Смъртоносно

2. Празна стая

Спенсър, Хана и Емили скочиха на крака веднага, след като Ариа се появи в чакалнята. Тя избегна погледите им и с отпуснати рамене тръгна право към автомата с напитки.

— Какво каза Ноъл? — попита Спенсър задъхано, тръгвайки след нея. — Видял ли е кой го е наранил?

— Не — промърмори Ариа, взимайки си една картонена чаша.

— Сигурна ли си? — попита Хана. — Колко добре е познавал Али, всъщност? Приятели ли са били — или нещо повече?

Ариа се зае с кафе машината. Очите й бяха зачервени и тя не спираше да издава тихи хълцащи звуци, сякаш плачеше. Спенсър не искаше да я притиска за отговорите, но те трябваше да ги научат.

Ариа неохотно им предаде всичките отговори на Ноъл, включително как е посещавал Али в Убежището. Когато стигна до частта за това, че не е срещал там никой друг, освен Табита и Айрис, Спенсър промърмори:

— Не видял нито едно момче? Али никога не е споменавала за някой, когото харесва?

Ариа сви рамене.

— Мисля, че Али е искала Ноъл да си мисли, че тя харесва него.

— В това има смисъл — изпъшка Емили. — Така е можела да го държи на своя страна.

Ариа отпи от кафето си.

— Ноъл каза, че чул мъжки глас, когато е бил нападат. Но това е всичко.

— Може би трябва да се върнем в Убежището — предложи Хана. — Да ги попитаме дали имат пациенти, чиито имена започват с Н.

Емили я погледна неуверено.

— Струва ми се рисковано.

Хана сбърчи вежди.

— Искаш да се откажеш?

— Може би трябва да направим точно това — обади се Спенсър. Предишната седмица, опитвайки се да заловят Али и нейния помощник, те бяха минали под прикритие; зарязаха мобилните си телефони, които А. беше хаквал десетки пъти и си купиха телефони за еднократно ползване. После се събраха в паник-стаята на една от къщите, които продаваше доведеният баща на Спенсър, и проведоха колективно обсъждане на тема „Кой е А.?“ Бяха съставили списък от хора, които може би помагаха на Али. Задраскваха с черта всички отхвърлени. Накрая остана само Ноъл… и те бяха решили, че вече са една крачка пред А., когато получиха есемес с прикачена снимка на техния списък със заподозрени. Спенсър нямаше представа как Али беше успяла да намери листа, който бе скрила под леглото си. В посланието пишеше: „Ноъл да е А.? Пак не!“

— Ами ченгетата? — Хана разпусна косата си и отново я върза на опашка. — Трябва ли да им предам бележката на Али от клиниката по изгаряния?

Спенсър се замисли. Ако покажеха бележката на ченгетата, Али и помощникът й можеха да се върнат за тях. Ако не го направеха, полицията можеше да ги обвини във възпрепятстване на правосъдието.

— Ами ако им я дадеш, но си премълчиш за А.? — предложи тя. — Бележката е подписана с името на Кайла, не с Алиното. Не е нужно полицаите да разбират, че двете са един и същ човек. Честно казано, дори ние не сме съвсем убедени в това.

— Така може и да се получи — промърмори Хана.

— А какво ще правим с новите телефони? — попита Ариа. — А. успя да хакне и тях. Ще ги задържим ли?

— Можем направо да си върнем старите телефони — предложи Емили. — Каквото и да правим, тя отново ни намира. Нека само не се обаждаме една на друга и не изпращаме есемеси, освен ако не е абсолютно наложително.

— Ако променяме ежедневно паролите на електронните ни пощи, тогава ще можем да ги използваме — каза Спенсър. — Но не трябва да обсъждаме нищо, свързано с Али или помощника й чрез имейли или есемеси.

— Ами ако получим нова бележка от А? — прошепна Хана. — Ще можем ли да говорим за нея?

Спенсър огледа стаята, почти изплашена от мисълта, че А. може да подслушва.

— Да — прошепна тя. — Може да използваме кодова дума, ако искаме да се срещнем и да поговорим за Али. Какво ще кажете за… — Погледът й попадна върху красивата фигура със сребриста коса на екрана на телевизора. — Андерсън Купър.

— Съгласна — рече Ариа.

Хана се наведе напред.

— Според вас какъв ще е следващият ход на А.?

Стомахът на Спенсър се преобърна. Колко пъти си бяха задавали точно този въпрос?

— Може да е всякакъв. А. продължава да ни следи. Трябва просто да си държим очите и ушите отворени.

Момчетата кимнаха; изглеждаха по-ужасени и от преди. Но повече нямаше какво да си кажат, затова Спенсър грабна чантата си, измъкна от нея ключовете и тръгна към асансьора, изпълнена с нетърпение да се прибере у дома и да си вземе един продължителен горещ душ.

Тя мина покрай кафенето и излезе навън, под ясното утринно небе. Улицата беше пълна с народ, включително група разнородни протестиращи, които носеха табели. „РОУЗУУД“, пишеше на някои от тях. „СЕРИЕН УБИЕЦ“, пишеше на друга с големи червени букви.

— Пазете децата си! — викаха протестиращите. Един от тях носеше суичър на „Роузууд Дей“.

Спенсър ги погледа известно време, изпълнена с противоречиви чувства. Струваше й се странно хората да се ангажират толкова страстно с нещо, което бе толкова пряко свързано с нея.

След това забеляза новинарския микробус, паркиран от другата страна на улицата, и репортерката, седнала на предната му седалка. Спенсър наведе глава и закрачи бързо към колата си, уплашена, че репортерката ще я разпознае.

— Спенсър?

Тя стисна зъби и се обърна — но това беше просто Чейс, новият й приятел, така да се каже. Той беше застанал под навеса на болницата, облечен в черен шушляк, със сива бейзболна шапка.

Спенсър се приближи неохотно до него и го придърпа на по-скрито място, близо до сервизния вход.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

Чейс докосна осакатеното си ухо, резултат на нападението от преследвача му в пансиона.

— Нали трябваше да се срещнем днес? Навсякъде те търсих. Накрая майка ти ми каза къде се намираш.

— А каза ли ти защо съм тук?

Чейс поклати глава.

— Добре — рече Спенсър и му разказа всичко. Знаеше, че може да му се довери. Той поддържаше блог за неразрешени престъпления и двамата се бяха запознали, докато тя се опитваше да проследи Али. Първоначално се беше получила една доста объркваща ситуация — Чейс се опита да представи брат си Къртис за себе си, защото се срамуваше заради ухото си, и известно време Спенсър дори се страхуваше, че той може да е А. Но накрая всичко се изясни.

Когато Спенсър най-накрая му каза за Ноъл и бараката, Чейс присви зелените си очи.

— Значи… Ноъл не е приятелят на Али?

Спенсър въздъхна.

— Не. Върнахме се в началото.

— Ами тогава по-добре да тръгваме — каза Чейс, хващайки Спенсър под ръка.

Тя се запъна.

— Къде?

Чейс примигна.

— Отиваме да наблюдаваме онази къща от клипа.

Когато предишния ден Чейс й беше отишъл на гости, той й показа зърнестия запис от наблюдателна камера, на който се виждаше една къща в Роузууд. На няколко кадъра се виждаше момиче, което много приличаше на Али. Бяха решили днес да отидат да разследват, но след всичко, което се беше случило с Ноъл, Спенсър беше забравила за това.

Край тях премина автобус, изпускащ изгорели газове през ауспуха си.

— Нечий приятел се озова завързан в барака заради нас — рече нервно Спенсър. — Али знае, че сме по петите й. Не мога да позволя някой друг да пострада.

— Ами ако се окаже, че тя живее там? — попита Чейс. — Ако намерим доказателство, че е още жива, можем да я предадем на ченгетата и да сложим веднъж завинаги край на всичко това. И тогава никой няма да пострада.

Спенсър изкриви устни. В прозорците на паркираната наблизо кола премина сянка, която за миг придоби формата на човешка фигура.

Чейс имаше право. Ами ако откриеха нещо в къщата? Ако можеха още днес да сложат край на този кошмар?

Тя го погледна и кимна леко с глава.

— Добре. Да вървим.

Двайсет минути по-късно Спенсър и Чейс навлязоха с колата си в квартала в Западен Роузууд, който се славеше с по-ниските цени на домовете. Това, разбира се, беше доста относително: голямата табела „ИМОТИ ЗА ПРОДАН“ на входа му показваше дървени паркети и мраморни кухненски плотове във всяка къща. В далечината блестеше чисто нов обществен басейн. А местният супермаркет беше „Фреш Фийлдс“, където цената на литър мляко не падаше под пет долара.

— Ето я — каза Чейс, посочвайки групичка къщи. Те изглеждаха абсолютно еднакви, с имитации на старовремски газени лампи в предните дворове, с фалшиви капандури на покривите и оградени с раковини прозорци. На снимките от охранителната камера Али влизаше в къщата, която се намираше на ъгъла.

Спенсър спря колата и погледна към дома, потрепервайки от внезапно застуделия въздух. Къщата имаше боядисана в червено врата и цялата й предна веранда бе засипана със сухи листа. На прозорците нямаше щори — човек би си помислил, че Али ще се погрижи да има пълно уединение. Възможно ли бе това наистина да е тайното й убежище?

Спенсър погледна към съседната къща. Тревата в двора не беше окосявана доста време, а на предната веранда беше струпана купчина вестници. Никъде не се виждаха светнати лампи, отвътре не се разнесе лай на куче. Преди Спенсър и Чейс да си тръгнат от Филаделфия, те бяха проверили архивите на общинския съд за някаква информация, свързана с комплекса, и бяха установили, че доста голяма част от къщите още не са продадени. Съседната къща беше купена преди две години от Джоузеф и Хариет Максуел, възрастна двойка около седемдесетте, точно когато Иън Томас беше обвинен за убийството на Кортни Дилорентис; но цветята край верандата бяха повехнали и под входната врата беше пъхнато снопче рекламни флаери.

— Това ми изглежда идеалното място, където да се крие Али — промърмори Спенсър. — Толкова е запуснато. Никой няма да я види когато идва и си отива.

— Точно така. — Чейс се накани да излезе от колата, но се спря и се обърна към нея. — Спенсър. Сигурна ли си, че си готова за това?

Стомахът й се сви. Беше ли готова? Спенсър огледа паркинга. Той беше празен, но въпреки това тя имаше усещането, че я наблюдават. Погледна към гъстия шубрак в другия му край, след което се взря обезпокоена в заключения офис на предприемача, който се намираше от другата страна на улицата. Възможно ли бе някой да се крие вътре?

— Да — каза тя, слезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Трябваше да го направи.

Небето имаше зловещ сивкав цвят, въздухът беше плътен и наситен с електричество. Зад гърба й се разнесе стържещ звук и косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Чу ли това?

Чейс се спря и се ослуша.

— Не…

В този миг нещо изпърха в горичката край паркинга. Спенсър се взря напрегнато в петното между дърветата.

— Ехо-о? — извика тя с треперлив глас. Нищо.

Чейс преглътна звучно в зловещата тишина.

— Сигурно е бил заек. Или елен.

Спенсър кимна, треперейки. Мина на пръсти по пътечката, която водеше до къщата на ъгъла, и надникна през прозореца, но вътре беше твърде тъмно, за да разбере дали има нещо — или някой. Огледа входната врата. Не се виждаха одраскани места, отпечатъци от стъпки или изтривалка. Сложи си ръкавиците, които й беше дал Чейс — не искаха да оставят отпечатъци — и докосна дръжката на бравата колебливо, сякаш се страхуваше да не е свързана с бомба. Кожата й настръхна. Тя погледна през рамо към офиса на предприемача. Разнесе се тътен на гръмотевица. Вятърът се засили. Няколко дъждовни капки паднаха на главата й.

— Извинете ме?

Спенсър извика и рязко се обърна. По тротоара ги приближаваше мъж, който разхождаше кучето си. Той изглеждаше възрастен, леко прегърбен. Колито беше оплезило език. Спенсър не беше сигурна дали кучето е вързано с каишка или не.

Погледът на мъжа прескочи от Спенсър към Чейс.

— Какво правите? — попита рязко той.

Умът на Спенсър сякаш изключи.

— Ами, мислим, че една наша приятелка живее тук.

— Никой не живее тук — каза мъжът, поглеждайки към къщата. — Мястото е празно, още откакто го построиха.

Като че ли не лъжеше. Освен това като че ли нямаше никаква представа кои са те — беше просто един старец, който разхождаше кучето си.

— Виждали ли сте някой да влиза или да излиза оттук? — осмели се да попита тя. — Някога?

— Не, дори не съм виждал светната лампа — отвърна мъжът. — Но това е частна собственост. Трябва да си вървите. — Той ги изгледа отново и за момент Спенсър се зачуди дали не му е повярвала твърде бързо. Но след това мъжът подсвирна на кучето си и то се изправи. Докато минаваха покрай тях, кучето внезапно застина и обърна главата си към офиса на предприемача от другата страна на улицата. Спенсър усети как стомахът й се свива. Дали не беше доловило нечие присъствие? Но то се отдалечи с големи крачки и вдигна крак край едно снопче глухарчета. После мъжът и кучето си тръгнаха, оставяйки след себе си само звука на стъпки и дрънченето на верижка.

Спенсър изчака да се отдалечат достатъчно, преди да се обърне към Чейс.

— Това определено е къщата от снимката.

— Смяташ ли, че Али знае, че сме я открили? — прошепна Чейс с широко отворени очи. Внезапно по лицето му премина ужасено изражение. — Мислиш ли, че е възможно Али да е подхвърлила този клип? Може изобщо да не е идвала тук. Може би е искала да дойдем тук, за да ни нарани.

Спенсър не можеше да повярва, че тази мисъл не й е минала през ума. Тя се затича към портата, убедена, че нещо ужасно ще се случи. Не се случи нищо, но беше сигурна, че за части от секундата успя да чуе тихо кискане. Взря се напрегнато в дърветата, после погледна притеснено към офиса на предприемача, опитвайки с отчаяно да различи фигурата на Али през прозореца. Ами ако се намираше някъде наблизо? Ами ако бе разбрала какво са открили — и сега е разярена?

Спенсър хвана Чейс за ръката.

— Да се махаме оттук — каза бързо тя, повличайки го към колата. Надяваше се, че с идването си тук не са направили ужасна грешка.