Снайперистът

16.

Асам Алал-Бин приключи с вечерята си, доволен от изтеклия ден. Въпреки че през последната година жизнената му среда претърпя многократни промени, той все пак успя да съхрани двете най-важни в живота си неща: семейството и „Ал Кайда“. Американските бомби бяха раздробили много квадратни километри от територията на Афганистан, бяха убили хиляди хора, но малцина членове на неговата организация. Повечето жертви бяха талибански пехотинци, които нямаха никаква представа какво е джихад. Те се сражаваха просто защото не можеха да вършат нищо друго. По принцип афганистанците са груби и брутални, без нито един мирен ден в живота си. В страна, изгубила едно цяло поколение във войната срещу Съветския съюз, това беше дреболия и нищо повече.

Американците го принудиха да се премести — той не можеше да отрече този факт, но победата им беше съвсем временна. Американските бомби бяха погнали голяма част от бойците на „Ал Кайда“, но после, за огромна изненада на същите тези бойци, американското командване не предприе мерки да блокира границата и вратата към Пакистан се оказа широко отворена. Това беше толкова арогантна и глупава грешка, че повечето от бойците му я взеха за капан. Но на засади така и не се натъкнаха. След няколко дни на подозрения и проверки те масово напуснаха Тора Бора и се прехвърлиха в една държава, която Съединените щати не можеха нито да бомбардират, нито да окупират. Пащуните, които населяваха северозападната гранична провинция на страната и които симпатизираха на „Ал Кайда“, предложиха подслон и храна на бойците, а след това ги поведоха на юг, по тайните пътеки за контрабанда на оръжие, наркотици и крадени стоки, които ползваха от векове.

Алал-Бин си спомни как напусна пристанището на Карачи на борда един търговски кораб само пет дни след бягството си от Афганистан. Буш и Ръмсфелд похарчиха няколко милиарда долара в опитите да пуснат кръв от камънаците, докато той и най-близките му съветници просто станаха и си тръгнаха.

— Тате, тате! Бум, бум!

Край него прелетя друг от синовете му, стиснал тояга в ръце. Играеше си на войници като всички момчета на своята възраст, както всички момчета по света.

— Внимавай! — извика след него Алал-Бин. Тук медицинските доставки бяха доста ограничени и евентуалното падане или нараняване на момчето с тази пръчка биха представлявали сериозен проблем. — Ако се набодеш, майка ти ще те напердаши!

Усмихна се на начина, по който растяха децата му. През целия си живот той мислеше повече за войната срещу Запада, отколкото за семейството си. И в моменти като този изпитваше съжаление. Но тук близките му бяха в безопасност, а и той имаше достатъчно време да бъде край тях. Йемен се оказа перфектното скривалище. Тук беше родината на майка му, а племената, обитаващи пустинните територии, живееха далеч от всякаква централна власт, предпочитайки да се управляват сами. Това бяха неговите близки — братовчеди, чичовци и племенни вождове, които отлично разбираха какви са заслугите му за Исляма. Всички те го почитаха като най-великия арабски войн, мнозина кръщаваха децата си с името му, а обречените на саможертва държаха неговата снимка в камионите, с които се взривяваха.

— Асам — извика един от лейтенантите му. Този човек му служеше вярно още от самото начало, веднага след великата саможертва на онази висококвалифицирана бригада от бойци на Исляма, която срина Световния търговски център и постави Америка на колене. — Асам, време е за телефона!

Алал-Бин излезе навън и тръгна към простата дървена маса, отрупана с документи за следващото нападение. Разбира се, най-важните неща не бяха там. Двама от най-близките му съветници плюс неколцина от охраната стояха прави около нея и със зле прикрито нетърпение очакваха новини за поредното си велико начинание — план, който самият Алал-Бин беше кръстил „Сватбата“.

— Готови ли сме? — попита той.

Един от съветниците — собственик на спедиторска фирма в Йемен, кимна с глава и отвърна:

— Саудитците току-що обявиха сделката си с „Бордърс Атлантик“. Новината беше потвърдена от нашия доверен човек в Риад…

Този тип не беше от приказливите, но казаното от него винаги имаше тежест. В качеството си на търговец, той поддържаше важни контакти с правителствата на редица държави от Залива и имаше правомощията да мести по всяко време цялата група около Алал-Бин, заедно с него.

— Тавакилт ал Аллах — каза Алал-Бин. — Поверявам съдбата си в ръцете на бога.

Внушителната по обем разузнавателна мрежа на „Ал Кайда“ беше одобрила употребата на новия телефон, приемайки мнението на агентите си вътре в саудитския кралски двор, според което технологията е надеждна и сигурна.

— Аллах хуакбар… — мелодично пропя един от мъжете около масата, а останалите бързо се присъединиха към него: — Аллах хуакбар, Аллах хуакбар…

Алал-Бин ги изчака да свършат, после извади от джоба си тънкото като вафла апаратче. За момент всички се втренчиха в него, осъзнали опасността. Въпреки уверенията, че е сигурен, и високата му оценка като средство за комуникация, този телефон представляваше и съвсем конкретна заплаха. Израелските и американските тайни служби бяха слагали експлозиви в клетъчни телефони и ги бяха използвали като средство за покушение. Подобен опит имаше и срещу самия Алал-Бин.

След изпълнена с напрежение пауза телефонът иззвъня. Точен до секундата, един мароканец с постоянен адрес в Дамаск бе набрал номера на Алал-Бин. Подчинявайки се на напълно неправилното становище, че потенциалната телефонна бомба може да бъде взривена само от външно обаждане, вождът подаде апарата на един от по-низшите чинове сред охранителите си, чиято евентуална загуба би прежалил.

— Ало? — обади се без всякакво колебание лейтенантът. И да беше напрегнат, това изобщо не му пролича. — Да, тук е. Почакайте за момент…

Алал-Бин пое телефона.

— Ало, Фауаз, ти ли си?

Гласът му беше твърд, спокоен и ясен.

Йеменският търговец бавно изпусна въздуха от гърдите си, на лицето му изплува усмивка. Телефонът работеше безупречно, точно според уверенията на саудитските му информатори.

— Има ли новини за „Сватбата“? — попита Алал-Бин, след което започна да си записва нещо в бележника, разтворен на масата пред него. Лицето му видимо се разведри. Дръзкият заговор се развиваше отлично, а новият телефон на „Бордърс Атлантик“ надминаваше и най-смелите му очаквания.

В САЩ действат четиринадесет напълно автономни тайни служби и разузнавателни централи. НАС получава 45 процента от общото им финансиране, генерира 90 процента от излъчваните в ефира оперативни данни и носи почти пълна отговорност за електронно кодиращите и разкодиращи технологии. Макар че славата почти винаги се пада на ЦРУ и ФБР, от неофициалните твърдения на някои служители на Агенцията става ясно, че тя допринася далеч повече за предотвратяването на терористични актове от всички останали институции в страната, взети заедно. И тези служители вероятно са прави…

— На това място винаги ме побиват тръпки — промърмори Джеймс, изправил се в началото на главния коридор на Оперативната централа. Той беше разделен на два етажа, които се обединяваха пред Центъра за контрол на посетителите, пред който бяха строени десетки терминали. Една от стените беше заета от двуметров печат на НАС, на насрещната беше изобразено логото на агенцията. Според приблизителни изчисления пространството около двамата пришълци се простираше на един милион квадратни метра, плътно запълнено с тайни и заключени врати.

Приближиха се към униформен пазач, който ги посрещна със служебна усмивка.

— Добър ден. С какво мога да ви помогна?

Металните пръчки на входните „таралежи“ непрекъснато се въртяха от потока на служителите. На врата на всеки от тях висеше служебна карта — синя за служителите с достъп до секретни материали, зелена за подизпълнители, плюс още две дузини цветове за онези между тях.

— Всичко е наред, Фред — обади се един глас зад гърба им. — Те са с мен.

Близкият таралеж се завъртя под натиска на един полковник от ВВС в парадна униформа, който тръгна към тях с протегната ръка.

— Полковник Прат, госпожо сенатор — представи се той. — Радвам се да те видя, Джеймс.

Размениха си кратки любезности, след което полковникът ги насочи към таралежите, използва временните им пропуски на посетители и ги поведе към асансьорите. Оттук можеха да стигнат до всички служби на Оперативната дирекция.

Сенаторката беше посещавала повечето от тези служби по един или друг повод, включително и като почетен гост при откриването на Оперативния център по национална сигурност, който се намираше в съседство. Сега нямаше да я допуснат в светая светих, но тя прекрасно помнеше каква анти шпионска параноя цареше там. По стените бяха окачени идиотски плакати, напомнящи на служителите да не говорят помежду си, докато са в коридорите, тоалетната или служебните барчета. Тук секретността не беше празна дума. Сега единствената й надежда бе полковникът да притежава по-открит характер.

След като вървяха доста време, без да говорят, Прат свърна по коридор, който изглеждаше разделен на отделни работни места с помощта на евтини пластмасови панели. Флуоресцентното осветление беше скрито и идваше както отгоре, така и отдолу, придавайки на странно изглеждащите панели вид на някакво авангардно изкуство.

— Предполагам, че трябваше да ви помоля да изключите мобилните си телефони и пейджъри — обади се за пръв път полковникът. — Но вие всъщност го знаете…

Бийчъм кимна с глава. Спомни си първото въвеждане на тези странно изглеждащи „вълнови пътеки“, които имаха за цел да откриват апаратура за електронни комуникации.

— Не ви ли пораснаха допълнителни пръсти на краката от всекидневното преодоляване на тези препятствия? — подхвърли с мрачна ирония Джеймс.

— Не само на краката, а и на ръцете — включи се моментално полковникът. — И благодарение на тях пиша по-бързо на компютър…

Спря пред врата, обозначена със съчетанието 3Е132, вкара картата си в процепа и набра шестцифрен код върху монтираната на стената клавиатура. Ключалката щракна и се отвори и тримата се озоваха в претъпкана канцелария, в която миришеше на прясна боя.

— Пазете се от боята… Правим ремонти, тъй като иначе не можем да изхарчим допълнителните средства, които ни се отпуснаха за борбата с тероризма.

Завиха зад ъгъла и почти се сблъскаха с трима мъже в работни комбинезони, които полагаха допълнителна изолация по стените и които явно не са били там, когато полковникът бе тръгнал да посреща гостите си. Той поклати глава и им направи знак да го последват по друг коридор към врата, на която пишеше „Шифровъчна група №4“. Картата му отново влезе в действие и миг по-късно се озоваха на нещо като тераса, от която се разкриваше гледка към по-ниско разположената просторна зала, в която работеха цивилни. Работните им места бяха разделени с военна прецизност на десетки абсолютно еднакви кабинки.

Такива помещения имаше навсякъде по света и Бийчъм беше виждала много от тях. Портрет на президента на стената, неизменно обграден от по-малки снимки на министъра на отбраната и съответния пряк началник. Въздухът беше подчертано хладен и сух. Жуженето на луминесцентното осветление, тихото почукване на клавиатури и приглушеното бучене на твърди дискове навяваше асоциации с университетски компютърен център.

— Добре дошла в Третото око, госпожо сенатор — каза полковникът и им направи знак да го последват към остъклената канцелария в дъното.

— А сега кажете какво мога да направя за вас — подхвърли той, след като гостите му заеха двата метални стола пред бюрото.

Бийчъм забеляза един брой на „Нюзуик“ на плота пред него. Корицата на списанието беше почти запълнена от собствената й фотография, а изписаното с едри букви заглавие гласеше: ЕДНО ЗАГАДЪЧНО УБИЙСТВО — КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД НАЙ-СТРАННИЯ СКАНДАЛ, РАЗТЪРСИЛ ВАШИНГТОН?

— Сигурна съм, че разбирате колко важно за нас е всичко това — промълви тя.

Полковникът се усмихна. Той добре помнеше как тази жена се беше борила да осигури бюджет за един от най-скъпите на сърцето му проекти, въпреки силната съпротива на конкурентните служби и висшето ръководство на Пентагона.

— Също така сигурна съм, че това, което ще ви кажа, ще изисква и малко доверие от ваша страна — добави тя думите, които си беше репетирала наум в колата. — Лъжа е всичко, което сте прочели в пресата за мен…

Замълча в очакване на някаква реакция, но лицето на полковника не трепна. Вероятно вече беше взел решение да не вярва на материалите в печата, тъй като в противен случай тази среща просто нямаше да се състои.

— Открихме, че в нощта на нападението сенаторката е осъществила неволно телефонно обаждане по мобилния си апарат — намеси се Джеймс, очевидно решил да пристъпи направо към въпроса. — Фактически това е станало в момента на нападението. Набрала е номера на офиса, където се е включил телефонният секретар. По време на този запис се чуват гласовете на най-малко двама мъже, плюс изстрели. На другата сутрин нашата рецепционистка е прослушала записа, но по невнимание го е изтрила…

— Много необичайно — отвърна с доволен вид полковникът. — Но не виждам как мога да ви помогна… Ако искате някой да обработи съответната касета, по-добре се обърнете към съответния отдел.

— Става въпрос за друго — намеси се Бийчъм. — Малко преди нападението ми се обадиха от Белия дом. Един от младите сътрудници на Съвета по национална сигурност искаше да ме предупреди за промяна в началния час на съвещание, насрочено за другия ден. В хода на разговора той използва фраза, която, спомената по открита линия, моментално задейства… — изведнъж млъкна, несигурна дали правилата за сигурност в момента й позволяват да произнася думата.

— Няма проблем, госпожо сенатор — успокои я полковникът. — Притежавам всички необходими разрешителни.

— Става въпрос за думата Старфайър — каза Бийчъм. — Така се нарича един проект на…

— Запознат съм със Старфайър — прекъсна я офицерът. — А онзи служител е използвал наименованието по открита линия?

— Да — отвърна Бийчъм. — Тук сме, за да проверим дали думата е задействала прехващателната апаратура…

Полковникът се облегна назад и втренчи тежък поглед в лицата на посетителите си.

— Госпожо сенатор, приех да се срещна с вас от благодарност за всичко, което направихте за тази служба през годините. Но сега ме поставяте в много неудобно положение. Вие добре, знаете, че законът забранява да използваме „Ешелон“ за прихващане на частни емисии и телефония. Особено пък когато става въпрос за член на американския Сенат…

— Знам много добре — кимна Бийчъм. — Аз самата участвах в написването на този закон и съм запозната с реалното състояние на нещата. В момента, в който някой някъде спомене думичката Старфайър, вашият компютър автоматично се включва и записва разговора. Вие маркирате номера и в продължение на двадесет и четири часа записвате всичко, което се говори по този телефон. Зная, че разполагате с разпечатка на всичките ми обаждания и при добро желание можете да ги възпроизведете. Разбира се, само при добро желание…

В стаята се възцари дълбока тишина. За десетте секунди, през които полковникът мълча, той успя да прехвърли в главата си всички инструкции, свързани с националната сигурност, техните положителни и отрицателни страни. Има случаи, в които националната сигурност означава нещо повече от един наръчник. Понякога тя означава справедливост — основната причина той самият да избере военното поприще.

— Аз не ви моля за отговор — добави Бийчъм. — Моля просто да се приближите до съответния терминал и да поискате тази справка. Прослушайте я сам, без чуждо присъствие. Направете си съответното заключение. Някой е организирал тази работа с единствената цел да ме извади от комисията, да ме отдалечи от нещо, което не е свързано нито с вас, нито с НАС, нито с когото и да било в тази сграда.

— Искате да кажете, че някой ви е поставил капан, така ли? — остро я погледна полковникът.

— Не — отвърна Бийчъм. — Искам да кажа, че това е един много сложен проблем, който самата аз още не съм си изяснила. Всичко, което знам, е, че някой страшно много иска да ме няма в Комисията по разузнаването — толкова много, че не се колебае да извърши убийство и да го припише на един редовно избран член на американския Конгрес с намерението да го тикне в затвора. Вие сте посветил живота си на защитата на тази страна от подобни нарушения, полковник. Помогнете ми да предотвратя това!

Полковникът я гледа втренчено в продължение на почти цяла минута, после се изправи.

— Моля да ме извините, но се налага да отскоча до тоалетната — промърмори той. — Ще се върна веднага…

Бийчъм преплете пръсти в скута си и наведе глава. Почти никога не се беше обръщала към бога с лични молби, но в живота явно имаше време за всичко.

Към четиридесет и пет минути бяха нужни на Джеръми и взводния му командир, за да покрият разстоянието от скривалището до камънаците, разположени на шейсет метра от скупчените една до друга хижи. Придвижваха се бавно и внимателно направо към мястото, където сенките изтъняваха от бялата светлина на един петромаксов фенер и захранваната от малък генератор настолна лампа.

— Сборен пункт тук — прошепна Хесус. — Ако нещата се объркат, ще се срещнем при тези скали.

— А какъв е планът за изтегляне? — попита Джеръми. Сборният пункт си е сборен пункт, но как ще се оправи, ако се наложи да действа сам? Куонтико беше на много дни плуване от това дяволско място.

— Онова откритото място пред хижите — посочи с пръст Хесус. — Имаме непрекъснат контакт с птичките. Ако ме ликвидират, трябва да изпратиш два червени светлинни сигнала нагоре и те ще разберат откъде да те вземат…

Джеръми поклати глава, а Хесус отново извади малката черна кутийка от раницата си и й счупи капачето. Дотук с доверието, рече си Уолър.

— Какво трябва да правя? — попита след известно време той. Виждаше съвсем ясно Алал-Бин — най-високия от всички мъже около масата. По всичко личеше, че говори по мобилен телефон.

— Изчакваме да падне и последният от тези типове, след което се придвижваме натам, прибираме калашниците и влизаме вътре да разчистим хижата. Помни, че трябва да действаме тихо, за да нямаме проблеми със съседите. Шумни можем да станем само в най-краен случай.

— Последният ли? — вдигна вежди Джеръми. — Мислех, че сме тук заради Алал-Бин…

— На мен всички тези задници ми изглеждат еднакви, Уолър. Нямам време да им снемам пръстови отпечатъци!

Хесус направи последни корекции върху скалата на апаратчето и вдигна палец по посока на Джеръми. След което набра някакъв номер по сателитния телефон, обърна се към мъжете около масата и зачака действието на малката черна кутийка. Пръв се свлече Алал-Бин, после мъжът до него, а след това и всички останали, седем на брой. Без никакъв шум, без куршуми, без видимо насилие.

— Пресвета… — започна Джеръми, но Хесус вече събираше оборудването и се готвеше да тръгва.

— След мен! — заповяда шепнешком той, скочи на крака и със смайваща скорост се добра до купчината мъртви тела. Джеръми се придържаше на крачка зад него. В движение се наведе и издърпа един автомат от ръцете на най-близкия арабин. Приклекна до масата и насочи автомата си към вратата на хижата, готов да ликвидира всеки, който се покаже. Беше толкова тихо, че успя да долови някакъв глас от мобилния телефон на Алал-Бин. От вътрешността на хижата долитаха приглушени женски гласове.

Хесус бързо огледа падналите мъже. Искаше да се увери, че са мъртви, но това беше повече от очевидно. Лицата им бяха замръзнали в разкривени гримаси, сякаш някой бе взривил гранати в черепите им. Около тях тъмнееха огромни локви кръв, които вече попиваха в пясъка.

Джеръми задържа входа под прицел, докато Хесус се присъедини към него. Тялото му неудържимо трепереше, а в главата му виеха хиляди истерични гласове, единодушно повтаряйки, че това е най-тъпото нещо, което е правил в живота си. Но в мига, в който Хесус го потупа по рамото, той сложи пръст на спусъка и се стрелна напред, озовавайки се в единственото, доста просторно помещение на хижата. Вътре имаше четири жени и няколко деца. Не си направи труда да ги брои, тъй като очите му търсеха оръжие.

Никой не каза нищо, само очите им се изблещиха.

После една от жените се изправи и бавно бръкна под наметката си.

— Ликвидирай я! — изръмжа Хесус и на няколко скока взе разстоянието до вътрешните врати, които очевидно водеха към спалните.

— Ръцете горе! — изкрещя Джеръми. — Нали каза, че ще станем шумни само в…

— Ликвидирай я, за Бога! — изкомандва с нервен глас Хесус.

Но Джеръми замръзна на място, ококорил се към жените и децата насреща си. Не би могъл да си представи, че…

— Аллах хуакбар! — изпищя жената и рязко дръпна наметката си. Под нея мътно проблесна дулото на калашника.

Хесус светкавично се обърна и натисна спусъка. БУМ! Куршумът улучи жената точно под дясното око, тялото й отскочи назад и малко встрани, след което се строполи сред останалите.

Джеръми се приведе напред, стреснат от внезапно избухналото насилие, но някакво движение вдясно привлече вниманието му. Иззад ленената завеса се показа дулото на друг АК-74. Тялото му отскочи назад, пръстът му натисна спусъка. Всичко се сля в едно-единствено движение.

БУМ! Прикладът здравата го ритна в рамото.

Завесата се разлюля и иззад нея политна тялото на малко момче, което безпомощно се просна в краката му. Бедрото му се плъзна и опря в десния му крак — сякаш играч от неговия отбор заемаше мястото си на втора база. Пушката играчка, очевидно обезопасена от баща му, изтрополи на пода едновременно с тялото, от устата му бликна алена кръв.

В този момент го напусна всякакво чувство за реалност. Стаята сякаш изригна в мига, в който и останалите жени извадиха автомати. БУМ, БУМ, БУМ! Грохотът на изстрелите се смеси с неистови крясъци и тропот на крака, настъпи пълен хаос. Опрели гръб в гръб, Джеръми и Хесус стреляха като бесни, въздухът около тях просветваше с пламъчетата на изстрелите.

Куршумите се забиваха в стените, прекършваха мебелите, поваляха тела, разкъсваха плат, чупеха крайници. Джеръми не можеше да каже кой стреля. Беше забравил за всичко на света, крепейки се единствено на адреналина, насилието и невероятно силното желание да оцелее.

Хесус се прицелваше и стреляше, без да показва никакви признаци на колебание. Децата бягаха насам-натам, опитвайки се да стигнат до вратата, но той ги разстрелваше едно по едно, с методичността на робот. Част от тях се свиха в един от ъглите, но автоматичната му карабина ги намери и там. БУМ! БУМ! БУМ! От дългото дуло излитаха огнени пламъци, един след друг, неумолими като смъртта, която носеха. Спря стрелбата едва когато пълнителят се изпразни, а всички в къщата бяха отдавна мъртви.

Изведнъж настъпи дълбока тишина. Всичко замря.

Петромаксовият фенер тихо съскаше, пламъчето на лампата леко потрепваше. Джеръми се бореше да си поеме дъх.

Хесус стоеше в средата на помещението. Потта се стичаше в очите му, главата му имаше нужда от проясняване. Оръжията мътно проблясваха в ръцете им, нагорещени от стрелбата. Във въздуха се носеше странна миризма — нещо средно между мириса на кръв и къри, на „Шанел №5“ и кордит. За миг Джеръми опря пушката в рамото си, после я смъкна на нивото на очите си и погледна бялата струйка дим, която се виеше от дулото.

На светлината на фенера проблеснаха златни верижки. Сред купчината женски трупове се виждаха златни пръстени и гривни, кръвта криволичеше между тях на алени ивици, капеше по пода и бързо попиваше в земята.

— Сега вече мръсниците не изглеждат толкова опасни, нали? — задъхано изръмжа Хесус.

— Господи… — понечи да каже нещо Джеръми, но гласът му изведнъж изтъня и прекъсна.

Навсякъде около него се търкаляха трупове. Жени и деца. Момчета и момичета. Майки със синовете и дъщерите си.

— Покрий вратата! — дрезгаво заповяда Хесус, но той не беше в състояние дори да се помръдне. Ужасът от стореното притисна гърдите му с такава сила, сякаш цялата къща се беше сгромолясала върху него.

Хесус пристъпи към фенера и рязко намали фитила. Пламъкът бавно се превърна в оранжева точица, после угасна. Двамата потънаха в непрогледен мрак. За пръв път в съзнателния си живот Джеръми изпита страх от тъмнината.

Джордън Мичъл се облегна в стола и разтърка очи. Ръцете му трепереха. Беше планирал и реализирал поглъщания на гигантски корпорации за милиарди долари, беше сривал индустриални гиганти, беше оцелявал след жестоки атаки на конкурентите си, но нищо не можеше да се сравни с проекта, който току-що беше осъществил.

— Е, хубаво — промърмори той. Екраните бяха помръкнали, само на единия от тях все още личаха светлосивите инфрачервени контури на мъртвите тела. Това беше всичко, което каза.

Траск поклати глава.

— Кога ще се върнат? — попита Мичъл.

Изтекоха няколко секунди, преди Траск да забележи малките светли точици в десните ъгли на затъмнените телевизионни екрани.

— Ако всичко върви по план, трябва да се приберат в неделя вечерта — отвърна той и посочи топлинните сигнатури на реактивните двигатели. — Това трябва да са хеликоптерите…

Мичъл знаеше, че всички детайли на този сложен план са били обсъдени и уточнени предварително, включително оттеглянето на полевия екип, но всичко през този ден беше преминало забележително добре. А това не можеше да не изнерви всички, дори педантичен човек като него.

— В това сме вкарали много пари — промърмори той, стана и закопча сакото си. — Искам да ми се докладва статутът им на всеки два часа, чак до пристигането им на КОНУС.

После, за пръв път от няколко седмици насам, на лицето на Джордън Мичъл изплува истинска усмивка. Това, което беше наблюдавал току-що, никога нямаше да се появи като извънредно съобщение по Си Ен Би Си. Въпреки че днешните акции практически бяха най-шумното навлизане на пазара в съвременната история на бизнеса, цялата сцена се беше разиграла без никакъв звук на двуизмерните екрани на черно-белите телевизори. Иронията в този факт беше почти поетична.

Сенатор Бийчъм мълча почти четиридесет минути, въпреки присъствието на административния си асистент. Седяха в кабинета на полковника и разглеждаха снимковите спомени от двайсет и седем годишната му служба в авиацията. Завършил Военната академия, той беше летял на бойни изтребители Ф-14 и Ф-18, според голямата снимка на ескадрилата му — 459-та, наречена „Грабливите птици“. 41 бойни полета над Ирак и Кувейт по време на Войната в Залива, Почетен кръст за изключителни пилотски умения, изложен в специална кутия във витрината на малка библиотека, претъпкана с оперативни наръчници за дейности, за които дори Бийчъм не беше чувала.

— Съжалявам, че се забавих…

Полковник Прат влезе в кабинета, затвори вратата зад гърба си и се настани зад бюрото, покрито с казионния изкуствен фурнир. Ръцете му нервно се сплетоха в скута.

— Нека за момент си представим една хипотетична ситуация — подхвърли той.

Бийчъм го гледаше като дете, неочаквано попаднало в кабинета на директора.

— Да допуснем, че съм станал свидетел на огромна несправедливост, извършена спрямо мой близък приятел — започна Прат. — Но имам сериозен проблем, тъй като бих станал обект на тежки обвинения в личен и служебен план, ако разкрия методите, благодарение на които съм се сдобил с доказателства за неговата невинност.

Бийчъм наведе глава на една страна, твърдо решила да не реагира, докато не чуе всичко, което този човек имаше да й каже. В момента й съобщаваше, че е потърсил и открил съответния запис, а след прослушването му се е убедил в нейната невинност. Проблемът му беше там, че не би могъл да признае неговото съществуване.

— Полковник, аз съм била в този бизнес достатъчно дълго, за да са ми ясни правилата и начините, по които понякога ги нарушаваме… — подхвърли тя, после отправи многозначителен поглед към папката, която лежеше разтворена на бюрото му.

Полковник Прат проследи погледа й и побърза да я затвори. На титулната страница беше изписано кодово наименование, което автоматически я правеше строго секретна и никакви материали, свързани с нея, не биваше да се оставят без надзор.

— Слушам ви — кратко отвърна той.

— Готова съм да се обзаложа, че между петте трилиона страници информация във вашата база данни се крие транскрипцията на телефонен запис с времетраене 60 секунди, която никога не би трябвало да бъде направена според Директива 18 за сигнално разузнавателната дейност в САЩ… — Бийчъм спря да си поеме дъх, после продължи: — Бих се обзаложила и за още нещо: името, свързано с този рапорт — моето име — е било подменено със сериен номер на прехващането и генеричен идентификатор. Ако ФБР изпрати по факса официално искане до Федералната идентификационна служба, вие ще бъдете в правото си да предадете този материал…

Полковникът се замисли за момент, после отвори чекмеджето си и извади някакъв справочник, дебел три пръста.

— Разузнавателни сведения, получени от вътрешни комуникационни източници — дори когато това е станало погрешка, случайно или в резултат на някаква небрежност — трябва да бъдат незабавно унищожени — прочете той.

— Карайте нататък — подхвърли Бийчъм. — Прекрасно знаете, че има и едно изключение…

— Вътрешните комуникации, за които се счита, че съдържат информация за чуждо разузнаване, трябва да бъдат прехвърлени на Федералното бюро за разследване за по-нататъшни процедури на минимализация.

Полковникът неволно се облегна назад, смазан от тежестта на искането на Бийчъм.

— Госпожо сенатор, аз излизам в пенсия след по-малко от месец. Ще направя всичко възможно, за да ви помогна, но хората от записа изглеждат твърдо решени да ви причинят зло. Не ми трябва голямо въображение, за да си представя какво могат да направят на мен…

— Според мен не сте от хората, които се плашат лесно — подхвърли Бийчъм.

Полковникът се замисли.

— За двайсет и седем години служба не съм лъгал нито веднъж — промълви той. — Ако изпратите в този кабинет човек от ФБР, който да ми зададе подходящите въпроси, аз ще му отговоря.

Бийчъм стана на крака и протегна ръка.

— Благодаря ви, полковник. Уверявам ви, че съвсем скоро ще се измъкна от тази бъркотия, а след това, ако не ме лъже паметта, ще ми бъде необходим съветник по въпросите на военното законодателство. Заплатата е добра, но шефката е малко строга…

— Благодаря — сведе глава полковник Прат. — Но мисля, че Вашингтон ми дойде до гуша. Предпочитам да ходя на риба на едно място, на което нито вие, нито НАС и цялото проклето правителство ще се сетят да ме потърсят!

— На мен също — усмихна се Бийчъм. — На мен също…

— Какво става, мамка му? — изрева Джеръми, опитвайки се да надвика пищенето в ушите си. Мракът наоколо беше толкова непрогледен, че той не беше в състояние дори да помръдне, въпреки че сърцето му продължаваше да блъска като чук и цялото му съзнание пищеше час по-скоро да се маха оттук. — Какво по дяволите беше това?

Все още усещаше тежестта на убитото момченце върху крака си.

— Навън! — изръмжа Хесус, наведе дулото на своя АК-47 и извади от джоба си тънко фенерче „Маглит“ с червен рефлектор. Джеръми се ориентира по слабия лъч на взводния и намери пътя навън, където телата на седмината мъже лежаха безразборно около масата.

— Помогни ми! — прошепна Хесус и махна с ръка към двама от бодигардовете на Алал-Бин. — Вземи всичко, после ще го сортираме…

Взводният приклекна и започна да пребърква джобовете на убитите. Документи, карти и всичко останало тикаше в тънък найлонов плик, който измъкна от джоба си.

Джеръми се подчини. Положи автомата в свивката на ръката си и се залови за работа. С дясната си ръка бъркаше в джобовете и вадеше всичко, което напипа вътре — документи, хартии, монети, парцалчета и какво ли още не. Комбинезоните им в защитен цвят бяха лепкави, подгизнали от кръвта, но той упорито продължаваше — надявайки се да намери някакъв смисъл в заповедта на командира си. Да намери нещо в джобовете, което да оправдае това клане.

— Зарязвам всичко! — изръмжа след известно време той. — Какво, по дяволите, правим още тук?

Хесус се изправи и пристъпи към масата.

— Ти изпълняваш заповеди, Уолър! — отсече той. — Но защо винаги мърмориш?

Взводният използва ботуша си, за да отмести три от телата от пътя си, след което се наведе над лицето, което Джеръми беше виждал хиляди пъти: лицето на митичния Асам Алал-Бин, който вече не беше нищо друго, освен един изстиващ труп. Дългата му брада беше доста посивяла и значително оредяла.

— Защото за такива гадости няма заповеди! — изръмжа раздразнено той, издърпа окървавените си пръсти от последния джоб и се изправи, за да види какво е привлякло вниманието на командира му. — Имам право да получа отговор!

— Нямаш никакви права! — отсече Хесус, изправи се и плъзна лъча на фенерчето по масата. Няколко жълтеникави листа хартия изшумоляха на лекия ветрец. Той ги взе, сгъна ги и ги тикна в найлоновия плик при останалите вещи. — Но аз все пак ще ти дам отговор, защото знам какво е да изпълняваш чужди заповеди, без да знаеш за какво става въпрос. Целта на нашата мисия не беше да види сметката на Алал-Бин, а ей това!

Найлоновият плик се вдигна пред очите на Джеръми.

— От известно време насам „Ал Кайда“ подготвя мащабна операция под кодовото название „Сватбата“. За пръв път се споменава за нея на 16 октомври миналата година, в един от всекидневните рапорти, пристигащи в ЦРУ. По тази причина я наричат „Матрица 1016“. Но независимо от имената, с които я кръщават, Агенцията е на мнение, че става въпрос за атака срещу Федералния резерв, която предстои съвсем скоро. Ето това е причината, поради която сме тук!

— Какво значи „съвсем скоро“? — попита Джеръми и рязко вдигна глава. Ушите му доловиха далечното свистене на хеликоптерни витла, влизащо в дисонанс с тишината на пустинната нощ.

— Според НАС това тук е била последната им оперативка… — Хесус се наведе и вдигна ССТ телефона, използван от Алал-Бин за връзка със задграничните ядра на организацията му. — За съжаление мръсниците вече разполагат с абсолютно непробиваеми комуникации и никой не може да чуе какво си говорят. Това е другата причина да нанесем удар веднага, без никакво отлагане.

— Какво е това, мамка му? — изведнъж извика Джеръми и посочи към някакъв неясен силует, който летеше ниско над хоризонта.

— Руски хеликоптер МИ-28, управляван от йеменски пилот, който в момента прави такава пачка, че изобщо не го интересува какво става долу. Качваме се и пътуваме, ясно?

На хоризонта се появиха светлини. Двамата едновременно отбелязаха, че те не идват от хеликоптера, а са светлини от автомобилни фарове.

— А какво ще стане с онези хора от петролната компания, които оставихме на лагер? Кой ще ги прибере?

— Не ги мисли, те не са от петролната компания — отсече Хесус, после извади от джоба си миниатюрна инфрачервена „светулка“, натисна едно копче и я вдигна над главата си. Грохотът на хеликоптера се засилваше. Джеръми се запита дали невидимата птичка ще изпревари фаровете, които едва ли бяха на повече от петстотин метра от хижите.

— Виж какво… — Хесус изчака още секунда, за да се увери, че пилотът е уловил сигналите му, после тикна апаратчето обратно в джоба си. — Откак съм завършил гимназия, все съм войник. Но никога не съм искал да измислям правилата, само съм ги следвал. Защо според теб оставих Сребърната си звезда в чекмеджето? Защото жена ми и децата ми и до ден-днешен мислят, че съм един шибан готвач!

Джеръми се разтрепери. Не знаеше дали е от студа, тъмнината наоколо, или от обезводняването.

— Това не ти е „Делта“, Хесус — с мъка промърмори той. — Ние сме агенти на ФБР и не бива да убиваме цивилни!

Хеликоптерът увисна на метър от земята, лъхна ги горещ въздух. Не се виждаше дори една светлинка. Джеръми го различи едва когато кацна, и то, защото вдигна облак прах, малко по-светъл в мрака. Витлото причини буря от ситни камъчета, които забарабаниха наоколо.

Хесус побутна партньора си към машината, която щеше да ги отведе обратно в цивилизацията. Автомобилните фарове бяха на не повече от двеста метра и бързо се приближаваха. Нямаше никакво време за губене.

— Животът е сложен — промърмори взводният. — Крайно време е да пораснеш и да си вършиш шибаната работа!

17.

— Тате, тате!

Джеръми прекрачи прага на дома си малко преди часа за лягане в неделя вечерта и стана обект на радостните възгласи на Мади. Нищо от това, което беше вършил през последните няколко дни, не можеше да се сравнява с гласа на малкото му момиченце.

— Мадстър! — извика той, грабна я и обсипа личицето й със серия „картечни“ целувки — стар техен патент. Кристофър чакаше ред на крачка зад кака си. В едната си ръка държеше Боб Гъбата, а в другата — тоалетна четка.

— Две бебета, тате! Две бебета! — извика той. Това беше призив към татко му да ги вземе и двамата на ръце.

— Добре, две бебета! — изръмжа с престорена ярост Джеръми, отпусна се на колене и сграбчи децата в прегръдките си. В следващия миг тримата се търкулнаха на килима, надавайки радостни крясъци.

— Хей вие, двамата! — извика Каролайн, изправила се на прага. — Я оставете татко да си влезе у дома!

Имаше вид на разтревожена майка, която с тревога очаква завръщането на немирния си син.

— Къде ми е подаръкът? — изпищя Мади.

— Ами моят? — пропя Кристофър.

Джеръми усети как сърцето му се свива. Този път изобщо не беше помислил за подаръци.

— В дневната са — обади се Каролайн, предвидлива както винаги.

Джеръми побутна децата към вътрешността на къщата, където пое от жена си подаръците, които би трябвало да купи сам.

— Благодаря — каза по-късно той и понечи да я целуне, но тя побърза да се отдръпне.

— Хей, какво става?

— И още питаш? — втренчи се в него Каролайн. — Изчезваш за четири дни, а след това се прибираш ни лук ял, ни лук мирисал! През това време Кристофър получи възпаление на ухото, Мади хвана ечемик в училище, а аз получих предложение за по-отговорна работа! — Очите й се напълниха със сълзи. — Ти обаче дори не се обади!

— Нямаше как — промърмори той и в душата му се надигна раздразнение. Как да й обясни какво се беше случило? Дори той самият все още не можеше да обхване всички детайли на нощната операция. — Нали знаеш, че понякога се налага да изчезвам без предупреждение? Би трябвало да звъннеш в службата…

— Направих го! Но оттам ми казаха, че си взел отпуск по болест!

Тя чакаше отговор. Отдавна беше изминала трудния път от страха до гнева. Съпрузите, които изчезват с дни, трябва да имат някакъв отговор. Включително и онези от тях, които работят в ООЗ.

— Не знам защо са ти казали подобно нещо — сви рамене той. — Получих заповед за изпълнението на спешна задача. В чужбина… Вдигнаха ме направо от стрелбището на Морската пехота и се осъзнах чак в Йемен… Шантава работа!

В следващия миг си даде сметка, че отново са се върнали във вестибюла, а Каролайн е препречила вратата за кухнята. Изведнъж изпита странното чувство, че се е озовал в чужд дом и жената насреща му не желае да го пусне.

— Йемен?

— Да, в Близкия…

— Знам къде се намира Йемен! — рязко смени изражението си тя и той смаяно млъкна. — Това, което не разбирам, е защо ФБР не ми казва, че си напуснал града за изпълнението на задача! Позволих си дори да позвъня на някои други съпруги и…

— Звънила си на жените на колеги? — Двамата отдавна се бяха разбрали да избягват тъй наречената „Група за взаимна подкрепа“. Повечето момчета от отряда се оплакваха, че тя е само гнездо за клюки, в което се събират жени без работа…

— А какво според теб трябваше да направя? Не се прибираш за вечеря, няма те в продължение на дни. Уплаших се, че ти се е случило нещо!

Мади и Кристофър се появиха тичешком от дневната.

— Какво има, мамо? — уплашено попита момиченцето. Баща й и майка й почти никога не се караха пред тях.

— Няма нищо, скъпа — отвърна Джеръми, а Каролайн ги изпрати да си играят с новите играчки.

— Съжалявам, искаше ми се да ти дам по-добър отговор…

Той е агент на ФБР. Той трябва да има отговори.

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че мисията беше строго секретна… — Протегна ръка да я докосне, но тя се дръпна. От очите й потекоха сълзи. — Никога не съм те лъгал, Каролайн! — прошепна настоятелно той. — Беше мисия, повярвай ми!

Протегна ръце да я вземе в прегръдката си и този път тя не се отдръпна. Сълзите й рукнаха като река.

— Тревожа се за теб — изхлипа тя. — Адски е гадно, когато не знаеш нищо!

— Знам, скъпа — прошепна той. — Това няма да се повтори. Обещавам.

Сирад си позволи един свободен ден в Париж, след което все самолета на „Ер Франс“ за Ню Йорк — отпочинала и доволна, но въпреки това леко напрегната. Личните поздрави на Мичъл, придружени от дванадесет разкошни рози, подсладиха пребиваването й в „Риц — Карлтън“, но не успяха да премахнат огорчението, породено от недоверието му. Само две бяха причините за неговото поведение: или е искал да я подложи на последен тест, преди да й даде пълен достъп до програмата, или е отгатнал намеренията й спрямо Хамид. Първото означаваше благоразумие и предпазливост, а второто — истинско нещастие.

Самолетът й се приземи на летище „Кенеди“ в понеделник сутринта. Пред терминала за ВИП персони я очакваше лимузина на „Бордърс Атлантик“. На задната седалка бяха оставени сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Пост“, които съобщаваха с едри букви за сделката, сключена от „Бордърс Атлантик“. На пода на купето беше паднал един брой на „Ню Йорк Пост“, чието водещо заглавие привлече вниманието й.

НАБЕРЕТЕ „П“ ЗА ПРЕДАТЕЛ! — гласеше то, пресичайки физиономиите на Джордън Мичъл и Асам Алал-Бин, заели изцяло титулната страница. Всички вестници публикуваха остри коментари и анализи на саудитската сделка, включително и такива, които бяха приписани на „неназовани правителствени източници“. Всички поддържаха становището, че тази сделка ще се отрази зле на войната срещу тероризма, но финансовите анализи показваха, че за два дни акциите на „Бордърс Атлантик“ са скочили с 14 процента.

Телевизионните канали реагираха по същия гневен начин. Всички популярни предавания нарекоха Джордън Мичъл безсрамен печалбар, чиято корпоративна алчност е надделяла над националните интереси. По ирония на съдбата сочеха свалянето на сенатор Бийчъм от председателския пост на Комисията по разузнаването като главна причина за успешната реализация на тази сделка. В същото време Марселъс Парсънс намекваше, че ако бъде избран на нейно място, той незабавно ще се заеме с ревизията й.

Малко преди осем Сирад се появи в апартамента на Хамид на Осемдесет и втора улица.

— Европа ти се отразява добре — подхвърли той, докато куфарите й звучно падаха на пода. Тя изобщо не си направи труда да му отговори. А когато новият й костюм „Гучи“ последва багажа, вече не можеше да я чуе, дори и да искаше. Комбинацията от френски дантели и специален парфюм превърна входното антре в един чудесен секс кабинет от мрамор и махагон, изпълнен с различни части от облекло, стенания и онези специфични звуци, които тя умееше да издава точно когато трябва.

Когато най-сетне приключиха, Хамид се озова легнал по гръб на пода в хола. Втренчил поглед в платното на Дега, той си задаваше въпроса дали тази картина, пък и всичко останало в живота му, изобщо струва нещо.

— Е, какво искаше да ми кажеш? — върна го в действителността гласът на Сирад. Той се обърна да я погледне и видя как пръстите й откъсват нежното цветче на една петуния от вазата в средата на хола и го поставят върху добре коафираното триъгълниче, маркиращо венериния й хълм.

Главата му се поклати в знак на уважение. Тази жена умееше да управлява поведението си така, че да направи околния свят блед и незначителен. Отвеждаше го на места, за които дори не беше подозирал.

— Ходих на пазар, макар и не в мащабите, в които си го направила ти — отвърна най-сетне той. — И ти купих малък подарък, с който искам да те поздравя за отлично изпълнената задача…

— О, така ли? — възкликна тя, играейки си с цветчето в очевиден опит да го възбуди. — И какъв е той?

— Искаш ли да го видиш?

— Разбира се, че искам. Нима има жена, която да не иска подаръци от любимия си?

Хамид се изправи и придърпа две възглавнички от дивана, за да прикрие голотата си. Нещо в красотата на Сирад винаги го караше да се чувства неудобно от собствената си физика.

— Чакай тук!

Тя се изтегна като котка, питайки се дали седемнадесетият етаж беше успял да оборудва апартамента с микрофони и видеокамери. Хох твърдеше, че е обект на постоянно наблюдение. Мичъл сигурно се е възползвал от отсъствието й, за да изпрати тук своите магьосници с черни торби.

— Само не ми казвай, че не е трябвало да го купя, окей? — промърмори Хамид, появил се обратно с малка, красиво опакована кутийка в ръка. — Жената не бива да казва това, никога!

Коленичи до нея и й протегна кутийката.

— Защо пък да ти го казвам? — вдигна вежди тя. — Обичам подаръците, особено когато са от теб.

Претърколи се на една страна, вдигна ръка и рязко дръпна възглавницата, която прикриваше мъжествеността му. Тикна я между бедрата си и едва тогава поднесе разтворената си длан да получи подаръка, умишлено докосвайки бързо наедряващия му член. Той побърза да премести другата възглавница пред себе си и едва тогава й подаде кутийката. Беше красива, светлосиня на цвят, с изящно преплетените инициали на „Тифани“, завързана с традиционната панделка.

— Любимият ми цвят — отбеляза Сирад, после хвана едната безупречно оформена панделка, а другата пъхна между зъбите си. Самата кутийка остана затворена малко по-дълго, отколкото очакваше Хамид. Тя умееше да изчака подходящия миг, знаеше как да го накара да потръпва от нетърпение, независимо за какво става въпрос.

— Все се питам нещо… — проточи Сирад.

— Какво се питаш? — вдигна глава той.

— С какво точно се занимаваш… — Наведе се да помирише кутийката, след което я притисна към гърдите си и затвори очи. Подаръкът почти изчезна между стегнатите й гърди — на мястото, където би трябвало да бъде женското сърце.

— Знаеш с какво — усмихна се Хамид, протегна ръка и издърпа кутийката. — Търгувам с парите на другите, като задържам малко и за себе си…

— Задържаш много за себе си! — поправи го със смях Сирад.

Той също се засмя.

— Това тревожи ли те?

Синята кутийка леко се плъзна по бронзовата кожа на бедрото й, редовно разтривана със специален гел за слънце „Бранкузи“.

— Не, разбира се. Просто ми напомня, че аз също имам своите цели… Никога не съм толкова арогантна, че да не допускам евентуалната полза от чуждия опит.

Ръката й бавно повдигна нежното листенце от триъгълника между бедрата й и го плъзна по голия крак на Хамид. Когато пръстите й най-сетне докоснаха члена му, той вече потрепваше от възбуда и прилив на гореща кръв.

— Няма ли да я отвориш? — дрезгаво попита той.

— Закъде бързаме? — прошепна Сирад и го приближи до устата си. — Нощта е наша…

— Чакай! — спря я той. Изгаряше от желание да я люби отново, но все пак не забравяше, че изгуби почти цял ден да избира подаръка й. — Искам първо да го видиш! Искам да си го сложиш, преди да…

Езикът й го докосна по начин, който го накара да млъкне насред изречението.

— Е, хубаво…

Тя се отдръпна назад и пое кутийката от ръцете му. Лицето й беше леко нацупено, а очите й се заковаха в неговите, докато пръстите й бавно повдигаха капака. Сиянието на диамантите се отрази в зениците й още преди да погледне надолу.

— Е, харесва ли ти?

— Страхотна е, Хамид! Но най-вече защото ми я подаряваш ти! Със същата радост бих приела и пакетче пуканки! За мен означава много, че си я избрал лично…

Обсипаната с розови сапфири и диаманти гривна беше наистина величествена. Изработена от масивна платина и безупречно шлифовани скъпоценни камъни, тя беше колкото сияйна, толкова и безсрамно тежка.

— Искам да си я сложиш — прошепна Сирад, уви я около китката на Хамид и щракна закопчалката. — Искам да я гледам на теб, докато проникваш в мен…

Хамид седна на пети и потъна в очите й, които блестяха по-ярко дори от диамантите. Тази жена го приемаше заради личността му, заради това, което крие в сърцето си, а не заради парите или поста му. Подозренията на Дитер бяха напълно безпочвени.

Тя се приведе напред и го целуна. В докосването й липсваше дивата страст, която беше демонстрирала при последното си пътуване до Ню Йорк, нямаше го дори онзи плам, с който бяха правили секс преди малко. Хамид за пръв път изпитваше подобно нещо. Дълбоко, искрено, абсолютно лично…

Няма жена, която да прави това, без да изпитва чувства, рече си той, докато стройните й бедра леко се разтвориха да го приемат. Спокойно мога да й се доверявам за всичко.

— Как така не можете да изискате подобен род информация?

Сенатор Бийчъм седеше срещу агент на ФБР на име Уедърбай, разделяше ги правоъгълна заседателна маса с евтино изкуствено покритие. Това беше същият човек, който най-безцеремонно я изхвърли от мустанга при първия случай, в който се беше предоверила на информатор.

— Ние дори не бива да водим този разговор! Вие имате адвокат, което означава, че сте се възползвали от правата, които ви дава законът. Следователно…

— О, майната им на правата ми! Аз съм достатъчно възрастна, за да ви бъда майка, агент Уедърбай. Знам всичко за законните си права!

Джеймс слушаше и мълчеше. Беше посъветвал шефката си да проведе тази среща в присъствието на адвокат, но тя категорично отказа.

— Съжалявам, госпожо сенатор, но дори да се откажете от правото си на адвокат, аз не мога да обсъждам с вас уликите по това дело, особено онези от тях, които са събрани с помощта на специални разузнавателни средства.

— Нямам предвид улики срещу мен, а уликите, които ще оневинят…

Вратата се отвори и на прага се изправи дребна червенокоса жена с блестящо сини очи, зад която надничаше униформен войник.

— Здравейте, сенатор Бийчъм, аз съм специален агент Милбанк, ръководител на този сектор. С какво мога да ви помогна?

Агент Уедърбай сякаш се смали в присъствието на червенокосата си началничка и изведнъж заприлича на кученце, което очаква наказание от господаря си.

— Зависи, агент Милбанк — отвърна Бийчъм. — Този човек насреща, агент Уедърбай, нямаше никакви проблеми да ме измъкне от една кола и да ме изправи пред федералния съдия с абсурдни обвинения за някаква касета, но сега отказва да завърти един телефон и да поиска информация, която напълно ще ме оневини. — Нищо не можеше да я вбеси повече от бюрократичния инат.

— За какво телефонно обаждане става въпрос? — попита агент Милбанк и хвърли неодобрителен поглед към подчинения си. — Какво си й отказал?

— Госпожа Бийчъм…

— Все още съм сенатор! — изгледа го ледено Бийчъм. — И ще продължавам да бъда дълго след като вие бъдете изритан заради това тъй наречено дело! Затова ще ви бъда благодарна, ако се обръщате към мен с необходимия респект!

Уедърбай погледна шефката си.

— Сенатор Бийчъм… Сенатор Бийчъм твърди, че НАС разполага със запис на телефонно обаждане, което е направила от дома си в нощта на нападението… — Гласът му потрепна от неудържим сарказъм, лицето му се разкриви в иронична усмивка.

— Наистина ли? — изгледа го продължително Милбанк. — Защо това не е отбелязано в предварителния полицейски рапорт?

Джеймс най-сетне откри сгодния момент да изскочи от клетката.

— Госпожа сенаторът си спомни за този разговор доста време след нападението — намеси се той. — Става въпрос за посттравматичен спомен. Един сътрудник на Съвета за национална сигурност се е свързал с нея по клетъчния телефон.

Началничката на сектора се втренчи в него.

— А вие кой сте?

— Моят административен асистент — изграчи Бийчъм. — Който ви каза чистата истина. Този служител на Съвета не само се свърза с мен, но и прояви неблагоразумието да спомене по открита линия кодовото наименование на един секретен проект, което автоматически е задействало системата „Ешелон“. Във Форт Мед се съхранява запис на този разговор… а ние имаме основание да вярваме, че те са записали и друг разговор, който проведох малко след това — по време на самото нападение…

— А мога ли да попитам как се добрахте до подслушвателен запис на НАС? — попита секторната началничка и седна до Уедърбай. — Доколкото съм информирана, срещу вас вече е повдигнато обвинение за неоторизирано притежание на поверителна информация. Фактически аз съм загрижена, че този разговор попада в опасната територия на Петата поправка. А вие имате адвокат…

Джеймс отново пое инициативата:

— Госпожа сенаторът е набрала телефона в службата с идеята да ми остави послание. И точно в този момент е била нападната. По време на борбата неволно е натиснала бутона за задействане на разговора и нашият телефонен секретар е записал всичко.

— В такъв случай къде е касетата? — попита Милбанк. — Ако разполагате с доказателства, които се отнасят пряко до разследването, защо не сте ни ги предали?

— Защото не разполагаме с тях.

— Как така? Защо?

— Защото секретарката неволно е изтрила записа. По онова време в службата цареше пълен хаос…

— Но НАС разполага с този запис! — извика Бийчъм, на която започна да й писва.

— А вие откъде знаете това? — втренчи се в нея старшата агентка на ФБР. — Като бивш председател на Комисията по разузнаването не може да не сте информирана, че Националната агенция по сигурността няма право да подслушва американски граждани в границите на САЩ. Дори и да сте получила достъп до техните файлове, те по закон не би трябвало да осъществяват вътрешно прехващане.

— НАС осъществява пълен мониторинг на ефирното пространство, плюс още куп електронни вибрации — възрази Бийчъм. — Как, по дяволите, биха могли да направят разлика коя идва от американци и коя не, ако не ги прихванат?

И нещата изведнъж спряха на място. Агент Уедърбай гледаше старши агент Милбанк. Бийчъм гледаше Джеймс. И двете страни правеха усилие да запазят чинопочитанието.

— Не мога да ви кажа как разбрах за съществуването на тези записи — почти умолително каза Бийчъм. — Но мога да ви уверя, че ги има. А вие имате право по закон да ги потърсите и изискате…

Милбанк прецени ситуацията за част от секундата, след което поклати глава.

— Страхувам се, че не можем да ви помогнем. Прихващането на вътрешни комуникации от страна на НАС — ако такива наистина са направени — няма да бъде прието от нито един граждански съд.

— Ако вие си свършите работа и проверите тези записи, няма да има никакъв граждански съд! — извика Бийчъм и стовари юмрука си върху масата. — Държа да ви предупредя, че преди да стана сенатор, бях адвокат, госпожице Милбанк! И като такъв мога най-отговорно да заявя, че през последните няколко седмици ние открихме убедителни доказателства, които не само ме оневиняват напълно, но и доказват, че някой се е опитал да ме обвини в престъпление, което не съм извършила! На вас ви плащат, за да разследвате — какво повече искате?

— Искаме правосъдие — отвърна старши агент Милбанк. Гласът й прозвуча спокойно, но решително.

— Как можете да твърдите такова нещо, когато не желаете дори да приемете преки доказателства по делото, което разследвате! — скочи на крака Бийчъм.

Червенокосата агентка не каза нищо, но от лицето й личеше, че няма нищо против да я изслуша.

— Нима не ви безпокои фактът, че все още нямате труп? — без колебание продължи Бийчъм. — Ами кървавата диря, която изведнъж прекъсва на прага на къщата ми? Никой не е видял този вероятно тежко ранен мъж да напуска дома ми — въпреки че е било в края на работния ден, а по това време кварталът ми е винаги оживен… — Бийчъм започна да изброява доказателствата или липсата на такива по начина, по който ги беше изложил Филип: — Как така никъде из къщата няма отпечатъци от този мъж? Как е проникнал вътре? Как е излязъл?

Ако съм имала връзка с този мъж, нямаше ли да остане някаква следа от него? Освен една локва кръв?

— Убийството не е федерално престъпление, госпожо сенатор — поклати глава Милбанк. — Изреденото от вас засяга градската полиция. Намесата на ФБР се основана изцяло на причини, свързани с националната сигурност. Уверена съм, че и вие го знаете…

— Каква национална сигурност е онази касета? Осъзнайте се, агент Милбанк! Вие ме подведохте да се появя на онази среща, вие я контролирахте. Такива ли са стандартните процедури при случаи, в които е застрашена националната сигурност? А между другото, вашето разследване отбеляза ли, че изхвърлих проклетата касета през прозореца, без изобщо да я прослушам?

— Не съм длъжна да ви давам отчет за нашите методи на разследване, госпожо сенатор! — отсече дребната агентка. — Нито пък да ви помагам да градите защитата си. Аз имам пълно доверие в хората, с които работя!

След тези думи стана да си върви.

— Почакайте, моля ви! — стегна се за последен напън Бийчъм. — Аз винаги съм подкрепяла ФБР, тъй като уважавам вашата обективност и професионализъм. В момента ви моля само за едно — погледнете отвъд вестникарските заглавия. И ако наистина държите на правосъдието… помогнете ми!

— Добре, госпожо сенатор — неочаквано бързо се съгласи Милбанк и с това предизвика учудването на всички присъстващи. — Дайте ми доказателства в подкрепа на вашите твърдения и аз ви обещавам да ги разгледам!

Джордън Мичъл пристигна в отлично настроение с хеликоптер от имението си в Бъркшир. През последните три дни започна да дава признаци на живот най-старата му мечта — да вдигне на крака цялата индустрия, свързана с трансфера на електронна информация. Нямаше никакво значение, че медиите го нарекоха вътрешен терорист, нито пък че различни държавни институции (начело с Министерството на правосъдието и Комисията по ценните книжа) го заплашиха с разследване. Тук вече не ставаше въпрос за схема, родена само във въображението на Мичъл — налице беше живо същество, което само в рамките на няколко седмици щеше да промени начина, по който се прави бизнес.

— Добро утро — поздрави го Траск, щом влезе в кабинета си.

— Добро утро — отвърна Мичъл. — Къде е тя?

— Чака отвън.

Офисният комплекс на магната имаше както обществени, така и частни входове и изходи — включително вътрешна приемна, до която се стигаше само с асансьор, управляван с персонален ключ.

— Сирад! — възкликна той, преминавайки в преддверието, където Сирад прелистваше един брой на „Таун енд Кънтри“. — Моите поздравления!

— Благодаря, господин Мичъл — усмихна се тя. — Радвам се, че нещата се развиха добре.

— Заповядайте, влезте! — махна с ръка той към кабинета, заливайки я с ентусиазма си. Хиляди служители на компанията мечтаеха да надзърнат в това помещение, за което от години се носеха легенди.

Тя се подчини и изведнъж се закова на място. Това, което видя, беше прекалено дори по стандартите на Мичъл. Кабинетът беше с размери десет на тринадесет метра, а таванът му беше двойно по-висок от нормалното, заемайки два етажа. Прозорците гледаха на запад, към Сентрал Парк, а останалите стени бяха плътно покрити със старинни пушки и револвери, чиито приклади бяха инкрустирани със сребро. До високите библиотечни лавици се стигаше по специални стелажи, наподобяващи изящно скеле. Парапетът му беше от ковано желязо и дъски от черен бук, а над него сред красиви фигурки от същия материал бяха окачени платна на стари американски майстори: Ейкинс, Уинслоу Хомър и Франсис А. Силва.

Блестящият паркет на пода беше почти изцяло покрит с оригинални килими „Фарук“ в кървавочервен цвят, а обзавеждането беше в имперски стил — солидно, в тъмни тонове и специално обработено оловно стъкло. Но най-много я впечатли писалището, разположено между два разкошни стола „Ланиер“. Беше огромно и солидно като боен кораб, оформено като лъвска глава и изработено от изключително скъпи и редки материали: пурпурно сърце, тигров клен и розово дърво от Мадагаскар. Плотът му беше покрит от цяла биволска кожа, обработена ръчно в Англия преди стотици години.

В единия край на писалището беше поставена изящна лампа „Тифани“, а в другия — кожен поднос за входящи документи. Между тях лежеше мастилница с изчистени линии и комплект писалки „Картие“, няколко снимки на деца и млади брачни двойки.

— Какво величествено място — промълви с уважение Сирад, докато заемаше кожения стол пред писалището.

Мичъл заобиколи и седна на мястото си. Разстоянието между тях беше поне метър и половина, заето изцяло от масивно дърво.

— Искам да ми отговорите на един въпрос — започна без заобиколки той. — Готова ли сте да оглавите новото ни начинание?

— Да, разбира се — кимна тя, запазвайки нормално изражение на лицето си. В рамките на няколко секунди трябваше да реши колко точно да поиска. — Но преди това трябва да си изясня въпроса с вашето доверие, сър. Искам да кажа, че никой не благоволи да ме инструктира до момента на…

— „Бордърс Атлантик“ работи много усърдно по защитата на инвестициите си — прекъсна я Мичъл, отвори горното чекмедже на писалището и измъкна оттам обикновен месингов ключ. — В случая нещата се развиха толкова бързо, че не успяхме да ви въведем изцяло, но аз не бих се извинявал за начина, по който ви удостоявахме с доверието си… Да го наречем на порции…

Сирад огледа ключа, после вдигна очи към лицето на шефа си. Все още нямаше представа доколко е наясно с плановете й по отношение на Хамид.

— Заповядайте — рече той и й подаде ключа.

— Какво е това?

— Ключ за вашия нов апартамент. Разбира се, в Риад също ще разполагате с подходящо жилище, но ние си позволихме да ви потърсим нещо и тук — нещо, подобаващо на новите ви отговорности…

Сирад протегна ръка и прие подаръка.

— Предполагам, че трябва да кажа благодаря — промърмори тя.

— Сигурен съм, че ще прозвуча малко рязко, но все пак ще ви го кажа — изгледа я тежко Мичъл. — Ако искате да успеете, винаги трябва да помните, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, всички без изключение мои. Този проект се развива бързо, а вие ще получавате информацията, от която се нуждаете.

— От която вие се нуждаете, господин Мичъл — поправи го тя, после кимна с глава: — Добре, съгласна съм.

Направи сериозно усилие да скрие усмивката си. Софтуерът, който бе качила на персоналния компютър на Хамид, вече заливаше Хох и неговите анализатори от ЦРУ с огромен поток информация за секретните програми на „Бордърс Атлантик“. Хох беше убеден, че Хамид държи важна допълнителна информация на дискети и дискове в апартамента си, до които Сирад щеше да има достъп през следващите двадесет и четири часа.

— Много добре — кимна Мичъл. — Получавате неограничени права да ползвате самолетите на компанията, както и да осъществявате аквизиции до един милион долара. Сделки над тази сума трябва да обсъждате с Траск или с мен. А това ще ви е нужно за покриване на разходите…

Подаде й една черна карта „Американ Експрес“. До този момент тя само беше виждала такива, но никога не беше притежавала някоя от тях. Сумата от 160000 долара годишно за лични разходи й се стори достатъчно добра, за да затопли кръвта й.

— Не знам какво да кажа…

— Не е нужно да казвате каквото и да било — махна с ръка Мичъл. — Чака ви много работа. Втората фаза от инициативата „Куантис“ ще ви изстреля в Лондон още следващата седмица — Траск вече ви е запазил място. В два следобед ще проведем подробен инструктаж.

Сирад пусна ключа в джоба си и протегна ръка:

— Благодаря за шансовете, които ми давате — отривисто рече тя. — Бъдете убеден, че няма да ви подведа!

— Няма, разбира се — кимна Мичъл. — Защото няма да ви позволя.

Джеръми се появи на сутрешния развод в понеделник, точно според думите на Хесус. Били Лутър вече беше започнал проверката.

— Изглеждаш скапан — констатира Лотшпайх, когато партньорът му се плъзна на обичайното си място. Джеръми не си направи труда да му отговори, просто защото все още не си беше отспал.

— Къде е Хесус? — попита след малко той, успял да установи, че столът на взводния им командир е празен. По принцип никой тук нямаше запазено място, но ООЗ операторите бяха хора на навика, превърнали се в такива по силата на своите задължения. Вършеха всичко по точно определен начин — от пиене на кафе в любимата си чаша, до маниера, с който вкарваха патроните в пълнителите. Затова и избягваха да сядат на място, което някой друг си беше избрал.

— Да пукна, ако знам! — сви рамене Лотшпайх.

Хесус летя с Джеръми от Аден през Найроби за Лондон, където двамата се разделиха. Джеръми взе първия самолет за Ню Йорк, докато взводният остана в английската столица, заедно с документите на Алал-Бин и странното оръжие.

— Хей, Лангдън каза ли ти? — смени темата Лотшпайх, докато Лутър обикаляше екипите и отбелязваше кой присъства.

— Какво да ми каже?

— Успя да свали Бъди от първото място. Вчера, по време на упражненията на четвърти полигон, улучи един кълвач от осемстотин метра разстояние. Чист късмет, ако питаш мен, но това те поставя на трето място в класацията. Разполагаш с три дни, за да реагираш…

Джеръми само поклати глава. След преживяното в Йемен, тези състезания му се струваха съвсем като детски игри. Понечи да отговори нещо, но погледът му беше привлечен от някакво движение около вратата. Беше Хесус. Ветеранът влезе в класната стая с преметната на рамото раница, сякаш се беше наканил да присъства на поредния скучен работен ден. Кимна с глава на един-двама свои набори, след което здравата плесна Лутър по гърба. Върху лицата на операторите се появиха широки усмивки.

— Внимавай, ще прочета програмата за пътуването до Пиъри — извика Лутър. — Първи са екипите „Ехо“ и „Рентген“, сборен пункт тук, в четиринадесет нула-нула. Взводните да бъдат тук в един и половина.

Прекрасно, въздъхна Джеръми. Беше забравил напълно, че днес им предстои пътуване до полигона на ЦРУ в Уилямсбърг, по-популярен в разузнавателната общност с наименованието „Фермата“. Това означаваше още минимум седмица далеч от дома — факт, който едва ли щеше да очарова Каролайн.

— Пръв на стрелбището ще мине екипът „Рентген“ — добави Били. — През това време „Ехо“ ще изпълни няколко тактически маневри. Ротация в шестнайсет нула-нула. Въпроси?

Въпроси нямаше.

— В такъв случай да се залавяме за работа — кимна Били и затвори журнала си.

Помещението изведнъж се изпълни с команди, закачливи викове и подмятания. Джеръми видя взводния си да се насочва към изхода и забърза след него. Настигна го чак пред редицата писоари в тоалетната.

— Как спа? — подхвърли той. Въпросът му прозвуча по-скоро като обвинение.

— Като пеленаче, защо?

В тоалетната се появиха двама бойци от други екипи, но Хесус с нищо не показа, че ги е забелязал.

— Нещо не ми харесваш — промърмори той, оглеждайки го отгоре до долу. — Добре ли си?

Пред писоара в съседство застана щурмовак от екипа „Хотел“.

— Искам да знам какво ме очаква сега… — прошепна Джеръми. — За какво да се подготвя…

Обърна се и погледна Хесус. Косата му беше още влажна от гребена, а кожата на лицето му — позачервена от палещите лъчи на пустинното слънце. Под жадните му за сън очи се бяха образували тъмни торбички.

— Да се подготвиш ли? — попита Хесус, изглеждайки искрено объркан. — Какво имаш предвид?

— Стрелбата. Съхранението на веществените доказателства, които събрахме. Предполагам, че пак ще ни посетят представители на Съвета за професионална отговорност…

Хесус дръпна ципа си и се извърна надясно.

— Нямам представа за какво говориш — отсече той достатъчно ясно, за да бъде чут от щурмовака пред съседния писоар. — Но ще ти кажа едно: от онази операция в Пуерто Рико насам се държиш като пълен задник! Ако не се стегнеш, хората ще започнат да те одумват! — Здраво стиснатите челюсти доказаха, че изобщо не се шегува — също като ледения му поглед.

— Хей, почакай… — извика подире му Джеръми, дал воля на гласа си.

— Няма за какво да те чакам, Уолър! — рязко се обърна Хесус. — В четиринайсет нула-нула ни предстои стрелба във „Фермата“. Имаш право на избор: или си вдигаш задника и отиваш да се приготвиш, или намираш Лутър и искаш да те прикачи другаде! Съжалявам за емоционалните ти проблеми, но ни предстои охрана в Ню Йорк и екип „Рентген“ има нужда от стрелци! Хората трябва да са наясно на кого могат да разчитат!

18.

Дитер надникна в кабинета, кимна с глава и влезе.

— В момента съм зает, Дитер — опита се да го спре Хамид.

Но шефът на сигурността в „Бордърс Атлантик“ се насочи право към бюрото му, отмести с ръка чертежите и тръсна един обемист плик върху безупречно подредения плот „Дънхил“.

— Хей, какво правиш? — инстинктивно се дръпна Хамид, тъй като от плика потече струйка ситен пясък.

— Хвърли им едно око — процеди Дитер и скръсти ръце пред гърдите си. — Нали точно това чакаше?

Хамид използва правоъгълната канцеларска гума, за да раздели и нареди пред себе си две подчертани в жълто изрезки и пет написани на машина страници. Всички бяха прегънати няколко пъти и изглеждаха доста износени.

— Това оригинални документи ли са? — попита той и изведнъж се приведе напред, забравил за праха. — Приличат ми на някакви боклуци!

— А ти какво очакваш от бегълци, които се крият из пясъците? — процеди все така враждебно Дитер. — Хайде, прочети ги!

Германецът владееше арабския не по-зле от Хамид, но част от страниците съдържаха само цифри. Именно за тях му беше необходим превод.

След няколко минути Хамид се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Невероятно! — прошепна той и изпусна въздуха от гърдите си. — Тук има най-малко 250 шифровани банкови сметки. Плюс инструкции за трансфери, имена и адреси на Интернет кафенета из цяла Европа. Започна ли да проверяваш някоя от тях?

— Не — отвърна Дитер, отпусна ръцете си покрай тялото и заобиколи бюрото. Пръстът му се заби в лаптопа, легнал кротко до кошчето за входяща кореспонденция. — Само ти и Мичъл притежавате достъп до рутинната схема и шифрите…

— Стига бе! — засмя се Хамид. — Нима твърдиш, че има тайни, до които дори прочутата „Заешка дупка“ няма достъп?

— Провери сметките! — сухо се разпореди Дитер.

Хамид се поколеба, после включи лаптопа и започна серия от движения с мишката. На три пъти набра пароли, за да преодолее засекретен достъп, след което започна да преглежда един файл, за който всички индустриални нации без колебание биха влезли във война.

— Първата страница представлява списък на рутърни номера от „Фед Уайър“, плюс поредица от трансфери, направени от Федералния Резерв — обяви след известно време той.

— И? — погледна го с очакване Дитер.

— Федерален резерв Лос Анджелис… Атланта… Чикаго… Маями… Далас… Всички са тук. Някои вътрешни кодове, пароли за персонални лаптопи, но… Господи! Тези номера на банкови сметки! Няма никаква информация за средствата, които се крият зад тях!

— А рутърните кодове? — попита Дитер. За него достъпът до един куп лични сметки не означаваше нищо. Целта му беше да обхване генералната схема…

Хамид отново задвижи мишката и курсорът се плъзна върху серия от полиномни шифровъчни алгоритми, използвани от националната банкова система за движението на почти всички парични масиви в страната. За да се сдобие с тях, „Бордърс Атлантик“ беше изразходвала милиони долари, три години напрегнат труд и немалка доза късмет. И ето че дойде времето да ги използват по предназначение — насочвайки ги към купчина измачкани жълти листа от бележник, намерени някъде в йеменската пустиня.

— Тук са! — прошепна Хамид и пръстите му нервно затичаха по клавиатурата. В паметта на лаптопа му се съхраняваха страници със секретна информация от банки и други финансови институции на четири континента. Малайзия, Швейцария, Венецуела, Обединените Арабски Емирства, Камерун, Иран… Списъкът покриваше няколко десетки страни.

— Това е много по-задълбочено, отколкото сме очаквали! — поклати глава Хамид, докато ръцете му продължаваха да работят със светкавична бързина. — Ясно е, че разполагат с вътрешен човек…

— Какво ще рече това? Само пари ли придвижват, или…

— Не, съвсем не се занимават само с парични трансфери — сбърчи чело Хамид. — Тук има неща, за които дори аз не съм подозирал!

— Какво искаш да кажеш?

Дитер се занимаваше с куп деликатни проблеми, но в такава огромна и сложна корпорация като „Бордърс Атлантик“ беше невъзможно един човек да обхване всичко.

— Парите никога не спят — поясни Хамид. — Всяка вечер притежателите на банкови сметки и ценни книжа, от пенсионираните автомобилни монтажници в Детройт и фермерите в Канзас до спекулантите в Ню Йорк, си лягат с мисълта, че парите им също почиват в хранилището на някоя банка. На практика обаче техните спестявания обикалят света, играят на международните финансови пазари, фондови и стокови борси. С тях се купува петрол, покриват се ипотеки, плащат се лихви… И докато собствениците им кротко спят, те нарастват и се свиват, а понякога и напълно изчезват… В Съединените щати всичко това се осъществява на практика от дванадесет банки на Федералния резерв, пръснати по всички краища на страната…

— За какви суми говориш? — попита Дитер. — Милиарди? Десетки милиарди?

— Тук не става въпрос за конкретни суми, Дитер — поклати глава Хамид. — Става въпрос за брутния вътрешен продукт. За обединения ресурс на най-могъщата икономическа сила в света!

Мишката в ръката му щракна два пъти и на екрана се отвори ДОС прозорец, който примигна два пъти и се превърна в искане за парола.

— Става въпрос за финансовите причини, поради които Америка е люлка на свободата и роден дом на силните и смелите…

— Това ли искат да притежават? — присви очи Дитер.

Хамид обърна гръб на екрана и плъзна пръст по първите две страници, гъсто изписани с текст на арабски.

— За съжаление все още не мога да кажа какво искат да притежават — промърмори той. — Това тук доказва, че имат достъп до системата и притежават уменията да я манипулират, но нищо не сочи как и къде планират да нанесат удар. Може би търсят начин да откраднат огромни парични средства или просто да разбият системата, на която се крепи доларът. Няма начин да узнаем това, тъй като в момента, в който се опитаме, компютрите ни предлагат чертеж за ключалката, но никаква идея за ключа, който я отваря…

Очите на двамата се сведоха към измачканите листове. В свят, в който парите са най-силното оръжие, очертаващият се от тези документи заговор можеше да се окаже по-опустошителен от водородна бомба.

— Трябва да ти призная, че особено ме тревожи една от датите, които са описани тук… — загрижено подхвърли Хамид и посочи с молива си към датата върху първата страница на документа. — Всичко това трябва да се задейства през следващата седмица!

— По дяволите, Елизабет! — огорчено изръмжа адвокатът на Бийчъм. — Защо не дойде първо при мен? — Филип Матюз крачеше напред-назад из кантората си като ранено куче, търкайки чело в опит да разбере защо клиентката му е говорила с ФБР без него и е обсъждала следствието, което лесно би могло да я вкара в затвора до края на дните й. — Не можеш да отидеш направо при хората, които искат да те унищожат, и да им поднесеш информацията на сребърна тепсия!

Бийчъм седеше на дивана с кръстосани крака.

— Нищо не съм им поднесла, Филип — успокоително промърмори тя. — Ние с Джеймс разполагаме с информация, която ще докаже, че всичко е една зле скроена игра. Именно ФБР може да докаже невинността ми.

— ФБР не доказва ничия невинност, Елизабет. Тяхната работа е да доказват точно обратното и да вкарват хората в затвора. А това е едно от най-важните им следствия от няколко години насам, тъй че едва ли ще си позволят да загубят заради някаква техническа подробност!

— Те са длъжни да проверят всяка улика, включително и онези, които ме оневиняват. Мисля, че агент Милбанк е честна жена, която ще ми помогне. Наистина го мисля!

— О, я стига! Спомни си с кого имаш работа! А по въпроса за честността не е зле да се обърнеш към Ричард Джуъл… Ето какви са фактите: ФБР разполага с изобилни преки и косвени доказателства, че ти си застреляла служител на Съвета за национална сигурност, в нарушение на федералните закони.

— Но те не разполагат нито с труп, нито с пръстови отпечатъци! — извика Бийчъм. — Да не говорим за тромавата работа около онази касета! Не съм виждала по-зле скроено следствие!

— Първо на първо, на тях изобщо не им трябва труп! — мрачно поклати глава Матюз. — Член на президентския екип е изчезнал, а кръвта му е по цялата ти къща. Твоите отпечатъци са върху пистолета, с който е стреляно, а полицията счита, че разполага с достатъчно логичен мотив. В допълнение има доказателства, че този човек е разполагал със значителна информация за ново секретно оръжие, срещу което сте се обявили ти и твоята Комисия по разузнаването. Това са открили на касетата. И докато този човек не се предаде в полицията, предлагайки своето логично обяснение на събитията, ние ще трябва да доказваме, че ти не си го убила!

— Не съм, разбира се — промърмори тя.

Джеймс, който до този момент седеше и слушаше, реши, че е време да се намеси.

— Ти не разбираш, Филип — обади се той. — Тук не става въпрос за някакъв отчаян ход на защитата. Ние наистина разполагаме със запис, който я оневинява напълно. Запис, който доказва, че някой се е опитал да й припише престъпление, което не е извършила.

Но Филип почти не го чу.

— Ще ти кажа какво ще направим, Елизабет — замислено промърмори той.

— Хей, ти слушаш ли какво ти казвам? — повиши тон Джеймс. — Ключът към спечелването на делото не е да обявиш клиентката си за невменяема, а да докажеш, че е станала жертва на заговор! Ако искаме да й спасим живота, ще трябва да намерим начин да се сдобием със записа на НАС.

— Стига с този проклет запис! — избухна адвокатът. — Какво ще ни помогне той в съда? След като вече сте казали на ФБР за неговото съществуване, обвинението ще заяви, че всичко е предварително планирано. Никой не познава по-добре от Елизабет тайните техники за подслушване. Дори да убедим съдебните заседатели, че вашата теория е вярна, държавата ще обяви, че става въпрос за строго секретна технология за събиране на секретна информация, която е пряко свързана с националната сигурност, след което ще откаже всякакво сътрудничество. Надеждите ви са абсолютно безпочвени!

— Забравяш, че става въпрос за живота ми — обади се Бийчъм.

— Не го забравям, Елизабет. Но ти си допуснала огромна грешка… — Замълча за момент, после продължи, но вече с по-спокоен тон: — Ако искаш да имаш някакъв шанс да завършиш дните си в тютюневата плантация на баща си, най-добре е да забравиш тези глупости и да оставиш защитата на мен!

Елизабет мълчаливо го изгледа, след това премести очи върху Джеймс.

— Ценя това, което се опитваш да направиш за мен — надменно промълви тя, опитвайки се да уязви човека срещу себе си. — Но ние с Джеймс имаме по-важни задачи от празните приказки с разни наемници. Можеш да процедираш както намериш за добре, но Джеймс и аз имаме работа!

След това двамата с асистента станаха и си излязоха. Ей така, без дори да кажат сбогом.

Филип изчака малко, после стана и набра един номер. Насреща отговори спокоен мъжки глас. Каза само ало.

— Има някаква касета — направо започна адвокатът, сигурен, че гласът му ще бъде разпознат. — Запис на телефонно обаждане, който може да се превърне в проблем…

— Ясно — отвърна гласът. — Къде да я търся?

— Няма да я търсиш. Тук нещата трябва да се обмислят добре. Дай ми два часа, след това пак ще ти позвъня. Трябва да действаме много внимателно.

— Знаеш къде да ме намериш — рече гласът.

Филип прекъсна връзката и разтърка очи. Винаги се беше гордял с логиката на мисълта си, винаги беше убеден, че като адвокат по граждански и наказателни дела може да предвижда пет-шест хода напред и да изпреварва противниците си. За нещастие този път беше направил пропуск. Много важен пропуск. Разполагаше със съвсем малко време да поправи грешката си, а начинът беше само един…

В късния следобед Джеръми пристигна в Кемп Пиъри. Двата часа шофиране бяха достатъчни, за да се отърси от напрежението на последните няколко дни, но не и за да обмисли бъдещето. Ако каже истината на Каролайн, тя положително щеше да поиска от него да напусне отряда, да подаде молба за работа в Съвета за професионална отговорност или още по-нагоре — в самото министерство на правосъдието. Защото сегашната му работа не беше свързана с налагането на закона, а с чисти убийства.

Но убийства, поръчани от кого? Разрешението за такива операции със сигурност идва от най-високо място. Фалшиви паспорти, корпоративен самолет, контакти с резидента на ЦРУ в Аден, изтегляне на боен кораб с помощта на морската пехота… Списъкът беше доста дълъг. Някой е дърпал доста конци, за да организира операцията на такова ниво, да вкара и изкара от Йемен двама професионални командоси, като преди това ги снабди със секретно оръжие. За подобна операция е нужно участието на трима директори с ранг министри, плюс решение на Съвета за национална сигурност. И благословията на президента…

Ами документите на онази маса, прибрани от Хесус? Те очевидно са съдържали доказателства за подготовката на много опасен за страната заговор, за да предизвикат подобна реакция. „Матрица 1016“? Нападение срещу американски цели? Това не е ли работа на ФБР?

Много неща го смущаваха. На кого може да се довери? Знаят ли колегите от отряда? Дали и те са правили подобни пътувания? Хесус със сигурност, но това вероятно се дължеше на факта, че е бил в армията и има опит в „мокрите“ операции.

Порасни и си гледай шибаната работа, звъннаха думите на Хесус в съзнанието му.

Точно така, кимна той. Мотото на ООЗ е кратко и ясно: Servare vitas — спасявай живот. Това е мисията му. Този път вероятно нямаше да стигне до СПО, но спокойно можеше и сам да провери как стоят нещата.

— Име? — върна го в действителността грубият глас на постовия.

— Уолър. Джеръми Уолър — отвърна той и извади от джоба си служебната карта на ФБР. Човекът до бариерата беше облечен в камуфлажен комбинезон и носеше автоматична пушка МП-5.

Надписът над главата му гласеше МИНИСТЕРСТВО НА ОТБРАНАТА, но и децата бяха наясно с истинското предназначение на Кемп Пиъри. Огромната площ от 10000 акра беше превърната в център за обучение на специални части от всички видове — от начинаещи агенти и анализатори на ЦРУ до щурмови формирования на страни от Третия свят.

— Моля ви, отбийте се в приемния център, сър — кимна войникът. — Там ще ви насочат…

Джеръми му благодари, прибра си документите и подкара към малкия паркинг пред едноетажна сграда с изцяло остъклени стени. Местата бяха почти запълнени от автомобили на ООЗ, а половината отряд се беше наредил на опашка пред гишето за инструктаж и временни пропуски. И тук витаеше духът на секретността.

Гледай си шибаната работа, напомни си той, докато слизаше от камионетката и се насочваше към опашката. Някой някъде притежаваше отговори на всичките му въпроси, но на този етап най-важното беше да реши дали да ги задава…

Бийчъм не се поколеба да стартира личния си кръстоносен поход в търсене на истината. Докато по-голямата част от колегите й се занимаваха с обичайните депутатски неща — заседания на комисии, служебни обеди и мероприятия за набиране на средства, тя се затвори в кабинета си и захапа телефоните. По време на дългата си служба във Вашингтон си беше създала много връзки, разчиташе на информация от всички страни — от служители на Капитолийския хълм, анализатори на разузнавателни сведения, репортери, всезнайковци от Пентагона. Започна да им върти наред, опитвайки се да открие някой, който познава Крейг Слейтър — мъжа, в чието убийство я обвиняваха. Каква е връзката му с всичко това, искаше да знае тя. Защо бяха избрали за жертва именно него?

Първоначалните резултати бяха доста обезкуражаващи. Онези, които познаваха Слейтър, твърдяха, че е бил тих саможивец, теоретик и човек на науката, изпратен на работа в Съвета за национална сигурност от екипа на ЦРУ, действащ в Пентагона. Харесвал археологията, шаха и радиопредаванията на живо. Ерген, без деца.

Животът му, подобно на живота на повечето шпиони, беше протекъл между секретните операции и поверителната информация. Джеймс откри една карта с пръстови отпечатъци, няколко служебни и частни снимки, плюс телефона на родителите му, на който и двамата бяха единодушни, че не бива да звънят. Ако изобщо имаше причина, поради която са го избрали за участник в такава трагедия, Бийчъм просто не можеше да я открие.

Интеркомът зажужа в момента, в който Джеймс реши да смени посоката на разследването.

— Съжалявам за безпокойството, госпожо сенатор, но тук една жена настоява да ви види — прозвуча гласът на секретарката. — Казва, че било спешно. Името й е майор Елсуърт…

Бийчъм сви рамене и хвърли поглед по посока на любопитно вдигналия глава Джеймс. За пръв път чуваше това име.

— Пусни я да влезе.

Вратата се отвори почти веднага и в кабинета влезе дребна жена в безупречно изгладена униформа на военновъздушните сили и къса коса, сресана във формата на момчешки перчем. Бийчъм си спомни, че тя е един от телекомуникационните експерти на НАС и беше давала показания срещу Джордън Мичъл по време на приключилото в началото на есента разследване.

— Благодаря, че ме приехте, госпожо сенатор — отривисто изрече майор Елсуърт, направи няколко крачки и застана мирно пред писалището. — Надявах се, че ще можем да поговорим насаме… — Опитваше се да не гледа Джеймс, но присъствието му видимо я притесняваше.

— Всичко е наред, майоре — успокоително подхвърли Бийчъм. — Това е моят административен асистент, не се притеснявайте от него. Аз лично предпочитам да остане…

— Слушам, госпожо сенатор. Съжалявам, че ви отнемам от времето, но просто не можех повече да седя и да гледам как ви… Да гледам всичко това!

Безупречно стегнатата жена офицер бръкна в уставната си черна чантичка и извади касетка марка „Меморекс“. Държеше я внимателно между палеца и показалеца си, сякаш демонстрираше важно веществено доказателство пред съда.

— Трябва да чуете този запис, госпожо.

Бийчъм се поколеба за миг, спомнила си какво се случи при последната подобна оферта, после протегна ръка и пое касетката. Джеймс вдигна вежда, наблюдавайки я как се насочва към малкото стерео, монтирано на една от махагоновите лавици. Ръката й не трепна, когато вкара касетката в леглото на апарата и натисна бутона за възпроизвеждане.

— Побързай! — изръмжа нисък мъжки глас и тонколоните бръмнаха. Силен южняшки акцент.

— Това е той! — ахна Бийчъм и прикри устата си с длан. — Господи! Това е мръсникът, който ме нападна! Всяка нощ сънувам, че чувам този глас!

— Нали е в безсъзнание?

Отговори му друг глас, далечен и неясен.

— Няма да е задълго! — изръмжа мъжът. — Дай ми пистолета!

За миг настъпи тишина, после тонколоните се разтресоха от оглушителните изстрели. БУМ! БУМ!

— Господи, каква дандания! — промърмори вторият мъж. — Хайде, побързай! Разливай тая кръв и да се махаме, преди някой да е повикал ченгетата! Не там… Ей тук, до вратата!

Последваха приглушени звуци от движение, после — вече доста по-тихо:

— Хайде, човече! Ей там! Дръж по-далеч тая гадост! — Отново южняшкият акцент. — Гледай да оплескаш и стените… Точно така. Парсънс е…

ЩРАК. Касетата спря, записът беше свършил.

Бийчъм протегна ръка и натисна бутона за пренавиване.

Наведе глава и се заслуша в свистенето на лентата, после пръстът й светкавично се прехвърли на бутона за възпроизвеждане:

— … Оплескаш и стените… Точно така. Парсънс е…

Щрак.

— Парсънс ли каза? — попита тя, след което повтори цялата процедура по прослушването.

— Откъде разполагате с това? — обади се Джеймс.

— Бях дежурна вечерта, в която дойде обаждането — поясни униформената жена. — Една от колежките анализаторки хвана кодовата дума, а „Ешелон“ се включи във вашия телефон и направи този запис само няколко минути по-късно… Това беше прехващане вътре в територията на страната и по тази причина не му обърнах внимание. Но когато историята се раздуха от медиите изведнъж си дадох сметка, че в онази нощ нещата са се развили по-различно… Затова реших да ви потърся. Не можех просто да стоя и да гледам какво ще се случи!

Ето… така… Парсънс. Щрак.

— Бихте ли занесли този запис във ФБР? — попита Джеймс. — Ние не можем да го сторим, тъй като сме засегнатата страна…

Раменете на жената леко увиснаха. Очевидно беше обмисляла вариантите.

— Имам две деца, госпожо сенатор, отглеждам ги сама — прошепна тя. — А това би сложило край на кариерата ми…

Бийчъм кимна с глава.

— Всичко е наред, госпожо майор. Разбирам ви много добре… — Вече беше осъзнала, че не могат да искат от жената толкова много. — Оттук нататък ще се оправяме сами.

Ръката й измъкна касетата от леглото на стереото, а Джеймс скочи на крака и попита:

— Ленгли, нали?

Вече бе отгатнал намеренията на шефката си и в очите му се появи възбуден блясък.

— Първо Филип! — вдигна ръка да го спре тя. — После отиваме в Ленгли, всички заедно. Може би няма да успеем да използваме този запис като доказателство в съда, но със сигурност ще го използваме като лост!

— Отивам за колата! — извика Джеймс и изчезна.

Бийчъм благодари на смелата си посетителка и протегна ръка към телефона. Набра номер, който знаеше наизуст, след което зачака. Обратният път към живота щеше да започне от главната квартира на ЦРУ, където се намираше може би единственият човек, все още готов да я изслуша. Картонената кула на Марселъс Парсънс започваше да се разпада.

Джеръми подкара камионетката към Пайн Кебин — хижа в стил Втората световна война, сгушена в гъстите гори отвъд Парч Роуд. Там разтовари личните си вещи и забърза след Кокс, който вече беше тръгнал към стрелбището. Макар че откритият полигон на Агенцията изглеждаше малко недодялан в сравнение с Тренировъчния център за употреба на тактическо оръжие на ООЗ — едно истинско произведение на изкуството — той предлагаше на операторите онзи простор, който снайперистите приемат на драго сърце след продължителната диета сред едни и същи стени и врати…

— Подгответе се! След десет минути поемаме рубежите! — подвикна Хесус, докато Джеръми мъкнеше екипировката си към момчетата, скупчили се на тясната пътека. Взводният навлезе в периметъра, за да провери на мишените, докато останалите снайперисти от екипа „Рентген“ разтвориха черните си щурмови торби и започнаха да изваждат бронежилетки, пълнители, радиостанции и щурмови гранати — всичко необходимо за следващите два часа, през които щяха да се упражняват в стрелба от близко разстояние и ръкопашен бой.

— Е, ще кажеш ли за какво става въпрос, или ще продължаваш да си траеш? — изведнъж изтърси Кокс, подбрал удобния момент да зададе въпроса си така, че да го чуят и всички останали.

— Какво да ти кажа? — погледна го с недоумение Джеръми.

— Какво става — процеди колегата му. — През целия уикенд жена ти звъня на моята, тъй като ти беше потънал вдън земя… Имаш три деца, човече! И това не ти дава право да лъжеш!

— Какви ги дрънкаш? — кипна Джеръми. — Изобщо не ми е минавало през акъла да изневерявам на жена си! Изпълнявах мисия в чужбина! — Прехапа устни почти веднага, но вече беше късно — думите излетяха от устата му.

— Мисия ли? — обърна се да го погледне Бъки.

Хесус го беше предупредил да си държи езика зад зъбите, но връщане нямаше.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че в края на миналата седмица Хесус и аз излетяхме от летище Манасас на борда на корпоративен самолет, приземихме се в Йемен, използвайки фалшиви паспорти, след което видяхме сметката на Алал-Бин!

Сега вече целият взвод го гледаше.

— Бих казал, че онази стрелба в Пуерто Рико здравата те е повредила — обади се след доста продължителна пауза Кокс. — Не е зле да идеш да се прегледаш…

— Казах ти истината! — тръсна глава Джеръми. — Открихме и документи, от които се разбра, че са готвили ново нападение срещу Щатите… Всъщност, откри ги Хесус… — Замълча за момент, после объркано поклати глава: — Не знам, момчета… Имам чувството, че сме започнали война срещу тероризма, но аз съм проспал инструктажа!

Тайни избухна в смях.

— Проспал си го, разбира се — извика той. — Не видя ли ордена, който ми окачиха, защото съм свитнал Осама Бин Ладен?

Бъки щраква пълнителя на своята МП-5.

— Виж к’во, Джеръми — подхвърли загрижено той. — Най-добре иди да видиш някой от психолозите, преди това да се е превърнало в проблем. А междувременно си дръж плювалника затворен. Ако шефовете те чуят какви ги дрънкаш, като нищо ще те преместят във взвода на онези с гумените пушки…

Хората го гледаха втренчено, чудейки се как да му помогнат.

— Хей, к’во става тук? — подвикна Хесус, приближил се неусетно към групата. — Ще тренирате ли, или ще си бъбрите?

По лицето му Джеръми отгатна, че вече знае какво е станало.

— Хайде, строй се и ходом марш! — подвикна Хесус и ги побутна към входната врата. — Кокс, днес ти ще бъдеш номер едно… — Това съобщение предизвика обръщането на няколко глави. Обикновено Джеръми беше този, който заемаше водеща позиция при атаките. — Тайни ще покрива с халосни евентуален обход на противника. Въпроси?

Въпроси нямаше. Промяната на задачите обикновено се посрещаше с намигвания и смушкване в ребрата, но днес подобни закачки не се получиха. Нещо се беше променило. Нещо по-важно от учебните задачи.

— Окей, започваме — подвикна Хесус.

Джеръми се плъзна покрай него и се насочи към последния рубеж. Очите им за миг се срещнаха. Тези на взводния бяха изпълнени с подозрение. Останалите от екипа опряха приклади в раменете си, вдигнаха предпазителите и се приведоха до стената. Той обаче усещаше, че признанието му не беше прието само като временна лудост.

— Готови, аз поемам контрол — пропя Хесус, симулирайки атака по инициатива на оперативното командване. Кокс насочи оръжието си към фалшивата входна врата, а Джеръми се облегна на Кокс, който беше непосредствено пред него. Взводът притихна, очаквайки началото на стрелбата с бойни патрони.

— Атака, атака! — изрева Хесус.

Всички се втурнаха напред със светкавична бързина, оръжията им изригнаха къси пламъчета. Щурмът на къщата бе проведен според стандартната тактика — по трима в по-големите помещения, по двама в по-малките. Тайни изстреля „лепка“ по посока на една от вътрешните врати — специален експлозив, който се залепяше за преградата, която трябваше да бъде взривена. Бъки отвори друга с помощта на щурмова граната „Хатън“. Всичко потъна в дим и пламъци, сред които яростно тракаха автомати и се чуваха войнствени викове.

Джеръми се понесе напред, като унищожаваше мишените там, където ги засичаше. „Заложниците“ поваляше на пода, с оглед да ги изтегли от огневата линия, а след това да ги изведе навън. След броени секунди се озова пред последната врата — „горещата зона“.

Залегна под ъгъл спрямо рамката, насочи дулото си в центъра на затворената врата и направи знак на партньора, който го следваше, да гръмне препятствието. Здрави пръсти върху рамото му съобщиха, че ще има компания за последната атака. В следващия момент видя взводния да се плъзга отляво и да нанася силен ритник на вратата. Ръката му се стрелна напред и нагоре, в помещението литна специалната бикфордова нападателна граната.

БУМ!!!

Джеръми се гмурна след взрива, пусна два куршума в челото на ухиления терорист, появил се вдясно, после светкавично се извъртя към пет манекена с превръзки през устата, нахвърляни върху раздърпан диван. Това очевидно бяха заложниците, тъй като бяха без оръжие.

— Чисто! — подвикна той, свали дулото към пода и се обърна към Хесус и останалите.

Но в момента на завъртането видя нещо, което накара напомпаното му от адреналин сърце да пропусне един такт. Хесус се беше изправил до стената в дъното, на три-четири метра от него, заковал мерника си точно между очите му. Ако лазерът му беше включен, щеше да маркира челото му с червената си бенка — точно като някоя достолепие индийка от Ню Делхи.

Пук, пук!

Двата куршума бръмнаха покрай лицето му — единият отляво, другият отдясно. Толкова близо, че усети топлината им върху кожата си. Ако беше помръднал, единият със сигурност щеше да го убие.

— Хей, какво по дяволите… — започна той, но изражението в очите на Хесус го накара да млъкне. В рамката на вратата се появи фигурата на Кокс, който ги поздрави с вдигнат палец и извика:

— Тук е чисто!

Джеръми се обърна към заложниците и едва сега забеляза, че зад тях се е скрила мишена, полулегнала на дивана. В бързината я беше пропуснал. Челото й беше продупчено от двата куршума на взводния.

— Веднъж вече ти казах да си гледаш работата! — изръмжа Хесус, свали оръжието си и на два скока се изправи до него. Раменете им почти се докоснаха. — Имаш проблем с възприемането на генералната схема, но фактът, че си пропуснал нещо дребно, не означава, че то няма да те убие!

Беше ясно, че няма предвид мишената на дивана. Това беше предупреждение.

19.

Сирад се измъкна от работа малко след четири под претекста, че трябва да си купи дрехи за предстоящото посещение в Лондон. Спусна се с асансьора до фоайето и излезе на улицата. Смени три таксита, с които направи продължителна обиколка на центъра. Използваше контраразузнавателните си познания, придобити в школата на ЦРУ Харви Пойнт в Северна Каролина — достатъчно солидни, за да изпотят и най-опитните агенти по проследяването от седемнадесетия етаж. Когато най-сетне се увери, че след нея няма опашка, тя се спусна в метрото и хвана Шеста линия, която я отведе на една пресечка от апартамента на Хамид на Осемдесет и втора.

Портиерът я поздрави по име и предложи да съобщи за пристигането й, но тя размаха под носа му ключа, който беше получила от Хамид, след което се насочи към асансьора.

— Ало, има ли някой? — попита тя, затваряйки вратата на апартамента зад гърба си. Огромното жилище изглеждаше самотно и стерилно, напоено с онази особена неподвижност, характерна за музеите и раковите отделения.

Не получи отговор и побърза към контролния панел за дезактивиране на алармената инсталация. После тръгна по главния коридор, подминавайки голямата спалня, в която все още висяха дрехите й. Интересуваше я кабинетът на Хамид. Специализираният софтуер на Хох бе копирал стотици страници документи — списъци с инвеститори, номера на рутери, схеми на бъдещи трансакции, замразени активи, лични досиета — но всичко това предполагаше съществуването на допълнителна информация, която отсъстваше от хард дисковете на финансиста. Сирад беше решила да открие именно нея.

Влезе в кабинета и се зае с претърсването. Като IT вицепрезидент на „Бордърс Атлантик“ тя имаше достъп до повечето главни файлове на компанията, но в момента я интересуваха многобройните дискети и сидита, запълнили повечето чекмеджета в бюрото на Хамид. Мнозинството бяха надлежно надписани, но съкращенията и абревиатурите на финансовия мениджър не й говореха абсолютно нищо. Единствената възможност беше да прехвърли всичко в своя персонален лаптоп, но щеше да е дълго и отегчително.

Отвори куфарчето си и понечи да извади лаптопа, ала в същия момент вратата тихо изскърца и тя рязко се завъртя.

— Мислиш се за много умна, а? — прогърмя груб мъжки глас. Фигурата му се очертаваше на прага, но осветлението откъм коридора скриваше чертите на лицето му.

— Кой си ти? — скочи от стола си Сирад, опитвайки се да реши как да действа. Вероятно беше включила някаква допълнителна аларма — само картините на Хамид струваха около 20 милиона долара, а тя очевидно беше подценила охраната на жилището му.

— О, извинете — усмихна се тя. — Задействала съм алармата, нали? Всичко е наред, имам си ключ. — Вдигна ръка, за да го покаже: — Хайде, обадете се на Хамид.

— На никого няма да се обаждам! — изръмжа онзи. — Знам защо си тук!

После прекоси разстоянието до нея на три скока и я сграбчи за гърлото — точно по начина, на който я бяха учили по време на обучението в Кемп Пиъри.

Сирад инстинктивно притисна длани и с рязко движение нагоре успя да разхлаби хватката му. Устните на мъжа се разтеглиха в лека усмивка — той явно приемаше съпротивата й като приятна шега.

— Във Фермата ли те научиха на това? — попита.

Сирад си даваше сметка, че никоя от глупавите защитни тактики, на които я бяха учили, няма да издържи дълго. Тежеше едва 55 килограма, докато мъжът насреща й не само беше едър, но и се придвижваше като професионалист.

В следващия миг той потвърди мнението й, заемайки бойна поза. Придвижи се така, че да й отсече пътя за отстъпление към вратата и да я притисне в ъгъла. Тоя тип явно не беше от охранителната компания. Приличаше на израелец — вероятно от Мосад, а може би от Шин Бет или дори на тяхната група за мокри поръчки — Китон…

Със светкавично движение, изпреварващо реакцията на Сирад, мъжът се гмурна надолу и я сграбчи за косата. Тя реагира със саблен удар и навря пръсти в очите му.

— Кучка! — изрева той. По бузите му се плъзна кръв, а адреналинът накара телата им да потръпнат. Край на преструвките, край на театъра. Някой тук щеше да умре.

Мъжът й нанесе страхотен удар, ушите й писнаха. Но това не намали желанието й за борба и тя отново замахна.

Кракът й успя да улучи меката тъкан между краката му, но преди да затвърди и разшири атаката си, рамото му я тласна с огромна сила и я залепи за стената. Долната част на ръката му се стрелна нагоре и притисна ларинкса й, лишавайки дробовете й от въздух.

Очите на Сирад изскочиха, ръцете й се вкопчиха в него. Колената й започнаха да работят с бясна скорост, като на полудял велосипедист, ритайки и блъскайки този великан без никакъв ефект. В съзнанието й проблеснаха картини от един живот, изпълнен с болка и предателства. С лъжи и манипулации, с всички гадории, до които беше прибягвала, за да получи това, което иска. И в крайна сметка стигна дотук…

След миг на агония болката започна да стихва. Съзнанието й се замъгли и престана да регистрира паренето на дробовете, останали без кислород. Всичко пред очите й започна да избледнява — стаята, Мичъл, ЦРУ, животът…

После изведнъж се озова просната на пода и отново дишаше. Над нея шаваха неясни фигури. Чуха се остри подвиквания, последвани от удари. Нещо тежко се стовари на пода. Две силни ръце я изправиха на крака.

— Къде е дискът? — попита рязък мъжки глас, който й беше смътно познат. — Онова сиди… Къде е?

Понесоха я към дневната. Стана й лошо. Отворила широко уста, тя гълташе въздуха на едри глътки, връщайки се към живота. Кои бяха тези мъже, защо я бяха спасили?

Джеръми приключи със свалянето на бронежилетката в момента, в който колата на Мейсън закова отпред. Проверките по време на обучение бяха нещо нормално за командира на ООЗ, особено на отдалечени полигони като този. Но когато той слезе от джипа и се насочи право към декорите на неотдавнашната стрелба, в корема му се образува огромна буца.

— Главите горе! — подхвърли с напрегнат шепот Кокс. — Старецът току-що пристигна.

Мейсън направи знак на Хесус и го дръпна встрани. Двамата размениха няколко реплики на тих глас, след което Хесус се обърна и махна по посока на Джеръми.

— Уолър! Лотшпайх!

— Сега пък в какво ни забърка, копеле? — полугласно подхвърли Лотшпайх.

Джеръми го стрелна с поглед, дръпна ципа на комбинезона си и запретна ръкавите. Изпълняваше една от заръките на баща си, която гласеше: Никога не им позволявай да видят, че се потиш…

— Здрасти, шефе — поздрави той, приближавайки се към двамата командири. — Какво има?

— Имам една задача за вас двамата — лаконично отсече Мейсън, който по принцип не обичаше да говори много. — Току-що ми се обадиха от Държавния департамент. Обектът за охрана пристига по-рано от предвиденото. От вас искам да отлетите за Ню Йорк и да се заловите с професионалното наблюдение на хотела.

— А останалите от взвода?

Джеръми си даваше ясна сметка, че този въпрос не подхожда на статута му, но тази задача изглеждаше малко прибързана за двамата най-нови оператори на екип „Рентген“.

— Остават тук, ще работят по движението на превозните средства заедно с „Ехо“. По някое време през нощта също ще тръгнат на път. — Мейсън рядко си правеше труда да разяснява заповедите си. — Защо? Да не би да имаш предвид нещо по-добро?

— Не, шефе. Готов съм да тръгна.

Каролайн щеше да побеснее, но това в случая нямаше никакво значение. Мейсън се беше женил три пъти. Но ООЗ винаги беше на първо място, независимо от характера на конкретната мисия.

— Добре — кимна той. — Уолт ви чака на пистата. Той ще ви откара до Ричмънд, откъдето ще хванете някой граждански полет…

Без да каже нито дума повече, Мейсън се качи в своя „Експлорър“ и изчезна по Парч Роуд.

Три часа по-късно Джеръми, Лотшпайх и две препълнени тактически раници излетяха от международно летище Ричмънд към нюйоркското летище „Кенеди“. Малко преди излитането му се удаде възможност да звънне у дома, но никой не отговори и той остави съобщение.

— Ще ти обясня по-подробно като се видим — гласеше то. Във всички случаи Каролайн нямаше да го разбере.

Бийчъм караше на изток по Рок Крийк Паркуей, избрала по-късия път между главно шосе 266 и Ленгли. Беше си направила труда да позвъни предварително и да поиска среща със заместник-директора по контраразузнаването Джордж Шеридан, когото познаваше още от времето му на говорител на малцинството в Сената. Дългогодишен приятел на президента, Шеридан си беше спечелил недосегаем статут благодарение на важната информация за ръководителите на „Ал Кайда“, събрана от неговия екип. Двамата с Бийчъм бяха добри приятели, въпреки че той беше заклет републиканец. Едва ли някой от политиците във Вашингтон имаше повече познания от него за разузнавателната общност. И ако някой изобщо можеше да й помогне в сегашната ситуация, това несъмнено беше Шеридан.

Паркира вдясно от главния вход и влезе във фоайето за издаване на временен пропуск. Получила документа, тя се върна в колата и подкара по серпентината на покрития гараж. Намери място чак най-горе, редом с микробусите за спешен превоз. Хора от екипа на Шеридан я чакаха пред новата административна сграда. Три минути по-късно тя вече влизаше в кабинета му на седмия етаж.

— Как си, Елизабет? — попита я с искреност в гласа той.

Вместо отговор тя извади от чантичката си портативен касетофон „Олимпъс“ и натисна клавиша за възпроизвеждане. Шеридан изслуша записа на касетата мълчаливо, но с видим интерес.

— Какво беше това?

— Запис на нещо, което никога не се е случвало.

Той се облегна назад и прекара длан по грижливо сресаната си коса.

— Ще трябва да ми разкажеш малко повече…

— Добре, слушай — кимна тя. — Става въпрос за малко сладко проникване в частен дом, отговарящо на инструкция 101. За вкус е прибавена инфантилна паравоенна операция, подходяща за начинаещи курсанти. Секретна, разбира се. Или, казано иначе — една шибана акция за изграждане на фалшиво обвинение.

— Не разбирам накъде биеш — поклати глава Шеридан.

— Вечерта, когато бях нападната, един млад служител от Съвета за национална сигурност ми позвъни във връзка със заседанието за „Старфайър“, насрочено за определен час в Белия дом. Помниш ли го?

— Разбира се. Ти не се появи.

— Той употреби думата Старфайър по открита линия — поклати глава Бийчъм. — С което, естествено, е задействал системата „Ешелон“, която автоматично маркира моя номер за 24-часово подслушване.

— Не могат да го направят, защото ти си…

— Не ми цитирай инструкциите, Джордж — прекъсна го тя. — Нали знаеш манталитета — записвай всичко, пък после нека Господ да се оправя. Записали са две обаждания. Това тук ме оневинява.

Скептичното му изражение се запази.

— Записът от НАС ли е свален?

— Да, но без регистрация. Искам да ме снабдиш с копие по официалните канали.

— Знаеш, че не мога, Елизабет — поклати глава Шеридан.

— Обвинена съм в убийство, Джордж — хладно го изгледа тя. — А тази лента доказва, че не съм го извършила. Чуй я пак… — Пусна финала на записа и поклати глава: — Парсънс е… Споменават името му.

— Стига, Елизабет — усмихна се Шеридан. — Това може да е всяко друго име. Ти твърдиш, че е Парсънс, но едва ли можем да сме сигурни без професионален анализ…

— Затова съм тук. Твоите хора ще му направят професионален анализ.

— Аз съм заместник-директор по контраразузнаването, Елизабет — напомни й той. — Ако изпратя тази касета в лабораторията и поискам да докажат връзката й с някаква конспиративна теория, цялата тази сграда ще си умре от смях!

— Ти си политически назначен да отговаряш за девет самостоятелни шпионски централи, занимаващи се с психологически операции, кампании по проникване, скрито финансиране за милиарди долари — все програми, които са толкова секретни, че ще ти трябва разрешение от господ бог, за да прочетеш само етикетите върху папките им. По дяволите, Джордж, трябва да го признаеш — там навън има един свят, в който ти не можеш да си пъхаш носа! А аз те моля за помощ, защото това трябва да се докаже.

Шеридан замълча. Той прекрасно знаеше, че като много ръководители на отговорен пост, и на него му се спестяваха част от мрачните тайни на собствения му бизнес.

— Да речем, че си права — бавно промълви той. — Но защо един сенатор на Съединените щати ще прояви желание да те компрометира и унищожи? И за целта да стигне до убийство? При това не на кого да е, а на юрист в СНС. Абсурд!

Бийчъм усети как гръбнакът й се вдървява от справедливо негодувание.

— Не ми трябва обяснение, трябва ми име! — отсече тя. — Анализ на три секунди аудиозапис. Три секунди истина. Ти си единственият човек, който може да ми помогне.

Той помълча известно време, после кимна и си записа нещо в бележника.

— Остави ми касетата. Ще видя какво мога да направя.

— Има и още нещо — погледна го настоятелно Бийчъм. — Мъжът, който ме нападна, има татуировка на ръката, най-вероятно направена по време на военната му служба… — Извади от чантичката си рисунка, върху която работеше от известно време. Чифт зарове, единият обърнат с цифрата едно нагоре, а другият — с две от страните си, на които са изписани двойки. — Надявам се да я проследиш…

Шеридан плъзна пръст върху рисунката.

— Имам желание да ти помогна, Елизабет, в името на дългогодишното ни приятелство — промълви той. — Но ако чуя за този разговор от устата на друг човек, категорично ще отрека всичко!

— Разбирам те, Джордж — кимна Бийчъм. — И ти благодаря.

Категоричното отрицание е крайъгълен камък в тяхната работа. Просто част от играта…

— Добре ли си?

Сирад лежеше на дивана със златиста дамаска в хола на Хамид, а наоколо се движеха петима-шестима мъже. Двама от тях теглеха за краката безжизненото тяло на онзи, с когото се беше борила.

— Можеш ли да дишаш? — попита Джордън Мичъл, който се оказа мъжът над нея.

— Какво стана? — безсилно прошепна тя. — Какво правите тук?

Надигна се до седнало положение и бързо вдигна ръка към гърлото си. Не беше в състояние да преглътне, адска болка пронизваше слепоочието й. Малко над лявото й ухо се беше оформила цицина с големината на топка за голф.

— Какво стана? — повтори тя.

— Мисля, че ние трябва да ти зададем няколко въпроса — поклати глава Мичъл и махна с ръка. Напълно безчувствен, мъжът, който я беше нападнал, изчезна през една от вратите, влачен от двама непознати.

Сирад направи усилие да разпръсне мъглата, която се стелеше в главата й.

— Лошо ми е… — прошепна тя, наведе се над кошчето за боклук и повърна. — Извинете… — Нов пристъп я принуди да остави фразата си недовършена.

— Вероятно си получила сериозна контузия, но ако не бяхме се появили, той със сигурност щеше да те убие.

Сирад вдигна глава и срещна очите на Крис — офицера от сигурността, с когото беше пътувала до Дубай.

— Слушай ме внимателно, Сирад — погледна я настойчиво Мичъл. — Нашият специален отдел откри, че от момента на твоето завръщане някой се опитва да проникне в най-секретните ни файлове. Не знаем кой е той, но съществува вероятност твоята поява тук да е свързана с евентуалната кражба на част от личните файлове на Хамид…

Сирад замълча, но умът й трескаво работеше. Дали я подлагаха на поредния тест?

— Къде го отнесохте? — попита тя.

— Не се безпокой за него — отвърна Крис. — Повече няма да те безпокои, но неговите хора — които и да са те, сигурно ще дойдат да го потърсят…

Сирад направи опит да разсъждава въпреки гаденето и болката.

— Какво ти каза той? — попита Крис. — Познаваш ли го?

Сирад само поклати глава. Не беше го виждала никога през живота си.

— Попита ме за някакъв диск — промърмори след кратка пауза тя. — Искаше някакво сиди, което съм била взела…

Мичъл се изправи и започна да крачи напред-назад. Устните му се превърнаха в тънка черта, а на слепоочията му започнаха да пулсират тънки венички. В очите му се четеше обвинение.

— Казах ти проклетото нещо да не напуска седемнадесетия етаж! — изкрещя той към някого вляво от себе си. Сирад надникна натам и видя бледата физиономия на Хамид, облегнал се на стената до камината. Изглеждаше дълбоко разстроен, страхуваше се.

— Съжалявам, господин Мичъл — смотолеви той. — Мислех си, че тук ще е на по-безопасно място.

Сирад понечи да повърне отново, но с върховно усилие на волята ограничи процеса до две дълбоки хълцания.

— Почистете я, за Бога! — изръмжа Мичъл.

Крис и двама от хората му изправиха Сирад на крака и я поведоха към кухнята. Мичъл остана в присъствието на Хамид и Дитер. В ранния следобед Траск бе напуснал града, поемайки грижата за други неотложни дела.

— Дали е успяла да запише нещо? — попита магнатът, след като вратата се затвори зад хората от охраната.

— Не, но е имала такива намерения — поклати глава Дитер. — Все още не е ясно какво знае за мащабната операция — разбира се, ако изобщо знае нещо…

— Не би могла да се добере до нищо съществено, с изключение на няколко копия от сметки — позволи си намеса Хамид. — Просто това е всичко, което държа тук. Документите на Алал-Бин никога не са копирани, никога не са напускали сградата!

— Ти все много знаеш! — сряза го Мичъл и отново закрачи напред-назад. — Искам да я държите под ключ! Нямаме време да се занимаваме с нови проблеми!

— Ако позволите, господин Мичъл… — обади се колебливо Дитер. — Задържането й ще предизвика нови проблеми и нищо повече. Ако наистина се е научила да краде от нас, по-добре да я пуснем да си върши обичайната работа и да я следим. Само по този начин можем да разберем за кого работи…

— Хамид? — рязко попита Мичъл и се обърна към човека, който познаваше най-добре както Сирад, така и търговията с периферни книжа.

— Съгласен съм — кимна финансистът. — Тя ми се доверява, господин Мичъл. Оставете я тук още един-два дни и аз ще разбера какво знае. — Интимните му интереси бързо избледняваха, просто защото тази жена можеше да му причини огромно зло. — Ако датите в документите на Алал-Бин са верни, разполагаме с още четиридесет и осем часа, за да обърнем нещата в наша полза.

Мичъл престана да крачи и кимна с глава. След два дни Съединените щати щяха да бъдат подложени на най-жестоката атака в своята история — атака срещу паричните потоци на страната, която, в случай на успех, щеше да даде на организаторите си реален контрол върху най-мощната икономика на света. Той беше инвестирал милиарди, за да се предпази — а дори и да реализира известна печалба, но нещата бързо излизаха от контрол. Хамид бе прав — времето е малко, но няма причини за паника.

— Добре — съгласи се Мичъл. — Но искам да бъде наблюдавана неотстъпно, двадесет и четири часа в денонощието! — Пръстът му се заби на сантиметър от гърдите на Хамид: — До утре сутринта на бюрото ми да е пълният анализ на трансакциите! Уолър току-що пристигна в Ню Йорк, а нашите станции улавят подозрително оживление по ССТ телефонията. В същото време Агенцията си трае и това не може да не буди подозрения. Нещата трябва час по-скоро да приключат!

Дитер кимна с глава. И той като Мичъл беше наясно, че несигурността е най-вредното нещо за бизнеса. Но когато нещата опрат до нея, пак става въпрос за бизнес.

— Прекрасни са, нали?

Филип Матюз спря пред един от остъклените щандове на третия етаж на Националния музей по история на Америка, очите му с възхищение опипаха цигулките от XVIII век, изложени вътре. Винаги беше предпочитал този музей пред останалите, събрани под шапката на Института Смитсън.

Обърна се към висок мъж с нищо незабележителна физиономия, облечен в тъмнозелен блейзър и панталони в защитен цвят. Би могъл да бъде както обикновен посетител, така и туристически гид. Косата му беше подстригана късо и стърчеше право нагоре — нещо, което намекваше за отдавна приключила военна кариера.

— Да — отвърна Филип. — Тази най-отпред е „Страдивариус“ направена през 1762 за французин на име Анри Ларус Д’Атансион, чийто единствен исторически принос се състои във факта, че през нощта, преди да бъде хвърлена в затвора, Мария-Антоанета е слушала изпълненията му на тази цигулка… И тя вероятно е издала последните приятни звуци за ушите й…

— Красиво — кимна високият. Гласът му остана тих, тъй като около тях се точеха в непрекъснат поток групи от студенти и ученици. Току-що беше пристигнал със совалката на „Делта“ от Ню Йорк и нямаше време за празни приказки. — Какъв е проблемът?

Филип се направи на много заинтригуван от страдивариуса.

— Бийчъм има запис.

— Какъв запис? — едва забележимо се приведе мъжът.

— От онази нощ. По всяка вероятност е успяла да набере някакъв номер на клетъчния си телефон и целият инцидент се е записал на телефонния секретар в офиса й.

— Какво доказва този запис? — пожела да узнае мъжът. — Прибягвайки до услугите на някое професионално звукозаписно студио, тя би могла да си компилира каквото пожелае… Въпросът е дали някой ще й повярва.

— Сдобила се е с копие от НАС.

— Но как, по дяволите…

— Не знам и не ме интересува. Най-лошото е, че вътре се споменава името на Парсънс…

— Парсънс ли? Че кой, по дяволите, е споменал името му? Той дори не е…

Една цяла група „Сиви пантери“ се извърна към тях, а някаква дребна бабичка приближи пръст до устата си.

— Ти прослуша ли лентата? — попита мъжът.

— Да, по телефона. Тя ми заяви, че имала да урежда някои неща, а след това щяла да я занесе във ФБР.

— Други неща?

— Допускам, че се е сдобила със записа по неофициален път и сега се опитва да го легализира…

— Значи все още не може да го използва, така ли?

— Не може — кимна Филип. — Тя не разполага с достатъчно пълномощия, за да получи законно информация от подобен род.

Мъжът отметна глава и заби поглед в тавана.

— Аз съм й адвокат — прошепна Филип. — Мисля, че ще успея да забавя нещата с двадесет и четири часа, но ти трябва да се погрижиш за това…

— Не, ти трябва да се погрижиш! — решително възрази мъжът. — Нямам никакво намерение да си рискувам задника заради твоя грешка. Или вземаш мерки да я поправиш, или ние вземаме мерки срещу теб!

— Не ме заплашвай! — процеди през стиснати зъби Флип. — Аз съм адвокат и имам достатъчно опит с подобни неща…

Джон Траск — дясната ръка на Джордън Мичъл, остана с поглед, забит в тавана, сякаш искаше да разгледа добре това, което можеше да се окаже единствената слаба брънка в една отлично планирана операция.

— Не разчитай прекалено на силата на закона — предупредително изсъска Траск. — Помни, че и ние разполагаме с опит, при това в повече сфери!

20.

Джеръми и Лотшпайх кацнаха на летище „Кенеди“ малко преди мръкване. На паркинга ги очакваше служебен джип със затъмнени стъкла, стълбичка за багажника на покрива, солидна броня и силно издадени встрани стъпенки. Фактът, че този боен автомобил стърчи сред море от лимузини изобщо не смущаваше шофьора с прическа „канадска ливада“ и бицепси като локомотивни буфери. Стажант трета година във ФБР, който очевидно искаше да направи впечатление на командосите от ООЗ и с удоволствие приемаше стреснатите погледи на останалите участници в движението. От момента, в който ги натовари на летището, до спирането на огромния джип пред командния пункт в съседство с моста Трайбъро, той не спря да им задава въпроси.

Джеръми предвидливо се настани отзад и остави партньора си да отговаря. В главата му непрекъснато се въртяха картини от операцията в Йемен, а тревогата му за документите, които Хесус събра от мъртвите мъже там, ставаше все по-силна. Имена, лични карти, снимки, адреси, кредитни карти — всичко това той видя много добре, въпреки слабото осветление пред хижата. Но онези гъсто изписани жълти листове, които взводният събра от масата? Дали това бяха плановете, за които по-късно стана въпрос? Плановете за „Сватбата“, за тази странна „Матрица 1016“?

Когато пристигнаха на командния пункт, той вече беше стигнал до заключението, че отклонението на Хесус по обратния път за дома е било свързано с оставянето на тези документи на някого в нюйоркската централа. Тази централа се беше занимавала както с нападението срещу Световния търговски център и със заговора на Слепия шейх за взривяване на мостовете и тунелите в града, така и с минирането на самолетоносача „Коул“ и нападенията срещу американските посолства в Дар Ес-Салам и Найроби. Беше напълно логично нюйоркската оперативна централа да прояви най-голям интерес към Алал-Бин и готвената атака срещу Федералния резерв.

— Уолър! — извика мъжки глас, когато двамата влязоха в просторното, напомнящо склад помещение, разположено на самия бряг на Ийст Ривър. Акцентът беше типично детройтски, а гласът — плътен бас. — Къде се изгуби, бе човече?

Обърна се и се озова лице в лице с мургав брадат мъж от италиански произход. Казваше се Анди Амустифано и двамата бяха споделяли една стая по време на началната им подготовка в академията на ФБР.

— Мусто! — извика Джеръми и с нескрита радост разтърси ръката на стария си другар. — А ти какво правиш тук?

Мусто беше бивш банков счетоводител, който, според последните им телефонни разговори, беше получил назначение в един от оперативните отряди за борба с престъпленията на „белите якички“. Джеръми доста се учуди, че агент с подобна квалификация е командирован в звено за ВИП охрана, но войната срещу тероризма беше променила много неща. Сякаш в потвърждение на тази мисъл, на колана на Мусто се поклащаше изящен 10-милиметров глок.

— Прехвърлиха ме в ОЧБТ на щата Ню Йорк — поясни Мусто. Беше ясно, че Обединените части за борба с тероризма го бяха изстреляли право на улицата. — В продължение на почти цяла година правех експертни криминологически анализи на финансовите трансфери на „Ал Кайда“, но няма какво да ти обяснявам… И без това няма да повярваш, ако почна да ти описвам с какви глупости се занимаваме тук… Но като те гледам, ти си добре — истински командос от ООЗ в пълно бойно снаряжение. Винаги съм твърдял, че по един или друг начин, ти в крайна сметка ще стигнеш до директорския стол!

Джеръми се разсмя и очите му пробягаха по вътрешността на командния пункт. Всяка от петдесет и шестте централи на ФБР в страната вече разполагаше с ОЧБТ и по всичко личеше, че именно тези части бяха поели охраната на Г-8. Десетки хора щъкаха насам-натам в огромната зала, други работеха на компютърните терминали, обслужваха специално осигурените телефонни линии и копирните машини, взираха се в телевизионни монитори. Истинска лудница.

— Хей, Уолър! — извика Лотшпайх. Двамата с шофьора с огромните бицепси разговаряха с някакъв нисък мъж в черен комбинезон. Изглеждаха като на рекламен плакат за набиране на доброволци в армията. — Я си домъкни задника насам!

Джеръми подхвърли на Мусто, че по-късно пак ще се видят, и отиде да се представи на координатора на нюйоркския снайперистки екип и бивш оператор от ООЗ — ветеран на име Накамото и истинска легенда сред колегите си. Той не само беше единственият мормонски епископ на служба в ООЗ, но и най-добрият стрелец в цялата двайсет и една годишна история на отряда. Дребничкият и винаги усмихнат американец от японски произход беше застрелял четирима опасни терористи в три различни акции.

— Радвам се да ви видя — протегна му ръка Джеръми. За миг се запита дали в неофициалната класация на убитите врагове при акции в чужбина се включват жените и децата. Ако е така, той със сигурност вече е оставил дребното японче далеч зад себе си.

Онзи с бицепсите се обърна и ги поведе към едно от страничните помещения, изпълнено с около две дузини мъже и жени на сгъваеми столове. Пред тях стоеше мъж по риза и вратовръзка, но без сако. В ръката си държеше лист хартия. Той вдигна глава, видя Накамото в компанията на двамата снайперисти от ООЗ и се извърна към аудиторията.

— Внимание, започваме!

Хората утихнаха. Джеръми и Лотшпайх си намериха места в близост до стената.

— Няма да ви губя времето с представяне, но все пак ще ми позволите да посоча хората, които не са членове на ОЧБТ. — Ръката му махна към трима мъже на първия ред, всичките бели и около четиридесетте. — Те са представители на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, Следствената служба на военноморския флот и Отдела по сигурността към Държавния департамент. Бих ви ги представил и поименно, въпреки че със сигурност ще наруша някакви протоколи. Но за съжаление не мога да го направя, защото тъй и тъй имената им няма да са истинските…

Помещението се разтърси от смях. В сравнение с други инструктажи, настроението тук изглежда доста весело, отбеляза Джеръми.

— При нас са и двама снайперисти от ООЗ, пристигнали направо от Куонтико преди колегите си. Добре дошли, господа…

Джеръми и Лотшпайх кимнаха с глави.

— И накрая, тук присъства и един армейски екип за медицинска подкрепа, състоящ се от двама хирурзи — травматолози и трима ординатори, който ще бъде прикачен към оперативно-тактическата група. Имам уверенията им, че ако нещо се случи, пострадалите ще бъдат откарани директно в „Белвю“, където е организиран временен полеви лазарет…

След тези встъпителни думи специалният агент на ФБР, отговарящ за контратерористичните разследвания на оперативната централа в Ню Йорк, премина към същинския инструктаж. Той се оказа изключително задълбочен, без да пропусне нито една техническа подробност — почти като онзи преди акцията в Пуерто Рико. Съдържаше пет основни точки, които засягаха разстановъчни проблеми, оценка на рисковете, пътища за евакуация, метеорологични прогнози — включително лунните и слънчевите цикли — радиочестоти, транспортни средства и какво ли още не, включително кодовия номер на операцията, който даваше възможност за правилното попълване на съответните документи. Както винаги, всичко, което се случваше във ФБР, трябваше да бъде регистрирано върху хартиен носител. Не се ли направеше, значи не се бе случило…

— И още нещо, преди да ви разпусна — подхвърли агентът. — Повечето от вас вероятно са чували по нещо за „Матрица 1016“ и една операция на „Ал Кайда“ с кодовото име „Сватбата“. Тя е насочена срещу Федералния резерв, но все още не знаем точно по какъв начин. Може би става въпрос за вирусна атака, може би за употребата на някаква нова хипертехнология…

Джеръми гледаше втренчено и не можеше да разбере за какво точно става въпрос на този инструктаж. Разбира се, че агентът, който отговаря за охраната на срещата на Г-8, на която присъстват и част от най-големите световни финансови експерти, би трябвало да знае нещо за това, което двамата с Хесус бяха открили в Йемен. Според казаното от Хесус, убийството на Алал-Бин е извършено по време на едно от последните заседания с най-близките му сътрудници. А това означаваше документите на масата да съдържат конкретни детайли и време за извършване на операцията. Но след като специалните части за борба с тероризма не разполагаха с тези детайли, кой ги притежаваше?

— Искам да подчертая, че нямаме информация за конкретна заплаха към някой от нашите обекти, но ние по принцип ги разглеждаме като мишени. Нашият приятел от ЦРУ, който присъства тук, ни предостави изключително секретна и достоверна информация за една техническа клетка в Малта, която може би ще играе централна роля в споменатата „Сватба“. За съжаление всички, които държим под око, преминаха на новата ССТ телефония, и това се отрази фатално на възможностите ни да ги подслушваме. Първоначалните надежди, че ще получим технология за проследяването на тази телефония, се оказаха напълно безпочвени.

Залата се изпълни с дюдюкания, стенания и викове. „Бордърс Атлантик“ бе надминала Джейн Фонда като намразено име в разузнавателната и правоохранителната общност, а Мичъл беше синоним на предател.

— На този етап работим на сляпо, що се отнася до сигналното разузнаване — продължи агентът. — А това означава, че дори и да липсва конкретна заплаха, трябва да се държим така, сякаш я има.

Джеръми усети студени тръпки по гърба си. След дванадесет часа екипът оператори от ООЗ и още двеста професионалисти от други агенции щяха да започнат охраната на най-важните финансови брокери в света. Информацията, която бяха открили в Йемен, би трябвало да има важно значение за тяхната среща, но по всичко личеше, че най-голямата и най-добре информирана служба на ФБР в страната не знаеше нищо за нея.

Изчака да завърши инструктажът, излезе от стаята и отиде да намери Мусто, който се оказа затънал до гуша в току-що получени по факса оперативни сводки, изпратени от отдела за контратерористични действия към Центъра за стратегическа и оперативна информация.

— Мусто, искам да ми направиш услуга — рече той. Двамата с Лотшпайх имаха задачата да огледат на място два хотела и четири евентуални маршрута на автомобилния конвой в центъра на града. Онзи тип с бицепсите вече ги чакаше отвън. — Нали имаш достъп до всичко?

— Горе-долу — отвърна Мусто. — Защо? Какво ти трябва?

— Да речем, че разполагам с информация за определен разговор по сателитен телефон — дата, час, адрес на чуждестранния контакт и всичко това с точността на джипиес координати. Можеш ли да го проследиш? Можеш ли да ми осигуриш начална и крайна информация за него?

От момента, в който напусна Йемен, Джеръми беше наясно, че координаторът на мисията им беше направил всичко възможно да прикрие следите. Малко преди да напусне Лондон, той върна на Хесус фалшивия паспорт и останалите документи. А данните за излитането и кацането от журнала на летище „Манасас“ бяха регистрирали фалшив фюзелажен номер на онзи елегантен „Гълфстрийм“. Покупки с кредитни карти не бяха правени, нямаше телеграфни преводи или подобни действия, които биха могли да бъдат проследени. Хесус се беше погрижил за всичко, с изключение на онзи разговор по сателитния телефон. Вероятно беше преценил, че докато държи апаратурата у себе си, никой не може да го засече.

— Възможно е, защо не — сви рамене Мусто. — Но такова нещо ще задейства няколко червени лампички.

— Важно е! — настоя Джеръми, надявайки се приятелят му да не прояви повече любопитство.

— Добре. Дай ми двадесет и четири часа и ще ти кажа какво съм открил, окей?

— Хей, Уолър, време е да тръгваме! — извика откъм вратата Лотшпайх.

— Обаждането беше осъществено от пустинен район на Йемен, казва се Хадрамаут — забързано рече Джеръми, след което надраска на лист хартия деня, часа и джипиес координатите на разговора, който беше провел Хесус. — Продължителността му беше не повече от двадесет секунди, почти сигурен съм, че е бил насочен към някоя част от територията на САЩ… — Приближи се към приятеля си и се наведе над ухото му: — Освен това не разполагам с двайсет и четири часа, пич. Разполагам най-много с дванайсет, а може би и по-малко…

— Ще видя какво мога да направя — промърмори Мусто. От изражението на стария си съквартирант разбра, че нещата са твърде сериозни.

Сирад знаеше, че отсега нататък ще следят всяка нейна крачка, но нещата се развиха толкова зле, че разговорът с Хох се превърна в приоритет. Откъдето и да го разглеждаше, нападението в апартамента на Хамид нямаше никакъв смисъл. Естествено, „Бордърс Атлантик“ го беше задръстила с камери и микрофони, но преди да влезе там, тя бе взела всички мерки да се освободи от евентуалната опашка. Проследяването й от страна на седемнадесетия етаж беше напълно изключено. Което автоматично поставяше въпроса: кой беше онзи мъж?

Остана в леглото за около час, опитвайки се да прогони пулсиращата болка от главата си, а и да намери отговорите на дълъг списък с въпроси. Нея ли беше дебнал онзи тип? Дали не беше проникнал в апартамента със същата цел? Как Мичъл и горилите му се озоваха толкова бързо там, дори да са били предупредени от алармата?

Изчака известно време след като си тръгнаха Мичъл, Хамид и докторът, когото бяха повикали да я прегледа, после скочи от леглото и навлече дънки и проста памучна блузка. Разбира се, че са я поставили под наблюдение, но положението беше такова, че нямаше голям избор.

Смени няколко таксита, разхождайки се в различни посоки из центъра на Ню Йорк. Използваше същата контраразузнавателна техника, до която беше прибягнала и по-рано през деня. Този път обаче носеше само пари в брой — никаква чантичка, никакъв телефон или електронни карти, които биха могли да скрият евентуалния издайнически чип.

Когато най-сетне реши, че се е отървала от наблюдението, Сирад слезе от поредното такси и хлътна в едно Интернет кафе в центъра. Поръча си чаша диетично соево мляко и седна пред един от обществените терминали. Докато течността в чашата й изстиваше, тя успя да се свърже с електронния вестник на студентите от Щатския университет на Индиана и се регистрира в неговия уебсайт. След броени секунди за нея се лепна абонат с име АПЕКС575. Всеки страничен наблюдател би стигнал до заключението, че последвалият диалог не е нищо повече от обичайното празно дърдорене в мрежата, но на практика АПЕКС575 беше електронното име на един офицер от ЦРУ с работно място в Чантили, Вирджиния. Студентският вестник беше явката за спешни контакти на всички агенти под прикритие, изпаднали в неприятна или опасна ситуация. В нейния случай АПЕКС575 беше пътят й към свободата…

Зае удобна позиция пред клавиатурата и набра собственото си Интернет прозвище.

Тук й се наложи да почака. Бе поискала среща с Хох на предварително определено място, но й отговориха, че той е извън Ню Йорк. Той обаче й беше оставил разпореждане час по-скоро да влезе в служебния компютър на Хамид, който се намираше в кабинета му в „Бордърс Атлантик“. Не знаеше защо получава подобна заповед, може би такива са стандартните изисквания.

Сирад се изключи от чата, огледа се във всички посоки за евентуален наблюдател, след което излезе от Интернет. Допи млякото си, после стъпи на тротоара, спря такси и се насочи към една пътническа агенция. Там изразходва по-голямата част от парите си за покупката на еднопосочен билет първа класа за Белиз. Билетът беше издаден на името на Марта Родригес — псевдоним, който си беше избрала отдавна.

Никога не скачай без резервен парашут, предупреждаваха я инструкторите от школата по парашутизъм в Северна Каролина. Нещата започнаха да се развиват прекалено бързо, дори и за нейния вкус — Сирад Мално искаше да е сигурна, че ако се наложи, отново ще може да се превърне в жена, която никога не е съществувала…

Заместник-директорът на ЦРУ Джордж Шеридан се обади още преди Елизабет Бийчъм да се беше върнала в офиса си. Новината бе, че е успял да открие първообраза на татуираните зарове. Те били измислени от малък екип за специални операции, охранявал известно време някакви оръжейни складове в Туйли, Юта. Няколко бойци от 62-ри пехотен полк били командировани за специална съвместна операция между ЦРУ и Министерството на отбраната, възложена на специален отряд „Медина“. Задачата му била да търси скрити химически и биологически оръжия. Три седемчленни екипа, състоящи се от сапьори, химици и специалисти по биологически оръжия, били пръснати в различни части на Ирак да търсят доказателства за съществуването на различни програми на Саддам за създаване на оръжия за масово унищожение.

Единият от тези екипи бил напълно унищожен при засада на проправителствени федаини, вторият загинал при катастрофа с хеликоптер, но третият все пак изпълнил задачата си — въпреки изключителните трудности, които срещнал по пътя си. Четирима от седемте му членове били учени, а трима — бойци от специалните части. Именно последните носели татуировки с търкалящи се зарове. С тях се играела специална игра, особено популярна сред командосите. Единицата отговаряла на една от най-популярните им поговорки.

— „Един задник спасява всички останали“. Трите двойки пък символизирали числото 32 — спомен за някогашния им взвод в Юта. Двама от бойците били прехвърлени в щаба на Седма група в Панама, а третият бил осъден за извращения над пленници в Киркук и уволнен от армията след една година в дисциплинарна рота.

Името му било Едгар Джийн Валез — старши сержант, роден на 27 юли 1962 г. в Оксфорд, Мисисипи. Според информацията на Шеридан, последният му адрес за контакти бил Форт Ли, Ню Джърси, 79-та улица, номер 178.

— Ало, Джеймс? — притисна мобилния телефон до ухото си Бийчъм. Според изискванията на гаранцията тя нямаше право да се отдалечава на повече от 30 километра от Вашингтон, но просто не можеше да седи и да чака намесата на ФБР. И въпреки че съзнаваше тежките последици от своите действия, тя беше скочила в първия самолет на „Делта Еърлайнс“, летящ по маршрута Вашингтон — Ню Йорк и обратно.

— Ама вие добре ли сте? — бяха първите му думи. Преди да отпътува, му беше оставила съобщение на гласовата поща с кратко описание на това, което възнамеряваше да направи. Искаше да го подсети и за нещо, което и двамата бяха пропуснали по време на огледа в дома й. — Как е възможно да изчезвате така?! Полицията всеки момент ще издаде заповед за издирването ви!

— Каква заповед?

— Ама не гледате ли новини?!

— През последния час и половина бях във въздуха, Джеймс — поясни тя. — Случило ли се е нещо?

— Случило се е и още как! Адвокатът ви току-що обяви, че се отказва от делото. Като причина посочи различия по защитната стратегия, но отнякъде се появиха съобщения, че сте признала за специфични нарушения на националната сигурност, които сте поискала да скриете зад поверителните отношения между адвокат и клиент. Утрешният „Пост“ ще публикува информация за посещението на Филип във ФБР, където обявил, че има „моралното задължение“ да се оттегли от случая и да ви издаде…

— Ах, този кучи син! — изръмжа Бийчъм. С Филип се познаваха точно от двадесет години.

— Къщата ви е обсадена от репортери, а полицията проверява дали спазвате условията на гаранцията. И ще издадат заповед за ареста ви в момента, в който разберат, че сте в Ню Йорк. Затова трябва да се върнете тук колкото може по…

— Никъде няма да се връщам! — отсече Бийчъм. — Единственият начин да спрем тази лудост, с да открием човека, който ме нападна!

— Как? Ще му позвъните на вратата и ще го помолите да се яви в съда и да заяви, че ви е накиснал за убийство? Вероятно веднага ще ви ликвидира!

Бийчъм не обърна внимание на гневното му избухване и побърза да се смеси с тълпата, която се насочваше към терминала.

— Не се безпокой за мен! — отсече тя. — И престани да ми се правиш на началник, ами казвай какво откри!

Настъпи кратка пауза. Джеймс явно се опитваше да избере някаква линия на поведение. Беше му ясно, че няма никакъв смисъл да спори.

— Ами… Трябва да ви призная, че бяхте права за онзи тунел — неохотно промърмори той. — Върнах се в къщата, качих се горе и открих тайната врата — точно по начина, по който предложихте вие… Пъхнах се вътре и пропълзях цялото разстояние до мазето и градината на съседите. Добре, че имах фенерче, защото вътре е тъмно като в рог. Открих ясни доказателства, че вратата е била насилвана. А когато се върнах обратно на втория етаж, частните детективи, с които сте се свързала, вече бяха там. Те свалиха два комплекта латентни отпечатъци, единият отговаря на самоличността, която ви е дал Шеридан — Едгар Джийн Валез, роден на 27 юли 1962-ра, но с друг адрес: Деветдесета улица — Запад, номер 271, апартамент 7А, Ню Йорк. Не знам къде живее, но на този адрес си плаща всички текущи разходи…

На лицето на Бийчъм разцъфна широка усмивка. Ускори крачка, заобиколи тълпа шумни туристи и се насочи към изхода. Джеймс беше открил неоспоримо доказателство за начина, по който нападателите са проникнали в къщата и са се измъкнали от нея. Просто бяха повторили номера на Елингтън Пийч и бойците му преди 140 години по време на Гражданската война. Това доказваше категорично, че тези хора са разполагали с пълна информация за дома й. За съществуването на тунела са знаели само близките приятели на Пол и студентите от Джорджтаун, имали честта да бъдат поканени на вечеря.

— А другият? — попита на глас тя.

Отвърна й мълчание.

— Джеймс? Нали каза, че са свалили два комплекта отпечатъци? Успя ли откриеш самоличността на втория нападател?

— Да — едва доловимо прошушна асистентът й. Бийчъм почти не го чу, заета да се качва в наетата кола, с която щеше да се придвижва из града.

— Е, и?

Джеймс помълча една секунда по-дълго от необходимото, после реши да смени темата:

— Детективите прибягнаха до спектрален анализ, за да открият капчиците кръв по стълбите надолу, а също така и по тайната врата на тунела. За ДНК тест ще е нужно повече време, но аз съм уверен, че отново ще опрем до Крейг Слейтър…

— Хей, кажи ми за втория отпечатък! — не му позволи да се разсейва Бийчъм. — Нали каза, че са били два?

Джеймс изпусна въздуха от гърдите си.

— Детективите го пуснаха за проверка по свои канали. Оказа се, че е на Филип…

Бийчъм подскочи толкова рязко, че замалко не си удари главата в тавана.

— Филии Джеймс Матюз, роден на 16 януари 1942-ра, номер на социалната осигуровка 003-56-1189, Маршфийлд Мюз 27, Арлингтън, Вирджиния. Това е вашият адвокат, госпожо сенатор! — Асистентът замълча за момент, после добави: — Веднага след като го помолите да престане да ви представлява, бихте могла да го попитате какво е правил в тайния тунел под къщата ви с окървавени ръце!

— Е, къде е тя?

Мичъл бе заел председателското място на масивната заседателна маса. Вляво от него се бяха настанили Дитер и Хамид, а вдясно седеше Траск. Президентът на фирмата изглеждаше стегнат, целенасочен и твърд — като командващ армия пред решителното сражение.

— Напусна апартамента на Хамид малко след инцидента — отговори Траск. — Екипът на наблюдателите я изгуби в трафика, но по-късно я открихме в едно Интернет кафе в Сохо. Продължаваме да търсим подробности от дейността й, но вече е сигурно, че е осъществила достъп до няколко офшорни банкови сметки, които притежава под различни псевдоними.

— Добре.

Мичъл отдавна подозираше какви са мотивите на Сирад по отношение на ССТ телефонията. Вече нямаше съмнение, че е успяла да вкара секретен софтуер в персоналния компютър на Хамид, но той се възхищаваше именно на безпардонността, с която тази жена пренебрегваше всички над себе си. А и седемнадесетият етаж бе засякъл машинациите й достатъчно рано, за да не нанесат вреда на търговията с периферии.

— Къде е тя в момента?

— Преди десет минути влезе в сградата и се насочи право към кабинета си — отговори Траск. — При последната ми проверка се занимаваше с логистични проблеми — нали й предстои пътуване до Лондон? С нищо не показва, че има идея за крайния срок…

— Добре, а сега ми покажи с какво разполагаме.

Траск натисна един бутон на дистанционното пред себе си и стената — екран оживя, запълнена с графики, диаграми и различни часови извадки.

— Честотните анализи и поточните графики показват няколко неща — започна обясненията си той. — Началниците на отделните клетки не са осъществили контакт със спусъка, но според нас той е някакъв оперативен мениджър с достъп до „Фед Уайър“, тук, в Ню Йорк.

Стана и се приближи до един от мониторите, на който имаше графика с първите седемнадесет ръководители на „Ал Кайда“. Най-отгоре беше изписано името на Алал-Бин, а надолу следваха шефовете на различните клетки в Судан, Индонезия, Пакистан, Мароко и Канада.

— Някъде към четири часа сутринта те възнамеряват да атакуват системата на Федералния резерв със залпови трансфери по посока на Азия. Малко по-късно на същата атака ще бъде подложена и Япония, след това и Европа. Ще се получи последователна верига от чудовищни фалити, които ще сринат банките и фондовите борси по света.

Мичъл и останалите мълчаливо слушаха секретната информация, която „Бордърс Атлантик“ прехващаше чрез своите ССТ телефони. Мрежата работеше безотказно. Въпреки че всички — от оперативните ръководители на „Ал Кайда“ до петролните шейхове, бяха сигурни в непробиваемия шифър на новата технология и пълния си имунитет по отношение на подслушвателните станции на НАС, всяка дума от техните разговори се насочваше към седемнадесетия етаж, където екип преводачи и анализатори прецеждаха чисто разузнавателната информация, произтичаща от обикновените разговори. Впоследствие тя стигаше до кабинета на Мичъл — разбира се в силно конспектиран вид.

— Нещата леко се усложняват поради огромния обем цифри, с които боравим, но главната цел остава непроменена — в момента, в който „Ал Кайда“ започне операцията си, ние пускаме в действие собствения си софтуер и неусетно поемаме управлението на целия дерайлирал влак… Нашата намеса ще бъде напълно прозрачна — нещо като кибер огледало, но ефектът й ще е опустошителен. Ще установим контрол не само върху периферните инвестиции на Хамид — с твърди аргументи срещу всеки, който си позволи да обяви някаква загуба — но в хода на този процес ще успеем да смъкнем от един до три процента от всички отклонени капитали. И докато регулаторите се ориентират сред пламтящите останки на влака, ние отдавна ще сме изчезнали…

— С нула отпечатъци — подхвърли Мичъл.

— С нула наши отпечатъци, сър — поправи го Траск. — Вината ще се стовари върху „Ал Кайда“. Можем само да предполагаме каква ще бъде реакцията на Белия дом, чийто стопанин ще е много, много бесен…

Джордън Мичъл пристъпи към източния прозорец и насочи поглед към нощната панорама на Ню Йорк.

— А с Бийчъм какво ще стане? — попита изведнъж той.

— Нещата се развиват според плана — отвърна Траск и хвърли на масата предварителни копия от статиите на „Вашингтон Пост“ и „Ню Йорк Таймс“, които вече бяха излезли в електронните им издания.

— Адвокатът й се оттегля от делото. ФБР и областната полиция ще искат да я затворят за нарушаване на гаранцията. Положението й бързо се влошава. Наела е частни детективи да претърсят къщата й. Те са открили известно количество отпечатъци, но ние ще имаме грижата. В момента, в който Америка прочете историята, която сме й скалъпили, никой няма да иска да я чуе…

— А другите елементи? — попита Мичъл, обърна се и вдигна някакво досие от масата.

— Всичко е готово. Времевата последователност изглежда безупречно. Напълно сме убедени, че нашите линии към йеменската операция са били на сто процента защитени. В момента, в който получим прехващането, „Бордърс Атлантик“ ще бъде готова за преврата. Точно по график.

— Добре.

Мичъл пристъпи към една от витрините и плъзна пръст по стъклото, което предпазваше най-ценното му старинно оръжие — изработената от бронз и никел карабина „Хенри“, калибър 5440. Тя е била предложена в дар на Лудия кон, в знак на добра воля непосредствено преди насилственото преместване на сиуксите в резервата Пайн Ридж. Но обзет от подозрението, че индианският вожд може да я използва срещу американските войници, Юлайсис С. Грант наредил на личния си оръжейник да й изпили ударника…

— Как са продажбите? — попита той. Дори изложен на публично презрение и изолация, заплашен от разследване на сенатски комисии и ФБР, той продължаваше да жъне успехи на писателското поприще — книгата му се продаваше като топъл хляб, доказвайки на практика правилото, че лоша реклама няма…

— Осемдесет хиляди през последната седмица — отговори Траск. — Току-що пуснахме две реклами на по цяла страница в „Ню Йорк Таймс“, насочени към младите и образовани хора във възрастовата група 21–30. А ако настоящата операция продължава да се развива по план, продажбите ще скочат до небето.

Мичъл кимна. За добро или за лошо, той беше капиталист. Дори и сега, по-малко от осем часа преди организираната атака срещу финансовите устои на държавата, която щеше да се разпростре и върху цялата световна икономика, той пак искаше да е сигурен, че всичките му бази са покрити. Силните ще оцелеят и когато това стане, той ще бъде най-силният между тях…

21.

Джеръми погледна часовника си, преди да влезе в асансьора на „Есекс Хаус“ — един от най-хубавите хотели в района на Сентрал Парк. Цифрите показваха 23:17. За четирите часа откакто двамата с Лотшпайх напуснаха командния пункт, те бяха проверили всяка врата, коридор, гардероб и пожарогасител на четиринадесетия етаж. Бяха осигурили асансьорните шахти и разчистили забранените за външни лица зони от покрива до кухнята в приземието. Освен това пуснаха списъка на гостите през компютрите на Националния криминологичен център, митническите и имиграционни власти, ЦРУ и Сикрет Сървис.

Всичко изглеждаше наред, а до пристигането на конкретния клиент — министъра на външните работи на Афганистан, насрочено за 6:15 сутринта, имаше още много време. Джеръми беше доволен от бързия им напредък, но всичко това отстъпваше пред първата и най-важна задача — телефонния номер, който очакваше от Мусто.

— Какво ще кажеш за една проверка на маршрута? — подхвърли Лотшпайх, докато асансьорът ги сваляше към фоайето. Някой все пак трябваше да разиграе придвижването на охранителния взвод от хотела до мястото на срещата на Г-8, намиращо се на Тридесет и втора улица.

— Да я оставим на Хесус и останалите — поклати глава Джеръми. — Те още не са се включили, а на нас ни предстои да проверим калибровките на контролния скенер и да сверим списъка на притежателите на пропуски…

Двамата партньори бяха покрили почти всички точки от десетте страници на наръчника за проверка на терена, при това за почти двойно по-кратко време от нормалното. Тъй като оставаха по-малко от седем часа до кацането на клиента, беше разумно Хесус да разпредели другите задачи между останалите членове на екипа.

Асансьорът спря на партера.

— Виж какво, трябва да проведа един спешен телефонен разговор — рече Джеръми. — Защо не отскочиш да провериш скенера, докато аз потърся колегата от командния пункт, който трябваше да направи някои допълнителни проверки…

Лотшпайх кимна с глава и се насочи към главното фоайе, където вече се беше събрала малка тълпа от костюмирани агенти на ФБР, които щяха да поемат сградата през следващите няколко дни.

— Не забравяй да питаш за превозните средства — подхвърли през рамо той. — Искам да съм сигурен, че няма да ни набутат някой боклук. Имаме нужда от три автомобила с повишена проходимост.

— Ясно — отвърна Джеръми и свърна наляво, където се намираше една пригодена за нуждите на охраната канцелария — задушно, лишено от прозорци помещение с електронен часовник на стената и дъска за съобщения, запълнена докрай с разни вътрешно хотелски разпореждания.

Вдигна слушалката на един телефон, натисна деветката, а след това набра номера на Мусто в Командния център.

— Амустифано — обади се плътен тембър насреща, заглушавайки глъчката в залата наоколо.

— Мусто, обажда се Джеръми. Откри ли нещо?

— Открих, пич. Едно голямо „благодарско“, което ми дължиш. Куп народ се изреди да ме пита какво по дяволите искам да направя, проследявайки някакво сателитно обаждане от Йемен — особено след като се логнаха и видяха файловия индикатор.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джеръми и нетърпеливо погледна часовника си. Хесус и останалите всеки момент щяха да са тук.

— Искам да кажа, че няма и три минути след твоето сателитно обаждане Националната агенция по сигурността прихваща опит за комуникация, идващ от Хамбург, Германия. Местоположението му е на по-малко от сто метра от джипиес позицията, която ми предаде. Използван е един от новите ССТ апарати, който е осигурен срещу подслушване, но времето на излъчване и близостта в позициите на двете комуникации наистина повдигат определени въпроси. Хората са се побъркали около тая „Матрица 1016“, Джеръми. Отвсякъде ме натискат да оправдая искането си.

Джеръми се замисли за момент, после тръсна глава:

— Направи каквото считаш за необходимо, Мусто. Аз нямам какво да крия.

Лъжеше, разбира се, но друга възможност нямаше. Евентуалното официално разследване щеше да стартира от някой служител на средно ниво в Националната агенция по сигурността и щеше да му трябва доста време, за да си пробие път до претоварения Център за терористични заплахи. А докато стигнат до Джеръми, той щеше да знае това, което му трябваше.

— И какво, откри ли го? — попита в мембраната той.

Мусто понижи глас до нивото на околния шум, след което започна да диктува десетте цифри.

— Номерът е от Ню Йорк. Записан е на един инвестиционен филиал на „Бордърс Атлантик“. Не знам какво си намислил, Джеръми, но според мен трябва да го споделиш с щаба… Тук току-що пристигнаха купища с препоръки за санкции и гневни писма срещу Джордън Мичъл и неговата сделка със саудитците. А когато НАС извърши честотен анализ на твоя разговор, новината ще бъде изстреляна направо в Белия дом!

— „Бордърс Атлантик“? Сигурен ли си?

— Абе ти да не си оглушал! — сопна се приятелят му.

— Трябва да съм абсолютно сигурен, Мусто… Къде точно в „Бордърс Атлантик“? Разполагаш ли с конкретно име? Етаж? Дай ми да се заловя за нещо, по дяволите!

— Опитвам се да ти помогна, Джеръми! И едновременно с това те предупреждавам да си пазиш задника. Тая работа няма да спре дотук. Някой непременно ще тръгне да те търси…

— Благодаря ти, Мусто — промърмори Джеръми и погледна цифрите, които беше надраскал върху лист хартия. — Не се опитвам да те прецакам, друже, а просто се опитвам да открия някои отговори… Повярвай ми — успея ли, ти ще бъдеш първият, с когото ще ги споделя!

След тези думи прекъсна разговора и напълни дробовете си с кислород. Защо Хесус е звънил в една от най-големите корпорации на света, запита се той. — При това точно в онази, която всички — от „Вашингтон Пост“ до президента на Съединените щати, плюят за безсрамната търговия с националната сигурност! Нима са успели да купят и Хесус?

Какъв мръсник, мамка му, мрачно си рече Джеръми.

Вдигна слушалката и отново набра деветка. Кой друг, освен Мичъл с неговите огромни мангизи и влияние би могъл да организира подобен удар? Кой друг, освен Мичъл би могъл да има връзка със ССТ телефона на Алал-Бин? Кой друг, освен Мичъл би демонстрирал подобна наглост и безсрамно пренебрежение към законите? Но защо?

Беше набрал половината от цифрите, които му продиктува Мусто, когато вратата на канцеларията се отвори и на прага застана Хесус.

— Чух, че си бил доста зает — промърмори намръщено взводният.

Джеръми затвори телефона и спокойно се обърна да го погледне.

— Подранил си…

Хесус огледа стаята, сякаш за да се увери, че е празна.

— Лотшпайх каза, че сте приключили.

— С изключение проучването на маршрута. Предположих, че вие ще ни подадете една ръка, тъй като имаме да довършваме тук…

Хесус мина на сантиметри от мястото, на което седеше Джеръми. Ръката му се стрелна към масата и грабна листчето, върху което беше записан служебният телефон на Мусто.

— Един човек иска да те види — отчетливо каза той, заби поглед в очите на Джеръми и леко поклати глава. Думите бяха излишни.

— Специален агент Уолър?

Гласът беше приятен и леко снизходителен. Принадлежеше на една миловидна жена, която се появи на прага в компанията на двама едри бойци от специалните части. Единият беше шофьорът с огромните бицепси.

— Аз съм Шийла Рейнолдс от нюйоркската оперативна централа, „Програма за подпомагане на служителите“. Мисля, че трябва да си поговорим…

Стомахът на Джеръми се качи в гърлото му. ППС се занимаваше с онези служители на ФБР, които имаха проблеми с наркотиците или алкохола… И с онези, които бяха превъртели.

— Моля, елате с нас — добави жената. Тонът й беше все така мек и приятен, но в гласа й се долови и стоманена нотка.

Джеръми погледна към вратата, после измести очи по посока на специалните агенти и Хесус.

— Добре — каза той и бавно се изправи.

— Един момент, Уолър — спря го Хесус и протегна ръка. — Ще те затворим в изолирано помещение до момента, в който решим, че си годен за някоя опресняваща главата и тялото операция. Дотогава ще задържа пистолета и служебната ти карта…

Наетата лимузина на Бийчъм спря в близост до пресечката на Бродуей и Деветдесета улица. Навън се сипеше топъл августовски дъждец. Първият адрес на Шеридан в Ню Джърси се оказа пощенска кутия, значи този трябваше да е верният.

Без да слиза от колата, тя огледа фасадата от потъмнели тухли. Светеха само три прозореца, но това беше нормално за късния час.

— Чакайте тук, ако обичате — каза на шофьора тя.

Слезе от колата и изтича под дъжда към входа на сградата. Разбра, че има проблем, едва когато стигна вратата. Пътят към асансьора беше препречен от униформен портиер.

— Мога ли да ви помогна? — попита той. Очите му внимателно пробягаха по чертите й, а на лицето му се появи леко недоумение. Сякаш не можеше да повярва, че убийцата от телевизията изведнъж е решила да се появи пред него посред нощ — мокра и премръзнала.

— Аз… Аз… О, по дяволите! Вие вероятно вече знаете коя съм…

Мъжът избягваше да поглежда към таблоида „Глоуб“ на масичката. На цялата първа страница на вестника беше поместена снимката на Бийчъм, а над нея с големи букви беше изписано ПРЕДАТЕЛКАТА БЯГА!

— Да, знам коя сте — кимна той. Портиерите виждат какво ли не.

— Искам да говоря с един от наемателите ви — поясни тя, решила да бъде откровена. — Човек на име Валез, обитава апартамент 7А. Мисля, че именно той ме нападна в дома ми и вероятно е участвал в заговор за моето дискредитиране.

Портиерът кимна с глава, но му личеше, че се чуди какво да прави. После вдигна един ламиниран картон от масичката си и прокара пръст по имената на обитателите.

— Вижте, сенатор Бийчъм — започна той. — Брат ми излежава присъда на остров Райкърс, но твърди, че никого не е убивал. Един мой приятел от училище лежи за въоръжен грабеж, но и той твърди, че са го накиснали. Затова би трябвало да ви кажа право в очите, че сте престъпничка, която е предала доверието на избирателите, убивайки онзи човек от Белия дом… Но в продължение на повече от две години аз виждам този Валез всеки ден — „добро утро, господин Валез, лека нощ, господин Валез“… Проявявал съм любезност, но той нито веднъж не си направи труда да ми отговори.

Бийчъм трепна и отмести поглед, тъй като на малкото телевизорче до мониторите на охранителните камери изведнъж цъфна собствената й физиономия. Предаваше Ен Би Си, а заглавната заставка гласеше ПОЛИЦИЯТА: БИЙЧЪМ ВЕРОЯТНО Е БИЛА ШПИОНКА. Маслото в огъня се доливаше и от подвижната лента на топ новините отдолу, която обяви: ИЗТОЧНИЦИ НАРИЧАТ ВРЕДИТЕ ЗА ДЪРЖАВАТА „ОПУСТОШИТЕЛНИ“.

— Бих ви помогнал, госпожо сенатор — продължи монолога си портиерът, докато пръстът му продължаваше да тича по списъка. — За съжаление обаче сте закъснели с двадесетина минути. Днес следобед Валез неочаквано си изнесе багажа, а преди малко му поръчах такси за гарата. Съжалявам, мадам, но той замина…

Повечето служители говореха за седемнадесетия етаж на централата на „Бордърс Атлантик“ шепнешком, тъй като добре знаеха, че там се съхраняват тайните на най-голямата телекомуникационна корпорация в света. И наистина беше така — на този етаж се пазеха както личните досиета на служителите, така и чертежите на всички важни проекти, като например ССТ телефонията „Куантис“. Но „Заешката дупка“ беше много повече от пазител на патентни и кадрови тайни. Тук се събираха и обработваха корпоративните секретни сведения, данни за сигурността и различни комуникационни проекти, за които имаха представа само хора от най-близкото обкръжение на Дитер Планк.

— Къде сме? — попита Мичъл, докато следваше Траск от асансьорите към обикновена на вид приемна. Зад бюрото вляво седеше униформен гард, вдясно имаше два еднакви дивана за посетителите. Точно насреща беше тежката двойна врата от масивен бук.

— Разполагаме с точен час, но засега липсват данни за конкретна атака — подхвърли Траск, докато вкарваше магнитната си карта в процепа и набираше петцифрен код на клавиатурата до вратата. Системата следеше всички влизания и излизания. — Прихващачите на трафика сочат шест сутринта по Гринуич — а това е малко повече от час…

— Добър вечер, господин Мичъл — надигна се да ги посрещне Дитер. Шефът по сигурността на „Бордърс Атлантик“ носеше обичайните си очила с телени рамки и тъмносин костюм на райета с широки ревери. Направи знак на гостите си и ги поведе към съседното помещение, почти изцяло запълнено от масивна работна маса, върху която бе монтиран терминал от последната версия на „Епъл И — Мак“. Пред клавиатурата се беше настанил мъж с разрошена коса и разкопчана лабораторна престилка, на ревера, на която имаше табелка с надпис „Ръс“.

— Това ли е? — попита с нескрито разочарование Мичъл. Машината изглеждаше съвсем невзрачна.

— О, не се заблуждавайте — подхвърли Ръс. — Пред вас е само потребителският интерфейс. А това, което не виждате, е една мейнфрейм серия „Грей“, благодарение на която системата работи. Наричаме я Оз, тъй като е в състояние да извади на бял свят всичко, от което НАС се срамува… Описва кръгове около „Седемте джуджета“…

— Около какво? — вдигна вежди Мичъл.

— Главният център за информационна обработка на ЦРУ — поясни Ръс. — Седем последователно включени платформи, които работят в синхрон. Но това тук ги праща буквално в шеста глуха — Оз е най-мощната и модерна система за обработка на информация в света.

Джордън веднага хареса този човек. Говореше с малко, но точни думи, познаваше работата си и явно беше запален от идеята да държи „Бордърс Атлантик“ на почетно разстояние пред бавния външен свят.

— Дайте да видим какво може — подхвърли на глас той.

— Веднага — кимна Ръс. Няколко щракания с мишката бяха достатъчни, за да напълнят екрана с красиви графики. Те бяха създадени така, че да улеснят максимално потребителя при навлизането му във високоскоростния Интернет. Стрелката на курсора се спря върху икона с надпис „Трансфери“ и на екрана се появи един делови, но едновременно с това и изпълнен с въображение декор. В най-горния му край изплува прозорче с три опции: „трафик“, „произход“ и „рутинг“.

— Готови ли сме? — попита Мичъл.

Ръс посочи иконата „трафик“ и кликна с мишката.

— Ще ни трябва малко време да стартирам пожара — обясни той. — То е от чисто технологичен характер, за достъп до счетоводните и шифровъчни кодове. Но в Средния Запад сега е късна сутрин и там вече очакват някакви признаци за проблеми.

— А ние готови ли сме за тях?

— О, да… Чуйте това…

Мишката кликна върху иконата с надпис „произход“. На екрана се появи карта на света, върху която Ръс се зае да демонстрира качества — изолираха се отделни региони, страни, градове и отделни финансови институции — частни и държавни.

— Това е нашата програма за проследяване. Тя обединява в себе си джипиес локатор и телефони от системата „Куантис“ с електронни индикатори на серийния номер, автоматично обновяване на информацията за финансови трансакции и счетоводен софтуер на много високо ниво.

На екрана се появи графика и текстова справка за потребителите на „Куантис“ — къде се намират и какво точно си говорят.

— Всяка дума, образ и отделен бит информация, които пътуват по нашата мрежа, могат да бъдат достигнати чрез този или други подобни терминали. Ето, вижте… Вече имаме първия си байт…

Дитер активира вътрешните тонколони и електронно изолираната стая се изпълни гласовете на двама мъже, които разговаряха на арабски. Миг по-късно се включи и гласът на преводача. Разговорът се оказа тривиален — двамата просто изпробваха новите си телефони.

— Министерството на външните работи в Дамаск търси либийски търговец на килими в Александрия, Вирджиния — обади се предупредително Ръс.

— По всяка вероятност ще се окаже, че тези могат да експортират стоката по-бързо и от нас — промърмори Мичъл.

— Ди Ейч Ел, ама денонощно и без почивен ден — жлъчно добави Дитер.

— Ето, стартираме…

Оз изчисли и засече милионите клетъчни комуникационни контакти — от граждански и военни комуникационни спътници, включително тези на НАС и Националната разузнавателна служба. След броени секунди екранът закипя от информация и пред очите на Мичъл зейна черната бездна на международната алчност и подлост, разкрита му от уникалната електронна апаратура.

Поклати глава, вътрешно смаян от лекотата, с която беше проникнал в най-ревниво пазените тайни на правителството. Пари. Все някой трябва да произвежда шпионското оборудване, с което да се следи алчният външен свят. И кой е по-подходящ за това от най-голямата телекомуникационна компания на същия този свят? „Бордърс Атлантик“ беше направила офертите си по-ниски от тези на конкуренцията, давайки си ясна сметка, че в дългосрочен план информацията ще й донесе далеч по-големи печалби от усъвършенстването на продуктовата гама.

Невероятно, промърмори на себе си той. ЦРУ и НАС са превъртели на тема лична сигурност, издават какви ли не електронни карти и цифрови кодове, но в същото време не проявяват никакъв интерес към собствениците на корпорациите, на които поръчват въпросната техника. Хора като Робърт Хансен и Олдрич Еймс3 са като пеленачета в сравнение с големите развойни компании като „Форд Аероспейс“ или „Ранд Корпорейшън“. Именно тези компании са създали софтуера, разработили са продуктите и са напечатали указанията за тяхното ползване, които впоследствие се наизустяват от всеки американски шпионин. Все едно че са заключили буркана със сладкото, но са забравили за човека, който притежава рецептата за неговото приготвяне…

— Ето, господин Мичъл! — извика със зле прикрито вълнение Дитер и побърза да увеличи звука. Прозвуча разговорът между сирийското външно министерство и либийския търговец на килими, установил се в Съединените щати.

— Този разговор го чакаме отдавна! Знам, че ще прозвучи банално, но фактът си е факт: след по-малко от час „Бордърс Атлантик“ ще стане господар на света, в съвсем буквалния смисъл на думата!

Джеръми се отпусна на едно от двете широки легла. Стаята на осмия етаж на „Есекс Хаус“ беше обзаведена много приятно. Служителката на ДПС зае удобното кресло вдясно, а онзи с бицепсите остана прав до вратата.

— Искате ли да ви поръчам нещо? — попита жената. — Чай, безалкохолно?

Безалкохолно ли, изкрещя безгласно Джеръми. Светът се сгромолясваше върху главата му, а тази насреща го третираше така, сякаш е хванал грип!

— Не, благодаря — отвърна на глас той, опитвайки се да се държи нормално. Нямаше представа какво са й казали: ирационално поведение, халюцинации, неочаквано изчезване от работното място. А и онзи инцидент във Фермата — каква глупава разсеяност, господи!

Спомни си изражението върху лицата на колегите си, докато се качваха тук. Единствен Лотшпайх му пожела всичко хубаво. Останалите просто го зяпаха, а в очите им имаше нещо средно между симпатия и презрение. Седнал върху хотелското легло, Джеръми изведнъж се запита дали и Каролайн ще го гледа така.

Направи опит да си припомни телефонния номер. Трябваше на всяка цена да се измъкне от тази стая, трябваше да открие тайната, която Хесус толкова ревниво пазеше от него.

— Всъщност, няма да откажа чаша горещ чай — подхвърли той. Трябваше да е нещо, което жената не може да му предложи веднага. Трябваше да е нещо, което да поръча отвън. — Нали ще ме извините за минута? Искам да отскоча до тоалетната…

Жената го дари с онази съчувствена усмивка, с която го беше посрещнал психологът след акцията в Пуерто Рико.

— Вървете — кимна тя. — А през това време аз ще позвъня на румсървиса…

Джеръми стана и бавно тръгна към банята, плъзгайки се покрай безмълвната грамада от мускули до вратата. Наблюдаваше го с периферното си зрение, надявайки се да открие някаква слабост, някакъв шанс да нанесе удар и да изчезне.

— Съжалявам, пич, но трябва да те виждам през цялото време — изръмжа онзи, изпъна рамене и тръгна след Джеръми към банята.

— Що не вземеш да се гръмнеш — безразлично сви рамене Джеръми и се изправи над тоалетната чиния. Онзи улови отражението си в огледалото и наду перки. Лявата му ръка се протегна встрани, бицепсът заигра като жив. На лицето му изплува лека усмивка на одобрение, тялото му се завъртя. Искаше да се наслади и на раменете си, също оформени изключително добре. Вдигането на щанги в тренировъчната зала положително щеше да му помогне да влезе в ООЗ, унило си помисли Джеръми.

Боецът разкърши вратните си мускули, продължавайки да следи отражението си в огледалото. Изобщо не обърна внимание на затворника, който си свърши работата и пусна водата. Така и не видя светкавичната полудъга, описана от юмрука на Джеръми, който се стовари в слепоочието му. Без да осъзнае какво е станало, гардът изведнъж подгъна крака и се строполи на пода, приемайки формата на прекалено голям куп мръсно бельо.

В момента, в който се възстанови до степен да чуе изненадания вик на жената, човекът с бицепсите осъзна, че затворникът беше изчезнал. Мръсно копеле, изруга се мислено той. Дори пронизителното пищене в ушите не му попречи да разбере, че шансовете му да постъпи в ООЗ току-що се бяха изпарили. Там не приемаха чак такива некадърници!

Сирад за трети път опита да се свърже с Хох, но отново без успех. Седеше в новия си кабинет в централата на „Бордърс Атлантик“, разкъсвана между неотклонното наблюдение от хората на Мичъл и гадното чувство, че нещо много лошо се е случило в ЦРУ. Хамид не беше в кабинета си и не отговаряше на мобилния си телефон.

Показалецът й с изящен маникюр замислено почука по телефонната поставка. Трябваше да реши какъв ще бъде следващият й ход. Не изключваше възможността нападението в апартамента на Хамид да е било дело на мутрите от седемнадесетия етаж, отговарящи за сигурността на Мичъл. Което означаваше, че ако не намери бърз начин да се измъкне от тази ситуация, следващата атака сигурно няма да има толкова благоприятен край.

Скочи на крака и грабна чантичката си. Лишена от инструкциите на Хох, тя можеше да направи само едно — да отстрани Мичъл със собствените си ръце. Но това означаваше достъп до всички онези тайни, за които босът продължаваше да говори. Означаваше проникване в „Заешката дупка“.

На около три километра южно от империята на Джордън Мичъл се намираше друг просторен офис, чиято тишина се нарушаваше единствено от тихото бръмчене на флуоресцентното осветление. Тиъдър Алън Докс се наведе да вдигне кошчето, препълнено с празни чаши от кафе „Старбъкс“, изписани на ръка бележки и недоядени понички с конфитюр.

— Бизм Аллах ал-Рахманр ал-Рахман — изрече поредния цитат от Корана той. Само преди година беше избрал правата вяра, но вече беше доста напреднал в нейните постулати. След няколко бързи посещения при своя молла, той уточни новото име, което легализира по съдебен път и което най-пълно отразяваше новото му преклонение: Мустафа Али Мохамед. Звучи като боец от свещения джихад, рече си. Беше избрал името в знак на почит към двамата си любими бойци — Еди Мустафа Хамшо и някогашния Касиус Клей.

Докс изпразни кошчето в специалната количка на почистващия персонал, избърса праха от монитора на най-близкото работно място и се прехвърли на следващото. Това вършеше всяка вечер. Задълженията му включваха два пъти седмично да почиства работните места на арогантните американци, които насочваха империалистическите си пипала към ислямския свят. Преди пет години бе влязъл в затвора за притежание на наркотици, осъден от гадното правителство на белите потисници. По този начин изгуби всички шансове да се измъкне от родния си Южен Бронкс. През всеки един ден от тази безкрайно дълга присъда бе изпитвал разяждащо чувство на омраза към проклетото правителство, но едва след като се запозна с моллата от блок Е, стъпи на вярната пътека към истинския бог.

В момента, в който сърцето му прие новата вяра, нещата изведнъж се промениха. Вече имаше основна посока, имаше чувство за принадлежност. Престана да гледа на себе си като на нещастен общ работник, тъй като се превърна в свещен войн, в оператор под прикритие, който набира ценна информация от кошчетата за боклук, компютърните екрани и пластмасовите папки — тук, в една от най-могъщите банки на Съединените щати.

— Аллах хуакбар — промърмори под нос Докс, обръщайки се за миг към Мека. Съдържанието на кратката му молитва беше тазвечерната му работа да се окаже поне толкова полезна, колкото на братята, отдали живота си на Аллах. Не, тук не ставаше въпрос за самоубийствена мисия, но въпреки това мястото му сред безсмъртните щеше да бъде запазено. Така каза ръководителят на неговата клетка. В момента, в който звънне красивото малко апаратче, което наскоро му бяха подарили, той щеше да използва компютрите на финансовата система за нейното собствено унищожение.

Аллах хуакбар. След по-малко от час щеше да обяви джихад на Западния свят, при това по начин, в сравнение, с който предишните атаки срещу Ню Йорк ще приличат на детска игра. Поне така му казаха…

Докс изпразни поредното кошче за боклук, после отново провери дали е включен новият му телефон „Куантис“, произведен от компанията „Бордърс Атлантик“. Беше твърдо решен да не пропусне най-големия и вероятно последен шанс в иначе пропиляния си живот.

22.

Джеръми пробяга първите десет пресечки в западна посока, към Хъдзън, после сви на север по Бродуей, а след това на изток към Сентрал Парк. Даваше си сметка, че оставайки на улицата, ще бъде изложен на опасност от засичане. Но гората му предлагаше надеждно прикритие, а мракът сред дърветата беше най-удобната среда за всеки снайперист. Там той щеше да остане невидим, щеше да има свобода на придвижване и щеше да сменя позициите си, докато се увери, че е далеч от всякаква опасност.

Малко след полунощ изскочи на някаква пътечка за джогинг в източния край на парка, на табелата, над която пишеше СЕДЕМДЕСЕТ И ДЕВЕТА УЛИЦА. Наоколо беше пълно мъртвило, а дъждът неусетно се беше превърнал в порой. Тротоарите бяха абсолютно пусти, по платното нарядко профучаваха таксита. По лицето му се стичаше вода и пречеше на зрението му. Гърдите му уморено се повдигаха и отпускаха.

Ето там! Оттатък платното се виждаше редица от три улични телефона, които възприе почти като исторически паметници, тъй като отдавна беше свикнал с клетъчните апарати. Огледа се внимателно в двете посоки, после се втурна напред. Десет секунди по-късно вече беше под прозрачния навес, наведе се над единия от апаратите и започна да набира домашния си телефон.

— Каролайн, слушай! — извика той, щом жена му във Вирджиния вдигна слушалката. Ако не броеше посланието, което й остави, не беше се чувал с нея от сутринта, когато излезе за работа.

— Къде си? — пожела да узнае тя. — Обадиха се от службата ти… Казаха, че ще те откарат в Чикаго за някакви психологически оценки… Джеръми, какво става, за бога?…

— Млъкни и слушай! — изкрещя той и веднага съжали за невъздържаността си. — Чуй ме, скъпа… Съжалявам, но в момента не мога да ти предложа никакви обяснения… В замяна на това искам да направиш нещо за мен.

Замълча, очаквайки някаква реакция. Но чуваше единствено плющенето на дъжда.

— Искам да ми изпратиш кола — по същия начин, по който го направи преди време във Вашингтон. Помниш ли? — Присви очи и направи опит да прочете уличната табела на ъгъла. ОСЕМДЕСЕТ И ПЪРВА УЛИЦА. — Този път обаче съм в Ню Йорк… Кажи им да ме вземат от… — Изведнъж се спря. Говореше по уличен автомат. А онези, които организираха сложната операция в Йемен, положително разполагат с начини да проследяват тези незащитени разговори. — Вземи нашата годишнина и прибави шейсет, окей?

— Денят или месецът? — делово попита Каролайн и Джеръми неволно се усмихна за пръв път от седмици насам.

— Денят — рече в слушалката той. — Денят плюс шейсет. Кажи им да ме вземат от тази улица, на…

Спря и се замисли. Какво по дяволите може да използва като конкретно указание?

— Сентрал Парк изток. Номерът и Сентрал Парк изток…

Прецени, че Пето авеню ще бъде най-вероятното предположение на диспечера, но нямаше време за игри.

— По най-бързия начин, скъпа! Ще го направиш, нали?

Каролайн потвърди, а той набързо сканира улицата.

— Ще се обадя, когато мога… Хей, Каролайн! — замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи. — Помни, че те обичам! Не вярвай на това, което ще ти кажат, и помни, че те обичам!

Окачи слушалката и изтича обратно към гората. Надяваше се да използва нейното прикритие до мига, в който щеше да се появи лимузината на спасението.

Гара Сентрал Стейшън представлява огромно хале от мрамор, бетон и история, но влязлата откъм Четиридесет и втора улица Елизабет Бийчъм не виждаше нищо друго, освен кратките, бързо стопяващи се мигове от живота, които се сменяха в съзнанието й като някаква любителска лента, пусната на бързи обороти. Някъде между този вход и влаковите коловози се намираше доказателството, че всичко натрупано срещу нея — обвинения, подмятания, заговори и конспирации — е само една подла лъжа.

Закрачи бързо към пероните, следвайки оскъдната информация за Валез, с която разполагаше. Портиерът й беше показал видеозаписи, направени при влизането и излизането му от сградата, тъй че вече разполагаше и с лице. Физическото описание й осигури Джеймс, който бе извадил данните от шофьорската книжка на мъжа. Едно обаждане до информацията й беше дало списъка със заминаващите влакове и съответните перони, тъй че имаше и конкретна цел. Единственото нещо, което решително не й достигаше, беше времето…

В момента, в който черният кадилак намали ход и спря до пресечката на Осемдесет и първа, Джеръми изскочи иззад ниския хвойнов храст, полетя към него и светкавично се тръшна на задната седалка.

— Телефонът ви, моля! — извика на шофьора той. — Имам нужда от мобилния ви телефон!

Сирад знаеше, че никога не биха я допуснали на седемнадесетия етаж. А и нямаше смисъл. Отговорите, които й трябваха, несъмнено се намираха в служебния компютър на Хамид.

Малко след полунощ тя стана, излезе от кабинета си и взе асансьора за двадесетия етаж. Там просто прекоси коридора и влезе в луксозно обзаведения офис на финансовия директор. Компютърният му терминал кротко дремеше вдясно от писалището. Отляво беше лаптопът, с който обикновено работеше по сделките с перифериите.

— „Бордърс Атлантик“ е пълен с тайни и те всичките са мои! — напевно прошепна тя, иронизирайки думите, с които я беше посрещнал Джордън Мичъл. Вътрешната заповед, която забраняваше на служителите да заключват кабинетите си, вероятно беше свършила работа по отношение на дребните риби, но сега вършеше добра работа и на нея.

Седна, без да пали осветлението, и се наведе да включи и двете машини. Слабият блясък от екраните й беше напълно достатъчен.

Сега ще видите за какво става въпрос, копелдаци, закани се тя, докато пръстите й тичаха по клавиатурата. Трябва ми само един миг сред вашите малки тайни и те вече няма да са такива!

Мичъл се отдръпна от терминала на Ръс, убеден в успешния край на операцията, в която бе вложил толкова труд и нерви. Стартовото броене беше започнало.

— Значи приемаме, че арабите са сигурни в системата? — попита той.

— Да, сър — отговори Траск. — Би Би Си излъчва материал за ССТ телефони, открити в тайни квартири на терористи в Кайро, Каракас и Манила. Трите кабелни канала съобщават за намерението на ФБР да поиска заповед за обиск още утре сутринта. Претендентите от Демократическата партия заклеймиха „Бордърс Атлантик“ и лично вас, обвинявайки ви в предателство към интересите на САЩ в името на финансовата печалба. Ако изключим името на сенатор Бийчъм, в момента вашето име и името на компанията са най-мразени в Америка.

— Добре — кимна Мичъл и скръсти ръце на корема си, както го правеше в редките моменти на задоволство. — Нещо за нивото на заплахата?

— Департаментът по вътрешна сигурност възнамерява да го повиши до червено, главно заради „Матрица 1016“. Не са определили точно кога, ето защо не знаем дали ще е утре, или по-нататък през седмицата. Според някои спекулации, този ход може да окаже значителен натиск върху цената на нашите акции в посока надолу…

— Няма да има значение — поклати глава Мичъл. — Ние ще бъдем на сигурен бряг далеч преди това да е станало…

— Момент — изведнъж се обади Ръс. — Регистрирам нерегламентиран достъп до базата данни на перифериите. Току-що се появи!

— Къде? — попита Мичъл. Беше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен.

— В кабинета на Хамид. Някой използва неговия терминал и парола…

Мичъл се извърна към най-светлия финансов ум на корпорацията.

— Нали ти казах, Хамид? — подхвърли той. — Красивото ти гадже проявява интерес към далеч повече от твоята топла усмивка!

Само три минути след проникването в кабинета на Хамид, Сирад успя да влезе в програмата за търговия с периферии на компанията, в различните сметки и папки с информация — на практика всичко, което Хох бе поискал да получи, когато я изпрати в апартамента на финансовия директор. Прехвърли всичко върху дискове и поклати глава, смаяна от мащабите на сделките и измамите, ръководени от Мичъл. Стотици милиарди долари, клиенти от Близкия изток, Европа, Азия, а дори и вътре в Съединените щати. Ако това тук попадне в ръцете на финансовите органи, с Мичъл ще бъде свършено.

Докато работеше, държеше под око и приемната. Беше съвсем наясно, че активирането на компютрите в този кабинет вероятно е регистрирано някъде из огромната сграда. Може би мутрите горе, на седемнадесетия етаж, вече знаят за присъствието й тук.

— Хайде, скъпи — прошепна тя, докато набираше последната си команда, и извади петия диск, запълнен докрай с информацията от лаптопа. Захранването бе прекратено, машината утихна. На екрана не се появиха никакви сигнали, че някой някъде се интересува от включването й.

Сирад тикна дисковете в джоба на жакета си и забърза към вратата. Нейният събеседник в чата беше дал да се разбере, че информацията им трябва спешно. Сега й оставаше да намери някое Интернет кафе, за да си уговори срещата.

Излезе в коридора и се насочи към асансьорите. Вратите се отвориха след цяла вечност и тя понечи да влезе.

— Много работите! — стресна я мъжки глас.

Джордън Мичъл се беше изправил в средата на кабината, на лицето му играеше усмивка. На крачка зад него стояха Хамид, Траск и Дитер.

Бийчъм го засече от двадесетина метра. Беше се изправил пред един от павилионите за закуски и плащаше кафето си. Носеше бейзболна шапка, дънково яке и каубойски ботуши. Бившият военен изглеждаше доста по-наедрял, отколкото го помнеше, но това без съмнение беше той. Животното, което я беше нападнало…

— Извинете, господин Валез — изправи се зад гърба му тя. — Нищо лично…

Говореше тихо, но самоуверено — точно както й беше говорил той при последния им контакт.

Без да се обръща, мъжът, който седмици наред беше смущавал съня й, махна капачето от димящата чаша и започна да разбърква кафето с мляко в нея. Якето скриваше татуировката му, но Бийчъм съвсем ясно си представи как силната му ръка беше притиснала гърлото й.

— За да го направиш лично, трябва да си бая куражлия — небрежно промърмори той.

Изправена на една ръка разстояние от гърба му, Бийчъм си даваше съвсем ясна сметка, че ако се обърне и замахне, този тип вероятно ще я пречупи на две. Но той не го направи. Беше военен, освен това се намираха на обществено място. Военните знаят кога да признаят поражението си.

— Искам само едно име — промълви Бийчъм, заобиколи го и застана така, че да вижда лицето му. Очите му бяха изненадващо сини, със силно изрусели вежди над тях. — Искам да разбера кой ви нае за тази работа…

Валез вдигна глава от кафето си. Изобщо не изглеждаше притеснен, че трябва да я погледне в очите.

— Знаете, че не мога да го направя — промърмори той. — Дори и да се чувствам неудобно от това, което ви причиних, няма как да изпълня желанието ви…

Не й каза, че никога няма да забрави инцидента, който преживя на Пето авеню, не спомена нито дума за твърдото си убеждение, че онези хора могат да го премахнат в момента, в който решат, че това им е изгодно.

— Никой няма да разбере, че сте говорили с мен — обеща Бийчъм.

Валез се изсмя, а очите му се плъзнаха покрай нея и спряха върху един мъж, изправил се в другия край на просторната зала. Афроамериканец със скъп костюм, който изобщо не се смути от погледите им.

— Те знаят всичко — рече Валез.

— Кои са те? — засече го Бийчъм, после започна да се обръща: — Всъщност, вървете по дяволите! И сама ще го разбера!

— Хей! — спря я Валез. — Не сте чак толкова глупава!

— Вероятно съм, защото искам да сложа край на всичко това! — отсече тя. — Разполагам с отпечатъците ви, открити в тунела под къщата ми. С тези на адвоката ми — също. Разполагам с магнетофонен запис на всичко, което сте казали и извършили!

— В такъв случай какво искате от мен, госпожо сенатор? — погледна я с лека ирония Валез. — Имате всичко, което ви е необходимо!

— Искам да чуя кой ви нае за задачата!

— Елате да се поразходим — промърмори Валез, отпи една глътка и я поведе към перона, от който възнамеряваше да вземе влака.

— Вероятно знаете, че не разполагам с такава информация — промърмори той. — При мокрите поръчки винаги е така. Сенки, предположения, отричане… Единствено мангизите са истински. — Напълни гърдите си с въздух и замислено добави: — Аз съм само изпълнител, госпожо сенатор… Малко винтче от един голям проект…

— Но все пак трябва да сте имали някакъв контакт! — възрази Бийчъм и замалко не се блъсна в купчината вестници, оставени до някаква сергия — „Вашингтон Пост“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“. Първите им страници си деляха две снимки — на Джордън Мичъл и нейната.

— Потърсиха ме по телефона — промърмори Валез. — Не съм се срещал с никого.

— А Филип? Той ли беше връзката ви? Какво точно ви каза?

— Ако имате предвид човека, с когото проникнах в дома ви, също не го познавам. Изглеждаше така, сякаш знае къде се намира, и нищо повече. Тогава го видях за пръв и последен път…

Излязоха на перона. Бийчъм забеляза, че същото стори и афроамериканецът с хубавия костюм. Този път обаче спря на два пъти по-близко разстояние.

— Помогнете ми поне с нещичко! — примоли се Бийчъм. От ФБР й бяха дали да разбере, че ще я изслушат само ако им предостави някакво име. Разбира се, ако това име е Марселъс Парсънс, ще им трябват и някакви доказателства…

— Има едно нещо — промърмори Валез, бръкна в джоба си и извади някакъв странен електронен уред. Бийчъм веднага го позна — беше един от новите телефони „Куантис“ на „Бордърс Атлантик“, срещу чиято продажба толкова енергично се беше борила. — С това поддържахме контакт — подаде й го той. — Но на ваше място не бих го включвал… Замалко не ме убиха с него!

Джордън Мичъл, сепна се тя. Нима би стигнал чак дотам, за да продава проклетите си телефони?

— Като ви казах, че в цялата работа няма нищо лично, аз наистина бях убеден в това, госпожо сенатор — добави едрият мъж. Влакът безшумно спря на перона, вратите тихо изсъскаха. — Не знам дали някога ще се отърва от тези хора, но мисля да опитам… Бих посъветвал и вас да сторите същото.

Валез се обърна, но Бийчъм го хвана за ръкава.

— Не можете да си тръгнете просто ей така! — умолително го погледна тя.

Той внимателно се освободи от пръстите й, а чернокожият наблюдател направи още няколко крачки към тях.

— Желая ви късмет.

Бийчъм с отчаяние остана да гледа как последната й надежда за оправдание влиза във вагона и вратата се затваря след него. Чернокожият продължаваше да се приближава.

Джеръми освободи шофьора и излезе от приятно затопления кадилак. Намираше се на ъгъла на Шейсет и седма и Парк авеню. Бързата връзка с Мусто и автоматичният указател му дадоха достатъчно представа за това, което предстоеше през остатъка от нощта. Според Мусто нюйоркската централа на ФБР бе издала заповед за издирването му, разпространена сред всичките шейсет и шест подразделения на Бюрото в страната. В нея изрично било посочено, че той представлява „реална и непосредствена заплаха“ за текущи разследвания.

Добрата новина беше, че Мусто успял да локализира номера, на който се е обадил по сателитния телефон Хесус. Оказало се, че е централата на компанията „Бордърс Атлантик“ на две пресечки от командния пункт. Джеръми нямаше представа какво очаква да открие посред нощ в една празна офис сграда, но в този момент просто нямаше къде другаде да отиде. Нещо интуитивно му нашепваше, че ако проникне вътре, може би ще успее да разсече Гордиевия възел, който стягаше живота му.

Сирад седеше в тежкото орехово кресло, поставено в близост до огромните прозорци на Бойната зала, и поройният нюйоркски дъжд плющеше зад тях. Ръцете й бяха извити и завързани на гърба — толкова високо, че беше принудена да заеме доста болезнена приведена поза. Краката й бяха широко разтворени и оковани с вериги за крачетата на креслото. Бяха свалили дрехите й, оставяйки я по бельо.

— Пак ще попитам: за кого работите?

Разпитът се водеше пряко от Мичъл, останалите не бяха обелили нито дума.

— Знаете за кого! — рязко отвърна Сирад. Опитваше се да демонстрира кураж, въпреки че лицето й гореше от няколкото тежки плесника, с които я беше възнаградил Дитер. Кръв нямаше, но ударите с отворена длан винаги причиняваха силна болка. Към която се прибавяше и унижението от провалената мисия. — Работя за вас!

ПЛЯС!

Този път плесникът на Дитер беше достатъчно силен, за да разкървави долната й устна.

— Нали разбирате, че това не може да е вярно — снизходително подхвърли Мичъл. — Хората, които работят за мен, не крадат като вас. Моите служители не преспиват с хора от висшето ръководство на компанията, за да измъкнат поверителна информация. Моите служители не ме предават, защото прекрасно знаят какво правя за тях. Вярно ли е това, Сирад?

Мичъл заобиколи Дитер и се изправи на една ръка разстояние от лицето й. Пръстите му проследиха елегантната извивка на шията й и се плъзнаха надолу, към голото рамо. Хамид стоеше точно зад него и наблюдаваше сцената с абсолютно равнодушно лице.

Мичъл рязко дръпна презрамката на сутиена й.

— Вие може да получавате заплата от „Бордърс Атлантик“ и пак да не работите за мен — промърмори той. — Кой ви изпрати тук?

ПЛЯС!

Този път плесникът беше нанесен лично от Мичъл, който стреснато отстъпи назад, сякаш ужасен от собствената си постъпка. Гледаше ръката си с изражението на дете, което току-що е получило фантастична нова играчка.

— Така нищо няма да стане — обади се Траск.

— Съгласен съм — кимна Дитер, наклони глава и започна да разглежда Сирад като някакъв рядък екземпляр. — Времето ни изтича. Ако тя знае за търговията с периферии, вероятно знае и за матрицата. Което означава, че сме изправени пред изключително трудна ситуация.

— В такъв случай да опитаме с водната дъска — кимна Мичъл. — Тя може би ще възвърне дар словото на тази хубава уста!

Джеръми нямаше време за планиране. От разговора с Мусто бе разбрал с кого говори Хесус по сателитния телефон, но едновременно с това почти сигурно се беше разкрил. В момента можеше да се надява само на едно — да предизвика достатъчно смут, за да принуди Джордън Мичъл да се върне в сградата. Успее ли да се добере до него, преди да бъде засечен от ФБР, може би щеше да разиграе картата „Хесус“. И междувременно да спре началото на онова, което Хесус наричаше „Матрица 1016“ или „Сватбата“…

Проникването в сградата се оказа лесно. Предизвикването на смут също. Просто бутна въртящата се входна врата и се насочи към нощния пазач с наднормено тегло и недостатъчно висока заплата, който вдигна глава прекалено късно, за да избегне добре премереното кроше в слепоочието му.

Би трябвало да изпита угризение на съвестта от това непровокирано нападение, но в състоянието, в което се намираше — подгизнал, изтощен и почти неспособен да разсъждава — един добре премерен удар наистина беше милосърдно решение.

— Мичъл! — изкрещя той, вдигнал глава към десетметровия свод над главата си. Размаха ръце, надявайки се да привлече вниманието на охранителните камери и другата специализирана техника. — Мичъл, мръсно копеле! Аз съм тук!

Нищо не се случи.

Джеръми пристъпи към гишето и издърпа телефонния указател изпод неподвижното туловище на пазача. Пръстът му се плъзна по стотиците вътрешни номера и спря едва когато намери цифрите, които му продиктува Мусто.

Стая 3171.

— Това ми стига — промърмори той, после издърпа 10 милиметровия глок от кобура на пазача и го тикна в колана си. — Сега вече ще те принудя да се появиш!

Мустафа Али Мохамед изчака определеното време и включи фантастичното ново апаратче, което бе получил по Ди Ейч Ел направо от Париж. Инструкциите бяха прости, но въпреки това тон непрекъснато си ги повтаряше, за да ги запомни. След като включи точно определения компютър, който му бе посочен предварително, той вкара в него диск, пристигнал със сутрешната поща.

Набра командата на клавиатурата и направи няколко кликвания с мишката. В крайна сметка на екрана се появиха точно онези икони, които му бяха казали да очаква.

— Аллах хуакбар — прошепна той, питайки се какво ли са виждали през стъклата на пилотската кабина онези герои, които се врязаха в Световния търговски център и в Пентагона. После се замисли за другите братя, които се бяха борили до смърт да запазят властта си в пътническия самолет, паднал в полето на Пенсилвания. Представи си как целият свят тръпне от уважение, докато повтаря името му — новото му мюсюлманско име…

Мустафа Али Мохамед се облегна в креслото и извърна глава към вратата — просто да се увери, че някой от останалите чистачи няма да се появи.

Търпение, рече си той и докосна с върха на пръстите си новия телефон на „Бордърс Атлантик“, благодарение на който ставаше възможна тази сложна операция. Те всеки момент ще се обадят.

Сирад се бореше с всички сили, но Траск беше доста по-як, отколкото изглеждаше. Освен това на помощ му се притекоха Дитер и Хамид, които с общи усилия я привързаха към масивната заседателна маса, извивайки главата й почти перпендикулярно на тялото.

— Това едва ли ще ти е приятно — изръмжа Дитер, а тя най-сетне разбра защо този човек никога не я беше харесвал. Садистите не харесват никого.

Наля известно количество газирана вода в ноздрите й и тя се задави. Миг по-късно мускулите й се напрегнаха до скъсване, тъй като мехурчетата проникнаха в кривото й гърло, а оттам — в белите дробове.

— За кого работиш? — отново попита Мичъл. Той продължаваше да изглежда изненадан от ужасните трудности, кои то носеше процедурата на разпита. Тестът с полиграф изглеждаше далеч по-чист и изтънчен.

Сирад направи безуспешен опит да освободи крайниците си, а очите й уплашено се извъртяха към масата. Беше сигурна, че следващата доза ще я изпрати в небитието.

— Пак? — подхвърли Дитер, поглеждайки въпросително към шефа си. Мичъл за пръв път виждаше толкова голям интерес върху лицето му — нещо близо до сексуална възбуда…

— Да, пак — кимна той.

Дитер вдигна шишето с газирана вода.

— Назад! — изкрещя непознат глас. — Всички да се дръпнат от масата!

Мичъл се обърна към масивната входна врата, в чиято рамка се беше изправил мъж с подгизнала военна униформа и отчаяно изражение на лицето. В протегнатата си ръка държеше тежък пистолет, а по очите му личеше, че изгаря от желание да го използва.

— О, това е специален агент Уолър! — възкликна с престорена изненада той.

Джеръми стоеше на място и усещаше как водата от дрехите му се стича право върху уникалния килим „Ушак“. Обзавеждането го впечатли, особено ламперията от солидно дърво и пушките и сабите по стените. А жената върху масата беше същата, с която бяха пътували до Йемен.

Мичъл се обърна и тръгна към него с протегната ръка.

— Забавихте се повече, отколкото очаквах — подхвърли той. — Вероятно сте имали трудности при влизането…

— Стой! — вдигна ръка Джеръми, а дулото на пистолета направи кратка обиколка на стаята — колкото да напомни на Дитер, Хамид и Траск, че не ги е забравил.

— Отдръпнете се от нея! — заповяда той, пристъпи към масата и развърза въжетата с лявата си ръка. Сирад скочи на пода и се запрепъва към дрехите си, струпани на един стол до стената.

— Искам да знам защо, предателско копеле! — изръмжа Джеръми. — Защо правиш всичко това с нещастния ми живот!

— Вече чух, че задавате прекалено много въпроси, агент Уолър. Но това вероятно е нормално за хора от вашата професия… — Мичъл направи леко движение по посока на Траск: — За съжаление, в момента не разполагаме с достатъчно време…

Траск посегна да вземе дистанционното, с което се управляваше медийният център.

— Не мърдай! — изрева Джеръми, но онзи все пак успя да натисне копчето. Облицованата с ламперия стена се плъзна встрани, зад нея се показа редицата от телевизионни и аудио монитори, благодарение на които беше проследена и йеменската експедиция на самия Джеръми.

— Казах ти да не…

Преди да успее да завърши изречението, някой безшумно се изправи зад гърба му. Той го усети с периферното си зрение и започна да се обръща, но един глас го накара да се закове на място. Мъжки глас, на чиито заповеди беше свикнал да се подчинява.

— Достатъчно, Уолър! — изръмжа Хесус. — Хвърли пистолета!

Джеръми примигна два пъти, опитвайки се да прогони дъждовната капчица, паднала от мократа му коса. Как, по дяволите, ме е проследил дотук, механично се запита той.

— Нищо няма да хвърля! — тросна се той и насочи пистолета право в челото на Мичъл. Дулото се оказа толкова близо до президента, че в носа го удари миризмата на оръжейна смазка. — А ти какво ще направиш? Нима ще застреляш в гръб колегата си? Убийствата в Йемен ти се разминаха, но тук това едва ли ще стане!

В следващата секунда главата му бе прорязана от остра, зашеметяваща болка. Изпита чувството, че се е изправил пред гигантски високоговорител, от който обаче не излизаха никакви звуци. Политна, стисна слепоочията си с две ръце и бавно рухна на колене. Пистолетът глухо изтрака на пода пред него.

— Тук оръжията присъстват само в колекции, господин Уолър — усмихна се Мичъл. — И мястото им е на стената. Новите технологии отдавна са ги заместили…

Направи знак към глока на пода и Хесус се наведе да го вдигне. В момента, в който го стори, болката в главата на Джеръми изведнъж изчезна, а очите му възстановиха фокуса си. От върха на носа му увисна малка капчица кръв.

— Хох, доведи ги! — разпореди се Мичъл с леко повишен глас.

През една от страничните врати се появиха трима мъже и една жена. Сирад беше първата, която демонстрира смайване. Пресвети Боже, ахна безгласно тя. Първият от влезлите мъже беше Хох.

— Позволете да ви представя нашите гости — подхвърли Мичъл и скръсти ръце пред себе си, сякаш откриваше заседание на борда. — Това е господин Чарлс Хох, армейски полковник на работа в Централното разузнавателно управление.

Хох се изправи до стената със сабите, лицето му беше напълно безизразно. До него застана мъж, чиято физиономия Джеръми смътно познаваше — най-вероятно от телевизионните репортажи, свързани със скандала около сенатор Бийчъм.

— Това е господин Крейг Слейтър от Съвета за национална сигурност — продължи представянето Мичъл. — Може би ще разпознаете в него жертвата на сенатор Елизабет Бийчъм, която, сигурен съм, няма нужда от представяне…

Джеръми и Сирад гледаха опулено, без да могат да повярват на очите си. Бийчъм наистина стоеше пред тях, редом със Слейтър, който изглеждаше здрав и в добра форма, въпреки многобройните репортажи, уверяващи в противното. Никой от останалите присъстващи в помещението не изглеждаше впечатлен.

— И накрая, но не на последно място, позволете ми да ви представя Филип Матюз — вашингтонски адвокат с безупречна репутация. — Мичъл замълча за момент, очите му с наслада огледаха присъстващите. — Май всички сме тук… Добра работа, господин Траен.

Началникът щабът склони глава в знак на благодарност, после посегна към апаратчето за смяна на каналите. Щракна веднъж и на мониторите се появи лицето на мъж, заснето от непосредствена близост. Никой от присъстващите не го познаваше по име, но това беше Мустафа Али Мохамед — чистачът, на когото се падаше честта да задейства „Матрица 1016“.

— Знам, че някои от вас имат въпроси — продължи Мичъл. — На тях ще отговоря след минутка, а сега трябва да свършим една дреболия…

Траск усили звука и присъстващите получиха възможност да проследят разговора между чистача и неидентифициран глас от другата страна мобилната връзка.

— Здравей, храбри рицарю на „Ал Кайда“ — прозвуча поздрав на английски със силен арабски акцент, усилен многократно от тонколоните в залата. — Време е, Мохамед. Време е да осакатим тлъстите и богати американски свине!

— Ей затова ни мразят — промърмори Мичъл. — Заради парите. Съединените щати са най-великата имперска сила в историята на планетата не заради военната си мощ, а заради богатството си.

Сякаш подчинявайки се на тази констатация, Хамид се приближи към един от терминалите и започна да чука по клавишите. Останалите гледаха екраните, опитвайки се да разберат какво става.

— Това е причината, поради която толкова трудно се борим с „Ал Кайда“ — поясни Мичъл. — Те набират бойците си с помощта на идеологията — в случая фундаментализма, която не познава географски граници. Те са в състояние да стигнат до на пръв поглед съвсем обикновени граждани — включително и вътре в САЩ, които да надъхат с омраза и страх. Наречете ги както искате — спящи или замразени агенти, резултатът винаги е един и същ. Те искат да ни причинят зло, но едновременно с това са умело законспирирани и разкриването им е изключително трудно.

— Започва — обади се Хамид, без да сваля очи от екрана. — Следвам клавишите, които натиска, вече е…

— Вече затвори — допълни Дитер. Всички се обърнаха към стената от екрани, която примигна и потъмня. — Камерата работи само когато линията е активирана.

— Ясно — кимна Мичъл, решил временно да се откаже от разясненията. — Все пак не разполагаме с много време и трябва да ги следим отблизо…

Джеръми успя да възстанови равновесието си, но се чувстваше толкова нестабилен, че потърси опората на стената. Забеляза, че Хесус е насочил дулото си към пода, но продължава да проявява по-голям интерес към него, отколкото към събитията на електронната стена.

— Получи се! — извика Хамид, начука нещо на клавиатурата, после вдигна глава да види резултата. — Всички международни финансови трансфери на Федералния резерв са депозирани в наши сметки. Господин Мичъл, от този момент нататък вие сте най-богатият човек в историята на земята!

— Много добре — кимна Мичъл. — Убийте го!

Без повече въпроси и разяснения Дитер извади един „Куантис“ и набра няколко цифри на клавиатурата. Екраните светнаха в мига, в който чистачът Мохамед натисна копчето за връзка.

— Ало? — обади се той. Вградената камера показа изображението му съвсем ясно. След миг объркано мълчание Мохамед се стовари на пода, а телефонът излетя от безчувствените му пръсти и се плъзна под близкото бюро. Камерата за миг улови разкривените черти на лицето му. От носа и ушите му рукна кръв. Човекът беше мъртъв.

— Кой, по дяволите, сте вие? — изкрещя Джеръми, обръщайки се към Мичъл. Беше видял достатъчно.

— О, да… Отговорите, които ви бях обещал… — Мичъл леко се извърна: — Господин Хох, може би вие ще ни помогнете…

— Преди тридесет и седем години един току-що завършил Датрмут младеж подаде молба за работа в Централното разузнавателно управление — не чака втора подкана агентът. — Ние го приехме, финансирахме дипломирането му в Харвард, а след това му предложихме специализирано обучение във Фермата. Последва едногодишен договор в Перу, просто за да си наточи зъбите… Между другото, това се случи през 1967 — исторически момент, в който се раждаше взаимноизгодното сътрудничество между държавните разузнавателни институции и частния бизнес. В конкретния случай представител на бизнеса беше Ай Ти Ти — най-голямата мултинационална корпорация. Поради обща стачка в Чили, откъдето Ай Ти Ти се снабдяваше с мед за своите телефонни кабели, а и поради нашата битка на живот и смърт с комунизма, двете страни постигнаха взаимноизгодно споразумение. Те предоставиха средствата, а ние — оперативна подкрепа при организирането на преврата срещу Салвадор Алиенде.

Хох огледа присъстващите, сякаш искаше да се увери, че е задържал вниманието им.

— А когато Оперативната дирекция реши да потърси доброволци, това хлапе от Дартмут моментално сграбчи шанса. В рамките на шест месеца успя да превърне 400 хиляди долара от парите за вербовка в малък, но печеливш бизнес, внасяйки минно оборудване в страната и експортирайки разузнавателни сведения. Нещо като „Еър Америка“, но в по-малък мащаб…

Постепенно това, което стартира в един тесен офис с двама търговци и една секретарка, се превърна в процъфтяваща южноамериканска фирма за внос-износ. След година имаха два самолета и още двадесет и седем служители. След още една компанията стана три пъти по-голяма. В края на осемдесетте тя пое по пътя на диверсификацията и навлезе в областта на телекомуникациите, финансите и дори в Интернет технологиите — един на пръв поглед безспорен успех. Оказа се, че президентът на новата компания имаше толкова нюх към бизнеса, колкото и към разузнаването.

И това бе прекрасно, тъй като той бе в състояние да даде на американското правителство това, към което със зъби и нокти се стремят всички правителства по света: ДОСТЪП. Със своите сто двадесет и седем хиляди работници и служители, с филиали и подразделения в банковото дело, корабостроенето, промишленото производство и легални търговски отношения със сто и седемнадесет страни в света, неговата компания бе в състояние да отваря врати, недостъпни за никой друг.

Хох направи кратка пауза, после се обърна надясно и тържествено обяви:

— Този човек е Джордън Мичъл, дами и господа!

Джеръми и Сирад си размениха смаяни погледи.

— Искате да кажете, че една от най-големите американски корпорации е фасада на ЦРУ? — подхвърли Джеръми. — Но защо, по дяволите, ЦРУ ще продава сигурни комуникации на…

На Сирад й светна едновременно с него. Лицето й все още гореше от побоя, но нещата в главата й започваха да се подреждат.

— Защото е знаел, че те ще ги използват — подхвърли тя.

Бийчъм кимна с глава. Явно я бяха запознали със ситуацията в колата, на път от централната гара насам.

— Това бе единственият начин да ги спрем — каза тя. — „Ал Кайда“ планира нападенията си в продължение на години. От разговорите по уж сигурните линии разузнавателната общност научава, че Алал-Бин и неговите сподвижници планират нападение срещу федерално учреждение — това, което ние нарекохме „Матрица 1016“, но без никаква представа за какво точно става въпрос — химическа атака на Уолстрийт, портативно ядрено устройство вътре в Нюйоркската банка, кибер престъпление…

Тук думата взе Траск.

— Джордън Мичъл доброволно се остави да бъде демонизиран и мразен от цялата страна, с единствената цел да я спаси…

— А парите? — попита Джеръми, който все още не разбираше подробностите. — Вие току-що откраднахте парите на терористите!

— Само за момента — поясни Хамид. — Няма начин да спрем всички трансфери, стартирани от „Ал Кайда“. По тази причина прехвърлихме процеса през нашите защитни сървъри. Сега вече всичко е наред. Никой няма да разбере какво изобщо е станало, с изключение на нас…

— Нас? — вдигна вежди Джеръми. — Какво имате предвид?

— Светът вече е друг, агент Уолър — обади се Мичъл. — И изисква нов подход спрямо тероризма. Това, което виждате в тази зала, представлява основата на един изцяло нов начин за водене на бой: никакви следи, абсолютно отрицание, незабавен отговор — дълбоко секретна операция, за която дори президентът знае само в най-общи линии.

От изражението на Хесус личеше, че е бил посветен в плановете още от самото начало. Останалите очевидно бяха посветени на различни етапи от действието.

— От всичките двеста и осемдесет милиона американски граждани, аз трябваше да открия трима, които да притежават нужните умения и постове за реализацията на проекта — подхвърли Мичъл, после се изправи и направи няколко крачки към новите посветени — Джеръми, Сирад и сенатор Бийчъм: — Филип и останалите помогнаха за изграждането на мрежата, но ние имахме нужда от действащи представители на силите на реда, разузнавателната общност и политиката. Вие тримата оцеляхте, поздравявам ви…

— Това селекция ли е? — възкликна Джеръми. — Разбихте ни живота в името на някаква шибана селекция?

— Разбихме ви живота ли? — викна Мичъл. — Едва ли, агент Уолър. Това, което ви беше отнето, може да се възстанови още преди закуска. Животът понякога е странно нещо. Всичко опира до шанса и начина, по който избираме да се възползваме от него…

Мичъл замълча, позволявайки на кандидатите си да обмислят това, което им предстои. Ангажимент като този неизбежно се опира повече на вярата и убеждението, отколкото на логиката.

— Вие сте патриоти — добави той. — Доказахте го по категоричен начин. — Тази вечер видяхте какво можем да направим, когато сме разделени. Опитайте да си представите колко повече можем, ако сме заедно!