След погребението

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като видя визитната картичка на инспектор Мортън от бъркширската полиция, Еркюл Поаро повдигна вежди и рече:

— Поканете го, Жорж, поканете го. И донесете… — какво питие предпочитат полицаите?

— Бих предложил бира, сър.

— Ужасно! Но съвсем по английски. Донесете бира тогава.

Инспектор Мортън заговори направо по въпроса.

— Имах работа в Лондон — започна той — и издирих адреса ви, мосю Поаро. Заинтересувах се, като ви видях на следствието в четвъртък.

— А, видели сте ме там?

— Да. Изненадан бях и както вече казах, заинтригуван. Вие едва ли ме помните, но аз ви помня много, добре. От онзи случай в Пангбърн.

— А, вие сте били свързан с него?

— О, бях още на твърде нисша длъжност. Оттогава мина много време, но не съм ви забравил.

— И ме познахте веднага онзи ден?

— Това не бе трудно, сър. — Инспектор Мортън сподави усмивката си. — Вие имате доста… необичаен външен вид.

Той обходи с очи безупречния костюм на Поаро и най-накрая се спря на засуканите му мустаци.

— Биете на очи, особено в провинциално място.

— Възможно е, твърде възможно е — рече самодоволно Поаро.

— Заинтересувах се какво правите там. Не бих казал, че имате интерес към този род престъпления: убийства, кражби, въоръжени нападения…

— Мислите ли, че това е типичното, често срещано брутално престъпление?

— Именно това се чудя.

— И се чудите от самото начало, нали?

— Да, мосю Поаро. Има някои необичайни обстоятелства. Оттогава насам работим по нашите си методи. Задържахме за разпит един-двама, но те дадоха съвсем задоволителни обяснения за заниманията си онзи следобед. Не бихме го сложили в графата „типично престъпление“, мосю Поаро — сигурни сме в това. И шефът е съгласен. Извършено е от някого, чиято цел е била да представи нещата да изглеждат именно така. Може да е била тази жена Гилкрист, но не виждам мотивировка, пък и няма емоционални подбуди. Мисис Ланскне вероятно е била леко смахната или, ако предпочитате, да я наречем „простодушна“, но в такова едно домакинство, състоящо се от господарка и прислужница, не е имало място за страстите на женското приятелство. Около нас има десетки като мис Гилкрист и тя едва ли е типът убийца.

Той направи пауза и продължи:

— Значи ще трябва да търсим по-надалече. Дойдох да ви попитам дали бихте ни помогнали. Нещо ви е довело тук, мосю Поаро.

— Да, да, нещо ме доведе тук. Един отличен даймлер, но не само той.

— Разполагали сте с… информация?

— Едва ли в смисъла, който вие влагате. Нищо, което би могло да послужи като улика.

— Но което би могло да послужи като указание?

— Да.

— Виждате ли, мосю Поаро. Събитията се развиха.

И той разказа щателно и с подробности за отровното парче сватбена торта.

Поаро пое дълбоко дъх, та чак изсъска.

— Гениално — просто гениално… Предупредих мистър Ентуисъл да се грижи за мис Гилкрист. Съществуваше тази възможност за покушение срещу нея. Но трябва да призная — не очаквах да е с отрова. Опасявах се от повторение на варианта „секира“. И смятах, че би било неразумно жената да се движи сама по пусти улици след свечеряване.

— Но защо сте очаквали нападение срещу нея? Длъжен сте да ми кажете това, мосю Поаро!

Поаро поклати бавно глава:

— Да, ще ви кажа. Мистър Ентуисъл няма да ви каже, защото е адвокат, а адвокатите не са склонни да правят предположения и изводи от характера на една покойница или пък от няколко нейни безотговорно изречени думи. Но той не би имал нищо против аз да ви кажа — дори ще се почувства облекчен. Той не обича да изглежда в очите ви като глупак или като човек, който си въобразява разни неща, и все пак би желал вие да знаете евентуалните — казвам евентуалните — факти.

Поаро млъкна, тъй като Жорж влезе с висока халба бира.

— Да се подкрепите, инспекторе. Не, не, аз настоявам.

— Вие няма ли да ми правите компания?

— Аз не пия бира. Затова ще взема чаша syrop de cassis — о, англичаните не го обичат, забелязал съм.

Инспектор Мортън погледна с благодарност към бирата си.

Като отпиваше по малко от тъмнолилавата течност, Поаро продължи:

— Всичко това започва на едно погребение. Или поточно — след погребението.

И той изложи доста образно и с много жестикулации цялата история, както му я бе разказал мистър Ентуисъл, но и с украшенията, характерни за емоционалната му натура. Човек оставаше с впечатлението, че едва ли не Еркюл Поаро е бил свидетел на сцената.

Инспектор Мортън имаше остър и аналитичен ум. Той веднага се хвана за няколкото опорни точки, необходими му в неговата работа.

— Този мистър Абърнети може да е бил отровен, така ли?

— Това е възможно.

— А тялото е било кремирано и няма доказателства.

— Точно така.

Инспектор Мортън размисли.

— Интересно. Но не можем да се уловим за нищо. Нищо, което да си струва разследването на смъртта на Ричард Абърнети. Би било загуба на време.

— Да.

— Но налице са хората — хората, които са били там и които са чули Кора Ланскне да казва онези думи, а един от тях може да се е опасявал, че тя ще ги повтори, и то с повече подробности.

— Което тя несъмнено е щяла да стори. Да, както вие казвате, инспекторе, налице са хората. Сега разбирате защо бях на следствието, защо се заинтригувах от случая — това е, защото аз винаги се интересувам от хората.

— Тогава покушението срещу мис Гилкрист…

— Е било заложено като вероятност. Ричард Абърнети е посетил дома на Кора и е разговарял с нея. Той може би е споменал и конкретно име. Единственото лице, което би могло да знае или да е дочуло нещо, е мис Гилкрист. Кора е накарана да млъкне, но убиецът не е спокоен. Дали другата жена знае нещо — нещичко? Разбира се, ако убиецът е мъдър, той ще остави нещата така, както са, но убийците, инспекторе, рядко са мъдри. Те си блъскат главите, неспокойни са, искат да се уверят — да са напълно сигурни. Доволни са от собствената си хитрост. И ето, че накрая си пъхат главата в торбата, както вие казвате. Инспектор Мортън се поусмихна. Поаро продължи:

— Този опит да се запуши устата на мис Гилкрист, той сам по себе си е вече грешка. Защото сега вие ще имате два случая за разследване. Да вземем почерка на адреса на сватбената торта. Жалко, че хартията от опаковката е изгорена.

— Да, тогава можех да знам със сигурност дали е била изпратена по пощата, или не.

— Имате причина да предполагате второто, казвате?

— Просто това, което смята пощальонът, но и той не е сигурен. Ако колетът бе минал през селската пощенска станция, няма начин служителката да не го забележи, но в днешно време пощата пристига с камионетка от Маркет Кейнс, а младежът естествено има твърде много адреси да обиколи и много поща да раздаде. За къщата на мисис Ланскне смята, че е носил само писма, никакъв колет, но не е сигурен. Освен това той така е хлътнал по една девойка, че май за нищо друго не може да мисли. Направих му малък тест на паметта — не може да се разчита на него със сигурност. А ако наистина той го е занесъл, чудно ми е защо колетът е бил намерен чак след като този… как му беше името… мистър Гътри…

— А, мистър Гътри — Инспектор Мортън се засмя.

— Да, мосю Поаро, и него проверяваме. В края на краищата би било съвсем лесно, нали, да се явиш с една достоверна история, че си приятел на мисис Ланскне. Мисис Банкс откъде ще знае бил ли е, или не. Той би могъл да подхвърли колетчето, не е ли така? Колко му е да го стъкмиш да изглежда, като че ли е пристигнало по пощата — размазва се малко печатарско мастило, все едно че на пощенската марка е ударено клеймо.

Той поспря и добави:

— Има и други начини.

Поаро кимна:

— Мислите ли…?

— Мистър Джордж Кросфийлд е бил по тези места, но едва на другия ден. Имал е намерение да присъства на погребението, но автомобилът му се повредил по пътя. Знаете ли нещо за него, мосю Поаро?

— Съвсем малко. Бих искал да знам повече.

— Така значи? Както виждам, оформя се немалка групичка от заинтересувани от завещанието на мистър Абърнети. Надявам се това да не означава, че ще трябва да проверяваме всички.

— Събрал съм малко информация. Тя е на ваше разположение. Естествено аз нямам власт да задавам въпроси на тези хора. Всъщност не би било разумно от моя страна да го правя.

— Аз самият няма да избързвам. Защо да плашим птичката отрано? Но като вземем да я сплашваме, да бъде, както му е редът.

— Безпогрешна техника. За вас, приятелю, тогава — изпитаните методи с целия апарат, който е на ваше разположение. Бавно, но сигурно. За мен…

— Да, мосю Поаро?

— За мен — пътуване на север. Както ви казах — аз се интересувам от хората. Да, малко предварителен camouflage — и заминавам. — И добави: — Смятам да закупя имение в провинцията за нуждите на чуждите бежанци. Аз представлявам ЦОПБ при ООН.

— А какво е ЦОПБ?

— Център за оказване помощ на бежанците. Звучи добре, не мислите ли?

Инспектор Мортън се ухили.