Сляпо правосъдие

Преди три години:Дейдри

След като прекараха цял ден на ледената пързалка на река Скуо, те отседнаха в голямата къща, издигаща се над огромна канара недалеч от Тахо Сити. Къщата беше собственост на родителите на Рей, от нея се откриваше великолепен изглед към езерото и блещукащите светлини на градчетата, разположени по бреговете му. Дейдри нито знаеше, нито се интересуваше къде бяха родителите на Рей. Той беше поканил цяла тайфа, всички дойдоха заедно, съблякоха пуловерите си и веднага пуснаха музика.

Първото нещо, което Рей пожела да направи, след като всички си намериха подходящи места в къщата, беше да целуне Дейдри. Тя нямаше нищо против. Докато се пързаляше с кънките си този следобед, непрекъснато чувстваше как очите му я милват, и това усещане й беше приятно. Неговото възхищение я изпълваше с наслада. Вече два месеца откакто се срещаха, ала тя бе все още полулуда по Рей. Допадаше й неговата буйна черна коса и едрата му фигура. Родителите й нямаха особено високо мнение за него, ала Дейдри вече беше на осемнадесет години, можеше да разбира как възрастните оформят становището си по даден въпрос, затова се стремеше да не увеличава загрижеността им: просто лъжеше през зъби всеки път когато името на Рей се промъкнеше в разговора им.

Той я целуна, без дълго време да откъсва устни от нейните, притисна бакенбардите си о бузите й и Дейдри изпита болка. Почувства как ръцете му обхождат тялото й, притисна се към него, кожата й докосна неговата, ала след известно време Рей си тръгна — трябваше да се погрижи за останалите гости, — ала преди това обеща, че ще се върне.

Дейдри остана в кухнята, очаквайки завръщането му. Започна да прави експерименти с някакъв нов вид тирбушон — отвори всички бутилки, които се мяркаха пред очите й, като същевременно изпиваше няколко глътки от онези с по-интригуващи етикети. Рей не се появи дълго време и тя го откри във всекидневната, наведен над Хана с изплезен език.

Тя се върна, замисляйки страшно отмъщение. Всичките стаи в къщата бяха тъмни, с изключение на светлината от камината и няколко свещи — тъмни сенки се люлееха върху дъсчения под в такта на гърмящата музика, лееща се от тонколони, инсталирани край две от стените на всекидневната. Тя позволи на Тони да я отмъкне в съседното помещение. Той не престана да я целува, докато Дейдри не намери някакво извинение да се изскубне от прегръдката му. Само след няколко минути Джордан я притисна към стената в коридора и напъха езика си почти в гърлото й. Тя дори примами отвеяния Лио на балкона, където можеха да умрат от студ. Всички знаеха, че Лио е хлътнал по Хана, затова Дейдри реши, че е особено приятно да го впримчи в своя сексуален капан: тя смъкна пуловера си и му показа съвсем малко от голото си рамо, помоли го да усети уханието на новия й парфюм и се надигна към лицето му в най-подходящия момент.

Изпита наслада от мисълта колко момчета би могла да привлече с физическия си чар за една нощ. Избираше жертвите си много внимателно, така че никой не би могъл да й причини нещо, което тя не желаеше. Най-сетне Рей забеляза, че тя се целува с друг в ъгъла, и изглежда, си спомни, че Дейдри трябваше да бъде с него тази нощ.

— Махни мръсните си лапи от нея, Евън — извика Рей, насочвайки думите срещу кавалера на Дейдри, а гневният си поглед към нея. — Не се шегувам.

— Я се разкарай, Рей — отговори Дейдри още преди Евън да е отворил уста за достоен отговор. Беше й много весело, чувстваше се приятно затоплена от водката. — Гледай си работата.

Това доведе до много любопитно сбиване между двамата младежи, което едва не прекъсна купона.

Рей завърши разправията, като изхвърли Дейдри навън — просто сграбчи късата й коса, извлече я до стълбите пред външната врата и я затвори с гръмотевичен трясък в лицето й.

О! Беше много студено, нямаше луна. „Да го вземат дяволите!“ — помисли си Дейдри. Усети мразовития полъх на вятъра и нахлупи върху ушите си кожената шапка, която Рей бе захвърлил след нея.

Знаеше, че две-три момчета с удоволствие биха я закарали до вкъщи, ала нямаше настроение да се връща обратно на купона и да отправя молби за помощ. Освен това имаше вероятност да се натъкне на Рей. Усети, че е ужасно пияна, непрекъснато се спъваше по хлъзгавата пътека, ала знаеше, че се намира недалеч от шосето. Щеше да се прибере на автостоп.

Може би щеше да я вземе някой грубиян. Нищо. Така му се падаше на Рей.

34.

Върховете на дърветата изглеждаха жълтеникави под палещите лъчи на слънцето в планината. До началото на процеса оставаше още една седмица. Средата на лятото беше неподходящо време за провеждане на съдебен процес. Репортерите от вестниците, служителите, свидетелите — всички искаха да бъдат някъде другаде. Никой не отговаряше, когато го търсеха по телефона. Пол имаше силно желание да бъде в лодка сред езерото или на масите за „Блекджек“ в казиното на хотел „Цезар“.

Вместо това той пишеше доклади за Дорийн Бенитес Ордуей, върху които налагаше неособено строга цензура. Останалите му рапорти бяха свързани с работата на сержант Чени, с родителите на момичетата; освен това детективът написа и важна бележка във връзка с палтото от рисови кожи, което беше изчезнало и нямаше застраховка. В сряда беше изпратил всичките материали до Сенди. Не беше виждал Нина. Тя присъстваше на конференция, организирана преди началото на процеса; Сенди му беше съобщила, че тази инициатива ще продължи през целия ден.

Липсващото палто възбуждаше интересни размисли. Хора са били убивани за много по-малко — рисовите кожи струваха десет хиляди долара, макар и да бе установено, че Тери бе наследила палтото от майка си. Ала защо убиецът не беше взел камерата с размер на дамско червило, нито оборудването за редактиране на филмов материал с престижната марка „Стийнбек“, нито беше задигнал записващите устройства? Всички те сега бяха сменили собствениците си. Всички тези уреди можеха да бъдат препродадени без особено затруднение, може би много по-лесно, отколкото палтото от рисови кожи.

Сенди му даде докладите на експертите. Експертът по пръстовите отпечатъци не беше успял да идентифицира нито един от частично запазилите се отпечатъци и това подейства на детектива твърде разочароващо. Ала експертът беше убеден, че част от тях не принадлежаха нито на Скот, нито на Ландън. Експертът, разчитащ думите по движението на устните, също не бе помогнал особено, ала можеха да си послужат с името му, в случай че показанията на Уили Евънс оставеха впечатление за неясноти.

Изследванията, направени в независима лаборатория, също не внушаваха особена надежда — кръвта на Ландън беше изпръскала навсякъде стената и се бе образувала локва на пода; кръвта на Кърт бе капала както по пода в студиото, така и навън. Нямаше и следа за присъствието на трети човек, подбудил Скот към престъпното деяние. Не бяха открити веществени доказателства за връзка на Тери Ландън с трета страна.

Нямаше веществени доказателства за присъствие на друг престъпник, освен пръстови отпечатъци на десетина човека. Размазани, безполезни отпечатъци върху миниатюрната камера на Тери. Размазани отпечатъци от пръсти върху пушката плюс ясни отпечатъци пак там на Тери и Скот.

Детективът внимателно прочете копията от докладите за аутопсията на двете жени, балистичната експертиза, свидетелските показания… Нищо. Каква защитна стратегия щеше да изгради Нина?

Беше се обаждал във вторник и Сенди му съобщи, че Нина е объркана. Последната среща на Екипа на четиримата беше насрочена в петък преди процеса в кабинета на Нина. Уиш, на когото Пол постоянно намираше задачи — изпращаше го до експертите или го инструктираше да разследва някои по-маловажни неща, — веднага легна на канапето.

— Това е вторият ти роден дом — каза му Пол.

— Смятам, че ще бъде добре да отдъхна малко — отвърна Уиш.

Нина временно бе престанала да използва контактните си лещи и носеше очила с рогови рамки, които по всяка вероятност бе запазила още от следването си в университета. Те й придаваха по-замислен вид и отвличаха вниманието на детектива от чувствените устни и женствените извивки на тялото й, които го привличаха буквално като магнит. Тя започна веднага по темата. Според нея свидетелските показания на Джери Кетрик можеха да бъдат атакувани успешно. Беше направила план да подложи на съмнение фразите, които Уили Евънс бе разчел по движението на устните на умиращата Тери. С изключение на това тя, изглежда, се надяваше да импровизира.

Разговаряха още веднъж за проблемите: показанията на Кърт по време на ареста, видеоматериала, запечатал смъртта на Тери, Джери Кетрик, регистрирането и отпечатъците върху пушката „Ремингтън“. Говориха и за проблема, възникнал впоследствие: бягството на Скот от ареста. Фактът, че бе отишъл директно на мястото, където се намираха останките на Темара Суит.

— Техният основен проблем продължава да бъде мотивът на престъплението, макар че той не е необходим елемент на доказателствената част — подчерта Пол. — Мотивът е важен за съдебните заседатели.

— Съдебните заседатели може би няма да търсят така упорито този мотив, Пол — възрази Нина. — Момче и момиче посред нощ в гората. Темара употребява наркотици. Милн ще повдигне въпрос за регистрацията на пушката, калъфа на пушката, намирането на костите, връзката между Скот и Темара. Доказателствата не са много, ала ако съдебните заседатели сметнат, че са достатъчно, убийството на Тем би се превърнало в твърде убедителен мотив за убийството на Тери Ландън. Налице е бележката, изпратена от Кърт до Тери, в която той й настоява да го остави намира.

— А ние знаем, че той се е тревожел за тебе — отбеляза Сенди.

— Това твърди Скот — допълни Пол.

— Как би могло това да бъде изтъкнато като доказателство? — попита Сенди. — Той няма да даде показания.

— Колиър ще ме попита за контактите ми с Кърт преди изстрелите в студиото — отговори Нина. — Не съществува неприкосновеност на отношенията адвокат-клиент, преди Кърт да ме е наел като свой защитник по делото.

— В съзнанието ми непрекъснато се натрапва фактът, че филмът не го уличава пряко — намеси се Пол.

— Наистина е така, Пол. Това е слабост на обвинението, от която ще се възползвам в максимална степен.

— Твърде странно ми изглежда, че вие ще трябва да давате показания — обади се Уиш от канапето. — Кой ще ви бъде адвокат, ако вие извършите нещо нередно?

— Аз познавам законите, Уиш. Не се нуждая от адвокат. Зная, че не трябва да се спирам на част от информацията, попадаща под закрила, свързана с неприкосновеността на отношенията клиент-адвокат. Някои събития са извън нея. Борих се на едно от предварителните разглеждания на делото да не бъда призована като свидетел, но загубих битката. Ще трябва да свидетелствам.

— Нима от вас не се очаква да им представите някаква голяма изненада? Нещо блестящо, нещо, което би накарало човек от публиката да стане и да си признае за сторен от него грях? — попита Уиш.

— За съжаление, макар че подобно нещо би изглеждало добре на филм, в нашия случай то просто няма да стане. Ние очакваме те да направят грешка — отвърна Нина. — И те ще сгрешат. Всяка стратегия има своите слабости.

— О!

— Просто играя зле ролята на Пери Мейсън — добави Нина. — Съжалявам, Уиш.

— Аз също не съм Пол Дрейк — изтъкна Пол и почувства, че настроението му се подобрява. — Макар че без съмнение притежавам неговия невероятен талант.

— А пък аз не съм добрата стара Дела — намеси се Сенди и изопна украсената си с ресни каубойска пола.

— Какви са тези хора, които изброихте? — поинтересува се Уиш. — Някакви изтъкнати адвокати ли?

Преди да излезе, Пол предложи:

— Нина, хайде да се срещнем в събота вечер. Не клати глава, не бива непрекъснато да работиш. Трябва да си даваш почивка от време на време.

— Не мога, Пол. Когато не работя, спя или се опитвам да се грижа за Боб. Сега мога да правя само това. Съжалявам.

— Нека бъде така, щом искаш. Има ли нещо, което бих могъл да прегледам през уикенда?

— Не мисля. Подготвям въпросите към свидетелите и предварителната инструкция за съдебните заседатели.

— Тогава просто ще прекося планината и ще видя как ще тръгне животът в Кармел след дългото ми отсъствие там. „Освен това ще си поръчам чаша «Бърбън» и сода в заведението «Дъхът на шопара», може би ще сваля някоя привлекателна русокоса туристка от Швеция, а на тебе, госпожо, искрено пожелавам успех“ — помисли си той, изгубил всякакво търпение. Конкуренцията със Скот и с работата на Нина започваше да му става досадна.

— Ще се видим в понеделник.

В понеделник сутринта детективът се върна в Тахо и точно в девет часа и тридесет минути влезе в задушната зала на Върховния съд, напускайки с видимо неудоволствие прекрасната атмосфера на летния ден. Седна до Нина на масата на защитата. Тя подреждаше някакви документи пред себе си в подготовка за решителната битка, пренебрегвайки Колиър Хелоуел и неговите сътрудници. Дори престана да обръща внимание на Пол след краткия поздрав, който двамата си размениха.

Още преди да започне изборът на съдебни заседатели, денят потече неудържимо като пролетна лавина. В залата бавно влезе Кърт; полицаите му помагаха да придвижва напред окованите си във вериги нозе. Нина видя това и избухна в негодувание. Колиър Хелоуел беше категорично против Скот да бъде освободен от оковите, докато се намира в съда, макар че не възрази обвиняемият да бъде облечен в собствените си дрехи.

Известно време двамата юристи спореха разгорещено пред Милн. Нина, която без съмнение бе имала прекалено натоварен уикенд, използваше фрази като: „Да бъде окован като диво животно“ и „това е просто трик, целящ да настрои съдебните заседатели срещу него“.

— Той е обвинен в убийство. Живее в Европа и вече веднъж успя да избяга от ареста — буквално крещеше Хелоуел. — Удари полицай и открадна ключа от белезниците. Не възнамерявам да му дам възможност за още едно изпълнение от този род.

— Но той се предаде сам! Не е наранил никого!

— Опитвал се е да скрие следите на своето престъпление — възрази Хелоуел. — Върнал се е само защото присъстващият тук господин Ван Уегънър е успял да го убеди — синините по лицето на подсъдимия доказват по какъв начин е станало това. Няма да позволя оковите да бъдат свалени от него. Ако госпожа Рейли ги ненавижда толкова много, бихме могли да ги покрием с одеяло и с друг удобен за тази цел материал.

— Разбира се, по този начин те ще се натрапват още по-силно на вниманието на всички в залата. Унижете го. Накарайте го да изглежда като опасен демон, който само чака да се нахвърли върху гърлата на съдебните заседатели…

— Прекалено рано е, за да демонстрирате ораторското си изкуство — заяви съдията Милн. — Политиката, възприета от Върховния съд на областта Ел Дорадо, е следната: всички обвиняеми, направили опит за бягство от ареста или друг свързан с насилие акт, се явяват оковани в съдебната зала. Съгласен съм, че това в известен смисъл настройва негативно съдебните заседатели към обвиняемия, госпожо Рейли. Ако желаете, мога да ги предупредя да не вземат под внимание факта, че той е окован, докато вземат решение по делото.

— Този акт от ваша страна би бил равносилен на словесно одеяло, метнато върху краката на обвиняемия, Ваша чест. Съдебните заседатели не биха могли да мислят за нещо друго.

— Можете ли да предложите някой алтернативен метод за смекчаване на предварителната негативна настройка?

— Ами най-добре обвиняемият да се признае виновен още сега — заяви разгорещено Нина. — Както е седнал окован във вериги, наистина изглажда виновен и опасен. Съдебните заседатели виждат, че съдът го приема като опасен. Моля ви, Ваша чест. Освободете го от веригите.

Милн отговори:

— Не е ли възможно поне веднъж съдебният процес да започне навреме? Помислете за всички онези хора, която стоят отвън и се питат защо са призовани да се явят толкова рано. Защо не повдигнахте по-рано този въпрос?

— Преди да го доведат в залата, не знаех, че ще го оковат във вериги!

— Боя се, че госпожа Рейли не е запозната с правилата на съда, господин съдия — намеси се Хелоуел. — Тя не е тук всеки ден, което би й дало възможност да изучи в подробности процедурите, приети от тази институция. Вместо това госпожа Рейли броди из планините с избягала от ареста личност.

— Струва ми се, господин Хелоуел, че госпожа Рейли предизвиква саркастичната жилка в характера ви — изтъкна Милн. — Нека се успокоим. Не желая да ви наложа да приемете решение, предложено от другата страна, в този тъй ранен етап от развитието на процеса, госпожо Рейли. Давам срок на двамата до дванадесет часа на обяд да представите доказателства в защита на своята позиция — списък на съдебни процеси, протекли при подобни обстоятелства. Просто приложете копия от всички ползвани от вас документи към папка, върху която е напечатано името на разглежданото в момента дело. Можете да не пишете резюме, тъй като вече се запознах с гледните ви точки. През обедната почивка ще се запозная с материалите ви и точно в един и тридесет ще започнем подбора на съдебните заседатели. Разбрахте ли?

— Благодаря, Ваша чест — отговориха двамата юристи в един глас, без да обръщат никакво внимание един на друг, а публиката в залата започна да се киска. Нина се върна при масата на защитата и без да се крие, стисна рамото на Кърт. След малко полицаите го накараха да стане и го изведоха навън. Нина събра всичките документи, които току-що бе подредила пред себе си, излезе с напориста стъпка в коридора, пълен с любопитни погледи, след това се отправи към библиотеката заедно с Пол, крачещ с бавни стъпки от едната й страна.

— Няма да позволя на Колиър да се наложи току-така — заяви тя, без да намалява стремителната си крачка.

— Мислех, че отношенията между вас са твърде добри — каза Пол.

— Това беше тогава. Сега сме две противникови страни в съдебен процес.

— Започна с фойерверки. Защо не ги запазиш за величествения финал?

— Слушай, съжалявам. Трябва да действам бързо, Пол. Колиър ще се върне в кабинета си и ще възложи задачи на един или двама блестящи експерти, обучени да оказват квалифицирана помощ на юристи. Те ще седнат зад компютрите си и ще влязат във връзка с компютризираната база данни за специализирани правни услуги. Това е най-бързият начин човек да се справи с даден юридически проблем. Хората приемат, че използвайки тази база данни, получават възможно най-пълната информация. Ала човек винаги може да пропусне някой случай, особено ако се опитва да остави без внимание някои от прецедентите, които са очевидно същите като проблема, с който се занимава в момента. Аз разчитам точно на това. Ще се наложи да разровя по-дълбоко, да разширя обхвата на търсене.

— Затова изчезвай, Пол — направи извод детективът. В този миг я съжаляваше. Нина изглеждаше неспособна да се движи, притисната под тежестта на отговорността, която беше поела. Сякаш земното притегляне й действаше по-силно, отколкото на хората около нея. — Добре. Ще ми се да можех да ти помогна.

— Вече си ми помогнал достатъчно.

— Това да не е шега? Още ли ми се сърдиш?

— Точно сега не усещам в себе си нищо друго, освен стремеж да издържа. Опитай се да разбереш, Пол.

— В колата си съм приготвил нещо за тебе. Ще се срещнем там след няколко минути — каза й детективът, а Нина продължи с решителни крачки към библиотеката. Не му се усмихна. Зърна я за секунда — лицето й беше почти готово да се усмихне, ала миг след това старата маска от стомана се спусна като стена пред него.

Окови. Нина провери в юридическия справочник на Уиткин под буквата „О“, ала предварително знаеше, че там няма да намери никаква информация. Тези живеещи в свой собствен свят учени, които индексираха юридическите справочници и предлагаха резултатите от правните разработки в компютризиран вид, мислеха по различен начин от нея. Налагаше й се да намери всички дела, които Колиър би могъл да посочи в защита на своята позиция, и да изтъкне авторитети, застъпващи обратното становище. Правила, действащи в съдилищата по места, изключения към правилата… правомощия на съдията… бягство от… затворници, налагане на физически ограничения върху…

Пол се върна и се настани на стола до нея.

— Не сега, Пол.

— Само ще ти оставя тези материали, след това ще отида да закуся в кафенето на Хейди, преди да тръгна да връчвам призовките.

— Какви са тези материали?

— Допълнителни доклади за свидетелите, които направих в последните няколко дни.

— Нещо ново?

— Да. Четири нови момента. На първо място най-сетне успях да намеря полицейския рапорт от 1984 година, според който Джонатан Суит блъснал Темара по стълбището. Джес Суит е подписала свидетелските показания. Опитала се е да ги оттегли на следващия ден, ала не й позволили да го стори. Джонатан бил посетил някаква психотерапевтична програма преди това, затова обвинението за физическо насилие било изоставено. Би трябвало да вдигнеш много шум около този рапорт.

— Добро постижение. Мога да го използвам, за да поставя под съмнение казаното от него. Така би било лесно да го улича в престъпление.

— Възможно е Суит да е извършил първото убийство. Този човек въобще не отговаря на името си14.

— Дори и да е убил дъщеря си, едва ли някой ще повярва, че е могъл да го направи от инвалидната си количка.

— Да се занимаваме поотделно с всяко убийство — рече Пол. — Добре. Второ. Експертът на обвинението, разчел фразите по движението на устните, Уили Евънс има заслужаваща уважение репутация. Неговите показания наистина са в наш ущърб, освен това мнението на призования от нас експерт никак не ни помага. Може би ще можеш да го накараш да промени становището си.

— Е, поне ще се опитам. Нещо друго?

— Третото нещо е, че офицерът Джейсън Джойс, който е спрял Кърт на сутринта след убийството, се ползва с лоша репутация по отношение на честността си… за разлика от тази на експерта Уили Евънс. Описал съм всичко това в докладите си до тебе.

— Благодаря, Пол. Помощта ти наистина е неоценима. — Окови, белезници, вериги, пранги, белезници за крака…

— Още нещо, което би могло да ти прозвучи смешно. След това си отивам. Всяка година Джери Кетрик води на преглед сина си Ралф в психиатричното отделение на местната болница, независимо че не е задължен да го прави.

— Продължавай — подкани го Нина, без да вдига показалец от книгата, отбелязвайки страницата, докъдето беше стигнала.

— Но това не е най-интригуващото нещо в случая.

— И кое е то?

— Защо ми позволяваш да те откъсвам от книгите ти? Ще отскоча до кафенето, ще похапна пържени яйца за закуска и…

— Не си играй с мен! Какво е важното в случая?

— Вие, адвокатите, сте напълно лишени от чувство за хумор — отбеляза Пол. — Чудя се защо ли е така? От време на време Ралф преживява психически кризи. Започва да мисли, че от пода и стените излизат плъхове, които се насочват срещу него да го изядат. Изпитва истински ужас от плъхове. Лекарите смятат, че наркотикът, който майка му употребявала по време на бременността си, е причината за това.

— Божичко! А аз едва не позволих на Боби да се качи в кабината на камиона при него. Откъде намери тази информация?

— Медицинската сестра, емигрантка от Филипините, която работи нощна смяна в болницата — обясни Пол. — Разбира се, ако искаш да се запознаеш с медицинските картони в психиатричното отделение, ще трябва да посочиш убедителна причина за издаване на призовка до съответната институция.

— Добре — каза Нина. — Довечера ще съставя текста на декларацията, необходим за издаване на призовката. Милн ще трябва да я подпише. Управлението на болницата ще се противопостави остро на това. — Може би щяха да се появят фактори, хвърлящи неяснота върху случая. — Плъхове! — повтори замислено тя.

— Те навремето са победили кучетата и са изяли котките — заяви Пол и се прозина. — Алибито на Ралф се свежда до показанията на баща му, че синът е спал дълбоко по време на стрелбата. Не ми изглежда твърде убедително, ако питаш мен.

— Широката усмивка на този човек, плъховете, извънгабаритните камиони… — изрече бавно тя.

— Той е приятен млад американец — добави Пол.

— Благодаря за допълнителните патрони, които ми подаде — обърна се към него Нина. — Може би ще мога да използвам Ралф, за да хвърля поне малка сянка на съмнение върху убийството на Тери.

— Колко такива сенки са необходими, за да накараш съдебните заседатели истински да се усъмнят? — попита Пол.

— Това знаят единствено те самите.

— Е, ще те оставя да се потиш над книгите, освен ако не мога да ти помогна с нещо. Има още няколко интересни сведения за другите свидетели, които ще можеш да прочетеш довечера. Добре — Пол се застоя край нея за миг, като че искаше да каже още нещо. Нина забеляза това, ала се престори, че не е. Погледът й остана забит в книгата.

— Довиждане — изрече небрежно той. — Ще ми се да дойдеш с мен. — Нина не реагира. Детективът се колеба още секунда, тътрейки крака по пода, след това си тръгна.

Нина извади жълтия си бележник и започна да записва съдебните дела, свързани с ограничаване физическата свобода на подсъдимия.

— Прочетох предоставените от вас материали — започна съдията Милн следобед. — Подсъдимият трябва да остане с окови, ала моля съдебните заседатели да не ги вземат под внимание, осмисляйки решението си по делото.

Нина почувства как вратът й отново пламва от гняв. Тя заговори:

— Ваша чест…

— Въведете съдебните заседатели — обърна се Милн към Кимура.

„Нека лицето ти изглежда радостно“ — каза си Нина. Докато твърде навъсените съдебни заседатели влизаха един след друг в залата и заемаха местата зад нея, Нина се опита да осъществи контакт с всеки един от тях, добавяйки към дружелюбния израз на лицето си и нотка на бодра увереност.

— Кърт — прошепна тя. — Спомни си какво говорихме преди малко. Изправи се. Нека лицето ти изглежда спокойно и невъзмутимо.

Тя погледна към Колиър. Той се усмихваше на влизащите съдебни заседатели — усмивката му беше служебна и не издаваше чувствата му. Ала от начина, по който прокурорът приглаждаше вратовръзката си, Нина си направи заключение, че той също изпитва нервност. Вече беше опознала настроенията и реакциите му.

Рязкото държание на Милн също претърпя промяна, стана дружелюбно и приятно. Всички те играеха като добри актьори, за да впечатлят бъдещите съдебни заседатели, опитвайки се да направят добро впечатление в самото начало. Отсега нататък беше важно единствено онова, което щяха да решат съдебните заседатели.

Започна трудният процес по избора на съдебни заседатели. Преустановиха работа в пет часа следобед и продължиха в девет сутринта във вторник. В продължение на цяла седмица бъдещите съдебни заседатели имаха последна възможност да говорят, понякога отговаряха на многословни въпроси с прекалено дълги отговори. След това онези от тях, които бяха избрани, трябваше да мълчат до края, като през цялото време правото да вземат решение им принадлежеше.

В петък вечерта, когато целият сложен процес завърши, Нина не беше удовлетворена. Докато тя и Пол чакаха доставката на пици по поръчка в кантората, тя сподели с детектива, че има прекалено много жени на средна възраст. Според Нина те щяха да подкрепят обвинението.

Тя прелисти купчините от документи пред себе си и изрече с глас, в който прозираше умора:

— Ще остана тук до полунощ. Процесът едва започна, а сънят вече не ми достига.

Нуждаеше се от емоционална подкрепа. Ала русите вежди на Пол бяха свъсени, на лицето му се беше появил заядлив израз, какъвто не беше виждала по-рано. На Нина не й мина през ум, че след дългия, уморителен ден Пол също може би чакаше жест на разбиране и топлота от нейна страна.

— Няма проблеми — реагира лаконично детективът. — Спечели тези дами на своя страна. Накарай ги да го съжаляват. Използвай онзи момчешки чар, с който Скот изглежда пленява вас, жените. Изкарай го жертва. Накарай ги да изпитват майчински чувства към него.

— Много добре — отбеляза Нина, почука с върха на химикала по устните си и кимна с глава. — Това ми харесва. Той наистина е жертва.

Тонът й изглежда подразни Пол.

— Значи такива чувства изпитваш и ти към него, нали? Майчински? По-добре се заеми здраво със задачата да го спасиш, защото той е просто противен кучи син — заяви той с неумолимост, която никак не й хареса.

— Повярвай ми, въобще не съм настроена майчински към него. Може би това ще ти допадне?

— Убедена си, че е невинен, нали? Всъщност дълбоко вярваш, че е така.

— Той не е убил Тери Ландън, Пол.

— Сигурна ли си? Откъде произтича убедеността ти? Нима скриваш някаква информация от мене? Ами Темара Суит? Сигурна ли си, че Скот не я е убил?

— Трябва да вярвам в това… Мисля, че Тери Ландън я е убила или някой друг. Не Кърт.

— Виждал съм много престъпници в дългата си практика — започна Пол, изправи се, а след това подпря ръце на бюрото. Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка: — А жените биха направили всичко за тях. Тези престъпници са умели манипулатори. Онзи тип се справя добре с дамите. Нима не те върти на малкия си пръст? — Детективът отново се изправи и гневно ритна бюрото пред себе си.

— Престани, Пол. Нима не бива да изпитвам приятелски чувства към никого, освен към теб?

— Той те използва — отговори яростно Пол. — И това започва да ми омръзва. Репутацията ти отива по дяволите заради него. Хелоуел е почти убеден, че ти си инсценирала бягството. Целият град смята, че си просто поредната глупачка като героините от тъпите сапунени опери. Междувременно се намираш пред фалит. Зная, че Рийзнър не е върнал нито цент от хонорара, който му е изплатил Скот. Сенди му праща всяка седмица по едно писмо.

Колкото по-разгорещен ставаше детективът, толкова повече охладняваше държанието й. Беше осъзнала, че трябва да пожертва Пол, да го отстрани от случая. Рано или късно щеше да разкрие истината. Детективът трябваше да напусне и сега пред нея се откриваше съвършен начин да постигне онова, което беше решила.

Нина се изправи зад бюрото, обърната с лице към него.

— Говори тихо. Този случай е мой, не забравяй това. Аз вземам решенията. Впрочем кой днес се държа като загрижена майчица? Не можех да направя две крачки, без ти да долетиш до мен, пазейки ме да не нараня коляното си. През времето между изблиците, наподобяващи ревнива горила любовник, ти се отнасяш с мен като с дете.

Контраатаката на Нина накара Пол да стане моравочервен. Вени изпъкнаха по гърлото му, очите му изхвръкнаха леко напред. Чувстваше се уморен и бездруго търсеше повод за свада. Битката вече бе започнала и той забрави всичко друго.

Нина скръсти ръце на гърдите си и го изгледа гневно.

— Е, още сега направи плановете си. След като го осъдят, ще поискаш да отвлечеш хеликоптер, за да го измъкнеш от двора на затвора. Искаш да пропаднеш заедно със своя любовник, да му докажеш, че си вярна съпруга, когато ви пуснат от кафеза след двадесет години.

— А ти какво предлагаш — да бъда покорна твоя другарка в забавленията, без нито една сериозна мисъл в главата си?

— Това е по-добре, отколкото да се преструваш, че си мъж — отговори високо Пол. — Мъж в долнопробни обувки с високи токове.

— По дяволите, Пол, аз мисля не само за секс, за разлика от някои хора в тази стая.

— Можех да ти предложа много повече от това — заяви Пол. — Отивам си. Връщам се в Кармел. Ти очевидно нямаш нужда от мене. — Той се втурна с тежки стъпки в приемната. Минута след като тропотът заглъхна, Нина изведнъж осъзна, че Сенди бе слушала разговора им. Пол беше отворил външната врата, затова тя чу как секретарката му казва:

— Преди да се върнеш тук, мини през курс за подобряване на поведението.

— Кой ти е казал, че ще се върна? — Вратата се затръшна зад гърба му и тънките стени на кантората се разтрепериха.

Сенди влезе в кабинета на Нина, сложила ръце на кръста.

— Както винаги, закъснях за веселбата — рече тя. — Не ми остава нищо друго освен да почистя.

— Сенди, искам да те питам нещо.

Секретарката се приближи до бюрото на Нина.

— Питайте — каза тя.

Нина изтласка с крак изпод бюрото сините си обувки с висок ток.

— Виждаш ли нещо неприятно в тези обувки?

— Ами те са малко високи за моя вкус — отговори Сенди, прехвърляйки тежестта на тялото си от един крак, обут в гуменки, върху другия.

— Не, имам предвид дали са прекалено елегантни за съда? Не са като черните лачени обувки например. Дадох за тях осемдесет долара — Нина ги обу и веднага се почувства така, сякаш се бе окичила с евтино украшение. — Повярвай ми — мъжът може да те накара да се чувстваш несигурно с най-любимите си аксесоари.

Добре, беше направила мръсен номер на Пол и сега се чувстваше много…

— Много отвратително — обяви Сенди. — Обаче сега не говоря за обувките.

Тя бе впила в Нина неразгадаемия си поглед, който винаги я караше да губи смелостта си. Нина си припомни кратък телефонен разговор с Андреа предния ден. Нима Сенди беше подслушвала?

— Винаги можете да станете актриса, ако ви лишат от адвокатски права — продължи Сенди. Нина осъзна, че секретарката й знаеше за Мат. Тя разбираше какво Нина бе извършила току-що.

— Ако продължаваш да подслушваш разговорите ми, ще си навлечеш неприятности. Онова, което знаеш — каза й Нина, — те прави съучастник. — Умът й заработи върху нюансите от етично и криминално естество, навлизайки все по-дълбоко и по-дълбоко по темата. Всичко беше толкова сложно…

— Такива измислени думи не означават нищо за мене — заяви Сенди. — Някой трябва да опита да изчисти всичко това. Вие бяхте избрана да го сторите. Хората разчитат на вас. Някой трябва да ви подкрепя през целия път. Това ще бъда аз. Съвсем просто е, нали? Хайде да се залавяме за работа.

Думите й прозвучаха така чисто и ободрително, като че айсберги бяха прорязали замръзнало море. Нина буквално подскочи в креслото си. Съмненията и объркването внезапно я напуснаха.

— По дяволите, Сенди — измърмори тя.

Някой почука на външната врата и след миг се разнесе мъжки глас:

— Доставка на пици по поръчка.

— Само да не са забравили да сложат повече сирене — отбеляза Сенди.

35.

В следващия понеделник сутринта Милн най-сетне каза:

— Сега разполагаме с дванадесет съдебни заседатели и петима пълномощници.

Съдебните заседатели, от които девет бяха жени — внушителен брой, което означаваше, че те ще имат решаваща дума в обсъжданията, започнаха да въздишат и да шават неловко в креслата си. Госпожа Бъргъни, величествена и строга, бе заела централното място на първия ред и контролираше без никакво усилие положението. Някой от онези високоплатени експерти, подбиращи съдебните заседатели, би трябвало да извърши проучване колко често човекът, заел централното място на първия ред, става техен председател. Госпожа Бъргъни имаше остър, нетърпелив поглед — наблюдателни очи на човек, проверяващ как е изчистена стаята. Дама, която винаги забелязва парченцето от салфетка под леглото или непометената паяжина в ъгъла на тавана.

Може би тя щеше да помисли, че очите на Джери Кетрик не са толкова наблюдателни колкото нейните собствени.

Кърт седеше от лявата страна на Нина, веригите му не бяха махнати, ала поне беше облечен в собствения си костюм. Не бяха разменили почти нито дума помежду си. Лицето му изглеждаше сивкаво, очите му бяха хлътнали, защото бе отслабнал твърде много. Нина отново си припомни какво му причинява. Той не трябваше да преживее всичко това. Можеше да се върне при своето пиано, да свири произведенията на Бах, а през следващата година тя щеше да подготвя защитата на брат си, когото щяха да хвърлят в затвора. Когато останалите членове от групата на съдебните заседатели излязоха напред, тя стисна ръката му и прошепна:

— Съставът на съдебните заседатели е добър. Ще се справим.

Публиката изпълни местата в залата, шепнейки помежду си, докато хората, които не бяха избрани за заседатели, напуснаха един след друг първата редица. Барбет Кейн от вестник „Мирър“ беше тук с двама други репортери. Семейство Суит седеше тихо в края на реда, инвалидната количка на Джонатан Суит беше спряна на пътеката до мястото на съпругата му. Дорийн Ордуей се беше издокарала в бледожълт костюм с минипола, по-светлите кичури на косата й бяха прибрани в ефектна плитка. Майкъл Ордуей бе облечен както обикновено в джинси, тъмното му, загоряло лице изглеждаше не намясто в тази зала.

Служителите от полицията, призовани като свидетели, бяха извинени за днес и щяха да се явят в съда следващата сутрин. Изключение правеше Франк Фонтейн, криминологът, който щеше да говори пръв; той вероятно беше излязъл в коридора и прочиташе бележките си за петдесети път.

Никакви роднини и приятели не се появиха от страна на Тери, ако в това число не бяха включени членовете на семейство Кетрик, които, по всичко личеше, изпитваха задоволство от привилегированата позиция на Джери като очевидец. Родителите на Тери бяха мъртви и Нина не бе успяла да намери човек, който я познаваше добре. Дори и сътрудниците й в кинематографския бизнес можеха да разкрият съвсем малко неща за нея. Тя бе изпращала по факса офертите и кореспонденцията си от Тахо и бе запазила пълна тайнственост около личността си.

Родителите на Кърт също бяха мъртви, ала сестра му Беки беше пристигнала от Айдахо и щеше да остане тук, докато траеше процесът. Беки беше десет години по-възрастна от Кърт; вече била омъжена и се е преселила в Бойзи още преди Тем да изчезне от града. Тя бе споделила, че Кърт й пишел от време на време; сега Беки се опитваше да го подкрепи, ала годините, прекарани от двамата далеч един от друг, бяха направили връзката помежду им по-слаба.

Старците бяха заели местата си в дъното на залата — три жени и един много стар мъж, който често заспиваше и хъркаше.

Това беше всичко. Не се появи орда от изпълнени с любопитство ловци на новини, пътеките не бяха изпълнени с покрусени членове на семейството.

Разбира се, Пол не беше пристигнал. Беше се обадил на Сенди, че няма да дойде на процеса. Ала Нина не възнамеряваше да мисли за оттеглянето на Пол от случая. Сенди, заедно с Кърт, седеше на адвокатската маса до нея. Беше си сложила черни обувки с нисък ток, памучна зеленикавокафява риза и огромно черно сако, което й стоеше зле. Нина имаше нужда от помощта й: Сенди трябваше да следи огромния поток от документи, които можеха да потрябват за справка във всеки момент на делото. Секретарката й щеше да води бележки и да поддържа всички материали подредени в необходимия порядък. Уиш щеше да остане в кабинета, за да отговаря на телефонните обаждания. Така работата на кантората нямаше да бъде преустановена.

Колиър се изправи, заобиколи масата, определена за прокурора, и се насочи към подиума, поставен пред ложата на съдебните заседатели. Внимателно остави папката си с документи на масата, след това застана недалеч от подиума и започна да говори. Той изглеждаше в свои води, облечен в стария си сив костюм от мек плат. Беше спокоен, като че трябваше да разкаже някаква история на приятелите си, седнали на някоя пейка в парка.

— Разглеждаме дело, свързано с убийство на човек. Жена на име Тери Ландън била застреляна с пушка „Ремингтън“ в своето студио на тридесети март тази година в около единадесет часа и четиридесет и пет минути вечерта. Тук съм, за да представя пред вас фактите, свързани с това престъпление, по възможно най-ясния и обективен начин.

Фактите, с които ще се запознаете, бавно ще очертаят пред вас историята на един човек — той е тук, подсъдимият Кърт Скот. Ще научите, че господин Скот притежава определен чар, привличащ жените, качество, което е довело до смъртта на най-малко две човешки същества. Ще разберете как този човек е прелъстил едно младо момиче на име Темара Суит преди дванадесет години и е поддържал тайна любовна връзка с нея. По-късно я извел недалеч от една планинска пътека, стрелял два пъти срещу нея, а после заровил тялото й. Ще чуете как преди няколко месеца той използвал същата пушка, с която стрелял и убил бившата си съпруга, за да прикрие следите на първото си престъпление.

Съдебните заседатели слушаха с интерес как Колиър, почти без да се връща към масата, за да погледне записките си, разкриваше по прост, логичен начин подробностите по случая, които трябваше да подкрепи с доказателства. Той даваше най-доброто от себе си, беше съвършено подготвен, делови, показваше на съдебните заседатели — без да преувеличава каквото и да било, без да изпада в емоционални изблици, — че те биха могли да му се доверят и да следват разсъжденията му. Нина не беше изненадана от онова, което каза той; в щата Калифорния бе разработена подробна предварителна процедура, предназначена да сведе до минимум изненадите по време на съдебния процес.

Въпреки това, когато Хелоуел обобщи свидетелските показания, които трябваше да представи пред съда, Нина беше шокирана колко убедително звучеше тезата на обвинението. Тя повдигаше възражение, когато това беше необходимо, водеше си бележки, наблюдаваше госпожа Бъргъни и останалите съдебни заседатели, опознаваше израженията на лицата им и се опитваше да запази увереността си в крайната победа.

Колиър приключи в четири часа и петнадесет минути и съдията Милн закри заседанието на съда за деня. Кърт беше изведен от залата.

Нина и Сенди се върнаха в кантората, преодолявайки натовареното движение по улиците на града. Нина влезе в кабинета си, остави за по-късно работата с документите и съобщенията от телефонния секретар и потърси нов бележник.

— Сенди, напечатай бележките, които си водих през деня, и след това се прибирай у дома.

— А вие какво ще правите? — попита Сенди от вратата.

— Ще полея цветята и ще мисля.

— Ако отидете да вечеряте някъде и след това отново се върнете в кантората, бележките ще бъдат напечатани, а вие ще можете да мислите по-добре — Сенди включи компютъра. Нина излезе от кабинета, обула обувките си с нисък ток, и среса косата си.

— Сенди?

Секретарката се обърна и и вдигна гъстите си вежди.

— Какво има? — попита тя.

— Обаждал ли се е Пол? — поинтересува се Нина. — Чух, че се върна, за да чуеш съобщенията от телефонния секретар.

— Не е. Но Уиш иска да научи какво бихте желали да свърши в близките няколко часа.

— О, засега няма нищо за него.

— Мога ли да му поставя няколко задачи, които трябва да изпълни в кантората, докато вие сте в съда?

— Разбира се. Сенди, Уиш ли е единственият ти син?

— Да, единственият — отговори Сенди. — Ала имам три дъщери.

— Къде е бащата?

— Отдавна ни напусна — отвърна Сенди и в очите й се появи блясък, който накара Нина да не задава повече въпроси.

— Невероятно нещо е човек да има дете — продължи Нина. — Ако трябваше да планирам кога да родя дете, сигурно нямаше да го направя, но сега всеки божи ден се радвам, че Боб е в живота ми. Знаеш ли, просто ще се прибера у дома. Утре рано сутринта ще се отбия в кантората и ще разгледам изложението си. Иска ми се да помогна на Боб с домашната му работа, да поговоря малко с него за днешния ден в съда. Той се тревожи твърде много.

Тя се отби в супермаркета да купи подправки за спагети, приготви обилна вечеря, прекара известно време с Боб, взе вана и спа непробудно девет часа. Когато будилникът иззвъня в шест часа сутринта, Нина се чувстваше готова.

Съдебната зала. Кърт седеше до нея с безизразно лице. Днес беше облечен в сив костюм с бяла яка.

— Госпожо Рейли, можеше да започнете изложението си — обяви съдията Милн.

Тя започна бавно с прости думи, непрекъснато повтаряйки фразата „с умерена доза съмнение“, така че да се запечата в умовете на съдебните заседатели:

— Обвинението ще се опита да ви убеди, че става дума за хладнокръвно планирани убийства, извършени от подсъдимия Кърт Скот. Фактът, че пушката „Ремингтън“, използвана при двете убийства, е закупена от подсъдимия, ще бъде използван в подкрепа на тази теза.

Ала свидетелските показания ще докажат, че Тери Ландън е имала достъп до тази пушка преди дванадесет години, когато е била убита Темара Суит. Джери и Ралф Кетрик ще потвърдят, че госпожа Ландън е държала пушката в студиото си и оръжието се е намирало там скоро преди да бъде застреляна тя. Предполага се, че обвиняемият я е застрелял при първото си посещение в студиото, където тя е работела. Ала това твърдение е лишено от логика, дами и господа.

Ние ще ви покажем, че Кърт Скот не е извършил нито първото, нито второто убийство; ще представим доказателства, свидетелстващи, че Тери Ландън е била неуравновесена, склонна към насилие личност. Възможно е самата тя да е убила Темара Суит, защото била влюбена в подсъдимия, а той се е срещал с госпожица Суит. Ние ще ви покажем, че подсъдимият съвсем не е хладнокръвен убиец. Той е жертва на Тери Ландън, каквато е била и самата госпожица Суит.

Ние ще ви покажем, че всяко едно от тъй наречените доказателства, свързващи подсъдимия с двете убийства, има алтернативно, невинно обяснение. Ще ви покажем, че други хора са имали мотив, средства и възможност да убият госпожа Ландън. Ще докажем, че показанията, дадени от господин Кетрик, идентифицирал в качеството си на очевидец подсъдимия като извършител на престъплението, са съмнителни. Толкова съмнителни, че не би трябвало да ги приемете.

Що се отнася до видеоматериала, заснет от умиращата госпожа Ландън, има два въпроса, които, надявам се, ще си зададете, докато го гледате. Първо: възможно ли е някой човек, пък бил той най-опитният експерт, разчитащ значението на думите по движението на устните, наистина да твърди какво в действителност е казала тя? И второ: нима отмъстителността на госпожа Ландън към подсъдимия е стигнала чак дотам, че тя, изричайки последните си думи, е мислела само за него, а не за действителния убиец?

Това сега може да ви изглежда невероятно, дами и господа, защото все още не сте се запознали с Тери Ландън чрез свидетелските показания. Но когато започнете да я разбирате, да усетите болестта в душата й, накарала я да желае гибелта на подсъдимия, тъй като той й е отказал любовта си — болест, която не отзвучавала, а ставала все по-сериозна в течение на годините, — вие ще се убедите, че каквито и да са били точно използваните от Тери Ландън думи, тя е лъгала в последните секунди от живота си.

Моля ви да се запознаете внимателно с този доказателствен материал, запазвайки подходяща доза скептицизъм. Не приемайте нещата такива, каквито изглеждат на повърхността. Вгледайте се по-дълбоко и аз съм убедена, че ще изпитате съмнение дали сценарият, предложен от обвинението, е достоверен.

Нина се спря подробно върху моментите в тезата на обвинението, които според нея бяха най-слаби. Погледът на госпожа Бъргъни не се откъсваше от нея нито за секунда. Какво мислеше тя?

Нина замълча за миг. Тъкмо щеше да започне заключителната част от изложението си, когато някой в залата закашля. Тя чу зад гърба си звън от оковите на Кърт, когато той помръдна на мястото си.

Нина остави бележника си на масата, заобиколи бързо подиума и протегна ръка към Кърт.

— Вероятно погледите ви са били насочени към краката на Кърт Скот — изрече тя и посочи с длан оковите. — Зная, че и аз бих постъпила по същия начин. Може би сте се опитали да не ги гледате. Но искам да ви предложа да мислите за тези окови. Погледнете този човек. Той е доведен пред вас унизен, с накърнено достойнство, окован във вериги. Накарали са го да изглежда като свиреп…

— Ваша чест! — намеси се Колиър.

— Моля, запомнете, независимо от това какво са направили, за да го накарат да изглежда отблъскващо…

— Госпожо Рейли — проехтя гласът на Милн. — Отидете на мястото си…

— Той е невинен до доказване на противното. Невинен човек!

— Госпожо Рейли! Заемете мястото си!

Тя се подчини. Ала знаеше, че съдебните заседатели бяха доловили убедеността в гласа й.

Кърт беше невинен. Тя знаеше, че е така.

36.

Съдебната зала отново стана единствено възможният свят, където живееше Нина. Очите на някои от жените съдебни заседатели бяха непрекъснато устремени към Кърт.

Във вторник бе представено писмото на Тери, изпратено до Кърт през 1990 година. То бе намерено в апартамента му във Визбаден. Докато съдебните заседатели се запознаваха с него, Нина отново прочете своето копие:

Писмото беше подписано „Тери“.

След него Колиър представи отговора на Кърт, който Тери бе запазила. В него той й пишеше, че ще я накара да съжалява, ако продължи да го измъчва с преследването си.

В сряда Колиър призова Джейсън Джойс, полицая от участъка Южно Тахо, който беше арестувал Кърт призори. Офицер Джойс носеше сивата си, гъста като четка коса много късо подстригана. Той беше заел стойка „мирно“ като новобранец в армията.

— Той се движеше на зигзаг около осевата линия по улицата „Пайниър Трейл“ — заяви полицаят в отговор на въпрос, отправен му от Колиър, след като огледа бележките си. — Това се случи в пет и четиридесет часа сутринта. Аз започнах да карам успоредно с него. Главата му беше отпусната, сякаш беше много уморен или болен. Когато ме видя, лицето му придоби уплашен израз. Не си беше сложил предпазния колан.

Накарах го да спре в аварийната лента след град Джикарилоу. Помолих го да ми покаже шофьорската си книжка, по ръката му имаше кръв, която течеше изпод ръкава на ризата му. Насочих светлината на фенера към него, накарах го да слезе и да притисне гърди към колата. Отляво дрехите му бяха изцапани навсякъде с нещо, което наподобяваше изсъхнала кръв. Попитах: „Какво е това?“. Той отговори: „Кръв.“ Отново попитах: „Ранен ли сте?“, той кимна с глава утвърдително, затова му зададох още един въпрос: „Сбили ли сте се с някого?“ Скот отговори: „Имаше престрелка. Тя беше застреляна.“

— Значи той е изрекъл именно тези думи? „Тя беше застреляна“ — повтори Колиър и вдигна вежди пред съдебните заседатели, за да подчертае важността на това изявление.

— Да, така си записах след това.

— Какво се случи по-нататък?

— Повиках подкрепление и линейка. Подсъдимият беше приет в болница „Боулдър“ в шест часа и двадесет минути. Беше прострелян в лявата ръка — рана в меките тъкани. По пътя той ми каза къде живее тази жена. Разказа ми, че през цялата нощ е карал в околностите на града, паркирал някъде и спал известно време, след това решил да отиде в полицейския участък, да съобщи за случая и да получи лекарска помощ. Точно тогава го спрях.

— Какво направихте след това? — попита Колиър.

— Офицер Буут и аз отидохме на посочения от него адрес и се насочихме директно към студиото недалеч от голямата къща.

— Защо постъпихте така?

— Поради две причини. Пътеката към студиото беше осеяна с тъмни капчици. Вратата беше широко отворена. Температурата беше около четиридесет градуса по Фаренхайт. Ако имаше някой в помещението, по всяка вероятност бе в беда. Затова обявихме присъствието си пред вратата. Вътре беше тъмно, но видях множество най-различни уреди. После забелязах нещо, което ми заприлича на приклад на пушка. Извадихме оръжията си и влязохме.

— Какво намерихте в студиото?

— Жена, просната на пода на около десет фута от вратата. Тя не дишаше. Тялото беше студено, вкочанено, покрито с кръв, която отчасти беше изсъхнала. Обадих се за още една линейка, ала ми беше ясно, че е мъртва.

Джойс продължи с дългия разказ, подробно описан в полицейските доклади: пушката „Ремингтън“ на пода до Тери, следите от борба, видеокамерата, подпряна между краката й. Група от отдел „Убийства“, състояща се от фотограф, двама криминолози и детектив — лейтенант Джулиън Оскъл, беше пристигнала след час на местопрестъплението и бе започнала своята работа.

— Какво направихте след това?

— Върнах се в полицейския участък и започнах да пиша доклада си по случая.

— Благодаря ви, офицер Джойс. Вашият свидетел, моля.

Нина започна да задава въпроси на полицая във връзка с разговора му с Кърт.

— И не сте направили запис на показанията му? — попита тя.

— Не. Филмирах ареста чрез засипващото устройство в колата си. Това е стандартна процедура. Звукът беше изключен.

— Нека видим филма — каза Нина. Светлините в съдебната зала отново угаснаха. Те гледаха филма: Джойс спря Кърт, приближи се към колата му с запалено електрическо фенерче, Кърт отвори вратата и опря гърди о капака. Беше кристалночиста утрин в Тахо, камерата бе внимателно монтирана, за да улови всеки, намиращ се пред полицейската кола. Лице, което без съмнение принадлежеше на Кърт, се обърна към камерата и заговори сериозно.

— Спрете тук — помоли Нина. — Какво точно казва той в този момент?

— Добре — отвърна търпеливо Джойс. — Отговарям ви според бележките, които съм си водил. Аз попитах: „Какво е това?“ Той отговори: „Кръв.“ Зададох въпрос: „Ранен ли сте?“, той кимна с глава утвърдително, затова казах: „Сбили ли сте се с някого?“ А той отговори: „Имаше престрелка. Тя беше застреляна.“

— Имате ли спомени от случилото се, при положение че не ползвате бележките си?

— Спомените ми са смътни. Това стана преди няколко месеца. Разчитам на бележките, които съм водил.

— Кога точно сте направили записките си?

— Тук, в горния ъгъл на страницата е посочено: седем часа и тридесет минути сутринта.

— А кога точно подсъдимият е изрекъл тези думи?

— Сигурно е било… можете да видите точното време от видеозаписа. Било е пет часът и четиридесет и четири минути.

— Обсъждахте ли с някого кои точно думи е използвал подсъдимият, преди да направите записките си?

— Точно кои думи е използвал ли? Не.

— Следователно между времето, когато Скот е дал показания, и времето, когато сте направили записките си, е изтекъл един час и четиридесет и шест минути?

— Да.

— А през това време вие сте направили ужасяващо откритие — намерили сте тяло, покрито с кръв, осъзнавайки всички последствия от това?

— Да.

— Възможно ли е през изтеклото време да сте забравили точно кои думи е изрекъл подсъдимият?

— Не. Обучен съм да запомням такива неща.

— Вашата памет е привикнала да запомня точно какви думи използват хората в показанията, които ви дават, нали?

— Да — младият полицай я погледна със самодоволна усмивка. Той знаеше, че единственото, което трябва да стори сега, бе да се придържа към предначертаната линия — „Тя беше застреляна“. Тези думи са почти равнозначни на самопризнание.

— Е, в такъв случай нека да подложим на изпитание вашата памет за по-малък период от време. Ще го направим, нали? — предложи Нина. Усмивката на офицер Джойс бързо повехна. — Ето нашия тест: Кой беше въпросът, който ви зададох преди три въпроса? — попита Нина.

— Възразявам. Този тест не е подходящ за случая, Ваша чест.

Двамата юристи започнаха да спорят по този току-що възникнал проблем. Офицерът Джойс стоеше в свидетелската ложа. Лицето му беше мъчително изопнато от усилията да се съсредоточи, използвайки допълнителните минути за мислене, които му бе осигурил Колиър.

— Какво не ви задоволява в теста? — обърна се Милн към Колиър. Колиър повтори, че подобна стъпка не е честна, изреждайки аргументите в своя полза. През цялото време Джойс мислеше. Милн видя, че прокурорът поглежда към свидетеля, забеляза израза на лицето му и рязко заяви:

— Възражението се отхвърля.

Нина се върна до масата на защитата и каза:

— Какъв е отговорът ви, офицер Джойс?

— Не разбирам какво имате предвид „Преди три въпроса“ — какво искате да кажете с това?

— Дори ще започна началната фраза на въпроса: „А през това време…“

— А през това време… вие сте били зает, откривайки тялото и всичко останало… — започна нерешително офицер Джойс.

— Значи си спомняте само това?

— Трудно е човек да си спомни точно как е бил формулиран въпросът. Искам да кажа, тук, в съда, нивото на стрес е много високо.

— А нима нивото на стрес не е така високо, когато сте спрели човек, опръскан с кръв, и след това сте намерили простреляната жертва?

Офицер Джойс не можа да даде отговор на този въпрос.

— Моля да бъде прочетен въпросът, започващ с фразата „А през това време…“, Ваша чест.

След секунда съдебният стенограф прочете:

— А през време вие сте направили ужасяващо откритие — намерили сте тяло, покрито с кръв, осъзнавайки всички последствия от това?

— Точно така — заяви офицер Джойс. — Бях си припомнил по-голямата част от въпроса.

— Твърдя, че отговорът ви дори не се доближава до думите, които бях употребила във въпроса си, офицер Джойс. Колко време изтече между мига, когато ви зададох въпроса си, и вашия опит да го повторите?

— Три или четири минути — отговори младият полицай и се отпусна на мястото си.

— Това е всичко. Благодаря ви — каза Нина. Тя погледна към съдебните заседатели. Те седяха с изправени гърбове — точно каквато беше и позата на офицер Джойс преди няколко минути, — след това се раздвижиха. Добре. Успя да ги събуди.

— Кажете цялото си име — каза Колиър от масата на обвинението. Беше четвъртък, рано сутринта, и делото срещу Кърт беше в разгара си. Денят щеше да бъде горещ, а климатичната инсталация не работеше.

— Уили Гершуин Евънс. Наричайте ме Уили, моля.

Експертът, разчел фразите по движението на устните при видеоматериала от смъртта на Тери, беше заел свидетелската ложа. Беше прехвърлил седемдесетте, изглеждаше здрав човек, приемащ редовно необходимите витамини с храната си. Той носеше очила без рамки и раирана вратовръзка, беше облечен в колосана бяла риза.

— Къде работите?

— Сега съм пенсионер, но по-рано работех в службата за изплащане на обезщетения в случай на злополука към здравния отдел в Плейсървил. — Той приказваше ясно, макар че гласът му звучеше глухо и създаваше впечатлението, че се разнася от необичайно място.

— Били ли сте призоваван по-рано като експерт за разчитане на казаното по движението на устните в нашата административна област?

— О, много пъти в продължение на четиридесет години. Помагах на хора, имащи затруднение със слуха, при попълването на молби за изплащане на полагащите им се обезщетения. В съда съм правил жестомимичен превод за свидетели, които владеят езика на глухонемите, възприет в САЩ. В тази област съм добър, а разчитането на думите по движението на устните е от полза при ползването на този език. Също така съм оказвал помощ на полицията, когато инспекторите наблюдават хора зад стъкло и е необходимо да научат за какво става дума в разговора.

— Вашият слух увреден ли е?

— Беше. Навремето наричаха хора като мене направо глухи. Боледувах от дифтерит като дете. Въобще не можех да чувам нищо до тридесет и осем годишна възраст. Тогава съпругата ми ме заведе на преглед в Станфорд. Неочаквано специалистите решиха, че могат да ме оперират, вследствие на което щях да възвърна слуха си. Възстановиха седемдесет и осем процента от слуха ми, останалото свърши слуховият ми апарат. Ала не успяха да помогнат на съпругата ми, затова аз продължих заниманията си с езика за глухонеми и с разчитането думите по движението на устните.

— Смятате ли себе си за експерт в областта на разчитането на думите по движението на устните?

— Правя го по-добре от всеки друг, когото съм срещал — отговори уверено старият човек.

— Моля, този свидетел да бъде квалифициран като експерт в областта на разчитане на думите по движението на устните — заяви Колиър.

— Госпожо Рейли?

Нина се замисли. Можеше да извлече огромна полза от компетентността на Евънс, беше възможно да направи опит и да използва показанията му за собствените си цели. Реши да не се залавя за дреболии и отговори.

— Не възразявам, Ваша чест.

Колиър каза:

— Бих искал да демонстрирам как разчитате казаното по движението на устните. Ще напиша едно изречение и ще ви го прочета, движейки устни, без да издавам звук. Моля ви да съобщите какво съм казал. Заявявам пред съда и защитата, че не съм правил предварителна репетиция със свидетеля. Говоря истината, нали?

— Всичко, което казахте, беше, че ще ми дадете малък тест — отговори свидетелят и кимна с глава. Колиър се замисли за миг, написа нещо и предаде листа хартия на Милн. После пристъпи към свидетеля и попита:

— Готов ли сте?

— Действайте.

Колиър започна да движи устните си срещу свидетеля.

— Направете го отново — помоли го господин Евънс.

Щом Колиър затвори уста, свидетелят заяви:

— Сега го разбрах. Вие казахте: „Цената на яйцата се повиши до четиридесет и девет цента за дузина.“ Кога за последен път сте купували яйца, господине?

Зрителите се разсмяха, Колиър също се усмихна и взе листа хартия от съдията. Той го подаде на Нина, която прочете написаното от мястото си, и след това добави:

— Мога ли да го покажа на съдебните заседатели?

— Не възразявам — отговори Нина. Листът премина от ръка в ръка. Свидетелят беше прочел съвсем точно всичките думи. Колиър се приближи до чиновника, обслужващ обвинението, и взе няколко документа.

— На тридесет и първи март тази година вие бяхте помолен от представител на полицейската служба в Южно Тахо да предоставите експертните си услуги във връзка с разследване по повод смъртта на Тереза Ландън. Потвърждавате ли това?

— Да.

— Опишете какви услуги бяхте помолен да окажете на полицията.

— Те имаха видеозапис на… хмм… покойната дама. Тя е била простреляна, не е била в състояние да приказва, ала е движела устните си, като че е приказвала нещо. Те искаха да видя дали наистина е казала нещо.

— Гледахте ли записа, предварително представен като доказателство номер 45? — Свидетелят се обърна към видеозаписа, показан от Колиър, и заяви:

— Да, гледах го. Когато приключих, веднага написах името си на етикета. След това добавих и датата.

— Къде се намирахте, когато гледахте видеозаписа?

— В залата за конференции към вашия кабинет. Един полицай пусна лентата и когато приключихме, той я пренави и я прибра в касетката.

— Оставахте ли някога сам при видеоматериала?

— Не.

— Какво се случи след това?

— Написах онова, което казваше дамата. Там, където не бях сигурен, оставях празни места. Вашият секретар го напечата, а аз проверих дали напечатаният текст е напълно идентичен с моя. След това го подписах.

— Документът, отбелязан като Свидетелство 46, представлява всъщност вашите ръкописни бележки, които сте водили по време на работа си, нали?

Свидетелят наведе глава и разгледа внимателно листа хартия.

— Точно така.

— А вие се подписахте върху напечатания документ, означен като Свидетелство 47 — документа, напечатан от секретаря?

Евън отново направи същата щателна проверка.

— Точно така.

— Моля свидетелства 46 и 47 да бъдат приети като веществени доказателства по делото — каза Колиър.

— Не възразявам — отвърна Нина.

— Посочените документи се приемат като веществени доказателства със съответстващите им номера — потвърди Милн и отрази този факт в собствените си бележки.

Колиър заговори:

— Кажете ми сега, господин Евънс…

— Уили.

— Моля, прочетете бележките си пред съдебните заседатели.

— Възразявам. Нека приложим правилото за най-убедителното доказателство — заяви Нина.

— Обявявам кратко съвещание между съдията, прокурора и адвоката на подсъдимия.

Когато тя, Колиър и Милн започнаха съвещанието, Нина прошепна така, че не можеха да я чуят съдебните заседатели:

— Най-доброто доказателство са спомените на свидетеля, дори ако той използва своите бележки, за да опресни паметта си. Следователно свидетелят би трябвало да даде показанията си по памет, доколкото позволяват това възможностите му.

Милн се обърна към Колиър:

— По принцип тя има право, ала конкретно в нашия случай греши. Най-убедителното доказателство е видеоматериалът. Свидетелят всъщност е само преводач. Защо не започнете с това?

— Смятах, че се нуждаем от по-широка основа. Трябва да покажем, че не са нарушени правилата за съхранение на видеоматериала. Освен ако адвокатът на подсъдимия не поиска да постави условие, че…

— Че сте променили нещо в записа? Ако материалът е същият, който гледах онзи ден в кабинета ви, няма да повдигна възражение по въпроса — заяви Нина. — Нека покажем видеозаписа. Няма да повдигам каквито и да било възражения.

— Благодаря. Това ще спести много време — отбеляза Колиър и хвърли озадачен поглед към нея. Нина знаеше: прокурорът се питаше защо тя не бе използвала всичко възможно да възпре излъчването на видеоматериала.

Те отново се върнаха на местата си. Колиър прошепна нещо на един заместник-шериф. След няколко секунди беше монтиран екран, заместник-шерифът донесе прожектор и го инсталира на пътеката между пейките в залата.

— Възражението на защитата е прието — обяви Милн.

— Сега съдът би желал да се запознае с доказателство 45 — видеозапис, направен очевидно от Тери Ландън, след като тя е била простреляна.

— Не възразявам.

— Почакайте секунда — каза Милн, когато светлината угасна. — Дами и господа съдебни заседатели, уведомявам ви, че записът е твърде натуралистичен и показва физическото въздействие, причинено от стрелба срещу човешко същество. Ще видите много кръв. Ако в даден момент почувствате, че не можете да издържите, моля, вдигнете ръка и ще бъдете изведени от съдебната зала.

Съдебните заседатели почти едновременно вдигнаха вежди. Госпожа Бъргъни пое дълбоко дъх и отпусна ръце на скута си. Няколко от останалите дами веднага я последваха.

— Пуснете записа.

Колиър махна с ръка. Изведнъж всички се пренесоха в мрачното студио на Тери. Високоговорителят започна да бълва шокиращи звуци. Ужасената публика в съдебната зала гледаше и слушаше как Тери се кискаше, сякаш изпитваше наслада от собствената си кръв. Устните й се движеха с отблъскваща решимост, оформяйки беззвучно цяла поредица от думи.

Записът свърши. Съдебните заседатели, изглежда, бяха преживели шок. Кърт изрече тихо:

— Божичко, това е ужасно, ужасно! — той бе попаднал в плен на някакъв огромен смут, имаше вид на човек, който всеки момент може да скочи от мястото си и да изрече неща, за които после ще съжалява. Нина сложи ръка върху дланта му, опитвайки се да го успокои.

Видеоматериалът бе изтръгнал Нина от борбата за надмощие между защитата и обвинението. Сега тя се беше пренесла в света на едно човешко същество, чийто живот угасваше пред очите й. И все пак… и все пак… Тери Ландън бе изпълнена с омраза в мига на смъртта си. Тя трябваше да помни това.

— Това ли е материалът, който гледахте? — обърна се Колиър към Евънс с делови тон.

— Да.

— И го гледахте няколко пъти?

— Точно така.

— Вашите записки, доказателство 46, са направени в резултат от усилията ви да разчетете думите по движението на устните на жертвата, нали така?

— Да.

— Можете ли да си спомните точно кои думи е използвала тя, без да се консултирате със записките си?

— Не, не мога.

— Добре. Прочетете записките си — каза Колиър.

Евънс се поколеба, погледна към Нина, сякаш тя възнамеряваше да го прекъсне.

— Започвайте, Уили — отново се намеси Колиър.

— Добре. Запознавам ви с бележките си, които си водех докато гледах видеоматериала няколко пъти поред. Жертвата каза: „Не ме боли… пауза… ох, ох умирам… пауза… Ти си виновен, Кърт… пауза… ох, ох, умирам… пауза… Ти… празно място, празно място, натисна спусъка пауза… каква изненада… пауза… Ангелът на смъртта… пауза… Ще се срещнем в ада.“ След това гласът й заглъхва: — „Ох, ох, ох.“

Всички в съдебната зала се бяха смълчали. Думите, прочетени с глухия глас на възрастния човек, бяха толкова въздействащи, толкова смразяващи. Една млада жена от съдебните заседатели притисна ръка към устата си.

Колиър изчака хората да нарушат тишината, след това попита:

— Какво имате предвид, когато казвате „пауза“?

— О, Тери Ландън не е изричала думата „пауза“. Аз я използвам, за да покажа, че тя е направила пауза между съответните фрази.

— А когато казвате „празно място“?

— Когато казвам само „празно“, означава, че не съм уловил една сричка. „Празно място“ означава, че не съм разбрал две срички.

— И така, за да улесним разбирането, ще прочета онова, което е казала Тери Ландън без паузите и празните места: „Не ме боли. Умирам. Ти си виновен, Кърт. Ох, ох. Умирам. Ти натисна спусъка. Каква изненада — Ангелът на Смъртта. Ох, ох, ох.“

— Да, това са думите, които успях да разчета по движението на устните й.

— Благодаря ви. Свидетелят е на разположение на защитата.

— Добро утро — поздрави Нина.

— Добро утро — отговори Уили Евънс и изкуственото му чене проблесна към нея.

— Нормален ли е слухът ви с помощта на слуховия апарат?

— Да.

— А в какво състояние е зрението ви?

— Зрението ми ли? Каквото човек би могъл да очаква на моята възраст. Добро е, когато нося очилата си.

— Припомнете си конферентната зала, където сте гледали видеоматериала. Приблизително на какво разстояние се намирахте от телевизионния монитор?

— Почти толкова далече, колкото се намирам сега от вас.

— Това е добре — отвърна Нина. — Защото бих желала да ви подложа на малък тест, също както господин Хелоуел. Само че сега разстоянието ще бъде същото, от което сте гледали телевизионния монитор.

— Добре — каза Уили. — Нека първо изтрия очилата си. — Докато той почистваше стъклата им с кърпа, Нина написа нещо на лист и го подаде на Колиър, а след това на съдията.

След това раздвижи устни и изрече беззвучно няколко думи, а Уили наведе напрегнатото си лице към нея.

— Още веднъж — помоли той. Тя повтори фразата, ала експертът заяви: — Ще бъде по-добре, ако се приближите към мене.

— О, но в такъв случай тестът ми няма да даде достоверни резултати — възрази Нина. — Съобщете на съдебните заседатели какво казах току-що.

— Ами аз пропуснах две думи. Вие ги сляхте една с друга.

— А жената във видеоматериала не сливаше ли думите една с друга, Уили?

— Естествено, че го правеше. Ако бях на нейно място, аз също щях да ги сливам. Затова оставях празни места в текста, който бях разчел.

— Добре, използвайте празни места и сега, ако това е необходимо — обърна се към него Нина. — Бихте ли искали да произнеса изречението още веднъж?

— Разбира се.

Нина отново започна да движи устните си.

— Според мене — започна бавно Уили — вие казахте: „Може и ти д’си натиснал спусъка.“ Повторете го отново.

Нина остана на мястото си и отново произнесе беззвучно въпросното изречение.

— Може и ти да си натиснал спусъка — изрече колебливо Уили. — Това бях в състояние да разчета.

Нина каза:

— Благодаря ви. — След това се изправи и занесе листа на съдебните заседатели. Докато те четяха, тя погледна госпожа Бъргъни и заяви: — Нека стенографът покаже какво бях написала: „Възможно е ти да си натиснал спусъка.“

— Както вече споменах, вие сливахте отделните думи.

— А възможно ли е жената във видеоматериала да е казала: „Възможно е“ на празните места, които сте оставили в записките си? — попита Нина.

Евънс отново взе бележките си, повдигна очилата на носа си, като че те можеха да му помогнат какво биха могли да означават празните места.

— Сега не съм състояние да дам отговор на този въпрос.

— Седейки тук, на свидетелската ложа, бихте ли могли да кажете дали съществува вероятност жената във видеоматериала да е изрекла: „Възможно е ти да си натиснал спусъка.“

— Възразявам! Този въпрос подвежда свидетеля и го принуждава да прави предположение! — намеси се светкавично Колиър.

— Оттеглям въпроса си — реагира Нина. — Знаете ли какво ще направим, Уили? Бих искала отново да видите онзи момент от записа. Приемате ли?

— Щом настоявате за това — отговори Евънс.

Записът отново беше показан. Този път Нина направи знак на заместник-шерифа да го спре по средата. Агонизиращото лице на Тери изпълни екрана. Евънс изпъна врат, за да вижда по-добре.

— Какво каза Тери Ландън точно в този момент? — попита Нина.

— Тя каза: „Ти… празно място, празно място… натисна спусъка.“

— Възможно ли е да попълните празните места в текста въз основа на онова, което видяхте сега?

— „Възможно е ти да си натиснал спусъка“ — изрече Евънс. — Да, такова тълкуване е допустимо.

— Аз не ви питам дали е допустимо, Уили. Питам ви дали тя е употребила тези думи.

— Не зная. Видеоматериалът е произведение на изкуството. Четенето на думите по движението на устните — също.

— Това ли каза Тери Ландън в записа?

— Възразявам! Свидетелят вече даде отговор на въпроса. Повторното му задаване води до безпочвени предположения.

— Възражението не се приема — реши неочаквано Милн.

— Възможно е Тери Ландън да е казала това. Не отричам, че е възможно. Ала вие искате да узнаете със сигурност, нали? Аз не бих могъл да твърдя това. Тери Ландън изрече няколко думи пред „ти“. Те трябва да се състоят от четири срички. Тя кашляше. Не бих могъл да ви кажа със сигурност.

— Ала има такава вероятност, нали, Уили? „Възможно е ти да си натиснал спусъка“?

— Възразявам! Спорно твърдение! Моля за съвещание между съдията, обвинението и защитата! Ваша чест…

Уили поклати глава и измърмори:

— Би могло да бъде така. Да, наистина би могло.

— Съдът приема отговора на свидетеля. Моля, адвокатът на защитата да продължи.

— Добре — каза Нина. — Беше ли част от видеоматериала обработвана с компютризирани техники, така че работата ви да бъде улеснена?

— Не, но аз гледах записа най-малко десет пъти. Не мисля, че бих…

— Благодаря ви. Гледахте ли отделно извадени неподвижни кадри от записа?

— Не, но това нямаше да ми бъде полезно.

Нина се спря върху останалите думи от записа, особено върху „Кърт“. Ала Евънс не отстъпваше, че Тери бе произнесла именно тази дума. Той говори почти до края на сутрешното заседание на съда. Наближаваше обедната почивка. Нина мислеше, че бе извлякла всичко, което би й послужило от този свидетел, ала изпитваше нежелание да освободи Евънс. Чувстваше, че в Уили е скрито цяло съкровище — само да можеше да проникне на необходимата дълбочина.

Най-сетне тя каза:

— Това изречение: „Ще се видим в ада“. „Д“ е звучна съгласна. Произнасяйки я, човек не движи устните си, само я чува. Така ли е?

— Да. Но думата „да“ се извлича без особено затруднение от контекста.

— Онова, което сте видели всъщност, е движението на устните при изречението „Ще се видими в АА“, нали?

— Да, но такова място АА няма. Разбира се, някои хора твърдят, че и ад няма — неколцина от съдебните заседатели се усмихнаха.

— Откъде знаете, че няма АА? — попита Нина. — Това биха могли да бъдат инициали на определено място, нали?

— Не. Не мисля, че е така — отвърна Евънс. — Тя каза „ада“. Очите й, изразът на лицето й, контекстът, всичко потвърждаваше значението на тази дума. Та каза „ада“.

Нина не постигаше нищо. Госпожа Бъргъни се прозя — дискретна, едва забележима прозявка, ала все пак прозявка. Най-сетне се отказа.

— Благодаря ви — каза тя. В този миг Сенди я докосна с лакътя си.

— Още една минута, Ваша чест — бързо добави Нина.

Сенди прошепна:

— Нека Евънс види филма, заснет от полицая при ареста на Кърт.

Нина се замисли за миг и едва чуто възкликна:

— О!

— Приключихте ли с въпросите си, госпожо адвокат?

— Остават още няколко, Ваша чест. Уили, вие заявихте, че разчитането на думите по движението на устните е изкуство…

— А пък аз съм човек на изкуството — прекъсна я Уили и се засмя. — Улавям толкова много думи, на които вие не бихте могли да повярвате. Искате ли да узнаете какво каза току-що дамата зад вас?

— Не! Ала предполагам, че се досещате какво бих желала да разчетете за всички нас.

— Да, наистина се досещам.

— С разрешението на съда бих желала господин Евънс да гледа записа, направен от офицер Джойс по време на арестуването на подсъдимия Кърт Скот на улица „Пайъниър Трейл“. Моля, господин Евънс да разчете думите по движението на устните на подсъдимия, използвайки посочения видео запис — Доказателство 14 по делото.

— Това е напълно неуместно, Ваша чест — заяви Колиър. — Подобна стъпка излиза извън рамките на прякото снемане на свидетелски показания. Става дума за умения, съществуването на които вече е потвърдено. Свидетелят вече демонстрира компетентността си. Госпожа Рейли използва нашия експерт като експерт на защитата.

Милн бе проследил с изострено внимание диалога между свидетеля и адвоката на защитата. Сега той заяви:

— Технически погледнато, възражението на обвинението е състоятелно. Ала по усмотрение на съда молбата свидетелят да види онази част от записа, в която устните на подсъдимия се движат, ще бъде удовлетворена в името на справедливостта.

Колиър седна на мястото си, шепнейки възбудено на своя правен съветник. Заместник-шерифът вече беше подготвил записа за излъчване.

Лишеният от звук филм, заснет от офицер Джойс, беше показан още веднъж. Бузата на Кърт се опираше о стъклото на колата „Патфайндър“, която той бе карал, преди да бъде арестуван. Той говореше нещо.

— Пуснете го още веднъж — каза Евънс. Той се наведе напред към екрана. Записът бе показан втори път.

— Добре — заяви свидетелят — Онези момчета от полицията не рискуват. Заснели са добре лицето му. Образът е много добър — отново пуснаха осветлението в залата.

Нина попита:

— Какво каза подсъдимият, докато стоеше, притиснал гърди о колата, Уили?

— Той каза: „Кръв“. После кимна с глава и изрече: „Престрелка. Простреляха мен.“

Колиър удари шумно папката по масата. Нина никога не го беше виждала толкова ядосан.

— Възразявам! — извика разгорещено той. — Обвинението беше изненадано по крайно несправедлив начин…

— Адвокатът на защитата и прокурорът, елате на съвещание, моля. — Нина се приближи и през цялото време мълча, докато Колиър изтъкваше всички възможни аргументи последното изречение от свидетелските показания да бъде зачеркнато от материалите по делото. Милн го изслуша внимателно, след това заяви:

— Самият вие е трябвало да използвате свидетеля за тази цел. Той разкри недобре свършена работа от страна на полицията. Това би трябвало да сторите вие. Приемете го.

— Имате ли още въпроси към свидетеля? — обърна се Милн към Нина, след като Колиър се отправи към мястото си, разтреперан от гняв.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест.

— Господин Хелоуел? Ще изтъкнете ли някакви доводи, опровергаващи твърдението на свидетеля?

Колиър поклати глава.

— Свидетелят е свободен да си върви. Благодаря ви, сър.

— Удоволствието е изцяло мое — светлоокият пенсиониран експерт чевръсто напусна свидетелската ложа.

— Съдът излиза в почивка до един часа и тридесет минути — обяви Милн. Съдебните заседатели излязоха един след друг по централната пътека на залата.

Заместник-шерифът вече приближаваше към Кърт, за да го изведе, когато той се наведе към Нина и Сенди и каза:

— Не зная откъде ви дойде наум за това.

— Благодари на Сенди — отвърна Нина и му се усмихна окуражително. Кърт се отдалечи, подрънквайки с веригите.

37.

— Въведете Франк Фонтейн.

Криминологът се приближи, тътрейки крака, и седна в свидетелската ложа. Той все още не беше навършил тридесет години, имаше лъскава, черна права коса и буйни вежди. Макар че беше облечен в цивилни дрехи, от вида му се излъчваше усещане за безукорна чистота на човек, който е носил бяла лабораторна престилка през по-голямата част от живота си.

Колиър му зададе няколко предварителни въпроса, с които установи, че Фонтейн работеше за шерифа на административната област и бе преотстъпен в съответствие с изискванията на закона да подпомага местната полиция при разследване на различни случаи на убийства.

— Вярно ли е, че сте работили при събирането и проверката на веществените доказателства, свързани със смъртта както на Тери Ландън, така и на Темара Суит?

— Точно тук ще ви прекъсна — намеси се съдията Милн, обърна се към съдебните заседатели и постави очилата на масата пред себе си. — Вероятно сте забелязали следния факт: макар че подсъдимият е обвинен в извършване на едно убийство — това на Тери Ландън, — от време на време изникват факти, свързани с друго убийство — това на Темара Суит. Искам ясно да подчертая, че подсъдимият не е обвинен в убийството на Темара Суит. Свидетелските показания, свързани с нейната смърт, трябва да бъдат разглеждани от вас само във връзка с въпроса какъв е мотивът за извършване убийството на Тери Ландън. Ще ви информирам допълнително по този въпрос в по-късен етап от разглеждането на делото.

Нина наблюдаваше госпожа Бъргъни. Както и бе очаквала, изглеждаше, че председателстващата съдебните заседатели не беше чула нито дума от съобщението на Милн. Тя разглеждаше късата пола на дамата съдебен заседател, седнала до нея. Останалите съдебни заседатели също изглеждаха погълнати от странични неща. Нина можеше само да се надява, че те ще се осведомят за казаното току-що от инструкциите, които за съжаление щяха да получат едва след разглеждане на всичките свидетелски показания.

— Продължавайте — заяви Милн с вид, показващ, че съдията е доволен от себе си.

— Да, сър. Бях призован да работя по двата случая. Работих първо по случая Ландън.

— Опишете обстоятелствата, при които получихте задача да работите по случая Ландън.

— Полицейското управление на Южно Тахо се свърза с канцеларията на шерифа в Плейсървил с молба специалист криминолог да бъде изпратен на улица „Койот“ номер 8 в девет часа и петнадесет минути сутринта на тридесет и първи март. Вече работех за шерифа в Тахо, затова отидох направо на местопрестъплението.

— Докладът ви, обозначен като Доказателство 12 по делото, обобщава вашата дейност на посоченото място и време, нали? — Нина си помисли дали да повдигне възражение срещу доклада, в който бяха залегнали необорими данни; реши, че те могат да й бъдат от полза, и замълча.

— Да. Останах там няколко часа. Взех кръвни проби от стените, пода и тялото на покойната. Снех пръстови отпечатъци от редица повърхности, в това число и от пушка „Ремингтън“ 30–06, която беше намерена на местопрестъплението. Освен това задържах два куршума и две гилзи.

— И така — каза Колиър. — Моля, обобщете събраните от вас данни по отношение на всяка кръвна проба. Резултатите от работата ви са обозначени като доказателство по делото и са онагледени в тази диаграма.

Фонтейн описа търпеливо и подробно данните, които беше събрал по време на работата си по случая. Лабораторните му методи бяха безупречни. Той беше използвал ръкавици във всички случаи. Беше водил изрядно подредени и четливи записки.

— Пръски кръв тук и тук — заяви той, сочейки с маркера си по диаграмата. — Разположени са на височина пет фута и един инч на стената близо до куршум номер едно. Смесени са с тъкан…

— Човешка тъкан?

— Точно така. Това подсказва, че тъканта, пръските кръв на стената и куршумът са се появили там по едно и също време.

— Сравнихте ли кръвните проби от стената с кръвта на покойната?

— ДНК тестовете показват, че кръвта е била само на покойната.

— Запознат сте с констатацията на следователя, че покойната е била простреляна във врата. В задната част на врата й има голяма рана, получена при излизането на куршума. Всичко това ви е известно, нали?

— Да.

— Стигнахте ли до някакво заключение каква е била позата на покойната, когато куршумът е бил изстрелян срещу нея?

Фонтейн бе установил, че Тери Ландън е стояла права, близо до пушката, обърната с лице към нея, когато била простреляна. Оръжието било наклонено под ъгъл и насочено с цевта нагоре.

— Означава ли това, че нападателят е коленичил на пода?

— По този въпрос приемам мнението на следователя. Доктор Клозън.

— Какво ще кажете за куршум номер две?

— Този куршум бе взет от друга стена, разположена срещу външната врата. На стената до куршума също имаше кръв и човешка тъкан.

— Можахте ли да установите чия е кръвта и тъканта от тези проби, сравнявайки ги с други проби, които сте имали на разположение?

— Те бяха идентични с ДНК пробите на подсъдимия, предоставени на нашата служба.

— Какви изводи направихте от това?

— Куршум номер едно е поразил Тереза Ландън, а куршум номер две е ранил подсъдимия.

— Сравнихте ли набраздяването и останалите данни при изстрелването на куршумите с показателите на пушката „Ремингтън“, която също сте взели от местопрестъплението? — Пушката беше представена в съдебната зала.

Кърт написа в бележника си: „Само ако не я бях оставил при нея.“

— Да. И двата куршума определено са били изстреляни от пушката „Ремингтън“ — заяви Фонтейн и показа на съдебните заседатели друга диаграма, на която бе направена съпоставка между изстреляните на местопрестъплението куршуми и стрелбата с други куршуми по-късно, за да бъде направено нужното сравнение. Дори Нина виждаше, че набраздяванията в двата случая бяха почти идентични.

— А сега ни запознайте с информацията, свързана с отпечатъците от пръсти, които сте снели — каза Колиър. Изминаха почти три часа, докато Фонтейн обясняваше в умопомрачителни подробности как бил снет всеки отделен пръстов отпечатък, как бил обозначен и анализиран. Експертът по пръстовите отпечатъци, привлечен от Нина, бе работил часове наред с нея във връзка с очакваните свидетелски показания на криминолога. Тя отмяташе в записките си едно след друго всички изброени от него доказателства.

Най-сетне Фонтейн съобщи до какви заключения е стигнал в работата си. Върху цевта на пушката беше намерил запазени изцяло пръстови отпечатъци както на Кърт, така и на Тери, заедно с няколко неидентифицирани частични отпечатъци. Отпечатъците върху спусъка бяха зацапани и идентифицирането им се бе оказало невъзможно. Върху камерата беше намерил само зацапани и частични отпечатъци. Отпечатъците върху облата дръжка на входната врата бяха прекалено замазани и идентифицирането им също се бе оказало невъзможно. Навсякъде в студиото се виждаха отпечатъците на Тери — следи от призрачното й пребиваване тук, уловени с помощта на химикалите. Освен това Фонтейн бе открил и други, неидентифицирани отпечатъци. Ала върху пушката изцяло запазените пръстови отпечатъци бяха само на Тери и на Кърт.

— И така, нека поговорим за намерените човешки останки в малка пещера недалеч от езерото Фолън Лийф.

— Моля.

— Ваша чест, сега възнамеряваме да предложим на вниманието на съда фактите, които обсъждахме миналата седмица — каза Колиър, продължавайки репликата, подадена му от съдията.

— Много добре — Милн се обърна към съдебните заседатели и започна да чете от записките си: — На този етап от развитието на съдебното дело ще ви предоставя информация с оглед на някои сведения, които ще бъдат предложени за разглеждане на процеса. Те представляват свидетелски показания и веществени доказателства, свързани със смъртта на друго лице — Темара Суит. Уведомявам ви, че подсъдимият не е обвинен в убийството на Темара Суит. От вас не се очаква да вземате решение дали той трябва да бъде осъден за престъпление, свързано с нейната смърт. Ала вие можете за вземете предвид сведенията, че подсъдимият е причинил смъртта на Темара Суит, приемайки, че това би могло да бъде мотив, тласнал подсъдимия към убийството на Тери Ландън.

Госпожа Бъргъни слушаше учтиво. Беше възможно тя да е съсредоточила върху думите на Милн цялото си внимание, ала можеше да мисли и за това как си купува нова кола. Никой не бе в състояние да каже каква бе истината в този момент.

— Можете да продължите, господин прокурор.

Колиър каза:

— Бяхте ли извикан на двадесет и четвърти юни да подпомогнете разследването на случая, свързан с човешките кости, намерени недалеч от езерото Фолън Лийф?

— Да, бях. Впоследствие останките бяха идентифицирани като принадлежащи на Темара Суит — Фонтейн извади нов комплект записки. Той описа подробно как бил призован на мястото и изброи всички предмети, които беше намерил. В човешкия скелет има цяла купчина кости. Нина никога нямаше да забрави онази смразяваща гледка.

— Под тялото все още имаше парчета изгнил син плат, вероятно част от някаква дреха. Върху… китката й — криминологът съзнателно употреби популярното название на тази част от ръката, а не научния термин — все още имаше часовник — той внимателно извади часовника от найлоновата торбичка, където се съхраняваше вещественото доказателство. — Марка „Таймекс“ — продължи той. — Ала той бе престанал да работи — Фонтейн се усмихна на малката си шега, но никой друг в залата не го последва. — Майката, госпожа Суит, разпозна часовника — добави той. — Зъболекарският картон на жертвата потвърди неубедителното до този момент идентифициране на останките.

— Участвахте ли в огледа на местността наоколо, стремейки се да установите къде всъщност е настъпила смъртта?

— Да. Освен това получих и прочетох допълнителните доклади, изпратени от заместник-шерифите. Ала престъплението е извършено преди много години. Пещерата е близо до пътеката, отвеждаща от лесничейската станция на хребета Ангора до езерото Фолън Лийф. Затова си помислих, че може би тя е била убита на пътеката.

— Възразявам. Това е предположение.

— Възражението се приема. Съдебните заседатели ще оставят без последствие последното изречение от отговора на последния въпрос.

— Господин Фонтейн, успяхте ли да установите кой е източникът на куршума, намерен в тялото на Темара Суит.

— Да, успяхме. Прокуратурата предложи да сравним този куршум с другите два, намерени при разследване на първото убийство. Проведените от нас изпитания доказаха, че куршумът е бил изстрелян от същата пушка „Ремингтън“, с която е убита Тери Ландън. Оръжието е регистрирано, както заявих по-рано в показанията си, на името на подсъдимия.

Колиър задържа Фонтейн на свидетелската ложа почти целия следобед. Когато най-сетне пред Нина се откри възможност да му зададе своите въпроси, тя започна:

— Нека изясним няколко неща, господин Фонтейн. — „Говори съвсем разбираемо — помисли си тя. — Нанасяй мълниеносни удари, след това бягай.“

— По отношение на двата куршума, намерени от вас в студиото на Тери Ландън…

— Да-да.

— Вие ги посочихте като куршум номер едно и куршум номер две. Отразяват ли тези обозначения мнението ви кой от двата куршума е бил изстрелян пръв?

— Не. Приехме тези названия според реда, в който намерихме куршумите.

— Следователно е възможно подсъдимият да я бил прострелян пръв, а жертвата — след него?

— Всъщност аз съм убеден в следното: следователят ще ви каже, че жертвата не е била в състояние да стреля, след като е била простреляна във врата. Раната е била прекалено сериозна.

— Основавайки се на фактите, с които разполагате, бихте ли отговорили на следния въпрос: възможно ли е първо жертвата да е стреляла срещу подсъдимия, а след това някой друг да е прострелял нея? — попита Нина.

— Не е — заяви Фонтейн. — Върху пушката открихме само негови и нейни отпечатъци.

— Това не е съвсем точно, нали? Не бихте ли проявили по-голяма прецизност в този пункт? Нима не е вярно, че върху пушката е имало няколко неясни отпечатъка, които не сте успели да идентифицирате?

— Да, ала по всяка вероятност те принадлежат на същите хора, оставили изцяло запазените отпечатъци, които ние идентифицирахме — отговори Фонтейн.

— Нима това не е твърде неубедително предположение от ваша страна, господин Фонтейн? Не е ли възможно някой от онези частично запазени отпечатъци да е оставен от трето лице? А може би стрелецът е носил ръкавици?

— Никога няма да узнаем това — отвърна Фонтейн.

— Следователно отговорът ви представлява само предположение?

— Просто казвам какво е моето мнение.

— Но мнението ви не се основава на потвърдени факти, нали? В момента вие стискате микрофона в ръка. Върху него са останали отпечатъците от пръстите ви заедно с отпечатъците на много други хора, нали?

— Предполагам, че е така. Не зная кога ги почистват.

— Да предположим, че не са почиствали микрофона дванадесет години — каза Нина. — Всъщност, нека се изразя по друг начин. Да предположим, че няма да почистват микрофона дванадесет години… вие сте го държали, хората го прибират в някакъв шкаф и повече не го използват. Кажете ми — отпечатъците от пръстите ви все още ли ще бъдат запазени върху микрофона?

— Ако върху тях не се наложат отпечатъците на разсилния — отговори Фонтейн.

— Добре. Нека предположим, че подсъдимият е държал в ръцете си пушката преди дванадесет години и повече не я е докосвал оттогава; освен това ничии други отпечатъци не са се насложили върху неговите. Възможно ли е отпечатъците му все още да бъдат запазени върху пушката.

Фонтейн потри брадичката си. Той не искаше да отговори на този въпрос.

— Е?

— Използвайки съвременните технически средства и методи, бихме могли да открием пръстов отпечатък дори той да е оставен преди толкова години — отговори криминологът. — Той ще бъде твърде неясен, ала неясни очертания биха могли да се получат и когато натискът на пръстите е много слаб.

— Можете ли да определите точно кога са оставени пръстовите отпечатъци, намерени от вас върху цевта на пушката?

— Мисля, че не съществува такъв начин. Едни пръстови отпечатъци могат да припокриват други, това ни навежда на мисълта, че горният отпечатък е оставен след тези под него. Ала аз не бих могъл да ви кажа откога е останал първият от серията отпечатъци.

— И така, нека изясним този въпрос: основавайки се на наблюденията ви, господин Фонтейн, след като вземем предвид отпечатъците, показани на вашата диаграма, възможно ли е отпечатъците на господин Скот да са останали върху пушката отпреди дванадесет години?

— Възразявам. Неясен въпрос. Подвежда свидетеля и го принуждава да прави предположения.

— Формулирайте въпроса си по друг начин, госпожо Рейли — постанови Милн.

— Господин Фонтейн — продължи упорито Нина. — Отговорете на въпроса ми, като се основавате на всички свои наблюдения, извършени на местопрестъплението, след като сте анализирали събраните от вас факти. Отговорете ми, основавайки се на съвременното си обучение в областта на правовата наука, както и на опита си в криминологията: възможно ли е подсъдимият да е оставил пръстовите си отпечатъци върху пушката месеци или години преди смъртта на госпожа Ландън? Това твърдение влиза ли в противоречие с някой от събраните от вас факти?

— Отново възразявам, изтъквайки същите мотиви.

— Възражението е отхвърлено.

— Твърдението ви не противоречи на никой от горепосочените факти — отговори господин Фонтейн.

— Направихте ли лично вие или някой от вашата служба тест с флуоресцен15 върху дланите на подсъдимия Кърт Скот — такъв тест би показал дали той е използвал наскоро огнестрелно оръжие?

Нина вече знаеше отговора, разбира се; беше сигурна, че такъв въпрос щеше да му бъде зададен. Както бездруго очакваше, криминологът се намръщи, после се размърда неловко на мястото си — перфекционист, уловен в непростим пропуск. След миг започна да преглежда записките си, търсейки някакъв изход, ала накрая все пак трябваше да отговори:

— За съжаление, доколкото ми е известно, тест с флуоресцен не е извършван с подсъдимия.

— Нима стандартната процедура не включва изискване такъв тест да бъде правен с лице, заподозряно в убийство посредством огнестрелно оръжие?

— Да, има такова изискване. Ала нашият отдел е малък. Правим всичко, което е по силите ни. По някакъв начин този тест е бил пропуснат.

— Вярно ли е, че ако тестът е бил извършен достатъчно рано след ареста, полицията щеше да знае дали Кърт Скот е стрелял с огнестрелно оръжие през изтеклите двадесет и четири часа?

— Периодът от време може би е по-дълъг.

— Следователно той би бил напълно оправдан, ако тестът с флуоресцен е дал отрицателен резултат?

— Бих казал, че подсъдимият е имал късмет, че не сме направили този тест. Ако резултатът беше положителен, това би означавало, че вината му е неоспорима.

— Разбирам. Но нашите съмнения остават — заяви Нина, сякаш приказваше на себе си.

— Възразявам!

Нина побърза да отговори:

— Оттеглям последното си изречение, Ваша чест. Следователно… вие не разполагате с доказателство, че Кърт Скот е докосвал или стрелял с пушката през нощта на смъртта на Тери Ландън.

— Не, но…

— Благодаря ви — каза Нина и седна на мястото си.

Джери Кетрик се изкачи в свидетелската ложа, облечен в увиснали на коленете джинси, сложил широка вратовръзка. Еластичните му устни бяха обтегнати докрай, сякаш искаха да заявят: „Позволете ми да ви забавлявам.“

Джери беше много важен свидетел. Той получаваше неочаквано още петнадесет минути слава и разбираше това. Днес изглеждаше като Пийт Таунзенд в миговете на славните интервюта или като Алис Купър — изпълнена с достойнство, учтива, гримирана с черна очна линия. Ала при Джери всичко имаше привкус от навиците на опустошения от живота албинос. Рошавата му брада беше подстригана в чест на дебюта в съда, гумено ластиче пристягаше по-голямата част от рядката му бяла коса, ала острият поглед в очите му и дължината на бялата грива, падаща назад по гърба, издаваха истинската му същност. „Той е самото олицетворение на застаряващо хипи — помисли си Нина. — Един от онези типове, които не се занимават с политика, не посещават клуб «Сиера», нито пък се отдават на будизма, просто остаряват и се чудят къде е изчезнала революцията.“

Нина хвърли поглед на протокола от разговора с Джери, след това отново прегледа доклада на Пол за него.

Колиър зададе няколко предварителни въпроса, после каза:

— Къде е разположена вашата къща спрямо нейната? — Беше подготвена схема, на която Джери показа верандата на дома си, отдалечена на около сто и петдесет фута от портата на Тери.

— Имаше ли тя някакви съседи от другата страна?

— Не. Там е разположен един от парцелите, за който Федералното управление за опазване на природната среда не издава разрешение за строителство — отговори Джери. — Зад къщата й има гори. Тя беше издигнала ограда около цялата си собственост. Всъщност ние бяхме единствените й съседи.

— Влизали ли сте вие или вашият син в къщата й?

— Отивах там да помета покрива, поправях водопровода, вършех разни други дребни неща. Но това беше много отдавна, още когато родителите й все още бяха живи. След като те умряха, тя замина някъде за няколко години. Даваше къщата си под наем. Когато се върна, не желаеше да се мяркам наоколо.

— Защо?

— Ами би могло да се каже, че помежду ни се породи спор. Проблеми между съседи. Обичах да свиря с китарата си, усилвайки звука максимално. Нощна птица съм, тя беше привлекателна жена, аз бях самотен, но Тери не проявяваше никакъв интерес. Веднъж направо побесня без никаква причина и ми нареди да се махна от собствеността й. Ала после започна да вика сина ми и той й правеше същите услуги като мен.

— Отношенията помежду ви останаха ли добри?

— Едва ли би могло да се каже така. По едно време си помислих, че бихме могли да се срещаме от време на време, разбирате какво имам предвид, естествено. Но тя не беше готова за истински мъж. В спалнята си имаше нещо като олтар, посветен на някакъв обожател, когото познавала отпреди години. Както и да е, няколко пъти се държа враждебно с мене. Залостваше портата, човек трябваше да натиска звънеца, после се включваше домофонът й. Не ме пускаше да вляза. Аз съм човек, който разбира от намеци. Е, тя загуби от всичко това — Кетрик прокара ръка през бялата си коса.

— Добре. Насочвам вниманието ви към нощта на тридесети март.

По лицето на Джери се появи величествен израз, чието значение беше: „Аз съм на вашите услуги.“

— Чухте ли нещо необикновено тази вечер?

— Разбира се, че чух. Чух изстрели.

— В колко часа беше това?

— Около единадесет и половина. Бях задрямал в креслото си във всекидневната стая и чух изстрелите.

— Колко изстрела чухте?

— Два.

— Какъв беше интервалът от време между изстрелите?

— Ммм. Около минута. Направо скочих от креслото, казвам ви истината, изтичах до прозореца и вдигнах щорите. Изстрелите прозвучаха от къщата на Тери. Наведох се напред с широко отворени очи, разбирате те, нали, и вперих поглед към портата. Тя беше отворена, сякаш тя очакваше някой посетител. Видях човека, който тичаше с всичка сила по пътеката. Той скочи в колата си и офейка.

— Идентифицирахте ли този човек на следващия ден в полицията сред група от други мъже?

— Да. Мога да го идентифицирам и днес.

— Виждате ли този човек сред присъстващите в съдебната зала?

— Да, разбира се — отговори Кетрик. — В противен случай не бих дошъл тук. Това е подсъдимият хей там.

— Посочвате подсъдимия Кърт Скот — каза Колиър. — Господин Скот носеше ли пушка?

— Не, не носеше. Ала държеше ръката си така, като че беше ранен.

— Колко време след като чухте изстрелите видяхте господин Скот?

— Веднага. Много скоро. Отидох в спалнята, взех собствената си пушка, останах до прозореца и се опитах да реша какво да правя. Ралф беше прекарал дълъг, тежък ден. Синът ми спи с възглавница върху главата, защото аз хъркам, така че той все още беше дълбоко заспал. А Тери беше способна да изстреля предупредителен изстрел, ако наистина желаеше някой да се махне от къщата й. Тя непрекъснато ми казваше: „Гледай си работата“, повтаряше, че личният й живот е неприкосновен, настояваше да я оставя намира и други неща в този дух… — Гласът на Кетрик заглъхна. След малко той попита: — Бихте ли повторили въпроса си?

— Ще ви задам нов въпрос — каза Колиър. — Какво направихте, след като чухте изстрелите?

— Помислих си да извикам полиция, наистина си помислих така — заяви Кетрик.

— Ала не извикахте?

— Не, не се обадих до полицията. Не исках да се замесвам в проблемите на Тери. Помислих си, че е уплашила онзи тип, както тя си знае. Нали разбирате — високите огради създават добросъседските отношения. Може би беше обратното, забравил съм. Затова си взех пушката и останах дълго време до прозореца, ала не се случи нищо друго. Предполагам, че след това ми се е доспало. След това си спомням, че беше седем и половина сутринта и полицаите тропаха по вратата на къщата ми.

— По това време бяха ли открили трупа?

— Да. Искаха да знаят защо не съм се обадил, когато съм чул изстрелите. Та откъде да зная какво бе станало в действителност? — Клепачите на Кетрик примигнаха гневно.

— Отидохте ли след това в полицейското управление в Южно Тахо, за да дадете свидетелски показания и да идентифицирате подсъдимия сред група от други мъже?

— Направих точно така. Отидох там. Дадох показания. Идентифицирах го.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

Милн обяви кратка почивка. Нина пое своята доза кофеин, мислейки усилено. Кетрик беше ключът за разрешаване на случая. Двата изстрела, след това той беше отишъл да вземе пушката си, ала не беше влизал в къщата на Тери, нито пък се беше обадил в полицията.

Странно поведение дори за старо хипи като него. Смелият човек би разследвал случая сам. Страхливецът щеше да извика ченгетата. Защо Кетрик не беше предприел нищо?

Освен това Нина знаеше, че той или лъжеше, или се беше объркал. Кърт е излязъл тичешком навън, след това Мат и Тери са се вкопчили един в друг, борейки се с всички сили, и вторият изстрел я е убил. Мат е прескочил оградата, след като се е измъкнал през задния вход, където Кетрик не е могъл да го види.

Нина не можеше да посочи нито една причина, поради която Джери би излъгал, следователно той вероятно се беше объркал. Не бе имало два изстрела, след които Кърт е излязъл тичешком през вратата.

Как можеше да се справи със създалото се положение?

Наведе глава и започна да се моли на нещо, за което не беше сигурна, че съществува. Проницателният, съсредоточен ум се бореше, без да изпитва срам, за най-дребната следа, която можеше да я доведе до някакво прозрение.

38.

— Господин Кетрик — започна Нина, когато съдът възобнови работата си.

— Да, мадам — отговори Кетрик, накланяйки сериозно глава.

— Нека отново проверим последователността на събитията, започвайки от времето, когато сте чули първия изстрел.

— Добре.

— Вие сте дремели и сте чули изстрел.

— Точно така.

— Къде се намирахте?

— Седях в люлеещото се кресло пред телевизора.

— Прозорецът ви беше ли отворен?

— Не, навън беше много студено, направо мразовито. Печката гореше, прозорците бяха затворени. Леден ден, време за дебело палто.

— Тогава как сте чули изстрела?

— Звукът беше много силен, стъклата направо се разлюляха. Събудих се и се втурнах към прозореца.

— Телевизорът работеше ли?

— Разбира се. Напоследък спя при всякакъв шум.

— Бяхте ли пили някакво алкохолно питие?

— Нищо съществено, само няколко бири.

— Колко бири?

Кетрик се замисли за миг.

— О, предполагам, че са били шест в картонената кутия — отговори той. — Бутилки. Купих ги от веригата магазини „Севън — Илевън“. Светло пиво „Хенри Вайнхърд“. Предполагам, че съм стигнал до последната бутилка, когато съм заспал.

— Шест бутилки бира — повтори Нина. — Затворен прозорец. Печката гори. Телевизорът работи. Вие сте спели. Ала изстрелът е бил толкова силен, че сте подскочили от мястото си, така ли?

— Наистина беше толкова силен, госпожо. Какво искате да кажете?

— О, нищо — отговори Нина. — Просто се чудех как Ралф не се е събудил при всичкия този шум.

— Казах ви, че той слага възглавница върху главата си, когато спи. Все му повтарям, че някой ден ще се задуши.

— Влязохте ли в стаята му да проверите дали се е прибрал?

— Точно тогава не се тревожех за него.

— Влязохте ли в стаята да поверите дали се е прибрал?

— Не! Това не беше необходимо.

— Кога се прибра синът ви у дома тази нощ? — попита Нина.

— Преди десет — отговори Кетрик.

— И вие по това време вече сте дремели?

— Ами аз…

— Видяхте ли го да влиза вкъщи? Наистина ли го видяхте, господин Кетрик?

Бледото лице на Кетрик се изчерви. Аленото петно се появи първо на врата, стана розово, изкачи се бързо по бузите и обхвана цялото лице до челото.

Нина търсеше някакъв пробив. Изчервяването на мъжа й подсказа, че нещо става — ала тя не знаеше какво бе то.

— Тази нощ не сте виждали Ралф, нали, господин Кетрик? — изрече тя.

— Проявявате наглост — заяви Кетрик. — Какво си мислите, че правите…

— Отговорете на въпроса ми — призова го Нина. Дишането й беше станало тежко, всички мускули в тялото й бяха напрегнати. Сенди се беше отдръпнала леко от нея, за да й осигури повече свободно пространство. Кърт я гледаше, отворил леко уста.

Съдебните заседатели наблюдаваха Кетрик. Те виждаха червенината по лицето му, която той не можеше да контролира. Сякаш под бялата му кожа беше запалена розова електрическа крушка.

— Отговорете на въпроса — разпореди Милн. В гласа му бе стаена мъжествена тежест и сила, която тя никога не би могла да събере в себе си. Това беше гласът на селския старейшина отпреди стотици векове, който казваше на селянина, че лъжата е равносилна на смърт.

— Понякога той се прибира късно. Вече е възрастен мъж — каза Кетрик. Той впери поглед в публиката, търсейки Ралф Кетрик, който седеше на последния ред в ъгъла.

— И сте спали, когато той се е прибрал онази нощ?

— Дремех.

— Видяхте ли го?

— Възразявам. Няма основание за подобен въпрос. Това е проблем, свързан с виновността на трето лице.

— Позволявам на защитата да зададе въпроса — заяви Милн и думите му прозвучаха също като на съдията Ито.

— Не когато се е прибрал — отговори Кетрик. — На следващата сутрин, когато дойдоха полицаите, той беше в леглото си.

— Откъде знаете, че Ралф е бил в леглото си, когато чухте изстрелите?

— Той обикновено е у дома…

— Може и да е бил там, това искате да кажете, нали? Чули сте изстрел. Извикахте ли Ралфи? Извикахте ли го, господин Кетрик?

— Сигурно е било заради възглавницата. Той просто не чу нищо.

— Не е бил в леглото си, нали?

— Не бих могъл да кажа.

— Не знаете дали е бил в леглото си или не?

— Не зная.

— Благодаря ви, че казахте истината, господин Кетрик.

— Ваша чест… — намеси се Колиър.

— Продължавайте, госпожо Рейли — каза Милн.

— Значи след първия изстрел сте скочили от креслото си?

— Да, и отидох до прозореца.

— Знаехте ли от каква посока бе долетял изстрелът?

— Да, знаех, че е от къщата на Тери. — Умът на Кетрик все още беше съсредоточен върху въпросите за Ралф. Той се опитваше да си спомни какво бе казал току-що.

— Значи отидохте до прозореца, ослушахте се и след това отидохте да вземете пушката си?

— Да, да. — Сега лицето му отново се изчерви, този път от гняв, тъй като мъжът реши, че Нина го беше измамила.

— И това стана след първия изстрел?

— Чакайте, обърквате ме.

— Вие чухте изстрела, изтичахте до прозореца и го отворихте, ослушахте се и отидохте да вземете пушката си?

— Да, това ми звучи правилно.

— Наистина ли стана така?

— Да, бях го взел на мушка…

— А след това? А след това? Какво се случи?

— Чух още един изстрел — отговори Джери Кетрик. — Да, бях на прозореца и гледах.

— Втория изстрел ли?

— Да! Той тичаше. Стигна до колата си и потегли. И тогава прозвуча втори изстрел.

— Къде беше подсъдимият, когато чухте втория изстрел?

— Потегляше с колата си. Но как е възможно това?

— Точно така. Той не е стрелял по Тери Ландън. Тичал е — подчерта Нина. — Така ли е, господин Кетрик?

— Съвсем ме объркахте — заяви Кетрик и повтори: — Как е възможно това?

— Нямам повече въпроси — каза Нина.

— Вие се опитвате да натопите моя Ралфи.

— Нямам повече въпроси.

След това Колиър върна Джери Кетрик към собствения му сценарий, според който двата изстрела прозвучали, преди той да отиде за пушката си. През това време Ралфи се намирал на сигурно място в леглото си; ала Нина усещаше, че този вариант не бе приет от госпожа Бъргъни. Тя бе забелязала несъответствия и неясноти в свидетелските показания на Кетрик, които й бяха прозвучали неубедително.

Сенди приключи със записките си, наведе се към Нина и каза:

— Този човек пръсна прекалено много жлъч и с това си вкара автогол. Очевидно вместо мозък в главата си има пържени яйца.

Милн обяви кратка почивка; Барбет Кейн и останалите репортери се стълпиха около Нина.

— Доктор Клозън, кога ви повикаха на местопрестъплението на улица „Койот“? — обърна се Колиър към следващия си свидетел.

— В осем часа и тридесет и пет минути сутринта. — Доктор Клозън изглеждаше по същия начин, както го бе запомнила Нина: слаб, бледен, почти безкръвен мъж с оплешивяващо чело, дебели очила и пакет цигари, пъхнати в джобчето на ризата. Изглеждаше на същата възраст както Джери Кетрик, ала беше пълната негова противоположност. Нина също си припомни, че той беше отличен свидетел на обвинението. — Полицейска кола ме взе от дома ми. На местопрестъплението се срещнах със своя сътрудник, който беше донесъл необходимото оборудване. Фонтейн вземаше проби от стената.

Бяха показани диаграми и фотографии, Клозън отговори на предварителните въпроси, описвайки в каква поза било намерено тялото на Тери, кръвта под него, изтекла отпред и отзад от раната във врата.

— След като прегледахме трупа на местопрестъплението, го транспортирахме с линейка до моргата на улица „Емърълд бей“. Това стана много по-късно, следобед, след като направихме необходимите фотографии и събрахме веществените доказателства. На следващия ден извърших пълна аутопсия на трупа.

— Беше ли проведено дознание?

— Не. Тук години наред не сме провеждали дознание. Изключих самоубийството като възможност. Много е трудно човек да простреля врата си с пушка. Дължината на цевта, разположението на спусъка. С пушка човек трябва да използва жица, пръчка или нещо друго, за да задейства спусъка, макар и да съм чувал за един учител по йога, който го направил с пръстите на краката си. В такива случаи обикновено се получават контактни рани. От данните, които събрахме, стигнахме до заключението, че не е възможно тя да се е застреляла сама, макар че и това предположение бе проверено. Освен това Тери Ландън имаше синини по ръцете си, които говореха, че се е борила.

— Как определихте разстоянието, от което убиецът е стрелял с пушката?

— Посредством диаметъра на входната рана и остатъка от барут около нея — ние го наричаме „татуировка“ на мястото, където куршумът е попаднал в тялото.

— Коя според вас е причината за смъртта?

— Преминаване на единичен, изстрелян от пушка куршум, през врата. Засегнал е каротидната артерия, разкъсал е хиоидната кост, увредил е гласните струни и е излязъл отзад през врата. Не е засегнал гръбначния стълб. Изминало е известно време. Тя е запазила съзнание, докато най-накрая се е задушила. В дихателната тръба имаше неголямо количество кръв. Успяла е да пъхне възглавница под главата си. Когато пристигнахме на местопрестъплението, възглавницата бе пропита с кръв. Освен това е успяла да пусне видеокамерата.

Колиър изчака съдебните заседатели да осмислят неприятната информация.

— Странно нещо — продължи Клозън. — Телефонът се намираше на два фута от нея. Било е лесно да дръпне жицата, да вземе слушалката и да се обади на 911. Сериозна рана, но мисля, че е могла да оцелее. Но Тери Ландън не се е обадила.

Нина си помисли: „Още една от смразяващите странности на Тери.“ Имало е възможност да оцелее. Тя си припомни как Мат бе описал Тери Ландън след бягството на Кърт. Мат се беше измъкнал от шкафа. Тя е държала пушката небрежно, взирайки се в пространството пред себе си. След това се беше отпуснала върху възглавницата, вперила поглед в камерата, ала не бе спасила живота си. Не беше пожелала да живее.

Нина беше сигурна, че нито за секунда от последните минути на живота си Тери не бе изпитала съжаление за това, което причинява на Мат. Тя е била прекалено заета с омразата си, живеейки в ада, който бе създала далеч преди да умре.

Колиър продължаваше:

— И така, бих желал да ви попитам за времето, когато е настъпила смъртта.

— Готов съм да отговоря — отговори Клозън. Той извади пакета цигари от джоба си и започна да го върти като играчка в ръце. Беше очевидно, че изпитва непреодолимо желание да запали.

— Успяхте ли да установите точното време, когато е настъпила смъртта, въз основа на събраните от вас медицински данни?

— Не. Не въз основа на събраните от нас медицински данни. Но ако те се съпоставят с показанията на свидетеля, видял подсъдимия на местопрестъплението, времето на смъртта може да бъде установено.

— Възразявам! Липсва основание за подобно твърдение. То излиза извън квалификацията на свидетеля…

— Последното изречение ще бъде заличено от стенограмата на процеса. Съдебните заседатели няма да се съобразяват с него, вземайки решение по случая — обяви Милн. Колиър хвърли палав поглед към Нина. Той бе решил да прибегне до старите си трикове, затова се налагаше непрекъснато да бъде нащрек.

— До какво заключение стигнахте за времето на настъпване на смъртта, основавайки се единствено на събраните медицински данни? — Колиър беше достигнал обичайното си ниво на блестящ прокурор, сега работеше в пълен синхрон със своя свидетел, изваждайки необходимите факти един след друг в последователността, която му беше необходима.

— Вземайки предвид rigor mortis, загубата на кръв, сравнена с раната, съдържанието на стомаха, локвата кръв под тялото, посиняването на плътта, прецених, че смъртта е настъпила около девет, десет часа преди пристигането ми на местопрестъплението.

— В колко часа е било това, доктор Клозън?

— Времето на настъпване на смъртта? Между десет и тридесет и единадесет и тридесет предната вечер.

— Можете ли да бъдете по-точен?

— Не и аз — отговори Клозън. — Ала вие можете. — Нина остави последната му забележка без последствие.

— Добре. На двадесет и пети юни вие отидохте на мястото, където бяха намерени човешки останки, така ли е?

Милн се намеси:

— Напомням на съдебните заседатели да имат предвид информацията, която им съобщих на по-ранен етап от развитието на процеса. — Съдебните заседатели изглеждаха озадачени.

— Да. Това беше съвсем различен случай — заяви Клозън. Нещо в начина, по който изрече последното изречение, накара Нина да потрепери. Той погледна в доклада, който беше написал. — Пристигнах със сътрудника си в дванадесет и петнадесет — точно четвърт част след пладне. Заместник-шерифите бяха отцепили района на местопрестъплението. Първоначално останките са се намирали в пещерата, макар че, както разбрах, част от тях са били натрупани близо до нея от подсъдимия.

— Възразявам! — намеси се Нина. — Няма основание за подобно твърдение. То се базира на слухове.

— Възражението е прието — заяви Милн. — Съдебните заседатели трябва да игнорират последния коментар на свидетеля.

— Човешки кости, коса, парчета изгнил плат. Метална катарама и остатъци от кожен колан. Часовник „Таймекс“, както каза господин Фонтейн.

— Според вас възможно ли е покойната да е изпълзяла в пещерата и да е умряла там? — попита Колиър.

— О, не. Това е по-скоро дупка в земята под масивна обла скала. Прекалено малка, за да се пъхне човек вътре. Би трябвало да бъде акробат. Тялото е било натъпкано там след смъртта.

— Колко време е престоял трупът в пещерата?

— След смъртта насекомите и другите животни унищожават тъканите на тялото за твърде кратък период, поне през лятото. Не бяха останали меки тъкани, когато тялото беше намерено. От лигаментите, поддържащи гръбначния стълб, нямаше и следа. Всеки отделен прешлен можеше да бъде изтръгнат без никакво усилие от съседния, редът им беше изцяло нарушен. Лявата фибула липсваше — сигурно животните все пак някога са се добрали до тялото. Не успяхме да я намерим. Предположението ми е, че вероятно някой койот я е отмъкнал, след като останките били пренесени в пещерата. Използвахме обучени кучета, които душеха наоколо, но не постигнахме никакъв резултат. С две думи, тялото е престояло в пещерата няколко години.

— Направихте ли след това аутопсия на останките?

— Да, в същата морга. Не бързахме, все пак по тези места убийствата не са чак толкова много. Направих аутопсията веднага.

— Успяхте ли да определите причината за смъртта?

— Не мога да твърдя с положителност. Не е възможно да се направят изследвания за отрови и наркотици толкова години по-късно. Тазът беше разкъсан от два куршума за пушка. Те все още бяха потънали в костта, десния горен сектор. Предадохме ги на господин Фонтейн. Този вид нараняване причинява смърт твърде бързо, ако не се вземат незабавни мерки. И така, мнението, което съм посочил в доклада, е: рана, причинена от куршуми за пушка. Господин Фонтейн идентифицира оръжието, с което била застреляна жертвата. Същата пушка, с която е убита Тери Ландън.

Нина още не беше успяла да стане от мястото си, когато заговори съдията Милн:

— Доктор Клозън, известно ви е, че подобни изявления са недопустими. Моля, не правете повече изказвания в този дух. Съдебните заседатели трябва да игнорират двете последни изречения на свидетеля.

— Съжалявам, господин съдия, понякога човек му е трудно да се въздържа.

— Доктор Клозън — заговори Колиър. — Нека се върнем отново на въпроса за вашата работа…

— Ваша чест, възможно ли е да известите свидетеля да използва граматически правилни изречения?

— Винаги използвам граматически правилни изречения — прекъсна я Клозън.

— Съжалявам, но трябва да ви уведомя, госпожо Рейли, че доктор Клозън не е в състояние да приказва по друг начин. Той дава свидетелски показания от двадесет години в този съд. Всички ние трябва да приемем начина му на изразяване — каза Милн. Някои хора от публиката започнаха да се кискат.

— Можете ли да определите кога е настъпила смъртта въз основа на събраните от вас медицински данни?

— Проучихме внимателно костите с цел да определим кога е загинала жертвата. Въпреки това не бихме могли да твърдим нищо със сигурност. Десет години. Възможно е и повече. Това е по-скоро догадка на експерти в тази област.

— Идентифицирахте ли след това чии са останките? — попита Колиър.

— Анализирах костите и зъбите, за да определя възрастта на покойната. Проверката на докладите във връзка с безследно изчезнали лица в областта Южно Тахо разкри случай на изчезване на младо момиче, живеещо на около петнадесет мили от мястото, където намерихме останките близо до хребета Ангора. Данните от зъболекарския картон и пръстовите отпечатъци потвърдиха, че останките принадлежат на Темара Суит. Намерихме катарама на колан. Близките й го разпознаха и потвърдиха, че е неин. Освен това върху часовника й имаше надпис „Темара“.

След като съдията Милн обяви края на заседанието и съдебните заседатели напуснаха залата с безизразни лица, Нина последва Колиър в тесния му кабинет в сградата на прокуратурата.

Голите стени и купчините с папки изглеждаха непроменени. Нина никога не би могла да изтърпи потискащата целесъобразност на всички предмети в този кабинет. Тук трябваше да се намеси Сенди с нейните кошници и планове за озеленяване на интериора. Така може би помещението щеше да се оживи. Колиър окачи сакото си върху дръжката на вратата и се отпусна в креслото си. Чувстваше се удобно, сякаш бе попаднал в леглото си, и веднага се зае да прегледа документите, които секретарят му връчи още на влизане в кабинета.

— Независимо от това как ще приключи процесът, след него ще ви купя едно растение в саксия — заяви Нина.

— Какво? О, не си правете труда. Подарявали са ми цветя, папрати, сукуленти и кактуси. Всичките загиват. Няма пряк достъп на слънчева светлина, забравям да ги поливам — той остави документите на бюрото, облегна гръб в креслото, след това сложи ръце зад главата си и въздъхна. — Тъжна работа — измърмори прокурорът. — Става въпрос за един извънредно важен свидетел по делото, над което работя, свързано с мексиканската мафия. Един от адвокатите на защитата открил, че жената е незаконна имигрантка в САЩ, и съобщил за това на Имиграционните власти. Сега тя ще бъде депортирана в Гватемала с децата си. Бог знае колко й е струвало да пристигне тук. Тя ще си помисли, че адвокатите са съсипали живота й, и в известен смисъл ще бъде права.

— Твърде лоша работа — отвърна Нина, изпитвайки чувството, че е проявила лицемерие. Колегата й се бе отървал по съвсем законен начин от враждебно настроен свидетел на обвинението. Това беше заслужаваща порицание, ала допустима тактика от страна на защитата.

Колиър изглеждаше толкова изтощен, толкова смирен. Ризата му очевидно бе престояла смачкана цялата нощ в сушилния агрегат. Беше затворил очи, ръцете му все още бяха скръстени на тила, като че за миг се беше унесъл в сън. Всекидневната работа, свързана със съдебни процеси, налагаше хората, които я практикуват, да излизат в пенсия на около четиридесет и пет години. Тялото реагираше на стреса или с инфаркти, или с пристрастяваше към още повече съдебни дела. На колко години беше Колиър? Четиридесет? Петдесет? Ако станеше областен прокурор на административния окръг Ел Дорадо, дните му в съда щяха да намаляват в естествена и логически приемлива прогресия, докато свършат съвсем.

Странно. Те бяха противници, а ето че Нина беше в кабинета му и се тревожеше за здравето му.

Седнала на сгъваем метален стол от другата страна на бюрото срещу него, тя го изучаваше внимателно. Той имаше повече възможности, по-богат професионален опит, повече колеги, с които можеше да споделя проблемите си. Ала Нина разполагаше с по-голяма свобода, повече шансове за финансов успех и не трябваше да се обременява със събирането на доказателства както него.

— Вие имате нужда от човек, който да се грижи за вас — каза тя и прокурорът подскочи.

— Тъкмо си мислех същото за вас — измърмори той. — Миналата година стреляха срещу вас, работите в тази презряна професия, млада жена сте, имате дете — трябва ви човек, който да топли нозете ви нощем и да ви слага да си легнете.

— Никой не би могъл да изтърпи моята програма — отговори Нина. — О, да не говорим за това.

— Да не говорим — съгласи се Колиър. Известно време двамата мълчаха.

Колиър предложи:

— Чаша кафе?

— Не й такова, каквото го правят тук.

— Обзалагам се, че ще си купите пица или хамбургер на път за кабинета си, където ще работите до осем-девет часа вечерта. Затова умираме толкова млади.

— Обзалагам се, че вашият план е съвсем същият — предположи Нина.

— Хайде да вечеряме заедно в казиното — предложи Колиър.

— Не зная. Това би било… хмм…

— Побратимяване между врагове? Вижте, трябва да се нахраним, освен това се налага да поговорим по делото. Хайде тогава да си придадем израз на съвършени професионалисти и да комбинираме двете неотложни задължения. Обещавам ви, че няма да ви бъде никак приятно.

— Приятно ли? Откъде накъде? — изрече въпросително Нина. — Добре. Да вървим. — Двамата тръгнаха, оставяйки без внимание многозначителните погледи на секретарките.

Казиното „Прайз Клаб“ беше препълнено. Опашката на бюфета се сливаше с хората, чакащи пред ротативките.

— Извинете — каза Нина и затърси по дъното на портмонето си за монети от двадесет и пет цента. Пръстите я сърбяха да опита късмета си на ротативките.

Две черешки се подредиха в линия, тя прибра вложените си пари плюс печалба от нови монети.

— Престанете да играете, докато още печелите — посъветва я Колиър, ала Нина продължи, докато в джобовете й не остана нито една монета.

— Посещавала съм това място толкова често, че цялата му привлекателност се стопи. Чудя се защо ли още пилея парите си тук? — измърмори тя.

— Просто не желаете никога да пропуснете някакъв облог, дори ако резултатът му бъде лош за вас — отвърна Колиър. На гишето поспориха кой ще плати. Нина спечели, заявявайки, че прокурорът ще й върне разходите под формата на бизнес обяд за нейния клиент. Тя сподели мимоходом мисълта дали въобще някога Кърт щеше да бъде в състояние да й плати и как да измъкне от Рийзнър сумата за адвокатския й хонорар.

В просторната бална зала заеха централна маса и отидоха към бюфета, където бяха изложени на показ огромни количества апетитна на вид храна. Когато се върнаха, сервитьорът вече беше донесъл кана червено вино.

— Вдигам тост за справедливостта с главно „С“ — обяви Колиър с чаша в ръка. — Нека тя победи всички глупости в света.

— И аз ще пия за това — подкрепи го Нина. Тя позволи на виното да спусне топлината си в кръвта й. Подхвана тихо сред шума от разговорите на стотици гости на заведението: — Тук сме напълно анонимни. Туристи от цял свят се срещат в това казино, за да изгубят парите си. Това създава такова чувство на топлина и уют. — Три от салатите се бяха смесили в чинията й. Резултатът се оказа неочаквано вкусен.

— Вероятно ще ми предложите: „Защо не изоставите обвинението в предумишлено убийство по делото Ландън, тъй като тя е съхранявала пушката в къщата си години наред и все още не са се появили доказателства за предумисъл?“ — Колиър взе първата хапка от вечерята си.

— Какво ще кажете по този въпрос?

— Ще го направя, ако спите с мен тази нощ — Колиър се плесна с длан по главата и рече: — О, съжалявам. Забравих. Не бива да поставям такова изискване.

— Ха, ха. Ще го направите ли? Имам предвид дали ще се откажете от обвинението в предумишлено убийство?

— Да, може би. Милн ще ви позволи да отправите искане до съда за издаване на решение в този дух. И двамата сме уморени. Хайде да си спестим спора по този въпрос.

— Това е прекрасно.

— Добре сте поработили. Нямах представа, че семейство Кетрик са познавали толкова добре Тери Ландън, за да им е известно, че пушката през цялото време е била в къщата й. Бихте ли искали да разговаряте с клиента си да приеме обвинението убийство по непредпазливост? Петнадесет години при смекчаващи вината обстоятелства, ако Милн е в добро настроение.

— А вие ще се съгласите да не предявявате никакви обвинения, свързани с Темара Суит?

— Не бих могъл да обещая това. Може да се появят нови доказателства.

— Забравете предложението ми. Вярвам, че той няма вина нито за първото, нито за второ убийство. Развих някои идеи по отношение на свидетелите…

— Повдигайки тези съмнения в разумни граници…

— Опитвам се да говоря искрено. Това не е просто тактика за съдебния процес.

— Всичко, което правим в това положение, е тактика за спечелване на процеса — възрази Колиър. — Дори искреността.

— Няма да пледирам единствено за това обвинението за предумишлено убийство да бъде снето от Кърт — заяви Нина. — Нека постъпките ми говорят сами за себе си.

— Просто все още не сте получили достатъчно добра оферта. Всъщност разигравате обичайната игра на защитата в такива случаи. Само вижте какво направихте — намесихте в делото Ралф Кетрик и го подхвърлихте на съдебните заседатели, за да отвлечете вниманието им от…

— Той няма алиби. Ралф е единственият човек, поддържал някакъв контакт с Тери. Баща му излъга, за да го прикрие…

— А може би вие просто объркахте баща му. Или твърдите, че и двамата са замесени в този случай?

— Нищо не твърдя. Само посочвам несъстоятелните моменти в становището ви, когато те попаднат в полезрението ми. Няма да ви помогне фактът, че въвлякохте убийството на Темара Суит в делото.

— Би трябвало да се откажете, докато все още водите.

— О, хайде да не приказваме повече за делото, Колиър. Прекалено съм уморена, за да споря с вас точно сега.

— Предложението ви е твърде добро — поднесе коментара си Колиър. Двамата приключиха вечерята сред приятна тишина. Прокурорът я закара до паркинга на съда и каза: — Ще ви призова на свидетелската ложа след госпожа Суит. Утре е петък и Милн ще обяви рано края на работния ден, затова предполагам, че ще трябва да отговаряте на въпросите ми в понеделник сутринта. Нервна ли сте?

— Не. — Нина лъжеше. Преди началото на процеса беше сънувала особен сън — още когато в първите дни се вдигна шум, че ще бъде призована като свидетел. Беше съвсем гола, държеше в ръка единствено куфарчето си, с което се опитваше да се прикрие, усещайки мъчително физическите си несъвършенства. Образните представи на публиката нахлуваха в ума й, тя разбираше критиките на хората, осъдителните им думи, отправяни към нея, докато я водеха към свидетелската ложа. Там трябваше да се обърне лице срещу лице със своя обвинител.

— И сте готова да направите самопризнание? — попита съдията, чието лице постепенно придобиваше безмилостните, изкривени от злоба черти на Тери Ландън. Съдът, публиката, прокурорът се сляха в една безлика тълпа, вторачила в нея обвинителен поглед.

— Какво трябва да призная? — беше попитала Нина в съня си. Прозвуча оглушителен смях. Всички присъстващи в залата знаеха какво трябва да признае, ала тя самата не знаеше. Объркването й, вцепенението, което я довеждаше до ужас, караше всички да се смеят още по-оглушително. Те виждаха всичко в нея, дори онези тайни, които Нина не желаеше да признае пред себе си. Съдията измъкна отнякъде видеокамера и започна да я заснема, докато тя се опитваше да прикрие срамните си части…

— Не ме е страх от нищо — каза тя, цитирайки надписа от емблемата върху шапката на своя син, която понастоящем се намираше в шкафа с веществените доказателства в полицията. Само ако Колиър знаеше…

— Е, добре. Желая ви успех в работата ви тази вечер.

— Довиждане. Желая всичко добро и на вас. — Изричайки това полуиронично пожелание за лека нощ, Нина се отдалечи с колата си.

39.

— Призовете Джесика Суит.

Майката на Темара зае свидетелската ложа в петък, единадесетия ден от процеса. Навън сияеше един от 307-те слънчеви дни, на които се радваше Тахо всяка година — ясен, прекрасен ден в края на юли. Съдебните заседатели се бяха разделили на две групи: инертни и следящи внимателно развитието на процеса, ала Нина знаеше, че те бяха единодушни по един въпрос. Всички те с удоволствие биха отишли където и да било другаде, само не тук — в тази лишена от въздух зала, изпълнена с напрегнати емоции и смърт.

Всички хора, свързани по някакъв начин с процеса, днес присъстваха в залата, за да гледат филма на Тери.

Лицето на госпожа Суит беше по-загоряло в сравнение с последния път, когато я бе виждала Нина — ако това въобще бе възможно. Крепкото й здраве трябваше да напомни на съдебните заседатели, че дъщеря й би живяла години наред, без да се тревожи от здравословни проблеми. Посребрената й коса бе подстригана по-късо отвсякога, тюркоазените й обици подчертаваха дълбочината на сините й очи. Изглеждаше почтена, внушаваща доверие. Жените в състава на съдебните заседатели щяха да решат, че е надежден свидетел, комуто могат да се доверят.

Нещастието й можеше да бъде забелязано в съвсем близък план от начина, по който ъгълчетата на устните й бяха отпуснати надолу. Съдбата й беше белязана с изчезването на единственото й дете, бе преживяла години в мъчително очакване. Бе последвал инцидентът, по време на който съпругът й бе осакатен. Накрая бе преживяла последния удар, откривайки, че дъщеря й е била мъртва през цялото време. Ала тя беше силна жена и скриваше нещастието си по възможно най-добрия начин.

Колиър премина с госпожа Суит през историята, която тя вече беше разказала на Нина: как тя и съпругът й присъствали на среща на собствениците на земя в същата вечер, когато Темара изчезнала; как се тревожили, когато не се прибрала у дома; как на следващата сутрин се обадили в полицията и обявили изчезването й. Тя жестикулираше грациозно с ръце, докато приказваше за последвалото разследване, за фалшивите следи, за надеждата, която бавно изчезвала, когато дните се превърнали в месеци, а след това в години. Това беше тъжен разказ; понякога силата на духа я напускаше и гласът й започваше да трепери.

— Промениха ли се отношенията между вас и дъщеря ви през последната година преди нейното изчезване? — попита Колиър.

— А-ха. По-рано тя споделяше всичко с мен. Мислех си, че сме преодолели проблемите на пубертета по възможно най-добър начин, преживявайки във възможно най-малка степен нещастията, за които сме чували, че съпътстват този период от живота на децата. Но през последната година от гимназията тя се отдалечи от нас. Много пъти правихме опити да приказваме с нея, но… тя все се ядосваше. Струваше ми се, че мненията ни по всички въпроси бяха различни. Тем престана да общува с нас. След това една вечер, около три седмици преди да изчезне, намерих парче хартия в чекмеджето на шкафа й. Когато разгънах хартията, от нея паднаха няколко прахчета. Помежду ни се разгоря ожесточен спор. Поведението й беше враждебно, негодуващо. Каза ми да престана да ровя като полицай из вещите й; заяви, че вече е на осемнадесет години и ако не зачитам неприкосновеността на личния й живот, ще се изнесе на квартира.

Престана да разговаря с мене. Признавам, че буквално й четях конско, опитвах се да я накарам да разговаря със семейния ни лекар. Споделих с Джонатан какво бях намерила и на него направо му прилоша. Говорихме за това, че ще й позволим да напусне дома ни, защото не знаехме какво друго да направим. Знаех, че се среща често с Дорийн и Майкъл, и мислех, че това е странно. Тем бе прекъснала връзката си с Майкъл, сега той ходеше с Дорийн.

Прибираше се късно у дома, излизаше рано. Мислех си, че не е възможно да ходят все тримата заедно. Темара беше толкова хубава. Сигурно се срещаше с някой млад мъж — госпожа Суит се обърна към съдебните заседатели и каза: — Ако бяхме успели да й помогнем да преодолее този лош момент, тя щеше да бъде жива сега. Тя се плъзна по наклонената плоскост. Това се случва с много деца, когато вече станат възрастни хора…

— Научихте ли кой е този млад мъж?

Джесика Суит закърши ръце.

— Месец преди да намеря прахчетата, виждах, че един млад човек я взема с колата си пред къщата ни. Описах го на полицията, ала доколкото разбрах, не са имали достатъчно доказателства…

— Възразявам — намеси се Нина. — Твърдението на свидетеля се основа на непроверено предположение. Не може да бъде направено допитване за потвърждение до съответното длъжностно лице.

— Съдебните заседатели ще игнорират последното изречение от свидетелските показания — обяви Милн.

— Присъства ли днес в съдебната зала онзи млад мъж, когото сте видели с дъщеря си преди дванадесет години, преди тя да изчезне?

Погледите на съдебните заседатели проследиха протегнатия пръст на Джесика Суит. Той сочеше Кърт.

— В стенограмата от процеса ще бъде отбелязано, че свидетелката е идентифицирала подсъдимия, отговаряйки на поставения въпрос — отбеляза Милн.

Кърт бързо надраска няколко реда до Нина. Изглеждаше възбуден. Нина му написа в отговор: „Не се тревожи. Това се е случило няколко седмици преди изчезването й. Не е от особено значение.“

— Съпругът ви срещал ли се е миналата година с Тери Ландън? — продължи Колиър.

— Да. Преди около две години ние се свързахме със стара наша приятелка от Калифорнийския университет на име Дейвис. Тя беше направила един документален филм, затова я попитахме дали познава някой човек, който би искал и би бил в състояние да заснеме кратък филм за изчезването на Темара. Щяхме да съберем необходимите финансови средства за това. Дейвис успя да заинтересува с историята на Тем едно от предаванията на телевизионната мрежа на щата. Те искаха да излъчат свой материал по случая.

След това местният вестник в град Тахо, „Мирър“, излезе с материал за подновения интерес към Тем. Тъкмо тогава ми се обади Тери Ландън. Тя предложи услугите си на много разумна цена, в случай че ние поемем разходите по производството на филма. Но по това време хората от телевизията бяха започнали да проявяват колебание. Ние разговаряхме с нея няколко пъти и решихме да започнем финансирането.

— Тери Ландън направи ли този филм?

— Да.

— И заглавието му беше „Къде е Темара Суит“?

— Да.

— Ваша чест, имам ли вашето разрешение да покажа този филм пред съда? — попита Хелоуел и посочи с ръка прожекционния апарат.

Нина не възрази. Светлините в залата угаснаха. Този път съдебните заседатели щяха да видят не самата Тери, а нейното произведение, филма, който Нина все още не можеше напълно да разбере. Докато го гледаше, отново я връхлетяха старите въпроси, останали без отговор: защо Тери бе направила този филм? Защото самата тя бе убила Темара и не желаеше да поема риск — може би някой друг, работейки по филма, би открил този факт? Това звучеше добре на теория, ала просто не можеше да бъде вярно. Ако Тери е трябвало да направи филма, за да се защити, тя в никакъв случай нямаше да подхвърли мисълта, че Тем е била убита. Тя по-скоро щеше да внуши на зрителя, че Тем е жива, започнала нов живот някъде другаде. Така Тери щеше да отклони вниманието от извършеното престъпление.

Ако Тери не беше застреляла момичето, тогава защо не беше представила Кърт като убиец във филма си? Тери бе обхваната от манията да го намери; в такъв случай защо не го бе обвинила в извършване на тежкото престъпление? Тогава полицията по всяка вероятност щеше да започне да го търси, щеше да го открие и дори да го обвини в убийството — тъкмо онова, което очевидно желаеше Тери.

Филмът беше вече почти приключил. Сега Нина отново видя актрисата, която играеше Тем: как върви бавно към познатата пътека… Бележката на Кърт, подадена към Нина, беше написана с почти нечетливи букви. Тя гласеше: „Бих се заклел, че това наистина беше Тем.“

Нека обобщи всички налични данни. Щом нито Тери, нито Кърт е убил Темара, кой би могъл да се добере до пушката? Младото момиче седеше върху бялата скала, звучеше тъжна музика, върху дългата й коса се сипеха снежинки. Тя беше в панталони, ботуши и онова одърпано палто от заешки кожи… Къде беше това палто сега?

Нина си припомни от какво се бе развеселявала Тери, представи си всезнаещия й вид, пищните й маниери. Тери мислеше, че стои над простосмъртните, над обикновения живот.

Изведнъж й хрумна, че този филм беше зловещата шега на Тери. Тя е знаела кой е убил Темара. Един-единствен път беше казала истината — по косвен „артистичен“ начин. Тери не е могла да устои — трябвало е да разкрие онова, което й е било известно: убиецът не е бил нито тя, нито Кърт.

Бил е някой друг. Очите, които следят всичко отдалеч. Тайният наблюдател, скрит сред величествения мрак на нощта. Кой беше той?

Изведнъж й хрумна друга интересна мисъл: тя й подейства като врата, отваряща се сред хаотичната тъмнина. Ами другите три момичета, които бяха изчезнали в снега? Защо Тери ги е включила в един толкова къс филм, който по всяка вероятност е бил подложен на редица допълнителни съкращения?

Защо просто не приеме еднозначно филмовия материал? Филмът внушаваше, че Тем е била убита още преди да бъде намерено тялото й. Следователно Тери е знаела в продължение на дванадесет години, че Темара е била мъртва.

Нина погледна към момичето на екрана, което започваше да потъва в тъмнината. Изведнъж тя сложи длан на устата си, почувства, че й се повдига. Гледаше, гледаше и си мислеше: „О, не, това не е възможно, тя просто не би…“

Но разбира се, Тери би го направила. Тази нощ тя е била там, край пътеката на хребета Ангора. Беше заснела Темара, истинската Темара, камерата й бръмчала тихо зад една от големите обли скали. Тери беше видяла кой е дошъл на среща с Темара.

Слабата фигура на Темара полека изчезна, зазвуча музика, по екрана се появи списъкът от имена на хора, взели участие в работата по филма.

Не беше посочено името на актрисата, която бе изиграла ролята на момичето. Дръзкият намек на Тери накара Нина да се почувства още по-зле.

Тери е знаела истината през цялото време, беше видяла убиеца, беше успяла да го заснеме. И един ден бе научила, че трябва да се направи филм на тази тема. Естествено, беше се свързала със семейство Суит. Тя просто не бе могла да устои на желанието си да се пошегува с всички. Бе го направила в определени граници, докъдето стигаше смелостта й. Беше включила оригиналните кадри с истинското момиче… Какви ли поздравления бе отправяла Тери към себе си, как ли се бе смяла!

Нина почувства, че нечий поглед от публиката в притъмнялата залата бе насочен към нея. Тя седеше на мястото си, тъмната личност можеше да я нарани тук, точно както се бе случило по-рано. Изведнъж започна да трепери неудържимо в края на адвокатската маса. Някой я наблюдаваше, някой разположил се на едно от местата зад гърба й. Тя още веднъж почувства изстрела, който я беше съборил в адвокатската ложа. Трябваше да избяга! По-бързо, преди да е станало късно! Изведнъж подскочи от мястото си. Оковите на Кърт звъннаха. Той се бе обърнал изненадан към нея. Ала тя вече беше отворила вратата към мрака, за да хвърли ръкавицата на предизвикателството срещу претъпканата с хора съдебна зала. Трябваше да се изплъзне от тъмнината…

Филмът свърши. Барбет Кейн и другите репортери. Дорийн и Майкъл Ордуей, които шептяха тихо един на друг, заели обичайните си места. Семейство Кетрик, баща и син, седнали на съседни столове вляво. Монти Гласър, продуцентът на предаването „Загадки от истинския живот“, който бе пристигнал тук от Лос Анжелис и вероятно си мислеше какъв страхотен епизод може да излезе от този процес. Джонатан Суит, войнствен, сърдит в инвалидната си количка; детективи и криминолози; възрастни хора, които присъстваха на всички процеси в съдебната зала. Милн и Колиър… и Кърт до нея, който й приказваше съвсем тихо:

— Нещо лошо ли се е случило?

— Нещо съвсем лошо — прошепна в отговор тя. Ала сесията на съда все още продължаваше, тя нямаше време за мислене. Веднага след края на работния ден тя щеше да отиде в кабинета си, щеше да заключи вратата. Едва тогава можеше да обмисли всичко…

— Това ли беше филмът, който направи Тери Ландън и който ви показа впоследствие? — обърна се Колиър към госпожа Суит.

— Да. — Филмът беше представен като веществено доказателство.

— Помолиха ли ви през юни тази година да съобщите на полицията в Южно Тахо името на зъболекаря на Темара?

— Да. Знаех, че са намерили… човешки останки. Отидох да ги погледна. Бях виждала колана по-рано. Тем ми бе казвала, че й бил подарък, ала отказа да ми съобщи кой й го е подарил. И онзи часовник. Със сигурност разпознах останките на своята дъщеря — брадичката й отново затрепери.

— Благодаря ви, госпожо Суит. Нямам повече въпроси — каза Колиър.

Нина подреди мислите си и успя да прогони паниката, обзела ума й преди миг. Джесика Суит спокойно очакваше въпросите й, отпуснала ръце в скута си.

— Откога сте омъжена, госпожо Суит? — попита тя.

— През есента ще станат тридесет и пет години.

— Как се разбираше съпругът ви с Темара през годината, когато изчезна дъщеря ви?

— Ако имате предвид онзи глупав полицейски доклад…

— Но вие извикахте полицията, нали?

— Да, но…

— Но съпругът ви наистина е блъснал Темара по стълбището, в резултат на което сте я водили до болницата и дъщеря ви дълго време е имала белези по тялото си?

— Лекарите извикаха полицията, не аз. Това беше нещастен случай, но когато полицаите ми дадоха да подпиша доклада, ми се струваше, че…

— Че той я е нападнал? Подписахте ли полицейския доклад?

— Да. Бях ядосана на Джонатан. Не бяха повдигнати никакви обвинения. Беше нещастен случай, казвам ви. Аз присъствах там — тя направи широк жест с ръце, след това стисна здраво брадичката си, сякаш по този начин искаше да престане да приказва.

— По това време между съпруга и дъщеря ви възникваха ли разправии?

— Да, няколко. Това беше естествено. Той беше загрижен заради начина, по който се държеше тя.

— Когато Темара изчезна, вие твърдяхте убедено пред полицията, че тя не е избягала, нали така?

— А-ха. Знаех, че не е избягала от къщи.

— Защо бяхте толкова сигурна? Тя е имала проблем с наркотиците. Заплашвала ви е, че ще напусне дома си. Не се е разбирала с баща си. Не е разговаряла с вас… Защо бяхте толкова сигурна?

— Просто знаех, че няма да ни напусне по този начин.

— Излиза ли господин Суит навън същата нощ, след като се върнахте от събранието?

— Не!

— Вие сте били загрижени за нея. Значи той не е излизал да я потърси?

— Казах ви, че не е.

— По това време господин Суит беше ли прикован на инвалидна количка?

— Не. Катастрофата с колата се случи следващата година.

— Вашият съпруг също е дал свидетелски показания, госпожо Суит. Преди дванадесет години. Очевидно е, че не сте ги препрочитали напоследък, подготвяйки отговорите си пред съда. — Нина представи своето копие от показанията на господин Суит.

— О, да. Той изтича навън за около половин час, ала не я намери.

— Откъде знаете, че е така?

— В показанията е посочено, че…

— Вие лично знаете ли със сигурност, че той не я е намирал?

— Ваша чест, допустимо ли е подобно нападение срещу съпруга ми? — попита госпожа Суит и се размърда на мястото си.

— Трябва да отговорите на въпроса — заяви Милн.

— Просто не мога да повярвам, че тя прави това!

— Отговорете на въпроса.

— Откъде бих могла да зная това? — изкрещя госпожа Суит. — Та аз не съм била с него! Но зная, че той не го е направил!

— А откъде знаете това?

— Защото го направи тя!

— Кой?

— Тери Ландън! — изрече предизвикателно госпожа Суит.

— Тя ли ви каза, че е убила дъщеря ви?

— Не беше необходимо да го прави. Това личеше по всичко, от отношението й към нас онази вечер, когато ни показа филма. Не бих могла да го докажа. Просто го знаех. Когато гледах филма, разбрах, че Тем е мъртва и че Тери Ландън знае всичко по този въпрос. — Тя скри лицето си с ръце.

— Нека позволим на свидетелката да дойде на себе си, Ваша чест — предложи Нина. Милн кимна с глава и Нина седна на мястото си. Всички в залата започнаха да шептят.

Ръката на Нина скицира смешна рисунка: заек и рис, който приличаше на котка. Тя впери поглед към листа хартия. Какво се опитваше да й подскаже собственото й подсъзнание? Тайната беше тук, ала тя бе толкова необичайна, толкова извратена, че никой от присъстващите не беше достатъчно храбър или пък достатъчно умен, за да я прозре.

Тери е знаела, че загадката излиза извън ограничения им опит, и се беше наслаждавала на това.

Дяволите да вземат тази жена! Тери беше част от мрака. В този миг Нина не изпитваше тъгата, в която постоянно беше потънала напоследък. Мат беше нейна жертва, не обратното.

Госпожа Суит отново бе притихнала. Нина каза:

— Нямате никакво доказателство, че Тери Ландън е убила дъщеря ви, нали?

— Не — отговори свидетелката с прекършен глас.

— Поведението й по време на представянето на филма ви е подсказало, че е знаела убиеца на вашата дъщеря, така ли?

— Да. Други хора може би не биха го усетили. Съпругът ми не е съгласен с мен.

— Какво каза Тери Ландън, за да си помислите, че е свързана със смъртта на дъщеря ви?

— Ами например, когато Дорийн гледа филма за пръв път, тя попита Тери: „Откъде сте научили, че на излизане Тем се препъна и накуцваше леко? Самата аз бях забравила!“ Откъде би могла да научи това тя? Тери Ландън само се разсмя. Ако не е била там, как би могла да знае!

— Вероятно само е представила артистичното си виждане по въпроса — отвърна сухо Нина.

— Ами палтото? — изрече госпожа Суит.

— Какво?

— Палтото. Късото палто на Темара от заешки кожи. Забравихме да кажем на полицията, че тя го беше облякла онази нощ. А Тери беше накарала актрисата във филма да облече същото палто… същото както това на Темара. Откъде е знаела за това?

— Предполагам, че вие трябва да задавате въпросите, а не свидетелката — обърна се Милн към Нина.

— И така, изглежда, че Тери знае повече за изчезването на момичето, отколкото би трябвало? — попита Нина.

Госпожа Суит изрече, сякаш приказваше на себе си:

— Къде е палтото? — Това наистина прозвуча твърде странно. Нина си беше задала същия въпрос само преди няколко минути.

— Отговорете на въпроса — обърна се Милн към госпожа Суит.

— О, тя знаеше. Виждах това в жълтеникавите й очи — каза Джесика Суит.

Нина отново й зададе въпрос за прахчетата, които тя бе намерила в чекмеджето на Темара и изказа предположение, че е напълно вероятно Темара, да е убита поради участието си в сделка с наркотици. Тя се бе борила да наложи тази версия въпреки възражението на Хелоуел. Хранеше големи надежди, че съдебните заседатели щяха да приемат с умерена доза съмнение тази алтернативна теория за убийството на Темара.

Няколко пъти през остатъка от този предълъг ден, изпълнен с кръстосани разпити, Нина не успяваше да се съсредоточи. Версията, свързана с наркотиците, господин Суит, теорията на госпожа Суит, че убийството е извършено от Тери, съдебния процес за нарушаване неприкосновеността на вътрешния мир — тя разгледа щателно и методично всичките възможни аспекти — встъплението към защитната й стратегия. Ала въпреки това очакваше с нетърпение съдът да приключи работата си за деня. Чувстваше, че се намира близо до отговора на загадката, свързана със смъртта на Темара.

Веднага щом бе обявен краят на последното заседание за деня и съдебните заседатели напуснаха залата, Нина и Сенди събраха документите си по делото и излязоха навън. На път към кантората, отпуснала се на седалката в пикапа „Бронко“, Сенди непрекъснато поглеждаше Нина, без да скрива любопитството в очите си.

— Изглеждате така, сякаш се борите с дявола — отбеляза секретарката, ала Нина мълча през целия път.

Когато пристигнаха, Сенди и Уиш оставиха куфарчетата с документи и се прибраха у дома. Нина остана сама.

Обади се на Андреа и й каза, че ще закъснее. Спусна щорите, заключи вратата на приемната и изяде бурканче плодово кисело мляко от минихладилника, който се намираше в стаята за разговори с посетителите. Каквото и да правеше, не можеше да се отърси от предчувствието за нещо лошо, което щеше да я сполети, нито пък успяваше да подреди мислите си. Чувстваше се прекалено уморена. Просто не можеше да се съсредоточи.

Може би дрямка от няколко минути щеше да й помогне. Тя отпусна глава на бюрото и заспа.

Когато се събуди, през обърнатия към езерото прозорец се виждаше залезът на слънцето. Беше осем часът и тридесет минути в топлата лятна вечер — през лятото в Тахо се смрачаваше късно, — луната тъкмо изгряваше, въздухът беше уханен, опияняващ. Мускулите на раменете й бяха изтръпнали, очите я боляха, като че бе преживяла пясъчна буря в пустинята Гоби. Нина стана, прозина се и вдигна щорите от прозореца с изглед към езерото.

След кафеникавите заблатени земи езерото Тахо докосваше спокойното ведро небе и го подпалваше, разстилайки розови, оранжеви и червеникавопурпурни багри, докъдето поглед стига. В далечината зад езерото западната планинска верига изпъкваше с черния си цвят на фона на феерията от пъстроцветни светлини, разсичайки и небето, и водата. Чайки се носеха в бавен танц над водната шир. Никой не се спускаше по пътеката към брега.

Слънцето беше залязвало над тази величествена панорама милиони години. В този миг великолепието на природата беше ненадминато.

Ала залезът не притежаваше човешки измерения. Нина беше сама в малък, изолиран кът на природата сред планините със своите грижи и проблеми, а залезът я изпълваше с усещане за самота.

Тя докосна белега върху гърдите си. В такива моменти това й беше станало навик. Какво беше казала Сенди? Нещо, свързано със страха — да, страхът издълбавал дълбок прорез в тялото й.

Нина взе записките, които си бе водила през деня, и започна да прелиства страниците, спирайки отново на картинката с двете животни. Животни с човешки глави… зима, кожени палта…

Телефонът иззвъня. Тя откъсна поглед от прозореца и вдигна слушалката.

— Нина? Прибирай се — каза й Мат. — Боб отново изчезна.

40.

— Тръгна с велосипеда си надолу по пътя към пресечката. Трябваше да се върне след десет минути, преди да се е стъмнило. Това стана преди час. Обиколих всички улици, гледах навсякъде — разказваше Мат. Гласът му беше твърд, ала въпреки това издаваше опасенията ми. — Закле се, че никога повече няма да прави това. Закле се пред мене.

— Раницата. Взел ли е раницата със себе си? — попита Нина. Двамата стояха до вратата и гледаха към улицата.

— Не е. Тя е в детската стая. Не е оставил никаква бележка. — Андреа, застанала зад Мат, бе отпуснала ръце върху раменете на Трой и Бриана, опитвайки се да изглежда спокойна.

— Трой, Бриана, споменавал ли е Боб нещо за това, че възнамерява да избяга от къщи? Забелязали ли сте въобще нещо особено? — Бриана започна да смуче палеца си с все сила и отворила широко очи, поклати глава. Трой каза, че не е забелязал нищо.

— Нина, хайде да се обадим в полицията — предложи Андреа и й подаде безжичния телефон.

— Не е трябвало да чакате толкова дълго! Защо не ми се обадихте веднага? — изкрещя Нина. — Не е трябвало да го пускате да излиза сам навън! — тя взе телефона. Ръката й трепереше. — Изчезването му е свързано със съдебния процес — извика тя. Под краката й се отвори бездна и тя пропадна в мрачната й паст. Някъде надолу в хаоса Боб падаше заедно с нея.

Нина набра 911. Казаха й да потърси по-старателно наоколо. Синът й беше изчезнал твърде отскоро. Посъветваха я да се обади след един час, ако момчето не се е прибрало. Мат отново излезе от къщи да го търси.

Нина се обади на Колиър в кабинета му. Той й отговори:

— Веднага ще изпратя някого в къщата ти. Моят сътрудник ще пристигне с максимална бързина.

Обади се в затвора. Не бяха виждали там момчето. Обади се у дома на Пол в Кармел, почти до отсрещната граница на щата.

— Пол, Боб изчезна. Не мисля, че е избягал. Сигурно е нещо друго.

— Божичко. Кога стана това?

— Преди час и половина. Сега навън е тъмно, а той знае как аз и Мат изживяваме закъсненията му. Излязъл е на кратка разходка с велосипеда си!

— Какво казват другите две деца?

— Не знаят каквото и да било. Той не е взел нищо със себе си. Зная, че този път не е избягал. Колиър изпрати полицаи да подпомогнат търсенето. Мат излезе и обикаля улиците с колата. Пол, аз… аз изпитах ужасно чувство по време на процеса…

— Проверете във всички къщи от вашата улица. Обадете се в болниците, позвънете на автогарата. Вижте в близките ресторанти. Претърси стаята му. Търси някакви бележки, географски карти, всичко, което изглежда необичайно. Поддържайте телефонната линия у дома ви свободна, в случай че ви се обади — Пол замълча за миг.

— Имам нужда от помощта ти, Пол.

— Слушай. Не се огъвай, опитай се да издържиш. Вече съм тръгнал към тебе. Сега е десет часът вечерта, вече е прекалено късно да хвана някакъв полет на аерогарата, нито пък ще успея да уредя чартърен полет със самолет „Чесна“. Ще пристигна с автомобил. Очаквай ме към два часа през нощта.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Въобще не биваше да ти позволявам да ме пропъдиш. Ти просто беше прекалено нервна преди процеса, а аз го приех като лична обида. Помоли Сенди да отиде в кантората. Ще спра на магистралата и ще й се обадя, така няма да използвам телефонната линия у дома ти — изрече мрачно Пол. — Не унивай. Той има нужда от тебе. Не се отдалечавай от телефона!

Минутите се влачеха едва-едва. Андреа отиде с децата у съседите, за да се обади по телефона. Полицаите все още не бяха пристигнали. Нина беше сама в къщата.

Просто не можеше да стои до този ням телефон. Качи се на горния етаж в стаята му, за да потърси някаква следа, но не откри нищо необичайно. Взе пижамата му от пода, сгъна я внимателно и я сложи на леглото му. Тя миришеше на сина й.

Взе тюлена, който Боб бе пъхнал с любов под завивките, и го сложи в джоба си. Той може би щеше да си го поиска веднага? Това беше любимата му играчка.

Телефонът иззвъня, тя се хвърли към слушалката на горния етаж, вдигна я и изрече без дъх:

— Боби?

— Адвокатката ли е? — бавно попита весел мъжки глас, сливайки думите една с друга. Нина веднага разбра кой се обажда.

— Какво искате?

— Искам да разговарям с тебе. Детето ти е при мен и зная, че искаш да го видиш.

— Моля ви, не го наранявайте!

— Обажда ли се на полицията?

— Не — отговори Нина. — Той не е изчезнал от толкова отдавна.

— Това е добре. Много разумно от твоя страна. Не им се обаждай. Ела при мен. Аз и ти трябва да поговорим.

— Разбира се — отвърна Нина. — Добре. Само недейте…

— Ако доведеш полиция със себе си, малкият може да претърпи злополука, преди да си се приближила до него, разбра ли?

— Никаква полиция. Не го наранявайте. Искате ли пари?

— Пари ли? Не ми трябват твоите пари. Както казах, ела сама.

— Добре. Къде?

Ралф Кетрик не отговори веднага, тя чу задъхано дишане и тих вик.

— Боби — о, Божичко!

— При наблюдателницата, откъдето лесничеите следят възникването на горските пожари по хребета Ангора — каза Ралф. — Бъди там, иначе знаеш какво да очакваш. — От телефонната слушалка се разнесе зловещ смях, след това Ралф прекрати разговора.

Пол веднага започна на набира телефонния номер на Нина, щом се отклони по Шосе 101 при Салинас, ала линията даваше свободно. Стигна до прохода Пачеко, спря на бензиностанцията, обещавайки пред себе си, че още утре ще си купи клетъчен телефон, и най-сетне успя да се свърже, ала му отговори Андреа.

— И двамата го търсят, Пол. Нина е с пикапа „Бронко“, а Мат посещава къщите на съседите. Нина мисли, че Боб е отвлечен. Това личи в погледа й.

— Добре. Ти не се отдалечавай от телефона вкъщи. Някой може да се обади, разбираш ли? Имам тук някъде телефонния номер в колата й. Ако по някаква причина не успея да се свържа с нея, когато се върне, накарай я да стои у дома. Похитителите може би ще откажат да разговарят с тебе. След малко ще се обадя до Сенди в кантората.

— Досега би трябвало да се е прибрала. По пътя към къщата идва полицай — каза Андреа.

— Добре. Накарай го да се отнесе сериозно към случая — детективът остави телефонната слушалка на място и отново скочи в колата си. През следващите петнадесет минути гумите на микробуса му скърцаха по острите завои на прохода; не след дълго Пол навлезе в долината Сан Хоакин.

Беше бесен на себе си. Би могъл да е до нея, да предотврати неприятното събитие. Бездруго през последните няколко дни бе направил остра равносметка на поведението си. Чувстваше се почти готов да се върне при Нина и да се извини за безобразните думи, които бе изрекъл. Тя имаше нужда от помощта му. Това не би се случило, ако… Къде ли би могло да бъде детето? Първите няколко часа от изчезването бяха най-важни. Убийства се случваха много по-често от отвличане на деца. Съществуваше голяма вероятност детето да е вече мъртво.

Боб се събуди бавно. Отвори очи и потръпна — беше заобиколен от непрогледна тъмнина. Лежеше върху дървения под на малка стая, която миришеше неприятно, по-точно наистина вонеше. Никога по-рано не бе помирисвал такава задушаваща воня — миризма на разлагаща се плът, която се издигаше нагоре от пода. Нещо беше напъхано в устата му и той не можеше да го изплюе — топка от някакъв плат затискаше гърлото му и го караше да се задушава. Китките и глезените го боляха непоносимо — беше вързан! Момчето започна да се мята диво на мястото си.

Заслепи го лъч на електрическо фенерче.

— Значи не си пукнал — отбеляза Ралф. — Трудно е човек да прецени удара си върху дребни хлапета като тебе. Обзалагам се, че главата те боли. Няма нужда да се гърчиш, момченце, ще останеш вързан, докато реша какво да правя с тебе. По дяволите, търсех майка ти, ала не се тревожи. Тя скоро ще се появи. Седеше, без да помръдва, до телефона. Казах й, че може да те посети, стига да не домъкне полиция със себе си. Ще изляза навън за малко, но веднага се връщам.

Очите на Боб привикнаха с тъмнината. Изглежда се намираше в някаква колиба, кокошарник или нещо подобно. Панталоните му бяха залепнали о мръсния дървен под. Беше прекалено уплашен, за да заплаче. Наостри уши, опитвайки се да долови някакъв шум в мрака.

Ралф се върна и отново влезе вътре с тежки стъпки, след това седна в ъгъла с вдигнати колене.

— Помислих си, че може би е дошла — обяви той. — Трябва да се подготвим за посещението й.

Известно време мъжът не каза нито дума. Без да издава звук, Боб се напрягаше да измъкне ръцете си от ремъка, с който бяха вързани.

— Знаеш ли, смъртта е навсякъде около нас — изрече Ралф с дрезгав глас. — Тери ми го каза. Преди много време, тогава бях малко по-голям от тебе — на петнадесет години. Каза ми: „Ралфи, половината от нас бездруго не заслужават да живеят на тази земя.“ Подли лъжкини — ето какво са всички момичета.

Например майка ти — тя накара моя баща да мисли лоши неща за мен. Това не е правилно, нали? Нали? — Ралф го ритна силно с десния си крак и момчето изплака — пареща болка се разля по бедрото му. — О, забравих — добави мъжът и се закиска. — Да се върнем на онова, дето приказвах. Ако й позволя да продължи, баща ми ще трябва да ме отстрани. Защо ли й трябваше да се закача с мен? Никога не съм й сторил зло. Само исках да ме оставят намира. Ш-ш-т! Струва ми се, че чувам шума от стъпките на майка ти. Хайде да послушаме.

Отначало не се чуваше никакъв звук. След това… след това се разнесе пукане на сухите борови иглички. Боб притисна диво ремъка, който стягаше крайниците му.

Ралф беше казал, че ще убие Боб, ако тя не отиде на посоченото място сама, невъоръжена. Гласът му беше прозвучал весело, ала от него лъхаше неумолима заплаха. Нина му повярва. Знаеше какво точно би трябвало да направи: незабавно да се обади в полицията и да остави всичко в ръцете им. Ако й позвънеше клиент, изпаднал в подобно отчаяно положение, тя щеше да го посъветва да постъпи именно по този начин.

Ала Нина седеше край кухненската маса под изцапания стъклен глобус, който осветяваше цялото помещение, люлееше се на стола и хапеше кокалчетата на ръцете си.

Единственото нещо, което имаше значение за нея сега, беше Боб. Вероятно Ралф щеше да го убие, преди полицаите да стигнат до него.

Той се беше скрил в наблюдателницата, откъдето навремето лесничеите следяха горските пожари по хребета Ангора. Прозорците на тази постройка сега бяха заковани с дъски; тя бе кацнала несигурно край пътя, който се разширяваше леко на това място. Тук беше най-стръмният участък от хребета, в края на пътеката, където бе загинала Темара. Нина си припомни изгледа, разкриващ се от наблюдателницата. На север се простираха езерата Фолън Лийф и Тахо, сливайки се с небето и заснежените върхове на планините. На юг се намираше просторната зелена долина, сред която бе разположен град Тахо — фино очертан, сякаш нарисуван върху магически турски килим, полетял между планинските била.

Щеше да бъде много трудно да се промъкне незабелязано до Ралф.

Нина продължи да се люлее на стола. Боб беше връзката й със живота, единствената връзка, наистина.

Трябваше да направи нещо. Трябваше да измисли нещо!

Пол нямаше да пристигне там навреме. Не би могла да въвлече Мат и Андреа в подобна опасност. Полицаите… високоговорители, положение с взет заложник… и Ралф, страдащ очевидно от някакво психическо заболяване. Този човек представляваше смъртоносна заплаха.

Ала какво би могла да направи сама? Да предложи себе си като изкупителна жертва? Очевидно Ралф искаше да я убие. Можеше ли да го убеди да не го прави? Но нима можеше да бъде сигурна, че той ще пусне Боб?

Не, Ралф нямаше да пусне на свобода сина й. Значи… трябваше да отиде сама, да даде вид, че ще се предаде. Щеше да вземе пистолет със себе си. Ако се наложеше, щеше да застреля Ралф… Мат имаше пистолет. Заключваше го в дървено сандъче в своя шкаф. Беше й казал къде крие ключа, така Нина можеше да го използва в извънредни случаи.

Тя се втурна към банята. Да, ключът наистина беше там, прикрепен с тиксо към стената зад огледалото над шкафа. Старият „Колт 45“, заедно с шест патрона, все още си стоеше в сандъчето. Нина зареди пистолета с несръчни пръсти, мислейки си колко й е неприятно да го докосва.

Внимателно постави оръжието на леглото в спалнята си, облече плътна памучна риза над панталоните си, обу дебели чорапи и ботуши с нисък ток. Намери в кухнята големия нож, зави го в тоалетна хартия и го пъхна в ботуша си. Електрическият й фенер беше в пикапа „Бронко“. Трябваше да побърза. Ралф може би нямаше да я чака достатъчно дълго; налагаше се да напусне къщата, преди някой да се е прибрал. Взе заредения „Колт“, провери предпазителя, после го пъхна в големия джоб на панталоните си. Плътната риза прикриваше издутината.

Профуча с пикапа си край Мат, който разговаряше на ъгъла с някакъв съсед. Той се опита да я спре, но тя се престори, че не го забелязва.

Отначало пое по улица „Пайниър Трейл“, стигна до шосето „Апър Тракий“. Лунната светлина се прецеждаше сред черната гора. Тя отмина последната къща, след това пикапът продължи с усилие по стръмнината към кръстопътя, който не беше отбелязан на картата. Пътят се превърна в тясна ивица от чакъл и асфалт, след това Нина премина край поляна, обрасла с висока трева, оградена с дървета, които изглеждаха величествено под лунните лъчи.

Такава прекрасна нощ! Нина поемаше с всичките си сетива съвършенството й, хармонията й, сякаш изгубваше някакво безценно съкровище. Наистина, всичко беше толкова просто. Не я беше грижа дали ще живее, ако Боб беше мъртъв.

Нина спря на половин миля от наблюдателницата, надявайки се, че Ралф няма да чуе пикапа. Намираше се на голяма височина върху хребета, нямаше къде да се скрие. Широчината на билото едва достигаше за пътя. Върховете на околните планини проблясваха с белоснежните си върхове, възвисявайки се високо над нея. От дясната й страна, потънала в ясно разграничени черно-бели пространства, осветявани от луната, се простираше долината Десолейшън Уилдърнес. Създадена преди милиони години от движението на ледниците, тя имаше формата на буквата U и полека се спускаше към езерото Фолън Лийф. Зад нея, още по-далеч вдясно, започваше езерото Тахо, което продължаваше до безкрай. От лявата й страна гъстата гора скриваше къщите, където летовници и местни жители гледаха телевизия, отпуснати на леглата си под топлите завивки. Всички те се наслаждаваха на спокоен, сигурен живот. Нина си помисли, че може би никога повече няма да може да изпита техните съвсем обикновени радости. Тихо, съвсем тихо тя продължи да пълзи напред сред смърчовете и боровете, които хвърляха сянка върху пътя, спирайки слабите лунни лъчи.

Пол се обади още веднъж на Андреа от бензиностанция на Шосе номер 5, на няколко мили северно от Стоктън. Знаеше, че не бива да звъни у дома на Нина, ала не можа да се въздържи.

— Тя още не се е върнала — каза му Андреа. — Дойдоха двама полицаи и им казах всичко, което знаех. Те патрулират с полицейска кола из целия град и са предупредили всички свои колеги в областите Ел Дорадо и Дъглъс, граничещи със щата Невада.

— От колко време я няма у дома? — попита Пол.

— Въпросът е тъкмо в това, че и ние не сме сигурни. Двамата търсехме Боб, когато тя се приготвяше да излезе с пикапа. Преди известно време Мат я е видял в нейния „Бронко“. Била е сама.

— Значи Нина е била у дома, докато вас ви е нямало?

— За съвсем кратно време, предполагам. После, когато аз се върнах при телефона, тя беше излязла.

Нина би напуснала телефона единствено поради две причини. Първата и по-вероятната от двете беше, че някой й се бе обадил. Второ: тя е била отвлечена. Щом е била сама в пикапа си, първото изглеждаше съвсем възможно.

— Има ли някакви следи от нахлуване с взлом в къщата?

— О, не. Нина беше заключила входната врата. Откакто се прибрах, измина час и двадесет минути. Обадихме се на полицията в Южно Тахо и им разказахме всичко. Пол, какво друго можехме да сторим?

— Остани до телефона. Нека и Мат бъде при тебе. Заключете вратите за всеки случай. Бъдете внимателни. Имате ли оръжие вкъщи?

— Мат има пистолет.

— Иди да го вземеш.

След няколко минути се обади Мат.

— Пистолетът е изчезнал — съобщи той на детектива с развълнуван глас. — Какво става? Жена ми и децата ми са тук! Има ли някаква опасност за тях?

— Не мисля, че ако си останете у дома, би имало някаква опасност — отговори му Пол. Няколко тежкотоварни камиона с осемнадесет колела профучаха по шосето край бензиностанцията с осемдесет мили в час, затова Пол не чуваше добре какво му казват. — Предполагам, че Нина е взела пистолета. Някой й се е обадил и тя е излязла, за да се справи с всичко сама.

— Щом е взела пистолета, не се е обадил Боб — предположи Мат. Гласът му долиташе отнякъде много далеч, сякаш братът на Нина се намираше на друга планета. — Божичко! — възкликна той. — Защо не ни е казала, защо не е позвънила в полицията?

— Сигурен съм, че са й наредили да отиде сама. Кой седеше до нея на адвокатската ложа по време на процеса?

— Сенди, защото… тебе те нямаше.

— Ще ми се да не бях си тръгвал, повярвай ми — каза му Боб. — През цялото време ругаех себе си, докато идвах насам.

— Не само ти си го правил — добави Мат.

— Както и да е, обади се на Сенди и направи списък на всички неработещи за полицията свидетели, които Нина е подложила на кръстосан разпит. Попитай Сенди докъде е стигнала Нина, дали са се появили нови сведения във връзка с убиеца. Накарай Сенди да остане в кантората.

— Добре.

Пол остави на място телефонната слушалка, скочи в микробуса си и пое с бясна скорост по пътя. Преминаваше през селскостопанска област, море от мрак, което трябваше да преодолее колкото е възможно по-бързо. Далеч наляво блещукаха светлините на градчето Лоди, притихнало под лунната светлина. Детективът удари с длан волана. Какво бе направила тази жена, по дяволите!

Останал сам в неприветливия мрак на колибата, Боб почувства, че му се пикае. Отвън не се чуваше никакъв звук, дори шум от криле на птица. Ралф беше някъде там и търсеше майка му. Боб се прозя, удивен, че би могъл да се чувства толкова уморен, ала беше много късно. Отдавна беше минало обичайното време, когато си лягаше у дома.

Ръцете му започнаха да се движат още по-упорито. Ралф беше омотал няколко пъти кожения ремък около китките му, ала кожата се разтягаше. Глупав човек! Сантиметър след сантиметър момчето почти измъкна дясната си ръка. Гърчейки се на пода, то започна да се мята все по-диво, от очите му бликнаха сълзи на болка. Успя да изтръгне ръката си от ремъка. За миг Боб остана неподвижен, после си пое дъх, все още не можейки да повярва, че е освободил дясната си ръка. Веднага измъкна и лявата от примката. Краката му бяха стегнати много по-здраво. Той не успя да развърже възлите, макар че и двете му ръце бяха свободни. Изплю парцала, който запушваше устата му, като преди това се отърва от кърпата, която бе завързана над устните му.

Може би на масата в ъгъла имаше нещо, с което можеше да среже ремъка. Не биваше да издава нито звук… Боб запълзя по невероятно мръсния под, тялото му се гърчеше като змия, ала най-сетне се блъсна в един от краката на масата. Бяха му необходими няколко безкрайни минути, докато се изправи на краката си. Най-сетне успя. Плъзна ръцете си по масата в непрогледния мрак. Докосна нещо дълго, направено от метал. Голям, остър нож.

За пръв път, откакто онзи изверг го беше ударил и съборил от велосипеда, Боб почувства някаква смътна надежда. Ура, ура! Той падна на пода, опитвайки се да не вдига излишен шум, и се залови да реже ремъка. Почти веднага се освободи, изправи се и вдигна ножа в ръка. Искаше му се да нададе тържествуващ вик, да започне лудешки триумфален танц. Щеше да отреже главата на Ралф с това оръжие! Промъкна се дебнешком към вратата.

Тя беше залостена с катинар отвън. Боб чу звънтенето на веригата.

Той обиколи цялата колиба, започна да блъска закованите дъски по прозорците, опипвайки стените с длани. Нищо. Нямаше да може да се измъкне.

След това изведнъж си припомни, че докато пълзеше по пода, беше попаднал на един квадрат, стърчащ над останалите дъски. Падна на колене в отвратителната мръсотия и започна да го търси.

Дланите му докоснаха някакъв метален пръстен, след секунда Боб вдигна капак, вграден между дъските. Лъхна го влажен, хладен въздух. Пропадна три или четири фута надолу, краката му се удариха в под от пръст. Намираше се в мазе, което вонеше. Наоколо цареше непрогледна тъмнина. Момчето протегна напред ръце, за да намери стените.

Оказа се, че стърчи в центъра на някакво гнездо, облицовано с животински кожи. Наоколо му имаше гладки, твърди предмети, които приличаха на пръчки. Те бяха свързани неособено стабилно един към друг и бяха покрити с някакво вещество с такава отвратителна миризма, каквато Боб не бе усещал никога през живота си. О, Божичко! Та това бяха кости!

Разтреперан, той запълзя, стремейки се да бъде колкото се може по-далеч от тях. Започна да опитва стените с длани, търсейки изход, през който можеше да се измъкне. Бетон, няколко стъпала — трябваше да притисне, да блъска с все сила. Ето, най-сетне долови дългоочаквания скърцащ звук: ниската врата на мазето се отвори.

Боб се измъкна в нощта, стиснал ножа в треперещите си пръсти. Прекоси пътя и затича надолу по склона на планината, по-далеч от това ужасно място. Така можеше да се почувства сигурен. Далеч напред видя фаровете на някакъв автомобил, ала светлината от тях изчезна, преди да докосне върха на стръмнината. Кой ли се приближаваше насам?

41.

Нина се забави само за миг върху тесния път по билото. Пикапът „Бронко“ беше останал далеч оттук сред дърветата при последната отбивка. След това пътят се стесни още повече, край него нямаше никакви отбивки. Единствената посока, в която можеше да продължи, беше да се спусне надолу по склона.

На около двадесет фута под пътя Нина започна отново да се катери по някакво стръмно възвишение. Беше притиснала корем към земята, плъзгаше се като змия, долавяйки пропукването на всеки смачкан лист под краката си. Беше изоставила пътя още преди да зърне наблюдателницата. Така Ралф нямаше да може да я забележи. Сега вече беше близо, ала не виждаше никакви следи от човешки същества. Или Ралф и Боб не бяха вътре, или Ралф беше паркирал колата си някъде нагоре по пътя. А може би той просто беше излъгал.

Да, вероятно беше излъгал. Сигурно я беше повикал тук, за да се срещне се нея, след това щеше да я заведе в скривалището си. Това би било умно от негова страна.

Но Ралф не беше нито умен, нито хитър. Беше непредсказуем, освен това държеше Боб в ръцете си.

Нина продължи напред, пълзейки по корем от храст до храст. Понякога под краката й се откъртваше камък или се скършваше клон — звуци, които гърмяха като експлозии в тихата нощ. Звездите и луната осветяваха планината, превръщайки всичко наоколо в пейзаж, какъвто човек вижда само насън.

Тя си отдъхна до голям объл камък. Дишаше тежко, опитвайки се да не вдига шум. Над върха на възвишението се различаваха очертанията на зеления покрив на станцията, а край нея — покривът на старата барака за инструменти.

Нина отпусна тежестта на тялото върху ръцете си и вдигна глава, за да вижда по-добре.

Ръка на невидим човек сграбчи глезена й и силно го стисна. Нападателят я блъсна със страшна сила надолу по склона, Нина не успя да се извърне и да насочи пистолета срещу него.

Нечие тежко тяло се стовари върху нея и я остави без дъх. Чужди длани връхлетяха върху нейните. Мъжът блъсна главата й в прахта, ще не ще, Нина пое песъчинките в дробовете си, започна да кашля, почувства, че се задушава, същевременно нападателят грубо изтръгна пистолета от джоба й. Притисната към земята, лишена от възможност да се движи, тя си помисли, че повече не е в състояние да диша. Ръката на непознатия я сграбчи за косата, вдигна главата й нагоре; така Нина успя да поеме малка глътка въздух. Колтът на Мат отскочи встрани и потъна някъде в храстите.

— Не спазваш правилата — прошепна тихо Ралф в ухото й. Дъхът му изскачаше на горещи тласъци, които докосваха тялото й и я караха да потръпва. — Е, сега те пипнах. Мога лесно да те убия. Ала имам план за тебе и дребосъка.

— Пусни… ме.

— Сама ли дойде?

— Не мога… да приказвам.

Той я пусна, главата й се удари в прахта и Нина още веднъж опита вкуса й. Ралф притисна гърба й с коляно, след това я изправи да застане на колене, така че сега Нина отново бе обърната с гръб към него. Ръката му се спусна по гръбначния й стълб към задните й части, милвайки я грубо. Мъжът изви лявата ръка зад гърба й, отново я дръпна за косата и с едно движение изхлузи плътната й памучна риза. Нина се чувстваше изумена. Нападателят не докосна тънката й фланелка, ала напъха лявата й ръка в ръкава на някакво дълго палто. След секунда стори същото и с лявата й ръка: дрехата беше мека като коприна, невероятно пухкава отвън.

Кожено палто. Палтото от рисови кожи на Тери.

— Тук е малко по-различно, отколкото в съда, а? Кой е сега на върха? Аз ще бъда съдията — той отново притисна лицето й в прахта, легна върху нея и започна да се търка в тялото й, възбуждайки се все по-силно, докато Нина трескаво се опитваше да диша, да го ритне…

Сред мрака се разнесе писък, отекна по двата склона на този затънтен хребет, достигна върха Талак, полетя над долината Тахо — пронизителен, виещ, безкраен. Тялото на Ралф потрепера, после се люшна и падна встрани от Нина. Тя пропълзя нагоре, сграбчвайки храстите по склона.

Боби се появи до нея, сякаш изплувал от нищото. Той наполовина изтича, наполовина пропълзя до майка си. Тя го хвана за ръка и се обърна с гръб към мъжа, който се гърчеше на земята. Ралф протягаше дясната си ръка към раненото си рамо, където Боб бе забил своя нож…

Мъжът изкрещя:

— Застанете неподвижно или ще ви застрелям и двамата. Ще гръмна детето, не мърдай. Стой неподвижно… — Нина се обърна към него, все още стиснала ръката на Боби. Ралф държеше друг пистолет в лявата си ръка, беше го насочил срещу сина й от шест фута разстояние.

— Няма да се движим — отговори му тя с тих, успокоителен глас. Под лъчите на лунната светлина изглеждаше, че очите на Ралф ще изхвръкнат от лицето му. Дясната му ръка стисна дръжката на ножа, след миг той отново нададе пронизителен писък, изтегляйки острието от лявото си рамо. Нина знаеше, че човек не бива да изважда ножа от раната. Той не позволява на кръвта да изтича… Тя започна да се моли Ралф да издъхне, така двамата щяха да имат възможност да се измъкнат до пътя. Очите му наистина се замъглиха, ала пистолетът потрепера в ръката му само за секунда.

— Ох! — измърмори Ралф. Лицето му се сви конвулсивно. Дясната му ръка стискаше ножа, от който се сцеждаха кървави капки и падаха по склона. Пистолетът на Ралф се насочи, без да потрепва, срещу тях.

Мъжът изтри окървавената си ръка върху брадата на бузата си. Сега той приличаше на страшна статуя, която Нина беше виждала по-рано — статуята на индийската богиня Кали — черна и ужасна, стиснала оръжия във всяка една от многобройните си ръце. От челюстите на богинята капеше кръв… Нина се опита да измисли нещо. Знаеше, че ако тя или Боби направеха някакво движение, Ралф щеше незабавно да ги убие.

Двамата го наблюдаваха, обзети от ужас. Ралф се надигна и се облегна на скалата, дишайки тежко. Той погледна към ножа, след това към тях, после го захвърли надолу по хълма към езерото, далеч, далеч в бездната под тях.

Прехвърли пистолета в дясната си ръка и измърмори:

— Непослушни сте, непослушни. — После посочи с пистолета към върха на хълма. Те започнаха бавно да се изкачват, следвани от Ралф, който сумтеше на всяка стъпка.

Когато стигнаха до пътя, Ралф се люшна зад тях и не им позволи да си поемат дъх.

— Влезте в бараката — заповяда той. Все още насочил оръжието срещу тях, мъжът с мъка изтегли връзката ключове от джоба си, отключи катинара и ги наблъска вътре.

Боб, притиснал се плътно до майка си, се дръпна назад.

— Накарай това момче да влезе или веднага ще ви застрелям — озъби се Ралф и я блъсна с дулото на пистолета. Нина си помисли дали да не помогне на Боби да се промъкне край него — така синът й щеше да бъде свободен. Изведнъж почувства ужас от риска, който щеше да поеме, и в последния момент се отказа. Повлече Боби след себе си и го въведе в бараката. Ралф ги последва. Вратата се затвори с трясък след тях и след миг Ралф запали лампата.

Намираха се в помещение, което по всяка вероятност е служело като място за съхранение на инструменти в наблюдателницата — помещение, пълно с паяжини, където не бе останало нищо, загатващо за първоначалното му предназначение отпреди години. Мръсен спален чувал, покрит с още по-мръсна дълга животинска кожа, лежеше в ъгъла на пода, отрупан с разкъсани списания, празни бутилки и почти изгнили, стари дрехи.

Виолетовата светлина от люлеещата се електрическа крушка освети лицата им: мъжът късаше някакъв парцал със зъби, без да снема втренчения си поглед от тях. Очите му бяха налети с кръв, лицето му изглеждаше ужасно, ризата му бе изцапана навсякъде с червени петна. Очите на уплашеното момче се стрелкаха напред-назад като на пленено зверче, което се стреми да побегне на свобода. Нина беше неотклонно нащрек. Умът й, притиснат от смъртоносната заплаха, се мяташе безпомощно, търсейки оръжие, с което би могла да убие кървавия изверг, решен да ги измъчва до смърт. Ножът все още беше скрит в ботуша й…

Ралф напъха парцала под ризата си, притисна го към раната на гърба си и се отпусна на пода, заемайки седнало положение.

— Наръга ме със собствения ми нож — измърмори учудено той. — Как, по дяволите, успя да се измъкнеш? — Погледът му попадна върху капака на голия под, той го посочи с пистолета и каза: — О. Минал си през килера, където си играя. Видял си играчките ми. Е, вие двамата ми причинихте много повече неприятности, отколкото струват кожите ви. Елате тук и двамата. Не се опитвайте да правите нещо, разбрахте ли?

Той ги накара да изпълзят при него, да се проснат по очи на пода, след това заповяда да сложат ръцете си зад гърбовете. Свали палтото от Нина, постави го внимателно до себе си, после завърза ръцете и краката им, стягайки толкова здраво кожения ремък, че крайниците на Нина веднага изтръпнаха.

— Така е по-добре — заяви Ралф спокойно. Олюля се, след малко се изправи, заключи вратата отвътре и угаси осветлението. Нина чу как тялото му се плъзна до стената на няколко фута от тях.

Тишина. Всъщност не, не беше съвсем тихо — трима човека дишаха в стаята и всяко дишане имаше свой собствен ритъм. Боби лежеше до Нина, без да помръдва. След няколко отчаяно дълги секунди дишането му стана дълбоко и равномерно. Синът й беше заспал! Нима това беше възможно? Беше ли изгубил съзнание? Беше ли го наранил Ралф? Тя започна да се движи бавно, внимателно. Мислеше си, че по някакъв начин може да се добере до ножа в ботуша си.

— Не прави това — изръмжа Ралф. — Мисля.

— Няма да кажем нищо на никого — каза Нина с тих, ласкав глас. — Пусни ни да си отидем.

— Как ли не, дявол да те вземе. Млъкни! — Тримата продължиха да седят един до друг в мрака. — Това беше последно предупреждение.

Нина искаше да му каже: „Убий мен, моля те, само остави момчето ми да живее“, ала се страхуваше, че ако произнесе дори една-единствена сричка, Ралф щеше да ги застреля. Наоколо витаеше тъмнина, изпълнена с ужас.

— Ти съсипа целия ми живот — измърмори Ралф в мрака. Дишането му беше станало по-равномерно. Гласът му едва се чуваше сред притихналия въздух. — Вчера ме уволниха и загубих „Копитото на Сатаната“ заради онова, дето го каза в съда. Механикът ме подразни, аз кипнах и го фраснах здравата. Собственикът веднага дотича и каза да изчезвам от камиона, иначе щял да викне полиция да ме арестуват. Сега вече никога няма да стана прочут. Никога няма да успея в живота си.

— Ще ти помогна да си намериш друга работа.

— Прекалено е късно.

— Ралф, ти имаш проблеми. Мога да намеря хора, които ще ти помогнат.

— Значи си казала и на някой друг да дойде тук? — измърмори Ралф със стържещ, заплашителен глас. — Опитваш се да ме накараш да говоря, за да не мога да мисля, така ли?

— Стори ми се, че искаш да разговаряш с мен, Ралф. Нещата просто се изплъзнаха от контрол. Съжалявам, ако съм те разстроила.

— От това сега на мен няма да ми стане по-топло.

— Тревожа се за сина си — отговори Нина с възможно най-раболепен тон. — Той е болен. Дали би могъл да…

— Дребосъкът ме наръга с ножа. Няма да го пусна да ходи никъде.

— Аз съм адвокат — продължи Нина. — Помисли за всички добри неща, които бих могла да направя за тебе… — Тя замълча. Ралф се смееше с глас в тъмнината.

— Да, адвокатка си — повтори Ралф. — Представи си — адвокат да направи нещо добро! Такова нещо не бях чувал. Би трябвало да ви застрелям веднага. Но сега мисля върху един по-добър план, затова си затваряй устата. — До слуха й долетя странен, едва доловим звук. Нина се досети, че той, легнал върху спалния чувал, притиска коженото палто на Тери до тялото си, както бебе своето одеялце.

— Разкажи ми за кожите, Ралф — изрече тя съвсем тихо, задъхано. — Изглежда ми толкова вълнуващо.

— Харесва ли ти?

— Обичам животинските кожи — отговори Нина, надявайки се, че е използвала подходящи думи.

— Те са ми необходими, за да изпитам удоволствие — отвърна Ралф. Нина почувства, че й призлява, за миг си помисли, че ще повърне, ала все пак успя да потисне този на пръв поглед непреодолим порив.

— Момичетата носят кожени палта. Всичко, което искам, е да допра лице до кожата и да отъркам леко тялото си в нея. Ето какво трябва да направи момичето — нима е трудно да облече палтото заради мен? Не е чак толкова много, нали? — изрече Ралф. Гласът му беше натежал от самосъжаление. — Плътни, здрави, дълги, щръкнали косми. Чувах, че ги наричали „кожи, наподобяващи мъжка брада“. Не харесвам грубите, чорлави косми. Те ме отблъскват.

— Ами кожите от заек? Те харесват ли ти?

— Не и евтините кожи — отговори Ралф. — Те са прекалено тънки. Най-доброто сред моята колекция е палтото от рисови кожи. Обожавам моя превъзходен рис. — Нина чуваше как Ралф отърква корема си о кожата. — Палтото беше нейно, тя ме гледаше как го докосвам. Когато бях на петнадесет години, Тери го облече и ми позволи да се допра до него — продължи Ралф. — Така ме възбуди, помислих си, че ще умра. Божичко, колко хубаво беше тогава.

— Палтото от рисови кожи — прошепна Нина. — Единственото, което имаш тук.

— Обикновено го държа под капака в моя килер за играчки. Но ти пък какво толкова си се загрижила? Млъквай — в гласа му отново се промъкнаха странните стържещи, застрашителни нотки.

— Хубаво е, че си приказваме за това, Ралф — изрече Нина много меко. — Приятно ми е да слушам.

— Ще имаш тази възможност още една-две минути — измърмори Ралф сякаш на себе си. — Не, глупако, не! Тя само те подвежда. Никак не я е грижа за тебе. Постъпи с тях, както беше планирал предварително. — Мъжът все още продължаваше да си мърмори, ала Нина вече не успяваше да улови отделните думи.

— Темара обличаше ли палтото си от заешки кожи заради тебе, Ралф? — изрече отчаяно тя, прекъсвайки потока от неразбираемо мънкане, като същевременно опитваше с все сили да освободи ръцете си от ремъка. Ножът стоеше безполезен в ботуша й.

— Какво? О, Темара. Това се случи преди толкова много години. Темара беше първата.

Пол се намираше в Плейсървил, до езерото му оставаше още един час път. Той отново спря до обществен телефон встрани от шосето. Беше обхванат от трескав страх за Нина.

— Сенди е тук — каза му Мат.

— Свържи ме с нея.

Сенди заговори:

— Тя изтъкна няколко несъстоятелни момента в показанията на свидетелите. — Секретарката говореше както всеки друг път с делови, спокоен глас.

— Вероятно всичко това е свързано с процеса — предположи Пол. — Достигна ли до някаква нова информация за убийствата?

— Нищо, което би могло да ни помогне.

— Чие спокойствие наруши Нина напоследък? Чии нерви изопна?

— Днес на свидетелската ложа беше Джесика Суит. Нина говори за това, че господин Суит е удрял Темара.

— Да. Аз й дадох полицейския доклад.

— Той е в инвалидна количка. Трудно е за вярване, че е убил Тери Ландън. Но предполагам, че тя би могла да го стори.

— Къде е Уиш.

— Тук, при мене.

— Изпрати го в къщата на семейство Суит. Накарай го да удря с юмруци по вратата, да направи всичко необходимо, за да се убеди, че семейство Суит си е у дома, а Нина и Боби не са при тях.

— Вече тръгва.

— Кажи да проверява дали някой не го следи. Кои бяха другите свидетели?

— Онзи ден свидетелства Джери Кетрик и Нина го разстрои, задавайки му въпроси за неговия син. Накара го да признае, че не знае дали Ралф Кетрик е бил у дома през нощта, когато е била застреляна Тери Ландън.

— Някой ходи ли до къщата на семейство Кетрик?

— Не мисля, че полицията разглежда този въпрос по същия начин. Както и да е, никой освен тебе не е питал какво е мнението ми за това.

— Ще се отбия при семейство Кетрик на идване — каза Пол. — Ще ги накарам да се размърдат. Зная къде живеят. Има ли нещо друго?

— Днес в кантората се обадиха семейство Ордуей. Госпожа Ордуей не желае да се яви като свидетел на процеса.

— Те може да са убили Темара. Били са с нея в нощта, преди да изчезне. Изпратих призовки до тях миналата седмица. Кажи на Мат да отиде до тях.

— Той буквално е едно кълбо от нерви — отговори Сенди. — Аз ще отида до семейство Ордуей.

— Това може да се окаже опасно, Сенди.

— Ще взема със себе си приятели. Отпусни се.

— Чувствам се като… само да бях останал с вас…

— Работата й е такава — да рови, да намира улики, да наблюдава отвратителни неща. Не можеш да я предпазиш от всичко.

— Аз я напуснах в най-тежкия момент.

— Стегни се — смъмри го Сенди. — Какво си се разкиснал? Мислех, че си опитно бивше ченге.

— Да, госпожо.

— Аз тръгвам. Внимавай да не се забиеш някъде по пътя с микробуса. Уиш смята да го откупи от теб някой ден.

Пол окачи слушалката и повлиян от несъкрушимия й здрав разум пред лицето на нещастието, си позволи да диша по-спокойно.

— Тери ми каза за Темара. Заведе ме до къщата й и ми каза да надничам в прозорците й. Тери я мразеше, не зная защо. Започнах да наблюдавам Темара. Тя носеше манто от заешки кожи, не толкова хубаво като палтото на Тери, ала беше хубава… заешката кожа е толкова мека… бяла, изглежда наистина много чиста.

— Ти искаше да я докоснеш…

— О, да. Така опознах навиците й. Тя обичаше да ходи по забави, пушеше марихуана, вземаше наркотици. Опитваше всякакъв боклук, който ми попадаше подръка. Друсаше се и ми позволяваше да си играя с палтото, което беше облякла… мислеше, че е смешно. Но после…

— Какво се случи после?

— Тя беше първа — измърмори Ралф. — Онази нощ Тери искаше да дойде и да заснеме мене и нея. Никой не знае защо. Предполагам, че е имала някаква причина. Пристигна на пътеката първа и се скри зад една скала. Тем чакаше, когато дойдох аз. Веднага усетих, че Тери е някъде наблизо. Надрусахме се, после Тем поиска да си тръгне.

Не ми позволи да помилвам мантото й. Започна да ми се подиграва. Бяхме на пътеката в тъмното — там не идваше никой друг. Тем започна да ми повтаря, че съм луд. Та аз не съм луд! Можеха да ме излекуват. Бях взел пушката на Тери в камиона — Тери каза, че мога да я използвам, когато ходя на лов. Веднага изтичах до камиона и взех оръжието. Опитах се да я накарам да си плати за подигравките. Бум, бум — тя се изпречи пред куршумите и падна на земята. Уплаших се. Извиках Тери, ала тя не дойде. По-късно ми каза, че си тръгнала по-рано и не видяла нищо.

— Било е нещастен случай — прошепна Нина. Беше охлабила едната си ръка, ала все още не можеше да я измъкне от ремъка.

— След това не я докосвах. Това би било извратено. Напъхах я в една малка пещера, земята беше замръзнала, след това изтрих ръцете си в снега. Задържах мекото й манто от заешки кожи — продължи Ралф, произнасяйки думата „кожи“ по такъв начин, сякаш самите звуци му доставяха огромно удоволствие. — Сега то е мое. Държа го в своя килер за играчки.

— Какво още има там долу, Ралф? — попита Нина. Опитваше да овладее тракането на зъбите си. Стремеше се да запази мекия, заинтересуван тон на малко момиче.

— Другите момичета са там. Алис и Ди и другата, как й беше името? Забравих. По дяволите, той ме намуши лошо. Още кървя. Дявол да го вземе.

— И другите момичета ли…?

— О, да. Те всички носеха хубави дрехи или украшения от животински кожи. Една от тях имаше яка от норка, толкова красива, мека като кадифе, крайчетата на космите бяха корави, ала надолу приличаха на пух. Яката е долу сега. Аз се държах добре с тях, но те рано или късно започваха да се отвращават от мен.

— И трябваше да ги накараш да замълчат.

— Да. Бях добър и състрадателен към тях. Давах им много, много наркотични прахчета, добро пиене. Те просто заспиваха и никога не се събуждаха. Започнах да идвам тук сам, след като Тем постави началото на моя килер с играчки. Винаги съм искал да я пренеса тук, ала все не ми стигаше време за това. Ала си донесох три други приятелки. През града често минават момичета, които са сами. Ходят в казината, разхождат се по плажа, пътуват на автостоп, идват на ралитата. Една от тях, Ди, се запозна с мен на едно рали…

— А сега ще трябва завинаги да се откажа от играчките си — Ралф въздъхна дълбоко. — Нямам работа. Нямам килер с играчки. Вече нямам нищо. Заради тебе.

— Какво каза Тери? За онова, което направи с Темара?

— Рече: „Добре, че се отърва от нея.“ — Ралф изсумтя, а може би се усмихна. — Добави, че ще се измъкна безнаказано от това. Много време след това сподели с мен, че тя самата се измъкнала. Убила някого, задушавайки го с възглавница.

— Убила е бебето си — произнесе Нина с приглушен глас. Мракът и вонята я задушаваха. Разбра, че е невъзможно да освободи лявата си ръка, затова съсредоточи усилията си върху дясната.

— Наистина ли? — попита Ралф. — Тери беше жестока. Понякога беше много жестока с мен, ала онова палто й принадлежеше, затова правех каквото ми нареждаше. Но то не беше свързано със секса. Просто не я беше грижа за това. Сигурно сексуалното й желание се беше превърнало в нещо друго.

— Знаеше ли, че Тери е направила филм за Темара? — „Опитай се да го накараш да продължи да приказва“ — помисли си Нина. Не знаеше какво друго би могла да направи. Боб дишаше, ала изглежда не беше в съзнание.

— Не, докато не го видях в съда. Баща ми казваше, че имало филм, ала не знаех за какво се говори в него. Имаше заснети кожи на животни. Палтото на Тем, пътеката. Тери не биваше да намеква за мене. Просто не можех да повярвам, че е запазила видеоматериала от онази нощ толкова много години. Веднъж ми каза, че ще направи филм за мен, но си помислих, че в него ще покаже Ралф шофьора от „Копитото на Сатаната“, а не Ралф… — Той млъкна, като че не беше способен да опише другия Ралф. — Никой не схвана намека, затова си помислих, че всичко ще бъде наред. Но днес, докато съдът беше в почивка, аз те видях какво надраска в бележника си.

— Какво?

— Картината, която нарисува, сещаш се коя. Заекът и котката с дълга козина. Внимателно те следях. Ти се държа отвратително с баща ми. Сега той проявява подозрение към всичко. Непрекъснато ми задава въпроси. Не можа ли да ни оставиш намира? Напъха носа си в неща, които са лично моя работа. Не съм ти направил нищо лошо.

— Съжалявам. Съжалявам, че ти причиних толкова неприятности. Ти… ти видя ли какво се случи с Тери, Ралф?

— Не! Обаче зная, че не съм я убил аз, а ти искаше да ме изкараш убиец! Спях, точно както казваше баща ми. Бях взел много силни приспивателни и не чух нищо, по дяволите! Обичаш ли ябълки? — скърцащият му, зловещ смях изпълни бараката. — Само се промъкнах в къщата и задигнах палтото, щом ченгетата се махнаха на следващия ден. Както винаги, то беше на леглото в спалнята. Тери нямаше да се съгласи да го взема. Винаги заявяваше, че съм момче от долнопробна класа и палтото било прекалено хубаво за мен, дявол да го вземе! — Ралф се изсмя и започна да стене. Боби въобще не помръдваше и Нина си помисли: „Той скоро ще умре.“ Изпита същото чувство, което сигурно бе изживяла Тери, виждайки ангела на смъртта.

42.

Нова нотка пропълзя в гласа на Ралф.

— Би могла отново да го облечеш — измърмори той. — Сега не искам да имаш никаква дреха под него. Така ще бъде най-хубаво. Както казах, този път ще го направим както трябва — ще слезем в килера с моите играчки. Така синът ти няма да гледа. Зная, че не би искала да ни гледа, нали? След това ще приключа с теб и с детето. Виждаш ли там, на масата? Има текила, различни леки наркотици, трева, дори малко кокаин. Така е по-приятно. Ако облечеш палтото заради мен, ще се погрижа да си отидете от този свят с лекота. Ще бъдете ведри, дори ще се усмихвате.

Боб изстена.

— По-добре не споменавай пред нея какъв е планът ти — мърмореше Ралф на себе си. Нина чуваше как той се движи наоколо в тъмнината. — Забрави за килера с играчките. Рамото ти е ранено. Време е да тръгваш — завърши той.

Нина беше толкова уплашена, че вече не можеше да мисли. Усещаше пареща болка в краката си, където я стягаше ремъкът, ала въпреки това успя да прошепне:

— Ралф… ще поговорим за това… след минута. Но първо ми позволи да ти задам един малък въпрос. Би ли искал… да станеш прочут?

— И как ще го направя, а? Ти съсипа живота ми, сега не мога да карам камиона.

— Просто си мислех — продължи Нина. — Сега можеше да станеш прочут. Серийният убиец от Тахо. Бих могла да те представям на съдебния процес. Ще бъдеш известен като О. Джей Симпсън.

— Наистина убих четири млади жени — измърмори Ралф. — За дванадесет години. Ала не искам да стана прочут с това.

— Всички момичета ще искат да се запознаят с тебе. Знаеш ли колко жени са предложили любовта си на Тед Банди?

— Обаче го изгориха на електрическия стол.

— Ще поговорим за това — изрече тихо Нина. — Няма да ти струва нищо, ако ми позволиш да поговоря минута-две, нали? Ще ти обясня как ще постъпим. Но не бих могла да мисля, ръцете ми са вързани толкова стегнато — Нина побутна Боби с крак. Стори й се, че синът й помръдна. Дали беше ранен, или бе изгубил съзнание?

Пол никога по-рано не беше карал към Тахо толкова бързо, нито пък беше пресичал толкова много двойни осеви линии, изпреварвайки по-бавните автомобили. Спря рязко на ъгъла пред къщата на Тери и се приближи внимателно към прашната алея, водеща до дома на Кетрик. Не знаеше какво да очаква. Носеше пистолета си, беше го взел от сандъчето, което държеше заключено в микробуса. Детективът се приближи бързо до верандата и удари с юмрук по входната врата.

Разнесе се истеричен лай. След минута-две блесна ослепителен лъч на електрически фенер и зад вратата прозвуча гласът на Джери Кетрик.

— Ралфи? Къде, по дяволите, е ключът ти?

— Къде е Ралф, господин Кетрик? — извика Пол от верандата.

— Какво? Кой е?

— Пол Ван Уегънър. Детективът, работещ за Нина Рейли. Ралфи е в беда.

— Махай се. Ела утре.

— Пуснете ме да вляза, господин Кетрик.

— Изчезвай или ще ти пръсна черепа с пушката си.

— Добре — рече Пол. — Дай ми десет минути на разположение. Тогава ще се върна с двама униформени полицаи. Но можем да разговаряме и сега. Става дума за Ралф. — Детективът остави на Кетрик достатъчно време за размисъл. Вратата се отвори бавно и неохотно. Черното куче на Тери изхвръкна навън и започна да тича в кръг наоколо, надавайки силен лай.

Джери Кетрик си беше легнал, облечен в къси панталони. Мършавите му крака се подаваха от чифт пантофи. Пушката му беше насочена срещу Пол.

— Затвори вратата — каза албиносът. — За какво е цялата тази врява?

— Ралф не е ли тук? — попита Пол.

— Отговори ми.

— Ако синът ти е у дома, веднага си тръгвам и няма повече да те безпокоя — заяви Пол. — Хайде да проверим в спалнята.

— Не и докато не ми кажеш какво…

— Той е отвлякъл Нина Рейли и сина й — прекъсна го Пол. — Държи ги някъде в плен.

— Какво? Откъде знаеш това? — Пушката потрепера леко.

— Правил ли е Ралф нещо подобно по-рано? — попита Пол. За миг сърцето му престана да бие, защото в зле осветения, мръсен коридор Кетрик беше започнал да се изчервява; детективът видя лицето на албиноса — друг отговор не му беше необходим. — Да, правил е — измърмори Пол. — Той страда от психическо заболяване. Зная за него. Ще ми помогнеш ли да овладеем положението?

Кетрик наведе пушката към пода.

— Влизай — каза той. — Хайде да проверим дали не е в спалнята.

Следвани от кучето, двамата преминаха през цяло море от вестници и боклук и се озоваха в малка спалня недалеч от кухнята. Кетрик отвори вратата.

На пода имаше дюшек и стар телевизор, по стените плакати с тежкотоварни камиони и хевиметъл състави. Навсякъде бяха разхвърляни автомобилни инструменти, пакети от овесени ядки и други зърнени храни, чинии, картонени кутии от мляко, дрехи. Въздухът миришеше на вкиснато.

От тавана висяха най-малко дузина закачалки за палта. Върху тях бяха окачени по причудлив начин най-различни животински кожи, предимно опашки от еноти и няколко парчета, откъснати от дрехи. Кожите падаха ниско до пода, така че човек непрекъснато ги докосваше, преминавайки през тях.

От Ралф нямаше нито следа.

— Той не яде нищо освен каша от овесени ядки и други зърнени храни — заяви Кетрик, сякаш се извиняваше, пренебрегвайки доказателствата за страшното безумие, висящи от тавана.

Пол се обърна към Кетрик, сграбчи го за гърлото, едновременно с това изтръгна пушката от ръцете му и я хвърли на пода.

— Къде е той? — изрече едва чуто Пол.

— Откъде… откъде да зная?

Пръстите на детективът се стегнаха по-здраво около гърлото на Джери.

— Кажи ми или ще те убия.

— Тогава… — Кетрик се задушаваше и Пол охлаби хватката си, — тогава… никога няма да узнаеш.

— Значи наистина знаеш. Говори, Джери! — Ужасени, очите на Кетрик изхвръкнаха от лицето му. Пол вдигна свободната си ръка. Нещо в погледа на детектива сигурно беше накарало Кетрик да реши, че е мълчал достатъчно дълго време. Той кимна с глава. Пол го пусна и ритна пушката надалеч. Кетрик се задави и след това пое мъчително дъх.

— По дяволите, не беше нужно да бъдеш толкова груб. Аз също искам да го спра, преди да е отишъл твърде далеч. Бедното ми момче. Разстройва се, не може да понася нищо наоколо, в мозъка му сякаш се развихря буря. Тогава настъпва пристъп. Трябва да го намерим.

— Къде е той?

— Има някакво местенце в планината, някъде около езерото Фолън Лийф. Някаква изоставена стара сграда. Разказвал ми е за нея. Отива там, за да остане сам. Не зная защо го прави. Няма приятели тук, в града.

— Какво друго ти е казвал? — Гневът на Пол беше достигнал такава точка, когато му беше необходимо да сграбчи нещо и да го разбие на парчета. Той се приближи до телевизора, грабна го и го запокити срещу вратата на килера. Вратата се натроши на трески, издавайки оглушителен трясък, който го задоволи.

— Хей! Това беше апарат с двадесетинчов екран и дистанционно управление! — Забелязвайки искрите в очите на Пол, Кетрик добави: — Само ме остави малко да помисля. Никога не съм обръщал особено внимание на приказките му.

— Добре. Мисли. След две минути ще направя така, че вече няма да можеш да мислиш — Пол започна да обикаля из стаята, блъскайки всичко, изпречило се на пътя му. С два ритника разпиля купчината комикси навсякъде по пода. Наведе се на колене, пъхна ръка под леглото и измъкна няколко сексуални атрибути, възбуждащи половото желание. Изпълнен с погнуса, отиде до бюрото и отвори чекмеджетата. Те бяха празни, с изключение на няколко парчета кожа с дълъг косъм.

— Спомних си. По едно време спомена, че ще ходи до наблюдателницата — обади се Кетрик зад детектива. — След това ме изгледа особено и ми каза: „Забрави това, дето издърдорих току-що.“

— Имаш ли подробна карта за околностите на езерото Тахо?

— В кухнята е. — Двамата буквално разкъсаха хартията, отваряйки картата едновременно. — Станция за наблюдение на горските пожари. На хребета Ангора — отбеляза Пол.

— Местността изглежда е тази — потвърди Кетрик. — Хей, чакай. Остави ме да се облека. И аз идвам с теб. Ралфи ще послуша баща си. Не викай ченгетата. Той ще си помисли, че отново ще го отведат в болницата. Заклевам се, че би предпочел да умре. Ще направи нещо лошо, действа бързо, никой няма да може да го спре.

Пол се поколеба.

— Моля те. Той винаги ме слуша. Ще го накарам да излезе доброволно. Той е мое момче. Обича ме.

Пол кимна с глава, излезе от къщата и се отправи към микробуса. Кетрик дойде около минута по-късно, следван от кучето на Тери. Беше си взел пушката. Двамата се понесоха с главоломна скорост по „Пайниър Трейл“ към пътя за хребета Ангора.

Докато Ралф разговаряше с Нина и отпиваше от шишето с текила, гласът му постепенно ставаше все по-странен, сякаш, разказвайки й историята си, за пръв път осъзнаваше колко далеч бе стигнал. Парализиращият й ужас се увеличаваше, зъбите й тракаха все по-силно, тя с огромни усилия успяваше да зададе всеки следващ въпрос. Бореше се с огромните възли на ремъка, притиснал ръцете й. Пръстите й кървяха, ноктите й бяха счупени, Ралф приказваше непрекъснато, ножът й беше толкова близо, ала не можеше да го достигне. Беше сигурна, че Боб е дошъл в съзнание, ала, изглежда, се досещаше, че сега е най-добре да мълчи.

— А после бих могъл… бих могъл да наема някой драскач, разбираш ли, някой, който пише разкази на ужаса. Щях да му платя и да му разкажа всичко за себе си. Ще направим бестселър, това е сигурно. Но чакай, ще ме тикнат в затвора, няма да мога да се измъкна оттам. Зная, че в пандиза има престъпници и лоша храна… чувал съм за това. По-лошо е от болницата. Дори могат да ми ударят смъртоносна инжекция, да ме екзекутират, макар че могат да ме излекуват. Боледувах дълго време, затова ми е толкова трудно да мисля сега. Но преди всичко… преди всичко тя и синчето й са видели прекалено много, трябва да ги…

Нина изрече, без да мисли:

— Няма проблеми. Ще те измъкна. После ще можеш да напишеш всичко, което искаш.

— Няма да ми позволят да карам камиона. Бих могъл да продължа работата си за шоуто „Лошо момче“, утре ще прескоча до Рино и ще поприказвам с шефовете… — Ралф беше престанал да слуша Нина, стори й се, че е забравил за присъствието й.

— Само тези двамата — измърмори той заплашително. — Шпионират, пъхат си носа, дето не трябва. Но дребосъкът не е направил нищо, съвсем нищо! Разбира се, че не е, Ралфи! Нищо ли? Та той те наръга с ножа. Нима забрави това?

— Ралфи. Ралф?

— Млъквай! — озъби се Ралф. — Шоуто свърши. Няма да те слушам повече. Песента ти е изпята — той се изправи. Нина изтръпна от страх, напълно неспособна да говори. Бореше се с всички сили с кожения ремък. Боб някак успяваше да мълчи, ала Нина знаеше, че той усеща ужаса й.

— Струва ми се, че тук някъде ми остана малко излишен бензин — измърмори Ралф и се изкиска. Отвори катинара и излезе навън. След секунда до слуха на двамата долетяха клокочещи звуци на изливаща се течност. Ралф обикаляше около бараката.

— Мамо — прошепна Боби. — Какво става?

Нина не отговори. Тя изопна ремъка, обзета от отчаяние и бяс, ала положението им беше безнадеждно.

Нина знаеше какво означават клокочещите звуци. Дори вече долавяше миризмата на пушек в зловонния въздух.

Бензин.

— Той просто не може по друг начин — каза Джери Кетрик, стиснал с две ръце ремъка над главата си, който Пол наричаше шеговито „О, по дяволите“. Микробусът се наклони на една страна, преодолявайки поредния завой. — Винаги съм му разказвал колко красива беше майка му. Беше на двадесет и три години, когато умря, а Ралф — на две. Докато беше бременна, някакъв тип в парка „Голдън Гейт“ й дал прахчета и й казал, че са мескалин16. После се оказа, че е някаква странна смес от амфетамин и РСР17, тя едва не загуби бебето. Тогава още не знаехме, че прахчетата могат да причиняват различни проблеми. Докато се роди Ралф, тя вземаше ту успокоителни, ту възбуждащи средства. Тъкмо се учеше да ходи и го изгубихме. Останал през нощта на някаква улица в центъра на града. Полицаите го намерили на сутринта, изпохапан навсякъде от плъхове. След това вече не го оставях сам с нея. Тогава вече се беше пристрастила към наркотика. Просто не можеше да се справи с положението.

— Колко време си мислеше, че ще можеш да го прикриваш? — попита Пол, поемайки направо с пълна газ.

— Кълна се пред Бога, не знаех, че е толкова лошо. Каза ми веднъж, преди няколко години, че водел момичета горе, в наблюдателницата. Повече не спомена нито дума по този въпрос. Беше ми трудно да повярвам, че някое момиче ще тръгне само с него, ала не го разпитвах повече. Какво, по дяволите, можех да направя? От време на време го карах да ходи на преглед в болницата, защото се чувстваше зле. Лекарството му помагаше, когато успеех да го убедя да го взема. Бях близо до сина си, опитвах се да се грижа за него. Завий наляво. Има остър ляв завой. Така. След това надясно.

— Какво каза той за Нина Рейли?

— Чу я как се заяжда с мене в съда онзи ден. Престана да яде, не си лягаше по цяла нощ, след това отиде в Рино да участва в някакво състезание. Явно там се е случило нещо. Уволниха го. Прибра се у дома, мърморейки за „оная адвокатка“. Извънгабаритните, тежкотоварни камиони бяха единственото нещо, което обичаше. Днес стоя целия ден заключен в стаята си. Чувах го, че не престава да мърмори. Беше наистина разстроен. Мислех си, че трябва отново да го заведа в болница.

Пол предположи, че Кетрик говори за Нина, и не го прекъсна.

— Тя накара всички да си помислят, че Ралфи е убил Тери — той не би приел това, без да реагира. Тери беше неговият гуру, не, не се шегувам. Тя имаше някаква зловеща власт върху моето момче. Отнасяше се с него като с куче, ала той нямаше нищо против. Ралфи си мислеше, че Кърт Скот я е ликвидирал, а адвокатката обвиняваше него само за да отърве клиента си. Един репортер се опита да разговаря с него. Той ненавижда такова внимание, казвам ви.

— Разбира се, че е така! — изкрещя Пол ядосано, докато изкачваха стръмнината към хребета. — Той те е излъгал! Той я е убил!

— По дяволите! Ти не ме слушаш! Казах и на теб, и на госпожа Рейли, че той беше дълбоко заспал! Аз бях там! Бог ми е свидетел! Няма да продължа нагоре с тебе. И сам можеш да намериш проклетата наблюдателница. — Кетрик рязко натисна дръжката и вратата на микробуса се отвори, блъскайки някакви храсти.

Пол искаше да му позволи да скочи, ала все още имаше нужда от него. Стисна здраво ръката на Кетрик и заяви:

— Спокойно. Ако искаш да му помогнеш, стой с мене.

Кетрик позволи на детектива да го издърпа отново вътре, продължавайки да мърмори:

— Аз би трябвало да знам… Бях там… — Той постепенно се успокои и отново започна да сочи пътя напред, като отново се впусна в историята за ранните детски години на Ралфи. — Както и да е, майка му — тя се казваше Меридит — една нощ се измъкна от леглото и излезе на улица „Хейт“. Беше боса, по нощница, с шал и така нататък. Тогава всички момичета носеха такива дрехи. Не донесе никакви пари, но някакъв тип се опитал да бъде любезен и й дал няколко таблетки „стъкло“. Киселина, медикамент за премахване ефекта на амфетамините.

— Къде е кръстопътят? По дяволите, не го виждам!

— След около двеста фута. Ето го. Виждаш ли черния път? Бедното й сърце не издържа. Ралфи загуби майка си. Колко обичах това малко момиче. Написах една песен за нея. През май 1957 година попадна в класацията „Топ 100“. Погребах я в палтото от норки, което й бях купил след последното турне на „Мъртъвците“ и…

Отклониха се към хребета Ангора. Пол натисна спирачки, минавайки към пикапа „Бронко“ на Нина, който изглеждаше като призрачна сянка встрани от пътя. Детективът спря микробуса пред колата на Нина и след миг двамата мъже изскочиха навън. Пол се помоли тя да седи пред кормилото, чакайки тихо в нощта.

За съжаление не беше така. Сигурно се беше опитала да се промъкне крадешком по-близо до Ралф. Пикапът беше празен.

— Хайде — изрече рязко Пол, върна се в микробуса и запали двигателя.

— Аз се върнах тук, за да се грижа за него. Обичам го — продължи разказа си Кетрик. — Всеки родител обича детето си, разбираш ли? Мислиш ли, че не осъзнавам вината си?

Далеч напред Пол видя светлина.

Ралф Кетрик държеше запалена факла над главата си, която хвърляше кървава светлина върху гротескно изкривеното му лице — истински спектакъл на ужаса в реалния живот. Когато видя микробуса, Кетрик захвърли пламтящата факла към малка барака, разположена недалеч от станцията за наблюдение на горските пожари.

Джери Кетрик изскочи от микробуса и започна да тъпче огъня с крака. Пол се присъедини към него, засипвайки пламъците с пръст.

Двамата успяха да спрат огъня, преди бензинът да се възпламени. Ралф отново се втурна вътре, все още стискайки тубата в ръка.

Тишина. Въздухът наоколо бе нажежен от възможността всеки миг да последват зловещи събития.

През всичките години на кариерата си като детектив в отдел „Убийства“ Пол никога не се бе изправял лице срещу лице със смъртта. Имаше анонимни трупове — просто случаи, които трябваше да разреши, веществени доказателства. Никога не беше познавал някоя от жертвите. Понякога наистина имаше опасности, ала те застрашаваха само него, и той бе в състояние да се справи с тях.

Никога през живота си не беше изпитвал такъв изпепеляващ страх, както сега.

Нямаше никаква представа как трябва да постъпи. Кетрик беше в бараката с Нина и Боби. Всеки миг можеше да ги застреля или да ги подпали.

Джери Кетрик отпусна длан върху ръката му и изрече съвсем тихо:

— Затваряй си устата. — После извика към бараката: — Ралфи! Хей, Ралфи! Дойдох да те заведа у дома!

— Татко? — отговори гласът на Ралф Кетрик.

Друг глас изкрещя отвътре:

— Помощ! Той ще ни убие!

— Татко? Чу ли това?

— Не, момче, нищо не чух, щурците пеят много силно надолу по хълма. Късно е. Сега ще те взема и ще те отведа у дома.

— Трябва да свърша играта си.

— Излез, момче, или утре сутринта ще те закарам отново в болницата.

— Бездруго ще го направиш, татко. Спри да ме лъжеш!

— Ралфи, аз те обичам, момче. Позволи ми да те измъкна от тези неприятности.

— Татко? Никога вече няма да стана прочут. Убивах момичета. Чу ли какво ти казах, татко?

— Не чух нищо, Ралфи. Появи се вятър. Обзалагам се, че си гладен. Ела, ще си отидем двамата у дома.

Тишина.

Ралф измърмори сред непрогледния мрак в бараката:

— Край.

Нина усещаше как пистолетът „Колт“ се движи във въздуха, докато мъжът се вслушваше в дишането им. Лишени от зрение, двамата лежаха в ъгъла на тъмното помещение. Нина разбра, че Ралф бе измъкнал от джоба си запалка. Пламъчето й щеше да му помогне да види къде да стреля…

Джобът на панталоните й! Нина изви тялото си и пъхна двете си ръце, които все още бяха вързани, в джоба си. Там нямаше нищо, освен пискащия тюлен на Боб. Ралф щракна запалката няколко пъти, ала не успя да я запали.

Имаше нещо, свързано с плъховете. Те победили кучетата и избили…

— Ц-р-р! Ц-р-р!

Ралф потрепера. Нина чу как запалката издрънча на пода. Обзета от паника, зачака искрата, която така и не се появи.

— Божичко милостиви, Ралф! Тук има плъх! — извика Нина. — Точно зад гърба ти!

— Ц-р-р! Ц-р-р!

— О, не, не…

— Те са десетки! Не ги ли чуваш? Плъхове! Навсякъде, навсякъде! Огромни са!

— Ц-р-р! Ц-р-р!

— Ох! — Ралф се обърна и стреля към стената насреща си.

— Имат червени очи! Пълзят по тавана! — започна да реве тя. — Пъплят навсякъде!

Ралф стреля към тавана и се люшна назад, сякаш очакваше върху му да падне мъртвото тяло на плъх.

— Ц-р-р! Ц-р-р!

Ралф започна да крещи и се втурна навън.

Там го очакваше Пол с готов за стрелба пистолет.

— Хвърли оръжието! — извика детективът.

— Моля те — заговори Джери Кетрик. — Моля те, момче. Хвърли оръжието…

Ралф се обърна към бараката и вдигна пистолета да стреля срещу нея. Пол се прицели, вдигна предпазителя и…

Ала всъщност Джери Кетрик стреля срещу Ралф. Страшният, оглушителен гръм отекна по двата склона на хълма. Ралф впери поглед в гърдите си, после погледна баща си, падна на колене и изрече с удивен, детински глас:

— Татко, ти ме застреля.

След това се строполи на земята и остана съвсем неподвижен.

Джери Кетрик изтърва пушката си.

— Аз съм виновен, момче — прошепна той. — Аз съм виновен, че не я убих много по-рано.

Той се втурна към сина си, а Пол нахълта тичешком в бараката.

Нина бърбореше нещо неразбираемо за зайци, за Крафт-Ебинг18, за плъхове. Беше вързана, сякаш щяха да я принасят в жертва на някое свирепо божество. Двамата с Боби лежаха сгушени в ъгъла на вонящата барака, но бяха живи. Бяха живи!

43.

По молба на Колиър Милн отложи делото с една седмица. Боб си почиваше у дома. Лекарят настояваше да не става от леглото. Едното му око беше насинено, имаше внушителни синини по китките и глезените, ала не бе получил други физически травми.

Той често говореше за Ралф. Най-лошата и въпреки това някак най-привлекателната част от разказа беше онзи момент, когато го бе намушил с нож на хълма, защитавайки майка си от нападателя. Обади се на дядо си Харлан в Монтерей, Нина го чу как описва случилото се, как й спасил живота, а гласът му буквално звънеше от гордост. Той се похвали с постъпката си на Трой, който седеше до леглото му и все искаше да чуе историята още веднъж и още веднъж. Това, изглежда, компенсираше преживяния ужас. Боб се беше държал храбро, беше отвърнал на удара.

Същевременно Нина знаеше какво облекчение изпитва синът й затова, че не беше убил Ралф. Лекарят не можеше да й каже със сигурност дали Боб беше заспал, или бе изгубил съзнание през последния час, прекаран в бараката.

— Често бебетата и децата просто изключват, когато са силно уплашени — каза той. — Тази сутрин в болницата докараха едно бебе, което се беше задавило с камъче. Майка му се обадила на 911. Докато пристигне медицинският екип, тя успяла да го извади от гърлото му. Малкият потънал в дълбок сън, докато го карали в болницата. Страхувахме се да няма увреждане на мозъка, ала бебето просто бе използвало всичкия си адреналин и бе потънало в здрав сън. Мисля, че и Боб просто е заспал.

Андреа беше препоръчала детски психотерапевт за Боб. Нина реши да изчака и да види как ще се развият нещата.

В понеделник, два дни след смъртта на Ралф, Пол се обади до дома й.

— Зная, че това е последното нещо, с което би ти се искало да натоварваш съзнанието си. Ала в петък трябва да се върнеш в съда, затова не мога да спра да мисля по този въпрос. Ралф не е чувал нищо за филма, но баща му е знаел — каза Пол. — Когато разговаряхме с Джери, той ни съобщи това.

— А-ха. — Пол имаше право за едно: през последните два дни Нина беше разговаряла с много хора, като същевременно не се бе отделяла от Боб. Вече не й се искаше да приказва с никого.

— Слушай това. Джери Кетрик чува изстрела, вижда как Кърт тичешком се отдалечава от къщата. Не се обажда в полицията. Отива при Тери и я убива.

— Какво те накара да стигнеш до това предположение?

— Непрекъснато мисля за онова, което той каза, след като застреля Ралф. Думите му бяха: „Аз съм виновен. Трябваше да я убия много по-рано.“

— Но това не е самопризнание. Освен това как е възможно…

После Нина се замисли: Джери Кетрик обичаше своя син. Ненавиждаше Тери. Ами ако…

Ами ако Джери е отишъл в студиото след Мат, застрелял е Тери и е избягал през задната врата? Ако Тери не е била мъртва, просто е била ранена и е правила видеоматериала, тъкмо когато е влязъл Джери…

— Давам златна монета, за да разбера какви са мислите ти — приказваше гласът на Пол в телефонната слушалка. Нина си припомняше Тери във филма, запечатал смъртта й. Устните й се движеха, изричайки без звук думите „Ангелът на смъртта“, след това тя бе вдигнала поглед, сякаш съвсем неочаквано бе влязъл друг човек! След това филмът прекъсваше.

Но…

Но Тери не бе протегнала ръка, за да изключи камерата, когато си е тръгнал Мат. Ако наистина бе сторила така, повдигането на ръката й нагоре щеше да бъде заснето.

Следователно някой друг я бе изключил.

„Но как е възможно да убиеш човек, без да оставиш никаква следа? Цялата тази кръв, Тери, просната на пода, окървавената възглавница под главата й…“

— О, Пол — възкликна тихо Нина.

„Поставяш възглавницата върху главата й, също както тя е постъпила със собствената си дъщеря…“

Справедливост с главно „С“.

— Възможно е — добави Нина. — Питам се дали Джери наистина я е убил. Но той спаси мен и Боб. Той ти помогна да ни намериш, макар че това означаваше край за Ралф. А той… той застреля Ралф.

— Не съществува никакъв начин да докажем това — отвърна Пол. — Кърт ще бъде оправдан. Сега нито един състав от съдебни заседатели няма да го осъди, при положение че Ралф, съседът на жертвата, няма алиби, а баща му е очевидец на престъплението.

— Защо не го попитаме, Пол?

— Това ми харесва. Просто и директно. Тъкмо излизам от града. Ще се отбия до къщата на Кетрик.

Пол почука върху външната врата на къщата на Джери Кетрик и когато никой не му отвори, влезе направо вътре, защото тя беше отключена. На пода около люлеещия се стол във всекидневната стая имаше празни бутилки, прахчета, найлонова торбичка с две дози прах, останали на дъното. Значи Кетрик се бе отдал на безконечен запой. Той бе обичал сина си въпреки всичко — налудничавостта, убийствата, онази стая… Детективът извика, ала хижата беше празна и прохладна, върху прозорците бяха опънати одеяла, спиращи топлите лъчи на лятното слънце отвън.

В края на коридора Пол видя, че вратата на стаята, принадлежала на Ралф, беше затворена. Насочи се към срещуположната страна на къщата, намери легло, върху което бе застлана лека памучна покривка. Тя беше безупречно изопната, недокосната от никого. Вратата на банята беше открехната, олющеният пластмасов под беше гол. Детективът премина коридора, върна се отново към стаята на Ралф, викайки Джери, ала не получи отговор. Застана пред затворената врата и спря да помисли. Усети, че го лъхна течение — духаше под вратата, почувства, че му става по-хладно на челото. Едва в този миг осъзна, че то бе осеяно с капчици пот. Ралф… или Джери… някой от тях сигурно бе оставил отворен прозорец в тази стая. Част от Пол желаеше да постави ръка върху дръжката на вратата. Останалата част от съзнанието му отказваше да го стори. Той остана пред вратата към ада и бездната, към града на безумците, изпълнен с безкрайна тъга. Надежда всяка оставете…

Детективът отвори вратата и влезе в стаята.

Късно тази нощ Пол отново се обади на Нина. Гласът му беше необичайно тих и развълнуван. Той просто й каза, че Джери Кетрик се е обесил в стаята на сина си, оставяйки кратка бележка. В нея си признаваше, че е убил Тери Ландън.

Не описа на Нина подробности от сцената. Това не беше необходимо. Беше й разказал за стаята на Ралф по-рано. Тя можеше да си представи всичко.

— Но защо? — попита тихо Нина.

— Ралфи е казал на баща си, че Тери е имала намерение да прави филм за него. Джери си е помислил, че знае за какво ще се говори в него. Смятал е, че тя го е покварила и сега възнамерява да печели, излагайки на показ престъпленията му. Ралф му е разказвал за Темара.

Нина мълчеше, мислейки си как ли би се почувствал Мат, след като научи за това. Пол и всички останали щяха да си помислят, че Джери бе изстрелял втория изстрел.

— Тери разпръсна толкова много смърт след себе си — изрече накрая Нина. — Толкова много хора, които поддържаха контакт с нея, не оцеляха.

— Ти например. Отиде до ада и се върна обратно. Как се чувстваш?

— Изпитвам облекчение.

— Ще дойда за началото на съдебното заседание — увери я Пол. — Пази се.

— Пол.

— Да?

— Благодаря ти за всичко.

— Направих го само заради теб.

В петък сутринта Милн обяви оправдателна присъда и освободи съдебните заседатели.

Настана невероятна врява. Сред всеобщия шум Кърт прегърна Нина, притискайки я дълго в обятията си. Пол стоеше нетърпеливо до тях. Когато най-сетне я пусна, детективът стисна ръката му. Към групата им се приближиха доброжелатели, потупваха Нина по гърба, изричаха поздравления и комплименти. Колиър успя да си пробие път до нея сред човешкото множество.

— Ето че отново се справи — рече той и добави, че ще й се обади по-късно, за да я поздрави; дотогава щял да ближе раните си. След секунда и прокурорът изчезна сред многолюдното човешко море.

Върнаха Кърт обратно в затвора, за да оформят документите по освобождаването му. Нито той, нито Нина говореха за бъдещето.

Навън в коридора започнаха да блестят светкавици на фотоапарати, различни въпроси бяха отправяни към Нина, хората се блъскаха да стиснат ръката й. Усмихната, тя само заяви, че е щастлива, защото справедливостта е възтържествувала. Съдебните заседатели я очакваха. Тя отиде да разговаря с тях и да им благодари. Госпожа Бъргъни сподели, че харесвала стила й, ала Нина би трябвало да отмята назад косата си и да носи по-дълги поли. След това Пол успя да проправи пътека и двамата се добраха до паркинга.

44.

В събота, на следващата сутрин, Боб взе душ, без никой да му напомня за това. Беше облякъл любимата си широка фланелка, къси панталони, а на главата си бе сложил новата черна шапка, която му бе подарила Нина. Тя беше същата като онази, заключена в полицейския шкаф, с емблема „Не се страхувам от нищо“, избродирана точно над белия ръб.

Точно по обяд се разнесе звън от входната врата. Мат приготвяше пунш в кухнята, а Андреа беше изтичала да донесе дървени въглища за камината.

Нина погледна през шпионката на вратата и видя Кърт. Той стоеше на прага, стиснал огромен букет цветя в едната ръка и няколко балона в другата.

— Боб — изрече тихо тя. Момчето изтича при нея, застана на пръсти, за да погледне през шпионката, изпълнено с напрегнато очакване.

— Какво мислиш? — прошепна Нина и обви с ръка раменете му. — Готов ли си? — След това отвори вратата.

„Дванадесет години — помисли си Нина, сякаш не беше виждала Кърт в затвора, нито бе преживяла с него изнурителния съдебен процес. — Дванадесет години и той се върна.“

Кърт подаде цветята на нея, а на Боб — балоните. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и каза:

— Здравей.

— Здравей — отговори му Боб.

— Ти трябва да си Боб — продължи Кърт.

— А ти трябва да си… — Гласът на Боб потрепера, след миг момчето замълча и Нина го побутна лекичко с лакътя си.

— Аз съм твоят баща.

Боб протегна ръка към него, Кърт тържествено я пое. Двамата дълго стискаха ръцете си, без да откъсват поглед един от друг. Изведнъж прихнаха да се смеят едновременно.

После се втурнаха един към друг и събориха шапката на Боб на земята. Ръцете на момчето се обвиха около шията на мъжа, пръстите му все още продължаваха да стискат балоните.

Дълго след това и двамата се обърнаха към Нина.

Два чифта еднакви зелени очи се усмихваха към нея.

След обяда Кърт и Боб излязоха на разходка. Не бяха докоснали сандвичите, които Мат бе изпекъл на решетката над камината. Нина гледаше как се отдалечават, седнала на моравата пред къщи, обвила с ръце коленете си.

— Направо не мога да повярвам, те толкова си приличат — каза Мат. — Все едно виждам Боб пораснал. Кажи ми, Нина… — започна той.

— Какво?

— Вярно ли е онова, което казаха за Джери Кетрик? Искам да кажа… ти не би измислила нещо фалшиво, за да ме отървеш, нали?

— Той я е убил, Мат. Тя е лежала на кревата, правейки онзи видеоматериал. Тя не му се е противопоставила. Мисля, че е искала да умре, Мат. Всичко между нея и Кърт е свършило. Омразата й към него е станала съдържание на живота й и тя е използвала момента на смъртта, за да хвърли вината върху Кърт.

— За Бога, иска ми се това никога да не се бе случвало. Но аз мога да продължа да живея със спомена за онова събитие — каза Мат. — Щом ти можеш.

Нина отвърна:

— Само като си помисля какво можеше да се случи, ако ти не беше тогава там…

— Хайде да забравим, че въобще нещо се е случвало. Моят план е такъв.

Нина не повярва, ала беше благодарна на силните думи, произнесени от брат й. Мат не искаше тя да се тревожи за него и щеше да се опита да уважи желанието му. Той щеше да се справи с онова, което беше направил по свой начин, във време, което той сам щеше да избере.

— Изпий още малко вино — покани я Мат. — Полезно е за сърцето… чух го със собствените си уши по телевизията. — О — добави той. — Имам подарък за тебе.

— Какъв ли е той?

— Утре вечер ще се носиш в небето като ястреб. Към пет часа бризът стихва, повърхността на езерото се успокоява. Ще те изведа на разходка с моторницата.

Високо в облаците, вперила поглед в планините и синята вода…

— Бих могла да се справя с това — отговори му Нина.

Андреа излезе, облечена в бели къси панталони, със сламена шапка на главата, стиснала в ръка кристална чаша с вино.

— И така, кой ще бъде избраникът — попита тя. — Пол? Или Кърт?

Когато Кърт и Боб се върнаха, Кърт попита:

— Мога ли да отвлека майка ти за минутка?

— Добре, но не забравяй — по-късно трябва да ти покажа компютъра си.

— Няма да забравя.

Нина и Кърт прекосиха улицата, седнаха на каменна стена, издигаща се над потока, и провесиха босите си нозе над водата. Кърт, толкова привлекателен до нея, така различен от отчаяния мъж зад решетките, я караше да се чувства стеснителна. Той изглеждаше съвсем спокоен. Животът му се беше променил изцяло. Имаше син и се чувстваше по-свободен отвсякога — от времето на първата им среща. Постепенно, бавно, на пресекулки, потапяйки пръстите на краката си във водата, те започнаха да разговарят. Просто си бъбреха, не се опитваха да прикриват нещо, само разменяха мисли по най-обикновени, всекидневни въпроси. Бяха постигнали негласно споразумение, че ще имат време за всичко.

— Никога няма да надживея загубата на Лиана — каза Кърт, след като бяха разговаряли известно време. — Но намерих Боб и животът ми отново придоби смисъл.

— Радвам се, че се върна.

— Въпреки всичко, което преживя? Въпреки Тери? Въпреки процеса и Мат?

— Да, въпреки всичко. Винаги си бил част от нашия живот, по-скоро отсъствието ти беше такава част. О, трудно ми е да ти обясня. Но Боби имаше нужда от тебе, сега той те намери. Аз зная какво означава това за него.

— А ти? Ти имаш ли нужда от мен, Нина?

Беше й необходимо много време, за да отговори.

— Тази сутрин се унесох в щастлива мечта — ние, тримата заедно, най-сетне едно семейство. И… Божичко, трудно ми е да го изрека… това видение толкова ми хареса. То е много красиво. Но истинският живот не е така подреден — разбираш ли какво искам да кажа? — Нина изпитваше огромна радост, смесена с дълбока тъга, сякаш бяха оцелели след опустошителна война и се бяха върнали при останките на бившия си дом. Ликуваха, намирайки старо писмо, и в следващия миг плачеха, навели глави над счупен домакински съд. — Не зная накъде да поемем отсега нататък.

Кърт взе ръката й.

— Зная. Сега Германия е моят дом. Трябва да се върна там — поне за известно време, — да помисля как ще продължа с музиката си, с работата си, да начертая бъдещето си с теб и Боб. Засега нека бъда твой добър приятел.

— Очаквам, че отсега нататък ще бъдеш наистина голяма част от живота ни. Знаеш за Боби. Ние няма да можем да се отървем от теб. — Нина се усмихна, опитвайки се да поддържа лекия тон на разговора. — Така е добре. Тъкмо това ми беше необходимо.

— Имаме на разположение много време. Възнамерявам да изкупя всички лоши моменти, които съм ти причинил.

— Струва ми се, че това звучи като обещание.

Двамата станаха и се отправиха към къщата.

— Някога беше готова да ме последваш навсякъде — изрече Кърт и в гласа му се промъкнаха тъжни нотки. — Моята страстна Нина. Променили сме се толкова много.

— Не съм съгласна.

— Имаш право. Някои неща никога не се променят — отговори той и се усмихна.

В понеделник сутринта полученото по телефона съобщение на Пол беше поставено на върха на купчината от документи в кабинета на Нина.

— Какво е времето в Кармел? — попита тя, когато се свърза с него.

— Мъгливо. Щом започне да става горещо, мъглата нахлува от океана към града. Мъгливо, влажно, хладно — обобщи той, сякаш приказваше отнякъде много далеч. — Прекрасно време човек да запали голям огън на плажа.

— При нас е деветдесет градуса по Фаренхайт на сянка. В езерото може да се плува. Правя го всяка вечер, тогава водата е най-топла.

— Хубаво. Как е Боб? Как мина посещението на Кърт у вас?

— Добре.

— Добре, защото опаковаш багажа си и заминаваш за Визбаден?

— Добре, защото Боб е на седмото небе от щастие.

— Предполагам, че ти и Кърт сте имали възможност да поговорите? Какво е решил да прави той?

— Осъзнал е, че сега неговият дом е Германия — отговори Нина.

— Ами твоят дом?

— Боб вече говори навсякъде, че ще прекара Коледа с Кърт. Това е огромен нов свят за него. Що се отнася до мен, аз възнамерявам да се изнеса от къщата на Мат.

— О? — гласът му изведнъж стана напрегнат.

— Взех няколко решения.

— Какви решения?

— Дали би могъл да дойдеш този уикенд, за да потърсим заедно някоя подходяща хижа? — Нина така ярко си представи как Пол наостря уши, сякаш го виждаше пред себе си. Тя се засмя в телефонната слушалка.

— Търсиш къща в Тахо?

— Да. За мен и Боби. Ще си вземем и куче. А ти, ако искаш, можеш да ни идваш на гости — много често при това.

— Значи мога?

— Що се отнася до онова предложение за женитба, което ми направи…

— Аз чакам — прекъсна я Пол. — Седя си тук и чакам.

— Всъщност ти не искаш да се ожениш за мене. Не искаш да станеш баща на заварено дете. Не ти се ще да имаш жена, която по цял ден я няма вкъщи. Знаеш, че е така, ала си истински джентълмен и не ми го казваш.

За пръв път Пол не можа да отвърне с хаплива забележка.

— Добре — рече той. — Винаги съм се женел за жени, които съм обичал. Просто не зная как би могло до бъде другояче. Имаш ли някакво предложение?

— Защо отношенията помежду ни не останат такива, каквито са сега?

— Имаш предвид да бъдем партньори в работата и просто приятели? Ами къде отива романтиката?

— Мисля, че ще успеем да я сместим в програмата си.

— Не съм сигурен в това — възрази Пол. — Ала ми се ще да го обсъдим по-подробно в минералния басейн на хотел „Цезар“ в петък вечер.

— С истинско нетърпение очаквам отново да докосна онези мехурчета.

— В теб има нещо ново. Не бих могъл да посоча точно какво е то. Сега си някак по-самоуверена, изглежда, че това чувство е дълбоко вкоренено в съзнанието ти, ако разбираш какво искам да кажа.

— Останаха малко неща, които биха ме накарали да се страхувам.

— Добре. Нека опитаме — ще живеем като близки приятели. Но това не означава, че не те обичам — напомни й Пол.

— Значи ще се видим в петък?

— В следващия петък, шефе — отвърна Пол. С това разговорът им приключи.

По телефонната линия долетя гласът на Сенди.

— Прекрасна тактика — поднесе коментара си тя.

— По дяволите, Сенди, престани да подслушваш служебните ми разговори — сгълча я Нина.

— Просто не мога да се въздържа — отвърна секретарката. — Новият ви, лишен от рискове живот ме обрича на безконечни скучни завещания. Уиш ми се обади. Той изгаря от нетърпение за следващия вълнуващ случай…

— Повече няма да има вълнуващи случаи — прекъсна я Нина. Тя започна да преглежда получените по телефона съобщения. Сенди отново й позвъни.

— Той е тук — обяви секретарката. „Той“ беше Джефри Рийзнър, чието име Сенди не си правеше труда да произнася. Адвокатът вече се извисяваше с цял ръст пред вратата на кабинета. Без да произнесе нито дума, той се приближи до бюрото на Нина и подхвърли един чек към нея.

— Двадесет и две хиляди — обяви той. — Сумата, която внесе Скот, минус разноските, които ми дължеше. — Сенди ръкопляскаше беззвучно зад гърба му.

— Хубаво — отбеляза Нина. — Какво ви накара да ми ги платите тъкмо сега?

— Съдията Милн ми се обади вчера у дома. Предложи ми да се видим в съда. — Сенди енергично имитираше как Милн рита задните части на Рийзнър.

— Разбирам — рече Нина.

— Това бе пропуск от моя страна.

— Разбира се.

— Не биваше да ми отмъквате случая по този непочтен начин. Ако бяхте работили в сътрудничество с мен, щяхме да се справим без никакво усилие. Какво е толкова смешно? — Сенди стискаше нос с ръка, очите й бяха ококорени в мним ужас. След това тя прокара пръсти по носа си и продължи надолу, сякаш той бе пораснал и продължаваше да се уголемява до безкрай…

— Смешно ли? — възкликна Нина и вдигна дясната си вежда.

— Е, няма ли поне да ми благодарите?

— Благодаря ви, господин Рийзнър — изрече тържествено Нина. — Сенди, би ли изпратила господин Рийзнър? О, господин Рийзнър…

— Какво?

— Желая ви повече успехи следващия път. — Вратата се затвори зад тях, тя вдигна чека да провери дали наистина Рийзнър го беше подписал.

Външната врата хлопна, издавайки страшен трясък. От приемната Нина чу странен, сух звук, сякаш някой отлепваше кора от дърво.

Сенди се смееше.

Нина погледна през прозореца. Връх Талак се извисяваше над езерото.

— Свържи ме с Колиър Хелоуел — каза Нина, когато най-сетне звуците от смеха на Сенди утихнаха.

Колиър й се обади и Нина го попита:

— Искаш ли да преживееш едно приключение?

— Всеки мъж, който казва „Да“ на приключение с теб, без да знае какво си планирала, би бил по-глупав от бедния Ралф Кетрик.

— Само малка екскурзия пешком — обясни Нина. — Имах предвид този уикенд.

— Разходка пешком?

— Хайде да поживеем малко. Всички други го правят. Никога не съм се изкачвала до връх Талак. Да отидем там късно вечерта, така ще наблюдаваме звездите отблизо.

Колиър не отговори веднага, затова Нина добави:

— Бихме могли да тръгнем рано сутринта, ако имаш някакви други планове.

— Метеоритният дъжд от Персеидите е този уикенд, Нина — отвърна той.

— Така ли? О, Колиър, съжалявам… жена ти… забравих… Забрави, че съм говорила за това…

— Метеоритният дъжд продължава през цялата нощ — меко изрече Хелоуел. — Не забравяй да си вземеш спалния чувал.