Случаят с подменената снимка

16

Съдебната зала бе изпълнена с народ, когато съдия Ромли поднови заседанието в три часа следобед. Носеха се слухове, че нещо изключително ще се случи на това заседание. Достатъчни бяха няколко позвънявания по телефона с интересната информация и в два и половина вече не бе останало нито едно свободно място. Към три часа покрай стените имаше зрители, плътно притиснати един до друг. А дошлите в последния момент се тълпяха в коридора.

Съдия Ромли, който явно не знаеше причината за този необичаен интерес, огледа с любопитство хората наоколо, а след това се обърна към Скудър:

— Разполагате ли с някакви допълнителни доказателства, с които бихте могли да докажете наличието на труп?

Заместник-прокурорът се изправи и гордо заяви:

— Да, ваша милост. Разполагам с доказателства не само за убийството, но също така и със свидетелски показания, които, ако ми разрешите да обявя, ще свържат по неоспорим начин обвиняемата с престъплението. Но преди да призова този свой свидетел, бих искал да разпитам един друг, който не бе включен предварително в списъка. Неговите показания ще послужат като поставяне на основата.

— Основата за какво? — попита съдия Ромли.

— Свидетелят, когото се надявам да призова тук пред вас, ваша милост, е госпожица Дела Стрийт, секретарката на господин Пери Мейсън — съобщи драматично Скудър. — Тя категорично отказа да направи каквито и да било предварителни изявления относно онова, което ще каже от свидетелското място. Точно по тази причина се налага да я третирам като враждебен свидетел и за да мога да направя това, ще се наложи да поставя основата на въпросите, които ще се наложи да й задам…

— Призовете вашата свидетелка — прекъсна го съдията.

— Госпожица Адел Адамс — обяви Скудър.

Слабата млада жена прекоси съдебната зала, вдигна ръка, закле се и застана на свидетелското място.

— Вашето име е Адел Адамс, нали? Вие сте телефонистка и на шести този месец вечерта бяхте на работното си място в централата на парахода, на който капитан е Джоу Хенсън и с който пътуваха Карл Нюбъри и съпругата му, така ли е?

— Да, сър.

— Бих искал да ви обърна внимание върху обвиняемата и да ви попитам дали сте я виждали преди?

— Да, сър, тя пътуваше с парахода под името госпожа Нюбъри.

— Сега ще ви помоля да си припомните вечерта на шести този месец, някъде около девет часа да се е случвало нещо необичайно, докато бяхте на работа?

— Да, сър, една жена се обади от телефона в големия салон и съобщи…

— Един момент — прекъсна я Мейсън. — Възразяваме против използването като доказателство на нещо, което е било казано по телефона.

— Не бих искал да разпитвам за разговор, воден по телефона — обясни веднага заместник — областният прокурор. — Нямам намерение да използвам този разговор като доказателство против обвиняемата. Единственото, към което се стремя, ако уважаемият съд ми позволи, е да уточня самоличността на човека, който е позвънил в централата.

— Съдът няма да позволи на свидетелката да говори за темата на телефонния разговор — обяви съдия Ромли.

— Ако имате възможност отново да го чуете, бихте ли разпознали гласа на човека, който ви позвъни и ви съобщи нещо, което преди малко охарактеризирахте като необичайно?

— Да.

— Чухте ли отново този глас някъде?

— Да.

— Чий беше този глас?

— Възразявам — обади се отново Мейсън. — Въпросът е неправомерен и не е свързан с разглеждания случай. Явно, че цялата тази процедура има за цел или да сплаши свидетеля, който прокурорът възнамерява да призове след това, или да повдигне обвинение срещу същия този свидетел.

— Във въпроса няма нищо неправомерно — възрази заместник — областният прокурор.

— Възражението се приема — обяви съдия Ромли. — По мнението на съда на тези свидетелски показания може да се гледа единствено като на основа за повдигане на обвинение срещу следващия свидетел.

— Много добре — отвърна мрачно Скудър. — Можете да напуснете свидетелската банка, госпожице Адамс.

— Ако Дела Стрийт наистина се е обадила през онази нощ в централата — започна с ясен и уверен глас Мейсън, — вие би трябвало просто да попитате нея самата и тя със сигурност ще ви каже истината.

— Нямам нужда от вашите съвети — троснато отвърна Скудър.

— Достатъчно, господа — намеси се съдия Ромли. — Ако защитата и обвинението продължават да спорят, съдът ще ограничи правото им да получават думата единствено в границата за задаване на въпроси на свидетелите или даване на съответни разяснения на съда.

— Госпожица Дела Стрийт — твърдо обяви прокурорът.

Вратата на залата се отвори и приставът въведе Дела Стрийт вътре. Лицето й не издаваше никакви емоции. Тя като че съзнателно избягваше да срещне погледа на Пери Мейсън, докато произнасяше клетвата.

— Името ви е Дела Стрийт, работите за Пери Мейсън като негова лична секретарка и заемате тази длъжност вече от няколко години, нали?

— Да — отвърна тя.

— Вие придружавахте Пери Мейсън по време на пътуването му из Изтока и в качеството си на негова секретарка правихте проучвания за полицейските системи в Китай и Япония, така ли е?

— Да.

— Двамата се връщахте със същия параход, с който пътуваха от Хонолулу и господин и госпожа Моър, нали?

— Да.

— Запознахте ли се с господин и госпожа Моър, които всъщност са пътували под името Нюбъри?

— Да.

— Показвам ви една снимка, която защитата е маркирала като доказателство А, искам да ви попитам дали разпознавате лицето на снимката.

— Да.

— Чия е фотографията?

— На господин Нюбъри.

— Същият, който е пътувал заедно с вас, нали?

— Да.

— Спомняте ли си нощта в неделя, на шести този месец?

— Да.

— Къде точно се намирахте някъде около девет часа през онази вечер?

— Бях на палубата за разходки.

— Какво правехте там?

— Търсех господин Мейсън.

— Господин Мейсън ви бе помолил да се присъедините към него за разходка по палубата, така ли?

— Да. Господин Мейсън имаше среща с госпожа Моър в девет и половина вечерта. Предложи ми да отида при него към девет, за да пийнем ликьор.

— А преди това по време на вечерята сте били на една и съща маса с господин и госпожа Моър или Нюбъри, както са били известни по време на пътуването, Бел Нюбъри и Рой А. Хангърфорд, нали?

— Да.

— Можете ли да определите точния час, когато се появихте на палубата?

— Да. Беше приблизително девет часът.

— Откъде знаете?

— Часовникът удари два пъти секунда или две, след като бях стъпила на палубата.

— За коя по-точно палуба става дума?

— Ами долната палуба за разходки.

— Забелязахте ли някого на тази палуба?

Дела Стрийт се поколеба за миг, а след това отвърна:

— За да съм съвсем точна, ще кажа, че видях само роклята и краката на една жена, която точно в същото време се изкачваше по стълбата към горната палуба.

— Чухте ли нещо?

— Чух силен шум.

— Това шум от изстрел ли беше?

— Може би наистина беше изстрел.

— И какво стана след това?

— Понечих да тръгна към стълбата, по която бях забелязала да се изкачва жената. Параходът се люлееше силно. Малко преди да успея да стигна до стълбата, той се наклони рязко към пристанището и аз се подхлъзнах и паднах на мократа палуба.

— Какво направихте след това? — попита Скудър.

— С мъка се изправих и като се опитвах да запазя равновесие, побягнах към парапета. Хванах се здраво за него.

— Видяхте ли нещо? — продължи с въпросите заместник — областният прокурор.

— Видях, че над мен виси нещо, става дума за нещо, което бе провесено от горната палуба.

— И успяхте ли да разберете какво е това?

— В началото беше с някакви неясни очертания. Дори не му обърнах внимание. Имах чувството, че…

— Няма значение какви са били чувствата ви — прекъсна я Скудър. — Все пак накрая се взряхте внимателно в този обект, нали, госпожице Стрийт?

— Доколкото това бе възможно при онези обстоятелства. Силният дъжд ми пречеше да виждам добре.

— Но все пак сте видели нещо. Какво беше то?

— Беше някакъв мъж — отвърна Дела Стрийт, като избягваше да срещне погледа на Мейсън.

— Този мъж бе увиснал над парапета, така ли?

— Не можех да видя.

— Но все пак една част от тялото му се бе показала над парапета?

— Да.

— А забелязахте ли някой друг близо до него?

— Да. Непосредствено до него имаше жена.

— Тази жена беше обвиняемата по това дело, нали? — попита Скудър, като посочи към Ана Моър.

— Не знам — отвърна Дела Стрийт.

— Как така не знаете?

— Ами не можех да я видя цялата. Успях да забележа само голите й ръце и част от гърба й. Виждаше се, че е облечена в тъмна рокля. Силният дъжд ми пречеше да видя нещо повече.

Жената с черна рокля ли бе облечена? — попита Скудър.

— Беше тъмна на цвят.

— Значи би могла да е черна?

— Да.

— Според вас тази рокля вероятно е била черна, така ли?

— Или черна, или тъмносиня.

— Забелязахте ли нещо особено по ръцете на тази жена, което би могло да ви помогне да я разпознаете?

— Не, определено нищо.

— А някакви бижута?

— Да.

— Какви?

— На дясната й ръка имаше две гривни.

— Успяхте ли добре да огледате тези гривни?

— Не.

— Бихте ли могли да ги разпознаете по форма, изработка или материал?

— Не, забелязах само две гривни.

— Преди малко потвърдихте, че по-рано същата вечер сте били заедно на една маса с госпожа Моър, нали?

— Да.

— Тя носеше ли гривни?

— Да.

— Колко бяха?

— Две.

— А сега да се върнем отново на онова, което видяхте на палубата над вас. Онази жена там държеше ли нещо в едната от ръцете си?

— Да, в дясната й ръка се виждаше някакъв предмет.

— Това беше револвер, нали?

— Да, така ми се стори.

— И видяхте също така, че тя стреля с този револвер в мъжа?

— Да — отвърна Дела Стрийт.

— Какво стана след това?

— Мъжът падна долу в океана.

— Като премина покрай вас?

— Да.

— Всъщност именно жената горе го избута във водата, нали така?

— Възможно е да го е направила.

— Успяхте ли да забележите как бе облечен?

— Видях, че беше в тъмни дрехи.

— А отдолу носеше бяла риза, така ли?

— Да.

— И всъщност онази жена първо го застреля, а след това го избута във водата?

— Не бих могла да се закълна, че го е блъснала зад борда.

— Какво направихте, след като видяхте, че зад борда е паднал човек?

— Изтичах веднага в големия салон и се обадих на дежурната в централата да съобщи, че има човек зад борда.

— Не казахте ли на операторката, че човекът е бил блъснат извън борда?

Дела Стрийт се поколеба за миг, после облиза устни и отвърна:

— Мисля, че така казах.

— Значи първоначалното ви впечатление е било, че мъжът всъщност е бил блъснат през парапета?

— Вероятно така ми се е сторило, да.

— Можете ли да твърдите със сигурност, че човекът, който падна зад борда, е господин Моър?

— Не.

— А разпознахте ли в жената, която го застреля и го бутна долу, госпожа Моър?

— Не.

— Но имаше ли нещо от онова, което успяхте да видите от тялото на жената, застреляла и блъснала мъжа през парапета, което да ви дава основание категорично и под клетва да потвърдите, че това не беше госпожа Моър? — попита Скудър, като посочи към обвиняемата.

Дела Стрийт помълча известно време.

— Не — каза накрая.

— Това е всичко — обяви прокурорът.

Мейсън се изправи, за да започне кръстосания разпит.

— Дела, ти разказа ли ми за онова, което беше видяла на палубата?

— Не, не съм. Не разказах за това на никого.

— Защо? — попита адвокатът.

— Защото смятах, че като твоя секретарка не мога да бъда призована за свидетел — обясни тя. — Бях убедена, че свидетелските показания на Ейлийн Фел ще се окажат достатъчни. Смятах, че тя е видяла точно същото, каквото и аз, така че за мен ще е най-добре да не казвам нищо. Опасявах се, че ако вестниците разберат, че съм станала свидетел на падането на мъжа, те може да раздуят твърде много всичко поради връзката ми с теб и дори да представят нещата по такъв начин, като че ли ти си се опитвал да попречиш на разкриване на определени доказателства, като не ме призоваваш на свидетелската банка… Затова реших да си мълча. — После се обърна към съдия Ромли. — Наистина така смятах, господин съдия. — Бях убедена, че никой не може да ме накара да свидетелствам, ако нямам желание да го направя. Имах информация, че според закона секретарката на адвоката не може да бъде призована, за да свидетелства срещу негов клиент.

— Това се отнася единствено до някои лични признания, направени от клиент пред адвокат — най-любезно й обясни съдия Ромли.

— Сега вече знам, че е така — отвърна Дела. — Но преди не бях наясно. Затова си мълчах.

Някакъв мъж премина бързо по пътеката между зрителите в съдебната зала, приближи се към Скудър и му прошепна нещо на ухото.

Заместник — областният прокурор го изслуша, после се изправи с победоносна усмивка.

— Ако уважаемият съд настоява за по-нататъшни доказателства, че е извършено убийство — обърна се към съдия Ромли той, — обвинението ще бъде готово утре в десет часа сутринта да представи заключенията на патолозите, които са направили аутопсия на трупа. Бих желал да уведомя уважаемия съд, че тялото на Карл Моър току-що е било открито и е откарано в моргата.

Залата се изпълни с невъобразим шум.

— При тези обстоятелства закривам днешното заседание — обяви съдия Ромли. — Следващото ще започне утре в десет часа сутринта.

Докато развълнуваната тълпа се придвижваше към изхода, Дела Стрийт бавно напусна свидетелската банка. Мейсън премина покрай Скудър и се насочи към нея. Фоторепортерите се бяха струпали плътно покрай парапета, който отделяше местата на защитата и обвинението.

— Шефе, толкова м-м — много съжалявам — извика Дела Стрийт.

Мейсън я притисна към себе си.

— Бедното хлапе — каза нежно той.

— Останете в тази поза — извика един от репортерите и веднага блеснаха светкавици от фотоапаратите.