Част четвъртаЗелено

Пролог

Аристокрацията — истинската, с водещи дълбоко назад във вековете корени и признаци на аристократично израждане, а не купилите си титли американски милионери и руски крадци на държавни средства — винаги е имала добри кулинарни познания.

Когато разглеждаме гланцовите страници на кулинарните книги, е лесно да повярваме в красивата лъжа — царете и болярите в Русия още от памтивека са яли палачинки със зърнест хайвер, фарширани по сложен начин гъски, гуриевски пироги32, и сьомга. А любовта на Петър Първи към кашата от ечемичен булгур не може да се обясни по друг начин, освен със странностите и болестите на руския монарх.

А ето че новопоявилите се аристократи се тъпчат с храна, която, макар и вкусна, е тежка и мазна; не могат да си представят вечерта без алкохол и наивно се извиняват, че в Русия богатите хора винаги са яли така и не са имали проблеми — живеели си дълго и щастливо.

Опасна заблуда, водеща до стомашни разстройства, затлъстяване на черния дроб и нееротични гънки на хълбоците!

Не бива да се бърка празничната, тържествена храна, радваща очите и стомаха, но недопустима за всекидневно хранене, с простата, делнична, полезна за здравето храна, но при това не по-малко вкусна и възвишена. Истинските аристократи са знаели тази истина — и затова са доживявали до преклонна възраст.

Мартин стоеше до печката и си вареше оризова каша за закуска.

Не всички обичат „сарацинското просо“33. Още от детството си хората намразват оризовата каша — горестният плач на малчуганите от детската градина се сменя от киселите физиономии на учениците, здравите псувни на непретенциозните войници и тъпата безнадеждност на примирилите се с живота глави на семейства, дояждащи неапетитното вариво, останало в паниците на капризничещите им деца. Слепилата се варена бяла гъста каша в чинията, понякога украсена с изстъргани корички от загоряло, които за маскировка са разбъркани и разпределени сред останалата смес… ужасна, срамна гледка. Наистина, тя пробужда в душата някакви светли чувства. Например състрадание към народите на Югоизточна Азия, хранещи се с ориз от сутрин до вечер. Но това е единствената полза от нея. Такава каша нито е вкусна, нито здравословна.

Малко по-добре стоят нещата с готовите каши в пакети и оризовите полуфабрикати. Те вече са развалени, преди да се заемем с тях, и не могат да станат по-лоши.

Не! Такъв ориз не ни е необходим!

Мартин измери двеста грама ориз — обикновена среднозърнеста „Иберика“, сорт, демократичен и достъпен за всеки трудещ се. „Ибериката“ имаше лека склонност да се слепва при варене, но при правилно приготвяне това можеше да се избегне.

Мартин готвеше кашата правилно.

Той заля сипания в тенджерата ориз с триста милилитра вряла вода. Водата, естествено, не беше от чешмата, а от обикновена петлитрова туба с изворна вода. Там, на прашните пътечки на далечните планети, Мартин беше готов да пие вода дори от дупка от копито на коза. Но вкъщи не биваше да се допускат такива падения! Тази истина винаги се съблюдаваше от английските джентълмени, отправящи се на пътешествие да носят бремето на белия човек, и в повечето случаи те също доживяваха до дълбока старост, ако не умрат от дизентерия.

Мартин затвори тенджерата плътно с капак и я остави да ври на силен огън. Електрическите печки са за американците — те са свикнали със синтетиката.

Кашата клокочи на силен огън точно три минути. Мартин следеше бдително капакът да не подскача и скъпоценната пара да не излиза. Но тенджерата също беше каквато трябва и задържаше парата вътре.

След три минути намали огъня и нагласи таймера на седем минути. Кашата започна да се успокоява и да се вари истински.

След това Мартин позволи на кашата за последни две минути да покъкри на съвсем слаб огън, който вече не затопляше, а само поддържаше температурата.

Дванайсет минути — не е толкова тежко, нали?

След като изключи котлона, Мартин, разбира се, не свали тенджерата от него и не махна капака. Запари бавно чай — зелен, много полезен за пушачите, недоспиващите си и изобщо — за водещите бурен живот. А и той хармонира доста по-добре с ориза, отколкото черната гъста запарка, която е прието да се пие в „цивилизования свят“.

В запарването на чая, включително и зеления, няма нищо по-особено. Взимаш хубава изворна вода, взимаш чайник с правилната форма и размери, наливаш вътре вряла вода, сипваш чай, като гледаш да има по лъжичка на човек и лъжичка — за чайника. Запарваш определено време — много е важно да не чакаш прекалено дълго, особено със зеления чай! И пиеш.

Но чаят е капризен и доста по-силен от кафето — много зависи от това кой го приготвя. Освен задължителните съставки вътре трябва да сложиш и мъничко от душата си. Едва тогава той става както трябва. А някои познати на Мартин, макар че използваха същия сорт чай, заливаха го със същата вряла вода и отмерваха времето по часовник, все не успяваха да получат божествената напитка! Уви, това е суровата истина на живота. В такива случаи по-добре да си пиеш „Липтън“ и да не мечтаеш за повече…

След като кашата постоя захлупена точно дванайсет минути, Мартин вдигна капака. Погледна ронливата, но същевременно гъста каша с усмивка, сякаш вижда стар приятел. Отряза от буцата масло късче с размера на една войнишка дажба — около трийсетина грама и го хвърли върху ориза. Грижливо разбърка кашата с лъжица — стремейки се внимателно да разбърква, но в никакъв случай да не мачка ориза.

Ето сега вече можеше да се захваща за яденето.

Усмихвайки се щастливо — невинаги му се удаваше да закуси спокойно и с удоволствие, — той изяде една чиния каша, сам си поиска допълнително и сам си го отпусна. Изпи чаша дъхав жасминов чай и си наля втора. После се обърна към прозореца, за да се наслади на чая на спокойствие, наблюдавайки как тече животът навън.

На улицата беше мрачно. Последните години времето се беше смахнало — за което някои не пропуснаха да обвинят пазителите. Зимите станаха по-топли, летата — по-жарки, но юни окончателно се превърна в дъждовен и хладен месец.

Ето и сега — все още не пръскаше дъждец, но вече се канеше. Няколко намръщени деца си играеха при люлките. Млада майка се разхождаше с количка, поглеждайки оценяващо дечурлигата — сякаш още отсега избираше приятели в игрите на детенцето си. Стариците от квартала изпълзяваха на бял свят, грижливо се преброяваха и заемаха пейките до входовете. Един възрастен господин от съседния вход отвори гаража си и огледа придирчиво антикварния си запорожец. Мартин мислено се присъедини към огледа му — той обичаше хората, увлечени по нещо, дори и да не споделяше интересите им. Съседът дълго и, общо взето, без да има особена нужда, загряваше двигателя на реликвата, после я изкара от гаража, направи кръг по двора и прибра колата. Грижовно избърса прозорците й, заключи гаража, отвори съседния и отпътува с един нов фиат.

Мартин пиеше чая си и се наслаждаваше на живота.

Канеше се след десет минути да позвъни на Ернесто Полушкин и да си уговори среща.

След десет минути го чакаше дълъг и тежък разговор, който щеше да му развали настроението за дълго време. Беше готов за това.

Но засега си пиеше чая, наблюдавайки с лека сантименталност младата майка — любопитните деца бяха наобиколили количката и жената вдъхновено им разказваше нещо.

До позвъняването все още оставаха десет минути.

1.

Всеки път, когато отиваше на подобни посещения, Мартин се чувстваше виновен. Напрягаха го истерията и сълзите, безсмислените и несправедливи обвинения, но повече от всичко — собствената му безпомощност. Невъзможно е да утешиш човек, който е научил за загубата на роднини и близки.

Затова Мартин пристигна при Ернесто Полушкин с каменно, но не и печално лице, говори много сухо и ясно, и най-напред изложи новината за седемкратното копиране на Ирина.

Бизнесменът изслуша историята му стоически — само окото му започна да трепери, когато Мартин описа лаконично първата смърт на дъщеря му.

Докато разказваше, вадеше туристическите жетони и ги редеше на масата. Всеки жетон беше снабден с етикетче: „Библиотека“, „Прерия 2“, „Аранк“… Когато вече приключваше разказа си, Мартин осъзна, че това не беше съвсем удачен ход — от поведението му Полушкин можеше да заключи, че в джобовете му се намират всичките седем жетона. Но бизнесменът не се възмути, не се разкрещя, не се опита да го пребие, а слушаше, слушаше, слушаше…

— Къде са останалите четири… — попита той най-накрая, поколеба се и добави: — Ирини.

— Не знам — поклати глава Мартин. — Не знам, Ернесто Семьонович. Извинявайте. Не мога да обходя всички планети в Галактиката.

Полушкин мълчеше. Въртеше в ръце жетоните. Отново и отново прочиташе кратката бележка на Ирина от Прерия 2 и се мръщеше — сякаш нещо в писмото го смущаваше. После попита:

— И така, отказвате се от по-нататъшни търсения?

— Този случай излезе далече отвъд рамките на първоначалните договорености — каза предпазливо Мартин. — При това от него се е заинтересувала и Държавна сигурност.

Окото на Ернесто Семьонович отново потрепна и той неохотно отрони:

— Знам.

Мартин почака, но не последва молба да разкаже каквото знае за Държавна сигурност. Ернесто Полушкин беше много сдържан човек.

— Вие скрихте част от информацията от мен — каза Мартин, след като събра кураж. — Много важна част. В ръцете на дъщеря ви по някакъв начин е попаднал служебен документ на Държавна сигурност, в който са изброени известните на човечеството загадки в Галактиката. Именно затова Ирина е избягала от къщи…

Полушкин погледна Мартин — и детективът беше готов да се закълне, че забеляза в очите му презрение. Но гласът на Полушкин остана спокоен и учтив.

— Аз нямам претенции към вас, Мартине. И моля да ме извините, че премълчах за досието. Не бях сигурен, че Ирина го е чела. А за такива документи по-добре да не се говори… без причина. Моля за извинение.

Мартин се обърка. Сви рамене:

— Добре, разбирам. Моля за извинение, че не успях… да спася девойките.

— Отказвате ли се да продължите да работите по случая? — попита още веднъж Полушкин.

Мартин кимна.

— По какъв начин искате да получите хонорара си? Чек, в брой, да ги приведа на сметка?

— В брой, разбира се — отговори Мартин.

— Рубли, долари, евро?

— Най-добре евро. Или рубли.

— Минутка.

Ернесто Семьонович скри с широкия си гръб гледката към монтирания в стената сейф и отвори дебелата метална врата. Чу се шумоленето на банкноти.

Пачката, озовала се на бюрото пред Мартин, беше определено по-дебела, отколкото беше очаквал. Той погледна въпросително Полушкин.

— Тук е тройно повече от уговореното — каза сухо Полушкин. — Нали сте свършили тройна работа.

Мартин се замисли за миг, но реши, че все пак е заработил честно парите.

— Благодаря.

— Желая ви късмет.

Мартин излезе от кабинета в състояние на пълен душевен смут. Полушкин остана вътре и само извика:

— Лариса, изпратете госта!

Мигновено появилата се при вика му възрастна и строга домашна прислужница поведе Мартин към входната врата. Апартаментът на Полушкин напълно отговаряше на статуса му — триста метра площ и две равнища, така че Мартин не се отказа от помощта. Очевидно домашната прислужница знаеше кой е той и съдбата на Ирина я вълнуваше, но не отрони нито дума. Школувана дама…

При входа Мартин срещна тъжната малтийска овчарка. Кучето го подуши много грижливо. Може би върху него все още се беше запазила едва доловимата миризма на Ирочка.

— Не тъжи, Хоумър — каза Мартин, спомняйки си бележката на Ирина. Думите му бяха предназначени повече за домашната прислужница, отколкото за кучето, разбира се. — Стопанката ти ще се върне и ще ти даде вкусно кокалче.

— Той се казва Барт, а не Хоумър — каза жената, галейки кучето по врата. Погледна към Мартин с лека благодарност. Детективът, ако не друго, й беше дал да разбере, че има шансове Ирина да се върне, и жената беше оценила това.

— Барт, казвате? — промърмори Мартин, докато се обуваше. В апартамента на Полушкини, въпреки наложилата се европейска мода, не канеха гостите да влизат с обувките. И правилно постъпваха — московските улици са все още далече от чистичките европейски паважи… — Довиждане.

Прислужницата отново кимна, затваряйки се в своята превзетост. Песът тъжно джафна подире му.

— Барт — каза Мартин, когато вратата на асансьора се затвори след него. — Ха! А великият слепец няма нищо общо тук34.

Мартин обичаше американския анимационен сериал „Семейство Симпсън“ — смяташе го за признак на проявяваща се в американците рефлексия и скрит протест против политическата коректност и лицемерието. Така че разбра откъде е дошло името на кучето.

Обаче му беше трудно да проумее как е могла Ирина да сбърка, назовавайки в писмото си своето куче с името на възрастния, а не на младия Симпсън.

А Ернесто Полушкин? Нима той бе забравил как се казва кучето им?

Или песът отговаря и на двете имена?

Или пък в писмото беше кодирана информация, разбираема само за посветените?

— Договорът ми е изпълнен — каза си Мартин, потупвайки джоба на сакото си с дебелата пачка банкноти. Ако ще да е Хоумър, ако ще да е Барт, ако ще да е Лиса35.

Асансьорът спря на първия етаж.

Портиерът, широкоплещест мъж на средна възраст с очи на професионален убиец, изгледа съсредоточено Мартин и той му кимна — както и при влизането в сградата. В отговор получи леко, едва забележимо кимване. Бившият служител на спецчастите, а може би и боец от „Алфа“ — в такъв случай нищо не биваше да го учудва — го сметна за не особено опасен, но все пак достоен за известно уважение.

Когато излезе на улицата, Мартин постоя под навеса, размишлявайки печално за оставения вкъщи чадър. По време на разговора му с Ернесто Семьонович над града бе завалял дъжд. И то какъв… По тротоарите кипяха локви, небето стана непрогледно сиво, а някъде в далечината, засега все още беззвучно, святкаха мълнии. На улицата не бяха останали минувачи.

И на него не му се вървеше под дъжда, но какво да направи? Да се опита да извика такси по мобилния си телефон? Щеше да му се наложи да чака дълго, защото в момента всички предпочитаха да се возят в коли…

— Вземете — каза някой сухо зад гърба му. Вратите тук се отваряха много тихо.

Мартин с благодарност взе от ръцете на портиера симпатичен мъжки чадър — с голям купол, полирана дървена дръжка и спици от въглеродна пластмаса. Неговият чадър беше много по-обикновен…

— Как да ви го върна?

Охранителят махна с ръка:

— Както желаете. Можете и да го запазите. Забравиха го в асансьора миналата година.

Мартин въздъхна, като си представи хората, които не са си направили труда да се върнат за такъв качествен чадър. Впрочем, има и една такава болест — склероза.

— Благодаря. Май няма да спре да вали още два часа.

Охранителят погледна небето. Замисли се и каза:

— Час и половина. Не повече. Но как се лее… човек не може да накара дори кучето си да си подаде носа навън.

Мартин се усмихна и попита, чувствайки се като последното говедо:

— Кажете, нали и от кучета разбирате толкова, колкото и от времето?

Портиерът се понапрегна.

— Това пък откъде ви хрумна?

— Когато ме гледахте, държахте ръката си в джоба. Чух щракане… кажете, имате кликер, нали?

Удивително е как усмивката преобразява дори най-суровите хора.

— Вярно е! — охранителят показа кликера си. — Имам три кучета. И ти ли дресираш по системата на Карън Прайор?

— Дресирах. Кучето ми умря… — каза Мартин, премълчавайки, че мирният и добродушен ритривър, принадлежащ още на родителите му и инатливо неподдаващ се на никаква дресировка, беше починал от старост още преди пет години. — Идвах тук при едни хора… — той кимна към входа. — Имат страхотен пес, реших, че може да си взема такъв…

— Малтиецът? — усмихна се охранителят. Изглежда, мониторите в стаичката му показваха не само навеса пред входа, но и всички етажи. — Барт е страхотно куче, но с малтийците има много разправия. Екзотиката не си струва. Вземи си кавказец, ако не се боиш от трудности. Това се вика порода.

— Барт? — попита Мартин.

— Да, кучето се казва Барт. Това е от някакво анимационно филмче.

Двамата дори изпушиха по цигара, обсъждайки достойнствата и недостатъците на породите, съгласиха се, че малтийските овчарки са за богати сноби или фенове на породата. Мартин обеща да помисли за кавказката овчарка, записа в мобилния си телефон номера на фенклуба на породата и се раздели приятелски с портиера.

Нямаше грешка. Не го баламосваха. Кучето се казваше Барт. Полушкини нямаха други кучета — това също измъкна без усилия от разприказвалия се охранител.

— Това не е моя работа — мърмореше Мартин, крачейки към метрото. Сега не беше желателно да хваща такси — с мокрите си обувки и изпръсканите с кал панталони. — Не е моя работа. Сами си оправяйте кашите.

А пред очите му все се въртеше лицето на Ирина, подложила дланта си върху дулото на пистолета.


При всичките им преимущества, истинските, хартиени книги са и по-удобни за ползване от мултимедийните енциклопедии. Мартин обичаше да се изляга на дивана с пътеводителя или с Гарнел-Чистякова и с усмивка да разглежда снимките на познатите места и да изучава и оценява пейзажите на непознатите планети, да чете правдивите, съмнителните и дори откровено погрешните и остарели описания. Та нали само преди три години се предполагаше, че на Елдорадо няма урагани, туземците на Тропа се смятаха за разумни, а оулуа — за животни. Но все пак в четенето на хартиени книги имаше някакво снобско удоволствие, докосване до истинския разкош за духа, подобно на билет за Болшой театър или картина на някой от передвижниците36 на стената.

* * *

Но сега не му беше до задоволяване на своята гордост. Той пусна компютъра, включи глупавата, предназначена за профани „Енциклопедия на световете“ на „Майкрософт“ и въведе в полето за търсене „Барт“.

Енциклопедията не намери нищо полезно. Тогава, след кратък размисъл, той зададе търсене на думата „Хоумър“.

Резултатът беше същият.

Мартин отиде в кухнята, приготви си чашка силно кафе — нес, тъй като не си почиваше, а работеше. Върна се при компютъра, запали пура и замислено се вторачи в екрана, очаквайки озарение.

Какво е искала да каже Ирина, сменяйки името на кучето?

Хоумър — не става. Барт — също.

А как ли стоят нещата с жената на Хоумър?

Мартин въведе името „Мардж“.

Енциклопедията радостно изхвърли препратка.

— Мамка ти! — възкликна Мартин, без да е наясно дали възгласът му е насочен към малтийската овчарка, към героя от анимационния сериал или към всички енциклопедии на света.

Поради естеството на работата си той беше посещавал много светове, и за още повече знаеше по нещичко. Но Мардж очевидно беше забутана планета и никой не се интересуваше от нея…

Мартин кликна върху препратката и отвори статията. После повтори възгласа си в още по-силна форма.

С името „Мардж“ в енциклопедията беше означена родната планета на дио-дао, която беше прекрасно известна на Мартин под местното й наименование „Факю“. Не беше необходимо да си гений, за да се досетиш, че англоговорящите ще я нарекат по някакъв друг начин. Особено в популярна енциклопедия, която можеше да се ползва от деца и пуритани.

Наистина, в статията имаше малка бележка с дребен шрифт, в която се казваше, че „планетата има още няколко названия на местното наречие, но съставителите са избрали най-благозвучното“. Заинтересуван от въпроса, Мартин надникна при академично безпристрастните Гарнел и Чистякова, и там, също в бележките под линия, прочете, че в популярните англоезични справочници светът на дио-дао се нарича „Мардж“, което на езика на дио-дао означава просто „планета“. Изглежда вече беше чел тази забележка — след което благополучно я беше забравил.

Известно време размишлява над лингвистичния проблем, с който човечеството се беше сблъсквало дълго преди появата на пазителите. Неслучайно първият български космонавт, смелият Какалов37, в Съветския съюз се е наричал Иванов, а в училищата на Азербайджан не изучават творчеството на великия немски поет Гьоте — на азербайджански „гьоте“ означава „задник“…


Какво пък, нека да бъде Мардж. Така или иначе той разговаряше с дио-дао на туристически, така че не можеха да възникнат никакви ненужни асоциации.

Въпросът беше в друго: правилно ли беше отгатнал и какво трябваше да направи сега с тази информация? Нямаше колебания по първия въпрос — беше прав. Ирочка е искала да намекне на родителите си в кой свят се намира едно от нейните копия. Но какво да направи оттук насетне… Да позвъни на Полушкин и да му разкаже за планетата Мардж? Да позвъни на Юрий Сергеевич и да си спечели репутацията на услужлив информатор?

— Засега в нищо не съм сигурен — каза си Мартин, докато затваряше енциклопедията. — Това са само мои фантазии.

Беше ходил два пъти на Факю — веднъж в самото начало на кариерата си — и беше останал с най-отвратителни впечатления от визитата си, а втория път — преди по-малко от два месеца. Това пътешествие беше значително по-интересно. Там успя да изпълни задачата си — да открие една жена, избрала радикален начин за развод, и да я уговори да се върне на Земята. Не стига това, но и успя да се сприятели… е, не да се сприятели, това е прекалено силна дума, но поне да се сближи с един от местните.

И това, между другото, много улесняваше нещата…

Мартин отвори календара. Погледна замислено датите. По отношение на дио-дао човек трябваше да се отнася много внимателно с времето.

Може би имаше шанс да успее.

— Голям глупак съм, защо ли се заговорих за кучета? — зададе си той риторичен въпрос и отиде да си подрежда раницата. Остави в мивката чашата с недопитото кафе, изгаси безмилостно пурата и я хвърли в кошчето за боклук.

Можеше и да успее, но разполагаше с броени часове.


— Тук е тъжно и самотно — каза пазителят. — Чувал съм много такива истории, пътнико.

Мартин кимна. Първата история, която представи на пазителя, не обещаваше нищо особено. Една забавна приказка за невидим слепец. Само преди няколко години би опитал да продължи историята, да извлече максималното от нея. Понякога пазителите се задоволяваха с някой най-обикновен виц… Може би бяха станали по-придирчиви?

Мартин въздъхна и си наля чай. Този пазител не пиеше алкохол.

— Наскоро бях на планетата Аранк — каза той. — Интересен свят. Аранките не разбират какъв е смисълът на живота, но това не ги смущава… Постоянно си мисля за тях, пазителю. Почти същите са като нас. Братя по разум. Дори недостатъците им не ни смущават — те са същите като нашите. Те имат всичко… освен смисъл. Ние, ако се сравняваме с тях, нямаме нищо. Дори смисъла го няма в кой знае колко много хора. Спомних си за един земен юноша, пазителю. Той растял като най-обикновено момче, умерено умно; когато трябвало — лудувал и се смеел, случвало се и да се страхува и да плаче. А когато дошло време да се прости с детството си, за пръв път си помислило: а в какво се състои смисълът на живота? Той бил начетен малчуган и започнал да търси отговора в книгите. Отхвърлил веднага онези, които казвали, че смисълът на живота е в това да умреш за родината или за идеята. Смъртта, дори и най-героичната, не може да бъде смисъл на живота. Момчето си помислило, че смисълът на живота е в любовта. И такива книги имало доста, и се оказало много по-лесно и приятно да се вярва на тях. Той решил, че непременно трябва да се влюби. Огледал се, избрал си подходяща девойка и решил, че е влюбен. Може би момчето умеело да убеждава добре самия себе си, а може би бил дошъл неговият час, но той наистина се влюбил. И всичко било хубаво, докато любовта не си отишла. През това време малчуганът вече бил станал юноша, но се разстройвал толкова искрено, колкото в детството си. Решил, че това е някаква неправилна любов, и се влюбил отново. И пак, и пак — всеки път, когато любовта си отивала. Той си вярвал, когато казвал „обичам те“, и не лъжел. Но любовта угасвала и на юношата му се наложило да повярва, че винаги става така. Тогава решил, че смисълът на живота е в таланта. Започнал да търси някакъв талант в себе си, пък макар и най-нищожен. Та нали вече знаел, че истинската любов може да се разгори от съвсем слаба искра, значи и талантът можел да израства. Намерил в себе си талант, мъничко зрънце талант, и започнал да го отглежда с любов и грижи, така както разпалвал любовта в себе си. И се получило. Обикнали го заради делата му и той станал нужен на хората, в живота му отново се появил смисъл. Но минало време, юношата възмъжал и разбрал, че уменията му са придобили смисъл, но животът му — не. Отново се разстроил и се зачудил. Започнал да търси смисъла на живота в удоволствията — но те радвали само тялото му и станали смисъл за стомаха му. Потърсил смисъла на живота в Бога — но вярата радвала само душата му и станала смисъл само за нея. А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери.

— Смисълът на тази история се заключва в това, че животът е лишен от смисъл? — попита пазителят.

Мартин поклати глава:

— Не.

— Веднъж ти разказа за човека и неговата мечта — каза пазителят. — Не намирам дълбоки различия между двете истории.

— Това е само защото си близо до всемогъществото — каза Мартин. — При теб има смисъл на живота, но няма място за мечти. Аранките имат мечти, но нямат смисъл. А хората… Хората имат и едното, и другото.

— Мартине, радват ли те мечтите, които не можеш да осъществиш, и смисълът, който не можеш да намериш?

— Радва ме това, че умея да мечтая и да търся смисъла.

— Движението е всичко — каза замислено пазителят. — Разказът ти не е завършен, Мартине.

— Той не може да бъде завършен — отговори Мартин. — Никога.

Пазителят поклати глава:

— Всяка история си има свой финал. Тук е тъжно и самотно, пътнико.

Мартин въздъхна, но пазителят продължи да говори:

— Но аз ще зачета разказа ти условно. Мини през портала и продължи пътя си. Обаче, ако следващия път не успееш да завършиш тази история, Порталите няма да бъдат открити за теб.

Мартин се вцепени. Поклати глава и попита глупаво:

— Зачиташ история, която не ти харесва?

Пазителят мълчеше.

— Ако не успея да разкажа финала й, няма да мога да се върна от Мардж?

Пазителят мълчеше.

— Искаш да ти дам отговор, който не е намерило цялото човечество?

Пазителят си наля чай.

Мартин се изправи. Огледа стаята — една от множеството „стаи за истории“ на московската Станция.

Възможно беше да я вижда за последен път. Беше получил еднопосочен билет. Историята, която необмислено беше започнал да разказва на пазителя, нямаше продължение!

Мартин погледна пазителя.

Той вдигна поглед. И се усмихна.

— Ще ти разкажа финала на тази история — каза Мартин. — Това ще бъде в света на дио-дао и пред мен ще седи друг пазител, но знам, че ще я разкажа на теб. Довиждане, пазителю.

— Довиждане, Мартине — каза пазителят. — Търси смисъла си.


В чакалнята беше опушено и многолюдно. Почти всички кресла и дивани се оказаха заети. Един от диваните беше окупиран от компания младежи, които разговаряха на развален руски с примеси от не по-малко развален иврит. Мартин познаваше добре този маниер на поведение — това беше едно от най-новите безумни младежки увлечения. Седналият в противоположния ъгъл мъж с типично еврейска външност така подчертано не гледаше към младежите, че беше ясно — вече си е изпатил от тях. Разбира се, беше си изпатил словесно — на територията на Станцията никой не би могъл да причини на друг физическа вреда. Ако се съдеше по напрегнатите изражения на останалите пътешественици, вече всички си бяха изпатили.

Мартин безмълвно седна до пепелника и запали цигара.

Разбира се, младежите го забелязаха. Веднага един от тях стана, приближи се, поиска с жест цигара и запали.

Мартин не започваше разговор.

— Кажете, дра-а-ги — започна на висок глас младежът, — знаете ли Небесносините далечини?

— Бил съм на тази планета — отговори сухо Мартин.

— И те наистина ли ви шибнаха38? — попита младежът, копирайки бездарно „еврейския“ акцент.

— Млади човече, престанете да се правите на палячо! — не издържа евреинът.

Младежът радостно се обърна към него:

— Какви ги говорите? Да не сте антисемит? Или гей?

Компанията на дивана зацвили радостно. Тези момчета се опитваха да засегнат останалите главно по две теми — еврейския въпрос и хомосексуализма.

Естествено, те не бяха евреи.

Мъжът се изправи и бързо тръгна към младежа. Изглеждаше достатъчно як, за да напердаши палето… ако действието се разиграваше на друго място… Впрочем, и тук младежът имаше три приятелчета… Мартин пресрещна мъжа на две крачки от неговата доволно ухилена мишена. Хвана го здраво за ръката и каза:

— Вземете си цигара.

— Не пуша — отговори мъжът след кратко забавяне, без да откъсва изпълнения си с омраза поглед от младежа.

— Пропушете — помоли го Мартин. — Направете ми тази услуга. Всяка физическа агресия на Станцията ще доведе до изчезването ви. Не знам къде ще изчезнете, но във всеки случай повече никой никога няма да ви види.

Мъжът преглътна. Кимна. Взе цигара от Мартин и двамата се приближиха до пепелника.

— Значи вие сте ге-е-йове, пи-и-чове? — продължаваше да се лигави младежът.

Мартин дори не осъзна веднага какво става. Младежът ги провокираше! Него, евреина, всички останали, които чакаха реда си да минат през Портала! На компанията много й се искаше да види как някой изчезва.

— Агресията на Станцията е забранена — повтори Мартин по-скоро на себе си, отколкото на младия боклук или на жертвите му.

— Жалко — каза евреинът, подръпвайки неумело от цигарата. — Специално за тях… жалко.

— Не се натъжавайте — помоли го Мартин. — И не се обиждайте. По-добре ги съжалете. Ще им се наложи да излязат оттук. И рано или късно ще се натъкнат на някого, който няма да разбере особеното им чувство за хумор. А на колониалните светове нравите са груби.

— За какво си говорите, ге-ей-чета? — продължаваше младежът.

— Виждате ли, той започва да се повтаря — отбеляза Мартин. — Подобен стил на поведение съществува само в Мрежата, където няма опасност да те цапардосат по физиономията. Сега на тези момчета им се струва, че са намерили още едно място за безопасни издевателства над околните — Станцията. Но за да се влезе в Станцията, трябва да се плати. И играта на думи тук няма да им помогне.

— Тогава значи сте антисемити! — повтори тъпо младежът. — Нали?

Мартин го погледна още веднъж. Опита се — както обикновено правеше със снимките на клиентите — да си представи душата на човека, вътрешния му свят, мечтите му… смисъла на живота му. Слабите места. Комплексите. Всички онези мънички невидими пружинки, които движат човека.

Получи се.

Той заговори. По същия начин, по който би заговорил пред пазител, опитвайки се да го убеди в ценността на току-що измислената история.

Само че сега трябваше да убеди младежа.

Мартин не изрече нито една ругатня. И дори не направи опит да си играе с думите, противно на очакванията на събеседника му.

Очевидно замисълът му успя. Младежът почервеня, прошепна нещо нечленоразделно и замахна…

Към лицето на Мартин полъхна въздух от рязкото движение на юмрука. Самият юмрук изчезна, както и притежателят му.

Тримата на дивана се вцепениха.

— Точно така става — обясни любезно Мартин. — Не ви предупреждават. Обяснили са ви всичко предварително… драги мои.

— По дяволите… — каза мъжът. По челото му изби пот. — По дяволите…

— Вие трябваше да сте на негово място — каза Мартин. — Или аз.

— Вие го провокирахте — каза тихо мъжът.

— Да, провокирах го — съгласи се Мартин. — Струва ми се, че това е справедливо.

— Ти, гадино! — извика едно от приятелчетата на изчезналия, моментално изгубвайки престорения акцент и забравяйки да провлачва думите. — Долен мръсник!

— Защо не ме удариш? — предложи Мартин.

— Ще те намерим, където и да отиваш! — изкрещя младежът, като подскачаше смешно върху дивана, но не се решаваше да стане.

— Факю — каза Мартин. — Или както я наричат още — Мардж. Родната планета на дио-дао. Моля, заповядайте. Но имайте предвид, че по техните закони убийството на полово съзряло същество не е престъпление. А аз винаги спазвам местните закони.

— И вие сте готов да ги убиете? — попита тихо евреинът. Изглежда, въпреки целия си гняв не желаеше такъв край за младежа… и сега не знаеше как да се държи с Мартин.

— При самозащита — да — призна Мартин.

— В убийството на враг няма нищо срамно — долетя откъм вратата. Мартин се обърна.

На прага стоеше гедар. Висока фигура, уши-полуокръжности, разположени прекалено широко очи, тъмносив нечовешки цвят на кожата… Хората различават трудно извънземните, но на Мартин му се струваше, че това лице му е познато.

— Срещали ли сме се? — попита той.

— Библиотека — отговори кратко гедарът и Мартин го позна. Кадрах, приятелят на Давид. Разбира се, фактът, че знаеше името на гедара, не му даваше основания да го произнася на глас, затова само кимна.

— Да, помня те.

Шумолейки с пищните си оранжево-сини дрехи, гедарът се приближи плавно към него. Всички в залата притихнаха — и младите глупчовци, и нормалните пътешественици.

— Когато те оскърбяват с думи, не си струва да вадиш меча — продължи гедарът. — Трябва да убиеш врага с думи. Ти успя. Аз съм възхитен.

— Никой не знае какво се случва с изчезналите — каза Мартин.

— За Вселената той е умрял — каза гедарът, свивайки рамене съвсем по човешки. — Може да се убива по различни начини… Трябва да поговорим.

— Познавате ли се? — попита тихо евреинът Мартин. — Това нали е гедар?

Изглежда не беше разбрал нищо от разговора. Следователно се готвеше да премине през Портал за първи път и още не беше получил като подарък туристическия език.

— Да — каза Мартин. — Желая ви успех. Мисля, че тези момчета сега ще се държат кротко.

— Трябва да отидем някъде, където няма да ни чуват — каза гедарът.

Двамата излязоха от чакалнята, където бе настъпила пълна тишина. Мартин вървеше безмълвно зад Кадрах, който крачеше уверено нанякъде. Разбира се, можеха да влязат в някоя от стаите за гости, но Кадрах отведе Мартин в една от многото тоалетни на Станцията и попита:

— Нали не те смущава избора на това място за разговор?

Мартин огледа помещението. Четири кабинки с прегради, които не стигаха до тавана, при това две от тях явно не бяха предназначени за хора. Два писоара. Странно приспособление, което можеше да е предназначено за същество, извършващо естествените си потребности през отвори в широко разперените си ръце… или пипала.

Животът е удивително странен във всичките си прояви…

— Не, не ме смущава — каза Мартин. — Важните разговори в тоалетните са традиция на шпионските и детективските романи.

— Уважавам традициите — съгласи се Кадрах. Според Мартин гедарите не само уважаваха традициите, но и живееха за тях, обаче си премълча. — Струваше ми големи усилия да ви намеря на Земята — продължи Кадрах, — а когато ви намерих, едва не ви изпуснах. Добре, че московската станция е така претъпкана.

— Слушам ви много внимателно — каза Мартин.

— Това беше моят кханан — каза Кадрах. — Този, който уби момичето.

2.

Гедарите можеха да пушат — тютюнът им действаше по различен начин, но все пак беше слаб наркотик за тях. Мартин почерпи Кадрах с цигара и двамата задимиха в тоалетната като ученици, избягали от контролно.

— Кхананите са предсказуеми — започна да обяснява Кадрах. — Предсказуемите същества обожават собствениците си. Те не могат да се променят. Лесно могат да загинат — нали в съзнанията им все още го няма разбирането за смъртта като край на съществуването. Но не и да се променят!

— Като кучетата — кимна Мартин.

— Вашите кучета са на границата на предразума — поправи го Кадрах. — Виждали сме ги, знаем ги. Ние делим един свят с кхананите десетки хиляди години. Разумът можеше да се падне на тях… а на нас — само зачатъци на разум.

— Защо твоят кханан е убил девойката?

— Някой е станал нов бог за него. — Върху лицето на Кадрах се появи усмивка. Мартин не си правеше илюзии относно чувствата, криещи се зад нея. — Някой го е заставил да пристъпи заветите ми.

Сега Мартин се усмихна накриво. Животно отстъпник, нарушило заповедите на личния си бог…

— Не знам кой е способен на такова нещо — каза Кадрах.

— Знаеш — възрази Мартин.

Върху лицето на Кадрах се мярна страдание.

— Да. Прости ми, лъжа. Знам кой е способен. Но пазителите не отговориха на въпроса ми.

— Те не отговарят на никого — съгласи се Мартин. — И все пак няма друга алтернатива. Само те са били в състояние да насъскат кханана ти срещу Ирина.

— Честта изисква да си отмъстя — каза тихо Кадрах. — Обещах на кханана защита и благополучие. Не изпълних обещанието си и съм длъжен да си отмъстя. Но пазителите са толкова по-силни от народа на гедарите, колкото аз съм по-силен от листните въшки. Нямам шансове.

Мартин разпери ръце. Отдавна вече смяташе, че не е минало без намесата на пазителите на Библиотека… а може би и на Прерия 2, и на Аранк. Но не бе възможно те да бъдат принудени да отговорят, да бъдат объркани и да бъдат измамени.

— Така че какво реши? — попита Мартин.

— Аз съм безсилен в Станцията — отговори спокойно Кадрах. — Но извън Станциите пазителите не са всесилни. Ако са решили да убият девойката чрез чужди ръце, значи е възможно да се борим срещу тях. Кажи, Мартине, защо продължи да странстваш из Вселената? Какво още търсеше?

Мартин се замисли за секунда и разказа на Кадрах за размножилата се в седем екземпляра Ирина Полушкина. Гедарът кимна:

— Предполагах нещо подобно.

— Защо? — заинтересува се Мартин.

— Ти не приличаше на човек, чието търсене е свършило.

Мартин сви рамене:

— Можеше да съм зает с какво ли не…

— В моя свят аз се занимавам с издирването на изчезнали, с наказването на пристъпилите заветите и с възпитаването на младите — каза гедарът.

— Частен детектив? — учуди се Мартин.

— Детектив — кимна гедарът, пропускайки определението „частен“. — Детектив, палач и учител на младите.

Известно време Мартин очакваше усмивката му, но после осъзна, че няма да има такава.

— За пръв път срещам чуждопланетен колега — каза той. — Щастлив съм от нашето запознанство.

Гедарът му протегна ръка, Мартин с охота я стисна и попита:

— А обучението на младежта… Как е свързано то с работата на детектива… и палача?

— Служителите на ТайГедар учат с добро — поясни Кадрах. — А палачите учат със зло. Аз разказвам на младите за съдбата на престъпилите заветите, обяснявам им как вършим работата си. Тях ги побиват тръпки — и после с радост слушат за доброто.

— Хм… има логика — съгласи се Мартин. — И така, ти разбра, че разследването ми не е завършило, и ме последва?

— Да. Пристигнах на Земята, но закъснях. Ти отново беше минал през Портала. Когато се върна, исках да дойда в твоя дом, но вашите палачи го наблюдаваха.

— Те не са палачи — успокои го Мартин. — Просто… нещо като детективи-възпитатели.

Гедарът кимна:

— Достойни хора. Добре, че не ги убих… И е много хубаво, че жената е жива и търсенето й не е завършило. Искам да те помоля за услуга.

— Каква? — попита бързо Мартин, защото добре съзнаваше, че гедарът може да има много странни разбирания за това какво е услуга.

— Бъди мой приятел.

— Защо? — беше единственото, което успя да попита Мартин.

— Използваха кханана, за да ти попречат да отведеш жената на Земята. Който и да е бил престъпникът, пазителите или друг, все още неведом враг, нейното връщане го е плашело. Ти нали каза, че жената още е жива? Ако ти помогна да я спасиш — ще смятам, че съм отмъстил.

Гедарът млъкна и зачака отговор.

А Мартин общо взето нямаше избор. Кадрах му беше предложил приятелство. Вероятно беше много прогресивен гедар — не се гнусеше да дружи с хората и на Библиотека.

Ако откажеше приятелството му, автоматично щеше да се превърне в негов неприятел. Враг. А да имаш подир себе си оскърбен гедар, който е готов да отмъщава дори на пазителите, не е като да имаш за врагове трима земни хулигани.

Още повече, че гедарът беше чул необмисленото подмятане за планетата Мардж и знаеше къде да го търси…

— Горд съм с честта да бъда твой приятел — каза Мартин.

— Кадрах Саган Тай Сарах — каза гедарът и го прегърна.

На Мартин не му беше трудно да съобрази как трябва да постъпи.

— Мартин Игориевич Дугин — отговори той, прегръщайки извънземния. От него прииждаше съвсем обичайна, човешка миризма на пот.

— Приех приятелството ти не по зова на сърцето, а заради изпълнение на дълга си — каза гедарът, отстъпвайки. — Признавам вината си, но ще постъпвам както е длъжен да постъпва истинският приятел.

— Аз също приех приятелството ти не по зова на сърцето си, а от страх — призна Мартин. — Признавам вината си, но ще ти бъда истински приятел.

— И двамата сме виновни, и това е хубаво — кимна гедарът. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.

— И двамата сме виновни, и това е хубаво — съгласи се Мартин. — ТайГедар ще измери греховете ни, ще ги намери за равни и ще ни прости.

Кадрах се намръщи.

— Ти повтаряш думите ми.

— Ти повтаряш думите ми — каза Мартин.

Кадрах сякаш чакаше нещо.

— Ти повтаряш делата ми? — предположи Мартин.

Гедарът се изкикоти:

— Мартине, това вече не е част от ритуала! Заветът ни завърши с обещанието да бъдем истински приятели. И край! Останалото е просто разговор!

Мартин се усмихна накриво.

— Откъде можех да знам? Гедарите не се сприятеляват толкова често с хора. Знам само, че вашето общество е много взискателно към символите и клетвите.

— Не чак толкова, колкото изглежда отстрани — възрази гедарът. — Ще си починем ли преди пътя или ще тръгнем още сега?

— Още сега — каза Мартин. — Нали отиваме при дио-дао. И все още имаме шанс да заварим жив един мой приятел.

— При дио-дао? — Гедарът като че ли беше шокиран. — Не са най-добрата раса във Вселената. Но щом трябва…

— Нали споменах за дио-дао, когато ти влезе в чакалнята? — напомни му Мартин.

— Ти говореше на родния си език. А аз не го знам — сви виновно рамене гедарът.

* * *

Пръв от вратите на Станцията излезе Мартин. Гедарът го следваше, сякаш доброволно приел ролята на подчинен.

На планетата Мардж ги посрещна зима.

Когато извършваш мигновени пътешествия из Вселената, не е трудно да забравиш за смяната на сезоните. Така се получаваше, че земните колонии, на които съдбата беше отвеждала Мартин, бяха все в светове с топъл, че и горещ климат. На Земята той предпочиташе да прекарва зимата някъде в топлите краища — в Ялта, на южното крайбрежие на Франция, в Мароко, и се връщаше в добрата стара Москва само за две седмици — „от Рождество до Рождество“39. Подобно на всеки представител на руската интелигенция, и той с удоволствие отбелязваше и светските, и православните, и католическите празници.

Но този удобен и комфортен ритъм на живот си имаше и своите недостатъци.

Мартин поклати глава и каза:

— Забравил съм. Два пъти съм идвал тук, но и двата пъти е било през лятото.

Кадрах премълча, само се загърна по-плътно с оранжевата си риза… впрочем, със същия успех дрехата му можеше да се смята и за дебело яке.

— Ще намерим тук магазин за дрехи — успокои той новия си приятел.

— Вярата грее по-добре от плата — отговори Кадрах. — Това ли е светът на дио-дао?

Мартин кимна.

Станцията на Мардж беше построена по традициите на дио-дао — купол върху колони, съединени помежду си с галерии. В кръг около Станцията обикаляше висока ограда от черен камък, в която имаше само два отвора — за вход и за изход. Ниското мръснозелено небе, забулено от сиви снежни облаци, сякаш захлупваше станцията отгоре. Оградата напълно скриваше от поглед града — при дио-дао не бяха на почит високите сгради.

— Върви след мен — инструктира Мартин гедара. — Гледай какво правя и прави същото.

— Ако направиш нещо оскърбително за честта на ТайГедар, няма да го повторя — предупреди го Кадрах.

— На тях са им безразлични ТайГедар, Христос и Мохамед — махна с ръка Мартин. — Дио-дао са толерантни и коректни към чуждите вярвания. Работата изобщо не е в това. Те са бюрократи.

— Знам — кимна Кадрах.

— Не, още не знаеш — усмихна се Мартин. — Трябва да го изпиташ на собствения си гръб… Да вървим.

* * *

Куполите на митническия и граничния контрол заемаха доста повече място, отколкото Станцията на пазителите. Разбира се, дио-дао не можеха да нарушат единственото изискване на пазителите — свободен достъп до Портала за всички желаещи, — но си имаха свои правила и изискваха строгото им спазване.

— Всичко това погранични застави ли са? — леко се учуди гедарът, когато излязоха от оградата и се насочиха към куполите. Свежият сняг хрущеше под краката им, наоколо не се виждаше жива душа, но на заскрежения пограничен стълб бдително проблясваше камера за видеонаблюдение. Не биваше да се отклоняват.

— Застава, хотел, магазин, приют за бездомници… — кимна Мартин.

— Защо хотел и приют? — усъмни се гедарът.

— А ти мислиш ли, че мнозина успяват да минат през всички формалности за един ден? — усмихна се Мартин.

Гедарът премълча, само ушите му се свиха и отново се отпуснаха. Това изглеждаше страшничко, но Мартин знаеше, че подобна реакция е аналогична на широко отворени очи и показва объркване.

В първия купол зад редиците подковообразни маси, около десетина чиновници дио-дао очакваха гостите. Тук беше топло, тихо звучеше някаква необичайна, но приятна музика, ухаеше на ароматно масло — покрай стените бяха наредени димящи триножници, от които прииждаха благовонни миризми.

— Добър ден, уважаеми — каза Мартин и се поклони. — Живейте!

Гедарът повтори точно думите му.

— Живейте! — отговориха в един глас дио-дао.

Тази раса не беше хуманоидна. Справочникът на Гарнел и Чистякова предпазливо ги определяше като „изправено ходещи псевдоторбести“. И наистина, най-голямо сходство имаха със земните кенгура, само че бяха с по-развити предни лапи, а тялото им беше покрито не с козина, а с кожа с бронзов цвят, подобен на загар. Зъбите в устата им не оставяха съмнение, че са най-малкото всеядни. Не отхвърляха дрехите, но във вътрешността на сградите носеха само къси полички, скриващи половите им органи. На закачалки до стените бяха грижливо наредени дълги кожени якета.

— При мен — нареди кратко един дио-дао.

Мартин и Кадрах получиха от него дебела брошура и прозрачна химикалка, пълна с оранжево мастило. Този дио-дао беше в последен стадий на износване на дете и се стараеше да не става, без да има нужда.

— Ще помогна на приятеля си да попълни анкетата — каза Мартин. — Нали това не е забранено?

— Не е забранено — каза чиновникът след кратък размисъл. Дори туристическият език, който звучеше като роден език от устата на почти всички разумни същества, при него имаше странен металически акцент. — Но анкетата трябва да бъде попълнена от неговата ръка. Маса номер шест.

Мартин отведе Кадрах на шеста маса. Двамата седнаха един до друг, Мартин въздъхна и отвори брошурата.

— Къде е анкетата? — попита Кадрах.

— Ето я. — Мартин потупа по брошурата. — Попълвай внимателно, допускат се не повече от четири поправки, а втори екземпляр дават срещу заплащане… което не е малко…

Гедарът изсъска през зъби някаква ругатня и отвори брошурата. Зачете се… и вдигна изпълнен с недоумение поглед към Мартин.

— За какво е това?

— Първия въпрос ли имаш предвид? — попита Мартин. — Просто отговори.

— Защо? — повтори настойчиво гедарът.

— Ако си достигнал възрастта на полова зрялост, имаш правото да се придвижваш свободно из планетата. Иначе към теб ще бъде прикрепен гид-възпитател. Срещу солидно заплащане.

— А вторият въпрос? — попита напрегнато гедарът.

— Забранява се да се задоволяват естествените потребности извън специалните помещения. На Мардж максималното време, през което можеш да достигнеш до най-близката тоалетна, е три часа и половина. Оттук и въпросът: „Способни ли сте да издържите три часа и половина, без да ходите по голяма нужда?“

— За какво е всичко това? — малко поразшири въпроса си гедарът.

— Шокиращите и дразнещи въпроси нарочно са изнесени на първите седем страници — обясни Мартин. — За да се определи доколко туристът е сдържан и спокоен.

— Ще отговоря на всички въпроси — реши гедарът. — Но дио-дао са ненормални.

— Там ще има въпрос смяташ ли расата дио-дао за умствено непълноценна — успокои го Мартин. — По-добре отговори с „да“. Изобщо — бъди искрен. Дио-дао са съставили този въпросник не за да забранят на някого достъпа до световете си.

— А за какво?

— За да знаят от кого какво да очакват — усмихна се Мартин. — Можеш да заявиш, че ги мразиш, но ако омразата ти не се изразява в действия, дио-дао няма да имат нищо против. Те даже не налагат на туристите някакви извънредни ограничения. Просто искат да знаят всичко за теб.

Следващият час премина в мълчание. В анкетите не се изискваше да се пише много, в повечето случаи беше достатъчно да се сложи отметка срещу необходимите отговори. Понякога Кадрах изпадаше в недоумение и питаше Мартин: „А ако не знам дължината на червата си?“ или: „Не знам какъв е броят на сексуалните партньори на майка ми, какво да отговоря?“.

В първия случай Мартин го посъветва да посочи „по-малко от 100 метра“, а във втория — „поне един“.

След два часа Мартин учтиво помоли дио-дао за вода. Донесоха им поднос с кана с чиста вода, две конусовидни стъклени чаши и чинийка с тъмносиви сламки.

— Хубаво нещо — препоръча Мартин, докато слагаше в устата си няколко сламки. — Това е не просто храна, а лек стимулатор.

— Ти не си молил за него! — отбеляза подозрително гедарът.

— Ако не ти дадат храна в отговор на молбата да пиеш, значи не уважават госта.

Гедарът се изкикоти.

— Най-смешното е, че те ни уважават — съобщи Мартин. — Толкова, колкото могат. Между другото на тази планета се препоръчва да се яде месо само в краен случай и то добре сварено или изпечено. Има твърде много биологично активни вещества.

След още час анкетите бяха попълнени. Кадрах почти не изостана от Мартин и допусна само две поправки — първо се запъна на въпроса: „Кога планирате да умрете?“, а после на: „Бихте ли могли да изядете разумно същество, ако нямате други източници на храна?“. На втория въпрос Кадрах отначало отговори с „не“, но после по съвет на Мартин промени отговора на „не знам“.

— Все пак това е подигравка — изрече преднамерено високо гедарът, измервайки с ръка тежестта на попълнения талмуд.

— Помисли си само, че преди три месеца тези дио-дао още не са били родени — отговори Мартин, кимайки на невъзмутимите „кенгура“. — И че след три месеца вече няма да ги има. Същества с толкова кратък живот трябва да се придържат към много регламентирани норми на поведение.

Кадрах леко се смути.

Двамата дадоха анкетите си на дио-дао и по къс коридор преминаха в следващия купол. Там внимателните и придирчиви митничари проучиха цялото им снаряжение. Не последваха упреци, но всичко, до последното пакетче чай в раницата на Мартин и най-малкия орех в чантата на Кадрах беше преброено, описано и нанесено в декларациите. В копията на декларациите Мартин и Кадрах бяха длъжни да отбележат всички използвани за лични нужди или за търговия предмети. Също така им издадоха солидно на вид удостоверение, служещо за временен паспорт на територията на дио-дао. Загубата на удостоверението се наказваше със сериозна глоба и депортиране на територията на Станцията.

В третия купол беше най-лесно. Група лекари изясни каква е чувствителността им към различни методи на изследвания, след което ги подложи на рентгеново и ултравиолетово сканиране. Както Мартин, така и Кадрах се отказаха от гама-сканирането и ендоскопията.

Дио-дао не настояха.

Почти всички извънземни бяха с коремчета, повече или по-малко солидни. На някои даже торбите бяха започнали да им се отварят и оттам от време на време проблясваха любопитни детски погледи. Мартин очакваше от Кадрах поредния наивен въпрос — например защо тук работят толкова женски особи. Но Кадрах мълчеше. Вероятно знаеше, че дио-дао са хермафродити.

Не се наложи да използват хотела или приюта за бездомници — справиха се с формалностите доста бързо.

Последният купол беше търговски център. Мартин продаде онези от стоките си, които заинтересуваха дио-дао — на първо място красивите цветни картички със земни изгледи и червен пипер. Дори на извънземните са им интересни редките подправки. Кадрах продаде част от орехите си, от които се състоеше неговата „храна за походи“. Доколкото Мартин знаеше, растящите само на родната планета на гедарите орехи наистина се ценяха в цялата галактика. Нищо изискано откъм вкус, но с почти неограничен срок на годност и огромна хранителна стойност… Плюс това бяха подходящи за всяка белтъчна раса. По-добра можеше да бъда само синтетичната храна. Но изкуственото никога не е по-добро от естественото.

С парите на дио-дао в джобовете двамата преминаха граничната линия. Гедарът все пак си купи кожено яке, като благоразумно реши да не разчита само на силата на духа си. Мартин реши, че са му достатъчни и собствените му дрехи, само облече пуловер под якето.

— Забавна архитектура — съобщи Кадрах, като се огледа.

Мартин споделяше иронията му. Вече се беше стъмнило, имаше лека виелица, но не беше трудно да се долови общата идеология на града. Куполи върху колони, понякога свързани с проходи, понякога стоящи отделно. Най-високата сграда не надвишаваше четириетажна къща. Тесните улички бяха с настилка от шестоъгълни каменни плочки. Пред всяка къща имаше малък фенер — и това беше цялото улично осветление.

— Минимализъм — съгласи се Мартин. — Мисля, че това също е свързано с краткия им живот.

— Запознат съм с особеностите на расата дио-дао — каза сухо Кадрах. — Не ме смятай за невежа. Но въпреки това съм изумен как успяват да съществуват и да развиват цивилизацията си.

— Ще разбереш — успокои го Мартин. — Трябва да си намерим подслон за през нощта.

— Хотел?

— Много е скъпо. Хотелът при митницата е много по-евтин. Но аз имам познат сред дио-дао. Ако е още жив…

— Да вървим — веднага се съгласи Кадрах. — И да не се туткаме, защото той може да умре всеки момент, нали?

— Точно така — потвърди Мартин. — Да тръгваме.

3.

Това беше мъничък скромен купол — типично обиталище на самотен дио-дао. Кратко живеещите членове на расата не обичаха да се оковават, като се привързват към някого, и само малцина създаваха семейства.

— Трябва да е тук — каза Мартин, изучавайки сложния геометричен орнамент на вратата. — При тях не е прието да именуват улиците и номерират къщите, но…

— Толкова регламентирано общество, а нямат номерация на къщите? — смая се гедарът.

— Може би именно затова? — отговори с въпрос Мартин. — Да, изглежда, е тук.

Той подръпна дървената ръчка, подаваща се от стената. Зад вратата се чу приглушеният отговор на гонга.

— Дори и приятелят ти да е умрял, синът му трябва да те познава — отбеляза Кадрах.

— Това е съвсем друго нещо — поклати глава Мартин. — Много по-добре ще е, ако още не е родил. Тогава ще стана приятел на рода. Този, който се е познавал с няколко поколения.

Чакаха дълго — три-четири минути. По улицата минаха няколко дио-дао, загърнати с кожени якета. Поглеждаха чужденците с явно любопитство, но не задаваха въпроси.

— Застудява се — отбеляза Мартин, като тъпчеше на място. — Хайде, къде си…

Вратата се отвори.

Дио-дао, застанал на прага, беше стар. Дори вкъщи носеше дълго кожено наметало — явно му беше студено. Но и наметалото не можеше да скрие огромния корем, лежащ върху ниска количка — извънземният я тикаше пред себе си.

— Радвам се да те видя, Родени през есента — каза Мартин. — Живей.

Каза го — и сам се изуми от това, че гласът му трепна от вълнение. В краткото запознанство с младия дио-дао нямаше и не би могло да има истинско приятелство. Как да дружиш със същество, което живее половин година?

— Повярвай ми, аз също се радвам да те видя, Мартине — отвърна Родения през есента. — Живей!

И протегна напред ръце.

Мартин не се поколеба. Пристъпи напред и прегърна Родения през есента. Тежкото шкембе на кенгуруто потрепваше между тях — все още нероденото същество също искаше да види Мартин.


Къщата-купол беше разделена на две стаи. В по-малката спеше домакинът им. По-голямата служеше за гостна, кухня, баня — всичко накуп. Дори тоалетната беше оградена само с дървен параван. Всичко беше простичко, обикновено… и някак фундаментално, предвидено да съществува години и десетилетия.

— Исках да го нарека Роден през зимата — каза Родения през есента, докато бавно се движеше към масата. Походката му беше смешна, подскачаща — младите дио-дао наистина можеха да подскачат като кенгурута, но бременността беше оставила своя отпечатък. На количката заедно с търбуха имаше и кана с горещ чай и някакво ядене в купички. — Но сега размислих. Неговото ново име е Дочакалия приятеля. Съгласен ли си, синко?

Наметалото се полюшна. От гънките се подаде мъничка пухкава глава — при раждането си дио-дао бяха покрити с козина, тя опадаше едва в началото на половото съзряване. Детето погледна смутено Мартин и Кадрах.

— Не се стеснявай — каза Родения през есента. — Отговори.

— Да, родителю — отвърна тихо малкият дио-дао. И главата му отново се скри под наметалото.

— Той знае туристически? — възкликна Мартин. — Преминал си през Портал бременен?

— Не, предадох му познанията си за езика — отговори с усмивка Родения през есента. — Помогни ми, Мартине…

Те преместиха на масата каната и купите, после Родения през есента бавно се върна в кухненския ъгъл на стаята за нови припаси. Мартин не искаше да му натрапва помощта си — това можеше да го обиди.

— Времето на личния ми живот изтича — каза тихо Родения през есента, докато вадеше разни неща от шкафовете. — Предполагам, че ще завърши тази нощ. Но се радвам, много се радвам да те видя отново, Живеещи десетилетия…

В гърлото на Мартин отново заседна буца. Той искаше да каже нещо — но не намери думи.

Затова пък се обади Кадрах:

— Прости моята безцеремонност, Родени през есента. Мога ли да ти задам един оскърбителен въпрос?

— Да — отговори простичко дио-даото.

— Вашето размножаване непременно ли е свързано със смъртта на родителя?

— Плътта на сина ми ще се отдели от моята свободно. И ние отдавна вече имаме достатъчно продоволствия, за да не се налага децата да следват традициите на семейния канибализъм. Но когато той се роди, часовникът на моя живот ще спре да отброява времето.

— Това биологичен механизъм ли е? — попита Кадрах. — Някакви хормони, ферменти… ако бъдат открити…

— А вие открили ли сте онези механизми, които ви карат да стареете? — опита Родения през есента. — Защо тялото ви остарява, грохва и умира?

— Но ако ти не беше забременял… — промърмори Кадрах.

— Щях да живея няколко дни повече. Седмица. Месец… — В гласа на дио-дао се прокрадна съмнение. — Има билки и лекарства. Хиляди години народът ни е търсил тайната на дълголетието. Велики учени и герои са се отказвали от размножаване… нареждали са да бъдат вързани, когато настъпи Нощта на извършването, че даже и са отстранявали репродуктивните си органи. Това не помага. Такава е природата ни, гедаре.

— Организмът на дио-дао изработва три яйцеклетки и порция сперма веднъж в живота — поясни Мартин. — Интервалът от време, в който е възможно зачеване, се нарича Нощта на извършването. Десет-дванайсет часа секс. Хормонална буря, на която е почти невъзможно да се устои. Но ако някой дио-дао не намери партньор… или успее да се въздържи… това означава само, че родът му ще се прекъсне. Няма алтернатива.

— Не бих искал да си отида от живота с един месец по-късно обаче, без да съм предал паметта си на сина си — каза Родения през есента, когато се върна на масата. — Имах интересен живот… Тази риба ти харесваше, Мартине, нали?

— Да, благодаря. — Мартин взе от ръката му чинийката. — Ти живееш вече шест месеца, Родени през есента?

— Шест месеца и осем дни — кимна Родения през есента. — Синът ми разбира… той се старае да не бърза. Вече споделих с него почти всичко, което можех. На него му е интересно, той е съобразително момче.

— А вътрешноутробният период… той не се ли брои? — уточни Кадрах.

— Обикновено — не — усмихна се Родения през есента. — Нали зависи от родителя кога ще започне да споделя с детето си разума. Мнозина оставят всичко за последния ден. Аз започнах почти веднага след зачеването.

— Странно и плашещо… — каза Кадрах. — Прости думите ми, дио-дао, но се опитвам да си представя какво е да получиш паметта на предците си още в утробата на майка си… да си едновременно и личност, и част от безкрайна редица…

— Паметта се предава избирателно — каза Родения през есента, докато се настаняваше до Мартин на нисичкия диван. — Старая се да предам на сина си всичко най-хубаво и интересно от преживяното от мен, но му оставям спомен и за грешките… съмненията… неуспехите. Защото те също са част от живота. Знаеш ли, че можем да предадем на децата половината от паметта си?

Кадрах кимна.

— В мен е половината памет на родителя ми — продължи Родения през есента. — Четвърт от паметта на дядо ми. И така до началото на времето. Паметта на най-далечните ми предшественици не съхранява техните думи и постъпки, само проблясъци от емоции. Някога и от моята памет ще остане само неразличим миг. Възможно е това да бъдат днешните ми емоции. Не знам. Аз нямам власт над това каква част от паметта на предците ми ще отиде у сина ми, и той няма да е свободен да се разпорежда с моята памет. Но ми се иска потомците ми да ме запомнят щастлив. Когато се обръщам към паметта на предците ми, ми се струва, че те са били щастливи — винаги, през целия си живот. Това е като нежна топлина, струяща през мрака на вековете. Това е много хубаво — да помниш топлината и да знаеш, че теб също ще те запомнят. Аз съм звено във веригата на поколенията. Аз съм повече от личност, аз съм цял род. Аз съм щастлив.

Кадрах поклати глава, сякаш не беше съгласен. Но премълча.

Родения през есента взе каната и сипа чай по чашите. Във вкуса на напитката нямаше нищо от този на земния чай, но Мартин по навик я наричаше с тази дума — както и всяка друга билкова напитка на всяка планета.

— Радвам се да ви видя — заговори отново Родения през есента. — Но аз не съм толкова наивен, че да повярвам, че моят дългоживеещ приятел Мартин е решил да ме навести в деня на моята смърт. И е още по-съмнително един горд гедар — дио-дао се усмихна, смекчавайки иронията на думите си — да е дошъл тук, за да си изясни особеностите на нашата биология. С какво мога да ви помогна?

Мартин и Кадрах се спогледаха. Очевидно и на „гордия гедар“ му беше неловко да моли за помощ един умиращ.

— Аз умирам и това не може да се промени — каза Родения през есента. — Разговорът с вас прави радостни последните ми часове. Но ако мога да ви помогна с нещо, това ще ме изпълни с възторг. Говорете.

— Нали помниш като какъв работя? — попита Мартин.

— Наемен полицай — кимна Родения през есента.

— Е… добре, така да е. Неотдавна, преди седмица… — Мартин се запъна, разбирайки колко неуместна е тази фраза в разговор с живеещо половин година същество, но вече беше късно да се поправя. — Преди седмица ме помолиха да намеря една девойка, преминала през Портал…

— Вашите полови партньори притежават разум и свободна воля? — учуди се Родения през есента.

— Разбира се.

— Ох, прости ми, бъркам ви с гедарите… — усмихна се Родения през есента.

Мартин погледна Кадрах. По лицето на гедара избиха червени петна и дишането му се ускори, но той не каза нищо.

— И така, аз тръгнах на път… — побърза да продължи Мартин.

Лесно му беше да разказва. Без излишни подробности Мартин уведоми домакина си за трите смърти на Ирина Полушкина, за това, че девойката е получила достъп до списък със загадките на Вселената, за своята догадка относно планетата Мардж, за гедара, присъединил се към него, за да си отмъсти на пазителите.

Изглежда, последното заинтересува Родения през есента повече от всичко останало.

— Все още никой не е успявал да отмъсти на пазителите — отбеляза той. — И може би това е добре. Ако интересите на пазителите наистина се окажат засегнати, каква ли ще бъде реакцията им? По силите им е да унищожават цели планети, а моралът им е непонятен за никого. Може би заради постъпката на един ще накажат цялата раса?

— Длъжен съм да отмъстя — отговори гедарът много сериозно. — Всеки мой съотечественик би ме разбрал и не би ме осъждал.

— Разпореждаш се с твърде голяма лекота със съдбата на биологическия си вид — отбеляза Родения през есента.

— Ако моята чест зависи от силата на врага, имам ли право да я наричам чест? — изрече студено гедарът. — Освен това не знаем със сигурност дали пазителите са замесени в случващото се. Ако не са — спасяването на девойката няма да ги засегне с нищо. Ако са замесени… то аз съм длъжен да помогна на Мартин.

Родения през есента кимна, но не беше ясно дали се съгласява, или е решил да не спори повече. После помоли:

— Донеси ми телефона, Мартине. В спалнята е.

Мартин му донесе телефона — тежък апарат от груба тъмнокафява пластмаса, навяваща асоциации с думата „ебонит“, с дълъг шнур в гумена изолация. Телефонът нямаше слушалка, фунията на микрофона и високоговорителят се крепяха на различни проводници. Нямаше също бутони или шайба.

— Конструкцията на човешките телефони е по-разумна — отбеляза Кадрах. — Микрофонът и високоговорителят са обединени заедно и…

— Знам — кимна Родения през есента. — Когато този телефон стане негоден, ще го заменят с нов модел. Но докато работи, защо да го сменят? Всяка вещ, създадена да смени стара, но не изкарала службата си до края, е време, откраднато от нечий живот.

Кадрах наведе глава, сякаш признавайки правотата му.

— А как са устроени вашите телефони? — попита Мартин.

— Никак — призна гедарът. — Ние едва неотдавна оценихме възможностите, които дава електричеството.

Родения през есента каза нещо в микрофона. После повтори фразата.

— При вас връзката още ли се установява от телефонисти? — отново не можа да се сдържи Кадрах. — Съществува комплект от бутони…

— Компютър — отговори Родения през есента. — Вече от осемнайсет поколения сме с компютри.

— А телефоните са останали от старите времена? — уточни кадрах. — Вие сте научили машините си да разбират говора само за да запазите старите телефонни апарати?

— Това беше признато за по-удобно — кимна Родения през есента.

Мартин наблюдаваше с любопитство този диалог. Гедарите, при всичките им нелепости по отношение на социалното устройство на обществото, пищните церемонии и странните закони, бяха близки на хората в много отношения. Те с удоволствие приемаха — или се опитваха да приемат — техническите постижения на човешкото общество. Постиженията на аранките им харесваха още повече, но затова пък решително не ги устройваше техният мироглед.

Дио-дао бяха различни.

Краткият живот не им пречеше да развиват науката. Бащата-учен предаваше знанията си на сина си — и изследванията продължаваха. Почти винаги професионалните знания на дио-дао се предаваха по наследство на едно от децата и то вече не можеше да се откаже… а и не искаше. Неговите братя — обикновено дио-дао износваха две, че и три деца — бяха по-свободни в избора си, но и те обикновено продължаваха семейната традиция.

Но виж, с внедряването на научните си постижения в практиката, дио-дао изобщо не бързаха. В много къщи имаше телевизори, но мнозина не виждаха нужда от телевизията. Дио-дао развиваха успешно космонавтиката и стартиращите веднъж на няколко години космически кораби бяха успели да посетят и четирите планети на звездната им система, но това не предизвикваше никакви сътресения в обществото им. Дио-дао се ползваха от услугите на пазителите без колебания, бяха създали редица колонии, но експанзията им беше бавна, сякаш правеха на някого услуга, заселвайки пустите светове. Ето че вече почти сто години на планетата им работеха ядрени реактори, но по-голямата част от енергията им продължаваше да се изработва в топлинни електроцентрали и хидроелектростанции. Говореше се, че дио-дао са разработили абсолютно безопасен, екологично чист и много мощен термоядрен реактор, но засега дори не бяха пристъпили към строителството му. Компютрите в жилищата бяха нечувана рядкост, но съществуващите машини превъзхождаха всякакви земни аналози, а според слуховете — дори и компютрите на аранките.

Когато животът е толкова кратък — няма смисъл да бързаш.

Ако няма да успееш да износиш дори една риза, няма да те е грижа за модата.

И макар че дио-дао бяха безкрайно далече от хората, Мартин можеше да ги разбере. Гедарът имаше по-големи трудности.

Родения през есента заговори по телефона. На туристически — или от учтивост, или за да избегне превода, който щеше да е напразна загуба на време.

— Живей, Мислещ дълго. Родения през есента се обажда. Да, още съм жив. Довечера, вероятно. Благодаря. Посети ме един приятел от друг свят, човекът Мартин. Да. Той ме моли за помощ, а аз моля теб. Преди около седмица при нас може да е пристигнала жена-човек, името й е Ирина Полушкина. Така ли е?

Паузата в разговора беше съвсем кратка. Родения през есента погледна Мартин и каза:

— Прав си, тя е при нас… Благодаря, Мислещ дълго. Кога жената-човек е минала границата? Толкова бавно? Да? Толкова скоро? Благодаря, Мислещ дълго. Сбогом.

Родения през есента върна микрофона и високоговорителя в гнездата им и каза:

— Жената Ирина е преминала през граничния контрол за три дни. Тя има проблеми с организираността, Мартине.

— Със сигурност е така — съгласи се Мартин.

— След това незабавно е тръгнала към Долината на Бог.

— Какво е това?

— Място за поклонение на нашия религиозен култ — поясни невъзмутимо дио-дао.

— У девойката явно се е пробудил интерес към религията — каза Мартин. — Тя търсеше душата на аранките, сега се е заела с вашата теология… Не съм запознат с вярата ви, Родени през есента. Ти казваше, че уважавате чуждите религии, но не си ми разказвал за своята.

— Аз мога да ти разкажа — обади се неочаквано гедарът. — Те не са религиозно търпими, а са политеисти и вярват във всички богове едновременно. Което ме дразни.

— Не е така — каза кротко Родения през есента.

— Тогава ме поправи — озъби се Кадрах.

— Ние вярваме в Единствения Бог, Твореца на Вселената — каза гордо Родения през есента. — Но смятаме Бога за неопределен.

— Непознаваем? — уточни Мартин. — Така е във всяка религия…

Родения през есента поклати глава:

— Не. Именно неопределен. Ние смятаме, че Бог е финалният етап в развитието на разумния живот във Вселената. Казано много опростено… — Той за миг се запъна. — В далечно бъдеще разумните същества ще престанат да бъдат сковавани от физическите си тела. Всички разумни раси ще станат единни и в същото време разнообразни в избора на форма на своето съществуване. Без да изгубят своята индивидуалност, отделните разуми ще се слеят, за да образуват свръхсъзнание, несковано от рамките на пространството и времето. И това ще бъде Бог: Творецът на всичко, Алфата и Омегата, Началото и Края, Общото и Единното. Той ще побере в себе си цялото битие. Той ще сътвори Вселената.

Кадрах изсумтя презрително.

Мартин се изкашля и отбеляза:

— Но всички религии представят Бог по различен начин…

— Защото Бог не е определен — потвърди Родения през есента. — Да, Той съществува, Той е създал света, Той е вечен и се намира извън времето. Но за нас — живеещите във времето — Бог още не е определен. Ако възтържествува вярата на хората, Богът ще стане човешки, такъв, какъвто Го виждате вие. Ако се разпространи вярата на гедарите — Бог ще бъде техният Бог.

— А ако победи идеологията на аранките? — попита Мартин.

— Тогава няма да има Бог — кимна Родения през есента. — Ти схвана същността!

— Глупости — промърмори Кадрах. — Има Бог — аз знам. И сянката, хвърлена от Неговата светилна — пророкът ТайГедар — е живял в нашия свят преди по-малко от хиляда години. Бог е твърде велик, за да го разберем, и затова е дошъл ТайГедар, Роденият от светлината, сянка на стената на битието, гедар и Бог, достъпен за нашето разбиране и поклонение. Той творил чудеса, изобразени от очевидци, предсказанията му са се сбъдвали и продължават да се сбъдват. Има един Бог, и ТайГедар е Неговата сянка!

Родения през есента кимна.

— Да, има Го само Богът на гедарите и ТайГедар е Неговата сянка. Мечът на ТайГедар е отделил пространството от времето, реда — от хаоса. Мечът на ТайГедар ще отсече нишката на нашия живот и по острието Му всички ние ще се отправим към новото битие. Но го има и Богът на хората и Неговият син е отишъл на Земята, има го и Богът на оулуа и топлите води на Неговия син…

— Спри! — възкликна Кадрах. — Можеш да вярваш във всякакви глупости, но няма да ти позволя да богохулстваш!

— Мълча — съгласи се Родения през есента. — Така или иначе разбрахте общата идея.

— А имате ли собствено вярване? — попита Мартин.

Родения през есента кимна:

— Разбира се. Вече го изложих.

— Не — поклати глава Мартин. — Ти изложи философските основи на вашата вяра. Разбрах, че допускате правотата на всяка една религия. Но нали вие сте вярвали в нещо и преди появата на пазителите, Порталите, извънземните?

— Да, разбира се — каза Родения през есента след кратко колебание. — А на теб наистина ли са ти интересни подробностите? Искаш ли да приемеш нашата вяра?

— Не особено — призна си Мартин. — Тоест, много ми е интересно, разбира се, но да не губим сега време за това. Непременно ще си изясня всичко по-късно. По-добре ми обясни какво е това Долината на Бог?

— Това е голяма долина в планините, където са разположени храмове на най-големите религиозни култове в Галактиката — поясни с усмивка Родения през есента. — Много е просто, както виждаш.

— Можеш ли да предположиш защо Ирина е тръгнала нататък?

Родения през есента се замисли и каза:

— Може да е решила да приеме някое рядко вероизповедание. Ако контактът с расата, придържаща се към тази вяра, е труден, най-удобният начин е посещението в Долината на Бог.

— Значи там има и служители на култовете? — изуми се Мартин.

— Разбира се. Боговете не живеят в празни храмове.

— Мда-а-а… — промърмори Мартин. От Ирина Полушкина можеше да се очаква и най-неочакваната постъпка, но той някак не беше в състояние да я заподозре в пристъп на религиозност. — А други версии?

— Може да се е увлякла от теологията — предположи Родения през есента. — А Долината на Бог е най-удобното място, за да се изучат различните вярвания.

— Ще ни се наложи да отидем там — каза навъсено Кадрах на Мартин. — Това не ми харесва, приятелю. Изобщо не ми харесва.

— Защо?

— Това… — Кадрах се поколеба. — Това е прекалено близко до кощунство. Дио-дао, кажи, в тази… долина… има ли ефес на ТайГедар?

— „Ефес“ вашето наименование за храм ли е? — уточни Родения през есента. — Един от моите предци е изучавал народа ви, но е било много отдавна и в мен са се запазили само зрънца от знания… Със сигурност има. Не съм ходил там, но в Долината на Бог има храмове на над седемстотин религиозни култа.

Кадрах със свистене си пое дъх, опря брадичка в дланта си и потъна в размисъл.

— Сложна ситуация — изказа съчувствието си Родения през есента, поглаждайки корема си. — Кажи, Мартине, и ти ли ще бъдеш шокиран, ако срещнеш в Долината на Бог свои едноверци?

— А те дио-дао ли са? — уточни Мартин.

Родения през есента кимна.

— В някаква степен ще бъда — призна Мартин. Той си представи кенгуру, облечено с расо и стоящо при портала, и се смути. Погледна накриво Кадрах. — Разбира се, няма да се нахвърля срещу тях с меч и крясъци за светотатство…

Кадрах въздъхна тежко и рече:

— Приятелю, не бива да ме призоваваш към търпимост. Мога да се смиря с много неща! Но има граница, която не мога да пристъпя. Ако видя, че дио-дао изопачават вярата ни, гаврят се с подвига на ТайГедар и пародират свещените обреди… дългът ми ще надделее над търпимостта и снизхождението.

— Повярвай ми — каза Родения през есента, — че никой в Долината на Бог не би се гаврил с чужда вяра. Видяното може да ти се стори странно и оскърбително, но ако си направиш труда да проумееш — гневът ти ще се уталожи.

— Добре — кимна Кадрах. — Ще опитам да бъда обективен. Как да се доберем до тази долина?

— Няма да можете сами. Нужен ви е водач — каза Родения през есента. — Мисля, че това ще бъде Дочакалия приятеля. Синко?

От процепа в наметалото се подаде мъничка глава. Дочакалия приятеля смутено каза:

— Слушам те, родителю. Ще помогна на пришълците да попаднат в Долината на Бог. Но аз почти не мога да чакам повече.

Ръката на Родения през есента нежно погали пухкавата главица на детето.

— Знам, синко. Потърпи още няколко минути. Времето на раждането ти настъпи.

Главицата кимна и се скри в торбата. Мартин потрепери — и това не убягна на дио-дао.

— Не се нуждая от помощ при раждането, Мартине — каза Родения през есента. — Но ако ми правиш компания през този миг, ще ми бъде много приятно. А ако след това помогнеш на сина ми да погребе тялото ми — също ще бъде голяма услуга.

— Ще помогна — каза Мартин. Потърси някакви подходящи думи и промърмори: — Знаеш ли, гордея се с познанството си с теб. Сега нещо ще ми липсва.

Родения през есента кимна и се усмихна.

— Помогни ми да стигна до спалнята. Отслабвам.

Мартин помогна на Родения през есента да върви — той наистина беше започнал да залита. Силите му си отиваха. При отвора на вратата, преграден само с плътна тежка завеса, Родения през есента се обърна:

— Прощавай, гедаре. Живей и помни.

— Прощавай, дио-дао — каза Кадрах. Явно се чувстваше неловко — едър, силен, агресивен, горд гедар. Пред лицето на умиротворения умиращ дио-дао, в нощта на смърт и раждане, всичките принципи на гедара изглеждаха неуместни и наивни, като детска игра на войници насред изпепелено полесражение.

4.

Оказа се, че появата на бял свят на Дочакалия приятеля изобщо не е толкова лесна, колкото се опитваше да я изкара Родения през есента. Бременността продължаваше повече от нормалното и торбата на извънземния беше станала твърде малка за детенцето: главата излезе навън лесно, раменете също се показаха без проблем, но торсът изобщо не искаше да преминава. Родения през есента търпеше болката мъжествено, а може би хормоналният изблик потискаше чувствителността, но в един миг на Мартин му се стори, че ще му се наложи да вземе нож и да експериментира с цезарово сечение на извънземния.

Но Дочакалия приятеля все пак се справи сам.

Детето на възраст няколко минути — беше не по-едро от пет-шестгодишно земно дете — си почиваше на леглото, до родителя си. Родения през есента шепнеше нещо и нежно галеше сина си, който все още беше свързан с него чрез пъпна връв. Може би те дори все още можеха да споделят спомените си, но Мартин не се реши да пита дали е така.

Пъпната връв падна сама. Дочакалия приятеля се избърса с мокри кърпи и остана да седи до родителя си, докато очите на Родения през есента не се затвориха. Едва след това детето се обърна към Мартин.

— Ще се изкъпя и ще хапна — каза малкият. — А после ще ми помогнеш ли да погреба тялото?

Мартин кимна. Беше странно и зловещо да общува с това едва родило се, но вече напълно самостоятелно същество.

Поне си струваше да се радва на прогреса на цивилизацията на дио-дао — вече не се налагаше децата им да ядат телата на родителите си.

Дочакалия приятеля влезе в гостната, кимна на Кадрах и влезе в кабината с душа. Гедарът си оставаше невъзмутим, поне външно, и това радваше Мартин. Докато детето се къпеше, той зави тялото на Родения през есента в тънък саван, направен дори не от плат, а от плътна сива хартия. Опита се да затвори очите на приятеля си, но те упорито гледаха в застиналото завинаги бъдеще.

— Дори не знам какво да кажа — промърмори Мартин. — Е… ти беше добро момче… не човек, естествено, и дори не мъж, а хермафродит… но в онази каша преди три месеца много ми помогна… и чувството ти за хумор не беше зле… и се отнасяше добре с хората.

Мартин помълча малко, но нищо друго не му хрумваше.

— Почивай в мир — заключи той, закривайки лицето на Родения през есента. — Лека ти пръст.

… След час, когато утолилото първия си глад дете реши да пристъпи към погребването на родителя си, Мартин се убеди в наивната антропоморфност на думите си. Дио-дао не погребваха мъртъвците си. Мартин и Дочакалия приятеля — той, макар и толкова млад, се оказа физически силен — понесоха тялото към края на града. Кадрах безмълвно ги следваше, без да предлага помощта си, но с интерес наблюдаващ случващото се. Спряха се при високата решетъчна ограда. Дочакалия приятеля намери в оградата тясна вратичка, затворена с масивна ключалка, внесоха тялото зад оградата, пуснаха го на земята и излязоха обратно.

И почти веднага зад оградата започна шумолене и се чу отвратително лепкаво жвакане.

— Какво има там? — попита Мартин, борейки се с гаденето си.

— Животно — отвърна кратко Дочакалия приятеля. Погледна към Мартин и кимна: — Да, ние храним животни с мъртвите си тела. Ние умираме прекалено често, за да използваме пълния кръговрат на органичните вещества и да заравяме телата в почвата, за да я наторяваме.

— И после ядете тези животни? — уточни Кадрах.

— Не, даваме ги за храна на още по-едри животни — отговори детето. — Каква е разликата, гедаре? Ти ядеш треви и ядки, израснали от костите на предците ти. Ние ядем месо, нахранено от телата на прародителите ни.

Противно на очакванията на Мартин, гедарът не започна да спори.

— Животът е жесток — каза Кадрах.

— Само смъртта е по-безмилостна — съгласи се Дочакалия приятеля.

Върнаха се в дома на Родения през есента — който отсега нататък се превръщаше в дома на Дочакалия приятеля.

И легнаха да спят, защото беше късно след полунощ, а всички бяха уморени.

Но първо Дочакалия приятеля похапна още малко.


Мартин спа лошо. Преди няколко дни беше чел една забавна статия на някакъв психолог, изучаващ пътешестващите през Портали. Покрай изброяването на традиционните проблеми, срещащи се сред пристрастените туристи — като депресия, дезориентация в пространството и времето, самоубийствени наклонности, импотентност, повишена агресивност и неадекватно възприемане на интонацията и жестовете — психологът даваше препоръките си. На първо място сред тях беше да се правят седмични, а по възможност — и месечни паузи между посещенията на един или друг свят. Авторът се изказваше с голямо неодобрение за онези, които пътешестват от свят в свят, без да се връщат на Земята. Що се отнася до психологическото натоварване, предизвикано от посещаването на три чужди свята за една седмица, авторът го смяташе за непоносимо за човешкия разум.

Разбира се, в някои отношения психологът преувеличаваше, както е и длъжен да постъпва всеки лекар. По-добре пациентът да бъде наплашен, отколкото да му се внушава неоправдан оптимизъм. Мартин се беше мотал достатъчно дълго из Вселената, за да има основание да се чувства по-подготвен от повечето пътешественици.

И все пак сънят му беше тежък и изпълнен с кошмари. Сънува, че заедно с Дочакалия приятеля готвят празничен обяд от Родения през есента. Необходимо беше мъртвият да бъде поръсен с подправки, да се загърне във варак и да се запече направо върху леглото. Кадрах стоеше отстрани и задаваше въпроси — дали Мартин не слага прекалено много подправки в печеното и дали месото на стария дио-дао ще бъде достатъчно крехко. После, кой знае защо, Кадрах се заинтересува от кошерната структура на чуждата цивилизация, като маниерът му на поведение напомняше с нещо за младите хулигани провокатори…

А после се появи Ирочка Полушкина. Тя беше бледа, движеше се бавно, и когато се приближи, Мартин разбра, че е мъртва. На неговия възглас как е могло да се случи това тя виновно отвърна, че се е опитвала да види Бог, а такива опити не водят до нищо добро.

Впрочем, тя седна на празничната трапеза заедно с всички останали. И когато Мартин отказа да се храни, тя започна с неженска сила да го разтърсва за раменете, настоявайки веднага да се заеме с ужасното ястие…

— … Ставай, трябва да тръгваме — каза Дочакалия приятеля. — Влакът за Долината на Бог тръгва след час.

— Значи ти ще ни съпроводиш? — попита Мартин, докато отхвърляше остатъците от съня.

— Нали ви казах — не можете да стигнете сами.

— Баща ти го каза — промърмори Мартин. — Родения през есента, а не Дочакалия приятеля.

Малкият се усмихна и каза:

— Първите дни след раждането ни е трудно да отличим своята памет от чуждата… Да, това го каза родителят ми, но аз съм съгласен с него.

— И с основание — кимна Мартин, ставайки. Двамата с Кадрах бяха спали на пода — бяха се отказали от предложеното легло, без да се уговарят помежду си.

— Между другото можеш да ме наричаш просто Ди Пи — каза Дочакалия приятеля. — Това дори ще ми бъде приятно.

— А гедарът?

— Нека и той ме нарича така — съгласи се Дочакалия приятеля след кратко колебание.

През нощта Дочакалия приятеля забележимо беше пораснал. Сега беше висок колкото момче на седем-осем години. Детството на дио-дао не продължаваше дълго, а и можеше ли да се нарича детство периодът на физическо порастване? Същността на човешкото израстване изобщо не беше в увеличаването на размерите и появата на вторични полови белези. Детството е период, в който се опитваме да разберем света… но за дио-дао светът беше разбираем и познат още преди раждането…

Закусиха. На масата имаше голямо количество леко запечено месо с гъст пикантен сос, нещо като мек кашкавал и подобни на зелен фасул задушени зеленчуци. И чай, много чай, страшно сладък и силен.

Само Ди Пи ядеше от месото.

— Всичко си изясних — съобщи той, поглъщайки порция след порция. — Жената Ирина е тръгнала към Долината на Бог с обикновен влак. Това не е скъпо и е достатъчно удобно, но влакът ще пристигне там едва днес следобед. А ние ще потеглим с експрес и ще пристигнем късно вечерта. Жената няма да има достатъчно време да извърши някоя глупост.

— Каква глупост? — настръхна Мартин.

— Мислих много по въпроса — каза скромно Ди Пи. — Родителят ми беше прекалено загрижен от приближаващата смърт, за да размисли сериозно над проблема. А аз, както ми се струва, разбрах целта на Ирина.

— Е, хайде де, казвай! — подкани го Мартин.

— Ти каза, че жената е получила списък със загадки на Вселената — започна Ди Пи. — Разбира се, подобни списъци има у всички цивилизации, които се опитват да разрешат загадките. Но жената Ирина се опитва да направи някое откритие сама. Значи тя се нуждае от еднозначен отговор на някой глобален въпрос. Нека да видим с какво се е занимавала. Първо — разкриването на тайната на Библиотека. Това наистина е много важен въпрос. Независимо дали тази планета принадлежи на пазителите, или на друга, изчезнала раса, обелиските й пазят в себе си древни тайни. Може би летопис на мирозданието. Може би неведомо засега откровение свише. Уви, проблемът на Библиотека не се поддава на бързо решение. Второ — жената Ирина е искала да си изясни загадката на древните храмове на планетите, посетени от пазителите. Не по-малко важен въпрос! Ако всички храмове наистина са съществували и са имали неизвестни артефакти, то пазителите не посещават произволни светове… а се ръководят по сигналите от тези храмове! Какво означава това? Наличието на древна цивилизация-прародител? Общи корени за всички разумни раси? В потъналото в забрава минало е съществувала транспортна мрежа, аналогична на Порталите на пазителите? Много интересна и глобална информация… жалко, че загадката не е разкрита. Третата планета, посетена от жената Ирина. Велика тайна, несъмнено способна да преобърне цялата философия! Съществува ли нематериален носител на разума, съществува ли душа, а следователно и задгробен живот? Проблемът е само, че Ирина е влязла в противоречие със самата себе си, опитвайки се чрез физични методи да открие нещо мистично… Четвъртият свят е нашият. Аз, както и родителят ми, смятаме, че най-уникалното нещо в света ни е вярата в неопределения Бог.

Кадрах се размърда, но си премълча.

— И така, какво иска да разбере Ирина на нашата планета? — продължи Ди Пи. — Да разгадае тайната на тайните! Да узнае, при това на равнище факти, а не вяра, има ли Бог. По какъв начин? Една от особеностите на всички големи религии е, че съществуването на Бог, макар и да се проявява чрез чудеса, не може да се докаже. Чудесата или не могат да се документират и са убедителни само за отделната личност, или се поддават на фалшификации и могат да бъдат обяснени с естествени причини, или са се случили толкова отдавна, че е невъзможно да бъдат проверени. Ходил ли е по планетата Земя Божият син? Явил ли се е пред гедарите в плът и кръв ТайГедар? Всичко това е въпрос на вяра, а не на наука.

Мартин забеляза, че Кадрах е готов да избухне, затова побърза да каже:

— Това е естествено. Ако съществуването на Бог можеше да се докаже убедително, това би отнело свободата на волята на разумните същества… огромна част от свободата на волята.

— Разбира се — кимна невъзмутимо Ди Пи. — Ние също не можем да представим убедителни доказателства за нашата религия. Да, съхранили сме паметта на предците си, но с всяко следващо поколение остава все по-малко от нея… Какво виждам, когато с очите на далечния си предшественик гледам старец дио-дао, застанал на върха на скала? Възможно е това да е Носещия надежда, пророкът, докоснал се до Божеството. А може и да е обикновен съгледвач на армия, очакваща врага… или пастир, наглеждащ заблудило се стадо. В паметта ми има само един кратък миг и аз не зная истината. Моите потомци изобщо няма да видят тези скали и този старец. И така, за жената ще е интересна само онази религия, която предоставя на вярващия явни и недвусмислени доказателства за съществуването на Бог.

— Има ли такива? — попита Мартин с ирония.

— Ще проверим — каза спокойно Ди Пи. — Ще отидем в Долината на Бог. Ще отидем в института по теология. Ще обясним целта на посещението ни и ще помолим за съвет.

— Колко просто е всичко — изсумтя гедарът. — Ще отидем, ще помолим, ще видим. И какво излиза — вашите учени, изглежда, са знаели за тази възможност, но не са се опитали да проведат експеримент.

— Ще видим — усмихна се Дочакалия приятеля. — Да вървим! Двайсет минути до тръгването на влака.


Има нещо удивително смешно в сходството между две раси — много повече, отколкото в различията. Мартин можеше да се закълне, че най-смешното нещо на света е малкият догарски чайник, който беше видял веднъж в една чуждопланетна кръчма. Много весели мигове му беше осигурило гледането на телевизията на извънземните — поне на онези раси, които имаха телевизия. А чуждопланетните рекламни клипове (някои цивилизации също страдаха от този порок) вече много години служеха за извор на вдъхновение на хумористите.

Влакът на дио-дао беше възхитително нелеп — не сам по себе си, а в контраста си с железопътните линии.

Верни на традициите да модернизират докрай старото, преди да го заменят с нещо ново, дио-дао бяха съхранили на планетата си транспортната мрежа, построена още преди хиляди години. Древните пътища на преселение бяха покрити с камък, после — бетонирани, след това върху бетона беше прекарана линия с три широки релси, понякога метални, друг път — от удивително здраво дърво. Преди стотина години по тези релси минавали парни влакове, след което ги сменили (но все още не всичките) с електрически локомотиви.

Сега пред купола на гарата чакаше експрес, от който не биха се срамували дори и аранките.

Трите дълги пурообразни вагона от полупрозрачна пластмаса не стояха, а висяха над релсите. Бяха свързани помежду си с коридори от полупрозрачен материал, наподобяващ смачкан целофан. Очевидно всичките вагони бяха моторни — с нищо не се отличаваха един от друг. До широко отворените врати стояха дио-дао със строги черни наметала.

Релсите покрай гарата бяха дървени.

Кадрах се спря и каза:

— Той виси във въздуха.

— Да — потвърди Ди Пи.

— Магнитно поле?

— Антигравитация.

Гедарът отново издаде съскащ звук и разтърси глава.

— Чувал съм, но не вярвах… Умеете да контролирате гравитацията? Също като аранките?

— По друг начин, но умеем — отговори с достойнство Ди Пи. — Да побързаме, приятели.

Той показа някакви документи на кондуктора при вратата на последния вагон, Мартин и Кадрах извадиха временните си паспорти. Формалностите се оказаха удивително малко — пет-шест въпроса, касаещи главно кулинарните предпочитания и поносимите натоварвания, след което човекът и гедарът получиха по един анкетен лист с разрешение да го попълнят по време на пътуването. Анкетата беше малка — само осем страници.

След това ги пуснаха да влязат във вагона.

Дио-дао явно не пътуваха с влакове на далечни разстояния. Тук нямаше нищо, което да прилича на купета, а още по-малко пък — на спални вагони. Широка пътека по дължината на вагона, от двете й страни — обърнати едно към друго кресла, не особено удобни за хуманоиди. Стените на вагона бяха като от мътна, опушена пластмаса, на места се виждаха хаотично разположени прозорци. Подът беше покрит с мъхнат килим. Всичко беше оцветено в меки бежови нюанси, дори светилниците, покрити с плафони от бледокафяво стъкло.

— Тук ще бъдем по време на пътешествието си — обяви Ди Пи. — Чувствайте се като у дома си, приятели!

Мартин се огледа с недоумение. Оказа се, че са единствените пътници във вагона.

— Този вагон е прикачен специално за нас — каза смутено Ди Пи. — Извинете народа ми, той е приветлив към чужденците, но все пак не се стреми към близък контакт. Може би ако в другите вагони няма свободни места, тогава някой ще дойде…

— Колко ти струваше това? — попита Мартин директно.

— Много — призна Ди Пи, извръщайки поглед. — Не се безпокой. Това е мой дълг. Освен това приключението обещава да бъде интересно.

— Много ни провървя, че Родения през есента ти беше приятел — кимна Кадрах. — Благодаря, малък дио-дао.

Кенгуруто наведе глава.

— Скоро ли ще тръгнем? — поинтересува се Мартин.

Гедарът леко го потупа по рамото:

— Шегуваш ли се, приятелю! Огледай се!

Мартин се огледа.

Движението изобщо не се усещаше, но вагонът вече се носеше над релсите, увеличавайки скоростта си все повече и повече. Триста километра в час… може би малко повече.

— Дочак… Ди Пи, кажи, защо този влак трябва да лети над релсите? — попита Мартин. — Та той не ги докосва.

— Всичко е много просто — обясни малкият. — За безопасност, за да не се вреже в дърветата, в неравности на релефа, в едри животни или непредпазливи граждани.

— Но не е ли по-лесно да се вдигне нагоре, на десет-петнайсет метра над земята?

— Ние не обичаме особено да летим — призна Ди Пи.

— Обаче летите в космоса — не се предаваше Мартин.

— Това е съвсем друго — учуди се Ди Пи. — Съвсем друго!

Кадрах се намеси в разговора:

— На тяхната планета няма птици и летящи насекоми, приятелю мой. Расата на дио-дао страда от страх от височини.

— Знаеш ли, Кадрах — отбеляза Мартин, — имам усещането, че познанията ти за дио-дао са не по-малки от моите, но са някак едностранчиви. Само негативни.

Кадрах тихо се засмя.

— Нека това не обижда малкия ни приятел, но си прав. Когато пазителите дойдоха на нашата планета и гедарите се захванаха с изучаването на Вселената, ние търсихме дълго от кого да вземем пример. Не правихме разлика между хуманоидните и най-чудноватите форми на живот. И се получи така, че най-симпатични ни станаха хората и аранките. За останалите раси знам предимно онова, което пречи на сътрудничеството и дружбата.

— Не съм обиден — каза Дочакалия приятеля. — И за нашия народ хората не са от най-любимите раси, да не говорим за гедарите. Но това не пречи на приключенията. Нека да хапнем, приятели, а? Предстои ни дълъг път.


Влакът се носеше на север. Намираха се в южното полукълбо на планетата, и с всеки изминал час отвън ставаше все по-топло. Снеговете изчезнаха, ширнаха се каменисти равнини, после обрасли с ниски храсти поля, явно култивирани. Оловните облаци изчезнаха от небето, а и самото то се проясни — цветът му се смени от кафеникавозелено на чисто зеленикавосиньо. Понякога през прозорците се мяркаха малки селища, три пъти влакът спря при големи градове.

Във вагона им така и не влезе никой.

Ди Пи почти непрекъснато ядеше. На Мартин даже започна да му се струва, че малкият расте направо пред очите му — достатъчно беше да отклони поглед за минута и съществото сякаш веднага се издължаваше. Представителите на тази раса нямаха детство, на практика нямаха и старост. Мартин неведнъж беше чул да сравняват човешкия живот с горене; животът на дио-дао не гореше, а направо избухваше.

А зад прозорците ставаше все по-топло.

Плантациите от храсталаци се смениха от поля с някакви житни растения, после — от пасища, където бродеха охранени двукраки животни, които малко приличаха на изправени на задните си крака крави. Целият живот на Мардж беше изграден на един и същ принцип: всички животни живееха не повече от половин година, всички растяха в торби и притежаваха наследствена памет.

Тъжна планета…

Мартин се настани в креслото възможно най-удобно, затвори очи и се опита да подремне. Срещу него Ди Пи нагъваше нещо, подобно на чипс, и четеше книга — съвсем обикновена, хартиена, много подобна на земните.

— Какво четеш? — не можа да се сдържи Мартин. Дио-дао вероятно не обичаха да губят времето си напразно. Ако Дочакалия приятеля беше решил да тръгне по стъпките на баща си и да се заеме със служба в името на закона, щеше да му се наложи доста бързо да изучи многобройните кодекси на дио-дао.

— Взех един роман за из път… — Ди Пи се смути. — Това е белетристика. Измислица.

— За какво се разказва? — поинтересува се Мартин. При предишното си посещение не се беше интересувал особено от културата на дио-дао, а се съсредоточи върху спазването на законите и обичаите.

— За един дио-дао, името му е Желаещия повече. Той искал да живее дълго и сключил сделка с дявола. От него се искало всяка година да убие и изяде един млад дио-дао, след което отново ставал млад и можел да се представи за син на самия себе си. Но един полицейски служител, Помнещия станалото, го заподозрял след една случайна среща. Той пазел свято паметта на предците си и успял да разпознае престъпника, с когото се сражавали още баща му и дядо му…

Ди Пи замълча, а после попита:

— Явно сюжетът звучи наивно за същество, живеещо десетки години?

— Защо? — отвърна Мартин. — Ние също имаме подобни сюжети, само че нашите престъпници желаят не дълъг живот, а безсмъртие.

— Трудно ми е да си представя това… — изрече замислено Ди Пи. — Ще ми разкажеш ли някоя човешка книга на тази тема?

Мартин се замисли и се зае да разказва „Портретът на Дориан Грей“. Дочакалия приятеля се оказа добър слушател. Още когато портретът на клетия Дориан Грей започна да старее вместо него, в очите на Дочакалия приятеля се появиха сълзи. Той прие финала със стоическо спокойствие, но явно беше потресен.

— Много дълбока философия — каза той. — Много. Не са ли превеждали тази книга на туристически?

— Изобщо не съм чул някоя книга да е превеждана на туристически.

— Жалко — изрече Ди Пи убедено. — Разтърсваща история! Създателят й сигурно се е ползвал с всеобща любов и е бил учител по морал?

Мартин се засмя.

— Как да ти кажа… ако трябва да съм честен, той е имал проблеми с любовта и морала… предполагам, ще ти е трудно да разбереш ситуацията, но…

За щастие Дочакалия приятеля не се интересуваше от личността на злополучния Уайлд, а от други сюжети на вълнуващите го теми. Мартин му преразказа „Шагренова кожа“40, който не направи чак толкова силно впечатление, след което се прехвърли на фантастиката.

Тук Ди Пи преживя лек нервен срив. Въпреки че възприемаше съвсем спокойно концепцията на художествената литература, той не можа да разбере какво е това измислено бъдеще. Според него можеха да се съчиняват истории само за миналото. Не можеше да си представи бъдещето като полигон за фантазията. Много внимателно, като започна от „фантастиката на близкия прицел“41 и приведе апокрифния случай с изобретяването на портативните детски ядрени лаборатории42, Мартин успя да му разясни смисъла на земната фантастична литература.

— Но нали тези истории в по-голямата си част не се сбъдват! — възбудено спореше с него Ди Пи. — Нима някой е предвидил, че пазителите ще дойдат на Земята?

Мартин сви рамене.

— Тогава в какво е тяхната ценност? Та това е напразна загуба на време!

Мартин не можеше да признае, че хората понякога не знаят какво да правят със свободното си време и запълват живота си с игри, книги, филми и напълно безсмислени хобита.

— Не, това разширява границите на възприятията — каза той. — Когато чете за един или друг вариант на бъдещето, човек вижда неговите плюсове и минуси, и следователно може да вземе мерки за неговото постигане или предотвратяване.

Ди Пи потъна в дълбок размисъл.

— А освен това измисленото бъдеще позволява на човека да си представи по-дълбоко и нагледно проблемите на настоящето. Така, както и в обикновената художествена литература — довърши Мартин.

— Това трябва да се обмисли — кимна Ди Пи. — Тук има някакъв смисъл. Струва ми се, че обичате такива книги, защото се надявате, поне мъничко, да доживеете до измисленото бъдеще. На нас ни е по-трудно. Ние знаем кога ще умрем. Ние живеем кратко… относително кратко, разбира се… но все пак…

Той замълча и остави романа настрана.

А Мартин все пак реши да подремне.


Вечерта Мартин се събуди, удивително свеж и бодър, а влакът вече се носеше над морето. Небето беше забулено в синкавочерна пелена, в далечината проблясваха мълнии, под самото дъно на вагона кипяха вълните.

— Ама защо върху морето има релси? — попита Мартин, като погледна през прозореца.

— Обикновените влакове се движат покрай брега, но антигравитационните експреси скъсяват пътя — поясни Дочакалия приятеля. — Мартине, бързам да ти съобщя една новина. Реших да стана писател!

— Наистина ли? — възхити се Мартин. — Това е сериозно решение, не се съмнявай.

— Много сериозно — съгласи се Ди Пи. — Ще работя по малко в полицията, за да предам знанията си и знанията на предците ми на един от синовете ми. Но аз ще родя двама или трима сина. И един от тях ще стане писател-фантаст. Той ще учи народа ми на бъдещето, което някога ще дойде.

Мартин погледна с любопитство въодушевения дио-дао. Удивително! Беше успял да подари на чуждата раса нова професия!

— Вече знам за какво ще бъде романът ми — продължаваше Дочакалия приятеля. — След десет години… — той направи тържествена пауза — велико откритие ще позволи на дио-дао да живеят десетки години и при това — да се размножават на всеки шест месеца! Отначало всички ще приемат с възторг новото откритие. Но скоро планетата ще бъде обхваната от жестока продоволствена криза. Отново ще се върнат гладът и канибализмът. Правителството ще бъде принудено да ограничи гениалното изобретение и правото на дълъг живот ще стане достъпно само на малцина. Около лиценза за дълголетие ще започнат да се извършват страшни интриги и престъпления. Главният герой е млад дио-дао на име Окриления от мечта. Ето, послушай малко…

Ди Пи взе от съседното кресло дебела тетрадка със синя подвързия. Отвори я на първата страница — Мартин със смайване забеляза, че вече е изписана поне една четвърт от тетрадката. Ди Пи започна да чете:

— „Той посрещаше есента вече за втори път. Днес беше неговият рожден ден — точно преди две години Окриления от мечта беше напуснал топлите и спокойни дълбини на родителската си торба…“

След като направи изразителна пауза, Ди Пи каза:

— Представям си какъв шок ще изпита читателят, когато прочете тези фрази.

— Да, неочакваното начало е сигурен ключ към успеха — съгласи се Мартин.

— Терминът рожден ден ми го подсказа уважаемият гедар — призна Ди Пи. — В стария вариант бях написал: „Планетата вече беше обиколила два пъти светилото си от деня, в който Окриления от мечта…“ и така нататък. Струва ми се, че новите, неочаквани термини ще придадат на текста по-голяма еластичност, ще внушат доверие към случващото се.

— Възможно е — кимна Мартин и погледна към Кадрах — гедарът доволно се усмихваше, докато слушаше Ди Пи.

— А ето го любимото ми място… — Малкият дио-дао прелисти няколко страници. — „Трева. Небе. Покой. И нищо… Странна дума — «нищо». Нали нищо не означава, а ние толкова обичаме да я изричаме. Толкова мразим самата мисъл за «нищото», което рано или късно ще настъпи… и с такава лекота произнасяме тази дума. Нищо. Само стръкчета трева пред очите, само плуващи облаци… Облаците не знаят какво е това «нищо». Бяло върху синьото. Пара в пустотата. Кълба дим — димът на нашата вяра. Когато си малък — строиш вълшебни замъци от бяла мъгла… Нищо. Можеш да се изправиш, а може да останеш във високите треви. Какво ще се промени? Нищо. Водна пара. Хаш две о… Защо така не ти се иска да се изправиш, да се махнеш от гъстия аромат на цветята, от треперещите стръкчета трева, от секундите на детството, дали ти такъв неочакван подарък? Нали така или иначе няма нищо, само пара, само хаш две о… Бял воал върху лика на небето, сякаш плахи тебеширени щрихи върху черната дъска в класната стая…

Детството си отиде, но останаха плуващите над земята облаци. Те не знаят, че отдавна вече си пораснал. Те са същите, както и преди година.

Ти си пораснал, ти ще остарееш, ти ще умреш… Облаците все така ще плуват над земята, а малкото момче ще лежи в тревата, сляпо и безумно гледащо в небето, без да знае, че същите облаци са плували и над мен, без да знае, че всяка мечта се повтаря през вековете… Нищо. Но докато облаците плуват в небето — аз живея. Аз съм онова момче, което е гледало в небето преди хиляда години. Аз съм старецът, който ще се усмихва на небето след хиляда години. Аз живея вечно! Аз ще бъда жив винаги! Хаш две о — това е нещото, от което са направени облаците и океаните, моята плът и сокът на тревите. Аз съм вода и огън, земя и вятър. Аз съм вечен, докато над земята плуват облаци. Трева… небе… покой… Благодаря на това небе. На тази трева. На тези облаци. На тази вечност, която е подарена на всеки. Трябва само да се посегне към небето…“.

— Ти си поет, Ди Пи — каза Мартин.

Бронзовата кожа на малкия дио-дао едва забележимо се изчерви от смущение.

— Старая се. Един от далечните ми предци е бил съчинител на истории, в мен е останало нещичко от паметта му. Това помага.

— А в какво ще бъде същността на романа ти? — попита Мартин.

— Както можеш да разбереш от този фрагмент, след като премине през нелеки изпитания, Окриления от мечта ще разбере, че дългият живот не прави разумното същество по-щастливо, че той с нищо не превъзхожда предците си, живели по половин година!

— Разбирам — кимна Мартин.

— Аз не съм съвсем уверен в тази идея — призна Ди Пи. — Но иначе на читателя ще му стане прекалено тъжно.

— Прав си — каза Мартин. — Повечето земни писатели също са стигали до подобен морал. Било им е мъчно за читателите… и за тях самите, разбира се.

Лицето на Ди Пи се помрачи.

— Тогава ще помисля пак. Може и да променя финала.

— Бряг — каза тихо Кадрах. — Приближаваме се към брега.

Планетата на гедара изобилстваше от морета и океани и едва ли някой би допуснал, че Кадрах може да се страхува от водата, но Мартин долови в гласа му облекчение. Той се изправи, протегна се и погледна през прозореца.

В далечината наистина се издигаха планини.

— Почти пристигнахме — съобщи Ди Пи. — Пътят от брега до планините ще отнеме не повече от половин час. Аз дотогава ще похапна…

Той изведнъж се поколеба. После взе тетрадката си и наполовина изпразнената прозрачна химикалка.

— Не, по-добре да попиша малко. Мартине, подай ми пакета с белтъчните сламки.

5.

Бяха избягали далече от зимата. Дори привечер и дори в планините, тук беше топло. Мартин свали якето си и остана по риза, Кадрах развърза ремъците на дрехите си, Ди Пи свали наметалото си и остана само с препаската на бедрата си.

Гарата беше разположена на каменисто плато пред Долината на Бог. Малкото градче, в което едва ли живееха повече от пет-шест хиляди дио-дао, беше прилепено до железопътната линия. Сред обикновените куполи Мартин забеляза здания с различна архитектура — и веднага почувства топлина в гърдите си. Тук живееха много раси, включително и хора. Все пак това беше уникално място.

— Тук има гедари — каза Кадрах. Явно и на него беше хрумнала същата мисъл. — Предполагам, че ще бъде разумно, ако се разделим. Аз ще поискам съвет от своите, а Мартин — от хората. А ти, Ди Пи, отиди при теолозите дио-дао.

— Това е добра идея — съгласи се Ди Пи. — Виждате ли входа на долината?

Виждаха го. На километър от градчето, където планинските стръмнини се разделяха, разсечени от долината, към небето се издигаше арка, боядисана с цветовете на дъгата. Това беше доста необичайно съоръжение за предпочитащите спокойните цветове и ниските постройки на дио-дао.

— Там има охрана — продължи Ди Пи. — Но входът е свободен за минаване по всяко време. Само трябва да оставите оръжието си.

— Аз няма да оставя меча си! — отвърна рязко Кадрах.

— Меча може да задържиш — успокои го Ди Пи. — Та нали той е атрибут от религиозния ти култ. Ще се срещнем при арката… след час?

— След два часа — помоли Мартин. — Струва ми се, че още ще е светло.

— Добре, след два — съгласи се Ди Пи. — Ще се постараем да си изясним всичко за жената Ирина и за това от коя религия може да се възползва.

— Трябва да се проверят и хотелите — напомни Мартин. — Ще можеш ли?

Ди Пи кимна и те се разделиха. Мартин се насочи към каменната двуетажна сграда, в която се разпознаваха елементи от земната архитектура, Кадрах уверено тръгна към дълга дървена барака, увенчана с решетъчна стражева кула. Дочакалия приятеля потегли към разположен малко встрани купол — твърде голям, за да е жилищно помещение.

Това градче наистина се отличаваше от обичайните селища на дио-дао. Няколко пъти Мартин се натъкваше на извънземни — двойка дългокраки, вирнали перата си шеали, мрачен нисък и набит хуманоид или псевдохуманоид, чиято раса не можеше да определи, както и як хуманоид с външност на хищник, чийто събрат толкова непредпазливо беше заплашвал пазителите на Библиотека. Мартин се поздрави с шеалите на жестомимичен туристически — те владееха речта много лошо; поздрави се и с хуманоидите. Дори избухливият хищник изглеждаше любезен — в чуждите светове всички извънземни неволно се привличаха помежду си.

В градчето имаше и други следи от галактическите култури.

На витрината на едно магазинче, сред най-чудновати храни Мартин откри две консерви с телешко варено, консерва с кондензирано мляко и хайвер белоруско производство. Имаше и купол, над чиято врата обява на туристически съобщаваше: „Подстригване на пера, козина, коси и нокти, подрязване на опашки и уши. Грижи за люспести покрития и за копита. Полиране и удължаване на рога. Професионално и евтино!“ Имаше и мъничък стадион, в момента пуст, но с изключително интересни спортни уреди.

Мартин реши, че по-късно си струва да рискува да си направи маникюр и да се подстриже на чужда планета. В края на краищата такива приключения придават на живота особена яркост.

Но засега трябваше да намери земляците си, затова продължи по пътя си към сградата.

Усетът не го подведе. Сградата изглеждаше като земна къща, построена от червени тухли, с керемиди на покрива, с широки прозорци и уютна тераса на втория етаж. Пред къщата имаше мъничка градинка, в която Мартин с умиление видя зелени пера лук, червенеещи се изпод найлона на оранжерията домати и — о, чудо на чудесата! — няколко цъфтящи ябълкови дървета!

А на пейката пред входа с плетка в ръце седеше тиха старица с посивели къдрици, облечена с крещящожълта рокля. Тя погледна към Мартин през дебелите стъкла на очилата си, усмихна му се и се изправи да го посрещне.

— Добър вечер, фрау… — поздрави я смутено Мартин. Познанията му по немски език се изчерпваха с няколко набили се в главата му думи.

— О, добър вечер, хер! — поздрави го старицата. — Извинявайте, аз съм холандка и от толкова отдавна не съм говорила на немски… нали няма да имате нищо против, ако мина на туристически? Казвам се Елза.

— Разбира се — зарадва се Мартин.

— Клаус! — извика старицата. — Клаус, имаме гост!

От отворения прозорец на втория етаж се подаде плешивата глава на един старец. Когато видя Мартин, Клаус засия и изчезна.

— Сядайте, сядайте — суетеше се старицата. — Как попаднахте на Факю, хер?

— Аз… пътешествах с приятели… — започна неловко Мартин. — Току-що слязохме от влака… Търсим една девойка, която е тръгнала към Долината на Бог…

— Боя се, че с нищо не мога да ви помогна — искрено се огорчи старицата. — Тук няма нито една девойка. Но в микровълновата всеки момент ще е готов чудесен щрудел и ако седнете на чаша чай…

— С удоволствие — каза Мартин. Естествено работата не беше в щрудела.

Появи се и Клаус. Радостен, бързо бършеше ръцете си, нацапани с боя. Мартин се здрависа с него и старецът побърза да поясни, че е художник, живее тук вече от седем години, тъй като това място му носи вдъхновение, не се интересува от теология, но му е много приятно да си побъбри със земляк.

Думата „земляк“ наистина звучеше тук по-особено: тържествено и величествено.

Мартин се поинтересува дали в градчето живеят много хора и с удоволствие чу потвърждение на догадките си: тук живееше италиански ботаник, експериментиращ с местните растения, американски социолог, изучаващ бита на дио-дао, китайска двойка, която държи магазинче, фризьорски салон и пералня за извънземни, поет от арабски произход и юноша японец, скрил се на Факю от якудза.

Както и предполагаше, нямаше руснаци. Службата за външно разузнаване хронически страдаше от недостиг на финансиране, а руската православна църква не се беше решила да последва примера на Ватикана и да изпрати в Долината на Бог поне „ботаник“.

Мартин нямаше намерение да се запознава с всички представители на разузнаването и вероизповеданията на Земята. Напълно го устройваше възрастната холандска двойка, представляваща тук Обединена Европа.

— Вие със сигурност сте изучили това място, нали? — попита той, когато седнаха да пият чай. Сложиха масата право в градината пред къщата, щруделът се оказа вкусен, а чаят — силен и ароматен. — Наистина ли в Долината има поклонници на всички известни религии?

— Всички големи религии — уточни Клаус.

Мартин кимна:

— Работата е там, че аз съм частен детектив.

Възрастните хора закимаха толкова енергично и с разбиране, че веднага стана ясно — ни най-малко не му вярваха.

— Девойката, която е дошла тук, се увлича от теология — заразказва Мартин, безгрижно смесвайки истина и измислица. — Тя иска да докаже съществуването на Твореца. Очевидно се нуждае от религия, която може да демонстрира явно и безспорно чудо. Към кого би могла да се обърне?

— Нашата вяра, разбира се, се изключва — изрече замислено Клаус. Каквито и дълбоки съмнения да изпитваше по отношение на Мартин, въпросът го заинтригува. — Разрешете да отида за тютюн…

— Почерпете се — предложи щедро Мартин, отваряйки раницата си. В нея се намери пакет холандски „Макбрен“, и лицето на Клаус се озари от искрена усмивка. Той дори предложи на Мартин „лулата за гости“ и скоро двамата с удоволствие пушеха ароматен тютюн. След кратко колебание към тях се присъедини и Елза, която донесе от къщата малка лула с дълъг чибук. Старицата седеше тихо като мишка, но слушаше разговора крайно внимателно.

— Чудо, чудо… — разсъждаваше на глас Клаус. — Разбирате ли, дори странната вяра на дио-дао отрича повторяемостта и предсказуемостта на чудесата. Фактическата възможност да се получи чудо, като се изпълни един или друг ритуал, противоречи на всяка религия, свежда я до шаманство, до магия. Творецът не може да бъде уподобен на механизъм, който непременно ще изпълни едни или други действия в отговор на молитвите на вярващите. Мойсей е получил от Бог жезъл и дарбата да твори чудеса, но само за изпълнение на волята Господна. Христос е можел да извърши всякакво чудо, но бидейки Бог, е ограничавал сам себе си… Ако се е вслушал в молбите на апостолите, би се възцарил в Юдея… Ако вземем будизма, ние нямаме никакви основания да разчитаме на чудо, а ако се задълбочим в исляма…

— Разбирам, че земните религии не са подходящи — каза Мартин. — Но девойката смята, че е намерила пролука в някаква религия. Сигурен съм, че сега тя е в Долината на Бог. Уговаря служителите на някой от храмовете да й помогнат. Нямам време да обхождам цялата долина… дайте ми съвет, моля ви!

Клаус и Елза се спогледаха.

— Много симпатичен младеж — отбеляза Елза. — Християнин ли сте?

Мартин кимна.

— Може би ще успееш да му помогнеш с нещо, Клаус? — предположи Елза. — Поне мъничко?

За художник Клаус се оправяше с теологията напълно прилично. Той размишлява двайсетина секунди, след което отсече:

— Гачерът.

— Какво? — възкликна Мартин, като за малко да изпусне чашата си.

— Вярването на гедарите — поясни Клаус. — В него съществува фигурата на месията, ТайГедар, който… — Той се замисли. — Не може да се каже, че е бог, но е повече от пророк… Да кажем така: ТайГедар е тази част… не, не част… тази страна на Твореца, която човек може да възприеме… исках да кажа — гедар. Това е нещо като модел, аналог, проекция…

— Роден от Светлината, Сянка на стената на битието… — промърмори Мартин. И по погледа на Клаус разбра, че шансовете му да изглежда като частен детектив вече са равни на нула.

— Ето, виждате ли, и сам прекрасно разбирате всичко.

— Имам един приятел. Той е гедар и ми е разказвал някои неща… — опита се да се оправдае Мартин.

Разбира се, не му повярваха.

— Но нима вярването на гедарите включва предсказуемост на чудесата? — попита Мартин.

— Тяхната религия е достатъчно млада и активна — отговори Клаус. — Гедарите са сковани от много сложен кодекс от взаимоотношения, обществото им е по-структурирано, отколкото японското, например. И тези кодекси и взаимни задължения се разпростират частично и върху отношенията им с Бог. Съществуват няколко обещания на ТайГедар, които стоят в самата основа на вярванията на гедарите. Например всеки служител на ТайГедар, загинал заради утвърждаване на истинността на своето служене и дълбочината на своята вяра, ще бъде възкресен в нова плът.

Мартин се усмихна скептично.

— При това незабавно — вметна Клаус.

— В историите на гедарите е имало религиозни войни — каза Мартин. — Но не съм чувал за масови възкръсвания на загинали гедари.

— Разбира се — кимна Клаус. — Те обясняват това, както може да се очаква, с недостатъчна вяра у загиналите. Но все пак е обещано телесно възкресение. И гедарите твърдят, че многократно са регистрирани такива случаи.

Мартин се почувства зле.

— Девойката може да отиде в храма и да помоли да я принесат в жертва в името на ТайГедар — каза той. — Толкова й е акълът…

— А после ще се окаже, че не й е достигала вяра — усмихна се Клаус. — Както обикновено се случва.

— Има ритуал на очистване и при хри… — каза Елза, намръщвайки се.

— И започва ли камъкът да дава плод след последния ритуал? — усмихна се Клаус. — Спомни си и за танците с огън на шеалите… Не, ако трябва да се провежда демонстративен експеримент — ще е с гедарите. Разбира се, отрицателният резултат няма да докаже нищо, но виж, положителният…

— Ще тръгвам — каза Мартин и се изправи. — Благодаря за угощението.

— Сигурен ли сте, че трябва да отидете там? — попита неочаквано Клаус.

— Предполагате, че е опасно? — уточни Мартин.

— Не мисля, че ще е опасно физически — поясни Клаус. — Но виж, в духовен план…

— Нека да смятаме, че се опитвам да предотвратя духовната й гибел — каза Мартин.


На средата на пътя към входа на Долината на Бог Мартин съжали, че не е оставил при европейските шпиони раницата и карабината си. Достатъчно тежко щеше да му е да тича и без тях — местният въздух беше разреден.

Той стигна до арката с цветовете на дъгата изпотен, задъхан, проклинайки пурите и лулите, а също и чревоугодничеството във всичките му форми. При това осъзна, че по време на чая и разговора не беше направил едно крайно необходимо нещо и сега рискува да наруши местните закони. Толкова бързаше, че дори нямаше сили да разгледа добре арката — само разбра, че е построена от някакви синтетични материали и съдържа не седем разноцветни ивици, а поне трийсет.

Няколко дио-дао бяха излезли от жилищния купол и сега стояха пред арката и го чакаха.

— Тук не бива да се влиза с оръжие — каза един от извънземните, гледайки внимателно прибраната в калъфа карабина.

Мартин безмълвно свали на земята раницата и карабината и извади от джобовете си всичко, включително швейцарското джобно ножче.

— Сега вече си чист и можеш да влезеш — съобщи същият дио-дао.

Мартин поклати глава и въпреки че се чувстваше като персонаж от стар виц, зададе неудобния, но необходим въпрос:

— Във вашия купол има ли тоалетна?

За пръв път в живота му се случваше да предизвика толкова масов и хомеричен пристъп на кикот. Онези дио-дао, които не бяха бременни, се превиваха от смях, останалите тихо се тресяха, придържайки тежките си кореми. От някои торби започнаха да надничат деца.

— Ти… затова ли тичаше така? — попита единият дио-дао. — А?

— Спазвам глупавите ви закони! — извика Мартин. — Имате ли клозет?

— Да вървим — кимна му посрещачът, все още подхилквайки се. — Да вървим, пилигриме…

След минута, изскачайки като куршум от купола, Мартин предизвика нова истерия с появата си. Впрочем, и ако беше излязъл със спокойна походка, това нямаше да промени нещата.

— Преминавала ли е през арката жена от моята раса? — попита той. — Днес, преди няколко часа?

Няколко дио-дао, успели с усилие да дойдат на себе си, закимаха.

— Накъде беше тръгнала? — попита за всеки случай той.

И подозренията му се оправдаха.

— Жената попита за пътя към ефеса на ТайГедар — отговориха те.

Мартин се приближи към арката и спря ужасен пред открилата се гледка.

Долината се проточваше на десет-петнайсет километра нататък, като достигаше не повече от три километра ширина. Но цялото това пространство беше запълнено от чудновати постройки. Очите неволно търсеха нещо познато, най-добре златните куполи на църкви, или поне католически катедрали, минарета, пагоди и синагоги. Но погледът му се натъкваше на: кръгла каменна постройка насред изкуствено създадено блато; издигащ се към небето връх, увенчан със сребърни стрели; подемна макара над шахта; гигантска статуя, изобразяваща размахващ щипки омар; спираловиден акведукт, по който лениво течеше вода; огън, пламтящ в исполинска чаша. По-дребните постройки се губеха във вечерния здрач.

— А къде е този ефес на ТайГедар? — възкликна Мартин.

Приближилият се към него дио-дао безмълвно посочи някъде надясно. Мартин проследи ръката му и видя израстващо от склона на планината здание. То приличаше най-много на стилизиран стиснат юмрук, направен от камък. Юмрукът държеше нещо като предпазител на меч или ефес. Вместо острие от ефеса към небето се издигаше тънък лъч светлина.

— Колко буквално е всичко… — промърмори Мартин. — Благодаря, дио-дао.

И побягна, оставяйки охранителите да се смеят.


Привечер Долината на Бог оживяваше. Очевидно така се беше получило при повечето раси — да срещат и изпращат слънцето с мистични ритуали. Пламъкът в огромната чаша започна да променя цвета си и да пулсира, сякаш подухван от невидими духала. На места заработиха фонтани. Над едно мрачно здание, което нямаше нито врати, нито прозорци, в небето излетя и започна да кръжи ято птици с размерите и привичките на гълъби, но с окраската на колибри.

И звуци!

Имаше незрими барабани, приглушено им пригласяха гонгове. Пронизващ рев на тръби, пищене на клавесин, агония на цигулка и дрънкане на струни. Далечен звън на камбани, тонове на орган, спиричуъли под съпровода на писклива филхармония, хрущене от чупещи се стъкла и бучене на турбини…

И гласове!

Раболепни и горди, нежни и заплашителни, молещи и изискващи, благославящи и проклинащи; гласове на хиляди езици; гласове, каращи стомаха да подскача към гърлото; гласове, пронизващи черепа; прогонващи болката, отнасящи надалече тревогата…

И миризми!

Сладкият аромат на благовония, лютият дим от горящи треви, отвратителната воня на гниещи органични вещества… Упойващи миризми, тревожни миризми, пронизващи миризми, успокояващи миризми, познати и чужди на човека миризми… Природни миризми, отровни химически миризми; неутрални миризми, миризми, неясни и смесени като разпръскващо се във въздуха петно…

И дио-дао на вратите на храмовете и светилищата!

Дио-дао с мантии и раса, наметала и костюми, пера и кожи, разголени и гримирани, застинали неподвижни и танцуващи в странни ритми, крачещи и скачащи, разглеждащи Мартин и вперили поглед някъде в небето…

Мартин тичаше между храмовете, по тесни бетонни пътечки, които постоянно се разклоняваха и сменяха посоката си. Ефесът на ТайГедар беше все по-близо и по-близо, но пътят към него беше преграден с канал, в който безмълвно бяха застинали голи дио-дао, потопили длани във водата. Мартин скочи в студената вода и прекоси канала през един висок до гърдите брод. Дио-дао го гледаха, но никой не каза нито дума.

След като се изкатери по каменистия склон — нагоре не водеха никакви пътища, — той дотича до процепа в ефеса на ТайГедар. Нямаше врати, само завеса от тънки полюляващи се метални нишки. Зад тях се виждаха отблясъци от червена светлина и долитаха гласове — на туристически!

— Стойте! — извика Мартин, влизайки на бегом в храма на гедарите. — Стойте!

Те и без това стояха. Двама дио-дао с гедарско облекло — като оживяла карикатура, ехидна и удачна. И човешка жена — Ирина Полушкина, напълно гола, с купчина дрехи в краката. В ръцете си дио-дао държаха гедарски мечове, направени от разтопени керамични нишки, и цялата картина напомняше живо за обложката на някаква слаба фантастична книга, експлоатираща за пореден път темата „красавицата и звярът“.

— Не я докосвайте! — извика отново Мартин. И едва в този момент забеляза, че никой не държи Ирина, а дио-дао са хванали мечовете не за ръкохватките, а за остриетата. Освен ако не смятаха да посекат девойката с дръжките, значи тя не беше заплашена от нищо.

— Ти си развълнуван и объркан — каза много спокойно единият дио-дао. За миг мечът му се плъзна в ножницата на гърба му. — Какво те тревожи?

— Не слушайте девойката, тя е намислила глупост — каза бързо Мартин, приближавайки се към Ирина.

— Мартине, не съм молила за вашите съвети… и вашата помощ! — възкликна гневно Ирина.

Той вече изобщо не се учудваше, че го е познала. Хвана я за ръка и я дръпна на няколко крачки от двамата дио-дао. После повтори:

— Нейното предложение е грешка. Не бива…

— Откъде знаеш какво съм предложила? — попита Ирина.

— А ти откъде знаеш кой съм аз? — защити се Мартин. Девойката се сепна, а той отново се обърна към свещениците: — Девойката се е увлякла, ТайГедар няма да я съживи…

— Разбира се, че няма да я съживи — кимна единият дио-дао, облечен с дреха с лазурен цвят. Кимна към приятеля си, който беше с бледозелена дреха, и той тихо отстъпи встрани. — Никой няма намерение да я убива. Преброй до дванайсет наум, като при всяко число повтаряй „Тай!“.

Колкото и нелеп да беше съветът на жреца, Мартин се вслуша в него. И започна да брои наум: „Едно, Тай! Две, Тай!“.

Изглежда, едва сега Ирина осъзна, че се е оказала гола пред мъж от своята раса. Дръпна се, но Мартин я държеше здраво. Тогава тя застина и се изпъна като млад фотомодел, позиращ за „Плейбой“. Постъпи правилно, разбира се — няма нищо по-нелепо от гола жена, която се опитва да скрие голотата си с длани.

„Три, Тай! Четири, Тай!“ — произнесе мислено Мартин, оглеждайки се. От мокрите му дрехи по мозаечния каменен под капеше вода, но двамата дио-дао учтиво не забелязваха това.

Отвътре храмът на гедарите изглеждаше доста малък. Почти кръгла форма, драпирани с червено кадифе стени, никакъв олтар или икони. Само на купола на ниския таван Мартин забеляза стенопис, но толкова абстрактен, че му се струваше невъзможно да отгатне какво е изображението. Светлина, сенки, неясни силуети…

„Пет, Тай! Шест, Тай, Седем, Тай!“.

Мартин стисна китката на Ирина още по-силно. Погледна я в очите. Момичето издържа погледа му, дори го възнагради с презрително примигване.

„Осем, Тай! Само за бой е! Девет, Тай! Да се остави без сладко! Десет, Тай! Единайсет, Тай! Да й се вземе всичката козметика! Дванайсет, Тай!“

— Защо си съблечена? — попита Мартин и с удоволствие видя, че Ирина се изчерви.

— Жените нямат право да се намират в храма на ТайГедар с дрехи — отговори тихо жрецът дио-дао с лазурните дрехи. — Жената изобщо няма право да носи дрехи… Ние поискахме да се съблече. Не се безпокой, свързани сме с обет за целомъдрие и не можем да посегнем на твоята жена.

— Аз не съм негова! — извика Ирина, но дио-дао не обърнаха никакво внимание на думите й. И нищо чудно. Вярата на гедарите, която се изповядваше в този храм, оставяше на жените крайно малко права.

— Какво целомъдрие? — не издържа Мартин. — Вие имате наследствена памет, нима предпочитате да умрете, без да я предадете на потомците си?

— Служенето на ТайГедар е недостъпно за жените. Но ние не сме жени, а хермафродити — отговори гордо свещеникът. — Служенето на ТайГедар забранява телесната близост. Но ние оплождаме самите себе си — против това няма нито една забрана в Книгата на ТайГедар.

Мартин шумно си пое дъх. Да, вероятно това беше възможно. И почти със сигурност беше страшно извращение в морала на дио-дао.

Но тези побъркани дио-дао служеха на Бога на гедарите и се държаха като гедари.

— Ира, вземи дрехите си и ме изчакай отвън — помоли я Мартин.

— Не! — отсече тя.

Мартин реши да не настоява. Изведнъж си представи как излязлата от ефеса Ирина е хваната от друга група видиотени дио-дао, които я замъкват… например към пламтящата чаша.

— Какво искаше тя от вас? — попита Мартин.

— Тази нещастница — каза дио-даото и ръката на Ирина потрепна — искаше да изпита ТайГедар. Тя помоли за разрешение да умре в негово име, за да възкръсне съгласно древното обещание на ТайГедар.

— Но вие отказахте да й помогнете — отбеляза Мартин.

— Разбира се — кимна жрецът дио-дао. — Обещанието на ТайГедар не важи за жени, самките не могат да бъдат негови служители.

Мартин започна да се кикоти. Ирина го гледаше изпепеляващо, а дио-дао тихичко чакаха. Той обаче се смееше все по-силно и по-силно. Ето ви политическа коректност! Ето ви равенство между половете! Когато започвате експерименти с чужда философия и религия, първо се убедете, че имате всички необходими атрибути!

Мартин се смя, докато Ирина не се разплака. Тихичко, почти беззвучно. Кавалеристката Дурова43, поругана от целия кавалерийски полк…

— Ира, извинявай — каза Мартин, като спря да се смее. — Прости ми. Но аз тичах насам като идиот… Боях се, че ще те намеря вече мъртва… отново.

— Ти си глупак! — Тя го погледна гневно, без да престава да плаче. — През цялото време ми пречиш!

— Къде съм ти попречил? — възмути се Мартин. — На Библиотека, където прострелях убиеца ти? На Аранк, където приятелят ти за малко да ме застреля? На Прерия 2, където ти скочи под куршумите? Ти се залавяш ту за една тайна, ту за друга. Опитваш се да решиш по лесния начин загадки, с които се мъчи и ще продължава да се мъчи човечеството! Защо не можеш да седиш мирна! Ти си млада, умна, красива девойка, защо се държиш като глупачка…

— Ти не разбираш! — прошепна Ирина, хапейки устни. — Времето изтича, всички вие не разбирате…

Мартин успокоително я потупа по рамото — и веднага се улови, че това, което му се иска, не е да я успокоява…

— Ирина, сега ще си тръгнем оттук и ще ми разкажеш всичко — помоли той. — Става ли? Ще ти повярвам. Честна дума. Ще ти помогна. Нали виждаш — с ТайГедар не излезе нищо, и аз нямам нищо общо тук. Нали?

Девойката кимна неохотно.

— Ами ето — усмихна се Мартин. — Ще видим с колко време разполагаме и какво трябва да се направи. Сигурен съм, че ще се получи.

После се обърна към дио-дао и се поклони.

— Благодаря ви, служители на ТайГедар! Благодаря за проявеното снизхождение към самката от моята раса.

— Тя нямаше никакви шансове — повтори служителят. — Освен всичко останало, с чудото на възкресяването се даряват онези, които вярват в ТайГедар, а не учени-фанатици, тръгнали на смърт заради научното любопитство.

— Логично — кимна Мартин. — Можем ли да си тръгваме? Нали не съм ви оскърбил с внезапната си поява? Нали жената не е засегнала чувствата ви?

— ТайГедар е безмилостен към злото, но е снизходителен към грешките. — Върху лицето на дио-дао се появи усмивка. — Идете си и не позволявайте на разума си да се разпилява. Различавайте глупавото от доброто и мислете по четири пъти, преди да извършите нещо.

— Отсега нататък ще мисля по дванайсет пъти — съгласи се Мартин.

Изглежда, най-накрая му беше провървяло.

Той кимна на Ирина и тя много неловко, без да се навежда, а клякайки сред разбърканите си дрехи, се зае да ги събира. Мартин деликатно се извърна, но веднага след като девойката се изправи, отново я хвана здраво за ръката.

— Простете, достойни — каза Мартин и я поведе към изхода. — Извинявайте, че поизцапах тук.

И в този момент се случи онова, от което вече беше спрял да се страхува.

Металическите нишки слабо иззвънтяха, завесата се отдръпна встрани и в залата влезе Кадрах. Лицето му беше почти бяло — удивително е как сивата кожа може да побледнее толкова.

— Кадрах, всичко е наред, успях — изрече бързо Мартин.

Гедарът само кимна слабо и плъзна безизразен поглед по голата девойка. Отиде насред залата. И тихичко рече:

— Кощунство.

Мартин застена мислено. Само мислено. Сега не биваше да показва дори сянка на съмнение.

— Кадрах, те не са виновни в нищо! — възкликна той.

Дио-дао с лазурната дреха се приближи към гедара и тихо каза:

— Ти си целият изтъкан от гняв, братко мой. Позволи ми да очистя душата ти.

— Шакрин-кхан! — изкрещя Кадрах, ръката му се стрелна към дръжката на меча, но веднага се отдръпна. Гедарът сякаш клюмна, прегърби се. Погледна към Мартин и с мъртъв глас преведе: — Гадост… Прости ми, приятелю. Казах, че има граници, през които не мога да прекрача. По-добре излез.

— Какво те засегна, братко? — попита свещеникът все така меко.

Кадрах се закикоти:

— Какво ме е засегнало? Мечът на ТайГедар в душата ми! Аз виждам зло, стоя сред зло, ще прочистя злото!

Гласът на дио-дао сякаш се наля с гняв:

— По-внимателно, учителю. Тук няма неразумни, на които да трябва да се предаде урок. Тук е ефесът на ТайГедар, Сянката на Светлината!

— Ти разбираш цветовете, ти си прочела Книгата на Тай Гедар, ти си си купила меч, но това не те прави гедар! — изсъска Кадрах. — Ти стоиш в езически храм, ти се подиграваш с вярата ми, ти тъпчеш сянката на ТайГедар!

— Аз разбирам езика на дрехите, аз познавам Книгата, аз сам си направих меча! — Сега гласът на дио-дао гърмеше в целия храм. Той се изправи и се оказа, че е едва ли не по-висок от Кадрах. Веднага се видя, че е бременен. — Това е истински ефес на ТайГедар, издигнат в негова чест и за негова прослава, и сянката на ТайГедар лежи на раменете ми! Нима ТайГедар е казал, че само гедарите носят неговата истина? „Всички сте недостойни да ми служите и всеки има право да ми служи!“.

— „Даваща живот няма да застане под моята сянка, носеща живот не ще влезе в ефеса на моя меч!“ — контраатакува Кадрах. — Ти си бременна!

— Аз не съм жена! — изрева жрецът дио-дао. — Аз съм служител на третата нишка на меча, името ми е Корган, живея за слава на ТайГедар!

— Ти си по-лоша от жена, защото си надарена с лъжлив ум! — закрещя Кадрах. — Ти си бременна, ти си хермафродит, ефесът е осквернен!

— Отсечи гнева си, Кадрах!

— Шиидан! — нададе вой Кадрах и с неуловимо движение измъкна мечовете си.

Ето сега вече Мартин си позволи да застене на глас. Впрочем, това не му попречи да сграбчи Ирина в прегръдката си и да се хвърли към далечния ъгъл на храма.

Кадрах и Корган стояха един срещу друг. Корган също беше извадил меча си, а в погледа му се четеше искрената ярост на несправедливо обвинен.

Сега нито Кадрах, нито Корган си правеха труда да говорят на туристически. Впрочем, разговорът им не трая дълго.

— Аш гаррза-хра Тай, анжар Шиидан, Кадрах! — изкрещя свещеникът и Мартин си помисли, че може би най-голямата му грешка е била да назове гедара по име. Последната капка в чашата на гнева на Кадрах. Гедарът по никакъв начин не можеше да признае на „фалшивия свещеник“ правото да говори с него като с равен…

— Аш Шиидан-кхан! — изрева Кадрах.

Ирина се размърда в прегръдката на Мартин и тихо каза:

— Край… след като го нарече слуга на дявола…

Мечовете се срещнаха.

Може би приелият вярванията на гедарите дио-дао наистина владееше добре оръжието. Може би той наистина беше изучил тайното изкуство на плетене на меча от разтопени каменни нишки.

Но той нямаше никакви шансове срещу професионалния гедарски палач. Дио-дао изобщо не използваха режещи оръжия — много повече им пасваха раздробяващите и метателните, като боздугана и прашката.

Още на третия удар Кадрах изби меча на дио-дао. Застина за секунда, съпровождайки с поглед отлетялото към стената оръжие — сякаш смаян от това, че не е успял да го счупи. Обезоръженият Корган не се опита да избяга, а гордо изправи глава, гледайки право в лицето на гедара, и устните му беззвучно зашептяха нещо.

Мечовете изсвистяха, разсичайки въздуха, и кръвта заля лазурната дреха на жреца дио-дао. На Мартин му се стори, че отначало Кадрах се канеше да отсече главата на Корган, но в последния миг размисли — и нанесе два удара в гърдите. Очевидно това беше по-позорна смърт, единствената, за която бе достоен помагачът на дявола.

— Ефесът ти е очистен, ТайГедар! — възкликна Кадрах. С две бързи движения той изтри мечовете в дрехата на Корган и ги прибра в ножниците. Гедарът се правеше, че не забелязва втория свещеник, който беше застанал встрани и изобщо не се намеси в схватката. Очевидно защото онзи не беше бременен.

— Какво направи, Кадрах — прошепна Мартин, докато се изправяше. — Какво направи…

Гедарът го погледна сурово.

— Прости ми, приятелю. Трябваше да излезеш. Не можех да не накажа осквернителя на ефеса.

Той се приближи към Мартин и Ирина и подаде ръка на девойката:

— Стани. Аз съм приятел на Мартин и се радвам, че си спасена.

— Убиец — прошепна Ира. — Жесток убиец!

Гедарът въздъхна и отдръпна ръката си.

— Все пак и вашите самки не са съвсем разумни… Изведи я оттук и я облечи, приятелю Мартине. Аз трябва да се помоля в очистения храм.

Мартин не отговори — той гледаше тялото на Корган, което вече не беше толкова неподвижно.

От окървавената купчина дрехи изпълзяваше детенцето.

Съвсем мъничко — ако беше човешко дете, Мартин би го сметнал за две— или тригодишно.

Дебелата пъпна връв се точеше подире му и пулсираше, трепереше в бесен ритъм, като силно опъната струна. Очите на детето бяха широко отворени и без да мигат, гледаха в Кадрах.

Сякаш почувствал този поглед, той се обърна. Посегна към мечовете си — и безсилно ги отпусна. Прошепна:

— Храмът е осквернен завинаги…

Ирина се надигна, видя детенцето, изпищя и притисна длани към лицето си. Гледката наистина не беше приятна.

Детето се надигна, застана на силните си задни лапи. Замислено прехвърли поглед върху пъпната връх. Пулсирането престана. По сивосинкавата връв сякаш в него се просмукваха последните буци съсирена кръв.

После устните на детенцето се отвориха и слабичкото гласче изрече:

— Сбъдна се обещанието на ТайГедар… аз загинах и възкръснах в нова плът…

Жрецът с бледозелените дрехи падна на колене.

— Не си възкръснал! — изрева Кадрах. — Прехвърлил си цялата си памет в детето! Гавриш се с вярата ми, отново се гавриш!

Той извади мечовете си от ножниците.

— Да не си посмял!

Мартин не забеляза кога Ирина е успяла да вдигне от земята меча на свещеника. Опита се да я хване, но дланите му се плъзнаха по голата кожа и девойката се изтръгна, а той се подхлъзна върху окървавените камъни и падна в краката й. Ударът на Ирина беше неумел и тромав, така замахват с тояга, а не с меч, и гедарът, естествено, усети надвисналото над главата му острие. Той се обърна, озъби се — Мартин усети какви сили му коства да се сдържи, — но той все пак се сдържа и не удари Ирина, само подложи мечовете си под нейния.

Мечът на свещеника се плъзна по мечовете на Кадрах и счупи единия от тях при самата дръжка.

Острието влезе в рамото на гедара, разсичайки с лекота дрехите и тялото.

— Майчице… — прошепна Ирина, изпускайки меча.

Острието остана да си стърчи от тялото на гедара, кръвта бликаше на тласъци от раната му. Гедарът поглеждаше замислено ту раната си, ту счупения си меч. Разтвори дланта си — ефесът с парче от острието падна в краката му.

— Не исках… — прошепна Ира.

— Ти просто беше мечът на ТайГедар… — каза гедарът и рухна на колене.

— Прости ми! — извика Ирина и се наведе над Кадрах. — Прости ми!

Мартин видя как се случи, но вече не можеше да направи нищо.

Ирина се подхлъзна в кръвта и падна. Успя да се опре на ръката си, но все пак остана надвиснала над гедара.

Над гедара, който така и не беше пуснал втория меч.

На гърба на Ира сякаш израсна хълмче, което след миг се пръсна, и от отвора се подаде острието на меча и мъничко кръв. Девойката изпищя слабо.

— Не… — простена гедарът. С последно усилие той измъкна меча от Ирина, погледна умолително към Мартин и прошепна: — Не исках! Не го направих аз!

Пълзейки в кръвта и даже без да се опитва да се изправи, Мартин достигна до него на четири крака. Подхвана Ира от ръцете му.

— Помогни… ми… — прошепна девойката.

Мартин притисна с длан пулсиращата рана. Беше късно да й помогне. Мечът на гедара беше преминал през сърцето й.

— Ние сме още три — каза Ирина, гледайки го в очите и сякаш отгатвайки неизречените му мисли. — Поне… една… е длъжна… Пазителите… те нямат власт…

— Къде са те? Къде са те, Ира? — извика Мартин.

— Търси… на… — прошепна девойката. Изкашля се — някак много тихо, културно. И очите й се затвориха.

— Аз те подведох, приятелю — каза гедарът. Той също умираше, от тялото му шуртеше кръв. — Те са по-силни… Те използваха и мен. Моя гняв. Виновен съм.

Малкото дио-дао се приближаваше към тях. Новороденият свещеник погледна тъжно девойката и попита с тънко гласче:

— Тя нуждае ли се от обреда на ТайГедар?

Мартин поклати глава, люлеейки на коленете си неподвижното тяло.

Малкият дио-дао се обърна към умиращия гедар:

— Сърцето на ТайГедар е милосърдно… Приеми съдбата си, Кадрах.

Застанал на колене, Кадрах леко се поклащаше и на Мартин му се стори, че сега, в последен пристъп на ярост, гедарът ще се хвърли срещу новородения дио-дао. Но Кадрах само попита:

— Ще ми простиш ли… Корган?

— Както е повелята на ТайГедар — изпищя малкият дио-дао и нежно положи ръчички върху окървавеното рамо на гедара.

Мартин вдигна Ирина, стана и тръгна към изхода. Отслабващият Кадрах стоеше на колене пред новородения дио-дао, който с тънко гласче му говореше нещо на езика на гедарите. От време на време Кадрах отговаряше, от време на време клатеше глава. Младият свещеник застана на колене до него и сложи в ръката му меча си.

Иззвънтя металическата завеса.

— Да вървим, Мартине — каза му някой. — Те ще направят с тялото каквото е необходимо.

Мартин се обърна — малкият Ди Пи стоеше зад гърба му и гледаше тъжно умиращия Кадрах и мъртвата Ирина.

— Той повярва — промърмори Мартин, докато излизаше след Ди Пи от ефеса на ТайГедар. — Той повярва!

— Показаха ми пътя, но твърде късно. Свещеникът загина и възкръсна, така ли? — попита тъжно Ди Пи.

Мартин кимна. В главата му беше пълна каша.

— Не съществуват чудеса, които не оставят свобода на избора — каза тихо Ди Пи. — А ако съществуват, те не са от Бог.

— Какво имаш предвид, Ди Пи? — попита Мартин.

— Заветът за незабавното възкресяване е догма на гедарите — отговори Ди Пи. — Той не бива да се тълкува еднозначно… в случая с дио-дао. Това вече се е случвало в нашата история.

— Как така? — извика Мартин. — Значи вие сте способни да прехвърлите цялото си съзнание в бебето? Да прекопирате цялата си личност?

Ди Пи кимна и уточни:

— Това… това е невъзможно да се направи нарочно. Изкушението би било… Би било прекалено силно. Но се е случвало. Понякога. Ако умиращият е бил сигурен, че животът му е по-важен от продължаването на рода. Ако това е било… много важно. Ако бебето още изобщо не е развито и не притежава собствена личност. Прекалено много „ако“, Мартине!

— Не е било чудо — прошепна Мартин. Сам не знаеше какво изпитва — облекчение или тъга.

— Не е било — потвърди Ди Пи. — И в същото време е било. Свещеникът наистина е вярвал в ТайГедар и свещеникът е възкръснал в ново тяло… Кадрах ли го уби?

Мартин кимна.

— Бременността на свещеника… Кадрах не можа да я понесе. Прието е да се смята, че самките от техния вид изобщо не притежават разум.

— Глупаво — каза Ди Пи. — Догмата се е оказала по-силна от разума. Догмата е убила Кадрах и е възкресила свещеника… — Той прехвърли погледа си върху Ирина. — Кой я уби?

— Случайност — отговори Мартин. — Тя се подхлъзна и падна върху меча на Кадрах… като преди това го рани смъртоносно.

Ди Пи поклати глава.

— Трябваше да се свържа по-рано с теолозите… Да узная какво разрешение може да се намери. Да те предупредя, да успокоя гедара… Горката жена.

Мартин кимна. Ръцете му бяха в кръв, целият беше в кръв, а мъртвото тяло страшно тежеше. Четвъртото копие на Ирина Полушкина беше загинало от случайна насилствена смърт. Отново пред очите му. Той отново не беше успял.

И този път се оказа без никакви нишки.

Трите Ирини, все още странстващи някъде из Галактиката, можеха спокойно да умират в самота. Мартин Дугин нямаше да им носи повече нещастие.

— Струва ми се, че аз съм причина за смъртта й — каза Мартин. — Всеки път. Аз не успявам да помогна. Аз… нещо в мен не достига.

Той хвана жетона на Ирина, дръпна го, скъса верижката и го прибра в джоба си.

Това вече се беше случвало. Но нямаше да се случи повече.

— Не се укорявай — помоли го Ди Пи. — Ти се стараеше. Ще напиша книга за това как се стараеше. Книга за това, че догмата е по-силна от разума и вярата.

— Повече би ме зарадвала друга книга, Ди Пи — каза Мартин.

— Мога да измисля щастлив финал — отговори Дочакалия приятеля. — Но нима мога да измисля друг живот?


Мартин дойде на Станцията на пазителите след два дни.

Зад гърба му беше останало официалното разследване на инцидента — помогна му това, че Дочакалия приятеля, като единствено дете на Родения през есента, беше наследил длъжността старши следовател по престъпленията, свързани с чуждите раси.

Зад гърба му беше останало погребението на Ирина Полушкина. Свещеникът от църквата Иконите на светилата на твърдта небесна отслужи панихида за Ирина. Погребаха девойката в малко гробище зад храма, под съпровода на тъжния звън на камбаните от ниската дървена камбанария. Дойдоха служителите от храма на ТайГедар, дойдоха дио-дао от Събора на всички стигматици, дойдоха няколко протестанти и будист с оранжева тога.

Отец Амвросий, със светско име Ежедневна радост, произнесе кратка проповед след службата. Той владееше църковнославянски съвсем свободно и изживяваше гибелта на Ирина наистина много дълбоко. Мартин се смути само от едно. Отец Амвросий, ако се съди от някои негови подмятания, се надяваше, че мощите на Ирина Полушкина ще станат нетленни и църквата Икони на светилата на твърдта ще се сдобие със собствена светица.

Мартин много се съмняваше в това.

После пое към най-близкия град, в който имаше Станция. Ди Пи го съпроводи и те сърдечно се сбогуваха. Дочакалия приятеля все още си оставаше малък, но беше забележимо укрепнал и възмъжал.

Мартин беше наясно, че най-вероятно никога повече няма да го види. И това го караше да изпитва тягостно чувство — подобно на онова, което изпитваме след посещението при умиращ приятел.

Навярно това смесено чувство за незаслужена вина и истинска жалост ограждаше света на дио-дао от останалите раси доста по-силно, отколкото скучните визови формалности, контраста между най-новите технологии и архаичния бит и останалите особености. Мартин даже си помисли, че е невъзможно да се преодолее това чувство. Ако се отнасяш към дио-дао като с равни, като със същества, с които е възможно да работиш и дружиш, никога няма да се примириш с бързо минаващия им живот.

Когато влезе в Станцията на пазителите, той мислено се прости с Ди Пи, както и с Ирина Полушкина.


— Тук е тъжно и самотно — съобщи дребният, някак прегърбен пазител. Мартин не беше срещал сакати пазители, но всяко нещо си има първи път. — Поговори с мен, пътнико.

— Имам дълг — каза Мартин.

Противно на очакванията си, той не чувстваше нито омраза, нито дори неприязън към пазителите. Може би не беше сигурен във вината им. А може би да се гневи на тях беше също толкова нелепо, колкото да се гневи на ураган или епидемия.

Пазителят кимна и отвърна:

— Знам. „А за нещо мъничко, жалко, наивно, което не било нито тяло, нито душа, нито талант — ето за това нещо, изграждащо личността на мъжа, все нямало смисъл. Той опитал всичко накуп — да вярва, да обича, да се радва на живота и да твори. Но така и не се намерил смисъл. Освен това мъжът разбрал, че никой от малцината, търсещи смисъл в живота, не е успял да го намери“.

Мартин кимна и дребният пазител, който пиеше от висока чаша нещо, което подозрително приличаше на мляко, му се усмихна.

— На човека му се наложило да измине още много пътища — каза Мартин. — Той се нахвърлял на всичко, за което му се струвало, че носи в себе си смисъл. Опитал да воюва, опитал да строи. Обичал и мразел, творял и рушал. И едва когато животът му започнал да клони към заник, той разбрал главната истина. Животът няма смисъл. Смисълът винаги е липса на свобода. Смисълът — това са жестоки рамки, в които се вкарваме взаимно. Казваме — смисълът е в парите. Казваме — смисълът е в любовта. Казваме — смисълът е във вярата. Но всичко това са само рамки. В живота няма смисъл — и това е неговият висш смисъл и висша ценност. В живота няма финал, до който си длъжен да се добереш — и това е по-важно от хиляди измислени смисли.

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико — кимна пазителят. — Мини през Портала и продължи пътя си.

— Това беше само завършекът на историята — напомни му Мартин. — Мислех, че за да платя за входа, ще ми се наложи да разкажа още една.

Дали така му се стори, или пазителят се усмихна?

— На мнозина не им стига цял живот, за да разкажат дори само тази история. Всеки ден я започват, но така и не узнават финала… Мини през Портала и продължи пътя си.

— Можех ли да спася Кадрах? — попита Мартин.

Пазителят гледаше в празното пространство и пиеше млякото си.

— Не обичам да съм длъжен — каза Мартин. — Искам да разкажа за онези, които търсеха смисъла на живота. За гедара — учител и палач, който не успя да се откаже от смисъла. За един дио-дао, променил смисъла на живота на своя род…

— Спри — каза пазителят и Мартин млъкна на средата на думата. — Спри, Мартине. Засега не можеш да завършиш тази история. Продължи по пътя си.

Мартин се изправи и кимна. Изведнъж по него изби пот. Стори му се… може би само му се стори, че едва не е преминал невидима, но не безопасна граница.

— Благодаря, пазителю — каза той. — Доскоро.

Загрузка...