Смъртоносно

22. Бавно потъване

Две седмици след ареста, Хана слизаше бавно по стълбището в къщата на майка й, а малкия Дот я следваше по петите. Лампата в кухнята все още светеше, но стаята беше празна. На масата имаше бележка: „Направих кафе. Кексчетата са в хладилника“.

Хана се ослуша, но майка й не се чуваше никъде — сигурно вече беше отишла на работа. През последните няколко дни госпожа Мерин беше подозрително изпълнителна, носеше суши от магазина, гледаше маратона на „Майка тийнейджърка“ заедно с Хана и Майк, дори предложи на Хана да й направи педикюр, макар отвращението й към краката да бе всеизвестно. От една страна Хана си мислеше, че е много мило майка й да се опитва да я подкрепи. Но вече беше твърде късно. Съдбата й беше решена.

Тя седна на един от столовете в кухнята, пусна си телевизора и разсеяно погали гладката плоска главица на Дот. Погледът й бе привлечен от лежащия на масата примигващ телефон. 10 НОВИ СЪОБЩЕНИЯ. Сърцето й трепна при мисълта, че може някое от тях да е от баща й, с когото не се беше чувала, откакто я бяха арестували. Но след това прегледа съобщенията и всичките бяха от съучениците й.

Отвратителна си — пишеше Мейсън Байърс. — На бас, че си нападнала и Ноъл, нали?

От Наоми Циглър: Дано изгниеш в Ямайка, кучко.

И Колийн Бебрис, бившата на Майк: Знаех, че си способна на нещо такова.

Дори Мадисън й беше писала: Може би ти простих твърде прибързано. Сега не знам какво да си мисля за катастрофата.

И още подобни. Хана ги получаваше непрекъснато след освобождаването си от затвора. Вече ги триеше, без да ги чете. Може би стана добре, че не я допускаха на училище: ако се върнеше в „Роузууд Дей“, щеше да е най-мразеното момиче в училище.

Тя подържа телефона в ръцете си няколко мига, след което натисна запазената хипервръзка към един клип. Появи се образ на развяващ се американски флаг. След това се разнесе гласът на баща й: Аз съм Том Мерин и одобрявам това съобщение.

Хана изгледа цялото послание от началото до края. Тя бе единственият човек в Пенсилвания, който всъщност го беше виждал, защото то бе изтеглено от телевизионните мрежи още преди да бъде излъчено. „И затова подкрепям плана на Том Мерин за нулева толерантност“, заяви ентусиазирано телевизионната Хана и се усмихна широко.

Камерата се фокусира върху лицето на баща й. В края на рекламата той се обърна към Хана и от него струеше любов, гордост и лоялност.

Какъв фарс.

И сякаш по поръчка по телевизията започнаха новини. Хана вдигна глава. Водещата говореше за кандидатурата на баща й за Сената.

— След ареста на дъщерята на господин Мерин се забелязва голям отлив от негови поддръжници — каза жената. На екрана се появи графика. Плътната червена линия, представяща броя на привържениците на Том Мерин, направи главоломно спускане надолу. — Протестиращите настояват той да оттегли кандидатурата си — додаде репортерката.

Появи се кадър на гневна тълпа, която размахваше табели. Непрекъснато ги показваха по телевизията — това бяха същите хора, които протестираха на погребението на Греъм и новинарите бяха прекарали доста време при тях в деня на освобождаването й от затвора, когато тези хора бяха обсадили офиса на баща й. По всичко личеше, че днес отново се бяха събрали там. Някои от тях носеха същите плакати с надпис СПРЕТЕ РОУЗУУДСКИЯ СЕРИЕН УБЙЕЦ, но имаше и табели образа на господин Мерин, зачеркнат с червени линии, и на Хана, Спенсър, Емили и Ариа с нарисувани дяволски рога.

Хана бързо изключи телевизора и почувства познатото замайване, което получаваше винаги, преди да повърне. Тя изтича в банята и се наведе над умивалника, докато пристъпът премина. След това потърси телефона в джоба си. Трябваше да оправи нещата. Гласоподавателите на баща й трябваше да разберат, че вината не е нейна. Той също трябваше да го разбере.

На вратата се позвъни. Дот се втурна към нея с истеричен лай. Хана се изправи и се затътри по коридора. Пред матовото стъкло се размърда нечия фигура и за миг тя се притесни, че това може да са полицаи, които са дошли още сега да я отведат в Ямайка. Може би баща й беше уредил да се махне по-рано от страната.

Но това беше просто Майк.

— Последният ви изпит, мадам — обяви той и пъхна един плик в ръцете й.

Хана го погледна. Върху него пишеше Матура по математика.

— Разполагаш с два часа — каза Майк, поглеждайки часовника си. — И дори ми позволиха да ти бъда квестор. Искаш ли да започнеш веднага?

Хана внезапно се почувства ужасно изморена. Кога изобщо щеше да използва математика — особено, ако е в затвора?

— Да го направим по-късно — каза тя, поставяйки плика на масичката в коридора. — Имам нужда от една услуга.

— Каквато и да е — отвърна веднага Майк.

— Трябва да отида в офиса на баща ми. Още сега.

Очите на Майк зашариха наоколо.

— Сигурна ли си, че това е добра идея? Мислех, че не ти е позволено да напускаш къщата.

Хана го изгледа свирепо.

— Ти каза каквато и да е.

Майк сви устни.

— Но не искам да те виждам разстроена.

Хана скръсти ръце на гърдите си. Тя беше разказала на Майк как баща й не се беше появил в полицията, нито й се беше обаждал през следващите дни. И после, тъй като беше наистина разстроена, тя му разказа за всичките гадости, които й беше причинявал.

— Това е нещо, което трябва да свърша — рече твърдо тя.

Майк отиде до Хана и улови ръката й.

— Добре — каза той, отваряйки входната врата. — Да вървим, тогава.

* * *

Когато колата им спря пред офиссградата на господин Мерин, на тротоара се бяха събрали поне петдесет протестиращи. Макар Хана да бе очаквала, че ще ги види, присъствието им породи напрежение в нея.

— Всичко е наред — каза Майк, след което подаде на Хана една блуза с качулка, която лежеше на задната седалка. — Облечи си това, за да не те разпознаят. Аз мога да се справя с тях.

Той я хвана за китката и я поведе през тълпата. Хана държеше главата си наведена, а сърцето й туптеше силно през цялото време. Тя беше ужасена от мисълта, че някой от протестиращите може да я разпознае. Те заобиколиха Майк с викове: „При Том Мерин ли отиваш?“ и „Накарай го да се оттегли!“, и „Не искаме такива като него във Вашингтон!“.

Майк я прегърна силно и я избута през вратата. Щом се озоваха във фоайето, гласовете на протестиращите заглъхнаха, но те продължаваха да викат все същите лозунги. Сърцето й биеше бързо, докато изтича до асансьора и свали качулката, копнеейки да си е вкъщи, в леглото.

— Хайде — каза Майк, отиде до асансьора и натисна бутона. През цялото време, докато се возеха нагоре, той държеше ръката й, като от време на време лекичко я стискаше. Когато стигнаха до четвъртия етаж, Хана погледна през единия от големите прозорци в коридора. Той не гледаше към протестиращите, а към гъстата, неподдържана горичка вляво от сградата. Дърветата растяха както им падне. Над тях стърчеше нещо, което напомняше на разрушен каменен комин. Мейн Лайн беше пълна със съборетини — историческата комисия ги пазеше, сякаш някой прочут генерал беше спал там или пък се беше провела някоя важна битка. Може би там някъде се криеше някоя стара сграда, забравена през годините, обрасла с лозници като в пашкул. Хана се чувстваше по същия начин. Само ако можеше да изчезне сред дърветата.

Тя си пое дълбоко дъх, погледна стъклената врата, която водеше към офиса на баща й, после я бутна и влезе. Администраторката му Мери я погледна и веднага скочи от стола.

— Не трябва да си тук.

Хана изпъна рамене.

— Важно е.

— Том има среща.

Хана повдигна вежди.

— Кажи му, че ще отнеме само секунда.

Мери остави химикала си на бюрото и тръгна бързо по коридора. След миг се появи господин Мерин. Той носеше тъмносин костюм, а на ревера му бе забодено американско знаменце. Внезапно това се стори на Хана твърде дребнаво — дъщеря му щеше да бъде съдена за убийство, а и тази сутрин той не бе забравил да си бодне знаменцето.

— Хана. — Гласът на господин Мерин излъчваше потиснат гняв. — Ти не трябва да напускаш къщата.

— Исках да говоря с теб, а ти не отговаряше на обажданията ми — каза Хана, ненавиждайки мрънкащия си глас. — Искам да знам защо не дойде в полицията, когато ме освобождаваха. Или защо не си разговарял с мен оттогава.

Господин Мерин скръсти ръце на гърдите си. Посочи протестиращите през прозореца. Една жена носеше голям плакат, върху който бе отпечатано лицето на Хана.

— Видяха ли те да влизаш тук?

Хана примигна.

— Не. Носех блуза с качулка.

Той разтърка очите си.

— Когато си тръгваш, мини отзад.

Той се обърна и тръгна към кабинета си. Хана зяпна изненадано. Тогава Майк пристъпи напред.

— Тя си остава ваша дъщеря, господин Мерин — извика той.

Господин Мерин спря и го изгледа яростно.

— Това не е твоя работа, Майк. — После погледна към Хана. — Точно сега не мога да застана до теб. Съжалявам.

Прониза я чисто физическа болка. Да застана до теб. Какъв циник.

— Сериозно ли говориш?

Погледът му отново се отмести към протестиращите.

— Дадох ти толкова шансове. Опитах се да бъда до теб. Но точно сега това би означавало политическо самоубийство. Ти си сама.

— Притесняваш се за кампанията? — изписка Хана. Тя пристъпи към него. — Татко, моля те, изслушай ме. Не съм убила никого. Онзи клип, който показва как бия момичето, е фалшив. Познаваш ме — не бих го направила. Не съм такъв човек.

Тя продължи да върви към него с протегнати ръце, но господин Мерин отстъпи назад с предпазливо изражение на лицето. Тогава телефонът на бюрото иззвъня и господин Мерин даде знак на администраторката да се обади. Тя промърмори нещо, след което го погледна.

— Том — каза тя, прикривайки слушалката с ръка. — Обажда се онази репортерка от Сентинъл.

Лицето на господин Мерин се сгърчи.

— Ще я приема в кабинета си. — Той погледна гневно Хана. — Сега трябва да си вървиш.

Той се обърна и тръгна по коридора, без дори да се сбогува. Хана остана за миг неподвижна, чувствайки как всяка молекула в тялото й ще се взриви и ще я разпръсне във въздуха. Един протестиращ наду свирка. Някой друг извика одобрително. Хана затвори очи и се опита да заплаче, но беше твърде зашеметена.

Почувства пръстите на Майк около ръката си.

— Хайде — прошепна той, повеждайки я обратно към асансьора. Тя не каза нищо, докато двамата се спускаха към първия етаж. Не каза нищо, когато Майк я изведе от асансьора и я поведе през фоайето към входната врата. Едва когато зърна протестиращите, които маршируваха в кръг точно пред нея, тя се спря и го погледна нервно.

— Той каза да излезем отзад.

— Наистина ли ти пука какво иска този човек от теб? — Бузите на Майк пламтяха. Той стисна ръката й още по-силно. — Мога да го убия, Хана. Не му дължиш нищо.

Брадичката на Хана потрепери. Майк беше абсолютно прав.

Сълзите потекоха по бузите й и тя излезе на тротоара. Когато протестиращите отново я заобиколиха, тя проплака пронизително. Майк веднага я прегърна силно, избутвайки я през тълпата. И през всичките викове и крясъци една кристалночиста мисъл се отпечата в съзнанието на Хана. Тя не дължеше нищо на баща си. Спомни си колко гадно се беше чувствала през всичките тези години, когато баща й бе избрал Кейт вместо нея.

Но нищо не можеше да се сравни с това, че той беше предпочел целия щат Пенсилвания пред нея.