Случаят с подменената снимка

6

В понеделник сутринта параходът бавно се приближаваше към пристанището, докато в същото време представителите на полицейското управление водеха тайнствени разговори с хората от охраната.

Смутени от трагедията, пасажерите стояха скупчени на групички на палубата и си разказваха версии на случилото се, като всеки път историите се разкрасяваха с нови и нови подробности. Рой Хангърфорд потърси Пери Мейсън.

— Вижте какво, господин Мейсън — започна той. — Не разбирам какво точно е станало. Но все пак бих искал да ви обясня какво мисля аз самият.

— Добре, кажете какво е вашето мнение — подкани го адвокатът.

— Госпожа Нюбъри ми направи впечатление на изискана жена — започна младежът. — Според мен тя не е способна да убие съпруга си. А Бел е момиче, каквото се среща веднъж на милион.

Мейсън кимна утвърдително.

— Не смятате ли, че бихте могли да накарате капитана да се откаже от тези глупави подозрения? — продължи Хангърфорд. — И…

— Не — прекъсна го адвокатът. — Не и при това развитие на нещата. Разбрах, че се е намерил свидетел, който твърди, че е забелязал господин и госпожа Нюбъри да се разхождат заедно по палубата малко преди девет часа. Естествено, офицерите от охраната старателно крият всички подробности от мен. В никакъв случай не биха ми позволили да разбера кой точно е свидетелят или…

— Аз бих могъл да ви кажа кой е свидетелят, ако това ще ви помогне по някакъв начин — нетърпеливо каза Хангърфорд.

— Да, ще помогне, естествено — увери го Мейсън. — Знам, че е жена, но името й се пази в тайна.

— Става дума за Ейлийн Фел — каза Рой.

— Онази учителка, с очилата ли?

— Да, жената от Санта Барбито, която е трябвало да си вземе шестмесечна отпуска, защото изпаднала в нервна криза или нещо от този род.

— Откъде знаете? — попита Мейсън.

— Разговарях с момичето, което е в една каюта с нея. То твърди, че госпожица Фел е изпаднала в истерия и докторът й е дал някакво успокоително. Посъветвал я също така да не разговаря с никого за онова, което е видяла, но тя вече била разказала на съквартирантката си, преди да се появи лекарят. Сега изглежда доста нервна. Лично аз смятам, че е луда.

— Чакай да си спомня — с лека усмивка започна Мейсън. — Тя е на около трийсет и четири или и пет години, със смешни очи и тъмна кожа. Това ли е жената, за която става дума?

— Тя твърди, че е на двайсет и девет — отвърна Хангърфорд. — И е доста странна… непрекъснато се разхожда сама по палубата.

— Виждал съм я няколко пъти — сети се адвокатът. — Винаги е обута с ниски обувки и носи някаква къса спортна пола. Прави по няколко обиколки по палубата след вечеря.

— Точно така — при това винаги се разхожда сама. Някои твърдят, че изминавала по четири километра всяка вечер.

— Познавам този тип хора — засмя се Мейсън. — Знаят колко крачки са два километра и най-внимателно броят всяка своя крачка… Дали наистина е видяла госпожа Нюбъри на палубата?

— Кълне се, че е така. Твърди, че си стояла на завет в края на палубата. Носела тъмен дъждобран. Точно в това време вратата се отворила и господин и госпожа Нюбъри излезли на палубата. Минали покрай нея, без изобщо да я забележат. Била близо до тях, когато чула Нюбъри да казва нещо от рода на това, че трябва да го оставят той да оправи нещата. Настоявал пред жена си да не се бърка в неговите работи, след което тръгнал напред по палубата. Госпожа Нюбъри се опитала да го последва, но той й махнал с ръка и й извикал: „Връщай се!“, само че тя не го послушала и продължила да върви след него.

След малко Ейлийн Фел доловила някакъв шум на горната палуба. Започнала да се изкачва по стълбите нагоре. Твърдяла пред съквартирантката си, че точно в този момент чула изстрел. Казва, че когато стигнала горе, видяла госпожа Нюбъри надвесена над тялото на съпруга си, а след това я проследила как започнала да влачи трупа към парапета. Точно в този момент параходът направил рязък завой към пристанището и Ейлийн Фел политнала настрани. Уплашила се дори, че може да падне зад борда. Някъде по това време чула и втори изстрел. Изпищяла веднъж, след това още един път. Когато успяла да се изправи на крака, забелязала госпожа Нюбъри да тича по палубата. Съпругът й бил изчезнал.

— Значи тя продължила да крещи? — попита Мейсън.

— Точно така.

— На палубата със сигурност е било съвсем тъмно — предположи адвокатът. — Тя не би могла…

— Точно това е най-смешното — обясни му Хангърфорд. — Ейлийн Фел се кълне, че в медицинския пункт е светело и вратата била отворена. Нали знаете, медицинският пункт представлява нещо като заслон. Намира се непосредствено до гимнастическия салон, а от другата страна е стаята на охраната.

— И в този медицински пункт е светела лампа? — намръщено попита Мейсън.

— Така казва Ейлийн Фел. Естествено, не го е твърдяла пред мен, знам го от друг човек. Но когато е разказвала всичко това на съквартирантката си, била изпаднала направо в истерия. Лично аз не вярвам на нито една дума от онова, което твърди, че е видяла. Но точно заради нея капитанът отиде и претърси каютата на госпожа Нюбъри и сега майката на Бел ще си има сериозни неприятности.

— Капитанът проверил ли е медицинския пункт? — попита адвокатът.

— Не и в момента — отвърна Хангърфорд. — Чух, че го е направил доста по-късно.

— Знаете ли, Хангърфорд, това направо е лишено от смисъл — отново се намръщи Мейсън.

— Естествено, вие сте прав. Госпожица Фел е луда. Айда Джонсън, съквартирантката й, е готова да направи всичко, за да помогне на Бел. Тя не харесва Ейлийн Фел, а е направо влюбена в Бел. Според нея госпожица Фел е от хората, които правят доста категорични декларации, а след това измислят какви ли не лъжи, за да изглеждат твърденията им правдоподобни.

— Взехте ли адреса й? — попита Пери.

Хангърфорд кимна и му подаде лист хартия.

— Тя ми го написа. Каза ми, че би предпочела да разговаря лично с вас, след като слезем на брега. Ще направи всичко, което е по силите й.

Мейсън взе листчето и го прибра.

— Сега смятам да поговоря с госпожа Нюбъри — каза той.

— И аз исках да го направя, но не ме пуснаха при нея — обясни Хангърфорд. — Имате ли нещо против да й кажете… ами… да й кажете какво мисля за всичко това, господин Мейсън?

— Естествено, че ще й кажа — увери го адвокатът, после стисна ръката му. — Желая ви всичко хубаво, Рой.

Войник охраняваше пред вратата на каютата на госпожа Нюбъри. Той кимна на адвоката.

— Бих искал да се видя с клиентката си — обясни му Мейсън.

Войникът отстъпи настрана и Пери почука на вратата.

— Кой е? — попита госпожа Нюбъри.

— Мейсън — обяви той.

Тя отвори вратата. По очите й си личеше, че е прекарала безсънна нощ.

— Влезте — покани го едва чуто и се отпусна на един стол, след като адвокатът затвори вратата.

Мейсън се настани близо до нея.

— Параходът ще акостира до половин час — обясни й той. — Готова ли сте за слизане?

— Колкото е възможно.

— Около вас ще се въртят полицаи, журналистите ще се тълпят и ще ви задават въпроси. Ще питат, докато получат отговор.

— Естествено — уморено изрече тя. — Явно ще трябва да го понеса.

— Ще говорите ли с тях? — попита той.

— Длъжна ли съм?

— Не.

— Ами тогава няма да го правя.

— Но ще ви се наложи да проявите воля, за да го изпълните.

— Казах ви, че няма да говоря — нервно повиши тон госпожа Нюбъри. — Няма да говоря!

Мейсън я наблюдаваше внимателно в продължение на няколко секунди, след това каза:

— Искате ли да чуете нещо?

— Хубаво или лошо?

— Лошо.

— Добре де, казвайте.

— Ейлийн Фел, онази учителка от Санта Барбито, твърди, че ви е видяла двамата със съпруга ви да излизате на палубата — започна Мейсън. — Спорели сте разгорещено за нещо. След малко и тя ви е последвала горе. Чула изстрел, докато била на стълбите. После ви видяла надвесена над тялото на съпруга ви, което след миг сте започнали да влачите към парапета. Тогава чула втори изстрел.

— Лъже! — отсече госпожа Нюбъри.

— Смятах, че може би ще решите да промените историята, която ми разказахте — едва чуто й прошепна адвокатът.

— Не, нямам намерение да го правя — възмутено каза тя. — Тази жена лъже. А и без това тя е луда. Казвам ви самата истина. Действително излязох със съпруга си на палубата. Исках да поговоря с него, а той се опитваше да ми се изплъзне. Обясних му, че бих могла да осигуря щастието на Бел, ако ми даде парите и ми позволи да уредя нещата по свой начин. Той ми каза да се върна в каютата и да го изчакам.

— Ами пояса с парите? — попита Мейсън.

— Той ми го даде.

— Кога?

— След като тръгнах с него към палубата. Каза ми: „Ето ти парите, но не прави нищо с тях, преди да се върна. Искам всички да останат за Бел, тя да прави с тях, каквото си иска. Помни — само на Бел са“… може би не помня съвсем точно думите му. Опитах се да го накарам да се върне заедно с мен в каютата. Но той посегна да ме удари. Наистина прекали. Изтичах веднага надолу, върнах се в каютата и започнах да се преобличам.

— От кое място точно напуснахте палубата?

— От предните стъпала.

— Някой видя ли ви?

— Не.

— Срещнахте ли някого, докато се прибирахте в каютата си?

— Не си спомням.

— Защо тогава казахте на капитана, че не сте излизали на палубата?

— Защото бях сигурна, че Карл е скочил през борда, и не исках да се забърквам.

— Да не се опитвате да кажете, че когато го оставихте, вие сте смятали, че той…

— Не бъдете глупав — прекъсна го жената. — Нито пък аз съм глупачка, така че не ме мислете за такава. След като се върнах в каютата и чух петте изсвирвания на сирената, разбрах, че някой е паднал зад борда. Естествено, веднага се досетих кой би могъл да е този някой. Стоях така със смъкнатите мокри дрехи на пода и пояса с парите на съпруга ми в ръка. Веднага се досетих как би изглеждало това на околните, вие също сте наясно. Затова реших бързо да се преоблека и да скрия мокрите дрехи и пояса.

— Къде точно беше съпругът ви, когато си тръгнахте и го оставихте?

— На горната палуба.

— Там някъде наблизо е медицинският пункт, знаете ли го?

— Да, знам го.

— Светеше ли лампата в медицинския пункт?

— Не, не смятам — отвърна тя. — Наоколо беше съвсем тъмно.

— Видяхте ли някой друг на палубата?

— Не.

— И сте сигурна, че откъм медицинския пункт не идваше светлина?

— Напълно съм сигурна.

— Погледнете ме, бих искал да ви обясня нещо — каза Мейсън.

— Давайте — отвърна тя, без да го поглежда.

— Не, вижте това.

Тя вдигна тъжните си уморени очи.

— Бих искал да слушате внимателно онова, което ще ви кажа — настоя адвокатът.

— Добре де, казвайте — нетърпеливо го подкани госпожа Нюбъри. — Какво го увъртате?

— Вие заявихте на капитана, че не сте излизали на палубата — напомни й Мейсън. — Твърдяхте, че сте напуснали салона след вечерята и сте отишли право в каютата си, а съпругът ви ви е оставил и е излязъл. Сега ще се наложи да промените историята си. Общественото мнение е нещо доста странно. Бихте могли да промените историята си веднъж и това да ви се размине, стига да имате достатъчно добро обяснение защо не сте си признали всичко още от самото начало. Но в никакъв случай не би трябвало да променяте историята си втори път. Така че когато говорите следващия път, трябва да кажете истината, а освен това да сте си подготвили солидно обяснение за лъжата си първия път. Затова не правете повече изявления, преди да сте подготвена да ги отстоявате докрай. Искам да знам истината, и то цялата истина… Откъде взехте тези пари?

— Съпругът ми ми ги даде.

— Кога?

— След като се качихме с него на палубата.

— Защо ви ги даде?

— Защото му заявих, че съм длъжна да защитя интересите на Бел.

— Той направи ли някакъв намек, че се готви да извърши самоубийство? — попита Мейсън.

— Естествено, че не.

— И вие нямахте ни най-малка представа, че се готви да скочи през борда?

— Не, в онзи момент никаква.

— Не се е опитвал да скочи, докато бяхте с него, така ли?

— Не, разбира се.

— А вие имахте ли револвер?

— Не, никакъв револвер. Тази жена е лъжкиня.

— Вижте какво, госпожо Нюбъри — започна адвокатът. — Да предположим, че съпругът ви ви е казал, че се готви да се самоубие. Да предположим, че вие сте се опитали да го спрете. И в този момент той е извадил револвера си и се е застрелял, без вие да можете да направите каквото и да било. След това може би сте го издърпали към стълбите с намерение да му помогнете, но в този момент палубата се е наклонила рязко и вие сте се изпързаляли към парапета, като все още сте държали съпруга си. Знаели сте, че трябва да се опитате да извикате помощ. Бихте ли решили при тези обстоятелства, че може би ще е по-добре да приберете пояса с парите, преди да вдигате шум?

— Възможно е, но нещата не се развиха по този начин — отвърна тя.

— А ако сте се опитали да го направите, но съпругът ви е дошъл точно в този момент в съзнание и е започнал да се бори, в резултат на което е изхвръкнал зад борда, тогава какво бихте направили?

— Нямам представа — отвърна госпожа Нюбъри.

— Нямаше ли тогава да натиснете сирената, за да сигнализирате, че има човек зад борда?

— Може би щях.

— Е, а аз смятам, че точно това сте направили — заяви адвокатът.

Тя отвърна очи от него и каза:

— Не, не съм го направила.

— Онази жена, Фел, вече се е била качила на палубата и е крещяла — продължи Мейсън. — Била е уплашена и близко до истерия. Нейните викове едва ли биха се чули от някого, но от телефонната централа твърдят, че една жена се е обадила от салона и е казала, че трябва да се подаде сигнал за човек зад борда. След това веднага затворила, без да даде никакви други подробности. Като че бързала да отиде някъде или да направи нещо. Е, вие ли сте били тази жена?

— Не.

Мейсън я погледна замислено.

— А аз смятам, че сте били вие — каза той.

— Какво ви кара да го мислите? — попита тя, като се опитваше да избегне погледа му.

— Ами вие сте единствената жена, която би могла да се обади, а след това да има основание да го отрича.

— Добре де, но не съм го направила аз.

— Вие имате два пътя за защита — продължи адвокатът. — Първият е, че сте се скарали със съпруга си на палубата. Той се е опитал да ви удари. Тогава сте слезли долу в каютата си. И след като сте си тръгнали, някой друг е излязъл откъм медицинския пункт и го е застрелял. Можехте да използвате тази защита, ако не бяхте излъгали капитана и не се бяхте опитали да скриете онзи пояс с парите. Другата ви възможна защита е да твърдите, че съпругът ви сам се е застрелял и е скочил зад борда, след като преди това ви е дал пояса с парите. Но едва ли ще можете да използвате тази версия, ако не успеете да оборите свидетелските показания на Ейлийн Фел.

— И какво тогава? — попита тя.

— Ами ще трябва да решите — каза бавно Мейсън. — Но преди това бих искал да разбера две неща.

— По-точно?

— Първото е дали свидетелските показания на Ейлийн Фел биха издържали на кръстосания разпит. — А второто е защо продължавате да лъжете за онова позвъняване от салона.

— Значи не ми вярвате? — учуди се госпожа Нюбъри.

— Страхувам се да ви повярвам — призна адвокатът. — Залогът е твърде голям. Не бих рискувал да ви позволя да разкажете историята си, преди да съм напълно сигурен, че казвате истината. Веднъж вече излъгахте, като се надявахте да се измъкнете по този начин. Вероятно ще го направите отново, стига да решите, че това ще е добре за вас. И не пренебрегвайте факта, че не можете да представите версията си пред полицията, без да обясните защо сте искали парите. А това трудно би могло да стане, без да разкриете, че съпругът ви всъщност се казва Карл Моър и че вие сте смятали, че парите са били откраднати от компанията, в която е работел.

— Това при всички случаи ще излезе наяве — изрече тя с глух, отчаян глас.

— Да, ще се разбере, че съпругът ви е всъщност Карл Моър — съгласи се Мейсън. — Но не и в близките няколко часа. А точно през тези няколко часа смятам да уредя нещата с „Продъктс Рифайнинг Къмпани“. Има нещо доста странно около тази кражба. Руни, главният ревизор, заема това място поради роднинските си връзки с президента на компанията. Предполагам, че може би не е особено компетентен и е вероятно документите да са в такова състояние, че да не е възможно да се докаже със сигурност кой точно е взел парите. Ако положението е такова, а той е разбрал, че Моър е мъртъв, вероятно веднага ще отправи обвиненията към него, дори може да подправи отчетите, за да подкрепи обвинението си. Така ще може да се измъкне от кашата. Но ако съществува някаква основателна причина, поради която от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ са се страхували до този момент да повдигнат обвинение в измама срещу Карл Моър, ще открия каква е тя и ще ги притисна, преди да са разбрали за смъртта му.

— Искате да кажете, че кражбата няма да се разкрие?

Той кимна.

— Това е толкова важно за Бел.

— Знам — каза Мейсън. — Но може да стане само ако наистина успея да открия някаква слабост в счетоводната им дейност и да я използвам, преди да разберат, че Карл Моър е мъртъв. Това означава, че ще се наложи да се заема с работата веднага щом стъпя на пристанището. А вас ще трябва да оставя в ръцете на полицията и на журналистите.

— Няма значение — отвърна тя и повдигна брадичка. — Ще го изтърпя. Вие направете онова, което е важно за Бел.

— Вече съм се уговорил с един детектив, който ще ме чака на брега — обясни й адвокатът. — Ще отлетим веднага за Лос Анджелис, за да се заемем с нещата. Когато се бия, нямам навика да стоя и да се опитвам да отбивам ударите на противника. Предпочитам да откривам слабото му място и да го атакувам точно там. За да подготви добре обвиненията си срещу вас, областният прокурор ще твърди, че сте взели парите от съпруга си, за да му осигурите освобождаването и по този начин да спасите Бел от неприятния инцидент, който би я изложил. Но на прокурора ще му трябва доста време, докато свърже фактите и се ориентира за мотивацията. Аз ще използвам това време, за да упражня натиск върху „Продъктс Рифайнинг Къмпани“, така че да не посмеят да повдигнат обвинение в кражба.

Мейсън тръгна към вратата. Тя се приближи към него и го погледна с благодарност.

— Можете да разчитате на мен, господин Мейсън — каза тихо. — Ще бъда твърда. Няма да могат да измъкнат и дума от мен.

— Точно така — насърчи я адвокатът. — Не отговаряйте на никакви въпроси за миналото си. Не им казвайте нищо, което би им помогнало да свържат съпруга ви с Карл Моър. Колкото повече ги забавите, толкова повече време ще имам аз да действам. А трябва да знаете, че това време наистина ще ми е нужно — предупреди я Мейсън, докато отваряше вратата.

Мейсън откри Бел Нюбъри в каютата й заедно с Дела Стрийт.

— Как върви, Бел? — попита я той.

— Засега всичко е наред — обясни му тя. — Задаваха ми какви ли не въпроси.

— И какво им отговаряхте?

— Че не са служители на правосъдието, а долни преследвачи — отвърна тя. — Категорично отказах да отговарям на въпросите им. Заявих, че всеки, който обвинява майка ми в подобно престъпление, е истинско чудовище.

Адвокатът я погледна със симпатия.

— Съжалявам, че ви накарах да действате по този начин, Бел — каза той. — Но по определени причини това наистина се налагаше.

— Искате да кажете, че ако им бях казала истинското име на Карл, те щяха да разкрият всичко за лотарията и…

— Нещо от този род — прекъсна я Мейсън. — За да мога да подготвя добре защитата, страшно много се нуждая от известно време, в което никой да не подозира, че Карл Нюбъри е всъщност Карл Моър.

— И дали това време ще е достатъчно? — попита момичето.

— Нямам представа — призна адвокатът. — Но ще се постарая.

— Селинда Дейл искаше да се срещне с нея — намеси се Дела Стрийт. — Правеше се на изпълнена със съчувствие…

— Дръж Бел далеч от Селинда — каза Мейсън. — Обяснявай на всички, че Бел е разстроена и не бива да й се задават никакви въпроси; че съжаляваш, но тя не може да се срещне с никого.

— Точно това правех — отвърна секретарката. — Естествено полицаите настояха да влязат.

— Кажете ми, господин Мейсън, как е мама? — попита Бел. — Държи ли се?

— Да, държи се — отвърна той.

— А вярно ли е това, което се говори — има ли наистина свидетел, който я е видял на палубата?

Адвокатът махна с ръка.

— Не обръщайте внимание на такива приказки, Бел. Кой знае какво още ще чуете — каза й той, след което се обърна към Дела Стрийт. — Дела, искам да разбера кой е изпратил бележката на Карл Нюбъри. Момчето, което я е отнесло, казва, че я е получило от домакина. Той пък твърди, че попълвал някакви документи и когато вдигнал глава, видял бележката на стъклената поставка пред прозореца. Върху плика било написано „Моля, предайте веднага на Карл Нюбъри“. Домакинът извикал момчето и му наредил да занесе бележката.

— Струва ми се, че знам какво пише в бележката, господин Мейсън — обади се Бел.

— Какво? — попита той.

— Върху къс хартия са били написани само три думи с молив. Бележката гласи: „Палубата е подходяща за разходки“. Никакъв подпис.

— Имате ли представа дали е писана от мъж?

— Не. Използван е молив и ми се струва, че е писана от жена. Точно затова преди не споменах нищо за тази бележка. Сигурна съм, че Карл не би се заплел в любовна история, но все пак смятах, че мама би могла да ревнува.

— Съвсем спокойно можете да дадете тази информация на полицаите, Бел, но внимавайте да не споменете дори дума за миналото си — посъветва я адвокатът. — Не казвайте къде сте посещавали училище или къде сте живели или каквото и да било друго от този род. И може би ще е най-добре да си срешете по различен начин косата. Така приличате твърде много на Уини Джойс. Полицаите могат да проследят миналото ви по тази прилика.

Дела Стрийт веднага взе един гребен.

— Ще се погрижа за това — каза тя.