Сляпо правосъдие

Преди шест години:Алис

Седмици преди Коледа Алис почувства как я обзема ужас, пронизваше цялото й тяло, поглъщаше всичките й мисли, докато беше будна. Не можеше ли да се измъкне от ежегодната ваканция със семейството, което за нея беше равносилно на пътуване до ада?

Как ненавиждаше тези ваканции. Всяка година точно по едно и също време семейството й наемаше хижа в местността Бижу, разположена в южните райони на Тахо. През цялата седмица братовчедите й, пък и разни други роднини се появяваха без никаква покана. Тя беше на шестнадесет години, почти на седемнадесет. Не желаеше повече да стои в онази забутана дупка, тясна, претъпкана с мебели, където цареше непоносима горещина. Не искаше повече да усеща погледите им върху себе си, да бъде подложена на критиките им, на постоянното им внимание. Това й действаше така, сякаш някой постоянно я бодеше с игли двадесет и четири часа в денонощието без никакво прекъсване. Тази година тя бе подходила към тях като напълно зрял човек, какъвто се чувстваше — когато семейството й започна подготовката за пътуването, Алис изложи пред близките си несъкрушими, логически доводи, че трябва да остане у дома съвсем сама.

Обясни, че няма да кани никакви приятели. Ще започне активна работа върху няколко есета, които трябва да предаде в края на учебния срок. Ще се държи прилежно и възпитано.

Майка й я изгледа така, сякаш Алис беше полудяла.

— Но тъкмо в това се състои проблемът ти, Алис. Ти нямаш никакви приятели, нито пък някога се веселиш като хората.

Алис не произнесе нито дума по време на дългото пътуване до планините. Когато пристигнаха, вуйчо Хенри и леля Лори вече ги очакваха.

— Алис — възкликнаха те и я потупаха по главата, като че беше двегодишно хлапе. Все още не бе имала време да свали куфарите си и да хвърли поглед към езерото. — Доведе ли приятеля си? — Това беше любимата им тема за разговор — фактът, че Алис си нямаше приятел. Така щеше да продължи през цялата ваканция. Щяха да я дразнят, да я разпитват, докато тя не избухнеше с пяна на уста.

Неприятното пришпорваше щеше да продължи през цялата ваканция. Когато отидеше да учи в колеж, щяха да я питат кога ще си намери съпруг. След като изпълнеше тази поръчка, щяха да се интересуват кога ще се появи бебето. А когато Алис умреше, щяха да поклатят глави, отбелязвайки колко грозно момиче е тя. Беше дочула как леля Лори подмята това пред майка й. Грозно момиче.

— Защо не ме оставите намира? — чу Алис собствения си глас в отговор.

Майка й я изблъска набързо към къщата, прошепвайки й да се държи възпитано. Алис разопакова багажа си в спалнята на таванския етаж, дълго време разглежда студеното езеро през прозореца, след това се отпусна на леглото. Възнамеряваше да се скрие от тях и да чете, докато онези не започнеха отново да я безпокоят. Сестра й Елън дойде след нея, мъкнейки туристическия си екип. Бе лепнала както винаги слушалките на главата си и около нея, подобно ореол, се носеха тихите звуци на някаква скърцаща музика. Елън беше на четиринадесет години, всеобщата любимка, която запазваше самообладание дори при най-критичните обстоятелства. Тя беше възприела тактиката на баща им да се справя с останалите членове от семейството. Просто не им обръщаше никакво внимание, ала Алис не знаеше как да постига това.

Вечеряха всички заедно на голяма маса, осветена със свещи; менюто беше спагети с гъби и сос от консервени кутии, верандата беше осветена и от нея се разкриваше изглед към улицата, опасана от двете страни с дебели снежни преспи. Сестра й Елън си тананикаше през цялото време, докато възрастните вдигнаха шумна глъчка, възхвалявайки качествата на сухото червено вино „Зинфендъл“. Баща й просто заби нос във вестника, забравяйки съществуването на всички наоколо.

Майка й обикновено избягваше шумните демонстрации, но леля Лори и вуйчо Хенри й влияеха зле. Тя вдигна кичур от косата на Алис, която се спускаше по гърба й, за да го видят всички.

— Божичко, скъпа — обърна се тя към Алис — На шестнадесет години аз бях убедена, че съм се родила светлокоса. Би трябвало да боядисаш косата в сламенорус цвят или поне да направиш отделни кичури по-светли, детето ми. — Майка й работеше като управителка на изискан клуб в Плезънтън в продължение на двадесет години. Изпълнена със законно самочувствие от работата си и от големите бакшиши, тя полагаше огромни усилия да поддържа фигурата си стройна и изпитваше гордост от способностите си, които наричаше „ослепителни умения да поддържаш духовит разговор“.

Алис се изправи и отблъсна ръката на майка си.

— Защо? Нали корените на касата ми ще си останат черни като твоите. — Тя се наведе над шокираното лице на майка си. — О, извинявай — добави Алис, впила неотклонно поглед в очите на майка си. — Корените на косата ти са сиви.

— Алис, майка ти просто се опитва да ти помогне — намеси се леля Лори, отвеждайки момичето по-далеч от сълзите на майката, а след това го последва до таванския етаж, където беше стаята му. — Всички искаме да ви осигурим възможно най-добрите условия. Как е възможно да се държиш толкова неблагодарно?

Отпусната на леглото, Алис чувстваше пареща вина заради думите, които се изплъзваха от устата й неканени, като че приказваше не тя, а някакво лошо, жестоко момиче.

Но защо всички я измъчваха така? Никой не даваше пукната пара, че оценките й в училище бяха отлични. Никой не разбираше, че тя е особен човек с необичаен ум, храбра, необикновена личност, която искаше да постигне повече в живота си, не само приятел и руса коса. Пътувания до екзотични места. Приключения още по-напрегнати от онези, за които четеше в книгите. Истински преживявания извън Плезънтън или скучното древно езеро Тахо, живот далеч, далеч от любещата, задушаваща прегръдка на семейството й.

Когато укроти емоциите си, Алис слезе долу и направи всичко възможно да се сдобри с майка си. Помоли я да се разходи съвсем за кратко, просто искаше да се разтъпче до съседната пресечка, да подиша свеж въздух. Майка й, изтощена от дългите спорове през деня, й позволи да излезе, като преди това й даде да облече нейното палто от боброви кожи.

Алис тръгна по улицата, която водеше до казината.

Можеше да не се прибере дори през цялата нощ.

25

— Държат запалени лампите през цялата нощ — каза Кърт иззад стъклото. — Хора говорят, пеят, плачат. Не мога да спя, вече не мога и да чета. Не съм в състояние да се съсредоточавам. Нещата не вървят добре и навън, нали?

Нина се беше отбила при него на път към съда, където в девет часа имаше разглеждане на дело. Кърт беше отслабнал. Изразът на лицето му беше обезверен. Това я разтревожи.

— Справяме се добре — увери го тя. — Ала ти не бива да падаш духом. Бих искала да се прегледаш при лекар, той е мой приятел. Може би изпадаш в депресия.

— Събуди ме, когато всичко приключи — отвърна Кърт. — Да пия лекарства? Не е в моя стил.

— Просто обикновен медицински преглед. Ще получа разрешение от съдията Милн да бъдеш прегледан в болницата „Боулдър“.

Кърт не прие, ала поне не изрази гласно несъгласието си.

— Е? Какво ще кажеш? — попита Нина.

— Добре. Всичко се дължи на безсилието, на това, че не мога да помогна сам на себе си. Това е влудяващо.

— Зная. Зная. Слушай, има нещо, чрез което би могъл да облекчиш положението си. Ще ти оставя един видеоматериал и филм, които трябва да гледаш. Ще дойда отново в сряда. Искам да разбера как ще реагираш на видяното.

— Какъв е този филм?

— Видеоматериалът показва твоя арест. Филмът е направен от Тери във връзка с изчезването на Темара Суит.

— Ще го гледам, разбира се — Кърт изглеждаше заинтересуван. Това беше добре. — Какво искаш да научиш?

— Искам да си спомниш точно какво си казал на полицая — припомни си всяка дума, която си изрекъл, докато си лежал притиснат върху полицейската кола. Видео материалът може да ти помогне да си спомниш. И… виж и филма. Ти си познавал Темара. Познавал си и Тери. Защо Тери е направила такъв филм? Какво всъщност се е опитвала да постигне чрез него? — Нина искаше да прогони безсилието от гласа си, ала то винаги се промъкваше в сърцето й, когато си помислеше за филма.

— Има още един видеоматериал — добави тя. Разказа на Кърт за материала, където беше заснета смъртта на Тери, като през цялото време го наблюдаваше внимателно. Той поклати глава, след това продължи механически да я люлее напред-назад, докато приказваше Нина, сякаш не можеше да повярва на думите й.

— Невероятно — изрече той. — Кога ще мога да го гледам?

— Сега правим копия. Скоро ще бъдем готови — отговори тя. Представяше си Кърт, отпуснат на леглото в килията, непрестанно потънал в мрачни мисли. Тя не искаше да го обърква допълнително, а филмът оказваше поразяващо въздействие. Може би, след като Кърт минеше на преглед при лекаря, тя щеше да му позволи да го гледа.

— А ти как се чувстваш, Нина?

— Имам прекалено много работа и почти никакво време — отговори тя. — Както винаги.

— Какво правиш вечер? Разбираш ли, опитвам се да си представя какъв е животът ти.

— Отивам си у дома… Живея при брат ми и неговата съпруга…

— Значи и Мат се е преселил тук?

— Преди няколко години. Разхождам се, карам велосипеда си, плувам, когато ми се удаде случай. Опитвам се да водя спокоен живот — тя внимаваше как се изразява, не желаеше да спомене нито дума за съществуването на Боби.

— Много съм благодарен, че Пол Ван Уегънър се е съгласил да работи по случая — продължи Кърт. — Определихте ли… искам да кажа споразумяхте ли се на коя дата ще се състои сватбата ви?

— Какво?

— Ами говоря за датата на сватбата ви.

После Нина си спомни лъжата, която бе използвал Пол.

— Кърт, Пол и аз не сме сгодени. Просто сме…

— Значи е излъгал?

— Да.

— Ти влюбена ли си в него? — попита Кърт. Беше стиснал челюсти, лицето му изглеждаше напрегнато. „Това не е твоя работа“ — би трябвало да му отвърне Нина съвсем учтиво. Сега имаше възможност да сложи точка, ала тя не можа да си наложи да стори това и му отговори честно:

— Не съм сигурна — в този момент осъзна, че подсъзнателно бе сравнявала Пол и Кърт, внимателно преценявайки качествата на двамата мъже. Очите на Кърт й даваха ясно да разбере колко щастлив са го направили думите й. Почувства се замаяна. Обикновено майката гледа сина си и открива, че той много прилича на баща си. Сега тя гледаше бащата и виждаше Боб в него. — Той наистина ме помоли да се омъжа за него, тази част от историята е истина.

— Но ти не си казала „да“. Защо? О, зная, че нямам право да ти задавам такъв въпрос, но…

— Няма нищо. Не зная дали въобще искам да се омъжвам.

— Би трябвало да се омъжиш и да имаш деца — каза й Кърт. Начинът, по който изрече тези думи — толкова настоятелно, сякаш зад тях имаше скрито послание, едновременно я уплаши и я заинтригува.

Тя отвърна:

— Трябва да тръгвам. Ще разговарям с родителите на Темара Суит. Ти чакай тук — тя стана, усещайки, че погледът му я следва, позвъни да отворят вратата и излезе сред пълния с ярки светлини свят, който Кърт може би никога повече нямаше да види.

Във вторник сутринта сержант Флетчър Чени покани Пол в полицейската си кола и му показа новата видеокамера, монтирана неособено стабилно върху таблото на колата, изкривено от многото часове престой под лъчите на слънцето в планината. Учебните занятия във всички училища в щата вече бяха приключили и по Шосе 50 движението беше натоварено.

— Дежурството ми завършва днес. Прочетох бележките си, след като се обадихте, така че сега съм готов да отговарям на въпросите ви за онзи случай.

— Благодаря, че ме взехте в колата си. Но вие не работите ли като детектив в отдел „Убийства“? — попита Пол. Автомобилът се наклони леко, след това пое напред и полека спря, подчинявайки се на уверените движения на мъжа, който контролираше изцяло работата на двигателя.

— Да, детектив съм в отдел „Убийства“ — потвърди той, проследявайки с поглед тротоарите от двете страни на улицата. Те бяха окупирани от пъстри тълпи туристи, снабдени с пълен комплект атрибути за отдих, разсъблечени в различна степен, влачещи след себе си цялото туристическо снаряжение, с което възнамеряваха да прекарат ваканцията: пояси за плуване, шезлонги, чадъри в ярки цветове, които бяха пъхнали под мишница, чанти за пазар, които висяха върху китките им. Няколко красавици с дълбоко изрязани деколтета и плътно прилепнали по телата карирани фланелки се разхождаха лениво по улицата, търсейки си белята, ала по-голямата част от хората бяха майки, татковци и техните вечно изцапани дечица. Те владееха улиците.

— Двама от подчинените ми офицери се разболяха от летен грип. Аз поех част от задачите им. Хайде, започвайте да ми задавате въпросите си. Мога да карам и да мисля едновременно, ако положа достатъчно усилия да се съсредоточа.

— Разкажете ми малко по-подробно за вашето участие в този случай. Кога се включихте в разследването?

— Ами чакайте да видя — лицето на Чени, подобно на излъскан до блясък тъмен бронз, се усмихваше с лекотата на човек, който може да се разбира с всички, ала не разкрива чувствата си пред хората. — Късно се захванах с тази професия. Започнах да работя като охрана в бара на един хотел. Имаше доста напрежение в този бизнес. Развих истински нюх към отрепките, докато се трудех там, казвам ви. В края на деня винаги се чувствах мръсен. Както и да е, исках да си намеря работа, където да върша повече от това да сграбчвам някой вбесен пияница за раменете и да изхвърлям окаяното му тяло през вратата. Затова отидох в полицейската академия и преди двадесет и две години получих първата си работа като моторизиран полицай, патрулиращ по улиците с кола. Тогава бях на тридесет години. Занимавах се с това почти десет години. Осъществих няколко забележителни ареста. Давах свидетелски показания по редица съдебни дела. Повишиха ме и станах детектив преди около дванадесет години. Темара Суит беше първият ми случай, затова бихте могли да кажете, че наистина съм запознат добре с него.

— Във филма, който Тери Ландън е направила за изчезването на Темара Суит, вие казахте нещо твърде интересно.

— Божичко, бързо се обадете до съпругата ми. Тя смята, че аз никога не съм изричал нищо интересно през живота си. Какво съм казал?

— Казахте, че освен Темара Суит и други момичета са изчезвали от Тахо.

Сержант Чени престана да се усмихва и въздъхна.

— Да, така е. Възрастта на изчезналите е от четиринадесет до деветнадесет години. Стигнахме до следния извод: между тях няма нищо общо, освен че са от женски пол и попадат в изброената възрастова група. Изглеждат по различен начин, имат различно обществено положение, различна съдба. Съвсем различни са една от друга.

— Имате ли нещо напротив да прегледам досиетата ви и да си водя бележки?

— Прегледайте ги, разбира се. Ала ми е трудно да си представя как смъртта на една не млада дама кинорежисьор, убита по всяка вероятност от бившия си съпруг, би могла да бъде свързана с тези стари досиета. Горещо бих желал да споделите с мен мнението си, в случай че успеете да си съставите такова. Непрекъснато си мисля, че някой ден нещо ще излезе наяве.

Двамата излязоха от колата и се запътиха към сградата на полицейския участък. Всички пътища в града водеха дотам. Прекосявайки вътрешния двор, Пол си помисли за Кърт Скот, който седеше в килията си.

— Хайде да си вземем кафе — предложи Чени. — Ще ви оставя да се занимавате с досиетата, а пък аз ще поработя върху документацията — двамата подредиха папките в стаята за разпити.

— Може би, преди да излезете, да ме запознаете с онова, което се е случило на тези момичета? — попита Пол.

— Знаете ли колко човека посещават южните райони на Тахо всяка година?

— Не.

— Три милиона. Запомнете — те идват в град, където броят на постоянните жители е тридесет хиляди. Посетителите са най-различни, уверявам ви. Хора, които обичат развлеченията и харесват някой да ги развлича. Други пък обичат да се катерят по планините или да се спускат със ски по планинските склонове. Някои просто обикалят от място на място, има мечтатели, телефонни терористи. Все някога всички те се появяват в Тахо. Невъзможно е да предскажем какво ще бъде поведението им, разбирате ли какво имам предвид? Местните жители също варират от категорията на изключително спокойните хора до тази на извънредно опасните типове. Много е лесно момиче, жадно за приключения, да попадне на някой лош човек.

Затова наистина е трудно да открием какво става, когато някое момиче напусне къщата на родителите си. Дали е отишла в Сан Франциско, за да избегне неприятна сцена у дома? Дори момиче, което работи в бакалия, разполага с неограничени възможности да се среща с много хора. Дали не е избягала някъде с приятели? Или с някого, когото е смятала, че познава добре, ала истината се е оказала съвсем друга? В този град е трудно човек да бъде родител. Просто не може да защити децата си.

— Това важи за всички останали места — изтъкна Пол. — И така, вие казвате, че четири момичета все още не са намерени, в това число и Темара Суит. Полицията не е ли успяла да открие нещо поне за една от тях? Вие смятате, че между случаите на изчезване има връзка, ала не знаете каква е тя — така ли?

— Да, мнението ми е точно такова. Ще ми се да не беше така. Сигурен съм, че винаги се повтаря един детайл — всички те са тръгнали през зимата. Януари и февруари, най-студените месеци. Не е ли странно това?

— Всички ли са местни жители като Темара Суит?

— О, не. В един от случаите момичето пристигнало тук заедно със семейството си, за да прекара ваканцията в планините. Друго момиче живеело в Сидър Флет, недалеч от Тахо Сити.

— Ала вие не мислите, че момичетата са избягали.

— Лесно е да бъде заровен труп в гората на такова място, че никой никога да не го намери. Или просто го хвърлят в езерото. Но това са просто тъжни предположения, на които ме навежда опитът ми като полицай. Истината е, че не зная какво се е случило с онези момичета. Поддържам връзка с родителите им, от време на време преглеждам досиетата — просто в случай, че навремето някоя улика е убягнала от вниманието ми. Работя и върху други случаи. Това е всичко, което мога да сторя. — След това полицаят остави Пол при папките и оръфаните си тетрадки.

Четири момичета. Пол взе първо фотографиите и ги разгледа. Сузана Делауеър, шестнадесетгодишна, момиче с мургава кожа, фин орлов нос, високи скули, трапчинка на брадичката, кръгли черни очила. От Сидър Флет. Една прекрасна сутрин преди осем години отишла заедно с брат си и две приятелки да кара ски в Къркуд. Въобще не се върнала. Моментална снимка, направена в деня, преди да изчезне, я показваше край един ски влек в Къркуд — загоряла от слънцето, усмихната, облечена в дебело яке и тесни скиорски панталони.

Алис Грицети, също на шестнадесет години, имаше тъмни очи, бледа кожа, рядка кестенява коса и пъпки от акне по носа и челото. Тя бе отседнала в хижа край езерото в местността Бижу заедно със своите родители и още едно семейство, където всички възнамерявали да посрещнат Коледа. Преди шест години излязла да се разходи след вечеря и никога не се прибрала при родителите си. Фотографията й беше със стандартна големина — такива използваха в училище. На нея се виждаха единствено лицето и раменете на момичето. Алис изглеждаше прилежна и много сериозна в бялата си блуза.

Дейдри Джейкилсън от Колорадо. Деветнадесетгодишна. Косата й беше подстригана на остри, щръкнали кичури, клепачите й бяха очертани с очна линия. Пристигнала в града с приятели с намерение да организират увеселение; решила да опита ледената пързалка на река Скуо в срещуположната страна на езерото. Опитна състезателка по фигурно пързаляне, с надежди за участие и изява на Олимпийските игри, тя била изоставена в частен дом от младежа, който я довел на увеселението. Дейдри си тръгнала от веселбата преди три години и оттогава досега никой не я видял отново в Колорадо — нито приятелите й, нито изпитващият угризения младеж.

И Темара Суит. Пол си припомни фотографията от гимназията, показана във филма — момичето беше с черни ботуши и очна линия. Имаше още няколко моментални снимки, които детективът не беше виждал във филма — те разкриваха друга страна от характера на момичето — Темара се смееше, седнала върху хавлиена кърпа на плажа на езерото; Темара, яхнала кон, облечена в джинси, пуловер, с каубойски ботуши; момичето на фона на планините и небето. Изглеждаше по-красива и по-атлетична, отколкото във филма. Будно, умно лице на човек, влюбен в приключенията, правилни черти, големи сини очи.

Тя вероятно е щяла да се съпротивлява, да дращи, да рита с тези свои каубойски ботуши, да нарани противника си по някакъв начин.

Пол подреди фотографиите на момичетата една до друга. Две красиви и две грозни момичета. Две светски дами и други две, които изглеждаха невинни. Една от тях беше местен жител, другите три бяха пришълки. Детективът разгледа внимателно записите на разговорите с приятели и съседи — те бяха отпечатани на пишеща машина. Ъглите на страниците бяха подгънати — пръстите на сержант Чени многократно бяха обръщали все едни и същи листа. Намери списъци от номерата на обувките им, номерата на пръстените, които носеха, другите им бижута, марките дрехи, предпочитани от момичетата. Знаеше какъв парфюм са използвали онези от тях, които са имали предпочитание към парфюми. Знаеше кога и с кои младежи са се срещали изчезналите момичета — онези от тях, които са се срещали с момчета, разбира се. Знаеше какво бяха казали тези младежи пред приятелите и пред членовете на семействата си след трагичната случка.

Сред документите от досиетата Пол откри, че Чени беше разпитвал Кърт Скот преди дванадесет години във връзка със случая Суит. Кърт твърдеше, че не е виждал Темара Суит месец преди тя да изчезне. Твърдеше също така, че в нощта на изчезването й той се намирал в главната библиотека на Университета в Рино, щата Невада — изявление, което не бе потвърдено от други свидетели. Кърт беше съобщил на Чени, че Темара прекратила кратката връзка помежду им — същата история беше разказал и на Нина.

Много от подробностите в доклада на Чени съответстваха с тези, посочени във филма на Тери Ландън. Те потвърждаваха, че Тери беше изложила събитията от последната нощ на момичето в правилна последователност. Ала те потвърждаваха още един факт: Темара не беше нещастно, непрекъснато ядосано момиче, което винаги губи. А Тери Ландън се беше опитала да я представи тъкмо такава.

Пол въздъхна и прочете всичко още веднъж. Четирите момичета бяха изчезнали по различно време от денонощието. Местата на изчезването също бяха различни. Характерът, социалното положение, интересите им — също не съвпадаха.

Какво общо имаха тези момичета, освен факта, че бяха изчезнали от лицето на земята в района на езеро Тахо и интервал от няколко години разделяше изчезването на всяка една от тях?

По всяка вероятност нищо. Ала Пол реши да разговаря с родителите на момичетата. Трябваше да провери дали Чени не бе пропуснал нещо. Дали не са научили нещо ново в домовете им.

Той си записа телефонните номера на родителите и друга, необходима му информация.

Не престана да гледа фотографиите на момичетата, докато погледът му плувна в мъгла и главата му запулсира от болка. Искаше му се да изпие един аспирин, ала все още не смяташе да се отказва. Щеше да провери списъка на пътниците от самолетните полети до Тахо няколко дни преди изчезването на момичетата. Скот беше казал на Нина, че не е идвал със самолет в Тахо цели дванадесет години, но как можеше да бъде проверено твърдението му? Невъзможно беше да направи пълна проверка. Кърт би могъл да долети в Сан Франциско, използвайки чуждо име за полета… но защо да изминава толкова голямо разстояние? За да отвлече три момичета, които бездруго никой не свързва с него? Следователите, работещи в областната прокуратура, вече се бяха свързали с полицейските управления в местата, където Скот бе живял, след като напуснал Тахо. В нито едно от тях не бяха регистрирани подобни изчезвания на млади жени. Моделът на престъплението очевидно нямаше никаква връзка със Скот.

Но ако Скот не беше извършил престъплението, кой тогава беше? Може би Тери Ландън? Жените, убиващи заради възбудата от извършеното престъпление, бяха истинска рядкост и почти винаги техни жертви се оказваха мъже. Ландън наистина беше необикновена личност, в това нямаше никакво съмнение, ала тя също не беше свързана нито чрез родителите си, нито чрез някакви приятели с останалите три момичета. Пол просто не можеше да повярва на тази теория.

В такъв случай оставаха две възможности. Или между изчезванията не съществуваше никаква връзка — всъщност това, изглежда, беше най-вероятният сценарий, — или съществуваше някаква трета сила, неизвестен хищник, бродещ наоколо, който излизаше на лов веднъж през около три години. Чени беше направил списък от известните сексуални насилници в областта, бе проверил къде са се намирали те през съответните нощи и не беше успял да открие нищо. Сержант Чени вече беше премислил всичко, мярнало се в ума на детектива, и го беше подложил на щателна проверка. Единственото нещо, което Пол откри, беше следното: Тери бе направила връзката между отделните изчезвания във филма, водена или от някакъв каприз, или от злоба, или от някакъв чисто артистичен мотив.

Чени надникна в стаята.

— Аз излизам на обиколка. Намерихте ли нещо в досиетата? Напрегнахте ли добре ума си?

— Добра, щателна работа от страна на полицията — отвърна Пол. — Както казахте, чувствам, че между тях съществува някаква връзка, макар че няма нищо конкретно, за което бих могъл да се заловя. Останах с впечатлението, че само да можех да добия по-голяма яснота за случаите, щях да открия какво е то. Дайте ми още пет минути.

Чени се засмя.

— О, Боже. Ето че и той налапа въдицата. Връщал съм се към тези документи десетки пъти. И още не съм постигнал никакъв резултат. Ще ми се обадите, ако попаднете на нещо, нали?

— Разбира се. Благодаря ви, Чени.

— Не виждам никакъв проблем, Ван Уегънър. Мислили ли сте някога да се върнете отново в полицията? Красиво малко градче, редовна заплата, закуска за два долара в заведение, което ви предлага толкова, колкото можете да изядете, при това всеки божи ден от седмицата?

— Това ми звучи адски привлекателно — отвърна Пол и се усмихна. — Обаче човек всеки ден рискува кожата си и може би затова очаква с такова нетърпение следващата закуска.

Сержант Чени се разсмя. Смехът му беше дълбок, плътен и толкова силен, че цялото му тяло се разтресе.

— Синко, човек рискува кожата си всяка сутрин дори когато става от собственото си легло. Този момент никога не може да бъде избегнат — сержантът махна с ръка и си тръгна.

Седнал на стола, Пол се наведе напред, затвори очи, представяйки си как момичетата се обличат, за да излязат навън. След това тръгват и полека се отдалечават, докато накрая се изгубят от погледа в някоя улица, сред някой планински склон…

Той провери бюлетина за метеорологичната обстановка при всеки един от четирите случая. Не, момичетата не бяха изчезнали нито през някой изключително ясен, нито през мъглив или мрачен ден, когато небето е било покрито с облаци. И четирите случая бяха регистрирани, когато времето било много студено. Момичетата били облечени в красиви малки кожени палта, топли панталони, ботуши за сняг…

И какво от това?

26.

Зимният курорт „Рай“ заемаше по-голямата част от планинските склонове над областта Южно Тахо — местност, съвсем различна от курорта „Хевънли“. „Рай“ не предлагаше изглед към езерото и разполагаше с по-малко лифтове и ски влекове. Ала той имаше две преимущества пред „Хевънли“: имаше няколко писти на височина десет хиляди фута, беше разположен на малко по-голяма надморска височина и беше по-евтин. Нина никога по-рано не беше идвала тук.

Паркингът беше препълнен с туристически автобуси и микробуси на големите хотели, в които имаше казина. „Рай“ с оборудването за изкуствен сняг и надморската си височина успяваше да работи по-дълго от почти всички останали курорти в областта. Нина пое с тежки стъпки по циментовата пътека към малкия ски гардероб, а във всички посоки около нея профучаваха дръзки скиори.

Джесика Суит я покани в приятния си кабинет, разположен в задната част на помещението. Навън снегът беше натрупал чак до стъклото на дълга живописна стена прозорец. Джесика седна зад бюрото си в меко кресло, облицовано с червена кожа; на масата от лявата й страна имаше два компютъра, а зад гърба и — библиотека, пълна с книги.

Тя изглеждаше също както преди известно време в съда и във филма на Тери. Кафеникавото й лице беше покрито с бръчки, предизвикани от дългите престои под слънчевите лъчи. Тялото й излъчваше силата на опитен скиор. Къса, сребриста коса и проницателни, орлови очи подсилваха впечатлението за жизненост, което създаваше у събеседника си тази жена. Беше облечена в зелена блуза и зелени панталони, носеше леки, удобни за дълго ходене пеш ботуши, които Мат наричаше „бързоходки“. Лицето й беше спокойно.

— Помните моя съпруг Джонатан, нали? — каза тя.

Джонатан Суит изглеждаше значително по-зле отпреди. Беше облечен добре и без съмнение това се дължеше на госпожа Суит, но погледнати отблизо, момчешките му черти се бяха съсухрили, без дори да се превърнат в лице на мъж. Той седеше на електрическа инвалидна количка до бюрото.

— Здравейте, господин Суит — поздрави го Нина, ала мъжът не пое протегнатата към него ръка, едрата му длан си остана отпусната върху смалените, извити долни крайници. Поредният поздрав от сорта на „Мразя те, долна адвокатска отрепка“, който едва ли щеше да разведри настроението на Нина тази сутрин.

— Може ли да го пусна? — попита Нина и спусна ръката си, която бе останала недокосната, към касетофона.

— Да, щом настоявате — отговори Джес Суит. — Надявам се, че разговорът няма да отнеме много време. Джонатан не се…

— Престани да се отнасяш с мен като с бебе, Джес — прекъсна я Джонатан. — Добре, на ваше разположение сме. Какво искате?

— Разполагам с вашите свидетелски показания — каза Нина. — Мога ли да ви задам няколко въпроса, за да си изясня някои моменти?

— Защо?

— Ами бих желала да проследя по-подробно…

— Но откъде накъде ние сме длъжни да отговаряме на въпросите ви? — възрази Джонатан Суит. — Той вероятно е отнел живота на нашата дъщеря. Той е убиец.

— Вие искате законът да накаже истинския престъпник, нали? — попита Нина. — И двете страни трябва да разполагат с възможно най-добрия достъп до факти, за да има честен съдебен процес.

— Отричате ли, че преди дванадесет години моята дъщеря се е срещала тайно именно с Кърт Скот?

— Той я е познавал. Не отрича този факт. Ала вече са били престанали да се срещат в нощта, когато тя…

— Нека ви задам този въпрос — прекъсна я Суит. — Убедена ли сте, че клиентът ви е невинен?

— Не е важно какво мисля аз. Важното е какво ще решат дванадесетте съдебни заседатели, след като се запознаят на процеса със свидетелските показания и с останалите доказателства по делото.

— Вие бихте изрекли всичко, за да ни манипулирате… искате да кажем нещо, което би могло да помогне на вашия клиент. Не давате пукната пара нито за нашата мъка, нито за неговата вина. Лицемерна жена — той скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше доволен от себе си. Жена му го остави той да води разговора.

— Тогава защо ми позволихте да ви посетя? — попита Нина. — Защо просто не отказахте срещата си с мен?

— Защото господин Рийзнър ни уведоми, че ще ни въведете в сложна процедура по даване нови свидетелски показания под клетва в присъствието на репортери, придружена с неразбираема правна терминология. Това е единственият път, когато разговаряте с нас.

— О, аз ще разговарям с вас на съдебния процес — каза Нина. — Има много неща, за които бихме могли да поговорим. Искате да научите какво ще се случи с филма на Тери Ландън и съдебното дело, свързано с него, нали? Искате да узнаете дали между убийството на Ландън и изчезването на Темара има някаква връзка. Мога да ви разкажа някои неща, ако отговорите на въпросите ми. Не желая да ви мамя, нито пък ще ви причиня още страдания. Онова, което ще ми кажете, може би въобще няма да ми помогне. Но ако сега ви обърна гръб и си тръгна, ще ме видите в съда и тогава няма да можете да ми задавате никакви въпроси.

— Празни думи — изрече мъжът в инвалидната количка. Лицето му беше почервеняло. — Наглост. Махайте се.

— Почакай, Джонатан — спря го Джесика Суит. Тя се обърна към Нина. — Бих искала да науча онова, което вие знаете за Тем. Не ме е грижа защо Скот е убил Тери Ландън.

— Не вярвам, че той е убил Темара, госпожо Суит — каза Нина.

— Не бих и очаквал. Сега той едновременно е ваш приятел и ваш клиент, нали? Господин Рийзнър ни съобщи…

— Навремето дъщеря ви е държала на Кърт Скот, господин Суит. Спрете за миг и се опитайте да си представите, че сега този човек страда и се измъчва, а не че е виновен. Вие дадохте под съд Тери Ландън, защото е изопачила образа на дъщеря ви, представила я е като друг човек, каквато тя не е била. Задавали ли сте си някога въпроса защо Ландън е постъпила така?

— Чрез мръсни намеци се правят много пари — отвърна жената, ала, изглежда, думите на Нина я накараха да се замисли.

— Тя е познавала дъщеря ви, госпожо Суит. Имала е интереси от романтично естество към Кърт Скот. Както знаете, тя е твърде целенасочена и безскрупулна. Ако дъщеря ви е пострадала, един от възможните варианти е, че Тери Ландън може би е причината за това.

— Тя е познавала дъщеря ми? Откъде знаете това?

— От господин Скот.

— Не вярвам на нито една дума, изречена от Скот — помислете си за кашата, в която се е забъркал.

Госпожа Суит се обърна към съпруга си.

— Ако Тери е познавала Тем…, та това е невероятно! Тя никога не ни е казвала за това. Джонатан, изслушай я.

— Как стигнахте до решението Тери Ландън да направи този филм? — продължи Нина, след като Джесика Суит кимна с глава към нея.

— Разговарях с някои хора от телевизията и ги разпитах дали може да се направи филмов материал, като се използват досиетата на неразгадани криминални случаи. Вие сте гледали подобни обяви — отговори й Джесика Суит. — Посочват се обстоятелствата около престъплението или случаят на изчезване, след се съобщава телефонен номер. На него може да се обади всеки, който е разпознал нещо или може да предостави някаква информация по случая. Тери Ландън ми се обади, предложи да направи филма и да се погрижи за всичко останало. По този начин филмът можеше да получи по-убедителна реклама.

— Откъде е научила Тери Ландън за вашия случай?

— Ами вестник „Мирър“ наистина имаше шанс да публикува интригуваща новина. Репортерите решиха, че пред тях се разкрива възможност да възродят старата история за изчезването на Темара, тъй като аз бях в началния етап от преговорите с продуцента. Тери каза, че иска да направи филма, имала пари за него и предложи да работи с мен. Тя беше местен човек и наистина изглеждаше заинтересувана от скромния ми проект. Естествено, аз исках да видя, че в действителност ще се случи нещо, което би могло да върне дъщеря ни у дома, затова… убедих Джонатан. Споразумяхме се и събрахме всичките си спестени пари. Тери очакваше да спечели много повече, след като се справи с разпространението на филма, затова поиска по-голямата част от печалбите. Стори ми се, че това е добра сделка. Въобще не ни беше грижа за парите, не знаехме дали този телевизионен материал щеше да се окаже добър или не. Трудно можеш да се разбереш с хората на изкуството. И така тя направи своя филм. Вие знаете какво стана после.

— Вие не бяхте съгласен, нали, господин Суит?

Не последва отговор. Господин Суит дишаше тежко. Най-накрая той изрече:

— Помислих си, че напусто ще пропилеем куп пари. По дяволите, наистина се оказах прав. Но жена ми си бе втълпила тази отчаяна идея в главата и не се отказа. — Дали Нина просто си бе въобразила, или мъжът наистина здраво стисна облегалката на инвалидната количка с ръце, когато произнесе тези думи?

— Джонатан се оказа съвсем прав, вземайки предвид какво се получи по-късно — намеси се госпожа Суит, приближи се до съпруга си и докосна рамото му. Той отблъсна ръката й и се намръщи към Нина.

— Нека приключим веднъж завинаги с всичко това. Имате на разположение още три минути.

— С какво се е занимавала Тери, преди да се свърже с вас?

— Каза, че нямала работа и търсела проект, върху който да съсредоточи усилията си. Останах с впечатлението, че от дълго време не беше създала нищо съществено, що се отнася поръчка, за която би могла да получи възнаграждение. Беше доволна, че ще работи върху този проект — продължи госпожа Суит, като че поведението на съпруга й съвсем не беше враждебно. Очевидно тактиката й беше да пренебрегва изблиците на гняв от негова страна. Суит беше избухлив човек. Той и съпругата му не се бяха приспособили добре към неговия недъг.

— Да. Била е много доволна. Прекалено доволна — подчерта Нина. — Тя прави филма, така че никой друг не би могъл да интерпретира фактическия материал, тя контролира гледната точка и предоставената й информация. Очерня репутацията на вашата дъщеря, тъй като Тери Ландън е свързана с Кърт Скот — мъжа, към когото все още изпитва огромна омраза. Дори ще спечели пари от това. Прави добра сделка и убива с един куршум три заека.

— Не вярвам на думите ви — заяви господин Суит. — Ако наистина Ландън е била толкова съвършен манипулатор, защо не е убила и четвъртия заек — защо не е представила вашия клиент като злодей? Ако тя… е сторила зло на Темара, защо не е хвърлила вината върху него? Дори не е споменала името му!

— Все още не зная отговора на този въпрос, господин Суит. Ала дължа извинение на вас и на вашата съпруга. Когато се съгласих да представям в съда госпожа Ландън, не разследвах достатъчно задълбочено положението. Тя ме измами. Открих, че стоя на погрешни позиции, защото осъзнах, че в действителност филмът е злонамерен по отношение на дъщеря ви.

— Извинението ви е поднесено твърде късно и означава прекалено малко за нас — отговори враждебно Суит.

— Филмът е нейна собственост, а доколкото зная, Тери Ландън няма наследници. Ще се споразумея с господин Рийзнър филмът никога да не бъде излъчван, освен в съда, ако това се окаже необходимо.

Двамата се спогледнаха. Нина им остави достатъчно време да осъзнаят пълното значение на този факт.

— Странен начин за спечелване на съдебно дело — изрече господин Суит и придружи думите си с нервен смях. — Значи вашата теория е, че Тери Ландън е отговорна за нашата загуба… тя ни е манипулирала, измамила ни е и дванадесет години по-късно е измъкнала парите ни… Това е прекалено ужасно дори да си го помисли човек…

Нина отговори:

— Тя беше способна да стори такова нещо.

— Какво искате да научите, госпожо Рейли?

— Искам да зная дали някога сте посещавали студиото или къщата на Тери Ландън.

Мъжът поклати глава, стиснал до болка устни.

— Не — отвърна жена му. — О, само веднъж, когато Тери засне един от разговорите с нас там. Направи кафе, през цялото време беше лъчезарна, смееше се и ни каза, че филмът ще ни помогне да намерим дъщеря си.

— Бих искала да науча къде се намирахте през нощта, когато изчезна дъщеря ви.

— Както сме посочили и в свидетелските си показания, до десет и половина вечерта присъствахме на среща, организирана от Асоциацията на собствениците на земя в района на залива Зефир. До два часа през нощта чакахме Темара, после се разтревожихме и се обадихме в полицията — отговори госпожа Суит.

— И двамата ли я чакахте?

— Да, опитвахме се да я следим отблизо.

— Защо?

— Имахме… малък спор, преди тя да излезе. Ставаше въпрос, че вечер се прибира прекалено късно. Тя беше на осемнадесет години, ала изглеждаше по-млада от възрастта си. При това от две седмици някакъв тип ни досаждаше, надничайки в къщата ни.

— Някой е гледал през прозорците на дома ви?

— Да, надничаше в спалнята на Темара. Тя го беше виждала два пъти.

— Била ли е сигурна, че е мъж?

— Жените не правят такива неща — намеси се Джонатан Суит. — Това е сексуално извращение, типично за мъжете. Прочетете по-внимателно учебника по психология.

— Дъщеря ви беше ли сигурна в това?

— Не, не е отивала до прозореца да провери. — Госпожа Суит отново бе подхванала нишката на тази история.

— Хванахте ли досадника, който я е наблюдавал?

— Не. И двата пъти викахме полицията и разказахме на сержант Чени за това. Ала те не откриха никого.

— Виждали ли сте отново този човек, след като изчезна Темара?

— Не — господин Суит наруши тишината и се наведе напред в инвалидната количка. — По всяка вероятност е бил Скот. Тя го е изоставила, а той не е могъл да се примири с това.

Без да се отклонява от поставената си цел, Нина продължи:

— Госпожо Суит, в свидетелските показания е посочено, че в нощта, когато Тери Ландън е била застреляна, вие сте се намирали в Сан Франциско. Какво сте правили там?

— Присъствах на конференция. Ежегодна среща на представители от ски курортите в Северна Калифорния. Бях отседнала в хотел „Хайят“ и се върнах на следващия ден.

— И пренощувахте в стая с единично легло?

— Да.

— Виждам какво се опитвате да направите, не мислете, че съм сляп — заяви Джонатан Суит.

— А вие, господин Суит…

— Аз бях сам вкъщи. Ала вие не ми вярвате, нали? Добре. Така се вбесих от филма, който Тери засне, забравих, че съм парализиран, скочих от инвалидната си количка, временно излекуван…, след това отидох и я застрелях. Ха, ха, ха. Такива неща постоянно се случват във филмите.

— Вратата на студиото се намира на нивото на земната повърхност, господин Суит. Не е нужно да ставате от количката си, за да попаднете там.

— О, какво знаете вие за това как човек живее в инвалидна количка? Жена ми и Тери Ландън трябваше заедно да ме блъскат по пътеката до студиото — тя е прекалено тясна, не бих могъл да се изкача по нея, без да рискувам живота си. Освен това има едно стъпало към верандата, което вие вероятно не сте забелязали. Вратата също е тясна, има праг и трябваше да ме изблъскат енергично, за да вляза в помещението. Не казвам, че е невъзможно, просто е нелепо. Когато човек се придвижва с инвалидна количка, престава да бъде анонимен. Всеки ме забелязва, ала се преструва, че не е така. Гарантирам ви, че не ме забравят толкова бързо. Освен това свидетелят е видял не мен, а вашия клиент да излиза от студиото. Как ще заблудите съдебните заседатели при толкова очевидни доказателства?

— Аз не твърдя, че вие сте убили Тери Ландън.

— Хайде де! Какво друго внушават подобни въпроси? — Нина наблюдаваше как кожата по лицето му полека порозовя, а носът му се покри с петна. Очевидно кръвното налягане на господин Суит се беше повишило.

— Моля да извините съпруга ми. Той преживя много мъчително изчезването на Тем. Нито за минута не сме я забравили. Освен това той има свои собствени проблеми.

— Съжалявам.

— Не, никак не съжалявате — изрече Джонатан Суит и придвижи инвалидната си количка по-далеч от Нина, приближавайки се към прозореца. Слънчев лъч се отрази от блестящата метална повърхност на облегалката й. Навън едно момиче профуча наблизо със ските си и помаха с ръка към тях. То беше енергично, щастливо, излъчващо грация, благословено с всички дарове, които те бяха искали да осигурят на дъщеря си.

Нина отиде на паркинга, наблюдавайки през слънчевите си очила разноцветните точици, които се спускаха с огромна скорост по белия хълм. Тя усети, че се страхува за скиорите, като че всеки миг щеше да се появи лавина.

Случаят, върху който работеше, наистина приличаше на снежна лавина — прекалено много хора и факти, които трудно можеше да подреди в стройна система. Чувстваше се погребана в ледена гробница без въздух, неспособна да се измъкне навън, задушаваше се под плътната пелена от смазващо тежки предположения.

След разговора с родителите на Темара в съзнанието й бе нахлула неприятната мисъл: защо Джонатан Суит не искаше филмът да бъде направен? Какво криеше той? Статистическите данни, свързани с убийствата на жени, неотклонно показваха, че много от жертвите са познавали убийците си… Докъде щеше да стигне госпожа Суит в желанието си да защити своя съпруг?

Беше ли убил Суит собствената си дъщеря?

27.

— Хей, човече, караш като умопобъркан индианец от племето Бронко — извика Уиш, стиснал ремъка върху тавана на пикапа с две ръце, докато Пол се спускаше по стръмния склон Кингсбъри Грейд в сгъстяващия се здрач.

— Благодаря — отвърна му детективът. — Аз карам истински пикап „Додж Рам“, колата на Нина е „Бронко“ за твое сведение — той включи дългите светлини. В плътните снопове светлина изплуваха два елена, изправили се точно на пътя им.

— Внимавай! — изкрещя Уиш. Пол рязко завъртя волана наляво, отби към банкета, оставяйки елените втренчени след колата.

— Рефлекси — заяви миролюбиво той. — Забелязвам, че си много по-словоохотлив, когато майка ти не е наблизо.

— Нима вие щяхте да се държите по-различно от мен?

— Схващам мисълта ти.

— Трябва отново да се върнете в дясното платно — всъщност вече бяха престанали да се движат в насрещното движение, летяха напред с шестдесет и пет мили в час по сребристата лента на планинския път, ограден от двете страни със силуети на дървета от гъстата гора.

Пол отвори прозореца и пое дълбоко дъх.

— А-а-х. Погледни онази голяма жълта луна, издигаща се над долината Карсън като лъскава златна монета от Африка.

— Караш ме да треперя от студ, човече.

— Облечи си ризата. Така. Да се върнем отново към Майкъл Ордуей. Казваше, че го познаваш.

— Да, познавам го. Отглежда крави и овце в ранчо на около миля след градчето Гарднървил. Притежава около сто и петдесет акра пустинна земя и надежден водопровод. Има деца и жена, която обича да флиртува с непознати.

— Дорийн Ордуей. Моминското й име е Дорийн Бенитес. Откога са женени?

Уиш вдигна рамене.

— Не знам. Такива неща не ме интересуват.

— Добре, какво знаеш тогава?

— Човекът плаща добре, отнася се както трябва към работниците си.

— Добре, това все пак е нещо. От начина, по който човек се отнася към подчинените си, можеш да си направиш извод какъв е характерът му.

— Съвсем наред е, като се има предвид, че е чужденец.

— Чужденец ли? О, имаш предвид, че е англичанин.

— Да, но той не се държи като човек от Великобритания, нали разбираш какво искам да кажа?

— Не, не разбирам — отвърна Пол. — Много съм любопитен да науча какво означава това.

— Ами няма нищо против да се изцапа като работниците си, макар че е собственикът на ранчото. Не седи по цял ден сякаш е господар на огромно имение — обясни Уиш.

— Разбирам. — Пикапът намали скорост, докато преминаваха през самотното градче Миндън. Единственото отворено заведение тук беше голямото, ярко осветено градско казино. Веднага след като се спуснаха по източния склон на Сиера он Грейд, навлязоха в пустиня, обрасла с храсти, приспособили се към температурите на голямата надморска височина. Дърветата изчезнаха и на тяхно място се появи небето. Нощта беше тиха.

— Гарднървил — обяви след минута Уиш. — Тук има хубав хотел, понякога се вижда оттук, понякога — не. Тук се хранят пастирите. Храната е хубава.

— Пастирите ли?

— Да, баските. Живеят навсякъде по тези места. Завийте наляво по черния път.

Поеха на втора скорост по осеяната с дупки повърхност на пътя, движейки се между огради от бодлива тел. Луната се носеше спокойно по небето и винаги успяваше да се задържи над главите им.

— След това бихме могли да похапнем в ресторанта на хотела. От сметката „разходи по разследването“.

— О, човече, обожавам работата си.

— Все още нищо не си направил. Хайде да проверим как си научил първия урок за частни детективи.

— Да слушам и да наблюдавам — започна Уиш. — Да си държа устата затворена, докато приказвате вие. Да отида в тоалетната и да проверя дали в шкафа за лекарства няма наркотици. Да се опитам да надникна в спалнята, да проверя дали там има бюро и какво е подредено върху него. Да душа навсякъде и винаги да имам готово някакво невинно обяснение. Да оставя касетофона включен в чантата си и да стоя близо до вас през цялото време. Да открадна чашата или кутията от бира, която той е държал в ръка.

— Направи всичко това и аз ще се постарая да получиш огромна купа с агнешка яхния — обеща Пол.

Стигнаха до обширен паркинг — голата земя не беше покрита с никаква настилка. На него бяха паркирани няколко счупени камиона и един трактор. Два малки кафяви териера изскочиха пред пикапа, не преставаха да лаят, размахвайки неспокойно опашки. Зад тях се появи мъж в работен комбинезон и кални ботуши.

— Майкъл Ордуей — представи се той и се здрависа с посетителите си.

Привлекателна жена с дълги крака, облечена в избелели, прерязани до бедрата джинси, се показа зад гърба му.

— Съпругата ми Дорийн. Марли, Уотсън, кротко! Укротете се, момчета! — Ордуей свали ботушите си пред вратата и продължи по чорапи в къщата, следван от двете кучета.

— Седнете, моля — покани ги Дорийн Ордуей. Двамата седнаха до масата от черешова дървесина, огледаха специалния шкаф, пълен с пъстри порцеланови блюда, възхитиха се на персийския килим, картините, изобразяващи пейзажи.

— Много е красиво — отбеляза Пол. — Не бях очаквал, че ще видя подобни неща в самия край на този дълъг път. — Докато приказваше, впери очи в Дорийн и тя отговори на погледа му.

Стопанката на къщата му подари по-широка усмивка, отколкото заслужаваше току-що изреченият комплимент.

— Не бях сигурен дали трябва да разговаряме с вас — започна Майкъл Ордуей. — Но и двамата бяхме много любопитни да научим повече за този процес.

— Много съм ви благодарен — отговори му Пол. — Това показва, че сте хора с широки възгледи.

Тези думи се понравиха на Дорийн.

— Бихте ли искали нещо за пиене? Чаша чай или кафе?

— Къде е клозетът? — попита Уиш. Пол го срита под масата, първо защото бе изгърмял такъв глупав въпрос, преди да завършат любезностите, и второ, защото младежът бе използвал грубата дума „клозет“.

— О, в края на краищата реших, че може да изтърпя още малко — бързо добави Уиш.

Пол си наложи да не вдига възмутено клепачи към тавана при тази неочаквана реакция и подхвана:

— Чух, че сте англичанин, който се е преселил в Америка.

— Роден съм в сянката на крепостта Тауър в Лондон — отвърна Ордуей. — Но от години живея тук. По време на медения си месец предприехме пътуване до Англия. Времето беше ужасно. Непрекъснато валя ситен, студен дъжд. Но разбира се, посещението в Британския музей компенсира всичките ни неприятности.

Дорийн се намеси:

— Можете ли да си представите — през цялото време разглеждахме разни мумии и стари ръкописи.

— Как стана така, че се озовахте в ранчо сред пустинята?

— Всъщност причината за това е решението на баща ми — отговори Ордуей. — Той се пресели с цялото ни семейство от Тахо скоро след изчезването на Темара. Самият той пораснал, гледайки каубойски филми в добрите стари времена, затова реши сам да подхване този бизнес. Превърна се в умел гледач на телета. Добре мяташе ласото, мир на праха му.

— Отдавна ли сте женени?

— От десет години — отвърна Дорийн, наливайки на детектива кафе. Неголемите й гърди изглеждаха възбуждащо под фланелката. Пол се опита да отклони поглед от тях. Тя забеляза отчаяните му усилия и съвсем случайно го докосна с бедрото си. — Имаме две близначки на четири години. Ани и Сара. Те вече си легнаха. Значи вие сте частен детектив? Като Сам Спейд и Лу Арчър. Никога не съм срещала човек с такава професия. Харесвате ли работата си?

— Предпочитам я пред службата в полицията — отговори Пол. — Помагате ли на Майк в грижите около ранчото?

— Наричайте го Майкъл. Непрекъснато съм заета с момичетата. Той се занимава с всичко във фермата.

Пол отпи няколко глътки кафе, зададе още няколко въпроса и отново срита големия крак на Уиш под масата. Уиш веднага скочи.

— Тоалетната е в коридора, първата врата вляво — обясни му Дорийн. — Знаете ли, искам да съобщите нещо на госпожа Рейли — продължи тя и се обърна отново към Пол. — Нещо във връзка с процеса за нарушаване неприкосновеността на вътрешния мир. Тази сутрин Джесика ми се обади и каза, че всичко е приключило. Благодарете на госпожа Рейли от мое име. Не толкова заради това, че филмът беше изопачил нашите характери, а защото бе очернил Тем. Тем ми беше приятелка. Филмът, който направи Тери Ландън, беше направо ужасен. Трябваше да предприемем нещо.

— О, филмът — възкликна Ордуей и поклати глава. — Тери наистина беше добра в работата си. Накара ни да изречем неща, за които по-късно наистина съжалявахме. Като например шегата, която използвах, че господин Суит бил пияница. Вбесих се, виждайки как изричам от екрана думи, извадени от контекста и използвани по начин, създаващ отблъскващи инсинуации. Чувствахме се пълни глупаци — бяхме се съгласили да ни заснемат на филм, без да имаме никакво право да поставим вето върху готовия продукт. Може би трябва да бъдем благодарни, че семейство Суит не ни дадоха под съд. — Лицето му беше открито, дружелюбно, дълго и тясно. Бузите му изглеждаха избръснати внимателно. Пръстите му бяха чисти, а гъстата му кестенява коса беше подстригвана съвсем наскоро. „Самото олицетворение на джентълмен фермер“ — помисли си Пол.

Дорийн добави:

— Днес ми се обади Джесика Суит. Каза ми, че Тери познавала Тем още преди приятелката ми да изчезне от Тахо. Имала ли е Тери нещо срещу нея? Знаете ли нещо по този въпрос, господин Ван Уегънър?

— Наричайте ме Пол.

— Добре — съгласи се тя и приглади касата си, поставяйки палаво кичурче зад ухото с ръка, която едва забележимо докосна зърното на гръдта й, което личеше изпод фланелката. Вълнистата руса коса с кестеняви кичури беше в приятен контраст с черните й вежди. Пол мислено свали ризата й, наслади се на открилата се пред очите му гледка и отново я наметна върху раменете й. Дорийн влезе в кухнята, полюлявайки бедрата си по начин, типичен за всяка привлекателна съпруга.

— Боя се, че не мога да разбера — подхвана Пол. — Значи казвате, че момичето във филма въобще не прилича на онази Темара, която сте познавали в живота?

— Ами филмът подчертаваше единствено отрицателните й черти. Тем беше умно момиче, беше много красива — отговори Ордуей. — Тя обичаше конете, искаше да стане ветеринарен лекар.

— Ала наистина е изляла чаша бира в лицето ви в нощта, когато е изчезнала.

— Аз си го заслужавах — призна Ордуей. — Аз… би могло да се каже, че й досаждах с прекаленото си внимание. Тя наистина не проявяваше интерес, а аз бях прекалено зает със себе си и не забелязвах това. Твърде неочаквано бе престанала да се среща с Кърт Скот — поне самата тя твърдеше така. Впрочем видях фотографията му във вестника и го разпознах. Бях го срещал веднъж с нея. Тогава той тъкмо беше завършил колежа — тя ми каза това, беше с няколко години по-възрастен от нас.

— Бащата на Тем никога не харесваше приятелите й — извика Дорийн от кухнята.

— Той се опитваше да задържи малкото си момиче у дома — добави Ордуей. — Тем трябваше да се съобразява с толкова много правила. Винаги съм си мислил, че тя просто се махна от дома си. Искаше да види света. Училището я отегчаваше, беше сърдита на родителите си. Такива неща често се случват, нали? Вероятно е машинописка в Мелбърн и някой ден ще ни се обади.

— Може би — рече Пол. — От друга страна, ми изглежда необичайно, че не е направила никакъв опит да се обади у дома си през всичките тези години. Питах се и друго нещо. Познавахте ли Тери, преди тя да се свърже с вас заради филма?

— Не. За пръв път видяхме тази жена миналата година. Разговаряхме с нея веднъж в студиото й, след това тя дойде в ранчото, за да заснеме Дорийн. Преди дванадесет години бяхме просто хлапаци от гимназията, разбирате ли. Тя очевидно живееше в Тахо, но е била значително по-възрастна от нас — по това време е била двадесет и осем, двадесет и девет годишна. Както и да е, Джесика ни помоли да й съдействаме за филма и когато Тери ни се обади, отговорихме: „Разбира се, ще дойдем и ще разговаряме с вас.“ Отначало ни се стори твърде приятна, но след известно време аз започнах да се чувствам неловко в присъствието й — разказа Ордуей.

От тоалетната се разнесе трясък.

— Няма нищо сериозно, не идвайте — чуха приглушения глас на Уиш.

— Може би вашият… хммм… сътрудник е болен? — предположи Ордуей.

— Не, не, просто изпи чаша „Торейд“, докато се спускахме по хълма — обясни Пол.

Ордуей вдигна вежди, ала не напусна мястото си.

— Какво още искахте да научите?

— Онази нощ, тъкмо преди да излезе, Темара е използвала обществения телефон. Имате ли някаква представа на кого се е обадила?

— И в полицията ни зададоха този въпрос — намеси се Дорийн. Тя беше угасила светлината в кухнята и се върна при мъжете, сложила зелена подобна на жабо престилка върху дрехите си. Завесите бяха спуснати върху най-големия прозорец, къщата изглеждаше топла и уютна. Ордуей се вписваше в обстановката наоколо, ала като че мястото на съпругата му въобще не беше тук. Дорийн изглеждаше съвсем нелепо в тази домакинска престилка, като скорпион, скрил се зад купчина непрани дрехи. — Сигурно на някое момче — предположи тя. — Искам да кажа, на кого другиго би могла да се обажда? Вероятно отново е започнала да се среща с Кърт, но ако е бил Кърт, защо не разговаря за това с мен? Ние останахме в ресторанта на Мани още два часа след това, но абсолютно никой друг не се появи там.

— Барманът в ресторанта на Мани каза, че сте си отишли няколко минути след нея.

— Че откъде ще знае той кога сме си тръгнали? Така и не разбрах защо е излъгал по този начин. — Уиш се беше забавил прекалено дълго в тоалетната, Пол виждаше, че Ордуей се готви да провери какво става с младежа.

Детективът бързо запита:

— Полицията свърза ли се с вас по повод смъртта на Тери Ландън?

— Тази сутрин. Дойдоха в къщата ми. Искаха да разберат къде сме били през нощта, когато застреляли Тери. Не е възможно да мислят, че толкова я мразим заради филма, че да я застреляме, нали? Казах им, че сме били в леглото, където се очаква да бъде човек нощем.

— Точно така — потвърди съпругата му и кимна с глава, както подобава на добра съпруга, ала въпреки това всяка нейна пора излъчваше сексуално притегляне.

— Бих желал да получа копие от вашите свидетелски показания, когато ви ги изпратят да ги подпишете — каза Пол.

— Разбира се, ще ви ги изпратим. — Ордуей се изправи, вперил поглед към коридора.

Две съвсем еднакви малки момиченца с прекрасни руси къдрици, облечени в съвсем еднакви нощници „Принцеса Жасмин“, дотичаха запъхтени от коридора.

— Мамо! Тате! В спалнята ни има един индианец!

— Сигурно Уиш се е объркал — предположи Пол.

— Ще отида да видя какво става — заяви Ордуей, но точно тогава се появи Уиш, докосвайки с главата си ниския таван.

— Съжалявам, че изплаших децата. Изгубих ориентация, докато се връщах насам.

— В къща с две спални? — попита Ордуей.

— Ами да, струва ми се, че се изгубих.

Дорийн отново отведе малките момиченца в спалнята, движейки се на безопасно разстояние от Уиш.

— Ужасно съжалявам, че няма да мога да ви поканя на вечеря — изрече Ордуей с категоричен тон. Пол нямаше друг избор, освен да се подчини на подхвърления намек. Той отново протегна ръка, ала маниерите на Ордуей се бяха променили изцяло. Пол и Уиш се озоваха извън топлата къща отново под хладната лунна светлина. Уиш каза:

— Съжалявам, човече.

По време на обратния път през планината младежът попита:

— Искате ли да карам аз?

— Не позволявам на никого да кара моя микробус — заяви Пол. — Добре. Какъв беше тоя трясък в банята?

— О-о. Направих опит да се премеря на кантара, но изгубих равновесие, сграбчих завесата пред душа и прътът, на който беше нанизана тя, падна във ваната. Едва не се осакатих.

— Хубаво — заключи Пол. — Направо прекрасно. Нещо свързано със случая?

— В боклука открих празна кутия от спанак с нейни отпечатъци, а от мивката взех една пресушена бутилка с отпечатъците на мъжа — докладва Уиш и измъкна от дънковото си яке намерените от него предмети, завити в червена кърпа.

— Може би той е отворил кутията, а пък Дорийн е изхвърлила празната бутилка.

— Жените не пият неразреден скоч — твърдо заяви Уиш. — Мъжете не отварят кутиите със спанак.

— Защо забравяш Попай Моряка? — Пол просто не искаше да приказва за десетките жени алкохолици, които беше срещал през живота си.

— Кой е този Попай Моряка?

— Няма значение. Дорийн и Майкъл са били в студиото миналата година, така че отпечатъците им няма много да ни помогнат. Друго нещо?

— Намерих чифт белезници и ключове в най-долното чекмедже на шкафа й. Това ми изглежда много подозрително. И малък камшик, подходящ за пони — докладва Уиш. — Смятате ли, че това е свързано по някакъв начин със случая?

След това младежът отново пъхна ръка под якето си и измъкна изброените по-горе предмети. Белезниците паднаха с трясък върху скоростния лост между двамата мъже.

— Взех ги заради Нина — обяви Уиш. — Може би ще се окаже, че са важни. — След това замахна с малкия камшик към таблото на автомобила. — Какво има? Защо издаваш такива смешни звуци?

28.

— Нина. Колко е хубаво, че отново те виждам — изрече Кърт в телефонната слушалка. Той й се усмихна за миг, улови погледа й, след това отклони очи.

Изглеждаше по-зле — беше много уморен, брадясал. Извън затвора сияеше лятото, времето беше горещо, след срещата си с Кърт Нина щеше да се отбие в любимата си сладкарница и щеше да си купи кифла с канела. А той щеше да се върне при вечния мрак, където времето нямаше никакво значение, а бъдещето не обещаваше нищо хубаво.

Нина отвърна на усмивката му и се опита да му предаде послание без думи. Тя щеше да се опита да го измъкне от всичко това, щеше да се опита да го спаси. Понякога Кърт изглежда наистина я чуваше. Друг път Нина знаеше, че посланието й остава неразбрано.

Външният му вид, думите му я вълнуваха, не можеше да остане хладна пред него дори и да искаше. Не можеше да забрави мекотата и аромата на кожата му. Когато Кърт се усмихваше, тя желаеше да стори същото. Когато той изпитваше отчаяние, вълна от същото чувство помиташе и нея. Докато обсъждаха случая, между тях израстваше нова връзка, макар че се опитваха да не обръщат внимание на биотоковете, които протичаха помежду им. Всеки се стремеше да защити другия. Не беше време нито за любов, за секс, нито за каквито и да било други чувства. И двамата разбираха, че сега разполагат с броени дни, през които Нина щеше да се опита да го спаси.

— Гледах копията на видеоматериалите за арестуването ми, за смъртта на Тери и филма за Темара Суит. Проучих и записа на експерта, прочел думите по движението на устните на Тери, който ми изпрати — каза й Кърт. — Материалът за смъртта на Тери беше ужасен. Виждам, че до самия край на живота си е останала вярна на себе си. Заявява, че аз съм натиснал спусъка. Приказва за Ангела на смъртта. След всичко, което зная за нея, не съм изненадан от това. Но продължавам да мисля: как е могла да го стори? Как е могла да излъже? Невероятен материал, също като нея самата. Може би си е мислела, че всички ще гледат със същото удоволствие смъртта й, както би сторила това самата тя.

— Отначало мислех, че не бива да ти показвам видеоматериала със смъртта й. Забеляза ли в него нещо, което би могло да ни помогне?

— Какво бих могъл да кажа? Ако записът на експерта, разчел думите по движението на устните, е правилен, Тери е излъгала. Или пък направо се е побъркала.

— Добре. Какво мислиш за филма, посветен на Темара Суит? — Нина разбра отговора му от гримасата, която направи той. След малко Кърт поклати глава. — Виждам, мислиш, че Тем е мъртва.

— Да.

— Защо?

— Осъзнах това още първия път, когато го гледах. В самия край на филма. Тери беше намерила някаква актриса да изиграе как Тем върви през гората в здрача. Приликата в гръб беше зловеща. Дори походката на актрисата наподобяваше тази на Тем. Тери първо я е обучила добре. После е накарала момичето да върви по пътеката. Видя ли я накъде отива?

— Някъде навътре в гората.

— Нима не разпозна местността?

Нина се замисли и отговори:

— Не.

— Момичето върви по широка пътека. Тя има много завои и се изкачва към хребета Ангора. Ходил съм там.

— Добре. Значи тя поема по пътеката към хребета.

— Сяда върху една скала. Стъмва се, момичето се оглежда наоколо. Спомняш ли се как камерата се откъсва от нея и показва в близък план плоския гранитен блок, забравяйки за съществуването на момичето? Когато Тери е правела филма, тя е знаела, че Тем е мъртва. Смятам, че в онази местност има нещо… нещо, което ще ни подскаже къде е Тем. Може дори да намерим трупа й. Мисля, че Тери е искала да разкрие нещо с тази сцена. Вероятно е изпитвала приятна възбуда, показвайки мястото, където е умряла Тем, ако Тери… ако Тери наистина я е убила. Малцина биха могли да идентифицират местността от заснетия във филма кадър.

— Кърт, предположението ти е съвсем неоснователно. Виждаш една скала край някаква пътека в мрака и смяташ, че си разпознал къде се намира скалата?

— Аз съм човек, свързан много тясно с природата. Работя… работех сред горите. Забелязвам различни подробности в природната картина. Разпознавам някои основни белези. Някой трябва да отиде там.

— Нима не разбираш, Кърт? Толкова много хора са гледали филма, а само ти заявяваш, че знаеш къде се намира скалата, и искаш някой да претърси местността. Ами ако трупът на момичето наистина е там? Нима някой ще ти повярва — всички ще си помислят: „Той през цялото време е знаел, че Темара е там!“ Ще проверя догадката ти — след процеса.

— Тя сигурно е убила онова нещастно дете — измърмори Кърт като че на себе си. — Тем никога не беше живяла истински живот. Тя щеше да се справи със затрудненията. Но Тери — тя уби моето бебе. Накара ме да отида в къщата й и стреля по мене. Ти беше следващата й жертва, Нина. Тери си беше поставила за цел да унищожи всяко човешко същество, което обичах — лицето му се изкриви от мъчителна вътрешна болка. Нина беше виждала този израз по-рано.

— Тери беше много болна — каза тя.

— Не! Тя предпочете да се държи по този начин. Не се е разболявала. Просто си наложи да бъде такава. Може би затова избягах и не се опитах да й се противопоставя. Беше се превърнала в нещо извън представите ми за… Беше ме накарала да се страхувам.

— Всички сме изпитвали подобно чувство, Кърт.

— Но сега отново съм тук — неговите думи й напомниха за разговора й с Колиър във връзка с ада на Бампъс. Кърт беше паднал в бездната и сега бе обхванат от страшните пламъци.

— Довери ми се, Кърт. Събери всичкия си кураж. Адът е мястото, където хората отиват, когато изпитват страх.

— Да. Позволи ми да ти задам един въпрос, който отдавна отправям към себе си. Вярваш ли в злото, Нина? Не просто като метафора. Като нещо реално. — Макар че беше изненадана от посоката, в която се насочи разговорът им, Нина положи усилие да отговори максимално точно:

— Опитвам се да не вярвам. Ще ми се да мисля, че злото се дължи на невежество или гняв. Старая се да обясня всичко, което срещам в практиката си на юрист, с тези два човешки недостатъка. Но неизменно от време на време срещам някого като Тери. Струва ми се, че такива хора в буквалния смисъл на думата се подвластни на дявола. Припомням си всички онези фрази, използвани от старите хора. „Обладан от зъл дух“, „продал душата си на демона“.

Сблъсквала съм се с хора, които се развеждат. Седмици и месеци наред те са обхванати от такава отмъстителност, която едва ли би могла да се нарече човешка. Освен това съм обжалвала криминални дела на подсъдими, които са ме карали да се радвам, че не са в кабинета ми, а са задържани в затвора за изправителен труд. Изгубени души. Ала смятам, че такива хора наистина се срещат рядко.

— Работата ти е трудна — отговори Кърт и тя почувства: той наистина бе разбрал как понякога й се струпваха прекалено много неща. Тогава единственото й желание беше да се махне някъде и да захване каквото и да било — само да не е свързано със съдебни дела. — Ще срещаш все повече от онези редки хора — продължи той. — Но ето какво се опитвам да кажа: ако въпреки своята воля човек е обладан от зло, той не носи отговорност за това. Той просто е луд и нищо не зависи от самия него. Тери обичаше своя зъл демон, позволи да бъде обладана от омраза. Тя не беше луда.

— Искаш да кажеш, че нищо не се е случило против волята й.

— Да. Познавах я достатъчно добре. Имах много свободно време, години наред мислех за Тери… Е, тя е мъртва. Ти и… Ти можеш да не се тревожиш за сигурността си.

Нина не отговори на това. Кърт не мислеше логично. Убиецът на Тери беше на свобода, освен ако самият Кърт не беше извършил зловещото престъпление. Освен това тя не беше толкова сигурна, че Тери е убила Темара.

Сега беше дошъл моментът да изрече онова, което все някога трябваше да му каже:

— Разбираш ли, ако наистина си застрелял Тери, бих могла да изградя добра теза, основана на правилото за самозащита. Мисля, че можем да накараме хората да разберат какво се е случило — завърши тя.

— По дяволите! — извика Кърт. Той стана и се обърна с гръб към нея. В ръката й остана заглъхналата телефонна слушалка. Нина почука по стъклото, накрая Кърт отново вдигна телефона — единствената физическа връзка помежду им.

— Бих желал отново да ми вярваш, Нина. Най-лошото нещо е да зная, че нямаш доверие в мен — каза Кърт, сякаш изричаше собствените й мисли на глас. Тя не отговори, защото нямаше какво да добави. Доверието й в него не беше достатъчно, за да му каже за Боб. Точка. Историята трябваше да продължи на нов ред. Дойде време да говорят за друго.

— Как е ръката ти? — попита Нина.

Кърт вдигна ръкава на ризата си и й показа грозната розова черта на ръката под рамото.

— Раната заздравя. Няма трайно увреждане. Как е гръдният ти кош?

Значи знаеше за това.

— Пистолети — рече кратко Нина. — Никак не ги харесвам.

Известно време и двамата мълчаха, ала връзката помежду им не се беше разпаднала. Това беше някаква неизразима с думи обвързаност, която преди дванадесет години я караше да бъде сигурна, че го обича. Единственият начин да продължи да се преструва, че нищо не се случва, беше да избягва погледа му. Нина сведе очи и прехапа устни.

— Толкова си хубава — прошепна Кърт в телефонната слушалка. — Съжалявам за всичко.

— Забрави това — отвърна Нина. — Съсредоточи се върху защитата си. Срещал ли си се някога с родителите й? Какво знаеш за нейното минало?

— Миналото й — повтори Кърт, изричайки бавно отделните думи. — Говореше за родителите си със същото презрение, каквото изпитваше към всички останали. Мисля, че баща й е бил банков експерт. Те бяха много възрастни. И майка й, и баща й са умрели отдавна. В смъртта им няма нищо подозрително. И двамата бяха мъртви, когато се запознах с нея.

— Къде е ходила на училище?

— Завършила е гимназия в Южно Тахо, след това федералния университет в Сакраменто. Мисля, че специалността й беше английски език и литература. Посещавала е лекции по фотография, ала не се беше занимавала с кино до онова лято, когато се запознах с тебе. Тогава се записа на курс лекции по кинематография.

Нина си записа тази информация. Навела глава към масата, тя запита:

— Има още един въпрос, който бих искала да ти задам. Знаеш ли, Кърт, доколкото ни е известно, след тебе тя не е имала връзка с други мъже. Не е имала нито приятели, нито приятелки. Пропускаме ли нещо? Имала е нормално сексуално поведение, нали?

— Нека се изразя по друг начин — предложи Кърт. — Беше ми необходимо дълго време, докато осъзная това. Тя правеше любов с една-единствена цел: сексуалният акт е представление, както толкова много други случаи, когато е играла убедително, за да изглежда нормална. Не зная какво я е карало да го прави, освен желанието й да наблюдава акта. Веднъж ми каза, че обича да посещава кийп клубове, докато е следвала в колежа. Желаела да наблюдава хората по време на акт.

— Но какво ще кажеш — стремила ли се е да споделя някакво чувство с тебе? Тя наистина е търсила любов във връзката ви…

— И виждаш какво се оказа в крайна сметка — прекъсна я Кърт. — Не съм изненадан от онова, което ми разказа за доскорошния й живот. Тя беше ужасно самотна, ала не можеше да осъществи контакт с други хора. Беше извратена. Имам предвид много по-широкия смисъл на тази дума, освен чисто сексуалната страна на извратеността. Гордееше се, че преминава всякакви човешки граници. Винаги твърдеше, че е човек на изкуството, гений и че някой ден всички ще знаят името й.

Пазачът отвори вратата на стаичката, в която се намираше Нина.

— Сега той може да вземе душ — каза той.

— Предполагам, че е време да си тръгвам.

— Нина…

Тя започна да прибира документите в куфарчето си.

— Трябва да изпратят хора и кучета, трябва да претърсят онази местност. Не разбираш ли? Не бих могъл да изоставя Тем изгубена в гората, щом зная, че мога да я намеря!

— Направи услуга на себе си, Кърт. Засега се опитвай да не мислиш за това. Имаш право, че ми разказа за подозренията си. Аз ще реша как да постъпя. Такава е работата ми — да изградя защитна стратегия за твоя случай. Ти се грижи за себе си. Прегледът ти при лекаря е след няколко дни. Тревожа се за тебе. Ще го направиш ли?

— Да, разбира се. Довиждане, Нина — каза той, остана седнал на мястото си зад стъклото, без да откъсва очи от нея, докато вратата не хлопна зад гърба й.

Това не беше добър знак.

До края на седмицата вниманието й беше съсредоточено върху други съдебни дела. Пол работеше изключително върху случая Ландън. Изпращаше й задълбочени доклади, които тя четеше нощем в леглото, когато би трябвало да спи.

В петък следобед Нина се яви в съда, облечена в новия си черен костюм. Най-сетне беше дошъл редът на един дълго отлаган бракоразводен процес. Клиентката й, съпругата, искаше да задържи фамилната къща, докато най-малкото дете навърши осемнадесетгодишна възраст. Тя знаеше, че никога не би могла да купи друга къща, и не искаше да отнема малкото стабилност, останала на детето. Съпругът настояваше да продадат къщата; така той можеше да наеме апартамент и да разполага с пари в брой за изплащане на внушителните сметки. Двамата нямаха спестовни влогове, нито някакви други материални ценности, освен старите си автомобили. Нина беше разговаряла няколко пъти с адвоката на съпруга — млада жена от Сакраменто, където той живееше сега, ала двете не бяха успели да се споразумеят.

След като изслуша свидетелските показания, Милн заяви:

— Това е много сериозен случай. Понякога мисля, че такива решения са измежду най-тежките, които ми се налага да вземам. И двете страни имат право, ала неминуемо едната трябва да понесе по-голямата част от товара. Съдът постановява, че съпругата ще поеме притежанието на фамилната къща в продължение на пет години, докато най-малкото дете навърши дванадесет години. Тогава ще се проведе ново разглеждане на делото, на което ще бъде решено дали къщата да бъде продадена или не. Съдът смята, че нуждите на децата натежават повече от преимуществата, които би имал бащата при изплащането на общите финансови задължения на двамата бивши съпрузи, както и за това, че в противен случай бащата би разполагал с допълнителни средства за ежедневни разходи.

Клиентката на Нина я прегърна в коридора и възкликна:

— Пет години са достатъчно дълъг срок. Благодаря ви.

— Положението е трудно за всички вас. Желая ви успех — отвърна й Нина.

— Госпожа Рейли? — Клиентката на Нина вече беше отишла при децата си, когато репортерката на „Мирър“ Барбет Кейн се приближи към нея. — Бих желала да разговарям с вас по случая Кърт Скот. Няма ли да се оттеглите от този случай поради конфликт на различни интереси?

— Въобще не възнамерявам да сторя това — отговори Нина. — Конфликт на интереси не съществува. Не съм извършила нищо противозаконно, същото се отнася и за моя клиент.

— Някои хора смятат, че самата вие по всяка вероятност сте свързана с убийството на Тери Ландън.

— Това е пълен абсурд — заяви Нина. — Няма да се оттегля от случая. Не бих могла да се изразя по по-категоричен начин.

— Как понесе синът ви арестуването на своя баща? Знае ли въобще за това?

Нина изпитваше желание да отговори: „Да не сте посмели да се приближите до него!“, ала вместо това каза:

— И той както мен вярва, че господин Скот е невинен.

— Не сте ли съгласна с мен, че е необичайно за юрист да поема случай на убийство, в който адвокатът е тясно свързан както с обвиняемия, така и с жертвата.

— Така се получи. Но това няма да затрудни работата ми.

— Е, трябва да кажа, че съм изненадана. Мислех си, че няма да получа от вас никакъв друг отговор освен „Не коментирам“. Благодаря ви — каза репортерката.

— Няма смисъл да се крия зад стена от хартия — отвърна й Нина. — Бихте ли ми направили услуга? Следващия път, когато желаете да получите коментар, ми се обадете през работното ми време.

Репортерката кимна с глава.

— Извинете.

Нина излезе навън и пи вода от чешмата, построена до сградата на съда, след това подреди папките с документи на една пейка от железобетон. Малко хора се разхождаха наоколо в ранния следобед. По-голяма част от работата на съда протичаше сутрин. Из въздуха се носеше жълт цветен прашец, юнското слънце стопляше земята.

Както вече няколко пъти през последните дни, умът й отново се отклони към идеята на Кърт, че финалът в историята на Темара може да бъде намерен край онази пътека, която водеше до хребета Ангора. Адвокатът в нея казваше: „Не прави нищо, опитай се да прогониш тази идея далеч от съзнанието си!“ Ала незавършените истории я измъчваха, бяха предизвикателство за ума й. Хубавият край раздаваше справедливост на всички, понякога предлагаше нова интерпретация на фактите, нали? Може би щяха да открият Темара. Можеше ли това да помогне на Кърт?

Докато обмисляше този въпрос, Колиър Хелоуел седна на пейката до нея. Тя се опита да разбере какво означава изразът на лицето му. Веждите му бяха свъсени така мрачно, че между тях се бе образувала издатина, наподобяваща малка звездичка.

— Охо — възкликна Нина. — Имате лоша новина за мен, нали?

— Вашият клиент по делото за убийството на Тери Ландън току-що е ударил полицай. Ударът бил толкова силен, че полицаят изгубил съзнание. Клиентът ви счупил прозореца на полицейския микробус, с който го карали към болницата за прегледа при лекаря, отворил белезниците с ключа на полицая и повече никой не го видял. Къде е той, Нина?

В ума й затрещя оглушителен сигнал за тревога.

— Кога е станало това? — тя се отдръпна от заместник областния прокурор. Разговорът помежду им не беше приятелски.

— Преди около час. Микробусът спрял на светофара на кръстопътя между Шосе А1 и магистрала 50. Претърсваме областта, ала е възможно Скот да е избягал на автостоп. Или може би някой съучастник го е прибрал.

— Аз бях в съда. Не зная нищо за това. Той не е човек, действащ с груба сила, Колиър. Моля ви, не го търсете с насочено насреща му оръжие.

— Не ви вярвам — заяви Колиър. — Знаете накъде се е отправил. Ако не ми кажете веднага, автоматически ставате негов съучастник. Разговаряйте с мен. Не ме принуждавайте да ви арестувам.

Нина прибра документите в куфарчето си, мислейки бързо.

— Вие сте влюбена в него — каза Колиър и в гласа му се промъкна уязвимост. Тонът му беше малко по-тъжен, отколкото човек би очаквал от прокурор, поел по следите на убиец.

Нина още не беше готова с отговора.

— Нима му помагате да избяга заради сина си? Помогнете ми и аз ще се опитам да помогна на вас.

— Не! Нямах никаква представа, че той е планирал това.

— Вие уредихте прегледа при лекаря — изтъкна Колиър. — Вие убедихте Милн, че Скот се нуждае от медицинска помощ. Или сте му помогнали съвсем съзнателно, или просто той ви е използвал.

— Тръгвам си, освен ако не ме арестувате.

— Би трябвало да го сторя — прекъсна я прокурорът. — Заради собственото ви добро.

— Все още ли не сте забелязали, че аз решавам какво е добро за мен? — тя прибра документите, обърна му гръб и пое към паркинга.

— Нина! — извика след нея той със строг глас.

Тя не му обърна внимание. Цяла вечност се тътри до колата си. Включи на скорост и тръгна, преди прокурорът да измисли още някакъв план за бъдещите й действия.

На път към дома Нина се обръщаше назад от време на време, за да провери дали не я следят. Боб беше с Андреа в задния двор. Двамата кастреха сухи клони от обсипания с бели, подобни на маргарити, цветове храст. Тя отведе Андреа настрани и й каза:

— Кърт е избягал.

Андреа се задъха и погледна към Боб, който продължаваше енергично да се бори с един дебел клон, покрит с изсъхнали листа.

— Хубава подпалка! — извика той.

— Какво искаш да направя?

— Ако той дойде тук, може да види Боб. Двамата толкова си приличат — Кърт ще го познае. Още не съм готова за това.

— Скот знае ли къде живеем?

— Знае името на Мат, а Мат е включен в телефонния указател. Андреа, полицията ще започне да го преследва с готово за стрелба оръжие. Трябва да напуснете къщата.

Андреа отговори:

— Ето какво ще направим. Ще се обадя на Мат, а след това до приюта. Ще заведа децата там и ще пренощувам с тях. Ще бъде по-безопасно, ако останат там.

— Идеално. Благодаря ти, Андреа. Някой ден ще ти върна тази услуга.

— Хайде да опаковаме някои неща в куфарите — подкани я Андреа. — Ето че директорката на приюта за жени, срещу които е проявено насилие, сама намира подслон в него. Клиентките ми ще решат, че това е доста смехотворно.

— Аз не мисля така. Хайде. Хайде да се залавяме за работа — рече Нина.

След петнадесет минути Андреа и децата тръгнаха към приюта. Нина се свърза със Сенди.

— Трябва ми Пол — каза тя.

— Той работи с Уиш. Ще се обадят в кантората в пет часа.

— Няма ли Пол клетъчен телефон?

— Отказва да използва подобни устройства. Твърди, че те причиняват тумори в мозъка и унищожават малкото останало спокойствие на земята. Какво ще предприемете във връзка с Кърт? Знаете ли къде се намира той?

— Предполагам — отговори Нина. — Когато се обади Пол, кажи му да дойде с колата до езерото Фолън Лийф, след това да тръгне по пътя, който следва южния му бряг. Щом стигне до хижите, да поеме по черния път към хребета Ангора. Уведоми го, че съм тръгнала натам.

— Кърт там ли е?

— Искрено се надявам, че не е — отвърна Нина. — Просто кажи на Пол да ме намери там.

— Очаквайте пристигането на Пол — каза Сенди.

— Кърт е мой клиент — продължи Нина. — Той не е опасен. Аз мога да го доведа обратно без никаква заплаха за сигурността си, ако успея да го намеря. Ала трябва да побързам — тя остави телефонната слушалка на мястото й, изтича в спалнята си, свали официалния си черен костюм, след това набързо облече джинси и фланелка и обу удобни обувки. Изненадана, че се поддаде на моментно обзелия я порив, Нина хвърли в багажника на колата една лопата.

29

— Къде е тръгнала? — извика Пол в телефонната слушалка.

— Няма нужда да крещиш — отвърна му Сенди, след което му обясни всичко. — Вземи и Уиш — добави тя.

— Защо не я спря?

— Тя ме прегази като пикап V–10 — отговори Сенди.

Съвсем добросъвестно изоставен без постоянни грижи с цел да обезкуражи походите на туристите в уикенда, ограденият с дървета път, следващ южния бряг на езерото Фолън Лийф, скоро след пресечката с шосето се стесни и остана само с едно платно. Докато се люлееше зад волана заради огромните ями по пътя, Нина се питаше как Кърт е успял да се добере до тази местност, отдалечена на няколко мили от главното шосе.

Как би могла да се досети какви са плановете му? Дори и в най-смелите си предположения не би могла да си представи, че той ще предприеме подобна стъпка, с която бе компрометирал изцяло и себе си, и нея.

Ако Нина въобще имаше някакъв късмет, той би трябвало да бъде в такси или в шофьорската кабина на някой камион, носещ се с главоломна скорост по шосе 50, прекосявайки щата Невада, на път към Юта. Беглец отпреди толкова години, сега Кърт отново щеше да напусне живота й, живота на сина й. Така тя и Боб щяха да заживеят както преди.

Не. Никога нямаше да бъде същото.

Тя познаваше Кърт достатъчно добре, известен й беше начинът му на мислене, знаеше къде ще отиде той. Вероятно щяха да му бъдат необходими някакви инструменти.

На завоя след магазина за хранителни стоки Нина зърна металния покрив на хижата, издигаща се сред гъста гора. До нея водеше черен път.

Пикапът „Бронко“ вдигна цял водопад от прах, докато Нина се добере до малко по-широко място край хижата. Там спря. Пътеката към хребета Ангора започваше наблизо. Беше застанала сред откритото поле встрани от пътя. От мястото си виждаше част от покрива на противопожарната станция, която се издигаше в самия край на пътеката. Напрягайки очи, разбра, че може да проследи отделни участъци от нея, които продължаваха нагоре по самото било.

Не забеляза никакво движение наоколо.

Вятърът шумолеше в клоните на дърветата. Далеч в небето се носеше самолет. Беше тихо. Много от тези самотни хижи бяха празни през делничните дни. Туристите идваха само през уикенда.

Нина се изкачи върху хлътналата веранда и се опита да завърти кръглата топка на входната врата. Нещо се счупи и тя я отвори. Вътре подът беше покрит с прах. Това веднага й подсказа, че в хижата нямаше никой.

— Кърт — прошепна тя. Усещаше присъствието му. Езерото Фолън Лийф, хижата с каменната камина…

В спомените й се промъкна страх. Припомни си какъв беше Кърт тогава — толкова красив с младостта и силата си. Целувките му, ръцете му… Сега не знаеше. Не знаеше. Защо бе тръгнала след него? За да го върне обратно при себе си ли? Или искаше да го види свободен — без стъклената стена, която стоеше между тях?

Навесът за инструменти на гърба на хижата беше посещаван наскоро от някого. Ръждясалият катинар на вратата беше разбит.

Нина отблъсна паяжините пред очите си и огледа старите инструменти, разпръснати по пода. Гребло. Пластмасова дъска за почистване на сняг. Мотика, окачена на един гвоздей. Мистрия без дръжка. Едно сравнително по-чисто място на пода показваше, че Кърт беше намерил инструмента, който му бе нужен.

Нина направи всичко възможно да сложи отново катинара на вратата на навеса, вдигна лопатата, която бе взела от дома, в дясната си ръка и измина с решителни крачки разстоянието от около двеста метра, отделящо я от началото на пътеката към хребета Ангора.

Слънцето надничаше между боровете. Въздухът беше изпълнен с чуруликане и плясък на птичи криле. Невидимите птици, дребните животни и насекоми си проправяха път сред гората, издавайки бодри звуци. Тя видя по пътеката различни отпечатъци от обувки, а след малко и отпечатъци от лапи на куче. Представи си как освободеното от нашийника куче се спуска стремително напред, изоставяйки бавния си двуног собственик. Нина спря. Чу как някой изсвирва рязко някъде далеч долу в ниските поляни около езерото.

Несвикнала с такива стръмни пътеки, Нина усети, че коленете й започнаха да треперят; беше изминала едва четвърт миля. Скоро забеляза, че храсталакът наоколо бе отъпкан, а на всеки петдесет-шестдесет фута имаше малки купчини от наскоро изкопана пръст.

— Кърт? — извика тя, ала не получи никакъв отговор. Даде малка почивка на коленете си и продължи напред.

Пътеката стана по-скалиста. Нина стигна до едно място, където се издигаха огромни гранитни блокове — обикновено избягваше подобни местности, защото мечките обичаха пещерите, образувани между камъните. Кърт наричаше убежищата на зверовете „мечи градове“… Споменът беше толкова ярък, че го усети как се спуска като прозрачна пелена над настоящето, насищайки гледката пред очите й с емоциите от миналото.

Чу звън на лопата, удряща се в камъка.

— Кърт!

Никакъв отговор.

— Кърт! Аз съм. Никой не ме придружава. Дойдох сама.

Шум от стъпки. Кърт се подаде зад гранитния блок, стиснал лопата в ръка.

Той я изтърва, махна ръкавиците от дланите си и протегна ръце към нея. Тя отново видя синкавия белег на мястото, където го беше засегнал куршумът.

Затича към него. Телата им се докоснаха. Двамата се притиснаха един към друг, Нина обви с ръце врата на Кърт, притисна глава към гърдите му и заслуша как тупти сърцето му, усещайки миризмата на пот и прах. Той помилва косата й.

— Кърт — прошепна тя. След миг повтори: — Кърт.

— Не се отдръпвай от мен.

— Няма.

— Обичам те.

Тя не отговори. Като лози от бръшлян, чиито корени се бяха вплели един в друг, те стояха, докосвайки се един друг. След това той я прегърна, притисна я към тялото си, вдигна я от земята и започна да я поклаща напред-назад, напред-назад.

Измина много време, преди да я пусне внимателно до себе си. Едва тогава Кърт прошепна:

— Сега имам всичко, което искам. Аз те прегръщах. Но…

— Открил си нещо, нали?

— Да.

— Покажи ми го.

Той я поведе през обраслата с треви поляна зад огромния гранитен блок, който Нина сега разпозна — беше го виждала във филма на Тери. Малък черен отвор, висок около осемнадесет инча, широк два фута се бе образувал на мястото, където масивният блок се опираше в други, по-малки скали. Кърт отново си сложи ръкавиците, които бе свалил по-рано.

Той пъхна ръка в отвора.

— Не се страхувай — каза и измъкна една дълга кост.

И късчета избелял плат, окъсани, вмирисани на плесен, мръсни. И още кости, много, много кости.

Череп, върху който все още висяха мръсни кичури руса коса.

Темара?

Тялото на Кърт се подпираше о скалата, надвесено над тъмната дупка, която той беше открил. След това мъжът продължи да копае с удвоени усилия, сякаш се страхуваше, че Темара щеше да остане изгубена навеки в пещерата. Ровеше трескаво в купчината от камъни, пръст и части от костите на момиче, открояващи се в сухата дупка, решен да завърши започнатото, съсредоточен до крайност в работата си, сякаш забравил, че очите на Нина наблюдават зловещата сцена.

Шокът, който бе преживяла при вида на костите, върна Нина към действителността.

— Кърт, спри! — извика тя. — Съдебният лекар трябва да види всичко това в неговия първоначален вид. Не докосвай нищо повече тук!

— Не мога да я изоставя тук — отвърна Кърт.

— Поседи до мен за минута. Моля те, позволи ми да поговорим.

Той погледна нерешително към костите, после сякаш силите му го напуснаха и той се строполи до нея. Нина осъзна, че той е крайно изтощен, на границата на припадъка.

— Как стигна дотук?

— Дойдох на автостоп до пътя край езерото — отговори той. — След това тичах. Знае ли полицията къде се намирам?

— Не. Ще ми се и аз да не знаех. Хубаво би било, ако не беше докосвал нищо.

— Бедната Тем. Не заслужаваше такъв край. Не възнамерявах да я изровя. Просто… след като я видях, просто не можах да я оставя така.

— Все още не знаем, че това е тя, нали? Искам да кажа, докато не направят проверка.

— Шегуваш ли се? Та аз й бях купил този колан, по дяволите.

Едва сега Нина забеляза сребърна катарама във формата на орлова глава, която Кърт стискаше в ръка. Той отново свали ръкавиците си, остави ги до лопатата и сложи катарамата върху равната част от скалата.

— Не мисля, че ще издържа повече — прошепна той. — Полудявам. Това са нейните кости, Нина.

— Постигна онова, което си беше поставил за цел. Сега трябва да се върнем обратно.

— По-добре да ме застрелят и да приключа с всичко това. Така за теб също ще бъде по-добре. Искам да те прегърна още веднъж.

Те се притиснаха един към друг. Нина се чувстваше объркана от всичките черти, които откриваше у себе си: беше майка, адвокат, любима, изоставена.

— Ще те закараме обратно. Бързо. Ще спасим положението — прошепна тя.

— Няма да се върна назад. Моля те, опитай се да разбереш. Не мога.

— Ще се страхуваш до края на живота си. Това е истински ад.

— По-добре, отколкото в проклетия затвор.

— Не губи надежда. Моля те… Трябва да ти кажа нещо… — Тя осъзна, че той щеше да си отиде, и инстинктивно притегли главата му към себе си. Кърт започна да я целува — бузите, носа, челото, влажните й очи. Устните му докосваха нейните и бяха топли, меки, притискаха се по-горещо, тялото й се отпусна до неговото. Нина отвори очи и погледна в неговите. Времето престана да тече. Те се целуваха край езерото Фолън Лийф и скоро щяха да се оженят…

— Трябва да тръгвам — прошепна той и отдръпна глава. След миг щеше да се изправи и да направи първата крачка, която щеше да го изведе завинаги далеч от нейния живот…

Пол скочи от храстите и блъсна Кърт далеч от нея. За миг Нина застина на мястото си, неспособна да разбере какво става пред очите й.

Двамата мъже се вкопчиха един в друг, завъртяха се към една скала, главата на Кърт се блъсна в камъка, ала той успя да отблъсне Пол встрани. Олюлявайки се, Кърт се опита да се изправи, ала не успя. Пол сграбчи краката му и отново го събори на земята. Лицето му беше изкривено от гняв.

— Престанете! Престанете! — извика Нина. Кърт натисна главата на Пол между два камъка. Тя усети, че започва да крещи. Едва сега забеляза, че Уиш стои зад купчината кости, размахвайки револвера на Пол в ръка, и вика с все сила на двамата мъже да прекратят схватката.

Кърт вдигна камък над неподвижното тяло на Пол. Нина изкрещя:

— Не! — Той я чу, обърна се към нея и я погледна уплашено. Пол се измъкна и светкавично се изправи.

Този път Кърт нямаше никакъв шанс. Детективът се втурна стремително срещу него и двамата отново се вкопчиха един в друг. Пол притисна противника си към земята и стовари юмрук в лицето му.

Уиш стърчеше като парализиран. Пистолетът висеше безсмислено в ръката му. Струйка кръв потече по лицето на Кърт.

Детективът се готвеше да нанесе още един удар в лицето на поваления си противник. Нина вдигна тежък камък, скочи върху широкия гръб на Пол и го удари по тила. Той изсумтя и падна по гръб на земята със затворени очи.

— Убихте ли го? — извика Уиш и изтича до тях. Кърт бавно се надигна, разкопча разкъсаната си риза и я вдигна към лицето си.

— По дяволите — изруга едва чуто Пол от земята. — Май че тази жена наистина ме утрепа. — Той се опита да вдигне глава и Нина му помогна да седне. — Какви са тези кости? — попита Уиш.

Нина се приближи към тримата мъже, ала Пол я предупреди, без да откъсва нито за миг поглед от Кърт:

— Стой далече от него.

— Ще поговорим по-късно — каза тя. — Ти с микробуса ли дойде? Помогни ми да отмъкнем тези двамата до него. — Пол изстена. — Отиваме в болницата „Боулдър“. Уиш, помогни на Кърт да се изправи. Дай ми пистолета — може да застреляш някого по невнимание. Хайде, помогни му да стане! Мини пред него, а аз ще помогна на Пол.

Сега щяха да върнат Кърт обратно в затвора. Почти му се беше удало да избяга, ала те му попречиха, отново промениха бъдещето му. Тази отговорност беше зашеметяваща. Защо го беше проследила дотук? Нима с тази своя постъпка не беше прочела тежката му присъда?

Кърт се бе облегнал върху Уиш и куцукаше бавно надолу по пътеката. Той не поглеждаше към Нина, дори не направи опит да побегне към гората. Ако го бе сторил, Нина може би щеше да му позволи да избяга. Никога не би могла да разбере как щеше да постъпи в такава ситуация. Кърт вървеше бавно и се опитваше да изтрие лице с разкъсаната си риза.

30.

— Едва не счупи носа на Кърт — каза Нина, сядайки на стол до болничното легло на Пол следващия следобед. Детективът изглеждаше добре, макар че тилът му бе овързан с бинтове. Той сега й показваше новата си превръзка.

— Ти едва не ми пръсна мозъка — заяви Пол. — Съвсем малко ти оставаше да го сториш наистина. Ще ме изпишат днес, в края на работното време.

— Нима има мозък в главата ти? — попита Нина. — Не съм забелязала.

Пол видя израза на лицето й и тонът му загуби известна част от веселостта си.

— Нека да обсъдим случая от моя гледна точка. Той беше избягал от затвора. Бягството кара останалите да си мислят, че той е виновен. Полицията го преследва. Обикновено стрелят по бегълците и техните съучастници. Той застрашаваше живота ти. Ти не ме изчака. Видях го, че те беше сграбчил и…

— Не трябваше да се нахвърляш върху него. Нали имаше пистолет? Искаше да го набиеш. Беше ядосан, затова реши да му дадеш добър урок. Та той е човекът, за когото работиш. Какво ти става?

— Щом заговори за това, нека подчертая, че работя за тебе. Между другото, той започна ли да изплаща сумите, които ти дължи?

— Не искам да се въртиш непрекъснато около мен, да се нахвърляш срещу клиентите ми, държейки се като горила. Наех те да разследваш случая.

— Хайде, хайде, Нина! Аз те обичам. Опитвам се да се грижа за тебе!

— Любов — възкликна Нина. — Глупчо. И двамата сте глупаци — тя протегна ръка и помилва челото му.

— Имаш този лош навик… да привличаш всички неприятности около себе си — заяви Пол и потрепера от болка, правейки опит да се изправи на лакът.

— Какво искаш? Да извикам ли медицинската сестра?

— Искам да се наведеш, да ме целунеш и да кажеш: „Ти си моят герой.“ Моля те. — Очите му се спряха в нейните. Изразът на лицето му беше като на малко момче, смешно нелеп за здравото му, космато мъжко тяло. Тя се наведе и докосна целомъдрено бузата му с устни, ала той бързо обърна глава, устните му намериха нейните — плашещи, горещи, пълни с желание.

— Ммм — измърмори детективът. — Жена от каменната ера удря един мъж по главата, завлича го в бърлогата си и извършва с него отвратителни неща.

— Млъкни, Пол. Ти наистина си пещерен човек. Преминаваш всякакви граници.

— Добре, добре. Съжалявам, че се поувлякох. Може би трябваше да го оставя да избяга — рече Пол. — Случаят можеше са приключи и така, макар че вероятно щяха да те напъхат в затвора като съучастник на бягството му.

— Ще ми се никога да не бях ходила там. Нямах време да обмисля всичко.

— Не че искам да сменя темата на разговора, но какво ще правим сега? Уволняваш ли ме?

— Сега се нуждая още повече от помощта ти. Но предполагам, че ще напуснеш само ако те уволня.

— Ще остана да работя за тебе, ако искаш. Бездруго той отново попадна на мястото, където би трябвало да бъде, докато всичко се изясни. Някой трябва да бди над живота ти, а аз съм най-добрият. Какво казва той?

— Остави ме аз да реша как да продължим.

— Той направо си изпроси боя — заяви Пол. Нина си помисли: „Не е необходимо двамата да се харесват.“ Тя имаше нужда от Пол. Кърт имаше нужда от Пол. Затова тя не продължи повече на същата тема.

Вместо това каза:

— Той е зле психически, Пол. Най-безопасното място за него сега е в Плейсървил. Сякаш трябваше да намери Темара, за да разбере, че онова, от което най-много се е страхувал, е истина. Наистина се оказа така. Струва ми се, че Кърт вече не се интересува какво ще му се случи в бъдеще. Много се тревожа за него.

— Казвах ти преди, ще го повторя и сега — подхвана Пол. — Личният ти ангажимент към този случай е прекалено голям. Не обвързвай емоционалното си състояние с този безотговорен човек.

— Опитвам се да остана безпристрастна. Трябва да се държа именно така.

— Ще обвинят ли Скот в убийството на Темара Суит?

— Ами… тази сутрин се обадих до кабинета на областния прокурор и разговарях с Колиър Хелоуел. Все още е рано да се каже, ала мисля, че на настоящия етап Хелоуел не разполага с достатъчно доказателства. Това убийство е било извършено преди дванадесет години. Сутринта разговарях с Хелоуел. Ако предположението ми е правилно, той няма да възбуди съдебно преследване срещу Кърт и няма да предяви обвинение към него за убийството на Темара Суит.

— Това е добре, нали? Защо тогава изглеждаш толкова мрачна? — попита Пол.

— Защото мисля, че той ще извърши много по-умна съдебна маневра. Ще използва веществените доказателства, за да обвини по косвен начин Кърт в убийството на Темара.

— Мислех си, че това не е прието. Искам да кажа: посочваш някой човек, който може би е убил някого преди години. След това правиш извода, че той е лош тип, който по всяка вероятност е извършил и убийството отпреди два месеца.

— Взето като цяло, това е съвсем вярно. Нямаш право да използваш доказателства от предишно престъпление, за да убедиш съдебните заседатели, че човекът притежава лош характер или предразположение към извършване на нови престъпления. Но общото правило има множество изключения. Едно от тези изключения гласи: доказателства от извършено в миналото престъпление могат да бъдат използвани, за да покажат мотива на друго престъпление, извършено впоследствие.

— Какво от това?

— Струва ми се, че сега теорията на обвинението е следната: Кърт е убил Темара. Тери е направила филм за нея, задълбаващ прекалено много по темата, разкривайки някои истини. Кърт я е убил, за да спре разпространението на филма. Така убийството на Темара се превръща в мотив за убийството на Тери.

— Но филмът не посочва Скот като убиец!

— Но по всяка вероятност хвърля съмнение над него с разговорите за тайнствения приятел на Темара Суит. Между другото, Хелоуел ми съобщи, че доктор Клозън, съдебният лекар, е направил незабавно аутопсия. Според него останките от тялото потвърждават, че смъртта е настъпила преди години, макар че не е бил в състояние да определи точно времето, когато е настъпила смъртта. Според него Темара е била застреляна два пъти в таза — точно там, близо до скалата. Дори са намерили калъф на пушка с калибър 30–06.

— Само не ми казвай, че пушката е с марка „Ремингтън“ — намеси се Пол.

— Да. Което би могло да уличи както Тери, така и Кърт. Проблемът е там, че не мога да позволя на Колиър да разговаря с Кърт. Прокурорът сигурно мисли, че само убиецът би могъл да отиде на онова място и да изкопае останките от жертвата. Както и да е, Колиър никога няма да повярва, че Кърт се е изкачил до хребета само защото някаква скала от филма му се сторила позната.

— А ти вярваш ли в това?

— Снощи отново гледах филма. Завоят по пътеката беше същият, квадратната бяла скала изглеждаше точно по същия начин. Аз не бих могла да направя тази връзка, но Кърт… той се чувства в гората както в града. За него скалата е била като светофар на ъгъла на някоя улица.

— Това отново ни връща към хипотезата за Тери Ландън — изтъкна Пол. — Никой не знае къде се е намирала тя в нощта, когато е умряла Темара Суит. Проверих. Дори не са я разпитвали. Тери е познавала Темара, защото градът е малък, и двете обичали да посещават вечери, посветени на поезията, и други такива мероприятия, свързани с изкуството. Не са се движели заедно и никой не би помислил, че Тери Ландън знае нещо по случая.

— Разбира се, ние знаем от Кърт, че Тери направила първото си посещение при него скоро след изчезването на Темара. Тук полицията е лишена от преимущество. Изминали са дванадесет години и единственият жив човек от тримата не разговаря с тях.

— Добрата стара Добавка пет към конституцията — изтъкна Пол. Подсъдимият затваря уста и никой не може да го накара да говори.

— Не подлагай на съмнение конституцията — възрази Нина. — Добрата стара Добавка пет осигурява важна защита срещу посегателствата на държавата над личността.

— И понякога виновните излизат на свобода.

— Все още разсъждаваш като ченге, Пол.

— Да. Затова съм толкова добър като детектив, осигуряващ защитата на обвиняемия — заяви Пол. — И тъй като заговорихме за това колко съм блестящ, нека те уведомя, че старите ми приятели, ченгетата, пристигнаха тази сутрин, за да вземат от мен свидетелски показания относно събитията вчера. Внимателно им обясних, че те е осенила безумна идея къде би могъл да се намира Скот, а не си искала да ги безпокоиш. Случайно си се намирала в този район, отишла си да провериш дали предположението ти е вярно, използвала си цялото свое красноречие да убедиш Кърт да се върне обратно и си оставила съобщение за мен да дойда въоръжен, просто за всеки случай, и тъй нататък, и тъй нататък. Откачих те от въдицата на полицейското преследване. Дори осигурих малка почивка на Кърт. Заявих: „Господа, по това време аз не осъзнавах, че Скот е дал съгласието си да се предаде доброволно.“ Записах показанията си на касета. Тя се намира под завивките ми.

— Благодаря — отвърна му разсеяно Нина.

— Няма ли да пъхнеш ръка под завивките ми, за да намериш касетата? — попита Пол с изкусителен глас и смъкна одеялото до кръста си.

— Дай ми проклетата касетка. Трябва да тръгвам.

— Добре. Ще имаме много време да я разучим под завивките по-късно.

— Пол.

Той й даде касетката.

— Не се притеснявай толкова. Ако Скот е невинен, ще успеем да го измъкнем. Обикновено справедливостта възтържествува в края на всеки процес.

— Чувала съм това неписано правило. Аз… съжалявам, че те ударих, Пол.

— Прощавам ти. Съжалявам, че набих приятеля ти.

— Не мога да ти бъда благодарна за това.

— Ти отвръщаше на целувките му.

Този път Нина не отговори. Тонът на Пол звучеше шеговит, ала той се чувстваше наранен и го заявяваше пред нея.

Детективът се вдигна на лакът, за да проследи с поглед как Нина си отива. Тя вече бе пристъпила към отворената врата, когато един униформен полицай се изправи на пътя й, стиснал папка с документи в ръка. Той каза:

— Извинете, госпожо. Извинете. — Тя зачака ядосано, мислейки си както една от героините на Дороти Паркър11: „Какво, по дяволите, пак искат от мен?“ Полицаят размаха някакъв лист хартия в ръка и тъй като Нина не го взе веднага, той го напъха в дланта й.

— Предадох ви каквото трябваше, госпожо — бързо изрече полицаят. — Ако имате някакви въпроси, обърнете се към Колиър Хелоуел. Призована сте като свидетел в процеса на Кърт Скот.

Пол се разсмя, забелязвайки израза на лицето й. Полицаят също се усмихна, отмина Нина и се приближи до леглото на детектива.

— Господин Ван Уегънър, предполагам? — каза той, измъкна втори лист хартия, който Пол взе, без да престава да се усмихва.

— Хей! — извика детективът.

— Желая ви приятен ден — заяви полицаят.

След като напусна болницата, Нина закара Боб и братовчедите му на плажа, където стигаше булевард „Ски Ран“. Там Мат развиваше бизнес през летните месеци — закрепяше парашути на гърба на туристите и след това пореше повърхността на езерото с моторница, а те летяха в небето над него.

Пестенето на електрическа енергия през летния сезон означаваше, че осветлението се пуска едва в осем часа вечерта. Мат тъкмо инструктираше четирима японски туристи как трябва да сложат предпазните жилетки, свързани с парашута и с дълго въже от лодката. Един след друг те затичаха по плажа, Мат запали моторницата, а те се издигнаха на неколкостотин фута над езерото Тахо, летейки сред оранжевия залез.

Докато Мат разговаряше с туристите, Нина нагази в студената спокойна вода и поплува в езерото за пръв път това лято, плъзгайки се през вълните от розова и оранжева светлина. Най-сетне се умори, обърна се по гръб и погледна назад към плажа. Тя беше единственият плувец във водата. Хората на брега изглеждаха като едва видими силуети. Залезът беше изтрил линията между езерото и небето, затова й се струваше, че се носи във въздуха. За няколко минути Нина забрави тревогите си и се отпусна в прегръдката на водата.

След това слънцето се плъзна по склоновете на планината и езерото стана тъмновиолетово. Тя бързо доплува до брега, зави се в дебела хавлиена кърпа и се изтегна на одеялото върху пясъка. След това похапна заедно с децата от сандвичите, наслаждавайки се на топлата лятна вечер. Поведението на Боб отново изглеждаше нормално, Нина се надяваше, че последните тревожни новини не бяха повлияли на настроението му.

Успокоена, Нина наблюдаваше как Мат проверява предпазната жилетка на единствената млада жена в групата, а след това отново се качва в моторницата. Лодката започна да пори водите на езерото, жената полузатича към водата, притискайки тяло с цялата си сила към предпазната жилетка. Парашутът изсвистя и се отвори зад нея. Точно на брега краката й се откъснаха от земята, сякаш беше станала някаква магия. Трицветният парашут се издигна грациозно във въздуха, краката на малката фигура под него все още продължаваха да се движат енергично, сякаш се стремяха да се отблъснат още по-нагоре. Мат погледна назад, за да се убеди, че всичко с момичето е наред, след това отново съсредоточи вниманието си върху управлението на лодката.

„Добрият ми по-малък брат“ — помисли си Нина. Припомни си как Мат я бе приел миналата година, как се бе държал като истински баща на Боб, как й бе предложил подслон в своя дом. Беше постигнал много почти от нулата. Не бе имал достатъчно средства за обучение в колеж, никой не му бе давал нито цент. Беше спечелил мястото си под слънцето, комбинирайки изобретателния си ум с упорита работа. Огромната му любов към съпругата и децата беше сложила край на безцелността и негативизма, които го измъчваха до двадесет и пет годишна възраст, преди да се пресели в Тахо.

Хората на брега наблюдаваха моторницата. Парашутът беше достатъчно високо и улавяше последните ярки лъчи на невидимото слънце. След това лодката смени посоката и отново пое към брега. Бавно, съвсем бавно Мат започна да намалява скоростта, момичето започна да се спуска надолу и падна в морето, а братът на Нина я изтегли на борда и след това я доведе до брега. Той се зае да сгъва парашутите в сгъстяващия се мрак, Нина опакова вещите на децата и им помогна да съберат отпадъците. Почивката й свърши. Отново трябваше да застане на поста си. Мат щеше да завърши работата си тук, след това щеше да вземе Андреа от приюта. Той и Андреа бяха запланували да вечерят късно в някой ресторант край брега.

По-късно, разхождайки се в затоплената къща в стария си копринен халат, Нина затвори прозорците здраво и спусна завесите. Опасенията й отново започнаха да се завръщат. Имаше чувството, че нещо я дебне отвън, макар че когато погледна през прозореца, видя единствено звездите и тъмните очертания на дърветата.

Когато беше проверила всичко и се убеди, че нищо не ги заплашва у дома, тя излезе в коридора и се отправи към детските спални. Провери момчетата и видя на оранжевата светлина на луната, каквато имаше още само във филмчетата за семейство Флинтстоун, че Боб бе все още буден. Той тихо мърмореше нещо на своя тюлен. Трой кихна на съседното легло.

— Лека нощ, сине — каза тя и понечи да затвори вратата.

— Мамо? Имам един проблем — прошепна той. — Свързан е със случая, по който работиш.

Нина се готвеше да му каже, че е време за сън. Беше късно, трябваше да обмисли още толкова неща…

— Може ли да поговорим за моя баща?

Гласът му беше толкова тих и нежен.

— Добре — отговори тя.

— Кога мога да го видя?

Нина бавно отвърна.

— Не веднага. Може би след процеса. Ще видим.

— Страхуваш ли се от него?

— Не.

Трой се обърна на другата страна, смъкна завивките си и млясна с устни насън.

— Това е хубаво. Ще спечелим ли?

— Не зная, сине.

— Не разбирам онази жена Тери. Как са я убили, мамо?

Нина го остави той да води разговора, отговаряйки на въпросите му. Започна да му разказва за съседа, който беше заявил, че е видял Кърт в нощта, когато Тери била застреляна, ала Боб я прекъсна:

— Тя идва в училището, мамо. Една седмица преди това. С нея беше и онова голямо, черно куче. Мисля, че беше дошла специално, за да разговаря с мен. Зададе ми страшно много въпроси за времето, когато бях отишъл да търся своя баща.

— Така ли? Значи си разговарял с нея в училище? Но ти не бива да разговаряш с…

— Но тя не беше непозната! Запознах се с нея в твоя кабинет. Тогава Тери каза, че е твоя приятелка. — Нина още не беше успяла да го засипе с цяла лавина от въпроси, когато Боб протегна ръка и я сложи върху устата й. Никога по-рано не беше правил така. Постъпката му постигна желания ефект — Нина не успя да изрече нито дума.

— Чакай, мамо. Искам да разбера точно коя нощ тя е била… нали разбираш… — Той махна ръката си и я остави да му отговори. Лицето му изглеждаше много измъчено.

— На тридесети март. Малко след като Пол те намери, а аз те доведох от Кармел.

Боби изплака:

— О, не.

— Какво? Какво има, Боби?

— Точно същия ден телефонът звъня след вечеря, помниш ли? Аз вдигнах слушалката, после ти казах, че никой не се е обаждал.

— Значи тя се е обаждала вкъщи? — Нина не успя да пропъди тревогата от гласа си. — Защо не си ми казвал за това?

— Тя попита за баща ми. Той беше едно от нещата, за които не можех да разговарям с тебе. Струваше ми се, че трябва да действам сам.

Гласът му беше слаб, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Нина изрече успокоително:

— Ш-ш-ш, всичко е наред. Хайде, разкажи ми, сине. Обещавам ти, че няма да ти се разсърдя.

— Тя каза: „Боби?“ Много се зарадва, че отговорих аз, а не някой друг, после добави… — Момчето стисна ръката на майка си, сякаш едва осъзнаваше какво бе направило с това, че не бе споделило с нея. В бързината Боб бе започнал да заеква: — Тя каза: „Баща ти дойде тук да ме посети. Той много иска да те види…“

— А ти какво направи?

— Аз се измъкнах от къщи и си взех велосипеда, след като всички заспаха, също както преди. Трябваше да направя така, мамо! Той е мой баща!

— Добре, добре, слушам те…

— Отидох до къщата й на улица „Койот“. Портата беше отворена. Лампата беше запалена в малката сграда до пътеката. Оставих велосипеда си на земята и тъкмо щях да вляза, когато усетих, че някой бе сложил ръка на рамото ми! Ако бях на колелото си, нямаше да му се дам! Беше вуйчо Мат, мамо. Той ми взе колелото и ме хвана за ръка. Дори не можеше да крещи, толкова беше ядосан. След това заобиколихме къщата и се върнахме при камиона му. Той ме накара да остана в шофьорската кабина. Заключи ме и каза, че ако се измъкна навън, щял да ме спука от бой!

След това тръгна някъде. Нямаше го само няколко минути. После отключи вратата на кабината, тръгнахме бързо по пътя и се прибрахме у дома.

— Значи така и не си влизал през портата? Погледни ме! Не си ли влизал през портата?

— Не. Повярвай ми, мамо. Не успях да стигна дотам.

О, благодаря ти, благодаря ти, Мат. Ти спаси глупавото ми момче… и аз не зная от какво…

Но защо Мат не й беше разказвал за това? И какво е правел по това време там?

— Вуйчо Мат ми докара велосипеда. Разговаряхме за глупавата ми постъпка. Той ми каза, че онази жена е лъжкиня и че можела да ме нарани. Баща ми въобще не е бил там. Вярно ли е това, мамо?

Нина хвана сина си за раменете и го разтърси.

— Защо не ми каза! Защо!

— Исках, но вуйчо Мат ми каза, че той щял да разговаря с тебе! Ох, причиняваш ми болка! — Тя го пусна и момчето падна на леглото.

Беше й необходима цяла минута, докато дойде отново на себе си. С най-твърдия тон, на който беше способна, Нина изрече:

— Слушай, Боб. Радвам се, че ми каза всичко това. Ще ми се да го беше направил по-рано. Ще разговарям с вуйчо Мат, когато той се прибере у дома, и ще изясним всичко това.

— Хайде, стисни ме още веднъж, наистина го заслужавам — измърмори Боб. Нина го пусна и се изправи. В очите му проблясваха сълзи. Той притисна плюшения тюлен до бузата си.

Той беше просто едно дете със своята играчка.

— Ще изясним всичко това — повтори Нина. — Не се тревожи, сине.

Боб дръпна одеялото към брадичката си. Беше се успокоил. Тя провери още веднъж прозореца, след това излезе от стаята с разтуптяно сърце.

31.

Когато Мат и Андреа се прибраха у дома, Нина бе подредила папките с документи върху масата в кухнята. Заедно с тях в стаята се промъкна и студен полъх от нощния въздух. Двамата се държаха за ръце, Андреа се смееше, Мат се бе наклонил леко на една страна, защото тя се бе отпуснала изцяло върху него.

Мат погледна Нина и каза:

— Андреа, ще отидеш да си легнеш, нали?

— Какво ще кажеш за мъничка чаша скоч преди това? — попита предизвикателно тя, опитвайки се да го погъделичка по кръста. — Не искам да кажа, че без него няма да мога да заспя.

Той се освободи от прегръдката й и каза:

— Ще дойда при тебе след малко. Нина и аз трябва да поговорим.

— Не мога ли и аз да слушам?

Нина отвърна:

— Защо не? Помежду ни няма да има повече тайни, нали така, Мат?

— Защо не излезем на верандата? Тук е задушно — предложи Мат.

— Нека разговаряме тук. Не ми се ще да излизам навън — отговори Нина.

— Боиш се от зли духове? Безпочвени страхове!

— Оставам тук. А сега ми кажи истината, малки братко. Вече разговарях с Боби.

— Това е очевидно — каза Мат. — Мисля, че наистина имам нужда от питие. — Той се приближи към шкафа над печката и се върна с чаша уиски, която пресуши на един дъх.

— Сигурно наистина е лошо — отбеляза Андреа. — Последния път, когато направи така, мислеше, че един от клиентите ти е умрял горе на парашута, преди да се приземи. — Тя изтегли един стол към себе си и седна на него.

— Исках да ти разкажа веднага, Нина, но ти все бързаше за някъде. Пое случая, преди да успея да ти обясня — заговори Мат, застанал до шкафа.

— Ти не обичаш да приказваш за неприятни неща, Мат. Помниш ли, когато мама и татко се разделиха? Нито ти, нито аз говорехме за това. Преструвахме се, че всичко е наред, а всъщност беше ужасно. Тогава известно време вземаше наркотици, помниш ли?

— А ти започна да спиш с всичко живо, което ходеше на два крака — отвърна Мат. Той отново се приближи до шкафа и този път се върна с цялата бутилка. Беше облечен в карирани шорти и памучен пуловер с качулка, изразителното му лице с фини черти беше загоряло. Имаше сините очи на майка им и буйната коса на Харлан.

— Нина, скъпа, изглеждаш така, сякаш си загубила най-добрия си приятел — отбеляза Андреа.

— Сигурно си много смела, за да се държиш така като че аз съм причината за проблемите ти — каза Мат. Той сложи бутилката на масата, отново седна и преметна крак върху крак. Изразът на лицето му беше познат на Нина. Предизвикателен. Тя си припомни как преди години родителите им бяха решили да пропъдят кучето им, а Мат избяга с него и се скри в гаража на госпожа Филдинг. Тогава той беше на единадесет години, а тя на тринадесет. Тя знаеше къде може да намери бегълците. Лицето на Мат тогава беше същото. Нина му бе казала да се прибира у дома, а той отговори, че по-скоро ще избяга чак в Албъркърк.

— Разкажи ми какво се случи през онази нощ, Мат. Трябва да зная.

— Да, трябва — той започна да говори. В началото тонът му беше колеблив.

Боби разказал на Мат за Тери в същия ден, когато тя го посетила в училище. Казал му за кучето, за онова, което тя приказвала, и Мат решил да се справи сам с положението. Не искал да отиде при Нина, взел решение да я защити, да й спести тревогите, защото всичко му изглеждало твърде безобидно. Той смъмрил Боб и го предупредил да стои надалеч от Тери. След това започнал да наблюдава племенника си.

Няколко дни след инцидента в училище Мат дочул разговора на Боб по телефона.

— Вече научихме, че времето за лягане не е никаква пречка за момчето — продължи разказа си Мат. — Затова го наблюдавах и през нощта. И наистина, малкият глупчо се измъкна от леглото и излезе на пръсти през кухненската врата. После се качи на велосипеда си и потегли. Бях изумен, ала навлякох панталоните си, изтичах до камиона и го проследих с угасени фарове.

— Нищо, което прави той, вече не може да ме изненада — отбеляза Андреа. — Ще ми се и аз да пийна нещо. — Тя си наля уиски в чашата, която Мат беше оставил на масата, и го изпи. — Добре, вече се чувствам по-силна — добави тя.

— Продължавай, Мат — подкани го Нина.

Първото нещо, което му дошло наум, било да спре Боб още преди момчето да е изскочило от верандата, ала след това решил да научи всичко. Боб се спуснал надолу по хълма с велосипеда, огряван от луната, а вуйчо му в продължение на няколко мили го следвал отдалеч по улицата „Пайъниър Трейл“ към местността Мейърс.

— Боби обича географските карти — отбеляза Нина. — Сега той вероятно може да се оправи с по-голяма лекота в Тахо, отколкото ние.

— След завоя пое по улица „Койот“, слезе от велосипеда и започна да го бута нагоре по хълма. Аз също завих и продължих известно време по същата улица. След малко паркирах и изтичах да видя какво прави Боб. Едва не го изтървах. Беше оставил колелото си при дърветата, очевидно не искаше да разберат, че е пристигнал там. Боб отвори портата, някакво куче се втурна към него, ала не му създаде никакви проблеми. След това пое нагоре по пътеката към малката самостоятелна постройка, която се виждаше недалеч от портата. Изтичах след него и го сграбчих за раменете.

Взехме велосипеда, след това го заведох до камиона. Накарах го да се качи в шофьорската кабина и му казах:

— Всичко свърши, независимо какво си смятал, че правиш. Остани тук. Ще се върна веднага. — Заключих го в кабината. Той дори не помръдна, знаеше, че си е навлякъл достатъчно неприятности. Кипях от яд. Върнах се обратно да проверя какво става.

— Наистина ли? — прекъсна го Нина. Мат я изгледа неразбиращо.

— Нима мислиш, че те лъжа?

— Значи остави Боб жив и здрав в шофьорската кабина?

— Да! Нали тъкмо това ти казвам! Искаш ли да чуеш какво стана след това или не?

— Не ми позволявай да те прекъсвам — каза Нина.

— Ала ти не влезе отново през портата, а отиде при камиона и се върна у дома — предположи Андреа.

— Ще ми се да го бях сторил, за Бога — рече Мат. — Отидох в студиото, ала тя беше сложила тъмни завеси или нещо друго от плътна материя върху прозорците, така че не можах да видя нищо. Заобиколих постройката през дърветата и забелязах задната врата. По това време не знаех каква е тя, ала познавах черното куче, затова се досетих, че е същата жена, разговаряла с Боб в училищния двор. Имаше си куче пазач. То пък искаше да ме оближе навсякъде, докато не ме накара да се предам.

Не разбирах нищо, Нина. Жената просто беше позволила на момчето да си поиграе с нейното куче — нима в това имаше нещо лошо? Ала не можех да си представя каква история е съчинила, за да го примами на онова място сред гората, нито пък знаех какво иска от него. Гневът ми нарастваше с всяка изминала секунда. Реших да й кажа да остави намира племенника ми.

Завъртях топката на задната врата, тя се оказа отворена, затова влязох.

Андреа, която най-сетне осъзна в каква посока се развива историята, поклати глава.

— Спри, Мат. Веднага спри! Отиваш прекалено далеч! Ще те принудят да дадеш показания срещу Скот — Мат нищо не каза, само поклати глава, затова тя се обърна към Нина: — Нина, не му позволявай да прави това. Не го карай да се изправи срещу бащата на Боб!

Нина каза:

— Нека чуем края на разказа му. — Тя опря лакти върху кухненската маса и подпря брадичката си с длан. Мат си наля още едно питие. Лицето му беше поаленяло.

— Лампата на верандата отпред беше запалена, ала вътре цареше пълна тъмнина — продължи той. — Тя гореше тамян. Чувах шум, наподобяващ работата на електронна апаратура, отдясно виждах няколко червени светлини. След това чух острия й глас в мрака:

— Кой по дяволите си ти?

Отговорих й:

— Запали осветлението. Искам да разговарям с вас. Аз съм вуйчото на Боб.

— Дявол да го вземе, наистина си този, за когото се представяш — отвърна тя, ала не направи никакво движение. Очевидно нямаше намерение да запали лампата. Струваше ми се, че тя ме вижда, а аз нея — не. Очите й бяха привикнали с мрака. Чувствах се застрашен, разбираш ли, Нина?

— Продължавай — подкани го Нина. — Разкажи ни края на историята.

— Боб се намираше на сигурно място в шофьорската кабина — каза Мат. — Реших да се измъкна оттук. Но тя ме попита: „За какво искаш да говориш с мен?“ Отговорих й: — Искам да оставите Боб намира. Дръжте се настрана от него, в противен случай лично аз ще се занимая с вас.

Тя ми отговори с много хладен тон:

— Той е отвън, нали? Дошъл е да види баща си. Не можеш да му попречиш.

Попитах я защо, а тя отвърна:

— Защото днес съм организирала малка семейна среща. Всеки момент ще дойде и баща му, за да се присъедини към веселбата. Значи Боби е навън? Сега се движи бавно, бавно. Ще отидем да го доведем — тя се приближи към мен и едва сега видях, че е насочила пушка срещу гърдите ми.

Странно, но тогава въобще не се уплаших. Все още ми се струваше, че мога да се измъкна оттам. Мислех си, че ще се отърси от обзелата я мания и ще ме пусне да си вървя. Тя направи знак да изляза навън. Едно тогава зърнах очите й. Никога не съм виждал подобен израз в очи на жена, Нина. В очите й ясно се четеше, че е готова да ме убие. Имаше неконтролируема, бясна, сляпа жажда за кръв.

Притихнала, пребледняла, потресена, Андреа слушаше внимателно гласа на Мат и се взираше в Нина.

— Не се подчиних. Обърнах се и тръгнах към задната врата, но чух изщракване — беше вдигнала предпазителя на пушката. Тя ми нареди: „Хайде. Отиваме да го доведем.“ Ала тогава някой почука на входната врата. Чувствах присъствието й зад гърба си, дулото на пушката, опряно в ребрата ми. Тъкмо в този миг си помислих, че иска да ме застреля, ала се боеше, че човекът отвън ще я чуе. Наблъска ме в един шкаф, прикрепен неподвижно към едната стена, близо до задния вход, след това много тихо затвори вратата на шкафа. Чух я, че подрънква с някакви ключове, а след това се занимава с ключалката. Неизвестният посетител отново почука на входната врата. Тя ме заключи и изсъска:

— Една дума и ще ви убия и двамата.

Какво, по дяволите, бих могъл да направя? Проверих шкафа — от него можеше да се излезе само през вратата. Измъкнах швейцарския си войнишки нож и започнах да човъркам ключалката, целият в слух. Тя разговаряше с някакъв мъж, когото тогава не познавах. Ала предположих, че именно той бе човекът, когото тя наричаше бащата на Боби.

Мат спря. Нина го докосна леко с ръка.

— Хайде — каза тя. — Разкажи ни всичко докрай.

— Те проведоха… буквално сюрреалистичен разговор. Тя му каза, че ще му съобщи някои неизвестни нему неща и ще го запознае със сина му. Искаше да създаде „подходящ контекст“ на казаното от нея.

Започна да приказва с високопарни фрази за някакво бебе. Заяви, че виновният бил той. Измамил я, накарал я да го роди, а всъщност никога не я обичал. Мъжът се опитваше да я прекъсне. Каза, че всичко било измислица, той нямал друго дете, тя била жестока кучка, било му писнало от нея, затова тя трябва да се махне по-далеч от тебе и от него. Бях твърде шокиран, когато чух името ти в този ужасен спор, Нина.

Андреа изрече тъжно:

— О, Мат.

— Тя губеше битката и мъжът се опита да я успокои. „Сега си отивам“ — каза й той. Тогава гласът й се промени, беше разбрала, че той наистина е решил да го стори. Тя заяви: „Не мисля, че ще стане така“ — за миг се възцари ужасна тишина. Стори ми се, че мъжът е обречен. Свих се в шкафа, треперещ като уплашено коте, докато се мъчех да разбия ключалката.

— Какво друго би могъл да направиш, Мат? — попита Нина и хвана ръката му.

— Мъжът каза: „Всичко между нас свърши, Тери. Но ако направиш нещо, най-дребното нещо, с което би могла да нараниш Нина Рейли, ще ме видиш един-единствен последен път — ще се върна да те убия.“

Целият ми план беше следният: щях да счупя вратата и да побягна към задния вход веднага щом тя го застреля. Не можех да действам като герой. Тази жена щеше да се насочи към Боб.

Тогава чух изстрел. Входната врата хлопна. Тя започна да пищи.

— Той се е върнал — предположи Андреа. — Върнал се е и я е застрелял.

— Аз мислех за Боби в шофьорската кабина на камиона. Ключалката изщрака, отворих вратата на шкафа. Тя стоеше до стената на два фута от мен, стиснала пушката с две ръце, взираше се с празен поглед в пространството, просто държеше оръжието като ненужна вещ, затова се опитах да мина край нея. Тя вдигна пушката, насочи я към мене с пръст върху спусъка, готова да ме убие незабавно. Видях добре очите й, Нина. Съзрях собствената си смърт в тях. Разбираш ли, Нина. Ти си била в студиото й.

Нина не отговори. Тя чакаше.

— Тери каза: „Няма да ходиш никъде“, — но вече бях успял да сграбча пушката. Двамата започнахме да се борим, придвижвайки се към входната врата. Пушката изстреля. И двамата се олюляхме назад; възползвах се от открилата се пред мен възможност и побягнах към задния вход.

— Мат — извика Андреа. Гласът й, изпълнен с дълбока болка, прозвуча много по-различно от деловия тон на съпруга й. Той вдигна показалец пред устните си и продължи, впил поглед в масата:

— Бягах край оградата в гората и стигнах до ъгъла на парцела й. Онова глупаво куче тичаше до мен, не лаеше, сякаш бе излязло на весела разходка. Прескочих оградата и се озовах на пътя, след това отидох при Боб. Казах му, че ще разговарям с теб за случилото се тази нощ. Това го успокои, струва ми се, че след малко той заспа. Беше доста по-късно от обичайното време, когато си ляга вечер, освен това Боб беше въртял педалите почти през половината град. Сигурно се е чувствал изтощен.

Останалата част от пътя карах с максимално висока скорост, само дето камионът не експлодира. Влязохме през кухненската врата, не запалих лампата и веднага изпратих Боб да си легне.

Мат се наведе уморено към Андреа. Тя помилва бузата му и измърмори нещо успокоително.

После се обърна към Нина. Изразът на лицето й беше също така предизвикателен, както този на съпруга й преди известно време.

— Направил го е, за да защити Боби — изрече тя.

— Да — потвърди Нина. — Той все още закриля Боби.

Нина се изправи мъчително като инвалид, наплиска лицето си със студена вода на мивката, неспособна да погледне брат си. Мислеше за Кърт, Мат и Боби, за тъмнината, която Тери беше хвърлила в живота им.

— Какво точно искаше да кажеш с това? — попита Андреа.

Нина се върна на масата и все списъка с веществени доказателства, който бе разглеждала, преди да се приберат те. Тя го блъсна към Мат и каза:

— Разказът ти беше добре измислен. Притежаваш присъщия на ирландците талант да украсяваш събитията. Думите ти звучат достоверно въпреки фактите, които ги опровергават. В списъка от веществени доказателства фигурира бейзболна шапка от кадифе — полицаите са я намерили при огледа на студиото. Преобърнах цялата къща, търсейки шапката на Боб, Мат. Не я намерих. Така е, защото Боб е оставил шапката си с надпис „Не се страхувам“ в студиото на Тери онази нощ. Нали така, Мат. Той ти е разказал цялата тази история, нали?

Затова този път ми кажи цялата истина. Видял ли е Боби как Кърт я убива? Или… Боби ли е убил Тери Ландън?

32.

— Боб беше в камиона. Той не е ходил в студиото. Казвам ти какво се случи наистина! — Мат закрачи напред-назад из кухнята. Нина стоеше, опряла гръб о мивката, търсейки опора. Андреа все още седеше до масата и ги наблюдаваше с уплашени очи.

— Значи шапката му просто е излетяла до студиото на Тери — каза Нина. — Той не ходи никъде без тази шапка. Как да ти повярвам?

— Взел е моята в тъмното. Аз съм сложил на главата си неговата, защото беше студено и не излизам никъде без шапка.

— Съжалявам — прекъсна го Нина. — Просто не ти вярвам. Защитаваш го. И двамата лъжете.

— Как би могъл да лъже за подобно нещо? Не ти ли каза, че едва е успял да премине през портата, когато го хванах?

Нина се замисли. Боб бе приказвал бързо, излял бе всичко от себе си, бързайки да обясни случилото се. Тя си позволи да запази мъничка, едва мъждукаща надежда. Надяваше се Мат да е оставил шапката в студиото на Тери. Надяваше се, че Мат е убил Тери, защото Мат беше мъж, а Боби — все още момче. Мат можеше да оцелее след това. Боби нямаше да успее.

— Ще събудя Боб — каза Нина. — Ще го попитам направо. Това не бива да се отлага.

— Почакай — възпря я Андреа. — Не можеш просто да го довлечеш тук и да го подложиш на кръстосан разпит.

Нина заяви:

— Трябва да науча, Андреа. Как можем да направим това?

— Аз ще го извикам — предложи Андреа и тръгна към вратата. — И двамата мълчете, когато се върна с него.

— Аз не лъжа — обърна се Мат към Нина. — Ще видиш.

Ала Нина не можеше да му каже нищо. Тя издърпа един стол и отпусна глава в ръце.

След малко се върна Андреа, водейки нежно Боб след себе си, който примигваше и триеше очи. Андреа заговори толкова тихо, сякаш гласът звучеше в съня на момчето:

— Хайде сега да изпием чаша вода. — Тя отиде до мивката, донесе му вода, а Боб седна на стола до Нина, полузаспал, изпаднал в някакъв нереален свят, дете в пижама, сред непознатата светлина в кухнята посред нощ.

— Веднага ще те заведа в леглото — прошепна Андреа. Гласът й звучеше успокоително като приспивна песен. — О, скъпи, къде ти е шапката? Забравил ли си някъде черната си шапка?

Той се прозина, почти затвори очи и протегна ръка към главата си.

— Изгубих я — отговори Боб.

— Спомняш ли си къде я изгуби?

— Сложих я на поставката за шапки. После изчезна някъде — отвърна момчето и отпи още веднъж от чашата. — Искам нова шапка — добави то. Водата го ободри.

— Ще ти намеря — обеща Андреа. — Каква искаш? — Тя го хвана за ръка и му помогна да стане от стола.

— Пак да има надпис „Не ме е страх“. Мама знае магазина, където ги продават — Боб се наведе към майка си, отпускайки се уморено в ръцете й.

— Лека нощ, мамо — той я целуна по бузата и Андреа го заведе отново в леглото.

— Доволна ли си? — попита Мат.

След минута Андреа се върна при тях. Часовникът във всекидневната стая удари един часа. Тя каза:

— Утрото е по-мъдро от вечерта. Тогава ще решим какво ще правим.

— Процесът започва след една седмица. Сега зная, че клиентът ми не е извършил убийството — изрече бавно Нина. — От етична гледна точка би трябвало незабавно да се обадя до кабинета на областния прокурор. Те ще анулират случая…

— И ще арестуват Мат — прекъсна я Андреа, сякаш Мат се намираше някъде навън и не слушаше разговора им.

— Било е самозащита. Мат може да обясни…

— Никой няма да потвърди думите му — възрази Андреа. — Той не се е обадил веднага. Няма да му повярват. Ще го арестуват и ще го пратят в затвора.

— Мога да го освободя под гаранция…

— Също както Кърт, нали? Ами ако го обвинят в предумишлено убийство е го изпратят в затвор за полагане на принудителен труд?

— Ала не бихме могли да оставим в затвора Кърт. Не можеш да си представиш как му действа обстановката там!

— Значи предпочиташ Мат да бъде в затвора вместо него? — Нина никога не беше виждала Андреа толкова възбудена. Тя все още беше облечена в леката рокля на цветчета, с която бе ходила на вечеря, ала в поведението й не се чувстваше никаква мекота. Стоеше зад Мат, поставила ръка на рамото му. Нина имаше чувството, че тя би сторила всичко, за да защити съпруга си.

— Разбира се, не! За Бога, Андреа! — възкликна тя.

— Ще призоват Боб като свидетел. Може би ще проучат загадката с шапките. Може би няма да му повярват. Ти самата отхвърли думите му като неверни, а си негова майка — гласът й се повиши. — Само да си посмяла да нараниш Мат! — изкрещя тя.

— Престани — намеси се Мат и стисна ръката й, без да откъсва поглед от Нина. — Стига приказки — изрече той. — Нина ще трябва да реши какво ще правим.

Андреа отпусна главата си върху челото на Мат и започна да хълца.

— Аз ще ти помогна, Мат. Ще те защитя… — заговори Нина, едва сдържайки сълзите си.

Той протегна ръка и помилва жена си по главата.

— Никога не съм искал да крия от никого онова, което преживях. Просто се случи така… чувствам се същият човек. Всеки ден мислех за това, докато Скот беше в затвора вместо мен — повярвай ми, Нина, аз също страдах. Исках да ти разкажа всичко, преди той да подаде иск за обжалване на делото, преди да го осъдят. Вярваш ми за това, нали?

— Разбира се.

— Готов съм да посрещна всичко. Ще понеса последствията за стореното от мен.

— А ние какво да правим, Мат? Помогни ми. Не ме натоварвай с тази огромна отговорност.

— Не зная — изрече той. — Мислех да събера багажа, да взема Андреа и децата и да се преселим на някое ново място. Ала вероятно щяха да ме открият и през цялото време трябваше да живеем в страх. Помислих да се самоубия. Ала не искам да причиня такава беда на децата си. Оставям се в ръцете ти. Зная, че мога да ти се доверя, Нина.

— Хайде да си легнем, Мат — каза Андреа и го дръпна леко за ръкава. Нина си помисли: „Тя иска да се махне от мен. Не я обвинявам за това“. Той стана, без да изрече нито дума повече, и тръгна към вратата. Нина видя тъгата и смирението, изписани на лицето му, преди да й обърне гръб.

Когато Мат излезе, Андреа се приближи до Нина и пребледняла до смърт, прошепна:

— Ти си виновна. Ти му причини всичко това, защото в самото начало не каза на Боб за баща му. Ти направи Боб уязвим, Мат само се е опитвал да му помогне, когато го е проследил. Сега ти трябва да се погрижиш за всичко. Каквото и да ти струва това, разбираш ли?

— Какво да направя? — попита отново Нина.

— Ти си известната умна дама адвокат. Ти ще решиш — отвърна й Андреа. — Семейството е на първо място. Чуваш ли? Защити семейството си, както Мат е защитил Боб.

В един часа след полунощ среднощното шоу „Лудориите на Холивуд“ беше в разгара си в ресторанта на хотел „Цезар“. Пол беше спал толкова много в болницата, че не можеше да се свърти в стаята си, затова слезе долу да провери каква е тази врява в балната зала.

Около тридесет момичета подскачаха пред очите му, украсени с волани, пера и пайети, като по-голямата част от танцовите костюми се намираха на главите им. Всичките бяха млади, стройни, преливащи от ентусиазъм, с малки, голи гърди. Статуя на гущер, обърната към танцьорките, пееше: „На Копа… на Копакабана…“ Пол беше почти сигурен, че Копакабана се намира далеч от Холивуд, ала песента беше подходяща за буйния ритъм на танца, момичетата можеха да покажат без затруднение прелестите си, а масата на детектива беше недалеч от сцената.

Третото момиче от ляво на дясно му се усмихваше по специален начин — той беше съвсем сигурен в това, — тя беше направо шеметна, краката й приличаха на дълги, загорели от слънцето моркови — не, не моркови, тези зеленчуци не можеха да обрисуват достойно прелестта им. Не, краката й приличаха на изящните стъклени вази, в които бе поставена само една роза. Е, така описанието ставаше по-точно, ала имаше още да се желае, Пол никак не бе добър в намирането на подходящи сравнения. Да, тя определено се опитваше да привлече вниманието му. Той притисна длан към сърцето си, после посочи часовника на ръката си, изпращайки съобщение на танцьорката, че ще я чака след представлението.

Ето, тя му подари още една ослепителна усмивка, докато се стремеше да докосне с глава пода на дансинга заедно с останалите момичета. Високата музика, движещите се непрекъснато светлини, танцуващите момичета и уискито „Джак Даниелс“, което бе погълнал, го накараха да се почувства почти същия човек отпреди години. Той предпазливо разтърка мястото на главата си, където Нина го беше ударила с онзи камък.

Напоследък детективът се чувстваше някак несигурен; все се питаше дали Нина е влюбена в своя клиент убиец. Беше видял как Скот я целува горе край пътеката, а тя отвръщаше охотно на ласките му. Нина беше отметнала глава назад, бляскавите й коси почти докосваха земята, очите й бяха затворени, бялото й гърло блестеше на слънцето, а чувствените й меки устни изричаха мили безсмислици или цитати от някакви съдебни дела, кой ли можеше да бъде сигурен в това, по дяволите…

Шоуто свърши. Пол се отправи зад кулисите, мислейки си, че последния път, когато бе отишъл зад кулисите след едно представление, си бе създал големи неприятности. Мъжът от охраната на гримьорната го изгледа злобно, ала Пол обясни:

— Една госпожица ме очаква. — Затова мъжът му позволи на надзърне вътре и да помаха с ръка на момичето.

Тридесет великолепни жени си бъбреха и се смееха, обличаха се, сресваха косите си… плът, плът, божествена женска плът…

— Здравейте, Пол — поздрави го Дорийн Ордуей, застанала зад гърба му в минипола. Сочните й розови устни се бяха нацупили в изкусителна усмивка към него. — Спомняте ли си за мен?

— Ума Търмън — започна на гадае Пол. — Никол Кидмън. — Няколко светли кичури в косата, стройна, привлекателна… о, да, спомняше си добре за нея. — Великолепно шоу.

— Беше глупаво — заяви тя и потупа лекичко косата си. — Умирам за едно питие. Ще отидем ли да си поръчаме?

— Аз предпочитам „Двойно камикадзе“ — обяви Дорийн, когато се разположиха край малка, покрита със стъкло масичка в бара непосредствено до казиното. — Нямаме време за губене.

— Коктейл „Маргарита“ — поръча Пол на сервитьора. — Без сол, моля.

— „Марнагрита“ — поправи го Дорийн и се разсмя. — Така се нарича коктейлът след полунощ.

— Ха, ха… И така, с вас ли е съпругът ви?

— Разбира се, че не е! — възкликна тя. — Той не одобрява това, че танцувам в различни представления. Но парите, които получавам, са добри, и наистина имаме нужда от тях. Приятелката ми Джини живее в Миндън, недалеч от ранчото. Тази вечер тя ще ме закара у дома. При масите за „Блекджек“12 е. Губи почти всичко, което е спечелила от танците. Вие в „Цезар“ ли сте отседнали?

— На няколко етажа оттук — отговори Пол. Тя вдигна поглед към него, примигна няколко пъти, флиртувайки като всяка жена, която има на разположение един час, за да се напие и да легне с мъж, преди да се прибере у дома. — Танцуването е тежка работа.

— Да, наистина тежка. Опитайте се да вдигнете крак по-високо от главата си, като същевременно сте обули обувки на високи токове. Два пъти седмично вземам уроци по балет и вдигам тежести.

— Съпругът ви няма ли нищо против костюма…, който обличате по време на шоуто, ако разбирате какво искам да кажа?

— Той никога не е гледал представленията, в които участвам — обясни Дорийн. — Не знае, че танцувам топлес без сутиен. Никога не би напуснал ранчото, ако не беше задължен да ходи на панаирите за добитък.

Питиетата им пристигнаха. Чашата на Дорийн наподобяваше червено-черен изригващ вулкан. Изглеждаше голяма като басейн, в която можеше да се гмурне някой плувец. Тя отпи огромна глътка, сякаш беше доведена в бара направо от сърцето на пустинята, и подхвана:

— Значи шоуто ти хареса, скъпи?

— Ти беше прекрасна. Ще си призная честно, не можах да откъсна очи от теб.

— Забелязах. — Малко по-късно Пол вдигна чаша към устните си и вдигна тост: — За красивите танцьорки! — с което си спечели още една ослепителна усмивка.

— Значи нямаш нищо против да печелиш допълнителни пари за семейството?

— О, просто обожавам да го правя. Измъквам се от къщи, далеч от децата. Идвам тук три пъти седмично, толкова е възбуждащо, танцувам и…

— Малко се изненадвам, че ранчото ви не е печелившо. Чувал съм, че Майк има добра репутация на фермер…

— Майкъл. Ние сме пред фалит, Пол. Плаща прекалено много на работниците и отказва да поема каквито и да било рискове. Така сме задлъжнели заради него, че едва ли можем да изплуваме на повърхността. — Привлекателното й, дребно лице се навъси. Тя отново вдигна чашата с червено-черния вулкан към устните си.

— Не е ли възможно да продаде ранчото и да се захване с нещо друго?

— Шегуваш ли се? Това е единственото нещо, с което иска да се занимава, при това го прави страшно некадърно. Пол, отдавна искам да ти задам един въпрос. Твоят сътрудник взе ли нещо, когато напуснахте къщата ни?

— О, това би било кражба — изтъкна Пол.

— Просто съм любопитна — обясни Дорийн. — Някои от аксесоарите ми липсват.

— Белезниците ли? — попита Пол. — Харесваш ли да връзваш мъжете с белезници, или пък те да връзват теб?

— Какво ще кажеш, ако ти позволя да откриеш това сам, скъпи? — Пол започна да обмисля предложението. Дорийн приключи с първото питие и си поръча второ.

— Интересно хрумване — каза накрая детективът. — Сътрудникът ми не е трябвало да взема нищо. Нещата ти са в стаята ми. Може би ще се наложи да изтичам догоре и да ги донеса. Но от друга страна, ми се ще да ги задържа. Мога да си ги представя върху тебе, при това няма да бъдеш облечена повече, отколкото по време на шоуто. Или може би желаеш да ги предам на съпруга ти? — поинтересува се Пол. — Искам да кажа, ако все още не е научил колко си палава, би трябвало да го осведомя по този въпрос.

— Не ме дразни, Пол. Какво искаш? Да се качим горе ли? — тя заговори по-тихо и се наведе, откривайки пред погледа му какво има под ризата си. — Хайде да вървим тогава. Все още имам на разположение цял час.

— След малко — отвърна Пол. — Искам да науча повече неща за нощта, когато изчезна Тем.

— Божичко, започваш да ме отегчаваш. Писна ми да говоря за нея. Няма я от цяла вечност. Фактът, че я намериха, не променя нищо.

— Какво лошо има в това да ми разкажеш какво се е случило в действителност? — рече Пол. — След това ще преминем към по-интересните неща. — Той отпусна длан върху крака й и започна да я придвижва все по-нагоре, докато Дорийн се изсмя.

— Добре, побързай тогава — подкани го тя. — Какво искаш да узнаеш?

— Била си с Майк и Темара в ресторанта на Мани. Било е студено, навън валял сняг. Тя е изляла бирата си в лицето на Майк…

— Майкъл — поправи го отново жената. — Той в известен смисъл си го заслужаваше. Нарече я с мръсна дума, а знаеше, че настроението й беше ужасно. Вече се беше карала с родителите си. Всички бяхме твърде пияни. Както сме с тебе сега — Дорийн хвърли поглед към празната си чаша. — Той изпитваше… — Дорийн изхълца — … ревност. Все още я желаеше и тя го знаеше. Отвратително го въртеше около малкия си пръст. Тем каза, че ще се надруса, а Майкъл не искаше да й позволява да го прави. Тя стана да се обади по телефона, той я сграбчи за ръката и не искаше да я пуска. Тем държеше бира в другата си ръка и го поля.

— На кого се обади тя? — изрече Пол с възможно най-небрежен тон.

— На новата си придобивка. Новото гадже. Казваше, че й давал всичко, каквото желаела. Искам да кажа — не съм чула с ушите си, че звъни тъкмо на него, но на кого другиго би могла да се обажда по това време? Тя се обади, после се чупи. Майкъл плачеше, затова го заведох до колата му и там спах с него. Беше ни за първи път. Той не се прояви добре. Излязох от таратайката му, отидох в моята кола и се прибрах у дома.

— Значи не сте стояли още два часа в ресторанта, както каза във филма и в свидетелските си показания?

— Два часа ли! Цялата работа свърши по-скоро за две минути. Ще се качваме ли горе или не, симпатяго?

— Никога ли не е споменавала кой е новият й приятел?

— Не. Майкъл щеше да насочи ченгетата след него. След срещите си с него Тем ни казваше, че пиела прахчета, възбуждаща дрога или „Кваалуд“13, за да дойде на себе си.

Пол я прекъсна:

— Ако бях на твое място, нямаше да мога да устоя — все някога щях да тръгна с нея, просто да видя какво е.

— Никога не съм ходила. Нито пък Майкъл. Не ни канеха, пък и не ни интересуваше. Ние пушехме само марихуана, това е то.

— Много неясни неща — изрече гласно Пол. — Още едно питие?

— Този път едно малко — съгласи се Дорийн. Тя сложи малката си ръка върху лакътя на детектива и заби ноктите си в кожата му. — След това ще ме качиш горе. — След малко тя отново изхълца: — Желаеш ли ме, Пол? — Хвана ръката му и отново я постави върху бедрото си. Беше гореща като фурна.

— Разбира се, че те желая — отвърна детективът.

Питието й пристигна бързо.

— Те ме познават — измърмори Дорийн. — Кажи, нали не записваш думите ми на касета?

— За бога, не.

— Добре. Защото това, че говоря сега, не означава, че ще го повторя пак.

Дорийн беше навлязла в онзи стадий на алкохолно опиянение, когато умът е изгубил контрол над желанията на тялото. Тя отново бе започнала да се смее, макар че Пол не бе казал нищо.

Може би Майкъл Ордуей бе проследил Тем. Може би тя така и не бе стигнала на мястото за любовната си среща.

Или може би Дорийн я беше убила. В нея имаше нещо ненаситно. Изпитвала е неутолим сексуален глад, желаела е Ордуей, а той от своя страна е искал Темара.

— Готова съм. Или действай, или се разкарай от очите ми — каза Дорийн.

— Колко привлекателна мисъл — откликна Пол. — За съжаление не мога да те взема със себе си.

— Така ли? Какво ти стана, скъпи?

— Боя се, че имам ужасен главобол — отговори детективът. — За това можеш да благодариш на Нина.

— Тогава се разкарай от пътя ми — заяви Дорийн и присви очи, пияна и непоколебима.

След като тя се отдалечи от масата, Пол се изправи.

Дорийн вече оглеждаше любопитно тексасеца на съседната маса. Отдалечавайки се към асансьорите, Пол се питаше без особен интерес дали тя ще успее да се прибере в два часа и тридесет — времето, когато щеше да си тръгне приятелката й.

35.

Макар че Тахо беше най-големият град в областта Ел Дорадо — една от най-големите административни единици в щата Калифорния, — Плейсървил някога е бил по-голямото селище: по времето, когато от потоците изваждали десетки килограми самородни буци злато. Гражданите бяха променили името на града от първоначалното му название на Хенгтаун — селище на обесените. Никой не знаеше с точност колко миньори са увисвали по клоните на дърветата в центъра на града. Туристите прииждаха от потъналите в индустриална мъгла околни долини, за да похапнат в неделя сутрин „пържени дреболии от Хенгтаун“ — смес от стриди, яйца и бекон; освен това се пъхаха в старите шахти на мините или разглеждаха колекциите от предмети, изостанали от конските впрягове „Пони Експрес“ в градския музей.

Ала днес Нина не беше тръгнала на развлекателно пътуване. Горещината на юнския въздух прогресивно се увеличаваше, докато тя изминаваше седемдесетте мили, преодолявайки спускане от височина четири хиляди фута. Прозорците на колата й бяха отворени за ароматите на планината Сиера.

Беше се събудила още преди да зазори, облече халата си, сложи очилата си и седна с чаша кафе на верандата, без да осъзнава какво я заобикаля, докато умът й се носеше сред своя собствен пейзаж. Когато слънцето изгря, росата от коловете на оградата, направени от Мат, се изпари. Образува се фина мъгла, която накара въздуха да затрепери. Гората сякаш се раздвижи и се разлюля под топлите жълти лъчи, плъзгащи се между клонете.

Зората — онова време от деня, когато надеждата трябва да бъде най-силна. Зората — време за разстрели и дуели.

Трябваше незабавно да вземе решение. Кърт или Мат…

Мат или Кърт. Как би могла да допусне невинен човек да страда в затвора дори ден повече? Кърт й беше поверил свободата си. Ако професията адвокат въобще имаше някакво значение, то беше, че Нина не биваше да скрива информация, която би могла да го оправдае.

Тя щеше да извърши углавно престъпление, ако не предоставеше информацията на Мат в полицията. Не можеше да разговаря с Пол или Сенди по този въпрос, защото това щеше да ги направи виновни пред закона в еднаква степен както самата нея. Трябваше да отиде незабавно при Колиър Хелоуел и да моли за милост.

Но… щяха да арестуват Мат. Щяха да го обвинят в извършване на убийство — Нина не виждаше как би могъл да избегне това. Тя, по-голямата сестра, винаги го закриляше, когато бяха деца. Може би той нямаше да издържи разследването за съдебния процес. Дори би могъл да предприеме… нещо необмислено. Мат нямаше доверие в системата, която бе изпълнила целия й живот. И ако тя го предадеше в ръцете на правосъдието, той сигурно щеше да се опита, ала никога, никога нямаше да може да й прости. И Боб — свидетел, изпълнен с нежелание да се изправи пред съда, вероятно и заподозрян по делото — семейството й щеше да бъде разбито.

Нина обичаше всички тях. Как бе възможно това да се случва сега?

Припомни си всеки конфликт, всеки проблем, всяко предизвикателство, с които се бе сблъсквала, откакто Боб я бе попитал за баща си преди няколко месеца, когато бяха обхванати от паника на покрития със сняг бряг. Преди всяка стъпка трябваше да прави мъчителен избор. Ала тя бе дала всичко най-добро от себе си. Беше се опитала да помогне. Къде беше сгрешила? Какво можеше да стори сега?

Докато седеше на верандата в люлеещия се стол, чувствайки се на края на силите си, изведнъж й хрумна спасителната мисъл — трябваше да се срещне с Кърт. Трябваше да му разкаже за Боб, за Мат. Той имаше право да знае за тях.

В девет и петнадесет се отби от главната улица на града, посети затвора и незабавно бе допусната в помещението за посетители. Атмосферата тук я караше да се чувства напрегната. Тук не я познаваха. Положението на Кърт от правна гледна точка беше станало още по-несигурно — той беше беглец. Беше нападнал пазача си в затворническия микробус, макар че всъщност полицаят имаше само една-две синини. Другите пазачи със сигурност щяха да го накарат да си плати по един или друг начин, независимо какво гласеше законът.

Когато полицаят го доведе, Кърт седна, ала не вдигна поглед към нея. Този път помежду им нямаше стъкло, а стоманена решетка, през която течеше електрически ток. Друг пазач четеше вестник на не повече от двадесет фута от тях.

Носът на Кърт все още беше бинтован. Пол беше насинил и двете му очи и бе разрязал бузата му.

— Кърт?

Той въздъхна и повдигна глава.

— Здравей, Нина.

Тя отвори уста да му разкаже всичко.

И загуби смелост. Може би ако отначало за няколко минути поговореха за нещо друго…

— В медицинския доклад е отбелязано, че след няколко дни ще бъдеш добре — започна тя. — Как се чувстваш?

— Чувствам се… радостен, че все още идваш да ме виждаш, след като побягнах по този начин.

— Костите бяха идентифицирани като останките на Темара Суит. Срещу нея били дадени два изстрела. Областната прокуратура разследва случая.

— Сигурно ще помислят, че съм я убил аз.

Нина все още не разполагаше с достатъчно информация, затова го остави той да води разговора.

— Как е Пол? — попита Кърт.

Нина отвърна изненадано:

— Пол ли? О, той отново работи по случая. Съжалява, че се беше ядосал толкова много. Добре е.

— Това е хубаво.

— Не трябва да се държиш толкова възпитано на тази тема.

— Аз започнах пръв — изрече Кърт, повтаряйки думите на Пол. — Ти… и Пол…?

Объркана, Нина обърна глава настрана.

— Разбира се, това не е моя работа.

— Не. Не е това, което мислиш. Нека просто приемем, че нищо не се е променило.

— Той не ми вярва, нали?

Изведнъж без никаква причина умът на Нина изпита грозно подозрение. Може би Кърт не беше убил Тери, ала нима можеше да предположи същото и за Темара? Той забеляза, че погледът й се промени и попита:

— Какво има?

Заболя я стомах. Решението да му разкаже всичко можеше да се окаже погрешно. Той можеше да разкаже на други хора. Луда, направо бе луда, поверявайки бъдещето на Мат на този човек.

— Проблемът е, че ти намери Темара — отговори рязко Нина. — Отново гледах филма. Сега вече наистина забелязвам скалата. Ти имаше право — скалата е същата. Все пак това е невероятно постижение на паметта — как си запомнил такава подробност.

— Казах ти — аз съм лесничей. Това означава, че дърветата, ручеите и скалите са като мебелите в жилището ми. Просто ги забелязвам.

Нина искаше да му вярва, наистина искаше.

— Бедната Нина — прошепна Кърт. — Толкова съжалявам.

Тя не знаеше какво да каже. Чувстваше се разкъсана. Не постъпваше честно спрямо него, а той се опитваше да я утеши. Още днес можеше да излезе на свобода…

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Вдругиден отново ще дойда, за да поговорим за подробностите около протичането на процеса.

— Остават още само няколко дни — изрече тихо Кърт. — Зная, че правиш всичко, което зависи от теб.

— Има нещо, което искам да ти кажа, преди да си тръгна, Кърт.

Той зачака.

— Искам да знаеш, че ти вярвам. Вярвам, че не си убил Тери.

Кърт й отговори:

— Благодаря. Не зная какво те е накарало да ми се довериш, ала това означава много за мен.

Гласът му се прекърши, когато произнесе думата „довериш“.

Изведнъж Нина реши да му разкаже онова, което знаеше.

— Това не е всичко — продължи тя. Гласът й вече бе престанал да се колебае.

— Какво се е случило? Сигурно е нещо лошо, съдейки от начина, по който ме гледаш.

— Трудно ми е да реша откъде да започна — заговори тя. — Аз… аз зная, че не си убил Тери, защото ми е известно кой го е направил. Зная и защо е извършил убийството. Дойдох да ти кажа…

— О, слава Богу! — извика Кърт. — Искаш да кажеш, че ще бъда свободен? Кой я е убил? Как откри това? Кога можеш да ме измъкнеш оттук? — Той се изправи, клепачите му бяха плътно затворени, устата му бе изопната, сякаш се отърваваше от нетърпима болка. Той се отдалечи от нея и обърна лице към стената.

Нина гледаше с овлажнели очи как раменете му се повдигат мъчително.

Когато Кърт най-сетне се върна до прозореца, едва успя да изрече:

— Това е такъв удар. Такова облекчение. Толкова се надявах…

— Разбирам. — Кърт забеляза нещастния й поглед и обхванатото му от екстаз лице изведнъж се изопна в крайно изумление. — Трябва да ти съобщя още няколко неща. Трудно ми е да го направя. Ще започна с нещо много важно, нещо, което бях пазила в тайна от тебе.

Тя пое дълбоко дъх и заговори:

— Ти наистина имаш син, Кърт. Нашия син. Той е на единадесет години, учи в шести клас, едър е за възрастта си. Бях бременна, когато ти си отиде, бях толкова ядосана, че не разказах на Боб за тебе. Постъпих погрешно. Гневът ми вече се стопи. Разбирам, че…

За нейно изумление, Кърт й отговори спокойно:

— Зная за сина си, Нина. Нямам търпение да се срещна с него. Вече съм получил две писма от него. Не можех да ти кажа за тях. Боях се, че ще му попречиш да ми пише.

Двамата бяха навели глави близо до решетката, разговаряха уверено като стари приятели или отколешни любовници.

— Този малък… дявол! — възкликна Нина.

— Няма да мога никога да ти обясня как се почувствах, когато получих първото му писмо. Той е един от хората, заради които живея — каза Кърт. — Помолих го да не идва в затвора. Не можех да му позволя да се срещне с мен. Бях решил да избягам, ако ме осъдят. Но сега… имаш ли негова снимка?

Нина вдигна фотографията на Боб от пети клас близо до решетката, така че Кърт можеше да я види. Боб се усмихваше, устните му бяха изопнати, брадичката и погледът му привличаха най-силно вниманието на зрителя. Очите му бяха ясни, блестящи, очи на здраво дете. Кърт го разглежда дълго време, без да изрече нито дума.

Нина отново прибра фотографията в куфарчето си.

— Ще я оставя на пазача да ти я предаде, Кърт. Тя е за тебе. Сега трябва да ти разкажа за още много други неща.

— Той прилича на мен — възкликна Кърт. — Толкова много прилича на мен. Какво ще кажеш за това! Разкажи ми за него — и Нина му разказа за Боб, за неговия скейтборд, за училището, за това колко много харесва кучета, малки украшения или играчки и очите на Кърт пламнаха по начин, който вече беше забравила. В продължение на пет минути и двамата бяха забравили къде се намират.

Най-сетне Нина каза:

— Позволи ми да продължа.

— Добре. Разкажи ми каквото искаш.

Нина говори дълго време. Искаше Кърт да научи всичко, затова започна от пикника, разказа за пътуването на Боб до Монтерей, описа разговорите си с Тери, Пол и накрая с много усилия му разказа за признанието, което беше направил Мат предната вечер. Докато приказваше за последната част от разказа си, не можеше да го гледа в очите. Чувствата й бяха много объркани.

Когато най-сетне вдигна глава, Кърт беше впил поглед в земята със същия безрадостен израз, какъвто бе имало собственото й лице сутринта в огледалото — маска на човешко същество, изправено пред мъчно решим проблем. Проблем прекалено голям, за да бъде разбран, прекалено тежък, за да се справи с него човек.

— Затова дойдох при тебе. Казах ти всичко, което знам. Аз съм твой адвокат, дългът ми повеляваше да те запозная с това — завърши Нина, ала не почувства облекчението, което се бе надявала, че ще я обземе, след като разкрие цялата информация пред него. Изпитваше начални пристъпи на ярост, искаше да намери някакъв изход, ала не успяваше.

— Благодаря ти — беше всичко, което изрече Кърт, и тя осъзна, че той поне я разбира.

— Ужасно е — промълви Нина.

— Не разбирам — продължи Кърт — защо цената за моята свобода е толкова висока. Защо свободата ми може да дойде само за сметка на болката, преживяна от твоето семейство. Не бихме могли да бъдем щастливи след това, нито аз, нито ти.

— Да — Нина не можеше да повярва. Кърт не мислеше за това как ще излезе от затвора, как ще се върне в Германия, забравяйки за нея, за Боби и Мат; той мислеше само за нейното щастие и за щастието на сина си.

— Радвам се, че аз и Боб никога не сме се срещали, затова не е успял да се привърже към мен — изрече изведнъж Кърт. — Нина, ето какво искам да направиш. Искам да излезеш оттук и да забравиш всичко, което е приказвал Мат.

— Не трябва да жертваш себе си. Няма да позволя това да се случи.

— Аз съм човек, който може да бъде пожертван — възрази Кърт. — Нина, аз нямам семейство с изключение на Боби, а той едва ме познава. Момчето обича Мат и теб. Ти и твоето семейство рискувате много повече неща.

— Чакай! Кърт, чакай. Поговори с мене.

Той се поколеба за миг, след това отново се обърна към нея.

— Ще се обадя в прокуратурата. Длъжна съм да го сторя.

— Не го прави — Кърт клатеше глава. — Ще им кажа, че лъжеш, за да ме спасиш, за да внесеш неяснота в случая. Той знае за нас, нали, Нина? Знае, че ти би излъгала, за да ме спасиш. Аз ще направя самопризнания.

— Слушай. Може би има някакъв друг начин — тя беше обмислила целия процес от самото му начало и макар че не бе очаквала подобна реакция от негова страна, Нина беше добър адвокат. А като такава, бе добре подготвена. — Ами ако не повярваме на нито една дума от онова, което каза Мат? Защо не се явим на процеса? До него остава само една седмица. Би ли могъл да издържиш по време на процеса?

— Разбира се — отговори Кърт. По лицето му се появи усмивка, която тя обичаше толкова много; или просто отново се беше влюбила в него? — Искаш да ти дам шанс да измъкнеш заека от шапката на фокусника? Щом ти можеш да се справиш с това, и аз ще успея.

Нина каза:

— Много щедро от твоя страна, че постъпваш така. Отново ме караш да се чувствам храбра.

— Ами брат ти? Може ли да остане в града по това време?

— Той очаква да бъде арестуван днес. Ще понесе с достойнство всичко друго. Аз трябваше да отида онази нощ у Тери, не Мат. Той се опита да ми помогне с Боби, защото аз нямах време да наблюдавам собствения си син. Мат се опитваше да защити Боби, когато се случи това. Той винаги е бил толкова нежен и благороден. Наистина е покъртен.

— Разкажи му колко се радвам, че не го е убила — обърна се към нея Кърт. — Благодари му, че е спасил живота на Боб. Мисля, че наистина е сторил тъкмо това. Всички ние сме били истински щастливци.

Беше й трудно да си тръгне. Двамата с Кърт бяха предприели опасна стъпка. Нина знаеше, че след като напусне затвора, щеше да се качи в колата си и да си каже: „Това е углавно престъпление. Ще те лишат от адвокатски права. Ще загубиш Кърт и Мат, работата си, репутацията си. Полицията ще открие истината. Винаги я открива.“