Сляпо правосъдие

Преди осем години:Сузана

Увиснала на седалката високо над снега, усещайки как тежестта на ските тегли надолу краката й, с премръзнало от студения вятър лице, Сузана напъха скритите си в ръкавици ръце дълбоко в тесните джобове на якето. Реши, че това ще бъде последното спускане за деня. Краката я боляха. Беше измислила по-приятен начин да прекара следобеда — можеше да се занимава с великолепни, спокойни неща, които не бяха свързани с разни атлетически упражнения и със студения вятър навън. Брат й Том нямаше да одобри подобно поведение, затова въобще нямаше да му съобщава за намерението си. Просто щеше да се срещне с него по-късно у дома и тогава щеше да понесе съкрушителните му упреци.

Разположил се на ски лифта до нея, Том се размърда нервно. Сузана знаеше, че той се изкачва нагоре само за да я наблюдава. Години наред бяха карали ски във всички курорти около езерото Тахо, ала той никога не можеше да изпита удоволствието от високите скорости. Беше мекушав по рождение. Доброто дете на мама и тате — ето какво беше Томи. Вчера цял ден търпя бдителната му опека, вече й писна, ала не се виждаше край на теглото й, ето защо Сузана измисли този план да се отърве от него. Вдясно, сега вече далеч от тях, сред обширен бял полегат склон видяха други хора с разноцветни шапки и дебели якета, които се клатушкаха, изопнали сковано крака, в типичното за начинаещите спускане „на рало“. Зад тях голямото синьо езеро се простираше като истински океан.

— Сузана, през този сезон караш ски едва втори ден. Освен това все още не си толкова добра, за да се спуснеш по „Черния диамант“ — обърна се към нея Том, започвайки поредната си лекция. — Онзи човек, с когото разговарях, каза, че това е най-опасното трасе в Хевънли. Пистата е тясна, с бабуни и завои, каквито не си виждала никъде досега. Хайде, бъде разумна. Мама и татко ще ме убият, ако се блъснеш в някоя ледена буца и си разцепиш черепа. Можем да вземем лифта надолу или пък да се спуснем по по-леките писти.

Преминаваха над огрените от слънце върхове на вечнозелените борове. Тежки преспи сняг бяха отрупали клоните и ги огъваха надолу. Очилата й се бяха замъглили. Извади памучна кърпичка от джоба си и ги почисти.

— Не искам да се спускам по по-лека писта. Не е необходимо да идваш с мен. Можем да се срещнем на ски гардероба.

— Защо си толкова упорита, по дяволите!

— Аз съм на шестнадесет години. Ако живеехме преди един век, щях да бъда омъжена дама с деца, затова престани да ми казваш какво да правя, Томи. Ще бъда внимателна.

Брат й я удари силно по ръката.

— Да, точно така ще стане. Ти караш като локомотив, който е набрал скорост и не може да спре.

Сузана бавно постави очилата пред очите си. Беше изненадана, че брат й каза подобно нещо. Макар че беше две години по-голям от нея, той винаги приказваше открито и директно по повдигнатия въпрос. Вероятно подозираше някои неща за нея, ала дали сега думите му бяха леко подхвърлен, отвратителен намек, че е научил нещо, което не би трябвало да знае?

Преди да измисли достатъчно невинен въпрос, чрез който можеше да измъкне повече информация, двамата стигнаха края на лифта. Отскочиха от подвижната седалка и с лекота се спуснаха по полегатия склон. Сузана веднага откри маркировката към пистата „Черния диамант“, преодоля малкото възвишение до върха и погледна надолу към тясното трасе, осеяно с ями и скалисти бабуни — по снега нямаше почти никакви следи, което подсказваше, че дори най-добрите скиори избягваха тази писта. Том впери поглед надолу към опасните завои и поклати глава:

— Божичко. Поемаш прекалено голям риск.

— Хей, аз просто зная какво означава да изпиташ истинско удоволствие.

— Не се спускай оттук, Сузи — помоли я той, ала го направи прекалено късно. — Дори не си си сложила предпазните очила.

Сузана внимателно заобиколи първите бабуни, проправи си път напред, оставяйки пресни следи в снега. Възбудата й нарастваше с всяка изминала минута. Вече умееше да кара ски добре и внимателният, бавен ритъм на спускане я отегчи бързо. Спирайки за миг пред група големи, покрити със сняг обли скали точно в средата на пистата, тя видя правата, почти отвесна панделка на трасето. Макар че пистата я уплаши, стръмният склон наистина можеше да вдъхнови човек, да го изпълни със страхопочитание. Гмуркайки се почти вертикално, трасето изчезваше зад хълма. Какви ли ужасни препятствия се криеха зад него?

„Ще се справя“ — рече си Сузана. Можеше да постъпи както си иска и винаги се отърваваше безнаказано. Винаги отиваше на най-опасните места и след това се измъкваше, нали? Днешният ден нямаше да бъде изключение. Насочи ските си директно надолу по склона и потегли, спускайки се все по-бързо и по-бързо, свила ръце край тялото си, навела глава. Очилата й замръзнаха, пейзажът профучаваше край нея в зелени и бели петна, които се сливаха ведно. „Изхвърли предпазливостта срещу вятъра, отърви се от нея и живей — помисли си радостно тя. — Лети!“

Стигна до ски гардероба далеч по-рано от Том, предаде ски обувките и ските на гишето и се обади по телефона за около минута.

След това седалката на лифта бързо дойде при нея.

14.

В продължение на няколко седмици Нина не направи нищо повече за Кърт Скот. Явяваше се на делата в съда, посещаваше футболните мачове на Боби и въобще не се намесваше в случая с Кърт. Както самият той бе подчертал, тя не му дължеше нищо. Държеше в шах разяждащото я любопитство, макар че разговорът й с него бе породил нови въпроси.

Април изтече, започна май и снегът остана само по високите планински склонове. Повечето от ски курортите най-сетне обявиха края на сезона, победени от суровото планинско слънце. Освобождаване под гаранция беше отказано на Скот поради сериозността на обвинението. Рийзнър беше дал съгласието си за бързо предварително гледане на делото и Кърт получи официално нареждане да се яви на публичен съдебен процес. Нина не беше научила нищо за видеозаписа на Тери Ландън, нито за напредъка на полицейското разследване. Дори всекидневникът „Тахо Мирър“, възпрепятстван от липсата на нова информация, се ограничаваше до незначителни нови подробности по случая.

По всяка вероятност Рийзнър работеше до среднощ, анализираше полицейските доклади заедно с експертите, от които получаваше консултации, депозираше предварителни искове, запознаваше се с историята на Кърт, за да може да я издекламира наизуст пред съда. Нина си казваше, че трябва да приеме тези неща; искаше да повярва, че Рийзнър ще помогне на Кърт, както самата тя би му помогнала. Дори ако Кърт наистина бе убил Тери, а тя бе приела, че наистина го е направил, щеше да има смекчаващи вината обстоятелства. Рийзнър щеше да й се обади впоследствие и тя щеше да се яви в качеството си на свидетел, ако това можеше да бъде от полза. Това беше всичко, което Нина беше в състояние да стори. Надяваше се единствено Колиър да не реши, че показанията й могат по някакъв начин да послужат Кърт да бъде осъден.

Много пъти у дома беше забелязвала, че движенията на Боби — когато, уморен, потъркаше чело с ръка — й напомняха за Кърт. Виждаше сина си в нова перспектива, като момче, което в много отношения приличаше на своя баща. Боб непрекъснато й напомняше за мъжа в затвора.

Синът й повече не се опита да разговаря с нея за Кърт. Тя знаеше, че е чул някои неща, ала не издаваше какви чувства го вълнуват. Нина чувстваше хладината му; тя лъхаше от незаинтересувания начин, по който отговаряше на въпросите й, от това как момчето свиваше рамене, за да отпъди ръката й, когато се разхождаха по хълма зад къщата. Знаеше, че трябва да разговаря с него, ала не знаеше как да го стори.

Мат и Андреа също изглеждаха погълнати от грижи. Те знаеха кой е Кърт, ала избягваха тази тема, оставяйки я да осмисли всичко сама, а може би Мат просто се надяваше, че проблемът ще се разреши от само себе си.

Обикновено шумното, изпълнено с неизчерпаема енергия домакинство изглеждаше по-тихо от всеки друг път. Мислите на Нина се въртяха все около Кърт и сякаш всички останали бяха придобили нейния навик да поддържат тайнственост около поведението си, като че наистина имаше какво да крият от останалите. А нима това беше нелепа мисъл от страна на Нина? Та какви ли тайни биха могли да имат те от нея?

Ядосана от наглото вмешателство на Пол в личните й дела, Нина не отговори на телефонното му позвъняване. Ако му разкажеше какво бе причинило неговото разследване, той щеше да пристигне с гръм и трясък, разбивайки на парчета бездруго деликатното положение. Не бе задължително новината за убийството в Тахо да бъде съобщена в Монтерей, така че по всяка вероятност той нямаше никаква представа за него. Ако детективът не се беше намесвал в живота й, Тери все още щеше да бъде жива, а Кърт щеше да се намира… на някое сигурно място далеч оттук.

Една сутрин Нина спря пред банката и изтегли документите от сейфа си. Извади стария си дневник, малка подвързана тетрадка с корици от черен картон, пристегната с гумени ленти. През лятото с Кърт, сама в хижата край езерото Фолън Лийф, Нина бе записвала откъси от разговорите си с него, подробности от техните срещи. Бе мислила за него безкрай. Прочитайки дневника след толкова много години, тя преживя още веднъж нощта, когато си бе позволила да се влюби в него.

Живееше край Фолън Лийф от две седмици и се виждаше с Кърт почти всеки ден. Онази безкрайна вечер двамата седяха на разнебитената веранда, наблюдаваха как сенките над езерото се удължават и разговаряха, докато комарите не ги принудиха да се приберат в стаята.

Кърт седна пред старото пиано и започна да свири. Отначало ръцете му докосваха клавишите леко и нежно, музиката се носеше игриво, ала след това зазвуча по-величествено. Нина бе слабо запозната с класическата музика; винаги бе смятала, че тя е прекалено сурова и интелектуална за нея. Не можеше да установи контакт със звуците й; представяше си как мъже с напудрени перуки и мръсни одежди от сатен свирят на лордове и благородни дами в старинни замъци. Тя нямаше нищо общо с тази музика.

Този път беше различно. Нина се облегна на пианото, взирайки се в Кърт. От време на време той вдигаше глава и се усмихваше с полузатворени очи. Тя дълго време го гледа на фона на музиката, а пръстите му над клавишите приличаха на водна повърхност, набраздена от малки вълни под напора на вятъра. Не знаеше колко минути бяха изтекли, ала музиката бе започнала да й действа. Тя се присъедини към Кърт, последва приливите и отливите на мелодията, позволявайки му да я води напред. Усети как той изрисува чрез музика изпълнената с мечти вечер, хлада, лъхащ от езерото, палавия бриз. Сега той я ухажваше, прегръщаше я, милваше я с тази мелодия.

Нина запали свещи край леглото и го остави да я чака там. Водните капки от душа падаха върху кожата й така леко, както неговата музика. Най-сетне, порозовяла от горещината, тя облече жълтия копринен халат — мек като шепа талк, — който Кърт й бе подарил и прекоси боса пода от борови дъски, приближавайки към блещукащата светлина.

Той чакаше на леглото гол, пъхнал ръце под главата си. Сякаш излъчваше сияние. Тъмната нощ ги обгърна — магическа, привлекателна, жадна. Нина беше сама в мрака. Десетки мили наоколо се простираше гора.

Тя седна край него, нищо не му каза, само се наведе и влажната й коса се разпиля като завеса, скриваща целувките им. Нина почувства, че невидимата връзка, създадена помежду им в онези минути, ще съществува винаги; те се бяха слели в едно същество, в нов човек — нито той, нито тя, просто някой по-добър от двамата.

Кърт докосна раменете й и нежно я положи на леглото, разтваряйки халата. Нина видя как той се вгледа в тялото й изумен, в плен на неописуемо удоволствие. Изправи се към него като лилия, отваряща листенцата си към лунната светлина.

Кожата му беше като кадифе, а под нея мускулите имаха желязна твърдост… тя му позволи да я води напред.

Пълното й доверие в него унищожаваше всички бариери, правеше всичко позволено. Така тя изразяваше любовта си.

Всичко това Нина беше написала в дневника си — преживяванията на млада, влюбена жена. Беше забравила всичко. Всичко, което бе почувствала някога.

Не бе изпитвала подобни чувства никога след това.

— Искам да разговарям с вас за вашия клиент — заяви Нина в кабинета на Рийзнър следващия следобед.

— Днес се чувствам изпълнен с благосклонност и желание да помагам на ближните си — отвърна Рийзнър. — Вие сте свидетел как променям графика си за деня, за да ви услужа. Така че възползвайте се. Забавлявайте ме — той отмести японската ваза пред себе си, пълна с пръчки от плачеща върба.

Навсякъде в кабинета му се носеше ароматът на успеха. По стените бяха окачени картини и Нина си помисли, че не би могла да си позволи даже рамките им; портрети, рисувани с маслени бои, в съседство до шкафчета от черешово дърво с врати от оловно стъкло. В тях бяха подредени окъпани в дискретна светлина произведения на изкуството от Азия и Африка, както и много томове книги, обвити с кожена подвързия. Дори писалката, с която пишеше адвокатът, беше много скъпа и красива.

Нина с лекота можеше да си представи телевизионната реклама: Джефри Рийзнър, заобиколен от фетишите на собствения си успех; пискливият му баритон изкуствено витае в по-мъжествените басови регистри на звуковата гама. Победата ви е сигурна, ако работите с този човек. Вие също можете да имате такъв костюм. Обадете се още днес.

Самата тя би вдигнала телефонната слушалка при такава реклама.

— Искам да зная какво е развитието по случая с убийството на Ландън — каза Нина.

— Защо?

— Знаете защо.

— Мислех, че искате да проведем цивилизован разговор. Защо аз трябва да проявявам доброто си възпитание, след като вие сте неспособна да го сторите? — Рийзнър разпечата голяма, ароматична пура и я запали с тежка, сребърна запалка. — О, извинете ме. Искате ли пура? Кубинска е, такива се намират твърде рядко — адвокатът издуха палаво кълбо дим в нейна посока.

— Не. Благодаря — отговори му Нина.

— Така е по-добре. Та какво казвахте?

— Ще ви бъда благодарна, ако обсъдите случая на Кърт Скот с мен. Бих искала да науча каква ще бъде общата ви стратегия. Разбрах, че има свидетелско показание на очевидец във вреда на вашия клиент. Освен това полицията разполага с някакъв видеозапис. Има ли преки веществени доказателства? Например, намерили ли са огнестрелното оръжие?

— Неприкосновеността на информацията, поверена от клиента на адвоката, не ми позволява да ви кажа много неща — изрече замислено Рийзнър, взирайки се в пурата между палеца и показалеца си, сякаш искаше от нея съвет.

— Убедителни ли са показанията на очевидеца? Разговаряхте ли с него?

— Ще го сторя, когато му дойде времето — заяви Рийзнър. — Разполагам с писмените му показания, които изпратих в полицията.

— Мога ли да ги видя? — попита Нина.

— Не.

— Ще ми позволите ли да видя полицейските доклади по случая?

— Защо да го правя? Този случай не е ваш. Не желая ничие чуждо вмешателство.

— Как смятате — какви са шансовете му да бъде освободен от обвинението при предварителното разглеждане на делото? — поинтересува се Нина. Рийзнър изпитваше удоволствие от посещението й, от това, че Нина желаеше да се сближи с него, ала тя го познаваше прекалено добре, за да си помисли, че той ще спомене нещо, което предварително не си бе набелязал.

— Областният прокурор изтъкна следното по случая: наличие на труп; подчерта, че става дума за убийство; съществува достоверна причина, поради която се смята, че моят клиент го е извършил. Заключението е направено от трима полицаи — криминолози, един съдебен лекар, един очевидец, плюс една яребица, кацнала на близката круша. След три дни Кърт Скот трябва да се яви на съдебен процес във Върховния съд.

— И вие предпочетохте да не посочите никакви факти в негова защита? — попита Нина.

— Никога не губя времето си за такива неща при предварително разглеждане на съдебно дело — отвърна Рийзнър. — Като се вземат предвид стандартните доказателства за вероятната причина на извършеното престъпление, става ясно, че Кърт Скот ще трябва да се яви на процеса независимо от онова, което съм казал аз. Смятам, че не е особено умно да разкривам козовете си пред областния прокурор. Научих допълнителни сведения по време на кръстосания разпит.

— Смятате ли, че той е виновен?

— Нека представим случая по следния начин — предложи Рийзнър. — Видели са го да се отдалечава тичешком от студиото. Пушката, с която е извършена стрелбата, е регистрирана на негово име преди години. Няма данни за продажба на оръжието или промяна на собственика му. Кръвта на Скот е намерена върху рогозката, той е признал пред полицаите, че е бил в студиото онази нощ. Хелоуел разполага с декларация на умиращата Тери, записана на видео лента; там тя заявява, че моят клиент я е прострелял. Областният прокурор дори не си направи труда да използва филмовия запис при предварителното разглеждане на делото.

Така човек може сам да направи определени изводи. Лично аз не си задавам въпроса, който повдигнахте пред мен. Той може да ми попречи в усърдното изпълнение на задълженията, които съм поел към клиента си.

— Той призна ли вината си? — попита Нина.

— Нима някой от престъпниците някога го е правил?

— Значи твърди, че е невинен?

— Няма никакво значение какво твърди той. Самозащита или неволно убийство са единствените възможни начини за постигане на успешна защитна стратегия. Въобще не може да става дума да доказвам невинността му.

— Зная, че Кърт ви е разказал за мен. Вероятно досега сте научили, че…

— За любовното ви гнездо край езерото Фолън Лийф? Да, разказа ми за това. Може да ви се стори смешно, но аз не останах съвсем изненадан. Вие винаги се замесвате в неприятни ситуации.

— Това се случи много отдавна.

— Дори да е така — изтъкна адвокатът, наблюдавайки внимателно фината пепел на върха на пурата. Нина трябваше да измие косата си, след като излезеше оттук. — Вероятно ще се наложи да дадете свидетелски показания.

— Аз не съм видяла нищо. По това време не знаех за връзката на Кърт с бившата му съпруга. Никога не се бях срещала с нея до деня, когато ми се обади за онзи случай минала есен. Не ми е споменавала нищо за предишния си брак.

— А как ще коментирате факта, че моят клиент се е върнал в Тахо единствено за да ви защити? Не мислите ли, че съдебните заседатели би трябвало да научат това?

— Всъщност Тери никога не ме е наранявала.

— Очевидно Кърт я е познавал по-добре, отколкото вие. Имал е основателна причина да вярва, че ако тя бе останала жива, сигурността ви щеше да бъде оставена под въпрос.

— Нека проверим дали следвам правилно мислите ви — предложи Нина. — Ще съобщите на съдебните заседатели, че Скот е дошъл от Германия с желанието да внуши на Тери да ме остави намира, а след това я е убил, защото е отказала да го направи? И ме напъхвате в центъра на някакъв зле скроен план?

— Защо не? Вие обожавате светлините на прожектора, известността — и двамата знаем, че е така. Насладете се на лошата си слава.

Нина стисна зъби, опитвайки се да не реагира видимо на тези думи. Пое дълбоко дъх и едва тогава заговори:

— Трябва да опитате друга защитна стратегия — заяви тя. — Скот няма да приеме такава сделка, за да бъде оправдан, независимо от това какъв натиск ще окажете върху него.

— Ще работя по случая, докато клиентът ми разполага с финансови средства да ми заплати. Защо да не го сторя? Желанието ми е да остане доволен от това, че ги е дал на мен — Рийзнър подпря края на пурата върху пепелник от оникс. Белите люспици на пепелта се посипаха във вътрешността му.

— Не сте ли си помисляли, че е възможно да се получи конфликт на интересите? Все още представлявате ищците по случая „Суийт срещу Ландън“. Струва ми се, че едно от съображенията на защитата може да бъде свързано с въпроса: възможно ли е някой от тях да е убил Тери? Или може би някой друг е извършил престъплението, някой, описан във филма й?

— Защо някой от тях би предприел подобна стъпка? — попита Рийзнър. — Ние все още обжалваме решението, че филмът трябва да бъде излъчен. Вземайки предвид парите, които родителите на Темара Суийт харчат в съда, мисля, че ищците първо биха изчакали окончателния край на делото, преди да започнат да убиват.

— Трябва да гледате на тези хора като на потенциални заподозрени в извършване на убийството.

— Ще работя по случая както сметна за необходимо.

Нина почувства, че Рийзнър е заинтересуван по-скоро от банковата си сметка, отколкото от защитната стратегия по делото.

— Искам да работя с вас. Бих могла да ви помогна.

— Какво? — той наистина беше безкрайно изумен. Това й стана пределно ясно от начина, по който изтърва пурата от пръстите си, после впери гневен поглед в бялата пепел. Беше му необходимо доста време отново да я вземе, да я завърти в дланта си, едва тогава я пъхна в уста и стисна с устни крайчето й. Работейки с Рийзнър, наистина щеше да изпитва удоволствие, макар и от време на време.

— Ще ви помагам да осъществите взаимодействие с експертите, да се подготвите за процеса. Мога да се включа в изпълнението на определени задачи. Ние двамата не се разбираме, добре. Ще разпределим работата помежду си така, че да не се виждаме твърде често. Не желая заплащане за извършеното от мен.

Мъжът зад бюрото се усмихна добронамерено, отново заел ръководна позиция.

— Ако имам нужда от помощ, ще се обърна към компетентни експерти — той се изкиска. — Оказва се, че сте в състояние да ме разсмеете. Представям си как би могло да завърши всичко това. Помощта ви ще се състои в следното: първо ще ми отмъкнете клиентите, след това ще ме изгоните от собствения ми кабинет. Ако приема помощта ви, ще ме изхвърлите и от града, стига да ви позволя — той дръпна от пурата, краят й пламна, след това блясъкът намаля, ала адвокатът продължи енергично да всмуква тютюневия аромат с лице, грейнало от удоволствие. — Защо отново не се заемете с любимата си игра на каубои и индианци? В нея може да вземе участие и слабоумната ви секретарка — изрече накрая той, отпускайки се в креслото си.

— Знаете ли, като ви гледа човек, си мисли, че правите фелацио на тази пура — каза Нина. След това бързо се изправи, отказвайки се от цялата работа. Вече не я беше грижа какво ще каже. — Следващия път хубаво си помислете дали да си вземете още една, когато след вечеря кметът на града ви предложи кутията с пурите си — тя напусна кабинета, преди Рийзнър да я изрита навън.

15.

Боса, оставила куфарчето и официалните си обувки на покрития с плочки под, Нина се обади на Сенди от кухнята у дома си, за да я уведоми къде може да се свърже с нея при нужда.

Боби се прибра вкъщи в три и половина. Сега вече беше достатъчно голям да излиза с велосипед заедно с някой негов приятел. Както при всяка нова стъпка напред в живота му, и сега Нина се чувстваше нервна, ала нима животът струваше нещо без свобода? Обзета от облекчение както винаги, когато го зърнеше да тика велосипеда си по алеята към къщата, тя му сложи да се нахрани и побъбри с него за това как бе минал денят му.

Докато ядеше, Боб й разказа, че на път за дома се отбил с няколко приятели в търговския център, превръщайки кратката история в истинска сага също както дядо си Харлан. Даде й да разгледа малък тюлен. Двамата си поиграха със сивата мека играчка, натискайки корема й, за да я накарат да писука. Боби вече беше пораснал за плюшени играчки, ала след пътуването му до Монтерей той бе развил необикновен интерес към тюлените, дори в училище бе написал едно есе за тях.

Мат докара двете малки деца няколко минути по-късно. Трой се присъедини към Боби на горния етаж, където двамата пишеха домашните си работи, а Бриана пусна телевизора и започна да гледа любимото си детско шоу във всекидневната стая.

— Чаша кафе? — обърна се Нина към брат си. Все още беше облечена в официалните си работни дрехи, неспособна да стане от удобния пластмасов стол с дебели възглавнички в кухнята.

— Не мога — отговори й Мат. — Трябва да свърша доста работа, преди да се е стъмнило.

— От доста време ме избягваш и крачиш с тежки стъпки наоколо като човек, който си е наумил нещо. Дори Андреа спомена за това.

Той се забави несигурно на вратата.

— Ти винаги ме съветваш да намаля темпото и да усетя удоволствието от уханието на кафявата течност. Хайде ела и виж какъв аромат има кафето „Антигуана“.

— Добре — Мат затвори вратата, наблюдавайки я със съжаление. — Ще изпия набързо едно кафе — взе чаша и я напълни, после обърна стол и го възседна, подпирайки ръце на облегалката.

— Къде е вестникът? — попита Нина. — Не виждам дори старите броеве, които събираме за рециклиране.

— Крия го — отвърна брат й, после се изправи, отиде до стената с прозореца, откъсна няколко салфетки от топчето тоалетна хартия и ги натопи под течащата струя на чешмата в мивката. Започна да вдига саксиите с растенията от прозореца и усърдно изтри повърхността под тях.

— О — възкликна Нина.

— Крия вестника заради Кърт Скот. — Мат хвърли мръсните салфетки в контейнера за смет, постави миещ препарат върху гъбата, изстиска й, след това я изплакна и направи знак на Нина да вдигне ръце, за да може да избърше масата под тях.

— Мат, престани да шаваш наоколо. Андреа ти е разказала за него и за мен, нали?

— А Боб спомена името му, когато се прибра от Монтерей. Освен това, помниш ли, че помогнах на Боб да се запише в училище миналата година през пролетта? Трябваше да представя свидетелството му за раждане. Погледнах името на бащата.

— Значи знаеш за него.

Той преустанови почистването на кухнята за минута — време достатъчно, за да изрече:

— Мама ни научи добре, нали, Нина? Научи ни как да пазим тайна. Толкова е тъжно, че хабим енергия, за да скриваме различни неща. — Тази мисъл не го бе разстроила, просто го бе накарала да се държи по-резервирано.

— Всички ние имаме разни неща в живота си, за които не желаем да говорим.

— Не и Андреа. — Той изсипа утайката от кафето в мивката, пусна чешмата, после хвърли някакви отпадъци в контейнера за смет. — Това е нещо, което обожавам у нея. Тя бъбри за всичко.

— Добре, хайде да поговорим.

— Ти си ходила да го видиш.

— Да.

— Какъв е той? Що за човек е?

— Наистина не зная. Измина толкова време.

— И след всичкото това време… все още ли изпитващ някакви чувства към него?

Тя мисли дълго и накрая отговори:

— Не зная.

— Страхотно! — Мат започна да изважда чистите чинии от машината за миене на съдове, подреждайки ги на внушителни купчини, след това се зае да прехвърля сребърните прибори за хранене от кошницата с все още несортирани прибори в чекмеджето и вдигна такъв шум, че Нина потрепера.

— Мат, моля те, спри! Седни! Не мога да чуя даже какво приказвам, та камо ли да мисля.

Той отново се разположи край масата и хвърли хавлиената кърпа пред нея.

— Кажи ми какво те измъчва.

— Нима мислиш, че се измъчвам? Бащата на Боб се върна. Радвам се и за двама ви, макар че има един мъничък проблем. Той е в затвора по обвинение, че е извършил убийство.

— Това не е твой проблем, нали, Мат?

Той я погледна с непроницаемо лице и поклати глава.

— Точно така. Ето че отново започвам да си спомням какво се случи с теб. Освен това Боб е свързан с мен и моето семейство — той мълча дълго време. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше шумът от барабаненето на пръстите му по масата. Когато отново заговори, Мат я погледна в очите и дълго задържа погледа й, настоявайки за отговор.

— Значи реши да скриеш от Боб, че Скот е арестуван — така, както постъпваше с всичко досега?

— Възнамерявах да разговарям с него.

— Направи на всички ни тази услуга. Не казвай на момчето онова, което не е необходимо да знае. Може би няма да открие истината, докато баща му бъде изпратен в каторжен затвор някъде далеч оттук.

— Не зная…

— Това ми е противно.

Сърцето й се сви. Мат никога нямаше да намери спокойствие, щом с него живееха тя и Боби, а бе дошъл тук именно поради тази причина.

— Съжалявам, Мат.

— Не намесвай и нас в това.

— Сигурно ще бъда призована като свидетел по делото.

— При повечето случаи не се стига до съдебен процес, нали? Ти самата си изтъквала това многократно.

— Наистина няма да се стигне, ако Рийзнър е адвокатът, който защитава Кърт.

— Какво точно искаш да кажеш? — цялата сдържаност на Мат се изпари. — Нали не възнамеряваш да се замесваш в случая? — попита невярващо той.

— Той е баща на Боби, Мат — каза Нина. — Може би ще успея да му помогна.

— Само да си посмяла. Само да си посмяла да ни намесиш във всичко това — изрече тихо Мат. — Предупреждавам те.

— Как бих могла да живея в мир със себе си, ако Кърт бъде осъден за престъпление, което не е извършил? Рийзнър няма да му предостави защита, каквато той заслужава…

Мат затръшна вратата след себе си.

Тази вечер, докато миеше зъбите си, преди да отиде да си легне, Нина призна пред себе си: беше почувствала, че ще предизвика силна опозиция, ако поеме защитата на Кърт — в случай че той пожелае тя да го стори, ако версията му звучи правдоподобно и ако въобще Нина успее да изтръгне делото от Рийзнър.

Не би могла да постигне никакъв напредък без намесата на Пол. Тя се напъха в леглото, вдигна жълтата завивка към брадичката си, набра телефонния му номер и когато чу гласа му, подхвана:

— Здравей, страннико!

— Сега не съм в състояние да разговарям, тъкмо съм пламнал в разгара на сексуално изпълнение с две партньорки — заяви той, ала в гласа му не се долавяха нотки на гняв.

— Просто изслушай няколко думи. Наистина, зает… ли си в момента? Мога да се обадя след известно време.

— След един месец ли? Не, момичетата вече се обличат. Развали всичко с това обаждане. Ето, вече си тръгват. Хей, Ева, онова там ще ти трябва, вземи си го. Този път дано се обаждаш за добро.

В шегата се долавяше известна острота.

— Все още ли ми се сърдиш?

— Не бих могъл да изтърпя нов отказ, преди да съм си отпочинал от предишните. Първо се любим, а след това ти не отговаряш на телефонните ми обаждания.

— Всъщност би трябвало аз да ти бъда сърдита.

— Какво съм сторил?

— Значи нямаш никаква представа, така ли? Какво ще кажеш за онова малко пътуване до Германия, по време на което си се ровил в миналото ми?

— А, това ли било?

— Казал си нещо, което е накарало бащата на сина ми да долети тук на среща с Тери Ландън. Сега той е в затвора, обвинен, че е извършител на жестоко убийство. Какво смяташ по този въпрос?

За пръв път Пол не можа да каже нищо.

— Е?

— Е, в такъв случай излиза, че съм проклето куче.

— Тогава продължавай — започвай да лаеш.

— Какво общо има той с Тери Ландън?

— Бил е женен за нея, преди да срещне мен — Нина наостри уши да долови каква ще бъде реакцията му, ала това очевидно се оказа погрешна маневра, защото детективът изсвири в телефонната слушалка.

— И той я е убил? Знаех, че тя е твоя клиентка. Сега се досещам какво е било мястото й в неговия живот. Сигурно е била лудата дама, от която той толкова се страхуваше. Нямах представа, че са го арестували за извършване на убийство. Всъщност дължа ти извинение.

— Вече е прекалено късно за това. Пол, каза ли му нещо за Боби?

Пол отвърна:

— Значи мислиш, че съм толкова глупав?

— Е, благодаря ти. Ти нахълта в миналото ми, наруши неприкосновеността на личния ми живот, откри бившия ми приятел. Но поне не си въвлякъл сина ми в играта.

— Поддадох се на инстинкта си или на някой от лошите си навици. Помислих, че ще успея да разбера какво не ти позволява да дойдеш при мен.

— Казал си на Кърт, че ще се оженим. Ти си арогантен, самоуверен мъжкар…

— Е, дори аз имам някои лоши качества.

Нина не можеше да не се засмее.

— Слава Богу — въздъхна Пол. — Ще ми простиш ли?

— Вече го сторих.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Добре, Пол, престани да ме дразниш.

— Въобще не те дразня. Хайде да се оженим.

— Значи говориш сериозно! — Нина отново се засмя.

— Ще се омъжиш ли за мен? — изрече Пол. Тонът му се промени. Сега наистина говореше сериозно.

— Не мога да се омъжа за тебе — избъбри Нина, ала детективът, изглежда, никак не се смути от резкия отказ на предложението си. Не че самото то бе най-изисканото нещо, което бе чувала през живота си.

— А защо не? — попита той.

— Не бива да задаваш такива въпроси, нали?

— Защо не? — повтори той.

Нина почувства, че трябва да отговори честно.

— Отидох в затвора да се срещна с Кърт, ала все още не съм разговаряла с Боби за случилото се. Объркана съм, изпитвам несигурност при създалата се ситуация. Женитбата е последното нещо, за което бих се замислила сега.

— Сигурна ли си?

За пръв път осъзна пълното значение на тези думи. Пол можеше да се откаже от нея и да продължи живота си. Защо сега я принуждаваше да описва какви са чувствата й, след като не желаеше да го прави? Не можеха ли да останат просто приятели и колеги? Ала тя прояви достатъчно тактичност и не му зададе всички тези въпроси. Вместо тях изрече с най-мекия, най-успокояващия тон, на който беше способна:

— Необходимо ми е време да помисля, Пол.

От другия край на телефонната линия долетя нечленоразделно сумтене. Тя си представи как Пол, сам в своя апартамент, ругае представителките на целия женски род, тяхната нерешителност и двойственост, способността им да въртят мъжете на малкия си пръст, сякаш те са хвърчила, завързани на конец. Тя се чувстваше объркана и възбудена от тази своя чисто женска власт, която рядко си позволяваше да изпита.

— Не мога да повярвам на собствената си глупост — каза накрая детективът. — Споменах, че си в Тахо, и Скот ми избяга, докато се държахме за ръце с келнера.

— Искам да ми разкажеш всичко за това пътуване колкото е възможно по-скоро.

— Значи не казваш „да“, ала същевременно отговорът ти не е „не“ — измърмори той и замълча. След няколко секунди продължи: — Ти се страхуваш от любовта ми — това изречение бе изречено със скръбния тон, който Нина свързваше с говорещото мече, подарено й от Пол. Детективът беше романтичен според нейните представи за съдържанието на тази дума, ала както всичко останало у него, любовта му беше по-голяма, по-силна и по-застрашителна. Той искаше да контролира живота на двамата. Нина се запита дали би могла да издържи като негова съпруга. Тя едва успяваше да го понесе сега. Тази мисъл, която би трябвало да й бъде неприятна, я накара да се усмихне.

— Може би е така — призна тя. — Но наистина се чувствам поласкана от предложението — Пол не продължи да настоява. Тя мислено отправи поздравления към собствената си личност, мислейки си: „За момента отклоних вниманието му в друга посока. Сега да се върнем към истинската цел на телефонното обаждане.“

— Хмм… Пол. Питах се, дали ако се случи аз да поема защитата на Кърт… не че той ме е молил да го сторя, нито пък съм взела подобно решение… ти ще бъдеш ли готов да ми окажеш помощ?

Изминаха няколко секунди, преди детективът да проумее същината на въпроса й. Нина чакаше сред възцарилата се тишина, долавяйки огромното вулканично напрежение, което се натрупва в Кармел, усещаше, че мъжът в другия край на телефонната линия се сгорещява все по-силно, все по-опасно…

— И така — изрече Пол с подозрително мек глас. — Отново той. Винаги се появява той.

— Просто не мога да го оставя на Джефри Рийзнър. Кърт каза, че е дошъл тук да ме предупреди. Тери Ландън имала причини, поради които желаела да навреди на мен или на моето семейство. Задължена съм му за това…

— Не мога да помогна. Намери човек, който не дава пукната пара за теб. Нека той работи по случая.

— Не мисля, че ще се справя без тебе.

— Начинът ти на мислене е правилен. А сега ме изслушай, Нина. От дълго време сме приятели. Поставяли сме приятелството си над всичко друго, нали?

— Наистина се радвам, че казваш това, Пол.

— Е, като твой стар приятел аз те моля: не вземай този случай. Той ще обърка всичко. Твоя живот. Живота на Боб, на Мат — детективът зачака тя да каже нещо, ала когато Нина не престана да мълчи, той експлодира: — За Бога, жено, какъв е този дефект в характера ти, който те кара да захвърлиш добрия живот, извоюван с толкова труд, сред куп кучешки лайна?

— Да приема ли, че отговорът ти не е положителен, ала не и отрицателен?

— Не! Отговорът ми е „Не“! — изкрещя Пол.

След разговора с Пол не можа да заспи. Цялата нощ мисли какво решение да вземе. Ако не предприемеше нищо, последствията щяха да бъдат също тъй решителни, както ако приемеше да защитава Кърт. И двете възможности щяха да доведат семейството й до катаклизъм.

— Мамо? — Боби стоеше до вратата на стаята й, облечен в в червената си карирана памучна пижама. Гърбът му беше осветен от лампите в коридора, а лицето му — от златистата светлина на зората, промъкваща се между щорите на прозорците.

— Какво има, момчето ми? Не можеш ли да спиш?

Той се приближи и седна в края на леглото й.

— Аз чух какво приказваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух как ти и чичо Мат крещяхте вчера.

Значи той знаеше. Нина не беше успяла да го защити. Тя отпусна ръка върху тесните рамене на момчето и му разказа как Пол бе намерил баща му. Чувстваше, че думите й протичат през него като волтова дъга, дишането му се ускоряваше все повече, накрая синът й се отскубна от нея и скочи от леглото.

Той удари с юмрук дланта на другата си ръка и извика:

— Аз си знаех, че ще го намери! Знаех си! Къде е той, мамо? Можем ли да го видим? Какво ти каза за мене? — Той искаше да й зададе милион въпроси едновременно и в обзелото го опиянение блъсна лакътя си в нощното шкафче достатъчно силно, за да го насини, без това нито за миг да помрачи настроението му.

Никога не беше виждала сина си толкова развълнуван.

— Седни — тя потупа с ръка леглото до себе си. Незабавно откликвайки на сериозния й тон, момчето се настани на посоченото му място, потупвайки пода с крак, ала все пак беше достатъчно спокойно.

— Той е в Тахо, Боби — Нина не знаеше как да му обясни, затова пое направо, неспособна да заобиколи жестоката истина. — В затвора е, обвинен в извършването на сериозно престъпление.

— Убийство, нали? Казват, че е убил някого. Кого, мамо?

Вече беше казала много повече от онова, което възнамеряваше да разкрие на сина си за Кърт.

— Обещавам, че по-късно ще поговорим за това.

— Не, не говори така. Все така казваш.

Боб имаше право.

Очевидно осъзнал, че тя няма да добави нищо повече, синът й попита:

— Кога мога да го посетя?

— Не можеш да го посетиш — нямаше да му позволи да го стори, не и докато не откриеше неоспорими доказателства, че Кърт Скот е невинен. Още в мига, когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Нина знаеше, че това може би нямаше да се случи никога.

— Ти въобще не си му казвала за мен, нали, мамо? — тя наблюдаваше с тъга как истината го прекърши. Раменете на Боб леко се приведоха, поемайки тежестта на удара. — Той дори не знае кой съм аз, нали?

— Боби, трябва да ми се довериш. Аз трябва да те защитя.

— От собствения ми баща? Въобще ли не си го обичала?

— Разбира се, че го обичах. Ала това беше преди толкова много години.

— Значи е бил добър човек, щом си го обичала.

— Хората се променят.

— Ти ли си неговият адвокат?

— Той вече е наел друг адвокат. Въпреки това отидох да го видя — Нина отведе сина си в детската спалня. Спокойното дишане на Трой равномерно издигаше завивките. Боби пъхна ръка под възглавницата си и измъкна новата си играчка тюлен. Нина го зави. Тъкмо преди да си тръгне, момчето обви врата й с ръце и се надигна да я целуне.

— Мамо, той има нужда от нас — прошепна то в ухото й. — Ти трябва да му помогнеш.

Думите му завладяха съзнанието й и се настаниха дълбоко, дълбоко в сърцето й.

16.

— Кажи ми защо ме напусна, Кърт? — изрече Нина в телефонната слушалка в малката стаичка за посетители.

Беше се върнала от любопитство; това беше всичко.

Не бяха разговаряли за съдебния процес, размениха си нищо неозначаващи думи за времето и обстановката в затвора. Човек не може да води нормален разговор в килия. Не е в състояние да попита: „Как се чувстваш, след като отново се върна тук?“ Можеха да разговарят единствено за миналото.

— Всичко започна още преди да се запозная с тебе — започна Кърт. — Грозна история. Сигурно съм се страхувал, че ще ме изоставиш, ако ти разкажа цялата истина за себе си. След като си тръгнах, бях решил да те намеря, ала не успях. Тери ме преследваше, а аз можех да я доведа при теб.

Нина чакаше. Чуваше дишането му в слушалката. Дали сега Кърт измисляше историята, или щеше да й каже истината? Щеше да прецени това по-късно.

— Бях на двадесет и три години — започна Кърт…

Той бил на двадесет и три, тя на осемнадесет. Името й не било Тери. Името й било Темара.

Един негов стар приятел го бе завлякъл на танци в местната гимназия. Кърт я открил там — пийнала, красива като полско цвете, люлеейки тяло в такт с музиката. Той не обичал сцени с много хора, затова я извел навън. Останали сами на света и това довело естествено до другото. Отначало се случило само това.

Родителите й нямало да одобрят връзката им, ако научат за нея. Те не го познавали по име. Знаели единствено онова, което Темара им казала: че е пет години по-възрастен от нея, завършил колеж, музикант. Естествено не бе споменавала какво са правили заедно.

Бащата на Тем бил безработен. Най-дребното нещо го вбесявало, оплаквала се Темара. Например това, че е облякла коженото си яке. Или че е излязла с момче, което носи обица или пък не обича спорта. Баща й ненавиждал всеки, който приемал сериозно Темара; всеки, който би могъл да я отдалечи от академичната кариера, която родителите били предначертали за нея. Според Темара семейството било религиозно, ала не стигало до фанатизъм. Маниакалното желание на баща й винаги да я защитава влудявало Тем. Всеки път когато дъщерята изразявала гневните си протести, майка й заставала на страната на съпруга си — следователно се обявявала твърдо против Темара. Според Тем майката пиела тайно от всички.

Отначало Кърт вярвал в онова, което Тем му разказвала за своите родители. Едва по-късно осъзнал, че родителите имали основателни причини да стягат юздите на своенравната си дъщеря. Тем имала големи проблеми, прекалено големи за родителите й и в последна сметка — прекалено големи за самия него.

Той се съгласил, когато тя настояла да се виждат тайно, макар че това го карало да се чувства неудобно. Ала срещите с родители не били сред най-приятните изживявания на света. Бил щастлив, че успял да отложи запознанството си с тях, като се вземе предвид, че нещата между него и Тем се задълбочавали и все някой ден срещата щяла бездруго да се състои.

Последвали месеци с тайни срещи, устройвани от Темара, когато й хрумнело. От време на време излизала и с други свои приятели. Кърт се срещнал веднъж с тях — Дорийн и Майкъл. Ала още преди години бил решил, че няма да спечели нищо, ако се налива с алкохол — всъщност тъкмо това било първостепенното развлечение за Дорийн и Майкъл. Музиката го изпращаше в много по-величествени места, Кърт чувствал, че не бива да загубва разсъдъка си, за да бъде в състояние да свири. Те го смятали за отегчителен. Той мислел, че са скучни.

Ала сексът с Тем никога не беше скучен. С течение на времето привикнаха да се срещат веднъж или два пъти седмично и да отиват в леглото. Изпитвали наслада един от друг и можели да продължат така дълго, дълго време. Кърт харесвал енергичността й, блесналите й очи, ведрото й поведение. Тя била истински бунтар.

Една вечер в началото на лятото паркирали колата върху малък хълм над Изумрудения залив Емърълд. Пред тях се разстилало езерото Тахо, превърнато от вятъра в милиард блестящи диаманти.

— Кърт, спри — прошепнала тя, измъкнала се с лекота от прегръдката му, след това се отдръпнала в своята половина на червената „Тойота“ и пригладила косата си. — Трябва да ти кажа нещо. — Погледът й бил замъглен и това му подсказало, че вероятно е изпушила поне една цигара марихуана, преди да дойде на среща с него тази вечер. Бил разочарован, ала не и изненадан. Все още не била готова да изостави този навик, ала щяла да го стори в бъдеще. Той просто трябвало да я убеди, че човек може да прекара времето си много по-приятно, отколкото онези глупаци Дорийн и Майкъл; щял да я заведе на пътешествие, да й покаже какво има по света. — Някой ме следи.

— Кой? — Кърт не успял напълно да прикрие скептичния си тон. Марихуаната кара хората да изпитват параноичен страх — това бе известно всекиму, а тя пушела прекалено много марихуана.

— Не зная кой, ала нощем наблюдава прозореца на стаята ми.

— Казвала ли си това на баща си?

— Помислих си, че ти ще можеш да направиш нещо.

— Като например?

— Когато ме закараш у дома тази вечер, остани наоколо. Виж дали няма да забележиш някого.

За да й угоди, Кърт прекарал остатъка от нощта, дебнейки сред олеандровите храсти на съседите. Останал скрит сред тях още няколко нощи, ала не видял никого. Тем му се сърдела все повече и настоявала, че някакъв непознат се навърта наоколо, ала не можела да го опише. Той си помислил, че това е свързано с продажба на наркотици, а Темара не желаела той да научава каквото и да било за тази част от живота й. А може би прекалявала с марихуаната.

След това един ден Темара му казала, че всичко между тях е свършило — само това. Кърт разбрал, че тя се е променила, намерила е друг човек, и открил, че всъщност не е кой знае колко разстроен от това. Споразумели се да останат приятели и да поддържат връзка помежду си.

След няколко седмици, когато местните вестници разгласили новината за нейното изчезване, той не се разтревожил особено. Тем често приказвала, че ще се махне оттук. Естествено, родителите й не знаели къде се намира. Независимо че бяха изпълнени с добри намерения към бъдещето й, те не се разбирали с дъщеря си. Кърт предполагал, че тя ще ги накара да чакат дълго, отмъщавайки им за прекомерно големите надежди, които й възлагаха, както и за това, че непрекъснато се намесваха в живота й.

Отминали дни, след това месеци. Кърт започнал да си задава въпроси. Дали той трябваше да направи нещо повече, за да разсее страховете й? Наистина ли я бе преследвал някой? Той обмислил идеята да се обади на родителите й, след това я отхвърлил. Те не биха могли да сторят нещо повече от полицията. Беше ли избягала Темара? Кърт не вярвал, че тя е в състояние да устои на желанието да му пише или да им се обади по някакъв друг начин. Тя не би се отнесла с него така, нали? Кърт бил напрегнат месеци наред, ала загрижеността му не променила нещата. Темара Суийт никога повече не го потърсила.

Кърт и Тем не познавали добре Тери. Той си спомни, че я бе срещал няколко пъти в града, докато ходел с Тем. Артистичен тип жена, с много дълга кестенява коса, която обичала да се облича в ярки дрехи. Веднъж Тем подметнала, че Тери била лудо влюбена в него, ала Кърт просто се разсмял в отговор.

По това време той живеел в хижата на родителите си съвсем сам, докато те оставали да презимуват по крайбрежието, недалеч от Сан Луи Обиспо и това било последната им зима, както се оказало по-късно. Някъде около месец след изчезването на Тем един ден Тери изневиделица се появила пред външната врата на хижата, донесла със себе си домашно приготвена лазаня.

— Чух, че си се върнал — казала тя. Била облечена в небесносин вълнен пуловер с избродиран елен върху гърдите и тесни джинси. Била увила врата си с шал, от който се подавал крайчецът на носа й, почервенял в мразовития вятър.

— Аз никога не съм си тръгвал оттук — отбеляза Кърт.

— Искам да кажа, че си се прибрал от работа — уточнила тя.

Изглеждала така, сякаш замръзва от студ.

— Влез — поканил я Кърт. Направил й чаша кафе, което тя жадно изпила, притискайки порцелана с пръсти, тънки и бели като кост. След това посетителката му си заминала.

След седмица Кърт се натъкнал на нея в едно кафене. След няколко дни в едно кино, а този път той бил сам и седнал до нея. Бил самотен, нямало с кого да разговаря, изпращал непрекъснато автобиографията си на различни места и подлудявал местните библиотекари с молбите си за информация относно симфонични оркестри. Търсел истинска работа, не можел вече да понася собствения си глас и начина, по който пеел фалшиво различни мелодии сред непрестанния дъжд.

След няколко седмици, възбудени след обилното ядене и червеното вино, двамата се измъкнали от местния театър по средата на пиесата и се целунали за пръв път.

Януари. Ветровит месец, пълен със сняг и студ, който замразил всичко живо в Тахо.

Кърт все още мислел често за Темара. Чувствал се виновен, че не се бе отнесъл с достатъчно внимание към проблемите й. Той продължавал да се тревожи, докато дните отлитали един след друг, а тя все не се обаждала. Ала Тери заемала изцяло ежедневието и мислите му, облечена в своето прословуто палто от рисови кожи, принадлежало преди време на майка й.

Прекарвали все повече и повече време заедно и той осъзнал, че Тери е влюбена в него. Знаел, че трябва да прекрати връзката, ала изпитвал наслада от остроумието и огромните й амбиции. Оставил нещата да се развиват от само себе си. Изминали пет месеца от деня, когато тя се появила пред вратата му; Тери и Кърт се оженили.

Най-старата история в света отново се бе повторила. Тери била бременна.

Кърт открил това случайно. Трябвало да отидат на някакво парти, ала прекарали целия следобед заедно в леглото. Както често се случвало след първата им среща, Кърт останал с ясното впечатление, че Тери се преструва и просто имитира сексуална възбуда. Той нямал богат опит, ала можел да разбере кога една жена отвръща на ласките му, макар че тя правела истинско представление, дишайки учестено и дълбоко. Сърцето й си оставало недокоснато, бузите й запазвали бледността си. Тя никога не се потяла. Тери била като камък, изваян с длето — гладка, съвършена, студена. Тогава Кърт станал пръв, вдигайки джинсите и ризата си от пода. Измил лицето си, проверил дали мишниците му миришат и се появил пред вратата на спалнята — твърдо решил да изяснят този въпрос.

— Тери… — подхвана Кърт, ала прекъснал при вида на тялото й.

Тери стояла пред голямото огледало гола, бял чаршаф покривал единствено корема й.

— Какво правиш? — попитал Кърт.

Тя прикрила гърдите си с чаршафа и се обърнала да го погледне. Извивките на гърба и бедрата й изпълнили огледалото.

— Нищо.

— Ти си бременна — прошепнал Кърт.

— Това няма значение — отвърнала тя. — Този факт не променя нищо. — Изразът на лицето й трябвало да му подскаже нещо, което Кърт не успял да разбере. Той приел, че здраво стиснатите й устни и браздата върху челото й изразяват същата напрегнатост, надежда и страхопочитание, които изпълват него.

— О, Тери, разбира се, че има значение.

— Не искам да говоря за това — прекъснала го тя. — Ще се облека — дрехите й били окачени върху облегалката на един дървен стол до леглото. Столът, който тя боядисала яркочервен, докато Кърт свирел на пианото в съседната стая, имал от двете страни на облегалката две издатини, върху които тя окачила различни свои дрехи в ярки цветове, шал в розово и синьо и тъмносин пуловер. Тери променила решението си, седнала на стола съвсем гола. Очите й били широко отворени и блеснали като на дете; те се спрели в неговите, проследявайки каква ще бъде реакцията му.

Кърт коленичил пред стола, след това се отдал на обзелия го порив, докосвайки извивката на корема й.

— Ще направя аборт — заявила тя с делови тон.

Изумен, Кърт се отпуснал назад върху рогозката на пода.

— Не го прави — прошепнал той. — Няма никаква причина за това. Ти си здрава, нали?

— Да, но трябва да постигна толкова много неща на този свят. Не искам дете. Не ме карай да се смея.

— Ти си на двадесет и осем. Сега е най-подходящото време за това. Аз ще ти помагам.

— Тогава ти иди да го родиш. Да изглеждаш девет месеца като носорог, а след това цял живот да бъдеш роб на някакво малко изчадие. Не и аз.

Кърт не можел да повярва на ушите си. Те били създали дете. Той щял да бъде баща. Тя нямала право да унищожи неговото дете.

— Тери, моля те…

— Ти не ме обичаш — заявила тя. — Единият винаги обича повече от другия. Ненавиждам себе си, че те обичам толкова много. Аз съм като просяк пред тебе. А ти просто чакаш да се появи някоя друга, за да ме изоставиш.

— Аз наистина те обичам. — Това било лъжа. Той не я обичал, никога нямало да изпита подобно чувство към нея, ала сега били заедно, било се случило нещо чудесно и Кърт трябвало да я възпре, да я предпази от ужасната грешка.

Сякаш прочела мислите му, Тери извикала:

— Лъжец.

— Недей — помолил я той. — Омъжи се за мен.

— Само за да не се отърва от детето ли?

— Не. Защото те обичам. Просто очаквах подходящото време да ти го кажа. — Той потвърдил лъжата, накарал Тери да му повярва и почти убедил себе си, че наистина е така.

През следващите няколко дни привикнал с тази идея. Започнал да си повтаря, че детето ще ги сближи както нищо друго досега. Връзката между него и Тери не се била придвижила много по-напред от фазата „въргаляне в сеното“. „Но разочарованията са ограничени“ — рекъл си той, прогонвайки тревогите от съзнанието си.

Изпитвал множество други съмнения. Тя криела много неща от него. Лъжела го за дребни неща, от което нямало никакъв смисъл. Понякога я питал:

— До „Сейфуей“ ли ходи? — А Тери го поправяла, че е отишла до друг супермаркет. По-късно Кърт разтоварвал покупките и върху тях имало етикети, ясно маркирани с щемпела „Сейфуей“. Без близки приятели и роднини тази странна жена си нямала никого освен него, а скоро щяло да се появи и детето им.

Чувствата му били съвсем объркани. Ала бебето щяло да го накара да изпита яснота. „Когато заплаче детето, веднага става ясно кое е най-важно — казвала майка му. — Човек незабавно трябва да се справи с важните предизвикателства, в противен случай трябва да поеме последствията от това.“

Нима той бил по-неподготвен от повечето хора да поеме отговорността за едно бебе? И тъкмо когато Кърт започвал да говори за него и за това колко хубаво ще бъде за тях двамата, Тери ставала мълчалива, замислена, а понякога съвсем откровено навъсена.

Сватбената им церемония, състояла се в Инклайн Вилидж, протекла бързо. Дошли родителите му. Родителите на Тери били починали в самолетна катастрофа няколко години преди да се запознае с нея. По време на същия инцидент намерила смъртта си и единствената й сестра. Тя нямала кого другиго да покани. Обядът след церемонията в празния ресторант се оказал лошо хрумване. Тери изпила прекалено много шампанско. Кърт предупреждавал по-рано да не поглъща големи количества алкохол, ала тя посрещала думите му с остър присмех, затова сега той не направил опит да я спре.

— Нека вдигнем тост за проклетото бебе — заговорила тя, разливайки част от виното във вдигнатата си чаша. — Бебето закара Кърт пред олтара, където той не желаеше да отиде и отне тялото на Тери точно когато тя започна да изпитва малко радост от него!

Възрастният баща на Кърт, който също попрекалил с шампанското, хвърлил помътен поглед наоколо и също вдигнал чашата си. Той бил единственият, който пил с нея на тоста.

Прекараха първата брачна нощ в хотел в южните райони на Тахо, от който се разкривал изглед към езерото. Тери прекарала цялата нощ в банята, повръщайки в тоалетната чиния.

Последните щастливи дни за тях двамата били, преди Кърт да научи за бебето, преди сватбата, преди той наистина да я познава.

На сутринта след сватбата тя го засипала с първата си изненада.

На балкона, в плътен бял халат, Тери седяла пред чаша с кафе и рохко сварено яйце.

— Ти не искаше да се ожениш за мен, Кърт. Тогава защо го направи?

— Изяж яйцето — отвърнал й той. — Тази сутрин просто не си в настроение. Може би ще се почувстваш по-добре, след като сложиш нещо в стомаха си. — Кърт не я критикувал, макар че през цялата нощ слушал шума, който Тери вдига в банята, и непрекъснато се бе питал как ли е увредила бебето им.

— Ти се ожени за мене, защото съм бременна. — Въпреки мръсната коса и мрачното си настроение Тери изглеждала свежа сред утринното слънце. Нямало основание да вярва, че това отблъскващо състояние на духа й ще продължи.

— Не скъпа. Аз се ожених за теб, защото ти си Тери.

Тя започнала бавно да отпуска клепачите си, докато те покрили очите й наполовина.

— Ако не бях забременяла, щеше ли да ме помолиш да се омъжа да тебе?

— Изглеждаш красива на онзи червен стол сред светлината на утрото.

Тя отхвърлила опитите му да я успокои.

— Наистина искам да узная. Отговори ми, Кърт.

— Може би не толкова бързо. Но ние се движехме в тази посока, Тери — той уловил ръката й, сякаш докосването можело да убеди и двамата в правотата на думите му.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Защото си мислех…

— Хммм — този разговор му беше омръзнал и му се искало отново да се върне при вестника. От друга страна, те били новобрачна двойка, затова Кърт оставил вестника на масата.

— Не съм готова да имам дете.

— Разбира се, че не си — отвърнал Кърт. — За щастие имаш на разположение няколко месеца, през които можеш да се подготвиш. Естествено е да се тревожиш за това. То е нещо напълно ново за нас, но можем да посетим различни подготвителни курсове за бъдещи родители или нещо подобно. Наистина звучи плашещо, но ние сме двама и ще се чувстваме чудесно. Все пак ще бъдем повече на брой от малкия човек.

— Моля те, Кърт. Спести ни тези захарни фантазии, типични за по-низшите слоеве на средната класа. Хайде да си поставим по-високи цели, какво ще кажеш?

Кърт отдръпнал ръката си.

— Ще останеш у дома достатъчно дълго, за да смениш веднъж памперсите на малкото. После ще си намериш истинска работа като музикант в някой оркестър, тъкмо за каквато си мечтаеш. Ще пътуваш месеци наред с оркестъра, а аз ще жертвам собствените си мечти, ще вися у дома, бършейки пода, където малкият е повръщал. Мислила съм много пъти по този въпрос. Казвам ти, не съм готова.

— Какво говориш?

— Не е прекалено късно. Проверих — тя продължила забързано. — Имам на разположение седмица, най-много две, за да ми направят съответната процедура.

— Искаш да абортираш нашето бебе?

— То все още не е бебе, Кърт. Само сноп клетки, не по-големи от това — тя притиснала палец към показалеца си пред лицето му. — Можем да имаме дете по-късно.

— Не — заяви Кърт.

— Твоето разрешение не ми е необходимо.

— Разбира се, че не ти е необходимо. Решението е твое, не мое. Тялото е твое. Но ти носиш моето дете и аз съм поел ангажимент, че неродено дете…

— Пое ангажимент, оженвайки се за мен? Тъкмо до това се свежда всичко. Ти никога не си искал да се ожениш за мен.

— Не започвай отново.

— Не каза ли току-що, че се сме се движели в тази посока? Не каза ли, че си се оженил тъкмо за Тери? Не за Тери и сноп клетки, които все още не представляват нищо. Не Тери — жена, която си стои по цял ден у дома с ревящо бебе на ръце. Да, тя крещи на мъжа си, когато той се прибере у дома, защото се е изхабила далеч преди да дойде времето за това!

— Защо не ми каза това по-рано?

— Преди да се оженим? Ти как мислиш — защо постъпих така? Защото знаех, че нямаше да се ожениш за мен!

— Ти не постъпи честно с мен.

— А ти честен ли беше към мен, Кърт? Беше ли? Нима не желаеше нещата да се развият по-добре, отколкото се развиват сега? Не си ли мечтаеш, докато ме прегръщаш, вместо мен в ръцете ти да бъде някоя друга жена?

— Не се опитвай да ме разсейваш. Вчера ти се омъжи за мен, след като с пределна яснота си взела решение, че няма да родиш това дете.

— Да, решението ми е точно такова!

Студена и неумолима като металния парапет в сянката, Тери сложила студените си пръсти върху неговите и се опитала да върне ръката му на предишното й място, ала Кърт не й позволил.

— Грешка ще бъде, ако сега имаме дете, Кърт. Не казвам, че никога не би трябвало да имаме.

— Тери, сега ще ти кажа истината, защото искаш да я чуеш, нали така?

Тя кимнала с глава.

— Не зная какво би могло да ни се случи в бъдеще. Само зная, че вчера се ожених за теб заради нашето дете. Не е важно какво съм мислил за това в началото, защото сега си го представям как се опитва да ходи и никога не бих могъл да забравя тези картини. Ако решиш да се отървеш от него, аз ще изляза от живота ти.

— Това е толкова погрешна стъпка, Кърт. Не бива да ме принуждаваш да раждам това дете.

— Аз не мога да те принудя! Ти самата трябва да решиш. Ала няма да се преструвам, че ще ми бъде все едно, ако направиш аборт.

— Значи ето какъв избор ми предлагаш: ти и бебето или нищо.

— Решението е твое.

— Кучи син! — тя се изправила. Кърт също я последвал. Тя свила юмруци, тежки като камъни, и започнала да го бъхти по гърдите и раменете. — Дявол да те вземе, защо правиш всичко толкова мъчително!

— Тери, моля те, престани. Не плачи.

— Ти не ме обичаш.

— Обичам ви и двамата. Ще направя всичко по силите си, за да ви обичам завинаги, ако ми дадеш тази възможност.

Благодарение на родителите на Кърт той и Тери можели да останат в малката хижа в покрайнините на град Тахо, издигаща се в подножието на стръмен хълм от планинската верига. Те се нанесли там след завършилия катастрофално меден месец, през който не правили нищо друго, освен да се карат ожесточено.

Почти веднага, след като изрекъл тези думи, Кърт осъзнал, че е направил фатална грешка: бе казал на Тери, че ще я напусне, ако тя не роди детето. Знаел, че се е изразил погрешно; ала смятал, че е невъзможно да го направи по друг начин. Независимо от онова, което казвал и правел, независимо колко внимателен и нежен се стремял да бъде, Тери отхвърляла чувствата, които той й предлагал. Тя никога не му позволила да забрави, че той я принуждава да върши нещо, което тя не желае.

Кърт никога не можел да приеме нещата от нейната гледна точка. Скоро след сватбата им баща му починал, скоро след това и майка му и Тери го придружавала на погребенията. Тя винаги стояла до него. Той щял да стори същото. Бебето ще помогне всички обиди да бъдат забравени, казвал си Кърт.

С течение на времето бременността й напредвала и Кърт правел всичко по силите си, за да облекчи положението й. Той вършел по-голямата част от домакинската работа — това не било трудно, защото имал незаангажираща вниманието му работа на половин работен ден във Федералното лесничейство. Парите, които получавал оттам, им позволявали да преживяват, докато търсел работа по специалността си. Кърт чистел, готвел, пазарувал и перял дрехите с автоматичната пералня, докато Тери чакала, потънала в изтощение и унес.

Родила детето си през ноември у дома, в присъствието на акушерка. Такова било собственото й желание. Плакала и крещяла цял ден без прекъсване.

Кърт нарекъл момиченцето Лиана, с името на майка си.

Между Лиана и Кърт от самото начало се зародила здрава връзка. Тери отказала да я кърми, така че Кърт ставал нощем да сменя памперсите на плачещото бебе и да го храни. Четири месеца по-късно детето подарило първата си истинска усмивка на Кърт — усмивка толкова възхитителна и чаровна, че го превърнала в предан роб на малката.

Тери никога не се привързала към нея. През деня, докато Кърт бил на работа, наемали детегледачки. Вечер Кърт държал бебето на коленете си, докато гледал телевизия, или играел с нея на пода, развеселяван безкрайно от лудориите й. Тери ги наблюдавала.

Той и Тери престанали да правят секс по време на бременността й. След като бебето се родило, опитали няколко пъти, но всичко между тях се било разпаднало, включително и сексът.

През пролетта след раждането на Лиана Кърт преустановил опитите си за близост с Тери. В гърдите му напирало възмущение, което се трупало месеци наред. Всичките разговори за секс завършвали с взаимни обвинения. Въпреки това тя била властна, искала да знае къде Кърт се намира всяка минута и постоянно го обвинявала, че е с други жени.

Ала най-тревожно от всичко била занемареността на Лиана. Що за човек била Тери, оставила без ни най-малко внимание детето си? Кърт бе улавял бързите й, пълни с отвращение погледи, когато, принудена да докосва собственото си дете, Тери държала къдрокосото момиченце в ръце, притискала го прекалено силно, щипела го или го пляскала, смеейки се на глас, когато Лиана плачела.

Кърт знаел, че трябва да я напусне.

Завел я на вечеря в ресторанта на хотел „Кристияниа“.

— Не е ли прекрасно? — изрекла тя, оглеждайки щастливо белите покривки на масите и бързащите във всички посоки сервитьори. — Само ние двамата. Също както преди. — Тя протегнала ръка и докоснала бузата му. — Може би дори след раждането на бебето има живот. Хайде да вдигнем тост. — Тя вдигнала чашата си. — Ще изкарам летен курс в Университета в Калифорния, факултета по киноизкуство — заявила Тери. — Следващата седмица тръгвам.

— Какво? — възкликнал Кърт, неспособен да повярва на току-що изречените думи.

— Курсът ще продължи само шест седмици — продължила Тери. — Човек просто не бива да пропуска такава блестяща възможност.

— Досега не си споменавала нито дума за това.

— Не знаех дали ще ме приемат. Бях попълнила формулярите преди няколко месеца.

— Това е добра идея, Тери — казал Кърт и бързо добавил, долавяйки нейната бдителност. — Винаги си искала да се занимаваш с това.

— Уредих проблема с бавачката, ще идва жена да почиства, така че няма да бъдеш прекалено затруднен.

— Благодаря.

— Ще разговаряме всеки ден. Дори няма да усетиш, че ме няма у дома.

Обзело го чувство за вина, че изпитва облекчение от думите й. Може би това било единственият изход. В амбициите и кариерата на Тери нямало място за Кърт и за Лиана. Щом тя бе поела в тази посока, е приела, че няма нужда от него, че Кърт се намира в периферията на истинските й интереси, значи той щял да бъде свободен.

— Тери, трябва да поговорим. Нещата между нас не вървят.

— Предупреждавах те, че като имаме дете, няма да ни бъде лесно — отговорила тя, поемайки виното си на малки глътки. Погледът й се реел в далечината над езерото, лицето й било усмихнато. — Просто не очаквай от мен да си губя повече времето. Дойде моят ред да поработя.

— Не става въпрос за бебето — Кърт съвсем съзнателно не използвал името на Лиана. Бил открил, че само ако се обърне по име към дъщеря си, припомняйки на Тери, че малката е човешко същество, обикновеният разговор се израждал в болезнена сцена. — Става дума за факта, че ние не водим сексуален живот…

— О, Кърт, значи това е причината да бъдеш толкова разстроен? Казах ти, че това не е никакъв проблем. Просто ни трябва много време, много възможности, за да разберем какво иска всеки един от нас.

— Не ме разбираш, Тери. Не желая да правя повече опити. Връзката помежду ни се е разпаднала.

— Божичко, какви сте вие мъжете! Такава катастрофа! Отказват ви секс няколко пъти и какво? Голяма работа. Защо не порастете и не преодолеете тази глупост.

— Бракът ни е изчерпан. — Той й дал време да осъзнае значението на думите, които току-що изрекъл — тъкмо тях възнамерявал да употреби, затова говорел бавно, сериозно, прониквайки зад защитните стени на крепостта й.

Мисълта за разрив помежду им проникнала в съзнанието на Тери. Кърт бил виждал подобен израз на лицето й вече няколко пъти в миналото; той го плашел, неведнъж унищожавал смелостта му. Лицето й се свило, сякаш някаква невидима прахосмукачка го всмукала в търбуха си, кожата се изопнала върху скулите, очите й изхвръкнали неестествено напред, като че вътрешностите на Тери се готвели да се пръснат, причинявайки страшна експлозия.

— Само през трупа ми! — заявила тя и хвърлила чашата си на пода.

Мъж и жена, преминаващи край тяхната маса, обърнали погледи към тях, но тъй като двамата запазили мълчание, нарушавано единствено от накъсаното дишане на Тери, отминали, без да направят никакъв коментар.

— Би ли могла да съкратиш истериите? Не е възможно това да ти прозвучи като изненада.

— Имаме великолепен брак. Възможно най-добрият!

— Тери, ние не спим заедно. Вече не се смеем. Не сме в състояние да променим нищо.

— Ха! Гъртруд Стайн, обърни се в гроба си! Един мъж тук използва думите ти, за да се отърве от съпругата си.

— Аз не се отървавам от теб, Тери. Това не е положение, при което някой трябва да поеме вината. Аз просто заявявам онова, което е очевидно. Бракът ни е мъртъв.

— Добре, хайде да видим. Може би всичко щеше да бъде различно, ако не беше толкова малодушен. Ако не бе настоявал да родя бебе, когато не исках да го сторя. Може би, ако обичаше мен толкова, колкото проклетото си дете…

— Не я намесвай във всичко това — предупредил я Кърт. — Става дума за отношенията между мене и теб. Хайде да се съсредоточим върху тях.

— Как бихме могли да водим нормален разговор, без да я включваме в него, при положение че тя се натрапва във всичко? Всяка вечер удовлетворяваме нейните нужди, терзаем се заради това, че е гладна, тревожим се за мръсното й дупе, за хриповете й, за сополивия й нос. Всяка вечер очаквам да се обърнеш към мен, да изпиташ нужда от мен, от нещо, което бих могла да ти дам…

— Но ти не приказваш за някоя моя любовница! Това е нашето дете! Тя има нужда от нас двамата. Може би, ако беше в състояние да отделиш повече внимание на нея, отколкото на измислената любовна история, която непрестанно витае в главата ти…

— Та аз изразходвам толкова време за нея! Какво, по дяволите, знаеш за това ти! Бавачката закъснява толкова често! Ами когато боледува! И кой ще се грижи за нея, когато след няколко години започнат да се обаждат от училището, че си е ожулила коляното или е изпаднала в друга беда?

— Аз. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. — Думите на Тери, поведението й, всичко у нея разкривало на Кърт тъкмо онова, от което той изпитвал ужас — колко много тя ненавижда детето им.

— Ти ли? И това ще послужи като извинение за мъж, който дори не е в състояние да ощастливи съпругата си в леглото? Значи ще бъдеш и баща, и майка на детето ни?

— Точно така. Защо ти е притрябвал такъв мъж, Тери? С какво мога да ти бъда полезен аз сега? Ако наистина се замислиш за това, ще стигнеш до извода, че наистина заслужаваш някой по-добър.

— Заслужавам мъж, който обича само мен! Точно такава беше връзката между нас в началото, помниш ли? Цял ден лежахме заедно в леглото. Мога да те задоволявам по-добре от всяка друга, само ми позволи да го сторя!

— Защо искаш да правиш това? Дори ако сексът помежду ни беше на ниво, Тери, това пак нямаше да бъде достатъчно — той си задал въпроса как се чувства Лиана с бавачката. Дали все още е будна? Кърт се чувствал уморен и нещастен. Искал да се прибере у дома при дъщеря си. — Това не е истински спор между нас, разбираш ли? Не е положение, където би могла да излезеш победител в някой дебат и с това да ме убедиш, че съм направил грешка.

— Дори не желаеш да проявиш най-елементарна любезност към мен, помагайки ми да се справя с болката, която ме измъчва.

— Не искам да те нараня. Не вярвам, че наистина аз съм причината за болката, която изпитваш. Самите обстоятелства са мъчителни. Бракът ни е изчерпан. Сега трябва да продължим живота си, преодолявайки сломените си надежди.

— Ти постъпваш като някоя хитра невестулка. Това е толкова безотговорно. „Обстоятелствата са мъчителни.“ Ха!

— Отговорността ми тук е твърде голяма. Бракът ни беше грешка от самото начало.

— О, той си го признава. Въобще не трябваше да имаме дете!

— Това е единственото нещо, което ме кара да изпитвам гордост.

— Нима не означавахме нещо един за друг? Какво ще кажеш по този въпрос?

— Тери, та това е истина. Между нас никога не е имало нещо повече от секс, а сега и от него не остана нищо.

— Не отричай, че ме обичаш. Само да си посмял.

Кърт се изправи и си тръгна. Тя го последва навън.

— Искам да се разделим. Онова пътуване до Лос Анжелис ще ни даде възможност да опитаме.

— Моля те, Кърт, не ме напускай — тя се опитала да го целуне, ала той се отдръпнал към мястото зад волана. — Мога да бъда и по-добра майка, ако искаш това.

— Ти си добра майка — изрекъл Кърт. — Никога няма да кажа, че не даде всичко, на което беше способна.

— Но настояваш да се разделим.

— Да.

На път за вкъщи Тери опряла ръка на отворения прозорец в колата и отпуснала глава върху дланта си.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да предприемаш нищо драстично, преди да се завърна у дома? Не изнасяй вещите си. Ще видим как ще се чувстваш, когато се прибера — след това добави: — Шест седмици е дълъг период от време. Тогава ще видиш колко необходима ще ти бъда.

Кърт й помогнал да подреди багажа в колата си. В началото му било почти невъзможно да повярва, че Тери е заминала. Отново можел да диша. Всички предмети попаднали на местата си, къщата се успокоила, бебето спяло непробудно през нощта, Кърт и бавачката почистили всички стаи, прогонвайки последните остатъци от трескавото й, обезпокояващо присъствие.

Слава Богу, тя си заминала. Кърт осъзнал колко зле се чувства, как се страхува от нея, колко самотен и откъснат от хората е станал напоследък.

Започнал да търси нов дом за себе си и Лиана.

След седмица срещнал Нина край езерото Фолън Лийф.

Тери отново се появила през един уикенд в края на август. Кърт я чакал в хижата. Тя донесла куфарите си и ги оставила на пода, после разперила ръце, за да получи прегръдка, че се е прибрала у дома, и Кърт се постарал да я посрещне според очакванията й. След това я сложил да седне на канапето.

— Докато те нямаше, аз изнесох багажа си оттук, Тери.

— Какво?

— Взех под наем апартамент в Инклайн Вилидж.

— Почакай малко, по дяволите. Напуснах те само временно, за да имам време да обмисля положението. Реших да се върна. Можем да се справим с всички проблеми пред нас, Кърт. С работата, с бебето. Ще постигнем онова, което и ти, и аз искаме.

— Аз не мисля така — той й позволил да си мисли, че тя го е изоставила. Вече не го било грижа до каква степен Тери залъгва себе си.

Тя поклатила глава и се намръщила.

— Направи нещо много лошо.

— Обзавел съм съседната стая за бебето. Искам да кажа, че днес тя е тук. В момента спи. Мислех, че ти би желала да я видиш. Ала ще се чувства по-добре с мен. Зная, че трябва да се съгласиш с това.

— Коя е тя?

— За кого става дума?

— За кучката, при която си избягал.

Кърт не отговори и тя продължи:

— Ти не си от типа мъже, които могат да предприемат такава стъпка без чужда помощ. Прескачал си от една жена при друга, докато Тери я е нямало да те топли нощем, ала, скъпи, забравил си едно нещо: никой не може да нарушава обещание, което е дал на Тери. Няма да ходиш никъде.

Кърт се изправил.

— Преселих се в Невада, докато те нямаше. Ще получа развод. Би могла да приемеш това положение като нормален човек и да продължиш да виждаш детето си, а можеш и да изпаднеш в истерия и да се нараниш.

— Кърт, защо постъпваш така?

— Вече казах всичко. Ще взема бебето със себе си. Сега можеш да я посетиш и да й кажеш „Довиждане“. Ще се споразумеем по някакъв начин, така че ще можеш да я виждаш, след като осъзнаеш как всъщност би трябвало да се държиш.

Тери помълчала известно време и заявила:

— Бих искала да видя Лиана.

— Приемаш разумно думите ми — казал Кърт. — Просто нямам думи да изразя колко много съм ти благодарен за това. — Той си бе представял тази сцена десетки пъти и тя винаги бе протичала по-драматично. Кърт тръгнал с нея към коридора; не му се искало да остави Лиана при Тери, ала не могъл да измисли под какъв предлог да й откаже.

— Позволи ми да отида при нея, Кърт. Искам да видя лицето й, когато я събудя.

Той се съгласил, потискайки инстинктивното си желание да каже „не“. Тази жена все пак била майка на Лиана.

Кърт седнал на канапето във всекидневната стая и зачакал Тери да се върне с детето. Чакал по-дълго, отколкото би желал, опитвайки се да бъде справедлив — трябвало да й даде достатъчно време да остане насаме с детето си, да осъзнае, че може би си взема „довиждане“ за доста дълго време.

— Тери! — извикал накрая той, ала никой не му отговорил.

Надникнал в коридора, оставяйки на Тери още няколко секунди да се появи. Изминала минута, още една. Кърт почукал по вратата на спалнята.

— Всичко ли е наред вътре?

— Ами не зная — прозвучал раздразнено гласът на Тери. — Тя просто…

Защо не чувал обичайните звуци, издавани от дъщеря му?

— Пусни ме да вляза, Тери. Отключи вратата.

— Не разбирам — измърморила Тери и най-сетне се появила до вратата. Раменете й се повдигнали смешно. — Тя просто не иска да става.

Кърт се втурнал в стаята. Лиана лежала в креватчето си, похлупила лице към дюшека, а малкото й телце било покрито с леко одеяло. За миг погледът му останал прикован в нея. След това докоснал гръбчето й. Тя останала неподвижна. Сърцето на Кърт спряло да бие.

Пристигнал лекарският екип, след това следователят. Кърт почувствал, че съществото му се разпада. Ридаейки, той им разказал, че Тери е убила тяхната дъщеря. Те изслушали неговата версия по случая, след това версията на Тери. Скоро Кърт разбрал, че е победила тя. Той не бил видял нищо със собствените си очи. Хората от екипа го потупали по рамото, опитали се да утешат потъналата в скръб Тери, която седяла толкова притихнала и бледа на канапето, че й направили инжекция, за да смекчат предизвиканата от шока реакция. Никой не знаел коя е причината за синдрома на внезапната детска смърт. Никой не би могъл да предприеме нищо, за да го предотврати.

Кърт Скот загинал този ден заедно с дъщеря си.

Онази възглавница в ъгъла… Той знаел, че го е направила Тери.

На следващия ден, докато Кърт седял във всекидневната стая, погълнат от ярост и скръб, някой започнал да чука по вратата и не престанал, докато той не можел повече да издържа непоносимия шум. Станал и отворил вратата. Облечена в яркочервена рокля, с лице, изкривено от омраза, и чувството, че Кърт е нейна собственост, Тери нахълтала в стаята.

— А сега да поговорим за онази кучка, с която се срещаш — казала тя.

Кърт й обърнал гръб и излязъл навън. Избягал от Тахо. Избягал от Нина, която била в опасност заради него.

А Тери започнала да го търси, както той бил убеден, че ще стори.

17.

Нина седна върху скалата в сянката на смърча, откъдето се разкриваше изглед към Изумрудения залив Емърълд, очаквайки да намалее ужасът от онова, което й бе разказал Кърт. Едва тогава щеше да бъде в състояние да мисли.

По-надолу в скалите млад японец фотографираше приятелката си. Вятърът бе отметнал тъмната й коса назад, момичето се усмихваше срещу слънцето, докосвайки с ръка топлия гранит. Зад нея десетки мили наред се простираше езерото Тахо — студени, дълбоки води, блещукащи в следобедното слънце. Те виждаха само красотата му, не ужасните, изпълнени с тайни глъбини.

Нина знаеше, че трябва да направи решителен избор. Да му повярва или да не му повярва? Ако вземеше решение да му повярва, отговорностите, които щяха да последват, бяха толкова тежки, че тя не беше сигурна дали ще може да ги понесе.

Ако разказаното от Кърт беше истина, той бе претърпял удар, какъвто малцина можеха да преодолеят. Беше се опитал да избяга, ала Тери бе продължила да го търси като някаква харпия, а гладът й за отмъщение все още не бе заситен. С течение на годините бе устроил живота си в изгнание, който Тери отново бе унищожила чрез своята смърт. Тери беше убила детето им, беше го измъчвала, почти докарвайки го до лудост. Той продължаваше да се крие не само за да защити себе си, а защото искаше да предпази Нина. А тя не бе узнала нищо за саможертвата му. Тя го бе презирала.

През всичките тези година Нина бе продължила да живее, променена от запознанството си с него, както и от болката, че го бе изгубила така внезапно, ала Кърт също бе живял далеч от нея. Тя имаше още няколко години живот на тази земя, а колко от тях бе прекарала отделно от Кърт. Как въобще й бе дало сърцето да си помисли, че няма да го види никога повече!

Тя си припомни пръстите му — грациозни, дълги пръсти, — големите му длани, които покриваха толкова много клавиши. Той свиреше фугите на Бах, тези сложни мелодии, изпълнени с контрапункти, в които отделните акорди бягаха един от друг… fugue — латинската дума за фуга означаваше „бягам“.

Ако наистина му вярваше, трябваше да му помогне. Поне това й беше безпределно ясно.

Пъхна треперещата си ръка под блузата и докосна гладкия стар белег. Не беше сигурна дали има достатъчно сили за това.

Ако наистина му вярваше, първо трябваше да се пребори с Рийзнър, още преди да започне да работи в полза на Кърт, а адвокатът щеше да направи всичко възможно да я нарани. Мат бе реагирал зле на тази идея. Дори може би щеше да я помоли да се изнесе от къщата му. Пол… може би щеше да изгуби Пол. Адвокатската й практика щеше да пострада. Щеше да изглежда като глупачка. Жена защитава бащата на незаконното си дете! Как щеше да се отрази това на Боби, който бе достигнал толкова уязвим етап в развитието си?

Туристите продължиха да се катерят по скалите. За миг Нина остана сама, обърнала лице към огромната водна маса. Езерото приличаше на огромен котел, пълен със синя енергия, чието излъчване замъгляваше въздуха над водната повърхност, защитена от зъберите на планините.

Нима тя можеше да разгледа случая безпристрастно? Ако Кърт не бе убил Тери, то престъплението бе дело на друг човек, който по всяка вероятност бе свързан с филма… странно, тя никога не бе мислила за филма по този начин, ала основната мисъл, изразена от Тери в произведението й, беше, че в Тахо се крие сериен убиец. Досега тази версия й бе изглеждала несериозна.

Може би наистина съществуваше опасност. Тя не беше амазонка, пъхнала кама в пояса си, преследваща кръвожаден тигър. Нина беше майка.

Ами… ако въпреки вярата си в казаното от Кърт изгубеше делото? Как щеше да живее след това?

Възможно ли бе той да лъже и разказът му да е само хитра измислица, събуждаща съчувствието й? Ами ако спечелеше делото, а той бе излъгал? Ами Боби? Щеше ли сигурността на сина й да бъде гарантирана? Нима сега не го заплашваше нищо само защото Кърт се намираше в затвора и не знаеше за съществуването му? Ами ако Кърт научеше за сина си, какво щеше да се случи после?

Ако Кърт лъжеше и наистина бе убил Тери, а Нина откриеше това по-късно… тя щеше да бъде унищожена в емоционален план. Той все още имаше власт над нея.

Доводите срещу решението да не поема защитата на Кърт бяха толкова убедителни — как би могло нещо да натежи повече от тях?

Причините, поради които искаше да му помогне, бяха толкова незначителни, че просто се губеха сред оглушителния тътен на предупрежденията, гърмящи в ума й. Може би — просто може би — Кърт наистина беше невинен и тя можеше да спаси бащата на Боби. След това един ден те можеха да се срещнат — Боби и баща му, Боби най-сетне щеше да се почувства цялостна личност, а Кърт щеше да получи изумителен подарък, който щеше да изкупи толкова много неща…

Наистина, доводите, които я караха да се бори за Кърт, бяха само думите на едно малко момче: „Моля те, мамо, ти трябва да му помогнеш.“ Съвсем неубедителни. Все пак съществуваше съвсем малка вероятност те тримата да бъдат… щастливи. Нима можеха да се върнат дванадесет години назад, дори ако Кърт беше на свобода? Наистина ли Нина се осмеляваше да си мисли такива неща?

Странно как мисълта, че тримата ще бъдат заедно, се разплиска като хладка вълна в ума й, прогони съмненията, смекчи и успокои ужаса й. Проникна в ъгълчетата, където бяха скрити силите й, находчивостта, куражът, упоритата й воля да открие истината. Тази мисъл събра всичките й сили ведно, изчисти съзнанието й от объркаността и нерешителността.

Това беше предизвикателството, повлияно толкова дълбоко от личния й живот. Тя се бе подготвяла за него през всичките тези години, без дори да го знае. Сега не би могла просто да обърне гръб и да се отдалечи.

Беше изминал цял час. Нина почувства, че мускулите й са сковани. Кракът й бе съвсем изтръпнал. Тя го раздвижи предпазливо, изтърпявайки леката щипеща болка, без да откъсва очи от езерото.

Вече беше взела решение. Щеше да се бори.

На първо място Джефри Рийзнър.

Няколко от клиентите на Рийзнър бяха потърсили нейните услуги, по всяка вероятност защото хонорарът й беше по-малък, а може би, надяваше се тя, защото бе по-добра. Рийзнър вземаше двеста долара на час плюс разноските по делото, много висока цена за по-голямата част от населението, тук хората изкарваха прехраната си като наемни работници на различни места в планините. Нина често приемаше предварително уговорен хонорар за услугите си; това караше клиентите й да изпитват огромна радост, защото можеха да й се обаждат по телефона, без да ги е грижа, че часовникът отброява минутите. Разбира се, след като заплатеше наема за офиса плюс другите разходи, често откриваше, че бе работила за няколко долара на час.

Въпреки това Рийзнър бе изгубил няколко от клиентите си, които бяха предпочели нея, а това само наливаше масло в огъня на антагонизма помежду им.

А сега Нина бе взела решение, с което щеше да му предостави неопровержимо основание за непрестанни оплаквания. Тя не би могла да помогне на Кърт, ако не вземеше под свой контрол защитата му.

Нима не беше неетично така очебийно да отмъкне клиент от колегата си? Въобще чувал ли бе някой за случай, при който адвокатът поема защитата по дело, където има вероятност да бъде призован като свидетел?

В подобен случай адвокатът имаше нужда от друг адвокат, такъв, който специализира в джунглата от двусмислени правила и разпоредби, известни под названието съдебна етика.

Върнала се в кабинета си, Нина води разговор с потенциален нов клиент и му отказа услугите си. Беше си припомнила, че съществува гореща правова линия със Щатската колегия на Калифорния — всеки адвокат можеше да направи анонимно телефонно обаждане дотам и да получи съвет в областта на съдебната етика.

Като правило Нина се стремеше да стои по-далеч от Щатската колегия на Калифорния. Официалната й функция беше да подпомага адвокатската общност в щата. Ала на нея й се струваше, както и на много други нейни колеги, че деветдесет процента от дейността й е свързана с налагане на наказания над адвокати, а останалите десет процента се изразяваха в писане на материали за обществено порицание, суспендиране, дисциплинарни наказания и лишаване от адвокатски права на юристи; всички тези статии Колегията щателно публикуваше в издавания от нея вестник. Всеки месец Нина четеше подробности за падението на десетки свои колеги, надявайки се, че нито едно от посочените имена няма да й бъде познато. Щатската колегия беше като ревизор: капризна, склонна към конфискации и непреодолима.

И все пак в отговор на анонимното си обаждане Нина можеше да получи безплатен съвет от хора, които би трябвало да познават добре тази част от правната материя. Тя надлежно плащаше на Колегията годишна такса от четиристотин седемдесет и пет долара. Беше дошло времето да провери дали професионалната организация можеше да й бъде полезна, след като толкова време бе получавала парите й.

Нина затвори вратата след себе си, намери телефонния номер в Сан Франциско. Телефонът звъня дълго време, след това от телефонната централа я помолиха да почака. Най-сетне я поздрави сърдечен мъжки глас:

— Здравейте. Разговаряте с представител на Щатската колегия.

— Бих искала да ме прехвърлите на горещата линия, свързана с проблеми по професионалната отговорност. — Тази линия би трябвало да бъде наречена „Вонящата“. Недоволни клиенти се обаждаха на нея, давайки под съд адвокати, арестувани за кормуване в пияно състояние или поставени под наблюдение от полицията заради това, че са се ползвали от попечителския фонд на клиента.

— Вие член ли сте на Щатската колегия?

— Да.

— В такъв случай ще ви прехвърлим на горещата линия, госпожо адвокат. — Нина изпитваше дълбоко недоверие към бодрия мъжки глас, с който бе разговаряла.

След малко прозвуча друг глас — тъкмо такъв, какъвто бе очаквала: нетърпелив, уморен от проблемите на света, подозрителен. Говореше жена.

— Горещата линия.

— Аз… бих желала да ви задам два въпроса, свързани с професионалната етика. Разбира се, ако това е възможно.

— Трябва да ми оставите името си, както и телефонния си номер и след известно време ще ви се обади наш представител.

Да им съобщи името и телефонния си номер? Къде отива тогава анонимността? Ала телефонният глас звучеше толкова авторитетно, че Нина послушно разкри самоличността си, после попита:

— Кога… хмм… бих могла да очаквам да ми се обадите с отговор?

— Днес — отговори гласът и прекъсна разговора. Нина постави телефонната слушалка на мястото й. Щеше й се въобще да не се бе обаждала.

Застана до прозореца, от който се виждаше езерото, и впи поглед към връх Талак. В подножието снегът бе започнал да се топи и се виждаха парчета гранит. Няколко мили надолу към езерото, в северозападна посока, накъдето се бе отклонил погледът й, се намираше изумруденият залив Емърълд, а зад него, скрито зад неголямо възвишение, беше езерото Фолън Лийф. Откакто се бе преместила да живее в Тахо, Нина никога не бе посещавал хижата, където се бе запознала с Кърт.

Сенди влезе в кабинета й с цяла папка документи в ръце.

— Трябва да ги прегледате и да ми ги предадете в четири и половина. Така ще мога да направя копия и да ги изпратя по предназначение.

Сенди промени часа на срещата й в Карсън Сити късно следобед. Нина си представи как множество разтревожени адвокати в цяла Калифорния очакват специалното телефонно обаждане, пропускайки делата си в съда, края на важни заседания, срещи за вземане на компромисно решение по наболели въпроси. Тя се замисли за Щатската колегия, която трябваше да им даде отговор, правейки внушителни разходи за междуградски телефонни разговори. След това си помисли за годишната такса, която плащаше в Колегията.

Ала когато в четири часа и тридесет и пет минути Сенди я свърза с горещата линия, Нина изпита моментна паника. Тя по собствено желание бе привлякла вниманието на органа, управляващ 150 000 адвокати от щата Калифорния, върху неизвестната си личност. Щатската колегия — мистериозното, могъщо присъствие, което раздава справедливост и наказва онези, които не се страхуват от нищо друго на света. Органът, който може да Отнема Адвокатски Права.

— Благодаря, че отвърнахте на телефонното ми обаждане — изрече смирено Нина.

— Удоволствието е изцяло мое, госпожо Рейли. С какво мога да ви бъда полезна? — поинтересува се уверен глас на млада жена, звучащ спокойно, ала въпреки това обезпокоително. Защо сега бе толкова уравновесен? Какви ли новини за беди и катастрофи обикновено съобщаваше тази дама със спокойния си глас?

— Бих искала да ви задам два незначителни… хммм… хипотетични въпроса — каза Нина.

— Разбира се.

— Добре, нека приемем, че бих желала да представям някого по случай с извършено криминално деяние, ала съществува вероятност да бъда призована като свидетел по делото. Всъщност аз не смятам, че би трябвало да бъда призована, тъй като не разполагам с преки сведения, но прокурорът би могъл да помисли, че зная нещо, свързано с мотива или със… Хмм… res gestae. Разбирате ли, всичко, което се е случило преди престъплението, движенията на подсъдимия и така нататък. Ясно ли се изразих? Бихте ли могли да ме осведомите…

— Адвокатът като свидетел — прекъсна я нечовешки увереният глас. — Госпожо Рейли, бих ви насочила към Правило 5–210 от Правилника за професионално поведение. Като правило адвокатът няма право да представя клиента, ако съществува вероятност адвокатът да бъде привлечен като свидетел по същото дело.

— О, отрицателният отговор вече ме смаза…

— Ала третото изключение към това правило би могло да представлява интерес за вас, госпожо Рейли. Адвокат може да представлява клиент и същевременно да бъде призован като негов свидетел, ако клиентът предварително е дал писмено съгласие за това, като документът е нотариално заверен.

— О!

— Какъв е вторият ви въпрос?

— Хмм да, всичко това, естествено, е хипотетично съществуваща възможност, разбирате, нали…

— Естествено, госпожо Рейли. И така — какъв е вторият ви въпрос?

Нина изпита чувството, че отминаващите секунди я притискат с огромна тежест, сякаш гласът бе така съвършено безценен, че нито миг, нито сричка, изречена от него, не трябваше да отидат на вятъра. Може би понякога клиентите й изпитваха същото чувство при срещите си с нея.

— Добре, да приемем, че желая да представям същия този клиент, ала той вече е наел друг адвокат. Клиентът обаче желае да смени адвоката си. Зная, че съществува някакво правило, свързано с привличане на чужд клиент…

— Да, наистина съществува. Правило 5–2100. Забранено ви е да поддържате правни взаимоотношения по същото дело с личност, представяна от друг адвокат.

Нина чакаше. Учеше се. Гласът й съобщаваше първо лошата новина, след това идваше ред на добрата.

— Ала може би е необходимо да се консултирате с изключенията към правилото, визирани в параграф С, алинея 2. Не са забранени правни взаимоотношения с независим адвокат, пожелани от клиента, въпреки че той е представян от друг адвокат.

— Това се отнася за случая, когато клиентът сам изяви желание и започне дискусия за смяна на адвоката, който го представя — каза Нина. — Разбирам.

— Би трябвало да осъзнавате факта, че Щатската колегия не дава правни съвети, тя просто предоставя информация, свързана със съдържанието на действащите правилници — заяви гласът. — Бихте ли искали да ви посоча съдебни дела, при които са били използвани съответните правила?

— Не, благодаря — отговори Нина. — Помощта ви беше много ценна за мен.

— Щатската колегия е на вашите услуги — припомни й дамата от Щатската колегия. Изпитвайки чувство за вина, Нина за миг изпита наслада от властта, която таксите, умножени по броя на адвокатите в Калифорния, имаха над Колегията. Разполагайки с толкова много пари, всички адвокати можеха да се оттеглят на своя малък остров, изпълнен със спорове и разпоредби; така те щяха да оставят намира останалите хора по света.

Написа няколко изречения до схематичната рисунка, която бе надраскала по време на разговора: нервен дребен човек, протегнал ръце към дебела, самодоволна и опасна горила. Задаваше си въпроса дали Щатската колегия бе направила запис на телефонното й обаждане. По всяка вероятност вече се намираше в някакъв компютърен файл. Въпросите й бяха прилежно записани и Колегията щеше да си припомни за тях, ако това станеше необходимо.

Привлекателната страна на тази процедура беше следната: Нина можеше да докаже, че се е обаждала до Щатската колегия, преди да започне работата си по случая. Тя бе осигурила защита на тила си; същото се бе опитала да стори и дамата от Щатската Колегия, заявявайки в края на разговора, че предоставя единствено правна информация, а не юридически съвет по конкретен случай. Това очевидно бе абсурдно. Всъщност Нина реши да спори по този въпрос, ако това се окажеше наложително.

Много често съзнанието на адвокатите е обзето от такива параноични мисли.

18.

Нина се обади в затвора. Имаше и вечерни часове за посещение на задържаните.

След вечеря тя отново отиде да се срещне с Кърт. Беше дошло време да задейства цялата машина по делото.

— Нина Рейли желае да посети Кърт Скот — изрече тя по вътрешния телефон.

Измина минута без отговор.

— Негов адвокат е Джефри Рийзнър.

— Аз просто съм дошла на посещение при него.

— Щом твърдите така, госпожо Рейли. — Дежурният подаде звуков сигнал и вратата се отвори. Нина си зададе въпроса дали Джеф Рийзнър бе узнал за предишното й посещение тук.

След няколко минути тя отново беше в тясното посещение за посетители, гледайки през стъклото Кърт Скот. Той изглеждаше загрижен също както и тя.

— Как си? — попита Кърт.

— Мисля упорито по един въпрос.

— Всъщност не очаквах да се върнеш.

— Трябваше да реша дали ти вярвам или не.

— Моят адвокат не ми вярва. Ти защо ми повярва?

— Твоят адвокат не те познава.

Тялото му леко се отпусна. Тя видя какъв жесток контрол бе наложил той над себе си и колко малко свобода си позволяваше.

— Знаеш ли, че веднъж се опитах да те намеря, няколко години след като напуснах Тахо. Тогава се чувствах сравнително сигурен в безопасността си. Това бяха годините, когато Тери се бе вдълбочила в работата си и не можеше да отдели много време за хобито си да ме преследва, измъчвайки всички хора, които ме бяха познавали. Ти живееше в Сан Франциско и разбрах, че си се омъжила.

— Много мило, че си се опитал да ме откриеш.

— Но сега, след като пристигнах тук, се намесих отново в живота ти. Истината е точно такава, нали?

— Да — отвърна тя. — Но ти вече си тук.

— Като кал по обувките ти.

— Като гръмотевична буря. Ако някоя светкавица не подпали къщата ми, моята градина около нея ще стане прелестна.

Толкова много неща останаха неизказани между тях. Той я познаваше по-добре от всеки друг, макар че времето, което бяха прекарали заедно, бе така кратко. Нина зърна усмивката върху леко потрепващите му устни, видя как очите му се запалиха и с пределна яснота си спомни какво той бе представлявал за нея.

— Как се отнасят тук към тебе? — попита Нина с възможно най-обикновен тон.

— Попитах дали мога да внеса в килията си електрическа йоника със слушалки, за да се упражнявам. Страхуват се, че ще използвам клавишите като оръжие.

— О, не.

— Пръстите ми постоянно искат да се движат по клавишите. Свиренето им липсва. Но вероятно не бих могъл да създавам музика тук дори и ако се бях опитал да го сторя.

— Какъв беше животът ти в Германия?

— Загубих работата си. Хазяинът ми даде апартамента под наем на друг човек и оставих вещите си на съхранение при него. За момента съм се погрижил за останалите неща, за които съм поел отговорност. Едва преди две години престанах да се крия и отново започнах да свиря. Образът на Тери избледняваше от ума ми. Помислих си, че най-сетне ме е забравила, но въпреки това използвах чуждо име — просто за всеки случай.

— За коя дата е насрочен процесът?

— Петнадесети юли. Господин Рийзнър не смята, че той ще продължи повече от две седмици.

— Остават само два месеца дотогава. Ще имаш ли достатъчно време да се подготвиш?

— Той казва, че случаят е прост. Всъщност не сме разговаряли много. Наистина ли случаят е прост, Нина?

Това бе изречението, което тя очакваше от толкова време, израз, който той бе употребил по собствена воля, подсказващ, че Кърт не изпитва пълно доверие в Рийзнър.

— Нямам право да разговарям с теб по въпроса за това кой ще те представя по делото, тъй като наетият от теб адвокат е Рийзнър — изрече решително тя.

— Какво? За какво приказваш?

— Ако ти изявиш желание да проведем разговор по въпроса за това кой ще поеме защитата ти на делото, бих могла да разговарям с теб, ала не ми е позволено самата аз да започвам подобен разговор.

— Намекваш нещо — каза Кърт. — Проклет да съм, ако мога да разбера какво е то.

— Разбира се, че можеш.

Той се замисли.

— Добре, аз желая да започнем разговор, обсъждайки онова — започна той, — за което каза ти.

— Ако смяташ, че Рийзнър не е достатъчно добър адвокат за теб, ако си на мнение, че би желал да потърсиш друг човек, който е в състояние да поеме защитата ти и заявиш твърдо това свое намерение, бихме могли да обсъдим този въпрос.

— Не искам той да ме защитава. Нямам доверие в него. Ала изглежда, че нямам друг избор — Нина анализира думите му по отношение на юридическото им съдържание и реши, че те са достатъчни.

— След като повдигна този въпрос — подчерта тя, — бих искала да обясня, че Рийзнър не е единственият ти избор.

— Но той получи всичките ми пари.

— Ще бъде задължен да върне неизползваната част от тях.

— Познаваш ли този човек?

Щеше й се да отвърне: „Да, за съжаление“ — ала не би могла да критикува Рийзнър, затова отговори:

— Да.

— Тогава сигурно знаеш, че той няма да ми позволи да го сменя с някой друг.

— В крайна сметка ще трябва да го направи. Що се отнася до финансовата страна на въпроса, аз ще те представям, без да получа в аванс част от адвокатския си хонорар — заяви Нина и побърза да добави: — Разбира се, можеш веднага да ми платиш, след като Рийзнър върне парите ти, удържайки своя хонорар — последното изречение я накара да се почувства така, сякаш се спускаше по водопад, затворена в дървена бъчва.

Лицето на Кърт потрепера под напора на множество емоции.

— Трябва да те предупредя, че съществуват редица пречки, произтичащи от желанието ти да промениш адвоката си сега. Вероятно ще възникнат спънки от страна на господин Рийзнър, докато получа документите по делото, както и останалата част от парите ти. Всъщност може да се наложи да водим открита битка. Ти ще трябва да депозираш искане до съда, че желаеш да наемеш мен като свой адвокат. Съществува вероятност да бъда призована като свидетел по делото. Ти трябва да ми дадеш писменото си съгласие, че си уведомен за това и разбираш този факт, ала въпреки това желаеш аз да поема твоята защита.

— Не зная дали в действителност желая да я поемеш ти.

Нещо в нея прошепна: „Добре, направих всичко, каквото можах.“

— Разбирам. Той е много по-опитен от мен. Сигурна съм, че ще се справи добре. Забрави, че съм ти предлагала подобно нещо — веднага отвърна тя, накърнената й гордост мяташе огнени искри.

— Може би си мислиш, че постъпих така, защото смятам, че си слаб адвокат, Нина?

— Ами…

— Разговарях за тебе с няколко от останалите затворници. Ти си уважавана личност в Тахо след последния случай, по който си работила. Поне някои от онези хора изпитват уважение към тебе. Зная, че си достатъчно добра. Но нима не разбираш? Твърде много мъка ти причиних.

— Не се тревожи за мен. Мога да се справя с положението.

— Не се обвързвай с мен. Аз съм…

— Обречен ли? Не и когато аз съм на твоя страна, приятелю.

Той поклати глава, ала Нина забеляза искрицата надежда в очите му.

— Значи вярваш, че съм невинен?

Нина не можеше да го погледне в очите, докато му отговаряше.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Останах с чувството, че казваш истината, затова заслужаваш добра защита.

Докато тя приказваше, кървавият труп на Тери, проснат на пода в студиото, се надигна като привидение върху стъклото пред нея и обви лицето на Кърт като ужасяваща червена маска на някой воин. Може би Кърт я лъжеше. Може би оклеветяваше паметта на Тери. Непоколебимо кътче в ума й все още й нашепваше: „Ако си го направил ти, Кърт, аз ще…“

— Ти също си се променила, Нина. Все питам себе си защо ми предложи да направиш това.

— Искам да ти помогна, имам лична причина за това — тя наруга себе си наум. Как щеше да възприеме това изявление той? Не биваше да предизвиква никакви въпроси. Ами ако разбереше чрез нея за съществуването на техния син? Боби трябваше да остане далеч от всичко това. Кърт никога нямаше да научи за него, ако не получеше оправдателна присъда.

— Благодаря за желанието ти да ми помогнеш. Не съм сигурен, че това е правилната стъпка, която трябва да предприемеш. Все пак ми обясни как да съобщя на онзи глупак Рийзнър, че се отказвам от услугите му?

По всяка вероятност Кърт беше изпратил още на следващия ден подписан от него формуляр с иск за смяна на адвоката заедно с писмо, с което изразяваше желанието си да получи неизразходваната сума. Няколко минути преди пет часа в понеделник, тъкмо когато Нина и Сенди миеха кафеварката и прибираха книгите в библиотеката, факсът се включи и започна да предава. Първо излезе едно писмо, след него второ.

Първото писмо беше от адвоката Джефри А. Рийзнър, което й съобщаваше с възхитителна лаконичност:

Нина прочете приложеното писмо, адресирано до Щатската колегия на Калифорния. Рийзнър я бе съсякъл, разрязал на парчета и обезглавил, използвайки безупречни в юридическо отношение изрази.

Сенди четеше мълчаливо заедно с Нина. Когато двете стигнаха до края, Сенди поднесе коментара си:

— Наистина го карате да пуска пяна на уста.

— Очаквах, че ще бъде така — отговори й Нина. — Искането за смяна на адвоката, както и придружаващите го декларации са записани на магнетофона, Сенди. Утре сутринта ги отпечати и изпрати документите. Искам да ги получат колкото е възможно по-рано.

— Още един случай на убийство — подчерта Сенди и сви устни. Нина очакваше останала част от отрицателната й реакция.

Ала Сенди изрече единствено:

— Хайде да отвърнем на онзи клоун.

След няколко дни пристигна писмото от Щатската колегия. Съобщаваха на Нина, че е под наблюдение във връзка с оплакването на Рийзнър. Уведомяваха я, че работата е сериозна. Даваха й срок от десет дни да отговори писмено и да приложи всички доказателства в своя полза, с които разполагаше. Рийзнър наистина бе направил великолепен разчет.

Нина разгледа дългата декларация, която беше подала във Върховния съд, подготвяйки се за разглеждане на делото на следващия ден. Прочете я втори път. Милн нямаше да приема свидетелски показания. Щеше да вземе решение въз основа на документите, предложени от двете страни, както и в зависимост от аргументите, които щяха да изтъкнат тя и Рийзнър.

Това наистина беше прекрасно.

Нина носеше обувки с изключително високи токове. Беше облечена в най-официалния си черен костюм, закупен от бутика „Нордстром“. На раменете имаше подплънки внушителни като жилищен блок — просто случаят го изискваше.

— Вземи му душата — каза Сенди, взе чадъра си от поставката и излезе от кабинета, потъвайки сред проливния дъжд.

Въпреки цялата борбеност, която Нина бе съхранила за случая, разглеждането на делото се оказа просто. Милн дори не й даде думата.

— Господин Рийзнър — заговори съдията Милн, — просто трябва да приемете факта, че сте уволнен от клиента си. Госпожа Рейли е защитила добре… фланговете си в представената от нея декларация. Не констатирам случаи на нарушаване на правната етика. Понякога се случва клиентите да сменят адвокатите си.

— Само когато са манипулирани от алчни за пари преследвачи…

— Достатъчно.

— Тя не може да посещава затвора и като блудница да измъква работата от ръцете на…

— Господин Рийзнър — прекъсна го Милн. — Наказвам ви да заплатите глоба в размер от петстотин долара на госпожа Рейли заради обидата, която й нанесохте. Освен това ще постановя вие да заплатите съдебните разноски плюс разходите за различни такси, ако има такива, които господин Скот е поел, бидейки принуден да депозира иска си в съда. Освен това постановявам незабавно да му върнете остатъка от сумата, която сте получили от него, след като задържите своя хонорар. Изисквам също така подробна сметка за вече похарчената сума. И ще ви помоля в качеството си на член на Щатската колегия да се извините на госпожа Рейли за необоснованите обвинения, които сте отправили към нея.

— Това ще стане на куково лято!

— Какво казахте, господин Рийзнър?

— Заявих, че това ще стане на куково лято, Ваша чест.

— След този отговор стойността на глобата възлиза на хиляда долара, които трябва да изплатите в срок от пет дни — обяви Милн. — Моля, стенографите да осигурят запис от разглеждането на делото. Съдебното решение да бъде препратено на Щатската колегия за щата Калифорния. Следващото дело, моля.

— О, господин Рийзнър — изрече Нина изпод чадъра си, застанала на паркинга, докато адвокатът отключваше своето БМВ.

Той обърна лице към нея, посинял от гняв, а внимателно сресаната му коса сега падаше като мокри макарони по челото му.

— Какво искате, дявол да ви вземе?

Тя си припомни за Рийзнър и неговата пура — как неотдавна се бе разположил зад бюрото си от черешово дърво, обиждайки и нея, и Сенди.

— Просто не искам да се тревожите. Нямам нищо лично срещу вас. Прощавам ви за всичко. Ако не сте в състояние да изплатите финансовата санкция веднага, мога да удължа срока за това.

Рийзнър включи колата си на задна скорост и изпод гумите й изхвърчаха потоци дъждовна вода. Нина светкавично се отстрани от пътя му и помаха мило с ръка, когато гумите буквално прогориха асфалта от пътя.

На следващата сутрин пред вратата на сградата, където се намираше кабинетът й, Нина срещна своя хазяин — енергичен възрастен мъж на име господин Гант, който бе заел двете по-големи помещения в отсрещната страна на коридора и ги използваше като кабинети на кантората си за търговия с недвижима собственост.

— Здравейте — поздрави я бодро господин Гант. — Как сте? — След това добави: — Съжалявам за онази статия. Просто гледайте в очите онези, които се опитват да ви усложнят живота заради нея. Проклети репортери — той излезе от коридора и я потупа по рамото.

— Хей, Сенди, за каква статия става дума? — попита Нина, след като влезе в кабинета си и остави куфарчето си върху креслото за клиентите.

Новият брой на ежедневника „Тахо Мирър“ лежеше върху бюрото на Сенди. Тя го посочи с пръст, сякаш не й се искаше да го докосва.

— Ще ви се прииска да потърсите услугите на наемен убиец — измърмори секретарката. — Познавам човек, добър в тази област.

— Твоят брат или твоят племенник? — попита Нина. — Надявам се, че се шегуваш.

— Аз никога не се шегувам — отвърна й Сенди.

Нина взе чаша кафе и седна пред обичайната купчина от съобщения и документи, които трябваше да подпише. Не им отдели никакво внимание, вместо това отвори вестника.

Статията за нея беше на първата страница.

Според оплакването, подадено от Джефри Рийзнър, изтъкнат адвокат по криминално право и партньор в известната местна фирма „Каплан, Самп, Пауъл и Рийзнър“, Рейли е нарушила редица правила на професионалната етика, постановени от Щатската колегия. Тези правила регулират поведението на всички юристи в щата Калифорния. Ако след извършеното разследване се докаже, че обвиненията са основателни, Рейли може да попадне под ударите на съдебни санкции и други дисциплинарни наказания, включително и възможност за лишаване от адвокатска практика.

В оплакването се твърди, че Рейли е убедила съдията Къртис Милн от Върховния съд на Ел Дорадо да й позволи да заеме защитата на Кърт Скот, който понастоящем очаква съдебен процес, на който ще бъде подсъдим за извършване на убийство.

Не влиза в кръга от пълномощия на Рейли да се намесва в случая Скот, продължава оплакването, тъй като тя е използвала неоправдано от правна гледна точка влияние, убеждавайки Скот да се откаже от услугите на компетентния адвокат, когото вече бил наел. Очевидно между Скот и Рейли е съществувала връзка, която е обект на семейното право. Те двамата имат единадесетгодишен син.

Освен това в оплакването се изтъква, че Рейли е свидетел по делото, който ще дава показания на съдебния процес. Заместник областният прокурор Колиър Хелоуел, официално назначеният прокурор по делото, отказа да даде коментар, заявявайки, че окончателният списък на свидетелите все още не е уточнен. Макар че правилата на Щатската колегия не забраняват изрично адвокатът да бъде свидетел по делото и същевременно да представя една от страните, Рийзнър смята, че това е извънредно необичайно и в голяма степен ще повлияе върху способността на адвоката да представя клиента по подобаващ начин.

По странно стечение на обстоятелствата Рейли е представяла жертвата на убийството Тереза Ландън в друг съдебен процес, очевидно несвързан с извършеното престъпление.

Ландън била намерена мъртва, застреляна с огнестрелно оръжие, на 30 март. Скот е обвинен в извършване на убийството въз основа на свидетелски показания, дадени от очевидец.

Новината, че Рейли е майка на сина на Скот, предизвика истинско вцепенение сред служителите в съда. „Не смятам, че ще потърся услугите на адвокатка, която е била любовница на обвинен в убийство човек“ — заяви един от нашите източници. Бяха повдигнати въпроси дали самата Рейли знае нещо повече във връзка с убийствата.

„Това е най-отблъскващият конфликт на противостоящи интереси — заяви Джефри Рийзнър. — Това ме кара да се срамувам, че съм адвокат.“

Рейли не отговаряше на многократните телефонни позвънявания в кабинета й.

— Прекрасно — изрече Нина през зъби. Значи Рийзнър в крайна сметка бе успял да я изненада с един от триковете си.

Телефонът в кабинета й иззвъня и тя вдигна телефонната слушалка.

— Госпожа Сълейзър на втора линия — осведоми я Сенди, без да скрива предупредителните нотки в гласа си. Нина натисна клавиша и в слушалката прозвуча гласът на клиентката й.

— Вие ли сте? — попита госпожа Сълейзър. Нина току-що бе приключила с подготовката на завещанието на госпожа Сълейзър, която бе забогатяла от състоянието на тримата си съпрузи и искаше да завещае всичките си пари на приют за бездомни животни.

— Здравейте, госпожо Сълейзър. Как се чувствате?

— Изненадана съм, че все още показвате лицето си пред хората — отговори клиентката й. — Ако знаех повече неща за вас, със сигурност нямаше да ви наема. Смятайте се за уволнена от мен. И не си правете труда да ми изпращате сметката за извършените услуги — няма да ви платя нищо.

— Но госпожо Сълейзър, вашето завещание…

Госпожа Сълейзър вече бе прекъснала разговора.

— … е готово за подпис — изрече Нина в заглъхналата телефонна слушалка. — Добре, прекрасно.

Телефонът отново иззвъня. Нина го погледна, после отговори.

— Искате ли да разговаряте с представител на изданието „Сакраменто Бий“? — попита Сенди.

— Шегуваш ли се?

— Освен това се обадиха от кабинета на съдията Милн.

— Ще отговоря след малко. Сега съм заета.

— Видяхте ли купчината от съобщения?

— Тъкмо сега ги преглеждам. Това е отмъщението на Рийзнър — отбеляза Нина. — Исках предварително да ти кажа за всичко това, Сенди.

— Не се тревожете за мен. Мислете за възмутената си публика.

Нина хвърли вестника в кошчето за боклук. Беше работила упорито, за да си извоюва уважението, на което се радваше; уважение, което тази статия току-що бе разрушила с един замах.

Рийзнър я беше унизил, ала Нина трябваше да запомни — тя беше победила в първата схватка.

19.

Обади й се Сенди.

— Господин Хелоуел е в приемната. Той няма предварително уговорена среща с вас, ала вие имате насрочен разговор след петнадесет минути.

— Веднага идвам — тя отвори вратата и пред погледа й изникна гърбът на Колиър. Той разглеждаше един от килимите за стена, направени от индианци Уашоу; беше облечен в обичайния си смачкан сив костюм, чийто цвят се сливаше със сребърните нишки в косите му — тази година побелели още повече в сравнение с миналата. Обикновено се получава така, когато човек е главен областен прокурор.

Той се обърна и се усмихна приятелски в нейна посока. Очите му бяха остарели в здравото му тяло на мъж на средна възраст. Той изглеждаше беззащитен, малко приличаше на човек, за когото никой не се грижи. Мъж, който обезателно трябва да се ожени.

Беше пъхнал под мишница голяма кутия, пълна с папки.

— Килимът е много хубав — обърна се той към Сенди. — Изглежда стар. От деветнадесети век ли е? Здравейте, Нина.

— Наистина е стар — потвърди Сенди. — Изтъкала го е прабаба ми. Как разбрахте, че не е нов?

— Съпругата ми колекционираше кошници на племето Уашоу — отговори той. — Все още ги пазя на една лавица в кухнята си.

— Зная откъде бихте могли да намерите още.

— Не, благодаря. Просто ми се иска за запазя нейните кошници точно така, както ги подреди тя.

— Разбира се — отвърна Сенди и Нина си помисли, че за пръв път невъзмутимата й секретарка изпитва смущение.

— Влезте — покани го Нина. Колиър я последва и се отпусна в едно от креслата за клиенти.

— Извинявам се, че се появявам без покана. Работих в неделя, тази сутрин бях на работното си място в седем часа. Седях в кабинета си, вече бях изпил петата чаша кафе, когато дойде куриерът — трябваше да занесе кутията с тези папки до вас. Реших да изляза навън, да се покажа най-сетне на слънце и ето че пристигнах тук.

— Радвам се да ви видя. Все още не сме се хванали за гушите, нали?

— Все още не. Вие не сте заявявали никога, че клиентът ви е пъхнат несправедливо в затвора. Аз от своя страна не съм казвал, че спринцовка, пълна с отрова, е единственият начин да защитим обществото от хора като него — отговори й Колиър.

— Необходимо е да измине известно време, преди човек да изпадне в това сурово настроение, когато е склонен да осъди всичко наоколо — отбеляза Нина.

— Забелязал съм, че запазвате здравия си разум далеч по-дълго време от мнозина адвокати, поели защитата на клиента си. — Той я погледна с интерес. Никога не я беше виждал без сако и сега изглеждаше хипнотизиран от оранжевия й пуловер.

— Заварихте ме неподготвена — каза тя. — С навити ръкави. Струва ми се, че вече изхвърлих всички формалности през прозореца.

— Изглеждате по-дребна — изтъкна той. — Като момиче, което са накарали насила да играе на война с момчетата.

Нина инстинктивно протегна ръка към сакото си.

— Може би не изпитваме същата наслада от това както мъжете — рече тя. — Предпочитаме да не съдим хората, да не ги наказваме. Ала когато се наложи да се бием, обикновено бързо унищожаваме врага, така че, уверявам ви, мъжете няма да страдат дълго.

— Разбирам. Не исках да ви обидя.

— Добре — измърмори Нина и му прости.

— Защо не опитаме да разговаряме като приятели тази сутрин? Чувствам се изморен от желанието да печелим победи на всяка цена. Ето — той съблече собственото си сако, под което се показа смачканата му официална бяла риза, след това го окачи върху облегалката на стола. — Сега сме квит.

— Добре, хайде да поговорим за работата си. Благодаря, че ми донесохте докладите.

Колиър остави кутията с папките на бюрото и огледа вътрешната част на кабинета. Нина го видя през неговите очи: лавиците за книги от дъбова дървесина, канапето, облицовано с кафява кожа, сертификатите от факултета по право на Университета в Монтерей, грамоти от различни съдилища, нейния безценен фикус, който вземаше слънчеви бани в ъгъла.

— Тук е много хубаво. Наистина жалко, че не можем да бъдем приятели. Аз ви харесвам.

Нина се сепна, ала все пак отговори:

— Аз също ви харесвам. Но в момента се намираме в състояние на война и сме от двете различни страни на фронтовата линия. Вие атакувате, аз се отбранявам и ако извадя късмет, контраатакувам. Та ние сме само човешки същества. Трябва да мобилизираме емоциите си и да ги посветим на битката, в противен случай силите ни отслабват.

— Аз също разглеждах нещата в професията си по този начин. Ала вече не смятам така. Опитвам се да си представям жертвата, която търси справедливост. Задачата ми е да възпирам злото. В това няма нищо лично.

Нина беше чувала и преди този стар афоризъм на областните прокурори — „Аз представям жертвата“, ала Колиър го изрече с особена искреност и тя му повярва. За нещастие повечето от съдебните заседатели също му вярваха.

— Вие сте ме изпреварили цяла светлинна година — каза му тя. — За мен мотивите често са чисто лични.

Колиър й отговори:

— Това вероятно означава, че няма да ме придружите след работа, за да изпием чаша прилично питие.

— Какво?

— Защо не? Ще се споразумеем въобще да не приказваме за съдебни дела. Ще говорим за вас, за това дали ви харесва тук, в планините. Ще обсъждаме майсторството на племето Уашоу, разни други неща… Просто ще си говорим.

— Не мисля, че може да стане така. Не бих се чувствала добре. Искам да кажа… — Изречението, което тя не довърши, може би щеше да прозвучи така: „Бездруго всичко е прекалено сложно, затова по-добре да не се тревожа как се чувства някой мой приятел от другата страна на барикадата.“

Колиър може би вече беше овладял трудното изкуство да се държи едновременно незаинтересувано и ангажирано в работата си, ала Нина все още не беше.

„Вие сте забележителен противник — помисли си тя. — Достойно предизвикателство, наистина.“ Може би той улови мисълта на Нина в очите й.

— Забравете за това — тихо произнесе той. — Това не е никакъв проблем. Хайде да поговорим за случая Тери Ландън. Преди всичко — поздравления, че го изтръгнахте от Джеф. Ала се пазете от него. Той никога не прощава и никога не забравя. Ще намери начин да изрази недоволството си.

— Наистина е лошо, че се получи така. Ако беше друг човек, можех да се извиня, ала той ще ми откъсне главата и ще я сложи в колекцията си от… екзотични скулптури.

Колиър се засмя при тази характеристика — отначало смехът му наподобяваше продължително ръмжене, завършващо с тихи, приятелски нотки.

— Да се заловим за работа — рече той. — Някъде в тази купчина хартии се намира документът, чрез който съдията Милн ви упълномощава да бъдете адвокат, поемащ защитата на Кърт Скот. Вероятно знаете, че вашият клиент е призован да се яви на дело във Върховния съд.

— Току-що започнах да чета записа от предварителното разглеждане на делото. Този голям пакет от документи е досието, което Джеф Рийзнър е подготвил за моя клиент. След като се запозная с всичко, ще ви се обадя, за да организираме конференция преди съдебния процес със съдията Милн.

— Добре.

Сенди отново й се обади.

— Човекът, с когото имате разговор в единадесет и тридесет, пристигна.

— Ще се забавя още няколко минути — уведоми я Нина. Тя остави телефонната слушалка на мястото й, след това се приближи до Колиър, който разучаваше изгледа, разкриващ се към връх Талак. От изток слънцето къпеше назъбените му, величествени стени със златистата си светлина.

Нина погледна прокурора, вперил очи в планинския връх. Въпреки волята си, тя го почувства като човек извън неговото служебно положение. Видя замислен, сложен, някак тъжен и самотен мъж.

— Снегът се топи бързо — отбеляза Колиър. — Едно лято ходихме там на екскурзия със съпругата ми. Пренощувахме на върха по време на метеоритния дъжд на Персеидите6. Беше топла нощ, нямаше никакъв вятър. Видяхме как се носят в небето.

— Съжалявам — изрече тихо Нина. Представи си как той се е сгушил в спалния чувал до жената, която е обичал, наблюдавайки нощното небе, осеяно със сребристи отблясъци. — Съжалявам за съпругата ви.

— Аз също — отговори Колиър. — Тя беше малко по-възрастна от вас. Не мога да разбера как можа да се случи това. Нощем лежа буден и се питам как можа да се случи.

— Как умря тя?

— Работеше като офицер, следящ поведението на различни лица с условна присъда. Ана Мийд. Може би сте чули историята й.

Нина я беше научила няколко седмици след като се пресели в Тахо. Разказа й я колега адвокат. Съпругата на Колиър бе убита от свой подопечен. Беше страдала много, преди да умре…

— Имате ли деца? — попита Нина, без да отговори на изречените от него думи.

— Не. Нямахме това щастие — той прокара длан пред очите си и отново се върна към креслото. — Съжалявам, Нина. Изминаха три години оттогава, но все още понякога губя контрол.

— Не се тревожете — каза Нина и му подаде хартиена кърпичка. — Можете да си вземете още, имам неограничени запаси.

— Както и да е, Джеф наистина бе много настоятелен. Държеше да ви спра, за да не поемете защитата на Скот. Взех решение да не се намесвам. После прочетох статията във вестника и разбрах, че връзките между вас и Скот са много тесни…

— Да, ала това са стари връзки от миналото.

— Нека бъда откровен: мисля, че направихте грешка — той хвърли тоалетната кърпичка към кошчето за отпадъци, не улучи и се наведе да я вземе. — Говоря като човек, който ви желае доброто независимо от това, което предприемам срещу вас в съда.

— Аз зная как да се грижа за себе си.

— Разполагаме с видеозапис на малка портативна камера, с който все още работим — каза Колиър. — Тери Ландън го е направила точно преди смъртта си. Копието все още не е готово, ала е част от разкритата истина, която имате право да узнаете. Мисля, че ще е добре да дойдете в кабинета ми и да го видите незабавно.

Значи онова, което бе чула преди известно време в кабинета на Колиър, наистина се оказваше вярно. Тери бе заснела собствената си смърт.

— Филмът е дълъг едва десет минути — продължи Колиър. — Елате днес следобед, ако имате възможност. Разполагам с време към един часа — тогава не се налага да бъда в съда.

— Ще дойда.

— Възприемаме този филм като декларация на умиращ човек. Тери Ландън заявява, че човекът, когото защитавате, е дръпнал спусъка.

— Може би аз няма да приема тази идея със същата лекота както вас независимо от онова, което казва тя. Ала бих искала да видя филма. Ще дойда в кабинета ви днес следобед.

— Добре. Може и да промените решението си. Всичко, което искам да ви кажа, е: не му позволявайте да ви излъже. Борете се с влиянието, което Скот оказва върху вас. Проучваме възможността Кърт Скот да е бил замесен в изчезването на Темара Суийт. Този случай има особени недоказуеми, отблъскващи нюанси, които никак не ми харесват. Той е много опасен, непредсказуем човек, Нина. Радвам се, че в затвора между теб и него има стъкло.

— Контролирам положението — отговори Нина. — Не се тревожете, Колиър.

Той пристъпи към вратата и Нина си помисли, че задържа ръчката в продължение на няколко минути. След това прокурорът отново се обърна към нея.

— Жена ми използваше същите думи — каза той, натисна дръжката и си тръгна, без да каже „довиждане“.

Завари Пол отпуснал се на стол в приемната. Детективът беше пъхнал ръце в джобовете на бежовите си панталони, русата му коса беше щръкнала като гребен на петел, а очите му бяха скрити под правоъгълни слънчеви очила.

— Това ли е човекът, с когото трябва да разговарям в единадесет и тридесет? — обърна се Нина към Сенди.

— Той се надяваше, че ще може да си уреди среща с вас — Сенди продължи да съединява листове хартия с телбода, а широкото й кафяво лице изглеждаше строго и стоическо както статуите на Великденските острови. Може би тя се опитваше да се пошегува. Ала бе невъзможно човек да твърди това със сигурност, защото секретарката въобще не помагаше на зрителя с обичайната за такива случаи усмивка. Нина не помнеше Сенди някога да се е усмихвала.

— Толкова се радвам, че те виждам, та даже съм готова да те почерпя един обяд. Влез — покани го тя. — Какво правиш тук? — Пол я последва и затвори вратата след себе си.

— Едно птиченце ме повика — отвърна той. — Тук съм, за да работя за тебе, ако вече не си наела някой друг.

— Значи ще ми помогнеш по случая с Кърт? — Сигурно съвсем бе изгубила равновесието си. След секунда се почувства далеч по-добре. — Слава Богу.

— Не искам да кажа, че ти би могла да се справиш с положението и без мен.

— Това се подразбира от само себе си — детективът я възнагради с крива усмивка, приемайки едва доловимите нотки на упрек в гласа й.

— Откъде ще започнем?

— Наистина си изпълнен с решимост. Аз не си позволих дори да се надявам. Какво те накара да промениш решението си, Пол?

— Както вече казах, извика ме едно птиченце. Огромно птиче в маратонки с много остър език. Обади се вчера и заяви, че ще дойде в Кармел да ми откъсне главата. Нямах друга алтернатива, освен да ти помогна. Всъщност тя не използва точно същите думи, ала целта й беше кристално ясна.

— Сенди.

— Да, Сенди.

— Аз нямам нищо общо с това. Ще говоря с нея…

— Не си прави труда. Да разговаряш с нея, е равносилно на това да обсъждаш някакъв проблем с поток от лава. Освен това Сенди имаше право. Не беше необходимо да изрече много неща, за да ме накара да се засрамя, а след това веднага приех да дойда тук.

— Прекрасно. В хотел „Цезар“ ли си отседнал?

— Както обикновено.

Нина пъхна ръка в куфарчето си и му подаде полицейските доклади във връзка с арестуването на Кърт.

— Прочети ги. Искам да кажа, в състояние ли си веднага да започнеш работа?

— Аз съм изцяло на твое разположение. Току-що приключих една поръчка, възложена ми от Соли Лейзър. Той притежава мексикански ресторант в Монтерей. За това ми бяха необходими точно два дни.

— Бързо си се справил.

— Неговият служител с удоволствие ми разказа за всичките си рецепти, които се отклоняват от готварските книги. Работата ми отне пет минути. След това се съсредоточихме единствено върху десертите.

Нина се засмя. Нямаше желание да го разпитва за подробностите. Понякога просто не искаше да научава всичко.

— Можеш да накараш хората да разкрият пред теб всичките си тайни. Това е една от силните ти страни.

Поддавайки се на моментен порив, Нина обви ръце около врата му в сърдечна прегръдка.

— Ти си добър човек, господин Ван Уегънър. Сигурна съм, че ще победим, щом си на наша страна.

— Правя го за теб, Нина, не заради него. — Простотата на Пол беше наистина възхитителна. Той говореше единствено онова, което чувстваше.

— Зная.

— Ще изляза навън и ще прочета докладите. А после какво ще правим?

— После имам уговорена среща, за да гледам един филм.

Пол тръгна със своя пикап, а Нина с колата си „Бронко“. Тя пристигна първа в комплекса от сгради на съда.

— Не очаквам с нетърпение прожекцията — призна тя, ставайки от пейката, когато детективът започна да се изкачва енергично по стълбището.

Той я хвана за ръка, след това двамата тръгнаха напред с уверени крачки като семейна двойка с дългогодишен брачен стаж, преминавайки през дебелата стъклена врата.

Когато стигнаха кабинета на Колиър, Нина и Пол вече не се докосваха. Пол бе прибрал очилата в джоба на сакото си. Нина, потънала в мислите си, не каза почти нито дума; по всичко личеше, че Пол няма нищо против.

Колиър излезе да ги посрещне. Той докосна рамото на Нина, стисна ръката на Пол и ги настани на два стола, вмъкнати с мъка между шкафовете с папки в кабинета.

Нина осъзна, че й е твърде интересно да наблюдава как двамата мъже се изучават взаимно. Пол, прекалено едър за малкия стол, го бе преместил назад, за да осигури място за краката си, осъществявайки деликатно нашествие в територията на домакина си. Тялото му изглеждаше отпуснато, ала готово за всякаква мълниеносна реакция. Очите му оглеждаха любопитно всичко наоколо, без да скриват, че се стремят да дадат точна оценка на обстановката и на другия мъж.

Колиър, който бе предпочел да остане прав пред бюрото си, вместо да седне, поддържаше позиция на превъзходство, използвайки момента да извърши предпазливи, ала не по-малко проницателни наблюдения от тези на Пол.

Самата тя рисуваше. Хвърли поглед към бележника си с жълти листа. Две птици тукан, опрели клюн о клюн. Бързо прегъна листа, така че двамата мъже сега не можеха да го видят.

— Благодаря, че уреди тази среща, Колиър. Можеше да ни накараш да чакаме. Зная, че не ти е лесно да отделиш от времето си — обърна се към него тя.

— Както споменах, Нина, легализираното копие все още не е готово. Показвам ви оригинала на филма.

— Не е ли малко рисковано? — попита Пол. — Искам да кажа, че видеоматериалът може лесно да бъде повреден.

— Ще поема този риск, за да се справя без забавяне с този случай.

Думите му, държанието му като цяло — съчувствено, ала все пак много самоуверено, засилиха опасенията на Нина.

— Няма да ви карам да чакате дълго, за да направите собствените си изводи — осведоми ги прокурорът. Лицето му се сви в очакване на нещо неприятно, сякаш Колиър трябваше да изпие някакъв горчив хап. — Трябва да ви запозная с някои неща, преди да гледаме филма. Нина, зная, че жертвата е била твоя клиентка преди известно време…

— Аз съм готова да видя всичко, Колиър. От полицейските доклади научих, че камерата е запечатала смъртта й.

— Сцените са отблъскващи, Нина.

— Бихте ли ми подали допълнителна информация? — помоли Пол. — Доколкото разбирам, филмът показва смъртта й. Ала кой я е заснел?

— Видеокамерата е работила, била е всъщност малка, преносима камера, по всяка вероятност съборена на пода по време на разразилата се схватка. Изглежда, че жертвата по някакъв начин е успяла да натисне копчето за запис. Липсват отпечатъци от пръсти, констатирахме само наличието на петна. Като че е използвала пръстите на краката си.

Нина се подготви за филма, усещайки как нервите треперят Под кожата й. Помнеше Тери, просната на пода на студиото. Да, камерата е била наблизо, насочена към нея. Жълтеникавите й очи, главата й, отпусната така миролюбиво върху окървавената възглавница… Беше изтекло известно време, преди Тери да умре.

Пол попита със същия безстрастен тон, какъвто бе възприел Колиър:

— Имаше ли звук към филма?

— Мислех да ви осведомя тъкмо по този въпрос — отговори Колиър. — Да, има саундтрак. Ала куршумът е увредил гласните й струни.

— Имате предвид, че тя не казва нищо за Кърт?

— Имам предвид, че Тери се опитва да приказва.

Думите притиснаха тежко задушния въздух. Мъжете използваха сегашно време, забеляза Нина потресена. Тери продължаваше да живее в своя видеофилм.

— Искам да ви попитам дали искате да изключа звука, докато гледаме филма? Можете да го чуете някой друг път, когато получите копието си.

Пол изрече въпросително:

— Нина?

Тя трябваше да изпита цялата тежест на удара също както съдебните заседатели. След като го гледа и слуша хиляда пъти, филмът просто щеше да бъде поредното веществено доказателство.

А Колиър не би приказвал по същия начин с мъж адвокат, нали? Нима се опитваше да пощади чувствата й?

— Нека го чуем — предложи тя.

— Както пожелаеш — обърна се към нея Колиър. — Тя вдига глава и се опитва да говори, ала не може. Просто движи устните си, оформяйки отделни думи. Получихме помощ от един човек, който вече е пенсионер. Навремето е работел за здравния департамент на щата, казва се Уили Евънс. Той е глух и се смята, че е експерт при разчитането на думите по движението на устните. И по-рано ни е оказвал помощ. Той ни даде запис от онова, което Тери се е опитвала да изрече — прокурорът подаде на Нина и Пол отделни копия от напечатан на машина документ. Текстът беше само една страница. — Можете да я проследите на видеоматериала. Тя полага огромни усилия да съобщи нещо.

— Колко е дълъг филмът? — попита Нина. Тя си припомни как бе погледнала стенния часовник над главата на учителката в училището. Понякога беше полезно човек да има такава информация.

— Тя се отказва от опитите си след около единадесет минути — прокурорът посочи към вратата на кабинета. — Ще тръгваме ли?

Щорите върху прозорците на залата за конференции бяха спуснати, вътре цареше мрак. Нина и Колиър седяха от едната страна на дългата маса, Пол от другата. Заместник-шерифът, който блъскаше пред себе си масичка на колелца, включи някакви жици, използва механизми за проверка на системата, след това кимна на Колиър и излезе от помещението, затваряйки тихо вратата след себе си.

В самото начало от високоговорителя в ъгъла не долетя нито звук, после се разнесе шумно съскане, но когато се появи картината, шумът внезапно замря.

По всичко личеше, че механизмът за автоматично фокусиране на камерата не беше в състояние да реши върху какво трябва да се фокусира. Той се насочваше към различни обекти — украсения с различни фигури под, части от облеклото, ръка, крак.

Звуци, подобни на тези, когато някой мъкне чувал с картофи по пода и се блъска в различни предмети по пътя си, придружаваха абстрактните визуални картини, които бавно разкриха ужасяваща сцена.

Тери Ландън, чиято вълниста червеникава коса бе подгизнала в кръв, се взираше в обектива на камерата. Краката й бяха подпрени върху шкафовете, които покриваха стените в студиото, и камерата не можеше да ги заснеме. Жертвата гледаше директно срещу Нина. Изведнъж Тери примигна.

Разкрачените й крака, придържащи камерата, заемаха долната част от кадъра. Тялото й, което се повдигаше в мъчителни усилия да си поеме дъх, бе разположено в централната част. Главата й, обхванала най-горната трета секция от екрана, беше изцапана с крещяща червена огърлица от кръв. Тери гледаше към камерата на пода и се опита да отвори устата си.

Писък на жена, пронизителен и разкъсващ, мъчителен, изтръгнал се от дъното на душата й, се разнесе из стаята. Колиър изскочи от мястото си и се приближи към Нина.

— Само ми позволете да намаля звука — измърмори той, протягайки ръка към панела за дистанционно управление, който лежеше на масата близо до прожекционната машина. Той натисна едно копче, намали леко звука и за миг скри екрана от Нина, изтръгвайки я от света на мъчителната картина. — Съжалявам — добави той извинително, след това се върна на мястото си, стиснал решително панела за дистанционно управление в ръка.

Тери продължаваше да гледа директно в обектива на камерата, а от високоговорителя се разнесе ритмично, механическо хриптене. Тежките, всмукващи звуци прииждаха един след друг. За миг Нина си помисли, че още нещо не е наред, затова се обърна назад към Колиър — може би той отново трябваше да поправи някакъв механизъм. Ала очите му бяха прилепнали към екрана. Тя осъзна, че прокурорът нямаше да се намесва повече и отново съсредоточи вниманието си върху Тери.

Тери отвори уста; в мига, когато устните й се разделиха, върху тях се появи мехурче кръв, което се спука с лек шум. Тя я затвори, след това отново устните й се разделиха, изкривени, ужасни, сякаш се опитваше да стори нещо, което винаги бе правила с лекота, ала никога вече нямаше да може да повтори.

Давейки се в собствената си кръв, тя гледаше към червените ручеи, които изпълваха все повече от средната част на екрана. Зловещото червено петно нарастваше, кръвта от раната на врата й течеше все по-силно, образувайки локва на пода под нея.

— Оттук започва записът на експерта, прочел думите по движението на устните й — изрече тихо Колиър сред мрака, гъст и тежък както в рисунка на Бош7.

— Не боли — Пол прочете думите от записа върху масата, осветяван от тънък сноп светлина. Звуците, които издаваше Тери, движейки устни с огромно напрежение, бяха неразбираеми.

— Умирам — изрече след това тя. Устните й потрепераха; огромната тежест на осъзнатия факт едва сега беше притиснала съзнанието й. Думите, които Пол прочете след това, можеха да имат същата стойност както поздравът „Добро утро“ или „Здравей“. Те разкриваха края й по съвсем безучастен начин. Нина почувства, че изтласква назад стола си с крака, сякаш реагираше срещу приближаващата с бясна скорост смърт, искаше да дръпне спирачката, да намали скоростта, да задържи жената жива.

Лицето на Тери се надигна към камерата. От раната на врата й шурна кръв, прикривайки дупката от куршума. Лицето й казваше: „Сега никой не може да ми помогне.“

След това:

— Ти си виновен, Кърт.

Опит да си поеме дъх. Пращене.

— О, о. Умирам.

Гласът на Пол последва думите на Тери, сякаш някой певец пееше чужда песен в синхрон.

Правейки опит да изрече всяка отделна сричка, докато останалата част от лицето й бе изкривено в болезнени гримаси, Тери леко поклащаше глава напред-назад, сякаш се люлееше, за да се успокои. Като че беше малко дете, което се подрусва, за да заспи, макар че отдавна мястото й не беше в детската люлка.

Червената й кръв, синият цвят на дрехите й, шарките на пода се смесваха със светлината от лампиона върху работната маса над нея и придаваха на сцената фантастично, трагическо изящество. Нина си помисли — „Сякаш някой съзнателно е поставил този кадър на сцена, търсейки естетически сензационен ефект.“ Видеоматериалът не разполагаше с перспективата на истинския филм, нито с обработката, нито с красивата, далечна красота на художествено произведение. Тери би могла да лежи и тук, в тази зала за конференции, сега, в реалното време. Тя дишаше. Умираше.

Тери се изкашля и от устата й шурна кръв. Главата й се отпусна назад. Дълго време, може би в продължение на няколко минути на екрана се виждаше само главата й — изрядно оформеният бретон на върха на черепа й. Ала тримата все още чуваха дишането на Тери. За миг Нина погледна към Пол, който седеше край отсрещната страна на масата. Беше подпрял лакът върху коляното си. Брадичката му бе отпусната върху свитата му в юмрук ръка. Лицето му не се виждаше. Наблюдаван отзад, детективът имаше неспокойния вид на човек, който следи напрегнато резултата в последните секунди от бейзболен мач или може би гледа екшън минута преди да избухне бомбата, за което той бе сигурен, че ще стане всеки момент.

Нина отново впери поглед в екрана. Тери се опита да повдигне лицето си.

— Ти… натисна спусъка.

Тя кимна няколко пъти с глава. Как бе възможно тялото й да отдели толкова много сълзи по това време?

Направи леко движение — сякаш нестабилно поклати главата си. Напрегна сили да обърне лицето си, сега обляно в кръв, на една страна — към вратата, за която Нина знаеше, че се намира в тази посока. Сякаш там, извън обсега на камерата, Тери бе видяла някакъв призрак. Тя отново се отпусна и оголи зъби в карикатурно подобие на усмивка.

— Каква… изненада… Ангелът на Смъртта.

След това…

— Ще се срещнем в ада…

Устата й се затвори. Неописуема, приглушена кашлица й попречи да си поеме дъх. Сълзите се смесиха с кръвта по лицето й. Тя изви устни, все още напрягайки се да извърне глава настрани, очите й се взираха напред.

— О — изрече тя. — О, о…

Главата й се отпусна, сякаш се беше предала. Тялото й замръзна неподвижно. Екранът угасна.

— Това е всичко — каза Колиър. — В този момент тя е мъртва.

— Бедната жена — прошепна Нина. Тя мислеше за съпругата на Колиър, питаше се какво ли изпитва прокурорът дълбоко в себе си, гледайки този видеоматериал. — Стори ми се, че тя наистина вижда Ангела на Смъртта да се приближава към нея.

— Може би тъкмо затова е изключила филма накрая, проявявайки известна скромност — отбеляза Колиър.

Пол се намеси:

— Някои хора твърдят, че в мига на смъртта душата излитала между веждите на човека. Аз никога не съм я виждал. Това би било нарушаване неприкосновеността на интимния свят в най-отявлена форма.

— Имам нужда от чист въздух — каза Нина. Всички бързо станаха от местата си и напуснаха тъмното помещение, където Тери все още можеше да се движи и да приказва, завръщайки се от самотата на небитието сред тълпите от живи хора.

20.

— Декларации на умиращи лица — измърмори Нина и започна усилено да прелиства кодекса, изброяващ различните типове веществени доказателства. — Изключение към правилото за свидетелски показания, основани на информация, чута от другиго. Намерих го, секция 1242:

„Показание, дадено от умиращ човек във връзка с причината и обстоятелствата на неговата смърт, не се изключва като доказателство по делото от правилото за свидетелски показания, основани на информация, чута от другиго, в случай че изявлението е направено с личното знание на умиращия човек, който усеща, че смъртта му наближава и ще умре в близките няколко минути.“

Двете кутии с писмено представените доказателства по делото задръстваха бюрото на Нина.

— Следователно видеоматериалът за смъртта на Тери се допуска като доказателство — отбеляза Пол. — Вероятно би могла да поведеш спор, че той е подправен по някакъв начин.

— В този случай анализът е бил особено строг. Колиър проявява изключително внимание и следи отблизо работата на подчинените си.

— Колиър ли? Не ставаме ли твърде фамилиарни със заместник областния прокурор?

Сенди се изкашля тактично иззад вратата на кабинета. Пол отвори, секретарката влезе енергично, носейки две порции бурито, които бе купила от мексиканския ресторант на отсрещната страна на улицата8, плюс две кутии с газирана минерална вода. Оценявайки с един поглед атмосферата в кабинета, Сенди просто заяви:

— Време за обяд.

— Мммм — възкликна Пол и веднага грабна малката пластмасова лъжица. — Прекрасно като всяко ядене в Колорадо.

— С този апетит ще преживееш и ядрен взрив.

— Ако сложиш още малко пипер отгоре, ще се погрижа и за тебе — обърна се към секретарката детективът.

— Ще ми осигуриш и на мен ядрен взрив?

— Мисля, че той има предвид това — Сенди протегна пластмасова чиния, върху която димеше апетитна, потънала в лепкав сос куезадиля9.

Пол разгъна фолиото, в което бе обвита неговата порция бурито. Ароматът на кимион и препечен боб веднага се разнесе из стаята.

— Когато видя подобен видеоматериал, реакцията ми е следната — казвам си: „Слава Богу, че още съм между живите.“ След това много огладнявам. Просто инстинкт. Започнах да реагирам по този начин, когато работех в отдел „Убийства“ в Сан Франциско. Всички излизахме вечер и похапвахме обилно за вечеря. — След това детективът сложи в устата си внушителна хапка.

Сенди седна на стол до вратата и възпитано изяде обяда си от пластмасовата чиния. Тя беше обута в кални гумени ботуши, късата й черна коса блестеше, навлажнена от дъжда, многобройните гривни подрънкваха върху китките й. Този следобед отново бе донесъл гръмотевична буря. Дъждовните капки усилено барабаняха върху стъклата на прозорците и продължаваха да се изливат безспир от мрачното небе на май.

— Дай ми едно парче от това, Пол — каза Нина.

— Дръж хартията, иначе ще се накапеш навсякъде.

— Зная как да ям бурито!

— Животът може да бъде кратък и брутален, ала ние все още дишаме. Все издъхва някой друг, докато дойде нашият ред. Тогава кого ще го е грижа за тебе? Така поне си казвах в недалечното минало. — Пол се нахрани бързо и се изправи до Нина.

— Какъв ужасен начин човек да умре.

— Че са я застреляли и след това са я изоставили?

— Нямах предвид това. Мислех си, че е ужасно човек да изрича лъжи, когато вече няма никакъв смисъл от това. Звучи ми направо невероятно — Тери е излъгала, знаейки, че лъжата й ще бъде приета като доказателство, защото Кодексът не допуска подобно нещо.

— Вземи си тако10 — покани я Пол. — Това ще те успокои. Ала ще седнеш, нали? Просто очаквам да се освободиш от напрежението.

— Тя излъга, Пол. Кърт не я е убил. — Нина отвори кутията с газирана минерална вода и взе едно тако от плика. — Ти не й повярва, нали? Тя го е мразила. Кърт я е отхвърлил за последен път. Макар и умирайки, легнала на пода, Тери не е мислела за нищо друго, освен за това как да го нарани.

— Не мисля, че подобна версия ще допадне на съдебните заседатели. — Пол изтри устата си със салфетка, оригна се, след което се извини, извади малък бележник от джоба си и се разположи на стол недалеч от бюрото на Нина.

Сенди също се беше нахранила. Тя събра отпадъците в един от празните пликове и се върна на собственото си бюро, оставяйки вратата леко открехната след себе си.

— Необходим ти е свидетел експерт — продължи Пол. — Човек, който по-добре от Уили може да разчита думите по движението на устните. Това е единственият ти шанс. Познавах един човек от Центъра за независими проучвания в Бъркли, който може би ще успее да помогне. Ще му се обадя.

— Да! Човекът, който разчита думите по движението на устните! Тери в действителност не е казвала такива неща. Идеята ти беше блестяща, Пол — ала не й хареса начина, по който детективът се дистанцира от случая. Беше казал, че това е единственият неин, а не техен шанс.

— Неприятно ми е да бълвам банални, цинични полицейски фрази.

— Но…

— Не очаквам никакви чудеса. Освен това знаеш ли, че ти е нужна салфетка? Цялата си се накапала, госпожо. Не те ли е учила майка ти как се яде мексиканска храна? — той се наведе и й подаде цял сноп салфетки, ала вече беше прекалено късно — по бежовите й панталони имаше петна.

— Значи вярваш, че той я е убил?

— От раната й изтичат ручеи кръв, подът е направо подгизнал. Тери не би могла да лъже в такъв момент. Съжалявам. Освен това забравяш най-важното.

— Чудя се какво ли е то? Ще ми съобщиш ли, бивше цинично ченге?

— Ядосана си — заяви Пол. — Онова, което си преживяла, е наистина голям удар за теб; то е нещо повече от аргумент срещу защитната ти стратегия. Разбирам.

— Ще ми кажеш ли какво съм забравила?

Пол сви на топка няколко хартиени плика и ловко ги хвърли в коша за отпадъци в отсрещния край на стаята.

— Някой я е убил. Почти невъзможно е да приемем, че Тери ще остави убиеца си да остане на свобода. Самата ти ми каза, че тя дванадесет години е действала под влияние на някаква незавършена романтична история. Жена като Тери би изпитала силна неприязън към човека, който завинаги й е отнел възможността да продължи битката.

— Може би тя… тя по някакъв косвен начин обвинява Кърт за това, че са я убили. Разбираш ли, връзката не е пряка. Мислела е, че всичко лошо, което я е сполетяло, се дължи на Кърт.

— О-хо. Чувствам, че ще се изгубя сред пътищата и пътечките, видими единствено за женския ум. Всичко, което мога да кажа по случая, е следното: „Аз лежа на пода и ще разкрия пред вас кой ме застреля.“ Няма да правя никакви планове във връзка със следващите си ходове. Виж, Нина, трябва да се залавям за работа, ако ти незабавно не се обадиш на Хелоуел и не му съобщиш, че клиентът ти се признава за виновен при смекчаващи вината обстоятелства. Какво ще кажеш да прегледаме материалите в тези кутии и след това да решим каква ще бъде следващата ни стъпка? Съгласна ли си, шефке?

— Моля те, не ме наричай така. Вече имах възможност да прегледам материалите. „И всеки път, когато разучавам списъка на предметите, взети от местопрестъплението, изпитвам силна тревога“ — добави наум тя. В дългия списък бяха включени различни предмети, събрани както в близост около студиото, така и в къщата на Тери. Нещо в този списък я смущаваше — то не трябваше да се намира там, — нещо, което Нина беше забелязала онзи ден. Ала колкото и да се взираше в списъка, не можеше да открие какво бе то. — Ще ти осигуря копия от всички материали, които са ти необходими.

Пол отвори първата кутия и прегледа списъка на материалите в нея.

— Сцената на местопрестъплението, Тери Ландън. Съдържание: опис на вещите, иззети от местопрестъплението. Фотографии. Доклади от лабораторните анализи. Отпечатъци от пръсти. Доклади на съдебните лекари. Аутопсия. Свидетелски показания. Писмо на Кърт до Тери. Доклад на полицията във връзка с думите, изречени от Кърт Скот, когато е бил арестуван. Видеоматериал, увековечаващ това важно събитие. Обичайните полицейски доклади. Струва ми се, че материалите са наистина съвсем пълни.

— Във втората кутия са материалите на Рийзнър по случая. Бих казала, че са твърде оскъдни. Запис от предварителното разглеждане на делото — намеси се Нина. — Тук също има видеоматериали, които трябва да гледаме заедно. Какво ще кажеш да го направим в събота вечер?

— Ще донеса пуканки — обеща Пол и започна да рови във втората кутия, измъквайки една тънка папка. — Рийзнър би трябвало да представи повече материали — заяви той. — Дори ако първоначалното гледане на делото е било чиста формалност, той трябва да си е водил бележки, да е събирал проучвателни доклади, да е депозирал искове до съда.

— При създалите се обстоятелства Рийзнър не изпитва особено желание да ни сътрудничи. Предварителното разглеждане на делото е било съвсем кратко. Може би той е бил приготвил десетки искове за съдебни решения. Никога няма да узная това, защото Рийзнър не ги беше депозирал, когато поех случая.

— Ако бях на мястото на Скот, щях да поискам от него да ми върне всичките пари.

— Ето още един проблем. Рийзнър държи в ръцете си по-голямата част от финансовите средства на Кърт.

— Божичко! Какъв прекрасен приятел има този Кърт в лицето на Нина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си поела финансовата издръжка на този случай, нали? Рискуваш репутацията си, безопасността си, щастието на детето си, своето собствено щастие… Добре те е хванал на въдицата си.

— Говориш така, сякаш изпитваш… ревност.

— Наистина е така. Но преди всичко изпитвам загриженост. Той може да ви увлече по наклонената плоскост със себе си. Ще ми се да те вразумя, преди да е станало твърде късно.

— Направи го де. Хайде да видим докъде ще стигнеш — Нина почувства, че вирва брадичката си във въздуха, след миг обаче, объркана, че бе постъпила така, отново отпусна спокойно глава. — Вече е прекалено късно, Пол. Аз поех този ангажимент — тя се свърза със Сенди и я помоли да се обади до сина си Уиш и да попита дали младежът може да дойде в кабинета й.

Уиш пристигна след петнадесет минути. Според Сенди през есента синът й щеше да започне следването си в местния колеж. Искаше да завърши полицейския факултет. Месеци наред Уиш се интересуваше дали Нина може да използва услугите му в работата си, ала се надяваше да получи по-предизвикателна задача от тази на портиер пред входа. Уиш отвори вратата на кабинета. За разлика от майки си, която, изглежда, имаше еднакви мерки на ширина и дължина, осемнадесетгодишният младеж беше висок и мършав. Беше облечен в работен комбинезон, под ноктите на пръстите му се бе натрупала грес. Младежът се поколеба, преди да влезе в кабинета. Сенди вървеше след него.

— Седни — покани го Нина. Пол беше заел единия от столовете за клиенти, Сенди се бе разположила в другия, затова Уиш седна на канапето и срещна погледа й с широко отворени, немигащи очи.

Нина огледа своя екип, с който щеше да поеме защитата по случая: двама умни, изпълнени с добри намерения, ала неопитни помощници; Пол, хитрият, изкусен детектив, който можеше да я изненада с говорещо мече, пъхнато в ръкава; самата тя — чиято компетентност тепърва щеше да проличи.

Те трябваше да се справят с нелеката задача.

Тя изрече:

— Ние четиримата ще работим, осигурявайки правна защита на Кърт Скот. Той е обвинен в извършване на предумишлено убийство. Ще предоставим някои от случаите, които съм поела, на друг адвокат, ще приключим други и ще направим опит да се справим достойно с онези, които ще задържа.

— На коя дата ще бъде съдебният процес? — попита Сенди.

— На петнадесети юли. Твърде скоро — отговори Нина. — Ала аз се тревожа за Кърт. Той все още не се е приспособил към режима в затвора — как би могла да сподели с тях, че зад думите, които изричаше той, Нина долавяше отчаянието му? Боеше се, че Кърт няма за издържи психически. — Той иска да започнем колкото е възможно по-скоро.

— Сенди, занеси тези кутии на бюрото си и подготви картотека от документите с индекси по отделни теми. Подреди срещите ми с клиенти по такъв начин, че всеки ден да разполагам с по-продължителен период от време, през което да нямам никакви ангажименти. Внимателно провери датите за всичките ми срещи в съда по случая Скот, които ще се състоят преди съдебния процес.

— Разбрано. Почти всичко ми стана ясно.

— Уиш? Разбрах, че ти можеш да работиш на повикване без определено работно време. Така ли е?

Той кимна.

— Ти ще работиш с Пол. Прави всичко, което той ти казва да сториш. Не предприемай нищо, за което не си получил изрично нареждане. Разбираш ли?

— Разбира — отвърна вместо него Сенди. Уиш се изправи и закима енергично с глава.

— Добре. Пол, ти отговаряш за разследването. Нека поговорим за това как ще се развие то.

— Не трябва ли скоро да призовем и други експерти като свидетели, освен онзи, който разчита думите по движението на устните? — попита Пол.

— Това е една от точките в моя списък от задачи.

— Освен това са ми необходими копия от показанията на свидетелите както и списък на веществените доказателства по делото. Докладът от аутопсията също ще ми трябва — добави Пол.

Сенди си записа всичко.

— Ще се срещаме два пъти седмично от днес до процеса — обяви Нина. Уиш се усмихна широко, разкривайки едрите си, съвършени зъби. — Какво има, Уиш?

— Щастлив е, че може да работи по случая — отвърна майка му, прибирайки бележника си в големия джоб, пришит на полата.

Уиш отново кимна с глава. Ушите му стърчаха сред лъскавата черна грива на косата му. Младежът изглеждаше съвсем не намясто в този свят на мастило и хартия и наподобяваше млад, нетърпелив психопат, устремил се да направи поредната необмислена постъпка.

— Добре, вече имах възможност да прегледам докладите. Нека ви осведомя какво ни е известно на този етап. Според мен обвинението се основава на пет основни доказателства. Първият и вероятно най-тежкият проблем, пред който сме изправени, са показанията на очевидеца Джери Кетрик за събитията през онази нощ. Той казва, че е чул два последователни изстрела, а след това видял Кърт да излиза тичешком от къщата. Трябва да установим точното време на изстрелите, които той заявява, че е чул. Следващата ни задача е да открием нещо, което би могло да хвърли съмнение върху спомените му за този инцидент.

Второ. Пушката марка „Ремингтън“, с която е убита Тери Ландън, е регистрирана на името на Кърт. Върху цевта й са намерени отпечатъци от неговите пръсти. Кърт твърди, че с оръжието е разполагала Тери от деня, когато той я е напуснал. Всичко, с което можем да докажем, че пушката наистина е останала у Тери, ще ни бъде от полза. Ако тя е съхранявала огнестрелното оръжие при себе си, всеки би могъл да го използва срещу нея.

Трето. Видеозаписът, който хората от областната прокуратура наричат „видеоматериалът на смъртта“. В него Тери загатва, че Кърт е нейният убиец. Тя или лъже, или записът на експерта, прочел думите по движението на устните, е погрешен.

Четвъртият ни проблем. Кърт е направил някакви изявления, когато бил арестуван на следващия ден в колата си. Думите му не звучат в негова полза. Офицерът, който извършил ареста, разполагал с камера в колата и е направил видеозапис на събитието. Пол и аз ще гледаме записа утре или в други ден и ще преценим колко вредни за него ще се окажат думите му.

— И какво е казал той? — попита Пол.

— Според… хмм… — тя прелисти няколко документа, — според Джейсън Джойс, офицера, извършил ареста, Кърт бил целият изцапан с кръв, когато полицаят го принудил да спре. Впрочем по-късно се установило, че това била собствената му кръв. Той казал, че имало стрелба. Думите му били: „Застреляха я.“

— Но не „Аз я застрелях“? — попита Уиш.

— Не, но фразата „Застреляха я“ също не звучи в негова полза. Тя показва, че Кърт е бил на местопрестъплението.

— От полицията бързо и неотклонно са съсредоточили вниманието си върху Скот. Но какви са според тях мотивите му? — попита Пол. — Той не е давал никакви други показания освен онова, за което ти спомена. Да, досега вече са узнали, че Скот е бил женен за Тери, ала той не е поддържал никакъв контакт с нея години наред.

— Така е. В това се състои петият ни проблем. В полицията разполагат с бележка, написана от Кърт до Тери, в която се съдържа заплаха. Върху нея не е поставена дата. Твърде вероятно е бележката да бъде много стара. Все още не съм питала Кърт за това.

— Какво е написано в нея? — попита Уиш.

Нина взе фотокопието от бележката и го прочете:

— „Тери, за последен път ти казвам: махни се от живота ми. Ако продължаваш да ме измъчваш, да ми пишеш или се опиташ да се свържеш с мен по някакъв начин, аз ще тръгна срещу тебе и ще те накарам да съжаляваш, че си ме познавала.“ Предполагам, че бележката е автентична.

— Тя продължила ли е да му досажда? — настоя Уиш.

— О, да — отговори Нина. Пол поклати скръбно глава. Тя знаеше, че детективът мисли за онова, което Тери бе сторила на бебето си. — Въпреки това от наша гледна точка полицията разполага с много ограничени доказателства за мотива на престъплението, тъй като те не могат да разговарят с Кърт.

— Точно там е въпросът — намеси се Пол. — Зная, че посочването на убедителен мотив не е най-главното, за да бъде осъден някой човек. Но както вече посочих, съдебните заседатели не обичат да издават присъда, освен ако не са убедени, че разбират причината за извършване на престъплението. И те ще искат да научат защо той се е върнал след толкова време и я е убил. Хелоуел, изглежда, не се е добрал до факта, че аз намерих Скот и му казах къде се намираш ти, Нина. Това го е накарало да хване първия самолет до Америка — искал е да те предупреди за Тери. И ако той…

— Рийзнър спомена, че може да ме призове като свидетел — прекъсна го Нина. — Ще бъде дяволски трудно да посоча кои от изявленията на Кърт пред мен са защитени от привилегията за неприкосновеност на връзката адвокат-клиент. — Например писмото на Кърт до нея, в което той я молеше да се срещнат на плажа Поуп Бийч, със сигурност не се ползваше с тази защита. Нина погледна през прозореца към планините, питайки се дали ще получи призовка да се яви в съда като свидетел. Как би могла да защитава Кърт, когато същевременно беше един от главните свидетели срещу него?

— Ето какво трябва да направим — продължи тя, изтласквайки за момента този проблем в периферията на съзнанието си. — Нека съсредоточим вниманието си върху други хора, които биха имали други възможни мотиви. Има четирима души в областта, които са давали под съд Тери. Процесът се развивал твърде зле за тях. Те са искали да възпрат разпространението на филма, направен от Тери. Може да я е убил някой от тях.

— Джонатан Суийт. Джесика Суийт, Дорийн Ордуей и Майкъл Ордуей — изброи ги Сенди, четейки от бележките си.

— Трудно е да се повярва, че си струва да убиеш някого заради един филм — заяви Пол.

— Трябва да възприемем начина на мислене на Тери — каза Нина. — Съдейки от опита си, натрупан по време на работата ми с нея, бих казала, че Тери изпитваше наслада от това, че си играеше с преживяванията на хората. Разбирате ли? Искам да кажа, че според мен филмът имаше определен подтекст. Той не беше прост и еднозначен. Тя…

Пол я прекъсна:

— Все още не съм гледал филма за онова момиче Суийт, но ти спомена, че според Тери тя била първата от цяла група млади жени, изчезнали безследно с течение на времето. Би трябвало да проучим обстойно този въпрос. Ако се окаже, че това не е просто безпочвена теория или просто примамка, събуждаща зрителския интерес? Ами ако престъпникът, отговорен за изчезването на Темара и на останалите момичета, е пожелал и филмът да изчезне? Какъв по-добър начин да постигне целта си от този да убие създателката на филма още преди той да е видял бял свят? Наистина има човек с убедителен мотив.

Уиш заговори и юношеският му глас придаде на думите още по-смразяващо значение:

— Може би баща й е убил всичките момичета. Или Майкъл Ордуей.

— Не изключвай от списъка и дамите — посъветва го Пол. — Прекрасният ни свят е пълен с престъпления.

— Може да е бил някой, който не присъства във филма — изрече замислено Нина. — Трябва да проследим внимателно теорията й, макар че филмът не представя веществени доказателства за пряка връзка между изчезналите момичета.

— А това повдига един очевиден въпрос — изтъкна Пол. — Ти каза, че във филма въобще не се споменава нищо за Кърт. Но той е ходил известно време с това момиче, преди то да изчезне. Защо Тери не е загатнала, че той я е убил? Разполагала е с идеална възможност да му причини много неприятности. Филмът дори би могъл да го накара отново да установи контакт с нея.

— Не зная — отговори Нина. — Съгласна съм с думите ти — тя прокара пръсти през косата си, питайки се дали някога ще разбере Тери. — Може би тя е знаела точно какво се е случило с Темара. Може би тя самата е убила Темара — Сенди и Уиш изглеждаха изненадани от тази идея, ала Пол само кимна с глава. Той вече беше помислил за това. — Може би тя е знаела кой е извършителят на убийството. Не е бил Кърт, ала поради някаква причина е смятала, че е възможно да загатне за това.

— Сигурно е имала някакви записки и данни, докато е правила филма. Къде са те? — попита Пол. — Или записките й са изчезнали, или ги е унищожила. Защо?

— Уместни въпроси, Пол. Надявам се, че скоро ще откриеш отговорите им.

— Следователно направен е филм, който би трябвало да хвърли съмнение върху Кърт Скот, ала филмът не е постигнал целта си. Но разполагаме с два видеоматериала, които го уличават в престъпление — изтъкна Уиш.

— Зависи от интерпретацията — подчерта Пол. — Какво има, Нина?

Нина остави химикала си на масата, погледна рисунката, която бе надраскала върху листа хартия, след това го смачка на топка и го хвърли в коша за отпадъци.

— Мисля, че трябва да бъдем много внимателни — каза тя. — Сега всички вие трябва да запомните добре съдържанието на полицейските доклади. Пол, уредих аз и ти да отидем в дома на Тери утре рано сутринта. Има ли въпроси?

— Да, един — отговори Уиш. — Той ли го е направил?

— Какво ще кажеш аз и ти да изпием по една чаша кафе — така Нина ще остане да работи на спокойствие — обърна се към него Пол и се изправи. Двамата взеха кутиите с документи и ги пренесоха в залата за разговори с клиентите.

Сенди и Нина ги проследиха с поглед.

— Нашият пъстър екип от четирима човека — измърмори Сенди и затвори вратата, прекъсвайки мисълта на Нина. А мисълта наистина беше приятна: тя не бе останала сама.

21.

Късно следобед във вторник Нина и Пол преминаха с колата си през масивната порта и навлязоха в собствеността на Тери. Бяха взели ключовете от студиото и къщата от Колиър Хелоуел, щеше да ги придружава полицейският офицер от участъка южно от Тахо, заместник-шерифът Ърл Хекър. Лентата, с която преди време бе оградено местопрестъплението, сега я нямаше, постройките изглеждаха пусти, прохладни и потънали в сянка в един от първите топли спокойни дни от сезона. Нина се питаше къде ли бе изчезнало кучето на Тери.

Заместник-шерифът Хекър, полицай с едри зъби и луничаво лице, имаше вид на момче, което едва е дорасло да си купи бръснач за мъха, избил по лицето му. Той изчака на верандата, докато Пол се занима с бравата от вратата на студиото.

— Това е един от онези стари механизми, при които човек трябва да изтегли ключа навън една четвърт от инча — намеси се Хекър, след като детективът изгуби търпение и удари така силно вратата, че тя щеше да се изтръгне от пантите си.

Заместник-шерифът изчака навън, подсвирвайки си бодро мотив от песента „Мостът над река Куей“. Нина и Пол оставиха вратата отворена, така че той можеше да наглежда какво правят в помещението.

Оставено в пълен покой след разследването на областния прокурор, студиото изглеждаше така, сякаш го бяха изоставили преди години. Част от оборудването беше иззето като веществени доказателства; останалите уреди бяха покрити с прах, използвана при снемане на пръстови отпечатъци, с ръждиви петна от кръв, лишени от всякакъв живот. Нина се опитваше да си припомни как изглеждаше мястото по време на последното й посещение тук, оглеждаше методично всичко, проверявайки има ли промяна в обстановката в сравнение с онова, което бе съхранила в бележките си.

— Какви мерки е предприела полицията, за да съхрани обстановката на местопрестъплението, Пол? — попита Нина, докато Пол разглеждаше внимателно задната врата. — Не са ли изчистили след края на разследването?

— Това не е било наложително, тъй като никакви роднини не са предявили иск към собствеността. Когато се обадих да уредя това посещение, казаха, че почистването ще бъде следващата им стъпка.

Нина беше отворила заключен долап за съхранение на различни материали с трети ключ и разглеждаше лавиците в дъното.

— Къде са нещата й? Тя разполагаше с оборудване за заснемане на филми, достатъчно за цялата филмова студия MGM.

— Очевидно по-голямата част от него е била взета за ползване под наем. Къщата на Тери е била ипотекирана, тя е имала проблеми с парите. Не е притежавала почти нищо, освен тази собственост и няколко не особено скъпи уреда.

Нина проследи списъка на вещите, съсредоточи вниманието си върху фотографиите и след това впери поглед към мястото на пода, където беше намерена портативната видеокамера. Отново се опита да разбере Тери. Къде бяха календарите, пощенските картички, предметите, разкриващи моменти от личния живот, които човек очакваше да открие у дома или на работното място на всяка жена? Как бе възможно Тери да бъде толкова студена и целенасочена — та тя работеше в тази бетонна кутийка, пълна с кабели, пластмаса и метал.

— Има ли нещо важно, което си забелязала тук преди, нещо, което не е било взето като веществено доказателство, а въпреки това сега го няма в студиото?

Нина отново прегледа бележките си.

— Едно палто от рисови кожи. То не е включено в списъка на вещите, взети като доказателствен материал от местопрестъплението. При няколко от нашите срещи Тери беше облечена в него.

— Може би го е взела под наем — изрече Пол несигурно. — Кожено палто би било истинска екстравагантност за жена с толкова тежки дългове.

— Мисля, че то е било на майка й. Вероятно е някъде горе в къщата.

Те се изкачиха по пътеката към къщата, следвани от заместник-шерифа Хекър, който може би, съвсем без да отделя внимание на текста, бе започнал да си свирука песента „Бедният Джъд умря“ от мюзикхола „Оклахома“. Той притежаваше удивителната способност да свири пронизително през предните си зъби. През цялото време не беше произнесъл нито дума.

Всичко вътре в малката къща изглеждаше точно така, както Нина го беше запомнила.

— Нищо — отбеляза тя. — Просто празна къща, където преди време е живял някой. — С изключение на дрехите в шкафовете и в бюрото, това жилище все още беше домът на родителите на Тери, сякаш Тери никога не се беше хранила, не беше спала и живяла тук. Тя бе прекарвала дните си изцяло в своя въображаем свят, затова не й е било нужно да съхранява неща, напомнящи й личния й живот.

— Няма никакво кожено палто — изтъкна Нина. — Последния път, когато го видях, беше на леглото. Чудя се къде е то сега.

— Може би става въпрос за убийство с цел грабеж — подхвърли Пол.

— Няма такава вероятност.

— Винаги бихме могли да се надяваме, че е така. Готови сме, господин заместник-шериф.

На път към колата те се натъкнаха на около шестдесетгодишна дама в елегантен червен костюм, която се изкачваше запъхтяна по алеята.

— Хей — намеси се заместник-шерифът. — Не можете ли да четете? Тук няма никой. Вървете си, вървете си — той размаха ръце, сякаш искаше да пропъди някакъв особено досаден тип.

— Кой притежава правата върху тази собственост, за да пристъпя към съответните процедури? — обърна се жената към Нина, без да обръща внимание на заместник-шерифа.

— Какви процедури?

— Имам предвид наследника, който притежава правата върху този имот. Той привлича вниманието ми години наред. Това тук може да бъде превърнато в прекрасна къща за гости — дамата в червения костюм посочи студиото на Тери. — Бих желала да отправя предложение за покупка, преди собствеността да бъде предадена на посредническа фирма за продажба на недвижима собственост.

— Знаете ли, че жената, която живееше тука, беше убита? — попита я Пол.

— Да. Сигурно е, че не могат да искат пълната цена за собствеността й. Тя бе убита и това е гаранция, че всичко ще бъде продадено на смешно ниска цена — изтъкна дамата и потри ръце с удоволствие, предвкусвайки бъдещата сделка. Хекър престана да свири и запази пълна тишина, докато я придружи до колата й.

Пол запали микробуса си и се обърна назад, изопвайки врат.

— Все още ли мислиш за онова палто?

— Да. Това великолепно сребристо палто. Тери се отнасяше към него, сякаш то беше живо същество.

Нина си припомни как изглеждаше Тери в съда по време на първото разглеждане на делото. Лицето й за миг бе излязло извън контрол, бе придобило израз, който по всяка вероятност тя не желаеше да разкрива пред други хора. Изразът й беше — като на ясновидка — дразнещ, сексуално възбуждащ израз, сякаш Тери възприемаше живота като мръсна шега.

Какво беше казала тя? „Жените искат да заровят лицата си в кожата. Мъжете искат да…“

Защо, по дяволите, си припомняше всичко това?

Джеспър му предаде пощенския плик точно преди обяд, в часа по обществознание. Боб беше използвал адреса на Джеспър, а Джеспър през целия уикенд бе проверявал какво е донесъл раздавачът в пощенската кутия. Джеспър беше неговият приятел във войната срещу Тейлър Нордхолм. Той нямаше да каже на никого, че Боб беше получил писмо от затвора.

Когато звънецът изби, Боб не отиде да се покатери на онова дърво, където обикновено изяждаше сандвича за обяд с приятелите си. Той затича с максималната бързина, на която бе способен, приведен под тежката си училищна чанта, и стигна до влажното дере, започващо в далечния край на футболното игрище. Оттук се чуваше как някои момичета пищят, увлечени в играта, ала му се струваше, че звуците долитат от някъде много далеч. Наоколо бяха разпръснати скали и лежаха на същите места, върху които се бяха търкулнали тук преди милиард години. Въздухът беше влажен и студен, върховете на дърветата се издигаха високо над него.

Момчето избра гладка скала, където нямаше паяци и мравки, седна върху нея и пъхна ръце в чантата си. Измъкна плика от предната преграда, след това извади обяда си, както винаги сплескан под тежестта на учебниците.

Вдигна плика пред очите си. Адресът на подателя бе изписан единствено с цифри. Боб си представи своя баща в карирана пижама, с номер 66759 на гърба. Може би главата му беше обръсната, за да не хване въшки, може би му даваха храна само веднъж на ден.

Един ден след училище Боб бе отишъл с велосипеда си до затвора; беше разказал на всичките си близки, че след часовете ще остане в библиотеката. Пазачът отказа да го пусне без документ, доказващ кой в действителност е Боб, а Боб не бе взел свидетелството за раждане със себе си. Беше оставил на служителите от затвора бележка до баща си. Не я беше преписвал, ала я помнеше почти наизуст, защото му бе толкова трудно, докато я напише. Не разполагаше с много време, пазачът непрекъснато го наблюдаваше и му пречеше да мисли.

— беше започнало момчето.

След това добави:

Боб дълго време бе дъвкал върха на молива, питайки се как да се подпише под адреса на Джеспър. Най-сетне пазачът му каза:

— Хей, стига си дъвкал този молив, защото в устните ти ще се забият трески.

Най-сетне момчето написа „БОБ“ с големи букви. Така баща му щеше да знае как да се обърне към него в писмото, което щеше да му изпрати в отговор. След това написа послепис:

Сигурно баща му бе написал отговор още същия ден. Това беше хубаво. Сега само трябваше да разкъса плика и да прочете писмото.

Той отхапа няколко пъти от сандвича си, ала храната му се стори толкова суха, че я остави на скалата и вдигна плика от скута си. Отвори го внимателно, мислейки си, че това може би е единственото писмо, което щеше да получи от баща си. Човек никога не можеше да бъде сигурен за такива неща.

Върху обикновен лист от тетрадка беше написано с молив, с печатни букви:

Баща му вероятно не беше убеден, че той ще може да разчете почерка му. Момчето не обърна никакво внимание на камъчетата, които се посипаха върху сандвича му.

Беше написал:

Примигвайки, Боб прочете писмото няколко пъти. Някъде отдалеч изби училищният звънец. Трябваше да тича, но за щастие той беше добър бегач, най-бързият в петите класове. Носът му течеше и очите му сигурно се бяха подули. Момчето сгъна внимателно писмото, прибра го в плика и го пъхна в джоба на панталоните си. След това изтри лице с фланелката, с която бе играл в часа по физическо възпитание, отново я прибра в чантата си и затича към класната стая.

22.

— Срещнахме се веднъж, когато дойдох да видя Тери, спомняте ли си? — обърна се Нина към Джери Кетрик няколко дни по-късно през същата седмица.

През първия топъл предобед, дошъл след три дъждовни дни, връхчетата на новопоявили се растения най-сетне бяха пробили замръзналата дълго време почва. Дори и в занемарената къща на Кетрик светът, поне на пръв поглед, изглеждаше почти съвършен. Прозорците не пропускаха много светлина вътре в къщата, във въздуха плуваше прах и създаваше съвсем различна вселена.

— Спомням си — отговори Кетрик.

Преметнал крак върху крак, той се беше отпуснал върху вмирисаното на плесен канапе във всекидневната стая на къщата. Черното куче на Тери дъвчеше топка за тенис в краката му. Пол беше седнал край одрасканата маса от борова дървесина, поставена до стената. Дървеният под беше изметен, ала бе потъмнял от мръсотия, сякаш никога не бе виждал мокър парцал.

На път дотук Нина бе изслушала колоритния доклад на Пол на тази тема.

— Той е наполовина селско момче, наполовина хипи — беше й разказал Пол. Родителите на Джери Кетрик избягали от тежкия физически труд сред полетата на Сан Хоакин, заменяйки го с неособено прекрасен живот в Тахо. През петдесетте години и двамата намерили работа като готвачи в малък ресторант, наречен „Кухнята на мама“, и когато петте им деца пораснали достатъчно, започнали да работят след училище и през уикендите в същия ресторант. След като направило хиляди торти и милион порции бъркани яйца, семейството откупило ресторанта от болнавия му собственик и Джери прекарал най-важните години за формиране на характера с ръце, потопени до лактите в коритото с мръсни чинии.

В края на шейсетте години ветровете на промяната засегнали Тахо и Джери отплувал напред по пътя си до Сан Франциско. Нанесъл се в порутена викторианска къща в района с най-висока престъпност, известен с прозвището Тендърлойн, заедно с десетки тийнейджъри. Там се научил да свири на китара; в ръцете му попаднал инструмент с престижната марка „Силвърстоун“, който някакъв човек бил оставил вместо наем. Джери открил, че има чевръсти и точни пръсти. Скоро след това се включил в рок съставите „Еърплейн“ и „Мъртъвците“.

Той и приятелката му известно време можели да си позволяват охолен живот и скъпи наркотични възбуждащи вещества, скоро им се родило бебе, което нарекли Рембо, ала то през целия си живот останало известно с името Ралфи.

Личната културна революция на Джери завършила през 1972 година. Приятелката му получила психиатрично разстройство и въпреки уменията на лекарите в Обединената градска болница на Сан Франциско не успяла да възстанови здравето си. Местата, които Джери обитавал по-рано и където се дрогирал и бил изпълнен с жизненост, сега предизвиквали кошмарни спомени. Никой не го наемал, защото китаристът бил станал прекалено избухлив. Семейство мормони осиновили Ралфи и поели грижата за живота му. Грейс Слик, приятелката на Джери, постъпила в клиника за алкохолици, а „Мъртъвците“ се впуснали в нескончаеми турнета из цялата страна.

Джери се върнал в Тахо и отново станал готвач. Баща му вече бил умрял; братята и сестрите му били напуснали град Тахо и ресторантския бизнес. Джери заживял в къщата на майка си и един прекрасен ден успял да върне Ралфи при себе си. Майка му се грижела за момченцето, което тъкмо се било научило да ходи, а Джери поел управлението на ресторанта „Кухнята на мама“.

Когато и майка му умряла, той отново заживял бохемски живот, връщайки се към наркотиците. Ала това вече никак не му било приятно. Джери бил на четиридесет години, амфетамините не му позволявали да спи и вместо да го ободрят, му внушавали мания за преследване. Бил арестуван и въдворен в клиника за наркомани, където го лекували по специална програма. След като го освободили, Джери изпаднал във вцепенение, типично за бивши наркомани на средна възраст, и останал в Тахо. Работел в ресторанта, грижел се Ралфи да има чисти чорапи и гледал записи на различни филми и телевизионни програми. Понякога старият му гняв отново го сграбчвал, той излизал на верандата с изподраскана електрическа китара „Телекастер“ и усилвател марка „Пийви“, увеличавал звука да крайност, наоколо се разнасяло скърцане, гръм и трясък. Известно време Джери се връщал в годините на разцвета си, пръстите му изтръгвали от струните пронизителни тонове, с които той бил прочут за кратко.

После позвънявал телефонът, Тери Ландън, съседката му, изкрещявала, че ако не престане с този идиотски шум, тя ще разбие електрическата китара „Телекастер“ на трески в собствената му глава.

Ето как Джери се запознал с нея преди години.

Нина се огледа наоколо и разбра защо в помещението беше толкова тъмно — оръфани одеяла бяха прикрепени с пирони върху ниските прозорци вместо завеси. Върху лавици от издадени напред леки тухли и дъски имаше множество окъсани книги. Два спални чувала бяха сгънати и изтикани в ъгъла. Кетрик проследи погледа й и обясни:

— Мои приятели. Дойдоха от Лос Анжелис да ловят риба тук.

— Синът ви ходи ли на училище?

— Ралфи ли? Вече не учи. Той порасна, на двадесет и осем години е. Кара огромен тежкотоварен камион. Пътува навсякъде из областта Тахо, ходи и на запад на различни състезания.

— Това е необичайна професия — отбеляза Пол.

— Много е опасна — заяви Кетрик и започна да си свива цигара — поне Нина се надяваше, че е така. Джери носеше същата риза от мека червена кожа, в която Нина го беше видяла преди убийството на Тери. Сега бе облякъл и сини джинси, изцапани с някаква изсъхнала кафява течност, на главата си беше сложил бейзболна шапка с емблемата на моторните масла „Валволин“. Щръкналите дълги бели коси, бялата му брада, невидимите мигли и порозовелите по краищата клепачи върху сбръчканото лице на Джери накараха Нина да си зададе въпроса дали този човек не е албинос. — Ралфи казва, че се занимава с шоубизнес. Има амбиции в тази област — Джери бръкна в джоба си и подаде на Пол няколко оръфани билета от едно голямо тесте. — Ето — продължи той. — Старият Ралфи участва в състезанието, организирано от Центъра на животновъдите в Рино. Вземете си един билет.

— Днес не сте ли на работа? — попита Пол и облегна гръб назад. Той изглеждаше съвсем спокоен, не излъчваше никакво напрежение — поза, която караше събеседниците му да се отпуснат, поощряваше ги да забравят опасенията си и да разказват различни неща, за които по-късно съжаляваха.

— По дяволите, днес отидох в пет часа сутринта да отворя „Кухнята на мама“ — заяви Ралф. — Вече отработих осемте часа за деня. Племенницата ми се занимава със заведението до затварянето му вечер. Сега е сезонът, когато имаме много работа. Аз правя бисквитите и соса, действам като готвач, изпълняващ поръчките на най-претенциозните клиенти, водя счетоводството. Понякога ми се налага да сервирам по масите, нали разбирате. Не е както рокендрола, но ми помага да си платя данъците върху собствеността. Отбийте се някой път. За тридесет секунди ще ви направя специалитет с пържени яйца; за тридесет и две ще го покрия със специална глазура. Най-добрата храна, приготвена по домашни рецепти в Тахо.

— Наистина ли? — Пол изглеждаше заинтересуван.

— Да. „Кухнята на мама“ няма равна на себе си — рече Кетрик, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. Той остави цигарата, която сам си беше свил, взе още полупрозрачна хартия и тютюн от една торбичка и продължи да си сгъва още цигари.

— От дълго време ли живеете тук? — попита Пол.

— Почти двадесет и пет години. Истинска воняща дупка, но тя си е моя.

— Научих в града, че навремето сте били виден соло китарист.

— Да, бях. Но сега се оттеглих от този бизнес. Свирех в съставите „Мъртъвците“ и „Еърплейн“. Посочете ми който искате от другите музиканти в тях, аз ги познавам всичките. Бях известен навремето. Звезда на рокендрола. Казваха, че много съм приличал на Едгар Уинтър. Разбирате ли?

Той посочи към един плакат, изобразяващ полуголи мъже, прикрепен с кабарчета върху стената в кухнята. Типичен за поколението, злоупотребяващо с наркотици, афиш, обявяващ концерт в зала „Филмор“ в Сан Франциско през 1969 година. Рошавите бели кичури на Кетрик се люлееха диво около лицето му, наподобяващи змии. Нина и Пол започнаха да кимат окуражително с глави.

Джери се усмихна.

— Вие четете ли Библията? Родителите ми често цитираха откъси от Светото Писание пред мен. „Как бидоха низвергнати могъщите… щитът на могъщите бе захвърлен по най-безчестен начин в прахта.“ Това ви казва всичко за мен. Сега чета, гледам телевизия, грижа се за Ралфи. О, от време на време стар приятел, който още не ме е забравил, ми се обажда и заработвам някой и друг долар, свирейки на китарата. Но печеля повече като готвач.

— Благодаря ви, че ни отделихте от времето си — каза Нина.

— Имам време в изобилие — отбеляза Кетрик. — Предпочитам да бъда на ваша страна, ако това е възможно. Чувам, че свидетелите получавали хонорар за показанията си. Но не мога да си кривя душата и ще опиша онова, което видях.

— Предполагам, че сте познавали Тери от много години. Семейството й се е преселило тук преди около двадесет години, нали?

— Тя живееше все в тази къща, с изключение на времето, когато се беше омъжила и когато пътуваше по различни места. Родителите й умряха много отдавна, а тя беше самотница. Канех я на увеселенията в околността, ала тя не позволяваше някой да я безпокои. От време на време ме викаше, когато й бях необходим да свърша някоя работа по къщата — например тоалетната се запушила и така нататък, освен това всяка пролет аз и Ралфи се качвахме на покрива и измитахме оттам нападалите борови иглички. Ралфи й поправяше комина. Той е мършав и може да се напъха вътре, разбирате ли? Излизаше толкова черен, че кучето не можеше да го познае, веднъж едва не го ухапа…

— Всъщност Тери беше истинска досада — продължи Кетрик. — Да си призная честно, беше точно така. Все се оплакваше от шума, казваше, че моето куче хапело нейното. Не й харесваше, че вдигаме прах, когато прекосявахме улицата към нейната къща. Преди пет години сложи портата и аз престанах да се отбивам у тях. Вместо мен ходеше Ралфи.

— Виждам, че сте взели кучето на Тери — отбеляза Нина.

— Тя го наричаше Хичкок. Непрекъснато гледаше неговите филми. Добро куче е. — Щом чу, че споменават името му, Хичкок вдигна рунтавата си глава и изплези розовия език, който Нина още не беше забравила. Върху муцуната му се покатери щастлива, влажна усмивка. — Той виеше срещу луната, обикаляйки къщата й. Беше гладен, а нашата стара кучка наскоро се бе споминала, затова го прибрах. Бедната стара Бетси, живя петнадесет години. Изяде някакво отровно растение навън, обърна се на гърба си и умря миналата година — гласът му се превърна в шепот. — Всъщност, чудех се дали… дали Тери не бе направила нещо на нашето куче. Тя беше… нали разбирате, как да кажа, малко особена… — Кетрик разтърси пръстите на ръцете си и се облещи страшно, припявайки мелодията от телевизионния научнопопулярен сериал „Зоната на здрача“. Къщата, заобиколена отвсякъде с гора, изглеждаше все така мрачна, макар че Нина забеляза как лъчите на слънцето си пробиват път отвън. Тя почувства, че кожата започва да я сърби навсякъде; надяваше се, че столът, върху който бе седнала, не е любимият на Хичкок.

Тя извади от куфарчето си свидетелското показание на Кетрик, подаде му го и каза:

— Бихме желали да разговаряме с вас по повод на това.

Той хвърли поглед към листа и отговори:

— Да, госпожо, това са показанията, които дадох на полицаите за всичко, което видях тогава.

— Според тях вие сте гледали телевизия във всекидневната си стая, когато около единадесет часа същата нощ сте чули шум — започна Пол. — Какъв беше този шум?

— Викове, крясъци и така нататък — обясни Кетрик, облиза цигарената хартия и с чевръсти движения я залепи. — Той викаше, тя пищеше.

— Колко души бяха в къщата й? — попита Пол.

— Според мен бяха само двама — Тери и той. Аз останах до прозореца вкъщи да гледам какво става, защото по звуците се досещах, че е нещо лошо. Помислих си, че го е застреляла.

— Защо помислихте така?

— Ами ето защо. Тя беше истинска кучка. Имаше си пушка, веднъж ме заплаши, че ще я използва срещу мен.

— Каква беше пушката й? — поинтересува се Пол.

— Марка „Ремингтън“ 306, стара, но много хубава.

— Колко пъти сте виждали пушката у нея през тези дванадесет години? — попита Нина.

— Само веднъж, преди пет години. Оттогава престанах да ходя у тях… Но Ралфи е пълен глупак, който направо заслужава наказание, казвам ви. „Не ходи там“ — съветвах го аз, но той искаше да изкара няколко долара в повече. Опитвах се да го спра. Знаех, че тя му влияе зле. Ала това момче ще удуши с голи ръце мечка гризли за няколко долара в брой. Тери беше на четиридесет години, Ралф — дванадесет години по-млад от нея. Били ли са любовници?

Нина обърна глава към Пол и погледите им се срещнаха. И двамата бяха отбелязали важния факт: сега разполагаха с доказателство, че Тери е държала при себе си пушката на Кърт. Това беше голям пробив за тях. Тери е разполагала с пушката, тя е заплашила Кърт, помежду им е започнала борба, той е затичал… Нина отново съсредоточи вниманието си върху Пол, който отново питаше:

— Господин Кетрик, можахте ли да разберете какво си приказват Тери и мъжът, когото сте видели?

— Не, но видях, че тя е много ядосана. Отначало мъжът говореше тихо и спокойно, но после и той се вбеси.

— Защо не ни разкажете какво сте чули и видели — рече Пол. — Забравете за показанията, които сте дали на полицията. Бихме искали да чуем всичко от вашите уста.

— Ами наистина имаше шум, разгорещен спор за около пет минути. После отекнаха два изстрела — непосредствено един след друг. След това той изхвръкна тичешком през вратата на студиото, ризата му беше разкопчана и се вееше на вятъра… В лунната светлина виждах ясно лицето му…

— Виждахте ли вратата на студиото от вашия прозорец? — попита Пол.

— Елате тук — покани го Кетрик. Всички се приближиха до прозореца. — Застанете тук, в левия ъгъл. — Отдръпна одеялото настрани и в мръсната стая се плъзна златен слънчев лъч.

Нина се възползва от възможността и бързо открехна прозореца, надявайки се, че в стаята ще влезе малко чист въздух. Оттук се виждаше фасадата на студиото, пътеката към него и верандата, където тя бе стояла с Колиър в деня, когато бяха открили трупа. Оттук Кетрик беше видял всичко съвсем ясно и в това не можеше да има никакво съмнение.

— Той излезе тичешком…

— Забелязахте ли кръв по дрехите му?

— Не — отговори Кетрик. — Не можах да различа цветовете на лунната светлина. Видях само, че дрехите му са тъмни.

— Господин Кетрик — изрече Нина. Застанал точно до нея, той не беше много по-висок от Нина и не гледаше през прозореца заедно с детектива. Кетрик гледаше нея. Изведнъж в полъха на благоуханния летен бриз, повдигащ одеялото върху прозореца, Нина усети миризмата му — мъжът миришеше на вкиснато. Върху лицето му бе грейнала дружелюбна усмивка, виждаше се, че няколко зъба в устата му бяха станали кафяви, ала този мъж излъчваше чувство на страх. Той се боеше от нещо.

— Сигурен ли сте, че сте чули два изстрела, а не един, преди господин Скот да изтича през входната врата?

— Сигурен съм — отговори Кетрик. — Ако лъжа, нека моят Бог ми отнеме живота. Тя вдигна поглед към клепачите му с бели мигли, срещна очите му, взря се дълбоко в тях и забеляза как бледосинкавите му ириси се свиха като малки точици. Нито мускулче върху лицето му не потрепна. Кетрик се отдръпна от нея.

— Какво стана след това? — попита Пол. Той наблюдаваше сцената, без видимо да проявява особено внимание, всичко в него изглеждаше небрежно отпуснато с изключение на присвитите светлокафяви очи.

— Той побягна към колата си, запали я и изчезна. Това беше всичко. На следващия ден чух врявата в къщата й и отидох дотам, полицаите ме накараха да отида в участъка и да дам свидетелски показания, после отново ме извикаха. Вече бяха хванали мъжа и аз го разпознах в редица от седем-осем мъже. Така си беше — заяви Кетрик. — Съжалявам.

— Е, трябва да кажете истината — рече Пол.

Нина му зададе няколко въпроса за мъжете от редицата, измежду които е трябвало да разпознае Кърт, след това заключи:

— Смятам, че засега получихме необходимата информация.

— Тези билети за състезанието с извънгабаритни камиони струват по петнадесет долара парчето — обади се Кетрик. — Дадох ви два билета. Разбирам, че не можете да ми платите за това, че разговарях с вас днес. Но ако искате да закупите тези билети от мен, искам да кажа, разбирате ли…, ако направите дарение в полза на онези момчета, дето карат камионите…

Пол изрече въпросително:

— Нина?

Нина извади портмонето си.

— Дори ще купя още един и ще взема сина си на състезанието — обяви тя и подаде банкнотите на Кетрик. — Може би ще имам възможност да разговарям със сина ви след шоуто. Отново ви благодаря, че си направихте труда да поговорите с нас.

— Наистина няма защо, госпожо. Ще кажа на Ралфи да ви потърси. Обадете ми се, ако имате нужда от още нещо. Съжалявам… — той млъкна и впи поглед към пода.

— Съжалявате, че моят клиент може да бъде осъден за убийство заради вашите показания? — попита Нина. — Вие казвате истината, затова не бива да изпитвате чувство на вина, нали?

— Наистина видях всичко това — каза Кетрик. — А сега ви пожелавам приятен ден.

23.

„Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание в Рино с извънгабаритни камиони са разпродадени. Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание с извънгабаритни камиони в Рино са продадени“ — повториха високоговорителите, разположени навсякъде из претъпкания с коли паркинг на Животновъдния център в Рино онази съботна сутрин. — Пол трябваше да паркира на няколко пресечки встрани. Нина и Боби подтичваха след него, опитвайки се да го настигнат, правейки две крачки за всяка негова. Когато се приближиха до входа, двамата се потяха и пъхтяха в страшната жега на пустинята. Толкова много хора се бяха побрали по пътя към арената, че Нина държеше Боб за ризата; в противен случай човешкият поток щеше да го завлече някъде напред.

„Всички билети за най-голямото, най-страшното състезание в Рино с извънгабаритни камиони…“ Пол беше нервен. Наистина искаше да разговаря с Ралф Кетрик, ала осъзнаваше до болка, че синът на Нина беше дошъл с тях. За пръв път тримата правеха нещо заедно. Ако се оженеше за нея, щеше да стане доведен баща, а тази перспектива му изглеждаше твърде непривлекателна.

Преди момчето на Нина да избяга, Пол съвсем смътно долавяше присъствието му. За него всички момчета си приличаха — малки глупачета в широки ризи и бейзболни шапки, които мъкнеха скейтбордове на рамо, като че бяха кой знае колко големи, и питаха къде са ключовете на колата, защото смятаха, че вече са достатъчно пораснали за това.

Ала той трябваше да хареса Боб и Боб трябваше да хареса него. Пол наблюдаваше как малкият тича напред, питайки се какво ли Боб мисли за него. Как ли щеше да се почувства хлапето, когато Пол поемеше ролята на татко, а собственият му баща… Защо този Скот се появи точно сега, когато Пол бе решил да се ожени за Нина? Днес тя изглеждаше толкова възхитителна в панталони и червена риза, толкова празнично настроена, толкова непоколебима, изпълнена с решителност…

Излязоха на главната арена и започнаха да търсят местата си. Небето над тях бе покрито с тъмни облаци. Трибуните вече бяха почти пълни с лица, каквито той не виждаше толкова често по улиците с пищни къщи в Кармел; фермери с мършави, зачервени лица с бейзболни шапки, върху които беше написано „Кажи, че съм боклук“ и реклами на баскетболния отбор „Лейкърс“; момчета в сини джинси и коси, напоени с брилянтин, сресани назад така, че всеки отделен косъм можеше да се види добре; майки в черни чорапи и блузи с жабо, дъщерите им с ярък, блестящ грим и якета „Рейдърс“; цяло море от памучни фланелки, ризи, плитчици, заострени мъжки бради, златни вериги, евтини пластмасови очила, ботуши с остри върхове, каубойски шапки, конски опашки, пуснати под оплешивяващи черепи, черни деца в дълги палта и пъстри панталони, продавачи на сладолед, бебешки колички, индианци, облечени в жилетки, типични за автородео в Рино, работни обувки, скиорски шапки, боядисани в различни цветове памучни костюми, татуировки, малки деца, кацнали върху раменете на бащите си.

Отдалеч след гръмогласните горди тиради на високоговорителите на паркинга неизвестен говорител обяви:

— Да извикаме колкото ни глас държи „Добре дошли“ на страхотната флотилия от извънгабаритни камиони! — Нина, Пол и Боби тъкмо се промъкваха към свободния край на избеляла сивкава пейка, който се намираше почти над тях. Пистата от гола земя, която се намираше зад оградата, възпираща тълпата, беше блокирана от три високи шест фута масивни прегради, плътно натъпкани с пясък. Те бяха разположени на равни разстояния една от друга и създаваха три внушителни, труднопреодолими препятствия пред извънгабаритните камиони. Вглеждайки се по-внимателно, Пол съзря, че между всяка двойка препятствия бяха вкарани по два стари автомобила, които бездруго сякаш се молеха някой да сложи край на съществуването им.

Осем огромни камиона се появиха на пистата с включени двигатели, така че тълпата можеше да ги разгледа добре. Съседката на Пол отдясно, млада майка с бебешка количка, напъха тапи в ушите на децата си, след това и в собствените си уши, надявайки се да смекчи оглушителния шум на машините и рева на възбудената човешка тълпа. Бедрото й се притисна топло до крака на Пол, който седеше от дясната й страна. Тази жена можеше да бъде съвършената мадона на това родео, помисли си той. Тя имаше дълга, рядка черна коса, издължено лице и дълъг нос, издигащ се над чувствени устни, които премятаха дъвка. От ушите й висяха обици във формата на мънички бирени бутилки, а късата, плътно прилепнала по тялото й фланелка разкриваше изпъкналия й пъп. Нина, която размазваше предпазен лосион върху красивия си нос, се бе притиснала от лявата му страна; Пол усещаше мекотата на гърдите й върху лакътя си. До нея Боб методично белеше боята от металната подпора, поддържаща редицата от евтини седалки под тях.

— Боби, престани — направи му забележка Нина, ала в думите й липсваше настойчивост. Хлапето не й обърна никакво внимание.

Камионите се виждаха добре от местата им. В основата на колосалните машини беше рамката от гигантски тракторни гуми, плюс мощният двигател. Всяка една от тях беше боядисана в ярки цветове, а шофьорът изглеждаше незначителен като евтина пластмасова играчка. Той беше кацнал в кабината, издигаща се на десет фута височина от гумите, задачата му беше да форсира двигателя с крак като каубой, забиващ шпори в тялото на коня си.

Един след друг камионите се представиха пред публиката. Пръв изрева двигателят на един великан с марка „Скуанто“.

— „Шевролет 93“, дами и господа. Моторът му е 486 кубически инча. Представянето му днес е спонсорирано от фирмата „Харли-Дейвидсън“. Пазете се, дами и господа, този исполин се появява на бойната пътека днес! — След това излязоха останалите съперници за приза: „Светкавица“, „Снарядът на Уобаш“, „Планината“, „Отвратителното куче“, „Злобата“ и накрая, ала съвсем не и последен по значение се появи настоящият шампион — „Копитото на Сатаната“. Кабината му беше зелена, стара и приличаше на фургон, произведен от фирмата „Форд“ през 1949 година. След миг камионът блесна с червените си фарове. Прозорците на кабината бяха толкова малки, че Пол дори не успя да зърне шофьора. Детективът отново погледна програмата си.

„Копитото на Сатаната“ — това беше жребецът на Ралф Кетрик.

— За да избегнем всякаква опасност, грозяща феновете на това състезание, окупирали трибуните, ние вече разполагаме с нова система. Чрез нея сме в състояние чрез дистанционно управление да спрем всеки камион по пистата от коментаторската кабина — обяви високоговорителят, който едва се чуваше сред оглушителния шум на машините. — А днес имаме нещо наистина специално за младите. Можете да спечелите разходка в кабината на „Копитото на Сатаната“, като се запишете в бирената шатра, издигаща се до голямата надута бутилка от „Кока-Кола“. Нека всички деца да помолят бащите си да ги запишат — след тези думи веднага се понесе оглушителен крясък. Всички деца, стиснали сладолед в ръце, веднага запищяха, че искат тази страхотна разходка.

Боб се наведе към Нина и попита:

— Мога ли и аз… хмм… да се запиша, мамо?

Тя кимна с глава.

— По-късно.

Един всъдеход с пет дебели гуми с дълбоки грайфери се появи на пистата, а камионите се върнаха назад към стартовата линия. Всъдеходът се завъртя, изхвърляйки пламъци. Той буквално влуди публиката, която започна да тропа с крака и да дюдюка, без да снема очи от него.

— Всички ние тук сме патриоти и се гордеем от факта, че сме американци и присъстваме на това велико събитие. Затова, моля, всички да се изправят. — Тълпата, малко изненадана от промяната в ритъма, послушно се смълча. Всички останаха прави, докато звучеше не особено качественият запис на националния химн; дори исполинските камиони притихнаха с уважение в специално ограденото за тях пространство, потънало в прах.

— Ще започнем със самостоятелно преминаване по трасето на всеки един от участниците; по този начин ще определим двойките състезатели, които ще се борят един срещу друг в преки двубои по трасето — обяви невидимият говорител, започвайки непосредствено след края на химна.

„Отвратителното куче“ премина пръв по пистата, двигателят на камиона ревна оглушително, корпусът се поклати напред и ауспухът изхвърли облаци дим, както машината на Лудия Макс. Огромните гуми го подхвърлиха шест фута високо във въздуха, когато камионът се сблъска с препятствията, след това се приземи отново върху тях, сякаш беше изсипал цял товар от рециклирани ламаринени кутии върху купчината от старите коли между препятствията. Пол чу как покривите на автомобилите пращят под гумите на камиона.

— Шест секунди и дванадесет стотни. Началото никак не е лошо — отбеляза говорителят, ала по гласа му личеше, че не е особено впечатлен.

След това дойде ред на „Светкавица“. Кабината беше отворена и Пол видя мъничкия шофьор, който неистово притискаше тяло към волана, стремейки се да задържи машината изправена, преди да преодолее препятствията.

— Той управлява най-тежката машина и във ваша чест ще сътвори истинско зрелище. — Шофьорът се поколеба пред първото препятствие, ала продължи борбата си с него, достигайки отново пистата малко по-бавно от „Отвратителното куче“.

— Ще заложа на „Злобата“ — извика Боб. — Грайферите му са огромни.

— „Отвратителното куче“ — изкрещя му Нина в отговор. — Никой няма да надмине рекорда му.

— „Копитото на Сатаната“ — намеси се Пол, опитвайки се да покаже повече ентусиазъм, отколкото всъщност чувстваше. Боб се наведе да каже нещо и изсипа сладоледа си в скута на Пол. Това накара Пол да подскочи от мястото си, изричайки неприлична ругатня, а по ципа на панталона му протекоха късчета от сладоледа.

Нина се засмя и отново обърна глава към камионите. Боб възкликна:

— Ох! — Пол се изчисти и отново седна на мястото си. Мадоната го възнагради с презрителна усмивка и запали цигара „Марлборо“, за да даде своя ароматен принос към миризмата на прах и бензин. Започна да ръми топъл, слаб дъждец. Пол, изглежда, беше единственият човек на арената без шапка.

„Злобата“ от град Топека измина трасето за пет секунди и пет десети.

— Джип, производство 1988 година, двигателят е 484 кубически инча — обяви невидимият глас, докато гигантският камион гърмеше по трасето. Бам! Бам! Бам! Едва се сдържаше да не полети.

— Тук няма място за новаци със слаби нерви. Този звяр е управляван от Лони Пей „Тежкия случай“. Дами и господа, нека го чуем.

На стартовата линия застана „Копитото на Сатаната“. Призрачно червените му фарове блестяха като очи на луд.

— Шампионът за пет поредни години. Мощни аплодисменти за Ралф Кетрик, шофьора на Сатаната! Демона, който вече хвърля огнена пара от утробата си!

— Трябва да отида до тоалетната — каза Боб.

— Пол, ще го заведеш ли? — попита Нина, без да откъсва очи от „Копитото на Сатаната“, който изхвърляше облаци дим.

— Но аз искам да видя точно този опит — възрази Пол. Значи хлапето беше пропътувало цялото разстояние до Монтерей съвсем само, а сега някой трябваше да го придружава до тоалетната?

Боб изчезна по пътеката между секторите.

— Побързай, Пол — подкани го Нина. Мърморейки, Пол отново стана и се отправи с група мъже, нахлупили каубойски шапки, към павилионите. Боб не се виждаше никъде.

Когато се върнаха, „Копитото на Сатаната“ вече беше минал по трасето.

— Божичко, какво напрежение! — възкликна Нина. — Той се блъсна в оградата и си помислихме, че всичко е свършило.

— Прекрасно — поднесе коментара си Пол.

— Защо се забавихте толкова много? — попита Нина.

— Синът ти настоя да чакаме на опашката хей там. Искаше да се запише за онази разходка в кабината на „Копитото на Сатаната“. Казвах му, че е безнадеждно, но той… — обясни Пол.

— Децата не познават думата „безнадеждно“.

Говорителят започна да крещи, прекъсвайки всички разговори.

— Ако състезанието не ви харесва, какво ще изкрещите?

— СЛА-БА-ЦИ! СЛА-БА-ЦИ! СЛА-БА-ЦИ! — ревна тълпата.

— Ако в него няма екшън и напрежение, какво ще изкрещите?

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ! ИСКАМЕ ВЪЗДУХ!

— Да! — изпищя пронизително говорителят. — Вие искате от тях да бъдат направо луди, нали?

— ЛУ-ДИ! ЛУ-ДИ!

Докато гигантските камиони почиваха за следващия кръг на състезанието, няколко местни пикапа връхлетяха с огромна скорост на пистата.

— „Старата синя птица“ вече трябва да се нарича „Старата контузена бракма“, толкова е очукана. — „Старата синя птица“ се спусна по първата преграда, приземи се отново на пистата, издавайки оглушителен скърцащ звук, след което престана да се движи — „Старата синя птица“ си счупи предната ос — обяви говорителят. — От високоговорителите зазвуча траурен марш, докато два трактора измъкваха пикапа от трасето. — Ако забележите шофьора й някъде край пътя с вдигнат палец, моля ви, вземете го на стоп — продължи коментаторът.

— Зависи от това кой пръст на ръката си е вдигнал — добави Пол, опитвайки се още веднъж да реагира в духа, владеещ повечето зрители на състезанието.

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ! — Появиха се още извънгабаритни камиони. Една „Тойота“ с дълга каросерия пое разярено, агресивно поглъщайки метрите от пистата, ала някъде по средата спря. Докато шофьорът с отчаяни усилия се опитваше отново да запали двигателя, коментаторът подхвърли:

— Изглежда, горивото, използвано от този господин, е некачествено.

— СЛА-БАК! СЛА-БАК!

— Какво още ще кажете, граждани на Рино! Покажете им какво искате!

— ИСКАМЕ ВЪЗДУХ!

Ситният, ръмящ дъжд престана, въздухът стана топъл и потискащ. Малък жълт пикап „Мицубиши“ се отклони колебливо към пистата.

— Дами и господа, ето че се появи Дядо! Нека му подскажем какво да направи. Напред, Дядо! Напред!

— НАПРЕД, ДЯДО, НАПРЕД! — закрещяха Нина и Боб с тълпата. Нина отпи вода от бутилката, която си бе купила, и изтри уста с опакото на ръката си. Беше завързала косата си на конска опашка и изглеждаше петнадесет години по-млада. Пол съжаляваше, че бе облякъл фланелка за голф, която го караше да се чувства като Франк Синатра, паднал в яма с вряла вода.

— О, той е излязъл просто да се поразходи с колата си в неделя, вижте го!

Антракт. Появиха се полицаи, мобилизирани от Рино, облечени в униформи, с палки и револвери, увиснали в кобури на коланите. Те наблюдаваха как тълпата се спуска по пътеките между отделните сектори; хората искаха да си купят бира и царевична питка с пикантна плънка или имаха намерение да използват зловонните тоалетни.

— Къде е Боби? — попита Нина. — Сигурно отново му се е наложило да отиде до тоалетната. Пол?

— О, не. Няма отново да се блъскам сред тази навалица — измърмори Пол. Ала тя неумолимо го тласна напред. — Добре де — добави той и започна да си пробива път напред. Същевременно си мислеше, че наистина би желал да научи Боб на едно-две неща — като например как човек трябва да уважава и да се подчинява на по-възрастните. Когато състезанието отново започна, Пол пое към мястото си. Тъкмо щеше да съобщи на Нина, че Боб, изглежда, е изчезнал завинаги, ала хлапето се бе разположило до нея и поглъщаше втори сладолед.

Огромните камиони се подредиха по двойки, готови за старт. „Злобата“ щеше да кара сам по трасето, защото „Планината“ въобще не се появи.

— Предполагам, че шофьорската кабина на „Планината“ е изгърмяла.

— СЛА-БАК! СЛА-БАК!

Пол разтри слепоочията си, усещайки как главата му гърми от болка. Момичето от дясната му страна повдигна фланелката си и започна невъзмутимо да кърми своето бебе. Тя измери детектива с кос поглед, с който му предаде без никакво съмнение следната мисъл: „Така е, брат.“ Пол отклони поглед встрани. Бебета, памперси, повръщане, безразборно хранене… Нина сигурно не мисли да има второ дете…

— „Копитото на Сатаната“ изпадна в беда. Драги зрители, тъкмо в тази секунда монтират нова маслена помпа!

— САТАНА! САТАНА! — Конвулсивно свити, подути от бира лица, трибуните се тресат от тропането на хиляди крака… Сигурно преди години на рок концертите е било съвсем същото, но тогава Пол нямаше нищо против. Изглежда, беше изгубил способността си да изпада в плен на масовата истерия, но Нина крещеше, бе вдигнала показалци до главата си, които стърчаха като рога. Тя беше далеч, далеч от него.

Пол забеляза, че лицата на тълпата са сгърчени в същия възбуден израз, както лицата на блестящия елит във Визбаден. Докато се стремеше да разгледа тази мисъл от всички страни, чувството му за реалност изведнъж му измени. Виковете затихнаха, потънали в метафизическа далечина, умът му се унесе другаде.

„Странна двойка — помисли си той. — Бах и извънгабаритни камиони.“ Нима наистина беше вярно, че всичките развлечения на хората са просто пресъздаване на сексуален акт? Непреодолимата сила на фугите на Бах, изсвирени на огромен орган, систематично рушаха чрез звуци защитните механизми у слушателите, възбуждаха ги, тласкаха ги към кулминация, после развръзка, цигара след концерта… хм.

А сега пред очите му, в прахта, шофьорите на огромните машини издълбаваха бразди в земята, едва успявайки да държат под контрол двигателите, а хората крещяха ли, крещяха.

Самият той, чиято професия бе да слухти и души наоколо… Тери Ландън, маниакално съсредоточила едновременно любовта и омразата си върху един обект в продължение на толкова много години… Те двамата бяха просто символични същества още от времето, когато са смучели палците си, лежейки в бебешките колички. Предметите, които притежаваха, бяха фетиши, стремежите им бяха изпълнени със суета, претенциите им изглеждаха смехотворни. Една много важна мисъл проблесна в съзнанието на Пол.

Нима Създателят се беше усмихнал, защото желаеше да види резултата от Своята работа?

Усещанията му за реалност отново се притъпиха и смениха своя фокус. Пол пак плъзна поглед към състезанието и забрави онова, за което си бе помислил.

Ревейки заплашително с двигатели, „Злобата“ и „Копитото на Сатаната“ спряха един до друг, готови за последното състезание.

— Хайде сега да чуя как крещите в подкрепа на своя любимец! — изкрещя коментаторът, изпаднал в истински делириум… Тълпата му отвърна с гръмовен, оглушителен вик. Двата камиона буквално прелетяха над първите две препятствия. „Копитото на Сатаната“ се справи толкова бързо с второто, че при приземяването си отскочи и се блъсна в оградата. Огромната машина се наклони наляво, гумите от дясната му страна се отлепиха от земята. Останали без дъх, хората наблюдаваха как исполинският камион се заклати, разтресе се, за миг всички помислиха, че ще се преобърне, но той стъпи тежко на трасето, изправяйки се почти отвесно при финалната права.

— Отново спечели „Копитото на Сатаната“! Буквално с един нокът преднина! — изрева коментаторът.

— Не, Боби, не можеш да отидеш там — обърна се Нина към сина си след десет минути, когато тримата стояха на прашното трасе.

Ралф Кетрик стоеше до „Копитото на Сатаната“, висок почти колкото гумите на камиона, играеше си със заешката лапа, увиснала от колана му, и разговаряше с механика, който бе коленичил под машината и очевидно търсеше нещо.

— Хей! Малко приятелче, какво ще кажеш — хареса ли ти как старият Сатана помете противниците си на състезанието днес? — попита той Боби. Здрависа се с Пол и Нина, после добави: — Вие бяхте дамата с яката от изкуствена кожа от норка, нали? Радвам се, че можахте да дойдете — късо подстриганата му светла коса, влажна от пот под предпазния шлем, наистина бе руса, а не бяла като на албинос, каквато беше на баща му. Ралф беше облечен в мръсен комбинезон, осигуряващ защита в случай на пожар. Тази дреха подчертаваше късото му, набито тяло и широката, нищо неозначаваща усмивка на шофьора.

— Беше страхотно — възкликна Боби. — Кой спечели конкурса?

— Имаш предвид конкурса за това кой ще се повози в шофьорската кабина? Сега проверяваме двигателя, а после някакво хлапе от Елкоу ще седне на седалката до мен и ще ни заснемат заедно. Какво става при теб, Пийт?

Механикът се обади отнякъде много далеч под камиона.

— Използвал си половин галон масло при последния тур на състезанието. Сега доливам колкото е необходимо.

— Добре. Изтекло е малко масло, а това не е нещо, за което трябва да се тревожим — заяви Кетрик.

Механикът се изправи, подпря юмруци на кръста си и се протегна.

— Готово. Наеми някого да завари маслената ти помпа, преди отново да участваш в друго състезание.

— Благодаря, приятел — каза му Кетрик. — И така, малко приятелче, искаш ли да се покатериш в кабината?

— Не днес, благодаря — отговори бързо Нина.

— Аз попитах малкото приятелче — заяви Кетрик. Той вече не изглеждаше така дружелюбен.

— Питах се дали бихме могли да ви зададем няколко въпроса за Тери Ландън — намеси се Пол.

— О, да. Ето коя сте вие. Почти бях забравил. Адвокатката на онзи тип, дето ликвидира Тери. Наистина ли ще приемете да представяте онзи човек на съдебен процес? И аз ще трябва да се явявам в съда?

— Аз вярвам, че клиентът ми е невинен — каза Нина.

— Е, не бихте могли да използвате мен, за да го докажете. Спял съм дълбоко, когато баща ми погледнал през прозореца и видял онзи човек да бяга от къщата на съседката.

— Не ви ли събудиха изстрелите?

— Не съм чул нищо. Баща ми хърка толкова силно, че си слагам възглавница върху главата. Освен това спя непробудно, сънят ми е тежък.

— Чудех се защо баща ви не е извикал полицията, след като е чул изстрелите и е видял, че някой бяга от онази къща — изрече замислено Пол.

— Вероятно си е помислил, че Тери е имала късен посетител и го е прогонила с два изстрела във въздуха от собствеността си — заяви Кетрик. — Разбирате ли, той не искаше да се бърка в нейните работи. Двамата не се разбираха добре.

— Баща ви спомена, че вие сте изпълнявали дребни поръчки за нея.

— Да, откакто навърших петнадесет години, та чак досега. Бях момче за всичко. Трябваше да печеля пари, докато не започнах да карам камиони, а това стана, когато навърших осемнадесет.

— Сприятелихте ли се с Тери? — попита Нина. Боби беше от другата страна на огромния камион и изглежда се катереше по стълбичката към кабината. — Боби, махни се оттам! — добави остро тя. Пол също мина от другата страна, за да хване момчето. Той виждаше и чуваше Кетрик без никакво затруднение изпод металните подпори.

Кетрик кимна с глава.

— Тя разговаряше с мен — отвърна той. — Беше самотна, нямаше никакви приятели. Разказваше ми интересни истории, учеше ме на разни неща.

— Какви неща?

— Ами най-различни — отговори той неопределено. — Каза, че някой ден ще направи филм за мен. Обясни ми, че се интересува от това дали се чувствам добре. Обаче баща ми настояваше да се държа настрана от нея. Тя го плашеше, но понякога беше мила с мен.

— Тери имаше пушка, нали?

— Стара ловна пушка марка „Ремингтън“ — потвърди Кетрик.

— Къде я съхраняваше?

— Не зная. Някъде из къщи. Ала веднъж я размаха срещу баща ми и го изплаши до смърт.

— Кога я видяхте за последен път?

— Около седмица, преди да я убият. Отбих се до тях и изметох игличките от покрива на къщата й. Ала всъщност не сме разговаряли.

— Казвала ли ви е някога, че се страхува от някого? Изглеждала ли е нервна напоследък?

— Сигурно не сте я познавали много добре. Не бе в стила й да проявява нервност. Тя побесняваше, след това ставаше спокойна.

— Споменавала ли е някога Дорийн Бенитес? Или Дорийн Ордуей? Или Джес Суийт, Джонатан Суийт, Майкъл Ордуей?

— Не, никога не съм чувал тези имена.

— Ами Кърт Скот? Говорила ли е тя за него?

— Почакайте малко, нека първо помисля. Името ми звучи познато. Точно така! Нейният бивш съпруг.

— Какво точно казваше за него тя? — попита Нина.

— Нищо добро. Нищо, което би могло да ви помогне по случая. Кърт Скот е вашият клиент, нали? Веднъж ми каза, че го търси. После добави, че когато го намери, ще го окачи на някое дърво с главата надолу и ще го пребие с бухалка — Кетрик се усмихна широко, очаквайки следващия въпрос.

— Тери каза ли защо иска да постъпи така? — поинтересува се Нина.

— Не. Но облиза устни, като че причината за това бе нещо, свързано със секса.

— Тя беше ли ви приятелка? — попита го Пол иззад камиона. Кетрик изведнъж се разсмя.

— Тери беше възрастна дама, човече! — възкликна той. — Казваше ми, че според нея сексът бил нещо отвратително. Предполагам, че е била хммм… различна.

— В какъв смисъл различна?

— Както казах, аз я смятах за приятел, човече. Искам да кажа, не се ровете в тайните на жената — усмивката остана непроменена, искрените му сини очи не трепнаха.

— И така — какво правехте в къщата й, в деня, когато аз се отбих там? — попита Нина.

— А? — сега Пол се бе изправил и виждаше лицето на Ралф. „Маска“ — реши детективът. Всичката любезност и желание за сътрудничество бяха просто параван, прикритие. Какво криеше шофьорът?

— Вие казахте на Тери: „Ти обеща“. Какво ви беше обещала тя?

— О, да. Забравил съм — това беше очевидна, самодоволна и нагла лъжа. Пол вече бе решил да съсредоточи усилията си и върху Ралф, проучвайки живота му в подробности.

Боб се обади от другата страна на камиона:

— Не виждам причина защо да не поседя малко на седалката, мамо. Моля те, само минутка.

Нина го прекъсна:

— Замълчи, Боби. Вече казах „не“.

— Както споменах, нямам нищо против — нека се качи. Ще поседи минутка на седалката заедно с мен — намеси се Кетрик. Той бързо се изкачи до шофьорската кабина, потупа облицованото с вата табло, наведе се и протегна ръка: — Хайде, тръгваме.

Боб посегна да хване ръката на шофьора, Пол понечи да го спре, ала Нина се оказа по-бърза. Тя сграбчи здраво рамото на сина си и заяви:

— Не. Няма да тръгне с вас. Ала ви благодаря за предложението.

— Разглезена, ленива адвокатка — изрече тихо Ралф и този път в гласа му без никакво съмнение прозвучаха грозни нотки. Той запали двигателя така рязко, че всички отскочиха встрани, подгонени от облака изгорели газове.

— Слабаци! — изкрещя той, избухвайки в див смях, след това подкара грамадния като планина камион по трасето.

— Божичко, мамо — прошепна Боби и изтупа прахта от панталоните си. — Сигурно никога повече няма да имам подобна възможност.

Наблюдавайки как Ралф Кетрик, седнал пред волана без шлем, се движи по празната писта и се накланя на всички посоки, Пол каза на Нина:

— Това е един страхотно весел човек. Хайде да се махнем от трасето, преди да ни е сплескал върху прахта.

24.

Връщането от Рино към Тахо им отне повече време от обикновено, защото беше събота вечер и множество хора, решили да похарчат пари в казината и да се повеселят, бяха поели към града, разположен на езерото. Вечеряха и когато оставиха Боби при Андреа, вече минаваше девет часът, макар че светлината на дългия ден все още не се стопяваше. Нина отключи празната сграда, където се намираше кантората й, влезе в кабинета си и сложи кафе в машината, а Пол намери дистанционното управление на видеото, размести мебелите в залата за разговори с клиентите и я превърна в малък кинотеатър за двама. Той не си направи труда да спусне щорите, затова фаровете на преминаващите коли прелитаха от време на време през стаята.

Първо гледаха видеоматериала за ареста на Скот. Нямаше звук, само датите и времето, когато бяха записани събитията, проблясваха на екрана. Камерата, монтирана в полицейската кола, се движеше зад автомобила, който Кърт бе наел. Виждаше се как колата му намалява скоростта си и отбива от пътя, след това се показа полицаят Джойс, който приближи и след минута направи знак на Кърт да излезе навън. Полицаят притисна Кърт към колата и застанал зад гърба му, го претърси за скрито оръжие. Лицето на Кърт бе обърнато към камерата — беше ясно, че той приказва нещо.

— От ръката на Кърт капе кръв — отбеляза Пол. — Той тъкмо е напуснал мястото, където е имало стрелба. Разбирам защо са го арестували. Затворът е бил най-доброто място за него. А защо няма запис на звука?

— Не са направили — полицаят, извършил ареста, заяви, че оборудването било ново и той не бил добре запознат с него. Сигурно е натиснал някое копче, което не е трябвало, или пък камерата не е функционирала както трябва. Както и да е, мнението ми е различно от твоето. Те не са имали никакви доказателства срещу Кърт. Разполагали са само с видеоматериал, показващ ареста на един ранен човек. Всичко останало е въпрос на различни интерпретации.

— Освен това разполагаме със свидетелските показания на полицая, извършил ареста. — Пол започна да чете от полицейския доклад: „Аз го попитах: «Какво е това?». Заподозреният отговори, че е кръв. След това попитах дали заподозреният е ранен и той кимна утвърдително с глава. След това попитах дали заподозреният е участвал в някакво сбиване. Заподозреният отговори, че тя е била застреляна.“

— Кърт твърди категорично, че Тери е стреляла срещу него и той е излязъл тичешком през вратата след първия изстрел. Затова не е казал нещо друго на полицая — изтъкна Нина. — Полицаят или лъже, или има някаква грешка. Аз вярвам на Кърт.

— Може би. Ще проверя как стои въпросът с офицер Джойс. Той е новак в полицията, бил е объркан и може би не е чул добре. За нещастие показанията му вече са записани и той ще потвърди, че Кърт е казал именно така, както е вече отразено. Ако съм на твое място, не бих пил толкова кафе по това време на нощта.

— Това никак не ми пречи.

— Аз просто ще изпия чаша вода от чешмата — обяви Пол. — И така — каква ще бъде следващата ни стъпка?

— Ще гледаме художествения филм „Къде е Темара Суийт?“ — Нина вече зареждаше касетата във видеото. Тя седна до Пол на един стол с твърда, права облегалка и той обви с ръка раменете й. Пол угаси светлината и измърмори:

— Нищо не може да се сравни с тиха нощ у дома, когато човек гледа телевизия.

Нина натисна копчето „старт“.

Тъмен път, мокър от дъжда. Един пикап се плъзва по паважа, фаровете му се отразяват от пътната настилка, след това товарният автомобил завива наляво и се движи известно време. Камерата заснема обстановката, следейки погледа на шофьора. Виждат се неравности по пътя, фаровете се отклоняват напред-назад, сякаш наблюдавани през очите на пиян човек; песен в стил „кънтри“ се носи скръбно от касетофона в колата. Тя поема по тясно шосе, около което се издигат хижи, след това отбива по черен, осеян с ями път, следва внезапен завой на пресечка с широка магистрала в планината. Жълтата кола осветява дървета, от чиито клони се изцеждат капки вода… Върху тази сцена се появява надписът:

и лентата продължава да се върти…

Камерата заснемаше сцената отвисоко и човек оставаше с впечатлението, че плува някъде над събитията. След това тя се придвижи напред, напусна помещението и се фокусира върху жълта неонова табелка:

Отначало изглеждаше много далеч, след това постепенно се приближи, представяна във все по-едър план. Жената рязко спря в началото на влека, изправена на фона на покрития със сняг хълм, разпръсквайки облачета ситен сняг със ските си. Силуетът й беше очертан красиво върху суровия изглед на околната природа, посивялата й коса беше стегната с лента, каквито носеха младите момичета. Компютърът започна да изписва серия букви, които се показаха на екрана една след друга, сякаш бяха отпечатани със стара пишеща машина:

Следващата сцена разкриваше обширен дом, направен от кедрови дървета, и въвеждаше зрителя във всекидневна стая, натъпкана с антични предмети. Подът беше блестящ, направен от твърдата дървесина на американски дъб. В стаята имаше инвалидна количка, върху която се бе отпуснал един мъж.

— изписа невидимият компютър. Суийт заговори с хленчещ глас:

Лицето на мъжа, който изричаше оплакванията си с хленчещ глас, полека се стопи и без никакво предупреждение се появи образът на дългокрака подобна на момиче млада жена, която стоеше заедно с няколко коня в оградено с дебели греди място и гледаше с притворени очи към камерата под ослепителното слънце. Беше облечена в шорти и дамски потник с тънки презрамки.

— появи се надпис на екрана.

Появи се ново лице — около тридесетгодишен мъж, пъргав като момче. Той се подпря за миг върху ниската дървена ограда, прескочи я и се задържа на фокус на екрана. Макар че беше облечен в груби работни дрехи, потъмнялото му от слънцето лице, потънало в сенките на следобеда, имаше фини черти. Зад гърба му плоското сиво небе се сливаше с полето, осеяно с нисък храсталак. Две крави пасяха в пожълтялата трева. В дъното на екрана се появи надпис:

Той приказваше с британски акцент, характерен за по-елитните класи. Годините, прекарани в Америка, бяха оставили съвсем неуловими следи от английската учтивост в гласа му.

Филмът отново показа в кадър Дорийн Ордуей, яхнала буен кон, стиснала юздите му в ръце. Раменете й бяха прекалено широки за жена, тялото й беше ъгловато, сякаш бе манекенка, с каквито пълнеха страниците на модните списания. Късата й фланелка бе прилепнала плътно към едрия бюст и разкриваше щедро плоския корем на Дорийн. Тя укроти коня си, скочи грациозно като танцьорка на земята и го завърза на един кол. Изглеждаше лукава, позираше малко, погледът й беше впит в камерата, ала след секунда отново спусна слънчевите очила на носа си.

Нейното волево, почерняло от слънцето лице изведнъж доби чертите на стар, сбръчкан сержант от полицията — чернокож американец, облечен в полицейска униформа, достатъчно възрастен, за да излезе в пенсия. „Сержант Флетчър Чени“ появи се надпис в дъното на екрана. Той седеше зад старо, очукано бюро от дъбова дървесина и разглеждаше сноп книжа. Чени заговори:

Екранът почерня. След това, съпровождайки гласа на Джесика Суийт, по средата на екрана се изписаха яркочервени букви:

Заговори Дорийн Ордуей и заедно с нея се появиха още червени букви:

— гласът на Джонатан Суийт завърши изречението.

Седнал в мрака до Нина, Пол се обади:

— Сигурно е мъртва. Дванадесет години… да не изпрати нито дума. Мъртва е.

Като странно ехо звукозаписът към филма повтори тихо:

Широките кафяви очи на Дорийн отново се появиха на екрана. Сега слънчевите й очила ги нямаше. Фини сребърни обици блеснаха на слънцето, полюлявани от лекия бриз. Зад гърба й се носеха звуци, които Нина не би могла да сбърка с нещо друго — цвилеха коне, чаткаха копита върху добре отъпкана земя. Камерата се отклони от Дорийн, появи се пейзаж — кон, галопиращ на фона на голяма гора.

На една лавица в празната спалня беше поставена кукла с блестящи кестеняви коси и розови бузи. Бащата на Тем протегна ръка към куклата и я сложи в скута си. После на екрана се появиха стари фотографии на семейство Суийт, Темара като малко момиче в Дисниленд, което се усмихваше срещу камерата, с мускетарска шапка на главата. Някои от млечните й зъби липсваха, а постоянните все още не бяха пораснали…

Лицето на малкото момиче се превърна в образ на девойка от гимназията — корените на косата й бяха тъмни, а самата коса — изрусена, сресана на бретон по средата. Лицето беше навъсено, клепачите й бяха гримирани с очна линия и туш за мигли. Гласът на полицая Чени изрече:

— Смешно как се развива човешкият живот. Дорийн и аз отидохме в един и същи колеж — Ю Ес Дейвис. Там се сгодихме. Имаме две малки момиченца, близначки, така има с какво да се занимаваме… — разказваше Майкъл Ордуей. — Бащата на Тем беше болен, той непрекъснато се тревожеше. Две години беше безработен и през цялото време се караше с нея. Той я накара да напусне дома си. Веднъж самата тя ми каза, че я наранил. Показа ми и белега от раната. Разбира се, майка й също има вина. Тя бе истински шампион във всяко отношение — явяваше се навреме на всяка среща, правеше всичко по-бързо и по-добре от останалите, беше направо луда да оказва контрол върху някого, освен това изпиваше тайно огромни количества алкохол. Тя буквално подлудяваше Тем. Тем трябваше да изкарва винаги отлични оценки. Тем трябваше да отиде в колеж, да контролира теглото си… Смятам, че Тем избяга с мъжа, с когото се срещаше. Родителите й не я обичаха. Те смятаха, че Темара е тяхна собственост.

Несръчно заснет домашен видеоклип; всичко в него изглежда малко синкаво. Началният кадър показва дълга тава, поставена върху неприлично големи купчини с подаръци под коледната елха. След това в преден план излизат отделните пакети, украсени с панделки — листа, обсипани със златни пръски, плодове, украсени със златни петна, златни шейнички, покрити с разноцветна хартия — от свети Никола, за Исус Христос. Изтекоха няколко отегчителни минути, през които подаръците без никаква редакторска намеса изпълваха екрана, най-сетне Темара Суийт се появи край елхата, облечена в сини панталони от кадифе и жилетка без ръкави, също от кадифе. Безупречно подстриганата коса се спускаше красиво върху раменете й. Тя беше около шестнадесетгодишна. Момичето отвори един подарък — кънки за фигурно пързаляне и гордо ги вдигна пред камерата.

Камерата последва Джесика Суийт в помещение, което по всяка вероятност беше спалнята на Темара — проследи стените: от куклата върху разхвърляното легло до ярките афиши на различни рок групи, свирещи в стил „Пънк“.

Сержант Чени се появи на екрана, задълбочил се в някаква папка.

Отново снимката на Темара в годишника на гимназията. Камерата проследи лицето й в клаустрофобично близък план, съсредоточи се върху очите и започна постепенно да ги уголемява, докато ирисът и зениците заеха целия екран, поглъщайки зрителя в бездната си.

Последва сцена, правеща паралел с началото на филма в шофьорската кабина на пикапа. Сега мелодията на монотонната песен в стил кънтри следваше камерата. Вратата на колата се отвори и камерата се придвижи навън в мрачния, потънал в червеникави тонове пейзаж.

Камерата се задържа върху кадър, изобразяващ пътека с много завои, пълзяща нагоре по хълма. От двете й страни растяха високи борове, беше паднал здрач. За миг образът изчезна, след това стана ясно, че камерата е разположена зад някакъв човек. Момичето, чийто гръб бе изпълнил екрана досега, започна да се отдръпва от обектива. То вървеше нагоре по пътеката и ставаше все по-мъничко, докато се отдалечи много навътре в гората.

— Изиграване на престъплението — изрече гласът на Пол в мрака. — Интересно.

Спокойното изящество в началото на сцената бе заменено от навяващи все по-силна паника кадри: момичето вървеше напред, сенките на нощта разчленяваха и изкривяваха силуета на тялото му, пътеката почти изчезваше, на места съвсем се губеше пред него. Момичето, което приличаше много на Темара Суийт, седна на голям плосък гранитен блок и се огледа, сякаш очакваше някого. То беше облечено в бяло палто от заешки кожи, в черни джинси и каубойски ботуши. Камерата го показа в близък план, милвайки меката козина. В сивия мрак на вечерта тялото загуби формата и неповторимостта си, сливайки се със скалата.

Камерата се върна по обратния път. Пътеката отново беше празна, потънала в тишина и спокойствие. Мелодията на песента заглъхна, обективът се насочи надолу, надолу, показвайки в едър план пясъка, листата и калта около корените на дърветата, докато най-сетне започна да просветва и угасва последният надпис:

На черен фон се появи списък от имената на хората, взели участие във филма. Проста детска приспивна песничка звучеше като фон. Пееше я малко момиченце: „Къде, о, къде е сладката малка Теми…“ — мелодията заглъхна, преди да прозвучи последната фраза от песента.