След погребението

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майкъл подхвърли на масата писмото към Розамънд.

— Какво ще кажеш?

— О, ще отидем. Не мислиш ли, че трябва да отидем?

Майкъл отвърна бавно:

— Защо не?

— Може да има хубави бижута… Всичко останало в къщата е направо отвратително — препарирани птици и восъчни цветя — уф!

— Да. Прилича на мавзолей. Всъщност бих искал да направя една-две скици — особено в големия салон. Например камината и онова канапе със странна форма ще са идеални за „Странстванията на баронета“ — ако възстановим постановката.

Той стана и погледна часовника си.

— Това ми напомня, че трябва да се отбия да видя Розенхайм. Не ме чакай — ще се върна късно тази вечер. Ще вечерям с Оскар и ще обсъдим въпроса за евентуалната нова постановка и как се връзва с предложението на американците.

— Милият Оскар. Той ще се радва да те види след толкова време. Целуни го от мен.

Майкъл я изгледа остро. Вече не се усмихваше, а на лицето му се бе появило изражение като на граблива птица.

— Какво искаш да кажеш с това „след толкова време“? Човек би си помислил, че не съм се виждал с него от месеци.

— Ами не си, не е ли така? — промърмори Розамънд.

— Не е така. Обядвахме заедно само преди една седмица.

— Странно! Трябва да е забравил. Вчера ми позвъни и каза, че не те бил виждал от премиерата на „Тили гледа на Запад“.

— Старият глупак си е изгубил ума.

Майкъл се изсмя. Розамънд го погледна с големите си сини очи, в които не се четеше никакво чувство.

— Мислиш ме за глупачка, нали, Мик?

— Но, мила, това не е вярно — запротестира той.

— Вярно е. Но не съм чак такава празноглавка. Този ден ти дори не си припарил до Оскар. Знам къде си бил.

— Розамънд, миличка, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че наистина знам къде си бил… Сянка на несигурност премина по хубавото лице на Майкъл. Той гледаше втренчено жена си, но тя остана спокойна и невъзмутима.

Колко обезпокоително може да действа един абсолютно празен поглед, внезапно си помисли той.

Думите му прозвучаха неубедително:

— Не разбирам за какво говориш…

— Говоря за това, че е глупаво да сипеш пред мен куп лъжи.

— Чуй ме, Розамънд.

Бе готов да избухне, но се спря, изненадан от следващите й думи, изречени с тих глас:

— Искаме ли да откупим правата и да поставим тази пиеса?

— Искаме? Та това е ролята, за която винаги съм мечтал, вярвал съм, че съществува някъде.

— Нали точно това казвам и аз!

— Не разбирам накъде биеш?

— Знам, че си струва, и то много. Но все пак не бива да се рискува прекалено.

Той продължи да я гледа втренчено и промълви бавно:

— Да, парите са твои. Ако не искаш да рискуваш с тях…

— Това са наши пари, мили — рече натъртено Розамънд. — Важно е да се знае.

— Слушай, скъпа. Ролята на Еилийн би могла да се осъвремени.

Розамънд се усмихна и отсече:

— Всъщност… струва ми се, че не държа да я изпълня.

— Милото ми момиче! — Майкъл бе изумен. — Какво ти е станало?

— Нищо.

— Не, не. Има нещо. Напоследък си някак по-различна — на настроения, нервна. Какво има?

— Нищо. Само искам… да внимаваш, Мик.

— Да внимавам? В какво? Аз винаги внимавам.

— Не. Не е така. Ти си мислиш, че можеш да излезеш от всяко положение и че всички ще ти повярват, каквото и да им кажеш. Ето например колко глупаво постъпи в случая с Оскар.

Майкъл се изчерви от гняв.

— Ами ти? Ти каза, че отиваш да пазаруваш с Джейн. Не си била на пазар. Джейн е в Америка от седмици.

— Да — призна си Розамънд. — И аз постъпих глупаво. Тогава просто отидох на разходка в Риджънтс парк.

Майкъл я погледна любопитно.

— В Риджънтс парк ли? Та ти не си ходила на разходка в Риджънтс парк никога през живота си. Какво става, а? Може би си имаш приятел? Каквото щеш да казваш, Розамънд, но напоследък се държиш странно. Защо?

— Размишлявах… за разни неща. За това, какво да правим…

Майкъл се втурна към нея, заобикаляйки масата, и извика развълнувано:

— Скъпа, знаеш, че те обичам безумно.

Тя отвърна на прегръдката му с достатъчна взаимност, но миг след това погледите им се срещнаха и той отново бе смутен от странната пресметливост, която се четеше в тези красиви очи.

— Каквото и да съм сторил, ще ми простиш, нали? — попита я той.

— Предполагам, да — отвърна вяло Розамънд. — Не е там работата. Виждаш ли, сега всичко е различно. Трябва да го обмислим и планираме.

— Да обмислим и планираме? Какво?

Розамънд се намръщи и отговори:

— Не значи, че като си направил нещо, то е свършено. По-скоро е някакво начало и тогава човек трябва да помисли каква ще е следващата стъпка, кое е важно и кое не.

— Розамънд…

Тя седна с объркан вид, а широко отворените й очи се бяха впили в някакво далечно пространство, където очевидно Майкъл не присъстваше.

Едва след като той повтори няколко пъти името й, тя го чу, потрепери леко и се съвзе от унеса си.

— Какво каза?

— Попитах те за какво мислиш.

— О? А, да, чудех се дали да отида до… — как се казваше? — Личет Сейнт Мери да видя тази мис — коя беше? — компаньонката на леля Кора.

— Но защо?

— Ами тя ще напусне всеки момент, нали? При някакви роднини отивала? Мисля, че не бива да я оставим да си върви, преди да сме я попитали.

— Да сме я попитали какво?

— Кой е убил леля Кора. Майкъл я гледаше втренчено.

— Нима според теб тя знае! Розамънд му отговори разсеяно:

— Ами да. Предполагам… Та тя е живяла там.

— Но тя щеше да съобщи на полицията.

— О, нямах предвид, че знае в този смисъл. По-скоро, че има някакви впечатления. От онова, което е говорил чичо Ричард, когато е бил в селото. Той е ходил там, за твое сведение. Научих го от Сюзън.

— Но тази жена едва ли е могла да чуе въпросния разговор.

— Могла е, скъпи. Могла е — настоя Розамънд с тон, сякаш убеждаваше непослушно дете.

— Глупости. Не мога да си представя старият Ричард да споделя семейните си грижи пред външен човек.

— Естествено. Но тя е чула през вратата.

— Намекваш, че е подслушвала?

— Да, вероятно. Всъщност уверена съм, че е така. Сигурно е ужасно скучно да живееш с още една жена в малка къщичка, да не се случва нищо, само да переш, да миеш съдове, да се грижиш за котката… неща от този род. Естествено е тя да е подслушвала и да е четяла писмата — кой не би го сторил?

Майкъл я гледаше и не вярваше на ушите си.

— Ти би ли го сторила? — направо я запита той.

— Аз никога не бих станала компаньонка в провинцията — потрепери Розамънд. — По-скоро бих умряла.

— Питах те би ли чела чужди писма и така нататък? Розамънд отвърна спокойно:

— Ако се интересувах да науча нещо — да. Всички го правят, не мислиш ли?

Ясният й поглед срещна неговия.

— Човек просто проявява любопитство — продължи Розамънд. — Не че ще предприеме нещо. И тя, предполагам, е разсъждавала точно така — мис Гилкрист, де. Но аз съм сигурна, че тя знае.

Майкъл я запита със задавен глас:

— Розамънд, според теб кой е убил Кора? И стария Ричард?

Отново очите му срещнаха ясния й поглед.

— Скъпи, не ставай смешен… Ти знаеш не по-зле от мен. Но за предпочитане е въобще да не се споменава. И ние ще мълчим.