Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Още от първобитни времена у всеки човек има страх от тъмнината. Някои са се избавили от него, други успешно се борят, а трети не могат да овладеят себе си в мрака и започват да се мятат панически.

Мартин просто не обичаше тъмнината. Не търсеше в тъмните ъгълчета очертанията на стаили се бандити и чудовища, обичаше да се разхожда из спящия град или да се къпе в ревящия нощен океан, когато единствените му ориентири са шумът на прибоя и звездите в небето. Но не му харесваше онова неизбежно отрицание, което донасяше мракът. Защото нали тъмнината е преди всичко лишаване от правото да виждаш.

И сега, докато седеше сред тъмната като в рог мъгла незнайно къде и чакаше незнайно какво, той не изпадаше в паника. Вече беше изучил чрез опипване килията си (а как другояче да се нарече малко затворено тъмно помещение?). Меки стени, еластичен под, до тавана не можеше да достигне, на стените — никакви процепи и никакви следи от врати.

Беше абсолютно уверен само в едно нещо — някъде зад меките стени имаше пазители.

А сега си мислеше за Ирина. И за истерията, в която беше изпаднала след нападението на черните кораби.

Честно казано, тази истерия беше странна. Разбирайки с разума си, че към тях се насочват хиляди гигантски кораби, всеки от които вероятно бе способен да унищожи цяла планета, той изобщо не се уплаши. Прекалено несъпоставими бяха мащабите. Насочено в лицето дуло, носеща се към теб кола или просто агресивен индивид, когото си срещнал в нощен час — това са поводи за страх; мощен, мобилизиращ силите и духа страх.

Но десет хиляди кораба с диаметър по един километър? Това дори не е смешно. Мащабът не съответства. Има много жени, изпадащи в паника при вида на мишка или паяк, но Мартин беше напълно убеден, че явления от космически мащаби не могат да уплашат слабия пол.

А Ирина беше изпаднала в истерия и все пак беше получила своето: полубезумният пилот Петенка беше изпълнил молбата й. Меките пашкули на местата за пътници наистина умееха да сплескват и разкъсват подопечните си.

Какво пък, за Ирина наистина в известен смисъл нямаше смърт. Поне засега. Двете останали копия (ако, разбира се, все още бяха живи) щяха да се сдобият с паметта на загиналата… неговата Ирина. Но нима това беше повод да се приключи животът със самоубийство?

Петте смърти на Ирочка Полушкина сега се въртяха в ума на Мартин.

Първата — побъркал се представител на кхананите, добродушни и почти разумни същества, с които децата на Библиотека дружаха като с кученца.

Втората — случайна престрелка и гибел от куршума на загадъчен „каубой“, явно симпатизиращ на Ирина.

Третата — отново случаен изстрел на приятел и съмишленик; изстрел, предназначен за Мартин.

Четвъртата — по-нелепо не можеше и да бъде! Подхлъзване в локва кръв и падане върху меча на гедар!

Петата — истерична молба, изпълнена от полуумна амеба.

Ако отначало Мартин подозираше зла умисъл, да речем, от страна на пазителите, то третата, и особено четвъртата смърт на Ирина разколебаха това убеждение. Нима можеше да се допусне, че пазителите са способни да управляват случайностите, че са способни да заставят девойката да се подхлъзне и да падне на чужд меч? Та това вече не е могъщество, а всемогъщество! С такива възможности пазителите няма защо да насъскват срещу момичето кханан или да устройват престрелка на мирна колониална планета.

— Съдба — каза Мартин. — Фатализъм. Предопределение.

Помисли малко и добави:

— Орисия.

Има една такава дума — „пътник“. Употребяват я по адрес на неизлечимо болни, но понякога и съвършено здрави, свежи, цветущи хора предизвикват същото усещане. С предчувствията си относно такива хора обичат да се перчат така наречените екстрасенси и проповедниците от малки войнствени култове. Мартин винаги се беше отнасял със скептицизъм, дори с раздразнение към изказвания от рода на: „още когато капитанът на потъналия кораб влезе, аз разбрах, че е пътник“. Всички се оказват много добри пророци, когато става въпрос за отминали събития. Но сега той беше готов да признае, че подобни „пътници“ наистина съществуват. Навярно някои наистина усещаха грозящата ги участ.

Уви, наложи му се да преживее петкратно повторение, за да усвои урока.

Може би Юрий Сергеевич беше прав и самият Мартин беше катализаторът на фатализма въпреки всичките му опити да защити Ирина.

Възможно беше…

Сега седеше, заврял лице между коленете си, обхванал главата си с ръце. Мислеше… чудеше се какво да прави по-нататък. Макар и да не беше убеден в наличието на това „по-нататък“.

После забеляза слабата светлина, промъкваща се между пръстите му. Вдигна глава и видя на срещуположната стена тънък светещ правоъгълник — контур на открехната врата.

Бяха отворили килията.

Мартин се изправи, разтъпка изтръпналите си крака. Приближи се към светлия контур, опипа, не намери никаква дръжка и побутна вратата, която послушно се отвори навън.

Коридор. Светли, небоядисани дървени стени, дървен под, а по тавана — или прозорци с матово стъкло, или лампи, осигуряващи дневна светлина.

Той се огледа — беше облечен, но кой знае защо беше бос. Разбира се, револверът не беше в него.

— Може ли да изляза? — попита Мартин. Отговор не последва. — Хубаво. Ако някой се е объркал, аз не съм виновен.

Прекоси коридора, в края на който откри още една врата — този път с кръгла дървена дръжка.

— Чук-чук — рече Мартин, почуквайки с кокалчетата на пръстите по вратата. — Може ли да вляза? Добре…

Отвори и излезе на залята със светлина веранда. Не остъклена, а открита за лекия свеж ветрец.

Някъде недалече шумеше течаща вода. Не море, не ручей, а река — чуваше се равномерно силно бучене на буйна планинска река. Мартин видя дървета — не приличаха на земните, но все пак бяха със зелени листа и с подобия на стъбла и клони. Те скриваха реката от погледа му.

Затова пък насред верандата имаше голяма кръгла маса, отрупана с всевъзможна храна. Едното от двете дървени кресла с непривична форма беше празно.

В другото седеше висок и слаб пазител.

Мартин срещна замисления му поглед и се спря на прага. Впрочем, пазителят не позволи паузата да трае прекалено дълго.

— Тук е тъжно и самотно — каза той. — Поговори с мен, пътнико.

Не може да се каже, че Мартин се учуди особено.

Кой знае защо, не му се вярваше, че пазителите ще му организират разпит с изтезания. Още по-малко пък — доживотен затвор или разстрел.

— Мога ли да похапна? — попита той. — Последното, което ядох, беше бифтек от амеба. И то доста отдавна.

Разбира се, пазителят не отговори, но сипа в чашата си оранжева течност от гарафата.

Мартин седна на масата, твърдо решен да не задава въпроси — така или иначе това не би довело до нищо добро — и да не дава отговори, просто от неприязън.

Но пазителят като че ли и не държеше да започнат разговор. Седеше си, отпиваше от сока и го наблюдаваше.

А храната се услади на Мартин въпреки цялата напрегнатост и непредсказуемост на ситуацията. Тъй като дълбоко в душата си той бе доста консервативен, винаги опитваше извънземните екзотични ястия с известна предпазливост. Разбира се, ако нямаше друг изход, можеше да похапне и странни на вид мекотели, и бифтек от амеба, и отвратителни на вкус и цвят плодове. В края на краищата земната кухня също включваше изгнили тюленови плавници, престояли половин година в чукотската почва, както и леко запечен скакалец по бедуински, мозъци на живи маймуни по тайландски, знаменитите мраморни яйца и всякакви китайски буламачи.

А и дори най-обикновените, простички ястия можеха да се окажат не особено апетитни на несвикналите с тях. Мартин помнеше как един негов познат чужденец гледаше с ужас баналната елдена каша с добавка от месо; познаваше и едно момиче, което изпадаше в истерия при вида на черен хайвер; а любимият му чичо, човек с най-широки гастрономични убеждения и голям патриот, се отвращаваше от изконно руското ястие — овесена каша.

Предложената от пазителя трапеза беше едновременно екзотична и приятна за окото. Късовете нежно розово месо — кой знае защо, той реши, че това е риба — бяха леко запържени и залети с ароматен кисел сос. Дребните варени грудки можеха да се окажат картофи, само че по вкус леко напомняха прясно изпечен хляб. Апетитно изглеждаше и прозрачният бульон, в който плуваха кубчета разварени до пълна мекота непознати зеленчуци и дълги тънки ивици месо, възжилаво на вид — забележителен контраст между консистенция и вкус. Оранжевата течност се оказа сок, но не сладък, а соленичък, като доматения.

Дълбоко в сърцето си Мартин разбираше, че външността е измамна. Сокът можеше изобщо да не е с растителен произход, а да е остатък от някакъв гигантски пъпчив червей, жилавите ивици месо в бульона — сварена обвивка от личинки, а киселият сос — смлени и накиснати гъсеници.

Но той пропъждаше тези неприятни мисли, ядеше с апетит и беше възнаграден от думите на пазителя:

— Тази храна е максимално близка до човешката по вид, вкус и произход. Но и на мен ми харесва.

Мартин кимна с благодарност. Все пак понякога пазителите отговаряха… но само на неизказаните въпроси. Приличаха малко на глезени деца, които никога не биха изпълнили пряка молба, но в същото време могат да са мили и добри по собствена инициатива.

— Тук е тъжно и самотно — рече незабавно пазителят, сякаш засрамил се от своята доброжелателност. — Поговори с мен, пътнико.

Мартин остави чашата със сока, кимна и каза:

— Искам да разкажа за осиротелите деца. Знаеш, че понякога се случват такива неща…

Пазителят мълчеше.

— Не знам точно защо са изчезнали родителите им — продължи Мартин. — Случва се. Катастрофа… Нечия зла воля… Общо взето, децата останали сами. Те изобщо не приличали на родителите си — светът се променял и единственото, което родителите им можели да им дадат, била способността да оцелеят в новия свят. И навярно спомени. За изчезналия свят, за изчезналите предци. За това, че са длъжни да са различни. Без значение дали по-добри или по-лоши — просто различни. И децата се обидили. О, колко страшно нещо е това, пазителю, — детската обида! По-лесно е да разбереш тайната на Библиотека, отколкото тайната на детската душа. Гордите гедари обучават кхананите, за да ги направят разумни същества, и повече от всичко на света се боят да не им позволят да се обиждат. Аранките, безстрашни и мъдри, не отказват нищо на децата си… може би са проумели какво въздействие оказват в бъдеще детските сълзи. Обитателите на Прерия 2 също са обидени на злите богове, напуснали предците им… но те само носят обидата в себе си… а осиротелите деца, за които разказвам, решили да изпратят предизвикателство на злите богове. Расата дио-дао, притежавайки наследствена памет, е загубила историята си и съхранява само закостенели ритуали, а тези деца помнели Армагедона, отнесъл със себе си родителите им.

Пазителят слушаше внимателно и неспокойно се размърда.

— Разбрах идеята. Няма нужда да се говорят излишни неща.

— Тогава ще премълча за Шеали и Талисман — рече отмъстително Мартин. — Беззарийците се оказали способни деца и достойни наследници. Те създали нова цивилизация — незабележителна, ненабиваща се на очи, но способна да отправи предизвикателство към най-силните обитатели на Галактиката. Придобили чувство за хумор — онова дребно нещо, по което винаги се отличават разумът и разсъдъкът. Те постигнали много… Не успели да постигнат само едно — да пораснат. Така и си останали захвърлени и изпълнени с жажда да отмъстят за родителите си. Понякога — импулсивни, често — войнствени, винаги — самоуверени… Отхвърлящи самата мисъл, че са смъртни. Готови да отмъщават за обиди отпреди хилядолетия и неразбиращи, че отмъщението ще породи само ответно отмъщение. Не мисля, че това е биологично свойство на расата им. По-скоро е социален стереотип. Тези, които са създали беззарийците, не са успели да ги възпитат.

— Възпитавал ли е някой някога хората или гедарите? — попита пазителят.

— Ние сме имали доста повече време — отговори Мартин. — Ние изминахме своя път. Ние пораснахме… доколкото можахме, но все пак пораснахме. А беззарийците още не са. И не знам дали вече имат шанс да пораснат.

— Ти се страхуваш за беззарийците — каза пазителят.

— Страхувам се — призна Мартин.

— Какво значение има за теб дали една цивилизация от разумни амеби ще умре? Какво общо имаш ти с това, човеко?

— Хареса ми конякът тяхно производство — усмихна се Мартин.

Пазителят помълча, после поклати глава.

— Тук е тъжно и самотно, пътнико…

— Не съм завършил — каза бързо Мартин. — Беззарийците са талантливи деца. С всичките юношески комплекси. Но едва ли ние, хората и гедарите, дио-дао и аранките, имаме поводи да се гордеем. По мерките на Вселената всички ние сме още в люлките си. И дори да сме се научили да пълзим из кошарката и да дърпаме дрънкулките, пак си оставаме някъде в началото на пътя.

— Вие вече не сте в кошарка — каза пазителят. — Вече сте направили първите си стъпки.

— Какво пък, нека да сме изпълзели на първото стъпало по стълбите, водещи към горния етаж — поправи се Мартин. — Имаме повод да се гордеем. Но ще се научим ли да ходим, ако започнат да ни носят на ръце? Ще започнем ли да отдръпваме ръцете си от огъня, ако скрият кибрита? Ще разберем ли какво е това ток, ако облепят розетките, ще вземем ли лъжица, ако ни поднасят яденето в устата, ще свикнем ли да дъвчем, ако ни дават храната на попара?

Пазителят тихо се засмя и каза:

— Ще се научи ли детето да пази равновесие, ако му подарят в началото велосипед триколка? А ако иска да се научи да лети — да го пускаме ли от покрива? Успокой се, Мартине. Това, между другото, просто е пример за двусмислеността на всякакви аналогии. Вие не сте деца, а ние не сме възпитатели. Никой няма намерение да ви бъде опекун. Никой не ви взема играчките. Никой не предъвква кашата ви. Замеряйте се с ядрени дрънкулки, копайте в пясъка в търсене на съкровище, унищожавайте генома си. Нима сме ви забранявали нещо? Нима не сме ви позволявали да разглобявате подарените играчки или да преправяте мотиките си на копия?

— Но… — започна Мартин.

— Да, за децата е свойствено да се сърдят на родителите си за излишната опека — продължи пазителят. — Но още по-свойствено е да виждат надзор там, където го няма и не го е имало.

Мартин гледаше пазителя, напразно опитвайки се да улови поне намек за мимика… лека усмивка… подигравка или презрение… Нищо. Неподвижна маска под гъстата черна козина.

— Какво пък… — каза Мартин. — Тогава ще продължим да си играем с кибритените клечки. Докато не дойдат онези, които ще вземат опасните играчки от всички ни.

— Толкова ли си сигурен, че играта с кибрит води до пожар? — попита пазителят.

— Сигурен съм само в това, че игрите с огъня приключват с потоп — отговори Мартин. — Не мога да те убедя в това… само моля да не бъдат наказвани децата, задето са се обадили на пожарната.

— Те не са се обаждали, Мартине — каза пазителят. — Те решиха да изгорят всички клечки накуп… без да разбират, че пожарът, побран в един-единствен миг, е взрив.

Пазителят млъкна. Сега седеше съвсем като човек, потънал в размисъл, подпрял главата си с ръце, и Мартин изобщо не можеше да се отърве от усещането, че пазителят разговаря с някого… обсъжда думите му… взема решение…

После пазителят вдигна глава и каза:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи пътя си.

Мартин мълчеше и не помръдваше. Не задаваше безполезни въпроси, но и не ставаше.

— Родителите могат да напляскат немирните деца — каза тихо пазителят. — Още повече, ако това са изоставени деца… изоставени от тях, когато не е имало друг изход… Не забравени, но оставени на произвола на съдбата… Родителите могат да напляскат децата, но няма да тръгнат да им късат главите. Не се бой за беззарийците, Мартине.

— По дяволите… — въздъхна той. — Вие…

— Тези, които са налели водата на разума в нов съд, сами са избрали пътя си — продължи пазителят. — Те не са искали да оставят Беззар безжизнена синя пустиня. Те са забравили много неща, но и много са научили. Не се тревожи за шегаджиите, обитаващи Беззар. Продължи по пътя си.

— Ирина — каза Мартин. В главата му беше пълна каша, разбираше, че е безполезно, но не можеше да не зададе въпроса. Ирина-пет означаваше за него много повече, отколкото всички клиенти… отколкото първите четири девойки, носещи същото име.

Пазителят не отговори. Наведе глава и впери поглед в пода.

— Вие не сте всесилни — каза Мартин. — Нали? И сега сте се сблъскали с онова, което не е по силите на вашата раса… така че защо продължавате да си играете на всемогъщи богове? Защо не ни подадете ръка… е, нека не е на нас… на аранките… на дио-дао… или поне на своите собствени потомци? Ако не сте защитници, не сте наставници и надзиратели… нима не можете да ни станете приятели? По-големи братя?

Пазителят мълчеше. После погледна Мартин в очите и човекът разпозна в погледа му ирония, горчивата и уморена ирония на мъдрец, заобиколен от глупци.

После пазителят изчезна.

— Аудиенцията е приключена — каза Мартин малко объркано. Досега не бяха прибягвали до такова приключване на разговора.

Той не тръгна веднага обратно по коридора — кой знае защо, знаеше, че Порталът е точно там, на мястото на краткото му затворничество. Първо излезе от къщичката и я разгледа отвън. Тя беше малка уютна дървена постройка, напълно сливаща се с гората — дори върху покрития с трева покрив растяха мънички дръвчета. Само от още десет крачки разстояние обраслите с мъх, оплетени с филизи стени вече не биха се различавали от обкръжаващата ги гора. Едва ли пазителите се нуждаеха от подобна маскировка на своята родна планета… дори и тази маскировка да беше заблудила беззарийците.

По-скоро им харесваше да живеят така.

Мартин отиде до реката и се полюбува на носещия се откъм планините поток. Водата беше прозрачна и кристалночиста, в нея се мяркаха бързи рибки, които изобщо не се смутиха от появата му и се потопиха в дълбините едва след като приключиха с перченето.

Тук наистина беше хубаво…

Мартин се върна при малката къщурка, премина през пустия коридор и се изправи пред пулта. Терминалът се оказа обикновен, земен. От любопитство той се опита да отдели в списък няколко планети едновременно — но непланираната възможност вече беше отстранена.

Тогава избра Земята и Москва.

1.

Градът го посрещна с проливен дъжд. Падащите косо струи се забиваха в локвите, вдигайки мръсни фонтанчета, от покривите течаха водопади, дъждът беше разгонил дори почти всички демонстранти. Само мъжът с плаката „Галочка, върни се!“ упорито стоеше пред Станцията. Чадърът му беше стар, унилочерен, с две-три счупени спици, и водата падаше във врата му и върху плаката. Оранжевият маркер, с който беше написан безнадеждният призив, вече се беше разтекъл, превръщайки старателно изписания текст в някакъв сложен калиграфски експеримент.

Мартин тръгна към един свободен пропускателен пункт. Пазителите така и не му бяха върнали обувките, така че той се стараеше да крачи по локвите колкото се може по-независимо и уверено. В края на краищата ходенето на бос крак е забранено само в метрото!

Спря за миг пред скърбящия мъж. Погледите им се срещнаха и мъжът леко кимна — някак ободряващо, сякаш бяха отдавнашни и добри познати, толкова добри, че вече не са необходими никакви думи — достатъчен беше само приятелски поглед.

— Желая ви успех — прошепна само с устни Мартин.

— Благодаря — отговори мъжът, също толкова беззвучно.

Мартин се приближи до граничаря, скучаещ под прозрачния навес. Подаде му паспорта си.

Впрочем, онзи дори и не погледна паспорта, веднага сведе поглед някъде под бюрото си.

— Да, аз съм Мартин Дугин — увери го Мартин.

— Нали няма да оказвате съпротива? — попита граничарят. Беше съвсем млад и, изглежда, се притесняваше. А може би напротив — стараеше се да вкара процедурата на ареста в някакво шеговито, житейско русло.

— Опазил ме Бог — отговори Мартин. — Защо да го правя?

Граничарят се поколеба. Вече беше натиснал някакъв бутон под бюрото, но охраната не се наканваше да излезе под дъжда. Бардак, навсякъде бардак…

— Оръжието ви? — попита граничарят.

— Пазителите ми го взеха — оплака се Мартин. — Хубав револвер, може да се каже, че ми беше любимият. И обувките… представяте ли си?

Граничарят послушно сведе поглед, изучавайки босите му крака, вече покрити с равномерен слой кал. Точно това беше моментът, в който Мартин можеше да го удари по темето и да избяга — ако изобщо имаше намерение да прави подобно нещо.

— Ама че изроди — искрено се учуди граничарят. — Защо пък обувките?

— И аз това се питам.

Най-накрая дойде охраната. Граничарят нещо съвсем се обърка и грубичко нареди:

— Елате с нас, гражданино. И без глупости!

— Да, аз съм самото послушание — изсумтя Мартин. За всеки случай сложи ръце зад гърба си и тръгна с конвоя си към управлението на граничната охрана, което заемаше първите два етажа на най-близката жилищна сграда.

Юрий Сергеевич дойде привечер, когато Мартин дояждаше затворническия си буламач. Е, не буламач — това му хрумна заради красотата на думата и за по-голям трагизъм. Всъщност се погрижиха прилично за задържания след излизането му от Станцията — осигуриха му чистичка единична килия по европейските стандарти, с тоалетна, легло и малко прозорче с решетка, а и го хранеха прилично — като в служебната столова. Все пак тук попадаха най-различни задържани — и западни туристи, решили на път към родината да посетят екзотичната Русия, без да са се погрижили за визата, и руски граждани, не от най-бедните, загубили по прашните пътеки на далечните планети задграничните си паспорти.

Така че Мартин изяде безвкусния, но хранителен рибен котлет, като остави гарнитурата от макарони за кофата за боклук; обърна внимание на „лятната салата“ — краставички и домати с олио, след което не се погнуси да изпие и чаша нескафе с немислим цвят и миризма. Докато преглъщаше последните капки, го жегна сърдитият поглед на Юрий Сергеевич, който ловко се вмъкна през полуотворената врата и нареди на охранителя да ги остави насаме.

— Ох, а аз вече изядох всичко — извини се Мартин. — Остана малко гарнитура, искате ли? В затвора сега яденето е прилично, макар…

Юрий Сергеевич много грамотно го хвана за яката и го разтърси.

— Мамицата ти, какво правиш тук, проклетнико?!

Чекистът наистина беше ядосан, така че Мартин не успя да измисли нищо по-добро от това:

— Спасявам Вселената, доколкото ми е по силите. А как е навън, продължават ли да се разтварят бездни небесни?

Юрий Сергеевич веднага го пусна, успокои се и седна на грижливо застланото легло. Като предвидлив човек, Мартин веднага си беше оправил леглото, макар и да се надяваше да нощува в по-прилично място.

— Не. Не се разтварят… Просто летен порой… макар и силен. Локален, в Подмосковието грее слънце.

— А над останалите Станции? — попита Мартин.

— Проверихме, нормално е. В Новосибирск е ясно, в Краснодар пръскаше дъждец, но вече спря, в Щатите… — Юрий Сергеевич се запъна и се възмути: — Ама какво се отчитам пред теб! Къде беше? Какво прави?

— На най-първата Станция на пазителите — каза невинно Мартин. — Точно както ми намекнахте.

— Нищо не съм ти намеквал — отговори бързо Юрий Сергеевич.

— Добре де, аз неофициално… — успокои го Мартин. — Не сте намеквали — няма проблем. Значи никъде не съм бил и нищо не знам.

Юрий Сергеевич въздъхна.

— Какво става на Беззар?

— Всичко важно вече отмина — отговори Мартин. — Беззарийците бяха направили космически кораб и използвайки технологията на самите пазители, го прехвърлиха на Гама Капела.

— Защо там? — учуди се чекистът.

— Това е родният свят на пазителите. Амебите бяха решили да го унищожат… по-точно да приведат цялата вода на планетата в същата форма, в която е на Беззар. Това се казва диверсия, а?

Юрий Сергеевич стремително пребледняваше.

— Не се бойте — смили се Мартин. — Диверсията се провали. Намерихме същата онази флотилия от черни звездолети — те обикаляха около съседната планета, но аз застрелях беззарийците и…

— Моля? Как така сте ги „намерили“, кои сте „вие“ — извика Юрий Сергеевич.

— Аз, тя и двама беззарийци — каза невинно Мартин. — Две амеби, аз и Ирочка. Е, какво, ще поговорим ли на по-уютно място? Или да започна да си бия главата в стената, да искам адвокат и да пиша петиции до съда в Хага?

— Е, нали сте умен човек — не чак със заплаха, но с явен намек изрече Юрий Сергеевич.

— О, нищо няма да ми направите — каза Мартин. — Нито ще ме биете, нито ще ме тъпчете с наркотици. И знаете ли защо?

Юрий Сергеевич реши да си поиграе на пазител и не отговори на въпроса.

— Защото вие също сте умен човек — съобщи Мартин. — И ще повярвате на думите ми. Работата е там, че явно само аз имам шанс да спася Галактиката. Кой знае защо, се получи така… — добави той скромно, съобразявайки, че е започнал много да се надува.

— Какво искаш? — попита Юрий Сергеевич след кратка пауза и извади от джоба си малко тефтерче.

— Нов барабанлия, истинска сабя, червена вратовръзка, малко булдогче… — започна да изброява Мартин. — И да се оженя…

Юрий Сергеевич вдигна химикалката от хартията и се вторачи в новоизпечения Том Сойер.

— Сега искам да се прибера вкъщи! — позволи си да повиши тон Мартин. — За какво беше необходимо това задържане? Сякаш самият вие не ме подтиквахте да отида на Беззар. Аз какво, да не съм се крил? Да съм изпълзял през Портала в Ню Йорк и да съм поискал политическо убежище? Да съм се съпротивлявал на онова момченце на пропускателния пункт? Искам да се прибера вкъщи, искам да се изкъпя, да си пийна хубаво кафе и чашка коняк. А после — да си поговорим сериозно.

— Ако знаеше какво е това бюрократичен апарат, Мартине… и апаратни игри… — изрече с отвращение Юрий Сергеевич. — От четири часа уреждам да те пуснат… Да вървим… скапан Скайуокър…

Всеки човек, ако не страда от рядка форма на алергия към водата или не е почитател на малолетния мърльо от „Мойдодир“55, знае какво удоволствие е да се изкъпеш вкъщи след далечно пътуване.

И няма значение каква е банята ти. Мъничка, с олющена вана и на места изпопадали плочки от времето на Сталин и обръщането на северните реки56 или просторна, в която по цивилизован маниер са съчетани санитарен възел с хидромасажна вана, висяща тоалетна чиния, биде и душ-кабина, а по съвместителство и сауна? Какво пък, във втория случай безспорно ви е провървяло, но по-голямо ли удоволствие ще получите, ако застанете под силните струи гореща вода, щедро насапунисани, облеете се с ледена вода и после, седнали във ваната, известно време замислено наблюдавате краката си и усещате как умората се отдръпва от кожата ви? Уверявам ви, че е едно и също.

И все пак, за радост на Мартин, неговата баня отговаряше по-скоро на втория образец. Макар че душ-кабината беше простичка, без никакви хитри дюзи, пръскащи към теб вода от най-неочаквани места, а хидромасажната вана изобщо не беше произведена от фирмата „Джакузи“ и поради компактните си размери изобщо не беше подходяща за любовни игри с интимната приятелка. Така или иначе, след като се завърнеше от пътешествие и влезеше във ваната или застанеше под душа, той си почиваше и телом, и духом.

Сега обаче реши да не измъчва прекалено Юрий Сергеевич и да не се плацика във ваната. Просто се изми под душа, но затова пък много старателно, като и помръзна, и едва не се ощави. Изтри се с кърпа, облече халата си и отиде в кабинета.

— Вече се боях, че сте се удавили — каза мрачно чекистът.

Иди после да правиш добро на хората!

— Бързах, колкото можах — каза Мартин. — Ако знаехте какво е това хигиената…

За учудване на Мартин Юрий Сергеевич се засмя и примирено вдигна ръце:

— Край, предавам се. Ти си прав.

— Дайте да се разберем, Юрий Сергеевич, на „ти“ ли сме, или на „вие“?

— На „ти“ — реши чекистът след секунда размисъл. — От какво още се нуждаете… нуждаеш? Вечеря? Надникнах в хладилника ти, намерих ябълка, зелени лимони, изгнило авокадо, пет пъдпъдъчи яйца и две-три глави лук. Не рискувах да сготвя нещо. Да поръчам ли вечеря?

— Няма нужда — намръщи се Мартин. Несъмнено Юрий Сергеевич щеше да се възползва от услугите на подчинените си и вечерята щеше да се състои от хамбургери или в най-добрия случай — от полуготова пица. — Засега са ми достатъчни конякът, лимонът и лулата.

— Коняк през сламка57? — учуди се чекистът.

— Тютюн през лула — меко го поправи Мартин, седна зад бюрото и напълни лулата си. През това време Юрий Сергеевич донесе коняка и нарязаните лимони. — Е, какво, поред ли да разказвам?

— Да. — Юрий Сергеевич демонстративно извади диктофона си и го включи. — Ще направя запис на разговора.

Мартин само махна с ръка и започна да разказва, без да скрива нищо.

Добрият професионалист си личи по това как слуша. Понякога Юрий Сергеевич задаваше въпроси, но много грамотни и уместни, без изобщо да нарушават ритъма на разказа, а само придаващи му нови краски. Служителят на ГБ изпсува само веднъж — когато узна по какъв начин Ирина се е размножила в седем екземпляра. Така че Мартин довърши разказа за по-малко от час и като че ли не пропусна нищо важно.

— Значи те не са наставници — каза най-накрая Юрий Сергеевич. — Не се занимават с възнасяне.

— Възнасяне? — поинтересува се Мартин.

— Това е… термин от фантастиката… — намръщи се Юрий Сергеевич. — Е, прогресорство…

— А, разбрах — кимна Мартин. — Кой ги знае. Но според собствените им думи, на тях им е все едно какво правим с получените технологии и дали ще се самоунищожим, или не…

— Лъжат — заключи Юрий Сергеевич. — Не може такава целенасочена дейност да бъде безсмислена. Изпълняват или свой, или някакъв чужд план. Няма друг вариант.

— Разкажи ми — каза Мартин, като с известно усилие премина на „ти“ — каква всъщност е работата? Какви предположения имате?

— Цялата истина? — усмихна се чекистът. — Ами… ето за начало…

Той извади от джоба си лист хартия, разтвори го и го сложи на бюрото. Мартин го прочете и вдигна поглед към него.

— Аз не съм майор. Старши лейтенант от запаса съм.

— Сега си майор — рече тъжно Юрий Сергеевич. — Иначе не би имал достъп до информацията. Карай… прескачай през чин… Гагарин.

— Нямам намерение да работя за ГБ! — храбро заяви Мартин.

— Ас какво се занимаваше през последните дни? — резонно отбеляза Юрий Сергеевич. — Виждаш ли това: „Временно, във връзка с държавните интереси и възникналите извънредни обстоятелства“.

— А ако не подпиша? — попита Мартин.

— Никой не ти и предлага да подпишеш президентския указ — успокои го Юрий Сергеевич. — Ще се подпишеш на договора за постъпване на служба.

— А ако…

— Това вече ще бъде държавна измяна — промърмори Юрий Сергеевич и Мартин не можа да разбере дали се шегува. За всеки случай реши, че е сериозен и затова се разписа на трите екземпляра на договора.

Юрий Сергеевич прибра грижливо книжата и каза:

— Удостоверението ти ще е готово до утре. Изобщо не ти трябва униформа… А, да. Ето.

Той придърпа куфарчето си, отвори го и извади от него хартиен пакет със смътно познати на Мартин очертания.

— Какво е това? — попита недоверчиво новоизпеченият майор.

— Топлинният излъчвател, който ти подариха — рече с отвращение Юрий Сергеевич. — Такива усилия ми струваше да го измъкна… В арсенала имаме двайсетина, но… Абе взимай си го. Временно.

— За какво ми е на Земята? — учуди се Мартин.

— А кой ти каза, че ще останеш на Земята? — учуди се Юрий Сергеевич. — Хайде, майоре… трябва да полеем звездичките върху пагона.

Те изпиха коняка, но преди това Мартин прибра топлинния излъчвател в оръжейния сейф. Служителят на ГБ въздъхна, хапна си малко лимон и каза:

— Всичко, което ти изложих при предишната ни среща, е самата истина. Никой не е манипулирал Ирина. Девойката наистина е прочела случайно препоръките на баща си, възмутила се е и е минала през Портала… Това е истината.

— А откъде започват лъжите в такъв случай? — попита тихо Мартин.

— Не лъжи… а недомлъвки. Ние се страхуваме не от пазителите, които изведнъж може да вземат да изключат Земята от транспортната мрежа. Ще оцелеем, не се съмнявай! И в космоса ще излезем сами, благодарение на щедрите им подаръци… Но наистина смятаме, че те са последователи на друга раса, осъществила първата вълна на експанзия. И, волно-неволно, способстват за наближаването на нови катаклизми…

— И кой според вас ще нанесе удара? — попита директно Мартин.

Юрий Сергеевич отвърна с въздишка:

— Само ако знаехме… Всички са задействани — и нашите самоуки експерти по извънземни цивилизации, и теолозите от всички вероизповедания… Не изключваме от сметките и варианта с божествената намеса! „Вавилонска кула 2“, така наричаме случая в отчетите…

— И какво казват Божиите служители? — поинтересува се Мартин.

— А, нищо смислено. Протестантите в наши дни са почти като будистите… сигурни са, че има Бог, но и че Той не се проявява по никакъв начин и не устройва потопи. Католиците като че ли са се приспособили, дори кръщават извънземни, ако още не си чул… Ето, в Асизи са организирали общо богослужение с гедарите и локсо… Мюсюлманите пък си стоят здраво на позицията, че всички извънземни са рожби на шейтана…

— А нашите, православните?

— Нашите засега нищичко не са решили. В Библията всичко е мъгляво, светите отци нямат преки указания… Общо взето, не е изработена единна политика. — Юрий Сергеевич се усмихна. — Но в по-голямата си част те са единни относно едно: ако извънземните изчезнат, всичко ще е наред. Ще обявят посещенията им за дяволски измами…

— Юдеите? — попита с надежда Мартин. Като чистокръвен руснак (чак от времето на татаро-монголското иго) той твърдо вярваше, че евреите няма да се подведат, непременно ще сведат всичко до разумна и удобна форма.

— При евреите всичко е нормално — въздъхна Юрий Сергеевич. — Обявили са цялата извънземна храна за кашерна58, отнасят се дружелюбно с извънземните, търгуват с тях и се готвят за преселение на друга планета…

— Какво, всички накуп ли? — ахна Мартин.

— Аха. Нима не си чул? Избрали са си незаселена планета, според всички показатели — не най-добрата… едва после се изясни колко скрити достойнства има Ханаан, колко платина и уран има в недрата й, колко плодородна е почвата… Канят се да пренесат половината Йерусалим. И даже слой почва от целия Израел — с дебелина десет сантиметра.

— Невъзможно! — заяви Мартин, представяйки си дългата върволица от израилтяни, влизащи в йерусалимската станция с древни тухли, камъни и торби пръст на гърба.

— Те имат много писатели, ще си платят — предположи Юрий Сергеевич. — Добре, какво има да скърбим? Нека антисемитите ридаят, че след десет години ще им остане единствено да се обесят. Работата е там, че теолозите не могат да са ни в помощ. Дори най-разумните от тях. Няма информация, разбираш ли?

— Тогава да оставим версията за божествената намеса — предложи Мартин. — Явно става дума просто за друга раса, придвижила се в еволюцията по-далече от пазителите.

Юрий Сергеевич кимна.

— Очевидно. Та какви са пазителите? Образец за колективно-индивидуален разум.

Мартин само тракна със зъби и побърза да си налее коняк.

— Да, да… — кимна състрадателно Юрий Сергеевич. — Нима не си разбрал това? Казаното на един от тях става обществена информация. При това — мигновено. Проверили сме го… В същото време пазителите запазват своята индивидуалност… ако се абстрахираме от стандартните фрази, с които посрещат всички, различията между отделните личности са очевидни. Нашите си заработват честно хляба, можеш да си сигурен.

— Значи пазителите мислят заедно? — попита Мартин.

— Кой знае? Очевидно, в случай на необходимост могат да го правят. Но как става това… сливат ли се съзнанията им в свръхразум или осъществяват нещо като чудовищен по мащабите си брифинг? Не знам. Тук нещата са по-сложни. Но колкото и далече от нас да са отишли, те все пак са запазили индивидуалността си… А значи и в някаква степен — човечността си.

— А по-нататък? Единен разум? Юрий Сергеевич разпери ръце.

— Възможно е. Разбира се, дори тази свръхразумна раса да притежава безгранични възможности, тя по дефиниция не е Бог. Бог трябва да е началото и краят на всичко. Творецът на Вселената.

— А ако се повярва на дио-дао… — предположи Мартин.

— Неопределеният Бог? — кимна Юрий Сергеевич. — Е, като вариант. Или като груба аналогия, от която можем да се ръководим. Но не си струва да гледаме толкова далече в бъдещето. Ще поживеем — ще видим. Нека сега да мислим просто за невероятно могъщия свръхразум, който очаква всички цивилизации около него да се придвижват по сходен начин по стълбата на еволюцията. От индивидуален разум — към индивидуално-колективен. А оттам — и към колективен.

— И из Вселената ще се мотаят два свръхразума — намръщи се Мартин. — Или няколкостотин. Ужас! Или всичките ще се слеят в едно съзнание? И какво? А после накъде? И защо? Аз не искам!

Без да се наговарят, двамата чукнаха чашки и отпиха. Юрий Сергеевич каза леко завалено:

— Кой може да знае, че е проводник, докато не пуснат тока? Уви, Мартине, нас няма да ни питат. И няма да ни оставят избор.

— Точно това не ми харесва — призна Мартин. — Така, стига сме се наливали на празен стомах. Да идем да ядем.

— Къде? — полюбопитства Юрий Сергеевич. — Ти сигурно се ориентираш по-добре от мен в заведенията за хранене…

— Обади се, докато се преобличам — нареди Мартин. — Двеста четирийсет и пет, петдесет и едно, дванайсет. И с мазен глас запази маса. А ако всичко е заето…

— Тогава ще обясня каква организация представлявам — усмихна се Юрий Сергеевич. — Добре, недей да ме смяташ за пълен глупак. А това заведение…

— Аз черпя — каза твърдо Мартин. — Чии звездички поливаме все пак?

Юрий Сергеевич се намръщи.

— Свръхразумът знае чии. Засега всички звездички са в джобовете на пазителите…

Юрий Сергеевич седна смело зад волана, обяснявайки авторитетно, че картата му е в джоба, а и е свикнал да кара във всякакви състояния. Улиците в единайсет през нощта вече бяха опустели, така че старичката волга с рев и разплисквайки локвите се понесе по третото околовръстно, заобиколи Новодевичия манастир и спря пред непретенциозна сграда с надпис: „Отделение на милицията“.

— Ти какво, да не реши да ме предадеш на ченгетата? — поинтересува се Юрий Сергеевич. — За шантаж и… А! За там ли сме?

Той кимна към светещата в далечината реклама на ресторант „Мимино“.

— Не, грузинската кухня е за друго настроение — рече убедително Мартин. — А сега — европейска. Да вървим.

Продължаваше да вали, а те не носеха чадъри, така че отминаха с бърза крачка няколко милиционерски джипа и влязоха във врата под табела „Старата мансарда“.

— Надявам се, че има асансьор?

— Не ни трябва, към мазето сме — усмихна се Мартин.

— Но нали е мансарда? — смая се чекистът.

— Но нали е стара! — отговори му в неговия тон Мартин. — Културният слой израства, градът отива надолу…

Когато се спуснаха в полусутерена, наистина се озоваха в „мансарда“. Стари дървени греди, по стените — картини, изобразяващи селския живот, а около тях — окачени всякакви ръждиви железа, от катинари и подкови до мотики и лопати. От малките прозорчета с матови стъкла струеше абсолютно неуместна за толкова късния час дневна светлина.

— Шегобийци — изсумтя Юрий Сергеевич. — И не можеш да разбереш дали навън е ден, или нощ…

— Точно на това разчитат — отбеляза философски Мартин.

Не можеше да се каже, че идва често в този ресторант, но обичаше „Старата мансарда“ — заради хубавата кухня, заради атмосферата, заради интересната публика, сред която можеха да се забележат и бизнесмени, и артисти, и девойки с подходящата външност, свалили излишните грамове в съседния фитнес клуб и веднага решили да възстановят мазнините.

Падна им се уютна ъглова масичка. Мартин погледна въпросително Юрий Сергеевич, чекистът разбра въпроса и сви рамене.

— Бира.

Поръчаха две халби тъмно нефилтрирано пиво и — по препоръка на Мартин — две порции свински джолан. Донесоха бирата бързо.

— За твое здраве — каза Юрий Сергеевич. — Ще имаш нужда от него.

Мартин отпи от бирата и попита:

— Все пак защо аз?

— Не разбрах?

— Защо Ернесто Полушкин дойде именно при мен?

— Аз те препоръчах — призна Юрий Сергеевич.

— Защо? — упорито повтори Мартин. — Аз съм поласкан, разбира се… Но при наличието на Андрей Кузнецов, Льоша Филипов…

— Братя Бушуеви, Търсача, Тася Максимова… — кимна Юрий Сергеевич. — Съгласен съм, тяхната работа е впечатляваща.

— При това Тася и Андрей в този момент са били свободни — добави Мартин. — Проверих. А Пьотър Батуринцев, готов съм да се закълна, отдавна е на щат при вас. Защо си препоръчал именно мен?

Юрий Сергеевич въздъхна, с една глътка пресуши половината халба и погледна настоятелно към сервитьора. После грижливо избърса устни и каза:

— Защото към онзи момент ти беше стигнал най-далече от всичките.

— Как така? — настоя Мартин, който вече започваше да се ядосва.

— Не мога да ти обясня. За твое добро е — поклати тъжно глава Юрий Сергеевич. — Режи ме, печи ме — няма да ти кажа. Само проблеми ще имаш заради това, никаква полза.

— Вие следите всички, които пътуват често през Порталите — промърмори Мартин. — Разбирам… отчети… използвани сюжети… Изровили ли сте нещо?

Юрий Сергеевич мълчеше, мръщеше се мъченически, отбягваше погледа му.

— Скапан пазител — не се сдържа Мартин.

Сервитьорът донесе още една бира на Юрий Сергеевич и сложи приборите на масата. Двамата помълчаха известно време.

— Аз съм имал най-големи шансове да спася Ирина? — опита се да подходи от друга посока Мартин.

— Не… — Юрий Сергеевич се поколеба. — Макар че… и да, и не. Сега, когато знаем, че Ирина е успяла да се копира, мога да се гордея. Ти наистина се оказа идеалният избор. Но аз очаквах съвсем друго. Очаквах, че докато търсиш Ирина, ти ще посетиш няколко планети, ще изоставаш, ще вървиш по следите й… общо взето, представях си картината много по-проста.

— Работата не е само в Ирина, но и в мен — реши Мартин. — Да кажем, че сте искали между нас да се завърже роман… Затова сте отрязали Максимова и братята…

Юрий Сергеевич изсумтя.

— Сега вече няма да се успокоя, ще ровя до края! — не издържа Мартин. — Как мразя намеците и недомлъвките!

— Точно това е хубаво — успокои го Юрий Сергеевич. — Достатъчно, стига толкова за твоята уникалност. Ти не си уникален, просто се оказа на точното място в точния момент. Може би година по-късно бих изпратил Кузнецов да търси девойката. А година по-рано — Побързака.

— Володя Бързака ли? — учуди се Мартин. Той помнеше този интелигентен очилат младеж, който бързо си беше създал добра репутация и в разговор употребяваше прекалено често израза „да побързаме“, но преди половин година внезапно беше престанал да работи. — Не съм чувал да го наричат така. Чувал съм „Бързака“…

— Но в нашите разработки фигурираше като „Побързака“ — призна Юрий Сергеевич. — Обаче той вече не работи.

Сервитьорът донесе джоланите, пожела добър апетит и се отдалечи. Мартин с удоволствие огледа ястието: опушеното нежно свинско джоланче, сервирано със задушена с гъби елдена каша, със запържен в ароматно масло лучец и варено пъдпъдъче яйце в голяма матово блестяща кръгла бяла чиния. После каза:

— Знаеш ли, всяко ястие трябва да си има нещо, което да му придава своеобразие. Ето тук пъдпъдъчето яйце придава целия колорит!

— Вече забелязах, че не си равнодушен към пъдпъдъчите яйца — съгласи се Юрий Сергеевич, хващайки ножа и вилицата.

— И непременно — бира! Прясно тъмно пиво… А аз като „Скитника“ ли фигурирам във вашите разработки? — реши да блесне с ерудиция Мартин.

Юрий Сергеевич, който старателно дъвчеше парче месо с елда, измърмори:

— Ух… наистина е вкусно… Честно ли да ти отговоря?

— Честно — помоли лекомислено Мартин.

— Не, при нас фигурираш като „Сноба“.

Никога не се беше чувствал толкова унизен. Ако Юрий Сергеевич го беше хванал и беше притиснал лицето му в задушената елдена каша с ароматно масло, лучец и сварено пъдпъдъче яйце, унижението нямаше да е толкова голямо.

— Не се обиждай — помоли Юлий Семьонович. — Това е било още преди моето включване…

— А ти би ли избрал друго име? — попита Мартин.

— Честно ли? — попита гебеецът.

Мартин поклати глава и се вторачи в чинията си. Голямата матово блестяща кръгла бяла чиния.

— Какво значение имат имената, с които ще ни назоват? — попита Юрий Сергеевич. — По-важно е как ще се назовем ние. Когато сме сами и единствено Бог и дяволът могат да ни чуят…

Мартин вдигна поглед към него и попита:

— Сигурен ли си, че в твоя род не е имало пазители?

— Психиатър, поп, счетоводител, уличен в злоупотреби… — започна да изброява Юрий Сергеевич. — Между другото, психиатърът е бил алкохолик, а попът към края на живота си е бил разпопен… на предците ми не им е вървяло. Както си му е редът, били са татарин и евреин. Преди един век се е набъркал и един червен латишки стрелец… Пазители не е имало.

Мартин неволно се усмихна и попита:

— А ти как би озаглавил собственото си досие?

— Кълвача — каза Юрий Сергеевич, без да се замисля. — Не защото много кълва… а защото упорито дълбая в една точка. Понякога вадя вкусни личинки. Най-често — непотребни неща.

Той акуратно отряза парче месо и го налапа. Сдъвка го и каза:

— Вкусно е, честна дума. Благодаря. Да бъдеш сноб е много приятно занимание.

— Мислиш ли, че не ми се е налагало да гладувам или да разделям последния си сухар така, че да имам за три дни? — попита Мартин. — Да пия вода от локвите, да ям плодове, от които може да те хване диария за цяла седмица, ако не опнеш направо петалата?

— Знам — каза простичко Юрий Сергеевич. — Не казвам, че бих озаглавил досието ти с името „Сноба“.

— А как би го озаглавил тогава?

— „Денди“.

Мартин сви рамене.

— „Джентълмена“ е прекалено дълго. А и думата е донякъде опошлена — поясни Юрий Сергеевич. — Английският денди не е ходел постоянно с фрак. Ако се наложело, е отивал в Индия, за да боледува от малария в чест на кралицата. Когато трябва, всичко е било „комилфо“59, а когато се е налагало, не се страхувал от потта и кръвта… и водата от локвите. Знаеш ли какво е това комилфо?

Мартин кимна.

— Нашата руска беда — неочаквано премина към извисени неща гебеецът — е именно в това, че обичаме крайностите. Или немит прост мъжага с многодневен махмурлук и лъхащо зловоние от устата, или самодоволен новобогаташ, боящ се да не си изцапа пръстчетата и презиращ „селянията“. А Европа отдавна е разбрала — бъди джентълмен, ако има дори най-малка възможност, а когато няма възможност — превъзмогвай всичко. Затова рафинираните английски джентълмени са построили цяла империя…

— Джентълменът на запад от Суец не отговаря за това, което прави джентълменът на изток от Суец… — промърмори Мартин.

Юрий Сергеевич засия.

— Именно! Това може да изглежда цинично, но е истина. Светът е твърде разнообразен, за да бъде неизменен. Нямаме такова право! Благодарение на нашите велики литератори от деветнайсети век, властелините на думите, Достоевски и Толстой, Куприн и Бунин… и останалите — безброй са. Ако е хуманизъм — ще е всеопрощаващ, ако е справедливост — ще е веднага, наведнъж за всички. Готвачката-царица… Нали Александър Сергеевич е предупреждавал как завършват експериментите с изпълняването на желанията на готвачките… но не! Решиха да построят рай на Земята — и като резултат се получи комунизъм. Развратиха и управляващите класи, и низшите класи… заради което загинаха в чужбина, станаха огледала на революцията или прослойка между сърпа и наковалнята. Така им се пада! Колко се радвам, Мартине, че сега почти нямаме писатели, всички преминаха към съчиняване на истории за пазителите.

Мартин се намръщи.

— Прекалено сурово ли е? — попита Юрий Сергеевич, отпивайки от бирата си. — Твърде жестоко?

С тази наша руска любов към крайностите сами си изкопахме яма. Благодарение на пазителите сега можем някак да дишаме. Иначе страната щеше да тръгне надолу… през две хиляди и петнайсета според всички прогнози щеше да настъпи пълен колапс. Така че аз напълно одобрявам твоята страст към хубавата храна, хубавите дрехи и приятната музика, слушана на скъпа уредба. Защото ти си заработваш това право с пот и мръсотия, кръв и нерви. Както е и редно да се заработват… джолани с пъдпъдъчи яйца… — Той сведе поглед към чинията. — Да минем ли на нещо по-силно?

Мартин се замисли и поръча бутилка „Тъламор Дю“.

Седяха още дълго време и си говориха за каквото им хрумне, само не и за работа.

Някъде в дълбините на космоса черните кораби на пазителите летяха към сигналите от неведомите радиомаяци, включвайки все повече и повече планети към галактическата транспортна мрежа. Двете последни Ирочки Полушкини търсеха начин да спасят Вселената. В кабинетите на ГБ дежурните подготвяха документите на Мартин Игориевич Дугин, новоизпечения майор, по-рано познат под кодовото име „Сноба“.

А Мартин и Юрий Сергеевич си пийваха от знаменитото ирландско уиски. Юрий Сергеевич обеща да отведе Мартин в друг московски ресторант, също построен в мансарда — този път сериозен, в истинска мансарда в белоруското посолство, което е в Китай-град. Мартин обясняваше объркано, че повече от всичко на света обича обикновените руски събирания в кухните, а на всички тези ресторанти се ходи или за разведряване, или от любопитство. Чекистът разказа за излизанията си извън Земята — старателно заобикаляйки конкретиката, затова пък въодушевено разказвайки за забавните детайли от чуждопланетния бит. Частният детектив, без да споменава фамилии, разказваше за най-интересните си случаи: за слепия пътешественик и неговото куче-водач — Мартин беше готов да се закълне, че решенията за избора на поредната планета се взимаха от кучето; за третокласникът, избягал от къщи и преминал през пет Станции, преди Мартин да го догони и да го уговори да се върне — помогна само даденото под клетва обещание, че най-накрая ще му подарят ролкови кънки. От ролковите кънки разговорът лесно премина към обсъждане на различните марки коняк. Ресторантът затвори и те излязоха в прохладната влажна нощ — дъждът все пак беше спрял. Когато седна зад волана, Юрий Сергеевич за миг изтрезня. Мартин поиска от него строго секретните чекистки хапчета за изтрезняване, но Юрий Сергеевич го увери, че става въпрос единствено за продължителни тренировки и вярност към дълга. Подчинявайки се на инерцията на запоя (секретната руска формула: времето за разпивка е равно на задушевността на разговора, разделено на количеството изпит алкохол), те отидоха в „Точката“. Нощният клуб, един от най-старите в Москва, също приключваше работа. Тийнейджърите бяха мирясали и си бяха тръгнали, напили се с енергийните си коктейли, влюбените двойки се бяха уморили от танци. В огромната зала с бетонен под бяха останали четирийсет-петдесет души. Някои играеха вяло на несериозните миниатюрни билярдни маси, други допиваха питиетата си на бара. Мартин и Юрий Сергеевич също седнаха на високите въртящи се столове и си поръчаха по чаша уиски — не си струваше да смесват напитките, особено към сутринта.

На естрадата някакъв застаряващ мъж с китара пееше:

Юрий Сергеевич се закани на Мартин с пръст.

— А ти къде си заселил своя форнит?

— Той отдавна си тръгна — отговори вяло Мартин.

Юрий Сергеевич поклати глава.

— Лъжеш, лъжеш… Всеки, който умее да разказва истории, има свой форнит. По-рано са били музи, но те се смалили… мутирали са във форнити.

— Само ако разказваш истории на хората — отговори Мартин. — А аз ги подхвърлям за употреба на пазителите…

— А знаеш ли защо те искат да им се разказват истории? — попита заговорнически Юрий Сергеевич.

— Защо? — настръхна Мартин.

Обаче чекистът изведнъж изтрезня и с усмивка поклати глава.

Певецът продължаваше да дрънка по струните, изтръгвайки простичкия акомпанимент. Свиреше и пееше:

Мартин изръкопляска въодушевено, макар и пиянски. В празната кънтяща зала аплодисментите му прозвучаха безпомощно, като халосни изстрели.

2.

Никога не се напивайте като свиня, ако на другия ден ви предстоят велики дела.

Известно време Мартин лежа тихо, спомняйки си благородния дон Румата Есторски, моментално изтрезнял след безобразното напиване с барон Пампа62. Опитваше се, борейки се с главоболието си, да си представи по какъв начин действа „спораминът“. Реши, че чудодейните таблетки ускоряват рязко метаболизма в организма, което би трябвало да помогне и за изцеляването на раните, и в борбата с продуктите от разграждането на алкохола. Надигна се със стон, добра се до кухнята, глътна един аналгин с известно количество минерална вода, надникна в кабинета — героичният гебеец спеше кротко на неразтворения диван, а до него, на пода, лежеше топлинната пушка на аранките.

Мартин поклати глава и отиде да си вземе душ.

Когато излезе от банята, Юрий Сергеевич бодро дрънкаше съдове в кухнята и си припяваше:

Мартин се спря на прага, гледайки чекиста. Онзи весело му се усмихна, докато прецизно чукваше с ножа поредното пъдпъдъче яйце и го пляскаше в тигана.

— Откъде са яйцата? — попита мрачно Мартин.

— Та ти нали вчера отказа да си тръгнеш от ресторанта, докато не ти продадат един пакет? — съобщи Юрий Сергеевич, прекъсвайки песента си.

— А каква е тази песен?

Юрий Сергеевич искрено се учуди:

— Та ти вчера я поръча на бис два пъти. Забрави ли?

— Спомних си — промърмори Мартин. — Така става, като пиеш с чекисти…

Юрий Семьонович изобщо не се обиди на „чекиста“, Държавна сигурност умееше да съхранява традициите.

— Стига де, ти се държа много добре. Хайде… яйчица с кетчуп, чайче с лимон…

Мартин седна на масата, загледа се тъжно в чинията. Въздъхна — искаше му се да съобщи на Юрий Сергеевич, че всички целебни свойства на пъдпъдъчите яйца се проявяват само когато яйцата са в суров вид… но си спомни за „сноба“ и се захвана да яде.

Чаят се поглъщаше по-леко. В главата като рикошет го удариха излишъците от изпитото предишната вечер.

— Омая ли се? — попита проницателно Юрий Сергеевич.

— Няма страшно, аз съм от стара коза яре… — обяви Мартин. — Защо си извадил топлинната пушка? Смяташе да постреляш?

— Ти самият я извади — съобщи чекистът. — Показваше колко небрежно боравят с оръжията децата на аранките.

— О, Господи… — прошепна Мартин.

— Нищо, аз контролирах ситуацията — успокои го Юрий Сергеевич. Погледна го със съчувствие и извади някаква опаковка с хапчета: — Глътни пет, ще ти олекне.

— А казваше, че няма никакви строго секретни хапчета! — възмути се Мартин, демонстрирайки, че нещичко от вчерашния ден се е задържало в паметта му.

— Те не са строго секретни. Най-обикновена кехлибарена киселина, по пет рубли опаковката във всяка аптека.

Мартин си дояде яйцата и изпи няколко хапчета кехлибарена киселина. Безропотно си взе една цигара от Юрий Сергеевич и я запали — сега просто нямаше сили за лулата.

— Къде смяташ да отидеш? — попита го Юрий Сергеевич. — На Шеали или на Талисман?

Мартин потръпна.

— Това задължително ли е?

— А ти да не смяташе да спреш на средата на пътя? — учуди се Юрий Сергеевич. — Да забравиш… за всичко?

Мартин се замисли и призна правотата му. После попита:

— С кого ще работя?

— Ще тръгнеш на път сам — каза тържествено Юрий Сергеевич. — Но по изключение — въоръжен. Така че накъде поемаш?

— Засега не знам — призна Мартин. — Ще постоя пред терминала… ще избера. Юра, какво да правя?

— Същото, каквото и по-рано. Опитай се да спасиш Ирина.

— Ние нали вече знаем как завършват тези опити… — каза Мартин. — Защо трябва да бъда сам? Ернесто Полушкин не иска ли да потърси дъщеря си?

— Ти наистина ли искаш това? — попита подигравателно Юрий. — Той няма да ходи никъде. Решил е, че ще се спаси само една Ирина. И никакви действия няма да променят ситуацията. Не иска да гледа безпомощно как умира дъщеря му…

— А ти? — попита го директно Мартин.

— Нима би тръгнал с мен на разузнаване? — възхити се гебеецът. — Не, Мартине. Не мога. Иска ми се, но не мога. Някой трябва да ти пази гърба. Нали разбираш, че висшето ръководство не одобрява действията ни?

— Юра, стига си си играл с мен — помоли Мартин. — Какво трябва да направя?

— Да убедиш пазителите, че транспортната им програма е опасна.

— Да убедя пазителите? — засмя се Мартин. — Това е просто… Опитвал ли си да убеждаваш същества, които не отговарят на въпроси и са способни да разбият цяла планета на пух и прах?

— Мартине, нищо друго не ни остава. Възможно е да имаме на разположение още десетина… или стотина години. А може и да изтичат последните минути. Ако пазителите продължават тъпо и упорито да свързват планетите в единна мрежа, светът ще загине.

— Те не смятат така… — каза замислено Мартин. — Ето къде е проблемът… те имат основания да вярват в това. Но не привеждат доводите си! Как да убедя пазителите, без да знам всичко, което знаят те?

— Трябва да узнаеш онова, което знаят те — усмихна се Юрий.

— Дори и да го узная… — Мартин отпи от чая си и погледна умолително мъчителя си. Юрий Сергеевич извади изпод масата бутилката с остатъците от снощния коняк и я сложи пред него.

— Благодаря… — каза прочувствено Мартин и щедро изля коняка в остатъците от чая си. — Юрий, нали разбираш, че знанията никога не гарантират победа в спора. В края на краищата всичко се решава от властта.

— Значи си длъжен да станеш по-силен от пазителите — каза невъзмутимо гебеецът. Мартин се задави с „адмиралския чай“, а Юрий погледна часовника си и каза: — Колата вече те чака. Обличай се.

— Няма ли да има коментари? — поинтересува се Мартин.

— Не.

Мартин въздъхна.

— Добре. За Талисман съм се наслушал. А какви са странностите около Шеали?

— Нашите аналитици… — започна Юрий. — Общо взето, не аналитиците, а Ернесто Полушкин в един-единствен екземпляр. Той смята, че шеалите са неразумни.

— Какво, какво? — засмя се Мартин.

— Той е умен човек — каза Юрий. — Ако е направил такива изводи, значи има основания. Но след произшествието с Ирина се отказа да ни сътрудничи. И не желае да аргументира предварителните си изводи.

— А не можете ли да му наредите?

Юрий Сергеевич поклати глава.

— Мартине, ако човек работи в структура като нашата, той лесно може да бъде управляван. Но само до определени граници…

— Нима той знае прекалено много, за да може да му се оказва натиск? — разбра Мартин. — Или някоя друга шпионска баналност… като сейф с документи в швейцарска банка?

Чекистът мълчеше. Мълчеше красноречиво.

— От вашата кантора никога не си тръгват съвсем — тихо каза Мартин.

— Има изключения — призна Юрий. — Всичко, което знам, е, че според Полушкин расата на шеалите не притежава разум. Изхождай от това при посещението си на Шеали.

— Кошмар — каза Мартин и посегна към бутилката.

Но Юрий меко го измъкна иззад масата и съобщи:

— Време е, графе, очакват ви велики дела. Приготвих ти раницата. На четвъртия пропускателен пункт има наши хора, няма да те закачат за оръжието. Да вървим.

— Но аз сега няма да мога да измисля никаква смислена история! — примоли се Мартин. — Дайте поне една-две готови, нали имате запас!

— Не бива! — отсече Юрий, избутвайки го от кухнята. — Извинявай, но не бива.

Едва когато влезе в коридора на московската станция, Мартин си позволи да се отпусне. Спря се, помасажира смачканото си лице. Тръсна глава като мокър пес и се ухили, сякаш пред него все още стоеше любезният подполковник от Държавна сигурност.

— Мамка ви! — промърмори Мартин. — Гадове…

Но защо руските спецслужби с такава готовност използват метода с камшика и поничката, когато е достатъчно да поразговарят по човешки?

Юрий Сергеевич му беше симпатичен. Мартин дори можеше да се съгласи с повечето от възгледите му, а и не страдаше от алергия към службите. Като дете четеше книжки за разузнавачи и следователи, възхищаваше се в еднаква степен от Шерлок Холмс, Ниро Улф, Ераст Фандорин и Исаев-Щирлиц. Не обичаше Джеймс Бонд от патриотизъм. После за дълго време негови кумири станаха Богдан Рухович Оуянцев-Сю и Багатур Лобо64, той само не можеше да реши на кого да подражава — на простоватия, но храбър и силен Багатур или на нервния и проницателен Богдан.

Изглежда, че беше достатъчно Юрий Сергеевич да поговори с него, да го призове към патриотизъм и повече или по-малко откровено да изложи ситуацията. Но Мартин разбираше — в службите не са глупаци. И краткият престой в килията, и чудовищната разпивка, и завоалираните заплахи, и глупавото произвеждане в майор — всичко си имаше своя скрит смисъл.

Най-вероятно го имаше.

Преди да тръгне към пазителите, Мартин грижливо превъртя в паметта си цялата предишна вечер, после и нощта. Всичко, което беше говорил и правил. Всички спадове в настроението му и неясните реплики, изслушани внимателно от гебееца.

Добре е да имаш в кръвта си полученото от природата и от предците ти високо равнище на алкохолдехидрогеназа65. Или, казано по-просто — да не се напиваш до безпаметност.

Впрочем, и Юрий Сергеевич можеше да се похвали с добра поносимост към алкохола. Той също не беше казал нищо — извън това, което искаше да каже. Не издаде защо спецслужбите са избрали именно него. Не си призна с помощта на каква хитра комбинация Мартин ще успее да убеди пазителите.

Или те изобщо не беше нужно да бъдат убеждавани и работата беше в нещо съвсем друго?

Мартин въздъхна. Засега беше абсолютно безполезно да гадае. Трябваше да намери Ирина и да се посъветва с нея.

А за целта първо трябваше да премине през Портала. Въпреки главоболието и общото му отвратително състояние.

— На нас само ни се струва, че живеем непрекъснато — каза Мартин, отпускайки се в креслото пред пазителя. — На фотона може би също му се струва, че е частица, но ние знаем, че той е и вълна.

— Любопитно — реши пазителят и се размърда. Беше дребен — или дете, или нисък по природа. Живият блясък на очите му кой знае защо накара Мартин да го сметне за млад.

— Аз ли бях този, който се ровеше в пясъка, загрижен за изграждането на кули? — попита Мартин. — Аз ли бях този, който не можеше да се оправи със закопчалките, когато сваляше първия сутиен на първата жена, и свърши преждевременно? Аз ли бях този, който зубреше нощем, тъпчейки главата си със знания, които няма да му потрябват никога? Аз ли съм този, който седи сега пред теб? Атомите на тялото ми са се сменили няколко пъти, всичко, в което съм вярвал, се оказа недостойно, всичко, което осмивах, се оказа единствено важното, аз всичко забравих и всичко си спомних… така че кой съм аз? Частица или вълна? Какво е останало в мен от момчето с къдравите коси, гледащо изпод вежди от старата снимка? Ще ме познае ли приятелят от училище, ще си спомни ли устните ми момичето от съседния клас, ще намеря ли за какво да си поговоря с учителите си? Вземете моето „аз“ на петгодишна възраст — та то има много повече сходства с всяко друго петгодишно дете, отколкото с мен! Вземете моето „аз“ на осемнайсетгодишна възраст — та то също мисли с гениталиите си, както всеки осемнайсетгодишен юноша! Вземете моето „аз“ на двайсет и пет годишна възраст — то още си въобразява, че животът е вечен, не е вдишало въздуха на чуждите светове. Тогава защо си мислим, че ни е даден един-единствен, непрекъснат живот? Най-хитрият капан на живота е нашата увереност, че още не ни се е налагало да умираме! Всички сме умирали много пъти. Момчето с невинните очи, младежът, веселящ се по цели нощи, даже този, възрастният Мартин, намерил място и етикет на всичко в живота си — всички те са мъртви. Всички те са погребани в мен, изядени и смлени, изхвърлени като остатъци от забравени илюзии. Малкото момче искаше да стане детектив — но нима мечтите му имат поне капчица сходство със сегашния ми живот? Юношата искаше любов — но нима е осъзнавал, че иска само секс? Възрастният планираше живота си чак до смъртта — но нима плановете му се сбъднаха? Аз вече съм друг… аз всеки миг ставам друг, върволицата от надгробни камъни се точи в миналото зад гърба ми — и никакви Библиотеки не са достатъчни, за да получи всеки умрял Мартин своя обелиск. И така е правилно, пазителю. Това е неизбежно. Един свят на мъдри старци би бил унил и безплоден, свят на възрастни — прагматичен и сух, свят на деца — безсмислен и нелеп. Детето, отхвърлящо детството, бързащо да живее, носещо се с весели подскоци към зрелостта, предизвиква у нас тъга и вина. Тъга и вина… сякаш нашият свят се е оказал прекалено жесток за детството. Възрастният, който скача заедно с децата и дивее на четирийсет и пет годишна възраст под звуците на хеви метъл, предизвиква у нас смущение и жалост. Смущение и жалост… сякаш светът ни се е оказал недостоен да пораснеш в него. Младеещите се старци, мъдруващите младоци — всичко това е упрек към света. Прекалено сложен свят, прекалено жесток свят. Свят, който не познава смъртта. Свят, който ни погребва във всеки миг. Ако ми бяха дали най-въжделената мечта на човечеството, ако ми бяха връчили безсмъртие, но бяха казали: „Цената ще бъде неизменност“ — какво бих отговорил? Ако в разкрилата се пред мен вечност съм обречен да остана неизменен? Да слушам една и съща музика, да обичам едни и същи книги, да познавам едни и същи жени, да си говоря едно и също с едни и същи приятели? Да имам едни и същи мисли, да не променям вкусовете и навиците си? Не знам как бих отговорил, пазителю. Но ми се струва, че това би било твърде висока цена. Страшна цена, с лихва, надхвърляща вечността. Бедата ни е там, че ние сме като фотона — дуални. Ние сме и частица, и вълна… езиче на пламък-съзнание, което танцува върху тежките нефтени вълни на времето. И не е по силите ни да се откажем от нито една от съставките — както фотонът не може да се спре или да изгуби една от своите съставки. И в това е нашата трагедия, нашият затворен кръг. Ние не искаме да умираме, но не можем да се спрем — спирането ще бъде само друга форма на смърт. Вярата ни говори за вечен живот — но чий живот се има предвид? На мен, момчето, може би най-невинния и чистия, който съм бил? На мен, юношата, романтичния и наивния? На мен — прагматичния и сухия? Или на мен, разбития от старчески маразъм и от болестта на Алцхаймер? Защото нали и това ще бъда аз… но какъв ще възкръсна във вечността, нима безпомощен и слабоумен? А ако съм със здрав ум и с пълната си памет — то с какво ще се е провинил загубилият паметта си старец? А ако възкръсне всяко „аз“ — то ще има ли място в рая поне само за мен?

Мартин замълча за миг, тайно надявайки се, че пазителят ще каже нещо.

Но пазителите никога не даваха отговори. Този се въртеше в креслото, гледаше го внимателно и мълчеше.

— Само илюзията за непрекъснатост ни дава живот, без да забелязваме онези от нас, които като сенки падат в краката ни — каза Мартин. — При всяка крачка, при всяко вдишване. Ние умираме и оживяваме, ние оставяме на мъртвите да погребват своите мъртъвци. Ние вървим, знаейки, че сме частица, но надявайки се, че сме вълна. И нямаме избор, както няма избор фотонът, носещ се от звезда към звезда. И може би трябва да сме благодарни за това, че нямаме избор.

Мартин млъкна.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин кимна, но остана на мястото си.

— На фотона, изхвърлен от някоя свръхнова, може и да му се струва, че е частица. Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят — каза пазителят и се усмихна, оголвайки гладките бели пластинки на зъбите си. — Но и той някой ден ще завърши пътя си. Без значение дали в ретината на окото ти или във фотосферата на друга звезда. Така или иначе няма да изчезне безследно.

Мартин кимна и се изправи.

— Хареса ми твоята аналогия — каза пазителят. — Никога не забравяй — ти не си само частица, ти си и вълна.

— Пазителю! — възкликна изумено Мартин. Но пазителят не млъкна, а стана от креслото. Оказа се съвсем нисък, стигаше едва до рамото му. Смешно рунтаво късокрако същество с дълбоки тъмни очи…

— Най-хитрият капан на живота е увереността, че ти предстои да умреш — каза пазителят, без да откъсва поглед от него. — О, колко лесно и просто би се живяло, ако знаеш, че си смъртен! Колко волно би се чувствал, ако си само елементарна частица, носеща се през вечния мрак. И колко елементарно би било да си вечна вълна, неизменна не само в пространството, но и във времето! Но всяка крайност е гибелна, Мартине! Отхвърляйки вечността, ние губим смисъла на съществуването си. Но отхвърляйки изменчивостта, ние губим самия смисъл на вечността…

Пазителят пристъпи към Мартин, който разтреперан усети как малките космати ръчички го докосват по китките.

— Страхът е черупка на разума, уплашен от непознатото — прошепна пазителят. — Страхът е свойство на всяка личност. Но се случва и да стане свойство на цяло общество… Ти не бива да се боиш, Мартине. Защото страхът убива разума. Страхът е онази малка смърт, която води след себе си пълното унищожение…

Мартин се намръщи и продължи:

— Аз ще посрещна страха си и ще го приема. Ще му позволя да мине по мен и през мен…66

Пазителят се усмихна широко.

— Отиди на Шеали, Мартине. И направи онова, което е съдено да бъде направено.

Той изчезна толкова мигновено и безследно, че съзнанието не се съгласи да приеме веднага това изчезване. Мартин сведе поглед, за да се отърве от фантомното усещане — дланите на пазителя върху китките си.

— Да се гръмнеш направо — промърмори той, осмисляйки случилото се. — Това просто не може да бъде!

Току-що беше получил нареждане от пазител!

Той, новоизлюпеният сътрудник на Държавна сигурност на Русия, беше призован на служба на всемогъщите пазители!

— Майчице, защо изобщо тогава вдигнах телефона? — прошепна Мартин. — Защо не останах на Хляб, защо не отидох в града за отвара от редките водорасли?

Но в тези думи имаше твърде много страх, за да му се иска да продължи темата.

3.

Център на града беше храмът.

Тук имаше всичко — и блестящи високи сгради от стъкло и метал, напомнящи архитектурните търсения на аранките, и уютни вили, заобиколени от малки градинки, и обществени съоръжения, подобни на стадиони, супермаркети, банки и училища (във всеки случай техни пълни аналози на външен вид).

Но храмът беше сърцето на града, негова ос и стожер, негов крайъгълен камък. Всички пътища тук водеха към храма — сивия каменен конус, издигащ се към небето на височина стотина-двеста метра. С нещо напомняше на Вавилонската кула от средновековните рисунки: и здравата основа на строежа, и водещият до самия връх път, издигащ се в спирала около конуса, и някаква едва доловима неправилност, незавършеност. Равномерните, почти невидими на дневна светлина пламъци на газовите факли трепереха на самия връх на храма и в нишите, разхвърляни по стените. Нощем зрелището сигурно беше разтърсващо…

Мартин извади фотоапарата си и направи няколко снимки. Замисли се и реши, че храмът на Шеали му напомня и за Станцията на пазителите на Аранк — само че изработена не от съвременни, а от природни материали.

От хълма, на който беше местната Станция — между другото с най-обикновена архитектура — се откриваше великолепна гледка. На фона на синьото небе — гигантският сив конус с искрящите факли по него… И слънцето беше разположено удачно, зад гърба на Мартин, осветявайки Джорк, столицата на Шеали, в цялото й великолепие. А около храма — плетеница от улици, зелени градини, носещи се по пътищата коли, дребните точки на пешеходците…

Дори от такова разстояние в походката им се долавяше характерната скокливост, останала на шеалите от птичите им предшественици.

Върху Мартин бавно и сигурно се плъзгаше сянка. Над главата му плуваше пурата на товарен дирижабъл — шеалите не обичаха твърде бързите средства за придвижване. В блестящата металическа мрежа под дирижабъла се клатушкаха наръч греди. Това също напомняше за нещо… някаква древна фантастична картина на тема бъдещото покоряване на Сибир. В двайсети век „покоряване“ е означавало не друго, а „разграбване на природните ресурси“. Човекът каза на Днепър67… и се започна.

Мартин домъкна мислено на Шеали експерта Ернесто Полушкин, вдигна главата му нагоре, за да се полюбува на дирижабъла, после я обърна към града, колите, храма и небостъргачите. И закрещя — също мислено: „Значи казваш, че не са разумни, скапан теоретико?“

Напичаше. Редките пориви на вятъра моментално носеха прохлада, все пак в тази точка на планетата сега беше ранна пролет, но ветрецът полъхваше. Затова пък слънцето печеше безпощадно. Докато чакаше автобуса, Мартин се изпоти, съблече се по риза и прибра якето си в раницата. Вече започваше да се чуди дали да не се съблече до кръста, но в този момент на асфалтирания път, водещ към града, се появи автобусът — нелишен от изящество, с шест колела. Като се изключи напълно излишната от гледна точка на Мартин двойка колела, автобусът не се различаваше много от някой старомоден, но симпатичен мерцедес или фолксваген.

Автобусът спря пред него и вратата се отвори. Един дебел шеал, седнал в наподобяващо пръчка за кацане кресло, вдигна ръце, казвайки:

„Здравей. Идваш ли?“

„Здравей. Идвам“ — отговори Мартин на жестомимичен туристически.

Разбира се, шеалите имаха и звукова реч, но я използваха предимно за сакрални и религиозни цели.

Обаче при тях могъщият туристически език беше дал дефект — нелетящите птици не успяха да усвоят звуковия му вариант. Те разбираха туристическия, но не го говореха — може би това се дължеше на уникалното устройство на гласовия им апарат, а може би причината се криеше по-надълбоко. Така или иначе се налагаше да се общува с тях на туристическия жестомимичен, като с расите, които изобщо не са способни да говорят.

Мартин се качи в автобуса и се огледа. Купето беше празно, затова пък предлагаше разнообразие от места за сядане. Почти половината бяха кресла-кацала, удобни за шеалите. Останалото можеше да послужи на всякакви раси: тук имаше обикновени седалки, при това предвидени както за човекоподобни, така и за по-едри и по-дребни хуманоиди; няколко места за лежане с различни размери и различна твърдост; три вани, едната пълна с вода и покрита с прозрачен капак; хитра система от колове и въжета — Мартин не си представяше какво същество би могло да я използва, освен някакъв гигантски паяк.

Седна на най-обикновена човешка седалка.

Автобусът направи завой и бавно пое обратно към града.

Ех, ако шеалите умееха да говорят! Непременно би застанал до шофьора, за да си побъбрят на най-различни теми, като например не му ли се е случвало напоследък да кара в града човешка жена… Празното купе и ниската скорост на движение просто предразполагаха към задушевен разговор!

Но беше неразумно да се отвлича вниманието на шофьор, разговарящ „с ръце“.

Мартин се задоволи с гледките през прозореца.

И си спомни каквото му бе известно за шеалите.

Честно казано, с изключение на птичия произход, в тях нямаше нищо особено. Техническа цивилизация, в някои отношения превъзхождаща земната, а в други — отстъпваща й. Умерено войнствени — в смисъл, че не се заглеждаха по чуждото, но винаги бяха готови да отстояват своите права. Не страдаха от ксенофобия, търгуваха по малко с всички. Имаха една крехка колония на чужда планета, но не обичаха да пътешестват. Двуполови, снасящи яйца. През последните стотина години широко използваха инкубатори, макар и някои индивиди да мътеха яйца постарому. По принцип бяха моногамни, макар и понякога да имаше разводи, а в дните на брачни игри по-силният самец имаше право да оспори в двубой всяка самка… Това не оказваше никакво влияние върху по-нататъшните отношения. Впрочем, и на това можеха да се намерят аналози в човешките общества, достатъчно е да се напомни за езически празници като деня на Иван Плувеца. По принцип не летяха в космоса и не обичаха прекалено бързите транспортни средства, но бяха приели благосклонно появата на Порталите и нямаха конфликти с пазителите. Съществуваха няколко вероизповедания на една обща монотеистична религия, които враждуваха помежду си много по-усърдно, отколкото с чуждопланетните вярвания, но тук имаше и немалък брой атеисти. Политическо устройство — шест държави, всяка с малки страни-сателити. Рязко открояващи се три раси, без антагонизъм помежду им, неразличими една от друга от човешка гледна точка. Социалното им устройство с доста уговорки можеше да се определи като държавен капитализъм.

Общо взето, „както при хората“.

И защо Полушкин смяташе шеалите за неразумни?

И какво трябваше да направи Мартин на Шеали. Какво беше „съдено“ да бъде направено?

Когато автобусът най-накрая се дотътри до града, на Мартин вече му беше писнало от размишления. Измъкна се от купето — не се наложи да плаща за превоза, шеалите бяха направили маршрута между Станцията и Джорк безплатен, защото по някакви свои причини не искаха да има обменни бюра извън града. Затова пък в обратната посока — от Джорк до Станцията — съвсем прагматично вземаха двойна такса…

Първото, с което Мартин се зае, беше да намери някоя местна банка. Нямаше намерение да тича из целия град в търсене на изгоден курс, така че, след като поздрави касиера, веднага попита:

„Какво от тези неща е подходящо за обмен с ваши пари?“

Шеалът със сложно подстригани пера на главата огледа масата, на която Мартин беше наредил стоките от раницата си, и отговори:

„Всичко.“

Мартин не знаеше за какво може да им трябват на шеалите тютюн или таблетки аспирин, но това не го вълнуваше. С поредица от въпроси той научи от касиера точната цена на всяка от стоките, след което смени срещу пари половината подправки и тютюна (изглежда, все пак използваха и тютюна като подправка), останалото прибра в раницата. Мартин имаше сериозни подозрения, че след Шеали няма да тръгне директно към Земята.

След като получи от касиера връзка тънки сребърни пръчици, Мартин каза:

„Благодаря“.

„Това ми е работата“ — отговори скромно шеалът.

След излизането си от банката, Мартин отиде да търси хотел „за пришълци“, и намери такъв наблизо. Очевидно повечето чуждопланетни посетители слизаха от автобуса в покрайнините на града, неспособни да изтраят предложените им скорости. След кратък разговор с портиера Мартин получи ключ от стая на втория етаж и се отправи натам по широка наклонена стълба. Не можеше да се каже, че обстановката бе предназначена именно за хора, но със сигурност беше за хуманоиди. Едната стая Мартин определи като спалня — там беше поместено широко легло за двама и нощно шкафче с чаршафи. Другата беше гостната: там имаше твърдо диванче и четири трикраки стола около овална маса — дървена, с инкрустирани късчета мед или месинг върху плота. Имаше и телевизор — огромен агрегат с кръгъл екран, навеждащ на мисли за осцилографи, успешното построяване на социализма и звездолетите по маршрута Земя-Венера. В шкафа — също дървен с абстрактна инкрустация от медна жица — се намериха някои съдове. Прииска му се да си представи, че е командирован и пристига на провинциална планета, за да организира производството на нови йонни инкубатори и атомни снопоплетачи. Прииска му се да чете Стругацки, а вечер с останалите командировани инженери умерено да пийва коняк от фасетирани чаши и до прегракване да спори оправдани ли са полетите на звездолети до Магелановия облак, или и в нашата галактика засега има достатъчно неразрешени проблеми…

Стана му тъжно. Докато се бореше с тъгата, той се зае да разопакова багажа си. Сложи револвера на кръста си, а топлинната пушка метна на гърба си. Погледна смътното си отражение в стъклото на прозореца — в стаята нямаше огледала и попита сам себе си:

— На лов ли си тръгнал, дворянино?

И сам си отговори:

— На лов, драги. За бекаси.

Но преди да излезе от хотела, той свали амунициите и с известни усилия намери вратата към мъничкия санитарен възел, проектиран сякаш от таен поклонник на Никита Сергеевич Хрушчов.

Приведе се в ред, изми се и почисти зъбите си. И тук нямаше огледала, затова се наложи да използва мъничкото огледалце от несесера си. Като че ли засега не му беше покарала брада.

Макар че за кого да се бръсне? За птиците? Те няма и да забележат разликата. За Ирина? Нямаше да е зле първо да я намери…

След като отново накичи оръжията по себе си, той слезе долу. Показа на портиера снимка на Ирина и получи очаквания отговор: „Тази личност ми е неизвестна.“

И тръгна да се разхожда из Джорк.

Честно казано, изобщо не беше задължително Ирина да е пристигнала тук. На Шеали имаше тринайсет Станции и макар Джорк да се смяташе за главен град на планетата, столиците на петте други държави се опитваха да му оспорят палмата на първенството. Мартин обаче се довери от една страна на предчувствието си, от друга — на логиката; ако Ирина не преследваше определени артефакти или странности, а искаше само да се увери, че шеалите са разумни, едва ли би намерила по-добро място.

Шествайки тихичко по улиците — умиляваше деликатността, с която шеалите не му обръщаха ни най-малко внимание, — Мартин се добра до центъра, до самия храм. Постоя, любувайки се на зданието, и промърмори:

— Спиралоконус… творение на чужд разум.

Уви, наоколо нямаше никой, способен да оцени хрумналата му асоциация. Така че той се разходи по булеварда, обикалящ около храма, и седна на пейка срещу огромния фонтан, изхвърлящ струя вода на десетметрова височина, напълни лулата си и запали.

Стана му хубаво. Истински хубаво. Дори вече не му се искаха фотонни звездолети, плутониеви култиватори и горещи спорове за хубавата реколта банани в Заполярието. Каквото се е получило — такова. Щом сме сменили светлото бъдеще на Пладнето с мрачното настояще на Стоманения плъх68, е грехота да се оплакваме.

Впрочем, да станеш плъх е не по-малък грях.

Под сводовете на старите дървета, разпрострели над пейката кръглите чинии на листата си, не беше горещо. Беше приятно топло, оръжието на аранките оказваше приятен натиск върху гърба му, виеше се сиво-синкав тютюнев дим и мигновено се разтваряше над главата му. В такт със струите вода от фонтана звучеше някаква тиха, необичайна мелодия… не можеше да не се признае — доста приятна. Шеалите, които вървяха със смешна подскачаща походка по булеварда, не му обръщаха никакво внимание. Впрочем, скоро пристигна цяла екскурзия — няколко възрастни шеали водеха на разходка цял отряд зелени птичета. Наистина зелени — перата им бяха жълто-зеленикави, ярки, като на канарчета, освен това стърчаха смешно в различни посоки, разкривайки изумрудената им кожа. Само възрастните се отличаваха със спокойни тъмни тонове. Впрочем, различията не свършваха дотук. Ако възрастните шеали наподобяваха измършавели пингвини с мускулести щраусови крака, то птичетата изглеждаха пухкави и крехки, като пиленца. Крилата им изглеждаха по-големи, отколкото на възрастните — при това не само по относителна, но и по абсолютна големина. Може би умееха да летят? Клюновете, напротив — почти не се подаваха от лицата им — очевидно растежът им беше свързан с началото на половото съзряване.

Младите шеали проявяваха към Мартин жив интерес. Струпаха се на куп и започнаха да гълчат, да крякат, умерено подпомагайки говоренето си с жестове на крилете. Възползвайки се от случая, той ги заразглежда с ответно любопитство.

Най-интересното в облика им може би бяха крилете. Не му се искаше да ги нарича ръкокриле, тази дума прекалено напомняше за прилепите. Шеалите имаха две длани на всяко крило — вътрешната беше развита по-слабо, но някои птички боравеха много ловко с нея, а външната приличаше на обикновена човешка длан и беше абсолютно лишена от пера. Гъвкавите крила на птичетата бяха покрити с дълги махови пера — при възрастните перата отсъстваха, а ципата беше увиснала, така че крилото напомняше за ръка в твърде широк ръкав.

Явно маховите пера опадаха с възрастта? Или ги късаха? Например по време на първия брачен ритуал? И това е вододелът между детството и юношеството? С него идва трудоспособността, отговорността, деликатността…

Мартин разбираше, че се занимава с теоретични изследвания по изобретяването на велосипеда. Достатъчно беше да отвори справочника и да прочете — всички повече или по-малко важни ритуали на шеалите вече трябваше да са описани. Но телефонът, в паметта на който беше нахвърляна доста интересна информация и за Шеали, и за Талисман, беше останал в хотела. А и за какво да се обременява с излишна информация?

Впрочем, информацията никога не е излишна. Особено в светлината на получената от пазителя задача. „Направи това, което е необходимо…“. Щеше да му се наложи да порови из файловете.

От чуруликащото ято шеали се отдели едно птиче и окуражавано от писъците на другарчетата си, се приближи към него. Произнесе нещо с тънко гласче.

— Уви, не знам езика ви — без да губи достойнство, рече Мартин и се усмихна — много прецизно, без да показва зъбите си, защото за много раси откритата усмивка изобразяваше заплаха.

И за всеки случай повтори думите си на жестомимичен туристически.

Птичето погледна към приятелчетата си, явно окуражаващи го да продължи общуването. Така че то леко приседна и неумело и вдървено, но напълно разбираемо каза на жестомимичен туристически:

„Говорите ли туристически?“

„Говоря — отговори машинално Мартин. Виж ти! — Сам ли си учил езика?“

„Учила съм езика в яйцето. Мама е минавала през Портал“ — след като се завърза разговор, птичето се почувства по-уверено и се приближи. Или птичката?

„Ти малка жена ли си?“ — попита Мартин.

„Аз съм момиче — отговори гордо птичето. — Малко практика, лошо говоря. Може ли да поговоря малко с вас? Ще си подобря говора.“

„Може — съгласи се Мартин. — Ще седнеш ли?“

„Да“.

Птичето неуверено се качи на пейката. Седна направо — не съвсем като човек, но не и като възрастен шеал. Приятелчетата му явно започнаха да скучаят — разговорът с жестове беше непонятен за тях. Започнаха да призовават птичето с викове, но то им изграчи в отговор и явно разочаровани те се разбягаха.

Мартин погледна с усмивка „момичето“ с разперен жълто-зелен перчем… Както му се струваше — срамежливо разперен. Попита я:

„Как се казваш?“

„Засега нямам име, нали съм момиче.“

„Нашите момичета имат имена още от раждането си“ — отговори Мартин.

„А момчетата?“

„Също.“

Птичето се замисли, после съобщи:

„Можеш да ме наричаш просто момиче. Малко момичета знаят туристическия език.“

„Добре. А ти можеш да ме наричаш Мартин“ — отговори той, предавайки старателно транскрипцията на името си.

— Жар-тин — изписука птичето.

— Мартин — изрече Мартин на глас.

— Мартин — съгласи се момичето.

„Ти изговаряш прекрасно звуците — похвали я той. — Би могла да говориш и на глас.“

„Трудно е и не е прието — отговори момичето и направи жест, изразяващ лека тъга. — Всички възрастни са лентяи.“

Мартин се засмя. Изведнъж осъзна, че и в обстановката, и в разговора, и в облика на птичето имаше нещо несериозно, като от анимационен филм. Скрудж Макдък трябваше да седи тук и да разговаря с чуждопланетната „патка“, а не той.

„Какво те развесели?“ — поинтересува се момичето.

„На нашата планета птиците не са разумни — отговори честно Мартин. — Но в измислените за деца истории са разумни, говорят и строят градове… Изведнъж се почувствах като герой от измислена история.“

„Това е смешно — съгласи се момичето. — Ние също имаме занимателни истории. А ти с родителите си ли дойде тук?“

„Не“ — отговори Мартин леко учуден.

„Сам ли те пуснаха, или ти избяга? — Момичето явно се развълнува. — Тези, които бягат от къщи, попадат в различни опасности… но за тях е много интересно да се чете!“

„Няма нужда да ме пускат — каза Мартин. — Та нали аз съм възрастен. Ако бях малък, щях да съм висок колкото теб.“

Известно време птичето мълчеше и го гледаше недоверчиво. После крилете се стрелнаха, изписвайки думите:

„Извинявайте. Не знаех.“

Момичето шеал скочи и побягна към останалите птичета.

Мартин въздъхна. Ето на… А толкова хубаво започна всичко. Нима тя се изплаши от възрастния пришълец? Едва ли…

Тогава, вероятно, е било нарушено някакво правило на птичия етикет? Например птичетата не трябва да заговарят възрастен? Това вече изглеждаше правдоподобно…

Той отново напълни изгасналата лула, която от деликатност беше оставил веднага щом птичето се приближи. Запуши, опитвайки се да открие сред подскачащите край фонтана дечурлига фигурката на неотдавнашната му събеседница.

Напразно. Как да ги различиш — птичета-жълтурчета…

А дечурлигата лудуваха с всички сили. Шеалите не носеха дрехи, освен пояс с джобове за всякакви дреболии — но поясът беше привилегия на възрастните. Птичетата лудуваха голи, ако може да се каже така за същество, изцяло покрито с пера. Хвърляха се в плиткия фонтан, скачаха под струите вода, разперваха перушината си, търчаха върху останалите дребосъци, смешно удряйки криле във водата — сякаш се канеха да излетят…

— Ами че те били водоплаващи… — промърмори Мартин, сам поразен от неочакваната си догадка. И нямаше значение, че за земните учени произходът на шеалите отдавна не беше новина. Той изпусна кълбо дим, бръкна в джоба си за шишенцето с коняка и отпи малка глътка.

Денят беше хубав — доколкото можеше да е хубав един кратък миг на отдих. Предстоеше му търсенето на Ирина — от което смътно се боеше, предварително досещайки се за развръзката. Предстоеше му неведомата мисия, възложена му от пазителите.

Но засега можеше да се любува на „спиралоконуса“, да наблюдава веселящите се местни дечурлига, да дими със стария добър „Мак Барен“ и да си пийва арменски коняк.

— Сноб — повтори той безмилостната си диагноза и отново посегна за шишенцето…

И в този момент денят реши, че той вече си е получил порцията безметежност.

Спокойно крачещият по алеята шеал плъзна по него безразличния си поглед и спря като закован. Приседна, сякаш е изгубил равновесие, и запърха с късите си крилца. Мартин го гледаше с недоумение.

Шеалът се изправи. Направи няколко неловки крачки. Отново погледна Мартин — очите му ставаха все по-безумни.

После издаде клокочещо съскане — което би направило чест на гигантска змия или на простуден тигър. Крилата се стрелнаха нагоре, два чифта ръце опипваха пояса, отваряха джобовете…

Мартин все още не разбираше нищо, но останалите шеали разбраха. Някои си плюха на петите, други започнаха да гонят децата от басейна. Но прекалено бавно — грохотът на водата заглушаваше съскащия крясък на превъртелия шеал.

Вече нямаше никакви съмнения, че шеалът се е побъркал. Беше разперил криле — и във всяка от дланите му просветваше нещо металическо, блестящо, остро…

Единственото оправдание на Мартин беше, че шеалът се хвърли съвсем не към него. Навярно би успял да извади револвера и да застреля извънземния… но той с един скок се озова в басейна. Крилете се издигнаха и се спуснаха и нещо окървавено рухна във водата.

Кръвта на птичетата шеали беше червена — съвсем като при хората.

Мартин тичаше към басейна, а безумният шеал скачаше сред бягащите деца, размахвайки оръжията си — тънки като ками ножове. Почти всеки удар попадаше в нечие тяло. Във въздуха се носеше зелен и жълт пух, водата стана розова — а над касапницата все така проблясваха водните струи и звучеше тихата чужда музика.

— Стой! — закрещя Мартин, скачайки в басейна и нарушавайки наведнъж десетки правила, категорично забраняващи на туристите да се намесват в конфликтите между извънземни. — Стой, кълвач!

Разбира се, шеалът не го разбра, но се обърна към звука — вече вдигайки нож над някакво птиче.

Мартин приседна, обръщайки се с гръб към него, а ръцете му сами изписаха:

„Рожба на вмирисано яйце! Ще ти откъсна главата!“

Не знаеше дали тези думи са еквивалент на руската псувня, небрежно сложена от пазителите в туристическия жестомимичен, или са неочаквана импровизация.

Но за импровизация сработи.

Шеалът вдигна глава, издаде тръбен рев и отхвърли птичето встрани, без да го прободе. Хвърли се към Мартин, размахвайки криле така, че блещукането на остриетата се сля в два неясни кръга.

Мартин вдигна револвера и в упор изстреля в шеала целия барабан, нарушавайки и останалите правила за поведение на туристите.

Шеалът рухна едва след четвъртия куршум. Потрепери и остана да се поклаща върху водата с лице надолу. Ножовете един след друг се изплъзнаха от пръстите му и се спуснаха върху покритото с пясък дъно на басейна.

Неубитото птиче, цялото разтреперано, се закова под падащите струи. Възрастните шеали вадеха останалите птичета от басейна.

„Жив ли си?“ — попита Мартин птичето абсолютно машинално. В погледа на малкото същество се появи проблясък на разум — и то бавно изписа с криле:

„Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“

Мартин само поклати глава и реши, че спасяването на любознателната му събеседница си е струвало безразсъдството.

Отзад се чу призивно пиукане на шеали. Мартин се обърна и видя двама полицаи… или поне шеали, въоръжени с огнестрелни оръжия.

„Прибери оръжието. Ела с нас“ — съобщи единият. Малко неясно — явно фразата беше заучена и той не владееше туристически.

Мартин бавно излезе от басейна. Добре поне, че не го накараха да хвърли оръжието… това беше обнадеждаващо…

Тръгна след полицаите и когато вече се беше отдалечил на солидно разстояние от фонтана, се обърна.

Вадеха от басейна безжизнените телца на птичетата. Бяха измъкнали и трупа на полуделия шеал — и сега не по-малко от десетина възрастни ожесточено го разкъсваха на парчета с ръце и клюнове.

А момичето шеал още стоеше под падащите струи на фонтана и гледаше подир него.

4.

Разпитът беше кратък и приличаше по-скоро на изпълнение на някакви ритуални формалности. Безупречно учтивият шеал помоли Мартин да изложи подробно всичките си действия — от момента, в който е видял „шокирания от разума“. С този донякъде високопарен израз полицаят назова спретналия касапницата безумец.

Мартин се опита да изложи и мотивите за своето поведение — как отначало не е разбрал какво става и се изплашил за беззащитните птичета, как се е опитал да отвлече вниманието на убиеца… Но полицаят му даде да разбере, че тези подробности изобщо не го интересуват. Само фактите. Последователността на действията. Станал, побягнал, скочил, извикал, стрелял…

— Виждам, чувам, мразя… — промърмори Мартин и се зае да размахва ръце, излагайки „фактите и само фактите“. Полицаят кимаше благосклонно. Честно казано, Мартин не изпитваше страх. Може би защото уютният кабинет в полицейския участък, отрупан с цветя, с широки прозорци — с изглед към храма, естествено — изобщо не приличаше на мрачна тъмница.

„Всичко е точно така и е потвърдено от свидетелите — каза полицаят, след като го изслуша. — Народът на Шеали няма претенции към вас.“

Мартин кимна с разбиране и даже си помисли, че народът на Шеали би трябвало да му благодари — за обезвреждането на маниака.

„Шокираният от разума болен ли беше?“ — попита той.

„Да — потвърди полицаят. — Той беше с болен разум.“

„Добре, че се оказах наблизо“ — каза дълбокомислено Мартин.

„Не, лошо — отсече полицаят. — Шокираният от разума произхождаше от закътано планинско селце. Той никога не е виждал пришълци. Когато ви е видял как седите на пейката като истински шеал, вътрешният свят на шокирания от разума се е взривил. Той не е знаел как да се държи в дадената ситуация. В него са били ритуалните му ножове, но той ви е сметнал за прекалено опасен и не се е решил да встъпи в бой с вас. Вместо това древните инстинкти са му подсказали неправилен в дадената ситуация модел на поведение — да убие няколко птичета и да избяга, докато хищникът изяжда телата им.“

Мартин седеше като наплют. Дишаше дълбоко през устата.

„Вие не сте виновен — съобщи полицаят. — Виновен е старейшината на селото, пуснал без предварителна подготовка шокирания в града. Той ще понесе наказание.“

„Аз не знаех…“ — каза Мартин.

„Разбира се. Вие не сте виновен.“

И все пак Мартин се чувстваше виновен. Спомняше си жълто-зеления пух, мачкан от струите на фонтана, розовата вода, застиналото момиче… Поклати глава, пропъждайки спомените. Край, отмина. Беше и го няма. Животът трябва да продължи. Мартин каза:

„Можете ли да ми помогнете? Търся жена от своята раса, пристигнала на Шеал преди седмица. Ето фотографското й изображение…“

„Това ще отнеме време — отговори полицаят, без изобщо да се учуди от такава молба. — Елате вечерта.“

Мартин кимна и каза:

„Тръгвам си. Ще дойда вечерта. Благодаря ви.“

„Да не забравите документа за птичето“ — полицаят му подаде кръгло картонче, изписано със ситни редове.

„Какъв документ?“ — учуди се Мартин.

„Вашата намеса е спасила едно птиче, което неизбежно е щяло да загине. Сега то не принадлежи на нашия град, а е член на вашето ято.“

Мартин вдигна ръце в знак на протест, осъзнавайки прекалено късно, че на жестомимичен туристически това означава крайна степен на възторг.

„Почакайте! Нямам нужда от птиче шеал!“.

„То вече не принадлежи на града. То е ваше.“

В продължение на десет минути Мартин спори с полицая. Макар че можеше ли да се нарекат спор два монолога? Мартин обясни, че в човешката култура не е прието да се взимат в робство или да се осиновяват спасени от смърт същества. Полицаят обясни, че културата на шеалите е основана на традициите и че спасеното от смърт същество „преминава в ново ято“. Мартин уверяваше полицая, че изобщо не си е поставял за задача да спаси някакво конкретно птиче. Полицаят го уведоми, че многобройните свидетели са потвърдили, че само неговата намеса е спасила живота на птичето. Мартин категорично отказа да вземе птичето на Земята, както и да се грижи за него на Шеали. Полицаят призна, че Мартин има това право — но тогава птичето ще остане самичко и ще загине. Мартин попита язвително дали има право да върши с птичето каквото си поиска? Полицаят потвърди, че непълнолетната личност, „изпаднала от гнездото“, не е защитена от законите.

Мартин изскочи от полицейския участък почервенял и псуващ на висок глас.

Птиче-шеал! Член на „неговото ято“!

Представи си гигантското канарче, разхождащо се из московския му апартамент. Представи си как то възбудено размахва криле и съобщава: „Тате, тате, а децата на двора ми казаха, че съм осиновена!“

— Гадове! — изстена Мартин. — Идиоти! Дебили!

„Документът за птичето“ изгаряше ръката му. Мартин се усмихна отмъстително и се приготви да скъса картончето. После си спомни: „Жива съм. Нали ти казах — аз съм момиче.“

Ако не беше заговорил с малкото шеалче…

Впрочем, щеше ли да се хвърли да спасява шеалите, ако не беше поговорил с „момичето“?

— Глупак… — прошепна обречено Мартин.

Все пак правилата за туристите не бяха написани току-така…

Мартин прибра картичката в джоба си и хукна към фонтана. Кой знае защо си представи, че малката продължава да стои под струите вода — мокра, премръзнала, изведнъж станала самотна и беззащитна…

Момичето седеше на пейката. Мокра, разрошена и беззащитна. Мартин разбра, че е тя — останалите птичета бяха изведени от фонтана, а и всички следи от касапницата бяха изчезнали.

Той пристъпи напред. Седна до нея и я погледна.

„Колко глупаво се получи всичко — каза момичето. — Сега съм в твоето ято, нали?“

„Да“ — отговори Мартин.

Момичето попита:

„А вие изобщо имате ли ята?“

„Не. Имаме семейства… нации… държави… Но това е друго нещо“.

„Така и предполагах. Лошо.“

— Но какво да направя? — попита Мартин, без да се обръща към никого.

„На своя език ли говориш?“

„Да.“

„Извинявай, не разбирам, когато говориш на друг език. Ако ме вземеш със себе си и ме приемеш в ятото си, ще се постарая да го науча. Аз съм способна. Все още имам време да се уча.“

„А ти допускаш ли, че може и да не те взема?“ — попита Мартин с любопитство.

„Да. Ако нямате ята… аз принадлежа към друг биологичен вид… ще съм в тежест.“

„Полицаят дори не се поинтересува дали имаме ята…“

„Полицаят е възрастен. Те вече не умеят да мислят.“

Мартин кимна, после потрепна, осмисляйки чутото.

„Какво означава това, че не умеят да мислят?“

„Това, че не умеят да мислят, означава, че не умеят да мислят.“

„Ти мислиш ли?“

„Разбира се.“

„Другите деца?“

„Да.“

„А възрастните?“

Момичето изчурулика нещо. Изглежда, това беше местният аналог на смях.

„Извинявай, мислех, че знаеш. Разбира се, че не.“

„Ти затова ли избяга? Когато разбра, че съм възрастен?“

„Да. Обърках се. Не можах да съобразя веднага, че си пришълец и мислиш дори когато си станал възрастен.“

„Но вашите възрастни говорят — напомни й Мартин. — Те работят, минават през Порталите, управляват коли…“

„Те умеят тези неща. Това е…“ — момичето млъкна.

„Разсъдък?“ — подсказа Мартин.

„Разсъдък. Точно така. Те са се научили. Те са били деца, умеели са да мислят. Узнали са всичко, което им е необходимо за живота, и са престанали да мислят. Да се мисли е трудно. Да се мисли е болезнено и опасно. Ако в света няма неизвестни опасности — изобщо не ти е необходимо да мислиш.“

„Затова ли убиецът… обезумя?“

„Той не обезумя, той си върна ума — каза търпеливо девойката. — Той срещна нова опасност — теб. В детството му не са го подготвили за срещи с пришълци. Ти се държеше като шеал, но не беше шеал. Разсъдъкът не му беше достатъчен и той отново се зае да мисли. Той беше шокиран от разума. Той се разболя. Не успя да осмисли новото и започна да действа като първобитен шеал — да убива слабите, за да спаси себе си. Много ми е мъчно за него.“

„Как шеалите престават да бъдат разумни? — попита Мартин. — Бих искал да знам.“

Момичето го изгледа изпитателно.

„Извинявай, едва сега повярвах, че си разумен. Ти прие новото веднага. Извинявай, че се съмнявах.“

„Няма проблем. Ще ми разкажеш ли как шеалите престават да бъдат разумни?“

„Да. А ти ще ме вземеш ли в ятото си?“

„Е, нали не мога да те изоставя тук? Та тогава ще умреш!“

„Ще се опитам да оцелея. Умна съм, ще измисля нещо. Може да отида в гората и да живея като диваците. Там има хищници, но аз ще направя…“

„Гладна ли си?“ — попита Мартин.

„Много“ — отговори мигновено момичето.

„Какъв глупак съм… Да вървим.“

… Слава Богу, тя не кълвеше донесената от сервитьора каша, а я кусаше с нещо като лъжичка. Ако беше започнала делово да почуква с клюна по чинията, имаше опасност и Мартин да бъде „шокиран от разума“.

Но момичето-шеал се държеше като най-обикновено земно девойче, което е прегладняло и се е нахвърлило върху вкусна храна. Работеше енергично с лъжичката и с удоволствие си пийваше от някакъв плодов сок. Мартин реши да опита кашата, но от предпазливост попита сервитьора какъв е съставът й. Не можеше такива едри създания като шеалите да се хранят само с житни растения!

Подозренията му се оправдаха — покрай зърната в кашата влизаше и кайма от „живеещите в почвата“. Вероятно ставаше въпрос за някакви местни зайци, обитаващи дупки. Но след като прецени, че в почвата може да живеят и червеи, Мартин реши да не уточнява първоначалния облик на каймата, отказа се от кашата и си поръча чаша сок.

Момичето грижливо избърса клюна си със салфетка и погледна Мартин:

„Благодаря. Много вкусно беше.“

„Просто главата ми не го побира — какво да правя с теб?“ — призна Мартин.

„На твоята планета ще ме приемат ли за човек?“

„Човекът е двуного без пера — печално цитира Мартин Аристотел. — Няма да те лъжа — винаги ще те гледат с опасение. Но няма да ти навредят. Земята се посещава от много извънземни.“

„Няма проблем — каза момичето. — Ще свикна. Ще успея да си изработя нови инстинкти.“

„А задължително ли е и ти да изгубиш разума си?“

„Още не съм мислила над това — призна момичето. — Ако при вас всички са разумни… Не, не е задължително. Но нали иначе е много трудно?“

„Да бъдеш истински човек винаги е трудно — каза Мартин, отново прибягвайки до безотказната мъдрост на цитатите. — Но нима ти искаш да изгубиш разума си?“

„От това не боли — съобщи философски момичето. — Рано или късно се случва на всички. Ето сега си мисля дали мога да изживея целия си живот, като запазя разума си — и ми става страшно. Как е да живееш и да мислиш? Непрекъснато, чак до смъртта? Нима не искаш всичко да стане просто и лесно? Да не се налага да се страхуваш, да се съмняваш, да страдаш, да се отчайваш, да се колебаеш, да се разкайваш?“

„Веднъж слушах един старец — каза Мартин. — Даваха го по телевизията, в едно шоу… в което събират всякакви чудаци за забавление на публиката…“

„А ние нямаме такива шоута — съобщи момичето. — Нямаме възрастни чудаци. Извинявай, че те прекъснах.“

„Та този старец твърдеше — продължи Мартин, — че всички беди на Земята са заради любовта. Нали знаеш какво е любов?“

„Знам. Това е вълнуващо емоционално състояние, едно от свойствата на разума. Аз също обичам едно момче.“

Мартин се усмихна.

„Прекрасно. Старецът изброяваше всякакви беди, случващи се заради любовта. Казваше, че любовта кара хората да извършват странни нелогични постъпки, да жертват жизнения си покой, а понякога — и самия живот. Той съветваше никога да не обичаме, а когато се получи — да не се размножаваме, или да се размножаваме по изкуствен път. Казваше, че някога опитал да прави секс…“

„Аз знам какво е секс“ — рече спокойно момичето.

Мартин изхъмка:

„Аха. И, общо взето, сексът не му харесал… Някакъв такъв смешен старец. И докато говореше, дори някои от нещата звучаха логично. Та нали хората наистина често страдат от любов… ако се погледне отстрани. Аз го гледах и се чудех в какво не е прав. Случват се и такива неща — някой не е прав, но не можеш да разбереш веднага в какво. Можеше да се каже, че любовта е и радост, но не бива да се привежда радостта в противовес на тъгата! Защото се получава нещо като везни, на които измерваш плюсовете и минусите на любовта. А после осъзнах — този клет старец не разбира най-важното. Когато страдаш от любов, това е светло страдание. Това е и радост, дори когато любовта не е взаимна, когато ти носи само тъга и мъки. Важното е, че я има. А при този старец… може би нещо в ДНК-то му е било неправилно, не знам. Или изобщо е бил лишен от всякакви чувства, освен вкусовите рецептори на езика си и удоволствието от мекия диван под задника му. Общо взето, да опиташ да му обясниш, е все едно да обясняваш на слепец какъв е цветът на дъгата… Така е и с разума, момиче. Той, разбира се, е коварно нещо, и може да донесе много беди, но е щастие сам по себе си. И може да го разбере само онзи, който го има.“

„Този старец е говорил като нашите възрастни — отбеляза момичето. — Може би и при вас има хора, които са престанали да мислят, на които им е достатъчен разсъдъкът?“

„Може би“ — съгласи се Мартин.

„А ти обичаш ли някого?“

Това беше странен разговор. Малко ресторантче на чужда планета, с посетители, които сякаш не забелязваха Мартин. Със събеседница — извънземна птица. И тема на разговора — разумът и любовта. Нещата, до които се свежда всичко…

„Обичах — каза откровено Мартин. — Като че ли обичах. А сега… — Той се поколеба. И завърши честно: — Не знам“.

„Значи обичаш“ — заключи момичето.

Мартин се усмихна.

„А ти спиш ли през деня?“

„През последните трийсет години — не. — Мартин погледна внимателно момичето и се плесна по челото. — Наистина съм глупак. Спи ли ти се?“

„Ние спим през деня. Докато сме малки“ — призна момичето.

„Да вървим. Наблизо е.“

„Наблизо“ беше доста смело казано, но след половин час наближиха хотела. Мартин погледна нагоре — слънцето все още беше доста високо над хоризонта. Какво пък, можеше да сложи момичето да спи и тихичко да излезе, за да отиде при добрия полицай за информацията относно Ирина.

Чувствайки се нещо средно между Хумберт Хумберт и убиеца Леон от стария филм, Мартин премина покрай портиера, като водеше момичето за ръка. Дланта, която стискаше, изглеждаше съвсем човешка и той дори престана да забелязва лекото шумолене на перата. Портиерът посрещна появата им с равнодушен поглед, но все пак привлече вниманието им с тихо крякане:

„Във вашата стая ще има жена“.

„Момиче. Тя е от моето ято“ — мрачно отговори Мартин.

„Добре.“

Едва когато завари вратата на стаята си открехната, Мартин осъзна, че с портиера са имали предвид различни жени.

— От сутринта те ча… — започна Ирина Полушкина, скачайки от диванчето. — О, кой е това?

— Момиче — отговори обречено Мартин.

— Добре поне, че не е момче… — заключи Ирина, разглеждайки ги с явно смайване. После прочувствено издекламира: — Днес намина педофил междупланетен, водеше си личност малолетна…

— Вторият стих куца — каза Мартин. — Ирина, няма защо да се подиграваш. Попаднах в глупава ситуация.

— Да, на теб ти се случват такива неща… — каза тя, като още го оглеждаше със съмнение.

— Аз спасих живота на това птиче — обясни Мартин. — И по законите на Шеали я дадоха на мен!

— Така значи… — сега тя го погледна много странно. Объркано…

— Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред… — кимна девойката. — Горкото дете… — промърмори тя с онази интонация, която напълно еднозначно отделя девойките от жените. — Мъничката… ти поне нахрани ли я?

„Това ли е жената, която обичаш?“ — попита простодушно момичето.

Простодушно ли? На Мартин му се стори, че в очите на птичето се мярна лукава искрица.

„О, извинявай, че не те поздравих, не очаквах, че знаеш туристически…“ — каза бързо Ирина. Мартин неволно се усмихна. Все пак разговорът с жестове изглеждаше нелепо.

„Знам го, минавала съм през Портал, докато бях в яйцето. А ти също ли си от нашето ято?“

„Понякога“ — каза Ирина, поглеждайки накриво Мартин.

— Слушай, какво си й наговорил? Та тя е още дете, на десет-дванайсет години по нашите мерки…

— Ако съм разбрал правилно, след няколко години с нея няма да може да се говори изобщо — опипа почвата Мартин.

— Да, те губят разума си горе-долу на тази възраст — кимна Ира. — Вече си изясних това…

Тя отново се обърна към момичето и попита:

„Сита ли си? Добре ли си?“

„Да, Мартин ме нахрани.“

Момичето произнесе името на глас, и то много сполучливо.

— Колко е смела… — умили се Ирина. — Ама че си закъсал… Представяш ли си какви проблеми те чакат на Земята?

— Е, няма да я оставя сред тези безмозъчни шеали.

Ира кимна и попита момичето:

„Имаш ли нужда от нещо сега?“

„Да спя. Твърде много впечатления. И още…“ — Девойчето погледна накриво Мартин и каза нещо, криейки ръцете си от него.

„Ела“ — каза Ирина, хвана момичето за рамото и двете отидоха в тоалетната.

Мартин въздъхна, седна на диванчето и извади шишенцето. После каза на глас:

— Знам с какво животът се различава от приказките. Палечка и Снежанка никога не пишкат…

— Простак! — отговори иззад тънката врата Ирина. — Птичетата трябва да повърнат след ядене!

— Да, и на Пепеляшка не й се е повдигало на сутринта след бала… — съгласи се Мартин.

— На теб не бива да ти се поверяват деца! — възкликна гневно Ирина, извеждайки момичето от санитарния възел. — Простак… и алкохолик!

— Да ти оставя ли от коняка? — попита невинно Мартин.

— Остави ми! — отговори тя и се скри в спалнята. — И нарежи лимона.

Мартин погледна раницата си — не изглеждаше да е ровено в нея. Откъде Ирина знаеше, че вътре има лимон?

Когато след десетина минути тя излезе и тихичко затвори вратата след себе си, всичко беше готово: конякът — налят в най-подходящите чашки, лимонът — нарязан и посипан със захар и кафе. За всеки случай Мартин извади и шоколад — разбира се, беше пошлост да се замезва конякът с шоколад, но нали трябва да се проявява снизходителност към жените.

— Заспа — каза тихо Ирина. — Ти съвсем си я измъчил!

— Аз не съм орнитолог — промърмори Мартин. — И нямам деца.

— И слава Богу, че какъв ли татко ще се получи от теб…

— А от теб каква майка? — Погледна я и бързо добави: — Не, не се сърди. Аз самият едва не си изгубих разума, когато ми връчиха говорещо пиле… Не за това говорим, Ира.

Девойката кимна и седна до него. Погледна го в очите и попита:

— Как умрях?

— Пашкулът против натоварвания те смаза. По команда на амебата Петенка, но по твоя молба — рече сурово Мартин.

Тя затвори за миг очи и каза:

— Това го помня… Как изглеждах после, Мартине?

Той сви рамене.

— Откъде да знам? Изгубих съзнание и когато се свестих, вече бях на планетата на пазителите. А нали знаеш колко са словоохотливи…

— Слава Богу… — въздъхна Ира. На лицето й наистина се изписа облекчение.

— Какво имаш предвид?

— Страх ме беше, че си ме видял мъртва. Петдесет и пет килограма кървава кайма в пластмасов пакет. Как щеше да ме целуваш след това…

— Женска логика… — успя да прошепне Мартин, преди устните им да се срещнат и всякакви пазители, шеали и беззарийци да се разкарат за известно време. Ръцете й започнаха да го разсъбличат, а той погледна накриво притворената врата на спалнята и напипа ципа на полата й. Кожата на Ирина беше гореща и в отговор на докосването му настръхна…

— Аз те помня… всичко помня… — прошепна тя. — Аз… и не аз… Тя с теб… едва не полудях…

Не можеше да се каже, че той в момента имаше време и желание да мисли. В такава ситуация напълно би се справил само с разсъдъка или с инстинктите си. Но все пак му се мярна мисълта, че е права.

Тя беше друга. Малко по-различна. Не наивната девойка, загинала на Библиотека. Не романтичката, умряла на Прерия 2. Не пресметливата Ирина от Аранк. Не екзалтираната личност от Мардж. Не онази войнствена и упорита жена от Беззар.

Всичките заедно — и още нещо.

Всичките заедно — и съвсем различна жена.

— Това си ти… — прошепна Мартин.

След половин час той лежеше на диванчето и чакаше Ирина да излезе от банята. Искаше му се да запали цигара, но щеше да заприлича на сцена от холивудски филм.

Затова се задоволи с глътка коняк.

Ирина излезе само с кърпа около бедрата. Погледна го и с тихо ръмжене започна да се прокрадва към дивана.

— Ирка, ще разбудиш птичето… — опита се да я укроти Мартин.

— Ох, как ми се иска да кажа нещо вулгарно… — отговори тя, протегна се и каза: — Тогава изчезвай под душа!

И той изчезна.

Впрочем, след две-три минути тя се промъкна в банята подир него.

Момичето се събуди чак привечер, когато Ирина и Мартин вече изглеждаха като съсредоточени изследователи на чужди светове, а не като страстни любовници.

Само дето от време на време се кикотеха и се споглеждаха, усмихвайки се заговорнически. На Мартин никога не му беше харесвало такова поведение, демонстрирано понякога от влюбените двойки — в погледите и намиганията се усещаше фалш, демонстриране на отношения вместо истински чувства. Но сега с удоволствие си разменяше с Ирина хитри погледи и гримаси, без изобщо да се смущава.

„Събудих се — съобщи момичето, като влезе в стаята. — При вас всичко ли е наред?“

Те се усмихнаха един на друг.

„Хубаво е, когато в ятото всичко върви добре“ — каза момичето.

— Струва ми се, че тя не е спала през цялото време — каза Мартин, след това се обърна към птичето: „Всичко е чудесно. Говорим си за вашия народ. Ще ни разкажеш ли как губите разума си?“.

„Ще разкажа.“

— Аз знам в общи линии — каза Ирина. — И даже се досещам какво искат от теб пазителите.

— Така ли? — учуди се Мартин. Вече й беше разказал за всичките си приключения, но не беше успял да изслуша ответния разказ. — И какво искат?

— Локален Армагедон.

— Точно от това се страхувах — отговори Мартин. — Те не се захващат с по-дребни неща.

— Предполагам, че няма да има жертви…

— Значи със сигурност ще има. Поне една — изтърси той и се сепна.

Ирина кимна и добави с тъга:

— Ако първо беше отишъл на Талисман…

— И какво щеше да промени това? — настръхна Мартин.

— Струва ми се, че от нас седемте ще остане жива само една — каза простичко Ирина. — Последната, при която отидеш. Аз те чаках… и все пак ми се искаше да дойдеш по-късно. След Талисман.

— Иринка…

Девойката се усмихна.

— Престани. Прекрасно разбираш всичко. Моята постъпка е нарушила нещо. Някакви закони… които изобщо не са измислени от пазителите. Някакви природни константи, отнасящи се до разума. Нали така? И баща ми разбира това. И твоят наблюдаващ от ГБ.

— Мога да отида в Станцията и да тръгна към Талисман — промърмори Мартин.

— И така да убиеш другото ми „аз“? — уточни Ирина. — Не бива, Мартине. По-добре да си поиграем на апокалипсис на една отделна планета.

5.

Изкачването до върха на храма беше дълго. Никакви асансьори или движещи се пътища, никакви транспортни средства, дори най-бавните.

Тримата вървяха по спиралния път. Понякога ги изпреварваха — възрастни и птичета, понякога се спускаха срещу тях — само възрастни.

На Мартин това не му хареса.

— Религията на шеалите по своята същност не е религия — обясняваше Ирина. — Това е по-скоро философско учение за безсмислието на битието. Изследователите са били заблудени заради външните атрибути — култът към Първичното яйце, догмата за Загубата на полета, обредът на Ноктите и перата… Разбираш ли, всичко отговаря много добре на битовите ни представи за шеалите. Нелетящи птици — каква друга форма би могло да приеме религиозното им чувство? Яйца, крила, пера… Да, на самото дъно има нещо. Останките от истинската религия на шеалите — ако не бъркам, тя е била подобна на шаманизъм. Но всъщност култът на шеалите не е нищо повече от изкуствено разработена система за въздействие върху психиката!

— Убиваща разума? — уточни Мартин. Спиралният път към върха беше доста широк — пет метра. От лявата им страна беше стената на храма — издялани блокове от тъмносив камък. На равнището на раменете и кръста камъкът беше полиран от докосвания на длани — двете гладки ивици се точеха още от основата на конуса. От дясната им страна имаше пропаст — пътят не беше заграден с нищо.

А долу беше градът, обгърнат в полумрак. Пламъците на редките газови факли на стените не пропъждаха мрака, а само вмъкваха нюанси в него, засенчваха светлината в прозорците, предизвикваха неуместни асоциации с подземия. Не най-рационалната система за осветление — ако се съдеше по рева на дюзите и вълната топлина, прииждаща от всеки факел, тук се хабеше немалко газ…

— Приспиваща разума — каза Ирина. — Твоят случай с побъркалия се шеал е много показателен. В критична ситуация, когато инстинктите не сработват, разумът може да се пробуди… навреме.

— При него не се пробуди. Той действаше въз основа на древните инстинкти.

— Но останалите са се приспособили? Когато пазителите са дошли, построили са Станциите, започнали са да идват чуждопланетните гости — шеалите са успели да се преустроят. Със сигурност е имало паника, избиване на птичета, самоубийства, опити за унищожаване на пазителите… после разумът на възрастните шеали се е пробудил, те са осмислили случващото се…

— Стоп, стоп, стоп! — изрече бързо Мартин. — Предлагаш да устроим на шеалите нов шок, който да пробуди разума им? Но нали ти самата изреди последствията…

Ирина спря и го погледна уморено.

— Те са неразумни. Разбираш ли? Възрастните шеали не са нищо повече от животни.

— А птичетата, които ще загинат, преди шеалите да си върнат разума? — извика Мартин. — Те не са ли важни? А какво ще кажат възрастните, когато започнат да мислят? Не, благодаря! Те вече са направили своя избор, като са се отказали от разума.

— Страх ли те е?

— Страх ме е. И не смятам, че имаме право да решаваме вместо една чужда раса!

Ира се засмя.

— Мартине, престани. Всичко, което казах, са само мои догадки. Пазителите са ти наредили да направиш нещо. Въпрос: по какво Шеали се отличава от другите светове? Отговор: главната странност на Шеали е, че възрастните индивиди са неразумни. Въпрос: какво трябва да направиш? Отговор: да им върнеш разума. Въпрос: защо? Отговор: затова.

— Да, отговорът е ясен. Шеалите не просто са се отказали да развиват разума, те са пристъпили съзнателно към регресирането му. И това не се харесва на пазителите… Може би точно такива действия ще предизвикат намесата на надразума?

— Възможно е — кимна Ирина. — Сега да преминем по-нататък. Как ти… или аз, можем да повлияем на расата на шеалите?

— Да направим някаква гадост в храма… — предположи Мартин. — Светотатство… оскверняване на олтарите и мощите, убийство на свещеници… какво си замислила?

— Нищо не съм замислила! — Ира тропна с крак. — Нищо! Опитах се да се ориентирам в особеностите на шеалите, научих някои неща — и в този момент тук се появи ти — със задача от пазителите. Сам ще свършиш всичко!

— Нищо няма да правя! — рече твърдо Мартин. — Щом им харесва да са неразумни — моля! Ако щат, да регресират до равнището на инфузории.

— Ще направиш — повтори Ирина. — Нима не разбираш? Ние сме инструменти на пазителите. Разумни, но не и свободни. Може и чукът да не иска да забива пирони, но кой го пита. И на свещта не й е интересно да гори, но теб интересува ли те мнението на свещта?

— „Никога не съм се интересувал дали фотоните умеят да мислят…“ — прошепна Мартин. — Така каза пазителят, когато идвах тук! Ирина, та пазителите намекват за това какво ще се случи с теб в новия свят!

Усмивката на лицето й не се появи веднага.

— Мартине, мили, чак сега ли разбра това? Може би ти дори не разбираш защо пазителите карат хората да разказват истории?

— Няма да отида в храма — каза Мартин. — Няма да дочакат… Чакай, какво каза за историите?

— Мартине, ако не отидеш в храма, именно това ще стане причината за апокалипсиса на шеалите. Нямаме свободна воля, не разбираш ли?

Мъничка длан докосна ръката му. Той погледна към момичето-шеал, въздъхна и каза:

— Да отидем на светлото, не виждам какво говори тя…

При най-близкия факел отново спряха. Момичето попита:

„Спорите ли? Случило ли се е нещо? Не искате ли да отидете?“

Мартин погледна Ирина и отговори:

„Спорим. Жената смята, че ние ще станем причина за големи сътресения в живота на шеалите.“

„Какви сътресения?“

„Заради нас възрастните шеали могат отново да придобият разум. Кажи, известно ли ти е какво е станало на Шеали след идването на пазителите?“

„Имало е голямо сътресение. Възрастните са придобили разум. После всичко е станало както преди.“

— Щом дори шокът от идването на пазителите е помогнал за кратко — какво можем да направим ние? — обърна се Мартин към Ирина, после сви рамене. — Не разбирам на какво разчитат…

— Ще разберем, но прекалено късно.

Мартин въздъхна. Каква упорита девойка! Той отново се обърна към момичето:

„Кажи, хубаво ли ще е възрастните шеали отново станат разумни?“

Момичето се разтрепери.

„Отговори!“ — нареди Мартин, неволно влагайки в жестовете си настояване да се подчини.

„Не знам! Не съм мислила по този въпрос! Много е трудно!“

„Ти самата би ли искала да останеш разумна завинаги?“

— Мартине, престани да крещиш на детето! — извика Ирина.

„Ти си моето ято. Както кажеш, така ще бъде правилно“ — отговори момичето.

„Шеалите са твоето ято! Това е твоят свят! Аз съм само пришълец, дошъл отдалеч и за кратко. Кажи, момиче!“

„Не знам…“

Ирина го прегърна и го отдръпна от момичето.

— Престани! Та тя е дете! Как може да вземе решение за цял един свят? И каква ценност ще има нейното решение?

— А каква ценност ще има нашето решение? — попита Мартин. — Кой друг да реши… ако не децата на този свят…

Но все пак се обърна към момичето и каза:

„Извинявай. Вълнувам се. Не знам как да постъпя. Не искам да донеса беда на твоя свят.“

„Бих ти простила, ти си моето ято — отговори момичето. — А ти можеш ли да избереш?“

„Не. Аз даже не знам какво ще се случи и защо. Аз само предполагам.“

„Тогава защо се безпокоиш напразно?“

„Защото съм разумен…“ — отговори Мартин.

Момичето постоя неподвижно, после крилата й се стрелнаха нагоре и Мартин прочете:

„Тогава аз не искам да оставам завинаги разумна. Това е страшно. Възрастните са прави, разумът е зло. Той е нужен само в началото на живота, за да се приспособиш към света.“

— Поздравявам те, Мартине — прошепна Ира. — Ти току-що убеди детето, че да се мисли е лошо.

Покрай тях премина малка група шеали. Четирима възрастни. Всичките — със спокойни, лишени от любопитство погледи.

Мартин затвори очи и се облегна на каменната стена. Някъде в дълбината на храма пулсираше звук — нисък, на самия праг на чуваемост, но кой знае защо — приятен… като мъркане на огромна доволна котка.

„Да вървим, момичета“ — каза Мартин.

Върхът на храма приличаше на кратер на вулкан.

Спиралният път се вливаше в каменен пръстен, в центъра на който зееше широк кладенец. От него към небето се издигаше стълб от светлина и топлина. Когато се приближи към незаградения ръб, Мартин се разтрепери — долу се виждаше кълбяща се огнена завеса. Камъкът под краката им беше топъл, напукан.

— Черен вход за ада… — прошепна Ирина до рамото му.

Пръстенът около кладенеца не пустееше. С гръб към пропастта се бяха наредили шеали със странно оцветени в черно и червено пера. Когато се вгледа, Мартин разбра, че са слепи — очите им бяха или избодени, или изгорени много отдавна.

— Това са свещениците от храма — поясни Ира. — Не съм се качвала тук, но научих някои неща…

— А тези… — Мартин кимна към няколко двойки, обикалящи около кладенеца. Всяка се състоеше от възрастен шеал и птиче.

— Това са онези птичета, които са достатъчно съзрели, за да изгубят разума си. По пътя им към живота на възрастни ги придружават родителите им или по-големи приятели…

Момичето се обърна към Мартин и разпери криле:

„Това е последният обред. Елате, ще превеждам, докато мога. Ти всичко ще разбереш.“

Мартин и Ирина тръгнаха по пръстена след момичето. Първият свещеник за миг се запъна и крилете му започнаха да чертаят думи на жестомимичния език на шеалите. Навярно слепецът беше доловил в стъпките на Мартин и Ирина походките на пришълци. Но момичето настойчиво пропя нещо — и крилете на свещениците се стрелнаха във въздуха.

„Раждането на невинни… отхвърлящи предопределението… въздигнали се към небето… познали хода на времето… разделили думите и делата… погледнали в утрешния ден… видели законите…“

Крилете на момичето се движеха толкова бързо, че Мартин едва успяваше да чете думите й. Изглежда, то не успяваше да преведе всичко — сякаш жестовете на свещениците носеха в себе си не просто букви или йероглифи, а цели смислови блокове…

Вторият свещеник вдигна криле вече без колебание:

„Позналите доброто и злото… загубили покой… стремящи се да узнаят непознаваемото… изменили на земята и водата… разделили живота и смъртта… не станали щастливи…“

— Чел съм за нещо подобно и при нас… — промърмори Мартин, просто за да прогони магията.

Ирина отговори тихо:

— До нещо подобно стига всеки разум.

„Хилядолетия болка и кръв… търсения и поражения… в преследване на битието… смисълът на смисъла… в страх и печал… слабите криле на бурята… опознавайки живота — опознаваш смъртта…“

Внезапно, с някакво неочаквано студено равнодушие, Мартин си помисли, че когато Адам и Ева са вкусили от дървото на познанието, изобщо не са станали смъртни. Те само са разбрали, че са смъртни. Разбрали са, защото точно в този миг са се сдобили с разум. Сменили са вечното райско безгрижие с ефимерните мъки на разума.

Кой казва, че плодовете от Дървото на познанието са сладки? Дяволът? Какво пък, той е известен измамник. Сокът на райското дърво е бил горчив като хинин и режещ като начупено стъкло. Но когато забраненият плод докосне устните ти, вече не е по силите ти да го отхвърлиш. Плачеш като звяр, облизал окървавено острие. Плачеш, давейки се в собствената си кръв — и продължаваш да лижеш смъртоносното острие…

Точно по този начин осъзнава своята смъртност всяко същество, вкусило горчивия плод на познанието. Осъзнава — и остава да живее с това знание, неспособно да се добере до сладкия плод от Дървото на живота. Ти винаги имаш избор дали да се откажеш от живота, но нямаш избор дали да се откажеш от разума. Можеш да го потискаш с алкохол и наркотици, да полудяваш или да се стремиш към нирвана, но само шеалите бяха намерили окончателния изход. Само шеалите бяха успели да повърнат нежелания дар, да го изплюят в краката на жестоките богове.

Шеалите отричаха разума, защото той носи в себе си познание за смъртта.

Шеалите бяха избрали покоя.

Шеалите не искаха да страдат.

Шеалите бяха станали щастливи.

Само децата не се страхуват от смъртта — те вярват, че ще живеят вечно. Само децата и безумците.

Шеалите се бяха отказали от разума — и това беше техният избор.

„Отхвърлям мисълта за висшето… отричам се от съмненията… ще бъда щастлив… Винаги… винаги… винаги…“

— Тя си отива! — извика Ирина и хвана Мартин за ръката. — Мартине, това й въздейства!

Момичето-шеал наистина се променяше. Движенията й ставаха по-плавни, тя изпадна в транс и вече надали помнеше кой е с нея и защо е тръгнала около огнедишащото гърло. Танцуваше около жреците, очите й се изцъкляха, пълнеха се с бездънна пустота — езици от ален пламък в черните дълбини на зениците.

— Тя има право да си тръгне — каза Мартин. — Не се бой, на нас това няма да ни подейства. За да въздейства, трябва да си роден с него и да живееш с него… да се подготвяш, да мечтаеш, да вярваш… в щастие без разум…

Момичето танцуваше. Крилете се издигаха и се спускаха, тя преминаваше с подскоци покрай свещениците, чийто речитатив премина в напевно мърморене. Сега всеки следващ жрец започваше да говори заедно с предишния, те взимаха думата един от друг, гласовете им се издигаха високо в черното небе, от което светлината на кратера беше издухала всичките звезди, и тънкото гласче на момичето се вливаше в ликуващия хор.

„Завинаги, завинаги, завинаги! Ще живея, ще живея, ще живея! Да се мисли е зло, да се мисли е болка, да се мисли е страх! Завинаги, завинаги, завинаги…“

Мартин погледна към Ирина — тя плачеше, без да откъсва поглед от танцуващото птиче.

— Тя си го избра сама! — изрева Мартин. — Не се намесвай! Тя ще бъде щастлива!

— Направи нещо! — извика Ирина. — Направи нещо! Това е неправилно, това е капан, това е лъжа! Та това е равносилно на смърт! Спри я!

Те вече бяха направили пълен кръг. Последният жрец извика нещо ликуващо и радостно и момичето му извика в отговор. Разпери криле — донякъде като призив за внимание, но вече не беше говор. С възторжено пеене момичето-шеал заобиколи жреца и скочи в кратера.

Мартин не успя да измисли нищо. Тялото му реагира само — хвърли се напред, блъсна жреца и се опита да й препречи пътя. Пръстите му се плъзнаха по перата й, но не успяха да я хванат.

Мъничката фигурка, разперила криле, падаше в бушуващия пламък.

И Мартин пристъпи подир нея.

Камъкът с лекота избяга изпод краката му, топлият вятър го удари в лицето, стана горещ и се превърна в езици пламък. Огънят облиза тялото му — и отлетя нагоре.

Мартин и момичето падаха в разширяваща се каменна шахта. Над главите им ревеше отдалечаващият се пламък, долу мъждиво пулсираше червеникав мрак. Мартин промени стойката си — сега в него нямаше място за съзнание, сякаш речитативите на жреците бяха изхвърлили и неговия разум. Останаха само инстинктите и юношеският опит от няколко скока с парашут. Тялото му послушно се устреми след падащото момиче.

Горещият вятър го биеше в лицето. Мартин премина покрай момичето, разпери ръце, обърна се по гръб, от джобовете му изпопадаха разни дребни предмети. Момичето падаше върху него — безволева, застинала, със свити зад гърба й, сякаш прекършени криле. После изцъкленият й поглед се плъзна по него и тя започна да бие с криле, закрещя — сякаш едва сега осъзнала, че се носят в огнена бездна.

— Лети! — закрещя Мартин на туристически, надявайки се, че тя ще разбере ако не думите, то интонацията. — Ти можеш да летиш, лети! Ти можеш да летиш!

Момичето започна да бие с криле и се понесе нагоре. Той се преобърна и се вторачи в наближаващата огнена зеница.

Какво е това — същата завеса, както и горе?

А какво има под нея — камък?

Шеалите не умеят да летят. Дори птичетата.

Мартин разпери ръце. Издърпа ризата си, опитвайки се да разпери между ръцете и тялото си поне някакво подобие на криле.

Ризата се изтръгна от ръцете му, огненият ураган близна лицето му — и остана над главата му.

Мартин падаше и падаше — в ревящия въздушен поток, в изригванията на гигантската турбина, в задействаната аеродинамична тръба. Все по-бавно и по-бавно — и накрая тъмнината го удари с еластична мрежа, която се огъна, удари шамар на цялото му тяло и го подхвърли. Той отлетя встрани, към някаква мътна червена светлина, към виеща се по спирала дупка.

Момичето-шеал галеше лицето му с меките си крила. Мартин я гледа дълго, преди да се опита да седне. Цялото тяло го болеше, виеше му се свят, но беше жив и като че ли цял.

„Ти си жив — каза момичето. — Страх ме беше, че ще се пребиеш. Вятърът на Срещата би трябвало да удържи един възрастен, но ти си по-тежък от нашите възрастни.“

Намираха се в малка килия с мек под. В стената се виждаше кръглото око на тунела, по който Мартин и момичето се бяха плъзнали тук; на срещуположната стена имаше кръгла затворена врата.

„Страх ли те беше? — попита той. Беше много неудобно да се говори на жестомимичен език в седнало положение, но засега не се решаваше да се изправи. — Не бива да се страхуваш повече.“

„Защо скочи след мен? — попита момичето. — И ти ли искаше да се отървеш от разума си?“

„Не.“

„А защо?“

„Уплаших се за теб.“

„Това е глупаво — каза момичето. — Огънят е слаб, той не може да навреди. Вятърът на Срещата духа от самото дъно и забавя падането. Аз трябваше да падна меко — и вече без разум.“

„Не се ли получи?“ — попита Мартин.

„Не.“

„Извинявай.“

Момичето го прегърна. Пернатото телце миришеше на току-що изсушена възглавница и нещо медено, като изкъпано кученце.

— Изобщо не съжалявам — каза момичето. Беше напрегната и слагаше ударенията неправилно, на първите срички, обаче говореше на туристически.

— Какво ще стане сега? — попита Мартин.

— Не знам — отговори момичето. — Да си разумен е толкова глупаво! Не знаеш нищо предварително.

— Точно така е — каза Мартин. — Помогни ми, малката.

Виеше му се свят и му се повдигаше. Но, опирайки се на крехкото рамо, все пак успя да се добере до вратата.

Излезе заедно с момичето в огромна сводеста зала, пълна с жреци шеали. Те прииждаха и прииждаха, изпълзяваха от тесните дупки в стените, скачаха от балкончетата, идваха от коридорите — безмълвни, шумолящи с перата си фигури, движещи се с такава лекота, сякаш слепотата изобщо не им пречеше. Мъждивата светлина на газените факли под тавана не позволяваше да се оцени броят им. Стотици? По-скоро хиляди…

Мартин съжали, че е оставил топлинната си пушка в хотела…

— Не се бой — каза момичето. — Те просто са много изплашени…

Пернатото телце се изплъзна изпод ръката му и тръгна напред. Мартин се олюля, но се задържа на крака.

Момичето заговори и след първите й думи в залата настана тишина. Тези, които не бяха успели да влязат, застинаха на прага.

Момичето говореше и Мартин със смайване осъзна, че в гласа й не е останало нищо детско. Тя не обясняваше и не молеше. Тя заповядваше.

Жреците паднаха ничком. Само момичето остана право и бавно обхождаше с поглед залата.

Мартин се отпусна на коляно. Момичето го погледна — и се усмихна.

— Ти можеш да станеш.

Мислено отбелязвайки, че „може да стане“, но изобщо „не може да стои“, той се изправи. Червено-черните фигури пълзяха по пода — и в трескавите им движения липсваше желязната увереност на инстинкта, личеше само паниката на потресения разум.

— Ти си моето ято — каза момичето. — Но сега аз съм длъжна да остана. Пусни ме, Мартине, или остани с нас.

— Пускам те — отговори Мартин. — Това е твоето ято и твоят свят. Научи го да лети.

Той извади от джоба си „документа за птичето“ — виж ти, не беше изпаднал — и го накъса на парчета.

Момичето се приближи към него и го обхвана със своите ръце-криле.

— Много те обичам. Благодаря ти. Сигурен ли си, че не искаш да останеш?

— Абсолютно — прошепна Мартин.

— Трудно ли ще ми бъде? — попита момичето.

— Определено.

Тя кимна и го хвана за ръка. Поведе го покрай паникьосаните жреци.

Колкото и да беше странно, автобусът още си вървеше. Изчакаха го на спирката — Мартин, Ирина и момичето-шеал, заобиколено от стражи. И в четирите китки на всеки от тях проблясваше оръжие — и това не бяха само ритуални кинжали.

— Шофьорът все още е неразумен — каза момичето, когато по улицата се появи бавно носещият се автобус. — Нищо. Той ще ви откара. Така ще е по-спокойно.

Мартин погледна накриво охранителите — но в погледа на нито един от тях не личеше студено спокойствие. По-скоро се виждаше пламъкът на фанатична преданост. Червено-черните пера показваха, че са жреци, но не бяха слепи. Навярно не бяха преминали през окончателното посвещаване в послушници…

— Могат ли да те нападнат? — попита Мартин.

— Могат — отговори простичко момичето. — Ще има още много вълнения… ще има огън и кръв.

— Не исках — каза Мартин. — Прости ми.

— Всичко е наред — каза момичето. — Така е трябвало да стане — и така стана. „Безкрилият пришълец ще пристъпи в бездната, за да може момичето от неговото ято да запази разума си…“ Кой е очаквал, че това ще се случи наистина? Откъде безкрилият пришълец ще има свое ято?

— Така значи… — рече провлачено Мартин. — Винаги съм мечтаел да стана герой от пророчество… Точно така ли е написано?

Момичето се поколеба.

— Ами… те тези пророчества са такива двусмислени… Буквално е „чужденец, неспособен да лети“ — това би могъл да е всеки шеал от друга държава. И още „дете от неговото стадо“ — отнася се по-скоро за момче, отколкото за момиче. Но така се смяташе по-рано. Сега всички ще мислят по друг начин. Вече се разпоредих.

Мартин неволно се усмихна.

— Ясно. Какво пък, тогава няма да ти давам никакви напътствия. Ти ще се справиш прекрасно и сама.

— Аз съм много разумно момиче — каза птичето.

Автобусът спря. Шофьорът хвърли на Мартин празен поглед и се обади:

„Здравей. Идваш ли?“

„Здравей. Идваме“ — отговори Мартин.

И докосна на прощаване крилете на девойката. Искаше да я потупа по смешния жълт перчем, но не се реши да го направи под яростните погледи на охраната.

Автобусът потегли с бучене по улицата. Мартин погледна с упрек Ирина и тя наведе поглед.

— Ти си знаела — каза той.

— Знаех. Само че мислех, че този „чужденец, неспособен да лети“ ще бъда аз. Проблемът при тези пророчества е, че всичко е уклончиво, неразбираемо, заплетено…

Мартин поклати глава. Не му се искаше да ругае. Цялото тяло го болеше. Автобусът бавно се носеше към Станцията, зад гърбовете им оставаше обхванатият от епидемия на разумност град.

— Разумни шеали… — прошепна Ирина прочувствено. — Какво ли ще стане сега…

— Юрий Сергеевич ще ми откъсне главата — съгласи се Мартин. — Вместо меланхолични, спокойни шеали — енергична млада раса. Като гръм от ясно небе… И ти ще си изпатиш, не се усмихвай.

— Не се усмихвам на това. Все още съм жива, разбираш ли? И ако след половин час вляза в Станцията — ще остана жива. Фантастика!

Мартин се замисли и сложи топлинната пушка на коленете си. Автобусът тихо се носеше в нощта.

А отзад, в града, прозвуча нещо като картечен откос.

— Ира, та нали ти за пръв път постигна успех… — каза Мартин. — Виждаш ли? Нещо се променя.

Но тя поклати глава.

— Не го постигнах аз, Мартине. Ние го постигнахме.

Никой не ги нападна.

Верандата пред входа на Станцията беше пуста и те се изкачиха по стъпалата. Мартин отвори вратата пред Ирина и я изчака да влезе. Огледа се.

Не се виждаха преследвачи.

Затова пък на някои места в града бяха избухнали пожари.

— Успех, момиче — прошепна Мартин, загледан към Джорк. Влезе след Ирина и затвори вратата.

Вече бяха в Станцията. В абсолютна безопасност. На територията на пазителите никой не можеше да навреди никому.

— Преминахме — каза Мартин. — Ира, ние преминахме!

Усмихнаха се глупаво един на друг.

Предопределеността беше пречупена!

Ирина шест беше останала жива!

— Имаш ли история за пазителите? — попита Мартин.

Момичето кимна и попита:

— А ти за какво ще разказваш?

Мартин кимна към входната врата.

— За тези, които успяват да преминат нататък. И за онези, които остават. И за това, че тази история се случва не за първи път.

— Моята история е по-простичка — призна Ира. — Но мисля, че ще свърши работа.

— Тогава да вървим — реши той. — Да си разкажем приказките и…

— И къде ще отидем?

Мартин се сепна. Погледна я в очите и попита с въздишка:

— На Талисман?

— Да. Там е другото мое „аз“. Не мога да я оставя. Тя не би ме изоставила.

— Значи на Талисман — примири се Мартин. — Как ми се иска да се прибера вкъщи…

— И на мен.

Коридорът ги отведе в чакалнята. За разговорите с пазителите бяха предназначени мънички кабинки, наредени по периметъра на залата. Вратите на две от тях бяха открехнати.

— Чакали са ни — отбеляза Мартин.

— Те винаги чакат — съгласи се Ирина. — Е… късмет!

Преди да тръгнат към кабинките, те се целунаха. Като приятели, а не като любовници.

— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят.

— Скоро ще стане доста по-весело — отговори Мартин, докато сядаше. Подчинявайки се на непонятен порив, той сложи топлинната пушка на аранките върху масата. Искаше му се да направи някакъв жест — макар и високопарен, но разбираем.

— Поговори с мен, пътнико — продължи пазителят.

Той беше мършав и жилест, по-висок от Мартин, но при това някак крехък, несолиден. Повелителите на Галактиката не трябва да са такива…

Макар че кога повелителите са се отличавали със своя ръст и телосложение? Само във възторзите на придворните блюдолизци.

— Ще разкажа за онези, които остават по средата — каза Мартин. — Не за неудачниците — тяхната повест е много тъжна и скучна. Не за победителите — тяхната история не може да се разкаже с думи. Хората по средата — те винаги са повече от победителите и победените. На всяка планета, във всяка раса… дори и при пазителите.

Пазителят го гледаше, без да мига.

— Някога проблемите са се решавали много просто — каза Мартин. — Ако едно племе е придобило разум, а друго така и си е останало стадо, то се е превръщало в храна. В мишена за стрелите, които не е съумяло да измисли. В кокалени накрайници за копията. Били са прости времена — и са останали такива още дълго време. Тези, които изоставали в надпреварата, които изоставали дори с една крачка, се превръщали в роби. Вкарвали ги в резервати и анклави. Ставали от сън с биенето на заводския гонг и с първите слънчеви лъчи. Прости времена — прости решения. Но простите времена свършили.

Пазителят мълчеше.

— Някои успели да достигнат до небето. Някои успели да опитат Дървото на живота. Някои си оставили разума за резерва — както ние сме оставили инстинктите си на тавана на съзнанието. Колко е продължило това — един кратък миг или цяла епоха? Не знам. Но когато младите богове си тръгвали, изгаряйки мостовете след себе си, зад гърба им оставали хората средняци. Тези, които не били успели. Тези, които не били поискали. Тези, които избирали привичния и безопасния път на разума…

— Боговете не изгарят мостове — каза пазителят. — За целта си има хора.

Мартин се сепна.

— Благодаря за нашата история — продължи пазителят. — Но историята за хората средняци е много банална история… Тук е тъжно и самотно, пътнико.

— Вие сами сте разрушили транспортната мрежа… — прошепна Мартин. — Нали? Вие или вашите предци — онези, които не са преминали на следващото стъпало…

Пазителят мълчеше.

— Хора средняци — каза Мартин. — Ние ви смятахме за богове… или почти богове… а вие сте само хора средняци. Тези, които не са успели. Които са се съвзели от скръбта от поражението и повтарят опита! Нали?

— Тук е тъжно и самотно, пътнико — каза пазителят. На Мартин му се стори, че в гласа му наистина имаше раздразнение. — Слушал съм много такива истории.

Мартин замижа, докато в очите му не блеснаха искри. Беше почти прав. Почти беше разбрал. Истината беше някъде близо…

— Не мога… — каза той. — Почти познах, но… аз също съм такъв човек средняк! Не знам!

— Боговете отиват в небето, а неудачниците си остават на Земята. Но под това небе и по тази земя ходят хора средняци — каза пазителят. — Какво те плаши, Мартине? Какво се опитваш да разбереш? Дали ще отидеш в небето? Или ще останеш на земята?

— Опитвам се да разбера къде да отида!

— Талисман ще ти даде ключ за всички отговори. Но първо довърши историята за хората средняци.

— Ще разкажа друга — каза бързо Мартин. — Историята за момичето и птиците…

— Няма да приема друга история — поклати глава пазителят. — Ти започна един разказ и ще ти се наложи да го завършиш.

Мартин въздъхна и каза:

— Там, зад стените на твоята Станция народът на Шеали се сдобива с разум. Неудачниците няма да издържат шока и ще загинат. Победителите ще придобият разум и ще започнат да управляват новия свят. Но за повечето, пазителю, нищо няма да се промени! Абсолютно нищо. Независимо дали ще мислят, или ще се ръководят от инстинктите си — това изобщо няма да промени живота им. Не всички се нуждаят от разум. Не всички могат да мислят. И в това е вечната уловка. За хората средняци, за тези, които не искат земята, но не са дорасли за небето, има толкова място между небето и земята. Винаги и навсякъде накрая остават средняците. Моята история няма край, пазителю… както няма изход за хората средняци.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

Мартин го погледна подозрително.

— Вече не искам от теб да завършиш историята си — потвърди пазителят. — Не ти задавам въпроси. Не ти давам отсрочка. Мини през Портала и продължи по пътя си.

— Какво не е наред? — попита Мартин.

Но пазителят вече беше изчезнал и го беше оставил сам.

Мартин удари с досада по масата. Нямаше го обичайното приятно усещане от малката победа. Нямаше го удоволствието от разказаната история.

Разрешиха му да мине през Портала така, сякаш му подхвърляха подаяние. Или даже разочаровано се извърнаха встрани: ако искаш — минавай…

Мартин излезе от кабината замислен и недоволен. Ирина вече го чакаше.

— Всичко ли е наред? — попита тя.

— Преминах — промърмори той и кой знае защо си спомни приемните изпити в университета.

— Не съм се и съмнявала — каза Ирина. — Браво на теб.

— Какво разказа? — поинтересува се Мартин.

— Историята за това как се влюбих за първи път.

Мартин неволно се усмихна.

— А аз си мислех, че с тази история си излязла от Земята…

— Тогава тази история още не се беше случила — отговори простичко Ирина.

Постояха и се погледаха за секунда. После Мартин я хвана за ръката и каза:

— Да вървим… трябва да побързаме.

— Защо? — напрегна се девойката.

— Не знам — отговори той. — Усещам, че нещо не е наред? Недоволен съм от своята история. Имам усещането, сякаш съм се провалил на изпит.

Ирина го гледаше, прехапала устни. После тихичко каза:

— А аз исках да предложа… да останем тук за два-три часа. Да си отдъхнем… Е… — И смутено се усмихна.

— Иринка, трябва да побързаме — каза твърдо Мартин. — Времето отлита. Чувам го как бяга покрай нас… още минута — и няма да го догоним…

— Да вървим — кимна тя.

Двамата бързо, почти на бегом, отидоха в центъра на Станцията. Залата с Порталите беше празна и при приближаването им се отвори врата.

— Може би нещо се е случило с мен… на Талисман? — предположи Ирина. — А?

— Тогава щеше да почувстваш — отбеляза Мартин. — Не, не знам. Хайде да побързаме.

Вратата се затвори зад тях, екранът на компютърния терминал светна. Мартин бързо избра Талисман, като за секунда се поддаде на изкушението да се опита да отдели два реда едновременно. Разбира се, нищо не се получи.

— През главната Станция ли ще излезем? — попита Ирина.

— А ти коя избра?

— Никоя, аз избрах само планетата…

— Тогава по подразбиране трябва да си излязла през главната Станция на Талисман… — За всеки случай отвори поддиректорията и кимна. — Да, тук са само две… Е, какво, тръгваме ли?

— Да — каза Ирина, хвана го здраво за ръката, усмихна се и отметна глава назад — сякаш се надяваше да усети стремителния полет през Вселената…

Мартин натисна Enter.

Като си беше редно, стаята не се измени.

Само дето Ирина вече не беше до него.

Мартин бавно вдигна дланта си и я притисна към лицето си. Кожата му още пазеше топлината и аромата на Ирина Полушкина номер шест…

— Гадини! — закрещя Мартин. — Мразя ви! Гадини!

Ако сега в стаята беше влязъл пазител, щеше да насочи срещу него топлинната пушка — за да изчезне също толкова лесно и безвъзвратно, като Ирина.

Но никой не влезе. Беше му оставено пълното право да чупи терминала, да рита по стените и да плаче до послушно отварящите се врати.