Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА ДЕСЕТА

В осем часа Мейсън свари Пол Дрейк да разучава докладите, които бяха поставени на бюрото му. Той държеше електрическа самобръсначка в ръка и се бръснеше, докато четеше докладите. На ъгъла на бюрото му имаше чинии, в които имаше следи от яйца и бекон, препечени филийки и кафе от съседния ресторант.

Дрейк вдигна поглед, изкриви лицето си така, че кожата на врата му да се опъне, бавно прекара острието по шията си и каза:

— Здрасти, Пери. Как върви?

— И аз това искам да знам — каза Мейсън.

По бюрото на Дрейк бяха разхвърляни няколко телефона на удобно разстояние.

— Откъде да започнем? — понита той като сложи електрическата самобръсначка върху бюрото си и плисна одеколон на лицето си. — Искаш ли да започнем с Адисън?

— Какво за Адисън?

— Адисън добре се е подредил, Пери. Полицията е намерила един пистолет, с който е било извършено убийството. 38 калибров пистолет, точно като този, с който е било извършено убийството. Бил е използван наскоро, но всички гилзи са били извадени от барабана. Пистолетът явно е бил захвърлен. Паднал е върху някакви камъни. Имал е дървена дръжка и малко от нея се е отчупила, когато се е ударила в камъка. Полицията се е поразровила и е открила парчето от пистолета. Явно е бил хвърлен със значителна сила, ако се съди по одраскванията по камъка, където се е ударила металната част.

— Е, и?

— Набързо са проверили номера. Пистолетът е на Адисън. Очевидно стреля много добре. Това е дало на полицията повод за много размисли.

— Сигурен ли си, че работата е била свършена с 38 калибров?

— Съвсем. Измерили са дупката, която е направил куршума в прозореца. Хубава, чиста дупка, нищо не се е отчупило, само дупката е с много пукнатини наоколо.

— Какво са направили с прозореца?

— Изрязали са стъклото, поставили са го между две парчета прозрачна пластмаса. Пазят го като доказателство.

— Още не са ли открили фаталния куршум?

— Доколкото знам, не. Хирургът, който извършва аутопсията, вероятно работи върху трупа в момента. Куршумът е някъде в главата на оня тип. Само входна рана, няма изходна рана.

— Нещо друго ново?

— Имах разговор със сержант Холкомб.

— Той какво иска?

— Разгорещен е заради онази информация, която дадох на банките. Казва, че Ерик Хансел е изнудвач и мисли, че цялата работа е била клопка, за да се отървеш от изнудвач, който притеснява твой клиент и че този твой клиент е Джон. Р. Адисън.

— Ти какво му каза?

— Аз си държах на своето и му казах, че съм имал информация, която съм предал на банките от добро желание, че ако е имало нещо между Адисън и Хансел, аз не съм бил уведомен.

— Ще се сблъскам с много въпроси — каза Мейсън. Дрейк отвърна раздразнено:

— Е, поне не ми казвай повече от това, което знам сега. Имам достатъчно въпроси, на които да отговарям.

— Ще имаш и още. Госпожа Лора Мейл Дейл е майката на Вероника Дейл. А Вероника Дейл в момента работи в универсалния магазин на Адисън на Бродуей. Искам да получа информация за госпожа Дейл. Всичко, което научиш за дъщеря й, ще бъде от полза.

— Добре — каза Дрейк изморено, — след петнадесет минути ще ми докладват няколко души. Ще ги накарам да започнат работа.

— Не искам непохватни истории — му каза Мейсън. — Не желая груби похвати. Искам да се пипа фино и да се подходи умно. Не искам тези хора да разберат, че някой се интересува от тях.

— Не се тревожи — каза Дрейк, — не знам колко са дълбоки водите, но знам, че ледът е доста тънък. Момчетата, които ще използвам за случая, са най-добрите в бизнеса.

— Точно така — му каза Мейсън. — Сега слушай внимателно какво ще ти кажа, Пол, защото искам да запомниш точно, каквото ще ти кажа.

— Защо?

— За да знаеш какво не съм казал.

— Давай.

— Ще държиш това зад зъбите си — каза Мейсън. — Адисън е качил Вероника Дейл. Тя се е движела на стоп. Довел я е в града. Направила му е впечатление на невинно, младо същество от рода на тези, които вече не съществуват. Тя се е държала като съвършена ангелска невинност, която беше на мода в новелите на осемдесетте години.

Дрейк каза:

— По кое време?

— По някое време вечерта.

— Къде?

— О, някъде на изток извън града — каза Мейсън, като махна с ръка.

— Продължавай.

— Адисън е изиграл ролята на баща, много загрижен и разтревожен баща, който е бил шокиран от рисковете, които поемало това младо същество. Постави се на мястото на Адисън. Натрупал е значително богатство. Знае точно къде поставя крака си, преди да направи крачка. Качил е в колата си едно младо, очевидно невинно момиче, което между другото е споменало, че пътува на стоп към странен град, където не познава никого, няма къде да отседне, няма никакви пари и пристига доста след вечеря.

— Големият въпрос — каза Дрейк, — ако говоря като детектив, е как е стигнала толкова далеч и е запазила невинността си непокътната.

— Казах ти, че е представила невъзможна картинка — каза Мейсън. — Адисън е използвал влиянието си в хотел „Рокауей“, за да й наеме стая. Изпратил я е до хотела, след което се е опитал да излезе от живота й.

— Но не го е направил?

— Момичето е било арестувано за скитничество на улицата.

— На улицата?

— Точно така.

— За Бога, Пери, полицията не арестува момичета на улицата, освен ако не правят едно нещо, при това открито.

— Знам — каза Мейсън, — но съществува вероятността момичето да е искало да го арестуват.

— Искаш да кажеш, че не е…?

— Вероятно си е дала вид на такава — прекъсна го Мейсън.

— Но защо?

Мейсън каза:

— Аз й се отзовах на помощ. Платих гаранция. Направих така, че случаят да отпадне.

— Кога?

— На следващата сутрин.

— И след това?

— След това майка й, Лора Мейл Дейл, ми се обади и ми остави фалшив адрес.

— Какво искаше?

— Да ми плати сметката.

— Направи ли го?

— Да.

— Колко?

Мейсън се усмихна:

— Сто и петдесет долара.

— Добра сделка?

— Продажба преди инвентаризацията — каза Мейсън.

— И предполагам, че Адисън плати още петстотин долара.

— Казах ти — каза Мейсън, — да слушаш много внимателно какво говоря, за да знаеш какво не съм казал.

— О, о — отбеляза Дрейк.

— Майката — каза Мейсън — е от среднозападно градче, вероятно на петдесет мили от Индианаполис. Там има ресторант. Много е разтревожена за авантюрата на дъщеря си в големия, зъл свят. Дъщерята няма представа, че майка й е тук. Майката не иска тя да знае. Иска да я държи под око, да види дали ще намери работа или ще започне да лудува.

— Да лудува? — попита Дрейк, подхилвайки се.

— Да — каза Мейсън.

Усмивката на Дрейк изведнъж увехна:

— Ако посадиш всичко това в подходяща почва, ще получиш страхотна реколта — каза той.

— Златна жътва — му отвърна Мейсън. Дрейк изведнъж се изпъна като струна в стола.

— Сега — продължи Мейсън, — искам да отидеш да се видиш с Джон Адисън преди полицията да го арестува. Той знае, че ти работиш за мен. Накарай го да се обади на Вероника и да й каже да тръгне с теб.

— След това?

— След това я заведи в апартамента на Дела. Дела ще се погрижи оттам нататък.

— Защо ти не отидеш при Адисън? — попита Дрейк. Мейсън каза:

— Възможно е да не мога да върша каквото си поискам оттук нататък, Пол.

И излезе, докато Дрейк все още мислеше върху това.