Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Пролог

Независимо дали човек го желае или не, той винаги има някакви дребни странности, слабости, отдушници срещу житейската суета. Суровият политик, затънал в интриги и предателства, отглежда рибки и плаче, когато те се разболеят от псевдомоноза; отявленият женкар грижливо пази снимката на съученичката си, която дори не е искала да го погледне; навъсеният мизантроп гука и бди над количката с новороденото му детенце; скучният и незабележим чиновник внезапно показва дълбоки познания в областта на уйгурската култура или индонезийските народни занаяти.

Мартин смяташе увлечението си по вкусната храна за странност само отчасти. Всички обичат да похапват нещо вкусно. Току-виж и някой свят човек, който цял живот е бил отшелник и е смирявал плътта си чрез пости на хляб и вода, преди смъртта си вземе да се разкае: бил е грешен в чревоугодничеството си, предпочитал е ръжения хляб пред пшеничения и вода от извора — пред тази от реката…

Е, Мартин не се смяташе за свят човек, никога не се беше занимавал със смиряване на плътта си и се отдаваше с удоволствие на любимото си хоби.

Донасяше от пътешествията си не само впечатления и ролки с фотолента — цифровите фотоапарати все пак са профанация на изкуството, недостойни да съхранят мига — но и кулинарни рецепти.

Не ценеше особено азиатската кухня, включително и прославената китайска, като капитулираше безусловно само пред патицата по пекински и пред пилешкото с портокалов сос. Дълбоки съмнения предизвикваше у него отвъдокеанската кухня — прехвалените пуйки с шоколадов сос, станалите нарицателни палачинки с кленов сироп и коктейлът от фенилаланин и ортофосфорна киселина, наричан за маскировка „кока-кола“. Беше по-дружелюбен към мексиканската кухня и понякога приготвяше месо с бадеми и гуакамоле.

Но смяташе за връх в кулинарното изкуство европейската кухня, като милостиво включваше в Европа цяла Русия със Сибир и Далечния изток. Какво може да се сравни например с истинския унгарски гулаш — не, не онази жалка каша от месо и картофи, която сервират в руските ресторанти, а гъстата пикантна супа, напоена с аромат на паприка и сладък пипер, изгаряща устата и сгряваща тялото?

Ето защо, когато излезе от Станция 6 на Аранк, той спря, подуши въздуха и се заозърта. И това, което порази обонянието му, изобщо не беше миризмата на чуждия свят — вече беше идвал на Аранк. Във въздуха отчетливо се долавяше мирис на паприка!

Станция 6 се намираше в центъра на един от най-големите местни градове — според земните мерки това беше почти столицата на цялата планета. Около Станцията се издигаха небостъргачи с обичайни, почти земни очертания. Във въздуха се плъзгаха — беззвучно и плавно — дребни летателни апарати. Тротоарите се движеха под краката на многобройните минувачи. Общо взето, градът на аранките изглеждаше като мечта на земните футуролози и навяваше спомени за съветската фантастика от шейсетте години и блянове за звездолети, Великия пръстен и Света на Пладнето27.

Но сега изобщо не се интересуваше от чуждоземните прелести. Той дори не се обърна към Станцията, която тук беше построена в традициите на аранките — от метал, стъкло и бетон. Премина покорно през бързата и учтива гранична проверка. Аранкът граничар удари печата с визата в паспорта му — аранките много обичаха играта на погранична стража — и с усмивка затъкна дулата на карабината и револвера с нещо, наподобяващо добре размекната дъвка. Сега дулата можеха да се освободят само с помощта на специален разтворител, а стрелбата със запечатано оръжие със сигурност би довела до разцепване на цевта. Едва след това разрешиха на Мартин да излезе извън огражденията. Той се отказа с махане на ръката от услугите на дружелюбните местни гидове, блъскащи се пред Станцията, и се измъкна от тълпата — почти толкова суетлива и пъстра, колкото и в Москва…

С радост забеляза малкото ресторантче „Вкусът на Земята“, приютило се срещу Станцията, от другата страна на улицата. Именно оттам прииждаха омайващите аромати.

Нямаше нищо чудно, че аранките бяха разрешили да се построи земен ресторант на тяхна територия. Те бяха хуманоиди и приличаха много на хората — и външно, и, доколкото знаеше, по физиология. Почти една трета от всички познати раси в космоса бяха хуманоидни; някои си приличаха по-малко с хората, като гедарите например, а други на пръв поглед изобщо не се различаваха — като туземците от Прерия 2 или аранките. Навярно земната кулинария би им допаднала.

Ресторантът наистина беше пълен най-вече с аранки — както самци с ярки халати, така и самки с плътно прилепнали трика и широки блузони. Модата на аранките се изразяваше почти само в цветовата гама на дрехите и изобщо не засягаше самите детайли на облеклото. Впрочем, може би под влияние на екзотичната обстановка на земния ресторант, няколко мъже носеха сака и панталони, а няколко жени — рокли и обувки с високи токчета. Каквото и да се говори за културната експанзия на човечеството, все пак тя съществуваше…

Появата на Мартин предизвика всеобщо оживление. Докато той вървеше из залата и търсеше свободна маса, успяха да го изучат, да го обсъдят, да го поздравят… и веднага да го оставят на мира.

Приближи се сервитьорът — землянин, младолик мъж с класическа келнерска униформа. Помогна му да намери маса и веднага му връчи карта за намаление: „За гостите от Земята — 50% отстъпка“. Мартин хвърли поглед на цените в менюто и потрепери, осъзнавайки мъдростта на собствениците на заведението. Наложи се спешно да обсъди със сервитьора възможностите за бартер.

Двете стограмови пакетчета с паприка предизвикаха забележимо оживление у сервитьора. Поспориха няколко минути за цената, после Мартин съобрази, че го смятат за последния балък и нагло го обират. Наложи се да бръкне в портфейла си и демонстративно да извади аранкската си кредитна карта — сребрист металически диск, останал от предишното му посещение на Аранк.

Сервитьорът веднага посърна, вдигна цената на подправката почти двойно и след като получи поръчката, побягна. Мартин се усмихна — в кредитната карта не бяха останали почти никакви пари, не би успял да си плати обяда, но номерът бе минал.

Кухнята в ресторанта беше разнообразна, за всякакви вкусове. Но, разбира се, беше нереално да се доставят плодове и зеленчуци от Земята. Така… два-три картофа и сладък пипер за огромна тенджера гулаш, малко цвекло за бульона от местни зеленчуци, а в отделна графа „особено предложение“ — „истинско пиле от Земята“ на такава цена, за която не беше срамно да се сервира дори щраус, че даже можеше и да се клонира птица додо. Или аранките не позволяваха да отглеждат кокошки на тяхната планета, или кокошките не снасяха…

Общо взето, на готвачите им се налагаше да се измъкват от положението, като готвят с местни продукти, но по земни рецепти и със земни подправки. Затова в менюто преобладаваха унгарската и мексиканската кухня — пиперът играеше ролята на визитна картичка на земната кулинария.

Донесоха гулаша и след като опита първата лъжица, Мартин кимна одобрително. Разбира се, вкусът беше необичаен, но приятен. И местната бира — не му достигна кураж да купи от доставената от Земята — се оказа достойна. Приятно беше, че всички хуманоидни раси са измислили нискоалкохолни напитки. Понякога на млечна основа, друг път — на растителна, но нито една цивилизация не беше успяла да мине напълно без алкохол.

Вкусен беше и местният хляб — „със земна мая!“, както не бяха пропуснали да посочат в менюто. Мартин похапна с удоволствие, а после, след като забеляза пепелника на масата, запали пура.

По всичко личеше, че няма да има трудности с издирванията си на Аранк. Цивилизацията на тази планета напомняше за светлия свят на комунизма не само с футуристичните си градове и с подчертаното дружелюбие на населението. Твърде много потребности бяха безплатни — включително и за „гостите на планетата“. Информационната служба можеше мигновено да даде информация за местонахождението на всяко едно разумно същество на планетата — както местен, така и гост. Мартин не се съмняваше, че ако се озове пред терминала на информаториума, би могъл да зададе въпрос за себе си — и би получил отговор: „Намира се в ресторант «Вкусът на Земята», координати…“.

Така че въпросът беше дали наистина на Аранк има трета Ирина Полушкина. И ако има — жива ли е още, или и тя е станала жертва на нещастен случай…

При тази мисъл той усети, че просто го е страх да намери терминал и да зададе търсене. Боеше се да не научи, че отново е закъснял.

Бързо дояде гулаша и плати сметката — по-точно, получи на кредитната си карта съответното количество парични единици: за паприката минус стойността на обяда.

И тръгна да търси информационен терминал.

1.

Самият той се смяташе за технократ и урбанист, роден и израснал в мегаполис и искрено пожелаваше на Земята да продължи да върви по този път на развитие.

Но въпреки това градовете на аранките предизвикваха у него леко смайване. Може би защото не беше свикнал с тях? Губеше се върху подвижните тротоари, постоянно си отвличаше вниманието по поредния архитектурен шедьовър, нарушаващ всички човешки представи за съпромат и архитектура. Но защо е било нужно да се издига половинкилометров небостъргач върху колони? Да, ако под небостъргача минаваше някой важен път… Но не — там беше разположена зелена полянка, осветена с лампи и заобиколена от ограда, да не би случайно някой да мине оттам. А в друго циклопско здание откри огромен процеп, през който от време на време преминаваха летателни апарати. Разбира се, аранките бяха високотехнологична раса, но за хората такова доверие към техниката беше прекалено.

Може би именно в това се криеше обяснението защо малцина хора рискуваха да се заселят в гостоприемния и уютен свят. Нечовешкият подход на аранките към средата на обитаване впечатляваше, но и плашеше.

Най-накрая Мартин видя помещение на обществения информаториум. То приличаше най-много на просторна телефонна кабина, направена по европейски образец — с достатъчно място за инвалидна количка. Разбира се, аранките нямаха инвалиди от стотици години и в будката беше разположено удобно кресло. Мартин с удоволствие се настани в него, затвори вратата и стъклото на будката веднага потъмня, изолирайки го от външния свят. Терминалът, явно заради близостта си със Станцията, беше двуезичен и с лекота откликна на туристическата реч. А може би аранките вече бяха направили двуезични всичките си автомати…

— Бих искал да узная — каза Мартин на матовия екран на информаториума — дали на Аранк се намира момиче от Земята с име Ирина Полушкина.

Машината отговори без ни най-малко забавяне:

— Няма данни за Ирина Полушкина, човек от женски пол от планетата Земя.

Но Мартин имаше немалък опит в общуването с търсачките в Интернет и прекрасно разбираше колко е важно въпросът да бъде формулиран правилно. Той извади снимката на Ирина — вече леко протрита — обърна я към екрана и каза:

— Намира ли се на Аранк това разумно същество?

— Недостатъчно данни за точен анализ. Ако се изключат променливите фактори във външността, то с вероятност над деветдесет и два процента въпросната външност имат следните разумни същества… — съобщи машината и на екрана светна дълга редица от имена, снабдени с миниатюрни снимки.

Мартин само въздъхна — женските лица наистина много приличаха на Ирина. Все пак населението на Аранк бе над десет милиарда. И ако се изключат „променливите фактори във външността“, такива като цвета на косите и очите, килограмите, оттенъка на кожата — щяха да се намерят няколко хиляди двойнички на Ирина.

— Нов въпрос — каза Мартин. — Колко лица от женски пол и земен произход са дошли на Аранк през последните седем денонощия по земното измерване на времето?

Паузата беше кратка, отговорът — уверен.

— Четирийсет и четири лица.

— Снимките на всичките! — нареди Мартин.

На екрана се появиха миниатюрните портрети на новопристигналите. Мартин ги обходи с поглед, усмихна се и тикна пръст в една от снимките:

— Да се увеличи тази.

Портретът на Ирина Полушкина запълни екрана. Какво пък, машината беше права, като говореше за „променливи фактори“. Ирина беше боядисала косите си в черно.

— Кой е това? — попита Мартин.

— На граничния пункт Станция 3 въпросната личност се е представила като Галина Грошева от планетата Земя — каза машината. — По косвени данни възрастта й се оценява между шестнайсет и двайсет години. Цел на пребиваването й на Аранк — туризъм.

— Къде се намира сега? — продължи с въпросите Мартин.

— Отговорът на този въпрос може да бъде тайна на личността28 на Галина Грошева — отговори сурово машината. — Обосновете въпроса си. Предупреждавам ви, че е включен детектор на истината.

Мартин се замисли за миг, после каза:

— Родителите на въпросната девойка ме помолиха да се срещна с нея и да изясня дали всичко е наред. Безпокойството за съдбата на младите личности е неотменно свойство на хората родители. Като изпълнявам молбата им, аз искам да се срещна с момичето и да изясня дали няма проблеми с връщането си на Земята. Нямам намерение да й причиня безпокойство или негативни емоции.

— Казвате истината — съгласи се информаториумът. — Запитването ви е признато за обосновано. Но информацията за точния адрес на разумно същество е платена услуга.

— Добре — съгласи се Мартин.

— През последните две денонощия Галина Грошева се намира в Центъра за глобални изследвания в град Тириант. Прилагам маршрутна карта.

Изпод екрана с шумолене изпълзя лист пластмасова хартия.

— Благодаря — каза Мартин.

— Осем разплащателни единици — напомни машината.

Мартин сложи върху разплащателния панел диска на кредитната си карта, върху екрана се мярнаха цифрите на осъществяваната трансакция.

— Беше приятно да ви помогна — каза фалшиво машината.

След като взе кредитната и маршрутната карта, Мартин отвори вратата и излезе на улицата, подсвирквайки си весело. Разгледа картата с маршрута. Кой знае защо, аранките не използваха туристическия език за писмения текст, напечатаните пояснения бяха на тяхното наречие, което Мартин, естествено, не знаеше. Но разбра пиктограмите без никакви усилия. По движещите се тротоари — към спирката на монорелсовата линия, по нея — до летището, полет до Тириант, пътят до Центъра за глобални изследвания…

Можеше да тръгва…

Беше се отдалечил на двайсет метра от будката на информаториума, когато тя се взриви.

Впрочем, взрив е прекалено гръмка дума. Кабината се разтърси, застина и започна стремително да се свива и да се топи като къс масло върху нагорещен тиган. След две-три секунди от информаториума остана само пластмасово хълмче, от което стърчеше облегалката на креслото и килнатия дисплей, плътно облепен от разтопена пластмаса. Мартин си се представи в това кресло и му призля.

Минувачите реагираха напълно адекватно на случилото се. Мнозина опитаха да се отдалечат колкото могат повече, а неколцина любопитни, напротив — приближиха се. Мартин преглътна заседналата в гърлото му буца и също започна да отстъпва.

— Извинете, прав ли ще бъда, ако се обърна към вас на туристически език? — разнесе се зад гърба му детско гласче. Мартин предпазливо се обърна — но зад него наистина стоеше дете, малчуган на около седем-осем години. Изглеждаше като много възпитано дете от списание за много примерни родители — грижливо сресан, с малка синя шапчица на главата, с чистичък халат с цвят на тръстика, изпод който стърчаха върховете на дълги червени обувки. Мартин се зачуди за секунда на кого прилича повече — на Незнайко или на Малкия Мук, и реши, че все пак на Мук: дългите мигли, бадемовите очи, мургавата кожа и особено дрехите напомняха за нещо арабско.

— Да, говоря на туристически — отвърна Мартин.

Детето кимна със задоволство и продължи:

— Така си и помислих. Приличате на обитател на Земята — по дрехите и по някои детайли в поведението. Кажете, нали не оставихте в кабината топлинна бомба?

Мартин поклати глава.

— Значи срещу вас е било извършено покушение — реши момчето. — Нали така? Или се опитват да ви сплашат. Много врагове ли имате?

Мартин сметна за благоразумно отново да поклати глава.

— Хайде да се махнем оттук — предложи момчето. — Скоро ще дойде полиция и ще започнат да ви задават въпроси. А вие искате ли да отговаряте на тях?

— Не — отсече Мартин.

— Да вървим — каза момчето и го хвана за ръка.

Отстрани сигурно изглеждаше, че Мартин води малкото момче, но всъщност то водеше него — бързо пресякоха лентите на движещите се тротоари, шмугнаха се в някаква напълно декоративна арка, разположена между къщите, излязоха на една успоредна улица и спряха при площадката на открито кафе. На масичките под шарените чадъри седяха малобройни посетители.

— Много ми е неудобно — каза момчето, — но нямам кредитна карта и не мога да ви почерпя. Но може би все пак ще седнем тук?

— Аз ще те почерпя — каза Мартин, вече му се виеше свят — и от разтопената кабина на информаториума, и от появата на това преждевременно развито дете.

— Не, не! — поклати глава момчето. — Храната е безплатна за децата. При вас не е ли така?

— При нас нищо не е като при вас — призна мрачно Мартин, сядайки на една свободна маса, възможно най-далече от останалите посетители. — Освен че терористите са също толкова нагли.

Момчето се покатери на стола — Мартин с усилие потисна желанието си да му помогне. Не се знаеше как това дете ще възприеме помощта на възрастен, защото реагира остро на думите му:

— Не! Не си го мислете, това е уникален случай! Точно затова реших да се обърна към вас, защото станах неволен свидетел!

Мартин въздъхна шумно и попита:

— Момче, при вас всички деца ли са толкова умни?

Като че ли в очите на детето се мярна тъга.

— Какви ги говорите… Аз съм в списъка на тристате най-умни деца на планетата. Наистина, на едно от последните места в списъка. Извинявайте, забравих да ви се представя, казвам се Гати. Това е умалителна форма на името, помага да се избегне неловкостта. Е?

— Аз се казвам Мартин.

Гати му подаде ръка със сериозен вид и двамата се здрависаха.

— Човешки обичай? — уточни малкият. — Малко се обърквам — в Галактиката има толкова много разумни раси…

Дойде сервитьорът. Уви, той не знаеше туристически, но Гати изигра ролята на преводач и си поръча сладолед, а на Мартин — кафе с коняк. Разбира се, кафето беше местно, нямаше нищо общо със земното, но вкусът му наистина напомняше за кафе, а в състава му имаше солидно количество от някакъв стимулиращ алкалоид, може би даже кофеин. Гати сам препоръча на Мартин коняка, по-точно местния му аналог, и каза:

— Сега вие сте изплашен и шокиран, няма да ви навреди малко силен алкохол.

Мартин кимна, оставяйки се на естествения ход на събитията.

— Гати, ти случайно ли се оказа близо до мен? — попита той.

— Не, наблюдавах ви отдавна. Извинявайте. Още откакто излязохте от станцията.

— Защо?

— Имам задача — обясни момчето. Ако сега беше казал, че работи за спецслужбите на Аранк, щеше да му повярва. Но хлапакът продължи: — Утре ще имаме семинар по ксенопсихология и исках да направя доклад за поведението на хуманоидите, които идват за пръв път на планетата ни.

— Сгрешил си, аз вече съм бил на Аранк — отговори Мартин. — Наистина, в друг град.

— Разбрах, вие се държахте много уверено… — въздъхна Гати. Погледна накриво калъфа с карабината и попита: — Там оръжие ли има?

— Да.

— Лъчево?

— Не, огнестрелно. Запечатано е. Кажи сега, приятелче, какво се случи с кабината на информаториума?

— Предполагам — започна момчето, — че под въздействие на температура от хиляда и петстотин — две хиляди градуса молекулите на полимера са загубили…

— Не, не разбра какво те питам. Откъде се е взела тази температура? Бомба ли е, или са стреляли?

— Сложен въпрос — въздъхна момчето. — Мисля, че стреляха. Бойните лъчемети са способни да изстрелят топлинен лъч с достатъчна мощност. Отначало си помислих за сблъсък със спътник, но кабината се намираше под навес на сграда, а той не беше разрушен. Очевидно стрелецът е бил разположен в онзи небостъргач там…

Мартин се обърна и огледа стъклото и метала — това беше същото онова здание с процепа, през който се плъзгаха летателни апарати.

— А може и да са стреляли от флаер… — продължаваше да размишлява момчето. — Във всеки случай прилича повече на опит да ви сплашат, отколкото на сериозно покушение. Е, имате ли врагове?

— Нали вече казах — не! — отсече Мартин. — Не повече, отколкото всеки друг човек. И във всеки случай — не на вашата планета!

Сервитьорът донесе сладоледа — многоцветна буца в чинийка. Мартин получи напълно обикновена чашка с кафе и чаша с гъста кехлибарена течност.

— И все пак вас сериозно ви преследват — продължи момчето веднага след като сервитьорът се отдалечи. — Нуждаете ли се от помощ?

— А ти можеш ли да ми помогнеш? — попита Мартин, вече на нищо не се учудваше.

Момчето смутено се усмихна.

— Не, какви ги говорите, аз съм още дете! Мога да помоля родителите си да ви помогнат. Баща ми е уважаван човек, работи в кметството, той даже може да ви осигури охрана.

— А каква ще е твоята полза от тази работа? — попита с подозрение Мартин, сякаш разговаряше не с невинно дете от един свръхцивилизован свят, а с отявлен мерзавец от някаква дива планета.

— Първо — започна момчето, без изобщо да се учудва, — нашите народи са в приятелски отношения, а случилият се инцидент е крайно неприятен, бих искал да го изгладя. Второ, вие ми се струвате добър човек, а аз имам емпатични способности и крайно рядко греша в оценките си за душевните качества… Дълг на добрите разумни същества е да си помагат. Нали така? Трето, макар и този мотив да не е толкова важен, ако ми се удаде да ви помогна и вие ми разкажете за своите приключения, ще мога да направя блестящ доклад на семинара по ксенопсихология.

— Гати — каза Мартин след кратка пауза, — не можеш ли да говориш по-простичко? Като… като дете?

— Но нали вие прекрасно ме разбирате? — учуди се момчето. — А! Смущавам ли ви?

— Малко — кимна Мартин. — Впрочем, това е дреболия. Говори както искаш. Готов съм да приема помощта ти, но не мога да обещая, че ще ти разкажа много.

Момчето радостно се усмихна.

— Прекрасно! Ще си доям сладоледа, много го обичам. А после ще отидем при баща ми и ще му разкажем за така създалата се ситуация.

Мартин кимна и изпи коняка си на екс.

Беше вкусен.

Според Мартин длъжността на господин Лергаси-кан, бащата на Гати, съответстваше на нещо средно между помощник-кмет и министър в правителството на мегаполиса. Разкошен огромен кабинет на горните етажи на една от кулите, с личен хангар — през прозрачната стена се виждаше флаерът му; в кабинета бяха и секретарка, и няколко сериозни младежи — референти, а може би и охрана. Мартин отчаяно се опитваше да си спомни всичко, което му беше известно за обществения строй на Аранк, но в паметта му изплуваха само дреболии. Като че ли въпреки наличието на общопланетна власт огромни пълномощия имаха правителствата на мегаполисите, управляващи не само градовете, но и околните територии. Някакъв отглас от предишното държавно устройство? Какво пък, тогава усмихнатият господин със скромния сив халат наистина беше важна клечка.

— Абсолютно възмутителна история — каза той, след като изслуша обстоятелствения и точен рапорт на сина си. — Ще видя какво са научили.

Мартин, настанил се в креслото срещу чиновника, търпеливо чакаше. Господин Лергаси-кан не се възползва от терминала — просто мушна в тила си еластичната дъга на един вълнов емитер и застина с оцъклен поглед. Мартин кимна с уважение. Прекият контакт с компютърната мрежа не се използваше широко дори на Аранк — той изискваше максимална концентрация на мисълта и самодисциплина. Някаква земна корпорация беше успяла да купи технологията от аранките, но скоро се убеди, че обикновеният терминал и клавиатурата са значително по-удобни.

— Каква гадост! — каза прочувствено Лергаси-кан, сваляйки емитера. Погледна сурово сина си, който, застанал на пръсти, с интерес надничаше в книжата на бюрото му. — Кергати-кен, поне ти се дръж достойно!

Без особено да се смущава, момчето се отдръпна от бюрото и попита:

— А какво е това „превантивно бракуване“?

— Гадост, и ние не можем да я допуснем! — отговори бързо чиновникът. Отново прехвърли поглед към Мартин: — Като представител на градската власт, ви поднасям извиненията си. Срещу вас наистина е било извършено покушение. Стреляли са от флаер, взет под наем десет минути преди покушението. Компютърът на флаера е изваден от строя, поради което отличителните белези на терориста са неизвестни. Не са успели да определят миризмата, защото в кабината е изпръскан цял флакон дезодорант. Престъпникът е оставил оръжието на местопроизшествието, сега ще ви го донесат…

— Извинете? — не разбра Мартин.

Лергаси-кан учудено вдигна вежди.

— Ама нали е от друга планета… — каза с упрек момчето на баща си.

— Е, и какво от това? — намръщи се чиновникът. — А, да… Като потърпевш, срещу когото е било извършено максимално враждебно действие, получавате правото на собственост върху цялото имущество на престъпника, неговата чест и достойнство, интелектуалната му собственост, децата и сексуалните му партньори.

— Строгичко е при вас — успя да промълви Мартин.

— Естествено — съгласи се Лергаси-кан. — Разбира се, вие сте в правото си да се откажете от онази част от компенсацията, която не ви е нужна. За какво, например, ви е лошата слава? Виж, ако престъпникът се е прославил като деец на изкуството или филантроп, пред вас ще се разкрият интересни перспективи. Спомням си, че имаше прецедент, когато един изобретател…

— Татко — каза тихо Гати.

— Да, извинявайте — кимна чиновникът. — И така, засега можем да ви предложим само захвърлената от престъпника топлинна пушка. Това е своеобразен казус, понеже вие, като лице от чуждопланетен произход, нямате право да притежавате високотехнологично оръжие. Но правата на личността стоят над държавните закони… ще ви издам разрешение.

— Какво трябва да направя, господин Лергаси-кан? — попита Мартин.

— Не са необходими такива церемонии — намръщи се чиновникът. — Вие сте приятел на сина ми, следователно сте и мой приятел. Просто Лергаси. Та какви проблеми имате, Мартине?

— Все същите — напомни му той. — Опитаха се да ме убият. Страхувам се за живота си.

— Разумен подход — кимна Лергаси-кан. — Мога да ви предоставя въоръжена охрана. Разбира се, само на територията на нашия град и заобикалящите го околности, но това са забележителни места! Красивите Лацвикски езера, водопадът Адано, където и в наши дни се извършват впечатляващи древни церемонии, варовикови скали, стар атомен полигон, морско крайбрежие с известни в цялата галактика курорти…

— Трябва да отида в друг град — призна Мартин.

Чиновникът се намръщи и попита:

— В кой именно?

— Тириант.

Господин Лергаси-кан въздъхна и рече:

— Крайно неудачен избор. Мога да ви окажа съдействие в редица градове, но Тириант… — Той пак се намръщи. — Сигурен ли сте, че искате да посетите тази клоака?

— Дойдох от Земята, за да търся девойка, която се намира именно там — каза Мартин. — Така че ще ми се наложи да отида в Тириант.

Лергаси-кан погледна сина си и наставнически поклати пръст, привличайки вниманието му.

— Гати! Ето един от онези примери за достойно поведение, които ни дава животът! Любов, нехаеща за опасността и надделяваща над инстинкта за самосъхранение. Не се наемам да съдя оправдано ли е решението на госта ни, но ти си длъжен да запомниш тази постъпка!

— Непременно, татко — кимна момчето.

— Какво мога да направя за вас… — размишляваше на глас Лергаси-кан. — Оръжие… това не е зле, не е зле… Вие изглеждате смел човек… Налагало ли ви се е да убивате разумни същества?

Мартин потрепна, но отговори честно:

— Да.

— Забележително! Не самият факт, разбира се, а способността ви да се отбранявате! Парична компенсация от града? Забраняват ли ви това моралните ви принципи?

— Не — каза Мартин.

— Гати! — отново се обърна чиновникът към сина си. — Ето още един пример за достойно поведение! В критични ситуации разумното същество трябва да отхвърли традиционните морални норми и да се концентрира върху оцеляването си!

— Ще го запомня, татко — повтори момчето.

— Какво още? — размишляваше Лергаси. — Охрана в града… но ако извършат покушение срещу вас в самолета… Добре. Ще ви изпратят дотам скришом и в пълна самота.

— Бих искал да отида с Мартин — каза Гати.

— Не! — поклати глава чиновникът. — Разбирам, че това е крайно любопитно и познавателно приключение, но ти ще бъдеш в тежест на нашия гост.

Момчето погледна умолително Мартин, на когото му се наложи да се направи, че не разбира погледа му.

— Като че ли това е всичко… — продължи да разсъждава на глас Лергаси. — Какво пък, приятно ми беше да ви помогна, уважаеми гостенино!

Аудиенцията приключи и Мартин се изправи. Но нещо го накара да попита:

— Извинявайте за любопитството, господин Лергаси… може ли един личен въпрос?

— Разбира се — усмихна се чиновникът.

— Нашите раси са много близки физиологически, но се различават в множество психологични аспекти…

Лергаси-кан кимна в знак на съгласие.

— Кажете — продължи Мартин, — вие наистина ли бяхте готов да разрешите на малкия си син да отиде в друг град заедно с непознат пришълец от друга планета, който е преследван от неизвестен престъпник?

— Значи вие искате да го вземете със себе си? — учуди се Лергаси-кан. — Какво пък, струва ми се, че това може да е началото на голяма и силна дружба…

— Не, не! — побърза да възрази Мартин, защото забеляза как се оживява Гати. — Смятам, че това не е разумно и… ъъъ… не е пример за достойно поведение! Но естественият страх за живота и безопасността…

— А… — кимна Лергаси-кан. — Разбира се, аз щях много да се притеснявам. Гати е единственият ми син. Но познавателният аспект на такова приключение надделява над възможния риск за живота му. Така че единствено вашето удобство е от значение.

Мартин поклати глава.

— Не, не обясних добре какво имам предвид… На Земята всеки родител, ако е психически здрав, се опитва да предпази потомството си и от най-малката, дори хипотетична опасност…

— Животът е пълен с опасности — отговори философски Лергаси. — Отказва автоматиката на флаера — и падате от огромна височина. Отивате на лов — и звярът се оказва по-хитър от вас. Лекарите не успяват да разпознаят мутиралия щам на вирус — и умирате. Как е възможно да се безпокоим заради хипотетични заплахи за живота? Трябва да разрешаваме реални проблеми!

— Лергаси, кажете, наистина ли у вашата раса отсъства понятието „смисъл на живота“? — попита предпазливо Мартин.

Лергаси се засмя. Секретарката се изхили тихичко. Референтите, изглежда, не знаеха туристически и погледнаха учудено шефа си. Дори намръщеният Гати, огорчен от отказа на Мартин, започна да се кикоти с тънко гласче.

— Мартине… — Лергаси-кан сложи ръка на рамото му. — Правите стандартна грешка, характерна за много раси… Животът сам по себе си е смисъл и същност на съществуването. Какво е това смисъл на живота?

— Може би смисъл на смисъла? — предположи Мартин. — Извинявайте, ако съм ви засегнал…

Тези думи предизвикаха нов пристъп на смях. Секретарката с напевен тон преразказа диалога на референтите и сега трите яки момчета, които седяха прилежно на дивана до стената, безуспешно се опитваха да сдържат кикота си.

— Не, Мартине, какви ги говорите… — каза Лергаси-кан. — Изобщо не сте ни обидили. На вас сигурно ви се струва, че расата ни е ощетена? Че сме лишени от нещо много важно и интригуващо?

Мартин засрамено кимна.

— А на нас ни се струва… — започна Лергаси-кан, после се обърна към сина си и нареди: — Запуши уши и не подслушвай!

Момчето послушно сложи длани върху ушите си и Лергаси-кан продължи:

— А на нас ни се струва, че именно вие сте осакатени. Че имате нещо излишно и срамно, като крайник, израснал на челото.

— И дори не ви е интересно какво е да живееш с израстък на челото? — попита Мартин, леко ядосан.

— Мисля, че е много неудобно — отговори с усмивка Лергаси-кан.

2.

Докато пътуваше към летището, Мартин не спря да мисли за разговора си с Лергаси-кан. Чиновникът го снабди с флаер и му даде един от референтите си за пилот и охранител. Младият Гати, макар и да не криеше огорчението си, също реши да изпрати землянина, но не започваше разговор.

Разбира се, зад думите на Лергаси-кан стоеше не само психологията на расата му. Можеше колкото си искат да считат тази раса за странна, но ето че той беше под стремително летящите флаери, в чудесен град — един от многото градове на Аранк. Град, в който имаше огромни здания в съседство с празни, сякаш преднамерено изоставени паркове; град, задоволяващ огромна част от потребностите на жителите си безплатно; град, в който престъпленията бяха рядко срещани, а жителите — дружелюбни… Дори опитът за покушение не разколеба уважението на Мартин към тази раса.

Така че с какво да се перчат земляните, гледайки спокойните, уверени, щастливи братя по разум? С хилядолетните размишления за това какъв е смисълът на живота? Ох, колко кръв се е проляла заради тези размишления, докато в същото време аранките са изграждали света си… С високата духовност, позволяваща да се вярва в Бога и да се размишлява за необяснимото? Само че къде са резултатите от тази духовност…

Щеше да е по-лесно, ако аранките се бяха оказали неемоционални и коравосърдечни. Щеше да е по-лесно, ако не познаваха любовта и състраданието, не умееха да дружат и да мечтаят… Но нали всичко това го имаше при тях, не по-малко, отколкото при хората! Технократите намираха на планетата на аранките въплъщение на мечтите си, натуралистите се възхищаваха на безкрайните простори на дивата природа и патриархалните нрави на селскостопанските райони, учените завиждаха на великолепните лаборатории, комунистите надаваха викове, че Аранк е светът на победилия развит социализъм, авантюристите не се уморяваха да дават за пример космическата програма на аранките, която въпреки здравия разум не е била прекъсната след идването на пазителите. Дори изолационистите и ксенофобите от всякакъв вид се изказваха одобрително за предпазливостта, с която аранките подхождаха към даровете на пазителите!

Тогава какво излизаше — че историята на всички останали цивилизации в Галактиката е грешка? И че само аранките, които не задаваха въпроси за смисъла на живота, бяха успели да открият същия този смисъл? В това имаше нещо от римските стоици и от древногръцките киници29… Но аранките сякаш оставаха в онова щастливо и безоблачно детство, когато човек още не вярва в собствената си смърт, не задава въпроси за бъдещето, не помни миналото и е щастлив с настоящето…

— Гати — обади се Мартин. Седналият между него и пилота малчуган го погледна въпросително. — Щом се увличаш от ксенопсихология, трябва да знаеш за съществуването на религията.

— Да, разбира се — оживи се момчето. — Вярата в Твореца на съществуващото е много любопитен феномен. Тя е свойствена на всички раси, с изключение на пазителите, за които няма никаква информация, и нашата цивилизация, която по свой начин е уникална.

— И какво е твоето отношение към религията? — попита Мартин.

— Много е интересно! — въодушеви се Гати. — Разбира се, че вярата е тясно свързана с понятието смисъл на живота, именно по тази причина нашата раса никога не е имала своя митология. Подхождайки към този въпрос от научна гледна точка, сме принудени да признаем принципната непознаваемост на дадения проблем. И тъй като въпросът няма никакво решение, то би било излишно да се задълбочаваме в него. За повечето раси вярата е мощен психотерапевтичен и възпитателен фактор, затова е положително явление.

— А ти самият не вярваш в Бога, в задгробния живот… — предпазливо започна Мартин.

— Ако умра, но продължа да съществувам като личност, въпросът ще бъде решен за мен — обясни спокойно Гати.

— Може би тогава си струва да вярваш… — Мартин се поколеба, търсейки аргументи — за всеки случай? Ако Бог съществува, тогава ще се окажеш в по-изгодна ситуация?

— Да, тази идея ми е хрумвала — призна си снизходително Гати. — Но проблемът е там, че съществуват прекалено много религии. Дори само на вашата планета, нали така? Християнство, ислям, будизъм, гачер…

— Гачерът е вярване на гедарите — сухо го поправи Мартин.

— О, пак забравих… — смути се Гати. — Ами ето, ако религиите са толкова много и всяка от тях твърди, че е единствената истинска, то възниква въпросът за критериите на избора. Да сгрешиш би било много по-опасно, отколкото изобщо да не вярваш в Бог. Нали така? Защото всяка религия е много по-агресивно настроена към еретиците, отколкото към хората, които не вярват изобщо. Нали така?

— Да — призна мрачно Мартин.

— Та затова не се занимавам с този въпрос по-задълбочено. — Че би било много обидно да повярвам в Аллах и да съблюдавам всички необходими обреди, а след смъртта да се натъкна право на меча на ТайГедар! Или да повярвам в християнството…

— Достатъчно, разбрах общата идея — прекъсна го Мартин.

— Засегнах ли религиозните ти чувства? — досети се Гати. — О, извинявай. — Той се замисли за секунда и изведнъж попита подкупващо: — Мартине, а може би ще ми разкажеш повече за своята вяра? Ще се постарая да разбера, наистина!

Мартин неволно се разсмя:

— Не. Ти си малък хитрец, Гати… но така или иначе няма да те взема със себе си.

Гати се нацупи и замълча. Едва след като флаерът излезе от пределите на града, момчето каза:

— Въпреки това ти си мой приятел. Искаш ли да те науча да боравиш с топлинната пушка?

Референтът погледна накриво момчето и промърмори:

— Само не вдигай предпазителя.

Мартин разгъна продълговатия пакет, който му бяха връчили в приемната на Лергаси-кан. Топлинната пушка приличаше на пистолет с много дълга цев или на много скъсена пушка с подрязан приклад. Абсолютно херметична, сякаш излята изцяло от сивкавосин метал, дори дулото беше покрито с метална мембрана; имаше широк спусък, блещукащ червено-бял индикатор и овален бутон в задната част на цевта.

— Това е предпазителят — каза Гати, без да докосва бутона с пръст. — Това е спусъкът. Пушката генерира високочестотни колебания, нагряващи всякаква материя на разстояние около два километра. Мишената трябва да се намира в зоната на видимост — всякакви прегради, дори стъкло или клони на дървета, ще задържат енергията и ще бъдат поразени най-напред. Индикаторът показва останалото време на работа на оръжието. Сега тук има заряд… — Той се замисли. — За две или три минути.

— Мощността на изстрела не се ли регулира? — уточни Мартин.

— Пет степени в зависимост от силата на натискане на спусъка. Ще почувстваш с пръста си щракането на спусъка при преминаването към всяка следваща степен…

След като съобщи това, Гати спокойно пъхна пръст в скобата и натисна спусъка. Мартин застина от ужас — дулото беше обърнато към момчето.

— Ето така — обясни спокойно Гати. — Чу ли леките изщраквания?

— Ти си идиот! — извика Мартин. — Защо натисна спусъка!

Пилотът потрепна и го погледна смаяно. Гати също изглеждаше объркан:

— Но предпазителят не е вдигнат! Нали виждам!

— Веднъж годишно и незаредената пушка стреля! — продължи да негодува Мартин, трескаво загръщайки оръжието в мекия опаковъчен найлон.

— Как така? — изуми се Гати.

Мартин погледна пилота и настоя:

— Поне вие му обяснете! Той можеше да изпепели и себе си, и вас!

Референтът изглеждаше объркан и смутен. Огледа и двамата и се усмихна неуверено.

— Но нали предпазителят не беше вдигнат? Гати е разумно дете и разбира каква е опасността от изстрел с топлинна пушка.

— Дотолкова ли се доверявате на своята техника? — попита Мартин с посърнал глас. — Но… нали всяка случайност…

— Пушка, сложена на предпазител, не стреля — обясни Гати успокоително, сякаш говори на болен. — Там има много надеждна многостепенна блокировка. Предполагам, че не обясних добре.

— Да, да — повтори Мартин. По-лесно му беше да се съгласи, отколкото да обяснява земното отношение към оръжието, със сигурност произтичащо от същия този непонятен смисъл на живота и от останалите човешки заблуди. Изпотен, напрегнат, отчасти дори изплашен, той не отрони нито дума чак до летището. Спътниците му, явно смаяни от инцидента, също мълчаха.

Първо преведоха Мартин през залата за регистрация — общо взето, нищо шокиращо, всичко много приличаше на най-големите световни летища. Купиха му билет за обикновен пътнически полет — не до Тириант, а до някакъв друг град, и го преведоха през контролния пункт — на Аранк на изпращачите се разрешаваше дори да се качват в самолета.

Вече на пистата, Гати и референтът, без да се уговарят, помъкнаха Мартин надалече от автобуса. Пробягаха по пистата цял километър, игнорирайки кацащите самолети — на Мартин през цялото време му се налагаше да си напомня, че аранките изобщо не са лишени от инстинкт за самосъхранение. Право на пистата стоеше малко самолетче с тесни крила и отворен люк на салона.

— Това е служебен самолет на кметството — поясни референтът. — Ще ви откарат в Тириант… И успех в борбата ви за любовта!

В гласа на референта имаше и разбиране, и съчувствие, и възхищение пред храбрия влюбен. Мартин реши да не спори и силно стисна ръката му.

— Може би все пак… — каза жално Гати.

Мартин се усмихна, потупа момчето по главата и се мушна в люка. Той бавно се затвори зад гърба му, а от малката, неотделена от салона пилотска кабина, се подаде възрастен сериозен аранк и на развален туристически — веднага си личеше, че го е учил сам — рече:

— Сядайте, излитаме!

В самолета имаше само шест кресла — огромни, масивни, способни да предизвикат завист у пътниците от първа класа на Земята, а между тях беше разположена малка кръгла масичка. Мартин хвърли раницата си и калъфа с карабината на рафта за багаж, седна до един илюминатор и махна с ръка на изпращачите. Тъжният Гати стоеше, хванал за ръка референта и като че ли хлипаше. Референтът махна с ръка на Мартин и със сериозно изражение заговори нещо успокоително на момчето.

Мартин се облегна назад в креслото и затвори очи. Сложи опакованата топлинна пушка на съседната седалка.

Самолетът се засилваше стремително. За разлика от флаерите, които се задържаха във въздуха с помощта на някакво поле и можеха да летят само над градовете, самолетът беше по-традиционен, но просто много съвършен. Това се казва самолет с хиперзвуков правопоточен въздушно-реактивен двигател…

— Как успяват да се справят без смисъла на живота? — промърмори Мартин. — Как?

Но дори и да го имаше Онзи, който можеше да отговори на този въпрос, Той обичаше да отговаря не повече от пазителите.

Лек тласък — самолетът сякаш подскочи, насочвайки се към небето. За половин минута земята отиде далече надолу, след още няколко минути небето стана неестествено хомогенно, като на екрана на хубав телевизор, включен на празен канал с избран син фон. Мартин си помисли, че в аналогията има по-дълбок смисъл — небето наистина не изпращаше на жителите на Аранк никакви сигнали… После тъмната синева се смени със синкавочерна и на Мартин му се стори, че вижда звездите. Само след минута се убеди, че не му се е сторило. Някъде в опашката на самолета успокоително виеше двигателят.

— Може да ставате! — обяви весело пилотът, влизайки в салона.

Мартин надникна зад рамото му — да, пилотът беше сам, в кабината не беше останал никой. Кормилото със странна форма лекичко се поклащаше, извършвайки някакви маневри.

Разбира се, ако Мартин беше обяснил на пилота своето отношение към безопасността, аранкът би се върнал към управлението на самолета. Просто от съчувствие към чуждопланетния гост, несвикнал да се доверява на техниката.

— Благодаря, много меко излитане — каза учтиво Мартин. — Къде тук е тоалетната?

Когато се върна от кабинката в опашката на самолета — там имаше не само тоалетна, но и малък душ, както и мъничка стаичка с подозрително широко и меко легло — пилотът вече беше приключил със сервирането на обяда. Оказа се, че на масата има и разнообразна храна, и бутилка някакво местно вино. Дори мъничък стъклен светилник с три фитила, който горяха с червен, син и зелен пламък.

— Много мило — каза Мартин. — Благодаря.

— Ще летим дълго — поясни пилотът. — Три часа. Тириант… — той се замисли — е най-далечната точка.

— На другото полукълбо на планетата, нали? — попита Мартин. — Колко интересно се получи…

Да знаеш чужд език е огромна сила. Започваш да разбираш и хода на мислите на чужденеца. Някои раси изобщо избягваха да обучават чужденците на своята реч, макар че самите те с охота учеха чужди езици.

Аранките не бяха сред тези излишно предпазливи или нетърпими към чужденците раси. На Земята се продаваха самоучители по техния език, имаше и курсове. Мартин знаеше, че по време на обучението не възникват особени проблеми, а мнозина хвалеха езика на аранките за строгата му логическа структура и за простата граматика.

Но туристическия, подаряван на всички при преминаването им през Портал, не оставяше на нито един език шанса да се превърне в галактически. Да, той беше сложен, но не се налагаше да се изучава…

— Ще премина през Порталите — обясняваше пилотът на Мартин, като си пийваше безгрижно от виното. — Непременно. Може да се научи, може да се говори. Да се говори с всички. Това е добре.

— Не ви ли е страх, че няма да можете да намерите втора история за връщане? — попита Мартин. С първата история ситуацията най-вероятно беше идентична при всички раси — пазителите ценяха автобиографиите.

Пилотът се мръщи известно време, после кимна:

— Не, не. Не ме е страх. Мога да избера интересен свят. Да гледам, да говоря, да мисля. Да мисля и пак да мисля. История ще има.

— Да, съгласен съм — кимна Мартин. Първото пътешествие извън родната планета обикновено носеше толкова впечатления, че оформянето им в разказ не изискваше усилия. Проблемът беше само в това да се избере интересна планета, а интересните планети обикновено бяха и опасни.

Но аранките не се бояха от неслучили се опасности.

Самолетът летеше вече повече от два часа. Прекосиха океана — Мартин дълго се любува на архипелага от мънички острови, разположени на хиляди километри от голямата суша. Пилотът се опита да разкаже с какво е знаменит този архипелаг, но речниковият му запас го подведе. Мартин разбра само, че много отдавна тук е имало континент, а сега над водата се подават само върховете на планините. Какво пък, всяка уважаваща себе си планета трябва да има своя Атлантида…

Разтопената кабина на информаториума вече почти се беше изтрила от паметта му след вихъра от нови впечатления. Може би философският подход на аранките се беше оказал заразен — Мартин реши да не се затормозява с непонятната опасност. В края на краищата сега имаше наистина мощно оръжие. Пък и щеше да е по-предпазлив… макар че каква полза от предпазливост, ако смъртта може да дойде с прелитащ на два километра флаер? Оставаше му само да се надява, че следите му са достатъчно добре заличени и невидимият враг го е изгубил.

Скоро пилотът се извини и отиде в кабината си. Мартин даже не знаеше дали това го радва или не, като си даваше сметка колко вино е изпил аранкът. Впрочем, като че ли и кацането беше на автопилот, а ролята на пилота всъщност се свеждаше до функциите на стюард.

Самолетът се приближи към земята със същата стремителност, с която беше излетял. Едва на петдесет метра от повърхността двигателят изрева напрегнато и самолетът застана хоризонтално. Мярна се бетонната писта, насреща се понесе излитащ лайнер: огромно издуто туловище без илюминатори, очевидно товарен самолет. Непрекъснато излитаха и кацаха самолети, във въздуха плуваха сребристи пури като пасаж риби в аквариум.

Изглежда, град Тириант, пренебрежително наречен от Лергаси-кан клоака, се отличаваше със завидни въздушни комуникации.

Едва при навлизането в града — Мартин се качи на обикновен микробус, доколкото на Аранк имаше обикновени микробуси — стана ясно каква е причината за подигравките над Тириант.

Тириант се оказа промишлен град. Вероятно най-големият промишлен център на планетата. Мартин нямаше под ръка нито актуалния пътеводител „Ла Пети“, нито остарелия, но обстоятелствен справочник на Гарнел и Чистякова. Разбира се, аранките се грижеха за екологията. Над проточилите се край пътя корпуси на заводите нямаше облаци дим. И все пак във въздуха се усещаше нещо — лек възкисел привкус на самата граница на достъпните за човек усещания.

Настанил се удобно в широкото меко кресло, Мартин гледаше носещите се покрай него заводи и си мислеше за Ирочка Полушкина. Какво ли търсеше тя тук? Центърът за глобални изследвания на аранките… Какво може да прави в него седемнайсетгодишна девойка?

Каквото си иска.

Не биваше да забравя, че тази девойка се намираше на три планети едновременно. Не биваше да забравя, че две Ирини вече бяха загинали — макар и по наглед случайни и нелепи начини. Мартин се намръщи. Не биваше да забравя също, че ГБ се беше заинтересувала от изчезването й от Земята.

За миг безумно му се прииска да изостави издирването. Да се върне на Земята, да даде на Ернесто жетоните, да му разкаже всичко, включително и за неуспешното покушение срещу него, и категорично да се откаже от по-нататъшни издирвания. Господин Полушкин беше премълчал нещо — Мартин ни най-малко не се съмняваше в това. А клиентът, укрил от детектива важна информация, автоматично преставаше да бъде клиент. Но нещо го възпираше да постъпи така. Може би тревогата за момичето. Колкото и нахална да беше тя, седемнайсетгодишните девойки не заслужават случайни куршуми в каубойски престрелки и кокалено копие в шията…

А може би го тласкаше напред онова неуморимо и безпричинно безпокойство, което е познато само на изоставащите раси, замислящи се за смисъла на живота. Някъде около Мартин живееше една тайна. Истинска тайна, напълно сериозна, от онези, които изпадат на човек веднъж в живота, и то не на всеки, а само на малцина късметлии.

Мартин не се смяташе за късметлия. И нямаше намерение да изпуска най-голямото приключение в живота си.

3.

В Русия е прието подобни места да се наричат академични градчета. Зад простиращата се до далечината симпатична жива ограда, която обаче не оставяше никакви шансове да се проникне вътре без разрешение, се криеха жилищни здания — ниски, построени без никаква грандомания корпуси на научни институти, паркове, горички и дори нещо, подобно на автопарк. Във всеки случай, докато наблюдаваше територията от стъклената будка на пропуска, Мартин не можа да намери друга аналогия. Водни каскади, басейни… добре си живееха научните работници на Аранк!

— Няма никаква възможност да ви пусна — съобщи му охранителят, след като приключи с проверяването на някакви инструкции. Това беше вече третият аранк, опитващ се да разреши проблемите му. И първият, който знаеше туристически. Останалите самоуверено се опитваха да се разберат с него чрез жестове.

— Но аз търся любимата си! — повтори Мартин легендата, която беше приета благосклонно след разпространяването й от Лергаси-кан.

Очевидно тук аранките не бяха толкова сантиментални. Или не си позволяваха да се отпускат в работно време.

— Невъзможно — каза охранителят с въздишка. — Ще нарушите хода на научните дейности. Елате вечерта и достъпът ще бъде свободен.

Организмът на Мартин и без това твърдеше, че сега е вечер. А може би дори и нощ. Или много ранна сутрин. Какво да се прави, смяната на часовите пояси е неизбежна и на Земята, и на Аранк…

Също както и бюрокрацията! Още не беше срещал цивилизована раса, която да не притежава тази забележителна особеност на разумните общества. Той смяташе за връх бюрокрацията на дио-дао, но те поне не бяха хуманоиди, а в такива случаи Мартин винаги проявяваше снизхождение.

— Добре — каза Мартин, улавяйки се, че изпитва лекото раздразнение на руснак, още повече — на московчанин, следователно — на човек, познаващ бюрокрацията във всичките й форми, проявления и дори извращения. — Разбрах. Не можете да ме пуснете до вечерта.

Охранителят веднага се отпусна и се усмихна. Схватката беше спечелена — или поне така смяташе той.

— Напълно вярно.

— Кажете, а при какви условия бих могъл да дойда денем? — попита Мартин, давайки си вид, че вече се обръща към изхода.

— Е, съществуват различни извънредни и неотложни ситуации, свързани с виталните потребности на организма, важни информационни съобщения — просветли го аранкът.

Няколко секунди Мартин се бори с изкушението да каже, че умира от остра спермотоксикоза и Галина Грошева му е нужна като най-близката жена от човешката раса.

Но охранителят можеше да реши да предупреди девойката за целта на посещението на Мартин, и това определено щеше да усложни запознаването.

Можеше да каже и че вярванията им изискват незабавно да се проведе този или онзи религиозен обред. Например да се помолят съвместно на Иван Плувеца: светията, придаващ на телата на вярващите положителна плавателност, древният покровител на всички, умеещи да се държат над водата. Веднъж това беше свършило работа пред едни земни — испански — бюрократи.

Но охранителят можеше да не е толкова образован, колкото младия Гати, и щеше да се наложи да му обяснява дълго какво е религия.

Затова Мартин избра най-лесния начин.

— Прекрасно! — каза той. — Тогава забравете за всичко, което току-що ви казах.

Охранителят примигна. Възрази неуверено:

— Как мога да забравя?

— Изразявам се алегорично — усмихна се Мартин. — Работата изобщо не е в Галина Грошева. Много по-важно е това, че разкрих тайната на древните руини, разхвърляни из всички планети на нашата галактика.

Охранителят отвори уста, но не намери какво да каже.

— И трябва незабавно да се консултирам с колежката Грошева по този повод — продължи да развива успешната си теза Мартин. — Можете да се свържете с нея и да й кажете, че един господин, дошъл от планетата Прерия 2, иска да обсъди с нея въпроса за корелацията между разположението на Станциите на пазителите и древните руини. Можете още да споменете кухините на местата на така наречените „олтари“. Много се нуждая от научна дискусия, тя ще стимулира полета на творческата ми мисъл!

Охранителят взе телефона. Разговорът, за смайване на Мартин, протече на езика на аранките, макар и да се забелязваше, че охранителят използва колкото се може по-прости фрази и от време на време повтаря казаното. Виж я ти тази Ирочка!

— Госпожа Грошева ще ви чака в лабораторията си — каза охранителят, оставяйки слушалката.

Мартин повдигна вежди. В своята лаборатория! Това не е като да скачаш върху каменни острови през каналите. Виж я ти нея!

— Вземете водач.

Мартин взе малкия прозрачен диск, в който свободно, като в развален компас, се въртеше стрелка. Охранителят се наведе над терминала, докосна някакъв клавиш върху сензорния панел — и стрелката в „компаса“ рязко се завъртя и фиксира посоката. Мартин не се сдържа и се обърна на сто и осемдесет градуса — стрелката не се поддаде на провокацията и се върна към правилното си положение.

— Не се отклонявайте по пътя — каза охранителят. — Местоположението ви се фиксира на пулта. Постарайте се да не разговаряте с никого, освен ако не се обърнат към вас.

— Дадено — съгласи се весело Мартин.

— Оръжието си оставете тук — каза охранителят, като гледаше в екрана. — Не разбирам как сте получили разрешение да носите топлинна пушка, но така или иначе то не важи за територията на Центъра.

Може би с цел разсеяните учени да поддържат спортната си форма, а може би по други причини, например естетически, но на територията на научния център нямаше движещи се тротоари. Оказа се, че няма никакви пътища, не предлагаха дори пътечки — еластичната сочна зелена трева не се мачкаше от стъпките.

— Много упорита трева — каза Мартин с удоволствие. — Вятърът не я превива…

Той крачеше вече от десет минути, като от време на време поглеждаше във водача. Впрочем, дискът пропищяваше леко веднага щом се отклонеше от курса с повече от петнайсет градуса. Мартин помнеше наставленията на охранителя и не започваше разговор с никого, макар че по пътя си виждаше множество интересни неща.

В една малка горичка например видя сцена, която би умилила дори Платон: възрастен аранк с прошарени коси разказваше нещо на група юноши. Ако халатите им бяха сменени с хитони, спокойно можеше да се снима филм за живота в Древна Гърция.

„Аквапаркът“, през който Мартин премина, се оказа съвсем не място за развлечения, а грандиозно научно съоръжение, макар и с непонятно предназначение. По улеите му течеше не вода, а лъскаво проблясваща гъста синя течност. От време на време по тях се плъзгаха и прозрачни мехури с диаметър около метър, във вътрешността на които се кълбеше бяла мъгла. Мехурите оставаха цели дълго време, след като попаднеха в басейните, а от време на време се пръсваха и газът от вътрешността им изтичаше във въздуха. Из територията на „аквапарка“ бродеха трийсетина аранки, но не беше ясно какво вършат.

Общо взето, разходката по територията на Центъра се оказа интересна, макар и само да разбуди любопитството на Мартин. И когато водачът изписука и се изключи при вратата на една от сградите, Мартин беше даже леко разочарован.

Лабораторията на Галина Грошева не впечатляваше особено на фона на околните сгради. Едноетажно здание с покрив от зелени керемиди, малък брой прозорци, без никакви технически пристройки, а до някои от другите здания се извисяваха огромни цехове, високи кули, хангари и други атрибути на голямата и скъпа наука.

Какво, да не би Ирочка тук да се занимаваше с преливане на разноцветни течности от една епруветка в друга? Или седеше, смръщила чело, над древен манускрипт, разкриващ всички тайни на Вселената?

Мартин почука. Почака малко и открехна вратата — тя се оказа незаключена.

В дългия бял коридор нямаше никого. Не се чуваха никакви звуци.

— Хей, стопанке, посрещай гости! — викна Мартин с престорена веселост.

Нито звук.

Мартин веднага си представи Ирочка, висяща с въже през шията. Или застинала с изцъклени очи, а във вкочанената й ръка — епруветка с току-що синтезирана отрова. Или убита от безумен робот, който е решил да изучи сам тайните на Вселената…

Мартин измъкна от калъфката „осата“ — нож, който по принцип не беше предназначен за сериозен бой, но беше полезен в умели ръце. Остави на прага раницата и калъфа с карабината… Ех, да можеше да изчовърка „дъвката“ от цевта…

Тръгна по коридора, като отваряше вратите една след друга.

Кухня. Чиста и уютна.

Спалня. Завивката беше смачкана, разбутана.

Ясно. Значи Ирина не само работеше, но и живееше тук. Напълно разумен подход.

Две стаи бяха заети от лаборатории. Едната — с епруветки и термостати, съвсем като във фантазиите на Мартин. Другата — с прибори и компютри, даже с работещ автоматичен струг — резецът се въртеше бясно, пълзейки в сложна дъга около здраво фиксиран детайл. Мартин понаблюдава струга и реши, че от пластмасовата заготовка се оформя нещо като кухненски черпак. Занимателно, но Ирочка я нямаше и тук.

Още една от стаите явно имаше връзка с науката, само че оставаше открит въпросът с коя точно наука. Изглеждаше абсолютно празна, с черни огледални стени, в които светлината потъваше. В центъра на стаята от тавана на тънки нишки висеше бял диск с диаметър два метра. Върху диска също нямаше нищо.

Мартин затвори вратата — кой знае защо, тази стая му направи неприятно впечатление.

Едва в края на коридора, зад една дървена врата, той се срещна с Ира Полушкина.

Това беше кабинет — много хубав кабинет, веднага предизвикващ у човек желание да работи или поне да си придаде работен вид. Солидни шкафове с книги, монументално дървено бюро, а на него — огромния екран на компютър, нощна лампа под зелен абажур и кръгъл аквариум с лениво плуващи разноцветни рибки. На пода — мек килим. През прозореца се виждаше малка разцъфнала градинка, закриваща гледката към съседните сгради. Всичко беше толкова подредено и благоприлично, че на Мартин му стана неудобно заради небрежната му външност… и още повече — заради ножа, който стискаше в ръката си.

Ира Полушкина стоеше до прозореца и гледаше Мартин. Чакаше го… почти със сигурност в коридора имаше някакви незабележими видеокамери.

— Мартин — каза девойката. Това не беше поздрав или въпрос. Просто констатиране на факта. „Мартин“.

— Добър ден, Ира — отговори Мартин. Прибра ножа и виновно се усмихна. — Извинявайте, малко ме изплаши… обстановката.

Ирочка Полушкина изглеждаше прекрасно. Беше облечена не по аранкската мода, а с обикновена бяла рокля с яка и къси ръкави. Мила млада девойка, готвеща се послушно да се разходи с родителите си… Мартин неволно се усмихна.

— Мартин — каза още веднъж Ирина. — Защо ме преследвате?

— Не мога да си представя откъде знаете името ми, Ира — отговори Мартин. — Но вие нещо бъркате. Не ви преследвам. Аз съм обикновен частен детектив, нает с обикновена молба — да ви намеря и да попитам нуждаете ли се от помощ.

— Кой ви нае? — попита напрегнато Ирина.

— Баща ви. Ако присъствието ми е нежелателно… ще си отида. Но напишете на родителите си поне кратка бележка! Обяснете, че не искате да се връщате, съобщете, че с вас всичко е наред.

В очите на Ирина се плискаше цяло море от подозрения. Тя изсумтя и попита:

— А Прерия 2?

— Това исках да попитам — възрази Мартин. — Разбира се, не е моя работа, но коя беше онази девойка? И коя сте вие?

— Какво се е случило с нея? — попита Ирина, без да си прави труда да отговаря.

— Случи й се да се забърка в каубойска престрелка. Опита се да разтърве две враждуващи страни… и получи по два-три куршума от всяка от страните — отговори сурово Мартин.

Не, лицето на Ирина не потрепна. Тя знаеше за смъртта на Ирина от Прерия 2.

— Искате да кажете, че не сте я убили вие?

Тук беше ред на Мартин да се опули:

— От къде на къде? Аз съм детектив, разбирате ли? Не съм най-добрият човек на света, невинаги съм в съгласие със закона, налагало ми се е да стрелям… но не убивам девойки, колкото и грубо да се държат с мен!

— А грубо ли се държаха с вас?

— Подиграваха ми се — уточни Мартин. — Надсмиваха ми се. Иронизираха ме. Наречете го, както ви е угодно.

Ирина се отдалечи от прозореца. Приседна зад огромното бюро — и Мартин забеляза, че скри нещо, което беше стиснала в юмрука си, в отвореното чекмедже.

Виж ти! Бил е само на косъм от смъртта.

— Ако не лъжете, то аз ви моля за извинение — каза Ирина. — Но всичко, което знам, е, че сте били с… Ирина в мига на смъртта й.

— Да, при това вече два пъти — промърмори Мартин. — Ще разрешите ли да седна?

Ето сега вече му се удаде да я изкара от равновесие!

— Как… два пъти?

— На Библиотека. Момиче на име Ирина Полушкина загина… Нападение на див звяр — съобщи Мартин, сядайки пред бюрото.

— Там няма диви зверове! — възмути се Ирина.

— Има. По-точно — имаше, поне един. Подивял кханан, донесен на Библиотека от гедарите. Той нападна… — Мартин се поколеба и завърши с твърд тон: — вас. Вие умряхте в ръцете ми, като успяхте да кажете само „Прерия 2“. Можеше да се смята, че мисията ми е провалена… но аз отидох на Прерия 2. Реших да изясня какво ви свързва с тази планета. И отново ви срещнах.

— Не съм била там — възрази вяло Ирина. В очите й се беше появил страх.

— Бяхте! Това бяхте вие, именно вие! Или ваше копие — каква е разликата? Поговорих с вас, получих писмо до родителите ви, и в този момент започна една нелепа престрелка. Вие се опитахте да защитите дребния плешив каубой, с когото се бяхте сприятелили през първите няколко дни…

— Дребен плешив каубой? — попита Ира вече с нотка на паника в гласа.

— Да! Дребен! Плешив! Каубой! От руски произход! Не бяхте спали с него, както ми се стори, но се бяхте сприятелили. И се опитахте да го защитите от шерифите, ловците на глави. В резултат загинахте. Но преди това ме попитахте дали не съм ви срещнал на Аранк. Затова… — Мартин разпери ръце и завърши, вече по-спокойно: — Затова съм тук. Може би ще ми обясните нещо?

— Как се добрахте дотук? — попита Ирина.

— С проблеми — отбеляза жлъчно Мартин. — В мен стреляха скоро след пристигането ми на планетата. Но успях да оцелея…

— Бях сигурна, че сте убиец! — каза Ирина с нещо средно между предизвикателство и отчаяние. — Как се добрахте…

— Попаднах на добри хора… аранки… Услужиха ми с частен самолет.

Ирина се огледа безпомощно. Придърпа към себе си екрана и започна да набира нещо.

— Нали под мен няма да се отвори люк към мазе, пълно с отровни змии? — попита Мартин.

— Млъкнете, опитвам се да ви спася… — промърмори тя. — Боже… каква глупачка съм…

— Значи нападението… е ваше дело? — попита Мартин.

— На мой приятел… асистент. Един от асистентите. Когато научихме за случилото се на Прерия… — Ирина се запъна. — Мислехме, че сте наемен убиец. Във всички Станции на Аранк отидоха мои приятели и започнаха да ви чакат там.

— Благодаря, че променихте мнението си — каза Мартин.

— Още не съм го променила. — Ирина безмълвно взе от бюрото лист хартия, смачка го и го хвърли към Мартин. Той неволно се отдръпна, но хартиеното топче падна в средата на бюрото. — Между нас има силово поле — поясни Ирина. — Очаквах, че ще ме нападнете.

— Лудница — каза Мартин прочувствено. Присви очи и раздвижи глава, опитвайки се да разгледа разделящата ги бариера. Не, нищо не се виждаше.

— Влезте ми в положението… — промърмори Ирина.

— Обяснете ми какво става и ще вляза — обеща Мартин.

Девойката продължаваше да се взира в компютърния терминал. После поклати глава и каза:

— Проблем. Телефонът му не отговаря.

— На кого?

— На този, който стреля по вас. Между другото той трябваше само да ви сплаши… Да ви предупреди…

— Удаде му се — призна Мартин. — Какво правите на Аранк, Ирина?

Девойката се поколеба, но все пак спря да се занимава с екрана и го погледна.

— Търся несъществуващото.

Очевидно на лицето му се изписа цялата му любов към главоблъсканиците, защото тя незабавно поясни:

— Разбирате ли, съществува странна теория… на границата между теологията и психологията… В течение ли сте, че цивилизацията на аранките е по свой начин уникална?

— Разбрах — каза Мартин. — Търсите душата им?

Ирина се изчерви, но отговори предизвикателно:

— Да. Може да се смеете, но опитите да се намери финия компонент на разума продължават непрестанно.

— Имало ли е успехи? — поинтересува се делово той.

— Не, защото не се знае какво именно се търси. Но има една теория, че аранките са разумни същества, лишени от душа.

Мартин изпадна във възторг.

— А получихте ли благословия от Църквата за изследванията си, или това е частна инициатива?

— Частна — отговори Ирина, изчервявайки се все повече и повече.

— Е, и как е? — продължи Мартин. — Имате ли успехи?

— Не ни се удаде да открием някаква разлика с останалите живи същества — отговори Ира. — Може би ще ни се усмихне късметът при изследването на някой умиращ аранк… по-точно — при сравнението на умиращ аранк с умиращ човек.

— Има ли вече доброволци? — поинтересува се Мартин.

— Да, имаме договор с местната болница… аранките са много толерантни по отношение на изследването на покойници.

— А там много хора ли се лекуват?

Ирина мълчеше.

— Нима на мен трябваше да се падне тази рядка чест? — попита Мартин.

Ира извърна поглед.

— Нека да отгатна — продължи той. — Там има една странна стая с огледални стени… Те са заети изцяло от детектори, нали? Регистрират всичко, което е възможно да съществува. Възнамерявали сте да сложите там умиращ аранк и да го изследвате. А после — да повторите процедурата с умиращ човек. И ако в момента на смъртта на човека има изригване на някакво излъчване, значи — „фю!“ — Мартин разпери ръце, — душата е отлетяла? Нали?

— Ако ме бяхте нападнали… — прошепна Ирина.

— … Тогава вие, надеждно скрита зад силовото поле, щяхте да ме простреляте. При това — да се постараете да ме раните смъртоносно. Щяхте да ме отмъкнете в лабораторията и да включите апаратурата…

Усети как го побиват тръпки. Гледаше в Ирина, като тайно се надяваше да чуе поне някакво възражение.

Тя мълчеше.

— Вие сте зло момиче — каза Мартин. — Извинявайте, но се съмнявам, че имате душа.

— Смятах ви за убиец — повтори Ирина. — Професионален убиец, пратен подир мен.

— Пратен от кого? — попита Мартин. — От родителите ви?

Ирина енергично поклати глава в знак на отрицание.

— Защо сте три? — продължи разпита си той.

— Не сме три… Мисля, че сме седем. — Усмихна се тя виновно.

Ставаше все по-зле! Той се размърда на стола си и попита:

— Колкото е броят на смъртните грехове?

— А те седем ли са, не са ли десет? — поинтересува се Ирина.

— Вие сте забележително образована за човек, опитващ се да открие душата — отбеляза Мартин след кратка пауза.

— Аз съм учен, а не богослов! — възмути се Ира.

— Никакъв учен не сте! — повиши глас Мартин. — Ученият не захвърля перспективна хипотеза, ако е невъзможно да я докаже мигновено. Ученият преди всичко работи. А вие… скачате из Галактиката и от вас като фонтан извират сурови идеи. Коя сте вие?

Не можеше да не признае, че се държи прекалено сурово с девойката. Но малцина са способни да запазят спокойствие, когато научат, че им е била отредена ролята на опитно зайче върху лабораторната маса.

— Аз се опитвам да спася Галактиката! — неочаквано повиши тон Ирина. — Вие нищо не разбирате, набъркали сте се случайно във всичко това, така че не усложнявайте ситуацията… Адеас, не!

Мартин се обърна.

На вратата стоеше млад аранк — малко по-голям от Ирина. И се целеше в гърдите му с топлинна пушка.

— Включено ли е защитното поле? — попита аранкът.

— Не стреляй, Адеас! — Ирина скочи. — Той не е убиец! Това беше грешка!

— Той прекоси цялата планета, за да те намери. Установих, че е професионален наемник, извършвал убийства на разумни същества — каза Адеас, без да повишава глас.

— Аз съм частен детектив, защитавам невинните, но понякога съм принуден да се отбранявам! — каза бързо Мартин. — Изслушайте ме и тогава решете.

— Включено ли е полето? — попита аранкът със същия монотонен глас.

— Адеас, аз му вярвам, той е невинен! — Ирина понечи да пристъпи към аранка, но спря, сякаш натъкнала се на невидима преграда. — Стой!

— Включено е — усмихна се аранкът.

В следващия миг Мартин скочи и запрати с ритник стола в лицето му. Аранкът натисна спусъка и столът избухна в ослепителен бял пламък. Въздухът в кабината мигновено стана горещ и сух като в сауна. Аранкът насочи оръжието си срещу Мартин.

Нямаше време за размишления. Аранкът беше прекалено далече, за да може Мартин да се хвърли върху него. Затова грабна аквариума от бюрото — и го запрати насреща му в мига, в който онзи стреля…

Парчетата стъкло със свистене се понесоха из стаята, врязвайки се в книгите, стените и телата им. Мартин успя да се извърне, сви глава между раменете си, защитавайки шията си, и не напразно — в гърба му се забиха няколко парчета. Кабинетът — по-точно половината от кабинета — се изпълни с гореща пара, сауната мигновено се превърна в руска баня. Аранкът закрещя — в момента на взрива аквариумът беше по-близо до него, отколкото до Мартин, и нагорещената пара беше обгорила лицето му.

Мартин се хвърли върху врага си. Удари го по ръката, избивайки топлинната пушка, подсече го и го просна на пода. Ирина крещеше страшно и пронизително. Силовият екран изчезна с пукот и парата се разпръсна из цялата стая. Веднага стана по-лесно да се диша.

— Ти се оказа силен противник — каза аранкът. Зениците му пулсираха странно — сякаш в такт с учестения му пулс… Мартин го огледа и потрепна. Дълго и тънко парче стъкло се беше забило отляво в гърдите му.

Доколкото му беше известно, разположеното отдясно сърце се срещаше при аранките не по-често, отколкото при хората. Той се изправи и поклати глава. Беше му жал за клетото момче. Въпреки всичко.

— Адеас-кан, не си струваше да стреляш — прошепна Ирина, навеждайки се над аранка. — Дръж се, ще извикам помощ…

— Късно е, умирам — прошепна аранкът. — Ирина-кан, беше интересно да работим заедно.

Мартин потрепери.

— Сърдечните ципи са разрязани, мозъкът ми ще умре след две-три минути — каза спокойно аранкът. — Узнай имам ли душа. — Той изведнъж се усмихна. — И ако се намери — помоли се за мен на вашия бог.

— Адеас!

— Отнеси ме в детекторната… — Гласът на аранка отслабваше. — И… това е подарък… последният…

Той вдигна ръка и Мартин видя дребен металически предмет в дланта му. Дребен предмет с миниатюрно дуло, насочено към него…

Секундата изведнъж се разтегна до вечност. Мартин гледаше тесния канал на цевта и се питаше каква ли ще бъде смъртта.

— Не! — Ирина изведнъж стисна силно дланта на аранка. — Не!

— Напразно… — прошепна аранкът и очите му се затвориха. Ръката му се отпусна безволева, дребният металически предмет, който дори не приличаше особено на оръжие, се търкулна на пода.

Ирина се изправи. Беше бледа като платно, но гласът й отново стана твърд:

— Помогнете ми!

— Какво?

— Не го ли чухте? Имаме само две-три минути. Това е последната воля на умиращия!

В гласа й имаше нещо. Неочаквана сила и истинска мъка… Мартин дори не извади от гърба си парчетата стъкло. Двамата бързо замъкнаха аранка в стаята с черните огледала и го положиха върху белия диск. Изскочиха в коридора, Ирина затвори вратата, прекара длан по стената — и в нея незабавно се отвори екран.

— Още е жив — прошепна тя. — Мозъкът му умира, но е още жив…

Стената сякаш леко завибрира. Ирина погледна към Мартин и поясни:

— Готово, силовите полета са включени. Тази стая е изолирана от останалата част на Вселената… доколкото това изобщо е възможно. Ако на света има технология, способна да улови душата — ние ще я уловим.

— Първо извадете стъклото от гърба ми — помоли я Мартин.

— Обърнете се.

Мартин стоически изтърпя няколкото секунди болка. Ира изтръгна стъклените игли без никаква жалост — и към него, и към себе си. От пръстите й също струеше кръв.

— Няма да ви обвинят в убийство… всичко, случило се тук, е записано… — каза Ирина, сякаш без да забелязва окървавените си ръце.

— Благодаря — отговори Мартин. Цинизмът, с който Ирина възнамеряваше да изследва последните мигове на приятеля си, го шокираше.

— Край, той умря — каза Ирина, поглеждайки екрана. — Ще почакаме няколко минути… за да сме сигурни.

— Какъв боклук сте! — не издържа Мартин. — И защо го спряхте? Трябваше да стреля и щяхте да разполагате и с умиращ човек.

— Той стреля — отговори Ира, гледайки в екрана.

— Как? — Мартин почувства как изстива. — Как така е стрелял?

Ирина протегна към него ръката си. От дланта й като малко блестящо трънче стърчеше тънък метален шип.

— Там има токсин, който убива до десет минути след попадането му в кръвта — поясни Ирина. — Аз закрих дулото с длан.

— Вие сте луда!

— Сигурно сте прав. — Ирина се усмихна горчиво. — Сега ще изнесем тялото и аз ще заема мястото на Адеас-кан. Вие ще натиснете този бутон. Всичко е автоматизирано; ако има някакви различия между моята смърт и смъртта на аранка, на екрана ще излезе съобщение. Знаете ли езика им?

Мартин поклати глава в знак на отрицание.

— Ще го настроя на туристически…

— Ирина, повикайте лекар!

— Не съществува противоотрова — отговори спокойно тя. — Повярвайте, истина е.

Мартин я погледна в очите и разбра, че не лъже.

— Ирина, защо сте седем? Къде са останалите?

— Мартине, няма да ви кажа нищо — отвърна девойката твърдо. — Не си струва да се забърквате в тази история, виждате до какво води.

— Аз съм длъжен…

— Не сте длъжен. — Раменете на девойката потрепериха. — Аз съм глупачка. Набърках се случайно. Сама не зная защо — и натворих куп глупости. Но сега е късно да спра. А вие не се забърквайте! Простете ми и не повтаряйте моите грешки.

— Прощавам ви — каза Мартин и почувства, че е напълно искрен. — Глупаво момиче, какво си направила?

Ирина се люшна към него, сякаш искаше да го прегърне — и веднага отскочи. В очите й се появи уплаха.

— Аз вече усещам нещо… но обещаха, че ще бъде безболезнено… Помогнете ми, Мартине, моля ви! Вие сте прав, аз не съм никакъв учен… но поне този експеримент ще доведа докрай!

Двамата изнесоха тялото на аранка от детекторната зала. Ирина зае мястото му върху белия диск. Мартин затвори вратата и натисна нарисувания върху екрана бутон.

Стените отново завибрираха, изолирайки стаята. Мартин стоя и чака, докато тя умря. Това отне не десет минути, а почти четвърт час, и през последната минута девойката тихо стенеше.

После компютърът съобщи, че не са регистрирани никакви значими различия между смъртта на аранка и на човека.

Третата научна хипотеза на Ира Полушкина се беше провалила още по-успешно, отколкото първите две.

Мартин пренесе тялото й в спалнята. Пренесе там и трупа на Адеас-кан.

След това отиде в кабинета и след кратка борба с терминала успя да повика службата за охрана.

4.

Колкото и пренебрежително да се беше изказал Лергаси-кан за Тириант, в местното кметство той беше самата учтивост.

Мартин седеше тихо отстрани и чакаше да завърши приветствената церемония. Двамата чиновници — Лергаси-кан и тириантският му колега — се държаха за ръцете и направо се заливаха с превзети комплименти. Или поне Мартин реши, че са комплименти: разговорът се водеше на езика на аранките. Накрая Лергаси-кан и тириантският чиновник се разцелуваха и с доволни изражения седнаха в креслата си.

Мартин чакаше.

— Приближете се към нас! — повика го весело Лергаси-кан. — Всичко е наред, подозренията срещу вас са снети.

Мартин опипа въздуха пред себе си и се убеди, че силовото поле, което го изолираше от света, е изчезнало. Изправи се, приближи се към Лергаси-кан и седна до него. После попита:

— А в какво ме подозираха?

— Незаконно притежание на топлинно оръжие — поясни Лергаси-кан. — Поведението ви в лабораторията беше признато за правилно и достойно веднага след като видеозаписът беше изгледан.

Мартин кимна. Какво пък, не се сърдеше на местната полиция. Дори не му бяха предявили обвинение, а само много настойчиво го помолиха да не си тръгва до изясняване на случилото се.

— Много тъжна история — каза Лергаси-кан, потупвайки го покровителствено по рамото. — Преследването на знания понякога може да доведе до загуба на моралните принципи… при вас не е ли така?

— Точно така е — призна Мартин.

Лергаси-кан кимна. Попита нещо колегата си и той отговори на туристически:

— Да, разбира се, би било неучтиво от наша страна… Мартине, вие сте признат за пострадала страна в резултат от действията на Адеас-кан. Получавате право на притежание над жена му — на екрана незабавно се появи изображение на симпатична, късо подстригана жена, — дъщеря му — компютърът показа щастливо усмихващо се детенце на две-три годинки — и имуществото му, включително спортния флаер и вилата му. Също така Адеас-кан е притежавал четири перспективни научни разработки, званието „майстор на ръкопашния бой“ и оранжева купа за точна стрелба. Всичко това е ваше.

Аранкът замълча, очаквайки с явно любопитство отговора на Мартин.

Мартин въздъхна, поклати глава, опита се да се усмихне и каза:

— Струва ми се, че званието „майстор на ръкопашния бой“ и купата по стрелба не помогнаха особено на Адеас-кан. Отказвам се от тях. Разбира се, отказвам се и от вдовицата и от дъщеря му… а също и от цялото му недвижимо имущество — в полза на жената и детето.

Двамата чиновници кимнаха и се усмихнаха. Очевидно очакваха такова решение.

— Що се отнася до научните разработки на покойния — продължи Мартин, — моля да бъдат предадени на руския консул.

Аранките се спогледаха. Тириантският чиновник погледна накриво екрана и каза:

— Не мисля, че ще ви е от полза технологията за преработка на влакна на монополен трикарбонат. Поне в близките петдесет години. Необходими са съответните мощности и съпътстваща технология. Но имате това право…

— Разбира се — съгласи се Мартин. — Още повече, че тези технологии може да са от полза за вас. И ние с удоволствие ще ви ги продадем.

Двамата чиновници радостно се закикотиха.

— Убеди ли се? — попита колегата си Лергаси-кан. — Много здравомислещ човек. Забележително решение! Мартине, не мисля, че държавата ви ще забогатее. Адеас-кан, уви, не беше гений, но ще изкарате нещичко. Поне за издръжка на консулството.

— Много приятно е да се служи на роднината — каза скромно Мартин.

Лергаси-кан му се закани с пръст.

— Тази реч ще я произнесете пред своето правителство. Какво пък, радвам се, че се възползвахте от правата си толкова мъдро. Подпишете се за приемането на научните разработки и официален отказ от всичко останало.

Мартин подписа няколко бланки, след което, по молба на Лергаси-кан, произнесе пред камерата кратка реч за вдовицата. Обясни, че отказът му по никакъв начин не е свързан с личните й качества, че е възхитен от нейната красота и характер, но не иска със своето присъствие да й напомня за трагедията, случила се с Адеас-кан.

— Цялата работа е там — обясни Лергаси-кан, — че точката от закона за наследяване на сексуалните партньори произлиза от класическите ситуации на любовен триъгълник, съперничество заради мъже или жени. Ако се бяхте отказали от госпожа Адеас, без да й обясните причините, щяхте да я унизите и да й нанесете тежка психологическа травма. А вие нали не изпитвате неприязън към нея?

— Ни най-малка — съгласи се Мартин. — Но мисля, че тя изпитва неприязън към мен. И ако се бях съгласил да стана неин съпруг, тя непременно щеше да поиска развод.

— Разбира се — кимна Лергаси-кан. — Но на вас вече щеше да ви се наложи да плащате издръжка за дъщеря ви. Така че — мъдро решение!

Влезе младеж с поднос. Постави пред всички чаши, няколко малки чайничета и купи със сладки.

— Опитайте този чай — посъветва го Лергаси-кан. — Пил съм земен чай и мога да сравнявам… Този е най-близък по вкус.

Мартин отпи от ароматната билкова запарка. Да, напитката беше приятна.

— Какво да правим с тялото на госпожа Грошева? — попита тириантският чиновник.

— Полушкина. Тя е дошла тук под чуждо име… казва се Ирина Полушкина. Трябва да се погребе, желателно е в земята, а не да се кремира.

— Може — великодушно се съгласи чиновникът. — Това ще бъде забележителност на Центъра за глобални изследвания. В нашия град има един човек, който проповядва земен религиозен култ… — Той погледна към екрана. — Ксендз30. Това подходящо ли е?

Мартин сви рамене:

— Знаете ли, мисля, че в голяма степен е подходящо. Той ще ви обясни как трябва да стане всичко.

— Сътрудниците на госпожа Ирина ще вземат участие в погребението — кимна чиновникът. — Тя успя да увлече по идеите си много младежи… колко жалко, че хипотезата й се провали.

— Искате да узнаете по какво се отличавате от другите раси? — попита Мартин.

Аранките се спогледаха.

— Честно казано — рече Лергаси-кан, — щеше да е крайно неприятно за нас, ако Ирина се беше оказала права. Аз се запознах с теорията й… и изпаднах в ужас. Фактически успехът на експеримента щеше да означава, че съществува нещо непонятно за нас… по принцип непонятно…

— Бог — подсказа Мартин.

— Да, именно. И би излязло, че ние сме единствените разумни същества във Вселената, лишени от душа. — Чиновникът разпери ръце. — Щеше да си го бива това откритие, нали?

— Страшничко — съгласи се Мартин. — Но не мисля, че Ирина е имала и най-малък шанс за успех. Не разбирам дори как е успяла да стигне до идеята за този експеримент — нейните собствени религиозни представи бяха крайно повърхностни.

— Във всеки случай се радвам, че е сбъркала — каза Лергаси-кан. — Или поне, че в настоящия момент на развитие на науката можем да смятаме теорията й за погрешна.

— А ако експериментът беше успял? — поинтересува се Мартин. — Ако приборите бяха регистрирали, че в момента на смъртта на Ирина нещо се е изменило… от нейното тяло се е отделила някаква фина субстанция, която вие не притежавате?

Аранките отново се спогледаха.

— Разбрах — каза Мартин. — Можете да не отговаряте.

— Дългът ни пред нашата раса би ни принудил да скрием това откритие — каза Лергаси-кан. — На всяка цена. Извинявайте, Мартине. Бихме се постарали да запазим живота ви, но щяхме да ви изолираме… на някой тропически остров, например.

— А после щеше да ни се наложи да сложим край на собственото си съществуване — добави тириантският чиновник. — За да изключим риска от изтичане на информация. А и какъв би бил смисълът да съществуваме, знаейки, че животът ни е краен, докато останалите раси са безсмъртни?

— Доста егоистично — кимна Мартин. — Но разбрах опасенията ви. Горката Ирочка. Тя дори не се е замисляла какъв шок може да предизвика откритието й.

Те допиха чая и поговориха още малко на най-различни теми — от времето навън до перспективите на приятелските отношения между Земята и Аранк. Дадоха на Мартин жетона на Ирина — вече третия в колекцията му — и той разбра, че е време да се сбогува. Помоли Лергаси-кан да поздрави малкия Гати и да му разкаже за случилото се. Лергаси-кан и колегата му, който така и не благоволи да се представи, се сбогуваха сърдечно с него и го поканиха пак да посети Аранк.

Мартин обеща.

Станцията на пазителите в Тириант беше построена в урбанистичен стил. Пирамида от стъкло и метал, пробягващи по прозрачните стени огънчета, проблясващ някъде на стометрова височина фар — не особено необходим на толкова цивилизована планета, но упорито издиган от пазителите над всяка Станция.

Мартин се издигна към един от входовете на Станцията по движеща се спираловидна рампа. На входа към него полъхна топъл, приятно ухаещ въздух, пълзящите във вътрешността на полупрозрачния под светлинни указатели го насочиха към свободен пазител. Тук, в голямата и оживена Станция, огромната зала беше изпълнена с мънички маси с две места, като в ресторант. На всяка маса седеше скучаещ пазител и чакаше интересни истории.

Мартин се приближи до една маса, покрай която в матова плочка на пода се въртеше подобният на сперматозоид указател. Настани се удобно в креслото, погледна тъжните очи на пазителя и започна речта си:

— Имало едно време един човек…

— Винаги ми е харесвало това начало — изказа одобрението си пазителят и побутна към него чиста чаша и бутилка с вино. Мартин си сипа и повтори:

— Имало едно време един човек, а после, както си му е редът, умрял. След това огледал себе си и много се учудил. Тялото му лежало на кревата и постепенно било започнало да се разлага, а на човека му била останала само душата. Гола, абсолютно прозрачна, така че веднага се виждало всичко. Човекът се разстроил — без тяло било някак неприятно и неуютно. Всичките му мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му, можели да се вземат и разгледат. Сред тези спомени имало красиви и добри, които да ти е приятно да докоснеш. Но имало и страшни и противни. Той се опитал да отдели от душата грозните спомени, но по никакъв начин не успявал. Тогава се постарал да сложи отгоре онези, които са по-приятни и добри — как се е влюбил за първи път в живота си, как се е грижил за старата си болна леля, как е плакал, когато умряло кучето му, как се е радвал на изгрева, който успял да види в планината след продължителна и страшна снежна буря.

И тръгнал по отредения му път.

Бог погледнал бегло човека и не казал нищо. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени: как е изневерил на любимата си, как се е радвал, когато леля му умряла и му оставила апартамента си, как докато е бил пиян, е изритал подмилкващо му се куче, как е ял в тъмната студена палатка скрития шоколад, докато гладните му приятели са спели, и много други неща, за които изобщо не му се искало да си спомня. Човекът се зарадвал и отишъл в рая — тъй като Бог не затворил портите пред него.

Изминало известно време, трудно е да се каже колко, защото там, където попаднал човекът, времето течало по съвсем различен начин от този на Земята. И човекът се върнал при Бог. „Защо се върна — попитал Бог. — Нали Аз не затворих пред теб портите на рая?“ „Господи — казал човекът, — чувствам се зле в Твоя рай. Боя се да направя и крачка — прекалено малко добро има в душата ми, и то не може да прикрие лошото. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош“. „Какво искаш?“ — попитал Бог, тъй като Той бил творец на времето и имал на разположение достатъчно от него, за да отговори на всеки. „Ти си всемогъщ и милосърден — казал човекът. — Ти си видял какво има в душата ми, но не ме спря, когато се опитах да скрия греховете си. Смили се над мен, вземи от душата ми всичко лошо, което има там!“ „Очаквах съвсем друга молба — каза Бог. — Но ще направя това, за което ме молиш.“

И Бог взел от душата на човека всичко, от което той се страхувал. Заличил спомените за предателствата и изневерите, страхливостта и подлостта, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но когато забравил за омразата, човекът забравил и за любовта; забравяйки за своите падения, забравил и за възходите си. Душата му стояла пред Бог и била празна — по-празна, отколкото е била в мига, когато се появил на белия свят…

Мартин отпи от виното.

Пазителят сви рамене и каза:

— Тук е тъжно и самотно. Слушал съм много такива истории, пътнико.

— Не съм свършил — отговори Мартин. — Душата стояла пред Бог и била празна — по-празна, отколкото в мига, когато човекът се появил на белия свят. Но Бог бил милосърден и върнал обратно в душата всичко, което било в нея по-рано. И когато човекът попитал отново: „Какво да правя, Господи? Щом доброто и злото в мен са били така свързани, къде да отида? Нима в ада?“ „Върни се в рая — отговорил Творецът, — защото Аз не съм създал нищо, освен рая. Ти носиш ада в себе си.“

Мартин погледна пазителя.

Пазителят се забави, въртейки чашата в ръка. После каза:

— Тук е тъжно и самотно.

— Не съм свършил — повтори Мартин. — „Върни се в рая — отговорил Творецът, — защото Аз не съм създал нищо, освен рая. Ти носиш ада в себе си.“ И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново се изправил пред Бог. „Творецо! — казал човекът. — Чувствам се зле в Твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден, Ти ми прости. Но аз самият не мога да си простя. Помогни ми!“ „Очаквах тази молба — отговорил Бог. — Но това е камък, който Аз не мога да повдигна.“

— Би ми било интересно да узная какво се е случило по-нататък — отбеляза пазителят.

— На мен също — съгласи се Мартин. — Но това е камъкът, който аз не мога да повдигна.

Пазителят кимна и рече:

— Ти разсея моята тъга и самота, пътнико. Мини през Портала и продължи по пътя си.

— Благодаря. — Мартин допи виното си и се изправи.

— Запознаването с жизнената философия на аранките определено ти е направило впечатление. — Пазителят едва забележимо се усмихна.

Мартин сви рамене и отвърна:

— Да, разбира се. Но се радвам, че те имат душа.

— А не искаш ли за разнообразие да разгледаш версията, че и вие, и те нямате души? — поинтересува се пазителят.

Мартин поклати глава.

— Не. Това е много мрачна версия.

Пазителят се усмихна и каза:

— Твоята вяра съдържа предание за допотопните времена, когато Синовете Божии са слизали от небето и са вземали за съпруги човешки жени, които раждали деца от тях. То смутило много богослови, защото Синове Божии били наричани само ангелите, а е прието да се смята, че ангелите нямат пол. И все пак е любопитен въпросът дали потомците на хората и ангелите са имали души.

— Би ми било интересно да чуя твоята версия — каза предпазливо Мартин.

Пазителят само се усмихна.

— Някой някога чул ли е от вас поне един отговор на свой въпрос? — възкликна Мартин.

Пазителят се усмихна още по-широко.

Мартин не тръгна веднага към Земята. Първо се наспа — главата му щеше да се пръсне, чудно беше даже, че пазителят прие съчинената на момента история. Събуди се пред разсъмване, похапна и поседя до прозореца, наблюдавайки нощния Тириант.

Високо горе плуваха разноцветните искри на флаерите, сияеха прозорците на небостъргачите. Нямаше реклами — и това много му харесваше. Той даже отвори прозореца и вдиша от топлия чист въздух. Отдолу, от улицата, долиташе смях и нечии весели гласове. Животът тук не замираше нито за миг. Ако Тириант се славеше като клоака на Аранк, какви ли бяха другите градове? Мартин беше на Аранк за втори път, а беше успял да види и да разбере толкова малко…

А в небето, едва различими сред светлините на илюминациите, блестяха далечни и чужди звезди. Някои от тях беше посетил, други щеше да посети, а на трети никога нямаше да отиде.

Сърцето му се беше свило и му беше тъжно — толкова тъжно, колкото е само след най-тежките несполуки. Неговото преследване на Ирочка Полушкина беше завършило. Не можеш да обходиш всички звезди. Всяка планета, включена от пазителите в транспортната мрежа, беше забележителна поне с нещичко. Къде можеше да са другите четири Ирини? На древната планета Галел, където биологът Давид беше успял да види оживял спътник? В безумните светове на дио-дао? На пустинна мъртва планета, където неуморни учени са изкопали поредния артефакт? Как да намери общото между лингвистичните упражнения на Библиотека, археологичните разкопки на Прерия 2 и търсенето на душата на Аранк?

Не можеше да обходи всички светове.

И най-тъжното беше, че вече нямаше никакви съмнения — над Ирочка Полушкина тегнеше някаква зла прокоба. Три смърти подред, три нелепи смърти — това вече не беше случайност.

Щеше да има още четири.

Макар че защо беше решил, че останалите Ирини са още живи?

Погледна жетона. Какво пък, време беше да отиде при Ернесто Семьонович с доклада си. Не беше успял да изпълни задачата, но тя едва ли беше в човешките възможности.

И все пак поседя до прозореца, докато не се съмна, вдишвайки въздуха на чуждия свят и размишлявайки за пазителите, аранките и Ирочка Полушкина.

5.

Когато се върна в Москва, там вече беше нощ. Скоковете из Галактиката се отразяваха по-тежко на организма, отколкото преминаванията от един часови пояс в друг — променяше се въздухът, променяше се и гравитацията; прекъснатият ритъм на деня и нощта беше най-малката от бедите.

Унилият, муден граничар провери документите му и му удари входна виза. Не последваха разпити на вечната тема „Как успявате да пътешествате толкова често?“ Мартин беше благодарен поне за това.

Толкова му беше омръзнало всичко, че дори не се опита да си хване нормално такси, а седна в една от колите пред Станцията и без да спори, си плати по кожодерската тарифа. Въодушевеният шофьор през целия път го развличаше с последните новини от Земята.

Оказа се, че в тези новини няма нищо интересно. Все пак Мартин не беше футболен фен, от политика не се интересуваше, а поредното падане на долара спрямо еврото изобщо не го притесняваше, а по-скоро го радваше.

Пред входа дълго време търси ключа си, намери го на самото дъно на раницата — не там, където го беше сложил при подреждането на багажа. Явно бяха объркали мястото му при обиска на Аранк. Или още на Прерия 2? Не, това определено беше неудачно пътешествие…

Когато най-накрая се озова в апартамента си, побърза да отиде в банята. Съблече се, дълго и с удоволствие се къпа, облече си големия халат и хвърли поглед към отражението си в огледалото. Изглеждаше съвсем като аранк. Само тюбетейката му липсваше… Или там само децата носеха тюбетейки? Порови се в спомените си и реши, че е точно така: възрастните аранки предпочитаха да минат без шапки.

От банята отиде в кухнята, направи си сандвич — вулгарен, донякъде дори плебейски — от хляб, кашкавал и наденица. Намаза го обилно със сладка буржоазна горчица, и го изяде, като пийна чаша зелен чай „Туинингс“, примесен с ароматни цветчета жасмин. После отиде в кабинета си. Не му се спеше, значи можеше да изчете натрупалата се поща, да поброди из Интернет, да узнае, например, какво мислят основните религии по повод наличието на душа в извънземните. (Спомняше си, че християните, особено православните, подхождаха крайно предпазливо към този въпрос). Можеше да зареди и някоя хитра стратегическа игричка и до следващия ден да се занимава с глобални проблеми — да води космически войни, да създава и да разрушава корпорации, да колонизира чужди светове. Общо взето, да води нормален живот на нормален човек, да изхвърли от главата си размножилата се в седем екземпляра девойка и необременените с размисли за смисъла на живота аранки.

Но в кабинета — в креслото за посетители — го очакваше изненада.

Беше около четирийсетгодишен, с незабележителна, дори съвсем невзрачна външност, но по всичко личеше, че, съгласно заветите на Феликс Едмундович, умът му е хладен, ръцете му, в чест на Дзержински и Боткин, са чисто измити, а сърцето му, в пълно съответствие с великия чекист и законите на физиологията, е горещо31.

— Добър вечер — каза тъжно Мартин и седна зад бюрото си. Неканеният гост не възразяваше, нещо повече — усмихна се виновно и разпери ръце. Един вид — какво да се прави, такава ми е работата…

— Добре сте си дошъл, Мартине — каза гостът. — Наричайте ме Юрий Сергеевич.

— Както кажете, Юрий Сергеевич — съгласи се Мартин. — На какво дължа честта?

— Прощавайте, че ви преча да си починете — извини се гостът. — Ето, вижте…

Мартин погледна накриво червената книжка, но дори не я отвори. По време на отсъствието му апартаментът стоеше включен на аларма, дори сега на стената примигваше червеното око на датчика за движение. Щом охраната не е дошла, значи някой от милицията убедително ги е посъветвал да не се безпокоят.

— Разбирате ли от какво е предизвикано това посещение? — попита гостът.

— Може ли да чуя вашата версия? — отговори с въпрос Мартин.

Юрий Сергеевич не почна да спори.

— Ирина Полушкина. Вие се занимавахте с издирването й.

— Вярно е — кимна Мартин. — До днес.

— Не, не, ние не ви молим да се откажете от търсенето! — разтревожи се Юрий Сергеевич.

— Не е заради вас. Край, работата ми е приключена.

— Намерихте ли я? — зарадва се гостът.

— В известен смисъл. Утре ще отида при родителите й.

Юрий Сергеевич кимна:

— Прекрасно. Но първо разкажете всичко на мен.

— Това е нарушение на правата ми като частен детектив — отбеляза Мартин.

Гостът му много се разстрои.

— Мартине, моля ви… Нима трябва да ви задържам и да ви предявявам постановление за следствие? Нима трябва да търся компромати за вас, да си спомням за дребните лудории с данъците и контрабандата, да възбуждам дела за превишаване на допустимата самоотбрана… Вие постоянно попадате под ударите на този член. Имате ли валутна сметка в западна банка? Ето това вече е престъпление. Пазите ли зашифровани договорите с клиентите си? Още едно престъпление! Законите са много, Мартине, ще се намери по някой за всеки. Ако трябва, и светец ще обвиним. И забележете — по напълно законни основания!

Мартин търпеливо го изслуша, после каза:

— Не ме разбрахте. Не се отказвам от сътрудничество. Само отбелязах, че като споделя конфиденциална информация, ще наруша правата на клиента си. Това ми е много неприятно.

— С това трябваше да започнете — усмихна се Юрий Сергеевич. — Разбира се, неприятно е да се пристъпват принципите, дори когато става въпрос за дреболии. Иска ни се да живеем в свят, където злото е изтребено, а добродетелта тържествува… Но вие сте разумен човек и винаги охотно сте сътрудничили.

— Послушно.

— Извинете? — не разбра Юрий Сергеевич.

— Послушно, а не охотно. Именно защото съм разумен човек. Диктофонът ви включен ли е?

— Аха — кимна гостът. — Разказвайте.

— Не мисля, че това дело ще представлява някакъв интерес за вашата служба — каза Мартин, с което предизвика леката усмивка на Юрий Сергеевич. — Към мен се обърна за помощ Ернесто Семьонович Полушкин. Доста преуспял бизнесмен. Достъпните ми източници не го уличават в някакви особени престъпления… Да, да, разбирам, че всеки може да бъде обвинен… Дъщеря му е избягала от къщи. Девойка на седемнайсет години — минала е през московския Портал и не се е върнала. Отначало счетох случая за доста тривиален…

Мартин разказа на Юрий Сергеевич обстоятелствено, макар и без излишни подробности, за визитата си на Библиотека, за решението си да провери планетата Прерия 2, за втората Ирина, за нелепата й гибел, за пътешествието до аранките…

Юрий Сергеевич слушаше с нарастващ интерес, на определени места тъжно кимаше, понякога задаваше уточняващи въпроси — винаги уместни.

Мартин разказа и за получената от аранките топлинна пушка — и я предаде на госта си заедно с написаното още на Аранк заявление до министерството на вътрешните работи. В заявлението Мартин описваше подробно обстоятелствата, при които е получил оръжието, и подчертаваше, че не е стрелял с него.

— Вие сте много предвидлив — каза с удоволствие Юрий Сергеевич. — Мисля, че ще е правилно, ако аз взема оръжието.

— Срещу разписка — отбеляза Мартин.

— Разбира се.

Но топлинната пушка не предизвика възторг, от което Мартин си направи извода, че това оръжие вече е попадало на Земята, било е изучено и признато за невъзпроизводимо при настоящото развитие на технологиите.

— А вие самият какво мислите за случилото се? — попита накрая Юрий Сергеевич.

Мартин помълча малко, формулирайки мислите си по-точно, сякаш е пред пазител.

— Струва ми се, че Ирина Полушкина по някакъв начин е получила достъп до секретна информация, касаеща Библиотека, Прерия 2, Аранк… и, очевидно, още няколко планети. Някаква разработка на съответните учреждения. Там е бил описан и метод, по който човек може да се размножи, да се копира в няколко екземпляра. Ирина е амбициозна девойка, не е глупава, но в същото време е повърхностна и бързо й минава ентусиазмът. Тръгнала е към онези планети, където й се е струвало, че ще постигне бърз успех. Уви, загадките на мирозданието не могат да се решат за нула време. Междувременно е станало известно за изтичането на информация и… — Мартин се усмихна — вие се заинтересувахте от мен.

— Почти сте прав — кимна Юрий Сергеевич. — Но ще споделя с вас една подробност — не ни е известно как човек може да се размножи в седем екземпляра.

— Виж ти… — промърмори Мартин. — Какво пък, значи момичето е направило поне едно откритие!

— Имате ли предположения? — попита гостът.

— Очевидно това е работа на пазителите. Ние дори не знаем как работят Порталите. Може би копират телата ни и ги пресъздават на другата планета? Тогава няма никакви пречки да създадат не едно копие, а седем. Или седемстотин седемдесет и седем.

— В мрежата на пазителите в момента има четиристотин и девет планети — промърмори Юрий Сергеевич. — Макар че… никак не е сигурно, че ни показват целия си списък… Как могат да бъдат убедени пазителите да размножат един клиент?

— Никак — поклати глава Мартин. — Та нали те не отговарят на въпросите. Могат да ни разкажат нещо интересно или дори да ни подарят някаква интригуваща дрънкулка, но това винаги е по тяхна лична инициатива. Очевидно са сметнали за забавно да размножат в седем екземпляра девойката, която по никакъв начин не е можела да реши на коя планета да отиде.

— Говеда! — изруга Юрий Сергеевич. На Мартин му се стори, че негодуванието му е насочено към несговорчивостта на пазителите, а не към жестокия експеримент над младата девойка. Но реши да не уточнява. — Мартине, а какво ще кажете за тези… — гостът се запъна — смъртни случаи?

— Може и да са убийства — съгласи се Мартин. — Не знам. Отстрани всичко изглеждаше напълно случайно. Ако зад убийствата наистина стои някой, не е по силите ни да го изобличим.

— Пазителите? — предположи замислено Юрий Сергеевич. — Те са й дали живот, те са си го взели… Вие със сигурност нямате нищо общо, нали?

— Прочетете още веднъж доклада на Клим — не издържа Мартин.

— Откъде… — За миг Юрий Сергеевич изгуби невъзмутимостта си. После поклати глава и каза: — Вие сте много по-умен, отколкото се опитвате да се изкарате.

— Вие също — промърмори Мартин, проклинайки се. Защо му трябваше да се заяжда с човека? И това ако е признак на велик ум…

Юрий Сергеевич въздъхна. Изрече с онази искреност, под която винаги се крие двойно дъно:

— Вярвам ви, вярвам ви… Вие сте нормален, добър човек. Нямате и особени грехове. Да бяха повечето като вас — щяхме набързо да настигнем Европа. Така че никой не възнамерява да ви преследва… Благодаря за информацията…

Той се размърда в креслото, но не бързаше да става. Старателно се правеше, че се колебае. Обаче Мартин беше обуздал хапливостта си и чакаше.

— Мартине, къде трябва да се търсят другите четири девойки?

— Мислих по въпроса — отвърна Мартин. — И затова реших да се откажа от издирването. Разбира се, ако се знае какви загадки е имало в базата данни, попаднала на Ирина, кръгът би могъл да се стесни.

А така… четиристотин и девет планети, казвате? Значи остават четиристотин и шест.

— В базата имаше информация за всички планети — каза някак много раздразнено Юрий Сергеевич. И Мартин реши, че си струва да повярва на тези думи. — Ето къде е проблемът. В Галактиката има толкова неизследвани неща, че която и планета да избереш — ще намериш чудо. Били ли сте на планетата Хляб?

— Да — кимна Мартин.

— Чували ли сте за герилонга?

Мартин се замисли.

— Това да не е онази отвара от водорасли, която произвеждат там? Удължава живота…

— Именно. Удължава живота… една група от опитни мишки живее вече шест години. При приматите резултатът не е толкова впечатляващ, но могат да се добавят десет години активна старост. Забележете — активна! Възстановява се потентността, увеличава се активността на сперматозоидите, възобновява се овулацията. Подобрява се зрението. Растат зъби, Мартине! Зъби и коси! Връща се свежестта на емоционалното възприятие, повишават се творческите способности… лауреатите на Нобелова награда получават герилонг заедно с чека. Но работата не е дори в това… Хората, пиещи герилонг, започват да виждат в ултравиолетовата част на спектъра и да чуват дълговълновото радиоизлъчване.

— Охо! — възхити се Мартин.

— Това е достъпна за абсолютно всеки информация… Просто е погребана в научните списания. Хората започват да чуват радиовълните. И не просто да чуват шум… но и да го разкодират. Чуват музика, речта на диктора. При това няма никакви видими изменения. Дали с мозъка си ловят радиовълните? И така е навсякъде… Където има планета — загадки ще се намерят.

Юрий Сергеевич помълча, после добави:

— Прав сте, че Ирина е получила достъп до информация. Не сте прав в друго. Тази информация дори не беше секретна. Най-обикновена разработка — събрани накуп всички клюки, всички открития, всички публикации в научни и популярни списания, след което е направена първа, груба проверка и са изхвърлени явните глупости. Получил се е документ с гриф „За служебно ползване“, а не „Свръхсекретно“. Така че не си блъскайте главата над съдържанието му. Купете си някой жълт вестник и ще имате част от архива.

— Разбрах — каза Мартин. — Това, което ви интересува, изобщо не са загадките, които се опитва да разреши Ирина.

Юрий Сергеевич кимна.

— Ако се досетя как е успяла да се копира, ще ви съобщя.

Гостът сложи на масата визитната си картичка — само име и телефонен номер, стисна здраво ръката му и безмълвно излезе от кабинета. Мартин отбеляза, че не включи осветлението в коридора. Ето какво значи да си истински професионалист с добра зрителна памет!

Мартин поседя малко, размишлявайки върху състоялия се разговор, въздъхна, като си спомни за топлинната пушка, която дори не беше изпробвал, и седна да провери пощата.