Снайперистът

1.

Четири месеца по-късно

— Откривам заседанието на комисията.

Сенаторът на САЩ Елизабет Бийчъм — представителка на Демократическата партия от Южна Каролина, удари с дървеното чукче по масата и огледа зала С-407 — специалното помещение за секретни заседания в просторната сграда на Капитолия. Тази сутрин тук беше особено тихо, тъй като заседанието беше закрито за репортерите, телевизионните камери и тълпите туристи, които често присъстваха на други форуми.

— Добро утро, господа — добави Бийчъм, механично отбелязвайки, че пак е единствената жена сред двадесетината присъстващи. Винаги е така, помисли си тя. За двадесет и три години във Вашингтон беше ставала свидетелка на какви ли не промени, но Конгресът продължаваше да бъде най-влиятелният мъжки клуб в света. Фактът, че един доминиран от републиканците Сенат я беше избирал три пъти подред за председател на комисията — единственият непартиен вот от десетилетия насам — нямаше нищо общо с пола. Тя беше завършен професионалист в един свят, който говореше на свой собствен език, с неудоволствие се разделяше с всякакви тайни и изискваше безкомпромисно спазване на установените правила. Дори републиканците бяха наясно, че имат нужда от нея.

— Преди да започнем, искам да се отбележи в протокола, че това е заседание на сенатската Комисия по разузнаването… — сенатор четири мандата, Бийчъм говореше високо и ясно, с отлично, изискано южняшко произношение. — Темата е свързана с някои чисто технологически въпроси, които трябва да бъдат изслушани и разгледани. Всички справки, разговори и процедури са строго квалифицирана информация, отначало докрай.

Бийчъм продиктува датата, часа и списъка на свидетелите, седнали на първия ред пред нея. Редом с двамата представители на ЦРУ имаше по един човек от Националната агенция по сигурността, Военното разузнаване, ФБР и Департамента за вътрешна сигурност. Четеше имената бързо и ясно, като класна наставница, проверяваща добре познатите си ученици. Това беше процедура, бюрократично препятствие, което беше преодолявала хиляди пъти досега.

— Благодаря за присъствието на всички ви — кимна в заключение тя, а гласът й прозвуча леко разсеяно. Шестимата постоянни членове на комисията се бяха настанали в удобните си кресла и търпеливо чакаха. Очите й се сведоха към сутрешния брой на „Вашингтон Пост“, разтворен дискретно на коленете й.

БИЙЧЪМ И ВЕНАБЪЛ ВКОПЧЕНИ В СХВАТКА НА ЖИВОТ И СМЪРТ, гласеше водещото заглавие на първа страница. Въпреки усилията на Демократическата партия да излъчи свой кандидат за президент до края на март, надпреварата все още беше непредвидима. Губернаторът на Кънектикът Дейвид Рей Венабъл водеше с четири делегатски гласа, но ръководителите на партията в много щати от Калифорния до Ню Хампшър бяха твърдо решени да гласуват по съвест и в резултат на това Вашингтон тънеше в догадки и спекулации. Месец преди националния конгрес на Демократическата партия Бийчъм беше съвсем наясно, че една лека промяна в инерцията — под формата на добре изнесена медийна кампания например — би била напълно достатъчна, за да я превърне в първата жена претендент за Белия дом, издигната от едната от двете големи партии в страната.

— Позволете ми да добавя, че днес имаме честа да посрещнем един много специален гост — вдигна глава тя, опитвайки се да върне вниманието си към дневния ред. — Това е господин Джордън Мичъл.

Леко кимна към елегантно облечен мъж, който наперено седеше зад масата на свидетелите срещу нея. Мичъл имаше снежнобяла, безупречно подстригана коса и носеше очила в стил Джон Дийн, а скъпият му костюм влизаше в ярко противоречие с редицата безлични военни униформи и доста жалките чиновнически сака от изкуствена материя.

— Добре дошъл, господин Мичъл — поздрави го сенаторката. — Много мило, че сте тук.

Джордън Мичъл не се нуждаеше от представяне. Президент и основен акционер на „Бордърс Атлантик“ — най-голямата телекомуникационна компания в света, той беше пряк конкурент на Бил Гейтс за челното място в списъка на американските милиардери. Книгите му от поредицата „Как да успеем в бизнеса“ често влизаха в годишните класации за бестселъри, а ловките му сделки пълнеха финансовите страници на световния печат. Списанията често го слагаха на кориците си, а популярното предаване „60 минути“ на два пъти му беше правило подробен портрет.

— Добро утро, госпожо председател — усмихна се Мичъл. — За мен е голяма чест да свидетелствам пред оглавяваната от вас комисия. От години се възхищавам на вашата обективност и проницателност, на усилията ви да защищавате тази велика страна. Бих добавил, че на живо изглеждате още по… още по-ангажирана, отколкото по телевизията…

Омайник, записа Бийчъм в бележника с кожени корици, разтворен на масата. За щастие не беше нейният тип. Мъжете като Джордън Мичъл се държат снизходително с жените, отхвърлят всякакви опити да бъдат контролирани и се съобразяват единствено със собственото си мнение. Този тук живее в някакъв свой свят, който се състои от крайни срокове, балансови отчети и финансови анализи. За две десетилетия в Конгреса се беше нагледала на такива като него. Парите и властта го издигаха високо над обикновените бизнесмени, но тук едва ли можеха да му помогнат.

— Благодаря — кимна тя, опитвайки се да се покаже поласкана. — Тази комисия цени високо желанието ви да бъдете полезен. Доколкото разбрах, сте отменили едно пътуване до Дубай, за да бъдете с нас…

Мичъл леко склони глава, без да каже нищо.

— Още веднъж искам да повторя, че това заседание е секретно и обсъжданите теми трябва да останат тук, между тези четири стени — продължи сенатор Бийчъм. — Всички добре разбираме колко чувствителен е въпросът, който ще обсъждаме. Аз ви моля да се чувствате удобно и да бъдете максимално откровени.

Мичъл й отвърна с любезна усмивка. Във Вашингтон той се чувстваше удобно само когато се придържаше към двете си железни правила: 1. Никога не се доверявай на политик и 2. Никога не казвай нещо, което не искаш да чуеш два часа по-късно по новините на Си Ен Ен. Джордън Мичъл бе вложил няколко милиарда долара в проекта, който беше поканен да обсъдят, и по никакъв начин нямаше да сподели с Бийчъм и компания онези неща, които биха застрашили инвестицията му.

— Ако разрешите… — прозвуча един спокоен мъжки глас от залата.

Не, по дяволите! Пак започва — намръщи се Бийчъм и се обърна с лице към Марселъс Парсънс, сенатор републиканец от Монтана. Високият и кльощав някогашен скотовъдец поправи вратовръзката си, прокашля се и започна да изстрелва залповете на високомерната си тирада.

— Искам да подчертая колко много сме поласкани от присъствието ви тук, сър — каза той. — Разработените от вашата компания нови телефони от системата сигурна снопова трансмисия — ССТ, ще възстановят лидерските позиции на САЩ на световния телекомуникационен пазар. Наистина сме много поласкани!

Бийчъм направи отчаян опит да не се задави от мазните приветствия на Парсънс. За технологията, разбира се, беше прав. Именно заради нея се бяха събрали тук: компанията на Мичъл беше разработила нова, напълно защитена и евтина система за кодиране, позволяваща на абонатите комуникация без опасност от прихващане или подслушване. Тя беше съвместима с клетъчни и стационарни мрежи, действаше ефективно и във виртуалното пространство — една реализирана мечта за всички делови хора, Интернет брокери и частни адвокати.

За съжаление терористи, престъпници, чужди правителства и изобщо всеки, който може да отдели 59,99 долара месечно, щяха да се радват на същата защита. В случай че Мичъл откажеше да сподели тайната си технология с разузнавателните агенции на Съединените щати, компанията „Бордърс Атлантик“ положително щеше да блокира усилията за прехващане на телефонните сигнали през следващите двадесет и пет години.

— В такъв случай да започваме — предложи на глас тя. — Господин Мичъл, предполагам разбирате нашата загриженост относно ССТ технологията. Всяка година правителството на Съединените щати изразходва десетки милиарди долари за информация относно намеренията на враждебни на страната чужди сили. Както ще чуете от останалите свидетели, почти осемдесет процента от цялата ни информация идва по пътя на сигналното прехващане. То е жизненоважна част от националната сигурност.

Свидетелите на комисията — учени на държавна служба и ръководители на разузнавателни проекти, почти едновременно изпънаха гърбове и проточиха шии, вероятно с надеждата, че Бийчъм ще поиска подкрепата им. Всеки от тях беше наясно, че подобни заседания имат съвсем реални последици, всеки имаше желание да даде своя принос.

— Бих искал да подчертая, че не всички изявления на председателя съвпадат с намеренията и мнението на тази комисия! — гневно подхвърли Парсънс, прочисти гърлото си и кимна директно към Мичъл: — Аз например предпочитам да се позова на Първата, Четвъртата и Петата поправки на конституцията и да напомня на всички гордите традиции на тази страна в областта на предприемачеството и иновациите.

Бийчъм захвърли писалката на масата и мрачно поклати глава. Трудно й беше да толерира празната помпозност, особено пък когато се намекваше за липса на респект към конституцията.

— Сенаторе, в момента не става въпрос за Хартата на правата на човека… — започна тя, но Парсънс безцеремонно я прекъсна.

— А за какво става въпрос? — извика той. — Защо Сенатът на Съединените щати привиква един от най-известните бизнесмени и го обвинява в…

— Не го обвинявам в нищо, сенаторе! — с леден тон отговори Бийчъм. — Просто исках да…

— Моля ви, моля ви! Госпожо председател, сенатор Парсънс… — Джордън Мичъл вдигна ръце като боксов рефер, който прекъсва поредния клинч. Още преди да направят встъпителните си изявления, уважаемите законодатели вече започваха да се ритат и хапят. — Разбирам добре и двете страни на проблема — добави той с онази подкупна самоувереност, с която продаваше книги и клетъчни телефони. — Но веднага искам да ви напомня, че подобни спорове и възражения са съпътствали всички открития в областта на комуникациите от телеграфа насам. В момента, в който частният сектор предложи нещо ново, правителството надава вой, че то ще блокира усилията му да защищава сигурността и благосъстоянието на гражданите. В същото време не може да се очаква, че технологическият сектор ще запази предимството си пред чуждестранната конкуренция и едновременно с това ще се подчини на наложените от вас ограничения, които отразяват неспособността ви да го управлявате.

— Ние сме във война, господин Мичъл — натъртено подхвърли Бийчъм. — Война с тероризма. Не мога да ви покажа оригиналните сведения, но ФБР и ЦРУ разполагат със сигурни доказателства, че през следващите няколко месеца се планира удар срещу някоя от големите финансови институции на Америка. А ССТ телефоните, които възнамерявате да пуснете на пазара, ще позволят на терористите сигурни комуникации и съответно ще затруднят силно нашата работа. Да не говорим, че ще бъдат дадени и човешки жертви…

Парсънс моментално настръхна. Подобно на членовете на различни сенатски комисии по сигурността, и той беше получил секретния доклад, маркиран с гриф СКИ — строго класифицирана информация — и известен сред някои вашингтонски кръгове като „Матрица 1016“, в който се съобщаваше за замисъла на малко известна фундаменталистка организация от Саудитска Арабия да атакува и унищожи Федералния резерв1. Но в доклада липсваха конкретни данни и нищо не даваше право на Елизабет Бийчъм да чете морал на един от водещите американски бизнесмени.

— Основната задача на тази комисия е надзор, а не регулиране! — гневно подхвърли той. — Една от най-важните й функции е да предотвратява злоупотребата с власт, да бъде сигурна, че правителството никога не превишава правата си. Не виждам никаква връзка между класифицираните доклади на разузнаването и новата телефонна система на господин Мичъл!

— Сенаторе, разрешете — вдигна ръка Мичъл. — Напълно разбирам, че водим война с тероризма и всеки един от нас има своята отговорност. Но проблемът е там, че не можем да спрем технологическия напредък в името на сигурността. Частният сектор не би открил и разработил Интернет, микровълновите комуникации, сателитите и още хиляди забележителни открития, ако учените бяха вкарани в рамката на някакви ограничения, наложени от правителството…

— Това е друго — поклати глава Бийчъм. Беше прекарала живота си в разузнавателната общност и познаваше по-добре от всеки друг на Капитолия нейните скрити пътечки и огледални лабиринти. — Прехващането на сигнали е едно от най-силните ни оръжия за борба с тероризма, но вашето откритие изведнъж го превръща в неефективна отживелица.

— Но, моля ви! — възкликна с добре изиграно възмущение Мичъл. — Разузнавателните централи винаги са откривали начини да се справят със сложните кодиращи системи. Спомнете си за програмата „Хищник“ на ФБР или за „Ешелон“ на Националната агенция по сигурността. И двете бяха създадени за подслушване на иначе сигурни комуникационни средства, и двете показаха висока ефективност. Но хората имат определени очаквания относно сигурността на своите телефони и компютри и за щастие на потребителите моята компания откри начин да възстанови тази сигурност. Това не е предателство, а добър бизнес…

— Ние не се опитваме да ограничим правото на личен живот на американците — поклати глава Бийчъм. Две десетилетия на Капитолийския хълм бяха напълно достатъчни, за да си изгради стабилно чувство по отношение на националната сигурност и да усеща всякакви опити за спекулация в тази посока. — Ние браним своето право да разследваме и да събираме информация.

— Това ми е ясно — кимна бизнесменът. — Но вие сте публична фигура на избираема длъжност, докато „Бордърс Атлантик“ е частна компания със своите акционери, борд на директорите, маркетинг анализатори и юристи — и всички те, без никакво изключение, заявяват, че ние имаме законното и морално право да разработим тази нова технология…

— Замълча малко за допълнителен ефект на думите си, после продължи: — Ако сте убедена, че трябва да направите пъпна дисекция на новата ССТ технология, значи се включвате в отбора на нашите конкуренти. Ще ви моля обаче да не превръщате „Бордърс Атлантик“ в предизборен лозунг на своята кампания. Не ни употребявайте за политически цели.

Бийчъм се облегна в стола си, вътрешно смаяна от тази откровена арогантност. Тя възнамеряваше да се пребори с един все по-уязвим президент със залязваща репутация, а Мичъл беше усетил това и ловко го използваше за собствена изгода.

— Не вярвате в това, което казахте, нали? — подхвърли тя.

— Не мислите, че правото да спечелите някой долар е по-важно от правото на правителството да се защити.

— Аз не съм шпионин, а бизнесмен, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и закова очи в нейните. А тя с неудоволствие установи, че от него се излъчва сила. Личното богатство на този човек беше около 47 милиарда долара, освен това управляваше огромна международна компания. Такива хора не скланят глава пред никого.

— Господин Мичъл е прав — побърза да се обади Парсънс. — Новата кодираща технология означава хиляди нови работни места, милиарди долари приходи, търговско равновесие и пазарен дял, който…

— Който означава два нови завода във вашия избирателен район! — добави неволно Бийчъм и моментално се прокле за своята невъздържаност.

Парсънс се втренчи в нея, същото сториха и останалите шестнадесет членове на комисията. Политиците често ровят в калта, но избягват да се замерят с нея. Всеки участник в политиката беше наясно, че избирателите гласуват за чековите си книжки. Затова едва ли имаше жив човек на изборна длъжност, който да не приветства в избирателния си район строителството на заводи като тези на Мичъл.

— Мисля, че уважаемата госпожа сенатор от Южна Каролина трябва да се замисли върху собственото си лобиране и протекции за тютюневата промишленост, а едва след това да хвърля камъни по евентуалното промишлено строителство в Монтана! — натъртено процеди Парсънс.

Това, което започна като кротко изслушване на свидетели, бързо се превръщаше в бой без правила.

— „Бордърс Атлантик“ е горда да разкрие близо хиляда и петстотин нови работни места в една икономически слаба област на Съединените щати — тактично обяви Мичъл. — Ние можехме да построим няколко нови завода в Тайланд, Мексико и дори в Китай, но предпочетохме да останем тук и да използваме най-високо производителната работна ръка в света… На практика се обявяваме за запазването на всички нови и високоплатени технологии в границите на САЩ, където е мястото им.

Браво, мислено изръкопляска Бийчъм. Добре се е подготвил.

— Не възразявам срещу заводите, а срещу технологията, господин Мичъл — каза на глас тя. — Тези работни места няма да струват много, ако американците, които ги заемат, живеят в постоянен страх от терористични атаки.

Спря в момента, в който усети, че говори като на предизборен митинг. Тръсна глава, на лицето й се появи широка усмивка.

— И така, преди да обявим господин Мичъл за светец, нека все пак му зададем няколко въпроса — подхвърли тя.

— Цялата сутрин съм на ваше разположение, госпожо сенатор — отвърна Мичъл и леко кимна с глава по посока на Парсънс и останалите членове на комисията. Поведението му беше самоуверено, по нищо не личеше, че се е засегнал.

Юридическият помощник на Бийчъм — харвардски възпитаник с клубна вратовръзка и измачкано сако, се приведе над нея с папка в ръка. Вътре имаше паметни записки, статистически данни, купища компрометиращи факти. Само един от тези материали — строго секретно заключение за състоянието на националната сигурност — беше достатъчен, за да накара Мичъл да седне на задните си части, облечени в отлично скроен панталон, но тя все още не виждаше смисъл да прибягва до този коз. В отсъствието на телевизионни камери и жадни за политически сензации репортери слушането не беше нищо повече от неофициално изясняване на отношенията.

Сенатор Бийчъм остави писалката и отпи глътка вода от чашата пред себе си. Демократ в царството на републиканците, тя си даваше ясна сметка, че част от тях открито оспорват нейната власт. И какво от това — запита се тя. Този мръсник е добър, но аз съм още по-добра.

— Бийф! Бийф, Бийф!

Джеръми Уолър си проби път през тълпата, търсейки най-доброто място за наблюдение. Петдесетината командоси от ООЗ се бяха струпали в близост до детската площадка, която се намираше в околностите на базата за обучение „Хамптън Оукс“ във Вирджиния. Членовете на ООЗ бяха задължени да живеят в максимална близост с основната тренировъчна база на морските пехотинци в Куонтико, с оглед бързото им събиране в случай на тревога. Това място беше на пет минути пеша оттам, а самият Джеръми съвсем наскоро беше прехвърлил семейството си в една къща малко по-нататък по същата улица:

— Разкажи им играта, Великане! — извика някой.

Център на всеобщото внимание беше Албер Девроа — щурмовак от екипа „Чарли“, когото всички наричаха „Бийф“. Висок над метър и деветдесет и тежък 134 килограма, той въпреки всичко приличаше на първокурсник от Военноморската академия, който дебютира във футболния отбор, а не на опитен агент на ФБР. Късо подстриганата му коса блестеше под яркото следобедно слънце, по врата му се стичаха вадички пот. Колената на защитните му панталони бяха изцапани с прах и следи от влажна трева. Което означаваше, че вече е опитал веднъж.

— Какъв е маршрутът и най-доброто време? — пожела да узнае един от съекипниците му.

Бийф се втренчи в лицето му, дишайки тежко. Естествено, въпросът беше риторичен — мъжете прибягват до такива неща, когато искат да скрият страха си.

„Маршрутът“ изглеждаше съвсем ясен. Бийф стоеше зад стартова портичка, направена от няколко вратички за крокет и едно градинско гребло. Добре отъпкана пътечка водеше към ливадата зад къщата му, извиваше се между щанга с тежести и портативен батут. Свършваше пред стар обръч за хула — хоп, поставен редом с градински стол от бяла пластмаса. Върху седалката беше закрепена чаша от прозрачна пластмаса, пълна до ръба с леденостудена бира „Майкълъб“.

Правилата бяха прости: всеки участник в състезанието имаше право на два опита да се промуши през обръча, да направи една лицева опора, а след това да седне на стола и да изпие бирата. Засичаше се времето на всеки опит, най-бързият печелеше.

Но, както при всички състезания между командосите на ООЗ, и тук имаше допълнителна трудност. В случая тя се криеше някъде между обръча за хула — хоп и градинския стол. Съвсем наскоро Албер беше инсталирал невидима ограда за кучето си, която минаваше по границите на парцела. А обръчът лежеше точно върху заровения в земята шоков сензор.

По всяка вероятност всички щяха кротко да си хапват хамбургерите с царевица, ако една от съпругите не беше изказала мнението, че електрошоковият сензор е доста жестоко средство за възпитание на домашните любимци. На което Албер отвърна, че вече го е изпробвал върху себе си и го намира за напълно поносим. Това твърдение роди и идеята за предизвикателството. То от своя страна ги отведе до създаването на правилата, а правилата — до самото състезание. Само двадесет минути по-късно всички гости от мъжки пол се изсипаха пред къщата, за да се пробват срещу невидимата преграда.

Джеръми съзнаваше, че участието в това състезание го поставя в доста трудно положение. В качеството си на член на ШНО — Школата за нови оператори към ООЗ — на изпитателен срок, той все още не беше утвърден в постоянния състав на елитния клуб. Агентите ветерани наоколо несъмнено щяха да очакват пълно себеотдаване от него, но това съвсем не означаваше, че ще им е приятно да бъдат победени от един „шибан новак“.

От дипломирането го деляха само три дни и никак не му се искаше да настройва срещу себе си хора, под чието командване щеше да бъде през следващите пет-шест години.

— Хайде, скъпи, направи го!

Присила, съпругата на Албер, се беше надвесила от задната веранда и крещеше с пълен глас. Повечето съпруги на командосите не биха си позволили подобна намеса, но Присила беше известна с буйния си нрав. С едната си ръка размахваше ръжена от барбекюто, което димеше до нея, а с другата придържаше Бийф младши. Изобщо не й пукаше как изглежда, сега всичко беше въпрос на чест.

Джеръми си намери място в края на тълпата и леко поклати глава. Независимо от характера на състезанието, всеки от командосите размахваше като ятаган дълбоко вродената си максима, че единствено най-силните оцеляват. Това вероятно имаше смисъл, но само донякъде. Разбира се, че само първият печели при евентуалната престрелка. Второто място е без никакво значение.

— Готов ли си?

Бийф раздвижи глава наляво-надясно върху масивните си рамене, пропука с пръсти и кимна. Ароматът на сандвичи с раци и свинска скара се носеше на вълни над потъмнялата трева в задния двор. Сред тълпата се гонеха деца, които очевидно нямаха никакво отношение към предстоящата война на възрастните.

— По местата…

Куини, който също беше възпитаник на Военноморската академия, беше застанал близо до стартовия бокс. Едната му ръка лежеше върху рамото на Албер, а другата стискаше хронометър.

— Готови…

Тълпата се смълча. Присила Девроа свали ръжена.

— Старт!

Настъпи пълна лудница. Петдесет яки мъже и избрана част от синовете им започнаха да крещят с пълно гърло, сякаш бяха свидетели на бой с камъни.

— Бийф, Бийф, Бийф!

Във въздуха се появи гора от стиснати юмруци, всички се надсмиваха на мъките на Бийф.

Отначало той тръгна бавно, поставяйки нетърпението си под контрол. Първите десетина крачки бяха лесни, но с приближаването му към заровения в земята сензор, кучешкият нашийник около врата му започна да издава предупредителни сигнали право в ушите му. Напредването стана значително по-трудно, а сигналите се превърнаха в шокови заряди. Тялото му беше пронизано от силна болка, тъй като естествените му електрически заряди бяха превърнати в импулси за блокиране на мускулите.

Бийф направи опит да увеличи скоростта, съзнавайки ясно, че първи ще блокират основните двигателни мускули. Краката. После гърбът. Ще се сгърчат до степен, която ще направи невъзможни каквито и да било движения, независимо от усилията на волята му.

Вкара в действие всичките си 134 килограма мускули и сухожилия. Така трябва да бъде, рече си. Присила го гледаше, колегите щурмоваци го подкрепяха. Целият ООЗ разчиташе на него, мамка му! В случай че не успее да се добере до стола, там можеше да се окаже някой проклет новак, който несъмнено ще поиска да спечели „Кучешката“ купа. А това не се беше случвало нито веднъж през цялото 21-годишно съществуване на ООЗ.

Бийф прекоси поляната, гмурна се в обръча и падна на колене. Макар и с цената на огромни усилия, дланите му успяха да се залепят за земята.

Една лицева опора, рече си той. Само една! Опразването на халбата с бира беше лесна работа.

На триста петдесет и пет километра южно от Куонтико, в околностите на Ралей, Северна Каролина, седмина корпоративни мениджъри се бяха събрали да изиграят една друга игра. Центърът „Д’Артанян“ по нищо не се различаваше от хиляди подобни на него бизнеспаркове — половин дузина едноетажни бунгала с остри покриви, големи прозорци и предостатъчно места за паркиране. Зъболекарите и педиатрите ги харесват заради спокойната атмосфера и лесния достъп. Офис 411 беше нает само седмица по-рано от медицинското дружество „Д-р Ернандес и сътрудници — общопрактикуващи лекари“. Съответният надпис на вратата все още миришеше на боя.

В скромно обзаведената чакалня седяха шестима мъже и една жена. Слънчевите лъчи проникваха през евтините щори. Купчина парцаливи списания лежаха върху масичката, имитация на дърво. На стените бяха окачени репродукции в дървени рамки, купени от второкласен супермаркет.

— Проклети евтинджоси! — полугласно изръмжа един от бизнесмените. — Виждал съм публични домове, които са обзаведени по-добре!

Един-двама от присъстващите кимнаха с усмивка, другите не реагираха.

Няколко минути след появата им се отвори една от вътрешните врати и на прага се изправи възрастна сестра с очила на носа и хокейни наколенки на краката. На табелката на ревера й пишеше „Деби“.

— Добър ден — поздрави тя. — Доктор Ернандес ще ви приеме след секунда, но за да приключим по-бързо, ще ви помоля да се съблечете по бельо.

— Стига бе! — реагира един от новодошлите. Всички бяха шефове на могъщи и световноизвестни компании, а тази лелка им заповядва да свалят дрехите си! Нечувано! На всичкото отгоре сред тях имаше и една жена, при това изключително привлекателна жена! В корпоративна Америка не стават такива неща. Особено пък в днешно време, когато един случаен поглед може да стане повод за обвинение в сексуален тормоз.

— Моля, направете го — настоятелно рече сестра Деби и тръгна да излиза. — След малко се връщам.

Отначало никой не помръдна, но след кратка размяна на изпитателни погледи пръв се раздвижи корпоративният шеф по сигурността на име Дитер Планк — блед мъж с очила, който бавно разхлаби възела на вратовръзката си „Хермес“, разкопча ризата си и изрита леките си мокасини марка „Ферагамо“. Докато другите петима мъже и дамата седяха неподвижно и се чудеха дали наистина искат да свалят раираните си брони, господин Планк спокойно смъкна панталоните, събра останалите си вещи и ги положи в спретната купчинка на килима.

После се върна на мястото си. Коремът му се сгъна на няколко пласта, които бяха абсолютно лишени от косми и изглеждаха странно — като млечнобели кренвирши, полегнали един върху друг в скута му. Очилата със сребърни рамки мътно проблясваха на изпотения му нос.

Няколко минути по-късно вратата се отвори и сестра Деби отново влезе в стаята.

— Докторът ще… — Рязко замълча, очевидно смаяна от факта, че пациентите не бяха изпълнили разпореждането й. — Много се извинявам — рязко смени тона си тя, — но докторът е прекалено зает и не може да ви чака!

Категоричността на тези думи не остави никакво място за недоразумения. Тези млади лъвове на американския бизнес печелеха десет пъти повече от нея, но първата крачка към поста изпълнителен директор на компанията минаваше през вратата зад гърба й. А Деби държеше ключа.

— Виждам, че сте готов, сър — извърна се към германеца тя. — Оттук, ако обичате…

Дитер вдигна акуратно сгънатите си дрехи и зашляпа с боси крака след нея. Вратата се затвори зад гърба му с леко щракане.

— Майната му! — обади се след малко един от другите мъже, смъкна костюма и жилетката с марка „Хуго Бос“ и остана по изненадващо яркочервено бельо. Консултантът по човешките ресурси от Орландо изчака още една минута, после намръщено започна да сваля дрехите си. В рамките на няколко минути се съблякоха и всички останали. В корпоративния свят, в който цветът на дизайнерския етикет често е достатъчен критерий за мощ или уязвимост, тези хора току-що бяха признали своето безсилие.

Докато Джеръми Уолър и колегите му се къпеха в морето от тестостерон навън, жена му Каролайн седеше в компанията на останалите съпруги от ООЗ и се опитваше да запази самообладание. Десетмесечният Патрик беше пропуснал следобедния си сън и никак не беше щастлив. Мади и Кристофър лудееха наоколо заедно с останалите деца. В понеделник на Каролайн й предстоеше презентация в службата и никак не й беше до глупостите, с които си запълваха следобеда.

Но денят беше предварително отреден за ООЗ. Точка по въпроса. Никакви спорове, никакви извинения. Церемонията включваше и официалното завършване на ШНО, но това беше отделна работа. Днес беше ден на семейството и присъствието на всички беше задължително.

— Какво прекрасно момченце! — възкликна една жена с префърцунен вид, която протегна ръка да избърше лигите, плъзнали по брадичката на Патрик. — Вие вероятно сте Каролайн Уолър, а това трябва да е Патрик…

Сякаш разпознал името си, Патрик отново започна да реве. Добре подбран момент, няма що, рече си Каролайн.

— Аз съм Луиз Канел, скъпа — представи се дамата и я възнагради с бодряшка усмивка. — Исках само да ви поздравя с добре дошли на борда…

Каролайн беше чувала това име. Съпругът на дамата беше Стив — един от командирите на щурмовите екипи.

— Приятно ми е — промълви тя, без да знае какво друго да добави. Как се благодари на съпругата на човек, заради когото Джеръми всеки ден се прибира подут, окървавен и полумъртъв от умора?

— Обадете ми се начаса, ако имате нужда от нещо… Трябва да се държим заедно, докато нашите момчета си вършат работата.

Луиз я дари с още една любезна усмивка, след което се обърна и изчезна. Каролайн не остана с впечатлението, че ще изпита желание да й довери най-съкровените си тайни, но все пак замълча.

Рязката промяна в начина на живот дойде малко неочаквано за семейство Уолър. Първите четири години след постъпването на Джеръми във ФБР бяха чудесни. Живееха в Спрингфийлд, Мисури — жив, приятен и нескъп град, който им предлагаше съвсем поносим стандарт на живот срещу началната заплата на Джеръми от 41370 долара годишно. Северна Вирджиния от своя страна изглеждаше като огромна човешка спалня, лишена от всякакво чувство за общност. Тук жилищата бяха далеч по-скъпи, а в продължение на близо година тя остана у дома с бебето и това създаде особена празнина в биографията й, която причини доста проблеми при търсенето на работа. Дори с диплома на магистър по психология, тя беше принудена да приеме нископлатено място в някаква общинска служба.

За щастие Мади и Крис харесаха новото си училище, намериха си и много приятели в квартала. Съпругите на останалите курсанти в ШНО бяха изградили нещо като затворена мрежа за взаимопомощ, която се занимаваше с всичко — от гледане на децата до първата среща на някое поизраснало момиче. Джеръми изглеждаше истински щастлив с новата си работа, въпреки неустановеното работно време и честите контузии. Това беше неговата сбъдната мечта и тя постепенно свикна с нея.

— Мамо, мамо, следващият ще бъде татко!

Мади се стрелна покрай нея, зачервена и възбудена. Езикът й се показа през дупката на мястото на предните й зъби, превръщайки нормалния английски език в трудноразбираемо фъфлене.

Патрик я гледаше втренчено изпод биберона си, усещайки края на спокойния период.

— Каролайн! — извика женски глас, след което пред нея изскочи Присила Девроа, окачила Бийф младши на специалните презрамки пред гърдите си. — Мъжът ти сериозно е решил да натрие носа на другите! Няма ли да го гледаш?

Това изобщо не й беше минало през ума. Но предвид поведението на останалите съпруги, просто нямаше друг избор. Жените на командосите винаги им засвидетелстват подкрепата си. Това правило е всесилно точно толкова, колкото и брачната клетва.

— Хайде, скъпа, върви — подкани я Мелиса Товар и протегна ръце да поеме Патрик, кимайки към задната веранда. — Викай за него!

Сестра Деби се появи в чакалнята точно час и десет минути по-късно, когато шестимата бизнесмени вътре вече бяха крайно изнервени. Те продължаваха да седят разсъблечени, лишени от обичайните лаптопи, електронни бележници и клетъчни телефони, с които да си запълват времето. Мъжът с червения комплект се беше сгушил на креслото с наметнато на раменете сако, потънал в дълбоко притеснение. Единствената жена беше най-накрая, запазила самообладание и пренебрегваща крадливите погледи на останалите, привлечени от изящното й италианско бельо.

— Неприятно ми е да го кажа, но доктор Ернандес беше повикан за спешен случай в болницата — подвикна през отворената врата сестрата. — Страхувам се, че ще се наложи да уточним нов час за визитата ви по-късно през седмицата…

Изявлението й беше посрещнато с мрачно мърморене и тежки въздишки. Тези хора не бяха свикнали да си губят времето, най-малкото, — след като са ги съблекли по долни дрехи.

— На излизане се отбийте на рецепцията, за да си запазите час — добави сестра Деби и побърза да изчезне.

— Тая май си прави майтап с нас! — възкликна мъжът с червеното бельо, после се наведе за дрехите си на пода и побърза да намъкне панталоните. — Цяла сутрин висим да чакаме някакъв тъп преглед, третират ни като шибани новобранци! Нямам време за подобни глупости!

— А бе тия за какви се мислят? — подкрепи го един от останалите бизнесмени, без да се обръща конкретно към никого. Другите мълчаливо се обличаха, успели да запазят самообладание. Вратата се отвори, когато всички бяха готови. На прага се изправи сестрата с бележник в ръце.

— Съжалявам, че ви причинявам неудобство, но току-що уредихме да ви прегледа друг доктор — обяви тя. — Ще ви помоля отново да се съблечете…

— Без мен! — отсече мъжът с червеното бельо и тръгна към изхода, последван от още един бизнесмен. Останалите четирима покорно се съблякоха, изпълнявайки искането на сестрата.

— Мислех, че след уволнението от флота няма да ми се налагат подобни неща — промърмори един от мъжете, но върху лицето му липсваше недоволство. Човекът просто се опитваше да завърже разговор.

Адвокатът латиноамериканец до него протегна ръка и се усмихна:

— Джоел Гарсия от юридическата кантора в Ню Йорк… И вие ли сте тук заради проекта „Куантис“?

Бившият моряк кимна и се представи:

— Фред Хастингс от офиса в Портланд.

— Марк Ден Оудън — последва го и мъжът до тях. — Аз съм мениджър на завода в Банкок.

Последният кандидат — високата жена с атлетична фигура и ориенталски черти, седеше с прибрани колене и отпуснати в скута ръце. Равномерно загорялото й, добре поддържано тяло под скъпата дантела излъчваше меко сияние и неудържимо привличаше погледите на останалите.

Жената би могла да се представи като Сирад Мално, вицепрезидент на филиала за електронни технологии на компанията в Атланта. Би могла да се похвали с шеметното си издигане по корпоративната стълбица или пък да посочи, че от централата в Ню Йорк са я повикали специално за новата длъжност. Но тя не направи нищо подобно. Сдържана и спокойна, хубавата жена в края на редицата продължаваше да мълчи и да гледа право пред себе си.

Джеръми тактично изчака и зае място в редицата на желаещите да се пробват едва когато се увери, че всички ветерани са минали преди него. Не след дълго Куини сложи ръка върху рамото му и нулира хронометъра си. Групичката на школниците от ШНО се беше оформила малко встрани и изразяваше подкрепата си с вдигнати палци и приятелски подвиквания. Всички разбираха, че Джеръми има последен шанс да подобри постижението на Бийф. Макар че мъжагата от ООЗ не успя да стигне до бирата, той единствен съумя да се промуши през обръча и да направи лицева опора. Останалите участници в състезанието отпаднаха далеч по-рано, въпреки огромното си желание за успех.

— Готов ли си? — попита Куини.

Джеръми се наведе и прехвърли тежестта си на левия крак, после разпери ръце и закова очи в стола, който се белееше в другия край на полянката.

— По местата, готови…

— Опа-а! — изкрещя Лотшпайх, предизвиквайки доста недоволни гримаси. Новобранците трябва да си държат устата затворена.

— Старт! — извика Куини.

Джеръми рязко полетя напред — като състезател по дълъг скок, който иска да набере максимална скорост, преди да се отлепи от земята. Очите му бяха заковани в обръча за хула — хоп, ушите му изключиха всякакви звуци, дори и поощрителните възгласи на тълпата. Ярката следобедна светлина помръкна, миризмата на печено месо изчезна. Звънкото гласче на Мади се стопи някъде надалеч.

За разлика от повечето хора, които в подобни моменти се стремят максимално да се съсредоточат върху конкретната цел, Джеръми започна да обмисля различните възможни варианти. Вместо да избере един-единствен подход за решаване на проблема, умът му се стремеше да обхване цялото огромно разнообразие от възможности.

Това не остана незабелязано от оценителите на ООЗ по време на селекционния процес. Докато повечето кандидати си пробиваха път с главата напред, преодолявайки препятствията с груба сила, Джеръми прилагаше творчески решения и проявяваше изобретателност. По време на една от тренировките с виртуално вземане на заложници той избягна пряката конфронтация, като се престори на обикновен уличен пияница и успя да се промъкне през задната врата, докато ООЗ оценителите очакваха класическа директна атака. Друг път спечели първото място в 30-километров преход през пресечена местност благодарение на хрумването си да задигне велосипед от гаража на полицейската академия, с който безпрепятствено задмина всички свои конкуренти.

Какви правила — учудено попита той, когато един от участниците го обвини в измама. Бяха им посочили крайната цел с потвърдени от системата за глобално позициониране координати на финала. Никой не спомена за каквито и да било правила за преодоляване на разстоянието.

Оперативното командване на ООЗ прие аргументите му и продължи да наблюдава изявите му с нарастващ интерес. И той напълно го оправда. Независимо дали участваше в предварително аранжирани арести, престрелки на „Периметъра на смъртта“, роли под прикритие, или физически състезания, той неизменно подхождаше творчески и се показваше невероятно изобретателен. Невинаги беше най-бързият или най-силният, но винаги успяваше да постигне състояние на бистър ум и бързи реакции.

Индустриалните психолози, наети за оценка на кандидатите, единодушно подчертаваха това в своите доклади. Невероятно, пишеше в тях. Забележително. И координаторите по селекцията от ООЗ бяха съгласни с тях. Резултатите на още двама кандидати се доближаваха до Джеръми по отношение на коефициента за интелигентност, но никой не съперничеше на психологическия му профил. По отношение на оригиналност, интуитивна интелигентност и емоционална зрелост (все ключови качества за командоса от ООЗ) този човек се открояваше далеч над останалите. Беше наистина съвършен.

Но докато се приближаваше към обръча, Джеръми изобщо не мислеше за тестове за интелигентност или личностни характеристики. Улови усмивката на Каролайн, която междувременно се беше появила на верандата. Мади се спускаше по пързалката в съседство, а екипът го наблюдаваше със смесени очаквания. Тръсна глава и се съсредоточи върху непосредствения проблем. Единствените препятствия между него и халбата студена бира бяха неколкостотин волта електрическо напрежение и едно гимнастическо упражнение.

Прекоси полянката, изчака да се приближи на около метър и половина от обръча и скочи. Ръцете му се приземиха във вътрешността на обръча, колената му рязко се присвиха и се залепиха за корема, тялото му се стрелна напред. Мускулите му изразиха протест с няколко инстинктивни спазми, но те бяха като детска игра в сравнение с това, което последва. Остра като нож болка проряза черепа му и светкавично се спусна надолу по гръбначния стълб. В съзнанието му се появиха странни възприятия: миризма на разтопен марципан, вкус на лимон, тънък писък в ушите.

Една лицева опора, нищо повече, рече си той. Протегна ръцете си напред, рефлексът свърши останалото. Разбра, че е победил в момента, в който се оттласна нагоре и застана на колене. Усмихна се, въпреки че продължаваше да се тресе от високото напрежение. Оставаше му единствено да седне на стола и да изпие бирата.

Бавно се изправи на крака и застана в средата на кръга. Уви полупарализираните си длани около халбата, обърна се да седне и стъпалата му се отлепиха от земята.

После всичко свърши. Болката изведнъж изчезна. Съзнанието му отново започна да възприема звуците и формите. Отделни части на тялото все още го боляха, но това беше по-скоро спомен за болката, отколкото реално усещане. Мади ентусиазирано му махаше от горната площадка на пързалката.

Обърна се да погледне групата командоси от ООЗ, скупчени на хвърлей камък от него. Колегите от школата бяха малко встрани и стискаха палци да има сили да довърши състезанието. Фриц Лотшпайх — най-близкият му приятел сред тях — бавно кимна с глава, подканяйки го да сложи точка на проклетия регламент.

Но нещата не бяха толкова прости. Тук ставаше въпрос за традиции. Джеръми бе имал шанса да се отличи от тълпата, да бъде забелязан. Колегите му вероятно не бяха допускали нищо подобно до момента, в който краката му се отлепиха от тревата, а тялото му се отпусна в пластмасовия стол. Тези действия доведоха до изключването на електрическия ток, просто защото източникът беше изгубил заземяването си — в случая собственото му тяло. Прост физически закон, известен на всички от ученическите години. Благодарение на него птиците могат да кацат невредими по далекопроводите с високо напрежение. В момента, в който краката му се отделиха от добре отъпканата пътека, проклетият нашийник се превърна в обикновена кожена каишка, която дори Мади би могла да нахлузи на врата си без никакъв проблем.

Тълпата го зяпаше така, сякаш в центъра на кръга се беше настанил някакъв призрак с подвити нозе. Така изтекоха двадесетина секунди, може би и повече.

— Пресвети Боже! — изръмжа най-сетне Бийф. — Какво му стана на тоя човек?

Джеръми изчака още малко, сигурен, че вкусът на разтопен марципан ще се разсее. После вдигна халбата и се обърна към скупчените зрители.

— За ШНО — кратко обяви той.

Всякакви други тостове биха се възприели като предизвикателство.

Сестра Деби се появи в чакалнята след още час и половина.

— Няма да повярвате — промърмори извинително тя. — Но вторият доктор, който трябваше да ви направи тестовете, напусна клиниката по лични причини… Много съжалявам, но в крайна сметка ще се наложи да ви запишем нов час.

Гарсия шумно се изсмя. Хастингс само поклати глава и побърза да посегне за панталоните си.

— Какво ви става, бе хора? — попита с недоумение той.

— Просто си върша работата — отвърна сестра Деби и побърза да затръшне вратата след себе си.

Директорът на завода в Банкок бавно започна да закопчава ризата си.

— Изобщо не ми пука — промърмори той. — Нали всичко става в работно време?

Жената се обличаше със същите спокойни движения, с които се беше съблякла. Първо полата, после бялата ленена блузка и коланчето. Закопча дрехата си с бързи и точни движения, обръщайки гръб на останалите.

— Можете ли да повярвате? — попита я Хастингс, едва сега осъзнал, че тази жена цяла сутрин не беше отворила уста. — На бюрото ме чакат два недовършени доклада. Ако знаех, че ще ни…

Рязкото отваряне на вратата го накара да млъкне. На прага се появи сестра Деби. Ръцете й притискаха бележника към гърдите, очите й гледаха надолу.

— Току ще се обадиха от централата — обяви тя. — Казаха, че изпращат програмния директор, който ще ви прегледа… — Замълча за момент, а когато се обади отново, гласът й издайнически потрепери: — Искат пак да се съблечете…

— Да бе, как не! — саркастично се изсмя Хастингс. — Кажете на вашия програмен директор да ми целуне задника!

Гарсия завърза обувките си. Ден Оудън закопча колана си.

— Хайде — обърна се директорът на завода към жената. — Не позволявайте на тези идиоти да ви правят на маймуна!

Сестра Деби гледаше как тримата мъже се насочват към изхода. В чакалнята остана единствено мълчаливата жена, която свали жакета си и отново започна да се съблича.

— На практика това няма да е необходимо, госпожо — спря я Деби. — Докторът ще ви приеме веднага…

Изчака Сирад да приведе тоалета си в ред, след което й направи знак да излезе от чакалнята и я поведе по някакъв коридор. Крачеше бързо и продължаваше да държи бележника като щит пред гърдите си.

— Благодаря за сътрудничеството — усмихна се тя миг след като спря пред една затворена врата. — Много мило от ваша страна, че приехте спокойно това, на което ви подложихме…

Обърна се и почука два пъти, после отвори. Помещението се оказа ослепително бяла стая, обзаведена единствено с продълговата заседателна маса със стъклен плот и шест обикновени стола. Край нея се бяха настанили неколцина мъже, които правеха отметки в бележниците пред себе си.

— Поздравления, госпожице Мално — обади се мъжът, заел председателското място. — Вие току-що преодоляхте първото препятствие в процеса на кандидатстването си.

Сирад смаяно поклати глава, неспособна да произнесе дори една дума. Това съвсем не беше лекарски кабинет. Мъжете около масата нямаха намерение да правят медицински прегледи, просто защото бяха същите шестима колеги, които бяха чакали цял следобед заедно с нея. А човекът, който я поздрави, беше Дитер.

2.

Стая 3171 на „Албъмарл Билдинг“ в Ню Йорк беше известна сред деловите кръгове като „Бойната зала“. Всяка корпорация разполагаше с подобно помещение — светая светих на топ мениджмънта, където се обсъждат враждебни рисковани поглъщания, различни пълномощия и се вземат купища стратегически решения. Но тази бойна зала имаше наистина легендарна слава.

Проектирана от Едуард Х. Кларк в разгара на „Златната ера“, разкошната заседателна зала беше останала почти същата както преди век. И кой ли би дръзнал да промени мястото, на което младият президент Теодор Рузвелт беше влязъл в ръкопашна схватка с някакъв нахален железопътен бос? Мълвата твърдеше, че първият самоубиец в „Черния четвъртък“ на 1929 година се е хвърлил именно от прозорците с мраморни первази на това помещение, прелетял тридесет и един етажа и се размазал върху една паркирана на втора линия лимузина „Уилс Сен Клер“. Масивната заседателна маса от червен дъб в средата все още носеше белега от куршум 45-ти калибър, който рикоширал в един от тежките месингови канделабри „Полдинг Фарнъм“, след като побеснял от ревност бивш президент на компания го изстрелял към тавана в пристъп на ярост.

Повечето корпоративни заседателни зали отдавна са оборудвани с модерна комуникационна техника, Интернет връзка и електронни заглушители, но това не важеше за Бойната зала, която продължаваше да излъчва имперското величие на една друга епоха. От изящната орехова ламперия до тъмните тонове на разкошния персийски килим с гигантски размери, стая 3171 притежаваше мрачния, заплашителен чар на място, където се раждат конфликти.

Джордън Мичъл я харесваше точно такава. Той беше убеден, че хората работят по-добре под заплаха. Израз на това убеждение беше разпореждането му трите стени на залата да бъдат украсени с подбрани екземпляри от прочутата му оръжейна колекция, включваща различни модели на карабините „Хенри“ и полицейските палки „Лъдит“. И макар че корпоративните войни се водят с клетъчни телефони и частни самолети, Джордън Мичъл никога не пропускаше да напомни на хората си доказаната от времето истина, че грубата сила е най-ефективното средство за победа.

— Какви са й процентите? — попита той, докато водеше един от помощниците си към Бойната зала. Беше облечен в сив костюм, шит на Савил Роу, с вратовръзка „Шарве“, чиито плътно преплетени копринени нишки блестяха като слюда. Насочи се към обичайното си място начело на заседателната маса, където го чакаше закуската — рохки яйца, пресен сок от грейпфрут и няколко парченца сухар, сервирани в съдове от стар китайски порцелан.

— Според последните допитвания на Си Ен Ен, „Тайм“ и „Галъп“, Венабъл води с три пункта — отговори началникът на личната му канцелария Траск, бивш морски пехотинец. — Това е статистически верен резултат, но през изминалата седмица Бийчъм бележи ръст от четири пункта и води пред Венабъл сред хората, които най-вероятно ще отидат да гласуват. Следващият брой на „Нюзуик“ ще я снима на корицата, а в утрешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“ ще се появи подробен портрет. Набрала е доста силна инерция…

— Засега — промърмори Мичъл, взе едно яйце от подноса и продължи да крачи напред-назад.

— Президентът най-много се страхува от нея — позволи си малък коментар Траск. — Тя има име, признание, харизма и болезнено неопетнено минало… Не знам какво мислите, шефе, но много хора са на мнение, че тази страна най-после е узряла за главнокомандващ от нежния пол…

— Възможно е, но това няма нищо общо с пола — кимна Мичъл. — Просто тя е единственият участник в надпреварата, който има кураж… — Взе една вилица и започна да почуква черупката на яйцето. — Без съмнение ще се опита да ни използва в предизборната си кампания — нали знаеш, като обект на порицание… Успее ли да убеди избирателите, че ССТ представлява заплаха за националната сигурност, като нищо ще ни създаде проблеми с лиценза…

— Няма да се получи — убедено отвърна Траск. По принцип той рядко си позволяваше да изрази категорично становище, но случаят беше прекалено очевиден. — Хората гласуват с чековите си книжки, по съвест и в хармония с ценностната си система. Но никой не гласува за или против мобилния си телефон…

— Тук изобщо не става дума за мобилни телефони! — троснато отвърна Мичъл. — Става въпрос за страх. През минатата година Конгресът е похарчил за борба с тероризма повече, отколкото за всички останали социални програми, взети заедно — образование, здравеопазване, социални помощи, транспортна инфраструктура. И въпреки това продължава да вижда заплахи. Нахлухме в две чужди държави, започнахме възстановяването на техните правни и разузнавателни общности, въпреки изоставащата икономика наляхме двеста милиарда долара във военни операции. И какво получихме в замяна? Нищо. Никакви оръжия за масово унищожение, никакви връзки между Саддам Хюсеин и Ал Кайда. На американския народ му дойде до гуша от тероризма и той вече е убеден, че политиката на сегашния президент изобщо не му гарантира сигурността.

Мичъл остави вилицата и разтърка слепоочията си. Никак не обичаше денят му да започва с главоболие.

— Ако тя съумее да свърже ССТ с тероризма посредством тази… „Матрица 1016“, ние ще имаме сериозни проблеми — мрачно промърмори той. — Получихме ли вече доклада?

Траск посегна към купчината тънки папки за документи.

— Тук е, сър — отвърна той и подаде на шефа си документа от 34 страници, напечатан върху бланка на Военното разузнаване и подпечатан в горния десен ъгъл със синия печат на Сенатската комисия по разузнаването. — Терминологията е почти изцяло на военното разузнаване, но хвърлете един поглед на седма страница…

Мичъл прелисти доклада и в душата му потрепна тихо задоволство. Благодарение на богатството и контактите си беше получил строго секретна информация, която повечето от членовете на комисията по разузнаването в Сената бяха виждали в силно редактиран вид. Вниманието му беше привлечено от подчертан с жълто пасаж.

— По всичко личи, че са прехванали някакви сигнали — най-вече телефонни разговори и Интернет трансакции… — промърмори той. — Но какво от това?

— Четете по-нататък — посъветва го Траск.

— „Достоверен източник от Риад и високопоставен оперативен работник в Ню Йорк предупреждават за сериозни контакти между доказани симпатизанти на «Ал Кайда» и известна американска корпорация — прочете на глас Мичъл. — Честотните анализи и косвената информация в доклада на ФБР, обозначени под номер 315A-WF-17753 и докладът на Службата по проследяване (BA-799, BA-811) сочат, че…“

Очите на Мичъл изведнъж се изцъклиха, четенето прекъсна.

— Да, точно така — обади се Траск. — Те знаят за нашите контакти със саудитците.

— Което означава, че са проследили нашите комуникации, но не могат да ги дешифрират — усмихна се магнатът, а очите му пробягаха по останала част от документа, търсейки още маркирани в жълто редове. Всички телефонни контакти между Ню Йорк и Риад бяха осъществени чрез прототипи на новата ССТ технология. — Ето защо Бийчъм е толкова нервна… Явно е прочела този доклад по-подробно, отколкото останалите членове на комисията. Докъде стигнахме?

— Снощи Риад подписа меморандума за разбирателство — отговори Траск. — Новият спътник АРВИС ще бъде изстрелян във вторник от космодрума „Свободний“. Утре нашата магнитнорезонансна и микровълнова апаратура тръгва по море, а визите и останалите паспортни формалности би трябвало да бъдат готови до…

— Би трябвало? — прекъсна го Мичъл. — Какво означава „би трябвало“?

— Ще бъдат готови — поправи се Траск. — Всичко е твърдо уговорено, господин Мичъл. От трансферите на финансовите средства до пунктовете за медицинска евакуация на територията на Катар. Всичко върви по план: в края на лятото „Куантис“ ще бъде най-горещата стока на четири континента.

Чертите на Мичъл омекнаха, в душата му потрепна гордост. Остави папката на масата и продължи закуската си. Подобно на повечето телекомуникационни компании, „Бордърс Атлантик“ също пострада от буксуващия американски пазар, но докато конкурентите отписваха значителни суми от балансовите си отчети и правеха всичко възможно да скрият проблемите с помощта на счетоводни магии, Мичъл беше удвоил финансирането на развойно — техническата дейност. В резултат учените от неговите лаборатории предложиха нов шифровъчен алгоритъм, базиращ се на т.н. „теория за стохастичната вълнова генерация“. Програмните мениджъри го уверяваха, че новата шифровъчна система е толкова напредничава, че на базовите компютри на НАСА ще им трябва поне една година само да очертаят в общи линии нейните параметри.

Мичъл планираше след два месеца да предложи на пазара новия си модел ССТ телефон, който щеше да носи името „Куантис“. Той бе по-малък, по-лек и далеч по-красив от всичко, което се предлагаше на пазара, но в същото време и в състояние да предава няколко гигабайта информация, включително пълноцветно видео, с помощта на шифровани микроснопове. Времето на таксите за извънградски и международни разговори и на минутните тарифи безвъзвратно изтичаше. Срещу една сравнително скромна продажна цена и месечен абонамент от 59,99 долара потребителите щяха да се наслаждават на първия в света абсолютно обезопасен и Интернет съвместим клетъчен телефон, предлагащ наистина неограничени възможности за комуникация. Апаратчето с дебелината на вафла тежеше под 60 грама, работеше с обикновена батерия за часовник и можеше да влезе в горното джобче на всяко сако, без дори да го издуе. По всичко личеше, че то ще предизвика революция на пазара.

— Добре, нека видим какво става с продажбите — смени темата той. — Дай ми цифрите… — Лапна един сухар и добре поддържаните му пръсти пробягаха по купчината папки.

Траск мълчеше и чакаше. Показалецът на шефа му спря на една зелена папка, маркирана с етикет „Издателска дейност“.

— Номер две, сър — обади се той. — През изтеклата седмица сте продали тридесет хиляди копия, при това само на вътрешния пазар. А в ръцете си държите снощните сведения на нашия източник в „Таймс“…

Мичъл отвори папката с подбрани вестникарски материали, рецензии и вътрешни анализи на продажбите. Последната му книга, озаглавена „Занаятът“, грееше високо в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, но все още беше далеч от заветното първо място.

— Добре — кимна той и отпи глътка сок от грейпфрут. — Дори много добре…

На лицето му се появи широка усмивка. Радваше го не толкова успехът на книгата му, колкото бързината, с която главният му помощник беше отгатнал и преценил намеренията му. Собственият източник в „Ню Йорк Таймс“ беше нещо очаквано, но по-важното беше, че разполага с отговорни ръководители като Траск, които буквално четяха мислите му. Във време, в което управлението на персонала често се въртеше около грижата за пенсионните проценти, гъвкавото работно време и самоактуализиращите се места за почивка, „Бордърс Атлантик“ изграждаше ръководните си кадри по старомодния начин — чрез заплаха. Нека „Ай Би Ем“ и „Ксерокс“ създават своите банди от капризни и високоплатени мениджъри, често си казваше Мичъл. Но Египет е построил пирамидите с помощта на ръжена супа и камшици от биволска кожа. Докато Рим е загинал в разкошните си бани.

— Според нашите изчисления следващата седмица тя ще се изкачи до номер едно — обади се Траск. — Не само в класацията на „Ню Йорк Таймс“, но и в тази на „Ю Ес Ей Тудей“…

Мичъл кимна с глава. В „Занаятът“ се описваше управленски стил, който беше нарекъл „Асиметрична динамика“. Нещата всъщност опираха до стратегията на Наполеон — „разделяй и владей“, но опитните му редактори я бяха маскирали много добре с уолстрийтски жаргон и куп поучителни военни истории. В преситена икономика като американската всеки търси иновационните стратегии. Мичъл беше сигурен, че този проект ще има силен търговски ефект и продажбите ще бъдат големи.

— Ще те държа лично отговорен — промърмори той и лакомо довърши закуската си.

— Разбира се, сър.

Траск умееше да долавя нюансите по един наистина невероятен начин. Сега отстъпи крачка назад и мълчаливо зачака. Мичъл започна да преглежда първата за деня купчина документи, съдържаща прогнози за борсови операции, маркетингови анализи и нормативни документи на Министерството на външните работи. И двамата умееха да четат изключително бързо — с един поглед обхващаха по цяла страница, времето за закуска им стигаше за една книга, а за част от уикенда, прекаран във вилата в Бъркшир, бяха в състояние да усвоят основните положения на курса по управление на хеликоптер.

— Какво става с бъдещата ни придобивка? — попита Мичъл и измъкна една отделна папка — лично досие, маркирано като строго поверително. Под червено — бялата корица се съдържаха абсолютно всички детайли от един живот, който Мичъл следеше отблизо вече две години. Субектът беше бяло лице от мъжки пол, тридесет и една годишен, женен, с три деца. Той покриваше всички нормативи, притежаваше точните препоръки и отговаряше на всички критерии. А според речника на борсовите спекуланти на Мичъл, по отношение на сигурността и надеждността, този мъж се класираше на „едно ниво под смъртта и данъците“…

— Седемнадесетият етаж има грижата за това, сър — отговори Траск. На този етаж беше разположен отделът по сигурността на „Бордърс Атлантик“, който се занимаваше с всички операции по привличане на желаните сътрудници. Повечето служители нямаха представа как точно се върши това и тънеха в догадки, а етажът на отдела бързо получи прякора „Заешката дупка“. — Следим всяка негова стъпка, държим под отчет резултатите му, включително психологическите оценки на поведението му. И трябва да кажа, че продължава да изглежда много добре…

Това е хубаво, помисли си Мичъл. Стенният часовник показваше седем и десет сутринта и закуската приключи. Дойде време за истинската работа.

— Дай да организираме един реален тест и да го видим как ще се представи — подхвърли гласно той.

Траск кимна и си отбеляза задачата. В продължение на години се занимаваше с издирването на подходящи кандидати за освобождаващите се ключови длъжности в компанията — задача, която съвсем не беше от леките. Но в условията на една преходна икономика най-трудно му беше да намери опитни и надеждни убийци.

В понеделник сутринта Джеръми скочи в колата и подкара към службата. Усмивката му беше толкова широка, че му пречеше да вижда пътя. Въпреки победата в състезанието с кучешкия нашийник в двора на Бийф, той все още не беше носител на официалното звание „оператор“. Това щеше да стане едва след официалната церемония по случай завършването на школата. Днешният празник щеше да отбележи кулминацията на усилията му като цяло, на упорития труд по време на двуседмичната селекция и шестте месеца в ШНО. От този радостен миг го деляха не повече от двадесетина минути.

Намали пред главния портал на академията на ФБР, показа значката си на охраната и подкара по сенчестата алея на кампуса, построен през 70-те години на миналия век от стъкло и лакирани кафяви тухли. Въпреки славата си на едно от най-добрите полицейски учебни заведения в света, Академията на ФБР му приличаше на обикновен общински колеж в Средния Запад, лишен от по-специални отличителни белези. По тесните пътечки се разхождаха елени, които почти никога не обръщаха внимание на дълбоко замислените курсанти, на които се натъкваха. Намек за истинските цели и задачи на Академията представляваше единствено далечната стрелба и свиренето на автомобилни гуми. И оградата от бодлива тел, разбира се…

А дълбоко в гората се намираше комплекс, който нямаше нищо общо с полицейската академия. Съвсем близо до входния портал на 400-акровия периметър се издигаше Институтът за електронно разузнаване, в който специално акредитирани учени и технически сътрудници разработваха най-сложните системи за подслушване и наблюдение, използвани от ФБР.

Още по-нататък, по продължението на алеята „Хувър Роуд“, се намираше новата модерна криминологична лаборатория, за която неотдавна бяха похарчени 130 милиона долара. Научни работници в непромокаеми стерилни скафандри работеха върху различни нервнопаралитични вещества, други се занимаваха с цялостната разработка на революционно нови технологии — например създаването на специални рекомбинирани препарати, които са в състояние да „подушат“ ДНК и които някой ден биха позволили на криминалистите да определят самоличността на някой непознат чрез обикновена проба от въздуха. Компютърни специалисти разработват и проучват шифровъчни бази данни, ентомолози изучават трупните микроорганизми, за да получат повече сведения за влиянието на околната среда върху жертвите на насилие.

Крайната цел на Джеръми обаче се намираше на по-малко от километър по-нататък, отвъд класните стаи и новото покрито стрелбище на стойност няколко милиона долара. Това беше ООЗ — най-строго охраняваната и секретна клетка от дейността на ФБР.

На практика всеки посетител, получил пропуск за достъп до района на академията, може да се приближи достатъчно близо, за да хвърли едно око, но никой — включително агенти, туристи и членове на семействата на операторите — не може да надникне във вътрешността на сградата. Единственият начин за достъп до ООЗ е включването в някой от неговите екипи, състоящи се от 7-членни звена от снайперисти или командоси.

Джеръми свърна в паркинга, изключи мотора на своя „Събърбън“, грабна служебната си раница и се насочи към портала. Пристъпи към една металическа кабина в близост до него и вкара личната си карта в електронно кодираната ключалка. На оградата беше окачена табела с надписи ЗАБРАНЕНА ЗОНА и САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ НА ООЗ, които станаха повод за поява на широката му усмивка. След по-малко от час и той щеше да попадне в категорията „служител“. Това щеше да стане по време на РББР, или ръкопашния бой от близко разстояние, предварително планиран за „Периметъра на смъртта“.

— Бетси! Почакай малко, Бетси!

Само един човек на света можеше да си позволи да нарича сенатор Елизабет Бийчъм „Бетси“. Това беше Марселъс Парсънс, който в момента подтичваше след нея по коридора, който водеше към кабинета й.

— Името ми е Елизабет, Марселъс — подхвърли, без да намалява крачка, тя. — Какво има? Тази сутрин съм много заета!

— Искам да си поговорим за онези глупости около Джордън Мичъл и петъчното му явяване пред комисията…

В дясната си ръка той държеше по един екземпляр от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“. Както можеше да се очаква, новината за показанията на Мичъл пред комисията беше стигнала до пресата и тя й беше отредила първите си страници. Неназовани източници (със сигурност от лагера на Мичъл) бяха започнали бойните действия, твърдейки, че закритото заседание на комисията е било използвано неправомерно, за да спре развитието на новите революционни технологии.

Стратегията да се даде публичност на този въпрос е доста рискована, рече си Бийчъм, но хората на Мичъл са готови на всичко, за да не ги обвинят в елементарно печалбарство. Тероризмът продължаваше да е тема номер едно на предизборната кампания, а мултинационалният статут на „Бордърс Атлантик“ я правеше уязвима срещу пропитите с национализъм нападки на демократите. На практика Бийчъм беше очаквала първи удар от страна на Мичъл. Това беше единственият му шанс.

— Понеделник сутрин е, а аз още не съм изпила дори чаша кафе — промърмори тя. — Но в замяна на това успях да прочета дитирамбите на новите ти партньори в „Пост“. И май не разбрах докрай онази част, в която се говори за секретността на процедурите ни…

Продължи да крачи по коридора, без да намалява ход.

— Но не знаеш кой е пуснал тази партенка на пресата — отвърна с пъшкане Парсънс, който се напрягаше докрай, за да не изостане. — Господ ми е свидетел, че нищо в тази сграда не остава за дълго време скрито. Освен това нямах предвид статията в „Пост“. Имах предвид собственото ни поведение пред членовете на комисията…

— Може би имаш предвид моето поведение пред комисията — хладно го поправи тя. — Предполагам ще кажеш, че е редно да се държа „по-президентски“ и не би трябвало да нападам толкова открито новия ти благодетел…

— Не, не… — смутено заекна Парсънс. — Виж какво, Бетси… Елизабет… Тези нови заводи наистина означават много за моя щат и ти прекрасно го знаеш. Джордън Мичъл не е разрушителят на западната цивилизация, за какъвто го вземаш — той е само бизнесмен, който иска да пусне на пазара един дяволски добър продукт!

— Ами да, точно като Фриц Хабер — кимна Бийчъм.

— Кой?

— Химикът, който откри отровния газ „Циклон-Б“… — Извади мобилния си телефон, но после се сети, че сигналът в помпозните мраморни зали е твърде слаб. — Мичъл е спекулант, който е готов да продаде националната сигурност в името на печалбата — тръсна глава тя. — И аз възнамерявам да го спра!

— Чакай, чакай… Двамата с теб работим от много години заедно. Може и да сме имали различия, но никога не съм си представял, че нещо подобно може да…

— Нещо подобно ли? — закова се на място Бийчъм. — Говорим за масовото производство на клетъчни телефони, които терористите могат спокойно да използват като радиостанции по време на операциите си! Говорим за обезсмислянето на десетилетия изключително скъпа научноизследователска дейност, благодарение на която днес имаме възможността да подслушваме всички земни комуникации, базиращи се на изпращането на сигнали! Не мисля, че американският народ ще нарече новата играчка на Джордън Мичъл „нещо подобно“… Всъщност, ако бяхме повдигнали въпроса два месеца по-рано, днес нямаше да водим този разговор!

— Какво имаш предвид?

Лъчите на сутрешното слънце проникнаха през открехнатата врата на близкия кабинет и безпощадно осветиха не особено приятната фигура на Парсънс, издължена и мършава.

— Не се прави на наивен — сряза го Бийчъм. — Джордън Мичъл залага на твоята помощ, за да спечели останалите членове на комисията. Нима наистина допускаш, че изобщо му пука за горките работни хорица в Монтана? Обещава да построи въпросните два завода там с единствената цел да те държи в ръцете си.

— О, моля те! — изръмжа Парсънс. — Никой не може да държи в ръцете си един Марселъс Парсънс! Освен това комисията по разузнаването не е регулативен орган — тоест, ние не можем да му нареждаме какво да прави, не можем дори да внесем въпроса за обсъждане в пленарна зала. Защо тогава трябва да му пука за нас?

По очите му личеше, че този човек наистина не разбира за какво става въпрос.

— Инвестирал е милиарди в този продукт и желанието му е час по-скоро да го предложи на пазара — кротко каза Бийчъм. — Едно сенатско разследване за връзката на новите му клетъчни телефони с националната сигурност е последното нещо, което би пожелал. Ако обявим на всеослушание, че мобилният телефон „Куантис“ е удобно оръжие за терористите — особено в сегашния политически климат — той положително ще бъде спрян от Комисията за национална сигурност.

Парсънс мълча толкова дълго, че Бийчъм се запита дали изобщо е мислил за подобно развитие.

— Но това е смешно — каза най-сетне той. — Това е просто…

— Това е истината! — отсече Бийчъм. Направи опит да спре дотук, но отвращението й беше толкова силно, че думите излитаха от устата й по собствена воля, без команда от мозъка. — Във време, когато хора като Джордън Мичъл могат да натрупат повече богатства от цели държави, парите неминуемо означават и власт. Те са моторът, който движи света. Политиката е само ауспухът на този мотор.

— Знаеш ли какъв е проблемът на хора като теб, Марселъс? — остро попита тя. — Политическата ви далновидност е закърняла. Всичко опира до пари — най-вече до онези, които се харчат за обществени нужди. Автомобилни магистрали, субсидии за селското стопанство, изобщо всичко, което създава работни места и привлича бюджетни средства и вестникарски заглавия по посока на избирателите ви.

— Не се опитвай да превърнеш дълга ми към избирателите в Монтана в нещо недостойно! — сопнато отвърна Парсънс. — Разбира се, че представлявам техните интереси. Това ми е работата.

— Работата ти е да представляваш всички американци — контрира Бийчъм. Самата тя бе усетила необходимост от по-широк електорат дори преди новата си роля като претендент за президентския пост. — А какво ще кажеш за евентуалните жертви, ако телефоните на Мичъл помогнат за организацията и провеждането дори на една-единствена терористична акция? Чел си „Матрица 1016“ и знаеш, че става въпрос за съвсем реална и непосредствена заплаха…

— А ти какво ще кажеш, ако те помоля да слезеш от коня и да говориш за истинските причини на всичко това? — изпречи се на пътя й Парсънс. — Трябва ти удобен проблем за предизборната кампания, с оглед увеличаване на твоите и на партията ти шансове в президентската надпревара! Ти се обяви срещу Патриотичния закон, срещу Закона за защита на родината, срещу войната в Ирак. Все губещи теми. И сега ти трябва нещо, което най-после ще повиши рейтинга ти!

Парсънс направи крачка назад и се обърна да си върви, после изведнъж промени намеренията си.

— Недей да ми четеш проповеди, Елизабет. Нищо в тази сграда не се случва без предварително изяснени мотиви, всеки мисли единствено за това, което може да спечели…

Двамата сенатори се втренчиха един в друг, изведнъж осъзнали, че в обикновено пустите коридори започнаха да надничат главите на различни сътрудници.

Бийчъм рязко понижи глас.

— Аз вярвам в тази страна, Марселъс — просъска тя. — И нямам никакво намерение да продам сигурността на двеста и осемдесет милиона американци, за да можеш ти да предложиш два нови завода на избирателите си. Твърдо решена съм да спра опасността и ако трябва да използвам за лост националната президентска кампания, със сигурност ще го направя!

Несъразмерно голямата долна устна на Парсънс започна да трепери по начина, по който обикновено го правеше, когато бе ядосан.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля, че това е начинът да покриеш неправомерното изразходване на четиридесет милиарда долара годишно, за които толкова разпалено се бориш през последно време. За всичките тези строго секретни проекти, които никой няма право да види. Нямаш какво да покажеш на избирателите и това е причината да се нахвърлиш върху Джордън Мичъл.

Бийчъм понечи да отвърне на удара, но невежеството на Парсънс беше толкова огромно, че й попречи да си отвори устата. Да, Комисията по разузнаването действително бе отказала да разсекрети няколко от тъй наречените „черни“ програми, но поради единствената причина че процесът на тяхното финансиране изискваше допълнителна секретност.

— Това ли ти е проблемът? — попита тя и с недоумение поклати глава. — Секретните операции? — Благоприличието изискваше да спре дотук, но никъде в наръчниците по етикеция не пишеше как да се справи човек с арогантни тъпаци, обути в каубойски ботуши от тюленова кожа.

— Войната срещу тероризма е нещо далеч по-сложно от незаконните присвоявания, сенаторе! — изръмжа тя. — Дори най-обикновен арест в чужбина може да се провали, ако дадена страна откаже да пропусне самолетите ни през въздушното си пространство. Една строго секретна операция може да се провали от обикновена вестникарска дописка. Не се опитвай да превърнеш подкрепата ми за Комисията по разузнаването в обикновена лакомия за странична изгода.

— Той ще намери начин да те спре — заканително отвърна Парсънс.

Бийчъм се наведе достатъчно близо, за да усети аромата на пресен бекон, който се долавяше в дъха му.

— Ще ти дам един съвет, сенаторе — прошепна тя. — Правосъдието. То е на моя страна…

Сенатор Марселъс Парсънс рязко се обърна и започна да се отдалечава. А тя остана да гледа след него, заслушана в звучното потракване на токовете му по мраморния под, леко поклащайки глава. Изпитваше искрена омраза към този човек, от безвкусната вратовръзка чак до каубойските му ботуши.

— Моля за внимание… Да започваме!

Специалният агент надзорник от контингента на ООЗ Били Лутър беше заел място зад високата катедра в претъпканата класна стая без прозорци. На стената зад него имаше две черни дъски, върху лавиците на противоположната стена бяха подредени номерирани халби от бира. Пространството между тях беше запълнено от петдесетина мъже в зелени, пристегнати в кръста пилотски комбинезони и бели тениски с логото на екипа — орел, стиснал верига в ноктите си, под който имаше две думи на латински: Servare vitas — Да спасиш живот…

ООЗ има много традиции, но сутрешната сбирка е сред най-старите от тях. Всеки работен ден точно в осем всички членове на отряда се виждат, за да се запознаят с непосредствените задачи.

— „Хотел“? — попита Лутър.

Чък Прайс прочисти гърлото си и отвори малък бележник с черни корици. След близо пет години като командир на екипа „Хотел“ — специализираният авиоотряд на ООЗ, той знаеше процедурите наизуст.

— Пайпс и Фиш съм изпратил в Редстоун, Харбау чете ОТ отсреща, а Големия Джак ползва РДП след онова предаване в Кхалин…

Превод: щурмоваците Майк „Пайпс“ Синот и Джон Фишър усъвършенстват уменията си да работят с експлозиви в Армейската сапьорска школа, намираща се в Хънтсвил, Алабама. Люк Харбау води курс по отбранителна тактика (ОТ) отсреща, в един от учебните центрове на Академията на ФБР, а Джак Мориси ползва редовния си ден почивка (РДП) след акция. През същата нощ той се беше прибрал от Банкок, където бе взел участие в спешна мисия по залавянето на беглец.

— „Ехо“? — Били отбеляза нещо в дневника пред себе си и продължи с проверката на щурмовите екипи.

— „Ехо“ на линия — гласът на Ед Деймън се обади някъде откъм дъното на помещението.

Вратата се отвори и в помещението се плъзна командирът на ООЗ Лес Мейсън, който безшумно зае един от столовете до стената. Останал единствен от основателите на ООЗ, той се радваше на далеч по-голямо уважение, отколкото можеше да получи чрез званието си — изпълнителен помощник специален агент. Личното му досие наподобяваше каталог на най-големите инциденти и кризи, в които се бяха намесвали правоохранителните сили на Съединените щати: безизходното им положение при инцидентите „Завет“, „Меч“ и „Божията ръка“ през 1985-та, Сперивилският снайперист през 88-а, отвличането на Фауаз Юнис през 87-а, бунтовете в затвора Таладега, Уако, Руби Ридж, Косово, Йемен и др. Той беше участвал във всички тях.

— „Рентген“?

— Бъки и Кокс са в Литва по онази задача на ЦРУ — обади се Хесус Смит. Той беше с най-висок чин сред всички командири в ООЗ и един от най-уважаваните. Преди да постъпи във ФБР, беше служил в армейските подразделения „Делта Форс“, или — както още ги наричаха — „Групата за бойни приложения“, където го бяха наградили с няколко ордена за храброст. Притежаваше характер, който го открояваше сред останалите и го превръщаше в естествен лидер, беше солиден и улегнал.

— Тайни излиза в отпуск по майчинство, или по-скоро по бащинство… Във всеки случай за известно време ще отсъства…

— Не знаех, че е забременял — обади се някой и това моментално отприщи закачките. Пръв се възползва Дейв Шелънбай — щурмовак от екипа „Чарли“.

— Чух, че щял да кърми през цялото време — подхвърли той.

Класната стая се разтърси от оглушителен смях.

— Стига, стига — размаха ръце Били, но и на неговото лице грееше широка усмивка. После побърза да повика и последните два екипа: щурмоваците от „Чарли“ и „Голф“ и снайперистите в екипите, наречени „Янки“, „Уиски“ и „Зулу“. Всички бяха налице.

— Твои са, шефе — рече Били, обръщайки се към Лес Мейсън.

Лутър отстъпи от катедрата, освобождавайки място за Мейсън. В помещението се възцари тишина. Новаците бяха петима и седяха най-отзад: Уолър, Майк Мос, Хорхе Салинас, Уил Андрюс и Фриц Лотшпайх. В качеството си на ООЗ оператори от най-новото поколение, те бяха преодолели абсолютно всички препятствия. Вече беше време да стъпят на борда.

— Знаете, че не си падам по церемониите — обяви Мейсън. Зад гърба му имаше девет години служба в отряда на снайперистите, които потвърждаваха това изявление. — Но все пак бих искал да ви кажа някои неща…

Ръцете му легнаха върху катедрата, сякаш търсеха подкрепа.

— Нашата страна е в състояние на война. Можем да я наречем с различни имена — сенчеста война, война зад затворени врати, но при всички случаи това е една трудна за разбиране война. Водим я срещу враг, който е по-силен, по-гъвкав и по-мобилен от всичко, което познаваме досега. Той няма униформа, а понякога му липсва и име…

Лес замълча и прочисти гърлото си.

— След няколко минути ще получите заповед за изпълнението на задачи по места, които дори не сте сънували, ще ви се наложи да вършите неща, които никога не сте си представяли. Но преди да ударите камбаната, трябва да сте наясно, че приемането на тази заповед означава всеотдайност. Означава саможертва. Означава съвършенство — като начин на живот, във всичко — от учебните стрелби в „Периметъра на смъртта“, до възпитанието на децата ви.

В душите на всички присъстващи потрепна гордостта.

— Тук властват два неотменими закона — продължи командирът. — Първо, мисията винаги е най-важна, преди всичко останало. Всеки от нас разчита на колегата си да запази живота му.

Никой не мигна. Всеки ден минаваха покрай Дъба на Макалистър — величественото 21-годишно дърво, посадено в памет на първия оператор на ООЗ, убит при изпълнение на служебния си дълг. Всички знаеха какво е неговото значение.

— Второ, казаното между тези стени си остава между тях — ръката му посочи спартанското мото, изписано на гръцки над вратата: EXO TES THYRAS OUDEN, което в превод означаваше: „Извън тази врата — нищо“.

— Не ме интересува дали става въпрос за непокрити пътни разходи, или отбиване на движението от района на Белия дом — предупреди Лес. — Ако имаш проблем, споделяш го тук и той си остава тук. Точка. Нашата единствена предпазна броня е честта.

Шелънбай започна да чука с кокалчетата си по масата, останалите бързо го последваха. Получи се страховит тътен, като ритуала на древните войни, удрящи с юмруци по щитовете си преди началото на боя. Очите на всички се заковаха върху курсантите, които бяха наредени край стената в дъното, дълбоко впечатлени от странния начин, по който колегите им изразяваха своята солидарност.

— Servare vitas — извика Мейсън, повтаряйки мотото на щурмоваците. След което кимна на Били, който отиде в ъгъла и взе в ръце една голяма корабна камбана от бронз, прикрепена към дебела дървена поставка. От основаването на Отряда на 3 януари 1983 до ден-днешен всички нови оператори изпълняваха този ритуал. Един по един те се изправяха пред отряда, изричаха на висок глас новополучения си „алфа номер“, удряха камбаната и се заклеваха във вярна служба.

Били постави тежката, излъскана до блясък камбана върху първата маса. Лес отново прочисти гърлото си.

— Специален агент Уил Т. Андрюс — обяви той. — Екип „Чарли“.

Били стана и се насочи към масата, правейки огромни усилия да прикрие усмивката си.

— XP-27 встъпва в длъжност — обяви той, протегна ръка и дръпна езичето на камбаната. Помещението изведнъж се изпълни с брилянтно чистия ек на пробудения метал и предизвика много спомени.

Мейсън обаче не беше склонен да си губи времето в сантиментални спомени.

— Специален агент Фриц Лотшпайх, екип „Рентген“.

Фриц излезе отпред, удари камбаната и извика:

— XP-78 встъпва в длъжност.

Уес продължи по списък: специален агент Майкъл А. Мос, екип „Ехо“ щурмоваци; специален агент Хорхе Салинас, екип „Хотел“ — щурмоваци… Стисна ръцете на повиканите, поздравявайки ги с авторитетно кимване. Когато приключи, очите му се насочиха към дъното, където седеше последният човек от списъка.

— Специален агент Джеръми М. Уолър, екип „Рентген“.

Джеръми стана и тръгна към предната част на стаята. Ако му бяха дали право да избира, вероятно щеше да предпочете щурмоваците, но в ООЗ нямаха практиката да се съобразяват с личните предпочитания. Все пак беше добре, че двамата с Фриц щяха да са в един екип. При ШНО това се случваше изключително рядко.

— XP-28 встъпва в длъжност — извика той и дръпна езичето на камбаната. От вълнение му се стегна гърлото, а погледът му се замъгли. Стисна ръката на Лес и тръгна обратно към мястото си, опитвайки се да поддържа стоицизма, с който толкова много се гордееха тези мъже.

Снайперист, помисли си той. Така да бъде. Мисията винаги е на първо място, независимо дали това ти харесва, или не…

3.

Беше петък, в навечерието на първия уикенд на юли. Елизабет Бийчъм шофираше към дома си и както винаги слушаше предаването „Да вземем всичко предвид“. Мениджърът на кампанията беше на мнение, че въпреки анемичния си рейтинг Националното обществено радио е по-верен барометър за настроенията в Демократическата партия от всички останали обществени медии. Три седмици преди националния конгрес на партията цялата страна говореше за политика, а нейното име често се споменаваше като водач на листата на кандидатите.

— Листи — промърмори полугласно Бийчъм. — Твърде много проклети листи.

Всичко това започваше да й писва. Кампанийни срокове, ораторски изяви, приеми за набиране на средства, класации в различни допитвания, заключения на фокусни групи, активисти на националния конгрес, регионални организатори, индекси на вота — този списък спокойно можеше да продължи. Бумагите преливаха върху бюрото й в комисията, в Сената, в предизборния щаб, на бюрото в дома й. Листи и класации имаше в колата й, в куфарчето й, в джобовете й, в сънищата й…

Натисна газта и колата се насочи на север, към Рок Крийк Паркуей. Стискаше волана с две ръце и мислено прехвърляше задачите, които предстоеше да отхвърли преди речта си в Ботаническата градина, организирана от Обединените профсъюзи. А те никак не бяха малко: кратко отскачане до дома за един душ и смяна на дрехите, още по-кратко спиране на Норт Капитол №400 за среща с Крис Матюс, после телефонно интервю със Си Ен Ен. И всичко това за по-малко от два часа, които я деляха от важната реч пред ръководството на най-влиятелния профсъюз в страната.

Речта. Ти си една проклета глупачка, Елизабет, изруга се мислено тя. Това трябваше да бъде първото нещо в списъка на нещата, които не искаше да забрави, но въпреки това я остави там, върху писалището в Сената. Удари с юмрук по кормилото и с това предизвика усмивката на един минувач, който приятелски й намигна и вдигна палец. След обявяването й за основен претендент в надпреварата за номинацията вече нямаше анонимност, нямаше интимни мигове и място за емоции. Някой винаги наблюдава, напомни си тя, докато насочваше колата към изхода за Джорджтаун. Налагаше се да включи и самообладанието в списъка на нещата, върху които трябваше да работи.

Насочи се на изток по улица М, движението й се стори по-натоварено от обикновено. По тротоарите и в кафенетата се блъскаха студенти, от които се излъчваше кипяща енергия. По всяко друго време тази гледка би я привлякла, тъй като обичаше младите хора на своя град, но не и тази вечер. Участието в президентската надпревара означаваше да забрави всякакви капризи или спонтанни прояви. То означаваше дисциплина и всеотдайност, стратегическо и целенасочено мислене. Означаваше още… — Брр-Брр-Брр — Ходът на мислите й беше прекъснат от вибрациите на мобилния телефон.

— Ало? — включи се тя, след като провери самоличността на повикващия. Номерът изглеждаше толкова познат, колкото нейния собствен.

— Още ли сте у дома? — попита плътен мъжки глас. Принадлежеше на административния й помощник Джеймс Хастингс.

— Тъкмо излизам на Уисконсин — отвърна тя и рязко завъртя волана, за да заобиколи една студентка от Джорджтаун, която шареше от платно в платно със скутера си. Веднага след това имаше стеснение заради ремонт на пътя. Единственото платно беше задръстено от автомобили и приличаше по-скоро на оживен паркинг, на който изнервени шофьори размахваха юмруци и си разменяха гневни реплики.

— Хей, преди да съм забравила! — сепна се тя. — Оставих върху бюрото речта, която трябва да произнеса довечера пред профсъюзите…

— Слушате ли радио? — прекъсна я Джеймс. Явно се намираше в предизборния щаб, тъй като в слушалката се долавяха напрегнати гласове, жужене на офис техника и непрекъснат телефонен звън.

— Опитвам се! — язвително отвърна Бийчъм и посегна към копчето за усилване на звука точно навреме, за да хване познат глас, който за миг заглуши грохота на машините за разбиване на бетон и издънените докрай радиоапарати в колите около нея. Беше на Парсънс. Какви ли глупости ще надрънка, по дяволите, разтревожено се запита тя.

— Разполагам с речта му — промърмори Джеймс, очевидно опитвайки се да поднови разговора. — Настроен е враждебно към намеренията ни за „Бордърс Атлантик“. Не е зле да го чуе какво ще каже… Хей, извинявам се, но трябва да вървя… Обадете ми се, след като той… — Нещо прещрака и линията прекъсна. Това беше част от лудницата, владееща всеки час и всяка минута от живота й.

— Доколкото ми е известно, сенатор Бийчъм има определени задължения към гражданите на тази страна — изквича от високоговорителя Марселъс Парсънс. — Но тя дълбоко греши, ако възнамерява да ги използва за предизборни цели. Пред нас стоят много важни въпроси, в които трябва да вложим усилия. Най-вече изясняване на стратегията ни за борба срещу тероризма и хармонизиране действията на ФБР, ЦРУ и НАС, които трябва да танцуват според една и съща музика. В края на краищата ни предстои избор на президент по време на войната, която водим с тероризма, а не избор на генерален директор…

Бийчъм нервно изключи радиото, направи завой на пресечката с Проспект Стрийт и се насочи към дома си. Отдавна й беше втръснала патетиката на Парсънс. Не казваше нищо ново, а да продължава да слуша идиотските му лозунги означаваше да си съсипе настроението. Нещо, което в никакъв случай не биваше да прави преди речта, която предстоеше да произнесе. Обединените профсъюзи все още не й бяха предложили безусловната си подкрепа, а тази вечер беше големият й шанс да я получи и да се сдобие с реално предимство пред Венабъл.

— Трябва да си блестяща, Елизабет — промърмори тя, имитирайки учителя си по ораторско майсторство. Прогони Парсънс от мислите си и завъртя кормилото на мерцедеса по посока на редицата стари, но елегантни къщи от кафяв пясъчник. В една от тях живееше вече повече от двадесет години. По принцип обичаше своите две Каролини, но животът на политиците се крепи на по-широки корени. Нейните се бяха разраснали тук, в Джорджтаун, сред доста еклектична общност от администратори, художници и финансисти. Понякога имаше чувството, че се намира на милиони километри от тютюневите плантации на Бъркли Каунти, но през 201 дни от годината — когато заседаваше Сенатът — постоянният й адрес беше улица Н, номер 173.

— По дяволите, Елизабет! — изруга се тя. — Кога най-сетне ще се оплачеш в общината от нетърпимото положение с паркирането? — Изви врат и се опита да направи маневра покрай един прекалено огромен седан. Две бяха ексцентричните привички, които често я вкарваха в беля: навикът да разсъждава на глас и хамалският език. Малко жени ругаеха на публични места по начина, по който го правеше Елизабет Бийчъм. А на още по-малко това им се прощаваше…

— Вече си прекалено дърта за подобни упражнения! — изръмжа тя, дръпна ръчната спирачка и преметна чантичката си през рамо. Така ръцете й останаха свободни за куфарчето с документи и дрехите, които беше взела от химическо чистене. Повечето хора си мислят, че високопоставените държавни служители си имат специално назначени сътрудници, които се грижат за всекидневието им — например транспорта и почистването. Бийчъм обаче не искаше да изглежда „твърде скъпа за поддръжка“ в очите на избирателите. Разбира се, голяма част от досадните грижи поемаха членове на екипа, щатни и доброволни служители, но тя все пак ставаше сама от студеното си легло и сама се обличаше.

Тръгна по улица Ф към дома си, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си Парсънс, Мичъл, „Матрица 1016“ и всичко, свързано с новата ССТ технология. Макар и малко задушна, вашингтонската вечер беше приятна — един от онези магически финали на деня, в които слънцето блести ниско над Потомак, заливайки мраморните и бронзови статуи с плътни фосфоресциращи отблясъци в алено и розово. Червено време, както го наричаха кореняците. Според легендата, през лятото на 1861, когато Ейбрахам Линкълн за пръв път станал свидетел на такъв залез, той го изтълкувал като прокоба за кървава война.

— Strugger di gioia di timor mi sento… — пропя на глас Бийчъм, опитвайки да оправи настроението си с аматьорско изпълнение на арията на Адриана Лекуврьор. Може би днешното червено време също е предзнаменование за война, помисли си тя. Макар че президентският кръстоносен поход срещу тероризма отдавна беше изгубил инерция, битката му с демократите тепърва щеше да набира сила.

Сенатор Бийчъм крачеше бързо, но очите й с удоволствие опипваха саксиите с попрецъфтели невени и кашпите с азиатски азалии, с които изобилстваха градините от двете страни на улицата. Кварталът беше доста променен в сравнение с дните на първата й поява през 1982 г., но продължаваше да бъде най-любимото й място в цял Вашингтон. При все че повечето от старите фамилии се бяха изнесли, продавайки имотите си на по-млади, по-богати и по-незаинтересовани хора, къщите и терените около тях продължаваха да излъчват предишното си викторианско очарование. Ако не бяха рейндж ровърите, пътечките за фитнес и матраците за йога по терасите, Бийчъм едва ли би забелязала някаква промяна от времето, когато дойде да живее тук.

Докато спре пред собствената си порта, сенаторката вече беше успяла да възвърне самообладанието си. Майната им на Парсънс и Мичъл, майната на кухите им оправдания, каза си тя и отново започна да обмисля предстоящата си изява на мероприятието за набиране на средства. Нямаше смисъл да приема лично нападките, те бяха част от политиката — просто и ясно. С годините се беше научила да ги смята за нещо неизбежно.

Вкара ключа в античната ключалка и отвори. В къщата се носеше аромат на стара кожа и свежи цветя — аромат, който обичаше. Баща й Ансъл Бийчъм я беше отгледал в мъжки дом — огромно южняшко имение с десетки стаи от онези, които вашингтонската преса обича да иронизира. Днешното поколение от заклети непушачи заклейми тютюнопроизводството и то престана да бъде занимание за джентълмени. Но Елизабет продължаваше да цени наследството му. Благодарение на тютюна тя получи добър живот и никога не забравяше този факт.

— Хей! — извика тя в мига, в който пристъпи във входния вестибюл. Направи го по навик, тъй като прекрасно знаеше, че днес икономката й има почивен ден.

Тръсна дрехите от химическото, чантата и куфарчето си върху кръглата маса в средата на помещението, след което се обърна и тръгна към кухнята, наслаждавайки се на спокойствието и тишината в старата къща. Нещо в сгъстяващия се здрач й напомни за първите й дни тук, в сърцето на Джорджтаун. Едно време това място било извън чертите на някогашния Вашингтон и миришело на блато, а там, където днес се намира Институтът Смитсън, имало пазар на роби…

Спомни си как блясъкът на разкошния махагон и старата дъбова ламперия се отразяваха в очите на съпруга й Пол, запленен от красотата на къщата. Професор по история в Университета Джорджтаун, Пол с вълнение научи, че имотът е бил собственост на Елингтън Пийч — уважаван вашингтонски адвокат, който след Гражданската война бил обявен за шпионин на Конфедерацията. Обладан от изследователска страст, Пол се беше заел да възстанови в детайли историята на новия си дом. В резултат на задълбочените му търсения сред строителни скици и документи беше установено, че Пийч е изградил скрита стълба, която свързва мазето с тайна стая на втория етаж. По всяка вероятност членове на нелегалната му организация са я използвали, за да влизат в къщата, където са планирали своите операции. Практическото проучване, извършено с помощта на електрически фенерчета и железни лостове, откри още едно тайно помещение точно над кухнята и все още напълно използваем тунел за бягство, който водеше до лехите с петунии на съседите.

Но всичко това се беше случило отдавна, още преди любимият й съпруг да се разболее от рак и да я остави сама във Вашингтон. Днес тайната стая беше заключена и празна, каквато е била в продължение на повече от век. Елизабет рядко се сещаше за нея — обикновено в късни следобеди като днешния, когато угасващата светлина я връщаше към по-прости и по-щастливи времена.

— Липсваш ми, скъпи — подвикна тя към мъжа, когото продължаваше да носи в сърцето си през всичките години, които я деляха от смъртта му. Имаше моменти, в които дори беглият спомен за него й помагаше да върви напред.

Подмина вратата на килера в задната част на къщата, после някакъв шум я накара да се закове на място. Изминаха няколко дълги секунди, преди да осъзнае, че е проскърцването на стълбите — един от гласовете на старата къща, който беше чувала хиляди пъти.

— Роза? — попита тя. — Нали щеше да си вземеш почивен ден?

Домашната й прислужница я нямаше, разбира се. В момента със сигурност беше при дъщеря си в Александрия.

Къщата потъна в глуха тишина.

— Хей? Роза? На теб говоря!

Бийчъм направи крачка назад и вдигна глава към главното стълбище, но то се оказа абсолютно пусто. Постоя известно време със затаен дъх, после тръгна към кухнята с намерението да си налее чаша вино. Старите къщи постоянно скърцат и пъшкат, а аз имам нужда от глътка вино, рече си тя.

През седмиците след завършването на школата Джеръми Уолър почти не обръщаше внимание на политиката. От щаба на ООЗ му дадоха само три дни да си организира нещата, след което го изпратиха на километър и половина по-надолу по пътя, където се намираше Военноморската школа по снайперизъм. Там трябваше да изкара специализиран едномесечен курс. Докато Андрюс, Мос и Салинас се присъединиха към своите щурмови екипи и започнаха да опознават отвътре сградата на ООЗ, Уолър и Лотшпайх прекарваха дните си сред ръжени ниви и борови гори, усвоявайки тънкостите на занаята, правилата на поведение в полеви условия, изграждането на укрития, определянето на разстоянието до целта, начините за маскировка — изобщо всичко, което инструкторите наричаха „изкуство да се убива“…

— Ястреб на Уокър едно — стресна го напрегнат мъжки глас. — Засичам движение в шести квадрат.

Днешното упражнение се наричаше „дебнене“ — процес, който включваше пълзене през открито пространство, търсене на укритие в гола местност и ликвидиране на противниковия снайперист, преди той да предприеме враждебни действия. Джеръми лежеше по очи насред прорязана от плевели ечемичена нива и слушаше радиообмена по портативна радиостанция, каквато използваха морските пехотинци. Последните лъчи на залязващото слънце приятно затопляха раменете му. Коленете и лактите му кървяха от пълзенето по твърдата като камък червеникава глина на Вирджиния. Току-що се беше измъкнал от лобното място на някаква лисица, но от разхвърляните парчета козина и вътрешности изпита дълбокото подозрение, че тук е всъщност е бил убит един обикновен опосум. Разбира се, нямаше как да бъде сигурен, тъй като след два дни под парещите лъчи на слънцето всички мърши миришат еднакво.

Изкуството да се убива, глупости, рече си Джеръми. Ако в тая гадна и уморителна дейност имаше някакво изкуство, значи той нямаше очи да го види.

— Задръж, Ястреб! — изкомандва един нисък и набит морски пехотинец. — Тръгвам към теб.

Полето затихна, докато тежките стъпки на боеца бавно се отдалечаваха.

Дисциплина, напомни си Джеръми. Макар че правилата все още му се струваха малко объркани, целта на тази игра с високи залози изглеждаше достатъчно ясна: той разполагаше с четири часа да пропълзи през откритата местност, да открие добре замаскирания противник и да го извади от строя с мощната си карабина. На всяко друго място подобна цел би прозвучала категорично и недвусмислено, но в Куонтико нищо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Преди всичко, защото „врагът“ беше инструктор от корпуса на морските пехотинци на име Питс, който се беше маскирал някъде между далечните дървета и с помощта на дългогодишния си опит и отличния оптически мерник държеше местността под наблюдение. Курсантите го наричаха „Ястреб“ заради невероятно острия поглед и умението да ги открива, независимо от маскировката или обходните маневри. Питс беше пазителят на „мишената“, макар че, официално погледнато, той беше плячката, за която се бореха всички. Но на практика нещата често се обръщаха…

За да спечелят точки, курсантите трябваше да преодолеят няколко серии от препятствия с прогресивно нарастваща трудност. Откриването на мишената и произвеждането на изстрел по нея носеха едва пет точки. Ако и след първия изстрел снайперистът остане неразкрит — използваха се бойни патрони, въпреки очевидните рискове — той трябваше да остане абсолютно неподвижен, докато покрай него не минеше някой от контролиращите „туристи“, при това на не повече от една ръка разстояние. Ако и тогава останеше неоткрит от Ястреба, снайперистът трябваше да изстреля втори патрон, този път под пряко наблюдение. Не го ли откриеха пак, „туристът“ щеше да протегне ръка да го докосне. Щеше да получи девет точки само в случай че се е маскирал толкова добре, че Ястреб продължава да не го вижда. Десетата му се даваше само ако успее да се оттегли незабелязано — нещо, което на практика бе почти изключено.

За съжаление за неколцина от курсантите днешното упражнение беше десето поред и последно за двуседмичния цикъл на „дебненето“. Всеки от тях трябваше да събере минимум 80 точки, сред които задължително трябваше да има и една пълна десетка. Разбира се, Джеръми прояви своите качества и в тази трудна игра на котка с мишка, но около една трета от морските пехотинци отпаднаха. Със своите 70 точки Лотшпайх беше полужив.

— Какво правим тук, по дяволите? — прозвуча висок и нервен шепот някъде отляво. Джеръми извъртя глава и видя партньора си от ООЗ на някакви пет-шест метра по-нататък. Беше се залепил за земята и приличаше на безплътна сянка, но никак не беше щастлив.

— Не мърдай, преди да съм открил онзи задник — разпореди се Джеръми. Правилникът не разрешаваше никаква взаимна помощ между курсантите, но Лотшпайх (който между другото беше родом от Чикаго) не успя да се адаптира към това учение. А днешният ден беше решителен за него, защото ако не изкараше пълна десетка, щеше да отпадне.

— Виждаш ли го? — попита Фриц, без да помръдва.

— Още не.

Слънцето беше кацнало ниско на хоризонта, оставаха не повече от тридесет минути дневна светлина. Времето изтичаше, а те все още нямаха идея къде могат да открият Питс.

Джеръми леко повдигна глава и прецени обстановката. Той знаеше, че няма да има никакви проблеми с изстрела, в случай че засече мишената. Точната стрелба му се удаваше напълно естествено, колкото и странно да бе за страничния наблюдател. Оръжието беше почти без значение, макар че в случая беше въоръжен с карабина 308 калибър, сглобена и настроена според личните му предпочитания от оръжейниците на ФБР: цевта от неръждаема стомана „Харт“ беше монтирана на свободно окачен приклад от фибростъкло „Макмилън“, а подобният на скъпо бижу прецизен спусък беше изчислен на тежестта 2,25 фунта — точно толкова, колкото тежи спусъкът и на стандартната армейска карабина „Ремингтън“. Неподвижно фиксираният оптически мерник „Юнертъл“ 10х10 беше комплектуван с 8-милиметрова кожена възглавничка за буза, която предлагаше максимално удобство.

Денем или нощем, в арктическия студ или пустинната жега, гърмящата тояга на Джеръми беше изключително сериозно оръжие, създадено да причинява максимални щети, особено когато се използват и двете му сгъваеми крачета. В нетрепващите му ръце то беше в състояние да вкара три последователни куршума в мишена с размерите на хокейна шайба, при това от 800 метра разстояние.

За съжаление Джеръми не можеше да стреля по това, което не вижда. За да успее да се върне в играта, той трябваше да си намери по-добра точка за наблюдение и оттам да започне ново сканиране на местността в търсене на мишената.

БУУМ! Пушечният изстрел екна над нивата с гръмотевична сила. Някой го изпревари, вероятно защото търпението му се беше изчерпало.

Никакъв проблем, рече си Джеръми. Морските пехотинци не дават награди за бързина.

— Стой на място, а аз ще се опитам да намеря някакво прикритие — прошепна той. Някакви полуизсъхнали драки вдясно му се сториха подходящи за нов наблюдателен пост. Познаваше правилата на играта достатъчно добре, за да си даде сметка, че когато ястребът привлече вниманието на един снайперист, останалите могат незабелязано да сменят позициите си. Веднага разбра, че по-добър шанс едва ли ще има.

— Дръж си задника ниско, докато се върна! — предупреди приятеля си той. Досега нямаше случай снайперист на ООЗ да не издържи този изключително тежък курс и той нямаше никакво намерение да остави Фриц да бъде първият. — Ако правиш това, което ти казвам, след един час ще си пием бирата. За твоя сметка…

След тези думи се раздвижи и тялото му се плъзна по сухата трева. Някъде в тази нива се спотайваше сержант от морската пехота, въоръжен с четири пъти по-мощен телескопичен мерник от неговия и с десетилетен опит. Но Джеръми сериозно възнамеряваше да го ликвидира.

Сенатор Бийчъм издърпа една бутилка от специалната дървена ракла на пода, погледна етикета и напълни чашата си. После изгаси лампите, които Роза беше забравила включени, обърна се и се заизкачва по стълбите към спалнята за бърз душ. Официално разпространените сведения за личното й състояние твърдяха, че то възлиза на сума между 3 и 7 милиона долара, но въпреки това тя не виждаше защо трябва да се пилее електричество.

Дръж сметка за центовете, а доларите сами ще се погрижат за себе си, обичаше да казва баща й. Именно държейки сметка за центовете, той беше успял да превърне 40 акра запустели земи в най-цветущата плантация на Чарлстън. А Елизабет нито за миг не забрави ползата от спестовността.

Минавайки през вестибюла, тя взе почистените дрехи и куфарчето си, изкачи стълбите и тръгна по широкия коридор, който водеше към спалнята — втората врата вляво. Преди да запали осветлението, тя хвърли нещата си върху огромното плантаторско легло и спусна щорите на френските прозорци, които покриваха едната стена от пода до тавана. Те бяха много добри през деня, защото щедро пропускаха топлите слънчеви лъчи, но след залез-слънце ставаха опасни, тъй като даваха шанс на всякакви папараци, репортери и любопитни съседи. Подобно на всички публични фигури, Елизабет отлично знаеше, че педантичната предпазливост понякога предотвратява огромни и наистина неизчислими щети.

Осигурила интимността на спалнята си, тя отпи глътка мерло, задържайки за миг хладната стипчива течност на върха на езика си. После остави чашата на френския си секретар, прекоси дрешника и влезе в банята. След броени секунди звукът на шуртящата вода и вкусът на виното започнаха своето комбинирано действие по изтласкване на всекидневния стрес от съзнанието й. Позиционни декларации, списъци с гости, официални платформи и всякакви членове и параграфи изведнъж изгубиха своето значение. Тя излезе от банята и застана в средата на гардеробната.

— Имена — промърмори на отражението си в двуметровото огледало Бийчъм. — Как се казваше съпругата на Франк Морган? — Смъкна жакета с марката „Лорд и Тейлър“, повтаряйки си колко е важно да помниш по име съпругата на човека, от когото очакваш поне 100000 долара за предизборната си кампания.

— Нанси — сети се тя. — А синовете им са Даръл и Джон…

Нанси беше организирала демократите в дълбоката провинция на Вирджиния — тъй наречената „конска страна“, които бяха дарили към 1,7 милиона долара, главно на следобедни чайове и мачове по поло. Джеймс беше поставил семейството на централната маса, в знак на почит за солидното дарение.

— Дъщерята на Том Коликовски, която току-що роди момче… Емет? Атол? Не, Андерс — промърмори тя. — Андерс… Къде по дяволите изчезнаха нормалните човешки имена като Дик и Фред?

Разкопча блузката си, съблече я и едва тогава погледна часовника си. До речта оставаше точно толкова време, колкото й беше необходимо да се концентрира сред ароматните соли във ваната. Окачи блузката си на тапицирана закачалка и се извърна с лице към струята.

Нещо привлече вниманието й, докато сваляше полата си. Вечерните светлини танцуваха странен танц из старата къща. А образът в огледалото изглеждаше сериозно разтревожен. Странно как започнаха да ми личат годините, рече си Бийчъм, останала по сутиен и слипове. Гравитацията и дългите години в политиката бяха взели своето, особено сега — по време на предизборната кампания, бе прехвърлила физическите упражнения в часовете, запазени за сън. На петдесет и пет години все още привличаше вниманието, но повече с авторитета и поста, отколкото с външния си вид.

Мобилният телефон иззвъня в момента, в който се запъти към ваната. Наложи се да се върне до леглото, за да отговори.

— Ало?

Хладният въздух накара кожата й леко да настръхне.

— Сенатор Бийчъм, обажда се от Анди Пелтие от Групата — представи се плътен мъжки глас. — Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но ме натовариха да ви предам, че заседанието във връзка със „Старфайър“ е пренасрочено за тринадесет нула-нула по молба на президента.

Бийчъм поклати глава и преглътна нелюбезната забележка, която кацна на устните й. Този човек се водеше на щат в Съвета за национална сигурност и беше член на Групата за антитерористична дейност. А „Старфайър“ беше кодова дума за секретния сателитен проект на Националната разузнавателна служба — един от трите важни проекта на правителството, които попадаха под пряката заплаха на новия ССТ телефон на Джордън Мичъл. Самото споменаване на думата „Старфайър“ по открит телефон нарушаваше поне половин дузина предписания за сигурност.

— Добре, ще бъда там — кратко отвърна Бийчъм и побърза да затвори. Ако му беше направила забележка за непредпазливото обаждане, само щеше да продължи диалога в услуга на евентуалния подслушвач. В случая беше по-уместно да направи писмено оплакване, което НАС нямаше как да пренебрегне.

— Ще те видим какво ще кажеш, като ти отнема разрешителното — промърмори тя. Така и не успя да свикне с отношението на сътрудниците на Белия дом, особено на републиканците. Подобно на шефа си, повечето от тях притежаваха его с тексаски размери и не проявяваха никакъв интерес към правилата, създадени да държат в подчинение по-незначителните хора.

Бийчъм отново се насочи към банята, натискайки в движение бутоните на мобилния си телефон. Ако хванеше Джеймс, преди да е излязъл, той щеше да подготви оплакването. На главата й имаше прекалено много неща, за да свърши всичко.

Джеръми пропълзя десетте метра за малко повече от десет минути и с облекчение се претърколи в плитката яма, оформила се в коренищата на повален дъб. Вратът го болеше, очите му пареха, жаждата го умоляваше да се изправи на крака и да обяви почивка. Но той само поклати глава и прогони еретичните мисли от главата си. Болката е слабост, която напуска тялото, твърдяха началниците в ООЗ. И по тази причина не бива да й се позволява да замъглява съзнанието.

— Добре, мръснико! — прошепна малко по-високо от позволеното той, имайки предвид Питс. — Къде си се окопал, по дяволите?!

Извади бинокъла си от калъфа с пушката и внимателно надникна от новото си прикритие. Започна да оглежда полето от най-високия бор на хоризонта в посока отляво надясно, местейки уреда с най-много пет градуса. Откриеше ли мишената, щеше да има достатъчно време да премести Фриц на нова позиция и по този начин да му осигури нужните точки.

А ако имаше късмет, вероятно щеше да изкара една десетка и за себе си. В настоящия момент това би било особено сладко, тъй като между морските пехотинци и командосите на ООЗ се беше развихрило остро съперничество. Един от най-опитните снайперисти в противниковия лагер — рейнджър Накамура, се беше обзаложил на цялата пиячка в бара довечера, че ще закове пръв Ястреба и ще прибави нова десетка към богатата си колекция от награди. А Джеръми, който прие облога, нямаше никакво намерение да пои четиринадесет прежаднели мъжаги от собствения си джоб.

Мисли като жертвата, заповяда си той, използвайки указанията на инструктора. Влез в главата й, победи я със собствените й средства.

Оглеждаше терена с методична педантичност, потискайки желанието да избърза, за да не изпусне последната дневна светлина. Къде бих се скрил аз, ако ми се наложи да се преборя с цял клас амбициозни снайперисти? Беше сигурен, че първата работа на Питс е била да си намери добро укритие със слънцето в гърба. По този начин то щеше да заслепява приближаващите се ловци и да увеличи шанса за огледални проблясъци на оптическите им мерници. На второ място в списъка на Ястреба щеше да бъде топографията. Поради факта, че нивата беше леко наклонена към плиткото дере на северозапад, той със сигурност бе избрал горния край, някъде около първите дървета на гората. За да стигне незабелязано дотам, снайперистът наистина трябваше да стане невидим, особено пък ако използва пътеката по синора. И накрая, той трябваше да използва маркери по терена, за да могат наблюдателите да се ориентират, когато ги повика да засекат поредния разкрит курсант. Поради терена и разстоянието трябваше да избере за маркер нещо, което стърчи нависоко и се вижда отдалеч — например разклонение на дърво или по-големичък прекършен клон.

Джеръми огледа хоризонта с миниатюрния бинокъл и най-сетне откри каквото търсеше. Там е, рече си. На негово място бих се скрил именно там. Очите му се заковаха в стогодишна лиственица. Позналото много природни катаклизми дърво беше различно от околните, главно благодарение на двойния си ствол, който не приличаше на нищо наоколо. Огледа основата му и скоро видя достатъчно: старши сержант Еймъри Питс в цял ръст клечеше сред корените с мишена във формата на 20-сантиметрова чиния, издигната малко над главата му.

Джеръми маркира целта с помощта на заден азимут от 187 градуса, след което се замисли за възможностите. Слънцето беше увиснало ниско над хоризонта, най-много след двадесетина минути щеше да се стъмни. От досегашните изстрели му стана ясно, че все още никой не беше засякъл Питс. Курсантите стреляха по сенки, в безплодни опити да наберат повече точки. Все още имаше шанс да победи.

— Стига с тая криеница, Уолър — промърмори на себе си той. — Време е да се залавяш за работа.

Бийчъм влезе в банята, продължавайки да набира някакъв номер на мобилния си телефон. Още беше бясна заради грубото нарушение на правилата за сигурност, благодарение на което отново се сети за Джордън Мичъл. Матрица 1016 предлагаше конкретни и точни доказателства, че новият мобилен телефон „Куантис“ представлява заплаха за националната сигурност. За съжаление тя нямаше как да даде гласност на този доклад, нямаше как да го превърне в обществено достояние. Докато Мичъл държи Парсънс в джоба си, Сенатът никога нямаше да започне открит дебат по темата.

Прекъсна набирането и се наведе да спре водата, която заплашваше да прелее. Невероятно, рече си тя. Предупрежденията на ЦРУ и НАС за предстояща терористична атака срещу някоя от основните финансови институции в страната сякаш бяха без значение. За Марселъс Парсънс и групичката около него бяха важни единствено заводите в Монтана и, естествено, силно привлекателната ССТ технология, свързана с тях. За тях те означаваха долари, работни места, гласове на избиратели. Все реални неща. Докато класифицираните доклади предлагаха единствено спекулации.

Провери с пръст температурата на водата. Стори й се прекалено гореща, за да скочи веднага във ваната, затова отново включи мобилния си телефон и започна да набира. Разкопча сутиена си със свободната ръка, преметна го на една от металическите пръчки до ваната, след което свали и долната част от бельото си. И тогава го видя — отначало само сянката, а след това и фигурата с неясни очертания, която бързо премина покрай рамката на отворената врата. Неволно се сви и започна да отстъпва към гардеробната.

— Кой е там?

В първия момент изобщо не й мина през ум за крадец, проникнал насилствено в къщата. Реши, че е някой друг — Роза, Джеймс… Примигване на някой от стенните аплици. Ръководният пост в Сената на САЩ все пак й беше създал чувство за имунитет. Повече от две десетилетия беше живяла в тази къща — и в този град — без никакви проблеми по отношение на сигурността.

— Кой е там?

След което го чу. Подът от дебели чамови талпи зад гърба й тежко изскърца и тя изведнъж осъзна, че е гола и си има компания.

— Какво става, по дя… — понечи да извика тя, но думите отказаха да излетят от гърлото й. Една ръка се протегна изотзад и рязко я обърна. Озова се очи в очи с преминал четиридесетте бял мъж, който побърза да я завърти в обратна посока и тя не успя да разгледа лицето му.

— Съжалявам, сенаторе — промърмори мъжът. Никакви емоции, никаква следа от акцент или говорни дефекти. — Нищо лично…

В първия момент тя почти му повярва. Реакцията на жертвата, която отказва да приеме реалността. Докато непознатият я хващаше за косата, през главата й преминаха серия ирационални мисли: Чашата с вино остана в спалнята… Колата има нужда от реглаж… Дъхът на Парсънс винаги мирише на бекон…

Непознатият намести шията й в свивката на ръката си. Пред очите й пробягаха очертанията на различни предмети. Завесата на душа. Кобалтовосинята керамична чаша на мивката. Цветната татуировка върху ръката на мъжа, изобразяваща търкалящи се зарове. Усети с гърба си грубата материя на ризата му. Беше си сложил ръкавици — от онези, хирургическите, изработени от тънка и еластична гума. Такива носеха хората, които преди години бяха откарали мъжа й с линейката. Направи опит да се освободи и облечените в гума пръсти потънаха дълбоко в плътта й.

— Моля ви… — опита се да изпроси милост тя, но ръцете на мъжа се сключиха около шията й и рязко дръпнаха. Тялото й политна назад, краката й се плъзнаха по мокрите плочки, ръцете й напразно потърсиха да прикрият голите гърди и окосмението между краката й.

— Моля ви… недейте!

Не по този начин! Не тази вечер…

Страхът й премина в гняв и тя направи закъснял опит да се бори. Хватката около шията й се затегна. Мъжът изричаше някакви слова, които потъваха без следа в бързо помръкващото й съзнание. Последната й мисъл беше съжалението за пропуснатата гореща вана…

Джеръми се плъзна наляво и запълзя обратно към Лотшпайх. От позицията си в корените на дървото нямаше да е трудно да излезе победител, но първо трябваше да доведе тук и партньора си.

— Фриц! — повика го с напрегнат шепот той в момента, в който преодоля тясното открито пространство. После изведнъж се закова на място. Пред очите му се разкри ивица смачкана трева, но от приятеля му нямаше дори следа.

Какво става, по дяволите, запита се объркано той. Главата му остана наведена, тъй като се страхуваше да не разкрие позицията си. Затрещяха пушечни изстрели — отчаяните курсанти изпразваха напосоки оръжията си. Те идваха отляво, отдясно и отзад, а само един от тях — откъм дерето. Което означаваше, че Накамура все още не беше открил Ястреба.

Притиснал се плътно в сухата трева, Джеръми се опитваше да определи шансовете си. Очевидно на Фриц му беше писнало да чака в сгъстяващия се здрач, а надеждите му да открие мишената окончателно се бяха стопили. Неговата „охлювена следа“ чезнеше наляво, в посока, обратна на дерето, но от мястото, на което се намираше, Джеръми нямаше как да определи докъде е стегнал. Дали разполагам с достатъчно време, за да го настигна?

ТРЯС! Вниманието на Джеръми беше привлечено от звучното пропукване на настъпена вейка. Той обърна глава тъкмо навреме, за да види облечения в маскировъчна униформа снайперист, който се плъзна към дерето на някакви си две дължини от него.

Уолър разполагаше с достатъчно време, за да огледа облеклото и оборудването и да си направи заключение за човека. Снайперистите от морската пехота тикаха оръжието пред себе си, докато този внимателно влачеше добре подплатения калъф. Беше обут във велурени рейнджърски ботуши, с уред за нощно виждане и рошаво конопено наметало. Спокойно би могъл да носи и табелка с името си. Нямаше никакво съмнение, че това е Лотшпайх.

— Наблюдател номер две, най-добре е да се насочиш насам — обади се гласът на Питс по радиото на „туриста“. — Спипах един стрелец, който се намира на двайсет метра от теб, шест нула-нула часа…

Джеръми замръзна на място, докато „туристът“ отмине, после се гмурна по следите на приятеля си в коловозите от стъпкана ръж. Ситуацията се променяше бързо, нямаше време за предпазни мерки.

БУМ! — екна поредният пушечен изстрел, този път право пред него.

— Мамка му! — изсъска Джеръми. Някой го беше изпреварил.

— Къде си? — подвикна един от „туристите“ наблизо, опитвайки се да открие стрелеца. Джеръми отново замръзна на място и зачака. Беше сигурен, че от радиостанцията на наблюдателя всеки момент ще прозвучи полезна за него информация. В момента Питс положително е насочил телескопичния си бинокъл в друга посока, тъй като е обзет от естественото желание да „изпържи“ максимален брой участници в играта още преди да прозвучи финалната камбана.

— Нищо не виждам! — разнесе се недоволният шепот на Питс. — Кажи му да стреля още веднъж…

БУМ! ДЗЪН!

До ушите на Джеръми долетя ясният тенекиен звън на овалната ламаринена мишена. Някой бе открил Питс и вече спечели осем точки.

— Нищо не виждам! — дрезгаво повтори Ястреба, който никак не обичаше да губи. — Кой ме гръмна?

— Накамура — обяви наблюдателят с достатъчно силен глас, за да бъде чут от всеки.

Джеръми усети как слепоочието му започва да пулсира. Разполагаше само с няколко минути до края на състезанието, а още не беше произвел дори първия си изстрел. Ако Накамура успееше да се върне при микробуса, без да бъде разкрит, довечера целият клас щеше да пие за сметка на Джеръми.

— Още не си победил! — заканително прошепна той, събра такъмите си и последва Лотшпайх, който бе успял да се изгуби в гъстата растителност. Вдясно забеляза малка зелена туфа, израснала между жилавите коренища. Пътят до нея изглеждаше прекалено открит, но нямаше време за търсене на по-безопасни пътища. Трябваше да рискува.

Последните два-три метра до укритието Джеръми премина буквално вкопал се в земята. За миг остана напълно неподвижен, после вдигна бинокъла за бегъл оглед на обстановката. Перфектно! Пред очите му се беше разстлала цялата долчинка. Лотшпайх се окопаваше вляво от него, зад коренището на някакъв смърч, опитвайки се да заеме максимално добра позиция за стрелба. Накамура беше залегнал на метър-два пред него и мъдро изчакваше Питс да насочи вниманието си към някоя друга жертва.

Джеръми направи светкавична оценка на ситуацията. До настъпването на мрака оставаха не повече от четири-пет минути. По всичко личеше, че Лотшпайх е открил мишената и разполагаше с прилично укритие, но все още не беше готов за стрелба. Ако Джеръми вземеше решение да го изчака, времето нямаше да им стигне за стрелба по целта и максимална оценка. На този етап беше по-добре Лотшпайх да победи Накамура, просто и ясно.

За него оставаше една-единствена възможност. Пресегна се и внимателно издърпа пушката от калъфа, после подреди растителността около себе си така, че да премахне евентуалните сенки и силуети. Огледа внимателно целта и терена около нея, тъй като искаше да бъде сигурен, че нищо няма да отклони куршума. После извади от раницата си къса градинарска ножица и старателно изряза тесен улей във високата трева, който трябваше да скрие излитащите от дулото пламъци. Нагласи мерника на едно и половина, след това предвиди и четвърт минута вятърно отклонение. Вече беше сигурен, че изстрелът ще бъде точен. Накрая сложи пълнителя и спусна предпазителя. Едно леко натискане на спусъка щеше да съобщи на Накамура, че нещата все още не са приключили.

Докосна спусъка с пръст, после потърси овалната мишена над главата на Питс през телескопичния мерник. Започна да изпуска въздуха от гърдите си — едно от задължителните условия за снайпериста, който се готви да произведе изстрел. Боляха го всички мускулчета по тялото, включително и най-малките. Езикът му беше набъбнал от жажда. Времето изтичаше.

Безкрайно внимателно погали лекия като перце спусък и зачака Накамура да се раздвижи. Вече беше почти тъмно й саможивият морски пехотинец явно искаше да приключва. За тази цел беше достатъчно да пропълзи обратно през дерето и да изчезне. Нетърпението му да спечели със сигурност щеше да победи дисциплината, която диктуваше да изчака.

— Още малко задръж… Още малко… — шепнеше Джеръми, наблюдавайки как Накамура пропълзява покрай него, буквално на една ръка разстояние, но без да го забележи. Лотшпайх изглеждаше почти готов; от произвеждането на изстрел го деляха най-много тридесет секунди.

Днес не ти е ден, дървена главо, рече си Джеръми. След което най-новото и най-смъртоносно попълнение на ООЗ изпусна последния остатък от въздух в гърдите си… и стреля.

Бийчъм дойде на себе си сред локва кръв. Свести се изведнъж, сякаш се пробуждаше след един от онези кошмари, при които човек скача изпотен от леглото и не знае дали е жив. Но сега беше друго. Тя падна назад толкова бързо, колкото се беше надигнала. Моментално й прилоша. Болката дълбаеше в основата на черепа, някъде към тила, но беше прекалено слаба, за да оправдае кръвта наоколо. Локви и пръски в различни нюанси на червеното — в зависимост от количеството и мястото, на което се беше разляла.

Спусна ръка между краката си, питайки се дали ще познае, че е била изнасилена. Но и там беше изтръпнала, както по цялото тяло. Усещаше се някак встрани от него, сякаш беше излязла от кожата си и не знаеше как да се върне в нея.

Успя да се надигне и да застане на колене, подпирайки се на ваната. От водата продължаваше да се извива пара, а кранът капеше и сякаш разбиваше на парченца земното притегляне около нея. Пльонк, пльонк, пльонк…

— О, Елизабет! — простена тя. Очите й с ужас пробягаха по помещението. Хубавата й баня приличаше на декор от филм на ужасите. Кръвта беше навсякъде. По стените личаха отпечатъци от кървави пръсти, такива имаше и по разкъсаната завеса на душа, увиснала от ръба на пречупената пластмасова рамка. Дълга кървава диря се проточваше по посока на коридора, където смътно се очертаваше обезформено петно. Сякаш тялото на смъртно ранен човек беше изгубило там последните си сили.

— Стой по-далеч от мен! — изкрещя Бийчъм, обзета от ужасното подозрение, че онзи мъж дебне в коридора и всеки момент ще се нахвърли върху нея. Направи опит да отскочи назад, но краката й се плъзнаха по окървавените плочки на пода. Тялото й политна и се блъсна в умивалника, а оттам се строполи долу. Затисна нещо ръбесто, което се оказа клетъчният й телефон. До него лежеше пистолет — полуавтоматичен колт 45-ти калибър, който татко й беше подарил, когато се премести във Вашингтон.

Големият град си е голям град, беше й казал той. И едва ли е много по-различен от Ню Йорк по отношение на престъпността.

Рязко сграбчи пистолета, стисна плъзгавата ръкохватка и инстинктивно потърси спусъка. После в съзнанието й проблесна удивлението. Пистолет ли, объркано се запита тя. Но защо светят всички лампи? Кога най-сетне общината ще вземе мерки срещу неправомерното паркиране? Сложих ли тапата на бутилката с вино? Нямаше време да се чуди откъде се е появил пистолетът. Разумът напълно я беше напуснал.

— Да не си мръднал, мръсник такъв! — изкрещя тя, но не получи отговор.

Внимателно, внимателно, обади се предупредителен глас в главата й. Обзе я страх, примесен с доста силна доза гняв. Направи една предпазлива крачка към зейналата врата. Държеше тежкия пистолет с две ръце пред себе си, дишаше плитко и на пресекулки. Умееше да стреля, беше израснала с оръжията. Баща й я беше учил да си служи с тях по най-рационалния начин — независимо дали отстрелват развъдилите се около фермата лисици, или ловуват дивеч за храна. Но никога не й се беше налагало да използва оръжието за самозащита. До днес…

Бийчъм завъртя дулото към гардероба, после отново го насочи към вратата. Движението й предизвика странно шумолене, но тя не успя да определи на какво се дължи то. Пистолетът в ръцете й потрепваше, сякаш не знаеше накъде да го насочи. Наоколо нямаше никой. Чуваше единствено собственото си дишане и равномерното поканване на водата от крана на ваната.

— Кой си ти? — истерично изкрещя Бийчъм. Пред очите й проблеснаха звезди. Под умивалника имаше две празни гилзи. Огледалото до вратата беше счупено. Мъжка обувка стърчеше редом с тоалетната чиния. В душата й изведнъж нахлу океан от емоции. Някой беше проникнал в къщата й и я беше нападнал. Все още беше тук, но тя имаше пистолет и възнамеряваше да го спре.

Пристъпи под рамката на вратата и се изправи на сантиметри от петното. Къде ли може да бъде?

— Не искам да стрелям, но ще го направя! — извика предупредително тя.

После, без никакво предупреждение, избухна в истеричен смях, сменен след броени секунди от не по-малко истерични ридания. Емоциите й бяха толкова бурни, че едва успяваше да задържи пистолета в ръцете си. Обливаха я на горещи и студени вълни, редуващи се със силни тръпки. Опитваше се да каже нещо, но думите излитаха напълно неразбираеми от устата й, очите й продължаваха да оглеждат с учудване и ужас кървищата около нея.

Предпазливо зави зад ъгъла на основния коридор и се насочи към стълбите, като не крачеше нормално, а по-скоро влачеше краката си по пода. Приближаващият вой на сирени й помогна да преодолее тъмния, изпъстрен с ярки звезди тунел, в който сякаш се движеше. Пистолетът се клатеше в ръцете й, но тя продължаваше да го стиска, опитвайки се да го насочи напред, към подножието на стълбите и входната врата. Кървавата диря продължаваше и надолу, към потъналото в мрак входно антре.

Понечи да изкрещи поредното предупреждение, но видя синьо-червените мигащи светлини навън и затвори устата си. Пистолетът изтропа в краката й. Ръцете й изведнъж се парализираха, главата й отново се изпразни, окаменяла от ужаса на преживяното нападение.

Как е възможно това, запита се безмълвно тя, втренчила празен поглед надолу. Входната врата зееше отворена. Нападателят беше изчезнал.

БУМ!

Джеръми видя как Ястреба трепна и се сви зад телескопичния си бинокъл в момента, в който двата куршума на ООЗ операторите — единият негов, а другият на Фриц — издрънчаха в овалната мишена над главата му. Точно това беше чакал — ясния и категоричен звук на смъртоносното попадение. Двамата не биха могли да постигнат по-добър синхрон дори с метроном.

Обърна се към партньора си в момента, в който той презареди и вкара втори патрон в магазина си.

Питс моментално насочи телескопа си в посоката, от която бяха дошли изстрелите. Там лежаха трима снайперисти, но само един от тях беше на открито, засечен моментално от орловия му поглед. Накамура.

Джеръми се отдалечи от окуляра на оптическия си мерник с единствената цел да се наслади на удивлението, изписало се по намацаното в защитни цветове лице на противника си.

— Майната ти, Уолър! — дрезгаво извика морският пехотинец.

— Какво виждам? — попита „турист“ №2, който побърза да цъфне над Накамура с радиостанция в ръце.

— Снайперист в краката ти — беше отговорът. И Накамура изгоря, заемайки едва десето място в днешното класиране.

— Кажи на последните двама стрелци, че светлината ще стигне само за единия от тях — долетяха инструкциите на Питс.

— Нека се възползва Лотшпайх — отвърна с усмивка Джеръми. Този път партньорът му се беше маскирал много добре. Ястреба нямаше начин да го открие.

БУМ! Фриц изстреля втория си патрон в момента, в който Джеръми си събра нещата и бавно тръгна към микробуса, абсолютно сигурен, че приятелят му ще получи пълна десетка. И въпреки че днес Джеръми Уолър не успя да удържи победа над Корпуса на морските пехотинци, той със сигурност спечели…

Шефът на полицията на окръг Колумбия се появи лично на местопрестъплението в дома на Бийчъм. Там завари половин дузина агенти на ФБР и Сикрет Сървис, две линейки, няколко коли на противопожарната охрана и лекаря на Сената. Президентът беше позвънил по телефона от Китай, където бе на официално посещение, за да получи информация за състоянието й — ловък политически ход, примесен с известна доза лична симпатия. Пред къщата бяха паркирани подвижните телевизионни станции на Си Ен Ен, Фокс ТВ и три от най-големите национални телевизии, които предаваха на живо. Цялата улица беше блокирана от полиция и разчистена от зяпачи.

— Знам, че ви е трудно, госпожо — обади се един от следователите в отдел „Убийства“ — нисък и плешив мъж, наближаващ петдесетте, който се наведе над Бийчъм с искреното намерение да я успокои. Тя винаги се беше възприемала като силна натура, но сега изведнъж избухна в сълзи, дълбоко разстроена от бруталната атака и пълното объркване след неочаквания развой на събитията.

— Не помня — каза през сълзи тя. — Нищичко не помня…

Пред очите й проблясваха и изчезваха неясни образи, които не й говореха нищо. Един мъж с ръкавици, свил ръка около гърлото й. Татуировка, кръв, пистолет…

— Изобщо не му видях лицето — добави тя, имайки предвид нападателя. — Но какво ще стане с официалната ми вечеря? Някой трябва да се обади и да предупреди, че не мога да присъствам… — Огледа се, смаяна от множеството непознати физиономии, които бяха нахлули във величествения й дом.

— И загасете тези лампи, ако обичате! Хаби се много електричество. Това е моят дом, все пак! Няма ли да престанете?

Някой й подаде лист хартия и помоли за разрешение да претърсят къщата. Тя се подписа, без изобщо да погледне текста. Разбира се, че могат да претърсят дома й. Нямаше какво да крие.

— Госпожо, ще се обадим на вашите домакини за вечерята — осведоми я детективът, после махна с ръка на един от минаващите наблизо униформени полицаи и му заповяда да изключи част от осветлението. Това моментално намали раздразнението на Бийчъм. — Значи изобщо не го видяхте? — подхвърли той. — А защо тогава сте се въоръжила с този пистолет?

Детективът беше разследвал стотици убийства — семейни, екзотични, серийни, бандитски, по поръчка и такива, свързани с грабежи. Но нито едно от тях не бе свързано с толкова високопоставена личност. Бийчъм беше сред най-известните фигури в Сената на САЩ, основен кандидат в президентската надпревара и може би най-голямата знаменитост от женски пол в цял Вашингтон. Кабелните канали вече бяха прибягнали до услугите на разни учени глави, които чертаеха различни траектории и графики, репортерите заливаха зрителите с какви ли не предположения. Шефът на полицията възнамеряваше да даде пресконференция. Ако изиграе козовете си както трябва, като нищо ще го покажат по телевизията, помисли си развеселено детективът. И децата му ще изпаднат в луд възторг.

— Пистолетът ли? — подхвърли Бийчъм и с недоумение се огледа, сякаш отговорът на този въпрос се криеше някъде сред античните мебели и маслените платна, с които беше пълна голямата стая. — Изобщо не съм се въоръжавала… Когато се свестих, пистолетът беше до мен…

— Значи не си спомняте кога сте го взели? — попита детективът и в ръката му се появи малък бележник с меки корици. Пръстите на другата механично натиснаха бутона на черен автоматичен молив. Един фотограф от екипа на криминолозите се плъзна покрай тях, устремен към завесата на душа. Из цялата къща проблясваха светкавици и се чуваха груби подвиквания. Сенатор Бийчъм избърса сълзите си и тръсна глава.

— Държа го в най-горното си чекмедже — обяви тя. — Но изобщо не съм имала възможност да стигна дотам.

После сълзите й внезапно се върнаха, този път с нова сила. Тя беше толкова изненадана, че не можа да добави нито дума към краткото си обяснение.

— Елизабет! Добре ли си, скъпа? — Една друга ръка прегърна раменете й, а гласът изведнъж стана гневен: — Хей, не виждате ли, че жената е дълбоко травмирана?

— Да, сър, виждаме — отвърна детективът. — А кой сте вие?

Новопристигналият носеше костюм за 2500 долара, ръчно бродирана риза и елегантна кърпичка в джобчето на сакото. Не показа нито значка, нито някакви други документи.

— Аз съм Филип Матюз, личният адвокат на сенатор Бийчъм — съобщи с достойнство той. — И ви известявам, че този разпит приключи.

4.

Джордън Мичъл никога не беше встъпвал в брак. Не че не зачиташе институцията — дори напротив. Беше дълбоко убеден, че бракът представлява благородно обвързване, основаващо се на доверие и взаимно уважение — най-хубавите елементи на всяка връзка. Поне така казваха хората. Но животът го беше тласнал в друга посока.

— Имат ли деца?

Беше седнал на сгъваем стол на ливадата пред масивната си каменна вила в Саут Егремънт, Масачузетс. Последните облаци на кратката лятна буря бързо чезнеха зад връх Грейлок, чистото синьо небе сякаш се отвори да приеме яркото слънце. Началникът на личния му кабинет Траск наля минерална вода „Пелегрино“ във високия, ръчно шлифован кристален бокал, а след това му подаде папка от дебела кафява хартия.

— Три — отвърна той. — Две момчета и едно момиче. Мичъл разтвори папката и присви очите си зад слънчевите очила над дебелия набор документи. От седемнадесетия етаж му бяха изпратили половин дузина лични досиета, всяко от които предлагаше подробно описание на жива брънка от веригата на проекта „Куантис“.

— Много добре, господа! А сега заемете позиция. Този джентълмен не разполага с цял ден за вас!

Вторият по богатство гражданин на Съединените щати поклати глава и се усмихна на странната обстановка, оформила се наоколо: палатки, осветителна техника, подвижни гримьорни и микробуси с храна и напитки бяха задръстили иначе идиличната му градина, превръщайки я в снимачна площадка. Навсякъде се щураха помощник-продуценти, асистент-режисьори, осветители, стилисти и актьори, заети с непосилната задача да вкарат една изискваща минимум осем часа дейност в рамките на двата часа, отпуснати им от Мичъл.

— Заемете местата си, заемете местата си! — викаше някакъв кльощав асистент-режисьор, без да се обръща конкретно към никого. Беше облечен в къси панталони от червено грубо платно и обсипано с изкуствени брилянти боди.

Мичъл никога не би допуснал подобно нашествие в любимата си бъркширска вила, особено пък в работен ден. Но много от перспективните клиенти му задаваха въпроса защо в кабинета му липсват семейните фотографии и той най-накрая се принуди да изработи известно количество такива. Траск се беше свързал с някаква театрална агенция в Ню Йорк, която с лекота събра хората, които бяха необходими — деца, роднини, родители — една фалшива рода, която щеше да бъде подредена и описана точно според изискванията на Мичъл. Достоверност щеше да й придаде най-известният фотограф на „Венити Феър“, приел задачата като лична услуга. Мичъл беше направил съответните размествания в програмата си и беше долетял специално за следобедните снимки.

— Ами съпругата му? — попита той, опитвайки се да не обръща внимание на хаоса. Отвори досие №7 и измъкнаха отвътре една направена със специални разузнавателни средства фотография, а пръстите му пробягаха по решителните черти на лицето. — С какво се занимава тя?

Съпругите винаги го бяха привличали. Всъщност, и всички жени, макар и по не особено здравословен начин. С изключение на майка му и няколко гувернантки, жените не бяха играли особено важна роля в живота му. Възмъжаването му дойде сравнително късно — през първите години в Андоувър, а животът в пансиона за момчета не предлагаше кой знае какви възможности за контакти с девойки. Единствения си опит по отношение на жените беше придобил благодарение на двамата си по-големи братя, които му преподаваха уроците на живота в няколко от най-скъпите хотели на Манхатън с помощта на още по-скъпи проститутки.

И в колежа нещата си останаха същите. Още помнеше първата си година в мъжкия колеж в Дартмут, когато автобусите на междущатската линия „Върмъкт Транзит“ спираха пред „Хановер Ин“ и от тях се изсипваха момичетата от училища като „Колби — Сойър“, „Скидмор“ и „Пайн Майнър“. Той и приятелите му едва дочакваха петъчните следобеди, за да хукнат към „скотобойната“.

Обикновено им се налагаше да изчакат избора на по-големите момчета от колежанското братство и да се задоволят с това, което беше останало. На практика той никога не се беше притеснявал от този факт, тъй като и най-красивите момичета не можеха да му предложат програмата, на която го бяха свикнали нюйоркските проститутки.

— Съпругата му се казва Каролайн и работи като администратор в някаква социална служба с годишна заплата от трийсет и шест хиляди долара — отговори на въпроса Траск.

Мичъл се втренчи в снимката на съпругата. Изглеждаше обикновена, но доста хубава, с онова особено излъчване, което почти никога не произтича от парите.

— Изповядва протестантската религия, магистър по психология от Калифорнийския щатски университет в Лонг Бийч, абонат на „Мъкколс“, „Редбук“ и…

— Мога да чета! — прекъсна го остро Мичъл.

Откъм басейна изведнъж изскочи очилата фотографка, придружавана от малка армия асистенти.

— Според мен сме готови, господин Мичъл — обяви тя, приближавайки се през грижливо подстриганата трева на поляната. — Тази светлина няма да се задържи много дълго… — Очевидно властна по природа, тази жена беше и достатъчно известна, за да не се церемони с асистентите си. Раздаде серия от заповеди, после тикна светломера си под носа на Мичъл. — Първо два кадъра с Полароид! — излая тя. — Дайте ми лайката със специалния фонов филм!

Мичъл не й обърна внимание и се наведе над поредния снимков материал, който чакаше одобрението му. Деца в спортни екипи, усмивки от ваната, първият учебен ден. Пръстът му се плъзна по гладките лица, леко матирани от фотохартията. Какво ли е усещането да имаш свой син, запита се той. Не фалшива фотография за албума, а жив човек, на когото след време да прехвърли делото на живота си…

Прелисти страниците на албума. Сякаш бяха част от някакъв странен роман, в който образите на героите се градят без думи. Резюмета. Среден успех. Резултати от изпита за служба зад граница. С течение на времето беше изчел стотици досиета, но сега изпита странно привличане към солидното и спокойно излъчване на хора от средната класа, лъхащо от досие №7. То беше различно от молбите за работа на кандидатите, издирени от фирмите за човешки ресурси. Снимките бяха запечатали реални моменти от живота, същото важеше за психологическите оценки и поведенческите профили. В света на Мичъл — една тотално лишена от човешка интимност корпоративна костница, това представляваше почти духовно изживяване.

Привърши прегледа и остави досието на масичката до себе си. После се пресегна и взе досие №3 — Сирад Аме Мално. За разлика от повечето кандидати, тази жена вече работеше в „Бордърс Атлантик“, заемайки средна мениджърска позиция във филиала за електронни технологии на фирмата в Атланта.

— Какво ще кажеш за тази Мално? — вдигна глава той. — Тя французойка ли е?

— Ливанка — отвърна Траск. — Осиновена от френско семейство, когато е била на дванайсет. Израснала е в Луизиана…

— Проучили ли сме я?

— В най-общи линии. Постъпила е във фирмата веднага след гимназията, трябва да е чиста…

— Тридесет и една годишна. Солидно образование. Неомъжена. Какви са й недостатъците?

Стигнала до поста младши вицепрезидент, жената се беше доказала в компания, която хруска за закуска купища отличници от престижни университети. Личното й досие преливаше от отлични оценки на работата, награди и препоръки за допълнително премиране.

— Няма такива — отсече Траск. — Точно по тази причина привлече вниманието ни.

— По местата, по местата! — пропя асистент-режисьорът с женското боди. Мичъл вдигна глава да го погледне, искрено учуден на факта, че човек може да изпада в толкова дълбока паника заради елементарни неща.

— Кадър с дядото, ако обичате! — почти комично подсвирна стресираният мъж. — С дядото, казах! Няма ли кой да доведе малко внучета, за бога?!

От близката палатка изскочиха осем деца на възраст между три и дванадесет, които шумно коленичиха около стола на Мичъл. Бяха облечени в бели ленени панталонки и блейзъри от син кашмир, на главите им имаше козирки срещу слънцето, изработени от истинска камбоджанска коприна. Косите им изглеждаха намазани с гел и небрежно сресани, сякаш току-що бяха се върнали на брега след кратка следобедна разходка с катамаран.

— Да — промърмори Мичъл и кимна с глава. Децата се струпаха около него, без да ги е грижа за намеренията му. — Ами деца… Такива, каквито трябва да бъдат…

Художничката — фотограф се втурна да ги размества и подрежда, а бъбренето й внесе някаква странна, но не неприятна семейна нотка в цялата сцена. Фалшивата съпруга на Мичъл търпеливо чакаше реда си, заобиколена от фалшивите му родители, трите му деца и фалшивите им съпруги.

— Ще започнем с една-две полароидни снимки, господин Мичъл — обяви фотографката и зае позиция зад скъпата камера на триножника, заредена, насочена и фокусирана от асистентите й. — Брадичките надолу, очите нагоре, моля! — изкомандва тя. — Усмивки, искам да се виждат зъбите. Това е къщата на дядо ви, богати и разглезени копеленца! Затова искам усмивки!

Децата се стегнаха и предложиха човешка топлина. Осветителите се стегнаха и добавиха подходяща светлина, размествайки отражателните си екрани така, че да получат най-подходящия цвят. Лицето на Мичъл светна в топлата усмивка на добрия дядо.

— Задръжте така! — обяви фотографката, след което в бърза последователност блеснаха светкавици. Мичъл я изчака да се отдръпне, после взе досието на Мално и се извърна към помощника си.

— Добре, доведи я — разпореди се той. — Искам да видя колко добре лъже тази жена…

Сирад Мално пристигна в Ню Йорк в четвъртък. Изобщо не я впечатляваше, че североизточната част на страната в продължение на цяла седмица се беше гърчила под безмилостната жега, разпростряла се от Бъфало до Монтаук. Детството й беше преминало в Нови Орлеан и това означаваше, че е привикнала на всичко — от задушливите аромати, витаещи над Градинската зона, до соса на всекидневната си джамбалая…

Този ден жегата най-малко я тревожеше. За три години работа в „Бордърс Атлантик“ Сирад нито веднъж не беше влизала в прочутия „Албъмарл билдинг“. На практика тя изобщо не бе идвала в Ню Йорк. След тримесечни курсове по мениджмънт в Сан Франциско беше изкарала едногодишен стаж в Мемфис и Далас, а после най-накрая се установи в Атланта. Работата й беше свързана с много пътувания — само за няколко месеца обиколи седем държави на три континента. Но колкото и странно да звучеше, служебните й задължения нито веднъж не я бяха отвели в Голямата ябълка.

Не че не беше чувала най-различни истории. Всички служители на „Бордърс Атлантик“ знаеха за избухливия нрав и неизпълнимите изисквания на Джордън Мичъл. И го кръстиха дьо Сад, въпреки че списание „Тайм“ го обяви за „най-добрия президент на фирма в Америка“. Сирад беше щастлива, че през всичките тези години не й се беше случвало да попадне под въздействието на отровата му, но по всичко личеше, че всяко хубаво нещо си има край. Защото я бяха привикали.

— Добро утро, госпожице Мално — поздрави я безупречно облеченият рецепционист на 27-ия етаж, чието бюро се намираше на крачка от асансьорите. Ръката му махна по посока на елегантно обзаведената зона за изчакване. Будистки скамейки от тиково дърво бяха разположени симетрично около четириметровия стъклен водопад с оригинална конструкция. Умело монтираното осветление придаваше на залата особена, почти хипнотична атмосфера.

— Позволих си да ви приготвя чай с мляко и кафява захар — добави рецепционистът и посочи с ръка към ръчно изработената чаша, поставена редом с последния брой на списание „Авиейшън уикли“.

Впечатляващо, помисли си Сирад. Не беше особено трудно да се потърси информация за предпочитаната й сутрешна напитка, но как бяха разбрали, че е издържала изпитите за любител пилот?

Погледна часовника си и кимна с глава: точно осем!

— Добро утро.

Зад гърба й се появи фина жена с безупречни обноски, която й протегна ръка.

— Името ми е Грета — представи се с кукленско гласче тя. — Добре дошли в корпоративната централа. Доколкото съм осведомена, това е първото ви посещение в Ню Йорк…

— Да — кимна Сирад. — Благодаря за прекрасното настаняване.

Стаята й в хотел „Мърсър“ не беше голяма, но наистина беше хубава.

— О, няма защо — скромно отвърна асистентката. — Вече ви очакват. Оттук, ако обичате…

Очите на Сирад нямаше как да не обърнат внимание на начина, по който костюмчето „Шанел“ на Грета се беше изпънало по високия й стегнат задник — просто защото в продължение на няколко минути беше принудена да крачи след нея в истински лабиринт от коридори. Спряха пред врата без табелка, която странно приличаше на вратата, през която се влизаше във фалшивия кабинет на доктор Ернандес. Грета я отвори и се дръпна встрани. Сирад бавно пристъпи в просторен кабинет с дървена ламперия по стените, от чиито прозорци се разкриваше панорамна гледка към центъра на Манхатън. Всички мебели бяха изнесени, обзавеждането се състоеше от два прости стола и ниска дървена масичка. Едър мъж с плешива глава и необичайно космати ръце се въртеше около някакъв уред, който Сирад моментално позна — полиграф. Той вдигна глава и някак разсеяно посочи стола срещу себе си.

— Седнете, госпожице Мално — каза мъжът. — Веднага започваме…

Сенатор Бийчъм седеше в капитолийския кабинет, който й беше определен като председател на комисия, и разсеяно гледаше към една друга панорама — тази на „Федерал Мол“, простиращ се под прозорците й. В повечето случаи гледката беше напълно достатъчна, за да я подтикне към действие — да се гмурне надолу с главата в различни изслушвания, обеди, телефонни разговори, кампанийни изяви, оценки на фокусни групи, стратегически заседания и уроци по риторика, но днес, все едно че виждаше отдавна позната рисунка. Нищо не изглеждаше истинско. Седмицата след нападението се проточи като особена утринна роса, която отказва да се изпари.

Остана изненадана от силата на емоциите, които я завладяха. До този момент се беше възприемала като дръзка душа, притежаваща достатъчно воля за оцеляване, за да се съвземе след внезапната загуба на баща си, две последователни помятания, дори и ненавременната смърт на съпруга си, отнесен от рака… Беше издържала на какви ли не политически атаки, тежки изборни удари, поне една дузина шумни идеологически поражения в пленарната зала. Но нищо не й се беше отразило толкова тежко, колкото този инцидент.

Предварителният доклад на областната полиция беше готов седемдесет и два часа след нападението. Заключението бе „неправилно проникване и телесна повреда“. Престъплението бе включено в дългия списък на жилищни кражби, прераснали в нещо по-сериозно. Никой не изглеждаше особено разтревожен от факта, че полицията не откри труп. Бързата проверка в местните болници не даде резултат — никъде не бяха приели пациент с огнестрелни рани или тайнствени наранявания от друг характер. Никакви постъпили на лечение без документи, никакви улики. Нападението беше сериозно, извършено срещу известна публична личност. Но Бийчъм нямаше сериозни наранявания, от къщата й нищо не липсваше. При това в град, който беше на едно от челните места по престъпления в страната. Вашингтон е пълен с откачени, бандити и рецидивисти, върху които можеше да се хвърли вината. По всяка вероятност някой от тях се бе промъкнал в къщата през забравен отворен прозорец, възхищавал се е известно време на богатото обзавеждане, а после с ужас е разбрал, че господарката на дома е не само боец с висок дух, но и добре въоръжена.

— Страхотно добър изстрел за една възрастна дама, ако питате мен — призна детективът, на когото беше поверено разследването. — Кметът би трябвало да я награди с орден за храброст…

За по-малко от секунда областната прокуратура обмисли и отхвърли варианта да повдигне обвинение за незаконно притежание на оръжие. Пистолетът на Бийчъм наистина се оказа нерегистриран, но тя беше петдесет и пет годишна жена, използвала го за защита срещу опасно нападение в собствения си дом. И което беше по-важно — тя бе стар и уважаван член на американския Сенат и един от основните кандидати на Демократическата партия в надпреварата за номинация за наближаващите президентски избори. Никой нямаше интерес да изправи такава жена пред съдебните заседатели.

Реакцията на официален Вашингтон беше напълно в рамките на очакванията. Президентът си направи труда да пропътува разстоянието между Белия дом и Капитолийския хълм, където изрази съчувствието си в 60-секундно обръщение и успя да се снима с евентуалната си противничка в надпреварата. Пленарната зала прие единодушна резолюция, заклеймяваща насилието в градовете, и призова за обновление и съживяване на програмите за квартална самоохрана. Разни правителствени, профсъюзни и неправителствени организации изразиха своето възхищение и подкрепа за сенатор Бийчъм. Същото направиха както членовете на Националния център за защита правата на жените, така и Съветът за домашно насилие към централата на профсъюза, пред който трябваше да говори Бийчъм в онази паметна вечер. Дори Марселъс Парсънс бе цитиран от „Пост“, наричайки действията й „смели и решителни“…

Разбира се, всичко това беше част от играта. Докато Бийчъм привличаше безброй часове на позитивно и абсолютно безплатно медийно внимание — като на практика фокусираше всички дискусии върху важността на нападението срещу нея и съответното й възстановяване, републиканците и нейният съперник за номинацията от Демократическата партия Дейвид Венабъл проклинаха зад гърба й и зеленееха от яд заради обилната и напълно добронамерена реклама, на която се радваше. Инцидентът й изгради изключително позитивен имидж — всеки искаше да бъде като нея, готов да се бори, за да оцелее. Случайният епизод разби на пух и прах надеждите на нейните противници, че избирателите ще се разколебаят от факта, че кандидатката принадлежи към нежния пол и като такава не е подходяща за главнокомандващ въоръжените сили. Нима някой можеше да се усъмни в способностите й да води успешна борба с тероризма, след като със собствените си ръце беше гръмнала крадеца, проникнал в къщата й? При това не с какво да е оръжие, а с тежък и солиден колт 45-ти калибър, който десетилетия наред бе едно от най-предпочитаните лични оръжия в американската армия. Е, имаше и циници, които подхвърляха, че нещата са се наредили прекалено перфектно, но Вашингтон никога не е бил чужд на цинизма.

— Видяхте ли това? — извика Джеймс, който се втурна в кабинета и я извади от мрачното вцепенение. В ръцете си носеше няколко листа разноцветна хартия, които се оказаха разпечатки от Интернет. — Материал на АП, който току-що свалих…

— Мисля, че не съм — отвърна тя. — Какво пише в него?

— Последно допитване за настроенията на избирателите. Проведено съвместно от „Галъп“ и „Ю Ес Ей Тудей“…

Усмивката на Джеймс я лиши от приятната изненада. Беше ясно, че цифрите са добри.

— Според техния анализ разликата е 12 делегатски гласа — закачливо подхвърли той, опитвайки се да скрие радостната си възбуда.

— Дванайсет ли? — вдигна вежди тя. — Миналата седмица изоставахме само с четири. Какво й е хубавото на тази новина?

— Ще ви кажа — светна още повече лицето на Джеймс. — Този път разликата от 12 делегатски гласа е в наша полза!

Бийчъм долови като през мъгла как целият офис изригна в бурни аплодисменти, пронизително свирене с уста и блъскане с юмруци. Това беше някакъв сюрреалистичен сън, благодарение на който аутсайдерите получиха възможност да продължат борбата.

— Промяна от цели 15 делегатски гласа, при това само две седмици преди конгреса! — възкликна Джеймс. — Току-що ми се обади един приятел от „Ю Ес Нюз“, който твърди, че последните им данни сочат още по-голяма разлика в наша полза, най-вече в Ню Йорк и Калифорния! Изскочихме едни гърди напред, шефке, а до Бостън остават само седемнадесет дни! Мечтата започва да се превръща в действителност!

Бийчъм направи опит да скочи и да се присъедини към ликуващите си сътрудници, но коленете й изведнъж омекнаха. Цял живот се беше питала кога най-сетне тази страна ще има жена президент. Беше мечтала за миг като този — миг, който осъществява не само нейните лични амбиции, но и мечтата на милиони американски жени, които поколения наред се бяха блъскали в стъклена стена, принудени да се примирят с една ярко шовинистична несправедливост.

— О, боже господи! — изпусна дълбока въздишка тя. Макар че често ругаеше като уморен пехотинец, тя рядко си позволяваше да споменава името божие. А възклицанието й в момента можеше да се преведе буквално като „Ами сега?“

— Ами сега? — изрече го на глас Джеймс. — Това бяха най-оспорваните предварителни избори от десетилетия насам и вие излязохте победител! Майната й на войната на президента срещу тероризма! Ние даваме на избирателите нещо, на което да се радват, а не да се крият от него. В момента сте яхнали истинска медийна ядрена ракета, Елизабет! Ако изиграем козовете си както трябва, тя ще ви отведе директно до победата на конгреса. И нека ви кажа какво мисля да направим: да си изнесем задниците на улицата и да се насладим на тази изключителна победа!

— Госпожо сенатор, телефонно обаждане на първа линия — прозвуча по вътрешната линия гласът на личната й секретарка.

Джеймс скочи на крака и подаде глава през отворената врата.

— Никакви телефонни контакти с пресата! — разпореди с категоричен тон той, после се извърна към Бийчъм и добави: — Тази вечер всички ще искат да ви включат на живо, но аз предлагам да се държим така, сякаш нямаме особено доверие в резултатите от поредното допитване. Цифри и нищо повече… Не ни влияят по никакъв начин. Ние сме подготвени за дълга и трудна надпревара, наблягайки на важни за цяла Америка теми — с две думи, същите стари глупости, благодарение на които…

— Моля за извинение, госпожо сенатор, но обаждането не е от представители на печата — обади се отново секретарката. — Звънят от полицията и твърдят, че става въпрос за нещо важно.

Бийчъм сви рамене, но в душата й вече набъбваше радостната възбуда. Огромното обещание, съдържащо се в новината на Джеймс, бавно започна да прониква в съзнанието й. Нямаше никакво значение защо гласоподавателите я подкрепят толкова масово. Важното беше, че я изтласкват на такива висоти, които хвърлят в ужас както конкурента й в предварителните вътрешнопартийни избори, така и самия президент, загубил голяма част от общественото доверие.

— Знаеш ли, май наистина е време някой да внесе малко цвят в Овалния кабинет — подхвърли тя. — Палитрата трябва да се обогати с известно количество пастели. Мисля, че първият ми официален акт след партийния избор ще бъде да обявя извън закона всички колониално сини килими и бронзови статуи на коне…

Вдигна ръка и плесна длан в дланта на административния си сътрудник, после посегна към телефона. Вцепенението, характерно за жертвите на насилие, най-сетне започна да я напуска. Този ден щеше да остане завинаги в паметта й.

— Ало? — извика тя още преди да залепи слушалката до ухото си.

— Добро утро, госпожо сенатор — бръмна в мембраната гласът на детектива, който водеше разследването. — Страхувам се, че имам лоши новини…

Сирад издърпа твърдия дъбов стол и седна, изпълнявайки инструкциите. Помещението й се стори горещо, изпълнено със застояли миризми, най-вече на ментолови цигари и кафе.

— Как сте днес? — попита мъжът, докато човъркаше в двете тънки кутии с размерите на куфар, от които стърчаха разноцветни кабели.

— Благодаря, добре съм — отвърна Сирад и сключи ръце в скута си.

— Много добре. Предполагам, че знаете с какво ще се занимаваме тук.

Сирад мълчаливо кимна с глава. От месеци се беше готвила за това събитие.

— Независимо от това, което са ви разказвали, тестът с полиграф е едно от средствата за идентифициране на измамите. — Мъжът приключи с настройките и калибровките. — Той не е магия, не е вуду, не е четене на мисли. Той просто ни помага да измерим психологическата реакция на стреса. Когато човек лъже, тялото му реагира. А тези машини регистрират реакцията. Казват ни кога лъжете, и кога не…

Като повечето служители на „Бордърс Атлантик“, Сирад вече се беше подлагала на проверка с детектора на лъжата. Специална клауза в договора й определяше правото на работодателя на периодични тестове — когато ставаше въпрос за сигурност или повишение. Задължителна беше проверката при постъпване на работа и тя не възрази. Промишленият шпионаж и стремежът на фирмите към секретна бизнес информация им струваше десетки милиарди долари годишно. Затова подобни тестове се възприемаха като разумна предпазна мярка.

— Трябва да продължи около час — обяви мъжът с косматите ръце и кимна с глава, вероятно доволен от подготвителната работа. После придърпа другия стол и се отпусна върху него. — А сега ще ви помоля да ми разкажете нещо за себе си — подхвърли той и кръстоса крак върху крак, точно като нея. — Доколкото съм осведомен, обичате да летите…

— Да летя? Да, разбира се. Съвсем наскоро издържах изпитите за пилот, но се питам откъде вие знаете това…

Броят на „Авиейшън уикли“ в чакалнята я предупреди, че вече им е известно новото й хоби, но Сирад нямаше нищо против да попритисне човека, който се готвеше да я подложи на разпит. Той реагира, като бръкна в куфарчето си и извади досие, дебело като телефонен указател.

— Аз задавам въпросите тук, госпожице Мално — хладно уточни той, прелисти страниците и попита: — Омъжена ли сте?

— Не. В един момент бях сгодена, но… Знаете как става…

Запита се как е възможно този човек да знае за хобито й да лети, но не и какво е семейното й положение. Може би вече беше започнал да оценява отговорите й.

— Всъщност не знам — призна след кратко колебание той и й показа брачната си халка. — От двадесет и четири години съм женен за жена с моминско име Бети Джийн Тафс от Алтън Парк, Тенеси. Гаджето ми от гимназията. Единствената жена, с която съм излизал. Предполагам, че нямате деца…

— Не.

— В момента да сте под влиянието на някакви лекарствени препарати?

— Не.

— Поставяна ли ви е диагноза високо кръвно налягане, сърдечни болести или диабет?

— Не.

— Проблеми с бъбреците? Неврологични смущения? Депресия? — Отговорите й влизаха в някакви подобни на кръстословица квадратчета.

— Не.

— Вземали ли сте през последните дванадесет часа някакви лекарства, за които не е необходима рецепта? Имам предвид болкоуспокоителни или други аналгетици…

— Не.

— Пушите ли?

— Не.

— Алкохол или никотин през последните дванадесет часа?

— Не.

Мъжът стана от мястото си, заобиколи масата и се приближи към Сирад.

— Смятате ли, че можете да победите полиграфа? — попита той.

— Да — кимна тя. — Вярвам, че мога, но нямам причини да го правя. Просто нямам какво да крия…

— Много добре — кимна онзи и приседна до нея. — В такъв случай ще ви помоля да навиете ръкавите си.

Джордън Мичъл забързано изкачи трите етажа, които разделяха кантората на юридическите съветници от заседателните зали. Четеше в движение, опитвайки се да получи и малко физическо натоварване по време на напрегнатата си програма. Здравото сърце помага на бистрия ум, обичаше да повтаря той. От асансьорите хората стават меки.

— Докъде сме стигнали по този въпрос? — попита Мичъл.

Траск пуфтеше в усилията си да бъде на крачка пред шефа.

В ръцете на Мичъл беше анализът на една обещаваща бостънска компания за Интернет софтуер.

— Чакат вашето решение, сър. Имам предвид доктор Шилинг, израелския експерт — анализатор на гласовия стрес… Не пропускайте да споменете лекцията му в Женева преди месец. Чака ви и Катрин Хилок, програмен анализатор в областта на невролингвистиката. Плюс двама бивши профайлъри от ФБР…

Траск беше усвоил до съвършенство изкуството да плува в плитките води на вниманието на Мичъл. Беше в състояние да издекламира тонове информация за невролингвистичното програмиране — физиологическо средство за оценка на достоверността. Имаше отговорите на всички въпроси от областта на гласово — стресовите анализи, всеки момент беше готов да обори евентуалните съмнения на Мичъл относно смисъла на профилирането. Разбира се, устата му остана затворена. Най-тънката част от отношенията му с шефа се състоеше именно в прецизния баланс, в точната преценка на количеството информация, която да му предложи.

Бъди винаги готов за война, напомни си Траск докато безгласно имитираше изисканата артикулация на Мичъл, но използвай само толкова информация, колкото ти е необходима да спечелиш конкретната битка…

Отвори една врата на двадесет и седмия етаж и тръгна по дългия коридор.

— Заповядайте тук, господин Мичъл — промърмори той, натисна бравата и въведе шефа си в дискретно осветена стая за интервюта и наблюдение. Мичъл му подаде папката с техническите анализи и се обърна с лице към хората, които чакаха вътре.

— Доктор Шилинг… — пристъпи с протегната ръка той към слаб мъж с брада, облечен в обикновени джинси и пуловер с висока яка. — Възхитен съм от вашата работа… — В гласа на Мичъл се долови чарът на опитния политик. Както винаги, само за миг той се превръщаше от страшилище в благороден принц.

— Наистина ли? — поласкано се усмихна израелецът. — Не очаквах да сте запознат с моите трудове…

— Запознат съм, при това много добре — хладнокръвно излъга Мичъл. — Особено ми хареса статията ви в „Джърнъл ъф Америкън Сайколъджи“, имах късмета да се запозная и с презентацията ви на конференцията на ЮНЕСКО в Женева миналия месец…

Докторът го гледаше с леко учудена, но доволна усмивка.

— Приятно ми е да ви видя, Катрин — обърна се Мичъл към най-големия американски експерт в областта на невролингвистичното програмиране, облечена в тъмносиньо раирано костюмче. — Буквално съм влюбен в последната ви книга!

Още една лъжа. Беше прегледал бегло първите няколко глави и те бяха достатъчни. Тази жена пишеше с характерната за научните работници непремерена арогантност, теориите й бяха доста примитивни и несъстоятелни. Но въпреки това днес той имаше нужда от нея.

— Между другото, вчера разговарях с един ваш стар приятел — добави Мичъл.

— О, така ли? — изненада се Катрин Хилок. — Кой е той?

— Джон Хагмайер.

Жената отстъпи крачка назад. Беше смаяна от факта, че човек от ранга на Мичъл може да си губи времето с подобна езотерика, която на всичко отгоре беше и класифицирана. Хагмайер ръководеше едно малко известно подразделение на Асоциацията за подкрепа на дейностите, свързани със сигурността, която беше на пряко подчинение на НАС. Името на това подразделение беше известно единствено на хората, които професионално се занимаваха с детайлите и имаха отлични източници на информация.

Мичъл поздрави двамата бивши профайлъри на ФБР със същата фамилиарност — общи приятели, професионално признание, споменаване на проекти, за чието съществуване простосмъртните изобщо не подозираха.

— И така, радвам се, че сте тук — приключи встъпителните контакти с експертите той и ги покани да се приближат към двустранното огледало на стената. — Моля за цялото ви внимание, защото съм чувал, че тази жена наистина е добра…

Сенатор Бийчъм се качи в колата си и подкара към областното полицейско управление. Детективът беше предложил да обсъдят положението в нейния кабинет, но тя отказа. Защото това положение беше нахлуло в личния й живот, но тя нямаше никакво намерение да му позволи да пречи на изпълнението на задълженията й към избирателите в Южна Каролина, а и към всички регистрирани демократи в страната, които сякаш вече бяха взели своето решение да я направят президент на Съединените щати. Нападението се беше случило в личния й живот и би следвало да си остане там, в него…

— Благодаря, че се отзовахте — склони глава детективът, станал да й отвори вратата на малката заседателна зала, използвана лично от началника на полицията. Самият началник Сплуд беше настоял за това, не пропусна да натърти детективът. Висшето ченге на Вашингтон, окръг Колумбия, се избираше от политиците, а началникът прекрасно знаеше каква ще бъде реакцията на двете основни политически сили след новината, че водещ претендент в президентската надпревара е бил разпитан в някаква килия с неприлични надписи, надраскани по стените, и гола крушка на тавана.

— И така, каква е голямата новина? — попита Бийчъм, щом вратата се затвори зад тях. Детективът изглеждаше притеснен и се държеше по-официално, отколкото при предишната среща.

— Страхувам се, че идентифицирахме неустановената личност, ранена в дома ви през въпросната нощ — обяви той.

Неустановена личност? Въпросната нощ? Тя вдигна вежди, дръпна един от столовете и седна. Защо тези хора винаги говорят така, сякаш значката автоматически превръща английския в техен втори език?

— Е, и? — приведе се в очакване тя. — Кой е този тип, по дяволите? Той ли е бил в действителност в дома ми? Как го открихте?

Въпросите напираха в съзнанието й. От онази ужасна вечер насам непрекъснато се питаше кой ли беше мръсникът. И направо й ставаше лошо при мисълта, че все още е на свобода и вероятно чака да излекува раните си, за да довърши започнатото…

— Името му е Крейг С. Слейтър, госпожо. Познавате ли го?

— Разбира се, че не. Никога не съм чувала това… — Замълча, без да довърши изречението си. Адвокатът й я беше посъветвал да не споделя никакви подробности по инцидента, без да се е консултирала с него. — Не си спомням да съм чувала това име…

— Не си спомняте или не сте го чувала? — попита детективът. Беше се наежил като всяко ченге, което е надушило лъжата.

— Работата ми е такава, че се срещам с много хора, детектив — поясни Бийчъм. — Погрешно се изразих, като казах, че не съм чувала това име. Но това е истината — наистина не си спомням да съм го чувала. Кой е той? Как го открихте? Има ли криминално досие?

Детективът я гледаше втренчено и сякаш съжаляваше, че му е задала тези въпроси.

— Сенатор Бийчъм, положението е изключително неудобно за мен — промърмори той и в очите му се появи съчувствие. Приличаше на дете, което току-що е хванало родителите си да крадат играчки в супермаркета. — И двамата знаем за какво става въпрос… Вие сте сенатор на САЩ, който се кандидатира и за президентския пост, докато аз съм един обикновен детектив от отдел „Убийства“. Сигурен съм, че можете да ме уволните, стига да поискате, но истината си остава непроменена — ние с вас трябва да изясним този въпрос. Това изискват и служебните ми задължения.

— Какво имате предвид? — попита Бийчъм, усетила внезапно пробождане ниско в корема. Отново я обзе паниката, която изпитваше при всяко приближаване до банята у дома. — За какво става въпрос? Обърквате ме!

Той я дари с още един продължителен поглед, после кимна с глава, извърна се към вратата и извика:

— Бърни!

Вратата моментално се отвори.

— Какво става тук, по дяволите?! — попита сенатор Бийчъм. Дългият стаж във върховния законодателен орган на страната я бяха научили да се справя с превратностите на съдбата!

— Това е детектив Морисън, госпожо — рече домакинът. — Мисля, че сега е моментът да ви прочетем правата, а Бърни ще бъде моят свидетел…

Сирад седеше неподвижно на стола, опитвайки се да изглежда отегчена.

— Вдигнете ръцете си нагоре, за да прикрепя това нещо около гърдите ви — инструктира я операторът на полиграфа. Беше се изправил до два апарата. Единият приличаше на стандартен детектор на лъжата — такива Сирад вече беше виждала. Тънки разноцветни кабели, розова разграфена хартия, покрити с хирургическа гума аксесоари, понапукани от времето. Но другият апарат я изненада тотално. Имаше горе-долу същите размери, но изглеждаше чисто нов, елегантен и далеч по-сложен.

Сирад нямаше откъде да знае, че това е последната разработка на Лабораторията по приложна физика към университета „Джон Хопкинс“, която носеше наименованието „Полиграфно базирана точкова измервателна система“, или ПБТИС, и която беше свързана със специален компютър „Акситон“, предлагащ статистически анализ на физиологичните й реакции на стреса. За разлика от по-бавната аналогова машина в съседство, тази напълно автоматизирана система осигуряваше крайни резултати за частица от секундата, при напълно изключена човешка намеса. За пръв път в живота си Сирад виждаше как изкуството и науката, вградени в детектора на лъжата, се обединяват в едно общо приложение.

Обектът стоически нави ръкави и вдигна ръце над главата си. Операторът на полиграфа уви един кабел около гръдния й кош, пристягайки го малко под линията на сутиена. После прикрепи електродите за десния й показалец и стегна ръкав за кръвно налягане около левия й бицепс. Приключил с това, той провери кабелните накрайници и се върна при апаратурата си за последни настройки. Пръстите му пъргаво затичаха по клавиатурата на компютъра. През цялото време с нищо не показа, че красотата на обекта му е направила някакво впечатление.

— Е, добре — промърмори той и се извърна към прозореца, зад който се разкриваше внушителната панорама на Манхатън. — Сега ще ви предам списък с въпросите, които ще ви задавам по време на теста… — В ръцете й се озова документ от две напечатани на машина страници, съдържащ нагъсто подредените въпроси. — Прочетете ги и ако нещо ви смущава — кажете…

Сирад побърза да разтвори страниците.

— Има някои доста отвлечени въпроси — промърмори след известно време тя. — Например номер седемнадесет: „Участвали ли сте в кражба на корпоративно имущество? Ако да — от какъв характер е била тя: писалка, която сте си занесли у дома, лични разговори по служебния телефон и др.?“… Не искам да прозвуча като лъжкиня, но…

Тялото й се размърда от неудобство, но и това беше част от ролята, която играеше.

— Не, такива неща всеки прави — махна с ръка операторът. — Тук разполагам с личното ви досие и от него личи, че не сте от хората, които биха задигнали разни дреболии. Искам само да проверя това, което вече знаем: че вие никога не сте отнели нещо значимо от собствеността на „Бордърс Атлантик“. Пари, търговски тайни, финансови доклади — такива неща… Разбирате ли?

Сирад кимна с глава.

— Много добре. Сега ще започна да ви задавам тези въпроси на глас. Ще ми отговаряте само с да или не. Ясно ли е?

— Да — отново кимна Сирад. Операторът закачи писеца на приспособлението над милиметровата хартия.

— Добре, започваме. Името ви е Сирад Аме Мално?

— Да.

— Живеете на Марбридж Стрийт 1542 в Атланта, Джорджия?

— Да.

Сирад обърна внимание на дишането си, стабилизира пулса си и насочи вниманието си към панорамата навън.

— Откраднали ли сте някога нещо от „Бордърс Атлантик“?

— Не.

— Предлагали ли сте на някого информация, с която сте се сдобили в хода на служебните си задължения? На друга корпорация или държавно учреждение?

Сирад забави отговора си с частица от секундата.

— Каква информация по-точно? — пожела да узнае тя. — Защото често ми се налага да споделям някои сведения с компаниите, които издават кредитни карти… И други подобни неща.

Операторът си отбеляза нещо върху разграфената хартия и тя продължи бавното си движение по барабана на по-старата и традиционна машина.

— Тук няма въпроси капани, госпожице Мално — промърмори той. — Искам прости отговори — да или не. Ще ви направя едно предложение: защо не запишете на хартия всички случаи, при които се е налагало да споделяте вътрешна информация за компанията? Тогава вече можем да кажем, че отговорите ви на въпросите от теста изключват тези случаи…

Сирад пое писалката и бележника, които й подаде човекът. След кратък размисъл записа три възможни случая: молби за издаване на кредитни карти, референции за комисията, в която членуваше по съвместителство, и информация от работодателя относно личния й трудов договор, която се изискваше от фирмата, продала й кола на изплащане.

— Много добре — кимна операторът, прокашля се и добави: — А сега да започваме… Като изключим случаите, които описахте, предлагали ли сте поверителна информация на други компании или държавни институции?

— Не.

— Работили ли сте някога във федерални законоохранителни органи, регулаторни или разузнавателни агенции?

— Не.

— Живели ли сте някога в Близкия изток, пътували ли сте дотам?

— Не.

Заковала поглед в насрещната стена, Сирад се концентрира върху дишането си. Коктейлът от мепробамат, диазепам и метилфенидат, който циркулираше във вените й, накара тапетите да затанцуват пред очите й — точно както я бяха предупредили, но едновременно с това свърши работа. По принцип никога не й беше особено трудно да лъже и го правеше доста убедително, но медикаментите й помогнаха да го прави още по-лесно…

— Искам да зная какво означава всичко това! — заплашително процеди сенатор Бийчъм. Адвокатът Филип Матюз й направи знак да се успокои и я побутна към едно диванче във викториански стил, което беше приемало и други озадачени клиенти. Офисът се осветяваше от настолна лампа със зелен абажур, която по странен начин напомняше, че официален Вашингтон отдавна спи и сънува.

— Ще се оправим, Елизабет — отвърна той. — Само искам да се успокоиш…

— Да се успокоя ли? Те ми прочетоха шибаните права, Филип! Сякаш съм някакъв престъпник!

Бийчъм скочи от диванчето и започна да крачи напред-назад. Животът й се сриваше с неотразима сила. Властта и уважението изчезнаха някъде далеч, а на тяхно място се появи хаосът. Как ли ще реагират медиите?

— Това, което се случи днес, е безотговорно! — обяви адвокатът. — Би трябвало да се обадят първо на мен, за да мога да те придружа. Вече звъних на началника на полицията и настоях да накаже всички полицейски служители, участвали в разпита.

— За какво ще ги наказва? — вдигна вежди Бийчъм. — За това, че си вършат работата?

— За разпит на член на американския Сенат без присъствието на адвокат. Те прекрасно са знаели, че имаш такъв. В тази държава има конституция и тя трябва да се спазва!

— Знам, че има конституция — промърмори Бийчъм, върна се на мястото си и разтърка чело със силно загорилата си ръка. Макар да беше загубила съпруга си преди доста години, тя продължаваше да носи венчална халка. — Ти каза, че тоя тип ще се окаже някой бездомен скитник или уличен бандит, по всяка вероятност и наркоман. Каза да не се безпокоя, защото всичко ще премине…

Гневът започна да я напуска. Ветеран в политиката, тази жена беше достатъчно рационална, за да знае как се изпуска парата.

— Не казах точно това, Елизабет — предпазливо отвърна адвокатът. — Но през изминалата седмица ти беше силно стресирана и… — Матюз се усети и млъкна, решил да й спести поредната назидателна тирада. — Преживя много, скъпа… А на всичкото отгоре изобщо не разбрахме какво се е случило през онази нощ… Поне аз не разбрах.

— Аз също, Филип, вече ти казах това!

— Вярвам ти — кимна с въздишка Матюз. — И ти съчувствам за всичко, което си преживяла. Но нещата се промениха и като твой адвокат аз съм длъжен да бъда откровен…

Взе ръката й между дланите си и тихо продължи:

— Полицията твърди, че този Слейтър, когото вероятно си гръмнала, е служител в Белия дом. При това не от обслужващия персонал, а юрист в Съвета за национална сигурност, назначен лично от президента. Работил е с членовете на твоята комисия и по тази причина би трябвало да го познаваш…

— От къде на къде, по дяволите?! — кресна тя. — Дори и да съм го срещала в съвета, онази вечер просто не съм го познала, най-вероятно, защото ме нападна в гръб. Освен това, кой казва, че съм стреляла по него?

— Ами пистолетът беше твой, Елизабет — отвърна с въздишка Матюз. — Зная какво си казала пред полицията, но тя е открила доказателства за противното. Върху оръжието има само твои отпечатъци, няма доказателства за проникване с взлом, а балистичната експертиза открива следи от барут по умивалника, до който си паднала… — Сега беше негов ред да стане и да започне да крачи напред-назад. — ДНК анализът на кръвта в къщата доказва, че тя е на Слейтър — значи трябва да е бил там.

Бийчъм поклати глава, опитвайки се да открие смисъла на всичко това. Съветът за национална сигурност работи с куп юристи, по принцип всяко вашингтонско учреждение гъмжи от тях. Ако трябваше да запомни имената и физиономиите на всички, със сигурност нямаше да й остане време за нищо друго!

— Има и още нещо — промърмори Матюз и й подаде лист хартия. — Спомняш ли си кога го подписа?

Бийчъм вдигна хартията пред очите си. Оказа се някакъв формуляр. Видя печата на ФБР, прочете заглавието „Съгласие за обиск“, под което имаше номер на документа — ФД-26. Подписът й се мъдреше на обозначеното място в дъното, изписан с едри, почти двусантиметрови букви.

— Вероятно са ти го пробутали, преди да пристигна, защото — повярвай ми — никога не бих ти позволил да се доближиш до подобно нещо!

— Да, спомням си — кимна тя, изчитайки текста на документа. — Но защо да им откажа да претърсят къщата ми? Нямам какво да крия. Този човек нахлу с взлом и ме нападна. Защо да не сътруднича на хората, които се опитваха да го заловят?

— Не поставям под съмнение поводите да го направиш, Елизабет — отново въздъхна Матюз. — Само искам да ти кажа, че по време на претърсването са открили неща, които определено ще ни създадат проблеми.

— Проблеми ли? Какви?

— Ами ей такива… — Адвокатът извади подробен списък на предметите, които са били изнесени от къщата: портфейл, открит в кофата за боклук отпред, мъжка обувка номер 43, миникомпютър „Палм Пайлът“, съдържащ персонална информация за сенатора, включително нерегистрирания й телефонен номер, дата на раждане и размери на дрехите, които носи.

— Какво искаш да кажеш? — втренчи се в него тя. — Че всички тези неща са негови?! Защо тогава им отне толкова дълго време да го открият?

— Защото се оказа, че този Слейтър е вманиачен любител археолог и уж заминал на поредната си експедиция в Турция. Никой не е докладвал за изчезването му, докато не се върнал в уговорения ден и родителите му започнали да се тревожат… Но по всяка вероятност ще се окаже, че изобщо не е заминавал.

— Нищо от това не доказва, че аз го познавам — сви рамене Бийчъм. — Искам да кажа, че куп народ разполага с нерегистрирания ми телефонен номер. Един бог знае как се е сдобил с номерата на дрехите ми — може би е от онези, дето се крият и зяпат, знае ли човек… Но всичко това сочи, че полицията трябва да разследва него, а не мен!

Тропна с крак, след което направи опит да се овладее.

— Не е нужно да се защитаваш пред мен, Елизабет — меко промълви Филип. — Просто се опитвам да очертая това, в което те обвинява полицията…

Бийчъм се втренчи в своя адвокат и приятел от двадесет години, в очите й се появи дълбоко недоумение.

— Ако искаш да ти кажа дали познавам този човек, Филип, отговорът ми е не — промълви с усилие тя.

Матюз помълча малко, явно за да подбере най-подходящите изрази, после меко започна:

— Има и нещо друго, Елизабет. Претърсили са компютъра ти, включително личните ти имейли. Моят източник отказа да уточни какво са намерили, но по всяка вероятност е нещо, което ще ни нанесе сериозни вреди. Според тях то навеждало на мотив…

— Мотив за какво? — присви очи Бийчъм.

Филип изпусна въздуха от гърдите си. Очевидно имаше още лоши новини.

— Днес сутринта са открили колата му на летище „Дълес“ — подхвана отново той. — Твоите отпечатъци са били навсякъде по нея. И макар че все още не са открили труп, съдебният лекар вече е готов да свидетелства, че количеството кръв в къщата ти е сигурно доказателство за смъртоносна рана…

— Пресвети боже! — промълви Бийчъм. — Това е истинска лудост! Никога не съм дори… — Съзнанието й изведнъж се изпразни от съдържание. Всичко наоколо сякаш замръзна, после изведнъж потъна в мрак.

Филип пристъпи към нея и взе ръцете й.

— От чувство на деликатност по отношение на моментното ти, хм… състояние, те решиха да се въздържат от публични изявления. Но вестниците скоро ще надушат за какво става въпрос. Тях не можем да ги спрем…

— Всъщност, за какво става въпрос? — дрезгаво попита Бийчъм.

— Те са на мнение, че ти и Слейтър сте били любовници, Елизабет — кротко отвърна адвокатът. — Заради президентската кампания ти си поискала да скъсате, но той е заплашил, че ще разкрие връзката ви. Предполагат, че жестоко сте се скарали и сте стигнали до саморазправа… — Филип тежко се отпусна до старата си клиентка и близка приятелка: — Случаят вече е изпратен в съда, с молба да бъде разгледан от разширен съдебен състав…

Бийчъм избухна в плач, а той само я прегърна през раменете.

— Съжалявам, скъпа — прошепна. — Но имат намерение да те обвинят в предумишлено убийство.

5.

След като завърши курса по снайперизъм, Джеръми се върна в ООЗ с чувството, че е умрял и се е възнесъл на небето. Макар че подготовката и обучението продължаваха да бъдат неразделна част от работата му, той вече не беше курсант, а оператор — изцяло пълноправен член на екипа. Мъжете, които седяха в онази зала и гледаха как удря камбаната, днес вече се закачаха и шегуваха с него, приемайки го като равен. А в отношението им се усещаше искрено уважение.

Промяната беше огромна. Изпитанията в ШНО и снайперистката школа бяха закалили тялото му, превръщайки го в истински атлет. Умът му функционираше като часовник и разиграваше с лекота възможните сценарии, светкавично преценявайки различните възможности и вероятните решения, които беше в състояние да вземе за частица от секундата. Придвижваше се със самоувереността на добре трениран атлет — здрава и надеждна като бронежилетката, която обличаше преди поредната изява в „Периметъра на смъртта“. Чувстваше се способен да постигне всичко.

И това му харесваше. Докато приятелите му от колежа започваха деня си с преглед на пазарните дялове и курсовете на акциите, Джеръми и колегите му от екипа се събираха в Тренировъчния център за огнестрелни оръжия за кратка настройка на стрелковите си умения, тренировка с различните видове огнестрелни оръжия или РББР — ръкопашния бой от близко разстояние, който лежи в основата на всички щурмови действия, свързани с освобождаването на заложници. И макар че никога нямаше да получи ъглов кабинет и лична секретарка, той определено предпочиташе работното място в търбуха на някой от щурмовите хеликоптери „Бел 412“, увиснал на тридесет метра над земята. В ООЗ нямаше делово партньорство, не се предвиждаха повишения на базата на трудов стаж. Но всички мечтаеха някой ден да станат командири на екип, Джеръми също. Той беше уверен, че рано или късно ще получи този шанс. Междувременно обаче получаваха други бонуси — като например вълнението, свързано с „бързото въже“, или спускането от въздуха в база на терористите; или пък „преследването на огненото кълбо“ — специфичен начин за проникване в укреплението на терористите под прикритието на специален огнен заряд.

В случай че подобно разнообразие не го задоволяваше, отрядът му предлагаше възможността всеки вторник и четвъртък да потъва дълбоко в гората, където да усъвършенства маскировъчните си умения и точната стрелба на разстояние до хиляда метра. Два-три пъти седмично беше длъжен да тренира леководолазните и алпинистките си умения, да залага взривове и да изпълнява навигационни задачи, да лети с бясна скорост по специалното трасе на пистата, където усвояваха тънкостите на управлението на автомобили със специално предназначение. Списъкът нямаше край, дори и най-запаленият любител на силни усещания би се възхитил от него.

Но това, което най-силно го вдъхновяваше, нямаше нищо общо с оръжията или възбудата от операциите под прикритие. Златната значка на Федералното бюро за разследване в джоба му — олицетворение на най-добрите традиции на американското правораздаване — беше онзи стимул, който му позволяваше да преодолява физическото изтощение и саможертвата в личен план. Беше абсолютно сигурен, че благодарение на особено високия боен дух всеки от 55-те му колеги би рискувал живота си за него, ако това се наложи. Изпитваше чувство на огромна гордост от факта, че в мига, в който президентът на Съединените щати изпита нужда от помощ за освобождаване на заложници или арест на международни терористи, той без всякакво съмнение ще се обърне към Куонтико.

За щастие нещата в личния му живот също се развиваха много добре. Каролайн не само бе успяла да си намери работа, но получи и повишение. Децата харесаха новото си училище, а Хамптън Оукс бързо се превърна в любимо място за живеене — изключително приятен квартал с баскетболни игрища, места за събиране из задните дворове и неизменните джипове, паркирани около къщите. Всички обитатели на квартала работеха за някоя правителствена агенция — единият му съсед беше флотски мичман, отсреща живеете майор от морската пехота, а отзад — агент на Сикрет Сървис. Държавната служба ги свързваше здраво, просто защото бяха подложени на един и същ натиск, на едно и също напрежение.

Но най-важното беше, че трите деца на Джеръми продължаваха да обожават пътя, по който беше поел баща им. По всяка вероятност Мади, Крис и Патрик никога нямаше да обикалят Европа с парите от попечителски фонд на тяхно име, но със сигурност щяха да завършат колеж благодарение на спестяванията му и нямаше да се прибират у дома в почивните дни с единствената задача да хвърлят мръсното си бельо за пране. Те го обичаха с онова ококорено възхищение, с което самият той бе обичал баща си — професионален пожарникар, отдал живота си в служба на хората в малкото планинско градче в Северен Хемпшир. Разбира се, ООЗ нямаше гараж с лъскави червени пожарни коли като онзи, в който работеше баща му, но в замяна на това предлагаше същите възможности за изява на себеотрицанието, волята и героизма. Всеки път, когато Джеръми споменаваше ФБР или ООЗ, децата му изпадаха в състояние на радостна възбуда. За тях тези съкращения бяха особено привлекателни, изпълнени с обещания.

Подобно на всяка друга работа, в ООЗ също имаше почивни дни. По това време на годината те означаваха преди всичко бейзбол. Джеръми винаги беше обичал тази игра, въпреки че надеждите му за професионална кариера се бяха изпарили твърде рано. В замяна на това продължаваше да следи изявите на „Ред Сокс“ с почти религиозен плам, а когато Мади се записа да тренира в Детската лига, той веднага пожела да стане треньор на доброволни начала. В резултат в съботни дни като днешния никога не се говореше за работа. Щом реферът вдигнеше ръка с пронизителния вик „Играй!“, на света оставаха само Джеръми и неговата банда от беззъби хлапета.

— Тате! — екна гласчето на Крис Уолър, заглушавайки за момент глъчката на родители и роднини, събрали се край тъчлинията. — Искам да ми купиш кученце!

Джеръми хвърли един поглед към таблото с резултата, на което пишеше ДОМАКИНИ — 7, ГОСТИ — 8, след което се обърна към своя малък източник на кошмари. Второто му дете беше захвърлило бухалката и се опитваше да предпази лъскавата си нова ръкавица от зъбите на игриво кученце от породата ирландски сетер.

— Каролайн! — викна той и гневно махна с ръка по посока на Крис. — Можеш ли да решиш този проблем?

Каролайн изскочи от трибуните и хукна към сина си, а Джеръми отново насочи вниманието си към позицията на питчъра. Маршъл Болдуин — седемгодишният син на агент на финансовото разузнаване, който също живееше в Хамптън Оукс, извърна очи към скамейката в очакване на сигнала му.

Вик на разочарование от трибуните показа, че Каролайн не беше стигнала навреме до Крис. За щастие никой не му обърна внимание. „Марлините“ на Джеръми изоставаха с една точка и очите на всички бяха заковани върху доста мършавата дясна ръка на неговия питчър номер едно.

— Две аут! — извика той на играчите, след което докосна периферията на шапката, попипа брадичката и избърса пръсти в предната част на фланелката си.

— На първа!

Високият метър и десет и тежък трийсет и пет кила Маршъл Болдуин не излъчваше кой знае каква заплаха. Синята му фланелка висеше като на закачалка. При всеки размах шапката му опасно се смъкваше над очите, а предметът в дясната му ръка приличаше по-скоро на волейболна топка, отколкото на бейзболна. Но за посрещачите на противниковия отбор този миниатюрен хвърляч очевидно изглеждаше като самия Сатана. Защото въпреки окаяния си вид, той притежаваше разрушително оръжие, за което повечето участници в Детската лига на Станфорд можеха само да мечтаят — силно фалцираното хвърляне.

— Хайде, Маршъл, изяж го! — извика Джеръми, напразно опитвайки се да постави под контрол натрупаната в ООЗ агресивност. В моменти на стрес той неволно минаваше на снайперистки жаргон, независимо от усилията си да не го прави.

Посрещачът на гостуващия отбор направи няколко пробни размаха, после шумно удари ръкавиците си една в друга. Четиридесет чифта очи, принадлежащи на отбора домакин, напрегнато се заковаха в кръга на питчъра. Маршъл леко кимна с глава на хващача си, опипа с пръсти едрите шевове на топката и се изви назад, готов да хвърли. Трибуните утихнаха.

Топката излетя, направи плавен завой надясно, след което се стрелна през зоната за удар и меко шляпна в протегнатата ръкавица на хващача. Джеръми скочи на крака още преди съдията да обяви удар номер три. Винаги изпитваше удоволствие при този звук, който не приличаше на нищо друго. Родителите нададоха радостни викове, които погълнаха яростните протести на Кристофър, принуден от майка си да остави кученцето на мира.

— Добре, а сега слушайте внимателно — извика Джеръми на момчетата от отбора, струпали се около него. — Предстои ни последен опит, с който ще спечелим. Фасулска работа, нали?

— Абсолютно! — ревнаха в един глас хлапетата. Ричи Маккули вече беше нахлупил каската си и сваляше калъфа на бухалката си. Въпреки че бяха едва във втори и трети клас, тези деца разбираха прекрасно за какво става въпрос. Искаха да завършат с перфектния резултат от 7:0.

Ричи пое щита в момента, в който привърженик на противниковия отбор подигравателно изкрещя:

— Посрещачът е мадама!

Джеръми кипна. Има моменти, в които децата трябва да са разделени от родителите си. Но Ричи Маккули дори не трепна. Втренчил заплашителен поглед в питчъра — точно по начина, по който го беше учил треньорът, той се подготви за удар.

— Първа топка — обяви реферът веднага след това. Нямаше проблем, тъй като топката попадна точно в ръба на щита.

Следващата прелетя високо над главата на Ричи, третата той посрещна с несполучлив удар, а четвъртата беше спорна. Съдията би могъл да я отсъди в двете посоки, но в крайна сметка я отчете като удар, главно поради ограниченото време.

— Сега не бързай — обади се Джеръми. — Изчакай най-подходящия момент.

После докосна върха на носа си, потупа се по корема и тръсна глава, излъчвайки универсалните треньорски сигнали. Ричи е бърз, а този питчър изглеждаше уморен.

Трибуните утихнаха за засилването, после топката литна по посока на щита. ТРЯС! Ричи или беше пропуснал универсалните треньорски сигнали, или беше решил да действа на своя глава. Ударът му дойде малко къс и топката с подскачане се насочи към едно дебело момиче със скоби на зъбите, което я грабна и я препрати към първи пост.

Рейчъл Бумгартнър докосна следващия питчър за дубъл. Били Шелънбай — синът на Дейв, предприе къс, но напрегнат спринт, благодарение на който се установи на първи пост, а Рейчъл спря на трети. Брайън Гладман нанесе удар, без да отлепя бухалката от рамото си. В резултат „Марлините“ останаха на една точка от загубата, с батъри на всички постове. Едно попадение в базата би довело до равен резултат, а дубъл щеше да означава победа.

Но когато се обърна към редицата на своите батъри, той почти се задави. Батър номер девет се оказа сравнително ниското седемгодишно момиченце на име Мади Уолър. Преди време тя обяви, че обича бейзбола, но след това откри, че проследяването на бързите удари е нещо изключително противно — почти колкото посещението при зъболекар. Макар да беше дъщеря на треньора, Мади не притежаваше неговата състезателна натура.

Джеръми изгледа подредилите се в полукръг състезатели и се втренчи в насълзените очи на малката си дъщеря. Не беше очаквал, че точно тя ще трябва да спасява сезона. Понякога между бащата и треньора зейваше дълбока пропаст. Отчаяно му се прииска да изтича и да я вземе в прегръдките си, да я дари с целувка и дай прошепне няколко окуражителни думи. Но за това и дума не можеше да става, тъй като в момента се провеждаше официален мач на Детската лига. И всякакви целувки с играчите бяха забранени.

— Мади, гледай да осъществиш контакт — подхвърли й той, после понечи да изрече обичайните окуражителни слова, но беше прекъснат от един до болка познат звук.

БИП, БИП, БИП…

Беше пейджърът му, дублиран от още някакъв на трибуните.

Мади, която току-що бе поела по тежкия път към позицията на батъра, изведнъж замръзна на място. Джеръми беше обяснил на децата си, че в момента, в който зажужи пейджърът, той веднага трябва да тръгне. При това, без да знае дали ще се върне бързо, или чак след една-две седмици. По всяко друго време Мади би се справила с този проблем, но не и в момент като този.

— Мамка му! — промърмори той, достатъчно високо, за да бъде чут от едно-две деца наблизо. За операторите на ООЗ изписването на три осмици върху екрана на пейджъра беше равносилно на алармен сигнал за пожарникарите. Нямаше време за губене, не можеше да изчака да види как ще хвърли топката слабичката второкласничка.

— Подходящо време, няма що — изръмжа Шелънбай, присъединил се към него на пейката. — Ела, ще те закарам. А Вики ще се прибере у дома с Каролайн…

За пет години служба в ООЗ Дейв Шелънбай беше жертвал доста рождени дни, ваканции и мачове на Детската лига. Връх на всичко беше раждането на последното му дете през 2001, което беше станало по време на една от секретните му мисии в Индонезия.

Джеръми отправи настойчив поглед към жена си, просто за да й покаже, че няма избор. Не биха му изпратили сигнал, ако не се бе случило нещо важно. Тя трябваше да го разбере. След това се обърна и изтича след Шелънбай, който вече беше запалил мотора на мощния си джип.

В момента, в който се готвеше да затръшне вратата, до слуха му долетя остро пропукване. Такъв звук издава стоманената бухалка, когато влиза в съприкосновение с летящата с петдесет километра в час топка. Коженото кълбо се извиси високо над затревеното поле, а публиката избухна в аплодисменти.

— Страхотно! — промърмори с уважение Шелънбай.

Джеръми се усмихна и измъкна специално изработения си пистолет „Ле Байе“, 45-ти калибър, който криеше под свободно пуснатата фланелка на екипа си. Издърпа затвора и провери дали има патрон в цевта. Това си му беше навик.

— Спокойно, мечок — подхвърли загрижено Шелънбай и протегна ръка да усили звука на радиото.

Какво пък чак толкова, понечи да отвърне Джеръми. Това все пак беше първата му бойна тревога. Нямаше нищо лошо в опита му да се настрои на подходяща вълна.

Джордън Мичъл седеше на председателското място на огромната заседателна маса в Бойната зала, преплел пред себе си пръсти с безупречно поддържан маникюр. Трима мъже и две жени го гледаха право в очите от своите предварително определени места. Това бяха израелският анализатор на гласовия стрес, двамата бивши профайлъри от ФБР, експертът по невролингвинистично програмиране и операторът на полиграфа. От теста със Сирад Мално беше изминала почти цяла седмица — един напълно достатъчен срок, да дадат своите заключения.

— Добре, приятели, чакам вашето експертно мнение — разпери ръце Мичъл. — Кажете ми какво означава всичко това…

От израженията им можеше да заключи, че изборът му на мястото за това кратко съвещание е произвел очаквания ефект. Стените на залата бяха облицовани с дъбова ламперия, светлината идваше от огромни кристални полилеи, а редиците остъклени шкафове с редки оръжия привличаха вниманието им далеч по-силно от чудесния слънчев ден навън, зад плътно затворените прозорци.

Тези изражения Мичъл познаваше добре — те се появяваха върху лицата на почти всички, които привикваше в Бойната зала. Той планираше всичко — време, място и съдържание. Това беше формулата, към която се придържаше с почти религиозен фанатизъм. Всичко, което казваше или вършеше Джордън Мичъл, се подчиняваше на хладния разум — от начина, по който усилваше докрай климатика, за да накара гостите си да потръпнат, до планирането на заседанието именно в събота сутринта. Искаше тези хора да почувстват неговата застрашителна сила и безгранична власт. Тук той беше единственият експерт.

— Нямам нищо против да започна пръв — обади се операторът на полиграфа и механично опипа очилата си. — Моите графики са добри — както аналоговите разпечатки, така и електронният резултат. Предизвиках я в три области, за да проверя как реагира на различни обвинения, но тя дори не трепна. Мога да кажа, че ако тази жена не е говорила истината, значи е най-голямата измамница, която съм срещал…

Той се облегна назад и скръсти ръце, сякаш предизвикваше останалите да му възразят.

Анализаторът на гласовия стрес плъзна молива по записките си и вдигна глава.

— Вие сте умен и съобразителен човек, господин Мичъл — започна той. — Не ви обвинявам за решението да отидете отвъд традиционните тестове с полиграф, за да потърсите сигурното решение.

Мъжът с окосмените кокалчета му хвърли поглед, в който личеше дълбоко отвращение.

— Събрали сме се тук да дефинираме това решение, а не да обсъждаме личните си качества в изследователската област — побърза да се намеси Мичъл. Ако неговите служители се държаха по този начин един с друг, той със сигурност щеше да им наложи тежки наказания. — Кажете дали тази жена говори истината, или се е опитала да ни заблуди…

— Анализът на гласовия стрес не открива отклонения от нормата — отговори доктор Шилинг. — Гласът й демонстрира вибрации, които следва да се очакват от жена с нейната подготовка и образование, която говори истината. На базата на това можем да заключим, че тя прави разлика между добро и зло. При лъжа положително щяхме да сме свидетели на доста по-силна осцилация.

Мичъл се обърна към експерта по невролингвистика — малко известен алхимичен процес, при който истинността на казаното се проверява чрез движението на очите и лицевите мимики.

— А вие, Катрин? Видяхте ли истината в очите на тази жена?

— Истината ли? — отговори с въпрос дребната ерудирана жена с бледо лице и къса, леко посивяла коса, размърда се на мястото си и посочи телевизионния монитор. — Не мога да кажа за истината, господин Мичъл. Знам само, че тази жена със сигурност вярва в това, което говори. Вижте тук…

Насочи дистанционното управление към широкоекранния апарат и натисна бутона „плей“. На екрана изплува лицето на Сирад в близък план, заснето по време на теста с полиграфа.

— Невролингвистичната програма е фокусиран върху незабележимите промени в движението на очните ябълки, пряко свързани с когнитивната функция. Човек е склонен да обърне взор навътре, към онзи мозъчен център, който отговаря за отделните функции. А поради факта, че спомените се формират в лявото мозъчно полукълбо, при всеки опит да си спомним нещо, ние поглеждаме в него… Ще ви дам пример с един конкретен въпрос, който й се задава по време на теста. Когато операторът я пита дали моминското име на майка й е Хоторн, ясно се вижда как очите й поглеждат нагоре и наляво.

Мичъл насочи поглед към екрана, преструвайки се, че проявява интерес към разясненията на слабичката жена.

— А сега, след въпроса дали е израснала в Луизиана, тя отново поглежда нагоре и наляво. Виждате ли?

Присъстващите търпеливо слушаха. При подобни случаи всеки от експертите възприемаше спецификата на колегите си като шаманство, а обясненията им — като заклинанията на циганка гледачка. Едно допълнително мнение и нищо повече.

— Това е мястото, на което открива спомените си. Наричат се невросимпатетични спомени. Човек се обръща към мозъчния център, който възстановява отдавна случили се събития или стари спомени. Но когато създава фикция, той използва друг център — онзи, който подпомага творческите процеси. Определим ли веднъж базата на неизмамното поведение с помощта на конкретните тестови въпроси, ние можем да измерим диференциацията и да екстраполираме измамата, тоест лъжата…

— Добре, но откъде знаете, че тя не лъже за абсолютно всичко? — попита Мичъл. — Как можете да разберете дали не си е изградила един напълно фалшив живот? Може би всичко е лъжа, включително и базата…

— Вижте това — отвърна жената и върна лентата. — Преди интервюто, още при сядането, вашият оператор я пита дали е спала добре. Тя отговаря положително.

Видеото спря и отново показа в едър план лицето на Сирад. Тя гледаше надолу и надясно — точно в противоположната посока на това, което беше демонстрирала в момента на спомена.

— Гледа в друга посока — моментално го забеляза Мичъл. — Но защо би излъгала, че е спала добре?

— Аз не съм в бизнеса с въпросите, господин Мичъл. От доклада на скритото наблюдение става ясно, че въпросната дама е напуснала стаята си малко след девет и се е върнала чак в два. През нощта е ставала на два пъти, а в шест е взела душ. Не бих свързала подобно поведение със здрав сън…

Джордън Мичъл замислено кимна.

— Много интересно — промърмори той. — Значи по ваше мнение тя е изрекла само една неистина, при това още преди да започне теста с детектора на лъжата… — Обърна се да погледне профайлърите на ФБР, които седяха и слушаха съвсем спокойно, очевидно свикнали на подобни анализи. — Моля, кажете какво би накарало тази жена да излъже за нещо толкова просто, каквото е здравият нощен сън?

— Ние не се опитваме да отличим лъжата от истината — отвърна единият от експертите, добре облечена жена на около петдесет и пет години с остри черти и доста натежала фигура, единствен пушач сред присъстващите. — В замяна на това обръщаме внимание на мотивацията. От това, което е регистрирал полиграфът, не личи умишлена манипулация.

Партньорът й кимна в знак на съгласие.

— Най-трудно се хващат лъжите на психопатите, но тази жена не показа нито една от чертите, които обикновено приписваме на въпросното заболяване — например детски травми, предателство, липса на признаци за социално отговорно поведение. Сведенията в досието й сочат точно обратното. Сирад Мално изглежда абсолютно уравновесена. Според нашето заключение тя е точно такава, за каквато се представя.

— Значи и петимата твърдите, че тя говори истината, така ли? — пожела да обобщи Мичъл.

Никой не възрази.

— Както може би знаете, за всеки случай аз наех частни детективи и им възложих да проверят миналото на тази жена. И те откриха, че описаният пред вас живот е тотална фалшификация. На практика всички отговори, които ви предлага, са пълна лъжа…

Разбира се, той би могъл предварително да раздаде на експертите копия от личното й досие, но това щеше да бъде несправедливо спрямо Сирад. Защото тя бе стартирала тази постановка далеч, преди да се подложи на детектора на лъжата и заслужаваше възнаграждение за положените усилия.

Джордън Мичъл се изправи и тръгна към вратата. Беше открил това, което търсеше.

Шелънбай спря на паркинга на ООЗ и двамата втренчиха погледи в групичката на колегите си, заета с преглед на оборудването. Джеръми усети как вълнението му рязко нараства в навечерието на първата му истинска мисия.

Повечето екипи вече товареха оборудването си. Трима щурмоваци от екипа „Голф“ бяха паркирали един лекотоварен „Додж“ до товарната рампа и прехвърляха в каросерията му кислородни бутилки и гумени леководолазни маски. Двамина от екипа „Хотел“ подреждаха катераческото си оборудване на покривите на два шевролета „Събърбън“, специално изпълнение. Снайперистите от „Уиски“ и „Зулу“ зареждаха раниците си с оборудване за оцеляване в тропически условия. Наблизо група техници от помощния персонал съсредоточено товареха тон и половина електронно оборудване в специални сандъци от неръждаема стомана.

За неопитния наблюдател стартовата площадка на ООЗ положително приличаше на зле организиран мъжки пансион, получил неочаквано нареждане да се изнася. Но опитните работници, обслужващи електротелферите и другата техника, работеха спокойно и по предварително установени планове.

— Каква е тревогата? — попита Джеръми, изскочил иззад „укритието“ на снайперистите. Фриц и Джони Лангдън зареждаха раниците си с консервирани равиоли и кутии с бисквити.

— Пуерто Рико — кратко отвърна Фриц. — Опаковай си маскировъчните такъми, тропическото оборудване и всички гадории за нощно виждане. В тринадесет и тридесет отлитаме от „Андрюс“.

Джеръми понечи да поиска повече подробности, но после се отказа. Останалите от екипа вече бяха навън и довършваха оборудването си. В момента той беше един от тях, обикновен боец, който се подготвя за мисия. Ако някой сметнеше за нужно да му предостави повече информация, той без съмнение щеше да го направи.

— Здравейте, свързахте се с телефон 643–9623 — бръмна жизнерадостният глас на Сирад от телефонния секретар. — Оставете послание и аз ще ви се обадя.

Затвори вратата с крак и се насочи към вътрешността на апартамент 29Ф — съвсем обикновено жилище с две спални в Бъкхед — един от престижните квартали в центъра на Атланта. През огромните прозорци свободно нахлуваше слънчева светлина, която щедро заливаше добре обзаведените помещения. Дишаше дълбоко, челото й беше обсипано със ситни капчици пот — едно нормално състояние след 12-километров пробег. Макар че благодарение на бързия си метаболизъм нямаше проблеми с килограмите, Сирад продължаваше да изпълнява програма на доста тежко физическо натоварване.

— Пфу! — промърмори тя и избърса потта от челото си. Въздухът беше задушлив и тя за миг си спомни как понякога в детството си буквално не можеше да диша от жега. — Оправете най-сетне климатичната инсталация! — извика тя, без да се обръща конкретно към никого. Това беше просто едно от нещата, за което никога не й оставаше време. Прекалено дълги часове прекарваше в службата.

— Ало… Здравейте, госпожице Мално… Обажда се Роланд от представителството на БМВ в Бъкхед. Исках просто да проверя имате ли някакви въпроси, свързани с новото ви 540… Ако желаете, обадете се в рамките на работното време, когато ви е удобно…

Гласът звучеше така, сякаш принадлежеше на свенлив гимназист, който се чуди как да я покани на среща.

Хвърли ключовете си в плитката керамична купа, поставена в центъра на марковото писалище и набързо прегледа двуседмичната купчина на пощата си. Сметки, юридически документи, балансовият отчет на издателството… Обичайните неща. Повечето пликове се озоваха право в кошчето за боклук, едновременно с края на телефонния запис. Тя смъкна горната част на екипа си за бягане, изрита маратонките и започна да събува овлажнелите от пот шорти. Беше станала рано, но преди обичайния си утринен крос трябваше да довърши един спешен доклад. По тази причина излезе да тича в най-голямата жега.

Грабна една кърпа от банята за гости и се насочи към малкото помещение в съседство с дневната, където върху красива махагонова масичка светеше чисто новият й компютър. Избърса потта от лицето си и се наведе да го включи. Докато машината тихичко зареждаше, очите й с одобрение пробягаха по красивата никелирана кутия. Обичаше материалните неща и страшно много й харесваше да комбинира изящни предмети на изкуството с вещи, които най-често предизвикват всеобщо отвращение. Модернистично платно от Барнех Нюман беше окачено точно над кичозна стъклена купа, триптих от ужасяващо обезобразени тела на Робърт Мапълторп висеше над изключително изящен старинен френски бюфет. Именно контрастът между естетиката и отвращението я караше да комбинира антики с масови стоки. Обичаше острото противопоставяне между удоволствието и болката…

Сирад се протегна, за да прогони напрежението от сухожилията си, след което се отпусна в коженото кресло, дизайн на Алфред Портньоф. Хладната тапицерия й се стори грапава и суха, влизайки в ярък контраст с горещия и застоял въздух в апартамента. Екранът пред нея оживя. Протегна ръка и включи телефонния секретар на възпроизвеждане.

— Здрасти, Сирад — екна жизнерадостен мъжки глас. — Обаждам се да ти кажа, че с нетърпение очаквам да те видя следващата седмица. Надявам се, че си добре… Клик.

Хамид, рече си тя. Най-новият й ухажор беше вицепрезидент на „Бордърс Атлантик“, отговарящ за финансовите подразделения на компанията. Беше по-самоуверен в сравнение с другите мъже около нея, но въпреки това проявяваше известна свенливост. Запозна се с него по време на престоя в Ню Йорк за теста с детектора на лъжата. Нещата се развиха толкова бързо и благоприятно, че той я покани да вечерят в четвъртък, при това тук, в Атланта.

Плъзна мишката си по редицата имейли, изписали се на екрана. Майка й. Шефът й. Съобщение за по-висока оферта от друг участник в търга на Интернет сайта, където си беше харесала някаква стара автоматична писалка. Скоро отново изпита чувството, че се е родила пред компютърния екран. Работата в „Бордърс Атлантик“ й предлагаше твърде малко контакти с живи хора — всичко беше свързано със схеми и чертежи, бази данни, пазарни проучвания и анализи на търговския риск. Имаше чувството, че прекарва дните си в някаква алтернативна реалност, опитвайки се да гради кариера на базата на пиксели, графики и алгоритми.

Плъзна стрелката надолу по списъка с имейли и спря едва когато нещо привлече вниманието й.

Hotbody69@yahoo.com — Авантюрата те очаква.

Пренебрегна предупреждението за опасност от вируси и щракна два пъти върху надписа.

— Здравей, Сирад — продължаваше телефонният секретар. — Виж какво, никак не ми се иска да те безпокоя, но онези проекти за Маями все пак ми трябват. Направи така, че да ги имам още в понеделник сутринта.

Беше прекият й началник, който изобщо не изпитваше неудобство да я безпокои. Напротив — това му носеше безумно удовлетворение.

Остана безучастна пред нашествието на поредния порно сайт, който бързо изпълни екрана с вдигнати палци и предизвикателни реплики на хора, ангажирани в различни варианти на сексуалната игра. Мъже с огромни фалоси се бяха надвесили над жени, които изглеждаха така, сякаш им плащат да бъдат смаяни. Момичета в униформи от католически колежи. Дебели момичета. Кльощави момичета. Педерасти и нещо, което се наричаше „Забранена зона“.

Кликна върху една графика с надпис „Забранено, но приятно“, която й отвърна с покана за членство и поиска парола. Набра съчетанието APT29F и изчака екранът да се запълни с атрибути за секс с вериги, садо-мазо и фетиши — всичко от гумените фантазии до уредите със сърцевина от закалена стомана.

Сирад се размърда на стола си, после пренесе курсора върху една особено гротескна фигура с лице на Ханибал Лектър, която беше вдигнала кожен камшик над гол молител с белезници и кучешка топка в уста. Отново кликна два пъти, след което прехвърли фотографията на твърдия си диск.

— Госпожице Мално, обажда се Дитер Планк от Ню Йорк — продължи с поредното съобщение телефонният секретар. — Искам да ви кажа, че молбата ви за позицията в „Куантис“ изглежда изключително обоснована. Много ви моля да се обадите в кабинета ми, ако получите това съобщение преди седем и половина…

Сирад прехвърли фотографията в една десктоп програма. После свали от лавицата до себе си стар музикален диск на Иги Поп и го пъхна в компютъра. Машината забуча, после бързо утихна. Екранът се запълни с безкрайни редици числа. Дигиталната снопово-аналитична технология на програмата направи светкавична дисекция на бинарния компютърен език и превърна безсмислените цифрови редици в блестящи фотографии с размер осем на десет.

Анализаторите наричаха тази разработка стеганография, прикривайки с това сложно псевдонаучно име едно старо колкото света фокусническо умение — а именно да се скрие нещо, което е твърде очевидно, за да бъде забелязано. Казано по-просто, компютърният софтуер позволява да се кодират и изпращат текстови съобщения с помощта на дигиталната фотография — в случая, обикновени порноснимки. Докато Джордън Мичъл не пуснеше на пазара своята нова ССТ технология, стеганографията щеше да продължи да изпълнява ролята на високотехнологичната версия на лимоновия сок и симпатичното мастило…

Сирад натисна клавишите Ctrl+F7 и екранът изведнъж се опразни. В следващия момент върху него се изписа кратко послание: Имате разрешение за вечеря с Хамид в понеделник. Този месец са извършени периферни трансакции от името на „Бордърс Атлантик“ за 7,2 милиарда долара. Време е за действие. Нека обядваме заедно. Хох.

Усмихна се на съобщението и натисна Esc. Екранът се върна на порносайта, изтривайки съобщението завинаги. Сирад извади диска и го върна на лавицата.

— Седем милиарда и двеста милиона? — прошепна смаяно тя. — Предполагам, че това си струва един обяд…

С тези думи тя стана и опразни хладилника от оскъдното му съдържание: еднолитрова бутилка минерална вода „Пелегрино“. После взе безжичния телефон и седна с кръстосани крака на пода в средата на стаята.

— Да, Сирад Мално търси господин Планк — потвърди в слушалката тя, после зае позиция Лхан и започна да разтяга. Запази мълчание за известно време, гладките мускули в задната част на краката й бавно започнаха да се отпускат. После кимна с глава, познала гласа на Дитер.

— Здравейте, Сирад, как сте? — попита той.

— Добре, благодаря. — Направи опит да прозвучи спокойно, въпреки че сърцето й бясно биеше. Зад това назначение в проекта „Куантис“ се криеше нещо много по-голямо от обикновен чек. — Високо ценя предложението ви. Благодарение на вас първото ми пътуване до Ню Йорк мина чудесно.

— Много мило, че го казвате — отвърна той, замълча за миг, после продължи: — Всъщност искам да се извиня, че ви се обаждам твърде късно. Господин Мичъл решава лично за всяко назначение в чужбина, а поради липса на пролуки в натоварената му програма, аз просто не успях да го хвана. Но въпреки това той би желал да се срещне с вас. Надявах се да уредим една делова вечеря… Тази вечер, във Вашингтон.

— Тази вечер ли? — учуди се Сирад. В момента наближаваше обяд, а тя силно се беше надявала, че ще може да разполага с почивните си дни. — Да, разбира се… Стига да успея да хвана някой самолет…

— О, не се безпокойте за това, госпожице Мално — засмя се Дитер. — Ще ви превозим с един от самолетите на компанията. Звъннах да проверя дали нямате други планове…

— Не, напълно свободна съм — отвърна тя, а след това със свито сърце се запита как ли ще успее да подготви за понеделник онези проекти за Маями. После на лицето й изплува усмивка. Отлично знаеше, че Дитер ръководи огромния и добре организиран отдел по сигурността на корпорацията. Освен това беше издържала теста с детектора на лъжата. В противен случай нямаше да я търсят.

— Прекрасно — рече Дитер. — Самолетът ще ви чака днес следобед, точно в четири. Терминал едно на международното летище в Атланта. Бъдете там, а останалото е наша грижа.

— Да, разбира се — отвърна развълнувано тя, после побърза да се поправи: — Исках да кажа благодаря…

С мъка удържа тържествуващия вик, който напираше в гърдите й. Разбира се, че ще отлети за Вашингтон, за да вечеря с Джордън Мичъл!

— Ауф видерзеен.

— Ауф видерзеен — покорно повтори Сирад.

Изключи телефона и опря брадичка върху загорялата кожа на бедрата си. Първо новините за „Бордърс Атлантик“, а сега и това. Нещата започваха да се подреждат, при това далеч по-добре, отколкото си беше позволявала да мечтае.

— Ауф видерзеен — повтори с усмивка тя, спомнила си колко глупаво изглеждаше германецът по време на представлението в лекарския кабинет. Не беше говорила немски от години.

ООЗ е организиран така, че в случай на нужда да бъде във въздуха най-много четири часа след обявяването на тревога. По тази причина действията след заповедта за разгръщане на антитерористичните единици са изключително бързи. Джеръми помогна да се натоварят инфрачервените оптически мерници в един от микробусите, след което се отправи с максимална бързина на север, към ярко осветената военновъздушна база „Андрюс“, където диспечерите на екипа вече подготвяха двата товарни самолета C-17, определени за изпълнение на задачата. Дотам се придвижи в компанията на новия взводен командир Хесус Смит, който беше седнал зад волана на водещия джип…

— Хесус! — моментално го съзря един от диспечерите. — Ти и твоите хора ще излетите с първата машина! — И той, като повечето момчета в екипа, произнесе името му с прекалено твърдо и натъртено Х.

— Уолър, остани с мен, докато се доберем дотам — заповяда през зъби Смит.

Джеръми беше чувал, че е обичайно командирите да действат в екип с новаците при изпълнението на първата бойна задача, и нямаше нищо против. Преди да постъпи във ФБР, Хесус беше служил в един от щурмовите ескадрони на „Делта Форс“. Беше изпълнявал задачи по всички точки на света — от преките бойни действия в Кувейт и Могадишу до секретните операции в Индонезия, Южна Африка и Ливан, където — според мълвата — улучил терорист на „Хизбула“ от 1300 метра разстояние. В бюрото му, под купчина каталози за различни инструменти, скромно се гушеше медал за храброст „Сребърна звезда“. По принцип не обичаше да говори за миналото си, но всички знаеха за постиженията му. И вероятно по тази причина никой не оспорваше неговите заповеди.

Джеръми се потопи в изпълнението на задачата, изпитвайки дълбоко удовлетворение от първата си мисия. Според кратките първоначални сведения, 17-годишната дъщеря на губернатора на Пуерто Рико била отвлечена от нелегална група борци за независимост, наричащи себе си „мачетерос“. Под заплахата да ликвидират момичето те издигнали конкретни искания и поставили срок за тяхното изпълнение. Преди време същата група нападнала местното бюро на ФБР с леки противотанкови ракети, а малко по-късно атакувала и летището, където успяла да унищожи един изтребител на Националната противовъздушна отбрана с помощта на ръчно изработени експлозиви.

За щастие информаторската мрежа на бюрото в Сан Хуан беше осигурила няколко многообещаващи улики и агентите бързо локализирали предполагаемата тайна квартира на терористите. Тя била обкръжена от екип на Групата за специални операции, но оперативното командване преценило, че силите им са крайно недостатъчни и благоразумно поискало подкрепления.

Броени минути след получаването на сигнала, Центърът за стратегическа оперативна информация започнал да действа. Изпълнителният заместник-директор на ФБР и началник на Подразделението за контратерористични действия осъществил контакт с изпълнителния директор на Подразделението за разузнавателна подкрепа, който от своя страна се свързал със специалния агент, който ръководи Групата за реагиране при опасни инциденти в Куонтико, и му заповядал пълна бойна готовност. Двадесет минути по-късно, в 1:37 източно време и деветнадесет часа след отвличането на момичето, във въздуха се вдигнаха 220 експерти по тактика, водене на преговори и логистика.

Джеръми Уолър беше сред тях, отпуснал се странично в брезентовата седалка. Фланелката му все още беше мокра от товаренето на всичко необходимо за операцията — специализирано оборудване, храна, оръжие, амуниции и съответните превозни средства, които трябваше да им стигнат най-малко за седем дни. За пръв път летеше с военен самолет и още не можеше да свикне с мисълта, че това огромно и тежко нещо е в състояние да се отлепи от земята.

— Някой мераклия за каре? — разнесе се глас зад гърба му. Фриц Лотшпайх с мъка си пробиваше път по задръстената с багаж централна пътека. Беше облечен в зелен летателен комбинезон, а от ушите му стърчаха жълти пластмасови тапи. C-17 бяха доста по-добри от старите C-5 и C-141 — работните добичета, които бяха превозвали ООЗ до различни точки на света през последните двадесет години. Единственият им недостатък беше прекомерно високо ниво на шума.

— Аз! — кресна Джеръми, опитвайки се да надвика пронизителното свистене на реактивните двигатели. Беше готов на всичко, за да мине времето. По принцип не си падаше много по летенето, а този самолет беше коренно различен от луксозните пътнически лайнери. Не му беше много приятно да лети с осемстотин километра в час, затворен в метален цилиндър без прозорци, изпълняващ ролята на военен склад. Не му помагаше и мисълта, че в огромното туловище се беше намерило място и за един хеликоптер МД-530, плюс непотопяемата лодка с твърд металически корпус на екипа „Голф“.

— Летял ли си някога на такова нещо? — изкрещя Джеръми по посока на човека до себе си. Уолт Хелиър беше ръководител на Програмата за използване на тактически хеликоптери към ООЗ. Бивш пилот на „Блекхоук“ в елитните армейски части, той беше запознат отблизо с всички проблеми на авиацията.

— Не е в моя стил! — изрева в отговор Хелиър. — Да караш седемнайсетица е все едно да седнеш на тоалетната си чиния и да се опиташ да литнеш с къщата!

— Хайде, Уолър! — изрева насреща им Лотшпайх, събрал и останалите участници в бъдещата игра.

В продължение на една дълга секунда Джеръми остана втренчен в хеликоптера, после разкопча колана си и тръгна към мястото на играта. Единственото хубаво нещо на полета в самолет без прозорци беше фактът, че ако станеше катастрофа, нямаше да се вижда земята, носеща се с бясна скорост насреща…

6.

Хотел „Уилард“ на авеню Пенсилвания 1401 е известен повече като елегантно и изтънчено място за срещи, отколкото с кухнята си, но въпреки това вашингтонските светски лъвове не изключваха от маршрута си и неговия внушителен ресторант. От построяването му през 1850 в „Уилард“ са отсядали тридесет и двама поемащи властта американски президенти, а истински важните личности редовно се отбиват в стилните му зали. Джордън Мичъл разбираше добре подобно преклонение, тъй като самият той уважаваше благородното наследство.

За лош късмет на Сирад, Мичъл разбираше добре и силата на очакването. Накара я да чака цели двадесет минути след 19:00 — уговорения час на срещата. Поредната тъпа игра, рече си тя, отвръщайки на похотливите погледи, които богатите съпрузи отправяха към нея от всички краища на ресторанта. Нарочно ги подразни, като извади с пръсти маслинката от мартинито си, а след това бавно ги облиза. После посегна към панерчето с хляба и вилицата за салата, подчертавайки всяко едно движение, принуждавайки ги да рискуват и да й хвърлят по някой и друг крадлив поглед зад гърба на жените си. По принцип обичаше да бъде център на вниманието. Това я правеше силна.

— Госпожице Мално — стресна я един глас до нея. — Моля да ме извините за закъснението…

Сирад се обърна към високата, внушителна фигура, изправила се до масата. Мъжът не беше красив, но излъчваше особена привлекателност. Дългата му коса беше подстригана в стил „крал Едуард“ — малко необичайна прическа за модерните времена, а убитият й цвят напомняше неръждаема стомана. Въпреки безупречната кройка на сакото му си личеше, че е човек, който не обича екстравагантностите.

— Господин Мичъл — усмихна се тя и механично събра коленете си под масата, внезапно останала без дъх. — Много се радвам да ви видя.

Джордън Мичъл протегна ръка и се усмихна, очите му пробягаха по загорелия й гръб и за миг спряха на мястото, където черните пликчета очертаваха тънка линия в началото на бедрото й. Дланта му беше гореща и леко влажна, сякаш току-що беше тичал. От него лъхаше сила, която личеше във всичко — от високото, леко полегато чело на гринуички интелектуалец до фамилния монограм върху масивния пръстен. — Извинявам се за закъснението — повтори той, докато един келнер му издърпваше стола. — Нали знаете приказката, че Вашингтон е град на южняшката ефикасност и северняшкото очарование. Страхувам се, че понякога подценявам неговите предизвикателства.

Сирад му се усмихна над сиянието на двойния свещник, поставен в средата на масата. Мъжете, с които си беше играла допреди миг, наблюдаваха ситуацията с неприкрита ревност, очевидно задавайки си въпроса с какво толкова тоя стареещ тип е подмамил на вечеря едно истинско красиво цвете. Подобно на повечето центрове на властта, всичко във Вашингтон се подчинява на страха — страх, че някой друг може да има по-голямо влияние, повече пари и власт. Но после Мичъл се настани на масата, ревнивците успяха да зърнат лицето му и всичко им стана ясно.

— Всичко е наред — отговори с усмивка Сирад, намествайки се по-удобно върху стола. Той беше облечен в двуредно сако от кашмир, носеше обувки „Джон Лоб“, а от лицето му лъхаше едва доловим аромат на лавандула. — Благодаря за любезната ви покана…

— Удоволствието е изцяло мое, госпожице Мално — кимна той и отвори листа с вината. Изправени на крачка зад него, главният келнер и помощникът му го гледаха с трепетно очакване. Изборът му беше бърз и категоричен — бутилка „Батар — Монтраше“, и постави началото на трескава дейност от страна на персонала.

— Разбрах, че вършите добра работа за компанията ни в Атланта — облегна се на лакти Джордън Мичъл и впери настоятелен поглед в лицето й. — Разкажете ми малко повече за себе си…

Сиво-сините му очи излъчваха някаква скрита заплаха.

— Как да ви кажа… — проточи Сирад. — Вероятно знаете, че наблюдавам операциите в района на…

— Не, не — вдигна ръка той. — Искам да чуя нещо за Сирад Мално. Научих, че в продължение на година след дипломирането си вие сте пътували из Индия и Непал, а накрая сте изкачили и Еверест. Намирам това за страхотно…

Направи опит да отгатне аромата й. Не беше парфюм, а именно аромат — лек и едва доловим, най-близо до люляка. Излъчваше се от онова място на тялото й, където очертанията на бюста потъваха под дрехата.

— Израснала съм най-вече в Нови Орлеан, татко беше професор. Още като малко момиченце съм ходила в пустинната низина по крайбрежието на Мъртво море, заедно с родителите си. А по-късно реших, че след като съм била на най-ниската точка на земята, нищо не ми пречи да се изкача и на най-високата…

— Но практически не сте се изкачили, нали?

— Родена съм в Луизиана, господин Мичъл. Нямах никаква представа от алпинизъм…

— От което следва, че имате способността да се учите — рече той, след като опита и одобри с леко кимане на глава виното, което главният келнер почтително сипа в чашата му.

— Прекрасно — той не отдели поглед от лицето й. Не стана ясно дали имаше предвид виното. Беше убеден, че срещу него седи жена от един рядко срещан тип — по-малко заинтересована от демонстрацията на красотата си, повече склонна да я използва като оръжие. На ушите й се поклащаха обеци с черни перли, на шията й проблясваше плътно прилепнало колие от платина, от което висеше самотно медальонче. На подобно бижу се бе натъкнал само преди седмица в един от бутиците „Хари Уинстън“ и се беше спрял да му се полюбува. Впечатляващо, рече си той. Но едновременно с това и малко повече, отколкото тази жена можеше да си позволи…

— Да пием за все още непокорените върхове — предложи тост Мичъл.

Сирад мълчаливо вдигна чашата си, повтаряйки неговите движения.

— Наздраве — кимна тя, помълча още малко, после леко сви рамене: — Е, човек винаги е принуден да остави нещо за по-късно…

— XP-28 търси ТОЦ!

Джеръми се наведе над окуляра на мощния уред за наблюдение и засичане на позиция „Бърис“, който осигуряваше 40-кратно увеличение, после отпусна бутона на радиостанцията си, по която бе поискал връзка с Тактико-оперативния център. Въздухът наоколо беше тежък и лепкав, като вълнен пуловер, натопен в мармалад. Звездното сияние предлагаше светлина в рамките на 7 процента. Което си беше само разновидност на непрогледния мрак.

— ТОЦ слуша — отговори мекият и приятен тембър на диспечерната в Сан Хуан, прозвучал в миниатюрния репродуктор в ухото му.

— Сиера три засече целта — прошепна той. Съкращението означаваше „снайперистка позиция №3“. — Маркирайте координатите ни както следва: сто двадесет и седем метра от червено-белия ъгъл, заден азимут двеста двадесет и пет градуса.

Предпазливо надникна иззад огромното листо на магнолията, която бе избрал за прикритие. От порутената плантаторска къща го делеше една просторна поляна. Светеха два от френските прозореца на втория етаж. Предната част на фасадата беше обточена с дълга каменна балюстрада, а над нея бяха спалните със старовремски прозорци с еркери.

Зад ъгъла се прикриваше нисък мъж с гъста брада, който нервно пушеше цигара. На няколко метра вляво имаше малък обор за животни, в който лениво преживяха две кози. На посипания с чакъл паркинг спокойно се разхождаше магаре.

— Маркировката готова, сиера три — обади се диспечерната. — Фиксирам те на директна наблюдателна позиция спрямо целта, координати двайсет и едно, двайсет и седем…

Листата над главата му прошумоляха от лекия бриз с миризма на море. Наведе се и провери магнитното отклонение на компаса си, просто за да бъде сигурен, че е продиктувал верните координати. Повечето от колегите му снайперисти отдавна използваха новата джипиес апаратура, но той беше израснал в горите на Ню Хампшър и беше развил изключително чувство за ориентация, помагайки си единствено с компаса. Модерните технологии изглеждат много добре в каталозите, но той нямаше вяра на батериите…

— Имам дълга цев пред обект номер едно — обади се Хесус, който беше залегнал на по-малко от метър от Джеръми и наблюдаваше през телескопичния мерник. 70-сантиметровото дуло на снайпера му леко се поклащаше нагоре-надолу, сякаш за да опознае обекта. Между укритието им и задната врата на къщата се издигаше гигантско тропическо дърво, чиито преплетени корени почти скриваха верандата.

На дебелия дънер се беше облегнал самотен часовой, почти скрит сред листата.

— Пипнах го — прошепна Джеръми, натисна бутона на радиопредавателя си и предаде информацията на Тактико-оперативния център в Рузвелт Роудс. — Сиера три търси ТОЦ, сиера три търси ТОЦ! Обект номер едно се охранява от мъж с пушка. Латино, на възраст 25–30, черна, късо подстригана коса, мустаци, очила… — Замълча за миг, опитвайки се да измисли подходящо кодово име. — Наричам го Хектор…

— Прието — включи се диспечерката. — Засечен е Хектор през обект номер едно. Джеръми бавно завъртя ръкохватките на уреда за засичане и наблюдение, очаквайки да открие и други заплахи. Според предварителната информация, получена от бюрото в Сан Хуан, най-малко петима мъже бяха отвлекли дъщерята на губернатора от двора на частното католическо училище, където учила. Един от тях просто се приближил, застрелял охранителя и я отвел пред смаяните погледи на дузина съученици.

Откриха ги сравнително бързо. Пуерто Рико е малък остров, а местният офис на ФБР си беше изградил добра мрежа от информатори. Агентите му бързо засякоха изоставената плантация за захарна тръстика на единадесет километра източно от Понс, съвсем близо до началото на Ел Хунке — дъждовната джунгла на Пуерто Рико, обявена за национален парк. Изолираното местоположение на плантацията правеше прякото наблюдение почти невъзможно, но тук влезе в действие супермодерният разузнавателен самолет на ФБР „Нощен хищник“, чийто специален радар бързо засече човешко присъствие в изоставената сграда и позволи на специалния агент, който ръководеше операцията, да изпрати снайперистки взвод за по-близък контакт.

— Е, какво ще кажеш? — промърмори Хесус. Син на мексиканка и металург от Чикаго, той не си падаше много по приказките.

— Аз ли? — обърка се за момент Джеръми, тъй като някаква неясна фигура се появи в рамката на един от осветените прозорци, после изчезна.

— Ти, ами кой… Нали ти е първа мисия? Как се чувстваш дотук?

— Много по-добре, отколкото на всички упражнения в школата, взети заедно! — отвърна с възбуден шепот Джеръми.

Искаше да каже, че никога в живота си не беше изпитвал подобно нещо. Тук не ставаше въпрос за възбудата, свързана с факта, че държи на мушка един нищо неподозиращ човек, чийто живот зависи от леко докосване до спусъка. Беше по-скоро нещо друго, нещо съвсем различно: че е част от малка група хора, натоварени с изключително специфична мисия. Мисия, която не е по силите на никой друг на света. Разбира се, армията разполага с екипи за специални операции, които могат да изпълнят далеч по-сложни и по-мащабни задачи, но при коренно различни обстоятелства. Флотската Група за надводни бойни действия (Шести отряд на някогашните „Тюлени“) и армейската Група за специализирани бойни действия, която мнозина познават под името „Делта Форс“, разполагат с най-добрите бойци на света. Но федералните закони им забраняват участие в операции срещу цивилни без изричното писмено разрешение на президента. Освен това те нямат право да извършват арести и не познават тънкостите на наказателния кодекс. Те са чисто военни подразделения, които владеят до съвършенство умението да убиват лошите, но не знаят какво да правят с оцелелите. В тези случаи винаги се търсят услугите на ООЗ.

Хесус не каза нищо. Изплю топка тютюн за дъвчене марка „Бийчъм“ в тревата пред себе си и продължи наблюдението.

— ТОЦ до всички екипи — обади се внезапно диспечерката. — Минете на приемане.

Джеръми намести слушалката в ухото си и зачака.

— Съобщиха ни за появата на плувци в района — обяви женският глас. — „Хотел“ и „Ехо“ минават на жълта фаза. Край. Прекъсвам.

Диспечерите често използват термина „прекъсване“, давайки шанс на останалите участници в емисията да се включат със спешни съобщения. За разлика от клетъчните телефони, кодираните радиостанции не предлагат възможност за многостранен контакт.

— Моля, съобщете, когато сте готови за проникване.

Един по един щурмоваците с кодово име „сиера“ започнаха да докладват готовността си. Старата плантация се оказа абсолютно обкръжена от опитните командоси на ФБР. Снайперистите бяха концентрирани около къщата, разделяйки я на четири части като някаква гигантска и грозна торта. Всеки двучленен патрул получаваше в свое разпореждане парче от около 15 градуса, премахвайки по този начин възможността за евентуален пропуск.

— Въоръжен обект на трети прозорец! — напрегнато прошепна Хесус. — Изглежда държи АК.

Джеръми погледна през уреда и потвърди констатацията на партньора си. На третия прозорец на втория етаж вляво се очерта фигурата на боец с автомат в ръце.

— Китайски, модел СКС — уточни той. — Личи си по приклада. Терористът се обърна с лице към него, но той знаеше, че това е обикновено съвпадение. Двамата с Хесус се бяха окопали в коренищата по наистина съвършен начин, абсолютно невидими за външния свят.

Хвана в кръстчето на мерника челото на бандита, след което безгласно отчете данните, с които разполагаше: влажност 95%, ъгъл на отклонение 2 градуса; вятър нула-пет километра в час, идващ южно от обекта. Никакъв съществен риск за отклонение на куршума, никакви разсейващи погледи, никакви причини за неточен изстрел…

— Сиера три на ТОЦ — включи радиостанцията си той. — Втори въоръжен мъж вътре в обекта… — Замълча, за да му потърси кодово име. Човекът много приличаше на детектива от популярен телевизионен сериал. — Нека го наречем „Сипович“…

Едно светлозелено гущерче геко пъргаво пробяга успоредно с дулото на пушката му.

— Тоя ли предпочиташ, или Хектор? — попита Хесус. За него беше без значение.

— Хектор — отвърна Джеръми, нагласи крачетата на стойката си между два корена и залепи буза за приклада. Дулото потрепна за миг, после се закова върху фигурата на споменатия боец.

— Сиера три на ТОЦ — прошепна в микрофончето той. — Давайте плувците.

Още преди да поръчат основното ястие, Мичъл беше наясно, че е намерил човека, който му трябва. Жената срещу него привличаше вниманието на околните с грациозната лекота, с която кожата й попиваше меката светлина на свещите. В хода на един, общо взето, обикновен трапезен разговор тя беше успяла да вдъхне енергията си на цялото помещение, при това, без да каже нито една дума на достатъчно висок глас, за да бъде чута от друг, освен от шефа си.

Мичъл изпитваше наслада от подобна красота. Сирад притежаваше непринуденото очарование, което излъчваха единствено рокзвездите и модните дизайнери.

— Признавам, че ме заинтригувахте — промърмори той и допълни чашата й. — Никога ли не сте се омъжвали?

Сирад дори не трепна. Тази вечеря нямаше за цел да обсъжда сексистки теми, стъклени тавани или погрешни назначения. Тя беше организирана така, че да им донесе взаимна полза. Тя желаеше участие в проекта „Куантис“, а той имаше нужда от таланта й. Майната им на брошурите за справедливи отношения с работодателите, майната им на оплакванията от шовинистичното отношение на Джордън Мичъл! Такива са правилата на бизнеса и толкоз!

— Аз съм извънредно независима жена — отвърна на въпроса му тя.

Мичъл кимна, опитвайки се да не изглежда прекалено любопитен. По кожата й продължаваха да танцуват отблясъци от пламъка на свещите.

— Това ли е причината да подадете молба за длъжността в проекта „Куантис“?

— Не. Подадох молбата, защото този проект предлага невероятни възможности. Доколкото съм информирана, системата ССТ ще направи революция в областта на персоналните комуникации. И аз нямам нищо против да напусна Атланта за година-две, ако така навляза в този бизнес…

— Но иначе предпочитате да живеете в Атланта? — попита той, опитвайки се да прозвучи заинтригувано. Не му се случваше често да си губи мисълта, но тази жена очевидно влияеше на всичките му сетива. — Вероятно знаете, че ще се наложи да се преместите в Ню Йорк, нали? Очакваме да излезем на пазара до края на август, което означава многобройни командировки до Риад още преди евентуалното ви преместване…

— Атланта е хубав град — отвърна Сирад. — Но не е моят дом. Готова съм за промяна.

Мичъл свали ръцете си в скута, за да позволи на келнера да сервира ордьоврите, но едновременно с това натисна копчето на пейджъра си. Това беше сигнал за Траск, че е видял достатъчно. Жената беше страшно привлекателна, но въпреки това не би могъл да я гледа как яде. Вероятно дъвче бавно и старателно, напълно безшумно и със затворена уста — все неща, които ненавиждаше от дете. Присъствието на масата на баща му означаваше непрекъснато битка с ироничните забележки за маниерите и етикета. За Мичъл храненето беше много интимна дейност, по-интимна дори от секса.

Мобилният му телефон издаде мелодичен звън.

— Моля да ме извините — рече той и натисна копчето. — Нали ти казах да не ме безпокоиш по никакъв повод!… Така ли? Ами в такъв случай… Да, предай му, че ще бъда там след… — Погледна ръчния си часовник, класически „Ролекс Принс“ с пулсиращи стрелки, който моментално направи впечатление на Сирад. Беше виждала този модел, но никога изработен от бяло злато. — Да речем след двадесетина минути…

Изключи апаратчето и направи знак на трима мъже, седнали около една маса в противоположния край на залата. Двама от тях мълчаливо станаха и излязоха.

— Тази вечер явно ми върви на извинения — рече с въздишка Мичъл. — А членовете на Конгреса имат отвратителния навик да си насрочват срещи след края на пленарния ден. Според мен го правят нарочно, за да демонстрират властта си…

Тя се усмихна, но единствено на абсурдните му оправдания. Джордън Мичъл би могъл да се свърже с президента по всяко време на денонощието, дори като използва бутона за бързо набиране. Световни лидери го умоляваха да бъдат приети, а много малко политици от двете големи партии в САЩ биха дръзнали да му посочат мястото и времето на евентуалната им среща.

— Вие сте зает човек, господин Мичъл — рече на глас тя. — Напълно ви разбирам…

— Не, моля ви! — извика той, забелязал намерението й да стане. — Довършете вечерята си! — Обърна се и махна на един висок и добре сложен мъж: — Това е началникът на личната ми канцелария Джон Траск… — Сирад стисна подадената й десница. — Той ще обсъди с вас някои въпроси от административен характер, преди да подпишем официалния договор… До началото на кампанията разполагаме с малко време, затова се пригответе за няколко много натоварени седмици. Нали мога да разчитам на вас за инициативата „Куантис“?

— Все още не съм казала да — закачливо отвърна тя.

— Беше ми много приятно, Сирад — разтърси ръката й Мичъл, задържайки я малко повече от обичайното. — Надявам се, че скоро пак ще се видим…

След тези думи той излезе и забърза към колата си. Позволи на въображението си една-две фантастични картини с участието на Сирад, след което звънна мобилният му телефон. Разговорът беше достатъчно дълъг и когато свърши, вече не помнеше защо изобщо беше наел тази жена. Качествата, които я правеха ценна за него, изключваха изграждането на някакво доверие между тях. Тя бе красива, умна и съблазнителна, но и тези качества също се раждат благодарение на опита…

В единадесет вечерта вятърът беше напълно утихнал и въздухът беше неподвижен като ангелски дъх. Джеръми беше в състояние да чуе водата, която капеше от леководолазите на отряда „Голф“, които изскочиха на огледалната повърхност на езерото зад гърба му и безшумно запълзяха към сушата. Придвижваха се като някакви гигантски жаби, без шум, обединявайки се в основата на крайбрежните бамбукови тръстики на метър-два зад предната стрелкова позиция на Джеръми… Погледна през рамо и ги видя да се освобождават от гумените маски и леководолазните костюми. На преден план излязоха непромокаемите торби с оръжието, приборите за нощно виждане и зашеметяващите гранати.

— „Голф“ едно на жълта позиция — докладва на ТОЦ ръководителят на екипа Шон Девлин — як ирландец, роден в Бостън. — Моля за разрешение да премина на зелена.

— Прието, „Голф“ едно — прозвуча гласът на диспечерната. — Имате разрешение да преминете на зелена позиция.

Девлин се промъкна към тях, минавайки на метър вдясно от Хесус. На слабата светлина чертите му изглеждаха мрачни и решителни, непобедими като мангровата джунгла наоколо.

— Какво открихте? — напрегнато прошепна той. Шестимата му подчинени непрекъснато се оглеждаха.

— Двама с АК в червено-черния ъгъл — докладва Хесус. — Вие ще трябва да атакувате западния вход.

Оперативните заповеди уточняваха три евентуални точки за проникване: капандурата на плоския покрив и двете врати на първия етаж, разположени в източното и западното крило. Атакувайки от запад, щурмоваците от отряда „Голф“ имаха всички шансове да избягнат въоръжената охрана, но това щеше да стане за сметка на изненадата.

— Дай ми десет минути да стигна дотам — прошепна Девлин.

Джеръми улови в мерника си челото на Хектор и зачака да види дали ще реагира по някакъв начин на придвижването на плувците. Кръстчето се беше заковало върху едно човешко същество от плът и кръв. Независимо от сложността на упражненията в школата, това тук нямаше как да го тренира. Притисна приклада в рамото си и прогони всички външни възприятия от главата си. Един човешки живот висеше на косъм. Джеръми лекичко поглади спусъка.

Марселъс Парсънс седеше в дневната на хотелския апартамент и търпеливо чакаше завръщането на Джордън Мичъл.

— Добър вечер, сенаторе — поздрави го бизнесменът, изправил се колкото внезапно, толкова и безшумно в рамката на вратата. — Надявам се, че не сте ме чакали дълго.

— Не, не… Току-що дойдох… — Сенаторът от Монтана смутено се изправи и замалко не събори една издължена китайска ваза от династията Мин. — Всъщност, не бих казал, че съм ви чакал… Този ваш асистент е истинско чудо на организацията…

Траск наистина беше положил огромни усилия тази среща да остане незабелязана, уреждайки с изключителна находчивост отбиването на Парсънс в този апартамент, като се възползва от пролука между участието му в някакво предизборно събрание на Републиканската партия и посещение на любезност в резиденцията на италианския посланик. Сенатор Бийчъм беше отворила фронт срещу инициативата „Куантис“ и това беше известно на всеки репортер в града. Но нито Мичъл, нито Парсънс изгаряха от желание да й дадат допълнителни козове и затова бяха твърдо решени да бъдат крайно внимателни.

— Какво ще пиете? — попита Мичъл, въвеждайки госта си в основния салон. После се насочи към добре заредения бар и взе в ръце бутилка 33-годишен бърбън.

— Няма значение — опита непринуден тон Парсънс. — Това, което държите, ми изглежда добре… — Но в присъствието на Мичъл свободното поведение просто не му се удаваше.

— Знаете ли — замечтано промълви Мичъл, докато наливаше кехлибарената течност в чашите. — Току-що вечерях с една невероятна жена, която възнамерявам да назнача за шеф на международния маркетинг на проекта „Куантис“… Трябва да ви кажа, че е страшно умна, способна и… много мотивирана.

— Качествата, които търся у моите сътрудници — кимна с усмивка Парсънс, пое питието и леко го разклати. Изведнъж му се стори, че двамата най-сетне са открили нещо общо. — Към тях бих прибавил малко, стегнато задниче и умението да си държи устата затворена…

Мичъл се намръщи на многозначителния смях на госта си.

— Аз наемам единствено заради компетентността, Марселъс! — троснато рече той. — Чарът на тази жена е стока, която ще ни бъде от полза на близкоизточните и азиатските пазари. Нищо повече!

Някои експерти са на мнение, че президентът на голяма корпорация не бива да вечеря в компанията на кадрите си от средно ниво — особено когато те са представители на другия пол. Но този съвет беше неприложим по отношение на Джордън Мичъл, просто защото малцина го познаваха. Именно те знаеха, че е почти фанатично привързан към детайлите и никога не се доверява на подчинените си. Той искаше да е сто процента убеден, че Сирад става за работата. Физическото привличане не беше нищо повече от любопитство.

— Разбира се — изчурулика Парсънс. — Аз просто исках да кажа, че…

— Какво имате за мен? — прекъсна го Мичъл и се отпусна на един френски диван.

— Какво имам ли? Ами… О, да… Разговарях с ръководството и постигнахме яснота относно инициативата „Куантис“. Тя няма да бъде внесена в пленарна зала, няма да стане обект на някоя добронамерена резолюция, нито пък на забрана. Що се отнася до Сената, тя просто не съществува…

— Това е добре — усмихна се доволно Мичъл. — Защото освен че съм капиталист, аз съм и патриот, сенаторе. Твърд и безкомпромисен патриот…

Парсънс се залюля на токчетата на своите каубойски ботуши „Лукезе“, огледа се и седна на стол срещу домакина си.

— Напълно съм съгласен — промърмори той и отпи глътка бърбън. — А що се отнася до строителството на двата завода, аз се свързах с Комисията по…

На вратата се почука и сенаторът млъкна.

— Продължавайте — подкани го Мичъл и направи знак на Траск да влезе.

— Имам приближени юристи от Финансовата комисия, които се заеха да търсят данъчни облекчения. Законодателството на Монтана по принцип предлага серия от щедри инициативи в тази насока, които без съмнение ще ви бъдат полезни на всички етапи от строителството.

— А Комисията по разузнаването? — попита Траск. — Бийчъм няма да се предаде без бой.

— Наистина няма. На практика се опитва да свърже нещата с „Матрица 1016“. А доколкото съм осведомен, в нея се говори за плановете на някаква клетка на „Ал Кайда“ да проникне във Федералния…

— Знам какво пише в „Матрица 1016“ — прекъсна го Мичъл. — Въпросът е дали тя разполага с достатъчно аргументи срещу нас?

— Не — поклати глава Парсънс. — Освен това си има достатъчно лични проблеми.

— Какви проблеми? — попита Мичъл, преструвайки се, че не знае. Но Парсънс не оцени по достойнство опитите му да се прави на актьор.

— Доколкото съм осведомен, тази история в банята й изобщо не се е развила така, както си мислят хората — започна той. — В къщата й са открити улики, които я свързват с изчезването на един мъж, станало точно по времето на предполагаемото нападение срещу нея. Юрист от Съвета за национална сигурност.

— И? — спокойно попита Мичъл.

Парсънс замълча за момент, опитвайки се да разгадае смисъла на кратките погледи, разменени между домакина и сътрудника му. Лицето на президента на „Бордърс Атлантик“ запази безизразното си изражение и той неволно се запита дали изобщо го е видял да примигва.

— Искам да кажа, че това развитие на събитията ще доведе до големи сътресения в кариерата на сенатор Бийчъм — отговори той.

Траск пое празната чаша от ръката на шефа си и пристъпи към бара да я напълни отново.

— Например разследване от Комисията по етика, нали? — подхвърли той. — Последвано от конкретни обвинения. Възможно ли е да се стигне дотам, че тя да бъде принудена да напусне заседанията на Комисията по разузнаването поради съдебни действия срещу нея?

— Възможно е, разбира се — отвърна Парсънс, но после поклати глава: — Аз обаче не мисля, че…

— Което ще рече, че ръководството на Сената, съставено от ваши колеги републиканци, може да преосмисли своята надпартийност и да я замени с някой по-подходящ председател от своята партия, например с вас? — подхвърли Мичъл.

Лицето на Парсънс показваше като на екран чувствата, които бушуваха в душата му.

— Предполагам, че е възможно — кимна след известно колебание той и ъгълчетата на устата му бавно се разтеглиха в алчна, замечтана усмивка.

— Интересно — кимна Мичъл. — Надявам се, че ще ни държите в течение…

С тези думи се обърна към масичката за кафе и вдигна разтворената върху нея книга на Хелмут Нютън. Аудиенцията беше приключила.

— Да, да, разбира се — енергично кимна Парсънс, после колебливо се изправи на крака. — А сега аз трябва да… — Насочи се към вратата, после изведнъж спря и се обърна: — Предполагам, че вече сме готови да започваме… Нали така? В смисъл че трябва да…

— Беше ни много приятно, че се отбихте, сенаторе — прекъсна го Траск, станал да го изпрати до вратата. — Благодаря ви за всичко, което правите за нас. Върнете се в Монтана и кажете на скотовъдците и земеделците там, че тази Коледа ще бъде добра за тях. Ако всичко се развива по план, „Бордърс Атлантик“ ще стъпи в Монтана…

Малко след полунощ екипът „Голф“ започна да се изнася от „жълтата“ си позиция — последната, която предлагаше някакво прикритие. Връщане назад нямаше.

— Готов ли си? — попита Хесус, обръщайки глава към партньора си. Нещата вече бяха в техни ръце. В момента, в който щурмоваците от „Голф“ напуснеха прикритието на джунглата, те щяха да бъдат изложени на опасността от преките попадения на Хектор и приятелчетата му.

— Наблюдавам го — отвърна Джеръми и намести фигурата на часовоя в кръстчето на мерника си. Онзи пушеше цигара.

— Добре, не го изпускай — кимна Хесус и включи радиостанцията си: — Сиера три, всичко е спокойно.

Джеръми хвърли поглед към светещия циферблат на часовника си. Повечето от лошите спяха, а тези на пост умираха да сторят същото. Сега беше най-подходящият момент за атака, ако изобщо имаше такъв…

— „Хотел“ едно на ТОЦ, искам разрешение за преминаване на зелена позиция — прозвуча шепотът на Чък Прайс. Това означаваше, че седемчленният му екип ще се приближи към къщата от обратната страна, използвайки прикритието на снайперистите от „Янки“ и „Зулу“.

— Прието, „Хотел“ и „Голф“ на жълта позиция…

Джеръми се концентрира в усилията да забави пулса си, точно както го бяха учили инструкторите. Мускулите излизат от играта, а костите трябва да бъдат в директен контакт. Меката тъкан се издува и потрепва от притока на кръв или адреналин дори и след обикновено ухапване от комар. Докато костите рядко го правят.

Присви очи да прогони умората и залепи буза за влажния от пот приклад. Пушката стреля натам, накъдето е насочена. Останалото е в ръцете на хората.

— Не ме прецаквай, моля те… — прошепна задавено Джеръми. Обръщението му беше предназначено за нищо неподозиращия часовой. Заемаше тази позиция вече над осем часа и започвате да губи търпение.

— ТАК въздух едно на ТОЦ — екна в слушалката гласът на Уолт Хелиър. — Разрешете да премина от жълта на зелена позиция.

Радиостанцията улавяше и приглушеното боботене на реактивните турбини на хеликоптера „Бел 412“. След броени секунди двете боядисани в черно машини щяха да изскочат от джунглата и да увиснат над плоския покрив на сградата — целта на атаката на щурмоваците от екипите „Чарли“ и „Ехо“. Планът предвиждаше две щурмови нива, целящи максималното объркване на мачетеросите. „Хотел“ и „Голф“ щяха да атакуват отдолу нагоре, а „Чарли“ и „Ехо“ — от горе на долу. Докато открият момичето и го отведат.

— Прието, ТАК въздух едно. Задръж на жълта. Всички екипи в готовност!

Мамка му, изпусна кратка въздишка Джеръми и дланта му се залепи за приклада. Тая работа беше истинска. Край на тренировките, край на лекциите и учебната стрелба в „Периметъра на смъртта“. Направи светкавичен оглед на своя сектор и отново хвана фигурата на Хектор в кръстчето на мерника си. Цигарата му продължаваше да излъчва алено сияние в мрака. Макар и на 150 метра от този човек, Джеръми се чувстваше някак свързан с него — сякаш бе сложил ръка върху рамото на палаво дете, което трябва да бъде здравата напляскано.

— Държиш ли го на мушка? — попита Хесус.

— Да — прошепна Джеръми. Луната бавно изплува над ничията зона между обекта на атаката и сиера две. Започна последен преглед на сектора си, просто за да бъде…

ТРЯС!

Сърцето на Джеръми застина, уредът за нощно виждане прекрати огледа на сектора. Директно вдясно от позицията им, на около тридесет метра от джунглата, един от щурмоваците на „Голф“ залитна и се отпусна на колене. Острото пропукване бе предизвикано от един счупен под тежестта му клон на кипарис.

— Исусе! — просъска Джеръми.

— Какво? — обърна се да го погледне партньорът му.

— Не викам теб, просто изпускам парата — отвърна Джеръми. — Ама май трябваше да кажа мамка му! — Понечи да обясни за какво става въпрос, но думите заседнаха в гърлото му. Хектор беше изчезнал! Беше успял да го стори в краткия миг, в който Джеръми отлепи око от мерника, за да види какво става.

— ООЗ едно до всички екипи! — прозвуча гласът на Мейсън едновременно в петдесетината прикрепени към ушите микрофончета. — Имате разрешение за излизане на зелена позиция!

О, не, простена безгласно Джеръми. Хектор беше доловил пропукването на клончето, причинено от погрешната стъпка на онзи щурмовак. И беше сменил позицията. Което означаваше, че екипът „Голф“ щеше да попадне право в капана.

— Провал, провал! — напрегнато подвикна към командира на екипа си той.

— Провал ли? — обърна се да го погледне Хесус, погълнат изцяло от собствените си задачи. — Какво означава това?

— Хектор изчезна! Не мога да го открия… — Уредът за нощно виждане се плъзна по периметъра, но увеличителната му способност беше прекалено голяма, за да предложи ясна картина. На тридесет метра пред тях се появи фигурата на първия щурмовак от „Голф“, безшумно пробиващ си път сред тропическата растителност. Последваха го колегите му, насочили оръжията си напред.

Над водата се разнесе приглушеното хвуп-хвух-хвуп на хеликоптерни ротори — чуждо и заплашително в тишината на нощта. Екипите „Ехо“ и „Чарли“ бяха тръгнали в атака и вече никой не можеше да ги спре.

Джеръми огледа поляната с невъоръжено око, надявайки се на случайността, за да засече Хектор. Тялото му беше опънато като струна. Трябваше да направи нещо, но какво?

— Открий мръсника! — кратко заповяда Хесус, хванал на мерник своята мишена.

В следващия миг нещо привлече погледа на Джеръми. Малко облаче дим излетя от един храст с бугенвилии, разположен току до къщата. Фигурата на Хектор се отразяваше съвсем ясно в матираното стъкло на един от прозорците на първия етаж. Часовоят мачетеро изпусна последния дим от цигарата си, стъпка я с крака и насочи автомата си в посоката, от която очакваше появата на щурмоваците. Лошо, много лошо!

— ТАК Въздух едно на ТОЦ — бръмна напрегнат глас в слушалката му. — Тридесет секунди!

— Мамка му! Не мога да го гръмна! — обяви Джеръми. Нямаше как да стреля по отражението.

Зад гърба му изведнъж изригна оглушителният грохот на хеликоптерните турбини, по хоризонта пробягаха огромни сенки. Двете черни машини се приближаваха със 120 възела в час. На борда на всяка имаше по 14 щурмоваци, стиснали в ръце въжета за приземяване. Трябваше да предупреди „Голф“, но без да алармира мачетеросите вътре в къщата. В противен случай те щяха да убият момичето далеч преди някой да успее да се приближи до него.

— Прикривай ме! — прошепна Джеръми, скочи на крака и се понесе напред. Полуавтоматичната му пушка MP-5SD почти докосна дулото на Хесус. Така и не разбра дали командирът на взвода извика след него. В главата му остана една-единствена мисъл — да спре Хектор.

— Внимание, всички да чакат командата ми — обади се гласът на Мейсън.

Джеръми се прегъна на две, след което се понесе напред с максималната скорост, която позволяваше маскировъчното му облекло. Приличаше на странен блатен хибрид, изскочил от джунглата, състоящ се от равни части сенки, зелени растения и човешка плът.

— Пет секунди…

Тялото му се стрелна сред тропическата растителност. Някакъв клон закачи маскировъчното му кепе и оголи сплъстената от пот коса и част от силно почерненото му лице.

Вдигна пушката в момента, в който прекоси малката полянка, без да намалява скоростта на придвижването си. Витлата на хеликоптера зад гърба му режеха въздуха с характерно свистене.

— Четири…

Екипът „Голф“ изскочи до стената на къщата и тръгна покрай нея. Водещият щурмовак извади граната от сака с експлозиви и приклекна до вратата.

Къде изчезна, по дяволите, извика безгласно Джеръми в момента, в който най-сетне приближи основната сграда. Оттук всичко изглеждаше различно. Канавките бяха задръстени, фасадната боя беше полуизронена, големи части от сградата вече бяха оголени. Козите го гледаха втренчено, а челюстите им продължаваха ритмичната си работа.

Побърза да се шмугне зад огромното туловище на банановото дърво, просто защото друго укритие нямаше.

— Три…

Направи върховни усилия да успокои дишането си и да овладее ритъма на сърцето си. Облегна се на дървото и направи опит да открие отражението на Хектор в някой от близките прозорци. После го видя. Постовият беше на една ръка разстояние вдясно от него, приклекнал зад един храст и долепил буза до приклада на автомата си. Без да помисли дори за секунда, Джеръми се наведе напред и заби дулото на своята MP-5 в изпотения врат на Хектор.

— Две…

— No mas! — дрезгаво прошепна той. — No mas!

Хектор замръзна на мястото си.

В следващия миг хеликоптерите с рев прелетяха над главите им и нападението започна. От туловищата им се плъзнаха черните змии на щурмовите въжета, които изчезнаха във вихрушката от бирени кутии, палмови листа, пясък, камъчета и кози изпражнения — изобщо всичко, което не притежаваше достатъчно собствена маса, за да се противопостави на могъщите витла.

Джеръми беше трениран да се осланя единствено на оръжието, но вниманието му неволно беше привлечено от очите на Хектор, които пламтяха като пънове в огнище. Нямаше желание да го застреля, но от тази дистанция не би могъл да има време за други решения.

БУУУМ!

Гранатата на „Голф“ превърна в отломки солидния френски портал, през който се влизаше в плантаторската къща. Екипът на Девлин изчезна в дупката за по-малко от секунда. Джеръми политна назад от взривната вълна, а изненаданият Хектор се просна по очи на земята. Той обаче не изгуби самообладание и моментално протегна ръка към автомата си сред облаците прах, но Джеръми побърза да го изрита встрани. Мачетерото смени посоката и със светкавично движение извади някаква черна кутийка от джоба на ризата си. В тъмнината проблесна червена мигаща лампичка.

Какво е това, по дяволите?!

Зад гърба му избухна истинското сражение. Нощта беше прогонена от експлозиите на заслепяващи гранати, автоматични откоси и уплашени женски писъци. Мъжете крещяха на английски и на местното наречие — някаква пуерториканска разновидност на испанския. Пръскаха се стъкла, автоматичната стрелба се усили. Джеръми беше разтърсен от това неподлежащо на контрол насилие. Ситуацията нямаше нищо общо с упражненията по стрелба, главно защото мишените тук отвръщаха на огъня.

— Не мърдай! — просъска той и заби дулото на пушката си в лицето на Хектор. Ужасеният пуерториканец изпусна кутийката.

Съзнанието на Джеръми продължаваше да търси пътищата, които биха го отвели до малката заложница, но и мигащата червена светлина на земята изискваше внимание. Хектор също я гледаше, а на лицето му се беше изписал ужас.

— Como esta? — изрева извън себе си Джеръми. — Какво е това?! — наведе се и взе в ръка малката кутийка, която приличаше на дистанционно за гаражна врата.

Хектор скочи на крака и понечи да хукне, но Джеръми ловко го препъна и той се строполи на земята. После заби коляно в гърлото му, навря кутийката под носа му и заплашително попита: — Какво е това?

— Бензин, бензин! — изгъргори Хектор. — Бум!

Сиянието на взривените във вътрешността на къщата заслепяващи гранати сякаш му помогна да се ориентира. Би трябвало да се досети за подобна възможност. Бензинът е евтин, но от него могат да се направят най-добрите запалителни бомби, ако не се броят термалните. А в момента ООЗ си пробиваше път с бой, за да се добере до един гигантски коктейл „Молотов“!

— Сиера три на ТОЦ! — изкрещя в микрофона си той, но все едно че беше се изплюл в окото на урагана. Гласът му потъна в грохота на сражението.

Без да мисли повече, той сграбчи Хектор за яката и го изправи на крака, после го тласна към дупката на мястото на вратата, пробита от атаката на „Голф“.

Вътре, само на метър от входа, лежаха два трупа. Единият нямаше лице, а от ужасната рана на мястото му се пулеше едно по чудо оцеляло око. Джеръми побутна пленника си напред, към слабата светлина на вътрешните помещения.

— La Muchacha? — изкрещя заплашително той на разваления си испански. — Къде е момичето?

— Vamonos! — викна в отговор ужасеният Хектор, дърпайки се като луд. — Вън, вън!…

Джеръми заби коляно в пероналния му нерв — малко над и встрани от коляното.

— Заведи ме при шибаното момиче!

Хектор политна напред, смаян от неочакваната болка в десния крак и разразилата се изневиделица буря над тайната квартира на мачетеросите. Заслепяващи и зашеметяващи гранати, стрелба с автоматично оръжие. Отблясъци от стрелбата се появяваха в прозорците с педантична последователност, маркирайки настъплението на командосите от ООЗ към скривалището със заложницата.

— Не мърдай! — изрева някой сред невъобразимата бъркотия. Джеръми се обърна, но заедно с Хектор, използвайки го като жив щит. На ъгъла се беше изправил Дейв Шелънбай и се прицелваше в тях. По лицето му пробягваха зловещи оранжеви отблясъци.

— Аз съм, Уолър! — изкрещя извън себе си Джеръми и за всеки случай вдигна оръжието над главата си. Щурмоваците често се концентрираха единствено върху оръжието, без да обръщат достатъчно внимание на приносителя му. — Тоя тип ще ни заведе при момичето!

Шелънбай примигна в знак, че го е познал, после насочи пушката си към Хектор и тръгна към тях. Полускрит сред дим и експлозии, той приличаше на зловещ демон.

— Къде е тя? — извика.

Джеръми си даде сметка, че е без бронежилетка и носи само снайперисткото маскировъчно наметало. Лицето му беше намацано. Все едно че бе гол…

— Къде е тя?

Хектор го гледаше с широко отворени очи и мълчеше.

Шелънбай заби дулото на пушката си между очите му и опипа спусъка.

— Мамка ти!

— Долу! — изломоти латиноамериканецът и лицето му се разкриви от ужас. — В мазето!

Пръстът му сочеше надясно, към коридора за кухнята. Джеръми се стрелна натам с такава скорост, че Хектор нямаше време дори да започне молитвата си. Шелънбай освети помещението с прожектора, монтиран над дулото му. Никакви врати, никакви стълби.

— Къде? — изръмжа той. Хектор посочи към килима и Джеръми бързо го изрита в единия ъгъл на стаята. Отдолу се показа дървен капак. Първата вълна на атаката беше минала право над него.

— Взриви го! — заповяда Шелънбай, стъпи върху ръкохватката и подхвърли на Джеръми диверсионна граната „Енсайн-Бикфорд“. При експлозията й се излъчваше блясък, равностоен на един милион свещи, а грохотът достигаше 180 децибела.

— Не, не! — изкрещя Хектор и яростно поклати глава: — Бензин!

Нямаха време за никакви планове. Ако похитителите още не са убили момичето, можеха да го сторят всеки момент. Джеръми се огледа с надеждата да открие нещо, което да им спечели малко време — мръсни чинии, празни бирени бутилки, някакви продукти. На лавицата над газовата печка лежеше двукилограмов пакет с брашно за тортили и той изтича да го свали.

— На три… — промърмори той, кимайки към капака. Шелънбай нямаше време за обяснения. В момента, в който капакът бъдеше вдигнат, той щеше да се спусне в подземието, независимо от намеренията на Джеръми по отношение на брашното.

— Едно… Две…

Хектор видя своя шанс, обърна се и хукна към вратата. Джеръми дори не го забеляза.

— Три!

Шелънбай рязко вдигна капака и светкавично отскочи назад. И съвсем навреме, тъй като от тъмната вътрешност на подземието екнаха дълги автоматични откоси. Джеръми промуши пакета с брашно в дупката, оставяйки куршумите да го пробият. Над стръмната дървена стълба се появи облак ситна бяла прах.

Отдолу екна вик на ужас. Мачетерото беше решил, че го обгазяват, и пръстът му механично отпусна спусъка. Това продължи само стотна от секундата, но бе предостатъчно за Джеръми и Шелънбай, които тикнаха дулата си в тъмната дупка и включиха прожекторите. Събитията се развиха с такава бързина, че никой от двамата не успя да улови ясно картината, която се разкри пред очите им — мътно проблясващо дуло на автомат, панически разкривено лице на мургав терорист, натежал от брашното въздух и неясни отблясъци навсякъде…

— Поп-поп! — „Двойната порция“ на Джеръми улучи терориста между очите. Миг по-късно задната част на главата му буквално експлодира.

— Давай! — изкрещя Шелънбай, но Джеръми вече беше вътре. Краката му тупнаха на пода почти едновременно с тялото на мъртвия терорист, той рязко се завъртя заедно с ослепителния сноп на прожектора. Мръсната дупка беше задръстена с консервни кутии и счупени мебели, в средата се виждаше редица от метални туби, свързани с помощта на стар военен фитил. В носа го блъсна острата миризма на бензин.

— Там! — изрева Шелънбай. Оттатък тубите, овързано с многопластови лепенки към стар плетен стол, се виждаше бледото лице на уплашено момиченце, което едва ли беше много по-голямо от Мади. От очите му капеха сълзи, главата му безутешно клюмна.

— Спокойно, миличка — прошепна Джеръми. — Тук сме, за да те отведем у дома!