Смъртоносно

29. Засадата

По-късно същата вечер, когато цифровият часовник на фасадата на банката от другата страна на улицата показа 8:56, Емили, Ариа, Спенсър и Хана стояха зад гъстите храсти на живия плет около Роузуудската обществена библиотека, каменна сграда в същия комплекс, където се намираше и молът „Кинг Джеймс“. Една улична лампа осветяваше тротоара. Друга лампа осветяваше мястото за връщане на книги, над който беше закачен банер в синьо и бяло с надпис: „ПОЗДРАВЛЕНИЯ, РОУЗУУДСКИ АБИТУРИЕНТИ!“. Библиотеката беше заключена за през нощта. Пътеките бяха празни, бюрата — незаети, всички столове — бутнати под тях. На паркинга нямаше ни една кола; Ноъл беше взел момичетата със своя кадилак ескалейд, който след това бе паркирал пред мола. Сега той седеше само на няколко крачки от тях, на една пейка в сенките, като непрекъснато потракваше с гипсираната си ръка в дървената седалка.

Стомахът на Емили се свиваше всеки път, когато го поглеждаше. Не можеше да повярва, че правят това. Но пък напоследък нищо не беше за вярване, включително онова, което едва не беше направила на моста. Тя се чувстваше ужасно благодарна, че приятелките й бяха дошли да я спасят, и беше много по-спокойна. Но не можеше да не мисли за опасната ситуация. Ами ако Али дойдеше? Щяха ли да успеят да я хванат? Ами ако наистина я хванеха?

Ами ако не успееха?

— Струва ми се нервен — прошепна Хана, отърквайки се в един от храстите. Шубракът беше доста бодлив, но те искаха да бъдат близо до Ноъл, в случай, че имаше нужда от тях — ако Али наистина се покажеше.

— На негово място и аз щях да бъда, ако трябваше да се срещна лице в лице с човека, който едва не ме уби — промърмори Спенсър. Ариа потрепери. Емили стисна ръката й.

— Добре ли си?

Ариа сви рамене. Не беше проговаряла през цялото време и Емили беше забелязала, че двамата с Ноъл на няколко пъти се бяха споглеждали срамежливо. Но след всеки поглед Ариа като че ли рязко се отдръпваше, сякаш се чувстваше засрамена.

Ариа погледна към останалите.

— Нека да преговорим плана още веднъж. След няколко секунди ще се разпръснем. Когато Али се появи, Ноъл ще ни даде сигнал, че това е тя. Тогава ще нападнем.

— Ариа и аз се хвърляме върху нея и я завличаме до колата — додаде Емили.

— Аз и Хана се оглеждаме за помощника й — каза Спенсър. — А Ноъл се обажда на 911.

— Ако Помощникът се появи, побягваме — каза Ариа.

— Но едва след като направим снимка на Али с телефоните ни — изрецитира Емили. — Доказателството, че е жива, би трябвало да ни помогне.

— А ако заловят някоя от нас, веднага се обаждаме в полицията — каза Спенсър.

Емили отново погледна към Ноъл с разтуптяно сърце. Въобще не й харесваше мисълта Али или помощникът й да наранят някоя от тях. Но въпреки това такава възможност съществуваше. Трябваше да обмислят всяка вероятност.

Часовникът на банката показа точно 9:00 часа и момичетата заеха местата си. Ноздрите на Емили потрепваха от миризмата на прясна тор и нещо друго. Тя огледа района, но край входа на библиотеката не се появи никой. Край тях профучаваха колите на клиентите на мола. В далечината се чу потракването на влака. Ноъл се размърда на пейката и погледна телефона си. Минутите пълзяха. Часовникът на банката показа 9:05, после 9:06. Стомахът на Ариа се сви от ужас.

Внезапно се появи една русокоса фигура, облечена в суичър с качулка, и тръгна към Ноъл. Четирите момичета се наведоха напред. Беше момиче.

Вълна от най-различни чувства връхлетя Емили. Недоверие. Страх. Омраза. Тя погледна към останалите. Хана притисна длан към устата си. Спенсър се ококори. Емили погледна към Ариа. Да действаме ли? — произнесе само с устни тя.

Фигурата се спря пред Ноъл; никой не виждаше изражението на лицето му. Той не им даде сигнал: три пръста, вдигнати зад гърба му.

И все пак. Това трябваше да е Али. Нали? Напред — произнесе само с устни Ариа, сочейки към Ноъл.

Те изскочиха от храстите. Сърцето на Емили туптеше все по-бързо, докато приближаваха фигурата, която продължаваше да разговаря с Ноъл. Само след няколко секунди ще погледна право в лицето на Али — помисли си тя.

Внезапно фигурата отстъпи назад и побягна. Емили все още не можеше да види лицето й, само тъмната качулка на главата й.

— Хей! — изкрещя тя, тичайки след нея. Останалите я последваха. Фигурата притича през двете платна на улицата, която свързваше библиотеката с мола и се шмугна в храстите. Почти я стигнахме — помисли си въодушевено Емили. Измъкването от храсталака щеше да я забави.

Те прекосиха улицата и изведнъж се разнесе силно свистене на гуми. Фарове блеснаха в лицата им. Емили изпищя, когато една кола се понесе срещу тях.

— О, господи! — изкрещя тя, когато светлината очерта фигурата на Хана пред нея. Емили протегна ръка и избута Хана от пътя. Колата мина криволичейки покрай тях, пропускайки Емили на сантиметри. Момичето падна на тревата, удряйки коляното си в плочките на тротоара. Спенсър падна по лице до нея, а Ариа се блъсна в един пътен знак. Хана седна по средата на пътя; изглеждаше зашеметена.

— Добре ли си? — попита Емили, като се надигна и изтича до нея.

Хана кимна, треперейки, загледана в стоповете на отдалечаващия се автомобил.

— Насочи се право срещу нас. Можеше да ни убие.

Емили й помогна да се изправи, после се затича към храстите, в които се бе шмугнала фигурата. Тя вече не се виждаше никъде. Никой не тичаше и през паркинга.

Тогава Емили се обърна към Ноъл, който седеше на пейката пред библиотеката. Той вече се беше изправил и ги гледаше разтревожено. Тя тръгна заедно с останалите към него.

— Това тя ли беше? — попита го Ариа. — Какво ти каза?

Ноъл поклати смаяно глава.

— Не беше тя. Някакво русокосо момиче, което ме попита дали имам запалка. После ви видя и побягна. А вие добре ли сте?

Емили и Хана се спогледаха.

— Не знам дали всичко това стана просто по случайност — рече Хана с треперещ глас.

Ноъл кимна; в очите му проблесна страх.

— Смятате ли, че е било постановка?

Всички се спогледаха, след което обърнаха глави към улицата, където бе изчезнала колата. Никой не се беше сетил да види регистрационната й табела.

— Да — прошепна Ариа. — Това беше Али. — Може би беше платила на момичето да отиде при Ноъл, за да им отвлече вниманието. Сигурно се беше досетила какъв е планът им.

Емили погледна към Ноъл, изпълнена с отчаяние.

— Не можеш ли да се опиташ отново да се свържеш с нея? Можем да уговорим друга среща преди процеса.

Ноъл я погледна.

— Тя вече знае, че е било капан. Може отново да се опита да ви нарани.

— Да, това не е добра идея — додаде Спенсър.

Ариа погледна предизвикателно Ноъл.

— Не, Емили е права. И без това стигнахме твърде далеч. Трябва да направим нещо. Моля те, свържи се отново с нея.

Ноъл отпусна рамене. После набра нещо на телефона си. Миг по-късно лицето му посърна.

— Уебстраницата не може да бъде открита.

Показа екрана на момичетата. Ариа поклати глава.

— Трябва да е грешка.

— Това е страницата, сигурен съм.

Емили гледаше как Ариа взима телефона от ръката му и отново натиска бутона за търсене, но получава същия резултат. Устните й потрепнаха. Сърцето на Емили се сви.

— Страницата я няма, защото Али я е свалила — рече бавно Ноъл. — Няма да има друга среща. Тя изчезна.

Всички примигваха учестено, преглъщайки шока. Това бе последният им шанс и те го бяха пропилели. Не им оставаше нищо друго. Процесът им започваше на следващия ден и така или иначе те щяха да заминат за Ямайка — в затвора.