26. Най-тъмното място


Следващия четвъртък Емили се събуди с главоболие под идеално синьо небе. Опита се да стане от леглото, но краката й отказваха да помръднат. Трябва да станеш, каза си тя.

Само че защо? Церемонията по дипломирането и в „Роузууд Дей“ започваше след час, но и без това училището нямаше да я допусне да участва. Беше получила разрешение да присъства, но защо да иска да гледа? Освен това майка й още не се беше върнала от болницата, още скъпи предмети изчезваха от къщата, ФБР продължаваше да смята, че Али е мъртва и че момичетата са убили Табита. Процесът на Емили беше утре и след това щяха да я изпратят в Ямайка. Лятото разцъфваше навсякъде около нея — съседите си приготвяха барбекю и играеха с кучетата си, и се разхождаха из квартала. Но когато Емили погледна към цъфтящите цветя или към сияйната зелена трева, единственото, което почувства, беше страх. На това можеха да се наслаждават всички останали, но не и тя.

Емили грабна телефона си, избра Си Ен Ен и отново прегледа клипа. Досега единайсет хиляди, осемстотин четирийсет и двама — не, четирийсет и трима — души бяха коментирали, че тя и приятелките й са въплъщение на злото. Тя потрепна, когато за пореден път видя как четирите момичета пребиват Табита до смърт. Наистина изглеждаше така, сякаш това бяха те четирите. Освен това, ако полицията наистина смяташе, че клипът е фалшифициран, досега не трябваше ли да го обявят на всеослушание, да използват цялото си високотехнологично оборудване, за да го докажат? Али беше успяла по някакъв начин да фалшифицира безупречно този клип.

Тогава разбери кой е Н, обади се някакъв глас в главата й.

Поредното невъзможно нещо. Като че ли персоналът на Убежището щеше да позволи на една заподозряна престъпничка да се промъкне в сградата му. Освен това те вече бяха попречили на опитите й да научи нещо.

Но въпреки това тя набра номера на Убежището с нещо друго на ум. Когато сестрата се обади, Емили се закашля.

— Върна ли се Айрис Тейлър? — попита тя с треперлив глас.

— Момент да проверя. — Дочу се звук от тракане на клавиатура. — Не, Айрис Тейлър не е тук — отвърна жената.

Емили стисна здраво телефона.

— Не сте ли я намерили?

От другата страна се чу шумолене и в разговора се намеси друг глас.

— Кой се обажда? — попита настоятелно някакъв мъж. — И вие ли сте репортер? — после се чу изщракване.

На екрана се изписа продължителността на разговора. Тя остави телефона си на масичката до леглото и се загледа безизразно през прозореца. Айрис беше някъде там. Кой знае дали беше жива или мъртва? И всичко това се беше случило по вина на Емили.

Внезапно втори глас отекна в главата й; този път беше по-плътен и зловещо хипнотичен. Тогава се предай, отекна той. Просто си остани в леглото. Затвори очи. Няма смисъл от нищо.

Отвън се затръшна врата и Емили отново отвори очи. Макар и с огромни усилия, тя се надигна от леглото и отиде до прозореца. Навън баща й помагаше на майка й да слезе от таксито. Карълайн грабна чантите на госпожа Фийлдс, а сестрата на Емили, Бет и брат й Джейк пърхаха наоколо, опитвайки се да бъдат полезни с нещо.

Тя гледаше как майка й куцука към входната врата. Госпожа Фийлдс изглеждаше посърнала и остаряла, очевидно беше болна. Вратата се отвори с поскръцване и Емили чу гласове на долния етаж.

— Седни тук — окуражаваше я нежно господин Фийлдс. — Виждаш ли? Не е ли приятно?

— Искаш ли да ти донеса нещо, мамо? — Това беше гласът на Бет.

— Какво ще кажеш за малко джинджифилова бира? — попита Джейк.

— С удоволствие — отвърна госпожа Фийлдс. Гласът й беше дрезгав, също като на баба й.

Разнесоха се бързи стъпки и звукът от хладилника, който се отвори и затвори. Емили застана колебливо до стълбището, по-нервна, отколкото се беше чувствала на старта на щатския шампионат предишната година. След няколко тежки вдишвания, тя отпусна рамене и заслиза по стълбите.

Бет и Карълайн седяха на дивана, отпуснали ръце в скута си, а на устните им потрепваха колебливи усмивки. Джейк се върна от кухнята с висока чаша, пълна с джинджифилова бира. Господин Фийлдс беше приклекнал до телевизора и човъркаше нещо по кутията на кабелната телевизия, а майката на Емили седеше на мекото кресло; лицето й беше бледо, с дълбоки бръчки.

Когато Емили се появи, всички замръзнаха по местата си. Карълайн сви устни. Джейк направо подскочи. Бет извърна глава настрани, което накара Емили да се почувства наистина ужасно.

Тя пристъпи към майка си.

— Толкова се радвам да те видя у дома — рече момичето с треперещ глас. — Как се чувстваш?

Госпожа Фийлд гледаше ръцете си. Дишането й внезапно се учести.

— Изморена ли си? — опита отново Емили. — Добре ли се отнасяха с теб в болницата?

Госпожа Фийлдс вече хъхреше. Карълайн тихо изхлипа.

— Татко, направи нещо.

— Тя не трябва да е тук — каза остро Бет.

Господин Фийлдс се изправи. Беше откачил кутията за кабелната от телевизора. Толкова ли бяха зле финансово, че вече дори не можеха да си позволят кабелна?

— Трябва да се върнеш в стаята си — каза той твърдо на Емили, а очите му излъчваха студен гняв.

— Съжалявам — додаде тя. — Наистина ужасно съжалявам.

След това бързо изтича нагоре по стълбите, преглъщайки хлипанията си, докато не се скри зад затворената врата на стаята си. Телефонът й примигваше на леглото. Нов материал за Модния крадец, пишеше на екрана. Емили прегледа новините. Процесът на Джордан беше определен за следващата седмица. Експертите твърдят, че присъдата ще бъде между двайсет и петдесет години затвор.

Емили запрати телефона си срещу стената. Ако не беше Емили, с Джордан всичко щеше да е наред. Беше съсипала и нейния живот.

Тя представляваше точно обратното на цар Мидас — всички и всичко, до което се докоснеше, се превръщаха в гнилоч и вече не можеше да оправи почти нищо. Внезапно й хрумна нещо. Голяма част от случващото се беше извън контрола й, но имаше един начин отново да направи семейството си щастливо, да им върне парите и да изцери майка си. Емили можеше напълно да изчезне.

Но дали щеше да се осмели дори да си го помисли?

Емили прегърна силно възглавницата си. Ако в този момент не се намираше тук, ако не представляваше непрекъснат източник на стрес, майка й щеше да се възстанови. Но когато си помисли да изчезне, тя нямаше предвид просто да напусне града. Беше взела по-голямо, по-страховито, по-крайно решение.

Щеше да спаси семейството си. А и на кого щеше да липсва?

На долния етаж избухна смях. Някой отвори вратата и отново я затвори. Емили се надигна от леглото си и застана в центъра на стаята; пръстите на краката й нервно потрепваха. Установи, че просто не може да прогони тази мисъл от главата си. Струваше й ужасно разумна. Не можеше повече да живее така. Не можеше да остави семейството й да страда. Не можеше да отиде и в Ямайка. Може би не Али и помощникът й бяха започнали онези слухове. Може би всички смятаха, че това е следващата логична стъпка.

Емили затвори очи и се замисли за миг. В главата й изплува образът на роузуудския покрит мост. По-голямата му част беше покрита, от вътрешната страна стените му бяха нашарени с графити, но покрай външната минаваше тесен перваз, от който имаше достъп до водата. Потокът беше дълбок по това време на годината, заради топящия се сняг. Сигурно все още щеше да е студено. Вцепеняващо.

С разтуптяно сърце тя нахлу дънките си и една тениска. След това събра цялата си смелост, отвори прозореца, пропълзя по покрива и се прехвърли на стария дъб, след което се спусна по ствола му както всеки път, когато се измъкваше тайно от дома си. Мостът се намираше на двайсет и пет минути пеша. По времето, когато баща й щеше да се качи в стаята й, за да я нагледа — ако изобщо решеше да се качи — тя отдавна щеше да си е отишла.

Загрузка...