Случаят с непорочната скитница

ГЛАВА СЕДМА

Адисън каза:

— Намали скоростта. Намира се след следващия водосток. Има един път, който завива наляво… Намали скоростта. Завоят е остър… Ето го, тук. Завий наляво по онзи черен път.

Мейсън завъртя волана на автомобила, натисна спирачката и спря колата по един стръмен наклон.

— Някъде тук ли качи Вероника? — попита той.

— Тя беше в началото на черния път, до водостока, който току-що преминахме.

— Добре. Просто исках да изясня това.

Черният път се устремяваше надолу до коритото на пресъхналия извор, който беше пресечен от водостока надолу по магистралата, прекосяваше извора с помощта на един малък дървен мост и излизаше на открито на една равнина.

Адисън, който се взираше през предното стъкло, каза:

— Няма светлини в къщата… не мисля, че е там… Мисля, че Лорейн се е объркала. Той не би изпуснал отпуската си.

Мейсън каза:

— След като сме тук, можем поне да почукаме по вратите, за да сме сигурни, че няма никой в къщи.

— Какво ще кажа, ако е там?

— Нищо. Аз ще говоря.

Мейсън се измъкна иззад волана и отиде до входната врата. Адисън остана замислен за момент в колата, след това се присъедини към Мейсън.

Адвокатът, който се разхождаше по верандата, каза:

— В джанката на колата има фенерче. Трябва да го взема.

— Тук има хлопач — каза Адисън.

— Ти почукай — му каза Мейсън, — аз ще взема фенерчето.

Адвокатът се върна до колата, отвори джанката, извади фенерчето и се върна до входната врата.

— Някакъв резултат? — попита той.

— Едва не съборих вратата. Няма никой вкъщи.

— Е — каза Мейсън, — явно не е тук. Хайде да по-огледаме наоколо.

Те тръгнаха около къщата. Светлината на фенерчето на Мейсън се плъзгаше нагоре-надолу по стените на къщата и през прозорците. На долния етаж всички щори бяха спуснати, а прозорците плътно затворени. Но на горния етаж имаше един прозорец без щора. Фенерчето на Мейсън освети тавана на стаята. Тогава, изведнъж, адвокатът спря и насочи фенерчето без да мърда.

— Какво има? — попита Адисън.

— Виждаш ли — попита Мейсън — това, което аз виждам?

Адисън се отдръпна леко назад и проследи тънката струйка светлина от фенерчето.

— Стъклото е счупено — каза той.

— Чиста, кръгла дупка — каза Мейсън, — с няколко пукнатини, излизащи от нея.

— Дявол да го вземе! — възкликна Адисън. Мейсън мръдна леко фенерчето. Светлината, отразена от пукнатините в прозореца, проблесна.

Адисън каза:

— Предполагаш ли…

— Не знам — каза Мейсън мрачно.

— Но това е… — Адисън сякаш не желаеше да изрази мислите си с думи.

— Дупка от куршум — довърши вместо него Мейсън.

— Трябва да влезем и да огледаме.

Мейсън върна светлината на фенерчето обратно на земята. Те проследиха една пътека до гърба на къщата. Мейсън почука по задната врата и опита бравата. Вратата беше заключена. Той обиколи къщата като изпробваше прозорците. Всичките бяха затворени.

— Това не ми харесва — каза Адисън. — Мястото е твърде отдалечено. Чувствам се като крадец. Ами ако някой ни хване тук?

Мейсън каза:

— Искам да разбера какво има в тази къща преди да предприемем следващата си стъпка. Прозорците изглежда са заключени. Има ключ на задната врата. Каква е ключалката на предната врата? С пружинка ли е?

— Не знам.

— Има ли електричество?

— Не и когато аз бях тук. Нямаше дори и жици.

Мейсън заобиколи къщата, докато се озова отново пред входната врата.

— Всички прозорци са затворени с райбери отвътре — каза той. — Има ключ на задната врата. Който е напуснал къщата последен, трябва да го е направил през предната врата.

Мейсън опита бравата и се отдръпна изненадан, когато езикът изщрака и вратата се отвори с добре смазаните си панти.

От вътрешността на къщата се носеше застояла миризма, резултат от месеците, през които е била затворена и необитавана.

Мейсън каза:

— Добре, хайде да се поразходим.

— О, Боже! — каза Адисън. — Не е ли опасно?

— Естествено, че е опасно. Дръж ръцете си в джобовете. Искам да видя какво има в онази стая.

— Не мисля, че това ще се хареса на Ферел — ако някога разбере.

Мейсън каза:

— На никого не се харесва — и на полицията няма да се хареса. Дръж ръцете си…

Адисън се спъна, залитна напред, грабна парапета, за да се спаси, след което падна и се подпря на стълбите.

— Свърши — каза Мейсън.

— Какво свърши?

— Отпечатъци. Казах ти да държиш ръцете си в джобовете.

— Глупости! Не ставай мелодраматичен, Мейсън. Кой ще вземе моите отпечатъци?

— Полицията — каза Мейсън и тръгна нагоре по стълбите.

Адвокатът спря на горния коридор и каза:

— Стаята е на гърба на къщата. Така, има четири врати отляво. Мисля, че трябва да опитаме третата врата.

Лъчът от фенерчето на Мейсън показваше пътя по коридора. Той спря пред третата врата, поколеба се за момент, след това извади кърпичка от джоба си и с нея натисна бравата.

Вратата се залюля назад. Миризма на смърт посрещна ноздрите им.

Фенерчето показа тяло, проснато на пода с лице нагоре, едното око затворено, другото отворено, съзерцаващо тавана на стаята със стъкления си поглед.

Адисън се отдръпна така остро, сякаш Мейсън го беше ударил в стомаха.

Мейсън дори не се обърна като чу движението, а каза:

— Погледни през рамото ми. Не пипай нищо. Кой е този?

Адисън се върна неохотно, за да огледа над рамото на Мейсън.

— Едгар Ферел е.

— Сега вече знаеш защо трябва да държиш ръцете си в джобовете — каза Мейсън.

Адисън тихо изхленчи.

Мейсън затвори вратата на стаята, обърна се и внимателно се върна по същия път, по който беше дошъл през коридора.

Те слязоха по скърцащата стълба на старата къща. Мейсън спря, за да избърше с носната си кърпа бравата от вътрешната страна на вратата и желязната дръжка от външната. След това затвори вратата.

— В края на краищата — каза Адисън, — няма никакво значение дали ще оставим един-два отпечатъка. Трябва да съобщим в полицията, че…

— Хайде да обсъдим това — каза Мейсън, докато вървеше към колата.

— Какво имаш предвид, какво да обсъждаме? — попита Адисън. — Престъпно е да не се обадиш на полицията, когато си намерил труп. Не съм адвокат, но поне това ми е ясно.

Мейсън запали колата:

— Казах, че ще го обсъдим.

— Ами, започвай тогава — каза Адисън. Мейсън караше бавно по тесния път, пресече сухото корито по дървения мост и се изкачи по стръмния склон към магистралата.

— Хайде — каза Адисън нервно. — Започвай да говориш. Но искрено те предупреждавам, Мейсън, каквото и да кажеш, аз ще спра при първия телефон и ще се обадя на шерифа.

Мейсън каза:

— Така, както изглеждат нещата, бих казал, че Ферел е мъртъв от три-четири дни.

— Е, и?

— Това — каза Мейсън — означава вторник вечер. Вторник вечер е логичното време това да се е случило. Ферел е тръгнал на почивка. По една или друга причина той не е тръгнал веднага. Отишъл е в тази къща.

— Естествено — каза Адисън язвително. — Няма нужда да си адвокат или детектив, за да разбереш това.

Мейсън, след като беше спрял преди да се включи в магистралата, се прехвърли на платното и каза:

— И ти си бил тук вторник вечер?

— Никой не знае това, освен теб и мен.

— Нямаш ли намерение да кажеш това на полицията?

— Не съм чак толкова тъп.

Мейсън, докато местеше скоростите, каза:

— Помни, че си качил Вероника Дейл във вторник вечерта.

— Вероника няма нищо общо с това и това няма нищо общо с Вероника.

— Да се надяваме — каза Мейсън. — Покажи ми точно къде я качи в колата, Адисън.

— Тя беше от дясната страна на пътя, точно до този водосток, към който се приближаваме.

Мейсън насочи колата към външната страна на шосето и спря.

— Моля те, престани да се мотаеш и ни закарай до място, от където ще можем да се обадим на полицията — нареди Адисън.

Вместо това Мейсън излезе от колита и отиде до водостока. След малко Адисън се присъедини към него.

— Мисля, че къщата е на не повече от двеста ярда оттук в права линия — каза Мейсън.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Да предположим, че отидеш в полицията. Лицето ти е олицетворение на ангелска невинност. Ти си изненадан и шокиран от смъртта на своя съдружник. Полицията ти задава обичайните въпроси. Питат те дали си знаел за това място. Ти им казваш, че си го оглеждал с намерение да го купиш, че Ферел е бил с теб и че Ферел е решил, че мястото му харесва, долу-горе по времето, когато ти си го оглеждал.

Адисън кимна.

— И тогава — каза Мейсън, — полицията те пита дали си ходил там след това и ти какво ще кажеш?

Адисън каза:

— Не виждам защо трябва да им разказвам за личния си живот.

— С други думи, ще им кажеш, че не си ходил там след това?

Адисън кимна.

— И тук — каза Мейсън — положението става деликатно. Ако кажеш, че си идвал тук, ще трябва да обясниш защо. Ако кажеш, че не си идвал и полицията започне да проверява отпечатъците от гуми в калта и открие, че те съвпадат с тези на твоята кола и след това залови Вероника и я попита къде е била, когато си я взел с колата и ще докаже, че…

— Съм пътувал по тази магистрала като всеки друг шофьор — каза Адисън. — Бил съм на сто мили източно оттук по работа.

— Въпросът е — каза Мейсън, — че има един дървен мост над този сух извор точно до пътя. Мостът е стръмен. Ти си го минал на ниска скорост. Докато е седяла тук през нощта, когато е тихо, Вероника може да е чула колата ти още когато си тръгвал от къщата. Тя трябва да е чула гумите върху дървения мост, шума на мотора, докато се е изкачвал на ниска скорост и самият ти признаваш, че си карал бавно и само си превключил скоростите, когато си стигнал до Вероника.

Адисън не каза нищо.

— И така — каза Мейсън, — стигаме до нещо друго. Когато ти дойде в моята канцелария днес следобед, беше изнервен, изпукваше си кокалчетата, крачеше по пода…

— И защо да не съм? Имам си достатъчно тревоги…

— Ти си бизнесмен — прекъсна го Мейсън. — Свикнал си да имаш тревоги. Ти носиш отговорност. Трябва да вземаш решения. Почти не минава ден, в който да не си изправен пред някакъв проблем, който ще ти донесе много неприятности, ако не бъде решен правилно.

— За Бога, докога ще стоиш тук и ще говориш объркано? Студено е. Влизам в колата.

— Кога — попита Мейсън — се свърза с теб Лорейн Ферел и ти каза, че е видяла колата на съпруга си?

— Как мога да си спомням такива подробности? — попита Адисън.

— Кога? — каза Мейсън със спокоен, настоятелен глас. — И помни, че на Лорейн Ферел ще бъде зададен същия въпрос от полицията.

— Не знам. Вероятно веднага след обяд.

— Така си и помислих — каза Мейсън.

— Какво искаш да кажеш?

Мейсън каза:

— Искам да кажа, че когато дойде да говориш с мен, беше твърде развълнуван, за да ми разкажеш всичко достоверно. Искам да кажа, че след като Лорейн Ферел ти е казала, че е видяла колата на съпруга си, ти си осъзнал проблема, пред който си поставен. Не си искал да си правиш погрешни изводи и си дошъл тук. Този път не си отишъл направо до къщата, а си паркирал колата някъде но пътя, слязъл си по насипа, минал си през храсталаците, прекосил си сухото корито на извора, под оградата и си стигнал до място, откъдето си можел да наблюдаваш къщата от върбите. Не си видял никой да се движи. Любопитството ти е надделяло. Опитал си се да разбереш дали Едгар Ферел е бил тук. Ти…

— Не, не! — каза Адисън с паника в гласа.

— Отишъл си до къщата — продължи Мейсън спокойно и безжалостно. — Уверил си се, че няма никой у дома. Опитал си вратата. Тя се е отворила. Ти си влязъл. Не знам колко си търсил, но си намерил тялото на Ферел. Тогава си се паникьосал и си дошъл в кабинета ми.

— Мейсън, знаеш ли какво говориш?

— Знам и още как — каза Мейсън — това, което искам да кажа, Адисън, е, че ако си знаел, че тялото е било там преди да дойдеш в кабинета ми, си оставил отпечатъци навсякъде. И ако е така, сам си разписал смъртната си присъда в затвора „Сан Куентин“.

Светлината, която струеше от фаровете на паркираната кола на Мейсън беше достатъчна, за да покаже изумлението, изписано върху лицето на Адисън.

— И така — каза Мейсън, — помни, че говориш с адвоката си — и тръгна към колата.

Мейсън отвори вратата от лявата страна, седна на волана. Адисън се качи от другата страна и се стовари върху седалката.

— Сега — попита Мейсън — все още ли искаш да се обадиш в полицията?

— Не — каза Адисън с глас, изтънял от ужас. Мейсън каза:

— Адисън, ще се жертвам за теб. Вероятно постъпвам глупаво, но това е единственият начин да се спасиш. Няма да се обадим в полицията, че сме открили тялото.

— Но отпечатъците ми…

— Сега слушай внимателно — каза Мейсън. — Ще се обадиш на Лорейн Ферел. Ще я попиташ дали има новини от Едгар. Ще споменеш между другото, че Едгар може да е имал работа във връзка с провинциалната къща, която наскоро е купил и това, което те кара да мислиш така, е, че търговецът ти е казал, че Ферел е бил нетърпелив сделката да се доведе до такова положение, че той да придобие правото на собственост до миналия вторник сутринта.

Адисън кимна. Той слушаше внимателно.

— Мислиш ли, че тя знае нещо за сделката?

— Мисля, че не, в противен случай щеше да ми спомене.

— Добре — каза Мейсън, — ще говориш с нея така, като че ли предполагаш, че тя знае всичко.

— В момента, в който спомена тази провинциална къща — каза Адисън, — тя ще ми извади душата да я заведа там.

— Чудесно. Ще я заведеш.

— Искаш да кажеш, отново да се връщам там? — попита ужасено Адисън.

— Точно така — каза Мейсън. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— А след това?

— След това ще откриете тялото. И веднага, щом полицията приключи с вас, ти и Лорейн Ферел ще отидете в магазина и ще ме чакате. Кажи на нощния пазач да ме очаква. Ще дойда от страна на „Бродуей“ и ще почукам на вратата.

— Но как ще промени всичко това ситуацията?

— Когато отидете с Лорейн Ферел — каза Мейсън, — ще влезеш в къщата с нея и ще я разведеш из долните етажи преди да се качите горе. Ще оставите отпечатъци навсякъде. Те ще бъдат естествени, логични отпечатъци, направени в присъствието на свидетел.

— Е, и? — попита Адисън. Мейсън каза сухо:

— Тогава, когато полицията намери твоите, отпечатъци в онази къща, те няма да могат да разберат дали са били направени в десет часа вечерта или в осем часа или…

— Или какво? — попита Адисън, защото Мейсън спря замислено.

— Или миналия вторник, когато е било извършено убийството — каза Мейсън.