.

Сюзън потрепери и погледна въпросително мис Гилкрист, а тя обясни:

— Това е произведение на съпруга на мисис Ланскне. Долу в трапезарията има още много негови рисунки.

— Ужасно!

— Е, и аз самата не съм особен привърженик на този стил на рисуване, но мисис Ланскне бе много горда с художническия талант на съпруга си и смяташе, че за жалост той е недооценен.

— А къде са картините на леля Кора?

— В моята стая. Бихте ли желали да ги видите?

Мис Гилкрист показа съкровищата си с гордост. Сюзън отбеляза, че изглежда Кора е имала слабост към морските курорти.

— Да, да. Нали знаете, те с мистър Ланскне са живели дълги години в едно малко рибарско селище в Бретан. Рибарските лодки са толкова живописни, нали?

— Несъмнено — промърмори Сюзън. От рисунките на Кора можеха да се изработят цяла серия пощенски картички — толкова верни на детайла и ярки по цвят бяха те. Човек би могъл да подозре, че всъщност са прерисувани от пощенски изгледи.

Но само при намека за такова нещо от страна на Сюзън мис Гилкрист се възмути. Мисис Ланскне винаги рисувала от натура! Дори веднъж поизгоряла на слънцето поради това, че не искала да изостави обекта си в момент, когато светлината била най-подходяща.

— Мисис Ланскне бе истински художник — рече мис Гилкрист с укор в гласа.

Тя погледна часовника си и Сюзън побърза да каже:

— Да, трябва да тръгваме за следствието. Далече ли е? Да взема ли колата?

Мис Гилкрист я увери, че било само на пет минути пеш. И така, те се отправиха натам. Мистър Ентуисъл, който бе пристигнал с влака, ги посрещна и ги въведе в кметството.

Както се виждаше, залата бе пълна с непознати хора. Нищо сензационно не се очакваше. Дадени бяха показания за идентифицирането на убитата. Последва медицинско заключение за характера на раните, причинили смъртта. Не са били открити следи от съпротива. Починалата вероятно е била под въздействието на наркоза по време на нападението, което трябва да я е изненадало. Смъртта е настъпила не по-късно от четири и тридесет. Между два и четири и тридесет приблизително. Мис Гилкрист даде показания как е открила трупа. Един полицай и инспектор Мортън също бяха разпитани. Следователят направи кратко обобщение. Съдебните заседатели бяха единодушни в заключението: „Убийство от едно или няколко неизвестни лица.“

С това следствието приключи и присъстващите излязоха на слънце. Пет-шест фотоапарата защракаха. Мистър Ентуисъл подкани Сюзън и мис Гилкрист да вървят към странноприемницата „Кралския герб“, където предвидливо бе уредил да обядват в сепаре зад бара.

— Няма да е кой знае какъв обяд — извини се той.

Но обядът съвсем не беше лош. Отначало мис Гилкрист изсумтя един-два пъти, мърморейки: „Ах, колко ужасно е всичко това!“, но след като мистър Ентуисъл настоя да изпие чаша шери, тя се развесели и взе да яде с апетит ирландското задушено. Мистър Ентуисъл се обърна към Сюзън:

— Не знаех, че ще дойдете днес, Сюзън. Можехме да пътуваме заедно.

— Наистина казах, че няма да идвам, но ми се видя некрасиво да не присъства нито един представител на семейството. Позвъних на Джордж и той ми каза, че бил много зает и нямало как да вмести и този ангажимент, Розамънд имала прослушване, а чичо Тимъти, естествено, не го бива. Оставах аз.

— Съпругът ви не е дошъл с вас?

— О, Грег вечно трябва да се съобразява с такива досадни неща като работното време на гишето.

Като видя стреснатото изражение на лицето на мис Гилкрист, Сюзън поясни:

— Съпругът ми работи в аптека.

В очите на мис Гилкрист съпруг-продавач някак не се съчетаваше с интелигентната Сюзън. При все това тя не загуби присъствие на духа и рече:

— О, да. Също като Кийтс.

— Грег не е поет — отвърна Сюзън. И добави:

— Имаме грандиозни планове за бъдещето: фирма с два отдела — козметичен салон и лаборатория за специални препарати.

— Това ще е далеч по-добро — рече одобрително мис Гилкрист. — Нещо като Елизабет Арден, която всъщност е контеса, така са ми казвали — дали пък не беше Хелена Рубинщайн? Така или иначе — добави тя учтиво, — да работиш в аптека, съвсем не е като в обикновен магазин за бельо или пък в бакалия.

— Вие казахте, че сте държали чайна, нали?

— О, да — лицето на мис Гилкрист светна. Не би й минало през ума дори, че „Върбичката“ е вид търговско заведение. Да държиш чайна, за нея бе най-висша изява на благородство. И тя заразказва на Сюзън за „Върбичката“.

Мистър Ентуисъл, който бе слушал за това по-рано, даде простор на мисълта си. А когато Сюзън два пъти го попита нещо, без той да й отговори, побърза да се извини:

— Простете, скъпа, но се бях замислил. Всъщност бях се замислил за вашия чичо Тимъти. Малко съм обезпокоен.

— За чичо Тимъти ли? Аз не бих се безпокоила за него. Въобще не вярвам, че му има нещо. Той просто е един хипохондрик.

— Да, да, навярно сте права. Признавам, че не здравето му ме безпокои, а мисис Тимъти. Тя, както разбирам, е паднала и си е навехнала глезена, поради което е на легло, а чичо ви е в ужасно настроение.

— Защото ще трябва да се грижи за нея, вместо тя за него. Няма да му се отрази зле — отвърна Сюзън.

— Да, да, права сте. Но дали наистина някой ще се погрижи за клетата ви леля? Там е въпросът. В къщата няма слуги.

— Животът вече е ад за възрастните хора — рече Сюзън. — Те двамата живеят в голяма къща от XVIII век, нали?

Мистър Ентуисъл кимна утвърдително.

Излязоха предпазливо от гостилницата, но очевидно представителите на пресата се бяха разотишли.

Само двама репортери се навъртаха край портичката на къщата в очакване на Сюзън. Под надзора на мистър Ентуисъл тя им каза очакваните няколко думи, без да се обвързва с нищо. После те с мис Гилкрист влязоха в къщата, а мистър Ентуисъл се върна в странноприемницата, където си бе запазил стая. Погребението щеше да се извърши на следващия ден.

— Колата ми си стои край кариерата. Съвсем забравих за нея — рече Сюзън. — Ще трябва да я закарам в селото малко по-късно.

А мис Гилкрист рече загрижено:

— Но да не е много късно. Не бива да излизате по тъмно. Сюзън я погледна и се изсмя:

— Да не мислите, че наоколо все още се върти убиецът, а?

— Не… разбира се, че не. — Мис Гилкрист изглеждаше смутена.

„Точно това мисли — рече си наум Сюзън. — Поразително.“

Мис Гилкрист бе изчезнала към кухнята.

— Сигурно ще искате да пиете чай по-рано. Да речем, след около половин час, мисис Банкс?

Сюзън си рече, че е престараване да се пие чай в три и половина, но великодушно си даде сметка, че за мис Гилкрист „чаша хубав чай“ бе идеалното средство за възстановяване на нервите и тъй като си имаше лична причина да угоди на мис Гилкрист, отвърна:

— Когато кажете, мис Гилкрист.

В кухнята се възцари атмосфера на безгрижно потракване на съдове и прибори, а Сюзън отиде в дневната. Не минаха и две-три минути и на вратата се позвъни. Последва и леко почукване.

Сюзън излезе в антрето, а мис Гилкрист се появи на прага на кухнята, като изтриваше брашнените си ръце о престилката.

— Боже мой! Кой би могъл да бъде?

— Пак репортери, предполагам — отвърна Сюзън.

— Божичко, само ви досаждат, мисис Банкс.

— Е, няма значение. Ще се оправя някак си.

— Тъкмо приготвях кифлички за чая.

Сюзън се отправи към входната врата, а мис Гилкрист се суетеше зад нея. Сюзън се запита дали мис Гилкрист не очакваше навън да стои мъж със секира.

Посетителят обаче се оказа възрастен господин, който повдигна шапката си, щом Сюзън му отвори вратата, и я поздрави с лъчезарна бащинска усмивка:

— Струва ми се, мисис Банкс, нали?

— Да.

— Името ми е Гътри, Алегзандър Гътри. Бях приятел, стар приятел на мисис Ланскне. А вие, зная това, сте нейната племенница, мис Сюзън Абърнети по баща.

— Точно така.

— Е, след като знаем кой какъв е, мога да вляза, нали?

— Разбира се.

Мистър Гътри изтри грижливо краката си, прекрачи прага, свали палтото си, постави го заедно с шапката си на малкия дъбов скрин и последва Сюзън в дневната.

— По тъжен повод се виждаме — подхвана мистър Гътри, който очевидно бе жизнерадостен човек и меланхолията съвсем не бе естественото му състояние. — Да, по много тъжен повод. Случайно съм по тези места и реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да присъствам на следствието и, разбира се, на погребението. Клетата Кора. Клетата наивна Кора. Познавах я, драга мисис Банкс, от най-ранните години на брака й. Момиче с висок дух и с много сериозно отношение към изкуството. Също така сериозно се отнасяше и към Пиер Ланскне — като художник, искам да кажа. Общо взето, той не бе съвсем лош съпруг. Е, понякога кривваше от правия път, разбирате какво искам да кажа — да, да, но тя за щастие приемаше това като част от артистичния му темперамент. Той бе художник, следователно — неморален. Всъщност не знам дали не отиде дотам, че да мисли така: „Той е неморален, затова трябва да бъде художник!“ Клетата Кора, липсваше й здрав разум във всичко, свързано с изкуството, макар че за други неща — обърнете внимание — Кора имаше трезв ум — да, учудващо трезв ум.

— Всички казват това, но аз в действителност не я познавах — обясни Сюзън.

— Да, знам. Беше скъсала напълно с роднините си, защото не оценявали скъпоценния й Пиер. Никога не е била красива девойка, ала притежаваше нещо. За компания бе чудесна! Никой никога не знаеше какво ще изрече в следващия миг и дали наивността й е искрена, или го прави нарочно. Непрестанно ни разсмиваше. Вечното дете — такава я чувствахме. И наистина последния път, когато я видях (аз се виждах с нея от време на време след смъртта на Пиер), тя ме порази с това, че си е все същото дете.

Сюзън предложи цигара на мистър Гътри, но старият джентълмен поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря ви, скъпа. Не пуша. Сигурно се чудите защо съм дошъл. Право да си кажа, гризе ме съвестта. Обещах на Кора да дойда да я видя преди няколко седмици. Обикновено я посещавах веднъж в годината, но напоследък й стана хоби да купува картини на местни разпродажби, та ме молеше да й давам мнението си за тях. По професия съм художествен критик. Разбира се, повечето от покупките на Кора бяха ужасни цапаници, но в крайна сметка цялата работа се оказа една добра спекула. На тези провинциални разпродажби картините вървят на безценица и само рамките струват повече от самите картини. Естествено на по-важните от тях винаги присъстват професионални търговци и е малко вероятно друг да грабне някой шедьовър. Но само преди два-три дни например на търга в един чифлик продадоха малка картина на Койп за няколко лири. Историята е интересна. Първо била подарена на старата дойка от семейството, на което служила вярно дълги години — те нямали представа за стойността й. Старата дойка я дала на племенника си чифликчия, който харесал коня на картината, но иначе я смятал за вехтория. Да, да, такива неща се случват понякога, а Кора бе убедена, че има око за живописта. Което не беше вярно, разбира се. Повика ме веднъж да съм дойдел да видя един Рембранд, на който била попаднала миналата година. Рембранд! Да беше поне прилично копие! Бе открила обаче доста хубава гравюра от Бартолоци — за нещастие с петна от влага. Наех се и я продадох за трийсет лири и това я настърви. Писа ми с голям ентусиазъм за някакъв италиански примитив, който купила на разпродажба, и аз обещах да дойда да го видя.

— А, той е ей там, доколкото си спомням — посочи Сюзън стената зад госта.

Мистър Гътри стана, сложи си очилата и се приближи до картината.

— Милата и добра Кора — промълви той най-накрая.

— Има много още — рече Сюзън.

Мистър Гътри се зае, без да бърза, да инспектира художествените ценности, с които изпълнената с надежди мисис Ланскне се бе сдобила. От време на време цъкаше с език или въздишаше.

Накрая свали очилата си и рече:

— Мръсотията е чудесно нещо, мисис Банкс. Придава романтична патина и на най-грозните екземпляри на живописното творчество. За съжаление Бартолоци е бил просто късмет за една начинаеща. Клетата Кора. Но това поддържаше интереса й към живота. Благодарен съм, че не се наложи да я разочаровам.

— Има още картини в трапезарията — добави Сюзън. — Мисля, че всички са на съпруга й.

Мистър Гътри потрепери леко и вдигна ръка в знак на протест.

— Не ме принуждавайте да ги гледам още веднъж. Уроците по натура са виновни. Винаги се стремях да щадя чувствата на Кора. Предана съпруга, много предана. Е, скъпа мисис Банкс, няма да ви отнемам повече време.

— Останете да пием чай. Мисля, че е почти готов.

— Много мило от ваша страна — отвърна мистър Гътри и си седна на мястото без повторно подканване.

— Ще отида да проверя.

В кухнята мис Гилкрист вадеше от фурната последната партида кифлички. Подносът за чай бе приготвен, а капакът на металния чайник вече подскачаше лекичко на печката.

— Дойде един господин на име Гътри и аз го поканих да пие чай.

— Мистър Гътри? О, да, той беше голям приятел на скъпата мисис Ланскне. Прочут художествен критик. Какъв късмет, че направих повече кифлички, имаме и домашен конфитюр от ягоди и току-що опържих бухтички. Сега ще запаря чая — затоплила съм чайника. Но моля ви, мисис Банкс, не вземайте подноса, тежък е. Аз ще се справя сама.

Сюзън обаче отнесе подноса. Мис Гилкрист я последва с металния и порцелановия чайник, поздрави мистър Гътри и тримата седнаха.

— Горещи кифлички, та това е пир — възкликна мистър Гътри, — и какъв вкусен конфитюр! Изобщо не могат да се сравнят с купените.

Мис Гилкрист се зачерви от удоволствие. Бухтичките бяха отлични, също и кифличките и никой не им остана длъжник. Над компанията витаеше духът на „Върбичката“. Виждаше се, че мис Гилкрист е в стихията си.

— Благодаря ви, ще си взема, няма как — рече мистър Гътри, приемайки последната кифличка, която мис Гилкрист настойчиво му сервира. — Но се чувствам малко угнетен, че си пия чая тук, където горката Кора е била убита така жестоко.

Мис Гилкрист ги изненада с подчертано викторианската си реакция:

— О, но мисис Ланскне сама би настояла да се подкрепите добре. Трябва да възстановите силите си.

— Да, да, сигурно сте права. Безспорно обаче на човек не му се вярва, че някой, когото е познавал, и то съвсем отблизо, може да бъде убит!

— Съгласна съм — отвърна Сюзън. — Изглежда просто немислимо.

— А още по-малко от някой случаен скитник, който се вмъква в къщата, и я напада. Знаете ли, според мен биха могли да се намерят причини, поради които Кора е била убита.

Сюзън попита бързо:

— Наистина ли? Какви причини?

— Ами тя не беше дискретна — отвърна мистър Гътри. — Кора никога не проявяваше дискретност. Доставяше й удоволствие да покаже… как да се изразя… колко остра може да бъде. Подобно на дете, добрало се до нечия тайна. Ако Кора се е добрала до някаква тайна, то тя непременно е искала да я сподели. Дори и да е обещала да не казва нищо, пак ще го направи. Не би могла да превъзмогне природата си.

Сюзън не каза нищо. Мис Гилкрист също. Тя изглеждаше разтревожена. Мистър Гътри продължи:

— Да, малка доза арсен в чая или кутия шоколадови бонбони, изпратени по пощата — това не би ме учудило. Но такова отвратително деяние като кражба и убийство ми се струва нелепо. Може и да греша, но не бих допуснал, че в къщата има нещо, за което си заслужава да си губи времето един изпечен крадец. Не е държала много пари тук, нали?

— Съвсем малко — отвърна мис Гилкрист. Мистър Гътри се надигна, въздишайки:

— Е, така е, след войната беззаконието си проби път. Времената се промениха.

Като благодари на двете жени за чая, той се сбогува любезно с тях. Мис Гилкрист го изпрати и му помогна да си облече палтото. От прозореца на дневната Сюзън го наблюдаваше как се отдалечава с бодрата си походка по пътеката към портата.

Мис Гилкрист се върна с малък пакет в ръка.

— Пощаджията трябва да е минал, докато сме били на следствието… Проврял го е през процепа на пощенската кутия, та е паднал в ъгъла зад вратата. Какво ли ще е… но да, прилича на сватбена торта.

Преливайки от доволство, мис Гилкрист разкъса опаковката. Показа се малка бяла кутия, вързана със сребриста панделка.

— Познах! — Тя развърза панделката. В кутията имаше неголямо парче от богата торта с бадемов крем и белтъчна глазура. — Колко мило! Но кой ли… — И тя прочете прикрепената картичка. „Джон и Мери“. — Но кои ли са те? Колко глупаво от тяхна страна да не напишат фамилията си.

Сюзън, която се беше замечтала, се сепна и рече равнодушно:

— Понякога възникват трудности, ако хората използват само кръщелните си имена. Онзи ден получих картичка, подписана „Джоун“. Преброих, че познавам осем жени с това име, а като се има предвид, че с повечето от тях само си телефонираме, съвсем не им познавам почерците.

Мис Гилкрист доволно прехвърляше наум всички възможни свои познати на име Джон и Мери.

— Може би е дъщерята на Дороти — тя се казваше Мери, но не съм чула за годеж, още по-малко за сватба. Или пък малкият Джон Банфийлд — трябва да е пораснал и да му е време за женитба, или пък момичето на семейство Енфийлд — не, не, тя се казваше Маргарет. Нито адрес, нищо. Както и да е, сигурно ще се сетя…

Тя взе подноса и се отправи към кухнята. Сюзън се размърда и рече:

— Време е да отида да преместя колата.