Част първаЧервено

Пролог

Всеки от времето на Александър Сергеевич1 насам знае, че да се навестяват възрастните роднини, е ако не неотменим дълг, то поне задължение на възпитаните хора. Мартин не пренебрегваше това. Освен учтивостта на него му беше и приятно да види чичо си, да поседи с него в кухнята на чашка кафе и да поговори за нещо дребно, незначително, или напротив — за философски проблеми, които човечеството до момента не е разрешило. В редовните посещения имаше още една малка човешка радост — в много компании вече се обръщаха към Мартин по бащино име, което той никак не обичаше. А и как един руски човек да обича такова нелепо съчетание — Мартин Игориевич? Но чичо му никога не се обръщаше към него по бащино име и изобщо нямаше такова намерение. Когато беше в добро настроение, му казваше Март, а когато беше в лошо (което, между другото, не се случваше често), го наричаше жлъчно Идън. Явно преди малко повече от трийсет години между бащата и чичото на Мартин беше избухнал някакъв лют роднински скандал по повод името му. Чичо му беше заклет ерген, на въпросите относно децата отговаряше с „не съм запознат“, но кой знае защо смяташе за свое законно задължение да взема възможно най-пълно участие в живота на племенника си. Всъщност той беше загубил само една битка — тази по повод името, — но пък по всички останали въпроси винаги успяваше да наложи позицията си. Понякога Мартин му беше благодарен от все сърце за това — например за провалените планове да го учат още от бебе да свири на пиано, за разрешението да тръгне на многодневен поход или да отиде с приятели в Петербург на автостоп. Всички опити на родителите му да спорят с чичо му завършваха с тежък поглед изпод вежди и с въпроса: „Вие мъж ли възпитавате, или естраден певец?“ Той никак не обичаше естрадата, а от всички певци уважаваше само Кобзон и Леонтиев, като дори за тях добавяше виновно: „Заради гласа и характера“.

Впрочем, при цялата си суровост, чичо му не беше лишен и от дребни човешки слабости, проявили се особено силно през последните десет години, когато животът на цялата планета беше тръгнал на зле. В него се бяха пробудили дремещите преди кулинарни наклонности и ако по-рано можеше да изкара цяла седмица на пържени яйца и евтина бира, то сега прекарваше половин ден край печката, а вечер или канеше гости, или самият той отиваше на гости. Мартин харесваше тази му слабост, защото тя правеше посещенията му още по-приятни. Ето и сега, след като се чу предварително с чичо си и разбра, че за вечеря е предвидена патица „Вайдахуняд“2, Мартин мина през магазина при метрото и придирчиво избра вино. Разбира се, в случая беше редно да се пийне унгарско. Нека естетите и патриотите да се подсмихват при споменаването на „унгарско вино“, нека да възхваляват сладникавия сотерн3 и тръпчивия тавел4, а други да спорят за качествата на масандровското и унгарското токайско вино. Мартин отдавна се беше убедил, че всяка храна си има нещо, с което върви, и това е обусловено от историята и географията. Към варените картофки и солената сельодка не е измислено нищо по-добро от обикновената руска водка, на пикантната пастърма й приляга гъстият арменски коняк (макар че заради широката кавказка душа пастърмата върви и с водка), за нежните стриди е бялото френско вино, прохладно и леко, а за мазните и вредни за организма кренвирши най-подходяща е чешката или баварската бира.

Така че той не се поколеба при избора на вино. След като изчака на малка опашка — пред него две капризни пенсионерки, които дълго време избираха парчета „по-ароматен“ испански пушен бут, поискаха да им го нарежат на по-дребни парченца, — Мартин купи бутилка бяло балатонско и бутилка червено егерско и побъбри малко с уморената млада продавачка. За щастие зад него никой не чакаше. Момичето беше симпатично и умничко, следваше в университета, а вечер поработваше в магазина, за да събере пари за лятна екскурзия из Европа. След минута Мартин с безпогрешния си инстинкт разбра, че девойката, макар и да няма нищо против да си побъбри с него, не възнамерява да завързва сериозно запознанство — вече си имаше добър и верен приятел. Наложи му се да си вземе довиждане и да си тръгне, тихичко потропвайки с бутилките, завити с гофрирана хартия и прибрани в здрава торбичка.

Навън беше приятно. Над Москва се беше спуснала вечер — първата истинска топла лятна вечер след дългата прохладна зима. Това, че беше петък, само правеше нещата още по-приятни. Потокът от коли с тръгнали към вилите граждани вече беше пресъхнал, беше тихо. Малкото останали в града за почивните дни деца се носеха по тротоарите върху тротинетки, в градинката при метрото малка джаз група настройваше инструментите си, а първите пенсионери вече бяха насядали на пейките, за да послушат музика, да поклюкарстват и да потанцуват. Старият девететажен блок, в който живееше чичо му, беше наблизо; Мартин тръгна към него не по пешеходната алея, а напряко, през занемарена стара градинка. По пътя за малко да изплаши двама влюбени, които се прегръщаха на една пейка, но навреме чу разгорещения шепот и премина съвсем тихо, придържайки торбичката с бутилките пред себе си, за да не вдига шум.

Пристигна навреме. Чичо му отвори вратата, промърмори нещо като поздрав и се втурна към кухнята — да извади патицата от фурната. Мартин, както обикновено, обу ластичните пантофи за гости и отиде в гостната. Чичо му живееше скромно, в малък двустаен апартамент, и нямаше намерение да се изнася оттам, като заявяваше, че на шейсет и седем години е още рано да се мисли за гробище, и е вече късно да се мисли за преместване. По всички стени в спалнята — която по съвместителство беше и кабинет — имаше стари библиотечни рафтове, на които бяха наредени не по-малко стари книги, затова пък гостната беше мебелирана съвременно, дори модерно, в „хай-тек“ стил, с изобилие от витрини с никелирани рамки и нечупливо стъкло, нова видео— и аудиоапаратура, с тежкарски стъклени френски колонки „Водопад“ — ценени от познавачите заради отсъствие на призвук на корпуса. Докато чакаше чичо си, Мартин порови из дисковете, избра Бетовен в изпълнение на Емил Гилелс, а после свали сакото си и се настани до масата.

Чичо му не го кара да чака дълго. Появи се след минута в гостната с прочутата патица на фурна — цвърчаща в тавата, ухаеща ароматно, заобиколена с дребни сармички, добре напоени с мазнината. Мартин веднага скочи, втурна се да отваря бутилките, ругаейки се, че не е дошъл по-рано — добре е виното да подиша половин час, да се освободи от миризмата на тапата и да разкрие аромата си във всичките му нюанси. Но чичо му и така похвали виното, след което двамата се отдадоха на гастрономични удоволствия, като междувременно си подхвърляха реплики, които не бяха точно празни приказки, но биха представлявали интерес само за близки познати — говореха си за родителите на Мартин, които прекарваха вече втори месец на слънчевите кубински плажове; за лекомисления му по-малък брат, който, едва завършил един институт, постъпваше в друг, тъй като беше успял да се разочарова от юристите и тяхната професия, обаче бе обзет от необяснима симпатия към изконните им врагове — журналистите. Поговориха и за чичото на Мартин — за болния му черен дроб, на който, естествено, нямаше да му хареса настоящото угощение; за разправиите с преизчисляването на пенсията му, заради което нямаше да може да осъществи детската си мечта да посети Мадагаскар. Мартин с удоволствие забеляза, че чичо му не унива, грижи се за себе си и дори не го е домързяло да си сложи вратовръзка за вечерята, което за един ерген си бе истински подвиг. После чичо му започна да го разпитва за работата му — много фино и внимателно, надявайки се да завари племенника си неподготвен и да го накара да се разприказва. Но Мартин беше нащрек, измъкваше се с общи приказки, не казваше „да“ и „не“, не се поддаваше на ласкателства и намеци, така че чичо му изостави разпита и наблегна на патицата.

В този момент през прозореца се чу тихо бучене, което обаче заглуши Патетичната соната, и ниско над сградите се понесе летяща чинийка, готвеща се за кацане. Децата нададоха радостни крясъци, алармата на някаква кола се задейства и половин минута ги обливаше с неприятни за слуха трели.

Това дребно произшествие обаче, моментално смени темата на разговора. Приказките на масата веднага се насочиха към по-сериозни, държавни дела и чичо му започна реч, осветляваща неговото мнение за извънземните. Мартин отдавна знаеше съдържанието й, но редовно я изслушваше.

Не можеше да се каже, че отбягва тази тема, но все пак той имаше свое мнение по въпроса, а не му се искаше да спори с чичо си. Така че двамата претупаха остатъка от вечерта, под съпровода на монолога за извънземните, и когато най-накрая дойде време да си вземат довиждане, племенникът почувства известно облекчение. Добре беше, че има и уважителна причина — на следващия ден отиваше на „командировка“ и нямаше никаква представа колко ще продължи тя.

1.

Дъждът настигна Мартин на върха на хълма.

Облаците плуваха толкова ниско, че му се струваше, че може да подскочи и да загребе с длан от мокрия сив памук. Първите капки започнаха да потропват по пътечката, вдигайки фонтанчета от прах, за момент утихнаха и дъждът се стовари като плътна стена.

Само за миг пътечката заприлича на водосток от аквапарк. Мръсотията в локвите забълбука. Студената вода се плискаше по нозете му, облаците падаха все по-ниско — и ето че той вече вървеше в дъжда, в сива мъгла, в сърцето на бушуващата стихия. Стана съвсем тъмно. През първите минути непромокаемата тъкан на якето му се справяше, после по кожата на Мартин плъзна влага. Панталоните прилепнаха към краката му, обувките му също протекоха.

Той крачеше, проклинайки и дъжда, който падаше триста дни в годината, и бодливия храсталак, заради който пътечката, противно на здравия разум, минаваше през хълма; и работата си, и самия себе си. Пътечката се разкалваше направо под краката му и му ставаше все по-трудно да пази равновесие. Той вече не вървеше, а се плъзгаше и рискуваше да падне всеки момент. Карабината се срасна с гърба му и забележимо натежа, при всяка стъпка за подметките му прилепваше по половин пуд5 кал, отвътре също всичко се беше разкиснало: носът му течеше, в гърлото му нещо клокочеше, мократа памучна тъкан стягаше мускулите му, дори мислите му бяха станали разводнени и течни.

Сега би се зарадвал на каквото и да е — изскочил от храсталака звяр, удар на мълния и тътен на гръмотевица, дори неочаквани препятствия, които биха го накарали да бяга, да се катери с набиране, да скача или да пълзи. Но в сивия дъжд имаше само жвакаща кал, мокри остри клони и гъста сива мъгла. Не му оставаше друго, освен да върви монотонно и непрестанно, сливайки се с еднообразието на пороя.

Видя светлинката над Станцията едва когато се спусна от хълма. Или имаше пролука в дъжда, или облаците горе се бяха разсеяли, но фарът започна да проблясва сред полегатите сиви струи. Червено припламване, зелено припламване, пауза (а всъщност просветване в ултравиолетовия диапазон) и ярка бяла светлина, ослепителна и омайваща, като блясък от електрическа дъга. Мартин ускори крачка. Въпреки всичко не се беше отклонил от пътя.

След час стигна до Станцията. Построената от каменни блокове двуетажна сграда не изглеждаше чужда в тази хълмисто-блатиста местност. Прозорците, затулени с плътни яркочервени завеси, като че ли бяха единствените уместни цветни петна, способни да подчертаят преобладаващите сиви тонове. Фарът върху високата каменна кула проблясваше далеч над главата му. Куличката приличаше на нещо средно между минаре и малък морски фар нейде на края на света.

А на верандата, в плетено люлеещо се кресло, седеше, вперил поглед в Мартин, надзирателят на фара и същевременно местният ходжа — покрито с блестяща черна козина същество, високо метър и половина. Козината по главата му не се различаваше изобщо от козината, покриваща цялото му тяло, само дето беше по-къса и по-рядка около големите печални очи и месестите устни. Съществото беше облечено единствено с дълги до коленете шорти.

— Здравей, пазителю — каза Мартин и спря до трите ниски стъпала пред сградата.

— Здравей, пътнико — отговори пазителят, като извади лулата от устата си. Имаше приятен нисък глас, мъжки, но с някаква женствена мекота и нежност. Усещаше се акцент, но толкова слаб, че престана да дразни слуха след няколко секунди. — Ела и си почини.

Сега Мартин можеше да се качи по стълбите. Като триеше подметките си в ръба на стъпалата — долу падаха слоеве тежка мазна кал, — той стигна до верандата. До пазителя имаше още едно кресло, а на масата — гарафа с бледожълто вино и две чаши. Това беше деликатна покана — всъщност пазителите никога не настояваха за незабавен разговор.

— Искам да се прибера вкъщи — каза Мартин и седна в креслото. — Възможно най-бързо.

Пазителят подръпваше от лулата. Дори миризмата на тютюн изглеждаше уютна, земна. Кой знае защо, пазителите възприемаха най-лесно човешките пороци — харесваха виното, а дори само от идеята за тютюнопушенето бяха изпаднали във възторг.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. Ритуалната фраза прозвуча поразително искрено — трудно беше да се измисли по-тъжно и самотно място от тази сива, блатиста, студена планета. — Поговори с мен, пътнико.

— Дойдох в този свят преди два дни — започна Мартин, сякаш пазителят вече беше забравил за първата им среща. Впрочем, дали той го беше посрещнал? — Дойдох не за да търся нови впечатления и не защото бях устремен към приключения. Един човек, живеещ на планетата Земя, извърши лоша и нелепа постъпка. Докато е бил пиян, е позволил на най-лошото в душата му да надделее. Не знам дали отдавна е започнал да ревнува жена си, не знам също дали е имал основания за това… но тази вечер кавгата им завършила с трагедия. Той убил жената. А после, ужасен от извършеното, избягал през Портала.

Пазителят кимна и се размърда в креслото си.

— Роднините на клетата жена решиха да накажат убиеца — продължи Мартин след кратка пауза. — Те ме наеха и ме помолиха да го намеря и да го доведа обратно. Тръгнах след него и се озовах в този свят…

— Във Вселената има толкова много светове — каза пазителят, докато изтръскваше лулата си. — И много светове са годни за обитаване от хора. Как проследи пътя му?

— Това е трудна работа — призна Мартин. — Необходимо е да опозная добре човека, да се поставя на мястото му, да почувствам мечтите му, страховете му, да започна да мисля като него. Хората невинаги избират пътя си съзнателно. Понякога оказва влияние красивото наименование, необичайно съчетание от звуци, душевен порив… Случва се да греша, но този път късметът ми се усмихна още от първия опит. Пазителят кимна.

— Намерих беглеца — продължи Мартин. — Той очакваше да го преследват и не успях да го накарам да се върне обратно. Понякога разговорът помага, човекът решава да се върне и да приеме наказанието, което се полага в нашия свят. Но този не искаше да се връща. В него имаше много разкаяние, но още повече — страх. Убих го. Ето жетона му.

Той извади от джоба си прозрачен жетон, закачен за тънка верижка. В пластмасовия кръг се виждаше мъничка микросхема.

— Сега ще се върна вкъщи и ще разкажа на роднините на загиналата жена, че за нея е отмъстено — продължи Мартин. — Няма да съобщя за станалото на властите в нашия свят. Случилото се отвъд Порталите не ги засяга.

Пазителят започна да пълни лулата си. По върховете на пръстите му нямаше козина, а само черна блестяща кожа, като при маймуните. Необходимо беше човек да се вгледа много внимателно, за да осъзнае, че това не е кожа, а дребни люспички.

— Тук е тъжно и самотно — промърмори той. — Слушал съм много такива истории, човеко.

Мартин помълча известно време, после извади от джоба си още един жетон.

— Следвах беглеца по петите — каза той. — Този свят ме посрещна с дъжд, но нито един порой не може да отмие всички следи. Разбрах, че съм на верния път, когато открих следите от първия бивак. След това от върха на един от хълмовете зърнах хора. Двама души — единият изоставаше, но настигаше другия. Осъзнах, че има опасност срещата им да доведе до беда и ускорих крачка. Но закъснях. Скоро се натъкнах на тялото на юноша, шестнайсет- или седемнайсетгодишен. Беглецът го е изчакал да се приближи и го е застрелял.

— Защо? — поинтересува се пазителят. — Харесало му е да убива?

— Не. Страхът го е накарал да натисне спусъка. Очаквал е преследването, боял се е, че ще изпратят ловец след него. Изобщо не се е опитал да разбере каква е работата. Дори не се е замислил дали е възможно такъв младок да бъде ловец. Отмъщението е безплодно, пазителю, отмъщението не може да вдигне мъртвите от гроба и не прави света по-добър. Първоначално не възнамерявах да убивам беглеца. Но после се озовах над трупа на момчето, преминало през Портала и срещнало смъртта под чуждо небе и чужд дъжд. Какво ли е търсило извън Земята? Богатство, слава, любов? Просто приключения? Не знам. Но разбрах, че не бива да пускам беглеца. Някога в душата му са живели и любов, и доброта. Но беше останал само страх. Ако бе възможно да убия само страха — той никога повече не би посегнал на човек. Но нямаше да престане да се страхува, докато е жив. Затова го убих и взех жетона му.

Пазителят размишляваше, като се поклащаше и пускаше кълба дим. Извади лулата от устата си.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Сега Мартин можеше да се качи на втория етаж, да се настани в една от предназначените за хора стаи, да вземе горещ душ и да похапне. Или веднага да продължи по пътя си.

Той кимна, наля си чаша вино и изрече сякаш към празното пространство, стараейки се въпросът му да прозвучи колкото се може по-риторично:

— Интересно какво не достигаше в първата част на историята…

Разбира се, пазителят не отговори. И, разбира се, Мартин не очакваше отговор. Изпи виното на екс и се изправи.

— Благодаря за урока, пазителю. Всичко хубаво.

— А достигна ли до града, пътнико?

— Не. Видях светлините отдалече, но не исках да губя време.

— Това е голям град — каза пазителят. — Най-големият град на Хляб. Там живеят три хиляди човеци и почти десет хиляди нехора. Разположен е на брега на малко море и жителите му добиват водорасли. Отварата от тях се цени в много светове — тя удължава живота и придава яркост на впечатленията. Всички в града пият от нея — от кмета до последния просяк, — но в другите светове тя е достъпна само за най-богатите и най-влиятелните. Това е моята история и нека тя да разсее твоята тъга.

— Благодаря, пазителю — каза Мартин и се приближи към вратата. Когато вече влизаше в постройката, не се сдържа и погледна назад. Пазителят все така се люлееше в креслото. Късата му триъгълна опашка висеше от изрязана в облегалката дупка.

Макар и обрасли с козина и наподобяващи маймуни, пазителите си оставаха влечуги.

В коридорите на Станцията беше топло и тихо. Каменният под беше покрит с плътни рогозки, излетите бронзови светилници хвърляха странна тревожна светлина — спектърът беше предвиден не само за хора. Мартин се качи на втория етаж и влезе в една от „човешките“ стаи — с твърде масивни мебели и подозрително ниски столове, но все пак удобна. Затова пък банята се оказа разкошна — с дълбока, кръгла вана и нещо подобно на турска баня в малка кабинка. Разбира се, не за удоволствие на хората; за една от хуманоидните раси топлинните процедури бяха жизнено необходими.

А пазителите винаги изпълняваха задълженията си.

Мартин се съблече, пусна водата във ваната, изплакна се под душа и влезе в кабината. Нагревателят на каменната стена пращеше, а зад прозрачната врата се пенеше горещата вода, пълнеща ваната. Мартин седеше със затворени очи, отпуснал глава към гърдите си, и бавно поглъщаше топлината с цялото си тяло. Проклетият дъжд го беше изтощил повече, отколкото очакваше.

Интересно, колко ли щяха да му позволят да си отдъхне, ако разказът му не беше задоволил пазителя?

Денонощие, две?

Някой ден късметът може да му изневери. И поредният пазител, разположил се в люлеещо се кресло или излегнал се върху рогозка, ще повтаря: „Тук е тъжно и самотно, пътнико!“. Все още си оставаше загадка от какво се ръководеха пазителите, като приемаха или отхвърляха заплащането за преминаването през Порталите. Знаеше се само, че отхвърлят историите, взети от художествената литература, филмите или общоизвестните исторически документи. Подходящи бяха истории, случили се със самия разказвач или предадени му устно. Не можеше да се разплатиш два пъти с една история, дори и разказана при различни Портали — пазителите обменяха информация помежду си мигновено или почти мигновено. Не беше възможно да се трупа запас от разказани истории — можеше да се разказва само по една преди минаването през Портал. Напълно подходящи бяха измислени истории, но в този случай пазителите бяха особено придирчиви към сюжета и стила на повествование. Трагическите или романтичните истории се харесваха значително повече, отколкото пасторалните или описанията на природата. Добре вървяха хумористичните и криминалните, загадъчните и мистичните истории. Почти винаги вършеха работа мемоарите, но на повечето хора им се налагаше да разкажат всичко що-годе интересно, случило се в живота им, за да задоволят пазителя. Вероятно това беше изтънчена хитрост, позволяваща на всеки да използва Порталите. Но само по веднъж.

С какво можеше да е платило за преминаването си момчето, което сега лежеше в чужда земя, на двайсет километра от Портала?

Историята на своята първа и последна любов? Най-вероятно.

Мартин излезе от кабината и се потопи във ваната. След банята топлата вода му изглеждаше приятно прохладна. След кратко колебание той все пак се пресегна към дрехите си и извади жетона и часовника. Сложи часовника на ръката си и разглежда известно време жетона. После натисна няколко бутона на часовника и го поднесе към жетона.

Това по принцип беше забранено от руските закони… всъщност не, навярно не беше разрешено за частни лица. Но скенерите за жетони все пак се продаваха на черния пазар, разбира се, замаскирани като часовник или портативен компютър.

На малкото екранче се появиха редове. Номер, който не означаваше нищо за Мартин. Име. Възраст. Номерата на последните Портали, през които е преминал.

Юношата беше испанец, ненавършил още седемнайсет.

Мартин скри жетона в джоба си и се изтегна в топлата вода. Рано или късно властите щяха да разкрият номера с маскирания като часовник скенер и щяха да променят кодирането на жетоните. А можеше и да не го променят. Може би времето на недоверие в пазителите и в техните клиенти беше останало в миналото.

Мартин излезе от ваната, източи водата и я изми с подвижния душ. Избърса се с чиста, изгладена кърпа и я хвърли в коша за пране. Облече се. Не наметна раницата си на рамо, а я хвана за дръжката.

И тръгна към Портала.

Тази Станция не беше особено популярна. Мартин не срещна никого нито в жилищния отсек, нито в централната зона, до която достигна, след като мина през три автоматични врати. Малката кръгла зала, сърцето на Станцията, беше също толкова аскетична, както и всичко останало. Компютърната конзола върху ниската стойка беше единственият забележим признак за високи технологии. Всъщност това беше най-примитивната част на системата — все едно фитил от бикфордов шнур под дюзите на ракета или механичен катинар на клавиатурата на компютър. Впрочем, човечеството е свикнало с подобни хибриди.

Мартин изчака вратата зад гърба му да се затвори и да прилепне до пълно херметизиране. Дисплеят светна. Мартин дръпна към себе си клавиатурата, прекара курсора през дългия списък. Голяма част от наименованията светеха в зелено — пътят за човека дотам беше свободен. С жълт цвят бяха отбелязани имената на планети, където човек можеше да пребивава с голям риск за живота — с кислородна маска или като нежелан гост. С червено бяха отбелязани планетите, където изобщо не би могъл да съществува — или поне без сериозни защитни средства или помощта на местното население. Светове с прекалено силна гравитация или твърде разредена атмосфера, светове, където дишат хлор, светове, където въздухът е пронизван от електрически разряди и магнитни полета с чудовищна сила, светове, където материята живее по други физични закони. Мартин винаги се беше интересувал какъв персонал оставят пазителите в такива светове. Нима се доверяваха на местните жители или на автоматика?

Но на този въпрос можеха да отговорят само самите пазители. А те предпочитаха да задават въпроси, а не да отговарят.

Мартин избра от списъка Земята. Отвори се второ меню — четиринайсетте Портала, получени от човечеството. Мартин избра Москва. Натисна Enter. Изскочи последният предупредителен надпис и той натисна Enter повторно.

Дисплеят потъмня и се изключи.

И нищо друго не се промени.

Нищо, освен планетата, на която се намираше.

Мартин вдигна раницата си от пода и тръгна към вратата. Зад гърба му компютърната конзола плавно изчезна в пода, отстъпвайки мястото си на вече съвсем архаична конструкция — стотици оцветени ръчки върху три роторни колела от лъскав черен ебонит. Това означаваше, че към Портала идва извънземен. А Мартин, съвсем случайно, знаеше какъв точно е той.

Натъкна се на гедара в коридора, след втората шлюзова врата. Висока фигура, несъразмерна от човешка гледна точка. Почти човешко лице, само че с прекалено раздалечени очи и ушни миди с геометрично правилна форма на полуокръжност, като в рисунките на малките деца. Сива кожа и напълно обикновени червени устни, открояващи се със страшничката си кървава багра. Пищно облекло с яркочервени и небесносини цветове. Иззад рамото му се подаваше ръкохватката на ритуален меч, вълнообразен и тънък, направен не от метал, а от съединени разноцветни каменни нишки.

Гедарът кротко сведе глава в поклон.

Мартин учтиво му кимна в отговор.

Разминаха се. Гедарът тръгна към Портала, към своите ръчки и роторни колела, а Мартин прекоси широкия коридор и излезе от станцията на улица „Гагарин“.

Някога това е било едно от най-приятните и тихи места в Москва. По времето на съветската империя тук са снимали филми, предназначени да показват красотата на столицата. Освен това тук са се заселвали големците. Може би и на пазителите мястото бе харесало, макар че кой може да знае какви са мотивите им? Във всеки случай преди десет години точно тук беше паднал зародишът на Портала, за да избута небрежно встрани уютните сгради и за три дни да се превърне в Станция.

От този момент насетне никой не би си изкривил душата да нарече това място тихо.

Московската станция беше една от най-големите на Земята. Пазителите или бяха решили да не се затормозяват с архитектурни проучвания, или по този начин искаха да изразят мнението си за столичното строителство, но Станцията се оказа и най-уродливата на планетата. Няколко огромни бетонни купола, безпорядъчно струпване от кубове, произволно разхвърляни прозорци с тъмни огледални стъкла; кулата на фара, висока почти сто метра, но при това — изградена от същия зърнест неугледен бетон, с глупава беседка най-отгоре, откъдето проблясваше фарът. На покрива на един от кубовете имаше площадка за кацане на летящите чинийки — пазителите ги използваха рядко, но винаги имаха по един-два апарата, приготвени за всеки случай. По периметъра на Станцията, върху разтопения асфалт, преминаваше изработена от керамични плочки бяла ивица — границата. Зад нея имаше ниски решетъчни заграждения и милиционерска будка. Само на входа нямаше ограда и пазителите на реда, макар и да стояха на постовете си, не спираха желаещите да влязат.

Мартин постоя на място, оглеждайки се. Пръскаше ситен студен дъждец, въпреки че според календара още преди месец беше започнало лятото. Зад периметъра се мотаеха зяпачи, деца и градските откачалки. Затова пък заради лошото време журналистите бяха съвсем малко. Под дъжда подгизваха няколко групички с лозунги: „Пазители, идете си вкъщи!“, някакъв солиден на вид мъж държеше плакат с надпис: „Галче, върни се!“. Мартин го помнеше добре: той дежуреше пред Станцията вече трети месец. Появяваше се след пет часа, издигаше срещу равнодушните стени плаката си, в девет го навиваше прецизно и си тръгваше. Изглежда, мъжът също го позна, защото кимна едва забележимо.

Мартин се извърна. Имаше опашки на изходите на всички пропускателни пунктове, като най-малката беше на трети, излизащ на „Сивцев вражек“6. Той се насочи точно натам.

Младият граничар проверяваше документите на същество, каквото Мартин още никога не беше виждал на живо. Хуманоид с мазно проблясваща сива кожа и два чифта ръце, облечен с кафява шуба и издокаран с нещо подобно на вълнена барета. Малките му очички бяха покрити с прозрачна мембрана. Мартин беше срещал тази раса в справочника на Гарнел и Чистякова „Кой кой е във Вселената“, но не можеше да се сети за нищо по-особено, свързано с нея. Това беше добре — помнеше наизуст всички опасни извънземни.

— Ето там е обменното бюро — обясняваше граничарят. — Можете да наемете личен гид или да се обърнете към някоя туристическа агенция. Запознат ли сте с нашите закони?

Извънземният кимна.

— Подпишете се тук и тук…

Мъжът, застанал между Мартин и пришълеца, се обърна. Усмихна се доброжелателно и почти угоднически и попита:

— Извинете, местен ли сте?

— Да.

— Аз съм от Канада. Ще ме посъветвате ли в кой хотел да отседна?

Мартин сви рамене. Погледна изпод вежди агентите, който бърбореха на известно разстояние.

— Кое е по-важно за вас — цената, удобството или разположението?

Канадецът се усмихна и замислено разпери ръце. Изобщо не приличаше на милионер — просто обикновен, средно заможен западняк на средна възраст.

— Ясно. Вземете такси и идете в „Русия“. Няма чак толкова много удобства, но е в центъра и не е скъп.

— Благодаря! — Канадецът изглеждаше някак радостно възбуден, като всички хора, връщащи се за пръв път на Земята. — Бях на гости на дъщеря си, тя е на Елдорадо. Реших да се върна през Русия, да видя свят…

— Мъдро решение — съгласи се Мартин. — Аз също често се връщам през чуждестранни Портали.

В погледа на канадеца се появи уважение.

— О, вие не пътешествате за първи път?

Мартин кимна.

— В Москва много хора ли знаят туристическия език?

— Както навсякъде. Един на хиляда. По-добре използвайте английски — всеки ще се опита да ограби до шушка турист, преминал през Портала.

— Следващият! — извика граничарят. Извънземният вече крачеше към обменното бюро, равнодушно подминавайки суетящите се гидове и сарафи. Умен и спазващ законите извънземен.

Канадецът отново се усмихна широко на Мартин и тръгна към граничаря.

— Добър ден, покажете си документите…

Граничарят мина на английски и Мартин си помисли, че през последните години граничарите са понаучили езици. Почти всички знаеха туристически — значи поне веднъж са преминали през някой Портал… тоест поне два пъти. Пазителите даваха общия език на всеки, който се възползва от услугите на транспортната им система. Дори расите, чиято система на комуникации не се основаваше на звуковата реч, получаваха универсален жестомимичен език, позволяващ сносно общуване.

— Следващият…

Канадецът тръгна неуверено по улицата и отгоре му веднага се нахвърлиха надушили печалбата гидове и таксиджии. Щяха да му съдерат кожата, няма да му се размине.

— Мартин Дугин, гражданин на Русия. — Той подаде документите.

Граничарят запрелиства замислено паспорта. Визи, визи, визи…

— Чувал съм за вас — каза той. — Вие всеки месец използвате Порталите.

Мартин си замълча.

— Как успявате, а? — Граничарят го погледна в очите. Сякаш очакваше някакво небивало откровение или неочаквано признание.

— Просто преминавам. Разказвам нещо на пазителя, после…

Граничарят кимна сериозно и рече:

— Разбирам. Минавал съм през Портала. И все пак как го постигате? Някои не могат да преминат дори веднъж.

— Сигурно ме бива в приказките? — предположи Мартин. — Не знам, офицер. Разказал съм всичките си истории на съответните органи. С нещо се харесват на пазителите.

Граничарят шляпна в паспорта му входна виза.

— Добре дошли обратно, Мартин Дугин. Знаете ли, че си имате прякор? Скитника.

— Благодаря, знам.

— Оръжието изпразнено ли е?

— Да, разбира се. — Мартин потупа калъфа. — Разглобено и изпразнено. Най-обикновена карабина. С нея ходя на лов за глигани.

— Успешен лов. — Граничарят го гледаше с любопитство, но без неприязън. — Добре ще е да разберете как го правите, гражданино Дугин. Би било от полза за всички.

— Ще се постарая — каза Мартин, докато преминаваше през зелената арка на пропускателния пункт. Все пак граничарите бяха станали по-добри през последната година. Някак по-спокойни… Без да проявяват нервност и подозрителност като в първите години.

Той повървя десетина минути, отдалечавайки се от суетата и тълпата. Покрай магазините „Лов“ и „Всичко за из път“, покрай стихийно възникналия, но вече успял да се узакони покрит пазар, където се търгуваше със стоки и снаряжение от други планети. Покрай няколкото малки хотелчета „за всички раси“ и ресторанти с примамливи извънземни имена, обещаващи небивали ястия.

Едва след това хвана такси. Частникът се спря сам и отвори вратата, без да уточнява нито маршрута, нито цената. Попита:

— От пътешествие ли се върнахте?

Тук, на обикновената московска улица, туристическият език вече изглеждаше чужд. Прекалено прости и меки звуци, прекалено къси фрази.

— Да. Току-що.

— Така и предположих. Самият аз съм пътешествал три пъти. Викам си: дай да откарам събрата… Далече ли бяхте?

Мартин затвори очи, облегна се назад и се настани удобно.

— Много далече. На двеста светлинни.

— И как е там?

— Същото. Вали дъжд.

Шофьорът се засмя:

— И аз така мисля. На гости е хубаво, но вкъщи — още по-хубаво. Колкото и да пътешества човек, няма да намери по-прекрасно място от Земята. Аз пътешествах просто ей така, приятелите ми ме взеха почти без да искам. Всички се бяха напили, глупаците, започнаха да се обзалагат, че ще успеем да преминем и да се върнем. Аз се върнах, но…

Мартин мълчеше. Прехвърляше с пръсти в джоба си двата жетона: без скенер не можеха да бъдат различени един от друг. Вечерта му предстоеше да напише писмо на роднините на загиналото момче и да изпрати жетона заедно с тъжната вест.

Реши, че си струва да се напие след това.

2.

Никога не насрочвайте делови срещи за понеделник сутрин.

В събота вечерта това изглежда като прекрасна идея. Можеш да приключиш бързо телефонния разговор и да се върнеш при гостите си. Може да вярваш искрено, че неделята ще премине спокойно и тихо, в домашни дейности, които не са никак спешни, и в небрежно ергенско разтребване, плюс ленива разходка до най-близкия магазин за бира и замразена пица — най-гнусната подигравка на американците над италианската кулинария. Може дори да разчиташ, че неделната вечер ще завърши с дрямка пред телевизора.

Никога не обещавайте да откажете цигарите от Нова година, да започнете да спортувате от следващия месец и да бъдете свеж и бодър още от сутринта в понеделник.

— Мартин ли се казвате? — попита гостът.

Мартин направи странно движение с глава, което можеше да означава каквото и да е: „да“, „не“, „не помня“ или „боли ме главата, а вие задавате глупави въпроси“.

Последното предположение щеше да е вярното.

— Искате ли кафетин? — предложи гостът неочаквано. Мартин го погледна с пробудил се интерес.

Според първото впечатление източникът на мъченията му беше типичен бизнесмен от онези, които са се научили да носят вратовръзка преди година, но още не умеят да я връзват сами. Нисък и набит, късо подстриган, с костюм на „Валентино“ и риза на „Етро“. Мартин знаеше прекрасно с какви молби идват такива приятели и отдавна се беше научил да им отказва.

Това, което го смущаваше, беше часовникът. Истински „Патек“. Той никак не съответстваше на представата, която си бе изградил за човека, а това можеше да означава какво ли не. Като се започне от невероятната глупост на посетителя и се стигне до най-неприятното — че не е този, за когото се представя.

— Добре — съгласи се Мартин. Гостът му подаде ивица станиол с пресовани таблетки. Мартин си спомни, че такава опаковка се нарича блистер. Красива дума, почти фантастична. „Той извади верния си блистер…“

— При вас е уютно — каза гостът, докато изчакваше Мартин да разпечата блистера и да изпие таблетката с минерална вода. В стаята нямаше нищо особено уютно — най-обикновен работен кабинет в най-обикновен апартамент. Бюро с компютър, две кресла, книжни рафтове и сейф за оръжие в ъгъла. Така че Мартин не отговори на комплимента, като го сметна просто за обикновена учтивост. — Значи вие сте Мартин?

— Със сигурност сте видели снимките ми — промърмори Мартин. — Да.

— Рядко срещано име по нашите географски ширини — отбеляза гостът дълбокомислено.

Мартин започваше да се вбесява. Името беше онова, което не можеше да прости на родителите си. Ранното му детство премина под знака на прякора „Гъсока“ — по телевизията даваха анимационното филмче за момчето Нилс, пътешестващо в небето на Скандинавия на гърба на гъсока Мартин. А за това как се съчетаваше Мартин с презимето Игориевич, беше по-добре изобщо да не си спомня.

— И по географските ни дължини — съгласи се Мартин. — Родителите ми са обожавали книгата на Джек Лондон „Мартин Идън“. Задоволих ли любопитството ви?

Гостът кимна и каза:

— Добре поне, че не са харесвали Грин. Едно рядко срещано име е много по-добро от някое измислено, не сте ли съгласен?

Мартин го изгледа и му беше на езика да каже: „Ти ли си тръгнал да разсъждаваш за Грин?“ Но поне разсъждаваше!

— И как са можели да ме нарекат в такъв случай? — поинтересува се той.

— О — оживи се гостът, — куп интересни варианти. Друд. Санди. Грей. Стил. Коломб. Освен това родителите ви може да са се увличали от политиката. Всякаква революционна романтика… Фидел Олегович, например. Повярвайте, това е още по-ужасно!

Мартин разпери ръце:

— Предавам се… Слушам ви много внимателно, тайнствен непознат посетителю.

Гостът не започна да тържествува. Просто извади от джоба на сакото си паспорт и му го подаде.

— Ернесто Семьонович Полушкин — прочете полугласно Мартин. Вдигна поглед към посетителя, кимна и му върна паспорта. — Много добре ви разбирам… Да пристъпим към работата?

— Вие сте частен детектив, работещ извън пределите на Земята — каза Ернесто Семьонович. — Нали не греша?

Мартин не се срамуваше от работата си и я криеше от роднините си единствено поради старомодността на чичо си и прекалената нервозност на майка си. Самият той предпочиташе термина „куриер“, но всъщност това беше многократно възпяваната и многократно осмивана професия на частния детектив. Въпреки широко разпространеното мнение, тя беше опасна не с количеството насочени към сърцето куршуми, а с количеството получавани шамари и изслушвани истерики.

— Нека да изясним нещата — каза Мартин. — Така се получи, че някои хора умеят да баламосват пазителите, а други — не. Така се получи, че на мен това ми се удава много добре. Затова върша работа, която прилича най-много на куриерската професия. Любимата ви жена е тръгнала да пътешества из другите светове? Ще я намеря и ще предам писмото ви. А ако тя не може да измисли история за връщането си — ще я съчиня вместо нея. Деловият ви партньор живее в друг свят? Ще поработя като доставчик. През Порталите не могат да се пренасят големи товари, но нали се търгува не само с железни лостове и греди. Мога да доставям по десет-двайсет килограма — редки чуждопланетни лекарства, подправки, чертежи и схеми на неизвестни на Земята устройства… Само не ме молете да мъкна наркотици. Първо, винаги проверяват излизащите от Порталите. Второ, аз съм принципен противник на психотропните вещества. Можете да ме помолите и да намеря избягал кредитор или нечистоплътен делови партньор, но тук вече ще си помисля дали да се захвана с работата. Аз изобщо не съм супермен. И не съм наемен убиец. Не ми се иска да рискувам живота си заради нечие отмъщение.

— А ако ви направят такова предложение? — попита Ернесто. Той слушаше Мартин много внимателно.

— Това вече предложение ли е? — уточни Мартин.

— Не, въпрос е.

— Самият аз не съм обучен да отговарям на такива въпроси — рече Мартин с нотка на разочарование и се изправи. — Но имам един телефонен номер, мога да ви го дам, човекът ще отговори вместо мен.

Ернесто Семьонович се усмихна и остана на мястото си.

— Аз наистина нямам намерение да правя такива предложения, Мартине. Това си беше чисто любопитство. Знам кой ви покровителства. Известно ми е даже защо ви се оказва тази услуга. И бих могъл да се опитам да ги разубедя… но това изобщо не ми е нужно.

— Тогава да преминем към работата — отговори Мартин и седна отново. Дали заради неестественото име, или заради някои нюанси на поведението, но сутрешният гост му харесваше. Изобщо не му се искаше да чуе от него леко завоалирано предложение да намери и да убие избягал от Земята длъжник. Впрочем, многогодишният опит вече му подсказваше, че няма да има подобни баналности. С такива предложения идваха по-невзрачни хора.

Ернесто се поколеба. Някъде дълбоко в него, под спокойната ирония и явно доброжелателното отношение, имаше лека тревога и неловкост. Сякаш се канеше да разкаже едновременно тъжна и срамна история: за невярна жена, избягала с най-добрия му приятел, за нагла измама, на която се е хванал като последния балък, за избухнала внезапно страст към млада глупачка фотомодел, за нуждата от редкия и скъп афродизиак от планетата Ханаан.

Мартин чакаше, демонстрирайки учтивост, но без изобщо да пришпорва посетителя си и без да проявява заинтересованост. Сериозните хора изобщо не обичат да се молят, а ситуацията беше такава, че ще не ще, на Ернесто Семьонович щеше да му се наложи да се моли. Впрочем, той беше силен човек, щом фамилията Полушкин не му беше попречила в житейските дела. Някой друг би я сменил, когато достигне зряла възраст, но Ернесто си я носеше гордо, като знаме над обсаден форт.

— Всичко е ужасно банално — каза Ернесто. — Ще позволите ли?

— Да — каза Мартин, като погледна появилите се в ръцете на госта табакера и запалка с форма на гилотина. — Благодаря.

Взе пурата с удоволствие, макар и да не се смяташе за любител на тютюневата отрова. Но по-добре от време на време да попушиш пура, отколкото на всеки половин час да се тровиш с цигарен дим.

— Истинска хаванска — подхвърли мимоходом Ернесто. — Наскоро бях в Куба, оттам ги донесох… Московските са пълен фалшификат…

Мартин си помисли, че тази банална фраза обикновено се изрича от хора, които нищо не разбират от пури, не умеят да ги съхраняват и не знаят откъде да ги купуват. Но пурата наистина се оказа отлична и той премълча.

— Та, както казах, всичко е много банално. Имам дъщеря. Тя е на седемнайсет години. Глупава възраст, каквото и да си говорим. На момичетата им скимнало да си направят пътешествие… Тя минала през Портала. Моля ви да я намерите и да я върнете обратно. Както виждате — всичко е много просто.

— Извънредно просто — съгласи се Мартин. — И много банално… Седемнайсетгодишна, казвате?

Ернесто кимна.

— Отдавна ли е напуснала Земята?

— Преди три дни.

Мартин кимна. По-зле, отколкото ако го бяха потърсили незабавно… но поносимо. Макар че се бяха опитали да го намерят — още в събота… Впрочем, не особено настойчиво.

— Трябва да си изясня нещо, преди да взема решение.

Ернесто не възрази.

— Какви са отношенията ви с дъщеря ви?

— Добри — отговори Ернесто без никакво колебание. — Е, случва се да имаме спорове… Но вие разбирате, че съм избавен от редица обикновени житейски проблеми. Искаш нови парцалки — моля. Искаш цяла нощ да слушаш музика — никой няма да каже нито дума… Когато строиха къщата, поръчах добра звукоизолация. Отдих, учене — всичко е както трябва.

— Разбирам — съгласи се Мартин. — А обикновените човешки отношения? Да поговорите откровено, да й разрешите да отиде на нощен клуб, да доведе вкъщи приятеля си?

— Повярвайте, аз съм добър баща — каза Ернесто с лека гордост. — Разговаряме, пускам я, разрешавам. Може да поспоря, да я посъветвам, но ако не успея да я убедя, се примирявам.

— Забележително — отговори Мартин с разбираемо недоверие. — Какво пък… а какво е отношението й към вашия бизнес?

— Бизнесът ми е напълно законен — отвърна Ернесто, отново не без гордост. — Всеки сериозен бизнес е грозно нещо, но аз няма от какво да се срамувам. Не съм бандит, търгуващ с дрога, или собственик на бардаци. И дъщеря ми не се срамува от мен, ако питате за това.

— Тя посъветва ли се с вас, преди да потегли на своето… пътешествие?

— Не — отговори Ернесто.

— Това не ви ли се струва странно?

— Не. Имали сме разговори за Портала и аз обясних на Ирина, че трябва да бъде внимателна с услугите, предлагани от пазителите, и да се възползва от тях едва когато натрупа жизнен опит и придобие увереност в собствените си сили. Тя не се съгласи. Обича пътешествията, а има ли по-хубаво пътешествие от преминаването през Портала? Ще ви кажа честно, Мартине, не изключвам възможността след два-три дни да се върне сама. Но не искам да рискувам.

— Ще трябва да огледам стаята й, личните й вещи — каза Мартин.

Ернесто се навъси, но все пак кимна.

— Заплащането?

— Посочете сума — отвърна с лекота Ернесто. — Знам какви са тарифите ви, те не ме притесняват.

Лоша работа! Мартин се опитваше да измисли поне една разумна причина да откаже — и не намираше основания. Приятен човек. Лекомислена дъщеря. Добри пари. Нямаше за какво да се хване. А ако се стигнеше до сериозни разговори, неговите покровители нямаше да го разберат. Щяха да кажат: „Сериозен човек, с разбирания… закъсал го е, трябва да му се помогне, Мартине.“

Всички тези мисли проблеснаха в съзнанието му и се смениха от нещо като недоумение. Защо искаше да откаже предложението? Беше се съгласил да тръгне на лов след счетоводителя убиец, рискувайки да получи някой куршум и да изцапа собствените си ръце с кръв. А сега трябваше просто да върне една девойка вкъщи.

— Нещо в тази работа не ми харесва — призна Мартин. — Честна дума.

Ернесто разпери ръце — знак, че с нищо не може да помогне.

— Всичко ли ми казахте? — настоя Мартин. — За дъщеря си, за себе си?

Дори и да имаше забавяне в отговора, то беше съвсем дребно и невинно.

— Всичко, което има връзка с работата. Но ако искате, питайте — ще отговоря на всички въпроси.

Мартин се предаде:

— Ще взема душ и ще пийна кафе, става ли? А после ще отидем у вас. Можете да почакате тук…

— С удоволствие — веднага се съгласи Ернесто. — Ще разгледам книжката…

Оставеното на бюрото раздърпано томче на Гарнел и Чистякова беше отворено на статията за расата хри, подозирана от авторите в омраза към чуждите раси и в човекоядство. Полушкин погледна снимката, изобразяваща нещо като гигантски омар на блатист бряг, и лицето му дори не трепна.

Мартин тръгна към банята.


— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Поговори с мен, пътнико.

Мартин никога не измисляше истории предварително. Отчасти от суеверие — струваше му се, че измислената история може по някакъв мистичен начин да се „материализира“, да стане известна на други пътешественици. И отчасти заради създалото се у него впечатление, че пазителите ценят импровизацията.

— Искам да разкажа за човека и неговата мечта — каза Мартин. — Той бил най-обикновен човек, живеещ на планетата Земя. И мечтата му била обикновена, простичка, някой друг дори не би я сметнал за мечта… Уютна къщичка, малка кола, любима жена и прекрасни дечица. Човекът умеел не само да мечтае, но и да работи. Той си построил къща и станало така, че тя даже не била малка. Срещнал девойка, в която се влюбил, и тя се влюбила в него. Човекът си купил кола — за да може да пътешества и да се връща по-бързо вкъщи. Даже купил още една кола — за жена му, за да не й е твърде скучно без него. Родили им се деца: не едно, не две, а четири прекрасни, умни деца, които обичали родителите си.

Пазителят слушаше. Седеше на диванче в една от малките стаички на московската Станция и внимателно слушаше.

— И ето, че когато мечтата на човека се сбъднала — продължи Мартин, — на него изведнъж му станало самотно. Жена му го обичала, децата му го обожавали, вкъщи било уютно и всички пътища на света били достъпни за него. Но нещо не му достигало. И веднъж, в една есенна нощ, когато студеният вятър брулел последните листа от дърветата, човекът излязъл на балкона на апартамента си и се огледал. Търсел мечтата си, без която било станало толкова тежко да се живее. Но мечтата за къщата се била превърнала в тухлени стени и вече престанала да бъде мечта. Всички пътища лежали пред него и колата вече била само заварени едно за друго парчета боядисано желязо. Дори жената, спяща в леглото му, била обикновена жена, а не мечта за любов. Дори децата, които обичал, станали обикновени деца, а не мечта за деца. И човекът си помислил, че би било много хубаво да излезе от прекрасния си дом, да ритне по калника разкошната кола, да махне с ръка на жена си, да целуне децата и да си отиде завинаги…

Мартин си пое дъх. Пазителите обичаха паузите, но работата беше там, че той още не знаеше как да завърши разказа си.

— Отишъл ли си е? — попита пазителят и Мартин разбра как трябва да отговори.

— Не. Слязъл в спалнята, легнал до жена си и заспал. Не веднага, но все пак заспал. И се постарал повече да не излиза навън, когато есенният вятър си играе с окапалите листа. Осъзнал онова, което някои научават още в детството си, но мнозина не могат да разберат дори когато остареят. Осъзнал, че не бива да се мечтае за достижими неща. От този момент нататък се постарал да си измисли нова мечта, истинска. Разбира се, не се получило. Затова пък заживял с мечтата за истинска мечта.

— Това е много стара история — каза замислено пазителят. — Стара и тъжна. Но ти разсея тъгата ми, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.


Времето за избор не беше ограничено от нищо — освен от глада и жаждата. Веднъж Мартин прекара пред компютъра повече от шест часа.

Ето и сега бяха изминали вече четирийсет минути, а той изобщо не можеше да вземе решение.

През вчерашния ден беше успял да посети дома на Ирина, да поговори с двете й приятелки и с нейното изплашено до смърт гадже — напълно безполезен хлапак на седемнайсет години, подмазващ се на бащата на Ира, на майка й и като че ли дори на кучето — едра и тъжна малтийска овчарка.

Кучето, между другото, притесняваше Мартин повече от всичко. Ира беше собственикът на песа; той живееше в стаята й, мяркаше се на всичките снимки и видеозаписи, любезно предоставени му от Ернесто Семьонович. Песът беше сериозен и боен. Тъгуваше за стопанката си.

Защо не го беше взела със себе си?

Една млада глупачка, която бяга от дома си, може да не каже нито дума на майка си и баща си, но винаги ще вземе кучето си — и то по чисто прагматични причини, предполагайки, че песът е най-добрият защитник на света, и заради онази сантиментална привързаност, която на седемнайсетгодишна възраст поставя животните на едно стъпало с хората, че и по-високо.

Ирочка не беше взела кучето.

Не беше взела и висящия на стената на стаята арбалет — изящна испанска играчка от подсилена пластмаса и титан, много скъпа и в същото време наистина полезна вещ. Не беше взела карабината, с която можеше да си служи и която беше напълно официално регистрирана в милицията.

Някак веднага се натрапваше мисълта, че влечението на момичето към приключенията е съвсем умерено, че от всички „зелени“ планети тя е избрала такава, в която няма никаква необходимост от оръжия: процъфтяващата американско-европейска общност на Елдорадо, градът-курорт на Небесносините далечини, градът-планета на добрите и високоразвити аранки, един от световете-резервати под патронажа на дио-дао — аскетична и сурова, но до безумие пунктуална и спазваща закона раса. Общо взето, една от онези планети, за които обичат да разказват в списанията „Вог“ или „Домашно огнище“, без да жалят място за цветни снимки и за възторжени брътвежи на туристи…

Това не се връзваше с характера на момичето, ето къде беше проблемът! Тя не би се преместила от трън та на глог, заменяйки създадения от парите на тате комфортен свят с друго уютно място. Мартин дори за миг заподозря, че девойката не е тръгнала към никакъв Портал, а е отлетяла за Бахамите или за Хаваите с истинското си гадже, за което родителите й, естествено, изобщо не подозират.

Но приятелките й, също толкова глупави и осигурени момичета като самата Ирина Полушкина, задавящи се от непресторен възторг и напълно фалшиви опасения за съдбата й, разказваха уверено за московската Станция и влязлата през входа й Ирина. Не взела никакви вещи със себе си, задоволила се със сак с дрехи и някаква дреболия, купена от магазинчето „Всичко за из път“. Момичетата прилежно изчакали приятелката си двата часа, които пазителите отделяха на всеки пътешественик за опитите му да разкаже хубава история. Ира не излязла. В чужд свят тя би могла да помоли пазителите да я пуснат в стая за почивка, но на Земята този номер нямаше да мине.

Мартин прелисти всички списания, които намери в стаята на Ира. Прегледа видеокасетите, като обърна особено внимание на филмите, в които се разказваше за Порталите и пазителите. Проби паролата на компютъра й (това не му отне много време) и прегледа внимателно електронните й писма, логовете, наивните слабички стихове, любимите й сайтове в интернет. Научи куп интересни неща, включително за силния й интерес към секса и доста неочакваната й страст към футбола. Намери на най-баналното място — под матрака — дневника й, заключен с миниатюрно катинарче, което отвори с джобното си ножче. Дневникът беше пълен с клюки, скици на красиви рокли, спомени за целувки и страстни влюбвания, дълги размишления на тема: Струва ли си да го направи преди сватбата? плюс размишления за смисъла на живота и съдбата на човечеството. По тези монолози много ясно си проличаваше какви книжки е чело момичето предната вечер или какви филми е гледала. Общо взето, чудесна, дори забележителна седемнайсетгодишна девойка.

И никакви намеци защо е минала през Портала и къде е отишла.

Мартин гледаше в екрана — и не виждаше планетите.

Червенокоса девойка със зелени очи. От много заможно семейство. Глупавичка заради възрастта си и същевременно природно интелигентна. Накъде й е щукнало да тръгне?

Елдорадо… Дио-дао…

Не.

Пограничните планети, където се стичат тълпи от хора и нехора от откритите от пазителите светове. Сурови и просторни планети, свободни за заселване и все още непринадлежащи на никого, светове, където можеш да промиваш злато, да отглеждаш пшеница, да си построиш къща в гората или да станеш истински шериф. Планети, към които се стремят момчетата на дванайсетгодишна възраст, че и по-големите.

Не.

Всякаква опасна екзотика, като родните планети на извънземните. Поставените от пазителите условия не допускаха никакви ограничения на свободата на придвижване, но имаше много начини да се държат чужденците далеч от родната планета. Високи цени на храната и жилищата, йезуитски пречки пред получаването на виза, най-обикновена престъпност, пред която властите си затварят очите…

Не.

— Ти нали не си тръгнала на сляпо? — каза Мартин, гледайки в екрана. — Нещо те е привлякло.

Все пак беше пропуснал нещо. Някаква малка, незабележима подробност в характера на девойката, която я бе накарала да хукне през Портала.

Секс? Религия? Проблеми със закона? Не, не и не. При нея все още нямаше и намек за секс, вярата й в Бога беше на ниво „разбира се, има Висш разум“, правоохранителните органи нямаха никакви претенции към Ира.

Мартин затвори очи, прехвърляйки отново в паметта си цялата получена информация. Ето я Ирочка на плажа, с шапка „идиотка“ и кофичка, ето я пред пианото, ето я първокурсничка в престижен колеж…

Нещо го накара да се сепне. Престижен колеж. Цена на обучението — три хиляди и петстотин годишно. Танци, риторика, психология, айкидо… Държим вилицата с лявата ръка, а в носа си бъркаме с дясната…

Разширено изучаване на чужди езици. Ира беше учила английски и френски, а после и латински и древногръцки, а след това — немски и испански…

А през последните две години се беше занимавала с най-нелепия предмет, който може да съществува. Беше учила туристически език. Защо му е на някого да изучава език, който ще заложат в съзнанието му още при първото пътешествие — малък и приятен подарък на пазителите? От самоувереност? Защото просто езиците много му вървят?

Горещо. Много горещо!

Мартин се усмихна и премести курсора нагоре. РондоКарасанИолЙожикиВено… Планети, където има много хора, планети, където има много извънземни…

Библиотека.

Свят, много популярен в първите две години след идването на пазителите. Свят, върху който се нахвърля алчно всяка раса, получила достъп до Порталите. Свят, който не е нужен никому. Свят, където има само един Портал — много удачно.

Когато натискаше Enter, Мартин вече не се съмняваше, че е отгатнал.

3.

Станцията беше стандартна — голяма двуетажна сграда, състояща се от каменни блокове, с кула-фар. Сигурен признак, че на тази планета няма собствена цивилизация и пазителите не са се тормозили излишно в архитектурно отношение.

Но ако на планетата Хляб същата такава стандартна Станция изглеждаше опустяла и почти изоставена, то тук кипеше живот. В коридорите Мартин се натъкна на двойка извънземни — покрити с козина четириноги с напрегнат хищнически поглед и вълчи муцуни, от горния етаж долиташе многогласна реч: явно отпочиващите си пътници спореха за нещо в гостната. Мартин през цялото време чуваше долитащо иззад гърба му меко шляпане на лапи — или обули нещо меко, или разплути по природа. Знаеше, че на Станцията нито едно същество няма нито да посмее, нито да успее да причини вреда някому.

И все пак неприкритото следене го дразнеше.

Излезе на дървената веранда и там попадна на двама пазители едновременно. Единият бе по-стар, със сивкавокафява козина, и пушеше лула. Беше се облегнал на перилото и се любуваше на околността. Другият седеше до маса, на която бе сервиран чай, и слушаше внимателно един извънземен — висок широкоплещест хуманоид със сплескана глава и силни лапи с остри нокти. Извънземният не носеше никакви дрехи, освен яркосиня ивица плат на бедрата. Гласът му приличаше на ръмжене. Той му хвърли изпълнен с подозрение поглед, но продължи разказа си:

— И тръгнах из цветните поляни, късайки цвете след цвете… Но сред тях го нямаше розовото цветче, сбъдващо желания… И тогава реших да се върна при любимата си и тръгнах по следите си… Но тревата се беше сгъстила и ги бе заляла… Слънцето влезе в антифаза и черна светлина обгърна света… Виках, но ми отговаряше само тишината…

Мартин се усмихна насила на пазителите и тръгна към стълбите. От извънземния прииждаше остра миризма — тревожна и неприятна. Фарът хвърляше отблясъците си върху каменния площад пред Станцията като нервозен цветен стробоскоп, по-ярък дори от обедното слънце.

— Тук е тъжно и самотно, пътешественико… — каза пазителят зад гърба му. — Чувал съм такива истории много пъти…

— Ти ми се подиграваш, пазителю! — изрева извънземният. — Аз ти разкрих тайната за своето изгнание!

— Чувал съм такива истории много пъти… — каза тъжно пазителят. — Тук е тъжно и…

Разсичащото въздуха свистене накара Мартин да се приведе и да отскочи към перилата, към краката на пушещия лула пазител. Тежък удар, хрущене на дърво, звънтене от падащи съдове… Мартин вдигна поглед — пазителят почистваше лулата си.

Мартин се обърна.

Масата се беше разцепила, порцелановите чашки лежаха на пода. Младият пазител оглеждаше опечалено погрома.

Избухливият извънземен вече го нямаше.

— Не бива да се плашите — каза пушачът на Мартин. — На територията на Станцията никой не може да причини вреда другиму.

— Навик — отвърна Мартин, изправяйки се. — Довиждане.

Острата миризма на извънземния още не се беше разсеяла във въздуха. Мартин задържа дишането си, докато преминаваше покрай разцепената маса. Фарът над главата му продължаваше да изпраща в пространството вълни от цветна светлина.

Мартин излезе на площада.

Станцията беше построена върху кръгъл каменен остров с диаметър половин километър. Тук не растеше нито една тревичка, грапавият сив камък приличаше повече на бетон, отколкото на природен материал. От каменния остров във всички посоки тръгваха тесни канали — с ширина един-два метра. Каналите се събираха в протоци, разклоняваха се и се виеха, покриваха целия свят до хоризонта и по-нататък. Цялата планета се състоеше само от камък и вода — мъртва, карикатурна Венеция. Островчето, на което стоеше Мартин, беше най-големият участък суша на Библиотека. Най-малкото островче беше двайсет на двайсет сантиметра, а повечето части от сушата се колебаеха между пет и двеста квадратни метра. На всяко островче имаше обелиски — гранитни каменни стълбове, дебели колкото ръка и високи около метър и половина. Понякога — само един стълб. Друг път — стотици. На всеки обелиск беше гравирана една-единствена буква. Различаваха се шейсет и две различни букви… впрочем, не беше изключено в този брой да влизат и цифрите и препинателните знаци.

Мартин постоя малко, оглеждайки безкрайната гора от каменни фалоси. Никога не беше идвал на Библиотека, но навремето беше прочел доста статии за този странен свят. На пръв поглед планетата беше изпълнена с онова очарование, което мнозина намират в гробищата и развалините. Чист и свеж, но нежив въздух. Тихо плискаща се в каналите вода. Тук-таме на островите се виждаха признаци на живот — нагоре се издигаше лек дим, между удачно разположените стълбове бяха опънати тенти и палатки.

Мартин настръхна — не от студ, времето беше топло, а от стаилия се в обелиските мрак. Никога не беше разбирал очарованието на руините. Отвори калъфа на карабината и бързо сглоби оръжието, изщрака със затвора и тръгна към брега — нататък, където над канала минаваше каменно мостче. Без много да му мисли, някой беше направил моста от три повалени каменни стълба.

Срещу него тръгнаха трима местни. Човек и двама извънземни — гедар и неизвестно на Мартин тюленоподобно същество, пълзящо покрай канала с потопена във водата перка. След като се загледа внимателно, той забеляза още един тюленоид, който плуваше под водата.

— Мир вам — поздрави Мартин посрещачите, без да пуска винтовката, и спря пред мостчето.

Гедарът и човекът се спогледаха. Изглежда те бяха главните тук — може би заради меча на гедара и пушката на човека. Ръцете на гедара бяха скръстени на гърдите — изчаквателна стойка, от която е най-удобно да се извади меча.

— Мир и на теб — отговори човекът. Беше слаб, но не мършав. Европеец на около четирийсет години. С позахабени, но здрави и чисти дрехи. Явно се грижеше за себе си. — Ние представляваме администрацията на Библиотека.

Мартин кимна. Знаеше, че Библиотека няма истинско правителство — този свят не предразполагаше особено към организиран обществен живот. Но навсякъде, където се събират повече от двама души, възниква някакво подобие на власт.

— Колко дълго възнамерявате да останете на Библиотека? — продължи човекът.

— Колкото се наложи.

Човекът се усмихна. Кой знае защо у Мартин се появи силното усещане, че „представителят на администрацията“ има какво да разкаже на пазителите.

— Тук си имаме правила — продължи човекът. — Те са прости. Отказ от насилие. Недопустимост на сексуални посегателства. Кражбата се наказва със смърт. Препоръчително е да дарите на обществения фонд част от вещите, които притежавате.

— Бог повелява да споделяме каквото имаме — съгласи се Мартин. Разкопча единия ремък на раницата си, прехвърли карабината си в свободната си ръка и свали раницата. Развърза шнура и извади обемист пакет, който хвърли през канала в краката на гедара.

Местните го гледаха с любопитство.

— Хранителни концентрати, плат, шивашки принадлежности, лекарства, таблетки сух спирт, кибрит, слънчева батерийка, последните три броя на „Дайджест на пътешественика“ — съобщи Мартин. — Това е точно половината от снаряжението ми.

Представителят на администрацията и гедарът се спогледаха. Мартин с удоволствие видя, че човекът се усмихва. Гедарът отпусна ръце. Тюленоидът издаде тихо гукане, обърна се и меко се спусна в канала.

— Приятно ми е да посрещна един опитен пътешественик — каза човекът. Скочи на мостчето и подаде ръка на Мартин. — Давид.

— Мартин.

Гедарът само кимна — за да каже името си, бяха необходими много повече доверие и симпатия.

— Да се е случило нещо интересно на Земята напоследък? — попита веднага Давид.

Мартин поклати глава.

— Благодаря за „Дайджеста“ — каза Давид. — Малцина се сещат да донесат вестници. Кой точно сте вие?

— Предполагам, може да се каже, че съм изпълнител на поръчки — усмихна се Мартин. — Или пощальон.

— Или детектив — каза замислено Давид. — Знаете ли, аз май съм чувал за вас.

Мартин поклати глава и рече:

— Вероятно грешите.

Давид се усмихна.

— Е, възможно е. Но бих ви посъветвал да сте по-предпазлив. С моя приятел — той кимна към гедара и Мартин се напрегна — сме тук по своя воля. И ако решим — можем да си тръгнем. Но мнозина са заседнали тук… И ако научат, че на планетата е дошъл Скитника…

Давид направи многозначителна пауза. Мартин не реагира. Честно казано, интересуваше се най-вече от гедара, когото човекът беше нарекъл свой приятел. Явно нещо много сериозно свързваше тези двамата.

— С какво мога да ви помогна? — попита Давид.

— Търся девойка, дошла на Библиотека преди три дни — отвърна Мартин. — На седемнайсет-осемнайсет години е. Симпатична, червенокоса, висока горе-долу колкото мен…

Давид кимна, без да го доизслуша.

— Да, помня я. От друг бих поискал заплащане за информацията… Тук не се живее лесно, ресурсите са ограничени. Но вие сте сериозен човек и ми харесвате. Момичето отиде на запад. — И той махна с ръка, указвайки посоката.

— Какво има там? — попита Мартин.

— Едно от трите местни селища, в които живеят учени — изсумтя Давид. — Може да ви е смешно, но населението на Библиотека още се състои от идиоти, желаещи да разкрият тайната на планетата. Най-голямото селище е разположено тук, при Станцията. Ние го наричаме просто Столицата. Населението е седемстотин трийсет и две разумни същества. Сто и четиринайсет човеци, трийсет и двама гедари и много извънземни.

Мартин отново отбеляза поразителния факт, който Давид беше подчертал — алианса между хора и гедари.

— Второто селище, Центърът, е населено от около двеста разумни същества. То е разположено на север — продължи Давид. — Хубаво място, поддържаме дружески отношения с тях. Но момичето отиде в най-малкото селище, Енигма, право на запад оттук. Населението там едва ли наброява повече от сто човеци.

Направи пауза и повтори:

— Именно „човеци“. Извънземните не са добре дошли в Енигма. Това не ни харесва, но не искаме конфликти.

Мартин кимна. Знаеше за съществуването на трите селища на Библиотека, но политическата ситуация не му беше известна.

— А останалата територия на планетата безлюдна ли е?

Давид сви рамене.

— Не бих казал. Има отшелници, луди, самотници… Те се заселват наблизо, но почти не контактуват с нас. Но няма банди или опасни единаци… Нали точно това ви интересува?

— Да — призна Мартин.

— Общо взето, тук е безопасно — каза Давид. — Единствените местни форми на живот са рибите, водораслите и ракообразните в каналите. Те не са опасни, нито агресивни и всички са годни за човешка храна… за вкуса няма да спорим. От време на време, веднъж на два-три месеца, някой изчезва безследно, но аз съм склонен да отнеса това към категорията на нещастните случаи. Каналите са достатъчно дълбоки, за да се потъне в тях, а местните раци ще изядат тялото със същото удоволствие, с което вие бихте изяли тях.

— Има ли нещо друго интересно? — попита Мартин.

Давид се усмихна и поклати глава:

— Едва ли са ви интересни нашите научни изследвания и диспути. Населявалата тази планета раса е по-древна дори от самите пазители, но след нея не е останало почти нищо — само каналите, островите и обелиските. Всяка седмица някой надава вой, че е разшифровал езика им. И всеки път това се оказва грешка. Но засега не губим надежда.

— Вие лингвист ли сте? — уточни Мартин.

— Това ми е само хоби — поклати глава Давид. — Биолог съм, дойдох, за да изучавам местния живот. Тук има уникална биоценоза — девет вида животни и три вида водорасли образуват великолепна устойчива система. При това всяка белтъчна раса може да се храни с местните живи организми. Водата в каналите е леко солена, но прекрасно утолява жаждата. Случва се да вали, но никога не е имало силна буря. Температурата се колебае между дванайсет и двайсет и девет градуса по Целзий.

— Изкуствена система — каза Мартин.

— Разбира се — усмихна се широко Давид. — Тези, които са населили този свят, са създали условия за оцеляване на всякакви хуманоидни раси. И… са си заминали? — Той разпери ръце. — Във всеки случай, ако ни се удаде да разшифроваме писмеността на обелиските, това ще бъде огромно научно постижение.

Гедарът, който до момента стоеше абсолютно неподвижно, се наведе и вдигна от земята пакета със снаряжението.

— Още два въпроса — каза бързо Мартин. — Колко далече е Енигма?

— Двайсет и три километра. За опитен човек — пет-шест часа ходене. За вас — осем часа.

Мартин погледна небето и Давид добави:

— До залеза има четири часа. Тъмнината ще настъпи почти веднага, планетата няма спътници, а въздухът е много чист. Съветвам ви да пренощувате в селището. Срещу парче шоколад или две-три пакетчета чай всяко семейство ще ви даде подслон и ще ви нахрани с печена риба.

— Вторият въпрос — каза Мартин, игнорирайки предложението. — Какво е впечатлението ви от момичето, което е тръгнало към Енигма?

Давид неочаквано се поколеба. Погледна към гедара, който съвсем по човешки сви рамене.

— Странна е — каза Давид. — Съвсем младичка, каза, че за пръв път минава през Портал. Вярвам й. Но се държеше много уверено, веднага се поинтересува за пътя към Енигма… — Помълча малко и добави: — Освен това предварително беше отделила половината от снаряжението си. Като вас, Мартине. И ми се стори, че задаваше въпроси просто формално… вече знаеше отговорите.

— Благодаря — каза Мартин замислено. — Май ще рискувам да тръгна веднага.

Прекоси мостчето и метна карабината на рамо. С Давид си стиснаха ръцете, а гедарът само кимна учтиво.

И Мартин тръгна на път.

Столицата наистина имаше вид на голямо селище. Размерът на островчетата позволяваше на всяко от тях да се заселят само по няколко души; по-голямата част от населението наистина образуваше някакво подобие на семейство. Мартин се стараеше да минава през малките острови и да заобикаля по-големите, с палатките и тентите. Често се срещаха мостчета, направени от порутени обелиски. Над някои от островчетата плющяха привързани към обелиските флагове, които играеха роля на импровизирани табели — Мартин откри медицински пункт, две магазинчета, бръснарница и още едно-две неща. Особено смешно и трогателно изглеждаше църквата със стени от мрежи против комари.

Доколкото знаеше, тук нямаше комари.

Тук-таме каналите се разширяваха до пет-шест метра. На такива места бяха хвърлени рибарски мрежи, а едно островче с голям залив се използваше като плаж и място за къпане — под слънчевите лъчи се излежаваха три охранени загорели нудистки. Голотата тук не смущаваше никого. По плажа вървеше голо момченце, до него в канала плуваше тюленоид, който периодично изхвърляше на брега мекотели, което момчето събираше в пакет от целофан. Нудистките разглеждаха Мартин с любопитство и тихичко обсъждаха нещо, а момчето се вторачи със завист в карабината и отмести поглед едва когато тюленоидът провлече вниманието му с продължително изсвирване.

Общото впечатление от планетата се очертаваше като благоприятно. Повечето светове, които се колонизираха от няколко раси едновременно, изработваха една или друга форма на демократично съществуване. Бандитските или деспотичните светове възникваха само на съвсем бедни или прекалено богати планети. Библиотека беше свят на минимализма — тук не беше трудно да се оцелее, но бе невъзможно да се забогатее.

След двайсет минути Мартин излезе извън пределите на селището. Никой не го повика и никой не го спря. Може би заради карабината на гърба му или защото Давид и гедарът поддържаха добре реда и закона в Столицата.

От една страна, му стана по-лесно да върви — не се налагаше да заобикаля населени островчета, а от друга страна — по-тежко, защото вече не се срещаха мостове. Той прескачаше тесните канали — камъкът на островите беше грапав и удобен за засилване, — а широките заобикаляше. Давид явно добре бе преценил скоростта му на придвижване, дори като че я беше надценил. Но това не притесняваше Мартин.

Няма нищо по-приятно от бавната разходка по чужда, непроучена планета, при положение че не се боиш от прокрадващ се зад гърба ти хищник или куршум от засада. Като опитен пътешественик из чуждите светове, Мартин винаги беше нащрек, оглеждаше се, но не се безпокоеше излишно. Каменните обелиски бяха твърде тънки, за да успее някой да се скрие зад тях. Във водата на каналите вероятно живееха тюленоиди или някаква друга форма на разумен живот, но водните същества обикновено бяха миролюбиви. Значително по-големи опасения предизвикваше крайната цел на пътуването му — селището на хората шовинисти.

Странна работа — за да избегне националните разпри, на Земята й беше достатъчно само едно — да срещне извънземните. Всички подозрения, цялата неприязън веднага бяха пренесени върху зъбатите, люспестите, покритите с козина, хлъзгавите пришълци. Изключение се оказаха само пазителите — тяхното спокойно могъщество внушаваше всеобщо уважение. Какви страхове терзаеха човечеството в първите дни на Контакта — особено след ядрената атака на американските ВВС срещу кораба-майка! А пазителите дори не споменаха за „досадния инцидент“, като оставиха президента на САЩ да се подмазва с извинения и да наказва спешно стрелочниците. Даже напротив — помогнаха да се пречисти заразената територия и подариха лекарства срещу лъчева болест. Със същото снизходително равнодушие се отнасяха и към терористите, които от няколко години безуспешно се опитваха да унищожат Станциите. Помогна и онази „такса за аренда“, която пазителите редовно изплащаха на държавите, на чиято територия имаше Портали. Всеки можеше да се възмущава колкото си ще от отнетото от Москва късче, от разваления изглед към Статуята на свободата, сериозно смалилата се Кенсингтънска градина, отместената встрани хилядолетна пекинска пагода… Но при строителството на Станциите нямаше нито една жертва, пазителите благоразумно не докоснаха нито една религиозна светиня, а щедро предоставените технологии сложиха край на енергийната криза, на глада и на няколко от най-неприятните болести. Пазителите не влизаха в юридически спорове. Пазителите взеха това, което им трябваше — четиринайсет участъка в най-важните градове на Земята. Пазителите започнаха да плащат за това, което са взели. Пазителите настояха да се осигури достъп до Станциите за всички желаещи. Пазителите започнаха да искат от туристите като заплащане да разказват интересни истории. И това беше! Никакви официални контакти, освен необходимия минимум. Никаква търговия, освен закупуване на дребно на продоволствия и тютюн. Пазителите не обсъждаха даровете си — даваха само това, което сметнат за необходимо. Не разказваха нищо за себе си. На всички светове, до които достигаха звездолетите им, те водеха една и съща политика.

Отдавна вече никой не реагираше на пазителите. Всички бяха свикнали с тях като с природно явление, бяха се научили да не забелязват неудобството и да ценят изгодата — която беше доста голяма. По-сложно стояха нещата с другите раси. Сред тях се срещаха и по-изостанали и по-развити от земната цивилизации. Почти на всички бяха присъщи любопитството и стремежа да разглеждат чужди светове. И ето че точно върху тях се стоварваше цялата неприязън на хората към извънземните — понякога явна и оправдана, понякога скрита и немотивирана с нищо.

Но Мартин беше свикнал с мисълта, че всички шовинисти предпочитат да живеят на Земята или на малобройните земни колонии. А тази група шовинисти, заселили се сред извънземните, беше странно, нелогично явление. Още повече, че ставаше въпрос за образовани хора, стремящи се към научни открития и към разгадаване на тайните на мирозданието! На Библиотека нямаше какво да правят авантюристите и търсачите на лесна печалба, планетата беше рай за безкористните почитатели на чистото академично знание. Но що за нелепост беше това — учен шовинист, учен фанатик, учен ксенофоб! Имаше една забележителна тайна — цивилизацията на пазителите. Имаше множество по-незначителни тайни, сред които и Библиотека. Защо загадките да не се изследват от всички?

Разсъждавайки по този начин, Мартин всъщност изобщо не страдаше от идеализъм — едно рядко срещано и пагубно за неговата професия качество. Беше му се случвало да среща фашисти с всякакво равнище на интелект, срещал беше и простички, невежи хора, надарени с огромна търпимост и благоразумие. Вътрешното му недоволство беше по-скоро отдих за ума му и средство да поддържа спокойствие в душата си. Та нали отдавна е известно, че когато осъждаме остро чуждите недостатъци, ние самите ставаме склонни към тях, докато наивното удивление помага да стоим далеч от порока.

След два-три часа той реши да се поразсъблече. Свали тениската си и я прибра в раницата, разкопча и нави крачолите си над високите туристически обувки. Не се събу — ръбестата подметка беше много подходяща за скоковете. Никак не му се искаше да се подхлъзне, да удари глава в най-близкия обелиск и да се нареди сред безследно изчезналите. Почина си малко и похапна финландски ръжени сухари, сладникаво обезсолено швейцарско сирене ементал и пи вода от канала. Водата наистина беше солена, но приятна на вкус — като хубава минерална вода. Обелиските наоколо вече не го дразнеха и не ги асоциираше с гробище — бяха станали обикновена част от релефа. В канала изпляска някаква риба с жълт корем, решила или да си поеме въздух, или да се полюбува на пришълеца. Мартин прекара ръка по стената на канала и събра в шепата си няколко зеленикави водорасли. Опита ги. Не му харесаха — бяха прекалено застояли и солени, макар и да не предизвикваха отвращение. Знаеше, че на планетата варят алкохол от водорасли, но нямаше представа от кой вид. Може би използваха кафеникавите ленти, с които беше обрасло дъното, а може би и пухкавите листенца, които се носеха свободно по водата. Във всеки случай не очакваше изключителни вкусови качества от местните напитки — иначе щяха да ги внасят на Земята. Може би дори това влизаше в замисъла на неизвестната раса, превърнала планетата в паметник.

Мартин се зачуди дали пазителите знаят нещо за строителите на Библиотека. Но не можеше да очаква отговор от тях, така че изостави напразните размишления. Може би планетата бе създадена от самите пазители? Вероятно заради някаква шега. Та нали никой не знаеше какво всъщност мотивира пазителите да прекарват транспортната си мрежа през Галактиката. Може би извратено чувство за хумор? Интересно им е да наблюдават носещите се между звездите диваци, които напразно се опитват да разберат какво се случва? Една версия, не по-лоша от всяка друга.

Но Мартин се смяташе за практик, затова не се задълбочи в размишления, а свери посоката си на движение с компаса и продължи по пътя си. Слънцето постепенно се спусна и се плъзна зад хоризонта. Веднага започна да се стъмва. Във въздуха на планетата почти нямаше прах, който да осигури нормален здрач. Мартин спря на първия по-голям остров, опъна мъничка палатка и запали спиртна лампа, над която закачи котле. Чаша гореща грахова супа от консерва с надробени ръжени сухари; чаша силен цейлонски чай, не твърде изискан, но тръпчив и ароматен — това е всичко, което му трябва на човек преди сън.

Докато се унасяше, стиснал карабината в ръка, Мартин размишляваше за момичето Ира, което се държеше така уверено на чуждата планета. И тъкмо преди да заспи, най-накрая успя да формулира неприятната мисъл, която го терзаеше през последното денонощие.

В стаята на Ира Полушкина не беше видял нищо, което да предизвика учудването му. В дневника й и в писмата й намери само онова, което можеше да се очаква от дневник и писма на седемнайсетгодишна девойка. Таткото с рядко по руските географски ширини име беше обрисувал дъщеря си напълно точно.

А такива неща не се случват.

Никога!

Мартин издиша със съскане през стиснатите си зъби, изразявайки досадата си. Все пак го бяха прекарали. Той още не знаеше точно как, но вече беше решен да си изясни ситуацията докрай.

С тази сериозна мисъл уважаващият себе си човек Мартин заспа.

4.

Надничащото иззад хоризонта слънце го завари да се приготвя за път. Още в станцията беше нагласил часовника си, обикновен и надежден „Касио-Турист“, на времето на Библиотека, и той го събуди преди разсъмване. Когато съвсем се развидели, вече беше потеглил. Спокоен ход, засилване, прескачане на канала… Спокоен ход, засилване… Сянката му се стелеше пред него, плашеше рибата в каналите миг преди скока и служеше като прост, надежден ориентир. Скоро тя се сви, плъзна се към краката му и той започна да поглежда по-често към компаса. Усещаше, че наближава селището.

И все пак навлезе в Енигма неочаквано. Селището се оказа съвсем мъничко — не повече от двайсетина палатки, разположени много нагъсто, по няколко на островче. Две жени, облечени с дълги басмени рокли, разпалваха огън от пресовани на брикети сухи водорасли. Те реагираха спокойно на приближаването му — само едната надникна в голяма оранжева палатка, каза нещо и се върна към работата си.

Мартин забави крачка и се приближи към жените. Цялото човешко население на Библиотека се отличаваше с бронзов тен, но тези готвачки изглеждаха мургави по природа. Той реши, че във вените им тече кръвта на северноамериканските индианци.

— Мир вам! — извика Мартин и вдигна ръце за поздрав.

— Мир и на теб — отговори една от жените, усмихна се и кимна към палатката. — Отиди при директора, пътнико.

— Може би искаш да похапнеш? — добави втората.

Мартин поклати глава и тръгна към жилището на директора. В палатката беше неочаквано прохладно — приятна дреболия след дотегналото му слънце. Подът беше покрит със сухи водорасли, очевидно същите, каквито горяха и в огъня. В ъгъла едно мургаво тъмнокосо детенце си играеше с ярки пластмасови кубчета, но Мартин му се стори по-интересна играчка и то пъхна пръстче в устата си и се вторачи в него.

Директорът седеше на сглобяем пластмасов стол пред сглобяема пластмасова масичка. Пред него имаше включен ноутбук, по пода бяха разпилени изписани листове и разпечатки. Директорът беше над четирийсетте и за разлика от жените, беше облечен само с шорти. По телосложение приличаше повече на лекоатлет, а не на учен, но тракаше по клавиатурата на ноутбука бързо и умело.

Погледна Мартин със същия неприкрит интерес, с който го гледаше и детето. Само дето не си напъха пръста в устата, а се облегна опасно назад в крехкия стол и направи ефектна пауза.

Мартин мълчеше и се усмихваше.

След като се убеди, че той ще трябва да започне разговора, директорът стана и му подаде ръка:

— Клим!

— Мартим! — отвърна Мартин със същата енергичност. — Оп, Мартин!

След секунда объркване директорът избухна в смях, после стисна здраво ръката му и го покани с жест да седне на пода. Мартин оцени това — в палатката имаше само един стол, който служеше по-скоро за символ на властта, отколкото по предназначение. Двамата приклекнаха един срещу друг. Детето тихичко запълзя в кръг, изучавайки новодошлия от всички страни.

— Руснак си, нали? — поинтересува се Клим. — Гледал ли си старата комедия „Операция «Ы»“?

— Гледал съм я — отвърна Мартин.

— Нали помниш, когато Шурик се запознаваше с една девойка и вместо „Шурик“ се представи като „Петя“? — разкикоти се Клим. — Пълна глупост, но смешно!

Мартин кимна дипломатично.

— Да-а — промърмори Клим. — Признавам, аналогията не е съвсем уместна, но все пак… Днес ли пристигна?

— Снощи, надвечер — отговори Мартин.

— И веднага си тръгнал към нас — кимна Клим. — Ти не си учен.

— Университет не сме завършвали — отговори в неговия тон Мартин. — Три класа църковно енорийско училище.

Клим се намръщи.

— Стига, стига, висшето образование ти е изписано на челото. Хуманитарно… — Той се замисли. — Не, не си лекар… не си и журналист, не и филолог… Нещо много глупаво. Психолог? Не…

— Литературния институт — каза Мартин.

— О, така ли! — изуми се Клим. — Прозаик в търсене на сюжет? Епохалният роман „Тайните на Библиотека“?

Мартин реши да играе с открити карти.

— Частен детектив.

— А имаш ли лиценз? — поинтересува се Клим.

— Да. Да го покажа ли?

Клим размаха ръце.

— Защо? Вярвам ти. По-добре кажи, какво очакваше да видиш тук? Фашистки вертеп? Гнездо на хора шовинисти? Почивен дом за смахнати учени?

— В Столицата ми казаха, че вашето селище не приема извънземни — отговори уклончиво Мартин. — Това, разбира се, навежда на някои мисли…

— Давай без недомлъвки — отвърна Клим, сменяйки рязко маниера на разговор. — Ние не сме психари, надаващи вой за чистотата на човешката кръв. Уважаваме извънземните. Но Библиотека е ключ към древни знания. Расата, която ги овладее, ще изпревари дори пазителите. Ето защо се отделихме от останалите изследователи. Тайната трябва да принадлежи на човечеството.

Мартин се замисли и попита:

— А когато човечеството надмине пазителите, как ще постъпите с извънземните?

Клим се намръщи.

— Защо да разделяме кожата на неубита мечка? Не сме ние тези, които ще решават… но аз съм сигурен, че човечеството няма да потиска и да унищожава други раси. Мирно съществуване, търговия, хуманитарна помощ… Но за извънземните не гарантирам, че биха постъпили така. А вие готов ли сте да гарантирате?

Мартин поклати глава.

— Ами това е. И така — обобщи Клим, — ние не сме фашисти, просто проявяваме предпазливост. А сега, ако ми се е удало да разсея предубежденията ви, уважаеми детективе, кажете какво ви доведе на Библиотека?

— Една девойка, която се казва Ирина — рече Мартин.

Лицето на Клим се изкриви, сякаш Мартин му беше напомнил за нещо неприятно и срамно. Той дори извърна поглед, забеляза, че детето се приближава до една от разпечатките, подхвана го ловко, обърна го в противоположна посока и лекичко го плесна отзад. След като се убеди, че урокът е усвоен и детето се отдалечава от скъпоценните научни документи, той отново погледна Мартин и каза:

— Нима безутешният й мъж е платил за издирването й?

— Това е професионална тайна — отвърна Мартин. — Баща й.

Клим въздъхна.

— Железен човек. Родител герой. Достоен за уважение.

— Толкова ли са зле нещата? — попита Мартин със съчувствие.

— Девойката дойде при нас преди три дни — отговори Клим. — Очаквах обичайните проблеми — младичка, красива, а мъжете при нас, естествено, са повече от жените… Поговорих с нея, поговорих с нашите… Тук всичко се размина. Естествено върти си задничето повече, отколкото трябва, но явно не провокира. Бедата дойде оттам, откъдето не очаквахме. Тя накара всички учени да се изпокарат, като външният й вид нямаше нищо общо с това.

— Нима на научна почва? — възхити се Мартин.

— Именно. Момичето разби на пух и прах две от трите теории, които се смятаха за най-перспективни… Ако ви е интересно — това са теорията за единното уравнение на Вселената и за слънчевия цикъл на четене…

Мартин подигна вежди с недоумение.

На лицето на Клим се появи страдалческото изражение на професор по физика, обясняващ на сина си ученик законите на Нютон.

— Езикът на Библиотека е фонетична писменост — каза той. — Трудностите са дори не в това, че засега не можем с увереност да съотнесем символите на обелиските с едни или други звуци. Главният проблем е как тези букви се подреждат в думи, а думите — в изречения. Теорията за слънчевия цикъл предлага четенето да се започне от някой източен обелиск, а после, когато сянката му посочи точно друг обелиск, да се добави нов знак, да се погледне сянката от втория обелиск…

— А когато слънцето се изкачи в зенита си — да се сложи точката в изречението — подсказа любезно Мартин.

Клим се размърда и промърмори:

— Всичко е значително по-сложно, но като цяло разбрахте идеята… Теорията за единното уравнение на Вселената гласи, че езикът на Библиотека всъщност се състои от математически символи, които описват в едно-единствено уравнение всички закони на мирозданието. Наричат го още Уравнението на Бог. Девойката разби на пух и прах тази теория. А поддържаше моята гледна точка, че езикът на Библиотека е сроден с туристическия. Знаете ли колко букви има в него?

Мартин се замисли. Колкото и да беше смешно, за да се знае туристическия език, изобщо не се изискваше да се разбира граматиката му. Всеки, преминал през Портал, започваше да говори туристически — съвсем свободно и непринудено.

— Така ще се чуди и някое дете, което вече може да говори прекрасно, но не е обучено на четене и граматика — каза Клим. — Може да се научи да брои — интуитивно, без да се замисли. Но да се отделят и да се систематизират всички звуци на езика, да се съотнесат с буквите — това вече е предмет на научно изследване.

Мартин вдигна ръце. И каза — с езика на жестовете, свивайки китките на ръцете си, с разперени под прав ъгъл палци:

„Ние сме обучени на четене и граматика. Езикът на жестовете е азбуката на туристическия език.“

„Правилно — отговори безмълвно Клим. — Това е толкова естествено, че не сме се замисляли за него. Но нас са ни научили на азбуката. В туристическия език има четирийсет и седем букви, тринайсет препинателни знака и две числителни. Нула и единица, двоичен код.“

Детенцето, вторачило се с подозрение във възрастните, нададе тих, предупредителен рев.

— Не обича, когато се разговаря на туристически с жестове — оплака се на глас Клим. — Разбира руски и английски, туристически — също, а езика на жестовете — още не. Роден е тук, не е минавал през Портал.

— Така че къде е проблемът? — попита Мартин. — Дори на мен, пълния профан, ми е ясно, че езикът на Библиотека е свързан с туристическия. И вероятно всеки жест е сходен с някой от знаците на обелиските?

— Сложността отново е в посоката на четене — поясни директорът. — Опитвахме се да четем разположените един до друг обелиски, пробвахме различни посоки и комбинации… Нищо смислено. Бебешко ломотене, псевдоговор на душевноболен човек. Ирина заяви, че знае метод за дешифриране. Сега е повела голяма част от жителите на селото на поход до „точка дванайсет“ — това е голям остров, разположен на три километра в северна посока.

— А вие останахте тук? — изуми се Мартин. — В момент, в който може би се прави велико откритие…

— Пробвах метода за четене на обелиските, предложен от Ирина, още преди две години, без да вдигам много шум — каза директорът. — Това е проста корелация между площта на островите и количеството знаци на тях… Никакъв резултат.

— Не сте й казали за това — рече замислено Мартин. — Какво пък… сигурно така и трябва. Прекалената възторженост трябва да се лекува.

— Отведете я оттук — каза Клим. — Моля ви. Ако трябва, дори ще ви подскажа няколко интересни истории за заплащане на пазителите.

Мартин го погледна в очите и отвърна:

— Научна ревност?

Клим поклати глава.

— Не. Девойката безспорно е талантлива. Опровержението й на Уравнението на Бог беше бляскаво. Но трябва да се учи. И то не тук, където е пълно с фанатици и психопати, а обелиските дразнят погледа… Днес тя ще се убеди, че теорията й е нелепа. Няма да се пречупи, ще започне да търси нови подходи… и ще затъне в изобилие от материали, в пълзене по скалите с рулетка, в безплодни спорове и обиди. Отведете я, Мартине! Тя ще порасне и ще се върне — за да разкрие тайната на Библиотека.

Мартин му подаде ръка и каза:

— Уговорихме се. Има само един проблем — дали тя ще пожелае да си тръгне? Дори и да я завържем и да я отмъкнем до Станцията… знаете не по-зле от мен, че пазителите пропускат през Порталите само доброволци.

— Ще й помогнем — усмихна се Клим. — Сега целият ни задружен колектив ще се върне заедно с нея. Всички ще бъдат ядосани и язвителни, отвсякъде ще се сипят подигравки. Особено ще се постараят тези, които е успяла да обиди. Ако това не е достатъчно, аз ще й наредя да се маха оттук… и ще я нарека глупачка. Момичето е гордо, ще си тръгне.

Мартин не знаеше дали в думите на Клим преобладава искрената тревога за талантливата девойка, заела се със задача, която не е по силите й, или ревността на учен, усетил силен съперник. Но Библиотека наистина не беше свят за своенравни седемнайсетгодишни девойки. След пет години — той беше сигурен в това — по каменните островчета щеше да броди полугола бременна жена, съпровождана от две-три деца. И нямаше да я интересуват никакви тайни на древните езици. За всяко нещо си има време. Докато е млад, човек трябва да учи и да лудее, да се бори с несправедливостта и да смайва света… А преброждането на купища камънаци в търсене на скъпоценни зрънца знание е привилегия на зрелостта.

— А сега да обядваме — предложи Клим. — Пробвахте ли вече местната рибна супа?


… За обяда се събраха всички жители на селището, които не бяха тръгнали с Ирина да разгадават тайните на Вселената. Клим и двете индианки (у Мартин се появи силното усещане, че са съпруги на директора), десетина малки дечица и двама старци, очевидно наглеждащи децата в отсъствието на родителите им.

— Така живеем — весело каза Клим. — Един вид комуна. Какво друго да правим? Недостигът на ресурси винаги води до извратени форми на обществено устройство.

Мартин раздаде на децата по парче шоколад — по-големите незабавно сдъвкаха лакомството, а по-малките го опитаха предпазливо. Един хлапак даже се разрева, пръскайки кафяви слюнки.

— Сладкото е недостатъчно — призна Клим с въздишка, когато пръв от всички поднесе лъжицата към устата си. — Опитваме се да варим петмез от водорасли… но се стеснявам да ви предложа да го пробвате. Сладко и хляб — ето с какво имаме проблем тук…

Мартин предложи на възрастните сухари, поколеба се и раздели по половин сухар на децата. Известно време всички гризаха безмълвно редкия деликатес. Старците съсредоточено смучеха сухарите, като преди това внимателно ги топваха в рибния бульон.

А супата наистина се оказа вкусна! Гъста, хранителна, с късчета риба и мекотели, с лентички водорасли, хрупкащи като зелеви листа. Мартин изяде две купи, благодари на жените и им подари пакетче черен и пакетче червен пипер.

Клим само поклати глава.

— Мартине, колко често странствате между световете? Вие сте едва третият човек, когото съм видял да носи подправки.

— Много често — призна Мартин. — Ако някой ме съпроводи до Станцията, ще ви дам всичките припаси, които са ми останали. Но едва след като пазителите приемат историята ми.

— Непременно ще ви съпроводим — усмихна се Клим. — Ще вземете ли писма до близките ни?

— Ще взема.

Облагодетелстваните с подправки индианки донесоха трилитрова пластмасова манерка. Наляха в чашите мътна опалесцираща течност — малко, по петдесет грама. Мартин внимателно проследи как пие Клим — той първо обърна чашката на екс, после изпръхтя и замези с парче риба. Мартин подуши напитката — миришеше на риба и на спирт, но почти не се усещаше аромата на водка менте. Отпи — домашната водка от водорасли изгори небцето му и като грапава гореща буца се спусна по хранопровода му, но остави в устата му неочаквано приятен вкус и свежест.

— Ясно се усещат мента и анасон — отбеляза той смаяно.

Клим гордо се усмихна.

— Не е коняк, но може да се пие. Виж, за тютюна не намерихме заместители…

Мартин покорно извади пакет силни френски цигари — „Житан“. Възрастните граждани на Библиотека мигновено ги разграбиха — кой по една, кой, виновно усмихвайки се, по две-три цигари. Едно по-голямо дете, което посегна към пакета, получи плясване през пръстите.

Мартин също запали, от учтивост. Предпочиташе пурата, пазена в раницата за специални случаи, но не искаше да дразни хората.

— Понякога отиваме в Станцията — изрече със скърцащ глас един от старците, — изчакваме, докато пазителят запали лулата си, и тогава се приближаваме да приказваме… Говорим му каквото ни падне, само и само да се нагълтаме с дим… Добре, че пазителите са търпеливи, слушат дълго… От време на време черпят и с винце…

— Виж, цигари никога не предлагат — каза печално друг старец.

— Те пушат и марихуана — отбеляза по-младата от двете индианки и погледна към Мартин.

Той не помръдна.

Пиха още два пъти по петдесет грама. След това Мартин се усмихна и остави чашката. Никой не настояваше, а и местните бяха напълно достатъчно. Децата се разбягаха — някои се плискаха в каналите, други наглеждаха бдително по-малките.

Всички възрастни, с изключение на Клим, се впуснаха в заплетен разговор. Те се познаваха много добре, така че сега ги интересуваше само един слушател — Мартин. Той узна, че единият старец се казва Луи и е французин, физик, дошъл на Библиотека, след като овдовял — да доживее дните си в служба на науката. Вторият старец се оказа немец, филолог. Такива бяха и индианките. Те, между другото, бяха сестри и наистина бяха жени на Клим. След час Мартин вече имаше чувството, че живее на Библиотека от няколко години. Всички разправяха един след друг всякакви увлекателни истории — за нощния риболов и излелия се алкохол, за гедара, който заради някакъв бас отсякъл обелиск с меча си, и за побъркания, който се появил на Библиотека и търсел несъществуващи „древни технологии“. Сестрите започнаха професионален спор за препинателния знак, означаващ „говоря с ирония, не се отнасяйте към думите ми прекалено сериозно“.

— Ето, че идват и нашите — каза най-накрая Клим.

Мартин се изправи и погледна на север.

И наистина — идваха. Около стотина души: мъже и жени, юноши и старци. Шествието, проточило се в дълга повече от сто метра нестройна колона, изглеждаше доста смешно. Над множеството постоянно се издигаха главите на онези, които прескачаха през каналите. Хората изглеждаха ту като тълпа побъркани танцьори, трениращи преди групов танц, ту като уморени бегачи на трасе с препятствия.

— Къде ли е нашата Ирочка? — каза с насмешка Клим, заставайки до Мартин. — О! Ето я. Най-отпред. Наистина, вече не е толкова наперена.

Мартин също забеляза Ирина и се вгледа с разбираемо любопитство в нея. Оказа се по-висока, отколкото си я бе представял според снимките и видеозаписите. Червените коси, които на Земята стигаха до под раменете й, бяха късо подстригани. Дрехите й бяха обикновени и удобни: маратонки, шорти с камуфлажни цветове и тъмносива тениска. А какви изящни рокли обичаше да носи…

Но на Мартин му беше най-интересно лицето й. Да, тя наистина беше претърпяла поражение — това си личеше веднага. И по плътно стиснатите устни, и по прекалено съсредоточения, отпъждащ сълзите поглед. А и забележимата дистанция между нея и останалите хора свидетелстваше за положението й на низвергнат кумир.

— Халиф ден до пладне… — потвърди мислите му Клим. — Или как там се наричат жените халифи? Хубаво де, нека да е принцеса ден до пладне…

— Принцеса върху боб7 — каза Мартин. — Надявам се, че не са я набили?

Клим изсумтя възмутено:

— Вярно е, че малко сме подивели тук, но все пак си оставаме културни хора. А бобът при нас е празнично лакомство, така че идиомът е изгубил смисъла си.

Щом стигнаха в селището, хората започнаха да се разотиват. Десетина души с виновни изражения се приближиха към Клим — предалите своя вожд последователи бързаха да изкупят греховете си.

Ирина също тръгна право към директора. Спря чак като се приближи съвсем до него, и изстреля:

— Ти! Ти знаеше, че греша!

Мартин оцени и темперамента й, и тона, с който произнесе обвинението си.

— Ирина, ти не ме попита за нищо — отговори студено Клим. — Нали заяви, че нашите мозъци отдавна са закостенели? И че само ти знаеш истината? Е, аз не ти попречих. Постигна ли успех?

Девойката застина за секунда, вторачена с негодувание в директора. Мартин тихичко въздъхна: тези двубои не бяха за Ирина, тя нямаше опит в подмолната борба, интригите, защитите на курсови работи и дисертации, сразените опоненти и привлечените съюзници — накратко, всичко онова, от което се състои могъщият ствол на научното дърво, по който могат да зеленеят само плахи листенца знания.

— Вие ме убихте — каза тя. В очите й се мярнаха сълзи.

И в този момент Клим пристъпи напред, хвана я здраво за раменете и каза със съвсем различен глас:

— Ира, ти си умно момиче. Намери много интересни закономерности. Ако някой може да разкрие загадката на Библиотека, това си ти. Но реката не може да се премине с един скок. Трябва да се научиш да плуваш.

Мартин мислено го аплодира. Обърканата Ирочка веднага загуби целия си боен дух и започна да гледа директора съвсем по детски. А той, нежно, като баща, я погали по косата, и продължи:

— Ще напиша писмо на завеждащия катедрата по чужди езици в МГУ8, професор Паперни, той ми е добър и стар приятел. Ще го помоля да те приемат без изпити… Впрочем, ти и без това ще ги вземеш без проблеми. Ирина, много искам да станеш една от нас. И след пет години ще те чакаме тук, на същото това място. Вярваш ли ми?

Ирина кимна, без да откъсва поглед от Клим. А той добави със същата мека интонация:

— Не можеш да си представиш колко бързо ще отлетят пет години… и колко много можеш да спечелиш, като обогатиш паметта си с цялото знание, натрупано от човечеството…

Той я притисна за миг към себе си и нежно я целуна по челото. Но Мартин забеляза, че ръката му все пак трепна върху гърба й и неволно, съвсем не по бащински, се плъзна надолу, към красивото твърдо задниче.

Впрочем, директорът веднага се опомни, отстъпи от Ирина и каза с усмивка:

— Имаме гости. Това е Мартин, току-що пристигна от Земята… и иска да поговори с теб.

Девойката машинално пристъпи към Мартин. Какво пък, Клим наистина свърши прекрасно своята част от работата…

— Здравей, Ирина — каза Мартин. Доброжелателно, но без усмивка и без да показва явна симпатия. — Баща ти помоли да те навестя.

Ира мълчеше и се мръщеше. Очите й още проблясваха влажно, но сълзите така и не бяха потекли. Зад гърба й Клим мъмреше провинилите се учени:

— Мрежите стоят от вчера вечерта, какво, да не ни се е дояла вмирисана риба? Катрин, твоето хлапе го боли корема, вече три пъти бяга до тоалетния канал. Всички, които искат да изпратят писма до Земята, могат да дойдат при мен за хартия. Не повече от лист на човек!

Клим може и да не беше велик учен, но беше добър администратор. Тълпата се разпръсваше, животът в селището влизаше в обичайното си русло.

— Няма да те уговарям да се върнеш — продължаваше да говори Мартин. — Но ми се струва, че Клим ти даде добър съвет. Ако решиш да се вслушаш в него, мога да ти помогна с история за пазителя…

Ирина въздъхна. Усмихна се едва-едва и го погледна със значително по-голямо разбиране, отколкото можеше да се очаква от девойка на нейната възраст. И каза:

— Аз…

Съвсем близо до тях в канала се чу плясък. Мартин се обърна точно навреме, за да види изскочилия наполовина от водата тюленоид. Черната кожа проблесна мокро на слънчевата светлина, силната перка направи рязко движение и нещо дребно изсвистя във въздуха.

Ира Полушкина потръпна, изпъна се като от токов удар, и млъкна. От отворената й уста потече тънка равна струйка тъмна кръв. Както си беше изправена, без да се превива, девойката падна по очи и Мартин потрепери, когато видя окървавения сив шип, забил се в шията й, някъде около седмия прешлен.

Тюленоидът с плясък се потопи под водата.

В следващия миг наоколо настана хаос. Възрастните крещяха, децата плачеха, в ръцете на Клим кой знае откъде се беше появил пистолет. Той тичаше покрай канала и забиваше във водата куршум след куршум. Една от индианките се наведе над Ира. Другата, с голям кухненски нож в ръка, скочи през канала и се затича — явно към място, покрай което тюленоидът неизбежно щеше да преплува. Мартин хукна след нея и това се оказа правилното решение.

Тюленоидът се носеше в канала със стремителната грация на истински воден обитател. Зад него като дим се стелеше тъмна пелена — един от куршумите на Клим беше намерил целта. Мартин изчака секунда, позволявайки на ръцете си да привикнат с тежестта на ремингтъна, после откри огън.

Уцели от третия изстрел — в перката, където се и целеше. Тюленоидът се завъртя на място и се изви, сякаш се опитваше да ухапе раненото място. Индианката с едно движение свали роклята си, приготви се за скок, хвана ножа по-стабилно и погледна въпросително Мартин.

Той поклати глава. Изчака тюленоидът да заплува отново и го простреля във втората перка.

След две минути, когато губещият кръв извънземен бе изтеглен с общи усилия върху камъните на острова, Мартин метна винтовката на гърба си, измъкна от ботуша си кама, наведе се над ранения и изрева:

— Единственият ти шанс да оцелееш е да ми кажеш всичко, веднага!

— Побърка ли се, Мартине? — попита го мрачно Клим. Допря пистолета до треперещата глава на тюленоида и натисна спусъка.

Мартин отскочи и изтри от лицето си кървавите пръски. Изведнъж си спомни думите на девойката: „Вие ме убихте!“

— Той беше единственият свидетел! — изкрещя Мартин, посягайки към карабината. — Ти какво, не искаше той да проговори?

Клим въздъхна, потопи дулото на пистолета във водата и го раздвижи, отмивайки кръвта. Тюленоидът, извил глава, слабо потрепваше на брега. Миришеше на кръв и прах.

— Той не може да говори. Това е куче, Мартине.

— Какво?

— Не си ли наясно? Животно е, нарича се кханан. За гедарите те са нещо като нашите кучета, само че малко по-умни — могат да използват предмети. Пазителите позволяват всеки да вземе със себе си опитомени животни, така че гедарите са довели кханани на Библиотека. Те не могат да оцелеят на сухите светове, но тук животът им е песен — помагат да се лови риба, играят си с децата…

Мартин се опомни, пусна оръжието и промърмори:

— Извинявай… Аз…

— Реши, че злият директор на селището е убил девойката с чужди ръце… Тоест перки. — Клим се изплю във водата. — Добре, да забравим. Така или иначе не можехме да го разпитаме.

Мартин погледна островчето, където жителите се бяха струпали около неподвижната Ира. И се затича към тях — без сам да разбира защо.

Хората пред него отстъпиха встрани. Девойката беше още жива, но умираше. Камъните под нея бяха в кръв, тя гледаше със сънен и празен поглед. Дишаше през устата, от която все така струеше кръв, и Мартин с ужас видя във вътрешността й шипа, пронизал езика й. Приседна, докосна челото на Ирина в нелеп опит да намали страха й от смъртта.

Но в очите й нямаше страх, само досада и напиращ сън — последният и най-дълбокият.

— Махайте се оттук! — развика се някой над ухото му, пропъждайки любопитните деца. А Ирина се опитваше да каже нещо… разбира се, не се получи. Върху изкривеното от болка лице се появи някаква крайна, свирепа упоритост, и Мартин усети лекото докосване на ръката й. Погледна дланите на девойката — те бавно, грижливо изобразяваха буква след буква.

Тя успя да покаже шест букви и една цифра, преди ръцете да откажат да й служат, а дишането й — да спре.

Мартин притисна ухо към гърдите й, опитваше се да чуе сърцето. Тялото на Ирина беше топло и гъвкаво, младо, здраво, красиво, и това му се струваше толкова чудовищно нелепо и несправедливо, че той отскочи от нея като попарен.

Ирина Полушкина, седемнайсетгодишна, бъдеща гордост на земната лингвистика, беше мъртва.

Клим се приближи, постоя малко загледан в момичето, и каза:

— Кхананът хвърли наострен рибен гръбнак. Много твърда кост, ние самите я използваме при изработване на изделия…

— Възможно ли да е направил сам това копие? — попита Мартин, като още стоеше на колене до мъртвото момиче.

— С лекота. Перките на кханана са много ловки, на върховете си се разделят на закърнели пръсти. Изял е рибата, наострил е гръбнака в скалите. След хиляди години това ще бъде разумна раса… вероятно.

— Но защо го направи? — настоя Мартин и огледа мрачната мълчалива тълпа. — Тези твари нападат ли хора?

Клим поклати глава:

— Никога не се е случвало. Никога. Но няколко кханани са избягали или са се изгубили… Може да са подивели…

— И да нападнат девойка, застанала насред тълпа хора? — Мартин би се засмял, ако всичко не беше толкова трагично. — Клим, той се държеше като наемен убиец… или като насъскано куче… Без значение кое от двете. Някой го е изпратил!

Клим само разпери ръце и промърмори:

— Нека ни наричат фашисти, но отсега нататък ще убиваме всеки кханан, който се приближи към селището…

Мартин се изправи. Беше му жал за момичето до безумие. Никога не беше претърпявал толкова чудовищно фиаско.

— Ще погребем тялото — каза Клим. — Имаме специален канал за целта… Тук не може по друг начин…

Мартин кимна. Клим се поколеба и добави:

— Обикновено разделяме дрехите и вещите на починалите помежду си, все пак не достигат ресурси, но ако искаш да ги вземеш…

— Ще прегледам вещите й — каза Мартин. — Ще взема нещо за родителите й, а останалото… — Той погледна босите нозе на пристъпващата наблизо индианка. Продължи: — Разбирам. Постъпете съгласно обичаите си.

Не му се искаше да гледа как хората, дори и искрено тъжащи за Ира, я разсъбличат. Още повече го отвращаваше мисълта, че това красиво тяло, само преди четвърт час предизвиквало у всички мъже напълно еднакви емоции, скоро ще бъде безсрамно голо. Бузата му още помнеше топлината на девическата гръд, шокиращата топлина на мъртвото тяло.

Той се отдалечи встрани, но после не издържа и се обърна.

Слава Богу, мъжете се бяха отдръпнали далече от Ира. Останали бяха само жени, събрали се в тесен кръг. Не се бавиха много — в нечии ръце се мярнаха камуфлажните шорти, белите гащета, от тълпата изскочи жена с окървавената тениска и започна трескаво да я плакне във водата на канала.

Мартин си помисли вяло, че и в това разделяне на имуществото има нещо от канибализма, но много добре разбираше колко трудно е да се оцелее и да се запази човешкият облик, когато си на чужда планета. Извърна се, приседна до канала и с настървение започна да мие ръцете и лицето си, като изтъркваше със сноп водорасли дори не кръвта, а самия спомен за живата и мъртвата топлина върху кожата си.

— Мартине. — Към него се приближи една от индианките, вече обута с маратонки. Протегна към него мократа си длан, в която бяха жетонът на пътешественик и верижка с малко сребърно кръстче. — Това трябва да се върне на родителите й.

— Не, с това трябва да се погребе… — започна Мартин, като гледаше кръстчето, но се сепна и добави: — Да, добре. Благодаря.

— Не ни се сърдете — каза индианката.

— Не се сърдя — каза Мартин.

След индианката дойде и Клим. Седна до Мартин и го погледна тъжно. После попита:

— Тя поне каза ли нещо?

Мартин свали раницата си и бръкна в страничния джоб, за да извади сапуна. Поклати глава:

— Нито дума.

5.

Мартин се върна в Столицата, след като се стъмни. Помогна му фарът — макар и да дразнеха погледа, непрекъснатите припламвания бяха добър ориентир. Сигурно не беше лесно да се заспи в палатка под разноцветните избухвания… но с какво ли не се свиква. А и от фара имаше още една полза, която Мартин оцени веднага щом наближи палатковия град — фарът заместваше фенерите. След като се приспособи, стана възможно да се придвижва съвсем нормално в ритъма на червено-зелено-белия стробоскоп. Не се налагаше да икономисва батериите, но все пак изгаси фенерчето, за да не се откроява.

През нощта селището изглеждаше много по-обитаемо, отколкото през деня. Между палатките се плъзгаха сенки — както на онези извънземни, които по природа водеха нощен живот, така и на много хора, които, изглежда, предпочитаха да спят в горещите дневни часове. На едно малко островче, където всички обелиски бяха безмилостно съборени, Мартин видя съвсем истинска дискотека. Гърмеше уредба, танцуваха младежи — и хора, и нехора. Накъсаните движения, резкият ритъм и проблясванията на фара се сливаха в дива, но пленяваща сцена.

Мартин постоя, погледа танцуващите, после продължи по пътя си.

Мина през плажа, на който предишния ден правеха слънчеви бани нудистките. Девойките, естествено, вече ги нямаше, сякаш бяха потънали вдън земя. Затова пък до самата вода седяха двама здравеняци и се кикотеха за нещо. До Мартин долетяха думите:

— С истинската, Льова! С истинската!

Малко по-нататък, на островче, на което бяха спестени големите погроми, дрънкаше китара и някой пееше на испански — за галеони, пирати и бури. Мартин се спря и послуша.

Да, явно животът кипеше бурно.

И защо Ира Полушкина не бе останала в това селище?

Макар че кой би могъл да гарантира, че това щеше да я предпази от убийците?

Мартин нито за секунда не се усъмни, че нападението на тюленоида е било съзнателно… доколкото кхананът изобщо имаше съзнание. Някой беше насъскал полуразумното същество срещу девойката. Беше дал заповед, и я беше убил — с по-голяма сигурност, отколкото ако сам беше натиснал спусъка. Възможно е кхананът да е разбирал, че почти няма шанс да се спаси, но да не е можел да се възпротиви на заповедта.

Кой? Защо? Достатъчно беше да отговори на един от въпросите и отговорът на втория щеше да се изясни от само себе си. Но Мартин не виждаше отговор. Единственият, който имаше мотив, макар и съмнителен, беше Клим. Но ако се допусне, че заповедта бе дадена от директора, възникваше резонен въпрос: как е успял да опитоми тюленоида? Ако поръчителят на убийството беше сред гедарите, живеещи в Столицата, то не беше ясен мотивът. Опасение, че девойката ще разгадае тайната на Библиотека? Изобщо не се връзваше с това, което Мартин знаеше за поведението на гедарите. Тази раса ненапразно носеше мечове, но никога не използваше друго оръжие.

И във вещите на момичето не беше намерил нищо, за което да се хване. Малко дрехи, два шоколада, скрити между чистите чорапи и носните кърпички, пет бележника с празни листа и кутия с моливи.

Общо взето, беше безполезно да гадае и все пак не спираше да прави точно това. Изпълваха го две чувства, които го мотивираха повече от всякакви договори — мъка по девойката и наранена гордост. Избра си една палатка, от която се процеждаше слаба светлина и се чуваше разговор, и се приближи до спуснатото на входа платнище. Изкашля се — никой не реагира. Беше глупаво да чука по платнището, а да вика стопаните — някак неудобно. Най-накрая забеляза мъничка месингова камбанка до входа и я раздрънка.

Висока слаба жена с груби, мъжки черти на лицето дръпна платнището и зад гърба й той забеляза застанало в ъгъла момченце — очевидно идването му беше прекъснало възпитателния процес.

— Да? — попита рязко жената.

Хлапето в ъгъла започна да скимти като кученце. Жената изрева, без да се обръща:

— Недей да ми хленчиш, че ще си изядеш боя. Какво искате?

Мартин се смути. Не обичаше да става свидетел на семейни кавги — може би защото работата му като частен детектив постоянно го принуждаваше да се рови из мръсното бельо на хората.

— Извинете, тук съм отскоро — започна той, — трябва да намеря Давид, ръководителя на администрацията на Библиотека…

— Аз не съм гласувала за него — каза мрачно жената, но все пак излезе от палатката и му посочи пътя. — Ето там. Избелялата червена палатка, на стълба до нея има синьо знаме.

— Извинете, а защо не гласувахте за него? — не се сдържа Мартин.

Жената го изгледа с подозрение и отвърна:

— А на вас какво ви влиза в работата, любезни господине?

Хлапакът в палатката отново заскимтя и жената с решителна крачка се прибра вътре, като не забрави да спусне платнището след себе си.

Мартин тръгна в указаната посока. Нямаше търпение да се махне от Библиотека, но първо трябваше да посети Давид. Дори и само за да вземе писмата за Земята — това беше неписано правило, спазвано от всички пътешественици.

Давид не спеше. Седеше върху направена от обелиски пейка пред един канал и четеше роман с хартиена обложка на светлината на малко фенерче. Носеше само широки домашни панталони и сако, облечено на голо. Щом видя Мартин, той безмълвно се отмести и затвори книгата.

— Интересна ли е? — полюбопитства Мартин. Прегърнатата двойка на корицата по-добре от всяка анотация подсказваше, че романът е любовен.

Давид неопределено сви рамене.

— Не особено. Но файловете ми омръзнаха, а тук няма богат избор от книги на хартия. Станало ли е нещо?

— Защо решихте така?

Давид въздъхна:

— Е, Мартине, тези детективски заяждания не са необходими… Върнахте се сам. А не приличате на човек, който се отказва лесно. Случило ли се е нещо с девойката?

— Тя е мъртва.

Давид тихичко изруга и поклати глава.

— Каква нелепост. Не че тук няма нещастни случаи, но…

— Убиха я.

Гледаха се известно време, после Давид кимна и каза:

— Знаех си, че рано или късно тези побъркани…

— Убиха я пред очите ми. И то не обитателите на Енигма.

Мускулите по лицето на Давид заиграха.

— Мартине, престанете да ме измъчвате и да ми пускате информацията капка по капка! Не разказвате приказка на пазител! Аз представлявам цивилизованата власт на тази планета…

— Уби я кханан. Уцели я с копие от рибна кост. Счупи гръбнака й и проби гърлото и езика й. Тя не успя дори да промълви нещо.

Честно казано, интересуваше се от реакцията на Давид точно на тези думи. Да се изобрази учудване е много лесно, значително по-трудно е да се скрие облекчението.

Но върху лицето на Давид не се изписа абсолютно нищо. Както и подобава на сериозен човек, управляващ хиляди разумни същества от различни планети.

— Предполагате, че целта е била да й се попречи да говори? — попита Давид.

— Възможно е. Не знам как кхананите убиват обикновено хората.

— Те не убиват хора — каза Давид. — Кадрах! От палатката се появи гедарът — полуоблечен, с широки плисирани оранжеви панталони и меч, привързан с ремък за голия му торс. В полумрака много приличаше на човек, само отсъствието на пъп и на зърна на гърдите издаваше, че е същество с друга биологична природа.

— Чух всичко — каза кратко гедарът. — Кхананът не би трябвало да убива хора.

— Не би трябвало или не може? — попита Мартин.

Гедарът се забави с отговора, сякаш решаваше дали си струва да се обсъжда този въпрос с чужденец. После поклати глава и каза:

— Не би трябвало. Всичко е възможно, но не всичко трябва да става. Кхананите са спътници, приятели, ловци.

— Охранители? — уточни Мартин.

— Не. Един кханан може да се хвърли в битка, ако приятелят му е заплашен от беда. Но всеки кханан, нападнал разумно същество, трябва да бъде убит.

— Значи не само ако е нападнал гедар, но и всяко разумно същество? — уточни Мартин.

Върху лицето на Кадрах се появи нещо, близко до презрение.

— Разбира се. Техният разум е близък до пробуждането, те са доста по-умни от вашите кучета. Ако им позволим да убиват разумни същества, това ще доведе до беда за нашата раса. Нито един гедар не би позволил на кханан да напада хора.

— Има една възможност — каза предпазливо Мартин. — Да му се даде заповед, като се знае, че кхананът ще загине.

Гедарът мълча толкова дълго, че Мартин съжали за думите си. Но гедарът се обади отново:

— Да, има такава възможност. Някой гедар може да даде подобна заповед, ако е сигурен, че кхананът ще умре. Това е престъпление, но е възможно.

— Само гедар ли? Може ли човек или същество от друга раса да опитоми кханан?

— Може — отвърна гедарът, без да се поколебае. На лицето му като че се изписа облекчение. — Случват се такива неща. Мнозина искат кханани за приятели и ние доставяме тук и техни деца.

— Ще ви се наложи да намерите този, който е дал заповедта — каза Мартин. Без да заповядва, разбира се, а само констатирайки факта. — Трудно ли ще бъде това?

— Всеки кханан има само един стопанин — каза гедарът. — Всеки стопанин не може да има повече от един кханан — те са ужасно ревниви. Ако нечий кханан е изчезнал — значи собственикът е виновникът… — Гедарът поклати глава и изрече неочаквания извод: — Ще бъде много трудно да се намери убиецът.

— Защо? — смая се Мартин. — Да се преброят…

— В нашето селище има сто и трийсет кханана — каза уверено гедарът. — В Центъра — още осемнайсет. Нашите ще ги събера и ще ги преброя за час. Утре ще знаем дали са на мястото си и кхананите от другото селище. Но само някой глупав убиец би пратил своя кханан на смърт.

Той помълча малко и обобщи:

— Не мисля, че убиецът е толкова глупав. Смятам, че всички кханани ще бъдат на мястото си.

— А случвало ли се е кханани да бягат? — попита Мартин. — Може би някой див…

— Може да има диво селище на хора или други разумни същества — отговори гедарът. — Но те няма да имат кханани.

— Те не могат да се размножават — поясни Давид, обръщайки се към Мартин. — От планетата на гедарите се изнасят само същества от единия пол.

На Мартин ужасно му се прииска да узнае дали това правило касае само тюленоидите или се отнася и за самите гедари. Но благоразумно потисна любопитството си и вместо това попита:

— Тогава откъде се е взел кхананът убиец?

— Всичко е възможно — отговори философски гедарът. — Но не всичко може да се узнае.

Той отстъпи в сянката и веднага се изгуби сред обелиските.

— Хубава работа — каза Мартин. — Мирна, спокойна планета. Никаква опасност за живота. И изведнъж появил се сякаш отникъде чуждопланетен звяр убива невинна девойка!

— Очакват ли ви неприятности? — попита със съчувствие Давид.

— Аз нямам вина за случилото се — каза Мартин след кратък размисъл. — Тя даже още не беше решила дали ще дойде с мен, не успях да я взема официално под охраната си. Ако родителите й поискат да проверят това, ще пратят тук друг детектив. Но на мен ми е мъчно за момичето. И… всичко стана много нелепо. Вие самият какво мислите за случилото се?

Давид го погледна с лека ирония.

— А какво може да мисля? Ако девойката наистина е била близо до разгадаването на тайната на Библиотека, вероятно са се намерили недоброжелатели. Вие да не смятате, че животът ни тук е мирен, тих и академичен? Тук е пълен хаос! Пиянски свади, и то при минимално производство на алкохол! Побоища в процеса на изясняване на научната истина, при това с чупене на крайници и осакатявания. Сексуално насилие и перверзни от всякакъв вид… обикновените оргии вече дори не се опитвам да ги забранявам. Хазартни игри, при това в последно време стана модерно да се играе на „американка“9, като се избират унизителни или опасни желания. Да не говорим за вандализма — Давид многозначително потупа по каменната пейка, — за религиозните спорове, за интригите…

— Вчера ми обрисувахте значително по-благопристойна картина — отбеляза Мартин.

Давид си премълча.

— Може би си струва да съобщите на Земята, че Библиотека съвсем не е толкова безопасно и мирно място, за каквато я мислят? — попита Мартин. — Току-виж понамалеят младите глупачки, които се стремят да дойдат тук…

— Вие като че ли вече не сте съвсем млад — каза Давид с ирония, — а сте толкова наивен… Точно тогава ще заприиждат на тълпи. Мартине, всичко, което става тук, е следствие от безсмислеността на нашата работа! Тези, които идват при нас, са умни, работливи, честолюбиви. Блъскат се няколко години като риба в лед — и все няма и няма надежда за разгадаване на загадките. Да обяснявам ли какво се случва след това? Дайте ми ключ към разгадаването, и на следващия ден всички ще работят до изнемогване.

— Аз не съм лингвист — каза Мартин. — Ако девойката е имала ключа, значи го е отнесла със себе си. Но съдейки по това, което видях, теорията й тотално се е провалила.

— Нима се е опитвала да свърже езика на Библиотека с туристическия? — попита Давид. — И да избере посока на четене според площта на островите или според количеството на обелиските? Какво каза по този повод Клим? Този самодоволен завхоз10, изключен от университета заради злоупотреба с парични средства? Нима дори той не е проверявал подобна хипотеза?

Сега беше ред на Мартин да премълчи.

— Той изчаква тук, докато бъде закрито углавното дело — продължи Давид, разпалвайки се. — Събра под опеката си талантливи учени, организира прилични битови условия и чака дивидентите. Разбира се! Къде по-лесно е да се ръководят само хора! Не се налага да овладяваш семеен скандал на четириполова раса, в който личността женска-прим е отказала сексуална близост на личността мъжка-секонд, позовавайки се на отсъствието на обикаляща около Библиотека луна, която да регулира нормалния брачен цикъл! А проблемите с храната? На расата оулуа й е необходимо да яде огромни количества двукрили молюски, защото в тях, разбирате ли, се съдържал жизнено необходимия за тях манган! А тези молюски всички ги обичат, те са най-вкусното нещо от местната фауна! И изядоха всичките на пет километра разстояние… а аз трябваше или да обрека оулуа на болест и измиране, или да поискам от седемстотин двайсет и пет разумни същества да се откажат от удоволствията в живота заради седем глуповати извънземни!

— Сега разбирам по-добре планетата ви — каза честно Мартин.

Давид доволно се усмихна. Бръкна в джоба на сакото си, измъкна пакет цигари и му предложи.

— По-добре аз да ви почерпя — отвърна той и извади пакета „Житан“.

— Тръгвате ли си? — попита Давид, схванал ситуацията.

— Ще изчакам приятеля ви и ще си тръгна. Сигурен съм, че е безполезно да се търси убиеца, но все пак ще почакам, за да ми е чиста съвестта…

Известно време двамата пушиха и гледаха проблясванията на фара. Покрай тях пробяга група от двайсет-трийсет души — хора и извънземни. С викове „Канала! Всички на канала!“ те скачаха в широкия проток, обкръжаващ острова със Станцията.

Давид и Мартин наблюдаваха мълчаливо плувците, понесли се по течението. В ръцете им се забелязваха манерки и бутилки.

— Развличаме се по всякакъв начин… — каза Давид. — Бил съм на няколко свята, Мартине. Видял съм достатъчно странни неща, за да не ми се стори загадка нападението на кханана над момичето. Дори и този кханан да се е взел отникъде.

Мартин го погледна изпитателно.

— Помня как оживя спътникът на планетата Галел — каза Давид. — Той отхвърли каменната си кора и заблестя в лъчите на светлосиньото слънце — като играчка от елха, окачена в зеленото небе. По бялата повърхност преминаваха черни и червени петна, после се появи лъч… поток светлина, минаващ покрай Галел, но толкова мощен, че се виждаше дори в пустотата — стълб от бяла светлина с диаметър хиляда километра. Аборигените крещяха — в техните легенди се казваше, че луната е яйце на дракон, който някой ден ще се събуди и ще изпепели целия свят. Пазителите изтичаха от Станцията и застинаха, загледани в небето. А спътникът заплува, променяйки орбитата си… Само отломките от каменната обвивка се движеха в небето. Земята под краката ни се разтресе, старият вулкан на хоризонта се пробуди и изхвърли стълб червен огън до самото небе. Не преувеличавам — до самото небе! Право в бягащата луна! Пазителите се прибраха в Станцията. А аз стоях и гледах небето… струваше ми се, че наистина е настъпил краят на света. После разбрах, че спътникът се обръща и ще удари планетата с фотонен лъч. Високо, високо в стратосферата гореше разреденият въздух… Сякаш бяха оцветили половината небе в малиново.

Давид се засмя и с леко смущение призна:

— Няма да повярвате, Мартине, беше красиво! Много красиво!

— Вярвам ви.

— А после всичко изчезна — каза Давид. — Миг преди древният фотонен звездолет да успее да обърне огледалото си към планетата. Изчезна спътникът, изчезна вулканът, сякаш изтръгнат от планинската верига. Земята се тресе още няколко часа, но пазителите успяха да спрат катаклизма.

— Чувал съм, че са създали център на маса вместо унищожения кораб — каза Мартин. — Пуснали са по орбитата на спътника миниатюрна черна дупка.

— А казвали ли са ви какво точно се е случило там?

Мартин поклати глава.

— Не мисля, че това е било кораб на Древните, технологиите са били прекалено прости… Пък и аз изобщо не вярвам в древните раси… — Давид хвърли угарката във водата, където моментално го глътна някаква бърнеста тлъста риба. — Пазителите са изпреварили всички… именно те са единствените Древни. Явно, когато са дошли на Галел, местната цивилизация е била доста развита… имала е бази на спътника. На пазителите това, кой знае защо, им е убягнало. Жителите на планетата подивели и свикнали с даряваните им чудеса. Някога в бъдещето същото очаква и нас. Но тези, които живеели на спътника, не се предавали. Издълбали го отвътре, създали гигантски кораб с фотонен двигател… Опитали се да избягат, да възродят цивилизацията си около друга звезда…

— Какъв е тогава вулканът, стрелял по кораба?

— Защитна система на пазителите…

— Не е в стила им — поклати глава Мартин. — Те предпочитат тихото изчезване. Впрочем, версията е не по-лоша от всяка друга.

Давид кимна:

— Да, разбира се… Но оттогава започнах да си избирам планети без луни.

Те се посмяха, както се полага след подобна история.

— Аз все пак ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Няма да дочакам приятеля ви. Имате ли поща за Земята?

— Да. — Давид скочи, вмъкна се в палатката и след миг се върна с тежък пакет. — Тук има писма, дискети… медальони на загинали… и няколко образци за университета… Нали няма проблем? По-малко от три килограма е…

В гласа му се долавяше молба.

— Дайте го — съгласи се Мартин.

Двамата си стиснаха ръцете и Мартин тръгна към Станцията. На верандата нямаше никого, но той крачеше уверено и делово, като човек, на когото е отреден определен час.

И пазителят се появи. Излезе, притвори зад себе си дървената врата, седна в креслото и се зае да разпалва лулата си. Беше облечен с плътен мъхнат халат — или му беше студено, или беше станал направо от леглото.

Мартин спря пред стъпалата.

Пазителят пухтеше, подръпваше от лулата, отново и отново щракаше със запалката. Най-накрая лулата започна да дими равномерно и пазителят доволно се облегна назад в креслото. Погледна Мартин с нещо средно между доброжелателна ирония и леко раздразнение.

— Здравей, пазителю — каза Мартин.

— Здравей, пътнико — кимна пазителят. — Влез и отдъхни.

Мартин се изкачи по стъпалата и седна срещу него. Помълча известно време, после каза:

— Бих искал да ти разкажа една история.

— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. — Поговори с мен.

Мартин затвори очи. Не знаеше за какво ще говори сега. Най-добрите истории винаги бяха тези, на които сам не знаеше края. Съзнаваше само едно — сега ще говори за…

— Когато се ражда, човек носи света в себе си — каза Мартин. — Целия свят, цялата Вселена. Самият той е мирозданието. А всичко около него са само тухличките, от които е изградена реалността. Майчиното мляко, хранещо тялото, въздухът, каращ тъпанчето да трепти, смътните картини, които фотоните рисуват върху ретината на окото, проникващият в кръвта живителен кислород — всичко придобива реалност едва след като стане част от човека. Но човекът не може да взема, без да дава нищо в замяна. С фекалиите и сълзите, с въглеродния двуокис, а по-късно с плач и сополи човекът отбелязва първите си крачки в несъществуващата вселена. Живото хленчещо мироздание пълзи през илюзорния свят, превръщайки го в реален.

Пазителят мълчеше, подръпвайки от лулата. Мартин си пое дъх.

— И човекът твори своя Вселена. Твори я от самия себе си, защото в света няма нищо друго реално. Човекът расте — и започва да отдава все повече и повече. Вселената му расте от изречените думи и стиснатите ръце, драскотините на коленете и искрите в очите, смеха и сълзите, построеното и разрушеното. Човекът отдава семето си и ражда деца, човекът композира музика и опитомява животни. Декорациите около него стават все по-плътни и все по-ярки, но така и не придобиват реалност. Докато човек не създаде Вселената до края — отдавайки й последната топлина на тялото си и последната кръв от сърцето й. Нали светът трябва да бъде сътворен, а човек няма от какво да твори светове. Няма от какво друго, освен от себе си.

Пазителят остави лулата.

Мартин чакаше.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Мартин кимна на пазителя и се изправи.

— Може да се смята, че всеки е Вселена — каза пазителят зад гърба му. — Може да се смята, че всеки е само буква в кратката история на Вселената. Това не променя нещата особено много, Мартине. Дали след смъртта си ставаме мироздание, или само буква върху обелиск — какво значение има това за мъртвия?

Мартин се обърна — възможно най-бързо.

Пазителят вече го нямаше в креслото, само забравената лула леко димеше.

Впрочем, какво значение имаше? Дали пазителят седеше в креслото си или се бе пренесъл на хиляди светлинни години — какво значение имаше, ако пазителите не отговарят на въпроси?

Но Мартин все пак каза:

— Благодаря ти, пазителю.

Загрузка...