След погребението

1

Мистър Ентуисъл прекара неспокойна нощ. На сутринта се почувства така уморен и неразположен, че реши да не става.

Сестра му, с която живееха заедно, му донесе закуската в леглото и започна да го наставлява строго колко неразумен е бил да хукне чак в Северна Англия на неговата възраст и при крехкото му здраве.

Мистър Ентуисъл се задоволи да й отвърне, че Ричард Абърнети е бил един от най-старите му приятели.

— Едно погребение — продължи сестра му с тон на пълно неодобрение, — едно погребение може да се окаже абсолютно фатално за човек на твоята възраст. Ако не се грижиш сам за себе си, и ти като твоя скъпоценен мистър Абърнети току-виж внезапно си опънал крака.

При думата „внезапно“ мистър Ентуисъл премигна и се умълча. Не му се спореше.

Ясно му беше какво го накара да трепне, като чу думата „внезапно“.

Кора Ланскне! Нейното подмятане бе абсурдно, но същевременно той държеше да намери точен отговор на въпроса, защо го бе казала. Да, ще отиде в Личет Сейнт Мери да се срещне с нея под предлог, че е необходимо да се удостовери законността на завещанието и му трябва подписът й. Няма да позволи тя да се сети, че е обърнал внимание на глупавата й забележка. Но трябва да отиде да я види, и то скоро.

Привърши закуската си, облегна се на възглавниците и зачете „Таймс“. Вестникът му подейства успокоително.

Към шест без петнадесет същата вечер телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Гласът отсреща бе на мистър Джеймс Парът, в момента втория партньор в „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“.

— Слушайте, Ентуисъл. Току-що ми позвъниха от полицията от някакво си селище на име Личет Сейнт Мери.

— Личет Сейнт Мери?

— Да. Изглежда… — мистър Парът спря за миг. Беше притеснен. — Отнася се за мисис Кора Ланскне. Не беше ли тя една от наследниците на имението Абърнети?

— Да, разбира се. Видях я на погребението вчера.

— О! Значи е била на погребението?

— Да и какво?

— Ами… — продължи мистър Парът с извинителен тон. — Била е… Невероятно, нали? Била е… убита.

Мистър Парът произнесе последната дума с подчертано неодобрение. Искаше да покаже, че тази дума едва ли би могла да има отношение към фирма като „Болард, Ентуисъл, Ентуисъл и Болард“.

— Убита!

— Да, да, страхувам се, че е точно така. Искам да кажа, няма никакво съмнение.

— Как е стигнала до нас полицията?

— Чрез компаньонката й, или там икономка, не знам точно каква, мис Гилкрист. Полицаите й поискали името на някой близък родственик или на адвокатите на мисис Ланскне. Та тази мис Гилкрист не била сигурна за имената и адресите на роднини, но знаела за нас. И те ни се обадили незабавно.

— Защо смятат, че е убита? — попита мистър Ентуисъл.

В гласа на мистър Парът отново прозвуча нотка на извинение.

— Ами… очевидно няма никакво съмнение по този въпрос… искам да кажа, използвана е секира или нещо подобно — много жестоко убийство.

— С цел кражба ли?

— Така изглежда. Счупили са прозореца. Липсват разни дрънкулки, извадени са чекмеджета, неща от този род, но полицията смята, хм… че има нещо съмнително в цялата работа.

— Кога точно е станало?

— Някъде между два и четири и половина днес следобед.

— Къде е била икономката?

— Отишла да върне книги в библиотеката в Рединг. Върнала се към пет и намерила мисис Ланскне мъртва. От полицията искат да знаят имаме ли представа кой би могъл да я нападне. Аз им казах — тук в гласа на мистър Парът прозвуча възмущение, — че за мен цялата тази работа е невероятна.

— Да, разбира се.

— Трябва да е бил някой местен идиот — смятал е, че може да задигне нещо, после му е кипнала кръвта и я е нападнал. Така трябва да е било, не мислите ли, Ентуисъл?

— Да, да… — промърмори разсеяно мистър Ентуисъл. Прав е Парът, рече си той. Какво друго може да е?

Но в ушите му, за негово неудоволствие, прозвуча бодрият глас на Кора: „Но той е бил убит, нали?“

Каква глупачка бе тази Кора. Такава си е била винаги. Втурва се там, където и ангелите не смеят да стъпят… И изтърсва неприятни истини…

Истини!

Пак тази проклета дума…

2

Мистър Ентуисъл и инспектор Мортън се гледаха изпитателно.

Мистър Ентуисъл бе изложил пред инспектора с професионална точност всички факти, свързани с Кора Ланскне: домашната й среда, женитбата и вдовството й, финансовото й положение, роднините й.

— Мистър Тимъти е единственият й жив брат и най-близък родственик, но той боледува постоянно и въобще не напуска дома си. Упълномощен съм от него да го представлявам и да предприема всички необходими стъпки.

Инспекторът кимна. Появяването на този проницателен възрастен адвокат много го улесняваше. При това се надяваше, че той ще му окаже съдействие в разрешаването на този случай, който започваше доста да го озадачава.

— Доколкото разбрах от мис Гилкрист — подхвана Мортън, — един ден преди да умре, мисис Ланскне е пътувала на север, за да присъства на погребението на по-възрастния си брат.

— Точно така, инспекторе. Аз самият бях там.

— И не е имало нищо необичайно в поведението й? Нищо странно или… обезпокоително?

Мистър Ентуисъл повдигна вежди в знак на умело престорено учудване.

— Нима е обичайно да има нещо странно в поведението на човек, който не след дълго ще бъде убит?

Инспекторът се усмихна снизходително.

— Не исках да кажа, че трябва да е била ясновидка или да е имала предчувствие. Просто търся следа — да кажем, нещо необичайно.

— Не ви разбирам добре, инспекторе — отвърна мистър Ентуисъл.

— Случаят не е лесен за разбиране, мистър Ентуисъл. Да кажем, че някой е наблюдавал тази жена Гилкрист, когато е излязла от къщата около два часа и се е отправила към автобусната спирка в селото. Тогава този някой взема секирата, която се намира край бараката за дърва, разбива стъклото на кухненския прозорец, влиза в къщата, качва се по стълбите и напада мисис Ланскне с брадвата — напада я по най-зверски начин. Нанесъл й е шест или осем удара.

Мистър Ентуисъл трепна.

— Да, да. Зверско престъпление. После нападателят отваря няколко чекмеджета, прибира шепа дрънкулки, които едва ли струват и десетачка, и изчезва.

— Тя е била в леглото си?

— Да. Изглежда се е върнала късно от път предишната нощ, уморена и превъзбудена. Както разбрах, получила е наследство?

— Да.

— Спала е много лошо и се е събудила с ужасно главоболие. Изпила е няколко чаши чай и е взела хапчета против главоболие, а после е наредила на мис Гилкрист да не я безпокои до обед. Не се е почувствала по-добре и е решила да изпие две хапчета за сън. После е изпратила мис Гилкрист да върне книгите в библиотеката с автобуса. Трябва да е била унесена или заспала, когато се е появил онзи. Можел е да си вземе каквото поиска само като я заплаши или пък не би му било трудно да й запуши устата. Но секира, взета нарочно още отвън, ми се струва прекалено.

— Може да е имал намерение само да я сплаши с нея — подхвърли мистър Ентуисъл. — В случай, че започне да се съпротивлява…

— Според медицинското заключение няма следи от съпротива. По всичко личи, че е спяла кротко, легнала на една страна, когато е била нападната.

Мистър Ентуисъл се размърда неловко на стола си.

— Чуваме от време на време за такива безсмислено жестоки убийства — рече той.

— Да, разбира се. Вероятно и този случай ще излезе такъв. Наредено е да се следят всички подозрителни лица. Не е местен човек — в това сме абсолютно сигурни. От местните хора получихме задоволителни обяснения — повечето са били на работа в тези часове. Пък и къщата е малко откъсната от селото и всеки би могъл лесно да се вмъкне, без да бъде забелязан. Към селото води цяла плетеница от пътеки. Времето е било слънчево, от няколко дни не е валял дъжд, така че не личат никакви следи от автомобилни гуми, ако приемем, че някой е дошъл с автомобил.

— Допускате, че престъпникът може да е бил с кола? — запита остро мистър Ентуисъл. Инспекторът сви рамене:

— Не бих могъл да твърдя. Това, което искам да кажа, е, че има някои любопитни страни в този случай. Ето тези неща например — и той приплъзна по повърхността на бюрото шепа дрънкулки: брошка във формата на трилистна детелина с малки перлички, друга брошка с вградени аметисти, малка огърлица от дребни перли и гранатова гривна. — Тези неща са били взети от кутията с бижута, а после са ги намерили захвърлени в един храст извън къщата.

— Да, наистина, доста любопитно. Може би нападателят й се е изплашил от това, което е извършил, и…

— Възможно е. Но тогава би могъл да ги остави още горе в стаята… Е, може пък паниката да го е обзела, докато се е измъквал от спалнята към входната врата.

Мистър Ентуисъл рече тихо:

— Или, както допуснахте, може да са взети само за прикритие.

— Да, има няколко възможности… Например да го е извършила тази мис Гилкрист. Живеят сами две жени — кой може да знае какви недоволства, свади или страсти са се развихряли между тях? Да, да, и тази възможност трябва да предвидим. Но е малко вероятно. Според сведенията, с които разполагаме, двете са били в много добри отношения. — Инспекторът поспря за малко, преди да продължи: — Според вас никой ли не би се облагодетелствал от смъртта на мисис Ланскне?

Адвокатът отново се размърда неловко.

— Не съм твърдял точно това.

Инспектор Мортън вдигна рязко строгия си поглед.

— Струва ми се, казахте, че мисис Ланскне е живяла от издръжката от брат си и че, доколкото ви е известно, не притежава собствен имот или средства.

— Точно така. Съпругът й банкрутира преди смъртта си, а доколкото познавам Кора още като момиче и по-късно, бих се изненадал да чуя, че е спестила или натрупала пари.

— Къщата е под наем, а не собствена, и малкото мебели нямат почти никаква стойност дори в днешно време. Имитация на дъб и безвкусни картини. Този, на когото ги остави, няма да спечели много — искам да кажа, ако е направила завещание.

Мистър Ентуисъл поклати глава.

— Не ми е известно нищо във връзка с нейно завещание. От години не бях я виждал. Разбирате, нали?

— Тогава какво точно искахте да кажете преди малко? Имахте нещо предвид, нали?

— Да, така е. Исках да бъда пределно точен.

— Мисълта ви беше за наследството, което споменахте, така ли? Това, което й е оставил брат й? Могла ли е да разполага с него според собственото си желание?

— Не, не в този смисъл, в който го тълкувате. Тя нямаше право да се разпорежда с капитала, а сега при положение, че е мъртва, той ще бъде разделен между останалите петима, на които Ричард Абърнети е завещал богатството си. Ето това имах предвид. Тоест и петимата автоматично се облагодетелстват от нейната смърт.

Инспекторът бе явно разочарован:

— О, помислих, че сме на някаква следа. Това не може да бъде мотив за когото и да било от тях да бие път дотук и да я насече с брадва. По-вероятно ще да е някой, на когото му хлопа дъската — малолетен престъпник, да речем — сега ги има много. После е загубил самообладание, мушнал е дрънкулките в храсталака и е избягал… Даа, така ще да е. Освен ако не е почтената мис Гилкрист, а държа да кажа, че това ми се струва малко вероятно.

— Кога е открила трупа?

— Чак към пет часа. Върнала се е от библиотеката с автобуса в четири и петдесет. Стигнала е до къщата, отключила си е и е влязла през главния вход, отишла направо в кухнята и сложила да се топли вода за чай. Откъм стаята на мисис Ланскне не се чувал никакъв звук, но мис Гилкрист предположила, че тя още спи. И тогава забелязала прозореца и нападалите по пода стъкла. Дори най-напред си помислила, че е било някое дете с топка или прашка. Качила се горе и тихичко надникнала в стаята на мисис Ланскне, за да види дали спи, или ще иска да пие чай. И, разбира се, загубила ума и дума, изпищяла и хукнала надолу по уличката към най-близките съседи. Разказът й изглежда напълно логичен и нито в стаята й, нито в банята или по дрехите й са открити следи от кръв. Не, мисля, че мис Гилкрист няма нищо общо с престъплението. Докторът пристигнал в пет и тридесет и определил, че смъртта е настъпила най-вероятно малко след два, но не по-късно от четири и половина. Така че този, който го е сторил, трябва да се е навъртал край къщата, чакайки мис Гилкрист да излезе.

Мускулчетата на лицето на мистър Ентуисъл леко затрептяха. Инспектор Мортън продължи:

— Предполагам, че ще искате да се срещнете с мис Гилкрист?

— Така възнамерявам.

— Ще се радвам, ако го направите. Тя, струва ми се, ни каза всичко, което й е известно, но знае ли човек? Понякога в един разговор могат да изскочат нови неща. Е, личи й, че е стара мома, но иначе е разумна и практична жена, а в случая ни оказа помощ без излишно губене на време.

Той млъкна и пак продължи:

— Тялото е в моргата, та… ако искате да го видите… Мистър Ентуисъл се съгласи, макар и без особен ентусиазъм.

Няколко минути по-късно той стоеше над тленните останки на Кора Ланскне. Ударите очевидно бяха нанасяни с такава зверска жестокост, че къносаният й бретон бе сплъстен от засъхнала кръв. Мистър Ентуисъл усети, че му се гади, стисна устни и извърна глава.

Горката малка Кора. С какво нетърпение само преди два дни искаше да узнае дали брат й й е оставил нещо.

Какви ли розови картини на бъдещето си е рисувала? С тези пари можеше да прави каквото си поиска, колкото и да е глупаво, стига да й харесва.

Клетата Кора… Надеждите й бяха траяли твърде кратко.

Никой не бе спечелил от смъртта й — дори жестокият убиец, който бе захвърлил бижутата по пътя си. Петима души сега имаха по няколко хиляди повече към капитала си, но и този, с който вече разполагаха от наследството, вероятно им бе предостатъчен. Не, тук мотив не можеше да се търси.

Странно наистина, че мисли за убийство се въртяха в главата на Кора само един ден преди самата тя да бъде убита.

„Но той е бил убит, нали?“

Доста нелепо изказване. Направо абсурдно. Дотам, че не си струваше да споменава за него на инспектор Мортън.

Е, след като говори с мис Гилкрист…

И то в случай, че мис Гилкрист, колкото и малко вероятно да е, хвърли светлина върху разговора между Ричард и Кора.

„От това, което ми каза, си помислих…“

Какво й бе казал Ричард?

Трябва незабавно да видя мис Гилкрист, си рече мистър Ентуисъл.

3

Мис Гилкрист бе слаба повяхнала жена с къса металносива коса и неопределено изражение на лицето, каквото често добиват жените около петдесетте.

Тя поздрави сърдечно мистър Ентуисъл:

— Радвам се, че дойдохте, мистър Ентуисъл. Аз действително знам твърде малко за семейството на мисис Ланскне, да не говорим, че никога в живота си не съм имала нищо общо с убийство. Ужасно наистина!

Мистър Ентуисъл веднага повярва в искреността на думите й, а и реакцията й бе подобна на тази на неговия партньор.

— Е, разбира се, човек чете за тях във вестниците — продължи мис Гилкрист, с което искаше да посочи къде е истинското място на убийствата. — Но аз не обичам дори да чета за тях. Повечето са отвратителни.

Като я последва в дневната, мистър Ентуисъл хвърли остър поглед наоколо. Носеше се силна миризма на маслени бои. Къщата бе задръстена не толкова от мебели, които напълно отговаряха на описанието на инспектор Мортън, колкото от картини. Стените бяха окичени с картини, повечето от тях тъмни и замърсени маслени платна. Имаше и акварели и един-два натюрморта. На диванчето под прозореца бяха струпани по-малки платна.

— Мисис Ланскне ги купуваше на разпродажби — обясни мис Гилкрист. — Миличката, това й бе любимо занимание. Не изпускаше разпродажба в околността. Днес картините вървят евтино, почти без пари. Плащаше не повече от лира, дори само няколко шилинга на парче и всеки път повтаряше как можело да й се усмихне щастието и да попадне на нещо наистина ценно. За тази например казваше, че била образец на италианския примитивизъм и би могла да струва доста скъпо.

Мистър Ентуисъл погледна недоверчиво италианския примитив и си помисли, че Кора никога не бе разбирала от изкуство. Да не му викат Ентуисъл, ако някоя от тези цапаници струваше повече от пет лири!

— Естествено — продължи мис Гилкрист, забелязвайки изражението му и досещайки се веднага за реакцията му, — аз самата почти нищо не разбирам, макар че баща ми беше художник. Нямаше особен успех, трябва да призная. Като младо момиче слушах постоянно да се говори за живопис и това допадна на мисис Ланскне, тъй като тя имаше нужда от някого, с когото да разговаря за живопис и който да я разбира. Клетата душица, изкуството така й бе легнало на сърцето!

— Бяхте ли привързана към нея?

Глупав въпрос, помисли си Ентуисъл. Нима можеше да отвърне „не“? Няма съмнение, че съжителството с Кора е било изнурително.

— О, да — отвърна мис Гилкрист. — Разбирахме се много добре. Знаете ли, в някои отношения мисис Ланскне приличаше на малко дете. Каквото й е на ума, това и на езика. Не бих казала, че преценките й винаги са били разумни.

Е, да, рече си мистър Ентуисъл, за умрял човек не можеш да кажеш: „Тя беше пълна глупачка“, и попита:

— Не бихте я нарекли интелектуалка, нали?

— О, не, едва ли. Но беше твърде проницателна, мистър Ентуисъл. Всъщност беше изключително проницателна. Понякога ме удивляваше — ще каже нещо и ще излезе, че е попаднала право в целта.

Мистър Ентуисъл погледна мис Гилкрист с повишен интерес. Тя съвсем не е глупава, си рече той.

— Вие живеехте с мисис Ланскне от няколко години, нали?

— От три и половина.

— Бяхте нейна… компаньонка и също… хм… се грижехте за къщата, нали?

Очевидно бе докоснал деликатна тема. Мис Гилкрист се изчерви леко.

— Да, да, точно така. Аз поех почти изцяло готвенето — за мен е удоволствие да готвя, а също изпълнявам някои леки домакински задължения — бърсане на прах например. И дума да не става обаче за грубата работа!

С тона си мис Гилкрист даде да се разбере, че това е неин принцип. Мистър Ентуисъл, комуто не стана много ясно какво точно значеше „грубата работа“, измърмори нещо от учтивост.

— За това два пъти в седмицата идваше мисис Пантър от селото. Виждате ли, мистър Ентуисъл, не бих допуснала в никой случай да бъда слугиня. Когато моята малка чайна фалира… Какво нещастие бе за мен!… Бяха военни години, нали разбирате. Очарователно място! Нарекох го „Върбичката“, а чая сервирах в китайски порцелан с върбови мотиви — толкова изящни — към чая превъзходни сладкиши и кифлички — винаги съм била майстор на сладкишите и кифличките. Можеше да се каже, че преуспявах, но дойде войната, доставките намаляха и заведението фалира — една от жертвите на войната, така съм казвала винаги и така се опитвам да мисля за него. Изгубих малкото пари, които баща ми бе ми оставил и които бях вложила в чайната. При това положение естествено се наложи да се поогледам и да потърся нещо. Започнах при една дама, но не се получи — тя бе така груба и тиранична, после работих известно време в канцелария, но никак не ми хареса, и тогава дойдох при мисис Ланскне. Двете си допаднахме от самото начало — това, че съпругът й е бил художник, и всичко останало.

Мис Гилкрист направи пауза да си поеме дъх и добави тъжно:

— Ех, колко привързана бях към малката си мила и уютна чайна и какви отбрани хора идваха при мен!

Като гледаше мис Гилкрист, мистър Ентуисъл се сепна, осъзнавайки, че е направил откритие — в нейно лице съзря обобщения портрет на стотиците съдържателки на разните „Дафинови дървета“, „Оранжеви котки“, „Сини папагали“, „Върбички“ и „Райски кътчета“. Подобни особи, стегнати в целомъдрените си сини, розови или оранжеви престилки и I с маниери и поведение на благородни дами, му бяха сервирали китайски чай и сладкиши. Мис Гилкрист е имала свой Свещен дом — чайна в едновремешен стил, където тя като истинска благородна дама е поднасяла чай на благородна клиентела. Колко ли такива като мис Гилкрист имаше в цялата страна, досущ прилични една на друга, с кротки и неизразителни лица, търпеливи и горди, с посивели изтънели коси.

Мис Гилкрист продължи:

— Но какво съм се разприказвала за себе си. Полицаите се отнесоха към мен изключително внимателно. Много любезни бяха наистина. Инспектор Мортън от главното управление прояви такова разбиране, че дори беше уредил да прекарам нощта в дома на мисис Лейк, която живее по-надолу, но аз казах „не“. Чувствах, че дългът ми повелява да остана тук, където са всички хубави вещи на мисис Ланскне. Те отнесоха тя… тялото — мис Гилкрист попреглътна, — разбира се, и заключиха стаята, а инспекторът ме предупреди, че в кухнята цяла нощ ще дежури полицай — заради счупения прозорец, но тази сутрин поставиха ново стъкло, радвам се да го кажа… Та докъде бях стигнала? А, да, та аз му казах, че ще се чувствам съвсем добре в стаята си, макар, да си призная, затиснах вратата с шкафа, а на перваза на прозореца поставих голяма кана с вода. Човек не знае — може пък случайно да е бил някой маниак, такива неща стават…

Тук гласът на мис Гилкрист отмаля и мистър Ентуисъл бързо се възползва:

— Аз разполагам с всички основни факти. Инспектор Мортън ми ги предостави. Но ако това няма да ви разстрои, бихте ли ми разказали вие какво се случи…

— Разбира се, мистър Ентуисъл. Знам точно какво изпитвате. Полицията е винаги безпристрастна, не е ли така? И съвсем правилно.

— Мисис Ланскне се е върнала от погребението онзи ден вечерта… — подсказа й мистър Ентуисъл.

— Да, влакът й пристигаше доста късно. Беше ми поръчала да изпратя такси да я посрещне и така направих. Милата, беше страшно уморена, както можеше да се очаква, но иначе в чудесно настроение.

— Да, да. Говори ли ви нещо за погребението?

— Да, малко. Дадох й чаша топло мляко. Не поиска друго и тя ми разправи как църквата била пълна с хора и че имало много цветя — а, да! — каза ми също колко много съжалявала, дето не могла да се види с другия си брат, Тимъти. Нали така беше?

— Да, Тимъти.

— Не го била виждала повече от двадесет години и се надявала той да е на погребението, но добре разбирала, че при неговото положение естествено било да сметне за по-разумно да не присъства. Все пак там била жена му, а тя лично не можела да понася тази Мод — о, боже мой, простете, мистър Ентуисъл, думите просто ми се изплъзнаха — не исках да кажа…

— Няма нищо, няма нищо — успокои я мистър Ентуисъл. — Аз не съм родственик, нали знаете. Предполагам, че Кора и снаха й не са се погаждали особено.

— Да, тя точно така го и каза: „Винаги съм знаела, че Мод ще се превърне в една от онези командаджийки, които се бъркат навсякъде.“ После, тъй като беше много уморена, реши да си легне веднага. Аз й приготвих грейката и тя се качи горе.

— Не си ли спомняте да е споменала нещо по-особено?

— Тя нямаше никакво лошо предчувствие, мистър Ентуисъл, ако намеквате за това. Сигурна съм. Беше в отлично настроение, като изключим умората и… тъжния повод. Попита ме какво ще кажа да сме отидели в Капри. В Капри! Разбира се, отвърнах, че би било чудесно — не съм и мечтала за такова нещо, а тя добави: „Ще отидем!“ Толкоз. Извадих си заключение, без тя да го е казвала изрично, че е получила наследство от брат си или нещо такова.

Мистър Ентуисъл кимна, а мис Гилкрист продължи:

— Клетата душица! Във всеки случай се радвам, че е изпитала удоволствието да крои хубави планове… — После въздъхна и промърмори с нескрит копнеж: — Сега вече знам, че никога няма да видя Капри…

— А на следващата сутрин? — подкани я мистър Ентуисъл, без да забележи разочарованието на мис Гилкрист.

— На следващата сутрин мисис Ланскне не се чувстваше никак добре. Наистина изглеждаше ужасно. Каза ми, че почти не е мигнала и сънувала кошмари. „Това е от преумората“ — й казах, а тя се съгласи. Закуси в леглото и остана там цялата сутрин, а към обед ми се оплака, че пак не могла да поспи. „Чувствам се страшно неспокойна. Все мисля за разни неща и се чудя“ — така ми каза. После добави, че щяла да вземе приспивателно и да се опита да се наспи добре следобеда. Помоли ме да отида с автобуса до библиотеката да й сменя две книги, тъй като ги била прочела във влака и нямала какво да чете. Обикновено на седмица й стигаха две книги. И така, излязох малко след два и повече… повече… не я… — мис Гилкрист подсмръкна няколко пъти. — Трябва да е заспала и не е чула нищо. Инспекторът ме увери, че не е страдала… Смята, че още първият удар я е убил. О, боже, само като си помисля, ми прилошава.

— Извинете ме, не исках да ви карам да преживявате отново станалото. Искам само да чуя от вас какво впечатление ви направи мисис Ланскне преди трагедията.

— Съвсем естествена беше, уверявам ми. Кажете на родствениците й, че като изключим тежката нощ, беше много щастлива и изпълнена с надежди за бъдещето.

Мистър Ентуисъл помисли, преди да зададе следващия си въпрос. Не искаше да подвежда свидетелката.

— Спомена ли специално някого от родствениците си?

— Не, не си спомням такова нещо — мис Гилкрист поразмисли. - Само това, че съжалявала, дето не могла да види брат си Тимъти.

— Не ви е говорила нещо за кончината на брат си? За това… хм… какво е причинило смъртта? Нещо от този род?

— Не.

Нямаше и следа от оживление по лицето на мис Гилкрист, а мистър Ентуисъл бе сигурен, че ако Кора бе изтърсила пред нея собственото си заключение за смъртта на Ричард, щеше да проличи.

— Боледувал е известно време, струва ми се — каза мис Гилкрист вяло. — Макар че лично за мен бе изненада. Изглеждаше толкова бодър.

— Вие сте го видели! Кога? — бързо попита мистър Ентуисъл.

— Когато дойде на посещение при мисис Ланскне. Момент да си припомня… Беше преди около три седмици.

— Остана ли за по-дълго?

— О, не. Прие да остане само за обяд. За нас беше изненада. Мисис Ланскне не го очакваше. Доколкото разбрах, имало е някаква семейна разпра. Тя ми каза, че не го била виждала от години.

— Да, вярно е.

— Беше силно развълнувана от срещата им след толкова време, а може би и като разбра колко сериозно е болен…

— Значи е знаела, че е болен?

— О, да, добре си спомням. Самата аз се чудех… Само мислено, нали разбирате, дали е възможно мистър Абърнети да страда от размекване на мозъка. Една моя леля…

Мистър Ентуисъл умело заобиколи лелята с нов въпрос:

— Нещо казано от мисис Ланскне ли ви наведе на мисълта за размекване на мозъка?

— Да. Мисис Ланскне каза нещо в този смисъл: „Горкият Ричард. Смъртта на Мортимър несъмнено го е състарила. Дали пък не развива старческо слабоумие? Въобразил си е, че го преследват и че искат да го отровят. Типично за старите хора.“ А аз, разбира се, знам колко е вярно това. Тази моя леля, за която ви споменах, беше уверена, че слугите се опитват да я отровят чрез храната, и накрая започна да яде само варени яйца, защото, както самата тя казваше, във вареното яйце няма как да сложиш отрова. Тогава й задоволявахме капризите, но ако беше в днешно време, не знам какво щяхме да правим — яйца се намират трудно, а когато ги има, са вносни, та е малко рисковано да се варят.

Мистър Ентуисъл остана глух за историята с лелята на мис Гилкрист. Беше силно обезпокоен.

Щом мис Гилкрист се набърбори, той я запита:

— Предполагам, мисис Ланскне не се отнесе сериозно към всички тези приказки?

— О, не, мистър Ентуисъл. На нея й стана съвсем ясно. За мистър Ентуисъл и тези думи бяха обезпокоителни, макар не точно в смисъла, който влагаше в тях мис Гилкрист.

Дали на Кора Ланскне наистина й е станало ясно? Може би не точно тогава, а по-късно. Дали не й е станало дори прекалено ясно?

Мистър Ентуисъл знаеше, че и дума не може да става за старческо слабоумие у мистър Ричард Абърнети. Той напълно бе запазил здравия си разум. Не беше типът човек, който страда от мания за преследване в каквато и да било форма. Беше какъвто си е бил винаги — твърдоглав бизнесмен, и болестта му не го бе променила ни най-малко.

Поразително бе, че е говорил на сестра си такива неща. А може би Кора със странната си детинска проницателност е схванала недоизреченото и сама си е направила заключение от думите на Ричард Абърнети.

Общо взето, помисли си мистър Ентуисъл, Кора бе кръгла глупачка. Неспособна за преценка, неуравновесена, по детски простодушна във възгледите си. Но същевременно тя притежаваше типично детското поразително умение да улучи с думите си право в целта.

Мистър Ентуисъл реши засега да остави нещата както са. Мис Гилкрист не знаеше повече от това, което му бе казала вече. Той я попита дали според нея Кора Ланскне е оставила завещание, а тя му отговори веднага, че завещанието на мисис Ланскне е в банката.

След като направи още няколко уговорки, мистър Ентуисъл се сбогува. Той настоя мис Гилкрист да приеме малка сума в брой, за да посрещне най-належащите си разноски, увери я, че ще поддържа връзка с нея, а междувременно би бил благодарен, ако тя остане в къщата, докато си търси друга работа. Мис Гилкрист отвърна, че за нея това е наистина много удобно и че въобще не се чувствала притеснена.

Но той не успя да се измъкне, преди тя да го разведе из къщата и да му покаже картините на покойния Пиер Ланскне, струпани в малката трапезария. Мистър Ентуисъл премита, като ги видя — това бяха главно голи тела, нарисувани без какъвто и да е художествен усет, но с голяма достоверност в детайла. Наложи се също да изрази възхищението си от известен брой маслени скици на живописни рибарски пристани, нарисувани от самата Кора.

— Това е Полперо — заяви с гордост мис Гилкрист. — Бяхме там миналата година и мисис Ланскне бе очарована от това живописно място.

След като се любува на Полперо откъм югозапад, северозапад и от още няколко посоки на света, мистър Ентуисъл се съгласи, че мисис Ланскне наистина е била ентусиастка.

— Мисис Ланскне обеща да ми остави скиците си — рече мис Гилкрист с копнеж. — Толкова им се възхищавам. Ето тази например… Просто се вижда как вълните се разбиват о брега, нали? Ако е забравила да го спомене, дали бих могла да взема поне една за спомен?

— Сигурен съм, че няма да има пречка — любезно й отговори мистър Ентуисъл.

След като уреди няколко последни формалности, той се отправи към банката, за да разговаря с директора, а после щеше да се консултира отново с инспектор Мортън.