Снайперистът

7.

На вратата имаше табелка с надпис ЗОНА 51. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Джери Патерсън отдавна вече не виждаше иронията на този надпис. Преди двадесет и седем години, когато един от инженерите му окачи табелата, тя изглеждаше напълно уместна и никой не възрази срещу нейното поставяне. Но тогава компанията беше далеч по-малка, разположена в промишлената зона недалеч от Уинчъл Донатс. Днес те бяха уважаван производител на електроника, чиято продукция красеше витрините на най-големите магазини като „Рейдио Шак“, „Шарпър Имидж“ и „Уол Март“. Начинанието, започнало с един скромен патент в началото на 80-те, се беше превърнало в източник за огромно лично богатство на малцината ентусиасти, които бяха повярвали в него.

— Как изглеждаме на интерфейса? — попита Патерсън. Беше се влюбил в този проект. Макар и вече на четиридесет и седем — натрупал двадесетина годинки повече от златната възраст за всеки математик, той все още ставаше и лягаше с истинска жажда за работа и дълбока пристрастеност към този проект.

— Доста добре — отвърна с усмивка д-р Илен Пруст, главният конструктор на компанията. На външен вид тя приличаше повече на абсолвентка, отколкото на опитен инженер, но изтънченият й оксфордски акцент вдъхваше доверие. — Изглежда успяхме да усъвършенстваме ревербативната секвенция, но нищо не е сигурно, преди да приключим полевите тестове. Засега мога да кажа, че компютърните симулации дават големи надежди…

— Страхотно! — усмихна се Патерсън. Системата пред очите му бе разработвана в продължение на цели пет години. Като концепция беше проста, но практическата й реализация изискваше огромни усилия и средства. — А докъде стигнахме по въпроса със стабилизиращата рамка и спусъка?

— Извършихме тестове със стандартната европейска честота на клетъчните телефони, 1800 мегахерца — отвърна Пруст. — Всичко се побра съвсем спокойно на авиационен жироскоп от модела „Стедикам“ с алуминиева рамка. На този етап изглежда повече като заводски струг, но със сигурност ще успеем да му придадем по-секси вид, преди да го предложим на пазара…

— Алу-ми-ние-ва, значи… — повтори той, опитвайки се да наподоби невероятния й акцент. — Знаеш ли, че вие, британците, си имате свой собствен език?

— Знам, разбира се — кимна с усмивка тя. — И го наричаме английски.

Преди десет години би могъл да я намери привлекателна. Никога не си беше падал по блондинки, но тази носеше нещо авантюристично, което го привличаше. За щастие на Патерсън обаче, той отдавна беше изгубил интерес към авантюрите с млади жени. Трите брака и последвалите опустошителни дела за издръжки бяха укротили иначе могъщото му либидо.

Следван от главния си конструктор, Патерсън премина през двойно блиндираната врата и се озова в стерилната научно-техническа лаборатория. Там имаше половин дузина мъже и жени, задълбочили се в работата със сложната електронна апаратура. От оригиналните тонколони „Клипш Корнуол“ тихо се лееше невероятното изпълнение на Франк Дзапа.

Илен го поведе към странично помещение, на чиято врата пишеше КИНЕЗИОЛОГИЯ. Слаб мъж на средна възраст, облечен в хирургически комбинезон и с гумени ръкавици на ръцете, се беше привел над странно изглеждаща пластмасова кутия.

— Добро утро, Марти.

— В-в-върви на майната си! — заекна мъжът. Беше облечен с обърната наопаки тениска с надпис „Диското е боклук!“, върху която с флуоресциращ флумастер беше надраскал някакви тайнствени физически формули.

— Илен казва, че почти си свършил…

Обикновено Патерсън правеше всичко възможно да се държи по-далеч от Марти, но днес това беше невъзможно. Тук ексцентричността вървеше ръка за ръка с таланта, а Марти можеше да бъде манекен на плеядата шантави учени, които работеха за научноизследователската лаборатория, носеща името „Невю Акустикал Енджиниъринг“. Патерсън имаше съвсем ясна представа за дейността й, но от време на време го обземаше гняв поради факта, че компанията му функционираше като дом за сираци, а не като лаборатория по приложна физика. Обаче привличането на най-добрите математици и физици в Америка, въпреки съпротивата на големите корпорации и Националната агенция по сигурността, задължително изискваше готовност да се предлагат удобства за ненормалници.

— К-к-кой… К-к-кой… — Марти изпитваше големи затруднения, но не се отказа да довърши мисълта си. В ръцете си държеше малка отвертка. — К-к-кой по дяволите е т-т-татко ти? — извади от куплунга един кабел тип „алигатор“, след което се дръпна назад да се наслади на произведението си, което очевидно считаше за шедьовър: — К-к-красиво, нали?

Самообявил се за „вълнов теоретик“, Марти размести няколко линейни чертежа и измъкна бутилка „Маунтън Дю“, след което запали цигара. Макар да беше защитил докторат по електроинженерство и кинезиология в Калифорнийския университет, той постъпи в „Невю“ като обикновен звукооператор. Длъжност, която изглеждаше огромен скок в кариерата му в сравнение с предишната му работа — контрольор на магнитни паспортни подписи в ЦРУ.

— Н-н-н-асрочили с-сме п-п-п-олеви тестове за д-д-ругата с-седмица в Тъксън — обяви Марти. — Щ-ще д-дойдеш ли?

Патерсън ненавиждаше цигарения дим, но в случая беше принуден да се примири, още повече че той до известна степен убиваше острата воня, която се разнасяше от тялото на Марти.

— Да, мисля да дойда — кимна той.

Акустиката винаги го беше привличала, вероятно по наследство от баща му, който му беше завещал доста голяма колекция от лампови усилватели „Макинтош“, грамофони с контратежести от ерата преди системата „дайрект-драйв“ и тежки монолитни тонколони от 70-те, наподобяващи гранитни блокове. Той не си падаше толкова по музиката, колкото по нейните носители. Страшно много му харесваше да завърти копчето на усилвателя докрай и да се наслаждава на оглушителните звукови вълни, които го връхлитаха.

— С-с-сега г-глей к’во с-с-тава! — извика Марти, надяна чифт скиорски очила и се покатери на един ергономичен пластмасов стол, поставен на малка платформа в средата на помещението. Закопча предпазния колан и щракна един прекъсвач. Платформата бавно се издигна на около метър от пода.

— Я ми п-п-одай онзи к-клетъчен т-телефон! — изкрещя той, опитвайки се да надвика басовото бучене на половин дузина електромотори. В следващия момент платформата започна да се тресе като зле регулиран фолксваген.

Илен взе от масата тъничък телефон с размерите на кредитна карта и му го подаде.

— С-сега г-глей т’ва! — възбудено изкрещя Марти. — Н-н-напомням, ч-че н-никога през ж-живота си н-не съм п-пипал п-пистолет!

На външен вид новото му изобретение нямаше нищо общо с пистолетите, но всички присъстващи бяха наясно, че е не по-малко смъртоносно от тях. За страничния наблюдател то приличаше повече на охранителна камера с ограничен радиус на действие — от онези, които се монтират в театралните фоайета, — отколкото на инструмент за унищожение. Фактически идеята за този проект се роди в киното. През 1979, наблюдавайки сцените на въздушното нападение в „Апокалипсис сега“, на един клиент му хрумнало да опита нещо ново. Озвучителната система на киносалона била издънена на максимум, гърмяло „Нашествието на валкириите“. Тялото му тръпнело от силата на звука, имал чувството, че всеки момент ще получи сърдечен удар.

Земетръсното въздействие на звука, комбинирано с представата на Франсис Форд Копола за смърт и разрушение, му дало повод за размисъл. Защо този саунд да не се използва като оръжие? След като реактивният самолет е в състояние да пръсне прозорците ни, преминавайки към свръхзвукова скорост, вероятно е възможно звукът да се използва за причиняването на смъртоносни телесни наранявания. Узряването на идеята отне две десетилетия, но, по подобие на всички велики открития, закъснението си струваше. В резултат новото „звуково оръдие“ на „Невю Акустикал Енджиниъринг“ беше на път да направи революция в областта на конвенционалните артилерийски дуели.

— Г-готово! — изкрещя Марти. — За в-всеки случай з-застанете зад мен!

Беше се настанил на малка седалка от надупчени алуминиеви тръби, прикрепена към лявата част на кабината в симулатора на хеликоптер МД 530. На тавана се въртеше огромен промишлен вентилатор с перки от по метър и двадесет, който симулираше витлото. Цялата конструкция подскачаше и вибрираше на два метра от пода и създаваше илюзията, че през покрива е проникнал малък щурмови вертолет, който превръща в ад всичко около себе си.

— Симулираме 15-метров вихър в урбанистични условия при страничен вятър от 10 възела в час с тенденция на завихряне около сградите в посока надолу — изкрещя доктор Пруст, опитвайки се да надвие шума. — Не се наблюдава наземен ефект, а само крайно неблагоприятни условия за летене. Възможно най-лош сценарий за снайпериста…

Патерсън добре знаеше, че симулираният хеликоптерен полет на Марти няма почти нищо общо със снайперите. В спецификациите по договора се споменаваше за близък контакт и пренос от разстояние на „звукова пътека“, която е в състояние да причини „дисруптивна симпатетична вибрация в биоорганичните тъкани“… И макар че параметрите на проекта бяха описани с термини като „модулация на синусовите вълни“, „композитни честотни реакции“, мегахерци и вортекс-децибели, дори на непредубедения слушател ставаше ясно, че някой (в подобни договори поръчителят винаги е анонимен) е наел „Невю“ да създаде практическо средство за ликвидиране на хора чрез звукови заряди.

Както често става във физиката, теоретическите постановки са далеч по-лесни от практическата им реализация. Екипът по работния проект сравнително лесно натовари на хеликоптер електрическото захранване и усилвателите с нужната мощност, но постигането на същия ефект с нещо толкова малко като клетъчния телефон (каквито бяха изискванията на договора) се оказа дяволски трудна работа. И именно тук доктор Пруст изяви своята гениалност, намирайки начин да комбинира миниатюрната, но мощна батерия с високотехнологичния капацитатор и магнезиево керамичния честотен генератор, или високоговорител. Лабораторните тестове показаха, че устройството действа с опустошителна ефикасност.

— Ако насочите вниманието си към екрана, ще разбере за какво става въпрос — обади се английската специалистка. — Две цели от мъжки пол се придвижват отляво надясно по някакъв покрив. Единият носи стандартен клетъчен телефон с джипиес предавател и галваничен спусък за отговор. Другият е оборудван с новия телефон „Куантис“ на компанията „Бордърс Атлантик“, на който е монтиран нашият пакет „Хиперсоник Саунд“.

Патерсън направи опит да се концентрира върху компютърната симулация, докато Марти продължаваше да се друса нагоре-надолу във фалшивата хеликоптерна кабина, все още облечен в хирургическите доспехи и без да сваля гумените си ръкавици. Дългата му сплъстена коса яростно подскачаше.

— Според този сценарий, телефоните са доставени от хората, които преговарят за освобождението на заложниците — продължи д-р Пруст. — Първият от мъжете, когото виждате, ще използва своя „Куантис“, за да се свърже с полицията; другият ще изключи телефона си и ще го държи в джоба.

— Но това няма значение, нали? — попита Патерсън. Спецификациите към договора изискваха в телефоните да има „спящо“ устройство, което позволява разпознаване на мишената до метър разстояние, включително при изключен телефон.

— Точно така — кимна Пруст. — С помощта на позиционираната в космическото пространство телеметрична система ние ще можем да установим дали телефонът е на разположение на законния си приносител, дори когато самият апарат е изключен.

— Г-глей това!

Марти натисна някакво копче и включи прожекционния апарат, който започна да излъчва предварително записани филмови сцени върху синия екран в дъното с размери четири на четири метра. Подчинен на сложен софтуер и високоскоростен компютърен сървър, този сценарий се развиваше по правилата на елементарната логика. За страничния зрител на екрана течеше обикновен филм, но на практика това беше нещо като видеоигра, програмирана да разчита реакциите на Марти и да му предлага максимално допустимо разнообразие.

— Б-браво-3 до Ц-център! Засякох целта! М-моля з-за з-зелена светлина!

— Откъде по дяволите е усвоил този речник? — смаяно вдигна вежди Патерсън. Нищо в досието на Марти не предполагаше познания за секретните операции. Единственият му контакт с полицията беше осъществен в деня, в който бяха арестували съквартиранта му за незаконното отглеждане на канабис в експериментална оранжерия на Калифорнийската политехника.

— Х-хайде, човече! — извика нетърпеливо Марти. — Т-ти си Ц-центърът! Д-давай ми шибаната з-зелена светлина!

Доктор Пруст кимна към Патерсън, който сви рамене и изкрещя:

— Тук Центърът! Имаш зелена светлина!

Очите на всички се заковаха върху гигантския монитор, който показа как двете лоши момчета тичешком пресичат някакъв плосък покрив, помъкнали след себе си една жена с ужасено лице. Докато бандитите преодоляваха различните препятствия, с които беше осеян покривът, стана ясно, че към гърба на единия от тях е привързано невръстно дете. Главичката му се поклащаше на някакви си двайсетина сантиметра от тила на бандита.

— Пресвети боже, нима при това положение някой ще рискува да стреля? — удиви се Патерсън.

Марти обаче изглеждаше невъзмутим. Извади плосък клетъчен телефон със сив цвят, набра някаква комбинация на клавиатурата и я изпрати с натискането на един бутон.

Нищо не се случи. Никакъв откат, никакъв огън от дулото, никакъв шум. С други думи, никакво свидетелство, че едно високотехнологично оръжие току-що бе изстреляло концентриран „заряд“ от звуци, които предизвикаха симпатетична вибрация в плътта на похитителите. Патерсън доволно кимна с глава, когато първият похитител изведнъж се строполи на земята, а от обезобразените му уста, нос и уши бликна алена кръв. Всички в залата си даваха сметка, че този компютърно генериран ефект — заимстван от по-кървавите видеоигри — в действителност ще изглежда още по-ужасно. Жертвата изглеждаше така, сякаш вътре в черепа й се беше взривила граната.

— С-състезател н-номер две! — извика Марти. — Х-хайде долу!

Пръстът му отново натисна бутона на мобилния телефон „Куантис“ и вторият похитител падна като подкосен. Лицето му бързо се превърна в пихтията, в която се беше превърнало лицето на съучастника му, отново без никакви следи от използваното оръжие.

— До-добър съм, м-мамка му! — тържествуващо изрева Марти, после прещрака няколко ключа и платформата бавно се върна на пода.

— Е, какво ще кажете? — попита Пруст.

Патерсън изчака с усмивка анимираните фигурки на бойците от Специализирания отряд, които прекосиха екрана и се наведоха над освободената заложница и детето й.

— Страхотно! — доволно промълви той. Вентилаторът забави ход и спря, шумовият симулатор утихна, а върху екрана на монитора изплува фигурата на Бритни Спиърс, получила ролята на скрийнсейвър. — По всичко личи, че вече сме готови за полевите тестове — с бюджет, време и технологично ниво. Тревожи ме само един въпрос — нима е възможно никой да не се е досетил за това преди нас?

— М-може да изглежда п-просто, но никак не л-лесно, ш-шефе — подхвърли Марти, докато слизаше от алуминиевото столче и сваляше скиорските си очила. — Хей, м-мислиш ли, че п-полицията на Ел Ей м-може да използва у-услугите на н-някой хайтек с-с-найпер?

— Напълно възможно — кимна Патерсън. — Но ти едва ли ще му харесаш прическата…

За броени часове животът на Елизабет Бийчъм се срина от висотата на общонационално преклонение до мрачната пропаст на шока и отчаянието. Репортер на „Вашингтон Таймс“ позвъни с молба да коментира обвинението още преди адвокатът да й беше съобщил ужасната новина.

— Как е възможно проклетият вестник да знае за това преди мен? — извика тя, но отговорът беше очевиден. Вашингтон е град, който се храни с клюки и предположения. А неотдавнашните предизборни успехи на Бийчъм бяха изрисували оранжева мишена на гърдите й. Нещата бързо щяха да се влошат и тя го знаеше.

Рано сутринта в понеделник, точно една седмица преди общонационалния конгрес на Демократическата партия, на който всички очакваха нейната номинация, Филип Матюз дойде да я вземе от дома й и да я закара в полицейското управление, където трябваше да й бъде предявено официалното обвинение. Някаква дебела матрона от затвора й взе пръстови отпечатъци, вкара я в килията, в която обвиняемите очакват мярката за неотклонение на съда и я накара да се преоблече в зелен затворнически комбинезон. В хода на този процес тя свали дори връзките за пристягане на бельото й, за да предотврати евентуално самоубийство.

Разбира се, всичко това се вършеше в името на шоуто. Два часа по-късно, след бурния протест на адвоката й, дежурният съдия постанови мярка за неотклонение подписка. Според него не съществувала опасност обвиняемата да се укрие. Въпреки сериозността на обвинението, тя все пак е американски сенатор, международно известна политическа фигура и изявен кандидат в президентската надпревара. Къде би могла да отиде?

Историята заля вестникарските първи страници, а електронните медии я пуснаха като топновина. Си Ен Ен и кабелните канали вдигнаха на крак всевъзможни експерти по тежки престъпления и анализатори на поведенчески отклонения. Това беше най-големият политически скандал от години и Четвъртата власт не пропусна да го изчерпи докрай. Тя подложи на обсада дома и местоработата на Бийчъм, нахвърли се върху нея с онази жажда за кръв, която съпътства падението на всяка публична личност.

В Капитолия новината се разпространи със скоростта на горски пожар. Нима е възможно, зяпнаха от изненада повечето сътрудници. Самата мисъл, че жена като Бийчъм може да извърши убийство, им се струваше абсурдна. Нима е възможно да стигне до убийство доайен на законодателната власт, с пословична будна съвест и преклонение пред законите?!

Първите коментари бяха доста противоречиви. Част от приятелите на сенаторката изразиха публично подкрепата си, твърдейки, че дългогодишната служба на родината би трябвало да бъде аргументът, който й дава правото да се възползва от презумпцията за невинност. Те призоваха към търпение и свобода на действие за правораздавателните органи. Човек е невинен, докато се докаже противното, включително и онзи, който участва в президентската надпревара. Неколцина стигнаха дотам, че открито обвиниха републиканците и напомниха, че скандалът неслучайно засяга един от основните кандидати за демократическа номинация само седмица преди конгреса на партията. Но дори онези, които дълбоко ненавиждаха сегашната администрация, изпитваха силни съмнения, че тя би паднала толкова ниско.

Други дискретно споделяха, че са очаквали нещо такова. Поела по пътя към Белия дом, Бийчъм по всяка вероятност се опитва да прикрие някакво петно в миналото си. Тя винаги е водила доста интензивен личен живот, казваха те. А фактът, че през по-голямата част от времето си е дълбоко затънала в света на тъмните афери и секретните операции, изобщо не й помага. Вероятно и самата тя води таен живот, изпълнен с лъжи, измами и насилие. Всичко около нея мирише на подмолност — като някаква Форсайтова сага. Една жена, облечена във власт и имаща достъп до всички секретни лостове, се опитва да ликвидира младия си любовник от Съвета за национална сигурност. Какво знае той — в личен и професионален план — което би могло да разруши кариерата й?

Естествено, никой не си направи труда да предложи улика или доказателство. Всичко беше само кротка и безпочвена спекулация: слухове, догадки и нищо повече. За съжаление американският Конгрес обработва бързо единствено слуховете и догадките.

Колкото повече се разгаряше скандалът, толкова по-изолирана се чувстваше Бийчъм от Сената, в който беше преминала по-голямата част от съзнателния й живот. Вашингтон й обърна гръб така, както кучето зарязва сдъвканата обувка в антрето. Членовете на Комисията по разузнаването, с които беше работила години, отказваха да разговарят с репортерите, по простата причина че можеше да им се наложи да я защитят. Вездесъщата Комисия по етика потъна зад закрити врати, опитвайки се да потули традиционната си неприязън да разследва собствените си морални проблеми и готовността, с която винаги е изпълнявала разпорежданията на президента от собствената си партия. В Сената няма прецедент на толкова сериозно обвинение, обяви председателят републиканец. До този момент нито един негов член не е бил обвиняван в извършването на тежко престъпление.

Обикновените хора бяха смаяни. В техните очи Бийчъм беше изтънчена жена със спокоен характер и изтънчени маниери. Но в момента, в който медиите повдигнаха капака на гърнето, избирателите се нахвърлиха върху съдържанието му с хъса на тълпа, готова да линчува.

Едно-единствено нещо в тази лудница озадачи Бийчъм. Това беше мълчанието на Марселъс Парсънс. Човекът, който публично обяви несъгласието си с нейната политика, а също така и намеренията си да й попречи да стигне до президентската надпревара. Човекът, който преди време я помоли да подкрепи проектозакон за военно финансиране, който щеше да облагодетелства щата Монтана, а след това открито я обвини в двуличие и задкулисно съглашателство със сенатори от собствената си партия, гласували против същия закон.

Парсънс многократно беше показвал, че не се свени да рита падналите, но въпреки това сега мълчеше пред медиите.

— Просто не зная как да нарека подобно нещо, Бетси — промърмори той при първата им среща след официалното обвинение, съумявайки да придаде на гласа си някаква нотка на съчувствие. — Но за да бъда честен спрямо останалите членове на Комисията, аз съм длъжен да те попитам дали продължаваш да се чувстваш морално компетентна да изпълняваш задълженията си… Искам да кажа, че работим по някои доста чувствителни теми и част от членовете на Комисията вече си задават въпроса дали това… това положение няма да се отрази на преценките ти…

— Аз съм добре, Марселъс, но все пак ти благодаря за загрижеността — отговори с усмивка тя. — Ала нека отново ти напомня, че името ми е Елизабет…

Вече няколко дни се опитваше да живее нормално, борейки се с тълпите репортери, които обсаждаха каменната й къща. Роза също се опита да прогони камерите от стълбите, но репортерите моментално я заобиколиха и я засипаха с въпроси. Бил ли е този мъж любовник на сенаторката? Ти познаваш ли го? Има ли други? Колко са? Сенаторката има ли любовници от женски пол? Някога вдигала ли е ръка срещу теб?

Бийчъм продължаваше да шофира сама до местоработата си, въпреки тълпата протестиращи, която всеки ден обграждаше колата й. Повечето бяха от крайната левица и издигаха лозунги срещу войната и в защита на гражданските права. Вечер я посрещаха със скандирания „Спрете опитите за покриване“, подчертавайки убеждението си, че Слейтър е бил убит, за да не разкрие компрометиращата истина, каквато и да е тя. „Стига тайни, стига лъжи! Нека сенатските шпиони най-сетне кажат истината!“.

Кабинетът й в сградата на Сената беше единственото място, където се чувстваше защитена, поне в началото. Бункерът, от който беше водила толкова много битки. С течение на времето той се беше превърнал в спасителен оазис, в крепост, в която можеше да се скрие винаги, когато имаше нужда да възстанови авторитета и достойнството си на американски сенатор. Но с разгарянето на скандала този кабинет постепенно започна да се превръща в мраморна гробница. Сътрудниците й стъпваха на пръсти, несигурни как трябва да реагират. Те не знаеха дали след месец ще имат работа, не бяха сигурни дали приятелите им в Южна Каролина няма да им обърнат гръб. Когато я виждаха да се приближава по коридора, повечето сенатори бързаха да се приберат в кабинетите си, а хората от обслужващия персонал избягваха погледа й. Дори лобистите се пръснаха. Никой не й звънеше по телефона, с изключение на репортерите.

Или почти никой. Личният й телефон звънна в четвъртък рано сутринта, когато колегите й от Демократическата партия вече стягаха багажа си за конгреса в Бостън.

— Ало? — натисна бутона тя. Този номер беше известен само на най-близките й колеги и приятели.

— Съжалявам, че ви безпокоя на работното място — прозвуча непознат женски глас. — Но това е единствената линия, която все още не подслушват. Трябва да поговорим. Можете ли да се срещнете с мен?

Гласът беше млад, с лек среднозападен акцент.

— Кой се обажда? — попита Бийчъм. Вашингтон е град, който се крепи на информаторите, и председателката на Комисията по разузнаването разполагаше с много такива. Но тази жена не беше от тях.

— Познавам човека със зарчето, татуирано на ръката — каза непознатата. — Мисля, че трябва да си поговорим.

— Тате, тате!

Джеръми се събуди в собственото си легло и се претърколи тъкмо навреме, за да избегне двайсет и пет килограмовото тяло на Мади, което се стрелна към него по примера на кеч звездата Скалата. По петите й летеше Кристофър, размахал картонената си бухалка.

— Не можете да ме победите! — изръмжа с дебел глас Джеръми, грабна децата и ги претърколи върху завивките. Заби нос в ребрата им и започна да ги мачка, а те се разпищяха в радостна възбуда.

— Какво ни донесе, тате? — попита Кристофър. Пижамата, изпъстрена с покемони, излъчваше приятна миризма на чисто бельо. Джеръми направи опит да се наслади пълноценно на мига и да забрави вонята на гнили коренища.

— Харесвате ли раковините? — попита той и пусна децата да си поемат дъх. — В Пуерто Рико има много хубави раковини.

— Раковини ли? — сбърчи нос Кристофър. — Какво е това?

— Искам подарък, тате! — отсече Мади.

— Хей, хей! — извика Каролайн, появила се на вратата с две чаши кафе и сутрешния вестник под мишница. Тя вече беше успяла да направи ранния си крос. — Я оставете баща си на мира! Вървете да си измиете зъбите и да се приготвите за училище! Хайде!

Кристофър погледна баща си в очакване на потвърждение. Мама определяше правилата, но татко имаше право да ги нарушава.

— Хайде, върви да си измиеш зъбите — усмихна се той. — Не бой се, ще си получиш подаръка…

Мади изтича към банята, следвана от по-малкото си братче. В спалнята се възцари тишина.

— А сега разказвай — тръсна глава Каролайн, подавайки му чашата с кафе. — Искам да чуя всичко, отначало докрай… Пристъпи към вратата на банята и започна да сваля екипа за бягане. — Вестниците пишат, че има убити терористи.

Страхотна е, рече си Джеръми, наблюдавайки как жена му се съблича. След седем години брак продължаваше да е убеден, че тя е най-красивата жена на света. Трите раждания бяха добавили тук-там по нещичко, но фигурата й беше все така атлетична, а характерът й — все така уравновесен и спокоен. Каролайн беше най-добрият му приятел, но в мигове като този това не му пречеше да се възбужда като ученик.

— Имаш ли нужда от помощ? — подхвърли той, докато тя се опитваше да свали през глава горната част на екипа си.

— Разбира се, но само ако заключиш децата в стаята им — отвърна тя, усмихна се и побърза да влезе в банята.

Джеръми се отпусна на възглавницата и впери поглед в тавана. Беше се върнал късно през нощта, часове след като Каролайн и децата бяха заспали. Посрещнаха го балони и поздравителни картички, които безстрастно му напомниха за поредния празник, пропуснат в името на ФБР. Седна в кухнята, хапна няколко курабии, оставени специално за него, после изчете съдържанието на картичките, приведен до дигиталния часовник на микровълновата, който излъчваше разсеяна зеленикава светлина.

Инцидентът в Пуерто Рико му се струваше отдалечен на хиляда години, макар че от приключването му го деляха едва четири дни.

— Ти уби човек — установи на глас той, отпуснал се в меката постеля. Говореше си като на чужд, опитвайки се да свикне със случилото се.

Нещата се развиха доста по-различно от това, което си беше представял. Врагът не се беше появил в кръстчето на снайперския мерник, умирайки по лесния и предвидим начин, по който го правеха учебните мишени. Не получи официално разрешение да стреля. Нямаше зелена светлина, нямаше леко кимване откъм командирския наблюдателен пункт. Той просто реагира. Направи оценка на ситуацията и натисна спусъка.

Сега си беше у дома — сигурно място далеч от войната. Място, на което татко е човекът, който чете приказки преди лягане и раздава прегръдки на ставане. Лошите присъстват само като анимационни герои, а пушките са направени от дърво или пластмаса.

— Ти уби човек — повтори малко по-високо Джеръми. Чувстваше се виновен, че е пренесъл този проблем у дома — сякаш беше стъпил върху нещо гадно и беше забравил да си почисти обувките. Искаше му се да влезе в банята и да прегърне жена си, а след това да й разкаже всички преживелици. Но нещо го спираше, нещо му пречеше да даде воля на чувствата си към събитията, които все още не беше осъзнал изцяло. Как човек признава на жена си, че е извършил убийство, запита се той. Къде, по дяволите, е инструкцията на ФБР за такива случаи?

— Кога трябва да си на работа? — извика над плясъка на водата Каролайн.

— Днес ни дадоха почивка — изкрещя в отговор той. — До утре съм напълно свободен.

Имаше нужда от малко време за размисъл преди заседанието на Комисията за контрол на стрелкови инциденти, което щеше да се състои на другия ден. Главното командване на ФБР вече беше насрочило серия от разговори с участниците в пуерториканската операция, а той искаше да бъде сигурен, че отговорите му ще съвпаднат с начина, по който бяха документирани събитията. Разбира се, това е част от рутинните проверки, които следват всеки произведен изстрел от агент на Бюрото, но той въпреки това искаше да бъде подготвен.

Стана от леглото и навлече чифт избелели джинси.

Смъртоносна сила може да бъде прилагана само в случаите, при които има опасност за живота или тежко нараняване на агента или други, свързани с него лица.

Знаеше наизуст правилника за употреба на сила — нещо, за което положително щяха да го питат.

Спомни си думите на инструкторите от Академията, според които агентът на ФБР прави средно по един арест годишно. Един арест. Вероятността от употреба на оръжие се равняваше горе-долу на вероятността обикновен войник да бъде ударен от гръм. Но при ООЗ беше различно. Джеръми знаеше, че на пръсти се броят операторите, които не са участвали в инцидент с насилие.

Не се безпокой, стрелбата ти беше отлична, успокояваха го след операцията колегите. Не трябваше да напускаш позицията си, а тази гадория с брашното беше малко шантава, но стрелбата ти е на висота…

Но на практика нещата стояха съвсем различно. В тези времена, когато дори незначителните прегрешения на ФБР бързо ставаха обект на разследвания в Конгреса, току-що приключилата мисия можеше да бъде оценена като отлична. Губернаторът беше получил дъщеря си невредима, двама от терористите бяха арестувани живи, което означаваше, че политиците имат кого да обвиняват при евентуален съдебен процес. И накрая — операцията приключи без жертви или ранени от страна на ООЗ.

Наведе се и извади една тениска от най-долното чекмедже на гардероба. В същия момент жена му излезе от банята и стаята се изпълни с приятния аромат на шампоан.

— Радвам се, че ще отделиш малко време на децата — подхвърли Каролайн, помълча малко, после се обърна да го погледне: — Вестниците съобщават за четирима убити терористи… — Облече дългата бяла хавлия и започна да увива с кърпа мократа си коса. — Кой стреля?

— Две момчета от „Чарли“ — отвърна той. — Албърт Краус и Джими Кийфър… — Влезе в банята и потърси с очи четката си за зъби. — Те поеха голяма част от огъня веднага след като нахлухме…

— Нахлухме? — вдигна вежди Каролайн и включи сешоара си в контакта. — Мислех, че вие сте били навън, в гората…

По телефона той беше максимално лаконичен, а и тя рядко го разпитваше за подробности. Обикновено й стигаше, че не са го ранили.

— Не гора, а джунгла, скъпа. Там има само джунгла…

Изстиска малко паста върху четката си и потърси очите й в огледалото. Разстоянието помежду им беше по-малко от метър, но той изведнъж се почувства на милион километра от нея.

— Аз бях вътре, Каролайн — прошепна. — Стрелях и убих един човек.

8.

Сирад припряно закопча новата блузка от „Катрин Маландрино“, сложи си простите и изчистени диамантени обеци, след което стъпи в елегантните сандали на ситни цветчета, купени от „Джими Чу“ специално за случая. Рядко й се случваше да излиза в четвъртък вечер, но днес случаят беше специален — новият й приятел Хамид Мирхади беше взел самолета за Атланта специално заради нея и тя искаше да изглежда добре.

Запозна се с финансовия директор на „Бордърс Атлантик“ по време на първото си посещение в Ню Йорк, където беше подложена на тест с полиграф. Това стори един общ познат, който ги представи един на друг в асансьора, а след това небрежно подхвърли, че по-късно вечерта неколцина приятели ще се съберат в „Со Хо“ за по едно питие. Сирад успя да удари две мартинита още преди появата на Хамид. После двамата се заговориха и набързо решиха да вечерят заедно. Това доведе до още питиета, последвани от среднощни танци. На този етап нещата приключиха — коректно и съвсем невинно. Но тя го срещна отново във Вашингтон, веднага след вечерята си с Джордън Мичъл. Този път той остана в хотелската й стая до сутринта, а когато си тръгна, Сирад вече беше убедена, че нещата няма да свършат с бегъл флирт.

Хамид беше на същото мнение. Изпрати й цветя още докато чакаше самолета за дома, друг букет я чакаше в апартамента. Отначало направи опит да се държи трезво, но той продължи да се обажда, търсейки я както в офиса, така и у дома, а когато не я откриеше там, набираше мобилния. Всички бяха наясно, че този човек управлява институционален капитал на стойност над 30 милиарда долара, включително пенсионните схеми на хилядите работници и служители на „Бордърс Атлантик“. По тази причина, когато Хамид я потърсеше чрез прекия й началник, тя бързаше да му се обади веднага.

Спокойно, момиче, нали не искаш да го убиеш, рече си тя, докато се въртеше пред огледалото, търсейки някакъв пропуск в облеклото си. Обикновено си слагаше ограничения във времето за прелъстяване. Но Хамид се оказа мъж, който трябваше да бъде отглеждан със специално внимание — особено в светлината на предстоящата промяна в кариерата й. Отношенията от разстояние обикновено създават проблеми, но Мичъл я беше уверил, че новата длъжност ще налага присъствието й в Ню Йорк минимум два пъти месечно. Не беше зле да подскаже на Хамид какво го очаква по време на тези кратки срещи…

Спусна се в подземния гараж, запали колата и подкара към ресторанта. По пътя мислеше за новата си връзка и се усмихваше. Макар и с десет години по-възрастен от нея, Хамид се поддържаше в отлична форма. Фигурата му беше висока и стройна, съвсем като на момче, въпреки че имаше магистърска степен по бизнесадминистрация от Станфорд и беше доктор по право в Харвард. Подобно на Сирад, той също говореше няколко езика, включително арабски, но за разлика от нея беше живял и в Близкия изток. Семейството му беше напуснало Иран през 1979 година, веднага след изгонването на шахската фамилия Пахлави.

Но Сирад проявяваше най-голям интерес към живота на Хамид в сенчестия свят на международните финанси. Благодарение на няколко надеждни източника от компанията и две-три чаши вино в повече, тя получи доста ясна представа за оригиналните идеи на този нов Мидас в областта на търговията с ценни книжа, най-вече по отношение на тъй наречените „периферни трансакции“. Дори в света на високорисковите и силно спекулативни финансови операции, това начинание се открояваше със своята хазартност и потенциал за огромни печалби.

Корените на концепцията се криеха в Проекта за развитието на тероризма, разработен от Агенцията за високотехнологични проекти в областта на отбраната, известна със съкращението АВПОО, а идеята беше съвсем проста: страните от Третия свят трупат дълг — огромен дълг — към високоразвитите в промишлено отношение страни, каквито са САЩ и техните съюзници от Г-8. Колкото по-голям е този дълг, толкова по-тежки са лихвите по него. Това води до нови заеми и нови, още по-тежки за изплащане лихви. Този омагьосан кръг е причинил икономически колапс и граждански войни в не една и две бедни страни. Но в момента, в който някоя от тях се окаже в центъра на стратегическите интереси на Запада, тя изведнъж се оказва засипана от златен дъжд. Дълговете й се разсрочват, намаляват и опрощават, отпускат й се нови заеми при далеч по-благоприятни условия, които нерядко се трансформират в дарения. По този начин за десет години — между 1989 и 1999 г., Съветският съюз усвои над 20 милиарда долара, а други страни — дори повече.

Тази пресметната щедрост получи рязък тласък от войната срещу тероризма. След 11 септември страни като Сомалия, Судан и Йемен изведнъж се сдобиха с възможност да търгуват терористи срещу милиони долари „помощи“. Дори стабилни държави като Турция, Камерун, Полша и Кувейт успяха да се възползват от ситуацията, за да получат изгодни финансови придобивки. За САЩ предлагането на „хуманитарна помощ“ на страните от Третия свят е съвсем разумен бизнес, тъй като парите рязко намаляват броя на труповете, пристигащи в найлонови чували.

Джордън Мичъл възприе на драго сърце идеите на Мирхади, особено след като последният му демонстрира няколко различни начина как се печели повече от добре за сметка на правителствената щедрост към Третия свят. Хамид беше открил, че срещу сравнително скромна инвестиция финансовите спекуланти могат да „поемат управлението“ на натрупаните от някоя държава дългове, срещу което получават съвсем реални държавни средства. Това обикновено става срещу изкупуване на дълга на цена няколко цента за долар, след което въпросните инвеститори излизат на международните финансови пазари и предлагат земята, природните ресурси и инфраструктурата на държавата длъжник. На практика тази операция си прилича като две капки вода с операциите по изкупуване на ипотеки и потребителски заеми, но в по-голям мащаб, при по-голям риск и далеч по-големи възможности за печалба.

Получил благословията на Мичъл, Мирхади старателно замаскира новата си дейност и започна да се оглежда за клиенти. Откри филиал на фирмата на Каймановите острови, след което осъществи контакт с подбрани богати инвеститори — предимно арабски петролни шейхове, на които отдавна беше омръзнало да влагат капиталите си срещу лихва от 2 процента или пък да бъдат обирани до голо от разни дотком измамници. Иранският произход и старите връзки в страните от Близкия изток му помогнаха изключително много на старта, но само четири месеца по-късно „периферните трансакции“ започнаха самостоятелен живот, при това повече от успешен.

Естествено, Световната банка и Комисията по ценните книжа не гледат благосклонно на подобна финансова дейност, ето защо секретността се превърна във въпрос от първостепенно значение — особено след като Хамид се сдоби с доказателства, че правителството на САЩ използва Федералния резерв, за да покрива разноските, свързани с различни подкупи. Той подчерта, че ако „Бордърс Атлантик“ успее да проникне във „Фед Уайър“ — сложната и надеждно защитена система за парични преводи на Федералния резерв, компанията ще може да прогнозира и манипулира пазара за още по-големи печалби.

Според един от кодираните имейли, които Сирад беше получила съвсем наскоро, тази операция вероятно вече бе в ход. За три години Хамид бе успял да осъществи изключителна серия от тайни трансакции, като само за последния месец сумата възлизаше на 7,2 милиарда долара.

— Паркирайте я така, че да я виждам — разпореди се Сирад на момчето, което обслужваше паркинга на „Фелиг“ — най-модерния напоследък ресторант в Атланта. Придружи заповедта си с десетачка и сладка усмивка, след което влезе и се насочи към оживения бар. През седмицата не би трябвало да има проблеми, но тази вечер „Фелиг“ беше пълен както през почивните дни.

— Здравей, Сирад — поздрави я с усмивка Хамид, после се отлепи от бара за кратка целувка. — Тази вечер изглеждаш великолепно!

— Благодаря, ти също — отвърна тя. И това не беше само комплимент. Костюмът му беше скроен така, че да подчертава атлетичната фигура, а прическата му издаваше традиционализъм и големи пари. Умееше да се облича с вкус, но за сметка на известен консерватизъм: вратовръзка „Хермес“ и златен „Патек Филип“ на китката. Имаше гъстата черна коса на иранския си баща, пронизителни тъмни очи и френски акцент, характерен за възпитаниците на швейцарските пансиони — все неща, които допринасяха допълнително за изключителния му чар.

— Как си с апетита? — попита той.

— Зависи какво ще ми предложиш — отвърна Сирад, след което хвана вратовръзката му, накара го да се наведе и плъзна език по устните му.

— М-м-м… Отлежало малцово или „Маккълън“?

— Радвам се да те видя, Сирад — избегна отговора Хамид. Уискито беше „Лагавулън“, но нима си струваше да разваля мига?

— След две минути започваме да се снижаваме, господин Мичъл — прозвуча угодническият глас на стюардесата. — Може би ще пожелаете да си закопчеете колана…

Джордън Мичъл седеше на креслото от еленова кожа в пасажерската кабина на луксозния „Гълфстрийм“, притиснал авиационния телефон до ухото си. През по-голямата част от четиричасовия полет беше разговарял с кантората на главния си юридически съветник, тъй като предстоеше да се финализира сделката със саудитците. Засега всичко се развиваше според очакванията — от изстрелването на нискоорбитните спътници на ССТ мрежата до междинните предавателни станции и приемните инсталации в района на Персийския залив. Изненада беше само искането на саудитската страна началната дата да се изтегли с няколко дни напред, с оглед съвпадението й с поредната среща на високо равнище на страните от ОПЕК.

— Кажете на пилотите да направят нещо срещу проклетата турбуленция! — изръмжа недоволно Мичъл, прикрил за миг слушалката с длан. Настроението му ставаше все по-отвратително: — От седмици насам не съм имал толкова противен полет!

Стюардесата почтително кимна и побърза да се отдалечи към пилотската кабина. Нито тя, нито който и да било друг беше в състояние да направи нещо по отношение на гадното време и силните въздушни течения, но това беше без значение — след като командирът издава заповеди, войниците трябва да ги изпълняват.

— Виж какво, пет пари не давам за данъчния ни статут в щата Монтана! — извика в слушалката Мичъл. Юристите никога не бяха влизали в категорията на любимите му хора, особено когато объркат бумагите преди пусковия срок. — Това е най-голямото бизнес начинание в историята на „Бордърс Атлантик“ и аз не мога да кажа на саудитците, че не сме в състояние да изпълним производствената програма само защото ти имаш проблеми с данъчните! Разрешавай ги, за бога! Час по-скоро ги разрешавай!

След тези думи тръсна слушалката и се обърна към опашката на самолета.

— Траск!

Пронизителният му вик стресна втората стюардеса, която предпазливо надникна от сервизните помещения. Траск скочи на крака, изключи мобилния си телефон и изтича към шефа си.

— Юристите изпитват затруднение с изпълнението на производствените квоти според новите изисквания на саудитците — сърдито му съобщи Мичъл. — Мога ли да разчитам, че ще поемеш нещата в свои ръце и ще ги решиш, преди да са се превърнали в проблем?

Траск погледна часовника си, който показваше 21:40 източно време. Вътрешният му часовник вече беше върнат с три часа назад, за да се нагоди към работното време в Аризона, но яркото слънце в небето продължаваше да му се струва странно. Ненавиждаше подобни пътувания, тъй като те неизменно означаваха три часа повече към един и без това прекалено дълъг работен ден. Тази вечер сякаш нямаше край.

— Разбира се, господин Мичъл — отвърна той и си отбеляза нещо в бележника. — Ще гледам да уредя нещата най-късно до утре сутринта. Между другото, току-що разговарях с нашите хора в Катар. Те са на позиция, готови за по-ранното активиране. Все още имаме да решаваме един-два технически проблема, но мога спокойно да ви обещая, че ще се справим в срок.

Мичъл кимна с глава. Той знаеше, че инженерите вече са тествали мрежата около Персийския залив и са направили връзка със стандартен телефон „Куантис“ чак до Пакистан. Въпреки че наземните съоръжения бяха разположени главно в Саудитска Арабия, сателитите покриваха по-голямата част от земното кълбо.

— А какво стана с… контрагентите?

— Всичко е потвърдено. Вече превключихме на новите оперативни ограничения — включително онези, наложени от правителството на Йемен. Средствата са преведени, а сведенията от електронното и живото разузнаване потвърждават времето и мястото. Проверено е всичко, до последната дреболия от логистично естество. Според нашите планове екипът за проникване ще се задейства едновременно с откриването на срещата на ОПЕК. Всичко изглежда готово за действие и нещата опират единствено до уточняване на мишените.

От време на време Траск се увличаше и прибягваше до военна терминология. По време на дългата си военна кариера беше организирал достатъчно учения, оперативни планове и принадлежащите към тях логистични анекси, за да може да ги издекламира дори насън.

— Сирад? — вдигна глава Мичъл.

— Още не сме й съобщили за новия краен срок. Тя ще бъде информирана, разбира се, но в името на оперативната сигурност… — Траск замълча за момент, изчаквайки поредната силна турбуленция, която разтърси кабината, след което добави: — … ще е най-добре да изчакаме…

— Съгласен съм — кимна Мичъл. — Засега й кажете само датата и онази информация, която обикновено съпътства всяко официално откриване. Все още не съм решил един-два въпроса, които трябва да получат своя отговор, преди да я включим пълноценно. Но за всеки случай трябва да й осигуриш полет на по-ранна дата и да се погрижиш за всички технически подробности. Искам да съм сигурен, че няма да има никакви проблеми, когато предаваме проекта на саудитците.

Пилотът намали оборотите и машината започна спускането. Мичъл неволно хвърли поглед към назъбените планински върхове, които блестяха зад илюминатора, огрени от ярките лъчи на слънцето. Навлизаха във въздушното пространство над изолирана територия, която беше под разпореждането на Министерството на отбраната още от времето на Втората световна война. За случайния наблюдател тази обсипана със скали и кактуси полупустинна земя не се различаваше по нищо от обичайния пейзаж в южната част на Аризона, но за хората от разузнаването тя беше по-известна като база „Кастела“ на ВВС — седалище на „Делта Форс“ за Западното крайбрежие; а също и като базова стоянка на „Конифър Еър“ — една от тайните авиокомпании на ЦРУ.

— Докъде стигнахме с демонстрацията? — попита Мичъл. Насочил поглед към пустинното плато под краката си, той си представи какво предстои и изведнъж бе обладан от силна възбуда.

— Чух, че била невероятна — отвърна Траск. — Насрочена е за утре в девет нула, нула.

Мичъл кимна, по лицето му пробяга усмивка. Повече от година беше мечтал за това пътуване. Предстояха полевите изпитания, увенчаващи фантастичен проект, които щяха да се превърнат в старт на следващия. „Бордърс Атлантик“ разработваше няколко дузини научно-технически начинания, държеше на мушка стотици компании и постоянно търсеше нови пазари, но това беше нещо различно. През следващите двадесет и четири часа щеше да види в действие технология, за която преди три години не можеше и да мечтае. Технология, която ще му помогне да реализира най-амбициозните си мечти.

— Добре, добре — промърмори той, извади обемист бележник от куфарчето си и отбеляза нещо. — Нещо ново около Бийчъм?

— Край на кандидатската й кампания. Нашите източници в Комисията по етика твърдят, че сред членовете й надделява мнението Бийчъм да напусне поста председател на Комисията по разузнаването, докато е обект на следствени действия. Следващата седмица ще имаме по-сигурни сведения.

Мичъл не направи коментар. Само гледаше през илюминатора и се усмихваше към издигащия се хоризонт. Обичаше Югозапада още от младежките си години, когато баща му — страстен ловец — водеше него и братята му на лов за фазани. Оттогава беше запазил спомен за ярката светлина на пустинята и невероятно сухия въздух, който почти можеше да бъде докоснат.

— Господа, по-разумно е да закопчаете коланите — обади се стюардесата и даде пример, като седна на сгъваемото си столче и щракна колана около кръста си. — След малко се приземяваме.

Най-известният президент на компания в САЩ почти не мигна, когато пилотът рязко наведе носа и самолетът предприе стръмно, забранено от стандартите на Агенцията по въздухоплаване снижение. Но тук въздушното пространство беше закрито за полети на граждански самолети и за да избегне бдителния радар на въздушните контрольори, частната реактивна машина „Гълфстрийм“ беше длъжна да се гмурне рязко към базата, чиято площ от десет хиляди акра бе прорязана от дълга писта за приземяване. Мичъл не обърна внимание нито на болката в ушите, нито на гаденето в стомаха. Това, което предстоеше да свърши през следващите два дни, щеше да е щедра награда за всички неудобства.

— Отпусни се по гръб, скъпи… Това тук ще ни отнеме още малко време.

Сирад побутна Хамид, принуждавайки го да се излегне на дивана в хотелската стая, вдигна полата си и бавно го възседна.

— Вечерята беше страхотна, нали? — промърмори той, докато си играеше с копчетата на блузката й.

— Вечерята ли? — погледна го с леко присвити очи тя. — Само не ми казвай, че си прелетял толкова хиляди километри за една вечеря! — Пръстът й се плъзна от външната страна на врата му и бавно се изкачи нагоре, към добре избръснатия бакенбард.

— Има една точка над ключицата, която се нарича брахиален сплит — промърмори тя и премести показалеца си, за да я отбележи. — Ако натисна тук с достатъчно сила, бих могла да наруша кръвоснабдяването на мозъка ти, предизвиквайки по този начин почти моментална смърт! Но ако близна същата тази точка, ей така… — Езикът й влезе в действие с лекотата, с която опитният инструктор предава знанията си на курсистите.

— Пресвети боже! — простена Хамид. — Къде, по дяволите, са те учили на тези неща?

— Не ти трябва да знаеш — прошепна в ухото му тя, след което засмука специалната точка, а тялото й ритмично се раздвижи върху неговото.

— Ох, направо ме убиваш! — изстена той, опитвайки се да приключи с непокорните копчета.

— Още не! — отдръпна се лекичко Сирад, а в бедрата й около тялото му се появи леко напрежение. Тези действия нямаха за цел да ускорят кулминацията, напротив — те бяха предварителна подготовка, нещо като лека загрявка преди удоволствието. Неразделна част от сладкото очакване, съдържащо се във финото бельо, аромата на шоколад с ягоди, топящите се бучки лед в кристалния съд до масичката… Сирад познаваше добре изкуството на предварителната игра, умееше като никой друг да доведе мъжа до крайна възбуда.

Наведе се отново, възобнови работата си и тихо прошепна:

— Питам се какво ли си мислиш, когато останеш сам в онзи огромен кабинет, а аз съм чак в Атланта… — Свали блузката и сутиена и леко се притисна в него с голите си гърди.

— Побъркваш ме! — простена той, а в гласа му се долови задъхано нетърпение.

— Признай, че като си сам, мислиш точно за това! — закачливо подхвърли Сирад, после се надигна на колене и вдигна полата си достатъчно високо, за да демонстрира червените дантелени гащички, които беше купила следобед специално за този миг.

— О, Господи! — отново простена той.

— Кажи какво би направил, за да ме имаш — продължи да го дразни тя, плъзгайки длан високо между бедрата си, за да му покаже, че също е готова. После се наведе и го целуна. Езикът й доведе докрай телесната му възбуда. Сетне тя най-после плъзна ръка към ципа му, който почти експлодира още преди да се е отворил.

— Мисля за теб — дрезгаво прошепна той.

— Кажи какво би направил, за да ме имаш — настоя тя.

— Всичко, което пожелаеш, Сирад.

Каза го по-скоро като брокер, който сключва сделка, отколкото като влюбен мъж. Но и това не беше малко за човек, който контролира живота си изцяло, до най-незначителните детайли.

— Обещаваш ли?

Хамид рязко дръпна ризата си и се притисна в нея, ръката му нетърпеливо разкопча единственото копче, което придържаше слиповете му, после се скри под елегантния ластик на дантелените й гащички.

— Обещавам — промърмори той, извивайки се като дъга върху дамаската на дивана, опитвайки се да проникне дълбоко в нея с помощта на един-единствен, но могъщ тласък.

И тя се предаде, усетила приближаването на страхотния климакс, който се надигаше в долната част на корема й и бавно пълзеше към бедрата. Обичаше мъжката сила, но само когато я предшестваше прелъстяването — процес, който тя умееше да управлява и на който никой мъж не можеше да устои.

— Обещавам… — повтори задъхано той и този път гласът му прозвуча напълно искрено. Сирад сведе глава към шията му и отново залепи устни за онази магическа точка, бавно отваряйки се за отчаяното му желание. Тялото й леко се сведе над него, пое го и го насочи дълбоко навътре. В следващия миг оргазмът я връхлетя с дива сила. Веднъж, втори път, трети…

Когато самолетът на Мичъл докосна пистата, научно-техническият екип от „Невю Акустикал Енджиниъринг“ вече беше пристигнал на изпитателния полигон в Аризона. Още от предната вечер Патерсън беше ангажирал най-луксозните апартаменти на най-скъпия хотел в Тъксън, надявайки се, че няколко безгрижни часа около басейна ще подготвят добре хората му за предстоящата демонстрация. За нещастие Марти прояви неочакван интерес към физическите закони на кандилкането и побърза да се натряска в една от местните кръчми, носеща името „Кактус Муун“. Някъде към три през нощта се обади от участъка и съобщи, че бил арестуван от полицията, след като скочил на танцьорката в един мъжки клуб на име „ТД Уест“.

— Какво по дяволите те отведе в тоя стриптийз бар? — ядосано попита Патерсън, докато возеше все още неизтрезнелия инженер обратно към хотела. Малка и напълно неизвестна за широката публика компания, „Невю“ печелеше парите си предимно от участие в секретни проекти. Но ако главният й специалист по акустика продължава да върши глупости като тази вечер, полицията неминуемо щеше да поиска анулирането на специалния му статут и това щеше да доведе до преки финансови загуби.

— К-кучката м-ме н-насади! — гневно процеди Марти, после отвори уста и оплеска цялата тапицерия на взетата под наем кола.

Шест часа по-късно Патерсън отиде да го провери. Вероятно в знак на благодарност, ексцентричният математик го възнагради със съвсем нова версия — бил дрогиран от някакъв тип с каубойска шапка, който се уплашил, че ще му отмъкне мадамата. После Марти категорично отказа да предприема разходки в пустинята, заявявайки, че е прекалено болен за подобен род дейност. Но не предложи обяснения нито за насиненото си око, нито за обутите наопаки панталони.

След значителни по обем успокоителни действия, сменени на даден етап от недвусмислени заплахи, Марти най-сетне се съгласи да се качи в колата, но никой не беше доволен от този развой на събитията. Патерсън успя да сдържи гнева си, тъй като прекрасно знаеше, че този проект е почти изцяло дело на Марти и единствено той бе наясно как да го приведе в действие. Освен това клиентите вече бяха пристигнали за решителната демонстрация и време за губене нямаше.

— Нека изпие едно двойно кафе и ще се оправи — подхвърли доктор Пруст, докато излизаха от града по магистрала №15. Патерсън държеше в скута си протокол за теста и постоянно проверяваше дали не са изпуснали нещо. Марти се беше излегнал на задната седалка и мърмореше нещо за палачинки с яйца и сирене.

— Нека повторим още веднъж, моля ви — обади се притеснено Патерсън. — Хеликоптерът ще се появи, натоварен с нужното оборудване…

— Същият, който използвахме и вчера — добави Пруст. — Същата система от мишени, същата последователност на изстрелване и същите координати…

Предишния ден тренировката беше минала великолепно, но инженерите винаги се безпокоят за детайлите — особено тези, които работеха за Патерсън.

— Ей там, горе — каза Патерсън и посочи към изход 37. Малката табела встрани от платното гласеше: ЛЕТИЩЕ „КАСТЕЛА“, СЛЕДВАЩАТА ОТБИВКА ВДЯСНО.

Десет минути по-късно доктор Пруст изключи двигателя и излезе на прашния паркинг. В центъра на голата поляна, по чиято песъчлива повърхност се виждаха разпръснати камъни и изсъхнали храсти, стърчеше нещо като малък навес, доста жалък на вид. До него беше паркиран хеликоптер МД-530 с двама пилоти на борда.

— Казвам се Ърл Карбоноу — представи се единият от тях, побързал да слезе от лявата седалка. Беше облечен в дънки от Уол Март и зелено копринено яке, а бакенбардите му бяха като на Елвис Пресли.

— Джери Патерсън, а това с доктор Пруст — отговори Патерсън. — Къде са вчерашните пилоти?

Беше взел всички предпазни мерки и се надяваше демонстрацията пред клиентите да мине толкова добре, колкото вчерашните упражнения. Но със смяната на пилотите надеждите му силно намаляха.

— Не се безпокойте — отвърна Ърл. — Летя с оръжейни системи и симулатори още от Тет… Вие си задействайте апаратурата, а аз ще имам грижата да улучим целта.

— Добре — отстъпи Патерсън. Вече беше твърде късно за спорове. — Ще бъдем готови след броени минути, само да се оправи един от нашите хора, който зле понася климата…

— Вържи му задника за мозъчните центрове и ще се оправи! — отсече пилотът. — Тукашните ветрове са доста коварни и не искам да губим време!

Във вторник сутринта Траск подкара на север по магистрала №15. В свободната си ръка държеше огромна чаша с кафе, опитвайки се да стегне организма си след кратък тричасов сън. Засече на електронната си карта местоположението на изход 37 на магистралата с две платна и насочи колата си през него, озовавайки се на черен път, водещ към изоставен самолетен хангар.

Мичъл подскачаше на задната седалка на огромния автомобил с повишена проходимост, опитвайки се да чете брой на „Американски стрелец“ отпреди четири години. Беше го заинтригувал материалът за съдбата на една пушка „Хенри“, която репортери на списанието открили в имота на някакъв банкер от Ню Мексико. Пушката била поръчана от известен тексаски земевладелец за сватбата на сина му, но била открадната от един от помощниците на Панчо Виля по време на поредното отвличане на добитък през 1910. Тексаският земевладелец така побеснял, че наел частна армия, за да си я върне. Но синът му бил убит в последвалите сражения и пушката останала в семейството на банкера в продължение на цели пет поколения. Кръстили я „Пушката на Дорадо“, на името на нещастния младоженец.

— Красиво, нали?

— Да, сър — отвърна Траск. — Решихте ли да я купите?

— Имах предвид светлината — сопна се Мичъл. — Защо в Ню Йорк никога няма такава светлина?

Траск сви рамене. Не знаеше дали шефът говори на него, или направо на всевишния. Стигна до хангара, зави наляво и продължи към пустинята, безмълвно проклинайки сухия въздух, който изсушаваше кожата и пареше на очите му. През 80-те му се беше наложило да изпълнява задача в района на Туентинайн Палмс и оттогава беше запомнил стотиците начини, по които тази околна среда се отразява на човека.

— Мисля, че това е мястото, господин Мичъл — промърмори той, насочвайки тежкия автомобил към няколко сравнително нови сгради, построени насред пустинята. От двете страни на черния път бяха паркирани десетина коли, всички без изключение покрити с тънък пласт червеникав прах.

Траск спря близо до входа и изскочи от тежкия 4×4, за да отвори вратата на шефа си. Първото нещо, което му направи впечатление, освен адската жега, беше полускритото подразделение от въоръжени мъже, пръснати навсякъде — някои в паркираните коли, други пред входа на сградата, трети в полето, заели позиция между огромните кактуси. Нямаха нищо общо с отегчените бойци от редовната армия, а бяха брадати цивилни, от които се излъчваше някакво особено чувство за превъзходство.

— Господи, колко рано напича! — оплака се Траск, докато Мичъл слизаше от колата и си слагаше слънчевите очила. Двамата се обърнаха и тръгнаха към нещо като дървена трибуна, която беше залепена за основната сграда. При стълбите ги посрещна армейски сержант в чист и изгладен маскировъчен комбинезон.

— Добро утро, господа — поздрави ги той с някаква особена военна церемониалност. — Ако ме последвате, ще ви отведа при генерала…

Влязоха в голямо и доста оживено помещение. Някой се беше досетил да нареди десетина евтини сгъваеми столове около масата в ъгъла, на която имаше закуски и кафе. Военните инженери бяха монтирали прозорци от затъмнен плексиглас, които предлагаха добра видимост към широкия около километър и половина изпитателен полигон, а едновременно с това предпазваха зрителите от горещото слънце и шрапнелите.

— Добро утро, Джордън! — извика жизнерадостен мъжки глас. Траск се завъртя надясно и се озова очи в очи с един генерал-полковник в походна униформа, който размахваше ръце да привлече вниманието на Мичъл. Президентът на фирмата се смеси с униформените мъже и започна да разменя приятелски ръкостискания с тях, сякаш и той беше завършил Уест Пойнт и виждаше стари познати.

— Още ли целуваш задници, Траск? — подвикна друг глас отляво и асистентът на Мичъл се озова срещу познато лице, което не беше виждал поне три години.

— Проклет да съм, мамка му! — смаяно промърмори Траск, после разтвори ръце, и стисна стария си другар в мечешката прегръдка, която е възможна единствено между военните.

— Къде се губиш толкова време, дявол да го вземе?

Двамата зададоха въпроса едновременно, после избухнаха в смях. Траск погледна орлите върху петлиците на стария си приятел и с уважение поклати глава:

— Май вървиш нагоре по стълбицата, а?

Познаваше се с „Чинч“ Уолъртън още от Военната академия.

— Като те гледам, и ти не си зле — отвърна полковникът. — Костюмът, който носиш, със сигурност е по-скъп от колата ми!

Траск понечи да отговори, но в помещението се разнесе друг, по-висок глас.

— Господа, моля за вниманието ви! — Гласът принадлежеше на млад мъж с униформата на майор. — Районът е отцепен от поделението за противопожарна защита, тестовете ще започнат всеки момент.

— Къде е мишената, генерале? — попита Мичъл с достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички. Очите му бяха насочени към песъчливата местност навън, където камъните и кактусите се простираха чак до границата с Мексико тридесетина километра по-нататък.

— Тук вътре, господа — отговори полковник Уолъртън и отмести подвижната преграда, до която се беше изправил. Зад нея се оказаха два манекена — съвсем като онези, които поставят по витрините… — Ако застанете ето тук, господин Мичъл, ние ще…

Гласът му потъна в оглушителен грохот и вибрации. Мичъл се обърна наляво и видя четириместния хеликоптер МД 530, който бавно увисна над полигона.

— Целта засечена — изграчи гласът на пилота през един от монтираните на стената високоговорители.

Майорът посочи клетъчния апарат „Куантис“ в ръката на Мичъл и подхвърли:

— Достатъчно е да натиснете клавиша с надпис „паунд“, сър…

Президентът го послуша и в следващия миг отскочи като опарен назад, тъй като пластмасовата глава на единия манекен се пръсна с остър пукот и обля помещението с дъжд от зелена вискоза.

— Пресвети Боже! — задъхано промърмори той, стреснат от скоростта на безмилостната атака. Вторият манекен се пръсна още преди да успее да се овладее. Главата му падна на пода от груби дъски, разпадайки се на ситни парчета.

— Чарли две-осем на ОП едно — включи радиостанцията си пилотът. — Мишените засечени и унищожени. Връщам се в базата, приемам…

— Добра работа, Чарли две-осем — включи се генералът. Усмивката му доказваше, че експериментът е приключил успешно. — А сега, господа, вече можем да…

— Момент, моля! — вдигна ръка Мичъл. — Искам да разбера какво се случи току-що… — В поведението му не личеше никакво притеснение от факта, че се готви да задава въпроси.

— Станахме свидетели на действието на оръжие от принципно нов вид — обясни полковник Уолъртън.

— Което работи извън сектора на нормална чуваемост, сър — добави един от техническите експерти. — Използва се принципът на честотната модулация, която създава вибрации. Дори мишената не чува никакъв звук…

— И може да действа през стени? — вдигна вежди Мичъл.

— Да, сър — кимна експертът. — През стени и прозорци, както и през повечето строителни материали. Освен това можем да вземем на прицел всички електромагнитни честотни излъчвания над трийсет херца, които се намират на разстояние триста метра от нас, независимо дали сме стационарни, или се движим. Това позволява стопроцентово елиминиране на въпросната апаратура, при това без никакви отпечатъци и външни следи.

— Без никакви отпечатъци? — повтори учудено Мичъл, след което се наведе и вдигна от пода някаква отломка от манекените.

— И никакви механични следи — добави откъм вратата друг глас. Присъстващите като по команда се обърнаха към Патерсън, доктор Пруст и все още пребледнелия Марти.

— Това означава, че никой не може да разбере кой и как е извадил от строя въпросната мишена или апаратура. Независимо дали е монтирана на хеликоптер, или е част от клетъчен телефон, системата излъчва смъртоносен заряд, който на практика не може да бъде проследен.

— Това се казва оръжие, господа! — подсвирна с уважение генералът.

Мичъл само поклати глава. „Пушката на Дорадо“, която възнамеряваше да купи от следобедния аукцион в Тъксън, беше обикновено оръжие. Докато това тук бе нещо съвсем различно. Нещо, което позволяваше различно тълкуване на понятието справедливост…

9.

— Добро утро, агент Уолър, аз съм специален агент Джак Ушиски. — Джеръми стисна ръката на мъжа, който му подаде и служебната си карта, потвърждаваща самоличността му. — А това са колегите ми Мелиса Кенеди и Джон Ли — добави той. — Ние сме от СПО и работим върху инцидента във Вила Давила…

Повечето агенти на ФБР изтръпват от ужас, когато чуят това съкращение, особено ако става въпрос за инцидент, свързан със стрелба. Появи ли се пред тях представител на Съвета за професионална отговорност (СПО) с микроскоп в едната ръка и Правилника за разследване и оперативна отговорност в другата, това почти винаги означава сериозни неприятности.

— Откъде искате да започнем? — попита Джеръми. Беше седнал зад масичката на първия ред — на едно от местата, запазени за командири на екипи по време на сутрешния развод. Проверяващите го агенти се бяха наредили в права линия срещу него.

— Първо ще ви прочетем правата — обади се старшият, на когото Джеръми вече беше успял да забрави името.

— В момента все още сме на етап вътрешно административно разследване — добави жената и му подаде формуляр ФД-395, който съдържаше съвети по отношение на личните права. — Но сме длъжни да ви предупредим, че то може да прерасне в криминално следствие и всичко казано тук може да бъде използвано в съда срещу вас. Имате право да откажете да разговаряте с нас в отсъствието на адвокат. Наясно ли сте с правата си?

Естествено, че беше наясно. Права просто нямаше. Беше си направил застраховка „персонална отговорност“, би могъл да поиска юридическа защита и от Асоциацията на агентите на ФБР. Но прекрасно знаеше, че изправи ли се срещу Съвета за професионална отговорност, ще бъде абсолютно сам. Взе една от писалките за вътрешно ползване с логото на Бюрото и подписа формуляра.

— Готов съм за пържене — промърмори той и веднага съжали за думите си.

В продължение на цял час му задаваха въпроси за стрелбата и предхождащите я събития. С какво е бил въоръжен? Колко патрона е имал в пълнителя? Колко от тях са били изстреляни? Дата на последната му контролна стрелба? Взема ли някакви лекарства? Бил ли е инструктиран за спецификата на мисията? Защо е оковал в белезници мачетерото, който е умирал на пода? Оказал ли е първа помощ на жертвата?

С изключение на последните два, отговорите на тези въпроси бяха лесни. Първа помощ?! Копелето се опита да ме убие, а аз трябва да му окажа първа помощ?!

— Белезници слагаме на абсолютно всички — обясни на глас той. — А време за медицински преценки просто нямаше. Целта ни беше да измъкнем момичето по най-бързия начин.

Агентката си водеше бележки, като от време на време му задаваше уточняващи въпроси и го караше да изрича буква по буква трудни имена като Хеклер и Кох, дефилада2 и маскировъчен костюм. Приемаше отговорите му с леко кимане, сякаш да му внуши, че всичко е само формалност. На практика тя беше цивилен следовател, за когото ООЗ бе тайнствена организация, създадена да осъществява героични операции срещу лошите.

Когато приключиха, старшият на екипа го попита пропуснали ли са нещо и дали желае да направи изявление.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. Веднага след инцидента беше попълнил задължителния ФД-302, но тези формуляри са известни с извънредно общите и неуточнени въпроси и отговори. Никой не изгаря от желание да опише в детайли кризата, която се случва веднъж в живота и едва ли някога ще се повтори. Адреналинът решително пречи на точните спомени, затова е най-добре инцидентът да се опише с най-общи фрази, да се почине минимум два-три дни и едва тогава да се уточнят детайлите.

— Благодаря за сътрудничеството — изправи се Ушиски. — Ще бъдете официално уведомен за резултатите от това разследване.

Кога би бил един напълно уместен въпрос, но Джеръми не го зададе. Единственото му желание беше да се разкара от тази стая, при това възможно по-скоро.

Тримата от СПО отново се изредиха да стиснат ръката му, после си прибраха формулярите и напуснаха класната стая на ООЗ, заковали очи в бронзовата камбана. За миг той остана неподвижен, опитвайки се да намали темпото, с което се развиваха събитията в живота му. Само преди три дни беше участвал като треньор на дъщеря си в официалния мач от Детската лига, а днес го разследваха от СПО за убийство по време на операция.

Убил си човек, екнаха в съзнанието му думите на Каролайн, заковала се на крачка от него в банята. Съжалявам. Гласът й прозвуча някак отдалеч, чужд и незаинтересован.

— Какво каза Мади след победното й бягане в онзи мач? — опита да смени темата той.

— Какво победно бягане? — учудено го погледна Каролайн, забравила да свали кърпата от мократа си коса. — Нима не желаеш да говорим за Пуерто Рико?

Спомни си, че остави четката за зъби и започна да плиска лицето си, докато картините в главата му се сменяха в безпорядък: плясъкът на изстреляната от Маршал Болдуин топка в ръкавицата на кетчъра, рязкото изщракване на барабана на колта 45-ти калибър, поел поредния патрон, тъничката фигурка на Мади, тичаща с всички сили през игрището… После, без никакъв преход, той изведнъж се озова в къщата на мачетеросите, в разгара на сражението. Картината избухна в главата му с такава сила, че лицето му се сгърчи в неволен тик.

Така течеше времето. Спомените го връхлитаха, когато най-малко ги очакваше — подобно вълните на мигрената, които идват и си отиват без никакъв ред, оставящи го уморен до смърт, като след тежко препиване. Имаше чувството, че сънува кошмар, в който отчаяно се опитва да побегне, но краката му отказват да се помръднат. Над главата му се плъзна облак ослепителна светлина, последван от две гигантски черни дупки, изпълнени с червени и жълти светкавици. Под краката му се появи нещо лепкаво и хлъзгаво. Кръв. Тя се стичаше от главата на простреляния мъж и се събираше на малка локвичка встрани. Простреляният мъж. Без име, без лични документи, автоматически приел прозвището „терорист“ в момента, в който заедно с гадните си приятелчета беше отвлякъл невръстното момиче.

Дали е имал деца, запита се Джеръми, докато се насочваше към вратата на класната стая. Съпруга, близки? Къде ли е живял? Въпросите изскачаха в главата му безпричинно, в бърза последователност, без участие на съзнанието. Даваше си сметка, че има нещо странно в неспособността му да се отърве от тях. Ако не беше убил онзи мъж, вероятно трябваше да убие себе си.

— Хей, тестена главо! — извика някой в момента, в който се показа в коридора. Така наричаха презрените пехотинци от американската армия. Джеръми се обърна към гласа, но коридорът беше пуст.

Вече всичко е различно, помисли си той. Забеляза началото на промяната още по време на традиционното разпускане в офицерския клуб на Рузвелт Роудс, което направиха веднага след операцията. Започна се с няколко втренчени погледа от страна на колегите му и една-две безплатни бири, смесени с текила. Всички искаха да знаят как се чувства, какво е видял в онази сграда, казала ли е нещо малката заложница. Бяха го наобиколили и внимателно слушаха как двамата с Шелънбай бяха открили и отворили тайния капак за подземието. В един момент барът беше толкова притихнал, че се чуваше само гласът на Джеръми, на фона на някаква песен на Джордж Стрейт.

Дните си течаха, от време на време имаше чувството, че операцията в Пуерто Рико беше проведена преди много години. Но имаше моменти, в които изпитваше чувството, че продължава да е там…

Джеръми стана от мястото си в класната стая на ООЗ и направи опит да прочисти главата си. Прекоси коридора и се насочи към процепите на пощенските кутии срещу вратата.

— Не забравяйте да впишете картата си — обади се секретарката и почука по корицата на дебелия журнал.

— Той вече не се регистрира — пошегува се Лотшпайх и го смушка в ребрата на път към собствената си пощенска кутия. — Той е герой от войната.

— Тук е ФБР, а не Морската пехота — отряза го секретарката и му подхвърли една химикалка. — А героите от войната не получават заплата, преди да извършат някои бюрократически процедури.

Джеръми се подчини, после вдигна купчината с кореспонденция, съдържаща лични писма и обичайните дебели пакети на вътрешноведомствената поща, известни като „амбалажната хартия“. Обърна се и тръгна към стаята за почивка в дъното на коридора. Лотшпайх го настигна по средата на пътя.

— Хей, зарежи го тоя регистър — усмихна му се той. — Ако ти трябва нещо, само кажи. У дома наред ли са?

— Да, всичко е наред — отвърна Джеръми и кимна на Джими Галяно — командирът на екип „Голф“, който без намесата му със сигурност щеше да се надъни на онзи часовой пред къщата. Ветеранът му кимна с онази любопитна усмивка на лицето, която за последен път бе показал на състезанието с кучешката каишка. За добро или лошо, той вече не беше новобранецът в редиците на „нощните снайпери“, а изведнъж бе станал член на неспокойното братство на хора, за които натискането на спусъка е част от служебните задължения.

Джеръми се усмихна, решил да превърне въпроса в предположение.

— Как се представят според теб Албърт и Кифър? — попита Лотшпайх. Ставаше въпрос за другите двама оператори, стреляли по време на акцията, които в момента даваха обяснения пред Съвета за професионална отговорност.

— Трябва да кажат истината, нищо повече — отвърна Джеръми. — Стрелбата им беше отлична и няма какво да крият.

Покрай тях минаха двама колеги и приятелски го потупаха по рамото.

— Разбира се, че стрелбата им беше отлична, човече — кимна Лотшпайх. — Тук си абсолютно прав.

На стената срещу Джеръми беше окачена фотография 20х30, на която беше запечатан екипът, участвал в операцията в затвора „Таладега“ през 1990. На такива големи фотоси се радваха само най-успешните операции през годините, десетки на брой. След като приключи разследването на СПО, операцията във Вила Давила щеше да заеме достойно място сред тях — Джеръми беше сигурен в това.

Зави наляво и влезе в „колибата“ на нощните снайпери — просторно помещение, задръстено от работни клетки с площ два квадратни метра, тренировъчни екипи и бойна екипировка.

— Хей, Уолър — извика Мани Салинас, спрял пред автомата за сандвичи на метър от бюрото на Джеръми. — Решил съм да купя на жената една машина за месене на хляб… Да ми препоръчаш някоя марка? — Екипът „Уиски“ беше известен с постоянните си бартерни операции и нелегална търговия. Там се разменяше и продаваше всичко — от шоколадови блокчета до тютюн за дъвчене марка „Бийчнът“. Спечелените пари се харчеха за общото благо на екипа — например за барбекюто в ШНО.

— Целуни ми задника — отвърна Джеръми, но му се прииска да беше измислил по-оригинален отговор. Салинас се беше включил в екипа след Войната в Залива, откъдето се беше завърнал с пълен комплект отличия — като командир на танк от Корпуса на морската пехота, той бе участвал в ликвидирането на неуточнен брой „вражески персонал“.

— На курса по снайперизъм ли научи тоя номер с брашното? — добави Мани, докато си избираше кутийка с плодови дражета. — Или сам го измисли?

Джеръми понечи да отговори, но някой изкрещя „Газ!“ и над преградата на работното му място прелетя пакет с брашно, който се стовари върху бюрото и избухна в облак от бяла прах.

— Хей, майната ви, копелдаци такива! — гневно викна Джеръми, грабна пакета с остатъка от брашното и излетя иззад ъгъла. Но онзи, който беше планирал операцията, отдавна беше изчезнал.

— Спокойно, брато — промърмори Лотшпайх и започна да изтърсва побелелия му гащеризон. — Това е част от процедурата, която просто трябва да изтърпиш…

Сирад напусна хотелската стая на Хамид малко след осем в петъчното утро, взе такси и се прибра у дома. В друг случай би се ядосала на многозначителната усмивчица на портиера пред входа, но не и днес. Нещата се подреждаха с невероятна бързина и тя нямаше време да мисли за подобни елементарни положения, при които осъмва с вчерашните си дрехи.

— Днес май ще е горещо, Джими — подхвърли тя и го дари с приятелско намигване. Това, което беше получила след дивата нощ с Хамид, изобщо не можеше да мине през ума на този лъстив слуга.

Горе побърза да смъкне изпомачканите си дрехи и да влезе под душа. След по-малко от час имаше делова закуска в центъра, а дори не беше разгърнала каталога на клиентите, с които й предстоеше да преговаря. Хамид позвъни два пъти още докато се обличаше, но тя не намери за нужно да отговори. Той вече беше безнадеждно оплетен от чара й, сега й оставаше само да клати примамката — повече с обещания, отколкото с преки действия.

Позвъни в службата да провери електронната си поща, после грабна куфарчето и бързо се спусна в гаража. Двадесет минути по-късно колата й влезе в паркинга на хотел „Четири сезона“ в Бъкхед. „Бордърс Атлантик“ притежаваше повече от десет хиляди квадратни метра офис площ в Атланта, но тези клиенти държаха срещата да се състои в любимия им хотел. Шефът й прие, просто защото ставаше въпрос за евентуална печалба от 40 милиона долара. Заряза беемвето си пред входа и се насочи към рецепцията. Един от хотелските служители бързо се насочи към нея.

— Госпожица Мално? — попита той със силен източноевропейски акцент.

— Аз съм — кимна тя и се огледа, питайки се как я беше познал.

— Търсят ви по телефона, моля… — рече човекът и й подаде слушалката на безжичния телефон.

— Ало? — притисна я до ухото си Сирад. Беше готова да се закълне, че е Хамид, но още при първия звук в мембраната разбра, че това обаждане няма да има нищо общо с телесните наслади.

— Мислех си, че ще обядваме заедно — обяви един плътен мъжки глас, басов и приятен.

— Ти не си от хората, чиито номера са във файла ми за бързо набиране — отвърна с усмивка Сирад, светкавично окопитила се от изненадата. За контактите си с този човек имаше специален номер, но до този момент го беше използвала само два пъти. — Нека позная, пристигнал си в града, но само за един ден…

Така работеше мистър Хох. Появяваше се изневиделица — винаги когато тя най-малко го очакваше — след което изчезваше, често и без да си довърши изречението. Не губеше нито секунда за прояви на тактичност или някакви сантименти.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита тя.

— О, моля те! — отвърна с безкрайна самоувереност плътният бас. През последните три години той беше нейният резидент — пъпната връв, свързваща я с един мрачен свят, за който малцина подозират. Разбира се, че знаеше — той винаги знаеше всичко.

— Трябва да говоря с теб — рече. — Лично.

— Кога? Сега ли? — погледна часовника си Сирад. Срещата с клиентите беше насрочена за девет, а тя вече закъсняваше.

— Няма да отнеме много време. Ще те чакам в ресторанта на хотела.

Сирад кимна и върна телефона на пиколото. После бе обзета от внезапни подозрения и се огледа, сякаш очакваше да открие човека, който я беше проследил. Прогони това чувство и заизкачва широкото стълбище към ресторанта, по това време пълен с бизнесмени и туристи. Мистър Хох седеше на малка маса близо до кухнята.

— Изглеждаш добре — тихо каза той, но басовият му глас пак излъчи характерния си резонанс. Беше облечен в блейзър от кашмир и сиви вълнени панталони, а от фигурата му се излъчваше онази особена солидност, която е характерна за някои цветнокожи мъже.

— Ти също изглеждаш добре — отвърна Сирад и се настани срещу него и чинията с яйца по бенедиктински, които разсеяно ровеше с вилицата си. Хох протегна ръка да се здрависат и в дланта й се оказа твърд правоъгълен предмет, който тя побърза да прибере в чантичката си, без да го разгледа.

— Ключ от стая 327 — промърмори той и отхапа от препечената си филийка. — На леглото има плик. В него е софтуерният пакет, който трябва да качиш в персоналния лаптоп на Хамид, преди да заминеш на близкоизточната си обиколка.

— Каква близкоизточна обиколка? — учуди се Сирад. — Какви ги говориш?

— Саудитците са изтеглили напред датата на доставката. Желанието им е да пуснат по-рано в действие вашата система „Куантис“.

— Момент — вдигна ръка Сирад. — Мислех, че става въпрос за дата някъде през есента. В момента дори не са ме прехвърлили изцяло на работа по проекта.

— След две седмици ще бъдеш повикана в Ню Йорк, където ще те инструктират за новите срокове на проекта „Куантис“. Малко след това ще отлетиш от Ню Йорк за Дубай за формалния старт на операцията със саудитците.

— За Дубай? А защо не за Риад?

— Саудитските ви партньори искат да обявят договора по време на срещата на високо равнище на ОПЕК. Според тях това е стратегически ход, който ще им даде допълнителна тежест при разпределението на производствените квоти.

Сирад се намръщи.

— А какво ще стане с нашите срокове?

— Налага се да променим и тях — отвърна Хох и посегна към чинията си. — Не виждам какво би ни попречило.

— Защо сега? Многократно ме уверяваха, че акцията ще стартира през есента.

— Нещата се променят и ти прекрасно го знаеш…

Сирад мрачно поклати глава. Гневът й нарастваше.

— Не мислиш ли, че някой би трябвало да ме информира? — попита тя. — Искам да кажа, че нещо не е наред, когато чувам за такива големи промени от теб, а не от ръководството на собствената си компания.

— Да не забравяме за кого всъщност работиш, Сирад — меко подхвърли мъжът. Каза го с тон, който внушаваше, че не би трябвало да обсъждат тема, която е неприятна и за двамата.

Сирад сведе поглед към празната чиния пред себе си. Резюмето й без съмнение би привлякло вниманието на отдела за човешки ресурси във всяка от водещите 500 компании в страната, но истинската й трудова биография започна веднага след завършването на колежа, когато бе вербувана от Централното разузнавателно управление. След двуседмична паравоенна и физическа подготовка в Харви Пойнт, Калифорния, тя бе избрана за член на една тайна група от обещаващи млади разузнавачи, внедрени на мениджърски позиции в големи мултинационални корпорации. Получила кодовото име „Сценично присъствие“, тази нова и дълбоко засекретена система за неофициално прикритие оперираше с презумпцията, че най-добрият начин за събиране на секретна информация е да се върви след парите, които са свързани с нея.

През последните три години Хох ръководеше абсолютно всичко в живота на Сирад — от мъжете, с които трябваше да се среща, до дрехите, които да носи. Той решаваше кога да пътува, къде да ходи на почивка, дори каква марка кола да кара. ЦРУ, а не „Бордърс Атлантик“ определяше съдбата й. В този смисъл повишението на Сирад — включително и трансферът й в чужбина, не беше нищо повече от поредното прикритие. А под него тя продължаваше да е това, което винаги е била — дълбоко законспириран агент.

— Не се тревожи за Мичъл — подхвърли Хох. — Той контролира отблизо инициативата „Куантис“ и ще се свърже с теб в момента, в който задоволи любопитството си относно новата ти интимна връзка…

— Искаш да кажеш, че знае за Хамид?

— Това му е работата — той трябва да знае.

— До каква степен?

— Достатъчна, за да прати хора да те наблюдават. Кабинета ти, телефоните ти, жилището ти.

— Значи снощи са си напълнили очите! — горчиво констатира Сирад. — А тази сутрин вероятно са ме проследили дотук…

Хох започна да маже с конфитюр препечената си филийка, а тя скришом се огледа.

— Втората маса от вратата — обади се той, без да вдига глава. — Аз ще се оправя с тях, докато ти се качваш горе да прибереш софтуера.

— Би трябвало да ме предупредиш за… — започна Сирад, но Хох й хвърли хладен поглед и тя побърза да си затвори устата.

— Извинявам се — промърмори, осъзнала, че си е превишила правата. — Би трябвало да си мълча, но все пак става въпрос за личния ми живот… Който, впрочем, не зная доколко е личен…

— Какво означава „личен“? — попита Хох. — От кого искаш да го скриеш? — Направи знак на келнера да му налее още кафе, отмести чинията и се наведе към Сирад: — Трябва да разбереш едно: Джордън Мичъл е бизнесмен. Неговата единствена цел е да печели пари. Но заподозре ли, че между теб и Хамид има нещо повече от интимни отношения, ще си имаме сериозни проблеми.

Тя мълчаливо се втренчи в зачервените му очи. Те бяха единственото доказателство, че този човек все пак е податлив на стреса.

— Какво ще правя в Дубай?

— Нямаш грижа за Дубай. В момента трябва да мислиш единствено за ключа в чантата си. Качи се горе, прибери софтуера и го качи на лаптопа на Хамид. А това, което Мичъл иска да свършиш в Дубай, остава на втори план…

Хох се облегна назад, хвърли бегъл поглед към наблюдателите до вратата и спокойно довърши кафето си.

— Много ми е приятно да си бъбрим, но ще закъснееш за срещата си — промърмори той, докато подписваше сметката. После стана, наведе се да я целуне по бузата и прошепна: — Много хора се интересуват от тази сделка, Сирад. Едва ли е нужно да ти казвам колко важна за нас е тя…

Изправи се и тръгна към вратата, но Сирад не си направи труда да го проследи с поглед. Очите й бяха заковани в недовършената порция яйца, а умът й напрегнато работеше.

— Мамка му! — промърмори полугласно тя и погледна часовника си. Клиентите вече я чакаха.

Информаторите са крайъгълният камък на всяка разузнавателна операция. По подобие на агенциите, които контролираше, сенатор Бийчъм също разполагаше с цял куп информатори. Длъжността председател на основната надзорна комисия на правителството означаваше, че тя знае повече от всички за основните процеси, които протичат в държавата: кой кого преследва, кой какво търси и най-важното, защо го търси…

Смело напусна къщата си и започна да си пробива път сред блясъка на светкавиците, тълпата репортери и протестиращи. Спокойно отвори вратата на колата си, настани се зад кормилото и потегли на изток, по посока на Рок Крийк Паркуей, откъдето щеше да стигне до офиса си на Капитолийския хълм. Но вместо да излезе от магистралата на моста Мемориал, тя предпочете изхода за И-395 и се насочи на юг, към Вирджиния. Винаги се беше гордяла с факта, че умее да се оправя сред дълбоко наслоеното вашингтонско притворство, но събитията през последните три седмици я, хвърлиха в дълбоко недоумение. Как кръвта на един юрист от НСС се беше озовала на пода в жилището й? Как личните му вещи се оказаха в гаража й? За пръв път от десетилетия насам тя нямаше към кого да се обърне, за да научи верните отговори.

Засега. Жената, която вчера я беше потърсила в службата, пожела да се срещнат в заведението за бърза закуска „Силвър Сити“ в Потомак Милс — търговски център на тридесет минути път от Капитолия. Бийчъм имаше милион причини да отклони поканата, но нито една от тях не беше достатъчно силна, за да надделее над огромното й желание да разбере какво става. Някой бе решил да съсипе не само кариерата, но и целия й живот. И тя трябваше да научи защо.

— Слушай и кимай с глава, старо момиче! — заповяда си полугласно тя, докато излизаше от магистралата. Това беше първият съвет, който получи след пристигането си във Вашингтон, но въпреки това й беше служил вярно в продължение на десетилетия. — Не отговаряй на въпросите, по-добре е да ги задаваш…

От половин километър забеляза отбивката за закусвалнята и това й даде достатъчно време за преустройване. Спря на паркинга и се огледа, инстинктивно очаквайки да види нещо необичайно. Когато от Агенцията по национална сигурност дойдоха да я информират за засичането на телефонни разговори на „Ал Кайда“ в района на Кашмир, тя прекрасно знаеше как са го направили. Когато Националният картографски институт я запозна с триизмерните си интерактивни топографски карти от най-ново поколение, тя знаеше кой е техният откривател. Но когато нещата опираха до засичането на подозрителна кола, тя се оказа абсолютно безпомощна.

Влезе в заведението и седна на маса до прозореца, от който се разкриваше добра гледка към пътя. Сепаретата от двете й страни бяха заети от шумни туристи, пътуващи по И-95. Оттатък пътеката се бяха настанили половин дузина сивокоси членове на клуба „Мол Уокърс“, чието основно забавление беше да обикалят хилядите търговски центрове, пръснати из цялата територия на САЩ.

— Здравейте, госпожо — стресна я приятен женски глас. Не беше свикнала да живее с толкова обтегнати нерви. — Казвам се Рут…

— Добро утро, Рут — светкавично се окопити Бийчъм. — Моля, седнете…

Фотографската памет на опитен политик й помогна да установи две неща: първо, никога в живота си не беше срещала тази жена, и второ, името й със сигурност не беше Рут.

— Радвам се, че дойдохте — рече Рут.

— А аз се радвам, че се обадихте — кимна Бийчъм. — Вероятно знаете колко много означава това за мен…

Сервитьорката се изправи пред масата и те си поръчаха кафе.

— Помогнали сте на куп хора в този град — установи с равен глас непознатата. — Затова не можех да остана безучастна и да гледам какво става…

Изключителната проницателност на Бийчъм й беше извоювала славата на ясновидка и много хора се прекланяха пред нея. Надушили нещо нечистоплътно в даден проект или операция, те бързаха да го споделят с нея. Вероятно защото винаги бяха наясно къде е нейното място в този безкрайно сложен лабиринт от криви огледала, в който тя така и не си позволи двуличие. Може би тази жена беше някоя от нейните почитателки.

— А какво точно става? — попита на глас тя. — Адски ми е трудно да говоря на тази тема, просто защото нямам абсолютно никаква представа за това, което се случва. В един момент животът ми е ясен и смислен, но в следващия… — Осъзнала къде се намира, сенаторката махна с ръка и остави изречението си недовършено.

— Вижте, аз всъщност не съм наясно какво трябва да направя — промълви Рут, която се оглеждаше толкова често, че съдържателите сигурно щяха да я заподозрат в нечисти намерения. — Не искате ли да се повозим малко? Ще си поговорим в колата…

— Разбира се — кимна сенатор Бийчъм, макар че не й стана ясно защо тази Рут беше настояла да се срещнат на толкова публично място. Пусна петдоларова банкнота на масата и последва жената, която беше тръгнала към мустанг последен модел.

— Сега вече можем да говорим — въздъхна Рут в момента, в който затръшнаха вратите. Запали двигателя и подкара по Принс Уилям Паркуей. — Предлагам да прескочим формалностите и да минем върху същността на въпроса. И двете знаем, че вас ви прецакват, а аз разполагам с нещо, което може да ви помогне…

— Добре — кимна Бийчъм, която до този момент твърдо се беше придържала към правилото за слушане. — Какво е то?

Рут извади от чантичката си една микрокасета — от онези, които се въртяха в телефонния секретар на Бийчъм.

— Какво има на нея?

— Това не трябва да се случва, сенаторе — отвърна Рут, погледна в огледалото и зави в тясна уличка, от двете страни, на която имаше типови двуетажни къщи. — Хората се опитват да ви изпратят послание, с което да ви внушат, че вече не притежавате власт, че е време да се оттеглите…

— Власт ли? Какво общо с властта има всичко това? В един момент пред вратата ми са Тим Ръсърт и Дан Радър, които молят за интервюта, а в следващия пътувам в района на северна Вирджиния с една напълно непозната жена, която иска отговори… Къде тук виждате проклетата власт?

Рут й подаде касетата, но Бийчъм не посегна да я вземе.

— През последните две години светът претърпя огромна промяна — промълви по-младата жена. — На войната вече не се гледа както преди. Разбирате ли какво имам предвид?

— Коя сте вие?

— Може и да не повярвате, но аз съм на ваша страна. Не искам да ви наранят…

Жената отново направи ляв завой.

— Какво означава това? — втренчи се в нея Бийчъм.

— От името на хората, които ви обичат, аз ви моля да напуснете поста председател на Комисията по разузнаването и да се откажете от президентската надпревара. Войната срещу тероризма поема в нова посока, но много хора са на мнение, че вие ще се противопоставите на тези тенденции. Ако откажете да излезете от играта, те ще го направят вместо вас!

Бийчъм поклати глава.

— Вземете я — добави жената и тикна касетата в ръката й. — Тя ще ви помогне да си промените решението.

Бийчъм пое касетата и със същото движение я изхвърли през прозореца. Тази жена очевидно беше на страната на хората, които страшно много искат да я наранят. Записът върху тази касета нямаше да й донесе никаква полза.

— Парсънс, нали? — процеди през зъби тя подозрението, което я беше обзело още от началото на тази странна среща. — Кажете на този жалък страхливец, че няма да се предам толкова лесно. В този град нещата никога не остават в тайна. Ще се бия с него и ще го победя!

— Съжалявам, че мислите така — отвърна Рут, натисна спирачките и отби в банкета. Нещо проблесна в страничното огледало и Бийчъм се обърна тъкмо навреме, за да види как зад тях спира полицейски автомобил без отличителни знаци. — Мислех ви за по-умна…

— Какво правите, за Бога? — попита Бийчъм.

Рут изключи мотора и сложи лоста в положение „паркиране“. Двама мъже в безлични костюми се приближиха откъм страната на пътничката.

— Добро утро, госпожо — поздрави единият от тях. — Вие ли изхвърлихте това?

Микрокасетата беше кацнала на върха на писалката му. Бийчъм хвърли кос поглед към Рут, след което заби очи право пред себе си. Този път не я обзе познатото чувство на отчаяние, може би защото на негово място се появи неподозирано силното желание за бой.

— Аз съм специален агент Уедърбай от Федералното бюро за разследване, госпожо сенатор — представи се човекът със сивия костюм, а колегата му пристъпи напред и отвори вратичката: — Ще ви помолим да слезете от колата!

10.

Изминаха две седмици, преди командването да съобщи заключенията на предварителното следствие за стрелбата във Вила Давила. За запознатите с процедурите във ФБР тази бързина беше направо изненадваща, но тук отново ставаше въпрос за брилянтна акция на ООЗ. Хората от седмия етаж на сградата „Дж. Едгар Хувър“ не виждаха причина да забавят поредното напълно заслужено потупване по гърба.

„Имайки предвид изключително опасните обстоятелства, включително предварително известеното присъствие на тежко въоръжение, заложница и нагласа към насилие, ние стигнахме до заключението, че няма извършени нарушения от страна на операторите на Отряда за освобождение на заложници“, гласеше официалният меморандум по случая Вила Давила. На практика това си е чиста проба освобождаване от отговорност, каза командирът на Джеръми, просто защото Министерството на правосъдието никога не е публикувало по-директни текстове от този. Или, както подхвърляха момчетата, стрелбата беше отлична.

Но на Джеръми изобщо не му олекна. Продължаваше да се разстройва от дреболии — кипналото на печката мляко, отказът на Кристофър да си прибира играчките, анимационните филмчета на Мади. Каролайн се опитваше да държи децата на разстояние, преценила, че на Джеръми просто му трябват време и пространство, за да преодолее стреса. Но след като изтекоха две седмици, тя започна да проумява, че той все повече се затваря в себе си. На вечеря мълчеше, избягваше да слага децата да спят, избухваше по най-дребния повод. Нощем тя протягаше ръка да го докосне, но напипваше само овлажнелите чаршафи, тъй като той не беше в леглото. Безсънието му беше жестоко, отчуждението също. Не бяха се любили от нощта на завръщането му, а яростта беше единственото чувство, което Джеръми проявяваше напоследък.

За щастие това негово състояние беше забелязано и от Мейсън, който се обади на дивизионния координатор на Програмата за подпомагане на служителите. Двадесет и четири часа по-късно в отряда пристигна специалист по предотвратяване на психологически сривове, който се срещна с Джеръми и му обясни, че поведението му е съвсем нормална човешка реакция на стресова ситуация.

Но на практика не беше толкова лесно. Мотото над вратата на класната стая „Нищо извън тези стени“ звучеше абсолютно конкретно. От операторите на ООЗ се очакваше самообладание и кураж, те не биваше да се поддават на никакво външно влияние — независимо дали то идва от съпруги, служебни разследвания или хлевоусти „психолози“.

Приеми го като мъж, съветваха го по-опитните оператори, което означаваше да задържи всичко вътре в себе си и да мълчи като риба по време на сеансите с изпратения отгоре специалист. За известно време и Каролайн мълча, но когато той избухна по повод новите пердета, които беше купила, нервите й не издържаха.

— Не приличаш на себе си, Джеръми! — разсърди се тя. — Ние сме едно семейство, всички страдаме. Ако не вземеш мерки да излезеш от това състояние, ще унищожиш всичко, което сме изградили с толкова много труд!

И нещата се получиха. На другата сутрин Джеръми не се включи в тренировките на екипа, а се качи в джипа и подкара към психиатричната клиника „Сноудън“ във Фредериксбърг. Тя заемаше втория етаж на елегантна къща с еркери в центъра на града, почти на брега на река Рапаханок. В нея се влизаше от едно място, а се излизаше от друго — така се намаляваше до минимум вероятността от случайна среща между пациентите.

— Вие не сте луд — увери го докторът, когато останаха насаме в кабинета. Беше облечен в бяла престилка, под която се виждаше поло с висока яка. — Гневът е психологическа реакция на нещо, с което не знаете как да се справите. Все едно че сте се изгубили в гората и трябва да извадите от раницата си карта на местността, за да се оправите. Представете си, че аз съм тази карта…

Джеръми предположи, че човекът насреща му едва ли някога в живота си е използвал карта, но след първия терапевтичен сеанс се почувства доста по-добре. Доктор Скарлони не предлагаше отговори, а предпочиташе да слуша. От време на време задаваше по някой въпрос, предлагайки на Джеръми различна гледна точка към съмненията, които не му даваха мира. Поначало искал ли е всичко това? Дали е избрал тази работа заради конфронтацията, заради желанието да победи противника, който е амбициран не по-малко от него?

Отначало тези въпроси звучаха доста отвлечено и сякаш нямаха нищо общо със състоянието му. Какво пък чак толкова, запита се той. Хората се избиват помежду си още от времето на Каин и Авел. А на мен ми се случи при изпълнение на служебните задължения.

В крайна сметка възприе тезата, че засега не му трябват отговори. Нямаше нищо лошо във факта, че сърцето му кърви.

— Ти уби човек, но какво пък чак толкова? — каза си една сутрин той, докато си миеше зъбите. Пастата изби в ъглите на устата му, по лицето му се стичаха ситни водни капчици — съвсем като сълзите, които така и не успя да изцеди от очите си.

Сякаш прещрака електрически ключ. Досегашният му живот бе осветен от ярка светлина, а инцидентът в Пуерто Рико изведнъж му се стори като поредната снимка на стената на славата в класната стая на ООЗ.

Гласовете постепенно заглъхнаха. Кристофър остави играчките си пръснати из цялата къща, но му се размина без наказание. Мади отново пусна анимационните си филмчета, а Джеръми дори започна да свиква с новите пердета в хола. Животът полека се завърна към познатите и общо взето приятни неща.

Самолетът от Атланта докосна бетонната писта на летище „Кенеди“ малко след осем вечерта в четвъртък. Сирад беше сред първите пътници, които се появиха в терминала. Багажът й се състоеше от елегантен сак „Луи Витон“ и малко куфарче от същата марка. Прогнозата на Хох излезе вярна — Дитер се обади с нареждането да тръгне незабавно за Ню Йорк заради „спешно развитие“ на програмата „Куантис“. Задоволи се с неясно обяснение, но Сирад вече беше наясно, че й предстои неотложно пътуване до Близкия изток.

Колата я чакаше на паркинга. Подкара направо към апартамента на Хамид, където възнамеряваше да прекара нощта. Пристигна малко преди времето за вечеря, а на вратата я посрещнаха с рози.

Хамид само подсвирна, неспособен да изрече нито дума. И съвсем основателно. Сирад се беше подготвила за пътуването с изключително старание, твърдо решила и с дрехи да изглежда толкова привлекателна, колкото без тях.

— Няма ли да ме поканиш? — вдигна вежди тя.

Хамид пристъпи напред и протегна ръце да я прегърне, внезапно разтреперил се от сластна нега.

— Но да, разбира се. Заповядай — отстъпи крачка назад той. Протегнатата му ръка промени посоката си и махна към униформената прислужница да вземе багажа на Сирад.

— Господи, какъв апартамент! — възкликна младата жена, след като прекрачи прага. Не беше очаквала такова великолепие. Само произведенията на изкуството в хола струваха колкото голямо имение в най-хубавите квартали на Атланта. — Това Реноар ли е?

— Уилям Мерит Чейс — отвърна Хамид, най-сетне усетил позната почва под краката си. — Реноар имам в трапезарията…

— Уилям Мерит Чейс — в дневната, Реноар в трапезарията — промърмори Сирад, съблече жилетката си от мек кашмир и я захвърли на близкия стол: — Какво ли ме чака в спалнята? — Изрита обувките от краката си и въведе в хола собствената си изваяна фигура, облечена в къса пола „Бърбъри“ и бяла ленена блуза. Демонстрира фалшив интерес към голяма китайска ваза, после докосна с пръст дебелия слой маслена боя на едно решено в доста мрачни тонове платно от Дега.

— Май си запален почитател на импресионистите, а? — попита тя, спря на крачка от дивана и прекара същия пръст по чертите на Хамид. — Жената, която тази сутрин ми направи интимната кола маска, също смята себе си за човек на изкуството… Попита ме дали искам някакъв специален дизайн. Нали знаеш, там долу…

Хамид окончателно изгуби дар слово. Оказа се, че е сбъркал тотално, поръчвайки вечерята веднага след пристигането на приятелката си.

— И какво й отвърна? — най-сетне възвърна част от самообладанието си той.

Сирад направи чупка в кръста, позволявайки на блузката да се отвори точно толкова, колкото трябва.

— Отвърнах, че новият ми приятел е изтънчен, но консервативен мъж, който притежава значително състояние. Един много практичен човек. — Протегна ръка и лекичко докосна устните му: — Казах й да остави петно, но не по-голямо от пощенска марка. Просто за в случай че решиш да си почешеш горната уста…

Хамид поклати глава. Никога не беше срещал жена с по-сексуално излъчване. Говореше като викторианска проститутка, но поведението й беше по-скоро на дебютантка от Саутхамптън. Той беше неудържимо привлечен от невероятната грация на фигурата й, съчетана по уникален начин с бистър и остър ум.

— Ще ме извиниш ли за минутка? — попита Сирад. — Пътуването беше дълго, имам нужда от леко освежаване…

— Сакът ти е в стаята ми — кимна Хамид. — Последната врата вдясно.

Сирад тръгна по дългия коридор и хлътна в покоите му. Привидната й отпуснатост моментално се стопи. Затвори и заключи вратата, възбудена от близостта с тайните на друг човек. Винаги се беше наслаждавала на особената интимност на тези моменти — от първото скрито надничане в списанието на майка си до полевите упражнения в Кемп Пиъри — една от главните тренировъчни бази на ЦРУ. По принцип актът на злоупотреба с доверието крие нещо недостойно, но въпреки това й носеше огромно вълнение и дълбока наслада.

Това беше главната причина да избягва съквартирантите. През първата година в колежа издържа до средата на първия семестър, след което подаде молба до управата да бъде преместена. Конкретната причина беше, че веднъж се завърна ненадейно в стаята, където завари доста необичайна картина: главният надзирател на пансиона беше окован с белезници за двойното легло, а Сирад го яздеше с бясната наслада на младо пони.

Тя е пълен психопат, написа съквартирантката й в молбата си до Комисията по настаняването. Краде ми шампоана, чете писмата на приятеля ми, постоянно преписва от записките ми по физика…

Сирад бързо прерови чекмеджетата в спалнята на Хамид. Чорапите в първото, боксерките в следващото. Пуловери и пижами в третото. Пижами? Тя вдигна вежди, леко поклащайки глава. Този човек е на четиридесет и една и живее сам. За какво, по дяволите, са му притрябвали пижами?

Кутия на тоалетната му масичка съдържаше три ръчни часовника: хронометър IWC, „Патек Филип“, който тя вече познаваше от Атланта, и един „Картие“, модел „Танк Америкън“, изработен от 18-каратово злато. Вътре имаше и няколко комплекта скъпи копчета за ръкавели, пръстен с монограм и нещо, което приличаше на значка с инициалите на някакво братство.

— Къде си се скрил, по дяволите? — прошепна Сирад. Продължаваше да действа бързо и за нула време претършува гардероба, нощните шкафчета и чекмеджетата на старинния скрин. Нищо. Едва тогава забеляза сакото му, преметнато върху облегалката на богато гравирано кресло. Ръката й се плъзна към вътрешния му джоб и се появи обратно с джобен компютър марка „Палм Пайлът“. При предишните им срещи го беше виждала в ръцете на Хамид, стараейки се да запомни поне част от кода за достъп.

— Сезам, отвори се — заповяда с усмивка тя, натискайки бутона за включване. После извади от чантичката си някакво устройство, което наподобяваше любителски МР-3 плейър и ловко го свърза с компютъра на Хамид. Във вътрешността на тази машинка се криеше един софтуер, който представляваше истинска революция в извличането и декодирането на данни от електронни устройства — същият, който Хох й беше връчил в Атланта. Беше разработен от научноизследователската лаборатория по електроника на ФБР в Куонтико, Вирджиния, после проектът се прехвърли към Националната агенция по сигурността в Хюстън. Благодарение на уникалните си качества, усъвършенстваният вариант на апарата бе в състояние да възстанови абсолютно всеки удар по клавиатурата на даден компютър, независимо кога е направен. Ако имаха представа за този нов „Голям брат“, защитниците на гражданските свободи със сигурност щяха да нададат вой до небето, но подобно на повечето секретни разработки след 11 септември, тази технология така и не се появи в научните публикации.

Сирад работеше бързо, спирайки само колкото да смъкне блузката и полата си. Не искаше да бъде изненадана, в случай че Хамид реши да се отбие да види какво прави. Гледката на съблазнителната й фигура, останала само по сутиен й гащички, със сигурност щеше да го разсее достатъчно дълго, позволявайки й да прикрие истинските си намерения.

— Чаках те — щеше да прошепне, приближавайки се към него. Много хора не биха разбрали защо го прави, помисли си тя. Не биха видели смисъла в изграждането на една връзка, която на по-късен етап ще се компрометира сама, нито пък в секса с човек, от когото иска да черпи информация. Разбира се, повечето хора водят незначителен и егоистичен живот, без никаква представа за това, което ги пази и закриля. Няма нищо лошо в това, сексът да ми помага на работата, каза си тя. В случая той беше оръдие на труда, като всички други. В един или друг момент всяка жена го използва по този начин.

Сирад отвори устройството, което Хох й беше оставил в хотелската стая на „Четири сезона“. Натисна два бутона един след друг и то тихо забуча. Миниатюрният диск във вътрешността му задейства програма, създадена специално за преодоляване на електронни пароли и други защити срещу непозволен достъп. След броени минути устройството щеше да й осигури достъп до всеки файл и имейл в системата на Хамид, щеше да регистрира всяка трансакция, банков превод или заверка на сметките му, щеше да проникне във всички компютри, с които е бил във връзка, осигурявайки в реално време проследяването на всички уеб комуникации.

— Хайде, бебче — промърмори тя, давайки си сметка, че съвсем скоро ще владее този мъж с помощта на средства, които са далеч по-могъщи от секса. — Превърни ме в звезда!

Отпусна се в близкото кресло с двойна тапицерия и зачака машинката да приключи с магическата си дейност. Понякога тази работа я възбуждаше толкова много, че й се налагаше да седне, за да не загуби равновесие.

Мичъл се прибра у дома след поредната вечеря за набиране на средства в „Кенеди Сентър“ и с изненада установи, че Траск го чака в библиотеката. С изненада, защото неговият личен асистент често работеше до малките часове на нощта, но никога не се появяваше без предварителна уговорка.

— Сирад е тук, в Ню Йорк — обяви той и започна да крачи напред-назад под прозорците — точно както го правеше Мичъл. — Отседнала е у Хамид.

Мичъл стисна зъби, но замълча. Не му пукаше от избора на Сирад, но се тревожеше, че тя би могла да използва забележителните си способности, за да разкрие голяма част от тайните финансови манипулации, с които се занимаваше Хамид. По принцип „Бордърс Атлантик“ бе комуникационен конгломерат, който вече бе стъпил на доста опасна почва, сключвайки партньорски договор със саудитците за новата ССТ технология. Разкриването на незаконните финансови трансакции с някои от близкоизточните инвеститори би довело до опустошителни резултати.

— Не сме наясно дали тя е надушила нещо за сделките с периферии — подхвърли Траск, отгатнал точно кръвожадното настроение на шефа си. Въпреки проследяването, подслушването на телефонните разговори и щедрото използване на разузнавателни средства по отношение на Сирад, Отделът по сигурността на „Бордърс Атлантик“ беше научил болезнено малко за същността на отношенията й с Хамид.

— Надушила е, разбира се! — просъска Мичъл. — Иначе защо ще ходи подире му?

— Прав сте, сър — кимна Траск. По време на войната в Залива той беше служил в щаба на генерал Шварцкопф и добре знаеше, че истинските лидери често изпадат в нервни кризи. В такива случаи покорното съгласие е най-доброто поведение.

— Добре — тръсна глава Мичъл. — Къде е Дитер?

— Още е в кабинета си, работи по някои проблеми на сигурността.

— Свържи се с него и му кажи, че искам веднага да извика Сирад при себе си, в кабинета. Не утре сутринта, а сега — в този момент!

— Слушам, сър — кимна Траск и бръкна за мобилния си телефон. — Какво ще заповядате да прави с нея, след като я повика?

— Да й даде някаква задача, все едно каква. Не искам да се мотае в опасна близост до никой от сътрудниците ми. До четвъртък вечерта всички подразделения трябва да са на позиция, а това означава цялостно пренаписване — от медийните анекси до организираната подкрепа и операциите за отвличане на вниманието. В допълнение искам спешно да събереш екип от „чистачи“, които да огледат апартамента на Хамид за евентуални „дървеници“, плюс пълен преглед на личния му хардуер, който използва интерфейс за връзка с нашите бази данни.

Мичъл започна да щрака с пръсти като военачалник, който подрежда силите си за предстоящата атака.

— Искам да зная за всичко, което върши Сирад от тази минута до утрешния й полет. Всичко, разбираш ли? С кого разговаря, къде ходи, какви фрази изрича по телефона, от коя страна на шибаното легло предпочита да спи!

— Ще имам грижата, господин Мичъл — успокоително отвърна Траск. — Но според мен всичко около Сирад е нормално. Тя се запозна с Хамид в един асансьор, абсолютно случайно. Освен това Хамид е съвсем наясно за какво става въпрос и едва ли ще си позволи да компрометира тайните ни операции.

Юмрукът на Мичъл звучно потъна в разтворената му длан.

— Май не ти е ясно, а? — подхвърли той. — Тази жена вижда всичко. Ако дори за миг допускаш, че е от хората, които не знаят какво правят, значи не си подходящ да работиш за мен. Искам я в кабинета на Дитер в рамките на един час. Искам неотстъпното й наблюдение.

След тези думи пристъпи към прозореца и остана там, загледан в панорамата на нюйоркските светлини.

— Кой отговаря за сигурността на това пътуване?

— Бартолъмю.

— Кой?

— Крис Бартолъмю, бившият командос от „Делта Форс“.

Мичъл не можа да си спомни човека, но вярваше на строгата система, която беше въвел. Всеки, който работеше за сигурността на корпоративно, финансово или научно-техническо ниво, бе предварително подготвен на 17-ия етаж, преминавайки през прецизни тестове и продължителен скрининг. Канцелариите на този етаж бяха лишени от прозорци, но това не пречеше на хората в тях да наблюдават абсолютно всички тайни операции на „Бордърс Атлантик“.

— Искам да го инструктираш лично — заповяда Мичъл. — Разбираш ли? Да не споделя със Сирад абсолютно нищо, преди да влязат в страната. Ако надуши нещо нередно, моментално да се свърже лично с мен. Тази наша малка екскурзия е свързана с прекалено много пътувания и аз не искам да объркаме конците само защото ти си мислиш, че знаеш това, което знае Сирад!

— Разбирам, сър — отвърна Траск и изпусна скрита въздишка на облекчение, тъй като Мичъл най-сетне се насочи към бара и напълни чашата си с някакво питие. Шефът беше очертал границите на неговата битка, беше направил и първия си инструктаж. Това в повечето случаи беше достатъчно и поведението му ставаше сравнително поносимо.

— Някой да ми е виждал енвегето? — попита Джеръми, изправил се на прага на склада. Инструкторът беше обявил упражнение по нощна стрелба, за която Джеръми се нуждаеше от високотехнологичното оптическо съоръжение. Без него нямаше как да изпробва новия инфрачервен лазер на снайпера си. — Вчера го оставих в шкафчето си, а днес вече го няма…

— О, забравих да ти кажа — сепнато го погледна Кокс. — Бъки го взе, още снощи… Неговото се повредило.

— Снощи ли? — вдигна вежди Джеръми. Беше принуден да крещи, тъй като от съседната стая на екип „Ехо“ долиташе „Добре дошли в джунглата“, издъненото докрай парче на „Гънс енд Роузис“. — Какво е имало снощи?

— Малко бракониерство — подхвърли многозначително Лотшпайх.

Джеръми поклати глава. Бъки обичаше да убива животни — елени, мечки, диви прасета. Изобщо всичко, което ходи на четири крака и има козина. Често се хвалеше, че отдавна не е давал пари за месо.

— Искаш да кажеш, че върши престъпление! — язвително подхвърли Кокс, който беше заклет вегетарианец и привърженик на „Грийн Пийс“. Броните на хондата му с повишена проходимост бяха облепени със съответните стикери. — Доколкото ми е известно, законите на щата Вирджиния забраняват нощната стрелба по диви животни…

— Хей, пак ли си на вълна милосърдие? — подхвърли току-що пристигналият Тайни, който хвърли сака си на една лавица, затрупана с черни торби с оборудване. — Човекът трябва да яде!

— Не съм на никаква вълна! — раздразнено отсече Кокс. — Но не приемам убийството на диви животни. Има хора, които наистина си заслужават боя, но какво са виновни беззащитните животни, избивани посред нощ от някакви типове със супермодерни оръжия?

— Виновни са! — намеси се в разговора Бъки. — След като са толкова вкусни на скара, значи са виновни. И не започвай пак с тези глупости за защита на животните, Кокс. — Подхвърли на Джеръми прибора за нощно виждане и с усмивка добави: — Откъде, мислиш, се е взела кожата за ботите ти?

— А ти защо винаги се правиш на такъв задник? — предизвикателно се обади Тайни. Със своите метър и седемдесет той беше най-ниският оператор в ООЗ, но компенсираше с изключителната си агресивност.

— Задник ли? — усмихна се Кокс. — За тая приказка май заслужаваш да те сритам в задника!

— Хайде да видим! — извика Тайни, скочи и го притисна към стената. Тук съперничеството никога не стихваше.

— Хей, хей! — изправи се между двамата Лотшпайх. — Спрете тези глупости! Искам да разбера как се е представил…

— Елен мъжкар от четиристотин и трийсет метра — отвърна Бъки и подхвърли към Кокс един доста голям стек, увит в прозрачна торбичка за фризер.

— Каква е тая гадост! — дръпна се като опарен Кокс.

— Четиристотин и трийсет, през нощта! Няма начин! — отсече Тайни. Той се гордееше, че е най-добрият нощен снайперист, въпреки всекидневните опити на Джери да го свали от пиедестала. — Приборите за нощно виждане действат до двеста!

— Червата му още са там, можеш да провериш — отвърна Бъки. — Което означава, че за момента аз съм човекът, по когото трябва да се равнявате!

Пристъпи към пространството между два високи шкафа и изписа името си върху начертаната на ръка таблица. Нощните снайперисти се обзалагаха на какво ли не — от всекидневните състезания по точна стрелба до това, колко пъти Мейсън ще изплюе тютюн за дъвчене по време на сутрешния развод. Последното състезание беше класическо и в него участваха всички снайперисти. Целта беше да се постигне точен изстрел от максимално разстояние, при максимално трудни условия. Правилата се изчерпваха с една-единствена точка: преди стрелбата мишената да е жива, а след нея — мъртва. После участниците сами решаваха кой е произвел най-майсторския и най-труден изстрел, прилагайки по най-категоричен начин уменията си да убива…

— Уолър, май си вън от играта — обяви Лотшпайх. Той отговаряше за таблицата и имаше последната дума.

— Много добре — кимна Джеръми, докато проверяваше партидния номер на кутия амуниции, калибър 308. — И без това не исках да съм на върха.

Името му беше включено в списъка след стрелбата в Пуерто Рико, която отговаряше на всички критерии, с изключение на добрия вкус. Джеръми неволно потръпна при мисълта, че Съветът за професионална отговорност би могъл да разбере за първото му място в традиционното вътрешно състезание, получено благодарение на факта, че е убил човек.

— Моля, залагайте! — обади се Лотшпайх. Наддаването стартираше със залог от десет долара, а при появата на ново име в списъка се добавяха още пет. Онзи, който се окажеше на върха на класацията в края на тренировъчния период — до който оставаха само две седмици — печелеше джакпота от 125 долара.

В началото Джеръми опита да се измъкне от участие в това грубовато състезание, но след това си даде сметка, че ООЗ не е клуб за социални контакти в Харвард. Тези мъже си вадеха хляба с помощта на насилието, рискуваха живота си всеки ден — включително и по време на тренировките. Това беше просто начин да изпуснат парата, да намалят напрежението и да поддържат състезателния дух. В света извън тези стени те биха могли да бъдат обикновени адвокати или счетоводители, но тук бяха войници.

— Все още не мога да повярвам, че е истина — промърмори Тайни, поклащайки глава. — Не е ли по-добре първо да проверим онази купчина с черва? И как ще разберем откъде точно си стрелял?

— Лъжец ли го наричаш? — попита Лангдън. Той беше най-мълчаливият в екипа, но тук и една дума беше достатъчна.

— Не, разбира се. Но ние стреляме от рубежи, имаме установени правила. Просто не виждам как ще възпроизведе такъв изстрел. Приборът за нощно виждане не стига толкова надалеч…

— Използвах инфрачервен лазер, който включих към прибора — поясни Бъки. — Стрелях само веднъж. Ако искаш, спокойно можеш да идеш и да помиришеш онези вътрешности. Затова съм ги оставил там…

— Какво толкова, човече? — попита Лангдън. — Ако искаш да го победиш, иди в гората и се опитай да произведеш по-добър изстрел!

— Хей, нима си въобразявате, че във филма ще присъства точно този диалог? — подхвърли Кокс. Той беше дълбоко убеден, че един ден някой ще направи филм за ООЗ и неговата дейност. — Не мислите ли, че би бил доста тъпичък? Спомнете си онази сцена в тоалетната от „Пълно бойно снаряжение“. На това му се вика диалог!

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изгледа го Лотшпайх. — Уолър, давай пет кинта!

Джеръми отвори шкафчето си, но вместо портфейл извади малка найлонова торбичка, пълна с брашно.

— Кой беше тоя умник? — раздразнено изръмжа той. — Кокс?

— Хей, човече, престани да ме обвиняваш за всичко! — усмихна се Кокс.

— Прави го, защото ти си единственият задник в екипа, който не ходи на лов — намеси се Хесус. Взводният се беше появил в стаята незабелязано, но в поведението му се долавяше леко напрежение. — Хайде, махайте тези боклуци, че ни чака работа!

С тези думи вдигна калъфа с пушката си и изчезна обратно навън.

— Някой му е вкарал муха в задника! — поклати глава Тайни.

Лотшпайх само сви рамене. Всички знаеха, че Хесус понякога може да бъде доста крив.

— Хей, Уолър, продължаваш да ми дължиш петарка! — подвикна той. Джеръми му подаде банкнотата и последва командира си към стрелбището.

— Какъв беше този пожар? — попита Сирад, след като лекичко почука на открехнатата врата на Дитер. Едрият германец седеше зад бюро от тънка стомана, върху което бяха подредени няколко акуратно струпани купчини с документи. По стените бяха окачени множество черно-бели фотографии от Ваймар. — Моля ви, не ми казвайте, че съм била всичкия този път до Ню Йорк само за да ме известите за предстоящото кратко пътешествие до Дубай!

Германецът видимо посърна, недоволен от факта, че не е единственият, на когото са доверили тайната. Облегнат назад в стола си, той проявяваше прекалено голям интерес към една от купчините на бюрото си.

— Кой ви каза за Дубай?

Сирад затвори след себе си и спокойно пристъпи към бюрото.

— Имам си своите източници — лекичко се усмихна тя.

— А те казаха ли ви, че заминавате още днес? — засече я Дитер.

— Не мога днес! — сепнато го погледна Сирад. — Не съм се подготвила… Не съм дори…

— Заминавате днес! — повтори с категоричен тон Дитер. — В три нула-нула ще ви вземе кола за летището, а там ще ви чака един от нашите експерти по сигурността. Ще летите директно до Дубай, където ще участвате в заседание с един от нашите близкоизточни клиенти. В четвъртък вечерта трябва да сте обратно у дома.

— А какво точно трябва да правя, след като пристигна там? — пожела да узнае Сирад. Въпросът й беше съвсем логичен, ако се вземеше предвид фактът, че според новото си назначение тя получаваше поста вицепрезидент, отговарящ за всички международни операции на проекта „Куантис“.

— През последните двадесет и четири часа преживяваме известни… хм… затруднения — промърмори Дитер, доволен да запази дистанцията между себе си и Сирад. Тя го безпокоеше, особено в личностен план. — Ще ви информират за тях, щом кацнете в Дубай.

— От какъв характер са тези затруднения? — втренчи се в него тя.

— Имат отношение към сигурността — уклончиво отвърна германецът. — Сигурен съм, че разбирате деликатната същност на проекта „Куантис“…

— Изобщо не разбирам деликатната същност на проекта „Куантис“! — отряза го Сирад. — И на практика почти не съм запозната с него! — Очите го фиксираха с достатъчно настойчивост, за да го накарат да се почувства неудобно. — Макар че лично ме избра за тази задача, Джордън Мичъл не ме запозна дори с най-общите положения на проекта. Как според вас да си върша работата, без да зная каква всъщност е тя?

Германецът я гледаше с дълбока омраза. Ненавиждаше физическата й красота, ненавиждаше начина, по който я използваше да манипулира мъжете.

— Ако имате някакви оплаквания, най-добре се качете горе и ги изразете лично пред шефа — кисело подхвърли той. — Господин Мичъл положително няма да се затрудни с евентуалния ви заместник, след като тази задача ви безпокои толкова много! Кандидати колкото щеш!

Тя му хвърли отровен поглед и драматично сложи ръце на кръста си.

— А на вас какво ви става, по дяволите? — попита. — Фактът, че Джордън Мичъл ми поверява управлението на този проект, би трябвало да означава, че ми има доверие!

— Ще бъдете информирана в Дубай — повтори Дитер. — А по въпроса за доверието ще ви кажа следното: за мен вие сте една средно способна чиновничка, която прекалено много залага на стегнатото си задниче! Предупредих господин Мичъл, че сте неподходяща за тази мисия, но той беше на друго мнение.

Изправи се и бавно тръгна към вратата, очевидно с намерението да прекрати разговора.

— В личен план не приемам неговото решение, но се примирявам в името на крайния успех — добави той. — Вие издържахте тестовете със стриптийза и детектора на лъжата, благодарение на които вратата се отвори пред вас. Но доверието е нещо съвсем различно. Него трябва да заслужите…

Сирад го гледаше втренчено, опитвайки се да определи до каква степен да се ангажира в този проблем. Беше ясно, че Дитер знае повече от нея за предстоящото пътуване. Хох също. Ролята й в „Бордърс Атлантик“ беше претърпяла внезапна промяна и тя трябваше да разбере защо.

— Аз не съм врагът, Дитер — промълви тя, обръщайки се към вратата. Надяваше се думите й да стигнат до Мичъл; който беше натъпкал цялата сграда с микрофони. — Ако наистина искате да разгърнем пълния потенциал на проекта „Куантис“, трябва да приемете този факт.

— Не закъснявайте — предупреди я Дитер. — Самолетът няма да ви чака и спокойно ще излети без вас!

Сирад спря на крачка от вратата. Лесно би могла да го репликира, но вече беше казала достатъчно. Задълбочаването на конфликта с този човек би означавало повече трудности на оперативно ниво.

11.

— Госпожо сенатор! Моля ви, не бива да влизате там!

Човекът, който обслужваше сауната на Сената, благоразумно се дръпна встрани и пропусна Елизабет Бийчъм. На вратата нямаше табела, че помещението е само за мъже, просто защото мъжкият клуб отказваше да признае факта, че вече от тридесет години насам в горната камара работят и жени, които също би трябвало да имат своя отделна съблекалня.

— Марселъс! — заплашително извика тя. В късния следобед на петъчния ден съблекалнята беше почти празна, но лицата на неколцината мъже там станаха бели като сняг, станали свидетели на щурма на Бийчъм. Тя от своя страна беше принудена да извика Парсънс по име, просто защото нещо дълбоко в нея не й позволяваше да го нарича сенатор.

— Елизабет, не можеш да влизаш тук! — изрази протеста си републиканецът от Мейн Бъртрам Матърс, изправен пред огледалото със самобръсначка в ръка. Каза го така, сякаш искаше да прогони ловджийско куче, поело следата на плячката си.

— Къде е той? — извика Елизабет, сигурна, че тук няма много места за криене.

— В сауната — отвърна друг от колегите й. Двама сенатори надникнаха изпод душа, явно озадачени от репликите, разменени на висок глас. Зърнали насочилата се към тях Бийчъм, те решиха, че тази жена в крайна сметка си е изгубила акъла.

— Марселъс! Знам, че си вътре!

Преодоля дългия коридор, насечен от боксовете с душове зави наляво и рязко отвори вратата на облицованата с бели плочки сауна. От отвора бликна бяла пара, която светкавично сведе видимостта до няколко сантиметра.

— Марселъс, мръсник такъв! Вътре ли си?

— Затвори тази врата, Бетси — отговори един слаб глас. — Изпускаш цялата топлина!

Тя влезе вътре и се насочи към етажираните нарове. На най-горния от тях се беше излегнал Парсънс, по-гол от гол охлюв.

— Може би си въобразяваш, че това ще ти се размине, но аз съм тук, за да ти докажа противното! — изръмжа задавена от ярост Бийчъм. Не стана ясно дали главата й се върти от гняв, или от горещата пара.

— Нали можем да обсъдим този въпрос и навън? — попита Парсънс и се надигна до седнало положение. Лишен от дрехи, той беше само едно старче с шкембенце и мокра от пот мръсносива коса. — Все пак съм гол…

— Значи разбираш как съм се почувствала, когато ме арестуваха твоите горили! Но те предупреждавам да не се възгордяваш, Марселъс! И друг път съм виждала такива номера! Доста по-гадни при това!

Входната врата отскочи на пантите си и в помещението се втурнаха двама униформени полицаи от охраната.

— Господи, Боже мой! — кипна Парсънс. — А бе вие не знаете ли какво е сауна? Веднага затворете проклетата врата!

Униформените напрягаха взор през гъстата пара.

— Сенатор Бийчъм, тук ли сте, госпожо? — предпазливо подвикна по-високият, след което се блъсна в нея и побърза да добави: — Моля да ме извините, госпожо сенатор, не исках да…

— Тук съм по служебен въпрос, господа! — кресна Бийчъм. — Нямам нужда от помощта ви!

— Но, госпожо… Това е мъжката съблекалня и вие нямате право да…

— Моля ви, момчета! — направи гримаса Парсънс, издърпа кърпата изпод себе си и я уви около кръста. — Това не е първата дама, която е решавала служебни въпроси тук, вероятно няма да е и последната… Оставете ни за минутка на спокойствие и всичко ще бъде наред…

Полицаите се спогледаха и вероятно доста ясно си представиха кофата с мастило, която със сигурност щяха да изпишат, за да обяснят как точно са изхвърлили единствената жена сенатор от мъжката съблекалня. При това с напълно мокри от горещата пара униформи…

— Ще почакаме отвън — каза след известна пауза единият, после вратата се затръшна подире им.

— А сега кажи какъв ти е проблемът, Бетси…

Тя дори не си направи труда да реагира на неприятното обръщение. Беше ясно, че Парсънс прибягва до него, за да я ядоса.

— Моят проблем? Мисля, че ти имаш проблем с начина, по който ръководя комисията, но не смееш да го изкажеш!

Изобщо не си струваше да споменават факта, че на конгреса през миналата седмица в Бостън единодушно бе номиниран Дейвид Рей Венабъл за кандидат на Демократическата партия в предстоящите президентски избори.

— Мисля, че никога не съм крил неодобрението си по отношение на управленческите ти методи — отвърна Парсънс. Термостатът се включи и помещението се изпълни с нов облак гореща пара. — Но това вече е без значение, нали? Аз получих мястото и до края на работното време ще ти отнемат всички пропуски и пълномощия, необходими за членство в комисията.

Бийчъм приседна на мократа пейка.

— Значи затова е било всичко — промърмори тя, изненадана от собствената си непрозорливост. — Всичко е заради политиката, а оклеветяването е само подробност. Ти просто се стремиш да ми отнемеш възможността да те преследвам!

— Съжалявам, че те виждам в това положение, Бетси. Наистина съжалявам. Но стресът от неочакваната ситуация очевидно е попречил на здравия ти разум.

Тя бавно поклати глава.

— Искаш да повярват именно в това, нали? Мръсно копеле! Искаш да ги накараш да си помислят, че съм превъртяла… И че наистина съм убила онзи нещастник!

Марселъс се изправи, уви един пешкир около кръста си и мина покрай нея. Застана под хладния душ, вдигна сбръчканите си ръце и започна да мие очите си.

— Става въпрос за умението да се види общата картина — рече той. — Умение, което ти очевидно не притежаваш. Вчера получи възможност да се оттеглиш, но я стъпка в калта. В буквалния смисъл на думата. Днес обаче имаш проблеми, които никой не може да реши.

Обърна се и тръгна към вратата.

— Това няма да ти се размине! — извика след него Елизабет.

Той се обърна да я погледне, лицето му се белна сред облаците пара.

— Я се виж на какво приличаш — рече. — Дори да има някой член, който все още вярва в теб, той със сигурност ще си промени мнението, когато във вестниците се появи информация за твоята последна лудост…

С тези думи Марселъс Парсънс отвори вратата и направи знак на униформените полицаи да приберат жената в мокри дрехи, позволила си да проникне в светая светих на Сената. Жената, която до неотдавна изглеждаше най-вероятният кандидат за президент от Демократическата партия, но днес вече беше кръгла нула.

— Какво ще кажеш за данданията на Г-8 в Ню Йорк? — попита Лотшпайх, докато Джеръми вкарваше своя шевролет „Събърбън“ в паркинга зад стрелбище №4 — официалния учебен център за обучение по тактическа стрелба на Корпуса на морските пехотинци, който се намираше на около километър от ООЗ. Бил Лутър беше споменал, че може би ще отскочи за тренировки до базата на ЦРУ Кемп Пиъри — като част от подготовката за предстоящата икономическа среща на високо равнище в Ню Йорк. На отряда беше възложена рискованата задача да охранява финансовите министри на Афганистан и новото коалиционно правителство на Ирак. Двамата министри бяха поканени за участие, с цел да се демонстрира желанието на света да подпомогне развитието на икономиката на техните страни.

— Ще бъде страхотно — отвърна Джеръми. — Но хич не ми се иска да мисля, че мога да получа някой куршум в гърдите, охранявайки поредната марионетка от Третия свят! — Отвори вратата и излезе навън, под ярките лъчи на слънцето. Стоакровият периметър на стрелбището се простираше пред тях, граничещ в далечината с вековните гори на Вирджиния.

— Аз също не планирам да поема куршум, предназначен за друг — кимна Лотшпайх. — Ако Държавният департамент си свърши работата както трябва, нашият вътрешен периметър ще бъде просто допълнителна изолация. Освен това, изпълнен съм с нетърпение да видя Кемп Пиъри. Чувал съм, че там имат страхотен полигон…

Фриц свали калъфа с пушката „Халибъртън“ от задната седалка, същото правеха и останалите снайперисти от ООЗ наоколо.

— Така е — отвърна Джеръми. — Можело да се стреля дори от кола. Отлично място за загрявка преди охраната на разни важни персони… — После се зае със собственото си оборудване, без да обръща внимание на множеството коли, които нахлуваха на паркинга. Вдигна глава едва когато до тях спря автомобил с издънена докрай стереоуредба.

— Хей, какво става, по дяволите?

Лангдън изскочи от огромния си форд „Експедишън“ със затъмнени стъкла и масивна броня. Вратите му буквално се тресяха от децибелите.

— „Керфор“ — поклати глава Лотшпайх.

— Какво?! — извика Джеръми, почти оглушал от индустриалния метъл.

— „Керфор“ е немска група, в която се е влюбил по време на последната си мисия в чужбина. И оттогава насам слуша само нея.

Джеръми свали калъфа от пушката и извърна глава към Лангдън, който барабанеше по волана в такт с оглушителната музика и гледаше на кръв.

— Слава богу, че е от нашия отбор — промърмори той. Лангдън се беше присъединил към ООЗ преди две години, представяйки една наистина внушителна биография — диплома по право от Университета „Нортуестърн“ и трето място в класацията на двете национални федерации по стрелба. Напоследък се носеха слухове, че се е отдал прекалено сериозно на борбата с тероризма и нищо друго не го интересува.

— Прав си — кимна Лотшпайх, лапна любимия си ментов бонбон и издърпа раница в защитен цвят от задната седалка. След това разтвори ципа й внимателно огледа съдържанието й — последна проверка преди стрелбата. Оборудването беше стандартно и включваше мека торбичка за опора на приклада, прибор за засичане на целта, термоплащ в защитна окраска и 100 броя халосни патрони федерален калибър 168. Това беше оборудването, което носеха повечето снайперисти.

— Бил ли си за по-продължително време в Ню Йорк? — попита Лотшпайх, докато двамата крачеха към бетонния стрелкови комплекс, извисил се над 300-метровото разстояние, определено за стрелба с пушка.

— Ходил съм два пъти, още докато бях в колежа — отвърна Джеръми, избра едно място в средата на рубежа и започна да разставя екипировката си. Разгъна плаща, хвърли настрани калъфа на пушката и опъна крачетата на триножника. Заемането на позиция приключи, след като насочи дулото към мишените. През цялото време затворът беше издърпан назад — за да се вижда, че оръжието не е заредено. — Но докато трае срещата на високо равнище, едва ли ще имаме време да разглеждаме забележителностите…

Лангдън се появи в момента, в който Джеръми приключи с подготовката за стрелба. Зае най-доброто от свободните места — това до Лотшпайх, изпреварвайки поне дузина колеги от ООЗ, които също бързаха натам. Учението започваше точно в девет и хората се притесняваха да не закъснеят.

— Ще се обзалагаме ли? — подхвърли Джеръми, отвори кутия с муниции и положи двата патронодържателя от червена пластмаса на педя от затвора.

— Предлагам обичайния залог — отвърна Лотшпайх. Още на курса по снайперизъм бяха започнали да залагат по долар на всяко учение. Джеръми водеше с около четиридесет кинта.

— Моля, заемете местата си — прозвуча гласът на началника на стрелбището, настанен в контролната кула. Джеръми намести приклада на рамото си и докосна спусъка с пръст. Насочи далекомера си към дърво в дъното на полигона и започна бавно да сканира местността. В миг сред храсталаците изскочиха зелени пластмасови мишени, направени така, че да изглеждат като китайски войници. Триизмерните фигурки тичаха напред-назад, стрелваха се наляво и надясно, все едно играеха хокей на трева. Джеръми присви очи и натисна спусъка. Изстрелът му се сля с тези на останалите снайперисти, наоколо затрещя вихърът на гръмотевична буря.

БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане.

Джеръми бързо влезе в ритъма на тактическата поява на мишените — от по-близките към по-далечните и по-неясните. Това беше симулация на истинско сражение, в което нещата се развиваха именно по този начин. Инструкторите винаги напомняха, че вниманието на стрелеца трябва да е насочено най-напред към най-близките цели, а след поразяването им да се върви към по-далечните. Възползвай се от всяко предимство, дори когато то се изразява само в дистанцията, казваха те.

Натисна спусъка и видя как пада поредната зелена фигурка. Зареди отново и огледа терена за следващата. БУМ! Презареждане. БУМ! Презареждане. Пушката послушно следваше леките, едва забележими движения на ръцете му. Преценяваше дистанцията с помощта на условни маркери, после натискаше спусъка. Мишените тичаха насам-натам, падаха. Месинговите гилзи блестяха под лъчите на утринното слънце. От дулата на две дузини снайперски карабини излитаха малки облачета дим, последвани от заглушени трясъци.

Очакваше, че всеки откат на приклада ще го връща към събитията в онази пуерториканска кухня, но това не се случи. Съзнанието му беше концентрирано в преценката на обстоятелствата около всеки изстрел, ръцете му механично изпълняваха. Беше се превърнал в надеждна и безупречно функционираща машина за убиване.

— Достатъчно! — екна заповед от високоговорителите над рубежа. — Прекратете стрелбата!

Редицата снайперисти на ООЗ вдигнаха пушките си нагоре и като по команда посегнаха към калъфите, в които държаха специалните книжки за отчитане на резултатите от стрелбата. Те съдържаха данните за всяко упражнение, независимо от условията, при които е било проведено: жега, студ, вятър и влажност на въздуха.

— Готово! — доволно промърмори Лотшпайх и записа отличния си резултат в дневника. — Да кажеш нещо за пакета с брашно?

— Какво например? — с неприязън попита Джеръми, на когото отдавна му бяха дошли до гуша закачките на тази тема.

— Искам да кажа, че ми звучи идиотски и през цялото време ми се щеше да те попитам защо, по дяволите, си замерил онзи тип с брашното?

— То беше първото, което ми попадна — отвърна с усмивка Джеръми. — Мазето беше пълно с бензин, следователно зашеметяващата граната отпадаше. Трябваше да измисля нещо друго за отвличане на вниманието. Можех да избирам между брашното и две-три празни бирени бутилки. Предпочетох брашното…

Лотшпайх му хвърли недоверчив поглед. Явно не разбираше какво го е накарало да избере брашното. После тръсна глава и промърмори:

— Всъщност, какво пък толкова? Нали е свършило работа?

— Внимание! — екна гласът на началника на стрелбището. — Готови за бягащи мишени!

Джеръми отново зареди и залепи буза за приклада. Слънцето пареше гърба му. Огледа набързо пустия полигон, очаквайки мига, в който мишените ще изскочат отнякъде и ще хукнат… Нещо го удари по подметката, но в първия момент той не почувства нищо. Едва на третия път си даде сметка, че някой го подритва изотзад.

— Уолър — обади се зад гърба му гласът на Хесус. Обърна се и видя, че му прави знак да се изправи.

В същия миг мишените изскочиха и хукнаха в различни посоки. БУМ! — гръмна колективният глас на десетина пушки, който моментално направи излишни всякакви опити за диалог. Джеръми се изправи на крака и последва взводния към камионетката му, чийто мотор тихо боботеше.

— Какво има?

— Събирай си боклуците и ги мятай отзад! — заповяда Хесус. Изглеждаше напрегнат. — Остави оръжието и документите си на бюрото, значката също.

— Нещо не е наред? — погледна го въпросително Джеръми. Пуерто Рико беше първото нещо, което изплува в съзнанието му.

— След двадесет минути те искам на паркинга, с комплект за пренощуване — заповяда Хесус и се качи обратно в камионетката. През отворения прозорец долетя напрегнатият глас на Хауард Стърн, който викаше нещо по радиостанцията.

— Защо? Предстои ни мисия? — Пейджърът му не беше излъчил задължителния предупредителен сигнал 888. А и колегите му останаха на стрелковия полигон.

— Хайде, събирай си боклуците! — нервно изкрещя Хесус, надвиквайки поредния залп на полигона. После включи на скорост и добави: — И никакви обаждания у дома! Искам пълна анонимност!

Кракът му натисна газта и камионетката изчезна сред облак прах и ситни камъчета.

Оръжие и документи в бюрото? Агентът на ФБР не се разделя със значката и личното си оръжие дори в тоалетната. Къде, по дяволите, се готвеше да го запрати съдбата?

Сирад се появи на летище „Тийтърборо“ в Ню Джърси с огромен сак, пълен догоре с покупките, които беше направила в последния момент. Тръгвайки за Ню Йорк, тя беше взела съвсем малко багаж, защото не знаеше, че й предстои екскурзия до Близкия изток по нареждане на Джордън Мичъл. Сега обаче навакса, защото успя да овършее няколко бутика.

— Пилотът е вътре и ви очаква — обади се шофьорът, докато спираше пред един от хангарите на гражданската авиация, където „Бордърс Атлантик“ държеше своите самолети. Сирад му благодари и влезе в хангара. Командирът на самолета седеше на нещо като канапе, приведен над плана на полета.

— Само мен ли чакате? — попита го Сирад. Навън времето беше хубаво и тя изгаряше от нетърпение да излетят.

— Добро утро, госпожице Мално — изправи се пилотът и й протегна ръка: — Аз съм Франк.

Сирад го дари с любезна усмивка, но очите й бяха отправени към друг мъж, който се беше изправил пред редицата от черно-бели фотографии на стената, запечатали стари самолети ДС-3 и Груман Отерс. Човекът изглеждаше малко по-грубо скроен от средностатистическите представители на корпоративна Америка. Лицето му й беше познато, но не можеше да си спомни откъде.

— Всичко е готово, можем да се качим на борда, когато пожелаете — рапортува пилотът и посегна към сака й: — Позволете да взема това…

— Аз ще го взема — обади се непознатият и пристъпи към тях. — Ти ще караш самолета. Франк. А аз отговарям за багажа… — Преметна собствения си черен сак през рамо, стисна ръката на Сирад и вдигна сака.

— Здравейте, казвам се Крис Бартолъмю…

— Приятно ми е, Сирад — отвърна тя. Моментално усети, че срещу себе си има опитен играч.

Бартолъмю я огледа с очите на човек, виждал значително по-неприятни гледки. После кимна и тръгна след пилота, който вече крачеше към един блестящ снежнобял „Гълфстрийм“, включен на външно захранване и очевидно готов за полет.

— В Ню Йорк ли работите? — попита Сирад, опитвайки се да надвика свистенето на турбините. Усещаше ясно погледа му, залепен за задника й.

— Да, в отдела по сигурността — отвърна той, настигайки я на крачка от самолета. — Обикновено изпълнявам задачи в чужбина, към които спада логистичната подкрепа на сегашната ви мисия в Дубай.

— О, значи сте от онези в „Заешката дупка“, за които ни е забранено да говорим! — възкликна Сирад.

Той се усмихна и кимна с глава:

— Била ли сте някога в Залива?

— Това ми е първият път — излъга тя и пое първа по стълбичката на частния самолет. Избра си кресло с падаща облегалка, разположено до илюминатора. Бартолъмю пренебрегна всичките единадесет свободни места и се тръсна до нея.

— Надявам се, че нямате нищо против да си правим компания — подхвърли той, а Сирад се усмихна на безочливостта му.

— Нямам — кимна тя и измъкна възглавницата изпод седалката. — Не хъркате, нали?

— Не — усмихна се Бартолъмю. — Ако хърках, момчетата, с които спя по време на път, положително щяха да ми видят сметката!

— Момчетата ли? — театрално изду бузи тя. — А аз хранех такива надежди!

Бартолъмю извади някакво романче и се облегна назад. Изведнъж му стана ясно, че пътуването може да се окаже далеч по-забавно, отколкото си беше представял. Пилотът форсира двигателите и машината бавно започна да рулира към пистата за излитане. Петнадесет минути по-късно един „Гълфстрийм“ с опознавателни знаци на малка фирма за внос-износ със седалище в Антигуа излетя от писта 27 — запад и бързо набра височина.

Сирад гледаше как Ню Джърси се топи в далечината, а душата й развълнувано тръпнеше от предстоящото приключение. Вече изобщо не й пукаше, че е изпратена да изпълнява все още неизвестна задача, за която всички говореха шепнешком, с дълбоко страхопочитание. По всичко личеше, че след три години и половина периферна работа, най-сетне бе дошло време да се включи в голямата игра.

Регионалното летище „Манасас“ се намира на около петдесет километра от Куонтико, до него се стига по второстепенни пътища на северозапад от международното летище „Дълес“. Близостта му до окръг Колумбия и двете му главни летища го прави добра алтернатива за малките карго компании и чартърните услуги. От двете страни на главната писта се точат безупречно поддържани хангари, в които може да се види всичко — от блестящи корпоративни самолети и частни хеликоптери до скромни едномоторни машини, използвани само за спорт.

Хангар №7 официално се водеше даден под наем на фирмата „Портнър Ейвиейшън“ от Бърк, Вирджиния, но всички на летището знаеха, че тя е прикритие на ФБР, а в хангара се спотайват супермодерни машини, между които два „Нощни хищника“ с турбовитлови двигателя „Мицубиши“, оборудвани с модерна електроника за далечно наблюдение.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме? — попита Джеръми, след като излязоха през задния вход на ООЗ и поеха по шосе 234, което водеше към „Манасас“. Движение почти липсваше, горещата пепелявосива пелена се беше разкъсала и на нейно място се настани един от невероятно хубавите дни на вирджинското лято. Въпросът прозвуча съвсем логично, особено предвид факта, че не беше предупредил Каролайн за неочакваното закъснение за вечеря.

— Съжалявам, но нещата се развиха толкова бързо, че самият аз не съм запознат с подробностите — отвърна с въздишка Хесус и въпреки двойната непресечена линия задмина един трактор с ремарке. Скоростомерът показваше близо сто и двадесет и продължаваше да се покачва. Вероятно по тази причина тежката машина се прибра в платното си с цената на доста силно разклащане. — Става въпрос за предаване с участието на Агенцията.

Предаване? Джеръми се учуди. Беше чувал за подобни операции, но не знаеше никакви подробности. Обикновено ставаше въпрос за светкавични прехвърляния в чужбина, за да бъде прибран някой важен беглец, терорист или политически лидер — всеки, който е достатъчно лош и достатъчно политически опасен, за да му се издаде заповед за арест и искане за екстрадиция. Снимки на такива нищо неподозиращи бегълци висят на всяка крачка по коридорите на ООЗ, всички без изключение са хора, които наивно са се надявали да намерят закрила в страните от Третия свят.

Джеръми беше чел за „предавания“, които често са чиста проба отвличания, още преди да постъпи на работа във ФБР. Преди близо двадесет години правителството бе тръгнало по следите на Фауаз Юнис — либийски похитител на заложници, впоследствие преквалифицирал се в наркодилър. Агентки под прикритие с хубав тен и дълбоко изрязани бикини го подмамили да се качи на десетметрова яхта за чаша шампанско, но лодката незабелязано се озовала в международни води. И докато Юнис купонясвал на горната палуба с красивите си компаньонки, от морските дълбини изскочили леководолазите на ООЗ, които за секунди го прехвърлили на бърз катер — от онези, които използват контрабандистите на цигари, и го доставили на борда на чакащия наблизо самолетоносач. След рекордно дълъг полет без междинно кацане престъпникът бил предаден на американските правоохранителни органи.

ООЗ е извършил доста подобни операции. Имало е и периоди, когато това е била единствената работа, която му се възлагала. Като правило отвличанията в чужбина се вършат тихо и без много шум, далеч извън обхвата на радарите, използвани от различните подкомисии на американския Конгрес. Командосите на ООЗ са прибрали доста хора, които минават за заклети врагове на САЩ — Рамзи Юсуф, Мир Амал Канзи, Рамзи Биналшиб, Халид Шейх Мохамед и други — към четиридесетима, „осигурени“ главно след 11 септември.

— Операция в чужбина? — попита на глас Джеръми.

— Ще ти връча точната заповед, след като излетим — отвърна Хесус.

— Европа? Близкият изток? — не мирясваше Джеръми. По принцип беше свикнал с обичайната практика в ООЗ, според която операциите се обсъждаха предварително и в най-големи детайли.

— Задаваш страшно много въпроси за един шибан новак! — изръмжа взводният му командир, после скочи на спирачките с такава сила, че Джеръми почти размаза физиономията си в арматурното табло. Миг по-късно се оказа, че не го е направил нарочно, а просто завива по един от преките пътища за летището. — Виж какво, нещата са организирани по този начин и толкоз. В един момент се обажда някой от началниците, в следващия вече си на борда на самолета. Летиш двайсет и четири часа нонстоп, опрял пушката си в челото на някакъв задник, а група абсолютно непознати хора се опитват да го накарат да говори… После изведнъж кацаш на непознато летище и твоят човек изчезва в някой „Събърбън“ със затъмнени стъкла. Не е като ядрена физика, но на практика се явява най-скъпото гледане на бебета в света…

Хесус замълча, очевидно уморен от приказки. Челото му се беше сбърчило под натиска на това, което Джеръми определи като извънредно силен стрес.

— Имаш ли нещо за дъвчене? — попита след малко той.

Джеръми бръкна в джоба си и извади кутия „Ливай Гарет“. Според Каролайн този навик бе отвратителен, но бавното и ритмично движение на челюстите му помагаше да се съсредоточи. Половината от членовете на отряда дъвчеха тютюн.

— Наслаждавай се на пътуването, Уолър — посъветва го Хесус. — А мисията си е мисия…

Големият форд подскочи през двойната железопътна линия, прекосявайки я със скорост, два пъти по-висока от позволената.

Джеръми кимна с глава. Явно тайните на ООЗ се разкриваха в бавна последователност, минавайки през различни настроения и дълго мълчание. Лапна лентичка тютюн и обърна взор към ниските постройки, които стремително се приближаваха. Има си време за приказки, има си време и за мълчаливо съгласие с неизвестното…

Слухът за нахлуването на Елизабет Бийчъм в мъжката съблекалня се разнесе още преди Марселъс Парсънс да приключи с ресането и подсушаването. Въпреки че ведомствената полиция само изпрати Бийчъм до външната врата, поражението й стана факт. За неин лош късмет там дебнеше една особено жлъчна репортерка на „Вашингтон Пост“, дошла да интервюира новия лидер на мнозинството и двама председатели на комисии.

— Добро утро, Елизабет — поздравиха колегите й и това беше горе-долу всичко, което успяха да изрекат. Гледаха я с увиснали ченета и очевидно се питаха защо за бога една сенаторка на САЩ излиза от помещението за почивка на колегите си от противоположния пол под ескорта на двама полицаи.

— Ще разменим ли няколко думи, госпожо сенатор? — подхвърли репортерката. Въпросът й прозвуча по-скоро като съвет — от онези, които учителят дава на непокорните си ученици.

— Нямам какво да ви кажа! — отсече Бийчъм. Лицето на репортерката й беше познато, освен това беше изчела всичките материали в „Пост“, посветени на нейната личност. Без изключение бяха боклук, непроверени слухове и предположения на неназовани източници. — Мисля, че вашите хора написаха достатъчно глупости по мой адрес!

Дръпна рязко ръката си и се освободи от хватката на полицая, след което горчиво поклати глава. Вече беше успяла да изгуби не само достойнството си, но и всякакво уважение. Бяха я изхвърлили от обществото на богопомазаните и дори журналистите го знаеха.

— С удоволствие бих направила един-два коментара — подхвърли тя, докато се отдалечаваше. — Но татко ме е предупредил никога да не участвам в състезание по плюене с хора, които използват мастилото на кило!

Секунди по-късно от съблекалнята излезе и Парсънс, косата му беше все още влажна от сауната. При нормални обстоятелства екипът му щеше да работи най-малко час, за да предложи подходяща медийна стратегия за извличане на максимална полза от създалата се ситуация, но днес обстоятелствата не бяха нормални. Той дръпна репортерката встрани и я запозна в подробности с „непристойната случка“ в съблекалнята, при това без нито веднъж да се усмихне.

— Тази жена има изключително сериозни психически проблеми — завърши с въздишка той. — Винаги съм се смятал за неин близък колега и приятел, но след тази случка просто не знам… Доверието ми в нея е сериозно разклатено.

Слухът си има собствени крака и по тази причина всяко злорадство е излишно.

Малко преди пет следобед от север се появи „Гълфстрийм“ G-IV с регистрационен номер на опашката NA5767. Седнал на пейка в стаята за почивка, Джеръми наблюдаваше кацането му.

— Готов ли си? — попита Хесус, изскочил от вътрешните помещения. Веднага след появата им той се беше затворил в канцеларията на началника.

Джеръми кимна с глава, преметна торбата с провизиите през рамо и го последва навън. Самолетът вече чакаше, поемайки гориво от залепилата се за него цистерна. Стройното му тяло беше боядисано в снежнобяло, със сини и червени линии в предната част. Изглеждаше чисто нов.

— Страхотна машина, особено за военни като нас! — промърмори Джеръми. Взводният командир не отговори, потънал в собствените си мисля. Ръката му се плъзна към джоба на ризата, извади оттам малко зелено тефтерче и започна да набира на клетъчния телефон цифрите, записани в него. Но апаратчето избипка два пъти и утихна.

— Мамка му! — изруга Хесус. — Носиш ли си мобилния?

Джеръми му подаде новия си телефон, получен само две седмици по-рано. Подобно на повечето подразделения на ФБР, те също изваждаха от употреба старите си кодирани „Мотороли“ и преминаваха на марката „Некстел“. Новите апарати струваха доста по-малко, бяха по-леки и имаха по-голям обхват, а на всичкото отгоре бяха оборудвани с пейджинг функция. Голяма част от агентите псуваха, че с тях началството ще може да ги контролира още по-плътно.

— Ще се видим в самолета — подхвърли Хесус и тръгна надясно, отдалечавайки се от електромагнитното поле на захранващите генератори. Джеръми кимна на хората, обслужващи цистерната с гориво, бързо огледа машината и се насочи към стълбичката, залепена за фюзелажа.

— А бе тоя човек май си прави майтап с мен! — промърмори смаяно той, докато влизаше в пътническата кабина. Обстановката в нея беше подходяща по-скоро за рокзвезда, отколкото за обикновен командос. Преди време беше летял в първа класа на „Юнайтед“, но в сравнение с това тук луксозният салон на авиокомпанията му се стори обикновена кошара. Вътрешността на самолета беше тапицирана с дебел тъмносин мокет, мебелирана с разкошни кожени кресла, ламперията беше от тиково дърво, а лампите за четене имаха абажури от опушен кристал. До всяко кресло бе поставен отделен телефон, а огромния плосък екран в дъното на кабината предлагаше телевизионни програми на живо, DVD филми и електронна карта, която отбелязваше всички подробности, свързани с височината на полета, локализацията и външната температура на въздуха.

— С вас има още един човек, нали? — обади се глас зад гърба му. — В манифеста са записани двама души…

Джеръми се обърна към пилотската кабина. Командирът на самолета наближаваше петдесетте. На челото му имаше широки авиаторски очила, а косата му беше стоманеносива.

— Навън е, говори по телефона — отвърна Джеръми и стисна ръката му. — Джеръми Уолър.

— Приятно ми е — отвърна онзи, но не си каза името. — Заредени сме догоре, имаме всякакви неща за хапване. Настанявайте се спокойно. До Гандер ще летим около четири часа, после още толкова до Шанън.

— Гандер ли? — вдигна вежди Джеръми. За пръв път чуваше някакво наименование, свързано с маршрута.

— Нюфаундленд — поляни пилотът, после седна на лявото кресло в кабината и се зае с предполетните проверки. — Не можем да изминем цялото разстояние до Шанън без презареждане…

— Къде, къде? — попита Джеръми.

Пилотът вдигна глава да го погледне, на устните му се появи лека усмивка. После отново се зае с проверките си.

Джеръми се обърна с лице към салона и установи, че вътре са се настанили двама пътници. Този до пътеката изглеждаше командос — най-вероятно от „Делта“ или Екип 6 на „Тюлените“. Достатъчно беше човек да се вгледа в прическата и телосложението му, но имаше и още нещо — от него се излъчваше онази особена непринуденост, характерна за хората, които си играят с огъня.

— Крис — представи се той. — А това е Сирад.

Джеръми се обърна към младата жена до прозореца и с мъка се въздържа да не зяпне. Черната й коса беше прибрана на скромна опашка, матовата й кожа сякаш излъчваше собствена светлина, очите й също — като два мощни прожектора. Тя вдигна поглед от лаптопа пред себе си и леко кимна с глава.

— Приятно ми е — промърмори Джеръми, а тя само се усмихна, вероятно твърде заета за официално представяне.

Джеръми ги подмина, пусна сака си на пода и седна в креслото на последния ред. Странно, че Хесус не го беше предупредил за тези двамата. Но всичко около мисията изглеждаше странно. Защо не издадоха предварителна заповед? Защо нямаше инструктаж?

Издърпа някакво мъжко списание, затъкнато в облегалката пред него, след това хвърли още един крадлив поглед към жената. Беше облечена в джинси и пуловер, на ушите й имаше обикновени златни копченца. И в домашен халат не би изглеждала по-добре.

— Съжалявам, че ви забавих — прозвуча гласът на Хесус, който току-що се беше качил и се занимаваше с прибирането на стълбичката и залостването на вратата. Пилотът махна с ръка и усили оборотите на двигателите, а взводният тромаво тръгна към Джеръми.

— Запозна ли се със съседите? — попита той, отпускайки се в креслото отвъд пътеката. Крис се обърна и му подаде ръка. Жената продължаваше да чука по клавиатурата на компютъра си.

— Да — кимна Джеръми, преструвайки се, че чете списанието. — Ти познаваш ли ги?

— При мисии от тоя сорт никой никого не познава — промърмори Хесус. — Не го забравяй… — Моторите промениха тембър, самолетът се разклати и потегли. — От този момент нататък ще се обръщаме един към друг само с малки имена… Ако искат нещо повече, пращай ги при мен…

12.

Преди да приеме тази работа, Едгар Валез никога не беше чувал за сенатор Бийчъм.

Беше се регистрирал като гласоподавател в казармата, но непрекъснатите пътувания му пречеха да се ориентира в политическата обстановка, за да разбере кой за какво се кандидатира и какво предлага. После го арестуваха и интересът му окончателно се стопи. Престъпниците нямат право да гласуват.

— Добро утро, сър — поздрави го портиерът, докато излизаше навън за чаша кафе.

— Да, здрасти — промърмори разсеяно Валез. Вече две години живееше тук, но така и не си направи труда да научи името на човека. Разбира се, през по-голямата част от това време пътуваше, освен това хората от помощния персонал получават заплати, за да осигуряват удобствата на наемателите, а не за да си говорят с тях.

Макар и разсеян, Валез излезе в слънчевия нюйоркски следобед с усмивка на уста. Днес беше ден за плащане, при това на добра сума. След един час щяха да му звъннат на мобилния телефон и да го повикат в пощата на Шесто авеню, където последният му работодател беше оставил на съхранение необработени диаманти на стойност сто хиляди долара. Още преди вечеря той щеше да отскочи до клона на Дойче Банк на Таймс Скуеър, за да заключи скъпоценностите в личния си сейф, където имаше и други трудни за проследяване платежни средства.

— Кафе, черно — промърмори той на продавача в будката на ъгъла. И при него се беше отбивал всеки божи ден от престоя си в Ню Йорк, но също не му знаеше името. В бизнеса на Валез имената означаваха отговорност, а отговорности той си имаше предостатъчно. С имена бяха свързани плащанията, телефонните абонаменти и договорите, които той винаги се беше старал да избягва. Предпочиташе да прави бизнес анонимно, чрез устни договорки или добре замаскирани лични обяви в Интернет изданието на лондонския „Таймс“. В резултат всеки месец получаваше достатъчно поръчки, при това с твърде разнообразна тематика — от проследяване на неверни съпруги и осигуряване на доказателства за бракоразводни дела до чисти убийства.

— Хубава татуировка — подхвърли продавачът, докато прибираше долар и половина за кафето му. Имаше предвид двата ярко оцветени зара, изрисувани върху дясната ръка на редовния клиент. На единия имаше единица със звездичка, а на другия се виждаха три двойки. — Бас държа, че е направена в казармата. Вероятно сте участвали във Войната в Залива, нали?

— Аха — неохотно промърмори Валез и отново млъкна. Куп народ имаше татуировки.

Сирад продължаваше да чука по компютъра, опитвайки се да не обръща внимание на мъжа зад лявото си рамо. Беше свикнала да я зяпат, но този тук я караше да се чувства неудобно. В момента, в който се обърнеше да каже нещо на Бартолъмю, този тип — Джеръми, отместваше очи и се преструваше, че чете списанието в ръцете си. Не я зяпаше с обичайното за повечето мъже сексуално излъчване, а по-скоро така, сякаш се опитваше да си спомни къде се бяха срещали преди. Изглеждаше заинтригуван по-скоро от задачите, които й предстоеше да изпълнява, отколкото от насладата, която евентуално би могла да му достави.

— И така, кога ще ме информирате малко повече? — подхвърли към Бартолъмю тя, щом самолетът престана да набира височина и пое по предначертания си курс. Реши да опипа почвата — ей така, в името на по-пълната информация. От време на време позволяваше на телата им да се докоснат. Отначало се извиняваше, по после престана — давайки му да разбере, че интересът й не е случаен.

— Няма да стане — усмихна се с лека ирония той. — Който е решил да измъкне информация от мен, ще трябва да предложи малко повече от едно хубаво дупе…

Прав е, разбира се, укори се мислено Сирад. Тук стандартните флиртове едва ли биха довели до успех.

— Ами тези двамата отзад? — подхвърли тя, демонстрирайки умерено смущение. — Надявам се, че поне за тях ще можете да ми кажете нещо…

— Чакайте да видим — проточи Бартолъмю. — С единия съм бил колега преди години — този вдясно. Предполагам, че в рамките на броени минути ще глътне две хапчета срещу прилошаване и ще си пусне Нийл Янг на портативния дискмен. Той е човек на навика — онзи, от едно време…

— Какво е ставало в това „едно време“? — направи гримаса Сирад, после се наведе напред и посегна към чантата си. Прекрасно знаеше, че това движение беше достатъчно, за да позволи поглед към деколтето й, и много искаше да види каква реакция ще последва.

— Става въпрос за времето, прекарано в армията — поясни Бартолъмю. — И двамата първо влязохме в казармата, а след това се дипломирахме. Напуснахме едва когато разбрахме, че трябва да направим и малко пари.

— По нищо не личи, че сте избягали много надалеч — отбеляза Сирад и отново улови погледа на Джеръми, закован в профила й.

— А вие? — възползва се от паузата Бартолъмю. — Защо една жена с вашата външност попада на борда на самолет в компанията на трима тесни професионалисти, не знае закъде пътува и какво ще й се случи като стигне там?

— Защото си падам по големите изненади — отвърна тя. — И нещо ми нашепва, че именно вие ми готвите първата…

Разговорът неусетно премина на друга плоскост, далеч от преструвките. И на двамата им беше ясно, че тя няма да издържи дългото пътуване, без да го изстиска докрай.

— Виж к’во ще ти кажа — понижи глас Бартолъмю, зарязал официалностите. — Ако от време на време се навеждаш и ми показваш сутиена си, може да ще стана по-разговорлив и да споделя нещичко за интересното ни пътешествие…

Сирад отметна глава и се изсмя.

— Тези момчета отзад са частни предприемачи — започна Бартолъмю. — Съветвам те да стоиш по-далеч от тях.

Интересът й моментално се повиши, точно според очакванията му.

— Ами ако покажа сутиена си на тоя Джеръми отзад? — прошепна тя. — Може би той ще ми каже това, което искам да знам…

— Съмнявам се — поклати глава Бартолъмю и замълча за момент, за да се наслади на аромата на кожата й. — Мисля, че знае точно толкова, колкото и ти…

Траск използва личния си ключ, за да отвори вратата на апартамент 12Д — уютно обзаведено двустайно жилище, което компанията беше купила преди години с помощта на офшорна фирма за внос и износ. Основното му предназначение беше да осигурява престоя на външни клиенти с по-специални интереси. Но днес щеше да бъде използвано за съвсем други цели.

— Хей? — подвикна той.

— Т-т-тук в-вътре — обади се мъжки глас. Траск се насочи към първата спалня, където проектният инженер на „Невю“ се трудеше над някакъв странен уред с големината на видеокамера. Във въздуха се стелеше дебел пласт цигарен дим, чаршафите лежаха на пода в безформена купчина, а телевизорът дънеше с пълна сила нашумяло рап парче.

Без да обръща внимание на всичко това, Траск се насочи право към масата и се наведе над уреда.

— Значи ето какво било — промърмори той. По подобие на повечето опасни оръжия и това тук изглеждаше абсолютно невинно.

— Цяла г-година от ж-живота ми отиде з-за т-тая к-красавица, ч-човече — с достойнство поясни Марти, смачка поредната цигара върху перваза на прозореца и захвърли фаса в ъгъла. — Т-тя е м-малкото м-ми ангелче!

— Представях си я по-голяма — промърмори Траск.

— К-кутията с-съдържа с-само м-мернкка и нищо п-повече — успокои го Марти. — Останалото с-се побира в к-клетчен т-телефон — т-точно според с-спесификациите… — Затегна едно кръстато винтче с отвертката и изпусна гъст облак дим над главата си: — М-можеш да я с-скриеш и в г-гащите си, с-стига да искаш…

— Много добре — кимна Траск и внимателно взе в ръце малката черна кутийка. Все още не можеше да повярва, че звукът умее да убива. Видя демонстрацията, разбира се, но това все пак беше полеви тест. Използването на подобно оръжие в реалния живот е съвсем друга работа.

— Сигурен ли си, че ще работи с нашите телефони?

— Абсолютно, з-защото с-става въпрос за ф-физиката — отвърна Марти. — Р-размерът м-може да има з-значение в леглото, н-но не и т-тук!

— И е напълно безшумна, така ли? В пустинята не чух нищо, но там бяхме зад блиндирано стъкло, а и хеликоптерът заглушаваше всякакви странични звуци… Сигурен ли си, че машинката няма да прозвучи странно, да речем на някоя оживена улица?

— Н-никакъв звук, в-въобще! — отсече Марти, дръпна апаратчето от ръцете на Траск и започна да го върти между пръстите си. — Освен ако м-мишената н-не си ти! М-мощността му е п-променлива — т-точно като на д-домашна уредба. П-пуснеш ли го т-тихо, н-няма да т-тормозиш с-съседите. Издъниш ли го о-обаче, с-става наистина с-страшно!

Траск предпочете да се въздържи от коментар.

Марти довърши работата си и започна да събира пръснатите по масата инструменти. Запали нов фас, пресуши остатъка от безалкохолно в чашата си и огледа стаята, да не би да е забравил нещо. После каза сбогом на рапъра и изключи телевизора.

— Ж-желая ви к-късмет! — обяви той, огледа се за последен път и тръгна към вратата. Много му се искаше апаратчето, което току-що предаде, да носи някакви отличителни белези, да има марка или сериен номер, свързани с името му. Изобщо нещо, което да го посочи като автор на това изключително изобретение. Но анонимността е задължителна, когато става въпрос за секретни проекти. В историята са останали имена като Колт и Сикорски, но гениите, създали истински страшните оръжия, ще останат завинаги забулени в тайна.

— Ето, вземи — промърмори Хесус, когато самолетът достигна височина от 10000 метра и носът му зае хоризонтално положение. — Това е идентификационният ти пакет.

Извади от раницата си плик от кафява хартия и го подаде през пътеката. Вътре Джеръми откри паспорт, две кредитни карти, шофьорска книжка от Уисконсин и още няколко типични за всеки мъжки портфейл документи — от карта за веригата видеотеки „Блокбастър“ до служебен пропуск от фирмата „Арсин Ойл“. Под пластмасовото покритие беше изписано името Брайън Кембъл, родом от Тълса, Оклахома. Хубаво име, рече си той, спомнил си, че майка му беше шотландка.

— Провери дали няма несъответствия — обади се Хесус и отвори подобен плик в скута си.

В портфейла, който извади най-накрая, Джеръми откри 160000 йеменски риала, всички в доста употребявани банкноти. Пластмасовото отделение за снимки съдържаше две фотографии на жена и деца — нечии жена и деца, разбира се. Той самият ги виждаше за пръв път в живота си.

Всички карти и документи отговаряха на снимката и физическите му данни, но датата на раждане, номерът на социалната осигуровка и домашният адрес бяха различни. Изглеждаха доста поизносени, сякаш ги имаше от години.

— Запомни наизуст гадориите, а след това вземи това…

Хесус отново протегна ръка през пътеката и му подаде две малки заоблени хапчета. — По-малкото е амбиен, осигурява минимум четири часа сън. Сигурен съм, че ще ти потрябва.

— А по-голямото? — попита Джеръми, подхвърляйки хапчетата в шепата си.

— Хлорокин — отвърна Хесус. — Служи за профилактика срещу малария.

— Малария ли? — стреснато го погледна Джеръми. — От къде на къде малария?

Хесус се зарови в раницата и след малко измъкна някакъв дискмен със слушалки.

— В Йемен има доста случаи на малария — промърмори той. — Няма смисъл да се рискува…

Джеръми погледа хапчетата известно време, после отвори кутийка „Севън Ъп“ и ги погълна с помощта на няколко едри глътки от пенливата течност.

— О, и още нещо, което трябва да имаш предвид в бъдеще — обади се с усмивка Хесус. — Обикновено гълтам хапчетата чак когато сме над океана… Защото, ако сега ни изтеглят обратно, ще ти се наложи да си отспиваш в някой хангар…

Джеръми сви рамене.

— От какво ще ни изтеглят? — попита той. — Аз дори не зная какво по дяволите ще правим…

Хесус качи краката си на отсрещното кресло.

— Не се грижи за това — промърмори той, докато слагаше диск на Нийл Янг в портативния апарат. После му предложи комплект тапи за уши от мека пяна, които Джеръми разтърка между пръстите си, преди да ги постави. — Най-добре ще е да поспиш, защото Йемен е адски оживено място…

Йемен, повтори си на ум Джеръми и насочи очи към бялата пелена на високите облаци, в които се гмурна самолетът. Втора мисия в рамките на месец — този път в някаква шибана страна от Третия свят, до която се стига само с частен самолет. По всяка вероятност ще си имаме работа с терористи… Да вървят на майната си и Ай Би Ем, и бляскавата корпоративна кариера. Това тук е истината!

Едгар Валез закрачи на юг по Пето авеню, тръгнал да търси адреса, който му бяха съобщили по-рано през деня. Разполагаше с достатъчно време преди окончателното обаждане за мястото на доставката. Денят беше хубав, а точността беше една от причините клиентите му никога да не оспорват размера на хонорарите му. Определяха ли му час за поредната операция, те спокойно можеха да си сверяват часовниците по него.

Траск отиде да вземе шефа си точно според предварителните разчети. В седем нула-нула Мичъл трябваше да се появи на раздаването на автографи за новата си книга в „Барне и Ноубълс“ на Пето авеню. Не обичаше подобни прояви и винаги се оплакваше, но договорите за по 10 милиона долара авторски права винаги вървяха с известен брой трудно променящи се клаузи.

— Какво трябва да зная за цялата работа? — попита Мичъл, докато шофьорът плавно спря на червения светофар, хванал ги на Четиридесет и осма улица.

— Нищо — отвърна успокоително Траск. — В определения час ще поискате да погледнете през прозореца навън, но иначе сте там, за да раздавате автографи…

Пред вратата на книжарницата се извиваше дълга опашка, стигаща почти до светофарите на Четиридесет и осма. Имаше хора, които държаха по две-три копия от новата книга на Мичъл.

— Гледай поне да осигуриш писалките, които харесвам — промърмори Мичъл и посегна за куфарчето си, докато шофьорът спираше пред един от страничните входове. Отпред, ухилени до ушите, се бяха наредили висши служители на „Барнс и Ноубълс“, издокарани в най-новите си дрехи.

— За всичко е помислено, господин Мичъл — успокоително подхвърли Траск. — Нещата са подредени отлично, чака се единствено сигналът ни…

Едгар Валез зави на изток по Четиридесет и осма улица. Крачеше спокойно, тъй като разполагаше с цели петнадесет минути. Спря на червения светофар, стъпи на ръба на бордюра и затвори очи под гальовните слънчеви лъчи. Преброи пресечките, които оставаха до мястото на срещата, после хвърли кос поглед на часовника си, показващ седем без десет. Една красива блондинка стъпи на платното едновременно със смяната на светлините и той тръгна подпре й. В следващата секунда звънна мобилният му телефон и веднага го върна в действителността.

— Ало — промърмори той в апаратчето — Валез. — Функцията идентифициране на обаждането беше изключена, но той отлично знаеше кой се обажда.

— Къде си? — пожела да узнае мъжки глас.

— Сигурен съм, че знаеш къде — отвърна Валез и изви врат нагоре, към фасадите на подредените по Пето авеню небостъргачи. Знаеше, че са там и го наблюдават. Знаеше го с абсолютна сигурност.

— Има малка промяна в плана — добави гласът. — Продължавай на изток, но на ъгъла с Пето ще завиеш на север, до пресечката с Четиридесет и шеста. На ъгъла чака такси, номерът му е 6N76. Парите ти са в багажника.

Върху лицето на Валез разцъфна усмивка, която той дори не се опита да скрие. Някои дни просто са по-добри от други, но най-добри неизменно са дните на заплащането. Прекоси уличното платно по петите на русокосата красавица, която след още няколко метра зави наляво и се насочи към тълпата, струпала се пред книжарницата на „Барнс и Ноубълс“. Хората се бяха наредили на опашка и търпеливо чакаха — вероятно поредната знаменитост на литературния небосклон.

К’во пък толкоз, рече си Валез и продължи да крачи след жената към книжарницата. Разполагаше с още няколко свободни минути и не беше зле да си купи някое добро четиво…

— Още ли сме в Нюфаундленд? — попита Джеръми, опитвайки се да разтърка слепените си от хапчето очи. Преминаваха през въздушен фронт и той се събуди от подскачането на самолета.

— О, вече бяхме там — отвърна Хесус. Ако Джеръми беше буден, той несъмнено би се възхитил на двукилометровата писта, изсечена направо в масивния ледник, простиращ се чак до Полярния кръг. Вероятно би харесал и току-що изпечените, сладкиши, които според цветните каталози се предлагат денонощно на презокеанските полети. Но всичко това беше останало на хиляди километри назад.

Обърна се към илюминатора. Самолетът се снижаваше сред гъсти облаци, обливан от струите на проливен дъжд.

— Господи, тая гадост, дето я наричаш амбиен, наистина упойва здравата! — промърмори той. Върху скъпия тапет на стената тъмнееше засъхнала слюнка — там се беше опирала главата му. Стрелна с поглед младата жена, за да провери дали е забелязала това, но тя също спеше. — И тъй, ще ми кажеш ли най-сетне каква е задачата, или да започвам да гадая?

Хесус се усмихна, за пръв път от началото на полета.

— Извинявай, но никой не получава подробна информация за тези операции. Всичко е засекретено…

Рязък порив на вятъра лашна машината наляво, после корпусът пропадна и се върна в обратна посока. Раниците изпопадаха на пода, а очите на Джеръми най-сетне се отвориха, при това доста широко. Хесус изобщо не обърна внимание на турбуленцията.

— Става въпрос за операция на Агенцията — промърмори той. — Работил ли си някога за тях?

— Малко — отвърна с преднамерена небрежност Джеръми, опитвайки се да не изглежда съвсем новобранец.

— Един от техните хора е засякъл копелето, организирало взривяването на кораба „Коул“ през 2000 г. А ние отиваме да го пипнем.

— Ще го позная ли? — попита Джеръми, който дълго време беше изучавал физиономиите на двадесетте най-търсени от ФБР нарушители на закона.

— Не, защото е оперативен командир от средно ниво. Саудитец на име Асам Алал-Бин.

— Кой още идва с нас? — зададе следващия си въпрос Джеръми. Един от четиримата пътници в салона решително не ставаше за стрелец. Пуерториканската операция не изглеждаше толкова сложна, но въпреки това изпратиха целия екип.

— Това е операция на Агенцията — повтори Хесус. — А ние отиваме само за финалния купон.

— Какво има в Шанън?

— Керосин — отвърна Хесус и отново разтвори бележника си. — Кацаме за зареждане и веднага излитаме. Следващата спирка е Люксембург, а после Дубай. Оттам ще се прехвърлим на редовен полет, след което ни предстои проникване в Йемен.

— Проникване ли?

Участниците в операции по прибирането на престъпници често се оплакваха, че по-голямата част от времето си прекарвали в спане и четене на книги. Два дебели романа плюс една седмица запек, кълняха те. В много случаи страната — домакин ги молеше да пристигнат час по-скоро, за да я отърват от предварително окованите във вериги престъпници.

— Надявам се, че ще харесаш пустинята, защото въпросният задник едва ли ще ни чака на летището — сякаш отгатна мислите му Хесус. — Понесен от бурята, самолетът продължаваше да подскача. Дъждът обливаше илюминаторите и пречеше да видят пистата под тях. — Остана ли ти тютюн за дъвчене?

Джеръми се обърна към раницата си и видя, че жената беше отворила очи. Дори след осем часа във въздуха продължаваше да изглежда красива.

— Пристигнахме ли? — прозя се тя, после изведнъж се обърна и улови погледа на Джеръми.

— Дръж — обърна й гръб той и подхвърли пакетчето с тютюн на колегата си. — И карай по-леко, защото това са всичките ни запаси…

Десет минути по-късно кацнаха. Задграничната операция не можеше да отвлече вниманието му от непознатата. Нещо в тази жена не беше наред. Нещо го смущаваше. Майната му на тютюна, рече си той. И без това е вреден!

Траск се опитваше да демонстрира интерес към подписването на книгите, с което беше зает Мичъл, но вниманието му беше насочено към истинската причина за присъствието им на Пето авеню. Беше сигурен, че организацията е безупречна, но годините в служба на Мичъл го бяха научили да обръща внимание на всеки детайл. Нямаше никакъв смисъл да се излага на рискове. Пристъпи към масата, на която шефът му драскаше автографите си под възхитените погледи на многобройните си почитатели.

— Господин Мичъл, позволете да ви прекъсна за миг, ако обичате — пропя той, подаде му телефона и се обърна да се извини на поредния читател, уверявайки го, че всичко ще приключи за миг. Мичъл стана и се насочи към прозореца, където Траск вече му беше осигурил място с прекрасен изглед към улицата.

— Кой конкретно е той? — попита Мичъл, надничайки през широките прозорци на магазина.

— Не зная, сър. Никога не съм го виждал. — Траск погледна часовника си и добави: — Просто натиснете копчето.

Мичъл направи опит да се усмихне, съзнавайки, че всички в помещението го гледат. Извърна се към прозореца и видя, че десетина пешеходци пресичат на зелен светофар. Успоредно с тях течеше оживеният поток от таксита, камионетки и куриери на велосипеди.

— Сега, сър! — прошепна настоятелно Траск, очевидно притеснен.

Мичъл натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си. Чу две последователни позвънявания, последвани от прещракването на линията. Никакви гласове.

Изведнъж отвън долетя пронизителното скърцане на автомобилни гуми, последвано от нестройния хор на клаксоните. Хората от опашката се обърнаха точно навреме, за да видят как един голям синьо-бял транзитен автобус поднесе надясно, отнесе две таксита и се блъсна в уличния стълб след тях. Униформеният полицай на ъгъла изтича към платното, за да помогне на мъж, който лежеше по гръб, а от ушите и носа му бликаше кръв.

— Добре ли сте? — попита ченгето, докато помагаше на мъжа да се изправи и го питаше дали да извика линейка.

— Не, не… Добре съм — отвърна Едгар Валез. Беше в съзнание, беше жив — значи никаква болница, преди да си е прибрал диамантите! — Какво се случи, мамка му?

— Не зная, сър — отвърна полицаят. — Май никой не ви блъсна, но от вас тече кръв… Сигурен ли сте, че не ви трябва линейка?

Валез се отпусна на треперещите си колене и остана в тази поза докато се опитваше да се освести. Полицаят се наведе и вдигна мобилния му телефон, който започна да звъни. Подаде го на Валез, а след това се обърна към автобуса, чиито разгневени пътници бяха започнали да се изсипват на тротоара.

— Внушително, а? — промърмори Мичъл, докато клиентите на книжарницата продължаваха да протягат вратове към улицата.

— Да, сър — отвърна Траск, после пое телефона от ръката на шефа си и го притисна до ухото си. От мястото си виждаше как ченгето помага на минувача да се изправи и го насочва към тротоара на Пето авеню.

— Ало? — обади се мишената. Беше извадил бялата си носна кърпа и се опитваше да попие кръвта, която течеше от ушите и носа му. — Кой се обажда?

— Твоето бъдеще — отвърна Траск, докато Мичъл крачеше обратно към масата. — Пищенето в ушите ти е само предупреждение. Хонорарът те чака в онова такси, господин Валез. Точно според уговорката. Но ако някога решиш да говориш за политика, имай предвид, че монетата има две страни…

— Никога не съм си падал по политиците — промърмори Валез, без да има представа, че Траск го наблюдава през големия прозорец на магазина. — Просто им нямам доверие.

Йемен изплува от синьо-зелените води на Индийския океан като блестящ мираж. Пустинното слънце прежуряше, без да се съобразява с късния следобеден час. Въздухът над пистата леко трептеше. Залепен за илюминатора, Джеръми гледаше безбрежните пясъци наоколо, сред които складовите постройки и резервоарите за гориво изглеждаха някак дребни и незначителни. На север се простираше градът с неговите къщи от бял камък и изсушена глина, а на противоположната страна се виждаше огромното пристанище, претъпкано с търговски кораби и петролни танкери.

— Пресвета дево, виж това! — прошепна Джеръми и посочи към останките от два самолета, струпани току до пистата. Сякаш ги бяха зарязали там нарочно, като предупреждение за пътниците, които негодуват срещу услугите на йеменските въздушни диспечери.

До слуха му долетя пронизително грачене и той инстинктивно се обърна към арабина в традиционно бяло облекло оттатък пътеката, който държеше в скута си клетка с опитомен сокол. Птицата неспокойно въртеше зачулената си глава, опитвайки се да разгадае тътена и друсането, които съпътстваха кацането. А Джеръми се запита как това гордо и благородно същество понася гъстите облаци тютюнев дим, които се стелеха в салона. От него не можеше да се видят дори местата в дъното.

— Върви плътно до мен, дръж си езика зад зъбите и се прави на отегчен — промърмори Хесус, докато крачеха към терминала. Летището на Аден нямаше подвижни ръкави за пътниците и по тази причина хората се изсипаха направо на размекнатия от жегата асфалт. Джеръми последва командира си към едноетажната сграда, построена от груби тухли и бетонни блокчета. Сега бяха само двамата, тъй като спътниците им от частния „Гълфстрийм“ бяха останали в Дубай.

— Каква жега, мамка му! — промърмори Джеръми. Това не беше оплакване, а по-скоро безкрайно учудване.

Смесиха се с останалите пътници и бавно се насочиха към терминала. Големите вентилатори на тавана изобщо не раздвижваха спарения въздух. Изпитаха чувството, че влизат в запалена пещ.

Зад счупена масичка се беше настанил митничар. До него стоеше бял мъж с яке за сафари в защитен цвят и каубойски ботуши от змийска кожа. Беше рус, с авиаторски очила на челото.

— Доста бие на очи — промърмори Джеръми.

— Дай паспорта си на Скини и ме последвай! — заповяда през зъби Джеръми, без да проявява интерес към професионалните забележки на колегата си.

Наредиха се на опашка пред гишето за паспортен контрол. Скоро им дойде редът и служителят протегна ръка за документите им.

— Бинес? — обърна се той към Хесус, който беше заел мястото на арабина със сокола.

— Не бинес, баканция — отговори спокойно взводният командир. Притеснен от този диалог, Джеръми се готвеше да се намеси, но беше изпреварен от друг глас.

— „Арсин Ойл“ — обяви непознатият. — Те са с мен. — Говореше арабски с тежък западнотексаски акцент, виеше като уокмен с изтощени батерии. Митничарят протегна ръка за паспорта на Джеръми, прегледа го и кимна с глава.

— Бинес.

Подпечата двата документа и ги върна обратно. Една жена с черно покривало безцеремонно избута Джеръми и зае мястото му пред гишето.

— Оттук, господа — посочи тексасецът и кимна с глава към нещо като килер без прозорци, в пода, на който зееше канал, а отгоре висеше къс гумен маркуч. Импровизираната тоалетна вонеше зверски на човешки екстременти и престояла урина. Джеръми усети как очите му се насълзяват.

— Как беше полетът? — небрежно подхвърли тексасецът, докато сваляше ципа на панталоните си. Облекчи се с доволно пъшкане, после се изплю в дупката.

— Добре — отвърна Хесус, изправяйки се над съседната дупка. — Имаме ли зелена светлина?

— Доколкото съм осведомен, да — кимна онзи, дръпна ципа си и подаде същата ръка на Джеръми: — Казвам се Пауъл, РС в Сана.

Джеръми пое ръката му. От съкращението разбра, че човекът насреща му е резидент по сигурността в американското посолство в Сана. Поне такова беше прикритието му.

Хесус си свърши работата, дръпна се крачка встрани и кимна на Джеръми, за да му покаже, че е негов ред. Но най-новият нощен снайперист под негово подчинение не прояви интерес.

— Нещата наистина са зле, след като не щеш дори да се изпикаеш на мястото, на което си се озовал — ухили се Пауъл. — Добре дошли в Кретенландия.

13.

Хамид живееше добре. Гледката от апартамента му в Горен Ийст Сайд включваше най-малко четири манхатънски сгради, в които държеше контролния пакет. Колекцията му от произведения на изкуството — живопис и скулптура, предизвикваше възхищението и завистта на нюйоркските артистични среди, които я наричаха „най-хубавият частен каталог, създаден за последните петнадесет минути“. Половината отбор на „Ню Йорк Никс“ беше пил шампанско в едно от градските му жилища.

На 41 години финансовият магьосник на „Бордърс Атлантик“ живееше високо горе, в стратосферата на новобогаташите, която май се беше превърнала в новата американска мечта. Способностите му на финансист бяха спечелили милиарди на компанията и известност за самия него. Той имаше всичко — от личен стол на бара в „О’Флаърти“ до портрет в електронната страница на „Уолстрийт Джърнъл“.

Но независимо колко завидни бяха материалните му придобивки, те никога нямаше да бъдат прехвърлени на наследници. Портфейлът му изглеждаше повече от внушителен с всичките творби на Бранкузи, френските импресионисти и уникалните екземпляри от „Тифани“ и Хамид получаваше много добра заплата, но беше собственост на Джордън Мичъл.

— Разкажи ми какво знаеш за тази жена.

Беше седнал във фоайето на хотел „Мърсър“, сгушен между огромна ваза с калии и Дитер Планк — лишеният от чувство за хумор великан. Директорът на Отдела за сигурност от 17-ия етаж отпи глътка „Шато льо Пан“, реколта 1982, и одобрително кимна с глава.

— Какво знам за нея? Знам, че е една от най-вълнуващите жени, които съм срещал в живота си — отвърна Хамид. — Запозна ни общ приятел. Това проблем ли е?

— В този случай всичко е проблем — отвърна Дитер. — Чувстваш се удобно в живота, който сме ти предложили, но забравяш, че той може да изчезне всеки миг.

Дитер беше облечен в черно от глава до пети. Костюмът му беше от „Прада“, но въпреки това не му стоеше добре.

— Не ме поучавай, Дитер — погледна го с неприязън Хамид. — Никой никога не е поставял под въпрос моята лоялност!

— Не ни безпокои лоялността ти — поклати глава шефът по сигурността. — Тази жена изскача буквално отникъде и изведнъж отсяда в дома ти. Не можем да открием нищо за нея отпреди 1989 г. Сякаш изобщо не е съществувала.

— Откога започнахте да проверявате жените, с които се срещам?

— Ти спиш с нея, а това е нещо повече от среща. Знаеш, че си имаме указания…

— Майната им на вашите указания! Ако живеех по правилата на „Заешката дупка“, със сигурност не бих постигнал нищо от това, което имам! — неколцина от гостите на хотела се обърнаха и Хамид бързо понижи глас: — Бачкам като роб, изпълнявам си задълженията. Не виждам защо да не се позабавлявам, когато имам време за това!

— Не говорим за невинни забавления, а за потенциална заплаха срещу най-голямото бизнес начинание в историята на компанията. Нима ще го поставиш под заплаха единствено от мерак да изчукаш една мацка повече? Настоявам да преразгледаш приоритетите си, Хамид!

Хамид направи огромно усилие да не избухне.

— Аз съм дал всичко за това начинание! — просъска той. — Всичко, разбираш ли? Но това, което съм изградил с цената на доста жертви, не може да се превърне в някаква жалка премия към чека със заплатата, или още по-жалко повишение. Тук не става въпрос за едно чукане, тук става въпрос за удара на живота ми! — Заби очи в очите на Дитер, думите му се изстреляха като куршуми. — Може би това е точката, в която твоите задачи по корпоративната сигурност се разделят от моето душевно здраве. Затова ти казвам, че ще се срещам, с когото пожелая и когато пожелая!

— Съжалявам да чуя всичко това — промърмори Дитер.

— Познавам играта ти — добави Хамид. — Познавам политическата действителност зад този проект, познавам и онази част със секретната националност на изпълнителите и крайните срокове. И не само ги познавам, но и ги разбирам. Парите обаче нямат нищо общо с новата ми любовница: тя е мрежов администратор в Атланта. Вземи й компютъра и ще бъде толкова опасна за нас, колкото е онзи комедиант ей там… — Хамид кимна към далечната стена, където Джордж Клуни изпробваше широкоекранния си чар пред някаква тайландска келнерка в бара. После погледна часовника си и се обърна към вратата: — Време е да тръгвам. Резервацията ми е за осем нула-нула, а след този час никой няма да ми пази масата…

Дитер го огледа внимателно, опитвайки се да реши с каква порция информация за новата му приятелка да го възнагради. Беше ясно, че въпросната мадама е успяла да завърти главата на финансиста, но никой нямаше право да поставя под съмнение намеренията и верността му към „Бордърс Атлантик“. Този човек беше наистина незаменим.

— Прав си — най-сетне рече той. — Надявам се, че ще ме извиниш за прекалената реакция.

— Нямаш проблем — кимна Хамид, погледна още веднъж часовника си и направи знак да му донесат сметката. — Тя е красива и надарена жена, която има лични амбиции, но във всичко останало е абсолютно безопасна, повярвай ми.

Пътуването до хотел „Аден“ им отне пет минути. Джеръми правеше неистови опити да не се блещи, но никога в живота си не беше виждал нищо подобно. Мизерия докъдето стигат очите, мръсотия, боклуци. Порутени постройки, кози по улиците, дълбоки дупки по настилката, през които Пауъл майсторски прекарваше своя рейндж ровър.

— Кого ядосахме чак толкова, че да ни изпрати на подобна мисия? — учудено промърмори той. Беше седнал отзад и напразно се опитваше да нагласи часовника си на местно време.

— На север, в Сана, не е чак толкова лошо — обади се посрещачът и натисна клаксона, за да подмине един старец, който носеше само къси гащи, а изсъхналата му кожа висеше на пластове. — След взривяването на самолетоносача „Коул“ Аден върви надолу.

Спирачките изскърцаха и джипът закова на място. Намираха се на някаква оживена пресечка, а пътят им беше препречен от магарешка каручка. Отнякъде се появи тълпа сополиви деца, които започнаха да блъскат с юмруци по стъклата и да просят пари от богатите западняци вътре.

— Средногодишният доход на глава от населението е около осемстотин долара и това ги нарежда сред най-бедните нации в света — подхвърли Пауъл. — Но шибаният им президент притежава личен боинг 747 и това трябва да ви говори нещо…

Кракът му отпусна съединителя, а ръцете му завъртяха волана силно надясно, принуждавайки децата да отскочат встрани.

— Малките дяволчета могат да ти разбият сърцето, стига да им позволиш…

Две по-големички момчета ги изпратиха с камъни. Джипът профуча покрай тях, покривайки ги с облак бял прах.

— А също и главата — добави Джеръми в момента, в който един заоблен камък отскочи от задното стъкло.

Десет минути по-късно Пауъл ги сваля пред хотела и обеща след час да ги вземе за вечеря. Имал работа около визитата на посланичката, която прекарвала на юг всеки уикенд, а той трябвало да уреди формалностите.

Хотел „Аден“ беше осеметажна сграда с европейски вид, разположена в единия край на нещо като площад, в който се вливаше движението от всички части на града. На изток от него започваха хълмистите жилищни квартали, на запад се простираше пристанището. В сравнение с обстановката наоколо, хотелът е доста приятно място, реши Джеръми.

— Добър ден, господа — поздрави ги мъжът зад гишето на администрацията, а после, без никой да го пита, ги засипа с информация от личен характер: оказа се, че е завършил Школата за хотелски мениджмънт в Корнел и е работил в гранд хотел „МГМ“ в Лас Вегас. Любимото му шоу било ревюто на Дейвид Касиди, харесвал също така Зигфрид и Рой, но преди инцидента с тигъра.

Регистрираха се с фалшивите си документи и взеха асансьора за шестия етаж. Кабината спря на мецанина, където се помещаваше ресторантът. Влязоха двама араби в традиционно облекло, потънали в разпален спор. За момент млъкнаха да огледат чужденците, после възобновиха неясния си брътвеж.

— Взеха ни за руснаци — обади се Хесус, след като слязоха на шестия етаж.

— Ти говориш арабски? — учудено го погледна Джеръми. Нямаше никаква представа, че взводният му притежава подобни умения, макар че мнозина агенти на ФБР бяха учили в Института по лингвистика на Министерството на отбраната, който се намираше южно от Сан Франциско.

— Да, научих го, докато бях в армията.

Хесус по принцип не обичаше да говори за службата си в „Делта“, въпреки че в отряда се носеха легенди за нея.

Джеръми последва взводния си командир в една типична хотелска стая, която беше обзаведена съвсем скромно, но поне изглеждаше чиста. Двете двойни легла с издути матраци бяха поставени под прозорците. Подът беше покрит с линолеум, мебелите бяха от изкуствени материали, имитация на дърво. Килимът беше протъркан, на места имаше дупки, през които спокойно можеше да мине охранена полска мишка.

— Хей, я провери това! — извика Джеръми и посочи някакъв предмет, залепен под странен ъгъл на вратата на гардероба. Предметът представляваше стрела, под която беше написана на арабски и английската дума „Мека“.

— Поставена е така, че да им показва накъде да се обърнат, когато се молят — обясни Хесус. — Но това не важи за шибаните убийци на деца, каквито сме ние…

Джеръми мълчаливо посегна към кошницата с плодове на масата и си избра една ябълка, но Хесус я грабна от ръката му.

— Забрави за тези боклуци! — изръмжа той и хвърли ябълката в кошчето до масата. — Не пий водата, не яж нищо, което е измито с нея! — Раницата му тежко се стовари на леглото, а наставленията продължиха: — Не знаеш какво е да лежиш три денонощия в зародишна позиция, да трепериш като куче и да дрискаш ножчета за бръснене, полети с лютив сос „Табаско“… — Настроението му видимо се подобряваше, макар че не можеше да се нарече ведро. — Утре ми трябваш здрав, Уолър. Затова ще ядеш само това, което ям аз. И ако все пак се разболееш, вината ще бъде моя…

Няма проблем, рече си Джеръми. На този етап мислеше единствено за един душ и два часа здрав сън. За него всичко беше съвсем ново приключение, ето защо нямаше нищо против Хесус да играе ролята на туристически гид…

В петък сутринта Бийчъм пристигна в офиса си, където завари трескава дейност и непрекъснат телефонен звън. Същото се беше случило в деня, в който я отстраниха от президентската надпревара.

— По дяволите, госпожо сенатор! — извика административният й асистент. — Президентската надпревара може и да е приключила за нас, но вие все пак трябва да помислите за този офис! — Останалите хора от екипа й само се обърнаха, наострили слух.

— Страхувам се, че снощи се държах като глупачка, Джеймс — призна с въздишка тя. — Трябваше да говоря с теб още преди… — Замълча, наведе глава и мина покрай него на път за кабинета си.

През последните двадесет и четири часа беше получила порицанието на Комисията по етика, Комисията по разузнаването и сигурността й отне пълномощията, лидерът на малцинството в Сената публично я осъди. Но поне не й бяха отнели мястото. Бащите — основатели на държавата се бяха погрижили да впишат в конституцията права от всякакъв вид, като разбира се не бяха забравили и себе си. За да изриташ американски сенатор от топлото му местенце, са необходими сложни процедури и доста време.

— Тази бъркотия само ще се влошава — промърмори Бийчъм на административния си асистент, който я следваше по петите. — Бих те разбрала, ако решиш да си подадеш оставката.

Административните асистенти управляваха Вашингтон, а към най-добрите се отнасяха като към членове на семейството. Самата Елизабет би се чувствала горда, ако можеше да нарече Джеймс свой син.

— Госпожо сенатор, когато ме назначихте, ви казах, че най-голямата ми амбиция е лоялността. Оставам, докато всичко това бъде забравено, независимо кога и на каква цена. — Той вече почти не мислеше за президентската надпревара. — Освен това някои хора започват да ме ядосват!

— И мен, ако това те успокоява — засмя се Бийчъм. После се обърна към прозореца и отправи поглед към Капитолия, символа на най-уважаваната институция в света.

— Знаеш ли, първият ми кабинет беше в задната част на сградата Дирксен, точно под кухнята… — Избърса нещо от окото си. Напоследък често я връхлитаха изблици на сантименталност, умора и сълзи. — Вътре винаги вонеше на пържено. През първите месеци отслабнах с цели пет кила, просто защото ми ставаше лошо от миризмата на храна. Непрекъснато ми се искаше да вляза под душа…

— А я ни виж сега — овладя гласа си тя и бавно огледа просторния, облицован с махагон кабинет. — Знаеш ли какво? Никога, дори за миг, не съм си позволявала да мисля, че съм го получила незаслужено.

Обърна се и седна на стола си. Обикновено бюрото й беше безупречно подредено, но днес бе отрупано с най-различни бумаги. Навсякъде в кабинета се виждаха кашони, претъпкани с документи на Комисията.

— Постоянно повтарях на хората, че единственото нещо, което ме е плашило във Вашингтон, е да не се проваля, да не изневеря на институцията. Непрекъснатите обиколки на избирателния район, безкрайното работно време, глупостите на разни лобисти, неправителствени организации, репортери и републиканци, които бях принудена да търпя — пет пари не давах за всичко това, защото бях изплашена до смърт, че мога да се проваля и да лиша тази прекрасна институция от респекта, който й се полагаше. Не исках да предам вярата. И знаеш ли какво? Никога не го сторих. Нито за миг!

— Вярвам ви — кимна асистентът.

Вратата се открехна и кабинетът се изпълни с обичайния шум на телефони и работеща офис техника.

— Извинете, че ви прекъсвам, госпожо сенатор — надникна главата на рецепционистката. — Но на телефона е Том Брокау и настоява да разговаря с вас по личен въпрос. Какво да му предам?

— Елизабет, никога не съм ви виждал да отстъпвате — погледна я в очите Джеймс. — Заявихте, че нямате нищо общо с всичко това и че имате желание да се борите. Е, сега му е времето!

— Как, Джеймс? Разбира се, че имам желание да се боря, но пробойните са навсякъде. Съдията няма да предприеме нищо, тъй като се страхува, че действията му ще се изтълкуват като опит за прикриване. Никой от партията няма да ми протегне ръка, защото всички мислят, че съм виновна. Полицията отказва да ме запознае с уликите срещу мен, твърдейки, че това би застрашило шибаната национална сигурност!

Той пристъпи към нея и спря съвсем близо, на малко неподходяща дистанция.

— Помните ли какво ми казахте, когато постъпих на тази работа? Че в този град разузнаването е детска игра, тъй като бюрократите не могат да запазят в тайна дори мястото, на което са решили да обядват. После добавихте, че единственият начин да бъде запазена някаква тайна между трима души, е двама от тях да са мъртви… — Замълча, позволявайки на думите да достигнат до съзнанието й, после тихо добави: — Ако те разполагат само с тайни, вие ще можете да ги победите.

— Май си прав — бавно кимна Бийчъм. — Възможностите тук са само две: или чакаме да се разпадне поредният заговор, или сме изправени пред задължението да изровим няколко мъртъвци. И по всичко личи, че трябва да престанем със скимтенето и да хващаме лопатите!

— Пресконференция? — попита Джеймс.

— Още не — отвърна тя. — Първо ще отидем у дома и ще открием нещо, което можем да използваме като оръжие…

— Какво е то?

— Не знам, но ние с теб притежаваме две дипломи по право, плюс трийсет години стаж в Конгреса. Не открием ли нещо, което ченгетата са пропуснали, значи сме за затвора!

Бийчъм свали палтото си от закачалката и го тупна по рамото. Беше рано за пълна капитулация.

— Хайде да се залавяме за работа! — подхвърли тя. — Времето е пари, а ти знаеш, че аз не обичам да губя нито едното, нито другото.

— Е, вече ме домъкна на другия край на света — подхвърли Сирад. — Няма ли да престанеш с тази тайнственост?

Теглеше куфара си на колелца покрай дългата редица лъскави магазини, изпълнили централния терминал на международното летище в Дубай. По протежение на петдесетина метра от двете страни на алеята за пешеходци бяха струпани стъклени витрини, в които бяха изложени огромни златни слитъци, фотоапарати „Хаселблат“, скъпа бижутерия, мерцедеси с подвижни покриви и френски парфюми. Никъде не се виждаше мизерията, която толкова често показваха по телевизията, когато стане въпрос за Близкия изток.

— Не тук — отвърна Бартолъмю. — Ще ни чуят.

Сирад огледа най-оживеното летище на Близкия изток, което живееше свой собствен живот и беше далеч по-живописно от всяка туристическа дестинация в границите на САЩ. Облечени в национални носии араби и африканци крачеха редом с работници от петролодобива от славянски произход, швейцарски финансисти и турски хамали. Тълпи жени, покрити с традиционните черни бурки, се насочваха към тоалетните, а излизаха оттам в костюмчета на „Шанел“ и с диаманти с размерите на павета. Навсякъде миришеше на „Ести Лодър“ и черен марокански тютюн и тези ухания по наистина неповторим начин се смесваха с телесните миризми и характерния аромат на лютиво къри. Сцената беше наистина безкрайно любопитна.

— Сериозно ли говориш? Никой не ни обръща внимание. Прекалено са заети да пазаруват, за да се приближат максимално до упадъчния западен начин на живот! — Сирад спря за миг да се полюбува на едно блестящо порше, кацнало на излъскана до блясък въртяща се платформа и сякаш замръзнало преди скок.

— След като приключим тази сделка, спокойно ще можеш да си избереш цвят — подхвърли Бартолъмю и направи крачка встрани, за да даде път на група забързани японци, които искаха да си напазаруват, преди да излетят.

— Добре, достатъчно! — закова се на място Сирад. — Няма да направя нито крачка повече, преди да ми обясниш за какво става въпрос!

— За клетъчни телефони.

— Без майтап? — изгледа го иронично тя. Часовата разлика и шестнайсет часа в кабината на G-IV бяха повлияли неблагоприятно на чувството й за хумор.

— Утре започва срещата на високо равнище на ОПЕК, която ще продължи една седмица — понижи глас Крис, докато предпазливо се оглеждаше. — Ще присъства и престолонаследникът на Саудитска Арабия, принц Абдула…

— Е, и?

— Според договора, подписан между „Бордърс Атлантик“ и саудитците, ние трябва да представим новата ССТ технология първо тук, а едва след това в Щатите. Мичъл държи сделката да бъде обявена, преди информацията за нея да изтече към финансовите пазари.

Бартолъмю бръкна в куфарчето си и извади един ССТ телефон. Изглеждаше съвсем същия като прототипа, който Сирад беше виждала в службата, ако не се брои допълнителната работа на бижутерите, които го бяха поставили в кутия от платина, обсипана със скъпоценни камъни.

— Утре вечер, по време на една от почивките на конференцията на ОПЕК, докато светът тръпне в очакване на промени в петролните квоти, ти ще поднесеш този телефон на принц Абдула като специален подарък от „Бордърс Атлантик“ — продължи с обясненията Крис. — Това ще е първият апарат в света, който работи с новата ССТ технология. От теб се иска да раздаваш сладки усмивки пред камерите, да предадеш апарата на престолонаследника и да го накараш да го използва.

— А защо сключваме сделка със саудитците, а не с Израел, например?

— Защото Израел няма пари — засмя се Бартолъмю. — Това е бизнес, а не външна политика, Сирад. Клиентите ни в Саудитска Арабия предлагат покритие в района на Персийския залив, освен това възнамеряват да навлязат в пазара със субсидирани тарифи и три месеца безплатно ползване от всеки абонат. С очите си видях един доклад, който предвижда до края на тримесечието да бъдат продадени над петстотин хиляди от новите апарати. Саудитците ще бъдат наистина могъщи партньори.

Сирад го гледаше и не можеше да повярва на ушите си. Невъзможно бе Мичъл да не знае, че предаването на ССТ технологията в ръцете на тези хора означава далеч по-големи затруднения за ЦРУ и НАС при подслушването и засичането на евентуални терористи.

— И нямаме близки планове за въвеждането на системата в САЩ, така ли? — попита тя, вътрешно потресена от факта, че знае толкова малко. — Комисията по конкуренцията със сигурност ще нададе вой до небето!

— Нека си вие — сви рамене Бартолъмю. — Тя няма правомощия на чуждестранните пазари. На практика това е причината, поради която Мичъл иска промоцията да бъде извън САЩ. Докато новината стигне Вашингтон, никой не ще може да ни спре.

Замълча и с интерес я погледна в очакване на реакция. Такава не последва, затова добави:

— Това е най-съблазнителната сделка в историята на бранша… Но ако имаш някакъв проблем, искам да ми го кажеш още сега!

Сирад се замисли, но замълча. Хох я беше предупредил да изпълнява каквото й наредят и да не се безпокои за намеренията на Мичъл. Агенцията би трябвало да знае какво прави.

— И така, имаме ли проблем?

— Нямаме — отвърна най-после Сирад. — Но щеше да е по-добре, ако ме бяха информирали предварително… — Стисна дръжката на куфара си и продължи да го влачи по посока на изхода, където бяха такситата. — Ако знаех, че ще се срещам с принц, сигурно щях да си взема перлите!

Джеръми откри взводния си командир във фоайето на хотела. Беше успял да дремне съвсем мъничко, но това му помогна да се отърси от напрежението и да прогони мъглата, сред която се движеше напоследък. Разликата в часовото време си казваше думата. Вътрешният му часовник не можеше да не се съобразява с това.

— Поръчах ти бира — рече Хесус. Беше се настанил чак в дъното на салона, в съседство с гигантски шах, разположен направо на пода. Короната на царицата стигаше почти до рамото на Джеръми.

— Хей, какъв е този декор? — вдигна вежди Джеръми. — Ти никак не приличаш на шахматист!

— Поне сме закътани — отвърна Хесус и плъзна кутийка бира към партньора си. — Нали се досещаш, че сме нещо като бели мишки? Тук всичко е променено и няма нищо общо с последното ми пребиваване. Някога беше пълно с туристи, най-вече хора, които обичат разкопките. Тук има разкопки, които датират още преди етруските гробници…

Джеръми мълчаливо кимна с глава. Не си беше представял, че Хесус може да притежава познания по археология, но този човек непрекъснато му поднасяше изненади.

— Отдавна ли чакате, момчета?

Пред тях се изправи Пауъл и избърса потта от челото си с маркова кърпа от голф игрището „Калауей“.

— Току-що дойдохме — отвърна Хесус. — Уреди ли всичко около визитата на нейно превъзходителство?

— Предполагам, че вече си чувал за нея — промърмори Пауъл. Американската посланичка в Йемен Барбара Шот си беше спечелила доста солидна репутация.

— Сърбал съм й попарата в Сомалия — призна Хесус. — Там научих всичко, което трябваше да зная за дипломатическия корпус.

Държавният департамент беше наказал Шот с понижение заради провалената наказателна акция за сваления американски разузнавателен самолет „Блек Хоук“, при която загинаха 19 бойци от частите със специално предназначение. Оказа се, че Йемен е единствената дяволска дупка, която е по-лоша от Сомалия. И Барбара беше изстреляна тук.

— Не съди за Държавния департамент само по една негова служителка — подхвърли Пауъл, вдигна празната кутийка от бира и я показа на келнера в знак, че иска пълна. — Надявам се, че моят приятел Райфа се е погрижил за вас…

— Съвсем като в „Четирите сезона“ — кимна Хесус. — Ще имаме ли проблеми с подслушването?

— Да, но на доста примитивно ниво. През осемдесетте руснаците са им предоставили аналогова апаратура, която използват и до днес… — Очите му пробягаха по помещението, търсейки подозрителни лица или маниери. — Гледали ли сте някога кючек?

Джеръми поклати глава, а Хесус се усмихна.

— Елате, ще ви заведа на по-безопасно място.

Пауъл се изправи и поведе двамата агенти на ФБР през фоайето. Но малко след рецепцията свърна рязко вляво, в нещо като полуостъклен коридор, успоредно на входната врата. Оказаха се в заведение, което силно наподобяваше западните нощни барове. Портиерът на вратата поздрави Пауъл по име и ги съпроводи. За разлика от баровете на веригата „Холидей Ин“ в Северна Вирджиния, този тук беше тапициран с яркочервени тапети, арабски филигран и озвучаван от деветчленен оркестър, който изпълняваше най-популярните близкоизточни хитове.

— Тук можем да говорим спокойно — рече Пауъл, докато се настаняваше в едно сепаре до стената. В цялото заведение клиентите бяха не повече от двадесет, всички без изключение мъже.

— Сигурен ли си? — попита Джеръми и посочи с очи една привлекателна бяла жена, облечена като в приказките за Али Баба, която напусна сцената и бавно се насочи към тях, разтърсвайки гърди и таз типично по ориенталски.

— Това е най-свястното, на което човек може да се надява в подобна дупка — поясни Пауъл. — Момичетата пристигат тук от Беларус. Преминават кратък курс по танц и умерена проституция, след което ги пускат да работят. В Щатите на това му викат търговия с бели робини, но тук си е бизнес като всички останали.

— Как изглеждат шансовете ни за утре? — попита Хесус. Беше пътувал достатъчно по света, за да му правят впечатление разни мадами, които друсат цици с надеждата за бакшиш.

— Добри. Ескортът ще ви чака в Голдън Махор, едно място оттатък планината. Трябва да сте там преди обяд.

Облегнал се назад, Джеръми се чудеше коя от последните превратности в живота му беше най-странна — проститутката, танцуваща кючек на сцената отсреща, или пък агентът на ЦРУ, който им обясняваше с подробности как ще заловят някакъв международен беглец, когото изобщо не познаваше. Направи опит да хвърли на командира си поглед от сорта „какво става, по дяволите“, но без да бъде забелязан от Пауъл.

— С какво транспортно средство разполагаме? — попита Хесус.

— Фирмата „Арсин Ойл“ докара от Дар три хеликоптера „Бел Джет Рейнджърс“. С тях ще прелетите до малко градче на име Анизи, което се намира на около сто и петдесет мили от целта ви. Оттам ще ви поемат ленд роувъри и ще пътувате предимно по черни пътища — около четири часа, докато стигнете района на Хадрамаут. Тръгвате утре сутринта в седем, с оглед да заемете позиция преди мръкване.

— Прикритие?

— Геолози сте. Но едва ли някой ще ви задава въпроси, защото всички са на наша страна. На позицията ще ви очакват двама полеви оператори на НАС, категория Е-4, които разполагат с АСТ, настроени на вълната на Морската пехота, плюс един от по-старите модели на ККИС. Ще има и един доктор от „Уолтър Рийд“, който също е агент на ЦРУ, плюс двама цивилни сеизмолози от университета „Джордж Вашингтон“. Към тази група ще бъде прикрепена въоръжена охрана, вероятно от двама души, които ще имат грижата да ви пазят, в случай че някой от местните вождове пощръклее. С тях сме работили и преди — читави момчета са и умеят да не се пречкат на никого…

Джеръми слушаше напрегнато, опитвайки се да разшифрова жаргона. Никога не беше работил с хора от Националната агенция по сигурността, но беше чувал, че повечето й оперативни агенти са бивши военни. Е-4 означаваше, че са сержанти, които имат достатъчно опит в подобни операции, но няма да са сред хората, издаващи заповедите. АСТ е сателитен телефон с акумулаторно захранване, настроен за работа в международния обхват на Морската пехота и способен да осигури връзка с практически всяка точка на земното кълбо. Той беше използвал такъв телефон в Пуерто Рико, по време на операцията срещу мачетеросите.

— Какво е ККИС? — попита на глас той. Въпросът му беше съвсем логичен на фона на предстоящата мисия, която с всяка изпита бира му изглеждаше все по-тежка и по-тежка.

— Кодирана клетъчна информационна система — поясни Хесус и на свой ред му хвърли поглед, който означаваше „Какво, по дяволите, става с теб?“.

— Кой е КО? — попита на свой ред Хесус. Всичко от логистиката до изпълнението се развиваше по правилата на военната операция, което означаваше, че ще им трябва и командващ офицер, който да контролира нещата.

— Докторът. Той е бивш полковник от Специалните части. За всички възникнали проблеми ще се обръщате към него.

Джеръми седеше и слушаше. В главата му напираха милион въпроси, но той по-скоро би се изложил на картечния огън на йеменците, отколкото да се издъни още веднъж пред Пауъл.

— Оборудване?

— Минимално. Климатът по това време на годината е направо жесток, но няма дъждове и силни ветрове. Ще ви трябва много вода — двойно повече от нормалната дневна доза. Плюс обичайния личен комплект. В магазините намерих всичко по списъка, който ми предадохте. Утре сутринта ще ви чака при птичките.

— Маршрут за оттегляне?

— Обратно до лагера, после право на запад към Дар. Направете така, че да прилича на спешна медицинска помощ за някой цивилен. През нощта ще летите с „Блек Хоук“ до крайцера „Дълът“, който в момента се насочва на юг към Суецкия канал като част от редовната си обиколка на района.

— А от ваша страна? Информирахте ли съответните костюмари?

— Това е причината, поради която посланичката пристига за уикенда. Според нея това си е чисто отвличане, организирано от държавата и лично от президента на Йемен. От Вашингтон й обясниха, че става въпрос за откупуване на стойност 30 милиона долара и тя го прие за чиста монета. След сделките, които въртяхме по време на войната в Ирак, спокойно можем да й кажем, че операцията се провежда от марсианци — дори окото й няма да мигне…

— Добре — кимна Хесус и Джеръми побърза да стори същото.

Оркестърът свърши парчето и Пауъл го изчака да започне следващото.

— Знам, че мисията е трудна за вас, но мисля, че сме се погрижили за всичко — рече той. — Бърз удар и още по-бързо оттегляне. А сега имате традиционната последна дума…

— Успех!

Хесус вдигна бирата си в мълчалив тост, после извърна поглед към танцьорката.

— Понякога се питам какво ли прави останалият свят в нощ като тази — промърмори той.

Джеръми само поклати глава. За него останалият свят беше останал някъде на юг от Дубай.

14.

Елизабет изненада Роза по обед — нещо, което не беше правила поне десет години. Джеймс се изправи в рамката на вратата, непосредствено зад сенаторката, хвърли сакото си на едно имперско канапе за двама и сложи ръце на кръста.

— Започваме оттук! — обяви той.

Роза го изгледа, сякаш да провери дали е с всичкия си, после възобнови чистенето. Петъците бяха посветени на баните и кухнята, но сега беше мъничко закъсняла — заради шоуто на Монтел Уилямс, разбира се.

— Какво ще правим сега? — попита Бийчъм. Кожата й настръхна при мисълта, че се налага да преживее отново онази ужасна нощ. Но тя си даваше сметка, че е абсолютно наложително. Някой си беше направил труда да я натопи за ужасно престъпление, след което се беше прибрал обратно в леговището си. А тя беше длъжна да направи всичко необходимо, за да го извади оттам и да го изложи на дневна светлина.

— Разкажете ми какво се случи през онази нощ — каза Джеймс. — Кога напуснахте службата, къде се отбихте, как се прибрахте у дома… Изобщо всичко…

Огледа се наоколо, сякаш очакваше да види уликите, изписани на стената с лимонов сок, затихнали до появата на откривателя си.

— Напуснах офиса малко преди шест, качих се в колата и се прибрах у дома — започна Бийчъм. — Използвам един и същи маршрут — по Рок Крийк до моста, после все направо. Това е най-бързият път.

— Някакви проблеми? — попита Джеймс, напусна входното антре и тръгна по централния коридор, който пресичаше цялата къща и свързваше двойната дневна вдясно с библиотеката и кабинета вляво. Кухнята беше чак в дъното. Гостната бе обзаведена с мебели в южняшки стил, повечето останали от баща й. При всяко посещение тук Джеймс оставаше смаян от тяхната елегантна красота и величие.

— Какви проблеми имаш предвид? — попита Бийчъм.

Изведнъж я обзе страх да тръгне след асистента си, да не би да унищожи някоя скрита до този момент улика. Изобщо не й мина през ума, че по същия коридор вече се бяха изнизали куп ченгета от областната полиция на Вашингтон. Те не бяха успели да осъдят Марион Бари с видеозапис, на който се виждаше как пуши трева, защо да не сбъркат и тук, където уликите не бяха чак толкова явни.

— Имам предвид проследяване по улиците на града, засичане от друга кола, пресрещане на тротоара — отговори Джеймс и прокара пръсти през пясъчнорусата си, късо подстригана коса. Явно и той нямаше кой знае какви идеи за търсенето на пропуснати улики.

— Нищо такова — поклати глава Бийчъм. — Пристигнах нормално, паркирах малко по-надолу по улицата, тъй като тук винаги е трудно да се намери свободно място, а след това…

— Госпожо сенатор, имаше ли нещо по-особено? Нещо, което да говори за насилствено проникване в къщата или пък скрито проследяване на вашите действия?

— Не, мисля, че такива неща нямаше.

— Онази вечер Роза е била в почивка, така ли?

— Тя често прекарва уикендите при дъщеря си в Александрия.

— Добре. Приближихте се към вратата. Отключихте ли я? — Джеймс се върна във вестибюла, отвори тежката двойна врата и махна на сенаторката да се приближи.

— Да. Има само една ключалка. Никога не съм слагала резе.

— Нямате и система за сигурност, така ли?

— Живея тук повече от двадесет години и никога не съм изпитвала нужда от такава. — Тя бавно поклати глава: — Сега това звучи малко глупаво…

— Добре, влязохте във вестибюла. Какво стана после?

Тя затвори очи, опитвайки се да възстанови онази нощ като на видеозапис.

— Влязох и повиках Роза. Просто по навик. Знаех, че си е взела почивка, но понякога оставаше тук — я дъщеря й беше заминала някъде, я нещо друго… — Пристъпи напред, пресъздавайки събитията в главата си. — Направи ми впечатление, че е оставила кухненската лампа да свети. Ядосах се, тъй като не за пръв път проявяваше подобна небрежност. По принцип не обичам да пилея електричество…

— Знам — кимна Джеймс. Всичките й сътрудници бяха наясно със спестовността й. — После какво стана?

— После се приближих до стойката за вино и си избрах бутилка мерло от добра реколта…

— А по пътя към стойката не извършихте ли някакви други действия? Например да си оставите чантичката, да се обадите по телефона…

— Не си спомням такова нещо.

— Добре. Влязохте в кухнята, а после?

— Момент! Точно тогава го чух за пръв път. Бях забравила за това, но… — Отново затвори очи, следвайки спомените: — Вървях по коридора, когато чух нещо откъм стълбите. Отново повиках Роза, но никой не ми отговори. По всяка вероятност е бил мръсникът, който се е подготвял да ме пресрещне.

— Какво направихте след това? Направо горе ли се качихте?

— Налях си чаша вино, а след това се качих горе и тръгнах към банята. Знаеш, че съм човек на навика. Вземам душ всяка вечер след работа…

— Значи се качихте горе… Добре, покажете ми.

Тя се обърна и го поведе към втория етаж. От стълбите се влизаше направо в малка дневна, отвъд която бяха двете спални вдясно, голямата баня вляво и най-накрая нейната стая. Банята за гости и четвъртата спалня се намираха в дъното на коридора, редом с тайната стаичка на Пол, чийто вход беше замаскиран като врата на стенен шкаф. От другата й страна беше задната стълба, която водеше обратно в кухнята.

— Най-напред се отбих в стаята си. Оставих си нещата, отпих глътка вино и влязох в банята. Завъртях крановете на ваната и пуснах вътре солите, които обичайно ползвам… — Обясненията й се придружаваха от повторение на конкретните действия. — След това отидох в гардеробната, за да се… приготвя… — Стана й неудобно да произнесе думите „събличам се“ пред подчинения си. — Тъкмо си бях свалила костюма, когато нещо привлече вниманието ми…

— Как реагирахте?

— Започнах да се извръщам към него, но в същия момент иззвъня мобилният ми телефон и аз тръгнах обратно.

— Къде беше той?

— В куфарчето, което бях оставила на леглото… — Посочи с ръка наляво, където през отворената врата на гардеробната се виждаше леглото от масивен махагон. — Взех го и отговорих…

— Съобщихте ли това на полицията?

— Не, бях забравила за този момент. Странно, как нещата се връщат с течение на времето…

— Кой беше? Кой ви търсеше по телефона?

Бийчъм се замисли за миг.

— Мисля, че обаждането беше от Белия дом. Някакъв служител ми съобщи, че са променили часа на заседанието на Националния съвет за сигурност. Вероятно е бил нов, тъй като не разпознах гласа му, освен това спомена за „Старфайър“…

— Това е една изключително секретна програма — отбеляза Джеймс. — Сигурна ли сте, че я спомена по име?

— Да, сигурна съм. Спомних си и какво си помислих — че здравата ще го спастрят за споменаването на такива неща по открита линия. Сигурна съм, че НАС се е заела със случая веднага, но не научих повече подробности…

Колелцата в главата на сътрудника й започнаха да се въртят.

— Какво направихте след разговора?

— Ами тръгнах към банята, защото ваната се беше напълнила и трябваше да спра водата…

— Продължавахте ли да разговаряте по телефона?

— Не, изключих го, преди да тръгна към банята… — Бийчъм говореше бавно, опитвайки се да възстанови действията си стъпка по стъпка. В един момент усети, че я обзема онова особено гадене, което беше изпитала във фаталната нощ. — После… После се съблякох, нали разбираш… — Джеймс кимна с глава, опитвайки се да й спести неудобството. — Мушнах пръст във водата, да проверя температурата й…

— А телефонът? Къде се намираше телефонът в този момент? На леглото ли го оставихте?

Тя се замисли за миг, после поклати глава:

— Не, май остана в ръката ми… Не съм сигурна… — Помълча известно време, после продължи: — Водата беше твърде гореща и реших да звънна в службата и да ти оставя послание. Исках да се оплача от поведението на онзи служител на НСС…

— Направихте ли го?

— Не, защото точно тогава те… той ме нападна изотзад… Излезе от гардеробната… — Тя рязко се завъртя, сякаш беше усетила горещия дъх на нападателя върху тила си. Джеймс разбра, че нещата стават трудни за Бийчъм, но друг начин нямаше. Уликите се намираха единствено в нейните спомени.

— А следващото нещо, което си спомняте, беше бавното ви свестяване на пода, така ли?

— Да, тогава, когато нещата станаха наистина…

— Тогава напипахте пистолета…

— Станах на крака, но се подхлъзнах и паднах върху нещо ръбесто… А после видях пистолета…

— Паднахте върху нещо ръбесто? Какво точно?

— Телефонът. Вероятно съм го изпуснала в момента на нападението…

Джеймс замислено докосна устните си с пръст.

— Разполагате ли с разпечатка на разговорите си от онази вечер? — попита след известна пауза той. — Имам предвид сметката на мобилния ви телефон…

— Разбира се, лежи на бюрото ми. Вече я платих.

— Донесете я, моля.

Той я последва в спалнята, откъдето тя взе плик с логото на „Бордърс Атлантик“. Дръпна го от ръцете й и нетърпеливо проследи с пръст дългата колона от цифри.

— Тук е отбелязано, че сте набрали службата точно в 19:01, госпожо сенатор — подхвърли той. — Едноминутен разговор. Но вие твърдите, че не сте го правили.

— Наистина не съм.

— Може би сте набрали номера, докато сте проверявали температурата на водата във ваната?

— Вероятно бих могла — колебливо отвърна Бийчъм. — Не помня…

Джеймс се замисли.

— Може ли да видя телефона ви? — попита след секунда той.

— Няма го — отвърна Бийчъм. — Прибраха го като веществено доказателство… Беше покрит с кръв… Но аз си взех нов, абсолютно същия модел…

— Като този? — попита той и положи върху дланта си тънкото, блестящо с никелираните си части апаратче. Бийчъм кимна.

— Я се опитайте да ме душите! — извика той и започна да набира някакви цифри на клавиатурата. — Нападнете ме изотзад и се опитайте да ме душите — както го е правил онзи… Хайде, с всичка сила!

Със своите метър и осемдесет и два, Бийчъм беше с цели десет сантиметра по-висока от административния си асистент. По тази причина никак не й беше трудно да заеме позиция зад гърба му и да стегне в мъртва хватка гърлото му.

— Стискайте, по дяволите! — извика той. — Стискайте здраво!

Тя се подчини. Изведнъж усети как отново я обземат чувствата от онази нощ — гняв, страх и дълбока безпомощност… Ръката й се стегна върху ларинкса на Джеймс, принуждавайки го да се надигне на пръсти и да се опита да се освободи от задушаващата хватка. Телефонът остана в дланта му, докато пръстите му се забиха в силната китка на Бийчъм. После тялото му изведнъж се отпусна и падна на пода, симулирайки загуба на съзнание. Ръцете му се разпериха, а телефонът се претърколи върху дебелия персийски килим.

— О, Джеймс, извинявай! — уплаши се внезапно тя. — Добре ли си?

Дребничкият асистент се надигна, взе телефона и го допря до ухото си.

— Я чуйте това — промърмори той и й подаде апарата.

Сенаторката се подчини и мълчаливо изслуша посланието на служебния й телефонен секретар, което звучеше в мембраната.

— Това е вашето едноминутно обаждане — заключи с категоричен тон Джеймс и пъргаво се изправи. — Докато се борите с нападателя, без да искате натискате бутона „сенд“. И в крайна сметка все се обаждате в офиса…

— С какво ще ни помогне това? — недоумяващо го погледна Бийчъм.

На лицето на Джеймс изплува доволна усмивка, а пръстите му механично опипаха възела на вратовръзката, разместен от борбата.

— Ще ни помогне и още как — отвърна той. — Защото означава, че по време на борбата телефонът ви е бил включен. Ако открием запис на това обаждане в службата, може би ще получим пълната картина на това, което се е случило тук!

В шест без четвърт на следващата сутрин Джеръми побутна Хесус, помагайки му да излезе от състоянието на неспокойна дрямка, в което и двамата бяха изкарали нощта. Облякоха се набързо, събраха багажа си и слязоха долу да чакат колата. По план Пауъл трябваше да отлети обратно за Сана, което означаваше, че веднъж напуснали хотела, двамата агенти на ФБР могат да разчитат само на себе си.

Хесус не обели нито дума по време на пътя до Голдън Махор — красив оазис, сгушен в долчинката между голите, обсипани с отпадъци хълмове около Аден и яркосините води на Йеменския пролив.

— Виждаш ли палатката горе на хълма? — извика Хесус, опитвайки се да надвика боботенето на големия дизел. Джеръми кимна с глава. Двама войници седяха край пътя, който водеше към един от хълмовете, издигащ се на около 200 метра над пристанището. — Там има една батарея от ракети САМ, руско производство. А през 2000 година задниците, които я обслужват, взеха на прицел самолетите С-5, които докараха екипите, разследващи взрива на „Коул“.

— Сериозно? — учуди се Джеръми. По онова време вестниците се скъсаха да хвалят правителството на Йемен, което сътрудничело по образцов начин на следствието. — Мислех, че са на наша страна…

— Когато работиш в този район, трябва да помниш едно основно правило: всеки е твой приятел и всеки е твой враг — зависи кой плаща сметката. Този хотел е първото място, бомбардирано от Алал-Бин. Майка му е йеменка, но синовната вярност е качество, присъщо само на упадъчния Запад. Тези типове са готови да изнасилят собствения си брат, стига това да им донесе някаква изгода.

Джеръми мълчаливо кимна с глава.

— И още нещо — подхвърли Хесус. — Днес си глухоням! — Шофьорът спря в близост до три доста очукани микробуса, около които се суетяха неколцина европейци. — Използвай кодовото си име, измисляй си каквото щеш за живота си в нормалния свят, но помни едно — колкото повече говориш, толкова по-голяма е опасността да се прецакаш. Разбрахме ли се?

— Да — кимна Джеръми.

Изведнъж всичките приказки, изприказвани от Лес Мейсън в класната стая, започнаха да придобиват реален смисъл. Ролята му в тази мисия се изчерпваше със слушане, изпълнение на заповеди и плътно затворена уста до изрична заповед в обратен смисъл. Очевидно някой, разположен далеч по-нагоре по хранителната верига, беше започнал да брои точните изстрели…

Сирад спа добре, стана късно и остана цели два часа в минералния басейн. Мичъл им беше ангажирал най-луксозните апартаменти в „Риц — Карлтън“, надявайки се да демонстрира благополучие и да убеди клиентите си, че рецесията в телекомуникационния бизнес не е засегнала „Бордърс Атлантик“ толкова силно, колкото останалите участници на пазара. Тя се възползва от жеста и побърза да поръча вана със специална кал от Мъртво море, плюс пълна козметична програма за лице.

Крис Бартолъмю се обади малко след дванайсет и я изпрати до колата, която чакаше пред хотела. От изпълнените с уважение погледи на обслужващия персонал заключи, че е избрала правилното облекло. Мъжете са си мъже, независимо дали живеят в Близкия изток, или изповядват друга религия.

Двадесет минути по-късно пристигнаха в „Роял Дубай“ — петзвезден хотел с претрупана архитектура и всевъзможни екстри, който й напомняше за Лас Вегас. На алеята между фонтаните бяха паркирани лимузини с марки като „Бентли Континентал“ и „Астън Мартин“, в разкошния парк се разхождаха майсторски оковани бенгалски тигри, а вътрешният периметър на хотела беше под контрола на гардове със скъпи костюми и миниатюрни микрофони в ушите. Външният бе поверен на войници с безупречно изгладени униформи и готово за стрелба автоматично оръжие. Гостите се проверяваха с магнитометри и рентгенова апаратура, а представителите на медиите бяха задържани на почетно разстояние заедно с многобройните си телевизионни камери и фотоапаратура, пристигнала тук специално за пресконференцията.

Всичко беше позлатено — от автоматичните писалки на регистрацията, до крановете в тоалетните на фоайето. Това беше място, специално изолирано за богати хора. Ако те няма в някой от стриктно изготвените списъци, значи просто няма да влезеш…

— Как се чувстваш? — подхвърли Бартолъмю, докато се отдалечаваха по посока на заседателната зала. Сирад беше облечена с копринена пола от „Хермес“ и жакет в подходящи тонове и снежнобели ревери. Блузката под него се придържаше от голяма диамантена брошка. Косата й беше прибрана назад по начина, заимстван от арабските жени, които беше срещнала вчера в търговския център на летището. Беше си сложила съвсем малко грим и носеше миниатюрна чантичка „Луи Витон“, която беше в тон с елегантното й кожено куфарче.

— Като шибаната Клеопатра — процеди през зъби тя. Ако наоколо имаше чифт очи, които не следяха движението на стегнатия й задник, собственикът им със сигурност беше гей. — Взе ли телефона, предназначен за министъра на вътрешните работи?

— Всичко е наред, не се безпокой. Нашите техници са тук вече цял месец и са направили всичко необходимо, за да пуснат в действие съответните електронни джаджи. Ти се придържай към сценария, а ние ще имаме грижата за логистиката.

Откриха Амуд, секретаря на принца, точно пред входа на заседателната зала. Той ги осведоми, че негово превъзходителство се съгласил да им отдели петнадесет минути от времето си, докато пътува от конференцията към мястото на обяда си. Всички подробности били уточнени: принц Абдула щял да се обади на вътрешния министър по новия си телефон „Куантис“, след което щял да позира за снимки с него.

Двете страни разбираха символичното значение на тази среща. Обширни райони на Близкия изток все още бяха далеч от покритието на мобилните телефонни оператори, а и не разполагаха с обикновени линии. Това пречеше на бизнеса, образованието и културното развитие на региона. И изведнъж се появява новата ССТ технология, която вместо традиционните наземни ретранслатори използва нискоорбитни спътници и по този начин осигурява по-евтино и по-плътно покритие на огромните, доскоро изолирани от света територии в района на Персийския залив. Инфраструктурата вече беше изградена и не след дълго компанията „Бордърс Атлантик“ щеше да превърне Саудитска Арабия в новия комуникационен център на ислямския свят. В допълнение тя щеше да предостави на принца престолонаследник пълен контрол върху секретните комуникационни честоти, използвани от богатите му и изключително предпазливи съседи.

— Моля ви да запомните, че трябва да използвате обръщението „Ваше величество“ и нищо друго — умолително подхвърли Амуд, докато въвеждаше Сирад и придружителя й в заседателната зала. — Принц Абдула говори перфектно английски, но поради дипломатически и политически причини ще използва услугите на преводач…

Сирад бавно кимна с глава. Тук всичко се подчиняваше на условностите.

— Преди него в залата ще се появят хора от личната му охрана. Не бива да мърдате, освен ако не ви помолят за това. Негово величество ще застане ей там, в близост до лекторската катедра, а неговият вътрешен министър ще ви поздрави с добре дошли в Дубай на английски език. Ще се придвижите дотам, докъдето ви позволи охраната му. Не зная как точно ще му предадете този телефон. Нали го носите?

Сирад кимна и докосна куфарчето си.

— Много добре. Можете да отговорите на евентуалните въпроси, които би ви задал, но в никакъв случай не отваряйте уста, преди да се е обърнал към вас… По принцип на тези географски ширини е крайно необичайно жени да вземат участие в подобни церемонии…

На Сирад започна да й писва от инструкциите на този дебел лакей.

— Много благодаря — кимна тя. — Но все пак не забравяйте, че ние инвестираме милиарди долари в една огромна пясъчна дупка, която никой друг не желае дори да погледне! — Усмихна се широко и кимна с глава на зяпачите, част от които минаваха за втори или трети път покрай нея. — Единственият принц, на когото съм готова да целуна разни атрибути, живее в Минеаполис и най-много си пада по червени плувки марка „Спандекс“. След като твоето високопоставено приятелче не може да пее ритъм енд блус, предлагам да пробутваш глупостите си на някой друг. Що се отнася до мен, аз възприемам цялата церемония като обикновен гъзоблиз, който струва огромна купчина мангизи!

Амуд я гледаше със зяпнала уста. В родината му жените не смееха дори да го заговорят, докато тази тук демонстрираше открито неуважение и го засипваше с обиди. Как бе възможно това?!

Сирад се обърна към Бартолъмю, който изглеждаше не по-малко потресен от арабина.

— Надявам се да приключим бързо, защото ще се напикая! — подхвърли тя.

Когато Джеръми и Хесус най-сетне се добраха до базовия лагер в Хадрамаут, и двамата бяха на ръба на изтощението. Това се дължеше както на уморителния преход, така и на смазващото въздействие на часовата разлика. Не помогнаха нито специалният препарат „Амбиен“, нито нощта, прекарана в приличен хотел.

Пътуването до Анизи премина спокойно, без инциденти. На път за летището си размениха няколко реплики, но вътре в хеликоптера беше прекалено шумно за каквито и да било разговори. Цялата сцена се разиграваше без думи, но имаше всичко останало — герои, имена, декори…

— Как ли е завършил последният мач на „Янките“ — промърмори някой и това беше единственият коментар, имащ някаква връзка с Америка. Местните канали на Ал Джазира и Би Би Си не излъчваха резултатите от бейзболните мачове.

Пристигнаха късно следобед в околностите на високопланински проход, който контролираше долината Башар. Склонът от едната страна се спускаше към гола пясъчна низина, а другият се снижаваше към единствения плодороден район на страната, в който бяха разпръснати няколко селца — главно около изворите, достатъчни за напояването на зеленчуковите градини и цитрусовите дръвчета наоколо. Джеръми не виждаше голяма опасност от компрометиране. Археологическата им експедиция беше старателно оборудвана с всичко необходимо — от академични препоръки до правителствено финансиране. Освен това, наоколо нямаше подозрителни личности, никой не ги наблюдаваше. С изключение на две селища със средновековен вид, които бяха подминали по пътя, Хадрамаут беше толкова пуст, колкото вероятно е и обратната страна на луната.

За по-малко от час отрядът разтовари багажа и издигна лагер. Някъде в средата на следобеда Джеръми и Хесус разпънаха палатката си, помогнаха в разпределението на кухненската посуда и изкопаха канавка за отпадъците. Докато другите си почиваха на сянка, те подготвиха всичко необходимо за нощувка, след което тръгнаха на малка екскурзия.

— Ще се върнем след няколко часа — обяви Хесус, потупа Джеръми по рамото и кимна на пазачите, които само свиха рамене и налапаха поредната порция тютюн за дъвчене, примесен със сакъз. Плащаха им да носят пушки и да защитават базовия лагер срещу евентуално нападение на бандити — защо трябваше да се интересуват от двама прекалено усърдни учени?

Джеръми и взводният тръгнаха пеш, вземайки със себе си само вода и апарат за сателитно позициониране. В допълнение Хесус пъхна в джоба си малка черна кутийка, която държеше да носи лично. На въпроса на един от сеизмолозите отговори, че в нея имало последен модел апаратура за изследване на почвата.

После казаха сбогом и се закатериха по ръбестите скали, заобикалящи лагера от всички страни.

— Тези хора наистина са отдадени на професията си — промърмори един от другите участници в експедицията, проследявайки с присвити очи как двете фигурки се стопяват в ярката слънчева светлина.

Когато Бийчъм и Джеймс се добраха обратно до службата, рецепционистката Мили вече бе успяла да открие двата кашона, в които се съхраняваха микрокасетите със записите на обажданията в извънработно време. Макар че по-голямата част от Америка отдавна беше преминала на цифрови записи, Бийчъм отказа да изхвърли перфектно функциониращите машини с обикновена магнетофонна лента. Тя отвори капака на първия кашон и се зарови в съдържанието му, а останалите продължиха работата си.

Наоколо цареше пълен безпорядък. Това обаче нямаше значение, тъй като за пръв път от два месеца насам Бийчъм се появяваше в офиса си, без душата й да бъде скована от ужас.

Навсякъде зееха отворени шкафове, пълни с архивни документи или неработеща офис техника, по рафтовете имаше чаши за чай и кафе, потъмнели и немити от седмици. Опразнените от папки кантонерки нестабилно се поклащаха, но служителите не им обръщаха внимание, заети да търсят касети.

— Два кашона — обяви Мили, възбудена до такава степен, че размахваше ръце като побъркана. — Според мен това е горе-долу всичко. За съжаление, някои касети липсват…

— Какво значи „липсват“? — попита Джеймс, задавайки въпроса, който Бийчъм не смееше да зададе. — Имаме ли шанс да ги открием, или не?

Самият Джеймс беше уверен, че това, което им трябва, се намира тук, в офиса. Той контролираше абсолютно всички операции, а работата на рецепционистката му беше повече от ясна, тъй като именно с нея беше започнал кариерата си преди петнадесет години. Знаеше прекрасно, че изваждането на една микрокасета от телефонния секретар сутрин и прибирането й в специално определен за целта кашон, не е толкова трудна работа, и изключваше някакво по-сериозно объркване.

— Ами… — заекна момичето. — Не е точно така… — Лицето на сенатор Бийчъм видимо пребледня. — Спомням си деня… Онази сутрин чух нещо, но реших, че са сбъркали номера…

— Какво точно чу? — попита Бийчъм, пристъпи към служителката си и хвана ръцете й. Изглеждаше така, сякаш е готова да изтръгне отговора направо от гърлото й.

— Всички сме развълнувани — промърмори с пресилено спокойствие тя. — Успокой се и помисли. Какво направи с онази касета?

— Ами всички бяхме много разстроени от това, което ви беше сполетяло…

Джеймс грабна кашончето с надпис „Меморекс“ от бюрото й и започна да прехвърля малките пластмасови кутийки, подредени в него. Всяка от тях беше номерирана, някои имаха кратки указания като „Сивите пантери“ или НАСА, индикиращи обаждания от по-важни личности или организации, които изискват незабавен отговор.

— Спомням си, че когато дойдох на работа, линиите бяха буквално задръстени. Всеки искаше да получи някаква информация, знаете… Затова помолих младите колеги от съседния офис да ми помогнат при отговорите… Извадих касетата от секретаря, както винаги. Това е първото нещо, което правя сутрин — дори преди да сложа кафето… Помислих си, че може би сте се обаждала, че сте болна или кой знае какво…

Момичето виждаше, че сенаторката чака незабавен отговор и това я правеше още по-нервна. Ръцете й отново се размахаха.

— После осъзнах, че не мога да прослушам лентата, след като съм я извадила от апарата, сложих я обратно и го пуснах.

Изведнъж разбра какво е направила и очите й се насълзиха.

— Чух тези гласове… Мъжки гласове, малко отдалечени, като фон… После имаше викове и… и нещо като глухи удари. След което нещо прещрака и на линията се появи репортерът на някакъв вестник… По принцип всички обаждания бяха от репортери и…

— Какво направи с проклетата касета? — прекъсна я с леден глас Джеймс.

— Ами там е работата… Реших, че обажданията са само от репортери, бях разстроена заради госпожа сенаторката, предстоеше уикендът на Четвърти юли, а телефоните звъняха и звъняха…

— Какво направи е проклетата касета? — повтори заплашително Джеймс.

Рецепционистката избухна в сълзи и се захлупи по очи на бюрото си.

— Всичко е наред, скъпа — обади се Бийчъм, пристъпи към разстроената жена и я прегърна през раменете. — Изхвърли ли я?

— Трябва да съм я забравила в апарата — изхълца Мили. — И… И сме записвали нови обаждания върху старите…

— Бийчъм протегна ръка и вдигна от бюрото касета с надпис 7/2.

— Ужасно съжалявам, госпожо сенатор! — проплака служителката. — Отивате в затвора, при това по моя вина!

При тези думи Бийчъм видимо потръпна, но бързо се овладя. Нямаше смисъл да й причинява допълнителни страдания.

— Не се безпокой — промърмори тя. — Всичко ще свърши добре.

Не успя да измисли нищо друго.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

Секунда след като затвори вратата след себе си, някой почука.

— Може ли да вляза?

Вратата се открехна и в процепа надникна физиономията на Джеймс. Изглеждаше по-нещастен дори от Бийчъм.

— Жестоко е, нали? — промълви тя. Възбудата от вероятността да намери алиби я беше напуснала. Обаждане наистина бе имало и поне един човек извън банята го беше чул.

— Може би ще намерим някой, който да обработи лентата — подхвърли Джеймс. — Може би има начин да се възстанови първоначалният запис. Лабораториите могат да правят истински чудеса с…

— Джеймс — вдигна ръка тя. — Надеждата е хубаво нещо, но фалшивата надежда е по-лоша и от най-черното отчаяние… — Нямаше намерение да звучи като онези картички, които предлагат мъдри съвети, но от време на време думите на татко й сами изскачаха в съзнанието й. Подобно на всички фермери, той също бе получил своята порция от възход и падение…

— Съжалявам, Елизабет — промълви асистентът. — Искрено съжалявам!

Отпуснати върху столовете, двамата безмълвно се потопиха в мрачните перспективи, които им предлагаше бъдещето. Внезапно лицето на Джеймс се озари от усмивка, клепачите му рязко се вдигнаха.

— Ешелон! — извика той.

Бийчъм го чу, но думата не предизвика никаква реакция в съзнанието й. Тежестта на разочарованието беше толкова голяма, че не бе в състояние да мисли.

— Има още един запис!

— Какво?

— Още един запис! Нали казахте, че онзи служител на Белия дом споменал думата „Старфайър“?

Бийчъм сепнато го погледна. Нещо помръдна, дълбоко в душата й.

— Старфайър е една от най-засекретените програми, поставени за обсъждане пред Комисията. Това трябва да е парола ключ, при споменаването, на която автоматически се задейства системата „Ешелон“!

Сърцето на Бийчъм прескочи един такт и отново започна да бие. Би трябвало и сама да се досети. Години наред компютрите на Националната агенция по сигурността, разположени във Форт Мед, сканират ефира с помощта на една изключително сложна програма, наречена „Ешелон“. Космическата технология за подслушване им позволява да разпознават специфични думи, произнесени по телефон или радиостанция. Тези думи могат да свържат някой от участниците в разговора с определена държава, програма, класифицирана информация, операция или оръжие. „Ешелон“ е една от най-продуктивните системи в историята на разузнаването и ако Джеймс е прав, тя със сигурност би могла да спаси кариерата й…

— Ами ако се е обадил по обикновен телефон? — попита на глас тя. „Ешелон“ прихваща ефирните емисии, но не действа върху кабелните контакти, например обикновените телефонни линии.

— Набрал е мобилния ви телефон. Значи излъчването трябва да е било ефирно.

— Да, ама при първото му обаждане аз затворих. А второто е било съвсем случайно и не съдържа никаква информация…

Настроението й следваше резките промени на логиката, започна да й се завива свят.

— Те прихващат обажданията и вие го знаете. Осъществи ли се обаждане, номерът автоматически се превръща в мишена…

— Ами ако…

— По дяволите, Елизабет! — възбудено я прекъсна Джеймс и скочи на крака. — Стига съмнения! Тръгваме за Форт Мед с намерението да прослушаме определени записи!

Погледна часовника си, който показваше три и петнадесет.

— Ако побързаме, ще изпреварим задръстванията!

Бийчъм също се изправи, но възбудата й беше доста по-умерена.

— Искам да ти кажа, че вече ми отнеха достъпа до секретна информация. НАС няма да ме пусне да припаря до портала на Форт Мед, да не говорим до някой от онези богове на анализа, които работят зад него!

Това накара Джеймс да направи малка пауза, но тя продължи само докато се сети къде беше оставил ключовете от колата си.

— Но моят достъп си е наред! — отсече той. — Да не говорим, че вие сте главната причина агенцията да разполага с „Ешелон“.

Бийчъм се беше борила със зъби и нокти за финансирането на програмата, докато повечето членове на Конгреса бяха на мнението, че това е поредната бездънна дупка за милиарди след програмата „Звездни войни“…

— Тук си прав! — кимва тя. — Искам да погледна в очите онзи, който ще събере достатъчно кураж да ми каже, че не мога да прослушам собствените си телефонни разговори!

15.

Ходенето се оказа трудно, особено през първите два-три километра. Хесус определи височината им на две хиляди метра, но уредът му показваше близо две и четиристотин. Слънцето буквално ги пържеше, особено ръцете и другите незащитени части от тялото. Надвисналите скали и пълната липса на ориентири превръщаше джипиес апаратурата в ненужна вещ, в нещо като транзистор с изтощени батерии.

— Трябва да извървим пет километра — рече Хесус, когато спряха за почивка след близо два часа непрестанно изкачване. Разтвори картата и посочи селище на име Хемфи. — Слушай инструктажа: преди шест месеца един холандски журналист, работещ за „Ню Йорк Таймс“, се появява в американското посолство в Исламабад и заявява, че току-що се завръща от Карачи. Задачата му била да напише материал за евентуалната намеса на разузнавателната агенция „Интер Сървисис“ в отвличането на Дани Пърл. Помниш ли този случай?

Джеръми кимна.

— Холандецът от „Таймс“ твърди, че са го отвели в тайна квартира, където неколцина талибански бойци му показали някакви документи. Тези бойци заявили, че са се сражавали на страната на „Ал Кайда“ в Тора Бора и са помогнали на Алал-Бин да напусне Афганистан, да прекоси цял Пакистан и Белуджистан, за да стигне до Карачи, където подкупил капитана на някакъв либерийски търговски кораб и отплавал. Според личната охрана на Алал-Бин, той заминал за Сомалия, но един от талибаните видял товарните документи на кораба, според които стоката била предназначена за Аден, Йемен…

— И ние бихме всичкия този път на базата на тази информация? — вдигна вежди Джеръми. Често се случва криминални случаи да се крепят на съвсем бегла информация, но това, което чу, беше наистина крайно недостоверно.

— Резидентът по сигурността в Исламабад предал тази информация в Ленгли, откъдето разработили сложна операция с помощта на средствата за комуникационно прехващане на НАС и Националното управление на разузнавателните спътници. Получените резултати им дават основание да заключат с вероятност 70%, че Алал-Бин, две от съпругите му, дузина деца и лека охрана се намират в нещо като махала — по-скоро струпване на десетина къщи, на пет градуса източно оттук, отвъд онзи баир… — Ръката му махна надясно.

— Май си правиш шибани шегички! — подскочи Джеръми и инстинктивно се огледа. — Открили са координатите на един от най-търсените терористи в света и пращат нас двамата да го хванем? Може би пропускам нещо, Хесус, но искам да те попитам какво пушиш напоследък?

Никога не се беше оплаквал по време на селекцията. Прие безропотно ужасната бумащина на ФБР, включително абсурдните предписания на главната квартира за израстване в кариерата. Не каза нищо дори когато го хвърлиха без бронежилетка в престрелката в Пуерто Рико, но това му идваше вече множко. Търпението му наистина се изчерпваше.

— Нямаме оръжие, нямаме апаратура за нощно виждане, нямаме подкрепа от въздуха… Нима си въобразяваш, че ще ни поканят в тази махала и ще ни стиснат ръцете, а после ще ни опаковат въпросния задник за малка разходка до Америка, където го чака електрическият стол?! Как ще реагираме, като започнат да стрелят? С камъни ли ще ги замеряме?

Хесус пресуши първата си бутилка с вода и се изправи.

— Събирай си боклуците! — кратко се разпореди той. — Имаме един час, за да заемем позиция!

Сирад получи достатъчно време да обмисли арогантната си атака срещу Амуд, просто защото срещата на принца престолонаследник Абдула се проточи по-дълго от очакваното. Това означаваше, че тя трябваше да седи и да чака в огромната заседателна зала в компанията на Крис, малък отряд охранители и един много ядосан арабин. Без съмнение нейните язвителни забележки доведоха до значително напрежение на дипломатическо ниво. В един момент в помещението се възцари толкова дълбока тишина, че Сирад чуваше тихото жужене на луминесцентната лампа на десет метра от себе си.

— Харесвам обувките ви — подхвърли най-сетне тя, обръщайки се към Амуд.

— „Бали“ — отвърна той, моментално доловил помирителния й тон. — Швейцарски.

— Откога работите за принца?

— От седем години. Учил съм в Харвард, където бях водач на отбора по гребане, след това се върнах у дома и започнах работа в Министерството на вътрешните работи.

— Водач на отбора по гребане на Харвард? — усмихна се тя, а Амуд наклони глава в опит да разбере дали това означава възхищение, или е поредната подигравка. Той беше човек с максимално добро американско образование, при това получено след колежа „Филипс Ексетър“. От къде на къде тази жена ще…

— Внимание, внимание! — разнесе се висок мъжки глас. — Негово величество току-що пристигна. Моля всички да се подготвят за аудиенцията.

В следващия миг в залата се появи друг сътрудник, очевидно по-високопоставен от Амуд. Беше прехвърлил четиридесетте, с безупречно сресана коса и ушит по поръчка английски костюм в тъмносин цвят. В походката му се долавяше онази особена гъвкавост, която притежават играчите на крикет.

— Госпожице Мално — леко кимна мъжът. Виждаха се за пръв път, но той очевидно беше добре запознат с новата си бизнес партньорка. На практика беше изчел абсолютно всичко, свързано с „Бордърс Атлантик“, беше проучил обстойно биографията на Сирад, търсейки мнението на хора от различни сфери на обществото, с различно влияние. Принцът винаги очакваше задълбочени проверки.

— Здравейте, как сте — протегна ръка Сирад. Амуд отстъпи крачка назад и се присъедини към аудио-визуалния екип, редом с Крис. Личеше, че приема ролята на зяпач с огромно облекчение. Независимо от водещото си място в гребния отбор на Харвард, той явно не заемаше такава позиция в Министерството на вътрешните работи, която би му позволила да отваря уста в присъствието на принца престолонаследник.

— Негово превъзходителство всеки момент ще е тук, но аз бих искал да обсъдим предварително някои неща…

Сирад кимна и се постара да демонстрира най-очарователната си усмивка. Мъжът обаче не й обърна внимание.

— Времето ни е малко, ето защо ще ми позволите да…

Широката двойна врата рязко се отвори и в залата нахлу тълпа от бодигардове, прислужници, политически съветници, дипломати и експерти по протокола — обичайната свита на владетелите. След тях вървяха представителите на печата — повечето от тях местни, тъй като никой самоуважаващ се западен журналист не би се смесил с тълпата на царедворците. Репортерите бяха наобиколили принца — изненадващо висок и едър мъж с черни мустаци, облечен в ослепително бяла роба.

— О, да, да, това е госпожица Мално — обяви той и се плъзна към нея като крайцер в тихи води. Спря на крачка, но вече не беше част от тълпата, която бе изостанала два-три метра назад.

— Аз съм принц Сафир бин Аден Фейсал Абдула, близък приятел на вашия Джордън Мичъл и верен съюзник на Съединените щати — представи се той на перфектния английски, който според Амуд в никакъв случай нямаше да използва. — Добре дошли в царството на Аллаха.

Хесус спря петдесет минути по-късно, точно под арката, образувана от две огромни скали в подножието на върха. Избра си място в сянката, погледна часовника си и извади от раницата си още една бутилка вода.

— Стигнахме ли? — попита Джеръми. Краката му горяха от стръмното изкачване, чувстваше и обща умора от обезводняването и голямата надморска височина.

— Сега ще разберем — отвърна взводният и извади от раницата си мощен бинокъл марка „Бърис“, оборудван с допълнителни увеличителни стъкла. И двамата дишаха тежко в разредения въздух, чувстваха се зле.

— Давай координатите — разпореди се Хесус.

Джеръми натисна две копчета и портативният му джипиес локатор се свърза с два от многобройните геостационарни сателити, които кръжаха на сто и петдесет километра над главите им. Само преди пет години апаратурата в ръцете му струваше сто хиляди долара и за притежанието й се изискваше специално разрешително от една институция, наречена Отдел за сигурността на клетъчната информация. Днес обаче ще ви я подарят за Коледа, стига да си откриете сметка в местната банка.

— Готово — обяви миг по-късно Джеръми, извади геоложките карти от раницата си и маркира един от ламинираните листове с мек молив.

— Сега изстреляй обратния азимут към онези къщи долу — разпореди се Хесус.

Джеръми надникна изпод арката и насочи поглед към стръмния склон, под който зеленееха сочни ниви и пасища. По средата на разстоянието от около километър и половина — точно там, където свършваше каменистият склон и започваше полето, се издигаха няколко хижи с груба каменна конструкция.

— Сто осемдесет и седем градуса, отклонение плюс-минус седем — обяви той.

— Точно — кимна Хесус. — Това е мястото.

Джеръми извади бинокъла си и го насочи надолу. Веднага му направи впечатление, че само основите на къщите бяха от камък, а стените над тях бяха изградени от преплетени клони, замазани с кал. Бяха общо пет, а на празното място пред тях бяха паркирани два новички на вид джипа тойота, от модела „Ленд круизър“. Няколко деца си играеха с пръчки край малък кладенец. Около близката маса се очертаваха по-едри фигури, вероятно на мъже. Миражът пречеше на добрата видимост, особено когато се използваха допълнителните лупи на биноклите „Бърис“.

— Виж какво — промърмори той. — Гледам да си върша работата, без да задавам излишни въпроси, но сега съм длъжен да ти кажа, че това тук никак не ми харесва!

Хесус беше извадил от раницата си тайнствената черна кутийка и се опитваше да открие достатъчно равен камък, върху който да я положи.

— Какво искаш да знаеш? — попита той.

— Искам да знам какво търсим тук, човече! Защото веднага ще те предупредя, че няма да бъда изкушен от никакъв чек, ако трябва да измина километър и половина по голите скали, за да хвана мръсника!

— Няма да го хващаме, нито пък ще го връщаме в Щатите — поклати глава Хесус. — Само ще го убием…

— Ще го убием?! На каква база, по дяволите? — Съжали още в момента, в който думите излетяха от устата му, но вече беше късно.

— Ако имаш проблем с изпълнението на моите заповеди, можеш да си вдигнеш възмутения задник още сега и да го прибереш в базовия лагер! — отсече Хесус и в гласа му се долови мрачна нотка.

— Нямам проблеми със заповедите ти — даде заден Джеръми. — Но продължавам да се питам… Защо само двамата? Дори не разполагаме с оръжие! И откога ФБР провежда на чужда територия операции по ликвидиране на престъпници?

Хесус отвори черната кутия и извади от нея някакво апаратче с триножник, което приличаше на съд за пренасяне на готова храна.

— Времената се промениха — отвърна той. — Вече не сме склонни да чакаме терористите да ни вземат на мушка… Достатъчно ти е да знаеш, че хората, които ни изпратиха тук, отдавна са се погрижили за политическата страна на въпроса. И очакват от теб да си свършиш работата…

Ръцете му внимателно поеха апаратчето с триножника.

— А що се отнася до оръжието, това тук ни е напълно достатъчно. Не ме питай как действа. Знам само, че е безшумно, течно и убива, без да оставя балистични следи. Ще изчакаме да се мръкне и ще се промъкнем на стотина метра от колибата на Алал-Бин, след което ще го задействаме…

Пръстите му сръчно завъртяха някакво копче, разположено на страничната стена на уреда.

— И когато този нещастник се надупи, за да отправи поредната си благодарност към Аллах, който му помага да коли американците, той ще получи послание от небето, при това точно в навирения си задник!

Асам Алал-Бин никога не беше приемал сериозно американските закани за отмъщение, включително и по време на Афганистанската война. Той беше използвал огромното си лично богатство, за да изгради най-голямата терористична мрежа в света и благодарение на нея беше нанесъл многобройни и унизителни поражения на американците, въпреки огромната им военна машина. Фактът, че на даден етап здравето му се влоши, нямаше абсолютно никакво значение — той вече беше изпълнил това, за което беше мечтал. Историята помни и почита истинските революционери, които променят света. А той със сигурност си беше запазил поне една отделна глава в тази история — в раздела, който се отнася за войната.

— Вечерята е готова, съпруже — обади се Лия.

Въпреки че беше известен като лидер на „Ал Кайда“ и най-жестокия терорист на света, Алал-Бин продължаваше да става преди изгрев-слънце, за да се моли на аллаха, обличаше се като всеки нормален мъж и използваше храната, приготвена от жените му. Правителството на САЩ се опитваше да го обрисува като зъл гений, но той се считаше за съвсем обикновен човек. Ето, неотдавна се разболя. Постоянно изпитва страх. Понякога ридае от отчаяние. Но в крайна сметка си остава боец, който води свещена война за спасението на всичко, обещано от аллаха. Неговият народ водеше тази война вече хиляда и петстотин години и той беше твърдо решен да участва в нея до самата си смърт. Но и след него войната нямаше да спре, тъй като мястото му щяха да заемат синовете му. Неверниците никога нямаше да победят дори още хиляда техни поколения да се борят срещу Исляма.

— Тате, тате, виж! — извика един от синовете му. Осемгодишното момче размахваше автомат АК-74 — версия със сгъваем приклад, която беше по-лека и по-удобна за носене от младите бойци. Разбира се, оръжието беше проверено и обезопасено от Ясер — един от личните му телохранители, който имаше грижата за сигурността на момчето. Защото в крайна сметка то си беше само дете, независимо колко пламенно се стремеше към битката. Трябваха му най-малко три-четири години, за да бъде готово за истински джихад.

— Храната е готова, сине — отвърна Алал-Бин. — Сядай на масата.

Бойците му се хранеха сами, но семейството му неизменно се събираше около масата, откъдето отправяше своите благодарности към аллаха. Животът му в момента беше тежък и неблагодарен, но бог знае какво е добро за него и последователите му. Той разполага с богатство и слава, с милиони пламенни последователи. Това с положителност му осигуряваше място на небесната трапеза. Сведе глава към гърдите си, благослови храната и започна да яде.

— Тате, искам да те питам нещо — обади се най-големият му син. — Кога ще видим новото оръжие, за което казваш, че ще ни помогне да свалим орела?

Мухамад беше висок и широкоплещест младеж на двадесет и една, който имаше блестящите черни очи на саудитската си майка. Алал-Бин го беше гледал как се сражава в Афганистан и се гордееше с него. Ако не бяха онези огромни Б-52 с техните умни бомби и ракети, „Ал Кайда“ със сигурност щеше да разбие на пух и прах войските на Северноатлантическия съюз.

— Още сега — отвърна той, остави плоското хлебче и бръкна в джоба си. Преди броени часове бе получил дяволския уред, заедно с редовната доставка на хранителните продукти от Нажран.

От шалварите му изскочи сребрист мобилен телефон с размерите на кредитна карта. На челния му панел пишеше „Бордърс Атлантик“, а в десния долен ъгъл бе отбелязан моделът — „Куантис“.

— Какво е това? — сбърчи чело Мухамад. — Някакъв телефон? Възможно ли е подобна дреболия да ни помогне да спечелим свещения джихад?

— Дреболия? — вдигна вежди Алал-Бин, опитвайки се да не повишава тон на младежа, който стърчеше с цяла глава над него. — Убихме три хиляди благодарение на ножове за отваряне на кашони! Джихад не се води с някакви оръжия на Страшния съд, Мухамад, а по-скоро с такива, които врагът нито вижда, нито усеща. Те очакват да ги нападнем с ядрено, химическо или бактериологическо оръжие, но ние им предлагаме само сенки. Сенки във въздуха. Ще видиш…

Хапна няколко залъка и се ослуша, за да разбере дали мъжете навън бяха приключили. Напоследък разполагаше единствено със сенки и въздух. Имаше хора в Америка, разбира се, но повечето от тях живееха в бедни жилища и си изкарваха хляба с фалшифициране на кредитни карти и дребни кражби. Разузнавателните агенции като ЦРУ и ФБР отказваха да признаят, че не могат да спрат една неорганизирана банда от самотници и по тази причина си съчиняваха страшни конспирации — просто за оправдание на безплодните си усилия.

Естествено, това ставаше възможно единствено благодарение на медиите. Дори най-незначителната атака предизвикваше верижна реакция на терор, която в рамките на двадесет и четири часа достигаше места, които бяха невъзможни за него — дори и със саможертвата на най-нескопосания самоубиец. Телевизията е навсякъде — от най-бедните квартали до Ситуационната зала в Белия дом, и именно тя, а не бомбите, беше най-страшното оръжие. Тя разпространяваше ужасяващите кадри по целия свят, повтаряше ги до безкрайност и променяше отношението на света към водещата роля на Америка по начин, който не беше възможен за нито една идеология или армия.

Една ръчно направена бомба гръмва и изчезва за секунди, но видеозаписът на събитието се върти със седмици, а дори и с години. Бърборковците от екрана — тъй наречените „експерти“, които фактически си нямаха хабер за него или неговите операции — помагаха с пълна сила за разпространението на страха и несигурността. След тях идваха политиците, които харчеха милиарди долари за засилване на сигурността по летищата, тайни операции и съдебни искове от граждани срещу същото това правителство, което искаше да ги защити. Бизнесмените изтегляха инвестициите си, опасявайки се от икономически колапс. В крайна сметка Западът пръскаше милиарди долари, които биха могли да се използват за строителството на нови училища, магистрали и болници…

— Никога не забравяй, че капиталистическата алчност е нашето най-силно оръжие! — натъртено рече той, взе телефона от ръцете на сина си и го вдигна нагоре: — Американците са продали на Саудитска Арабия съвсем нова технология — тези клетъчни телефони, които работят чрез система от спътници, но са толкова евтини, че всеки селянин може да си ги позволи.

— Значи ще могат да разпространяват повече западна култура сред страните на Исляма — сбърчи вежди Мухамад. — Западната упадъчност… Това е още едно доказателство, че саудитското кралското семейство е лакей на американския президент!

— Почакай малко! — вдигна ръка Алал-Бин. — Използвай главата си, а не сърцето. Спомни си какво ти казах за сенките и въздуха, бъди по-умен от врага. Тези нови телефони осигуряват комуникации — при това толкова защитени, че дори компютрите на НАС не могат да ги подслушват. Те предлагат онази комуникационна система, която ни е нужна за сплотяване на силите. Американското правителство упорито се противопоставя на намеренията на компанията откривател да продаде технологията в чужбина. Наши разузнавателни източници съобщават за изключителни усилия в тази посока, включително от страна на вестниците и електронните медии.

Алал-Бин си позволи едва доловима усмивка. Винаги изпитваше задоволство, когато имаше предимство пред неверниците. Те се молеха единствено на бога на алчността и печалбата и по тази причина винаги бяха готови да му продадат това, което пожелаеше, включително и в случаите, при които имаше голяма вероятност покупката да бъде използвана срещу собствените им семейства. Уолстрийтските брокери, богатите собственици на телекомуникационни компании и президентите на търговските камари — всички до един бяха негови сътрудници, независимо дали го съзнаваха, или не.

— Добре де, дори всичко това да е вярно — погледна го Мухамад. — Как точно ще ги използваме ние?

— Предстои ни голяма операция — усмихна се Алал-Бин. — Планираме я от месеци. И когато я осъществим, ти ще имаш повод да се гордееш…

Форт Мед, Мериленд, е носител на много рекорди, включително най-високата концентрация на математици на глава от населението, най-скъпата цена на електрическия ток в щата и най-сложната система за събиране и обработка на секретни данни в света. Причината за всичко това беше проста, но малко известна: във Форт Мед е седалището на Националната агенция по сигурността — най-секретното подразделение на Министерството на отбраната. НАС има най-големия бюджет от всички агенции, които се финансират по силата на Закона за набиране на разузнавателни данни.

Елизабет Бийчъм и нейният асистент напуснаха магистралата Балтимор — Вашингтон и завиха на изток по специално построена естакада, чиито многобройни разклонения, мостове и тунели глътнаха трафика буквално за нула време. Движението се следеше от многобройни охранителни камери, а управляваната от Джеймс лимузина се плъзгаше покрай тежковъоръжени мъже в черни униформи и бронежилетки. В далечината се очерта контролно-пропускателен пункт, охраняван от всички страни.

— Добре дошла в Черната дупка на главен кръстопът Анаполис — обяви тържествено Джеймс. От всички секретни държавни обекти, които беше посещавал, придружавайки сенатор Бийчъм, този беше най-потискащият.

— Внимавай какво говориш — усмихна се Бийчъм. — Нали знаеш, че чуват всичко!

„Шифросити“, както го наричаха запознатите, силно наподобяваше шпионските филми от 70-те, в които всички се придвижват с колички за голф и се преструват, че носят имена от сорта на Джон или Джейн. Това беше отделна култура, откъсната от света, едно затворено общество със своите вътрешни правила, училища, полиция и пожарна, кинозали и болници. А дори и със собствен университет — Националната школа по криптология.

Без никакво преувеличение можеше да се каже, че тук, на огромната секретна територия на НАС, човек би могъл да се роди и да умре, без нито веднъж да излезе от периметъра.

Бийчъм разполагаше с максималната за външен човек информация за НАС и нейния закрит град. В качеството си на председател на сенатска комисия тя беше посещавала Шифросити много пъти и ако не беше изпаднала в немилост, някой ден със сигурност щяха да кръстят на нейно име я училище, я друга сграда в района. Нямаше член на Конгреса, който да се е борил с нейния плам за финансирането на проекти, считани от мнозина за излишни и дори фриволни. Ако не бяха нейното влияние, връзки и умно лобиране, едва ли щеше да се роди суперкомпютърът на НАС, благодарение на който армия от анализатори подслушват, превеждат и обработват огромен поток от микровълнови комуникации.

Разбира се, днешното й посещение нямаше да бъде почетено с червен килим. Просто защото Бийчъм беше станала персона нон грата навсякъде, където се изискваше специален пропуск. Джеймс се надяваше да я вкара през КПП-то с помощта на стар свой приятел — полковник от ВВС пред пенсиониране, който спокойно щеше да рискува с рутинно административно нарушение. Бийчъм би могла да получи достъп единствено с някоя от значките, на които пише „само с придружител“ с едно голямо червено V отгоре. Разбира се, беше малко унизително за човек от нейния ранг, но тя разбираше и се примиряваше.

— Джеймс Епълтън и Елизабет Бийчъм.

Джеймс изрече имената им в нещо като гише на драйв-ин заведение. После отчетливо продиктува номерата на социалните им застраховки и името на човека за контакт вътре в затворения град. Няколко секунди по-късно един глас им разреши да продължат и те се насочиха към блиндираната кабина на същинския пропускателен пункт, където офицер във военна униформа провери документите им. Друг пазач им подаде карта на района, временен пропуск за паркиране и брошура с правилата за сигурността. След което отдаде чест на сенаторката и им махна да тръгват.

След броени минути вече влизаха в огромната 11-етажна сграда на Оперативното командване. Тя приличаше на всяка друга корпоративна централа, с бетонни колони и огледални стъкла, но Бийчъм добре знаеше, че това е само привидно. Главната сграда на комплекса на НАС, който включваше още 60 постройки, не беше нищо друго, освен имитация и куха черупка. Подобно на някаква странна архитектурна метафора, истинската структура се криеше зад фасадата — беше сграда в сградата. Тя беше облицована с медни листове, които не пропускаха електронни емисии, а специалните й противошокови прозорци бяха направени така, че да изолират всички звуци и да изключват всякакви опити за подслушване.

— Независимо колко често идвам тук, винаги си представям, че навлизаме в паралелна вселена — промърмори Бийчъм, докато вървяха по широкия коридор. Беше посещавала Ленгли, Кемп Пиъри, Харви Пойнт и няколко чуждестранни обекта, но единствено във Форт Мед изпитваше чувството, че се намира в друг, напълно различен свят.

— Как се чувствате? — попита Джеймс. И неговото сърце беше свито по начин, по който не се беше чувствал отдавна.

— Надявам се, че си точно толкова умен, колкото предполагам — отвърна с въздишка Бийчъм. — Защото ако „Вашингтон Пост“ излезе с материал за опита ми да проникна в Националната агенция по сигурността и да използвам служебното си положение, за да получа строго секретна информация, мен наистина ще ме тикнат в затвора и ще хвърлят ключа в морето!

Бийчъм и административният й асистент се насочиха към автоматичните прегради на главния вход.

— Вече сте обвинена в убийство, шефке — подхвърли Джеймс. — И според мен отдавна са решили къде точно да хвърлят ключа…

Сирад направи крачка напред и стисна протегнатата ръка на принца.

— За мен е огромна чест, Ваше величество — каза тя със звънлив и ясен глас на безупречен арабски. — Нося ви най-топли поздрави от господин Мичъл и цялото голямо семейство на „Бордърс Атлантик“.

— Какво хубаво костюмче — отбеляза принцът, отново на английски. Телевизионните камери жужаха, проблясваха светкавици, а сътрудниците на кралската особа си размениха учудени погледи. Принц Абдула рядко правеше коментари за неща, които се срещаха по страниците на списания като френския „Вог“, особено пък по време на делови събития, отразявани от пресата. — Сигурен съм, че една от моите съпруги много ще го хареса!

— Благодаря, Ваше величество — отвърна Сирад, отново на арабски. Принцът леко склони глава, наслаждавайки се на финия ливански акцент и блестящите й очи, от които се излъчваше почти хипнотична енергия.

— Моля ви, разкажете ми нещо за новото начинание, което ще стартираме днес следобед — подхвърли той, а ръката му изскочи изпод блестящо колосаната роба и се протегна напред, сякаш чакаше подарък.

— Разбира се — кимна Сирад. В поведението й личеше пълно самообладание, тъй като знаеше, че този кратък диалог ще обиколи света, а утре сутринта репортажите за него ще заемат първите страници на финансовия печат. — Договорът за партньорство между „Бордърс Атлантик“ и кралското семейство ще превърне Саудитска Арабия в световен телекомуникационен лидер, при това във време, когато информационните технологии означават чиста власт.

Помнеше наизуст малката реч, която й беше предал Бартолъмю, но говореше така, сякаш думите излитат направо от сърцето й.

— Нашите телефони „Куантис“ се базират на специалната технология за дигитално кодиране, която позволява абсолютна сигурност на гласовите и образните сигнали, при това на приблизително същата стойност като вече съществуващите системи — продължи с разясненията тя. — ССТ технологията работи с помощта на наша собствена система от сателити, която прави излишни скъпите ретранслатори на конвенционалната клетъчна телефония. А по-малко инфраструктура означава по-малко поддръжка и по-голяма печалба. Поради факта, че нашата система работи в диапазона между 1600 и 1900 мегахерца, тези телефони ще бъдат конкурентоспособни на всички световни пазари.

Принцът кимна с глава и се усмихна. Той си даваше ясна сметка, че и тази негова публична изява е режисирана отначало докрай, както всички останали, а фразите идват от предварително написан сценарий. Това обаче изобщо не го смущаваше, въпреки че част от сътрудниците му изглеждаха притеснени и многозначително поглеждаха часовниците си. Саудитският лидер не бързаше да се отърве от компанията на Сирад.

— И ние сме първата държава в света, която получава това, така ли? — подхвърли той.

— Първата в света — потвърди Сирад.

— Прекрасно! А къде е малкото чудо, което ми носите?

Сирад бавно посегна към чантичката си. Очите й ясно забелязаха ръцете, които докоснаха пистолетите и автоматите наоколо, небрежно покрити от дрехите. В помещението имаше толкова много оръжие, че във въздуха се долавяше леката миризма на оръжейна смазка „Хопс“, която на моменти дори потискаше ароматите на скъпи одеколони.

— Това е първият телефон „Куантис“ от новата технология ССТ, който се използва извън нашите лаборатории — гладко излъга тя. Подобни апарати ползваха неколцина от висшите ръководители на компанията, при това от няколко месеца насам, а Крис твърдеше, че в Близкия изток се срещат толкова често, колкото и будките за продажба на фалафел.

— Ваше величество, програмата ни е много натоварена — обади се един от приближените на кралската особа, който беше достатъчно високопоставен, за да не бъде пренебрегнат веднага.

— Да, разбира се — кимна Абдула и пое от ръцете на Сирад красивата опаковка. Отвори я и спря поглед върху телефона „Куантис“, който Крис беше показал на Сирад. Платинената кутия беше инкрустирана с квадратно изсечени диаманти и изумруди, а над логото на „Куантис“, издълбано в самороден къс оникс, беше красиво гравирано саудитското знаме.

— Благодаря, госпожице Мално — склони глава принцът престолонаследник. — Доколкото съм информиран, на мен се пада честта да проведа първия разговор в света, базиращ се върху ССТ технологията…

— Точно така, Ваше величество — отвърна със сияещо лице Сирад. — Вашият вътрешен министър в Риад разполага със ССТ телефон и очаква обаждането ви. Номерът му е в директорията за бързо набиране, така че е достатъчно да натиснете бутона „сенд“.

Върху лицето на принца изплува широка усмивка. Тази малка церемония означаваше много повече от обичайните фотографски сесии с новите американски партньори — тя представляваше огромен скок в областта на мобилните комуникации за всички араби от района на Близкия изток. Само след няколко седмици търговците на камили в Йордания щяха да имат пряк достъп до стоковата борса в Чикаго. Днешният ден поставяше началото на една нова ера, която завинаги ще остане свързана с името му.

— Али, здравей! — извика в слушалката той. — Чуваш ли ме?

Джордън Мичъл беше прекарал поне час зад бюрото си, когато Траск влезе да докладва, че сателитното захранване е включено. Спуснаха се по стълбите четири етажа по-долу и влязоха в Бойната зала, където двама специалисти по електроника току-що бяха приключили проверката за подслушвателни устройства. Мичъл прекрасно знаеше докъде може да стигне конкуренцията в опитите си да разкрие тайните му.

— Къде сме? — попита той.

Траск насочи дистанционното в ръката си към стената в дъното.

— Седемнадесетият етаж успя да синхронизира видео захранването на наземните съоръжения. — Две от големите витрини в дъното бавно се плъзнаха встрани и зад тях се разкри редица аудио-визуални екрани, телевизионни монитори и лекторски дъски за записване на информацията. През по-голямата част от деня този телекомуникационен център предлагаше интерактивна конферентна връзка с всички части на света, но тази сутрин щеше да предложи една далеч по-интересна картина.

— Получихме положителна идентификация — продължи Траск. — Стрелците са заели позиция на рубежа непосредствено до селото.

— А Сирад? — кратко попита Мичъл.

— Принцът престолонаследник току-що е провел разговор с вътрешния си министър. Всеки момент световните агенции ще излъчат информацията за сделката.

— Отлично.

Мичъл безмълвно наблюдаваше как екраните на трите плазмени телевизора оживяват, захранени с изображение от шпионския спътник КХ-11 на Националната разузнавателна служба, успешно прихванато от ултрамодерните гео синхронизирани самолети и съответните наземни съоръжения на „Бордърс Атлантик“. Въпреки че държавните разузнавателни агенции редовно ставаха обект на опити за проникване от страна на частните телекоми, единствено „Бордърс Атлантик“ беше успяла да пробие защитните им кодове и да получи достъп до предаваните от сателитите изображения. Командният пост на седемнадесетия етаж беше в състояние да прихване абсолютно цялата информация, обработвана с помощта на Националната програма за военно тактическо разгръщане, включително и това, което течеше в момента — емисия в реално време, осъществена от двама мъже в Йемен и предназначена за военновъздушната база Онизука в Сънивейл, Калифорния, откъдето трябваше да бъде препратена в един от националните центрове за фото интерпретация под контрола на ЦРУ, който се намираше във Вашингтон.

В момента на един от екраните беше запечатан широко обективен кадър на пет колиби от кал, разположени в пустинна долина. Другите два предлагаха същата картина, но под различни ъгли. Разделителната способност на кадрите беше безупречна, позволявайки на Мичъл и Траск да различават дори дрехите на стрелците, въпреки зеленикавото сияние, излъчвано от инфрачервените увеличители на образа. Фигурите им се бяха сгушили в сянката на две огромни гранитни скали.

— Кой е Уолър? — попита Мичъл. Беше виждал достатъчно снимки в досието на командоса, разбира се. Беше изчел всичко, свързано с представянето му в ООЗ. Разполагаше дори със снимки на семейството му. Но нищо от това не му вършеше работа сега, докато наблюдаваше разузнавателните кадри, заснети директно от космоса.

— Онзи вдясно, виждате ли го? Смит е по-нисък и в ръцете му се вижда един ПСТ апарат…

Мичъл сведе поглед към часовника си, който показваше 8:17. Дубай беше в часовата зона Гринуич плюс пет — девет часа преди тукашното време и един час преди Йемен. Текущата операция се провеждаше в три различни часови зони, на хиляди километри разстояние в различни континенти и в абсолютно противоречие с всичко, което само допреди пет години учените считаха за абсолютно невъзможно. Но то беше тук, пред очите му. Кой беше казал, че не всичко се купува с пари?

— И тъй, кога ще се случи? — нетърпеливо попита той. По принцип не обичаше да чака, независимо за какво става въпрос.

— Няма начин да се каже със сигурност, сър. Положително ще бъде в рамките на един час. Обърнали сме внимание на абсолютно всички реални фактори, но за съжаление няма начин да отстраним известен процент несигурност…

Мичъл беше одобрявал лично всеки отделен елемент от сложния план и си даваше ясна сметка, че въпреки задълбочената подготовка, милиардите долари, оперативните съвещания и научно обоснованото отчитане на неподлежащите на статистика рискове, в момента цялото гигантско начинание зависеше единствено от човешките действия — факторът, който никога не подлежи на пълен контрол…

Хесус лежеше в сянката на древен каменен зид и мажеше лицето си с камуфлажен гел в очакване на заповедта за атака. Обърна се да погледне Уолър и загрижено попита:

— И к’во, отпадна от списъка, така ли?

— Какъв списък? — учудено попита Джеръми, проверявайки дали се е намазал добре. Лежеше на хвърлей камък от леговището на най-опасния терорист в света, но нощната тъмнина беше единствената му защита.

— Онзи, с най-добрите стрелци…

Джеръми поклати глава. Списъкът на Лотшпайх с най-добрите снайперисти в отряда му се струваше на светлинни години от тази забравена от Бога камениста пустош.

— Имах срок до следващия петък да го победя — поясни той. — Как мислиш, ще си бъдем ли у дома дотогава?

— Надявам се — промърмори Хесус, измъкна ПСТ телефона от раницата си и започна да мести капака му с формата на лаптоп, надявайки се да улови сигнала на някой спътник. — За всяко отсъствие над три дни се изисква бележка от доктора.

— Бележка от доктора ли? — втренчи се в него Джеръми. — Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Поискал си болнични за четвъртък следобед и целия петък — поясни Хесус. — Което означава, че лошо ни се пише, ако не се появим на развод в понеделник сутринта!

Джеръми се замисли, а очите му механично следяха действията на взводния, който нагласяше своя хиперсоничен или дявол знае какъв апарат върху един плосък камък. Не искаше да задава глупави въпроси, но тая работа започваше да губи смисъла си.

— Я ми помогни да се ориентирам, човече — изпъшка той. — Искаш да кажеш, че сме взели отпуск по болест, за да свършим тая гадория?!

— А ти к’во си мислиш? Че може да се изпарим, просто ей така, без никой да задава въпроси? Или е отпуск по болест, или е годишен, но ако е годишен, трябва да посочиш телефон и адрес за връзка…

— Значи това тук не се брои за специална задача? Исусе!

— Исусе като името ми, или се обръщаш към онзи горе? — пожела да узнае Хесус.

— Какво? — с недоумение го погледна Джеръми.

— Никога не съм сигурен какво вие, задниците около мен, имате предвид, когато казвате Исусе — поясни Хесус. — С вас човек трябва да притежава ясновидска дарба!

Джеръми облегна глава на камъка и замълча, а Хесус се зае да набира някакви цифри по сателитния телефон. Отново го обзе чувството, че присъства на поредната селекция. Или беше прекалено уморен, за да осмисли всичко около себе си, или просто халюцинираше.

— И преди си участвал в подобни операции, нали?

Хесус кимна с глава и се наведе над микрофона.

— Сиера едно на позиция — обяви той. — Моля разрешение за преминаване към зелена фаза…

Джеръми изчака кимането на взводния си командир, който прекъсна връзката и прибра телефона обратно в раницата.

— Не се обиждай, Уолър. Добре си спомням първата операция на „Делта“, в която участвах. Току-що ме бяха назначили в ескадрон А — това беше в навечерието на иракската агресия срещу Кувейт…

Джеръми заинтригувано вдигна глава. Хесус рядко споменаваше за времето, прекарано в армията.

— Пребазираха ни на онзи природен самолетоносач, наречен „Диего Гарсия“… Командирът дойде и избра мен и още двама за цивилна охрана на някаква мисия. Трийсет и шест часа по-късно се озовахме в бетонен бункер малко отвъд иракската граница, наречен с гръмкото име „Преден разузнавателен пост“. Имахме и пленник… Преди това ме инструктираха по същия начин, по който аз инструктирах теб: с една кръгла нула. Нищо, разбираш ли?

Хесус се намести, опитвайки се да открие по-удобна позиция върху каменистия терен.

— С нас беше един шпионин на агенцията, истински полиглот. Още не бях изкарал езиковите курсове и изобщо нямах понятие за какво се говореше. Имаше много крясъци и дори малко кръв. Човекът от агенцията започна да се нервира, тъй като нямаше никакъв напредък. В един момент командирът на наряда взе една празна бутилка от кока-кола и отиде да я напълни с бензин. Като се върна, пристъпи към врабчето и започна да излива бензина в ботушите му. Никога няма да забравя тези ботуши — кожени, с връзки.

После накара човека на агенцията да възобнови разпита. Очите на врабчето станаха като паници, но продължаваше да мълчи. И командирът му щракна запалката. Нещастникът литна нагоре, сякаш бе избухнала газова бутилка…

Беше прекалено изненадан, за да изкрещи. В продължение на една-две секунди мълчаливо се блещеше към огъня, който бързо обхвана шибаните му ботуши и стигна до гащите му. След което започна да пищи, ама яката…

Командирът се изправи пред него. В едната си ръка държеше одеялото, а в другата — бутилката с бензина. Раменете му леко се повдигнаха, сякаш да кажат: „Ти решаваш кое от двете, на мен ми е все едно“… Никога няма да забравя това, което последва… Онзи нещастник започна да пее „Били Джийн“, на шибан английски! Пееше си хит на Майкъл Джексън, а гащите му горяха! Никога през живота си не бях виждал по-шантава и по-ненормална сцена!

Хесус поклати глава, сякаш по-късно му беше дошло до гуша от такива сцени.

— Първият човек, когото запалиха жив пред очите ми — промърмори той, помълча малко, после добави: — А ти не се тревожи за отпуска по болест, Уолър. Давай да вършим работа, тъй като току-що получихме зелена светлина.